Градът на черепите

4. Кървавият кораб

Най-лошото от всичко бе горещината и вонята. Въздухът в килията беше нъртъв и застоял. Пронизваше го вонята на лежащи едно до друго потни тела. Неизвестно колко на брой голи мъже бяха натъпкани в някаква мръсна дупка, заобиколени от всички страни с огромни каменни блокове, тежащи тонове. Много от тях бяха дребни, кафяви мерувийци, които лежаха проснати, отпуснати, апатични. Имаше шепа от ниските, със скосени очи, малки войни, които охраняваха свещената долина — азверите; имаше двама хирканци с орлови носове; тук бяха също цимериеца и черният гигант, негов спътник, Джума. Когато докосването на жезъла на Великия Шаман го бе изпратил в небитието и охраната бе съборила могъщия Джума просто с тежестта на голямия си брой, вбесеният римпош бе разпоредил те да заплатят за престъплението си с максималното наказание.

В Шамбала, обаче, максималното наказание не е смъртта, която според мерувийците просто освобождава душата за следващото й прераждане. Те считаха робството за нещо по-лошо, защото то лишаваше мъжа от човешкото у него, от неговата индивидуалност. Така че присъдата им бе да бъдат направени роби.

Мислейки по въпроса, Конан изръмжа дълбоко в гърлото си и очите му блеснаха с изпепеляващ огън от тъмното му лице, върху което бе паднала сплъстената черна грива на косата му. Окованият до него Джума, който долавяше безпомощността на Конан, се засмя. Конан се озъби на приятеля си; понякога това непобедимо чувство за хумор в Джума го дразнеше. За свободолюбивия цимериец робството наиисина бе непоносимо наказание.

За кушита, обаче, робството не бе нищо ново. Търговци на роби бяха откъснали Джума още като дете от ръцете на майка му и го бяха замъкнали през знойните джунгли на Куш до тържищата на роби в Шем. И така за известно време той бе работил на полето в една шемитска ферма. По-късно, когато по крайниците му бяха набъбнали огромни мускули, той бе продаден като чиракуващ гладиатор на арените в Аргос.

За победата му в игрите, които бяха проведени за отпразнуването на напобедата на Крал Мило от Аргос над Крал Фердруго от Зингара, на Джума му бе подарена свободата. Известно време бе преживявал от кражби и специални задачи из различни хайборейски народи. След това бе тръгнал на изток към Туран, където мощното му телосложение и бойните му умения му бяха спечелили масто в наемническата армия на Крал Илдиз.

Там той се бе запознал с младия цимериец. Те двамата си бяха допаднали още от самото начало. Бяха двамата най-високи мъже в армията на анемниците; и двамата идваха от далечни, отвъдни страни; и двамата се бяха оказали единствени представители на расите си сред туранците. Тяхното приятелство сега ги бе довело в килиите на роби в Шамбала и съвсем скоро щеше да ги изпрати на подиума за роби където да изживеят абсолютното унижение. Те щяха да стоят голи на заслепяващото слънце, щяха да търпят мушкането с пръсти от евентуалните купувачи, а продавачът им щеше да възхвалява тяхната сила.

Дните бавно се точеха, както ранени змии влачат с болка опашките си през праха. Конан, Джума и останалите заспиваха и се събуждаха за да получат дървени купички с ориз, давани им от техните надзиратели. Те прекарваха дългите дни дремейки или лениво препирайки се.

Конан беше любопитен да научи повече за тези мерувийци, защото през всичките си странствувания не бе срещал като тях. Те жевееха тук в тази странна долина, както предците си от незапомнени времена. Нито имаха контакти с външния свят, нито пък търсеха такива.

Конан се сприятели с един меривиец на име Ташуданг, от който понаучи напевния им език. Когато бе попитан защо наричат краля си Бог, Ташуданг отговори, че кралят жевее вече десет хиляди години, а духът му се прераждал в друго тяло след всяко временно пребиваване в човешка плът. Конан бе скептичен по въпроса, защото знаеше какви лъжи разказват за сбе си кралете на други земи. Все пак благоразумно задържа мнението си за себе си. Когато Ташуданг меко и без надежда се оплака от потисничеството на краля и неговите шамани, Конан запита:

— Защо ти и твоите съплеменници не се съберете за да изхвърлите цялата пасмина в Сумеру Цо и не се управлявате сами? Това е което ще направим в моята страна, ако някой се опита да ни тиранизира.

Ташуданг бе шокиран:

— Ти не знаеш какво приказваш, чужденецо! Преди много време, разказват жреците ни, тази земя се е намирала много по-високо отколкото сега. Та се простирала от върховете на Химелиите до тези на Талакма — една огромна, висока равнина, покрита със сняг и шибана от ледени ветрове. Нарича ли я Корена на Света.

