Грънчарското колело на рая

Десета глава

Беше само три часа. Би трябвало да се върне в кабинета си в Отдел „Паркове“ и да довърши плановете за югоизточната крайградска зона за игри, но не го направи. Мина му през ума, но го отхвърли. Макар паметта му да го уверяваше, че заема този пост от пет години вече, не й вярваше; за него мястото не бе реално. Не беше работа, която трябваше да върши той. Не беше работа за него.

Съзнаваше, че като отпраща в нереалността основна част от тази действителност, единственото съществуване, с което всъщност разполага, се излага тъкмо на риска, на който е изложено ненормалното съзнание — загубата на чувство за свободна воля. Разбираше, че доколкото човек отрича онова, което е, го обсебва онова, което не е, натрапчивите пориви, фантасмагориите, ужасите, тълпящи се да запълнят празнината. Но празнината съществуваше. Животът му бе лишен от реалност; беше кух; създавайки там, където нямаше нужда, сънят се бе износил и изгубил качеството си да създава. Ако настоящето е съществуване, то може би празнината бе за предпочитане. Готов бе да се примири с чудовищата и всичко, дори надхвърлящо разумното. Ще си отиде у дома, няма да взема наркотици, а ще спи и ще сънува каквото дойде.

Слезе от въжената линия, но вместо да вземе тролея, тръгна пеша към своя район; открай време обичаше да върви.

Край парка „Лавджой“ се бе запазила част от стара магистрала, огромна рампа, останала по всяка вероятност от последните отчаяни напъни на пътностроителната мания от седемдесетте; сигурно някога бе водила към моста Маркъм, но сега свършваше внезапно във въздуха на десет метра над Фронт Авеню. Не я бяха съборили, когато разчистваха и застрояваха отново града след Епидемията, вероятно защото бе достатъчно голяма, безполезна и грозна, за да остава незабележима за окото на американеца. Така си стоеше, на платното бяха пуснали корен няколко храста, а под нея бе израснала купчина сгради, досущ лястовичи гнезда по канара. В тази доста старомодна и безлична частица от града все още имаше малки магазинчета, отделни пазари, непривлекателни ресторантчета и т.н., които продължаваха да се борят за оцеляване, въпреки строгостта на тоталната система за Равноправно разпределение на потребителските стоки и смазващата конкуренция на големите универсални магазини и супермаркети на ЦСП, които сега осъществяваха 90 на сто от световната търговия.

Един от магазините под рампата беше за употребявани вещи; фирмата над витрините гласеше „Антики“, а лошо изписан, обелен тук-таме надпис на стъклото уточняваше: „Вехтории“. На една от витрините стоеше тумбеста керамика, на друга — стар люлеещ се стол, с преметнат изпояден от молци индийски шал, а около тези заемащи централно положение вещи, бяха пръснати най-разнообразни културни отпадъци — конска подкова, навиващ се стенен часовник, нещо загадъчно от дневник, портрет на президента Айзенхауер в рамка, леко нащърбено стъклено кълбо, съдържащо три еквадорски монети, пластмасов капак за клозетна чиния, украсен с малки рачета и водорасли, много износена броеница и купчина стари хай-фи грамофонни плочи, означени с надписа „Д-ро съст.“, но очевидно издраскани. Тъкмо място, където майката на Хедър би останала известно време да поработи, помисли Ор. Влезе в него, подчинявайки се на някакъв порив.

Вътре беше хладно и доста тъмно. Едната стена представляваше всъщност подпората на рампата — висока, безлична, бетонна повърхност, напомняща стена на подводна пещера. Сред отдалечаващата се панорама на сенки, обемна мебел, декари и декари абстрактна импресионистична живопис и фалшиви старинни чекръци, сега наистина старинни, макар и все така безполезни, сред тези сенчести пространства с ничии неща изплува грамадна фигура, която се понесе бавно, безмълвно и влечугоподобно напред — собственикът се оказа извънземно.

То вдигна свития си ляв лакът и проговори:

— Добър ден. Желаете ли някакъв предмет?

— Благодаря, само гледам.

— Моля; продължете тази дейност — рече собственикът, оттегли се малко назад в сенките и остана там съвършено неподвижен. Ор позяпа как светлината пада върху някакви дрипави паунови пера, разгледа домашен филмов прожекционен апарат от петдесетте години на двайсетия век, сервиз за саке в бяло и синьо, куп списания „Мад“, на които бе сложена доста висока цена. Вдигна солиден стоманен чук и се възхити на равновесието му — добре направено сечиво, хубаво нещо. Попита собственика:

— Сам ли подбрахте тези неща? — питайки се, какво ли самите извънземни оценяваха от всички тези джунджурии, останали от богатите години на Америка.

— Каквото дойде, се приема — отговори му извънземното.

Очарователен възглед.

— А дали бихте ми казали нещо. Какво означава думата иаклу на вашия език?

Собственикът излезе отново бавно напред, промъквайки внимателно широката си, подобна на коруба броня сред трошливите предмети.

— Непредаваемо. Езикът, използуван за връзка с индивиди-личности, не съдържа други форми на връзка. Джор Джор. — Дясната му ръка — голям, зеленикав, подобен на плавник крайник — излезе пред него бавно и като че ли несигурно. — Тиуа’к Еннбе Еннбе.

Ор стисна крайника. Извънземното стоеше неподвижно, очевидно го гледаше, макар през тъмнооцветения, изпълнен с изпарения шлем, да не се виждаха очи. Ако въобще беше шлем. Всъщност дали изобщо в зелената коруба, тази мощна броня, имаше плътна форма? Не знаеше. Във всеки случай се чувстваше съвсем непринудено с Тиуа’к Еннбе Еннбе. И отново, подчинявайки се на някакъв порив, попита:

— Предполагам, че не сте познавали жена с име Лилейч?

— Лилейч. Не. Търсите ли Лилейч?

— Изгубих Лилейч.

— Срещи в мъгла — отбеляза извънземното.

— Така стоят горе-долу нещата — съгласи се Ор. Той взе от отрупаната маса пред себе си бял бюст на Франц Шуберт, висок около пет сантиметра, вероятно награда от учителка по пиано за неин ученик. Отдолу ученикът беше написал: „Какво, да се притеснявам?“ Лицето на Шуберт беше кротко и безстрастно, мъничък Буда с очила. — Колко струва това?

