Град от стъкло

ЕпилогНа небето сред звездите

Димът се издигаше в ленива спирала, чертаейки изящни черни линии по ясното небе. Джейс, седнал самотно на хълма с опрени на коленете си лакти, се взираше надолу към гробището и гледаше пушека, който се издигаше в небето. Ама че ирония: това бе всичко останало от баща му.

От мястото, където седеше, се виждаше ковчегът, обвит в дим и пламъци, и малката група, застанала около него. Оттук той разпозна ярката коса на Джослин и застаналия до нея Люк, който бе положил ръка на гърба й. Джослин бе извърнала глава встрани, за да не гледа горящата клада.

Ако искаше, Джейс можеше да се присъедини към тази група. Последните няколко дни той бе прекарал в болницата, откъдето го пуснаха едва тази сутрин, за малко, колкото да присъства на погребението на Валънтайн. Но още докато се приближаваше до кладата, пращящите дърва и белите кости, той разбра, че няма да може да продължи. Вместо това той се обърна и се заизкачва по хълма, отдалечавайки се от траурната процесия. Люк беше извикал след него, но Джейс не се обърна.

Той седеше и ги наблюдаваше събрани около ковчега, гледаше как Патрик Пенхалоу, облечен в бялата си униформа, запалваше огъня. Вече за втори път тази седмица му се налагаше да присъства на кремация, но докато Макс беше покъртително мъничък, Валънтайн бе голям мъж — дори така, по гръб, с ръце кръстосани на гърдите, със серафимска кама в ръка. По обичая, очите му бяха превързани с бяла коприна. Добре се отнесоха с него, помисли си Джейс, независимо от всичко.

Не бяха кремирали Себастиян. Група ловци на сенки се бяха върнали в долината, но не бяха успели да открият тялото му — казаха на Джейс, че било отнесено от реката, но той не беше убеден в това.

Той търсеше с поглед Клеъри из множеството край ковчега, но нея я нямаше. Бяха изминали почти два дни, откакто се бяха видели за последно, и тя му липсваше почти физически. Не беше нейна вината, че не се бяха виждали. През онази нощ тя се страхуваше, че той няма да има сили да се върне през Портала в Аликанте, и се оказа права. Когато пристигнаха първите ловци на сенки, той изпадна в безсъзнание. Дойде на себе си на следващия ден в градската болница, където Магнус Бейн го гледаше втренчено със странно изражение — дали дълбоко съсредоточено, или просто любопитно, не можеше да се каже със сигурност. Магнус му каза, че макар ангелът да го е излекувал физически, духът и умът му са изтощени до степен, в която само продължително лежане би помогнало. При всички положения, сега се чувстваше по-добре. Точно навреме за погребението.

Духна вятър и отвя дима от него. В далечината се виждаха светещите кули на Аликанте, прежната им слава се беше върнала. Той не беше много наясно защо всъщност седи тук и гледа как гори тялото на баща му или какво би казал, ако беше там долу сред опечалените и трябваше да произнесе последни думи към Валънтайн. Ти никога не си ми бил истински баща, можеше да каже той, или: Ти беше единственият баща, когото съм познавал. И двете изречения бяха еднакво верни, независимо колко противоречиви бяха.

Когато на езерото бе отворил очи — разбрал по някакъв начин, че е бил мъртъв, но вече не е, — първата мисъл на Джейс беше за Клеъри, легнала на окървавения пясък малко по-встрани от него със затворени очи. Той се бе добрал до нея разтревожен, мислейки, че сигурно е ранена или дори мъртва… и когато тя отвори очи, всичко, за което изобщо можеше да мисли, бе, че е жива. Едва по-късно, когато дойдоха другите и му помогнаха да се изправи на крака и при вида на сцената ахваха от изумление, едва тогава той съгледа тялото на Валънтайн да лежи сгърчено на брега на езерото и знанието, че е мъртъв, бе като удар в корема. Джейс искаше той да умре — самият той искаше да го убие, но въпреки това гледката беше болезнена. Клеъри гледаше Джейс с тъжни очи и той разбра, че въпреки омразата й към Валънтайн — а тя имаше основания да го мрази, — съчувстваше на Джейс за загубата.

Той притвори очи и в съзнанието му се заредиха картини: Валънтайн го вдига от тревата в широката си прегръдка, Валънтайн го закрепва на носа на лодка и му показва как да пази равновесие. И други, по-мрачни спомени: ръката на Валънтайн, изплющяваща върху лицето му, мъртвият сокол, ангелът, окован в избата на Уейланд.

— Джейс.

Той вдигна поглед. Над него стоеше Люк, силуетът му се очертаваше черен на фона на слънцето. Бе облечен с обичайните си джинси и фланела — за него нямаше погребално бяло облекло.

— Церемонията свърши — каза Люк. — Беше кратка.

— Мога да си представя. — Джейс зарови пръсти в земята до себе си, като се радваше на болката от ожулването. — Някой каза ли нещо?

— Само обичайните думи. — Люк се отпусна на земята до Джейс, като леко се намръщи. Джейс не го беше попитал как е минала битката; всъщност, не искаше и да знае. Само знаеше, че бе приключила по-рано, отколкото изобщо някой бе очаквал — след смъртта на Валънтайн демоните, които бе призовал, бяха отлетели в нощта като мъгла, разпръсната от слънцето. Но това не означаваше, че няма мъртви. През изминалите дни тялото на Валънтайн не бе единственото в Аликанте, което кремираха.

— А Клеъри не беше ли… искам да кажа, тя дали…

— Дойде на погребението? Не. Не пожела. — Джейс усещаше косия поглед на Люк върху себе си. — Не си ли я виждал, откакто…

— Не, от случилото се на езерото насам, не — каза Джейс. — За пръв път ме пускат от болницата, и аз трябваше да дойда.

— Не беше длъжен да идваш — каза Люк. — Можеше да не присъстваш.

— Така исках — обясни Джейс. — Каквото и да говори това за мен.

— Погребенията са за живите, Джейс, не за мъртвите. Валънтайн беше много повече твой баща, отколкото на Клеъри, макар да не си негова кръв. Ти си този, който трябва да се сбогува с него. Ти си този, на когото той ще липсва.

— Не мисля, че ще допусна той да ми липсва.

— Ти никога не си познавал Стивън Херондейл — каза Люк. — А когато отиде при Робърт Лайтууд, ти вече почти не беше дете. Валънтайн е бил бащата от детството ти. Той ще ти липсва.

— Не мога да спра да мисля за Ходж — каза Джейс. — В Гард му зададох въпроса защо той никога не ми е казал кой съм. Тогава още си мислех, че съм наполовина демон, а той ми отвърна, че защото не е знаел. Мислех си, че ме лъже. Но сега ми се струва, че наистина го е мислел. Той е бил единственият, който изобщо е знаел, че бебето на Херондейл е оживяло. Когато съм се появил в Института, се е чудел кой точно от синовете на Валънтайн съм аз. Истинският или осиновеният. Бих могъл да бъда и единият, и другият. Както демонът, така и ангелът. И си мисля, че той така и не е разбрал това чак докато не видя Джонатан при Гард. И през всичките тези години се е опитвал да направи най-доброто за мен, преди Валънтайн отново да се появи. Това е изисквало силна вяра… не мислиш ли?

— Да — каза Люк. — И аз така мисля.

— Ходж каза, че се е надявал възпитанието да се окаже решаващо, независимо от кръвта. И аз не спирам да се питам… ако бях останал при Валънтайн, ако той не ме беше изпратил при семейство Лайтууд, дали щях да стана като Джонатан? Такъв ли щях да бъда сега?

— Какво значение има? — попита Люк. — Ти неслучайно си такъв, какъвто си. И ако питаш мен, мисля, че Валънтайн те е изпратил при семейство Лайтууд, защото е знаел, че това е най-доброто за теб. Може да е имал и други причини. Но не можеш да пренебрегнеш факта, че те е изпратил при хора, за които е знаел, че ще те обичат и ще те отгледат с любов. Може би това е едно от малкото неща, които изобщо някога е направил за някого. — Той потупа Джейс по рамото, бащински жест, който почти накара Джейс да се усмихне. — На твое място не бих забравил това.

