Грънчарското колело на рая

Единадесета глава

По някое време същата вечер, докато се опитваше да намери пътя към Корбет Авеню през хаоса на предградията, го спря едно извънземно и го убеди да го последва. Той тръгна покорно. Като повървяха попита дали не е Тиуа’к Еннбе Еннбе, но въпросът не прозвуча особено убедено и когато алдебаранецът обясни, твърде мъчително, че той е Джор Джор, а то се казва Е’немемен Асфа, го прие доста безучастно.

Заведе го в апартамента си, който се намираше близо до реката, над работилница за поправка на велосипеди и до Евангелистката мисия „Надежда вечна“. Тази вечер мисията беше препълнена, защото що-годе любезно, навсякъде по света искаха от различните божества да дадат обяснение какво се е случило между 18:25 и 19:08 ч. Стандартно тихоокеанско време. Докато се катереха по тъмното стълбище към апартамента на втория етаж под краката им отекваше чаровно нестроен химнът „Вековна скала“. След като влязоха, извънземното му предложи да легне на леглото, защото изглеждал уморен.

— „Сънят, разплитащ счепканата прежда на грижите, сънят успокоител“22 — издекламира то.

— „Заспиваш… И сънуваш може би?

— Ха, тук е спънката!“23 — отговори Ор.

Без съмнение имаше нещо особено в начина, по който комуникираха извънземните, но беше прекалено уморен да определи какво.

— Вие къде ще спите — попита той, сядайки тежко на леглото.

— Никъде — отговори извънземното; равният му глас раздели думата на две еднакво важни, самостоятелни части.

Ор се наведе да развърже обувките си. Не искаше да изцапа покривката върху леглото на извънземното; това едва ли щеше да е справедлива отплата за добротата му. От навеждането му се зави свят.

— Уморен съм — рече. — Много нещо свърших днес. Искам да кажа, че днес направих нещо. Единственото, което съм направил досега. Натиснах едно копче. Необходима бе цялата ми воля, натрупаната сила на цялото ми съществуване, за да натисна едно копче.

— Живял сте добре — обади се извънземното.

То стоеше в ъгъла, очевидно с намерението да остане там безкрайно.

Не стой там, мислеше си Ор, не стой така, както би стоял той, или седял, или лежал, или въобще би бил. Стоеше така, както би стоял той насън. Стоеше там в смисъл, че в съня си човек се намира някъде.

Отпусна се назад. Ясно долови съжалението и покровителственото съчувствие на извънземното, което се намираше в другия край на стаята. То го виждаше не с очи — странно същество с кратък живот, от плът, без броня, безкрайно уязвимо, носещо се в дълбините на възможното, същество, което се нуждае от помощ. Нямаше нищо против. Нуждаеше се от помощ. Завладя го умората, пое го като морско течение, в което бавно потъваше.

— Ър’ перренне — промърмори той, отстъпвайки на съня.

— Ър’ перренне — отговори беззвучно Е’немемен Асфа.

Ор спа. И сънува. Нищо не му попречи. Сънищата му идваха и си отиваха като вълни в дълбоко море, далеч от бряг, вдигаха се и падаха, дълбоки и безвредни, не се разбиваха никъде, не променяха нищо. Изпълняваха танц сред всички останали вълни в морето на битието. По време на съня му грамадните зелени морски костенурки се гмурнаха, плувайки с тежка, неизразима грация, през дълбините, в стихията си.

В началото на юни дърветата се бяха разлистили напълно и розите цъфтяха. Навсякъде из града на бодливите си стебла цъфтеше голямата старомодна, упорита като плевел роза от сорта, който носеше името Портландска. Нещата вървяха доста добре. Стопанството се възстановяваше. Хората косяха ливадите си.

Ор беше дошъл във Федералния приют за душевноболни в Линтън, недалеч от Портланд, в северна посока. Постройките, изградени в началото на деветдесетте, се издигаха на висок бряг, от който се виждаха водните простори на Уиламит и готическото изящество на моста Сейнт Джон. В края на април и през май, когато се разрази епидемията от психически разстройства, последвали необяснимите събития от вечерта, която сега наричаха Прелома, приютът беше ужасно претоварен, но пациентите постепенно намаляха и сега той се бе върнал към своето ужасяващо нормално състояние — пренаселен, с недостатъчен персонал.

Висок, тихо говорещ болногледач заведе Ор горе, в единична стая в северното крило. Вратата, която водеше към това крило, както и всички останали в него, беше масивна, с малки отвори и решетки за наблюдение на около метър и половина от земята; всички до една бяха заключени.

