Град от стъкло

10Огън и меч

— Стана късно — каза Изабел, като нервно пусна дантеленото перде на високия прозорец на всекидневната. — Досега трябваше да се е върнал.

— Бъди разумна, Изабел — отбеляза Алек с онзи покровителствен тон на по-голям брат, който трябваше да покаже, че за разлика от нея, Изабел, която е склонна към истерии, той, Алек, умее да запази спокойствие. Самата му стойка — беше се излегнал в един от масивните фотьойли до камината на Пенхалоу така, сякаш нищо на света не можеше да го смути — демонстрираше пълно отсъствие на тревога. — Напълно в стила на Джейс е, когато е разстроен, да излезе и да скита наоколо. Той каза, че отива да се поразходи. Ще се върне.

Изабел въздъхна. Почти й се прииска родителите й да бяха тук, но те все още бяха в Гард. Каквото и да е обсъждал Клейвът, събранието на Съвета се проточи твърде много.

— Но той познава Ню Йорк. Не познава Аликанте…

— Със сигурност го познава по-добре от теб. — Ейлийн седеше на дивана и четеше книга с тъмночервена кожена подвързия. Тъмната й коса беше опъната назад и сплетена на рибена кост, очите й бяха приковани в разгърнатия на скута й том. Изабел, която не си падаше много по четенето, гледаше с известна завист на хората, които умееха да се съсредоточат в книга. Имаше много неща, за които можеше да завижда на Ейлийн — за това, че е дребничка и кокетна, а не амазонка, която на токчета е по-висока от почти всяко момче. Но пък съвсем наскоро Изабел установи, че не гледа на другите момичета само като на обект на завист, отхвърляне или антипатия. — Живял е тук до десетгодишната си възраст. Докато вие сте идвали само няколко пъти.

Изабел вдигна ръка към гърлото си и се намръщи. Висулката на синджирчето около шията й внезапно започна силно да пулсира — обикновено пулсираше при наличие на демони, но те се намираха в Аликанте. Нямаше начин да има демони наблизо. Може висулката да се е повредила.

— Във всеки случай, не мисля, че безцелно скита наоколо. Почти съм сигурна, че знам къде е отишъл — отвърна Изабел.

Алек вдигна очи.

— Мислиш, че е отишъл при Клеъри?

— Тя още ли е тук? Не трябваше ли да се върне в Ню Йорк. — Ейлийн остави книгата да се затвори. — Всъщност, къде е отседнала сестрата на Джейс?

Изабел сви рамене.

— Питай него — рече тя, като посочи с очи Себастиян.

Себастиян се бе излегнал на дивана срещу Ейлийн. Той също държеше книга в ръка, от която изглеждаше напълно погълнат. Той вдигна очи, сякаш усетил погледа на Изабел върху себе си.

— За мен ли говориш? — попита кротко той. Всичко у Себастиян е кротко, помисли си с досада Изабел. Първоначално тя бе впечатлена от вида му — тези високи изпъкнали скули и черни, загадъчни очи, — но неговата учтивост започваше да й лази по нервите. Не харесваше момчета, които си даваха вид, че никога нищо не може да ги ядоса. В света на Изабел гневът означаваше страст, а страстта — забавление.

— Какво четеш? — попита тя малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Това някой от комиксите на Макс ли е?

— Да — Себастиян сведе поглед към манга поредицата Angel Sanctuary, която бе сложил на страничната облегалка на дивана. — Картинките ми харесват.

Изабел ядосано въздъхна. Уловил погледа й, Алек попита:

— Себастиян, тази сутрин… Джейс знае ли къде си ходил?

— Имаш предвид това, че съм излизал с Клеъри? — Себастиян изглеждаше развеселен. — Виж, това не е тайна. Ако бях видял Джейс, щях да му кажа.

— Не разбирам какво го засяга него това. — Ейлийн остави книгата си настрани. — Да не би Себастиян да е направил нещо нередно? Какво лошо има в това, да иска да покаже на Клариса Идрис, преди тя да си замине? Джейс би трябвало да е доволен, че сестра му не скучае и не му досажда.

— Той може да бъде много… покровителствен — рече Алек, след като леко въздъхна.

Ейлийн се намръщи.

— Това не е много хубаво. За нея би било по-добре да не бъде така свръхпокровителствана. Изражението й, когато влезе при нас в библиотеката, беше такова, сякаш никога не е виждала хора да се целуват. Пък и кой знае, може наистина да не е виждала.

— Виждала е — каза Изабел, като се сети за начина, по който Джейс бе целунал Клеъри в двореца на феите. Не й беше приятно да си спомня за това. Изабел самата не обичаше да страда, още по-малко обичаше да гледа как другите страдат. — Не е това.

— Тогава какво е? — Себастиян се изправи и отметна от очите си една тъмна къдрица. На Изабел й се стори, че мерна нещо, някаква червена линия, пресичаща дланта му като белег. — Да не би просто мен да ме мрази? Защото иначе не мога да си обясня…

— Тази книга е моя. — Едно гласче прекъсна Себастиян. Беше Макс, застанал на вратата на всекидневната. Той бе облечен със сива пижама, а кестенявата му коса беше разрошена, сякаш току-що е станал от сън. Той гледаше ядосано мангата, поставена до Себастиян.

— Коя, тази ли? — Себастиян му подаде комикса. — Ето, малкият.

Макс прекоси стаята и си прибра книгата. Смръщи вежди към Себастиян.

— Не ме наричай „малкият“.

Себастиян се засмя и се изправи.

— Ще донеса кафе — каза той и тръгна към кухнята, но спря на вратата и се обърна. — Някой да иска нещо друго?

Всички вкупом отговориха, че не искат. Себастиян сви рамене и тръгна към кухнята, като остави вратата да се затръшне след него.

— Макс — смъмри го Изабел. — Не се дръж невъзпитано.

— Не обичам да ми се пипат нещата. — Макс притисна комикса до гърдите си.

— Кога ще пораснеш, Макс? Той само ги разглеждаше. — Гласът на Изабел прозвуча по-ядосано, отколкото й се искаше; още беше бясна на Джейс и си го изкарваше на малкото си братче. — Трябва да си лягаш. Стана късно.

— На хълма става нещо. Шумът оттам ме събуди. — Макс премигна, без очилата всичко му беше замъглено. — Изабел?…

Въпросителната нотка в гласа му привлече вниманието й. Изабел се извърна от прозореца и го погледна.

— Какво?

— Качвали ли са се досега хора на демоничните кули? Просто ей така?

Ейлийн вдигна поглед.

— Да се качват на демоничните кули? — Тя се засмя. — Не, това никой не го е правил. Първо, защото е забранено и всъщност, за какво му е на човек да го прави?

Ейлийн, помисли си Изабел, няма никакво въображение. Тя самата се сещаше за един куп причини някой да иска да се качи на демоничните кули, например, за да си изплюе дъвката върху някой случаен минувач.

Макс се намръщи.

— Но някой все пак се е качил. Видях с очите си…

— Може само да си мислиш така, а всъщност да си сънувал — каза му Изабел.

Макс изкриви лице. Предчувствайки настъпваща буря, Алек стана и го хвана за ръката.

— Хайде, Макс — каза не без раздразнение той. — Връщай се в леглото си.

— Май всички трябва да си лягаме — каза Ейлийн и стана. Тя отиде до прозореца при Изабел и решително дръпна завесите. — Вече е почти полунощ, кой знае кога ще се върнат от Съвета? Няма смисъл да стоим…

Висулката на шията на Изабел пак започна да пулсира, вече по-силно — и после прозорецът, пред който стоеше Ейлийн, се разби с оглушителен трясък. Ейлийн изписка, когато някакви ръце се протегнаха през зейналата дупка — не точно ръце, видя шокирана Изабел, а огромни, люспести пипала, целите в кръв и черна течност. Те сграбчиха Ейлийн и я измъкнаха през разбития прозорец, преди тя да успее да изпищи втори път.

Камшикът на Изабел лежеше на масата до камината. Тя се хвърли към него, като за малко да се блъсне в Себастиян, който идваше от кухнята.

— Донеси оръжията — изкрещя тя, докато той се оглеждаше смаяно из стаята. — Хайде! — извика отново и се спусна към прозореца.

До камината Алек държеше Макс, а малкият се гърчеше и скимтеше, опитвайки се да се изтръгне от хватката на брат си. Алек го повлече към вратата. Добре, помисли си Изабел. Изведи Макс оттук.

През строшения прозорец нахлу студен въздух. Изабел повдигна полата си и ритна остатъците от счупеното стъкло, благодарна за дебелите подметки на ботушите си. Когато разчисти стъклата, тя провря глава и скочи през зеещата в рамката дупка, като с глух удар се приземи на пътеката пред входа.

В първия момент пътеката й се видя пуста. Покрай канала нямаше улично осветление; светлината идваше главно от прозорците на близките къщи. Изабел тръгна предпазливо напред, сребристо-златистият й камшик се виеше до нея. Този камшик й служеше от толкова време — получи го като подарък от баща си за дванайсетия си рожден ден, — че вече го усещаше като част от тялото си, като неразделна част от дясната си ръка.

Колкото повече се отдалечаваше от къщата и приближаваше моста Олдкасъл, който се издигаше над канала Принсуотър, толкова повече се сгъстяваха сенките около подпорите му. И тогава, както се стори на Изабел, нещо в сенките мръдна, нещо бяло и стрелкащо се.

Изабел се затича, прескачайки ниския плет, ограждаш нечия градина, и се озова върху тясната павирана настилка на една пътечка, която минаваше под моста. Камшикът й заблестя с ярка сребърна светлина и сега, на светло, тя видя Ейлийн, отпусната безжизнено в края на канала. Някакъв огромен демон се беше проснал върху нея, като я притискаше с тежестта на дебелото си, гущеровидно тяло, а лицето му бе заровено във врата й…

Но нямаше как да е демон. В Аликанте никога не бе имало демони. Никога. Докато Изабел гледаше недоумяващо, съществото вдигна глава и започна да души въздуха, сякаш усетило присъствието й. Тя видя, че то е сляпо, на челото, там, където трябваше да бъдат очите, минаваше, подобно на цип, дебела линия от начупени зъби. В долната половина на лицето си то имаше още една уста, от която излизаха зъби като бивни. Тясната му опашка проблясваше, докато я мяташе напред-назад, а когато Изабел се приближи, видя, че опашката завършваше с редица остри като бръсначи кости.

Ейлийн трепна и изстена. Изабел изпита облекчение — беше почти сигурна, че Ейлийн е мъртва — ала чувството на облекчение трая кратко. Щом Ейлийн помръдна, Изабел видя, че блузата й отпред бе разкъсана. По гърдите й имаше следи от нокти, а съществото бе пъхнало другото си пипало в колана на джинсите й.

На Изабел й причерня пред очите. Този демон не се опитваше да убие Ейлийн — още не. Камшикът на Изабел оживя в ръката й подобно на огнения меч на ангела на отмъщението; тя се втурна напред, камшикът й се стовари върху гърба на демона.

Демонът изкряска и се отдръпна от Ейлийн. Той се хвърли към Изабел, двете му усти зейнаха, ноктите му замахнаха към лицето й. Тя заотстъпва назад, като междувременно отново замахна с камшика си към него. Той изплющя по лицето на демона, по гърдите и краката му. По огромното му туловище се появиха хиляди прорезни ивици, от които закапа кръв и гной. Тогава от горната му паст се появи дълъг, раздвоен като на змия език, и се насочи право към лицето на Изабел. Тя видя, че в края му имаше жило, подобно на скорпионското. Отново замахна с ръката, която държеше камшика, и той се уви около езика на демона, стягайки го в сребристо-златисти пръстени. Демонът изрева и не спираше да реве, докато тя стягаше все по-плътно и по-плътно пръстените. Езикът на демона падна с влажно, противно пльосване върху паветата на пътеката.

Изабел издърпа камшика си. Демонът се обърна и избяга с бързи, стрелкащи се движения, подобно на змия, а тя се спусна след него.

Демонът беше вече преполовил пътеката, когато някаква тъмна фигура се изправи пред него. Нещо проблесна в тъмнината и демонът се сгромоляса на земята.

Изабел мигом спря. Ейлийн стоеше над падналия демон с тънко острие в ръка — сигурно го бе носила на колана си. Руните върху камата блестяха като мигащи светлинки, когато тя заби острието, натискайки го все повече и повече в гърчещото се тяло на демона, докато съществото напълно спря да мърда и се разтвори във въздуха.

Ейлийн вдигна поглед. Лицето й беше бледо. Копчетата на блузата й бяха скъсани и тънкият плат се беше разтворил, но тя не направи опит да се прикрие. От дълбоките драскотини на гърдите й се процеждаше кръв.

Изабел тихо възкликна.

— Ейлийн… добре ли си?

Ейлийн пусна камата и тя издрънча на земята. Без да продума, тя се обърна и побягна, като се изгуби в мрака под моста.

Смаяна, Изабел изруга и хукна след нея. Щеше й се тази нощ да бе облечена с нещо по-практично от кадифена рокля, но поне бе обула ботушите си. Съмняваше се, че щеше да настигне Ейлийн, ако беше с дамски обувки с токчета.

От другата страна на пътеката имаше метални стълби, които водеха обратно към улица „Принсуотър“. Ейлийн се виждаше неясно на най-горното стъпало. Изабел подхвана тежките поли на роклята си и тракайки с ботуши, се заизкачва по стълбите. Когато стигна до горе, се огледа за Ейлийн.

Взираше се така известно време, застанала в началото на широкия път, към който бе обърната къщата на Пенхалоу.

Вече никъде не виждаше Ейлийн — момичето се бе изгубило сред множеството от хора. Но не само хора се тълпяха между къщите. На улицата имаше същества — демони — цели дузини, може би и повече, подобни на гущеровидното същество с хищните нокти, което Ейлийн бе убила под моста. Вече две-три тела бяха проснати на улицата, едното само на няколко крачки от Изабел — някакъв мъж, с изтръгнато половината съдържание на гръдния му кош. По сивата му коса Изабел позна, че е старец. Разбира се, че е, помисли си тя, мозъкът й едва-едва работеше, мислите й бяха блокирани от паниката. Всички възрастни са в Гард. Долу в града са останали само децата, старците и болните…

Обагреният в червено въздух започна да мирише на изгоряло, нощта бе изпълнена с викове и писъци. Вратите на всички къщи бяха отворени — хората излизаха от тях, после замръзваха на местата си, когато виждаха изпълнената с чудовища улица.

Това беше невъзможно, неестествено. Никога досега защитите на демоничните кули не са били преминавани дори от един-единствен демон. А сега бяха нахлули дузини от тях. Стотици. А може и повече, прииждащи по улиците като отровен прилив. Изабел имаше чувството, че се намира зад стъклена стена, през която може да вижда всичко, без да може да помръдне — да гледа, замръзнала, как един демон сграбчва едно бягащо момче и го вдига над земята, забивайки разкривените си зъби в рамото му.

Момчето пищеше, но писъците му се губеха във врявата, която раздираше нощта. Шумът ставаше все по-силен и по-силен: виещите демони, хората, зовящи се по име, звуци от тичащи нозе и счупване на стъкло. Надолу по улицата някой викаше нещо, което тя едва успяваше да разбере — нещо за демоничните кули. Изабел погледна нагоре. Високите върхове на кулите си стояха на стража над града както винаги, но вместо да отразяват сребристата светлина на звездите или дори червеното сияние на горящия град, те бяха мъртвешки бели като кожата на труп. Тяхната светлина беше изчезнала. Тръпки я побиха. Не е чудно, че по улиците пъплеха чудовища — по някакъв неведом начин демоничните кули бяха изгубили магическата си сила. Защитите, които бяха закриляли Аликанте хиляди години, ги нямаше.

Самюъл беше утихнал от няколко часа, но Саймън беше още буден и сънят бягаше от очите му. Докато се взираше в мрака, той дочу писък.

Вдигна рязко глава. Тишина. Огледа се тревожно наоколо — да не би да му се беше причуло? Наостри уши, но дори при изострения си напоследък слух, не успя да долови нищо. Тъкмо пак легна, когато писъците отново се чуха, пронизвайки ушите му като игли. Като че ли идваха отнякъде извън Гард.

Той се надигна, изправи се на леглото и погледна през прозореца навън. Видя простиращата се отпред зелена поляна, някъде в далечината блестяха светлините на града. Присви очи. Тези светлини не бяха съвсем наред, имаше нещо… не както трябва. Светлините не бяха толкова ярки, колкото си ги спомняше — и някакви точки се движеха напред-назад в тъмнината, сновяха по улиците подобно на огнени игли.

Над кулите се издигаше белезникав облак, а въздухът бе изпълнен със зловоние от пушек.

— Самюъл — Саймън усети тревогата в собствения си глас. — Нещо става.

Той чуваше затръшващи се врати и забързани стъпки. Дрезгави викове разкъсваха нощната тишина. Саймън притисна лице към решетките и видя профучаващи чифтове ботуши, подритващи камъчета при бягането си. Ловците на сенки се зовяха един друг, докато панически напускаха Гард и слизаха надолу към града.

— Защитите са паднали! Защитите са паднали!

— Не можем да изоставим Гард!

— Гард е без значение! Децата ни са там долу!

Гласовете им постепенно заглъхваха. Саймън се отдръпна от прозореца и изстена.

— Самюъл! Защитите…

— Знам. Чух. — Гласът на Самюъл се чуваше ясно през стената. Той не звучеше изплашено, а по-скоро примирено, а може би и малко триумфиращо, че се е оказал прав. — Валънтайн ни е нападнал, докато Клейвът е заседавал. Умно.

— Но Гард… той е укрепен… защо не останат тук?

— Нали ги чу. Защото всичките им деца са в града. Децата… възрастните… не могат просто да ги изоставят.

Семейство Лайтууд. Саймън се сети за Джейс, а после с ужасяваща яснота си представи малкото бледо лице на Изабел под венеца от тъмна коса, за нейната решителност по време на битка, за закачливите Х-та и О-та в бележката, която му беше написала.

— Но ти нали им каза, каза на Клейва какво ще се случи. Защо не ти повярваха?

— Защото защитите са тяхната религия. Да не вярват в силата на защитите, е все едно да спрат да вярват, че са специални, избрани, закриляни от ангела. Сега най-после ще повярват, че са си най-обикновени мундани.

Саймън отново се обърна да погледне през прозореца, но пушекът се беше сгъстил, като изпълваше въздуха със сивкава белота. Вече не се чуваха викове отвън; крясъците се бяха изместили нейде в далечината и само леко се долавяха.

— Мисля, че градът е подпален.

— Не. — Гласът на Самюъл беше много тих. — Струва ми се, че Гард гори. Най-вероятно демоничен огън. Ако можеше, Валънтайн би унищожил Гард.

— Но… — Саймън не можеше да намери правилните думи. — Но нали някой трябва да дойде и да ни пусне? Съветът или… или Олдъртри. Не могат просто да ни оставят да умрем тук.

— Ти си долноземец — каза Самюъл. — А аз съм изменник. Наистина ли мислиш, че биха постъпили по друг начин с нас?

— Изабел! Изабел!

Алек бе сложил ръце на раменете й и я разтърсваше. Тя бавно вдигна глава; бялото лице на брат й се открояваше на фона на мрака зад него. Зад дясното му рамо се подаваше лък, същият лък, с който Саймън бе убил висшия демон Абадон. Тя не можеше да си спомни кога се бе появил Алек, поне не си спомняше да го е виждала на улицата; сякаш изведнъж се бе материализирал пред нея, като дух.

— Алек. — Гласът й беше тих и треперещ. — Алек, престани. Добре съм.

Тя се освободи от хватката му.

— Не изглеждаш добре. — Алек вдигна поглед нагоре и изруга под носа си. — Трябва да се махнем от улицата. Къде е Ейлийн?

Изабел примигна. Около тях не се виждаха демони. От другата страна на улицата някой седеше на стълбите пред входа на една къща и надаваше силни и пронизителни писъци. Тялото на стареца още лежеше на улицата и навсякъде наоколо се усещаше мирис на демони.

— Ейлийн… един от демоните се опита… опита се да… — замлъкна и пое дълбоко въздух. Тя беше Изабел Лайтууд. Не изпадаше в истерия при никакви обстоятелства. — Убихме го, но после тя избяга. Опитах се да я настигна, но тя беше твърде бърза. — Изабел погледна към брат си. — В града има демони. Как е възможно?

— Не знам. — Алек поклати глава. — Сигурно защитите са паднали. Когато излязох от къщи, навън имаше четирима или петима демони Они. Хванах единия да се крие в храстите. Другите избягаха, но може пак да се върнат. Ела. Да се прибираме вкъщи.

Жената на стълбите продължаваше да ридае. Звукът ги последва, когато те забързаха към дома на Пенхалоу. По улицата нямаше демони, но се чуваха експлозии, писъци и отекващи стъпки, идващи от сенките на другите тъмни улици. Докато се качваха по стълбите към входа на дома на Пенхалоу, Изабел погледна назад, точно когато от тъмното между две къщи се подаде дълго пипало и се уви около ридаещата жена на стълбите. Риданието й премина в писъци. Изабел понечи да се върне назад, но Алек вече я беше сграбчил и я бутна пред себе си в къщата, после затвори и заключи вратата след тях. В къщата беше тъмно.

— Изключих осветлението. Не исках повече да ги привличаме — обясни Алек, като бутна пред себе си Изабел във всекидневната.

Макс седеше на пода до стълбите, обгърнал с ръце коленете си. Себастиян бе застанал до прозореца и на мястото на счупеното стъкло заковаваше дъски, които беше взел от камината.

— Така — каза той, като се изправи и сложи чука на лавицата с книги. — На първо време става.

Изабел се отпусна до Макс и разроши косата му.

— Добре ли си?

— Не. — Очите му бяха големи и изплашени. — Опитах се да погледна през прозореца, но Себастиян не ми даде.

— Себастиян е бил прав — каза Алек. — На улицата имаше демони.

— Още ли са там?

— Не, но някои от тях все още са в града. Трябва да помислим какво ще правим отсега нататък.

Себастиян се намръщи.

— Къде е Ейлийн?

— Избяга — обясни Изабел. — Аз съм виновна. Трябваше да…

— Вината не е твоя. Ако не беше ти, тя щеше да умре. — Алек говореше с овладян глас. — Виж, нямаме време за самообвинения. Ще отида да потърся Ейлийн. Искам вие тримата да стоите тук. Изабел, наглеждай Макс. Себастиян, довърши укрепването на къщата.

Изабел повиши възмутено тон:

— Не искам да излизаш сам навън! Вземи ме със себе си.

— Тук аз съм възрастният. Ще става така, както аз казвам. — Гласът на Алек беше спокоен. — Всеки момент родителите ни ще се върнат от Гард. По-добре е повечето от нас да са тук. Навън много лесно ще се разпилеем. Няма да рискувам, Изабел. — Погледът му се премести към Себастиян. — Разбра ли?

Себастиян вече бе извадил стилито си.

— Ще начертая защитни знаци из къщата.

— Благодаря. — Алек беше вече почти до вратата, обърна се и погледна Изабел. За няколко секунди погледите им се преплетоха. После той излезе.

— Изабел — беше Макс, гласчето му беше тихо, — китката ти кърви.

Изабел погледна надолу. Не помнеше да си е наранявала китката, но Макс имаше право: кръвта беше изцапала маншета на бялото й яке. Тя се изправи на крака.

— Ще отида да си взема стилито. Ей сега се връщам и ще ти помогна за руните, Себастиян.

Той кимна.

— Ще се възползвам от помощта ти. Не съм много добър в това.

Изабел се качи по стълбите, питайки се в какво изобщо беше добър той. Усещаше костите си отмалели, имаше болезнена нужда от енергийна руна.

Тя можеше да си начертае такава при необходимост, макар че Алек и Джейс се справяха много по-добре от нея с тези знаци.

Вече в стаята си, тя потърси стилито сред вещите си, а също и още няколко оръжия. Когато пъхна серафимските ками в ботушите си, тя се сети за Алек и погледа, който си размениха на вратата. Не за първи път виждаше брат си да тръгва, съзнавайки, че може да не го види повече. Беше приела това, приемаше го като част от живота си, до момента, в който срещна Клеъри и Саймън и разбра, че за повечето хора това, разбира се, далеч не е така. Те не живееха редом със смъртта като своя постоянна спътница, която студено диша във врата им дори и в най-обикновените дни. Тя винаги бе презирала Мунданите по начина, по който го правят всички ловци на сенки — мислеше ги за изнежени, глупави, овчедушни. Сега се запита дали цялата тази омраза не произтичаше от факта, че завижда. Колко ли хубаво беше това, да не се притесняваш, че когато някой от твоето семейство излезе, може и никога повече да не се завърне.

Беше преполовила стълбите надолу, със стили в ръка, когато усети, че нещо не е наред. Всекидневната беше празна. Макс и Себастиян ги нямаше. На дъската, закована от Себастиян на счупения прозорец, имаше една наполовина начертана руна. Нямаше го и чука, който бе използвал.

Стомахът й се сви.

— Макс! — извика тя, като се завъртя в кръг. — Себастиян! Къде сте?

Себастиян се обади от кухнята.

— Изабел… тук сме.

Олекна й на сърцето.

— Себастиян, не е смешно — каза тя, докато с бързи стъпки се отправяше към кухнята. — Мислех, че сте…

Тя затръшна вратата след себе си. В кухнята беше тъмно, по-тъмно и от всекидневната. Тя затърси с очи Себастиян и Макс, но не видя нищо друго, освен сенки.

— Себастиян? — Попита колебливо тя. — Себастиян, какво правиш тук? Къде е Макс?

— Изабел. — Стори й се, че видя нещо да мърда, тъмна сянка на фона на други, по-светли. Гласът му беше тих, мил, почти сърдечен.

Досега не беше забелязала колко е хубав гласът му.

— Изабел, извинявай.

— Себастиян, държиш се странно. Престани.

— Съжалявам, че трябва да си ти — каза той. — Знаеш ли, от всички ви най-много харесвах теб.

— Себастиян…

— От всички ви — повтори той със същия нежен глас — мислех, че ти най-много приличаш на мен.

Той стовари юмрука си върху нея, юмрука, в който стискаше чука.

Алек тичаше из тъмните и горящи улици, като непрекъснато зовеше Ейлийн. Когато излезе от квартал Принсуотър и навлезе в сърцето на града, пулсът му се ускори. Улиците приличаха на оживели картини на Бош: изпълнени с гротескни и страховити същества и сцени на неочаквано, противно насилие. Паникьосани хора бутаха Алек встрани, без да го погледнат, и с писъци хукваха в неопределена посока. Въздухът миришеше на дим и демони. Някои къщи горяха; други бяха с избити прозорци. Паважът блестеше от счупени стъкла. Когато се приближи до една сграда, видя, че това, което беше взел за откъртена мазилка, всъщност беше огромно петно от прясна кръв. Той се завъртя на място, оглеждайки се във всички посоки, но не видя никакво обяснение за тази кръв. Въпреки това, той бързо се отдалечи от мястото.

Алек единствен от децата на семейство Лайтууд си спомняше Аликанте. Той бе едва проходил, когато заминаха оттук, но още си спомняше блестящите кули, заснежените улици през зимата, новогодишните лампички по магазини и къщи, водата, плискаща се във фонтана с русалката в Залата на Съглашението. Сърцето му по странен начин го теглеше към Аликанте, таеше скрита надежда, че един ден ще се върнат в родното си място. Да види града си в това състояние, беше равносилно на това, да умрат всичките му надежди.

Той се обърна към широкия булевард и видя по една от улиците, водещи към Залата на Съглашението, глутница Билайъл демони, които съскаха и виеха. Те влачеха нещо зад себе си — нещо, което се извиваше и гърчеше върху паважа. Той се спусна по улицата, но демоните вече бяха изчезнали. В основата на една колона имаше свита на кълбо, отпусната фигура, от която на земята се процеждаха струйки кръв. Когато Алек се наведе да обърне тялото, под ботушите му изхрущяха счупени, подобни на камъчета, стъкла. След един бегъл поглед към моравото, обезобразено лице, той потръпна и се извърна, благодарен, че човекът не беше сред хората, които познава.