Клеъри стоеше и гледаше през прозореца на Изабел — виждаше как димът се стеле по небето над Аликанте като петно, оставено от мръсна ръка върху прозорец. Тя знаеше, че днес кремират Валънтайн; изгарят баща й на гробището точно пред портата на града.

— Нали разбра за тържеството довечера? — Клеъри се обърна да погледне Изабел, застанала зад нея и държаща в ръце две рокли — една синя и една стоманеносива. — Коя според теб да облека?

Клеъри си спомни, че за Изабел дрехите бяха най-добрата терапия.

— Синята.

Изабел остави роклите на леглото.

— А ти какво ще облечеш? Ще дойдеш, нали?

Клеъри си спомни за сребристата рокля на дъното в сандъка на Аматис, за прекрасната й материя. Но Аматис едва ли щеше да й позволи да я облече.

— Не знам — каза тя. — Сигурно ще съм с джинси и зеленото палто.

— Много скучно — каза Изабел. Тя погледна към Ейлийн, която седеше на фотьойла до леглото и четеше. — Не ти ли се струва и на теб, че е скучно?

— Мисля да оставим Клеъри сама да реши какво да облече — каза Ейлийн, без да вдига поглед от книгата. — Освен това, не е като да се гласи специално за някой.

— Гласи се за Джейс — каза Изабел така, сякаш това обясняваше всичко. — Трябва да се постарае.

Ейлийн вдигна поглед, примигна объркано, после се усмихна.

— О, вярно. Съвсем забравих. Не ти ли е странно, че не ти е брат?

— Не — каза категорично Клеъри. — По-скоро ми беше странно, когато си мислех, че ми е брат. Сега усещам, че… това е правилното положение. — Тя отново се загледа през прозореца. — Не че съм го виждала от момента, в който разбрах това. Не и след като се върнахме в Аликанте.

— Това е странно — каза Ейлийн.

— Не е странно — рече Изабел, като хвърли на Ейлийн предупредителен поглед, който тя сякаш не забеляза. — Той нали беше в болницата. Изписаха го чак днес.

— И не е дошъл веднага да те види? — попита Ейлийн Клеъри.

— Не е могъл — каза Клеъри. — Трябвало е да отиде на погребението на Валънтайн. Нямало е как да не присъства.

— Може и да си права — каза бодро Ейлийн. — А може и вече да не се интересува от теб. Искам да кажа, сега, когато вече не е забранено. Някои хора се стремят само към неща, които не могат да имат.

— При Джейс не е така — каза бързо Изабел. — Той не е от този тип хора.

Ейлийн се изправи и хвърли книгата си на леглото.

— Отивам да се преоблека. До довечера, нали? — И с тези думи тя излезе от стаята, като си тананикаше нещо.

Изабел гледаше след нея и клатеше глава.

— Мислиш ли, че не те харесва? — каза тя. — Тоест, че ревнува? Тя май си пада по Джейс.

— Ха! — развесели се Клеъри. — Не, не си пада по Джейс. По-скоро си мисля, че е от онзи тип хора, които си приказват каквото им дойде на ума, без много да се замислят. Пък и кой знае, може и да е права.

Изабел извади една фиба от косата си и тя се разпиля по раменете й. После прекоси стаята и отиде при Клеъри до прозореца. Небето покрай демоничните кули вече беше ясно; пушека го нямаше.

— Ти допускаш ли, че тя е права?

— Не знам. Ще трябва да попитам Джейс. Предполагам, че довечера ще се видим на партито. Или на празнуването на победата, или както там се казва. — Тя вдигна поглед към Изабел. — Имаш ли представа какво точно ще представлява?

— Ще има шествие — каза Изабел — и вероятно фойерверки. Музика, танци, игри, такива работи. Като голям народен празник по улиците на Ню Йорк. — Тя погледна през прозореца, лицето й беше тъжно. — На Макс много би му харесало.

Клеъри посегна и погали Изабел по косата така, както би погалила собствената си сестра, ако имаше такава.

— Знам, че би му харесало.

Джейс почука два пъти на вратата на старата къща край канала, преди да чуе в отговор забързани стъпки; сърцето му подскочи и после замря, когато вратата се отвори и на прага застана Аматис Херондейл, която го погледна с изненада. Изглеждаше така, сякаш се готвеше за тържеството: беше облечена с дълга гълъбовосива рокля и бледи металически обеци хвърляха сребристи отблясъци в посивялата й коса.

— Какво има?

— Клеъри — започна той и млъкна, не знаейки какво точно да каже. Къде изчезна красноречието му? Никога не бе му изневерявало, дори и в най-тежките моменти, но сега се чувстваше така, сякаш са го разрязали и са измъкнали от него всички умни и подходящи думи. — Чудех се дали Клеъри е тук. Искаше ми се да поговоря с нея.

Аматис поклати глава. Нейната безизразност изчезна, когато го погледна толкова настойчиво, че да го притесни.

— Няма я. Мисля, че е у семейство Лайтууд.

— О! — Той сам се изненада от разочарованието, което изпита. — Извинете за безпокойството.

— Не си ме обезпокоил. Всъщност, радвам се, че се отби — каза оживено тя. — Има нещо, за което исках да поговорим. Заповядай в хола; ей сега ще дойда.

Джейс влезе вътре, а тя изчезна надолу по коридора. Той се чудеше какво пък толкова има да си говорят с нея. Може би Клеъри бе решила, че не иска повече да има нищо общо с него, и бе избрала Аматис да му предаде бележката й.

В този миг Аматис се върна. Не носеше нищо, което да прилича на бележка — за облекчение на Джейс, — но в замяна на това държеше в ръцете си една малка метална кутия. Беше изящен предмет, с гравирани рисунки на птици.

— Джейс — рече Аматис. — Люк ми каза, че си синът на Стивън… че Стивън Херондейл е твой баща. Разказа ми какво се е случило.

Джейс кимна, усещайки, че друго не му и остава да направи. Новините се разпространяваха бавно, което бе добре за него; дано по-скоро се върнеше в Ню Йорк, преди всички в Идрис да са разбрали и да започнат да го зяпат с любопитство.

— Знаеш, че бях омъжена за Стивън преди майка ти — продължи Аматис, гърлото й се беше свило и тя с мъка произнасяше думите. Джейс я погледна — какво за майка му? Да не вземеше сега да го обвинява, че е предизвикал у нея спомени за една жена, която е умряла още преди той да се роди? — От всички останали живи може би аз най-добре познавам баща ти.

— Да — каза Джейс, пожелавайки си да е някъде другаде. — Сигурен съм, че е така.

— Съзнавам, че може би имаш смесени чувства към него — каза тя и за своя изненада той откри, че е права. — Никога не си го познавал и не той е бил човекът, който те е отгледал, но ти приличаш на него… освен очите, които си наследил от майка си. Може да е безумно от моя страна, че те занимавам с това. В действителност ти може би не се интересуваш от Стивън. Но той беше твой баща и ако те познаваше… — Тогава тя тикна кутията към него, което едва не го накара да отскочи назад. — Това са някои негови неща, които съм пазила години наред. Негови писма, снимки, родословно дърво. Неговият камък с магическа светлина. Вероятно сега не си задаваш въпроси, но някой ден може и да се запиташ за някои неща и когато това се случи… когато това се случи, ще откриеш отговорите тук. — Тя стоеше неподвижно, докато му подаваше кутията, сякаш в нея имаше безценно съкровище. Джейс посегна и безмълвно я пое; беше тежка и той усети хладината на метала по кожата си.

— Благодаря — каза той. Само това му хрумна. Поколеба се, а после рече: — Има едно нещо. Нещо, което се чудех дали е така.

— Какво е то?

— Ако Стивън е мой баща, то тогава инквизиторката — Имоджин — е моя баба.

— Тя беше… — Аматис направи пауза. — Много трудна жена. Но да, тя ти се пада баба.

— Тя спаси живота ми — каза Джейс. — Имам предвид, че дълго време се държеше така, сякаш дълбоко ме мрази. После обаче видя това. — Той дръпна яката на ризата си и показа на Аматис белега с формата на звезда на рамото си. — И спаси живота ми. Но как ме е познала по този белег?

Очите на Аматис се разшириха.

— Не помниш как си получил този белег, нали?

Джейс кимна.

