Град от стъкло

1Порталът

Лютият студ от предишната седмица си беше отишъл. Слънцето грееше ослепително, когато Клеъри прекосяваше прашния преден двор на Люк с вдигната качулка на якето си, за да попречи на вятъра да разпилява косата по лицето й. Колкото и да се беше затоплило, от Ийст Ривър духаше не на шега. Вятърът носеше лек мирис на химикали, примесен с бруклинските миризми на асфалт, бензин и прегоряла захар от запуснатата фабрика надолу по улицата. Саймън я чакаше на предната веранда, отпуснат в един изтърбушен фотьойл. Той бе сложил своето Нинтендо DS върху коленете си и движеше бързо писалката по дисплея.

— Едно на нула за мен — каза той, докато тя изкачваше стъпалата. — Разбих ги на Марио Карт.

Клеъри свали качулката си, като отметна разрошената коса от очите си и бръкна в джоба за ключовете.

— Къде беше? Цяла сутрин се мъчих да се свържа с теб.

Саймън се изправи и пъхна мигащия правоъгълник в калъфа му.

— Бях у Ерик. Репетирахме с групата.

Клеъри спря да върти ключа в ключалката — винаги заяждаше — и го изгледа учудено.

— Репетирал си с групата? Искаш да кажеш, че още си…

— В групата ли? Защо да не съм? — той се приближи до нея. — Дай на мен.

Клеъри мълчеше, докато Саймън с премерен натиск ловко завъртя ключа и накара упоритото старо резе да се отвори.

Ръката му докосна нейната. Кожата му беше хладна, температурата й беше колкото тази навън. Тя леко потрепери.

Двамата бяха приключили с романтичната част от отношенията си още миналата седмица, но тя още се чувстваше неловко, когато се видеха.

— Благодаря. — Тя прибра ключа, без да го поглежда.

Във всекидневната беше горещо. Клеъри закачи якето си на закачалката в антрето и се упъти към спалнята за гости, следвана от Саймън. Когато влезе, се намръщи. Куфарът й бе разтворен на леглото като черупка на мида, дрехите и скицника й бяха разхвърляни край него.

— Мислех, че ще ходиш до Идрис само за няколко дни — каза Саймън, като смаяно изгледа безпорядъка.

— Така е, но не мога да преценя какво да си взема. Почти нямам рокли и поли и не знам какво ще стане, ако там не разрешават да се ходи с панталони.

— Защо да не можеш да ходиш с панталони? Това е просто друга страна, а не друг век.

— Да, но ловците на сенки се носят старомодно и Изабел винаги е с рокли… — Клеъри млъкна и въздъхна. — Говоря глупости. Просто си изкарвам тревогата за майка ми върху гардероба. Дай да говорим за друго. Как мина репетицията? Групата още ли си няма име?

— Добре мина. — Саймън седна върху бюрото и провеси краката си отстрани. — Обмисляме ново мото. Нещо остроумно като „Ние сме виждали милиони лица и изпълняваме рок за осемдесет процента от тях.“

— Каза ли на Ерик и на другите, че…

— Че съм вампир ли? Не. Това не е нещо, което можеш да изтърсиш в случаен разговор.

— Така е, но те са твои приятели. Ще разберат. Пък и може да решат, че това те прави бог на рока като онзи вампир Лестър.

— Лестат — каза Саймън. — Сигурно имаш предвид Лестат. А той е измислен герой от роман. Пък не виждам и ти да си хукнала да разправяш на приятелите си, че си ловец на сенки.

— Какви приятели? Ти си ми приятел. — Тя се тръшна на леглото и погледна нагоре към Саймън. — А на теб ти казах, нали?

— Защото нямаше избор. — Саймън я гледаше с наклонена настрани глава. Светлината на нощната лампа се отразяваше в очите му и ги правеше сребристи. — Ще ми липсваш.

— И ти ще ми липсваш — каза Клеъри, макар че кожата й бе настръхнала от нервно напрежение, което й пречеше да се съсредоточи.

Ще заминавам за Идрис! — отекваше в ума й. Ще видя родината на ловците на сенки, Града от стъкло. Ще спася майка си. И ще бъда с Джейс.

Очите на Саймън блеснаха, сякаш беше дочул мислите й, ала гласът му беше спокоен.

— Кажи ми още веднъж, защо трябва да ходиш в Идрис? Защо Мадлен и Люк да не могат да се погрижат за това без теб?

— Майка ми е научила заклинанието, което я е докарало до това състояние от един магьосник — Рейгнър Фел. Мадлен казва, че трябва да го намерим, ако искаме да развалим магията. Нея обаче той не я познава. Познава майка ми и според Мадлен би ми се доверил, защото много съм приличала на нея. А Люк не може да ме придружи. Защото дори да дойде в Идрис, няма как да влезе в Аликанте без съгласието на Клейва, а те няма да му го дадат. Но не споменавай пред него за това, моля те. Той никак не е доволен, че няма да пътува с мен. Ако не познаваше Мадлен от преди, не мисля, че изобщо щеше да ме пусне с нея.

— Но нали и семейство Лайтууд ще бъдат там. И Джейс. Те ще ти помагат. Искам да кажа, Джейс ти е обещал, че ще ти помогне, нали? Нали няма да те остави да се оправяш сама?

— Разбира се, че ще ми помогне — каза Клеъри. — И разбира се, че няма да ме изостави. Той подкрепя решението ми.

Но това беше лъжа, както тя много добре знаеше.

След като бе говорила с Мадлен в болницата, Клеъри отиде право в Института. Джейс беше първият човек, на когото разказа тайната за майка си, още преди да я каже дори на Люк. А той стоеше и я гледаше втренчено, като ставаше все по-блед и по-блед, докато тя говореше и сякаш колкото повече му обясняваше как възнамерява да спаси майка си, толкова повече кръвта се оттегляше от лицето му.

— Няма да отидеш — каза той веднага, след като тя приключи. — Ако трябва, ще те вържа и ще седна върху теб, докато не си избиеш от главата идеята да ходиш в Идрис.

Клеъри почувства думите му като шамар. Мислеше, че той ще е доволен. Беше пробягала целия път от болницата до Института, за да му разкаже, а той стоеше в коридора и я гледаше смъртно разярен.

— Но вие ще ходите.

— Да, ние ще ходим. Ние трябва да отидем. Клейвът свиква всички свои действащи членове, които имат право на глас, в Идрис за голямо заседание на съвета. Ще се гласува как да се постъпи по случая с Валънтайн и понеже ние сме последните, които са го видели…

Клеъри не го слушаше.

— Ами щом така и така ще ходите, защо и аз да не дойда с вас?

Директността на въпроса й сякаш го раздразни още повече.

— Защото там не е безопасно за теб.

— О, а нима тук е безопасно? През изминалия месец животът ми вися на косъм поне дузина пъти и всеки път бях не другаде, а именно тук, в Ню Йорк.

— Това е, защото Валънтайн се бе съсредоточил върху двете реликви на смъртните, които бяха тук — процеди през зъби Джейс. — Сега той ще фокусира вниманието си върху Идрис, всички знаем това…

— Вече в нищо не можем да бъдем сигурни — каза Мерис Лайтууд. Тя бе стояла в сянката на коридора и не я бяха забелязали; сега пристъпи напред, в ярко осветеното антре. По лицето й личаха явни признаци на преумора. По време на битката миналата седмица съпругът й, Робърт Лайтууд, беше ранен от демони и оттогава се нуждаеше от грижи. Клеъри можеше да си представи каква умора означава това, — а и Клейвът желае да се срещне с Клариса. Знаеш това, Джейс.

— Клейвът да си гледа работата.

— Джейс — Мерис прозвуча съвсем родителски. — Мери си приказките.

— Клейвът може да иска много неща — поправи се Джейс. — Но това не означава, че ще ги получи.

Мерис го погледна така, сякаш знаеше точно какво има предвид, но не е съгласна с това.

— Клейвът често има право, Джейс. Не е нелогично да искат да говорят с Клеъри, след всичко, което й се е случило. Това, което тя може да им каже…

— Аз ще им кажа всичко, което ги интересува — каза Джейс. Мерис въздъхна и обърна сините си очи към Клеъри.

— Правилно ли съм разбрала, че искаш да отидеш в Идрис?

— Само за няколко дни. Няма да създавам неприятности — каза Клеъри, като на свой ред погледна настоятелно към Мерис, без да обръща внимание на нажежения гневен поглед на Джейс. — Кълна се.

— Въпросът не е дали ще създаваш неприятности, а дали ще искаш да се срещнеш с Клейва, докато си там. Те ще пожелаят да говорят с теб. Ако откажеш се съмнявам, че ще ти разрешат да дойдеш с нас.

— Не… — започна Джейс.

— Ще се срещна с Клейва — прекъсна го Клеъри, макар от самата мисъл за това да я побиваха тръпки. Единственият представител на Клейва, когото познаваше, беше инквизиторката, от чийто престой тук никак не остана очарована.

Мерис потърка слепоочията си с върха на пръстите си.

— Значи е решено. — Но не прозвуча като да е решено. Тя звучеше напрегнато и несигурно като опъната до скъсване струна на цигулка. — Джейс, изпрати Клеъри и после ела при мен в библиотеката. Трябва да говоря с теб.

Мерис отново се скри в сенките, без да каже и дума за сбогуване.

Клеъри гледаше втренчено след нея с усещането, че току-що я бяха облели с ледена вода. Алек и Изабел изглежда много обичаха майка си и Мерис определено не беше лош човек, но не можеше да се нарече сърдечна.

Джейс стисна устни.

— Видя ли сега какво направи.

— Трябва да отида в Идрис, независимо дали можеш да ме разбереш — каза Клеъри. — Трябва да го направя заради майка ми.

— Мерис има твърде голямо доверие на Клейва — рече Джейс. — Мисли си, че са безгрешни, а аз не мога да я убедя в противното, защото… — той внезапно млъкна.

— Защото ще звучиш като Валънтайн.

Тя очакваше той да избухне, но единственото, което каза, бе:

— Никой не е безгрешен. — Той протегна ръка и натисна с показалеца си бутона на асансьора. — Дори и Клейвът.

Клеъри скръсти ръце на гърдите си.

— Наистина ли това е причината, поради която не искаш да дойда? Това, че не е безопасно?

По лицето му пробяга изненада.

— Какво имаш предвид? Каква друга причина да има, че да не искам да дойдеш?

Тя се поколеба.

— Ами… — Защото ти ми каза, че вече нямаш чувства към мен и сега ти е неловко, защото аз продължавам да имам към теб. И мога да се обзаложа, че знаеш това.

— Защото не искам да влача навсякъде със себе си малката си сестричка? — в гласа му имаше язвителна нотка, донякъде подигравка, а се усещаше и нещо друго. Асансьорът изскърца и спря. Клеъри отвори вратата, влезе вътре и се обърна към Джейс.

— Не отивам, защото и ти ще ходиш. Отивам, защото искам да помогна на майка си. На нашата майка. Трябва да й помогна. Не разбираш ли? Ако не го направя, тя може да не се събуди. Поне малко трябва да те интересува.

Джейс сложи ръце на раменете й, върховете на пръстите му докоснаха голата й кожа по ръба на яката, което предизвика у нея неясно и неконтролируемо потреперване. Клеъри неволно забеляза, че под очите му има сенки и бузите му бяха хлътнали. На фона на черния пуловер, с който бе облечен, осеяната му със знаци кожа се открояваше още повече, както и тъмните мигли. Той беше като черно-бяла скица с цветни акценти, като онези портрети, състоящи се от черни, бели и сиви тонове, с тук-там златни петна на очите му, например, за основен цвят…

— Остави на мен. — Гласът му беше тих, припрян. — Аз мога да й помогна вместо теб. Само ми кажи къде да отида и кого да търся. Ще разбера това, което ти трябва.

— Магьосникът казал на Мадлен, че само аз мога да отида. Той ще очаква дъщерята на Джослин, а не сина на Джослин.

Джейс стисна раменете й.

— Тогава й кажи, че има промяна в плановете. Аз ще отида, не ти. Не ти.

— Джейс…

— Ще направя всичко, което е необходимо — каза той. — Всичко, което кажеш, ако обещаеш да останеш тук.

— Не мога.

Той я пусна, сякаш тя го беше отблъснала.

— Защо не можеш?

— Защото — рече тя, — тя е моя майка, Джейс.

— Както и моя. — Гласът му беше студен. — Всъщност, защо Мадлен не каза за това и на двамата? Защо го каза само на теб?

— Ти знаеш защо.

— Защото — рече той и този път прозвуча още по-студено, — за нея ти си дъщерята на Джослин. А аз винаги ще си остана сина на Валънтайн.

Той остави вратата на асансьора да се затръшне помежду им. За миг тя гледаше втренчено през нея — решетката на вратата разделяше лицето му на множество ромбоидни фигури, обрамчени в метал. Едно златисто око я гледаше през един от ромбовете и гневно проблясваше.

— Джейс… — започна тя.

Но асансьорът рязко потегли надолу, клатейки се и скърцайки, като я понесе към мрачната тишина на катедралата.

— Земята вика Клеъри. — Саймън размаха ръка пред очите. — Тук ли си?

— О, извинявай. — Тя се изправи в седнало положение, като разтърси глава, за да се освободи от спомена. Май тогава за последно се видяха с Джейс. Когато после се опитваше да му се обади, той не си вдигаше телефона, и тя трябваш да уговаря пътуването си със семейство Лайтууд, използвайки по принуда Алек за посредник, което беше крайно неловко. Горкият Алек бе притиснат между Джейс и майка си и все внимаваше да не сгафи. — Каза ли нещо?

— Само това, че ми се струва, че Люк се прибира — каза Саймън и скочи от бюрото, точно когато вратата на спалнята се отвори. — Ето го и него.

— Здравей, Саймън. — Люк звучеше спокойно, може би леко уморено. Беше облечен в износено дочено яке, фланела и вехт панталон от рипсено кадифе с крачоли, втъкнати в ботушите, които от своя страна вероятно са били нови преди десет години. Очилата му бяха вдигнати нагоре в кестенявата му коса, която, както забеляза Клеъри, се беше прошарила още повече. Той носеше правоъгълен пакет под мишница, вързан със зелена панделка. Подаде го на Клеъри. — Взех ти нещо за пътуването.

— Нямаше нужда! — запротестира Клеъри. — Ти направи толкова много… — тя се сети за дрехите, които й беше купил, понеже всичко, което имаше, беше унищожено. Беше й дал нов телефон и нови принадлежности за рисуване, без изобщо да го е молила за това. Почти всичко, което притежаваше в момента, й бе подарено от Люк. А дори не си съгласен да замина. Това последното остана да виси неизречено между тях.

— Знам. Но го видях и е се сетих за теб. — Той й подаде кутията.

Беше увита в пластове луксозна хартия. Клеъри бръкна между тях, ръката й напипа нещо меко, подобно на котешка козина. Тя тихо възкликна. Беше тъмнозелено кадифено палто, старомодно, със златист копринен хастар, месингови копчета и голяма качулка. Тя го разгърна на скута си и нежно прокара ръце по мекия плат.

— Това е в стила на Изабел — възкликна тя. — Прилича на пътна пелерина, с каквито ходят ловците на сенки.

— Именно. Сега ще трябва да се обличаш предимно като тях — каза Люк. — Кога ще пристигнеш в Идрис?

Тя вдигна поглед към него.

— Искаш да изглеждам като една от тях?

— Клеъри, ти си една от тях. — В усмивката му имаше тъга. — Пък и знаеш как третират пришълците. Трябва да се възползваш от всичко, което ти дава възможност да се впишеш в обстановката…

Саймън издаде странен звук и Клеъри виновно го погледна — почти беше забравила за присъствието му. Той демонстративно гледаше часовника си.

— Ще тръгвам.

— Но ти едва сега дойде! — възрази Клеъри. — Мислех, че ще поизлезем, ще гледаме филм или нещо…

— Имаш да стягаш багаж. — Саймън се усмихна, лъчезарно, като слънце след дъжд. Почти я заблуди, че всичко с него е наред. — Ще мина по-късно да се сбогуваме, преди да тръгнеш.

— Е, хайде — настояваше Клеъри. — Остани…

— Не мога. — Тонът му бе категоричен. — Имам среща с Мая.

— О, страхотно — каза Клеъри. Мая е хубава, помисли си тя. Умна, симпатична. Освен това е върколак. Върколак, увлечен по Саймън. Но може би така е и редно да бъде. Вероятно неговата нова приятелка трябва да е долноземец. В крайна сметка, сега самият той бе долноземец. Технически погледнато, той дори не биваше да се движи в компанията на ловец на сенки като Клеъри. — Тогава, по-добре тръгвай.

— Да, и аз така мисля. — Тъмните очи на Саймън бяха непроницаеми.

Това беше нещо ново — преди тя винаги разгадаваше какво се случва със Саймън. Запита се дали това не беше някакъв страничен ефект на вампирството му или имаше нещо друго. — Довиждане — каза той и се наведе да я целуне по бузата, като отметна косата й с ръка. После се спря и се отдръпна, сякаш нещо се колебаеше. Тя се намръщи изненадано и преди да успее да каже нещо, той беше излязъл през външната врата, като мина покрай Люк. Секунда по-късно чу как външната врата се затръшна.

— Държи се толкова странно — възкликна тя, като притисна кадифеното палто към себе си. — Мислиш ли, че е заради вампирството му?

— Не съм убеден. — Люк сякаш леко се развесели. — Превръщането ти в долноземец не променя автоматично начина, по който си свикнал да чувстваш нещата, или хората. Дай му време. Та ти скъса с него.

— Не аз скъсах с него, а той с мен.

— Защото ти не си влюбена в него. За Саймън е доста мъчително и мисля, че се държи идеално. Мнозина тийнейджъри на негово място щяха да се цупят или да обикалят около прозореца ти с надут до дупка касетофон.

— Никой в днешно време няма касетофон. Да не сме в осемдесетте. — Клеъри стана от леглото и облече палтото. Закопча го до шията, наслаждавайки се на мекия допир на кадифето. — Просто искам Саймън отново да се държи нормално. — Тя се погледна в огледалото и остана приятно изненадана.

Червената й коса се открояваше на зеленото, което подчертаваше и цвета на очите й. Тя се обърна към Люк.

— Как ме намираш?

Той се беше облегнал на вратата с ръце в джобовете. Когато я погледна, по лицето му премина сянка.

— Майка ти имаше абсолютно същото палто, когато беше на твоите години — каза само той.

Клеъри стисна маншетите на палтото, заравяйки пръстите си в мекия му пух. При споменаването на майка й, съчетано с тъжния вид на Люк, и се доплака.

— Ще отидем да я видим по-късно днес, нали? — попита тя. — Искам да се сбогувам с нея преди да тръгна, и да й разкажа… да й разкажа какво смятам да правя. Да й кажа, че ще се оправи.

Люк кимна.

— Ще отидем в болницата по-късно днес. И, Клеъри?

— Какво? — Направо не й се искаше да го поглежда, но за свое облекчение, когато го направи, тъгата в очите му беше изчезнала.

Той се усмихна.

— „Нормалното“ не е чак толкова страхотно.

Саймън погледна към листчето в ръката си, после към катедралата, очите му се присвиха срещу следобедното слънце. Институтът се извисяваше нагоре в синьото небе, облицован с гранит с изсечени в него островърхи прозорци и обиколен с висока каменна стена. Водоливникът1 гледаше заплашително от своя корниз, сякаш се опитваше да го прогони от вратата. Сградата не изглеждаше така, както когато я беше видял за първи път, неприветлива и в руини, но магическият прах не действаше на долноземци. Мястото ти не е тук. Думите бяха груби, разяждащи като киселина. Саймън се питаше дали водоливникът му ги беше нашепнал или гласът материализираше собствените му мисли. Това е църква, а ти си прокълнат.

— Млъквай — промърмори едва чуто той. — Пък и мен църквите не ме засягат. Аз съм евреин.

В каменната стена беше изсечена филигрирана желязна врата. Саймън докосна с ръка резето, като очакваше едва ли не кожата му болезнено да изгори, но нищо не се случи. Изглежда, сама по себе си, вратата не беше свещена. Той я бутна да се отвори и беше вече преполовил напуканата каменна пътека, водеща до входната врата, когато чу наблизо гласове, някои от които му се сториха познати.

Или може би не бяха толкова близо. Той почти бе забравил колко се бяха изострили слуха и зрението му, от както беше преобразен. Гласовете се чуваха така, сякаш бяха току зад рамото му, но когато тръгна по тясната пътека покрай Института, видя, че хората са доста по-нататък, чак в другия край на двора. Тук тревата растеше буйно и почти закриваше разклонените пътеки, които минаваха покрай това, което някога вероятно са били грижливо подредени розови храсти. Имаше дори каменна пейка, обрасла с бурени. Сигурно сградата е била наистина църква, преди ловците на сенки да се настанят тук.

Най-напред видя Магнус, облегнат на покритата с мъх каменна стена. Магнус нямаше как да остане незабелязан — беше облечен с изрисувана бяла тениска върху кожени панталони с всички цветове на дъгата. Той се открояваше като тропическа орхидея сред облечените в черно ловци на сенки: Алек, който изглеждаше блед и неспокоен; Изабел, със своята дълга черна коса, сплетена в плитки, вързани със сребристи панделки, застанала до едно малко момче, което трябва да беше Макс, по-малкият им брат. До тях стоеше майка им, по-високо и по-костеливо копие на дъщеря си, със същата дълга черна коса. До нея имаше една жена, която Саймън не познаваше. Първоначално се стори възрастна на Саймън, понеже косата й беше почти бяла, но после тя се обърна да каже нещо на Мерис и той видя, че всъщност нямаше повече от трийсет пет — четиридесет години.

Там беше и Джейс, застанал малко по-встрани, като че ли не беше част от групата. И той като другите ловци на сенки беше облечен изцяло в черно. Когато Саймън се обличаше целият в черно, изглеждаше така, сякаш отива на погребение, но на Джейс това облекло придаваше суров и заплашителен вид. И го правеше по-рус. Саймън почувства раменете си да се стягат и се запита дали нещо — времето или забравата някога ще заличи неприязънта му към Джейс. Той не искаше да изпитва към него това, но чувството беше там, сякаш камък притискаше небиещото му сърце.

Запита се защо ли са се събрали всички, но тогава Джейс се обърна към него, сякаш доловил, че е тук, и Саймън видя, дори от това разстояние белега на шията му, точно над яката.

Неприязънта в гърдите му намаля и се превърна в нещо друго. Джейс леко му кимна.

— Ей сега се връщам — каза той на Мерис с тон, с какъвто Саймън никога не се обръщаше към майка си. Сякаш си говореха двама възрастни.

Мерис изрази съгласието си с разсеяно движение на ръката.

— Не разбирам защо толкова се бавим — каза тя на Магнус. — Това нормално ли е?

— Това, което не е нормално, е отстъпката, която ви направих. — Магнус тупна с тока на ботуша си в стената. — Обикновено за такова нещо взимам два пъти по-скъпо.

— Това е само временен Портал. Просто трябва да ни отведе в Идрис. А после искам отново да го затвориш. Такова е споразумението ни. — После тя се обърна към жената до себе си: — А ти, Мадлен, ще останеш ли тук, за да се увериш, че го е направил.

Мадлен. Значи това е приятелката на Джослин. Саймън нямаше време да я огледа добре, защото Джейс вече го беше хванал за ръката и го бе придърпал зад църквата, така че другите да не ги виждат. Тук отзад имаше още повече бурени и треволяци, пътеката се виеше сред шубраците. Джейс бутна Саймън зад един голям дъб и го пусна, като се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги е последвал.

— Така. Вече можем да говорим.

Тук наистина беше по-тихо, шумът от трафика, идващ от Йорк авеню, се притъпяваше от масивната сграда на Института.

— Ти си този, който ме повика — отбеляза Саймън. — Когато тази сутрин се събудих, видях бележката ти, залепена на прозореца ми. Да си чувал, че нормалните хора използват за целта телефон?

— Не и ако могат да го избегнат, вампире — каза Джейс. Той гледаше замислено Саймън, сякаш четеше книга. В изражението му се смесваха две противоположни чувства: лека насмешка и, както се стори на Саймън, разочарование. — Значи е вярно. Можеш да се показваш на дневна светлина. Дори на обедното слънце не изгаряш.

— Да — рече Саймън. — Но ти знаеш това… нали беше там. — Не беше нужно да пояснява къде е това „там“. Позна по лицето на Джейс, че си бе спомнил за реката, за каросерията на пикапа, за изгрева на слънцето над реката и писъка на Клеъри. Спомняше си точно толкова добре, колкото и Саймън.

— Мислех, че може да е било временно — каза Джейс, но не прозвуча така, сякаш го мисли.

— Ако усетя, че избухвам в пламъци, ще те уведомя. — Саймън никога не се бе ядосвал толкова на Джейс. — Виж, нали не си ме повикал чак до тук, само за да ме гледаш така, сякаш съм рядка вкаменелост? Следващия път ще ти изпратя снимка.

— А аз ще си я сложа в рамка и ще я поставя на нощното си шкафче — отвърна Джейс, но сякаш не му беше до сарказми. — Виж, повиках те за нещо конкретно. Колкото и да ми е неприятно, вампире, ние с теб имаме нещо общо.

— Шантавата прическа? — предположи Саймън, но умът му беше другаде. Нещо в изражението на Джейс започваше да го тревожи.

— Клеъри — каза Джейс.

Саймън се изненада.

— Клеъри?

— Клеъри — повтори Джейс. — Познаваш я: ниска, червенокоса, голям инат.

— Не виждам как Клеъри може да е общото между нас — рече Саймън, макар да беше очевидно как. Все пак, не му се говореше за това с Джейс точно сега, а и по принцип. Нямаше ли някакъв мъжки кодекс, който да забранява такива разговори… Разговори за чувства? Като че ли не.

— И двамата ни е грижа за нея — каза Джейс, като го измери с поглед. — И за двама ни тя е важна. Нали така?

— Питаш ме дали ме е грижа за нея? — „да го е грижа“ не беше особено точен израз. Питаше се дали Джейс не се шегува с него, което би било крайно грозно, дори и за Джейс. Дали не го беше извикал, само за да му се присмее, че между него и Клеъри романтиката не сработи? Въпреки че Саймън все още се надяваше, поне малко, че нещата може да се променят, че Джейс и Клеъри ще започнат да се възприемат един друг по правилния начин, по начина, по който е редно да се възприемат брат и сестра…

Той срещна погледа на Джейс и усети как и най-слабата надежда за това угасва. Лицето на това момче нямаше изражението на брат, който се кани да говори за сестра си. Но пък му стана ясно и че Джейс не го беше повикал тук, за да се подиграва с чувствата му. Мъката, която видя Саймън, беше болезнено изписана и по собственото му лице, което се оглеждаше в очите на Джейс.

— Не мисли, че ми е приятно да ти задавам тези въпроси — тросна се Джейс. — Трябва да знам какво би направил за Клеъри. Би ли излъгал заради нея?

— За какво да лъжа? Всъщност какво става тук? — Саймън разбра какво го беше притеснило при вида на ловците на сенки в градината. — Чакай малко — каза той. — Вие сега ли заминавате за Идрис? Клеъри беше останала с впечатлението, че тръгвате довечера.

— Знам — каза Джейс. — И искам да кажеш на другите, че Клеъри те е изпратила да предадеш, че няма да дойде. Кажи им, че тя вече не желае да отиде в Идрис. — В гласа му имаше нещо тревожно. Нещо, което Саймън едва долавяше или може би просто му беше странно, че идва от Джейс и не можеше да повярва. Джейс го умоляваше. — На теб ще ти повярват. Те знаят колко… колко сте близки двамата.

Саймън поклати глава.

— Не ти вярвам. Искаш от мен да направя нещо уж за Клеъри, а всъщност просто искаш да го направя за теб. — Той се обърна да си върви. — Няма да стане.

Джейс го хвана за ръката и го обърна към себе си.

— Това е заради Клеъри. Опитвам се да я предпазя. Мислех, че ще си поне малко заинтересован да ми помогнеш.

Саймън погледна многозначително ръката на Джейс, която беше стиснала неговата.

— Как мога да я предпазя, след като не ми казваш от какво?

Джейс не го пусна.

— Поне вярваш ли ми, че това е важно?

— Нямаш представа колко много иска тя да замине за Идрис — каза Саймън. — Ако ще й попреча това да се случи, то трябва да имам дяволски добра причина.

Джейс издиша бавно, неохотно… и пусна ръката на Саймън.

— Това, което направи Клеъри на кораба на Валънтайн — каза тихо той. — С руната на стената — отварящата руна — е, видя какво се случи.

— Тя разруши кораба — рече Саймън. — Спаси живота на всички ни.

— Говори по-тихо. — Джейс тревожно се огледа наоколо.

— Да не искаш да кажеш, че никой друг не знае за това? — попита недоумяващо Саймън.

— Аз знам. Ти знаеш. Люк знае, както и Магнус. Никой друг.

— С останалите как си обясняват случилото се? Че корабът случайно се е разбил?

— Казах им, че нещо се е объркало по време на Ритуала на дяволското преобразяване.

— Излъгал си Клейва? — Саймън не можеше да прецени дали беше очарован или ужасен.

— Да, излъгах Клейва. Изабел и Алек знаят за способността на Клеъри да създава руни, така че се съмнявам, че ще успея да укрия това от Клейва или новия инквизитор. Но ако разберат какво може да прави тя — да създава истински руни, които имат истинска разрушителна сила — те ще я вземат за боец, като оръжие. А тя не е подготвена. Не е създадена за такова нещо… — той млъкна, когато Саймън поклати глава. — Какво?

— Ти си нефилим — каза бавно Саймън. — Не искаш ли най-доброто за Клейва? Дори и ако това означава Клеъри да бъде използвана…

— Искаш да им я предам ли? Да я използват за щит срещу Валънтайн и армията, която е свикал?

— Не — рече Саймън. — Не искам това. Но аз не съм един от вас. На мен не ми се налага да избирам между Клеъри и семейството си.

Кръвта нахлу в лицето на Джейс и то стана тъмночервено.

— Случаят не е такъв. Ако мислех, че това ще помогне на Клейва…, но няма да му помогне. Само ще я наранят…

— Дори ако мислеше, че това ще помогне на Клейва, не би им я предал.

— Какво се опитваш да кажеш, вампире?

— Защото никой друг не може да я има, освен теб — рече Саймън.

Лицето на Джейс изгуби цвета си.

— Значи, няма да ми помогнеш — каза невярващо той. — Няма да помогнеш на нея?

Саймън се поколеба и преди да отговори, някакъв шум разцепи тишината надвиснала над тях. Висок, пронизителен писък, потресаващо отчаян, още по-зловещ поради внезапното си прекъсване. Джейс се огледа наоколо.

— Какво беше това?

Самотният писък бе последван от още писъци и някакъв оглушителен трясък, който щеше да спука тъпанчетата на Саймън.

— Нещо става… другите…

Но Джейс вече тичаше по пътеката, като прескачаше изпречващите му се бурени. Саймън се поколеба за миг, после хукна след него. Беше забравил колко бързо може да тича сега. Тъкмо бе настигнал Джейс, когато завиха зад ъгъла на църквата и излязоха в градината.

Завариха истински хаос. Градината бе покрита с белезникава мъгла, а във въздуха се усещаше тежък мирис — остра миризма на озон и нещо друго, нещо сладникаво и неприятно.

Някакви фигури се щураха напред-назад — Саймън виждаше само части от тях, които ту се появяваха, ту изчезваха в мъглата. Той мерна Изабел, размахваща камшика си, а черната й коса, сплетена на плитки, се виеше около нея. Камшикът й бе като смъртоносен тризъбец от златисти мълнии, разрязващи сенките. Тя парираше придвижването на нещо плътно и огромно — демон, помисли си Саймън — ала още беше посред бял ден. Не беше възможно да е това. Когато се запрепъва напред, той видя, че съществото имаше човешки силует, но беше прегърбено и извито, някак си криво. То носеше в едната си ръка дебела дървена греда и почти на сляпо я размахваше към Изабел.

Малко по-нататък, през една пролука в каменната стена, Саймън видя уличното движение по Йорк авеню, което вдигаше обичайната врява. Небето отвъд института беше ясно.

— Бездушни — прошепна Джейс. Лицето му пламна, когато извади от колана си една от серафимските си ками. — Поне дузина са. — Той бутна грубо Саймън настрани. — Стой тук, разбра ли? Стой тук.

За миг Саймън стоеше замръзнал, докато Джейс се запровира в мъглата. Светлината на камата в ръката му обагряше във въздуха край него в сребристо. Тъмни силуети се щураха напред-назад и на Саймън му се струваше, че гледа през замръзнало стъкло, отчаяно опитвайки се да разбере какво се случва от другата страна. Изабел беше изчезнала, но видя Алек, видя как ръката му се изцапа с кръв, когато прониза гърдите на бездушния, и как после се загледа в гърчещото се тяло на земята. Тогава зад Алек се изправи друг, но Джейс беше там, с по една кама във всяка ръка; скочи във въздуха, после се приземи с рязко движение — и главата на бездушния се търкулна от шията, откъдето бликна черна кръв. Стомахът на Саймън закъркори — кръвта миришеше тръпчиво и отровно.

Той чу как ловците на сенки се викат един друг в мъглата, а бездушните не издаваха нито звук. Изведнъж мъглата се разпръсна и Саймън видя Магнус, застанал с широко отворени очи до стената на института. Ръцете му бяха вдигнати нагоре, между тях проблясваха сини искри, а в камъка на стената, до която се намираше той, зееше квадратна черна дупка. Тя не беше празна, а представляваше нещо като огледало с буен огън в стъклото му.

— Порталът! — викаше той. — Минете през Портала!

Всичко се случи някак едновременно. Мерис Лайтууд появи от мъглата, носейки в ръцете си момче, Макс. Тя се спря, за да извика нещо през рамо, а после се хвърли към Портала и мина през него, изчезвайки в стената. Алек я последва, като дърпаше Изабел след себе си, нейният окървавен камшик се влачеше по земята. Когато той я бутна пред себе си през Портала, нещо изскочи иззад тях от мъглата — бездушен воин, размахал нож.

Саймън излезе от вцепенението си. Той се втурна напред, като викаше името на Изабел, но се препъна и се пльосна, удряйки се толкова силно в земята, че чак дъхът му спря, доколкото изобщо имаше дъх. Той мъчително се надигна и седна, обръщайки се да види върху какво е връхлетял.

Беше някакво тяло. Тяло на жена, с прерязано гърло, с широко отворени, сини мъртви очи. По пепелявата й коса имаше кръв. Мадлен.

— Саймън, размърдай се! — извика Джейс.

Саймън го видя да тича към него от мъглата, с окървавени серафимски ками в ръце. После погледна нагоре. Бездушният воин, който бе видял да преследва Изабел, се задаваше над него, а раненото му лице бе изкривено в грозна гримаса. Когато ножът се спусна към Саймън, той се отдръпна, но въпреки подобрените си рефлекси, не успя да реагира достатъчно бързо. Остра болка го прониза и всичко потъна в мрак.

2Демоничните кули на Аликанте

Никоя магия на света не би успяла да осигури свободни места за паркиране по улиците на Ню Йорк, помисли си Клеъри, когато с Люк за трети път обиколиха района. Никъде не се откриваше и най-малкото местенце, а на половината улица колите вече бяха паркирани в две редици.

Най-накрая Люк спря пред един противопожарен кран и с въздишка изключи двигателя на пикапа.

— Хайде, ти върви — рече той. — Кажи им, че си тук. Аз ще донеса куфара ти след малко.

Клеъри кимна, но се поколеба, преди да посегне към дръжката на вратата. Стомахът й тревожно се сви, не за първи път и й се прииска Люк да дойде с нея.

— Винаги съм мислела, че при първото ми пътуване през океана ще ми трябва поне паспорт — направи опит да се пошегува тя.

Люк не се усмихна.

— Знам, че ти е нервно. Но всичко ще бъде наред. Семейство Лайтууд ще се грижат добре за теб.

Каза ми го вече поне милион пъти, помисли си Клеъри. Тя потупа Люк по рамото, преди да скочи от пикапа.

— До скоро.

Тръгна по напуканата каменна пътека и колкото повече приближаваше портата на църквата, толкова повече затихваше шумът от уличното движение. Този път й трябваше повече време, за да види отвъд вълшебния прах на Института, който стоеше като маскировъчен пласт, нанесен върху старата катедрала, сякаш запечатан с боя. Изстъргването му от съзнанието й беше трудно, дори болезнено. Най-накрая успя да го премахне и видя цялото великолепие на църквата под него. Високата дървена порта блестеше, сякаш бе току-що полирана.

Във въздуха се усещаше странен мирис на озон и изгоряло. Тя се намръщи и постави ръка на бравата. Аз съм Клеъри Моргенстърн, нефилим, и моля за достъп до Института…

Вратата се отвори. Клеъри пристъпи вътре. Огледа се наоколо, примигна и се опита да разбере кое й се струваше по-различно в интериора на катедралата.

Направи й впечатление, че когато вратата се затвори зад нея, я обгърна мрак, разсейван само от мъждивата светлина, идваща от розетка високо над нея. Досега при всяко нейно посещение преддверието на Института бе осветено от дузини запалени свещи, поставени в пищни свещници и очертаващи пътеката между скамейките.

Извади от джоба си своя камък с магическата светлина и го вдигна високо. От него заискри светлина, която се разля измежду пръстите й. Дори тъмните ъгли на катедралата се осветиха и тя тръгна към асансьора, намиращ се до празния олтар, и машинално натисна бутона за повикване.

Нищо не се случи. След половин минута тя отново натисна бутона, после пак. Залепи ухо до вратата на асансьора и се заслуша. Нищо не се чуваше. Институтът бе потънал в мрак и тишина като механична кукла, чийто часовников механизъм се беше повредил.

Сърцето на Клеъри заби лудо, тя хукна назад и отвори тежката порта. Застана на стълбите пред църквата и панически се огледа. Отгоре небето беше станало кобалтово, а въздухът миришеше още по-силно на изгоряло.

Да не би да е имало пожар тук? И ловците на сенки да са се евакуирали? Но мястото изглеждаше невредимо…

— Не беше пожар. — Гласът бе мек, кадифен и познат. В сенките се открои висок силует, косата на когото беше щръкнала като корона от грозни бодли. Той бе облечен в черен копринен костюм върху лъскава изумруденозелена риза, а по тънките му пръсти блестяха пръстени със скъпоценни камъни. Беше обут в елегантни ботуши, които също блестяха.

— Магнус? — прошепна Клеъри.

— Знам какво си мислиш — каза Магнус. — Но не беше пожар. Мирише на адска мъгла — нещо като омагьосан демоничен дим. Намалява действието на някои магии.

— Демонична мъгла? Значи е имало…

— Нападение над Института. Да. Този следобед. Бездушни — може би няколко дузини.

— Джейс — прошепна Клеъри. — Семейство Лайтууд…

— Адската мъгла притъпи способността ми да се боря ефективно с бездушните. Както и тяхната. Трябваше да ги изпратя през Портала в Идрис.

— И никой от тях не е ранен?

— Мадлен — каза Магнус. — Мадлен е убита. Съжалявам, Клеъри.

Клеъри се отпусна на стълбите. Тя не познаваше кой знае колко възрастната жена, но Мадлен бе единствената й връзка с майка й — с истинската й майка, закоравялата жена-ловец на сенки, която беше непозната на Клеъри.

— Клеъри? — Люк идваше по пътеката през сгъстяващия се мрак. Носеше в ръка куфара й. — Какво става?

Докато Магнус обясняваше, Клеъри седеше, прегърнала коленете си. Като се изключи тъгата по Мадлен, тя изпитваше дълбоко облекчение. Джейс беше добре. Семейство Лайтууд бяха добре. Тя не спираше да си повтаря наум: Джейс е добре.

— Бездушни, значи — каза Люк. — И всички ли са унищожени?

— Не всички. — Магнус поклати глава. — След като изпратих семейство Лайтууд през Портала, бездушните се разпръснаха. Очевидно аз не представлявам интерес за тях. Докато затворя Портала, и всички бяха изчезнали.

Клеъри вдигна глава.

— Затворил си Портала? Но… нали трябва да изпратиш и мен в Идрис? — попита тя. — Искам да кажа, и аз мога да мина през Портала и да се присъединя към семейство Лайтууд, нали?

Люк и Магнус се спогледаха. Люк остави куфара на земята до краката си.

— Магнус? — Клеъри повиши глас, който прозвуча пронизително дори в собствените й уши. — Трябва да отида.

— Порталът е затворен, Клеъри…

— Тогава отвори друг!

— Не е толкова просто — рече магьосникът. — Клейвът следи строго за всяко влизане в Аликанте. Столицата е свещено място за тях… тя е тяхната Ватикана, техният Забранен град. Долноземците не могат да влизат там без разрешение, както и мунданите.

— Но аз съм ловец на сенки!

— Само донякъде — каза Магнус. — Освен това, кулите ще попречат на директното телепортиране в града. За да отворя Портал, който да води в Аликанте, трябва да ги уведомя, за да те чакат от другата страна. Ако се опитам да те изпратя на своя глава, това би било директно нарушение на Закона, а аз не желая да рискувам дори и заради теб, сладкишче, колкото и да си ми симпатична.

Клеъри отмести поглед от извинителното лице на Магнус и се вгледа в замисления Люк.

— Но аз трябва да отида в Идрис — рече тя. — Трябва да помогна на майка си. Трябва да има някакъв друг начин да стигна дотам, начин, при който не се използва Портал.

— Най-близкото летище е в друга страна — каза Люк. — Ако успеем да преминем границата, като ударението пада върху „ако“. После имаме дълъг и опасен път през страна, чиято територия е населена с долноземци от всякакъв вид. Ще ни трябват дни, за да я прекосим.

Очите на Клеъри залютяха. Няма да плача, каза си тя. Няма.

— Клеъри — рече нежно Люк. — Ще се свържем със семейство Лайтууд. Ще се уверим, че имат цялата информация, която им е нужна, за да намерят развалящото магията заклинание за Джослин. Те могат да се свържат с Фел…

Но Клеъри се беше изправила на крака и клатеше глава.

— Трябва аз да отида — каза тя. — Фел е казал на Мадлен, че няма да разговаря с никого другиго.

— Фел? Рейгнър Фел? — повтори Магнус. — Мога да се опитам да му пратя съобщение. Ще му кажа да очаква Джейс.

Част от безпокойството, изписано по лицето на Люк, се стопи.

— Чули това, Клеъри? С помощта на Магнус…

Но Клеъри вече не искаше и да чуе за помощта на Магнус. Не искаше да чува нищо. Беше се настроила да спасява майка си, а се оказа, че не й остава нищо друго, освен да седи до леглото й, да държи безжизнената й ръка и да се надява, че някой някъде ще направи онова, което тя не може.

Клеъри се запрепъва надолу по стълбите и се отдръпна от Люк, когато той посегна към нея.

— Искам да остана сама за малко.

— Клеъри… — Чу как Люк извика след нея, но дори не се обърна, както се беше затичала покрай катедралата. Видя, че следва каменната пътека, която преминаваше в чакъл и водеше към малката градина на изток от Института и към мириса на въглени и пепел, изпод който мирис се долавяше и още някаква тежка, остра миризма на демонична магия. В градината още имаше мъгла, по-точно накъсани следи от нея, подобно на облачета, оплели се в розовите храсти или между камъните. Тя видя местата, където бе разровена земята от преминалата битка. До каменна пейка имаше и едно тъмночервено петно, върху което не й се искаше да задържа дълго погледа си.

Клеъри извърна глава. И застина. Там, на стената на катедралата, имаше съвършени знаци на вълшебна руна, които искряха като огън, преминаващ в синьо на фона на сивия камък. Те образуваха правоъгълен контур, подобен на процепите на полуотворена врата…

Порталът.

Вътре в нея нещо се надигна. Спомни си за други символи, онези, които светеха заплашително върху гладката метална обвивка на кораба.

Спомни си пукота и вибрирането на металните плоскости, когато всички нитове изхвърчаха от гнездата си, докато корабът не се пръсна на парчета и черната вода на Ийст Ривър нахлу в него.

Това са само руни, помисли си Клеъри. Символи. Мога да ги рисувам. Ако майка ми е могла да скрие Бокала на смъртните в парче хартия, защо аз да не мога да създам Портал.

