Гробище за домашни любимци

58

Джъд Крендъл внезапно се събуди и подскочи толкова рязко, че щеше да падне от креслото си. Нямаше представа колко време е спал — петнайсет минути или три чака. Погледна часовника си и видя, че е пет и пет. Имаше странното усещане, че всички предмети в стаята са разместени, гръбнакът го болеше от прекараната в креслото нощ.

„Глупав дъртако, виж какво направи!“ — упрекна се той.

Но в дъното на сърцето си съзнаваше, че вината не е само негова. Не беше заспал на стола си неволно; нещо го бе принудило.

Тази мисъл го накара да се вцепени от страх, но имаше нещо, което го изплаши още повече: какво го бе събудило. Сторило му се беше, че дочува някакъв звук или…

Затаи дъх наостри уши. Отначало дочу само неравномерното туптене на сърцето си.

Сетне до слуха му долетя някакъв звук, различен от онзи, който го бе събудил. Едва доловимото проскърцване на панти.

Джъд познаваше всеки шум в къщата — знаеше кои дъски и стъпала скърцат и точно в кои части на стрехите вятърът надава зловещи писъци, когато се носи с огромна скорост, както през изминалата нощ. И звукът, който бе чул преди малко, също му беше познат. Масивната входна врата, която разделяше верандата от коридора, се беше отворила. На базата на тази информация, разумът му с лекота идентифицира звука, който го бе събудил — беше предизвикан от открехването на покритата с мрежа врата на верандата.

— Луис? — с напразна надежда извика той, макар да знаеше че това не е приятелят му. Наблизо се намираше някой — или по-точно — нещо — изпратено да накаже него, старецът, заради гордостта и суетата му.

Стъпките бавно се отправиха по коридора към хола.

Старецът отново се опита да извика името на Луис, но от гърлото му се изтръгна само прегракнал звук, защото в този миг усети вонята на съществото, което се бе промъкнало в дома му на зазоряване. Миризмата беше отблъскваща и натрапчива, подобна на онази, която се разнасяше от крайбрежните плитчини, на дъното, на които има гниещи отпадъци. В мрачината Джъд различаваше формата на мебелите — скрина в стил рустик, шкафа на високи крака, — но не и точните им очертания. Опита се да се изправи, но краката му изневериха. Мислено изкрещя, че му трябва повече време, че е прекалено стар, за да се сблъска повторно с ужасното преживяване без предварителна подготовка; спомни си изживения страх от срещата с Тими Батерман, а по онова време беше много по-млад…

Летящата врата се отвори и сенките нахлуха на верандата. Една от тях беше по-плътна от останалите. О, Господи, вонята бе нетърпима! В мрака се дочуха провлечени стъпки.

— Гейдж? — извика Джъд и с огромно усилие успя да се изправи на крака. С крайчеца на окото си съгледа пепелта, запазила формата на цигарата, в пепелника с рекламата на „Джим Бийм“.

— Гейдж, ти ли…

От мрака се разнесе ужасяващо мяукане и за миг Джъд имаше усещането, че косите му са се превърнали в ледени висулки. Не синът на Луис се бе върнал от царството на мъртъвците, а някакъв отвратителен демон…

Не беше нито едното, нито другото.

Ужасяващото мяукане се разнасяше от гърлото на Чърч, който се бе притаил пред вратата на хола. Очите му блестяха като мръсни електрически крушки. Джъд прехвърли погледа си от котарака към съществото, което бе влязло заедно с него.

Той заотстъпва назад, опитвайки се да се концентрира — отвратителната воня му пречеше да мисли. Изведнъж се разтрепери — ужасяващото създание бе донесло със себе си полярен студ.

Джъд се олюля — всъщност котаракът, който се провираше между краката му, се опита да го препъне. При това дяволското животно мъркаше. Старецът го изрита встрани. Чърч се озъби и изсъска.

„Мисли! Мисли бързо, стари глупако, преди да е станало прекалено късно: може би все още има някаква надежда… То се върна, но може да бъде убито отново… Навярно ще успееш да го направиш…, ако мислиш бързо…“

Той заднешком заотстъпва към кухнята и внезапно си спомни, че в чекмеджето до мивката има сатър за месо.

Ритна с крак летящата врата, водеща към кухнята и тя се отвори. Съществото, промъкнало се в дома му все още изглеждаше като неясен силует, но Джъд чуваше тежкото му дишане. Виждаше и бялата му ръка, която размахваше във въздуха и стискаше някакъв предмет, който старецът не успа да различи. Когато Джъд влезе в кухнята, вратата се по-люшна на пружината си. Той най-сетне се обърна с гръб към нея и се спусна към кухненския шкаф. Отвори чекмеджето и напипа гладката дървена дръжка на сатъра. Сграбчи го и отново се обърна с лице към вратата, дори направи няколко стъпки към нея — отчасти бе възвърнал смелостта си.

„Запомни, че това не е дете. Когато открие, че си разбрал номера му, то може да нададе писък, да извика от страх, да се разплаче. Не се оставяй да те измами, както са те мамили досега, старче. Това е последният ти шанс!“

Летящата врата отново се отвори, но отначало в кухнята влезе само котаракът. За миг Джъд го проследи с поглед, сетне отново вдигна очи към вратата.

Кухнята беше с източно изложение и бледа, млечнобяла светлина нахлуваше през прозорците. Не беше силна, но достатъчна, дори прекалено.

Гейдж Крийд влезе в кухнята, облечен с костюма, с който го бяха погребали. Върху реверите и раменете на сакото му, като и върху бялата му риза, растеше мъх. Фината му руса коса бе сплъстена от полепналата по нея пръст. Едното му око упорито се взираше в празното пространство, а другото блещукаше злобно и бе приковано в Джъд.

Гейдж му се хилеше.

— Здравей, Джъд — произнесе Гейдж. (Чуруликаше с гласа на малко дете, но произнасяше думите съвършено правилно.) — Дойдох да изпратят в ада гадната ти, смрадлива стара душа. Нима смяташ, че след като веднъж успя да ме прекараш, рано или късно няма да ти го върна?

Джъд вдигна сатъра и извика:

— Хайде, ела по близо и си извади оная работа, щом си толкова куражлия. Ще видим кой кого ще прекара!

— Норма е мъртва и няма кой да те оплаква — изсъска Гейдж. — Ама че долна курва беше жена ти. Чукаше се с всичките ти приятели, Джъд. Най-много обичаше да й го вкарват в задника. А сега се пържи в пламъците на ада, тя и проклетият и артрит. Видях я там, Джъд видях я.

Залитайки, то тръгна към Джъд. Обувките му оставяха следи от кал върху протрития линолеум. Протягаше ръка към стареца, сякаш искаше да се здрависа с него, а другата криеше зад гърба си.

— Слушай, Джъд — прошепна то.

Устата му се отвори, разкривайки млечните му зъби и въпреки че устните му не се помръднаха, Джъд дочу гласа на Норма:

— Рогоносец! Нещастен рогоносец! Винаги съм те мразела! Надсмивах ти се! Всички ние ти се надсмивахме. О как се надсмиииивахмеее…

— Престани! — извика старецът и сатъра потрепери в ръката му.

— Двамата с Хърк се чукахме в нашето легло… чуках се и с Джърдж, както и с всички останали! Знаех, че ходиш при онези курви, но ти дори не подозираше, че си се оженил за такава! Как ти се присмивахме, Джъд! Чукахме се и умирахме от смях…

— ПРЕСТАНИ! — изкрещя Джъд.

Хвърли се върху дребното олюляващо се същество, облечено в мръсен погребален костюм и точно в този момент котаракът напусна скривалището си под големия месарски тезгях и се стрелна към него. Свило назад уши, животното съскаше страховито — спусна се между краката на Джъд и го препъна. Сатърът изхвръкна от ръката на стареца и, въртейки се около оста си се изпързаля по набръчкания и изтрит линолеум. Удари се в перваза на дюшемето и изчезна под хладилника.

Джъд осъзна, че още веднъж са го измамили и единственото му утешение бе, че това никога вече няма да се повтори. Стъпил върху краката му, котаракът съскаше като чайник, устата му бе широко отворена, очите му злобно блестяха. След миг и Гейдж връхлетя върху него, устните му бяха разтегнати в ужасяваща усмивка, замаяните му очи бяха кръвясали. Измъкна дясната ръка иззад гърба си и едва сега Джъд видя, че държи скалпела на Луис.

— О, Господи — успя да промълви той и вдигна дясната си ръка, за да парира удара. В този миг му се стори, че е станал жертва на оптическа измама и си каза, че навярно е откачил: изглеждаше, че скалпелът е от двете страни на дланта му. Сетне някаква топла течност ороси лицето му и той разбра, че това съвсем не е оптическа измама.

— Сега е мой ред да те прекарам, старче! — извика съществото с образа на Гейдж и Джъд усети вонящия му дъх. — Ще прекарам не само теб, а всички… които искам!

