… и се роди вещица

Дървото на смъртта

Посивели от прах, влажни от пот, панталоните на младия войник бяха опръскани със засъхнала кръв. По бедрото, рамото, гърдите, — навсякъде по тялото му личаха следи от дълбоки сочни рани. Впиваше отмалели пръсти в покривката на леглото, върху което лежеше, раните още кървяха и по челото му избиваха капки пот.

— Сигурно е полудяла! Сигурно е полудяла! — повтаряше той безброй пъти. Мъката в гласа му говореше за страдание, по-голямо от физическата болка. — Ах, какъв кошмарен сън! Тарамис, кралицата, която цял Кауран предано обича и почита, да предаде своя народ на мародерите и убийците… О, велика Иштар! Защо не паднах, сразен в боя — по-добре, отколкото да гледам как любимата ми кралица изведнъж се превърна в лека жена и предателка на своя народ!

— Лежи спокойно, Валери! — помоли момичето, което с треперещи ръце се опитваше да измие и превърже раните на младежа. — Моля те, миличък, стой мирно — така само влошаваш положението си! Разбираш, че не мога точно сега да извикам лечител, а сега…

— Знам, знам — изръмжа момъкът. — Бандите на Констанциус претърсват къщите и където намерят ранен войник, веднага го убиват, защото щом е ранен, значи се е бил с тях. Ах, Тарамис! Как можа да ни предадеш — та хората те обожаваха!

Младежът се мяташе в леглото с безсилна ярост и горещи сълзи обливаха лицето му. Изплашеното момиче го прегърна, притисна главата му към гърдите си и се опита да го успокои.

— По-добре достойна смърт, отколкото такъв черен позор! — не спираше раненият. Видя ли този ужас, Ивга?

— Не, Валери! — момичето отново се зае с раните. — Събудих се едва от шума на уличния бой. Погледнах през прозореца и видях как някакви чужди войници избиват мирни граждани. И после те чух да ме викаш откъм вратичката на задната улица.

— Довлякох се дотук с последни сили — каза момчето. — Свлякох се и повече не можах да се вдигна.

Ако бях останал така на улицата, онези щяха да ме убият. В името на Иштар, успях да се справя с трима от тях и да ги пратя в пъкъла. Сигурно вече дяволите се бият за прогнилите им сърца!

Момичето се опитваше да го утеши, галеше го и му шепнеше като на малко дете. Накрая леко го целуна по напуканите устни. Но изгарящият вътрешен огън не даваше покой на Валери. Трескаво той и продължи разказа си:

— Когато шемитите започнаха да влизат в града, не бях дежурен и заедно с други войници почивахме в спалните помещения. На разсъмване в стаята се втурна капитанът. Беше пребледнял като платно. „Шемитите са в града! — извика той. — При южната порта дойде самата кралица и заповяда да ги пуснем. Освободи стражата — нямало повече нужда да се охранява Кауран.“

Никой не разбираше какво става в града, но както винаги и сега се подчинихме на кралската заповед: да оставим оръжията и всички да се съберем в двора на двореца. Само Иштар знае какво може да означава това, но заповедта си е заповед…

Когато нашите момчета пристигнаха пред двореца, десетки хиляди от онези брадати дяволи вече бяха там в пълно бойно снаряжение. От прозорците на околните сгради надничаха любопитни граждани. Съседните улици бяха претъпкани от все още невярващи и объркани хора. На върха на стълбището пред двореца стоеше Тарамис, а до нея се пъчеше Констанциус и доволно сучеше противните си мустаци. Имаше вид на угоен котарак, току-що закусил с поредната мишка. Няколко стъпала по-долу стояха петдесетина въоръжени до зъби шемити с натегнати срещу народа лъкове. Войниците от кралската гвардия бяхя унило скупчени в подножието на стълбите и с не по-малък ужас от нас наблюдаваха странните събития, които се разиграваха пред очите им. За разлика от нас, обаче всички бяха въоръжени.