Тогава Яма, кралят на демоните, решил да създаде тази долина за нас, народът, който избрал, за да живеем в нея. С могъща магия, той принудил земята да потъне. Земята се разтърсила от тътена на десет хиляди гръмотевици, разтопена скала потекла от пукнатините, които се отворили в нея, планините рухнали на парчета, а горите пламнали в пламъци. Когато всичко свършило, земята между планинските вериги лежала, както я виждаш сега. Тъй вече била на ниско, станало по-топло, а растенията и животните на топлите страни дошли да живеят тук. Тогава Яма създал първите мерувийци и ги заселил в долината, за да живеят тук вечно. И назначил шаманите за водачи и просветители на народа.

Понякога шаманите забравят задълженията си и стават наши потисници, като че ли са обикновено алчни хора. Но заповедта на Яма да им се подчиняваме остава в сила. Ако й се противопоставим, великата магия на Яма ще загуби силата си и тази земя отново ще се издигне до върховете на планините и пак ще се превърне в ледена пустош. Ето защо, независимо как злоупотребяват с властта си, ние не смеем да се вдигнем на бунт срещу шаманите.

— Е, добре, — каза Конан — щом тази мръсна малка крастава жаба е вашата представа за Бог…

— О, не! — отвърна Ташуданг, очите на който блеснаха в тъмното от страх. — Не го изричай! Той е единственият син на великия бог, самия Яма! И когато повика баща си, Бог идва! — Ташуданг зарови лице в дланите си и този ден Конан не успя да чуе нито дума повече от него.

Мерувийците бяха странна раса. Духът им беше някак странно уморен… един сънлив фатализъм ги караше да се прекланят пред всичко, което ги сполиташе като някакво предопределено посещение на техните жестоки, загадъчни богове. Те вярваха, че всяка съпротива от тяхна страна ще бъде наказана, ако не незабавно, то в следващото им превъплъщение.

Не беше лесно да се изтегля информация от тях, но цимериецът упорито се стремеше към това. От една страна, това му помагаше да преживее безкрайните дни. От друга, той не възнамеряваше да остане в пленничество дълго и всякаква информация, която можеше да събере за това скрито кралство и неговия особен народ щеше ба бъде от полза, когато той и Джума решеха да опитат да си възвърнат свободата. И накрая, той знаеше колко важно е при пътуване през чужда страна да се знае поне малко местния език. Макар и в никакъв случай да не бе човек на науката по темперамент, Конан лесно възприемаше езиците. Той вече бе научил няколко и дори можеше да чете и пише по-малко на тях.

Най-сетне настъпи съдбоносният ден, когато надзирателите им, облечени в черни кожени дрехи слязоха между робите, размахвайки тежките си бичове и избутвайки поверените им роби през вратата.

— Сега, — озъби се един от тях, — ще видим какви цени ще платят принцовете на Светата Земя за тромавите ви тела, скапани свине! — и бичът му остави дълга рязка по гърба на Конан.

Горещото слънце забиваше лъчите си в гърба на Конан като огнени камшици. Сле дългия престой на тъмно, той бе заслепен от ярката светлина на деня. След наддаването, той бе отведен по трапа на палубата на голяма гхалера, която лежеше привързана покрай дългия, каменен кей на Шамбала. Конан присви очи срещу слънцето и изруга. Това значи бе съдбата, на която бе обречен — да натиска веслото, докато смъртта не го спаси.

— Свалете го в трюма, кучета! — отсече корабният надзирател, удряйки Конан по челюстта с обратното на ръката си. — Само децата на Яма могат да крачат по палубата!

Без да се замисли, младият цимериец избухна в действие. Той заби грамадния си юмрук в издутия корем на едрия надзирател. И докато въздухът със свистене напускаше дробовете на мъжа, Конан нанесе втори удар отдясно по челюстта като с чук, който просна човека на палубата. Зад него Джума изви от радост и си проби път за да се изправи с него.

Момандирът на корабната стража рязко отдаде заповед. Мигновено, остриетата на цяла дузина пики, намиращи се в ръцете на малките, жилави мерувийци, бяха насочени към Конан. Цимериецът стоеше обграден от тях, а на гърлото му клокочеше заплашително ръмжене. Макар и малко късно, той овладя обхваналата го ярост, разбирайки, че всякакво движение ще му донесе незабавна смърт.

Беше необходимо ведро вода за да се съвземе надзирателя. Той с труд се изправи на крака, ръмжейки като морж, а по лицето му се стичаше вода, която капеше през рядката му брада. ПОгледът му се заби в цимериеца с луда ярост, която след малко охладня до ледена, отровна омраза.

Конадирът на охраната започна отдаването на заповед:

— Убийте… — но надзирателят се намеси.

— Не, него убивайте! Смъртта е много лесна за кучето. Аз ще го накарам да хленчи за да го избавя от нещастието му преди да свърша с него.

— Е, Гортангпо? — каза офицерът.

