Грънчарското колело на рая

Осма глава

Щатът Орегон е бил единствената част от континентална Америка, пострадала от пряко нападение през Втората световна война. Японски запалителни балони предизвикали пожар в крайбрежна гора. Щатът Орегон бе единствената част от американския континент, в която бе осъществено нахлуване през Първата междузвездна война. За това биха могли да бъдат обвинени неговите политици; в исторически план функцията на сенатора от Орегон е да подлудява останалите сенатори, затова щатската филия все си остава ненамазана с военно масло. В Орегон няма друго освен струпано сено, няма ракетни площадки, няма бази на НАСА. Той е очевидно беззащитен. Анти-извънземните балистични ракети, определени да го защитят, излетяха от огромните подземни инсталации в Уала-Уала, Вашингтон и Раунд Вали, Калифорния. От Айдахо, по-голямата част от който принадлежеше на военновъздушните сили на САЩ, се понесоха с писък на запад огромни свръхзвукови самолети ХХТТ-9900, изтезавайки тъпанчетата на всички, живеещи от Бойз до Сън Вали, патрулирайки за всеки случай — да не би някой извънземен космически кораб да се е промъкнал някак през непогрешимата мрежа на АИБР17.

Тъй като корабите на извънземните разполагаха с уред, който поемаше управлението на насочващите системи на ракетите, АИБР бяха отклонени по средата на стратосферата и се върнаха, като се приземиха и взривиха се тук-таме из Орегон. По сухите източни склонове на Каскадните планини избухнаха опустошителни пожари. Голд Бийч и Далс бяха пометени от огъня. Портланд остана незасегнат пряко, но една заблудена ядрена бойна глава, попаднала на връх Худ, близо до стария кратер, предизвика събуждането на спящия вулкан. Към пладне, на първия ден от нахлуването на извънземните, в Деня на шегата, започна изпускане на пара и земни трусове, а на северозападната му страна се отвори процеп и изригна. Потокът от лава подпали обезлесените и обезснежени склонове и заплаши районите Зигзаг и Рододендрон. Образуваха се облаци от пепел и скоро въздухът над Портланд, който се намираше на повече от шейсет километра, се сгъсти и посивя. С идването на вечерта и промяната на вятъра от юг долните слоеве на атмосферата се поразчистиха, разкривайки мрачното оранжево изригване сред източните облаци. Небето, изпълнено с дъжд и пепел, се тресеше от полетите на самолетите ХХТТ-9900, напразно търсещи извънземни кораби. Други ята бомбардировачи и изтребители продължаваха да прииждат от Източния бряг и съюзнически държави от Пакта; те често се унищожаваха един друг. Земята се люлееше от вътрешни трусове, взривове на бомби и разбиващи се самолети. Един от извънземните кораби се бе приземил само на дванайсет километра от града, затова югозападните предградия бяха превърнати в прах и пепел от реактивните бомбардировачи, които методично опустошаваха район от триста квадратни километра. Всъщност се получи информация, че корабът вече не е там, но все нещо трябваше да се прави. В много други части на града падаха по погрешка бомби, както обикновено, когато бомбардират реактивни самолети. В центъра не останаха здрави стъкла. Превърнати в малки късчета, те покриваха всички улици с няколко сантиметров слой. Бегълците от югозападен Портланд трябваше да газят през него; жени носеха децата си и плачеха от болка, защото тънките подметки на обувките им бяха пълни със счупени стъкла.

Уилям Хейбър стоеше до големия прозорец на кабинета си в Орегонския институт по онирология и гледаше долу на кейовете избухващите и гаснещите пожари, увенчани с кървавочервените проблясвания от изригването. Този прозорец бе все още здрав; все още нищо не беше кацало или избухвало близо до Вашингтон Парк, а земните трусове, които пропукваха цели сгради долу край реката, тук на високото не предизвикваха повече от подрънкване на черчеветата на прозорците. Дочуваше съвсем слабо как пищят слоновете в зоологическата градина. От време на време на север, може би над района, където Уиламит се влива в Колумбия, се забелязваше необикновена светлина с пурпурен оттенък; в изпълнения с пепел мъглив сумрак човек трудно можеше да се ориентира. Големи части от града бяха затъмнени поради прекъсване на тока; други едва доловимо премигваха, макар уличните светлини да не бяха включени.

В сградата на Института нямаше други хора.

