Господарят демон на Каранда

19.

Белдин изруга, запрати нажежената кука към трона и се впусна след бегълците, които бяха пробили димяща дупка в стената на тронната зала.

Белгарат обаче успя да се изпречи на пътя на разярения гърбушко и каза непоколебимо:

— Не, Белдин!

— Махни се от пътя ми, Белгарат!

— Не мога да ти позволя да преследваш демон, който всеки момент може да се обърне срещу теб.

— Мога и сам да се грижа за себе си. Махни се от пътя ми!

— Мисли трезво, Белдин. Ще имаш достатъчно време да разчистиш сметките си с Урвон. Сега трябва да вземем важни решения.

— Какво толкова има да се решава! Вие тръгвате след Зандрамас, а аз след Урвон. Чисто и просто, не намираш ли?

— Не съвсем! Във всеки случай няма да те оставя да тръгнеш след Нахаз в тъмното. И двамата знаем, че мракът увеличава силата му, а пък аз нямам толкова много братя, че да си позволя да загубя един от тях само защото той бил ядосан.

Погледите им се срещнаха и накрая грозноватият гърбушко се отказа от намеренията си и тръгна с тежки стъпки към трона. Но пътьом изрита един стол и го направи на трески, без да престава да ругае нито за миг.

— Има ли ранени? — попита Силк и прибра камата си в ножницата.

— По всичко личи, че всички са добре — отговори му Поулгара и свали качулката на синьото си наметало.

— По едно време обаче беше станало твърде опасно, не мислиш ли? — рече дребничкият драснианец. Очите му още блестяха.

— Да, ала от тези битки нямаше никаква нужда — отвърна вълшебницата и изгледа укорително Гарион. — По-добре огледай добре наоколо, Келдар. Трябва да се уверим, че наистина сме сами тук. Дурник, вие с Тот го придружете.

Силк кимна и тръгна по оплисканата с кръв пътека, стъпвайки сред телата на мъртъвците, следван по петите от Тот и Дурник.

— Не разбирам — обади се Се’Недра, загледа с недоумение в гърбавия Белдин. По тялото на вълшебника както винаги висяха дрипи и вплетени в тях сламки и клонки. — Къде отиде Фелдегаст?

— О, мила — рече вълшебникът с напевния, мелодичен глас на фокусника и на лицето му засия усмивка, — Тук съм си. Ако желаеш, мога пак да те очаровам с неземните си умения.

— Но аз харесвах Фелдегаст! — почти проплака малката кралица.

— Ами просто дай на мен обичта, която си изпитвала към него, скъпа.

— Не е същото! — тропна с краче тя.

Белгарат, който се беше втренчил в магьосника, каза:

— Имаш ли представа колко много ме дразни този твой акцент?

— Разбира се. Нали точно затова го избрах.

— Не разбирам само защо ти беше нужна тази старателна маскировка — намеси се Сади и прибра късата си кама, чието острие беше намазано с отрова.

— Прекалено много хора в тази част на Малореа знаят как изглеждам — отговори гърбатият вълшебник. — Урвон беше разлепил обяви с моето описание на всяко дърво и всеки кол на сто левги от Мал Яска. Така е от около две хиляди години, а ако ще сме съвсем честни, трябва да признаем, че всеки би ме разпознал дори по най-повърхностното описание.

— Няма втори на света като теб — отбеляза Поулгара и му се усмихна с обич.

— Много мило, че го казваш, моето момиче — отвърна той и й се поклони подигравателно.

— Няма ли да престанеш най-после? — сопна се Белгарат, след това се обърна към Гарион и продължи: — Доколкото си спомням, ти ми обеща, че ще ми обясниш нещо, когато битката приключи. Хайде да чуем.

— Измамиха ме — призна мрачно Гарион.

— И кой по-точно?

— Зандрамас.

— Нима тя е тук? — изненада се Се’Недра.

— Не — отговори Гарион — Но изпрати огледално подобие на своя образ и на образа на Геран.

— Е не можа ли да направиш разлика между огледалния образ и истинския? — настоя Белгарат.

— Когато я видях, не бях в състояние да мисля за това.

— И би ли ми обяснил защо?

Гарион си пое дълбоко дъх и седна на една пейка. Покритите му с кръв ръце трепереха.

— Много е хитра — призна кралят на Рива. — Още откакто напуснахме Мал Зет, сънувам все един и същи сън.