Усети как краката й сами я понесоха към стената на катедралата, как ръката й бръкна в джоба и извади стилито. Опита се да спре треперенето на ръката си и докосна камъка с върха на стилито.

Затвори клепачи и на фона на мрака зад тях започнаха да се изписват въображаеми светлинни линии. Линии, които я водеха през тунели, вихрушки, пътуване из далечни места. Те се свързваха в една руна така леко, както полетът на птица във въздуха. Клеъри не знаеше дали тази руна е съществувала преди, или сега я беше измислила, но важното бе, че я бе създала такава, сякаш я е имало още от сътворяването на света.

Портал.

Започна да рисува, знаците се стичаха от върха на стилито във въгленовочерни линии. Камъкът запращя, като напълни носа й с тръпчивия мирис на изгоряло. Гореща синя светлина блесна срещу затворените й клепачи. Усети топлина по лицето си, сякаш бе застанала пред огън.

С въздишка отпусна ръката си и отвори очи.

Руната, която бе нарисувала, представляваше тъмно цвете, разцъфтяло на каменната стена. Когато го погледна, линиите му сякаш се смекчиха и измениха, като леко се спуснаха надолу, удължиха се и се размиха. За няколко мига формата на руната се промени. Сега се очертаха контурите на блестящ вход, около метър по-висок от Клеъри. Тя не можеше да откъсне очи от него. От входа се процеждаше същата тъмна светлина като през Портала зад завесата на Мадам Доротея. Тя посегна към него…

И отскочи назад. За да използваш Портала, спомни си тя, трябва да си представиш мястото, където искаш да те отведе. Но тя никога не бе ходила в Идрис. Разбира се, бяха и разказвали. Място със зелени ливади, тъмни гори и буйни води, езера и планини, и Аликанте, градът на стъклените кули. Тя си представяше живо всичко това, ала представата не беше достатъчна, не и за магия. Само ако…

Внезапно си пое дълбоко въздух. Но тя беше виждала Идрис. Беше го видяла в съня си и знаеше, без да е наясно откъде, че този сън беше истински. Поне това, което й беше казал Джейс за Саймън. Че той не може да остане, защото „това място е за живите“. И малко след това Саймън беше умрял…

Тя отново се зарови в спомена за съня си. За това, как танцуваше в една бална зала в Аликанте. Стените бяха златисти и бели, а високият таван блестеше, сякаш обсипан с диаманти. Имаше и фонтан с шампанско — огромна сребриста купа с русалка в средата, държаща стомна. Дърветата пред прозорците бяха окичени с цветни светлини, а Клеъри беше облечена в зелено кадифе, точно като в момента.

Сякаш все още в съня си, тя посегна към Портала. Изпод пръстите й блесна ярка светлина, а вратата се отвори към осветеното място, намиращо се зад нея. Клеъри усети как пред очите й се завихря златист водовъртеж, който бавно започна да се оформя в разпознаваеми силуети — стори й се, че вижда контурите на планини, част от небе…

— Клеъри! — Беше Люк, който тичаше по пътеката с изписани на лицето си гняв и уплаха. Зад него с големи крачки се приближаваше Магнус, чиито котешки очи блестяха като метал на горещата светлина, идваща от Портала, в която се къпеше градината. — Клеъри, недей! Защитите са опасни! Може да те убият!

Но вече нямаше път назад. Златистата светлина зад Портала ставаше все по-ярка. Тя си спомни за златистите стени на залата от съня й, за златистата светлина, която се отразяваше в стъклата, които бяха навсякъде. Люк не беше прав, той не разбираше как работи нейната дарба… какво значение имаха някакви си защити, когато тя можеше да създаде своя действителност само с помощта на нарисувана руна?

— Трябва да отида — извика тя и пристъпи напред с разперени пръсти. — Люк, съжалявам…

Направи още една крачка… С няколко ловки скока Люк се озова до нея и хвана китката й точно в мига, когато Порталът сякаш щеше да избухне около тях. Някаква сила ги повдигна във въздуха подобно на торнадо, изкореняващо дърво. Клеъри хвърли последен поглед към колите и сградите на Манхатън, които шеметно се отдалечаваха и изчезваха. И докато Люк продължаваше да стиска китката й в желязна хватка, вихрушката я засмука и я запрати в центрофугата на златистия хаос.

Саймън се събуди от шума на ритмично плискаща се вода. Той се надигна и внезапен ужас скова гърдите му — последния път, когато се събуди от шума на вълни, се беше оказал пленник на кораба на Валънтайн и затова тихото плискане, което долавяше, го върна към онзи ужасен момент, сякаш някой бе излял върху лицето му ледена вода.

Но не, с бърз поглед установи, че се намира на съвсем друго място. Лежеше завит с меко одеяло в удобно дървено легло, в малка спретната стая, чиито стени бяха боядисани в бледосиньо. На прозорците бяха спуснати тъмни завеси, но слабата светлина по краищата им беше достатъчна за окото на вампир да вижда ясно. На пода беше постлан ярък килим, а на стената имаше гардероб с огледални врати.

Имаше и фотьойл, издърпан до леглото. Саймън се изправи в седнало положение и когато отметна одеялото, му направиха впечатление две неща: първо, че беше облечен със същите джинси и тениска, с които беше, когато тръгна към Института, за да се срещне с Джейс; и второ, че във фотьойла дремеше някой, с подпряна на ръката глава и дълга черна коса, разпиляна като воал.

— Изабел? — рече Саймън.

Рязко, като човече на пружина при отварянето на кутия, тя повдигна глава, а очите й се ококориха.

— Оооо! Ти се събуди! — Тя изправи гръб и отметна косата си назад. — Джейс много ще се зарадва. Бяхме почти сигурни, че си умрял.

— Умрял? — повтори Саймън, като усети замайване и леко му прилоша. — От какво? — Той заоглежда стаята, като примигваше. — В Института ли съм? — попита и още докато задаваше въпроса, осъзна, че това е невъзможно. — Искам да кажа… къде сме?

По лицето на Изабел премина тревога.

— Ами… това означава ли, че не помниш какво се случи в градината? — Тя нервно подръпна ресните, които обрамчваха тапицерията на фотьойла. — Нападнаха ни бездушни. Бяха много и адската мъгла ни попречи да се бием с тях. Магнус отвори Портала и ние всички се втурнахме към него, а аз те видях, че идваш към нас. Ти се спъна в… в Мадлен. А точно зад теб имаше бездушен. Нямаше как да го видиш, но Джейс го видя. Опита да ти се притече на помощ, но беше твърде късно. Бездушният заби ножа си в теб. Ти кървеше… много. А Джейс уби бездушния, вдигна те и те пренесе през Портала — завърши тя, като говореше толкова бързо, че думите й се сливаха и Саймън едва смогваше да ги разбере. — И сега всички сме от другата страна, но нека ти кажа, че бяхме много изненадани, когато Джейс се появи с теб, целият изцапан с кръв. Съветът определено не беше очарован.

Устата на Саймън беше пресъхнала.

— Бездушният е забил нож в мен? — Изглеждаше невъзможно. Но нали и преди се беше излекувал, когато Валънтайн бе прерязал гърлото му. Това поне си го спомняше. Той поклати глава и започна да се разглежда. — Къде?

— Ще ти покажа. — За най-голяма негова изненада, след миг Изабел се озова седнала до него на леглото, а хладните й ръце бяха върху тялото му. Тя вдигна тениската му и оголи една ивица от бледия му корем, прорязан от тънка червена линия. Приличаше на белег. — Ето — каза тя, като прокара пръсти по него. — Боли ли те?

— Н-не. — Когато Саймън видя за първи път Изабел, тя му се стори толкова удивителна, така изпълнена с живот и енергия, че си бе помислил, че най-после е намерил момиче, което да изтрие образа на Клеъри, който сякаш бе запечатан от вътрешната страна на клепачите му. Но когато тя допусна той да се превърне в плъх на партито на Магнус Бейн, бе разбрал, че може би Изабел е твърде блестяща за обикновено момче като него. — Не ме боли.

— Но моите очи ме болят — каза шеговито един студен глас от вратата. Джейс. Бе влязъл толкова тихо, че дори Саймън не го беше чул. Докато затваряше вратата зад себе си, той се усмихна дяволито, а Изабел пусна тениската на Саймън. — Сваляш вампира, докато е още сънен и не може да се отбранява, така ли, Из? — попита той. — Почти съм сигурен, че това е нарушение на Съглашението.

— Само му показвах къде е бил прободен — възрази Изабел, но се оттегли във фотьойла си с едва доловима въздишка. — Какво става долу? — попита тя. — Още ли не са се успокоили?

Усмивката изчезна от лицето на Джейс.

— Мерис отиде в Гард с Патрик — рече той. — Клейвът има заседание и Малачи реши, че ще е по-добре, ако тя обясни лично.

Малачи. Патрик. Гард. Тези непознати имена и понятия се завъртяха в главата на Саймън.

— Какво да обясни?

Изабел и Джейс се спогледаха.

— Нали ти казах — рече най-накрая Джейс. — Да обясни защо сме взели вампир със себе си в Аликанте, което между впрочем е изрично нарушение на Закона.

— В Аликанте? Ние сме в Аликанте? — Вълна от паника обля Саймън, после бързо се смени с болка, която премина през разреза на корема му. Той се преви и изстена.

— Саймън! — Изабел протегна ръка, в очите й се четеше тревога. — Добре ли си?

— Върви си, Изабел. — С ръце на стомаха си Саймън погледна към Джейс и умолително промълви: — Кажи й да си върви.

Изабел се отдръпна с обидено изражение на лицето.

— Добре. Отивам си. Не е нужно да ми се повтаря. — Тя скочи на крака и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.

Джейс се обърна към Саймън, кехлибарените му очи бяха безизразни.

— Какво става? Мислех, че си по-добре.

Саймън вдигна ръка, за да възпре другото момче. Усети на гърлото си металически вкус.

— Не става въпрос за това — процеди той. — Не ме боли… просто съм… гладен. — Той усети, че бузите му пламват. — Загубил съм кръв, така че… трябва да си набавя нова.

— Ясно — каза Джейс с тона на човек, на когото току-що са съобщили интересен, но незаслужаващ да бъде споменат, научен факт. Лекото безпокойство напусна лицето му и се замени с нещо, което се стори на Саймън като подигравка. Това докосна струната на гнева у него и ако не беше така изтощен от болката, щеше да скочи от леглото и да се нахвърли върху Джейс. Но понеже нямаше сили, успя само да изстене:

— Разкарай се, Уейланд.

— Уейланд ли каза? — Лицето на Джейс си остана развеселено, но ръцете му се вдигнаха към шията и започнаха да откопчават ципа на якето.

— Не! — Саймън се тръшна отново на леглото. — Не ме интересува колко съм гладен. Няма да пия от кръвта ти… повече.

Джейс присви устни.

— Не ти и предлагам. — Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади оттам плоска бутилка. Тя бе наполовина пълна с водниста червеникавокафява течност. — Реших, че ще ти потрябва. Изстисках този сок от два-три килограма сурово месо в кухнята. Нищо по-добро не ми хрумна.

Саймън пое бутилката, а ръцете му така трепереха, че Джейс трябваше да отвори капачката вместо него. Течността беше отвратителна — прекалено рядка и солена, за да е истинска кръв, а вкусът й беше така неприятен, че според Саймън месото сигурно беше престояло няколко дни.

— Пфу — каза той след няколко глътки. — Мъртва кръв.

Джейс повдигна вежди.

— Не е ли всяка кръв мъртва?

— Колкото по-отдавна е мъртво животното, чиято кръв пия, толкова по-отвратителен вкус има — обясни Саймън. — Прясната е по-добра.

— Но ти никога не си пил прясна кръв. Нали?

На свой ред Саймън също вдигна вежди.

— Е, като се изключи моята, разбира се — каза Джейс. — А иначе, знам, че моята кръв е фантастична.

Саймън остави празната бутилка на страничната облегалка на фотьойла до леглото.

— Ти май сериозно си повреден — каза той. — В главата, имам предвид.

В устата му още имаше вкус на развалена кръв, но болката беше изчезнала. Той се чувстваше по-добре, по-силен, сякаш кръвта беше лекарство, което действа мигновено, наркотик, който му е нужен, за да живее. Запита се дали това не беше пристрастяване, подобно на това към хероина.

— Значи сме в Идрис?

— Аликанте, за да бъдем точни — каза Джейс. — Столицата. Всъщност, единственият град. — Той отиде до прозореца и дръпна завесите. — Семейство Пенхалоу не ни вярват, че слънцето не ти пречи, затова са сложили тези затъмняващи пердета. Но ела и погледни сам.

Саймън стана от леглото и отиде при Джейс до прозореца. И изумено загледа навън.

Преди няколко години майка му ги беше завела със сестра му на екскурзия в Тоскана — една седмица тежки, непознати макаронени ястия, безсолен хляб и майка му, бързаща по тесните, криволичещи улички и едва успяваща да не блъсне фиата им в някоя от красивите стари сгради, които уж бяха дошли да разгледат. Той си спомни как бяха спрели на баира точно срещу града, наречен Сан Джиминано — купища кафеникави сгради, тук-там осеяни с високи кули, чиито върхове се извисяваха така стремително нагоре, сякаш се мъчеха да стигнат небето. Ако това, което виждаше в момента, му напомняше за нещо, то беше именно онзи пейзаж. Но в същото време всичко му се струваше толкова чуждо и нямаше усещане да е виждал нещо подобно преди.

Той погледна нагоре към един прозорец, който беше част от някаква средновисока къща. Ако вдигнеше поглед още по-нагоре, щеше да види каменни корнизи и небето зад тях. От другата страна на пътя имаше друга къща, не по-висока от първата, а между тях течеше тесен, тъмен канал, с изградени тук-там върху него мостове — значи ето откъде идваше шумът на вода, който бе чул преди малко. Къщата сякаш беше построена по склона на хълм, а под нея каменни сгради с меден цвят, скупчени покрай тесните улици, се спускаха до ръба на зелен кръг: гори, заобиколени от хълмове, които бяха много далеч. Оттук те приличаха на дълги зелени и кафяви ивици, прошарени с цветовете на есента. А зад хълмовете се издигаха планински зъбери, покрити със сняг.

Но нищо от това не беше странно. Истински странното бе, че из целия град, сякаш случайно поникнали, се издигаха кули, увенчани с върхове от белезникаво сребрист отразяващ материал. Те сякаш пронизваха небето като блестящи кинжали и само след миг Саймън си спомни къде беше виждал този материал: при твърдите, подобни на кристал оръжия, които носеха ловците на сенки и които наричаха серафимски ками.

— Това са демонични кули — каза Джейс в отговор на неизречения въпрос на Саймън. — Оттам се контролират защитите, които пазят града. Благодарение на тях никой демон не може да пристъпи в Аликанте.

Полъхът от прозореца беше студен и чист, такъв въздух никога не можеш да дишаш в Ню Йорк. В него не се усещаше нищо, нито дъх на мръсотия, нито на пушек, нито на метал, нито на други хора. Беше просто въздух. Саймън вдиша дълбоко, без да му е нужно, но някои човешки навици трудно се преодоляват, после се обърна към Джейс:

— Кажи ми, че по случайност ме доведе тук. Кажи ми, че това не е част от плана ти да попречиш на Клеъри да дойде с теб.

Джейс не го погледна, но гърдите му рязко се повдигнаха и спуснаха с нещо като сподавена въздишка.

— Напротив — каза той. — Аз създадох бандата бездушни воини, направих така, че да нападнат Института и да убият Мадлен, а за малко и останалите от нас, само за да попреча на Клеъри да напусне Ню Йорк. И виж ти, оказа се, че пъкленият ми план проработи.

— Изглежда наистина проработи — каза тихо Саймън. — Нали?

— Слушай, вампире — рече Джейс. — Планът беше да държа Клеъри далеч от Идрис. Твоето идване тук не влизаше в сметката. Пренесох те през Портала, защото, ако те бях оставил, окървавен и изнемощял, бездушните щяха да те убият.

— Можеше да останеш заедно с мен…

— Щяха да убият и двама ни. Дори не знам колко бяха, при цялата тази адска мъгла. Все пак дори и аз не мога да се преборя със стотици бездушни.

— Обзалагам се, че никак не ти е лесно да го признаеш — рече Саймън.

— Ти си задник — каза Джейс с равен глас — дори и за долноземец. Аз ти спасих живота, нарушавайки Закона. И смея да твърдя, че това не е за първи път. Дължиш ми поне малко благодарност.

— Благодарност? — Саймън усети как пръстите му се свиват и ноктите му се врязват в дланите. — Ако не ме беше извикал в Института, сега нямаше да съм тук. Не съм искал да ме водиш тук.

— Напротив — каза Джейс, — нали каза, че би направил всичко за Клеъри? Това е всичко.

Преди Саймън да отговори нещо заядливо, на вратата се почука.

— Ехо? — обади се Изабел от другата страна. — Саймън, приключи ли с превземките? Трябва да говоря с Джейс.

— Влизай, Изи. — Джейс не отклони очи от Саймън. В погледа му блестяха гневни искри и нещо като предизвикателство, което подбуждаше у Саймън желание да го удари с нещо тежко. Като например пикап.

Изабел влезе в стаята с развята черна коса и усукани сребристи поли. Корсетът с цвят на слонова кост оставяше покритите й с мастилени руни ръце и рамене голи. Саймън си помисли, че за нея сигурно е голямо облекчение да може да показва знаците си на място, където това не се възприема като нещо необикновено.

— Алек ще ходи в Гард — каза без предисловие Изабел. — Преди това иска да говори с теб за Саймън. Можеш ли да слезеш долу?

— Разбира се. — Джейс се отправи към вратата, но забеляза, че Саймън върви след него, и гневно се обърна: — Ти ще стоиш тук.

— Не — отвърна Саймън. — Ако ще говорите за мен, искам да присъствам.

За миг сякаш леденото спокойствие на Джейс щеше да се пропука. Изчерви се и отвори уста, очите му заблестяха. Пак така бързо, с огромно усилие на волята, гневът му изчезна. Той скръцна със зъби и се усмихна.

— Добре. Ела долу, вампире. Там ще е цялото щастливо семейство.

Когато за първи път Клеъри бе минала през Портал, усещането беше, че лети, че се носи надолу в безтегловност. Този път сякаш бе попаднала в сърцето на торнадо. Грабнаха я виещи ветрове, откъснаха ръката й от тази на Люк и от устата й се изтръгна вик. Тя попадна в центъра на черно-златист водовъртеж.

Изведнъж пред нея се издигна нещо плоско, твърдо и сребристо като повърхност на огледало. Тя се носеше към него с пълна скорост, изпищя и вдигна ръце да закрие лицето си. После проби повърхността и мина през нея, озовавайки се на място, сковано от лют студ и липса на въздух. Започна да потъва в плътен син мрак, като се опитваше да диша, ала в дробовете й не влизаше въздух, а само още по-вледеняващ студ…

Изведнъж нещо я хвана за гърба на палтото и я вдигна нагоре. Тя започна да се мята, но беше твърде слаба, за да се откъсне от хватката. Издигнаха я нагоре и индиговата тъмнина започна да преминава в бледосиньо, а после в златисто и когато тя излезе на повърхността на водата — това беше вода, — тя успя да си поеме въздух. Или се опита. По-точно се задави и й прилоша, пред погледа й заиграха черни петна. После усети как я изтеглят бързо през водата, краката и ръцете й се оплитаха във водорасли. Клеъри се замята в хватката, която я държеше, и погледът й с ужас попадна върху нещо средно между вълк и човек, с уши като остриета и устни, оголили остри бели зъби. Опита се да извика, но от устата й изскочи само вода.

Миг по-късно бе извадена от водата и просната на влажната твърда земя. Нечии ръце сграбчиха раменете й и я затиснаха с лицето надолу. После ръцете започнаха да натискат гърба й, докато гърдите й се свиха в спазъм и тя изкашля горчива струя вода.

Тя още кашляше, когато ръцете я обърнаха по гръб. В следващия миг видя Люк — черна сянка на фона на високото небе, посипано с бели облаци. Нежността, която бе свикнала да вижда в изражението на лицето му, я нямаше; той вече не приличаше на вълк, но продължаваше да изглежда заплашителен. Изправи я в седнало положение и силно я разтърси, после отново и отново, докато тя изстена и немощно се помъчи да се освободи.

— Люк! Престани! Причиняваш ми болка…

Ръцете му пуснаха раменете й. После хвана брадичката й, повдигна я и очите му зашариха по лицето й.

— Водата — рече той. — Изплю ли цялата вода?

— Предполагам — прошепна Клеъри. Гласът й едва излезе от свитото й гърло.

— Къде е стилито ти? — попита настойчиво той и понеже тя се поколеба, гласът му стана рязък. — Клеъри. Стилито ти. Намери го.

Тя се освободи от хватката му и затърси в мокрите си джобове, сърцето й се сви, когато пръстите й не напипаха нищо друго, освен мокър плат. Тя обърна отчаяното си лице към Люк.

— Предполагам, че е паднало в езерото. — Тя подсмръкна. — Стилито на майка ми…

— Исусе, Клеъри! — Люк се изправи и тревожно сключи ръце на тила си. Той също бе прогизнал, от джинсите и тежкото трикотажно сако се стичаше вода на плътни ручеи. Очилата, които обикновено все се свличаха до средата на носа му, ги нямаше. Той сведе мрачен поглед към нея. — Добре ли си — каза той. Това не беше точно въпрос. — Искам да кажа, сега чувстваш ли се добре?

Тя кимна.

— Люк, какво има? Защо ти трябва стилито ми?

Люк нищо не каза. Той се огледа наоколо, като че ли се надяваше отнякъде да дойде помощ. Клеъри проследи погледа му.

Намираха се на широкия кален бряг на едно доста голямо езеро. Водата беше бледосиня, тук-там отразяваща слънцето. Запита се дали златистата светлина, която бе видяла през открехнатия Портал, не идваше оттук. Сега, когато беше вече извън езерото, не виждаше нищо злокобно в него. То бе обградено със зелени хълмове, изпъстрени с дървета, които тъкмо започваха да се обагрят в червеникавокафяво и златисто.

Зад хълмовете се издигаха високи планини, чиито върхове бяха покрити със сняг.

Клеъри потрепери.

— Люк, когато бяхме във водата… ти не беше ли наполовина вълк? Стори ми се, че видях…

— Като вълк плувам по-добре, отколкото като човек — отвърна лаконично Люк. — И съм по-силен. Трябваше да те измъкна от водата, а ти не ми помагаше особено.

— Разбирам — каза тя. — Извинявай. Ти не… ти нямаше намерение да идваш с мен.

— Ако не бях дошъл, сега щеше да си мъртва — отбеляза той. — Магнус ти обясни, Клеъри. Не можеш да използваш Портала, за да влезеш в Града от стъкло, освен ако някой не те очаква от другата страна.

— Той каза, че това е в нарушение на Закона. Не каза, че ако се опитам да го направя, ще бъда отхвърлена.

— Каза ти, че има защити около града, които пречат да се мине през Портала. Не е негова вината, че си решила да си поиграеш с магически сили, от които нямаш никаква представа. Това, че притежаваш способността да създаваш руни, не означава, че знаеш как да ги контролираш — отвърна той със строго изражение на лицето.

— Съжалявам — рече Клеъри с отпаднал глас. — Просто… Къде се намираме сега?

— На езерото Лин — отвърна Люк. — Мисля, че Порталът ни е пренесъл колкото се може по-близо до града и после ни е изхвърлил. Намираме се в покрайнините на Аликанте. — Той се огледа наоколо, като клатеше глава донякъде смаяно, донякъде уморено. — Ти успя, Клеъри. Ние сме в Идрис.

— Идрис ли? — рече Клеъри и се втренчи вцепенено над езерото. То трептеше, синьо и спокойно. — Но… казваш, че сме в покрайнините на Аликанте. А аз никъде не виждам град.

— Ние сме на километри от него — отбеляза Люк. — Виждаш ли онези хълмове в далечината? Трябва да ги прекосим градът е от другата страна. Ако бяхме с кола, можехме да стигнем за час, но пеша най-вероятно ще се придвижваме цял следобед. — Той вдигна поглед към небето. — По-добре да тръгваме.

Клеъри се погледна ужасена. Перспективата да ходи цял ден в мокри дрехи никак не й се нравеше.

— Няма ли друг начин да…?

— Друг начин? — попита Люк и в гласа му прозвуча внезапна рязкост. — Да не би да имаш някакви идеи, Клеъри, в крайна сметка ти беше тази, която ни доведе тук? — Той посочи нататък от езерото. — Този път минава през планините. Проходими са само в разгара на лятото. По върховете им ще умрем от студ. — Той се обърна и посочи с пръст в друга посока. — Този път минава през цели километри гори. Простират се по целия път до границата. Необитаеми са, или поне не от човешки същества. Отвъд Аликанте има ферми и вили. Може да излезем от Идрис, но така или иначе, трябва да минем през града. При това град, длъжен съм да добавя, в който долноземци като мен едва ли са добре дошли.

Клеъри го гледаше с отворена уста.

— Люк, не знаех…

— Разбира се, че не си знаела. Ти нищо не знаеш за Идрис. Никога не си се интересувала от Идрис. Просто беше сърдита, че те изоставиха, и реши да действаш напук… като малко дете, което тропа с крак. И ето ни тук. Загубени и измръзнали и… — Той спря, лицето му се изопна. — Хайде! Чака ни път.

Клеъри последва Люк покрай езерото Лин в тягостно мълчание. Докато вървяха, слънцето изсуши косата и кожата й, но кадифеното манто тежеше като напоена с вода гъба. То висеше на нея като оловна завеса, докато подтичваше по камъните и калта, опитвайки се да не изостава от широките крачки на Люк. Опита се още няколко пъти да поведе разговор, но Люк упорито мълчеше. Никога досега не беше правила нещо чак толкова лошо, че извинението й да не смекчи гнева на Люк. Този път очевидно беше различно.

Сякаш с всяка крачка скалите около езерото ставаха все по-стръмни и осеяни с тъмни петна като пръски от черна боя. Когато Клеъри погледна по-отблизо, разбра, че това са пещери. Някои изглеждаха много дълбоки и криволичеха в тъмнината, губейки се в нея. Веднага си представи прилепи и разни пълзящи гадини, които дебнеха в мрака, от което я полазиха тръпки.

Най-после тясната пътека, минаваща през скалите, ги изведе на широк път, покрай който се редяха натрошени камъни. Езерото остана зад тях и приличаше на индиго на слънчевата светлина в късния следобед. Пътят пресичаше равно затревено поле, което се простираше до редящите се в далечината хълмове. Сърцето на Клеъри се сви — градът не се виждаше никъде.

Люк гледаше втренчено към хълмовете с изписан на лицето му израз на силна тревога.

— По-далеч сме, отколкото си мислех. Беше толкова отдавна, откакто за последно бях тук…

— Може би, ако намерим по-голям път — предложи Клеъри, — бихме могли да се качим на автостоп или да хванем някакъв транспорт, или…

— Клеъри, в Идрис няма коли. — При вида на стреснатото й изражение Люк се засмя не особено весело. — Защитите смущават всякакви машини. Повечето технологии не могат да се използват тук — мобилни телефони, компютри, такива неща. Самият Аликанте се осветява най-вече с магическа светлина.

— О! — рече Клеъри с отмалял глас. — Е… колко още има до града?

— Достатъчно. — Без да я погледне, Люк приглади назад късата си коса. — Има нещо, което трябва да ти кажа.

Клеъри се напрегна. Допреди малко толкова й се искаше Люк да й каже нещо. Точно сега обаче не желаеше това.

— Няма проблем…

— Забеляза ли — прекъсна я Люк, — че на езерото Лин няма лодки, нито докове, нищо, което да подсказва, че по някакъв начин езерото се използва от живеещите в Идрис?

— Просто реших, че защото е далече.

— Не е далече. На няколко часа път пеша от Аликанте. Истината е, че езерото… — Люк млъкна и въздъхна. — Забелязала ли си фигурите по пода в библиотеката на Института в Ню Йорк?

Клеъри запримига.

— Да, но не можах да определя какво изобразяват.

— Изобразяват ангел, излизащ от езеро, носейки бокал и меч. Това е често срещан мотив в украсите на нефилимите. Легендата разказва, че когато ангелът Разиел за пръв път се е явил на ловеца на сенки Джонатан, първият нефилим, и му дал Реликвите на смъртните, е излязъл от езерото Лин. От тогава езерото е…

— Свещено? — предположи Клеъри.

— Прокълнато — рече Люк. — Водата на езерото е нещо като отрова за ловците на сенки. На долноземците не им вреди… феите го наричат Огледало на сънищата и пият от водата му, защото, според поверието, тя им дава прозрение. Но за ловците на сенки пиенето от тази вода е много опасно. Причинява халюцинации, треска… може да доведе дори до лудост.

Клеъри усети, че й става студено.

— Значи затова ме накара да изплюя водата.

Люк кимна.

— Затова поисках да намериш и стилито си. Можем да елиминираме ефектите на водата с лечителна руна. Без него, ще трябва да се доберем до Аликанте колкото се може по-бързо. Съществуват лекарства, билки, които помагат, и аз познавам някого, за когото съм почти сигурен, че ги има.

— Семейство Лайтууд ли?

— Не семейство Лайтууд. — Гласът на Люк беше твърд. — Говоря за друг. За някого, когото познавам.

— Кой е той?

Той поклати глава.

— Само се моля този човек да не се е преместил някъде другаде през последните петнайсет години.

— Но ти не каза ли, че е в нарушение на Закона долноземци да влизат в Аликанте без разрешение.

В отговор той се усмихна и това й напомни за онзи Люк, който я държеше да не падне от катерушката, когато бе дете, онзи Люк, който винаги я закриляше.

— Някои закони са създадени, за да бъдат нарушавани.

Домът на Пенхалоу напомняше на Саймън за Института — същото усещане, че си пренесен в друга епоха. Коридорите и стълбищата бяха тесни, направени от камък и тъмно дърво, а високите прозорци разкриваха гледка към града.

Декорацията на интериора определено имаше азиатски уклон: на първия етаж се издигаше параван от кожи, а на первазите на прозорците бяха поставени високи лакирани вази, изрисувани с флорални мотиви. Имаше и множество копринени флагове по стените, на които бяха изобразени сцени от митологията на ловците на сенки, но отвсякъде лъхаше на Изток — наперени военачалници, размахали блестящи серафимски ками, а до тях многоцветни, подобни на дракони същества и демони с облещени очи.

— Госпожа Пенхалоу — Джия — преди е ръководила Института в Пекин. Днес прекарва част от времето си тук, а останалата част в Забранения град — каза Изабел, когато Саймън спря и заразглежда един от флаговете. — Освен това, семейство Пенхалоу са стара фамилия. Заможна.

— Очевидно е — промърмори Саймън, като вдигна поглед към полилеите, чиито кристални висулки приличаха на сълзи.

Джейс, който беше на крачка след тях, изсумтя.

— Не се мотайте. Не сме дошли на екскурзия тук.

Саймън понечи да отговори нещо грубо, но реши да си замълчи. С няколко скока взе останалите стъпала, които водеха към голяма стая. Тук се забелязваше странна смесица от старо и ново: витражи с изглед към канала и тиха музика, но Саймън не можеше да види никъде уредбата, от която се носеше. Не се виждаше никъде и телевизор, нито стелажи с наредени по тях DVD-та или CD-та — задължителните реквизити, които Саймън бе свикнал да асоциира с модерните всекидневни. В замяна на това пък имаше множество дебело подплатени дивани, групирани около голяма камина, в която пращеше огън.

До камината стоеше Алек, облечен в униформата на ловец на сенки, и слагаше на ръцете си чифт ръкавици. Когато Саймън влезе в стаята, той вдигна поглед и се намръщи, но нищо не каза.

На диваните бяха седнали двама тийнейджъри, които Саймън не бе виждал досега, момче и момиче. Момичето сякаш беше наполовина азиатка, имаше изящни бадемови очи, лъскава тъмна коса, опъната назад, и закачливо изражение. Нежната й брадичка беше остра, като на коте. Не можеше да се нарече красавица, но определено впечатляваше.

Но затова пък чернокосото момче до нея беше повече от хубаво. Вероятно имаше телосложението на Джейс, но дори и седнал, изглеждаше по-висок. Беше строен и мускулест, с бледо, изискано, неспокойно лице, с изпъкнали скули и тъмни очи. На Саймън му се стори някак странно познат, сякаш го беше виждал и преди.

Момичето първо заговори.

— Това ли е вампирът? — Тя измери с поглед Саймън от горе до долу. — Никога досега не съм била толкова близо до вампир… поне не до такъв, когото да не възнамерявам да убия. — Тя наклони глава встрани. — Доста сладък е за долноземец.

— Не й обръщай внимание. Има лице на ангел, но всъщност маниерите й са като на демон Молох — каза момчето с усмивка и се изправи. После протегна ръка на Саймън. — Аз съм Себастиян. Себастиян Верлак. А това е братовчедка ми, Ейлийн Пенхалоу. Ейлийн…

— Не се ръкувам с долноземци — рече Ейлийн, като се облегна на възглавниците на дивана. — Та те нямат душа. Вампири.

Усмивката на Себастиян се стопи.

— Ейлийн…

— Така е. Затова не могат и да се оглеждат в огледало или да се показват на слънце.

Саймън нарочно отстъпи назад, заставайки в участъка, който се огряваше от слънчевата светлина, идваща от прозореца. Той усети топлината на слънцето по гърба си, по косата си. На пода се очерта сянката му, дълга и тъмна, която почти достигна до краката на Джейс.

Ейлийн рязко си пое дъх, но нищо не каза. В замяна на това проговори Себастиян, който внимателно разглеждаше Саймън с тъмните си очи.

— Значи е вярно. Семейство Лайтууд казаха, но аз не повярвах, че…

— Че казваме истината? — рече Джейс, който за първи път проговаряше, откакто бяха слезли долу. — Ние не бихме излъгали за такова нещо. Саймън е… уникален.

— Целувала съм го веднъж — рече Изабел, без да се обръща конкретно към някого.

Ейлийн повдигна вежди.

— В Ню Йорк наистина ти позволяват да правиш каквото си искаш, нали? — рече тя, което прозвуча донякъде изумено, донякъде завистливо. — Последния път, когато те видях, Изи, ти дори не би помислила…

— Последния път, когато всички се видяхме, Изи беше на осем — рече Алек. — Нещата сега са различни. И така, майка трябваше спешно да замине и се налага някой да отиде в Гард, за да й занесе документацията. Аз съм единственият, който е на осемнайсет, така че само аз мога да присъствам на заседание на Клейва.

— Знаем — рече Изабел, като се тръшна на дивана. — Вече ни го каза поне пет пъти.

Алек, който си придаваше важност, не й обърна внимание.

— Джейс, ти домъкна вампира тук, така че той е твоя грижа. Не му позволявай да излиза.

Вампирът, помисли си Саймън. Като че ли Алек не знаеше името му. Не толкова отдавна на същия този Алек му бе спасил живота. А сега бе просто „вампирът“. Дори и за Алек, който имаше склонност да изпада в странни настроения, това поведение беше отвратително. Може би беше свързано с факта, че е в Идрис. Може би тук Алек изпитваше повече нужда да се изтъкне като ловец на сенки.

— За това ли ме накара да сляза тук? За да ми кажеш да не пускам вампира да излиза? Това си го знам и без да ми го казваш. — Джейс се отпусна на дивана до Ейлийн, на която изглежда й стана приятно. — По-добре отивай бързо в Гард и се връщай, че без твоите напътствия един Господ знае какви ще ги свършим.

Алек изгледа Джейс снизходително.

— Не се карайте. Ще се върна след половин час. — Той изчезна през един свод, който водеше към дълъг коридор. Някъде в далечината се чу затръшване на врата.

— Не го дразни — рече Изабел, като погледна строго Джейс. — Наистина му повериха отговорността за нас.

Саймън не можеше да не забележи колко близо е седнала Ейлийн до Джейс, раменете им се докосваха, макар че на дивана имаше достатъчно място.

— Хрумвало ли ви е, че в предишния си живот Алек може да е бил старица с деветдесет котки, която крещи на съседските деца да не газят ливадата й? Защото на мен ми е хрумвало — рече той и Ейлийн се изкикоти. — Само защото е единственият, който може да отиде в Гард…

— Какво е това Гард? — попита Саймън, на когото му беше писнало да не разбира за какво говорят всички.

Джейс го погледна. Изражението му беше хладно, недружелюбно, а ръката му беше върху тази на Ейлийн, която, от своя страна, бе на бедрото й.

— Седни — рече той, като махна с ръка към един фотьойл. — Или ще висиш в ъгъла като прилеп?

Страхотно. Сега пък прилеп. Саймън се настани неудобно във фотьойла.

— Гард е официалното място за заседания на Клейва — рече Себастиян, който явно се смили над Саймън. — Там се създава Законът и там е резиденцията на консула и инквизитора. Когато Клейвът заседава, само възрастни ловци на сенки имат право да присъстват в сградата.

— Да заседава ли? — попита Саймън, като се сети какво бе казал Джейс преди малко, докато бяха горе. — Искаш да кажеш… нали не е заради мен?

Себастиян се засмя.

— Не. Заради Валънтайн и Реликвите на смъртните. Затова всички са тук. Да обсъдят какво ли ще предприеме Валънтайн оттук нататък.

Джейс нищо не каза, но при споменаването на името на Валънтайн лицето му се изопна.

— Ами, сега той би следвало да търси Огледалото — рече Саймън. — Нали това е третата Реликва на смъртните? То тук в Идрис ли е? Затова ли всички са тук?

Настъпи кратко мълчание, след което Изабел отговори:

— Работата е там, че никой не знае къде е Огледалото. Всъщност, никой не знае какво представлява то.

— Нали е огледало — каза Саймън. — Виждали сте — отразява и е от стъкло. Поне така предполагам.

— Това, което иска да каже Изабел — рече любезно Себастиян, — е, че никой не знае нищо за Огледалото. За него се говори много в легендите на ловците на сенки, но никъде не се споменава нещо по-конкретно, като как изглежда, например, или най-важното, какво е действието му.

— Знаем, че Валънтайн го иска — каза Изабел, — но това не ни помага особено, защото никой не знае къде е то. Може би Мълчаливите братя са имали някаква представа, но Валънтайн ги уби всички. Ще мине доста време, преди отново да се появят Мълчаливи братя.

— Всички? — изненада се Саймън. — Мислех, че е убил само тези в Ню Йорк.

— Градът от кости не се намира в Ню Йорк — рече Изабел. — Той е нещо подобно на… спомняш ли си входа на двореца на феите в Сентръл парк? Това, че входът е там, не означава, че самият дворец е под парка. Същото е и с Града от кости. Към него има най-различни входове, но самият град… — Изабел млъкна, когато Ейлийн с бързо движение й направи знак да спре. Саймън премести поглед от лицето й към това на Джейс, а после и към това на Себастиян. По всички тях имаше едно и също предпазливо изражение, сякаш току-що бяха разбрали какво правят: издават на един долноземец тайни на нефилимите. На един вампир. Не точно враг, но определено някой, на когото не може да се има доверие.

Ейлийн първа наруши тишината. Приковала чаровния си тъмен поглед в Саймън, тя попита:

— Е… какво е да си вампир?

— Ейлийн! — Изабел изглеждаше ужасена. — Не можеш ей така да питаш хората какво е да си вампир.

— И защо да не може — рече Ейлийн. — Той не е вампир толкова отдавна, нали? Значи сигурно си спомня какво е да бъдеш човек. — Тя отново се обърна към Саймън. — Кръвта същия вкус ли има като преди? Или сега прилича на нещо друго, например портокалов сок или нещо такова? Защото според мен вкусът на кръв е…

— Има вкус на пиле — каза Саймън, колкото да я накара да млъкне.

— Сериозно? — изненада се тя.

— Той се майтапи с теб, Ейлийн — каза Себастиян, — което си и заслужаваш. Още веднъж се извинявам заради братовчедка си, Саймън. Тези от нас, които са израснали извън Идрис, са склонни да фамилиарничат с долноземци.

— А ти не си ли израснал също извън Идрис? — попита Изабел. — Мислех, че твоите родители…

— Изабел — прекъсна я Джейс, но вече беше твърде късно; лицето на Себастиян помръкна.

— Родителите ми са мъртви — рече той. — Сборище на демони близо до Калаис… Но всичко е наред, беше отдавна. — Той направи отбранителен жест в отговор на състраданието на Изабел. — Леля ми, сестрата на бащата на Ейлийн, ме прибра в Института в Париж.

— Значи говориш френски? — въздъхна Изабел. — Така ми се иска да говоря чужд език. Но Ходж смяташе, че няма нужда да учим други езици, освен старогръцки и латински, а тях никой не ги говори.

— Знам също руски и италиански. И малко румънски — каза Себастиян със свенлива усмивка. — Мога да те науча на някои фрази…

— Румънски? Това е впечатляващо — каза Джейс. — Не са много хората, които го говорят.

— Да не би и ти да го знаеш? — попита заинтригувано Себастиян.

— Не бих казал — отвърна Джейс с такава обезоръжаваща усмивка, че Саймън разбра, че лъже. — Моят румънски се свежда до най-употребяваните фрази: „Тези змии отровни ли са?“ и „Но вие изглеждате твърде млад, за да сте полицай“.

Себастиян не се усмихна. Има нещо в изражението му, помисли си Саймън. Беше някак меко — всичко у него беше кротко, — но Саймън имаше чувството, че под тази мекота се крие нещо, което някак си не се връзва с външното спокойствие.

— Обичам да пътувам — каза той, отправил поглед към Джейс. — Но е приятно да се завръщаш, нали?

Джейс спря да си играе с пръстите на Ейлийн.

— Какво имаш предвид?

— Никъде не е така спокойно като в Идрис, въпреки че ние, нефилимите, можем да направим от всяко кътче на света свой дом. Не си ли съгласен?

— Защо питаш мен? — Погледът на Джейс беше леден.

Себастиян сви рамене.

— Ами, защото и ти като дете си живял тук, нали? И са минали години, преди отново да се върнеш. Или може би греша?

— Не грешиш — каза припряно Изабел. — Джейс обича да се прави, че не разбира, че говорят за него, макар да знае, че точно за него говорят.

— Разбира се, че го правят. — Макар Джейс да хвърли гневен поглед на Себастиян, последният изглеждаше невъзмутим. Саймън усети странна симпатия към тъмнокосия ловец на сенки. Рядко се намираха хора, които да не реагират на провокациите на Джейс.

— Тези дни всички в Идрис говорят за това. За теб, за Реликвите на смъртните, за баща ти, сестра ти…

— Нали и Клариса щеше да идва с теб? — попита Ейлийн. — Толкова исках да я видя. Какво стана?

Макар че изражението на Джейс не се промени, той издърпа ръката си от тази на Ейлийн и я сви в юмрук.

— Тя не искаше да напусне Ню Йорк. Майка й не е добре и е в болница.

Той никога не казва нашата майка, помисли си Саймън. Винаги казва нейната майка.

— Странно — каза Изабел. — Останах с впечатлението, че тя иска да дойде.

— Така е — каза Саймън. — Всъщност…

Джейс се изправи на крака, толкова бързо, че Саймън дори не видя движението му.

— Като стана дума за това, сетих се, че имам нещо да обсъдя със Саймън. Лично е. — Той посочи с очи двойната врата в другия край на стаята, очите му блестяха заплашителни. — Хайде, вампире — каза той с глас, който не остави у Саймън съмнение, че евентуален отказ би довел до физическо насилие. — Трябва да поговорим.

3Аматис

Късно следобед езерото остана далеч зад Люк и Клеъри и те вървяха по една безкрайна пътека, минаваща сред висока трева. От време на време някое възвишение прерастваше във висок хълм, увенчан с черни скали. Клеъри се бе уморила от постоянното катерене нагоре и спускане надолу по хълмовете, които се редуваха един след друг. Ботушите й се плъзгаха по влажната трева, сякаш стъпваше по мазен мрамор. И когато най-сетне достигнаха тесен кален път, минаващ през някакво поле, ръцете й се бяха разкървавили и станали зелени от тревата.

Люк крачеше пред нея с уверена стъпка. От време на време й посочваше някоя забележителност, обяснявайки с мрачен глас, сякаш бе най-отегченият екскурзовод на света.