Цял ден Хейбър се мъчи да открие Джордж Ор. Тъй като търсенето се оказа безплодно, а поради истерията и разрастващото се опустошаване на града, стана невъзможно да го продължава, той се качи в Института. Наложи му се по-голямата част от пътя да измине пеша и установи, че преживяването го е разстроило. Естествено, като човек с висок пост, с толкова много задължения, разполагаше с електромобил. Но акумулаторът се изтощи, а не успя да стигне до място за зареждане заради непроходимите тълпи по улиците. Трябваше да слезе и да ходи срещу навалицата, лице в лице с всички, там, сред тях. Тежко го понесе. Не обичаше навалиците. Но когато тълпите свършиха и трябваше да върви съвсем сам през огромните тревни площи, горички и алеи на парка, преживяването се оказа далеч по-лошо.

Хейбър смяташе себе си за вълк-единак. Така и не потърси съпруга или близки приятели, избра напрегната изследователска дейност, която се върши по време, когато другите спят, избягваше да се забърква в каквото и да било. В половия си живот се придържаше почти напълно към еднократно преспиване с полупрофесионалисти, понякога с жени, друг път с млади мъже; знаеше в кои барове, кина и сауни да отиде, за да намери онова, което търсеше. Получаваше го и отново изчезваше, преди той или другият човек да получат каквато и да е възможност да развият нужда един от друг. Ценеше своята независимост, свободната си воля.

Но установи, че е ужасно да си сам, съвсем сам в огромния и безразличен парк, да бърза, почти да тича към Института, защото нямаше къде другаде да отиде. Стигна до него, а той беше съвсем тих, напълно изоставен.

Г-ца Крауч държеше в едно от чекмеджетата на бюрото си транзистор. Взе го и го пусна да работи тихо, за да чува последните съобщения или, най-малкото, да чува човешки глас.

Тук имаше всичко, от което се нуждаеше: десетки легла, храна — автоматите за сандвичи и безалкохолни напитки за работещите нощем в лабораторията по сън. Но не усещаше глад. Вместо това бе изпаднал в апатия. Слушаше радиото, но не го чуваше, в самота нищо не изглежда истинско. Трябваше му някой, който и да е той, за да му говори, да му каже какво чувства, за да разбере дали въобще чувства нещо. Ужасът от самотата бе толкова силен, че едва не го прогони от Института и не го накара да се върне при тълпите, но апатията се оказа все още по-силна от страха. Нищо не направи, а нощната тъмнина се сгъстяваше.

От време на време червеникавото сияние над връх Худ страхотно се разливаше, сетне избледняваше. Нещо голямо се удари в югозападната част на града, която не се виждаше от кабинета му, и скоро облаците бяха осветени отдолу от синкав, ослепителен блясък. Хейбър се отправи навън, към коридора, за да види каквото може оттам, понесъл радиото със себе си. По стълбите се качваха хора, не ги беше чул. За момент просто се втренчи в тях.

— Д-р Хейбър — рече единият.

Оказа се Ор.

— Крайно време беше — продума Хейбър с горчивина. — Къде, по дяволите, ходиш цял ден? Хайде, идвай.

Ор куцаше; лявата страна на лицето му беше отекла и окървавена, устната му беше пукната и беше загубил половината от един преден зъб. Жената не изглеждаше толкова очукана, но беше по-изтощена — очите й бяха загубили израз, коленете й се подгъваха. Ор я накара да седне на кушетката в кабинета. Хейбър попита високо с лекарския си глас:

— Удар по главата ли е получила?

— Не. Отдавна сме на път.

— Нищо ми няма — изломоти жената, потрепвайки. Ор действаше бързо и загрижено: свали отвратително калните й обувки и я зави с одеялото от камилска вълна, поставено на леглото, при краката. Хейбър се почуди коя ли е, но само за момент. Отново започваше да се съвзема.

— Остави я да почива, ще се оправи. Ела, измий се! Цял ден те търся. Къде беше?

— Опитвах се да се върна в града. Попаднахме на бомбен килим, отнесоха пътя точно пред колата. Тя подскача доста време, преобърна се, предполагам. Хедър караше своята след мен и спря навреме, така че тя остана здрава и продължихме с нея. Но трябваше да излезем на магистралата Сънсет, защото № 99 беше съвършено разрушена, сетне се наложи да оставим колата при една бариера близо до убежището на птиците. Така че, трябваше да пресечем пеша целия парк.

— Откъде, по дяволите, идвахте? — Хейбър беше пуснал гореща вода в мивката на личната си умивалня и сега подаде на Ор изпускащ пара пешкир, с който да избърше окървавеното си лице.