Някакъв шум го накара бързо да се изправи. Той усети вонята му, преди да го е видял: от другия край на улицата към него се плъзваше някаква прегърбена, огромна сянка. Висш демон? Алек не изчака да разбере. Той хукна по улицата към една от високите къщи, като скочи на перваза на разбития прозорец. Няколко минути по-късно се изкачи на покрива, ръцете го боляха, коленете му бяха одраскани. Той се изправи, изтърси мръсотията от ръцете си и погледна надолу към Аликанте.

Разрушените демонични кули хвърляха своята матова, мъртвешка светлина върху гъмжащите улици на града, където всякакви същества се влачеха, пълзяха и се промъкваха в сенките между сградите, подобно на хлебарки, пъплещи из тъмен апартамент. Във въздуха се носеха писъци и викове, крясъци и напразен зов на имена. Към тях се прибавяха и писъците на демоните, пронизителните им викове на наслада, които болезнено пронизваха човешкото ухо. Пушекът се издигаше над къщите от медени тухли като мъгла, която се кълбеше и около кулите на Залата на Съглашението. Алек погледна нагоре към Гард и видя как ловците на сенки се носят надолу по пътеката на хълма, осветявани от магическите светлини, които носеха със себе си. Клейвът слизаше да се сражава.

Алек отиде до ръба на покрива. Тук сградите бяха много близо една до друга, стрехите им почти се докосваха. Беше лесно да скочиш от един покрив на друг, а после и на следващия. Той започна умело да подтичва по върховете на покривите, като прескачаше малкото разстояние между къщите. Добре, че студеният вятър духаше в лицето му, за да прогонва зловонието на демоните.

Той продължи да се придвижва така няколко минути, след което забеляза две неща: първо, че тичаше към белите кули на Залата на Съглашението. И второ, по-нататък пред него на площада между две улички имаше нещо, което приличаше на дъжд от издигащи се искри — тъмносини искри с цвета на газено пламъче. Алек вече беше виждал такива сини искри. За миг, преди отново да се затича, той се втренчи в тях.

Най-близкият до площада покрив беше стръмен. Алек се спусна от едната му страна, ботушите му закачаха керемидите. Стъпвайки несигурно по ръба, той погледна надолу.

Площадът с кладенеца беше под него и гледката му бе частично закрита от голям метален прът, стърчащ насред фасадата на сградата, върху която стоеше той. На него бе окачена дървената табела на магазина, която се клатеше от вятъра. Площадът отдолу гъмжеше от Иблис демони — същества с човекоподобна форма, но съставени от кълбящ се черен пушек и чифт огнени жълти очи. Бяха се подредили в редица и се движеха бавно към една самотна фигура на мъж, облечен в широко сиво палто, принуждавайки го да отстъпва към стената.

Алек просто стоеше и гледаше. Всичко в този мъж му бе познато — леката извивка на гърба, безредието на тъмната коса и начинът, по който измежду пръстите му излизаше синкав огън, подобно на стрелкащи се цианови светулки.

Магнус. Магьосникът мяташе искри от син огън към Иблис демоните. Една искра се заби в гърдите на един настъпващ демон. Със звук, наподобяващ изливане на кофа вода върху пламъци, той потръпна и изчезна сред взрив от пепел. На негово място придойдоха други — демоните Иблис не бяха много умни — и Магнус ги замери с нова порция искри. Неколцина демони паднаха, но един, очевидно по-умен от останалите, заобиколи и го приближи в гръб, готов да го промуши…

Алек не се и замисли. Вместо да скочи, той увисна на ръба на покрива и се пусна, хващайки металния прът, на който се залюля, за да олекоти падането. После го пусна и тупна леко на земята. Изумен, демонът се обърна, жълтите му очи блестяха като скъпоценни камъни. Алек имаше време само колкото да си помисли, че ако Джейс бе на негово място, щеше да каже нещо остроумно, преди да извади серафимската кама от колана си и да я запрати към демона. С грозен вик демонът се разтвори във въздуха, а от насилственото му напускане на това измерение лек дъжд от пепел се посипа по Алек.

— Алек? — Магнус го погледна втренчено. Той се бе справил с останалите демони Иблис и сега на опустелия площад бяха само те двамата. — Нима току-що… нима току-що спаси живота ми?

Алек знаеше, че в такива случаи е прието да се казва нещо като: Разбира се, нали съм ловец на сенки и на нас това ни е работата, или: Това ми е работата.

Джейс би казал нещо такова. Джейс винаги знаеше кога какво да каже. Ала думите, които в крайна сметка излязоха от устата на Алек, бяха съвсем други — и звучаха троснато дори в собствените му уши.

— Ти така и не ми се обади — рече той. — Звънях ти толкова пъти, а ти така и не вдигна.

Магнус погледна към Алек, сякаш подозирайки, че си е изгубил ума.

— Твоят град е нападнат — каза той. — Защитите са разбити, улиците гъмжат от демони, а ти ме питаш защо не съм ти се бил обадил?

Алек стисна зъби.

— Искам да знам защо не отговори на обажданията ми.

Магнус вдигна ръце нагоре в жест на неприкрит гняв.

Алек с удивление забеляза, че когато той направи това, от пръстите му излязоха няколко искри, подобно на светулки излизащи от буркан.

— Ти си идиот.

— Затова ли не ми се обади? Защото съм идиот?

— Не. — Магнус пристъпи към него. — Не ти се обадих, защото ми писна да ме търсиш само когато имаш нужда от мен. Писна ми да гледам как си влюбен в друг… човек, който никога няма да те обикне. Не и по начина, по който аз го правя.

— Ти ме обичаш?

— Глупав нефилиме — каза търпеливо Магнус. — Защо иначе щях да съм тук? Защо иначе щях да прекарам изминалите няколко седмици в кърпене на всичките ти малоумни приятели, когато биваха ранени? И да ви измъквам от всяка абсурдна ситуация, в която сами се забърквате? Без да броим помощта ми в битката с Валънтайн. И всичко това напълно безплатно!

— Не бях се замислял за това — призна си Алек.

— Разбира се, че няма да се замислиш. Ти никога не се замисляш. — В котешките очи на Магнус блестеше ярост. — Аз съм на седемстотин години, Александър. Знам кога нещо е обречено на провал. Ти дори не смееш да признаеш за нас на родителите си.

Алек го гледаше втренчено.

— Ти си на седемстотин години?

— Добре де — поправи се Магнус, — осемстотин. Но не изглеждам на толкова. Не това е важното сега. Важното е…

Но Алек така и не разбра кое е важното, защото в този момент още дузина демони се изсипаха на площада. Той усети как челюстта му увисва.

— По дяволите!

Магнус проследи погледа му. Демоните почти ги бяха обградили в кръг, жълтите им очи горяха.

— Защо променяш темата, Лайтууд?

— Виж какво — Алек посегна към втората си серафимска кама, — ако оживеем, ти обещавам, че ще кажа на цялото си семейство.

Магнус протегна ръце, разтвори пръсти, от всеки от които се издигнаха сини пламъци и озариха широката му усмивка.

— Имаме сделка.

11Цялото войнство на ада

— Валънтайн — процеди Джейс. Лицето му бе пребледняло, докато гледаше втренчено надолу към града. През пластовете дим Клеъри едва виждаше тесните преплетени улици на града, по които тичаха фигури като малки черни мравки, пъплещи отчаяно и без посока. Но тя продължаваше да гледа, без да вижда нищо, нямаше нищо, освен плътни облаци черен пушек и зловоние на пламъци и дим.

— Мислиш, че това е работа на Валънтайн? — Пушекът лютеше в гърлото на Клеъри. — Прилича ми на пожар. Може би просто нещо се е запалило…

— Северната порта е отворена. — Джейс посочи към нещо, което Клеъри едва успя да различи от това разстояние и при този пушек. — Никога не я оставят отворена. И демоничните кули не светят. Вероятно защитите са паднали. — Той измъкна една серафимска кама от колана си и толкова силно я стисна, че чак кокалчетата му придобиха цвят на слонова кост. — Трябва да отида там.

В гърлото на Клеъри заседна буца.

— Саймън…

— Те ще го евакуират от Гард. Не се тревожи, Клеъри. Може би той е по-добре от повечето там долу. Демоните няма да се занимават с него. Те не закачат долноземци.

— Извинявай — прошепна Клеъри. — Семейство Лайтууд… Алек… Изабел…

— Джейхюъл — каза Джейс и ангелската кама пламна, ярка като дневна светлина, в превързаната му лява ръка. — Клеъри, искам да останеш тук. Ще се върна да те взема. — Гневът, изгарящ очите му, откакто бяха напуснали имението, се беше изпарил. Сега разсъждаваше трезво.

Тя поклати глава.

— Не. Искам да дойда с теб.

— Клеъри… — Той млъкна и целият настръхна.

Миг по-късно и Клеъри го чу… Тежък, ритмичен тропот — звук, подобен на пукота на огромен огън. Известно време Клеъри не успяваше да асимилира звука, да го раздроби, както се раздробява музика на съставните й ноти.

— Това е…

— Върколаци. — Джейс гледаше втренчено покрай нея. Тя проследи погледа му и ги видя, препускащи по хълма като прииждаща сянка, с тук-там просветващи огнени огромни очи. Глутница вълци… повече от глутница; трябва да бяха стотици, дори хиляди. Вероятно звукът, който беше взела за пукот от пожар, беше техният лай, носещ се дрезгаво в нощта.

Стомахът на Клеъри се преобърна. Тя познаваше върколаците. Беше се била рамо до рамо с тях. Но това не бяха вълците на Люк, вълци, инструктирани да се грижат за нея и да не я нараняват. Тя си спомни за смъртоносната сила на глутницата на Люк, когато биваше отприщена, и внезапно я обзе страх.

До нея Джейс бясно изруга. Нямаше време да вади друго оръжие и той я притисна към себе си, свободната му ръка се уви около нея, а с другата си ръка той вдигна Джейхюъл високо над главите им. Светлината на камата беше ослепителна. Клеъри стисна зъби…

А вълците се носеха към тях. Беше като помитаща вълна — внезапен оглушителен шум и завихрящ се ураган. Когато първите вълци от глутницата се втурнаха напред и се приготвиха за скок с горящи очи и зейнали челюсти, Джейс впи пръсти в рамото на Клеъри…

Но вълците се понесоха от двете им страни, заобикаляйки мястото, на което стояха. Клеъри извъртя невярващо глава, когато два вълка — единият кафяв, с лъскав косъм, а другият огромен и стоманеносив — леко се приземиха на земята зад тях, после продължиха да бягат, без дори да погледнат назад. Навсякъде около тях имаше вълци, но нито един не ги докосваше. Те се носеха покрай тях като поток от сенки, козините им отразяваха лунната светлина и проблясваха в сребристо, което ги правеше да изглеждат почти като единна движеща се река, напираща към Джейс и Клеъри, но после разделяща се покрай тях като вода покрай камък. Ликантропите им обръщаха толкова внимание, колкото биха обърнали на статуи, просто минаваха покрай тях, челюстите им зееха, очите им бяха устремени към пътя пред тях.

И после изчезнаха. Джейс се обърна и видя как последният от вълците мина покрай тях и продължи да бяга, за да настигне другите. Отново настъпи тишина, чуваха се само едва доловимите шумове от града в далечината.

Джейс пусна Клеъри, после отпусна и Джейхюъл.

— Добре ли си?

— Какво беше това? — прошепна тя. — Онези върколаци… те просто ни заобиколиха…

— Отиват в града. В Аликанте. — Той извади още една серафимска кама от колана си и й я подаде. — Ще ти трябва.

— Значи няма да ме оставиш тук?

— Няма смисъл. Никъде не е безопасно. Но… — Той се поколеба. — Ще внимаваш, нали?

— Обещавам — каза Клеъри. — Какво ще правим сега?

Джейс сведе поглед към Аликанте, който гореше под тях.

— Сега ще тичаме.

По принцип не беше лесно да вървиш редом с Джейс, но сега, когато той бягаше едва ли не с всичка сила, беше почти невъзможно. Клеъри имаше чувството, че той се опитва да забави крачка, за да може тя да го настига, но че това му струваше усилие.

Пътят водеше към подножието на един хълм и завиваше покрай високи, гъсто разположени дървета, създаващи илюзията за тунел. Когато Клеъри излезе от другата страна, тя се озова пред Северната порта. През рамката Клеъри видя какофония от дим и издигащи се пламъци. Джейс стоеше на входа и я чакаше. В една ръка държеше Джейхюъл, а в другата — още една серафимска кама, но дори общата им светлина се губеше на фона на ослепителния блясък на горящия зад него град.

— Стражите — каза задъхано тя, докато се изкачваше при него. — Защо ги няма?

— Поне единият от тях се намира в онези дървета. — Джейс кимна с брадичка в посоката, откъдето бяха дошли. — На парчета. Не, не гледай. — Той сведе поглед. — Държиш неправилно серафимската кама. Хвани я ето така. — Той й показа. — Трябва да й измислиш име. Мисля, че Касиъл е добра идея.

— Касиъл — повтори Клеъри и камата пламна в светлина.

Джейс я погледна делово.

— Иска ми се да бях имал време да те обуча за ситуация като тази. По правило никой така неопитен като теб не би трябвало да може да използва серафимската кама. Това преди ме изненадваше, но сега, след като знаем какво е направил Валънтайн…

На Клеъри никак не й се искаше да говорят за това, какво е направил Валънтайн.

— Или може би просто си се боял, че ако ме обучиш, ще стана по-добра от теб — рече тя.

По ъгълчетата на устата му трепна нещо като усмивка.

— Каквото и да се случи, Клеъри — каза той, като я гледаше на светлината на Джейхюъл, — не се отделяй от мен. Разбра ли? — Той задържа погледа й, очите му настояваха за обещание.

По някаква причина споменът за това, как я бе целувал на тревата в имението на Уейланд, изникна в съзнанието й. Сякаш бяха минали милиони години оттогава. Сякаш се беше случило на някой друг.

— Няма да се отделям от теб.

— Добре. — Той отмести поглед от нея. — Да вървим.

Те бавно минаха през портата, един до друг. Когато влязоха в града, тя като че ли за първи път усети шума на битката — вълна от шум, състояща се от човешки писъци и нечовешки вой, шумовете на разбиващо се стъкло и пращене на огън. Тези шумове накараха кръвта да забучи в ушите й.

Площадът отвъд портата беше пуст. Тук-там по паважа лежаха разкривени фигури. Клеъри се мъчеше да не гледа много-много към тях. Учуди се, че дори от разстояние, без да се приближаваш, можеш да познаеш, че някой е умрял. Мъртвите тела се различаваха от тези, които бяха в безсъзнание; имаш чувството, че нещо ги е напуснало, че някаква жизненоважна искра липсва.

Джейс я подканяше да побързат с прекосяването на площада — според Клеъри, може би защото беше отворено, незащитено пространство — и се спуснаха по една от улиците излизащи от него. Тук разрушенията бяха повече. Витрините на магазините бяха разбити, а съдържанието им пръснато из цялата улица. И тук из въздуха се носеше някаква миризма — гранясала, тръпчива смрад на смет. Клеъри познаваше тази миризма. Това беше миризмата на демони.

— Оттук — изсъска Джейс и тръгнаха един след друг по една по-тясна улица. На най-горния етаж на една от къщите, редящи се покрай улицата, гореше огън, макар че сградите и от двете й страни не изглеждаше да са засегнати. Това по странен начин напомни на Клеъри за едни снимки, които беше виждала на бомбардировките в Лондон, където от небето като дъжд се сипеха отломъци.

Тя вдигна поглед и видя, че крепостта над града бе обвита във фуния от черен пушек.

— Гард.

— Казах ти, че ще ги евакуират… — Джейс млъкна, когато излязоха от тясната улица на друга, по-широка. Тук на паважа лежаха множество тела. Някои бяха малки. Деца. Джейс хукна напред, Клеъри го последва още по-объркана. Бяха три, забеляза тя, когато се приближиха — никое от тях, помисли си с облекчение и в същото време с чувство на вина, не беше на възрастта на Макс. До тях имаше труп на възрастен мъж, ръцете му още бяха разперени, сякаш бе защитавал децата със собственото си тяло.

Изведнъж изражението на Джейс стана сурово.

— Клеъри… обърни се. Бавно.

Клеъри се обърна. Точно зад нея имаше счупена витрина на магазин. Явно преди е имало сладки там, подредени в пирамида, щедро покрити с глазура. Сега те бяха разпилени по земята сред счупени стъкла и локви кръв. Но не това бе предизвикало предупредителната нотка в гласа на Джейс.

От прозореца изпълзяваше нещо — нещо безформено, огромно и лигаво. Нещо, снабдено с два реда зъби, разположени по цялото му продълговато тяло, омазано с глазура и оваляно в стъкълца, сякаш поръсено с блестяща захар.

Демонът тупна от прозореца на паважа и започна да лази към тях. От лигавите движения на тялото му, сякаш лишено от кости, на Клеъри й се догади. Тя се отдръпна назад, като почти се блъсна в Джейс.

— Това е Бегемот демон — каза той, като гледаше втренчено плъзгащото се към тях същество. — Те ядат всичко.

— А ядат ли…?

— Хора? Да — рече Джейс. — Мини зад мен.

Тя направи няколко крачки назад и застана зад него, с очи, вперени в Бегемота. В него имаше нещо, което я отблъскваше дори повече от демоните, с които се беше сблъсквала досега. Този приличаше на сляп плужек със зъби и начинът, по който му течаха лигите… Но поне не се движеше бързо. За Джейс нямаше да е трудно да го убие.

Сякаш прочел мислите й, Джейс се спусна напред и замахна с блестящата си серафимска кама. Тя потъна в гърба на Бегемота и се чу звук, подобен на презрял настъпен плод. Демонът сякаш се сгърчи, после се разтресе и внезапно се материализира на няколко метра от мястото, на което току-що се намираше.

Джейс стисна Джейхюъл.

— От това се страхувах — промърмори той. — Той е само наполовина материален. Труден е за убиване.

— Тогава недей. — Клеъри го дръпна за ръкава. — Поне не се движи бързо. Да се махаме от тук.

Джейс се остави с нежелание да бъде поведен от Клеъри. Те се обърнаха и хукнаха в посоката, от която бяха дошли…

Ала демонът отново беше там, пред тях, завардил улицата. Сякаш беше пораснал и издаваше тих звук, нещо като жужене.

— Не мисля, че иска да ни пусне — рече Джейс.

— Джейс…

Но той вече се беше нахвърлил върху съществото, забивайки Джейхюъл в дългата дъга с намерение да я обезглави, но съществото само трепна отново и отскочи, този път зад него. То се вдигна, показвайки набраздената си като на хлебарка долна част. Джейс се завъртя и заби Джейхюъл в средата на тялото на съществото. По камата плисна зелена течност, плътна като слуз.

Джейс отстъпи назад като залиташе от отвращение. Бегемотът продължаваше да издава същия жужащ звук. От него бликна още течност, но той сякаш не изпитваше болка. Тръгна целенасочено напред.

— Джейс! — извика Клеъри. — Камата ти…

Той веднага сведе поглед към камата. Демоничната слуз на Бегемота бе изцапала Джейхюъл, замъглявайки блясъка й. Докато Джейс се взираше в нея, серафимската кама примигна и изгасна като огън, затрупан с пясък. Той изруга и хвърли оръжието, преди демоничната слуз да го докосне.

Бегемотът отново зае позиция, готов да нападне. Джейс се олюля назад… и Клеъри се озова между него и демона, размахала серафимската си кама. Тя прониза съществото точно под редицата зъби, камата потъна в туловището му с влажен, грозен звук.

Тя се отдръпна, дишайки тежко, когато демонът отново се сгърчи. Сякаш с всяко раняване съществото губеше сили при материализирането си. Ако продължаваха така да го раняват…

С периферното си зрение Клеъри долови някакво движение. Сиво-кафява сянка, която бързо се приближаваше. Не бяха сами на улицата. Джейс се обърна и очите му се разшириха.

— Клеъри! — извика той. — Зад теб!

Клеъри се завъртя, Касиъл блесна в ръката й точно когато вълкът се хвърли пред нея, оголи зъби в страховит рев и челюстите му широко се разтвориха.

Джейс извика нещо; Клеъри не разбра какво, но видя дивия му поглед дори когато се хвърли встрани от пътя на вълка, който мина покрай нея с извадени нокти и извито тяло — и се спусна към противника си, Бегемота, събори го на земята и го нападна с острите си зъби.

Демонът изкряска, или по-скоро се опита да изкрещи — висок пронизителен звук, сякаш излизаше въздух от спукан балон.

Вълкът беше върху него, забил дълбоко зъби в демоничното слузесто тяло. Бегемотът трепна и направи отчаян опит да отскочи и да излекува раните си, но вълкът не му даде възможност — ноктите му се забиваха дълбоко в плътта на демона, а зъбите му разкъсваха подобната на пихтия плът, без да обръща внимание на бликащата зелена течност. Бегемотът се разтърси в последни отчаяни спазми, назъбените му челюсти тракаха, докато се бореше — и после изчезна, от него бяха останали само лепкави локви от зелена течност по паважа.

Вълкът издаде някакъв звук — звук на задоволство — и се обърна към Джейс и Клеъри, очите му бяха станали сребристи на лунната светлина.

Джейс извади от колана си друга кама и я вдигна високо, като описа огнена линия във въздуха между тях и върколака.

Вълкът изръмжа, а козината на гърба му настръхна.

Клеъри хвана ръката на Джейс.

— Не… недей.

— Това е върколак, Клеъри…

— Той уби демона вместо нас! Той е на наша страна! — Тя се отскубна от Джейс, преди той да успее да я задържи, и бавно пристъпи към вълка, протегнала ръце с обърнати навън длани. Говореше с тих, спокоен глас:

— Съжалявам. Ние съжаляваме. Знаем, че не искаш да ни нараниш. — Направи пауза, с все още протегнати ръце, когато вълкът я погледна с празен поглед. — Кой… кой си ти? — попита тя. После погледна през рамо към Джейс и се намръщи. — Може ли да махнеш това нещо?

Джейс имаше вид на човек, който се кани да й каже по най-категоричен начин, че няма да махне серафимската кама, която блестеше в случай на опасност, но преди да каже каквото и да е, вълкът тихо изръмжа и започна да се изправя. Краката му се удължиха, гръбнакът му се изправи, челюстта му се смали. Няколко секунди по-късно пред тях стоеше момиче — момиче, облечено в изцапана бяла роба, къдравата й коса бе опъната назад в многобройни плитчици, на шията й имаше белег.

— „Кой си ти?“ — изимитира ядосано момичето. — Не мога да повярвам, че не ме познахте. Сякаш всички вълци са еднакви. Хора.

Клеъри въздъхна с облекчение.

— Мая!

— Същата. Спасих ви задниците, както обикновено. — Тя се ухили. Цялата беше изцапана с кръв и гной — на вълчата козина не личеше толкова, но на мургавата й кожа червените и черни петна неприятно се открояваха. Тя сложи ръка на корема си. — И между другото, ми се гади. Не мога да повярвам, че гризах този демон. Дано не съм алергична.

— Но какво правиш тук? — настояваше Клеъри. — Тоест, не че не се радвам да те видя, но…

— Не знаете ли? — Мая замести озадачен поглед от Джейс към Клеъри. — Люк ни свика тук.

— Люк? — Клеъри се втренчи в недоумение. — Люк е… тук?

Мая кимна.

— Той се свърза с глутницата и свика всички останали, за които се сети, след което ни каза да дойдем в Идрис. Ние прелетяхме над границата и ето ни тук. Някои от другите глутници бяха преминали през Портала в гората и там ни посрещнаха. Люк каза, че на нефилимите ще им трябва помощта ни… — Гласът й потрепери. — Не знаехте ли това?

— Не — каза Джейс — и се съмнявам, че и Клейвът е знаел. Те не са склонни да приемат помощ от долноземци.

Мая се изопна, е очите й блеснаха гневни искри.

— Ако не бяхме ние, щяха да ви изколят всички. Когато пристигнахме, никой не защитаваше града…

— Престани — Клеъри погледна гневно Джейс — Аз наистина, наистина съм ти много благодарна, че ни спаси Мая, както и Джейс, макар той да е склонен по-скоро да прониже очната си ябълка със серафимската кама, отколкото да си го признае. И не казвай, че очакваш това от него — добави бързо тя, като видя изражението на другото момиче, — защото той наистина е непоправим. А сега да отидем до дома на Пенхалоу, за да проверим как са Лайтууд, а после ще намерим Люк…

— Лайтууд ли? Те не са ли в Залата на Съглашението? Там са се събрали всички. Поне Алек със сигурност го видях — каза Мая, — както и онзи магьосник, онзи, с щръкналата коса, Магнус.

— Щом Алек е там, значи и другите трябва да са там. — При вида на облекчението, изписало се по лицето на Джейс, на Клеъри й идеше да сложи ръка на рамото му. Но не го направи. — Добре е, че са се събрали всички в залата; по-безопасно е. — Той пъхна блестящата серафимска кама в колана си. — Хайде, да вървим.

Още като влезе, Клеъри позна обстановката в Залата на Съглашението. Това беше мястото, където бе сънувала, че танцува със Саймън, а после и с Джейс.

Това беше мястото, на което исках да отида, когато минавах през Портала, помисли си тя, докато оглеждаше матовите бели стени и високия таван с вградения в него огромен прозорец, през който се виждаше нощното небе. Помещението, колкото и да беше голямо, й се стори някак си по-малко и по-невзрачно, отколкото в съня й. Фонтанът с русалката все така си стоеше в средата, но изглеждаше не толкова бляскав, а по стъпалата, които водеха до него, се тълпяха хора, мнозина, от които превързани. Мястото беше изпълнено с ловци на сенки, сновящи напред-назад, от време на време спиращи, за да се вгледат в лицата на останалите, с надеждата да разпознаят приятел или роднина. Подът беше целият изпоцапан с кал и кръв.

Това, което порази Клеъри повече от всичко останало, беше тишината. Ако се беше случила катастрофа в света на хората, щеше да има викове, писъци, зов един към друг. Но в това помещение почти не се чуваше звук. Хората седяха мирно, някои подпрели глава с ръце, други — сновящи насам-натам. Децата се гушеха у родителите си, но никое от тях не плачеше.

Докато си проправяше път в помещението с Джейс и Мая от двете й страни, Клеъри забеляза и нещо друго. Група от дрипави хора бе застанала в кръг около фонтана. Те стояха някак отделно от останалото множество и когато Мая им махна и им се усмихна, Клеъри разбра защо.

— Моята глутница! — обясни Мая. Тя забърза към тях, като от време на време поглеждаше назад да види дали Клеъри я следва. — Сигурна съм, че Люк е някъде наоколо — извика и се скри в групата, която се затвори около нея. За миг Клеъри се запита какво ли би станало, ако бе последвала върколачката в кръга. Щеше ли да бъде добре дошла като приятелка на Люк, или като ловец на сенки щеше да им се стори подозрителна?

— Недей — каза Джейс, сякаш прочел мислите й. — Не е добра…

Но Клеъри така и нямаше да разбере какво не е добре, защото някой извика „Джейс!“ и Алек се появи задъхан от тълпата, през която си бе проправил път към тях. Тъмната му коса беше разрошена, по дрехите му имаше кръв, но очите му горяха с някаква смесица от облекчение и гняв. Той сграбчи Джейс за якето.

— Какво става с теб?

Джейс изглеждаше обиден.

— Какво да става с мен?

Алек го разтърси не особено леко.

— Ти каза, че излизаш да се поразходиш! Каква е тази разходка шест часа?

— Ами, продължителна — сви рамене Джейс.

— Иде ми да те убия — каза Алек, като отпусна хватката си от дрехата на Джейс. — Най-сериозно го обмислям.