— Валънтайн ми каза, че съм се наранил, когато съм бил твърде малък, за да си спомням, но сега… не мисля, че мога да му вярвам.

— Това не е белег. Това е рождено петно. Според старо семейно предание, на един от първите Херондейл, станали ловци на сенки, му се явил на сън един ангел. Ангелът го докоснал по рамото и когато той се събудил, видял, че има знак като този. Имали го и всички негови потомци. — Тя сви рамене. — Не знам дали тази история е вярна, но всички от рода Херондейл имат този знак. Баща ти имаше същия на това място. — Тя докосна горната част на дясната си ръка. — Според поверието, това означава, че си свързан с ангел. Че един вид си благословен. Сигурно Имоджин е видяла знака и по него е разбрала кой си.

Джейс гледаше втренчено Аматис, но не нея виждаше той: спомняше си онази нощ на кораба; мократа черна палуба и инквизиторката, умираща в краката му.

— Тя ми каза нещо — рече той. — Докато умираше, каза: „Баща ти би се гордял с теб“. Реших, че го казва със сарказъм. Мислех, че говори за Валънтайн…

Аматис поклати глава.

— Имала е предвид Стивън — каза тихо тя. — И е била права. Той щеше да се гордее с теб.

Клеъри отвори входната врата на Аматис и влезе вътре, като размишляваше колко бързо се бе почувствала тук като у дома си. Вече не й се налагаше да се замисля за пътя към входната врата, нито за начина, по който дръжката леко заяждаше, когато се мъчеше да я отвори. Блясъкът на канала под слънцето й беше познат, както и гледката към Аликанте от прозореца. Тя почти си представяше, че живее тук, представяше си какво би било, ако се заселеше в Идрис. Запита се какво ли щеше да й липсва най-много. Китайската храна? Филмите? Комиксите?

Вече се беше запътила към стълбите, когато чу гласа на майка си от всекидневната — рязък и леко напрегнат. Но какво толкова можеше да ядоса Джослин? Нали вече всичко си беше дошло на мястото? Без да се замисля, Клеъри се залепи за стената до вратата на всекидневната и се заслуша.

— Искаш да кажеш, че оставаш? — питаше Джослин. — Искаш да кажеш, че изобщо няма да се върнеш в Ню Йорк?

— Помолиха ме да остана в Аликанте и да представлявам върколаците в Съвета — каза Люк. — Казах, че довечера ще им дам отговор.

— Не може ли някой друг да поеме този пост? Някой водач на глутница тук, в Идрис?

— Аз съм единственият водач на глутница, който преди е бил ловец на сенки. Затова са се спрели на мен. — Той въздъхна. — Аз започнах всичко това, Джослин. Трябва да остана тук и да го доведа докрай.

Настъпи кратка тишина.

— Щом така усещаш нещата, разбира се, че трябва да останеш — каза накрая Джослин, но гласът й не прозвуча уверено.

— Ще продам книжарницата. Ще си уредя нещата — каза дрезгаво Люк. — Няма да изчезна ей така.

— Аз мога да се погрижа за това. След всичко, което си направил… — Джослин сякаш нямаше сили да поддържа ведрия си тон. Гласът й трепна и замлъкна, а мълчанието й продължи толкова дълго, че Клеъри вече се чудеше дали да не се покашля и да не влезе във всекидневната, за да разберат, че е тук.

Миг по-късно се зарадва, че не го направи.

— Виж — каза Люк, — отдавна исках да ти кажа това, но нямах смелостта. Знаех, че няма смисъл да ти казвам, като се има предвид какъв съм. Никога не си искала всичко това да бъде част от живота на Клеъри. Но сега тя вече знае, така че няма никакво значение. И вече мога да ти го кажа. Обичам те, Джослин. Обичам те от двайсет години. — Той направи пауза.

Клеъри се напрегна да чуе отговора на майка си, но Джослин мълчеше. Най-после Люк отново проговори с натежал глас.

— Ще се върна в Съвета и ще им кажа, че оставам. Не е нужно да говорим за това. Просто сега се чувствам по-добре, когато след толкова много години най-накрая го казах.

Клеъри притисна гръб до стената, когато Люк с наведена глава излезе от всекидневната. Той мина покрай нея, без да я забележи, и рязко отвори входната врата. Остана там за миг, втренчил се невиждащо в отразената от водата на канала слънчева светлина. После излезе, като затръшна вратата след себе си.

Клеъри остана на мястото си, с прилепен до стената гръб. Беше й ужасно мъчно за Люк, но й беше мъчно и за майка й. Явно Джослин никога не бе обичала Люк и едва ли някога щеше да го обикне. Приличаше малко на нейната история със Саймън, само че не виждаше начин нещата между майка й и Люк да се уредят. Не и ако той останеше тук, в Идрис. Очите й се напълниха със сълзи. Понечи да се обърне и да влезе във всекидневната, но тогава чу вратата на кухнята да се отваря, а после нечий друг глас. Този глас звучеше уморено и сякаш примирено. Аматис.

— Съжалявам за това, което чух, но се радвам, че той остава — каза сестрата на Люк. — Не само защото ще е близо до мен, но и защото така ще може да те превъзмогне.

Джослин опита да се защити:

— Аматис…

— Мина много време, Джослин — каза Аматис. — След като не го обичаш, пусни го да си тръгне.

Джослин мълчеше. На Клеъри й се искаше да види изражението на майка си — тъжна ли беше? Или ядосана? Или примирена?

Аматис леко въздъхна.

— Освен ако… ти го обичаш?!

— Аматис, не мога…

— Обичаш го! Обичаш го! — Чу се остър звук, сякаш Аматис бе плеснала с ръце. — Знаех си, че го обичаш! Винаги съм го знаела!

— Няма значение — каза уморено Джослин. — Няма да е честно спрямо Люк.

— Не искам да чувам това. — Чу се някакво шумолене и последвалото протестиране на Джослин. Клеъри се питаше дали Аматис наистина бе прегърнала майка й. — Ако го обичаш, трябва веднага да го настигнеш и да му го кажеш. Още сега, преди да е отишъл в Съвета.

— Но те искат той да стане член на Съвета! И той иска да…

— Всичко, което иска Лушън — каза категорично Аматис, — си ти. Ти и Клеъри. Това е всичко, което някога е искал. А сега върви.

Преди Клеъри да успее да помръдне, Джослин изхвърча в коридора. Тя тръгна към вратата… и видя Клеъри, притисната до стената. Спря и изненадано я погледна.

— Клеъри! — Тя сякаш се опитваше да придаде безгрижност на гласа си, но напразно. — Не знаех, че си тук.

Клеъри се отлепи от стената, хвана дръжката на вратата и широко я отвори. Ярка слънчева светлина нахлу в коридора. Джослин запримигва на острата светлина, очите й бяха приковани в дъщеря й.

— Ако не настигнеш Люк — каза Клеъри, като натъртваше на всяка дума, — аз лично ще те убия.

За миг Джослин се стъписа. После се усмихна.

— Е — рече тя, — щом така поставяш нещата.

Миг по-късно тя вече беше излязла и се носеше надолу по пътеката край канала към Залата на Съглашението. Клеъри затвори вратата и се облегна на нея.

Аматис се подаде от всекидневната и се втурна покрай нея към прозореца, облегна се на перваза и тревожно се загледа през стъклото.

— Мислиш ли, че ще успее да го настигне, преди да е стигнал залата?

— Майка ми прекара половината си живот в това, да тича след мен — каза Клеъри. — Движи се доста бързо.

Аматис погледна към нея и й се усмихна.

— О, това ми напомня — каза тя. — Джейс се отби да говори с теб. Мисля, че се надява да те види на тържеството довечера.

— Така ли? — каза замислено Клеъри. Дали пък да не помоли. Който не рискува, не печели. — Аматис — каза тя, а сестрата на Люк се извърна от прозореца и я загледа с любопитство.

— Да?

— Онази твоя сребриста рокля в сандъка — каза Клеъри. — Може ли да ми я заемеш?

Улиците вече бяха започнали да се изпълват с хора, когато Клеъри прекосяваше града обратно към дома на семейство Лайтууд. Беше по здрач и лампите светваха с бледа светлина. Букети от познатите бели цветя висяха от кошници по стените и изпълваха въздуха с чуден аромат. На вратите на къщите, покрай които минаваше, горяха тъмнозлатисти огнени руни; тези руни описваха победата и веселието.