— Току-що преминахме равнината Брослинд — рече той, когато отново изкачиха едно възвишение и видяха преплетените тъмни дървета, които се разрастваха на запад, където слънцето висеше ниско на небето. — Това е гората. Навремето дърветата са покривали по-голямата част от низините в страната. Много от тях са били изсечени, за да се прокара път към града… и да се прогонят вълчите глутници и сборищата от вампири, които са се ширели тук. Брослиндската гора винаги е била скривалище на долноземците.

Няколко километра вървяха смълчани по пътя, който се виеше покрай гората и после рязко завиваше. Дървета сякаш свършиха изведнъж и над тях се извиси скала. След като я заобиколиха, Клеъри изумено примигна — ако не я лъжеха очите, долу имаше къщи. Малки, бели редици от къщи спретнати като в селце от приказките.

— Пристигнахме! — възкликна тя и хукна напред, но когато установи, че Люк не я следва, спря. Обърна се и го видя застанал насред прашния път и клатещ глава.

— Не — каза той, като тръгна към нея. — Това не е Аликанте.

— Тогава може би е някой по-малък град? Но ти каза, че няма никакви градове наблизо…

— Това е гробище. Градът от кости на Аликанте. Или си мислеше, че Мълчаливият град в Ню Йорк е единственото ни гробище? — Люк звучеше тъжно. — Това е некрополът, мястото, където погребваме тези, които са починали в Идрис. Сама ще се увериш. Нашият път към Аликанте минава през него.

Клеъри не беше стъпвала в гробище, откакто Саймън бе умрял, и докато минаваха покрай мавзолеите по тесните алеи, приличащи на бели ленти, споменът предизвика тръпки до мозъка на костите й. Явно някой се грижеше за това място. Мраморът блестеше като току-що излъскан, а тревата бе равно подрязана. Тук-там върху гробовете бяха положени букети бели цветя. В началото си помисли, че са лилии, но имаха някакъв непознат аромат, който я накара да се зачуди дали не е специфичен за Идрис.

Всички гробници приличаха на малки къщички. Някои дори имаха метални или телени порти, а на входовете бяха издълбани имената на семейства ловци на сенки. КАРТРАЙТ, МЕРИУЕДЪР, ХАЙТАУЪР, БЛЕКУЕЛ, МИДУИНТЪР. Пред едно име тя се спря: ХЕРОНДЕЙЛ.

Обърна се и погледна Люк.

— Това е името на инквизиторката.

— Това е гробницата на семейството й. Виж. — Той посочи белите букви, издълбани в сивия мрамор до вратата. Това бяха имена: МАРКУС ХЕРОНДЕЙЛ, СТИВЪН ХЕРОНДЕЙЛ. И двамата бяха умрели в една и съща година. Колкото и да мразеше инквизиторката, Клеъри усети чувство на състрадание, което не можеше да овладее. Да загубиш съпруга си и сина си в рамките на толкова кратко време… Под името на Стивън имаше някакви думи на латински: AVE ATQUE VALE.

— Какво означава това? — попита Клеъри, като се обърна към Люк.

— Означава „Здравей и сбогом“. От стихотворение на Катул. Някога нефилимите са го казвали на погребенията или когато някой загине в битка. Но хайде… по-добре да не мислим за това, Клеъри. — Люк докосна рамото й и леко я избута към изхода на гробището.

Може би е прав, помисли си Клеъри. Може би е по-добре да не мисли точно сега за смъртта. Тя се опитваше да не гледа, докато излизаха от гробището. Почти бяха стигнали до желязната врата в другия му край, когато забеляза малък мавзолей, който се издигаше като бяла отровна гъба в сянката на разлистен дъб. Името над вратата я порази, сякаш беше светлинен надпис.

ФЕЪРЧАЙЛД.

— Клеъри… — Люк посегна към нея, но тя вече беше хукнала напред. Той въздъхна и я последва в сянката на дървото, където тя стоеше вцепенена и четеше имената на бабите и дядовците и прабабите и прадядовците, които не бе и подозирала, че има. АЛОИС ФЕЪРЧАЙЛД. АДЕЛ ФЕЪРЧАЙЛД, родена НАЙТШЕЙД. ГРЕНВИЛ ФЕЪРЧАЙЛД. А най-отдолу и имената: ДЖОСЛИН МОРГЕНСТЪРН, родена ФЕЪРЧАЙЛД.

Вълна от студ заля Клеъри. При вида на името на майка си тя сякаш се пренесе в кошмарите, които понякога я спохождаха и в които погребват майка й, а на нея никой не й казва какво се е случило или как е умряла.

— Но тя не е мъртва — рече, като вдигна поглед към Люк. — Тя не е…

— Клейвът не е знаел — каза й нежно той.

Клеъри изхлипа. Вече не чуваше гласа на Люк, нито го виждаше пред себе си. Пред нея се издигаше неравен склон, от който се подаваха надгробни камъни, подобно на излезли от плът кости. Изведнъж се озова пред черен надгробен камък, в който невъзмутимо бяха издълбани думите: КЛАРИСА МОРГЕНСТЪРН, 1991–2007. Под надписа имаше грубо скициран череп на дете със зеещи дупки на мястото на очите. Клеъри с писък отстъпи назад.

Люк я хвана за раменете.

— Клеъри, какво има? Какво ти е?

Тя посочи.

— Там… погледни…

Но видението беше изчезнало. Пред нея се простираше тревата, зелена и равна, белите мавзолеи се редяха един след друг в правилни редици.

Тя извърна поглед към него.

— Видях собствения си надгробен камък — каза тя. — На него пишеше, че съм умряла… сега… тази година. — Тя потръпна.

Люк се намръщи.

— Това е от водата от езерото. Започваш да халюцинираш. Хайде… да не губим повече време.

Джейс поведе Саймън нагоре по стълбите, а после по къс коридор, от двете страни, на който се редяха врати. Без да забавя крачка, той се насочи към една от тях и я отвори.

— Тук — каза той намръщено, като избута Саймън през прага. Саймън видя нещо като библиотека: редици етажерки с книги, много дивани и фотьойли. — Не би трябвало някой да ни безпокои…

Той млъкна, когато видя как някакъв силует нервно се изправя от един фотьойл. Беше малко момче с кестенява коса и очила. То имаше дребно, строго лице и стискаше в ръка някаква книга. Саймън познаваше достатъчно добре читателските предпочитания на Клеъри, така че още отдалеч позна томчето манга.

Джейс се намръщи.

— Извинявай, Макс. Стаята ни трябва. Имаме важен разговор.

— Но Изи и Алек вече ме изритаха от всекидневната, защото и те били имали важен разговор — запротестира Макс. — Вече не знам къде да отида.

Джейс сви рамене.

— Какво ще кажеш за стаята си? — Той посочи с палец към вратата. — Време е да изпълниш дълга си към страната, хлапе. Изчезвай.

С обидено изражение Макс мина покрай тях с притисната до гърдите си книжка. Саймън изпита съжаление към него — много е лошо да си достатъчно голям, че да искаш да знаеш какво става, но и достатъчно малък, за да те пъдят винаги. Когато мина покрай него, момчето го изгледа с обида и подозрителност. Вампир, какво да очакваш от такъв, казаха очите му.

— Хайде. — Джейс бутна Саймън в стаята, след което затвори и заключи вратата зад тях. Така, със затворена врата, стаята беше толкова слабо осветена, че дори на Саймън му се струваше тъмно. Миришеше на прах. Джейс прекоси стаята и дръпна завесите докрай. Зад тях имаше прозорец с цветно стъкло, от който се разкриваше изглед към канала отвън. Водата се плискаше по къщата само на няколко стъпки под тях, под каменните парапети, с вдълбани в тях потъмнели с времето руни и звезди.

Джейс се обърна навъсено към Саймън.

— Какъв, за Бога, ти е проблемът, вампире?

— Моят проблем? Ти беше този, който ме домъкна тук за косата.

— Защото за малко да им кажеш, че Клеъри не се е отказала да идва в Идрис. Знаеш ли какво щеше да стане? Щяха да се свържат с нея и да се погрижат да дойде. А вече ти казах защо това не бива да се случва.

Саймън поклати глава.

— Не те разбирам — каза той. — Понякога постъпваш така, сякаш те е грижа за Клеъри, а понякога се държиш така, че…

Джейс го погледна втренчено. Из въздуха танцуваха прашинки, като образуваха трептяща завеса между двете момчета.

— Как се държа?

— Флиртуваш с Ейлийн — рече Саймън. — Това някак си не ми се връзва с твоята загриженост за Клеъри.

— Това не е твоя работа — рече Джейс. — Пък и освен това, Клеъри ми е сестра. Знаеш много добре.

— Забрави ли, че бях в двореца на феите? — отвърна Саймън. — Помня какво каза кралицата. Целувката, която момичето най-силно желае, ще я освободи.

— Знаех си, че го помниш. Изгаря мозъка ти, нали, вампире?

Саймън издаде гърлен звук, без дори да подозира, че е способен на това.

— О, не си познал. Няма да се боря за Клеъри с теб. Безумно е.

— Тогава защо ми говориш всичко това?

— Защото — рече Саймън, — ако искаш от мен да лъжа…, не Клеъри, а приятелите ти ловци на сенки… ако искаш да твърдя, че тя по своя воля не е дошла тук и ако искаш да се преструвам, че не знам за нейната сила и способности, ти на свой ред трябва да направиш нещо за мен.

— Добре. Какво искаш?

Саймън помълча за миг, като гледаше покрай Джейс редицата каменни къщи от отсрещната страна на канала. През назъбените им покриви той виждаше блестящите върхове на демоничните кули.

— Искам да направиш всичко необходимо, за да убедиш Клеъри, че нямаш чувства към нея. И недей… недей да ми казваш, че си й брат, известно ми е. Престани да я залъгваш, при положение че знаеш, че за вас двамата няма бъдеще. И не ти казвам това, защото я искам за себе си. Казвам ти го, защото съм неин приятел и не желая да я нараняват.

Известно време Джейс гледаше ръцете си, без да отговори. Това бяха тънки ръце, пръстите и ставите бяха покрити с белези. Опакото на дланите бе прорязано от тънките бели линии на стари руни. Това бяха ръце на войник, не на тийнейджър.

— Аз вече го направих — каза той. — Казах й, че искам да й бъда само брат.

— О! — Саймън очакваше Джейс да протестира, да спори, а не просто да се предаде. Този Джейс, който просто се предаде, му беше непознат… и Саймън едва ли не се срамуваше от молбата си. Клеъри не ми е споменала за това, му идеше да каже, но пък беше ли длъжна? Сега като се замисли, напоследък тя изглеждаше необичайно тиха и избягваше да говори за Джейс.

— Е, предполагам, че е имало ефект. Има и друго.

— О? — попита Джейс без кой знае какъв интерес. — И какво е то?

— Какво каза Валънтайн, когато Клеъри нарисува руната на кораба? Звучеше ми на чужд език. Нещо като meme…?

— Mene, mene, tekel upharsin — каза Джейс с лека усмивка. — Не го ли разбра? Беше от Библията, вампире. Стария завет. Нали вие не го признавате?

— Това, че съм евреин, не означава, че знам наизуст Стария завет.

— Написано е на Стената. „Бог беляза кралството ти и го поведе към гибел; ти бе претеглен на везните и те показаха, че не си достоен.“ Лоша поличба — означава свършека на една империя.

— Но какво общо има това с Валънтайн?

— Не само с Валънтайн — рече Джейс. — А и с всички нас. Клейвът и Законът… Клеъри може да преобърне техните представи за истината. Нито един човек досега не е можел да създава нови руни, нито да чертае руни от вида на тези, които създава Клеъри. Само ангелите имат тази сила. И откакто Клеъри може да прави това… е, прилича на поличба. Нещата се променят. Законите се променят. Старите пътища никога вече няма да бъдат еталон. Точно както бунтът на ангелите е довел до края на света такъв, какъвто е бил — разполовил е небето и е създал ада — така това може да е краят на нефилимите такива, каквито са. Това е нашата война в небето, вампире, и само един може да е победител. Баща ми счита, че това ще бъде той.

Макар че наоколо продължаваше да е студено, Клеъри завираше в мокрите си дрехи. По лицето й се стичаха вадички пот и се събираха в яката на палтото й, докато Люк, сложил ръка на рамото й, бързаше напред под смрачаващото се небе. Сега вече виждаха Аликанте. Градът бе разположен в плитка долина, разполовен от сребриста река, която се вливаше в единия му край и сякаш изчезваше, за да се появи отново в другия. По един стръмен хълм се виеше плетеница от тесни улички, измежду които се виждаха скупчени сгради, боядисани в меден цвят, с червени покриви. На върха на хълма се издигаше тъмна каменна постройка с колони с по една блестяща кула за всяка от посоките на света: общо четири. Сред сградите бяха пръснати и онези високи, тънки, подобни на стъкло кули, всяка от които блестяща като кварц. Те приличаха на стъклени игли, проболи небето. Отслабващата слънчева светлина изтръгваше матови дъги от повърхностите им, като припламване на клечка кибрит. Беше красиво и много необичайно.

Едва когато видиш Аликанте със стъклените му кули, ще разбереш какво е истински град.

— Какво беше това? — попита Люк, който я чу. — Какво каза?

Клеъри разбра, че бе изрекла мисълта си на глас. Засрамена, тя повтори думите си, а Люк я погледна с изненада.

— Къде си чула това?

— Ходж — рече Клеъри. — Ходж ми го каза.

Люк я погледа внимателно.

— Имаш треска — каза той. — Как се чувстваш?

Клеъри усещаше болки във врата, цялото й тяло гореше, устата й беше пресъхнала.

— Добре съм — каза тя. — Само да побързаме, става ли?

— Става. — Люк посочи към онзи край на града, където свършваха сградите, и Клеъри видя свод, двете страни, на който се съединяваха в заострен връх. Един ловец на сенки в черни дрехи стоеше на пост в сянката на свода. — Ето я Северната порта. От там долноземците могат официално да влизат в града, ако имат нужните документи. Тук денонощно има стражи. Сега, ако идвахме тук по официален повод или имахме разрешение, щяхме да минем през нея.

— Но около града няма никакви стени — отбеляза Клеъри. — Не се вижда нищо, освен една порта.

— Защитите са невидими, но ги има. Контролират се от Демоничните кули. Правят го от хиляда години. Ще усетиш, когато минеш през тях. — Той погледна трескавото й лице и в очите му се прокрадна тревога. — Готова ли си?

Тя кимна. Те се отдалечаваха от портата, насочвайки се към източната част на града, където сградите бяха още по-гъсто разположени. Люк й направи знак да мълчи и я поведе към тясна пролука между две къщи. Когато стигнаха, Клеъри затвори очи — едва ли не бе очаквала невидимата стена да я удари в лицето веднага щом стъпи на улиците в Аликанте. Но това не се случи. Просто усети внезапен натиск, сякаш беше в самолет, който се спуска надолу. Ушите й запищяха, после усещането изчезна и тя се озова на една уличка между сградите. И точно както всяка уличка в Ню Йорк — а явно и като която и да е по света — и тук миришеше на котешка урина.

Клеъри надникна зад ъгъла на една от сградите. Една по-широка улица пресичаше хълма, а по нея се редяха магазинчета и къщички.

— Тук няма никого — забеляза тя с известна изненада.

В настъпващия сумрак Люк изглеждаше сив.

— Сигурно в момента има важно съвещание в Гард. Това е единственото нещо, което може да омете хората от улиците.

— Но това е добре, нали? Така няма кой да ни види.

— И е хубаво, и е лошо. Улиците са почти пусти, което е добре. Но ако все пак се мерне някой, веднага ще ни забележи и ще се усъмни.

— Ти не каза ли, че всички са в Гард?

Люк леко се усмихна.

— Не приемай нещата така буквално, Клеъри. Имах предвид възрастните ловци на сенки. Децата, тийнейджърите, някой освободен от задължението да присъства на събранието — всички те, не са там.

Тийнейджъри. Клеъри се сети за Джейс и пулсът й се ускори като на състезателен кон, който при сигнал хуква от стартовата линия.

Сякаш прочел мислите й, Люк се намръщи.

— В момента с престоя си в Аликанте, без да съм се регистрирал на портата, нарушавам Закона. Ако някой ме разпознае, наистина ще загазим.

Той вдигна гневен поглед към ивицата ръждиво небе, което се виждаше между покривите.

— Трябва да се махнем от улицата.

— Нали щяхме да отидем до дома на твоята приятелка?

— Ще отидем. И тя не ми е точно приятелка.

— Тогава каква…

— Просто върви след мен. — Люк се запровира в пасажа между двете къщи, който беше толкова тесен, че ако протегнеше ръце, Клеъри можеше да докосне с пръсти стените от двете му страни. Тя го следваше, докато се спускаха по каменистата лъкатушеща улица, по която се редяха магазини. Самите сгради бяха нещо средно между готическа фантазия и детска вълшебна приказка. В каменните фасади бяха изсечени всякакви същества от митовете и легендите — навсякъде имаше глави на чудовища, крилати коне, нещо, подобно на къща с кокоши крака, русалки и разбира се, ангели. На всеки ъгъл се извисяваха водоливници. И навсякъде имаше руни: челно изписани на вратите, скрити в абстрактни декоративни извивки, висящи от метални вериги подобно на камбани, поклащани от вятъра. Руни за защита, за късмет, дори за успешен бизнес. Докато се взираше в тях, Клеъри усети, че й се завива свят.

Вървяха мълчаливо, като се стараеха да не излизат от сенките. Каменистата улица беше пуста, вратите на магазините бяха затворени и залостени. Докато минаваха покрай витрините, Клеъри тайно хвърляше поглед към тях. Беше й странно да види на една витрина изложени шоколади в скъпи опаковки и веднага до нея друга с пищно подредени смъртоносни на вид оръжия — къси закривени саби, боздугани, сопи със стърчащи гвоздеи и комплект серафимски ками с най-различни размери.

— Няма огнестрелни оръжия — каза тя. Собственият й глас й прозвуча като много далечен.

Люк запримига към нея.

— Какво?

— Ловците на сенки — рече тя. — Те изглежда не използват огнестрелни оръжия.

— Руните пречат на барута да се възпламени — каза той. — Никой не знае защо. Все пак, понякога нефилимите използват пушки за ликантропите. Не могат да ни убият с руни, а само със сребърни куршуми. — Гласът му беше мрачен. Изведнъж той вдигна глава. В сумрака беше лесно да се забележи как ушите му настръхват като вълчи. — Гласове — каза той. — Сигурно събранието в Гард е приключило.

Той я хвана за ръката и я поведе встрани от главната улица. Излязоха на малък площад с кладенец в средата. Току пред тях над тесен канал се извиваше каменен мост. В сумрака водата в канала изглеждаше почти черна. Сега вече и Клеъри долавяше гласовете, идващи от близките улици, които ставаха все по-високи, сякаш ядосани. Клеъри усети още по-силно замайване, имаше чувството, че земята се клати под нея, заплашвайки да я събори. Облегна се на стената на една къща и се помъчи да си поеме въздух.

— Клеъри — каза Люк. — Клеъри, добре ли си?

Гласът му звучеше дрезгаво, странно. Тя го погледна и дъхът замря в гърлото й. Ушите му бяха пораснали, зъбите му бяха остри като бръсначи, очите му — огнено жълти…

— Люк — прошепна тя. — Какво става с теб?

— Клеъри. — Той посегна към нея, ръцете му бяха странно удължени, ноктите — остри и ръждиви на цвят. — Какво ти е?

Тя извика и се отскубна от него. Не знаеше защо бе така ужасена. Беше виждала Люк променен и преди, и това не я притесняваше. Но ужасът беше нещо живо в нея, неконтролируемо. Люк я хвана за раменете, но тя се отдръпна от него, извърна поглед от жълтите му, животински очи, въпреки че той й говореше нежно, умоляваше я да се успокои със своя нормален, човешки глас.

— Клеъри, моля те…

— Пусни ме! Пусни ме!

Но той не я пускаше.

— Това е от водата… халюцинираш… Клеъри, опитай се да се овладееш. — Люк я задърпа към моста, като почти я влачеше. Тя усещаше как сълзи се стичат по лицето й и охлаждат пламналите й бузи. — Нищо от това не е наистина. Опитай се да издържиш, моля те — каза той, като и помогна да се качи на моста.

Тя усети мириса на водата под себе си, зелена и застояла. Разни същества се движеха под повърхността й. Когато се загледа, някакъв черен ластар се подаде от водата, шуплестият му връх бе покрит с остри като игли зъби. Тя се дръпна от водата, без да може да извика, само леко стенание се изтръгна от гърлото й.

Коленете й омекнаха, Люк я хвана и тя се отпусна в ръцете му. Не беше я носил, откакто тя бе на пет или шест години.

— Клеъри — каза той, остатъкът от думите му бе заглушен от невероятен шум, когато слязоха от моста. Спуснаха се покрай редица от високи, тънки къщи, които напомняха на Клеъри за къщите в Бруклин… или може би просто халюцинираше, припознавайки собствения си квартал? Въздухът наоколо сякаш трептеше, светлините на къщите светваха край тях като факли, а каналът излъчваше нечестив фосфоресциращ блясък. Клеъри имаше чувството, че всяка костица в тялото й се разпада.

— Пристигнахме. — Люк посочи напред към силуета на една висока къща покрай канала. Той почука силно на вратата, която беше боядисана в ярко, почти крещящо червено и на нея имаше една-единствена златиста руна. Докато Клеъри се взираше в руната, тя ту изчезваше, ту се появяваше, като приемаше очертанията на противно ухилен череп. Това не се случва наистина, самоубеждаваше се пламенно тя, като сподавяше писъка си, хапейки юмрук, докато не усети кръв в устата си.

Болката мигом избистри главата й. Вратата се отвори и на прага се появи някаква жена, облечена в черна рокля, с лице, изкривено от смесица от гняв и изненада. Косата й беше дълга, небрежно сплетена в две плитки, от които се бяха измъкнали множество сиво-кафяви кичури. Сините й очи изглеждаха познати. В ръцете й блестеше камък с магическа светлина.

— Кой е? — попита настойчиво тя. — Какво искате?

— Аматис. — Люк пристъпи с Клеъри на ръце в обсега на магическата светлина. — Аз съм.

Жената пребледня и залитна, като протегна ръка, за да се подпре на вратата.

— Лушън? — Люк понечи да пристъпи напред, но жената — Аматис — му препречи пътя. Тя толкова силно заклати глава, че плитките й се разхвърчаха. — Как успя да дойдеш тук, Лушън? Как посмя да дойдеш тук?

— Нямах кой знае какъв избор. — Люк хвана по-здраво Клеъри. Тя сподави вика си. Цялото й тяло сякаш гореше, всяко нервно окончание я изгаряше от болка.

— По-добре си върви — каза Аматис. — Ако си тръгнеш незабавно…

— Не съм тук заради себе си. Тук съм заради това момиче. Тя умира. — Когато жената го погледна втренчено, той каза: — Аматис, моля те. Това е дъщерята на Джослин.

Настъпи дълга тишина, през която Аматис стоеше на вратата неподвижно като статуя. Сякаш се беше вцепенила, дали от изненада, дали от ужас, Клеъри не можеше да разбере. Клеъри сви юмрук, дланта й лепнеше от кръв на местата, където се бяха впивали ноктите, но дори и болката не помагаше; светът се разпадаше на меки цветове, подобно на пъзел, пръснат по водна повърхност. Тя едва дочу гласа на Аматис, когато възрастната жена отстъпи навътре и рече:

— Е, добре, Лушън. Можеш да я внесеш вътре.

Когато Саймън и Джейс се върнаха във всекидневната, Ейлийн бе сервирала вечерята на ниската масичка между диваните. Имаше хляб и сирене, парчета торта, ябълки и дори бутилка вино, от което на Макс не се разрешаваше да опита. Той бе седнал в ъгъла с чиния торта и книга, отворена в скута му. Саймън искрено му съчувстваше. Той самият се чувстваше самотен сред тези смеещи се и разговарящи хора, вероятно точно както и Макс.

Видя как Ейлийн докосва с пръсти китката на Джейс, когато посяга за парченце ябълка, и усети, че му стана някак криво. Но нали точно това поиска от него, каза си той, но някак си не можеше да се освободи от усещането, че това е предателство към Клеъри.

Джейс срещна погледа му над главата на Ейлийн и се усмихна. Макар и да не беше вампир, той някак си умееше да се усмихва така, сякаш се зъбеше. Саймън извърна поглед и ядно заразглежда стаята. Забеляза, че музиката, която се чуваше преди малко, не идва от стереоуредба, а от сложен на вид механичен уред.

Хрумна му да заговори Изабел, но тя приказваше със Себастиян, който вежливо бе навел глава към нея. Някога Джейс се бе присмял на увлечението на Саймън по Изабел, но Себастиян без съмнение можеше да се справи с нея. Ловците на сенки са обучени да се справят с всичко, нали? Макар че, като се сетеше за израза на лицето на Джейс, когато му бе казал, че смята да се държи с Клеъри като към сестра, се питаше дали това наистина беше така.

— Свърши ни виното — заяви Изабел, като удари бутилката в масата. — Ще отида да донеса още. — Тя намигна на Себастиян и се скри в кухнята.

— Изглеждаш ми някак мълчалив. — Беше Себастиян, който се бе навел над облегалката на Саймън с обезоръжаваща усмивка. За човек с толкова тъмна коса, помисли си Саймън, кожата на Себастиян е доста светла, сякаш не е излизал много на слънце. — Всичко наред ли е?

Саймън сви рамене.

— Нямам много възможности да се включа в разговора. Или се говори за политика, или за хора, за които не съм и чувал, или и за двете.

Усмивката изчезна.

— Ние, нефилимите, сме нещо като затворен кръг. Това е характерно за всички, които са изолирани от останалия свят.

— Не мислиш ли, че сами се изолирате? Та вие презирате обикновените хора…

— „Презираме“ е малко пресилено да се каже — рече Себастиян. — А ти наистина ли мислиш, че светът на хората иска да има нещо общо с нас? Всички ние им напомняме, че ако си мислят, че няма истински вампири, истински демони или чудовища под леглото, значи се лъжат. — Той обърна глава, за да погледне Джейс, който, както установи Саймън, от няколко минути мълчаливо и втренчено ги наблюдаваше. — Не си ли съгласен?

Джейс се усмихна.

— De ce crezi ca va ascultam conversatia?

Себастиян срещна погледа му с израз на приятна изненада.

— M-ai urmarit de cand ai ajuns aici, — отвърна той. — Nu-mi dau seama daca nu ma placi ori daca esti atat de banuitor cu toata lumea. — Той се изправи на крака. — С удоволствие бих поупражнил още румънския си, но ако не възразяваш, ще отида да видя защо Изабел толкова се бави в кухнята. — Той изчезна през вратата, оставяйки Джейс с озадачено изражение да гледа втренчено след него.

— Какво има? Да не би да не говори румънски? — попита Саймън.

— Не — каза Джейс. Лека гневна бръчка се появи между веждите му. — Не, много добре го говори.

Преди Саймън да успее да попита какво означава това, Алек влезе в стаята. Той бе намръщен, точно какъвто бе и когато тръгна. Погледът му веднага се спря върху Саймън и в сините му очи се четеше нещо като смущение.

Джейс вдигна поглед.

— Толкова скоро?

— Да, но за кратко. — Алек посегна да си вземе парче ябълка от масата с ръка, която бе в ръкавица. — Върнах се само заради него — рече той, като посочи с ябълката Саймън. — Викат го в Гард.

Ейлийн се изненада.

— Сериозно? — рече тя, но Джейс вече беше станал от дивана, като освободи ръката си от нейната.

— За какво им е? — попита той със заплашително спокойствие. — Надявам се, че си се осведомил за намеренията им, преди да обещаеш да им го връчиш.

— Естествено, че попитах — тросна се Алек. — Не съм глупак.

— О, хайде — каза Изабел. Тя се бе появила на вратата със Себастиян, който държеше бутилка. — Знаеш, че понякога мъничко изглупяваш. Съвсем мъничко — повтори тя, когато Алек я изгледа с убийствен поглед.

— Ще изпратят Саймън обратно в Ню Йорк — рече той. — През Портала.

— Но той току-що дойде! — нацупи се Изабел. — Не е никак забавно.

— Не се и очаква да е забавно, Изи. Идването на Саймън тук стана погрешка, така че според Клейва за него ще е най-добре да си отиде вкъщи.

— Страхотно — рече Саймън. — Може дори да успея да се прибера, преди майка ми да е забелязала, че ме няма. Каква е часовата разлика между Аликанте и Манхатън?

— Ти имаш майка? — Ейлийн изглеждаше смаяна.

Саймън предпочете да не й обръща внимание.

— Наистина — каза той, когато Алек и Джейс си размениха мрачни погледи. — Идеята е добра. Единственото, което искам, е да се махна от това място.

— Ти ще го придружиш ли? — рече Джейс на Алек. — И да се погрижиш всичко да е наред?

Те се гледаха един друг по начин, който бе познат на Саймън. По същия начин понякога той и Клеъри си разменяха заговорнически погледи, когато не искаха родителите им да узнаят какво са намислили.

— Какво? — попита той, като местеше поглед от единия към другия. — Какво има?

Те спряха да се гледат. Алек извърна поглед, а Джейс се обърна приветливо и усмихнато към Саймън.

— Нищо — рече той. — Всичко е наред. Поздравления, вампире, отиваш си вкъщи.

4Дневен вампир

Нощта се беше спуснала над Аликанте, когато Саймън и Алек напуснаха дома на семейство Пенхалоу и се заизкачваха към Гард. Улиците на града бяха тесни и криволичещи и на лунната светлина приличаха на пълзящи нагоре бели каменни ленти. Въздухът беше студен, макар Саймън да го усещаше съвсем бегло.

Алек вървеше мълчаливо, като крачеше напред, сякаш беше сам. В предишния си живот на Саймън щеше да му се наложи да подтичва след него и да се задъхва. Сега обаче откри, че може да го настигне само като леко ускори крачката си.

— Сигурно е неприятно да те накарат да ме придружаваш — рече накрая, докато Алек мрачно се взираше напред.

Алек сви рамене.

— Аз съм на осемнайсет. Зрял човек съм и следва да бъда отговорен. Аз съм единственият, който може да влиза и излиза от Гард, докато Клейвът заседава, пък и консулът ме познава.

— Какъв е този консул?

— Това е един от най-високопоставените служители на Клейва. Той брои гласовете на Съвета, тълкува Закона за Клейва и съветва тях и инквизитора. Ако някой ръководител на Институт има проблем, който не знае как да реши, трябва да се обърне към консула.

— Съветва инквизиторката ли? Мислех, че… Инквизиторката не е ли мъртва?

Алек изсумтя.

— Това е все едно да попиташ: „Президентът не е ли мъртъв?“ Да, инквизиторката е мъртва, сега има друг на нейно място. Инквизитор Олдъртри.

Саймън погледна надолу по хълма към тъмната вода на каналите в подножието му. Градът бе останал зад тях и сега те вървяха по тесен път сред дърветата.

— Трябва да ти кажа, че в миналото инквизиторите не са донесли нищо добро на моя народ. — Алек го погледна неразбиращо. — Няма значение. Просто се пошегувах с историята на мунданите. И без това не би те интересувало.

— Ти не си мундан — отбеляза Алек. — Затова Ейлийн и Себастиян толкова искаха да те видят. Не че Себастиян ще си го признае. Той се държи така, сякаш е врял и кипял във всичко.

— Той и Изабел… Има ли нещо между тях? — попита Саймън, без да се замисли.

Алек избухна в смях.

— Изабел и Себастиян? Едва ли. Себастиян е готин пич… А Изабел обича да излиза с неподходящи момчета, които не се харесват на родителите ни. Мундани, долноземци, всякакви отрепки…

— Благодаря — рече Саймън. — Радвам се, че ме причисли към криминалните елементи.

— Мисля, че го прави, за да привлече внимание — каза Алек. — Тя е единственото момиче в семейството, така че непрекъснато трябва да доказва колко е корава. Или поне тя така смята.

— Или може би се опитва да отвлече вниманието от теб — рече Саймън разсеяно. — Знаеш какво имам предвид, родителите ти да не разберат, че си гей…

Алек спря насред пътя така внезапно, че Саймън едва не се блъсна в него.

— Те не знаят — рече той, — но очевидно всички други знаят.

— Освен Джейс — каза Саймън. — Той не знае, нали?

Алек въздъхна дълбоко. Той пребледня, помисли си Саймън, или може би така му се струваше на лунната светлина, която отмиваше цвета от всяко нещо. Очите му гледаха мрачно в тъмнината.

— Наистина не виждам какво ти влиза на теб в работата. Освен ако не се опитваш да ме заплашваш.

— Да се опитвам да те заплашвам? — Саймън беше поразен. — Аз не…

— Тогава защо? — попита Алек и в гласа му се долавяше някаква уязвимост, която смая Саймън. — Защо повдигна въпроса?

— Защото — рече Саймън — имам чувството, че ме мразиш. Не че го приемам лично, но все пак ти спасих живота. А и ти сякаш мразиш целия свят. Освен това, с теб няма какво толкова да си кажем. Но пък забелязвам как гледаш Джейс и как аз гледам Клеъри, и започвам да си мисля, че… може би все пак имаме нещо общо. И може би това малко ще смекчи омразата ти към мен.

— Значи няма да кажеш на Джейс? — попита Алек. — Имам предвид… ти си казал на Клеъри какво изпитваш и…

— И идеята не беше никак добра — рече Саймън. — Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен. Може би, ако си намеря друга…

— Някоя друга — повтори Алек. Той отново тръгна много бързо, като гледаше втренчено пътя пред себе си.

Саймън забърза след него.

— Знаеш какво имам предвид. Аз, например, мисля, че Магнус Бейн наистина те харесва. И наистина е готин. Понякога дава страхотни купони. Макар да бях превърнат в плъх на един от тях.

— Благодаря за съвета — каза дрезгаво Алек. — Но не мисля, че той ме харесва чак толкова много. Той почти не ми говореше, когато дойде да отвори Портала на Института.

— Може би трябва да му се обадиш — предположи Саймън, като се опита да не мисли колко е абсурдно да дава съвети на ловец на демони как да сваля магьосник.

— Не мога — каза Алек. — В Идрис няма телефони. Е, няма значение. — Гласът му беше рязък. — Пристигнахме. Това е Гард.

Пред тях се издигна висока стена с огромна порта, по която бяха гравирани извити, ъгловати плетеници от руни и макар че Саймън не можеше да ги разчита като Клеъри, го порази сложността им и усещането за мощ, която струеше от тях. Портата се пазеше от две каменни статуи, по една от всяка страна, изобразяващи ангели с пламенни и красиви лица. Всеки от тях държеше извит меч в ръка, а в краката им лежеше по едно мъртво измислено същество — нещо средно между плъх, прилеп и гущер, с отвратителни остри зъби. Саймън се втренчи замислено в съществата. Демони, определи ги той, но всъщност спокойно можеха да бъдат наречени и вампири.

Алек отвори портата и махна на Саймън да влезе. Той се подчини и замига объркано. Откакто се бе превърнал във вампир, нощното му зрение се бе изострило до лазерна яснота, но дузините факли, редящи се по пътеката до вратите на Гард, горяха с магическа светлина и силният бял блясък сякаш обезцветяваше всичко наоколо. Той сведе очи и тръгна след Алек по тясната каменна пътека, осветявана от отразената светлина, и не след дълго се озова пред някаква фигура, която бе застанала на пътеката и препречваше пътя му с вдигната ръка.

— Е, това ли е вампирът? — Гласът, който каза това, беше толкова дълбок, та чак приличаше на ръмжене. Саймън вдигна поглед, светлината прониза очите му, сякаш с огън — може би щяха да се насълзят, ако все още можеше да отделя сълзи. Магическа светлина, помисли си той, ангелска светлина, може да ме изгори. Трябваше да се досетя.

Мъжът, който стоеше пред него, беше много висок, с жълтеникава кожа, опъната от изпъкналите му скули. Под късо подстригания бретон на черната му коса се виждаше високото му чело, носът му беше заострен и римски. Когато сведе поглед към Саймън, изражението му беше като на пътник в метрото, който е видял огромен плъх да снове напред-назад из релсите и тайно се надява влакът да мине през него и да го прегази.

— Това е Саймън — рече Алек малко неуверено. — Саймън, това е консул Малачи Диодоне. Готов ли е Порталът, сър?

— Да — рече Малачи. Гласът му беше груб и в него се усещаше лек акцент. — Всичко е готово. Ела, долноземецо. — Той кимна към Саймън. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Саймън понечи да тръгне към сановника, но Алек го спря, като сложи ръка на рамото му.

— Един момент — каза той, обръщайки се към консула. — Той ще бъде върнат директно в Манхатън, нали? И от другата страна ще има някой, който да го посрещне?

— Естествено — каза Малачи. — Магьосникът Магнус Бейн. Щом той е допуснал вампирът да се озове в Идрис, то негова е грижата да бъде върнат обратно.

— Ако Магнус не беше пуснал Саймън през Портала, той щеше да умре — рече Алек с известна рязкост.

— Възможно е — каза Малачи. — Така казаха родителите ти и Клейвът им повярва. С което всъщност не съм съгласен. Все пак, не може току-така да се водят долноземци в Града от стъкло.

— Не беше току-така. — В гърдите на Саймън се надигна гняв. — Ние бяхме нападнати…

Малачи извърна поглед към Саймън.

— Ще говориш, когато ти дадат думата, долноземецо, не преди това.

Ръката на Алек се стегна около рамото на Саймън. В изражението на лицето му имаше нещо… нещо средно между колебание и подозрение, сякаш не беше сигурен дали воденето на Саймън тук е добра идея.

— Момент, консуле, почакайте! — Гласът, който долетя през двора, беше висок, малко задъхан и Саймън с изненада установи, че принадлежеше на някакъв дребен, топчест мъж, който шеметно се носеше по пътеката към тях. Той бе облечен в широка сива пелерина върху екипировката си на ловец на сенки, а плешивата му глава блестеше на магическата светлина. — Не е нужно да тревожим нашия гост.

— Гост ли? — Малачи изглеждаше възмутен.

Дребният човек застана пред Алек и Саймън и лъчезарно им се усмихна.

— Толкова се радваме… наистина сме щастливи… че решихте да уважите молбата ни и да се върнете в Ню Йорк. Така всичко ще стане много по-лесно. — Той намигна на Саймън, който от своя страна се взираше объркано в него. Никога не бе допускал, че ще срещне ловец на сенки, който да се радва, че го вижда — та дори докато бе мундан, не беше възможно, а какво остава сега, когато беше вампир. — О, за малко да забравя! — Дребосъкът ядно се удари по челото. — Първо трябваше да ви се представя. Аз съм инквизиторът, новият инквизитор. Казвам се Олдъртри.

Олдъртри протегна ръка на Саймън и той, съвсем объркан, я пое.

— А ти? Ти си Саймън, нали?

— Да — рече Саймън, като пусна ръката му веднага щом това бе възможно. Ръкостискането на Олдъртри беше неприятно влажно и лепкаво.

— Не е нужно да ми благодарите за съдействието. Това, което най-много искам, е да си отида вкъщи.

— Да, сигурен съм, сигурен съм! — Макар че гласът на Олдъртри беше приветлив, докато говореше, нещо пробяга по лицето му — някакъв израз, който Саймън не можеше да разгадае. Той изчезна в мига, когато Олдъртри се усмихна и с жест посочи напред към тясната пътека, която се виеше покрай Гард. — Оттук, Саймън.

Саймън пристъпи напред и Алек понечи да го последва. Инквизиторът го хвана за ръката.

— Ти направи достатъчно за нас, Александър. Благодаря за помощта ти.

— Но Саймън… — започна Алек.

— Всичко ще бъде наред — увери го инквизиторът. — Малачи, изпрати Александър, ако обичаш. И му дай камък с магическа светлина, за да се прибере, в случай че не си носи. Нощем пътят може да бъде опасен.

И с още една пленителна усмивка той отведе Саймън, като остави Алек да гледа втренчено след тях.

Сякаш светът около Клеъри гореше, когато Люк я пренесе през прага на къщата и тръгна по дълъг коридор, следвайки Аматис, която вървеше пред тях с магическата светлина. Изпаднала в делириум, Клеъри имаше чувството, сякаш коридорът ставаше все по-дълъг, като в някакъв кошмар. После светът се преобърна и тя изведнъж се озова върху студена повърхност, а някакви ръце приглаждаха одеяло върху нея. Сини очи я гледаха отгоре загрижено. — Изглежда много зле, Лушън — рече Аматис, а гласът й звучеше провлачено в ушите на Клеъри като от развалена плоча. — Какво е станало с нея?

— Изпи половината езеро Лин. — Гласът на Люк затихваше и за миг погледът на Клеъри се проясни. Тя лежеше на студения, облицован с плочки под на някаква кухня и над главата й Люк ровеше в един шкаф. Кухнята беше с олющени жълти стени, като до една от тях имаше старомодна черна метална печка, зад чиято решетка пращяха пламъци и причиняваха болка на очите й.

— Анасон, беладона, хелбор… — Люк се извърна от шкафа, хванал няколко стъкленици. — Можеш ли да направиш отвара от тези неща, Аматис? Аз ще я преместя по-близо до печката. Тя трепери.

Клеъри се опита да каже нещо, да им обясни, че няма нужда да я затоплят повече, че изгаря, но от устата й излизаха само някакви неразгадаеми и за самата нея звуци. Тя се чу как изхленчи, когато Люк я повдигна, а после стана горещо и сякаш лявата й страна започна да се топи — дори не съзнаваше, че всъщност й е студено. Зъбите й силно тракаха и тя усети кръв в устата си. Всичко около нея затрепери подобно на вода, разклатена в стъклена чаша.

— Езерото на сънищата? — попита недоверчиво Аматис. Клеъри не можеше ясно да я види, но изглежда бе застанала близо до печката с голяма дървена лъжица в ръка. — Какво е правила там? Джослин знае ли къде…

И светът изчезна, или поне реалният свят, кухнята с жълтите стени и уютният огън зад решетката.

Вместо тях тя видя водите на езерото Лин, с отразяващ се в тях огън, сякаш бяха парче лъскаво стъкло, по което се разхождаха ангели. Ангели с бели криле, които висяха окървавени и изпочупени от гърбовете им, и всеки от тях беше с лицето на Джейс. Имаше и други ангели, с криле като черни сенки, те докосваха огъня с ръце и се смееха…

— Тя постоянно вика брат си. — Гласът на Аматис кънтеше, сякаш се спускаше от много високо. — Той е със семейство Лайтууд, нали? Отседнали са при Пенхалоу на улица „Принсуотър“. Бих могла…

— Не — каза рязко Люк. — Не. По-добре Джейс да не знае за това.

Джейс ли викам? Защо ли го правя? — питаше се Клеъри, но мисълта й не се задържа дълго. Отново я обгърна мрак и тя пак започна да халюцинира. Този път сънуваше Алек и Изабел; и двамата изглеждаха така, сякаш бяха минали през кървава битка, лицата им бяха набраздени с мръсотия и сълзи. После те изчезнаха и в съня й се появи някакъв мъж без лице, с черни крила, които излизаха от гърба му като на прилеп. Когато той се усмихна, от устата му бликна кръв. Молейки се видението да изчезне, Клеъри стискаше очите си…

Мина доста време, преди отново да долови гласовете над себе си.

— Пийни това — каза Люк. — Клеъри, трябва да изпиеш това! — И после усети някакви ръце на гърба си и някаква течност, която изливаха в устата й от напоена кърпа. Течността имаше горчив и неприятен вкус, от който й се гадеше, но ръцете на гърба й бяха непреклонни. Тя преглътна въпреки болката в подутото си гърло. — Ето — каза Люк, — ето че се получава.

Клеъри бавно отвори очи. До нея бяха коленичили Люк и Аматис, а техните приличащи си сини очи бяха изпълнени с тревога. Тя погледна зад тях и не видя нищо — нито ангели, нито дяволи с крила като на прилеп, само жълти стени и бледорозов чайник, който едва се крепеше на прозоречния перваз.

— Ще умра ли? — прошепна тя.

Люк се усмихна уморено.

— Не. Трябва да мине още време, докато напълно се възстановиш, но вече си вън от опасност.

— Добре. — Тя беше твърде изтощена, за да почувства каквото и да е, дори и облекчение. Имаше усещането, че всичките й кости са извадени и тялото й виси празно и отпуснато. Тя погледна сънливо нагоре през миглите си и каза без много-много да мисли: — Очите ти са същите.

