Гробище за домашни любимци

36

Навярно е погрешно да се мисли, че съществува предел за ужаса, който човешкият разум може да издържи. Точно обратното — изглежда, че със сгъстяване на сенките, се получава ефект, подобен на проявяването на фотографията. Въпреки, че не го признаваме, от опит знаем, че хората обикновено поддържат тезата, според която ужасът поражда ужас, случайно извършеното зло води след себе си други, съзнателно сторени злини, докато накрая всичко да обвие в мрак, който съпътства кошмара. От всички въпроси, свързани с тази тема, навярно най-чудовищният е колко ужас може да понесе човек, без да изгуби разсъдъка си. Най-вероятно е подобни събития да се подчиняват на някаква абсурдна логика, напомняща сложните и безсмислени абстракции на Рюби Голдбърг. Навярно в мига, когато разумът е изправен пред избора да се спаси или да вдигне ръце и да се предаде, на помощ му се притичва чувството за хумор.

Навярно така щеше да разсъждава Луис Крийд, ако бе способен да мисли рационално на седемнайсети май, по време на часовете, последвали погребението на сина му Гейдж Уилиам Крийд. Но способността му да мисли рационално — или поне да се опита — се бе изпарила в салона на погребалното бюро, където сбиването с тъста му (само по себе си отвратителна сцена), бе довело до още по-ужасяващ инцидент, наподобяващ финал на готическа мелодрама, и достатъчен да нанесе удар върху остатъка от самообладание, който Рейчъл като по чудо бе успяла да запази. Денят, изобилстващ с най-различни ужасяващи перипетии, достигна апогея си, когато насила изведоха разкрещялата се Рейчъл от салона на погребалното бюро „Брукингс и Смит“, където Гейдж лежеше в затворен ковчег и когато Сурендра Харду я накара да седне на пейката в преддверието и й инжектира конска доза успокоително.

По ирония на съдбата на Рейчъл може би щеше да й бъде спестен последният епизод от трагедията, напомняща сцена от някакъв кървав комикс, ако сбиването между Луис Крийд и мистър Ъруин Голдман от Диърборн бе станало по време на утринните часове за поклонение (от десет до единайсет и трийсет), вместо през следобедните (от четиринайсет до петнайсет и трийсет). Рейчъл не беше дошла сутринта, защото не бе в състояние да напусне дома си, където съпругът й я бе оставил на грижите на Джъд Крендъл и на Стив Мастерсън. Луис не можеше да си представи как би издържал предишните четирийсет и осем часа без помощта им.

За негово щастие — всъщност за щастие на тримата живи от семейство Крийд — Стив бе дошъл веднага, след като бе научил за нещастието, защото Луис временно бе неспособен да предприеме каквото и да било — дори не се бе сетил да инжектира седатив на Рейчъл, която беше изпаднала в шок. Той дори не забеляза, че очевидно жена му възнамерява да отиде на утринното поклонение по пеньоар, който отгоре на всичко бе закопчан накриво. Косата на Рейчъл беше разрошена, мръсна и усукана на пискюли. Кафявите й безжизнени очи изпъкваха от хлътналите й орбити и лицето й напомняше жив череп. Кожата й имаше землист цвят и беше отпусната. По време на закуската, тя седеше на масата, дъвчеше парче препечен хляб, което бе забравила да намаже с масло и изричаше несвързани, напълно лишени от смисъл фрази. По едно време внезапно извика:

— Лу, какво стана с онова Уинебаго, което искаше да купиш?

Въпросното Уинебаго беше пътническа каравана, която Луис бе възнамерявал да купи през хиляда деветстотин осемдесет и първа година.

Луис само кимна и продължи да се храни. Тази сутрин закусваше любимата какаова каша на Гейдж. Вкусът й му се струваше отвратителен, но все пак продължаваше да я яде. Беше облякъл най-хубавия си костюм, който не беше черен (той не притежаваше черен костюм), но поне бе антрацитеносив. Беше се изкъпал и избръснал, косата му бе гладко сресана. Изглеждаше добре, въпреки че бе на границата на обезумяването.

Ели беше облечена в сини дънки и жълта блуза. Когато дойде да закуси, стискаше в ръката си някаква снимка. Беше увеличено копие на цветната фотография, която Рейчъл бе заснела с новия си „Полароид“, подарен й от децата и Луис по случай рождения й ден. На снимката се виждаше Гейдж, седнал на шейната на Ели, върху полускритото му от качулката на канадката лице бе изписана широка усмивка. Ели също беше там; теглеше шейната и Рейчъл я бе уловила точно в момента, когато се обръщаше да се усмихне на Гейдж.

Ели не изпускаше снимката от ръката си, но почти не говореше, сякаш смъртта на брат й на шосето пред дома им бе пресушила обичайния й порой от думи.

Луис като, че не забелязваше в какво състояние се намират жена му и дъщеря му; хранеше се машинално, докато пред очите му като на филм отново се разиграваше случилото се. Само че във въображението му краят на филма не беше трагичен; в този филм Луис бе по-бърз и Гейдж се отърваваше само с шамари, задето не се бе подчинил, когато родителите му викали да спре.

Стив веднага забеляза какво става с майката и с дъщерята и категорично забрани на Рейчъл да отиде на утринното поклонение пред мъртвеца (който фактически не се виждаше, защото ковчегът беше затворен). „Ако го оставеха отворен — помисли си Луис, — всички, включително и аз, щяхме да избягаме презглава от салона на погребалното бюро.“ Стив нареди и Ели да остане вкъщи. Рейчъл запротестира, а дъщеря й седеше мълчаливо, като продължаваше да стиска снимката на Гейдж.

Пак Стив инжектира на Рейчъл успокоителното, от което тя така много се нуждаеше и накара Ели да изпие лъжичка безцветна течност. Малката винаги хленчеше, когато се налагаше да вземе някакво лекарство каквото и да било то, но този път се подчини мълчаливо и дори не направи обичайната гримаса. В десет часа вече спеше в леглото си (като продължаваше да притиска към гърдите си снимката на Гейдж), а Рейчъл седеше пред телевизора и гледаше „Колелото на щастието“. Със закъснение отговаряше на въпросите на Стив, но иначе гласът й беше спокоен. Беше напълно замаяна от успокоителното, но лицето й бе загубило унесеното изражение, граничещо с лудост, което толкова бе разтревожило, дори изплашило, младият асистент на Луис, когато в осем сутринта бе дошъл в дома на семейство Крийд.

Естествено, Джъд уреди всички формалности около погребението. Справи се с тях със същото спокойствие и ефикасност, които бе демонстрирал преди три месеца, когато жена му бе починала.

Но отново Стив Мастерсън дръпна настрана Луис, малко преди той да се отправи към салона на погребалното бюро.

— Ще се погрижа Рейчъл да присъства следобед, при положение, че е в състояние да го направи — промълви той.

— Отлично — отвърна Луис.

— Дотогава седативът ще престане да й действа. Приятелят ти, мистър Крендъл, каза, че ще остане при Ели по време на следобедното поклонение…

— Много добре.

— … и ще поиграе с нея Монополи или някаква друга игра.

— Ъ-хъ.

— Но…

— Съгласен съм.

Стив млъкна. Двамата стояха в гаража — бърлогата на Чърч, където криеше разкъсаните птици и мъртвите плъхове. Птиците и плъховете на Луис. Навън ливадата беше обляна от майското слънце; една червеношийка забързано подскачаше по алеята за коли, сякаш й предстоеше някаква важна работа.

Най-сетне Стив наруши мълчанието:

— Луис, трябва да се овладееш.

Колегата му го изгледа с неразбиращ поглед. Всъщност почти не бе чул предишните думи на Стив — непрекъснато си мислеше, че ако бе малко по-бърз, щеше да спаси живота на сина си, — но последната фраза смътно проникна в съзнанието му.

— Навярно не си забелязал — продължи Стив, — че Ели не говори, а Рейчъл е в такъв шок, че представата й за времето е напълно объркана.

— Точно така — натъртено отвърна Луис. Нещо (не знаеше точно какво) му подсказваше, че отговорът му трябва да прозвучи по-убедително.

Стив постави ръка на рамото му и каза:

— Лу, сега семейството ти се нуждае от теб повече от всякога. Стегни се, човече… Мога да сложа още една инжекция на жена ти, но… разбираш ли, трябва да… О, Господи… каква шибана, ужасна трагедия!

Леко обезпокоен, Луис забеляза, че очите на Стив се насълзиха и побърза да промърмори:

— Имаш право.

Но във въображението си отново видя как Гейдж тича през поляната към пътя. Родителите му викат да спре, но той не се подчинява: напоследък най-новата му игра е да се надбягва с мама и татко. Луис успява да изпревари Рейчъл, но Гейдж има солидна преднина, Гейдж се смее, защото е надбягал татко. Луис скъсява преднината (много бавно), но вече е прекалено късно: малкият се спуска по наклонената поляна към пътя, докато баща му се моли на Бога детето да падне — когато малчуганите тичат толкова силно, почти винаги падат, защото не могат да контролират движенията си до седем-осем годишна възраст. Луис непрекъснато се моли: нека падне, нека падне, дори да разкървави носа си или да счупи главата си, защото чува ръмженето на приближаващ камион, един от огромните камиони на „Оринко“ с десет колела, които непрекъснато пътуват между Бангор и завода в Бъкспорт; в този миг изкрещява името на Гейдж — убеден е, че малкият го е чул и се опитва да спре. В края на краищата Гейдж сякаш осъзнава, че играта е свършила — родителите не крещят така, когато всичко е на шега. Опитва се да дръпне спирачката си, но ръмженето на камиона вече е оглушително, сякаш целият свят замлъква пред дяволското му бучене. Луис отчаяно се хвърля напред и несъзнателно забелязва как сянката му се проточва зад него, подобно на сянката, хвърляна от хвърчилото върху повяхналата трева на поляната на мисис Винтън през онзи мартенски ден. Струва му се (но не е съвсем сигурен), че пръстите му за миг докосват якето на Гейдж, сетне инерцията изхвърля детето на пътя и то попада пред оглушително ревящия камион, докато хромираните части на колелата весело отразяват слънцето, а шофьорът отчаяно натиска клаксона…

Всичко това се бе случило в събота, преди три дни.

— Добре съм — каза той на Стив. — А сега трябва да вървя.

— Разбери, че ако успееш да се овладееш и да помогнеш на семейството си, ще помогнеш и на себе си — промълви Стив и избърса очите си с ръкава на якето си. — Трябва да посрещнете нещастието заедно, Луис. В противен случай няма да издържите. Това е единственият изход.

— Прав си — съгласи се Луис и отново си припомни ужасната сцена, само че този път всичко беше по-различно: той успяваше да скочи петдесетина сантиметра по-напред, сграбчваше Гейдж за якето, дръпваше го назад и предотвратяваше трагедията.

За разлика от Рейчъл, Ели пропусна ужасната сцена, разиграла се в салона на погребалното бюро „Брукингс и Смит“, защото по това време играеше Монополи с Джъд Крендъл. Момиченцето мълчаливо и безцелно местеше пионката си и хвърляше зара с една ръка, защото в другата продължаваше да стиска снимката, където се виждаше как вози Гейдж на шейната си.

Стив Мастерсън прецени, че Рейчъл е в състояние да присъства на следобедното поклонение — решение, за което случилото се впоследствие го накара горчиво да съжалява.

Същата сутрин семейство Голдман бяха пристигнали със самолет от Чикаго и бяха отседнали в „Холидей Ин“ на „Один Роуд“. Бащата на Рейчъл бе телефонирал четири пъти до обяд. Стив Мастерсън бе принуден да прояви изключителна твърдост и дори да заплаши стареца при последното му обаждане, когато Ъруин Голдман обяви, че иска да дойде в Лъдлоу и че всички дяволи от ада не могат да му попречат да бъде до дъщеря си, когато тя се нуждае от него. Стив търпеливо обясни, че на Рейчъл и трябва време, за да преодолее първоначалния шок и да отиде на поклонението. Освен това каза, че не е сигурен в помощта на дяволите, но познава един лекар от шведско-американски произход, който за нищо на света няма да допусне жива душа в дома на семейство Крийд, докато Рейчъл сама не пожелае да се срещне с други хора. Накрая добави, че след следобедното поклонение, няма нищо против тя да бъде утешавана от загрижени сродници, но дотогава трябва да я оставят на мира.

При тези думи, старецът го обсипа с еврейски ругатни и тресна телефона. Стив беше твърдо решен да се противопостави на мистър Голдман, ако той все пак се появи, но явно старецът бе решил да почака. Към обяд Рейчъл като се посъвзе — във всеки случай чувството й за време се бе възстановило и тя дори отиде в кухнята, за да провери дали е необходимо да се приготвят сандвичи или някакви други закуски за след церемонията. Беше попитала Стив дали приятелите ще ги придружат до дома им и Стив кимна утвърдително.

Нямаха наденици, нито студено задушено, но Рейчъл откри във фризера голяма пуйка и я остави на дъската до мивката да се размрази. След няколко минути Стив надникна в кухнята и видя как Рейчъл стои неподвижно пред умивалника, вперила очи в пуйката, а по лицето й се стичат сълзи.

— Рейчъл?

Тя го погледна и промълви:

— Гейдж обожаваше пуйка, особено бялото месо — тя измъчено се усмихна. — Дойде ми на ум, че никога вече няма да го вкуси.

Стив я изпрати да се облече в спалнята на горния етаж (всъщност искаше да провери дали тя е в състояние да се владее). Когато след малко Рейчъл слезе, облечена в семпла черна рокля, пристегната с коланче, стиснала под мишници малко портмоне (или по-скоро — вечерна чантичка), Стив реши, че тя може да излезе и Джъд се съгласи с него.

Стив я закара до Бангор, после, заедно със Сурендра остана в преддверието на погребалното бюро, докато наблюдаваше как Рейчъл бавно тръгна по пътеката между скамейките към отрупания с цветя ковчег. Стори му се, че тя не върви, а по-скоро се носи като някакъв призрак.

— Как вървят нещата, Стив? — тихо попита Сурендра.

— Шибано — отвърна Стив с прегракнал глас. — А на теб как ти се струва?

— Шибано — с въздишка каза индиецът.

Всъщност неприятностите започнаха още по време на утринното поклонение, когато Ъруин Голдман отказа да се ръкува със зет си…

При вида на събраните приятели и роднини, Луис леко се отърси от вцепенението си и започна да забелязва какво става около него. Огромната скръб го бе направила покорен, състояние, което уредниците на погребения познаваха добре и умееха да използват. Луис изпълняваше всякакви нареждания, все едно, че беше пионка, движена по шахматната дъска.

До траурната зала имаше друг, по-малък салон, където опечалените ставаха да пушат. Салонът беше обзаведен с тапицирани столове, които имаха видна купени на разпродажба при ликвидацията на разорен аристократичен английски клуб. До вратата на траурната зала стоеше малък статив, изработен от тъмен метал, гравиран със злато, върху който бе поставена табелка с простичък надпис: ГЕЙДЖ УИЛЯМ КРИЙД. Ако човек прекосеше просторната бяла сграда, която повече приличаше на стар, уютен дом, щеше да попадне в идентичен салон, намиращ се в съседство на западната траурна зала. Тук надписът върху статива гласеше: АЛБЕРТА БЪРНАМ НИДО. В дъното на сградата имаше още една зала, с изглед към реката, но стативът пред вратата й беше празен, защото този ден залата не се използваше. В приземието се намираше още един салон, където бяха изложени модели ковчези, всеки един дискретно осветен от малък, монтиран на тавана, прожектор. Ако човек вдигнеше очи (както бе сторил Луис, предизвиквайки гнева на собственика), добиваше впечатлението, че над главата му дремят някакви странни животни.

В неделята след смъртта на Гейдж, Джъд придружи Луис до Бангор, за да изберат ковчег. Когато слязоха в приземието, вместо да завие вдясно към залата, където бяха изложени ковчезите, лекарят, в замаяното си състояние, продължи направо по коридора към боядисаната в бяло летяща врата, каквато има в ресторантите между залата и кухнята. Джъд и собственикът на бюрото извикаха в един глас: „Не, не влизай там!“ и Луис покорно се отдалечи от бялата врата. Той знаеше какво има зад нея. Нали чичо му бе собственик на погребалното бюро.

Траурната зала беше обзаведена с безупречно подредени сгъваеми столове от скъпия модел, с плюшени седалки и облегалки. Ковчегът на Гейдж се намираше в предната част на залата и бе поставен върху подиум, който напомняше кораб на църква. Луис бе избрал ковчег от фирмата „Американ Каскет Къмпани“ — моделът се наричаше „Вечен покой“ — бе изработен от розово дърво и облицован с розова коприна. Собственикът на бюрото каза, че ковчегът е наистина красив и изрази съжаление, че не разполага с модел, облицован със синя коприна. Луис отвърна, че той и жена му не са придавали особено значение на подобни подробности. Собственикът кимна, сетне попита дали Луис е помислил как ще покрие разноските по погребението на сина си. Ако доктор Крийд не е в състояние да плати в брой, биха могли да отидат в кабинета и да обсъдят най-изгодните възможности за кредит, предлагани от бюрото…

На Луис изведнъж му се стори, че дочува бодрия глас на някакъв коментатор: „Ура! Благодарение на купоните от цигарите «Рали», получих безплатен ковчег за детето си!“

— Ще платя със синята си карта — отвърна той и се попита дали не сънува.

— Прекрасно — каза собственикът.

Ковчегът бе дълъг около метър и двайсет — изглеждаше като ковчег за джудже — но за сметка на това цената му надвишаваше шестстотин долара. Луис предположи, че е поставен върху дървени крачета, но не беше напълно сигурен, защото не виждаше добре от натрупаните отгоре цветя, от миризмата на които му прилошаваше. Ето защо предпочете да остане по-далеч от ковчега.

В дъното на залата, точно до вратата, която водеше към съседното салонче, бе поставена отворена книга върху стойка и прикрепена с верижка химикалка. Уредникът на погребалното бюро настани Луис до стойката, за да посрещне „своите приятели и роднини“.

Приятелите и роднините трябваше да се разпишат в книгата, като упоменат имената и адресите си. Луис нямаше представа каква е целта на този идиотски обичай, но не пожела да се осведоми. Навярно след погребението трябваше да занесе книгата у дома — всъщност това му се струваше най-идиотско. Навярно някъде из къщата все още се въргаляха албуми от последните му години в гимназията и в колежа, както и албум, ознаменуващ завършването на медицинския факултет; имаше и албум от сватбата, подвързан с изкуствена кожа, върху който се мъдреше надписът: „МОЯТА СВАТБА“, изрисувана с букви, имитация на злато. На първата му страница се виждаше снимка на Рейчъл, която, застанала пред огледалото, поставя воала си с помощта на майка си, а на последната — фотография на два чифта обувки пред затворена хотелска врата. Семейство Крийд притежаваха и албум „бебе“, купен заради Ели, само че скоро и на двамата им бе омръзнало да го попълват с все нови и нови снимки, от рода на тези, под които пише: „ПЪРВОТО МИ ПОДСТРИГВАНЕ“ (тук залепете къдрица от косичката на детето) и „ОПАЛА!“ (залепете снимка на бебето, което пада на дупето си). Подобни банални текстове и фотографии се бяха сторили прекалено сладникави на Рейчъл и на Луис.

А сега щяха да си прибавят нова перла към колекцията си от албуми. „Как ли ще го наречем?“ — питаше се Луис, докато седеше вцепенен до стойката и очакваше началото на увеселението. „МОЯТА КНИГА НА СМЪРТТА“? „МОЯТ НЕКРОЛОГ“? „АВТОГРАФИ ОТ ПОГРЕБЕНИЕТО“? „ДЕНЯТ, В КОЙТО ПОГРЕБАХМЕ ГЕЙДЖ“? Или нещо по-възвишено, например „СМЪРТ В СЕМЕЙСТВОТО“?

Затвори книгата, която, подобно на албума със сватбените снимки, бе подвързана с изкуствена кожа. Но върху нея нямаше никакъв надпис.

Както можеше да се очаква, първа в траурната зала влезе Миси Дендридж, добродушната Миси, която толкова пъти беше стояла при Ели и при Гейдж. Изведнъж Луис си спомни, че тя беше взела при себе си децата в деня, когато бе умрял Виктор Пасков и когато двамата с Рейчъл се бяха любили първо във ваната, после в леглото.

Очевидно Миси бе плакала и преди да пристъпи прага на траурната зала, но при вида на безжизненото, каменно лице на Луис, тя отново избухна в сълзи и слепешката му протегна ръце. Луис я прегърна и си помисли, че при подобни случаи хората винаги търсят опора един в друг (или поне така се предполага) — сякаш при допира им се освобождава електрически заряд, който парализира сърцето и освобождава разума от песъчливата утайка, натрупана от шока.

— Толкова ми е мъчно — прошепна Миси и отметна тъмнорусата си коса от бледото си лице. — Беше толкова послушно, сладко момченце. Много го обичах. О, Луис, толкова ми е мъчно… това ужасно шосе. Надявам се, че ще тикнат в затвора онзи шофьор до края на живота му — карал е прекалено бързо. Гейдж беше толкова сладък, толкова добър и умен… Не знам защо Бог му отне живота, наистина не знам, хората обикновено не разбират от тези неща, нали? Но ми е толкова мъчно, толкова мъчно, Луис!

Луис се опита да я утеши и докато я държеше в прегръдките си, усети как сълзите й мокрят яката му, а гърдите й се допират до тялото му. Миси попита къде е Рейчъл и лекарят отвърна, че жена му почива. Миси обеща да отиде да я види и каза, че ще гледа Ели всеки път, когато е необходимо и за колкото искат време. Луис й благодари и съседката се отдалечи; продължаваше да подсмърча, а очите й изглеждаха още по-зачервени от черната кърпичка, с която ги бършеше.

Беше направила няколко стъпки към ковчега, когато лекарят я повика обратно. Собственикът на погребалното бюро, чието име Луис все още не можеше да запомни, му бе казал, че всички опечалени трябва да се разпишат в книгата и Луис бе твърдо решен да не пропусне никого.

„Загадъчни посетителю, моля те да се подпишеш“ — помисли си той и за малко щеше да избухне във висок, истеричен смях, който замря на устните му при вида на насълзените, тъжни очи на Миси.

— Миси, би ли се разписала в книгата? — запита той, сетне добави, сякаш се оправдаваше: — За Рейчъл.

— Разбира се — възкликна Миси. — Ах, бедният Луис, бедната Рейчъл.

Изведнъж Луис се досети какви ще бъдат следващите й думи и поради една или друга причина изпита панически страх. Въпреки че съзнаваше неизбежността на онова, което щеше да се случи, усети сякаш е улучен право в сърцето от еднокалибрен куршум, изстрелян от професионален убиец; знаеше, че куршумите ще продължават да го обсипват през следващите безкрайни деветдесет минути; разстрелът ще се повтори и по време на следобедното поклонение, въпреки че раните му от сутринта все още кървят.

— Слава Богу, че не е страдал, Луис. Поне всичко е станало много бързо.

Луис изпита диво желание да й каже истината без заобикалки и да види как лицето й отново се свива от мъка.

„О, да, безсъмнено беше бързо — ето защо ковчегът е затворен. Нищо не можеше да се направи за Гейдж, дори двамата с Рейчъл да одобрявахме варварския обичай да се издокарват мъртъвците в най-хубавите им дрехи, като манекени от универсален магазин, да се пудрят лицата и да се червят устните им. Да, моя скъпа Миси, наистина се случи невероятно бързо: в един миг Гейдж беше на шосето, а само минута по-късно лежеше върху него, но стотина метра по-далече, пред къщата на семейство Рингър — представи си — само на стотина метра, колкото е дължината на футболно игрище. Камионът блъсна Гейдж, уби го, сетне го повлече — най-добре да продължаваш да си мислиш, че смъртта му е настъпила моментално. Изтичах след него, Миси… непрекъснато крещях името му, сякаш очаквах да е още жив — аз, който съм лекар. Тичах като обезумял; навярно съм пробягал десетина метра, когато видях червената му шапка за бейзбол, след двайсет — една от маратонките му. Сигурно бях изминал четирийсет метра, когато камионът изхвръкна от шосето и кабината му се заби в поляната зад хамбара на Рингърови. Съседите заизлизаха от домовете си, а аз продължавах да крещя името на Гейдж; след десет метра видях якето му — беше обърнато наопаки; пробягах още двайсет метра и се натъкнах на втората маратонка, а след това на самия Гейдж.“

Изведнъж светът около него се обви в синкава мъгла, подобна на перушината на гълъб, пред очите му причерня. Луис усещаше единствено — й то много смътно — как ръбът на стойката, върху която бе поставена книгата, се забива в дланите му.

— Луис? — гласът на Миси прозвуча някъде отдалеч, защото до слуха му долиташе само загадъчното гукане на гълъби.

— Луис? — повтори по-високо и разтревожено Миси. Мъглата се разсея, светът отново изплува пред очите му.

— Луис, добре ли си?

Той се опита да се усмихне и утвърдително кимна.

Миси написа в книгата с калиграфския си почерк: „Мистър и мисис Дейвис Дендридж“, а отдолу добави адреса им: „Олд Бъкспорт Роуд № 67“. Вдигна очи към Луис, сетне бързо ги сведе, сякаш се срамуваше, че живее на пътя, където бе убит Гейдж.

— Дръж се, Луис — прошепна тя.

Дейвид Дендридж също стисна ръката му и промърмори нещо неразбрано — изпъкналата му адамова ябълка непрекъснато се движеше нагоре-надолу. Сетне той побърза да последва съпругата си, за традиционното ритуално поклонение пред ковчега, изработен в Сторивил, Охайо, където Гейдж не беше ходил никога и където никой не бе чувал за него.

След семейство Дендридж заприиждаха останалите приятели и съседи; заставаха един след друг пред Луис, а той приемаше съболезнованията им, стискаше ръцете им, прегръщаше ги, виждаше сълзите им. Скоро яката на ризата му и ръкавът на сакото му се овлажниха. Ароматът на цветята започна да прониква чак до дъното на залата, където седеше той, и напояваше въздуха с миризмата на смърт, на погребение. Така добре позната на Луис от детството му, когато бе работил в погребалното бюро на чичо Карл. Той мислено започна да класира съболезнованията, които му поднасяха. Трийсет и два пъти му казаха, че за щастие Гейдж не е страдал. Двайсет и пет пъти чу, че неведоми са пътищата Господни. Последен в класацията остана изразът: „Сега той е при ангелите“ — беше изречен едва дванайсет пъти.

След известно време повтаряните банални фрази започнаха да му действат на нервите. Вместо да притъпят чувството му за реалност (както обикновено става, когато човек непрекъснато повтаря собственото си име), те сякаш всеки път пробождаха още по-дълбоко гърдите му, сякаш се стремяха да проникнат в сърцето му. Когато родителите на Рейчъл най-сетне благоволиха да се появят, той бе започнал да се чувства като уморен боксьор.

Щом ги видя, първата му мисъл бе, че Рейчъл е права — Ъруин Голдман наистина беше остарял. Луис не знаеше точната му възраст — бе сигурен, че тъстът му още не е навършил шейсет, — но днес старецът със съсипаното от мъка лице спокойно можеше да мине за седемдесетгодишен… С плешивата си глава и изпъкналите си очила, той абсурдно приличаше на израелския министър-председател Менахем Бегин. Въпреки че при завръщането си от Чикаго Рейчъл бе казала, че баща й започва да остарява, Луис не бе очаквал подобна тъжна картина. Но може би по време на празниците по случай Деня на благодарността, старецът не е бил в толкова трагично състояние — та нали тогава още не бе загубил едното си внуче.

Дори вървеше до него, лицето й почти не се виждаше под двойния (или троен) воал от черен тюл. Косата й бе обагрена в синкав оттенък, който възрастните дами от американската буржоазия явно смятат за връх на елегантността. Тя държеше съпруга си под ръка. Зад тежкия й воал Луис успя да различи само сълзите, които се стичаха по бузите й.

Внезапно реши, че е време да забрави миналото. Не биваше вечно да подклажда старата вражда, която изведнъж му се стори безсмислена. Навярно решението му бе повлияно и от множеството банални фрази, които бе принуден да слуша до този момент.

— Ъруин, Дори — промърмори той, — благодаря ви, че дойдохте.

Протегна двете си ръце, сякаш възнамеряваше едновременно да се ръкува с бащата на Рейчъл и да прегърне майка й или пък да прегърне и притисне до гърдите си и двамата. Жестът му бе интуитивен; за пръв път усети, че сълзите му напират; за миг му хрумна смахнатата мисъл, че сега е моментът да се сдобри с родителите на Рейчъл, че смъртта на Гейдж ще послужи за нещо добро, както в сладникавите романчета, където смъртта сдобрява и най-злите врагове, където тя има много по-градивни последствия, отколкото безкрайната, безсмислена и режеща болка, която отказва да изчезне.

Дори пристъпи към него и като че също понечи да му протегне ръцете си; произнесе: „О, Луис…“ и още няколко неразбираеми думи, но в този момент Голдман я дръпна назад. За миг тримата замръзнаха на местата си — жива картина, останала незабелязана от присъстващите, с изключение на собственика на погребалното бюро, дискретно оттеглил се в отдалечения край на залата. (Луис бе сигурен, че чичо му Карл положително би забелязал). — Луис протяга ръце, а Ъруин и Дори Голдман стоят изпъчени и вдървени, като фигурки на младоженци върху сватбената торта.

Луис забеляза, че нямаше и следа от сълзи в очите на тъста му, които се взираха в него с неприкрита омраза. („Да не би да си въобразява, че съм убил Гейдж само за да му направя напук?“ — за секунди си помисли той.). Враждебният поглед на Ъруин Голдман сякаш го измери от глава до пети, установи, че вижда пред себе си същия мухльо, който бе похитил Рейчъл и бе причинил сегашното й нещастие, сетне се извърна с отвращение. Старецът погледна вляво от Луис, към ковчега на Гейдж и едва сега ожесточеното му лице се смекчи.

Луис направи последен опит и промълви:

— Ъруин… Дори… Моля ви… Трябва да бъдем заедно в нещастието.

— Луис… — отново поде Дори съчувствено или поне така му се стори на Луис. Сетне двамата отминаха, Ъруин Голдман, влачеше след себе си съпругата си и крачеше напред, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, а най-малко към Луис Крийд. Двамата застанаха до ковчега и старецът измъкна от джоба на сакото си черна еврейска молитвена шапчица.

„Пропуснахте да се разпишете в книгата“ — помисли си Луис, сетне почувства как в стомаха му се надигат киселини, които сякаш щяха да го задушат, лицето му се изкриви от болка.

Когато утринното поклонение най-сетне завърши, Луис се обади вкъщи. Джъд вдигна слушалката и попита какво става, а Луис отговори, че всичко е нормално. После поиска да говори със Стив.

— Ако Рейчъл е в състояние да се облече сама, ще й разреша да дойде на следобедното поклонение — каза Стив. — Съгласен ли си?

— Да — отвърна Луис.

— А ти как си, Лу? Само не се опитвай да ме заблуждаваш!

— Добре съм — рязко отвърна лекарят. — Справям се. „Накарах всички да се разпишат в книгата. Всички, с изключение на Голдманови, които не пожелаха да го сторят.“

— Добре — каза Стив. — Искаш ли да се срещнем някъде за обяд?

Обяд. Да се срещнем за обяд. Думите на асистента се сториха толкова нереални на Луис, сякаш ги беше прочел в някой от научно-фантастичните романи, които толкова обичаше в детството си и в които майсторите на жанра Робърт Хайнлайн, Мъри Лейнстър и Гордън Диксън описваха завладяването на различни галактики. „Обитателите на планетата Куарк имат странен обичай, лейтенант Абелсън: когато някое от децата им умре, те «се срещат за обяд». Навярно подобен обичай ще ви се стори жесток и варварски, но не забравяйте, че тази планета все още не е тераформирана.“

— Разбира се — отвърна той. — Знаеш ли някой ресторант, където обикновено опечалените родители обядват по време на паузата между двете поклонения пред мъртвото им дете?

— По-спокойно, Лу — смъмри го Стив, но по тона му личеше, че думите на Луис не са го засегнали.

Луис си помисли, че сегашното му състояние на привидно спокойствие, граничещо с лудост, му помага да надникне в душите на хората, както никога досега. Може би си въобразяваше, но подозираше как точно сега Стив си казва, че дори саркастичното изявление на Луис, подобно на избликнала от устата му жлъчна течност, е за предпочитане пред предишната му апатия.

— Не ми обръщай внимание — побърза да се извини той. — Какво ще кажеш за „Бенджаменс“?

— Съгласен съм — отвърна Стив. — Ще се видим там. Луис затвори телефона — беше се обадил от канцеларията на собственика на бюрото, сетне се отправи към изхода. Когато мина покрай траурната зала, забеляза, че е празна. Само Дори и Ъруин Голдман седяха на първия ред със сведени глави. Лекарят имаше чувството, че ще останат там завинаги.

Оказа се, че е бил прав, когато бе избрал „Бенджаменс“. Хората в Бангор обядваха рано и в един следобед ресторантът беше почти празен. Джъд дойде заедно със Стив и с Рейчъл и четиримата си поръчаха пържено пиле. По едно време Рейчъл отиде в тоалетната и се забави толкова дълго, че Стив се разтревожи. Тъкмо се канеше да помоли сервитьорката да провери какво става с нея, когато Рейчъл се върна на масата — очите й бяха подозрително зачервени.

Луис почти не докосна пилето си, но за сметка на това изпи огромно количество бира „Шлиц“. Джъд също пиеше бутилка след бутилка бира и почти не говореше.

Чиниите им останаха почти пълни. В проблясък на свръхестествено ясновидство, Луис забеляза как сервитьорката, пълничко момиче с хубаво личице, се двоуми дали да ги попита дали обядът не им е харесал. След кратко колебание, явно забелязала зачервените очи на Рейчъл, тя реши, че въпросът е неуместен. Докато пиеха кафето си, Рейчъл внезапно каза нещо, което шокира останалите, особено Луис, чиято глава започваше да се замайва от бирата.

— Ще дам дрехите му на Армията на спасението — промълви тя.

— Така ли? — след кратка пауза попита Стив.

— Да — отвърна Рейчъл. — Съвършено нови са… Всичките му якета… кадифените му панталони… ризите му… Някой ще им се зарадва, защото могат да се носят още дълго. Естествено, с изключение на онези с които беше облечен. Те са… съсипани.

Последните думи Рейчъл произнесе със задавен глас. Опита се да отпие глътка кафе, но ръката й трепереше. След миг закри лицето си с ръце и се разрида.

Настъпи странна тишина, изпълнена със скрито напрежение, което сякаш се съсредоточаваше в Луис. Свръхестественото му ясновидство отново се проявяваше и този път беше най-силно изразено. Дори сервитьорката усети скритото напрежение и Луис видя как тя го поглежда тайничко, докато се преструва, че подрежда приборите и салфетките върху масичката в дъното на салона. За миг лекарят ги изгледа озадачено, сетне разбра: всички очакваха той да утеши жена си.

Само че Луис не можеше да го стори. Искаше да го направи и разбираше, че е длъжен, но все пак остана прикован на мястото си. Внезапно, без всякаква рима или смисъл, образът на шибания котарак бе застанал между него и Рейчъл. Чърч, който обичаше да изкормва мишките и да къса крилата на птиците. Всеки път, щом откриеше нова жертва, Луис бързаше да унищожи следите от кръвопролитието, без да се оплаква или да го сподели с някой. Нямаше право да протестира, защото бе получил заслуженото. Но нима бе заслужил онова, което се бе случило със сина му?

Отново видя как пръстите му за миг докосват якето на Гейдж, сетне то изчезва от погледа му. Гейдж също изчезва.

Луис се втренчи в чашата пред себе си и остави жена си да плаче, без да се опита да я утеши.

37

Неприятностите започнаха, когато Ъруин Голдман яростно произнесе:

— Знаех си, че нещо подобно ще се случи. Знаех го още, когато дъщеря ми се омъжи за тебе, затова и казах „Момичето ми, дори не можеш да си представиш, колко ще страдаш“ и излязох прав. Погледнете, погледнете каква… гадост!

Луис вдигна очи към тъста си, който незабелязано бе застанал пред него, подобно на дяволче с черна молитвена шапчица, което изскача на пружина от кибритена кутийка. Сетне инстинктивно погледна към стойката с отворената книга, до която жена му бе седяла през целия следобед (защото се чувстваше виновна, че не е присъствала на утринното поклонение), но Рейчъл я нямаше.

Следобедното поклонение беше по-слабо посетено, ето защо след около половин час, Луис седна на първия ред близо до пътеката. Уморено се отпусна на сгъваемия стол, почти без да осъзнава какво става около него (усещаше единствено натрапчивия аромат на цветята и това, че е безкрайно уморен и му се спи). Навярно причината не беше само в бирата; навярно разумът му най-сетне беше готов да изключи. Луис си помисли, че сигурно е за добро. Може би след дванайсет или шестнайсет часа сън ще бъде в състояние да утеши Рейчъл.

След малко главата му клюмна върху гърдите му и той не виждаше друго, освен сключените си ръце, които висяха между колената му. Тихите гласове, долитащи от залата зад него, му действаха успокояващо. При завръщането си от ресторанта с облекчение забеляза, че Ъруин и Дори ги няма, но беше уверен, че няма да отсъстват дълго — беше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Къде е Рейчъл — попита той и се озърна.

— Къде другаде, освен при майка си — отвърна Голдман като бизнесмен, който току-що е сключил успешна сделка. Луис усети, че дъхът му мирише на скоч, явно бе изпил доста. Стоеше пред зет си изпъчен, като областен прокурор, който ни най-малко не се съмнява във вината на човека, седнал на подсъдимата скамейка, и леко се олюляваше.

— Какво си й казал? — попита Луис и усети, как в гърдите му забушува гняв. Разбра, че Голдман е разтревожил Рейчъл — беше изписано на лицето му.

— Казах й истината — отвърна старецът. — Казах й, че нещастието постига всички дъщери, които се омъжват против съгласието на родителите си. Казах й още, че…

— Не може да бъде! — невярващо възкликна Луис. — Положително не си й надрънкал подобни щуротии.

— Казах й го и още как — самодоволно произнесе Голдман, като прокурор, който произнася обвинителната си реч. — Винаги съм знаел, че ще се случи някакво нещастие. Разбрах какъв си още първия път, когато те видях — старецът се приведе, от устата му отново лъхна на скоч. Той произнесе следващите си думи с вид на човек, който споделя някаква голяма тайна: — Изобщо не успя да ме заблудиш, ти, долен мръсник, който се правиш на доктор. Успя да излъжеш дъщеря ми и я накара да се съгласи на този абсурден и безнадежден брак, превърна я в слугиня и остави синът й да бъде прегазен на пътя като… като катерица.

Луис не чу по-голямата част от речта на тъста си, защото обърканото му съзнание все още се опитваше да възприеме мисълта, че дъртият глупак бе казал…

— Нима си й надрънкал всичко това? — повтори той. — Нима си се осмелил да й го кажеш?

— Да пукнеш дано! — извика Голдман и няколко глави любопитно се извърнаха към тях. От кафявите, кръвясали очи на Ъруин Голдман закапаха сълзи, плешивото му теме проблясваше под приглушената светлина на флуоресцентните лампи. — Превърна прекрасната ми дъщеря в слугиня… унищожи бъдещето й… отведе я от родния й град… и остави внукът ми да умре позорно на някакъв си селски път.

Гласът му постепенно се повишаваше, докато се превърна в истеричен крясък:

— Къде беше ти, а? Навярно си седял в кабинета си, докато детето е играело на пътя? Може би си съчинявал някоя от тъпите си медицински статии? Признай какво правеше, мръснико! Гаден мръсник такъв! Убиец на дете! Убиец…

Двамата се изправиха един срещу друг в предната част на залата, точно до подиума с ковчега. Луис изведнъж усети как ръката му се вдига, а ръкавът на костюма му открива маншета на бялата му риза. Като в просъница забеляза проблясването на златното копче за ръкавели. Рейчъл му бе подарила копчетата по случай третата годишнина от сватбата им, без да подозира, че един ден съпругът й ще ги носи на погребението на тогава още неродения им син. Луис не съзнаваше какво прави: юмрукът му бе само прикачен към ръката му предмет, който се стовари върху лицето на Ъруин Голдман. Под кокалчетата на пръстите си усети как устните на стареца неволно се отварят; усещането бе крайно неприятно, сякаш бе смачкал с юмрук някакъв гол охлюв. Луис не изпита никакво удовлетворение. Зад устните на тъста му като солидна преграда стояха изкуствените му зъби.

Голдман се препъна и политна назад. Ръката му удари ковчега на Гейдж, който застрашително се наклони на едната си страна. Препълнена с цветя ваза се преобърна и се разби на пода. Някой изпищя.

Беше Рейчъл, стремяща се да се изтръгне от прегръдките на майка си, която се опитваше да я задържи. Присъстващите в залата, общо петнайсетина души — се вкамениха от изненада и от неудобство. За миг в главата на Луис проблесна мисълта, че за щастие Стив е придружил Джъд обратно до Лъдлоу — навярно би потънал в земята от срам, ако приятелят му станеше свидетел на подобна недостойна сцена.

— Не го удряй! — изкрещя Рейчъл. — Луис, моля те, не удряй баща ми!

— Харесва ти да биеш старци, а? — пискливо извика Ъруин Голдман с дебелия портфейл. Опитваше се да се усмихне, въпреки че от устата му течеше рубиненочервена кръв. — Харесва ти, нали? Хич не ми е чудно, мръсник такъв! Изобщо не съм изненадан!

Луис се обърна към него и старецът го удари в гърлото. Ударът му бе неточен, нанесен повече с дланта, отколкото с юмрук, но Луис бе неподготвен за него. Страхотна болка парализира гърлото му и той веднага се досети, че ще преглъща доста трудно през следващите два часа. Главата му се отметна назад и той падна на колене върху червения килим, който застилаше централната пътека.

„Първо цветята, а сега мен — помисли си той. — Какво се казваше в онази песничка на състава «Рамонас»? «Хей, хей, всички дружно да вървим»“. Идваше му да се изсмее, но от контузеното му гърло са изтръгна само жалко гъргорене.

Рейчъл отново изпищя.

Ъруин Голдман, от чиято уста продължаваше да капе кръв, изрита Луис право в бъбреците. От болка на Луис му притъмня пред очите; хвана се с две ръце за металическата, пръчка, която придържаше червената пътека, за да не падне по корем.

