Градът на черепите

5. Разбойническа луна

Седем дни Конан и Джума се потяха над огромните весла на червената галера, докато тя се движеше покрай бреговете на Сумеру Цо, спирайки всяка нощ в пристанищата на всеки един от седемта свещени града на Меру: Шондакор, Тогара, Озакия, Иседон, Палиана, Троана и след това, завършвайки обиколката на морето, обратно в Шамбала. Макар и да бяха силни мъже, нямаше да мине дълго и непрестанният труд щеше да го доведо до границата на изтощението, когато болката в мускулите им щеше да ги направи непригодни за други усилия. Въпреки това, неуморимият барабан и свистящият бич ги принуждаваха да не спират.

Веднъж дневно моряците изтегляха ведра със студена, възсолена вода и ги изливаха над главите на изтощените роби. Веднъж дневно, когато слънцето беше в зенита си, им даваха пълна купичка с ориз и черпак с вода. Нощем те спяха подпрели глави на веслата си. Животинското повторение на изнурителния труд пречупваха волята и изпразваха главата, превръщайки гребците в бездушни автомати.

Това би пречупило силата на всеки мъж… но не бе достатъчно за такъв като Конан. Младият цимериец не се бе предал пред смазващата си съдба както бяха сторили апатичните мерувийци. Безкрайният труд на веслата, бруталното отношение, унижението от лепкавите скамейки, вместо да пречупят волята му, само подхранваха изгарящите го отвътре огньове.

Когата корабът се завърна в Шамбала и пусна котва в широкото пристанище, Конан бе стигнал до границите на своето търпение. Беше тъмно и нищо не помръдваше; луната — тъничък, сребърен ятаган — висеше ниско в небето, хвърляйки бледа, илюзорна светлина. Скоро щеше да залезе. Подобна нощ бе наричана „Разбойническа луна“ сред западните народи, защото такава слабо осветене нощ бе желана от грабители по пътищата, крадци и убийци за да извършат деянията си. Конан и Джума обсъдиха възможностите за бягство с робите мерувийци.

На галерата краката на робите не бяха приковани. Но на всеки бяха сложени окови, които се затваряха с верига и тази верига минаваше през желязна халка, свободно надяната върху дръжката на веслото. Макар халката да се движеше свобободно по дължината на дръжката, това движение се ограничаваше от външната страна от вдлъбнатината, в която бе поставено веслото, а от вътрешната страна — от оловен обръч. Този обръч, здраво пристегнат към края на веслото чрез железен щифт, служеше като противотежест на греблото. Конан неколкократно бе опитвал здравината на веригата, на оковите и на халката, но дори огромната му сила, увеличена от седем дни гребане, не бе в състояние даже да ги огъне. Въпреки това, с напрегнат, дрезгав шепот, той предлагаше варианти за бунт на събратята си по нещастие.

— Ако можехме да накараме Гортангпо да слезе при нас, — каза той — бихме могли да го разкъсаме на парчета със зъби и нокти. А в него са ключовете за нашите окови. Докато отключваме оковите, моряците ще избият наколко от нас, но след като се освободим ще имаме числено превъзходство пет или шест към един и…

— Не говори за това! — изсъска най-близкият мерувиец. — Дори не си го помисляй!

— Не те ли интересува? — попита Конан изумен.

— Не! Дори само разговорът за подобно насилие превръща костите ми във вода.

— И моите — ибади се друг. — Мъките, от които страдаме са ни изпратени от боговете като справедливо наказание за някакво провинение в някой предишен живот. Да се бориш срещу това не само е безполезно, но и злобно богохулство. Маля те, варварино, спри този нечестив разговор и се подчини с подобаващо смирение на съдбата си.

Подобно отношение противоречеше на цялото същество ма Конан, а и Джума не бе мъж, който щеше да сведе глава без да окаже съпротива пред каквато и да е било заплаха от съдбата. Но мерувийците не искаха да се вслушат в аргументите им. Дори Ташуданг, който бе необикновено разговорчив и приятелски разположен за мерувиец, умоляваше Конан да не предприема нищо, което би могло да разсърди Гортангпо, надзирателя, или да им донесе по-тежко наказание от боговете, от онова, което те вече са им наложили.