Джъд замахна и успя да улови китката на Гейдж. Усети, че кожата се бели под пръстите му като изгнил пергамент.

То измъкна скалпела от дланта на стареца, на чието място зейна дълбока рана, и изкрещя:

— Всички…, които ИСКАМ!

Сетне отново замахна със скалпела. И отново. И отново.

59

— Опитайте сега, госпожо — каза шофьорът, надвесен над двигателя на наетата от Рейчъл кола.

Младата жена завъртя ключа и моторът се запали. Шофьорът затръшна капака, заобиколи колата и се надвеси през прозореца към Рейчъл, докато изтриваше ръцете си с голяма синя носна кърпа. Загорялото му лице бе открито и приветливо, каскетът беше килнат на темето му.

— Много ви благодаря — просълзено произнесе Рейчъл. — Не знам как щях да се справя без вашата помощ.

— О, не се притеснявайте и дете щеше да отстрани повредата за секунди. Но все пак се учудвам — никога не съм виждал нещо подобно да се случи с нова кола.

— Защо? Какво й беше?

— Кабелът на акумулатора се беше откачил. Никой не е бъркал в мотора, нали?

— Не — отвърна младата жена и отново си спомни странното усещане, че е попаднала в някаква гигантска прашка.

— Може би се е разхлабил по време на пътуването — размишляваше на глас шофьорът, сетне продължи: — Във всеки случай ви гарантирам, че вече няма да ви се случи подобна неприятност. Затегнах го здраво.

— Ще приемете ли известна сума в знак на благодарност? — плахо попита Рейчъл.

Шофьорът гръмко се изсмя.

— В никакъв случай, госпожо. Много добре знаете, че ние сме рицарите на шосетата.

Младата жена се усмихна и промълви:

— Е… още веднъж — много ви благодаря.

— Наистина няма за какво — отвърна шофьорът и й отправи широка усмивка, която изглеждаше странно приветлива сред разсейващата се тъмнина.

Рейчъл също се усмихна, бавно излезе от паркинга и се отправи към шосето, водещо към магистралата. Внимателно се огледа и в двете посоки и след пет минути вече отново пътуваше на север по аутобана. Изпитото кафе й действаше по-добре, отколкото очакваше. Сега се чувстваше напълно бодра, сънливостта й бе изчезнала, очите й бяха широко отворени. Отново я обхвана безпокойство, имаше абсурдното усещане, че я манипулират. Възможно ли бе кабелът на акумулатора да се откачи от само себе си?

За да я задържи достатъчно дълго, че да…

Тя нервно се засмя. Достатъчно дълго за какво?

За да се случи нещо непоправимо.

„Що за глупаво и нелепо предположение“ — помисли си тя, но въпреки всичко натисна още по-силно газта.

В Пет часа сутринта точно когато Джъд се опитваше да се предпази от удара на скалпела, откраднат от чантата на добрия му приятел доктор Луис Крийд и когато Ели стреснато се изправи в леглото си и извика от ужас (изплашена от кошмарен сън, който за щастие после не си спомняше), Рейчъл напусна магистралата, премина по „Хамънд Стрийт“, успоредна на гробището, където в ковчега на сина й лежеше само лопатата с изкривено острие и премина по моста в Брюър. В пет и четвърт вече бе на шосе 15 и караше към Лъдлоу.

Беше решила да отиде направо при Джъд и възнамеряваше да спази поне това обещание. Когато мина покрай собствения си дом забеляза, че комбито не е на алеята. Може би беше в гаража, но въпреки всичко къщата изглеждаше задрямала и пуста. Нищо не й подсказваше, че Луис си е у дома.

Рейчъл паркира зад пикапа на Джъд, излезе от колата и предпазливо се огледа. Тревата беше покрита с капчици роса, които проблясваха под първите лъчи на слънцето. Отнякъде се дочу чуруликане на птичка, което моментално затихна. Преди много години, в детството си, тя понякога се събуждаше призори, без да й предстои някакво задължение — в подобни случаи винаги се чувстваше самотна, но с приповдигнат дух — усещайки се някак си пречистена и съвършена. Но тази сутрин не изпита подобни чувства. Измъчваше я безпокойство, което не можеше изцяло да отдаде на прекараните под напрежение двайсет и четири часа, както и на скорошната загуба.

Тя се изкачи по стъпалата, водещи към верандата и дръпна летящата врата — възнамеряваше да използва старомодния звънец на външната врата. Беше очарована от него още първи път, когато двамата с Луис бяха дошли у Крендъл. Гостът трябваше да завърти бутона по посока на часовниковата стрелка и тогава се чуваше мелодичен звън, който напомняше отдавна минали времена.

Рейчъл протегна ръка към бутона, но очите й попаднаха върху изтривалката и тя смръщи вежди. Върху нея имаше кални стъпки. Тя се огледа и забеляза, че водят от летящата към външната врата. Стъпките бяха малки, но всичко личеше, че са оставени от краката на дете. Внезапно й хрумна, че е прекарала цялата нощ в пътуване, но не е забелязала да падне нито капка дъжд. Силният вятър бе разсеял дори характерната за утринните часове мъгла.

Остана втренчена в следите дълго — дори прекалено дълго — сетне с усилие на волята отново посегна към звънеца. Опита се да завърти бутона, сетне отпусна ръка.

„Напразно се опасявам — каза си тя. — Страхувам се от звъна, който ще наруши странната тишина. Джъд навярно е задрямал и ще го стресна…“

Но не от това се боеше тя. Чувстваше се нервна и странно неспокойна от мига, в който установи, че не може да държи очите си отворени, но сега, при вида на малките стъпки, страх прониза сърцето й. Бяха големи колкото…

Тя се опита да изтласка от ума си ужасяващата мисъл, но беше прекалено уморена и реакциите й бяха забавени.

… колкото краката на Гейдж!

О, престани, няма ли да престанеш?

Рейчъл протегна ръка и завъртя копчето на звънеца.

Звукът му бе още по-силен отпреди, но този път не й се стори мелодичен — напомни й дрезгав, задавен вик сред тишината. Тя отскочи назад и нервно се изсмя, а от гърлото й се изтръгна звук, подобен на нервен и нерадостен смях. Ослуша се в очакване да чуе стъпките на Джъд, но къщата тънеше в дълбока тишина. Точно се питаше дали ще има смелост още веднъж да завърти металния бутон във формата на пеперуда, когато дочу някакъв звук зад вратата — звук, какъвто изобщо не си бе представяла дори в най-налудничавите си фантазии.

Мяу!… Мяу… Мяу!

— Чърч? — стреснато и озадачено промълви тя. Приближи се до вратата и се опита да надникне вътре, но не успя — бялото перденце избродирано собственоръчно от Норма, покриваше цялото стъкло.

— Чърч, ти ли си? Мяу!

Рейчъл натисна дръжката и откри, че вратата е отключена. Чърч седеше в средата на входния коридор, увил опашка около лапите си.Козината му беше покрита с тъмни петна. „Сигурно е кал“ — помисли си Рейчъл, после забеляза червеникави капчици по мустаците на котарака.

Чърч вдигна едната си лапа и започна да я ближе, без да изпуска от погледа си Рейчъл.

— Джъд? — извика тя — наистина изплашена. Сетне прекрачи прага.

Не чу отговор. Къщата тънеше в мълчание.

Рейчъл се опита да разсъждава рационално, но внезапно образът на Зелда изникна в съзнанието й и то сякаш се парализира. Спомни си как ръцете на сестра й бяха извити като нокти на граблива птица; как, когато бе вбесена удряше главата си в стената — на това място тапетите бяха разкъсани, а мазилката — изронена. Каза си, че сега не е време да мисли за сестра си. Джъд може би е ранен, може би е паднал все пак е възрастен човек.

„Ето за какво трябва да мислиш, не за кошмарите от детството си, в които виждаш как отваряш вратата на гардероба, от който изскача Зелда с кошмарна усмивка върху посинялото си лице или че влизаш във ваната, а очите на Зелда те дебнат от каналчето или пък сънищата, в които Зелда се крие в мазето зад пещта за парното отопление…“

Чърч раззина уста, в която стърчаха острите му зъби и измяука.

Луис беше прав, не трябваше да го кастрираме; от тогава Чърч не е същият. Луис твърдеше, че ще изгуби агресивните си инстинкти, но сгреши; котаракът продължава да лови различни животинки…

Чърч отново измяука, сетне се обърна и се втурна нагоре по стълбата.

— Джъд? — за пореден път извика Рейчъл. — Там ли си?

Котаракът измяука от най-горното стъпало, сякаш потвърждаваше факта, после тръгна по коридора й изчезна от погледа й.