По улиците бяха наизлезли ловци на сенки. Никой не носеше униформа, всички бяха облечени в най-различни премени — от модерни до старинни от всякакви исторически епохи. Нощта беше необикновено топла, така че малцина бяха облекли палта, затова пък имаше много жени, които бяха облечени, както се стори на Клеъри, с бални рокли, чиито обемисти поли се влачеха по улиците. Една дребна тъмна фигура прекоси пътя й, когато зави по улицата на семейство Лайтууд, и тя видя, че това беше Рафаел, хванал за ръка една висока тъмнокоса жена с червена коктейлна рокля. Той погледна през рамо и се усмихна на Клеъри — усмивка, която я накара да потрепери, и тя си помисли колко е вярно това, че понякога наистина има нещо чуждоземско у долноземците, нещо чуждоземско и плашещо. От друга страна пък, не всичко плашещо е задължително лошо.

При все това, относно Рафаел тя имаше известни съмнения.

Входната врата на дома на семейство Лайтууд беше отворена и част от семейството вече бяха излезли на тротоара. Тук бяха Мерис и Робърт Лайтууд, които разговаряха с още двама възрастни. Когато се обърнаха, Клеъри с известна изненада откри, че това са семейство Пенхалоу, родителите на Ейлийн. Мерис й се усмихна; тя бе облечена с елегантен тъмносин копринен костюм, косата й бе опъната назад, откривайки строгото лице, прихваната с дебела сребриста лента. Тя толкова приличаше на Изабел, че на Клеъри й се прииска да се пресегне и да сложи лъка на рамото й. Мерис все още изглеждаше толкова тъжна, независимо че се усмихваше, и Клеъри си помисли: Тя си спомня за Макс, също като Изабел, и си мисли колко много би харесал той всичко това.

— Клеъри! — Изабел се спусна по парадните стълби, тъмната й коса се развяваше зад нея. Не беше облякла нито единия от тоалетите, които бе показала на Клеъри, вместо това носеше искрящо златиста сатенена рокля, която обгръщаше тялото й като затворено венчелистче на цвете. Беше обута със сандали с метални остри токчета и Клеъри си спомни как веднъж Изабел беше казала колко много обича токчета, и й стана смешно. — Изглеждаш фантастично.

— Благодаря. — Клеъри подръпна несъзнателно прозрачната материя на сребристата рокля. За пръв път беше така момичешки облечена. Раменете й бяха непокрити и тя непрекъснато усещаше допира на косата си по голата си кожа, като с мъка удържаше порива си да си наметне някоя жилетка или суитчър. — Ти също.

Изабел се наведе и прошепна в ухото й:

— Джейс го няма.

Клеъри се отдръпна назад.

— Тогава къде…?

— Алек каза, че може да е на площада, където ще има фойерверки. Съжалявам… нямам представа какво става с него.

Клеъри сви рамене, като се опитваше да прикрие разочарованието си.

— Няма проблем.

Алек и Ейлийн се появиха от къщата след Изабел. Ейлийн беше с яркочервена рокля, което правеше косата й поразително черна. Алек беше облечен както обикновено, с пуловер и тъмен панталон, макар че Клеъри трябваше да признае, че пуловерът беше поне без видими дупки. Когато се усмихна на Клеъри, тя с изненада откри, че той изглежда някак различен. По-ведър някак си, сякаш от раменете му се беше смъкнал товар.

— Никога досега не съм присъствала на тържество с долноземци — каза Ейлийн, като тревожно погледна към улицата, където една фея, в чиято дълга коса бяха сплетени цветя — не, помисли си Клеъри, косата й беше от цветя, свързани изящно със зелени ластари — късаше от белите цветове, висящи от кошниците, поглеждаше ги замислено и ги хапваше.

— Ще ти хареса — каза Изабел. — Те знаят как да се забавляват. — Тя махна за довиждане на родителите си и всички се отправиха към площада, а Клеъри продължаваше да се бори с желанието си да покрие горната половина на тялото си, като скръсти ръце на гърдите си. Роклята се увиваше около краката й, подобно на дим, надиплен от вятъра. Тя си спомни за дима, който се издигаше над Аликанте тази сутрин, и потрепери.

— Здравейте! — извика Изабел и Клеъри вдигна поглед, за да види Саймън и Мая, които идваха към тях. Днес тя почти не беше виждала Саймън. Той бе отишъл до залата, за да види как тече подготовката за съвещанието, понеже, по неговите думи, му било любопитно кого ще изберат да представлява вампирите в Съвета. Клеъри не можеше да си представи Мая да облече нещо толкова момичешко като рокля, и тя наистина бе облечена с камуфлажен панталон с висящо дъно и черна тениска, на която пишеше ИЗБЕРИ СИ ОРЪЖИЕТО, и изобразени зарове под надписа. Клеъри знаеше, че такива тениски носят геймърите, и се запита дали Мая наистина е геймърка, или е облякла тениската, за да впечатли Саймън. Ако е второто, изборът й беше добър. — Към Площада на ангела ли отивате?

Мая и Саймън потвърдиха и всички заедно се отправиха към залата. Саймън забави крачка, за да се изравни с Клеъри, и двамата вървяха един до друг в мълчание. Беше приятно отново да е до Саймън — той беше първият човек, когото тя искаше да види още щом се върна в Аликанте. Беше го прегърнала толкова силно, зарадвана, че е жив, че без да иска, бе докоснала знака на челото му.

— Той ли те спаси? — бе попитала тя, копнеейки да чуе, че направеното от нея не е било напразно.

— Той ме спаси — бе отвърнал кратко той.

— Искам да можех да го махна — беше казала тя. — Не знам какво може да ти причини за в бъдеще.

Той бе хванал китките й и леко ги бе отместил встрани.

— Ще почакаме — бе казал той. — И ще видим.

В последвалите дни тя го бе наблюдавала внимателно и установи, че знакът нямаше негативно влияние върху него. Саймън си беше Саймън — такъв, какъвто винаги е бил. Само дето разресваше косата си по малко по-различен начин, така че да покрие знака; ако тя самата не знаеше, че го има, никога не би се досетила.

— Как мина срещата? — попита го сега Клеъри, като го огледа да види дали се е облякъл за тържеството. Не беше, но и тя не можеше да го упрекне за това — джинсите и тениската бяха единствените му дрехи. — Кого избраха?

— Не е Рафаел — каза Саймън с тон на задоволство. — Един друг вампир. С някакво префърцунено име. Найтшейд или нещо подобно.

— Знаеш ли, че ми предложиха да нарисувам символа на новия Съвет — каза Клеъри. — Това е чест. Приех. Ще представлява руната на Съвета, обградена със символите на четирите вида долноземци. Луна за върколаците, за феите мисля да е четирилистна детелина. Книга със заклинания за магьосниците. Но нищо не ми хрумва за вампирите.

— Какво ще кажеш за вампирски зъб? — Саймън сви рамене. — Или капеща кръв. — Той се озъби.

— Благодаря ти — рече Клеъри. — Много ми помагаш, няма що.

— Радвам се, че са ти предложили — каза Саймън, вече по-сериозно. — Ти заслужаваш тази чест. Наистина заслужаваш медал за това, което направи. Руната на обединението и всичко останало.

Клеъри сви рамене.

— Не знам. Искам да кажа, все пак битката продължи не повече от десет минути. Не знам как точно съм помогнала.

— Аз участвах в битката, Клеъри — каза Саймън. — Може да е продължила не повече от десет минути, но това бяха най-ужасните десет минути в живота ми. И наистина не ми се говори за това. Само ще ти кажа, че дори и за тези десет минути щеше да има много повече мъртви, ако не беше ти. Освен това, битката е само една част от всичко. Ако ти не беше направила това, което направи, нямаше да има Нов Съвет. Щяхме да си останем ловци на сенки и долноземци, които взаимно се мразят, вместо ловци на сенки и долноземци, които заедно отиват на парти.

Клеъри усети как някаква буца заседна в гърлото й и погледна право напред, като се опитваше с всички сили да не се разплаче.