Люк я погледна неразбиращо.

— Същите като на кого?

— Като нейните — рече Клеъри, като премести сънения си поглед към Аматис, която изглеждаше смутена. — Същото синьо.

По лицето на Люк премина лека усмивка.

— Е, все пак не е изненадващо — каза той. — Досега нямах възможност да ви представя както си му е редът. Клеъри, това е Аматис Херондейл. Моята сестра.

Инквизиторът мълчеше, докато се отдалечиха достатъчно, така че Алек и консулът да не могат да ги чуят. Саймън го следваше нагоре по тясната пътека, осветена от магическата светлина, като се опитваше да не поглежда към нея. Усещаше издигащите се около него стени на Гард като корпуса на кораб, който се издига от океана. От прозорците струяха светлини, които прорязваха небето със сребристите си сияния. Имаше и ниски прозорци, поставени на нивото на земята, но някои от тях бяха с решетки и вътре цареше мрак.

Най-после стигнаха до сводеста дървена врата, която водеше към едно от крилата на сградата. Докато Олдъртри я отключваше, стомахът на Саймън се сви. Откакто беше станал вампир, бе забелязал, че хората излъчват около себе си миризма, която се променя с настроението им. Инквизиторът миришеше на нещо горчиво и силно като кафе, само че много по-неприятно. Саймън усети пробождаща болка в челюстта си, което беше знак, че вампирските му зъби се удължават, и той се отдръпна от инквизитора, докато минаваха през вратата.

Отвъд нея коридорът беше дълъг и бял, почти като тунел, изсечен сякаш от бял камък. Инквизиторът бързаше напред, магическата светлина в ръката му ярко осветяваше стените. За толкова късокрак човек той се движеше забележително бързо и докато ходеше, обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна, носът му се бърчеше, сякаш душеше въздуха. Когато минаха покрай огромна двойна врата, чиито крила бяха широко отворени, Саймън успя да хвърли поглед в залата. Тя приличаше на амфитеатър, в който се редяха една над друга редици столове, на всеки от които седеше ловец на сенки, облечен в черно. Ехото на гласовете отекваше в стените, много от тях звучаха ядосано и докато минаваше, Саймън долови откъслечни разговори, а думите се преплитаха така, сякаш всички говореха един през друг.

— Но ние няма как да разберем какво иска Валънтайн. Той с никого не е обсъждал намеренията си…

— Какво значение имат намеренията му? Той е изменник и лъжец. Наистина ли мислите, че в крайна сметка можем да го усмирим?

— А знаете ли, че един патрул е намерил мъртвото тяло на върколашко дете в покрайнините на Брослинд? С източена кръв. Това показва, че Валънтайн е извършил ритуала тук, в Идрис.

— Притежавайки две от Реликвите на смъртните, той е по-могъщ от който и да било нефилим. Нямаме избор…

— Братовчед ми умря на кораба в Ню Йорк! Не бива да оставим Валънтайн да се измъкне след всичко, което ни причини! Трябва да има възмездие!

Саймън се поколеба, искаше му се да чуе повече, но инквизиторът бръмчеше около него като дебела, раздразнена пчела.

— Върви, върви — каза той, като посочи с магическата светлина пред себе си. — Нямаме много време за губене. Трябва да се върна на събранието, преди да е свършило.

Саймън се остави с неохота инквизиторът да го побутва по коридора, думата „възмездие“ още ехтеше в ушите му. Споменът за онази нощ на кораба бе неприятен и тръпки го побиваха от него. Когато стигнаха до една врата, на която бе издълбана само една плътна черна руна, инквизиторът извади ключ и я отключи, като с широк жест прикани Саймън да мине през нея.

Помещението отвъд беше голо, украсено само с един гоблен, на който бе изобразен ангел, излизащ от някакво езеро, държейки меч в една ръка и бокал — в друга. Гледката на Бокала и Меча на едно място за миг обърка Саймън. Объркването му трая до момента, в който чу щракването на ключалката и разбра, че инквизиторът бе заключил вратата отвътре.

Саймън се огледа наоколо. В помещението нямаше никакви мебели, освен една пейка с ниска маса до нея. На масата бе оставена декоративна сребърна камбана.

— Порталът… Той тук ли е? — попита колебливо той.

— Саймън, Саймън. — Олдъртри потри ръце, сякаш в очакване на парти за рожден ден или някое подобно приятно събитие. — Наистина ли толкова бързаш да си тръгнеш? Бих искал преди това да ти задам няколко въпроса…

— Добре. — Саймън смутено сви рамене. — Искам да кажа, питайте каквото ви интересува.

— Колко си любезен само! Възхитително! — Олдъртри сияеше. — И така, от колко време точно си вампир?

— От около две седмици.

— И как се случи това? Нападнали са те на улицата или може би в леглото през нощта? Знаеш ли кой те е превърнал?

— Ами… не точно.

— Но, моето момче! — извика Олдъртри. — Как може да не знаеш такова нещо? — Погледът, който той хвърли на Саймън, беше открит и пълен с любопитство. Изглежда толкова безобиден, помисли си Саймън. Като някой дядо или симпатичен стар чичо. Вероятно само си бе въобразил, че долавя горчивата миризма.

— Наистина не беше толкова просто — рече Саймън и започна да разказва за двете си ходения до хотел Дюмор, веднъж като плъх и втори път под натиска на самовнушението, което бе толкова силно, че сякаш някакви огромни клещи го бяха хванали и накарали да отиде точно където те искаха. — Виждате ли — завърши той, — в момента, в който пристъпих прага на хотела, бях нападнат. Нямаше как да разбера кой точно от тях ме е превърнал или дали не са били всички наведнъж.

Инквизиторът се изкиска.

— О, драги мой, драги мой. Това никак не е добре. Направо е разстройващо.

— На същото мнение съм — съгласи се Саймън.

— Това няма да се хареса на Клейва.

— Какво? — Саймън съвсем се обърка. — Какво ги е грижа Клейва как съм станал вампир?

— Ами, разбирам да си бил нападнат — обясни примирително Олдъртри. — Но ти сам си отишъл там и директно си се предал на вампирите, нали? Отстрани изглежда малко така сякаш си искал да бъдеш един от тях.

— Не съм искал да бъда един от тях! Не затова отидох в хотела!

— Ясно, ясно — каза утешително Олдъртри. — Нека да поговорим за друго, съгласен ли си? — Без да дочака отговор, той продължи. — Как стана така, че вампирите те оставиха жив, така че да се превърнеш в дете на нощта, млади Саймън? Предвид факта, че си навлязъл на територията им, е трябвало да се очаква да се нахранят с теб, докато умреш, а после да изгорят тялото ти, за да ти попречат да се преобразиш.

Саймън отвори уста да отговори, да каже на инквизитора как Рафаел го бе занесъл в Института, а после Клеъри, Джейс и Изабел го бяха занесли на гробището и как бдяха над него, докато той намери път за излизане от собствения си гроб. Ала се поколеба. Имаше само бегла представа за това, какво повелява Законът, но някак си се съмняваше, че за ловците на сенки е в реда на нещата да гледат как възкръсват вампири или да ги захранват с кръв.

— Не знам — рече той. — Нямам представа защо решиха да ме превърнат, вместо да ме убият.

— Но някой от тях трябва да ти е дал да пиеш от кръвта му, иначе не би станал… така де, това, което си в момента. Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш кой е вампирският ти господар?

Моят вампирски господар? Саймън никога не бе мислил за това по този начин — той бе поел от кръвта на Рафаел съвсем случайно. И му беше трудно да възприема вампирчето като господар или нещо такова. Рафаел изглеждаше по-малък от Саймън.

— Боя се, че е така.

— О, драги. — Инквизиторът въздъхна. — Много неуместно.

— Кое е неуместно?

— Ами това, че ме лъжеш, момчето ми. — Олдъртри поклати глава. — А аз толкова разчитах на съдействието ти. Това е ужасно, просто ужасно. Ти твърдо нямаш намерение да ми кажеш истината, така ли? Отказваш ми тази услуга?

— Аз ви казвам истината!

Инквизиторът клюмна като неполято цвете.

— Срамота — каза и отново въздъхна. — Срамота. — Той прекоси помещението и почука отривисто на вратата, като все още клатеше глава.

— Какво има? — В гласа на Саймън се прокрадваха тревога и объркване. — Какво става с Портала?

— Порталът ли? — Олдъртри се изкиска. — Нали не си си въобразявал, че ще те пусна да си тръгнеш просто ей така?

Преди Саймън да успее да отговори, вратата рязко се отвори и в помещението нахлуха ловци на сенки, облечени в черни униформи, и го хванаха. Той се замята, когато някакви силни ръце се сключиха около неговите. Захлупиха главата му с качулка и така му отнеха възможността да вижда. Той риташе в тъмнината, кракът му се удари в нещо и чу как някой изруга.

После грубо го дръпнаха назад, в ухото му изръмжа яден глас.

— Направи го още веднъж, вампире, и ще излея светена вода в гърлото ти, а после ще гледам как умираш, докато повръщаш кръв.

— Стига! — Тънкият, тревожен глас на инквизитора се издигна. — Не е нужно да се прибягва до заплахи! Аз само се опитвам да дам урок на нашия гост. — Вероятно бе пристъпил напред, защото Саймън отново усети странния горчив мирис, леко притъпен от качулката. — Саймън, Саймън — рече Олдъртри. — Толкова се радвах да се запозная с теб. Надявам се една нощ в килиите на Гард да даде желания ефект и на сутринта да бъдеш малко по-склонен да ни съдействаш. Аз все още съм оптимист относно бъдещите ни отношения, просто трябва да преодолеем тази малка спънка. — Ръката му се озова върху рамото на Саймън. — Заведи го долу, нефилиме.

Саймън викаше с все сила, но качулката заглушаваше виковете му. Ловците на сенки го измъкнаха от помещението и го поведоха по нещо, което приличаше на безкраен лабиринт от коридори, които лъкатушеха и се извиваха. Накрая стигнаха до стълбище и усети как го бутат надолу, а краката му се плъзгаха по стъпалата. Нямаше представа къде се намират — само знаеше, че е на закрито, около тях се носеше тежък мирис на мокър камък и колкото по-надолу слизаха толкова по-влажен и по-студен ставаше въздухът.

Най-после спряха. Чуваше се някакъв стържещ звук, сякаш желязо се триеше в камък. Бутнаха Саймън напред и той се приземи на четири крака върху твърдия под. Когато вратата се затръшна, се чу силно металическо изщракване, последвано от отдалечаващи се стъпки, които постепенно заглъхнаха. Ядосан, Саймън се изправи на крака, дръпна качулката от главата си и я хвърли на земята. Парещото, задушаващо чувство по лицето му изчезна и той задиша ускорено — задиша, без да му е нужно. Знаеше, че това е само рефлекс, но гърдите така го боляха, сякаш наистина бе останал без въздух.

Намираше се в квадратно голо каменно помещение, само с един прозорец с решетка, вдълбан в стената над малко, изглеждащо твърдо, легло. През ниската врата Саймън можа да види малка баня с мивка и тоалетна. Западната стена на стаята също беше гола — дебели, вероятно железни, решетки се спускаха от тавана до пода, където бяха дълбоко вкопани. Вратата, изсечена в стената, също представляваше решетка с железни панти. Тя бе снабдена с месингова дръжка с издълбана в нея плътна черна руна. Всъщност по всички решетки бяха издълбани руни, дори по решетките на прозореца имаше тънки линии.

Макар да знаеше, че вратата на килията е заключена, Саймън не се сдържа, прекоси помещението и хвана дръжката. Остра болка прониза ръката му. Той изстена и дръпна ръката си, като втренчено я заоглежда. Тънки струйки дим се издигаха от изгорената му длан; в кожата му бе прогорена някаква неясна рисунка. Малко приличаше на звездата на Давид, вписана в окръжност, с тънки руни, запълващи всички празни места около линиите.

Болката беше като от докосване с нажежен метал. Саймън сви ръка, а на устните му замря стон.

— Какво е това? — прошепна той, като си мислеше, че никой не го чува.

— Това е печатът на Соломон — рече някакъв глас. — Говори се, че в него се съдържа едно от истинските имена на Бог. То отблъсква демоните… както и твоя вид, като част от религията ти.

Саймън се сепна, почти забравил за болката в ръката си.

— Кой е тук? Кой каза това?

Настъпи пауза, след което:

— Аз съм в килията до твоята, дневни вампире — каза гласът. Беше мъжки, възрастен, леко дрезгав. — Пазачите бяха тук половин ден и обсъждаха как да те заключат. Така че не те съветвам да се опитваш да отвориш килията. По-добре пази силите си, поне докато разбереш какво иска Клейвът от теб.

— Те не могат да ме държат тук — запротестира Саймън. — Аз не съм от този свят. Семейството ми ще забележи, че ме няма… учителите ми…

— Те ще се погрижат за това. Има достатъчно магии — известни дори на начинаещ магьосник, — които ще създадат илюзията на родителите ти, че за отсъствието ти има напълно разумна причина. Екскурзия от училище. Гостуване у роднини. Може да се уреди. — В гласа нямаше заплаха, нито съжаление; само отчитане на голите факти. — Наистина ли си мислиш, че не са покривали долноземец и преди?

— Кой си ти? — попита дрезгаво Саймън. — И ти ли си долноземец? Тук ли затварят такива като нас?

Този път не последва отговор. Саймън повтори въпроса си, ала съседът му явно бе решил, че вече е казал каквото е имал да казва.

На виковете на Саймън отговори тишината.

Болката в ръката му отслабна. Саймън я погледна и видя, че кожата вече не изглеждаше обгоряла, но знакът на Печата се открояваше на дланта му, сякаш начертан с мастило. Той погледна отново към решетките на килията. Сега установи, че не всички руни бяха точно руни: Между тях бяха издълбани звезда на Давид и цитати от Петокнижието на еврейски. По всяка вероятност ги бяха гравирали скоро.

Пазачите бяха тук половин ден и обсъждаха как да те заключат, беше казал гласът.

Но това едва ли е било само защото е вампир; по-скоро за това, че е евреин. Бяха употребили половин ден, за да издълбаят Печата на Давид в дръжката на вратата, за да може тя да го опари, в случай че той я докосне. Отнело им е толкова много време, за да обърнат елементи от вярата му срещу самия него.

По някаква причина това отне последния остатък от самообладанието на Саймън. Той се отпусна на леглото и зарови глава в ръцете си.

Улица „Принсуотър“ беше тъмна, когато Алек се връщаше от Гард; прозорците на къщите бяха с пуснати капаци и завеси, само тук-там някоя улична лампа с магическа светлина осветяваше павирания път. Домът на семейство Пенхалоу беше най-осветеният в района — по прозорците горяха свещи, а предната врата беше леко открехната и изпращаше сноп жълта светлина към пътя.

Джейс бе седнал на ниската каменна ограда, опасваща предната градина на семейство Пенхалоу, косата му блестеше под светлината на най-близката улична лампа. Когато Алек приближи, той вдигна поглед и леко потрепери. Алек забеляза, че бе облечен само с едно леко яке, а след залез-слънце ставаше студено. В мразовития въздух като деликатен парфюм се разнасяше мирисът на късни рози.

Алек се отпусна на оградата до Джейс.

— През цялото време ли стоеше тук да ме чакаш?

— Кой казва, че те чакам?

— Всичко мина добре, ако това те тревожи. Оставих Саймън с инквизитора.

— Оставил си го? Не си останал да се увериш, че всичко е наред?

— Всичко мина добре — повтори Алек. — Инквизиторът каза, че лично ще го придружи и ще го изпрати…

— Инквизиторът каза, инквизиторът каза — прекъсна го Джейс. — Последната инквизиторка, която имахме, доста превиши правата си… Ако не беше умряла, Клейвът щеше да я уволни, а вероятно и да я прокълне. Какво значение има какво е казал и този инквизитор?

— Той изглеждаше свестен — рече Алек. — Дори готин. Отнасяше се учтиво със Саймън. Виж, Джейс… това е работа на Клейва. Ние не можем да контролираме всичко, което се случва. Но трябва да им се доверим, защото в противен случай ще настъпи хаос.

— Но признай, че напоследък доста простотии направиха…

— Възможно е — рече Алек, — но ако започнеш да си мислиш, че знаеш повече от Клейва и повече от Закона, то с какво си по-добър от инквизиторката? Или от Валънтайн?

Джейс трепна. Изглеждаше така, сякаш Алек го беше ударил, че и по-лошо. Стомахът на Алек се сви.

— Извинявай. — Той протегна ръка. — Не исках да кажа това…

Внезапно сноп ярка жълта светлина освети градината. Алек вдигна поглед и видя Изабел в рамката на отворената входна врата, къпеща се в светлина. Тя беше само силует, но по стойката й с ръце на хълбоците той позна, че е ядосана.

— Вие двамата, какво правите там? — извика тя. — Всички се чудят къде сте.

Алек се обърна към приятеля си.

— Джейс…

Но Джейс се изправи, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Алек.

— Надявам се да си прав за Клейва — каза само той.

Алек гледаше как Джейс бавно тръгна към къщата. В мислите му неволно се промъкна гласът на Саймън. Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен.

Входната врата се затвори, като остави Алек сам в полуосветената градина. Той затвори за миг очи, зад клепачите му се появи образ. Този път не образът на Джейс. Очите на това лице бяха зелени, с елипсовидни зеници. Котешки.

Той отвори очи, бръкна в джоба си и извади от там химикал и лист хартия, скъсан от тетрадката със спираловиден гръб, която използваше за водене на протоколи. Написа няколко думи и после, със стилито си, начерта руна за огън в долната част на страницата. Стана по-бързо, отколкото бе очаквал. Остави хартията да гори и я пусна, а тя се понесе във въздуха като светулка. Скоро се превърна в пепел и се посипа като бял прах по розовите храсти.

5Проблем с паметта

Клеъри се събуди от сноп бледа следобедна светлина, която падаше директно върху лицето й и прозираше през клепачите й с розово сияние. Вече нямаше температура, а заедно с това бе изчезнало и усещането за стопени и потрошени кости. Надигна се, седна и се огледа наоколо с любопитство. Намираше се в някаква стая, която трябва да беше гостната на Аматис — беше малка, боядисана в бяло, леглото бе покрито с тъкано цветно одеяло. На кръглите прозорци висяха дръпнати встрани дантелени пердета, които пропускаха светлината на талази. Клеъри бавно се поизправи, като очакваше да й се завие свят. Нищо такова не се случи. Чувстваше се напълно здрава, дори отпочинала. Докато ставаше от леглото, се погледна надолу. Някой я бе облякъл в колосана бяла пижама, която сега беше поизмачкана и твърде голяма за нея; ръкавите висяха смешно над пръстите й.

Тя отиде до един от кръглите прозорци и надникна през него. По склона на един хълм се издигаха скупчени къщи, изградени от камък с цвят на старо злато, чиито покриви изглеждаха покрити с бронз. Тази страна на къщата не гледаше към канала, а към тясна градина, обагрена от есента в кафяво и златисто. По стената на къщата пълзяха лиани; на тях бе останал последен розов цвят, който ронеше покафенелите си венчелистчета.

Дръжката на вратата изтропа и Клеъри бързо пропълзя обратно в леглото, точно преди да влезе Аматис с поднос в ръце. Когато видя, че Клеъри е будна, тя повдигна вежди, ала нищо не каза.

— Къде е Люк? — попита настойчиво Клеъри, като за по-голяма сигурност се уви плътно в одеялото.

Аматис остави подноса на масата до леглото. На него имаше чаша с нещо горещо и няколко филии с масло.

— Трябва да хапнеш нещо — каза тя. — Ще се почувстваш по-добре.

— Аз съм си добре — рече Клеъри. — Къде е Люк?

До масата имаше един стол с висока облегалка. Аматис седна на него, като сключи ръце в скута си и спокойно се загледа в Клеъри. На дневна светлина Клеъри можеше да види по-ясно лицето й — тя изглеждаше доста по-възрастна от майка й, макар че нямаше как разликата в годините им да е кой знае колко голяма. Кестенявата й коса беше прошарена, а очите й бяха подути и зачервени, сякаш беше плакала.

— Няма го.

— Няма го, като да е отскочил до магазина зад ъгъла да вземе стек диетична кола и кутия кроасани с крем, или го няма, като да е…

— Той си тръгна тази сутрин при изгрев-слънце, след като цяла нощ бе седял до теб. Но не каза къде отива. — Гласът на Аматис беше дрезгав и ако Клеъри не беше толкова изтощена, щеше да забележи, че поразително прилича на гласа на Люк. — Докато живееше тук, искам да кажа, преди да напусне Идрис, след като… се преобрази… той оглави една вълча глутница, която обитаваше Брослиндската гора. Каза, че ще се върне при тях, но не каза защо и за колко време — само, че ще се върне до няколко дни.

— И просто ме… остави тук? Трябва ли да стоя и да го чакам?

— Ами, нямаше как да те вземе със себе си — каза Аматис. — От друга страна, няма да ти е лесно да се прибереш у дома. По начина, по който дойде, ти наруши Закона, а това няма да убегне на Клейва, нито пък ще те пуснат да си тръгнеш просто така.

— Аз не искам да се прибирам у дома. — Клеъри се опитваше да запази самообладание. — Дойдох тук, за да… за да се срещна с някого. Трябва да направя нещо.

— Люк ми разказа — рече Аматис. — Нека ти кажа едно: можеш да намериш Рейгнър Фел само ако той пожелае да бъде намерен.

— Но…

— Клариса! — Аматис я погледна настойчиво. — Всеки момент очакваме нападение от Валънтайн. Почти всички ловци на сенки в Идрис са дошли в града, зад защитите. Най-безопасно за теб е да останеш в Аликанте.

Клеъри седеше вцепенена. Наистина, в думите на Аматис имаше логика, но й беше трудно да потисне порива си да извика, че не може да чака. Тя трябваше да намери Рейгнър Фел сега; трябваше да спаси майка си сега, трябваше да тръгне сега. Потисна тревогата си и се опита да говори небрежно.

— Люк никога не ми е споменавал, че има сестра.

— Нормално — рече Аматис. — Не е било нужно. Ние не бяхме… близки.

— Люк ви представи като Херондейл — каза Клеъри. — А това е фамилията на инквизиторката. Нали?

— Така е — отвърна Аматис и лицето й се изопна, сякаш думите й причиняваха болка. — Тя беше моя свекърва.

Какво беше казал Люк на Клеъри за инквизиторката? Че е имала син, който се е оженил за жена с „неприемливи роднини“.

— Били сте омъжена за Стивън Херондейл?

Аматис се изненада.

— Знаеш за него?

— Да… Люк ми разказа… но бях останала с впечатлението, че съпругата му е мъртва. Мислех, че затова инквизиторката е била толкова… — Ужасна, й идеше да каже, но й се стори жестоко. — Сурова — рече накрая.

Аматис посегна към чашата, която бе донесла; когато я повдигна, ръката й леко трепереше.

— Да, мъртва е. Самоуби се. Говоря за Селин, втората жена на Стивън. Аз бях първата.

— И сте се развели?

— Нещо такова. — Аматис подаде чашата на Клеъри. — Виж изпий това. Трябва да сложиш нещо в стомаха си.

Смутена, Клеъри пое чашата и отпи една глътка. Горещата течност беше гъста и солена — не беше чай, както си бе помислила първоначално, а супа.

— Добре — каза тя. — И какво се случи?

Аматис зарея поглед в далечината.

— Ние със Стивън, като всички други, бяхме в Кръга. Когато Люк… когато се случи това, което сполетя Люк, на Валънтайн му трябваше нов помощник. Той избра Стивън. А когато избра Стивън, реши, че може би не е подходящо неговият най-близък приятел и съветник да има жена, чийто брат е…

— Върколак.

— Той употреби друга дума — каза горчиво Аматис. — Валънтайн убеди Стивън да анулира брака ни и да си намери жена, която според него му подхожда повече. Селин беше толкова млада… толкова покорна.

— Било е ужасно.

Аматис поклати глава и дрезгаво се засмя.

— Беше отдавна. Предполагам, че Стивън се е отнасял добре с нея… той ми остави тази къща и се върна в имението Херондейл, където заживя с родителите си и със Селин. От тогава така и не го видях повече. Разбира се, напуснах Кръга. Почувствах, че не съм желана там. Единствената, която не спря да ме посещава, беше Джослин. Тя дори ми каза, че е ходила да се види с Люк… — Аматис отметна посивяващата си коса зад ушите. — Чух какво се е случило със Стивън по време на Въстанието, чак когато всичко беше минало. А Селин… мразех я, но ми стана мъчно за нея. Говореха, че си била прерязала вените… цялата била в кръв… — Тя си пое дълбоко въздух. — Видях Имоджин малко по-късно, на погребението на Стивън, когато полагаха тялото му в гробницата на Херондейл. Тя май дори не ме позна. Не след дълго я направиха инквизитор. От Клейва прецениха, че никой не би преследвал по-безмилостно от нея някогашните членове на Кръга… и бяха прави. Ако можеше да измие с кръвта им спомена за Стивън, щеше да го направи.

Клеъри си спомни за студените очи на инквизиторката, за нейния строг, суров поглед и се опита да почувства жал към нея.

— Имам чувството, че това я е побъркало — каза тя. — Наистина побъркало. Тя беше жестока към мен… но най-вече към Джейс. Сякаш желаеше смъртта му.

— Възможно е — каза Аматис. — Ти приличаш на майка си, тя те е отгледала, но брат ти… — Тя наклони глава встрани. — Той толкова ли прилича на Валънтайн, колкото ти на Джослин?

— Не — рече Клеъри. — Джейс прилича на себе си. — При мисълта за него я полазиха тръпки. — Той е тук, в Аликанте — изрече тя гласно мисълта си. — Ако можех да го видя…

— Не — каза рязко Аматис. — Не бива да напускаш тази къща. Нито да се виждаш с някого. И най-вече с брат си.

— Да не напускам тази къща? — ужаси се Клеъри. — Искате да кажете, че съм заключена тук? Като затворник?

— Само за един-два дена — увещаваше я Аматис, — пък и не си добре. Трябва да се възстановиш. Водата от езерото едва не те уби.

— Но Джейс…

— … е със семейство Лайтууд. Не можеш да отидеш при тях. В мига, в който те видят, те ще съобщят на Клейва, че си тук. И тогава не само ти ще бъдеш в нарушение на Закона. А също и Люк.

Но семейство Лайтууд няма да ме издадат на Клейва. Те не биха го направили… Думите замряха на устните й. Нямаше начин да убеди Аматис, че тези Лайтууд, които тя познаваше отпреди петнайсет години, вече не съществуват, че Робърт и Мерис не са вече заслепени фанатици. Тази жена може и да беше сестра на Люк, но все още бе чужда на Клеъри. Тя бе почти чужда и на Люк. Той не я бе виждал от шестнайсет години — дори не беше сигурен, че е жива. Клеъри се облегна на възглавниците, симулирайки отпадналост.

— Права сте — рече тя. — Не се чувствам добре. Мисля, че е по-добре да поспя.

— Добра идея — Аматис се наведе и взе празната чаша от ръката й. — Ако искаш да се изкъпеш, банята е от другата страна на коридора. Долу, до леглото, съм оставила куфар с мои стари дрехи. Като те гледам, ми се струва, че носиш моя номер, когато бях на твоята възраст, така че може и да ти станат. За разлика от тази пижама — допълни тя и се усмихна, слаба усмивка, на която Клеъри не отговори. Тя бе твърде заета с потискане на порива си да удари с юмруци по матрака от нетърпение.

В мига, в който Аматис затвори вратата зад себе си и слезе надолу по стълбите, Клеъри скочи от леглото и тръгна към банята, като се надяваше да избистри главата си под горещата вода. За нейно облекчение, при всичката си старомодност, ловците на сенки изглежда разчитаха на модерна водопроводна инсталация и топла и студена течаща вода. Имаше дори сапун с остър мирис на цитрусови плодове, с помощта на който можеше да се отмие от косата й неизчезващият мирис на езерото Лин. Когато излезе изпод душа, увита в две хавлии, се чувстваше много по-добре.

В спалнята тя започна да тършува в куфара на Аматис. Дрехите бяха спретнато подредени между листове шумяща хартия. Много приличаха на ученически дрехи — пуловери от мериносова вълнена прежда с емблема, която приличаше на четири С-та с гръб едно към друго, зашита на горното джобче, плисирани поли и ризи с копчета и тесни маншети. Между пластовете тънка хартия беше сгъната и една бяла рокля — булчинска рокля, помисли си Клеъри, и внимателно я сложи встрани. Под нея имаше друга рокля, този път от сребриста коприна, с изящни презрамки, обсипани със скъпоценни камъни и феерични дипли. Клеъри не можеше да си представи Аматис облечена в нея, но… Сигурно и майка ми е имала такова нещо, когато е ходела да танцува с Валънтайн, мина й през ума и остави роклята обратно в куфара, усещайки меката и хладна материя между пръстите си.

После пък намери униформа на ловец на сенки, пъхната най-отдолу. Клеъри измъкна тези дрехи и с любопитство ги разстла върху скута си. Когато за първи път видя Джейс и младите Лайтууд, те бяха облечени с бойната си униформа — плътно прилепнала горна част и долнище от твърд, тъмен плат. Сега отблизо тя видя, че платът не е еластичен, а е корав, тънката кожа беше многократно мачкана и гладена, докато стане гъвкава. Горнището приличаше на яке, закопчано с цип догоре, а панталонът бе снабден с колан от халки. Коланите на ловците на сенки бяха големи и твърди, създадени, за да висят оръжия на тях.

Най-вероятно щеше да си избере някой пуловер и може би — пола. Сигурно тях е имала предвид Аматис. Но нещо я влечеше към бойната униформа; винаги се бе чудила, винаги се беше питала какво ли е да…

Няколко минути по-късно хавлиите бяха захвърлени на пода до леглото, а Клеъри с любопитство се оглеждаше в огледалото и беше доста изумена. Униформата и пасна идеално — беше тясна, но не прекалено тясна и плътно следваше извивките на краката и гърдите й. Всъщност изглеждаше така, сякаш има извивки, което беше малко странно. Не можеше да я направи умопомрачителна — съмняваше се, че изобщо нещо е в състояние да го направи, — но поне изглеждаше по-висока, а на фона на черния плат косата й беше невероятно светла. Всъщност приличам на майка си, помисли си Клеъри и потрепери.

И наистина беше така. Под кукленската външност на Джослин се криеше твърдост и издръжливост. Клеъри често се питаше кое от миналото на майка й я е направило такава, каквато е — строга и непреклонна, упорита и безстрашна. Той толкова ли прилича на Валънтайн, колкото ти на Джослин? — бе попитала Аматис и на Клеъри й бе идело да отговори, че майка й е красива, а тя самата не е. Но онази Джослин, която Аматис познаваше, беше момичето, съзаклятничело срещу Валънтайн, момичето, което тайно обединяваше нефилими и долноземци, което от своя страна е довело до разбиването на Кръга и запазването на Съглашението. Онази Джослин никога не би се съгласила да си стои спокойно в тази къща и да чака всичко в света й да се разпадне.

Без да се замисля, Клеъри прекоси стаята и бутна резето на вратата, за да заключи. После отиде до прозореца и го отвори. Към стената имаше прикрепена дървена решетка, като… Като стълба, каза си Клеъри. Точно като стълба, а стъпалата са идеално запазени.

Тя си пое дълбоко въздух и се покатери на перваза на прозореца.

На следващата сутрин пазачите дойдоха за Саймън и грубо го събудиха от и без това неспокойния му сън, изпълнен със странни сънища. Този път не му сложиха качулка, докато го водеха обратно нагоре по стълбите, и той хвърли крадешком поглед през решетестата врата на килията до неговата. Ако се бе надявал, че ще види притежателя на дрезгавия глас, който го бе заговорил снощи, щеше да се разочарова. Единственото нещо, което се виждаше през решетките, беше нещо като купчина изхвърлени парцали.

Пазачите поведоха Саймън по върволица сиви коридори, като от време на време го смушкваха, ако забележеха, че твърде дълго се заглежда в някаква посока. Най-после влязоха в една доста пищно облицована с тапети стая. По стените имаше портрети на различни мъже и жени, облечени като ловци на сенки, рамките им бяха украсени с преплетени руни. Под един от най-големите портрети имаше червен диван, на който се бе настанил инквизиторът, държейки нещо като сребърна чаша в ръка. Той я поднесе на Саймън.

— Кръв? — предложи той. — Сигурно си гладен в момента.

Той побутна чашата към Саймън и видът на червената течност в нея го удари по-силно, отколкото мирисът й. Вените му се обтегнаха като конци, опъвани от велик кукловод. Чувството беше неприятно, почти болезнено.

— Тя… човешка ли е?

Олдъртри се изкиска.

— Момчето ми! Не ставай смешен. Това е кръв от елен. Съвсем прясна.

Саймън нищо не каза. Долната му устна засмъдя там, където се бяха забили вампирските зъби, и той усети вкуса на собствената си кръв. От това му се догади.

Лицето на Олдъртри се сбърчи като изсушена слива.

— О, драги. — Той се обърна към пазачите. — А сега ни оставете, господа — каза той и те се обърнаха да си вървят. Само консулът се спря на вратата и погледна Саймън с неприкрито отвращение.

— Не, благодаря — каза Саймън, а гласът му прозвуча приглушено заради удължените му зъби. — Не искам тази кръв.

— Вампирските ти зъби говорят друго, Саймън — отвърна сърдечно Олдъртри. — Ето. Вземи я. — Той поднесе чашата и мирисът на кръв сякаш изпълни стаята като дъх на рози в градина.

Резците на Саймън, вече съвсем излезли навън, се забиваха в устната му. Болката беше като от шамар. Той се придвижи напред, почти неволно, и сграбчи чашата от ръката на инквизитора. На три глътки я пресуши, после, разбирайки какво е направил, я остави на страничната облегалка на дивана. Ръката му трепереше. Едно на нула за инквизитора, помисли си той.

— Надявам се нощта, прекарана в килията, да не е била толкова неприятна за теб? Все пак, това не е стая за мъчения, момчето ми, а по-скоро място за необезпокояван размисъл. Намирам, че размишлението е основен двигател на ума, не мислиш ли? На способността да се мисли. Надявам се, че си използвал възможността да поразмишляваш. Изглеждаш ми разсъдлив младеж. — Инквизиторът наклони глава встрани. — Лично аз донесох одеялото, да знаеш. Не исках да се простудиш.

— Аз съм вампир — рече Саймън. — Ние не настиваме.

— О! — Инквизиторът изглеждаше разочарован.

— Но оценявам това със звездата на Давид и печата на Соломон — добави сухо Саймън. — Приятно е да разбереш, че някой се интересува от религията ти.

— О, да, така е, така е! — засия Олдъртри. — Тези гравюри са великолепни, нали? Невероятно симпатични и разбира се, абсолютно надеждни. Представям си, че всеки опит да се докосне вратата на килията би довел до свличане на кожата от ръката! — Той се изкиска, видимо развеселен от представата. — Но да оставим това. Би ли се отдръпнал малко назад, драги? Това е само услуга, просто услуга… ако разбираш какво имам предвид.

Саймън отстъпи крачка назад.

Нищо не се случи, но очите на инквизитора се ококориха, подпухналата кожа около тях се опъна.

— Ясно — въздъхна той.

— Кое е ясно?

— Виж къде стоиш, млади Саймън. Огледай се наоколо.

Саймън се заоглежда — нищо в стаята не се бе променило и едва сега той осъзна какво бе имал предвид Олдъртри. Той стоеше в сноп слънчева светлина, идваща от прозореца, разположен високо над тях.

Олдъртри почти се сгърчи от вълнение.

— Стоиш изложен на пряка слънчева светлина и тя по никакъв начин не ти влияе. Направо не мога да повярвам… тоест, казаха ми за това, но никога досега не съм виждал такова нещо.

Саймън нищо не каза. То нямаше и нищо за казване.

— Естествено, въпросът ми към теб е — продължи Олдъртри — дали знаеш защо притежаваш тази особеност.

— Може би, защото съм по-красив от другите вампири. — Саймън мигом съжали, че го каза. Олдъртри присви очи, а вената на слепоочието му набъбна като дебел червей. Очевидно не харесваше шеги, освен ако шегуващият се не беше той самият.

— Много смешно, много смешно — каза той. — Може ли да те попитам следното: от мига, в който възкръсна от гроба ли стана дневен вампир?

— Не — каза Саймън с тревога. — Не. Първоначално слънцето ме изгаряше. Дори ивица слънчева светлина бе в състояние да обгори кожата ми.

— Ясно. — Олдъртри закима отривисто, сякаш искаше да каже, че именно това съвпада с представата му за нещата. — И кога за първи път забеляза, че можеш да стоиш на слънчева светлина, без да усещаш болка?

— Беше в утрото след голямата битка на кораба на Валънтайн…

— По време на която си бил пленник на Валънтайн, правилно ли съм осведомен? Той те е пленил и те е заключил на кораба с намерението да използва кръвта ти за извършването на ритуала на дяволското преобразяване.

— Предполагам, че сте осведомен за всичко — каза Саймън. — Едва ли са ви нужни моите пояснения.

— О, не, далеч не съм осведомен за всичко! — извика Олдъртри, като вдигна ръце. Китките му са много слаби, забеляза Саймън, толкова слаби, че чак не подхождат на пълните му ръце. — Има още толкова много неща да добавиш, мило момче! Наистина, не мога да не се запитам дали не се е случило нещо на кораба, нещо, което те е променило. Дали, ако помислиш малко, няма да се сетиш за още нещо?

Аз пих от кръвта на Джейс, помисли си Саймън и за малко да го повтори на глас пред инквизитора само за да го ядоса… И тогава с изумление откри: Аз пих от кръвта на Джейс. Дали това не го беше променило? Възможно ли беше? А дори и да е било възможно, можеше ли да каже на инквизитора какво бе направил Джейс? Да защитава Клеъри, беше едно; да защитава Джейс — съвсем друго нещо. Той нищо не дължеше на Джейс.

Но и това не беше съвсем вярно. Джейс му бе дал да пие кръв, с нея бе спасил живота му. Щеше ли друг ловец на сенки да направи това за един вампир? А дори и да го е направил само заради Клеъри, имаше ли значение? Той си спомни как беше казал: Можех да те убия. А Джейс бе отвърнал: Аз пък щях да ти позволя. Да не говорим за неприятностите, които би си навлякъл Джейс, ако Клейвът разбереше, че е спасил живота на Саймън и как.

— Нищо не си спомням от случилото се на кораба — рече Саймън. — Предполагам, че Валънтайн ме е упоил някак си или и аз не знам.

Лицето на Олдъртри помръкна.

— Това е ужасна новина. Ужасна. Толкова съжалявам да я чуя.

— И аз съжалявам — каза Саймън, макар че никак не съжаляваше.

— И съвсем нищо ли не си спомняш? Нито една подробност?

— Помня само, че изпаднах в безсъзнание, когато Валънтайн ме нападна, а после се събудих на… в пикапа на Люк, който се движеше към къщи. Нищо друго не си спомням.

— О, драги, о, драги. — Олдъртри придърпа пелерината си. — Доколкото виждам, семейство Лайтууд са доста привързани към теб, но на другите членове на Клейва ще им бъде трудно да… проявят разбиране. Валънтайн те е пленил, ти си излязъл от това положение със странен прилив на нови сили, които не си имал преди, а сега пък си успял да се добереш и до сърцето на Идрис. Сам виждаш как изглежда това отстрани, нали?

Ако сърцето на Саймън не бе загубило способността си да бие, сега щеше да изхвърчи от гърдите му.

— Мислите, че съм агент на Валънтайн?

Олдъртри доби шокиран вид.

— Момчето ми, момчето ми… разбира се, че ти имам доверие. Вярвам ти безусловно! Но Клейвът, о, Клейвът, боя се, че те не са особено доверчиви. Толкова се надявахме, че ще можеш да ни помогнеш. Виж, не бива да ти казвам това, но усещам, че мога да ти се доверя, мило момче — Клейвът се намира в ужасна криза.

— Клейвът? — смая се Саймън. — Но какво общо има това с…

— Виж — продължи Олдъртри, — Клейвът е разцепен на две, царят междуособици, и то по време на война. Направиха се някои грешки от предишния инквизитор и от други, но по-добре да не те занимавам с това. Виждаш ли, авторитетът на Клейва, на консула, на инквизитора, е под въпрос. Валънтайн непрекъснато ни изненадва, сякаш предварително знае плановете ни. Съветът няма да се вслуша в думите ми, нито пък ще послуша Малачи, не и след всичко, което се случи в Ню Йорк.

— Но нали вината е на инквизиторката…

— Да, но Малачи беше този, който я назначи. Разбира се, не е могъл да предположи, че тя ще загуби разсъдъка си до там…

— Но — рече Саймън, леко язвително — въпросът е как ще бъдат представени нещата.

Вената на челото на Олдъртри отново изпъкна.

— Много си досетлив — каза той. — Разбира се, че си прав. Важно е да се запази приличие, особено в политиката. За да разполагаш с влияние над масите, трябва да имаш приемлива версия. — Той се наведе напред и впи поглед в Саймън. — Нека ти разкажа нашата версия. Тя изглежда така: някога семейство Лайтууд са били в Кръга. По някаква причина са се отказали и са били удостоени с милостта да напуснат Идрис, да заминат за Ню Йорк и да управляват тамошния Институт. Безупречното им досие им възвръща доверието на Клейва. Но те през цялото време са знаели, че Валънтайн е жив. През цялото време са били негови верни служители. Укривали са сина му…

— Но те не са знаели…

— Не ме прекъсвай — изръмжа инквизиторът и Саймън затвори уста. — Те са му помогнали да открие Реликвите на смъртните и да извърши ритуала на дяволското преобразяване. Когато инквизиторката е разбрала какво са извършили, те са се постарали да я убият по време на битката на кораба. И сега идват тук, в сърцето на Клейва, за да разберат какви са плановете ни и да ги съобщят на Валънтайн, както са правили и досега, за да може той да ни попречи и да подчини всички нефилими на волята си. А сега водят със себе си и теб — един вампир, който издържа на слънчева светлина, — за да ни отклонят от истинските си планове: да върнат предишното величие на Кръга и да съсипят Закона. — Инквизиторът се наведе напред, свинските му очички блестяха. — Какво ще кажете за тази версия, вампире?

— Мисля, че е безумна — отвърна Саймън. — И дупките в нея са по-големи от тези на Кент авеню в Бруклин, които между другото не са запълвани от години. Не знам какво се надявате да постигнете с това…

— Да се надявам? — повтори като ехо Олдъртри. — Не се надявам, долноземецо. Усещам го със сърцето си. Знам, че призванието ми е да спася Клейва.

— С лъжа? — попита Саймън.

— С версия — рече Олдъртри. — Големите политици лансират истории, с които въодушевяват народа си.

— Няма нищо въодушевяващо в това, да се обвини за всичко семейство Лайтууд…

— Трябва да има жертви — каза Олдъртри. Лицето му блестеше от пот. — Ако Съветът на ловците на сенки има общ враг и причина да си възвърне вярата в Клейва, то всички отново ще бъдат единни. Какво значение има едно семейство в сравнение с това, което е заложено на карта? Всъщност съмнявам се, че нещо ще се случи на децата на семейство Лайтууд. Тях никой не би ги обвинил за нищо. Е, може би само най-голямото момче. Но останалите…

— Не можете да направите това — рече Саймън. — Никой няма да повярва на тази история.

— Хората вярват в това, в което искат да вярват — каза Олдъртри, — а Клейвът иска да има виновен. Мога да им го осигуря. Само че за целта си ми нужен ти.

— Аз? Какво общо има това с мен?

— Признай си. — Сега лицето на инквизитора поаленя от възбуда. — Признай си, че служиш на семейство Лайтууд и че всички сте в съюз с Валънтайн. Признание в замяна на моята снизходителност към теб. Аз ще те върна при близките ти. Имаш думата ми. Но ми трябва признанието ти, за да накарам Клейва да повярва.