По едно време Тарамис проговори. Тя съобщи, че отново е премислила вчерашното си решение (вчера тя остро и гневно отхвърли предложението на Констанциус), счита постъпката си за прибързана и днес е решила да направи Констанциус свой съпруг! За това, че пусна шемитите в града, не отрони нито дума. В замяна на това ни съобщи, че след като Констанциус води голям брой професионални войници, Кауранската армия просто става излишна! Войниците се освобождават от служба и следва да се завърнат кротко и тихо по домовете си.

С угаснали погледи нашите тръгнаха да се разотиват. Но когато дойде ред на кралската гвардия, нещата придобиха нов обрат. Техният капитан, Конан, им заповяда да не мърдат от местата си, преди да получат заповед лично от него. Поради големия му авторитет, всички се подчиниха въпреки кралското нареждане. Говореше се, че тази нощ Конан не е бил дежурен и е обърнал не една кана с тежко кауранско вино. Но сега беше в обичайната си форма. Бързо изтича нагоре по стълбите, изправи се пред кралицата и с изпитателен поглед я гледа няколко секунди. После се обърна към народа и извика:

— Хора! Това не е вашата кралица! Тази жена не е Тарамис! Това е някакъв маскиран демон!

След това настъпи истински ад. Един от шемитите се опита да удари Конан, но той моментално го съсече. В следващата секунда целият двор се превърна в бойно поле. Шемитите нападнаха и убиха много от обезоръжените войници. Някои отвърнаха, като грабнаха каквото им беше под ръка. Така направих и аз. Кълна ти се — ние не се биехме срещу Тарамис! Битката беше между нас и брадатите дяволи на Констанциус. Той лично ги ободряваше с пронизителни викове да избият до един предателите на трона. Но не ние бяхме предателите!

Гласът на Валери трепереше от вълнение и отчаяние. Момичето се опитваше да го успокои. То не разбра много от нещата, но страдаше и се измъчваше със своя любим.

— В настъпилата суматоха хората не знаеха на чия страна е истината — продължаваше младежът. — Цареше пълна бъркотия. Ние бяхме в безнадеждно положение. Само някои имаха оръжие. Гвардейците ни обиколиха в квадрат и се опитваха да ни защитят, но бяха около петстотин души, а онези настъпваха с хиляди. При такава битка изходът можеше да бъде само един. А какво правеше в това време Тарамис? О, ужас до небесата! В момент, когато наемниците избиваха нейните хора, тя се смееше с цяло гърло, прегърната през кръста от Констанциус! Като някакъв красив и зловещ демон с каменно сърце. О, богове! Това беше някаква лудост…

Никога през живота си не съм виждал някой да се бие така яростно, както тогава Конан. Беше застанал с гръб към стената и мечът му свистеше с такава бързина във въздуха, че почти не се виждаше. Преди да го повалят, около него беше израснала стена от трупове. Накрая успяха да го сразят — бяха сто на един. Като видях как изчезва под грамадата от тела, ми се стори, че светът всеки миг ще се разпадне. С последни сили се измъкнах. Успях да чуя как Констанциус крещеше, че иска капитана жив…

Сега по лицето на Констанциус се разливаше същата противна, ехидна усмивка. Седеше върху породист жребец сред група шемитски воини с гърбави носове и катраненочерни коси. Залязващото слънце хвърляше червени отблясъци по острите им шлемове и люспестите брони. Намираха се на около миля от крепостната стена на Кауран, сред тревиста равнина. Недалеч от пътя, гю който се движеха керваните, се издигаше странно дърво. Отблизо се различаваше масивен кръст, на който висеше някакъв мъж. Ръцете и краката му бяха приковани с дебели железни пирони. Мъжът беше мускулест и едър. Освен бедрената превръзка, нямаше други дрехи. Вадички студена пот се стичаха по могъщата плетеница от мускули. Болките не пречеха под слепените черни коси да пламтят с неугасващ огън две живи сини очи. От раните по ръцете и краката върху зелената трева падаха тежки капки кръв.