— Тогава защо вдигна цялата тази врява? — рече Джейс. Той се огледа наоколо. — Къде са всички? Изабел и…

— Изабел и Макс останаха в дома на Пенхалоу със Себастиян — каза Алек. — Майка и татко са на път за там. А Ейлиин е тук с родителите си, но не й се говори много. До един от каналите преживя нещо неприятно с Резкор демон. Но Изи я спаси.

— А Саймън? — попита тревожно Клеъри. — Виждал ли си Саймън? Той би трябвало да е слязъл заедно с другите от Гард.

Алек поклати глава.

— Не, не съм го виждал. Но не съм виждал и инквизитора, и консула. Той сигурно е с някой от тях. Може да са спрели някъде другаде или… — Той млъкна, когато помещението се изпълни с шепот.

Клеъри видя как групата ликантропи се огледа, като група ловджийски кучета, душещи въздуха. Тя се обърна…

… И видя Люк, уморен и целия изцапан с кръв, да минава през двойната порта на залата.

Тя се затича към него. Забравила колко беше разстроена, когато той си бе отишъл, забравила колко й беше ядосан, че ги бе довела тук, забравила всичко, освен радостта си, че го вижда. В първия миг той сякаш се изненада, но после се усмихна, вдигна я и я залюля, както когато беше съвсем малка. Той миришеше на кръв, бархет и дим и за миг тя затвори очи, мислейки си за начина, по който Алек беше сграбчил Джейс, когато го видя в залата, защото така се постъпва с хора от семейството, когато си се тревожил за тях. Сграбчваш ги и ги повдигаш, като им казваш колко си им ядосан, защото, колкото и да са те ядосали, продължават да са близки на сърцето ти. А това, което беше казала на Валънтайн, беше вярно. Люк беше нейното семейство.

Той я остави на земята и тя леко се олюля.

— Внимателно — рече той. — Един Кроучър демон ме улучи по рамото при моста Мериуедър. — Той сложи ръце на раменете й и заразглежда лицето й. — Но ти си добре, нали?

— Каква трогателна сцена — каза един студен глас.

Клеъри се обърна, ръцете на Люк още бяха на рамото й.

Зад нея стоеше висок мъж в синя пелерина, която се виеше около краката му, докато той пристъпваше към тях. Лицето му под качулката на пелерината беше като лице на изсечена статуя: високи скули с остри ъгловати черти и очи с тежки клепачи.

— Лушън — рече той, без да поглежда към Клеъри. — Трябваше да се досетя, че ти си в дъното на тази… тази инвазия.

— Инвазия? — повтори като ехо Люк и в този миг неговата глутница от ликантропи се озова зад него. Те се бяха придвижили толкова бързо и тихо, сякаш се бяха появили от нищото. — Не ние нахлухме в града ви, Консуле. А Валънтайн. Ние просто се опитваме да помогнем.

— Клейвът не се нуждае от помощ — тросна се консулът. — Не и от вашата. Със самото си влизане в Града от стъкло вие нарушавате Закона, независимо дали има защити, или не. Би трябвало да ти е известно.

— Мисля, че е пределно ясно, че Клейвът се нуждае от помощ. Ако не бяхме дошли навреме, мнозина от вас щяха да са мъртви.

Люк се огледа из залата; няколко групи ловци на сенки ги бяха наобиколили и се мъчеха да доловят какво става.

Някои от тях посрещнаха погледа на Люк с вдигната глава; други бяха свели очи, сякаш засрамени. Но никой, помисли си Клеъри с внезапна изненада, не изглеждаше ядосан.

— Направих го, за да докажа нещо, Малачи.

Гласът на Малачи беше студен.

— И какво има тук за доказване?

— Че имате нужда от нас — каза Люк. — Имате нужда от помощта ни, за да разбиете Валънтайн. Не само от помощта на ликантропите, но и от тази на всички долноземци.

— Какво могат да направят долноземците срещу Валънтайн? — попита надменно Малачи. — Лушън, ти поне знаеш за какво става въпрос. Някога и ти беше един от нас. Ние винаги сами сме устоявали на опасности и сме пазели света от злото. Сега ще посрещнем предизвикателството на Валънтайн със собствените си сили. Долноземците по-добре да не ни се пречкат. Ние сме нефилими, това е наша битка.

— Това не е точно така, не мислите ли? — каза един кадифен глас. Беше Магнус Бейн, облечен в дълга и блестяща пелерина, с многобройни халки по ушите, и гледаше с ирония консула. Клеъри нямаше представа откъде изведнъж се беше появил. — В миналото неведнъж сте ползвали помощта на магьосниците, за което и порядъчно сте им плащали.

Малачи се намръщи.

— Не помня Клейвът да те е канил в Града от стъкло, Магнус Бейн.

— Така е — рече Магнус. — Просто защитите са свалени.

— Наистина ли? — в гласа на консула се прокрадна ирония. — Не бях забелязал.

Магнус изглеждаше шокиран.

— Това е ужасно. Някой все трябва да ви е казал. — Той погледна към Люк. — Кажи му, че защитите ги няма.

На Люк му прекипя.

— Малачи, за Бога, долноземците са силни; ние сме много. Казах, че можем да помогнем.

Консулът надигна глас.

— А аз ти казах, че нито се нуждаем, нито искаме помощта ви!

— Магнус — Клеъри тихо се приближи до него и зашепна. Около Люк и консула се бе скупчило множество любопитни; беше почти сигурна, че никой няма да й обърне внимание. — Ела да поговорим, докато другите се разправят и не ни забелязват.

Магнус й хвърли бърз въпросителен поглед, кимна и я дръпна встрани, разрязвайки тълпата като отварачка за консерва. Никой от насъбралите се ловци на сенки или върколаци не изглеждаше склонен да стои на пътя на високия над метър и осемдесет магьосник с котешки очи и предизвикателна усмивка. Той я поведе към един по-спокоен ъгъл.

— Какво има?

— Взех книгата. — Клеъри я извади от джоба на омърляното си палто, като остави кални отпечатъци по подвързията с цвят на слонова кост. — Бях в имението на Валънтайн. Както каза, беше в библиотеката. И… — Тя млъкна, като се сети за пленения ангел. — Няма значение. — Тя му подаде Бялата книга. — Ето. Вземи я.

Магнус дръпна книгата от ръцете й с дългите си пръсти. Започна да разлиства страниците, очите му се разшириха.

— Много по-добра е, отколкото бях чувал — отбеляза възхитено той. — Нямам търпение да започна да проучвам заклинанията.

— Магнус! — Острият глас на Клеъри го върна към действителността. — Първо майка ми. Ти обеща.

— И ще спазя обещанието си. — Магьосникът усърдно закима, но в очите му имаше нещо, което изпълни Клеъри с известно недоверие.

— Има и още нещо — добави тя, като се сети за Саймън. — Преди да отпътуваш…

— Клеъри! — каза някакъв задъхан глас до рамото й. Тя се обърна и с изненада видя до себе си Себастиян. Той беше облечен в униформа, която му седеше, сякаш се е родил с нея, помисли си тя. Докато всички други бяха изпоцапани с кръв и разчорлени, той изглеждаше безупречно — като се изключи двойната драскотина, която се спускаше по лявата му буза, сякаш някой го беше одрал с нокти. — Тревожех се за теб. На идване се отбих в дома на Аматис, но теб те нямаше там, а тя каза, че не те е виждала…

— Ами, добре съм. — Клеъри премести поглед от Себастиян към Магнус, който държеше Бялата книга до гърдите си. Себастиян изгледа книгата, повдигайки вежди. — А ти? Лицето ти… — Тя посегна да докосне раната му. Драскотините бяха пресни и още кървяха.

Себастиян сви рамене и внимателно отблъсна ръката й.

— Нападна ме Ши демон близо до дома на Пенхалоу. Но съм добре. Какво става?

— Нищо. Тъкмо си говорех с Ма… Рейгнър — поправи се бързо Клеъри, открила с внезапен ужас, че Себастиян всъщност няма представа кой е Магнус.

— Марейгнър? — Себастиян изви вежди. — Добре тогава. — Той погледна с любопитство Бялата книга. Клеъри се молеше Магнус да я прибере… начинът, по който я държеше, показваше идеално златистия надпис. — Какво е това?

За миг Магнус се изопна, котешките му очи се съсредоточиха.

— Книга със заклинания — каза най-накрая той. — Нищо, което да представлява интерес за един ловец на сенки.

— Всъщност, леля ми колекционира книги със заклинания. Може ли да я погледна? — Себастиян протегна ръка, но преди Магнус да успее да му откаже, Клеъри чу някой да я вика по име, а Джейс и Алек се приближаваха към тях, видимо недоволни да видят Себастиян.

— Мисля, че ти казах да останеш с Макс и Изабел! — сопна му се Алек. — Сами ли ги остави?

Себастиян бавно премести очи от Магнус към Алек.

— Родителите ти се прибраха, точно както и предположи. — Гласът му беше студен. — Те ме изпратиха да ви кажа, че са добре, както и Изи и Макс. Ще дойдат след малко.

— Ами — рече Джейс с наситен с ирония глас — благодаря за предаването на тези новини, веднага след като дойде.

— Не те видях, когато дойдох — рече Себастиян. — Видях Клеъри.

— Защото търсеше нея.

— Защото трябваше да говоря с нея. Насаме. — Той отново прикова поглед в Клеъри и настойчивостта в очите му я накара да замре. Искаше й се да му каже да не я гледа така в присъствието на Джейс, но това би прозвучало нелепо и абсурдно, пък и може би той наистина искаше да говори с нея за нещо важно. — Клеъри?

Тя кимна.

— Добре. Но само за малко — рече тя и видя как изражението на Джейс се промени: той не се намръщи, но лицето му се вкамени. — Ей сега се връщам — добави тя, но Джейс не я погледна. Той гледаше Себастиян.

Себастиян я хвана за китката и я дръпна встрани от останалите, към най-гъстата част на тълпата. Тя хвърли поглед през рамо. Всички я гледаха, дори и Магнус. Тя видя как той поклати глава, много бавно.

Тя се закова на място.

— Себастиян. Спри. Какво има? Какво имаш да ми кажеш?

Той обърна лице към нея, все още хванал китката й.

— Исках да излезем навън — каза той. — Разговорът е поверителен…

— Не. Искам да остана тук — каза тя и чу собствения си глас леко да трепери, сякаш не беше сигурна. Но тя беше сигурна. Измъкна китката си от хватката му и я разтри. — Какво става с теб?

— Книгата — рече той, — която държеше онзи Фел, Бялата книга, знаеш ли откъде я има той?

— За това ли искаше да говориш с мен?

— Това е изключително могъща книга със заклинания — обясни Себастиян. — И е такава, че… ами, много хора я търсят отдавна.

Тя издиша задържания въздух.

— Добре, Себастиян, виж — каза тя. — Това не е Рейгнър Фел. Това е Магнус Бейн.

— Това е Магнус Бейн? — Себастиян се завъртя и се загледа втренчено в магьосника, преди отново да се обърне към Клеъри с обвинителен поглед. — И ти си знаела през цялото време? Ти познаваш Магнус Бейн.

— Да, и съжалявам. Но той не искаше да ти казвам. Пък и е единственият, който може да ми помогне да спася майка си. Може да го направи, защото му дадох Бялата книга. В нея има едно заклинание, което може да й помогне.

Нещо проблесна в очите на Себастиян. Клеъри имаше същото усещане, както когато я беше целунал: някакво странно усещане за нередност, сякаш бе пристъпила напред с намерението да стъпи на твърда земя, но вместо това хлътваше в празно пространство. Той протегна ръка и сграбчи китката й.

— Ти си дала книгата, Бялата книга, на магьосник? На някакъв долен долноземец?

Клеъри се вцепени.

— Не мога да повярвам, че се осмели да кажеш това. — Тя сведе поглед към мястото, където Себастиян бе стиснал китката й. — Магнус е мой приятел.

Себастиян освободи хватката си, която за малко не счупи китката й.

— Извинявай — каза той. — Не исках да кажа това. Просто… доколко познаваш Магнус Бейн?

— Познавам го по-добре, отколкото познавам теб — каза студено Клеъри. Тя хвърли поглед назад, където бе оставила Магнус с Джейс и Алек… и бе неприятно изненадана:

Магнус беше изчезнал. Джейс и Алек стояха един до друг и гледаха към нея и Себастиян. Можеше да усети силното неодобрение на Джейс, което лъхаше от него.

Себастиян проследи погледа й, очите му потъмняха.

— А достатъчно ли, за да знаеш къде е отишъл с твоята книга?

— Книгата не е моя. Аз му я дадох — тросна се Клеъри, но усети как стомахът й се свива при спомена за сянката, която бе преминала в очите на Магнус. — Пък и не виждам какво ти влиза в работата. Виж, оценявам вчерашното ти предложение да ми помогнеш да открием Рейгнър Фел, но сега наистина ме плашиш. Връщам се при приятелите си.

Тя понечи да се обърне, но той й препречи пътя.

— Извинявай. Не исках да се получи така. Аз просто… има още нещо, което трябва да знаеш.

— Ами, кажи ми го.

— Нека да излезем навън. Ще ти кажа всичко. — Тонът му беше тревожен. — Клеъри, моля те.

Тя поклати глава.

— Трябва да остана тук. Трябва да изчакам Саймън. — Това беше донякъде истина, донякъде извинение. — Алек ми каза, че ще доведат затворниците тук…

Себастиян клатеше глава.

— Клеъри, никой ли не ти е казал? Изоставили са затворниците. Чух това от Малачи. Когато градът бил нападнат, те са евакуирали Гард, но не са извели затворниците. Малачи каза, че двамата и без това били в комбина с Валънтайн. Че нямало начин да ги изведат, без да рискуват твърде много.

Главата на Клеъри сякаш беше пълна с мъгла; усещаше се замаяна и леко й се гадеше.

— Това не може да е вярно.

— Вярно е — каза Себастиян. — Кълна се. — Хватката му около китката на Клеъри се затегна отново и тя се олюля на краката си. — Мога да те заведа там. В Гард. Мога да ти помогна да го измъкнеш. Но трябва да ми обещаеш, че…

— Нищо няма да ти обещава — каза Джейс. — Пусни я, Себастиян.

Изненадан, Себастиян охлаби хватката си около китката на Клеъри. Тя се отскубна и като се обърна, видя Джейс и Алек, и двамата намръщени. Ръката на Джейс бе отпусната, върху дръжката на серафимската кама на кръста му.

— Клеъри може да прави каквото си иска — каза Себастиян. Той не беше намръщен, но погледът му беше странен и втренчен, което не вещаеше нищо добро. — И точно сега тя иска да дойде с мен да спасим нейния приятел. Онзи приятел, когото ти тикна в затвора.

Алек пребледня при тези думи, но Джейс само поклати глава.

— Не те харесвам — каза замислено той. — Знам, че теб всички те харесват, Себастиян, но не и аз. Може би, защото така усилено се стремиш да се харесаш на хората. Аз може да съм само едно гадно копеле, но не те харесвам и не харесвам начина, по който беше хванал сестра ми. Ако тя иска да отиде в Гард и да търси Саймън, нямам нищо против. Но ще отиде с нас. Не с теб.

Безизразното изражение на Себастиян не се промени.

— Мисля, че тя трябва да си реши — каза той. — Нали?

И двамата погледнаха към Клеъри. Тя погледна покрай тях към Люк, който все още се разправяше с Малачи.

— Искам да тръгна с брат си — отвърна тя.

Нещо проблесна в очите на Себастиян, но изчезна твърде бързо, за да може Клеъри да го определи, макар да усети тръпки по гърба си, сякаш я докосваше студена ръка.

— Разбира се — каза той и се отдръпна.

Алек първи се раздвижи и бутна Джейс пред себе си. Те почти бяха стигнали до портата, когато Клеъри усети, че китката я болеше — силно, сякаш се беше изгорила. Като погледна надолу, тя очакваше да види отпечатъци на местата, където я беше държал Себастиян, но там нямаше нищо. Само на маншета й имаше кръв, там, където се беше докосвал до лицето му.

Тя се намръщи, дръпна маншета върху все още болящата я китка и побърза да настигне другите.

12De profundis

Ръцете на Саймън бяха почернели от кръв. Той се бе опитал да изтръгне решетката от прозореца и вратата на килията, но още при докосването им по дланите му се отпечатваха дълги обгорени кървящи ивици. След множество напразни опити той със стон се свлече на пода и гледаше вцепенено ръцете си, докато раните бързо завяхваха, наранената плът се затваряше, а почернялата кожа се свличаше като на бързо превъртане на видеолента.

Отвъд стената на килията Самюъл се молеше. Ако, когато злото ни връхлети като меч, присъда, мор или пък глад, ние застанем пред портите и в твоето присъствие и ти изплачем нашето страдание, тогава ти ще чуеш и ще ни помогнеш…

Саймън знаеше, че той не може да се моли. Беше опитвал преди, но името на Бог изгаряше устата му и засядаше в гърлото му. Недоумяваше защо може да мисли думите, но не може да ги произнася. И защо може да стои на слънце посред бял ден, но не може да каже една-единствена молитва.

По коридора димът започна да се кълби като прииждащ дух. Саймън усети мириса на изгоряло и чу пукането на огъня, плъзнал навсякъде, но се чувстваше странно отнесен, откъснат от всичко. Ама че ирония — да се превърнеш във вампир, да получиш така наречения вечен живот и после да умреш, когато си на шестнайсет.

— Саймън! — Гласът беше тих, но слухът му го долови сред пукота и бученето на приближаващите пламъци. Димът в коридора беше само предвестник на жегата, която вече беше налице и го притискаше като задушаваща стена. — Саймън!

Гласът беше на Клеъри. Би го познал навсякъде. Питаше се дали сега мозъкът му не извиква някаква представа, напомняне за нещо, което е обичал в живота си и което да го придружи, докато трае процесът на смъртта.

— Саймън, глупако! Тук съм! На прозореца!

Саймън скочи на крака. Съмняваше се мозъкът му да е извикал това. През сгъстяващия се дим той видя нещо бяло да се движи пред решетката на прозореца. Когато се приближи, белите неща се оказаха ръце, хванали пръчките на решетката. Той се покачи на леглото и надвика шума на огъня.

— Клеъри?

— О, слава Богу. — Една от ръцете се протегна и го хвана за рамото. — Дойдохме да те измъкнем оттук.

— Как? — настоя Саймън не без основание, но се чу звук от боричкане и ръцете на Клеъри изчезнаха, а след миг на тяхно място се появиха друг чифт ръце. Тези ръце бяха по-големи, безспорно мъжки, с изпъкнали кокалчета и изящни пръсти на пианист.

— Дръпни се. — Гласът на Джейс беше спокоен, решителен, все едно си говореха на някое парти, а не през решетката на бързо опожаряващия се затвор. — Да не искаш да те бутна.

Без да протестира, Саймън се подчини и се дръпна назад. Джейс стисна здраво решетката, кокалчетата му заплашително побеляха. Чу се оглушителен трясък и квадратната решетка се освободи от камъка, в който беше застопорена, и издрънча на пода до леглото. Дъжд от каменен прах се посипа като задушлив бял облак.

В празния квадрат на прозореца се появи лицето на Джейс.

— Саймън. ЕЛА. — Той протегна ръце надолу.

Саймън пое ръцете на Джейс. Усети, че го теглят нагоре, после го поеха на ръба на прозореца, а той се провря през тесния квадрат като змия, провираща се през тунел. Миг по-късно лежеше на влажната трева и гледаше втренчено скупчените разтревожени лица над себе си. Джейс, Клеъри и Алек. Всички те бяха свели загрижен поглед към него.

— Приличаш на изваден от боклука, вампире — рече Джейс. — Какво е станало с ръцете ти?

Саймън се надигна и седна. Раните по ръцете му бяха завехнали, но на местата, където бе държал решетките на килията си, още бяха черни. Преди да успее да отговори, Клеъри го сграбчи във внезапна, буйна прегръдка.

— Саймън — хлипаше тя. — Не мога да повярвам. Нямах дори представа, че си тук. До снощи си мислех, че си в Ню Йорк…

— Ами — каза Саймън — и аз не знаех, че си тук. — Той погледна гневно Джейс над рамото й. — Всъщност, беше ми казано, че не си.

— Никога не съм казвал това — отбеляза Джейс. — Само не те поправих, когато ти, сещаш се, когато изказа грешно предположение. Пък и току-що те спасих от това, жив да изгориш, така че нямаш право да се пенявиш толкова.

Да изгори жив. Саймън се отдръпна от Клеъри и се огледа наоколо. Намираха се в квадратна градина, оградена от двете страни с крепостни стени, а от другите две — с избуяли дървета. Дърветата се разделяха на мястото, където една чакълеста пътека водеше надолу по хълма към града — тя бе обточена с факли с магическа светлина, но само някои от тях горяха, а светлината им беше бледа и блуждаеща. Той вдигна поглед към Гард. Оттук погледнато, трудно можеше да се каже, че има пожар — по небето се стелеше черен дим, а светлината в няколкото прозореца беше сякаш необикновено ярка, само че каменните стени скриваха тайнствения им източник.

— Самюъл — рече той. — Трябва да измъкнем Самюъл.

Клеъри изглеждаше объркана.

— Кого?

— Не бях сам долу. Самюъл — той беше в съседната килия.

— Купчината вехтории, които видях през прозореца? — попита Джейс.

— Да. Малко е странен, но е добро момче. Не можем да го оставим долу. — Саймън се олюля на краката си. — Самюъл? Самюъл!

Никой не отговори. Саймън се спусна към ниския зарешетен прозорец, намиращ се до този, от който току-що бе изпълзял. През решетката той виждаше само кълбящ се дим.

— Самюъл! Там ли си?

Нещо помръдна в пушека, нещо прегърбено и мрачно. Гласът на Самюъл се издигна дрезгаво в дима.

— Остави ме! Върви си!

— Самюъл! Там долу ще умреш. — Саймън дръпна решетката. Нищо не стана.

— Не! Остави ме! Искам да остана тук!

Саймън се огледа отчаяно и видя Джейс до себе си.

— Дръпни се — заповяда Джейс и когато Саймън се отдръпна, той замахна с обутия си в ботуш крак. Стовари го върху решетката, която шумно се изтръгна от стената и тупна в килията на Самюъл. Самюъл нададе дрезгав вик.

— Самюъл! Добре ли си? — Пред очите на Саймън изникна образът на Самюъл с разбита от решетката глава.

Гласът на Самюъл се издигна до писък.

— МАХАЙ СЕ!

Саймън изгледа косо Джейс.

— Мисля, че той говори сериозно.

Джейс поклати с досада русата си глава.

— Трябваше ли непременно да се сприятеляваш с откачения си съкилийник? Не можеше ли просто да броиш тухлите по тавана или да опитомяваш плъхове като всеки нормален затворник? — Без да дочака отговор, Джейс легна на земята и се запровира през прозореца.

— Джейс! — изпищя Клеъри и заедно с Алек хукнаха към него, но той вече беше минал през прозореца и скочил в килията. Клеъри хвърли бесен поглед на Саймън. — Как можа да му позволиш да го направи?

— Е, не може да остави онзи пич долу да умре — каза неочаквано Алек, макар че и самият той изглеждаше малко обезпокоен. — Все пак, говорим за Джейс…

Той млъкна, когато две ръце се подадоха през дима. Алек грабна едната, а Саймън другата и двамата задърпаха Самюъл като чувал с картофи от килията, след което го положиха на моравата. Миг по-късно Саймън и Клеъри държаха здраво ръцете на Джейс и го дърпаха, въпреки че той определено не беше така отпуснат и ядно изруга, когато случайно удариха главата му в перваза.

Той ги разбута и издрапа остатъка от пътя до тревата сам, а после се отпусна по гръб.

— Ох — каза той, като погледна втренчено в небето. — Мисля, че си разтегнах мускул. — Той се изправи в седнало положение и погледна към Самюъл. — Той добре ли е?

Самюъл седеше свит на земята, със сплетени пред лицето ръце. Той безмълвно се поклащаше напред-назад.

— Мисля, че му има нещо — каза Алек. Посегна да докосне рамото на Самюъл, но той се отдръпна, като почти се прекатури.

— Остави ме — каза дрезгаво той. — Моля те. Остави ме, Алек.

Алек се стъписа.

— Какво каза?

— Каза да го оставим — рече Саймън, но Алек не го и погледна, сякаш не беше чул пояснението му. Той гледаше Джейс, който, внезапно пребледнял, се изправяше на крака.

— Самюъл — рече Алек. Тонът му беше учудващо груб. — Махни ръцете от лицето си.

— Не. — Самюъл наведе брадичка, раменете му се разтърсиха. — Не, моля те. Не.

— Алек! — намеси се Саймън. — Не виждаш ли, че не му е добре?

Клеъри хвана Саймън за ръкава.

— Саймън, нещо става.

Очите й бяха приковани към Джейс — кога ли не са били? — докато той гледаше свитата фигура на Самюъл. Върховете на пръстите на Джейс бяха окървавени от катеренето по перваза на прозореца и там, където той отмяташе косата от очите си, оставяха кървави следи по бузата му. Той сякаш не забелязваше това. Очите му бяха присвити, устата образуваше равна, гневна линия.

— Ловецо на сенки — рече той. Гласът му беше безпрекословен. — Покажи ни лицето си.

Самюъл въздъхна, после свали ръце. Саймън никога преди не беше виждал лицето му и не се беше замислял, че може да изглежда стар или мършав. Лицето на Самюъл беше наполовина скрито от гъста рошава сива брада, очите — потънали в дълбоки сенки, бузите — прорязани от бръчки. И въпреки всичко, той беше — някак си — странно познат.

Устните на Алек замърдаха, но от тях не излезе нито звук. Първи проговори Джейс.

— Ходж — рече той.

— Ходж? — повтори объркано Саймън. — Но как е възможно? Ходж… и Самюъл, той не може да…

— Е, очевидно това е Ходж — каза горчиво Алек. — Накарал те е да си мислиш, че е някой, който всъщност не е.

— Но той каза… — започна Саймън. Клеъри го стисна за ръката и думите замряха на устните му. Изражението на Ходж беше красноречиво. Не виновно или ужасено, че е разкрит, но толкова тъжно, че беше трудно да го гледаш.

— Джейс — каза много тихо Ходж. — Алек… толкова съжалявам.

Джейс направи ловко движение, сякаш се готвеше за бой. Той стоеше пред Ходж с изваден нож, острието му бе насочено към шията на стария наставник. Отразената светлина на огъня се плъзна по камата.

— Не ми трябва извинението ти. Искам да чуя основателна причина да не те убия в този момент, тук на място.

— Джейс — Алек изглеждаше притеснен. — Джейс, почакай.

Чу се внезапен пукот, когато част от покрива на Гард бе обхванат от оранжевите езици на огъня. Топлината караше въздуха да трепти и осветяваше нощта.

Клеъри виждаше всяко стръкче трева по земята, всяка бръчка от слабото и мърляво лице на Ходж.

— Не — каза Джейс. Безизразното му лице, когато сведе поглед към Ходж, напомни на Клеъри за едно друго, подобно на маска лице. Това на Валънтайн. — Знаел си какво е направил баща ми с мен, нали? Знаел си всичките му мръсни тайни.

Алек местеше неразбиращ поглед от Джейс към стария си наставник.

— За какво говорите? Какво става?

Лицето на Ходж се сгърчи.

— Джонатан…

— Винаги си го знаел и никога не си ми казал. Толкова години в Института, а така и нищо не ми каза.

Устата на Ходж увисна.

— Аз… аз не бях сигурен — прошепна той. — Когато не си виждал някого от бебе… не бях сигурен кой си, още по-малко какво си.

— Джейс? — Алек местеше поглед от най-добрия си приятел към своя наставник, сините му очи бяха ужасени, но нито един от двамата не обръщаше внимание на някого или на нещо друго. Ходж приличаше на човек, поставен в притискащо го менгеме, ръцете му болезнено потрепваха от двете му страни, очите му трескаво блуждаеха. Клеъри си спомни за спретнато облечения мъж в пълната с книги библиотека, който й бе предложил чай и приятелски съвети. Сякаш оттогава бяха минали хиляда години.

