Градът на черепите

7. Когато Зеленият Бог се събуди

Косата на Конан настръхна и той почувствука как кръвта във вените му замръзва. Хлипайки, Зосара заби лице в гърдите му и обхвана с ръце врата му. На черния пиедестал, на който се издигаше трона от черепи, Джума също замръзна, а бялото на очите му показваше всичкия суеверен ужас надигнал се в жителя на джунглата. Стауята оживяваше.

Те наблюдаваха безсилни да поръднат, а зеленият бог повдигна със скърцане един от каменните си крака. На девет метра над главите им, огромното му лице се зъбеше. Шестте ръце се задвижиха неуверено, сякаш се сгъваха крайниците на огромен паяк. Нещото се наклони, премествайки огромната си тежест. Един огромен крак стъпи на олтаря, върху който бе лежала Зосара. Каменният блок изпука и се разтроши под тоновете жив зелен камък.

— Кром! — ахна Конан. — В това побъркано място даже камъкът живее и се движи. Хайде, момиче… — Той вдигна Зосара на ръце и скочи от пиедестала на пода на храма. Зад гърба му се чуваше заплашителният звук на камък, триещ се в камък. Статуята се движеше.

— Джума! — изкрещя Конан, оглеждайки се за кушита. Чернокожият стоеше свит неподвижен край трона. На трона, малкият крал-бог сочеше с ръка, потънала в тлъстина и святкаща с камъните си, към Конан и момичето.

— Убий… Яма! Убий… убий… убий! — крещеше той.

Многоръкото нещо поспря и се огледа с рубинените си очи, докато откри КОнан. Цимериецът бе почти полудял от обхваналия го страх на примитивен варварин. Но, както се случва с много варвари, самият страх го въвлече в битката, от която той се ужасяваше. Той остави момичето на земята и вдигна във въздуха една мраморна скамейка. Мускулите му просто се разкъсваха от усилието, но той се опъти към извисяващия се колос.

Джума извика:

— Не, Конан! Махни се! Той те вижда!

Сега Конан стоеше в основата на огромния крак на вървящия идол. Каменните крака се извисяваха над него като колони в някакъв огромен храм. С лице, изкривено от напрежение Конан двигна скамейката над главата си и я стовари върху крака. Тя се заби в изваяния глезен на крака с оглушителен грохот. Мраморът на скамейката се покри с мрежа от пукнатини от край до край. Конан се приближи още повече, отново сграбчи скамейката и отново я стовари в глезена. Този път те се разтроши на парчета, но кракът, макар и леко одраскан, остана неповреден. Конан залитна назад тъй като статуята направи още една заплашителна крачка към него.

— Конан! Погледни!

Викът на Джума го накара да вдигне поглед. Зеленият гигант се навеждаше. Рубинените очи гледаха в неговите. Странно беше да се гледа в живите очи на бог! те бяха бездънно дълбоки… някакви сенчести зелени дълбини, в които неговият поглед потъваше безкрайно през червените епохи на времето без никаква мисъл! И дълбоко в онези кристални дълбини се таеше студена нечовешка злоба. Погледът на бога приковаваше неговия и младият цимериец усети ледена безчувственост да зо парализира. Той не можеше нито да помръдне, нито да мисли…

Джума, виейки от първичен страх и ярост, се извърна. Той видя многото могъщи каменни ръце да се насочват към другаря му, който стоеше сякаш бе омагьосан. Още една крачка и Яма щеше да се окаже върху парализирания цимериец.

Чернокожият се намираше трърде далече от тях за да се намеси, но безпомощната му ярост се нуждаеше от отдушник. Без да помисли съзнателно, той сграбчи краля-бог, който напразно пищеше и се извиваше и го захвърли към пъкления му баща.

Джалунг Тонгпа се превъртя във въздуха и падна с глух удар на мозаечния под пред краката на идола. Замаян от падането, малкият монарх диво се озърна с единственото си здраво око. И изкрещя от ужас, когато гигантския крак се спусна върху него.

Пукотът на раздробявани косто отекна в звънтящата тишина. Кракът на бога се плъзна по мрамора, оставяйки широко, алено петно на плочките. Със скърцане в кръста титачичната фигура се наведе и протегна ръце към Конан и… спря.