— Благодаря ти, Саймън. — Тя въздъхна толкова леко, че никой, освен Саймън не би могъл да го долови. Но той усети.

— Какво има? — попита я той.

— Просто се чудя какво ще правим, когато се приберем у дома — каза тя. — Искам да кажа, знам, че Магнус се е погрижил майка ти да не се тревожи, че си изчезнал, но… училището. Пропуснали сме толкова много. А аз дори не знам…

— Ти няма да се върнеш — каза спокойно Саймън. — Мислиш, че не знам ли? Сега ти си ловец на сенки. Ще завършиш образованието си в Института.

— Ами ти? Ти си вампир. Да не мислиш да се върнеш в училище?

— Да — каза Саймън за нейна изненада. — Ще се върна. Искам да имам нормален живот, доколкото това е възможно. Искам да отида в гимназия, в колеж, искам всичко.

Клеъри стисна ръката му.

— Тогава ще го имаш. — Тя му се усмихна. — Разбира се, всички ще се шашнат, когато се появиш в училище.

— Да се шашнат? Защо?

— Защото сега си много по-готин, отколкото когато напусна. — Тя сви рамене. — Така е. Сигурно се дължи на това, че си вампир.

Саймън изглеждаше объркан.

— Сега съм по-готин?

— Определено. Я виж онези двете. Те са луди по теб. — Тя посочи на няколко крачки пред тях, където Изабел и Мая вървяха една до друга с наведени една към друга глави.

Саймън погледна към момичетата. Клеъри бе готова да се закълне, че се изчерви.

— Мислиш ли? Понякога двете си шепнат нещо и ме гледат втренчено. Нямам представа за какво си говорят.

— Разбира се, че нямаш представа — усмихна се дяволито Клеъри. — Горкият, две прекрасни момичета се домогват до любовта ти. Никак не ти е лесно.

— Добре. Тогава ми кажи коя да избера.

— Не може. Трябва сам да си избереш. — Тя отново понижи глас. — Виж, ти само реши с коя искаш да излизаш и аз напълно ще ти съдействам. Съдействие е другото ми име.

— О, ето защо никога не си ми казвала второто си име. Знаех си, че е нещо срамно.

Клеъри не му обърна внимание.

— Но трябва да ми обещаеш нещо. Знам какви са момичетата. Знам колко им е неприятно, когато най-добрият приятел на гаджето им също е момиче. Просто ми обещай да не ме изключваш напълно от живота си. Че понякога ще можем пак да излизаме заедно.

— Понякога? — Саймън поклати глава. — Клеъри, ти откачи.

Сърцето й замря.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че никога няма да се обвържа с момиче, което ще изисква от мен да не присъстваш в живота ми. Това изобщо не подлежи на коментар. Искаш ли да имаш част от този невероятен пич? — Той посочи с ръка себе си. — Е, ще получиш в добавка и моята най-добра приятелка. Никога няма да престанеш да бъдеш част от живота ми, Клеъри. Това е толкова абсурдно, колкото да си отрежа дясната ръка, за да я подаря на някого за Свети Валентин.

— Лелее — каза Клеъри. — Наистина ли?

Той се усмихна дяволито.

— Наистина.

Площадът на ангела бе почти неразпознаваем. В най-отдалечения му край блестеше Залата на Съглашението с бяла светлина, отчасти приглушена от дърветата, красиво аранжирани в центъра на площада. Клеъри подозираше, че това е магия. Но от друга страна, имайки предвид способността на Магнус да примъква мигновено мебели и чаши с кафе от другия край на Манхатън, като нищо и тези дървета можеше да са истински, взети от друго място и присадени тук. Дърветата бяха високи почти колкото демоничните кули, сребристите им стъбла — обвити с панделки, а в зелената шумоляща мрежа на клоните им проблясваха цветни светлини. Площадът ухаеше на белите цветя, на дим и зеленина. Навред бяха разположени маси и дълги пейки, край които се тълпяха ловци на сенки и долноземци, смееха се, пиеха и разговаряха. Но независимо от смеха, в празника се усещаше и някаква тъга — радостта беше примесена с печал.

Магазините покрай площада бяха отворили широко вратите си и от тях струеше светлина по тротоара. Празнуващите минаваха покрай тях, понесли чинии с храна и високи чаши, пълни с вино и ярко оцветени течности. Саймън погледна един подскачащ покрай тях воден дух, който носеше чаша със синя течност, и повдигна вежда.

— Това не е като партитата на Магнус — успокои го Изабел. — Предполага се, че всички питиета тук са безвредни.

— Предполага се, че са безвредни? — обезпокои се Ейлийн.

Алек гледаше към мини горичката, цветните светлини се отразяваха в сините ириси на очите му. Магнус стоеше в сянката на едно дърво и говореше с някакво момиче в бяла рокля с облак светлокестенява коса. Когато Магнус погледна към тях, тя се обърна и за миг очите й се срещнаха с тези на Клеъри през разстоянието, което ги делеше. На Клеъри момичето се стори странно познато, но не можеше да се сети откъде.

Магнус се сбогува и тръгна към тях, а момичето, с което бе разговарял, се отдръпна в сенките на дърветата и изчезна.

Той беше облечен като джентълмен от времето на кралица Виктория, с дълъг черен редингот върху лилаво копринено елече. От джоба на елечето му се подаваше носна кърпичка с избродирани на нея инициали М.Б.

— Хубаво елече — каза Алек с усмивка.

— Искаш ли да имаш същото? — поинтересува се Магнус. — Разбира се, може и в друг цвят.

— Всъщност, не се интересувам много от мода — каза отбранително Алек.

— Това е едно от нещата, заради които те обичам — отбеляза Магнус. — Разбира се, ако носиш дизайнерски костюми, пак ще те обичам. Какво ще кажеш? Долче? Армани?

Алек измърмори нещо, на което Изабел се засмя, а Магнус използва възможността да се наведе към Клеъри и да прошепне в ухото й:

— Стълбите към Залата на Съглашението. Върви.

Тя искаше да го попита какво има предвид, но той вече се беше обърнал отново към Алек и останалите. Пък и на нея й се струваше, че се досеща.

Преди да тръгне, тя стисна ръката на Саймън, той се обърна с усмивка към нея, а после отново се съсредоточи в разговора си с Мая.

Тя прекоси площада, минавайки покрай магическата гора, като ту се скриваше, ту излизаше от сенките. Дърветата стигаха до подножието на стълбите на залата, а самите стълби бяха почти пусти. Ако не и напълно пусти. Тя погледна към вратите и успя да различи познатия тъмен силует, седнал в сянката на една колона. Сърцето й заби по-силно.

Джейс.

Тя прихвана полите си с ръце, за да се изкачи по стълбите, страхувайки се да не настъпи и скъса финия плат. Почти й се дощя да е с обикновени дрехи, когато стигна до Джейс, който седеше облегнат на колоната и гледаше втренчено към площада. Беше облечен като същински мундан — джинси, бяла риза и тъмно яке отгоре. И тя установи, че за пръв път, откакто го познава, той не носи оръжие.

Изведнъж се почувства ужасно натруфена. Спря на известно разстояние от него, внезапно загубила ума и дума.

Сякаш усетил присъствието й, Джейс вдигна поглед. Клеъри забеляза, че на коленете му имаше нещо, някаква сребърна кутия. Той изглеждаше уморен. Под очите му имаше сенки, а бледозлатистата му коса беше разрошена. Когато я видя, очите му се разшириха от изненада.

— Клеъри?

— Кой друг?

Той не се усмихна.

— Не приличаш на себе си.

— Заради роклята е. — Тя смутено приглади с ръце материята. — Обикновено не нося такива… красоти.

— Ти всякак си хубава — каза той и тя си спомни първия път, когато я бе нарекъл хубава, в оранжерията на Института.

Не го беше казал под формата на комплимент, а сякаш просто регистрираше очевиден факт, като този, че косата й е червена и че обича да рисува.

— Но така ми изглеждаш… недостъпна. Сякаш не мога да те докосна.

Тогава тя се изкачи до горе и седна до него на широкото най-горно стъпало. Усети студения камък през тънката материя на роклята си. Протегна към него ръката си, която трепереше, макар едва забележимо.

— Докосни ме — каза тя. — Ако искаш.