— Искате да потвърдя лъжата — рече Саймън. Той бе наясно, че само повтаря казаното от инквизитора, но умът му не го побираше, не можеше да събере мислите си. Лицата на семейство Лайтууд заиграха пред очите му — Алек, който не смееше да диша по пътя към Гард; тъмните очи на Изабел, вперени в него; Макс, наведен над книгата. И Джейс. Джейс беше един от тях, макар и в жилите му да не течеше тяхната кръв. Инквизиторът не каза името му, но Саймън знаеше, че Джейс ще бъде изкупителна жертва наред с останалите. И ако той страда, ще страда и Клеъри. Как стана така, помисли си Саймън, че се свърза с тези хора? С тези, за които той не е нищо повече от един долноземец, в най-добрия случай — получовек?

Той вдигна поглед към очите на инквизитора. Бяха странно въгленовочерни. Да гледаш в тях, бе все едно да се взираш в мрака.

— Не — каза Саймън. — Не, няма да го направя.

— Кръвта, която ти дадох — каза Олдъртри, — е последната, която ще видиш, докато не ми дадеш друг отговор. — В гласа му нямаше никаква учтивост, дори и фалшива. — Ще се учудиш колко много можеш да ожаднееш.

Саймън нищо не каза.

— Ще прекараш още една нощ в подземията — рече инквизиторът, като се изправи на крака и повика пазачите. — Доста спокойно е долу, нали? Мисля, че спокойната атмосфера ще помогне за отстраняването на дребния проблем с паметта.

Макар Клеъри да бе останала с впечатлението, че си спомня пътя, по който дойдоха с Люк предната нощ, се оказа, че това не е съвсем така. Най-логично й се стори да тръгне към центъра на града, но след като намери каменния двор със запустелия кладенец, не можеше да си спомни наляво ли се завиваше, или надясно. Тя зави наляво, което я отведе в лабиринт от улици, които отчайващо си приличаха и по която и да тръгнеше, все щеше да се обърка.

Най-после тя съзря една широка улица, по която се редяха магазини. От двете й страни сновяха пешеходци, никой от които не й обръщаше внимание. Някои от тях също бяха облечени в бойни униформи, макар че повечето носеха дълги старомодни палта, подходящи за хладния ден. Вятърът беше силен и Клеъри с копнеж си спомни за зеленото палто, което все още висеше в спалнята на Аматис.

Люк не бе излъгал, като каза, че ловците на сенки от цял свят са дошли тук за събранието. Клеъри се размина с една индийка във великолепно златисто сари, от една верига на кръста й висяха чифт извити ками. Някакъв висок, тъмнокож мъж с ъгловато лице на ацтек, гледаше оръжията в една витрина. Китките му бяха стегнати в гривни, направени от същия твърд, блестящ материал като този на демоничните кули. По-надолу по улицата някакъв мъж в бяла номадска роба разглеждаше нещо като карта на града.

При вида му Клеъри доби смелост да спре една минувачка в тежко брокатено палто и да я попита как да стигне до улица „Принсуотър“. Ако изобщо имаше момент, когато жителите на града не биха се учудили, ако някой не знае пътя, то това бе сега. Инстинктът й не я излъга. Без да се замисля, жената набързо я упъти.

— В края на канала Олдкасъл завивате надясно, минавате по каменния мост и излизате на „Принсуотър“. — Тя се усмихна на Клеъри. — При някого конкретно ли отивате?

— Семейство Пенхалоу.

— О, това е синята къща със златиста украса, с гръб към канала. Една такава голяма сграда. Няма как да я пропуснете.

Но жената не се оказа съвсем права. Беше голяма сграда, но Клеъри едва не я подмина, преди да се усети и да се върне да я огледа още веднъж. Всъщност цветът е повече индиго, отколкото син, помисли си тя, но пък не всеки прави разлика между нюансите. Мнозина не могат да различат лимоненожълто от шафраненожълто. Сякаш двата цвята бяха сходни! И украсата на къщата не беше златиста, а бронзова. Хубав тъмен бронз, сякаш къщата бе построена преди много години, а може пък и наистина да беше. Всичко в този град беше толкова древно…

Стига, каза си Клеъри. Винаги правеше така, когато беше напрегната — пускаше мислите си да се реят в разни посоки. Тя потърка ръце в панталона си; дланите й бяха потни и влажни. Усети грубия и сух плат по кожата си като змийска кожа.

Изкачи се по стълбите и хвана тежкото мандало на вратата. То бе във формата на чифт ангелски криле, а когато почука с него, чу как звукът отеква като от огромна камбана. Миг по-късно вратата се отвори и на прага застана Изабел Лайтууд с разширени от смайване очи.

— Клеъри?

Клеъри леко се усмихна.

— Здравей, Изабел.

Изабел се облегна на касата на вратата с мрачно изражение.

— О, да му се не види.

Когато се върна в килията си, Саймън се свлече на леглото, заслушан в отдалечаващите се стъпки на пазачите.

Още една нощ. Още една нощ в затвора, докато инквизиторът го чака да си „спомни“. Сам виждаш как изглежда това отстрани. И в най-големите си страхове, и в най-лошите си кошмари, никога не му бе хрумвало, че някой може да си помисли, че действа в съюз с Валънтайн.

Валънтайн люто мразеше долноземците. Валънтайн го бе пробол с меч и бе източил кръвта му, оставяйки го да умре. Макар че, разбира се, инквизиторът не знаеше това.

От другата страна на стената на килията се чу шумолене.

— Да ти кажа, чудех се дали ще се върнеш — каза дрезгавият глас, познат на Саймън от миналата нощ. — Да разбирам ли, че не си дал на инквизитора това, което иска от теб?

— Нямам такова намерение — каза Саймън, приближавайки се до стената. Той прокара пръсти по камъка, сякаш търсеше пукнатина по него, нещо, през което да може да вижда, но нищо не откри. — Кой си ти?

— Този Олдъртри е упорит човек — рече гласът така, сякаш Саймън не бе казал нищо. — Няма лесно да се предаде.

Саймън се облегна на влажната стена.

— В такъв случай предполагам, че известно време ще прекарам тук.

— Предполагам, че нямаш желание да ми кажеш какво иска той от теб, нали?

— Защо ти е да знаеш?

Кикотът, който отговори на Саймън, прозвуча като стържене на метал в камък.

— Прекарал съм в тази килия по-дълго от теб, дневни вампире, и както виждаш, няма много неща, които да запълват мислите ти. Всяко разнообразие е добре дошло.

Саймън сплете ръце на корема си. Кръвта на елена бе изострила глада му, без изобщо да го засити. Тялото му продължаваше да изгаря от жажда.

— Защо непрекъснато ме наричаш така? — попита той. — Дневен вампир.

— Чух пазачите да си говорят за теб. Вампир, който може да се показва на дневна светлина. Никой досега не е виждал такова нещо.

— И ти вече си измислил подходяща дума за това.

— Това е долноземска дума, не я е измислил Клейвът. Има си легенди за същества като теб. Изненадан съм, че не знаеш това.

— Всъщност аз не съм долноземец от много отдавна — каза Саймън. — А ти изглежда знаеш доста за мен.

— Пазачите са бъбриви — каза гласът. — А семейство Лайтууд, появяващи се през Портала с кървящ, умиращ вампир… това дава материал за доста клюки. Макар че, да ти кажа, не очаквах да те видя тук — не и преди да започнат да приготвят килията за теб. Изненадан съм, че семейство Лайтууд са го позволили.

— И защо не? — каза горчиво Саймън. — Аз съм едно нищо. Аз съм долноземец.

— За консула може би — каза гласът. — Но семейство Лайтууд…

— Какво те?

Настъпи кратка пауза.

— Ловците на сенки, които живеят извън Идрис, по-точно тези, които управляват Институти, са склонни към повече толерантност. Докато от тукашния Клейв са доста по-консервативни.

— Ами ти? — попита Саймън. — Ти долноземец ли си?

— Долноземец? — Саймън не беше сигурен, но му се стори, че в гласа на непознатия се прокрадна раздразнение, сякаш въпросът го засегна. — Казвам се Самюъл. Самюъл Блекбърн. Аз съм нефилим. Преди години бях в Кръга, с Валънтайн. Убивах долноземци по време на Въстанието. Не съм един от тях.

— О! — преглътна Саймън. Усети солен вкус в устата си. Членовете от Кръга на Валънтайн са били преследвани и заловени от Клейва, спомни си той. С изключение на такива като семейство Лайтууд, които са били помилвани, защото са успели да се споразумеят и са приели да живеят в изгнание.

— От тогава ли си тук?

— Не. След Въстанието избягах от Идрис, преди да бъда заловен. Бях навън години наред — години, — когато като последен глупак, мислейки, че са ме забравили, се завърнах. Разбира се, заловиха ме в мига, в който си дойдох. Клейвът си има начини за следене на враговете си. Заведоха ме пред инквизиторката и няколко дни ме разпитваха. Когато приключиха, ме хвърлиха тук. — Самюъл въздъхна. — Във Франция затвор като този се нарича oubliette. Което означава „забравено място“. Тук се изхвърля боклукът, за който не искаш повече да се сещаш, така че той да си изгние, без да те тревожи със зловонието си.

— Добре де. Аз съм долноземец, което значи боклук. Ти обаче не си. Ти си нефилим.

— Аз съм нефилим, който е бил съюзник на Валънтайн. Това ме прави не по-добър от теб. Дори по-лош. Аз съм ренегат.

— Но има много други ловци на сенки, които също са били членове на Кръга — семействата Лайтууд и Пенхалоу…

— Те всички се отрекоха. Обърнаха гръб на Валънтайн. Аз не постъпих така.

— Не постъпи ли? Но защо?

— Защото повече се страхувам от Валънтайн, отколкото от Клейва — каза Самюъл, — и ако имаш ум в главата, дневни вампире, и при теб би трябвало да е така.

— Но ние си мислехме, че си в Ню Йорк! — възкликна Изабел. — Джейс каза, че си се отказала да идваш. Каза, че си искала да останеш с майка си!

— Джейс е излъгал — каза безстрастно Клеъри. — Той не искаше да идвам тук и затова ме излъга, че ще тръгнете по-късно, а вас пък е излъгал, че съм си променила решението. Помниш ли, когато ми каза, че никога не лъжел? Оказа се, че не е вярно.

— Обикновено не го прави — рече Изабел, която пребледня. — Виж, ти да не би да дойде заради… искам да кажа, идването ти има ли нещо общо със Саймън?

— Със Саймън? Не. Саймън, слава Богу, си е в Ню Йорк. Макар че сигурно ще е разстроен, че не сме си казали довиждане. — Равнодушното изражение на Изабел започна да изнервя Клеъри. — Хайде, Изабел. Пусни ме. Трябва да се видя с Джейс.

— Значи… дойде тук ей така, на своя глава? Имаш ли разрешение от Клейва? Моля те, кажи ми, че имаш разрешение от Клейва.

— Не точно…

— Нарушила си Закона? — Изабел повиши глас, после внезапно млъкна и продължи почти шепнешком: — Ако Джейс разбере, ще откачи. Клеъри, трябва да си вървиш.

— Няма. Мястото ми е тук — каза Клеъри, без дори да съзнава откъде се бе взела у нея тази упоритост. — Трябва да говоря с Джейс.

— Моментът не е подходящ. — Изабел напрегнато се огледа, сякаш се надяваше да намери някого да й помогне да отпрати Клеъри. — Моля те, просто се върни в Ню Йорк, Моля те.

— Мислех, че ме харесваш, Изи — Клеъри опита да й създаде чувство за вина.

Изабел прехапа устни. Облечена бе в бяла рокля и косата й беше вдигната на кок, при което изглеждаше по-млада от обикновено. Зад нея Клеъри видя коридор с високи тавани, по стените на който висяха антично изглеждащи картини с маслени бои.

— Аз те харесвам. Само че Джейс… О, Боже, как си се облякла? Откъде взе тази бойна униформа?

Клеъри се погледна.

— Това е дълга история.

— Не можеш да влезеш с това. Ако те види Джейс…

— О, и какво, като ме види! Изабел, дойдох в Идрис, защото майка ми… заради майка ми. Джейс може и да не ме иска тук, но не може да ме накара да си стоя вкъщи. Мястото ми е тук. Майка ми очаква да направя това заради нея. Ако беше за твоята майка, нямаше ли да го направиш и ти?

— Разбира се, че щях — каза Изабел. — Но, Клеъри, Джейс има причини…

— Тогава бих искала да ги чуя. — Клеъри се шмугна под ръката на Изабел и влезе в коридора на къщата.

— Клеъри! — изскимтя Изабел и хукна след нея, но Клеъри вече беше преполовила коридора. С част от съзнанието си, което не бе заето със старанието й да се изплъзне на Изабел, тя забеляза, че къщата напомняше много на тази на Аматис, висока и тясна, но и доста просторна и още по-богато украсена. Коридорът извеждаше към една стая с високи прозорци, които гледаха към канала. По водата се носеха бели лодки, чиито платна се издуваха като глухарче, подхвърлено на вятъра. На дивана до един от прозорците седеше тъмнокосо момче, задълбочено в четене на книга.

— Себастиян! — извика Изабел. — Не й позволявай да се качи горе!

Момчето стреснато вдигна поглед… и миг по-късно беше пред Клеъри, препречвайки й пътя към стълбите нагоре. Клеъри се смая — никога досега не бе виждала някого, който да се движи толкова бързо, с изключение на Джейс. Момчето дори не се беше задъхало; всъщност усмихваше й се.

— Значи това била прословутата Клеъри. — На лицето му грееше усмивка и Клеъри усети, че дъхът й спира. Години наред бе рисувала неин си комикс — приказка за царски син, застигнат от проклятие, според което всеки, който той обикне, ще умре. С много обич бе изваяла образа на своя тъмен, романтичен, призрачен принц, а сега ето го и него, застанал пред нея — същата бледа кожа, същата разрошена коса и очите, толкова тъмни, че чак зениците се сливаха с ирисите. Същите високи скули и дълбоки, засенчени очи, обрамчени с дълги мигли. Знаеше, че никога преди не бе виждала това момче, и все пак…

Момчето сякаш се обърка.

— Не мисля… срещали ли сме се преди?

Клеъри безмълвно поклати глава.

— Себастиян! — Косата на Изабел се бе изплъзнала от кока и падаше по раменете й, а погледът й мяташе гневни искри. — Не се занасяй с нея. Тя не бива да е тук. Клеъри, върви си.

Клеъри с усилие откъсна поглед от Сабестиян и гневно изгледа Изабел.

— Какво, да се върна в Ню Йорк? И как да стане това?

— А как се озова тук? — осведоми се Себастиян. — Да се промъкнеш в Аликанте, си е цяло геройство.

— Минах през един Портал — каза Клеъри.

— Портал? — изненада се Изабел. — Но в Ню Йорк няма вече Портали. Валънтайн ги разтуши и двата…

— Не ти дължа обяснения — каза Клеъри. — Не и преди ти да ми дадеш такива. Първо, къде е Джейс?

— Няма го — отвърна Изабел почти едновременно със Себастиян, който от своя страна каза:

— Той е горе.

Изабел се обърна към него.

— Себастиян! Млъквай!

Себастиян изглеждаше смутен.

— Но тя му е сестра. Той няма ли да иска да я види?

Изабел отвори уста, но после пак я затвори. Клеъри видя как тя се зачуди дали е целесъобразно да обяснява сложната й връзка с Джейс на объркания Себастиян, или да остави неприятната изненада на Джейс. Най-накрая вдигна ръце в знак на примирение.

— Добре, Клеъри — каза тя с необичайна за нея доза гняв в гласа. — Върви и прави каквото искаш, независимо от това, кой ще бъде наранен. Ти не се спираш пред нищо, нали?

Ох! Клеъри хвърли укорителен поглед на Изабел, после се обърна към Себастиян, който мълчаливо се отстрани от пътя й. Тя се стрелна покрай него и хукна нагоре по стълбите, без да обръща внимание на гласовете долу, където Изабел хокаше горкия Себастиян. Но Изабел си беше такава — ако имаше наоколо момче и трябваше да се лепне вина на някого, то тя не се поколебаваше.

Стълбите извеждаха на площадка с еркерен прозорец, който откриваше изглед към града. В еркерната ниша седеше момче и четеше. Когато Клеъри изкачи стълбите, той вдигна поглед и замига от почуда.

— Аз те познавам.

— Здрасти, Макс. Аз съм Клеъри, сестрата на Джейс. Помниш ли ме?

Макс грейна.

— Ти ми показа как да чета Наруто — рече той, като й подаде книгата си. — Виж, имам още една. Тази се казва…

— Макс, сега не мога да говоря. Обещавам, че после ще разгледам книгата ти. Знаеш ли къде е Джейс?

Макс помръкна.

— В онази стая — каза той, като посочи последната врата надолу по коридора. — И аз исках да отида с него там, но той ми каза, че не било за деца. Всички ми казват така.

— Съжалявам — рече Клеъри, но мислите й бяха другаде. Мислеше за предстоящия момент — какво ще каже на Джейс, когато го види, и какво би й казал той? Докато вървеше по коридора към вратата, разсъждаваше: По-добре да бъдем приятели и да не се караме; ако се нахвърля с упреци срещу него, той ще заеме отбранителна позиция. Той трябва да разбере, че мястото ми е тук, точно както и неговото. Няма нужда да треперят над мен като над фин порцелан. И аз съм силна…

Тя отвори вратата. Помещението приличаше на библиотека, по стените бяха наредени книги. Беше ярко осветено, светлината струеше от един висок витражен прозорец. В средата на стаята стоеше Джейс. Той не беше сам, дори тъкмо обратното. С него имаше едно тъмнокосо момиче — момиче, което Клеъри не бе виждала досега, и двамата страстно се прегръщаха.

6Лоша кръв

Вълна от замайване връхлетя Клеъри, сякаш целият въздух бе изсмукан от стаята. Понечи да се върне, но се олюля и удари рамото си във вратата. Ударът произведе шум, който накара Джейс и момичето да се отдръпнат един от друг.

Клеъри се вцепени. Двамата се втренчиха в нея. Тя забеляза, че момичето е с тъмна права коса, дълга до раменете, и изключително красиво. Горните копчета на ризата й бяха откопчани и показваха ивица от дантеления сутиен. Клеъри се почувства така, сякаш някой я бе ударил.

Момичето вдигна ръце към блузата си и бързо закопча копчетата. Изглежда, й бе станало неприятно.

— Извинявай, но коя си ти? — попита намръщено тя.

Клеъри не отговори — тя гледаше Джейс, който на свой ред се беше втренчил в нея невярващо. Лицето му бе загубило цвета си, бяха останали само тъмните кръгове около очите. Той гледаше Клеъри така, както се гледа буре с барут.

— Ейлийн. — Гласът на Джейс бе лишен от всякаква топлота и цвят. — Това е сестра ми, Клеъри.

— О! О! — Лицето на Ейлийн се отпусна в леко смутена усмивка. — Извинявай! Ама че среща. Здравей, аз съм Ейлийн.

Все още усмихваща се, тя подаде ръка на Клеъри. Не мисля, че мога да я докосна, помисли си Клеъри с омаломощаващо чувство на ужас. Тя погледна Джейс, който прочете чувството в очите й. С мрачно изражение той хвана Ейлийн за раменете и каза нещо на ухото й. Тя се изненада, сви рамене и без да пророни дума, тръгна към вратата.

Клеъри остана сама с Джейс. Сама с човека, който продължаваше да я гледа така, сякаш бе най-лошият кошмар в живота му.

— Джейс — рече тя и пристъпи към него.

Той отстъпи назад, сякаш бе намазана с нещо отровно.

— Какво, в името на ангела, правиш тук, Клеъри?

Независимо от всичко, грубостта в тона му я нарани.

— Можеше да се престориш, че се радваш да ме видиш. Поне малко.

— Не се радвам да те видя — каза той. Цветът на лицето му постепенно започна да се възвръща, но сенките под очите продължаваха да изпъкват на кожата. Клеъри очакваше да каже още нещо, но той продължаваше само да я гледа с неприкрит ужас. Разсеяно забеляза, че бе облечен в черен пуловер, който висеше от китките му, сякаш бе отслабнал, и че ноктите на ръцете му бяха изгризани до кожичките. — Ни най-малко.

— Това не си ти — каза тя. — Мразя да се държиш така…

— О, мразиш, така ли? Ами тогава да престана, а? Както ти правиш всичко, за което аз те помоля.

— Не беше честно да постъпваш така! — сопна му се тя, внезапно разгневена. — Да ме лъжеш по този начин. Нямаше право да…

— Имах пълното право! — извика той. Никога не бе предполагала, че ще й крещи така. — Имах пълното право, ти, глупаво, глупаво момиче. Аз съм ти брат и…

— И какво? Аз съм твоя собственост? Не съм твоя собственост, независимо дали си ми брат, или не!

Вратата зад Клеъри се отвори и Алек влетя в библиотеката, небрежно облечен в дълго тъмносиньо яке, черната му коса беше разрошена. Ботушите му бяха кални и по обикновено спокойното му лице бе изписано смущение.

— В името на всички възможни измерения, какво става тук? — попита той, като местеше смаяния си поглед от Джейс към Клеъри. — Вие двамата, смятате да се избиете ли?

— Не съвсем — отвърна Джейс. Клеъри видя как като с магическа пръчка от лицето му бяха изтрити и гневът, и тревогата, и той бе възвърнал леденото си спокойствие. — Клеъри тъкмо си тръгваше.

— Добре — каза Алек, — защото трябва да говоря с теб Джейс.

— В тази къща някой ще каже ли все пак: „Здрасти, радвам се да те видя отново?“ — попита настойчиво Клеъри, без да се обръща конкретно към някого.

Беше много по-лесно да се създаде чувство на вина на Алек, отколкото на Изабел.

— Радвам се, че те виждам, Клеъри — каза той, — като изключим, разбира се, факта, че не бива да си тук. Изабел ми каза, че си дошла на своя глава и аз съм впечатлен от…

— Може ли да не я поощряваш? — намеси се Джейс.

— Но аз наистина, наистина трябва да говоря за нещо с Джейс. Ще ни оставиш ли за няколко минути?

— И аз трябва да говоря с него — каза тя. — Относно майка ни…

— Ако трябва да съм честен — рече Джейс, — не мисля, че имам желание да говоря с когото и да е от вас.

— Напротив — каза Алек. — Всъщност и ти би искал да говорим за това.

— Съмнявам се — рече Джейс. Той отново погледна Клеъри. — Не си дошла тук сама, нали? — попита бавно той, разбирайки сякаш, че положението е дори по-лошо, отколкото си го е представял. — Кой те придружи?

Тя усети, че няма смисъл да лъже.

— Люк — рече Клеъри. — Люк дойде с мен.

Джейс пребледня.

— Но Люк е долноземец. Знаеш ли какво предвижда Клейвът за нерегистрирани долноземци, които влизат в Града от стъкло, преминавайки защитите без разрешение? Не стига, че е влязъл в Идрис, ами и в Аликанте! И никой не е бил уведомен?

— Не — каза Клеъри полушепнешком, — но знам какво кажеш…

— Че ако с Люк не се върнете незабавно в Ню Йорк, ще ви издам?

Джейс млъкна за миг, погледите им се кръстосаха. Отчаянието в очите му я потресе. А уж той заплашваше нея, а не обратното.

— Джейс — каза Алек в настъпилата тишина, в гласа му се прокрадваше тревога. — Имаш ли представа къде бях целия ден?

— Съдейки по новото ти палто — каза Джейс, без да поглежда приятеля си, — предполагам, че си ходил по магазините. Само не разбирам защо толкова държиш да бъда осведомен за това.

— Не съм ходил по магазините — каза ядосано Алек. — Ходих…

Вратата отново се отвори. Изабел влетя в стаята с развяваща се бяла рокля и затръшна вратата след себе си. Погледна Клеъри и поклати глава.

— Казах ти, че ще побеснее — рече тя. — Казах ли ти?

— Аха, „казах ли ти“ — рече Джейс. — Класика в жанра.

Клеъри го изгледа с ужас.

— Как можеш да се шегуваш? — прошепна тя. — Ти току-що заплаши Люк. Люк, който те харесва и ти вярва. Заплаши го, защото е долноземец. Какво ти става?

Изабел погледна ужасено.

— Люк е тук? О, Клеъри…

— Той не е тук — отвърна Клеъри. — Тръгна си тази сутрин и не знам къде е отишъл. Но сега виждам защо е трябвало да си тръгне. — Тя едва се насили да погледне Джейс. — Добре, печелиш. Не трябваше да идваме. Не трябваше да правя онзи Портал…

— Направила си Портал? — изуми се Изабел. — Клеъри, само магьосник може да създаде Портал. А те далеч не са много. Единственият Портал тук, в Идрис, се намира в Гард.

— Ето за това трябва да говоря с теб — изсъска Алек на Джейс, който според Клеъри изглеждаше още по-зле от преди: изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. — Относно поръчката от миналата нощ, нещото, което доставих в Гард…

— Алек, престани. Стига — каза Джейс, прекъсвайки другото момче с внезапно отчаяние в гласа. Алек затвори уста и прехапал устни, се втренчи в Джейс. Но той сякаш не го виждаше; гледаше Клеъри с твърди като стъкло очи.

Най-после Джейс проговори.

— Права си — каза той със задавен глас, сякаш с усилие произнасяше думите. — Не биваше да идваш. Знам, че ти казах да не идваш, защото тук не е безопасно за теб, но това не беше вярно. Истината е, че не искам да си тук, защото си импулсивна и не мислиш, и всичко ще провалиш. Просто ти си такава. Не действаш внимателно, Клеъри.

— Да… проваля… всичко? — Клеъри нямаше достатъчно въздух в дробовете си, за да издаде звук, по-силен от шепот.

— О, Джейс — рече тъжно Изабел, сякаш той беше нараненият. Той не я погледна. Беше приковал поглед в Клеъри.

— Ти винаги действаш, без да мислиш — каза той. — Знаеш, че е така, Клеъри. Ако не беше ти, никога нямаше да отидем в Дюмор.

— И Саймън щеше да умре! Това малка причина ли е? Може би беше прибързано, но…

— Може би? — повиши глас той.

— Но не всяко решение, което съм взимала, е грешно! Ти каза… след това, което направих на кораба, ти каза, че съм спасила живота на всички…

От лицето на Джейс се отдръпнаха последните остатъци от цвят. С внезапна и изненадваща бруталност той каза:

— Млъквай, Клеъри, МЛЪКВАЙ…

— На кораба ли? — Алек объркано замести поглед от единия към другия. — Какво се е случило на кораба? Джейс…

— Казах го само, за да спреш да хленчиш! — извика Джейс, без да обръща внимание на Алек, без да обръща внимание на нищо друго, освен на Клеъри. Тя усети как силата на внезапния му гняв я заля като вълна, от която краката й се подкосиха. — Ти ни носиш нещастие, Клеъри! Ти си мунди, винаги си била такава и никога — ловец на сенки. Ти не умееш да мислиш като нас, да преценяваш кое е най-добро за всички… мислиш единствено за себе си! Но сега сме във война или поне ни предстои да бъдем и аз нямам време, нито желание да вървя по петите ти, за да се уверя, че по твоя вина няма да бъде убит никой от нас!

Клеъри просто стоеше и го гледаше. Не знаеше какво да каже; той никога не бе й говорил по този начин. Тя дори не си бе представяла, че може да й говори така. Колкото и да го беше ядосвала преди, той никога не й беше говорил така, сякаш я мрази.

— Върви си вкъщи, Клеъри — каза Джейс. Звучеше много уморено, сякаш усилието да й каже това, което действително чувства, го бе изтощило. — Върви си.

Всичките й планове рухнаха — плахата й надежда да намери Фел, да спаси майка си, дори да открие Люк — нищо нямаше смисъл. Мълчаливо тръгна към вратата. Алек и Изабел я пуснаха да мине покрай тях. Никой от двамата не я погледна; вместо това гледаха встрани, израженията им бяха стъписани и смутени. Клеъри очакваше да се почувства унижена, толкова, колкото бе и ядосана, но нямаше такова нещо. Сякаш просто бе станала безчувствена.

На вратата се обърна и погледна назад. Джейс гледаше втренчено след нея. Светлината, която идваше от прозореца зад него, оставяше лицето му в сянка; всичко, което се виждаше, бяха златистите слънчеви лъчи, осветяващи русата му коса и каращи я да блести като парченца счупено стъкло.

— Когато за първи път ми каза, че Валънтайн е твой баща, не ти повярвах — рече тя. — Не само защото не исках да е истина, но и защото ти изобщо не приличаше на него. Никога не съм мислила, че може да си приличате. Но е така. Ти си като него.

Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

— Те ще ме уморят от глад — каза Саймън.

Бе легнал на пода на килията си, камъкът студенееше на гърба му. От този ъгъл през прозореца се виждаше небето. През дните, последвали превръщането му във вампир, когато си мислеше, че никога повече няма да види дневна светлина, Саймън непрекъснато мислеше за слънцето и небето. За начина, по който се редуват цветовете на небето през деня: бледото небе сутрин, наситеното синьо на обяд и кобалтовата тъмнина по здрач. Той лежеше буден в тъмнината, а в мозъка му се редяха нюанси на синьото. Сега, легнал по гръб на пода на килия в подземията на Гард, той се питаше дали дневната светлина и всичките й нюанси не му бяха върнати само, за да прекара краткия, неприятен остатък от живота си в това тясно пространство и да вижда само тази ивица светлина през единичния прозорец с решетка в стената.

— Чу ли какво казах? — повиши глас той. — Инквизиторът ще ме умори от глад. Като ме лишава от кръв.

Чу се шумолене. Едва доловима въздишка. После Самюъл проговори.

— Чух те. Само не разбирам какво очакваш да направя по въпроса. — Той направи пауза. — Съжалявам за теб, дневни вампире, ако това може да те успокои.

— Всъщност, не — каза Саймън. — Инквизиторът иска от мен да лъжа. Иска да кажа, че семейство Лайтууд са съюзници на Валънтайн. После щял да ме изпрати у дома. — Той се обърна по корем, камъните се забиваха в кожата му. — Няма значение. Не знам защо ти казвам всичко това. Ти сигурно не разбираш за какво изобщо говоря.

Самюъл издаде звук, приличащ на нещо средно между кикот и кашлица.

— Всъщност, разбирам. Познавам семейство Лайтууд. Бяхме заедно в Кръга. Семейство Лайтууд, Уейланд, Пангборн, Пенхалоу. Все добри семейства от Аликанте.

— И Ходж Старкуедър — каза Саймън, като се сети за наставника на децата на Лайтууд. — Той също, нали?

— Да, и той. Но неговото семейство не беше толкова уважавано. Навремето Ходж показваше потенциал, но се боя, че така и не го осъществи. — Самюъл направи пауза. — Олдъртри винаги е мразел семейство Лайтууд. Е, в детските години, разбира се. Той не беше нито богат, нито умен, нито привлекателен и те не се отнасяха особено добре с него. Не мисля, че някога ще им го прости.

— Богат? — попита Саймън. — Мислех, че всички ловци на сенки получават заплати от Клейва. Като… не знам, при комунизма или нещо такова.

— На теория на всички ловци на сенки се плаща честно и еднакво — рече Самюъл. — Някои, заемащи високи длъжности в Клейва, и такива, с по-големи отговорности — ръководене на Институт, например — получават по-висока заплата. Има и такива, които живеят извън Идрис и са избрали да печелят пари в света на мунданите. Това не е забранено, ако се отделя от тях и за Клейва. Но… — Самюъл въздъхна — видя къщата на Пенхалоу, нали? Как ти се стори?

Саймън се замисли.

— Доста внушителна.

— Това е една от най-хубавите къщи в Аликанте — рече Самюъл. — Те имат и друга къща, една вила в провинцията. Подобно на всички богати семейства. Виждаш ли, има и друг начин един нефилим да се сдобие с пари. Нарича се „плячка“. Нещо, отнето от убит демон или долноземец, става имущество на ловец на сенки. Така че, ако богат магьосник наруши Закона и бъде убит от нефилим…

Саймън потрепери.

— Значи, убиването на долноземци е печеливш бизнес?

— Би могло да бъде — каза горчиво Самюъл, — ако много-много не подбираш кого да убиеш. Ето, виждаш защо се вдига толкова пушилка срещу Съглашението. То бърка в джоба на хората, карайки ги да внимават кого убиват. Може би затова се присъединих към Кръга. Моето семейство никога не е било богато, а да те гледат отвисоко само защото не си приел кървави пари…

Той млъкна.

— Но от Кръга също са убивали долноземци — каза Саймън.

— Защото си мислехме, че това е наше призвание — отвърна Самюъл. — Не от алчност. Макар че сега не мога да си обясня как ми е хрумвало дори, че има разлика. — Звучеше уморено. — Заради Валънтайн. Имаше нещо в него. Умееше да те убеди във всичко. Помня как стоях до него с окървавени ръце, свел поглед към тялото на една мъртва жена, и мислех, че това, което правя, е правилно, само защото Валънтайн е казал така.

— Мъртва долноземка ли?

От другата страна на стената Самюъл задиша тежко. Накрая обясни:

— Разбери, щях да направя всичко, за което той ме помоли. Всеки от нас би постъпил така. Семейство Лайтууд също. Инквизиторът знае това и се опитва да го използва. Но трябва да си наясно с едно: има голяма вероятност дори и ако предадеш семейство Лайтууд, той да те убие, за да ти попречи да се раздрънкаш след това. Зависи дали към момента мисълта да бъде снизходителен го кара да се чувства могъщ.

— Няма значение — каза Саймън. — Нямам намерение да го правя. Няма да предам семейство Лайтууд.

— Сериозно? — усъмни се Самюъл. — Имаш ли причина за това? Толкова ли те е грижа за семейство Лайтууд?

— Всичко, което трябва да разкажа за тях, ще бъде лъжа.

— Но може би той иска да чуе точно лъжа. Искаш да се прибереш у дома, нали?

Саймън втренчено погледна стената, сякаш се надяваше през нея да види човека от другата й страна.

— Ти би ли го направил? Би ли излъгал?

Самюъл се закашля — хрипкава кашлица, която не свидетелстваше за добро здраве. Пък и тук, долу, беше влажно и студено, което не пречеше на Саймън, но беше доста противопоказно за обикновен човек.

— Не чакай от мен етични съвети — каза той. — Но да, аз вероятно бих излъгал. На първо място винаги слагам спасяването на собствената си кожа.

— Сигурен съм, че не е така.

— Напротив — рече Самюъл, — така е. Ето нещо, което ще разбереш, като пораснеш, Саймън, и то е, че когато хората ти кажат нещо неприятно за себе си, обикновено е истина.

Само че аз никога няма да порасна, помисли си Саймън. На глас отвърна:

— За първи път ме наричаш Саймън. Саймън, а не дневен вампир.

— Май си прав.

— Колкото до семейство Лайтууд — каза Саймън, — не че толкова ги харесвам. Искам да кажа, харесвам Изабел, донякъде Алек, а също и Джейс. Но всъщност го правя заради едно момиче. Джейс е неин брат.

Когато Самюъл отговори, гласът му за пръв път звучеше искрено развеселен.

— Нещата винаги опират до момиче.

Когато Клеъри затвори вратата след себе си, Джейс се отпусна на стената, сякаш краката му се бяха подкосили. По посивялото му лице бе изписана смесица от ужас, шок и нещо подобно на… облекчение, сякаш току-що е избегната катастрофа.

— Джейс — каза Алек, като пристъпи към приятеля си. — Наистина ли мислиш…

Джейс прекъсна Алек и заговори с нисък глас:

— Махнете се — рече той. — Просто и двамата се махнете.

— Или какво? — попита предизвикателно Изабел. — Ще съсипеш още повече живота си? За какво, по дяволите, беше всичко това?

Джейс поклати глава.

— За да я отпратя. Това е най-доброто за нея.

— Ти направи много повече от това, да я отпратиш. Съсипа я. Видя ли лицето й?

— Налагаше се — каза Джейс. — Няма да разберете.

— Вероятно е било за нейно добро — рече Изабел. — Надявам се, че и за твое.

Джейс извърна лице.

— Просто… искам да остана сам, Изабел. Моля те.

Изабел погледна тревожно брат си. Джейс никога не молеше. Алек сложи ръка на рамото й.

— Не се тревожи, Джейс — каза той колкото можеше по-внимателно. — Сигурен съм, че тя ще се оправи.

Джейс вдигна ръка и погледна Алек, без всъщност да го вижда — сякаш се вглеждаше в нищото.

— Не, няма да се оправи — рече той. — Но все пак това ми беше ясно. Като стана дума, за какво искаше да говориш с мен преди малко? Изглежда беше важно за теб.

Алек свали ръката си от рамото на Изабел.

— Не исках да ти го казвам пред Клеъри…

Джейс най-накрая фокусира погледа си върху Алек.

— Какво толкова не можеш да ми кажеш пред Клеъри?

Алек се поколеба. Той рядко бе виждал Джейс толкова разстроен и не можеше да си представи какво би станало, ако добавеше още неприятни изненади. Но нямаше как да премълчи това. Джейс трябваше да знае.

— Вчера — каза тихо той, — когато заведох Саймън в Гард, Малачи ми каза, че Магнус Бейн ще го посрещне от другата страна на Портала, в Ню Йорк. Затова изпратих писмо по огъня на Магнус. Тази сутрин се чух с него. Той не се е виждал със Саймън в Ню Йорк. Всъщност той каза, че в Ню Йорк вече няма Портал, откакто Клеъри е минала през него.

— Сигурно Малачи се е объркал — предположи Изабел, след един бърз поглед към пепелявото лице на Джейс. — Може би някой друг е посрещнал Саймън от другата страна. А и Магнус може да греши за активността на Портала…

Алек поклати глава.

— Тази сутрин ходих с майка ми в Гард. Щях сам да попитам Малачи за това, но когато го видях… не мога да кажа защо, но се скрих зад ъгъла. Нямах желание да се изправя пред него. После го чух да разговаря с един от пазачите. Каза да качат вампира горе, защото инквизиторът искал отново да говори с него.

— Сигурен ли си, че е ставало въпрос за Саймън? — попита Изабел, но гласът й не беше убедителен. — Може би…

— Присмиваха се за това, колко глупав бил този долноземец да вярва, че ще го изпратят в Ню Йорк ей така, без да го разпитат. Единият от тях каза, че по принцип не можел да повярва, че някой е имал наглостта да го вкара в Аликанте. А Малачи отвърна: „А вие какво очаквате от сина на Валънтайн?“

— О — прошепна Изабел. — О, Боже. — Тя погледна към другия край на стаята. — Джейс…

Ръцете на Джейс бяха притиснати до бедрата. Очите му изглеждаха хлътнали, сякаш някой ги беше натиснал в скулите. При други обстоятелства Алек би положил ръка на рамото му, но не и сега; нещо у Джейс го караше да се въздържа.

— Ако не бях аз този, който го е пренесъл тук — каза тихо и равно Джейс, сякаш рецитираше нещо, — може би просто щяха да го пуснат да си върви. Може би щяха да повярват…

— Не — каза Алек. — Не, Джейс, вината не е твоя. Ти спаси живота му.

— Спасих го, за да може Клейвът да го измъчва — отвърна Джейс. — Страхотна услуга. Когато Клеъри разбере… — Той поклати отчаяно глава. — Тя ще си помисли, че нарочно съм го довел тук, за да го предам на Клейва, знаейки предварително какво го очаква.

— Няма да си помисли това. Нямаш причина да направиш такова нещо.

— Сигурно — каза бавно той, — но след като се отнесох така с нея…

— Никой не може да си помисли за теб това, Джейс — каза Изабел. — Не и ако те познава. Не и ако…

Но Джейс не изчака да разбере какво още не би си помислил някой за него. Вместо това се обърна и отиде до витражния прозорец, който гледаше към канала. Постоя там за миг, светлината, идваща от прозореца, позлатяваше краищата на косата му. После направи едно движение, толкова бързо, че Алек нямаше време да реагира. Когато видя какво се случва и понечи да го предотврати, беше твърде късно.

Чу се трясък — звук от счупване — и внезапен порой от строшени стъкла като дъжд от нащърбени звезди. Джейс сведе поглед към лявата си ръка, чийто кокалчета бързо поаленяваха, и спокойно започна да наблюдава как плътните червени капки кръв се събират и стичат на пода в краката му.

Изабел премести втренчения си поглед от Джейс към дупката в стъклото, от празната среда на което струяха тънки лъчи във всички посоки, като паяжина от сребърни нишки.

— О, Джейс — каза тя с толкова нежен глас, какъвто Алек никога не беше чувал от нея. — Как, за Бога, ще обясним това на семейство Пенхалоу?

Клеъри излезе някак си от къщата. Не знаеше точно как, бе минала по най-различни стълбища и коридори, а после бе изтичала към входната врата и някак си се бе озовала на парадното стълбище на Пенхалоу, опитвайки се да реши дали да повърне в техните розови храсти, или не. Те ставаха идеално за целта и стомахът й болезнено се сви, ала фактът, че всичко, което беше яла, бе само малко супа я накара да се въздържи. Не мислеше, че в стомаха й има нещо за повръщане. Вместо това тя слезе по стълбите и се обърна наслуки към вратата на двора — тя не можеше да си спомни от коя посока бе дошла, нито как да се върне при Аматис, но май и нямаше значение. Нямаше особено желание да се върне и да обясни на Люк как трябва да напуснат Аликанте, защото в противен случай Джейс ще ги предаде на Клейва.

Може пък Джейс да беше прав. Може би тя наистина действаше прибързано и необмислено. Вероятно никога не беше помислила как това се отразява на хората, които обича. Пред погледа й изплува лицето на Саймън, ярко като на снимка, а после и това на Люк…

Тя спря и се облегна на стълба на един фенер. Квадратната стъклена форма приличаше на нещо като газена лампа, от тези, които бяха монтирани пред старинните сгради от червеникавокафяв камък в парк Слоуп. Някак си това изглеждаше успокоително.

— Клеъри! — Беше тревожният глас на някакво момче. В първия момент Клеъри си помисли, че това е Джейс. И бързо се обърна.

Не беше той. Пред нея стоеше Себастиян, тъмнокосото момче от всекидневната на Пенхалоу, леко задъхано, сякаш я беше гонило по улицата. В гърдите й се надигна същото чувство, което бе изпитала и когато го видя за първи път — припознаване, съчетано с нещо, което не можеше да определи. Не беше свързано с харесване или нехаресване — беше нещо като привличане, сякаш нещо я тласкаше към това непознато момче. Може би нещо в погледа му. Той беше красив, красив като Джейс, макар че у Джейс преобладаваше златистото, а това момче бе съчетание от бледност и сенки.

Сега, на светлината на лампите, тя видя, че чертите му не съвпадаха така точно с тези на въображаемия й принц, каквото бе първоначалното й впечатление. Дори като цветове образите бяха различни. Може би само нещо във формата на лицето, начина, по който се държеше, тъмната загадъчност на очите му…

— Добре ли си? — попита той. Гласът му беше нежен. — Изскочи от къщата като… — Гласът му трепна, когато внимателно я погледна. Тя продължаваше да държи стълба на фенера, сякаш имаше нужда да се опира на нещо. — Какво стана?

— Скарах се с Джейс — каза тя, като се опитваше да придаде равнодушие на гласа си. — Знаеш как е.

— Всъщност, не знам — отвърна той почти извинително. — Нямам сестри, нито пък братя.

— Щастливец — каза тя и бе учудена от горчивината в собствения си глас.

— Не го мислиш сериозно. — Той се приближи към нея и когато го направи, уличната лампа замига и ги заля с бяла магическа светлина. Себастиян вдигна поглед към светлината и се усмихна. — Това е знак.

— Знак за какво?

— Знак, че ще ми позволиш да те изпратя до вас.

— Но аз нямам представа къде е това — отбеляза тя. — Изгубих пътя за обратно. Не помня как съм дошла.

— Добре, при кого си отседнала?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Няма да кажа на никого — рече той. — Кълна се в ангела.

Тя го погледна изумено. За един ловец на сенки това си беше силна клетва.

— Добре — каза тя, преди да е размислила. — Отседнала съм при Аматис Херондейл.

— Идеално. Знам точно къде живее. — Той предложи ръката си. — Тръгваме ли?

Тя се насили да се усмихне.

— Малко си досаден, знаеш ли.

Той сви рамене.

— Имам слабост към госпожици в беда.

— Не бъди сексист.

— Не бих казал, че съм. Бих предложил услугите си и на господа, изпаднали в затруднение. Еднакво приятно е — каза той и отново предложи ръката си. Този път тя я пое.