Протегнатите ръце от зелен камък, с разтворени пръсти, спряха насред пътя си във въздуха. Горящата алена светлина в рубинените очи угасна. Огромното многоръко тяло с дяволска глава, което до преди миг се бе движило със живот, сега отново бе замръзнало като безжизнен камък.

Може би смъртта на краля, който бе извикал този адски дух от нощните дълбини на безименни измерения, бе прекратила действието на магията, която свързваше Яма с идола. Или може би смуртта на краля бе освободила волята на дявола-бог от доминацията на земния му родственик. Каквото и да бе причината, мигът в който Джалуй Тонгпа бе размазан на кървава пихтия, статуята се бе превърнала в безжизнен, неподвижен камък.

Изчезна и магията, която бе обхванала съзнанието на Конан. Замаян, младежът разтърси глава за да проясни мислите си. Той се огледа. Пъровот нещо, което осъзна бе принцеса Зосара, която се хвърли в ръцете му, истерично ридаейки. И когато бронзовите му ръце обхванаха меката й плът и той почувствува лекото докосване на черната й, копринена коса по гърлото си, един нов огън пламна в погледа му и той гърлено се изсмя.

Джума дойде тичайки по пода на храма.

— Конан! Всички тук са или мъртви или избягали! Трябва да има коне в конюшнята зад храма. Сега е шансът ни да избягаме от това прокълнато място.

— Да! В името на Кром, ще ми бъде приятно да изтупам праха на тази проклета земя от петите си — изръмжа цимериецът, разкъсвайки тогата на Великия Шаман за да прикрие голотата на принцесата. Той отново я вдигна на ръце и я отнесе навън, чувствувайки топлината и мекотата на младото пищно тяло до своето.

Един час по-късно, отдалечили се доста пред възможните преследвачи, те поспряха конете си и започнаха да оглеждат разклоняващите се пътища. Конан вдигна поглед към звездите, помисли и посочи с ръка:

— Нататък!

Джума се намръщи.

— На север?

— Да, към Хиркания — изсмя се Конан. — Да не си забравил, че ние все още трябва да предадем това момиче на годеника й?

Веждите на Джума се начумериха още по-дълбоко от преди, защото той виждаше нежните, бели ръце на Зосара обвити около шията на другаря му и малката й глава доволно отпусната върху могъщото му рамо. „На годеника й“? Той разтърси глава; никога нямаше да разбере цимерийците. Все пак последва Конан, обръщайки жребеца си към величествените хребети на Талакма, които се издигаха като стена, за да скрият странните земи на Меру от степите на Хиркания.

Един месец по-късно те влязоха в лагера при Куджула, Великия хан на номадите куйгари. Външният им вид бе коренно различен от онзи, когато избягаха от Шамбала. В селцата по южните склонове на Талакма те бяха разменили остатъците от златните вериги, които бяха останали да висят от китките и глезените на Зосара за дрехи, подходящи да прекосят снежните планински проходи и прашните равнини. Те носеха кожени шапки, палта от овча кожа, широки панталони от груба вълна и здрави високи обувки.

Когато представиха Зосара на чернобрадия й годеник, ханът бе възликувал, бе оценил геройството им и ги бе възнаградил. След пир, който бе продължил няколко дни, той ги бе отпратил обратно към Туран, натоварени със златни подаръци.

Когато вече се бяха отдалечили достатъчно от лагера на Хан Куджула, Джума каза на другаря си:

— Момичето беше много хубаво. Чудя се защо не я задържа за себе си. И тя те харесваше.

Конан се усмихна:

— Да, харесваше ме. Но аз не съм готов да се установя. А Зосара ще бъде по щастлива със скъпоценностите на Куджула, и с неговите меки възглавници, отколкото с мен, да галопира из степите, да се пече на слънцето, да замръзва в снеговете, да бъде преследвана от вълци или врагове. — Той се усмихна: — Освен това, макар Великият Хан да не го знае, неговият наследник вече е готов.

— Откъде знаеш?

— Тя ми каза преди да се разделим.

Джума изцъка както бе характерно за неговия език:

— Е, никога, никога повече няма да подценявам един цимериец отново!