— Пет нови цента — отговори Тиуа’к Еннбе Еннбе.

Ор извади една феднарска монета.

— Има ли начин да се управлява иаклу, да се накара да върви по пътя, по който… би трябвало да върви.

Извънземното взе монетата и се примъкна царствено до хромирана механична каса, която Ор смяташе, че се продава като антика. То въведе покупката и известно време стоя неподвижно.

— Една птичка пролет не прави — рече то. — Сговорна дружина планина повдига. — Спря отново, очевидно недоволно от постигнатото в запълването на пропастта в комуникацията. Половин минута стоя неподвижно, сетне отиде до витрината с точни, сковани, внимателни движения, взе една от изложените старинни грамофонни плочи и я донесе на Ор. Беше на Бийтълс: „С малко помощ от приятелите“.

— Подарък — рече то. — Приемлив ли е.

— Да — рече Ор и взе плочата. — Благодаря… много благодаря. Много мило от ваша страна. Благодарен съм ви.

— Удоволствие. — Макар механично създаваният глас да бе лишен от изразителност, а бронята — невъзмутима, на Ор му се стори, че Тиуа’к Еннбе Еннбе остана наистина доволен; самият той се развълнува.

— Мога да я пусна на грамофона на моя хазаин, има стар грамофон — обясни Ор. — Много ви благодаря. — Отново си стиснаха ръце и Ор тръгна.

В края на краищата, мислеше той, докато вървеше към Корбет Авеню, нищо чудно, че извънземните са на моя страна. В известен смисъл ги измислих аз. Нямам представа в какъв смисъл, разбира се. Но определено ги нямаше, докато не им позволих да съществуват. Така че има — винаги е имало — връзка помежду ни.

Разбира се (продължаваха размислите му, също на бавен ход), ако е така, целият свят, такъв, какъвто е сега, би трябвало да е на моя страна, защото голяма част от него съм създал на сън. Всъщност той е на моя страна. Т.е. аз съм част от него. Аз тъпча по земята, а земята понася стъпките ми. Дишам въздуха и го променям, аз съм изцяло във взаимна връзка със света.

Само Хейбър е различен и с всеки изминал ден става все по-различен. Той е против мен — връзката ми с него е отрицателна. А онази страна на света, за която е отговорен той, която ми нареди да сънувам, от нея се чувствам отчужден, по отношение на нея съм безсилен…

Не че е зъл. Прав е, човек би трябвало да се старае да помага на другите хора. Но аналогията със серума против ухапване от змия беше погрешна. Говореше как един човек среща друг, който страда. Това е различно. Може би онова, което направих, което направих през април преди четири години… беше оправдано… (но мислите му се подплашиха, както винаги, от болезненото място). Трябва да помагаш на другите. Но не е правилно да си играеш на Дядо Боже с човешки маси. За да си Бог, трябва да знаеш какво правиш. И за да направиш нещо добро, не е достатъчно да вярваш, че си прав и мотивите ти са добри. Не бива да… губиш връзка. Той я е изгубил. За него никой друг, нищо друго дори, не съществува самостоятелно; той гледа на света само като на средство за осъществяване на целта си. Не е важно дали целта е добра; ние имаме само средства… Не е в състояние да приеме, не е в състояние да остави хората на мира, не е в състояние да се откаже. Той е луд… Може да направи всички ни като себе си, да изгубим връзка, ако наистина започне да сънува като мен. Какво да правя?

Стигна до старата къща, тъкмо когато формулира въпроса.

Отби се в сутерена да вземе старинния грамофон на Мани Арънс, домоуправителя. Това задължително означаваше да изпият чайник чай. Ор не бе пушил и не можеше да поеме дим, без да се закашля, затова Мани винаги му вареше чай. Известно време обсъждаха световните дела. Мани ненавиждаше Спортните състезания; стоеше у дома и всеки следобед гледаше образователните предавания на феднарската телевизия за децата на възраст преди приемането им в Детските центрове. „Куклата-алигатор Дуби е супер,“ заяви той. В разговора настъпваха дълги паузи, отразяващи големите дупки в тъканта на Маниното съзнание, износено от безбройните химикали, които той бе погълнал през изминалите години. Но в мръсния му сутерен усещаше някакво спокойствие и усамотеност, а слабият чай от канабис приятно го отпускаше. Накрая извлече грамофона горе, включи го в контакта на празната дневна. Сложи плочата и известно време стоя, а сетне остана да държи иглата над въртящия се диск. Какво искаше?

Не знаеше. Сигурно помощ. Каквото дойде, ще е приемливо, както бе казал Тиуа’к Еннбе Еннбе.

Постави иглата внимателно на външната бразда и легна до грамофона върху прашния под.

Грамофонът беше автоматичен. След като изсвири записа, промърмори за миг, прещрака с вътрешностите си и върна иглата на първата бразда.

По време на единайсетото просвирване Ор заспа дълбоко.

Хедър се събуди объркана в празната, сумрачна стая с висок таван. Къде е, за Бога?

Беше заспала. Беше заспала, седнала на пода с протегнати крака, облегната на пианото. Марихуаната винаги я правеше сънлива, а и оглупяла, но не можеше да обиди Мани като откаже да прави компания на бедния стар пушач. Джордж лежеше проснат като драна котка на пода до грамофона, който бавно престъргваше „С малко помощ от приятелите“ чак до диска. Намали полека силата на звука, сетне спря машината. Джордж въобще не помръдна; устните му бяха леко отворени, очите здраво стиснати. Колко странно, че и двамата са заспали, слушайки музиката! Стана от пода и отиде в кухнята да види какво ще вечерят.

О, за Бога, свински черен дроб. Беше хранителен и най-доброто на кило, което човек би могъл да намери срещу три купона за месо. Взе го от супермаркета вчера. Е, нарязан съвсем тънко и опържен със солена сланина и лук, о-хо-хо. Усещаше се така гладна, че нямаше нищо против да яде и свински черен дроб, а Джордж не беше от придирчивите мъже. Стига яденето да беше прилично, ядеше и го харесваше, и скапан свински черен дроб да е — пак ще го яде. Слава на Господа, от когото произлизат всички добрини, включително мъжете с лек характер.