— Некадърен си да набиеш дори един старец, малкият! — извика Голдман с пресипнал от възбуда глас. Отново замахна с крак, но този път пропусна целта и старомодната му обувка улучи Луис в лявата част на задника. Той изстена от болка и се просна на земята. Брадичката му шумно се удари в пода и той прехапа езика си.

— На ти! — извика Голдман. — Така ти се падаше още първия път, когато започна да се увърташ около Рейчъл, мръсник, такъв! На ти!

Той още веднъж изрита Луис, като едновременно плачеше и се смееше. Луис за пръв път забеляза, че тъстът му е небръснат, в знак на траур. Собственикът на погребалното бюро се спусна към тях. Рейчъл се изтръгна от ръцете на майка си, изпищя и също се спусна натам.

Луис с мъка се преобърна на едната си страна и седна. Тъстът му отново го изрита. Тогава Луис здраво улови обувката му с две ръце като топка за ръгби, сетне с всичка сила го блъсна назад.

Голдман нададе яростен рев, олюля се и лудо размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Не успя и се стовари точно върху ковчега на Гейдж, произведен в Сторивил, Охайо, който съвсем не беше евтин.

„Веуикия и Стуашен Оз току-що падна върху ковчега на сина ми“ — замаяно си помисли Луис. Ковчегът се изплъзна от подпорите, наклони се вляво и с трясък падна на земята. Ключалката на капака му щракна. Дори сред виковете и сълзите на присъстващите, дори след яростното цвилене на Голдман („цвилене“ беше най-точната дума, защото в края на краищата старецът приличаше на дете, което играе на „Обвинете магарето“), Луис дочу изщракването на ключалката.

Луис Крийд остана на пода, закри очите си с ръце и се разрида. В този момент не се интересуваше от нищо и от никого; беше забравил за съществуването на тъста си, за ракетите МХ, за спора относно хирургическите конци, за евентуалния край на света поради прекалено затопляне на атмосферата. Луис би дал всичко на света в този момент да е мъртъв. Изневиделица в съзнанието му изникна лицето на Гейдж, украсено с големи уши като на Мики Маус, който засмян стои сред главната улица на Дисниуърлд и се здрависва с огромно куче. Видението беше съвършено ясно.

Едно от дървените магарета, поддържащи ковчега, беше паднало; другото небрежно се подпираше като пияница до ниския подиум, върху който свещеникът се качваше, за да произнесе траурната реч. Ъруин Голдман лежеше проснат сред цветята и също плачеше. От преобърнатите вази се процеждаха капки вода, а ароматът на смачканите и прекършени цветя беше още по-непоносим.

Рейчъл продължаваше да пищи.

Луис не реагира на писъците й. Образът на Гейдж, маскиран като Мики Маус постепенно избледня, но преди напълно да изчезне, Луис дочу как по високоговорителя обявиха, че по-късно ще има фойерверки. Остана на земята, закрил лицето си с ръце, изпитваше силно желание да се скрие от всички. Не искаше да виждат обляното му в сълзи лице, издаващо мъката му, вината му, срама му; и най-вече не искаше да разберат подлото му желание да умре и да се изтръгне от заобикалящия го мрак.

Директорът на погребалното бюро и Дори Голдман изведоха Рейчъл навън. Рейчъл продължаваше да крещи. По-късно, в друго помещение (Луис предположи, че е предназначено специално за родители и приятели, които са обезумели от мъка — нещо като „Зала за истерии“), тя най-сетне се успокои. Луис настоя да ги оставят сами и този път сам й инжектира седатива. Въпреки че главата му бе замаяна, бе успял да се овладее.

Когато се прибраха вкъщи, Луис придърпа съпругата си до спалнята и й постави втора инжекция. Сетне притегли завивките до брадичката й и се вгледа във восъчнобледото й, изпито лице.

— Рейчъл, много съжалявам — промълви той. — Бих дал мило и драго да избегна грозната сцена.

— Няма нищо — промърмори тя със странно беззвучен глас, обърна се на едната си страна и скри лицето си от Луис.

Луис не произнесе баналния въпрос „Как си?“, който спонтанно напираше на устните му; при сегашните обстоятелства думите му щяха да прозвучат фалшиво.

— Много ли си зле? — накрая попита той.

— Ужасно — отвърна Рейчъл и издаде звук, напомнящ задавен смях. — Всъщност се чувствам шибано.

Луис чувстваше, че трябва да й каже още нещо, но не знаеше точно какво. Внезапно изпита омраза към нея, към Стив Мастерсън, към Миси Дендридж и към съпруга й с изпъкналата адамова ябълка, към цялата проклета пасмина. До гуша му бе дошло да разчитат единствено на него. Що за налудничава идея?

Изгаси лампата в стаята и излезе.

След малко установи, че не може да помогне особено много и на дъщеря си.

Застанал на прага на затъмнената стая, в един изпълнен с налудничава надежда миг му се стори, че вместо дъщеря си, вижда Гейдж — хрумна му, че цялата история е само кошмарен сън подобно на онзи, по време, на който бе последвал Пасков в гората и умореният му разум се вкопчи в хрумването му като удавник за сламка… Зрителната измама се подсилваше от факта, че стаята се осветяваше единствено от екрана на портативния телевизор, който Джъд бе донесъл на Ели, за да не скучае през часовете, докато чака завръщането на родителите си. През дългите, прекалено дълги часове…

Разбира се, че не беше Гейдж. Беше Ели. Продължаваше да стиска снимката, изобразяваща как вози Гейдж на шейната си и се бе настанила в столчето на братчето си, донесено от неговата стая. Беше сгъваемо столче с брезентови седалка и гръб, каквото използват режисьорите. На гърба с големи печатни букви бе написано „ГЕЙДЖ“. Рейчъл бе поръчала по каталог четири стола и на гърбовете им с печатни букви бе написано името на всеки член на семейството.

Столчето на Гейдж беше прекалено малко за Ели. Тя едва се събираше в него и брезентовата седалка бе провиснала застрашително. Малката притискаше снимката на братчето си до гърдите си и с невиждащи очи се взираше в екрана.

Луис изгаси телевизора и каза:

— Ели, време е да си лягаш.

Дъщеря му с мъка се измъкна от столчето и го сгъна — очевидно възнамеряваше да спи заедно с него.

Луис се поколеба, искаше му се да й направи забележка за стола, но накрая се задоволи да попита:

— Искаш ли да те сложа в креватчето?

— Да, ако обичаш — промълви малката.

— Ако искаш, тази вечер можеш да спиш при майка ти.

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърна Ели и се опита да се усмихне. — Мама винаги ми краде завивките.

Луис също се усмихна.

— Тогава бързо в леглото.

Ели не се опита да си легне със столчето, а го разгърна и го постави до креватчето си. На Луис му хрумна смахнатата мисъл, че се намира в кабинета на най-малкия психиатър на света.

Момиченцето се съблече, като предварително остави върху възглавницата си снимката, на която се виждаха двамата с Гейдж. Облече нощницата си, взе снимката, отиде в банята, отново я остави настрани, докато изми лицето и зъбите си, използва тоалетната и изпи обичайната съдържаща флуор таблетка. После грижливо взе снимката и си легна, без да я изпуска от ръцете си.

— Ели, искам да разбереш, че ако продължим да се обичаме, ще успеем да превъзмогнем мъката.

Луис почувства, че с усилие произнася всяка дума, сякаш тика пред себе си количка, натоварена с бала мокър памук; изпита пълно изтощение, когато най-сетне довърши изречението.

— Ще се моля на Бог от все сърце — спокойно произнесе Ели. — Ще се моля да ни върне Гейдж.

— Ели…

— Бог може да го върне, ако пожелае — повтори момиченцето. — Нали е всемогъщ?

— Ели, Господ не върши подобни чудеса — смутено я прекъсна Луис и изведнъж си припомни мътните очи на покачения върху седалката на тоалетната Чърч, които го следяха, докато лежеше във ваната.

— Грешиш — отвърна Ели. Учителката от неделното училище ни разказа за Лазар, който умрял, а Исус го възкресил, като извикал: „Лазаре, стани!“. Учителката ни обясни, че ако кажел просто „Стани!“, всички мъртъвци щели да се надигнат от гробовете си. Но Исус искал да възкреси само Лазар.

В този миг Луис каза нещо съвършено безсмислено, но и без това целия ден, от начало до край, му изглеждаше странно абсурден:

— Случило се е много отдавна, Ели.

— Ще подготвя всичко за завръщането му — продължи дъщеря му, сякаш не го беше чула. — Ще държа снимката му и ще седя на стола му…

— Ели, столчето на Гейдж е прекалено малко за тебе — възрази Луис и хвана горещата й, трескава ръка. — Ще го счупиш.

— Бог ще ми помогне да не го счупя — спокойно произнесе момиченцето.

Баща й забеляза огромните кафеникави кръгове под очите й. Побърза да извърне поглед, защото сърцето му се късаше. Може би когато столчето на Гейдж се счупи, Ели ще започне да проумява какво се е случило.

— Непрекъснато ще нося снимката му и ще седя на стола му — повтори малката. — И всяка сутрин ще ям любимата му какаова каша.

Гейдж и Ели винаги закусваха различни каши; веднъж тя бе казала, че какаовата каша смърди на умрели буболечки. Ако Рейчъл пропуснеше да купи от любимата й каша, Ели се задоволяваше с една варено яйце или отиваше на училище гладна.

— Ще ям боб, въпреки че го мразя. Ще прочета всичките книжки с картинки на Гейдж и ще… нали разбираш… ще подготвя всичко за завръщането му…, в случай че…

Ели произнесе последните думи през сълзи. Луис не се залови да я утешава, само отметна косата от челото й. Въпреки всичко, в думите й имаше някаква абсурдна логика. Точно така, Ели: остани на линия, не се предавай! Поддържай легендата за присъствието на Гейдж, запази мястото му в хит-парада и не позволявай да го забравим. Най-добре непрекъснато да ни напомняш за него: „Помниш ли, когато Гейдж направи това… или онова… Да, беше страхотно… ах, този Гейдж, какъв сладур!“. Права си Ели, когато човек престане да чувства мъката, става безразличен. „Тя положително разбира колко лесно е да се примирим с мисълта, че Гейдж е мъртъв“ — помисли си Луис.

— Стига си плакала, Ели — промълви той. — Няма смисъл.

Дъщеря му продължи да ридае. Плака поне още четвърт час. Всъщност сълзите продължиха да се търкалят но бузите й дори когато заспиваше. Най-сетне се унесе, а стенният часовник на долния етаж удари десет и огласи притихналата къща.

„Скъпа моя, щом искаш, живей със спомена за Гейдж — помисли си Луис и я целуна. — Психоаналитиците положително ще кажат, че е перверзно, но аз те подкрепям. Защото зная, че скоро ще дойде денят (може би още в края на тази седмица), когато ще забравиш да вземеш със себе си снимката. Ще я намеря захвърлена върху леглото в празната ти стая, докато ти караш велосипеда си по алеята, разхождаш се из ливадата зад къщата или си отишла при Кати Макгаун, за да ушиете рокли за куклите си на миниатюрната и шевна машина. Гейдж вече няма да е заедно с тебе. От този момент името му ще изчезне от класацията (каквато всички момиченца тайно правят в сърцето си) и смъртта му ще се превърне в едно от събитията, случили се през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година. В някаква стара и отдавна забравена история.“

Луис излезе от стаята на Ели, застана пред вратата, като си мислеше, че трябва да си легне.

Всъщност нямаше нужда от сън, а от нещо друго.

Слезе на долния етаж, за да си го вземе.

Луис Албърт Крийд методично се залови със задачата да се напие. В зимнина откри пет каси светло пиво „Шлиц“. Луис обичаше да пие бира. Джъд Крендъл и Стив Мастерсън — също. Дори Миси Дендридж не се отказваше от една-две бири, докато гледаше децата („пардон, детето“ — мислено се поправи лекарят, докато слизаше по стълбата към мазето). Дори мис Чарлтън, по време на редките си посещения в дома на семейство Крийд, винаги предпочиташе пиво (стига да е светло), пред чаша вино. Добре, че през зимата, когато в супермаркета имаше разпродажба на ниво „Шлиц“, Рейчъл купи цели десет каси наведнъж и гордо заяви на съпруга си: „Така поне няма да препускаш до Орингтън всеки път, когато някой ни дойде на гости. И без това непрекъснато цитираш героя на Робърт Паркър: «Хубава бира е всяка бира, открита в хладилника след затварянето на магазините.» Затова си пий светлото «Шлиц» и си мисли колко пари си спестил.“ Да, бирата беше купена през зимата, когато всичко бе все още наред. Когато всичко все още беше наред. Забавно е колко бързо и леко безболезнено разумът започва да прави фаталното разграничение.

Луис занесе цялата каса бира в кухнята и подреди кутиите в хладилника. Затвори вратата му, взе последната кутия и дръпна халката. Дочул шума от затварянето на хладилника, Чърч излезе от килера и лениво се отправи към Луис. Спря на известно разстояние от него и очаквателно го изгледа, но не посмя да се приближи — явно ритниците, които редовно получаваше от Луис, му внушаваха респект.

— За теб няма нищо — сопна му се Луис. — Нали си изяде консервата. Ако не ти стига, иди и убий някоя птица.

Чърч остана на мястото си и продължи да се взира в него. Луис изгълта наведнъж половината бира и почти веднага усети, че главата му се замайва.

— Дори не ги ядеш, нали? — обърна се той към котарака. — Достатъчно е, че ги убиваш.

Очевидно решил, че няма да получи допълнителна порция, Чърч се повлече към хола, Луис го последва след няколко секунди.

Ни в клин, ни в ръкав отново си припомни песничката на „Рамонас“:

„Хей, хей, всички дружно да вървим“.

Настани се в креслото и отново хвърли поглед към котарака. Чърч се изтягаше на килимчето пред ниската масичка, върху която стоеше телевизорът и дебнеше Луис, явно бе готов да изчезне, ако господарят му внезапно стане агресивен и реши да го използва вместо топка.

Но Луис вдигна кутията с бира и произнесе:

— За Гейдж. За сина ми, който можеше да стане художник, олимпийски шампион по плуване, или президент на Съединените щати. Да, президент, мамицата му мръсна! Какво ще кажеш, глупако?

Чърч го изгледа с безжизнените си, странни очи.

Луис на големи глътки изпи остатъка от бирата си и усети силна болка в нараненото си гърло. Сетне стана, отиде в кухнята и взе втора кутия от хладилника.

След изпиването на третата бира усети, че за пръв път от началото на деня, изпитва душевен покой. Когато изпи шестата реши, че може би все пак ще успее да заспи след час-два. Връщайки се от кухнята с осмата кутия (или може би вече деветата; вече бе престанал да ги брои и леко залиташе), отново отправи поглед към Чърч. Както винаги, котаракът се изтягаше върху килимчето, но сега спеше или се преструваше, че спи. Идеята изкристализира в ума на Луис с такава лекота, сякаш винаги се е въртяла из главата му и е очаквала подходящия момент да изплува:

„Кога ще го направиш? Кога ще погребеш Гейдж в гробището за домашни любимци?“

Веднага след това си помисли: „Лазаре, стани!“

Отново дочу сънения глас на Ели: „Учителката каза, че ако бе извикал само «Стани!», навярно всички мъртъвци щели да възкръснат.“

Изведнъж го полазиха тръпки. Бяха толкова силни, че разтърсиха цялото му тяло. Припомни си какво се бе случило през първия учебен ден на Ели през миналата есен: Гейдж беше заспал на скута му, докато дъщеря му възбудено бърбореше за „Старият Макдоналд“ и за мисис Бериман. Луис бе казал: „Почакай само за миг, докато сложа бебето да си легне“, но когато, прегърнал малкия, се изкачи на горния етаж, изведнъж бе обзет от ужасно предчувствие; едва сега разбра, че още през миналия септември, нещо му е подсказвало, че Гейдж скоро ще умре, че Веуикият и Стуашен Оз е наблизо. Съзнаваше, че предчувствието му е било абсурдно, чисто и просто безсмислено суеверие, но все пак се оказа вярно. Още тогава знаеше какво ще се случи. Луис изплиска част от бирата върху предницата на ризата си, а Чърч отвори очи и подозрително го изгледа, за да разбере дали това не е сигнал за започване на вечерния футболен мач, в който вместо топка се използва котарак.

В този миг си припомни въпроса, който бе задал на Джъд и който бе накарал стареца да потръпне и да събори с ръка две празни бирени бутилки, едната от конто се бе счупила. За такива нещо дори не се говори, Луис.

Но той искаше да говори за тези неща — или поне да мисли за тях. За Гробището за домашни любимци. За това какво има отвъд това гробище. Хрумна му морбидна, но все пак странно привлекателна идея. основана върху желязна логика, която не можеше да оспори. Чърч беше убит на шосето, Гейдж — също. Но ето, че сега Чърч беше тук. Безсъмнено се бе променил и до известна степен станал противен, но все пак беше жив. Ели, Гейдж и Рейчъл успяваха все пак да общуват с него. Наистина, Чърч бе започнал да убива птици и бе изкормил няколко мишки, но нали котките по природа са хищници. Чърч в никакъв случай не се бе превърнал в някакъв Франкенкет. Общо взето, бе останал същият, както преди.

„Защо се самозалъгваш? — прошепна му някакъв гласец — Много добре знаеш, че Чърч не е същият, че е чудовище. Враната, Луис… припомни си враната!“

— Боже мой! — произнесе. Луис с толкова смутен и треперещ глас, че сам не можа да го познае.

„Бог“? О, да, разбира се. Сега или никога бе моментът да призове Всевишния, чието име се употребява като заклинание в романите за призраци и за вампири. И така: какво, в Божието име се въртеше из главата на Луис? Мислеше да извърши грозно светотатство, което дори не се побираше в ума му. Дори нещо по-лошо — опитваше се да се самозалъже. Не разсъждаваше логично, а чисто и просто лъжеше.

„Тогава каква е истината? Щом толкова държиш на шибаната истина, кажи ми каква е тя?“

Преди всичко, Чърч вече не бе истинско животно. Изглеждаше като котарак, държеше се като такъв, но всъщност бе само бледо подражание на предишния Чърч. Измамата не се виждаше, но се чувстваше. Луис си припомни едно от редките посещения на Чарлтън, която бе дошла на вечеря малко преди Коледа. Когато се нахраниха, всички се настаниха в хола и Чърч скочи в скута й. Тя веднага го отблъсна и лицето й инстинктивно се изкриви от отвращение.

Всъщност не бе станало нищо особено и едва ли някой го бе забелязал, но все пак… се бе случило. Чарлтън инстинктивно бе усетила, че котаракът не е истински. Луис допи бирата си и отиде да си вземе друга. Каква гадост би било Гейдж да се върне преобразен по същия начин! Луис издърпа халката на кутията и жадно отпи глътка бира. Съзнаваше, че вече е пиян и то до забрава; на сутринта положително щеше да го измъчва страхотно главоболие. „Как отидох махмурлия на погребението на сина си“ от Луис Крийд, автор на „Как пропуснах да го хвана в решителния момент“ и на много други бестселъри.

Беше пиян. Точно така. И сега той подозираше, че се е напил, за да може трезво да разсъди върху налудничавата си идея.

Въпреки всичко, тя му се струваше непоносимо привлекателна. Вярно, че криеше някакво морбидно великолепие, но същевременно беше блестяща и романтична. Да, именно романтична.

Стори му се, че отново чува думите на Джъд:

„…Правим онова, което ти диктува злата сила. Правим го, защото това гробище е тайнствено място… и ти се иска да споделиш тази тайна… Естествено, измисляш си оправдания, които ти изглеждат правдоподобни…, но най-вече постъпваш така, защото ти се иска. Или защото си принуден.“

Дрезгавият и провлечен глас на Джъд със северняшки акцент отекна в ушите му, побиха го ледени тръпки, цялото му тяло настръхна.

„Има тайни, които никога не бива да се разкриват. Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис — също както земята в старото гробище на микмаките. Мъжът засажда, каквото може… и се грижи за него.“

Луис се залови да си припомня всичко, изречено от Джъд във връзка с гробището на микмаките. Натрупваше цялата информация, сортираше я и запазваше най-същественото — по същия начин едно време се подготвяше за тежък изпит.

Кучето! Спот!

„Видях белезите от бодливата тел — там козината беше опадала и плътта изглеждаше някак си вдлъбната.“

Бикът. Още един фиш, който трябва да прибави към досието.

„Лестър Морган погреба там расовия си бик Ханарати… изкачи го на хълма с помощта на шейна… след две седмици Лестър го застреля. Оказа се, че бикът станал кръвожаден, изключително кръвожаден, но не съм чувал нещо подобно да се е случило с другите погребани там животни.“

„Стана изключително кръвожаден.“

„Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста.“

„Стана изключително кръвожаден.“

„Не съм чувал нещо подобно да се е случило с други погребани там животни.“

„Правиш го, защото след като веднъж си бил там, индианското гробище те завладява.“

„Ханарати — глупаво име за животно, нали?“

„Плътта изглеждаше някак си вдлъбната.“

„Мъжът засажда, каквото може… и се грижи за него.“

„Плъховете и разкъсаните птици са мои. Аз купих шибаните животни.“

То е и твое място, то е и твоя тайна, то ти принадлежи и ти му принадлежиш.

„Стана изключително кръвожаден, но не съм чувал нещо подобно да се е случвало с другите погребани там животни.“

„Хайде, Луис, признай с какво ще се сдобиеш, когато през нощта преминеш по обляната от лунна светлина горска пътека, докато вятърът вие из клоните на дърветата? Нима отново искаш да се изкачиш по издяланите в скалата стъпала? Когато се прожектира филм на ужасите, зрителите си казват, че героят или героинята трябва да са откачили, щом се изкачват по онези стъпала, но в истинския живот не са толкова практични: пушат, не слагат предпазните си колани, заселват се заедно със семейството си в къща, разположена до шосе, по което денонощно фучат тежки товарни камиони. Е, Луис, какво ще кажеш? Наистина ли искаш да се изкачиш на хълма? Ще оставиш ли сина си да почива в мир или ще провериш какво има зад врата номер едно, две или три?“

„Хей, хей, всички дружно да вървим.“

„Стана изключително кръвожаден… нищо подобно не се е случило… плътта изглеждаше… сърцето на мъжа… мястото е твое… от него се излъчва сила…“

Луис изля остатъка от бирата си в умивалника. Изведнъж му се стори, че ще повърне. Кухнята се въртеше пред очите му.

На вратата се почука.

В продължение на няколко безкрайни секунди (поне така му се стори) Луис се опитваше да си внуши, че не е чул добре, че има слухови халюцинации. Но чукането не преставаше — търпеливо и неумолимо. Изведнъж Луис си припомни прочутата приказка за маймунската лапа и усети как го обзема вледеняващ страх. Стори му се, че някаква ръка се плъзва в ризата му и впива пръсти в плътта му точно над сърцето. Сякаш имаше физическо усещане за нея — отрязана ръка, запазена в хладилник, която като по чудо се движеше сама и се готвеше да стисне туптящото му сърце.

Да, това бяха глупави страхове, глупави и отвратителни страхове…, но Господи, те съвсем не му се струваха необосновани. О, не! Ни най-малко!

Отправи се към вратата и установи, че не чувства краката си. Вдигна предпазната верижка с изтръпналите си пръсти и отвори вратата, като си помисли: „Пасков! Сега ще видя Пасков! Възкръснал е от мъртвите и е по-велик от всякога, както дисководещите обичат да представят новата плоча на Джим Морисън. Пасков стои на прага, все още обут с черните спортни гащета, но сега се е превърнал във великан и цялото му тяло е покрито с плесен като хляб, забравен цял месец в кутията. Ще видя ужасната рана на главата му и отново ще чуя предупреждението му: «Не отивай в гробището на хълма, доктор Крийд.» Какво се пееше в онази стара песничка на «Енималс?» Скъпа, моля те, не отивай, знаеш колко много те обичам, моля те, не отивай…“

Отвори вратата и видя Джъд Крендъл. Старецът стоеше на прага, обграден от тъмните сенки на нощта, която разделяше поклонението пред трупа на сина на Луис от погребението му. Часовникът удари полунощ, а леденият вятър развя побелелите коси на Джъд.

— Говорим за вълка, а той — в кошарата — завадено произнесе Луис и се опита да се засмее. Изведнъж изпита чувството, че се е пренесъл обратно във времето. Отново беше Денят на благодарността. След няколко минути двамата с Джъд ще пуснат вдървеното, необичайно тежко тяло на котарака на Ели в зелен найлонов чувал и ще поемат пътя към Гробището.

„О, не любопитствайте какво има в чувала, по-добре ни пуснете да отидем там, закъдето сме се запътиш.“

— Мога ли да вляза, Луис? — попита Джъд извади от джоба си пакет цигари и тикна една в устата си.

— Слушай, прекалено е късно — отвърна Луис. — Пък и право да ти кажа, попрекалих с бирата.

— Да, усещам по дъха ти — спокойно отбеляза Джъд и драсна клечка кибрит. Вятърът я угаси. Старецът направи прикритие с шепите си и запали втора, но ръцете му трепереха и пламъчето отново угасна. Извади трета клечка, понечи да я драсне, но вместо това впери поглед в Луис, който продължаваше да стои на прага.

— Не мога да запаля пустата му цигара — каза той. — Няма ли да ме поканиш да вляза, Луис?

Луис отстъпи встрани и го остави да влезе.

38

Настаниха се на кухненската маса и си отвориха по една бира. „За пръв път пием по чашка у нас“ — разсеяно и малко учудено си помисли Луис. Ели извика насън от спалнята си на горния етаж и двамата замръзнаха като деца, които играят „на статуи“. Но викът не се повтори.

— Щом вече си тук, поне ми кажи какво търсиш в дома ми посред нощ, при това нощта преди погребението на сина ми — изрече Луис. Знаеш, че си ми приятел, Джъд, но ми се струва, че прекаляваш.

Джъд отпи от бирата си, избърса устата си с опакото на ръката си и се втренчи в Луис. Погледът му бе толкова твърд и непоколебим, че Луис побърза да сведе очи.

— Много добре знаеш защо съм тук — промълви старецът. — Намислил си нещо немислимо, Луис, и още по-лошо — възнамеряваш да го сториш.

— Мислех само как да се добера до леглото — отвърна Луис. — Може би си забравил, но утре погребвам сина си.

— Боя се, че съм виновен за огромната мъка, която изпитваш в момента — продължи старецът тихо. А може би дори съм отговорен за смъртта на сина ти.

Луис стреснато вдигна очи.

— Какво… Джъд, какви ги дрънкаш?

— Намислил си да го погребеш на хълма — бавно изрече Джъд. — Не отричай, подобна мисъл ти е минала през ума.

Луис мълчеше.

— Можеш ли да ми кажеш до къде се разпростира тайнственото привличане на индианското гробище? Съмнявам се, защото сам не мога да отговоря на този въпрос, въпреки че съм прекарал тук целия си живот. Известно ми е, че микмаките винаги са смятали гробището на хълма за магично място, но магията е някак си… лоша. Научих го от Стани Бий. Баща ми също го потвърди, но по-късно, след като Спот умря за втори път. Сега микмаките, щатът Мейн и федералното правителство са въвлечени в безкрайни съдебни процеси с цел установяване на действителния собственик на земите, върху които се намира гробището. Всъщност вече не се знае на кого принадлежат те. От време на време някой се обявява за собственик, но не успява да го докаже. Например Ансън Лъдлоу, пра-правнукът на основателя на този град, беше единственият бял човек с най-големи шансове за успех. Прадядо му, Джоузеф Лъдлоу Старши, получи цялата територия, простираща се на изток и на запад от града, като дар от добрия крал Джорджи II по времето, когато Мейн бил само провинция на английската колония в Масачузетс. Но дори и в неговия случай навярно щяло да се стигне до съдебна разправа, защото още един член на фамилията Лъдлоу твърдял, че има права върху земите. Наричал се Питър Димарт и казвал, че разполага с документи, доказващи, че е незаконен син на стария Лъдлоу. Освен това, към края на живота си Джоузеф Лъдлоу изпаднал в безпаричие, но за сметка на това все още притежавал земите си и от време на време, когато се напиел, подарявал на едного, петдесет, другиму — сто хектара.

— Нима даренията не са били нотариално заверени? — запита Луис, неволно увлечен в разказа на стареца.

— О, прадедите ни не си падали по точността — отвърна Джъд и запали нова цигара от угарката на предишната. — Оригиналният нотариален акт за земята ти гласи нещо подобно — Джъд затвори очи и изрецитира: — Отрязъкът от земя, който се простира от големия стар клен на хълма Куинсбери до брега на рекичката Орингтън… — Сетне невесело се усмихна и продължи: — Само че големият клен бил повален от буря някъде през хиляда осемстотин осемдесет и втора и до началото на века изгнил и станал на мъх, а през десетте години между Първата световна война и големия борсов крах рекичката Орингтън пресъхнала и се превърнала в блато. Разбираш, че накрая се получила страхотна бъркотия, която не засегна стария Ансън, защото през хиляда деветстотин двайсет и първа той бе убит от гръмотевица в околностите на индианското гробище.

Луис стреснато изгледа Джъд, който отпи от бирата си и каза:

— Всъщност това не е важно. Има много земи, собствеността, върху които никога не може да се докаже и накрая печелят само адвокатите, които прибират тлъсти суми от претендентите. По дяволите, онзи Дикенс го е знаел! Предполагам, че в края на краищата индианците ще спечелят и смятам, че е справедливо. Но всъщност това не е важно, Луис. Дойдох тази вечер, за да ти разкажа за Тими Батерман и за баща му.

— Кой е Тими Батерман?

— Едно от двайсетината местни момчета, които изпратихме в Европа да се бият с Хитлер. Тими замина през хиляда деветстотин четирийсет и втора и година по-късно се върна в запечатан ковчег, покрит с американския флаг. Убиха го в Италия. Баща му, Бил Батерман не е напускал Лъдлоу през целия си живот. Той за малко не полудя, когато получи телеграмата… сетне някак бързо се успокои. Разбираш ли, знаел е за гробището на микмаките. И веднага решил как да постъпи.

Луис отново го полазиха тръпки. Дълго се взира в очите на приятеля си, сякаш се опитваше да разбере дали го лъже. Не, не го лъжеше. Но въпреки всичко Луис се съмняваше в думите му — странно защо историята изплува точно в подходящия момент.

— Защо не ми разказа всичко това миналия път? — най-сетне промълви той. — След като… след като свършихме онова с котарака. Попитах те дали някога са погребвали там човек, а ти каза, че не са.

— Тогава не беше необходимо да го научиш — произнесе Джъд. — Но сега трябва да ти разкажа истината.

След дълго мълчание Луис попита:

— Тими ли е единственият, погребван там?

— Единственият, когото лично познавам — мрачно отвърна старецът. Но че старият Бил Батерман е единственият, опитал подобно нещо се съмнявам. Съмнявам се, Луис, много се съмнявам. Знаеш ли, аз съм като Проповедника от Еклесиаста13 и не вярвам да има нещо ново под слънцето.

О, понякога производителите променят цвета на захарната капсула, в която е поставено горчивото лекарство, но това е всичко. Не съществува нищо, което вече да не е опитано веднъж и преди това… и преди това.

Старецът впери поглед в покритите си с жълтеникави петна ръце. Часовникът в хола удари — беше дванайсет и половина.

— Казах си, че човек с твоята професия е свикнал да познава болестта по външните симптоми. Реших да поговоря откровено с теб, след като Мортънсьн от погребалното бюро ми съобщи, че си поръчал обикновен ковчег, вместо херметически затворен саркофаг.

Луис дълго гледа, без да продума. Старецът се изчерви, но не извърна очи.

— Изглежда си ме шпионирал, Джъд — най-сетне промълви Луис. — Никак не ми е приятно.

— Не съм питал какъв ковчег си избрал.

— Сигурно, но все пак си го направил — със заобикалки.

Джъд не му отговори. Само се изчерви още повече — лицето му доби цвета на зряла слива, но погледът му нито за миг не се отклони от Луи.

След дълго мълчание Луис въздъхна — чувстваше се безкрайно уморен.

— Ох майната му. — Хич не ми пука. Дори може би си прав. Може би наистина съм го мислил. Във всеки случай и да съм си го помислил, било е подсъзнателно. Не обърнах особено внимание какъв ковчег поръчвам, защото непрекъснато си мислех за Гейдж.

— Сигурен съм, че си мислел за сина си. Но много добре знаеш каква е разликата между обикновен ковчег и херметически затворен саркофаг — нали чичо ти е бил собственик на погребално бюро?

Луис действително знаеше разликата. Херметически запечатаният саркофаг е солидна и масивна конструкция, предназначена да издържи дълго време. Отначало се излива бетон в кофраж, подсилен от метални пръти, а след завършването на погребалната церемония с помощта на кран се поставя леко извития бетонен капак. Последният се запечатва с асфалтова течност, подобна на тази, с която запълват образуваните по шосетата дупки. Чичо Карл беше обяснил на Луис, че веществото (търговското му название бе „Ключалка за вечни времена“), съчетано с огромната тежест на капака, херметически запечатва ковчега.

Чичо Карл, който обичаше да си побъбри със свои колеги (Луис, който няколко лета подред работеше при него навярно минаваше за чирак в професията), разказа веднъж на племенника си историята за ексхумация, извършена по нареждане на прокурора на областта Кук. Чичото отишъл в Глоувлънд, за да надзирава операцията. „Ексхумацията не е проста работа“ — обясни той. Много се лъжат хората, които си въобразяват, че изравянето на трупове става както във филмите на ужасите, с Борис Карлов в ролята на Франкенщайн. Отварянето на запечатан бетонен саркофаг би отнело минимум месец и половина, ако се извършва от двама души, въоръжени само с кирка и с лопата. Отначало работата потръгнала. Вдигнали надгробната плоча и прикрепили куката на крана към саркофага. Само че капакът не се отворил, както предвиждали. Вместо това, целият саркофаг започнал да излиза от гроба — бетонните му стени вече били овлажнени и започнали да се обезцветяват. Чичо Карл извикал на оператора на машината да спре за малко, защото решил да се върне в Погребалното бюро и да донесе разтворител, с помощта, на който биха могли да размекнат запечатващото вещество.

Операторът на крана не го чул или искал да си поиграе като дете, което върти ръчката на миниатюрния кран в някоя панаирджийска барака и лови евтините трофеи. Чичо Карл казал, че проклетият глупак за малко щял да си получи заслужената награда. Саркофагът почти бил излязъл от земята, чичото и помощникът му чували как водата се стича от него в дъното на гроба (през онази седмица в Чикаго паднали проливни дъждове), но точно в този момент кранът се преобърнал и с трясък се стоварил в дупката. Операторът връхлетял върху предното стъкло на кабината и си счупил носа. „Празненството“ струвало на властите около три хиляди долара — с две хиляди повече, от сумата, предвидена за подобни весели мероприятия.

Всъщност чичо Карл бе разказвал цялата история заради оператора на крана със счупения нос, който шест години по-късно бил избран за президент на синдиката на чикагските шофьори.

Класическата облицовка на гробове беше много по-проста — представляваше обикновен бетонен сандък, който се поставяше в гроба сутринта преди погребението. След края на церемонията и спускането на ковчега гробарите донасяха капака, състоящ се от две или от три части. Поставяха ги вертикално от двете страни на гроба, като подпори за книги. Сетне прокарваха вериги през халките, забити в краищата на всяка част от капака и внимателно ги спускаха в гроба. Всяка част тежеше трийсет-четирийсет килограма. Освен това, капакът не се запечатваше.

Джъд явно намекваше, че отварянето на подобен ковчег може да се извърши сравнително лесно от един човек.

От човек, който ще изрови тялото на сина си и ще го погребе на друго място.

„Шшшт — тихо. Не бива да говорим за тези неща. Те трябва да останат в тайна.“

— Да, знам разликата между херметически затворен саркофаг и обикновена плоча — призна Луис. — Но не мислех за онова… за което си мислиш, че съм си мислил.

— Слушай, Луис…

— Късно е — прекъсна го Луис. Късно е, пиян съм и сърцето ме боли. Но щом си преценил, че непременно трябва да ми разкажеш своята история, по-добре я довърши.

А наум си каза: „Може би трябваше да започна сеанса с няколко коктейла. Навярно вече щях да съм мъртво пиян и нямаше да го чуя как чука.“

— Добре, Луис. Благодаря ти.

— Хайде, разказвай.

Джъд за миг замълча, докато събере мислите си, сетне започна разказа си.

39

— По онова време — имам предвид годините на Втората световна война — влакът все още спираше в Орингтън и Бил Батерман беше дошъл с катафалката, за да прибере ковчега със сина си Тими от товарната гара. Четирима железопътни работници свалиха ковчега от вагона — единият бях аз. С влака пътуваше и някакъв тип от „Служба по погребенията“ (така се наричаше армейското погребално бюро), но той дори не слезе на перона, защото се търкаляше мъртво пиян в товарния влак, където имаше още дванайсет ковчега.

Поставихме Тими в задната част на катафалката Кадилак (по онова време наричаха катафалките „експреси“, защото обикновено хората бързаха да погребат мъртъвците, преди да са се разложили). Бил Батерман стоеше отстрани и ни наблюдаваше, лицето му беше като издялано от камък и някак си… как да кажа… някак си пресушено. Не пророни нито сълза. Хюи Гарбър, който беше машинист през този ден каза, че онзи тип от армията доста щял да се повози. Обясни още, че на летището Лаймстоун в Преск Айл пристигнал самолет с ковчези, които, заедно с придружителя били натоварени на влакове, пътуващи на юг.

Оня тип от армията, който охранява конвоя се приближава до локомотива, изважда от джоба на куртката си бутилка уиски и казва с мекия си, провлечен южняшки акцент: „Здрасти шефе. Известно ли ти е, че днес караш «призрачен влак»?“

Хюи само поклаща глава.

„Е, да го знаеш от мен. Така у нас, в Алабама, им викаме на влаковете, които карат мъртъвци.“. След което, продължава Хюи, изважда от джоба си някакъв лист и се втренчва в него с премрежени очи. „И така, първо ще свалим два ковчега в Хултън, след това има един за Пасадъмкиг, два за Бангор, по един за Дери и за Лъдлоу и така нататък. По дяволите, чувствам се като някой шибан млекар. Искаш ли една глътка?“

Хюи му отказва, като обяснява, че шефовете на железниците не гледат с добро око на машинисти, които вонят на уиски и човекът от „Служба по погребенията“ не му се сърди, както и Хюи не му се сърди, че е пиян. Хюи каза, че по този случай дори си стиснали ръцете.

И така, влакът продължил по маршрута си, като почти на всяка спирка сваляли покрити със знамена ковчези Навярно били двайсетина. Продължили така чак до Бостън. На всички гари. освен в Лъдлоу ги посрещали разплакани роднини… а в Лъдлоу Хюи имал „щастието“ да види Бил Батерман, който според думите му, изглеждал като мъртвец, очакващ душата му да се вмирише. Когато пристигнали на крайната гара, Хюи събудил офицера, който спял като пън в дъното на вагона и двамата обиколили всички бардаци. Нашият машинист се напил като никога досега, за пръв път в живота си отишъл при проститутка, а на сутринта се събудил с ужасна треска, защото бил пипнал трипер. Каза ми, че както и да му викат на този влак, призрачен или нещо друго, не иска никога повече да го кара.

Закараха тялото на Тими в погребалния салон „Грийнспан“, който се намираше на Фърн стрийт, точно срещу мястото, където сега е новата обществена автоматична пералня, а два дни по-късно с военни почести го погребаха в гробището „Плезантвю“14.

Пропуснах да ти кажа, че по онова време жената на Бил Батерман беше мъртва от десет години — умряла бе при раждането на второто им дете, което бе починало заедно с нея. Казвам ти тази подробност, за да разбереш поведението на Бил. Защото ако имаше друго дете, той навярно нямаше да страда толкова много. То може би щеше да му напомня, че не е сам в страданието си, че някой друг има нужда от утеха. Знай, че в това отношение си много по-късметлия от него. Искам да кажа, че имаш Ели и прочие. Имаш сладка дъщеря и жена, които са живи и здрави.

Според писмото, което Бил получил от командира на ротата, Тими бил убит на пътя към Рим на петнайсети юли хиляда деветстотин четирийсет и трета. Тялото му било натоварено на кораб след два дни и пристигнало в Лаймстоун на деветнайсети, а на следващия ден го качили на „призрачния влак“ на Хюи Гарбър. В повечето случаи убитите в Европа редници били погребвани на място, но всички момчета, връщани по домовете си с този влак, се ползвали със специални почести. Тими загинал при атака на вражеско картечно гнездо и посмъртно бил награден със „Сребърна звезда“.

Погребаха го на… на двайсет и втори юли, ако не ме лъже паметта. След четири-пет дни Марджъри Уошбърн, пощальонката, го видяла на пътя, водещ към хамбара на Йорки. Марджи за малко щяла да изпусне кормилото на камионетката и да изхвръкне от шосето — разбираш защо, нали? Върнала се в пощенската станция, хвърлила върху бюрото на Джордж Андерсън тежката кожена чанта с нераздадените писма и обявила, че веднага отива да си легне вкъщи.

— Не ти ли е добре, Марджи? — попитал Джордж. — Бяла си като платно.

— Изплаших се както никога досега отвърнала пощальонката, — но не искам да говоря за това. Няма да споделя дори с Брайън и с мама, нито с когото и да било. Когато отиде в Рая и Исус пожелае да узнае за случилото се, може би ще му кажа, но не съм напълно сигурна.

И си излязла.

Всички мислеха, че Тими е мъртъв. Бяха видели снимката му, поместена заедно с некролога му в „Бангор Дейли Нюз“ и в останалите областни вестници, а повечето местни жители отидоха в града, за да присъстват на погребението му. И ето че Марджи го видяла да върви по пътя.

Всъщност не вървял, а се клатушкал, както тя най-сетне разказала на Джордж Андерсън, двайсет години по-късно, на смъртното си легло. Джордж ми довери как имал чувството, че Марджи изпитвала непреодолимо желание да сподели, видяното, защото явно я измъчвало години наред.

