Град от стъкло

16Основи на вярата

От нощта, в която се бе прибрала и бе установила, че майка й я няма, Клеъри не спираше да си представя как я вижда, жива и здрава. Тези представи бяха толкова чести, че приличаха на снимки, които са се изтъркали от многократното вадене и гледане.

Сега тези представи изникнаха пред нея още докато се взираше невярващо в Джослин — представите, в които майка й, здрава и щастлива, прегръща Клеъри и й казва колко много й е липсвала, но вече всичко е наред.

Майката от нейните представи много малко приличаше на жената, която сега стоеше пред нея. В спомените на Клеъри, Джослин бе нежна и артистична, малко бохемка с изцапан с бои комбинезон, червената й коса сплетена на плитка или прикрепена с молив на едър кок. Но тази Джослин беше непоколебима и остра като нож, косата й бе опъната назад, с нито един разпилян косъм; чернотата на униформата придаваше на лицето й блед и суров вид. Не такова изражение си бе представяла Клеъри: вместо радост, имаше нещо много подобно на ужас в начина, по който тя гледаше Клеъри с огромните си зелени очи.

— Клеъри — каза с въздишка тя. — Дрехите ти.

Клеъри се погледна. Тя бе облякла черната униформа на ловец на сенки на Аматис, въпреки че майка й бе посветила целия си живот на това, да не допусне дъщеря й някога да облече такава униформа. Клеъри с мъка преглътна и се изправи, като стискаше ръба на масата с ръце. Тя виждаше как кокалчетата й побеляват, но някак си усещаше ръцете си отделени от тялото, сякаш принадлежаха на някой друг.

Джослин пристъпи към нея и протегна ръце.

— Клеъри…

Но Клеъри заотстъпва назад, толкова бързо, че удари гърба си в плота. Прониза я болка, но тя почти не й обърна внимание; гледаше втренчено майка си. Саймън също я гледаше с леко отворена уста; Аматис също беше поразена.

Изабел се изправи и застана между Клеъри и майка й. Ръката й се плъзна под престилката и Клеъри усети как тя хваща сребристо-златистия си камшик.

— Какво става тук? — попита настойчиво Изабел. — Коя си ти?

Строгият й глас леко потрепери, сякаш уловила изражението по лицето на Джослин, която се бе втренчила в нея с ръка на сърцето.

— Мерис — гласът на Джослин беше почти като шепот.

Изабел се изуми.

— Откъде знаеш името на майка ми?

Лицето на Джослин започна да възвръща цветовете си.

— Разбира се! Ти си дъщерята на Мерис. Просто… толкова приличаш на нея. — Тя бавно спусна ръката си. — Аз съм Джослин Фр… Феърчайлд. Майката на Клеъри.

Изабел извади ръката изпод престилката си и погледна към Клеъри напълно объркана.

— Но ти беше в болницата… в Ню Йорк…

— Така е — каза Джослин с по-твърд глас. — Но благодарение на дъщеря ми вече съм добре. И искам да поговоря с нея насаме.

— Аз обаче не съм сигурна, че тя иска същото — каза Аматис, протегна ръка и я сложи на рамото на Джослин. — Предполагам, че това е шокиращо за нея…

Джослин се отскубна от Аматис и се приближи към Клеъри с протегнати напред ръце.

— Клеъри…

Най-после Клеъри успя да проговори. Гласът й беше студен, леден и толкова гневен, че сама се изненада от него.

— Как дойде тук, Джослин?

Майка й замръзна на мястото си, а по лицето й пробяга колебание.

— Току-що минах през Портала с Магнус Бейн. Вчера той дойде при мен в болницата… донесе ми противоотровата. Разказа ми за всичко, което си направила за мен. Когато се събудих, не исках нищо друго, освен да те видя… — Гласът й трепна. — Клеъри, нещо не е наред ли?

— Защо никога не си ми казала, че имам брат? — попита Клеъри. Не това бе очаквала да каже, дори не беше планирала да го произнесе. Но го направи.

Джослин отпусна ръце.

— Мислех, че е мъртъв. Предположих, че ако знаеш, само ще страдаш.

— Нека ти кажа нещо, мамо — рече Клеъри. — Да знаеш, е по-добре, отколкото да не знаеш. Винаги.

— Съжалявам… — започна Джослин.

— Съжаляваш? — извика Клеъри; сякаш нещо се бе разкъсало в нея и сега оттам излизаше на талази цялата й горчивина, цялата потискана ярост. — Няма ли да ми обясниш защо никога не ми каза, че съм ловец на сенки? Или това, че баща ми е жив? О, и за това, как си платила на Магнус да изтрива спомените ми?

— Опитвах се да те защитя…

— Е, тук не си се справила! — извика Клеъри. — Какво очакваше да се случи с мен след твоето изчезване? Ако не бяха Джейс и другите, щях да умра. Ти така и не ми показа как да се защитавам. Никога не си ми говорила за опасностите, които ме дебнат. Какво си въобразяваше? Че ако се сблъскам със злото, то няма да ме забележи? — Очите й горяха. — Знаела си, че Валънтайн не е мъртъв. Казала си на Люк, че според теб той е жив.

— Точно затова трябваше да те скрия — каза Джослин. — Не можех да рискувам Валънтайн да разбере къде си. Не можех да му позволя да те доближи…

— Защото е превърнал първото ти дете в чудовище ли? — рече Клеъри. — И ти не си искала да постъпи по същия начин с мен.

Безмълвна от изумление, Джослин само стоеше неподвижно и я гледаше.

— Да — каза най-после тя. — Да, но не само заради това, Клеъри…

— Ти си изтрила спомените ми — продължи Клеъри. — Лишила си ме от тях. Лишила си ме от собствената ми същност.

— Това не беше ти! — извика Джослин. — Никога не съм искала да бъдеш такава…

— Няма значение какво си искала ти! — гневно каза Клеъри. — Важно е какво наистина съм! Не си имала право да ме лишаваш от това!

Джослин пребледня. Очите на Клеъри се напълниха със сълзи — беше й трудно да гледа майка си такава, толкова наранена, а ето че тя продължаваше да я наранява. Съзнаваше, че ако още веднъж отвори уста, от нея ще се изсипят още ужасни думи, още изпълнени с омраза гневни слова. Тя сложи ръка на устата си и се втурна в коридора, минавайки покрай майка си, покрай протегнатата ръка на Саймън. Всичко, което искаше в този момент, бе да се махне. Обезумяла, тя бутна входната врата и направо се изстреля на улицата. Някой извика след нея, но тя не се обърна. Вече беше хукнала да бяга.

Джейс откри с известна изненада, че Себастиян бе оставил коня на Верлак в обора, вместо да го използва в нощта на бягството си. Вероятно се е боял, че е можело по някакъв начин Уейфарър да бъде проследен.

Това даде възможност на Джейс да си достави удоволствието да възседне жребеца и с него да излезе от града. Наистина, ако Себастиян бе искал Уейфарър, нямало е да го остави — да не говорим, че реално Уейфарър изобщо не принадлежеше на Себастиян. Така или иначе, Джейс обичаше конете. Последния път, когато бе яздил, беше на десет, но той бързо прогони изникналите в тази връзка спомени.

На двамата с Клеъри им бе отнело шест часа път пеша от имението на Уейланд до Аликанте. Ако бяха яздили почти в галоп, щяха да вземат същото разстояние за около два часа. Докато стигнаха билото, от което се виждаше къщата и градината, и той, и конят бяха плувнали в пот.

Защитите, които отклоняваха пътя от имението и така го скриваха, бяха разрушени заедно с къщата. Това, което бе останало от някогашната елегантна вила, представляваше купчина камъни. Единствено градините, опожарени в краищата, все още напомняха за времето, когато бе живял тук като дете. Сега тук имаше розови храсти с опадали цветове, задушени от зелени бурени; каменна пейка, поставена до езерцето; и падината, където бе лежал с Клеъри в нощта, когато имението се срути. А между дърветата се виждаше синият блясък на близкото езеро.

Заля го вълна от мъка. Той бръкна в джоба си и извади най-напред едно стили — беше го свил от стаята на Алек, преди да тръгне, понеже Клеъри бе загубила неговото, а Алек винаги можеше да се снабди с друго — а после и нишката, която бе откъснал от ръкава на палтото на Клеъри. Тя лежеше на дланта му, изцапана с червено-кафяво в единия си край. Той сви юмрук около нея, толкова силно, че костите му изпукаха, и начерта със стилито руна на опакото на ръката си. Лекото парване беше по-скоро познато, отколкото болезнено. Той гледаше как руната потъна в кожата му, подобно на камък, потъващ във водата, и затвори очи.

Сега пред вътрешния му взор изникна една долина. Видя себе си да стои на едно било и да гледа околността, сякаш гледаше карта, която му показваше точно къде се намира. Спомни си как инквизиторката бе разбрала с точност местоположението на кораба на Валънтайн насред Ийст Ривър и установи: Ето как го е направила. Всеки детайл беше ясен — всяко стръкче трева, пръснатите кафеникави листа в краката му — ала звук не се чуваше. На сцената цареше зловеща тишина.

Долината беше с формата на подкова, като единият й край беше по-тесен от другия. От широкия излизаше сребристо поточе вода — рекичка или ручей, — минаваше по средата й и се губеше в скалите откъм тесния й край. Покрай ручея се издигаше сива каменна къща, от квадратния комин, на която се кълбеше бял пушек. Това беше странна пасторална сцена, разстилаща се под синевата на небето. Докато наблюдаваше, някаква длъгнеста фигура се появи в картината. Себастиян. Сега, когато не се преструваше, арогантността му личеше в походката, в изправените рамене, в небрежната самодоволна усмивка на лицето му. Себастиян коленичи край ручея и потопи ръцете си в него, след което наплиска лицето и намокри косата си.

Джейс отвори очи. Уейфарър под него кротко си пасеше трева. Джейс пъхна стилито и нишката обратно в джоба си и след като хвърли последен поглед към руините на къщата, в която бе израснал, той дръпна поводите и заби пети в хълбоците на коня.

Клеъри лежеше в тревата близо до хълма на Гард и гледаше мрачно надолу към Аликанте. Трябваше да признае, че гледката оттук беше доста внушителна. Тя погледна над покривите на града с техните изящни гравюри и руни — нарисувани върху ветропоказателите, през върховете на Залата на Съглашението към нещо, което блещукаше в далечината като ръба на сребърна монета — езерото Лин? Черните руини на Гард се извисяваха зад нея, а демоничните кули сякаш бяха от кристал. На Клеъри й се стори, че вижда защитите, блещукащи като невидима мрежа, изтъкана около стените на града.

Тя сведе поглед към ръцете си. В гнева си бе изтръгнала няколко снопчета трева и пръстите й бяха целите в кал и кръв, защото си бе счупила нокът. Когато яростта й попремина, я обзе чувство на празнота. До този момент не беше осъзнавала колко е ядосана на майка си, не и преди тя да пристъпи през прага, когато страхът на Клеъри за живота й отстъпи и тя разбра какво се криеше под него. Сега, когато се поуспокои, тя се запита дали част от нея не искаше да накаже майка й за това, което се е случило на Джейс. Ако той не беше лъган — ако и двамата не бяха лъгани, — тогава може би откритието за това, което е направил Валънтайн с него, когато е бил само бебе, нямаше да го подтикне към постъпка, на която Клеъри не можеше да не гледа като на самоубийствена.

— Може ли да се присъединя и аз?

Тя подскочи от изненада и се завъртя встрани, поглеждайки нагоре. Саймън стоеше над нея с ръце в джобовете. Някой — вероятно Изабел — му беше дал тъмно яке от твърд черен плат, какъвто ловците на сенки използваха за униформите си. Вампир в униформа, помисли си Клеъри, като се запита дали това беше прецедент.

— Проследил си ме — каза тя. — Голям ловец на сенки съм, няма що.

Саймън сви рамене.

— Е, за твое успокоение, умея да се движа тихо и елегантно като пантера.

Клеъри неволно се усмихна. Тя се надигна и седна, като заизтърсва калта от ръцете си.

— Ами, заповядай. Тук всеки може да се цупи на спокойствие.

Сядайки до нея, Саймън огледа града и подсвирна.

— Хубава гледка.

— Наистина. — Клеъри косо го погледна. — Как ме намери?

— Ами, отне ми няколко часа. — Той криво се усмихна. — После си спомних как навремето, в първи клас, когато се скарахме, ти се покатерваше на покрива ни и майка ми трябваше да те сваля оттам.

— Е, и?

— Познавам те — каза той. — Когато си разстроена, гледаш да се качиш на високо.

Той й подаде нещо — нейното зелено палто, сгънато грижливо. Тя го взе и си го наметна — личеше му на горкото, че е активно носено. Дори имаше малка дупка на лакътя, достатъчно голяма обаче, за да си провреш пръста.

— Благодаря ти, Саймън. — Тя обви ръце около коленете си и се втренчи в града. Слънцето се беше снишило на небето и кулите бяха започнали да блестят в червеникаворозово. — Майка ми ли те изпрати при мен?

Саймън поклати глава.

— Всъщност ме изпрати Люк. И ми каза да ти предам, че е добре да се върнеш преди залез. Случва се нещо грандиозно.

— Какво по-точно?

— Люк е поставил ултиматум на Клейва до залез-слънце да реши дали ще отпусне на долноземците места в Съвета. По здрач всички долноземци ще се съберат пред Северната порта. Ако от Клейва се съгласят, те ще влязат в Аликанте. Ако не…

— Ще си отидат — довърши Клеъри. — А Клейвът ще се предаде на Валънтайн.

— Точно така.

— Те ще се съгласят — рече Клеъри. — Трябва да се съгласят. — Тя обгърна коленете си още по-плътно. — Те никога не биха приели да ги управлява Валънтайн. Никой не би приел.

— Радвам се да видя, че не си загубила идеализма си — каза Саймън и макар че тонът му звучеше небрежно, Клеъри долови под него някакъв друг глас. Този на Джейс, който казваше, че не е идеалист, и тя потрепери въпреки палтото си.

— Саймън? — каза тя. — Имам един глупав въпрос.

— Слушам.

— Ти спа ли с Изабел?

Саймън се задави. Клеъри бавно обърна поглед към него.

— Добре ли си? — попита тя.

— Предполагам — рече той, като с видимо усилие възвърна самообладанието си. — Ти сериозно ли?

— Ами, нямаше те цяла нощ.

Известно време Саймън мълчеше. Най-накрая каза:

— Не съм сигурен, че това ти влиза в работата, но отговорът е не.

— Добре — каза Клеъри и след известна пауза добави: — Предполагам, че не би се възползвал от нея, когато е толкова уязвима поради скръбта си.

Саймън изсумтя.

— Ако някога срещнеш мъж, който не би се възползвал от Изабел, обади ми се. С удоволствие бих му стиснал ръката. Или ще избягам далеч от него, знам ли.

— Значи не излизаш с Изабел?

— Клеъри — рече Саймън, — защо ме разпитваш за Изабел? Не искаш ли да говорим за майка ти? Или за Джейс? Изи ми каза, че той е заминал. Представям си как се чувстваш.

— Не — каза Клеъри. — Не, не мисля, че можеш да си представиш.

— Не си единствената, която някога се е чувствала изоставена. — В гласа на Саймън се долавяше известно раздразнение. — Тоест, искам да кажа… това, което имам предвид, е, че никога не съм те виждал толкова ядосана. При това на майка си. Мислех, че тя ти липсва.

— Разбира се, че ми липсваше! — тросна се Клеъри, като си даде сметка как може да е изглеждало всичко случило се в кухнята. Особено на майка й. Тя пропъди тази мисъл. — Единственото, което ме интересуваше, бе да я намеря… да я спася от Валънтайн, после търсех начин да я излекувам… и през цялото време не спирах да мисля колко съм й бясна за това, че ме е лъгала през всички тези години. Че е скривала всичко това от мен, скривала е истината от мен. Така и не ми е позволила да разбера коя съм всъщност.

— Но ти не й каза това, когато тя влезе в кухнята — рече спокойно Саймън. — Ти каза: „Защо никога не ми каза, че имам брат?“.

— Знам. — Клеъри откъсна стръкче трева от калта и го завъртя между пръстите си. — Не спирам да си мисля, че ако знаех истината, нямаше да срещна Джейс по начина, по който го срещнах. Нямаше да се влюбя в него.

Саймън помълча за миг.

— Май не съм те чувал досега да го казваш.

— Че го обичам ли? — Тя се засмя, но смехът й бе мрачен дори в собствените й уши. — В случая е безсмислено да се преструвам, че не съм влюбена. Може би, защото няма значение. Пък и надали ще го видя някога отново.

— Той ще се върне.

— Възможно е.

— Той ще се върне — повтори Саймън. — За теб.

— Не знам. — Клеъри поклати глава. Стана студено, откакто слънцето бе докоснало края на хоризонта. Тя присви очи и се втренчи пред себе си. — Саймън, виж!

Той проследи погледа й. Отвъд защитите, пред Северната порта на града, се тълпяха стотици тъмни фигури, някои стояха на групи, други — сами: долноземците, които Люк бе свикал да защитават града, чакаха търпеливо Клейвът да им съобщи решението си. Тръпки полазиха по гърба на Клеъри. От мястото си на билото на хълма, загледана надолу по стръмния склон към града, тя беше свидетел на зараждащо се събитие, което щеше да промени хода на историята на целия свят на ловците на сенки.

— Ето ги — каза Саймън като че на себе си. — Питам се, дали това означава, че от Клейва са взели решение?

— Надявам се. — Стръкчето трева, което бе откъснала Клеъри, се беше изпомачкало в ръцете й и се бе превърнало в зелена пихтия; тя го хвърли настрани и откъсна друго.

— Не знам какво ще правя, ако са решили да се предадат на Валънтайн. Може би ще направя Портал, който ще ни отведе далеч, където Валънтайн няма да успее да ни намери. Някой пустинен остров или… и аз не знам.

— Добре де, имам един глупав въпрос — рече Саймън. — Ти можеш да създаваш нови руни, нали така? Защо просто не създадеш някаква, която да изтреби всички демони по света? Или да убие Валънтайн?

— Не мога да направя такова нещо — каза Клеъри. — Мога да създавам само руни, които мога да си представя. В главата ми трябва да се оформи цялостна представа, също като картина. Когато се опитам да си представя нагледно „убий Валънтайн“ или „управлявай света“, нищо не се получава. Само някакъв неясен шум.

— А откъде идват представите ти за руните? Как ги измисляш?

— Не знам — каза Клеъри. — Всички руни, известни на ловците на сенки, ги има в Сивата книга. Затова могат да бъдат използвани само от нефилимите. Но има и други, по-стари руни и знаци. Магнус ми каза за тях. Като знака на Каин. Това е било защитен знак, но него го няма в Сивата книга, а е много, много стар. Ето защо, когато си представям тези руни, като руната на безстрашието, не мога да определя дали са нещо, което създавам тепърва, или са нещо, което си спомням — руни, по-стари от тези на ловците на сенки. Стари колкото и самите ангели.

Тя се сети за руната, която й бе показал Итуриел и която представляваше най-обикновен възел. От собствения й ум ли идваше тя, или от този на ангела? И винаги ли е съществувала, така както морето или небето? Тази мисъл я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Саймън.

— Да… а на теб?

— Аз вече не изпитвам студ. — Той я прегърна с една ръка и започна бавно да чертае кръгове по гърба й. Засмя се горчиво. — Това едва ли ще ти помогне, предвид, че тялото ми е лишено от всякаква топлина.

— Няма — каза Клеъри. — Искам да кажа… да, ще ми помогне. Остани така. — Тя вдигна поглед към него. Той се беше втренчил надолу към Северната порта, заобиколена от тъмните силуети на долноземците, които чакаха търпеливо. Червената светлина на демоничните кули се отразяваше в очите му; той приличаше на някой, който е сниман със светкавица. Клеъри виждаше тънките сини вени, разклоняващи се под повърхността на кожата му, където беше най-тънка: на слепоочията, в основата на ключицата. Беше достатъчно запозната с особеностите на вампирите, за да знае, че това означава, че е минало доста време, откакто е ял за последен път.

— Гладен ли си?

Той сведе ядосан поглед към нея.

— Боиш се, че ще те ухапя?

— Знаеш, че кръвта ми е на твое разположение, когато поискаш.

Тръпки, но не от студ, преминаха през него и той я притисна още по-плътно до себе си.

— Никога не бих го направил — каза той. И добави по-тихо: — Между другото, аз вече пих от кръвта на Джейс… достатъчно съм се хранил от приятелите си.

Клеъри си спомни за сребристия белег на шията на Джейс. Бавно, все още с образа на Джейс пред вътрешния си взор, тя попита:

— Мислиш ли, че затова…?

— Какво…?

— Затова понасяш слънчевата светлина. Искам да кажа, преди не я понасяше, нали? Преди онази нощ на кораба?

Той кимна неохотно.

— Е, какво още се случи? Само пи от кръвта му ли?

— Искаш да кажеш, от нефилимската му кръв? Не. Струва ми се, че не е в това причината. Ти и Джейс… нали не сте съвсем обикновени? Искам да кажа, не сте обикновени ловци на сенки. У вас има нещо особено. Както каза и кралицата на феите, вие сте експерименти. — Той се усмихна на изумения й поглед. — Не съм глупав. Мога да събера две и две. Ти с твоята способност да създаваш руни и Джейс, ами той… никой не може да е толкова досаден, ако за това не му помагат свръхестествени сили.

— Наистина ли никак не го харесваш?

— Не съм казал, че не харесвам Джейс — възрази Саймън. — По-точно, да, в началото може и да съм го мразел. Той изглеждаше толкова арогантен и самоуверен, а ти се държеше, сякаш е измислил топлата вода…

— Не е така.

— Позволи ми да довърша, Клеъри. — Саймън сякаш се задъхваше, доколкото изобщо може да се задъхва някой, който поначало не диша. Сякаш тичаше и едва говореше. — Знаех колко много го харесваш и си мислех, че той се възползва от теб, че за него ти си просто едно мунданско момиче, което се впечатлява от фокусите, които прави той като ловец на сенки. В началото си казах, че никога няма да му се вържеш, а дори и да го направиш, той скоро ще се отегчи от теб и ти ще се върнеш при мен. Не се гордея с тези си разсъждения, но когато човек е отчаян, вярва в какво ли не. И после, когато се оказа, че ти е брат, почувствах това като отмяна на смъртна присъда в последната минута… и бях щастлив. Радвах се дори, когато го виждах как страда, до онази нощ в двореца на феите, когато той те целуна. Тогава видях…

— Какво видя? — попита нетърпеливо Клеъри.

— Начинът, по който той те гледаше. Тогава разбрах. Никога не се е възползвал от теб. Той те обичаше и това го убиваше.

— Затова ли отиде в Дюмор? — прошепна Клеъри. Все се канеше да го пита за това, но все не намираше кураж да повдигне въпроса.

— Заради вас с Джейс? В интерес на истината, не. Още от онази нощ в хотела нещо ме теглеше натам. Сънувах го. Понякога се събуждах вече облечен и стоящ на улицата, с непреодолимото желание да се върна в хотела. Най-лошо беше през нощта, а също и когато минавах край хотела. Дори не допусках, че може да е нещо свръхестествено — мислех, че е нещо като посттравматичен стрес. Онази нощ бях така уморен и ядосан, а ние бяхме толкова близо до хотела, при това нощем… дори не помня точно какво се случи. Само си спомням, че излязох от парка и после… нищо.

— Но ако не беше ми се разсърдил… ако не те бяхме разстроили…

— Не мисля, че си можела да го предотвратиш — каза Саймън. — И не е като да не съм знаел. Не можеш дълго да игнорираш истината, накрая тя изскача наяве. Моята грешка е, че не ти казах какво се случва с мен, не ти казах за сънищата си. Но не съжалявам, че имахме връзка. Доволен съм, че опитахме. И те обичам, задето опита с мен, макар да не се получи.

— Толкова исках да се получи — каза нежно Клеъри. — Не исках да те нараня.

— Не съжалявам за нищо — каза Саймън. — Няма да спра да те обичам. За нищо на света. Знаеш ли какво ми каза Рафаел? Че не се държа като добър вампир, понеже вампирите приемат, че са мъртви. Аз обаче, докато помня какво значи да те обичам, винаги ще се чувствам като жив.

— Саймън…

— Погледни. — Той се откъсна от нея, тъмните му очи се разшириха. — Там долу.

Слънцето представляваше червена сияеща ивица на хоризонта; когато тя погледна, то трепна и изчезна, търкулвайки се зад тъмния ръб на света. Демоничните кули на Аликанте внезапно пламнаха за нов живот. На тяхната светлина Клеъри видя тъмното множество, което неспокойно крачеше пред Северната порта.

— Какво става? — прошепна тя. — Слънцето залезе, защо не отварят портите?

Саймън стоеше неподвижен.

— Клейвът — каза той. — Сигурно са отказали предложението на Люк.

— Но те не могат да направят това! — извика остро Клеъри. — Това означава, че…

— … ще се предадат на Валънтайн.

— Не могат да направят това! — отново извика възмутено Клеъри, но колкото и да се взираше, тя виждаше само как групи тъмни силуети край защитите се обръщат и се оттеглят от града, пъплейки като мравки от разровен мравуняк.

На гаснещата светлина лицето на Саймън изглеждаше като восъчно.

— Явно — каза той — те наистина много ни мразят. Наистина предпочитат Валънтайн.

— Това не е омраза — каза Клеъри. — Просто наистина се страхуват. Дори Валънтайн се страхува от долноземците. — Тя го каза, без да се замисли, но още докато го изричаше, установи, че това е истина. — Страх и завист.

Саймън запримига изненадано към нея.

— Как така завист?

Но Клеъри се бе пренесла мислено в съня, който й бе показал Итуриел, и гласът на Валънтайн отекна в ушите й. Исках да попитам защо. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо?

Устните й се разтвориха и тя се втренчи с невиждащ поглед надолу към града. Долови смътно, че Саймън бе произнесъл името й, но мислите й блуждаеха. Ангелът можеше да й покаже какво ли не, помисли си тя, но по някаква причина той бе избрал точно тези сцени, тези спомени. В мислите си тя видя как Валънтайн гневно крещи: Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества!

И тогава видя руната. Онази, от видението й. Руната на простия възел.

Защо да не можем да имаме и ние това, което имат те?

— Обединение — каза гласно тя. — Това е руната на обединението. Тя свързва свои и чужди.

— Какво? — Саймън вдигна объркан поглед към нея.

Тя се изправи на крака, като изтупваше прахта от себе си.

— Трябва да сляза долу. Те къде са?

— Кои къде са? Клеъри…

— От Клейва. Къде заседават? Къде е Люк?

Саймън също се изправи на крака.

— Залата на Съглашението. Клеъри…

Но тя вече тичаше напред по виещата се пътека към града. Саймън изруга под носа си и хукна след нея.

Казват, че всички пътища водят към залата. Думите на Себастиян пулсираха в главата й и тя тичаше надолу по тесните улици на Аликанте. Надяваше се това да е истина, защото в противен случай определено щеше да се загуби. Улиците се виеха причудливо и нямаха нищо общо с прекрасните, прави, пресичащи се под прав ъгъл улици на Манхатън. В Манхатън винаги знаеш къде се намираш. Всичко е ясно номерирано и обозначено. Това тук си беше цял лабиринт.

Тя мина през тесен двор и се спусна надолу по канала, знаейки, че ако следва водата, все ще стигне до Площада на ангела. За нейна изненада обаче пътят я отведе до дома на Аматис и след като се стрелна покрай него, се спусна по една широка, извита, позната улица. От нея се излизаше на площада със статуята на ангела, в чийто край се издигаше бялата Зала на Съглашението. До сияещата в бяло статуя стоеше Саймън, който бе скръстил ръце и мрачно я наблюдаваше.

— Можеше да ме почакаш — каза той.

Тя се бе навела напред, с ръце на коленете и опитваща се да си поеме въздух.

— Ти… не говориш сериозно… при положение че си дошъл преди мен.

— Вампирска скорост — каза Саймън с известно задоволство. — Когато се приберем в Ню Йорк, може да се запиша за някой маратон.

— Това би било… нечестно. — С последно дълбоко вдишване Клеъри се изправи и отметна от очите си запотената си коса. — Хайде, да влезем.

Залата беше пълна с ловци на сенки, повече, отколкото бе виждала досега събрани на едно място, дори в нощта на нападението на Валънтайн. Гласовете им се издигаха в ропот, наподобяващ спускаща се лавина. Повечето спореха и крещяха на групи — подиумът беше пуст, картата на Идрис висеше захвърлена зад него.

Тя потърси с очи Люк. Трябваше й време, докато го открие, облегнат на една колона, притворил очи. Видът му бе окаян — сякаш полумъртъв, с отпуснати рамене. Аматис бе застанала зад него и разтревожено го потупваше по рамото. Клеъри се огледа, но никъде в тълпата не съзря Джослин.

За миг се поколеба. После се сети за Джейс, тръгнал да търси Валънтайн, сам, с ясното съзнание, че това може да коства живота му. Той знаеше, че е част от случващото се, част от историята, както и тя — винаги е била, дори когато не го е съзнавала. Адреналинът продължаваше да циркулира в тялото й, подобно на иглички, които бодяха сетивата й и правеха всичко да изглежда ясно. Дори твърде ясно. Тя стисна ръката на Саймън.

— Пожелай ми късмет — каза тя, след което краката й почти сами я понесоха към стъпалата на подиума и миг по-късно тя стоеше на него с лице към тълпата. Не знаеше какво точно да очаква. Ахване от изненада? Море от лица, затаили в очакване дъх? Но множеството почти не й обърна внимание — само Люк вдигна поглед, сякаш усетил присъствието й, и замръзна с израз на тотално изумление на лицето си. Имаше и един човек, висок, кокалест мъж, който си проправяше към нея път през множеството, подобно на нос на плаващ кораб. Консул Малачи. Той с жест й даде знак да слезе от подиума, като в същото време клатеше глава и викаше нещо, което тя не можеше да чуе. Сега към нея започнаха да се обръщат и други ловци на сенки, а той продължаваше да си проправя път през тълпата.

Е, сега Клеъри получи това, което искаше — всички погледи бяха насочени към нея. Тя чу как през тълпата се понесе шепот: Ето я. Дъщерята на Валънтайн.

— Прави сте — каза тя, като извиси глас колкото се можеше по-силно, — аз наистина съм дъщерята на Валънтайн. Допреди няколко седмици аз самата не знаех, че той ми е баща. Допреди няколко седмици не знаех, че той изобщо съществува. Знам, че на мнозина от вас не им се вярва, но няма значение. Вярвайте, в каквото си искате. Само не пренебрегвайте факта, че аз знам за Валънтайн неща, които вие не знаете, неща, които ще ви помогнат да спечелите битката с него… ако просто ми позволите да ви кажа кои са те.