Докато нареждаше кухненската маса и слагаше два картофа и половин зелка да се варят, от време на време спираше — чувстваше се странно. Дезориентирана. Без съмнение от проклетата трева и от това, че бе заспала на пода по никое време.

Влезе Джордж, разрошен и с прашна риза. Вторачи се в нея. Посрещна го с думите:

— Е, добро утро!

Стоеше и я гледаше усмихнат, широка, лъчезарна усмивка на неподправена радост. През живота си не беше получавала такъв голям комплимент; засрами се от радостта, за която даваше повод.

— Милата ми жена — рече Джордж, взе ръцете й, огледа ги, обърнати с дланите нагоре и зарови лице в тях. — Трябваше да си кафява — добави той и за свой ужас тя видя сълзи в очите му. За миг, само в този миг, се досети какво става; спомни си, че е била кафява, и тишината във вилата нощем, шума от потока и много други неща, но само за миг. Защото сега Джордж беше по-важен. Огледа го, както беше в обятията му.

— Преуморен си — заговори му тя, — разтревожен си, заспа на пода. Сигурно е заради онова копеле Хейбър. Не ходи повече при него. Просто не ходи. Не ме интересува какво ще направи. Дори да ти лепне решение за задържане и да те набута в Линтън, ще намерим друг психиатър и ще те извадим. Не бива да продължаваш с него, той те съсипва.

— Никой не може да ме съсипе — успокои я той и се изсмя, смехът излезе дълбоко от гърдите му, наподобяваше донякъде стенание, — стига да имам малко помощ от приятелите. Ще отида, това няма да трае още дълго. Вече не се тревожа за себе си. Но не се безпокой… — Притискаха се с всички възможни повърхности, абсолютно слети, а дробът и лукът цвърчаха в тигана.

— И аз заспах — рече тя във врата му, — толкова гроги бях от писането на тъпите писма на дъртия Рути. Но плочата, която си купил, я бива. Като дете много обичах Бийтълс, но вече не ги пускат по държавните радиостанции.

— Подарък е — обясни Джордж, но дробът в тигана изпука и тя трябваше да се отдръпне и да се погрижи за него. Докато вечеряха я наблюдаваше; тя също го гледаше внимателно. Бяха женени от седем месеца. Не говориха нищо съществено. Измиха съдовете. После си легнаха. В леглото правиха любов. Любовта не стои като камък, на едно място, а, също като хляба, трябва да се прави; да се прави непрекъснато, да се прави наново. Когато я направиха, останаха прегърнати, задържайки любовта и в съня. В съня си Хедър чу рева на потока, изпълнен с песента на неродени деца.

В съня си Джордж видя дълбините на откритото море.

Хедър работеше като секретарка в стара и безполезна адвокатска кантора — Пондър и Рути. Когато на следващия ден, петък, си тръгна от работа в четири и половина, не взе еднолинейката и тролейбуса за вкъщи, а се качи на въжената линия до Вашингтон Парк. Казала беше на Джордж, че може би ще дойде да го види в ИВПЧ, тъй като терапевтичният му сеанс започваше едва в пет, а сетне биха могли да се върнат в центъра заедно и да хапнат в някой от ресторантите на ЦСП на алея „Интернационал“. — Всичко ще е наред, й бе казал той, прозрял какъв е мотивът й, като имаше предвид, че нищо няма да му се случи. А тя му отговори: „Зная. Но ще е забавно да хапнем навън, а съм спестила малко купони. Не сме опитвали още «Каса Боливиана».“

Стигна до високата сграда на ИВПЧ рано и зачака на просторните мраморни стъпала. Той дойде със следващия вагон. Видя го да слиза заедно с други, на които не обърна внимание. Нисък, стегнат мъж, много въздържан и с приветливо изражение. Походката му беше хубава, макар и да вървеше леко приведен, както всеки, който работи на бюро. Като я видя, бистрите му и светли очи станаха сякаш по-светли и бистри, усмихна й се; отново покъртителна усмивка на неподправена радост. Безкрайно го обичаше. Ако Хейбър го наранеше отново, щеше да влезе при него и да го разкъса на парченца. Неудържимите чувства й бяха чужди, но не и когато ставаше дума за Джордж. Във всеки случай днес се чувстваше различно от друг път. Чувстваше се по-храбра и по-силна. На работа каза два пъти на глас „Мамка му!“, карайки стария г-н Рути да трепва. Преди почти не се бе случвало да произнася на глас „Мамка му!“, а и двата пъти нямаше намерение да го прави, но все пак го изрече, сякаш по твърде стар навик, от който не може да се отърве…

— Здравей, Джордж — посрещна го тя.

— Здравей — отвърна Джордж, хващайки я за ръце. — Ти си красива, красива.

Как би могъл някой да смята този мъж за болен? Добре де, сънуваше странни сънища. Но по-добре това, отколкото да е направо гаден и противен, както една четвърт от хората, които познаваше.

— Вече е пет — продума тя. — Ще чакам тук долу. Ако вали, ще бъда във фоайето. С този черен мрамор и всичко останало все едно, че си в гробницата на Наполеон. Но тук е приятно. Чува се ревът на лъвовете от зоологическата градина.

— Хайде, ела горе с мен — предложи той. — Вече вали. — Наистина валеше неспирният топъл пролетен дъждец — ледът на Антарктика падаше кротко по главите на децата на хората, отговорни за стопяването му. — Има приятна чакалня. Вероятно ще чакаш заедно с куп феднарски клечки и трима или четирима държавни глави. Всички се въртят на пета пред директора на ИВПЧ. И всеки скапан път трябва да пропълзявам и да влизам преди тях. Питомният психопат на д-р Хейбър. Неговият експонат. Символичният пациент… — Водеше я през голямото фоайе под купола, наподобяващ Пантеона, по подвижните пътеки, нагоре по невероятен, видимо безкраен, спирален ескалатор. — ИВПЧ наистина управлява света — говореше той. — Не мога да се начудя защо Хейбър има нужда от друга форма на власт? Сигурно като Александър Велики изпитва нужда да завладява все нови светове. Никога не съм го разбирал. Как мина днешният работен ден?