Той пое ръката й и за миг я сложи на бузата си. После отново я върна на скута й. Клеъри леко потрепери, като си спомни думите на Ейлийн в спалнята на Изабел. Може вече да не се интересува от теб, сега, когато не е забранено. Той й каза, че тя изглежда недостъпна, но точно в неговите очи се четеше недостъпност, сякаш бе от някоя отдалечена галактика.

— Какво има в тази кутия? — попита тя. Джейс продължаваше да стиска в ръка сребристия правоъгълник. Изглеждаше луксозен предмет, с изящно гравирани образи на птици.

— Тази сутрин те търсих в дома на Аматис — каза той. — Но теб те нямаше. Затова пък си поговорихме с Аматис. Тя ми даде това. — Той посочи кутията. — Била е на баща ми.

В първия момент го погледна неразбиращо. Това нещо е принадлежало на Валънтайн? — помисли си тя, но после тръсна глава — Не, не него има предвид той.

— Ясно — каза тя. — Аматис е била омъжена за Стивън Херондейл.

— Аз разгледах нещата вътре — каза той. — Докато четях писмата, дневника, си мислех, че правейки това, ще усетя някаква връзка с него. Ще открия нещо в тези листове, което да ми каже: Да, това е баща ти. Ала не почувствах нищо. Просто хартия. Някой си е записвал разни неща.

— Джейс — каза нежно тя.

— Има и още нещо — продължи той. — Вече нямам име, нали? Не съм Джонатан Кристофър — това се оказа името на друг. Но пък то е името, с което съм свикнал.

— А кой измисли името Джейс? Ти ли?

Джейс поклати глава.

— Не. Валънтайн винаги ме е наричал Джонатан. Затова така ми викаха и всички останали, когато за пръв път дойдох в Института. Не съм и допускал, че се казвам Джонатан Кристофър, както знаеш, разбрах случайно. Разбрах името си от един дневник на баща ми, но той самият не ме е наричал така. И не моето развитие бе записвал. А тези, на Себ… на Джонатан. Така че, когато за първи път казах на Мерис, че второто ми име е Кристофър, тя се е объркала и е решила, че Кристофър е второто име на сина на Майкъл. Все пак, са били минали десет години. Но оттогава тя започна да ме нарича Джейс, сякаш искаше да ми даде ново име, измислено лично от нея за живота ми в Ню Йорк. И аз го харесвах. Докато името Джонатан никога не съм го харесвал. — Той повъртя кутията в ръцете си. — Чудя се дали Мерис е знаела, или се е досещала, но просто не е искала да се замисля. Тя ме обичаше… и не е искала да повярва.

— Ето защо беше толкова разстроена, когато разбра, че ти си син на Валънтайн — каза Клеъри. — Защото и тя е подозирала нещо такова. Но обикновено умишлено си затваряме очите за такива неща, свързани с хората, които обичаме. И, Джейс, тя е била права по отношение на теб. Усетила е кой наистина си ти. Освен това си имаш име. Името ти е Джейс. То не ти е дадено от Валънтайн. А от Мерис. Единственото нещо, което прави името значимо, е, че ти го е дал някой, който те обича.

— Джейс чий? — попита той. — Джейс Херондейл?

— О, моля те — отвърна тя. — Ти си Джейс Лайтууд. Много добре знаеш.

Той вдигна очи към нейните. Миглите му хвърляха плътна сянка върху златото им. Сега й се стори по-малко недостъпен, макар че може и да си въобразяваше.

— Може би не си този, за когото си се мислел — продължи тя, като отчаяно се надяваше той да разбере какво има предвид. — Но никой не се променя изцяло за една нощ. Само по себе си откритието, че Стивън е твой биологичен баща, не може автоматично да те накара да го обикнеш. Пък и не е необходимо. Валънтайн не е твоят истински баща, но не защото не сте от една кръв. Той не ти е истински баща, защото не се е държал като такъв. Не се е интересувал от теб. Тези, за които си бил важен, винаги са били семейство Лайтууд. Те са твоето семейство. Точно както майка ми и Люк са моето. — Тя посегна да докосне рамото му, после отдръпна ръката си. — Извинявай — каза тя. — Стоя тук и ти надувам главата, а ти сигурно искаш да поостанеш сам.

— Права си — каза той.

Клеъри усети, че дъхът й замря.

— Добре тогава. Тръгвам. — Тя стана, като забрави да повдигне роклята си и едва не я настъпи.

— Клеъри! — Джейс остави кутията на земята и се изправи на крака. — Клеъри, почакай. Нямах това предвид. Нямах предвид, че искам да остана сам. Исках да кажа, че си права за Валънтайн… за семейство Лайтууд…

Тя се обърна и го погледна. Той бе застанал наполовина скрит в сенките, ярките цветни светлини от партито долу хвърляха причудливи плетеници по кожата му. Тя си спомни първия път, когато го видя. Тогава й бе заприличал на лъв. Красив и кръвожаден. Сега й изглеждаше по съвсем друг начин. Твърдата защитна обвивка, която носеше като броня, беше изчезнала и на нейно място се бе появила уязвимост, видима и горда. Той дори не бе използвал стилито си, за да заличи раните по лицето си, по челюстта и шията, където кожата се виждаше над яката на ризата. Но дори така той й се виждаше прекрасен, защото сега приличаше на човек — на истински човек.

— Знаеш ли — рече тя, — Ейлийн каза, че може би ще изгубиш интерес към мен. Сега, когато не е забранено. Вече можеш да бъдеш с мен, стига да искаш. — Тя леко потрепери под тънката си рокля и обхвана лактите си с ръце. — Вярно ли е? Вече не проявяваш ли… интерес?

— Интерес? Ти да не би да си… книга или вестник? Не, не проявявам интерес. Аз… — Той млъкна, като търсеше подходящата дума така, както се търси ключът на лампата в тъмното. — Помниш ли какво ти бях казал преди? За това, което чувствам, как възприемам факта, че си ми сестра като ирония свише? Ирония и за двамата?

— Спомням си.

— Никога не съм го вярвал — каза той. — Искам да кажа, вярвах, но по начин… който ме довеждаше до отчаяние, но никога не съм го чувствал като истина. Никога не съм те усещал като своя сестра. Защото чувствата ми към теб никога не са били такива, каквито подобава да бъдат към сестра. Но това не означава, че не съм те чувствал като част от себе си. Винаги съм чувствал това. — При вида на объркването по лицето й, той млъкна и въздъхна нетърпеливо. — Не се изразих правилно. Клеъри, мразех всяка една секунда от живота си, в която мислех, че си ми сестра. Мразех всеки миг, в който мислех, че чувствата ми към теб означават, че има нещо сбъркано в мен. Но…

— Но какво? — Сърцето на Клеъри биеше толкова силно, че чак й причиняваше замайване.

— Виждах как Валънтайн се наслаждава на това, което изпитвах към теб. На това, което ти изпитваше към мен. Той го използваше като оръжие срещу нас. И това ме караше да го мразя. Повече, отколкото за всичко друго, което ми е причинил, и именно то ме обърна срещу него и може би наклони везните на решението ми. Защото имаше моменти, когато не знаех дали искам да го последвам, или не. Беше труден избор… толкова труден, че не искам да си спомням. — Гърлото му се стегна.

— Веднъж те бях попитала дали имам избор — припомни му Клеъри. — И ти каза: „Винаги имаме избор“. Ти избра да се опълчиш на Валънтайн. В крайна сметка това бе твоят избор, независимо колко ти е било трудно да го направиш. Важното е, че си го направил.

— Знам — каза Джейс — Просто казвам, че изборът ми отчасти се дължи на теб. Откакто те познавам, всичко, което правя, е подчинено на мисълта за теб. Не мога да се откъсна от теб, Клеъри — нито със сърцето си, нито с кръвта си, нито в мислите или с друга част от себе си. Пък и не искам.

— Не искаш? — прошепна тя.

Той пристъпи към нея. Погледът му се впи в лицето й, сякаш без да може да се откъсне.

— Винаги съм си мислел, че любовта те кара да оглупяваш. Че те прави слаб. Лош ловец на сенки. Любовта те унищожава. Вярвах в това.