— Смехотворно. — Малачи бе застанал в подножието на подиума. — Та това е смехотворно. Някакво си момиченце тук…

— Това е дъщерята на Джослин Феърчайлд — обади се Патрик Пенхалоу. Той бе успял да си проправи път през множеството и вдигна ръка. — Остави момичето да се доизкаже, Малачи.

Из тълпата се понесе развълнуван шепот.

— Ти — каза Клеъри на консула. — Ти и инквизиторът хвърлихте моя приятел Саймън в затвора…

Малачи се подсмихна.

— Твоя приятел вампира?

— Той ми каза, че сте го разпитвали какво се е случило онази нощ на кораба на Валънтайн на Ийст Ривър. Били сте убедени, че Валънтайн е използвал нещо като черна магия. Е, не е така. Ако искаш да разбереш кое или кой разруши кораба, то отговорът е пред теб. Аз го направих.

Недоверчивият смях на Малачи се пое и от някои други от тълпата. Люк я гледаше и клатеше глава, но тя уверено продължи.

— Разруших кораба с руна — каза тя. — Беше толкова силна, че предизвика разпадането на кораба на парчета. Аз мога да създавам нови руни. Различни от посочените в Сивата книга. Руни, каквито никой не е виждал досега… толкова могъщи…

— Достатъчно — отекна гласът на Малачи. — Това е смехотворно. Никой не може да създава нови руни. Това е абсолютно невъзможно. — Той се обърна към множеството. — Подобно на баща си, това момиче не е нищо друго, освен една лъжкиня.

— Тя не лъже. — Гласът дойде от другия край на тълпата. Беше ясен, стегнат и делови. Тълпата се обърна и Клеъри видя кой бе проговорилият: беше Алек. От двете му страни бяха застанали Изабел и Магнус. С тях беше и Саймън, както и Мерис Лайтууд. Те стояха до входната врата, образувайки малка, решителна група. — Аз видях как създаде една руна. Дори я изпробва върху мен. И тя действаше.

— Лъжеш — каза консулът, но в очите му вече се долавяше колебание. — За да защитиш приятелката си…

— Е, Малачи — каза Мерис с режещ глас, — защо му е на сина ми да лъже за такова нещо, при положение че истината може много лесно да се провери? Дай на момичето едно стили и я накарай да създаде руна.

Из залата се понесе шепот на одобрение. Патрик Пенхалоу пристъпи напред и подаде на Клеъри едно стили. Тя го пое с благодарност и се обърна към множеството.

Устата й бе пресъхнала. Адреналинът й бе все така висок и това съвсем не й помагаше да се пребори със сценичната си треска. И какво трябваше да прави сега? Каква руна трябваше да измисли, за да убеди множеството в правотата на думите си? Какво би им показало истината?

Тогава тя погледна над тълпата и видя Саймън със семейство Лайтууд да гледа към нея през празното пространство, което ги разделяше. Беше по същия начин, по който Джейс я беше погледнал в имението. И тя си помисли, че има нещо, което свързва тези двете момчета, които тя толкова много обичаше, единственото общо помежду им: и двамата вярваха в нея дори когато тя самата не си вярваше.

И докато гледаше Саймън и си мислеше за Джейс, тя наклони стилито и натисна острието му към вътрешната част на китката си, там, където биеше пулсът й. Докато рисуваше, тя затвори очи, уверена в себе си и в това, че стилито ще създаде руната, която й трябва. Тя чертаеше леко, едва-едва — щеше да й трябва само временно, — но без за миг да се поколебае. И когато свърши, тя вдигна глава и отвори очи.

Първото, което видя, беше Малачи. Лицето му беше побеляло и той заотстъпва от нея, видимо ужасен, мълвейки думи на език, който тя не разбираше. И после тя видя зад него Люк, който я гледаше втренчено, с леко отворена уста. — Джослин? — каза Люк.

Тя поклати глава към него, само едва-едва, и погледна към множеството. То представляваше размазано петно от лица, което ту се проясняваше, ту се замъгляваше повече, докато тя се взираше в него. Някои се усмихваха, други се оглеждаха наоколо с изненада или се обръщаха към стоящия до себе си. Имаше и такива, чиито лица изразяваха ужас или изумление, закрили устните си с ръце. Тя видя как Алек стрелна Магнус с невярващ поглед, а после и нея, и Саймън, който гледаше в недоумение, видя и Аматис, която се втурна към нея, минавайки покрай едрата фигура на Патрик Пенхалоу, и се изкачи до ръба на подиума.

— Стивън! — каза тя, като вдигна поглед към Клеъри с нещо като сляпо изумление. — Стивън!

— О — рече Клеъри. — О, Аматис, не. — И в следващия миг тя усети как магията на руната се смъква от нея подобно на тънко, невидимо покривало.

Жадното лице на Аматис помръкна и тя се отдалечи от подиума, изражението й представляваше смесица от разочарование и почуда.

Клеъри погледна към тълпата. Всички бяха смайващо тихи, с лица, обърнати към нея.

— Знам какво видяхте всички току-що — рече тя. — И знам, че съзнавате, че този вид магия е нещо далеч по-голямо от всякакъв вълшебен прах или илюзия. А аз направих това с една руна, една-единствена руна, руната, която създадох сама. За тази способност има причина и знам, че може тя да не ви хареса, може и да не ми повярвате, но това е без значение. Важното в случая е, че ако ми позволите, аз мога да ви помогна в битката с Валънтайн.

— Няма да има битка с Валънтайн — каза Малачи. Докато говореше, той избягваше да я гледа. — Клейвът взе решение. Ще приемем условията на Валънтайн и утре сутринта ще се предадем.

— Не можете да направите това — каза тя с нотка на отчаяние в гласа. — Мислите, че всичко ще е наред, ако просто се предадете? Допускате, че Валънтайн ще ви позволи да си живеете както досега? Въобразявате си, че той ще се ограничи само с убиването на демони и долноземци? — Тя прекоси с поглед помещението. — Повечето от вас не са виждали Валънтайн от петнайсет години. Възможно е дори да сте забравили какъв е в действителност. Но аз знам. Чух го да разказва за намеренията си. Вие мислите, че за вас няма да е проблем да живеете под управлението му, но грешите. Той ще упражнява пълен контрол над вас, защото ще може да ви заплашва с пълно унищожение с помощта на Реликвите на смъртните. Разбира се, най-напред ще започне с долноземците. Но после ще се прехвърли и на Клейва. Ще убие първо членовете му, защото смята, че са слаби и корумпирани. После ще се заеме с тези, които имат роднински връзки с долноземци, като брат върколак, например… — очите й се насочиха към Аматис, — или имат непокорна дъщеря тийнейджърка, която се среща с елф — очите й се впиха в семейство Лайтууд, — и с всеки друг, който някога се е отнесъл приятелски с долноземец. А после ще се насочи към всеки, който е ползвал срещу заплащане услугите на магьосник. Колко от вас попадат в последната категория?

— Това е абсурдно — каза дрезгаво Малачи. — Валънтайн няма интерес да унищожава нефилими.

— Но според него този, който по някакъв начин е свързан с долноземец, не е достоен да бъде наречен нефилим — поясни Клеъри. — Вижте, вашата война не е срещу Валънтайн. Тя е срещу демоните. Призванието ви е да държите демоните далеч от този свят, това призвание идва от рая. А задача, спусната от там, не е нещо, с което можете да не се съобразите. Долноземците също мразят демоните. И те ги изтребват. Но ако Валънтайн спечели, той ще пропилее толкова много време, убивайки долноземци, както и свързаните с тях нефилими, че съвсем ще забрави за демоните. Което ще се случи и с вас, защото ще живеете в постоянен страх от Валънтайн. И така демоните ще залеят необезпокоявани света.

— Знам каква е целта на всичко това — процеди Малачи през зъби. — Няма да водим с помощта на долноземци битка, която не е сигурно дали ще спечелим…

— Но вие можете да я спечелите — каза Клеъри. — Можете! — Гърлото й бе пресъхнало, главата я болеше, а лицата в тълпата отпред се размазаха в неясно петно, тук-там пронизано от точици мека бяла светлина. Но ти не можеш да спреш сега. Трябва да продължиш. Трябва да опиташ. — Баща ми мрази долноземците, защото им завижда — продължи тя, думите й се нижеха една след друга. — Завист и страх заради всички качества, които те имат, а той не. За него е непоносимо, че в някои отношения те са по-могъщи от нефилимите, и аз бих се обзаложила, че не е единствен. Не е трудно да се страхуваш от това, което ти самият не притежаваш. — Тя си пое дъх. — Но какво ще стане, ако можете да ги споделите? Какво ще стане, ако направя руна, която да обедини всички вас, всички ловци на сенки, с долноземците, които ще се бият на ваша страна, и така ще можете да обедините силите си — ще можете да оздравявате бързо като вампирите, да сте издръжливи като върколаците или да сте бързи като елфите. А те в замяна ще получат вашия опит, вашите бойни умения. Вие можете да станете непобедими… ако просто ми позволите да ви сложа знак и ако се биете редом с долноземците. Защото, ако не се сражавате рамо до рамо с тях, руните няма да действат. — Тя направи пауза. — Моля ви — рече, но думите излязоха едва чуто от пресъхналото й гърло. — Моля ви, позволете ми да ви сложа знак.

Думите й отекнаха в тишината наоколо. Светът се разми пред погледа й и тя разбра, че е произнесла втората половина от речта си втренчена в тавана на залата и че меките бели експлозии, които бе видяла, всъщност са звезди, изгряващи една по една на нощното небе. Наоколо се възцари продължителна тишина и отпуснатите от двете й страни ръце се свиха в юмруци. И после бавно, много бавно, тя погледна надолу и срещна очите на множеството, вперени в нея.

17Историята на една жена — ловец на сенки

Клеъри седеше на най-горното стъпало на Залата на Съглашението и гледаше към Площада на ангела. Луната вече беше изгряла и се виждаше над покривите на къщите. Демоничните кули отразяваха сребристобялата й светлина. Мракът умело прикриваше белезите и раните на града; под нощното небе сякаш беше напълно спокойно — стига да не поглеждаш към хълма на Гард и очертанията на порутената крепост.

Оттатък площада патрулираха стражи, които ту се появяваха, ту изчезваха на магическата светлина на лампите. Те преднамерено не обръщаха внимание на присъствието на Клеъри.

Няколко стъпала по-надолу Саймън сновеше напред-назад и стъпките му бяха смайващо безшумни. Той бе пъхнал ръце в джобовете и когато се обърна, за да се изкачи при нея, лунната светлина се отрази в бледата му кожа, сякаш в огледална повърхност.

— Спри да ходиш напред-назад — каза му тя. — Само ме изнервяш допълнително.

— Извинявай.

— Имам чувството, че сме навън от цяла вечност. — Клеъри наостри уши, но не успя да чуе нищо повече от глух ропот на множество гласове, идващ от затворената двойна врата на залата. — Можеш ли да чуеш какво си говорят вътре?

Саймън притвори очи; изглежда му беше трудно да се концентрира.

— Малко — каза той след кратка пауза.

— Иска ми се да съм там — рече Клеъри, като ритна ядосано с пети стъпалата. Люк я беше помолил да изчака пред вратата, докато от Клейва обсъдят положението. Той искаше да изпрати с нея и Аматис, но Саймън предложи себе си на нейно място, изтъквайки, че Аматис би била по-полезна на Клеъри, ако остане в залата. — Иска ми се и аз да участвам в събранието.

— О — каза Саймън. — Едва ли.

Тя знаеше защо Люк я бе помолил да изчака отвън. Можеше да си представи какво говореха за нея вътре. Лъжкиня. Чудачка. Идиотка. Откачалка. Глупачка. Чудовище. Дъщеря на Валънтайн. Може и да беше по-добре да остане извън залата, но притеснението от очакването на решението на Клейва беше направо болезнено.

— Дали да не се изкача по някоя от тези — каза Саймън, поглеждайки към една от дебелите бели колони, които подпираха наклонения покрив на залата. Руните по тях представляваха навързани плетеници, но освен тях не се виждаше нищо, за което да се хване човек. — Да поизпусна парата, не за друго.

— О, я стига — каза Клеъри. — Ти си вампир, а не Спайдърмен.

В отговор Саймън само скочи леко в подножието на една от колоните. За миг той я огледа замислено, после я обви с ръце и започна да се катери. Клеъри гледаше с отворена уста как пръстите и стъпалата му намираха упора на невъзможни места в грапавия камък.

— Ти си Спайдърмен! — възкликна тя.

Саймън погледна надолу от изминатия на половина път по колоната.

— В такъв случай ти си Мери Джейн. Нейната коса също е червена — рече той. После погледна към града и се намръщи. — Надявах се оттук да видя Северната порта, но явно за целта трябва още да се катеря.

Клеъри знаеше защо той иска да види портата. При долноземците бяха изпратени пратеници да ги помолят да изчакат, докато приключат разискванията в Клейва, и Клеъри можеше само да се надява, че те са приели. И ако са приели, то какво ли ставаше там сега? Клеъри си представи тълпа от чакащи, нетърпеливо крачещи…

Двойната врата на залата изскърца и се отвори. През отвора се шмугна стройна фигура, затвори вратата и се обърна с лице към Клеъри. Тя беше още в сянка, но щом се придвижи напред, по-близо до магическата светлина, която осветяваше стълбите, Клеъри видя яркия пламък на червена, като своята, коса и разбра, че това е майка й.

Джослин вдигна поглед, изглеждаше объркана.

— О, здравей, Саймън. Приятно ми е, че… свикваш.

Саймън пусна колоната и се приземи леко в подножието й. Изглеждаше леко смутен.

— Здравейте, госпожо Фрей.

— Не мисля, че сега се налага да ме наричаш така — каза майката на Клеъри. — Можеш просто да ми казваш Джослин. — Тя се поколеба. — Знаеш ли кое ми се вижда странно в цялата тази… ситуация? Радвам се да те видя до Клеъри. Не помня кога за последно сте се разделяли.

Саймън изглеждаше силно смутен.

— И аз се радвам да ви видя.

— Благодаря, Саймън. — Джослин стрелна с поглед дъщеря си. — Виж, Клеъри, ще може ли да поговорим за малко? Насаме?

Един безкраен миг Клеъри седеше неподвижно и гледаше втренчено майка си. Беше й трудно да не се чувства така, сякаш гледа непозната. Гърлото й се сви толкова много, че не можеше да проговори. Тя погледна към Саймън, който очакваше знак от нея дали да остане, или да се махне. Тя въздъхна.

— Добре.

Преди да потъне обратно в залата, Саймън вдигна окуражително палци. Клеъри се извърна и се втренчи надолу към площада, където стражите правеха своите обиколки, а Джослин, от своя страна, се приближи и седна до нея. Част от Клеъри копнееше да склони глава на рамото на майка и. Тя дори затвори очи и си представи, че всичко е наред. Друга част от нея знаеше, че няма смисъл; можеше да си стои със затворени очи колкото си иска.

— Клеъри — каза най-накрая много тихо Джослин. — Толкова съжалявам.

Клеъри се втренчи в ръцете си. Забеляза, че все още държи стилито на Патрик Пенхалоу. Надяваше се той да не си помисли, че се кани да му го открадне.

— Никога не съм мислила, че ще видя отново това място — продължи Джослин. Клеъри хвърли кос поглед към майка си и я видя да гледа към града, към демоничните кули, които хвърляха бледата си магическа светлина върху хоризонта. — Понякога го сънувах. Винаги съм искала да го нарисувам, да нарисувам спомените си, но не можех да го направя. Мислех си, че ако видиш какво съм нарисувала, ще започнеш да задаваш въпроси, вероятно щеше да се запиташ как тези образи са се родили в главата ми. Толкова се страхувах да не разбереш откъде съм наистина. Коя съм всъщност.

— И ето че разбрах.

— И ето че разбра. — Джослин звучеше унило. — И имаш всички основания да ме мразиш.

— Не те мразя, мамо — каза Клеъри. — Аз просто…

— Изгуби доверие в мен — рече Джослин. — Не мога да те упрекна за това. Трябваше да ти кажа истината. — Тя докосна леко рамото на Клеъри и сякаш доби кураж, когато Клеъри не се отдръпна. — Мога да ти кажа, че съм го направила, за да те предпазя, но знам как би прозвучало това. Току-що бях там, в залата, гледах те…

— Била си там? — смая се Клеъри. — Не те видях.

— Бях в най-затънтения ъгъл на залата. Люк ми беше казал да не идвам на събранието, защото присъствието ми ще разстрои всички, и вероятно е бил прав, но аз толкова исках да бъда там. Промъкнах се след началото на заседанието и се скрих в сенките. Но бях там. И просто исках да ти кажа…

— Че се държах като глупачка? — каза горчиво Клеъри. — Да, вече ми е известно.

— Не. Исках да ти кажа, че се гордея с теб.

Клеъри се обърна и погледна майка си.

— Наистина ли?

Джослин кимна.

— Разбира се. Заради начина, по който се изправи пред Клейва. Начинът, по който им показа какво можеш. Накара ги да те погледнат и да видят човека, когото обичат най-много на света, нали?

— Да — каза Клеъри. — Ти как разбра?

— Защото ги чух да произнасят различни имена — каза тихо Джослин. — Но аз през цялото време виждах теб.

— О! — Клеъри заби поглед в краката си. — Ами, аз още не съм сигурна, че те ми вярват за руните. Искам да кажа, надявам се, но…

— Може ли да я видя? — попита Джослин.

— Какво да видиш?

— Руната. Руната, която създаде, за да обединиш ловците на сенки и долноземците. — Тя се поколеба. — Ако не можеш да ми я покажеш…

— Не, няма проблем. — Клеъри начерта със стилито линиите на руната, която ангелът й бе показал, на едно от мраморните стъпала, водещи към Залата на Съглашението, и докато чертаеше, линиите пламваха в горещо злато. Беше силна руна, карта от преплетени линии, които образуваха стройно цяло. Едновременно проста и сложна. Сега вече Клеъри знаеше защо тази руна й бе изглеждала някак незавършена, когато я видя преди: трябваше й още една такава руна, за да може да функционира. Руна двойник. Партньор. — Обединение — каза тя, като отмести стилито. — Така ще нарека тази руна.

— И аз така мисля.

Джослин гледаше мълчаливо как руната припламна и изчезна, като остави леки черни очертания по камъка.

— Когато бях млада — каза най-накрая тя, — толкова се мъчех да обединя ловците на сенки и долноземците, да запазя Съглашението. Тогава имах чувството, че преследвам непостижима мечта — нещо, което на повечето ловци на сенки им е трудно дори да си представят. А ето че сега ти направи тази мечта достижима, направи я реална. — Джослин премигна бързо няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи. — Докато те гледах в залата, си дадох сметка за едно. Знаеш, че през всичките тези години се мъчех да те предпазя, като те държах далеч от всичко. Затова не исках и да ходиш в Пандемониум. Знаех, че този клуб се посещава и от долноземци, и от мундани… а това означава, че може да има и ловци на сенки. Предполагах, че има нещо в кръвта ти, което те тегли към това място, нещо, което си открила в света на сенките, дори и без Зрението си. Мислех си, че ще бъдеш защитена само ако скрия този свят от теб. И през ум не ми е минавало да се опитам да те защитя, помагайки ти да станеш силна и борбена. — Тя звучеше тъжно. — Но ти стана силна и без мен. Достатъчно силна, за да ти кажа истината, ако още искаш да я чуеш.

— Не знам. — Клеъри си спомни за картините, които й бе показал ангелът, спомни си колко ужасни бяха те. — Знам, че ти се сърдех за това, че ме излъга. Но не съм сигурна, че искам да науча още ужасни неща.

— Говорих с Люк. Според него трябва да ме изслушаш. Да чуеш цялата история. До най-малката подробност. Неща, които не съм казвала на никого, дори и на него. Не обещавам, че истината ще ти хареса. Но поне ще е истина.

Законът е суров, но е закон. Тя беше длъжна да чуе истината заради Джейс, точно колкото и заради себе си. Клеъри стисна по-силно стилито, кокалчетата й побеляха.

— Искам да знам всичко.

— Всичко… — Джослин си пое дълбоко дъх. — Дори не знам откъде да започна.

— Какво ще кажеш да започнеш от това, как си могла да се омъжиш за Валънтайн? Как си могла да се омъжиш за човек като него и да го направиш мой баща… та той е чудовище.

— Не. Той е човек. Признавам, не добър човек. Но ако искаш да знаеш защо съм се омъжила за него… ами, защото го обичах.

— Не би могла — рече Клеъри. — Никой не би могъл.

— Бях на твоите години, когато се влюбих в него — рече Джослин. — За мен той беше идеален — възхитителен, умен, великолепен, забавен, чаровен. Знам, че ти звучи налудничаво. Ти познаваш само този, сегашния Валънтайн. Не можеш да си представиш какъв беше той навремето. Когато ходехме заедно на училище, всички го обичаха. Той сякаш разпръскваше светлина, сякаш във вселената имаше някаква специално и ярко осветена част, към която принадлежеше само той и ако имахме късмет, можеше да я сподели с нас, поне мъничко. Всички момичета бяха влюбени в него и аз си мислех, че нямам шанс. У мен нямаше нищо специално. Дори не бях особено популярна; Люк беше един от най-близките ми приятели и аз прекарвах по-голямата част от времето си с него. Но по някаква причина Валънтайн избра мен.

Гадост, идеше й на Клеъри да каже. Но се въздържа. Дали защото в гласа на майка й имаше тъга, примесена с разкаяние. Или заради това, което бе казала за Валънтайн, че бил излъчвал светлина. Клеъри си бе помислила същото и за Джейс, но после се бе почувствала глупаво от тази мисъл. Но може би всички влюбени се чувстваха по този начин.

— Добре — каза тя, — разбирам. Но тогава си била на шестнайсет. Това не означава, че веднага е трябвало да се омъжиш за него.

— Когато се оженихме, аз бях на осемнайсет години. Той бе на деветнайсет — обясни Джослин спокойно.

— О, Боже! — рече ужасено Клеъри. — Ти би ме убила, ако реша да се омъжа на осемнайсет.

— Така е — съгласи се Джослин. — Но ловците на сенки се женят по-рано от мунданите. Техният — нашият — живот е по-кратък; малцина от нас умират от естествена смърт. Затова и правим всичко в по-млада възраст. Но дори и при това положение бях твърде млада да се омъжвам. И все пак семейството ми се радваше за мен… дори Люк се радваше за мен. Всички бяха на мнение, че Валънтайн е чудесно момче. А и съгласи се, че по онова време той си беше само едно момче. Единственият човек, който тогава ми каза да не се омъжвам за него, беше Мадлен. С нея бяхме приятелки от училище, но когато й съобщих, че съм сгодена, тя ми каза, че Валънтайн е егоист и отвратителен човек и че зад чаровната му маска се крие ужасен мерзавец. Реших, че просто ми завижда.

— Така ли се оказа?

— Не — рече Джослин, — тя говореше истината. Аз просто не желаех да слушам. — Тя сведе поглед към ръцете си.

— Но си съжалила — рече Клеъри. — След като си се омъжила за него, си съжалила, че си го направила, нали?

— Клеъри — рече уморено Джослин. — Ние бяхме щастливи заедно. Поне първите няколко години. Отидохме да живеем във вилата на родителите ми, където бях израснала; Валънтайн не желаеше да живеем в града и искаше останалите от Кръга също да напуснат Аликанте и да се държат настрани от Клейва. Семейство Уейланд живееха в имение само на един-два километра от нашето, имаше и други наблизо… семействата Лайтууд, Пенхалоу. Сякаш бяхме в центъра на света, с цялото това оживление около нас, с цялата тази страст и през цялото това време аз бях до Валънтайн. Той не допускаше да се почувствам пренебрегната или незначителна. Не, моята роля беше ключова в Кръга. Аз бях сред малцината, в чиито думи той се вслушваше. Все ми казваше, че без мен не би могъл да се справи с всичко това. Без мен щял да бъде едно нищо.

— Казвал е това? — Клеъри не можеше да си представи Валънтайн да каже такова нещо, нещо, което да издава, че е… уязвим.

— Да, но не беше вярно. Валънтайн не можеше да бъде нищо при никакви обстоятелства. Той бе роден да бъде лидер, да бъде в центъра на революцията. Към него непрекъснато се присъединяваха отцепници. Бяха привлечени от неговата страст и блясъка на идеите му. По онова време той дори не говореше кой знае колко за долноземците. По-скоро за реформи в Клейва, промяна на законите, които били остарели, допотопни и неподходящи. Валънтайн казваше, че трябва да има повече ловци на сенки, повече воини за борба с демоните, повече Институти… и че вместо да се тревожим как да скрием съществуването си, трябва да пазим Земята от демоните. Че трябва да ходим изправени и горди по света. Неговата визия бе примамлива: един свят, пълен с ловци на сенки, в който демоните бягат с писъци, а мунданите вярват в съществуването ни и са ни благодарни за това, което правим за тях. Бяхме млади; мислехме, че благодарностите имат значение. Такива ни бяха разбиранията. — Джослин си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се гмурне под водата. — Тогава забременях.

Клеъри усети студени тръпки по тила си и внезапно — дори не знаеше защо — вече не беше сигурна, че иска да чуе истината от майка си, не искаше да чуе отново как Валънтайн бе превърнал Джейс в чудовище.

— Мамо…

Джослин поклати невиждащо глава.

— Ти ме попита, защо никога не съм ти казала, че имаш брат. Ето защо. — Тя трескаво си пое дъх. — Бях толкова щастлива, когато разбрах, че очаквам дете. Валънтайн също, каза ми, че винаги е искал да стане баща. Да обучи сина си да бъде воин, както неговият баща е обучил него. „Ами ако е дъщеря?“ — питах аз, а той се усмихваше и казваше, че неговата дъщеря ще бъде също толкова добър боец, колкото би била, ако е момче, и че би се радвал и на дъщеря. Мислех, че всичко е просто перфектно.

И тогава Люк бе ухапан от върколак. Знаеш, че всяко второ ухапване води до ликантропия. Аз бих казала, три от всеки четири. Рядко някой се измъква от тази болест и Люк не направи изключение. През следващото пълнолуние той се промени. На сутринта той се яви на стълбите пред вратата ни, целият в кръв, с разкъсани дрехи. Исках да му се притека на помощ, но Валънтайн ме задържа. „Джослин, рече той, бебето.“ Сякаш Люк щеше да се нахвърли върху мен и да изтръгне бебето от корема ми. Та това беше Люк, но Валънтайн ме избута встрани и помъкна Люк надолу по стълбите и после към гората. Когато след цяла вечност се върна, беше сам. Затичах се към него, но той ми каза, че Люк се е самоубил, отчаян от факта, че е ликантроп. Каза, че е… мъртъв.

Клеъри забеляза, че мъката в гласа на Джослин е все така прясна и остра, въпреки че знаеше, че Люк не е мъртъв. И тя си спомни собственото си отчаяние, когато видя как донесоха Саймън мъртъв на стълбите на Института. Има чувства, които не можеш да забравиш никога.

— Но той е дал на Люк нож — каза тихо Клеъри. — Казал му е да се самоубие. Накарал е съпругът на Аматис да се разведе с нея само защото брат й се е превърнал във върколак.

— Тогава не знаех за това — рече Джослин. — Когато Люк умря, имах чувството, че съм на дъното на черна яма. Не излизах с месеци от спалнята си, през цялото време лежах и се хранех единствено заради бебето. Мунданите биха определили състоянието ми като депресия, но ловците на сенки не познават понятия от този род. Според Валънтайн аз просто карах тежка бременност. Казваше на всички, че съм болна. Но аз бях болна… не можех да спя. Постоянно ми се причуваха странни шумове, писъци в нощта. Валънтайн ми даваше приспивателни, но от тях получавах кошмари. Ужасяващи сънища, че Валънтайн ме държи под вода, забива нож в тялото ми или ми дава отрова. Сутрин бях като пребита и дремех по цял ден. Нямах представа какво става в света навън, не знаех, че той е принудил Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени за Селин. Не бях на себе си. И после… — Джослин сплете ръце в скута си. Те трепереха. — И после се появи бебето.

Тя млъкна и мълча толкова дълго, че Клеъри се запита дали изобщо ще продължи разказа си. Джослин се взираше невиждащо към демоничните кули, пръстите й нервно забарабаниха по коленете. Най-после тя рече:

— Когато бебето се роди, майка ми беше до мен. Ти така и не си я виждала… твоята баба. Тя беше толкова мила жена. Мисля, че щеше да я харесаш. Тя ми подаде моя син и първото ми впечатление, още когато го гушнах, бе, че одеялцето, в което беше повит, е мекичко, а той — толкова мъничък и нежен, само с едно кичурче руса коса на темето. Докато не отвори очи.

Гласът на Джослин беше равен, почти безстрастен, но Клеъри усети, че трепери, страхувайки се от това, което майка й щеше да каже. Недей, искаше да извика. Не ми казвай. Ала Джослин продължи, думите се изливаха от нея като смразяваща отрова.

— Обзе ме ужас. Сякаш някой ме бе потопил в киселина… сякаш кожата ми изгаряше и се свличаше от костите и аз отчаяно се опитвах да не изпусна бебето и да не започна да пищя. Казват, че всяка майка инстинктивно разпознава собственото си дете. Предполагам, че и обратното е вярно. Всеки нерв в тялото ми крещеше, че това не е моето бебе, че това бе нещо ужасно и неестествено, нещо нечовешко като паразит. Как майка ми не виждаше това? Но тя ми се усмихваше, сякаш всичко беше наред.

„Той се казва Джонатан“, каза някакъв глас откъм вратата. Вдигнах поглед и видях Валънтайн да наблюдава сцената пред себе си с изражение на радост. Бебето отново отвори очи, сякаш разпознало името си. Очите му бяха черни, черни като нощта, бездънни като тунели, издълбани в черепа му. И в тях нямаше нищо човешко.

Настъпи дълго мълчание. Клеъри седеше неподвижно, втренчена в майка си и зяпнала от ужас. Тя говори за Джейс, помисли си тя. За Джейс, когато е бил бебе. Как можеш да изпитваш такива чувства към едно бебе?