— Не че създава неприятности — обясни болногледачът докато отваряше вратата на коридора. — Не е буйствал. Но имаше много лошо въздействие върху останалите. Опитахме да го настаним в общи стаи. Не стана. Останалите се страхуваха от него, подобно нещо не съм виждал. Те всички си влияят взаимно, изпадат в паника, имат необуздани нощи и т.н., но нищо не може да се сравни с това. Нощем дращеха по вратите, мъчейки се да избягат от него. Изпитваха ужас. А той не правеше нищо, само лежеше. Е, на такова място рано или късно ще видиш всякакви неща. Според мен му е все едно къде се намира. Ето тук. — Отключи вратата и влезе преди Ор в стаята. — Имате посетител, д-р Хейбър.

Хейбър беше страшно отслабнал. Синьо-бялата пижама висеше по тялото му. Косата и брадата бяха подстригани, добре поддържани и спретнати. Седеше на леглото и гледаше в нищото.

— Д-р Хейбър — заговори Ор, но гласът му измени; обзе го мъчително съжаление и страх. Знаеше какво вижда Хейбър. Самият той го бе видял. Виждаше света след април 1998 г. Виждаше един свят, който съзнанието възприемаше погрешно като лош сън. Има стихотворение от Т. С. Елиът където се казва, че човешкият род не може да понася прекалено много действителност; но това не беше така. Човек може да понесе цялата тежест на Вселената в продължение на осемдесет години. Не може да понесе липсата на действителността.

Хейбър беше загубен. Той бе изгубил връзка с действителността.

Ор се опита да го заговори отново, но не намери думи. Отстъпи назад, болногледачът отстъпи заедно с него и заключи вратата.

— Не мога — рече Ор. — Няма път.

— Няма път — повтори болногледачът, а докато вървяха по коридора добави: — Д-р Уолтърс казва, че бил много обещаващ учен.

Ор се върна до центъра на града с кораб. Транспортът продължаваше да е доста объркан; градът оставаше задръстен от части, остатъци и започнати обекти на около шест различни системи за обществен транспорт. Рийд Колидж разполагаше с метростанция, но метро нямаше; въжената линия до Вашингтон Парк завършваше при входа на тунел, който стигаше на половината път под Уиламит и там спираше. Междувременно предприемчив човек преустрои няколко корабчета, които преди правеха туристически обиколки нагоре и надолу по Уиламит и Колумбия и сега ги използуваше като фериботи, пътуващи по разписание между Линтън, Ванкувър Портланд и Орегон Сити. Пътуването беше приятно.

Ор бе взел дълга обедна почивка, за да посети приюта. За работодателя му, извънземното Е’немемен Асфа, важно беше да си вършиш работата, а не дали стоиш на работа. Ако човек успяваше да я свърши, от него зависеше дали ще стои на работа или не. Ор свършваше голяма част от своята с главата си, докато се излежаваше полузаспал в продължение на час преди да стане сутрин.

Прибра се в „Кухненската мивка“ чак в три и седна пред чертожната маса в работилницата. Асфа беше в магазина и обслужваше клиенти. Разполагаше с персонал от трима дизайнери и договори с различни производители, които изработваха всевъзможни домашни потреби: купи, съдове за готвене, инструменти, прибори, всичко освен големите уреди. След Прелома промишлеността и разпределението бяха в състояние на катастрофално объркване; националното и международното правителства бяха се оплели напълно в продължение на седмици, така че свободната инициатива се наложи от само себе си и малките частни фирми, които успяха да се задържат или да започнат работа през този период, си създадоха добро положение. Много от тези фирми в Орегон, заети с производството на всевъзможни стоки, се управляваха от алдебаранци; те бяха способни мениджъри и чудесно се справяха с маркетинга, но за ръчния труд трябваше да наемат човешки същества. За държавата беше изгодно, защото те с готовност приемаха ограниченията и контрола, които тя им налагаше — с много усилия световното стопанство идваше на себе си. Хората дори заговориха отново за брутен национален продукт, а президентът Мердъл прогнозира връщане към нормалното състояние към Коледа.

Асфа продаваше на дребно и на едро и „Кухненската мивка“ се прочу с трайната си стока и прилични цени. След Прелома тук започнаха да идват все повече и повече домакини, заети да пренареждат кухни, в които се бяха озовали най-неочаквано, докато готвеха в априлската вечер. Ор оглеждаше мостри от дърво, подходящи за дъски за рязане, когато чу някой да казва: „Бих искала един от онези телове за разбиване на яйца“ и тъй като гласът напомняше гласа на съпругата му, стана и надникна в магазина. Асфа показваше нещо на жена, около трийсет годишна, кафява, среден ръст, с къса, черна, твърда коса върху добре оформена глава.

— Хедър — възкликна той и пристъпи напред.

Тя се обърна. Гледа го, както му се стори, дълго време докато проговори:

— Ор. Джордж Ор. Така ли е? Кога сме се познавали?

— В… — поколеба се той. — Не бяхте ли адвокат?

Огромен в зелената си броня, Е’немемен Асфа стоеше и държеше тел за разбиване на яйца.