Клеъри прехапа устни, но и тя на свой ред не можеше да откъсне очи от него.

— Бях свикнал да мисля, че добрият боец трябва да е безчувствен — каза той. — По отношение на всичко, дори и към себе си. Постоянно се подлагах на рискове. Предизвиквах демони. Мисля, че доста комплексирах Алек. Сигурно често се е питал що за воин е той с това негово желание да живее. — Джейс се усмихна криво. — И тогава срещнах теб. Ти беше мунди. Слаба. Не беше боец. Без никакви бойни умения. И тогава видях колко много обичаш майка си, колко обичаш Саймън и как си готова да отидеш и в ада, за да ги спасиш. Ти дори влезе в хотела на вампирите. Ловци на сенки с десетгодишен опит не биха го направили. Любовта не те правеше слаба, а по-силна от всички, които някога съм познавал. И тогава разбрах, че слабият съм аз.

— Не — стъписа се тя. — Не си.

— Може би вече не съм. — Той направи още една крачка и сега беше достатъчно близо, за да я докосне. — Валънтайн не можеше да повярва, че съм убил Джонатан — каза той. — Не можеше да повярва, защото аз бях слабият, а Джонатан беше по-обученият от двамата. Логично би било той да убие мен. И той почти успя. Но аз мислех за теб… виждах те така ясно, сякаш стоеше пред мен, гледаше ме, и аз разбрах, че искам да живея, че го искам повече от всичко на света, пък било то, за да видя лицето ти още един, последен път.

Тя понечи да помръдне, искаше да посегне и да го докосне, но не можеше. Ръцете й сякаш бяха замръзнали от двете й страни. Лицето му беше близо до нейното, толкова близо, че можеше да вижда отражението на зениците си в очите му.

— И сега те гледам — каза той, — а ти ме питаш дали още те искам, сякаш мога да спра да те обичам. Сякаш ще се откажа от онова, което ме прави по-силен от всичко друго на света. Никога не съм се осмелявал да се разкрия пред някого, може би донякъде пред семейство Лайтууд, Изабел и Алек, но докато стане това, изминаха години. Но откакто те видях за първи път, бях напълно твой. И все още е така. Ако ме искаш.

За по-малко от секунда тя остана неподвижна. После някак си се озова, хванала ризата му и придърпваща го към себе си. Ръцете му се сключиха около нея, той я повдигна така, че сандалите й почти паднаха от краката й, и после я целуна… или тя го целуна, не можеше да се каже точно, пък и нямаше значение. Усещането на устните му върху нейните беше магнетично; ръцете й се впиха в раменете му и тя силно го притегли към себе си. Усети през ризата му силното туптене на сърцето му и й премаля от щастие. Ничие друго сърце на света не биеше като това на Джейс.

Най-после Джейс я пусна и тя шумно си пое въздух — беше забравила да диша. Той взе лицето й в ръце, прокара пръсти по извивките на скулите й. Светлината се отразяваше в очите му, ярка, каквато беше при езерото, само че сега се долавяха и весели искрици.

— Ето — каза той. — Не беше толкова зле, нали? Независимо че вече не е забранено.

— Било е и по-зле — каза тя, разтърсена от смях.

— Знаеш ли — каза той, като се наведе и леко докосна устните й със своите, — щом толкова ти липсва забраненото, можеш да ми забраниш някои неща.

— Какви, например?

Тя усети усмивката му върху устните си.

— Например това.

След известно време те слязоха по стълбите и отидоха на площада, където множеството бе започнало да се събира, за да гледа фойерверките. Изабел и другите си бяха намерили маса близо до ъгъла на площада и бяха насядали около нея по пейки и столове. Когато стигнаха до тях, Клеъри понечи да отдръпне ръката си от тази на Джейс… но после се отказа. Можеха да се държат за ръце колкото си искат. В това нямаше нищо нередно. Тази мисъл почти я остави без дъх.

— Ето ви и вас! — Изабел се приближи към тях с танцова стъпка и чаша с някаква цикламена течност, която поднесе на Клеъри. — Искаш ли да опиташ?

Клеъри погледна недоверчиво питието.

— Да не ме превърне в гризач?

— Къде остана доверието? Мисля, че това е ягодов сок — каза Изабел. — Пък и е много приятен на вкус. Джейс? — Тя поднесе чашата към него.

— Аз съм мъж, а мъжете не пият розови напитки — каза категорично той. — Размърдай се, жено, и ми донеси нещо кафяво.

— Кафяво ли? — намръщи се Изабел.

— Кафявото е мъжки цвят — каза Джейс и дръпна със свободната си ръка една немирна къдрица от косата на Изабел. — Всъщност, гледай… Алек е облечен в кафяво.

Алек погледна печално към пуловера си.

— Беше черен — каза той. — Но си промени цвета.

— Можеш да го освежиш с лента, обшита с пайети — сви рамене Магнус, като подаде на приятеля си синьо, искрящо питие. — Просто ми хрумна.

— Не го слушай, Алек. — Саймън седеше на ръба на една ниска стена, а до него беше Мая, която изглеждаше задълбочена в разговор с Ейлийн. — Ще заприличаш на Оливия Нютън-Джон в Ксанаду.

— Има и по-лоши неща — отбеляза Магнус.

Саймън се отлепи от стената и се приближи до Клеъри и Джейс. Известно време той ги гледаше замислено, с ръце, пъхнати в задните джобове на джинсите си. Най-накрая проговори.

— Изглеждаш щастлива — каза той на Клеъри. После премести поглед към Джейс. — А ти имаш късмет, че тя изглежда щастлива.

Джейс повдигна вежда.

— Да не би това да е моментът, в който ще ми кажеш, че ако й причиня болка, ще ме убиеш?

— Не — каза Саймън. — Ако причиниш болка на Клеъри, тя е в състояние сама да те убие. С оръжие по избор.

Джейс изглеждаше доволен от тази идея.

— Виж — каза Саймън. — Само исках да ти кажа, че за мен не е проблем това, че не ме харесваш. Стига Клеъри да е щастлива, аз нямам нищо против теб. — Той протегна ръка, а Джейс измъкна своята от тази на Клеъри и разтърси ръката на Саймън със смутено изражение.

— Не е като да не те харесвам — каза той. — Всъщност, точно защото те харесвам, ще ти дам един съвет.

— Съвет ли? — попита Саймън скептично.

— Виждам, че жънеш успехи с вампирския си имидж — каза Джейс, като кимна с глава към Изабел и Мая. — И известност. Много момичета си падат по номера с „чувствителни безсмъртни“. Но на твое място бих зарязал това с бенда. Вампирските рок звезди са демоде, а и ти самият не си особено добър.

Саймън въздъхна.

— Май няма шанс да се върнем на етапа, когато не ме харесваше, нали?

— Престанете и двамата — извика Клеъри. — Не може вечно да се държите като кръгли идиоти!

— Технически погледнато — каза Саймън, — аз мога.

Джейс издаде странен звук и миг по-късно Клеъри разбра, че той се опитва да сдържи смеха си, но без особен успех.

— Ха, разсмях те най-накрая! — ухили се Саймън на Джейс.

— Е — каза Клеъри. — И ако това не е началото на едно прекрасно приятелство… — Тя се огледа за Изабел, която сигурно също беше доволна по свои причини от развитието в отношенията между Саймън и Джейс.

Вместо това обаче тя видя някого другиго.

В самия край на магическата гора, където сенките се размиваха в светлината, стоеше стройна жена със зелена като листата на дърветата рокля, дългата й алена коса беше опъната назад със златна диадема.

Кралицата на феите. Тя гледаше право към Клеъри и когато Клеъри на свой ред я погледна, тя вдигна изящната си ръка и й даде знак да се приближи.

Ела.

Дали по свое собствено желание, или по някаква странна магия на феята, Клеъри не можеше да определи, но след като измърмори едно извинение, тя се отдели от групата и се отправи към края на гората, проправяйки си път през оживеното множество. Когато се приближи до кралицата, тя усети присъствието на скупчилите се феи, които бяха заобиколили своята господарка. Дори когато искаше да изглежда, сякаш се е появила сама, придворните й винаги бяха наблизо.

Кралицата вдигна заповеднически ръка.

— Достатъчно! — каза тя. — И нито крачка по-близо.