— Мамо — прошепна тя. — Сигурно… сигурно е било следствие от стреса. Може да си била болна…

— Точно това ми каза и Валънтайн — рече безстрастно Джослин. — Че съм болна. Той самият обожаваше Джонатан. Не можеше да разбере какво ми има. И знаех, че е прав. Аз бях чудовище, майка, която не понася собственото си дете. Дори мислех да се самоубия. И може би наистина щях да го направя… и тогава получих известие по огъня от Рейгнър Фел. Той беше магьосник, който винаги е бил близък на семейството ми; все него викахме, когато ни трябваше заклинание за здраве или нещо подобно. Той бе разбрал, че Люк е станал водач на глутница върколаци в Брослиндската гора, на източната граница. Когато прочетох бележката, я изгорих. Знаех, че Валънтайн не бива да разбере. Но докато не отидох в свърталището на върколаците и не видях Люк, не можех да съм сигурна, че Валънтайн ме е излъгал, излъгал ме е за самоубийството на Люк. Именно тогава започнах наистина да го мразя.

— Но Люк каза, че си знаела, че нещо с Валънтайн не е наред… че си знаела, че прави ужасни неща. Той каза, че си знаела още преди промяната му.

Известно време Джослин не отговори.

— Знаеш ли, Люк не трябваше да бъде ухапан. Просто нямаше как да се случи. Беше рутинна обиколка на гората, той бе излязъл с Валънтайн… наистина не е трябвало да се случи.

— Мамо…

— Според Люк съм му разказала, че се страхувам от Валънтайн, още преди да бъде променен. Била съм му казала, че чувам писъци през стените на вилата, че съм се съмнявала в нещо, от нещо съм се страхувала. И Люк, доверчивият Люк, попитал Валънтайн за това още на следващия ден. Същата нощ Валънтайн взе Люк със себе си да патрулират и той бе ухапан. Мисля… мисля, че Валънтайн е направил така, че да забравя какво съм видяла и кое ме е изплашило. Накарал ме е да вярвам, че това са били само лоши сънища. И мисля, че онази нощ той е направил така, че Люк да бъде ухапан. Мисля, че е искал да отстрани Люк, за да няма кой да ми напомня, че се страхувам от съпруга си. Но тогава не разбрах, по-точно не веднага. Когато с Люк се видяхме съвсем за кратко в деня, след като получих съобщението от Рейгнър Фел, толкова исках да му кажа за Джонатан, но не можех, не можех. Джонатан беше мой син. Още като видях Люк, само от това, че го видях, и се почувствах по-силна. Докато се прибирах вкъщи, си казвах, че ще се опитам да се науча да обичам Джонатан. Ще се накарам да го обичам.

Същата нощ бях събудена от бебешки плач. Станах рязко и видях, че съм сама в спалнята. Валънтайн бе излязъл на някакво заседание на Кръга, така че нямаше с кого да споделя изумлението си. Виж, Джонатан никога не плачеше… не издаваше нито звук. Мълчанието бе едно от нещата, които най-много ме плашеха у него. Аз се втурнах по коридора към стаята му, но той си спеше най-спокойно. Само че аз чувах бебешки плач, бях сигурна в това. Хукнах надолу по стълбите, следвайки плача. Той сякаш идваше откъм празната винена изба, чиято врата бе заключена, защото не я използвахме. Аз обаче съм израснала в това имение, знаех къде баща ми държи ключовете…

Докато говореше, Джослин не поглеждаше към Клеъри; сякаш бе потънала в разказа си, в спомените си.

— Като малка никога не съм ти разказвала приказката за Синята брада, нали? В нея един мъж казал на жена си никога да не наднича зад заключената врата, тя обаче нарушила забраната му и видяла тленните останки на предишните съпруги на мъжа си, които той бил убил, подредени като пеперуди на витрина. Нямах представа какво ще намеря, когато отключа вратата. Ако някой ме попита дали отново бих го направила… дали още веднъж ще съм в състояние да се приближа до отворената врата, да използвам магическата светлина, която да ми показва пътя надолу по стълбите в мрака… Не знам, Клеъри. Просто не знам.

Миришеше… о, долу миришеше на кръв, смърт и гнило. Валънтайн бе прокопал подземен тунел в това, което някога е било винена изба. Оказа се, че не детски плач съм чула. Там имаше килии, в които бяха затворени разни същества. Демонични създания, оковани в сребристо-златисти окови, сгърчени, безжизнени и скимтящи в килиите си, имаше и много, много повече… тела на долноземци, мъртви и умиращи. Имаше върколаци, с мускулатура, полуразядена от сребърен прах. Вампири с потопени в светена вода глави и свличаща се от костите им кожа. Феи, чиято кожа бе надупчена със студено желязо.

Дори това не ми стигаше, за да гледам на него като на палач. Не съвсем. Той сякаш ги измъчваше с научна цел. До вратата на всяка клетка имаше тетрадка с усърдно водени бележки от експериментите: за колко време бе умряло всяко от съществата. Имаше един вампир, на когото той непрекъснато бе обгарял кожата, за да види дали има някакъв предел, отвъд който горкото същество няма да може да се регенерира. Беше ми трудно да чета записките му, без да ми призлее. Но някак си успях да не припадна или повърна.

Имаше една страница, посветена на експериментите, които е направил върху себе си. Беше прочел някъде, че кръвта на демоните може да подейства като стимулатор на силата на ловците на сенки, с която те са родени. Бе опитал да инжектира от тази кръв на себе си, но без резултат. Нищо не се случило, освен че се почувствал зле. От това той бе заключил, че е твърде стар, за да му подейства тази кръв. За да има ефект, трябва да я влее на дете… за предпочитане още неродено.

След тази страница, на която бяха записани собствените му резултати, имаше серия бележки, озаглавени по начин, който привлече вниманието ми. С моето име. Джослин Моргенстърн.

Помня как трепереха пръстите ми, докато разлиствах страниците, думите горяха в мозъка ми. „Джослин изпи сместа и тази нощ. По нея няма видими промени, но мен всъщност ме интересува нероденото дете… С редовно поемане на демонична кръв от тази, която й давам, детето може да добие изключителни способности… Миналата нощ чух как сърцето му биеше много по-силно, отколкото ако беше човешко, звучеше като мощна камбана, оповестяваща началото на ново поколение ловци на сенки, в чиито жили тече смесената кръв на ангелите и демоните, която поражда сили, надхвърлящи и най-смелите представи… Долноземците никога повече няма да бъдат най-силните на земята…“

Имаше още, и още. Бясно прелиствах страниците, пръстите ми трепереха, умът ми трескаво се връщаше назад към спомените за отварите, които Валънтайн ми даваше да пия всяка нощ, към кошмарите, че някой ме пробожда, дави и трови. Но не аз бях отровената. А Джонатан. Джонатан, когото той бе превърнал в нещо като полудемон. И тогава, Клеъри… тогава разбрах истинската същност на Валънтайн.

Клеъри изпусна въздуха, който не бе забелязала, че е задържала. Беше ужасно… толкова ужасно… много по-ужасно от това, което й бе показал Итуриел. Не можеше да определи за кого й беше повече жал, за майка й или за Джонатан. Джонатан — тя не можеше да мисли за него като за Джейс, не и като свързан с майка й, не и свързан с историята, която беше толкова жива в ума й — осъден да не бъде съвсем човек от баща, за когото е по-важно да умъртвява долноземци, отколкото да се грижи за собственото си семейство.

— Но… ти не си го напуснала и тогава, нали? — попита Клеъри и гласът и прозвуча немощно в собствените й уши. — Останала си…

— По две причини — рече Джослин. — Едната беше Въстанието. Това, което бях открила онази нощ в избата, ми подейства като шамар. Надмогнах страданието си и се насилих да видя какво се случва край мен. След като разбрах какво е намислил Валънтайн — масово клане на долноземци, — знаех какво не бива да допускам да се случи. Започнах да се срещам тайно с Люк. Не можех да му кажа какво е направил Валънтайн с мен и с нашето дете. Знаех, че той ще побеснее, че няма да се удържи и ще тръгне да преследва Валънтайн, за да го убие, а така щеше да рискува и собствения си живот. Не можех да допусна и някой друг да узнае какво е причинено на Джонатан. Независимо от всичко той си оставаше мое дете. Казах обаче на Люк за ужасите, които бях видяла в избата, за подозренията си, че Валънтайн не е с всичкия си и че лудостта му все повече се задълбочава. Двамата решихме да попречим на Въстанието. Трябваше да го направя, Клеъри. Беше нещо като изкупление, единствен начин да заплатя грешката си, че изобщо някога съм се включила в Кръга, че съм повярвала на Валънтайн. Че съм го обичала.

— И той не разбра, така ли? Имам предвид, Валънтайн. Той не заподозря ли какво правите?

Джослин поклати глава.

— Когато хората те обичат, те ти вярват. Освен това, вкъщи се правех, че всичко е наред. Престорих се, че вече не изпитвам първоначалното си отвращение от вида на Джонатан. Носех го в дома на Мерис Лайтууд и го оставях да си играе с нейния син, Алек. Понякога при нас идваше и Селин Херондейл — по онова време тя беше бременна. „Съпругът ти е толкова мил, казваше ми тя. Толкова се грижи за нас със Стивън. Дава ми отвари и смеси за здравето на бебето; те са чудотворни.“

— О — промълви Клеъри. — О, Боже.

— Това си помислих и аз — каза намръщено Джослин. — Исках да й кажа да не се доверява на Валънтайн и да не приема нищо от него, но не можех. Нейният съпруг беше най-близкият приятел на Валънтайн и тя щеше незабавно да ме издаде на него. Така че си замълчах. И после…

— Тя се е самоубила — допълни Клеъри, като си припомни историята. — Но… заради причиненото й от Валънтайн ли го е направила?

Джослин поклати глава.

— Честно казано, не мисля. Стивън бе убит при нападение над вампирско сборище и тя преряза вените си, щом научи новината. Беше бременна в осмия месец. Умря от загуба на кръв… — Тя направи пауза. — Ходж бе този, който намери тялото й. Валънтайн като че ли наистина се разстрои от смъртта им. Нямаше го почти целия следващ ден, а после се прибра с подути от сълзи очи и изтощен. А междувременно аз бях благодарна за неговата разстроеност. В крайна сметка, това означаваше, че той няма да забележи какво върша аз. С всеки изминал ден все повече се страхувах Валънтайн да не разбере за заговора и да не се опита да изтръгне насилствено истината от мен: кой е в нашия таен съюз? Каква част от плановете му съм издала? Питах се как ли ще издържа мъченията и дали ще успея да им устоя. Ужасявах се от мисълта, че няма да мога. Най-накрая взех решение да направя необходимите стъпки това да не се случи. Отидох при Фел със своите опасения и той ми направи една отвара…

— Отварата от Бялата книга — досети се Клеъри. — Значи затова си я искала. А как попадна книгата в библиотеката на Уейланд?

— Скрих я там една нощ по време на едно парти — каза Джослин с нещо като усмивка. — Не исках да казвам на Люк, знаех, че той няма да одобри идеята за тази отвара, а всички останали, които познавах, бяха в Кръга. Изпратих писмо на Рейгнър, но той бе напуснал Идрис, без да каже кога ще се върне. Каза, че винаги можем да се свържем с него чрез писмо — но кой щеше да му го изпрати? Тогава се сетих, че има един човек, на когото мога да кажа, човек, който мразеше Валънтайн достатъчно, че да не ме издаде на него. Изпратих писмо на Мадлен, като й обясних какво съм намислила и че единственият начин да бъда съживена, е да се намери Рейгнър Фел. Така и не получих отговор от нея, но бях сигурна, че е прочела писмото ми и го е разбрала. Само на това можех да разчитам.

— Две причини — рече Клеъри. — Ти каза, че е имало две причини да останеш при него. Едната е Въстанието. А другата?

Зелените очи на Джослин бяха уморени, но блестящи и големи.

— Клеъри — каза тя, — не се ли досещаш? Втората причина е, че отново бях бременна. Бременна с теб.

— О — рече Клеъри с отмалял глас. Спомни си как Люк бе казал: Тя беше бременна с второто си дете и бе разбрала за това преди няколко седмици.

— Но това не беше ли за теб още по-голям стимул да избягаш?

— Беше — каза Джослин. — Но знаех, че не мога. Ако бях избягала от Валънтайн, той щеше да преобърне рая и ада, за да ме върне обратно. Щеше да ме преследва и до края на света, защото аз му принадлежах и той никога нямаше да ми позволи да го напусна. Ако се отнасяше само за мен, може би щях да поема риска, разчитайки на някакъв късмет, но не можех да му позволя да преследва теб. — Тя отметна косата си от умореното си лице. — Имаше само един-единствен начин да бъда сигурна, че това няма да се случи. Той трябваше да умре.

Клеъри погледна майка си с изненада. Джослин все още изглеждаше уморена, но лицето й сияеше с огнена светлина.

— Мислех, че ще го убият по време на Въстанието — каза тя. — Не можех да го убия сама. Някак си не можех да го направя. Но никога не съм мислила, че той ще преживее битката. И после, когато къщата изгоря, ми се искаше да вярвам, че той е мъртъв. Все си повтарях, че двамата с Джонатан са изгорели в пожара. Но знаех… — Гласът й замря. — Ето защо го направих. Мислех, че това е единственият начин да те защитя — като изтрия спомените ти и те превърна колкото се може повече в мундан. Да те скрия в света на мунданите. Сега разбирам, че е било глупаво, глупаво и неправилно. И съжалявам, Клеъри. Просто се надявам, че ще ми простиш… ако не сега, то поне в бъдеще.

— Мамо. — Клеъри се покашля. Чувстваше се така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Всичко е наред. Просто… има едно нещо, което не разбирам. — Тя зарови пръсти в плата на палтото си. — Искам да кажа, вече знаех една част от това, което Валънтайн е причинил на Джейс… тоест, на Джонатан. Но ти описваш Джонатан така, сякаш той е чудовище. Но, мамо, Джейс не е такъв. Ни най-малко. Ако го познаваше… ако можеше само да го видиш…

— Клеъри. — Джослин посегна и взе ръцете на Клеъри в своите. — Има още нещо, което трябва да ти кажа. Не става въпрос за нещо, което съм скрила от теб или за което съм те излъгала. Но има неща, които и аз не съм знаела, неща, които аз самата едва наскоро открих. И може би не е лесно да бъдат чути.

По-лошо от това, което вече ми разказа? — помисли си Клеъри. Тя прехапа устни и кимна.

— Продължавай. Трябва да знам.

— Когато мадам Доротея ми каза, че Валънтайн се е появил в града, знаех, че е дошъл за мен… за Бокала. Исках да избягам, но не смеех да ти кажа защо. Не те упреквам, задето избяга от мен в онази ужасна нощ, Клеъри. Радвах се, че не беше там, когато баща ти… когато Валънтайн и неговите демони нахлуха в апартамента ни. Имах време само колкото да погълна отварата… Чух ги как разбиваха вратата долу… — Гласът й потрепери и стана дрезгав. — Надявах се, че Валънтайн ще ме сметне за мъртва и ще ме остави, но той не го направи. Закара ме в Ренуик. Опитваше се как ли не да ме събуди, но все не успяваше. Беше някакво сънно състояние; долавях присъствието му, но не можех нито да мърдам, нито да общувам с него. Допускам, че той си е мислел, че не мога ида го чувам, нито пък разбирам. Ето защо, докато спях, той сядаше до леглото ми и ми говореше.

— Говореше ти? За какво?

— За нашето минало. За сватбата ни. Как ме е обичал, а как аз съм го предала. Как оттогава не е обичал никоя друга. Мисля, че беше искрен, доколкото изобщо е способен на такива чувства. Винаги съм била тази, на която е доверявал съмненията си, чувството си на вина и мисля, че откакто съм го напуснала, не е имало друга. Мисля, че той не можеше да се възпре да ми разказва, макар да знаеше, че не трябва. Мисля, че просто искаше да поговори с някого. Сигурно предполагаш, че мислите му са били заети основно с това, което е сторил на онези нещастни хора, превърнати от него в Бездушни, или за това, което се готвеше да стори на Клейва. Но не беше така. Това, за което искаше да говори, беше Джонатан.

— Какво за него?

Джослин сви устни.

— Искаше да ми каже колко съжалява за това, което е направил с Джонатан, преди още да е бил роден, понеже бил разбрал, че това едва не ме е побъркало. Знаел колко близо съм била до самоубийството заради Джонатан… макар че той не е имал представа колко отчаяна бях, когато направих разкритията си за експериментите му. По някакъв начин се е сдобил с ангелска кръв. Това е почти легендарно вещество за ловците на сенки. Според поверието, ако пиеш от нея, ставаш неимоверно силен. Валънтайн я бил изпробвал върху себе си и открил, че от нея става не само неимоверно силен, но го изпълвала и някаква еуфория и усещане за щастие всеки път, когато я инжектирал в кръвта си. Ето защо той я изсушил на прах и я забъркал в храната ми, надявайки се да премахне така депресията ми.

Аз знам откъде се е сдобил с ангелска кръв, помисли си Клеъри, сещайки се с болка за Итуриел.

— Мислиш ли, че е подействала?

— Сега се питам дали това не е била причината внезапно да се осъзная и да продължа напред, да помогна на Люк да попречи на Въстанието. Би било ирония на съдбата, ако случаят е такъв, предвид намеренията на Валънтайн. Но това, което той не е знаел, е, че по същото време аз бях бременна с теб. Така че, ако на мен ми е повлияло леко, то на теб — очевидно много повече. Мисля, че това е причината да можеш да създаваш руни.

— А може би — рече Клеъри — по същата причина ти пък можеш да правиш неща, като да заключиш Бокала на смъртните в карта Таро. Валънтайн пък може да прави неща, като да свали проклятието на Ходж…

— Години наред Валънтайн усилено експериментираше със себе си — каза Джослин. — Стигна дотам, че едно човешко същество, ловец на сенки, да може да се превърне в магьосник. Но нищо от това, което правеше със себе си, нямаше толкова впечатляващ ефект, колкото това, което направи с теб или с Джонатан, защото вие бяхте толкова малки. Не съм сигурна дали изобщо някой е правил това преди Валънтайн, поне не върху неродено дете.

— Значи Джейс — Джонатан — и аз наистина сме експерименти.

— Ти беше случаен експеримент. Но Джонатан, Валънтайн искаше да направи от него нещо като супервоин, по-силен, по-бърз и по-добър от останалите ловци на сенки. В Ренуик Валънтайн ми каза, че Джонатан наистина притежава всички тези качества. Но също и че е зъл, безчовечен и странно безчувствен. Джонатан бил привързан само към Валънтайн, но според мен Валънтайн бе осъзнал, че някак си, докато се е опитвал да създаде от детето воин на воините, е създал син, който никога не би могъл да го обича истински.

Клеъри се сети за Джейс, за начина, по който той изглеждаше в Ренуик, за начина, по който стискаше парчето от счупения Портал, толкова силно, че чак по пръстите му бе потекла кръв.

— Не — каза тя. — Не и пак не. Джейс не е такъв. Той обича Валънтайн. Не би трябвало, но го обича. И не е безчувствен. Той е пълната противоположност на всичко, което казваш.

Джослин закърши ръце в скута си. Те целите бяха покрити с фини бели белези — фините белези на ловците на сенки, следи от изчезнали знаци. Но Клеъри никога преди не беше виждала белезите на майка си. Магията на Магнус я бе карала да ги забравя. Имаше един, от вътрешната страна на китката на майка й, който много наподобяваше формата на звезда…

После майка й заговори, което прогони всички други мисли от главата на Клеъри.

— Аз не говоря за Джейс.

— Но… — рече Клеъри. Всичко сякаш се случваше много бавно, като на сън. Да не би да сънувам, помисли си тя. Може би майка ми още не се е събудила и всичко това е само сън. — Джейс е синът на Валънтайн. Искам да кажа, кой друг би могъл да бъде?

Джослин погледна дъщеря си право в очите.

— Нощта, в която умря Селин Херондейл, тя беше бременна в осмия месец. Валънтайн й бе давал отвари, прахове… опитвал е върху нея това, което е опитвал върху себе си с кръвта на Итуриел, надявайки се, че детето на Стивън ще стане толкова силно и могъщо, колкото е очаквал това от Джонатан, само че без лошите качества. Не е могъл да понесе мисълта, че експериментът му ще се провали, и затова с помощта на Ходж е извадил бебето от корема на Селин. Тя била умряла съвсем малко преди това…

Клеъри се задави.

— Това не е възможно.

Джослин не обърна внимание на коментара на Клеъри.

— Валънтайн извадил бебето и накарал Ходж да го занесе в дома си, в една долина недалеч от езерото Лин. Това е била причината за изчезването му онази нощ. До Въстанието Ходж се грижел за детето. След това Валънтайн се представил за Майкъл Уейланд, преместил детето в имението на Уейланд и го отгледал като сина на Майкъл Уейланд.

— Значи Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс не е мой брат?

Тя усети как майка й стиска ръката й със съчувствие.

— Не, Клеъри. Не е.

На Клеъри й притъмня. Усети как сърцето й заби с ясно доловими, отчетливи удари. Майка ми съчувства, бегло си помисли тя. Според нея това е лоша новина. Ръцете й трепереха.

— Чии тогава са били онези кости в огъня? Люк каза, че костите били на дете…

Джослин поклати глава.

— Това са били костите на Майкъл Уейланд и на сина му. Валънтайн ги е убил и е изгорил телата им. Искал е да накара Клейва да повярва, че той самият и неговият син са мъртви.

— В такъв случай Джонатан…

— Е жив — рече Джослин с болка, изписана на лицето. — В Ренуик Валънтайн ми каза и друго. Той бил занесъл Джейс във вилата на Уейланд, а Джонатан — в къщата до езерото. Прекарвал времето си ту с единия, ту с другия, като пътувал от едната къща до другата, понякога оставял единия от тях или и двамата сами за дълго време. Излиза, че Джейс не е знаел за Джонатан, макар Джонатан вероятно да е знаел за Джейс. Те никога не са се срещали, въпреки че са живеели само на няколко километра един от друг.

— Значи в жилите на Джейс не тече демонична кръв? И не е… прокълнат?

— Прокълнат ли? — изненада се Джослин. — Не, у него няма демонична кръв. Клеъри, Валънтайн е правил експеримент с Джейс, преди още да се роди, със същата кръв, която е използвал за мен и за теб. Ангелска кръв. Джейс не е прокълнат. Тъкмо обратното. Всички ловци на сенки имат у себе си от кръвта на ангела… у вас двамата има малко повече.

Мислите на Клеъри се завъртяха. Тя се опита да си представи как Валънтайн отглежда двете деца едновременно, едното полудемон, а другото полуангел. Едното — рожба на сянката, а другото — на светлината. Като вероятно ги е обичал и двамата, доколкото изобщо Валънтайн е способен на това. Джейс не е знаел за Джонатан, но какво може да е знаело другото момче за него? За своята допълваща част, за своята противоположност? Дали го мразеше? Пожелавал ли е да се запознае с него? Или му е било все едно? И двамата са били толкова самотни. И единият от тях е неин брат — неин истински, кръвен брат.

— Мислиш ли, че той е същият като преди? Имам предвид Джонатан? Мислиш ли, че може да е станал… по-добър?

— Не мисля — каза предпазливо Джослин.

— Но защо си толкова сигурна? — Клеъри се извърна към майка си внезапно разгневена. — Искам да кажа, той може да се е променил. Минали са толкова години. Може би…

— Валънтайн ми разказа, че години наред е учил Джонатан как да се държи приятелски, дори чаровно с хората. Искал е да го направи свой шпионин, а няма как да бъдеш такъв, ако плашиш хората с обноските си. Джонатан дори се е научил да създава магически прах, който да кара хората да го харесват и да му имат доверие. — Джослин въздъхна. — Казвам ти това, за да не се чувстваш зле, че си се подвела. Клеъри, ти си виждала Джонатан. Само че той не ти е казал истинското си име, а се е представил за друг. Себастиян Верлак.

Клеъри се втренчи в майка си. Но той е братовчед на семейство Пенхалоу, настояваше една част от нея, но разбира се, Себастиян не е бил този, за когото се е представял; всичко казано от него е било лъжа. Тя си спомни какво бе почувствала, когато го видя за първи път, сякаш бе разпознала някого, когото вече е виждала преди, някой, когото познава. Никога не беше изпитвала нещо подобно към Джейс.

— Себастиян е мой брат?

Изящното лице на Джослин бе изопнато, ръцете й се притискаха една в друга, дори върховете на пръстите й бяха побелели.

— Днес дълго разговарях с Люк за всичко, което се е случило, откакто сте пристигнали в Аликанте. Той ми каза за демоничните кули и за подозрението си, че Себастиян е съборил защитите, макар да не знае как точно го е направил. Тогава разбрах кой всъщност е Себастиян.

— Имаш предвид, познала си го по това, че е излъгал, че е Себастиян Верлак? И защото е шпионин на Валънтайн?

— Да, заради тези две неща — рече Джослин, — по-точно, усъмних се чак след като Люк ми каза, че според теб Себастиян си е боядисал косата. Може и да греша, но момче, малко по-голямо от теб, с руса коса и тъмни очи, с неизвестни родители, безрезервно предан на Валънтайн… нямаше как да не си помисля, че това е Джонатан. А има и друго. Валънтайн все търсеше начини за сваляне на защитите, все твърдеше, че имало как това да се направи. Експериментите върху Джонатан с демоничната кръв — Валънтайн твърдеше, че това ще го направи по-силен, по-добър боец, но и много повече от това…

Клеъри погледна втренчено.

— Какво искаш да кажеш с това „много повече“?

— Това беше неговият начин да свали защитите — рече Джослин. — Никой демон не може да премине защитите на Аликанте, но за да ги деактивираш, ти е нужна демонична кръв. Джонатан има демонична кръв; тя тече във вените му. А като ловец на сенки получава автоматично правото да влиза в града, когато си поиска, без значение за какво. Той е използвал собствената си кръв, за да свали защитите, в това съм убедена.

Клеъри си спомни как Себастиян бе застанал сред тревата близо до руините на имението на Феърчайлд. Начинът, по който тъмната му коса падаше върху лицето му. Начинът, по който държеше китките й, ноктите му, забиващи се в кожата й. Начинът, по който й бе казал, че е невъзможно Валънтайн някога да е обичал Джейс. Тя си бе помислила, че го казва, защото мрази Валънтайн. Но сега разбираше, че не е така. Той просто… ревнуваше.

Тя си спомни за принца от картините си, онзи, който толкова приличаше на Себастиян. Беше отдала това на съвпадение, на преплитане на представите, но сега се запита дали това нямаше връзка с общата им кръв, която я бе накарала да даде на злополучния герой от историята си лицето на своя брат. Тя се опита отново да си представи принца, но картината сякаш се разпадаше и стопяваше пред очите й, подобно на пепел, разпръсната от вятъра. Единственото, което виждаше, беше Себастиян и червената светлина на горящия град, отразена в очите му.

— Джейс — каза тя. — Някой трябва да му каже. Да му каже истината. — Мислите й се блъскаха в безпорядък. Ако Джейс знаеше, ако знаеше, че няма демонична кръв, може би нямаше да тръгне след Валънтайн. Ако разбереше и че не е брат на Клеъри…

— Но аз мислех — каза Джослин със смесица от съчувствие и недоумение, — че никой не знае къде е той…?

Преди Клеъри да успее да отговори, двойната порта на залата се отвори, разливайки светлина върху колонадата и стълбите под нея. Отвътре се чу шум от високи гласове, когато Люк се показа на вратата. Той имаше уморен вид, но лицето му, за разлика от преди, беше ведро. Изглеждаше почти облекчен.

Джослин се изправи на крака.

— Люк. Какво става?

Той направи няколко крачки към тях, после спря на половината разстояние до стълбите.

— Джослин, извинявам се, че ви прекъсвам.

— Няма нищо, Люк. — Въпреки замаяността си, Клеъри си помисли: Защо се обръщат един към друг по този начин, по име? Сега между тях цареше някакво странно напрежение, което преди не съществуваше. — Случило ли се е нещо?

Той поклати глава.

— Не. Както никога, всичко е наред. — Той се усмихна на Клеъри и в усмивката му нямаше никакво напрежение. Изглеждаше доволен от нея, дори горд. — Ти успя, Клеъри — рече той. — Клейвът се съгласи да им поставиш знаци. Решиха да не се предават.

18Здравей и сбогом

Наяве долината беше по-хубава, отколкото във виденията на Джейс. Може би заради ярката лунна светлина, посребряваща реката, виеща се между зелените брегове. От двете страни на долината се издигаха бели брези и трепетлика, чиито листа трептяха на хладния бриз — тук, на билото, ставаше студено, понеже нищо не спираше вятъра.

Безспорно това бе долината, където беше видял за последно Себастиян. Най-после го пипна. След като върза Уейфарър за едно дърво, Джейс извади окървавената нишка от джоба си и направи още веднъж ритуала за проследяване, ей така, за сигурност.

Той затвори очи, очаквайки да види Себастиян, надяваше се той да е наблизо… може би още беше в долината… Но вместо това видя само мрак. Сърцето му заби по-силно.

Той опита отново, като премести нишката в левия си юмрук и неумело изписа проследяваща руна на опакото му с дясната си, по-несръчна ръка. Този път, преди да затвори очи, той пое дълбоко въздух.

Отново нищо. Само тъмнина. Той постоя така една минута, зъбите му скърцаха, вятърът го пронизваше през якето, като караше кожата му да настръхва. Най-накрая той отвори очи, проклинайки… после, в пристъп на гняв и отчаяние, разтвори юмрука си. Вятърът пое нишката и я отнесе толкова бързо, че дори и да беше забелязал веднага, нямаше как да свие юмрука си отново.

Мислите му се объркаха. Проследяващата руна вече не действаше. Може би Себастиян бе разбрал, че го следят, и беше направил нещо, за да развали магията… само че какво можеш да направиш, за да спреш проследяването? Може би е намерил голям водоем. Водата разваля магии.

Не че това помагаше особено на Джейс. Не можеше да обходи всички езера в страната, за да види дали Себастиян не се подвизава насред някое от тях. Та той беше толкова близо… толкова близо. Видя долината, видя Себастиян в нея. И онази къща, която едва се виждаше, заобиколена от дървета, на дъното на долината. Поне можеше да слезе долу и да обиколи къщата с надеждата да намери някаква следа от Себастиян или Валънтайн.

Умърлушен, Джейс си начерта със стилито бойни знаци за бързи реакции: единият — за да се движи тихо, другият — за да се движи бързо, и още един — за да стъпва уверено. Когато приключи — усещайки познатото чувство на тръпчиво парене по кожата, — той пъхна стилито в джоба си, потупа шията на Уейфарър и се спусна в долината.