Беше напрегнат, затова говореше толкова много; но не изглеждаше потиснат или разтревожен, както през последните няколко седмици. Нещо бе възстановило естественото му самообладание. Никога не бе смятала, че може да го загуби за дълго, да загуби посоката, да загуби връзка с реалността; обаче се чувстваше злочест и ставаше все по-злочест. Но вече не беше така. Промяната настъпи така внезапно и бе така пълна, че започна да се чуди на какво ли се дължи. Единственият й ориентир, с който можеше да я свърже, бе как снощи седяха във все още необзаведената дневна и слушаха откачената и изящна песен на Бийтълс, а после и двамата заспаха. От този момент той стана такъв, какъвто си беше преди.

Голямата, стилна чакалня на Хейбър беше празна. Джордж каза името си на някакво подобно на бюро устройство до вратата, автоматичен секретар, както обясни на Хедър. Когато вратата се отвори и се появи Хейбър, тя остроумничеше от притеснение, питайки дали разполагат и с автоеротици.

Виждала го бе само веднъж, при това за малко. Не помнеше колко едър беше, каква голяма брада имаше, колко неописуемо внушителен изглеждаше.

— Влизай, Джордж! — прогърмя Хейбър. Изпълни се със страхопочитание. Разтрепери се. Той я забеляза. — Г-жо Ор, радвам се да ви видя! Радвам бе, че дойдохте. Влизайте и вие.

— О, не. Аз само…

— О, да. Знаете ли, че това е вероятно последното посещение на Джордж тук. Каза ли ви? Тази вечер приключваме. Наистина трябва да присъствате. Пуснах персонала си по-рано. Сигурно сте забелязали масовото изселване по ескалатора надолу. Искаше ми се тази вечер да съм сам в сградата. Това е, седнете ей там. — Посочи й къде и продължи да говори. Нямаше нужда да отговаря нещо смислено. Остана като хипнотизирана от поведението на Хейбър, от тържеството, което излъчваше; бе забравила колко властен, сърдечен, театрален беше той. Да не повярваш наистина, че такъв човек, световен ръководител и велик учен, ще отдели седмици наред за лечението на Джордж, един съвсем обикновен човек. Но, разбира се, от гледна точка на науката, случаят Джордж имаше голямо значение.

— Един последен сеанс — говореше той, докато нагласяше някакъв подобен на компютър апарат, вграден в стената при главата на кушетката, — последен контролен сън, а сетне, според мен, проблемът ще е решен. Готов ли си, Джордж?

Често споменаваше името на съпруга й. Спомни си, че преди две седмици Джордж каза:

— Все се обръща към мен по име; струва ми се, за да не забрави, че присъства и друг човек.

— На линия съм, разбира се — отговори Джордж и седна на кушетката, вдигна леко глава, погледна към Хедър и се усмихна. Хейбър веднага започна да прикача онези дребни неща с жици на главата му, разтваряйки гъстата коса. Хедър помнеше процеса от правенето на снимка на собствения й мозък, част от множеството тестове и записи, които правеха на всеки феднарски гражданин. Притесни се, че го правят със съпруга й. Сякаш електродчетата бяха малки смукателни помпи, които ще изсмучат мислите от главата му и ще ги превърнат в драскулки върху хартиена лента, в безсмислените драсканици на лудите. Джордж изглеждаше изключително концентриран. Какво ли мислеше?

Хейбър сложи внезапно ръка на гърлото на Джордж, сякаш да го удуши, протегна другата си ръка и пусна някакъв запис, който изрече стандартните приказки на хипнотизатора с неговия глас. — Навлизаш в хипнотично състояние… — Секунди по-късно го спря и провери дали е хипнотизиран. Джордж беше в транс.

— Добре — продума Хейбър и спря за момент, очевидно мислейки. Огромен, като изправена на задните си крака гризли, той стоеше между нея и слабата, безжизнена фигура на кушетката.

— Сега слушай внимателно, Джордж, и запомни какво казвам. Намираш се в дълбока хипноза и ще следващ абсолютно точно указанията, които ти давам. Като ти кажа, ще заспиш и ще сънуваш резултатен сън. Ще сънуваш, че си напълно нормален, че си като всеки друг. Ще сънуваш, че някога си имал или си мислил, че имаш, способност да сънуваш резултатно, но това повече не е вярно. Отсега нататък сънищата ти ще бъдат като на всички останали, ще имат значение само за теб, няма да влияят върху действителността извън теб. Ще сънуваш всичко това и независимо от символиката, която ще използуваш, резултатът ще е, че повече няма да можеш да сънуваш резултатно. Ще е приятен сън и ще се събудиш, когато три пъти повторя името ти, ще се чувстваш бодър и добре. Сега легни по гръб. Намести се да ти е удобно. Ще спиш. Спиш. Антверпен!

Когато изрече последната дума, устните на Джордж се размърдаха и той каза нещо с тихия, идващ отдалеч глас на сомнамбул. Хедър не можа да чуе какво казва, но внезапно си спомни за предишната нощ; беше почти заспала, свита до него, когато той рече нещо на глас, нещо което звучеше като „бър пране“. Попита го: „Какво?“, а той нищо не отговори, спеше. Както и сега.

Сърцето й се сви като го видя как лежи, уязвим, с отпуснати край тялото ръце.

Хейбър беше станал и натисна едно бяло копче встрани от машината при главата на кушетката; някои от жиците на електродите отиваха към нея, а други към апарата за ЕЕГ, който познаваше. Онова нещо в стената трябва да беше Усилвателя, нещото, за което се правеха всички изследвания.

Хейбър дойде при нея, както беше потънала в огромното кожено кресло. Истинска кожа, забравила бе какво е усещането за естествена кожа. Приличаше на изкуствените кожи, но беше по-интересна на пипане. Страхуваше се. Не разбираше какво става. Погледна нагоре към едрия мъж, застанал пред нея — мечока-шамана-божеството.