— Сън ли? — прекъсна го Поулгара. — Какъв сън?

— Може би не става дума точно за сън — продължи Гарион. — Непрекъснато чувах плач на бебе. Отначало си мислех, че си спомням за детето, което видяхме на онази улица в Мал Зет, ала се оказа, че не е така. Аз, Силк и Белдин бяхме в стаята отгоре и наблюдавахме какво става тук. Тогава дойде Урвон, а Нахаз го следваше по петите. Ученикът на Торак се е побъркал и е убеден, че е бог. Той повика Менга, ала се оказа, че Менга е Харакан и после…

— Почакай малко — прекъсна го Белгарат. — Значи Харакан е Менга?

Гарион погледна безжизненото тяло, което лежеше проснато пред олтара. Зит все още се извиваше на бляскавия черен камък и съскаше гневно.

— Ами, да — отвърна Гарион.

— Урвон го каза — добави Белдин.

— Това обяснява много неща, нали? — рече Белгарат замислено и погледна Велвет. — Ти знаеше ли за това?

— Не, древни — отговори Лизел. — Въобще не знаех, че Менга всъщност е Харакан, но когато ми се удаде случай, просто се възползвах от него.

Дурник, Тот и Силк се върнаха в осеяната с трупове тронна зала.

— Сградата е празна — съобщи драснианецът. — Вече е изцяло на наше разположение.

— Добре — рече Белгарат. — Гарион тъкмо ни разправяше защо е взел решение да нападне.

— Зандрамас го принуди — защити го Силк. — Не знам защо кралят на Рива се подчини на заповедите й, но всичко стана точно така.

— Тъкмо бях стигнал до този момент — продължи Гарион. — Урвон тъкмо съобщаваше на чандимите, че Харакан — или Менга — ще бъде неговият ученик и последовател. Тогава влезе — или поне така ми се стори — Зандрамас. Носеше нещо под дрехата си. Не разбрах веднага, че това е Геран. Двамата с Урвон почнаха да си крещят и накрая Урвон обяви, че наистина е бог. Тогава тя каза нещо като: „Добре тогава, сега ще повикам Богоубиеца, нека той се разправи с теб“. И сложи онова, което криеше на олтара. Разтвори пелените и видях Геран. Той заплака и веднага разбрах, че съм чувал именно този плач в съня си. И изобщо престанах да мисля.

— Това беше очевидно — рече Белгарат.

— Както и да е. Останалото го знаете. — Гарион огледа осеяната с мъртви тела зала и потрепери. — Нямах представа, че нещата ще стигнат толкова далеч — добави той. — Сигурно съм изгубил разсъдъка си за известно време.

— Точният израз е „полудял от ярост“. Това е често явление при алорните. Мислех, че вече си се отървал от тази слабост, но очевидно не съм бил прав.

— Все пак можем да посочим известни обстоятелства, които оправдават постъпката му, татко — настоя Поулгара.

— Никога няма извинение за това, че губиш контрол над разсъдъка си, Поул — изръмжа Белгарат.

— Бил е предизвикан — продължи вълшебницата, присви замислено устни, отиде при Гарион и постави длани върху слепоочията му. — Ето, няма го вече. Съзнанието му е свободно.

— Кое го няма? — попита загрижено Се’Недра.

— Умът му е бил обсебен от чужда сила — отговори Поулгара.

— Наистина ли?

— Да — кимна Поулгара. — Зандрамас е обсебила съзнанието му и го е принудила да прави всичко, което му заповяда. Втълпила е в ума му спомена за детския плач, след това, когато уж поставила вързопа с Геран на олтара, Гарион е чул същия плач. Не е имал друг избор, освен да направи онова, което тя е пожелала. — Вълшебницата се обърна към баща си и продължи: — Това е много сериозно, татко. Зандрамас вече използва Се’Недра, сега го направи и с Гарион. Напълно възможно е да се опита да направи същото и с някой друг от нас.

— И каква полза ще извлече от това? — попита Белгарат. — Ти можеш веднага да усетиш, ако се опита, нали?