Склоновете на долината бяха измамно стръмни и коварни с ронливите си сипеи. Джейс ту стъпваше внимателно, ту се плъзгаше по сипеите, придвижвайки се по-бързо, но и по-опасно. Докато стигна дъното на долината, ръцете му бяха окървавени от постоянното падане върху ронливия чакъл. Той ги изми в чистия, забързан поток, чиято вода беше леденостудена.

Когато се изправи и се огледа, той установи, че сега вижда долината от ъгъл, различен от този, от който я бе наблюдавал при проследяването. Горичката с израсли накриво дървета, чиито клони се преплитаха, беше тук, наоколо се издигаха склоновете на долината, тук беше и малката къща. Сега прозорците бяха тъмни, а от комина не излизаше пушек. Джейс усети нещо средно между облекчение и разочарование. Това, че в къщата нямаше никого, щеше да го улесни в претърсването. Но от друга страна, защо нямаше никого?

Когато се приближи, той се запита кое толкова в тази къща му бе изглеждало зловещо, докато я бе наблюдавал. Отблизо това беше най-обикновена фермерска къща, каквито имаше много в Идрис, построена от четвъртити бели и сиви камъни. Капаците на прозорците бяха боядисани в светлосиньо, но изглеждаха така, сякаш от години никой не ги е пребоядисвал, бяха избледнели и олющени от старост.

Джейс се приближи до единия от прозорците, покатери се на перваза и погледна през замъгленото стъкло. Видя голяма, потънала в прах стая с етажерка за инструменти на едната стена. Тези инструменти не бяха предназначени за стопански труд — това бяха магьоснически инструменти: купища изцапани пергаменти; черни, восъчни свещи; големи медни купи със засъхнала тъмна течност, полепнала по краищата; най-различни ножове, някакви неща, някои тънки като шило, други — с широки четвъртити остриета. На пода бе начертана с тебешир пентаграма, чиито контури горяха, а на всеки от петте й върха имаше по една руна, различна от останалите. Стомахът на Джейс се присви — руните приличаха на онези, които бяха издълбани около Итуриел. Нима Валънтайн бе направил това — възможно ли бе това да са негови инструменти? Да не би това да беше неговото скривалище — скривалище, което Джейс нито бе виждал, нито знаеше за него?

Джейс слезе от перваза, като тупна върху сухата трева — в същия миг някаква сянка прекоси лика на луната. Но тук няма птици, помисли си той и вдигна поглед нагоре тъкмо, за да види как един гарван кръжи над него. Той се вцепени, после бързо се шмугна в сянката на едно дърво и се втренчи през клоните му. Когато гарванът се стрелна надолу, Джейс разбра, че е отгатнал правилно. Този гарван бе не какъв да е — това беше Хюго, гарванът, който някога бе принадлежал на Ходж; Ходж го използваше като куриер, когато искаше да изпрати съобщение от Института. Още тогава Джейс бе разбрал, че Хюго първоначално е бил на баща му.

Джейс се притисна по-плътно до дънера на дървото. Сърцето му отново започна да бие силно, този път от вълнение. Щом Хюго е тук, това означаваше само едно — че носи съобщение, при това този път не за Ходж. Вероятно за Валънтайн. Нямаше начин да не е за него. Ако Джейс успееше да го проследи…

Хюго кацна на перваза и се втренчи през един от прозорците на къщата. Когато разбра, че в къщата няма никого, птицата с грозен вик се издигна във въздуха и се понесе към потока.

Джейс излезе от сянката и тръгна след гарвана.

— Технически погледнато — рече Саймън, — дори и да нямаш роднински връзки с Джейс, все пак си се целувала с брат си.

— Саймън! — ужаси се Клеъри. — Млъквай. — Тя се завъртя на мястото си, за да види дали някой не е чул нещо, но за щастие, очевидно никой не ги слушаше. Тя бе седнала на един висок стол на подиума в Залата на Съглашението, а до нея беше Саймън. Майка й бе застанала на ръба на подиума и се бе навела, разговаряйки с Аматис.

В залата бе настанал пълен хаос, когато пристигналите от Северната порта долноземци нахлуха вътре, минавайки през вратите и скупчвайки се до стените. Клеъри разпозна доста членове на глутницата на Люк, включително Мая, която й се усмихна дяволито от другия край на помещението. Имаше феи, бледи, студени и прекрасни като ледени висулки, както и магьосници с криле на прилеп и кози крака, а един от тях имаше дори еленови рога. Докато прекосяваха помещението, от върховете на пръстите им просветваше синкав огън. Ловците на сенки сновяха изнервено сред тях.

Клеъри стискаше стилито си с две ръце и се оглеждаше неспокойно. Къде ли беше Люк? Беше се изгубил сред тълпата. Миг по-късно тя го видя да говори с Малачи, който нервно клатеше глава. Аматис стоеше наблизо и хвърляше гневни погледи на консула.

— Саймън, не ме карай да съжалявам, че изобщо съм ти казала за това — рече Клеъри, гледайки го кръвнишки. Тя му беше предала в общи линии историята на Джослин, главно шепнейки, докато се мъчеше да си проправи път през множеството, за да стигне до подиума и да седне на стола си. Беше страхотно да си тук и да гледаш отгоре помещението, сякаш си кралица, която оглежда поданиците си. Само че една кралица едва ли е толкова притеснена. — Има и друго. Изобщо не го биваше в целуването.

— А може това да е просто заради… сещаш се… заради факта, че той ти е брат. — Саймън изглежда се бе впечатлил от цялата тази история повече, отколкото Клеъри бе предполагала.

— Не казвай това, когато майка ми е наблизо, защото иначе ще те убия — рече тя и отново го изгледа кръвнишки. — Достатъчно ми се гади от това. Не го прави по-лошо.

Джослин се извърна от ръба на подиума точно когато Клеъри изричаше последните думи — макар, за щастие, да чу само тях, а не целия разговор със Саймън — и потупа Клеъри по рамото.

— Не се тревожи, милинка. Толкова силна беше досега. Трябва ли ти нещо? Одеяло, гореща вода…

— Не ми е студено — каза търпеливо Клеъри, — не ми трябва и баня. Добре съм. Само искам Люк да се качи тук и да ми каже какво става.

Джослин махна на Люк, за да привлече вниманието му, като му каза нещо само с мърдане на устни, което Клеъри не можа да разчете.

— Мамо — сопна се тя, — недей! — Но беше вече твърде късно. Люк вдигна поглед… при което същото направиха още неколцина ловци на сенки. Повечето от тях почти веднага отново наведоха очи, но Клеъри усети възхищението им. Стори й се, че майка й се явява тук нещо като легенда. Най-малкото, всички в помещението бяха чували за нея и си бяха съставили мнение, добро или лошо.

Клеъри се запита как това не вълнуваше майка й. Тя никак не й изглеждаше смутена — погледът й беше хладен, съсредоточен и заплашителен.

Миг по-късно Люк дойде при тях на подиума, придружен от Аматис. Все още изглеждаше уморен, но едновременно с това оживен и дори леко развълнуван. Той каза:

— Само още малко. Всички ще дойдат.

— Да не би Малачи да създава проблеми? — попита Джослин, без да поглежда директно към Люк.

Люк махна с пренебрежение.

— Иска да изпрати писмо на Валънтайн, с което официално да откаже условията му. Аз пък съм на мнение, че не бива да сваляме картите си. Нека първо Валънтайн се появи в Брослиндската гора с армията си в очакване да се предадем. Според Малачи това нямало да е честно и когато му казах, че войната не е момчешка игра на крикет, той ме заплаши, че ако някой от долноземците прекрачи общоприетите граници, щял да излезе и да сложи край на цялата работа. Не разбирам какво си въобразява той, че долноземците не могат за пет минути да се държат нормално?

— Май точно това си мисли — каза Аматис. — Това е Малачи. Сигурно се страхува да не започнете да се изяждате един ДРУГ.

— Аматис — каза Люк. — Някой може да те чуе. — Той се обърна точно когато двама мъже изкачиха стълбите зад него: единият беше висок, строен елфски рицар с дълга черна коса, която падаше от двете страни на тясното му лице. Беше облечен с бяла бронирана туника: блед твърд метал, направен от тънки, скачени халки, подобно на рибешки люспи. Очите му бяха зелени като шума.

Другият мъж беше Магнус Бейн, който със сериозно изражение на лицето застана до Люк. Беше облечен в дълго, тъмно палто, закопчано до шията, а черната му коса беше опъната назад.

— Изглеждаш толкова обикновено — рече Клеъри, докато се взираше в него.

Магнус леко й се усмихна.

— Чух, че си имала нова руна. Ще ни я покажеш ли? — каза само той.

Клеъри погледна към Люк, който кимна.

— О, да — отвърна тя. — Само ми трябва нещо за писане… лист хартия.

— Попитах те дали ти трябва нещо! — каза Джослин под носа си, което прозвуча съвсем като от устата на майката, която Клеъри си спомняше.

— Аз имам лист — каза Саймън, като измъкна нещо от джоба на джинсите си. Подаде й го. Беше някаква смачкана брошура за представлението на групата му в едно заведение през юли. Тя сви рамене, приглади листа и вдигна взетото на заем стили. Когато докосна хартията с острието му, то леко проблесна и тя за миг се изплаши да не се запали брошура, та, но слабото пламъче угасна. Тя започна да чертае, като се абстрахира от всичко наоколо: от шума, идващ от тълпата, от усещането, че я гледат в ръцете.

Руната се появи, както обикновено — плетеници от линии, които се вплитаха едни в други, после се разпростираха на листа, сякаш очакваха липсващия завършек. Тя забърса праха от листа и го вдигна с абсурдното усещане, че е в училище и показва нещо като презентация на класа.

— Това е руната — рече тя. — Трябва още една руна, за да бъде напълно завършена, за да проработи. Партнираща… руна.

— Един долноземец и един ловец на сенки. На всеки от двойката трябва да бъде начертан този знак — каза Люк. После начерта същата руна в долния край на листа, скъса хартията на две и подаде едната рисунка на Аматис.

— Подавай нататък тази руна — каза той. — Покажи на нефилимите как действа.

Аматис кимна и се изгуби надолу по стълбите, като се сля с тълпата. Елфът я гледаше и клатеше глава.

— Винаги са ми казвали, че знаците на ангела се поставят само на нефилими — рече той с известно недоверие. — А останалите можем да полудеем, дори да умрем, ако ги носим.

— Тази руна не е от знаците на ангела — каза Клеъри. — Нея я няма в Сивата книга. Гарантирам, че не е опасна.

Елфът не изглеждаше убеден.

Магнус въздъхна, запретна ръкава си и протегна ръка към Клеъри.

— Давай.

— Не мога — каза Клеъри. — Ловецът на сенки, който ти постави знака, ще бъде твой партньор, а аз няма да участвам битката.

— Искрено се надявам — каза Магнус. Той погледна Люк и Джослин, които стояха един до друг. — Ами тогава — каза той — хайде, вие двамата. Покажете на елфа как работи руната. Джослин премигна от изненада.

— Какво?

— Предполагам — каза Магнус, — че вие ще бъдете партньори, понеже сте почти като женени.

Лицето на Джослин поруменя и тя внимателно избягваше да гледа Люк.

— Аз нямам стили…

— Вземи моето — подаде й го Клеъри. — Хайде, покажи им.

Джослин се обърна към Люк, който изглеждаше напълно слисан. Той протегна ръката си, преди тя да го помоли за това, и тя сръчно започна да чертае знака на дланта му. Докато чертаеше, неговата ръка трепереше и тя хвана китката му, за да я успокои. Докато работеше, Люк сведе поглед към нея, а Клеъри си спомни за разговора им, свързан с майка й и това, което той й беше казал за чувствата си към Джослин, и изпита болезнена тъга. Питаше се дали майка й подозира, че Люк я обича, а ако разбере, какво ли би казала.

— Ето. — Джослин отмести стилито. — Готово.

Люк вдигна ръката си, разпери дланта и показа на елфа извития черен знак в средата й.

— Това достатъчно ли е, Мелиорн?

— Мелиорн? — рече Клеъри. — Вече сме се срещали, нали? Не бяхте ли гаджета с Изабел Лайтууд?

Изражението на Мелиорн беше безизразно, но Клеъри забеляза, че сега той гледаше малко смутено. Люк поклати глава.

— Клеъри, Мелиорн е елф от кралството на феите. Малко вероятно е той да…

— Той наистина ходеше с Изабел — каза Саймън, — но тя го разкара. Или поне на мен ми каза, че има такова намерение. Кофти е да те зарежат, а, приятел?

Мелиорн го погледна.

— Ти — каза той с отвращение, — теб ли избраха да представляваш децата на нощта?

Саймън поклати глава.

— Не. Тук съм само заради нея. — Той посочи Клеъри.

— Децата на нощта — рече Люк след известно колебание — няма да участват, Мелиорн. Съобщих това на господарката ти. Те избраха… да действат по свой начин.

Изящните черти на Мелиорн посърнаха.

— Така си и знаех — каза той. — Децата на нощта са мъдри и предпазливи. Винаги съм се отнасял с недоверие към планове, които предизвикват гнева им.

— Нищо не съм казал за гняв — започна Люк със смесица от престорено спокойствие и леко раздразнение. Клеъри предположи, че някой, който не го познава толкова добре, като нищо може да се заблуди. Тя усети, че вниманието му се разсея: беше свел поглед към тълпата. Клеъри проследи погледа му и видя познат силует, който се открояваше сред множеството — Изабел, черната й коса се полюшваше при всяка крачка, камшикът й бе увит около китката като снопче златни гривни.

Клеъри хвана Саймън за ръката.

— Семейство Лайтууд. Току-що видях Изабел.

Той погледна към тълпата и се намръщи.

— Не знаех, че ги търсиш.

— Моля те, иди и говори с нея вместо мен — прошепна тя, като се оглеждаше да не би някой да слушаше разговора им; никой не им обръщаше внимание. Люк махаше на някого в тълпата; междувременно Джослин казваше нещо на Мелиорн, който я гледаше някак си тревожно. — Аз трябва да остана тук, но… моля те, трябва да им кажеш на двамата с Алек това, което ми разказа майка ми. За Джейс и кой е той в действителност, и за Себастиян. Те трябва да знаят. Кажи им да дойдат при първа възможност, за да говоря с тях. Моля те, Саймън. — Клеъри се изплаши от припряността в собствения си глас.

— Добре — рече Саймън, освободи ръката си от хватката и и я докосна утешително по бузата. — Ей сега се връщам.

Той се спусна надолу по стълбите и изчезна в тълпата. Когато Клеъри се обърна, видя Магнус да я гледа с крива усмивка.

— Става — каза той, очевидно отговаряйки на някакъв въпрос, зададен му от Люк. — Познавам Брослиндското поле. Ще направя Портал отвън на площада. Макар че с тези големи размери няма да се задържи много дълго. Затова всеки с поставен вече знак трябва бързо да мине през него.

Когато Люк кимна и се обърна да каже нещо на Джослин, Клеъри се наведе напред и тихо рече:

— Между другото, благодаря ти. За всичко, което направи за майка ми.

Кривата усмивка на Магнус се разшири.

— Мислеше, че няма да спазя моята част от уговорката, нали?

— Имах такива притеснения — призна си Клеъри. — Особено след като се видяхме при къщата на Фел и ти дори не ми каза, че Джейс е пренесъл Саймън през Портала на идване в Аликанте. Досега нямах възможност да ти се развикам за това, но какво си си въобразявал? Че това не ме интересува?

— Че твърде много те интересува — каза Магнус. — Че ще зарежеш всичко и ще хукнеш към Гард. А на мен ми трябваше да потърсиш Бялата книга.

— Това е жестоко — каза ядно Клеъри. — И не си прав. Аз щях да…

— Направиш това, което всеки би направил. Каквото бих направил и аз, ако се касаеше за някого, за когото ми пука. Не те упреквам, Клеъри, и го направих не защото мисля, че си слаба. Направих го, защото си човек, а аз знам какво е да си човек. Доста дълго съм живял.

— Сякаш ти не постъпваш глупаво, когато са замесени чувства — каза Клеъри. — Всъщност, къде е Алек? Защо не използваш случая да го избереш за свой партньор?

Магнус сякаш се сепна.

— Знаеш, че не бих го доближил в присъствието на родителите му.

Клеъри подпря с ръка брадичката си.

— Понякога е трудно да се бориш за любовта си.

— В този случай — каза Магнус — е така.

Гарванът летеше към западната част на долината, правейки бавни, лениви кръгове над върховете на дърветата. Луната беше високо и Джейс нямаше нужда от магическа светлина, докато го следваше, провирайки се между дърветата.

Западният склон на долината се издигаше високо, масивна стръмна стена от сива скала. Гарванът изглежда бе проследил извивките на потока, който се носеше на запад и накрая изчезваше в една тясна пролука в скалата. Джейс на няколко пъти едва не си изкълчи глезена върху мокрия камък и му идеше да изругае на глас, но Хюго можеше да го чуе. Вместо това, наведен в неудобна поза, трябваше да внимава да не си счупи крака.

Когато стигна ръба на долината, ризата му беше прогизнала от пот. За миг си помисли, че е изгубил Хюго от погледа си, и сърцето му замря — после обаче видя черния силует, когато гарванът се стрелна надолу и изчезна в тъмната пролука в каменната стена на долината. Джейс хукна напред — беше цяло облекчение да тичаш, вместо да пълзиш. Когато наближи пролуката, той видя зад нея една по-голяма и по-тъмна дупка — пещера. Ровейки в джоба си за камъка с магическата светлина, Джейс тръгна след гарвана.

През отвора в пещерата се просмукваше едва-едва мъждукаща светлина, а след още няколко крачки дори тя бе погълната от плътния мрак. Джейс извади магическата си светлина и тя заблестя между пръстите му.

В началото си помисли, че отново е навън и че звездите над него блестят в цялото си великолепие. Никъде другаде звездите не блестяха така, както в Идрис, но не тяхното сияние виждаше Джейс. Магическата светлина пръскаше дузини искри към слюдата по скалата, която го заобикаляше, и стените оживяваха в диамантени отблясъци.

На тяхната светлина той откри, че се намира в тесен проход, заобиколен от масивна скала, зад него беше входът на пещерата, а отпред — два разклоняващи се тунела. Джейс си спомни за приказките, които му разказваше баща му, за героите, които се изгубвали в лабиринти и използвали въжета, за да намерят пътя обратно. Той обаче нямаше въже. Внимателно се приближи до тунелите и притихна, като дълго се ослушваше. Чу капенето на вода, леко, някъде от много далеч; шума на потока, пляскане на криле и… гласове.

Той се отдръпна. Гласовете идваха от тунела вляво, беше сигурен в това. Бързо прокара палец по магическия камък, за да заглуши светлината му, докато тя се превърна в слабо мъждукане, само колкото да осветява пътя му. После потъна в тъмнината.

— Сериозно ли говориш, Саймън? Наистина ли е вярно? Това е невероятно! Просто страхотно! — Изабел посегна към ръката на брат си. — Алек, чу ли какво каза Саймън? Джейс не е син на Валънтайн. Никога не е бил.

— А чий син е тогава? — попита Алек, макар Саймън да имаше чувството, че е някак разсеян. Оглеждаше се, сякаш търсеше нещо из залата. Родителите му стояха малко по-встрани и ги гледаха изпод вежди; Саймън се бе опасявал, че ще трябва да говори и пред тях, но те учтиво го оставиха няколко минути насаме с Изабел и Алек.

— Какво значение има! — Изабел вдигна въодушевено ръце, после се намръщи. — Всъщност, добър въпрос. Кой се оказа, че е баща му? Все пак, Майкъл Уейланд, нали?

Саймън поклати глава.

— Стивън Херондейл.

— Значи е внук на инквизиторката — рече Алек. — Ето защо тя… — Той млъкна и се втренчи в далечината.

— Ето защо какво? — попита нетърпеливо Изабел. — Алек, съсредоточи се. Или поне ни кажи какво търсиш.

— Не какво — рече Алек. — А кого. Магнус. Исках да го помоля да ми бъде партньор в битката. Но нямам представа къде е. Виждал ли си го? — попита той, отправяйки въпроса си към Саймън.

Саймън поклати глава.

— Беше горе на подиума с Клеъри, но… — той проточи врат, за да погледне по-добре — сега го няма. Сигурно е някъде из навалицата.

— Сериозно? Ще го помолиш да ти бъде партньор? — попита Изабел. — Тази работа с партньорите е като котильон3, без момента с убиването.

— Да, точно като котильон — каза Саймън.

— А аз може ли да те поканя да ми бъдеш партньор, Саймън? — рече Изабел, като леко повдигна вежда.

Алек се намръщи. Подобно на останалите ловци на сенки в залата, той бе напълно екипиран — изцяло в черно, с колани, на който бяха окачени най-различни оръжия. На гърба му бе преметнат лък; Саймън се зарадва, като видя, че си е намерил друг на мястото на унищожения от Себастиян.

— Изабел, на теб не ти трябва партньор, защото няма да участваш в битката. Още си малка. Не си го и помисляй дори, защото аз ще те убия. — Той вирна глава. — Чакай… това там Магнус ли е?

Изабел проследи погледа му и изсумтя.

— Алек, това там е върколак. Върколачка. Всъщност, как й беше името? Май?

— Мая — поправи я Саймън. Тя стоеше малко встрани, обута в кафяви кожени панталони и тясна черна тениска, на която пишеше: КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА МЕ УБИЕ… ПО-ДОБРЕ ДА СИ ПЛЮЕ НА ПЕТИТЕ. Сплетената й коса бе опъната и вързана назад. Сякаш усетила погледите им, тя се обърна и им се усмихна. Саймън отвърна на усмивката й. Но когато Изабел се намръщи, Саймън мигом спря да се усмихва — кога успя животът му да стане толкова сложен?

Лицето на Алек светна.

— Ето го Магнус — рече той и без да поглежда назад, започна да се провира през тълпата към мястото, където бе застанал магьосникът. Дори от такова разстояние бе видима изненадата на Магнус, когато Алек стигна до него.

— Колко са сладки — рече Изабел, докато ги гледаше, — по някакъв особен начин.

— Защо особен?

— Защото — обясни Изабел — Алек се опитва да накара Магнус да го приеме на сериозно, но така и не е казал още на родителите ни за него или за това, че изобщо си пада по… сещаш се…

— Магьосници? — рече Саймън.

— Много смешно. — Изабел го изгледа кръвнишки. — Знаеш какво имам предвид. Работата е там, че…

— Някой ще ми обясни ли? — попита Мая, която стоеше достатъчно близо, за да чуе последните думи на Изабел. — Искам да кажа това, с партньорството, не го разбирам съвсем. Как всъщност ще сработи?

— Ами ей така. — Саймън посочи към Алек и Магнус, които бяха застанали малко по-встрани от навалицата, отделени от всичко и всички. Алек чертаеше върху ръката на Магнус, лицето му бе съсредоточено, тъмната му коса падаше и закриваше очите му.

— Значи, всички трябва да направим това? — попита Мая. — Искам да кажа, да си начертаем знаци.

— Само ако ще се биеш — отвърна Изабел, като изгледа студено другото момиче. — Не изглежда да имаш осемнайсет.

Мая се усмихна притеснено.

— Аз не съм ловец на сенки. Ликантропите стават пълнолетни на шестнайсет.

— Ами, тогава ще трябва да ти бъде начертана руна — каза Изабел. — От някой ловец на сенки. Така че по-добре си намери някого.

— Но… — Мая, която все още гледаше към Алек и Магнус, млъкна и повдигна вежди. Саймън се обърна и проследи погледа й… и невярващо ококори очи.

Алек бе увил ръце около Магнус и го целуваше направо по устата. Магнус, който бе видимо шокиран, не помръдваше. Отделни групички — както ловци на сенки, така и долноземци — гледаха втренчено и си шепнеха. Саймън погледна встрани и видя семейство Лайтууд — очите им бяха широко отворени и приковани в разиграващата се сцена. Мерис бе сложила ръка на устата си.

Мая изглеждаше объркана.

— Един момент — каза тя. — Всички ли трябва да правим това?

Вече за шести път Клеъри огледа тълпата, като търсеше Саймън. Не можеше да го намери. Залата бе изпълнена с ловци на сенки и долноземци, множеството се изнасяше през отворената врата надолу по стълбите. Навсякъде проблясваха стилита, а долноземците и ловците на сенки се движеха по двойки и си поставяха знаци един на друг. Клеъри видя как Мерис Лайтууд протегна ръката си на една зеленокожа фея, която беше не по-бледа и по-царствена от самата нея. Патрик Пенхалоу важно си разменяше знаци с един магьосник, чиято коса пръскаше сини искри. През вратите на залата Клеъри съгледа на площада яркия блясък на Портала. Светлината на звездите, която проникваше през стъкления прозорец на тавана, потапяше всичко наоколо в някаква магия.

— Невероятно, нали? — рече Люк. Той бе застанал на ръба на подиума и гледаше надолу към тълпата. — Ловци на сенки и долноземци, тълпящи се в едно помещение. Сътрудничат си. — Той звучеше възхитено. Мислите на Клеъри се въртяха само около желанието й Джейс да е тук и да може да види какво се случва. Не спираше да се безпокои за него, колкото и да беше опитен. Самата мисъл той да се изправи срещу Валънтайн, да рискува живота си, мислейки си, че е прокълнат… да умре, без дори да разбере истината…

— Клеъри — рече Джослин с нотка на веселие в гласа, — чу ли какво ти казах?

— Да — каза Клеъри, — наистина е невероятно, знам.

Джослин сложи ръка върху тази на Клеъри.

— Не казах това. Ние с Люк ще се бием заедно. Знам, че си го очаквала. Ти ще останеш тук с Изабел и другите деца.

— Аз не съм дете.

— Знам, че не си, но си твърде млада, за да се биеш. А дори и да не беше, не си получила нужното обучение.

— Не искам просто да си седя тук и да не правя нищо.

— Нищо ли? — рече смаяно Джослин. — Клеъри, ако не беше ти, всичко това нямаше да се случи. Ако не беше ти, ние дори нямаше да имаме възможност да се бием. Толкова се гордея с теб. Само искам да ти кажа, че макар с Люк да заминаваме, ще се върнем. Всичко ще бъде наред.

Клеъри вдигна поглед към майка си и се вгледа в зелените, подобни на нейните очи.

— Мамо — каза тя. — Не ме лъжи.

Джослин въздъхна дълбоко, изпъна рамене и отдръпна ръката си. Преди да успее да отвърне, нещо друго привлече погледа на Клеъри… едно познато лице сред тълпата. Слаба, тъмна фигура целеустремено си проправяше път към тях през препълнената зала с учудваща лекота — като че разрязваше тълпата, като пушек, минаващ през пролука в ограда.

И когато приближи подиума, Клеъри разбра кой е. Това беше Рафаел, облечен със същата бяла риза и черен панталон, както първия път, когато го беше видяла. Беше забравила колко е дребен. Докато се изкачваше по стълбите, изглеждаше на не повече от четиринайсет, слабото му лице бе спокойно и ангелско, като на момче, припяващо в църковен хор на стълбите към олтара.

— Рафаел. — Гласът на Люк беше смаян, с лека нотка на облекчение. — Не мислех, че ще дойдеш. Да не би децата на нощта да са размислили и да са склонили да се бият срещу Валънтайн? В Съвета има вакантно място за теб, ако все още искаш да го заемеш. — Той протегна ръка на Рафаел.

Рафаел го изгледа изпитателно с чистите си и прекрасни очи.

— Не мога да се ръкувам с теб, върколако. — Когато върху лицето на Люк се изписа засегнато изражение, Рафаел се усмихна, при което се показаха белите връхчета на вампирските му зъби. — Аз съм проекция — рече той, като вдигна ръка и всички видяха, че е прозрачна. — Нищо не мога да докосна.

— Но… — Люк вдигна поглед към луната, процеждаща се през покрива. — Защо… — Той свали ръката си. — Е, радвам се, че си тук. Все едно как си решил да се появиш.

Рафаел поклати глава. За миг очите му се спряха на Клеъри — поглед, който всъщност не й хареса, — после се обърна към Джослин и се усмихна по-широко.

— Ти — рече той — си съпругата на Валънтайн. Другите от моя вид, които са участвали във Въстанието, са ми говорили за теб. Признавам, че никога не съм допускал, че мога да те видя лично.

Джослин наведе глава.

— Мнозина от децата на нощта се биха храбро тогава. Твоето присъствие тук означава ли, че отново ще се борим рамо до рамо?

На Клеъри й се стори странно да слуша как майка й говори по този хладен и учтив начин, но явно това беше типично за Джослин. Толкова типично, колкото и това, да седи на земята в стария си гащеризон, хванала капещата четка в ръка.

— Надявам се — каза Рафаел и погледът му отново мина по Клеъри, подобно на докосване със студена ръка. — Имаме само едно условие, една проста и малка молба. Ако бъде изпълнена, децата на нощта от много държави ще се радват да се сражават на ваша страна.

— Мястото в Съвета — каза Люк. — Разбира се… само трябва да уредим формалностите, за по-малко от час документите ще бъдат…

— Не — каза Рафаел, — не става въпрос за място в Съвета. Друго е.

— Друго? — повтори машинално Люк. — Какво е то? Уверявам те, че ако е по силите ни…

— О, определено е по силите ви. — Усмивката на Рафаел беше ослепителна. — Всъщност, това, за което говоря, в момента е в залата. — Той се обърна и махна към множеството. — Искаме да ни дадете момчето Саймън — каза той. — Дневният вампир.

Тунелът беше дълъг и лъкатушещ, с често следващи един след друг завои, сякаш Джейс пълзеше в червата на огромно чудовище. Около него се носеше мирис на мокър камък и пепел, както и на още нещо, нещо влажно и странно, което, макар и бегло, напомняше на Джейс за миризмата в Града от кости.

Накрая тунелът извеждаше в една кръгла камера. Огромни сталактити, с излъскана до блясък повърхност, висяха надолу от високия неравен каменен таван. Подът беше гладък, сякаш полиран, тук-там прошарен с тайнствени плетеници, инкрустирани в лъскавия камък. Покрай стените на камерата се редяха на групи грапави сталагмити. В средата се издигаше монолитен кварцов сталагмит, подобно на гигантски зъб, тук-там прошарен с червеникави плетеници. Когато се вгледа по-отблизо, Джейс видя, че стените на сталагмита са прозрачни, а червеникавите плетеници са всъщност нещо виещо се и мърдащо вътре, като стъклена епруветка, пълна с оцветен пушек.

Отгоре се процеждаше светлина от една кръгла дупка в камъка, естествено прозорче в тавана. Явно тази камера е била направена, а не образувала се от само себе си — обърканите плетеници, минаващи по пода, я правеха да изглежда още по-голяма — но кой би издълбал такава огромна подземна камера и защо?