— Вилата. В Крайбрежната верига.

— Какво ти има на крака?

— Сигурно съм го ударил, когато колата се преобърна. Кажете, в града ли са вече?

— Ако военните знаят, не казват. Съобщават единствено, че тази сутрин след приземяването, големите кораби се разделили на малки, подобни на хеликоптери, мобилни части и се разпръснали. Имало ги навсякъде из западната част на щата. Съобщава се, че се движели много бавно, но дали ги свалят, не казват.

— Видях един от тях — лицето на Ор се показа изпод пешкира, цялото в синини, но не така стряскащо, след като бе свалил от него кръвта и калта. — Това ще да е било. Мъничко сребристо нещо, на около десет метра над пасище близо до Норт Плейнс. Като че ли подскачаше. Не изглеждаше земно. А извънземните сражават ли се с нас, свалят ли самолети?

— Не казват по радиото. Не се съобщава за никакви загуби, освен на мирни граждани. А сега сложи малко кафе и храна в стомаха си. А сетне, Господ ми е свидетел, ще проведем терапевтичен сеанс насред целия този ад и ще сложим край на идиотската каша, която си забъркал. — Спринцовката с натриев пентотал беше готова; взе ръката на Ор и му направи инжекцията, без да го предупреди или да му се извини.

— Затова дойдох тук. Но не зная дали…

— Дали ще успееш да го направиш? Ще успееш. Хайде! — Ор се въртеше около жената. — Няма й нищо. Спи, не я безпокой, от това се нуждае. Хайде! — Заведе Ор долу при автоматите, извади му един сандвич с печено говеждо, един с яйце и домат, две ябълки, четири шоколада и две чаши кафе със захар. Седнаха на една маса в Лаборатория по сън №1, бутайки настрана пасианса, изоставен на разсъмване, когато сирените започнаха да вият.

— Добре. Яж. А сега, ако смяташ, че оправянето на тази каша е извън възможностите ти, просто забрави. Работих върху Усилвателя и мога да го направя вместо теб. Имам модела, шаблона на мозъчните ти емисии през времето докато сънуваш резултатни сънища. Цял месец съм правил грешка, търсейки определена единица, една омега вълна. Няма подобно нещо. Просто е модел, образуван от съчетаването на други вълни и през последните няколко дни, преди да настъпи целия този ад, най-накрая го дешифрирах. Цикълът трае деветдесет и седем секунди. Това не означава нищо за теб, макар и да го върши собственият ти скапан мозък. Да го кажем по друг начин: когато сънуваш резултатно, целият ти мозък излъчва сложно синхронизиран модел на емисии, пълният им цикъл трае деветдесет и седем секунди и като го завърши — отново го започва, един вид контрапункт; да го сравняваш с обикновените графики в делта-фазата е все едно да сравниш Голямата фуга на Бетовен с някоя детска песничка. Невероятно е сложен, но е устойчив и се повтаря. Затова мога да ти го подам направо, при това усилен. Усилвателят е съвършено готов, готов за теб, най-сетне ще прилегне към вътрешността на мозъка ти! Този път сънуваш достатъчно мощно, за да спреш това налудничаво нахлуване и да ни преведеш направо в друг континуум, където можем да започнем наново. Нали разбираш, че всъщност това правиш. Не променяш нещата или живота, променяш целия континуум.

— Драго ми е, че мога да разговарям за това с вас — изломоти нещо подобно Ор; въпреки пукнатата си устна и счупения зъб беше изял сандвичите с невероятна скорост и сега поглъщаше един шоколад. В казаното се съдържаше ирония или нещо подобно, но Хейбър беше прекалено зает, за да му обърне внимание.

— Чуй какво. Това нахлуване само ли се случи или стана, защото пропусна сеанс.

— Сънувах го.

— Допуснал си да сънуваш без контрол резултатен сън? — Хейбър не скри силния си гняв. Прекалено покровителствено, прекалено либерално се бе държал с Ор. Неговата безотговорност стана причина за смъртта на много невинни хора, за разрушенията и развихрилата се в града паника — трябваше да разбере какво е направил.