— Обикновено да — стига да зная какво става. Но Зандрамас е много хитра и действа твърде умело. В много отношения е по-добра в тези неща от мурга Ашарак. Слушайте всички — продължи Поулгара. — Ако започне да ви се случва нещо необичайно — странни сънища, представи, натрапчиви идеи и чувства — каквото и да е, — искам веднага да ми кажете. Зандрамас знае, че я преследваме и използва тези неща, за да ни забави. Направи го със Се’Недра, когато бяхме на път към Рак Хага, а сега дойде ред и на Гарион.

— С мен ли? — възкликна Се’Недра. — Не знаех.

— Спомни си за болестта си, докато пътувахме към Рак Веркат. Всъщност ти не страдаше от никакво заболяване, просто Зандрамас беше обсебила съзнанието ти.

— Но никой не ми е казвал нито дума за това.

— Аз и Андел прогонихме Зандрамас и нямаше нужда да те разстройваме допълнително. Както и да е, искам още веднъж да ви кажа: Зандрамас го направи със Се’Недра и Гарион, може да го направи с всеки друг от нас. Искам да ми съобщите веднага щом започнете да се чувствате странно, дори и да ви се струва, че става дума за нещо съвсем дребно.

— Пиринч! — обади се Дурник.

— Какво каза, скъпи? — попита Поулгара.

— Това е направено от пиринч — рече ковачът и вдигна короната на Урвон. — Тронът също е от пиринч. Не се учудвам, че е така. Не мислех, че наистина е останало някакво злато тук. Храмът е изоставен от прекалено дълго време.

— Обикновено така става с подаръците на демоните — каза Белдин. — Тези чудовища са добри в създаването на илюзии. — Магьосникът огледа залата. — Урвон сигурно е вярвал, че тук цари неописуемо великолепие. Не е бил в състояние да види нито изгнилите завеси, нито паяжините, нито боклуците по пода. Забелязвал е само разкоша, който Нахаз му е внушавал да вижда. — Той се засмя доволно. — Знаете ли, направо се радвам, че Урвон ще прекара последните си дни на белия свят като бълнуващ луд. Е, всичко ще свърши, когато забия нажежената кука във вътрешностите му.

От доста време Силк наблюдаваше Велвет с втренчен поглед и сега попита:

— Дали би могла да ми обясниш нещо?

— Ще опитам — отговори маркграфиня Лизел.

— Каза нещо твърде странно, когато хвърли Зит в лицето на Харакан.

— Така ли?

— Да, каза: „Подарък за водача на култа към Мечката от Хънтър“.

— А, това ли? — усмихна се тя и трапчинките светнаха на лицето й. — Просто исках да му съобщя кой е човекът, който ще го убие.

Драснианецът я погледна изумено.

— Остаряваш, драги Келдар — засмя се тя. — Бях сигурна, че вече си се досетил. През цялото време отговорът беше под носа ти. Нима трябваше да го изкрещя с все сила, за да го чуеш?

— Хънтър? — ахна той. — Значи ти си Хънтър?

— Да, аз съм. При това от доста време. Затова бързах толкова много да те настигна при Тол Хонет — призна тя и приглади роклята си.

— В Тол Хонет ни каза, че Хънтър е била Бетра.

— Така беше, Келдар, но тя изпълни поставената й задача. Тя трябваше да направи всичко, за да се убеди, че ще намерим добър заместник на Ран Боруни. Отначало се наложи да елиминира неколцина от рода Хонет, преди да успеят да заздравят позициите си. След това на няколко пъти подшушна на Боруни името на Варана, докато тя и императорът… — Велвет се поколеба за миг и погледна Се’Недра, — нека се изразим по този начин: докато двамата се забавляваха.

Се’Недра се изчерви неудържимо.

— О, скъпа — рече русото момиче и постави длан върху бузата на малката кралица. — Това не прозвуча много добре, нали? Както и да е — продължи тя, — Джевълин реши, че задачата на Бетра е приключена, затова трябва да бъде избран нов Хънтър, с нова задача. Кралица Порен беше много разгневена от онова, което Харакан извърши на запад — опитът за убийство на Се’Недра, убийството на Бранд и всичко останало — така че настоя Джевълин да се погрижи виновните да бъдат наказани. Той избра мен да изпълня тази задача. Бях почти сигурна, че Харакан ще се върне в Малореа. Също така знаех, че и вие сте се запътили насам, затова се присъединих към вас. — Велвет погледна сгърчения труп на Харакан на пода и продължи: — Когато го видях да стои пред олтара, бях направо изумена. Не биваше да пропусна този уникален шанс. — Тя се усмихна. — Може да се каже, че всичко завърши добре. Тъкмо бях решила да ви напусна и да се върна в Мал Яска, за да го търся. Това, че той и Менга се оказаха един и същ човек, беше просто нещо като допълнителна награда за положените от мен усилия.