Остро грачене се понесе из помещението и опъна нервите на Джейс. Той притича зад един огромен сталагмит, като угаси магическата си светлина точно в мига, когато от сенките в другия край на помещението се откроиха два силуета и тръгнаха към него, свели глави един към друг и увлечени в разговор. Още когато стигнаха до средата на помещението и влязоха в обсега на светлината, той ги позна.

Себастиян.

И Валънтайн.

Като се надяваше да избегне навалицата, Саймън избра по-дълъг път на връщане към подиума, като се промъкваше зад редиците колони, редящи се покрай стените на залата. Докато вървеше, беше свел глава, потънал в мисли. Беше странно, че Алек, само една-две години по-голям от Изабел, щеше да участва във войната, а останалите щяха да гледат отстрани. А Изабел сякаш го приемаше спокойно. Без плач, без истерии. Сякаш го е очаквала. А може и наистина да е. Може би всички са го очаквали.

Той се доближи до стълбите на подиума и когато погледна нагоре, с изненада видя, че Рафаел стои срещу Люк, изглеждайки, както обикновено, безизразен. Люк, от своя страна, сякаш се колебаеше — клатеше глава, бе вдигнал ръце за протест, а Джослин зад него гледаше свирепо. Саймън не можеше да види лицето на Клеъри — тя беше с гръб към него, — но я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че е разтревожена, дори само от положението на раменете й.

Понеже не искаше Рафаел да го види, Саймън се сниши зад една колона и се ослуша. Независимо от шума, идващ от тълпата, той бе в състояние да чуе възбудения глас на Люк.

— И дума да не става — казваше Люк. — Не мога да повярвам, че изобщо искаш такова нещо.

— А аз не мога да повярвам, че ще откажеш. — Гласът на Рафаел беше хладен и ясен, с онази пискливост, присъща на гласа на малко момче. — Искам толкова малко нещо.

— Това не е нещо. — Клеъри звучеше ядосано. — Това е Саймън. Той е човек.

— Той е вампир — каза Рафаел. — Ако случайно си забравила.

— А ти не си ли вампир? — попита Джослин; гласът й смразяваше също като в случаите, когато Клеъри и Саймън имаха нещастието да направят нещо глупаво. — Би ли казал за своя живот, че няма стойност?

Саймън притисна гръб до колоната. Какво беше това?

— Животът ми има огромна стойност — каза Рафаел, — бидейки, за разлика от вашия, вечен. Докато вие се тревожите относно края на вашия живот, моят няма да свърши. Но не в това е въпросът. Той е вампир, един от моите, и аз си го искам обратно.

— Не можеш да си го получиш обратно — тросна се Клеъри. — Ти изобщо никога не си го притежавал. Дори не си се интересувал от него, преди да разбереш, че може да излиза на дневна светлина…

— Възможно е — каза Рафаел, — но не поради причината, за която си мислиш. — Той вирна глава, неговите големи и кротки очи бяха тъмни и подвижни като на птица. — Никой вампир не бива да има неговата способност — рече той, — точно както и никой ловец на сенки не бива да има способностите, които имаш ти и брат ти. Години наред нас са ни възприемали като сбъркани и неестествени. Но това… това е неестествено.

— Рафаел — каза предупредително Люк. — Нямам представа какво целиш с това. Но няма да ти позволим да нараниш Саймън.

— Значи ще позволиш Валънтайн и неговата армия от демони да нарани всички тези хора? — Рафаел направи жест към тълпата, с който сякаш я помиташе. — Значи ще рискувате на своя глава техния живот, но няма да ми предадете Саймън? Той пък може да реши друго. — Рафаел свали ръката си. — Знаете, че в противен случай няма да се бием заедно с вас. Децата на нощта няма да се включат в битката.

— Тогава не се включвайте — каза Люк. — Няма да си купувам сътрудничеството ви с един невинен живот. Аз не съм Валънтайн.

Рафаел се обърна към Джослин.

— А ти какво ще кажеш, госпожо ловец на сенки? Ще оставиш ли на някакъв върколак да решава какво е най-добре за твоите хора?

Джослин гледаше Рафаел така, сякаш беше хлебарка, която е видяла да пъпли по чистия под на кухнята. Много бавно тя изрече:

— Само да си посмял да докоснеш Саймън, вампире, ще те нарежа на малки парченца и ще нахраня котката си с теб. Ясно ли ти е?

Рафаел присви устни.

— Много добре — каза той. — Докато лежите, умирайки в Брослиндската гора, ще има да се питате дали си е струвало заради живота на един.

И изчезна. Люк бързо се обърна към Клеъри, но Саймън вече не ги гледаше: беше свел поглед към ръцете си. Мислеше си, че ще затреперят, ала те си оставаха неподвижни, както и тялото му. Много бавно той ги сви в юмруци.

Валънтайн изглеждаше както винаги — висок мъж, облечен в униформа на ловец на сенки, широките му, масивни рамене контрастираха по странен начин с ъгловатото му, изтънчено лице. На гърба му бе преметнат Мечът на смъртните заедно с една обемиста раница. Беше препасан с широк колан, с пъхнати в него множество оръжия: дебели ловджийски ками, тесни кортици и тънки ножове. Докато наблюдаваше Валънтайн иззад скалата, Джейс усети същото, което винаги бе усещал при мисълта за баща си — неизменната позната привързаност, макар и разядена от отчуждение, разочарование и недоверие.

Беше странно да вижда баща си със Себастиян, който му изглеждаше… различен. Той също носеше униформа, а на кръста му бе пристегнат дълъг меч със сребърна дръжка, но не облеклото му порази толкова Джейс. А косата му — вече не представляваше шапка от тъмни къдрици, а руса, блестящо руса, подобна на бяло злато. Всъщност, тя му подхождаше повече, отколкото тъмната — така кожата му не изглеждаше толкова необичайно бледа. Сигурно си бе боядисал косата, за да прилича на истинския Себастиян Верлак, а сега това беше истинската. Вълна от горчива ненавист връхлетя Джейс, а единственото, което можеше да направи, бе да остане скрит зад камъка и да сподави порива си да хване Себастиян за гушата.

Хюго отново изграчи, спусна се надолу и кацна върху рамото на Валънтайн. Джейс усети силна болка при вида на гарвана в позата, позната му от времето на Ходж. Хюго буквално живееше върху рамото на наставника и сега, когато го виждаше върху това на Валънтайн, му се струваше някак неестествено, дори нередно, независимо от всичко, което бе направил Ходж.

Валънтайн вдигна ръка и погали лъскавите пера на птицата, като кимаше, сякаш двамата бяха потънали в дълбок разговор. Себастиян гледаше към тях, бледите му вежди бяха извити нагоре.

— Някакви новини от Аликанте? — попита той, когато Хюго отново излетя от рамото на Валънтайн, като докосваше с крилете си лъскавите върхове на сталактитите.

— Не и такива, каквито бих искал да чуя — рече Валънтайн. Гласът на баща му, хладен и невъзмутим както винаги, прониза Джейс като стрела. Ръцете му неволно затрепериха и той ги притисна до бедрата си, благодарен, че размерите на камъка го закриваха. — Едно обаче е сигурно. Клейвът ще обедини силите си с тези на долноземците на Лушън.

Себастиян се намръщи.

— Но Малачи каза…

— Малачи се провали. — Челюстта на Валънтайн се стегна. За изненада на Джейс, Себастиян пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Валънтайн. В това докосване имаше нещо… нещо съкровено и уверено… което накара стомахът на Джейс да се свие така, сякаш в него бе попаднало гнездо на червеи. Никой не бе докосвал Валънтайн по този начин. Дори той самият не бе докосвал баща си така.

— Ядосан ли си? — попита Себастиян и в гласа му имаше същата гротескна и интимна близост.

— Клейвът се оказа по-разяден, отколкото си мислех. Знаех, че семейство Лайтууд са безнадеждно корумпирани и че този тип корупция е заразен. Ето защо исках да ги държа далеч от Идрис. Но че и останалите ловци на сенки ще се поддадат така лесно на отровата, с която пълни мислите им Лушън, при положение че той дори не е вече нефилим… — С нарастващо изумление Джейс видя, че макар отвращението на Валънтайн да бе очевидно, той не се отдръпна от Себастиян, не махна ръката на момчето от рамото си. — Разочарован съм. Мислех, че ще се вразумят. Не исках да става така.

Себастиян погледна развеселено.

— Не съм съгласен с това — рече той. — Само си ги представи как се готвят за битка, жадуващи за слава, и накрая разберат, че всичко е било безсмислено. Че усилията им са безполезни. Помисли си за израза на лицата им. — Устата му се изкриви в усмивка.

— Джонатан — Валънтайн въздъхна. — Това е неприятно задължение, което изобщо не ме радва.

Джонатан? Джейс се вкопчи в камъка, ръцете му внезапно омекнаха. Защо Валънтайн нарече Себастиян с неговото име? Дали не по погрешка? Но Себастиян не се впечатли от това.

— Не е ли за предпочитане да ми харесва това, което правя? — рече Себастиян. — На мен ми беше забавно в Аликанте. Противно на твоите уверения, семейство Лайтууд се оказаха много интересни, особено онази Изабел. С нея щяхме да се разбираме. А колкото до Клеъри…

При споменаването на името на Клеъри от Себастиян, сърцето на Джейс болезнено се сви.

— Изобщо не си я представях такава — продължи раздразнено Себастиян. — Тя изобщо не прилича на мен.

— Никой на този свят не прилича на теб, Джонатан. А колкото до Клеъри, тя винаги е била копие на майка си.

— Тя просто не си признава какво иска в действителност — рече Себастиян. — Засега. Но ще се вразуми.

Валънтайн повдигна вежда.

— Какво значи, ще се вразуми?

Себастиян се ухили, което предизвика у Джейс сдържан с мъка гняв. Той силно захапа устната си и усети вкуса на кръв.

— О, не се ли сещаш — рече Себастиян. — Ще мине на наша страна. Нямам търпение. Нали все пак успях да я заблудя? Това беше най-забавното нещо, което съм правил от години.

— Не беше нужно да се забавляваш. От теб се очакваше само да разбереш какво търси тя. И когато го намери — забележи, без твоя помощ, — ти й позволи да го предаде на някакъв магьосник. А после не успя да я доведеш, въпреки че знаеш каква заплаха е тя за нас. Не бих казал, че се справи добре, Джонатан.

— Опитах се да я доведа. Но те не я изпускаха от поглед, а аз не можех ей така, пред всички, да я измъкна от Залата на Съглашението. — Себастиян сякаш се цупеше. — Освен това ти казах, че тя няма бегла представа как да използва силата на своите руни. Твърде наивна е, за да представлява някаква опасност…

— Каквото и да са намислили от Клейва, тя е в дъното — каза Валънтайн. — Хюджин потвърди. Видял я е на подиума в Залата на Съглашението. Ако покаже на Клейва какво може…

Джейс усети как го обхваща страх за Клеъри, примесен обаче с някакво странно чувство на гордост — разбира се, че тя е в дъното на нещата. Та това си беше неговата Клеъри.

— Значи ще се бият — рече Себастиян. — Нали това искахме? Да оставим сега Клеъри. Важна е битката.

— Мисля, че я подценяваш — каза спокойно Валънтайн.

— Нали я видях — отвърна Себастиян. — Ако силата й беше толкова безгранична, колкото очевидно си мислиш, щеше да я използва, за да измъкне приятелчето си вампир от затвора… или да спаси шантавия Ходж от смъртта…

— Не е нужно силата да бъде безгранична, за да е смъртоносна — каза Валънтайн. — А колкото до Ходж, струва ми се, че трябва да покажеш малко повече уважение към неговата смърт, още повече че ти си този, който го уби.

— Но той щеше да им каже за ангела. Трябваше да го убия.

— Не. Ти искаше да го убиеш. Винаги си искал. — Валънтайн извади от джоба си чифт тежки кожени ръкавици и бавно ги сложи на ръцете си. — Можело е да им каже. А е можело и да не им каже. Той се грижеше за Джейс в Института през всички тези години и сигурно се е питал кой ли е той. Ходж беше от малцината, които знаеха, че има и друго момче. Бях сигурен, че няма да ме издаде, беше твърде страхлив за такова нещо. — Той мрачно намести пръстите си в ръкавиците.

Има и друго момче? За какво говореше Валънтайн?

Себастиян смени темата за Ходж с махване на ръка.

— Какво значение има какво си е мислил? Нали сега е мъртъв. — Черните му очи блестяха. — Сега на езерото ли отиваш?

— Да. А ти разбра ли какво трябва да направиш? — Валънтайн кимна с брадичка към меча на кръста на Себастиян. — Използвай го. Не е Мечът на смъртните, но притежава достатъчно демонична сила за целта.

— Не може ли да дойда с теб до езерото? — Гласът на Себастиян бе преминал в хленч. — Не можем ли да пуснем армията още сега?

— Още не е станало полунощ. Казах, че ще ги изчакам до полунощ. Още има време да променят решението си.

— Те няма да…

— Дадох им думата си. Няма да се отметна. — Гласът на Валънтайн беше категоричен. — Ако в полунощ още не си получил вест от Малачи, отваряй портата. — Виждайки, че Себастиян се колебае, Валънтайн го изгледа нетърпеливо. — Искам ти да направиш това, Джонатан. Не мога да чакам тук до полунощ, ще ми отнеме час, докато стигна до езерото през тунелите, а нямам намерение да удължавам битката до безкрайност. Бъдещите поколения трябва да знаят колко бързо е загубил Клейвът и колко решителна е била победата ни.

— Само че на мен не ми се иска да пропусна призоваването. Исках да присъствам, когато го правиш. — Погледът на Себастиян беше тъжен, но зад него имаше нещо преднамерено, нещо презрително и алчно, пресметливо и неестествено, някак… студено. Не че това тревожеше Валънтайн.

За изненада на Джейс, Валънтайн докосна лицето на Себастиян, бърз, видимо интимен жест, след което се обърна и тръгна към другия край на пещерата, където сенките се сгъстяваха. Там той спря — бледа фигура на фона на мрака.

— Джонатан — каза отново той и Джейс машинално вдигна поглед. — Някой ден ще видиш лицето на ангела. Така или иначе, когато си отида, ти ще наследиш Реликвите на смъртните. Може би не е далече денят, когато и ти ще призовеш Разиел.

— Бих искал — каза Себастиян, без да помръдне, докато Валънтайн, с едно последно кимване, се изгуби в тъмнината. — Колко много бих искал — процеди, снишавайки глас. — И тогава ще се изплюя в лицето на копелето. — Себастиян се завъртя, на мъждивата светлина лицето му приличаше на бяла маска. — Вече можеш да излезеш, Джейс — каза той. — Знам, че си тук.

Джейс замръзна… но само за миг. Тялото му се раздвижи и той скочи на крака, преди умът му да успее да го задържи. После хукна към входа на тунела, като мислеше само как да излезе навън и някак си да предупреди Люк.

Но входът беше блокиран. Там бе застанал Себастиян, изразът на лицето му беше хладен и ехиден, беше разперил ръце встрани, като пръстите му почти достигаха стените на тунела.

— Наистина ли си помисли, че си по-бърз от мен? — попита той.

Плъзгайки се, Джейс спря. Сърцето му биеше неравномерно в гърдите, подобно на метроном, но гласът му не трепереше.

— Предвид факта, че съм по-добър от теб във всяко друго отношение, си позволих да допусна и това.

Себастиян само се усмихна.

— Чувах как бие сърцето ти, докато ни наблюдаваше с Валънтайн — каза тихо той. — Разстрои ли се?

— Това, че имаш връзка с баща ми ли? — Джейс сви рамене. — Ако трябва да съм честен, струваш ми се малко млад за него.

— Какво? — За първи път, откакто Джейс го познаваше, Себастиян му изглеждаше объркан. Джейс имаше възможност да се наслади на това само за миг, после Себастиян си възвърна самообладанието. Но в тъмния блясък на очите му се четеше, че няма да прости на Джейс това, че го е накарал да загуби самообладание. — Понякога направо ме учудваш — продължи Себастиян със същия кротък глас. — Сякаш в теб има нещо, да кажем, нещо отвъд тези твои жълти очи. Някакъв проблясък на разум, за разлика от безмозъчното ти приемно семейство. Но може и да е само поза. И ти си глупав като тях, независимо от десетте години добро възпитание.

— Какво знаеш ти за моето възпитание?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Себастиян свали ръцете си. — Човекът, възпитавал теб, е възпитавал и мен. С тази разлика, че от мен не се е отегчил след първите десет години.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът на Джейс премина в шепот, а после, когато се втренчи в неподвижното, неусмихващо се лице, му се стори, че вижда другото момче за първи път — бялата коса, черните антрацитни очи, отсечените линии на лицето, сякаш издялано от камък — и пред вътрешния му взор се появи лицето на баща му, такова, каквото му го беше показал ангелът, младо и остро, будно и жадно, и разбра.

— Ти — рече той. — Валънтайн е твой баща. Ти си ми брат.

Но Себастиян вече не беше пред него; внезапно бе минал зад гърба му и ръцете му се сключиха около раменете на Джейс, сякаш се канеше да го прегърне, но вместо това го стисна силно.

— Здравей и сбогом, братко — изръмжа той, след което ръцете му се стегнаха рязко и Джейс остана без дъх.

Клеъри беше капнала от умора. Тъпа, пулсираща болка се бе загнездила в челото й след рисуването на руната на обединението. Усещането бе такова, сякаш някой риташе затворена врата.

— Добре ли си? — Джослин сложи ръка на рамото на Клеъри — Не ми изглеждаш добре.

Клеъри погледна надолу… и видя една паякообразна черна руна върху опакото на ръката на майка си, същата като тази върху дланта на Люк. Стомахът й се сви. Предстоеше й да преживее факта, че след няколко часа майка й наистина щеше да се бие с армия от демони… но успяваше да сподави тази мисъл всеки път, когато я споходеше.

— Просто се чудя къде изчезна Саймън. — Клеъри се изправи. — Ще отида да го потърся.

— Долу ли? — Джослин погледна тревожно към множеството. Клеъри забеляза, че то все повече намаляваше, защото онези, които вече си бяха поставили знаците, излизаха през входната врата на площада. Малачи стоеше на вратата, бронзовото му лице не трепваше, докато посочваше на долноземците и ловците на сенки къде да отидат.

— Ще се оправя. — Клеъри мина покрай майка си и Люк и се отправи към стълбите на подиума. — Ей сега се връщам.

Хората се обръщаха да я гледат, докато слизаше по стълбите, после се смеси с тълпата. Тя усещаше погледите върху себе си, усещаше тежестта им. Затърси из множеството с надеждата да види някого от семейство Лайтууд или Саймън, но не видя нито едно познато лице — предвид ниския й ръст, самото взиране над навалицата беше трудно. Клеъри въздъхна и се отправи към западния край на залата, където тълпата беше по-рядка.

Когато стигна до високите мраморни колони, една ръка се протегна и я дръпна встрани. Клеъри само успя да ахне от изненада и в следващия миг се озова в сянката на най-голямата колона, с опрян на мраморната стена гръб и сграбчена от Саймън.

— Само недей да викаш! Аз съм — рече той.

— Естествено, че няма да викам. Не ставай смешен. — Клеъри се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, чудейки се какво става — между колоните виждаше само части от голямата зала. — Какво се правиш на Джеймс Бонд? Всъщност, търсех теб.

— Знам. Чаках те да слезеш от подиума. Исках да говоря с теб, но без да ни слушат другите. — Той облиза устни. — Чух какво каза Рафаел. Какво поиска.

— О, Саймън. — Клеъри отпусна рамене. — Виж, няма нищо. Люк го отпрати…

— А може би не е трябвало — рече Саймън. — Може би е трябвало да даде на Рафаел това, което му е поискал.

Тя премигна срещу него.

— Искаш да кажеш, теб? Не ставай глупав. Няма начин…

— Има начин. — Той стисна по-силно раменете й. — Искам да го направи. Искам Люк да каже на Рафаел, че е съгласен на сделката. Или аз самият ще му кажа.

— Знам какво целиш — запротестира Клеъри. — Уважавам намерението ти и те поздравявам за него, но не бива да го правиш, Саймън, не бива. Това, което иска Рафаел, е ужасно и никой не би те упрекнал, ако не се пожертваш за война, която даже не е за твоя кауза…

— Напротив — каза Саймън. — Рафаел е прав. Аз съм вампир, а ти непрекъснато забравяш това. Или може би просто искаш да забравиш. Аз обаче съм долноземец, а ти — ловец на сенки, така че тази битка е и на двама ни.

— Но ти не си като тях…

— Аз съм един от тях. — Той говореше бавно, отчетливо, сякаш за да се увери, че тя разбира всяка дума от казаното. — И винаги ще бъда. Ако в тази битка се включат долноземци и ловци на сенки, без участието на хората на Рафаел, децата на нощта няма да имат свой представител в Съвета. Няма да бъдат част от света, който Люк се опитва да създаде, свят, в който ловци на сенки и долноземци си сътрудничат. Заедно са. Вампирите ще бъдат извън този свят. Те ще бъдат врагове на ловците на сенки. Аз ще бъда твой враг.

— Никога не бих могла да бъда твой враг.

— Това би ме убило — каза кратко Саймън. — Но не мога просто да стоя и да се правя, че не съм част от това. И не искам разрешението ти. А да ми помогнеш. Ако не го направиш, ще помоля Мая да ме заведе до някое свърталище на вампири и сам ще се предам на Рафаел. Разбираш ли?

Тя го гледаше втренчено. Той стискаше раменете й така силно, че тя усещаше как кръвта й пулсира под ръцете му. Прокара език по сухите си устни; в устата й горчеше.

— Какво да направя, за да ти помогна? — прошепна тя.

Клеъри вдигна недоверчиво поглед към него, докато той говореше. Още преди да е свършил, тя поклати глава, а косата й се мяташе напред-назад, като почти закриваше очите й.

— Не — каза тя, — идеята ти е откачена, Саймън. Това не е подарък, това е наказание…

— Може би не и за мен — отвърна Саймън и погледна към тълпата. Когато Клеъри проследи погледа му, видя как Мая стоеше там и ги наблюдаваше с нескрито любопитство. Безспорно чакаше Саймън. Твърде бързо, помисли си Клеъри. Всичко се случва твърде бързо.

— По-добре е от алтернативата, Клеъри. — Не…

— Може пък и нищо да не ми стане. Искам да кажа, нали вече съм наказан? Повече не мога да влизам в църква, синагога, не мога да казвам… не мога да произнасям свети имена, не мога да остарея, вече съм вън от нормалния живот. С това едва ли нещо ще се промени.

— Но може и да се промени.

Той пусна раменете й, плъзна ръка покрай нея и извади от колана й стилито на Патрик Пенхалоу. Подаде й го.

— Клеъри — каза той. — Направи го за мен. Моля те.

Тя пое стилито с треперещи пръсти, вдигна го и докосна с края му кожата на Саймън, точно над очите му. Първият знак, беше казал Магнус. Изначалният. При мисълта за това, стилито започна да се движи като танцьор, който се раздвижва със започването на музиката. По челото му се появяваха една след друга черни линии, подобни на цвете, разлистващо се на забързан кадър във филм. Когато свърши, дясната й ръка я болеше и пареше, но когато се отдръпна и огледа творението си, разбра, че е нарисувала нещо съвършено, нещо странно и древно, сякаш от самото начало на историята. Руната блестеше като звезда над очите на Саймън и той прокара пръсти по челото си, учуден и объркан.

— Усещам го — рече той. — Като изгаряне.

— Не знам какво ще се случи — прошепна тя. — Не знам какъв е дългосрочният му ефект.

С лека усмивка той вдигна ръка и докосна бузата й.

— Надявам се да имаме възможност да разберем.

19Спасение

Мая мълчеше през по-голямата част от пътя към гората, свела глава и само от време на време поглеждаща на една или друга страна, бърчеща съсредоточено нос. Саймън се питаше дали не души пътя и реши, че макар да е малко странно, току-виж този й талант се оказал полезен. Той забеляза и че не му се налага да подтичва, за да я настигне, независимо колко бързо ходеше тя. Даже когато стигнаха до спускащата се надолу отъпкана пътека, която водеше към гората, и Мая започна да тича — бързо, безшумно и приведена към земята, — за него не беше проблем да я следва. Можеше да се каже, че поне в това отношение е хубаво да си вампир.

Пристигнаха доста бързо. Тук дърветата се бяха сгъстили и те тичаха сред тях по неравната, прорязана от коренища земя, покрита с нападала шума. Клоните отгоре образуваха рехава плетеница на фона на звездното небе. Излязоха от гората на едно сечище, осеяно с големи каменни блокове, които блестяха като бели зъби. Тук-там имаше събрани на купчини листа, сякаш някой ги бе смел с гигантско гребло.

— Рафаел! — Мая бе свила ръце около устата си и извика достатъчно силно, за да стресне птиците, които запърхаха високо над дърветата. — Рафаел, покажи се!

Тишина. После сенките се размърдаха; чу се леко шумолене, подобно на дъжд, сипещ се по покрив. Скупчените листа на земята се понесоха във въздуха като подхванати от малък циклон. Саймън чу как Мая се закашля; бе вдигнала ръце, сякаш за да пропъди листата от лицето и очите си.

Вятърът изчезна така внезапно, както се беше появил. Само на няколко крачки от Саймън стоеше Рафаел. Той бе заобиколен от група вампири, бледи и неподвижни като дървета на лунна светлина. Израженията им бяха студени, почти враждебни. Той разпозна някои от тях от хотел Дюмор: дребничката Лили и русия Джейкъб с неговите тесни като цепки очи. Но много от тях виждаше за първи път.

Рафаел пристъпи напред. Кожата му беше жълтеникава, очите — обрамчени от черни сенки, но когато видя Саймън, той се усмихна.

— Дневни вампире — прошепна той. — Ти дойде.

— Дойдох — рече Саймън. — Тук съм, така че… приключихме.

— Далеч не сме приключили, дневни вампире. — Рафаел погледна към Мая. — А ти, ликантропке — каза той, — върни се при водача на глутницата си и му благодари за вразумяването. Кажи му, че децата на нощта ще се бият на тяхна страна при Брослиндското поле.

Лицето на Мая бе напрегнато.

— Люк не се е…

Саймън бързо я прекъсна.

— Всичко е наред. Мая. Върви.

Очите й бяха лъскави и тъжни.

— Саймън, помисли си — каза тя. — Не е нужно да го правиш.

— Напротив, нужно е. — Гласът му беше категоричен. — Мая, много ти благодаря, задето ме доведе тук. Но сега си върви.

— Саймън…

Той понижи глас.

— Ако не си тръгнеш, ще убият и двама ни и всичко ще се обезсмисли. Върви си. Моля те.

Тя кимна и се извърна, след което постепенно се превърна от крехко човешко момиче, с подскачащи на раменете плитчици, в бърз и мълчалив вълк, снишен до земята и тичащ на четири крака. Тя излезе от сечището и изчезна в сенките.

Саймън се обърна към вампирите… и едва не извика; Рафаел стоеше точно пред него, само на десетина сантиметра разстояние. Отблизо кожата му издаваше явни признаци на глад. Саймън се сети за нощта в Дюмор, за появяващите се от сенките лица, кискащи се и миришещи на кръв, и потрепери.

Рафаел протегна ръце към Саймън и го хвана за раменете — хватката на тези измамливо слаби ръце беше желязна.

— Обърни глава — каза той — и гледай към звездите; така ще стане по-лесно.

— Значи, ще ме убиете — рече Саймън. За своя изненада, той не усещаше страх, дори не беше притеснен; полека-лека всичко му се избистри. Той виждаше ясно всяко листо по клоните над себе си, всяко дребно камъче на земята, всяка двойка очи, приковани в него.

— Ти какво си мислеше? — каза Рафаел малко тъжно, както се стори на Саймън. — Не е нищо лично, уверявам те. Както и преди ти казах, бидейки такъв, ти представляваш опасност. Ако знаех в какво ще се превърнеш…

— Никога нямаше да ми позволиш да възкръсна от гроба. Знам — каза Саймън.

Рафаел срещна погледа му.

— Всеки прави нужното, за да оцелее. В това отношение сме също като хората. — Острите му зъби изскочиха като изящни остриета от ножниците си. — Стой мирно, ще стане бързо — рече той и се наведе напред.

— Почакай — каза Саймън и когато Рафаел намръщено се отдръпна назад, отново повтори, вече по-силно: — Почакай. Има нещо, което трябва да ти покажа.

Рафаел тихо процеди:

— За теб ще е по-добре да не ме бавиш, дневни вампире.

— Не те бавя. Има нещо, което мисля, че непременно трябва да видиш. — Саймън вдигна ръка и отметна косата от челото си. Този жест му се стори малко глупав, дори театрален, но когато го направи, пред вътрешния му взор се яви отчаяното бяло лице на Клеъри, втренчения й поглед, стилито в ръката й и той си помисли: Е, поне заради нея трябваше да опитам.

Ефектът върху Рафаел беше едновременно смайващ и мигновен. Той рязко се дръпна назад, сякаш Саймън му беше показал разпятие, очите му се разшириха.

— Дневни вампире — кресна той, — кой ти направи това?

Саймън гледаше недоумяващо. Нямаше представа какво трябва да очаква, но със сигурност не беше това.

— Клеъри — рече Рафаел, отговаряйки на собствения си въпрос, — разбира се. Само тя е в състояние да направи това — да сложи знак на вампир, а с такъв знак…

— Какъв знак? — попита Джейкъб, стройното русо момче, стоящо току зад Рафаел. Другите вампири също гледаха втренчено, с нещо средно между объркване и нарастващ страх. Саймън подозираше, че бяха ужасени от същото, което бе изплашило и Рафаел.

— Този знак — рече Рафаел, без да откъсва поглед от Саймън — не е от Сивата книга. Много по-стар е. Един от древните, начертани от ръката на самия Създател. — Той сякаш понечи да докосне челото на Саймън, но не посмя; за миг ръката му трепна, после се отпусна встрани. — Чувал съм, че има такива знаци, но досега не ги бях виждал. А този…

Саймън рече:

— „Затова, който убие Каин, ще му бъде седемкратно отмъстено. И Господ сложи знак на Каин, за да не посмее някой да го убие.“ Можеш да се опиташ да ме убиеш, Рафаел. Но не те съветвам.

— Знакът на Каин? — попита невярващо Джейкъб. — Този знак върху теб е на Каин?

— Убий го — каза една червенокоса вампирка, която стоеше близо до Джейкъб. Тя говореше с подчертан акцент, Саймън предположи, че е рускиня, но не беше сигурен. — Просто го убий.