„Всъщност как е успял да влезе? Може би Джъд го е пуснал? Но защо?“

Рейчъл нерешително пристъпи от крак на крак, докато се питаше как да постъпи. Най-страшното бе, че се чувстваше някак си… манипулирана… сякаш някаква сила я караше да дойде тук и…

От горния етаж се разнесе тихо, изпълнено с болка стенание и на Рейчъл и се стори, че разпознава гласа на Джъд. Навярно е паднал в банята, може би си е разтегнал сухожилие или си е счупил крака — костите на старците са толкова крехки, а ти малката, защо пристъпваш от крак на крак като че ли ти се пикае — не забеляза ли, че по мустаците на Чърч имаше кръв, истинска кръв. Джъд е ранен, а ти дремеш тук! За бога какво ти става?

— Джъд?

Тя отново чу стенанието и хукна нагоре по стълбата.

Никога досега не се бе качвала на първия етаж в къщата на семейство Крендъл. Коридорът имаше само един прозорец, обърнат на запад и все още тънеше в полумрак. Беше дълъг и широк и водеше към задната част на къщата, успоредно със стълбището, чието елегантно перило от черешово дърво проблясваше сред тъмнината. На стената висеше поставена в рамка снимка на Акропола…

„Там е Зелда! Все пак успя да те намери след толкова много години, сега настъпва звездният й миг; достатъчно е да отвориш вратата и ще я видиш: тялото й е обезформено от гърбицата и от нея се разнася миризмата на урина и на смърт; да, наистина е Зелда и настъпи нейният час — най-сетне успя да те пипне.“

Стенанието отново се разнесе зад вратата вдясно.

Рейчъл тръгна натам. Токчетата й тракаха върху дъските. Струваше й се, че всичко наоколо започва да се деформира, сякаш бе попаднала в друго измерение, но не на времето или на пространството. Почувства, че започва да се смалява. Снимката на Акропола плуваше все по-високо над главата й, а дръжката на вратата скоро щеше да се озове на нивото на очите й. Тя протегна ръка към нея, но без дори да я е докоснала, вратата рязко се отвори. На прага стоеше Зелда. Беше прегърбена и обезобразена, тялото й беше толкова деформирано, че приличаше на джудже, високо шейсетина сантиметра; кой знае защо, беше облечена в костюма, с който бяха погребали Гейдж. Но наистина беше Зелда. В очите й гореше дива радост, лицето й бе обагрено в тъмновиолетово и тя неистово крещеше:

— Най-сетне те спипах, Рейчъл. Сега ще ти извия гръбнака като моя и ти ще прекараш остатъка от живота си в леглото, НИКОГА ВЕЧЕ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ НЕГО! Никога! Никога! Никога…

Чърч стоеше на рамото на Зелда, чието лице непрекъснато трептеше и се променяше. Рейчъл с нарастващ ужас установи, че това изобщо не е сестра й и стомахът й се преобърна. Как бе допуснала подобна глупава грешка? Пред нея стоеше Гейдж. Лицето му не беше посиняло, а изцапано с кръв. Главата му беше издута, сякаш е била счупена и отново сглобена от несръчни и небрежни пръсти.

Рейчъл извика името на сина си и протегна ръце. Детето се спусна към нея и се хвърли в обятията й, като през цялото време държеше едната си ръка зад гърба, сякаш криеше букетче полски цветя, набрани от съседната ливада.

— Приготвил съм ти изненада, мамо! — крещеше то. — Приготвил съм ти изненада! Приготвил съм ти изненада!

60

Луис Крийд се събуди от слънцето, което блестеше в очите му. Надигна се от леглото и се намръщи от силната болка в гърба. Всъщност болката не бе силна, а непоносима. Той се отпусна обратно в леглото и огледа тялото си. Господи, беше спал облечен!

Остана още известно време в леглото, опитвайки се да раздвижи скованите си мускули, сетне се изправи.

— По дяволите! прошепна той. В продължение на няколко секунди стаята леко се въртеше пред очите му. Болката в гръбнака му пулсираше като развален зъб, при всяко завъртане на главата си имаше чувството, че жилите във врата му са заменени от ръждясали ленти на трион. Коляното му изглеждаше най-зле. Мехлемът нямаше никакъв ефект. По дяволите, защо не си бе инжектирал кортизон? Крачолът на панталона му се опъваше върху подутината като че отдолу бе пъхнал балон.

— Каква я свършихме! — промърмори той. — Ах, момченце, и този път оплеска работата!

Предпазливо сви болното си коляно и се отпусна на ръба на леглото, стиснатите му устни бяха побелели от напрежение. Опита се да си размърда крака и да разбере откъде идва болката, за да прецени сериозността на контузията; страхуваше се, да не би да…

„Гейдж! Да не би да се е върнал?“

Забравил болката, той скочи на крака. Прекоси стаята, залитайки като мотоциклета-ветеран на Мат Дилън, мина по коридора и влезе в спалнята на Гейдж. Неспокойно се огледа, готов да извика името на сина си, но не видя никого. Надникна в спалнята на Ели, която също беше празна и влезе в стаята за гости в дъното на коридора, чиито прозорци гледаха към шосето. И тук нямаше никой, но…

Някаква непозната на Луис кола бе паркирана от другата страна на пътя, зад пикапа на Джъд.

И какво от това?

Присъствието на чужда кола пред къщата на Джъд не вещаеше нищо добро, ето какво!

Луис повдигна завесата и внимателно огледа малкия син автомобил. Изведнъж забеляза, че върху покрива му лежи Чърч, свит на кълбо — очевидно спеше.

Взира се дълго в него, сетне отпусна завесата. Няма нищо страшно — навярно на Джъд са дошли гости. Освен това беше прекалено рано да се притеснява какво ще стане, ако се появи Гейдж. Чърч се бе върнал по обяд или малко по-късно, а сега бе едва девет часът. Девет часът на прекрасна майска утрин. По-добре да слезе в кухнята и да си направи кафе, а после да намери електрическата възглавничка и да я постави на коляното си.

„… но какво прави Чърч на покрива на онази кола?“

— О, стегни се, Луис — каза си той на глас и закуцука обратно по коридора. Котките спят, където им падне — такава им е природата.

„Правилно, но нали знаеш, че Чърч вече не пресича шосето?“

— Много важно — избърбори той и спря по средата на стълбата (по която слизаше бавно, стъпало по стъпало, като се придържаше о перилата).

Говореше си на глас, което бе лош признак. Беше…

„Какво беше онова, което видях в гората снощи?“

Внезапно хрумналата му мисъл го накара да стисне устни, както преди малко бе сторил от болката при ставането от леглото. Ужасното горско създание му се беше присънило. То присъстваше в сънищата му за Дисниленд, сякаш най-естественото нещо на света бе да е там. Бе сънувал, че то го докосва и омърсява всичките му мечти и добри намерения. Уендиго не само го бе превърнало в канибал, но бе направило от него баща на канибали. В съня си Луис отново бе попаднал в гробището за животни, но този път не беше сам. Там бяха Бил и Тими Батерман, както и Джъд, който приличаше на призрак, повел кучето си на каишка от старо въже за пране. Там бе Зак Макгъвърн, стиснал в двете си ръце стоманена верига, опасваща врата на бика Ханарати. Ханарати лежеше на хълбок и замаяно се оглеждаше с тъните си очи. Кой знае защо, Рейчъл също беше тук. Очевидно по време на вечерята бе съборила шишенцето с кетчъп или бе изпуснала чиния с малиново желе, защото роклята й беше покрита с червени петна.

В този миг иззад преградата от мъртви дървета се извиси в гигантския си ръст Уендиго, жълтеникавата му кожа на влечуго бе напукана, очите му бяха като огромни фарове, вместо уши имаше масивни извити рога; приличаше на гущер, роден от жена. Докато всички протягаха вратовете си, за да го разгледат по-добре, звярът размаха мазолестия си, с дълъг нокът пръст.

— Престани — прошепна Луис и потрепери при звука на гласа си.

Реши да иде в кухнята и да си направи закуска, все едно не се бе случило нищо необикновено. Да, ще си приготви богата на холестерол закуска, като стар ерген. Две пържени яйца върху препечени филийки, с майонеза и голямо колелце лук. Тялото му миришеше на пот и на напластена мръсотия, но душът можеше да почака. В момента нямаше сили да се съблече; освен това имаше лошото предчувствие, че ще се наложи да разреже със скалпела крачола на панталона, за да освободи подутото коляно. Жалко за хубавите инструменти, но кухненските ножове не бяха достатъчно остри, а шивашката ножица на Рейчъл не би могла да разреже плътната тъкан на дънките му.

Но първо ще закуси.

Той излезе от хола и свърна във входния коридор и още веднъж разгледа малката синя кола, спряла пред къщата на Джъд. Едва сега забеляза, че автомобилът е покрит с роса, което означаваше, че е тук от доста време. Чърч все още лежеше върху покрива, но сега не спеше. На Луис му се стори, че котаракът се взира право в него с мътните си жълтеникави очи.