— Не ти вярвам — каза Джейс. — Знаел си, че Валънтайн не е мъртъв. Той сигурно ти е казал…

— Нищо не ми е казал — въздъхна Ходж. — Когато семейство Лайтууд ми съобщиха, че ще приютят сина на Майкъл Уейланд, аз нямах никакви сведения от Валънтайн, още от Въстанието насам. Мислех, че ме е забравил. Дори се молех да е мъртъв, но не знаех дали наистина е така. Ала в нощта, когато ти пристигна, Хюго ми донесе писмо от него. „Момчето е мой син.“ Това беше всичко, което той ми казваше. — Той хрипливо въздъхна. — Не знаех дали да му вярвам. Реших, че ще разбера… реших, че ще разбера, просто като те наблюдавам, но нямаше нищо, нищо, което да ми подскаже истината. Заключих, че това е просто номер от страна на Валънтайн, само че що за номер? Какво се опитваше да постигне с него? Ти нямаше представа, това ми бе пределно ясно, но относно целта на Валънтайн…

— Ти трябваше да ми кажеш какво съм — рече Джейс задъхано, сякаш думите излизаха с ченгел от устата му. — Тогава може би щях да съм в състояние да направя нещо. Евентуално да се самоубия.

Ходж повдигна глава и погледна Джейс през опушената си, мръсна коса.

— Не бях сигурен — повтори той, по-скоро на себе си, — а и докато се чудех… мислех си, че евентуално възпитанието може да се окаже от по-голямо значение, отколкото кръвта… че ти би могъл да бъдеш просветен…

— Просветен в какъв смисъл? Да не бъда чудовище? — Гласът на Джейс потрепери, но ножът в ръката му не мръдна. — Би трябвало да си наясно, че е невъзможно. Но той те е превърнал в долен страхливец, нали? Само че ти не си бил безпомощно дете. Можел си да се опълчиш.

Ходж сведе очи.

— Опитах се да направя най-доброто за теб — каза той, но дори за Клеъри думите му звучаха фалшиво.

— Докато Валънтайн се върне — рече Джейс. — И когато това стана, ти направи всичко, което той поиска от теб. Върна ме на него, сякаш съм куче, което си е негово, но което ти е оставил, за да се грижиш за няколко години…

— И после ни напусна — рече Алек. — Изостави всички ни. Наистина ли мислеше, че ще се скриеш тук, в Аликанте?

— Не съм дошъл тук, за да се крия — каза Ходж с безжизнен глас. — Дойдох тук, за да попреча на Валънтайн.

— Нали не очакваш да ти повярваме. — Сега Алек отново звучеше ядосано. — Ти винаги си бил на страната на Валънтайн. Можеше просто да му обърнеш гръб…

— Не бих могъл да го направя! — извика Ходж. — На родителите ви им беше даден шанс за нов живот… на мен такъв не ми е даван! Бях заточен в Института петнайсет години…

— Институтът беше нашият дом! — рече Алек. — Толкова ли е лошо да живееш с нас… да бъдеш част от семейството ни?

— Не става въпрос за вас. — Гласът на Ходж беше дрезгав. — Аз ви обичах, деца. Но вие си бяхте деца. А мястото, което не ти е позволено да напускаш, не може да ти бъде дом. Понякога минаваха седмици, без да разменя приказка с някой друг възрастен. Нямаше ловец на сенки, който да ми се довери. Дори и вашите родители не ме харесваха наистина; търпяха ме, защото нямаха избор. Аз не можех да се оженя. Не можех да имам собствени деца. Не можех да имам свой живот. А когато един ден вие, децата, пораснехте, щяхте да ме напуснете, така че нямаше да имам и вас. Живеех в страх, ако това изобщо може да се нарече живот.

— Не можеш да предизвикаш съжалението ни — рече Джейс. — Не и след това, което направи. А и от какво, за Бога, си се страхувал, при положение че прекарваше цялото си време в библиотеката? От микроби? Та нали само ние излизахме и се биехме с демоните!

— Той се е страхувал от Валънтайн — рече Саймън. — Недейте да го…

Джейс му хвърли унищожителен поглед.

— Млъквай, вампире. Не си пъхай носа, където не ти е работа.

— Не точно от Валънтайн — каза Ходж, като погледна Саймън, може би за първи път, откакто го бяха измъкнали от килията. В този поглед имаше нещо, което изненада Клеъри — нещо, подобно на привързаност. — А от собствената ми слабост пред волята на Валънтайн. Знаех си, че някой ден той ще се върне. Знаех, че ще се опита да вземе властта и да ръководи Клейва. И знаех какво ще ми предложи. Освобождение от проклятието. Живот. Място в този свят. Щях отново да бъда ловец на сенки, в света на Валънтайн. В този свят това никога нямаше да бъде възможно. — В гласа му имаше истински копнеж, който звучеше болезнено. — И знаех, че когато ми предложи всичко това, нямаше да имам силата да му откажа.

— И ето какъв живот живееш сега — заяде се Джейс. — Гниеш в килиите на Гард. Заслужаваше ли си да ни предадеш за такова нещо?

— Знаеш отговора — Ходж звучеше изтощено. — Валънтайн ме освободи от проклятието. Той се бе заклел да го направи и го направи. Мислех, че ще ме въведе обратно в Кръга и в това, което е останало от него. Но не го направи. Дори той не ме искаше. Разбрах, че в неговия нов свят няма място за мен. И знаех, че съм предал всичко, което имах, за една лъжа. — Той сведе поглед към сключените си мърляви ръце. — Само едно нещо ми беше останало… една възможност да придам на живота си смисъл. След като научих, че Валънтайн е убил Мълчаливите братя и се е сдобил с Меча на смъртните, знаех, че ще започне да търси Огледалото на смъртните. Знаех, че му трябват и трите реликви. Знаех също и че Огледалото на смъртните е тук, в Идрис.

— Почакай. — Алек вдигна ръка. — Огледалото на смъртните? Искаш да кажеш, че знаеш къде е? И у кого?

— У никого — рече Ходж. — Никой не може да притежава Огледалото на смъртните. Нито нефилим, нито долноземец.

— Ти наистина си превъртял там долу, нали? — каза Джейс, като кимна с брадичка към горящия прозорец на затвора.

— Джейс! — Клеъри гледаше притеснено към Гард, чийто покрив бе увенчан с корона от червено-златисти пламъци. — Огънят се разраства. Трябва да се махаме оттук. Можем да говорим долу в града…

— Петнайсет години бях заключен в Института — продължи Ходж, сякаш Клеъри не беше казала нищо. — Дори не можех да подам ръката си навън. Цялото време прекарвах в библиотеката, търсейки начини да се освободя от проклятието на Клейва, тегнещо върху мен. Научих, че само Реликвите на смъртните могат да го отменят. Четях книга след книга, разказващи истории из митологията за ангела, за това, как е излязъл от езерото, държейки реликвите на смъртните, и как ги е предал на Джонатан Ловеца на сенки, първия нефилим, както и за това, че те са три: Бокал, Меч и Огледало…

— Знаем всичко това — прекъсна го нервно Джейс. — Ти си ни научил на него.

— Мислите си, че знаете всичко, ала не е така. Докато четях най-различни варианти на историята и неизменно се връщах все на същата илюстрация, онази картина — всички сте я виждали — как ангелът излиза от езерото с Меча в едната ръка и с Бокала в другата, все не можех да разбера защо го няма нарисувано Огледалото. После разбрах. Огледалото е самото езеро. Самото езеро е Огледалото. Двете са едно и също.

Джейс бавно отпусна ножа.

— Езерото Лин?

Клеъри си спомни за езерото, как я беше отразило като огледало и как при удара водата сякаш се разцепи на хиляди парчета.

— Аз паднах в езерото, когато за първи път дойдох тук. Има нещо в него. Люк каза, че то има странни свойства и че феите го наричат Огледалото на сънищата.

— Именно — потвърди нетърпеливо Ходж. — И аз установих, че Клейвът не знае това, че това сведение се е изгубило във времето. Дори Валънтайн не знаеше…

Той бе прекъснат от оглушителен трясък, звук от срутване на кула в другия край на Гард. Той бе последван от лумване на фойерверки от червени и трепкащи искри.

— Джейс — каза Алек, като вдигна тревожно глава. — Джейс, трябва да се махаме оттук. Ставай — каза той на Ходж, като го дръпна нагоре за ръката. — Трябва да кажеш на Клейва това, което току-що каза на нас.

Ходж се изправи на крака, олюлявайки се. Какво ли е, помисли си Клеъри в пристъп на неочаквана жал, да изживееш живота си, срамувайки се не само то това, което си направил, но и от това, което правиш и което знаеш, че ще направиш отново? Ходж отдавна се беше предал в опитите си да живее по-добър или поне по-различен живот; всичко, което е искал, е да не се страхува, но всъщност през цялото време е живял в страх.

— Хайде! — каза Алек, без да пуска ръката на Ходж, и го бутна напред. Но Джейс застана пред тях и им препречи пътя.

— Ако Валънтайн се сдобие с Огледалото на смъртните, тогава какво ще стане? — попита той.

— Джейс — каза Алек, все още хванал ръката на Ходж, — не сега…

— Ако той каже това на Клейва, ние никога няма да го разберем от тях — рече Джейс. — За тях ние сме само деца. Но Ходж ни го дължи. — Той се обърна към стария си наставник: — Ти каза, че си разбрал, че трябва да попречиш на Валънтайн. Да му попречиш в какво? Каква сила ще получи той, ако се сдобие с Огледалото?

Ходж поклати глава.

— Аз не мога…

— И недей да лъжеш. — Ножът блесна до бедрото на Джейс; ръката му още стискаше дръжката. — Защото за всяка лъжа мога да ти отрязвам по един пръст. Или два.

Ходж се отдръпна, а в очите му се четеше истински страх. Алек изглеждаше изумен.

— Джейс, недей. Това би го направил баща ти. Но ти не си такъв.

— Алек — каза Джейс. Той не погледна към приятеля си, но тонът му беше като докосване с нежна ръка. — Ти изобщо не знаеш какво съм.

Погледите на Алек и Клеъри се срещнаха. Той не може да си обясни защо Джейс се държи така, помисли си тя. Той не знае. Тя пристъпи напред.

— Джейс, Алек е прав, трябва да заведем Ходж в залата и там той да разкаже на Клейва това, което току-що разказа на нас…

— Ако той е възнамерявал да каже това на Клейва, вече да го е направил — тросна се Джейс, без да я погледне. — Фактът, че не го е направил, доказва, че е лъжец.

— На Клейва не може да се вярва! — отчаяно запротестира Ходж. — В редиците му има шпиони — хора на Валънтайн, не мога да им кажа къде е Огледалото. Ако Валънтайн се сдобие с Огледалото, тогава той…

Той така и не довърши изречението си. Нещо ярко сребристо блесна на лунната светлина. Алек извика. Очите на Ходж се разшириха и той залитна, като се вкопчи в гърдите си. Когато започна да се свлича назад, Клеъри видя причината: от гръдния му кош стърчеше дръжката на дълга кама, като края на стрела, стърчаща от мишената си.

Алек скочи напред, пое стария си наставник при падането му и внимателно го положи на земята. Той вдигна безпомощно поглед, лицето му бе опръскано с кръвта на Ходж.

— Джейс, защо…

— Аз не… — Лицето на Джейс беше пребледняло и Клеъри видя, че той още стискаше ножа си. — Аз…

Саймън се завъртя, а заедно с него и Клеъри, и се втренчи в тъмнината. Огънят осветяваше тревата с пъклен оранжев блясък, но между дърветата по склона на хълма беше черно като в рог — и от тази чернота нещо изплува, някакъв сенчест силует с позната тъмна, разрошена коса. Той тръгна към тях, огънят осветяваше лицето му и се отразяваше в черните му очи, създавайки илюзията, че горят.

— Себастиян? — рече невярващо Клеъри.

Джейс премести объркано поглед от Ходж към Себастиян, който стоеше нерешително в края на градината. Джейс изглеждаше направо замаян.

— Ти — попита той. — Ти ли… направи това?

— Трябваше да го направя — каза Себастиян. — Иначе той щеше да те убие.

— С какво? — Джейс повиши глас и прегракна. — Та той дори нямаше оръжие…

— Джейс. — Алек успя да надвика Джейс. — Ела тук. Помогни ми за Ходж.

— Иначе той щеше да те убие — повтори Себастиян. — Може да е имал…

Но Джейс беше коленичил до Алек и прибираше ножа в колана си. Алек държеше в ръцете си Ходж, а ризата му беше изцапана от кръвта на наставника му.

— Извади стилито от джоба ми — каза той на Джейс. — Опитай с иратце…

Клеъри бе вцепенена от ужас, но после усети как Саймън трепна до нея. Тя се обърна и го погледна объркано — той беше бял като платно, ако не се брояха трескавите червени петна по бузите му. Тя видя как вените изпъкват под кожата му, подобно на китка нежни, разклонени корали.

— Кръвта — прошепна той, без да я поглежда. — Трябва да се махна оттук.

Клеъри посегна да го хване за ръкава, но той се дръпна назад и отскубна ръката си от хватката й.

— Не, Клеъри, моля те. Пусни ме. Всичко е наред, ей сега се връщам. Аз само… — Тя гледаше втренчено след него, но той се беше отдалечил твърде бързо, за да го повика да се върне. Изгуби се в тъмнината между дърветата.

— Ходж… — каза тревожно Алек. — Ходж, стой мирно…

Ала наставникът му се мяташе и извиваше, опитвайки се да се отдръпне от него, от стилито в ръката на Джейс.

— Не. — Лицето на Ходж бе с цвят на хоросан. Очите му се местеха от Джейс към Себастиян, който продължаваше да стои в сенките. — Джонатан…

— Джейс — каза Джейс почти шепнешком. — Наричай ме Джейс.

Очите на Ходж се спряха върху него. Клеъри не можеше да разгадае изражението им. Умолителни, но в тях имаше и нещо повече, някаква боязън или нещо подобно, нещо недоизречено. Той вдигна отбранително ръка.

— Не ти — прошепна той и заедно с думите от устата му бликна кръв.

По лицето на Джейс премина болка.

— Алек, направи му ти иратце… той май не иска аз да го докосвам.

Пръстите на Ходж се изкривиха и той сграбчи Джейс за ръкава. Чуваше се хриптенето на дъха му.

— Ти никога… не си бил…

И той издъхна. Клеъри видя как животът му го напусна. Не беше спокойно и внезапно, както е по филмите; гласът му премина в хъхрене, очите му се извиха нагоре, а тялото му се отпусна с ръка, извита под странен ъгъл.

Алек внимателно затвори очите на Ходж.

— Vale, Ходж Старкуедър.

— Той не заслужава това. — Гласът на Себастиян беше рязък. — Той не беше ловец на сенки; той бе предател. Няма право на последни прощални думи.

Алек рязко вдигна глава. Той положи Ходж на земята и се изправи на крака, сините му очи бяха ледени. По дрехите му имаше кръв.

— Ти нищо не разбираш. Уби невъоръжен човек, нефилим. Ти си убиец.

Себастиян изкриви устни.

— Мислиш, че не знам кой беше това? — Той посочи към Ходж. — Старкуедър беше в Кръга. После предаде Клейва и беше прокълнат за това. Той трябваше да умре заради това, което е направил, но Клейвът прояви снизхождение — и за какво? Той отново предаде всички ни, когато продаде Бокала на смъртните на Валънтайн, само и само да бъде освободен от проклятието си — проклятие, което е заслужил. — Той направи пауза, дишайки тежко. — Може би не биваше да го правя, но и ти нямаш право да казваш, че не си го е заслужил.

— Откъде знаеш толкова много за Ходж? — попита Клеъри. — И какво правиш тук? Мисля, че се разбрахме да останеш в залата.

Себастиян се поколеба.

— Вие доста се забавихте — каза накрая той. — И аз се притесних. Предположих, че може да имате нужда от помощ.

— И ти реши да ни помогнеш, като убиеш човека, с когото разговаряме? — не се отказваше Клеъри. — Затова, че е имал съмнително минало? Кой… кой прави така? Няма никакъв смисъл.

— Той просто лъже — рече Джейс и погледна Себастиян — студен, решителен поглед. — И не го прави добре. Мислех, че си по-добър в това, Верлак.

Себастиян спокойно посрещна погледа му.

— Не знам за какво говориш, Моргенстърн.

— Говори за това — каза Алек, като пристъпи напред, — че ако наистина си мислил това, с което току-що се оправда, няма да имаш нищо против да дойдеш с нас в Залата на Съглашението и да се обясниш пред Съвета. Ще го направиш ли?

Себастиян с мъка се усмихна — тази усмивка преди бе очаровала Клеъри, но сега в нея имаше нещо нередно, подобно на картина, поставена малко накриво на стената.

— Разбира се, че нямам нищо против. — Той бавно пристъпи към тях, почти небрежно, сякаш за нищо не се тревожеше. Сякаш не бе убил току-що човек. — Разбира се — каза той, — малко е странно, че толкова ви разстройва фактът, че съм убил човек, при положение че Джейс имаше намерение да реже пръстите му един по един.

Алек сви устни.

— Той нямаше да го направи.

— Ти… — Джейс погледна Себастиян с отвращение. — Нямаш представа за какво говориш.

— Или може би — рече Себастиян — наистина си ядосан за това, че целунах сестра ти. Защото тя ме пожела.

— Не е вярно — каза Клеъри, но никой от тях не я погледна. — Имам предвид това, че съм те пожелала.

— Знаеш, че тя има този малък навик… начинът, по който ахва, когато я целунеш, сякаш е изненадана? — Себастиян беше спрял точно пред Джейс и се усмихваше като ангел. — Толкова е мило, сигурно си забелязал.

Джейс гледаше така, сякаш се кани да удари.

— Сестра ми…

— Сестра ти — прекъсна го Себастиян. — Такава ти е, нали? Защото нещо не се държите като брат и сестра. Мислиш си, че хората не виждат как се гледате един друг? Мислиш, че чувствата ти остават скрити за някого? Въобразяваш си, че има човек, който да не намира това за отвратително и противоестествено? Защото е такова.

— Достатъчно! — Изражението на Джейс беше убийствено.

— Защо правиш това? — рече Клеъри. — Себастиян, защо казваш всичко това?

— Защото най-после мога — каза Себастиян. — Нямаш представа какво ми беше да бъда заобиколен дни наред от повечето от вас и да се правя, че ви понасям. Гадеше ми се, като ви гледах. Ти — каза той на Джейс, — всяка секунда, през която не въздишаше по сестра си, се жалваше колко не те обичал баща ти. Добре де, може ли някой да го упрекне за това? А ти, глупава кучко — обърна се той към Клеъри, — да дадеш онази безценна книга на някакъв съмнителен магьосник! Няма ли поне една мозъчна клетка в малката ти глава? Ами ти… — Сега той насочи сарказма си към Алек. — Мисля, че всички сме наясно какво ти е сбъркано на теб. Такива като теб не би трябвало да ги търпят в Клейва. Отвратителен си.

Алек пребледня, макар да изглеждаше по-скоро изумен. Клеъри не можеше да го упрекне — беше трудно да гледаш Себастиян, неговата ангелска усмивка и да си представиш, че казва такива неща.

— Преструвал си се, че ни понасяш? — повтори тя. — Но защо е трябвало да се преструваш, освен ако… освен ако не ни шпионираш — завърши тя, осъзнала истината в момента, в който я произнесе. — Освен ако не шпионираш за Валънтайн.

Красивото лице на Себастиян се изкриви, стисна плътните си устни и присви издължените си, елегантни очи.

— Ей, сетихте се най-после — каза той. — Кълна се, че има демонични измерения с малоумни демони, на които по-бързо би им просветнало.

— Може и да не ни просветва бързо — каза Джейс, — но поне сме живи.

Себастиян го погледна с ненавист.

— Аз съм жив — отбеляза той.

— Но не за дълго — рече Джейс. Лунната светлина се отрази в острието на ножа му, когато той се хвърли към Себастиян, движението му беше толкова бързо, че чак се размаза, по-бързо от всяко движение, което Клеъри някога беше виждала.

Досега.

Себастиян се дръпна встрани, като избегна удара и хвана ръката на Джейс, държаща ножа. Ножът издрънча на земята, а после Себастиян хвана Джейс за гърба на якето му. Вдигна го и го захвърли с невероятна сила. Джейс изхвърча във въздуха, удари се в стената на Гард със сила, способна да строши костите му, и се свлече на земята.

— Джейс! — На Клеъри й причерня. Кипяща от ярост, тя се спусна към Себастиян, готова да го убие. Но той се дръпна встрани и я отстрани от себе си, махайки с ръка, сякаш пропъжда насекомо. Ударът попадна в слепоочието й и я повали по гръб на земята. Тя се претърколи и замига, мъчейки се да прогони черната мъгла и парещата болка от очите си.

Алек свали лъка от гърба си и опъна стрела на тетивата. Ръцете му не трепнаха, докато се прицелваше в Себастиян.

— Не мърдай от мястото си — каза той, — и сложи ръце зад гърба си.

Себастиян се засмя.

— Не би стрелял наистина — каза и се приближи към Алек с лека, безгрижна стъпка, сякаш се изкачваше по стълбите пред собствената си врата.

Алек присви очи. С елегантно, плавно движение той дръпна стрелата назад и я пусна. Тя полетя към Себастиян…

И не улучи. Себастиян се бе навел или мръднал, Клеъри не можеше да каже, и стрелата беше минала покрай него, забивайки се в ствола на едно дърво. Алек имаше време само да погледне изненадано, преди Себастиян да се нахвърли върху него и да изтръгне лъка от ръцете му. После го стисна и го счупи на две, а пукотът на дървото накара Клеъри да потрепери, сякаш чуваше трошене на кости. Тя се опита да се надигне, без да обръща внимание на тъпата болка в главата си. Джейс лежеше на няколко крачки от нея, абсолютно неподвижен. Искаше да се изправи, за да отиде при него, но краката й сякаш не я слушаха.

Себастиян захвърли строшения на две лък и се приближи до Алек. В ръката на Алек вече блестеше извадена серафимска кама, но Себастиян я изби с лекота и го стисна за гушата, като почти го вдигна във въздуха.

Той го стискаше безмилостно, брутално, хилейки се злорадо, докато Алек отчаяно се давеше и гърчеше.

— Лайтууд — изсъска Себастиян. — Днес вече се погрижих за един от вас. Не предполагах, че ще имам такъв късмет да ликвидирам още един.

Но в следващия момент трепна като кукла, чиито конци са скъсани. Освободен от желязната хватка, Алек се строполи на земята, хванал с ръце шията си.

Клеъри чуваше хрипкавото му, неравномерно дишане, ала очите й бяха приковани в Себастиян. Една тъмна сянка се бе хвърлила на гърба му, впивайки се в него като пиявица. Той посегна към врата си, започна да се дави и да се върти на място, опитвайки се да докопа съществото, което се беше вкопчило в него. Докато се въртеше, луната освети нападателя му и Клеъри видя кой бе това.

Беше Саймън. Ръцете му се бяха увили около врата на Себастиян, резците му блестяха като костени игли. За първи път Клеъри го видя в цялата му вампирска същност от нощта, когато бе възкръснал от гроба, а тя го бе гледала с ужас, неспособна да помръдне. Ръмжеше, устните му се изтеглиха назад, вампирските му зъби бяха излезли докрай, остри като ками. Той ги заби в ръката на Себастиян, като направи дълга кървяща рана в кожата.

Себастиян изрева високо и се отпусна назад, падайки със силен удар на земята. Той се претърколи, Саймън бе почти отгоре му, двамата започнаха взаимно да се дерат, да се ръфат и разкъсват като бойни кучета на арена. Себастиян кървеше от множество рани, когато най-после, олюлявайки се, се изправи на крака и два пъти силно изрита Саймън в гърдите. Саймън се преви на две и уви ръце около тялото си.

— Гаден малък кърлеж — изръмжа Себастиян, като замахна с крак, готов за нов удар.

— Не бих го направил — каза един тих глас.

Клеъри рязко вдигна глава, което предизвика нов пристъп на болка зад очите й. Джейс стоеше на няколко крачки от Себастиян. Лицето му беше окървавено, едното око подуто, почти затворено, но в уверената му ръка блестеше серафимска кама.

— Никога не съм убивал човек с някоя от тези — каза Джейс. — Но за теб ще направя изключение.

Лицето на Себастиян се изкриви. Той сведе поглед към Саймън, после вдигна глава и извика. Думите, които каза, бяха на език, който Клеъри не разбираше — и после се обърна със същата ужасяваща бързина, с която се бе движил, когато нападна Джейс, и изчезна в тъмнината.

— Не! — изкрещя Клеъри. Тя се опита да се изправи на крака, но болката беше като стрела, която пронизваше мозъка й. Тя се сви на влажната трева. Миг по-късно Джейс се беше надвесил над нея, лицето му беше бледо и разтревожено. Тя вдигна поглед към него, очите й се замъглиха — трябва да се бяха замъглили, с друго не можеше да си обясни белотата около него, нещо като сияние…

Тя чу гласа на Саймън, а после и на Алек, след което подадоха нещо на Джейс — стили. Ръката й пламна, но миг по-късно болката започна да изчезва, а главата й да се избистря. Тя примигна срещу трите лица, надвесени над нея.

— Главата ми…

— Получи сътресение — каза Джейс. — Иратце ще помогне, но ще трябва да повикаме лекар от Клейва. Раната на главата може да се окаже опасна. — Той върна стилито на Алек. — Мислиш ли, че можеш да се изправиш?

Тя кимна. Но сгреши. Болката отново я прониза, когато две ръце я подхванаха и й помогнаха да се задържи на крака. Саймън. Тя се опря на него с благодарност, като очакваше да възвърне равновесието си. Все й се струваше, че може да падне всеки момент.

Джейс гледаше навъсено.

— Не биваше така да нападаш Себастиян. Та ти дори нямаш оръжие. Какво си въобразяваше?

— Това, което всички си въобразихме — защити я неочаквано Алек. — Все още не мога да повярвам, че той те хвърли във въздуха като топка. Джейс, никога не съм виждал някой да е по-добър от теб.

— Аз… той ме изненада — каза с неохота Джейс. — Сигурно владее някакви специални техники. Не го очаквах.

— О, така е. — Саймън докосна гръдния си кош и трепна. — Мисля, че ми строши няколко ребра. Всичко е наред — допълни той в отговор на разтревожения поглед на Клеъри. — Минаха ми. Но Себастиян определено е силен. Наистина е силен. — Той погледна Джейс. — Колко време мислиш, че е стоял тук, в сенките?

Джейс беше мрачен. Той погледна сред дърветата в посоката, в която бе изчезнал Себастиян.

— Е, Клейвът ще го залови… и вероятно ще го прокълне. Бих се радвал да получи същото проклятие, което тегнеше върху Ходж. Би било наистина справедливо.

Саймън се обърна и се изплю в храстите. После избърса устата си с опакото на ръката и лицето му се изкриви в гримаса.

— Кръвта му има отвратителен вкус… прилича на отрова.

— Предполагам, че можем да допълним и това към списъка с качествата му — рече Джейс. — Чудя се какво ли още е намислил за тази нощ.

— Трябва да се върнем в залата. — Лицето на Алек изглеждаше изтощено и Клеъри си спомни, че Себастиян беше казал нещо за другите Лайтууд… — Можеш ли да вървиш, Клеъри?

Тя се отскубна от Саймън.

— Мога да вървя. Ами Ходж? Не можем просто да го оставим.

— Налага се — рече Алек. — Ще се върнем за него, ако успеем да преживеем нощта.

Преди да напуснат градината, Джейс се спря, съблече якето си и го разстели върху безжизненото, обърнато нагоре лице на Ходж. Клеъри искаше да отиде при Джейс, да сложи ръка на рамото му, но нещо в поведението му я възпираше. Дори Алек не смееше да го доближи или да му предложи лечителна руна, независимо от факта, че Джейс накуцваше, докато се спускаше по хълма.