— Не е… — Ор едва започваше изречението си, когато отекна наистина силен взрив. Сградата се разтресе, проскърца, електронната апаратура край редицата легла подскочи, кафето се разплиска в чашите. — Това вулканът ли беше или авиацията? — попита Ор и тъй като се уплаши от взрива, Хейбър забеляза, че пациентът съвсем не изглежда стреснат. Реакциите му бяха абсолютно ненормални. В петък едва не се срина психически заради някакъв етичен въпрос, а ето ти го във вторник спокоен и хладнокръвен, посред решаващата битка между доброто и злото. Сякаш изобщо не се страхуваше. А би трябвало. Щом Хейбър изпитваше страх, то, разбира се, и Ор трябваше да изпитва. Да не би пък да смята, запита се внезапно Хейбър, че след като е сънувал нахлуването, всичко това е сън?

Ами, ако беше?

Чий тогава?

— Добре ще е да се върнем горе — рече Хейбър и стана. Обхващаше го все по-голямо нетърпение и раздразнение; напрежението се проточи прекалено дълго. — Коя е жената с теб, все пак?

— Това е г-ца Лилейч — отвърна Ор и го изгледа по странен начин. — Адвокатката. Беше тук в петък.

— Как стана така, че е била с теб?

— Търсила ме е, дойде да види дали не съм във вилата.

— Можеш да го обясниш по-късно — отсече Хейбър. Не биваше да се губи време за такива дреболии. Трябваше да се измъкнат, да се измъкнат от този горящ и взривяващ се свят.

Точно когато влизаха в кабинета, стъклата на големия двоен прозорец се пръснаха с остър, напевен звук и силно всмукване на въздух; и двамата мъже полетяха към прозореца, сякаш ги дръпна отворът на огромна прахосмукачка. Всичко побеля; всичко. И двамата паднаха.

Нито един от тях не чу някакъв звук.

Когато отново беше в състояние да вижда, Хейбър се надигна с мъка, държейки се за бюрото си. Ор вече стоеше до кушетката и се опитваше да успокои обърканата жена. В кабинета беше студено, пролетният въздух, който нахлуваше през прозореца, носеше влажен студ, миришеше на дим, изгоряла изолация, озон, сяра и смърт.

— Не трябва ли да слезем в мазето, какво ще кажете? — попита Лилейч логично, макар цялата да се тресеше.

— Вие вървете — отвърна Хейбър. — Ние трябва да останем още малко.

— Да останете тук ли?

— Усилвателят е тук. Не може да се разнася и включва като портативен телевизор! Вървете долу в мазето, ще дойдем при вас, когато можем.

— Ще го слагате да спи сега? — учуди се жената, а в същото време дърветата пламнаха като жълти огнени топки. Изригването на връх Худ остана съвсем скрито от събитията, които се разиграваха в близост, но през последните няколко минути земята потреперваше леко, нещо като паралитичен гърч, което караше ръцете и мисълта да трептят в синхрон.

— Ама, не знаеш колко си права. Хайде. Слез долу в мазето, имам нужда от кушетката. Легни, Джордж… Слушай, ей ти, в мазето, току до стаята на портиера ще видиш врата с надпис „Авариен генератор“. Влез там, намери дръжката с надпис „Включване“. Дръж ръката си на нея, и ако угаснат лампите, включвай. Ще трябва силно да натиснеш нагоре. Върви!

Тя тръгна. Все още трепереща, но усмихната, на минаване хвана за секунда ръката на Ор и рече:

— Приятни сънища, Джордж.

— Не се тревожи — рече Ор, — всичко е наред.

— Млъкнете — сопна се Хейбър. Беше включил хипнозаписа, направен от самия него, но Ор въобще не му обръщаше внимание, а и говорителят не се чуваше от шума, който вдигаха взривовете и пожарите. — Затвори очи! — нареди Хейбър, сложи ръка на гърлото на Ор и пусна по-високо говорителя. „ОТПУСКАШ СЕ“ — прогърмя високият му глас. — „ЧУВСТВАШ СЕ СПОКОЕН И ОТПУСНАТ. ЩЕ ВЛЕЗЕШ В…“ — Сградата подскочи като младо агне и застана накриво. На фона на мръсночервеното непрогледно сияние срещу прозореца без стъкла се появи нещо — голямо, яйцевидно тяло, което се придвижваше сякаш подскачайки във въздуха. Идваше право към прозореца. — Трябва да се махаме оттук! — кресна Хейбър, за да надвика собствения си глас, сетне се сети, че Ор е вече хипнотизиран. Изключи записа, приведе се към ухото на Ор и изкрещя: — „Спри нахлуването! Мир, мир, сънувай, че живеем в мир с всички! Сега спи! Антверпен!“ — и включи Усилвателя.