Той стреснато отстъпи назад, сякаш го бяха хванали в шпиониране.

Отиде в кухнята, измъкна от шкафа тигана, сложи го на печката и извади яйцата от хладилника. Осветената от слънчевите лъчи кухня изглеждаше чиста и приветлива. Луис се опита да си подсвирне. Той ще си свирука в кухнята, навън ще е чудесна майска утрин и въобще идилията ще бъде пълна. Всичко изглеждаше наред, но не беше. Къщата изглеждаше ужасяващо празна; чувстваше се смазан от усилията си през изминалата нощ. Нещо не беше наред: чувството, че страшната сянка е надвиснала над него, го накара да се разтрепери.

Куцукайки отиде в банята и взе два аспирина с малко портокалов сок. В момента, когато се отправи обратно към печката, телефонът иззвъня.

Луис не вдигна веднага слушалката, а бавно се извърна и тъпо се втренчи в апарата. Чувстваше се като глупак, въвлечен в странна игра, който чак сега осъзнава, че няма никаква представа от правилата й.

„Не се обаждай, Луис. Не се обаждай, защото телефонът означава неприятности, защото е свързан с жицата, която завива зад ъгъла и изчезва в мрака — сигурен съм, че не искаш да узнаеш какво има в другия й край, Луис. Да, точно така, не се обаждай; бягай оттук, колата ти е в гаража — качвай се и дим да те няма, но не се обаждай по телефона.“

Луис прекоси кухнята вдигна слушалката и автоматично се подпря върху центрофугата, както бе правил безброй пъти досега. Дочу гласа на Ъруин Голдман, който произнесе: „Ало?“ и в същия момент забеляза малките, кални стъпки които прекосяваха кухнята. Стори му се, че сърцето му сиря да бие. Имаше чувството, че очните му ябълки набъбват и ще изхвръкнат от орбитите — навярно, ако в този момент види в огледалото лицето си, ще съзре образ, подобен на чудовищата от долнопробен комикс. Следите бяха оставени от краката на Гейдж. Гейдж е бил тук — промъкнал се е в къщата през нощта, — но къде ли бе сега?

— Луис, обажда се Ъруин. Луис, чуваш ли ме? Ало?

— Здравей, Ъруин — каза Луис, предварително знаейки какво ще го попита тъстът му. Едва сега си обясняваше присъствието на синята кола пред къщата на Джъд и всичко му стана тясно. Жицата… жицата, която водеше в мрака… сега се движеше бързо покрай нея, като предпазливо местеше ръце върху повърхността й. Все още имаше възможност да я пусне, преди да открие какво има в другия й край, но нямаше право. Нямаше отърваване, щом веднъж се бе хванал на хорото.

— Стори ми се, че връзката прекъсна — казваше Голдман.

— Не телефонът падна — със спокоен глас отвърна Луис.

— Рейчъл пристигна ли благополучно?

— О, да — отвърна Луис докато си представяше синята кола, върху която лежеше Чърч. Очите му отново проследиха калните стъпки по пода.

— Веднага трябва да говоря с нея — настоя старецът. — Става въпрос за Ели.

— Защо, какво се е случило?

— Смятам, че е по-добре да говоря с…

— Рейчъл в момента не е тук — прегракнало произнесе Луис. — Отиде да купи хляб и мляко. Хайде, Ъруин, кажи ми какво се е случило с Ели?

— Наложи се да я заведем в болницата — неохотно отвърна старецът. — Беше сънувала някакъв кошмар или по точно — серия от кошмари. Изпадна в истерия и въпреки усилията ни не можа да се успокои.

— Дадоха ли й приспивателно?

— Какво?

— Приспивателно — нетърпеливо повтори Луис. — Дадоха ли и приспивателно?

— О, да, разбира се. Ели изгълта някакво хапче и едва тогава заспа.

— Каза ли нещо? Каза ли какво я е изплашило? — попита Луис и стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

От другата страна на линията настъпи тишина. Този път Луис не я наруши, въпреки че му се искаше.

— Точно затова. Дори много се изплаши — най-сетне промълви Голдман. — Ели бъбреше непрекъснато преди да… преди да се разплаче толкова силно, че думите й станаха неразбираеми. От устата й се лееше истински потоп от думи. Самата Дори беше на границата на… досещаш се на какво.

— Какво каза Ели?

— Непрекъснато повтаряше, че Великият и страшен Оз е убил майка й. Само че не произнасяше името му така. Казваше „Веуикия и стуашен Оз“, точно както го изговаряше другата ни дъщеря. Луис, уверявам те, че хиляди пъти бих предпочел да попитам Рейчъл…, но би ли ми отговорил дали някога сте споменавали пред Ели за Зелда ти за обстоятелствата около смъртта й?

Луис затвори очи; имаше чувството, че земята се люлее под краката му; дочуваше гласа на Голдман като през гъста мъгла.

„Навярно ще чуеш звуци, наподобяващи гласове, но знай, че са само гмурци от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.“

— Луис, чуваш ли ме?

— Какви са изгледите за Ели? — попита Луис и сега му се стори, че чува собствения си глас отдалеч. — Смяташ ли, че ще се оправи? Какво казаха лекарите?

— Смятат, че със закъснение е изпаднала в нервен шок, предизвикан от смъртта на Гейдж — обясни старецът. — Прегледа я и личният ми лекар, доктор Латрои, който е отличен специалист. Според него, заболяването й не е сериозно. Просто има висока температура, но когато се събуди, вероятно няма да си спомня нищо. Все пак бих искал Рейчъл да се върне. Страхувам се, Луис. Според мен е по-добре и ти да си дойдеш.

Луис не му отговори. И Господ гледаше врабеца — поне така твърдеше Библията.

Но самият той бе простосмъртен и не можеше да откъсне очи от калните стъпки на пода.

— Гейдж е мъртъв — повтори Голдман. — Зная, че за вас двамата с Рейчъл е трудно да го приемете — но дъщеря ви е жива и има нужда от вас.

„Имаш право Ъруин. Вярно е, че си само един дърт пръдльо, но предполагам, че трагедията, разиграла се между двете ти дъщери през пролетта на хиляда деветстотин шейсет и трета безсъмнено ти е помогнала да разбереш какво означава думата «чувствителност». Ели се нуждае от мене, по не мога да се върна при нея, защото се страхувам — ужасно се страхувам, — че ръцете ми са изцапани с кръвта на майка й.“

Луис се втренчи в ръцете си и видя мръсните си нокти.

Бяха набити с пръст, същата, в която бяха стъпвали малките крака, оставили следи по пода на кухнята.

— Прав си — отвърна той. — Напълно те разбирам. Ще пристигнем колкото е възможно по-бързо. Може би още довечера. Благодаря ти, Ъруин.

— Направихме всичко възможно — каза Голдман. — Може би двамата с Дори сме прекалено стари. Може би винаги сме били такива.

— Ели не каза ли нещо друго?

Отговорът на стареца отекна в сърцето на Луис като погребална камбана.

— Каза много неща, но все пак успах да различа една фраза: „Пасков казва, че е прекалено късно“.

След като затвори телефона, Луис тръгна обратно към печката; чувстваше се замаян, не знаеше дали да изпържи яйцата или да ги прибере в хладилника. Докато прекосяваше кухнята му прилоша, пред очите му заплуваха черни кръгове и той политна към пода. Стори му се, че пада цяла вечност — имаше чувството, че тялото му се носи из облаците, като самолет, който изпълнява въздушни трикове: лупинги, Имелман, двойно превъртане… Коляното му се удари в пода, болката като светкавица проряза съзнанието му и с измъчен вик той дойде на себе си. За миг остана парализиран, приклекнал на няколко сантиметра от земята, очите му се насълзиха.

Най-сетне успя да се изправи. Леко се олюляваше, но главата му отново се бе прояснила — а това бе най-важното, нали?

Отново и за последен път го обзе желанието да избяга — сега бе по-силен от всякога — той дори опипа ключовете от колата в джоба на дънките си. Ще се качи на комбито и ще потегли за Чикаго, ще вземе Ели и ще изчезне заедно с нея. Безсъмнено, дотогава Годманови ще са разбрали, че се е случило нещо сериозно и непоправимо, но той все някак ще успее да се добере до дъщеря си… ще я отвлече, ако се наложи.

Сетне пусна ключовете и си измъкна ръката от джоба — желанието му да избяга се бе изпарило. Причината не беше в чувството за безнадеждност, вина или отчаяние нито в страхотната умора, която изпитваше. Просто погледът му отново попадна върху калните стъпки по пода на кухнята. Представи си как стъпките прокарват пътека през цялата страна — от Лъдлоу до Чикаго, сетне до Флорида. Ако се наложеше, тези стъпки ще стигнат до края на света. Време бе да пожъне онова, което бе посял: защото създаденото от теб вечно ти принадлежи.