Всички заслизаха по лъкатушещата пътека с извадени оръжия и в бойна готовност, небето бе обагрено в червената светлина на горящия зад тях Гард. Ала демони не се виждаха. Спокойствието и зловещата светлина караха главата на Клеъри да тупти; тя се чувстваше като в сън. Изтощението я стисна като менгеме. Самото местене на краката й представляваше такава трудност, сякаш отмества блокчета цимент. Тя чуваше на пътеката пред себе си Джейс и Алек да си говорят, гласовете им бяха леко приглушени, въпреки че вървеше близо до тях.

Алек говореше тихо, почти умолително:

— Джейс, относно това, което каза горе на Ходж. Не можеш да мислиш така. Това, че си син на Валънтайн, не означава, че си чудовище. Каквото и да е направил той, когато си бил дете, на каквото и да те е научил, трябва да разбереш, че не е станало по твоя вина…

— Не искам да говоря за това, Алек. Нито сега, нито когато и да е. Не ме питай повече за тези неща. — Тонът на Джейс беше ядосан и Алек млъкна. Клеъри почти усети болката му. Ама че нощ, помисли си тя. Една нощ с толкова много болка за всички.

Клеъри се опита да не мисли за Ходж, за умоляващия, измъчен вид на лицето му, преди да умре. Тя не харесваше Ходж, но той не заслужаваше Себастиян да постъпи така с него. Никой не заслужаваше това. Замисли се за Себастиян, за начина, по който той се движеше, като летящи искри. Досега не беше виждала някой друг да се движи така като Джейс. Тя искаше да разреши загадката — какво се беше случило със Себастиян? Как братовчедът на семейство Пенхалоу се бе превърнал в такова чудовище и как досега не бяха забелязали това? Тя си спомни как той бе пожелал уж да й помогне да спасят майка й, а всъщност просто е искал да се сдобие с Бялата книга, за да я даде на Валънтайн. Магнус не беше прав — не от семейство Лайтууд Валънтайн е разбрал за Рейгнър Фел. Разбрал е, защото тя беше казала на Себастиян. Как бе могла да бъде толкова глупава?

Ужасена, тя едва забеляза как пътеката свърна по булеварда, който ги изведе към града. Улиците бяха пусти, къщите тъмни, много от уличните лампи с магическа светлина не светеха, стъклата им бяха посипани по паважа. Чуваха се гласове като ехо в далечината, а между сенките на сградите тук-там се виждаха факли, но…

— Ужасно тихо е — каза Алек, като се огледа с изненада. — И…

— Не мирише на демони. — Джейс се намръщи. — Странно. Хайде. Да отидем в залата.

Макар че Клеъри беше подготвена за нападение, те не видяха нито един демон, докато вървяха по улиците. Поне не жив — въпреки че, докато пресичаха една тясна алея, тя видя група от трима или четирима ловци на сенки, събрани в кръг около нещо, което пърхаше и се извиваше на земята. Те го мушкаха с дълги заострени копия. Тя потръпна и извърна поглед.

Залата на Съглашението бе осветена като клада, с изливаща се от врати и прозорци магическа светлина. Те забързаха нагоре по стълбите, като подхващаха Клеъри, когато тя се препънеше. На нея все повече й се виеше свят. Сякаш всичко наоколо трептеше и усещането бе, като да се намираш в голяма въртяща се топка. Над нея звездите приличаха на бели драскотини по небето.

— Трябва да легнеш — каза Саймън и понеже тя не отговори, той извика: — Клеъри?

С огромно усилие тя се опита да му се усмихне.

— Добре съм.

Джейс, застанал до входа на залата, се обърна и мълчаливо я погледна. На ярката магическа светлина кръвта по лицето му и подутото му око изглеждаха страховити, набраздени и черни.

В залата се чуваше приглушен шум, нисък шепот на стотици гласове. На Клеъри й звучеше като биенето на някое огромно сърце. Светлината от сложените в поставки факли заедно с магическите светлини, носени навсякъде, заслепяваха очите й и разстройваха зрението й; виждаше само някакви неясни силуети и размазани цветове. Бяло, златисто, после нощното небе отгоре, преливащо от тъмно до бледосиньо. Колко ли беше часът?

— Не ги виждам. — Алек, който търсеше разтревожено из помещението семейството си, звучеше сякаш от стотици километри разстояние или изпод дълбока вода. — Досега трябваше да са вече тук…

Гласът му заглъхна, а на Клеъри още повече й се зави свят. Тя се подпря с ръка на близката колона. Някой прокара ръка по гърба й — Саймън. Той казваше нещо на Джейс, звучеше тревожно. Гласът му заглъхна сред дузините други, които се извисяваха и утихваха край нея като разбиваща се вълна.

— Никога не съм виждал такова нещо. Демоните просто се обърнаха и си тръгнаха, просто изчезнаха.

— Може би заради изгрева. Изплашили са се от изгрева, който скоро ще настъпи.

— Не, не е само това.

— Дори не искам да си представям, че могат да се върнат с настъпването на нощта или дори през следващата.

— Това не го и споменавай дори, няма никаква логика. Защитите отново ще бъдат вдигнати.

— А Валънтайн отново ще ги свали.

— Може би сме си го заслужили. Може пък Валънтайн да е прав, може, като сме се съюзили с долноземците, да сме загубили благословията на ангела.

— Замълчете! Имайте малко уважение. Броят мъртвите на Площада на ангела.

— Там са — каза Алек. — Нашите са там, при мъртвите. Като че ли… — Гласът му трепна и той изчезна, като си проправяше път през тълпата.

Клеъри премигна, като се опитваше да избистри погледа си. Всичко й изглеждаше като в мъгла…

Тя чу как Джейс шумно си пое въздух, после, без да каже и дума, се запровира в тълпата след Алек. Клеъри се пусна от колоната с намерението да ги последва, но краката й се огънаха. Саймън я подхвана.

— Трябва да полегнеш, Клеъри — каза той.

— Не — прошепна тя. — Искам да видя какво става…

Тя млъкна. Той се беше втренчил покрай нея, след Джейс, и изглеждаше поразен. Тя се вкопчи в колоната и се повдигна на пръсти, мъчейки се да погледне над множеството…

Там бяха семейство Лайтууд: Мерис, прегърнала Изабел, която ридаеше, и Робърт Лайтууд, седнал на земята и държащ нещо в ръце… не, някого, и Клеъри си спомни как за първи път бе видяла Макс в Института, легнал отпуснат и заспал на дивана, с килнати настрани очила и просната на пода ръка. Той може да заспива навсякъде, беше казал Джейс и макар да изглеждаше заспал в скута на баща си, Клеъри знаеше, че не е.

Алек беше коленичил, хванал едната ръка на Макс, но Джейс бе замръзнал на мястото си, стоеше неподвижен, сякаш бе загубил нещо, като че ли не знаеше къде е и какво става тук. На Клеъри горещо й се прииска да хукне към него и да го прегърне, но изражението по лицето на Саймън й казваше да не го прави, както и споменът за къщата в имението и ръцете на Джейс около нея. Тя беше последният човек на земята, който някога би могъл да му даде утеха.

— Клеъри — каза Саймън, но тя се беше отскубнала от него, независимо от замайването и болката в главата си. Тя тичаше към вратата на залата и я отвори със замах, излезе на стълбите и застана там, вдишвайки студения въздух. В далечината хоризонтът беше пламнал в червен огън, звездите избледняваха, стопявайки се в изсветляващото небе. Нощта си бе отишла. Настъпваше изгревът.

13Потънали в скръб

Клеъри се събуди със стон. Беше сънувала окървавени ангели, чаршафите й се бяха увили около нея като стегната спирала. Беше тъмно и задушно в стаята за гости на Аматис и усещането бе, като да си заключен в кафез. Тя посегна и дръпна завесите встрани. Денят нахлу вътре. Тя се намръщи и отново ги спусна. Ловците на сенки изгаряха своите мъртви, а в западната част на града след демоничното нападение небето продължаваше да е покрито с дим.

Гледката през прозореца накара Клеъри да се чувства зле, затова остави завесите спуснати. В мрака на помещението тя затвори очи, като се опитваше да си припомни съня. В него имаше ангели, а картината на руната, която й бе показал Итуриел, трепкаше все повече и повече в съзнанието й, подобно на мигащ сигнал ПРЕМИНИ. Руната беше проста, обикновена като стегнат възел, но колкото и да се мъчеше да я разчете, не успяваше, не можеше да разбере какво означава. Единственото, което схващаше, бе, че й се вижда някак непълна, сякаш този, който е създавал плетеницата, не я е завършил съвсем.

Това не са първите картини, които съм ти показвал, беше казал Итуриел. Тя си спомни за другите си сънища: за Саймън с прогорените по ръцете му кръстове, Джейс с крилете, езерата с пропукан лед, които приличаха на огледални стъкла. И тези сънища ли й е пратил ангелът?

Тя въздъхна и седна в леглото. Сънищата може и да бяха лоши, но и картините на реалността, които се редяха в главата й, не бяха по-хубави.

Изабел, ридаеща на пода в Залата на Съглашението и скубеща така силно черната си коса, че Клеъри се бе разтревожила да не я оскубе съвсем. Мерис, крещяща на Джия Пенхалоу, че момчето, което е прибрала в дома си, е направило това, че ако техният братовчед е толкова приближен на Валънтайн, то какво остава за тях? Алек се опитваше да успокои майка си, като молеше Джейс да му помогне, ала Джейс просто не помръдваше, докато слънцето не се извиси над Аликанте и не проникна през тавана на залата.

— Съмва се — бе казал Люк, който изглеждаше по-уморен, отколкото някога го беше виждала Клеъри. — Време е да приберем телата. — И той разпрати патрули да съберат мъртвите ловци на сенки и ликантропи, проснати по улиците, и да ги донесат на площада пред залата, на същия онзи площад, който Клеъри бе пресякла със Себастиян, когато бе отбелязала, че залата прилича на църква. Тогава това място й изглеждаше прекрасно, обточено с цветни кашпи и ярко боядисани магазини. А сега беше пълно с трупове.

И този на Макс беше тук. При мисълта за момченцето, което така разпалено говореше за манга, стомахът й се сви. Беше му обещала да му донесе Забранената планета, но сега това вече никога нямаше да се случи. Трябваше да му купя книжките, мислеше си тя. Каквито книжки си поиска. Не че това щеше да има значение.

Не мисли за това. Клеъри отметна чаршафа си и се изправи. Взе си душ, след което се облече с джинсите и пуловера, с които беше, когато пристигна от Ню Йорк. Преди да си облече пуловера, притисна лице в дрехата с надеждата да улови полъха на Бруклин или мириса на перилен препарат — нещо да й напомни за дома, — но той беше изпран и миришеше на лимонов сапун. Тя въздъхна отново и се отправи надолу по стълбите.

Къщата беше пуста, като се изключи Саймън, който седеше на дивана във всекидневната. Отворените прозорци зад него пропускаха дневната светлина.

Станал е като котка, помисли си Клеъри, все гледа да се настани така, че светлината да пада върху него. Независимо колко е силно слънцето, неговата кожа си оставаше с все същия цвят на слонова кост.

Тя си взе една ябълка от купата на масата и се тръшна до него с подвит под себе си крак.

— Успя ли да поспиш?

— Малко. — Той я погледна. — По-скоро аз трябва да ти задам този въпрос. Ти си тази, която има сенки под очите. Още ли имаш кошмари?

Тя сви рамене.

— Все същото. Смърт, разруха, зли ангели.

— Значи, нищо по-различно от реалността.

— Да, но поне когато се събудя, изчезват. — Тя отхапа парче от ябълката си. — Нека отгатна. Люк и Аматис са в Залата на Съглашението и отново има събрание.

— Да. Имам чувството, че срещите им са само колкото да се съберат и решат кога трябва да е следващата среща. — Саймън разсеяно се заигра с пискюлите по ръба на една от възглавниците. — Някакви новини от Магнус?

— Не. — Клеъри се опитваше да не мисли за факта, че бяха минали три дни, откакто не бе виждала Магнус, а той дори не й беше изпратил съобщение. Или за факта, че всъщност нищо не му пречеше да вземе Бялата книга и да се запилее безследно нанякъде. Тя се запита как изобщо й е хрумнало да се довери на някого, който си слага толкова много очна линия.

Леко докосна ръката на Саймън.

— А ти? Ти как си? Добре ли се чувстваш тук?

След края на битката й се искаше Саймън да се върне у дома, където щеше да е в безопасност. Но той категорично се бе възпротивил. По някаква причина му се искаше да остане. Тя се надяваше, че не го прави с намерението да се грижи за нея — дори за малко да му каже, че няма нужда от неговата защита, — но не го направи, защото част от нея не искаше той да си тръгне. И така, той остана, за което Клеъри се радваше, но се чувстваше и виновна.

— Получи ли… сещаш се… това, което ти трябва?

— Имаш предвид кръв? Да, Мая не спира да ми носи бутилки всеки ден. Но не ме питай откъде се снабдява с тях. — Първата сутрин на Саймън в дома на Аматис на входната врата се бе появил един ухилен ликантроп и му бе поднесъл живо коте.

— Кръв — беше казал той със силен акцент. — За теб. Прясна! — Саймън бе благодарил на върколака, бе изчакал той да си тръгне, а после пусна котето, леко раздразнен.

— Е, все от някъде трябва да си набавяш кръв — беше казал развеселено Люк.

— Аз имам домашен любимец котка — бе отвърнал Саймън. — Изключено е.

— Ще кажа на Мая — обеща тогава Люк и оттогава кръвта му бе доставяна в дискретни стъклени бутилки за мляко. Клеъри нямаше представа как Мая се урежда с тях, но подобно на Саймън, не желаеше и да пита. Тя не беше виждала върколачката от нощта на битката — ликантропите бяха отседнали някъде в близката гора, като само Люк бе останал в града.

— Какво има? — Саймън наклони глава назад, като я гледаше през притворените си клепачи. — Изглеждаш така, сякаш искаш да ме питаш нещо.

Имаше няколко неща, за които Клеъри искаше да го попита, но реши да започне с най-безобидното.

— Ходж — рече тя и се поколеба. — Когато беше в килията… наистина ли не знаеше кой е той?

— Нямаше как да го видя. Само можех да го чувам през стената. Ние си говорехме… доста.

— И хареса ли ти той? Искам да кажа, беше ли свестен?

— Свестен? Не знам. Изстрадал, тъжен, интелигентен, на моменти състрадателен — да, хареса ми. Мисля, че в известен смисъл приличам на него, някак си…

— Не говори така! — Клеъри се изпъна на мястото си, като едва не изпусна ябълката. — Ти нямаш нищо общо с Ходж.

— Не мислиш, че съм изстрадал и интелигентен?

— Ходж беше зъл. Ти не си — отсече решително Клеъри. — Там е разликата.

Саймън въздъхна.

— Хората не се раждат добри или лоши. Може би у тях е заложена склонността към едното или другото, но начинът, по който се стича животът им, е с по-определящо значение. Както и хората от обкръжението им. Валънтайн е бил приятел на Ходж, а аз не мисля, че в живота на Ходж е имало друг, който да му повлияе и да направи от него по-добър човек. Ако аз имах такъв живот, не знам как бих се променил. Но при мен е различно. Аз имам семейството си. Имам и теб.

Клеъри му се усмихна, но думите му прозвучаха болезнено в ушите й. Хората не се раждат добри или лоши. Тя от край време бе убедена в това, но как тогава да си обясни видяното в картините, които й бе показал ангелът, в които майка й наричаше собственото си дете чудовище. Искаше й се да сподели това със Саймън, да му разкаже за всичко, което й бе показал ангелът, но не можеше. Това би означавало да му каже какво са открили за Джейс, а нямаше да е редно. Тайната си беше негова, а не нейна. Саймън я беше попитал само веднъж какво е имал предвид Джейс при разговора си с Ходж и защо се е нарекъл чудовище, но тя само бе отговорила, че понякога е трудно да се разбере какво има предвид Джейс. Не беше сигурна, че Саймън е повярвал на това обяснение, но той не повдигна повече въпроса.

Тя и сега успя да се сдържи да се разприказва, когато се чу силно почукване на вратата. Клеъри се намръщи и сложи огризката на ябълката си на масата.

— Аз ще отворя.

През отворената врата нахлу студен, свеж въздух. На стълбите отпред стоеше Ейлийн Пенхалоу, облечена в лилаво копринено яке, което почти беше в тон с кръговете под очите й.

— Трябва да говоря с теб — каза без предисловие тя.

Изненадана, Клеъри само кимна и задържа вратата отворена.

— Добре. Влизай.

— Благодаря. — Ейлийн мина безцеремонно покрай нея и влезе във всекидневната. Когато видя седналия на дивана Саймън, тя се вцепени и зяпна от учудване. — Това да не е…

— Вампирът ли? — ухили се Саймън. Тънките, но нечовешки острите му резци се открояваха на долната му устна, когато се ухилваше така. Клеъри би предпочела да не го бе направил.

Ейлийн се обърна към Клеъри.

— Може ли да поговорим насаме?

— Не — рече Клеъри и седна на дивана до Саймън. — Каквото и да имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш и на двама ни.

Ейлийн прехапа устни.

— Добре. Виж, има нещо, което искам да кажа на Алек, Изабел и Джейс, но нямам представа къде да ги намеря точно сега.

Клеъри въздъхна.

— Използваха някои връзки и се нанесоха в една празна къща. Собствениците са се преместили в провинцията.

Ейлийн кимна. След нападенията много хора напускаха Идрис. Повечето бяха останали — повече, отколкото Клеъри бе очаквала, — но мнозина опаковаха нещата си и заминаха, оставяйки къщите си празни.

— Те са добре, ако това искаш да знаеш. Виж, и аз не съм ги виждала от битката насам. Мога да им пратя по Люк писмо, ако искаш…

— Не знам. — Ейлийн дъвчеше долната си устна. — Родителите ми са съобщили на лелята на Себастиян в Париж какви ги е свършил. Тя наистина е разстроена.

— Както и е нормално да бъде човек, чийто племенник се е превърнал в зъл гений — рече Саймън.

Ейлийн му хвърли мрачен поглед.

— Тя каза, че това съвсем не било типично за него, че сигурно е станала грешка. Всъщност, тя ми прати някои негови снимки. — Ейлийн бръкна в джоба си и извади няколко леко намачкани снимки, като ги подаде на Клеъри. — Погледни.

Клеъри ги разгледа. На снимките се виждаше усмихнато тъмнокосо момче, красиво посвоему, с дяволита усмивка и малко големичък нос. Приличаше на онзи тип момчета, с които е забавно да се общува. И в същото време нямаше нищо общо със Себастиян.

— Това ли е братовчед ти?

— Това е Себастиян Верлак. Което означава…

— Че момчето, което беше тук и което се представи като Себастиян, е съвсем друг човек? — Клеъри прехвърляше снимките с нарастващо безпокойство.

— Мислех… — Устните на Ейлийн отново трепнаха. — Мислех, че ако семейство Лайтууд разберат, че Себастиян — или което момче е там — не е всъщност нашият братовчед може би ще ми простят. Ще ни простят.

— Убедена съм, че ще го направят. — Клеъри се опита да придаде максимална мекота на гласа си. — Но тази история не приключва с това. От Клейва ще трябва да разберат, че Себастиян не е просто някакво заблудено дете на ловец на сенки. Валънтайн преднамерено го е изпратил тук като шпионин.

— Просто той беше така убедителен — рече Ейлийн. — Знаеше неща, които знае само семейството ми. Знаеше факти от детството ни…

— Което навежда на мисълта — каза Саймън — какво е станало с истинския Себастиян. Твоят братовчед. Изглежда е напуснал Париж, тръгнал е към Идрис, но не е пристигнал. При това положение какво следва да се е случило с него?

Клеъри отговори.

— Отново Валънтайн. Сигурно е планирал всичко, като е знаел къде се кани да отиде Себастиян и как да го отклони от пътя му. И ако е постъпил така със Себастиян…

— Тогава може да има и други — рече Ейлийн. — Трябва да кажеш на Клейва. Кажи на Лушън Греймарк. — Тя улови смаяния поглед на Клеъри. — Хората го слушат. Така казаха родителите ми.

— А защо и ти не дойдеш в залата с нас — предложи Саймън. — Кажи им сама.

Ейлийн поклати глава.

— Не мога да погледна семейство Лайтууд. Особено Изабел. Тя ми спаси живота, а аз… аз просто избягах. Не можех да се спра. Просто бягах.

— Не си била на себе си. Вината не е твоя.

Ейлийн погледна нерешително.

— А сега и брат й… — Тя млъкна, като отново прехапа устни. — Има и друго. Виж, има нещо, което искам да ти кажа, Клеъри.

— Да ми кажеш? — Клеъри се обърка.

— Да. — Ейлийн си пое дълбоко въздух. — Виж, това, което видя тогава, когато ни завари с Джейс, не беше нищо. Аз целувах него. Беше… опит. Не беше наистина.

Клеъри усети, че видимо се изчервява. Защо ми казва това?

— Виж, всичко е наред. Това си е работа на Джейс и не ме засяга.

— Ами, ти изглеждаше толкова разстроена тогава. — Лека усмивка се плъзна по ъгълчетата на устата на Ейлийн. — И мисля, че знам защо.

Клеъри се опитваше да преглътне киселия вкус в устата си.

— Знаеш?

— Ами, твоят брат не стои мирен. Това не е тайна за никого; среща се с много момичета. Тревожила си се, че ако се забърка с мен, може да си навлече неприятности. Все пак, семействата ни са… бяха… приятелски. Но бъди спокойна. Той не е мой тип.

— Не помня да съм чувал досега някое момиче да го каже — рече Саймън. — Мислех, че Джейс се харесва на всички момичета.

— И аз така си мислех — каза бавно Ейлийн — затова го и целунах. Това е моят начин да проверя дали едно момче е мой тип.

Тя е целунала Джейс, мислеше си Клеъри. Не той е целунал нея. А тя него. Тя срещна погледа на Саймън над главата на Ейлийн. Саймън я гледаше шеговито.

— Е, и как ти се стори?

Ейлийн сви рамене.

— Още не знам. Но, хей, поне за Джейс не бива да се тревожиш.

Де да можех да не се тревожа.

— Аз винаги се тревожа за Джейс.

В Залата на Съглашението имаше известна промяна от нощта на битката. Тъй като Гард бе унищожен, сега Съветът заседаваше тук, хората търсеха изчезналите членове на семействата си и научаваха последните новини. Фонтанът в средата беше пресъхнал, а от двете му страни се редяха пейки, обърнати към подиума в другия край на помещението. Докато някои нефилими бяха седнали на пейките и участваха в нещо като заседание на Съвета, то на пътеката между тях и под аркадите, които ограждаха голямото помещение, дузини ловци на сенки се разхождаха тревожно напред-назад. Залата вече не приличаше на място, където можеше и да се танцува. Усещаше се някаква специфична атмосфера, нещо средно между напрежение и очакване.

Независимо от това, че Клейвът се бе събрал в средата, навсякъде се чуваха приглушени разговори. Клеъри долавяше откъслечни реплики, докато заедно със Саймън прекосяваха помещението: демоничните кули отново работят; защитите са възстановени, но по-слаби от преди; защитите са възстановени, но по-силни от преди; били видени демони по хълмовете южно от града; вилите са изоставени, много семейства са напуснали града, а някои — дори и Клейва.

Консулът, намръщен като бодигард, бе застанал на издигнатия подиум, обграден с висящи карти на града, до нисичък, закръглен мъж, облечен в сиво. Пълничкият мъж придружаваше думите си с ядно жестикулиране, но сякаш никой не му обръщаше внимание.

— О, по дяволите, това е инквизиторът — измърмори Саймън в ухото на Клеъри и посочи към мъжа. — Олдъртри.

— Ето го и Люк — каза Клеъри, когато го откри в тълпата. Той стоеше до неработещия фонтан, унесен в разговор с някакъв мъж в тежка униформа и с превръзка на лявата половина на лицето си. Клеъри потърси с очи Аматис и най-накрая я видя, седнала мълчаливо в края на една пейка, колкото се може по-далече от другите ловци на сенки. При вида на Клеъри тя се сепна и понечи да се изправи на крака.

Люк видя Клеъри, намръщи се и помоли тихо мъжа с превръзката да го извини. Той прекоси помещението, отправяйки се към Клеъри и Саймън, които стояха до една колона, и като се приближи, се намръщи още повече.

— Какво правиш тук? Знаеш, че Клейвът не допуска деца на събранията си, а що се отнася до теб… — Той погледна гневно Саймън. — Може би не е много умно да показваш физиономията си пред инквизитора, дори сега да не може нищо да ти направи. — Устните му се разкривиха в усмивка. — Е, ако не иска да застраши бъдещо споразумение между Клейва и долноземците.

— Правилно. — Саймън размаха пръсти към инквизитора, но Олдъртри предпочете да не му обърне внимание.

— Саймън, престани. Дошли сме по работа. — Клеъри подаде снимките на Люк. — Това е Себастиян Верлак. Истинският Себастиян Верлак.

Лицето на Люк помръкна. Той прегледа снимките, без да каже нищо, докато Клеъри му преразказваше чутото от Ейлийн.

Междувременно на Саймън му стана досадно да се взира в Олдъртри, който упорито го игнорираше.

— Толкова ли много прилича истинският Себастиян на мошеника? — попита накрая Люк.

— Не съвсем — каза Клеъри. — Фалшивият Себастиян е по-висок. Предполагам, че може да е рус, защото определено си боядисва косата. Никой няма толкова черна коса. — И по пръстите ми остана боя, когато я докоснах, помисли си тя, но не изрече гласно мисълта си. — Така или иначе, Ейлийн пожела да ти покажем тези снимки, както и на семейство Лайтууд. Според нея, ако те разберат, че той няма истинска роднинска връзка със семейство Пенхалоу, тогава…

— Тя не е казала за това на родителите си, така ли? — посочи снимките Люк.

— Мисля, че още не е — рече Клеъри. — Предполагам, че е дошла направо при мен. Помоли ме да кажа на теб. Каза, че сред хората думата ти се чува.

— Може би само сред някои. — Люк погледна гневно назад към мъжа с превръзката на лицето. — Всъщност, тъкмо разговарях с Патрик Пенхалоу. Валънтайн му е бил добър приятел в миналото и е възможно да е продължил да следи семейството му през годините. Ти нали каза, че според Ходж тук навсякъде има шпиони на Валънтайн. — Той подаде обратно снимките на Клеъри. — За съжаление, днес семейство Лайтууд няма да участват в Съвета. Тази сутрин беше погребението на Макс. Предпочитат да прекарат деня на гробището.

При вида на лицето на Клеъри той допълни:

— Била е малка церемония, Клеъри. Само семейството.

Но аз съм от семейството на Джейс, обади се един слаб недоволен глас в главата й. Но имаше и друг глас, по-силен, който я изненада с горчивината си. Но той ти каза, че това, да бъде покрай теб, го кара бавно да умира. Наистина ли мислиш, че се нуждае от теб точно сега, на погребението на Макс?

— Тогава можеш да им кажеш довечера — рече Клеъри. — Искам да кажа… мисля, че това ще ги зарадва. Който и да е Себастиян, той реално не е роднина на техните приятели.

— Повече ще се зарадват, ако разберем къде е — промърмори Люк. — Или кои са другите шпиони на Валънтайн тук. Сигурно има поне една дузина от тях, замесени в случая със свалянето на защитите. Това е могло да стане само от вътрешната част на града.

— Ходж каза, че Валънтайн е намерил начин как да го направи — рече Саймън. — Той каза, че за свалянето на защитите била необходима демонична кръв, но че нямало начин да се вкарат демони в града. Валънтайн обаче бил измислил начин.

— Някой е нарисувал руна с демонична кръв на върха на кулите — каза Люк с въздишка, — така че очевидно Ходж е бил прав. За жалост, Клейвът винаги се е предоверявал на своите защити. Но дори и най-трудната задача си има своето решение.