Но не му остана време да погледне към ЕЕГ-то на Ор. Овалът на яйцето застана във въздуха точно пред прозореца. Тъпият му нос, оцветен пищно от отраженията на горящия град, сочеше право към Хейбър. Той се сви край кушетката, чувствайки се ужасяващо мек и открит; протегнал ръце пред Усилвателя се опитваше да го запази с крехката си плът. Изви врат, за да следи през рамо кораба на извънземните. Яйцето се приближи по-плътно. Носът му, който приличаше на намазана с масло стомана, изпълни целия прозорец. Заби се в него и се чу как той изхрущя и се разпори. Хейбър изплака високо от ужас, но остана на мястото си, разпънат между извънземното и Усилвателя.

Носът спря и от него се измъкна дълго тънко пипало, което започна да мърда въпросително във въздуха. Краят му се виеше като кобра, сочеше насам-натам, докато накрая застана по посока на Хейбър. Сетне се изтегли със съскане и щракане, подобно на дърводелска рулетка, и откъм кораба се чу високо бръмчене. Металната дограма на прозореца изскърца силно и се изкриви. Носът на кораба се завъртя бързо и падна на пода. От дупката, която зейна, се появи нещо.

За невероятен ужас на Хейбър, оказа се огромна костенурка. После осъзна, че нещото е обшито в някаква предпазна броня, която му придаваше обемист, зеленикав, брониран, безизразен вид, досущ огромна морска костенурка, застанала на задните си крака.

То спря съвършено неподвижно близо до бюрото. Много бавно вдигна лявата си ръка и насочи към него метален инструмент с дюза накрая.

Изправи се пред смъртта.

От лакътната сдава се чуха, изречени с безизразен, монотонен глас, думите:

— Не постъпвай с другите така, както не искаш да постъпват с теб.

Хейбър гледаше с широко отворени очи, а сърцето му прескачаше.

Огромната, тежка метална ръка се вдигна отново. — Опитваме се да пристигнем с мир — рече лакътят все така съвсем монотонно. — Моля, уведомете останалите, че пристигаме с мир. Не разполагаме с никакви оръжия. Неоснователен страх води до голямо самоунищожение. Моля, престанете да унищожавате себе си и други. Нямаме никакви оръжия. Не сме агресивен и войнствен вид.

— Аз… аз… аз нямам контрол над военновъздушните сили — запелтечи Хейбър.

— След мъничко ще се влезе във връзка с личности в летящи превозни средства — проговори лакътната става на съществото. — Това тук, военен обект ли е?

Словоредът подсказваше, че задава въпрос.

— Не — отвърна Хейбър, — нищо подобно не…

— Тогава извинете неоправданото безпокойство. — Огромната, бронирана фигура избръмча леко и сякаш се поколеба. — Какво е уред? — проговори тя, сочейки с дясната си лакътна става към машината, свързана с главата на спящия.

— Електроенцефалограф, машина, която записва електричната активност на мозъка…

— Заслужава — одобри извънземното, сетне направи кратка, сдържана крачка към кушетката, сякаш изгаряше от желание да погледне. — Индивидът-личност е иаклу. Записващата машина може би записва това. Способен ли е вашият вид на иаклу.

— Аз не, не съм запознат с термина, бихте ли описали…

Фигурата побръмча малко, вдигна левия си лакът над главата (която, също както при костенурките, едва се подаваше над големите, наклонени рамене на черупката) и рече:

— Моли извинение. Непредаваемо чрез машина за връзка, разработена набързо в много близко минало. Моли извинение. Необходимо е всички ние да продължим в много близко бъдеще към други отговорни индивиди-личности, занимаващи се с паника и способни да унищожат себе си и други. Много благодаря. — И пропълзя обратно в носа на кораба.

Хейбър видя как грамадните, кръгли табани на краката му потънаха в мрачната кухина.

Носовата част на кораба скочи от пода и се завъртя сръчно на мястото си — Хейбър остана с впечатление, че това не е механичен акт, а времеви — че той повтаря предишните си действия в обратен ред, както става с върнат назад филм. Извънземният кораб се изтегли, като разтресе кабинета, отпори с противен шум остатъците от прозореца и се изгуби в пламтящата мътилка навън.

Сега Хейбър осъзна, че кресчендото от взривове е престанало; всъщност беше относително тихо. Всичко потрепваше леко, но това сигурно се дължеше на вулкана, а не на бомбите. Сирени виеха, далечни и неутешими, от другата страна на реката.