— Това е кулминацията на дълга поредица от внушени сънища, г-жо Ор — говореше той с приглушен глас. — Седмици наред всички те водеха към този сеанс — към този сън. Радвам се, че дойдохте, не се сетих да ви поканя, но присъствието ви е допълнително предимство, защото той се почувства вън от опасност и ще повярва. Знае, че не мога да правя номера, докато вие сте тук. Нали така? Всъщност съм много уверен в успеха. Това ще свърши работа. Веднъж като бъде преодолян натрапчивия страх, зависимостта от приспивателните ще бъде напълно премахната. Въпросът се свежда до чисто привикване… Трябва да следя ЕЕГ-то, сега ще започне да сънува. — Бърз и масивен, той пресече стаята. Тя стоеше неподвижно, вгледана в спокойното лице на Джордж, от което бе изчезнал съсредоточеният израз, всякакъв израз. Така би изглеждал, ако беше мъртъв.

Д-р Хейбър се суетеше около апаратурата си, наведен над нея непрекъснато я настройваше, следеше я. Въобще не обръщаше внимание на Джордж.

— Така — рече тихо той; не на нея, помисли си Хедър, сам си беше слушател. — Това е. Сега. Сега малко прекъсване, за мъничко втора фаза на съня, между сънищата. — Извърши нещо с апаратурата в стената. — Сетне ще направим малка проба… — Дойде отново при нея; искаше й се да не й обръща внимание, да не се прави, че разговаря с нея. Той сякаш не разбираше, че има случаи, когато тишината е нужна. — Съпругът ви, г-жо Ор, допринесе безкрайно много за нашите изследвания. Уникален пациент. Онова, което научихме за естеството на съня и за използуването на сънищата — както при позитивното, така и при негативното привикване, ще бъде буквално неоценимо във всички области на живота. Знаете, какво означават инициалите ИВПЧ — Изследване и внедряване в полза на човечеството. Е, онова, което научихме от този случай, ще бъде от огромна, в буквалния смисъл, полза за човечеството. Просто невероятно какво излезе от случай, който приличаше на обикновена лека злоупотреба с наркотици! Най-чудно е как онези бездарници от Медицинския факултет са проявили достатъчно ум да забележат, че тук има нещо необикновено и да го изпратят при мен. У психолозите от академичните заведения рядко се среща такава проницателност. — Докато говореше, непрекъснато следеше часовника: — Да се връщаме при бебчето — рече и бързо отиде отново в другия край на стаята. Поигра си с Усилвателя и каза високо: — Джордж, все още спиш, но можеш да ме чуеш. Чуваш и прекрасно ме разбираш. Кимни леко, ако ме чуваш.

На спокойното лице не настъпи промяна, но главата леко кимна. Досущ кукла на конци.

— Добре. Сега слушай внимателно. Ще имаш още един ярък сън. Ще сънуваш, че… тук, в моя кабинет, на стената има фототапет на връх Худ, цял потънал в сняг. Ще сънуваш, че виждаш тапета на стената зад бюрото, тук в моя кабинет. Така, сега ще спиш и ще сънуваш… Антверпен.

И отново се засуети приведен над апаратурата си.

— Така — мърмореше под нос той. — Така… добре… точно така.

Апаратите бяха неподвижни. Джордж лежеше неподвижен. Дори Хейбър престана да се движи и да мърмори. В слабо осветеното помещение, което гледаше навън към дъжда, не се чуваше и звук. Хейбър стоеше край ЕЕГ-то, с очи обърнати към стената зад бюрото. Нищо не се случи. Хедър описа с пръстите на лявата си ръка кръгче върху гъвкавата, зърнеста повърхност на креслото, върху онова, което някога е било кожа на живо животно, повърхност, отделяща една крава от Вселената. В съзнанието й изплува мелодията от старата плоча, която слушаха вчера, и повече не я напусна.

Не си представяше, че Хейбър може да стои неподвижен и да не говори толкова дълго. Само веднъж пръстите му се отместиха към една скала. Сетне отново застина, загледан в празната стена.

Джордж въздъхна, вдигна сънливо ръка, отпусна я отново и се събуди. Премига и седна. Погледът му веднага се отправи към Хедър, сякаш да се увери, че тя е там.

Хейбър се намръщи, стреснат, натисна с рязко движение по-долното копче на Усилвателя, като възкликна: „Я гледай!“ Стоеше, втренчил поглед в екрана на ЕЕГ-то, който продължаваше да изписва живи подскачащи криволици.

— Усилвателят ти подаваше делта-ритъм, как, по дяволите, се събуди?

— Не зная — прозя се Джордж. — Просто се събудих. Не ми ли внушихте бързо да се събуждам?

— Обикновено го правя. По сигнал. Но как, по дяволите, преодоля стимулиращите ритми от Усилвателя… Ще трябва да усиля сигнала, очевидно съм го правил много неуверено. — Сега вече говореше на самия Усилвател, в това нямаше никакво съмнение. Когато приключи този разговор, се обърна рязко към Джордж и попита: — Добре, какво сънува?

— Сънувах, че на стената там, зад жена ми, има снимка на връх Худ.

Погледът на Хейбър се отмести за миг към стената, покрита с ламперия от секвоя, после се върна към Джордж.

— Нещо друго? Някакъв предишен сън — да си спомняш нещо от него?

— Струва ми се. Почакайте малко… Според мен сънувах, че сънувам, или нещо такова. Объркано беше. Намирах се в магазин. Всъщност се намирах в Мейър и Франк и купувах нов костюм, трябваше да е със синя куртка, защото щях да заемам нова длъжност или нещо такова. Не си спомням. Във всеки случай разполагаха с таблица, колко трябва да тежиш, ако си толкова и толкова висок, и обратното. Попадах точно в средата както на скалата за тегло, така и на скалата за височината на човек със среден ръст.

— Нормален, с други думи — рече Хейбър и внезапно се засмя. Смееше се много високо. След напрежението и мълчанието Хедър много се стресна от смеха.

— Това е чудесно, Джордж. Просто е чудесно. — Потупа шумно Джордж по рамото и започна да сваля електродите от главата му. — Ти успя. Стигнахме до края. Свободен си! Знаеш ли го?

— Така мисля — отговори кротко Джордж.

— Големият товар се смъкна от раменете ти. Така ли е?

