Градът на черепите

2. Чашата на боговете

Хиляди червени дяволи блъскаха с нажежените су чукове по черепа на Конан, който звънтеше при всеки удар. Докато бавно изпълзяваше из черната безчувственост, Конан осъзна, че се полюшва на могъщото рамо на приятеля си Джума, който се ухили, виждайки го да се съвзема и му помогна да се изправи на крака. Макар главата му да го болеше адски, Конан установи, че има достатъчно сила да стои изправен. Учуден, той се огледа.

Само той, Джума и Зосара бяха оцелели. Останалите от ескорта, включително прислужницата на Зосара, убита от стрела, се бяха превърнали в храна за изпосталелите, сиви вълци на хирканските степи. Те се намираха на северния склон на Талакма, няколко километра южно от полесражението. Здрави, тъмнокожи войни, облечени в лакирана кожа, много от тях превързани, ги заобикаляха. Конан установи, че китките му са оковани и оковите са затворени от масивна желязна верига. Принцесата, облечена в копринена връхна дреха и панталони, бе също в окови, но нейните изглеждаха бяха много по-леки и изглеждаха направени от сребро.

И Джума бе в окови, а основното внимание на пленилите ги, бе концентрирано върху него. Те се бяха събрали около кушита, докосваха кожата му и след това гледаха пръстите си за да видят дали по тях е останала боя. Един дори намокри парцал в локва стопил се сняг и избърса с него ръката на Джума. Джума широко се усмихна и после се засмя на глас.

— Май никога не са виждали мъж като мен — каза той на Конан.

Командирът на победителите издаде отсечена команда. Принцесата бе напъхана обратно в носилката. На Конан и Джума, командирът каза на развален хиркански:

— Вие двамата! Ще ходите.

И те тръгнаха, усещайки копията на Азверите, както се наричаха победителите, често да забиват остриетата си между плещите им. Носилката на принцесата се полюшваше, закрепена между два коня в средата на колоната. Конан забеляза, че командидът на войската на азверите се отнася към Зосара с почит, а тя самата изглежда не бе пострадала физически. Този вожд изглежда не изпитваше неприязън към Конан и Джума за онова, което бяха сторили на войската му, за всичката смърт и рани, които бяха причинили.

— Много добри бойци! — каза той ухилен.

От друга страна, той не пое и най-малък риск те да могат да избягат или да забавят придвижването на остатъка от войската му. Бяха принуждавани да вървят бързо от изгрев до след залез слънце и на всяко поспиране отговорът бе мушване с острието на пика. Конан бе стиснал зъби и за момента се подчиняваше.

В продължение на два дена те вървяха по виеща се пътека през сърцето на планината. Минаваха през проходи, в които трябваше да пробиват пъртина през дълбоки снегове, наразтопени още от предишната зима. Тук въздухът не стигаше от голямата височина, изненадващи бури развяваха разкъсаните им дрехи и забиваха жилата на снежни прашинки в лицата им. Зъбите на Джума тракаха. За чернокожия бе много по-трудно да понесе студа от Конан, който бе израсъл в северен климат.

Накрая, те пресякоха северния склон на Талакма и пред погледите им се разкри фантастична гледка — огромна зелена долина, която се простираше под тях и се губеше в далечината. Те сякаш стояха на ръба на огромна чаша. Под краката им малки облачета плуваха ниско над необятна, густа, зелена джунгла. Във вътрешността на джунглата, огромно езеро или може би вътрешно море отразяваше лазура на ясното, светло небе.

Отвъд водната площ, зеленината продължаваше за да се загуби далече зад хоризонта в червеникава омара. И над тази омара, насечени и бели, забити с острите си върхове в небесния лазур, простиращи се на юг, се издигаха величествените Химелии. Планинската верига на Химелиите образуваше далечния ръб на чинията, която бе оформена от огромния полумесец на Талакма откъм север и Химелиите на юг.

Конан се обърна към командира:

— Коя е тази долина?

— Меру — каза вождът. — Хората я наричат Чашата на Боговете.

— Там, долу ли отиваме?

— Да. Отиваме във великия град Шамбала.

— И после?

— Това ще реши Римпош — Кралят-бог.

— Кой е той?

— Джалунг-Тонгпа — Ужасът на хората и Сянката на Небесата. А сега, белокожо куче, движи се напред. Нямаме време просто да си говорим.

В гърлото на Конан се чу ниско ръмжене, когато острието на копието го смушка и той даде мълчалива клетва някой ден да покаже какво е ужас на този крал-бог. Питаше се дали божествеността на управника ще го защити от парче стомана в червата… Но подобни щастливи мигове все още се намираха в бъдещето.

Те започнаха да слизат в тази главозамайваща долина. Въздухът започна да става по-топъл, а растителността — по-гъста. В края на деня те газеха през почвата на задушаващата топлина на джунглата, а после и през една блатиста гора, която бе надвиснала в тъмно зелена маса над пътя, който лъкатушеше между цъфналите в ярки цветове дървета. Птици в също така ярки цветове пеха и подсвиркваха. Маймуни бърбореха по дърветата. Насекоми цвъркаха и хапеха. Змии и гущери, извивайки се, се изтегляха от пътя на групата.

Това бе първото запознаване на Конан с тропическата джунгла и тя съвсем не му хареса. Насекомите му досаждаха, а потта се стичаше по него на струйки. Джума, от друга страна, се усмихна, протягайки се и поемайки дълбоко въздух в огромните си дробове.

— Това е като родината ми — каза той.

Конан бе онемял страхопочитание пред фантастичния пейзаж на цъфналата джунгла и блатото, от което се издигаше пара. Той бе склонен да повярва, че огромната долина на Меру е наистина дома на Боговете, където те са бродили от зората на времето. Никога по-рано не бе виждал той подобни дървета като тези червени палми, които се възвисяваха в замъгленото небе. Той се чудеше как такава тропическа джунгла може да бъде обградена от планини, покрити с вечни снегове.

Изведнъж огромен тигър безшумно излезе на пътеката пред тях — чудовище, дълго над два и седемдесет, със зъби като кинжали. Принцеса Зосара, която гледаше от носилката си, леко извика. Азверите приготвиха оръжията си, но тигърът, очевидно решавайки, че групата е твърде силен противник за него, се мушна обратно в джунглата също така безшумно, както се бе появил.

Малко по-късно, замята се разтърси. Със силно грухтене, огромно животно разкъса преплетените клони на рододендроните и прекоси пътеката. Сиво и огромно като планинска канара, то донякъде приличаше на грамадна свиня, а дебелата му кожа бе нагъната на ивици. От зурлата му се издаваше як, тъп извит рог, близо половин метър дълъг. То поспря, глуповато гледайки към конницата със мътните си малки очи и после, с ново изгрухтяване и трясък от счупени клони се скри в храстите.

— Носорог — каза Джума. — Имаме ги в Куш.

След доста път, джунглата отстъпи пред бреговете на голямото синьо езеро или море, което Конан бе видял отвисоко. Известно време те следваха извивката на брега на тази неизвестна водна площ, която азверите наричаха Сумеро Цо. Накрая, те забелязаха от другата страна на един залив стените, куполите и кулите на град от розово-червен камък, които се издигаше сред полете и оризища между джунглата и морето.

— Шамбала! — извика конадирът на азверите. Като един човек, техните похитители слязоха от конете, коленичиха и докоснаха с челата си влажната земя, а Конан и Джума се спогледаха оздачени.

— Тук живеят Богове! — каза вождът. — Сега вървете бързо. Ако казъснеем заради вас, ще ви одерат живи. Бързо!