Джордж Ор лежеше неподвижен като дишаше неравномерно на кушетката, драскотините и отоците по тялото му изпъкваха грозно на бледата кожа. Заедно с хладния, задушен въздух през разбития прозорец продължаваха да влизат пепел и газове. Нищо не се бе променило, нищо не бе заличил. И въобще беше ли направил нещо? Под затворените клепачи се долавяше леко движение на очите — той продължаваше да спи; не можеше и да прави друго, при положение че Усилвателят потискаше импулсите на собствения му мозък. Защо не промени континуума, защо не ги пренесе в един мирен свят, както Хейбър му поръча да направи? Хипнотичното внушение се оказа недостатъчно ясно и силно. Трябваше да започват от самото начало. Хейбър изключи Усилвателя и изрече три пъти името на Ор.

— Не сядай, Усилвателят е все още свързан с теб. Какво сънува?

Ор заговори дрезгаво и бавно; не се бе събудил напълно.

— Ами… едно извънземно беше тук. Тук вътре. В кабинета. Излезе от носа на един от подскачащите им кораби. Мина през прозореца. Двамата разговаряхте.

— Но това не е сън! Това се случи! По дяволите, ще трябва да повторим. Това дето се чу преди минути може да беше атомен взрив, трябва да минем в друг континуум, може би сме мъртви вече от радиацията…

— О, този път не — Ор седна и започна да вади от косата си електроди, сякаш бяха умрели въшки. — Разбира се, че така стана. Ефективният сън е действителност, д-р Хейбър.

Хейбър се вторачи в него.

— Предполагам, че вашият апарат е изострил чувството ви за действителността — продължи Ор с все същото необикновено спокойствие. После сякаш се замисли за миг. — Слушайте, бихте ли се обадили във Вашингтон.

— За какво?

— Ами, може да се вслушат в думите на прочут учен, който при това се намира в центъра на събитията. Сигурно търсят обяснения. Има ли член на правителството, когото да познавате, на когото можете да се обадите? Министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи може би. Бихте могли да му кажете, че всичко това е недоразумение, извънземните не са тръгнали да ни завладяват, нито да ни нападат. Просто, до приземяването не са мислели, че хората разчитат на вербална комуникация. Дори не са знаели за нашето убеждение, че те са тръгнали да воюват срещу Земята… Ако можете, кажете го на някого, в когото президентът би се вслушал. Колкото по-скоро Вашингтон спре военните, толкова по-малко хора ще загинат тук. Гинат само мирни граждани. Извънземните не причиняват вреди на войниците, те дори не са въоръжени; освен това имам впечатление, че в тези костюми са несломими. Но ако някой не спре военновъздушните сили, те ще взривят целия град. Опитайте, д-р Хейбър. Може да ви послушат.

Хейбър проумя, че Ор е прав. Нямаше разумно основание в логиката на безумието, но логика имаше — неговият шанс. Ор говореше с неоспоримата убеденост на съня, в който няма свободна воля — направи това, трябва да го направиш, трябва да се направи.

Защо тази дарба е дадена на един глупак, на едно пасивно нищожество. Защо Ор е толкова сигурен и толкова прав, докато силният, активният, позитивен човек няма как да действа, принуден е да си служи, дори да се подчинява, на крехкия инструмент? Тези мисли преминаваха през главата му не за първи път, но в същото време вървеше към телефона на бюрото. Набра кода на Вашингтон и Министерството. Веднага се свърза, защото обаждането мина през Федералната телефонна централа в Юта.

Докато чакаше да го свържат с министъра на здравеопазването, образованието и социалните грижи, когото познаваше относително добре, той се обърна към Ор:

— Защо не ни прехвърли в друг континуум, където тази каша просто не се е случвала? Щеше да е много по-лесно. И никой нямаше да е мъртъв? Защо просто не ни отърва от извънземните?

— Аз не избирам — отвърна Ор. — Не го ли разбирате все още? Аз изпълнявам.

— Следваш моите хипнотични внушения, да, но никога пълно, никога пряко и просто…

— Нямах тях предвид — прекъсна го Ор, но се обади личната секретарка на Рантоу. Докато Хейбър говореше, Ор се измъкна, слезе долу: без съмнение да види какво става с жената. Нека. Докато разговаряше със секретарката, а сетне и със самия министър, Хейбър се почувства убеден, че сега вече нещата щяха да се оправят, че извънземните бяха действително неагресивни, че ще успее да накара Рантоу да му повярва, а чрез Рантоу — президента и генералите му. От Ор повече нямаше нужда. Хейбър знаеше какво трябва да се направи, за да излезе страната от бъркотията.