Разказвала, че Тими бил блед и носел памучни униформени панталони и избеляла бархетна риза, въпреки че навярно било трийсет и пет градуса на сянка. Косата на темето му стърчала, сякаш не била сресвана повече от месец. „А очите му, Джордж! — възкликнала тя. — Очите му приличаха на две стафиди, набучени в тесто за хляб. Сигурна съм, че този ден видях призрак. Ето защо се изплаших до смърт. Никога не съм вярвала в съществуването на призраци, но този наистина го видях с очите си.“

Слухът за „завръщането“ на Тими бързо се разпространи. Скоро го видяха и други хора, например мисис Стратън. Казвахме й мисис Стратън но никой не знаеше точно каква е: стара мома, разведена или сламена вдовица. Във всеки случай живееше сама в двустайна къщичка на пресечката между Педерсън Роуд и Ханкок Роуд и притежаваше голяма колекция от плочи с джазова музика; мисис Стратън беше готова да организира малка забава за човек, който разполага с излишна десетдоларова банкнота. Та както ти казах, мисис Стратън видяла от верандата си как Тими върви по шосето. Сетне той спрял пред къщата й.

„Стоеше неподвижно с провиснали ръце и леко издадена напред глава като боксьор, който всеки момент ще се стовари по лице на ринга“ — разказваше мисис Стратън. А тя се вкаменила от страх, сърцето й щяло да изскочи от гърдите. После Тими се обърнал, но според мисис Стратън се движел като пиян човек, който се опитва да се обърне кръгом. Единият му крак отишъл напред, а другият се извил навътре и младежът за малко не паднал. „Видната“ ни съгражданка разказваше, че когато Тими се втренчил в нея, усетила как всички сили я напускат. Изпуснала панера с прането, дрехите се изсипали на земята и отново се изцапали.

Мисис Стратън казваше, че очите на Тими… били мъртви и приличали на потъмнели стъклени топчета. Но той я видял ухилил й се и я заговорил. Попитал я дали пази плочите с джазова музика, защото искал да се позабавляват заедно, може би още тази вечер. Мисис Стратън с олюляване се прибрала у дома и цяла седмица не си подала носа навън, а дотогава всичко вече било свършило.

Много хора видели Тими Батерман. Повечето от тях са мъртви — както мисис Стратън, други са напуснали тези места, но все още има няколко стари кримки като мен, които биха ти разказали цялата история, ако успееш да им влезеш под кожата.

Всички ние видяхме Тими да се разхожда по Педерсън Роуд. Изминаваше десетина километра на изток от дома на баща си, сетне се връщаше и тръгваше в обратна посока. По цял ден вървеше напред-назад, а подозирам, че го правеше и през нощта. Представляваше ужасна гледка: — ризата му бе излязла от панталоните, лицето му беше бледо, щръкналата му коса беше на фитили, понякога дюкянът му бе разкопчан, но най-страшното беше изражението му…

Джъд прекъсна разказа си, за да си запали цигара и Луис проговори за пръв път:

— А ти самият видя ли го?

Старецът угаси клечката кибрит и се втренчи в Луис през синкавия дим, който се виеше от цигарата му. И въпреки че историята му звучеше невероятно, по очите му личеше, че не лъже.

— Да, видях го — каза той. — Навярно си чел книги или си гледал филми, в които става дума за хаитянските зомбита. Не зная дали наистина съществуват, но във филмите показват как се движат с провлечени стъпки и гледат право пред себе си с мъртвите си очи, движенията им са прекалено забавени и непохватни. Тими Батерман изглеждаше точно така, Луис. Приличаше на зомби от някой филм, но всъщност не беше такъв. Беше някак си по-различен, много по-различен. В главата му ставаше нещо, което понякога се забелязваше в погледа му, а понякога — не. В главата му ставаше нещо, Луис. Не мога точно да определя какво, но по дяволите, в никакъв случай не бих казал, че Тими мислеше. Просто не знам как да го нарека.

Първото, което се набиваше в очите, беше злобата му. Представяш ли си как бе заявил на мисис Стратън че иска „да се позабавлява“ с нея? Да, в главата на това странно същество ставаше нещо, Луис, но не вярвам, че то бе способно да мисли или да чувства, нито, че имаше нещо общо с предишния Тими Батерман. Той не мислеше, а сякаш действаше по изпратен отнякъде радиосигнал. Когато човек го погледнеше, веднага си казваше: „Ако ме докосне, ще изкрещя“. Моментално.

И така, Тими продължаваше безспирно да крачи напред назад по пътя. Една вечер, когато се прибрах от работа — мисля, че беше на трийсети юли — заварих у дома началникът на пощенската станция Джордж Андерсън. Седеше на задната веранда и пиеше студен чай в компанията на помощник-кмета Ханибал Бенсън и на шефа на пожарната Алън Пърингтън. Норма също беше при тях, но изобщо не се намесваше в разговора.

Джордж непрекъснато разтъркваше чуканчето от отрязания си десен крак. Беше загубил крака си докато работеше в железниците и чуканчето адски го сърбеше през горещите и задушни летни дни. Но въпреки това беше дошъл заедно с другите.

— Тази история не може да продължава така — обърна се той към мен. — Първо, пощальонката отказва да раздава писмата на обитателите от Педерсън Роуд. Второ, онези от правителството започват да вдигат пара и става много кофти.

— Какво общо има правителството с цялата история?

— Ханибал казва, че му позволили от военното министерство. Обадил се някой си лейтенант Кинсмън, началник отдел „Жалби“, който бил натоварен със задачата да проучи дали става дума за нещо сериозно или за лоша шега.

— Лейтенантът каза, че във военното министерство са получили четири-пет анонимни писма от различни хора и че започвал да подозира, че има нещо нередно — намеси се Ханибал. — Обясни ми още, че нямало да обърнат внимание на едно анонимно писмо; ако получели цял куп писма, написани от един и същи човек, щели да се обадят в щатската полиция и да им съобщят, че в Лъдлоу живее психопат, който има зъб на Батерман. Писмата били анонимни, но по почерка се разбирало, че са изпратени от различни хора, въпреки че съдържанието ми било почти еднакво, в тях се казвало, че Тимоти Батерман може би е мъртъв, но трупът му жизнерадостно се разхожда напред-назад по Педерсън Роуд и се вглежда в минувачите с безжизнените си очи.

— Ако слуховете не престанат, онзи Кинсман ще изпрати инспектор или лично ще дойде да провери какво става — продължи Ханибал. — От министерството искат да знаят какво точно се е случило — дали Тими наистина е мъртъв, или е дезертирал, защото им е неприятно шефовете им да мислят, че си водят досиетата шест за пет. И ако Тими не е погребан в „Плезантвю“, положително ще поискат да разберат кой лежи в земята вместо него. — Ханибал тежко въздъхна и изтри челото си с огромната си носна кърпа.

— Както сам разбираш, Луис, историята никак не беше приятна. Прекарахме на верандата повече от час; пиехме студен чай и обмисляхме какво да правим. Норма предложи да ни направи сандвичи, но никой не беше гладен. Господи, при вида на Тими Батерман човек имаше чувството, че вижда жена с три пици… усеща, че нещо не е в ред, но не знае как да постъпи.

— Поговорихме надълго и нашироко и най-сетне решихме да отидем у Батерманови. Никога няма да забравя тази нощ, дори да живея още толкова. Беше адски горещо, а слънцето бавно залязваше зад облаците и оставяше на небето следи, напомнящи окървавени черва. Никой от нас не изгаряше от желание да отиде при стария Бил, но съзнавахме, че е наложително. Норма го знаеше от началото. Тя ме извика вкъщи под някакъв измислен предлог и каза: „Джъдсън, не им позволявай да се разколебаят. Въпросът не бива да се отлага и вие трябва да уредите всичко. Сложете край на тази мерзост.“

Джъд спокойно изгледа Луис и продължи:

— Норма употреби точно тази дума, Луис. Не съм си я измислил. Сетне ми прошепна на ухото: „Ако нещо се случи, плюй си на петите. Не се грижи за другите, гледай да се спасиш. Помни какво ти казах: ако нещо се случи, бягай веднага.“

Четиримата се качихме в колата на Ханибал — не знам как го уреждаше, но кучият му син винаги имаше купони за бензин. Докато пътувахме към къщата на Батерман мълчахме, но пушехме като комини. Бяхме изплашени, Луис, изплашени до смърт. Само Алън Пъринтън веднъж отвори уста и каза на Джордж: „Залагам си главата, че Бил се е изкачил на хълма северно от шосе 15.“ Никой не му отговори, но помня, че Джордж кимна с глава.

— Когато стигнахме до дома на Бил Батерман, слязохме от колата и Алън почука на вратата, но никой не му отвори. Ето защо заобиколихме къщата и ги открихме в задния двор. Бил Батерман седеше на верандата и държеше кана с бира, а Тими стоеше в дъното на двора и се взираше в кървавочервеното небе, оцветено от последните лъчи на залязващото слънце. Гледаше втренчено към небето, а лицето му беше обагрено в оранжево, сякаш го бяха драли на живо. А Бил… Бил изглеждаше като човек, когото след седемгодишно преследване дяволът най-сетне е успял да пипне. Плуваше в дрехите си — сигурно беше отслабнал двайсетина килограма. Очите му бяха хлътнали в орбитите и напомняха зверчета, които надничат от бърлогата си, лявата страна на устата му непрекъснато подскачаше от нервен тик. Изглеждаше като човек, разяждан от рак.

Джъд замълча, сякаш обмисляше думите си, леко кимна с глава и продължи:

— Приличаше на прокълнат, Луис. Тими ни забеляза и се ухили. Хиленето беше достатъчно да те накара да изкрещиш. Сетне извърна очи и отново се втренчи в залязващото слънце. Баща му промърмори: „Не ви чух да чукате, момчета“, което си беше чиста лъжа, защото Алън блъскаше по входната врата толкова силно, че би събудил и… и глухите.

— Дълго време никой не проговори, и аз най-сетне казах:

— Бил, чух, че убили сина ти в Италия.

— Станала е грешка — отвърна той и ме изгледа право в очите.

— Така ли? — казвам аз.

— Виждаш го, че стои пред тебе, нали? — продължава той.

— Тогава какво според тебе има в ковчега, който погреба в „Плезантвю“? — намесва се Алън Пъринтън.

— Да пукна, ако знам — отвръща Бил. — Пък и хич не ме интересува.

Сетне изважда пакетче с цигарите си, но те се изплъзват и се разпиляват по пода на верандата и две-три от тях се прекършват, докато Бил се опитва да ги прибере обратно.

— Навярно ще има ексхумация — казва Ханибал. — Не се съмняваш, нали? Телефонираха ни от проклетото военно министерство, Бил. Искат да се убедят, че не си погребал някой чужд син вместо Тими.

— Е, какво по дяволите ме засяга всичко това? — изкрещява Батерман. — Важното е, че момчето ми е при мене. Върна се преди три дни. Улучен е от шрапнел и главата му е позамаяна, затова сега е малко особен, но скоро ще се оправи.

— Престани да ни баламосваш, Бил — казвам аз и изведнъж ме доядява на него. — Когато онези от армията изровят ковчега, сигурен съм, че ще го намерят празен, ако не си го напълнил с камъни, след като си извадил трупа на сина си, в което силно се съмнявам. Зная какво се е случило. Ханибал, Джордж и Алън го знаят, ти — също. Свършил си една щуротия в гората и си създал куп неприятности на себе си и на целия град.

— Предполагам, че знаете пътя към външната врата, момчета — каза Бил. — Не съм длъжен да ви давам обяснения, нито да се оправдавам, нито нищо. Когато получих онази телеграма усетих, че животът ме напуска; почувствах го съвсем осезателно, все едно, че усетих как пикнята се стича по краката ми. Не съм сторил нищо нередно, само си върнах сина… Нямаха право да ми го отнемат. Беше едва седемнайсет годишен и бе единственото, което ми остана от скъпата му майка — постъпката им бе незаконна. Така че армията, военното министерство и Съединените щати да вървят на майната си, както и вие, момчета. Върнах си моя Тими и знам, че той скоро ще се оправи. Нямам какво повече да кажа. А сега изчезвайте. — Устата му непрекъснато подскача от нервния тик, а челото му е покрито с едри капки пот. В този момент разбрах, че е обезумял. На негово място и аз бих откачил, ако трябваше да живея с това… с това нещо.

Луис усети, че му се повдига. Беше пил прекалено много бира и то набързо. Скоро щеше да си получи заслуженото — чувстваше го по тежестта в стомаха си.

— При това положение нямаше какво да правим, освен да си отидем — продължи Джъд. — На тръгване Ханибал казва: „Бил, Бог да ти е на помощ“. А Бил отвръща: „Бог никога не ми е помагал. Аз съм си помогнал сам.“

В този момент Тими се приближи към нас. Дори походката му не беше в ред, Луис. Вървеше като някакъв стогодишен старец. Вдигаше крака си във въздуха, спускаше го на земята и пристъпваше на едно място, преди да вдигне другия — също като рак, който се учи да ходи. Ръцете му висяха безжизнено от двете страни на тялото. Когато се приближи, забелязахме червените белези по цялото му лице, които приличаха на младежки пъпки или леки изгаряния. Навярно там бе улучен от немската картечница. Куршумите за малко са щели да откъснат главата му.

— При това Тими вонеше на гроб. Миризмата беше отблъскваща, сякаш вътрешностите му се разлагаха. Забелязах, че Алън Пъринтън закри с ръка носа си и устата си. Вонята беше отвратителна. Човек почти очакваше да види червеи да се гърчат из косата на Тими…

— Престани — задавено го прекъсна Луис. — Наслушах се.

— Не си — преднамерено жестоко отвърна Джъд. — Точно така още не си чул най-страшното. Съмнявам се, че ще успея да го предам съвсем точно — трябваше да си там, за да разбереш какво искам да кажа. Тими беше мъртъв, Луис, но едновременно жив. Освен това той… той… той знаеше.

— Какво?

— Да, знаеше всичко — каза Джъд. — Дълго се взира в Алън, сетне се ухили — или по-скоро се озъби — и проговори. Говореше толкова тихо, че трябваше да си напрягам слуха, за да го чуя. Имах чувството, че гърлото му е пълно с пръст. „Жена ти се чука с шефа на дрогерията, Пъринтон. Какво ще кажеш, а? Тя крещи, когато се изпразва. Какво ще кажеш, а?“

— Алън само хлъцна, но всички видяхме, че думите са попаднали точно в целта. Последният път, когато чух нещо за него, Алън Пъринтън се намираше в старчески дом в Гардинър — ако е жив, сигурно наближава деветдесетте. Но по времето, за което ти разказвам, той беше петдесетинагодишен. Из града се носеха различни слухове за жена му. Тя беше негова втора братовчедка и точно преди избухването на войната дойде да живее при Алън и при Луис — първата му съпруга. Но ето, че Луис умря, след осемнайсет месеца Алън се ожени за това момиче. Казваше се Лорен и когато той я взе за жена, навярно е била двайсет и четири годишна. Поведението й предизвикваше коментариите на местните хора. Мъжете я намираха прекалено свободна, но общо взето нямаха нищо против нея, но жените я смятаха за развратница. Навярно и Алън тайничко е подозирал нещо подобно, защото изкрещява: „Млъкни! Млъкни или ще те пребия каквото и да си!“

— Тихо, Тими — прошепва Бил. Сега изглежда по-зле и от преди, сякаш всеки момент ще повърне, ще пукне или и двете наведнъж.

— Но Тими не му обръща внимание. Впива поглед в Джордж Андерсън и казва: „Внукът, на когото толкова много държиш, с нетърпение чака да пукнеш, дъртако. Той се интересува само от мангизите ти, които смята, че държиш в сейфа си в Източната Бангорска банка. Подмазва ти се, но зад гърба ти се подиграва. Той и сестра му те наричат «стария дървен крак»“. Докато произнасяше последните думи, гласът на Тими се промени. В него се долавяше страхотна злоба, Луис, която навярно би прозвучала в гласа на внука на Джордж, ако…, ако беше вярно всичко онова, което казваше Тими. „Старият дървен крак“ — повтаря Тими. „Сигурно направо ще се насерат, когато разберат, че си беден като църковна мишка, защото си загубил всичко през хиляда деветстотин трийсет и осма! Нали, Джордж? Направо ще се насерат!“ — Джордж отстъпи назад, дървеният му крак се подви; той се строполи на верандата и преобърна каната с бира на Бил, а лицето му беше бяло като фланелката ти, Луис. Междувременно Бил успява да се изправи и изкрещява на сина си: „Тими, престани! Веднага млъквай!“. Но Тими не млъква. Каза нещо лошо по адрес на Ханибал, също и по мой адрес и накрая съвсем… побесня. Яростно изкрещя, а ние… ние заотстъпвахме назад, сетне си плюхме на петите. Влачехме Джордж за ръцете, защото коланите, които прикрепваха протезата му се бяха уплели и дървеният му крак с обърната наопаки обувка се влачеше след него по тревата.

— Хвърлих поглед назад и за последен път в живота си видях Тими Батерман. Стоеше в задния двор до въжето за пране, лицето му бе обагрено в кървавочервено от залязващото слънце, а по него ясно се виждаха следите от куршуми. Косата му беше разрошена и някак си прашна, кикотеше се и непрекъснато повтаряше с писклив глас: „Старият дървен крак! Старият дървен крак! И рогоносеца! И развратника! Сбогом, господа! Сбогом! Сбогом!“. После отново се изсмя или по-точно — нададе вой… нещо в него крещеше… крещеше, крещеше… крещеше. Джъд млъкна. Дишаше на пресекулки.

— Джъд, вярно ли беше онова, което ти каза Тими Батерман? — попита Луис.

— Да — промърмори старецът. — Господи, наистина беше вярно. По онова време понякога посещавах публичния дом в Бангор. Навярно повечето мъже го правят, въпреки че сигурно има някои, които не се отклоняват от правия път. От време на време изпитвах нужда — или може би необходимост — да си го вкарам в чужда плът. Или да платя на някоя проститутка да ми направи неща, които никога не бих поискал от законната си съпруга. Мъжете имат своите тайни градини, Луис. Не съм извършил нищо престъпно и от осем-девет години не съм се поддал на изкушението. Зная, че дори да бе узнала за посещенията ми в публичния дом, Норма нямаше да ме напусне. Но нещо в нея щеше да умре — навярно завинаги щеше да загуби нежността и невинността, които толкова обичах.

Зачервените очи на Джъд бяха подути и помътнели.

„Старците изглеждат особено неприятни, когато плачат“ — помисли си Луис, но когато Джъд слепешката му протегна ръката си през масата, той здраво я стисна.

— Тими ни казваше само лошото — след кратко мълчание продължи старецът. — Само лошото, а Бог ми е свидетел, че в живота на човека има повече лошо, отколкото добро. Два-три дни по-късно, жената на Алън Пъринтън напусна Лъдлоу завинаги. Местните хора, които я видели точно преди да се качи на влака разправяха, че имала големи синини под очите, а носът й бил натъпкан с памук. Самият Алън никога вече не я спомена… Джордж умря през хиляда деветстотин и петдесета, но не съм чувал да е оставил нещо на внуците си. Ханибал загуби службата си на помощник-кмет заради някаква история, която много напомняше обвиненията на Тими. Няма да ти разказвам подробности (не е необходимо да ги знаеш), но да кажем, че Ханибал отклонявал в своя полза държавни средства. Говореше се, че ще го дадат под съд за присвояване, но накрая му се размина. Във всеки случай, загубата на поста му беше най-голямото наказание за него, защото през целия си живот Ханибал обичаше да се прави на важна клечка.

В живота на тези хора имаше и добро. А обикновено хората са склонни да забравят доброто. Точно преди войната Ханибал Бенсън основа фондацията, предназначена за построяване болницата в Бангор. Алън Пъринтън беше най-щедрият и добър човек, когото познавам. А старият Джордж Андерсън нямаше друго желание освен завинаги да остане началник на пощата.

Но онова нещо казваше само лошото. Навярно то искаше да запомним само гадното, защото самото то беше такова… и защото знаеше, че сме заплаха за него. Тими Батерман, който замина на фронта, беше симпатично, обикновено момче, може би малко тъпичко, но добродушно. Нещото, което видяхме онази вечер, с обърнато към залязващото слънце лице, беше чудовище. Как биха го нарекли? Зомби? Зъл дух? Демон? Може би в езика ни не съществува дума за подобно същество, но микмаките навярно веднага щяха да разберат за какво става дума.

— За какво? — попита Луис с безжизнен глас.

— Щяха да кажат, че Тими е попаднал във властта на Уендиго — с равен глас произнесе Джъд. Пое си дълбоко дъх, за миг го задържа в гърдите си, изпусна го и погледна часовника си. — Майчице! Колко е късно, Луис. Казах ти много повече, отколкото възнамерявах.

— Съмнявам се — прекъсна го Луис. — Никога не си бил толкова приказлив. Разкажи ми края на историята.

— Една нощ, два дни по-късно, в дома на Батерманови избухна пожар. Къщата изгоря до основи. Алън Пъринтън разправяше, че къщата била подпалена умишлено — от единия до другия край подът бил полят с бензин. Миризмата му се усещаше три дни след като бяха угасили пожара.

— Значи бащата и синът са изгорели?

— Да, само че още преди това били мъртви. Тими беше застрелян с два куршума в гърдите. По-късно се установи, че били от стария армейски Колт, който Бил Батерман винаги държеше под ръка. Намериха пистолета в ръката на Бил. По всичко личеше, че убил сина си, сложил го на леглото и полял пода с бензин. Сетне се настанил на креслото до радиото, драснал клечка кибрит и лапнал дулото на пистолета.

— Господи! — прошепна Луис.

Труповете бяха силно обгорени, но областният лекар заяви, че според него Тими Батерман е бил мъртъв две-три седмици.

Последва тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника в хола. Джъд се изправи и каза:

— Разбираш, че не преувеличавах, когато казах, че може би съм убил сина ти, Луис, или най-малкото, че съм виновен за смъртта му. Микмаките познавали онова място на хълма, но това съвсем не означава, че са му вдъхнали злата сила. Ясно е, че отначало те не са живели тук — дошли са от Канада, от Русия или от степите на Централна Азия. Живели в Мейн хиляда или може би две хиляди години — трудно е да се каже, защото цивилизацията им не оставила дълбоки следи по нашите земи. А сега микмаките отново са изчезнали, както безсъмнено някой ден ще изчезнем и ние, въпреки че за добро или за зло, следите от нашето пребиваване ще бъдат по-дълбоки. Но които и да са местните обитатели, онова място на хълма си остава същото, Луис. То не принадлежи никому, никой не може да отнесе тайната му със себе си. От него се излъчва някаква зла сила. Едва сега разбирам, че не е трябвало да те водя там, за да погребеш котарака. Да, от гробището се излъчва странно привличане, от което човек трябва да се пази както за доброто на цялото си семейство, така и за негово добро. Аз… не можах да му устоя. Исках да ти се отблагодаря задето спаси живота на Норма, но всъщност проклетото място използва добрите ми намерения за осъществяване на дяволските си замисли. Повярвай, че от него се излъчва някаква сила, че то притежава мощ, която циклично се променя, подобно на фазите на Луната. Страхувам се, че сега е във възходяща фаза и скоро ще бъде на върха на силата си. Боя се, че ме е използвало, за да се добере до сина ти. Разбираш ли какво искам да кажа? Очите на стареца умоляващо се втренчиха в Луис.

— Според теб, гробището е знаело, че Гейдж ще умре, така ли? — попита Луис.

— Не, искам да кажа, че може би то е причинило смъртта на сина ти, защото имах глупостта да ти демонстрирам тайнствената му сила. Което означава, че може би добрите ми намерения са убили Гейдж.

След дълго мълчание Луис промълви с треперещ глас:

— Не ти вярвам.

Не, не можеше и не искаше да повярва — цялата история беше абсурдна. Той здраво стисна ръката на Джъд и промълви:

— Утре погребваме Гейдж. В Бангор. И там ще си остане. Кракът ми никога няма да стъпи в гробището за домашни любимци или в онова място на върха на хълма.

— Обещай ми — дрезгаво произнесе Джъд. — Закълни се.

— Заклевам се — отговори Луис.

Но някъде дълбоко в съзнанието му остана загнездена примамливата идея — приличаше на пламъче, което не иска да угасне.

40

Но всъщност нищо подобно не се случи.

Заплашителното ръмжене на огромния камион на „Оринко“, пръстите, за миг докосващи якето на Гейдж, Рейчъл, канеща се да отиде на утринното поклонение по пеньоар. Ели, притискаща до гърдите си снимката на Гейдж, която слага столчето му до леглото си, сълзите на Стив Мастерсън, скандалът с Ъруин Голдман, ужасната история на Джъд Крендъл за възкръсването на Тими Батерман — всичко това проблесна във въображението на Луис Крийд през секундите, докато се опитваше да хване засмения си син, който тичаше към шосето. Зад него Рейчъл отново изкрещя: „Гейдж, върни се, не ТИЧАЙ!“, но Луис не си направи труда да вика — знаеше, че всичко ще се размине на косъм. Всъщност не — едно от нещата, които си бе въобразил, наистина се случи — някъде в далечината чуваше ръмженето на приближаващия се огромен камион. Изведнъж в главата му заработи някакъв мнемоничен механизъм и той отново чу онова, което Джъд Крендъл бе казал на Рейчъл през първия ден, когато пристигнаха в Лъдлоу: „Позволете да ви дам един съвет, мисис Крийд — не позволявайте на децата да излизат на шосето — по него непрекъснато минават камиони.“

Сега Гейдж тича по леко наклонената поляна, която се слива с ниския банкет на шосе 15. Здравите му крачета забързано тупкат и според всички правила той трябва да забие нос в земята, но малкият продължава да тича и бученето на камиона става все по-силно. Звукът напомняше на Луис хъркащия звук, който понякога дочуваше в просъница. Вечер, в леглото, ръмженето на камионите му действаше успокоително, но сега го ужасяваше.

„Божичко мили, скъпи Исусе, помогнете ми да го хвана, не му позволявайте да излезе на пътя!“

Луис се затича с всичка сила и скочи напред с протегнати ръце, като на финтиращ футболист; с крайчеца на окото си забеляза как сянката му се проточва зад него, спомни си за огромната сянка, хвърляна от хвърчилото върху ливадата на мисис Винтън и в този момент, тласкан от инерцията, Гейдж се озова на шосето. Пръстите на Луис докоснаха якето му… и го сграбчиха.

Дръпна детето назад и се строполи по лице върху покрития с чакъл крайпътен банкет. Носът му се разкървави, жестока болка прониза тестикулите му, в ума му проблесна мисълта: „Ох, ако знаех, че ще играя футбол, щях да си сложа калъф на нишката.“ Но огромното чувство на облекчение го накара да забрави разкървавения си нос и агонията в долната част на тялото си, защото дочу как Гейдж изрева от болка и от негодувание — при падането детето се бе изтъркаляло на полянката и бе ударило главата си. След миг плачът му бе заглушен от бученето на камиона, който отмина с величествено изсвирване на клаксона.

Луис успя да се изправи, въпреки тежестта и болката, която усещаше между краката си. Сграбчи сина си в прегръдките си и нежно го притисна към себе си. След миг и Рейчъл стоеше до тях, лицето й беше обляно в сълзи. Тя извика на Гейдж:

— Никога не излизай на пътя, Гейдж! Никога, никога, никога! Шосето е лошо, чуваш ли, лошо!

А малкият бе толкова стреснат от произнесената през сълзи лекция, че забрави да плаче и с облещени от учудване очи се втренчи в майка си.

— Луис, носът ти кърви — възкликна Рейчъл и внезапно прегърна съпруга си толкова силно, че щеше да го задуши.

— Това не е толкова страшно — отвърна той. — Страхувам се, че вече съм стерилен, Рейчъл. О, Господи, каква ужасна болка!

Жена му се разсмя така истерично, че Луис започна да се притеснява за нея; внезапно си каза: „Ако Гейдж наистина беше умрял, тя сигурно щеше да полудее.“

Но Гейдж не беше мъртъв и всичко това бе само ужасяваща подробност от случката, появила се за миг във въображението на Луис, докато тичаше по зелената поляна в слънчевия майски ден, за да надбяга надвисналата над сина му смърт.

Гейдж тръгна на училище и на седемгодишна възраст за пръв път отиде на летен лагер, където откриха удивителната му способност на плувец. Успя да изненада неприятно и родителите си, като доказа, че може да прекара цял ден далече от тях, без някаква видима психическа травма. След навършване на десетата си година, той прекара цялата ваканция в лагера „Агауом“ в Реймънд, а година по-късно спечели два златни и един сребърен медал на големия шампионат между различните лагери, който всяка година се провеждаше в края на летния сезон. Той порасна висок и широкоплещест, но си остана същия Гейдж, който доверчиво приемаше всичко, което му предлагаше светът. За него плодовете от дървото на живота никога не бяха горчиви или гнили.

Беше отличен ученик и член на плувния отбор в „Джон Баптист“ — католическо училище, в което бе настоял да се запише, защото то разполагаше с отличен плувен басейн. Още тогава Рейчъл се разтревожи. Луис не беше особено изненадан, когато на седемнайсетгодишна възраст синът му обяви, че иска да приеме католическата вяра. Рейчъл подозираше, че внезапният религиозен фанатизъм на Гейдж е вдъхновен от приятелката му и виждаше в неочакваното му покръстване скорошна женитба. („Готова съм да изям долните ти гащета, Луис, ако тази малка фльорца с медала на «Свети Кристофър» не забаламосва сина ни!“ — бе възкликнала тя), провал на всичките му планове за следване и на надеждите му за спечелване на олимпийски медал и предричаше, че на четирийсет години Гейдж ще бъде баща на девет-десет малки католичета. Тогава (поне според Рейчъл), Гейдж ще работи като шофьор на камион, ще има бирено шкембе, ще пуши пури и, произнасяйки католически молитви постепенно, но неотклонно ще върви към смъртта си вследствие на инфаркт.

Луис подозираше, че мотивите на сина му са много по-чисти. Гейдж прие католическата вяра (в деня на покръстването му Луис изпрати на Ъруин Голдман картичка, чието изпълнено с неприкрита омраза съдържание гласеше: „Може би отгоре на всичко ще се сдобиеш с внук-йезуит. Твой зет-християнин Луис“), но не се ожени за симпатичното (и съвсем не развратно) момиче, с което ходеше през последната си година в колежа.

Когато го приеха в университета „Джон Хопкинс“, Гейдж успя да влезе в състава на олимпийския отбор по плуване. Шестнайсет години след като Луис се бе надбягвал с камиона на „Оринко“, за да спаси живота на сина си, в края на дълъг следобед, прекаран пред телевизора, двамата с Рейчъл (чиито коси бяха посивели и й се налагаше да ги боядисва с шампоан-оцветител) с гордост видяха как синът им спечели златен медал за Съединените Щати. Когато камерите на МВС показаха в близък план Гейдж, застанал на почетната стълбичка, с все още стичаща се по лицето му вода, с гордо вдигната глава и очи, вперени в националния флаг, докато златният медал, проблясваше върху гърдите му, а оркестърът изпълняваше американския химн, Луис не издържа и се разплака. Рейчъл също се разплака.

— Струва ми се, че това е върхът на целия ми живот — дрезгаво произнесе той и понечи да прегърне жена си. Но лицето на Рейчъл се изкриви от ужас и тя се състари пред очите на Луис, сякаш изведнъж я бяха връхлетели дни, месеци и години на скръб. Химнът заглъхна, а когато Луис погледна към екрана забеляза, че на стълбичката стои друго момче, чернокож младеж, в чиято къдрава като вълна коса като миниатюрни диаманти все още проблясват водни капки.

Струва ми се, че това е върхът на целия ми живот.

Върхът на шапката му…

Шапката му е…

О, Господи, шапката му е пълна с кръв.

Когато Луис се събуди, беше седем часът и стаята беше окъпана в студената, мъртвешка светлина на дъждовното утро. Усети страхотно главоболие, което сякаш се усилваше и отслабваше паралелно с ударите на сърцето му. Силно се оригна и усети миризмата на престояла бира, от която му се повдигаше. Беше плакал. Възглавницата му бе мокра от сълзи, сякаш бе прекарал цялата нощ в гледане на сладникави и сантиментални филми. Даже и насън, помисли си той, частица от разума му е знаела истината и е оплаквала случилото се.

Стана и се заклатушка към банята. Сърцето му биеше силно, но неритмично, на пресекулки, главата му все още беше замаяна от изпития предишната вечер алкохол и махмурлукът му беше толкова силен, че имаше чувството, че главата му ще се разцепи. Едва успя да се добере до тоалетната чиния и от устата му като фонтан изригна изпитата бира.

Коленичи на пода и затвори очи, докато усети, че отново е в състояние да се изправи. Слепешката напипа дръжката и пусна водата. Сетне отиде до огледалото, за да провери дали очите му са много зачервени, но откри, че то е покрито с парче плат. И си спомни, че подчинявайки се на отдавна забравен обичай, Рейчъл бе покрила всички огледала в къщата и се събуваше на прага.

„Без нас в олимпийския отбор по плуване“ — мрачно си помисли Луис, влезе обратно в стаята и седна на ръба на леглото. В гърлото и в устата си усещаше вкуса на престояла бира и той се закле (нито за пръв, нито за последен път), че никога вече няма да докосне тази отрова. Да, Гейдж няма да участва в олимпийския отбор, няма да стане блестящ студент, няма да има приятелка и да приеме католическата вяра, няма да ходи на летен лагер, няма нищо. Маратонките му бяха захвърлени на шосето, якето му — обърнато наопаки, а милото му детско телце, така здраво и набито, беше почти разпокъсано. Шапката му беше пълна с кръв.

Докато седеше на ръба на леглото, с все още зашеметена от изпития алкохол глава, Луис се загледа в прозореца, по който криволичеха дъждовните капки и в този миг, мъката най-после го завладя. Тя връхлетя върху него с пълна сила, като някоя посивяла медицинска сестра от деветия кръг на ада, отне цялата му мъжественост и съкруши последната му съпротива. Той закри лицето си с ръце и се разрида, като се клатеше напред-назад на ръба на леглото. О, какво не би дал, какво не би направил за един последен шанс. Би дал всичко на света. Всичко.

41

Погребаха Гейдж в два следобед. Дъждът беше спрял, но по небето все още се гонеха големи, разкъсани облаци. Повечето от опечалените носеха черни чадъри, раздадени от собственика на погребалното бюро.

По молба на Рейчъл, директорът на салона, който отслужи кратката надгробна церемония, прочете пасаж от Евангелието на Матея, който гласеше: „А Исус рече: Оставете дечицата, и не ги възпирайте да дойдат при Мене, защото на такива е небесното царство.“ Застанал до гроба, Луис се втренчи в тъста си. За миг Голдман също го погледна, сетне сведе поглед. Цялата му напрегнатост беше изчезнала. Торбичките под очите му приличаха на чували, в които се разнася пощата, а белите му коси, подобни на тънка разкъсана паяжина, се развяваха от вятъра около черната му молитвена шапчица. С посивялата си набола брада, Голдман повече от всякога приличаше на бездомен пияница. Луис остана с впечатлението, че старецът почти не съзнава къде се намира. Въпреки желанието си, Луис не изпита капчица състрадание към него.

Малкият бял ковчег на Гейдж, вероятно снабден с нова ключалка, беше поставен върху две хромирани релси над гроба, земята, около който беше застлана с изкуствена трева. Луис усети болка в очите си от яркозеления й цвят. Няколко кошници с цветя бяха поставени върху изкуствената и някак си неподходящо весела настилка. Луис надникна зад рамото на уредника на погребението и видя нисък хълм, осеян с гробове и със семейни гробници. Очите му се спряха върху мавзолей в неоромански стил, върху фасадата на който беше гравирано името ФИПС. Зад полегатия му покрив лекарят съзря някакво жълто петно. Загледа се в него, като се питаше какво ли би могло да бъде и продължи да се взира в тази посока дори когато директорът на погребалния салон каза: „А сега да сведем за миг глави и мълчаливо да се помолим на Всевишния.“ След няколко минути Луис успя да различи какво има над мавзолея — беше самосвал, паркиран зад хълма, далеч от погледа на опечалените. След края на церемонията, Оз ще угаси цигарата си в подметката на стуашните си груби обувки и ще пусна угарката в кутията, която носи (гробарите, заловени да хвърлят угарки по алеите на гробищата винаги биваха уволнявани; първо — бе некрасиво и второ — повечето от клиентите на погребалните бюра бяха починали от рак на белите дробове). Сега ще яхне булдозера, ще запали мотора и ще погребе сина му завинаги… или поне до деня на Възкресението.

Възкресение — ето една прекрасна дума…

(… която завинаги трябва да забравиш и ти го знаеш добре, мамка му!)

Когато уредникът на погребението произнесе „Амин“, Луис хвана Рейчъл под ръка и я поведе към паркинга. Жена му се опита да протестира („Нека да остана още малко, Луис!“, но той не отстъпи. Когато наближиха колата, Луис забеляза как собственикът на погребалното бюро взима от минаващите покрай него опечалени чадърите, върху дръжките, на които дискретно бе гравирано името на бюрото, и ги връчва на помощника си. Последният ги подреждаше на специална стойка, поставена върху мократа трева, която изглеждаше абсурдно сред гробовете. Композицията приличаше на картина от Дали. Луис подкрепи Рейчъл с дясната си ръка, а с лявата хвана облечената с бяла ръкавица ръчичка на дъщеря си. Ели носеше същата рокля, с която бе облечена на погребението на Норма Крендъл.

Джъд се приближи към тях, докато Луис настаняваше в колата жена си и дъщеря си. По всичко личеше, че и старецът е прекарал безсънна нощ.

— Добре ли си, Луис?

Лекарят кимна.

Джъд се наведе и надникна в колата.

— А ти как си, Рейчъл?

— Добре съм, Джъд — прошепна тя.

Старецът съчувствено стисна рамото й и се обърна към Ели:

— А ти, сладурче?

— Много съм добре — отвърна малката и в потвърждение на думите си разтегна устни в ужасяваща гримаса, която минаваше за усмивка.

— Я да видя каква е тази снимка?

За миг Луис си помисли, че дъщеря му ще скрие фотографията и ще откаже да я покаже, но Ели срамежливо я подаде на приятеля му. Джъд пое снимката с големите си, изкривени пръсти, които изглеждаха способни само да дърпат командния лост на големите булдозери или да съединяват железопътни вагони — но същите грубовати пръсти бяха измъкнали жилото от шията на Гейдж със сръчността на магьосник… или на хирург.

— Каква хубава снимка — промълви старецът. — Гейдж изглежда много щастлив, че го возиш на шейничката си, нали?

Ели кимна и отново се разплака.

Рейчъл понечи да се намеси, но съпругът й леко стисна ръката й и я накара да замълчи.

— Много обичаше да го возя — през сълзи промълви Ели. — Непрекъснато се смееше. А щом се приберяхме вкъщи, мама ни правеше какао и казваше: „Приберете ботушите си.“ Гейдж ги грабваше и започваше да крещи толкова силно, че имаше опасност да ни спука тъпанчетата: „Ботуши! Ботуши!“ Спомняш ли си, мамо?

Рейчъл кимна.

— Да, сигурен съм, че сте прекарали щастливи часове заедно — каза Джъд и й подаде снимката. — И въпреки че сега Гейдж е мъртъв, ти завинаги ще запазиш спомена за него.

— Непременно — прошепна малката и изтри сълзите си. — Много го обичах, мистър Крендъл.

— Зная, скъпа.

Старецът се наведе и целуна момиченцето. Изправи се и втренчи враждебен поглед в Рейчъл и в Луис. Младата жена го изгледа изненадано и малко учудено. Но Луис отлично разбра какво иска да каже приятеля му: „Какво правите за Ели? — питаха очите на Джъд. — Синът ви е мъртъв, но дъщеря ви е жива. Какво правите за нея?“

Луис извърна поглед. В момента не бе в състояние да помогне на дъщеря си. Ели сама трябваше да се пребори с мъката, защото мислите на Луис бяха изцяло заети от сина му.

42

До вечерта небето отново се покри с облаци, тласкани от силния западен вятър. Луис облече тънкото си яке, закопча ципа му догоре и взе ключовете за комбито от закачалката на стената.

— Къде отиваш, Лу? — апатично попита Рейчъл. След вечеря отново бе избухнала в сълзи; плачеше тихо, но сякаш не беше в състояние да спре. Луис я накара да вземе валиум и сега тя седеше на масата в кухнята, а вестникът пред нея бе разтворен на кръстословицата, която се бе опитала да решава. В съседната стая Ели безмълвно гледаше „Малка къща в прерията“, без да изпуска снимката на Гейдж.

— Мислех да отида за пица.

— Не се ли нахрани достатъчно следобеда?

— Тогава нямах апетит — отвърна той (всъщност, така си беше), сетне добави:

— А сега огладнях (този път лъжеше).

Следобеда, между три и шест часа в дома на семейство Крийд бе извършен последния траурен обред — раздаването. Стив Мастерсън и съпругата му донесоха пълна тенджера с наденица и макарони. Чарлтън бе направила голяма баница с месо.

— Нищо и няма, дори да не я изядете — каза тя на Рейчъл — Може да се претопли.

Семейство Даникер, които живееха малко по-нагоре по шосето, донесоха печен бут. Появиха се и Голдманови с различни пушени меса и сирена. Двамата се правеха, че не забелязват Луис, за което той изобщо не съжаляваше. Джъд донесе цяла пита от произвеждания от него кашкавал „миша радост“. Миси Дендридж беше направила лимонов сладкиш. А Сурендра Харду донесе ябълки. Обичаят да се раздава за помен явно съществуваше във всички религии.

Присъстващите съзнаваха, че се намират в дом, където има покойник и бяха мълчаливи, но не унили; не пиеха, както на обикновено тържество, но все пак обърнаха по някоя чашка. След като изгълта една-две бири (предишната вечер се бе зарекъл никога вече да не пие, но сега бе забравил обещанието си), на Луис му хрумна да разкаже някои от погребалните анекдоти, които бе научил от чичо Карл. Навярно на опечалените щеше да е интересно да научат, че при погребенията в Сицилия, неомъжените жени често отрязват парченце от савана на мъртвеца и го слагат под възглавницата си, защото смятат, че ще им донесе щастие в любовта; че при заравянето на мъртъвците в Ирландия, често се устройват пародии на брачна церемония и че келтите завързвали пръстите на краката на мъртъвците, защото според древното им поверие така щели да попречат на духа на покойния да се движи. Чичо Карл твърдеше, че обичаят да се поставят етикетчета на палците на краката на мъртъвците за пръв път се появил в Ню Йорк, където в миналото всички пазачи в моргите били ирландци — ето как се възродило старото суеверие.

Но след като внимателно изгледа гостите, Луис реши, че подобни анекдоти са неподходящи за опечалената компания.