Ще дойде ден, когато, отваряйки вратата, ще се сблъска с Гейдж или по-точно — с някаква ужасяваща пародия на сина си, който зловещо се хили, а ясните му сини очи са пожълтели и гледат лукаво, но тъпо. Или пък Ели ще влезе в банята, за да вземе душ и ще открие във ваната Гейдж, чието тяло е покрито с белези и подутини от фаталната злополука. Той е чист, но от тялото му лъха на гроб.

Да, Луис нито за миг не се съмняваше, че рано или късно този ден ще настъпи.

— Как можах да направя такава глупост? — промълви той и гласът му отекна в празната стая. Отново си говореше на глас но хич не му пукаше.

— Как можах? — повтори той.

„Направи го от мъка, Луис, не от глупост. Има разлика… малка, но основна. И от нея гробището черпи своята мощ. Сигурно е прав Джъд, когато каза, че то е във възходяща фаза. Сега ти също си част от неговата мощ. Но тя не се подхранва само от мъката, а от разума ти — всъщност тя е разяла разума ти. Грешката ти е, че отказа да приемеш неизбежното, но все пак това е присъща на хората слабост. Затова освен сина си, загуби жена си и, по всяка вероятност — най-добрия си приятел. Точно така, Ето какво се случва, когато не прогониш незабавно създанието, което посред нощ чука на вратата ти: настъпва пълен мрак.“

„Мога да се самоубия — помисли си Луис. — Навярно ще объркам плановете му. Имам всичко необходимо в чантата си. То — не зная как да го нарека: индианското гробище, Уендиго или кой знае какво — е организирало всичко от начало до край. То накара Чърч да излезе на шосето, навярно е тласнало и Гейдж под колелата на камиона; то накара Рейчъл да се върне, в удобен за него момент. Сигурен съм, че ще убие и мен… и нямам нищо против.“

„Но нали трябва да оправиш кашата, която забърка?“

Точно така. Не бива да забравя, че Гейдж е наоколо. Може би съвсем наблизо.

Луис тръгна след стъпките, които минаваха през трапезарията и хола към подножието на стълбата. Тук те бяха неясни, защото преди час бе стъпил върху тях, без да ги забележи. Луис ги проследи с поглед и забеляза, че водят към спалнята му. „Бил е тук“ — изненадано промълви той и изведнъж забеляза, че лекарската му чанта е отворена.

Обикновено тя бе грижливо подредена, но сега съдържанието й бе разбъркано. Въпреки това Луис веднага забеляза, че скалпелът му е изчезнал. Закри лицето си с ръце и приседна на ръба на леглото. От гърлото му се изтръгваха приглушени, отчаяни стонове.

След малко сложи чантата на коленете си и започна да рови из нея.

Отново е на долния етаж.

Вратата на килера се открехва; дочува се шум от отварянето на вратата на кухненския шкаф, после тя се затръшва. Прозвучава бръмченето на електрическа отварачка за консерви, накрая — шум от отварянето и затварянето на гаража. Най-сетне къщата опустява под яркото майско слънце, също тъй пуста, както през онзи августовски ден миналата година, когато е очаквала пристигането на новите си собственици… които рано или късно ще дойдат. Може би този път ще бъдат младоженци без деца, но за сметка на това пък преливащи от радост, изпълнени с надежда и планове за бъдещето, които имат слабост към вино „Мондави“ и бира „Льовенброй“. Съпругът навярно е шеф на кредитния отдел на „Нортист Банк“, а жената е стоматологична сестра или в продължение на три години е работила като сестра в офталмологичен кабинет. Той навярно собственоръчно ще нацепи дърва за камината; тя, обута в джинси с висока талия, ще се разхожда из ливадата на мисис Винтън и ще събира изсъхналите есенни листа, за да ги подреди във ваза на масата в хола. Косата й, вързана на конска опашка, е единственото ярко петно под притъмнялото небе. Младата жена не знае, че някъде високо над нея витае невидимо хвърчило, носено от силния вятър. Младоженците се радват, че не са се поддали на суеверията, свързани с тази къща, и са проявили здрав разум, когато я купили, независимо от страшните истории, които се разправяли за нея. Ще разказват на приятелите си как се сдобили с дома си на безценица и ще си разменят шеги за призрака, който се крие на тавана, сетне ще изпият още по чаша вино или бира, може би ще играят на табла или на карти.

И може би ще имат куче.

61

Луис спря на банкета до шосето и изчака, огромният камион на „Оринко“, натоварен с химически торове да профучи покрай него. После пресече пътя и тръгна към дома на Джъд, следван от сянката си. В едната си ръка държеше отворена консерва с котешка храна.

Чърч го забеляза, поизправи се и подозрително го изгледа.

— Здрасти, Чърч — извика Луис, докато оглеждаше притихналата къща. — Искаш ли закуска?

Остави консервата върху багажника на синята кола и впери поглед в котарака, който пъргаво скочи от покрива и зарови муцуна в кутията. Луис пъхна ръка в джоба на якето си. Сякаш прочел мислите му, котаракът обърна главата си към него. Луис се усмихна и отстъпи встрани. Животното отново започна да яде, а той измъкна спринцовката от джоба си. Свали целофановата й опаковка и я напълни със седемдесет и пет грама морфин. Пъхна голямата ампула в джоба си и се приближи до котарака, който недоверчиво го изгледа. Луис му се усмихна и промълви:

— Хайде, похапни си, Чърч. Хей, хей, всички дружно да вървим, нали така?

Погали котарака, който се наежи, но все пак продължи да се храни. Луис го сграбчи и заби иглата дълбоко във вонящата му плът.

Чърч се замята като дявол, драскаше, плюеше и се опитваше да се изтръгне от ръцете му, но Луис го сграбчи здраво и натисна буталото на спринцовката докрай. Едва тогава отпусна ръце. Животното скочи на земята — съскаше като чайник, а безумните му жълтеникави очи проблясваха злобно. Иглата все още стърчеше от хълбока му; при скока спринцовката потрепери, сетне падна и се счупи. Луис не се разтревожи — в чантата му имаше още.

Котаракът направи няколко стъпки към шосето, сетне сякаш се сети нещо, зави обратно и тръгна към къщата.

Малко преди да стигне до нея, започна да се олюлява. Все пак успя да се добере до стълбата, опита се да скочи на първото стъпало, но падна. Остана проснат по хълбок на поляната пред верандата, дишането му почти спираше.

Луис надникна в колата и най-лошите му страхове се потвърдиха. Не напразно значи сърцето му е тегнало като камък цяла сутрин. На предната седалка видя чантата и шала на Рейчъл и пластмасова папка на „Делта“, откъдето се подаваха самолетните билети.

Обърна се и се отправи към къщата. Забеляза, че хълбоците на котарака вече не потръпват. Чърч беше мъртъв — за втори път.

Луис го прескочи и се изкачи по стълбата към верандата.

— Гейдж?

В антрето бе хладно. Хладно и тъмно. На Луис му се стори, че едносричната дума пада в тишината като камък, запратен в дълбок кладенец. Той се ослуша за ехото от първия камък и изхвърли още един.

— Гейдж?

Тишина. Дори тиктакането на стенния часовник в хола бе престанало — никой не го беше навил тази сутрин.

Но на пода имаше следи от стъпки.

Луис тръгна по коридора и влезе във всекидневната. Лъхна го миризмата на цигарен дим, с която бяха пропити всички мебели. Видя креслото на Джъд до прозореца. Беше блъснато встрани, сякаш старецът бе станал внезапно. На перваза стоеше пепелник и в него имаше пепел, запазил формата на догоряла цигара.

„Джъд е седял на пост до прозореца. Но кого ли е чакал? Мен, разбира се. Чакал е завръщането ми. Но ме е изпуснал. Някак си ме е изпуснал.“

Погледът му попадна върху четирите бирени кутии, подредени като войници на масата. Джъд не би могъл да заспи от четири бири, но може би му се е наложило да отиде до тоалетната. Каквато и да бе причината, поради която бе пропуснал завръщането на Луис, съвпадението изглеждаше прекалено голямо, за да е случайно.

Стъпките приближаваха до креслото до прозореца.

Отпечатъци от котешки лапи, размазани и някак си призрачни, се смесваха със следите от човешки крака. Сякаш Чърч бе подскачал напред-назад из пръстта, изпопадала от малките обувки на Гейдж. Сетне следите се отправяха към летящата врата, на кухнята.

Луис ги последва, сърцето му биеше лудо.

Отвори вратата и видя разкрачените крака на Джъд, старите му зелени дочени панталони, карираната му бархетна риза. Старецът лежеше проснат в голяма локва кръв, която на места вече засъхваше.

Луис притисна ръце към лицето си, сякаш, за да ослепее, да не вижда страшната гледка. Но тя не искаше да изчезне. Отворените очи на Джъд си оставаха втренчени в него, погледът му сякаш обвиняваше Луис, може би обвиняваше себе си за въвличането на приятеля си в смъртоносната игра.