— Не. Работя в адвокатска кантора. При Рути и Гудхю в Пендълтън Билдинг.

— Там ще е било. Идвах при вас веднъж. Харесва ли ви, харесва ли ви това? Аз съм го проектирал. — Той взе друга тел за разбиване на яйца от кутията и я показа. — Направена е точно както трябва, разбирате ли. И с нея бързо се работи. Обикновено я правят прекалено стегната или прекалено тежка, освен във Франция.

— Добре изглежда — отговори тя. — Имам стар електрически миксер, но ми се щеше да окача това на стената. Тук ли работите? Преди не работехте тук. Сега си спомних. Работехте в някаква кантора на Старк Стрийт и ходехте на лекар за Доброволно лечение.

Той нямаше представа какво или колко си спомня тя, нито пък как то съвпада с многобройните негови спомени.

Разбира се, жена му беше сивокожа. Казваха, че все още имало сиви хора, особено в Средния запад и Германия, но повечето от останалите се бяха върнали към предишните си цветове — бял, кафяв, черен, червен, жълт и смесен. Съпругата му беше сива, далеч по-блага от тази, помисли той. Тази Хедър носеше черна чанта с месингова закопчалка и, по всяка вероятност, четвъртинка коняк в нея; опитваше се да изглежда безцеремонна. Съпругата му не беше агресивна, а, макар и храбра, се държеше скромно. Това не беше неговата съпруга, а една по-свирепа жена, ярка и трудна.

— Точно така — отговори той. — Преди Прелома. Имахме… Всъщност, г-це Лилейч, имахме среща за обяд. В „При Дейв“ на Анкени. Така и не се състоя.

— Не съм г-ца Лилейч, това е моминското ми име. Аз съм г-жа Андрюз.

Огледа го с любопитство. Той стоеше и понасяше действителността.

— Съпругът ми бе убит в Близкоизточната война — добави тя.

— Да — съгласи се Ор.

— Вие ли проектирате всичко това?

— Повечето от приборите и разните там неща. И готварските съдове. Вижте, харесва ли ви? — Показа чайник с медно дъно, масивен и при все това изискан, с пропорции, наложени, също както при строежа на ветроход, от необходимостта.

— Кой не би го харесал? — отговори тя, посягайки. Подаде й го. Тя го повдигна и му се възхити.

— Обичам предметите — рече той.

Тя кимна:

— Вие сте истински творец. Красив е.

— Г-н Ор е специалист по осезаемостите — вметна собственикът, безизразно, говорейки от левия си лакът.

— Ами да, спомних си — възкликна Хедър. — Разбира се, че беше преди Прелома, ето защо всичко е объркано в съзнанието ми. Вие сънувахте, искам да кажа, смятахте, че сънувате неща, които се случваха. Нали така? Но докторът ви заставяше да сънувате все повече и повече, а вие не искахте и търсехте начин да се измъкнете от Доброволното лечение при него, без да ви лепнат Задължително. Видяхте ли, че си спомних. Прехвърлиха ли ви към друг психиатър?

— Не. Израснах ги — рече Ор и се разсмя. Тя също се разсмя.

— Какво стана със сънищата?

— О… продължих да сънувам.

— Мислех, че можете да промените света. Това ли е най-добрият свят, който успяхте да направите, тази бъркотия?

— Какъвто е, с него ще трябва да се оправим.

Сам той би предпочитал по-малка бърканица, но не зависеше от него. Поне в сегашната действителност тя съществуваше. Направи всичко, за да я намери, не успя и потърси компенсация в работата; тя не го утеши кой знае колко, но му прилягаше, а той беше търпелив човек. Сега обаче трябваше да сложи край на сухата и мълчалива скръб по изгубената си съпруга, защото тя стоеше пред него, за да бъде спечелена отново, свирепа, непокорна и крехка непозната.

Познаваше я, познаваше своята непозната, знаеше как да поддържа разговора с нея, как да я накара да се разсмее. Накрая предложи:

— Искате ли да пием кафе? До нас има кафене. Тъкмо съм в почивка.

— Не може да бъде — рече тя, защото беше пет без четвърт. Погледна към извънземното. — Наистина ми се пие кафе, но…

— Ще се върна след десет минути, Е’немемен Асфа — обеща на работодателя си Ор, докато отиваше да си вземе шлифера.

— Не се връщай — позволи му Асфа. — Има време. Има връщания. Да отидеш значи да се върнеш.

— Признателен съм ти — благодари му Ор и стисна ръката на началника си. За човешката ръка големият зелен плавник беше хладен на пипане. Излезе с Хедър в топлия дъждовен летен следобед. Извънземното ги проследи с поглед отвътре през витрината на магазина, тъй както би ги проследило морско същество от аквариума си, видя как преминаха и потънаха в мъглата.