— Това ми напомня за измамната сигурност, която си мислиш, че си си осигурил в компютърните игри — рече Саймън. — Тъкмо защитиш крепостта си със Заклинанието на абсолютната непобедимост, и се появи някой, който за нула време измисля как да я разруши.

— Саймън — рече Клеъри. — Млъквай.

— Той не е много далеч от истината — рече Люк. — Само дето не знаем как са внесли демонична кръв в града, без първо да са свалили защитите. — Той сви рамене. — В момента това е най-малкият ни проблем. Защитите отново са вдигнати, само че ние вече знаем, че не са толкова несломими. Валънтайн може да се върне всеки момент с още по-голяма армия и се съмнявам, че този път ще можем да се преборим с него. Няма толкова нефилими, а онези, които са тук, са тотално деморализирани.

— Ами долноземците? — попита Клеъри. — Ти каза на консула, че Клейвът трябва да се бие заедно с долноземците.

— Аз мога да го повтарям на Малачи и Олдъртри до посиняване, но това не означава, че те ще ме послушат — каза уморено Люк. — Единствената причина да ме търпят тук е заради това, че от Клейва ме искат за консултант. А те ме искат само защото моята глутница спаси живота на доста от тях. Това обаче не означава, че искат други долноземци в Идрис…

Някой изпищя.

Аматис стоеше неподвижна, с ръка на устата, втренчена в другия край на залата. На входа стоеше мъж, обрамчен от блясъка на слънчевата светлина, идваща отвън. Преди да пристъпи напред в залата, той представляваше само един силует, но после Клеъри видя лицето му.

Валънтайн.

По някаква причина първото нещо, което Клеъри забеляза, беше гладко избръснатото му лице. Това го правеше да изглежда по-млад, да прилича повече на ядосаното момче от спомените, които Итуриел й бе показал. Вместо бойното облекло той бе облякъл елегантен пепитен костюм с вратовръзка. Не беше въоръжен. Приличаше на най-обикновен минувач по улиците на Манхатън. Можеше да бъде баща на всекиго.

Той не погледна към Клеъри, дори не показа, че е забелязал присъствието й. Докато минаваше по тясната пътека между пейките, очите му бяха приковани върху Люк.

Как е могъл да дойде тук ей така, без оръжие? — запита се Клеъри и миг по-късно си отговори. Инквизитор Олдъртри изръмжа като ранена мечка, отскубна се от Малачи, който се опита да го задържи, запрепъва се по стълбите на подиума и се хвърли към Валънтайн.

Той мина през тялото на Валънтайн, както нож разрязва хартия. Валънтайн се обърна да погледне Олдъртри с невъзмутимо изражение, когато инквизиторът си преплете краката, блъсна се в една колона и загубил равновесие, се строполи на земята. Консулът се спусна да му помогне да се изправи — по лицето му бе изписано едва прикрито отвращение и Клеъри се питаше дали то бе адресирано към Валънтайн, или към Олдъртри заради глупашкото му изпълнение.

Из помещението отново се понесе шепот сред множеството. Инквизиторът се спъваше и цвърчеше като плъх в капан, докато Малачи го държеше здраво за ръката, а Валънтайн продължи напред, без да ги удостои повече с вниманието си. Ловците на сенки, които се бяха събрали около пейките, се дръпнаха назад, подобно на вълните на Червено море, разделили се пред Мойсей, и освободиха пътя към средата на помещението. Клеъри потръпна, когато той се приближи към мястото, където стоеше тя заедно с Люк и Саймън. Той е само проекция, каза си тя. Не е наистина тук. Не може нищо да ти направи.

До нея Саймън потръпна. Клеъри го хвана за ръка точно когато Валънтайн се спря до стълбите на подиума и насочи поглед към нея. Погледът му небрежно се плъзна по нея, сякаш за да я измери, прескочи Саймън и се спря на Люк.

— Лушън — рече той.

Люк отвърна на погледа твърдо и неотклонно, без да каже нищо. Клеъри се сети, че това всъщност беше първият път, когато двамата са в едно помещение от Ренуик насам и че тогава Люк беше целият покрит с кръв и едва не умря в битката. Сега беше по-лесно да се забележат разликите и приликите между двамата мъже — Люк в овехтелите си джинси и фланелка и Валънтайн в луксозния си костюм; Люк, брадясал и с посивяла коса, и Валънтайн, приличащ повече на себе си като двайсет и пет годишен — само че по-студен, някак по-корав, сякаш с годините бавно се бе превърнал в камък.

— Чух, че Клейвът те е поканил да присъстваш на Съвета — каза Валънтайн. — Типично за един Клейв, разяждан от корупция и склонност да се смесва с долнопробна измет. — Гласът му беше така спокоен, дори приветлив, че беше трудно да се долови отровата в думите му или че наистина мисли това, което говори. Погледът му отново се върна на Клеъри. — Клариса — рече той, — виждам, че отново си с вампира. Когато нещата се поуталожат, ще трябва да обсъдим избора ти на домашен любимец.

От гърлото на Саймън се изтръгна ръмжене. Клеъри стисна ръката му — толкова силно, че ако беше преди, той щеше да извика от болка. Но сега очевидно не изпитваше такава.

— Недей — прошепна тя. — Просто недей.

Валънтайн вече бе отклонил вниманието си от тях. Той се изкачи по стълбите на подиума и обърна поглед към множеството.

— Толкова много познати лица — забеляза той. — Патрик. Малачи. Аматис.

Аматис стоеше вцепенена, в очите й гореше омраза.

Инквизиторът продължаваше да се съпротивлява на Малачи, който го държеше здраво. Погледът на Валънтайн се плъзна развеселено по него.

— Да не забравяме и теб, Олдъртри. Разбрах, че си косвено отговорен за смъртта на моя стар приятел Ходж Старкуедър. Колко жалко.

Люк най-после проговори.

— Значи признаваш — рече той. — Ти свали защитите. Ти изпрати демоните.

— Така е — потвърди Валънтайн. — Мога да изпратя още. Предполагам, че Клейвът, дори Клейв, глупав като този, би трябвало да е очаквал това? Ти го очакваше, нали, Лушън?

Очите на Люк бяха смайващо тъжни.

— Очаквах го. Но все пак те познавам, Валънтайн. За сделка ли си дошъл, или да злорадстваш?

— Нито за едното, нито за другото. — Валънтайн огледа мълчаливото множество. — Няма нужда да сключвам сделки — рече той и макар че го каза със спокоен тон, гласът му проехтя из залата. — Нито имам желание да злорадствам. Никак не ме радва да съм довел до смъртта на множество ловци на сенки; и бездруго сме останали съвсем малко, а светът отчаяно се нуждае от нас. Но това е желанието на Клейва, нали? Това е още едно от безсмислените му правила, правила, които използва, за да съсипе обикновените ловци на сенки. Направих това, което направих, защото нямах друг избор. Направих го, защото това бе единственият начин да накарам Клейва да ме чуе. Ловците на сенки не загинаха заради мен, а умряха, защото Клейвът не ми обръщаше внимание. — Той срещна погледа на Олдъртри през тълпата; лицето на инквизитора беше бяло и сгърчено. — Мнозина от вас някога бяха в моя Кръг — каза бавно Валънтайн. — Сега говоря на вас и на онези, които познават Кръга, но са били извън него. Спомняте ли си какво ви предрекох преди петнайсет години? Че ако не се противопоставим на Съглашението, градът Аликанте, нашата хубава столица, ще гъмжи от противни, лигави тълпи от нищожества, изродени раси, тъпчещи с краката си всичко, което ни е скъпо? И всичко се случи точно както го предрекох. Гард бе опожарен до основи, Порталът — разрушен, улиците ни — наводнени от чудовища, докато в същото време някаква отрепка получовек си позволява да иска да ни ръководи. Е, приятели, врагове и братя, питам ви в името на ангела — сега вече вярвате ли ми? — Гласът му се извиси до крясък. — ВЯРВАТЕ ЛИ МИ СЕГА?

Погледът му обходи залата, сякаш наистина очакваше отговор. Такъв не последва, само море от втренчени лица.

— Валънтайн — гласът на Люк, макар и тих, проряза тишината. — Не виждаш ли какво си направил? Съглашението, което толкова презираш, не прави долноземците равни на нефилимите. То не прави получовеците част от Съвета. Цялата стара ненавист далеч не е забравена. Просто трябваше да разчиташ на тази омраза, но ти не го направи, не можа да го направиш, и сега ни даваш единственото нещо, което все още може да ни обедини. — Очите му се впиха в тези на Валънтайн. — Общ враг.

Бледото лице на Валънтайн пламна в руменина.

— Аз не съм враг. Не и на нефилимите. Ти си такъв. Ти се опита да ги въвлечеш в безнадеждна битка. Да не мислиш, че демоните, които видяхте, са единствените, с които разполагам? Мога да призова много повече.

— Ние също сме много повече — каза Люк. — Както нефилими, така и долноземци.

— Долноземци — каза презрително Валънтайн. — Те ще се разбягат при първата по-сериозна опасност. Нефилимите са родени да бъдат воини, да защитават този свят, но светът мрази твоя вид. Неслучайно среброто ви гори, а дневната светлина унищожава Децата на нощта.

— Мен не ме изгаря — каза Саймън с твърд и ясен глас, независимо от това, че Клеъри го стисна за ръката. — Ето ме, стоя на дневна светлина…

Но Валънтайн само се изсмя.

— Видях те как се давиш при споменаването на Божието име, вампире — каза той. — А относно това, че стоиш на дневна светлина… — Той млъкна и се ухили. — Може би, защото си неестествен. Странно същество. Но пак си оставаш чудовище.

Чудовище. Клеъри си спомни как Валънтайн беше казал на кораба: Майка ти ме обвини, че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто.

Джейс. При мисълта за името му, усети остра болка. След всичко, което е направил, Валънтайн стои тук и ни говори за чудовища…

— Единственото чудовище тук си ти! — каза въпреки решението си да мълчи. — Видях Итуриел — продължи тя, когато той се обърна и я погледна с изненада. — Знам всичко…

— Съмнявам се — рече Валънтайн. — Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си.

Как смееш да ми говориш за Джейс! — искаше да изкрещи Клеъри, но вместо нея се чу друг глас, хладен, неочаквано познат, безстрашен и злъчен.

— А какво ще кажеш за моя брат? — Аматис се приближи до подножието на подиума и вдигна поглед към Валънтайн. Люк се втренчи смаяно в нея и с глава й даде знак да мълчи, но тя не му обърна внимание.

Валънтайн се намръщи.

— Какво за Лушън?

Въпросът на Аматис, както се стори на Клеъри, го обърка. Или се дължеше на това, че тя бе пристъпила напред и го предизвикваше. Още преди години той я бе отписал като слаба, неспособна да се конфронтира. Валънтайн никак не обичаше изненадите.

— Ти ми каза, че той вече не ми е брат — рече Аматис. — Раздели ни със Стивън. Съсипа семейството ми. Твърдиш, че не си враг на нефилимите, а всъщност ги изправяш един срещу друг, семейство срещу семейство, разбивайки живота на хората без всякакви угризения. Казваш, че мразиш Клейва, но ти си този, който го докара до това положение — жалък и параноичен. Ние си вярвахме един на друг, ние, нефилимите. Ти промени това. За което никога няма да ти простя. — Гласът й трепна. — А също и че ме накара да повярвам, че Лушън вече не е мой брат. Няма да ти го простя. Както няма да простя и на себе си, че те послушах.

— Аматис… — Люк пристъпи напред, но сестра му го прекъсна, вдигайки ръка. В очите й блестяха сълзи, но гърбът й беше изправен, а гласът — твърд и непоколебим.

— Някога ние всички бяхме готови да те послушаме, Валънтайн — каза тя. — И всички го правехме по собствена воля. Но край. Край. Беше дотук. Има ли някой, който да не е съгласен с мен?

Клеъри завъртя глава и огледа събралите се ловци на сенки. Те й приличаха на груба скица с бели, неясни лица. Тя видя Патрик Пенхалоу, челюстта му беше стисната, и инквизитора, който трепереше като фиданка на силен вятър. И Малачи, чието мрачно, лъщящо лице беше странно непроницаемо.

Никой не каза и дума.

Ако Клеъри бе очаквала Валънтайн да се ядоса на това мълчание от страна на нефилимите, които се бе надявал да ръководи, щеше да се разочарова. Като се изключи трепването на челюстта, той бе останал невъзмутим. Сякаш бе очаквал този отговор. Сякаш го бе планирал.

— Много добре — каза той. — Ако не се вслушате в гласа на разума, ще трябва да използвам сила. Вече ви показах, че мога да сваля защитите на града. Виждам, че отново сте ги изградили, но това няма никакво значение; много лесно мога отново да ги унищожа. Или ще приемете условията ми, или ще се изправите срещу всички демони, които съм в състояние да призова с Меча на смъртните. Ще им наредя да не проявяват милост към никого от вас, било то мъж, жена или дете. Решението е ваше.

Из залата се понесе шепот; Люк гледаше невярващо.

— Ти ще съсипеш собствения си вид, Валънтайн, така ли?

— Понякога се налага да пожертваш болните растения, за да спасиш цялата градина — каза Валънтайн. — Но ако всички са болни… — Той се обърна към ужасеното множество. — Решението е ваше — повтори той. — У мен е Бокалът на смъртните. Ако трябва, ще създам нов свят от ловци на сенки, моделирани и обучени от мен. Аз обаче ще ви дам още една възможност. Ако Клейвът ми повери силите на Съвета и приеме безпрекословно властта и управлението ми, аз няма да вдигам ръка срещу вас. Всички ловци на сенки ще ми се закълнат във вярност и ще скрепят клетвата си с пергаментна руна на лоялността си към мен. Това са моите условия.

Настъпи тишина. Аматис бе сложила ръка на устата си; останалата част от множеството започна да се размазва пред очите на Клеъри. Не могат да отстъпят пред условията му, помисли си тя. Не могат. Но какъв избор имаха? Какъв избор имаше всеки един от тях? Хванати са в капана на Валънтайн, мислеше си мрачно тя, точно както и ние с Джейс сме в капан, заложен ни от него. Всички сме свързани с него посредством кръвта си.

След миг, който обаче се стори на Клеъри като цяла вечност, някакъв тънък гласец проряза тишината — високият, тънък гласец на инквизитора.

— Власт и управление? — извика той. — Твое управление?

— Олдъртри… — Консулът понечи да го спре, но инквизиторът беше твърде бърз. Той се отскубна от него и се спусна към подиума.

Той изквича нещо, някакви объркани думи, сякаш си бе загубил ума, очите му се извъртяха така, че се виждаше само бялото. Той бутна Аматис встрани и се запрепъва нагоре по стълбите към подиума, където стоеше Валънтайн.

— Аз съм инквизиторът, инквизиторът! — извика той. — Аз съм част от Клейва! Съветът! Аз създавам правилата, не ти. Аз управлявам, не ти! Няма да ти позволя това, жалък парвеню, демоничен подлизурко…

С почти отегчен поглед Валънтайн протегна ръка, сякаш с намерение да докосне инквизитора по рамото. Но Валънтайн не можеше да докосне никого — той беше само проекция — и тогава Клеъри ахна, като видя как ръката му мина през кожата на инквизитора, костите и плътта, изчезвайки в гръдния му кош. Мина секунда — само секунда, — през която сякаш цялата зала се беше втренчила в лявата ръка на Валънтайн, някак неестествено пъхната до китката в гръдния кош на Олдъртри. После Валънтайн внезапно и рязко мръдна китката си наляво — кръгово движение, сякаш завърташе ръждясала топка на брава на врата.

Инквизиторът нададе писък и се строполи като камък.

Валънтайн издърпа ръката си. Тя беше цялата в кръв, сякаш й бе надяната алена ръкавица, стигаща почти до лакътя на скъпия вълнен костюм. Той отпусна окървавената си ръка до тялото си и изгледа ужасеното множество, като накрая очите му се спряха на Люк. Той заговори бавно.

— Давам ви да помислите над условията ми до утре в полунощ. Тогава ще доведа армията си в цялата й мощ на Брослиндското поле. Ако дотогава не получа отговор от Клейва, че се предава, ще вляза с армията си в Аликанте и този път няма да оставим нищо живо. Имате достатъчно време да обмислите условията ми. Използвайте го разумно.

И с тези думи той изчезна.

14В тъмната гора

— Е, и какво сега — рече Джейс, все още без да поглежда Клеъри. Всъщност той не я беше поглеждал, откакто се бе появила със Саймън на стълбите пред входната врата на наетата от семейство Лайтууд къща. Вместо това той се бе облегнал на един от високите прозорци във всекидневната и гледаше втренчено към бързо смрачаващото се небе. — Човек отива на погребението на деветгодишния си брат и пропуска целия купон.

— Джейс — рече Алек с някак уморен глас. — Престани.

Алек се беше отпуснал в един от износените и изкорубени фотьойли, които бяха единственото място за сядане в стаята. Къщата по странен начин напомняше на странноприемница: стените бяха декорирани с флорални мотиви в избледнели пастелни тонове и всичко бе износено или опърпано. На една малка ъглова масичка до Алек имаше стъклена купа, пълна с шоколади. Премаляла от глад, Клеъри бе изяла няколко, но и се сториха трошливи и сухи. Питаше се що за хора са живели тук. Ами такива, които бягат, когато нещата станат напечени, помисли си язвително тя; заслужават да им се отнеме къщата.

— С какво да престана? — попита Джейс. Навън се бе стъмнило достатъчно, за да може Клеъри да вижда отражението на лицето му в стъклото на прозореца. Очите му изглеждаха черни. Беше облечен в траурни дрехи, каквито носеха ловците на сенки — тези дрехи не бяха черни, понеже черното бе цветът на бойните униформи. Цветът на смъртта беше бял, така че Джейс бе облечен в бяло яке с алени руни, втъкани в плата около яката и маншетите. За разлика от бойните руни, които имаха агресивно и защитно излъчване, тези говореха на по-нежен език за утеха и печал. Около китките му имаше ленти от кован метал с подобни руни. Алек беше облечен по същия начин, целият в бяло, със същите червено-златисти руни, изписани върху плата. Това правеше косата му да изглежда още по-черна.

Затова пък Джейс прилича на ангел, помисли си Клеъри. Ангел на отмъщението.

— Не си го изкарвай на Клеъри. Или на Саймън — рече Алек. — Макар — добави той с леко смръщени вежди — да не мисля, че си го изкарваш на Саймън.

Клеъри почти очакваше Джейс да отговори нещо троснато, но той каза само:

— Клеъри знае, че не й се сърдя.

Саймън се облегна на лакти на дивана и завъртя очи, но каза само:

— Това, което не разбирам, е как Валънтайн успя да убие инквизитора. Мислех, че проекциите не могат нищо да ти направят.

— Не би трябвало да могат — каза Алек. — Те са просто илюзии. Само оцветен въздух, така да се каже.

— Е, не и в този случай. Той просто бръкна в инквизитора и завъртя… — Клеъри потръпна. — Имаше толкова много кръв.

— Което си е добре дошло за теб — каза Джейс на Саймън.

Саймън не му обърна внимание.

— Имало ли е някога инквизитор, който да не е умрял по жесток начин? — запита се той на глас. — Това е почти като при барабанистите на Спинъл Тап.

Алек прокара ръка по лицето си.

— Не мога да повярвам, че родителите ми още не знаят за това — каза той. — Не че горя от нетърпение да им кажа.

— Къде са родителите ти? — попита Клеъри. — Мислех, че са горе.

Алек поклати глава.

— Още са на гробището. При гроба на Макс. Нас ни отпратиха. Искаха да останат за малко сами.

— А Изабел? — попита Саймън. — Тя къде е?

Насмешката, ако можеше изобщо така да се нарече, изчезна от лицето на Джейс.

— Тя не иска да излезе от стаята си — рече той. — Мисли, че е виновна за случилото се с Макс. Дори не искаше да дойде на погребението.

— Опитахте ли да говорите с нея?

— Не — каза Джейс, — вместо това й удряхме шамари. Защо, мислиш, че няма да подейства ли?

— Просто питах. — Тонът на Саймън беше мек.

— Ще трябва да й кажем за историята със Себастиян, че това всъщност не е бил истинският Себастиян — рече Алек. — Може да се почувства по-добре. Тя си мисли, че е трябвало да забележи, че нещо с него не е наред, но ако той е бил шпионин… — Алек сви рамене. — Никой не го заподозря. Дори и семейство Пенхалоу.

— Аз подозирах, че не е читав — отбеляза Джейс.

— Да, но това е само защото… — Алек се сниши още повече във фотьойла си. Изглеждаше изтощен, кожата му беше бледосива на фона на ярко белите му дрехи. — Няма значение. И без това разбере ли за заплахата на Валънтайн, нищо вече няма да може да я ободри.

— Но той дали наистина би го направил? — попита Клеъри. — Да изпрати армия от демони срещу нефилимите. Искам да кажа, той все пак е ловец на сенки, нали? Не може да причини такова зло на собствения си народ.

— Той не се е поколебал да го причини на децата си — каза Джейс, улавяйки погледа й от другия край на стаята. Известно време те се гледаха. — Какво те кара да си мислиш, че го е грижа за народа му?

Алек замести поглед от единия към другия, от което Клеъри заключи, че Джейс още не му бе казал за Итуриел. Той изглеждаше объркан и много тъжен.

— Джейс…

— Поне едно нещо има обяснение — каза Джейс, без да погледне към Алек. — Магнус се опита да използва руната на търсенето, поставяйки я върху някоя от вещите, които Себастиян е оставил в стаята си… по този начин бихме могли да го открием. Но Магнус каза, че не получава почти никакви сигнали, от никоя от вещите. Просто… нищо.

— Това какво означава?

— Ами че това са нещата на истинския Себастиян Верлак. Мнимият Себастиян вероятно ги е взел, когато го е отвлякъл. И Магнус не може да получи сигнали от тях, защото истинският Себастиян…

— Вероятно е мъртъв — завърши Алек. — А онзи Себастиян, когото ние познаваме, е твърде хитър, за да остави след себе си нещо, по което да можем да го проследим. Все пак, не може да се проследи някой ей така, по нищо. Трябва да има предмет, свързан по някакъв начин с човека. Семейно бижу или стили, или гребен с косми по него, нещо такова.

— Което е наистина лошо — рече Джейс, — защото, ако го проследим, може би той директно ще ни отведе при Валънтайн. Сигурен съм, че е офейкал право при своя шеф, за да му даде отчет. Вероятно отдавна му е изложил и откачената теория на Ходж, че езерото Лин е Огледалото на смъртните.

— Може да не се окаже толкова откачена — каза Алек. — Във всеки случай на пътеките, които водят към езерото, Клейвът постави стражи и са издигнати защити, които да ги предупредят, ако някой използва Портал там.

— Фантастично. Сигурен съм, че сега всички се чувстваме защитени. — Джейс се облегна на стената.

— Това, което не разбирам — рече Саймън, — е защо Себастиян продължи да се мотае наоколо. След като е постъпил така с Изи и Макс, е знаел, че ще бъде заловен, нямало е начин да продължи да се преструва. Искам да кажа, че дори да си е мислел, че е убил Изи, вместо само да я зашемети, как е щял да обясни, че двамата са мъртви, а на него нищо му няма? Щял е да бъде разкрит. И защо висеше тук по време на битката? Защо дойде в Гард? Заради мен? Пределно ми е ясно, че по никакъв начин не го е било грижа дали съм жив, или мъртъв.

— Сега пък не си справедлив спрямо него — рече Джейс. — Сигурен съм, че той би предпочел да си мъртъв.

— Всъщност — каза Клеъри — мисля, че той е останал заради мен.

Джейс я измери с поглед, от който сякаш струяха златни искри.

— Заради теб? Надявал се е на още една страхотна среща, така ли?

Клеъри усети, че се изчервява.

— Не. Пък и онази среща не беше страхотна. Реално, то дори не беше среща. Не е там обаче работата. Когато той влезе в залата, се опитваше да ме изведе навън, за да сме поговорели. Явно е искал нещо от мен. Само дето не знам какво.

— А може би просто е искал теб — каза Джейс. И при вида на изражението на Клеъри допълни: — Не в този смисъл. Имах предвид, че е искал да те предаде на Валънтайн.

— Валънтайн не се интересува от мен — каза Клеъри. — Той винаги се е интересувал от теб.

Нещо трепна дълбоко в очите на Джейс.

— Сигурна ли си в това, което казваш? — Изражението му беше изключително неприветливо. — Съдейки по случилото се на кораба, мисля, че ти представляваш интерес за него. Което означава, че трябва да бъдеш внимателна. Много внимателна. Всъщност, никак няма да е лошо да прекараш следващите дни вкъщи. Да се заключиш в стаята си като Изабел.

— Няма да го направя.

— Разбира се, че няма да го направиш — каза Джейс, — защото целта на живота ти е да ме измъчваш, нали?

— Не всичко се върти около теб, Джейс — кипна Клеъри.

— Възможно е — каза Джейс, — но трябва да признаеш, че повечето неща все пак се въртят около мен.

Клеъри сподави порива си да изкрещи.

Саймън се покашля.

— Като стана дума за Изабел — само бегло, разбира се, но все пак реших да го спомена, преди спорът ви да е излязъл от контрол — мисля, че няма да е зле да поговоря с нея.

— Ти? — попита Алек, но после, почувствал се неудобно, побърза да допълни: — Исках да кажа… ние от собственото й семейство не успяхме да я убедим да излезе от стаята си. Защо си мислиш, че ти ще успееш?

— Може би точно защото не съм от семейството й — каза Саймън. Той бе застанал с ръце в джобовете, с изпънати рамене. Когато Клеъри бе седнала близо до него, бе забелязала, че тънката бяла линия на врата му, дело на Валънтайн, още си личеше, както и белезите от разреза по китките му. Сблъсъкът му със света на ловците на сенки го беше променил, при това не само външно, промяната бе по-дълбока от превръщането му във вампир. Той стоеше изпънат, с вдигната глава и приемаше спокойно закачките на Джейс и Алек. Онзи Саймън, който се плашеше от тях или се свиваше в тяхно присъствие, го нямаше.

Тя внезапно усети болка в сърцето си и потресена разбра каква бе причината. Той й липсваше — липсваше й Саймън. Саймън такъв, какъвто беше преди.

— Мисля, че трябва да опитам да накарам Изабел да говори с мен — рече Саймън. — Нищо не пречи.

— Но вече почти се мръкна — каза Клеъри. — Обещахме на Люк и Аматис да се приберем преди залез-слънце.

— Аз ще те изпратя до вас — каза Джейс. — Относно Саймън, мисля, че той ще се оправи в тъмното. Нали, Саймън?

— Разбира се, че ще се оправи — каза възмутено Алек, като прояви малко пресилено усърдие в стремежа си да заличи пренебрежението, което бе проявил към Саймън преди това. — Та той е вампир, а… — млъкна за момент и после допълни: — Всъщност, сега разбрах, че се шегуваш. Не ми обръщайте внимание.

Саймън се усмихна. Клеъри понечи да възрази… но се отказа. Донякъде и защото знаеше, че няма смисъл. Пък и изражението на Джейс, който гледаше покрай нея към Саймън, беше такова, че я накара да замълчи. Беше развеселено, забеляза Клеъри, изразяваше нещо средно между благодарност и — което беше най-изненадващо — известно уважение.

Разстоянието между новата къща на семейство Лайтууд и тази на Аматис беше кратко; на Клеъри й се искаше да бе по-дълго. Не можеше да се отърси от чувството, че всеки миг, прекаран с Джейс, е посвоему ценен и ограничен и че се доближава до невидимия момент, след който ще бъдат разделени завинаги.

Тя погледна косо към него. Той се беше втренчил право напред, почти така, сякаш тя не беше с него. Линията на профила му се виждаше остра и ъгловата на магическата светлина, която осветяваше улиците. Косата му се виеше покрай бузата, не смогвайки да закрие белия белег на едното му слепоочие, където е имало знак. Тя виждаше металната верижка, на която висеше пръстенът на Моргенстърн, да проблясва на шията му. Лявата ръка бе отпусната до тялото му; кокалчетата му бяха ожулени. Значи наистина се лекуваше като мундан, както Алек бе поискал от него.