„Но дали е така?“ — помисли си Луис.

Джъд бе научил за съществуването на гробището на микмаките от Стани Бий, който го е знаел от баща си, а баща му го узнал от дядо си, канадски французин — последният търгувал с индианците по времето, когато президент на Съединените щати бил Франклин Пиърс и Гражданската война още не била избухнала.

— О, Джъд, съжалявам! — прошепна Луис.

Джъд продължи да се взира в него с празните си очи.

Краката му се раздвижиха автоматично; внезапно му се стори, че се намира тук в Деня на благодарността — не през нощта, когато със стареца бяха занесли Чърч на загадъчния хълм зад гробището за домашни любимци, а по време на празничната вечеря, която бе споделил с Норма и с Джъд. Норма бе сложила на масата голяма пуйка, тримата се смееха и оживено разговаряха; мъжете отваряха кутия след кутия бира, а старицата бавно отпиваше от чашата си с вино. Норма извади бяла покривка от долното чекмедже на бюфета, точно както правеше той в момента, само че я бе разпростряла върху масата и я бе прикрепила с два елегантни оловни свещници, докато той…

Луис видя как бялата покривка се издува над тялото на Джъд като току-що приземил се парашут и за негово облекчение закрива мъртвото лице на стареца. Моментално върху бялата тъкан се появиха тъмночервени петънца като розови листенца, които се разширяваха.

— Съжалявам — каза Луис за трети път. — Искрено съ…

Думите замряха на устните му. От горния етаж долетя някакъв звук. Беше едва доловим и плах, но всъщност преднамерен. Да, беше абсолютно сигурен. Някой искаше той да го чуе.

Ръцете му искаха да се разтреперят, но той не им позволи. Пристъпи към кухненската маса, бръкна си в джоба и извади три спринцовки. Разкъса целофановата им опаковка и ги подреди върху карираната мушама. Извади и три ампули с морфин и напълни спринцовките. Сега и трите съдържаха достатъчно голяма доза морфин, за да убие кон — ако се наложи, — че дори и бика Ханарати.

Пъхна ги обратно в джоба, излезе от кухнята, мина през всекидневната и сиря пред най-долното стъпало на стълбата.

— Гейдж? — извика той.

От тъмнината на горния етаж се разнесе кикот — студен и нерадостен смях, от който Луис го побиха тръпки. Той тръгна нагоре по стълбата.

Стори му се, че се изкачва с часове. Помисли си, че навярно също толкова дълъг (или също толкова ужасяващо къс) се струва пътят до бесилката на осъдения на смърт, който крачи с привързани на гърба си ръце, знаейки, че ще пикае тогава, когато вече не може да диша.

Най-сетне изкачи последното стъпало; застанало неподвижно, пъхна едната си ръка в джоба, вперил поглед в стената. Не знаеше колко време е стоял така. Внезапно усети, че разумът започва да го напуска — усещаше го съвсем осезателно и дори му се струваше интересно. Навярно така се чувства отрупаното със сняг дърво (ако дърветата изобщо могат да чувстват) няколко секунди преди да бъде повалено на земята.

— Гейдж, искаш ли да отидем заедно във Флорида? — най-сетне извика той и отново дочу приглушения кикот.

Луис обърна главна и видя жена си да лежи мъртва в средата на коридора. Тази, при която бе отивал, стиснал между зъбите си роза, сега бе просната там, а краката й бяха разкачени също като на Джъд. Беше облегната върху стената, а главата й бе извита под странен ъгъл. Приличаше на жена, заспала докато чете в леглото си. Луис тръгна към нея.

„Здравей, скъпа — помисли си той — Най-сетне се завърна вкъщи.“

Кръвта бе опръскала тапетите и по тях се бяха образували идиотски петна. Рейчъл навярно е била наръгана десетина или дори двайсет пъти, кой знае. Скалпелът му си беше свършил работата.

Изведнъж той се изтръгна от унеса и видя жена си, действително я видя. Луис Крийд закрещя.

Писъците му отекнаха глухо сред стените на къщата, обитавана само от мъртъвци. Той продължи да крещи; очите му изхвръкнаха от орбитите, лицето му бе почервеняло, косата — настръхнала. Звуците, изтръгващи се от подутото му гърло напомняха камбаните на ада — ужасяващи писъци, които бележеха не края на любовта му, а началото на безумието му; връхлетяха го всички ужасяващи образи, запечатани в паметта му. Видя как Виктор Пасков умира на пода на лечебницата и парченцата от зеления найлонов чувал в мустаците на възкръсналия Чърч; видя пълната с кръв бейзболна шапка на Гейдж по средата на шосето, но най-ясен бе образът на адското изчадие, което бе съзрял в тресавището на Малкия Бог, чудовището, което бе прекършило дебелото дърво, Уендиго — чудовището с жълтеникави очи, бродещо из северните провинции, мъртвото същество, което с докосването си превръща хората в канибали.

Рейчъл не бе просто убита.

Някой бе… някой бе забил зъби в гърлото й.

(ТРАК!)

Шумът отекна в главата на Луис. Беше звук на реле, което дава на късо и завинаги излиза от строя, звук от падане на гръм, звук от отваряща се врата.

Луис замаяно вдигна очи, писъците все още не бяха замрели в гърлото му — и най-сетне видя пред себе си Гейдж. Устата му беше изцапана с кръв, тя се стичаше и по брадичката му, устните му бяха разтегнати в сатанинска усмивка. В дясната си ръка държеше скалпела на Луис.

В момента, когато Гейдж замахна към него. Луис автоматично отстъпи крачка назад. Скалпелът изсвистя покрай лицето му и детето се олюля. „Непохватен е като Чърч“ — помисли си Луис и го ритна през краката. Гейдж тромаво тупна на земята, Луис се хвърли върху него и го яхна, като притисна с коляно ръката, която държеше скалпела.

— Не! — извика съществото, задъхано от тежестта му. Лицето му конвулсивно се гърчеше. Очите му на насекомо блестяха от безсмислена омраза. — Не! Не! Не!

Луис плъзна ръката си в джоба и напипа спринцовката. Трябваше да действа бързо. Съществото под него се мяташе като риба и не изпускаше скалпела, въпреки че той здраво притискаше китката му с коляното си. Луис впери поглед в лицето му, което в продължение на няколко секунди претърпя странни метаморфози. Отначало прие образа на Джъд, вперил мъртвите си очи в пространството, сетне се превърна в смазаното лице на Виктор Пасков, който безсмислено въртеше очите си; накрая на Луис му се стори, че вижда отражение на собственото си пребледняло безумно лице. Миг след това образът му отново се промени и се превърна в лицето на горското чудовище — с ниско чело, мъртвешки жълтеникави очи и провиснал, разцепен език. Устните му се разтегнаха в страховита гримаса и то изсъска.

— Не, не неееее!

Съществото безпомощно се замята. Спринцовката изхвръкна от ръката на Луис, падна на земята и се изтъркаля по коридора. Той измъкна втората и я заби в кръста на Гейдж.

Ужасяващото създание изпищя и се замята с такава сила, че за малко щеше да го отхвърли встрани. Луис изръмжа, измъкна третата спринцовка и я заби в ръката на Гейдж, като натисна буталото докрай. Сетне се изправи и заднешком заотстъпва по коридора. Гейдж бавно стана и се заклатушка към него. След около пет крачки скалпелът се изплъзна от ръката му, заби се в дъските на пода и трепна. Още пет крачки и странната жълтеникава светлина в очите на Гейдж започна да избледнява. Още две и той падна на колене.

Вдигна глава и за миг Луис видя сина си — истинския си син, — който го гледаш с уплашени, пълни с болка очи.

— Татко! — извика той и се строполи по лице на пода.

За миг Луис остана неподвижен, после предпазливо се приближи към Гейдж, очаквайки поредния номер. Но този път нямаше измама, съществото не се нахвърли върху него със свити като нокти на граблива птица пръсти. Той плъзна ръка по шията на Гейдж и напипа пулса му, който все още се усещаше. За последен път в своя живот Луис Крийд влезе в ролята си на лекар и продължи да притиска пръсти към врата на Гейдж, докато туптенето не замря завинаги.

Когато сърцето на Гейдж най-сетне престана да бие, Луис стана и отиде в далечния край на коридора, отпусна се в ъгъла и се сви на кълбо. Искаше му се да стане колкото е възможно по-малък. Хрумна му, че може да се смали, ако си пъхне палеца в устата. Така и направи.

Остана така близо два часа… сетне постепенно в главата му се зароди план — ужасяващ, но съвсем изпълним. Измъкна си палеца от устата. Чу се звук като от изваждане на тапа. Луис отново

(Хей, хей всички дружно да вървим)

се зае за работа.