Констанциус подигравателно каза:

— Наистина съжалявам, капитане, че не мога да бъда морална утеха в последните минути от живота ти. Но имам неотложни ангажименти в града — не трябва да оставям кралицата да ме чака, нали? Така че сега те оставям сам на себе си и в компанията на ей онези красавици — Констанциус тихо се засмя и многозначително погледна нагоре, където неуморни черни сенки описваха все по-ниски и по-ниски кръгове. — Сигурен съм, че ако не бяха те, такива като теб биха издържали на кръста много дни. Но въобще не си прави илюзии, че някой би могъл да дойде и да те спаси! Навсякъде наредих да разгласят, че ако някой посмее да свали тялото ти от кръста, живо или мъртво, незабавно той и членовете на семейството му ще бъдат живи изгорени на градския площад. А в Кауран мисля че добре ме познават. Така че тази заповед ще бъде много по-ефикасна, отколкото ако бях наредил да те охраняват мои войници. А и предпочитам да не оставям наблизо стража, защото лешоядите се плашат от хора. Не искам никой да ги безпокои. Затова наредих да те доведат толкова далече от града… Е, смели ми капитане, мога вече да ти кажа сбогом. Сигурно ще си спомня за теб след един-два часа. Предполагам, че точно тогава в прегръдките ми сладострастно ще въздиша Тарамис, кралицата на Кауран!

Конан стисна ядно юмруци и нови струйки кръв поръсиха земята. Мускулите му набъбнаха, той с мъка наведе глава и яростно плю в лицето на Констанциус. Последният студено се усмихна, избърса се, обърна жребеца и в тръст се отдалечи към града. Същевременно злорадо извика:

— Спомни си за мен, когато лешоядите започнат да кълват месата ти! Тези пустинни птици са особено кръвожадни. Виждал съм разпънат човек с изкълвани очи, без уши и коси и все пак беше жив. Отлетяха доста часове, докато лешоядите се докопат до сърцето му!

След малко конникът се изгуби сред облаци прах.

Денят преваляше и в самотната пуста равнина единствената жива душа беше разпънатият човек. За него разположеният на по-малко от миля Кауран бе по-далеч от най-далечната звезда, в някакво друго време и пространство.

Конан разтърси глава, за да отстрани едрите капки пот, след което огледа равнината. От двете страни на крепостната стена се простираха все още тучни пасища, пълни с кротко пасящ добитък. По-нататък се виждаха поля, овощни градини и лозя, натежали от грозде. На запад и север къщите на малките селца изглеждаха като детски играчки. Зад сребърната лента на реката, течаща югоизточно от града, неочаквано започваше пустинята и изпълваше всичко чак до хоризонта. Конан съзерцаваше тази необятна, безплодна пустош, трептяща в жаравата на следобедното слънце, със същия жаден и безутешен поглед, с който плененият ястреб гледа синьото небе. Целият потрепери, когато погледът му се отмести върху белите кули на Кауран. Този град го беше предал, заради него сега висеше като разпъната заешка кожа. От устата му се изля водопад от проклятия и заплахи.

Сега цялата вселена се сведе до четирите железни пирона, които го деляха от живота и свободата. Огромните му мускули набъбнаха и се опънаха като стоманени въжета. Посивялата кожа на измъченото му тяло се покри с искрящи капки пот. Той се извиваше и опитваше да намери някаква поза, която би му помогнала да изтръгне приковаващите го към кръста железа. Но те бяха зачукани дълбоко и здраво в дървото. Тогава Конан се опита да откъсне китките си. Това, което го накара да престане, не бе непоносимата болка, а безсмислеността на начинанието. Пироните имаха широки и здрави глави и обхващаха почти цялата му ръка. За първи път в живота си Конан се почувства безпомощен. Висеше отпуснат, безжизнен, с наведена глава и затворени очи. Залязващото слънце го обливаше със златните си лъчи.

Плясъкът на крила го накара да вдигне глава точно навреме, за да избегне острия клюн на перестата черна стрела, насочена към очите му. Изкрещя прегракнало, опитвайки се да сплаши нападащите птици. Лешоядите се вдигнаха и закръжиха в потъмняващия простор.