Тя потрепери. Джейс я погледна.

— Студено ли ти е?

— Просто се сетих за нещо — рече тя. — Изненадана съм, че Валънтайн нападна инквизитора, а не Люк. Инквизиторът е ловец на сенки, а Люк… Люк е долноземец. Освен това, Валънтайн го мрази.

— Да, но в същото време го и уважава, независимо че е долноземец — каза Джейс и Клеъри се сети за погледа, който той бе отправил към Саймън преди малко, след което се опита да се отърси от тази мисъл. Не й беше приятно да намира прилики между Джейс и Валънтайн, дори в такива обикновени неща, като един поглед. — Люк се опитва да промени Клейва, да го накара да мисли по друг начин. Точно това прави и Валънтайн, макар неговите цели да са… добре де, макар да не са същите. Люк е реформатор. Той иска промяна. За Валънтайн инквизиторът символизира стария, тесногръд Клейв, който той мрази толкова дълбоко.

— Пък и те някога са били приятели — каза Клеъри. — Люк и Валънтайн.

— „Следите на това, което някога е било“ — каза Джейс и Клеъри беше сигурна, че цитира нещо, съдейки по леко присмехулния му тон. — За жалост, мразиш най-много този, когото някога си обичал. Имам чувството, че Валънтайн е приготвил нещо специално за Люк, когато завземе властта.

— Но това няма да се случи — каза Клеъри и тъй като Джейс не реагира, тя повиши тон. — Той няма да спечели… не би могъл. Той не може наистина да иска война, не и едновременно срещу ловци на сенки и долноземци…

— Какво те кара да мислиш, че ловците на сенки ще се съгласят да воюват рамо до рамо с долноземци? — попита Джейс, все още без да поглежда към нея. Те вървяха по улицата край канала и той бе извърнал поглед към водата, челюстта му беше стегната. — Само защото Люк казва така? Люк е един идеалист.

— И защо това да е нещо лошо?

— Не е лошо. Но аз не съм такъв — каза Джейс и Клеъри усети как сърцето й се вледенява от пустотата в гласа му. Отчаяние, гняв, омраза. Това са демонични качества. Той се държи така, както си мисли, че би следвало да се държи.

Стигнаха къщата на Аматис; Клеъри се спря пред стълбите и се обърна към него.

— Възможно е — каза тя. — Но не си и като него.

Джейс се сепна при тези думи или може би просто тонът й беше по-твърд. Той се обърна и я погледна, сякаш за първи път, откакто бяха тръгнали от дома на семейство Лайтууд.

— Клеъри… — започна той, но млъкна, като си пое въздух. — На ръкава ти има кръв. Да не си ранена?

Джейс се приближи до нея и пое китката й в ръката си. Клеъри сведе поглед и за своя изненада видя, че той беше прав — на десния ръкав на палтото й имаше странно алено петно. Странното беше, че то бе все още яркочервено. Нали засъхналата кръв беше по-тъмна? Тя се намръщи.

— Това не е моя кръв.

Той си отдъхна с облекчение и леко охлаби хватката си.

— Да не е на инквизитора?

Тя поклати глава.

— По-скоро ми се струва, че е на Себастиян.

— Кръвта на Себастиян?

— Да… когато онази нощ влезе в залата, помниш ли, лицето му беше окървавено. Мисля, че Изабел го е одрала, аз… докоснах лицето му и съм се изцапала с кръвта му. — Тя я разгледа по-отблизо. — Мислех, че Аматис е изпрала палтото, но май не е.

Тя очакваше, че ще я пусне, но вместо това той задържа китката й, разучавайки кръвта, после я пусна с известно задоволство.

— Благодаря.

За миг тя го погледна втренчено, след което поклати глава.

— Няма ли да ми кажеш за какво?

— Няма начин.

Тя дръпна ядосано ръката си.

— Прибирам се. Ще се видим по-късно.

Тя се обърна и се заизкачва по стълбите към входната врата на Аматис. Нямаше как да разбере, че в момента, в който се беше обърнала, усмивката изчезна от лицето на Джейс, нито че той остана в тъмнината дълго след като тя бе затворила вратата след себе си, като гледаше след нея и въртеше между пръстите си една малка нишка.

— Изабел — каза Саймън. Той на няколко пъти бе почуквал на погрешната врата, и сега изкрещяването „Махай се!“ му подсказа, че тази, пред която бе застанал, е правилната. — Изабел, пусни ме да вляза.

Чу се глух удар и вратата леко се разтресе, сякаш Изабел бе запратила нещо по нея. Вероятно някоя обувка.

— Не искам да говоря с теб и Клеъри. Не желая да говоря с никого. Остави ме на мира, Саймън.

— Клеъри не е тук — каза Саймън. — А аз няма да си тръгна, докато не говориш с мен.

— Алек! — изкрещя Изабел. — Джейс! Изгонете го оттук!

Саймън изчака. Отдолу не се чу никакъв звук. Алек или беше излязъл, или просто не се обаждаше.

— Няма ги, Изабел. Само аз съм тук.

Настъпи тишина. Най-накрая Изабел проговори отново. Този път гласът й се чуваше по-отблизо, сякаш бе застанала току до вратата.

— Сам ли си?

— Сам съм — каза Саймън.

Вратата се отвори. Изабел се появи в черен комбинезон, дългата й коса бе разпиляна по раменете. Саймън никога не я беше виждал така: боса, несресана и без грим.

— Можеш да влезеш.

Той мина покрай нея и влезе в тъмната стая. На светлината, идваща откъм коридора, той видя безпорядъка в стаята, сякаш е минало торнадо — или поне майка му би се изразила така. Дрехите бяха скупчени на пода, а една брезентова чанта бе разтворена така, сякаш е експлодирала. Яркият сребристо-златист камшик на Изабел висеше от едната страна на табла на леглото, а от другата — един дантелен бял сутиен. Саймън извърна поглед. Завесите бяха спуснати, лампите — угасени.

Изабел се тръшна в края на леглото си и го погледна с горчива насмешка.

— Изчервяващ се вампир. Кой да предположи. — Тя повдигна брадичка. — Е, пуснах те да влезеш. Какво искаш?

Независимо от гневния й поглед, на Саймън му се стори, че тя изглежда по-млада от обикновено, очите й бяха огромни и черни на посърналото й бяло лице. Той видя белите белези, които минаваха по светлата й кожа, по целите й голи ръце, гърба и ключиците, дори и по краката й. Ако Клеъри остане ловец на сенки, помисли си той, някой ден ще изглежда така, цялата в белези. Тази мисъл не го разстрои, както би го сторила преди. Имаше нещо в начина, по който Изабел носеше тези белези, сякаш се гордееше с тях.

Тя държеше нещо в ръце, което непрестанно въртеше между пръстите си. Беше нещо дребно, което блещукаше с матова светлина. За миг той си помисли, че може да е някакво бижу.

— Това, което се е случило с Макс, не е по твоя вина — каза Саймън.

Тя не го погледна. Беше забила поглед в предмета в ръцете си.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя и го вдигна. Предметът приличаше на малко войниче, изработено от дърво. Ловец на сенки — играчка, досети се Саймън, облечен в черна униформа. Сребристият блясък, който бе забелязал, идваше от почти изтрития малък меч в ръката на войничето.

— Това беше на Джейс — каза тя, без да дочака отговор. — Единствената му играчка, когато пристигна от Идрис. Не знам, може да е била част от по-голям комплект. Мисля, че сам си я е направил, но не знам подробности. Когато беше малък, обичаше да си я носи навсякъде, било в джоба, или иначе. И веднъж забелязах Макс да я разнася насам-натам. Тогава Джейс трябва да е бил на тринайсет. Просто я подарил на Макс, предполагам, че защото самият той се е почувствал твърде голям за нея. Та тя е била в ръцете на Макс, когато са го намерили. Сякаш я е хванал, за да се защити, когато Себастиян… когато той… — Тя млъкна. Виждаше се усилието, с което се удържаше да не заплаче. Стисна устни, когато започнаха неконтролируемо да треперят. — Аз трябваше да съм там, за да го защитя. За мен трябваше да се хване, за да се защити, а не за някаква тъпа малка дървена играчка. — Тя я хвърли на леглото, очите й блестяха.

— Ти си била в безсъзнание — възрази Саймън. — Та ти също едва не си умряла, Изи. Не си могла да направиш нищо.

Изабел поклати глава, разрешената й коса подскочи на раменете й. Тя погледна диво и ожесточено.

— Какво знаеш ти за това? — попита настойчиво тя. — Знаеш ли, че Макс дойде при нас в нощта, когато умря, и ни каза, че е видял някой да се катери по демоничните кули, а аз му казах, че е сънувал, и го отпратих? А той е бил прав. Предполагам, че копелето Себастиян се е катерил по кулата, за да свали защитите. И той го уби, за да не може Макс да каже на другите какво е видял. Само ако го бях послушала, ако просто бях отделила секунда да го изслушам, това нямаше да се случи.

— Как би могла да предположиш, че ще стане така? — рече Саймън. — А относно Себастиян… той не е истинският братовчед на семейство Пенхалоу. Измамил е всички ни.

Изабел не изглеждаше изненадана.

— Знам — каза тя. — Чух как го каза на Алек и Джейс Подслушвах ви от горния край на стълбите.

— Подслушвала си?

Тя сви рамене.

— До частта, в която ти каза, че си щял да дойдеш да говориш с мен. Тогава се прибрах. Не ми се искаше да те виждам. — Тя го погледна косо. — Няма как да не ти го призная обаче: ти излезе упорит.

— Виж, Изабел. — Саймън пристъпи напред. Той беше странно, внезапно объркан от факта, че тя не беше съвсем облечена, така че се въздържа да сложи ръка на рамото й или да направи някакъв друг успокоителен жест. — Когато почина баща ми, бях наясно, че не е по моя вина, но не преставах да мисля за всички неща, които съм можел да направя, да кажа, преди да умре.

— Да, но това е по моя вина — каза Изабел. — Просто трябваше да го изслушам. А това, което ми остава сега, е да намеря копелето, което направи това, и да го убия.

— Не съм сигурен, че това ще помогне…

— Откъде знаеш? — настоя Изабел. — Да не би да си намерил виновника за смъртта на баща ти и да си го убил?

— Баща ми получи сърдечен удар — каза Саймън. — Така че, не.

— Тогава нямаш представа за какво говориш, разбра ли? — Изабел вдигна брадичка и го погледна открито. — Ела тук.

— Какво?

Тя посочи властно с показалеца си.

— Ела тук, Саймън.

Той машинално се приближи. Беше само на крачка от нея, когато тя го хвана за ризата и го притегли към себе си.

Лицата им бяха само на десетина сантиметра разстояние; той виждаше засъхналите по кожата под очите й следи от сълзи.

— Знаеш ли от какво имам нужда точно сега? — попита тя, като натъртваше на всяка дума.

— Ами — рече Саймън. — Не?

— Да се разсея — каза тя и леко го дръпна на леглото до себе си.

Той падна по гръб върху една разпиляна купчина дрехи.

— Изабел — възпротиви се леко Саймън, — наистина ли мислиш, че така ще се почувстваш по-добре?

— Повярвай ми — каза Изабел, като прокара ръка по гърдите му, точно върху небиещото му сърце. — Аз вече се чувствам по-добре.

Клеъри лежеше будна в леглото и гледаше втренчено към ивицата лунна светлина, която се простираше по тавана. От преживяното през деня нервите й бяха твърде изопнати, за да може да заспи, а това, че Саймън не се прибра нито преди, нито след вечеря, изобщо не й помагаше.

Беше споделила тревогите си с Люк и той облече палтото си и отиде до семейство Лайтууд. Когато се върна, бе развеселен.

— Саймън е добре, Клеъри — каза той. — Лягай си. — И после отново излезе заедно с Аматис за едно от безкрайните заседания в Залата на Съглашението. Тя се запита дали някой бе почистил кръвта на инквизитора.

Понеже нямаше какво да прави, си легна, но сънят така и не идваше. Непрекъснато се връщаше към спомена как Валънтайн бърка в инквизитора и изважда сърцето му. Към начина, по който се обърна към нея и каза: Ако знаеше, щеше да си държиш устата затворена. Ако не заради себе си, поне заради брат си. На всичкото отгоре, тайните, които бе научила от Итуриел, лежаха като тежест на гърдите й. Сред всички тези тревоги беше и страхът, постоянен като пулса й, че майка й ще умре. Къде беше Магнус?

Чу се шум зад завесите и внезапно в стаята нахлу лунна светлина. Клеъри рязко се изправи, посегна към серафимската кама, която държеше на нощната масичка до себе си.

— Спокойно. — Една ръка докосна нейната — нежна, грапава, позната ръка. — Аз съм.

Клеъри рязко си пое дъх и бутна ръката му.

— Джейс — каза тя. — Какво правиш тук? Какво има?

В първия миг той не отговори и тя се обърна да го погледне, като омота чаршафите около себе си. Чувстваше се неловко, направо паникьосана от факта, че е облечена само с долнище на пижама и тънко потниче, но когато видя изражението му, притеснението й изчезна.

— Джейс? — прошепна. Той бе застанал до леглото й откъм главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше и помен от сарказъм или сдържаност. Той беше много блед, а очите му блуждаеха и бяха почти черни от напрежение. — Добре ли си?

— Не знам — каза той така, сякаш току-що се беше събудил от сън. — Нямах намерение да идвам тук. Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и реших да дойда тук. При теб.

Тя се изпъна още повече и пусна чаршафите да се свлекат около хълбоците й.

— Защо не можеш да спиш? Случило ли се е нещо? — попита тя и изведнъж се почувства глупаво. Какво не беше се случило?

Джейс обаче сякаш изобщо не чу въпроса й.

— Трябваше да те видя — каза той, по-скоро на себе си. — Знам, че не е редно. Но трябваше.

— Е, седни тогава — рече тя, като придърпа краката си, за да му направи място да седне в края на леглото. — Държиш се странно. Сигурен ли си, че нищо не се е случило?

— Не съм казал, че нищо не се е случило. — Той седна на леглото и се обърна към нея. Беше достатъчно близо, че тя да може да се наведе към него и да го целуне…

Сърцето й се сви.

— Да няма лоши новини? Да не би нещо… някой…

— Нито е лошо — каза Джейс, — нито е новина. Тъкмо обратното, не е ново. Това е нещо, което знам, а ти… вероятно и ти го знаеш. Бог е свидетел, че не съм се прикривал кой знае колко добре. — Очите му се плъзнаха по лицето й, бавно, сякаш се опитваше да го запомни. — Това, което се случи — каза той и се поколеба, — е, че аз осъзнах нещо.

— Джейс — прошепна тя внезапно и без да съзнава защо, се притесни от това, което той се канеше да каже. — Джейс, не е нужно да…

— Опитвах се да отида… на едно определено място — каза Джейс. — Но все нещо ме теглеше насам. Не можех да спра да вървя… не можех да спра да мисля за първия път, когато те видях, и за това, как така и не можах да те забравя. Исках, но не успях. Накарах Ходж да ме пусне да те намеря и да те доведа в Института. И после, в онова тъпо кафене, когато те видях да седиш на дивана със Саймън, още тогава се почувствах зле — аз трябваше да съм седнал с теб. Аз трябваше да те карам да се смееш. Не можех да се освободя от това чувство. Че трябва да съм аз. И колкото повече те опознавах, толкова по-силно го усещах… никога не съм чувствал подобно нещо. Винаги съм искал дадено момиче и след като съм го опознаел, вече съм загубвал интерес, но чувствата ми към теб ставаха все по-силни и по-силни до нощта, в която ти се появи в Ренуик и аз разбрах. Разбрах причината да се чувствам така, сякаш си част от мен, която съм загубил и която никога нямаше да разбера, че ми е отнета, докато не те видях отново. И тази причина беше, че ти си ми сестра, почувствах го като шега свише. Сякаш Бог се беше погаврил с мен, а дори не знам защо! Заради това, че си бях въобразил, че мога наистина да те имам, че заслужавам да бъда щастлив. Чудя се какво толкова съм направил, та да бъда наказан…

— Ако ти си наказан — каза Клеъри, — тогава и аз съм наказана. Защото всичко, което чувстваш ти, го чувствам и аз, но ние не можем… ние трябва да спрем да се чувстваме по този начин, защото нямаме друг избор.

Джейс сви ръце в юмруци.

— За какво нямаме друг избор?

— Просто не можем да бъдем заедно. Ако не го приемем, няма да можем да бъдем близо един до друг, дори в една и съща стая, а аз не бих понесла това. Предпочитам да те има в живота ми, макар и като мой брат, отколкото изобщо…

— И аз какво, да гледам как се срещаш с момчета, как се влюбваш в друг, как се жениш…? — Гласът му звучеше напрегнато. — И докато те гледам, ще умирам бавно всеки ден.

— Не. Защото ще ти бъде безразлично — каза тя, като, още докато го изричаше, се питаше дали може да понесе представата един ден да му е безразлично. Тя не беше помислила за толкова напред в бъдещето, колкото той, и когато се опита да си представи как го вижда да се влюбва в друга, да се жени за друга, не можа да види нищо друго, освен пуст черен тунел, който се простираше пред нея. — Моля те. Ако не говорим повече за това… ако просто се престорим…

— Няма какво да се преструваме — каза Джейс с абсолютна категоричност. — Аз те обичам и ще те обичам, докато умра, а ако има и живот отвъд смъртта, ще те обичам и тогава.

Дъхът й спря. Той го беше казал — думите не можеха да бъдат върнати. Тя се опита да отговори нещо, но не успя.

— Знам, че си мислиш, че искам да бъда с теб просто за да… да докажа на себе си, че съм чудовище — каза той. — И може би наистина съм чудовище. Не мога да кажа със сигурност дали е така. Но знам едно: макар във вените ми да тече демонична кръв, има и човешка. И че не бих могъл да те обичам по този начин, ако не бях поне малко човек. Защото демоните желаят. Но не обичат. А аз…

Тук той се изправи в изблик на непоносима тъга и тръгна към прозореца. Изглеждаше толкова объркан, колкото в Залата на Съглашението, застанал над тялото на Макс.

— Джейс? — каза Клеъри разтревожена и след като той не отговори, тя се изправи на крака и отиде при него, като положи ръка на рамото му. Той продължаваше да се взира през прозореца; техните отражения в стъклото бяха почти прозрачни — призрачни силуети на едно високо момче и по-ниско момиче, чиято ръка тревожно бе хванала неговата. — Какво има?

— Не биваше да ти говоря така — рече той, без да я поглежда. — Извинявай. Май доста прекалих. Изглеждаш толкова… шокирана. — Притеснението в гласа му беше като опъната струна.

— Така е — каза тя. — През последните няколко дни се питах дали не ме мразиш. А когато тази нощ те видях, предположението ми сякаш се затвърди.

— Да те мразя? — повтори той, като я гледаше объркано. После посегна и докосна лицето й, леко, само върховете на пръстите му докосваха кожата й. — Казах ти, че не мога да спя. Утре в полунощ или ще воюваме, или ще се озовем под робството на Валънтайн. Това може да е последната нощ в живота ни или поне последната нормална нощ. Последната нощ, в която ще спим, а на сутринта ще станем както обикновено. И мога да мисля само за едно: искам да я прекарам с теб.

Сърцето й подскочи.

— Джейс…

— Нямах това предвид — каза той. — Няма да те докосна, не и ако не искаш. Знам, че не е редно — Боже, колко е нередно, — но просто искам да легна до теб и да се събудя до теб, поне веднъж в живота си. — Гласът му бе изпълнен с отчаяние. — Само тази нощ. На фона на всичко останало, какво значение има една нощ?

Защото само си помисли как бихме се чувствали на сутринта. Помисли си колко по-лошо би било да се преструваме пред другите, че между нас няма нищо, ако прекараме нощта заедно, дори и само да сме лежали един до друг. Това е като да поемеш малко дрога — само те кара да искаш още.

Но тя разбра защо той й каза всичко това. Защото не беше вярно, не и за него. Нямаше нищо, което да направи ситуацията по-лоша, точно както и нищо не можеше да я направи по-добра. Това, което той чувстваше, беше категорично като доживотна присъда и можеше ли тя да каже, че при нея е различно? Но дори и тя да се надяваше, че е така, дори и да се надяваше, че някой ден ще успее с времето или по някаква друга причина, или просто в резултат на изхабяване, да се чувства иначе, нямаше значение. Нищо на света не искаше повече от това, да прекара тази нощ с Джейс.

— Тогава спусни завесите, преди да си легнеш — каза тя. — Не мога да спя, когато в стаята е толкова светло.

Той я погледна недоверчиво. Клеъри с изненада разбра, че не бе очаквал тя да каже да. Миг по-късно той я беше сграбчил и притиснал към себе си, лицето му бе заровено в разрошената й от лежането коса.

— Клеъри…

— Да си лягаме — каза нежно тя. — Стана късно. — Отдръпна се от него и се обърна към леглото, покатери се на него и уви чаршафите около кръста си. Така, като го гледаше, тя се изкушаваше да си представи, че нещата са различни, че са изминали много години и те са правили стотици пъти това, което правеха сега, и че всяка нощ им е принадлежала, а не само тази. Тя подпря брадичка на ръцете си и го загледа как дърпа завесите, как разкопчава ципа на якето си и го закача на гърба на един стол. Отдолу бе облечен с бледосива тениска и знаците, които се виеха по голите му ръце, изпъкнаха, когато свали колана си с оръжията и го остави на пода. Той събу ботушите си и пристъпи към леглото, след което много внимателно легна до Клеъри. Лежейки по гръб, той извъртя глава и я погледна. На слабата светлина, процеждаща се в стаята през пролуката между завесите, тя успяваше да види контурите на лицето и блясъка на очите му.

— Лека нощ, Клеъри — каза той.

Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото му. Той дишаше едва забележимо, а за себе си Клеъри не беше сигурна дали изобщо диша. Тя прокара ръка по чаршафа, колкото да се докоснат пръстите им — толкова леко, че ако беше друг, а не Джейс, нямаше и да усети докосването, но нервните окончания на върховете на пръстите й леко настръхнаха, сякаш ги бе доближила до пламък. Усети как той се напрегна до нея, а после се отпусна. Затворил бе очи и миглите му хвърляха леки сенки върху извивките на скулите му. Устата му беше извита в усмивка, сякаш усещаше, че тя го гледа. Клеъри се запита как ли би изглеждал на сутринта, с разрошена коса и сънни кръгове под очите. Независимо от всичко, тази мисъл я разтърсваше от щастие.

Тя прокара пръсти по неговите.

— Лека нощ — прошепна. Със сплетени ръце, подобно на деца във вълшебна приказка, тя усети, че заспива до него в тъмнината.

15Светът се разпада

Люк прекара по-голямата част от нощта в гледане на пътя на луната през прозрачния таван на Залата на Съглашението. Небесното тяло приличаше на сребърна монета, плъзгаща се по чистата повърхност на стъклена маса. Както всеки път непосредствено преди пълнолуние, той почувства изострянето на зрението и обонянието си, макар да беше в човешкия си облик. Сега например можеше да помирише потта от колебанието, подплатена с острата воня на страха. Усещаше безпокойството на вълчата си глутница чак от Брослиндската гора, долавяше как сноват сред дърветата в тъмнината и очакват новини от него.

— Лушън! — Гласът на Аматис в ухото му беше тих, но пронизителен. — Лушън!

Стреснат от унеса си, Люк съсредоточи уморените си очи върху картината пред себе си. Той бе заобиколен от малка група, онези, които искаха да чуят плана му. Бяха по-малко, отколкото се бе надявал. Мнозина той познаваше от предишния си живот в Идрис — семействата Пенхалоу, Лайтууд, Рейвънскар; имаше и такива, с които се беше срещнал сега, като Монтеверде, които ръководеха Института в Лисабон и говореха на някакъв смесен португало-английски, или Несрин Чаудхъри, ръководителката със сурово лице на Института в Мумбай. Нейното зелено сари беше извезано със сложно преплетени руни в толкова ярко сребристо, че Люк машинално присви очи, когато тя се приближи.

— Наистина, Лушън — каза Мерис Лайтууд. Нейното малко бяло лице беше посърнало от умора и печал. Люк изобщо не беше очаквал тя или съпругът й да дойдат, те обаче веднага приеха, щом им спомена за събранието. Беше им благодарен, че все пак бяха тук, макар скръбта да правеше Мерис по-раздразнителна от обикновено. — Ти беше този, който ни повика, можеш поне малко да се съсредоточиш.

— Той го прави. — Аматис седеше с подгънати крака като момиченце, но изражението й беше сурово. — Лушън не е виновен, че вече цял час се въртим в кръг.

— И ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не намерим решение — каза Патрик Пенхалоу с дрезгав глас.

— С цялото ми уважение, Патрик — отвърна Несрин със своя силен акцент, — на този проблем не може да има решение. Можем обаче да съставим план, който да ни служи за ориентир.

— План, който да не включва нито робство, нито… — започна Джия, жената на Патрик, но млъкна и прехапа устни. Тя беше хубава, изящна жена, която много приличаше на дъщеря си Ейлийн. Люк си спомняше как навремето Патрик пое управлението на Института в Пекин и се ожени за нея. Беше се получило малко скандално, понеже се предполагаше, че той ще се ожени за момичето, което родителите му бяха избрали за него в Идрис. Но Патрик не обичаше да му нареждат какво да прави, качество, за което сега Люк беше благодарен.

— Нито съюз с долноземците? — рече Люк. — Боя се, че няма друг начин.

— Не е проблемът в самите долноземци и ти го знаеш — каза Мерис. — Всичко опира до местата в Съвета. Клейвът никога няма да го допусне. Знаеш го. Това са четири места…

— Не са четири — каза Люк. — По едно за царството на феите, децата на луната и децата на Лилит.

— Феите, ликантропите и магьосниците — каза тихо сеньор Монтеверде, веждите му се извиха. — Ами вампирите?

— Те още не са решили — уточни Люк. — А и аз нищо не съм им обещавал. Може би не държат да се включат в Съвета; никой от тях не е очарован от моя вид, нито пък си пада по срещи и правила. Но в случай че променят мнението си, винаги са добре дошли.

— Малачи и хората му никога няма да се съгласят с това, а без тях нямаме достатъчно гласове в Съвета — измърмори Патрик. — Пък и без вампирите какви са шансовете ни изобщо?

— Много добри — тросна се Аматис, която сякаш бе повярвала в плана на Люк повече и от самия него. — Има много долноземци, които ще се борят заедно с нас и които са наистина могъщи. Ами че само магьосниците…

Сеньора Монтеверде тръсна глава и се обърна към съпруга си:

— Този план е безумен. Няма да проработи. На долноземци не може да се вярва.

— По време на Въстанието проработи — каза Люк.

Португалката презрително изви устни.

— Само защото Валънтайн е предвождал армия от тъпаци — каза тя. — Не от демони. Пък и как можем да сме сигурни, че бившите членове на Кръга няма да се върнат при него и да застанат на негова страна още щом ги призове?

— Внимавай какво говориш, сеньора — изръмжа Робърт Лайтууд. Това беше първият път, когато той проговори от вече повече от час; през по-голямата част от вечерта той стоеше неподвижно, скован от мъка. Люк можеше да се закълне, че преди три дни бръчките по лицето му ги нямаше. Неговата скръб личеше по изопнатите му рамене и стиснатите юмруци; Люк не можеше да го упрекне за това. Той никога не бе харесвал особено Робърт, но беше мъчително да гледаш този едър мъж, сломен от мъка. — Ако мислите, че ще се присъединя към Валънтайн след смъртта на Макс… та той уби момчето ми…

— Робърт — промълви Мерис. Тя сложи ръка на рамото му.

— Ако не се присъединим към него — каза сеньор Монтеверде, — може всички наши деца да умрат.