Рейчъл загуби самообладание само веднъж и майка й побърза да я прегърне и да я успокои. Младата жена се притисна до Дори Голдман и се разплака на рамото й; ридаеше без всякакви задръжки, не както в прегръдките на съпруга си — може би, защото чувстваше, че двамата с него са виновни за смъртта на Гейдж или защото Луис, потънал във въображаемия си свят, отказваше да сподели мъката й. Така или иначе, тя бе потърсила утешение в прегръдките на майка си и Дори с готовност я притисна до сърцето си, докато сълзите й се смесваха със сълзите на дъщеря й. Застанал зад тях Ъруин Голдман сложи ръка върху рамото на Рейчъл и изгледа Луис победоносно и злобно.

Ели обикаляше стаята със сребърен поднос, отрупан с малки сандвичи — ролца, набодени с клечки за зъби. През цялото време държеше под мишница снимката на Гейдж.

Луис приемаше съболезнованията, кимаше и благодареше на присъстващите. Замисленото му изражение и хладните му обноски караха хората да си мислят, че той си припомня миналото, нещастието и се пита как ще живее без Гейдж; никой (дори и Джъд) не би предположил, че Луис крои планове за оскверняването на един гроб. О, разбира се, размишляваше съвсем теоретично и нямаше никакво намерение да осъществи плановете си. Беше измислил цялата история само за да ангажира мислите си с нещо.

Да, нямаше никакво намерение да осъществи плановете си.

Луис сиря пред супермаркета в Орингтън, купи два пакета с шест кутии студена бира и телефонира в „Наполи“, за да поръча пица с люти чушлета и с гъби.

— Името ви, господите?

„Веуикият и Стуашен Оз“ — помисли си Луис и побърза да каже:

— Лу Крийд.

— Поръчката е приета, Лу. Слушай, в момента има голяма навалица, ще можеш ли да изчакаш около четирийсет и пет минути?

— Разбира се — отвърна Луис и затвори телефона. Когато се върна в комбито и запали мотора, изведнъж му хрумна, че въпреки наличието на поне двайсетина пицарии в Бангор, беше избрал тази, която се намираше в близост до гробището, където бе погребан Гейдж.

„По дяволите, какво от това?“ — гузно си помисли той. — „В «Наполи» правят отлична пица. Използват прясно тесто, което готвачите подхвърлят и улавят върху протегнатите си юмруци пред очите на клиентите. Всеки път, когато ги видеше, Гейдж умираше от смях…“

Стига толкова.

Мина, без да спре, покрай пицарията и продължи към гробището. Е, навярно предварително знаеше, че ще постъпи точно така, но не правеше нищо лошо, нали?

Паркира до тротоара срещу входа на гробището и пресече улицата по посока на портала от ковано желязо, който проблясваше под лъчите на залязващото слънце. Над вратата имаше арка, върху която с букви от ковано желязо бе написано: ПЛЕЗАНТВЮ. Гледката според Луис, не бе нито приятна, нито неприятна. Гробището бе симетрично разположено върху няколко заоблени хълма, виждаха се дълги алеи, обградени от високи дървета (в полумрака сенките, хвърляни от тях изглеждаха прекалено гъсти и тъмни, а формата им навяваше неприятни асоциации с локви застояла вода в дъното на кладенец), тук-таме бяха засадени плачещи върби. В гробището не цареше тишина. Студеният, напорист вятър донасяше грохота на стотиците превозни средства, които се движеха по намиращата се в съседство автомагистрала. Сиянието, което осветяваше притъмняващото небе, идваше от Бангорското летище.

Луис побутна желязната врата и си помисли, че ще бъде заключена, но не беше. Може би още беше рано, пък и защо да заключват вратите на гробището, освен за да го предпазят от вандали, пияници и двойки пубертетчета, които идваха тук, за да се натискат. Отминало беше времето на Дикенс и вече нямаше нужда лекарите да оскверняват гробовете, за да се снабдят с трупове за дисекция.

Дясната част на портала се отвори с леко изскърцване. Луис хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че не го наблюдават и се промъкна през вратата. Затвори я след себе си и чу изщракването на ключалката.

Пристъпи в скромното градче на мъртвите и се огледа наоколо.

„Гробът е място за мир и покой, но тук не идват желаещи безброй“ — помисли си той. Кой го беше казал? Май че бе от поема на Андрю Марвел. Защо човешкият разум съхранява толкова безполезни цитати?

Изведнъж му се стори, че дочува гласа на Джъд, който звучеше разтревожено и… изплашено. Точно така — изплашено.

„Какво правиш тук, Луис? Чуй ме, не тръгвай по пътя, който се разкрива пред тебе!“

Луис се опита да прогони гласа от съзнанието си… Каквото и да правеше, причиняваше страдание само на себе си. Никой нямаше да разбере, че е бил тук на смрачаване.

Тръгна по криволичещата пътека, която водеше към гроба на Гейдж. След минута се озова на широката алея, от двете страни на която се издигаха дървета: току-що разлистените им корони тайнствено шумоляха над главата му.

Сърцето му сякаш щеше да изскочи; Гробовете и паметниците образуваха неправилни редици. Наблизо някъде навярно се намираше къщичката на пазача, където имаше карта на „Плезантвю“: план, на който десетте хектара, върху които се простираше гробището бяха разчертани на сектори и на всеки един бяха обозначени закупените гробове и свободните парцели. „Също като в агенция за продажба на недвижими имоти. Предлагаме ви едностайни апартаменти. И места за вечен сън.“ — помисли си Луис.

Изведнъж му хрумна, че мястото, където се намира, ни най-малко не прилича на гробището за животни. Изненадано спря и за миг се опита да разкрие разликата. Гробището за домашни любимци създаваше впечатление за някакъв ред, като но магия произлязъл от общия хаос. Неправилните концентрични окръжности, които се стесняваха към центъра, грубо издяланите надгробни плочи, скованите от дъски кръстове… Сякаш несъзнателно всички деца, погребали там любимците си усещаха, че трябва да следват концентричното разположение на гробовете, сякаш…

Изведнъж си представи, че Гробището за домашни любимци е нещо като реклама… или по-скоро — начин за привличане на вниманието, подобен на онзи, използван от собствениците на панаирджийски палати. Изкарват пред палатката гълтача на огън и можеш безплатно да видиш част от представлението, защото собственикът знае, че няма да ти прибере парите, без да ти хвърли прах в очите…

А гробовете, гробовете, подредени в окръжности, почти както при друидите!

Гробовете в животинското гробище подражаваха на най-древния религиозен символ: бяха подредени в стесняващи се окръжности, символизиращи спирала, която не води към определена точка, а към безкрайността; спирала, която бе едновременно връщане назад — преминаване от ред към хаос и еволюция — от хаос към ред, в зависимост от гледната точка на наблюдателя. Тя бе символ, който египтяните са издялали върху стените на гробниците на фараоните, а финикийците са изрисували върху могилите на свалените от власт владетели; спиралата може да се види и в катакомбите на древния град Микена; главатарите на келтските кланове на Стоунхендж са я използвали като часовник, за да измерват движението на света; тя фигурира и в християнската Библия под формата на вихрушката, по време, на която Бог се обърнал към Йов.

Спиралата представлява най-старият символ на мощ — така според хората в древността изглеждал извития мост, който свързвал света с Отвъдното.

Луис най-сетне стигна до гроба на Гейдж. Самосвалът вече го нямаше, крещящозелената изкуствена настилка също беше изчезнала; и беше прибрана в специален склад от някой подсвиркващ си през зъби работник, който си мисли как вечерта ще изпие няколко бири, в местната кръчма. Мястото, където лежеше Гейдж, бе обозначено от правоъгълник, покрит с изравнена пръст, с размери метър на метър и половина. Надгробният паметник още не бе поставен.

Луис коленичи; вятърът развя косата му и я разроши. Сега небето бе съвсем тъмно по него се носеха облаци.

„Никой не насочи фенерче в лицето ми и не ме попита какво правя тук. Не се дочу лаят на кучето на пазача. Вратата беше отключена. Времената на осквернителите на гробове безвъзвратно са отминали. Ако дойда с кирка и с лопата…“

Луис с потръпване дойде на себе си. Въпросът бе дали наистина го вярва, дали наистина смята, че е възможно. Представи си какво ще стане, ако някой от гробарите или пазачът го открие, потънал до кръста в наново разкопания гроб на сина му? Представи си, че булевардните вестници пишат за случилото се! Навярно това няма да се случи, но не може да бъде абсолютно сигурен. Освен това, рискуваше да го обвинят в извършване на престъпление. Всъщност в какво точно? В оскверняване на гроб? Едва ли. Действията му по-скоро биха могли да се окачествят като злонамерено хулиганство и вандалство. И дори името му да не попадне във вестниците, извършеното от него положително няма да остане в тайна. Хората по принцип обичат да клюкарстват, пък и едва ли щяха да се въздържат от разпространяването на подобна пикантна историйка. „Научи ли последната новина? Шефът на амбулаторията при университета в Ороно бил изненадан, докато изравял от гроба двегодишния си син, наскоро прегазен от камион.“

Да, може би няма да загуби работата си, но слуховете положително ще стигнат до ушите на Рейчъл и ще отровят живота й, а пребиваването на Ели в училището ще се превърне в ад, защото съучениците й непрекъснато ще шушукат, зад гърба й. Дори да не бъде подложен на съдебно преследване, той рискуваше да изтърпи унижението да го подложат на тест за психическо освидетелстване.

„Но все пак ще върна към живот Гейдж. Гейдж ще възкръсне!“ Очевидно отговорът беше положителен. Беше си казал многократно, още преди смъртта на Гейдж, че Чърч не е бил мъртъв, а само зашеметен, че някак си успял да се измъкне от гроба и се прибрал вкъщи. Накратко — получаваше се детска приказка с ужасяващ привкус — нещо като „Котаракът с чизми“, преразказан от Едгар По. Господар неволно затрупва с камъни любимия си котарак. Вярното животно героично се бори със смъртта, успява да се измъкне от гроба и се връща у дома. Прекрасна история, само че не беше вярна. Чърч беше умрял и гробището на индианците го беше възкресило.

Луис приседна на ръба на гроба и се опита да класифицира сведенията, с които разполагаше, в някакъв логичен ред, доколкото му позволяваше черната магия.

Да започнем с Тими Батерман. Първо — вярваше ли в цялата история, разказана му от Джъд? И второ — имаше ли някакво значение дали вярва, или не?

Подозрително бе, че историята за Тими, бе излязла наяве точно в подходящия момент, но Луис вярваше, че е истинска. Безсъмнено, ако съществуваше място като индианското гробище (а то наистина съществуваше) и хората знаеха за него (както повечето от кореняците в Лъдлоу), то рано или късно някой щеше да се изкуши да опита въздействието му. Луис се смяташе за добър познавач на човешката природа и не можеше да си представи, че местните жители са се задоволили само с възкресяването на няколко домашни любимци и на един расов бик.

Добре, но вярваше ли, че след възкресяването си Тими Батерман се е превърнал във всезнаещ демон? Този въпрос бе по-труден, но Луис предпочиташе да не размишлява върху него, просто защото не искаше да повярва в отговора, макар да знаеше, че твърдоглавството му не води до нещо добро.

Не, не желаеше да повярва, че Тими Батерман се е превърнал в дяволско изчадие, но в никакъв случай не можеше или по-точно — не биваше да позволи на желанията си да попречат на обективната му оценка.

Спомни си за бика Ханарати. Според Джъд, Ханарати станал зъл. Тими Батерман — също, по своему. Ханарати бил убит от господаря си, който закарал с шейна трупа му до гробището на микмаките. Тими Батерман бил унищожен от собствения си баща.

Сигурно е вярно, че Ханарати е станал зъл, но нима това се отнасяше за всички възкръснали животни? Не. Случаят с бика не бе неоспоримо доказателство; всъщност Ханарати беше изключение, което потвърждаваше общото правило. Не бива да забравя другите животни — Спот, кучето на Джъд, папагала на старата дама, самият Чърч. Вярно, че при завръщането си не бяха същите и промяната се набиваше в очи, но поне в случая със Спот тя не бе фатална; ето защо години по-късно Джъд не се бе поколебал да посвети в процедурата по… по…

(възкресяването)

Да, да посвети в процедурата по възкресяването най-добрия си приятел. Очевидно, по-късно старецът бе изпитал чувство за вина и бе побързал да изрече зловещите и объркани пророчества, които дори не можеха да се нарекат философски.

Нима трябва да се откаже от предлаганата му възможност — уникална и невероятна възможност — само защото възкресяването на Тими Батерман завършило с кървав провал? Една лястовичка пролет не прави, нали?

„Нарочно изопачаваш всички факти, за да стигнеш до заключение, което те устройва — запротестира разумът му. — По дяволите, поне бъди честен пред себе си относно метаморфозата на Чърч. Дори да забравиш разкъсаните от него мишки и птици, какво мислиш за самия него? По всичко личи, че е изгубил цялата си интелигентност и изглежда някак си… объркан. Да, «объркан» като че е най-точната дума за състоянието му. Спомни си деня, когато пускаше хвърчилото. Припомни си колко жизнен беше Гейдж, колко бързи бяха реакциите му. Нима не предпочиташ да остане в спомените ти такъв, какъвто беше през този ден? Нима наистина възнамеряваш да възкресиш Гейдж под формата на зомби от някой второразреден филм на ужасите? Или под формата на нещо по-прозаично — умствено изостанало дете. В дете, което, се храни с пръсти и тъпо се взира в образите на телевизионния екран и което до края на живота си няма да се научи да пише името си? Какво беше казал Джъд за кучето си? «Имах чувството, че мия парче месо.» Нима искаш парче месо, което диша? И дори да предположим, че желаеш точно това, как ще обясниш възкресяването на Гейдж на жена си? На дъщеря си? На Стив Мастерсън? На другите хора? Какво ще се случи в деня, когато Миси Дендридж спре колата си па алеята и види Гейдж да кара в двора детския си велосипед? Представяш ли си как ще изкрещи от ужас, Луис? Представяш ли си как ще издере с нокти лицето си? Как ще отговориш на въпросите на репортерите? Какво ще кажеш, когато операторите от предаването «Истински хора» почукат на вратата ти и поискат да заснемат филм за възкръсналия ти син?“

Изведнъж се попита дали последните аргументи са толкова решаващи или са продиктувани от страха му. Нима смята, че препятствията не могат да бъдат преодолени? Че ако Рейчъл заплаче, когато види възкръсналия си син, то ще бъде само от радост?

Да, безсъмнено не биваше да забравя възможността Гейдж да се върне някак си… непълноценен. Но нима ще го обича по-малко? Родителите обичаха деца хидроцефали, аутисти монголоиди, слепи по рождение, сиамски близнаци, деца родени с разменени вътрешни органи. Съществуваха родители, чиито чеда се бяха превърнали в убийци, изнасилвачи и в бич за невинните и които въпреки всичко молеха същите за милост и просеха пощада от президента.

— Наистина ли вярва, че ще престане да обича Гейдж, ако се наложи да го повиват до осемгодишна възраст? Ако той не успее да научи азбуката докато навърши дванайсет? Ако никога не се научи да чете и да пише? Може ли да се откаже от мисълта отново да види сина си, да приеме смъртта му като божие наказание, след като има друга възможност?

„Господи, Лукс, нима си въобразяваш, че живееш сам света, под стъклен похлупак. Хората ще кажат.“

Луис гневно пропъди досадната мисъл. В момента изобщо не се интересуваше от хорското мнение, умът му бе зает с много по-важни неща.

Втренчи се в изравнената с гребло пръст върху гроба на Гейдж и сърцето му се сви от ужас и от мистичен страх. Без да съзнава, пръстите му бяха нарисували върху земята концентрични окръжности, които образуваха спирала.

Разрови с две ръце пръстта и заличи рисунката. Сетне побърза да се отправи към портала и едва сега се почувства като натрапник; при всеки завой на пътеката изтръпваше от страх, че ще го видят, ще го спрат и ще започнат да му задават различни въпроси.

Когато отиде в „Наполи“, поръчаната пица отдавна беше готова. Бяха я оставили върху голямата фурна, но все пак почти беше изстинала; стори му се прекалено мазна и с вкус на печена глина. Луис отхапа един залък, сетне, докато пътуваше обратно към Лъдлоу, изхвърли през прозореца на колата останалата пица, заедно с кутията. По природа не беше от тези, дето хвърлят боклуци, където им падне, но не искаше Рейчъл да види почти неначенатата пица в тяхната кофа за смет. Страхуваше се тя да не заподозре, че отиването му в Бангор е било със съвсем друга цел.

Луис започна да размишлява за времето и за обстоятелствата.

Факторът време беше най-важен, може би решаващ. Тими Батерман бил мъртъв дълго преди баща му да го погребе в гробището на микмаките.

„Тими е бил застрелян на 19-ти юли… Погребаха го на двайсет и втори, ако не ме лъже паметта. След четири-пет дни Марджъри Уошбърн го видяла да се разхожда по пътя…“

И тъй, да приемем, че Бил Батерман заровил сина си в индианското гробище четири дни след официалното погребение… Не, не бива да рискува с догадки, по-добре да приеме най-вероятната възможност. Три дни. Да кажем, че Тими Батерман се върнал сред живите на двайсет и девети юли. Това би означавало, че са изминали минимум десет дни от момента на смъртта на момчето, до възкресяването му. Всъщност може да са били и дванайсет. Гейдж беше мъртъв от четири дни. Луис беше пропуснал доста скъпоценно време, но все пак можеше да намали на половина срока на Бил Батерман. Стига да… Стига да успее да възпроизведе обстоятелствата, довели до възкресяването на Чърч. Котаракът беше умрял във възможно най-удобното време, нали? Цялото семейство отсъстваше, когато Чърч беше убит. За смъртта му не знаеше никой, освен Джъд и самият Луис.

Рейчъл и децата бяха в Чикаго.

Всичко си идваше на мястото. Луис току-що бе намерил и последното липсващо парче от мозайката.

— Добре ли чух? — попита Рейчъл и смаяно го изгледа. Беше десет и четвърт. Ели си беше легнала, а Рейчъл бе взела още един Валиум — и беше разчистила хола след траурното угощение (фразата „траурно угощение“, подобно на „часове за поклонение пред мъртвеца“, беше ужасяваща и съвременно парадоксална, но все пак най-точно отразяваше начина, по който бяха прекарали следобеда) и когато Луис се завърна от Бангор, я намери мълчалива и замаяна. Но предложението му успя да я изтръгне от апатията й.

— Да, искам да отидете в Чикаго заедно с родителите ти — търпеливо повтори той. — Зная, че заминават утре. Ако им телефонираш веднага, а след това позвъниш в бюрото на „Делта“, може би ще успееш да купиш билети за техния полет.

— Луис, да не си полудял? След скандала с баща ми…

Луис побърза да я прекъсне и започна да изрежда аргументите си с неприсъщо за него красноречие. Дори изпита огромно задоволство от факта, че лъжите му се удават толкова лесно. Почувства се като футболист, който след дълъг престой на скамейката на резервите, влиза в игра, получава топката и преминава като вихър през противниковите линии, като се движи с необикновена лекота. Всъщност той не умееше да лъже и не бе обмислял с подробности какво ще каже на Рейчъл, но сега изненадано установи, че от устата му се лее порой от правдоподобни лъжи, полуистини и измислени претексти.

— Скандалът е една от причините, поради които искам да заминете заедно с родителите ти. Крайно време е да сложим край на враждата, Рейчъл. Разбрах го… усетих го… още по време на поклонението пред ковчега на Гейдж. Всъщност скандалът започна, когато направих опит да се сдобря с баща ти.

— Луис, не мисля, че заминаването ни за Чикаго е добра идея. Двете с Ели имаме нужда от теб и ти — от нас.

Тя впери очи в лицето му, погледът й беше изпълнен със съмнение, сетне каза:

— Поне ми се иска да вярвам, че е така. Освен това, нито Ели, нито аз сме в състояние да…

— … да останете тук — натъртено я прекъсна Луис и усети, че лицето му гори, сякаш бе вдигнал висока температура. — Радвам се, че не можете без мене и аз наистина имам нужда от теб и от Ели. Но в момента най-страшното нещо на света за теб е тази къща, изпълнена със спомени за Гейдж. Гейдж е навсякъде, във всички стаи. Зная, че е ужасно за нас двама ни, но ми се струва, че е още по-непоносимо за Ели.

Забеляза, че в очите й проблесна мъка и разбра, че е улучил слабото й място. Изведнъж, дълбоко в себе си, изпита срам от евтината победа. Разисквайки въпроса за смъртта, авторите на различните учебници казваха едно и също: първият импулс на хората загубили близък човек, е да избягат от мястото на тъжното събитие; но бягството може да доведе до печални последствия, защото не позволява на опечалените да свикнат с действителността. Авторите-психолози единодушно препоръчваха на хората, загубили свой близък, да не заминават, да останат по домовете си и в познатата обстановка да се опитат да преодолеят мъката, докато тя избледнее в хубавите спомени. Но Луис нямаше никакво намерение да извърши намисления от него експеримент, докато жена му и дъщеря му са в Лъдлоу. Непременно трябваше да се отърве от присъствието им, поне за известно време.

— Прав си — отвърна Рейчъл. — Спомените… той сякаш е навсякъде около нас. Докато беше в Бангор, преместих дивана. Струваше ми се, че чистенето ще ми помогне да забравя за… за… но изведнъж се натъкнах на четири от миниатюрните му колички… изглеждаха така, сякаш го чакаха да се върне… и да си поиграе с тях.

Треперещият й глас секна, по лицето й потекоха сълзи.

— Тогава изгълтах втори Валиум, защото отново се разплаках, както сега… о, няма ли край тая шибана мелодрама… прегърни ме, Лу, прегърни ме.

Луис се подчини и силно я притисна до гърдите си, но се почувства като измамник. В ума си трескаво се питаше как да обърне сълзите на Рейлъл в своя полза. „Страшно момче е този Лу Крийд! Хей хей, всички дружно да вървим!“

— Колко още ще продължава? — хлипаше Рейчъл. — Никога ли няма да свърши? О, Луис, само да можехме да си го върнем — заклевам се, че няма да откъсвам очи от него, че нещастието никога няма да се случи. Вярно е, че шофьорът караше прекалено бързо, но това в никакъв случай не намалява вината ми… нашата вина. Повярвай ми, никога не съм предполагала, че мога да страдам така. Мъката непрекъснато приижда, струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. Дори в съня си нямам покой, Луис, защото щом се унеса, винаги виждам как Гейдж тича към шосето… започвам да крещя, за да го спра…

— Шштт — промърмори Луис. — Успокой се, Рейчъл. Жена му вдигна към него подпухналото си от сълзи лице.

— Знаеш ли, сигурна съм, че Гейдж не искаше да ни ядоса… за него всичко беше невинна игра — просто камионът се появи в неподходящ момент… Одеве, докато плачех, позвъни Миси Дендридж… Каза, че прочела във вечерния вестник как шофьорът се опитал да се самоубие…

— Какво?

— Опитал се да се обеси в гаража си. Във вестника пишело, че изпаднал в шок и в дълбока депресия.

— Искрено съжалявам, че не е пукнал — ожесточено произнесе Луис. Стори му се, че чува гласа си отдалече, побиха го тръпки.

„То притежава мощ, която циклично се променя… Страхувам се, че сега е във възходяща фаза…“

— Синът ми е мъртъв, а той е на свобода срещу гаранция от хиляда долара. Навярно ще продължи да се чувства подтиснат и да мисли за самоубийство до деня, в който съдът отнеме книжката му за срок от три месеца и му наложи символична глоба.

— Миси каза, че жена му взела децата и го напуснала — апатично произнесе Рейчъл. — Разбира се, не го е научила от вестника, а от някого, който имал познати в Елсуърт. Шофьорът не бил пиян, нито дрогиран. Никога преди не бил глобяван за превишена скорост. Разказвал, че когато наближил Лъдлоу, изпитал непреодолимо желание да натисне педала до дупка — просто не знаел какво му става. Във всеки случай, така се говори в града.

„Изпитал непреодолимо желание да натисне педала до дупка.“

„От това място се излъчва мощ…“

Луис прогони натрапчивите мисли и нежно докосна ръката на съпругата си.

— Телефонирай на родителите си, Рейчъл. И то веднага. Двете с Ели не бива да останете тук нито ден повече, да, нито ден!

— Не ми се иска да заминем без тебе — запротестира младата жена. — Луис, искам… трябва да останем заедно.

— Ще пристигна в Чикаго след три, най-много четири дни — каза Луис и си помисли, че ако всичко върви според плана му, Ели и Рейчъл ще се върнат след четирийсет и осем часа. Сетне продължи:

— Трябва да намеря някой, който да ме замества поне по няколко часа на ден в амбулаторията. Разбира се, мога да си взема болнични или годишната отпуска, но не искам да натоварвам прекалено много Сурендра. Джъд ще наглежда къщата докато ни няма, ала все пак трябва да прекъсна електричеството и да складирам продуктите ни във фризера на някое съседско семейство, например у Миси Дендридж.

— Но Ели трябва да ходи на училище…

— По дяволите училището! И без това остават само три седмици до ваканцията. Предполагам, че при сегашните обстоятелства директорът ще я освободи малко по-рано. Всичко ще бъде наред, ще ви…

— Луис?

Изненадан, Луис не довърши изречението си.

— Кажи.

— Какво криеш от мен?

— Да крия ли? — учудено попита той и я изгледа право в очите. — Не разбирам за какво говориш.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Е, няма значение. Ще телефонирам на родителите си… щом това искаш.

— Да, това искам — отвърна Луис и думите сякаш отекнаха с металическо ехо в главата му.

— Може би е за добро… особено за Ели — промълви Рейчъл и се втренчи в него със зачервените си от плач очи, все още леко замъглени от изпития Валиум.

— Струва ми се, че имаш температура, Луис. Струва ми се, че ще се разболееш.

Преди Луис да успее да отговори, тя отиде до телефона и избра номера на мотела, в който бяха отседнали родителите й.

Предложението на Рейчъл бе посрещнато с огромно задоволство от Голдманови. С по-малко задоволство бяха посрещнали новината, че и Луис ще пристигне в Чикаго след няколко дни, но той знаеше, че в края на краищата безпокойството им ще се окаже напразно, защото нямаше никакво намерение да заминава. Притесняваше го единствено мисълта, че Рейчъл не ще успее да се снабди с билети за самолета в такъв кратък срок. Но и тук му проработи късмета. Имаше още свободни места за полетите на „Делта“ до Синсинати, а при проверката чиновничката от бюрото откри две места в самолета, пътуващ от Синсинати за Чикаго, от които се бяха отказали в последния момент. Излизаше, че Рейчъл и Ели ще летят с Голдманови само до Синсинати, но все пак ще пристигнат в Чикаго само един час след тях.

„Всичко се урежда като по магия“ — помисли си Луис, когато затвори телефона и в отговор дочу гласа на Джъд: „То притежава мощ, която циклично се променя… страхувам се, че сега е във възходяща фаза…“

„О, върви по дяволите! — мислено изруга той Джъд. — През последните десет месеца бях принуден да свиквам с какви ли не страхотии, добри ми стари приятелю. И ако предварително ми бе казал дори половината от тях, положително щях да ти отговоря, че разумът ми няма да издържи на напрежението. Чудя се обаче дали да повярвам, че някакво си омагьосано парче земя може да въздейства от разстояние върху чиновничката от бюрото на аеролиниите? Боя се, че е невъзможно.“

— Трябва да приготвя багажа — каза Рейчъл, докато се опитваше да разчете разписанието на полетите, което Луис бе надраскал в бележника до телефона.

— Вземи само големия куфар — промълви Луис. Жена му го изгледа с широко отворени от изненада очи.

— Само един куфар за Ели и за мен? Шегуваш ли се?

— Добре, вземи й две пътнически чанти. Но не си прави труда да опаковаш дрехи, за един месец напред — посъветва я той, като си мислеше: „Още повече че много скоро ще се върнете в Лъдлоу.“ — Вземи онова, което ще ти трябва за седмица или най-много за десет дни. Ако ти потрябва нещо, винаги можеш да го купиш — нали имаш чекова книжка и кредитни карти.

— Но ние не можем да си позволим… — колебливо поде Рейчъл.

В сегашното си състояние Рейчъл като, че бе неспособна да взима решения; изглеждаше лесно уязвима и твърде несигурна. Луис си припомни как навремето го беше отрязала, като й спомена, че се кани да купува нова кола.

— Имам достатъчно пари — каза той.

— Ами…, ако се наложи, можем да използваме парите, които спестявахме за образованието на Гейдж. Очевидно ще са необходими един-два дни за закриване на сметката, а осребряването на боновете ще бъде възможно едва след седмица…

Лицето й помръкна и тя отново избухна в сълзи. Луис я прегърна и си помисли: „Колко е права. Мъката те завладява и нито за миг нямаш покой.“

— Моля те, Рейчъл, не плачи — промълви той.

Но тя естествено, продължи да ридае. Пък и какво друго й оставаше?

Докато Рейчъл опаковаше багажа в спалнята на горния етаж, телефонът иззвъня. Луис се хвърли към слушалката, убеден, че се обаждат от бюрото на „Делта“, за да съобщят, че е станала грешка и че няма свободни места за нито един полет. — „Знаех Си, че нещо подобно ще се случи — всичко вървеше прекалено гладко.“

Оказа се, че не се обажда чиновничката от „Делта“, а Ъруин Голдман.

— Ще повикам Рейчъл — побърза да каже Луис.

— Недей! — рече Голдман и замълча.

„Навярно седи в мотела и се чуди с какъв епитет да се обърне към теб.“

Когато Голдман отново проговори, гласът му изглеждаше напрегнат и смутен. Луис имаше усещането, че тъстът му произнася всяка дума с огромно усилие.

— Не ми трябва Рейчъл — исках да говоря с теб. Дори исках да ти се обадя и да ти се извиня за… за отвратителното си държание. Честно казано, и аз… самият исках да се извиня.

„Боже мой. Ъруин, колко си великодушен! Още малко и ще се подмокря от умиление!“

— Не е необходимо да се извиняваш — сухо и машинално отвърна Луис.

— Държах се безобразно — продължи Голдман и думите се изтръгнаха на сила от устните му, почти като кашлица. — Предложението ти Рейчъл и Ейлин да ни придружат в Чикаго ме накара да осъзная колко си благороден… и колко низко е било поведението ми.

Имаше нещо много познато в думите на Ъруин Голдман, нещо познато до болка…

Внезапно Луис се сети, какво и стисна устни, сякаш беше захапал лимон. Точно така реагираше Рейчъл (несъзнателно, разбира се), след като бе направила сцена и бе успяла да се наложи. В гласа й винаги звучеше разкаяние: „Съжалявам, че се държах толкова гадно“, след като „гадното“ й държание й бе помогнало да получи онова, което иска. Въпреки че гласът на Голдман не бе свеж и жизнерадостен като този на дъщеря му. в него се долавяха същите нотки: „Съжалявам, че се държах като мръсник“.

Старецът получаваше обратно дъщеря си и внучката си; те бягаха от Мейн в прегръдките на добрия Ъруин Голдман благодарение на любезното съдействие на компаниите „Делта“ и „Юнайтед“. Желанията му се бяха сбъднали, затова сега можеше да си позволи да е великодушен.

Голдман беше спечелил или поне така си мислеше, „Нека да забравим, че замахнах да те ударя над мъртвото тяло на сина ти, Луис; че те изритах, докато беше на земята; че съборих ковчега и нарочно, за да видиш (или да ти се стори, че виждаш) през открехнатия му капак ръката на мъртвото ти дете.“

„Може да ти прозвучи ужасно, Ъруин, дърт задник такъв, но единствената причина, поради която в момента не ти стискам палци да пукнеш, е, че смъртта ти би объркала плановете.“

— Няма значение, мистър Голдман — произнесе той с равен глас. — Боя се, че обстоятелствата накараха и двама ни да излезем от релсите.

— Не, има значение — натърти старецът и Луис беше принуден да признае, че обаждането на тъста му не е тактическа маневра; че думите му не означават фалшиво разкаяние, след като бе получил онова, което иска. Усети, че всеки момент Голдман ще се разплаче, треперещият му глас беше настоятелен. — Да, денят беше кошмарен… за всички нас — продължи Голдман. — И то по моя вина, по вина на стария, упорит идиот. Причиних страдание на дъщеря си в момент, когато имаше най-голяма нужда от помощта ми… причиних страдание и на теб, въпреки че навярно и ти си се нуждаел от подкрепа, Луис. Като научих, че ти си предложил това… след като аз ти казах онова… се почувствах като абсолютно нищожество. И навярно съм си точно такъв — едно нищожество и нищо повече.

На другия ден Луис разбира, че е бил пиян. Пияните не се изразяват по този начин.

„Господи, накарай го да престане да дрънка, защото иначе ще закрещя и ще проваля всичко.“

— Рейчъл може би ти е споменала, че имахме още една дъщеря…

— Зелда — отвърна Луис. — Да, говорила ми е за нея.

— Преживяхме нещо ужасно — произнесе Голдман с треперещия си глас. — Беше трудно за всички ни и особено за Рейчъл, защото бе останала сама, когато почина сестра й. За нас двамата с Дори също не беше лесно, жена ми за малко щеше да полудее…

На Луис му идваше да изкрещи: „А какво мислиш, че и е било на дъщеря ти? Нима смяташ, че децата не могат да изпадат в депресия? Оттогава са изминали двайсет години, а тя все още ужасно подскача при мисълта за смъртта. А ето че сега трябваше да се сблъска с нея. Мама му стара, цяло чудо е, че Рейчъл е тук, а не е на системи в болницата. Така че не ми говори какво сте преживели двамата с жена ти, мръсник такъв.“

— Откакто Зелда почина, ние с Дори… сякаш се вкопчихме в Рейчъл… стараехме се да й спестим всякакви неприятности… и да изкупим вината си. Чувствахме се виновни, заради болките в гърба…, които Рейчъл изпитваше години след смъртта на сестра й, за това, че не бяхме при нея точно когато е имала най-голяма нужда от нас.

Старецът се разплака. По дяволите, защо трябваше да плаче? Сълзите му трогнаха Луис, накараха го да забрави част от огромната омраза, която таеше в сърцето си. Трябваше да направи нещо, за да я раздуха отново. Насила си припомни, как Ъруин Голдман измъква от вътрешния джоб на смокинга си претъпкания портфейл…, но изведнъж забеляза на заден план силуета на Зелда, нескопосан призрак, изтегнат във вонящото легло, по мъртвешки бледото лице са изписани ярост и агония, ръцете й са свити като нокти на граблива птица. Призракът на семейство Голдман. Веуикият и Стуашен Оз.

— Моля ви — каза той. — Моля ви, мистър Голдман. Ъруин. Престанете. И без това допуснахме много грешки. Не бива да драматизираме нещата повече от необходимото, нали?

— Луис, сега съм убеден, че си добър човек и че съм те преценил погрешно. О, знам какво си мислиш, да не смяташ, че съм толкова тъп? Вярно е, че съм глупак, но не напълно. Мислиш си, че ти казвам всичко това, защото вече мога да си го позволя. Сигурно си казваш: „Дъртакът се размекна, защото получи онова, което искаше“, а едно време се опита да ме подкупи…, но Луис, кълна се…

— Достатъчно — тихо произнесе Луис. — Боя се, че не мога да издържам повече. Съгласен ли си, Ъруин? — сега и неговият глас трепереше.

— Добре — отвърна Голдман и въздъхна, както се стори на Луис, с облекчение. — Още веднъж те моля да ми простиш, въпреки че не си длъжен. Но знай, че се обадих само за да ти се извиня.

— Така да е — отвърна Луис и затвори очи. Главата му се пръскаше от болка. — Благодаря ти, Ъруин. Приемам извиненията.

— Аз трябва да ти благодаря — промълви старецът. — Действително съм ти страхотно задължен, че ни изпращаш Рейчъл и Ели. Може би така е най-добре и за двете. Ще ги посрещнем на аерогарата в Чикаго.

— Отлично — каза лекарят и изведнъж му хрумна обикновена, но същевременно налудничава идея. Ще забрави старата вражда… и ще остави Гейдж в гроба му в „Плезантвю“. Вместо да се опитва да отвори затръшнатата врата, ще сложи предпазната верижка, ще дръпне двете резета и ще изхвърли ключа. Ще направи онова, за което беше казал, че става в Лъдлоу: ще уреди всичко и ще вземе самолета за Чикаго. Навярно ще останат там през цялото лято, той, жена му и тяхната дъщеричка с нежно сърце. Ще посетят зоологическата градина и планетариума и ще плуват с лодка по езерото. Ща се изкачи заедно с Ели на върха на „Сиърс Тауър“ и ще й покаже плодородните, задрямали поля на Средния Запад, простиращи се под тях като шахматна дъска. Сетне, в средата на август, ще се върнат в дома си, който сега им се струва толкова тъжен и изпълнен със спомени за миналото и може би ще се помъчат да започнат отначало. Може би ще поставят на стана си нова нишка, защото тази, от която бе изтъкано сегашното съществуване на семейство Крийд, беше накъсана и окървавена.

Но нима не ще има чувството, че убива сина си? Че го убива за втори път?

Някакъв вътрешен глас му нашепна, че е на прав път, но той побърза да го заглуши, защото не искаше да го чува.

— А сега трябва да свършваме, Ъруин. Искам да се уверя, че Рейчъл е опаковала всичко необходимо, а след това да я накарам да си легне.

— Добре. Довиждане, Луис. И още веднъж бла…

„Мамицата му, ако още веднъж ми благодари, сигурно ще закрещя!“

— Довиждане, Ъруин — каза той и затвори телефона. Когато се качи в спалнята, завари Рейчъл сред купища дрехи. Върху двойното легло бяха нахвърляни блузи, по облегалките на столовете висяха сутиени, закачалки с панталони бяха окачени на дръжките на гардероба. Обувките бяха подредени под прозореца като войници. По всичко личеше, че Рейчъл стяга багажа бавно, но методично. Луис си помисли, че ще са й необходими най-малко три (или четири) куфара, но знаеше, че е безполезно да спори с нея. Вместо това се зае да събере разпръснатите вещи и да й помогне. Когато затвориха капака на последния куфар, (върху който Луис трябваше да седне, за да успее жена му да го заключи), Рейчъл каза:

— Луис, сигурен ли си, че не криеш нещо от мене?

— За Бога, скъпа, какво има да крия?

— Не знам — спокойно отвърна тя. — Затова питам.

— Какво си въобразяваш? Че ще изприпкам до най-близкия публичен дом или че ще започна работа в цирка?

— Не знам — повтори Рейчъл. — Но имам неприятното усещане, че се опитваш да се отървеш от нас.

— Що за абсурдна мисъл! — разпалено й възрази Луис, но вътрешно се вбеси. Дори и в такъв момент, не можеше да не изпита яд от факта, че жена му толкова лесно чете мислите му.

Рейчъл се помъчи да се усмихне.

— Никога не си умеел да лъжещ, Лу.

Той понечи да запротестира, но Рейчъл го прекъсна.

— Миналата нощ Ели сънувала, че си мъртъв. Чух я, че плаче и отидох да видя какво става. Прегърнах я и полежах два-три часа при нея, сетне се върнах в спалнята. Ели ми каза, че в съня си те видяла да седиш на масата в кухнята. Очите ти били отворени, но знаела, че си мъртъв. Каза още, че чула сирените на пожарните и усетила миризмата на изгоряло. Освен това, чула писъците на Стив Мастерсън.

Луис смутено я изгледа и след дълго мълчание промълви:

— Слушай, брат й умря онзи ден. Съвсем нормално е тя да сънува кошмари, свързани с други членове на семейството…

— Да, и аз така си казах. Но начина, по който тя разказваше съня си… подробностите… стори ми се, че изрече някакво предсказание…

Младата жена невесело се засмя и се опита да се пошегува.

— Може би видът ти предизвиква кошмарите й…

— Вероятно — отвърна лекарят.

Постара се гласът му да прозвучи нормално, въпреки че цялото му тяло настръхна. Усети, че косата му се изправя. „Стори ми се, че изрича някакво предсказание.“

— Ела да легнеш при мен — каза Рейчъл. — Въздействието на валиума премина, но не искам да взимам друг. Разбираш ли, че и мен ме е страх. Аз също сънувам кошмари…

— Какво сънуваш?

— Зелда — простичко отговори Рейчъл. — През всичките нощи, откак Гейдж умря, Зелда се появява пред очите ми веднага щом заспя. Казва ми, че идва да ме вземе и този път ще успее. Че двамата с Гейдж ще ме унищожат, защото съм ги оставила да умрат.

— Рейчъл, това е…

— Знам — само сън. Съвсем естествен за настоящия момент. Луис, прегърни ме и пропъди кошмарите.

Двамата лежаха притиснати един до друг в мрака.

— Рейчъл, будна ли си?

— Да.

— Искам да те питам нещо.

— Казвай.

Луис се поколеба — не искаше да й причинява повече болка, но непременно трябваше да научи истината.

— Спомняш ли си ужаса, който изживяхме, когато Гейдж беше на девет месеца? — най-сетне попита той.

— Разбира се, че си спомням. Защо?

Когато синът ми навърши девет месеца, Луис бе сериозно обезпокоен от големината на черепа му. Размерите му не отговаряха на тези, посочени в графиката на Бертерие, където по месеци се проследяваше нормалния растеж на главата на новороденото. Към четвъртия месец черепът на Гейдж имаше размери, които се доближаваха до горната граница, а след това продължи да се увеличава. Бебето държеше главата си изправена — противното би било сигурен признак за сериозно заболяване, но все пак Луис го заведе на преглед при Джордж Тардиф, който се смяташе за най-добрия невролог в целия Среден Запад. Рейчъл също се обезпокои и Луис бе принуден да й каже истината: страхуваше се Гейдж да не е хидроцефал. Рейчъл пребледня като платно, но запази самообладание.

— Мисля, че детето е напълно нормално — каза тя.

— Аз също — отвърна Луис. — Но не бива да се правим, че не виждаме, колко му е голяма главата, скъпа.

— Прав си. Не трябва да се самозалъгваме. Неврологът измери черепа на Гейдж и се намръщи, после насочи два пръста към очите на детето. Гейдж рязко се дръпна назад. Тардиф се усмихна, а Луис усети, как му олеква. Неврологът даде на детето топка. Малкият я подържа, после я изпусна. Тардиф я взе и затупка с нея по земята, като наблюдаваше очите на Гейдж. Малчуганът следеше с поглед движението на топката.