Влезе в стаята, където се бе крил Гейдж, смъкна чаршафа от леглото и го занесе в коридора, после нежно, с любов уви в него тялото на жена си. Тананикаше си, но не го съзнаваше.

В гаража на Джъд, до косачката за трева, Луис откри червена петлитрова лейка с бензин — надяваше се да му стигне. Започна от кухнята, където трупът на Джъд лежеше под бялата покривка. Обля го с бензин, сетне, наклони лейката към пода влезе във всекидневната и напои с жълтеникавата течност килима, канапето, етажерката за списания и столовете; после по същия начин премина през антрето и задната стая. Миризмата на бензин бе силна и упойваща.

Кибритът стоеше върху пакета с цигари до креслото, където Джъд бе седял в напразно очакване на приятеля си.

Луис взе кутийката и се отправи към външната врата. Спря на прага, хвърли зад себе си запалена клечка кибрит и излезе навън. Къщата моментално пламна и Луис усети, че кожата на врата му се свива от топлината. Грижливо затвори вратата и за секунда застана неподвижно, наблюдавайки как оранжевите пламъчета играят зад пердетата на Норма.

Прекоси верандата, отново забави крачка, вслуша се в пращенето на огъня, който постепенно обхващаше къщата и си припомни как преди цяла вечност двамата с Джъд пиеха тук бира.

Сетне слезе по стъпалата и се отдалечи.

62

В момента, когато взе последния завой преди къщата на Луис, Стив Мастерсън забеляза дима. Не идваше от дома на колегата му, а от къщата на старчока, който живееше отсреща, от другата страна на шосето.

Стив бе тръгнал към Лъдлоу, защото се притесняваше за Луис — и то много. Джоан Чарлтън бе разказала за мистериозното обаждане на Рейчъл и той се питаше къде ли е сега Луис… и какво е намислил.

Тревогата му бе смътна, но не спираше да го тормози: знаеше, че няма да се успокои, докато не отиде в Лъдлоу и не се увери, че всичко е наред…, доколкото можеше да бъде — наред предвид печалните обстоятелства.

С настъпването на пролетта приливът на пациенти в лечебницата като по чудо секна. Сурендра заяви, че ще се справи сам и насърчи Стив да посети колегата тим. Стив Мастерсън яхна хондата си, която едва миналата седмица бе извадил от гаража, където бе прекарала зимата, и отпраши към Лъдлоу. Знаеше, че кара по-бързо, отколкото е необходимо, но го гризеше безпокойство, съчетано с абсурдната мисъл, че вече е прекалено късно. „Що за глупост“ — помисли си той. но в стомаха си усещаше подтискащо чувство, подобно на онова, което бе изпитал миналата есен при вида на умиращия Пасков. Чувстваше се неприятно изненадан, сякаш се бе случило нещо безвъзвратно. Стив Мастерсън не беше вярващ (докато беше в колежа, в продължение на два семестъра членуваше в Дружеството на атеистите и го, напусна едва когато настойникът му обясни — насаме и съвсем неофициално, — че по този начин рискува да бъде лишен от стипендия за следването си), но смяташе, че улавя не по-зле от всеки друг промените в биоритмите, които обикновено се наричат предчувствия. Струваше му се, че смъртта на Пасков по странен начин е предопределила трагичните събития през цялата година. Да, годината наистина беше кошмарна. Двама роднини на Сурендра бяха хвърлени в затвора по политически причини и Сурендра бе споделил със Стив, че по всяка вероятност единият от тях — чичо, когото много обичал — вече е мъртъв. Индиецът се бе разплакал и при вида на сълзите, които се стичаха по обикновено спокойното лице на колегата му, Стив здравата се изплаши. Майката на мис Чарлтън беше подложена на тотална мастектомия18 и жилавата медицинската сестра смяташе, че старицата има много малки шансове да оздравее.

След смъртта на Виктор Пасков, Стив бе ходил на четири погребения — на балдъзата му, убита при автомобилна катастрофа, на свой братовчед, починал от токов удар в резултат на глупав пиянски облог (басирал се с приятелите си, че ще успее да се изкачи на върха на електрически стълб); на един от дядовците си и разбира се — на погребението на момченцето на Луис.

Той изпитваше топли чувства към Луис и искаше да се увери, че нищо лошо не се е случило с него. В края на краищата, много му се беше струпало…

Когато съзря големите кълба дим, които се носеха към небето, кой знае защо веднага си помисли, че пожарът е дело на проклетия Виктор Пасков, който със смъртта си като, че бе премахнал невидимата бариера, предпазваща обикновените хора от необикновената поредица от нещастия. Стив побърза да се упрекне за абсурдната си мисъл: къщата на Луис си беше на мястото, спокойна и бяла под утринните лъчи на пролетното слънце, прекрасен образец на класическата колониална архитектура на Нова Англия.

Хора тичаха към къщата на стареца. Когато Стив пресече шосето и спря мотора на алеята пред дома на Луис, видя как някакъв мъж скочи на верандата на горящата къща, приближи се до входната врата, сетне се отдръпна. И хубаво направи, защото след секунда стъклото й се счупи и навън лумнаха огромни пламъци. Ако онзи глупак бе успял да отвори вратата, огънят щеше да го изпече като пиле.

Стив слезе и подпря хондата върху педала. За миг бе забравил за Луис, привлечен от древната мистерия на огъня. Половин дузина съседи бяха заобиколили горящата къща; с изключение на кандидат-героя, който все още беше на поляната, всички те стояха на почетно разстояние. След миг избухнаха стъклата на прозорците, обърнати към верандата. Микроскопични парченца от тях се разхвърчаха във въздуха. Кандидат-героя наведе глава и си плю на петите. Пламъците обхванаха външната стена на верандата като алчни пръсти. Бялата боя моментално се покри с мехури. Пред очите на Стив един от бамбуковите столове започна да пуши, сетне избухна в пламъци.

Сред прашенето на огъня Стив дочу гласа на кандидат-героя, който пискливо изкрещя:

— Къщата ще изгори, сигурен съм. Свършено е с Джъд, ако е вътре. Сто пъти му казвах да не държи керозит в килера.

Стив понечи да се провикне и да попита дали са уведомили пожарникарите, но точно в този момент се дочу далечното виене на сирени. Очевидно идваха много пожарни коли. Но кандидат-героят имаше право: с къщата беше свършено. Сега през всички прозорци на фасадата изригваше огън, пламъците, подобни на тънка прозрачна завеса, се издигаха към стрехата.

Стив изведнъж се сети за колегата си и се обърна. Но Луис явно не беше тук, иначе щеше да стои на поляната заедно със съседите си.

Внезапно погледът му бе привлечен от някакво движение.

Отвъд асфалтовата алея пред дома на Луис имаше поляна, завършваща в подножието на нисък хълм. Въпреки че бе още зелена, тимотейката бе израснала високо тази пролет, но Стив все пак успя да съгледа някаква пътека, разчистена и окосена като игрище за голф. Тя криволичеше по склона на хълма и навлизаше под разлистените дървета с дебели стволове, които се извисяваха на хоризонта. Стив видя нещо или някой точно на границата, където зелената тимотейка отстъпваше място на тъмнозелените борове. Стори му се, че за миг съгледа някакво бяло петно, което моментално се изгуби под сенките на дърветата. Въпреки че видението след секунда изчезна от погледа на Стив, на него му се стори, че е видял човек, който носи голям бял вързоп.

„Това е Луис — внезапно си каза той с абсолютна сигурност. — Това е Луис. Побързай да го настигнеш, защото тази нощ е станало нещо ужасно и ако не го спреш много скоро ще се случи нещо още по-ужасно.“

Той нерешително застана в началото на алеята, като пристъпваше от крак на крак; побиха го тръпки.

„Стив, момчето ми, изплашен си до смърт, нали?“

Да точно така. Беше изплашен до смърт и то безпричинно. Все пак имаше нещо… нещо

(привлекателно)

да, нещо привлекателно в пътеката, която криволичеше по склона на хълма и може би водеше към гората. Всички пътища водят нанякъде.

„Луис! Мисли за Луис, тъпако! Спомни си, че заради него дойде тук. Нали не си пристигнал в Лъдлоу, за да се разхождаш из гората.“

— Какво намери, Ранди? — извика кандидат-героят. От мястото, където стоеше, Стив чуваше съвършено ясно пискливия му и все още странно оптимистичен глас.

Отговорът на Ранди бе почти заглушен от воя на сирените на пожарните коли.

— Мъртъв котарак.

— Изгорял ли е?

— Не — отвърна Ранди. — Просто е мъртъв.

Като че диалогът от отсрещната страна на пътя накара Стив отново да се сети за онова, което бе съзрял — или му се бе сторило, че е съзрял — в далечината. Това е бил Луис.