Алек затвори вратата на малката мансарда след себе си и се обърна към Джейс. Обичайният цвят на очите му беше като този на езерото Лин, бледо, спокойно синьо, но при смяната на настроенията му този цвят се променяше. В момента те бяха с цвета на Ийст Ривър по време на буря. Изразът в тях също беше буреносен.

— Седни — каза той на Джейс, като му посочи нисък стол до фронтонния прозорец. — Ще донеса бинт.

Джейс седна. Стаята, която си деляха с Алек, се намираше на тавана на Пенхалоу и беше малка, с тесни легла, разположени до две срещуположни стени. Дрехите им висяха на ред закачалки на стената. Прозорецът пропускаше слаба светлина — вече се смрачаваше и небето през стъклото беше с цвят на индиго. Джейс наблюдаваше как Алек се навежда да измъкне изпод леглото една раница и как силно дърпа ципа й. Шумно потършува в съдържанието й, след което се изправи на крака с кутия в ръце. Джейс забеляза, че това бе кутия с медицински принадлежности, които използваха, когато руните не помагаха — антисептици, бинтове, скалпели и марли.

— Няма ли да използваш лечителната руна? — попита Джейс повече от любопитство, отколкото от нещо друго.

— Не. Ти можеш само… — Алек млъкна и хвърли кутията на леглото с едва доловимо проклятие. Той отиде до малката мивка на стената и изми ръцете си с такова настървение, че водата се разплиска навън. Джейс го наблюдаваше с небрежно любопитство. Ръката му започна да гори от тъпа и пареща болка.

Алек взе отново кутията, бутна един стол срещу Джейс и се тръшна на него.

— Дай ми ръката си.

Джейс протегна ръка. Трябваше да признае, че изглеждаше доста зле. Всичките му четири кокалчета бяха нарязани като червени лъчи на звезди. По пръстите му имаше засъхнала кръв, която образуваше червено-кафява ръкавица.

Алек се намръщи.

— Ти си идиот.

— Благодаря — рече Джейс. Наблюдаваше търпеливо как Алек, наведен над ръката му, с една пинсета внимателно отстранява забилите се в кожата му късчета стъкло. — И защо?

— Какво защо?

— Защо не използваш лечителна руна? Това не е нараняване от демон.

— Защото така. — Алек взе синьото шише с антисептик. — Мисля, че няма да е зле да изпиташ малко болка. Да се полекуваш като мундан. Бавно и мъчително. Може пък да понаучиш нещо. — Той нанесе щипещата течност върху раните на Джейс. — Въпреки че се съмнявам.

— Знаеш, че винаги мога и сам да си направя лечителна руна.

Алек започна да увива с бинт ръката на Джейс.

— Тогава ще кажа на Пенхалоу какво наистина се случи, вместо да ги оставя да си мислят, че е нещастен случай. — Той завърза бинта толкова стегнато, че Джейс се намръщи. — Знаеш ли, ако можех да предположа, че ще си причиниш това, никога не бих ти казал за Саймън.

— Напротив, щеше да ми кажеш. — Джейс наклони глава встрани. — Не знаех, че нападението ми над витражния прозорец ще те разстрои чак толкова много.

— Ами, просто… — Приключил с превързването, Алек сведе поглед към ръката на Джейс, ръка, която все още държеше между своите. Представляваше някакъв бял бинтован вързоп, изцапан с кръв на местата, където пръстите на Алек го бяха докосвали. — Защо си причиняваш това? Нямам предвид счупването на прозореца, а начина, по който говореше с Клеъри. Защо се самонаказваш? Не си виновен за чувствата си.

Джейс попита равнодушно:

— Какви чувства?

— Виждам как я гледаш. — Алек беше зареял поглед в нищото. — А не можеш да я имаш. Може би никога досега не си изпитвал какво е да искаш нещо, което не можеш да имаш.

Джейс впери поглед в него.

— Като това между теб и Магнус Бейн?

Алек рязко обърна глава.

— Аз не… няма нищо…

— Не съм глупав. Отишъл си при Магнус веднага след като си говорил с Малачи, преди да потърсиш мен или Изабел или когото и да било друг…

— Защото той беше единственият, който можеше да отговори на въпроса ми, затова. Между нас няма нищо — каза Алек и после, след като видя изражението на Джейс, допълни с огромно усилие: — вече няма нищо. Между нас вече няма нищо. Разбра ли?

— Надявам се, че не е заради мен — рече Джейс.

Алек пребледня и се отдръпна назад, сякаш за да се предпази от удар.

— Какво имаш предвид?

— Знам какви чувства си мислиш, че изпитваш към мен — каза Джейс. — Но не е така. Ти просто ме харесваш, защото съм безопасен. С мен не рискуваш. Но можеш да се предпазиш от истинска връзка, като се оправдаваш с мен.

Джейс съзнаваше, че е жесток, но малко го беше грижа за това. Да наранява хората, които обича, бе за него равносилно на това, да наранява себе си, когато бе в такова настроение.

— Писна ми — каза дрезгаво Алек. — Първо Клеъри, после ръката ти, а сега и мен. По дяволите, Джейс.

— Не ми ли вярваш? — попита Джейс. — Добре. Хайде тогава. Целуни ме.

Алек се втренчи ужасено в него.

— Знаех си. Независимо от привлекателността ми, ти реално не ме харесваш по този начин. И ако зарежеш Магнус, то това няма да е заради мен. А защото, когато кажеш на някого, че го обичаш, ставаш уязвим. Любовта ни прави лъжци — рече Джейс. — Кралицата на феите ми го каза. Така че не ме съди за начина, по който прикривам чувствата си. И ти го правиш. — Той стана. — И сега искам да го направиш отново.

Лицето на Алек се изкриви от болка.

— Какво имаш предвид?

— Да излъжеш заради мен — каза Джейс, докато сваляше якето си от закачалката и го обличаше. — Слънцето залязва. Всеки момент ще се върнат от Гард. Искам да кажеш на другите, че не се чувствам добре и затова няма да сляза долу. Кажи им, че съм залитнал и паднал и така се е счупил прозорецът.

Алек отметна глава назад и погледна право към Джейс.

— Добре — рече той. — Ако ми кажеш къде наистина ще ходиш.

— Отивам в Гард — каза Джейс. — Ще измъкна Саймън от затвора.

Майката на Клеъри бе нарекла времето между здрача и падането на нощта „синия час“. Казваше, че тогава светлината е най-силна и най-необичайна и че това е най-доброто време за рисуване. Клеъри винаги се беше чудела какво е имала майка й предвид, но сега, докато вървеше през Аликанте в здрача, разбра.

Синият час в Ню Йорк не беше истински син; беше твърде блед от уличните светлини и неоновите реклами. Джослин явно си е мислела за Идрис. Тук светлината падаше на синьо-виолетови ивици върху златистите каменни сгради на града, а лампите с магическа светлина хвърляха толкова ярки и бели светлини върху тротоара, че Клеъри имаше чувството, че ще усети топлината им, когато минава през тях. Искаше й се майка й да е с нея сега. Джослин можеше да й покаже места от Аликанте, които са й били близки, които са оставили следа в спомените й.

Но тя никога не ми е разказвала за това. По някаква причина тя ги е криела от мен. А сега може никога да не ги науча. Остра болка — донякъде от гняв, донякъде от съжаление — сграбчи сърцето на Клеъри.

— Много си мълчалива — каза Себастиян, докато минаваха по един мост над канала, в страните на каменната зидария на който бяха издълбани руни.

— Тъкмо се чудех как ще се появя отново. Аз излязох през прозореца, но Аматис сигурно е забелязала вече, че ме няма.

Себастиян се намръщи.

— Защо се е налагало да се измъкваш? Нямаше ли да ти разрешат да се видиш с брат си?

— Аз дори не бива да съм в Аликанте — каза Клеъри. — Трябваше да си стоя вкъщи и да гледам в безопасност отстрани.

— Аха. Това обяснява много неща.

— Така ли? — Тя му хвърли кос любопитен поглед. В тъмната му коса имаше сини нюанси.

— Всички се изправяха на нокти, когато се споменеше името ти. Заключих, че между теб и брат ти стои някаква лоша кръв.

— Лоша кръв ли? Е, доста странно казано.

— Май не го харесваш много, а?

— Да харесвам Джейс? — През изминалите седмици тя толкова често бе мислила дали обича Джейс Уейланд и по какъв начин, че дори не се бе замисляла дали го харесва.

— Извинявай. Той е от семейството. Това, дали го харесваш или не, не подлежи на съмнение.

— Харесвам го — каза тя и сама се изненада от казаното. — Харесвам го, само че… понякога ме вбесява. Казва ми какво мога и какво не мога да правя…

— Не изглежда да има ефект — отбеляза Себастиян.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че ти май си правиш каквото си искаш.

— Възможно е. — Забележката, дошла от един почти непознат, я сепна. — Но ми се струва, че това го ядосва повече, отколкото смятам, че е нормално.

— Ще му мине — каза нехайно Себастиян.

Клеъри го погледна с изненада.

— А ти харесваш ли го?

— Харесвам го. Но не мисля, че той харесва мен — рече унило Себастиян. — Всичко, което кажа, сякаш го дразни.

Улицата ги изведе на широк площад с кобалтови павета, обграден с високи, тесни сгради. В средата му имаше бронзова статуя на ангел — ангелът, онзи, който бе дал кръвта си, за да създаде вида на нефилимите. В северния край на площада имаше масивна постройка от бял камък. Широки мраморни стълби се издигаха към аркада от колони, зад които имаше огромна двойна порта. Цялостният ефект от вечерната светлина бе зашеметяващ… и странно познат. Клеъри се запита дали не бе виждала картината на това място и преди. Вероятно нарисувана от майка й?

— Това е Площадът на ангела — каза Себастиян, — а това е била Залата на ангела. За първи път Съглашението е било подписано тук, защото долноземците не се допускат в Гард. Сега се нарича Залата на Съглашението. Това е най-важното място за срещи и събрания — тук се провеждат тържества, сватби, балове, такива неща. Това е центърът на града. Говори се, че всички пътища водят към Залата.

— Прилича малко на църква… но вие нямате църкви тук, нали?

— Не са ни необходими — каза Себастиян. — Демоничните кули ни пазят. Друго не ни трябва. Ето защо ми харесва да идвам тук. Тук е някак си… спокойно.

Клеъри го погледна с изненада.

— Та ти не живееше ли тук?

— Не. Живея в Париж. Просто съм на гости на Ейлийн, тя ми е братовчедка. Моята майка и нейният баща, вуйчо Патрик, бяха брат и сестра. Родителите на Ейлийн са ръководели Института в Пекин. Преди около десет години са се върнали в Аликанте.

— Семейство Пенхалоу… и те ли са били в Кръга?

По лицето на Себастиян премина смайване. Той мълчеше, когато се обърнаха и напуснаха площада, и тръгнаха към тъмния лабиринт от улици.

— Защо ми зададе този въпрос? — попита най-накрая той.

— Ами… защото семейство Лайтууд са били.

Когато минаха под една улична лампа, Клеъри погледна косо Себастиян. В своето дълго тъмно палто и бяла риза под силната бяла светлина той приличаше на черно-бяла илюстрация на джентълмен от викториански албум. Тъмната му коса така се виеше по слепоочията, че й идеше да го нарисува с писец и мастило.

— Трябва да знаеш — рече той, — че повече от половината от младите ловци на сенки в Идрис са били част от Кръга, както и мнозина, които не живеят в Идрис. Някога и вуйчо Патрик е бил, но е напуснал Кръга, след като е започнал разбира колко далеч е отишъл Валънтайн. Родителите на Ейлийн не са участвали във Въстанието — вуйчо ми е отишъл в Пекин, за да избяга от Валънтайн, и в тамошния Институт се е запознал с майката на Ейлийн. Когато семейство Лайтууд и другите членове на Кръга били изправени на съд за предателство към Клейва, семейство Пенхалоу гласували те да бъдат помилвани и изпратени в Ню Йорк, вместо да бъдат прокълнати. Ето защо Лайтууд ще са им вечно благодарни.

— Ами твоите родители? — рече Клеъри. — И те ли са били в Кръга?

— Всъщност, не. Майка ми е била по-малка от Патрик… Изпратил я в Париж, когато самият той заминал за Пекин. Там тя се запознала с баща ми.

— Майка ти е била по-малка от Патрик?

— Мъртва е. Както и баща ми. Отгледа ме леля Елоди.

— О — рече Клеъри, чувствайки се глупаво. — Съжалявам.

— Аз не си ги спомням — каза Себастиян. — Наистина. Когато бях по-малък, исках да имам по-голяма сестра или брат, някой, който да ми каже какво означава това, да имаш родители. — Той я погледна замислено. — Може ли да те попитам нещо, Клеъри? Защо дойде в Идрис, въпреки че си знаела колко ще ядоса това брат ти?

Преди да успее да му отговори, те излязоха от тясната алея, по която бяха вървели в познатия неосветен парк, в средата на който блестеше на лунната светлина запустелият кладенец.

— Площад Кладенеца — каза Себастиян с ясно доловима нотка на разочарование в гласа. — Пристигнахме по-бързо, отколкото си мислех.

Клеъри погледна над каменния мост. В далечината видя къщата на Аматис. Всички прозорци светеха. Тя въздъхна.

— Вече мога сама да се прибера, благодаря.

— Не искаш ли да те придружа до…

— Не. Освен ако не искаш и ти да загазиш.

— Мислиш, че аз бих загазил? За това, че съм бил така любезен да те изпратя до вкъщи?

— Никой не бива да знае, че съм в Аликанте — рече тя. — Предполага се, че е тайна. И не се сърди, но ти все пак си чужд.

— Бих искал да не бъда — каза той. — Искам да те опозная по-добре. — Гледаше я със смесица от шеговитост и известна плахост, сякаш не беше сигурен как ще бъде възприето току-що казаното от него.

— Себастиян — каза тя, усетила внезапен прилив на умора. — Радвам се, че искаш да ме опознаеш. Но аз нямам сили да опозная теб. Съжалявам.

— Аз нямах предвид…

Но тя вече се отдалечаваше от него към моста. Насред пътя се обърна и го погледна. Той изглеждаше странно унил в ивицата лунна светлина, тъмната му коса падаше върху лицето му.

— Рейгнър Фел — каза тя.

Той я погледна втренчено.

— Какво?

— Попита ме защо съм дошла тук, макар да знам, че не бива — рече Клеъри. — Майка ми е болна. Наистина е зле. Може да умре. Единственото, което ще й помогне, единственият човек, който може да й помогне, е магьосник на име Рейгнър Фел. Само че не знам къде да го намеря.

— Клеъри…

Тя отново се обърна към къщата.

— Лека нощ, Себастиян.

Изкачването по дървената решетка беше по-трудно, отколкото слизането по нея. Ботушите на Клеъри се пързулнаха на няколко пъти по влажната каменна стена и тя си отдъхна, когато най-после изпълзя през перваза на открехнатия прозорец и почти се строполи в спалнята.

Но еуфорията й не трая дълго. Малко след като ботушите й тупнаха на пода, блесна ярка светлина, лека експлозия, която направи стаята светла като ден.

Аматис бе седнала в края на леглото, с изправен гръб и камък с магическа светлина в ръка. Той блестеше толкова ярко, че нищо не омекотяваше твърдите черти на лицето й, нито извитите ъгълчета на устата. Няколко дълги мига тя се взираше безмълвно в Клеъри. След което каза:

— В тези дрехи си същата като Джослин.

Клеъри се изправи на краката си.

— Аз… аз съжалявам — каза тя. — За това, което направих…

Аматис сключи ръка около магическата светлина и така намали блясъка й. Клеъри примигна във внезапно настъпилия полумрак.

— Свали тази униформа — рече Аматис — и ела при мен долу в кухнята. Не си и помисляй пак да се измъкнеш през прозореца — допълни тя — или следващия път ще намериш този дом заключен за теб.

Клеъри преглътна трудно и кимна.

Аматис се изправи и излезе, без да каже нито дума повече. Клеъри бързо свали униформата си и облече собствените си дрехи, които, вече сухи, висяха на таблата на леглото — джинсите й бяха малко вкоравени, но пък й бе приятно отново да облече познатата тениска. Тя приглади назад разпиляната си коса и се отправи надолу по стълбите.

Последния път, когато видя приземния етаж на къщата на Аматис, тя не бе на себе си и халюцинираше. Спомняше си някакви дълги коридори, които се простираха в безкрайността, и един огромен старинен часовник, чието тиктакане звучеше като ударите на умиращо сърце. Сега тя се бе озовала в малка, уютна всекидневна, с прости дървени мебели и вехто килимче на пода. Малкият размер и ярките цветове й напомняха за тяхната всекидневна у дома в Бруклин. Прекоси я мълчаливо и влезе в кухнята, където огънят бумтеше в камината и стаята бе изпълнена с топла мека светлина. Аматис седеше на масата. Раменете й бяха увити в син шал; така косата й изглеждаше още по-сива.

— Ето ме. — Клеъри се поколеба на вратата. Не можеше да определи дали Аматис е ядосана, или не.

— Мисля, че няма нужда да питам къде си ходила — каза Аматис, без да вдига поглед от масата. — Ходила си да видиш Джонатан, нали? Трябваше да предположа. Може би, ако имах свои деца, щях да съм наясно кога едно дете ме лъже. А толкова се надявах, поне този път, да не разочаровам напълно брат си.

— Да разочароваш Люк?

— Знаеш ли какво се случи, когато той бе ухапан? — Аматис се втренчи право пред себе си. — Когато брат ми беше ухапан от върколак… разбира се, беше въпрос на време това да се случи, защото Валънтайн винаги бе поемал необмислени рискове за себе си и последователите си, той дойде и ми каза какво е станало и как се страхува да не заболее от ликантропия. А аз отвърнах… казах му…

— Аматис, не е нужно да ми разказваш…

— Казах му да се маха от дома ми и да не се връща, докато не се увери, че не се е разболял. Изплаших се от него… не можех да го превъзмогна. — Гласът й потрепери. — Той видя колко съм отвратена, само това бе изписано на лицето ми. Каза ми, че се страхува, че ако наистина е хванал тази болест, ако е станал вълче същество, тогава Валънтайн може да го накара да се самоубие, а аз му рекох… че може би така ще е по-добре.

Клеъри леко изстена; не можа да се сдържи.

Аматис бързо вдигна поглед към нея. На лицето й бе изписана самоненавист.

— Люк винаги е бил толкова добър, независимо какво го караше да прави Валънтайн. Понякога си мисля, че двамата с Джослин са единствените наистина добри хора, които познавам, и не можех да си представя, че той ще се превърне в чудовище…

— Но той не е такъв. Не е чудовище.

— Нямаше как да знам. След като той се преобрази, след като си тръгна от тук, Джослин не спираше да ме уверява, че си е все същият отвътре, че все още е моят брат. Ако не беше тя, никога не бих се съгласила да го видя отново. Приютих го тук, когато дойде преди Въстанието — дадох му да се скрие в килера, — но му казах да не ми се доверява напълно, не и след като веднъж съм му обърнала гръб. Мисля, че той още ми няма доверие.

— Той ти се е доверил достатъчно, след като дойде тук, когато бях болна — рече Клеъри. — Достатъчно, за да ме остави тук с теб…

— Просто не е имал избор — отвърна Аматис. — А и виж колко добре се грижа за теб. Не можах да те опазя да не излизаш от къщи и един ден.

Клеъри се сепна. Това беше по-лошо, отколкото, ако й се беше разкрещяла.

— Вината не е твоя. Аз те излъгах и се измъкнах. Нищо не можеше да направиш.

— О, Клеъри — каза Аматис. — Нима не разбираш? Винаги можеш да направиш нещо. Просто хората като мен винаги си измислят оправдания. Самовнушавах си, че нищо не мога да направя за Люк. Самовнушавах си и че нищо не мога да направя, когато Стивън ме напусна. Спрях да ходя дори на събранията на Клейва, защото си казах, че няма как да повлияя на решенията им дори когато категорично не ги одобрявам. Но ако все пак реша да предприема нещо… ами, пак не го върша както трябва. — Очите й блестяха, сурови и ярки на светлината на огъня. — Иди да си легнеш, Клеъри — завърши тя. — И отсега нататък можеш да идваш и да си тръгваш, когато си искаш. Няма да те спирам по какъвто и да е начин. Все пак, както ти казах, аз нищо не мога да правя.

— Аматис…

— Недей. — Аматис поклати глава. — Просто иди да си легнеш. Моля те. — В гласа й имаше категоричност. Тя се извърна встрани, докато Клеъри си тръгне, и загледа втренчено стената, без да мигне.

Клеъри се завъртя на токове и се затича нагоре по стълбите. В гостната затвори вратата след себе си и се тръшна на леглото. Искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха. Джейс ме мрази, помисли си тя. Аматис ме мрази. Така и не се сбогувах със Саймън. Майка ми умира. А Люк ме изостави. Сама съм. Никога не съм била така сама, и то единствено по моя вина. Може би затова не можеше да се разплаче, даде си сметка тя, докато гледаше със сухи очи тавана. Защото какъв е смисълът да се реве, когато няма никой, който да те утеши? И което е по-лошо, когато дори сам не можеш да се утешиш?

7И ангелите там не смеят да пристъпят

Както си сънуваше кръв и слънчева светлина, Саймън внезапно бе събуден от някакъв глас, който го викаше по име.

— Саймън — изсъска гласът. — Саймън, ставай.

Саймън се изправи — понякога сам се учудваше колко бързо може да се движи — и се завъртя в тъмнината на килията.

— Самюъл? — прошепна той, като се взираше в сенките. — Самюъл, ти ли си?

— Обърни се, Саймън. — Сега гласът, като че ли малко познат, прозвуча с нотка на раздразнителност. — Ела до прозореца. — Саймън веднага разбра кой е и погледна през решетестия прозорец, за да види Джейс, коленичил на тревата отвън, с камък магическа светлина в ръка. Той погледна към Саймън с уморена гримаса. — Какво, кошмар ли мислиш, че ти се е явил?

— Може още да съм в него. — Ушите на Саймън бръмчаха. Ако имаше пулс, би си помислил, че кръвта се е разбушувала във вените му, но беше нещо друго, нещо не телесно, но много по-близко от кръвта.

Магическата светлина хвърляше разбъркани плетеници от светлосенки по бледото лице на Джейс.

— Значи, тук са те бутнали. Дори не предполагах, че още използват тези килии. — Той погледна косо. — Най-напред обърках прозорците. Малко постреснах другаря ти от съседната килия. Симпатичен тип, онзи с брадата и дрипите. Малко ми напомня за клошарите в Ню Йорк.

И Саймън разбра откъде се беше взело бръмченето в ушите му. Ярост, заслепяваща ярост. С едно отдалечено кътче на съзнанието си той усещаше как устните му се изтеглят назад, върховете на зъбите му се забиват в долната устна.

— Радвам се, че всичко това ти е забавно.

— Какво, не си ли доволен, че ме виждаш? — рече Джейс. — Да ти кажа, изненадан съм. Винаги са ми казвали, че присъствието ми озарява всяко място, на което се появя. Ако пък говорим за подземни килии, появата ми трябва да е двойно по-бляскава.

— Знаел си какво ще стане, нали? Ти каза: „Те ще те изпратят в Ню Йорк“. Ами, хубаво. Само дето не са имали никакво намерение да го правят.

— Не знаех. — Джейс срещна погледа на Саймън през решетките, гледаше го ясно и твърдо. — Знам, че не ми вярваш, но мислех, че ти казвам истината.

— Ти или ме лъжеш, или си глупав…

— Излиза, че съм глупав.

— … или и двете — довърши Саймън. — Склонен съм да мисля, че и двете.

— Нямам причина да те лъжа. Не и сега. — Погледът на Джейс си оставаше твърд. — И спри да ми се зъбиш насреща. Изнервям се.

— Добре — каза Саймън. — Ако искаш да знаеш, така става, когато ми замирише на кръв.

— Това е одеколонът ми. Скорошна рана. — Джейс вдигна лявата си ръка. Тя бе в ръкавица от бели бинтове, минаващи през кокалчетата, където кръвта се бе просмукала.

Саймън се намръщи.

— Мислех, че твоят вид не се наранява. Поне не така, че да личи след това.

— Счупих прозореца с ръка — обясни Джейс — и Алек ме превърза като мундан, за да ми даде урок. Ето, не те лъжа. Сега убеди ли се?

— Не — рече Саймън. — Сега си имам други грижи. Инквизиторът ми задава въпроси, на които не мога да отговоря. Той не спира да ме обвинява, че дължа способността си да стоя на дневна светлина на Валънтайн. Че съм негов шпионин.

В очите на Джейс проблесна тревога.

— Олдъртри ли каза това?

— Олдъртри намекна, че целият Клейв мисли така.

— Това е лошо. Ако решат, че си шпионин, никакво Съглашение няма да те спаси. Не и ако са убедени, че си нарушил Закона. — Джейс бързо се огледа наоколо и после отново се вгледа в Саймън. — По-добре да те измъкнем от тук.

— Ами после? — Саймън направо не вярваше какво говори. Той толкова искаше да се измъкне от това място, а сега сякаш думите сами излизаха от устата му. — Къде мислиш да ме скриеш?

— Тук, в Гард, има един Портал. Ако го намерим, мога да те изпратя по него у вас…

— И всички ще разберат, че си ми помогнал. Джейс, Клейвът не следи само мен. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ги е грижа за някакъв си долноземец, какъвто и да е той. Те се опитват да скалъпят нещо срещу семейството ти — за Лайтууд. Мъчат се да докажат, че са свързани по някакъв начин с Валънтайн, че всъщност никога не са напускали Кръга.

Дори в тъмното можеше да се види руменината, заляла бузите на Джейс.

— Но това е абсурдно. Те се биха с Валънтайн… на кораба… Робърт едва не умря…

— Според инквизитора, те са пожертвали живота на другите нефилими, които са се борили на кораба, за да създадат илюзията, че са срещу Валънтайн. И тъй като те са загубили Меча на смъртните, това е единственото, което го интересува. Виж, ти се опита да предупредиш Клейва, но на тях не им пука. Сега инквизиторът си търси някого, върху когото да стовари вината за всичко. Ако успее да обяви семейството ти за изменници, то никой няма да седне да упреква Клейва за случващото се и инквизиторът ще може да прави каквото си иска, без някой да му пречи.

Джейс скри лице в ръцете си, дългите му пръсти се заровиха безпомощно в косата.

— Но аз не мога просто да те оставя тук. Ако Клеъри разбере…

— Знам, че това ти е голямото притеснение. — Саймън дрезгаво се засмя. — Тогава не й казвай. Все пак тя е в Ню Йорк, слава Бо… — Той млъкна, без да може да произнесе думата. — Беше прав — рече вместо това. — Радвам се, че тя не е тук.

Джейс вдигна глава от ръцете си.

— Какво?

— Клейвът е обезумял. Кой знае какво ще й направят, ако знаят какво може. Ти беше прав — повтори Саймън и тъй като Джейс не отговори нищо, допълни: — Сега е моментът да се насладиш на думите ми. Едва ли ще го чуеш пак.

Джейс го гледаше втренчено, лицето му беше бледо и Саймън си спомни колко го потресе видът на Джейс на кораба, окървавен и умиращ на металния под. Най-накрая Джейс проговори.

— Значи, искаш да кажеш, че ще останеш тук? В затвора? Докога?

— Докато не измислим по-добър план — рече Саймън. — Но има още нещо.

Джейс повдигна вежди.

— И какво е то?

— Кръв — каза Саймън. — Инквизиторът се опитва с глад да ме накара да говоря. Вече се чувствам доста слаб. До утре ще съм… е, не знам как ще бъда утре. Но не искам да се предам. И няма да пия повече от твоята кръв, нито пък от нечия друга — допълни бързо той, преди Джейс да даде предложението си. — Само животинска кръв.

— Аз мога да ти нося кръв — каза Джейс, а после попита: — Ти… каза ли на инквизитора, че съм ти дал да пиеш от моята кръв? Че съм те спасил?

Саймън поклати глава.

Очите на Джейс блеснаха от отразената светлина.

— Защо?

— Ами, за да не те въвличам в повече неприятности.

— Виж какво, вампире — каза Джейс, — защитавай си семейство Лайтууд колкото си искаш. Но недей да щадиш мен.

Саймън вдигна глава.

— И защо не?

— Защото — каза Джейс и за миг, докато гледаше надолу през решетките, Саймън имаше чувството, че той е навън, а Джейс вътре в килията, — защото не заслужавам.

Клеъри се събуди от някакъв шум, подобен на барабанене на градушка по метален покрив. Тя се изправи в леглото си и се огледа объркано наоколо. Шумът отново се появи, остър шум от почукване, идващ от прозореца. Тя отметна неохотно одеялото си и отиде да провери.

Когато отвори прозореца, в стаята нахлу студен въздух, който я прониза през пижамата като нож. Тя потрепери и се наведе над перваза.

Долу в градината имаше някого и в първия миг, с разтуптяно сърце, тя различи силуета на момче, високо и стройно, с разчорлена коса. После той вдигна лице и тя забеляза, че косата му е тъмна, а не руса, и в следващия миг разбра, че противно на очакванията й това да е Джейс, долу стоеше Себастиян.

Той държеше камъчета в шепата си. Когато я видя да се подава навън, той й се усмихна и посочи първо себе си, а после към дървената решетка. Да се качи горе.

Клеъри поклати глава и посочи към челната страна на къщата. Да се видим пред входната врата. Тя затвори прозореца и забърза надолу. Беше късна утрин и светлината, влизаща през прозорците, беше силна и златиста, всички лампи бяха изгасени и в къщата беше тихо. Сигурно Аматис още спи, помисли си Клеъри.

Клеъри отиде до входната врата, отключи я и отвори. На предните стълби стоеше Себастиян и тя още веднъж почувства, че й е някак странно познат, само че този път чувството беше по-слабо. Леко му се усмихна.

— Ти ли хвърляше камъчета по прозореца ми? — попита тя. — Мислех, че това го има само във филмите.

Той се усмихна дяволито.

— Хубава пижама. Да не те събудих?

— Да кажем, че да.

— Съжалявам — отвърна той, макар никак да не изглеждаше, че съжалява. — Но не търпи отлагане. Ако искаш, качи се горе и се преоблечи. Ще прекараме деня заедно.

— Уау. Не си ли малко самонадеян? — каза тя, но пък момчета като Себастиян вероятно нямаше начин да бъдат други, освен самонадеяни. Тя поклати глава. — Съжалявам, но не мога. Не мога да излизам от къщи. Не и днес.

Между очите му се появи лека бръчка на безпокойство.

— Нали вчера излезе.

— Знам, но това беше преди… — Преди Аматис да ме накара да се почувствам по-ниска от тревата. — Просто не мога. И моля те, не се опитвай да ме убеждаваш, става ли?

— Добре — рече той. — Няма да те убеждавам. Но поне ми позволи да ти кажа това, за което съм дошъл. После, обещавам, че ако още искаш да ме отпратиш, ще си тръгна.

— За какво става въпрос?

Той вдигна лице и тя се запита как е възможно тези тъмни очи да блестят като златни.

— Знам къде можеш да намериш Рейгнър Фел.

Това накара Клеъри за няма и десет минути да изтича нагоре по стълбите, да се преоблече, да драсне кратка бележка на Аматис и да се върне при Себастиян, който я чакаше до канала. Когато я видя да тича към него, останала без дъх, с преметнато през ръка зелено палто, той се усмихна.

— Ето ме — каза тя, докато спираше. — Ще тръгваме ли?

Себастиян настоя да й помогне да си облече палтото.

— Никога досега не са ми държали палтото — отбеляза Клеъри, като измъкваше косата си от яката. — Може би само келнерите. Да не би да си бил келнер?

— Не, но съм отгледан от французойка — напомни й Себастиян. — А това си е голяма школовка.

Клеъри се усмихна, макар да й беше притеснено. Себастиян умееше да я накара да се усмихва, установи тя с леко чувство на изненада. Дори го умееше доста добре.

— Къде отиваме? — попита внезапно тя. — Домът на Фел наблизо ли е?

— Всъщност, той живее извън града — отвърна Себастиян, като се втренчи в моста пред себе си. Клеъри вървеше до него.

— Много ли е пътят пеша до там?

— За пеша е прекалено далече. Ще ни трябва транспорт.

— Транспорт ли? Кой ще ни закара? — Тя спря нерешително. — Себастиян, трябва да бъдем внимателни. Не бива да казваме на никого какво правим… какво правя аз. Това е тайна.

Себастиян я гледаше със замислените си тъмни очи.

— Кълна се в ангела, че приятелят, когото ще помолим да ни изведе, няма да каже на никого нито дума.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен съм.

Рейгнър Фел, мислеше си Клеъри, докато минаваха през оживените улици. Ще видя Рейгнър Фел. Нетърпението се редуваше с безпокойство — Мадлен беше описала магьосника като доста труден характер. Ами ако не я изслуша търпеливо, ако няма време? Ами ако не може да го накара да повярва, че е тази, която твърди, че е? Ако дори не си спомня за майка й?

Стряскаше се всеки път, когато се разминеше с някой рус мъж и момиче с дълга черна коса, вземайки ги за Джейс или Изабел. Само че Изабел може би нямаше да й обърне внимание, мрачно си помисли тя, а Джейс най-вероятно щеше да се върне в дома на Пенхалоу и да се гушка с новата си приятелка.

— Боиш се да не те преследват ли? — попита Себастиян, когато свиха по една странична улица, която извеждаше от центъра на града, забелязвайки начина, по който тя се оглеждаше наоколо.

— Все ми се струва, че виждам познати хора — съгласи се тя. — Я Джейс, я някой от семейство Лайтууд.

— Мисля, че Джейс не е напускал дома на Пенхалоу, откакто са пристигнали тук. Прекарва повечето време в стаята си. А и вчера доста лошо си удари ръката…

— Ударил си е ръката? Как? — Забравяйки да си гледа в краката, Клеъри се препъна в един камък. Пътят, по който вървяха, неусетно беше преминал от паваж в покрит с чакъл. — Ох.

— Пристигнахме — обяви Себастиян, като спря пред висока дървена ограда. Наоколо нямаше никакви къщи. Сякаш внезапно бяха излезли от жилищния квартал и сега от едната им страна се издигаше оградата, а от другата — чакълест склон, който водеше към гора.

В оградата имаше врата, но тя бе заключена с катинар. Себастиян извади от джоба си тежък стоманен ключ и отвори портата.

— Ей сега се връщам с транспорта ни. — Той затръшна вратата зад себе си. Клеъри погледна летвите. През пролуките се виждаше нещо подобно на схлупена, порутена червена къщурка. Макар че не се забелязваше да има врата, нито пък истински прозорци…

Портата се отвори и Себастиян се появи отново, ухилен до уши. В едната си ръка държеше поводи, а след него послушно крачеше огромен сиво-бял кон със знак на челото, подобен на звезда.

— Кон? Ти имаш кон? — Клеъри гледаше слисано. — Защо ти е кон?

Себастиян потупа нежно коня по гърба.

— Тук, в Аликанте, много семейства ловци на сенки имат коне, които държат в конюшни. Ако си забелязала, в Идрис няма коли. С тези защити наоколо им е трудно да се движат. — Той потупа светлата кожа на седлото на коня, на което имаше ръчно нарисувана емблема: воден дух, излизащ от езеро насред концентрични кръгове. Отдолу с тънък шрифт бе изписано името Верлак. — Качвай се.

Клеъри се дръпна.

— Никога досега не съм яздила кон.

— Аз ще яздя Уейфарър — успокои я Себастиян. — Ти само ще си седиш пред мен.

Конят леко изпръхтя. Зъбите му са огромни, плахо си каза Клеъри; всеки от тях беше голям колкото дозатор за бонбони Пец. Представи си тези зъби, забити в крака й, и си спомни за всички момичета, които познаваше в основното училище, които искаха да си имат пони. Сега им се чудеше на ума.

Бъди смела, каза си тя. Майка ти би била такава.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре. Да тръгваме.

Решението на Клеъри да бъде смела трая до момента, в който Себастиян — след като й помогна да се качи на седлото — се метна върху коня зад нея и заби пети в хълбоците му. Уейфарър се понесе в галоп като куршум по чакълестия път, което изпрати множество трептения до мозъка на костите й. Тя се бе вкопчила в ръба на седлото, който стърчеше пред нея, ноктите й така се забиваха в кожата му, че чак оставяха следи.

Пътят се стесняваше на излизане от града и сега от двете му страни се издигаха стени от гъсти зелени дървета, които закриваха всякаква гледка. Себастиян дръпна поводите и Уейфарър забави лудия си галоп, а сърцето на Клеъри постепенно се успокои. Когато уплахата й попремина, тя започна бавно да осъзнава, че Себастиян е зад нея. Той държеше поводите от двете й страни и ръцете му образуваха нещо като клетка около нея, която й създаваше усещане за сигурност, че няма да падне от коня. Тя внезапно усети присъствието му — не само силните му ръце, които я придържаха, но и гърдите му, на които се облягаше, както и аромата му, който, кой знае защо, й напомняше на черен пипер. Мирисът не беше лош, беше тръпчив и приятен, много различен от начина, по който миришеше Джейс — на сапун и слънце. Не че слънцето имаше мирис, но ако имаше…

Тя скръцна със зъби. Беше до Себастиян, отиваше да се види с велик магьосник, а я занимаваха глупави мисли за това, как бил миришел Джейс. Тя се насили да се огледа наоколо. Зелените стени от дървета се бяха поразредили и сега вече се виждаха китни поляни от двете страни. Беше красиво по някакъв особен начин: зелен килим, прорязан тук-там от сив каменен път, или грамадата на черна скала, издигаща се насред тревата. Китки от нежни бели цветя, същите, които бе видяла на некропола с Люк, бяха пръснати по хълмовете така, сякаш ненадейно бе завалял сняг.

— Как разбра къде живее Рейгнър Фел? — попита тя, докато Себастиян умело заобикаляше неравностите по пътя.

— Попитах леля Елоди. Тя има цяла мрежа от информатори. Знае всичко, което се случва в Идрис, макар самата тя никога да не идва тук. Не обича да напуска Института.

— А ти? Често ли идваш в Идрис?

— Не бих казал. Когато си дойдох за последно, бях на около пет години. Оттогава не съм виждал вуйчо си и леля си затова се радвам, че съм тук. Самото място ми действа успокояващо. Пък и Идрис ми липсва, когато отсъствам. Няма друго такова място. Като че ли има нещо в самата земя. И ти ще започнеш да го усещаш и ще ти липсва, когато не си тук.

— Знам, че на Джейс му липсваше — каза тя. — Но може би защото е живял години наред тук. Той е роден в Идрис.

— В имението Уейланд — потвърди Себастиян. — Всъщност недалеч от мястото, където отиваме.

— Ти май всичко знаеш.

— Не всичко — отвърна Себастиян със смях, който Клеъри усети по гърба си. — Да, Идрис омагьосва всекиго, дори и хора като Джейс, които имат причини да мразят това място.

— Защо казваш това?

— Ами, той е израснал с Валънтайн, нали? Това само по себе си е ужасно.

— Не знам — въздъхна Клеъри. — Истината е, че той има смесени чувства. Понякога ми се струва, че Валънтайн е бил ужасен баща, но друг път си мисля, че малкото нежност и обич, които е показал, са всъщност всичката нежност и обич, които Джейс е познал през живота си. — Тя усети вълна от тъга, когато каза: — Мисля, че той е бил много привързан към Валънтайн, при това за дълго.

— Не мога да повярвам, че Валънтайн е проявявал нежност и обич към Джейс. Валънтайн е звяр.

— Е, така е, но все пак Джейс му е син. Освен това е бил само едно малко момче. Мисля, че Валънтайн го е обичал по свой начин…

— Не. — Гласът на Себастиян беше остър. — Боя се, че не е възможно.

Клеъри примигна объркано и почти се обърна да види лицето му, но после размисли. Всички ловци на сенки откачаха на тема Валънтайн — спомни си за инквизиторката и неволно потръпна — и тя не можеше да ги упрекне за това.

— Може би си прав.

— Пристигнахме — обяви внезапно Себастиян, толкова внезапно, че Клеъри се запита дали не го беше обидила с нещо, след което слезе от гърба на коня. Но когато вдигна поглед към нея, той се усмихваше. — Мина неусетно — каза той, докато връзваше поводите за един нисък клон на близкото дърво. — По-приятно, отколкото предполагах.

Той й показа с жест, че трябва да слезе, и след миг на колебание Клеъри се спусна от коня в ръцете му. Залитна и той я подкрепи, краката й бяха станали нечувствителни от дългата езда.

— Съжалявам — каза смутено тя. — Нямах намерение да се бутам в теб.

— Не е нужно да се извиняваш за това. — Тя усети топлия му дъх на шията си и потрепери. Ръцете му се задържаха малко по-дълго на гърба й, преди да я пусне с неохота.

От всичко това краката на Клеъри не ставаха по-стабилни.

— Благодаря — каза тя, прекрасно съзнавайки, че се е изчервила, и от все сърце желаейки това да не личи толкова ясно на светлата й кожа. — Значи… това е мястото? — Тя се огледа наоколо. Намираха се в малка долина между ниски хълмове. Едно сечище бе обградено от много изсъхнали дървета. Техните извити клони бяха красиви като скулптури на фона на стоманеносиньото небе. Но отвъд тях…

— Тук няма нищо — каза тя и се намръщи.

— Клеъри. Съсредоточи се.

— Искаш да кажеш… магически прах? Но на мен обикновено не ми е необходимо…

— Магическият прах в Идрис често е по-плътен, отколкото навсякъде другаде. Трябва да положиш повече усилия от обикновено. — Той сложи ръце на раменете й и внимателно я обърна. — Погледни сечището.

Клеъри направи умственото упражнение, което й позволяваше да премахва магическия прах от дадено нещо. Тя си представи как натрива терпентин по канава и избърсва всички слоеве боя, за да разкрие истинската картина отдолу — а на нея бе изобразена малка каменна къща с остър фронтонен покрив, от комина излизаше дим на фини струйки. Виеща се пътека, обточена с камъни, водеше към входната врата. Когато се вгледа по-внимателно, Клеъри видя, че димът, излизащ от комина, спря да се вие нагоре и започна да се оформя като треперлив черен въпросителен знак.

Себастиян се засмя.

— Мисля, че това означава „Кой е?“

Клеъри се загърна по-плътно в палтото си. Вятърът, който галеше тревата, не беше силен, но при все това тя усети, че костите й се вледеняват.

— Прилича малко на вълшебна приказка.

— Студено ли ти е? — Себастиян я обви с ръка. Внезапно димът, който се виеше от комина, престана да бъде въпросителен знак и придоби треперливата форма на изкривени сърца. Клеъри се отдръпна от Себастиян, като се почувства едновременно неловко и някак виновно, сякаш бе направила нещо нередно. Тя забърза по алеята пред къщата, последвана от Себастиян. Те бяха стигнали до средата й, когато вратата се отвори.

Независимо че беше обсебена от мисълта да намери Рейгнър Фел още откакто Мадлен бе споменала името му, Клеъри нито веднъж не се бе замисляла как ли изглежда. Едър, брадат мъж, би казала тя сега, ако някой я попита. Човек, който прилича на викинг, с широки рамене.

Но човекът, който излезе от вратата, беше висок и слаб, с къса, остра тъмна коса. Беше облечен в блуза от златиста мрежа и копринено долнище на пижама. Той погледна Клеъри с бегъл интерес, пушейки небрежно огромна лула. Видът му нямаше нищо общо с този на викинг, но затова пък й беше съвсем познат.

Магнус Бейн.

— Но… — Клеъри объркано погледа Себастиян, който бе не по-малко учуден от нея. Той се взираше в Магнус с леко отворена уста, лицето му беше озадачено. Най-после той запелтечи:

— Ти ли си… Рейгнър Фел, магьосникът?

Магнус извади лулата от устата си.

— Ами, със сигурност не съм Рейгнър Фел, стриптийзьорът.

— Аз… — Себастиян сякаш не можеше да намери думи. Клеъри не знаеше какво е очаквал, но Магнус определено бе изненада за него. — Надявахме се да ни помогнеш. Аз съм Себастиян Верлак, а това е Клариса Моргенстърн, майка и се казва Джослин Феърчайлд…

— Не ме интересува коя е майка й — каза Магнус. — Не можете да идвате при мен без предупреждение. Елате по-късно. Следващата година през март ми е удобно.

— Март? — Себастиян изглеждаше ужасен.

— Прав си — каза Магнус. — Прекалено дъждовно е. Какво ще кажете за юни?