По-късно, когато седяха в кабинета му, Тардиф каза на Луис:

— Според мен, има петдесет процента вероятност синът ти да е хидроцефал, дори може би процентът е малко по-висок. Но дори да е така, заболяването не е в остра форма. Малкият е много жив. Чрез новия метод за изтегляне на излишната течност от черепа на пациента ще разрешим проблема…, ако наистина съществува такъв.

— Изтегляне на излишната течност? Но това означава операция на мозъка! — възкликна Луис.

— Много лека операция — уточни неврологът.

Луис бе проучил хирургическата интервенция, прилагана за лечение на хидроцефалията, скоро след като се бе усъмнил, че синът му страда от тази болест. Според него изтеглянето на течността от черепа съвсем не беше безопасно. Въпреки това, предпочете да не спори. Каза си, че трябва да е благодарен, че подобен метод изобщо съществува.

— Освен това, има голяма вероятност детето ви просто да има прекалено голяма глава за деветмесечно бебе — продължи неврологът. — Затова смятам, че е най-добре първо да го прегледаме на скенер. Съгласен ли сте?

Луис се съгласи.

Гейдж прекара нощта в болницата „Нашите милосърдни сестри“, а на сутринта му направиха пълна упойка и пъхнаха главата му в някакъв уред, приличен на огромна сушилня. Рейчъл и Луис седяха в чакалнята на долния етаж, а Ели прекара целия ден пред телевизора в дома на баба си и на дядо си, докато неуморно наблюдаваше епизоди от „Сизъмстрийт“, които Ъруин Голдман беше записал на неговото видео. Очакването се стори безкрайно на Луис. През дългите, тягостни часове, в главата му се въртяха различни мрачни картини: спиране на сърцето, предизвикано от пълната упойка, смърт по време на операцията, катастрофално умствено изоставане в резултат на същата, епилепсия, ослепяване и какво ли още не. Спомняше си, че си бе казал: „За по-големи подробности, свързани с нещастията, които могат да ви сполетят, обърнете се към участъковия лекар.“

Тардиф дойде в чакалнята едва към пет следобед. Носеше три пури. Тикна едната в устата на Луис, другата между устните на Рейчъл (която бе прекалено смаяна, за да протестира) и запази третата за себе си. Сетне провъзгласи:

— Детето е добре. Няма хидроцефалия.

— Дайте ми огънче — извика Рейчъл, като едновременно плачеше и се смееше. — Ще пуша тази гадост, докато се издрайфам!

Тардиф усмихнато запали пурите им. „Господ го е пазел за шосе 15, доктор Тардиф“ — помисли си сега Луис.

— Рейчъл, да предположим, че Гейдж наистина имаше хидроцефалия и операцията излезеше неуспешна… щеше ли да го обичаш както преди?

— Що за странен въпрос!

— Хайде отговори ми.

— Разбира се, че щях да го обичам независимо от всичко.

— Дори ако беше умствено изостанал?

— Да.

— Нямаше ли да го дадеш в приют?

— Не, не вярвам — бавно изрече Рейчъл. — Навярно с парите, които печелиш сега, бихме могли да го настаним в някое добро заведение…, но все си мисля, че никога не бих се разделила с него… Защо питаш?

— Непрекъснато си мисля за Зелда — каза Луис и отново се учуди на лекотата, с която изричаше правдоподобни лъжи. — Питам се дали още веднъж би издържала при подобни обстоятелства?

— Нямаше да е същото — отвърна Рейчъл. — Гейдж беше… с една дума — Гейдж си беше Гейдж. Той бе нашият син. Това променя всичко, Луис. Признавам, че сигурно щеше да ми е трудно, но… ти би ли искал да го изпратим в приют?

— Не.

— Да заспиваме, Луис.

— Прекрасна идея.

— Усещам, че може би сега ще заспя — прошепна Рейчъл. — Най-сетне ужасният ден свърши.

— Амин — промълви лекарят.

След няколко минути Рейчъл сънено каза:

— Прав си, Луис… само сънища и небивалици…

— Разбира се — отвърна той и я целуна по ухото. — А сега заспивай.

„Стори ми се, че изрича някакво предсказание.“

Дълго не можа да затвори очи, а преди да се унесе, през прозореца му надникна бледият лунен сърп.

43

На другата сутрин небето беше мрачно, но времето бе топло. Луис здравата се изпоти, докато предаде багажа и взе билетите на Рейчъл и на Ели. Истинско щастие бе да се занимава с нещо и да не мисли за последния път, когато беше изпратил семейството си в Чикаго — това бе първото и последно пътуване на Гейдж със самолет.

Ели изглеждаше отнесена и някак особена. Луис няколко пъти я погледна и забеляза, че е вперила поглед в него със странно въпросително изражение.

„Започваш да придобиваш комплекси на конспиратор, момичето ми.“

Ели не промълви нито дума, когато й съобщиха, че заминават за Чикаго, че първо отиват тя и мама и че може би ще останат там цялото лято, само продължи да гребе кашата си (какаова каша, разбира се). След закуска мълчаливо се качи в стаята си и облече дрехите, които Рейчъл й бе приготвил. Луис забеляза, че е взела със себе си снимката, на която вози Гейдж на шейната си. Малката се настани в един от дълбоките пластмасови столове в чакалнята, докато Луис чакаше на опашка за билетите, а високоговорителите бълваха информация за пристигащите и за излитащите самолети.

Съпрузите Голдман пристигнаха четирийсет минути преди излитането. Ъруин Голдман, издокаран в сиво кашмирено палто, изглеждаше елегантен и свеж въпреки необичайно високата температура и като, че не се беше изпотил. Дори Голдман седна при Рейчъл и при Ели, докато съпругът й отиде в бюрото на „Авис“, за да предаде ключовете на взетата под наем кола.

Луис и Ъруин Голдман отидоха при другите по едно и също време. Луис се опасяваше, че старецът отново ще разиграе сцена от пиеската „Сине мой! Сине мой!“, но този път му се размина. Голдман сковано се ръкува с него и промърмори някакъв поздрав. От време на време крадешком и смутено поглеждаше към зет си, което потвърждаваше подозренията, с които Луис се бе събудил тази сутрин: навярно снощи мистър Голдман е бил пиян до козирката.

Изкачиха се с ескалатора на горния етаж и мълчаливо седнаха в чакалнята. Дори Голдман нервно стискаше джобното издание на новия роман на Ерика Йонг, но така и не го отвори. Освен това, непрекъснато и тревожно поглеждаше към снимката, която Ели притискаше до гърдите си…

Луис предложи на дъщеря си да отидат до щанда за книги, за да й купи нещо за четене по време на пътуването. Изненадано забеляза, че Ели продължава да го наблюдава изпитателно. Погледът й не му се нравеше, дори го изнервяше.

— Нали ще се държиш прилично, докато гостуваш на баба и на дядо? — попита той, докато отиваха към книжарницата.

— Да — отвърна Ели и на свой ред попита: — Татко, ще ме арестуват ли от полицията? Анди Пасиока ми каза, че има специални полицаи, които залавят избягали от училище деца.

— Не се безпокой — отвърна Луис. — Ще уредя отсъствията ти с директора и наесен отново ще учиш там.

— Надявам се всичко да се оправи до есента — промълви момиченцето. — Никога не съм била в истинско училище, само в детската градина. Питам се какво ли правят децата в истинското училище? Навярно пишат домашни…

— Сигурен съм, че ще се справиш.

— Татко, още ли не можеш да понасяш дядо?

Луис зяпна от изненада.

— Откъде ти хрумна, че не мога…, че не харесвам дядо ти, Ели?

Малката сви рамене, сякаш темата не я интересуваше особено много.

— Винаги, когато говориш за него, изглеждаш скапано.

— Що за вулгарен език, Ели!

— Извинявай.

Тя отново го изгледа със странно проницателния си поглед и бавно се запъти към полиците с детска литература, където бяха подредени произведенията на Мърсър Майер и на Морис Сендак, на Ричард Скери и на Беатрикс Потър, както и на незабравимия доктор Зюс. „Ах, тия деца — помисли си Луис. — Всичко знаят. Как става тая работа? Възможно ли е пък да са чак толкова чувствителни? Какво знае Ели? Как й се отразява? Ели, какво се крие зад бледото ти личице? Изглеждаш скапано, когато споменаваш дядо. Господи!“

— Ще ми купиш ли тези двете, татко? — попита малката и му подаде томче от доктор Зюс и още едно, което Луис не беше виждал от детските си години: историята на малкия черен Самбо, чиито дрехи един хубав ден били откраднати от тигъра.

„Господи, мислех си, че отдавна са забравили за съществуването на тази книга“ — смаяно си помисли той и побърза да отговори:

— Разбира се, скъпа.

Двамата се наредиха на опашката пред касата.

— Всъщност ние с дядо ти се обичаме — обясни Луис и отново си спомни за историята за бебетата, намирани под зелев лист, разказвана от майка му, както и че си беше обещал — никога да не лъже децата си. Всъщност през последните дни се бе превърнал в изкусен лъжец, но сега нямаше време да размишлява по този въпрос.

— О, така ли! — възкликна Ели, сетне замълча. Мълчанието й го караше да се чувства неловко, затова каза:

— Как мислиш, ще прекараш ли хубаво в Чикаго?

— Не.

— Защо?

Малката изпитателно го изгледа, на лицето й отново бе изписано странното изражение.

— Защото се страхувам.

Луис сложи ръка върху главата й.

— От какво се страхуваш, скъпа? Не се боиш да летиш със самолет, нали?

— Не — отвърна Ели. — Страхувам се, но не знам точно от какво, татко. Знаеш ли, сънувах, че сме на погребението на Гейдж; когато служителят от бюрото отвори ковчега, той беше празен. После ми се стори, че съм вкъщи, погледнах към креватчето на Гейдж, но и то беше празно. Само че цялото беше изцапано с кал.

„Лазаре, стани.“

В този миг, за пръв път от месеци насам, Луис си припомни кошмара, който му се бе присънил след смъртта на Пасков; спомни си ужасяващия сън и как при събуждането си бе открил, че краката му са мръсни, а леглото — изцапано с кал и полепнали борови иглички.

Косъмчетата на тила му настръхнаха.

— Просто си сънувала кошмари — обърна се той към дъщеря си и гласът му прозвуча (поне в собствените му уши) напълно нормално. — Убеден съм, че скоро ще престанат.

— Иска ми се да дойдеш в Чикаго с нас или да останем при тебе — промълви момиченцето. — Моля те, татко, нека да останем. Не искам да отида при баба и при дядо… Искам само да се върна в училището. Съгласен ли си?

— Няма да сме разделени задълго, Ели — каза Луис. — Трябва да… (той преглътна)… имам още малко работа тук. След това веднага ще дойда при вас и тогава ще решим какво да правим.

Очакваше, че дъщеря му ще запротестира и ще прояви типичните за нея капризи. Навярно в момента щеше да ги посрещне с радост, защото щеше да се движи по познат терен и да се отърве от изпитателния й поглед, който го преследваше навсякъде. Но детето остана обвито в загадъчното си мълчание; личицето му беше бледо и сериозно. Навярно можеше да я поразпита още малко, но не смееше; вече му беше казала повече, отколкото му се искаше да чуе.

Скоро след като двамата се върнаха в чакалнята, по високоговорителя обявиха техния полет. Стиснали в ръка бордовите си карти, семейство Голдман, Рейчъл и Ели се наредиха на опашката от пътници, които излизаха от чакалнята. Луис прегърна жена си и продължително я целуна. Тя остана притисната към него още миг, сетне направи място на Ели. Луис вдигна момиченцето и го целуна по бузата. Ели сериозно и замислено го изгледа с големите си очи и промълви:

— Защо устните ти са толкова студени, татко?

— Не зная — отвърна Луис и се почувства още по-неловко. Остави малката на земята и каза: — Нали ще бъдеш послушна, тиквичке?

— Не искам да заминавам за Чикаго — тихо повтори Ели и гласът й почти беше заглушен от смеха и разговорите на останалите пътници. — Не искам и мама да заминава.

— Хайде, Ели, сигурен съм, че ще прекарате добре, ще видиш — произнесе баща й.

— Ти за нас не се тревожи. Но какво ще стане с теб? Какво ще стане с теб, татко?

Сега опашката започна да се движи по-бързо. Пътниците крачеха по рампата към Боинга. Рейчъл хвана за ръка Ели, но момиченцето се задърпа и забави движението на опашката. Очите й бяха приковани в лицето на баща й и той изведнъж си спомни колко бе нетърпелива при предишното си заминаване за Чикаго, как припряно повтаряше: „Хайде, хайде… хайде!“

— Татко?

— Тръгвай, Ели, моля те.

Рейчъл погледна към дъщеря си и за пръв път забеляза мрачното й и замислено изражение.

— Ели, какво ти е? — стреснато промълви тя и на Луис му се стори, че долавя страх в гласа й. — Задържаш опашката, скъпа.

Устните на момиченцето потръпнаха и побеляха. Сетне то покорно позволи на майка си да я поведе по рампата. Хвърли последен поглед към баща си — по лицето й беше изписан ужас. Престорено весело, Луис вдигна ръка за поздрав, но Ели не му отговори.

44

Когато Луис напусна терминала на Бангорските аеролинии, в главата му сякаш се спусна ледена завеса. Изведнъж осъзна, че наистина възнамерява да осъществи плановете си. Умът му, благодарение на който бе успял да завърши медицинския факултет, издържайки се от стипендията си и от мизерната заплата на Рейчъл, която работеше всеки ден от пет следобед до единайсет в някаква закусвалня, се нахвърли върху проблема и го раздроби на съставните му части, сякаш Луис отново се подготвяше за изпит — най-важният в живота му. Той възнамеряваше да го вземе с шест плюс и да получи поздравленията на изпитната комисия.

Качи се в комбито, премина моста над река Пенобскот и се отправи към Брюър, градче, разположено в близост до Бангор, на пътя към Ороно. Паркира колата на главната улица, точно срещу магазина за сечива на Уотсън.

— Мога ли да ви помогна? — попита продавачът.

— Надявам се — отговори Луис. — Трябва ми голямо фенерче, от квадратните, както и нещо да замаскирам светлината му.

Продавачът беше дребен и слаб човечец, с олисяло чело и с проницателни очички. Той се усмихна, но усмивката му беше безкрайно противна.

— Ще бракониерстваш, а, приятелче?

— Моля?

— Ще ходиш на лов за сърни довечера, нали?

— Грешиш — сериозно отвърна Луис. — Нямам разрешение за бракониерство.

Продавачът примигна, сетне се изсмя.

— С други думи — гледай си работата, а? Слушай, невъзможно е да засенчиш фенерчетата от този модел, най-добре да намериш парче кече и да пробиеш дупка в средата му. Така лъчът от фенерчето почти не се вижда.

— Много хитро — каза Луис. — Благодаря за идеята.

— Няма защо. Трябва ли ти още нещо?

— Да — кирка, гребло и лопата. Греблото да е с къса, а лопатата — с дълга дръжка. Освен това искам и здраво въже, дълго около три метра, чифт работни ръкавици и парче брезент с размери два на два.

— Разполагаме с всичко това — изчурулика продавачът.

— Налага ми се да копая септична яма — обясни Луис. — Изглежда, че съм нарушил общинския правилник, освен това някои от съседите ми са адски любопитни. Всъщност не съм сигурен дали няма да ме пипнат дори ако затъмня фенерчето, но все пак съм длъжен да опитам. Чака ме голяма глоба, ако ме заловят.

— Ох, горкичкият! — съчувствено възкликна продавачът. — И да не забравиш да си вземеш щипка за пране, за да запушиш носа си.

Луис учтиво се разсмя. Покупките му възлизаха на петдесет и осем долара и шейсет цента. Плати в брой.

Комбито се отваряше отгоре и Луис не смееше да се върне в Лъдлоу с лопатата, кирката и с греблото. Джъд се радваше на отлично зрение и на остър ум. Положително щеше да се досети какво е намислил приятелят му.

Внезапно му хрумна, че няма защо да отива в Лъдлоу. Върна се в Бангор по моста Чембърлейн и нае стая в „Хауърд Джонсън“ на „Одлин Роуд“. Отново избра хотел, който се намираше близо до летището и до гробището, където беше погребан сина му. Регистрира се под името Дий Дий Рамон и отново плати в брой.

Опита се да подремне, като си казваше, че има нужда от почивката, предвид тежката нощ, която го очакваше. Или, както пишеха във викторианските романи, предстоеше му „черна работа“, много работа и все „черна“, че щеше да му държи влага цял живот.

Но умът му отказваше да заспи.

Бе оставил портфейла си, монетите и ключовете на нощното шкафче; лежеше напълно облечен (беше свалил само обувките си) скръстил ръце на тила си, в безличното хотелско легло; на стената над него бе окачена безвкусна репродукция, изобразяваща живописно старо пристанище в Нова Англия, към живописния кей, на което бяха привързани живописни лодки. Странното усещане за студенина не го напускаше; чувстваше се напълно изолиран от семейството си, от работата си, от познатата среда. Стаята, в която лежеше, можеше да се намира в който и да е мотел от веригата на „Хауърд Джонсън“ по света — в Сан Диего, в Дъблин, в Бангкок или на Вирджинските острови. Все едно, че се намираше в празно пространство; само от време на време през ума му минаваше една и съща странна мисъл: много преди да съзре познатите места и лица, ще види сина си.

Непрекъснато си приповтаряше предварително начертания план. Преценяваше всички възможности и търсеше слаби места. При това отлично разбираше, че се движи върху тясна греда, прехвърлена над бездната на безумието. Усещаше, че е на границата на лудостта, тя го обгръщаше изцяло, сякаш пърхаше около него с крилете на златооки бухали, отправили се на нощен лов.

Дочу отдалеч гласа на Том Ръш: „О, смърт, ръцете ти студени… се вкопчват в моите колене… ти връхлетя отнасяйки любимо същество… кога ще дойде моят ред?“

Лудост. Лудостта го преследваше, дебнеше го, опитваше се да го завладее.

Луис се вкопчи в последните остатъци от здравия си разум, които му служеха като прът за балансиране докато се движеше над зейналата бездна и се залови точка по точка да обмисля плана си.

Тази вечер, около единайсет часа, ще разкопае гроба на сина си; с въжето ще измъкне ковчега; ще извади тялото на Гейдж, ще го увие в брезента и ще го сложи в багажника на комбито. Ще върне ковчега в дупката и ще я запълни с пръст. Сетне ще отиде с колата до Лъдлоу, ще извади трупа на Гейдж от багажника… и ще се поразходи. Да, ще се поразходи из гората.

В случай, че синът му възкръсне, пред него се разкриваха две възможности. Едната бе, Гейдж да се завърне като нормално дете, с малко забавени реакции или дори умствено изостанало, но все пак да си бъде неговият син, синът на Рейчъл и братът на Ели. (Дори и за миг не смееше да се надява, че Гейдж ще се върне непроменен. Но в края на краищата и това не бе съвсем невъзможно, нали?)

Втората възможност бе да създаде някакво чудовище, което се появява от гората зад къщата. Луис вече бе свикнал да приема свръхестественото като нормално, тъй че дори не трепна при мисълта за чудовище, за дяволски изчадия от отвъдния свят, които при възкресяването се вселяват в тялото на Гейдж, напуснато от истинската му душа.

Каквото и да се случи, двамата със сина му ще бъдат сами… Той ще…

Ще поставя диагнозата.

Да, точно така ще постъпи — точно така. Това бе единствената, възможност.

„Ще поставя диагноза не само върху физическото му, но и върху душевното му състояние. Ще взема предвид травмата, нанесена му от нещастния случай, който той може би си спомня или е изтрит от паметта му. Имайки предвид онова, което се случи с Чърч, трябва да очаквам, че синът ми ще прояви по-леки или по-сериозни симптоми на умствено изоставане. Въз основа на наблюденията, извършени в периода от двайсет и четири до седемдесет и два часа, ще преценя дали Гейдж отново може да се завърне сред близките си. Ако пораженията върху мозъка му са прекалено сериозни или след съживяването си той се превърне в зловещо същество, подобно на Тими Батерман, ще го убия.“

Луис откри, че бе намислил с подробности как ще постъпи и в двата случая.

Като лекар, много лесно ще умъртви Гейдж, ако в тялото му се е вселило някакво дяволско същество. Няма да се трогне от неговите молби, няма да се поддаде на никакви хитрини. Ще убие сина си все едно, че е плъх — преносител на чума. Не е необходимо да превръща случилото се в мелодрама. Една разтворена таблетка, или две-три, ако се наложи. Или пък инжекция — в чантата му винаги има морфин. Следващата нощ ще върне тленните останки на сина си в „Плезантвю“ и отново ще ги зарови, надявайки се, че и този път ще има късмет („още не знаеш дали щастието ще ти се усмихне първия път“ — напомни си той). Беше обмислял за по-лесно и по-безопасно да погребе Гейдж в Гробището за домашни любимци, но накрая, поради една или друга причина, се отказа. Първо, защото имаше опасност след пет, десет или дори двайсет години някое дете да разкопае земята, за да погребе любимото си животно и ненадейно да се натъкне на костите на Гейдж. Но имаше и още една причина — простичка, но решаваща — гробището за животни можеше да се окаже… прекалено близо.

След като отново зарови тялото на сина си, ще вземе първия самолет за Чикаго. Естествено, Рейчъл и Ели никога няма да научат за неуспешния му експеримент.

Сетне обмисли втората хипотеза, която изпълненото му с бащинска любов сърце копнееше да се окаже вярна: след завършване на изпитателния срок, двамата с Гейдж ще напуснат къщата, за предпочитане през нощта. Луис ще вземе със себе си всички необходими документи и никога вече няма да се завърне в Лъдлоу. Ще прекарат нощта в някой мотел, може би в същия, в който се намира сега.

На другата сутрин ще изтегли всичките си пари от банката и ще ги смени срещу пътнически чекове на „Американ Експрес“. („Не напускайте дома си без кредитни карти «Американ Експрес». Особено ако с вас е и възкръсналият ви син“ — помисли си той и се изкикоти). Двамата с Гейдж ще вземат самолета и ще отлетят някъде далеч, най-вероятно — във Флорида. Оттам ще телефонира на Рейчъл, ще й съобщи къде се намира и ще й нареди двете с Ели да вземат първия самолет, без да съобщава никакви подробности на родителите си. Беше сигурен, че ще успее да я убеди. „Не задавай никакви въпроси, Рейчъл. Елате при мен, това е всичко. И то незабавно!“

Ще й каже в кой хотел е отседнал (или по-точно, къде са отседнали).

Рейчъл и Ели ще пристигнат с взета под наем кола. Ще почукат на вратата на хотелската стая, а той ще им отвори, придружаван от Гейдж. Гейдж може би ще бъде облечен с бански гащета.

След това…

Не смееше да разсъждава какво ще стане после; вместо това започна да обмисля плана си от самото начало. Ако всичко върви според предвижданията, навярно ще се наложи да снабди с фалшиви паспорти цялото семейство, за да не бъдат открити от детективите, наети от Ъруин Голдман. Надяваше се, че лесно ще уреди подправените документи.

В обърканото му съзнание изплува денят, когато бе пристигнал в Лъдлоу уморен, нервен и паникьосан и си бе представил, че ще избяга във Флорида и ще започне работа като санитар в Дисниленд. Сега вече подобна идея не му изглеждаше чак толкова невероятна. Представи си, как облечен в бяла престилка, прави изкуствено дишане на някаква бременна жена, която имала глупостта да направи обиколка на Вълшебната планина и припаднала. Дочу гласа си, който казваше: „Отдръпнете се. Отдръпнете се. Дайте й въздух.“ Непознатата отваря очи и признателно му се усмихва.

Докато във въображението му се редяха прекрасни химери, Луис се унесе. Спеше, когато дъщеря му изпищя и се събуди от кошмар, населен със същества с грабливи ръце и с тъпи, но безмилостни очи точно когато самолетът се намираше над Ниагарския водопад; спеше, когато стюардесата се спусна да провери какво се е случило; спеше, когато напълно сломената и безпомощна Рейчъл се опита да успокои дъщеря си, която непрекъснато повтаряше: „Гейдж е! Мамо, Гейдж е! Гейдж е жив! Взел е скалпела от чантата на татко! Не му позволявай да ме убие! Не му позволявай да убие татко!“

Спеше, когато Ели най-сетне се успокои и с широко отворени и пресъхнали от сълзи очи се притисна до гърдите на майка си. Спеше и докато Дори Голдман си помисли колко зле се е отразило на Ели ужасното преживяване и колко поведението й напомня това на Рейчъл след смъртта на Зелда.

Луис спа чак до пет без петнайсет. Когато се събуди, забеляза, че слънцето клони към залез.

„Чака ме черна работа“ — ни в клин ни в ръкав си помисли той и стана от леглото.

45

Когато в три и десет местно време полет 419 на „Юнайтед Еърлайнс“ се приземи на летището „О’Хеър“ и всички пътници се отправиха към изхода, Ели Крийд беше на границата на истерията, а Рейчъл бе обзета от паника. Не беше чувствала толкова остро нуждата от присъствието на Луис от времето, когато бе завела сама децата в „Макдоналдс“ и Гейдж се беше задавил от шепа пържени картофи.

Ако леко докоснеха Ели по рамото, тя подскачаше и стреснато се оглеждаше с огромните си, изплашени очи, цялото й тяло непрекъснато потръпваше, сякаш бе заредено с електричество. Кошмарът, който бе сънувала по време на полета беше ужасяващ, но Рейчъл не знаеше как да реагира на сегашното й поведение.

Когато влизаше в аерогарата, Ели се препъна и падна. Остана неподвижна на килима върху мокета, заобикаляна от пътниците, (някои я поглеждаха със съчувствие и извръщаха очи, защото бързаха да се прехвърлят на друг самолет) докато Рейчъл се наведе, помогна й да стане и я взе в прегръдките си.

— Ели, какво ти е? — попита тя, но момиченцето не отговори.

Прекосиха салона по посока на въртележките с багажа и Рейчъл видя родителите си, които ги очакваха. Тя махна със свободната си ръка, за да привлече вниманието им и те се приближиха.

— Казаха ни да не ви чакаме на изхода — обясни Дори. — Затова си помислихме, че… Рейчъл, какво й е на Ели?

— Боя се, че не е добре.

— Има ли наблизо тоалетна, мамо? Повръща ми се.

— Господи! — отчаяно възкликна Рейчъл.

Хвана дъщеря си за ръка и бързо се отправи към тоалетната, която се намираше в другия край на салона.

— Рейчъл, искаш ли да дойда с вас? — провикна се след нея Дори.

— Не, не. По-добре прибери куфарите, знаеш как изглеждат. Сами ще се оправим.

За щастие дамската тоалетна беше празна. Рейчъл поведе дъщеря си към една от трите кабинки, като ровеше из портмонето си за монета от десет цента. Изведнъж с облекчение забеляза, че ключалките им са счупени. Под едната беше написано с флумастер: „Жените също трябва да пикаят сексистки15 свине такива.“

Рейчъл побърза да отвори вратата; Ели вече стенеше и се държеше за корема. Тя приклекна пред чинията на тоалетната и се опита да повърне, но не можа. Стомашните й спазми явно се дължаха на нервно изтощение.

Когато Ели прошепна, че се чувства малко по-добре, майка й я заведе до умивалника и изми лицето й. Малката беше бледа като платно, под очите й имаше големи тъмни кръгове.

— Ели, какво има? Няма ли да ми обясниш?

— Не зная точно — отговори дъщеря й. — Почувствах го още, когато татко ми съобщи за заминаването в Чикаго. Усетих, че нещо не е в ред с него.

„Луис, какво криеш от нас? Сигурна съм, че не казваш истината. Дори Ели го почувства.“

Внезапно Рейчъл осъзна, че през целия ден се е чувствала ужасно нервна и напрегната, сякаш е очаквала да се случи нещо лошо. Обикновено ставаше раздразнителна два-три дни преди да й дойде менструацията, готова да се разсмее, да избухне в сълзи или да получи страхотна мигрена, която профучаваше през главата й като експрес и изчезваше като по магия след три часа. И сега се чувстваше по същия начин.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се тя към изображението на дъщеря си, отразено в огледалото на тоалетната. — Скъпа, какво може да се случи на баща ти?

— Не зная — отвърна Ели. Сънувах, че с него става нещо лошо. Свързано беше с Гейдж. Или може би с Чърч. Вече не си спомням. Не зная.

— Ели, кажи ми какво сънува?

— Сънувах че се намирам в Гробището за домашни любимци — отвърна момиченцето. — Паксков ме заведе там. Каза, че и татко ще дойде и че ще се случи нещо ужасно.

— Паксков? — повтори Рейчъл и без да знае защо, се скова от страх. Що за име бе това и защо й се виждаше познато? Струваше й се, че го е чувала и преди — това или някакво подобно име, — но за нищо на света не можеше да си спомни при какви обстоятелства.

— Сънувала си, че човек, на има Паксков те завел в Гробището за домашни любимци?

— Да, непознатият ми каза, че се нарича така. Освен това… — очите й внезапно се разшириха.

— Какво, Ели? Каза ли ти още нещо?

— Да — че е изпратен да ни предупреди, но няма право да се намесва. Каза ми още, че е … не зная точно… че е близо до татко, защото били заедно, когато душата му е из… из… не си спомням точната дума — изплака тя.

— Скъпа — каза Рейчъл, — навярно си сънувала Гробището за домашни любимци, защото все още мислиш за Гейдж. Сигурна съм, че баща ти е добре. По-добре ли си сега?

— Не — прошепна Ейлин. — Страх ме е. А ти страхуваш ли се, мамо?

— Не, разбира се — запротестира Рейчъл и подсили думите си с енергично поклащане на глава и с усмивка.

Но всъщност се страхуваше, страхуваше се до смърт и непрекъснато се опитваше да си спомни откъде й е познато името Пасков. Имаше чувството, че е чувала да го произнасят при ужасяващи обстоятелства, преди месеци или преди дори години и това чувство я изнервяше.

Усети, че в гърдите й се образува балон, който непрекъснато увеличава размерите си и скоро ще се пръсне. Щеше да се случи нещо страшно и тя беше длъжна да го предотврати. На всяка цена. Но какво? Какво по-точно?

— Сигурна съм, че всичко е наред — промълви тя. — Искаш ли да се върнем при баба и при дядо?

— Да — безжизнено произнесе Ели.

Вратата се отвори и в тоалетната влезе някаква пуерториканка, която водеше със себе си момченце и го гълчеше.

Върху предната част на бермудите му се виждаше голямо мокро петно. При вида на момченцето, сърцето на Рейчъл се сви, защото й напомни за Гейдж. Наново обзелата я мъка й подейства като инжекция с новокаин и успокои нервите й.

— Да вървим — обърна се тя към дъщеря си. — Ще се обадим на баща ти веднага щом отидем у баба и дядо.

— Носеше спортни гащета — внезапно промълви Ели.

— Кой, скъпа?

— Пасков — отвърна Ели. — Сънувах, че носи червени спортни гащета.

Думите на Ели отново накараха Рейчъл да се замисли откъде познава това име и за миг тя усети вледеняващ страх…, който след миг премина.

Тълпа пътници преграждаше пътя им към въртележката с багажа; Рейчъл виждаше само тиролската шапка с перо на баща си. Обърна се и забеляза, че Дори Голдман й маха с ръка. Седеше на пейката до стената и им беше запазила две места.

— Как се чувстваш, миличка? — попита Дори.

— Малко по-добре — отговори Ели. — Мамо…

Тя се обърна към Рейчъл и занемя. Майка й седеше изправена като свещ, притиснала ръка към устата си, лицето й беше побледняло. Беше си спомнила. Обяснението се бе стоварило върху нея със страшна сила. Естествено, трябваше веднага да се досети, но подсъзнателно се бе опитвала да подтисне страшната мисъл. Напълно логично, нали?

— Мамо?

Младата жена бавно обърна глава към дъщеря си и Ели чу как изпукаха вратните й жили. Рейчъл свали ръката си от устата и попита:

— Онзи мъж, когото сънува, каза ли ти първото си име, Ели?

— Мамо, какво ти…

— Каза ли ти първото си име?

Дори стреснато изгледа дъщеря си и внучката си, сякаш се питаше дали са полудели.

— Каза ми го, но не мога да си го спомня… мамо, болиии меее…

Рейчъл внезапно забеляза, че свободната й ръка се е впила като белезници в китката на дъщеря й.

— Да не е било Виктор?

Ели хлъцна от изненада.

— Точно така, Виктор — извика тя. — Каза ми, че се нарича Виктор! Мамо, да не би и ти да си го сънувала?

— Презимето му не е Паксков, а Пасков — промълви Рейчъл.

— Да, нали ти казах — Паксков.

— Рейчъл, какво има? — намеси се Дори, взе свободната ръка на дъщеря си и потръпна от студенината й. — Какво става с Ели?

— Нищо й няма на Ели — отговори младата жена. — Боя се, че Луис не е добре. Или че ще му се случи нещо много страшно. Стой при Ели, мамо. Трябва да се обадя вкъщи.

Тя стана и се отправи към телефонните кабини, намиращи се в противоположната страна на залата, докато машинално търсеше в портмонето си монета от двайсет и пет цента. Пусна монетата в отвора, набра нулата и поиска да говори за сметка на отсрещната страна. Но нямаше кой да поеме поръчката. Телефонът в Лъдлоу даваше свободен сигнал.

— Ще позвъните ли по-късно? — попита телефонистката.

— Да — отвърна Рейчъл, окачи слушалката и остана в кабинката, втренчила празен поглед в телефона.

„Каза, че е изпратен да ни предупреди, но няма право да се намесва. Каза ми още, че е…, че е близо до татко, защото били заедно, когато душата му из… не си спомням точната дума.“

— Излетяла от тялото — прошепна Рейчъл и пръстите й се впиха в ръчната й чанта. — Господи, нима това искаше да каже Ели?

Опита се да събере мислите си, да ги подреди. Ставаше нещо странно и явно обяснението му не можеше да се търси единствено в мъката им, породена от смъртта на Гейдж, нито в прибързаното им заминаване за Чикаго, което повече приличаше на бягство.

Какво знаеше Ели за младежа, умрял в лечебницата през първия работен ден на Луис?

„Нищо — неумолимо отвърна разумът й. — Ти запази в тайна случилото се, точно както се опитваше да скриеш от нея фактите, свързани със смъртта — дори с възможната смърт на котарака й. Спомни си идиотския спор с Луис през същия ден. Да, скри всичко от дъщеря си, защото се страхуваше, както се страхуваш в момента. Младежът се казваше Пасков. Виктор Пасков. Помислила ли си колко сериозно е положението, Рейчъл? Има ли още надежда? Не е ли вече прекалено късно? О, Господи, само ако знаех какво става!“

Ръцете й трепереха толкова силно, че на два пъти не успя да пусне монетата в отвора на телефона. Този път поиска да я свържат с амбулаторията на университета в Ороно. Обади се мис Чарлтън и по гласа и Рейчъл разбра, че е леко озадачена. Не, не е била виждала доктор Крийд тази сутрин и щяла да се изненада, ако днес дойдел на работа. След като даде подробни обяснения на Рейчъл, медицинската сестра отново й изказа съболезнованията си. Младата жена й благодари и й каза да помоли Луис спешно да телефонира в дома на родителите й, ако случайно се яви на работа. Да, той знае номера, отговори тя на въпроса на Чарлтън и изпита неудобство да съобщи на главната сестра (която безсъмнено се досещаше — Рейчъл имаше чувството, че Джоан Чарлтън не е от хората, които пропускат подобни подробности), че домът на родителите й се намирана две хиляди километра от Лъдлоу.

Закачи слушалката с треперещи ръце и усети, че лицето й гори.

„Отнякъде е дочула името Пасков, това е всичко. Господи, детето не живее в стъклена клетка като… като хамстер, или някакво друго животинче. Може би са съобщили за него по радиото или името му е било споменато от някой неин съученик и паметта и автоматично го е съхранила? Какво от това, че Ели не успя да произнесе «излетяла» — това не означава нищо, освен, че подсъзнанието наистина прилича на лепкава хартиена лента, с която ловят мухи.“

Спомни си обясненията на един от преподавателите по психология в колежа. Според него, при подходящи условия, мозъците на обикновените хора са в състояние да запаметят и да изредят имената на всички хора, с които са се запознали, храните, които са консумирали и какви са били атмосферните условия през всеки един ден на тяхното съществуване. Преподавателят подкрепяше невероятната си хипотеза, като твърдеше, че човешкият мозък представлява компютър с огромно количество запаметяващи клетки — не просто шестнайсет хиляди или трийсет и две хиляди, нито дори шейсет и четири хиляди, а милиарди — и че никой не е в състояние да прецени точното количество информация, която „органичните“ чипове са способни да съхранят. Във всеки случай, поради големия им брой отпада необходимостта част от тях да се изтриват, за да бъде записана нова информация. Всъщност човешкият разум от време на време изключва някои от тях, за да ги предпази от препълване с информация, което може да застраши душевното здраве на човека. Преподавателят обичаше да казва: „Навярно няма да си спомните къде сте си оставили чорапите, ако цялото съдържание на «Енциклопедия Британика» е съхранено в два или три намиращи се в съседство чипове“. Учениците винаги се чувстваха задължени да се засмеят на образното му сравнение.

„Но сега не се намираш в час по психология, в осветената с неонови лампи класна стая, където на черната дъска са написани термини от психологията, които действат успокояващо и пред които се перчи някой умник — преподавател, опитвайки се да запълни със странните си теории оставащите петнайсет минути от часа. Става нещо страшно и ти отлично го знаеш, усещаш го. Нямам представа какво общо има с Пасков, с Гейдж или с Чърч, но зная, че се отнася за Луис. Какво е то? Нима…“

Мисълта, която й хрумна, накара кръвта й да се вледени. Отново откачи телефонната слушалка и взе монета от жлеба за връщане. Какво, ако Луис е намислил да се самоубие? Може би заради това побърза да се отърве от тях и почти насила ги качи на самолета за Чикаго. Да не би Ели да е имала… о, по дяволите психологията! Да не би да е имала някакво видение?

Този път даде на операторката номера на Джъд Крендъл. Телефонът иззвъня пет… шест… седем пъти. Рейчъл точно се канеше да затвори, когато дочу задъхания глас на стареца.

— ’ло?

— Джъд! Джъд, обаж…

— Един момент, госпожо — прекъсна я телефонистката. — Приемате ли разговор за ваша сметка от мисис Луис Крийд?

— А-ха — отвърна Джъд.

— Извинете, сър — да, или не?

— Тъй ми се струва — произнесе старецът.

Настъпи тишина — явно на операторката й бе нужно време да преведе идиотския му израз, характерен за янките, на обикновен американски език. Сетне все още със съмнение произнесе:

— Благодаря. Говорете, госпожо.

— Джъд, виждал ли си днес Луис?

— Днес ли? Май че не съм. Сутринта ходих за провизии в Брюър, а целия следобед работих в градината зад къщата. Защо питаш?

— О, навярно се безпокоя напразно. Ели сънува някакъв кошмар в самолета, затова исках да чуя как се чувства Луис и да я успокоя.

— В самолета ли? — изведнъж в гласа на стареца прозвуча тревога. — Откъде се обаждаш, Рейчъл?

— От Чикаго. Двете с Ели току-що пристигнахме. Ще останем известно време при родителите ми.

— Луис не е ли с вас?

— Ще пристигне в края на седмицата — отвърна Рейчъл и с мъка овладя гласа си да не се разтрепери. Имаше нещо в тона на Джъд, което не й се нравеше.

— Той ли предложи да заминете?

— Всъщност… да. Джъд, какво има? Нещо не е наред, нали? И ти знаеш какво.

— По-добре ми разкажи съня на Ели — след дълго мълчание промълви Джъд. — Рейчъл, побързай.

46

Когато затвори телефона, Джъд наметна палтото си (небето се бе покрило с облаци и беше задухал силен вятър) и излезе. Преди да пресече шосето, внимателно се огледа, за да се убеди, че не идва камион. Дяволските камиони бяха причинили нещастието. Проклети да бъдат!

Само дето вината не беше в камионите.

Усещаше странната притегателна сила на Гробището за животни и на тайнственото гробище зад преградата от мъртви дървета. Досега шепотът им напомняше приспивна песен, действаща успокояващо и същевременно завладяващо, а сега беше по-тих и зловещ — в него се долавяха мрачни и заплашителни нотки. „Стой настрана, старче!“

Но Джъд нямаше да стои настрана, защото бе отговорен за случилото се.

Забеляза, че комбито на Луие не е в гаража. Опита се да отвори задната врата на къщата и установи, че не е заключена.

— Луис? — извика той. Отлично знаеше, че никой няма да му отговори, но му се искаше да наруши злокобната тишина, която цареше в къщата.

Да-а, старостта започваше да му пречи: през повечето време усещаше, че крайниците му са странно натежали и като че му пречат, а след два часа работа в градината изпитваше страхотни болки в гърба и имаше чувството, че в бедрото му се е впил свредел.

Залови се методично да тършува из къщата, търсейки издайнически следи. „Вижте най-стария крадец на света“ — невесело си помисли той и продължи работата си. Не откри нищо, което сериозно да го разтревожи: кашони с играчки, непредадени на Армията на спасението, дрехи за момченце, скрити зад вратата, в някой шкаф или под леглото… или още по-страшно — креватче, отново поставено в стаята на Гейдж. Не откри нищо от онова, което търсеше, но все пак имаше неприятното усещане, че празната къща го дебне… сякаш очаква да бъде напълнена с…

„Може би трябва да прескоча до «Плезантвю» и да проверя дали става нещо нередно. Възможно е дори да налетя на Луис Крийд и да го поканя на вечеря.“

Но той знаеше, че опасността не се крие в гробището в Бангор, а го дебне в тази къща и в околностите й.

Джъд излезе и се върна вкъщи. Извади от хладилника опаковка с шест бири и я занесе в хола. Настани се до прозореца, който гледаше към къщата на семейство Крийд, отвори кутия бира и запали цигара. Часовете минаваха бавно и както често се случваше през последните години, в ума му закръжиха откъслечни спомени от миналото. Ако по чудо прочетеше мислите на Рейчъл отпреди няколко часа, навярно щеше да й каже, че теорията на преподавателя по психология безсъмнено е вярна, но че с напредването на възрастта, способността на разума да изключва маловажната информация намалява, както същевременно се влошава функцията на другите органи на тялото; човек започва да си припомня с поразяваща яснота събития и лица. Избледнелите образи отново приемат предишните си контури и цветове, отдавна забравените гласове вече не са глухи и далечни, а звучат с истинския си тембър. Но според него, това объркване на мозъчната дейност не бе причинено от препълване на информация. Навярно би казал на преподавателя по психология, че подобно явление е просто признак на старческо оглупяване.