— И се качи на вашите?

— И се качи на моите. Точно така! — Отново високият, доволен смях, малко по-продължителен от необходимото. Хедър се почуди дали Хейбър е винаги такъв или е изключително възбуден.

— Д-р Хейбър — обади се съпругът й, — говорили ли сте за сънищата с някое извънземно?

— Имаш предвид алдебаранец, така ли? Не. Във Вашингтон Форд е опитал някои от нашите тестове върху тях, заедно с цяла поредица от психологични тестове, но не е получил смислени резултати. Просто не сме намерили решение на проблема за комуникацията. Интелигентни са, но Ирчевски, нашият най-добър ксенобиолог21, смята, че може би съвсем не са рационални и онова, което прилича на социално интегративното поведение при хората, е само инстинктивна адаптивна мимикрия. Не може със сигурност да се каже.

— Чували ли сте термина иаклу?

Хейбър замълча за момент.

— Чувал съм го. Непреводим е. Решил си, че означава „сън“, а?

Джордж поклати отрицателно глава.

— Не зная какво означава. Нямам претенции да зная онова, което вие не знаете, но наистина смятам, че преди да продължите с… с прилагането на новия метод, преди да сънувате, би трябвало да поговорите с едно извънземно.

— Кое по-точно? — Ироничният оттенък беше явен.

— Което и да е. Няма значение.

Хейбър се изсмя и попита:

— За какво да говоря, Джордж?

Хедър видя как светлите очи на съпруга й проблеснаха, когато погледна нагоре към по-високия мъж.

— За мен. За сънуването. За иаклу. Няма значение. Стига да слушате. Те ще знаят какво искате да постигнете, много по-опитни са от нас в това отношение.

— В кое?

— В сънуването — онова, на което сънуването е аспект. Правят го от много време. Открай време, предполагам. Те принадлежат към времето на съня. Не го разбирам, не мога да го изразя с думи. Всичко сънува. Играта на форма, съществуването, е сънят на материята. Скалите сънуват и светът се променя… Но когато мисленето стане съзнателно, когато еволюцията се ускори, тогава трябва да се внимава. Да се внимава за света. Трябва да научите как. Трябва да научите уменията, изкуството, ограниченията. Съзнателното мислене трябва да е преднамерено и съзнателно, част от цялото, тъй както скалата е непреднамерено част от цялото. Разбирате ли? Говори ли ви нещо?

— Не е ново за мен, ако това имаш предвид. Душата на света, и т.н. Преднаучна синтеза. Мистиката е сред подходите към естеството на съновиденията или на действителността, макар и да не е приемлива за онези, които искат да използуват логиката и умеят да правят това.

— Не зная дали е така — продължи Джордж, без ни най-малко да се засегне и все пак настойчиво. — Но дори само от научно любопитство, опитайте поне това: преди да изпробвате Усилвателя върху себе си, преди да го включите, когато започвате своето автовнушение, кажеше следното: Ър’ перренне. На глас или на ум. Веднъж. Ясно. Опитайте.

— Защо?

— Защото върши работа.

— Как върши работа?

— Получавате малко помощ от приятелите — отговори Джордж и стана. Хедър го гледаше ужасена. Приказките му звучаха налудничаво — лечението на Хейбър го бе докарало до лудост, знаеше си, че така ще стане. Но пък Хейбър не отговаряше, както би трябвало да отговаря на несвързани и психарски брътвежи, нали?

— На сам човек иаклу му идва прекалено силно — говореше Джордж. — Престава да му се подчинява. Те знаят какво е необходимо, за да бъде управлявано. Или това не е точната дума; да се държи там, където му е мястото, да върви по верния път… Не го разбирам. Може би вие ще успеете да го разберете. Поискайте помощта им. Казвайте Ър’ перренне преди… преди да натиснете копчето за включване.

— Има нещо в онова, което говориш — каза Хейбър. — Може би си струва да се проучи. Ще наредя при мен да дойде един алдебаранец от Културния център и ще видя дали мога да получа информация за това… Нищо не разбрахте, а, г-жо Ор? Вашият съпруг е трябвало да се захване с нашата професия, с изследователския аспект на психиатрията; губи си времето като чертожник. „Защо говори така? Джордж е проектант на детски игрища и паркове.“ — Има усет, роден е за това. Не ми е идвало на ум да привлека в това алдебаранците, но тук той наистина може да има находка. Вие вероятно сте по-доволна, че не е станал психиатър? Ужасно би било, ако вашият съпруг анализира несъзнателните ви желания по време на вечеря, какво ще кажете? — Избоботи и прогърмя Хейбър, докато ги извеждаше навън. Хедър беше объркана, едва не се разплака.

— Мразя го — рече ожесточено тя, докато слизаха надолу със спиралния ескалатор. — Ужасен човек. Фалшив. Страхотен позьор!

Джордж я хвана за ръка без нищо да каже.

— Свърши ли? Наистина ли свърши? Няма да имаш нужда от повече лекарства и си приключил с тези отвратителни сеанси?

— Така смятам. Ще попълни формулярите за мен и след месец и половина би трябвало да получа съобщение, че съм освободен. Ако се държа прилично. — Усмихна се малко уморено. — Трудно ти беше, скъпа, на мен обаче не. Този път не. Но съм гладен. Къде ще отидем да вечеряме? В „Каса Боливиана“ ли?

— В Китайския квартал — отговори тя, а сетне се сепна и добави: — Ха-ха. — Старият китайски квартал го разчистиха заедно с останалата част от центъра най-малко преди десет години. По някаква причина бе забравила напълно за момент. — Искам да кажа при Руби Лу — продължи объркано тя.

Джордж притисна ръката й малко по-силно и се съгласи:

— Чудесно.

Лесно се стигаше дотам, въжената линия спираше от другата страна на реката в стария Лойд Сентър — преди катастрофата най-големият търговски център в света. Сега просторните паркинги на много етажи бяха изчезнали заедно с динозаврите, а много от магазините от двете страни на построения на две нива център стояха празни, със заковани отвън дъски. Ледената пързалка не беше пълнена от двайсет години. В чудатите, романтични фонтани от нагънат метал не течеше вода. Малките дръвчета, посадени някога за украса, се бяха извисили далеч нагоре; корените им пропукваха тротоарите на метри около цилиндричните кашпи. Гласовете и стъпките отекваха прекалено ясно и малко кухо, пред и зад човека, тръгнал по дългите, полуосветени и полуразрушени аркади.