Себастиян се изпъна.

— Не мисля, че си даваш сметка колко е важно…

— Себастиян, недей — каза възмутено Клеъри. — Той се подиграва с нас. Така или иначе, не може да ни помогне.

Себастиян само се смути още повече.

— Но аз не виждам защо да не може…

— Добре, достатъчно — рече Магнус и щракна с пръсти. Себастиян замръзна на място, устата му продължаваше да е отворена, а ръката — застинала във въздуха.

— Себастиян! — Клеъри посегна да го докосне, но той беше скован като статуя. Само лекото повдигане и спускане на гърдите му показваше, че все още е жив. — Себастиян? — каза отново тя, но напразно. Разбра, че той нито може да я види, нито да я чуе. Обърна се към Магнус. — Не мога да повярвам, че направи това. Какво, за Бога, ти става? Да не би нещо в тази лула да е размекнало мозъка ти? Себастиян е от нашите.

— За мен няма наши — ваши, скъпа Клеъри — каза Магнус, като размаха лулата. — Твоя е вината, че се наложи да го замразя за кратко. Още малко, и щеше да му кажеш, че не съм Рейгнър Фел.

— Защото ти не си Рейгнър Фел.

Магнус изпусна струйка дим от устата си и я погледна замислено през мъглата.

— Ела — каза той. — Искам да ти покажа нещо.

Той отвори вратата на малката къща и с жест я покани да влезе. С последен невярващ поглед към Себастиян, Клеъри го последва.

Къщичката не беше осветена. На слабата дневна светлина, която се процеждаше от прозорците, Клеъри видя, че се намират в голяма стая, пълна с тъмни сенки. Във въздуха се усещаше странен мирис на изгорял боклук. Тя се задави, а Магнус щракна още веднъж с пръсти, от които изригна ярка синя светлина.

Клеъри ахна. В стаята цареше пълна бъркотия — мебели, насечени на трески, чекмеджета, отворени и с разпиляно съдържание. Страници, изтръгнати от книгите се носеха из въздуха като пепел. Дори прозорецът беше разбит.

— Снощи получих писмо от Рейгнър Фел — каза Магнус, — в което ме молеше да се видим тук. Когато дойдох, заварих това. Всичко поломено и смрад на демони наоколо.

— Демони? Но демоните не могат да дойдат в Идрис…

— Не съм казал, че те са го направили. Само ти казвам какво заварих. — Магнус говореше с равен глас. — Цялата къща миришеше на нещо с демоничен произход. Рейгнър лежеше безжизнено на пода. Когато са си тръгнали, още е бил жив, но докато дойда, е издъхнал. — Той се обърна към нея. — Кой знае, че го търсиш?

— Мадлен — прошепна Клеъри. — Но тя е мъртва. Себастиян, Джейс и Саймън. Семейство Лайтууд…

— Ах — каза Магнус. — Ако семейство Лайтууд знаят, Клейвът сигурно е научил, а Валънтайн има шпиони там.

— Трябваше да го пазя в тайна, а не да разпитвам всекиго за него — прошепна Клеъри ужасено. — Вината е моя. Трябваше да предупредя Фел…

— Може ли да отбележа — рече Магнус, — че иначе не би могла да намериш Фел, затова си питала хората за него. Виж, ти и Мадлен просто сте предположили, че Фел е този, който може да помогне на майка ти. А не някой, от когото Валънтайн би могъл да се интересува и по друга причина. Но има и нещо друго. Дори и Валънтайн да не знае как може да бъде събудена майка ти, явно се досеща, че това, което я е довело до състоянието й, е свързано с нещо, което той много иска да има. Една специална книга за магии.

— Откъде знаеш това? — попита Клеъри.

— Рейгнър Фел ми го каза.

— Но…

Магнус я прекъсна с жест.

— Ние, магьосниците, си имаме начини да общуваме помежду си. Имаме си собствен език. — Той вдигна ръката, в която имаше син пламък. — Логос.

По стените се появиха огнени букви, всяка от които висока по петнайсетина сантиметра, сякаш гравирани в камъка с течно злато. Буквите затанцуваха по стените, образувайки думи, които Клеъри не можеше да прочете. Тя се обърна към Магнус.

— Какво пише?

— Рейгнър го е написал, когато е усетил, че умира. Казва на магьосника, който ще дойде след смъртта му, какво се е случило. — Когато Магнус се обърна, блясъкът на горящите букви бе осветил котешките му очи в златисто. — Бил е нападнат тук от хората на Валънтайн. Търсели са Бялата книга. Наред със Сивата книга, тази е сред най-прочутите свръхестествени произведения, написани някога. В тази книга има както рецепта за отровата на Джослин, така и рецепта за нейната противоотрова.

Клеъри зяпна.

— И тя е тук?

— Не. Тя принадлежи на майка ти. Рейгнър само я е посъветвал къде да я скрие от Валънтайн.

— Което означава, че…

— Означава, че се намира в семейната вила на Уейланд. Семейство Уейланд живееха много близо до Джослин и Валънтайн, те бяха най-близките им съседи. Рейгнър е предложил на майка ти да скрие книгата в дома им, където Валънтайн никога не би я потърсил. В библиотеката, ако трябва да сме точни.

— Но Валънтайн е живял в имението на Уейланд години наред след това — възрази Клеъри. — Би трябвало да я е намерил, нали?

— Била е скрита в друга книга. Книга, към която Валънтайн никога не би посегнал. — Магнус ехидно се усмихна. — Наръчник на домакинята. Не може да се каже, че майка ти е била лишена от чувство за хумор.

— А ти ходи ли в имението на Уейланд? Потърси ли книгата?

Магнус поклати глава.

— Клеъри, има заклинания върху имението. Те го защитават не само от Клейва, защитават го от всички. Особено от долноземци. Може би, ако имах време да се занимая по-подробно със защитите, щях да ги пробия, но…

— И никой не може да проникне в имението? — Отчаяние сви гърдите й. — Невъзможно ли е?

— Не съм казал на никой — рече Магнус. — Сещам се за един човек, който почти със сигурност може да проникне в имението.

— Имаш предвид Валънтайн?

— Имам предвид сина на Валънтайн — рече Магнус.

Клеъри поклати глава.

— Джейс няма да ми помогне, Магнус. Той не иска да ме вижда повече. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ще се съгласи да говори с мен.

Магнус замислено я погледна.

— Мисля — каза той, — че не са много нещата, които Джейс не би направил за теб, ако го помолиш.

Клеъри отвори уста и после отново я затвори. Стори й се, че Магнус винаги е знаел какво изпитва Алек към Джейс, както и Саймън към нея. Сигурно чувствата й към Джейс бяха изписани на лицето й дори сега, а Магнус отлично умееше да разчита чувствата на хората.

Тя извърна поглед встрани.

— Да кажем, че успея да склоня Джейс да дойде в имението с мен и да вземе книгата — каза тя. — И какво от това? Нито знам кое е заклинанието, нито мога да направя противоотрова…

Магнус изсумтя.

— Допускаш ли, че ти дадох този съвет ей така, случайно? Когато вземеш Бялата книга, директно ми я донеси.

— Книгата? Ти я искаш?

— Това е една от книгите с най-могъщите заклинания в света. Разбира се, че я искам. Пък и тя принадлежи на децата на Лилит, а не на тези на ангела Разиел. Това е магьосническа книга и трябва да бъде у магьосниците.

— Но на мен ми трябва, за да излекувам майка си…

— На теб ти трябва една страница от нея, която можеш да задържиш. Останалото е за мен. И в замяна, когато ми донесеш книгата, аз ще ти направя противоотровата и ще я приложа на Джослин. Не можеш да отречеш, че сделката е добра, нали? — Той протегна ръка. — Стискаме ли си ръцете?

След миг на колебание Клеъри се съгласи.

— Дано не съжалявам за това.

— Надявам се, че няма — каза Магнус, като тържествуващо се обърна към външната врата. Огнените букви на стената бяха изчезнали. — Съжалението е толкова безсмислено чувство, не мислиш ли?

Слънцето навън й се стори доста ярко на фона на мрака в къщурката. Клеъри се спря и замига, докато погледът и се избистри: планините в далечината, доволно пасящият трева Уейфарър и Себастиян, неподвижен като статуя сред ливадата, с все още протегната ръка. Тя се обърна към Магнус.

— Може ли вече да го размразиш?

Магнус се развесели.

— Изненадах се, когато тази сутрин получих писмото на Себастиян — каза той. — Казваше, че ти прави услуга, нищо повече. Откъде го познаваш?

— Той е братовчед на едни приятели на семейство Лайтууд или нещо такова. Много е симпатичен, наистина.

— Какво ти симпатичен. Направо е великолепен. — Магнус гледаше замечтано към него. — Можеш да го оставиш тук. Ще си закачам по него шапките и разни други неща.

— Не. Не мога да ти го оставя.

— Защо? Да не би да го харесваш? — Очите на Магнус блестяха. — Той, изглежда, те харесва. Видях как се домогва до теб, като катерица до лешник.

— Защо не поговорим за твоя интимен живот? — отряза го Клеъри. — Как вървят нещата между вас с Алек?

— Алек отказва да признае, че имаме връзка, затова не мисля, че му дължа лоялност. Онзи ден той ми изпрати писмо с молба за услуга. Беше адресирано до „Магьосник Бейн“, като че ли съм някой напълно непознат. Мисля, че още си пада по Джейс, макар според мен тази връзка да няма бъдеще. Вероятно този проблем ти е убягнал…

— О, стига. — Клеъри погледна с досада Магнус. — Виж, ако не размразиш Себастиян, никога няма да си тръгна оттук и ти никога няма да получиш Бялата книга.

— О, добре, добре. Но може ли да те помоля за нещо? Не му казвай за това, което ти разказах току-що, независимо дали е приятел на семейство Лайтууд, или не.

Магнус нервно щракна с пръсти.

Лицето на Себастиян се оживи, като видеофилм, който отново е пуснат, след като е бил на стопкадър.

— … да ни помогнете — довърши той. — Проблемът съвсем не е маловажен. А е въпрос на живот и смърт.

— Вие, нефилимите, си въобразявате, че всичките ви проблеми са въпрос на живот и смърт — каза Магнус. — А сега си вървете. Започна да ми писва от вас.

— Но…

— Тръгвайте — каза Магнус със заплашителна нотка в гласа. Между върховете на дългите му пръсти блеснаха сини искри и във въздуха внезапно се разнесе някакъв остър мирис като от изгоряло. Котешките очи на Магнус пламнаха. Макар да знаеше, че това е илюзорно, Клеъри неволно отстъпи назад.

— Мисля, че трябва да тръгваме, Себастиян — рече тя.

Себастиян присви очи.

— Но, Клеъри…

— Да тръгваме — повтори настойчиво тя и като го сграбчи за ръката, почти го повлече към Уейфарър, Той я последва неохотно, като си мърмореше под носа. С въздишка на облекчение Клеъри погледна назад през рамо. Магнус стоеше до вратата на къщичката със скръстени на гърдите ръце. Той улови погледа й, усмихна се дяволито и й намигна.

— Съжалявам, Клеъри. — Себастиян сложи ръка на рамото й, а другата на кръста й, за да й помогне да се качи на широкия гръб на Уейфарър. Тя превъзмогна лекия вътрешен глас, който я предупреждаваше да не се качва на коня, и се остави той да й помогне. Метна крак отгоре и се настани на седлото, като си каза, че седи на огромен подвижен диван, а не на живо същество, което може да я изхвърли всеки момент и после да я ритне.

— Съжаляваш за какво? — попита тя, когато той се метна зад нея. Направо й беше неприятна лекотата, с която го направи — сякаш танцуваше, — но пък си беше приятна гледка. Себастиян си знае работата, помисли си тя, когато той протегна ръце иззад нея и хвана поводите. Все пак е хубаво, че поне единият знае.

— За Рейгнър Фел. Не очаквах от него така категорично да ти откаже. Макар че магьосниците са си особняци. Ти виждала ли си магьосник досега?

— Виждала съм Магнус Бейн. — Тя неволно се извърна да погледне покрай Себастиян към къщурката, чезнеща в далечината зад тях. Димът се кълбеше от комина под формата на малки танцуващи фигури. Танцуващи Магнуси? Тя не можеше да определи от това разстояние. — Той е великият магьосник на Бруклин.

— Прилича ли на Фел?

— Поразително. Не се тревожи за Фел. Знаех си, че може да откаже да ни помогне.

— Но аз ти обещах да ти помогна. — Себастиян звучеше истински разстроен. — Е, все пак има нещо друго, което мога да ти покажа, и така денят няма да е изцяло изгубен.

— Какво е то? — Тя се обърна още веднъж назад и го погледна. Слънцето беше високо в небето зад него и връхчетата на тъмната му коса проблясваха в златно.

Себастиян се ухили.

— Ще видиш.

Отдалечавайки се от Аликанте, от двете страни на пътя се виеха стени от зелени шубраци, които от време на време разкриваха невероятно красива гледка: леденосини езера, зелени долини, сиви планини, сребърни ленти на реките и вади сред цветни лехи. Клеъри се запита какво ли би било да живее на място като това. Неволно се почувства напрегната, почти незащитена, така, без удобството на високите сгради, които да я заобикалят.

Разбира се, и тук имаше сгради. Над дърветата току изникваше покривът на някоя голяма каменна къща. Това бяха вили, както й бе обяснил Себастиян (викайки в ухото й): извънградски имения на семействата на заможни ловци на сенки. Те напомняха на Клеъри за големите стари жилищни постройки по река Хъдсън, северен Манхатън, където навремето богатите нюйоркчани са прекарвали летата си.

Пътят под тях преминаваше от чакъл в пръст. Клеъри рязко бе изтръгната от унеса й, когато се изкачиха на върха на хълм и Себастиян опъна юздите на Уейфарър.

— Ето това — каза той.

Клеъри безмълвно се вторачи. „Това“ представляваше порутена грамада от овъглени, почернели камъни и само по контурите й можеше да се разпознае, че някога е била къща. Имаше някакъв комин, който все още се извисяваше към небето, и отломък от стена с изрязан в средата й прозорец без стъкла. Основите бяха обрасли с бурени, които се зеленееха сред чернилката.

— Не разбирам — каза тя. — Къде се намираме?

— Не се ли досещаш? — попита Себастиян. — Тук са живели майка ти и баща ти. На това място е роден брат ти. Това е вилата на семейство Феърчайлд.

Не за първи път в ума на Клеъри отекна гласът на Ходж. Валънтайн запали голям огън и изгори себе си, заедно с цялото си семейство, жена си и детето си. Превърна всичко в пепел. Камък върху камък не остана. Говори се, че мястото е прокълнато.

Без да продума, тя се смъкна от гърба на коня. Чу как Себастиян я повика, но къде с подтичване, къде с приплъзване, тя се носеше надолу по хълма. Земята, където някога се бе издигала къщата, бе изравнена. В краката й почернелите камъни, които някога са представлявали алея, бяха напукани. Сред бурените видя стълбище, което бе прекъснато на няколко стъпки от земята.

— Клеъри… — Себастиян я бе последвал сред бурените, но тя изобщо не го забелязваше. Само бавно се огледа наоколо. Изгорели, полумъртви дървета. Това, което може би някога е било сенчеста поляна, разстилаща се надолу по полегатия хълм. В далечината, точно над короните на дърветата, тя видя покрива на нещо, което вероятно е било съседна вила.

Слънцето се отразяваше в счупения прозорец на една оцеляла стена, която още се държеше изправена. Тя се покачи на една обрасла с бурени грамада от почернели камъни и пристъпи към руините. Видя очертанията на стаи, на коридори — дори един обгорен шкаф, почти запазен, катурнат настрани с потрошен порцелан, парчетата от който се смесваха с черната земя.

Някога това е била истинска къща, обитавана от живи, дишащи хора. Тук е живяла майка й, омъжила се е тук, родила е дете. А после Валънтайн е превърнал всичко в прах и пепел, като е оставил Джослин да си мисли, че синът й е мъртъв, и тя се е принудила да крие от дъщеря си истината за този свят… Чувство на остра тъга обзе Клеъри. На това място е бил погубен животът на не един човек. Тя прокара ръка по лицето си и почти се изненада, че е влажно. Беше плакала, без да го съзнава.

— Клеъри, съжалявам. Помислих си, че би искала да видиш това. — Беше Себастиян, ботушите му скърцаха по чакъла и вдигаха малки облаци прах. Изглеждаше объркан.

Тя се обърна към него.

— О, разбира се, че бих искала. Благодаря.

Изви се вятър. Разпиля кичури от тъмната му коса по лицето му. Той се усмихна печално.

— Сигурно е тежко да си мислиш за това, което се е случило тук, за Валънтайн, за майка ти. Тя е била изумително смела.

— Знам — каза Клеъри. — Била е. И продължава да бъде.

Той леко докосна лицето й.

— Ти също.

— Себастиян, ти нищо не знаеш за мен.

— Не е вярно. — Той посегна и с другата си ръка и хвана лицето й в шепите си. Докосването му беше нежно, почти въздушно. — Знам всичко за теб, Клеъри. За това, как си се борила с баща си за Бокала на смъртните, как си отишла в хотела, свърталище на вампирите, заради приятеля си. Изабел ми разказа някои неща, за други се носят слухове. И откакто за първи път… откакто за първи път чух името ти… исках да се запозная с теб. Знаех, че си нещо специално.

Тя леко се засмя.

— Надявам се да не си се разочаровал много.

— Не — каза тихо той, като плъзна пръсти под брадичката й. — Ни най-малко. — Той повдигна лицето й към себе си. Тя бе твърде изненадана, за да реагира, дори когато той се наведе над нея и в последния момент тя разбра намеренията му. Инстинктивно затвори очи, когато устните му нежно докоснаха нейните, и тялото й премаля от допира им. Внезапно у нея се надигна копнеж да бъде сграбчена и целувана така, че да забрави всичко наоколо. Тя вдигна ръце, уви ги около врата му отчасти, за да се задържи да не падне, отчасти за да го притегли към себе си.

Косата му гъделичкаше пръстите й — не беше така копринена като на Джейс, но беше приятна и мека, а тя трябваше да престане да мисли за Джейс. Откъсна се от мисълта за него, когато пръстите на Себастиян погалиха бузите и очертанията на челюстта й. Докосването му беше нежно въпреки мазолите на пръстите му. Разбира се, и Джейс имаше същите мазоли; вероятно ги имаха и всички ловци на сенки…

Тя потисна мисълта за Джейс, или поне се опита, но без особен успех. Виждаше го дори и със затворени очи — виждаше острите скули и формата на лицето, което така и не успя да нарисува, независимо че образът му изгаряше мислите й; виждаше деликатните кости на ръцете му, изпъстрената с белези кожа на раменете му…

Копнежът, който се бе надигнал у нея, бързо се сви като ластик, пуснат след опъване. Тя се вцепени дори когато устните на Себастиян се притиснаха в нейните и ръцете му се сключиха на тила й. Тя се вцепени от вледеняващото усещане за грешка. Нещо се беше объркало, нещо много повече от безнадеждността на копнежа й към някого, когото не може да има. Това беше нещо друго: внезапен пристъп на ужас, сякаш бе направила решителна стъпка напред, за да политне внезапно в черна бездна.

Поемайки си шумно въздух, се отдръпна от Себастиян с такава сила, че залитна. Ако той не я бе задържал, със сигурност щеше да падне.

— Клеъри. — Погледът му бе замъглен, бузите му бяха пламнали. — Клеъри, какво има?

— Нищо. — Тя едва долови собствения си глас. — Нищо… просто, не бива… не съм готова за това…

— Много ли избързвам? Можем да намалим темпото… — Посегна към нея и тя неволно се отдръпна. Той бе изумен. — Няма да те нараня, Клеъри.

— Знам.

— Случило ли се е нещо? — Той вдигна ръка и отметна косата й, тя потисна порива си да се отдръпне пак. — Да не би Джейс…

— Джейс? — Знаеше ли той, че е мислила за Джейс, да не би да си е личало? От друга страна… — Джейс е мой брат. Как се сети за него? Какво искаш да кажеш?

— Просто си мислех… — Той поклати глава, по лицето му се редуваха болка и смущение. — Тогава може би някой друг те е наранил.

Ръката му още беше на бузата й. Тя внимателно, но твърдо я отстрани.

— Не. Няма такова нещо. Аз просто… — Тя се поколеба. — Не бива.

— Не бива? — Болката на лицето му изчезна и се замени с недоверие. — Клеъри, между нас се случи нещо. Знаеш, че е така. Още от първия миг, когато те видях…

— Себастиян, недей…

— Разбрах, че ти си тази, която цял живот съм чакал. Видях, че и ти почувства същото. Не ми казвай, че не е така.

Но не това бе почувствала тя. Тя се чувстваше като човек, който е обикалял из непознат град и изведнъж се е натъкнал на собствената си червеникавокафява къща. Изненадващо, но не точно приятно откритие, нещо като: Как е възможно това да е тук?

— Грешиш — каза тя.

Гневът, който се надигна в очите му — внезапен, мрачен, неприкрит, — я изненада. Той хвана и стисна до болка китките й.

— Не е вярно.

Тя се помъчи да се отскубне.

— Себастиян…

— Не е вярно. — Очите му станаха толкова черни, ме чак се сляха със зениците. Лицето му приличаше на бяла маска, вцепенено и неподвижно.

— Себастиян — каза тя колкото се може по-спокойно. — Причиняваш ми болка.

Той я пусна. Гърдите му бурно се надигаха и спускаха.

— Извинявай — каза той. — Извинявай. Помислих си…

Е, сгрешил си, искаше да каже Клеъри, но се въздържа. Нямаше желание отново да види онова негово лице.

— Трябва да се връщаме — рече вместо това тя. — Скоро ще мръкне.

Той кимна вдървено, сякаш не по-малко шокиран от избухването си. Обърна се и се запъти обратно към Уейфарър, който пасеше трева в дългата сянка на едно дърво. За миг Клеъри се поколеба, после го последва — ситуацията не предлагаше много възможности. Докато вървеше след него, тя тайничко погледна китките си — там, където я беше стискал, имаше червени отпечатъци от пръстите му, и което беше още по-странно, върховете на пръстите й бяха почернели, сякаш ги бе потопила в мастило.

Себастиян мълчаливо й помогна да се качи на гърба на Уейфарър.

— Извинявай, че обвиних Джейс — каза най-накрая той, когато я настани на седлото. — Той никога не би те наранил. Знам, че заради теб е ходил при онзи вампир в затвора на Гард…

Сякаш всичко наоколо замръзна. Клеъри чуваше собственото си дишане, което свистеше в ушите й, виждаше ръцете си, замръзнали като ръце на статуя, отпуснати на лъка на седлото.

— Вампир в затвора? — прошепна тя.

Себастиян се обърна изненадано към нея.

— Да — рече той. — Саймън, вампира, който доведоха със себе си от Ню Йорк. Мислех… искам да кажа, бях сигурен, че знаеш за това. Джейс не ти ли е казал?

8Един от живите

Саймън се събуди от слънцето, което осветяваше някакъв предмет, пъхнат между решетките на прозореца. Той се изправи на крака, премалял от глад, и видя, че това беше плоска метална бутилка с големината на термос. На гърлото й беше вързана свита на руло бележка. Саймън я дръпна, разгърна бележката и прочете:

Саймън се усмихна на надрасканите Х-та и О-та, с които завършваше писмото. Стана му приятно, че помпозната привързаност на Изабел не беше пострадала от така стеклите се обстоятелства. Той развъртя капачката на бутилката и жадно отпи няколко глътки, преди едно остро бодване между плешките да го накара да се обърне.

В средата на помещението невъзмутимо стоеше Рафаел. Ръцете му бяха сключени на гърба, а слабите му рамене бяха изпънати. Беше облечен в плътно прилепнала бяла блуза и черно яке. На шията му проблясваше златна верижка.

Саймън едва не се задави с кръвта, която пиеше. Той преглътна, без да отмества втренчения си поглед.

— Ти… ти не е възможно да си тук.

Усмивката на Рафаел някак си създаваше впечатлението, че вампирските му зъби са се показали, без в действителност да е така.

— Не се паникьосвай, дневни вампире.

— Не се паникьосвам. — Това не беше съвсем вярно. Саймън имаше чувството, че е погълнал нещо остро. Не беше виждал Рафаел от нощта, в която се бе измъкнал, окървавен и посинен, от набързо изкопания гроб в Куинс. Още си спомняше как Рафаел му подхвърляше пликове с животинска кръв и как той ги разкъсваше със зъби, сякаш самият бе животно. Това не беше от най-приятните му спомени. Предпочиташе никога повече да не вижда вампирчето. — Сега е ден. Как е възможно да си тук?

— Не съм. — Гласът на Рафаел беше мек като масло. — Аз съм проекция. Погледни. — Той протегна ръка, която мина през каменната стена до него. — Аз съм като дим. Нищо не мога да ти сторя. Естествено, и ти не можеш нищо да ми направиш.

— Нямам намерение да ти сторя нещо. — Саймън сложи бутилката на леглото си. — Само искам да знам какво правиш тук.

— Ти напусна Ню Йорк много внезапно, дневни вампире. Не знаеш ли, че от теб се очаква да информираш шефа на вампирите в района си, когато напускаш града?

— Шефът на вампирите? Тоест, теб? Мислех, че шефът на вампирите е друг…

— Камила още не се е върнала при нас — каза Рафаел, привидно спокойно. — Аз я замествам. Щеше да знаеш това, ако си беше направил труда да се запознаеш със законите на своя вид.

— Всъщност, не съм възнамерявал да напускам Ню Йорк. И не се обиждай, но не гледам на вас като на същества от моя вид.

— Dios2! — Рафаел притвори очи, сякаш за да прикрие веселостта си. — Ти си непоправим.

— Как успяваш да го кажеш?

— А не е ли очевидно?

— Имам предвид… — Гърлото на Саймън се сви. — Тази дума. Ти можеш да я казваш, а аз не мога… — Не мога да кажа „Боже“, помисли си той.

Рафаел вдигна клепачи, май му беше забавно.

— Годините — каза той. — И опитът. Вярата или нейната липса… в един момент започват да се припокриват. С времето и ти ще се научиш, новобранецо.

— Не ме наричай така.

— Но ти си си такъв. Ти си дете на нощта. Нали затова Валънтайн те плени и източи кръвта ти? Защо иначе да го прави с теб?

— Явно си доста добре информиран — каза Саймън. — Може би ти ще ми кажеш.

Рафаел присви очи.

— Носят се слухове, че си пил от кръвта на ловец на сенки и че оттам си получил тази дарба, тази способност да се показваш навън през деня. Вярно ли е?

Саймън настръхна.

— Това е смешно. Ако от кръвта на ловците на сенки вампирите получаваха способност да излизат на дневна светлина, досега всеки щеше да знае за това. Кръвта на нефилим щеше много да се търси. И щеше завинаги да се сложи край на мира между вампири и ловци на сенки. Така че по-добре, че не е вярно.

По устните на Рафаел заигра лека усмивка.

— В известен смисъл е така. Като говорим за търсена стока, даваш ли си сметка, дневни вампире, че сега ти самият си ценен? Няма долноземец на тази земя, който да не иска да те притежава.

— Това включва ли и теб?

— Разбира се, че включва и мен.

— И какво ще стане, ако попадна в ръцете ти?

Рафаел сви мършавите си рамене.

— Може би аз самият не съм убеден, че способността да се броди навън през деня е чак такава благодат, за каквато я мислят другите вампири. Ние сме деца на нощта. Възможно е дори да ми се струваш не по-малко отвратителен, отколкото аз се струвам на хората.

— Така ли ме възприемаш?

— Може би. — Лицето на Рафаел беше безизразно. — Мисля, че ти си опасен за всички ни. Опасен за вида на вампирите, ако щеш. А ти няма вечно да стоиш в тази килия, дневни вампире. В един момент ще си тръгнеш оттук и отново ще се изправиш срещу света. Ще се изправиш срещу мен. Но мога да ти кажа едно. Заклевам се да не ти сторя нищо и да не се опитвам да те намеря, ако в замяна се закълнеш, че ще се покриеш, когато Олдъртри те пусне на свобода. Ако се закълнеш да отидеш толкова далече, че никой да не може да те намери, и никога да не се свързваш с хората, които те познават от живота ти като смъртен. Мисля, че това е справедливо предложение.

Саймън вече клатеше глава.

— Не мога да изоставя семейството си. Нито Клеъри.

Рафаел изсумтя.

— Те няма да са за дълго с теб. Сега ти си вампир.

— Но аз не желая да бъда вампир — рече Саймън.

— Погледни се, мрънкало такова — каза Рафаел. — Ти никога няма да се разболееш, няма да умреш и ще си останеш завинаги млад и силен. Никога няма да остарееш. За какво толкова се тръшкаш?

Вечно млад, помисли си Саймън. Звучеше добре, но наистина ли някой би искал да бъде вечно на шестнайсет? Друго си е да застинеш на двайсет и пет, но на шестнайсет? Да не би да е хубаво да не се видиш пораснал, да не разбереш как ще изглежда лицето ти, тялото ти? Да не говорим, че така погледнато, никога няма да можеш да влезеш в бар и да си поръчаш питие. И така цяла вечност.

— Освен това — добави Рафаел — на теб дори не ти се налага да се отказваш от слънцето.

Саймън нямаше никакво желание отново да подхваща тази тема.

— Чух другите да си говорят за теб в Дюмор — каза той. — Знам, че се измъкваш всяка неделя и отиваш да видиш семейството си. Обзалагам се, че те дори не знаят, че си вампир. Така че не ми казвай как трябвало да изоставя всички от досегашния си живот. Няма да го направя, нито пък смятам да те лъжа, че ще го направя.

Очите на Рафаел блеснаха.

— Няма значение какво си мисли семейството ми. Важното е какво мисля аз. Какво знам аз. Един истински вампир съзнава, че е мъртъв. Приел е смъртта си. А ти продължаваш да си въобразяваш, че си един от живите. Това е, което те прави опасен. Не можеш да приемеш, че вече не си жив.

Здрачаваше се, когато Клеъри затвори вратата на дома на Аматис зад себе си и пусна резето. Един дълъг миг тя постоя с притворени очи, облегната на вратата в сенчестия коридор. Чувстваше умора във всичките си стави, а краката я боляха ужасно.

— Клеъри? — Настойчивият глас на Аматис проряза тишината. — Ти ли си?

Клеъри не се помръдна, отпусната в успокояващия мрак на затворените си очи. Толкова й се искаше да си бъде у дома, че почти усещаше металическия въздух на бруклинските улици. Виждаше майка си, седнала на своя стол до прозореца, прашната, бледожълта светлина, струяща от отворените прозорци на апартамента и осветяваща платната й, докато рисува. Усети копнежа по родния дом като остра болка в сърцето.

— Клеъри. — Този път гласът се чу по-отблизо. Клеъри рязко отвори очи. Пред нея стоеше Аматис, с опъната назад посивяла коса и с ръце на кръста. — Брат ти е дошъл да те види. Чака те в кухнята.

— Джейс е тук? — Клеъри се мъчеше гневът и изненадата да не се изпишат по лицето й. Нямаше смисъл да показва яда си пред сестрата на Люк.

Аматис я гледаше с любопитство.

— Не трябваше ли да го пускам? Мислех, че искаш да го видиш.

— Не, няма проблем — каза Клеъри, като постигането на равнодушен тон и бе не по-малко трудно. — Просто съм уморена.

— Хм. — Аматис сякаш не й вярваше. — Е, ако имаш нужда от мен, аз съм горе. Трябва да подремна.

Клеъри нямаше представа за какво би и потрябвала Аматис, ала кимна и се затътри по коридора към кухнята, която бе изпълнена с ярка светлина. На масата имаше купа с плодове — портокали, ябълки и круши — и един самун хляб, масло и сирене, а до тях — чиния, в която имаше нещо като… сладки? Нима Аматис наистина бе направила сладки?

До масата седеше Джейс. Той се бе облегнал на лакти, с разбъркана златиста коса, с леко разтворена якичка на ризата. Тя видя дебелите линии на черните знаци, пресичащи ключицата му. С превързаната си ръка той държеше една курабийка. Значи, Себастиян не я беше излъгал; беше ранен. Не че я интересуваше.

— Добре, че се върна — каза той. — Вече започнах да си мисля, че си паднала в канала.

Клеъри само се взираше безмълвно в него. Питаше се дали той е в състояние да прочете гнева в очите й. Джейс се облегна на стола, като небрежно постави ръка върху облегалката. Ако не беше учестеният пулс в основата на шията му, тя беше готова да повярва, че е напълно спокоен.

— Изглеждаш уморена — добави той. — Къде беше цял ден?

— Излизахме със Себастиян.

— Себастиян? — Изражението му на пълно изумление за момент й достави удоволствие.

— Снощи той ме изпрати до вкъщи — каза Клеъри, а в ума й отекнаха думите: Отсега нататък ще бъда само твой брат, само твой брат и пулсираха с ритъма на разбито сърце. — Пък и той е единственият човек в града, който поне малко ме харесва. Така че, да, излизах със Себастиян.

— Ясно. — Джейс върна курабийката си в чинията, лицето му беше бледо. — Клеъри, дойдох да ти се извиня. Не трябваше да ти наговарям всички онези неща.

— Така е — каза Клеъри. — Не трябваше.

— Всъщност, дойдох да те попитам дали не искаш да се върнеш в Ню Йорк.

— Господи — рече Клеъри, — пак започваш…

— Тук не си в безопасност.

— Какво те тревожи? — попита равнодушно тя. — Че ще ме хвърлят в затвора като Саймън?

Изражението на Джейс не се промени, но той се залюля на задните крака на стола си, сякаш тя го беше бутнала.

— Саймън…?

— Себастиян ми каза какво се е случило с него — продължи тя със същия равен глас. — Каза какво си направил. Как си го довел тук, а после си допуснал да го хвърлят в затвора. Да не се опитваш да ме накараш да те мразя?

— И ти повярва на Себастиян? — попита Джейс. — Та ти едва го познаваш, Клеъри.

Тя го гледаше втренчено.

— Не е ли вярно?

Той срещна погледа й, но лицето му остана бледо, като това на Себастиян, когато го беше отблъснала.

— Вярно е.

Тя грабна чиния от масата и я запрати по него. Той се наведе, столът се изметна, чинията се удари в стената над мивката и порцеланът се пръсна на ситни парчета. Джейс скочи от стола, когато тя хвана друга чиния и я хвърли с още по-голямо ожесточение. Втората чиния отскочи от хладилника и падна на пода в краката на Джейс, където се разби на две равни части.

— Как можа? Саймън ти вярваше. Къде е той сега? Какво ще правят с него?

— Нищо — каза Джейс. — Той е добре. Снощи го видях…

— Преди или след като дойдох при теб? Преди или след като се престори, че всичко е наред и че се чувстваш отлично?

— И ти повярва, че се чувствам отлично? — Джейс се задави от нещо като смях. — Явно съм доста по-добър актьор, отколкото си мислех.

На лицето му се появи крива усмивка. Тя бе достатъчна, за да накара Клеъри отново да кипне: как си позволява той да се смее в такъв момент? Тя посегна към чинията с плодове, но внезапно това й се стори недостатъчно. Ритна препречилия й се стол и се нахвърли срещу него, съзнавайки, че това е последното нещо, което той би очаквал от нея.

Нападението беше така внезапно, че той не успя да се защити. Тя го блъсна и той залитна назад, като силно се удари в ръба на кухненския плот. Когато Клеъри замахна към него той възкликна от изненада…

Беше забравила колко е бърз. Юмрукът й попадна не в лицето му, а в протегнатата му ръка. Той сключи пръсти около нейните, като буташе ръката й към нея. Изведнъж Клеъри забеляза колко близо са застанали един до друг. Тя се бе облегнала на него, като го притискаше към плота с лекото си тяло.

— Пусни ми ръката.

— Ами ако ме удариш? — Гласът му беше дрезгав и нежен, очите му блестяха.

— А ти не мислиш ли, че го заслужаваш?

Усети надигането и спускането на гърдите му, когато той невесело се засмя.

— Мислиш ли, че аз съм планирал това? Наистина ли си го помисли?

— Е, ти не харесваш Саймън, нали? Може би никога не си го и харесвал.

Джейс издаде груб, невярващ звук и пусна ръката й. Когато Клеъри отстъпи назад, той вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. Трябваше й време, за да разбере какво й показва: белега на китката си.

— Това — каза той, гласът му беше напрегнат като струна — е мястото, където си прерязах китката, за да дам на твоя приятел вампира да пие от кръвта ми. Той едва не ме уби. А сега ти си мислиш, че съм го изоставил просто ей така?

Тя гледаше втренчено белега на китката на Джейс — един от многото по цялото му тяло, белези с какви ли не форми и размери.

— Себастиян ми каза, че си довел Саймън тук, а после Алек го е придружил до Гард. Предал го е на Клейва. Сигурно си знаел…

— Доведох го тук случайно. Помолих го да дойде в Института, за да говоря с него. По-точно, за теб. Мислех, че той може да те убеди да се откажеш от идеята да идваш в Идрис. Ако това ще те утеши, той не даде и дума да се издума за това. Докато той беше там, ни нападнаха Бездушни. Аз трябваше да го пренеса през Портала. В противен случай той щеше да умре там.

— Но защо го предаде на Клейва? Трябваше да предположиш…

— Причината да го изпратим там беше, че в Гард се намира единственият Портал в Идрис. Те ни казаха, че ще го изпратят обратно в Ню Йорк.

— И ти им повярва? След всичко преживяно с инквизиторската?

— Клеъри, инквизиторката беше ненормална. На теб това може и да ти е първият сблъсък с Клейва, но на мен не е… Клейвът, това сме ние. Нефилимите. Те се придържат към Закона.

— Само дето не го правят.

— Така е — съгласи се Джейс. — Не го правят. — Той звучеше много уморено. — И най-лошото от всичко е — добави той, — че се сещам за гръмките думи на Валънтайн по адрес на Клейва, колко бил корумпиран, как трябвало да се прочисти. И как, в името на ангела, да не се съглася с тях?

Клеъри мълчеше, първо, защото не се сещаше какво да каже, и после, защото бе потресена, когато Джейс посегна към нея — сякаш без да съзнава какво прави — и я притегли към себе си. За своя изненада, тя не го отблъсна. През белия плат на ризата му се виждаха очертанията на знаците, черни и виещи се по цялата му кожа като огнени езици. Искаше й се да склони глава на гърдите му, искаше да усети ръцете му около себе си така, както копнееше за въздух, докато се давеше в езерото Лин.

— Той може би е прав, че нещата трябва да се подредят — каза най-накрая тя. — Но не е прав за начина, по който предлага да стане това. Сам виждаш, че е така, нали?

Той притвори очи. Клеъри видя, че под тях има полукръгове от тъмни сенки, свидетелство за безсънни нощи.

— Не съм сигурен. С право се ядосваш, Клеъри. Не трябваше да се доверявам на Клейва. Толкова исках да вярвам, че инквизиторката е някакво недоразумение, че действа без одобрението им, че още има ловци на сенки, на които мога да вярвам.

— Джейс — прошепна тя.

Той отвори очи и сведе поглед към нея. Клеъри забеляза, че двамата стояха толкова близо един до друг, че телата им можеха да се докоснат. Дори коленете им се докосваха, а тя можеше да усети биенето на сърцето му. Дръпни се от него каза си тя, но краката й отказваха да се подчинят.

— Какво? — попита той, гласът му беше много тих.

— Искам да видя Саймън — каза тя. — Можеш ли да ме заведеш да го видя?

Той я пусна така внезапно, както я беше хванал.

— Не. Ти дори не бива да си в Идрис. Не можеш да се размотаваш в Гард.

— Но той ще си помисли, че всички са го изоставили. Ще си помисли…

— Аз ходих да го видя — каза Джейс. — Щях да го измъкна от там. Щях да изтръгна решетките на прозореца със собствените си ръце. — Гласът му беше сух. — Но той не ми позволи.

— Не ти е позволил? Пожелал е да остане в тъмницата?

— Той каза, че инквизиторът дебне семейството ми, както и мен. Олдъртри иска да хвърли вината за случилото се в Ню Йорк върху Лайтууд. Той не може да задържи някого от нас и с мъчения да изтръгне истината — Клейвът би порицал това, — но се опитва да принуди Саймън да скалъпи някаква история за това, как всички ние служим на Валънтайн. Саймън каза, че ако му помогна да избяга, инквизиторът ще се досети, че съм аз, и семейство Лайтууд ще си изпати.

— Това е много благородно от негова страна, но какъв е дългосрочният план? Не може завинаги да остане в тъмницата?

Джейс сви рамене.

— Още не сме го измислили съвсем.

Клеъри изсумтя.

— Момчета — каза тя. — Добре, виж. Това, което ти трябва, е алиби. Трябва да направим така, че някъде някой да те види, както и семейство Лайтууд. После ще накараме Магнус да освободи Саймън от затвора и да го върне в Ню Йорк.

— Не ми е приятно да ти го кажа, Клеъри, но няма начин Магнус да направи това. Независимо за колко сладък намира Алек, заради нас той няма да се опълчи директно срещу Клейва.

— Би го направил — каза Клеъри, — заради Бялата книга.

Джейс я погледна учуден.

— Какво?

Клеъри набързо му разказа за смъртта на Рейгнър Фел, за появата на Магнус на негово място и за книгата със заклинанията. Джейс я слушаше внимателно, докато свърши.

— Демони ли? — попита той. — Фел е казал на Магнус, че е бил убит от демони?

Клеъри се помъчи да си спомни.

— Не… той каза, че мястото миришело на нещо с демоничен произход. И че Фел е бил убит от хора на Валънтайн… Това е всичко, което той каза.

— Някои черни магии изпускат аура, подобна на демоничната — каза Джейс. — Ако Магнус не го е обяснил, то е може би, защото не счита за редно един магьосник да се занимава с тъмна магия, нарушавайки по този начин Закона. Но едва ли за първи път Валънтайн кара някое от децата на Лилит да призовава тъмни сили. Спомняш ли си магьосника, който бе убит от него в Ню Йорк?

— Онзи, чиято кръв Валънтайн използваше за ритуала? Спомням си — съгласи се Клеъри. — Джейс, да не би Валънтайн да се домогва до книгата по същата причина, поради която се домогвам до нея и аз? Да събуди майка ми?

— Възможно е. Или, както казва Магнус, може би Валънтайн иска да се сдобие със силата, която може да извлече от нея. Или иначе казано, по-добре е да я вземем преди него.

— Мислиш ли, че може да е в имението на Уейланд?

— Знам, че е там — за нейна изненада каза той. — Онази готварска книга… Наръчник на домакинята или каквото там беше. Виждал съм я в библиотеката на имението. Единствената готварска книга там.

Клеъри бе зашеметена. Просто не можеше да си представи, че е истина.

— Джейс… ако ме заведеш до имението и вземем книгата, ще се прибера у дома със Саймън. Направи това за мен, и ще се върна в Ню Йорк, кълна се.

— Магнус е бил прав, достъпът до имението е спрян със защити — каза бавно той. — Ще те заведа там, но никак не е близо. Пеша ще стигнем за около пет часа.

Клеъри посегна и извади стилито на Джейс от ножницата, висяща на колана му. Тя го държеше между тях, където то блесна с лека бяла светлина, която не се отличаваше от тази на стъклените кули.

— Кой казва, че ще ходим пеша?

— Странни хора ти идват на свиждане, дневни вампире — рече Самюъл. — Първо, Джонатан Моргенстърн, а сега и шефът на вампирите в Ню Йорк. Впечатлен съм.

Джонатан Моргенстърн? За миг Саймън сякаш беше забравил, че това, разбира се, е Джейс. Той седеше на пода в средата на килията, като вяло въртеше празната бутилка в ръцете си.

— Явно съм по-важен, отколкото предполагах.

— А Изабел Лайтууд ти носи кръв — каза Самюъл. — Това си е направо рум сървис.

Саймън вдигна глава.

— Как разбра, че Изабел я е донесла? Не съм ти казвал…

— Видях я през прозореца. Поразително прилича на майка си — каза Самюъл, — имам предвид на майка й, когато беше на нейната възраст. — Самюъл замълча за момент. — Знаеш, че това, с кръвта, не може да трае дълго — добави той. — Много скоро инквизиторът ще започне да се чуди защо още не си умрял от глад. И когато те види пращящ от здраве, ще измисли нещо друго и накрая пак ще те убие.