Ужасна жажда измъчваше Конан. Предишната нощ беше изпил толкова вино, че всеки друг би излязъл от строя поне за няколко дни. За последен път пи вода малко преди да започне битката в кралския двор, а това беше рано сутринта. В боя човек губи много енергия и страхотно ожаднява. Сега Конан гледаше сребристите води на реката така жалостно, както някой грешник би гледал през решетките на пъкъла човешкия свят. Представи си хладните капки, които се стичат по тялото, когато се къпе. В ушите му кънтеше ромоленето на потоците в равнината, виждаше огромни рогове, пълни с чудесна пенлива бира, спомняше си безбройните чаши игриво вино по тезгяхите на кръчмите. Трябваше да си прехапе устните до кръв, за да не зареве като изтезавано животно.

Като в някакъв сън пред очите му се размиваха черните силуети на града в отблясъците на пурпурния залез. Всичко наоколо стана червено. Конан отново погледна към реката и облиза почернелите си напукани устни. В светлината на залязващото слънце водата приличаше на кръв. От изток настъпваше катрановочерна нощ.

До притъпения му слух отново долетя плясък на крила. Той повдигна глава и впи поглед в снишаващия се лешояд. Останалите птици се рееха още доста високо, но той знаеше, че няма да успее вече да ги уплаши с викове.

Конан наклони глава встрани, затвори за момент очи и с огромно усилие търпеливо зачака. Лешоядът приближи, кацна на рамото му, размахвайки криле и замахна с клюн към лицето. Конан светкавично отмести глава, така че птицата нарани само кожата на брадата му. Стреснат от неочакваното движение, лешоядът понечи да отлети. Конан протегна мускулестата си шия, оголи зъби във вълча усмивка и с рязко движение ги впи в сбръчкания врат на лешояда. Едно бясно мятащо се кълбо от криле и перушина изпълни погледа му. Ноктите на обезумялата птица деряха гърдите на Конан, но той продължаваше с всички сили да стиска врата й. Жилите му бяха изпъкнали като опънати въжета. Чу се звук на хрущящи кости. Лешоядът се отпусна и замря с пречупен врат. Конан отпусна зъби и изплю кръвта, напълнила устата му. Останалите птици, изплашени от съдбата на събрата си, отлетяха и накацаха по голите клони на едно по-отдалечено дърво. Приличаха на черни демони от кошмарен сън.

Вълна на див триумф заля помътения мозък на човека. Все още можеше да сее смърт — все още беше жив! Кръвта във вените му буйно закипя. Режещите болки по тялото отричаха смъртта!

— В името на Митра! Такова чудо още не бях виждал през живота си.

Наистина ли някой говореше, или това бяха халюцинации? Конан тръсна глава, за да премахне капките пот и кръв, стичащи се около очите му и в подножието на кръста видя четирима конници, които любопитно го наблюдаваха. Трима от тях бяха доста смугли, с извити орлови носове. По дрехите им личеше, че са от племето на зуагирите — номади, живеещи от другата страна на реката. Четвъртият беше облечен в дълъг бял халат, през главата му падаше бял шал препасан през челото с троен шнур, изработен от камилски жили. Не беше шемит. В здрача Конан успя да разгледа лицето и фигурата му. Непознатият имаше почти неговата височина, но с по-лека конструкция. В движенията му се забелязваше гъвкавостта на змиорка. Късата черна брада не можеше да скрие агресивната линия на долната му челюст, а под наметалото проблясваха две стоманеносиви очи. Със силна ръка мъжът придърпа поводите на жребеца и отново проговори:

— В името на Митра! Струва ми се, че трябва отнякъде да познавам този юнак!

— Със сигурност трябва да го познаваш — обади се един от зуагирите. — Това е кимериецът, капитанът на кралската гвардия!

— От кога кралицата се избавя по този начин от своите най-верни служители? — измърмори ездачът. — Никога не бих си помислил, че Тарамис е способна на такова нещо! Бих предпочел например някоя малка война. При нея човек поне може нещо да заграби. Ето — колко път изминахме, стигнахме почти пред самия град — а нищо свястно не намерихме, освен оня добитък — той отметна глава към един могъщ и красив вол, който водеха на въже — … и това умиращо куче!