Заведението на Руби Лу се намираше на горното ниво. Клоните на див кестен скриваха стъклената фасада. Над главите им небето беше наситено нежно зелено, цветът, в който се обагря за кратко време вечер, когато небосводът се е прояснил след дъжд. Хедър погледна към този нефритов рай, далечен, невероятен, спокоен; усети как притеснението й се свлича от нея, подобно на змийска кожа. Но не за дълго. Странна промяна изпълни всичко с тревога. Сякаш нещо я сграбчи и стисна. Почти спря да върви и обърна поглед от нефритовото небе към пустите алеи пред себе си. Мястото беше особено.

— Тук има нещо призрачно — рече тя.

Джордж сви рамене, но лицето му изглеждаше напрегнато и доста мрачно.

Излязъл бе вятър, прекалено топъл, влажен и горещ, който раздвижи големите, зеленопръсти клони на кестена, подгони боклуците далеч надолу по дългите, безлюдни завои. Червената неонова реклама зад размърданите клонаци сякаш избледня и се разколеба от вятъра, промени формата си; не пишеше Руби Ли, нищо вече не пишеше. Нищо не казваше нищо. Нищо нямаше значение. Вятърът духаше кухо из ечащите пространства. Хедър се отдели от Джордж и тръгна, обляна в сълзи, към най-близката стена. Направи го инстинктивно — когато страдаше, имаше нужда да се скрие, да се свре в някой ъгъл и да се скрие.

— Какво ти е, скъпа… Няма нищо. Дръж се, всичко ще бъде наред.

Полудявам, мислеше тя, не е Джордж, от самото начало не е бил Джордж, аз съм била.

— Всичко ще е наред — прошепна още веднъж той, но по гласа му личеше, че не си вярва. По ръцете му усети, че не си вярва.

— Нещо не е наред — извика в отчаяние тя. — Какво става?

— Не зная — отговори Джордж, някак разсеяно.

Вдигнал бе глава, извърнат малко настрани от нея, макар че продължаваше да я прегръща, за да спре пристъпа й на плач. Сякаш гледаше за нещо, ослушваше се за нещо. Усети как сърцето му бие силно и равномерно в гърдите.

— Слушай, Хедър. Ще трябва да се върна.

— Да се върнеш къде? Какво не е наред? — гласът й бе изтънял и висок.

— При Хейбър. Трябва да отида. Чакай ме… в ресторанта. Чакай ме, Хедър. Не върви след мен — рече той и хукна.

Трябваше да го последва. Той тичаше, без да поглежда назад, бързо, надолу по дългите стълбища, под аркадите, покрай пресъхналите фонтани, навън при въжената железница. Там, на крайната спирка, чакаше вагон; той скочи вътре. Тя се покатери с труд тъкмо когато вагонът тръгваше, а дробовете й се раздираха от усилието.

— По дяволите, Джордж!

— Съжалявам — рече също задъхан той. — Трябва да стигна там. Не исках да те замесвам.

— В какво? — Ненавиждаше го. Седяха на срещуположни седалки и се задъхваха един срещу друг. — Каква е тази смахната приумица? Защо се връщаш пак там?

— Хейбър… — гласът на Джордж секна за момент. — Той сънува, той. — Някакъв голям, несъзнателен страх се промъкна в Хедър; тя не му обърна внимание.

— Какво сънува? И какво от това?

— Погледни през прозореца.

Докато тичаха и откак се бяха качили във вагона, гледаше само него. Сега въжената железница пресичаше реката, високо над водата. Но вода нямаше. Реката беше пресъхнала. Коритото й се простираше напукано и сълзящо под светлините на мостовете, мръсно, пълно с грес и кокали, изпуснати инструменти и умиращи риби. Край стърчащите над тях кални пристани лежаха паднали настрани и разрушени грамадните кораби.

Сградите на централен Портланд, столицата на света, високите, нови кубове от камък и стъкло, осеяни с премерени дози зеленина, крепостите на правителството: Координация на изследователската и внедрителска дейност. Комуникации, Икономическо планиране. Управление на околната среда, се топяха. Ставаха мокри и нестабилни, като желе на слънце. Ъглите бяха започнали да се разтичат надолу по стените, оставяйки големи, приличащи на сметана петна.

Въжената железница се движеше много бързо и не спираше на спирките — „Нещо не е наред с въжето“ помисли Хедър, сякаш това не я засягаше. Носеха се бързо над топящия се град, достатъчно ниско, за да чуват грохота и виковете.

Когато вагонът се вдигна по-високо, пред очите й, зад главата на седналия срещу нея Джордж се разкри връх Худ. Може би той видя светлината на пламъците да се отразява по лицето или в очите й, защото веднага се обърна да види огромния обърнат огнен конус.

Вагонът се люлееше необуздано между губещия очертания град и небето без очертания.

— Днес нищо не е както трябва — рече с висок, треперещ глас жена, седяща някъде назад във вагона.

Сиянието на изригването беше ужасяващо и приказно. Неговата страхотна, материална, геологична енергия внушаваше успокоение, за разлика от празното пространство в горния край на линията.

Предчувствието, обхванало Хедър, когато сведе поглед от зеленикавото небе, се бе превърнало в присъствие. То беше тук. Беше пространство или може би период от време, някаква празнота. Беше присъствие на отсъствие — същност без качества, чието количество не можеше да се определи, в което падаха всички неща и от което нищо не излизаше. Беше ужасно и едновременно с това не беше нищо. Беше погрешният път.

В него се втурна Джордж, когато вагонът на въжената линия спря на крайната си спирка. Хуквайки, погледна назад към нея и извика:

— Чакай ме, Хедър! Не тръгвай след мен, не идвай!

Но макар че се опита да го послуша, то я настигна. Бързо се разрастваше от центъра. Даде си сметка, че всички неща са изчезнали и тя се е изгубила в паническата тъмнина, викайки без глас името на съпруга си, отчаяна, докато не се превърна в кълбо, завито около сърцевината на собственото си съществуване и не потъна завинаги в сухата бездна.