— Аз пък си мислех, че вървиш с нас само за да ме шпионираш.

— Прости ми, принц Келдар. Това си го измислих, за да имам някаква официална причина да се присъединя към вас. Знаеш, че Белгарат понякога е невероятно упорит — допълни тя и се усмихна мило на стария вълшебник, след което се обърна към объркания до крайност Силк: — Всъщност чичо Джевълин въобще не ти се сърди.

— Ама ти нали каза… — избухна дребничкият драснианец. — Ти ме излъга!

— „Лъжа“! О, каква грозна дума, Келдар — отвърна тя и го потупа нежно по бузата. — Не може ли да кажем, че просто съм преувеличила малко? Исках да те държа под око, но по лични причини, които нямат нищо общо с държавната политика на кралство Драсния.

Бузите на Силк бавно поруменяха.

— О, Келдар, — отбеляза маркграфинята със задоволство. — ама ти се изчервяваш като току-що съблазнена селска девойка!

— Каква е била целта й, лельо Поул? — попита Гарион, който изобщо не ги слушаше.

— Искала е да ни забави — отговори вълшебницата. — Освен това се е надявала да ни победи още преди да сме стигнали на мястото на последната среща.

— Това не го разбирам.

— Знаем, че един от нас ще умре — въздъхна Поулгара. — Кайрадис ни го каза, когато бяхме в Реон. Освен това винаги съществува възможността някой друг от нас да изгуби живота си в някое случайно сражение. Ако Детето на Светлината — това си ти, Гарион — изгуби някого от хората си, който все още не е изпълнил своята задача, при последната схватка няма да имаш никакъв шанс за победа. В такъв случай Зандрамас ще победи. Целта на жестоката й игра е била да те примами и да те хвърли в битката с Нахаз и чандимите. Била е сигурна, че ние ще те последваме, а при подобни схватки винаги е възможно някой да изгуби живота си.

— Да изгуби живота си? Нима е възможно да има такъв нещастен случай, щом всички ние сме подчинени на пророчеството?

— Пропускаш нещо, Белгарион — намеси се Белдин. — Цялата история започна с един нещастен случай. Той раздели пророчествата на две. Можеш да седиш и да ги четеш колкото си щеш, но знай, че винаги може да се случи нещо, което обърква всичко, предсказано в старите ръкописи.

— Виждате ли какъв философ е брат ми — намеси се Белгарат. — Винаги е готов да гледа откъм мрачната страна на нещата.

— Вие двамата наистина ли сте братя? — попита Се’Недра с любопитство.

— Да — отговори Белдин. — Но роднинската ни връзка е такава, че никога не би могла да я разбереш. Нашият учител ни я внуши много, много отдавна.

— Зедар също е бил ваш брат — продължи малката кралица и изведнъж се взря ужасена в Белгарат.

— Да — призна старият вълшебник и стисна зъби.

— Но ти…

— Хайде, кажи го, Се’Недра — рече той. — Не можеш да отправиш упрек към мен, който аз самият не съм изричал към себе си. Сигурен съм.

— А някой ден, когато всичко това свърши — прошепна едва чуто тя, — искам да кажа — когато всичко вече е минало — ще го пуснеш ли на свобода?

Очите на стария вълшебник останаха студени и безизразни.

— Не.

— Ако го направи, то аз ще намеря Зедар и отново ще го натикам в сърцето на скалата — закани се Белдин.

— Няма смисъл да бъркаме в старите рани — рече Белгарат, замисли се за миг и продължи: — Мисля, че е време да си поговорим пак с младата дама от Кел. Ще повикаш ли господарката си, Тот?

Лицето на великана не изглеждаше никак щастливо.

— Съжалявам приятелю — увери го Белгарат, — но случаят не търпи отлагане.