По лицето на Рафаел бе изписана смесица от гняв и недоумение.

— Няма да го убия — каза той. — Всяко нараняване ще се върне седемкратно на причинителя. Естеството на знака е такова. Разбира се, ако някой от вас желае да поеме този риск, моля да заповяда.

Никой не проговори, нито помръдна.

— Така си и мислех — каза Рафаел. Очите му се впиваха в Саймън. — Също като злата кралица от онази вълшебна приказка, Лушън Греймарк ми изпрати отровна ябълка. Очевидно се е надявал, че ще те нараня и после ще си поема наказанието, което ми се полага.

— Не — каза бързо Саймън. — Не… Люк дори не знае за това. Неговите действия са честни. Уверявам те.

— Доброволно си се съгласил? — За първи път Саймън забеляза, че Рафаел гледа на него иначе, освен с презрение. — Това не е обикновена предпазваща магия, дневни вампире. Знаеш ли какво е било наказанието на Каин? — Той говореше тихо, сякаш споделяше някаква тайна със Саймън. — От днес навеки ти проклет бъди. Бъди изгнаник и окаян скитник ти.

— Ами — рече Саймън — ще скитам, щом се налага. Ще направя каквото е нужно.

— И всичко това — каза Рафаел, — всичко това заради едни нефилими.

— Не само заради нефилимите — отвърна Саймън. — Правя го и заради теб. Дори и да не го искаш. — Той повиши глас, така че смълчаните наоколо вампири да го чуят. — Ти се боиш другите вампири да не разберат за случилото се с мен и да не си помислят, че кръвта от ловец на сенки ще позволи и на тях да се показват на дневна светлина. Ако мислят така обаче, грешат. Моята способност се дължи на нещо, направено от Валънтайн. На един експеримент. Това е причината, а не Джейс. И не може да се повтори. Не може да се случи отново.

— Имам чувството, че той казва истината — рече Джейкъб за изненада на Саймън. — Имам един-двама познати от децата на нощта, които са опитвали кръвта на ловец на сенки. Никой от тях не е придобил способност да стои на дневна светлина.

— Досега можеше и да отказваш да помогнеш на ловците на сенки — каза Саймън, като отново се обърна към Рафаел, — но сега, след като сега ме изпратиха при теб… — Той остави края на изречението си да увисне във въздуха, недовършено.

— Не се опитвай да ме изнудваш, дневни вампире — каза Рафаел. — Когато децата на нощта се споразумеят за нещо, те го изпълняват, без оглед на междувременно възникналите обстоятелства. — Той леко се усмихна, острите му зъби проблеснаха в мрака. — Но имам още едно условие — каза той. — Искам от теб да ми докажеш, че имаш честни намерения. — Тонът, с който произнесе последните две думи, беше леденостуден.

— И как да стане това? — попита Саймън.

— Не само ние ще се бием на страната на Люк — каза Рафаел. — Но и ти.

Джейс отвори очи в сребрист водовъртеж. Устата му беше пълна с горчива течност. Той се изкашля и за миг се запита дали не се дави… но ако беше така, нямаше да усеща твърда земя. Той седеше изпънат, с опрян на един сталагмит гръб, а ръцете му бяха вързани отзад. Отново се изкашля и усети солен вкус в устата си. Определено не се давеше, просто се задушаваше от кръв.

— Събуди ли се, братле? — Себастиян беше коленичил пред него, в ръцете си държеше въже, а усмивката му беше остра като бръснач. — Добре. Вече се безпокоях, да не би да съм те убил малко по-рано.

Джейс обърна глава встрани и изплю събралата се в устата му кръв на земята. Усещаше главата си, сякаш в черепа му бе натъпкан надут балон. Сребристият водовъртеж над главата му се забави и застина в ярка плетеница от звезди, които се виждаха през дупката в тавана на пещерата.

— В точно определен момент ли трябва да ме убиеш? Наближава Коледа.

Себастиян изгледа замислено Джейс.

— Остроумен си. Няма как да си научил това от Валънтайн. Какво изобщо си научил от него? Струва ми се, че и да се биеш, не те е научил кой знае колко. — Той се наведе по-близо. — Знаеш ли какво ми подари той за деветия рожден ден? Един урок. Научи ме, че в гърба на човек има едно място, в което ако забиеш кама, можеш едновременно да прободеш сърцето му и да прекършиш гръбнака му. А на теб какво ти подари за деветия рожден ден, мое ангелско братче? Бисквитка?

Девети рожден ден? Джейс преглътна с усилие.

— Я ми кажи къде те криеше той, докато аз растях? Защото не помня да съм те виждал край имението.

— Израснал съм в тази долина. — Себастиян кимна с брадичка към изхода на пещерата. — Като се замисля, и аз не съм те виждал наоколо. Макар да знаех за теб. Обзалагам се, че ти не си знаел за мен.

Джейс поклати глава.

— Явно Валънтайн не е горял от желание да се похвали с теб. Защо ли?

Очите на Себастиян блеснаха. Сега приликата с Валънтайн стана още по-забележима: същата необичайна комбинация от сребристобяла коса и черни очи, същите изящни кости, които при друго, по-малко сурово лице, биха изглеждали изтънчени.

— Аз знам всичко за теб — каза той. — Но ти не знаеш нищо за мен, нали? — Себастиян се изправи на крака. — Исках да останеш жив, за да видиш това, братле — каза той. — Така че гледай внимателно. — С движение, толкова бързо, че чак невидимо, той извади меча от ножницата на кръста си. Дръжката му беше сребърна като на Меча на смъртните, но тази блестеше с тъмна матова светлина. По повърхността на черното острие бяха гравирани плетеници от звезди. Когато Себастиян обърна острието, то заблестя на истинската звездна светлина и пламна като огън.

Джейс притаи дъх. Зачуди се дали Себастиян щеше просто да го убие; но не, ако беше такова намерението му, той щеше вече да го е сторил, докато бе в безсъзнание. Джейс наблюдаваше как Себастиян тръгна към средата на камерата, хванал меча с лекота, който иначе изглеждаше доста тежък. Мислите му препускаха. Как стана така, че Валънтайн се оказа с още един син? Коя беше майка му? Някоя друга жена от Кръга? По-голям ли беше той, или по-малък от Джейс?

Себастиян стигна до огромния, обагрен в червено сталагмит в средата на пещерата. Когато го доближи, той сякаш започна да пулсира, а димът в него — да се кълби по-бързо. Себастиян притвори очи и вдигна острието. Той каза нещо — някаква дума, която звучеше на някакъв груб демоничен език — и стовари меча, силно и бързо, образувайки елегантна дъга.

Върхът на сталагмита падна. Вътрешността беше куха като епруветка, пълна с гъст черен и червен пушек, който се кълбеше нагоре като газ, излизащ от надупчен балон. Чуваше се шум — не толкова като звук, колкото като туптене. Джейс усети как тъпанчетата му писват. Изведнъж стана силно задушливо. Искаше му се да разкопчае яката на ризата си, но не можеше да движи ръцете си. Бяха здраво вързани зад гърба му.

Себастиян беше наполовина скрит зад плътния стълб от червено и черно, който се извиваше и усукваше нагоре…

— Гледай! — изрева той, лицето му гореше. Очите му блестяха, бялата коса се развяваше на извилия се вятър и Джейс се запита дали баща му е изглеждал така на младини: зловещ и при все това някак си пленителен. — Виж армията на Валънтайн!

Гласът му се губеше в шума, който приличаше на прилив, разбиващ се в брега, на разцепването на гигантска вълна, носеща огромни развалини от цели градове, на атаката на велика и зла сила. Огромна колона от виеща се, бушуваща чернота, бликнала от отрязания сталагмит, се издигна във въздуха и се понесе напред, като се стрелна към зеещата дупка на тавана на пещерата. Демони. Те се издигнаха с крясъци, писъци и ръмжене, вряща маса от нокти, пипала и зъби и горящи очи. Джейс си спомни за момента, когато лежеше на палубата на кораба на Валънтайн и небето, земята и морето се бяха слели в кошмар; това беше по-лошо. Сега сякаш земята се беше разтворила и адът се беше надигнал от нея. Демоните разнасяха зловонието на хиляди гниещи тела. Джейс заогъва ръцете си една към друга, въртеше ги, докато въжетата не ги ожулиха и разкървавиха. Усети кисел вкус в устата си и се задави безпомощно в кръв и жлъч, докато последният от демоните не се издигна и не изчезна нагоре — черен порой на ужаса, който замери звездите.

На Джейс му се стори, че е припаднал за една-две минути. Вероятно е имало период на безсъзнание, в който крясъците и писъците отгоре са затихнали, а той е бил в пространството между земята и небето, обладан от чувството, че е отделен някак си… на тихо.

Но това състояние премина твърде бързо. Внезапно се озова отново в тялото си, китките му бяха извити, раменете опънати назад, а демоничното зловоние така плътно бе изпълнило въздуха, че той извърна глава и повърна безпомощно на земята. Чу как някой дрезгаво се изкикоти и вдигна поглед, като с мъка преглътна киселината в устата си. Себастиян се бе навел над него, краката му бяха разкрачени, очите му блестяха.

— Всичко е наред, братле — каза той. — Няма ги вече.

От очите на Джейс течаха сълзи, усещаше гърлото си раздразнено.

— Той каза полунощ. Валънтайн каза да отвориш портата в полунощ. Не може да е вече полунощ — рече с дрезгав глас.

— В ситуации като тази, предпочитам да моля за прошка, а не за разрешение. — Себастиян вдигна поглед към вече пустото небе. — Ще им отнеме пет минути да стигнат Брослиндското поле, тоест, малко преди татко да стигне до езерото. Искам да гледам как се лее кръвта на нефилимите. Искам да се гърчат и да умрат на земята. Заслужават да бъдат опозорени, преди да потънат в забвение.

— Наистина ли си мислиш, че нефилимите имат толкова малък шанс срещу демоните? Не е като да не са готови…

Себастиян го прекъсна, като махна с ръка.

— Мислех, че си ни чул. Нима не разбираш какъв е планът? Нима не знаеш какво се кани да направи баща ми?

Джейс нищо не каза.

— Добре направи — рече Себастиян, — че ме заведе онази нощ при Ходж. Ако той не беше разкрил, че Огледалото е всъщност езерото Лин, не съм сигурен, че тази нощ щеше да е възможна. Защото, който притежава първите две Реликви на смъртните и стои пред Огледалото на смъртните, може да призове ангела Разиел, точно както е направил преди хиляда години ловецът на сенки Джонатан. А щом призовеш ангела, можеш да поискаш нещо от него. Да му поставиш задача. Да поискаш… услуга.

— Услуга ли? — Джейс усети студени тръпки. — И Валънтайн ще поиска поражението на ловците на сенки при Брослинд?

Себастиян се изправи.

— Това би било безполезно — каза той. — Не. Той ще поиска всички ловци на сенки, които не са пили от Бокала на смъртните — тези, които не са негови последователи, — да бъдат лишени от своята сила. Да не бъдат повече нефилими. А при това положение, със знаците, които са си направили… — Той се усмихна. — Ще се превърнат в бездушни, лесна плячка за демоните, а онези долноземци, които не успеят да избягат, ще бъдат набързо унищожени.

Ушите на Джейс кънтяха пронизително. Зави му се свят.

— Дори Валънтайн — каза той, — дори Валънтайн не може да направи това…

— Но моля те — каза Себастиян. — Наистина ли мислиш, че баща ми няма да изпълни замисъла си?

— Нашият баща — каза Джейс.

Себастиян сведе поглед надолу. Косата му светеше като бял ореол; приличаше на лош ангел, който се кани да последва Луцифер извън рая.

— Прощавай — каза той с известна веселост. — Поиска ли нещо?

— Не. Казах нашия баща. Имах предвид Валънтайн. Не твоя баща. А нашия.

За миг Себастиян остана безизразен; после устните му се разтеглиха в усмивка.

— Малкото ми ангелско момче — каза той. — Колко си глупав… както винаги е твърдял баща ми.

— Защо ме наричаш така? — попита настойчиво Джейс. — Какви са тези брътвежи за ангели…

— Боже — каза Себастиян, — ама ти наистина ли нищо не знаеш? Има ли поне едно нещо, за което баща ми да не те е излъгал?

Джейс поклати глава. Той подръпваше въжетата, стягащи китките му, но всеки път, когато опънеше по-силно, те сякаш се стягаха още повече. Усещаше пулса си във всеки пръст.

— Откъде знаеш, че не е лъгал теб?

— Ами, аз съм негова кръв. Същият съм като него. Когато той си отиде, аз ще поема управлението на Клейва вместо него.

— На твое място не бих се гордял с такава прилика.

— Аз не се и гордея. — Гласът на Себастиян беше безчувствен. — Нямам никакво желание да приличам на друг, освен на себе си. Не одобрявам това, че баща ми прави всичко възможно да спаси хората си, въпреки че те не искат — или ако питаш мен, не заслужават — да бъдат спасени. Ти кого би предпочел да имаш за син — момче, което се гордее с това, че си му баща, или такова, което се свива от срам и страх пред теб?

— Аз не се страхувам от Валънтайн — каза Джейс.

— А и не трябва — рече Себастиян. — Би трябвало да се страхуваш от мен.

В гласа му имаше нещо, което накара Джейс да спре да се мъчи да се отскубне от въжетата и да вдигне поглед. Себастиян все още държеше лъскавия си черен меч. На Джейс му харесваше това тъмно, красиво нещо, въпреки че върхът бе насочен към ключицата му, малко под адамовата му ябълка.

Джейс сви рамене и каза с равен глас:

— И какво сега? Ще ме убиеш така, както съм вързан ли? Толкова ли се страхуваш да се биеш с мен?

Нищо, дори и помен от чувство, не трепна по бледото лице на Себастиян.

— Ти — каза той — не си заплаха за мен. Ти си дребно насекомо. Дразнител.

— Тогава защо не ми развържеш ръцете?

Напълно неподвижен, Себастиян се взираше в него. На Джейс му приличаше на статуя, статуя на древен мъртъв принц, умрял млад и в разцвета на силите си. И точно това бе разликата между Себастиян и Валънтайн; макар двамата да имаха едно и също студено мраморно изражение, от Себастиян се излъчваше някакво усещане за разруха — сякаш нещо го разяждаше отвътре.

— Не съм глупак — каза Себастиян — и няма да се хвана на въдицата ти. Оставих те жив само, за да видиш демоните. Когато сега умреш и се преселиш при ангелските си предци, можеш да им кажеш, че вече нямат място в този свят. Те изоставиха Клейва и Клейвът вече не се нуждае от тях. Сега си имаме Валънтайн.

— Убиваш ме, за да изпратиш чрез мен съобщение на Бог? — Джейс поклати глава, върхът на острието го одраска по шията. — По-откачен си, отколкото си мислех.

Себастиян само се усмихна и заби острието малко по-дълбоко. Когато Джейс преглътна, усети пробождането в трахеята си.

— Ако имаш молитва, братко, кажи я сега.

— Нямам молитва — каза Джейс. — Но имам съобщение за баща ни. Ще му го предадеш ли?

— Разбира се — каза равнодушно Себастиян, но в начина, по който го изрече, имаше нещо, някаква нотка на колебание, която потвърди подозрението на Джейс.

— Лъжеш — каза той. — Няма да му предадеш съобщението, защото няма да му кажеш за стореното сега. Той не те е карал да ме убиваш и няма да се зарадва, когато разбере, че си го направил.

— Глупости. Ти не си нищо за него.

— Мислиш си, че никога няма да разбере какво се е случило с мен, ако ме убиеш тук и сега. Разбира се, можеш да му кажеш, че съм загинал в битка или просто той така би предположил… Но грешиш, ако си мислиш, че няма да научи. Валънтайн винаги научава всичко.

— Не знаеш какво говориш — каза Себастиян, но лицето му се напрегна.

Джейс продължаваше да говори, възползвайки се от преимуществото си.

— Пък и не можеш да скриеш деянието си. Има свидетел.

— Свидетел? — Себастиян изглеждаше почти изненадан, което Джейс отчете като своя победа. — За какво говориш?

— Гарванът — каза Джейс. — Той наблюдаваше от сенките. И ще каже всичко на Валънтайн.

— Хюджин ли? — Себастиян рязко вдигна поглед и макар че не видя гарвана, когато погледна отново надолу към Джейс, на лицето му бе изписано колебание.

— Ако Валънтайн разбере, че си ме убил, докато съм бил вързан и безпомощен, той ще се отврати от теб — каза Джейс, като усети, че използва дикцията на гласа на баща си, начина, по който Валънтайн говореше, когато искаше нещо: тихо и убедително. — Ще те нарече мерзавец. И никога няма да ти прости.

Себастиян нищо не каза. Той се взираше надолу към Джейс, устните му бяха здраво стиснати, а зад очите му омразата кипеше като отрова.

— Отвържи ме — каза кротко Джейс. — Отвържи ме и се бий с мен. Това е единственият начин.

Здраво стиснатите устни на Себастиян потръпнаха и Джейс си помисли, че този път е отишъл твърде далеч. Себастиян вдигна меча над главата си и на лунната светлина се разляха хиляди сребристи отблясъци, сребристи като звездите, сребристи като цвета на косата му. Той се озъби… и мечът със свистене разцепи нощния въздух.

Клеъри седеше на стълбите към подиума в Залата на Съглашението, държейки стилито в ръце. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Залата беше необичайно и напълно празна. Когато всички бойци минаха през Портала, Клеъри напразно бе търсила Изабел, но не можа да я открие. Ейлийн бе предположила, че Изабел ще се върне в дома на семейство Пенхалоу, където тя и още неколцина тийнейджъри щяха да наглеждат поне дузина деца на възраст, под разрешената за участие в битки. Тя предложи на Клеъри да дойде с нея, но Клеъри беше отказала. Ако не можеше да намери Изабел, по-добре да си стои сама, отколкото с непознати. Или поне така си бе помислила. Но докато седеше тук, тишината и пустотата започнаха да й стават все по-тягостни. Стоеше неподвижна. Опитваше се да не мисли за Джейс, да не мисли за Саймън, да не мисли за майка си, нито за Люк, нито за Алек — и откри, че единственият начин да не мисли, беше да стои неподвижна и да се взира в една от мраморните плочи на пода, като брои пукнатините му.

Бяха шест. Една, две, три. Четири, пет, шест. Дотук спираше да брои и после пак започваше отначало. Една…

Небето над нея се взриви.

Или поне звукът, който се чу, беше такъв. Клеъри отметна глава назад и се втренчи нагоре, през прозрачния покрив на залата. Само допреди миг небето беше тъмно; сега по него се кълбяха гъсти пламъци и чернота, прорязвани от грозна оранжева светлина. На фона на светлината се движеха същества — отвратителни същества, които не желаеше да вижда, същества, които за щастие се сливаха с тъмнината. Беглият поглед към тях бе достатъчно ужасен.

Когато демоничното войнство премина по прозореца на покрива, той затрептя и се огъна, сякаш бе силно нагрят. Секунди по-късно се чу звук като от изстрел и на стъклото се появи огромна пукнатина, разрастваща се в безброй паякообразни цепнатини. Клеъри веднага се сниши и покри главата си с ръце, а стъклото се посипа около нея като сълзи.

Почти бяха стигнали до бойното поле, когато чуха звук, който разцепи нощта. За миг гората остана смълчана и тъмна. После небето лумна в пъклен оранжев блясък. Саймън се препъна и едва не падна; подпря се на едно дърво и вдигна поглед, не вярвайки на очите си. Всички събрани около него вампири се взираха към небето, белите им лица, подобно на цъфтящи нощем цветя, отразяваха лунната светлина, докато по небето се редяха кошмар след кошмар.

— Непрекъснато припадаш — каза Себастиян. — Адски досадно е.

Джейс отвори очи. Болка прониза главата му. Вдигна ръка да докосне бузата си… и разбра, че вече не е вързан. Едно въже висеше на китката му. Той отдръпна ръката от лицето си — кръв, тъмна на лунната светлина.

Огледа се втренчено наоколо. Вече не бяха в камерата: той лежеше върху меката трева в дъното на долината, недалеч от каменната къща. Съвсем ясно се долавяше шумът на водата от рекичката. Лунната светлина бе донякъде закрита от преплетените клони на дърветата, но при все това беше сравнително ярка.

— Ставай — каза Себастиян. — Давам ти пет секунди, преди да съм те убил на място.

Джейс бавно се изправи, като се стараеше да пази равновесие. Още беше леко замаян. Залитайки, той заби токовете на ботушите си в меката пръст, за да се закрепи.

— Защо ме изведе тук?

— По две причини — каза Себастиян. — Първо, беше ми приятно да те изритам. И второ, и за двама ни ще бъде лошо да изпръскаме пода на пещерата с кръв. Повярвай ми. А аз възнамерявам да разлея доста от твоята кръв.

Джейс опипа колана си и сърцето му замря. Всичките му оръжия или бяха изпопадали, докато Себастиян го е влачил през тунелите, или, което беше по-възможно, самият Себастиян ги беше взел. Сега разполагаше само с един кинжал, който имаше късо острие — твърде късо, за да разчита на него срещу меч.

— Не е кой знае какво оръжие, а? — Себастиян се ухили и зъбите му блеснаха в мрака под лунната светлина.

— Не мога да се бия с това — каза Джейс, като се опитваше да звучи колкото се може по-натъртено и гневно.

— Срамота. — Продължавайки да се хили, Себастиян се приближи до Джейс. Носеше меча си с лекота, театрално небрежно, като леко потупваше с върховете на пръстите си дръжката му. Ако имаше момент, който да му предостави добра възможност, то може би беше сега. Той отдръпна ръката си назад и с всичка сила цапардоса Себастиян в лицето.

Под кокалчетата му изпращяха кости. Ударът събори Себастиян. Той падна по гръб в пръстта, а мечът изхвърча от ръката му. Джейс скочи напред и го хвана, а миг по-късно бе застанал над Себастиян с острието в ръка.

Носът на Себастиян беше разкървавен, по лицето му се стичаше алена кръв. Той вдигна ръка и разтвори яката си, като оголи бледата си шия.

— Ами, давай — каза той. — Убий ме.

Джейс се поколеба. Не искаше да изпада в колебание, но беше факт: някакво натрапчиво отвращение към идеята да убиеш някого, който лежи срещу теб беззащитен на земята. Джейс си спомни урока на Валънтайн в Ренуик, когато предизвикваше сина си да го убие, а той не бе способен да направи това. Но Себастиян беше убиец. Беше убил Макс и Ходж.

Той вдигна меча.

Но изведнъж Себастиян скочи от земята, по-бързо, отколкото е възможно да бъде проследено с око. Сякаш литна във въздуха, превъртя се елегантно и грациозно се приземи на тревата, едва докосвайки земята с крака. После ритна ръката на Джейс. От удара мечът се изтръгна от хватката му. Себастиян го улови във въздуха, като се изсмя и го насочи с острието напред, към сърцето на Джейс. Джейс отскочи назад и острието разцепи въздуха точно пред него, като разпори ризата му. Болката беше тръпчива и Джейс усети как кръвта бликва от резката на гърдите му.

Себастиян се изкикоти, тръгна към Джейс, който от своя страна заотстъпва назад, като междувременно търсеше опипом по колана си своето жалко оръжие. Той се огледа наоколо, отчаяно търсейки нещо друго, което да може да използва за оръжие — някакъв прът или нещо подобно. Наоколо нямаше нищо друго, освен трева, минаващата в близост река и дървета, сплели високо плътните си клони в зелена мрежа. Внезапно той си спомни за конфигурацията Малачи, в която инквизиторката го бе затворила. Не само Себастиян можеше да скача високо.

Себастиян отново замахна с меча към него, но Джейс беше вече скочил — право нагоре. Най-ниският клон беше на около шест метра височина; той се хвана за него, залюля се и се озова отгоре му. Коленичил на клона, той видя как Себастиян се огледа объркано, а после вдигна поглед нагоре. Джейс хвърли кинжала, после чу вика на Себастиян. Останал без дъх, той се надигна…

Себастиян внезапно се беше озовал на клона до него. Бледото му лице се беше изчервило от гняв, от ръката, с която държеше меча, течеше кръв. Явно бе изпуснал меча си в тревата, а това изравняваше силите им, помисли си Джейс, тъй като и собствения му кинжал го нямаше.

С известно задоволство забеляза, че за пръв път Себастиян изглежда ядосан — ядосан и изненадан, сякаш домашният му любимец, макар и питомен, го е ухапал.

— Беше много забавно — каза Себастиян. — Но вече край. Той се хвърли към Джейс, обви ръце около кръста му и го бутна от клона. Двамата полетяха от шест метра височина, вкопчени един в друг, борейки се един с друг — и тежко тупнаха на земята, достатъчно тежко, за да се завъртят звездички пред очите на Джейс. Той сграбчи Себастиян за ранената ръка и заби пръстите си в нея; Себастиян изскимтя и удари с опакото на дланта си Джейс по лицето. Устата на Джейс се изпълни със солена кръв и той се закашля, докато двамата се въргаляха в пръстта и взаимно си нанасяха удари. Изведнъж усети леден студ; бяха се търколили надолу по полегатия склон към реката и сега бяха наполовина във водата. Себастиян шумно пое въздух и Джейс използва момента да го хване за гърлото и да го стисне с ръце. Себастиян се задави, хвана дясната китка на Джейс и я дръпна, достатъчно силно, за да изпукат костите. Джейс чу собствения си рев сякаш някъде отдалеч, а Себастиян използва преимуществото си, когато Джейс го пусна, падайки назад в мократа кал, и изви безмилостно счупената му китка.

Полуколеничил върху гърдите на Джейс, с едното коляно забито в ребрата му, Себастиян сведе поглед към него и му се ухили. Очите му светеха в бяло и черно сред маската от кал и кръв. Нещо проблесна в дясната му ръка. Кинжалът на Джейс. Сигурно го беше вдигнал от земята. Острието му се насочи право към сърцето на Джейс.

— И ето че стигнахме пак там, където бяхме преди пет минути — каза Себастиян. — Дадох ти възможност, Уейланд. Имаш ли последни думи?

Джейс се взираше нагоре към него, от устата му течеше кръв, очите му пареха от потта и единственото, което усещаше, беше смъртна умора.

Наистина ли щеше да умре така?

— Уейланд? — каза той. — Знаеш, че това не е моето име.

— То е точно толкова твое, колкото и Моргенстърн — каза Себастиян. Той се наведе напред като засили натиска си върху кинжала. Върхът му прободе кожата на Джейс и болката прониза цялото му тяло. Лицето на Себастиян беше само на десетина сантиметра от неговото, гласът му премина в шепот. — Ти наистина ли си мислиш, че си син на Валънтайн? Наистина ли си мислиш, че едно хленчещо и чувствително създание като теб заслужава да бъде един Моргенстърн, да бъде мой брат? — Той отметна назад бялата си коса: тя беше прогизнала от потта и водата от реката. — Ти не си му истински син — каза той. — Баща ми е разпорил един труп, за да те извади и да те направи един от своите експерименти. Опитал се е да те отгледа като собствен син, но ти си твърде слаб, за да си му от полза. От теб не става боец. Ти си едно нищо. Безполезен си. Затова и те пробута на семейство Лайтууд, като се надяваше да те използва по-късно, като примамка. Или като стръв. Той никога не те е обичал.

Джейс примигна с пламналите си очи.

— Значи ти…

— Аз съм синът на Валънтайн. Джонатан Кристофър Моргенстърн. Ти никога не си имал право да носиш това име. Ти си сянка. Самозванец.

Очите му бяха черни и лъскави, подобно на черупки на мъртви насекоми, и изведнъж Джейс чу гласа на майка си от видението — която се оказа, че не е негова майка, — който казваше: Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище.

— Значи това си ти — каза задавено Джейс. — Този, с демоничната кръв. Не съм аз.

— Именно. — Кинжалът се заби още по-дълбоко в плътта на Джейс. Себастиян продължаваше да се усмихва, но тази усмивка беше като на череп.

— Ти си ангелчето. Какво ли не съм чувал за теб. За твоето прекрасно ангелско лице и изискани маниери, и нежни, нежни чувства. Дори една умряла птица не можеш да погледнеш, без да се разцивриш. Не е никак чудно, че Валънтайн се срамува от теб.

— Напротив. — Джейс забрави за кръвта в устата си. Забрави за болката. — Ти си този, от когото той се срамува. Мислиш си, че не те взе със себе си на езерото, защото много му трябваш тук, за да отвориш портата в полунощ? Сякаш не знае, че не си в състояние да изчакаш. Той не те взе със себе си, защото го е срам да се представи пред ангела и да му покаже какво е сътворил. Да му покаже какво създание е направил. Да покаже теб. — Джейс гледаше нагоре към Себастиян — в очите му видя отразено собственото си грозно, триумфиращо съжаление. — Той знае, че в теб няма нищо човешко. Може да те обича, но те и мрази…

— Млъкни! — Себастиян натисна кинжала и завъртя дръжката. Джейс се изви назад с рев и усети как агонията избухва зад клепачите му. Умирам, помисли си той. Умирам. Това е смъртта. Той се запита дали сърцето му вече е прободено.

Не можеше да мърда, нито да диша. Сега разбираше какво е усещането да си пеперуда, забодена на дъска. Опита се да проговори, да каже едно име, но от устата му излезе само кръв.

Ала Себастиян сякаш го прочете в очите му.

— Клеъри. Почти бях забравил. Влюбен си в нея, нали? Срамът от твоите кръвосмесителни пориви за малко не те смаза. Колко жалко, че не си знаел, че всъщност тя не ти е сестра. Можеше да прекараш остатъка от живота си с нея, ако не беше толкова глупав. — Той се наведе, като заби още по-дълбоко ножа, докато краят му не опря до костта. После заговори в ухото на Джейс, тихо, почти шепнешком. — И тя те обича — каза той. — Мисли си за това, докато умираш.

Тъмнината се разля пред очите на Джейс, подобно на боя, пръсната върху снимка и оставила петно върху изображението. Изведнъж болката изчезна. Той не усещаше нищо, дори тежестта на Себастиян върху себе си, сякаш бе безплътен. Лицето на Себастиян се белееше на фона на тъмнината, той бе вдигнал високо кинжала. Нещо ярко златисто блестеше около китката на Себастиян и се увиваше около нея като гривна. Но това нямаше как да е гривна, защото мърдаше. Смаян, Себастиян гледаше ръката си, докато кинжалът падаше от разтворените му пръсти и с глух звук се заби в пръстта.

После самата ръка, отделена от китката, тупна на земята до кинжала.