Краката му автоматично се раздвижиха, той тръгна към пътеката, която водеше към гората и горящата къща остана зад гърба му. Когато стигна до гората, беше плувнал в пот и с облекчение навлезе под гъстите сенки. Наоколо ухаеше на бор и на смърч, на дървесна кора и на смола.

Когато се озова в гората, Стив несъзнателно се втурна в галоп. Сърцето му биеше лудо, дъхът му със свистене излизаше от гърдите му. Премина тичешком разстоянието, където пътеката беше наклонена (направи му впечатление, че е отлично поддържана), но се умори и се задоволи само да върви бързо. Когато стигна до арката пред входа на Гробището за домашни любимци, усещаше непоносима болка вдясно, точно под мишницата.

Той разсеяно погледна към подредените в концентрични окръжности гробове, към табелките, направени от сплескани ламаринени кутии, към надгробните паметници, изработени от стари дъски. Вниманието му бе привлечено от невероятната гледка в срещуположната страна на поляната. Съзря Луис, който се катереше по високата преграда от мъртви дървета, очевидно неподвластен на закона за гравитацията. Изкачваше се бавно, стъпка по стъпка, приковал очи право пред себе си, като сомнамбул или като хипнотизиран. Вързопът, който бе привлякъл вниманието на Стив, бе в ръцете му. От близо очертанията му не оставяха никакво съмнение: беше човешко тяло, увито в чаршаф. От чаршафа се подаваше женски крак, обут в черна обувка с нисък ток. Изведнъж Стив осъзна с ужасяваща сигурност, че Луис носи тялото на Рейчъл. Косата на Луис беше побеляла.

— Луис! — изкрещя Стив.

Луис не се поколеба, не се сиря. Продължи да се изкачва. Достигна до върха на камарата от мъртви дървета, сетне заслиза от другата й страна.

„Ще падне! — помисли си Стив. — Досега имаше дяволски, невероятен късмет, но ей-сега ще падне… Дано да се отърве само със счупване на крака.“

Но Луис не падна. Спусна се в подножието на преградата и за миг изчезна от погледа на Стив. Сетне отново се появи и пое към гората.

— Луис! — отново изкрещя Стив. Този път Луис спря и се обърна.

Стив бе поразен от гледката, разкрила се пред очите му: освен белите коси, сега Луис имаше лице на грохнал старец.

Отначало той не позна Стив. Сетне в главата му сякаш се задейства реостат и лицето му се проясни. Устните му потръпнаха спазматично и след миг Стив разбра, че Луис се опитва да се усмихне.

— Стив — колебливо и с прегракнал глас произнесе Луис. — Здрасти, Стив. Ще я погреба. Сигурно ще се наложи да го направя с голи ръце. Навярно ще свърша

едва привечер. Там горе почвата е много камениста. Едва ли изгаряш от желание да ми помогнеш.

Стив отвори уста, но от гърлото му не се изтръгна нито звук. Въпреки изненадата и ужаса си усети, че наистина иска да помогне на Луис. Тук, сред гората, това му се струваше съвършено естествено.

— Луис — най-сетне дрезгаво произнесе той. Какво се е случило? О, Господи, какво правиш? Ами Рейчъл… в къщата ли е била по време на пожара?

— С Гейдж изгубих прекалено много време — промълви Луис. — Някакъв зъл дух се всели в него, защото чаках прекалено дълго. Но с Рейчъл ще е по-различно. Сигурен съм, Стив.

Докато говореше, той леко се олюляваше и на Стив изведнъж му стана ясно, че Луис си е изгубил ума. Да, полудял е, освен това беше уморен до смърт. Обърканият разум на Стив се вкопчи в последната си мисъл и забрави предната.

— Все пак си помисли дали не искаш да ми помогнеш — каза Луис.

— Дори и да исках, не бих могъл да се изкатеря по купчината дърва.

— Можеш, разбира се — рече Луис. Много е лесно. Трябва да се движиш бързо и уверено и изобщо да не свеждаш очи. Ето тайната.

Сетне Луис се обърна и се отдалечи. Стив няколко пъти извика името му, но той вървеше към гората, без да се обърне. В продължение на няколко секунди Стив виждаше белия чаршаф, който проблясваше сред дърветата, сетне и той изчезна от погледа му.

Стив тичешком прекоси гробището и слепешката се заизкачва по преградата от мъртви дървета. Отначало търсеше опора за ръцете си, опитвайки се да премине бариерата с пълзене, после успя да се изправи на крака. В този миг го обзе чувство на еуфория — сякаш бе вдъхнал с пълни гърди чист кислород. Беше абсолютно убеден, че ще стигне до върха и успя, движейки се бързо и уверено. Олюлявайки се, спря на върха и се загледа в Луис, който вървеше по пътеката — защото тя продължаваше и от другата страна на преградата.

Луис спря и се обърна към Стив, без да изпуска увитото в окървавен чаршаф тяло на жена си. После промълви:

— Може би ще чуеш гласове. Но това са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.

— Слушай. Луис…

Но Луис вече се бе обърнал и отново крачеше по пътеката. Още миг и Стив щеше да го последва — едва успя да се въздържи.

„Трябва да му помогна, щом ме моли… да, сигурен съм, че искам да му помогна… Тук става нещо необикновено и изгарям от желание да разбера точно какво. Струва ми се, че е… много… важно. Че има някаква загадка, някакво тайнство.“

Сухо клонче изпука под краката му. Прашенето му прозвуча отсечено, като изстрел на стартов пистолет. В този миг Стив осъзна къде се намира и какво възнамерява да направи. Усети вледеняващ страх и тромаво се обърна кръгом. Пазеше равновесие с протегнати напред ръце, гърлото и езика му бяха пресъхнали от ужас, на лицето му бе изписано смаяното изражение на човек, който при събуждането си установява, че докато е спал се е озовал на покрива на небостъргач.

„Рейчъл е мъртва. Може би дори е убита от Луис. Луис е обезумял, напълно е полудял, но…“

Но Стив чувстваше, че тук се крие нещо много по-страшно от опасността самият той да обезумее. Сякаш в гората бе скрит някакъв гигантски магнит, който притегляше частица от разума му, притегляше го към мястото, за където Луис бе понесъл Рейчъл.

„Хайде, момчето ми, тръгни по пътеката… тръгни по пътеката и виж накъде води. Да, мой малък Стив, ще видиш нещо изумително, нещо, за съществуването, на което приятелите ти от Дружеството на атеистите в колежа в Лейк Форест дори не подозират.“

Сетне, може би, защото бе поело храната, необходима му за един ден, дяволското място сякаш изгуби интерес към Стив и престана да упражнява натиск върху съзнанието му. Той направи две крачки и залитна. Отново сухите клончета с прашене се пречупиха под тежестта му, левият му крак се подхлъзна и попадна сред преплетени съчки; заострените им върхове измъкнаха маратонката му и се забиха в крака му. С огромно усилие го измъкна и падна с главата надолу в Гробището за домашни любимци, като се изтърколи на милиметри от някаква дъска, която като нищо можеше да пробие стомаха му.

Изправи се на крака, замаяно се огледа и се зачуди какво точно се бе случило. Но дали изобщо се бе случило нещо? Вече му се струваше, че е сънувал.

В този миг, от дълбините на гората, която се простираше отвъд преградата — гора толкова гъста, че слънчевите лъчи никога не проникваха през зелените корони на дърветата — се разнесе глух кикот, който отекна силно, като гръмотевица. Стив дори не смееше да си представи как изглежда съществото, способно да издаде подобен звук.

Той побягна, без да направи труд да обуе маратонката си; опита се да изкрещи, но не можа. Все още напрягаше гърлото си да извика, когато се метна на мотоциклета и зави обратно към шосе 15, където за малко щеше да бъде пометен от пожарната, идваща от Брюър. Косата му беше настръхнала под мотоциклетния шлем.

Когато се прибра в апартамента си в Ороно, почти не си спомняше, че е бил в Лъдлоу. Обади се в университетската амбулатория, каза на Чарлтън, че е болен, взе приспивателно и си легна.

Стив Мастерсън повече никога не си спомни какво се бе случило през този ден… освен в най-дълбоките си сънища. И в тях той виждаше как нещо огромно и страшно минава покрай него — нещо, което бе протегнало чудовищната си ръка, за да го докосне и я бе отдръпнало в последния момент.

Някакво същество с огромни жълтеникави очи, блестящи като мощни фарове.

Понякога Стив с вик се събуждаше от тези кошмари, с изцъклени от страх очи и си казваше: „Струва ти се, че крещиш, но, това са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но този звук се чува много надалеч.“

Но все пак не знаеше и никога не можа да си спомни откъде му е хрумнала странната мисъл или какво означава.

Следващата година той прие предлаганата му работа в Сейнт Луис, на другия края на страната.

От момента, в който бе видял Луис Крийд за последен път, до заминаването му за Мисури, Стив нито веднъж не стъпи в Лъдлоу.