— Ако мислиш така, то защо тогава си тук? — Аматис се изправи на крака. — Мислех, че сме се разбрали…

И аз така мислех. Главата на Люк го болеше. Винаги така се получава с тях, помисли си той, две стъпки напред, една назад. Ако се вгледаха по-внимателно в себе си, щяха да разберат, че не са по-добри от долноземците, от които толкова се възмущаваха. Може би щеше да е по-добре, ако решаваха проблемите си в битка, както се постъпва в една глутница…

Някакво движение при вратата на залата прикова погледа му. Беше за части от секундата и ако не беше почти пълнолуние, може би нямаше и да забележи фигурата, която се стрелна пред вратите. За миг се почуди дали пък не си въобразява. Случваше се, когато е много уморен, да си мисли, че вижда Джослин — в трепкането на някоя сянка, в играта на светлината по някоя стена.

Но това не беше Джослин. Люк се изправи на крака.

— Ще изляза за пет минути да глътна малко въздух. Ей сега се връщам. — Усещаше как го гледат, докато вървеше към външната врата — всички го гледаха, дори и Аматис. Сеньор Монтеверде прошепна нещо на съпругата си на португалски; Люк долови в потока от думи „Lobo“, което означаваше „вълк“. Сигурно си мислят, че излизам, за да потичам в кръг и да повия към луната.

Въздухът навън беше свеж и студен, а небето — стоманено тъмносиво. На изток изгревът обагряше небето в червено и хвърляше бледорозова светлина върху белите мраморни стълби, по които се слизаше от вратата на залата. Джейс го чакаше насред стълбите. Белите му траурни дрехи подействаха като плесница на Люк, който си спомни за цялата смърт, която току-що бяха преживели и която им предстоеше да преживеят отново.

Люк се спря няколко стъпала над Джейс.

— Какво правиш тук, Джонатан?

Джейс нищо не каза, а Люк мислено се упрекна за недосетливостта — Джейс не обичаше да бъде наричан Джонатан и обикновено реагираше остро на това име. Този път обаче сякаш не това бе от значение за него. Изражението на лицето му, което вдигна към Люк, беше толкова решително, както на останалите възрастни в залата. Макар че на Джейс му оставаше още една година, докато според закона на Клейва стане пълнолетен, той вече беше преживял толкова лоши неща, колкото повечето възрастни изобщо можеха да си представят.

— Родителите си ли търсиш?

— Имаш предвид семейство Лайтууд? — Джейс поклати глава. — Не. Не с тях искам да говоря. Дойдох при теб.

— Във връзка с Клеъри? — Люк слезе още няколко стъпала надолу, докато застана точно над Джейс. — Тя добре ли е?

— Добре е. — Споменаването на Клеъри като че ли смути Джейс, което накара Люк да настръхне… но от друга страна Джейс никога не би казал, че Клеъри е добре, ако наистина не беше.

— Тогава какво има?

Джейс погледна покрай него към вратата на залата.

— Как върви там? Някакъв напредък?

— Не бих казал — рече Люк. — Колкото не им се иска да капитулират пред Валънтайн, още по-малко им се ще да приемат идеята за долноземци в Съвета. А без обещание за места в Съвета, моите хора няма да се бият.

Очите на Джейс хвърляха искри.

— Клейвът ще ненавижда тази идея.

— Не е нужно да са очаровани от нея. Просто трябва да разберат, че това е единствената алтернатива на самоубийството.

— Те ще започнат да шикалкавят — предупреди го Джейс. — На твое място бих им поставил срок. Клейвът умее да работи със срокове.

Люк не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Всички долноземци, които мога да призова, ще стигнат Северната порта по здрач. Ако дотогава Клейвът се съгласи да се бие заедно с тях, те ще влязат в града. Ако не, ще се върнат. Повече от това не мога да отлагам, и без това едва ли ще имаме достатъчно време да се доберем до Брослинд.

Джейс подсвирна.

— Грандиозен план. Надяваш се, че при вида на тези долноземци Клейвът ще се вдъхнови или ще се изплаши?

— Може би по малко и от двете. Мнозина от членовете на Клейва са свързани с Институти като теб; те са свикнали да виждат долноземци. Моите безпокойства се отнасят за кореняците от Идрис. Може да се паникьосат при вида на долноземците пред портите си. От друга страна, не е зле да си спомнят колко са уязвими.

Като по команда, погледът на Джейс се стрелна към руините на Гард, черен белег по склона на хълма над града.

— Не мисля, че някой е забравил това. — Той погледна отново Люк, ясните му очи бяха много сериозни. — Трябва да ти кажа нещо и искам то да си остане между нас.

Люк не можа да прикрие изненадата си.

— Защо на мен? Защо не на семейство Лайтууд?

— Защото ти си единственият отговорен тук. Знаеш го.

Люк се поколеба. Нещо в бялото и уморено лице на Джейс породи у него съчувствие, въпреки собствената му умора — съчувствие и желание да покаже на това момче, измамено и предадено от възрастните в живота си, че не всички възрастни са като тях, че има и такива, на които може да разчита.

— Добре.

— И — каза Джейс — защото съм сигурен, че знаеш как да го поднесеш на Клеъри.

— Какво да поднеса на Клеъри?

— Обяснението за това, което ще направя. — Очите на Джейс се бяха разширили в светлината на изгряващото слънце; това го правеше да изглежда с години по-малък. — Ще проследя Себастиян, Люк. Знам как да го намеря и ще го следвам, докато не ме заведе при Валънтайн.

Люк ахна от изненада.

— Знаеш как да го намериш?

— Магнус ми каза заклинанието за проследяване, когато бях отседнал в дома му в Бруклин. Тогава се опитвахме да намерим баща ми, използвайки пръстена му. Не се получи, но…

— Ти не си магьосник. Не можеш да се справиш със заклинанието за проследяване.

— Това е руна. Като онази, с която инквизиторката ме е наблюдавала, когато отидох на кораба да се видя с Валънтайн. Просто трябва да я приложа на Себастиян.

— Но ние със семейство Пенхалоу опитахме. Той обаче не бе оставил нищо след себе си. Стаята му беше идеално изчистена може би именно по тази причина.

— Аз намерих нещо — каза Джейс. — Нишка, напоена с кръвта му. Не е много, но е достатъчно. Пробвах го и действа.

— Не можеш да хукнеш след Валънтайн на своя глава, Джейс. Аз няма да те пусна.

— Не можеш да ме спреш. Освен ако не започнеш битка тук на стълбите. Но няма да спечелиш. И двамата знаем, че е така. — В гласа на Джейс се долавяше странна нотка, нещо средно между увереност и самоненавист.

— Виж, колкото и да се мъчиш да се правиш на самотен герой…

— Аз не съм герой — рече Джейс. Гласът му беше ясен и безизразен, сякаш изговаряше най-очевидни факти.

— Помисли как ще го приемат семейство Лайтууд дори ако нищо не ти се случи. Помисли за Клеъри…

— Мислиш, че не съм помислил за Клеъри? Мислиш, че не съм помислил за семейството си? Защо мислиш, че правя това?

— А ти мислиш ли, че не помня какво е да си на седемнайсет? — отвърна Люк. — Да си въобразяваш, че имаш силата да спасиш света — и не само силата, но и задължението…

— Погледни ме — каза Джейс. — Погледни ме и ми кажи, че аз съм най-обикновен седемнайсетгодишен тийнейджър.

Люк въздъхна.

— У теб няма нищо обикновено.

— Сега ми кажи, че е невъзможно. Кажи ми, че намерението ми е обречено на провал. — И понеже Люк нищо не каза, Джейс продължи: — Люк, твоят план е чудесен, ако проработи. Да свикаш долноземците, да отблъснеш Валънтайн от портите на Аликанте. Това е по-добре, отколкото да легнеш и да се оставиш той да те тъпче. Той обаче това и очаква. Ти няма да го хванеш неподготвен. Но аз… аз ще го изненадам. Той едва ли би предположил, че някой следи Себастиян. Все пак това е една възможност, а ние трябва да се възползваме от всички възможности.

— Може и така да е — каза Люк. — Но е твърде много да се очаква от някого. Дори и от теб.

— Но не виждаш ли, това мога да бъда единствено аз — каза Джейс с отчаяние в гласа. — Дори и Валънтайн да се усети, че го следя, би могъл да ме допусне достатъчно близо…

— Достатъчно близо за какво?

— Да го убия — рече Джейс. — За какво друго?

Люк погледна към момчето, което стоеше на стълбите под него. Искаше му се по някакъв начин да проникне и да види Джослин в лицето на сина й по начина, по който я виждаше в лицето на Клеъри, но Джейс си беше неизменно себе си — сдържан, самотен и затворен.

— Можеш ли да го направиш? — попита Люк. — Можеш ли да убиеш собствения си баща?

— Да — каза Джейс, а гласът му прозвуча далечно като ехо. — Сега нали няма да вземеш да ми разправяш как не съм можел да го убия, понеже все пак бил мой баща и отцеубийството било непростимо престъпление?

— Няма. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че трябва да си сигурен, че ще успееш — каза Люк и за своя изненада откри, че част от него вече е приела, че Джейс ще направи точно това, което е казал, и че той ще му позволи. — Не можеш да направиш това, да скъсаш с всичко, с което си свързан тук, сам да преследваш Валънтайн до дупка и накрая да се провалиш.

— О — каза Джейс, — ще успея. — Той извърна поглед от Люк, погледна надолу по стълбите към площада, който само до вчера сутринта бе изпълнен с трупове. — Баща ми ме е направил такъв, какъвто съм. И аз го мразя за това. Мога да го убия. Сам се е погрижил за това.

Люк поклати глава.

— Както и да те е възпитал, Джейс, ти си го преодолял. Той не те е покварил…

— Така е — каза Джейс. — Но не му е било и нужно. — Той погледна към небето, набраздено със синьо и сиво; птиците започваха да пеят утринните си песни в дърветата, редящи се покрай площада. — По-добре да тръгвам.

— Има ли нещо, което искаш да предам на семейство Лайтууд?

— Не. Не, не им казвай нищо. Само ще те упрекнат, когато разберат, че си знаел за намерението ми и си ми разрешил. Оставил съм им бележка — добави той. — Те ще разберат.

— Тогава защо…

— Ти разказвам всичко това ли? Просто исках да знаеш. Искам да го имаш предвид, когато съставяш стратегията на битката. А именно това, че ме няма и че търся Валънтайн. Ако го намеря, ще ти изпратя известие. — Той се усмихна бегло. — Разчитай на мен като резервен план.

Люк посегна и стисна ръката на момчето.

— Ако баща ти не беше този, който е — каза той, — щеше да се гордее с теб.

За миг Джейс като че ли се смая, после внезапно се изчерви и на свой ред пое ръката му.

— Ако знаеше… — започна той и прехапа устната си. — Няма значение. Желая ти късмет, Лушън Греймарк. Ave atque vale.

— Да се надяваме, че това не е истинско сбогуване — каза Люк. Слънцето бързо се издигаше и когато Джейс вдигна глава, намръщен от внезапната интензивност на светлината, в лицето му имаше нещо, което стъписа Люк — нещо средно между уязвимост и упорита надменност. — Ти ми напомняш за някого — каза той, без да се замисли. — За някого, когото познавах преди години.

— Знам — каза Джейс и горчиво изви устни. — Напомням ти за Валънтайн.

— Не — каза Люк, а в гласа му се долавяше смайване; но когато Джейс се обърна с гръб, приликата се стопи и пропъди духовете на спомените. — Не… не за Валънтайн си мислех.

Когато се събуди, още преди да отвори очи, Клеъри разбра, че Джейс си е тръгнал. Ръката й, все още простряна на леглото, беше празна; никакви пръсти не се докосваха до нейните. Тя бавно се надигна и седна, сърцето й се сви.

Сигурно, преди да си тръгне, той бе дръпнал завесите, защото прозорците бяха отворени и на леглото падаха квадрати от ярка светлина. Запита се защо светлината не я беше събудила. Съдейки по положението на слънцето, трябва да беше следобед. Клеъри чувстваше главата си натежала и като в мъгла, а пред очите й бе размазано. Може би бе спала толкова дълго, защото от много време насам за първи път не бе сънувала кошмари и тялото й се чувстваше прекрасно от съня.

Едва когато се изправи, видя бележката на нощното си шкафче. Тя я взе с усмивка на устните си — значи Джейс бе оставил бележка — и когато нещо тежко се плъзна и издрънча на пода в краката й. Тя изненадано отскочи назад, мислейки си, че е нещо живо.

В краката и лежеше купчинка от блестящ метал. Тя разбра какво е още преди да се наведе и да го вдигне. Верижката и сребърният пръстен, който Джейс носеше на шията си. Семейният пръстен. Тя рядко го бе виждала без него. Обзе я внезапен страх.

Тя отвори бележката и пробяга с поглед по първите редове: „Независимо от всичко, не мога да понеса мисълта да загубя този пръстен завинаги, както не мога да понеса мисълта да загубя теб завинаги. И макар че нямам избор за второто, поне първото зависи от мен.“

Останалата част от писмото изглежда се състоеше от някаква неясна поредица от думи; тя трябваше да го препрочете няколко пъти, за да схване смисъла им. Когато най-после разбра, тя се втренчи в хартийката в ръцете си, които я мачкаха и трепереха. Сега разбираше защо Джейс й бе говорил всички тези неща и защо беше казал, че една нощ не е от значение. Така може да говори само някой, когото няма да видиш никога повече.

Всичко стана като на сън, тя дори нямаше конкретен план, нито забеляза какво е облякла, просто тичаше надолу по стълбите, облечена в униформата на ловците на сенки, с писмото в една ръка и верижката с пръстена, набързо закопчана на врата.

Всекидневната беше пуста, огънят в камината угасваше в сивата пепел, но от кухнята се долавяше шум и светлина: някой разговаряше и се усещаше ароматът на нещо вкусно. Палачинки? — помисли си Клеъри с изненада. Нямаше представа, че Аматис може да ги приготвя.

Оказа се права. Когато влезе в кухнята, очите й се разшириха от изненада — Изабел, свила лъскавата си черна коса в кок на тила, бе застанала пред печката, с престилка на кръста и метална лъжица в ръка. Саймън седеше на масата зад нея, с крака, вдигнати на един стол, и Аматис, която нямаше намерение да му казва да ги свали, се беше облегнала на плота и изглеждаше весела.

Изабел махна с лъжицата към Клеъри.

— Добро утро — каза тя. — Какво ще кажеш за закуска? Макар че то май вече стана време за обяд.

Онемяла, Клеъри погледна към Аматис, която от своя страна сви рамене.

— Те току-що се появиха и поискаха да направят закуска — каза тя — и понеже аз не съм особено добра в готвенето, се съгласих.

Клеъри се сети за ужасната супа на Изабел в Института и потисна потръпването си.

— Къде е Люк?

— В Брослинд, с глутницата си — отвърна Аматис. — Всичко наред ли е, Клеъри? Изглеждаш малко…

— Замаяна — каза Саймън вместо нея. — Всичко наред ли е?

За миг Клеъри не знаеше какво да отговори. Те току-що се появиха, беше казала Аматис. Което значи, че Саймън бе прекарал цялата нощ у Изабел. Тя го погледна втренчено. Не изглеждаше променен.

— Добре съм — каза тя. Сега не му беше времето да се тревожи за любовния живот на Саймън. — Трябва да говоря с Изабел.

— Ами говори — каза Изабел, като бодна безформеното нещо на дъното на тигана, което Клеъри се боеше, че бе палачинката. — Слушам те.

— Насаме — рече Клеъри.

Изабел се намръщи.

— Не може ли да почака? Почти приключих…

— Не — каза Клеъри, а в тона й имаше нещо, което накара поне Саймън да се изпъне на мястото си. — Не може.

Саймън стана от стола.

— Добре. Ще ви оставя сами — каза той. После се обърна към Аматис: — Ще ми покажеш ли онази снимка на Люк от детските му години, за която ми говореше?

Аматис изгледа притеснено Клеъри, но излезе след Саймън от стаята.

— Предполагам, че мога…

Изабел поклати глава, когато вратата се затвори след тях. Нещо проблесна на тила й: блестящ, изящен нож бе забоден в кока на косата й и го прикрепяше. Дори в ролята на домакиня, тя продължаваше да си бъде ловец на сенки.

— Виж — каза тя. — Ако е за Саймън…

— Не е за Саймън. Отнася се за Джейс. — Тя подаде бележката на Изабел. — Прочети това.

Изабел въздъхна и изключи печката, взе бележката и седна да я прочете. Клеъри взе една ябълка от панера на масата и седна, докато Изабел мълчаливо пробягваше по редовете от другия край на масата. Клеъри мълчаливо зачопли ябълката — всъщност, не можеше да си представи да я яде или да яде каквото и да е друго.

Изабел откъсна поглед от бележката и изви вежди.

— Изглежда малко… лично. Сигурна ли си, че аз трябва да я прочета?

Вероятно не. Клеъри не си спомняше много добре какво точно пишеше в писмото; при други обстоятелства никога не би го показала на Изабел, но тревогата й за Джейс не оставяше място, за каквото и да е колебание.

— Просто я прочети до края.

Изабел отново погледна към бележката пред себе си. Когато приключи, тя сложи листчето на масата.

— Предположих, че той ще направи нещо такова.

— Виждаш какво имам предвид — каза Клеъри, думите с мъка излизаха от устата й, — но той не може да е тръгнал много отдавна, нито да е стигнал твърде далеч. Трябва да тръгнем след него и… — Тя млъкна, мозъкът й най-после обработи казаното от Изабел и тя прехапа устни. — Какво искаш да кажеш, че си предположила, че той ще направи нещо такова?

— Просто предположих. — Изабел отметна една изскочила къдрица зад ухото си. — Още откакто изчезна Себастиян и всички заразправяха как трябвало да го намерят. Аз претърсих цялата му стая в дома на семейство Пенхалоу, за да открия нещо, по което можем да го проследим… но нямаше нищо. Предполагам, че ако Джейс е намерил нещо, което да му позволи да проследи Себастиян, той веднага би тръгнал след него. — Тя прехапа устни. — Само мога да се надявам да е взел и Алек със себе си. Алек няма да е очарован от постъпката му.

— Значи мислиш, че и Алек би тръгнал след него? — попита Клеъри с подновена надежда.

— Клеъри — Изабел прозвуча леко раздразнено. — Как мислиш, че можем да го последваме? Как мислиш, че изобщо ще разберем накъде е тръгнал?

— Трябва да има някакъв начин…

— Можем да опитаме да го проследим. Макар че Джейс е хитър. Той обаче ще е прикрил всякакви следи, също както Себастиян.

Студен гняв се сви в гърдите на Клеъри.

— Ти изобщо искаш ли да го намерим? Изобщо интересува ли те това, че на практика е отишъл на някаква самоубийствена мисия? Той не може да се справи сам с Валънтайн.

— Възможно е да си права — каза Изабел. — Но мисля, че Джейс си има своята причина за…

— За какво? За това, да умре?

— Клеъри. — Очите на Изабел блеснаха с внезапен гняв. — Да не мислиш, че всички ние сме защитени? Всички очакваме да умрем или да бъдем поробени. Наистина ли си мислиш, че Джейс ще си стои така и ще чака да се случи нещо ужасно? Наистина ли си мислиш…

— Това, което мисля, е, че Джейс е твой брат, точно както беше и Макс — каза Клеъри — и теб би трябвало да те засяга какво ще се случи с него.

Тя съжали в мига, в който изрече това. Лицето на Изабел стана бяло, сякаш думите на Клеъри бяха изтрили цвета от кожата й.

— Макс — каза Изабел с едва сдържан гняв — беше малко момче, а не боец… той беше на девет години. Джейс е ловец на сенки, воин. Ако се бием с Валънтайн, мислиш ли, че Алек ще гледа отстрани? Мислиш ли, че всички ние не сме готови по всяко време да умрем, ако се наложи и ако каузата си струва? Валънтайн е баща на Джейс; може би Джейс има най-голям шанс да се добере до него и да направи това, което счита, че е нужно…

— От своя страна Валънтайн може да счете за нужно да убие Джейс — каза Клеъри. — Не би го пощадил.

— Знам.

— Но какво значение има дали ще умре славно, или не? Няма ли да ти липсва при всички положения?

— На мен той ще ми липсва всеки ден — каза Изабел — до края на живота ми, който, обърни внимание, ако Джейс се провали, ще е не по-дълъг от една седмица. — Тя поклати глава. — Ти не разбираш, Клеъри. Не разбираш какво е да живееш постоянно във война, да израснеш сред битки и загуба на близки. Предполагам, че не си виновна за това. Просто така си възпитана…

Клеъри вдигна ръце.

— Разбирам много добре. Знам, че не ме харесваш, Изабел. Защото за теб аз съм мунди.

— Мислиш, че това е причината… — Изабел млъкна, очите й заблестяха; не само от гняв, както с изненада забеляза Клеъри, но и от сълзи. — Боже, май нищо не си разбрала! Откога познаваш Джейс, от месец? Аз го познавам от седем години. И откакто го познавам, никога не съм го виждала влюбен, не съм го виждала дори да харесва някого. Разбира се, че е излизал с момичета. Момичетата винаги се влюбваха в него, но той нехаеше за това. Предполагам, че затова Алек си мислеше… — Изабел млъкна за момент и застана неподвижно.

Тя се опитва да не заплаче, помисли си учудена Клеъри — същата тази Изабел, която сякаш никога не бе плакала.

— Той винаги ме е тревожил, както и майка ни… Искам да кажа, как така един тийнейджър няма да се влюби? Той сякаш винаги беше нащрек, що се отнася до други хора. Мислех си, че случилото се с баща му по някакъв начин го е травмирало трайно и той не можеше да се влюби, в когото и да е. Само ако знаех какво наистина се е случило с баща му… Но и тогава щях да си мисля същото, нали? Искам да кажа, травмите обикновено идват оттам.

А после видяхме теб и той сякаш се пробуди. Ти няма как да забележиш това, защото никога не си го виждала иначе. Но аз забелязах. Ходж забеляза. Алек забеляза… защо мислиш, че той те мразеше толкова? Всичко се случи, след като те видяхме още първия път. Ти си мислеше, че е странно това, че ни виждаш, и то така си беше, но за мен бе не по-малко странно, че Джейс също успя да те види. Той говореше за теб през цялото време, докато се връщахме в Института; той накара Ходж да го изпрати да те доведе; и след като веднъж те доведе, не желаеше повече да те пусне. Където и да се намираше ти, той все теб гледаше… Ревнуваше дори от Саймън. Не съм сигурна дали си даваше сметка за това, но определено ревнуваше. В това съм сигурна. Ревнуваше от мундан. А след това, което се случи със Саймън на партито, той пожела да дойде с теб в Дюмор, нарушавайки по този начин Закона на Клейва, и то само, за да спаси един мундан, когото дори не харесва. Направи го заради теб. Защото, ако нещо се беше случило със Саймън, ти щеше да страдаш. Ти беше първият човек извън семейството, чието щастие бе важно за него. Защото те обичаше.

Клеъри се покашля.

— Но това е било преди…

— Преди да разбере, че си негова сестра. Знам. И аз не те упреквам за това. Не би могла да предположиш. И едва ли ти е било лесно да продължиш напред и да започнеш да се срещаш със Саймън веднага след това, сякаш изобщо не те е грижа. Помислих си, че веднъж щом Джейс разбере, че си му сестра, ще се откаже от мечтата си за теб, но той не го направи, не можеше. Не знам какво му е сторил Валънтайн, когато е бил дете. Не знам дали защото си е такъв, или защото са го направили такъв, но той не може да те прежали, Клеъри. Не може. Започнах да ненавиждам срещите си с теб. Не желаех и Джейс да се вижда с теб. То е като рана от демонична отрова — просто трябва да я оставиш сама да се излекува. Всеки път, когато махаш превръзките, раната се отваря отново. Всеки път, когато той те види, все едно се махат превръзките му.

— Знам — прошепна Клеъри. — Какво мислиш, че ми е на мен?

— Не знам. Не мога да кажа какво чувстваш ти. Ти не си ми сестра. Не те мразя, Клеъри. Дори те харесвам. Ако обстоятелствата бяха по-различни, бих искала Джейс да е с теб. Но се надявам да ме разбереш, когато ти казвам, че ако по някакво чудо всички ние преодолеем това, иска ми се семейството ми да се премести толкова далеч, че никога да не се видим повече с теб.

Очите на Клеъри се изпълниха със сълзи. Беше странно това, как тя и Изабел седяха на масата и плачеха за Джейс уж по различни причини, които все пак бяха и еднакви.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото ме обвиняваш, че не съм искала да помогна на Джейс. А аз точно това искам. Защо мислиш, че толкова се разстроих, когато ти внезапно се появи на прага на дома на Пенхалоу? Държиш се така, сякаш не си част от всичко това, от нашия свят; стоиш на границата, а всъщност си част от него. При това съществена. Не може вечно да го играеш резерва, Клеъри, не и ако си дъщеря на Валънтайн. Не и когато Джейс прави това, което прави, отчасти и заради теб.

— Заради мен?

— Защо мислиш, че с такава готовност рискува живота си? Защо мислиш, че не го е грижа дали ще умре? — Думите на Изабел се забиваха като игли в ушите на Клеъри.

Знам защо, помисли си тя. Защото той си мисли, че е демон, мисли си, че не е истински човек. Но аз не мога да ти го кажа, не мога да ти кажа онова, което ще те накара да разбереш.

— Той винаги си е мислил, че има нещо сбъркано у него, а сега, заради теб, си мисли, че е навеки прокълнат. Чух го, когато каза това на Алек. Защо да не рискува живота си, когато не му се живее повече? Защо човек да не рискува живота си, ако така и така няма да бъде щастлив, каквото и да прави?

— Стига, Изабел. — Вратата се бе отворила почти безшумно и Саймън бе застанал на прага. Клеъри съвсем бе забравила колко се беше изострил слухът му. — Клеъри не е виновна.

Цветът се върна на лицето на Изабел.

— Не се намесвай, Саймън. Не си в течение на нещата.

Саймън влезе в кухнята и затвори вратата след себе си.

— Чух достатъчно от това, което си казахте — рече той небрежно. — Дори през стената. Ти каза, че не знаеш как се чувства Клеъри, защото не я познаваш достатъчно дълго. Е, аз пък я познавам. Ако си мислиш, че Джейс е единственият, който страда, грешиш.

Настъпи тишина; свирепостта в изражението на Изабел постепенно се уталожи. На Клеъри и се стори, че чу някакъв далечен шум, сякаш някой чукаше на външната врата: вероятно Люк или Мая, носеща кръв за Саймън.

— Той не си тръгна заради мен — каза Клеъри и сърцето й заблъска силно. Мога ли да им кажа тайната на Джейс, сега, когато него го няма? Мога ли да им кажа истинската причина за неговото заминаване, истинската причина да не го е грижа, че може да умре? Думите почти машинално започнаха да се ронят от устата й. — Когато двамата с Джейс бяхме във вилата на Уейланд… когато отидохме да намерим Бялата книга…

Тя млъкна, когато вратата на кухнята се отвори. Там стоеше Аматис със странно изражение на лицето. В първия миг на Клеъри й се стори изплашена и сърцето й замря. Но не уплаха бе изписана по лицето на Аматис, не точно. Тя изглеждаше така, както когато Клеъри и Люк се бяха появили внезапно пред вратата на дома й. Изглеждаше така, сякаш бе видяла привидение.

— Клеъри — каза бавно тя. — Тук има някой, който иска да те види…

Преди да успее да довърши, някой мина покрай нея и влезе в кухнята. Аматис отстъпи назад и Клеъри едва сега видя влезлия — стройна жена, облечена в черно. Най-напред на Клеъри й направи впечатление униформата на ловец на сенки и тя почти не разпозна жената, не и докато не съгледа лицето й и не почувства как стомахът й се преобръща, както когато Джейс бе излетял с мотора от ръба на покрива на Дюмор, на десет етажа височина.

Това беше майка й.