Джейс гледаше с нарастващо недоумение как ръката на Себастиян се претърколи и спря до чифт високи черни ботуши. Тези ботуши бяха обути на чифт изящни крака, които преминаваха в стройно тяло и женско лице, около което се спускаше водопад от черна коса. Джейс вдигна очи и видя Изабел — камшикът й бе прогизнал в кръв, очите й приковани в Себастиян, който се взираше в чуканчето на отрязаната си китка, зяпнал от почуда.

Изабел се ухили злобно.

— Това беше за Макс, копеле.

— Уличница — изсъска Себастиян… и скочи на крака, а през това време камшикът на Изабел отново изплющя върху него с невероятна скорост. Но той избегна удара и изчезна. Чу се шумолене — сигурно се бе скрил сред дърветата, помисли си Джейс, но щеше да му коства прекалено много сили да завърти глава и да погледне.

— Джейс! — Изабел бе коленичила над него, в лявата й ръка блестеше стили. Очите й бяха пълни със сълзи. Джейс разбра, че явно изглежда твърде зле, щом Изабел го гледа така.

— Изабел — опита се да каже той. Искаше да й каже да си върви, да бяга, че без значение колко е прекрасна, храбра и талантлива — а тя наистина беше всичко това, — Себастиян не би я пожалил. И че няма начин една дреболия, като отрязана ръка, да спре Себастиян. Но единственото, което излизаше от устата на Джейс, бе някакъв хъхрещ звук.

— Не говори. — Той усети паренето от върха на стилито й върху гърдите си. — Ще се оправиш. — Изабел му се усмихваше боязливо. — Сигурно се питаш какво, за Бога, правя тук — рече тя. — Не знам дали знаеш — не знам какво ти е казал Себастиян, — но ти не си син на Валънтайн. — Иратцето почти беше завършено; Джейс вече усещаше как болката отшумява. Той кимна леко, опитвайки се да й каже: знам. — Но не тръгнах да те търся, след като избяга, защото изрично беше писал в бележката си да не го правим и аз щях да се съобразя. Само че как да те оставя да умреш, мислейки си, че имаш демонична кръв, и как да не ти кажа, че нищо с теб не е сбъркано… макар че, честно казано, как изобщо си бил толкова глупав, че да си го помислиш…

Ръката на Изабел трепереше и тя трябваше да спре за момент, за да не развали руната.

— Освен това, трябва да знаеш, че Клеъри не ти е сестра — каза тя, вече по-нежно. — Защото… защото ти си знаеш. И така, помолих Магнус да ми помогне да те проследя. Използвах онова дървено войниче, което беше дал на Макс. Не мисля, че при други обстоятелства Магнус би го направил, но сега той беше в някакво, да го наречем, необичайно добро настроение, а и аз му споменах, че това е по молба на Алек… макар това да не е точно истината, но ще мине време, докато разбере. И щом научих къде си, е, той вече беше направил Портала, а аз съм много добра в промъкването…

Изабел изпищя. Джейс се опита да я хване, но тя беше изтръгната от него, вдигната и хвърлена встрани. Камшикът падна от ръката й. Тя се изправи на колене, но Себастиян вече беше пред нея. Очите му блестяха от гняв, а около мястото на откъснатата китка имаше овързан парцал. Изабел посегна към камшика си, но Себастиян беше по-бърз. Той се завъртя и силно я ритна. Ботушът му попадна в гръдния й кош. На Джейс му се стори, че чу как ребрата на Изабел изпукаха, после тя се свлече на земята, превита под странен ъгъл. Той я чу да вика — Изабел, която никога не викаше от болка, — когато Себастиян отново я ритна, после вдигна камшика й и го размаха заплашително в ръка.

Джейс се търколи настрани. Почти завършената иратце беше помогнала, но болката в гърдите му все още беше силна и той се досети, че кашлянето на кръв би могло да означава, че е прободен белият му дроб. Не знаеше още колко му остава да живее. Вероятно минути. Той запълзя към кинжала, който Себастиян бе изпуснал, лежащ до ужасяващите останки от ръката му. Джейс се изправи на крака, залитайки. Навред миришеше на кръв. Той си спомни за виденията на Магнус, света, потънал в кръв, и отпуснатата му ръка се стегна около дръжката на кинжала.

Той пристъпи крачка напред. После направи още една. Усещаше всяка своя стъпка, сякаш газеше в цимент. Изабел крещеше проклятия към Себастиян, който се смееше, докато я удряше с камшика. Нейните писъци теглеха Джейс напред като риба, хваната на кука, но докато се придвижваше, те ставаха все по-слаби. Светът се въртеше около него като карнавална въртележка.

Още една стъпка, каза си Джейс. Още една. Себастиян беше с гръб към него; той се бе съсредоточил върху Изабел.

Сигурно си бе помислил, че Джейс е вече мъртъв. И това по чудо още не беше така. Още една стъпка, повтори си той, но не можа да я направи, не можа да помръдне, не можа да се насили да направи още една стъпка напред. Пред очите му се спусна черна завеса — по-черна и от мрака на съня. Чернота, която щеше да изтрие всичко, което някога бе виждал и щеше да му донесе пълен покой. Мир. Внезапно се сети за Клеъри — Клеъри такава, каквато я видя последния път, заспала, с разпиляна по възглавницата коса и ръка под бузата. Тогава си беше помислил, че никога в живота си не е виждал нещо толкова спокойно, но разбира се, тя беше само заспала, така, както спи всеки друг човек. Не нейното спокойствие го беше впечатлило толкова, а неговото собствено. Спокойствието, което усещаше, когато бе с нея, не можеше да се сравнява с нищо друго в живота му.

Болка разтърси гръбнака му и той с почуда установи, че някак си, без усилие на волята, краката му сами се бяха придвижили напред и бяха направили решаващата последна стъпка. Себастиян замахна, камшикът проблесна в ръката му; Изабел лежеше сгърчена на тревата и вече не пищеше… дори не помръдваше.

— Малка уличнице — казваше Себастиян, — още тогава трябваше да ти смачкам фасона с чука…

И Джейс вдигна ръка, с кинжала в нея, и заби острието в гърба на Себастиян.

Себастиян залитна напред, камшикът падна от ръката му. Той бавно се обърна и погледна към Джейс, който с ужас си помисли, че може би Себастиян наистина не е човек, че все пак не може да бъде убит. Лицето на Себастиян беше бледо, омразата бе изчезнала от него, както и мрачният огън в очите му. Той вече не приличаше на Валънтайн. Изглеждаше… уплашен.

Той отвори уста, сякаш за да каже нещо на Джейс, но коленете му вече се огъваха. Рухна на земята, търколи се надолу по склона и падна във водата. Преобърна се по гръб, очите му бяха втренчени невиждащо към небето; водата шуртеше около него, понесла ивици от кръвта му надолу по течението.

Научи ме, че в гърба на човек има едно място, в което ако забиеш кама, можеш едновременно да прободеш сърцето му и да прекършиш гръбнака му, беше казал Себастиян. Излиза, че в онази година сме получили един и същи подарък за рождения си ден, батко, помисли си Джейс. Нали?

— Джейс! — Изабел, чието лице беше окървавено, се опитваше да се изправи в седнало положение. — Джейс!

Той се опита да се обърне към нея, опита се да каже нещо, но от устата му не излизаха думи. Отпусна се на колене. Нещо тежко притискаше раменете му и земята го зовеше: надолу, надолу, надолу. Той едва долови как Изабел го извика по име, после мракът го обгърна.

Саймън имаше опит от безброй участия в битки, ако в числото на битките влизат игрите на „Тъмници и дракони“. Неговият приятел Ерик се увличаше от военна история и именно той обикновено бе инициаторът на онези игри, при които се играе с дузини фигурки, движещи се по права линия върху поле, нарисувано върху картон.

Той си представяше битките именно така — или както ги даваха по филмите — хора, разделени на две групи, тръгнали едни към други, придвижващи се по равнина. Прави линии и напредване под строй.

Нищо общо с това в момента.

Това беше хаос, меле от викове и движения, а теренът не беше равен, а осеян с кал и кръв, образуващи плътна, хлъзгава каша. Саймън си бе представял, че децата на нощта ще ходят пеша до бойното поле и после някой ще ги поеме под командването си; представяше си, че най-напред ще гледа битката от разстояние и ще наблюдава как двете страни се сблъскват една с друга. Но нито някой ги посрещна, нито имаше открояващи се враждуващи страни. Битката просто избухна от мрака, сякаш ако, както си беше вървял по пуста улица, бе налетял на метеж насред Таймс скуеър — внезапно се появиха тълпи, които го заливаха като вълни, ръце, които го сграбчваха и го захвърляха встрани, а вампирите се разпръснаха, като се втурнаха в битката, без дори да погледнат назад.

И демони, навсякъде демони, които издаваха такива звуци, каквито той никога не си беше представял — писъци, рев и грухтене, и което беше по-лошо, звуци от раздиране, порене и настървение. Саймън искаше да изключи вампирския си слух, но не можеше, а звуците пробиваха тъпанчетата му като с ножове.

Той се препъваше в телата, овъргаляни в калта, обърна се да види дали не може да помогне с нещо и видя, че ловците на сенки в краката му бяха обезглавени. На фона на тъмната земя блестяха бели кости и въпреки че Саймън беше вампир, усети, че му се гади. Аз може би съм единственият вампир в света, на когото му се повдига при вида на кръв, помисли си той и в следващия момент нещо силно го удари отзад, той залитна и се претърколи надолу по калния склон на един ров.

Саймън не беше единственият озовал се там. Той се претърколи по гръб точно когато демонът връхлетя отгоре му. Приличаше на изображението на Смъртта от средновековна картина — оживял скелет, окървавена секира, стисната с костелива ръка. Той се метна встрани, когато острието се стовари само на десетина сантиметра от лицето му. Скелетът издаде разочарован съскащ звук и отново вдигна секирата… когато беше ударен отстрани с тояга от чепато дърво. Скелетът се пръсна като пинята4, пълна с кости. Те се раздробиха на парчета със звук, подобен на тракане на кастанети, и изчезнаха в мрака.

Един ловец на сенки стоеше над Саймън. Не го беше виждал преди. Висок мъж с брада и изпоцапан с кръв, който прокара мръсната си ръка по челото, като остави следа по него.

— Добре ли си?

Зашеметен, Саймън кимна и започна да се изправя, залитайки, на крака.

— Благодаря.

Непознатият се наведе и предложи ръка на Саймън да се изправи. Саймън я пое… и излетя от рова. Той се приземи на ръба му. Краката му се плъзгаха по мократа кал. Непознатият смутено му се усмихна.

— Съжалявам. Силата на долноземците… моят партньор е върколак. Не съобразих. — Той се взря в лицето на Саймън. — Ти си вампир, нали?

— Как разбра?

Мъжът се ухили. Усмивката му беше уморена, но в нея нямаше нищо недружелюбно.

— Вампирските ти зъби. Излизат по време на битка. Знам, защото… — Той млъкна. Саймън можеше сам да довърши неизреченото: Знам, защото съм убивал купища вампири. — Както и да е. Благодаря. За това, че се биете на наша страна.

— Аз… — Саймън искаше да каже, че реално още не е започнал да се бие. Нито пък е допринесъл с нещо за битката. Но преди още да успее да отвори уста, нещо огромно, ноктесто и крилато се спусна от небето и заби нокти в гърба на ловеца на сенки.

Мъжът дори не извика. Той отметна глава назад, сякаш за да погледне нагоре, чудейки се какво го беше сграбчило — а после изчезна, понесе се към пустото черно небе сред водовъртеж от зъби и крила. Тоягата му тупна на земята до краката на Саймън.

Саймън не помръдна. Всичко, което се бе случило от падането му в рова насам, бе продължило по-малко от минута. Той се обърна вцепенено, взирайки се в остриетата, които се размахваха в тъмнината, в режещите нокти на демоните, в точките светлина, които сновяха насам-натам в мрака, подобно на светулки, пърхащи в храстите… и тогава разбра какво е това. Проблясващите светлини на серафимски ками.

Той не можа да види нито някого от семейство Лайтууд, нито от Пенхалоу, нито Люк или който и да е познат. Той не беше ловец на сенки. А ето че онзи мъж му бе благодарил, благодарил за това, че участва в боя. Това, което бе казал на Клеъри, беше вярно — тази битка бе и негова, така че мястото му беше тук. Не човекът Саймън, който беше нежен и чувствителен и мразеше да гледа кръв, а вампирът Саймън, едно създание, което дори самият той не познаваше.

Истинските вампири знаят, че са мъртви, беше казал Рафаел. Но Саймън не се чувстваше мъртъв. Напротив, дори никога не се беше чувствал по-жив. Изведнъж усети движение от едната си страна, когато друг демон се изправи пред него: този приличаше на гущер, с люспи и миши зъби. Той се хвърли върху Саймън с разперени черни нокти.

Саймън се хвърли напред. Удари масивното бедро на съществото и го сграбчи, заби нокти в него, люспите падаха от железния му захват. Знакът на челото му затуптя, когато впи вампирските си зъби в шията на демона.

Вкусът бе отвратителен.

Когато стъклата спряха да падат, в тавана се бе образувала дупка, широка около метър, сякаш през нея беше минал метеор. През отвора навлезе студен въздух. Клеъри потрепери и се изправи на крака, като изтърсваше стъклата от дрехите си.

Магическата светлина, която осветяваше залата, беше угаснала: сега вътре цареше мрак, изпълнен със сенки и прах. Слабата светлина, идваща от изчезващия Портал на площада и процеждаща се през отворената входна врата, едва се виждаше.

Клеъри си помисли, че може би вече не е безопасно да стои тук. Трябваше да отиде в дома на семейство Пенхалоу при Ейлийн. Тя бе прекосила наполовина залата, когато по мраморния под се чуха стъпки. Сърцето й силно заби, тя се обърна и видя Малачи — издължена, осветена наполовина сянка — да се насочва към подиума. Но какво правеше той още тук? Не трябваше ли да бъде на бойното поле с останалите ловци на сенки?

Когато той се приближи до подиума, тя забеляза нещо, което я накара да запуши с ръка устата си, за да не извика от изненада. На рамото на Малачи се беше сгушила някаква тъмна фигура. Птица. По-точно — гарван.

Хюго.

Клеъри се спотаи зад една колона, докато Малачи се изкачваше по стълбите на подиума. Имаше нещо безспорно гузно в начина, по който той се оглеждаше ту на една, ту на друга страна. Видимо успокоен, че не е наблюдаван, той измъкна от джоба си нещо малко и блестящо и го нахлузи на пръста си. Пръстен? Той го завъртя и Клеъри си спомни как в библиотеката на Института Ходж, вземайки пръстена от ръката на Джейс…

Въздухът пред Малачи леко затрепери, подобно на мараня. От него заговори глас, познат глас, хладен и изтънчен, този път с лека нотка на досада.

— Какво има, Малачи? Сега не съм в настроение да ме занимаваш с дреболии.

— Господарю Валънтайн — каза Малачи. Обичайната му сприхавост бе заменена с мазна сервилност. — Преди малко Хюджин дойде при мен и ми донесе новини. Предположих, че вече се намирате при Огледалото и затова той ме е потърсил вместо вас. Реших, че може би ще искате да чуете това, което ще ви кажа.

Валънтайн каза рязко:

— Много добре. Какви новини?

— Относно вашия син, господарю. Другият ви син. Хюджин го е видял в долината с пещерата. Той може дори да ви е последвал през тунелите до езерото.

Клеъри стисна колоната с побелели пръсти. Говореха за Джейс.

Валънтайн изсумтя.

— Той видял ли се е там с брат си?

— Хюджин казва, че ги е оставил двамата да се бият.

Клеъри усети как стомахът й се преобръща. Джейс да се бие със Себастиян? Тя си спомни как при Гард Себастиян бе вдигнал Джейс и го бе захвърлил като перце. Вълна от паника я заля, толкова силно, че за миг ушите й писнаха. Докато помещението възвръщаше контурите си пред очите й, тя пропусна какво бе казал в отговор Валънтайн на Малачи.

— Това, което ме безпокои, са тези, които са достатъчно големи, за да им се слагат знаци, но не чак толкова големи, че да се бият — казваше сега Малачи. — Те не са гласували при решението на Съвета. Изглежда нечестно да бъдат наказани по същия начин, по който се наказват бойците.

— Взел съм това предвид — рече Валънтайн с твърд глас. — Понеже знаците на тийнейджърите са по-слаби, ще им отнеме повече време да станат бездушни. Поне няколко дни. Затова мисля, че процесът може да бъде спрян.

— Докато онези от нас, които са пили от Бокала на смъртните, ще останат абсолютно незасегнати?

— Имам работа, Малачи — каза Валънтайн. — Казах ти, че ти си в безопасност. Аз самият за себе си също разчитам на това. Имай ми доверие.

Малачи наведе глава.

— Имам ви огромно доверие, господарю. Засвидетелствал съм ви го вече толкова години, като винаги съм ви служил.

— И ще бъдеш възнаграден — каза Валънтайн.

Малачи вдигна поглед.

— Господарю…

Но въздухът бе спрял да трепти. Валънтайн беше изчезнал. Малачи се намръщи, после слезе с маршова стъпка по стълбите на подиума и тръгна към външната врата. Клеъри притискаше гръб до колоната, отчаяно надявайки се, че той няма да я види. Сърцето й лудо туптеше. Какво беше всичко това? Какви бяха тези приказки за бездушните? Отговорът просветна в ума й, но беше твърде ужасен, за да е истина. Дори Валънтайн не би могъл…

Изведнъж нещо подобно на черна вихрушка литна към лицето й. Тя едва успя да вдигне ръце, за да закрие очите си, когато нещото я перна по опакото на дланите. Разнесе се свирепо грачене и криле заудряха китките й.

— Хюджин! Достатъчно! — Беше резкият глас на Малачи. — Хюджин! — Чу се още едно грачене, последвано от тъп удар и после настъпи тишина. Клеъри свали ръцете си и видя гарвана да лежи безжизнено в краката на консула — зашеметен или мъртъв, тя не можеше да определи. Малачи изруга и изрита гарвана от пътя си, после тръгна към Клеъри. Той я хвана за окървавената китка и я дръпна да стане. — Глупаво момиче — каза той. — Откога стоиш тук и подслушваш?

— Достатъчно дълго, за да разбера, че и ти си от Кръга — тросна се тя, като се мъчеше да освободи китката си, ала хватката му беше здрава. — Ти си на страната на Валънтайн.

— Страната е само една. — Гласът му премина в съскане. — Членовете на Клейва са глупави, заблудени и покварени, щом се занимават с получовеци и чудовища. Аз просто искам да ги прочистя, да им върна старата слава. Това е цел, към която би трябвало да се стремят всички ловци на сенки, но не — те слушат глупаци и поклонници на демоните като теб и Лушън Греймарк. Ето и сега, изпратихте цвета на нефилимите да умре в тази абсурдна битка — безсмислена постъпка, която няма да доведе до нищо добро. Валънтайн вече е започнал ритуала си; скоро ангелът ще се появи и нефилимите ще станат бездушни. Само неколцина ще останат под закрилата на Валънтайн…

— Това е убийство! Той убива ловци на сенки!

— Не е убийство — рече консулът. Гласът му прокънтя във фанатична ярост. — Прочистване. Валънтайн ще направи нов свят от ловци на сенки, свят, в който няма да има слабости и корупция.

— Слабостите и корупцията не са в света — кипна Клеъри. — Те са в хората. И винаги ще бъде така. Затова светът има нужда и от добри хора, които да балансират. А вие се каните да ги убиете.

За миг той я погледна с истинска изненада, сякаш учуден от силата на гласа й.

— Добре казано от момиче, което изменя на собствения си баща. — Малачи я дръпна към себе си, като грубо опъна кървящата й китка. — Дали Валънтайн би имал нещо против, ако те науча на…

Но Клеъри така и не разбра на какво искаше да я научи той. Между тях се изпречи тъмен силует — разперени криле и нокти.

После гарванът посегна към Малачи с върха на нокътя си, като остави кървава резка по лицето му. С рев консулът пусна Клеъри и вдигна нагоре ръце, но Хюго отново се хвърли към него, като злобно го кълвеше с клюн и драскаше с нокти. Залитайки, Малачи заотстъпва назад, като размахваше отбранително ръце, докато не се удари силно в ръба на една пейка. Тя се преобърна с трясък и изгубил равновесие, той се просна върху нея с глух вик… и мигом притихна.

Клеъри се спусна към мястото, където лежеше Малачи, свит върху мраморния под, около него вече се бе образувала локва кръв. Той беше налетял върху купчина стъкла, нападали от счупения таван, и едно дебело парче бе пробило гърлото му. Хюго продължаваше да кръжи във въздуха над тялото на Малачи. Той нададе триумфален крясък, когато Клеъри вдигна поглед към него — очевидно не беше простил на консула ритниците и грубото отношение. Клеъри си помисли с горчивина, че Малачи е трябвало да внимава, когато си има работа със съществата на Валънтайн. Птицата бе не по-малко отмъстителна от господаря си.

Но сега нямаше повече време да мисли за Малачи. Алек беше казал, че около езерото има защити и че ако някой отвори Портал там, може да ги задейства. Валънтайн сигурно вече се беше добрал от Огледалото — нямаше време за губене. Тя бавно се извърна от гарвана и се втурна към външната врата на залата и блестящия Портал отвъд нея.

20Поставено на везните

Водата я удари в лицето като експлозия. Давейки се, Клеъри потъна надолу, в мразовитата тъмнина. Първата й мисъл беше, че действието на Портала е избледняло и вече не работи както трябва, и тя е попаднала във водовъртежа на черното междинно пространство, където вероятно щеше да се задуши и да умре. Точно както я бе предупредил Джейс, когато за пръв път бе минала през Портала.

Второто, което си помисли, беше, че вече е мъртва.

Всъщност, беше в безсъзнание само за няколко секунди, макар това да приличаше на края на всичко. Когато се свести, изпита шок, който приличаше на шока, предизвикан от разбиване в леден блок. Както беше в безсъзнание, изведнъж вече бе напълно будна. Лежеше по гръб на студената, влажна земя, гледаше втренчено небето, в което имаше толкова много звезди, сякаш някой бе хвърлил по тъмната му повърхност шепа с парченца сребро. Устата й беше пълна с ужасна на вкус течност; тя обърна глава встрани, закашля се, започна да плюе и да се бори за въздух, докато отново можеше да диша.

Когато стомахът й спря да се свива, тя се търколи настрани. Китките й бяха вързани с тънка лента от огнена светлина, а краката си усещаше тежки и чужди, сякаш целите набодени с иглички. Зачуди се дали, без да иска, не си е притиснала някой нерв, или това бе страничен ефект от факта, че за малко не се удави. Тилът й гореше, сякаш я беше ужилила оса. Тя изпъшка и се задържа в седнало положение, краката й бяха проснати странно изтръпнали пред нея и тя се огледа наоколо.

Намираше се на брега на езерото Лин, където водата отмиваше ситния пясък. Зад нея се издигаше черна скална стена, урвите, които тя си спомняше от времето, когато беше тук с Люк. Самият пясък беше тъмен и блестеше от сребристата слюда. Тук-там в него бяха забити факли с магическа светлина, която изпълваше въздуха със сребрист блясък и прокарваше блестящи пътеки по повърхността на водата.

На брега на езерото, на няколко крачки от мястото, където седеше тя, имаше ниска маса, изградена от плоски камъни, наредени един върху друг. Виждаше се, че е направена набързо. Макар дупките между камъните да бяха запълнени с мокър пясък, на места по краищата камъните се бяха свлекли. Върху масата бе поставено нещо, което накара Клеъри да притаи дъх — Бокалът на смъртните, а върху него Мечът на смъртните, проблясващ подобно на черен огнен език под магическата светлина. Около този олтар имаше черни линии на руни, издълбани в пясъка. Тя се взря в тях, но те бяха разбъркани, безсмислени…

Бързо движеща се сянка прекоси пясъка — дълга черна сянка на мъж, която трептеше и се размиваше на светлината на факлите. Когато Клеъри вдигна глава, той вече стоеше изправен над нея.

Валънтайн.

Шокът да го види беше толкова силен, че я направи безчувствена. Тя не изпитваше нищо, докато се взираше в баща си, чието лице се открояваше на тъмното небе като луната: бяло, сурово, с черни очи като кратери на метеор. През гърдите му бяха опънати множество кожени колани, на които откъм гърба висяха дузина или повече оръжия. Те стърчаха зад раменете му като бодли на таралеж. Той изглеждаше огромен, необичайно едър — страховита статуя на някой разгневен бог разрушител.

— Клариса — каза той. — Поела си голям риск, като си се телепортирала тук. Имаш късмет, че те зърнах във водата и те извадих. Беше в безсъзнание; ако не бях аз, щеше да си се удавила. — Едно мускулче около устата му леко трепна. — На твое място не бих разчитал на алармените защити, които Клейвът е поставил край езерото. Свалих ги веднага щом пристигнах. Никой не знае, че си тук.

Не ти вярвам! Клеъри отвори уста, за да изкрещи това в лицето му. Но не можа да издаде и звук. Беше като един от онези кошмари, в които ти се иска да извикаш, но не се получава. От устата й излезе само глухо хриптене, задъхване като при човек с разрязан гръклян, който се опитва да изкрещи.

Валънтайн поклати глава.

— Не се мъчи да говориш. Сложих на тила ти руна на мълчанието, една от онези, които използваха мълчаливите братя. Има една оковаваща руна на китките ти и една, която блокира краката ти. Не се опитвай да ставаш — краката ти не могат да те носят, само ще си причиниш болка.

Клеъри го гледаше гневно, като се опитваше да го прониже с поглед, да го разкъса от омраза. Но той не изглеждаше впечатлен.

— Да знаеш, като нищо можеше да стане и по-лошо. Добре, че навреме те издърпах на брега, отровата на езерото вече бе започнала да действа. Между другото, аз те излекувах от нея. Не че очаквам благодарност. — Той леко се усмихна. — Ние с теб никога не сме разговаряли, нали? Не сме провеждали нормален разговор. Сигурно се питаш защо никога не съм проявявал бащин интерес към теб. Съжалявам, ако това те е наранило.

Сега погледът й премина от омраза в недоверие. Как така ще си говорят, при положение че тя не може да говори? Тя се опита с всички сили да каже нещо, но от гърлото й излезе само лек стон.

Валънтайн се върна отново към олтара и положи ръка върху Меча на смъртните. Мечът беше лъскав и черен и блестеше така, сякаш отразяваше светлината, идваща от въздуха наоколо.

— Когато майка ти ме напусна, не знаех, че е бременна с теб — каза той. Клеъри забеляза, че й говореше така, както никога досега. Гласът му беше спокоен, дори сговорчив, но не това я порази в него. — Знаех, че нещо не е наред. Тя мислеше, че не съм забелязал страданията й. Взех малко кръв от Итуриел, изсуших я на прах и я сипах в храната й, мислейки си, че така ще разсея мъката й. Ако знаех, че е бременна, не бих го направил. Вече бях решил да не си правя експерименти с дете, което носи моята кръв.

Лъжеш, искаше да му изкрещи Клеъри, но беше започнала да се съмнява. Той още й звучеше странно. Различно. Може би, защото казваше истината.

— Години след като избяга от Идрис, аз не спирах да я търся. И не само защото у нея бе Бокалът на смъртните. А защото я обичах. Мислех си, че само като й го кажа, тя ще разбере. Това, което направих онази нощ в Аликанте, беше в пристъп на ярост, на желание да я уязвя, да разруша всичко, свързано със съвместния ни живот. Ала после… — Той поклати глава, като извърна поглед към езерото. — Когато най-после я издирих, чух слухове, че имала още едно дете, дъщеря. Реших, че е от Лушън. Той винаги я бе обичал, винаги бе искал да ми я отнеме. Помислих си, че най-после тя е станала негова. Че се е съгласила да има дете от гаден долноземец. — Гласът му звучеше напрегнато. — Когато я намерих в апартамента ви в Ню Йорк, тя беше почти в безсъзнание. Обвини ме, че съм превърнал първото й дете в чудовище и че ме е напуснала, за да не направя същото и с второто. И после изпадна в кома в ръцете ми. Търсех я през всички тези години, само за да получа от нея това. Тези няколко секунди, в които тя ме гледаше със смъртна омраза. В този момент осъзнах нещо.

Той вдигна Мелартак. Клеъри си спомни колко тежък беше този меч и видя как мускулите на Валънтайн се изопнаха, твърди и изпъкнали, като въжета, виещи се под кожата.

— Разбрах — каза той, — че причината тя да ме напусне, е да те защити. Тя мразеше Джонатан, но теб… щяла е да направи всичко, за да те защити. Да те защити от мен. Дори е заживяла сред мундани, което сигурно й е коствало много усилия. Било й е трудно да те отгледа не по нашите обичаи. Ти си половината от момичето, което би трябвало да бъдеш. Притежаваш таланта да създаваш руни, но заради възпитанието ти на мунди, той е пропилян.

Той наклони меча. Сега върхът му висеше точно до лицето на Клеъри; тя го виждаше с ъгълчето на окото си да проблясва като сребриста нощна пеперуда.

— Тогава разбрах, че заради теб Джослин никога няма да се върне при мен. Ти си единственото същество на света, което тя някога е обичала повече от мен. И заради което ме мрази. Затова не мога да понасям да те гледам.

Клеъри извърна лице. Ако щеше да я убива, предпочиташе да не гледа.

— Клариса — каза Валънтайн. — Погледни ме.

Няма.Тя се втренчи към езерото. Далече над водата видя мъждива червена светлина, подобна на загасващ огън в пепелта. Знаеше, че това са светлините на битката. Там бяха майка й и Люк. Добре поне, че те бяха заедно, макар тя да не беше с тях.

Няма да откъсвам очи от тази светлина, помисли си тя. Ще гледам към нея, независимо какво ми предстои. Това ще бъде последната ми гледка.

— Клариса — повтори Валънтайн. — Ти много приличаш на нея, знаеш ли това? Същата си като Джослин.

Тя усети силна болка на бузата си. Беше острието на Меча. Той бе натиснал върха му в кожата й, за да я принуди да обърне глава към него.

— Сега ще призова ангела — каза той. — И искам да гледаш какво се случва.

Клеъри почувства горчив вкус в устата си. Знам защо си толкова обсебен от майка ми. Защото тя е единственото същество, над което си мислил, че имаш пълен контрол, а после се е оказало, че се е обърнала срещу теб и те е наранила. Мислел си, че я притежаваш, а се е оказало, че не е така. Ето защо искаш сега тя да е тук, за да стане свидетел на победата ти. По тази причина постъпваш така с мен.