Отново си припомни Ханарати, бика на Зак Макгъвърн, кръвясалите му очи и начина, по който се нахвърляше върху всичко, което се движи. Нападаше дори дърветата, когато листата им се полюшваха от полъха на вятъра. По времето, когато Зак най-сетне вдигна ръце, Ханарати бе обезобразил дървената ограда около пасището, където беше затворен. Рогата му бяха нацепени, а главата — окървавена. Когато Зак уби бика, целият трепереше от страх — точно както Джъд в момента.

Старецът пушеше и от време на време отпиваше от бирата си. Смрачи се, но той не запали лампата. Само огънчето от цигарата му проблясваше в тъмнината. Седеше, пиеше бира и не изпускаше от погледа си алеята, която водеше към дома на Луис. Веднага щом приятелят му се прибере (независимо къде е бил), Джъд ще пресече шосето и ще си поговори с него. На всяка цена трябва да се увери, че Луис не възнамерява да извърши някоя глупост.

През цялото време усещаше странното, морбидно привличане на проклетото гробище. То го обгръщаше като огромни, невидими пипала, протягащи се от хълма, осеян с разпадащи се скали и с каменни надгробни пирамиди. Отново дочу заплашителния глас:

„Стой настрана старче! Стой настрана или дълбоко ще съжаляваш.“ Стори му се, че гласът го обгръща като тънка струйка мъгла, внезапно появили се от дълбините на разкопан гроб.

Опита се да го заглуши и отчасти успя. Седеше, пушеше, пиеше бира. И чакаше.

47

Докато Джъд Крендъл седеше в люлеещия се стол с кожена облегалка и се взираше през големия прозорец, и докато Рейчъл и Ели пътуваха по магистралата към дома на Голдманови (Рейчъл непрекъснато си гризеше ноктите, защото не можеше да се отърси от натрапчивия си страх, а Ели седеше бледа и неподвижна), Луис си поръча вечеря в ресторанта на „Хауърд Джонсън“.

Храната беше изобилна и безвкусна — точно от каквото се нуждаеше тялото му. Навън вече се бе стъмнило. Фаровете на преминаващите коли пробождаха мрака като пръсти. Луис упорито се тъпчеше. Пържола. Печени картофи. Гарнитура от фасул, чийто ярко зелен цвят положително не беше естествен. Парче ябълков сладкиш, върху който бе поставена топка топящ се сладолед. Луис се бе настанил на ъглова маса, откъдето можеше да наблюдава всички посетители в ресторанта. Питаше се дали ще види някой свой познат, всъщност до известна степен дори желаеше това да се случи. Срещата ще доведе до неизбежните въпроси: „Къде е Рейчъл? Какво правиш тук? Какво става с тебе?“ — а въпросите положително ще създадат усложнения, но може би Луис искаше точно това. Някакво спасение, някакъв изход, начин да избегне извършването на онова, което беше намислил.

Действително, в момента, когато довършваше ябълковия си сладкиш и пиеше втората си чаша кафе, в ресторанта влезе семейство, което познаваше: Роб Гринел, лекар от Бангор и очарователната му съпруга, Барбара. Луис беше сигурен, че ще го забележат, седнал на единична маса в полупразния ресторант, но келнерката ги поведе към сепаретата в противоположната страна на залата и той ги загуби от поглед. От време на време съглеждаше само преждевременно побелялата коса на Роб Гринел.

Сервитьорката му донесе сметката. Той я разписа, като надраска номера на стаята си под подписа, сетне напусна ресторанта през страничната врата.

Навън вятърът бе прераснал в ураган, който изпълваше въздуха с равномерно бучене и караше електрическите жици да вибрират като обтегнати струни. Луис вдигна очи към небето. Не видя нито една звезда, но усети невидимото присъствие на лудо препускащите облаци. Постоя на тротоара, пъхнал ръце в джобовете си, обърнал лицето си срещу вятъра. Сетне се обърна и влезе в хотела, качи се в стаята си и пусна телевизора. Беше прекалено рано, за да се залови за работа, а ураганният вятър, който изглеждаше способен на всякакви изненади, го изнервяше.

Остана пред телевизора четири часа и изгледа един след друг осем половинчасови комедийни филма. Отдавна не бе гледал толкова дълго телевизия. Хрумна му, че всички актриси, които играеха главните роли в отделните епизоди, приличат на жени, които той и съучениците му от гимназията наричаха „куродървици“.

В Чикаго, Дори Голдман извиваше:

— Да се върнеш в Лъдлоу? Скъпа, защо искаш да се върнеш в Лъдлоу? Та нали току-що пристигаш оттам?

В Лъдлоу, Джъд Крендъл седеше неподвижно до големия прозорец, пушеше, отпиваше от бирата си, мислено прелистваше страниците на своя албум със спомени от миналото и чакаше завръщането на Луис. Казваше си, че рано или късно приятелят му ще се прибере у дома, също като кучето Ласи от онзи стар филм. Имаше и други пътеки към Гробището за домашни любимци, но Луис не ги знаеше. Ако наистина възнамеряваше да отиде там, пътят му започваше от собствената му градина.

Луис не подозираше какво става в Лъдлоу и в Чикаго; събитията там напомняха снаряди, които се носеха не към него, а, според балистичните изчисления — към мястото, където би трябвало да бъде. Ето защо той продължи да седи и да се взира в телевизора. Не беше гледал нито един епизод от тези сериали, но бе чувал да говорят за тях. В основата на сценария им бяха залегнали всички възможни семейни ситуации: чернокожо семейство, бяло семейство, семейство богаташи, които осиновяват някакво хлапе, което е сто пъти по-умно от тях; самотна жена; омъжена жена; разведена жена. Сетне на екрана се появиха три момичета — детективи, които преследваха престъпниците по сутиени. Луис продължи да седи пред телевизора в хотелската стая, като от време на време поглеждаше навън, където бурният вятър гонеше огромните облаци по небето.

Когато на екрана се появи лицето на говорителя, който четеше новините в единайсет часа, Луис изгаси телевизора и се залови с изпълнението на плана си, който по всяка вероятност се бе зародил в ума му още в мига, когато беше съзрял на шосето окървавената бейзболна шапка на Гейдж. Отново изпита странната студенина, но някъде под нея сякаш се криеха живи въгленчета. Не го беше грижа, че въгленчетата означаваха жажда, страст или може би похот — важното е, че пропъждаха част от студенината и му помагаха да върви към целта.

Качи се в комбито и запали мотора; в този момент му хрумна, че Джъд има право. Силата на онова дяволско място навярно беше във възходяща фаза; усещаше я навсякъде около себе си; тя го привличаше (или по-скоро го тласкаше) и Луис си каза: „Мога ли да й устоя? Дори да пожелая, ще съумея ли да й се противопоставя?“

Сетне подкара колата.

48

— Не може да бъде! — възкликна Дори Голдман. — Рейчъл… в момента си объркана, може би ако се наспиш добре…

Рейчъл безмълвно поклати глава. Едва ли можеше да го обясни на майка си, но усещаше, че непременно трябва да се върне в Лъдлоу. Чувството внезапно бе нахлуло в нея като постепенно засилващ се вятър: отначало се долавя едва забележим полъх сред дърветата, после въздухът започва да се движи по-бързо, вихрушката обгръща всичко наоколо, ураганният вятър надава странни писъци под стрехите, сетне разтърсва цялата къща и тогава разбираш, че навън бушува истински тайфун и че ако вятърът се засили, ще унищожи всичко живо по пътя си.

В Чикаго беше шест часът. В Бангор, Луис тъкмо си поръчваше изобилната и безвкусна вечеря. Рейчъл и Ели почти не докоснаха храната си. Всеки път, когато вдигнеше очи, младата жена забелязваше, че мрачният поглед на Ели е прикован в нея, сякаш я питаше: „Какво ще направиш, за да помогнеш на татко? Кога ще му се притечеш на помощ?“

Рейчъл седеше на тръни и с нетърпение чакаше да звънне телефона — надяваше се, че всеки момент Джъд ще се обади и ще й съобщи, че Луис се е прибрал. Телефонът наистина иззвъня — младата жена подскочи, а Ели за малко не преобърна чашата си с мляко, — но се оказа, че се обажда някаква дама от клуба по бридж на Дори, за да провери дали Голдманови са пристигнали благополучно.

Седяха и пиеха кафе, когато Рейчъл внезапно захвърли салфетката си на масата и възкликна:

— Татко… мамо… много съжалявам, но непременно трябва да се върна в Лъдлоу. Още тази вечер, ако успея да намеря билет за самолета.

Родителите й втрещено я изгледаха, но Ели затвори очи с изражение на облекчение, подходящо на възрастен човек — навярно щеше да изглежда комично, ако лицето на момиченцето не беше восъчнобледо и обтегнато от напрежение.

Голдманови не разбираха какво става, но Рейчъл не можеше да им обясни внезапното си решение, както не можеше да обясни как лекия полъх на вятъра, който едва разклаща короните на дърветата, внезапно се превръща в ураган, способен да помете небостъргачи. Вече не вярваше, че дъщеря й несъзнателно е запаметила името на Виктор Пасков, когато съобщили за смъртта му по радиото.

— Виж какво, скъпа… — поде баща й. Говореше бавно и спокойно, както обикновено говорят на хората, изпаднали в истерия. — Струва ми се, че страховете ти са реакция от смъртта на Гейдж. Отлично разбирам, че двете с Ели сте претърпели силен стрес. Но знай, че рискуваш да рухнеш, ако…

Рейчъл безмълвно се изправи и отиде до телефона в коридора. Отвори указателя, откри номера на „Делта“ в графата „Аеролинии“ и го набра. Дори която я беше последвала, непрестанно бъбреше; казваше, че е по-добре Рейчъл да размисли, че заедно трябва да обсъдят какво да правят по-нататък, може би да съставят план… Ели също се приближи и застана зад баба си. Лицето й все още беше мрачно, но в очите й проблясваше надежда, която убеди Рейчъл, че постъпва правилно.

— Аеролинии „Делта“ — изчурулика приятен женски глас от другата страна на линията. — Казвам се Ким. Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — каза Рейчъл. — Абсолютно необходимо е да замина за Бангор още тази вечер. Знаете ли… доста е спешно. Може ли да уредите нещо?

— Страхувам се, че се обаждате прекалено късно — колебливо отвърна служителката.

— Моля ви да направите всичко възможно — настоя Рейчъл и гласът й пресекна. — Ако върнат билет, ще го взема.

— Добре, госпожо. Моля не затваряйте — по линията настъпи тишина.

Рейчъл притвори клепачи и след миг усети как нечия студена ръка я докосна по рамото. Отвори очи и забеляза, че Ели стои до нея. Дори и Ъруин си шушукаха и от време на време поглеждаха към тях. „Зяпат ни като че сме откачени“ — уморено си помисли Рейчъл и се опита да се усмихне окуражаващо на Ели.

— Не им позволявай да те разубедят — промълви Ели. — Моля те, мамо.

— Не бой се, голяма сестричке — отвърна Рейчъл и потръпна. Откакто се бе родил Гейдж, двамата с Луис наричаха Ели „голяма сестричка“. Но сега не беше ничия сестричка, нали?

— Благодаря ти, мамо — прошепна Ели.

— Според теб е наложително да замина, така ли? Малката кимна

— И аз съм убедена в същото, скъпа. Но ще ми помогнеш, ако ми разкажеш нещо повече. Нима си разтревожена само от кошмарния си сън?

— Не — отговори Ели. — Сега… сега се страхувам от всичко. Страхът като че се движи вътре в мен. Усещаш ли го, мамо? Все едно, че е…

— Вятър?

Ели въздъхна и потръпна.

— Не можеш ли да ми обясниш по-точно? — продължи Рейчъл. — Не си ли спомняш повече подробности от съня?

Момиченцето напрегнато се замисли, сетне колебливо поклати глава.

— Спомням си, че сънувах татко, Чърч и Гейдж. Но нямам представа защо бяха заедно.

Рейчъл се наведе й силно я прегърна.

— Всичко ще бъде наред, ще видиш — каза тя, но не й олекна на сърцето.

— Ало, госпожо, чувате ли ме? — прозвуча гласът на служителката от резервациите.

— Да — отвърна Рейчъл и стисна още по-здраво слушалката и рамото на дъщеря си.

— Струва ми се, че измислих начин да отлетите тази вечер за Бангор. Но ще пристигнете много късно.

— Няма значение — прекъсна я Рейчъл.

— Имате ли писалка — прехвърлянето по аерогарите е доста сложно.

— Да — отговори Рейчъл и извади някакъв стар молив от чекмеджето на масичката, върху която стоеше телефонът. Внимателно изслуша обясненията на Ким и си записа необходимото на гърба на стар плик. Когато служителката изреди всички подробности, Рейчъл леко се усмихна и оформи буквата „О“ с палеца и с показалеца си, за да покаже на Ели, че всичко се урежда. Но самата тя още не беше сигурна, че ще успее. Разполагаше с минимално време за прекачване в различните самолети, особено в Бостън.

— Запазете ми място за всичките полети — каза тя на служителката. — Много благодаря, Ким.

Момичето си записа името й и номера на кредитната й карта. Когато затвори телефона, Рейчъл се чувстваше напълно изтощена, но доволна. Обърна се към баща си и попита:

— Татко, ще ме заведеш ли до летището?

— Навярно трябва да кажа не — отвърна Голдман. — Смятам, че трябва да предприема нещо, за да сложа край на тази лудост.

— Да не си посмял. — пронизително изкрещя Ели. — Мама не е луда, чуваш ли!

Смаян от яростния й изблик, Голдман примигна и отстъпи назад.

Настъпи тишина, която бе нарушена от тихия глас на Дори.

— Закарай я, Ъруин. Аз също започвам да се безпокоя. Ще се почувствам по-добре, когато се убедя, че нищо лошо не се е случило с Луис.

Голдман втренчено изгледа жена си, сетне се обърна към Рейчъл.

— Добре, ще те закарам до аерогарата, щом искаш. И… Рейчъл, искаш ли да те придружа?

Младата жена поклати глава.

— Благодаря ти, татко, но е невъзможно. Успях да взема последните билети за всеки самолет. Сякаш Бог ги бе запазил специално за мен.

Ъруин Голдман въздъхна. Рейчъл изведнъж забеляза, че баща й изглежда много стар; хрумна й, че прилича на Джъд Крендъл.

— Имаш време да си приготвиш пътническата чанта — каза той. — Ако карам така бързо, както по времето, когато с майка ти бяхме младоженци, ще стигнем до летището за четирийсет минути. Дай й сака си, Дори.

— Мамо — промълви Ели.

Рейчъл я погледна и забеляза, че лицето й лъщи.

— Какво, скъпа?

— Пази се, мамо — прошепна Ели. — Моля те, пази се.

49

Дърветата представляваха движещи се форми на фона на облачното небе, осветено от отблясъците на светлините на близкото летище. Луис паркира комбито на „Мейсън Стрийт“, която граничеше с южната част на гробището „Плезантвю“. Тук въздушното течение бе толкова силно, че за малко щеше да изтръгне вратата на колата от ръката му и той трябваше да положи големи усилия, за да затвори. Вятърът изду якето му, когато отвори багажника на колата и извади увитите в брезент инструменти.

Луис застана на тротоара, в сянката между двете улични лампи, притиснал до гърдите си вързопа от инструменти. Огледа се внимателно в двете посоки на улицата, после я пресече и се отправи към оградата от ковано желязо, която се издигаше около гробището. Не искаше да го види никой, дори случаен минувач, който след миг ще го забрави.

Недалеч от него, клоните на стар бряст се огъваха от вятъра и стенеха зловещо. Внезапно му хрумна, че дърветата приличат на олюляващи се гости на някакво импровизирано тържество. Господи, колко го беше страх! Каква ти „черна работа“! Беше си чиста лудост.

Улицата беше пуста, не се виждаше нито една кола. От двете й страни бяха строени като войници стълбовете на уличните лампи. Светлините им образуваха правилни окръжности върху тротоара, където денем, по време на междучасията, навярно играят децата от съседното основно училище: момчетата карат велосипеди, а момичетата скачат на въже или играят на дама, без да обръщат никакво внимание на гробището, освен по време на Халоуин, когато то придобива някакво зловещо очарование. Може би се осмеляват да прекосят улицата и да закачат хартиен скелет върху заострените върхове на оградата от ковано желязо, като се смеят и си разказват традиционните вицове: „Това е най-популярното място в града. Хората умират да дойдат тук. Защо не бива да се смееш в гробището? Защото всичките му обитатели са в гробовно настроение.“

— Гейдж — промърмори Луис.

Да, Гейдж беше там, зад оградата, незаслужено затворен в тъмния гроб. „Ще те освободя, Гейдж — помисли си той. — Ще те освободя, момчето ми, или поне ще се опитам, дори да ми струва живота“.

Понесъл тежкия вързоп, Луис пресече улицата, застана на отсрещния тротоар, отново се огледа в двете посоки и хвърли увитите в брезент инструменти през оградата. Те тупнаха на земята и леко иззвънтяха. Луис изтупа ръцете си от праха и се отдалечи. Мястото се бе запечатало в паметта му, но в случай, че го забрави, просто трябва да върви от вътрешната страна на оградата, докато види колата си.

Но дали вратата на гробището ще бъде отворена в този късен час?

Спусна се надолу по „Мейсън Стрийт“ по посока на кръстовището. Вятърът издуваше дрехите му и го пронизваше до кости. Сенки танцуваха и се преплитаха върху платното на улицата.

Когато стигна до ъгъла, зави по „Плезънт Стрийт“ и продължи да се движи успоредно с оградата. Внезапно улицата се освети от фаровете на някаква кола и Луис побърза да се скрие зад висок бряст. Не беше полицейски автомобил, а някаква камионетка, която се движеше по посока на „Хамонд Стрийт“, която водеше към магистралата. Когато камионетката отмина, Луис напусна прикритието си и продължи да върви.

„Естествено, вратата ще е отключена. Трябва да е отключена.“

Най-сетне стигна до главния вход. Порталът представляваше арка от ковано желязо, изглеждаше елегантна и ефирна под движещите се сенки, хвърляни от уличните лампи. Луис протегна ръка и се опита да отвори вратата.

Беше заключена.

„Ама че си идиот — разбира се, че ще е заключена — нима наистина си въобразяваш, че ще оставят отворено гробище, което се намира в административните граници на американско градче? Мина времето, когато всички си вярваха и никой нищо не заключваше. Какво ще правиш сега, а?“

Ще се наложи да се прекачи през оградата, с надеждата, че живеещите от отсрещната страна на улицата няма да откъснат очи от телевизионния екран и да го видят как се катери по желязната ограда като най-стария и най-несръчен гамен на света.

„Ало, полиция? Току-що забелязах как най-стария и най-несръчен гамен на света се покачва през оградата на «Плезантвю». Стори ми се, че умира да влезе там. Да, цялата работа изглежда дяволски сериозна. Мислите, че се шегувам? О, не, говоря ви сериозно. Може би трябва да поразровите тази работа.“

Луис тръгна нагоре по „Плезънт Стрийт“ и сви наляво на следващата пресечка. Високата желязна ограда неуморно го следваше. Вятърът стана по-студен и изсуши потта, избила по челото му и по слепоочията му. Сянката му изтъня и се смали на светлината на уличните лампи. От време на време хвърляше поглед към оградата, най-после спря и критично я огледа.

„Да не си намислил да я изкачиш? Не ме карай да се смея.“

Луис Крийд беше сравнително висок мъж, около метър осемдесет и пет, но височината на оградата бе най-малко три метра, като всяка една от железните й пръчки завършваше с изящен, остър като стрела връх. Но едва ли щеше да имаш време да се полюбуваш на изяществото им, ако, докато се прехвърляш над оградата, се подхлъзнеш и се стовариш с всичките си деветдесет килограма върху тях. Заострените им върхове ще се забият между краката ти и ще прободат тестикулите ти. Ще увиснеш на оградата като прасе, набучено на шиш и ще крещиш, докато някой не извика полицията и те закарат в болницата.

Луис беше облян в пот, ризата прилепваше към гърба му. Наоколо цареше тишина, само от „Хамонд Стрийт“ долиташе далечното боботене на преминаващите коли.

Не може да няма начин да се влезе в гробището.

Не може да няма.

„Хайде, Луис, погледни истината в очите. Може да си откачил, но не чак толкова. Вероятно ще успееш да се изкатериш по оградата, но трябва да си опитен гимнастик, за да се прехвърлиш над заострените й върхове, без да се набучиш на тях. Да предположим, че съумееш да я прескочиш — как ще изнесеш тялото на Гейдж?“

Той продължи да върви. Смътно усещаше, че обикаля в кръг около гробището, без да му хрумне конструктивна идея.

„Добре, ето какво ще направя. Тази вечер ще се прибера в Лъдлоу и ще се върна тук утре късно следобед. Ще вляза през главния вход и ще се скрия някъде до полунощ или до по-късно. С други думи, ще отложа всичко за утре и ще се съобразя с онова, което не съм предвидил.

Прекрасна идея, о, велики свами16 Луис…, но междувременно какво да правя с инструментите, които хвърли през оградата? Кирка, лопата, фенерче… накратко, пълна екипировка на човек, който се кани да разкопае някой гроб.

Пакетът падна в храсталаците. За Бога, кой ще го намери?“

Последното звучеше разумно. Но нямаше нищо разумно в задачата, с която се бе нагърбил и сърцето му тихо, но настойчиво му подсказваше, че не ще може да се върне на следващия ден. Ако тази вечер не проникне в гробището, никога няма да го направи, защото никога вече няма да изпита подобна шантава екзалтация. Сега е моментът и ако го пропусне, той не ще се върне.

Докато вървеше по улицата забеляза, че тук сградите са по-малко. От време на време някой осветен прозорец проблясваше от другата страна на платното и Луис забеляза прибягващи силуети по екрана на черно-бял телевизор. Надникна през оградата и видя, че тук гробовете са по-стари, формите им — по-заоблени, рамките им бяха наклонени в една или в друга посока от студовете и от пролетното топене на снеговете. Той наближи друга пресечка. Ако завие вдясно, ще излезе на улица, успоредна на „Мейсън Стрийт“, където беше паркирана колата му. Какво ще прави, когато се озове там, откъдето се бе отправил? Ще получи наградата от двеста долара и ще направи още една обиколка или ще признае поражението си.

Фаровете на някаква кола осветиха улицата и го заслепиха. Луис бързо се скри зад най-близкото дърво и я зачака да отмине. Но колата се движеше много бавно, след миг човекът, който седеше до шофьора, освети с фенерче желязната ограда. Сърцето на Луис щеше да изскочи от страх — покрай него минаваше полицейска кола и хората в нея оглеждаха гробището.

Притисна се плътно до стъблото на дървото и набраздената му кора издраска бузата му. Отчаяно се молеше стволът да е достатъчно дебел, за да го скрие. Светлината на фенерчето се насочи към него. Луис наведе глава, опитвайки се да скрие лицето си, което издайнически се белееше в тъмнината. Лъчът на фенерчето освети дървото, изчезна за миг, сетне проблесна вдясно от Луис. Той направи крачка встрани, за да се скрие от погледите на полицаите в колата и за миг пред очите му се мярнаха големите въртящи се лампи на покрива й. Застина в очакване да светнат стоповете на автомобила, вратите му да се отворят и прожекторът на покрива да се завърти и да насочи към него лъча си като огромен бял пръст. „Хей, ти! Хей, ти зад дървото! Сложи ръцете си на тила и излез на светло. Моментално, чуваш ли!“

Но патрулната кола не спря. Когато стигна до ъгъла, даде мигач по всички правила и зави вляво. Луис с облекчение се подпря на дървото, дишаше на пресекулки, усещаше горчивина в пресъхналата си уста. Няма значение, че полицаите сигурно ще минат покрай неговото комби. Паркирането беше разрешено на „Мейсън Стрийт“ от осемнайсет часа вечерта, до седем сутринта. Колата му не беше единствената на улицата. Около нея бяха спрели много други автомобили, чийто собственици навярно живееха в сградите от другата страна на улицата.

Луис несъзнателно вдигна поглед към короната на дървото, зад което се бе скрил. Брястът се разклоняваше точно над главата му. Навярно би могъл…

Без да се замисли нито секунда повече, Луис сграбчи клона с две ръце и се повдигна. Обутите му в маратонки крака потърсиха опора в стъблото и по тротоара се посипаха парченца от олющената кора. Повдигна се на коляно и след миг се озова, здраво стъпил с единия си крак, върху чатала на бряста. Помисли си, че ако на полицаите им хрумне да се върнат обратно, ще открият много странна птица, кацнала на това дърво. Нямаше никакво време за губене.

Успя да се прехвърли на по-висок клон, надвиснал точно над оградата. Чувстваше се точно като дванайсетгодишен хлапак, какъвто навярно е бил някога. Дървото не беше в покой: полюшваше се леко и някак си успокояващо от поривите на вятъра. Листата му шумоляха и сякаш шепнеха. Луис се огледа и набързо прецени шансовете си. Сетне, без да размишлява повече, страхувайки се да не се разколебае, се отпусна в празното пространство, като здраво стискаше с ръце клона. Клонът беше малко по-дебел от ръката на някой здравеняк. Краката му провиснаха на около два метра от тротоара, а Луис започна да се придвижва към оградата, като местеше ръцете си върху клона. Последният силно се изви, но не се прекърши. Луис разсеяно забеляза, че сянката му го следва по циментовия тротоар под него. Беше тъмна, с неопределени очертания, напомнящи силуета на човекоподобна маймуна. Леденият вятър прониза тялото му и той се разтрепери. въпреки че лицето и шията му бяха облени в пот. Клонът се привеждаше и пружинираше под тежестта му. С всяко негово движение се огъваше все повече и повече. Ръцете и китките му започваха да отмаляват и Луис се боеше, че овлажнените му от пот длани ще отслабят хватката си.

Най-сетне се добра до оградата. Обутите му в маратонки крака висяха на трийсетина сантиметра от върховете й. Погледнати отгоре, те съвсем не изглеждаха декоративни, а много остри. Внезапно осъзна, че не само тестисите му са в опасност. Ако падне с цялата си тежест върху заострените като стрели шипове, те ще го прободат чак до белите дробове и при повторната си обиколка ченгетата ще открият върху оградата на „Плезантвю“ подранила и изключително зловеща украса за Халоуин.

Дишането му беше ускорено, почти се задъхваше. Опита се да докосне с краката си върха на оградата — чувстваше, че трябва да си отдъхне. За миг увисна на клона, краката му се размахваха във въздуха и търсеха, но не намираха опора.

Изведнъж го обля светлина, която ставаше все по-интензивна.

„Господи, кола! Идва насам!“

Опита се да се придвижи по клона, но ръцете му се подхлъзнаха. Усети, че пръстите му отпускат хватката си.

Все още търсейки опора, той обърна глава вляво и огледа улицата изпод протегнатата си ръка. Действително беше кола, но тя се стрелна покрай светофара, без да намали скорост. Какъв късмет. Ако беше…

Ръцете му отново се подхлъзнаха. По косата му се посипаха парченца дървесна кора.

Най-сетне постави крак върху един от заострените върхове, но другият му крачол се закачи за съседния шип. Господи! Още миг и последните му сили ще го изоставят! В отчаянието си, Луис рязко дръпна крака си назад. Клонът се приведе. Ръцете му отново започнаха да се изплъзват. Дочу се прашене на разкъсан плат и ето, че най-сетне стъпи с два крака върху железните шипове. Те се впиха в подметките на гуменките му и Луис усети непоносима болка, но не се помръдна още няколко секунди. Облекчението, което усещаше в ръцете си и в раменете си, бе по-голямо от болката в краката.

„Навярно представлявам чудесна картинка“ — разсеяно, но с горчивина си помисли той. Хванал се за клона с дясната си ръка, той изтри потната си лява ръка в якето си, сетне повтори същата операция и с дясната.

Остана още миг върху оградата, сетне отново се хвана с две ръце за клона, който сега бе по-тънък и пръстите на Луис го обхващаха почти изцяло. Хвърли се напред по подобие на Тарзан и краката му се отделиха от шиповете на оградата. Клонът заплашително се преви и Луис дочу зловещо пращене. Той слепешката размаха крака във въздуха и се пусна.

Приземи се лошо. Коляното му се удари в някакъв надгробен паметник и болката прободе горната част на хълбока му. Стиснал коляното си, Луис се затъркаля из тревата, устните му бяха разтегнати в страховита гримаса. Надяваше се, че не си е пукнал капачето. Най-сетне болката попремина и той откри, че може да свива крака си. Навярно няма да му създаде проблеми, ако продължи да върви и не му позволи да изстине. Или поне така се надяваше.

Изправи се и тръгна успоредно на оградата по посока на мястото, където бе хвърлил инструментите си. Отначало изпитваше ужасна болка в коляното и куцаше, но постепенно тя се притъпи. В аптечката на колата имаше аспирин. Трябваше да я вземе със себе си, но сега беше прекалено късно. Държеше под око улицата и се отдръпваше по-навътре, щом забележеше приближаваща се кола.

Когато стигна до „Мейсън Стрийт“, където движението бе по-интензивно, той закрачи на почтено разстояние от оградата, докато съгледа колата си, паркирана от другата страна на улицата. Точно когато се канеше да изтича до храсталаците и да измъкне вързопа си, дочу тих женски смях. Скри се зад голям надгробен паметник (не можеше да клекне, защото коляното го болеше) и забеляза някаква двойка, която се задаваше от далечния край на „Мейсън Стрийт“. Мъжът и жената вървяха прегърнати през кръста и преминаваха от едно осветено пространство към друго. Нещо в движенията им и в равномерното редуване на светлина и сянка напомни на Луис за старо предаване по телевизията, което беше гледал преди години. След миг се досети за заглавието му: казваше се „Шоуто на Джими Дюранте“. Как ли ще реагират двамата влюбени, ако внезапно се изправи, като олюляващ се силует, изникнал сред мълчаливия град на мъртвите, и произнесе с гробовен глас прочутата фраза, с която Джими Дюранте неизменно завършваше предаванията си: „Лека нощ, мисис Калабаш където и да сте!“

Мъжът и жената спряха под уличната лампа, на няколко метра пред комбито и се прегърнаха. Втренчил се в тях, Луис изпита смайване и същевременно омраза към себе си. Свиваше се зад надгробния камък и се взираше във влюбените като призрачно и отвратително същество от долнопробен комикс. „Нима границата е толкова незабележима? — каза си той (и мисълта му се стори някак си странно позната). — Толкова незабележима, че можеш да я прекрачиш, без да ти мигне окото? Покатерваш се на дървото, спускаш се по клона, скачаш в гробището, дебнеш влюбените… копаеш дупки? Нима е толкова просто? Нима полудявам? Учих осем години, за да стана лекар, но само за една нощ се превърнах в осквернител на гробове или — както биха казали хората — в таласъм.“

Притисна юмруците си към устата си, за да заглуши вика, който се зараждаше в гърлото му и отчаяно се опита да си възвърне чувството на безразличие и студенина, която бе изпитал малко по-рано. Най-сетне успя и с облекчение се вкопчи в тях.

Когато двойката най-сетне отмина, Луис я изпрати с нетърпелив поглед. Влюбените се изкачиха по стъпалата, водещи към една от сградите. Мъжът отключи и двамата влязоха вътре. Улицата отново притихна. Чуваше се само монотонното бучене на вятъра, който люлееше клоните на дърветата и навяваше мократа от пот коса на Луис в очите му.

Той изтича до сградата, приведе се и затършува из храсталаците. Пръстите му най-сетне напипаха брезента, с който бяха увити инструментите. Когато го вдигна, дочу приглушено звънтене на метал. Притисна го към гърдите си, отправи се към покритата с чакъл алея, която водеше към главния вход и спря за миг, за да се ориентира. Не беше трудно — трябваше да върви направо и да свие вляво на разклона.

Отново тръгна напред, като се стараеше да се придържа към ръба на алеята, готов да се скрие под сенките на старите кленове, ако срещнеше някой пазач, който прави обичайната си обиколка. Всъщност гробището в малкото градче едва ли имаше нощен пазач, но не биваше да рискува.

Сви вляво и се отправи към парцела, където беше гробът на Гейдж. Внезапно осъзна, че вече не помни лицето на сина си и потръпна от ужас. Замръзна на мястото си, втренчи се в строените в редица гробове, в мрачните фасади на мавзолеите и напразно се опита да си ги припомни. В паметта му изникнаха отделни черти на лицето на Гейдж — меката му и пухкава руса коса, леко дръпнатите му очи, дребните му бели зъби, малкия звездообразен белег на брадичката му, останал за спомен от падането по стълбата на къщата им в Чикаго, — но не успя да ги свърже в цялостен образ. Отново видя как Гейдж тича към шосето за фаталната му среща с камиона на „Оринко“, но кой знае защо не можа да види лицето му. Опита се да си припомни как изглеждаше Гейдж, когато го постави в креватчето му вечерта, след като бяха пускали хвърчилото, но паметта му сякаш беше обгърната с черна завеса.

„Къде си, Гейдж?“

„Слушай, Луис, помислил ли си, че може би не правиш добра услуга на сина си? Може би е щастлив там, където се намира? Може би разказите за отвъдния свят не са идиотски бръщолевения, за каквито винаги си ги смятал. Може би той е при ангелите, или пък просто спи. И ако спи, знаеш ли какво искаш да събудиш?“

„О, Гейдж, къде си? Искам да се върнеш при нас!“

Изведнъж Луис се запита дали действително контролира действията си. Защо не може да си спомни лицето на Гейдж и защо упорито отказва да се вслуша в предупрежденията — тези на Джъд и на Пасков, който се беше явил в съня му — или странното безпокойство, което усещаше в сърцето си?

Припомни си паметниците в Гробището за домашни любимци, подредени в грубо очертани окръжности, образуващи спирала, отправена към Голямата Загадка, и отново усети познатата студенина. Всъщност защо стърчи насред алеята и се опитва да си припомни лицето на Гейдж?

Скоро ще го види.

Надгробният паметник вече беше поставен. На него бе написано само: ГЕЙДЖ УИЛЯМ КРИЙД, с двете дати отдолу. Днес някой бе идвал да се поклони на гроба и бе оставил свежи цветя. Кой ли би могъл да бъде? Може би Миси Дендридж?

Луис усети бавните и тежки удари на сърцето си.

Сърцето му биеше силно, но бавно. Ето че бе дошъл решаващият момент. Ако наистина възнамерява да осъществи плана си, най-добре да започне веднага. Предстоеше му много работа, а до зазоряване оставаха само няколко часа.

Луис за последен път надникна в сърцето си и откри, че решителността му не е намаляла. Кимна едва забележимо и извади от джоба си сгъваемото ножче. Разряза прозрачните лепенки, с които беше омотал вързопа. Разгъна брезента в долната част на гроба на Гейдж като спален чувал, и грижливо подреди върху него съдържанието на пакета, все едно, че подреждаше хирургически инструменти, с помощта, на които щеше да зашие рана или да извърши лека операция.

Беше замаскирал мощното фенерче с парче кече, както му бе препоръчал продавачът от магазина за инструменти. Кечето беше прикрепено с прозрачна лепенка. Бе направил дупчица в средата му с помощта на монета от един цент и на скалпела си. Постави до фенерчето кирката с къса дръжка, която може би нямаше да му потрябва — беше я взел за всеки случай. Не се налагаше да отваря херметически запечатан капак и предполагаше, че в прясно изкопания гроб няма камъни. След това извади бела, лопатата, въжето и грубите ръкавици. Нахлузи ръкавиците, грабна лопатата и се залови за работа.

Земята беше мека и лесна за копаене. Гробът бе ясно очертан, а пръстта, която изкопаваше, изхвърляше отстрани. Машинално сравни лекотата, с която сега разравяше гроба на Гейдж и трудното копаене в каменистата, неподатлива почва в индианското гробище, където, ако всичко върви според предвижданията му, ще погребе тялото на сина си преди зазоряване. Там горе положително ще му се наложи да използва кирката.

След това се опита да изпразни ума си от всякакви мисли — те само му пречеха.

Хвърляше изкопаната пръст близо до гроба; движенията му постепенно нарушиха ритъма си, когато дупката стана по-дълбока. Стъпи в гроба и усети противната миризма на влажна пръст, която му беше до болка позната от времето, когато чиракуваше при чичо Карл.

„Дигър“17 — помисли си той и спря за миг, за да избърше потта от челото си. Според чичо Карл, „Дигър“ беше прякорът на всички гробари в Америка, дори приятелите им ги наричаха така.

Отново се залови за работа и спря само още веднъж, за да погледне часовника си. Беше дванайсет и двайсет. Времето като че ли се изплъзваше между пръстите му като мокра връв.

Четирийсет минути по-късно, лопатата удари в нещо твърдо. Луис прехапа горната си устна, докато от нея потече кръв. Взе фенерчето и го насочи към дупката. Видя пръст, диагонално прорязана от някаква сребристосива линия — беше горната част на бетонния капак. Доколкото можа, го разчисти от пръстта, но трябваше да внимава и да не вдига много шум, а на света няма нищо по-шумно от лопатата, която стърже по бетон в нощната тишина.

Справи се и с тази задача, излезе от разкопания гроб и взе въжето, сетне го прокара през железните халки, прикрепени към едната част на бетонния капак. Отново излезе от гроба, разпростря брезента, легна върху него и сграбчи краищата на въжето.

„Внимавай какво правиш, Луис. Това е последният ти шанс.“

„Точно така! Това е последният ми шанс и да пукна, ако не се възползвам от него!“

Уви въжето около китките си и дръпна силно. Правоъгълното парче бетон излезе леко и със скърцане се завъртя около оста си. След като го изправи перпендикулярно на зейналия гроб, Луис измъкна въжето от халките и го захвърли на земята. Нямаше да му е необходимо за повдигане на другата част от капака. Достатъчно е да стъпи върху бетонната рамка и да го повдигне.

Предпазливо се спусна в гроба — страхуваше се да не преобърне бетонния блок, който току-що беше извадил. Имаше опасност при падането си да смаже пръстите на краката му или още по-лошо — да се счупи, защото беше доста тънък. Камъчета се изтъркаляха в дупката и Луис чу как няколко от тях глухо изкънтяха върху ковчега на Гейдж.

Наведе се, сграбчи другата половина от бетонния капак и го вдигна. В този момент усети нещо студено и влажно между пръстите си. Когато изправи и втората половина вертикално на гроба (сега двете части напомняха подпори за книги), Луис погледна ръката си и забеляза, че между пръстите му се гърчи тлъст червей. Със сподавен вик на отвращение, той избърса ръката си о стената на гроба на сина си.

Насочи фенерчето надолу и видя ковчега, който по време на погребалната церемония беше поставен върху метални релси и заобиколен от изкуствената настилка с противно зелен цвят. Пред очите му беше сейфът, в който трябваше да погребе всички надежди, които беше възлагал на сина си. В гърдите му се разгоря страхотен гняв, напълно противоположен на студенината, която усещаше допреди малко. Що за идиотска мисъл! Никога няма да се примири!

Слепешката потърси лопатата и я сграбчи. Замахна и заудря с нея по ключалката на ковчега — един, два, три, четири пъти. Устните му бяха разтеглени в ужасяваща гримаса.

„Ще те измъкна оттам, Гейдж! Ще видиш!“

Ключалката се счупи още при първия удар с лопатата, но Луис продължаваше да удря по ковчега като че искаше не само да го отвори, а и да му причини болка. В един миг се осъзна (по-бързо, отколкото в други случаи) и ръцете му замряха във въздуха в момента, когато вдигаше лопатата, за да нанесе поредния удар.

Забеляза, че острието на лопатата е извито и назъбено. Захвърли я встрани и изпълзя от гроба — краката му трепереха и бяха омекнали като памук. Усети, че му се повдига — гневът му бе изчезнал също тъй внезапно, както се беше появил. Вместо него в душата му отново се възцари студенина. Никога през живота си не се бе чувствал толкова самотен, толкова откъснат от всичко. Стори му се, че се носи из Космоса като астронавт, чието предпазно въже, прикрепящо го към кораба се е скъсало; и сега той се носи безцелно сред космическия мрак и знае, че ще умре, щом свърши кислородът в скафандъра му. „Дали и Бил Батерман се е чувствал така?“ — помисли си той.

Отново се просна на земята, този път по гръб, и остана така, докато се убеди, че отново контролира нервите си и може да продължи работата си. Когато чувството му на замайване премина и краката му престанаха да треперят, седна и отново се спусна в гроба. Освети с фенерчето ключалката и видя, че не само е счупена, а напълно унищожена. Въпреки че в яростта си бе замахвал слепешката, ударите му бяха попаднали точно в целта, сякаш водени от чужда ръка. Дървото около ключалката беше станало на трески.

Луис пъхна фенерчето под мишницата си. Подви колене и за миг остана приклекнал, с протегнати напред ръце, като цирков акробат, който трябва да поеме партньора си, извършващ салтомортале.

Напипа жлеба в капака. Спря се за миг, пъхна пръстите си в него, после, след кратка пауза, която не би могла да се окачестви като колебание, отвори ковчега на сина си.

50

Рейчъл Крийд почти успя да стигне от Бостън до Портланд. Почти.

Първият й полет бе точно навреме, самолетът напусна Чикаго в определения час (само по себе си истинско чудо), приземи се, без да чака нито секунда за свободна писта на летището „Ла Гуардия“ (второ чудо) и излетя за Ню Йорк само с пет минути закъснение. Приземи с в Бостън в двайсет и три и дванайсет, с петнайсет минути закъснение. Оставаха й тринайсет минути, за да се прехвърли на другия самолет.

Навярно щеше да успее, но автобусът, който се движеше между терминалите на летището „Лоуган“ закъсня. Докато стоеше на спирката, Рейчъл усети, че я обзема паника; пристъпваше от крак на крак, сякаш й се ходеше до тоалетната и непрекъснато местеше от рамо на рамо сака, който й бе дала майка й.