Клеъри спря на няколко крачки от кралицата.

— Милейди — каза тя, като си спомни за учтивия начин, по който Джейс се обръщаше към кралицата в двореца й. — Защо ме повикахте при себе си?

— Искам да ми направиш една услуга — каза кралицата без предисловие. — И разбира се, аз в замяна ще ти върна жеста.

— Искате услуга от мен? — учуди се Клеъри. — Но… вие дори не ме харесвате.

Кралицата докосна устните си с дългия си бял пръст.

— Феите, за разлика от хората, не отдават значение на неща като харесване. Любов, да, омраза също. Това са полезни чувства. Но харесване… — Тя сви изящно рамене. — Съветът още не е избрал кой от нашите редици да заеме вакантното място — каза тя. — Знам, че Лушън Греймарк ти е като баща. Той би се вслушал в съвета ти. Бих искала да го помолиш да изберат моя елфски рицар Мелиорн за този пост.

Клеъри си спомни как в Залата на Съглашението Мелиорн беше казал, че иска да вземе участие в битката, ако се включат и децата на нощта.

— Не мисля, че Люк го харесва особено.

— Ето пак, пак говориш за харесване — каза кралицата.

— Когато се видяхме в двореца на феите — каза Клеъри, — вие казахте, че с Джейс сме брат и сестра. Но всъщност сте знаели, че не сме. Нали?

Кралицата се усмихна.

— В жилите ви тече една и съща кръв — каза тя. — Кръвта на ангела. Всички, които притежават ангелска кръв, са в известна степен брат и сестра.

Клеъри потрепери.

— Все пак можехте да ни кажете истината. Но не го направихте.

— Аз ви казах истината така, както я разбирам. Всички ние казваме истината, пречупена през нашите разбирания, не е ли така? Някога запитвала ли си се дали няма някоя неистина в историята на майка ти, казана по някакви нейни съображения? Наистина ли си мислиш, че знаеш всяка подробност от миналото си?

Клеъри се поколеба. Без да знае защо, в главата й внезапно прозвуча гласът на мадам Доротея. Ще се влюбиш в неправилния човек, беше предсказала гледачката на Джейс. Клеъри бе възприела думите й като намек за мнимата роднинска връзка, която уж ги свързваше с Джейс. Само че, явно имаше още празнини в спомените й — дори и сега, спомени за неща, събития, които още не бяха изплували в паметта й. Тайни, които не биваше да й бъдат разкривани. Тя бе приела тези тайни за изгубени и незначителни, но може би…

Не. Тя усети как ръцете й се свиват в юмруци. Отровата на кралицата беше фина, но силна. Има ли наистина човек на този свят, който да знае всички тайни за себе си? И не е ли по-добре някои тайни да си останат неразкрити?

Тя поклати глава.

— Това, което направихте в двореца — рече тя, — може и да не сте излъгали. Но постъпихте жестоко. — Тя понечи да се обърне и да си тръгне. — А на мен ми писна от хорската жестокост.

— Наистина ли ще се откажеш от услуга от кралицата на феите? — настоя кралицата. — Не всеки смъртен получава такава привилегия.

— Не ми е нужна услуга от вас — каза Клеъри. — Имам всичко, което искам.

Тя обърна гръб на кралицата и си тръгна.

Когато се върна при групата, която беше оставила, тя откри, че към нея се бяха присъединили Робърт и Мерис Лайтууд, които — за нейна огромна изненада — се ръкуваха с Магнус Бейн, който бе свалил блестящата лента за глава и беше образец на благоприличието. Мерис бе обвила с ръка рамото на Алек. Другите й приятели бяха насядали покрай стената; Клеъри понечи да се присъедини към тях, когато усети как някой я потупва по рамото.

— Клеъри! — Беше майка й, която й се усмихваше… и Люк до нея, хванати за ръка. Джослин не бе облякла празнични дрехи, а носеше джинси и широка риза, която поне не беше изцапана с боя. Но от начина, по който я гледаше Люк, не можеше да се заключи друго, освен, че е перфектна. — Радвам се, че най-после те намерихме.

Клеъри се усмихна дяволито на Люк.

— Е, значи няма да се местиш в Идрис, така ли?

— Естествено — каза той. Никога не го бе виждала толкова щастлив. — Тук правят ужасни пици.

Джослин се засмя и се отдръпна, за да поговори с Аматис, която се любуваше на някакви стъклени топки, пълни с променящ цвета си дим. Клеъри погледна Люк.

— Наистина ли щеше да напуснеш Ню Йорк, или го каза само за да я накараш най-после да вземе решение?

— Клеъри, шокиран съм, че изобщо ти хрумна такова нещо. — Той се усмихна дяволито, после внезапно стана сериозен. — Ти си съгласна, нали? Знам, че това е голяма промяна в живота ти… мислех да ви предложа с майка ти да се преместите при мен, понеже вашият апартамент сега е необитаем…

Клеъри изсумтя.

— Голяма промяна ли? Та моят живот вече напълно се промени. При това няколко пъти.

Люк погледна към Джейс, който ги наблюдаваше от мястото си до стената. Джейс им кимна и устните му се извиха в усмивка.

— Предполагам, че е така — каза Люк.

— Промените са хубаво нещо — каза Клеъри.

Люк вдигна ръка. Руната на обединението бе избледняла, както и останалите, но по кожата му все още личаха издайническите й линии — белег, който никога нямаше да изчезне напълно. Той погледна замислено знака.

— Така е.

— Клеъри! — извика Изабел от стената. — Фойерверки!

Клеъри потупа леко Люк по рамото и отиде да се присъедини към приятелите си. Те бяха насядали в редица покрай стената: Джейс, Изабел, Саймън, Мая и Ейлийн. Тя застана до Джейс.

— Не виждам никакви фойерверки — каза шеговито-намръщено на Изабел.

— Имай търпение, скакалец — каза Мая. — Хубавите неща спохождат онези, които умеят да чакат.

— Винаги съм си мислел, че хубавите неща идват при тези, които действат, а не чакат — каза Саймън. — Не е чудно, че животът ми е толкова объркан.

— В твоя случай „объркан“ е много смекчено — рече Джейс, но беше очевидно, че е разсеян. Той се пресегна и привлече Клеъри към себе си, по-скоро машинално, като по навик. Тя се облегна на рамото му и вдигна поглед към небето. Нищо не светеше там, освен демоничните кули, които осветяваха мрака с мека сребристобяла светлина.

— Къде беше? — попита той, толкова тихо, че само тя можа да чуе въпроса.

— Кралицата на феите поиска услуга от мен — каза Клеъри. — И ми предложи услуга в замяна. — Джейс се напрегна. — Спокойно. Отказах й.

— Не са много хората, които ще откажат услуга от кралицата на феите — каза Джейс.

— Казах й, че не се нуждая от услугата й — рече Клеъри. — Казах й, че имам всичко, което искам.

Джейс леко се засмя и плъзна ръка по ръката й нагоре към рамото; пръстите му неволно се заиграха с верижката около шията й и Клеъри сведе поглед към блестящия сребърен пръстен над роклята си. Тя носеше пръстена на Моргенстърн, откакто Джейс й го беше оставил, но понякога се чудеше защо. Наистина ли искаше да си спомня за Валънтайн? Но пък, от друга страна, беше ли редно да го забрави?

Не можеш да изтриеш всичко, за което си спомняш с болка. Тя не можеше да забрави нито Макс, нито Мадлен, нито Ходж, инквизиторката или дори Себастиян. Всеки спомен беше ценен; дори лошият. Валънтайн бе искал да забрави: да забрави, че светът се променя, а заедно с него и ловците на сенки… да забрави, че долноземците имат душа, а всички души са важни за целостта на този свят. Той бе предпочел да мисли само за това, което отличава ловците на сенки от долноземците. Но това, което го погуби, бе именно общото между тях.

— Клеъри — каза Джейс, като я изтръгна от унеса й. Той я обгърна по-плътно с ръце и тя вдигна глава. Множеството нададе радостни викове, когато се изстреля първата ракета. — Погледни.

Тя погледна точно когато фойерверките се пръснаха в дъжд от искри… искри, които при падането си обагряха облаците, чертаейки линии от златен огън, сякаш ангели падаха от небето.