Мечът се заби по-дълбоко в бузата й. Валънтайн каза:

— Погледни ме, Клеъри.

Тя го погледна. Не искаше, но болката беше прекалено голяма — против волята й главата й се обърна, кръвта закапа на големи, плътни капки от лицето й, които попиваха в пясъка. Когато вдигна глава и погледна баща си, непоносима болка я скова.

Той гледаше надолу към острието на Мелартак, което бе изцапано с нейната кръв. Когато той отново я погледна, в очите му блестеше странна светлина.

— Кръвта ми трябва, за да довърша ритуала — каза той. — Мислех да използвам своята, но когато те видях в езерото, разбрах, че това е начинът на Разиел да ми каже да използвам кръвта на дъщеря си. Затова и почистих кръвта ти от отровата на езерото. Сега си пречистена — пречистена и готова. Така че, Клариса, благодаря ти, задето ми предоставяш кръвта си.

Той наистина го вярва, помисли си Клеъри, наистина е благодарен. Явно от дълго време насам бе загубил способността да прави разлика между принуда и сътрудничество, между страх и желание, между любов и изтезание. И тогава я порази мисълта — какъв бе смисълът да мразиш Валънтайн за това, че е чудовище, когато той дори не знае, че е такъв?

— А сега — каза Валънтайн — трябва ми още нещичко.

Клеъри си помисли: Още нещичко? — точно когато Мечът се дръпна назад и звездната светлина се отрази върху него. Тогава на Клеъри й стана ясно: Разбира се. Не само кръв иска той, но и смърт.Мечът бе напоен с достатъчно кръв; може би му беше харесало, също както и на самия Валънтайн. Очите й проследиха черния блясък, когато той се наклони към нея…

И полетя. Изтръгнат от ръката на Валънтайн, той бе запратен в тъмнината. Очите на Валънтайн се разшириха; погледът му се стрелна надолу, като най-напред се прикова върху кървавата му ръка, която бе държала меча… после вдигна поглед и видя в същия момент като Клеъри какво бе изтръгнало Меча на смъртните от хватката му.

Джейс, хванал меч в лявата си ръка, стоеше на върха на едно пясъчно възвишение, на около крачка от Валънтайн. По изражението му Клеъри се досети, че и той като нея не бе чул приближаването на Джейс.

При вида му сърцето на Клеъри силно заби. Засъхналата кръв по лицето му бе хванала коричка, а на шията му се виждаше грозна червена рана. Очите му блестяха като огледала и на магическата светлина изглеждаха черни — черни като тези на Себастиян.

— Клеъри — каза той, без да откъсва очи от баща си. — Клеъри, добре ли си?

Джейс! Тя се опита да произнесе името му, но нищо не можеше да преодолее преградата в гърлото й. Като че ли думите я задавяха.

— Тя не може да ти отговори — каза Валънтайн. — Не може да говори.

Очите на Джейс пламнаха гневно.

— Какво си й направил? — Той насочи меча си към Валънтайн, който отстъпи крачка назад. Лицето на Валънтайн изразяваше предпазливост, но не и уплаха. Той сякаш обмисляше нещо, което никак не се хареса на Клеъри. Знаеше, че би трябвало да тържествува, ала не й беше до това — сега се чувстваше по-разтревожена, отколкото преди малко. Беше разбрала, че Валънтайн ще я убие — беше се примирила с това, — а ето че сега Джейс беше тук и страхът отново я обхвана, вече и за него. А той изглеждаше толкова… съсипан. Униформата му беше разпорена на ръкава и кожата под него бе осеяна с кръстосани кървави линии. Отпред ризата му беше разкъсана и над сърцето се виждаше изчезващо иратце, под което още си личеше незараснала червена рана. Дрехите му бяха целите в кал, сякаш се беше въргалял по земята. Но това, което най-много я изплаши, беше изражението му. То беше толкова… сурово.

— Руна на мълчанието. Нищо няма да й стане от нея. — Очите на Валънтайн се приковаха в Джейс — стръвно, сякаш, както се стори на Клеъри, искаше да го изпие с поглед. — Имам чувството — каза Валънтайн, — че не си дошъл, за да се присъединиш към мен? За да бъдеш благословен от ангела заедно с мен?

Изражението на Джейс не се промени. Очите му бяха приковани в осиновителя му и не изразяваха нищо — ни следа от вълнение, обич или спомен. Не изразяваха дори омраза.

Единствено… презрение, помисли си Клеъри. Студено презрение.

— Знам какво се каниш да направиш — каза Джейс — Знам защо призоваваш ангела. И няма да ти го позволя. Вече изпратих Изабел да предупреди армията…

— Предупреждението няма да им помогне особено. Това не е опасност от онези, които могат да бъдат избегнати. — Погледът на Валънтайн се стрелна надолу към меча на Джейс. — Пусни го — рече той — и можем да поговорим… — После млъкна. — Този меч не е твой. Той принадлежи на фамилията Моргенстърн.

Джейс се усмихна, мрачно и очарователно.

— Беше на Джонатан. Сега той е мъртъв.

Валънтайн погледна объркано.

— Искаш да кажеш…

— Взех го от земята, където го изпусна — каза безстрастнс Джейс, — след като го убих.

Валънтайн изглеждаше втрещен.

— Ти си убил Джонатан? Как си могъл?

— Иначе той щеше да убие мен — отвърна Джейс. — Нямах избор.

— Нямах това предвид. — Валънтайн поклати глава, все още изглеждаше смаян, подобно на боксьор, когото са ударили твърде силно, малко преди да се срути на тепиха. — Аз отгледах Джонатан… лично аз го обучих. Нямаше по-добър боец от него.

— Възможно е — каза Джейс — да е било така.

— Но… — И гласът на Валънтайн замря. Клеъри за пръв път усети пукнатина в равната, невъзмутима фасада на този глас. — Но той ти беше брат.

— Напротив. Никога не е бил. — Джейс пристъпи една крачка, като доближи острието с два-три сантиметра по-близо до сърцето на Валънтайн. — Какво се е случило с истинския ми баща? Изабел каза, че е убит при нападение, но така ли е наистина? Не си ли го убил ти, както и майка ми?

Валънтайн продължаваше да гледа недоумяващо. Клеъри усети, че той се мъчи да възвърне самообладанието си. С мъката си ли се бореше? Или просто се страхуваше да умре.

— Не съм убил майка ти. Тя се самоуби. Аз те извадих от вече мъртвото й тяло. Ако не бях го направил, и ти щеше да умреш заедно с нея.

— Но защо? Защо си го направил? Не ти е бил нужен син, ти вече си имал син! — Джейс приличаше на смъртник на лунната светлина, както се стори на Клеъри, на смъртник и на чужд, на някого, когото тя не познаваше. Ръката, насочила меча към шията на Валънтайн, не трепваше. — Кажи ми истината — рече Джейс — Престани да ме лъжеш, че сме една плът и кръв. Родителите може да лъжат децата си, но ти… ти не си ми баща. И искам да знам истината.

— Не ми трябваше син, а воин — каза Валънтайн. — Надявах се Джонатан да стане този воин, но у него имаше твърде много от демоничната природа. Той беше твърде жесток, твърде импулсивен, без никакъв финес. Още докато беше пеленаче, започнах да се боя, че няма да му стигне търпението или съчувствието, за да ме последва, да оглави Клейва след смъртта ми. И реших да опитам с теб. С теб обаче имах обратния проблем. Ти беше твърде нежен. Твърде състрадателен. Чувстваше страданията на другите така, сякаш бяха твои. Ти не можеше да преживееш дори смъртта на домашните си любимци. Разбери ме, сине, аз те обичах заради тези ти качества. Но много от нещата, които обичах у теб, нямаше да ми свършат работа.

— Значи си си мислел, че съм мек и безполезен — каза Джейс — Тогава предполагам, че за теб ще бъде изненада, ако твоят нежен и безполезен син ти пререже гърлото.

— Вече сме изпробвали това — гласът на Валънтайн не трепна, но на Клеъри й се строи, че вижда вадички пот, стичащи се от слепоочията към основата на шията му. — Не можеш да го направиш. Не го направи в Ренуик, няма да го направиш и сега.

— Грешиш. — Джейс говореше ясно и отчетливо. — Не минава ден оттогава, в който да не съжалявам, че не те убих. Брат ми Макс е мъртъв, защото аз не те убих в онзи ден. Дузини, може би и стотици, са мъртви, защото спрях ръката си. Знам плана ти. Знам, че искаш да унищожиш почти всички ловци на сенки в Идрис. И се питам, още колко трябва да умрат, преди да се реша да направя това, което трябваше да направя на острова Блекуел? Прав си — каза той. — Не искам да те убивам. Но ще го направя.

— Не го прави — каза Валънтайн. — Моля те. Не искам да…

— Да умреш? Никой не иска да умре, татко. — Върхът на меча на Джейс се плъзна по-ниско, после още по-ниско, докато се спря върху сърцето на Валънтайн. Лицето на Джейс беше спокойно, като лицето на ангел, който изпълнява божествена присъда. — Имаш ли последни думи?

— Джонатан…

По ризата на Валънтайн, там, където беше острието, се появи кръв и пред вътрешния взор на Клеъри се появи Джейс в Ренуик, с трепереща ръка, нежелаещ да нарани баща си. И Валънтайн, който му се присмива. Забий камата. Осем сантиметра… може би десет. Това сега не беше същото. Ръката на Джейс беше стабилна. А Валънтайн изглеждаше уплашен.

— Последни думи — изсъска Джейс. — Кои са те?

Валънтайн вдигна глава. Черните му очи, когато погледна момчето пред себе си, бяха бездънни.

— Съжалявам — каза той. — Толкова съжалявам.

Той протегна ръка, сякаш с намерение да докосне Джейс — ръката му бе обърната с дланта нагоре, пръстите бяха разперени — и в този миг нещо сребърно изсвистя и се стрелна покрай Клеъри в тъмнината, подобно на куршум от огнестрелно оръжие. Тя усети раздвижването на въздуха с бузата си, докато нещото минаваше, а после Валънтайн го хвана във въздуха, дълъг и сребрист огнен език, който проблесна в ръката му, когато той го улови.

Това беше Мечът на смъртните. Той остави линия от черна светлина във въздуха, когато Валънтайн заби острието му в сърцето на Джейс.

Очите на Джейс се разшириха. По лицето му премина недоумяващо объркване; той сведе поглед към себе си, където Мелартак гротескно стърчеше от гърдите му — гледката бе повече нереална, отколкото ужасна, като излязла от кошмар, в който няма никаква логика.

После Валънтайн отдръпна ръката си, като измъкна меча от гърдите на Джейс по същия начин, по който би измъкнал кинжал от ножницата му. Сякаш досега крепен само от него, Джейс се отпусна на колене. Неговият меч се изплъзна от ръката му и тупна върху мократа земя. Той погледна надолу с недоумение, сякаш се чудеше защо го е държал или защо го е изпуснал. Отвори уста, като че ли да зададе въпрос, и кръвта шурна по брадичката му, като обагри и това, което беше останало от съдраната му риза.

Всичко, което се случи оттук нататък, Клеъри виждаше като на забавен кадър, сякаш времето се беше разтеглило. Тя видя как Валънтайн се отпуска на земята и взима в скута си Джейс, сякаш той е още съвсем малък и лек. Как го притиска към себе си и го залюлява, заровил лице в рамото му, и на Клеъри й се стори, че в този миг той дори плачеше, но когато вдигна глава, очите му бяха сухи.

— Сине — прошепна той. — Момчето ми.

Ужасяващата забавеност на времето се увиваше около Клеъри като стягащо се въже — тя виждаше как Валънтайн вдига Джейс и отмята кървавата коса от челото му. Как го носи, докато момчето умира и светлината в очите му угасва, и после как нежно полага на земята тялото на осиновения си син и кръстосва ръцете му на гърдите, сякаш за да прикрие зейналата там кървава рана.

— Ave… — започна той, сякаш възнамеряваше да произнесе прощалното слово над Джейс, да се сбогува като ловец на сенки, но гласът му прегракна и той рязко се обърна и тръгна към олтара.

Клеъри не можеше да помръдне. Едва дишаше. Чу биенето на собственото си сърце, чу хриптенето в пресъхналото си гърло. С ъгълчето на окото си видя как Валънтайн стои на брега на езерото, как кръвта капе от острието на Мелартак и пълни Бокала на смъртните. Той припяваше някакви думи, които тя не разбираше. Които не се и опитваше да разбере. Скоро всичко щеше да свърши и тя почти се радваше на това. Запита се дали ще й стигнат силите да се добере до мястото, където лежеше Джейс, да легне до него и да изчака всичко да приключи. Тя се взря в него, в безжизненото му тяло, положено на разровения кървав пясък. Очите му бяха затворени, лицето — спокойно; ако не беше дълбоката рана на гърдите му, тя би си помислила, че е заспал.

Но той не беше. Той бе ловец на сенки; беше загинал в битка; заслужаваше последна благословия. Ave atque vale. Тя изрече думите само с мърдане на устни. Но изведнъж спря и притаи дъх. Какво трябваше да каже? Здравей и сбогом, Джейс Уейланд? Но това не беше неговото име. Всъщност той никога не е имал собствено име, помисли си с мъка тя, просто са му дали името на мъртво дете, защото така е било угодно на плановете на Валънтайн към онзи момент. А в едно име има толкова много сила…

Тя рязко завъртя глава и се втренчи в олтара. Руните около него бяха започнали да горят. Това бяха призоваващи руни, назоваващи руни и свързващи руни. Те не се различаваха от тези, които държаха Итуриел затворен в избата под вилата на Уейланд. Противно на волята си, тя си спомни за начина, по който Джейс я погледна тогава, доверието в погледа му, вярата му в нея. Той винаги я бе възприемал като силна. Показваше й го с всяко свое действие, с всеки поглед и всяко докосване. Саймън също вярваше в нея, ала той я третираше по-скоро като нещо крехко, сякаш бе направена от фино стъкло. Докато Джейс се отнасяше с нея като с равна, сякаш бе убеден, че ще понесе всичко — за него тя беше толкова силна, колкото и самият той.

Сега Валънтайн потапяше отново и отново кървавия си меч във водата на езерото, като редеше псалми ниско и забързано. Водата в езерото закипя, сякаш гигантска ръка прокарваше пръсти по повърхността й.

Клеъри затвори очи. Докато си спомняше как Джейс я бе погледнал в нощта, когато тя освободи Итуриел, не можеше да спре да си представя как би я погледнал сега, ако я видеше как се опитва да легне на пясъка до него, за да умре. Той не би одобрил държанието й. Би й се ядосал за това, че се е предала. Би бил толкова… разочарован.

Клеъри легна по корем на пясъка. Бавно запълзя, като си помагаше с коленете и вързаните си ръце. Блестящата лента около китките й гореше и пареше. От влаченето по земята ризата й се бе разкъсала и пясъкът жулеше оголения й корем. Но тя едва го усещаше. Беше трудна задача да се придвижваш по този начин — на гърба й, между плешките, изби пот. Когато най-после достигна кръга, образуван от руните, вече дишаше толкова тежко и шумно, та чак се ужаси, че Валънтайн може да я чуе.

Но той дори не се обърна. Държеше в една ръка Бокала на смъртните, в другата — Меча. Тя видя как той вдигна дясната си ръка, каза няколко думи, които бяха сякаш на гръцки, и хвърли Бокала. Като падаща звезда той полетя към водата на езерото и с лек плисък изчезна под повърхността й.

Кръгът от руни излъчваше лека топлина, подобно на полуугасен огън. Клеъри се изви, мъчейки се да вземе стилито си, което беше втъкнато в колана й. Остра болка прониза китките й, когато сключи пръсти около него; най-после го измъкна с глух стон на облекчение.

Понеже не можеше да раздели китките си, тя хвана несръчно стилито с две ръце. Изправи се на лакти и се втренчи надолу към руните. Усещаше топлината им по лицето си; те бяха започнали да блещукат като магическа светлина. Валънтайн бе вдигнал Меча, готов да хвърли и него, като изговаряше последните думи от призоваващото заклинание. С последен напън Клеъри заби върха на стилито в пясъка и без да трие руните, които бе начертал Валънтайн, но като прокарваше собствените си плетеници върху тях, тя започна да изписва нова руна върху онази, която символизираше името му. Тази руна й се стори толкова малка, толкова незначителна — нищо общо с могъщата и силна обединяваща руна, нищо общо със знака на Каин.

Но само за нея се сещаше. Изтощена, Клеъри се търколи встрани точно в мига, в който Валънтайн замахна и Мечът на смъртните полетя.

Мелартак профуча като стрела, черна и сребриста мъгла, която безшумно се сля с черното и сребристо езеро. Там, където падна той, се издигна огромен фонтан: цвете от платинена вода. Фонтанът се издигаше все по-високо и по-високо, като гейзер от разтопено сребро. Чу се силен звук от трошене, звук от чупене на лед, разбиване на ледник… а после сякаш езерото експлодира: сребърни капки, сипещи се като градушка във всички посоки.

И от тази градушка се появи ангелът. Клеъри не знаеше какъв точно очакваше да бъде той — нещо подобно на Итуриел, само че Итуриел беше съсипан от многото години пленничество и мъчения. Докато този ангел беше в разцвета на своята сила и слава. Когато се издигна от водата, очите й започнаха да парят, сякаш гледаше към слънцето.

Валънтайн отпусна ръцете си встрани. Гледаше прехласнато нагоре като човек, който вижда как се сбъдва най-голямата му мечта.

— Разиел — каза задъхано той.

Ангелът продължи да се издига, при което сякаш езерото спадаше, като в средата му се образуваше огромна мраморна колона. Най-напред от водата изплува главата му с развята коса, подобна на сребърни и златни нишки. После раменете, бели като камък, а след това и голото тяло… и Клеъри видя, че ангелът имаше начертани руни по цялото тяло, същите като на нефилимите, макар руните на Разиел да бяха златни и живи и се движеха по бялата му кожа като искри, прехвърчащи от огън. Ангелът беше някак едновременно огромен, и не по-голям от обикновен човек. Очите на Клеъри болезнено се опитваха да го обхванат целия. Докато той се издигаше, от гърба му излязоха криле и се разпериха широко над езерото, те също бяха златисти и с пера, като на всяко перо имаше по едно златисто втренчено око.

Беше колкото красиво, толкова и зловещо. Клеъри искаше да извърне поглед, но не биваше. Трябваше да гледа. Трябваше да гледа и заради Джейс, защото той самият не можеше.

Той изглежда по същия начин като на онези картини, помисли си тя. Ангелът, издигащ се от езерото, с Меча в едната ръка и Бокала в другата. И от двете реликви струи вода, но Разиел е сух, нито капка не блестеше по крилете му. Краката му, бели и боси, стъпваха по повърхността на езерото, като при движението си хвърляха малки пръски вода. Лицето му, красиво и нечовешко, беше сведено към Валънтайн.

И тогава той проговори.

Гласът му приличаше на плач, на вик и на музика едновременно. В него нямаше думи, но при все това всичко ясно се разбираше. Силата на дъха му едва не събори Валънтайн; той заби токовете на ботушите си в пясъка, главата му се изви назад, сякаш се движеше срещу вятър. Клеъри усети полъха от дъха на ангела да минава над нея: беше горещ като въздух, който излиза от пещ, и имаше екзотично ухание.

Минаха хиляда години, откакто за последно ме призоваха тук, каза Разиел. Тогава ме повика ловецът на сенки Джонатан и ме помоли да смеся кръвта си с кръвта на смъртните в Бокала и да създам раса от воини, които да прочистят земята от демоничния вид. Направих това, което той поиска от мен, и му казах да не очаква повече помощ от мен. Защо ме призова сега, нефилиме?

Валънтайн отвърна страстно:

— Изминаха хиляда години, славен небесен господарю, но демоничният вид е още тук.

А мен какво ме засяга това? За един ангел хиляда години са не повече от интервала между две мигвания с очи.

— Нефилимите, които ти създаде, бяха велика раса. Години наред те се биеха храбро, за да прочистят света от демоничната зараза. Но тяхната сила отслабна и в редиците им се промъкна корупция. Искам да ги върна към предишната им слава…

Слава ли? Ангелът прозвуча леко учуден, сякаш думата бе непозната за него. Славата принадлежи само на Бог.

Валънтайн не се поколеба.

— Клейвът, такъв, какъвто е създаден от първия нефилим, вече не съществува. Той се съюзи с долноземците, демоноподобните нечовеци, които полазиха този свят като червеи трупа на плъх. Искам да прочистя този свят, да унищожа всички долноземци и всички демони…

Демоните не притежават душа. Но другите същества, за които говориш, като децата на луната, на нощта, на Лилит и феите, те имат душа. Струва ми се, че твоите критерии за това, кое е човешко и кое не, са по-строги от нашите. Клеъри бе готова да се закълне, че гласът на ангела бе станал ироничен. Да не би да предизвикваш небесата като онази Утринна звезда, чието име носиш, ловецо на сенки?

— Не искам да предизвиквам небесата, съвсем не, господарю Разиел. По-скоро да се съюзя с тях…

За предизвиканата от теб война? Ние сме ангелско войнство, ловецо на сенки. Не можем да участваме в твоите мундански битки.

Когато Валънтайн отново проговори, той прозвуча почти обидено.

— Господарю Разиел, предполагам, че не бихте допуснали да има ритуал, с който да ви призоваваме, ако считахте, че не е редно да бъдете призоваван. Ние, нефилимите, сме ваши деца. Имаме нужда от водачеството ви.

Водачество ли? Сега ангелът звучеше изненадан. Едва ли си ме призовал за това. По-скоро изглежда, че целиш собствената си слава.

— Слава ли? — повтори дрезгаво Валънтайн. — Аз дадох всичко за тази кауза. Жена си. Децата си. Не пожалих дори синовете си. Дадох всичко, каквото имах, за това… всичко.

Ангелът трептеше във въздуха, свел поглед към Валънтайн, гледайки го със своите неземни, студени очи. Крилете му се движеха бавно, като облаци по небето. Най-после той рече:

Бог поиска от Авраам да пожертва сина си на олтар, подобен на този, за да провери кого обича повече Авраам — Исаак или Бог. Но от теб никой не е искал да жертваш сина си, Валънтайн.

Валънтайн сведе поглед към олтара в краката си, изпръскан с кръвта на Джейс, после отново погледна ангела.

— Ако трябва, ще ви принудя да ми съдействате — каза той. — Но признавам, че бих предпочел да е доброволно.

Когато ловецът на сенки Джонатан ме призова, каза ангелът, аз му дадох помощта си, защото видях, че мечтата му да освободи света от демоните е искрена. Той бленуваше за рай на земята. Но ти мечтаеш единствено за собствената си слава и не обичаш небесата. Доказателство за това е брат ми Итуриел.

Валънтайн пребледня.

— Но…

Мислиш ли, че нямаше да разбера? Ангелът се усмихна. Това беше най-ужасяващата усмивка, която Клеъри беше виждала. Вярно е, че господарят на кръга, който ти начерта, може да ме застави да му изпълня едно желание. Само че не ти си господарят.

Валънтайн го гледаше объркан.

— Господарю Разиел… няма кой друг…

О, има, каза ангелът. Това е дъщеря ти.

Валънтайн се завъртя. Клеъри, лежаща почти в несвяст на пясъка, сгърчила ръце от болка, го погледна непокорно. За миг очите им се срещнаха… и той я погледна, наистина я погледна, и тя си даде сметка, че баща й за пръв път я поглежда в лицето и я вижда. За пръв и единствен път.

— Клариса — каза той. — Какво си направила?

Клеъри протегна ръка и започна да пише с пръст по пясъка в краката си. Не руни чертаеше тя. Изписваше думи, думите, които той й беше казал, когато за пръв път бе видял какво може да прави, когато бе начертала руната, разбила кораба му.

MENE MENE TEKEL UPHARSIN.

Очите му се разшириха точно както се бяха разширили и очите на Джейс, преди да умре. Валънтайн пребеля като платно. Той бавно обърна лице към ангела, вдигна ръце в знак на молитва.

— Господарю Разиел…

Ангелът отвори уста и избълва. Или поне така се стори на Клеъри, че ангелът избълва искра от бял огън, подобна на горяща стрела. Стрелата полетя право напред мина над водата и се заби в гърдите на Валънтайн. Или може би „заби“ не беше точната дума — тя го проби, подобно на камък, минал през тънка хартия, като остави димяща дупка колкото юмрук. За миг Клеъри можеше да погледне през гърдите на баща си — видя езерото и огненото сияние, идващо от ангела.

Мигът отмина. Като отсечено дърво, Валънтайн се строполи на земята и остана да лежи неподвижно — устата му бе отворена в ням писък, невиждащите му очи — застинали завинаги в смайване от неочакваното предателство.

Това беше небесно правосъдие. Дано не си се изплашила много.

Клеъри погледна нагоре. Ангелът трептеше над нея, като кула от бял пламък, закриваща небето. Ръцете му бяха празни; Бокалът и Мечът на смъртните лежаха на брега на езерото.

Можеш да поискаш да ти изпълня едно желание, Клариса Моргенстърн. Какво да бъде то?

Клеъри отвори уста. Но от нея не излезе звук.

А, да, каза ангелът, и сега в гласа му имаше нежност. Руната. Многото очи по крилата му мигнаха. Нещо я докосна. Беше меко, по-меко от коприна или от какъвто и да е плат, по-тихо от шепот или от милване с перце. Такива си представяше облаците, ако бяха плат. Докосването бе придружено с някакъв лек мирис — приятен мирис, упойващ и сладък.

Болката изчезна от китките й. Вече отвързани, ръцете й се отпуснаха отстрани на тялото й. Паренето на тила й също беше изчезнало, както и тежестта в краката. Тя плахо се изправи на колене. Нищо не желаеше повече от това, да издрапа през окървавения пясък към мястото, където лежеше Джейс, да се добере до него и да легне до него, да обвие ръце около тялото му, макар той да бе мъртъв. Но гласът на ангела я спря; тя си спомни къде се намира, погледна втренчено нагоре към блестящата златиста светлина.

Битката при Брослиндското поле приключва. Със смъртта на Моргенстърн изчезна и властта му над демоните. Много от тях избягаха; останалите скоро ще бъдат унищожени. Точно в този момент нефилимите се приближават към брега на езерото. Ако имаш молба, ловецо на сенки, кажи я сега. Ангелът млъкна. И имай предвид, че не съм всемогъщ. Подбери мъдро желанието си.

Клеъри се поколеба… само за миг, но това беше най-дългият миг в живота й. Какво да поиска, трескаво се питаше тя, трябваше да е нещо… да няма болка или глад по света, или болести, или да настане световен мир. Но все пак тези неща едва ли са по силите на ангелите, иначе щяха вече да са ги направили. А и освен това се предполага, че хората сами би следвало да се борят за тези неща.

Така или иначе, нямаше значение. Имаше само едно нещо, за което искаше да помоли, едно-единствено нещо.

Тя вдигна очи към тези на ангела.

— Джейс — рече тя.

Лицето на ангела не трепна. Не можеше да разбере дали той възприема молбата й за добра или лоша, или дали — с внезапна тревога си помисли тя — изобщо ще я изпълни.

Затвори очи, Клариса Моргенстърн, рече ангелът.

Клеъри затвори очи. Не можеш да не се подчиниш на ангел, каквото и да означава това. Сърцето й лудо заби, тя се потопи в мрака зад клепачите си, напразно опитвайки се да не мисли за Джейс. Но лицето му постоянно изплуваше зад затворените й клепачи — не й се усмихваше, но я гледаше косо и тя виждаше белега на слепоочието му, ироничната извивка на устата му и сребристата резка на шията му, там, където го беше ухапал Саймън — всички белези и несъвършенства, които го правеха човека, когото обичаше повече от всичко на света. Джейс. Ярка светлина обагри видението й в алено и тя падна на пясъка по гръб, чудейки се дали е припаднала — или може би дори умряла, — но тя не искаше да умира, не сега, когато вижда толкова ясно лицето на Джейс пред себе си. Тя почти чуваше гласа му, дори сякаш произнасяше името й, така както й го шептеше в Ренуик.

Клеъри. Клеъри. Клеъри.

— Клеъри — каза Джейс. — Отвори очи.

Тя ги отвори.

Лежеше на пясъка в разкъсаните си, мокри и окървавени дрехи. Всичко си беше същото. С тази разлика, че ангелът беше изчезнал, а заедно с него и ослепителната бяла светлина, която бе осветявала мрака като ден. Тя се втренчи нагоре към нощното небе. В тъмнината белите звезди светеха като огледала и надвесен над нея, със светлина в очите, по-ярка от тази на всички звезди, беше Джейс.

Очите й жадно се впиха в него, във всяка част от него, от разрошената му коса до изцапаното с кръв, окаляно лице и очите, проблясващи над слоевете мръсотия; от синините, които се виждаха през разкъсаните ръкави, към зеещата, прогизнала в кръв риза, през която се показваше голата кожа — и там нямаше и следа, нито рана, която да показва къде го бе пронизал Мечът. Клеъри виждаше пулса на шията му и при вида на това едва не простря ръце към него, защото това означаваше, че сърцето му бие, което пък значеше, че…

— Ти си жив — прошепна тя. — Наистина си жив.

Тя плахо посегна да докосне лицето му.

— Беше тъмно — каза тихо той. — Нямаше нищо, освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е свършено, всичко. И после чух гласа ти. Чух, че произнасяш името ми, и това ме съживи.

— Не бях аз. — Гърлото на Клеъри беше свито. — Ангелът те съживи.

— Защото ти го помоли. — Той мълчаливо прокара пръсти по контурите на лицето й, сякаш за да се увери, че е истинска. — Можеше да поискаш всичко друго на света, но ти поиска мен.

Тя му се усмихна. Както беше мърляв, целият в кръв и кал, за нея той бе най-хубавото нещо, което изобщо някога беше виждала.

— Но аз не искам нищо друго на света.

При тези й думи ярката светлина в очите му пламна толкова силно, че тя едва гледаше към него. Спомни си за ангела и за това, как той гореше като хиляди факли, и че в жилите на Джейс тече неговата огнена кръв. Съзнаваше, че този огън сега минаваше през него, през очите му, като светлина през процепа на врата.

Обичам те, искаше да каже Клеъри и: Бих го направила отново. Винаги бих поискала теб. Но не това бяха думите, които каза тя.

— Ти не си мой брат — каза му тя, леко задъхано, нямаше търпение да произнесе тези думи колкото се можеше по-бързо. — Нали знаеш?

Много бавно, през мръсотията и кръвта, Джейс се усмихна дяволито.

— Да — рече той. — Знам.