Саймън гледаше в тавана. Руните, издълбани в камъка, се преливаха една в друга като камъчета на брега.

— Мисля просто да се доверя на Джейс, че ще намерят начин да ме измъкнат оттук — рече той. В отговор Самюъл нищо не каза и той добави: — Ще го помоля да измъкнат и теб. Няма да те оставя тук.

Самюъл се закашля, което щеше да прозвучи като смях, ако не идваше от гърлото му.

— О, не мисля, че Джейс Моргенстърн ще иска да ме спаси — каза той. — Пък и да умреш тук долу от глад, е най-малкият ти проблем, дневни вампире. Много скоро Валънтайн ще нападне града и тогава вероятно ще избият всички ни.

Саймън примигна.

— Откъде си толкова сигурен?

— Някога бяхме много близки. Знам плановете му. Целите му. Той иска да разруши стените на Аликанте и да нанесе удар на Клейва в сърцето на неговото могъщество.

— Но нали демоните не могат да минат през защитите? Нали уж са непроницаеми?

— Така казват. За да се преодолеят защитите, трябва да се пролее демонична кръв, но забележи, това трябва да стане само от вътрешната страна на Аликанте. Но тъй като демони не могат да минат през тях… ами, това си е парадокс, или поне така трябва да бъде. Валънтайн обаче твърди, че е намерил начин да заобиколи защитите, начин да мине през тях. И аз му вярвам. Той ще намери начин да преодолее защитите, ще влезе в града с армията си от демони и ще изтреби всички ни.

Равнодушието в гласа на Самюъл предизвика тръпки по гърба на Саймън.

— Звучиш напълно примирено. Няма ли да направиш нещо? Да предупредиш Клейва?

— Аз ги предупредих. Когато ме разпитваха. Непрекъснато им повтарях, че Валънтайн възнамерява да разбие защитите, но те не ми обръщаха внимание. От Клейва си мислят, че щом защитите са издържали хиляда години, то те са вечни. Но нали и с Рим е било така, докато не дошли варварите. Рано или късно всичко си отива. — Той се разсмя. Горчив и яден смях. — Признавам, дневни вампире, че ми е любопитно да видя кой ще те убие първи — Валънтайн, другите долноземци или Клейвът.

Някъде между тук и там ръката на Клеъри се отскубна от тази на Джейс. Когато ураганът я изхвърли и тя се удари в земята, беше сама, ударът беше твърд, тя се претърколи със стон и спря.

Бавно се изправи в седнало положение и се огледа наоколо. Намираше се в средата на един персийски килим, постлан върху пода на голяма стая с каменни стени. Тук-там имаше по някоя мебел; белите чаршафи, метнати върху тях ги превръщаха в намръщени, тежкоподвижни духове.

На огромните прозорци висяха кадифени завеси; кадифето беше посивяло от прах, а прашинките танцуваха на лунната светлина.

— Клеъри? — Джейс се появи иззад един масивен, покрит с бял чаршаф предмет. Вероятно беше голямо пиано. — Добре ли си?

— Добре съм. — Тя се опита да се изправи, като леко залиташе. Болеше я лакътят. — Като се изключи това, че Аматис може да ме убие, когато се върна. Предвид, че й изпотроших чиниите и отворих Портал в кухнята й.

Той протегна ръка към нея.

— Не че мнението ми има значение — каза той, докато й помагаше да се изправи, — но съм доста впечатлен.

— Благодаря. — Клеъри се огледа наоколо. — Значи, тук си израснал, така ли? Малко прилича на вълшебна приказка.

— Бих казал — на филм на ужасите — рече Джейс. — Боже, от години не съм виждал това място. Не предполагах, че е толкова…

— Толкова студено? — Клеъри леко потрепери. Закопча палтото си, но студът не беше свързан само с околната температура. Къщата излъчваше смразяващ студ сякаш никога не е била затопляна, сякаш в нея никога не бе имало светлина или смях.

— Не — каза Джейс. — Тук винаги си е било студено. Щях да кажа прашно. — Той извади от джоба си камъка с магическа светлина, който запърха между пръстите му. Бялата светлина освети лицето му, като подчерта сенките под скулите, ямичките на слепоочията. — Това е кабинетът, а на нас ни трябва библиотеката. Ела.

Той я изведе от стаята и двамата се спуснаха по дълъг коридор, по който се редяха дузини огледала, които взаимно се отразяваха. Клеъри не беше забелязала колко раздърпана изглежда: палтото й бе цялото прашно, косата й бе разрошена от вятъра. Опита се дискретно да я приглади и улови дяволитата усмивка на Джейс в другото огледало. По някаква причина, безспорно свързана с магия, използвана от ловците на сенки, която тя не се надяваше да разбере, неговата коса изглеждаше безупречна.

По коридора се редяха врати, някои от които отворени. Клеъри хвърляше поглед към стаите, които изглеждаха също така прашни и необитаеми като кабинета, в който бяха току-що. Майкъл Уейланд не е имал роднини, беше казал Валънтайн, така че никой не е наследил това място след неговата „смърт“. Тя бе предположила, че затова Валънтайн е предпочел да живее тук, но очевидно случаят не беше такъв. Отвсякъде лъхаше на тъга и запуснатост. В Ренуик Валънтайн бе нарекъл това място „дом“, беше го показал на Джейс в огледалото портал, чуден спомен за зелени полета и каменисти възвишения, но според Клеъри това беше лъжа. Очевидно Валънтайн не бе живял тук с години — може би просто бе оставил да загние всичко тук или само от време на време е идвал, колкото да мине по мрачните коридори като дух.

Стигнаха една врата в края на коридора, Джейс я отвори с рамо и се облегна на нея, за да направи път на Клеъри да мине първа. Тя си бе представяла библиотеката като тази в Института и наистина помещението не беше особено различно: същите стени с наредени по тях книги, същите стълби на колелца за достигане на високите рафтове. Само че таванът беше плосък гредоред, а не конусовиден и нямаше бюро. Зелени кадифени завеси, чиито дипли бяха посипани с бял прах, висяха на прозорците със зелени и сини стъкла. На лунната светлина те блестяха като цветна глазура. Зад стъклата всичко беше черно.

— Това ли е библиотеката? — прошепна тя, макар да не знаеше защо шепне. В голямата празна къща беше толкова тихо.

Джейс гледаше покрай нея, очите му бяха потъмнели от спомени.

— Обикновено седях до онзи прозорец и четях това, което ми бе определил баща ми за деня. В различните дни на различни езици — френски в събота, английски в неделя… но сега не мога да си спомня кога се падаше латинският, понеделник ли беше, вторник ли…

Пред очите на Клеъри внезапно изплува образът на Джейс като малко момче, с книга на коленете, седнал до еркерния прозорец, гледащ навън… какво? Имаше ли градини? Изглед към хоризонта? Или висока стена от храсти като стената около двореца на спящата красавица? Виждаше го как чете, светлината влиза през прозореца, хвърляйки сини и зелени квадрати върху русата му коса и малкото му лице, твърде сериозно за едно десетгодишно момче.

— Не мога да си спомня — каза той отново, като се взираше в тъмнината.

Тя докосна рамото му.

— Няма значение, Джейс.

— Наистина няма. — Той разтърси глава, сякаш събуден от сън, и тръгна из стаята, осветявайки пътя си с магическа светлина. Наведе се, вгледан в редиците книги, и се изправи с една от тях в ръка. — Наръчник на домакинята — каза той. — Ето я.

Тя бързо прекоси стаята и я дръпна от ръцете му. Беше най-обикновена книга със синя подвързия и прашна като всичко в къщата. Когато я отвори, от страниците се вдигна прах като нощни пеперуди.

В средата на книгата зееше голяма квадратна дупка. В дупката, подобно на бижу в обков, имаше по-малко томче, подвързано с бяла кожа, със заглавие, отпечатано с позлатени латински букви. Клеъри разпозна думите „бяла“ и „книга“, но когато я взе и я отвори, за своя изненада откри, че страниците са ръкописно изписани с тънък шрифт на език, който тя не разбираше.

— Гръцки — каза Джейс, който гледаше над рамото й. — По-точно, старогръцки.

— Можеш ли да го разчетеш?

— Не особено — призна си той. — Минаха много години. Но предполагам, че Магнус би могъл. — Той затвори книгата и я пъхна в джоба на зеленото й палто, преди да се обърне пак към рафтовете, прокарвайки пръст по гръбчетата на книгите.

— Има ли такива, които би искал да вземеш? — попита внимателно тя. — Ако искаш…

Джейс се засмя и отпусна ръката си.

— Беше ми позволено да чета само определени неща — каза той. — На някои рафтове има книги, които не ми бе позволено дори да докосвам. — Той посочи един висок рафт с книги, подвързани с изкусна кафява кожа. — Когато бях на шест, четох една от тях, колкото да видя какво толкова пише там. Оказа се дневник на баща ми, който той е криел от мен. За мен. Записки за „моя син Джонатан Кристофър“. Когато разбра, че съм го чел, ме би с колана си. Всъщност, тогава за първи път разбрах, че имам второ малко име.

Изведнъж Клеъри бе обзета от болезнена ненавист към баща си.

— Е, сега Валънтайн го няма.

— Клеъри… — започна Джейс с предупредителна нотка в гласа, но тя вече бе посегнала и вадеше една от книгите на забранения рафт, после я хвърли на земята. Чу се глух удар. — Клеъри!

— О, хайде. — Тя отново посегна и хвърли друга книга, после още една. Вече на пода, от страниците им се вдигаше прах. — Опитай и ти.

Джейс я погледна за миг, после с полуусмивка облиза ъгълчето на устата си. Посегна и прокара ръка по рафта, избутвайки останалата част от книгите, които падаха с трясък на земята. Той се засмя… и внезапно млъкна, като вдигна глава, подобно на котка, наострила уши, за да чуе далечен звук.

— Чу ли това?

Какво да чуя? — щеше да попита Клеъри, но замълча. Чуваше се звук, който ставаше все по-силен — ревящ и стържещ звук, подобен на този на стартираща машина. Звукът сякаш идваше от вътрешността на стената. Тя неволно отстъпи назад точно преди камъните да се срутят пред тях с неописуем, грозен грохот. Зад камъните се отвори дупка — нещо като порта, грубо изсечена в стената.

Зад портата имаше стълбище, което водеше в тъмнината.

9Греховна кръв

— Не си спомням тук да е имало изба — каза Джейс, като се взираше покрай Клеъри в зеещата дупка в стената. Той вдигна магическата светлина и тя освети стълбата, водеща надолу към тунела. Стените бяха черни и хлъзгави, изградени от гладък тъмен камък, какъвто Клеъри не беше виждала досега. Стъпалата лъщяха така, сякаш бяха влажни. От дупката се носеше странна миризма: на влага, плесен, с особен металически привкус, от който кожата й настръхна.

— Какво мислиш, че може да е това долу?

— Не знам. — Джейс тръгна към стълбите, стъпи на най-горното стъпало, за да го проучи, после сви рамене, сякаш му беше станало ясно. Започна да слиза по стълбите, като стъпваше внимателно. Когато стигна до средата, се обърна и погледна нагоре към Клеъри. — Идваш ли? Ако искаш, можеш да ме изчакаш там горе.

Тя се огледа из празната библиотека, после потрепери и забърза след него.

Стълбите се виеха надолу във все по-тесни и по-тесни кръгове, сякаш си проправяха път в черупката на огромна раковина. Миризмата стана по-силна, когато стигнаха дъното и се озоваха в голямо квадратно помещение, по чиито каменни стени имаше следи от влага… и други, по-тъмни петна. Подът беше покрит със знаци: разбъркани пентаграми и руни, с тук-там пръснати бели камъни.

Джейс пристъпи напред и нещо изхрущя под краката му. Двамата с Клеъри погледнаха едновременно надолу.

— Кости — прошепна Клеъри. Подът не беше покрит с бели камъни, а с кости с всякаква форма и размери, пръснати наоколо. — Какво са правили тук?

В ръката на Джейс блесна магическа светлина, която зловещо освети помещението.

— Експерименти — отвърна Джейс с дрезгав, пресипнал глас. — Кралицата на феите каза…

— Какви са тези кости? — повиши глас Клеъри. — Животински ли са?

— Не. — Джейс ритна една купчина с кости и те се разпиляха. — Не всички.

Сърцето на Клеъри се сви.

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Джейс обаче вдигна високо магическата светлина. Тя се разпалваше все по-ярко и по-ярко, осветявайки въздуха с ослепителна белота. Станаха видими и най-отдалечените ъгли на помещението. Три от тях бяха празни. Четвъртият бе закрит с някакво платно.

Зад платното имаше нещо, някаква издатина…

— Джейс — прошепна Клеъри. — Какво е онова там?

Той не отговори. Внезапно в ръката му се появи серафимска кама. Клеъри не забеляза кога я беше извадил, но на магическата светлина камата приличаше на лед.

— Джейс, недей — каза Клеъри, но беше твърде късно — той се спусна напред и с върха на камата дръпна платното встрани, после го хвана с ръка и го отметна. То падна сред облак от прах.

Джейс отстъпи назад и изпусна магическата светлина. Докато светлината падаше, Клеъри успя да хвърли поглед към лицето на Джейс: то беше като бяла маска на ужаса. Клеъри грабна магическата светлина, преди да е успяла да угасне, и я вдигна високо, нетърпелива да види какво толкова бе шокирало Джейс — хладнокръвния Джейс.

Най-напред видя фигурата на мъж — мъж, увит в мръсна бяла дрипа, който лежеше на пода. На китките и глезените му имаше белезници, прикрепени с дебела метална верига за каменната стена. Как е възможно да е жив? — помисли си ужасена Клеъри и усети, че гневът я задушава. Магическият камък затрептя в ръката й и светлината му затанцува по затворника, осветявайки отделни части от него. Тя видя измършавели ръце и крака, по които имаше следи от безбройни мъчения. Черепът бе обърнат към нея, на мястото на очите зееха черни празни дупки… после се чу сухо шумолене и тя видя, че това, което бе взела за бяла дрипа, всъщност бяха криле, бели криле, подаващи се иззад гърба му като два чисти бели полумесеца, единственото чисто нещо в цялото помещение.

Тя дрезгаво изстена.

— Джейс. Виждаш ли…

— Виждам. — Гласът на Джейс, застанал до нея, звучеше като счупено стъкло.

— Ти каза, че няма ангели… че никой не ги е виждал…

Джейс прошепна нещо под носа си, нещо подобно на панически проклятия. Той се запрепъва напред, напред към свитото на пода същество — и се отдръпна, сякаш се бе ударил в невидима стена. Клеъри погледна надолу и видя, че ангелът лежеше в пентаграма, направена от свързани руни, издълбани дълбоко в пода; те блестяха с лека фосфоресцираща светлина.

— Руните — прошепна тя. — Не можем да минем през тях…

— Но сигурно има нещо… — каза Джейс с треперещ глас — нещо, което да можем да направим.

Ангелът вдигна глава. Клеъри видя с подлудяваща, разтърсваща жал, че той има златисти къдрици като тези на Джейс, които матово проблясваха на светлината. Кичурите плътно прилепваха в кухините на черепа му, лицето му бе насечено от белези като красива картина, унищожена от вандали. Докато тя го гледаше втренчено, устата му се отвори и от гърлото му излезе звук — не думи, а пронизителна златиста музика, една-единствена нота, издигаща се все по-високо и по-високо и чиста като болезнен стон…

Пред очите на Клеъри започнаха да се редят картини. Тя продължаваше да държи магическия камък, но той вече не светеше. Тя самата също беше изчезнала от това място и се бе пренесла на друго, където пред унесения й взор се редуваха картини от миналото — фрагменти, цветове, звуци.

Беше се озовала в една винарска изба, празна и чиста, с една-единствена огромна руна, начертана върху каменния под. До нея стоеше някакъв мъж, който държеше в едната си ръка отворена книга, а в другата — горяща факла. Когато той вдигна глава, Клеъри видя, че това е Валънтайн: много по-млад, с красиво лице, без бръчки, тъмните му очи бяха чисти и сияйни. Когато той запя, руната лумна в пламъци, а когато пламъците утихнаха, сред пепелта лежеше сгърчена фигура: ангел с разперени и окървавени крила, като птица, паднала от небето…

Сцената се промени. Валънтайн стоеше до един прозорец, а до него — млада жена с блестяща червена коса. Когато той уви ръце около нея, на ръката му просветна познат сребърен пръстен. С разтърсваща болка Клеъри позна майка си, само че като по-млада, с нежни и деликатни черти. Тя бе облечена с бяла нощница, под която личеше напреднала бременност.

— Съглашението — казваше гневно Валънтайн — е не само най-откачената идея, която някога е хрумвала на Клейва, но и най-лошото нещо, което може да сполети нефилимите. Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества…

— Валънтайн — каза с усмивка Джослин, — стига с тази политика, моля те. — Тя вдигна ръце и ги уви около врата му, по лицето й бе изписана безмерна любов… по неговото също, но в него имаше и още нещо, нещо, което предизвика тръпки по гърба й…

Валънтайн, коленичил в средата на кръг от дървета. Отгоре блестеше луната и осветяваше черната пентаграма, начертана в напуканата земя на сечището. Клоните на дърветата образуваха плътна мрежа отгоре й; там, където се пресичаха с пентаграмата, листата им бяха изсъхнали и почернели. В центъра на петолъчната звезда седеше жена с дълга, блестяща коса; силуетът й беше строен и красив, лицето й — скрито в сянка, ръцете — голи и бели. Лявата й ръка бе простряна напред и когато тя отвори пръсти, Клеъри видя, че дланта й бе пресечена от дълъг разрез, от който течеше тънка струйка кръв и пълнеше сребърна чаша, поставена на ръба на пентаграмата. На лунната светлина кръвта изглеждаше черна, а може и наистина да беше черна.

— Детето, родено с тази кръв във вените си — каза тя с тих, прекрасен глас, — ще се сдобие със сила, превишаваща тази на най-висшите демони от бездната между световете. Той ще бъде по-могъщ от Асмодей, демона на гнева, по-силен от властелините на бурите. Ако бъде правилно обучен, нищо няма да може да му се опре. Но нека те предупредя — добави тя, — това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.

— Благодаря ти, господарко на Едом — рече Валънтайн и когато той посегна да вземе чашата с кръв, жената вдигна лице и Клеъри видя, че макар то да беше красиво, очите представляваха черни бездни, с излизащи от тях пипала, сякаш опипваха въздуха. Клеъри едва не изпищя…

Нощта и гората изчезнаха. Джослин бе изправена с лице към някого, когото Клеъри не можеше да види. Тя вече не беше бременна, а блестящата й коса се спускаше около посърналото й, отчаяно лице.

— Не мога да остана с него, Рейгнър — казваше тя. — Нито ден дори. Прочетох дневника му. Знаеш ли какво е направил с Джонатан? Не мислех, че Валънтайн е способен на такова нещо. — Раменете й се разтърсиха. — Използвал е демонична кръв… Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище…

Тя изчезна. Появи се Валънтайн, който обикаляше неспокойно около кръга от руни с блеснала серафимска кама в ръка.

— Защо не проговориш? — мърмореше той. — Защо не ми дадеш това, което искам? — Той заби ножа си и ангелът се сгърчи, а от раната му рукна златиста течност, подобна на разливаща се слънчева светлина. — Щом не искаш да говориш — съскаше Валънтайн, — можеш поне да ми дадеш кръвта си. Тя ще е по-полезна за мен и моите, отколкото за теб.

Картината изчезна и сега бяха в библиотеката на Уейланд. Слънцето проникваше през ромбоидните прозорци, които оцветяваха светлината в синьо и зелено. От другата стая се чуваха гласове: някой се смееше и разговаряше, имаше празненство. Джослин бе коленичила до библиотеката и се оглеждаше крадешком. Тя извади от джоба си една дебела книга и я пъхна между другите на рафта…

И изчезна. Сега на сцената се показа една изба, същата изба, в която Клеъри знаеше, че стои в момента. В пода бе издълбана същата пентаграма, а в средата й лежеше ангелът. Валънтайн стоеше изправен до него, отново с горяща серафимска кама в ръка. Сега изглеждаше с години по-стар, вече не беше млад мъж.

— Итуриел — каза той, — с теб сме стари приятели, нали? Можех да те погреба жив под онези руини, но не, аз те взех със себе си. През всичките тези години те държах затворен, с надеждата някой ден да ми кажеш това, което искам — което имам нужда — да знам. — Той се приближи и протегна камата, на чиято светлина руническата бариера заблещука. — Когато те призовах, исках да ми кажеш защо. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо?

В плен на звездата, ангелът седеше мълчалив като мраморна статуя, неподвижен, с отпуснати криле. Освен ужасна, мълчалива скръб, очите му не изразяваха нищо. Валънтайн изкриви уста ядосан.

— Добре тогава. Мълчи си. Но моето време ще дойде. — Валънтайн вдигна камата. — У мен е Бокалът на смъртните, Итуриел, а скоро ще имам и Меча… но без Огледалото не мога да извърша призоваването. Трябва ми само да се сдобия с Огледалото. Кажи ми къде е то. Кажи ми къде е, Итуриел, и ще ти позволя да умреш.

Сцената се пръсна на хиляди части и когато изчезна, Клеъри видя картини, които й бяха познати от собствените й кошмари — ангели, както с бели, така и с черни криле, гладки повърхности от огледална вода, злато и кръв… и Джейс, извърнат от нея, всеки път извърнат. Клеъри посегна към него и за първи път гласът на ангела проговори в главата й с разбираеми за нея думи.

Това не са първите картини, които съм ти показвал.

Пред вътрешния й взор се появи една руна, която избухна като фойерверк — никога не беше виждала тази руна; беше силна, ясна и недвусмислена. Тя изчезна така, както се беше появила, и в този миг ангелът престана да пее. Клеъри отново дойде на себе си, като се олюляваше на краката си в мръсното и вонящо помещение. Ангелът мълчеше, вцепенен, с оклюмали криле, като статуя на страданието.

Клеъри изхлипа.

— Итуриел. — Тя протегна ръце към ангела, съзнавайки, че не може да мине през руната, сърцето я болеше. Години наред този ангел бе прекарал тук долу, мълчалив и сам в тъмнината, окован и гладен, но неспособен да умре…

Джейс беше до нея. По разстроеното му лице тя позна, че и той е видял това, което бе показано на нея. Той сведе поглед към серафимската кама в ръката си, после отново погледна ангела. Неговото сляпо лице бе обърнато към тях в мълчалива молба.

Джейс направи крачка напред, после още една. Очите му бяха приковани в ангела, което Клеъри си обясняваше с това, че между тях се води някакъв безсловесен диалог, разговор, който тя не можеше да долови. Очите на Джейс бяха големи като златни дискове, осветени с отразена светлина.

— Итуриел — прошепна той.

Камата в ръката му блесна като факла. Блясъкът и беше ослепителен. Когато светлината освети слепите очи на ангела, той вдигна глава и протегна ръце. Оковите, които стягаха китките му, издрънчаха като дрезгава мелодия.

Джейс се обърна към нея.

— Клеъри — рече той. — Руните.

Руните. Един миг тя го гледаше втренчено, недоумяваща, но той с очи й нареди да се приближи. Тя подаде на Джейс магическата светлина, извади стилито от джоба си и коленичи до нарисуваните руни. Те сякаш бяха издълбани в камъка с нещо остро.

Клеъри погледна към Джейс. Изражението му я потресе, блясъкът в очите му, които бяха изпълнени с доверие в нея, с увереност в нейните способности.

С върха на стилито си тя издълба няколко линии в пода, като превърна затварящата руна в освобождаваща, заключването в отключване. От линиите се надигнаха пламъци, сякаш бе минала с върха на кибритена клечка върху сяра.

Когато приключи, тя се изправи на крака. Руните блещукаха пред нея. Внезапно Джейс се приближи и застана до нея. Камъкът с магическа светлина бе изчезнал, в ръката му блестеше само серафимската кама, наречена на името на ангела. Той я протегна и този път ръката му премина през бариерата от руни, сякаш никога нея е имало.

Ангелът вдигна ръце и пое камата от него. После затвори невиждащите си очи и на Клеъри за миг й се стори, че се усмихва. Той обърна камата в ръцете си така, че да насочи острието й към гърдите си. Клеъри нададе лек стон и тръгна напред, но Джейс я хвана за ръката, хватката му беше желязна, и я дръпна назад — в този миг ангелът заби камата в тялото си.

Ангелът изметна глава назад, ръцете му издърпаха дръжката, която стърчеше от мястото, където трябва да беше сърцето — ако изобщо ангелите имаха сърца; Клеъри не знаеше. От раната лумнаха пламъци и обхванаха цялата кама. Тялото на ангела трепна и се превърна в бял пламък, оковите на китките му се обагриха в червено, като желязо, дълго нагрявано на огън. Клеъри си спомни за средновековните картини на светци, които изчезваха в огъня на свещен екстаз. И тогава крилете на ангела се разпериха, широки и бели, преди на свой ред да пламнат и да се превърнат в трептяща огнена мрежа.

Клеъри не можеше да гледа повече. Тя се обърна и зарови лице в рамото на Джейс. Той обви ръка около нея. Силна, здрава прегръдка.

— Всичко е наред — каза той в косата й, — всичко е наред.

Ала въздухът беше изпълнен с дим, а подът сякаш се клатеше под краката й. Джейс също залитна и тогава тя разбра, че всъщност не беше само шокът: земята се тресеше. Тя се отскубна от Джейс и се олюля; камъните под нея се движеха, от тавана се посипа ситен дъжд от пръст. Ангелът се беше превърнал в димен стълб; руните около него блестяха с ослепителна светлина. Клеъри ги гледаше втренчено, опитвайки се да ги разчете, а после погледна объркано към Джейс:

— Имението… крепяло се е на Итуриел. Ако ангелът умре, имението…

Не довърши изречението си. Джейс я беше сграбчил за ръката и тичаше нагоре по стълбите, като я влачеше след себе си. Стълбите също се надигаха и кривяха; Клеъри падна, като болезнено удари коляното си в стъпалата, но хватката на Джейс не отслабна. Тя продължи да тича, без да обръща внимание на болката в крака си, дробовете й се бяха изпълнили със задушаващ прах.

Стигнаха до върха на стълбите и се втурнаха в библиотеката. Клеъри чу как зад тях остатъкът от стълбата се срути с глух трясък. Горе положението не беше много по-добро; стаята се тресеше, книгите падаха от рафтовете. Над купчината отломъци бе паднала една статуя. Джейс пусна ръката на Клеъри, грабна един стол и преди тя да успее да го попита какво възнамерява да прави, той го запрати в цветния прозорец.

Столът излетя навън сред водопад от счупени стъкла. Джейс се обърна и протегна ръка към Клеъри. Зад него, през образувалата се рамка в счупеното стъкло, тя видя залятата от лунна светлина поляна, а нейде в далечината — върхове на подредени в редица дървета. Май беше доста високо. Не мога да скоча от такова разстояние! — помисли си тя и започна да клати глава към Джейс, когато видя как очите му се разширяват от уплаха, а устата му изричаше безмълвно предупреждение. Един от тежките мраморни бюстове, подредени на един по-висок рафт, се плъзна надолу и падаше точно върху нея. Клеъри светкавично отскочи встрани и той падна на пода, като направи огромна дупка на сантиметри от мястото, където беше стояла.

Секунда по-късно ръцете на Джейс се сключиха около нея и я вдигнаха. Тя беше твърде изненадана, за да се възпротиви, когато той я провря през счупения прозорец и най-безцеремонно я хвърли през него.

Тя се приземи върху затревен склон точно под прозореца, и се затъркаля надолу, докато не се блъсна в една могила толкова силно, че остана без дъх. Надигна се и седна, след което заизтърсва тревата от косата си. Миг по-късно Джейс се озова до нея. Но за разлика от Клеъри, той се претърколи и застана на колене, загледан във възвишението към вилата.

Клеъри се извърна да проследи погледа му, но той вече я бе сграбчил и я буташе към долината между двата хълма. По-късно тя откри синини на онези места по горната част на ръката си, където я бе държал, но в този момент тя само извика от изненада, когато той я бутна и претърколи, като я закриваше с тялото си, докато премине огромната експлозия. Звучеше така, сякаш земята се разцепваше на две, сякаш изригваше вулкан. Към небето се вдигна бял прах. Клеъри чуваше барабанене навсякъде около себе си. За миг тя объркано си помисли, че може да е заваляло — после видя, че това бяха чакъл, пръст и натрошено стъкло: остатъците от разрушеното имение се сипеха около тях като смъртоносна градушка.

Джейс я притисна по-силно до земята, тялото му беше плътно върху нейното, биенето на сърцето му отекваше в ушите й наред с летящите наоколо руини на имението.

Тътенът от избухването постепенно утихна, като пушек, разсеян във въздуха. Той бе заменен от паническо чуруликане на птици; Клеъри ги виждаше над раменете на Джейс как правят кръгове в тъмното небе.

— Джейс — каза тихо тя. — Мисля, че изгубих стилито ти.

Той леко се отдръпна, подпирайки се на лакти, и погледна надолу към нея. Дори в тъмното тя виждаше отражението си в очите му. Лицето му беше изцапано със сажди и пръст, яката на ризата му беше разкъсана.

— Няма нищо. Важното е ти да си добре.

— Добре съм. — Без да мисли, тя вдигна ръце и леко зарови пръсти в косата му. Усети, че той се напрегна, очите потъмняха. — В косата ти има трева — каза тя. Устата й беше пресъхнала, адреналинът шумеше във вените й. Всичко, което току-що се беше случило — ангелът, експлодиралото имение, — сякаш беше по-нереално от това, което съзря в очите на Джейс.

— Не бива да ме докосваш — каза той.

Ръката й замръзна там, където беше, дланта й остана на бузата му.

— Защо?

— Знаеш защо — каза той и се отдръпна от нея, като се претърколи по гръб. — Ти видя това, което видях и аз, нали? Миналото, ангела. Родителите ни.

Направи й впечатление, че той за първи път ги нарече така. Родителите ни. Тя се обърна настрани, искаше да го докосне, но не беше сигурна, че е редно. Той гледаше с невиждащ поглед към небето.

— Да, видях ги.

— Значи знаеш какво съм. — Думите му преминаха в измъчен шепот. — Аз съм полудемон, Клеъри. Полудемон. Разбираш ли това? — Очите му я пронизваха като свредел. — Видя какво се е опитал да направи Валънтайн. Използвал е демонична кръв… използвал я е още преди да се родя. Аз съм наполовина чудовище. Наполовина съм това, което така силно се стремя да премахна, да унищожа.

Клеъри потисна спомена си за това, което бе казал Валънтайн: Тя ме изостави, защото превърнах първото й дете в чудовище.

— Но магьосниците също са наполовина демони. Ето Магнус. Това не ги прави зли…

— Не и ако си наполовина висш демон. Нали чу какво каза жената демон? Това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.

Клеъри заговори на пресекулки.

— Това не е вярно. Не може да бъде вярно. В това няма никакъв смисъл…

— Напротив. — В изражението на Джейс се четеше смазващо отчаяние. Тя видя как сребърната верижка проблясва на голата му шия, как хвърля бял отблясък на светлината на звездите. — И то обяснява всичко.

— Искаш да кажеш, обяснява защо си толкова добър ловец на сенки? Защо си толкова честен и безстрашен, сладък и всичко друго, което демоните не са?

— Това обяснява — каза с равен глас той — защо изпитвам това, което изпитвам към теб.

— Какво означава това?

Той дълго мълча, като я гледаше през малкото разстояние, което ги делеше. Макар и да не я докосваше, Клеъри го усещаше, сякаш тялото му беше върху нейното.

— Ти си ми сестра — отвърна най-накрая. — Моя сестра, моя кръв, част от семейството ми. Аз трябва да те закрилям… — той се засмя беззвучно и невесело… — да те защитавам от другите момчета, които искат да правят с теб същото, което искам и аз.

Клеъри притаи дъх.

— Ти каза, че занапред искаш да си само мой брат.

— Излъгах. Демоните лъжат, Клеъри. Нали знаеш за раните, които можеш да получиш като ловец на сенки… ужилване с демонична отрова. Дори не разбираш какво става с теб, но отвътре убийствено бавно кървиш. Това е също като усещането да съм ти брат.

— Ами Ейлийн…

— Трябваше да опитам. И опитах. — Гласът му беше безжизнен. — Но Бог ми е свидетел, че не искам никоя друга, освен теб. Нито пък искам да искам друга, освен теб. — Той протегна ръка, леко зарови пръсти в косата й, погали бузата й. — Сега поне знам защо.

Гласът на Клеъри се превърна в шепот.

— И аз не искам друг, освен теб.

Тя усети как Джейс затаи дъх. Той бавно се обърна и се опря на лакти. Сега беше свел поглед към нея и изражението му беше променено — лицето му имаше излъчване, каквото тя никога не беше виждала — сляпа, почти убийствена светлина блестеше в очите му. Пръстите му се плъзнаха от бузата към устните й и очертаха контурите им.

— Предполагам — каза той, — че ще ми кажеш да не правя това.

Тя нищо не каза. Не искаше да му каже да спре. Беше й омръзнало да казва „не“ на Джейс… и да си забранява да изпитва това, което искаше да изпита от цялото си сърце. Каквото и да й струваше.

Той се наведе, устните му докоснаха бузата й, плъзнаха се лекичко по нея… и дори само това леко докосване изопна нервите й и предизвика тръпки по цялото й тяло.

— Ако искаш да спра, кажи ми го сега — прошепна той. И когато тя не каза нищо, той докосна с устни слепоочието й. — Или сега. — Спусна се надолу по скулата й. — Или сега. — Устните му бяха върху нейните. — Или…

Но тя се протегна и го привлече към себе си, а недоизречените думи заглъхнаха в устата й. Той я целуваше нежно, внимателно, но не нежност желаеше тя, не и сега, не и след всичкото това време, и тя сграбчи ризата му и силно го притисна към себе си. Той издаде лек, гърлен стон, после уви ръце около нея, притисна я към себе си и двамата се търколиха на тревата, сплели телата си, без да спират да се целуват. Камъчетата се забиваха в гърба на Клеъри, а раменете я боляха от падането от прозореца, но тя не обръщаше внимание. Единственото, което имаше значение, беше Джейс. Всичко, което усещаше, за което се надяваше, дишаше, желаеше и виждаше, беше Джейс. Нищо друго нямаше значение.

Дори и през палтото тя усещаше топлината му, която проникваше през неговите и нейните дрехи. Тя свали якето му, после някак си той остана и без риза. Пръстите й изследваха тялото му, а устата му — нейната. Мека кожа над жилести мускули, с мрежа от тънки белези. Тя докосна звездовидния белег на рамото му — той беше гладък и равен, като че ли част от кожата му, а не изпъкнал като останалите. Разбира се, тези знаци бяха дефекти, но тя не ги възприемаше така; те бяха история, врязана в тялото му. Картата на един живот, изпълнен с безконечни войни.

Той започна неумело да разкопчава копчетата на палтото й, ръцете му трепереха. Никога не бе предполагала, че ръцете на Джейс могат да бъдат така несръчни.

— Дай на мен — каза тя и посегна към последното копче.

Когато се надигна, нещо студено и металическо се заби в ключицата й и тя изстена от изненада.

— Какво има? — вцепени се Джейс. — Да не те нараних?

— Не ти. Беше това. — Тя докосна сребърната верижка на шията му. На нея висеше малко сребърно колелце. Беше я наранило, когато се беше навела напред. Сега го загледа по-внимателно.

Пръстенът — обгорен метал с преплетени звезди, — този пръстен й беше познат. Пръстенът на Моргенстърн. Същият този пръстен, който бе блестял на ръката на Валънтайн в съня, който им бе показал ангелът. Беше негов, а той го бе дал на Джейс, както си му редът, от баща на син.

— Извинявай — каза Джейс. Той прокара пръст по бузата й, в погледа му се четеше някакво странно напрежение. — Бях забравил, че нося това проклето нещо.

Внезапно кръвта на Клеъри се смрази във вените й.

— Джейс — каза тихо тя. — Джейс, недей.

— Недей какво? Да не нося този пръстен?

— Не, недей… недей да ме докосваш. Спри за малко.

Лицето му се вкамени. В смутения му поглед се редяха един куп въпроси, но той не каза нищо, само отдръпна ръката си.

— Джейс — каза отново тя. — Защо? Защо сега?

Той зяпна от изненада. Тя видя на долната му устна, там, където я беше хапал, тъмна линия, а може би тя я беше отхапала.

— Защо сега какво?

— Ти каза, че между нас няма нищо. Че ако ние… ако ние си позволим да имаме чувствата, които изпитваме, ще нараним всички, на които държим.

— Наистина така казах. И излъгах. — Погледът му омекна. — Наистина ли мислиш, че не те искам…

— Не — рече тя. — Не, не съм глупава, знам, че ме искаш. Но когато каза, че сега най-после разбираш защо изпитваш това към мен, какво имаше предвид?

Не че не знаеше, помисли си тя, но беше длъжна да попита, искаше да го чуе от него.

Джейс хвана китките й и притегли ръцете й към лицето си, като сплете пръстите си с нейните.

— Помниш ли какво ти казах в дома на Пенхалоу? — попита той. — Че никога не мислиш, преди да направиш нещо, и че затова разваляш всичко, до което се докоснеш?

— Не, бях забравила. Благодаря, че ми напомни.

Той сякаш не забеляза иронията в гласа й.

— Нямах предвид теб, Клеъри. Говорех за себе си. За това, което съм аз. — Той бавно обърна лице и пръстите й се плъзнаха по бузата му. — Чак сега разбрах защо. Знам, че съм обзет от зла сила. И може би… може би затова се нуждая толкова силно от теб. Защото, ако Валънтайн ме е превърнал в чудовище, то значи теб е превърнал в нещо като ангел. А Луцифер обича Бог, нали? Или поне Милтън така твърди.

Клеъри шумно си пое въздух.

— Аз не съм ангел. А ти дори не знаеш как е употребил Валънтайн кръвта на Итуриел… може би я е искал за себе си…

— Той каза, че кръвта е за „мен и моите“ — рече спокойно Джейс — Това обяснява умението ти да правиш тези неща, Клеъри. Кралицата на феите беше казала, че двамата с теб сме експерименти. Не само аз.

— Аз не съм ангел, Джейс — повтори тя. — Не връщам книгите в библиотеката. Свалям нелегално музика от интернет. Лъжа майка си. Аз съм съвсем обикновена.

— Не и за мен. — Той я погледна. Лицето му бе наведено над нея на фона на звездите. Нямаше нищо от обичайната арогантност в изражението му — никога не беше го виждала толкова беззащитен, но дори и тази беззащитност бе примесена със себеомраза, загнездена дълбоко в него като рана. — Клеъри, аз…

— Махни се от мен — каза Клеъри.

— Какво? — Отчаянието в очите му се пръсна на хиляди парчета, подобно на огледалото Портал в Ренуик и в един момент изражението му беше крайно изненадано. Беше й трудно да го гледа и да продължава да казва не. Сега, докато го наблюдаваше — дори и да не беше влюбена в него, онази част от нея, която беше дъщеря на майка й, която обичаше всяко хубаво нещо заради самата му красота, — може би щеше да го пожелае. Ала сега, точно защото беше дъщеря на майка си, това бе невъзможно.

— Чу ме — каза тя. — И ми пусни ръцете. — Тя ги отдръпна и ги стисна в юмруци, за да спрат да треперят.

Той не помръдна. После сви устни и за миг тя отново видя в очите му онзи хищнически блясък, но сега примесен и с гняв.

— Предполагам, няма смисъл да те питам защо?

— Значи ти ме искаш само защото си зъл, а не човек. Просто ти трябва причина, с която да оправдаваш себеомразата си. Аз пък няма да ти позволя да ме използваш, за да си докажеш колко ниско си паднал.

— Не съм казал това. Не съм казал, че те използвам.

— Добре. Тогава ми кажи, че не си чудовище. Кажи ми, че у теб няма нищо сбъркано. И ми кажи, че ще ме искаш дори ако се окаже, че нямаш демонична кръв. — Защото аз уж нямам демонична кръв. А все така те желая.

Погледите им се кръстосаха, неговият бе изпълнен с дива ярост; за миг дори беше спрял да диша, а после се оттласна от нея, като ругаеше и се изправяше на крака. Грабна ризата си от тревата и я облече през глава, продължавайки да гледа мрачно. После дръпна ризата над джинсите си и се заоглежда за якето.

Клеъри се изправи, като леко залиташе. Пронизващият вятър накара кожата на ръцете й да настръхне. Усещаше краката си като направени от полуразтопен восък. С вкочанени пръсти тя закопча палтото си догоре, мъчейки се да сподави напиращите сълзи. Сега плачът нямаше да помогне.

Във въздуха още танцуваха прашинки и пепел, наоколо тревата беше покрита с отломъци: разбити парчета от мебели; трески от позлатено дърво; страници на книги, мрачно носени от вятъра; почти половината от стълбището, някак странно запазено. Клеъри се обърна към Джейс, който разритваше отломъците със свирепо задоволство.

— Така — каза той, — сега наистина загазихме.

Това пък най-малко очакваше да чуе от него. Тя премигна.

— Какво?

— Не помниш ли? Загуби стилито ми. Сега не можеш да създадеш Портал. — Той произнасяше думите с горчива наслада, сякаш ситуацията по някакъв начин му доставяше удоволствие. — Ще трябва да измислим друг начин да се върнем. Ще вървим пеша.

Дори при нормални обстоятелства разходката не би била обещаваща. Свикнала със светлините на града, Клеъри не можеше да повярва колко тъмно е нощем в Идрис. Дебелите черни сенки, редящи се от двете страни на пътя, приличаха на едва видими същества, и въпреки магическата светлина на Джейс, тя можеше да вижда само на няколко стъпки пред тях. Липсваха й уличните светлини, фаровете на автомобилите, шумовете на големия град. Сега единственото, което чуваше, беше постоянното хрущене на ботушите си по чакъла и от време на време собственото си ахване от изненада, когато се препънеше в някой камък.

След няколко часа краката я боляха, а устата й беше пресъхнала като пергамент. Въздухът доста беше захладнял и тя трепереше, пъхнала ръцете си дълбоко в джобовете. Но всичко щеше да е много по-поносимо, ако Джейс й говореше. Откакто бяха напуснали имението, той не й бе продумал нито дума, ако не се броят кратките команди, когато я упътваше накъде да завие или как да избегне някоя дупка на пътя. Тя дори се запита какво го е грижа дали ще падне в дупката, освен може би, че така щеше да го забави.

По едно време небето на изток започна да светлее. Клеъри, която се препъваше полузаспала, вдигна изненадано глава.

— Рано е за изгрев-слънце.

Джейс я погледна снизходително.

— Това е Аликанте. Има поне още три часа, докато изгрее слънцето. Това са светлините на града.

Твърде облекчена, че са близо до дома, за да забележи иронията му, Клеъри ускори крачка. Свиха зад един ъгъл и се озоваха на широк черен път, врязан в склона на един хълм. Той се виеше по склона и изчезваше зад завоя в далечината. Макар градът все още да не се виждаше, ставаше все по-светло, небето бе обагрено в странен червеникав блясък.

— Като че ли скоро ще пристигнем — каза Клеъри. — Има ли някакъв по-пряк път за слизане по хълма?

Джейс се намръщи.

— Нещо не е наред — каза внезапно той и бързо заслиза надолу, почти тичайки; изпод ботушите му хвърчеше пръст с цвят на охра под тази странна светлина. Клеъри се затича след него, без да обръща внимание на протестите на изранените си крака. Те завиха зад следващия ъгъл, при което Джейс спря така рязко, че Клеъри почти се блъсна в него. При други обстоятелства това можеше и да е смешно. Но не и сега.

Червеникавата светлина стана още по-ярка, като хвърляше ален блясък в нощното небе и така осветяваше хълма, на който стояха, сякаш беше ден.

Облаци дим се извиваха от долината като разгърнати пера на черен паун. Сред черния пушек се издигаха кулите на Аликанте, кристалните им корпуси пробиваха като огнени стрели задимения въздух. Въпреки гъстия дим Клеъри успя да забележи алените пламъци, лумнали из целия град, подобно на блестящи скъпоценни камъни върху тъмна дреха.

Изглеждаше невероятно, но беше истина: те стояха на склона на хълма, който се издигаше над Аликанте, а под тях градът гореше.