Спорът подет от Конан бе прекъснат от изплющяването на бича. Събуден от шепота Гортангпо се бе промъкнал по моста в тъмнината. От няколкото прошепнати думи, които бе подслушал, той бе подразбрал, че се готви заговор. И бичът ми изсвистя и изплющя върху раменете на Конан.

За Конан това бе предостатъчно. Той мигновено скочи на крака, сграбчи края на бича и го изтръгна от ръцете на Гортангпо. Надзирателят се извика за моряците.

Конан продължаваше да не знае как да свали халката от движката на своето весло. Изпаднал в отчаяние, изведнъж го осени една идея. Конструкцията на леглото, в което бе поставено веслото, ограничаваше вертикалното движение на дръжката на височина около метър и половина от нивото на палубата, на която той стоеше в момента. Той повдигна вътрешния край на веслото колкото можеше, след което скочи на скамейката, подложи гръб под края и с могъщо усилие на дългите си здрави крака се изправи. Веслото се счупи в леглото с оглушителен звук. Бързо Конан извади своята халка през счупения край. Сега той разполагаше с едно сносно оръжие: тояга, дълга около три метра с пет-килограмова оловна маса на края.

Първото ужасно замахване на Конан свали надничащия надзирател с удар по главата. Черепът му се пръсна като диня, поръсвайки скамейките с кървавия дъжд на разбит мозък. След това Конан се изтегли на висящия мост за да пресрещне атакуващите моряци. Долу на скамейките мършавите, кафяви мерувийци се бяха сгушили и хленчеха молитви към техните дяволски богове. Единствен Джума повтори действията на Конан, пречупвайки греблото си в леглото му и освобождавайки побската си халка.

Моряците бяха мерувийци, отпуснати, лениви и фаталисти. Никога по-рано не им се бе случвало да се бият срещу бунтовници; те просто не вярваха, че подобно нещо би могло да се случи. Но най-малко от всичко бяха подготвени да се сблъскат с млад гигант, въоръжен с триметрова тояга. Въпреки това, те смело нападаха Конан, макар ширината на моста да позволяваше едновременно приближаване на не повече от двама.

Конан се нахвърли върху тях, бясно размахвайки дръжката на веслото. Първият му удар запрати първия моряк от моста върху скамейките със счупена ръка, в която държеше меча. Вторият свали следващия мъж със счупен череп. Пика бе мушната към голия му гръден кош; Конан изби пиката от ръката на боеца, а следващият му удар свали наведнъж двама от моста: онзи, който беше ударил — със строшени ребра, чиито краища се бяха забили навътре, а другия до него — полетя просто ударен от тялото на първия.

На моста до него се изкатери Джума. Голото тяло на кушита, блестеше като намазан с масло абанос в слабата лунна светлина, а веслото му поваляше нападащите мерувийци като сърп. Моряците, напълно неподготвени да се изправят срещу две такива чудовища, нарушиха бойния си ред и побягнаха към палубата, където бяха пресрещнати от командира си, който току-що се бе събудил и издаваше объркани заповеди.

Конан се наведе над трупа на Гортангпо и претърси кесията му за ключовете. Почти веднага той намери ключа за всички окови на кораба, отклчи своите, след което направи същото и за Джума.

Звънна тетивата на лък, една стрела изсвистя над главата на Конан и се заби в мачтата. Двамата освободени роби не изчакаха за да продължат битката по-нататък. Те скочиха от висящия мост, пробиха си път между страхливо свилите се гребци до перилата на борда, скочиха през него и изчезнаха в тъмните води на Шамбала. Няколко стрели прелетяха над главите им, но слабата светлина от залязващия полумесец на луната не позволяваше на стрелците да направят нещо повече от това да стрелят напосоки.