Надзирателят погледна през отвора на трюма, посрещайки изплашените погледи на над сто голи гребци в кафяви тела. Те бяха глядни и слаби, по извитите им гърбове личаха кръстосаните белези от удари с бич. На кораба имаше по една редица весла от двете страни. На някои весла седяха по двама, а на някои по трима гребци, в зависимост от размера на веслата и силата на робите. Надзирателят посочи към едно весло, кьм което бяха приковани трима сивокоси, подобни на скелети старци.

— Приковете го към онова весло! Онези живи трупове са свършени; вече не са ни необходими. Очистете веслото от тях. Този чужденец има нужда да се поразкърши; ще му дадем простор, от който има нужда. А ако не спазва рутъма, ще го разпоря откъм гърба.

И докато Конан безстрастно наблюдаваше, моряците разковаха оковите, които свързваха веригите на китките на тримата старци с халките на самото весло. Старците ужасени изкрещяха, когато бронзовите ръце ги захвърлиха през борда. Те се забиха във водата с голям плясък и потънаха без следа, ако не се брояха мехурчетата, които едно по едно изплуваха на повърхността и се пръснаха.

Конан бе прикован към веслото на тяхно място. Той трябваше да върши работа за трима. Докато го фиксираха към изплесканата с нечистотии седалка, надзирателят мрачно го наблюдаваше.

— Ще видим как ти харесва тегленето на весло, момче. Ще дърпаш и ще дърпаш, докато не ти се стори, че гърбът ти се пука… и тогава ще продължиш да теглиш веслото оше. И всеки път, когато се забавиш или пропуснеш такт, ще ти припомням къде се намираш, ето така!

Ръката му се изви, бичът се зипъна в небето и със плющене се стовари на раменете на Конан. Болката беше като че до в тялото му бе опряно нажежено до бял желязо. Но Конан нито извика, нито помръдна дори мускул. Сякаш не бе почувствувал нищо, така здраво бе желязото на неговата воля.

Надзирателят изсумтя и бичът отново изплющя. Този път едно мускулче в ъгълчето на здраво стисната уста на Конан потърпна, но очите му останаха вперени напред. Трети удар, после четвърти. По веждите на Конан започна да се стича пот; пареща струйка потече в очите му, докато надолу по гърба му се стичаше кръв. Но той не показваше с нищо, че чувствува болка.

Зад себе си той чу шепота на Джума:

— Кураж!

Чу се вик от мостика, капитанът искаше да отплава. Неохотно, надзирателят се отказа от удоволствието да превърне с бича си гърба на Конан в пихтия.

Моряците хвърлиха въжетата, кито задържаха галерата до кея и отблъснаха кораба с куките за захващане. Зад скамейките на гребците, на същото ниво, но в сянката на висящия мост, който бе опънат по дължината на кораба над главите на гребците, седна гол мерувиец. Когато корабът се отдалечи от кея, мерувиецът двигна дървена палка и започна да удря барабана. На всеки удар робите се навеждаха над веслата, повдигайки се на крака, повдигаха дръжките им, след това изпъваха гърбове и изтегляха веслата назад, използувайки тежестта на телата си, докато се отпуснеха отново на скамейките, след това натискаха дръжките надолу и напред и повтаряха движенията. Конан скоро се включи в ритъма, както и Джума — прикован към веслото зад гърба му.

Никога по-рано Конан не се бе качвал на кораб. Докато опъваше веслото, бързите му очи огледаха отпуснатите, с безизразни очи роби, чийто гърбове бяха покрити с белези от бича и които работеха на мокрите скамейки, в ужасяващото зловоние на собствените им изпражнения. Галерата беше с нисък борд в средата — там, където се трудеха робите перилата стигаха на не повече от метър от водата. При носа тя бе повисока, там бяха спяха моряците, а спалните помещения на офицерите се намираха на украсената и позлатена кърма. В средата на кораба се издигаше единствена мачта. Рейката на единственото триъгълно платно, както и самото скатано платно лежаха по дължината на висящия мост над гребците.

Когато корабът напусна пристанището, моряците развързаха бензелите, с които платното и рейката му бяха пристегнати към моста и го вдигнаха, дърпайки фаловете и пеейки моряшка песен. Рейката се вдигаше неравномерно с по няколко сантиметра между дърпанията. Междувременно, боядисаното на златни и виолетови ивици постепенно се разгъваше и плющеше на вятъра с резки, орекващи звуци. Тъй като имаше добър попътен вятър, гребците получиха почивка, защото платното ги отменяше.

Конан забеляза, че цялата галера бе изработена от някакво дърво, което или по начало, или след оцветяване бе придобило тъмно червен цвят. През полузатворените му от вятъра очи корабът изглеждаше като че ли е бил потопен в кръв. И избеднъж над главата му изплющч бичът и надзирателят, разхождащ се по моста над главите им, изрева:

— А сега натиснете, мързеливи свине!

Ново изплющяване бе последвано от нова изгаряща болка по плещите му. Наистина това бе кървав кораб, помисли си той — от кръвта на робите.