В единайсет и двайсет и пет все още нямаше и следа от автобуса — тогава Рейчъл се спусна да бяга. Обувките й бяха със сравнително ниски токове, но се оказаха изключително неподходящи за спринтиране. В един миг усети, че си е навехнала глезена, спря за секунда, изу си обувките и хукна по чорапи. Тичешком премина покрай терминалите на „Алегани“ и „Истърн Еърлайнс“, дишаше трудно и изпитваше страхотна болка в хълбока. Все повече се задъхваше, вече й пареше в гърлото, болката в хълбока й ставаше непоносима, но тя продължаваше да тича. Мина покрай международния терминал и най-сетне забеляза триъгълната емблема на „Делта“. Втурна се през вратата, за малко не изпусна едната си обувка, но успя да я хване във въздуха. Беше единайсет и трийсет и седем.

Един от дежурните служители вдигна очи към нея.

— Полет 104 — задъхано произнесе Рейчъл. — За Портланд. Замина ли вече?

Служителят хвърли поглед към контролния монитор.

— По принцип е още тук — отвърна той, — но от последното повикване на пътниците минаха пет минути, ще позвъня и ще предупредя да ви изчакат. Имате ли багаж?

— Не — задавено извика Рейчъл и отметна влажната си от пот коса от очите. Сърцето й биеше лудо.

— В такъв случай не чакайте, докато се обаждам. Обещавам, че ще го направя, но ви съветвам да си плюете на петите.

Но Рейчъл вече не можеше да тича със същата скорост — все пак се постара да последва съвета на служителя. Ескалаторът не работеше нощем и тя се изкачи по стълбата, като взимаше по две стъпала наведнъж; в устата си усещаше вкус на медни стърготини. Когато стигна до контролния пост, хвърли сака си на жената от охраната, която стреснато я изгледа, и зачака той да се появи на конвейерната лента след прегледа в кабинката с рентгенови лъчи, като нетърпеливо свиваше и разпускаше пръстите си. Щом видя сака, тя го сграбчи за дръжката и отново побягна. Чантата летеше зад нея и силно се удряше в хълбока й.

Докато тичаше, Рейчъл вдигна очи към един от контролните монитори.

ПОЛЕТ 104 ПОРТЛАНД ИЗЛ. 11.25 НА ИЗХОД 31 ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ.

Изход 31 се намираше в далечния край на коридора. В мига, когато очите й се откъснаха от екрана, думите ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ, се смениха с премигващи букви, които изписаха думата ИЗЛИТАЩ.

От гърдите на Рейчъл се изтръгна отчаян вик и някаква негърка, която тъкмо повдигаше сина си към фонтанчето на чешмата, стреснато я изгледа. Рейчъл се озова на изхода точно в миг, когато служителят, натоварен с изпращането на пасажерите, прибираше подвижния надпис, който гласеше: ПОЛЕТ 104 БОСТЪН — ПОРТЛАНД 11.25.

— Замина ли самолетът? — невярващо запита тя. — Наистина ли замина?

Служителят съчувствено я изгледа.

— Да, госпожо, съжалявам, но самолетът излезе на пистата за рулиране в единайсет и четирийсет. Борихте се мъжката, ако така мога да се изразя. Но това едва ли ще ви послужи за утеха.

Младият човек посочи към огромните прозорци и Рейчъл съгледа голям Боинг 727 с емблемата на „Делта“, който, приличен на Коледна елха със запалените светлини, се отдалечаваше към края на пистата.

— Господи, не ви ли предупредиха, че идвам? — извика тя.

— Да, но когато ми позвъниха, самолетът вече рулираше. Ако го върнех щях да предизвикам страхотна бъркотия на писта номер трийсет, а пилотът щеше да ми скъса задника — да не говорим за стотината пасажери на борда. Наистина съжалявам. Ако бяхте дошла четири минути по-рано…

Рейчъл му обърна гръб и се отдалечи, без да го изслуша докрай. Преди да стигне до контролния пост усети, че й прилошава. Олюлявайки се, влезе в чакалнята на друга аеролиния и седна на пейката, докато й премина. Отново нахлузи обувките си, като преди това измъкна смачкан фас, който бе прилепнал към стъпалото й през скъсания чорап. „Краката ми са мръсни, но хич не ми пука“ — помисли си тя. Изправи се и тръгна обратно към централната зала.

Служителката от охраната я изгледа със съчувствие.

— Изпуснахте го, а?

— Така изглежда — въздъхна Рейчъл.

— За къде трябваше да заминете?

— За Портланд. А оттам — за Бангор.

— Добре, щом толкова бързате, защо не наемете кола? При нормални обстоятелства щях да ви препоръчам да преспите в хотела до летището, но на вас ви личи, че трябва да заминете.

— Точно така — промълви Рейчъл, която вече обмисляше предложението на служителката. — Имате право — това е единственото, което ми остава. Смятате ли, че някоя от агенциите на територията на летището разполага със свободна кола?

— О, не се притеснявайте — отвърна младата жена и се засмя. — Винаги имат свободни коли, стига летището да не е затворено поради мъгла. Което се случва почти непрекъснато.

Но Рейчъл вече не я слушаше, а мислено изчисляваше шансовете си.

Дори да кара с убийствена скорост по магистралата, никога няма да пристигне навреме в Портланд, за да се качи на самолет за Бангор. Налагаше се да измине целия път с кола. Колко ли време ще й отнеме? Зависи от разстоянието. Внезапно в ума й проблесна цифрата четиристотин. Може би Джъд бе споменал, че разстоянието между двата града е четиристотин километра. Едва ли ще успее да тръгне до дванайсет и половина, но ще пътува само по магистралата. Надяваше се, че ще успее да се движи със средно сто километра в час, без да я глобят за превишаване на скоростта. В такъв случай пътуването,ще й отнеме максимум четири часа. Навярно ще й се наложи да спре, за да отиде до тоалетната и въпреки че в момента изобщо не й се спеше тя познаваше добре възможностите си и знаеше, че по-късно положително ще има нужда от голяма чаша силно кафе. Но при всички случаи щеше да пристигне в Лъдлоу преди зазоряване.

Обмисляйки плана си, Рейчъл се отправи към стълбата — бюрата за наемане на коли се намираха на долния етаж.

— Дано да успеете, госпожо — извика след нея младата жена от охраната. — И умната.

— Благодаря — отвърна Рейчъл и си помисли, че поне този път щастието трябва да й се усмихне.

51

Ужасна воня го удари в носа. Луис машинално се отдръпна, стори му се, че ще се задуши. Застана на ръба на гроба и се опита да си поеме дъх. В мига, когато си помисли, че е овладял спазмите в стомаха си, от устата му като фонтан изригна безвкусната храна, която си бе поръчал в „Хауърд Джонсън“. След като повърна, задъхано притисна чело към влажната земя, и зачака пристъпът да премине. Сетне стисна зъби, измъкна фенерчето изпод мишниците си и го насочи към отворения ковчег.

Обзе го неописуем ужас… Всъщност не беше точно ужас, а чувство, подобно на религиозен страх, който човек изпитва, когато сънува най-страхотните кошмари, които при събуждането се заличават от паметта му.

Главата на Гейдж беше изчезнала.

Луис се разтрепери така неудържимо, че трябваше да хване фенерчето с две ръце, подобно на полицай, който тренира стрелба с пистолет. Въпреки това, светлината продължи да подскача нагоре-надолу и едва след няколко секунди отново успя да насочи тънкия лъч към ковчега.

„Невъзможно е — каза си той. — Запомни, че онова, което виждаш, е абсолютно невъзможно.“

Освети с фенерчето сантиметър по сантиметър трупа на сина си, като започна от краката. Видя новите му обувки, панталоните на костюма, сакото (О, Господи, не е ли абсурдно двегодишно дете да носи костюм), ризата отворена на врата и…

От гърлото му се изтръгна звук, който по-скоро беше яростен вик, отколкото стон. При мисълта, че Гейдж е мъртъв, отново изпита безумен гняв, който измести свръхестествените му страхове и гласа на здравия разум, нашепващ му, че се намира на невидимата граница, разделяща го от лудостта.

Бръкна в задния си джоб и измъкна носна кърпа. Хвана фенерчето с една ръка, застана на ръба на гроба и се наведе напред така, че за малко щеше да се изтърколи в дупката. Ако в този миг бетонният капак паднеше върху него, положително щеше да му строши врата. Луис нежно избърса с кърпата си мъха, който покриваше лицето на Гейдж. Тъмният му цвят създаваше илюзията, че главата на детето липсва.

Въпреки че беше влажен, мъхът се изтри лесно, като пяна. Трябваше да го предвиди: в деня на погребението валеше дъжд, а бетонният сандък, в който беше поставен ковчега не беше херметически затворен. Насочи фенерчето надолу и забеляза, че ковчегът лежи в плитка локва. Отстрани с кърпата остатъците от лепкав мъх и видя лицето на сина си. Човекът от моргата явно е знаел, че ковчегът няма да се отваря след толкова ужасна катастрофа, но все пак беше положил максимални усилия — хората от неговата професия винаги бяха изключително старателни. Гейдж приличаше на лошо гримирана кукла. На места главата му беше страхотно издута. Очите му бяха хлътнали дълбоко под затворените клепачи. От устата му се подаваше нещо белезникаво, подобно на език на албинос. Отначало Луис си помисли, че човекът от моргата е прекалил с балсамиращата течност. В повечето случаи беше трудно да се прецени какво количество е необходимо, особено при децата, и често инжектираха прекалено голяма доза.

Изведнъж осъзна, че онова, което се подава от пустата на сина му, не е засъхнала балсамираща течност, а памук. Луис побърза да го измъкне. Устните на Гейдж, които изглеждаха странно отпуснати и прекалено тъмни, се затвориха с едва доловим звук: „Плип!“ Луис хвърли памук на дъното на гроба. Той заплува на повърхността на локвата и проблесна с противна белота сред мрака. Сега едната буза на Гейдж беше хлътнала, като на старец.

— Гейдж! — прошепна Луис. — Сега ще те измъкна оттам, съгласен ли си?

Молеше се да не му попречат, да не бъде изненадан от пазач, който прави редовната си обиколка на гробището или от когото и да било. Но вече не се боеше от това, че ще го заловят; знаеше, че ако лъчът на нечие фенерче го освети, докато, стъпил в гроба, се занимава със зловещата си работа, без колебание ще сграбчи лопатата с извито и нащърбено острие и ще пукне черепа на натрапника.

Пъхна ръцете си под тялото на Гейдж; малкият труп се поклащаше в ръцете му като някое мекотело и изведнъж в ума му проблесна ужасяваща мисъл: когато го вдигне, тялото на Гейдж ще се разпадне. Ще открият Луис в дъното на гроба, стъпил от двете страни на бетонната рамка, притиснал към гърдите си останките от мъртвото тяло на сина си, докато от гърлото му се изтръгват неистови писъци.

„Хайде, страхливецо, довърши си работата!“

Улови Гейдж под мишниците и без да обръща внимание на покриващата го воняща плесен, го измъкна от ковчега, както много пъти го бе изваждал от ваничката му. Главата на детето се отпусна назад и на Луис отново му се повдигна, когато забеляза шевовете във формата на полумесец, които прикрепяха главата на Гейдж към раменете му.

Задъха се, отново му се повдигна от ужасната миризма и от усещането, предизвикано от трупа на сина му, който лежеше в ръцете му като някое мекотело. Въпреки това, с последни сили, измъкна Гейдж от ковчега. Най-сетне се озова седнал на ръба на гроба, поставил трупа на коленете си, спуснал крака в дупката; лицето му бе тъмнолилаво, хлътналите му очи представляваха две черни ями, а обтегнатите му в ужасяваща гримаса устни потръпваха от мъка и от жалост.

— Гейдж — прошепна той, притиснал момчето до гърдите си и го залюля. Пръстите му докоснаха косата на Гейдж, която вече не беше мека и пухкава, а безжизнена като телена жица. — Гейдж, всичко ще се оправи, кълна се. Всичко ще се оправи, всичко ще свърши още тази нощ, о, Гейдж, моля те! Обичам те, Гейдж, татко те обича!

Луис продължи да люлее своя син.

В два и четвърт вече бе готов да напусне гробището. Всъщност изваждането на тялото се бе оказало най-мъчителната фаза от цялата операция — в този момент умът му наистина приличаше на откъснал се от кораба астронавт, който напосоки се носи из вселената. Преди да тръгне, спря да отдъхне — усещаше страхотни болки в гърба, преуморените му мускули се гърчеха и подскачаха. Постепенно силите му се възвърнаха, почувства, че е в състояние да извърви обратния път и да стигне докрай.

Постави тялото на Гейдж върху брезента и го нави на руло, което прикрепи с дълги парчета лейкопласт. След това разряза въжето и завърза двата края на рулото, което заприлича на навит килим. Постави капака на ковчега, замисли се, отвори го и сложи в него лопатата с изкривеното острие. Нека остане за спомен в „Плезантвю“, вместо сина му. Затвори ковчега и внимателно спусна върху него едната част от бетонния капак. По-лесно бе да блъсне другата част в гроба, но се боеше да не се счупи с трясък. След моментно колебание, прекара колана си през металните халки и леко спусна бетонното парче на мястото му. Сетне запълни дупката с помощта на бела. Очевидно, изкопаната пръст нямаше да му стигне за запълване на гроба, който скоро щеше да хлътне и може би щеше да направи впечатление на някого. А може би няма? Може би онзи, който го забележи, няма да му обърне внимание? Луис нямаше време да мисли или да се притеснява за това — предстояха му много задачи. Още не се бе заловил за „черната работа“, а се чувстваше адски уморен.

„Хей, хей, всички дружно да вървим.“

— Правилно — промърмори той. Вятърът прошумоля в храсталаците зад гърба му и той разтревожено се огледа. Остави до пакета бела, кирката (която тепърва щеше да използва), ръкавиците и фенерчето. Изкушаваше се да използва фенерчето, но не го направи. Сетне се изправи и тръгна към оградата. След пет минути се озова на мястото, откъдето беше тръгнал. Колата му все още беше паркирана до отсрещния тротоар. Беше толкова близо и същевременно толкова далеч.

Откъсна поглед от комбито и се отправи в друга посока. Този път тръгна покрай оградата и я следва до края на „Месън стрийт“. Тук тя завиваше под прав ъгъл и по продължението й имаше канавка. Луис надникна в канавката и потръпна — беше пълна с безразборно нахвърляни изгнили цветя, които плуваха в застоялата вода, останала след проливните дъждове и топенето на снеговете.

Исусе!

Не, не споменавай името на Исус. Тези цветя са принесени в жертва на много по-древен бог от християнския. Хората са го наричали различно през различните епохи, но най-подходящо ми се струва името, с което го е кръстила сестрата на Рейчъл. Веуикият и стуашен Оз, Бог на всички мъртви същества, които гният в земята, бог на тайнството.

Луис като хипнотизиран се втренчи в рова, където бяха натрупани изгнилите цветя. Най-сетне насила извърна поглед и ахна като човек, който току-що се е свестил или който излиза от транс щом хипнотизаторът щракне с пръсти.

Продължи пътя си и не след дълго откри онова, което търсеше. Помисли си, че подсъзнанието му автоматично е съхранило спомена за това място още в деня на погребението на Гейдж.

В мрака пред него, брулена, от вятъра се извисяваше криптата на гробището.

Използваха я за съхранение на ковчезите през зимата, когато земята беше толкова замръзнала, че и булдозер не би могъл да я разкопае, както и в моменти, когато напливът от мъртъвци бе необикновено голям.

От време на време, собствениците на погребални бюра се сблъскваха с внезапен прилив на клиенти, който чичо Карл наричаше „студен водопад“. Луис знаеше, че понякога настъпва момент, когато съвсем необяснимо, хората започват да измират като мухи.

— Знаеш ли, Лу, в природата винаги съществува равновесие — беше обяснил чичо Карл. — Ако нямам нито един клиент в продължение на две седмици през май, мога да разчитам, че например през ноември ще имам десет погребения. Само че хората рядко умират точно през ноември и никога — по време на Коледните празници, въпреки всеобщото мнение, че това е периодът, когато смъртността нараства. Казват, че по Коледа душевната депресия взима много жертви, но това са празни приказки. Всеки собственик на погребално бюро ще потвърди думите ми. По Коледа хората са щастливи, изпълнени с оптимизъм и не им се разделя с живота. Най-голям наплив на клиенти имаме през февруари. Старците умират от грип и от пневмония, но това не е всичко. Представи си, че има хора, които са се съпротивлявали упорито срещу рака в продължение на година или на шестнайсет месеца. И ето, че идва лошият стар февруари, те сякаш се уморяват, предават се и метастазите се разпростират из цялото им тяло. Около трийсет и първи януари са в ремисия и чувстват, че са прескочили трапа, а след три седмици ги погребваме. През февруари хората получават я инфаркти, я удари, я бъбреците им отказват да работят. Февруари е лош месец, през февруари хората започват да се чувстват уморени от живота. Явлението е добре познато на хората от нашия бизнес. Но понякога, безпричинно, подобен феномен се наблюдава през юни или през октомври. Но никога през август. Август е мъртъв сезон. Никога няма да напълниш криптата в гробището през август, освен, ако не избухне главният газопровод или ако градският автобус не падне от някой мост. Но сме имали случаи, когато през февруари трупахме ковчезите един върху друг на три реда и се молихме температурата да се повиши, за да спуснем в земята някои от тях, преди да се е наложило да наемем апартамент, за да съхраняваме непрекъснато прииждащите мъртъвци.

Чичо Карл се бе засмял. Луис, който се бе почувствал посветен в тайна, която не знаеха дори преподавателите му от медицинския факултет, също се бе засмял.

Двойната врата на криптата беше вградена в подножието на затревено хълмче, заоблено като женска гръд. Хълмчето (което изглеждаше прекалено симетрично, за да е естествено) се издигаше на петдесетина сантиметра над шиповете на желязната ограда, чиято височина оставаше непроменена.

Луис се огледа и се покатери по височинката. От другата й страна видя голяма квадратна поляна, която беше незастроена. Не, всъщност грешеше. На няколко метра от оградата имаше някаква постройка, подобна на барака. Навярно също принадлежеше на гробището и в нея съхраняваха необходимите им материали.

Светлината на уличните лампи се прецеждаше през шумолящите от вятъра листа на дърветата — стари брястове и кленове, — които отделяха поляната от „Мейсън Стрийт“. Луис не видя никакво движение, освен потрепването на листата.

Плъзна се обратно по гръб, защото се страхуваше да не си нарани отново коляното, и се върна при гроба на сина си, като за малко не се препъна в навития на руло брезент. Налагаше се да направи два курса — един — с тялото на Гейдж и втори — с инструментите. Когато се наведе да вземе брезентовото руло; усети още по-силна болка в гърба и се намръщи. Тялото на сина му прошумоля от вътрешността на вързопа и Луис се престори, че не чува вътрешния глас, който непрекъснато му нашепваше, че е полудял.

Занесе тялото до хълма, където се помещаваше криптата на „Плезантвю“ (стоманените плъзгащи се врати й придаваха вид на гараж за две коли). Имаше само един начин да се изкачи на хълма, заедно с двайсеткилограмовия си пакет, тъй като вече не разполагаше с въже (за миг съжали, че е побързал да го разреже, сетне си каза, че с тюхкане няма да стигне доникъде) и той се приготви да действа. Засили се и силно приведен изтича по склона. Инерцията го изведе почти до върха, но в последния момент краката му се подхлъзнаха върху влажната трева; когато започна да се плъзга назад, с все сила запрати нагоре пакета, който се приземи почти на върха на хълма. Луис се изкатери догоре на четири крака, внимателно се огледа и след като не забеляза нищо подозрително, облегна върху оградата увитото в брезент тяло на Гейдж. Сетне се върна за инструментите си.

Отново изкачи височината, навлече ръкавиците и постави фенерчето, кирката и лопата до пакета, после седна на земята, облегна се на оградата, сложи ръце на коленете си и си позволи да си отдъхне за няколко секунди. Новият дигитален часовник, който Рейчъл му беше подарила за Коледа, показваше два и една минута.

След пет минути се изправи — чувстваше се отпочинал — и хвърли бела през оградата. Чу го как приглушено тупна на тревата. Опита се да напъха фенерчето в панталоните си, но не успя. Пусна го между две железни пръчки и наостри уши, докато то се търкаляше надолу по хълма, с надеждата, че няма да се удари в някой камък и да се счупи. В този момент съжали, че не се бе сетил да вземе огромна раница, каквато носят на гърба си младежите, тръгнали на автостоп.

Извади ролката с лейкопласт от джоба на якето и прикрепи острието на кирката към брезентовия пакет. Продължи да омотава с лейкопласта двете страни на острието и пакета под него, докато употреби цялата ролка, сетне я пъхна в джоба си. Вдигна вързопа, прехвърли го през оградата (гърбът му ожесточено запротестира; Луис подозираше, че болките ще го измъчват поне седмица след нощната му разходка) и го пусна от другата й страна. Потръпна, когато го чу как се удари в земята.

Преметна единия си крак през оградата, улови се за два декоративни шина и прехвърли и другия крак. Плъзна се надолу, като впиваше краката си в земята между пръчките на оградата и скочи на земята. Озова се в подножието на хълма и слепешком заопипва из тревата. Моментално се натъкна на бела — колкото и слаба да бе светлината, процеждаща се през листата на дърветата, все пак хвърляше отблясъци върху острието на инструмента. За сметка на това, доста се измъчи, докато открие фенерчето — къде ли се бе изтъркаляло? Залази на четири крака; докато задъхано ровеше из гъстата трева, дочу силното туптене на сърцето си.

Най-сетне забеляза тъмните очертания на фенерчето, което се бе изтъркаляло на около два метра от мястото, където го бе пуснал. Подобно на хълмчето, което замаскираше криптата, правилната му форма се оказа издайническа. Луис го сграбчи, прикри с длан крушката му и натисна бутона. Дланта му се освети и той побърза да изключи фенерчето — явно не се бе повредило при падането.

Сетне разряза с джобното си ножче лейкопласта, с който бе прикрепил кирката към брезентовия пакет, взе инструментите и се насочи към дърветата, които обграждаха поляната. Застана под най-високото от тях и внимателно огледа „Мейсън стрийт“ и в двете посоки. Улицата беше напълно пуста. В далечния й край светеше само един прозорец — изглеждаше като златисто квадратче среднощната тъмнина. Безсъмнено там живееше човек, страдащ от безсъние или инвалид.

Луис напусна скривалището си и с бързи крачки тръгна по тротоара, като с мъка се въздържаше да не затича. След мрака на гробището, светлината на уличните лампи му се струваше прекалено ярка. Чувстваше се безкрайно уязвим, застанал само на няколко крачки от второто по големина гробище в Бангор, стиснал в ръцете си кирката, бела и фенерчето. Ако го съгледаше, дори най-големият тъпанар би се досетил каква я е свършил.

Побърза да пресече улицата, токовете на обувките му затракаха по асфалта. Комбито му се намираше на петдесетина метра, но на Луис му се стори, че разстоянието е най-малко петдесет километра. Облян в пот, той тръгна към колата, като непрекъснато се ослушваше за приближаваща кола, за чужди стъпки или за отварянето на някой прозорец.

Когато най-сетне се добра до комбито, облегна върху него кирката и бела и с треперещи пръсти затърси ключовете си. Нямаше ги. Претърси и двата си джоба, но ключовете ги нямаше — лицето му отново се ороси от пот. Сърцето му лудо заподскача в гърдите, той стисна зъби, опитвайки се да преодолее паниката, която го обземаше.

Най-вероятно ги бе изгубил, когато падна на земята, след като скочи от склона и си удари коляното в надгробния паметник. Навярно сега се търкаляха из тревата. Едва бе успял, да си намери фенерчето сред гъстата трева, така че вероятността да открие ключовете беше равна на нула. Край на всичко! Съвсем дребна неприятност, която слагаше край на надеждите му.

„Почакай, почакай още секунда! Отново претърси джобовете си. Монетите са тук — щом не си ги загубил, значи не си си загубил и ключовете.“

Бавно и методично претърси джобовете си, извади монетите и дори преобърна джобовете наопаки.

От ключовете нямаше и следа.

Луис се облегна върху колата, като се питаше какво да прави. Навярно би могъл да се прехвърли обратно през оградата. Ще вземе фенерчето, ще остави трупа на сина си там, където е и ще прекара остатъка от нощта в напразно търсене на…

Изведнъж в разума му проблесна светлина.

Наведе се и погледна към кормилото. Ключовете висяха на таблото.

От устните му се изтръгна сподавен стон, той тичешком заобиколи колата, отвори предната врата и ги сграбчи. Внезапно си припомни Карл Малдън, нахлупил на главата си старомодната шапка, на смешното му лице с голям картоф като нос е изписано бащинско изражение, докато произнася предупреждението на „Американ Експрес“ до всички автомобилисти в Америка: „Затваряйте си добре колите и не си забравяйте ключовете. Не подтиквайте добрите момчета към лоши дела!“

Луис мина отзад и отвори багажника. Прибра кирката, бела и фенерчето и с трясък го затвори. Направи няколко крачки по тротоара и си спомни за ключовете — този път ги беше забравил на ключалката на багажника.

„Тъпак такъв — смъмри се той. — Ако продължаваш да се държиш толкова глупаво, по-добре се откажи.“

Върна се и прибра ключовете.

Взе Гейдж в прегръдките си и се отправи обратно към „Мейсън Стрийт“. В този момент отнякъде се разнесе лаят на куче. Всъщност животното не лаеше, а виеше и прегракналият му вой изпълни цялата улица. ААААУУУУ!

Луис се скри зад едно от дърветата, като се питаше какво да прави и как ще се развият събитията. Беше сигурен, че след малко ще светнат лампите във всички къщи.

Всъщност светна само една лампа — над страничния вход на къщата, намираща се срещу дървото, в сянката, на което се криеше Луис. След миг се разнесе прегракнал глас:

— Млъквай, Фред.

— АААААААУУУУУ. ААААААААУУУУ! — отвърна Фред.

— Сканлон веднага го накарай да млъкне или ще извикам полиция — обади се друг глас и Луис изплашено подскочи.

Гласът идваше от същата страна на улицата, където се криеше той и която до този момент изглеждаше напълно безлюдна и пуста. Внезапно осъзна, че е заобиколен от стотици очи, а проклетото куче нападаше единствения му съюзник — съня. „Да пукнеш дано, Фред“ — помисли си той.

Фред поде нова ария. Изви високо ааааа, но преди да завърши с ууу, изплющя шамар, последван от жалостно скимтене.

Възцари се тишина. След няколко секунди се чу затръшване на врата. Светлината над страничния вход на къщата, където живееше Фред, угасна.

Инстинктът подсказваше на Луис да остане още няколко минути сред сенките. Безсъмнено бе по-разумно да изчака, докато хората заспят, но и без това беше загубил прекалено много време.

— Да вървим — промърмори той.

Прекоси улицата, притиснал брезентовия пакет до гърдите си и успешно се добра до колата. Фред мълчеше. Луис облегна вързопа върху лявата си ръка, а с дясната извади ключовете и отвори багажника.

Тялото на сина му не се побираше вътре.

Той опита да го постави хоризонтално, вертикално и диагонално, но напразно — багажникът на комбито се оказа прекалено малък. Разбира се, можеше да свие пакета и насила да го смести вътре (Гейдж едва ли щеше да има нещо против), но сърце не му даваше да го стори.

„Божичко, помогни ми, трябва да изчезна оттук, не бива да злоупотребявам с късмета си.“

Стоеше на тротоара, прегърнал тялото на сина си и не знаеше какво да прави. Внезапно дочу мотора на приближаваща се кола, отвори предната врата и настани пакета на седалката до шофьора, като го преви на две места, където смяташе, че се намират коленете и кръста на Гейдж.

Затвори вратата, тичешком се върна и заключи багажника. Колата, която се носеше по улицата, успоредна на „Мейсън Стрийт“ профуча през кръстовището и Луис дочу виковете на пътниците в нея, които явно си бяха пийнали порядъчно. Седна зад волана на комбито и запали мотора. Когато посегна към ключа за фаровете, изведнъж го осени ужасяващата мисъл. Ами ако е поставил Гейдж наопаки, ако е извил коленете му в обратна посока и сега затворените му очи са обърнати към задното стъкло, вместо по посока на движението.

„Няма никакво значение! — пискливо запротестира умореният му разум. — Синът ти е мъртъв, разбираш ли? За мъртвите няма значение посоката на движението!“

„Напротив — има значение. Това там е Гейдж, а не куп стари пешкири!“

Пресегна се и внимателно заопипва под брезента, също като слепец, който се опитва да различи някакъв предмет по формата му. Най-сетне пръстите му докоснаха някаква издатина, която безсъмнено беше носът на Гейдж — слава Богу, беше поставил тялото на сина си правилно.

Едва тогава включи комбито на скорост и потегли към Лъдлоу, като си мислеше, че пътуването ще му отнеме минимум двайсет и пет минути.

52

В един след полунощ, звънът на телефона наруши тишината в празната къща на Джъд Крендъл и го изтръгна от дрямката му. Старецът неусетно се бе унесъл. Сънуваше, че е двайсет и тригодишен и седи на пейката в кантона на железопътната компания „Бангор Арустук“ заедно с двама други железничари, Джордж Чаплин и Рене Мишо. Тримата си подават от ръка на ръка бутилка „Джорджия Чарджър“, уиски контрабандно производство; върху бутилката се мъдри отлично фалшифициран печат на данъчните власти. Навън североизточният вятър е прераснал в ураган и воят му заглушава всичко наоколо, включително тракането на колелата на преминаващите влакове. Тримата са се настанили около тумбестата печка, отпиват от бутилката и наблюдават припламването на въгленчетата зад мътното стъкло и жълтеникавите им отблясъци върху пода, и си разказват истории, които мъжете ревниво съхраняват години наред, подобно на деца, които крият под леглата своите „съкровища“, и ги изваждат на бял свят в нощи като тази. Историите им приличаха на въгленчетата в печката: черни, с гореща сърцевина, обгърнати от раздухваните от вятъра пламъци. Джъд е двайсет и три годишен, Норма — жива и здрава (въпреки че сега безсъмнено е сама и си е легнала; едва ли очаква съпругът й да се прибере в такава бурна нощ), а Рене Мишо разказва за някакъв еврейски вехтошар от Бъкспорт, който…

В този миг телефонът иззвъня. Джъд се сепна и подскочи в креслото, сетне се намръщи, защото вратът му се беше схванал. Стори му се, че върху него е паднала огромна тежест и невесело си помисли, че времето, което го разделяше от двайсет и третата му годишнина — дългите петдесет и седем години — изведнъж се бяха стоварили върху раменете му. Веднага след това си каза: „Беше заспал, момчето ми. Много добре пазиш железопътната линия, няма що! И то точно тази вечер, когато трябва да си особено бдителен!“

Старецът с мъка се изправи — болките в гръбнака му бяха непоносими — и се запъти към телефона в съседната стая.

Обаждаше се Рейчъл.

— Ало, Джъд. Луис прибрали се?

— Не — отвърна Джъд. — Откъде се обаждаш? Струва ми се, че си наблизо.

— Точно така — отвърна младата жена и въпреки че гласът й прозвуча съвсем ясно, Джъд дочу глухо бучене по линията, предизвикано от вятъра, който люлееше жиците, свързващи мястото, откъдето се обаждаше Рейчъл, с Лъдлоу. Да, тази нощ вятърът беше много силен. Воят му неизменно предизвикваше в Джъд представата за хор от мъртъвци, който се намира прекалено далеч, за да се различат думите на песента, която изпълняват.

— Обаждам се от Бидърфорд — обясни Рейчъл. — Намирам се на автомагистрала 95, на трийсетина километра от Портланд.

— Бидърфорд! — възкликна Джъд.

— Не можах да остана в Чикаго. Онова, което накара Ели да изпадне в истерия… започна да завладява и мен. И ти го чувстваш — усещам го по гласа ти.

— А-ха — рече Джъд, извади цигара и я тикна в ъгълчето на устата си. Драсна клечка кибрит в нокътя на палеца и се загледа в пламъчето. Ръката му трепереше. Никога не му се беше случвало — или поне преди да започне този кошмар. Отново дочу зловещия вой на вятъра, конто сякаш сграбчи къщата в шепата си и я разтърси.

„Силата му расте. Чувствам го.“

Незнаен страх, крехък като кристал, прониза старите му кости.

— Джъд, моля те, кажи ми какво става.

Безсъмнено Рейчъл имаше право или по-точно — трябваше да научи какво става. И той възнамеряваше да й разкрие тайната. Навярно след време ще й разкаже цялата история. Ще й обясни как брънка по брънка е била изкована веригата. Инфаркта на Норма, смъртта на котарака, въпросът на Луис (Дали някога са погребвали човек тук?), смъртта на Гейдж… и последната брънка, която най-вероятно Луис изковаваше в момента. Да, ще разкаже всичко на Рейчъл. Но не сега и не по телефона.

— Рейчъл, защо си на автомагистралата, вместо в самолета?

Тя му обясни как бе пропуснала самолета за Бостън.

— Наех кола от „Авис“ — продължи тя, — но не се движа с предвидената скорост. Обърках пътя от летището към автомагистралата и едва сега влизам в Мейн. Не вярвам да пристигна в Лъдлоу преди зазоряване. Джъд, моля те от все сърце да ми обясниш какво става. Умирам от страх, без дори да зная защо.

— Чуй ме добре, Рейчъл — каза старецът. — Когато стигнеш до Портланд, остани там. Вземи стая в някой мотел и гледай добре да се…

— О, Джъд, не бих могла да…

— … наспиш. Не се притеснявай. Може би тази нощ ще се случи нещо, може би — няма. Ако стане онова, което си мисля — самата ти няма да искаш да присъстваш. Струва ми се, че мога да се справя с положението. И дано да успея, защото за всичко съм виновен аз. Ако все пак не се случи нищо, ще пристигнеш утре следобед и Луис навярно ще се зарадва, когато те види.

— Не бих могла да мигна тази нощ, Джъд.

— Можеш, можеш — промълви старецът и си помисли, че си бе казал същото преди малко. По дяволите — Петър навярно е разсъждавал така в нощта, когато войниците дошли и отвели Исус. Часовоят бе заспал на поста си…

— Можеш — повтори той. — Ако заспиш зад волана и катастрофираш, какво ще се случи с Луис? А с дъщеричката ти?

— Кажи ми какво става, Джъд! Ако го науча, може би ще послушам съвета ти. Но непременно трябва да знам какво става.

— Когато пристигнеш в Лъдлоу, веднага ела при мен. Не се отбивай у вас. Тогава ще ти разкажа всичко, което знам. А междувременно ще чакам завръщането на Луис.

— Моля те, кажи ми го веднага — настоя Рейчъл.

— Съжалявам, но не мога да говоря по телефона. А сега тръгвай. Щом стигнеш до Портланд, пренощувай там.

Настъпи дълга пауза, докато Рейчъл обмисляше предложението.

— Съгласна съм — най-сетне каза тя. — Може би имаш право — и без това едва си държа очите отворени. Но ми кажи само едно: много ли е сериозно положението?

— Ще се справя, не се притеснявай — спокойно отвърна Джъд. — Във всеки случай, положението не може да бъде по-сериозно, отколкото е сега.

Фаровете на бавно приближаваща се кола осветиха пътя. Старецът се надигна от креслото си и се втренчи навън. Без да намалява скоростта, колата мина покрай къщата на семейство Крийд и изчезна от погледа му. Джъд отново се отпусна в креслото.

— Добре — каза Рейчъл. — Ще послушам съвета ти.Между другото, изпитвах ужас при мисълта, че ще продължа пътуването си през тази нощ.

— Успокой се, скъпа — промълви старецът. — Запази сили за утре. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

— И ще ми кажеш всичко?

— Да. Ще изпием по една бира и ще ти разкажа цялата история.

— Добре. Довиждане до утре, Джъд.

— До утре, Рейчъл — каза старецът и затвори телефона, преди Рейчъл да успее да каже още нещо.

Джъд прерови цялата аптечка, но не можа да открие кофеиновите таблетки, които бе сигурен, че са там. Не без съжаление прибра останалите кутии бира в хладилника, направи си чаша силно кафе и се върна в хола. Отново се настани до големия прозорец и се вторачи в пътя, докато отпиваше от чашата си.

Кафето (и разговорът му с Рейчъл), го разсъниха за около три четвърти час. сетне главата отново заклима.

„Не бива да спиш, докато си на пост, старче. Не позволявай на силата да ти влияе; настъпи моментът да плащаш за стореното. Затова не заспивай на поста си.“

Запали нова цигара, глътна голямо кълбо дим и дрезгаво се изкашля. Остави цигарата в пепелника и разтърка очи. По шосето профуча огромен камион, задните му светлини проблеснаха сред тъмнината на бурната нощ.

За пореден път Джъд усети, че заспива; сепна се и си зашлеви два шамара — с горнището и с опакото на ръката си — с такава сила, че ушите му запищяха. В сърцето му се пробуди ужас, подобен на промъкващ се на пръсти крадец, който прониква в грижливо пазено скривалище.

„Проклетото място се опитва да ме приспи… хипнотизира ме или нещо подобно. Не иска да съм буден, значи Луис скоро ще си дойде. Да, чувствам го. И то иска да ме извади от играта.“

— Няма да стане — мрачно промълви той. — Няма да стане, чуваш ли? Ще сложа край на всичко. Този кошмар не бива да продължава.

Вятърът застена в стрехите, а короните на дърветата от отсрещната страна на пътя се полюшваха хипнотично. Джъд отново си припомни нощта, прекарана около голямата мечка в кантона в Брюър, който по онова време се намираше на мястото, където в момента се издигаше магазинът за мебели на Евартс. Тримата с Джордж и Рене Мишо бяха разговаряли до зори, а сега само той беше жив. Рене бе загинал, премазан между два товарни вагона през една бурна нощ през март, хиляда деветстотин трийсет и девета, а Джордж бе починал от инфаркт миналата година. Джъд бе единственият останал жив от цялото поколение железничари. Известно е обаче, че с напредването на годините, старците оглупяват. Понякога глупостта се прикрива под формата на доброта, друг път — под маската на гордост — гордост, която те кара да разказваш стари истории, да разкриваш тайни, да преливаш съдържанието на старата чаша в нова, да…

… и ето че евреинът-вехтошар се приближава до мене и казва:

„Има нещо, каквото никога не виждал. Виждаш тези картички? На тях са изрисувани жени по бански костюми, но щом потъркаш с мокър парцал, ще…“

Главата на Джъд клюмна. Брадичката му бавно се отпусна върху гърдите.

„… ще ги видиш голи-голенички, като от майка родени. Ама щом изсъхнат, отново се явяват с бански костюми! И това не е всичко! Имам и…“

Докато разказва забавната си история, Рене Мишо усмихнато се привежда и Джъд взима бутилката… усеща я в ръката си и пръстите му машинално се свиват във въздуха.

Цигарата му бавно догаря, сетне пада в пепелника и угасва. Сега на мястото й остава само пепел, все още запазила формата на цигарата.

Джъд заспива.

Четирийсет минути по-късно, когато стоповете на комбито проблеснаха като алени пламъчета от другата страна на пътя и Луис подкара по алеята, водеща към гаража, Джъд не чува и не усеща нищо. Спи непробудно, също като Петър през нощта в Гетсиманската градина, когато римските войници отвели скитника, на име Исус.

53

Луис намери нова ролка лейкопласт в чекмеджето на кухненския шкаф, както и навито на руло въже, тикнато в ъгъла на гаража, до гумите с големи грайфери, които използваше през зимата. С помощта на лейкопласт прикрепи една към друга кирката и лопатата, а от въжето измайстори нещо като презрамка.

Ще носи сечивата на гърба си, а Гейдж — на ръце.

Преметна въжето през рамо, отвори вратата на комбито и измъкна увитото в брезент тяло. Гейдж беше много по-тежък от Чърч. Имаше опасност да пълзи, когато се добере до гробището на микмаките, а отгоре на всичко му предстоеше да изкопае гроб в каменистата, безплодна почва.

Е, все някак си ще се справи.

Луис Крийд тръгна към вратата на гаража; преди да излезе, с лакът натисна бутона и изгаси осветлението, сетне за миг застана на мястото, където асфалтът граничеше с поляната. Пред себе си виждаше пътечката, водеща към Гробището за животни; различаваше я ясно сред мрака, защото ниската трева, която растеше по нея, сякаш излъчваше сияние.

Силният вятър го тласна назад и вкопчи ледените си пръсти в косата му. За миг Луис усети как в душата му се надига забравеният детински страх от тъмнината, който го накара да се почувства безпомощен и незначителен. Нима наистина възнамерява да навлезе в гората, притиснал трупа до гърдите си и да върви под сенките на дърветата, превиващи се от бурния вятър? При това този път беше сам.

„Не се замисляй. Просто го направи!“

И Луис тръгна.

Когато, двайсет минути по-късно, се озова в Гробището за домашни любимци, ръцете и краката му трепереха от умора и той задъхано се отпусна на земята, като постави пакета на коленете си. Остана така още двайсетина минути, почти задрямал; вече не се боеше от нищо — умората като, че бе прогонила страха му.

После бавно се изправи, убеден, че не ще успее да изкачи преградата от мъртви дървета, въпреки че замаяното му съзнание му подсказваше, че поне трябва да опита. Струваше му се, че мъртвото тяло на сина му тежи не двайсет, а сто килограма.

Но и този път магията подейства. Луис имаше чувството, че си припомня отдавна забравен сън или по-точно — че отново го изживява. Когато постави крака си върху първия изгнил дънер, отново го обзе странното еуфорично чувство, подобно на екзалтация. Умората не го напусна, но сега бе поносима.

„Върви след мен. Върви след мен и не поглеждай надолу, Луис. Не се колебай и не свеждай очи. Знам пътя, но трябва да се движим бързо и уверено.“

Бързо и уверено — точно както Джъд бе измъкнал жилото на пчелата.

„Знам пътя.“

„Но всъщност има само един път, който води към гробището — помисли си Луис. — Преградата от мъртви дървета или ти позволява да я преминеш, или не.“ Спомни си как веднъж безуспешно се бе опитал да я премине. Този път го стори бързо и уверено, както през нощта, когато Джъд му показваше пътя.

Изкачваше се, без да поглежда надолу, притиснал до гърдите си увитото в брезентов саван тяло на сина си. Отново усети как пръстите на вятъра сграбчват косата му, прокарват тайни тунелчета в нея, разрошват я и я разпиляват по челото му.

Когато се озова на върха, за миг остана неподвижен, сетне бързо се спусна надолу, сякаш слизаше по стълба. Преметнатите през гърба му инструменти глухо звънтяха. След по-малко от минутка краката му отново стъпиха върху пружиниращата, застлана с борови иглички пътека. Зад гърба му се извисяваше преградата от мъртви дървета, която бе по-висока от желязната ограда на гробището „Плезантвю“

Прегърнал тялото на сина си, Луис тръгна по пътеката, докато се вслушваше в стенанието на вятъра сред дърветата. Гробовният му вой вече не го плашеше — почти бе свършил работата си.