С помощта на волята, която е много голяма, когато се упражнява по подходящ начин и в подходящо време. Джордж намери под краката си твърдия мрамор на стъпалата, водещи към високата сграда на ИВПЧ. Вървеше напред, макар очите да му казваха, че върви по мъгла, по кал, по разложени трупове, по безброй мънички крастави жабчета. Беше много студено и въпреки това миришеше на нагорещен метал, на горящи косми и плът. Пресече фоайето; за момент около него заподскачаха златните букви от афоризма, изписан в кръг по кубето, ЧОВЕК, ЧОВЕЧЕСТВО Ч Ч А А А. А-тата се опитаха да го препънат. Стъпи върху движеща се лента, макар да не я виждаше; върху спиралния ескалатор и се заиздига нагоре в нищото, поддържаше го непрекъснато със здравината на волята си. Дори не затвори очи.

Горе, на последния етаж, подът беше от лед. Един пръст дебел и съвсем прозрачен. През него се виждаха звездите от Южното полукълбо. Ор стъпи върху му и всички звезди прозвънтяха високо и фалшиво, съвсем като спукани камбани. Отвратителната миризма стана много по-гадна, накара го да се задави. Продължи напред, с протегната ръка. Повърхността на вратата, която водеше към кабинета, стоеше на мястото си; не я видя, но я напипа. Зави вълк. Лавата се стичаше към града.

Продължи и стигна до последната врата. Бутна я и тя се отвори. От другата й страна нямаше нищо.

— Помогнете ми — каза на глас той, защото празнотата го теглеше, дърпаше го. Не можеше със собствени сили да мине през нищото до отсрещната страна.

Нещо смътно се размърда в съзнанието му; спомни си за Тиуа’к Еннбе Еннбе, за бюста на Шуберт, за Хедър, която казва с ожесточен глас: „По дяволите, Джордж!“ Само с това разполагаше, за да пресече с негова помощ нищото. Тръгна напред. Тръгвайки, знаеше, че ще загуби всичко.

Влезе в центъра на кошмара.

Представляваше студена, смътно движеща се, въртяща се тъмнина, изпълнена от страх и тя го дърпаше настрана, разкъсваше го на парчета. Знаеше къде се намира Усилвателя. Протегна смъртната си ръка натам, където отиват всички неща. Докосна го; опипа, за да намери долното копче, и веднага го натисна.

Сетне приклекна, покри очи, сви се от страх, защото страхът обсеби мозъка му. Когато вдигна глава и погледна, светът отново съществуваше. Не беше в добро състояние, но го имаше.

Не се намираха във високата сграда на ИВПЧ, а в по-неугледен, по-обикновен кабинет, който не бе виждал преди. Хейбър лежеше на кушетката, едър, с вирната нагоре брада. Тя си беше пак червеникавокестенява, кожата — белезникава, а не сива. Очите стояха полуотворени и нищо не виждаха.

— Д-р Хейбър — рече той и леко раздруса едрите, тежки рамене. — Хейбър! Събуди се!

След време едрото тяло се размърда и накрая седна. Беше съвсем отпуснато и увиснало. Масивната, красива глава висеше между раменете. Устата стоеше отпусната. Очите гледаха право напред в тъмното, в кухотата, в небитието — в същината на Уилям Хейбър; те вече не бяха непроницаеми, а празни.

Ор изпита физически страх от него и се отдръпна.

— Трябва ми помощ — промълви той, — не мога да се справя сам…

Излезе от кабинета, мина през непознатата чакалня, изтича надолу по стълбата. Не беше влизал в тази сграда — не знаеше какво представлява и къде се намира. Когато излезе навън, разбра, че върви по улица в Портланд, но нищо повече. В никакъв случай не беше близо до Вашингтон Парк или до западните възвишения. По тази улица не беше минавал.

Празнотата в съществото на Хейбър, резултатният кошмар, излъчван от сънуващия мозък, беше изключил връзките. Вече бе прекъсната приемствеността между световете или времената при сънищата на Ор. Настъпил бе хаос. Имаше малко и несвързани спомени от съществуването, в което се намираше сега; почти всичко, което знаеше, идваше от други спомени, от други сънни времена.

Други хора, които не го осъзнаваха като него, бяха може би по-добре подготвени за тази промяна в съществуването — но вероятно повече се плашеха, защото нямаха обяснение. Щяха да смятат, че светът е радикално, безсмислено, внезапно променен, без каквато и да е логична причина. Много смърт и ужас щеше да има след съня на д-р Хейбър.

И загуба. И загуба.

Знаеше, че я е загубил; знаеше, че я губи още когато, с нейна помощ, пристъпи навън в паническото празно пространство около сънуващия. Изгуби се заедно със света на сивите хора в огромното, фалшиво здание, в което се бе втурнал, оставяйки я сама сред съсипията и разпада на кошмара. Вече я нямаше.

Не се опита да потърси помощ за Хейбър. За Хейбър нямаше помощ. Нито пък за него. Направил бе всичко, повече не можеше. Вървеше по обезумелите улици. От табелите разбра, че се намира в североизточната част на Портланд, район, който никога не бе познавал добре. Къщите бяха ниски и на пресечките можеше да види планината. Видя, че изригването беше престанало; всъщност така и не бе започвало. Спящият връх Худ се издигаше сивкаво-кафеникаво-виолетов на фона на тъмнеещото априлско небе. Планината спеше.

И сънуваше, сънуваше.

Ор вървеше без цел по една улица, сетне по друга; беше изнурен до положение, че понякога му се щеше да легне на паважа и да почине поне мъничко, но продължаваше да върви. Приближаваше търговски район до реката. Градът, наполовина разрушен и наполовина преобразен, бърканица и каша от грандиозни планове и непълни спомени, гъмжеше като лудница; пожарите и безумието прескачаха от къща на къща. И все пак хората си гледаха както винаги работата: двама мъже ограбваха бижутерски магазин, а покрай тях мина жена, понесла бебето си, ревящо и със зачервено лице, отправила се целенасочено към дома.

Където и да беше това.