— Запорски злодей! Само да можех да се откача от това дърво, щеше да видиш какво умиращо псе щях да направя от теб! — Конан ядно тръсна окървавената си глава.

— О, велики Митра — та този кютук ме познава! — изненада се ездачът. — Откъде ме познаваш, разбойнико?

— Има само един като теб — промърмори Конан. — Ти си Олгерд, водачът на южните племена.

— Така е. И бивш вожд на пастирите от Запорската река. Искаш ли да останеш жив?

— Само глупак може да зададе такъв въпрос! — отвърна Конан.

— Единственото качество, което ценя в другите мъже — каза Олгерд — е смелостта и твърдостта. Сега ще видя дали си велик мъж, или само едно мизерно скимтящо псе, което кротко чака смъртта си…

— Ако отрежем кръста, може да ни забележи стражата от крепостната стена — намеси се един от зуагирите.

— Вече е достатъчно тъмно. Джебъл, вземи секирата и отсечи кръста долу!

— Ако падне напред, ще го смаже — възрази Джебъл. — Ако го отсека така, че да падне назад, ударът ще му счупи главата и ще разкъса вътрешностите.

— Ще значи, че не е достоен за моята банда — отсече Олгерд. — Щом не е, по-добре да умре! Сечи!

Ударите по дървото отекваха като удари с чук в главата на Конан. Огнени стрели на разкъсваща болка следваха всеки трясък, забиваха се като нажежена тел в измъчените му подпухнали длани и ходила. Стискаше зъби и през напуканите му устни не излезе нито звук. Най-после кръстът се заклати и с грохот се сгромоляса назад. Конан беше напрегнал до пръсване всичките си мускули, плътно притиснал глава към гредата. Когато кръстът с глух трясък се удари в земята, подскочи още веднъж и замря, пленникът едва не припадна от болка. После радостно констатира, че и този път желязната мускулатура го спаси от гибел. Лежеше неподвижно и не издаваше нито звук, въпреки че от носа му бликаше кръв, а мускулите трепереха от напрежение. Джебъл одобрително изръмжа и клекна. Стискаше големи ръждясали клещи, които се използваха за смяна на конски подкови. Челюстите им се впиха в дланта на капитана. Главите на пироните се бяха впили дълбоко в разраненото и подпухнало месо. С пъшкане зуагирецът разклащаше пироните, от раните течеше кръв, но Конан лежеше неподвижен, и ако могъщите му гърди не се издигаха и спадаха равномерно, човек би помисли, че е умрял. Най-после проклетото желязо бе измъкнато и с доволно ръмжене Джебъл го запокити в тревата. Същото се повтори и с другата ръка. Мъжът понечи да освободи и краката, но същевременно Конан с огромно усилие се беше надигнал, изтръгна клещите и се наведе към претръпналите си крака. Скърцайки със зъби, той здраво стисна клещите — ръцете му бяха две горещи рани — и, треперещ от напрежение, с един замах измъкна единия, а после и втория пирон от краката си. Изправи се вдървено, олюлявайки се като пиян, с плувнало в пот тяло. Усети, че го обхващат гърчове и с усилие задържа напъните да повърне.

През цялото време Олгерд безучастно наблюдаваше. Сега посочи към свободния кон. Накуцвайки, Конан се запъти към красивия кафяв жребец. Всяка крачка за него беше кървава агония. По устата му изби пяна.

Хвана юздите с обезобразените си ръце, силно дръпна поводите, Конят приклекна и Конан успя да го възседне. В същия миг Олгерд рязко удари с бич във въздуха, животното се подплаши и за малко не хвърли ездача. Но Конан се беше притиснал здраво и иритегли силно юздата. Конят изцвили и се укроти.

Един от зуагирите извади мех с вода и въпросително погледна Олгерд. Последният поклати отрицателно глава.

— До лагера има само десет мили. Ако този човек е пригоден да живее в пустинята, ще издържи и без вода!

Групата се отдалечи към реката. Между ездачите се поклащаше и Конан — с почернели, напукани устни и засъхнала кървава пяна около устата.