54

Рейчъл Крийд отмина знака, който гласеше „ИЗХОД 8 СВИЙТЕ ВДЯСНО ЗА ПОРТЛАНД УЕСТБРУК“, даде мигач и се насочи към изходната рампа. Недалече съзря светещата реклама на мотел от веригата „Холидей Ин“, която се открояваше на фона на тъмното небе. Ще се отпусне в хотелското легло и ще заспи. Ще забрави непрестанно измъчващото я напрежение. Ще забрави — поне за няколко часа — ужасното чувство на празнота, породено от смъртта на сина й. Бе открила, че мъката й напомня чувството, което изпитваше след изваждане на зъб: отначало болката е притъпена, но знаеш, че те дебне като котка, която размахва опашката си и е готова да се нахвърли върху тебе. Новокаинът престава да действа… и тогава се сбъдват най-лошите ти очаквания.

„Пасков казал на Ели, че е изпратен да ни пази, но няма право да се намесва. Казал и още, че бил близо до Луис, защото били заедно, когато душата му излетяла.

Джъд знае отговора, но не иска да ми го каже. Сигурна съм, че става нещо нередно, но какво?

Самоубийство? Не! Луис никога не би го сторил. Но все пак видях, че крие нещо от мен… забелязах го в очите му…по дяволите, беше изписано, на лицето му, сякаш искаше да разбера, че ме лъже… и да го спра… като че част от него изпитваше страх… безумен страх…“

„Страх ли? Но Луис НИКОГА не се бои от нищо!“

Изведнъж тя рязко изви волана наляво, колата подскочи и се подчини с бързината, типична за малките автомобили. Гумите изсвириха върху асфалта и за миг й се стори, че колата ще се преобърне. Но колелата отново стъпиха стабилно върху асфалта и автомобилът се понесе по магистралата, покрай изход № 8 и примамливата реклама на „Холидей Ин“. Вдясно от Рейчъл се появи нов знак и надписът, изрисуван с фосфоресцираща боя, призрачно проблесна в мрака: СЛЕДВАЩ ИЗХОД ШОСЕ № 12 КЪМБЪРЛАНД КЪМБЪРЛАНД ЦЕНТЪР ДЖЕРУСАЛЕМС ЛОТ ФАЛМУТ ФАЛМУТ СЕВЕР

„Джерусалемс Лот“ — какво странно име — помисли си Рейчъл. — Не знам защо, но ми се струва, че звучи зловещо… Ела да спиш в Джерусалем…

Но тази нощ Рейчъл нямаше да спи; въпреки съвета на Джъд бе решила да кара без почивка до Лъдлоу. Джъд знаеше какво става и бе обещал да й разкрие тайната, но все пак беше осемдесет и четири годишен старец, освен това бе загубил жена си само преди три месеца. В никакъв случай не бива да му се доверява. Всъщност не трябваше да позволи на Луис да я убеди да замине, но тогава все още тя бе зашеметена от смъртта на Гейдж. Преследваше я и измъченото личице на Ели, която не се разделяше със снимката на братчето си — приличаше на дете, по чудо останало живо след преминаване на тайфун или след ненадейна тежка бомбардировка. Понякога, през безкрайните безсънни нощи, Рейчъл бе изпитвала желанието да намрази Луис заради мъката, която й бе причинил и затова че й отказа утешението, от което тя така се нуждаеше (нито й позволяваше тя да го утеши), но така и не успя. Все още много го обичаше, а лицето му беше толкова бледо… толкова напрегнато… сякаш непрекъснато беше нащрек.

Стрелката на спидометъра се колебаеше около цифрата сто. Всяка минута колата изминаваше около километър и половина. Навярно ще са й необходими около два часа, за да стигне до Лъдлоу. Все още имаше шанс да изпревари зората.

Тя пусна радиото и въртя бутона, докато попадна на някаква портландска станция, която предаваше само рокендрол. Усили звука до максимум и запя с радиото, като се опитваше да не заспи. След половин час, когато станцията започна да заглъхва, настрои радиото на предавателя от Огъста, свали страничния прозорец и остави студеният нощен вятър да бие в лицето й.

Питаше се дали тази нощ някога ще свърши.

55

Луис бе преоткрил съня си; обзелото го чувство за нереалност беше толкова силно, че от време на време хвърляше поглед към товара си, за да се увери, че носи увитото в брезент тяло на сина си, а не зелената найлонова торба с котарака. На другата сутрин, след като двамата с Джъд бяха погребали Чърч, се бе събудил, без да се сеща какво са правили, но сега си припомни всичко. Изненадано установи, че отново изпитва същите ярки усещания, че изострените му до крайна степен сетива сякаш съществуват извън него, предпазливо надникват в дълбоката гора и му предават информация по телепатичен път.

Луис следваше извивките на пътеката и отново виждаше местата, където се разширяваше почти колкото шосето, стесняваше се така, че той трябваше да върви с рамото напред, за да не закачи краищата на пакета в гъсталаците или се виеше под огромни и величествени борове. Лъхнато свежото ухание на смола, дочу тихото шумолене на боровите иглички под краката си — странен звук, който по-скоро се усеща, отколкото се чува.

Най-сетне пътеката започна да се спуска надолу. След няколко минути кракът на Луис попадна в плитка локва и затъна в нещо лепкаво на дъното й — в подвижните пясъци, ако твърденията на Джъд бяха верни. Огледа се и видя застоялата вода, сред която растяха тръстики и ниски, грозни храсталаци с необикновено широки листа, характерни за тропическите растения. Отново му се стори, че тук е някак си по-светло, сякаш въздухът е наелектризиран.

„Следващата отсечка трябва да се премине както преградата от мъртви дървета. Трябва да вървиш спокойно и уверено. Върви след мен и не поглеждай надолу.“

„Добре, добре… Между другото, виждал ли си подобни растения някъде другаде в Мейн — или където и да те в Америка. За Бога, що за чудовища са това?“

„Няма значение, Луис. Продължавай да вървиш, това е всичко.“

Луис продължи пътя си. Гледаше в земята, покрита с влажна блатна растителност, докато забеляза първата туфа, сетне запрескача от една затревена издатина на друга, вперил поглед пред себе си. „Вярата означава да приемеш гравитацията като постулат“ — помисли си той. Цитатът не принадлежеше на негов преподавател по теология от колеж или на професор по философия от университета, а бе небрежно подхвърлен в края на часа от гимназиалния учител по физика на Луис … и кой знае защо завинаги се беше врязал в паметта му.

Приемайки като постулат способността на гробището на микмаките да възкресяват мъртъвците, той навлезе в тресавището на Малкия Бог, притиснал тялото на сина си. В сравнение с миналата есен, сега тук бе много по-шумно. От тръстиките се обаждаха пискуни и гласовете им се сливаха в странен хор, който дразнеше слуха на Луис и му се струваше някак враждебен. От време на време дочуваше гърленото квакане на жаби. Когато направи двайсетина крачки навътре в тресавището, някакво странно същество профуча на косъм от главата му — навярно бе прилеп.

Гъстата мъгла, стелеща се над земята, започна да го обгръща. Първо изчезнаха обувките му, сетне — глезените му, накрая цялото му тяло се обви от блестяща бяла капсула. Стори му се, че наоколо стана по-светло, че сиянието пулсира като загадъчно сърце. Никога досега не бе усещал толкова силно присъствието на природата — тази смесица от странни форми, образуващи жив организъм… може би дори надарен с разум. В блатото кипеше живот, но усещането не идеше само от многогласния хор на пискуните. Луис едва ли би могъл да определи с точност онова, което създаваше впечатлението за оживление. Знаеше единствено, че заобикалящото го тресавище е могъщо и че вибрира от скритата в него сила. Застанал в центъра му, Луис се почувства нищожен и смъртен.

В този миг отново дочу звукът, познат му от предишното идване тук: висок, гърлен смях, който постепенно се превърна в ридание. За миг настъпи тишина, сетне смехът отново се разнесе и прерасна в маниакален писък, от който кръвта на Луис се смрази. Мъглата плавно се стелеше около него. Постепенно писъкът заглъхна и сега се чувстваше само воят на вятъра, но полъхът му не достигаше до Луис — вероятно тресавището се намираше в дълбока падина. Ако вятърът проникне тук, мъглата моментално ще се разсее, но Луис не беше сигурен дали наистина иска да види гледката, която ще се разкрие пред очите му.

„Навярно ще чуеш и звуци, наподобяващи човешки гласове, но знай, че са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.“

— Гмурци — прегракнало произнесе той и едва позна собствения си глас, който прозвуча призрачно сред мъглата.

Поколеба се за миг, сетне продължи пътя си. Тресавището като че моменталното наказа заради кратката пауза — когато се прехвърляше на следващата туфа, кракът му се подхлъзна и той за малко щеше да загуби обувката си. В последния момент успа да я измъкне от лепкавата тиня под застоялата вода.

Гласът — ако изобщо беше глас — отново се разнесе — този път от ляво. След няколко секунди прозвуча зад гърба на Луис, точно зад гърба му — стори му се че ако се обърне, ще забележи на сантиметри от себе си покрито с кръв същество, с оголени в ужасяваща гримаса зъби и блещукащи очи. Но този път той не забави крачка. Продължи да гази през локвите от застояла вода, упорито вперил поглед пред себе си.

Изведнъж заобикалящата го мъгла изгуби сиянието си и той видя пред себе си ухилено лице, което сякаш плуваше във въздуха, а от устата му се изтръгваха нечленоразделни звуци. Хлътналите в орбитите му очи бяха дръпнати, като на лицата в класическата китайска живопис, и блещукаха зловещо. Устните му бяха разтегнати в ужасяваща мъртвешка гримаса; долната бе провиснала и разкриваше остатъци от почернели зъби, изтъркани чак до венеца. Луис бе поразен най-вече от формата на ушите му, които всъщност не бяха уши, а рога — не заострени, като на дявол, а завити, като на овен.

Зловещата глава, която плуваше във въздуха, бърбореше неразбираемо и се смееше. Устата й безспирно се движеше, но въпреки това долната устна оставаше провиснала и Луис съгледа черните пулсиращи вени. Ноздрите се разшириха, сякаш, за да поемат въздух и от тях изригнаха кълба белезникава пара. Когато Луис се приближи, езикът на плуващата във въздуха глава провисна навън — беше мръсножълт, дълъг и заострен, покрит с белещи се циреи. Пред очите на Луис един от циреите, който още не се бе отделил от кожата, се отвори като люк и от него изпълзя тлъст червей. Езикът бе провиснал надолу, където би трябвало да се намира адамовата му ябълка, съществото заподскача във въздуха — то се смееше.

Луис притисна тялото на Гейдж към гърдите си, сякаш да го защити и продължи пътя си — треперещите му крака се подхлъзваха при всяка крачка.

„Може би ще забележиш пламъчета, които моряците наричат «светлините на Свети Елм». Понякога те добиват странни форми, но не им обръщай внимание — просто гледай встрани…“

Гласът на Джъд прозвуча в ушите му и сякаш го окуражи. Отново тръгна напред, отначало залиташе, сетне овладя движенията си и закрачи ритмично. Упорито се взираше пред себе си, но все пак забеляза, че лицето (ако наистина беше лице, не зрителна измама — кълбо от изпарения, на което въображението му бе придало човешки образ), неизменно оставаше на едно и също разстояние от него. След известно време то сякаш се изпари и изчезна сред стелещата се мъгла.

„Това не беше блатно огънче!“

Очевидно не беше. Тресавището бе убежище на духове, дори бе пренаселено с тях. Ако човек внимателно се огледаше наоколо, положително щеше да съзре нещо, което да го накара моментално да полудее. Луис стисна зъби и реши да не мисли за това. Не бива да затормозява ума си с кошмарни видения, не бива да…

Нещо се приближи към него.

Той замръзна на мястото си и наостри уши, вслушвайки се в странния звук, който неумолимо се приближаваше. Зяпна от учудване и изненадано установи, че не може да затвори устата си; всички мускули на долната му челюст се бяха сковали.

През целия си живот не бе чувал подобен звук — стори му се, че някакво колосално същество се движи между дърветата. Някъде съвсем наблизо прозвуча пращенето на счупени клони и шумоленето на храсталаците, премазани под гигантски стъпала. Просмуканата с вода почва завибрира под краката на Луис. Той внезапно осъзна, че от гърдите му се изтръгват стенания

(О, Господи, какво е това? Какво идва към мен през мъглата?)

и че отново притиска към себе си тялото на Гейдж. Изведнъж забеляза, че жабите и пискуните са замлъкнали и че влажният въздух е изпълнен със странната и отвратителна воня на развалено свинско.

Каквото и да бе онова, което се приближаваше към него, положително беше с гигантски размери.

Луис бавно вдигна глава и ужасено се втренчи в небето, като човек, който наблюдава излитаща ракета. Тежките стъпки на загадъчното същество се приближиха към него и той дочу ужасен трясък, когато някакво прекършено дърво — не клон, а цяло дърво — се стовари близо до него.

Луис съгледа нещо.

За миг мъглата изгуби сиянието си и се превърна в тъмносива маса и сред нея се извиси някаква безформена фигура, висока колкото пететажна сграда. Не беше сянка или безтелесен призрак — Луис усети как съществото пори въздуха с огромното си тяло, дочу тежките стъпки на мастодонтските му крака, които затъваха в просмуканата с вода почва на тресавището.

За миг му се стори, че съзира високо над себе си две оранжеви светлинки. Приличаха на проблясващи в мрака очи.

Тежките стъпки се отдалечиха. Едва когато звукът от тях започна да заглъхва, се дочу колебливото провикване на пискун; отговори му друг, после се присъедини и трети. Намеси се четвърти, пети, шести — пискливите им гласове се сляха в хор, който отново, огласи нощта. Стъпките на съществото, което се движеше бавно, но уверено (всъщност най-ужасяващ бе фактът, че то сякаш знаеше точно къде отива), се отдалечиха в северна посока. Звукът постепенно замираше, докато накрая напълно изчезна.

Едва тогава Луис се осмели да продължи пътя си. Изпитваше ужасна болка в раменете и в гърба си. Целият бе облян в пот, струваше му се, че от глава до пети е облечен в плътно прилепнала мокра дреха. Първите за сезона комари, току-що излюпени и гладни, жадно се нахвърлиха върху него и си устроиха среднощно пиршество.

Боже мой, беше Уендиго — съществото, което обитава северните провинции и което с едно докосване те превръща в канибал. Да, наистина беше Уендиго, което премина на няколко метра от мен.

Луис си каза, че трябва да забрави бабините деветини, че трябва да послуша съвета на Джъд и да не се замисля какво ще види или ще чуе, когато прекрачи границата на гробището за домашни любимци. Да, това бяха гмурци, блатни огънчета или футболистите от нюйоркския „Янки“, излезли на нощна тренировка в гората. Да бъдат каквото си искат, само не същества, които подскачат, пълзят и се гърчат в ничието пространство, разделящо реалния свят от отвъдния. Да има Бог, да има слънчеви неделни утрини, да има усмихнати пастори, облечени в безупречно бели одежди… да има всичко, с изключение на отвратителните, ужасяващи създания, пълзящи сред тъмната страна на вселената.

Притиснал сина си, Луис продължи да върви и след известно време отново усети солидна почва под краката си. След секунда се натъкна на повалено дърво; сред разсейващата се мъгла, короната му наподобяваше зеленикава четка от перушина, изпусната от икономка с великански размери.

Дървото беше пречупено на две, земята бе обсипана с трески, а на мястото, където беше прекършено, от стъблото все още сълзеше смола, която се стори топла на Луис, когато я докосна, преди да се прехвърли от другата страна. Озова се в огромна вдлъбнатина, от която се измъкна с големи усилия. Въпреки че видя отъпканата хвойна и ниските лаврови храстчета, Луис отказваше да повярва, че това е отпечатък от крак. Навярно можеше да я разгледа по-добре отдалече, но нямаше никакво желание. Продължи да върви, сърцето му биеше лудо, устата му бе гореща и пресъхнала, а тялото — ледено.

Скоро шляпането на калта под краката му се смени с тихото шумолене на борови иглички, сетне той стъпи върху каменистата почва — почти беше стигнал целта си.

Пътеката ставаше все по-стръмна. Луис извика от болка, когато удари пищяла си в някакъв камък и внезапно осъзна, че това не е обикновена скала. Протегна несръчно ръка (усети страхотна болка в скования си лакът) и я опипа.

„Внимавай тук има стъпала. Издялани са в скалата. Просто ме следвай. Озовем ли се на върха, смятай, че сме стигнали.“

Когато сложи крака си на първото стъпало, отново го обзе еуфория, която за втори път прогони умората… или поне му помогна да я забрави. Наум броеше стъпалата, докато се изкачваше сред студения въздух и навлизаше сред непрестанно течащата река на бурния вятър, който развяваше дрехите му и караше брезента, в който бе увито тялото на Гейдж да плющи като корабно платно.

Луис отметна глава назад и отново се загледа в небето, обсипано с безброй звезди. Не успя да различи нито едно познато съзвездие и смутен извърна очи. Стената, която се издигаше встрани от него, не беше гладка, а набраздена, пореста и ронлива и приемаше различни причудливи форми — пред очите на Луис изникваше ту лодка, ту язовец или намръщено мъжко лице с притворени клепачи. Единствено стъпалата, издялани в скалата бяха съвършено гладки.

Когато се озова на върха, той спря за миг с приведена глава, като леко се олюляваше и дишаше на пресекулки. Струваше му се, че белите му дробове са прободени на хиляди места, а в единия му хълбок сякаш бе забита треска.

Вятърът се въртеше като дервиш в косата му и ревеше в ушите му като дракон.

Светлината му се стори по-ярка, отколкото миналия път. Може би небето е било облачно или не бе обърнал достатъчно внимание? Всъщност едва ли имаше значение: важното бе, че сега виждаше съвсем ясно — внезапно го побиха тръпки.

Разположението на гробовете бе точно както в гробището за домашни любимци.

„Знаеше го, нали? — прошепна му някакъв вътрешен глас, докато той разглеждаше купчината от камъни, които някога са били надгробни могили. — Знаеше го или поне трябваше да се досетиш: не са концентрични окръжности, а спирала…“

Да, на върха на каменистото плато, обърната към студената светлина на звездите и към тъмната вселена, която ги обгръщаше, се извиваше гигантска спирала, сътворена от незнайни ръце (както биха се изразили старците), които я изграждали камък по камък още през първобитното общество. Луис не забеляза нито една надгробна могила — всички са били разчупени, когато погребаните под тях същества, са оживели и са успели да се измъкнат изпод земята, прокопавайки тунел с нокти… или с ръце. Въпреки това, каменните отломки бяха запазили първоначалната си форма на спирала.

За миг в ума на Луис проблесна мисълта: „Как е възможно пилот,който прелита над района, да не забележи спиралата?“ Сетне си спомни странните рисунки в пясъците на пустинята, направени от индианците в Южна Америка, които бе съзрял на някаква снимка. „Виждал ли е някой индианското гробище от въздуха и ако го е виждал, какво си е помислил?“

Коленичи и с въздишка на облекчение остави тялото на Гейдж на земята.

Постепенно способността му да мисли се възвърна. Измъкна джобното си ножче и преряза лейкопласта, с който бе прикрепил една към друга кирката и лопатата. Инструментите тупнаха върху каменистата почва и иззвънтяха. Луис легна по гръб, с разтворени крака и ръце и за миг остана неподвижен, втренчил невиждащ поглед в обсипаното със звезди небе.

„Какво беше онова в гората? О, Луис, нима наистина си въобразяваш, че може да има щастлив край пиеса, в която главен герой е съществото, което съгледа преди малко?“

Но сега нямаше връщане назад и той го знаеше.

„Освен това може би всичко ще бъде наред — мислено си бърбореше той. — Който не рискува, не печели. Може би прекалената обич също е риск. Освен това, имам на разположение чантата си, не тази, която е в кабинета ми, а другата, скрита на най-високата полица в банята, която Джъд ми донесе в нощта, когато Норма получи сърдечна криза. Вътре има спринцовки, ако се случи нещо… нещо лошо… никой, освен мен няма да разбере.“ Докато размишляваше, устните му зашепнаха несвързани молитви, а ръцете му слепешката се протегнаха към кирката. Застанал на колене, Луис се залови да копае. Всеки път, когато кирката се забиваше в земята, той се стоварваше върху горния край на дръжката й, като древен римлянин, който се обляга върху меча си. Постепенно гробът се оформи и стана по-дълбок. Когато попаднеше на камък, Луис го изваждаше с кирката. Повечето камъни хвърли върху увеличаващата се купчина изкопана пръст, но най-големите запази.

За надгробната могила.

56

Рейчъл си плесна няколко силни шамара, докато бузите й пламнаха, но все още й се спеше. Веднъж, когато успя да се отърси от обзелата я сънливост (вече беше в Питсфийлд и беше съвсем сама на магистралата), за миг й се стори, че стотици сребристи очи безмилостно се взират в нея и проблясват алчно като студен живак.

След секунда очите се превърнаха в светоотражатели, монтирани върху преградните перила на автострадата. Колата й се бе отклонила вдясно и се движеше в аварийното платно.

Рейчъл рязко завъртя волана наляво, гумите изсвириха върху асфалта; стори й се, че чува скърцане на метал: предният й калник бе закачил на косъм предпазното перило. Сърцето й подскочи и затупка толкова силно, че пред очите й заиграха черните точки, които се уголемяваха и смаляваха с биенето на пулса й. След няколко минути, въпреки уплахата си от сблъскването с предпазното перило и въпреки крясъците на Робърт Гордън, който пееше „Нажежено червено“ по радиото, Рейчъл усети, че отново се унася.

Хрумна й налудничава, параноична мисъл. Безсъмнено, сънливостта й се дължеше на страхотната умора, но все й се струваше, че нещо се опитва да й попречи да се добере до Лъдлоу тази нощ.

— Точно така, превръщаш се в параноичка, Рейчъл — промърмори тя, но гласът й бе заглушен от крясъците на певеца.

Опита се да се засмее, но не успя. Измъчваше я зловещо подозрение, което в тази късна доба й изглеждаше невероятно правдоподобно. Чувстваше се като герой от комикс, изстрелян с гигантска прашка. Бедният човечец открива, че движението му напред все повече се забавя, докато накрая потенциалната енергия на ластика се изравнява със същинската енергия на прашката… инерцията се превръща… в какво?… въпрос на елементарно познаване на физическите закони… нещо се опитва да й попречи… хей, ти, стой настрана… тялото жадува да остане в покой… например тялото на Гейдж… но веднъж задвижено…

Този път гумите изсвистяха по-силно — Рейчъл успя да реагира в последния момент. В продължение на няколко секунди колата се движеше притисната до предпазното перило, което се вряза в страничните врати; дочу се стържещ звук и под олющената боя проблесна метал. За миг кормилото отказа да й се подчини и Рейчъл с всички сили натисна спирачката, докато истерично плачеше. Този път бе заспала — не бе задрямала, а наистина беше заспала и сънуваше, докато се движеше по магистралата със сто километра в час… ако не бяха предпазните перила… ако се бе ударила в някой стълб…

Тя сви в алеята за паркиране, изключи мотора, закри лицето си с ръце и се разрида. Беше изплашена до смърт.

„Нещо се опитва да ми попречи да отида при Луис.“

Когато почувства, че се е овладяла. Рейчъл отново потегли. Кормилото явно не бе повредено, но тя подозираше, че служителите от „Авиас“ няма да се зарадват, когато върне ударената кола в бюрото на бангорското летище.

„Няма значение. Всичко с времето си. Най-важното в момента е да изпия чаша силно кафе!“

Рейчъл свърна през първия изход от магистралата, който й се мерна пред очите. След около два километра забеляза ярки неонови светлини, образуващи арка и дочу монотонното ръмжене на дизелови мотори — беше се озовала в паркинг за огромни камиони. Спря пред бензиновата колонка и помоли да напълнят резервоара на колата й („Някой здравата е чукнал дясната й страна“ — едва ли не с възхищение отбеляза момчето от бензиностанцията), сетне влезе в закусвалнята. Лъхна я миризмата на загоряла мазнина и на пържени яйца, примесена с благословеното ухание на силно кафе.

Рейчъл изгълта една след друга, сякаш пиеше лекарство, три чаши кафе, подсладено с много захар. Неколцина шофьори на камиони седяха на бара или в сепаретата и флиртуваха със сервитьорките, които под яркото осветление напомняха уморени медицински сестри, натоварени със задължението да съобщят някаква неприятна новина.

Рейчъл плати сметката си, върна се на паркинга и се качи в колата, но не можа да я запали. При всяко завъртане на ключа се чуваше само глухо изщракване на акумулатора.

Тя заудря с юмруци върху кормилото, но движенията й бяха бавни и безсилни. Нещо се опитваше да я спре. Съвсем безпричинно новата кола (километражът й показваше, че е на по-малко от седем хиляди километра) отказваше да запали. И ето че не можеше да напусне Питсфийлд, който се намираше едва на седемдесетина километра от Лъдлоу.

Огромните камиони пристигаха и си заминаваха. Тя се заслуша в монотонното им бучене и изведнъж й хрумна или по-точно — беше убедена, — че между тях е и камионът, убил сина й… моторът му не ръмжи, а се киска.

Рейчъл наведе глава и се разрида.

57

Луис се препъна в нещо и се просна по цялата си дължина на земята. За миг му се стори, че не ще успее да стане — чувстваше се неспособен да се помръдне. Хрумна му, че ще остане на земята, докато се вслушваше в хора на пискуните откъм тресавището на Малкия бог и чувстваше страхотна болка, обхващаща цялото му тяло. Ще лежи тук, докато заспи — или докато умре. Май смъртта бе за предпочитане.

Спомняше си, че бе пуснал увитото в брезент тяло в дупката, която бе изкопал, както и това, че с голи ръце я бе запълнил с изкопаната пръст. Смътно се сещаше, че отгоре бе натрупал камъните, под формата на пирамида…

От тук нататък в паметта му цареше мрак. Очевидно бе слязъл по изсечените в скалата стъпала, иначе нямаше да се намира тук… всъщност точно къде се намираше? Огледа се и му се стори, че разпознава групата от величествени борови дървета, недалеч от преградата от сухи клони. Нима бе преминал през тресавището на Малкия бог, без да го осъзнава? Всъщност вече не се учудваше от нищо.

„Намирам се достатъчно далеч от тресавището. Ще остана да спя тук.“

Мисълта му се стори някак лъжовно успокояваща и го накара да се изправи и да продължи пътя си. Ако остане тук, онова нещо ще го открие… може би точно в този момент то обикаля из гората и го търси.

Вдигна ръка, докосна с длан лицето си и разсеяно установи, че тя е покрита с кръв — навярно бе разкървавил носа си. „Хич не ми пука“ — дрезгаво промърмори той и бавно заопипва земята около себе си, докато ръката му попадна на кирката и на лопатата.

След десет минути пред него се извиси преградата от мъртви дървета. Луис успя да я премине, като непрекъснато се препъваше, но все пак не успя да падне. Когато се озова в подножието й от другата страна, хвърли поглед надолу. Някакъв клон веднага се прекърши („Никога не гледай в краката си“ — беше казал Джъд) и бе веднага последван от друг; кракът на Луис се подхлъзна и той загуби равновесие. Падна тежко на едната си страна и въздухът със свистене излезе от гърдите му.

„По дяволите, за втори път днес падам в гробище… Струва ми се, че е достатъчно за една нощ!“

Отново заопипва земята около себе си, търсейки кирката и лопатата и най-сетне ги откри. За миг огледа гробището, осветено от звездите. Наблизо бе гробът на СМЪКИ. „Най-послушният на света“ — уморено си помисли Луис. Е ето и последното убежище на ТРИКСИ — УБИТ НА ШОСЕТО. Вятърът задуха още по-силно. Луис дочу тихото звънтене на метал, удрящ се в някакъв твърд предмет — безсъмнено идваше от консервна кутия, която опечаленият стопанин на мъртвото животно грижливо бе отворил с ножчето на татко, сетне бе сплескал с чук и я бе прикрепил върху дебела пръчка. Странният звук отново накара сърцето му да се свие от ужас. Досега чувството му за страх почти бе притъпено от огромната му умора и наподобяваше тихо пулсиране, което се сливаше с биенето на сърцето му. Значи го беше направил. Това ритмично металическо звънтене, идващо от мрака го накара да осъзнае, че го е направил.

Той тръгна през гробището за животни, мина покрай последното убежище на МАРТА — НАШАТА ЛЮБИМА ЗАЙКА, която беше умряла на 1 март 1965 година и край надгробната могила на ГЕНЕРАЛ ПАТЪН, сетне прескочи счупената дъска, отбелязваща гроба на ПОЛИНЕЗИЯ. Металният звън прозвуча някъде наблизо, Луис спря и се огледа. Най-сетне забеляза правоъгълно парче ламарина, прикрепено към полегнала в земята дъска. Напрягайки очи, успя да разчете надписа, който гласеше: РИНГО — НАШИЯТ ЛЮБИМ ХАМСТЕР, 1964 — 1965. Табелката отчасти се бе откачила от подпората си и издаваше металния звук, който отекваше сред дъските, от които бе скована арката пред входа на гробището за домашни любимци. Луис понечи да прикрепи табелката… сетне се вкамени, а косата му настръхна.

Нешо се движеше. Нещо се движеше от другата страна на преградата от мъртви дървета.

До ушите му долетяха приглушени звуци, сякаш някой предпазливо пристъпваше от отвъдната страна; дочу тихото скърцане на боровите иглички, пропукването на сухи съчки и шумоленето на стъпкани храсталаци. Звуците бяха едва доловими сред воя на вятъра, който огъваше високите борови дървета.

— Гейдж? — прегракнало извика Луис.

Внезапно осъзна, че стои сред мрака и зове мъртвия си син, косата му настръхна от ужас и той безпомощно се разтрепери, сякаш бе обзет от силен пристъп на треска.

— Гейдж?

Звукът заглъхна.

„Не, още е рано. Не ме питай откъде знам — сигурен съм и това е всичко. Онова, което се движи зад преградата, не е Гейдж, а… нещо съвсем друго…“

Звуците отново се разнесоха от другата страна на камарата от мъртви дървета. От другата страна на бариерата. Воят на вятъра почти ги заглушаваше. Сякаш някакво сляпо същество, притежаващо атавистични инстинкти, дебнеше Луис. В преуморения му мозък възникваха ужасяващи и отблъскващи образи: зад камарата го дебне гигантска къртица или огромен прилеп, който, вместо да лети, несръчно подскача сред гъсталаците.

Той заднешком напусна Гробището за домашни любимци и не откъсна очи от преградата — враждебна бариера, от която се излъчваше странно сияние и която прорязваше мрака като дълбок белег — докато тя не изчезна от погледа му. Сетне забърза, а когато се озова на около петстотин метра от мястото, където пътеката излизаше от гората на поляната зад дома му, мобилизира последните остатъци от енергията си и се затича.

След като захвърли кирката и лопатата в ъгъла на гаража, Луис за миг застана неподвижно в началото на алеята; внимателно огледа пътя, откъдето бе дошъл, сетне вдигна очи към небето. Беше четири и петнайсет — скоро щеше да се зазори. От другата страна на Атлантика слънцето вече се бе издигнало в небето, но тук, в Лъдлоу, все още цареше нощ. Вятърът виеше неуморно.

Той излезе от гаража и придържайки се до стената му, влезе в дома си през задната врата. Мина през кухнята, без да запали осветлението и се отправи към малката баня до трапезарията. Този път светна лампата и видя Чърч, свит на кълбо върху казанчето, който се взираше в него с тъпите си, жълтеникави очи.

— Чърч? — промълви Луис. — Струва ми се, че някой те изхвърли навън.

Котаракът продължи да го наблюдава, без да се помръдне от мястото си. Да, наистина го бяха изхвърлили навън; всъщност самият Луис го бе направил — спомняше си го съвсем ясно. Точно както си спомняше, че беше сменил счупеното стъкло в мазето и си бе казал, че е разрешил проблема. Как е могъл да бъде толкова наивен? Когато Чърч искаше да влезе някъде, просто го правеше, защото сега той беше по-различен.

Всъщност присъствието на котарака едва ли имаше значение. Безкрайната умора караше Луис да изпитва безразличие към всичко. Чувстваше се странно изолиран от обикновените хора и подобен на глупавите, залитащи зомбита от филмите на Джордж Ромеро или на един от „горските хора“ от поемата на Т. С. Елиът. „Може би приличам на създание с остри нокти, което се провира през тресавището на Малкия бог и се озовава в гробището на микмаките“ — помисли си той и задавено се изсмя.

— Да, Чърч, аз съм глава, пълна със слама — прегракнало промълви Луис, докато разкопчаваше ризата си. — Точно така, повярвай ми.

От лявата му страна, точно над ребрата, започваше да се оформя грозна синина, а когато свали панталоните си забеляза, че коляното, което бе ударил в надгробния камък, е подуто като балон. Повърхността му вече беше обагрена в моравочерно и Луис предполагаше, че щом престане да се движи, то ще се скове, сякаш е бетонирано. Знаеше, че е получил контузия, която до края на живота му ще го измъчва при всяка промяна на времето.

Протегна ръка, за да погали котарака, сякаш търсеше успокоение в контакта с друго същество, но Чърч скочи от мястото си и залитайки се отправи към вратата, напълно лишен от присъщата за расата му грациозност. На излизане се обърна и изгледа Луис с безразличните си, мътножълти очи.

Луис порови из аптечната, намери тубичка с мехлем „Бен Гей“, седна върху седалката на тоалетната и изстиска от мехлема върху удареното си коляно. Сетне намаза и областта в основата на гръбначния си стълб — болезнена и трудна операция.

Излезе от тоалетната и отиде в хола. Запали осветлението и преди да се изкачи по стълбата, за миг се сиря и се огледа замаяно наоколо. Колко странно му изглеждаше всичко! Точно тук бе стоял на Бъдни Вечер, когато криеше медальона със сапфира в джоба на халата си. Ето и креслото, в което бе седял през онази далечна вечер, докато се опитваше да обясни на Ели истината за смъртта, след фаталната криза на Норма Крендъл — истина, която самият той намираше неприемлива. Коледната елха бе поставен в онзи ъгъл, а върху стъклото на прозореца с прозрачна лепенка беше прикрепена хартиена пуйка, измайсторена от Ели, която напомняше на Луис врана, сътворена от скулптор-футурист. А няколко месеца по-рано, холът бе напълно празен, с изключение на кашоните с покъщнината им, които големият камион на „Юнайтед Ван Лайне“ беше пренесъл от Чикаго дотук. Луис си припомни как натъпканите в кашони вещи му се бяха сторили съвсем незначителни; напомняха му преграда срещу външния враждебен и студен свят, където имената им и семейните им обичаи не означаваха абсолютно нищо.

Колко странно му се бе сторило всичко тогава… би дал мило и драго кракът му никога да не бе стъпвал в университета в Ороно и в Лъдлоу и да не се бе сблъсквал със семейство Крендъл и с всичко останало.

Изкачи се по стълбата по долни гащи, влезе в банята на горния етаж, качи се на стол и взе чантата, която стоеше върху аптечната. Занесе я в спалнята, седна на двойното легло и разгледа съдържанието й. Стига да се наложи, разполагаше с няколко спринцовки, а между лейкопласта, хирургическите ножици и грижливо подредени пликчета с хирургически конци имаше флакончета, съдържащи смъртоносна течност.

В случай, че му потрябват.

Луис затвори чантата и я остави на земята до себе си. Изгаси лампата и се отпусна върху леглото, скръстил ръце зад тила си. Изпита невероятно удоволствие да лежи изтегнат в удобното си легло. Мислено отново се пренесе в Дисниленд във Флорида. Видя се, как облечен в бяла престилка, кара бяла камионетка, изрисувана отстрани с прочутия лик на Мики Маус — естествено нищо не биваше да подсказва, че това е линейка, за да не се плашат посетителите. Нали са си платили, за да влязат.

Гейдж седи до него, почернял е от слънцето, а очните му ябълки са синкави — признак на отлично здраве. На няколко крачки от тях стои голямото куче Гуфи и се здрависва с някакво хлапе, което го е зяпнало учудено. Ето го и Мечо Пух, позиращ между две засмени възрастни дами, обути в панталони, докато трета възрастна дама насочва към тях фотоапарата си, а някакво момиченце, издокарано в празнична рокличка вика: „Обичам те, Тайгър. Толкова много те обичам!“

Луис и синът му неуморно патрулират из вълшебната страна, обикаляйки я с бялата си камионетка. Червената въртяща се лампа на покрива й тактично е прикрита. Защото двамата с Гейдж не искат неприятности — о, съвсем не! — но са готови смело да ги посрещнат. Дори и тук, сред този парк, създаден само за невинни удоволствия, опасността дебне отвсякъде: усмихнат човек, който купува филмче за фотоапарата си на „Мейн Стрийт“, внезапно се хваща за гърдите и пада, поразен от инфаркт; бременна жена усеща първите контракции в момента, когато слиза от кабинката на Небесната колесница; дванайсетгодишно момиченце, подобно на тези, които украсяват кориците на списанието на Норман Рокуел, внезапно получава епилептичен припадък, а обутите му в мокасини крака спазматично тупкат по тротоара, сякаш сигнализират, че мозъкът му внезапно е престанал да действа. Не бива да пропускаме хората, които получават слънчев удар, а понякога, в края на горещото лято, в Орландо пада гръм. От време на време можете да срещнете и самия Веуик и стуашен Оз — разхождащ се около входа на тунела, където еднорелсовата железница се шмугва във Вълшебната страна или наднича с глуповатите си очи от въртележките. Луис и Гейдж са свикнали да го приемат като една от обичайните фигури в увеселителния парк, заедно с Гуфи, Мики, Тайгър, Джъмбо и многоуважавания мистър Доналд Дък. Само че никой не иска да се снима заедно с него, нито да го представи на децата си. Луис и Гейдж го познават, защото преди време, в нова Англия са си имали работа с него. Оз само дебне да се задавиш от стъклено топче, да се задушиш, ако случайно пъхнеш глава в найлонов плик или да се овъглиш от високоволтов ток. „Искаш ли да се преселиш във вечността, детето ми? Тогава бръкни с две пръстчета в контакта или в празната фасонка на стената.“ Смъртта се крие навсякъде: в пакетчето фъстъци за двайсет и пет цента, в пакета цигари. Той е на поста си двайсет и четири часа в денонощието, очите му са приковани към мониторите в контролната зала, откъдето наблюдава всички проходи между земния живот и отвъдния свят. Замърсени спринцовки, отровни бръмбари, съборени от вятъра кабели с високо напрежение, горски пожари. Профучаващи през натоварените кръстовища младежи на летни кънки, които помитат невинните дечица. Когато влезете във ваната, за да вземете душ, Оз влиза заедно с вас. „Правете икономия — взимайте душ заедно с някой приятел“. Когато се качвате на самолет, пак той поема бордовата ви карта. Оз е във водата, която пиете, в храната ви. Когато сам и изплашен се провикнете в мрака: „Кой е там?“, дочувате неговия отговор: „Не бой се, старче, това съм аз. Здрасти, как си? А, имаш рак на дебелото черво, така ли? Какъв кеф, приятелю! Септицемия? Левкемия! Атеросклероза! Коронарна тромбоза! Енцефалит! Остеомиелит! Хей, хей, всички дружно да вървим! Наркоманът, който чука на вратата ви, стиснал нож в ръката си. Телефонът, който звъни 5 посред нощ. Кървав бульон в клетките на акумулатор на изходната рампа на автомагистралата в Северна Каролина. Пълни шепи с таблетки — хайде глътни ги! Странният синкав цвят на ноктите на хора, умрели от задушаване — в отчаяната си борба за оцеляване, мозъкът изсмуква всяка капчица останал кислород, включително този от живите клетки под ноктите. «Здравейте, приятели, казвам се Веуикият и стуашен Оз, но можете да ме наричате само Оз — по дяволите, нали вече сме стари приятели! Отбих се само за да ви подаря лек мозъчен спазъм, сърдечна криза или нещо подобно. Извинете, но не мога да остана нито секунда повече: трябва да се заема с жена, на която предстои седалищно раждане, сетне ще спретна смърт от задушаване с дим в Омаха.»“

А на заден план, момиченцето с празничната рокля продължава да крещи: „Обичам те, Тайгър! Вярвам в тебе! Винаги ще те обичам и ще вярвам в тебе! Освен това, ще остана вечно млада и в сърцето ми не ще има място за друг Оз, освен за безобидния шарлатанин, който Дороти срещна в Изумрудения град! Обичам те… Обичам те…“

„Двамата със сина ми патрулираме неуморно… защото най-важното в живота не е нито войната нито секса, а ужасяващата, благородна и безнадеждна битка с Веуикия и стуашен Оз, да, ние патрулираме, седнали един до друг в бялата камионетка, която пътува под яркото слънце на Флорида. Червената сигнална лампа на покрива е покрита, но винаги е на наше разположение… и никой, освен нас, не знае, че тя е там. Защото почвата в мъжкото сърце е камениста; човек засява, каквото може и се грижи за него.“

Докато в главата му се въртяха объркани мисли, Луис Крийд задряма и една след друга прекъсна линиите, свързващи го с външния свят. Най-сетне и последните мисли се заличиха от екрана на съзнанието му; умората го обгърна и го повлече в мрачната бездна, където нямаше сънища.

Точно преди зазоряване, по стълбите прозвучаха стъпки. Бяха бавни и залитащи, но решителни. Някаква сянка изникна сред тъмния коридор, придружена от отвратителна воня. Дори потъналия в непробуден сън Луис промърмори и се обърна на другата страна, сякаш, за да я избегне. Сетне дишането му отново стана равномерно.

Силуетът остана неподвижен още няколко секунди пред вратата на спалнята, сетне влезе вътре. Луис беше заровил глава под възглавницата си. Две бели ръце се протегнаха, взеха оставената до леглото лекарска чанта и я отвориха, после заровиха из нея — дочу се звънтене на метални инструменти.

Ръцете нетърпеливо опипваха съдържанието на чантата, без да се спрат на лекарствата, ампулите и спринцовките, сякаш не се интересуваха от тях. Но ето че откриха онова, което търсеха и го извадиха навън. Предметът хвърляше сребристи отблясъци под първите лъчи на настъпващия ден.

Сянката напусна стаята.