Тот въздъхна, коленичи и затвори очи. Позата му странно наподобяваше тази на човек, който се моли в храм. Точно както се бе случило на остров Веркат и в Рак Хага, Гарион чу тих шепот от множество гласове, след това недалеч от жалкия трон на Урвон във въздуха засия многоцветно блещукане. Пространството се избистри и върху подиума се появи неподвижната фигура на пророчицата от Кел. Гарион за пръв път я виждаше толкова отблизо. Тя изглеждаше крехка и много уязвима — впечатлението беше засилено от дългата й бяла дреха и превръзката на очите. Ала лицето й излъчваше особено спокойствие — душевен покой, изпълващ сърцето на човек, който гледа съдбата право в очите, знае какво крие бъдещето и го приема без никакво възражение. Поради някаква непонятна причина кралят на Рива почувства, че нейното присъствие го изпълва с дълбоко и искрено страхопочитание.

— Благодаря ти, че дойде — започна простичко Белгарат. — Съжалявам, че се наложи да те обезпокоя. Зная какво ти коства да дойдеш при нас. Нуждаем се от отговори на някои въпроси, без които не можем да продължим.

— Мога да ви разкрия само онова, което ми е позволено, древни — отговори пророчицата. Гласът й беше нежен и мелодичен, но в него се долавяше твърдост, която подсказваше непоколебимата й решителност. — Трябва да те предупредя, че се налага да бързаш. Часът на последната среща наближава.

— Това е едно от нещата, за които исках да те попитам. Можеш ли да посочиш точно часа на срещата?

Тя сякаш се обърна с въпроса на вълшебника до някаква неведома необятна сила, чиято мощ Гарион не можеше да си представи. Самата мисъл за гигантските й мащаби го накара да потрепери.

— За мен е непонятно как вие измервате времето, Белгарат — отвърна тя. — Остава още толкова време, колкото е необходимо на майката да пази под сърцето си своята рожба. Когато то изтече, Детето на Светлината ще срещне Детето на Мрака в Мястото, което вече не съществува, и аз ще мога да изпълня задачата си.

— Добре — рече вълшебникът. — Мисля, че това е достатъчно ясен отговор. Когато ти дойде при нас в Мал Зет, каза, че тук, в Ашаба, ни предстои да изпълним една задача. Сред тези руини се случиха много неща и ми е трудно да открия точно кое от тях беше нашата задача. Можеш ли да ни я разкриеш?

— Задачата е изпълнена, вечни Белгарат. В Книгата на небесата е написано, че Ловеца трябва да намери жертвата си и да я повали в Къщата на Мрака през шестнадесетата луна. Това бе сторено точно както предрекоха звездите.

Вълшебникът я погледна объркано.

— Задай всичките си въпроси, ученико на Алдур. Питай по-бързо, защото времето ми при теб изтича.

— Трябва да следвам пътя, предначертан за мен в предсказанията — подхвана вълшебникът. — Ала Зандрамас е изрязала много важни откъси от предсказанията на пророците от Ашаба.

— Не, древни, това не е дело на Зандрамас. Книгата е похабена от своя създател.

— От Торак? — попита изумено вълшебникът.

— Да, това е негово дело. Ти сам знаеш, че пророческите слова идват сами. Често пъти значението им не е особено приятно за онзи, който ги записва. Така се случи и с господаря на тази къща.

— Да, но Зандрамас се е сдобила с по-добре запазено копие от книгата, нали?

Пророчицата кимна утвърдително.

— Има ли други екземпляри, които Торак не е похабил? — попита напрегнато Белдин.

— Само два са. Единият се намира в дома на Урвон, ученика на Торак, и е в ръцете на прокълнатия Нахаз. Не се опитвай да му го отнемеш. Ако го сториш, ще намериш смъртта си.

— А другият? — обади се гърбавият вълшебник.

— Потърси оногова, който има криви крака. Той ще те подкрепи в търсенето.

— Думите ти не ми помагат много, пророчице.

— Аз ти говоря с думите, изписани в Книгата на небесата. Те са останали там, откакто свят светува. Тези слова не са изричани никога на никой човешки език, те приказват направо с душата.

— Разбира се — рече Белдин. — Ти обаче спомена Нахаз. Той възнамерява ли да ни пречи по пътя през Каранда със своите демони?

— Не, любезни Белдин, Нахаз няма повече работа в Каранда. Неговите легиони на мрака вече не се намират там и няма да се появят пред хорските очи, колкото и силни да са призивите за това. Демоните са в Даршива и воюват с последователите и любимците на Зандрамас.

— Къде е сега Зандрамас? — попита Белгарат.

— Запътила се е към мястото, където Сардионът е лежал скрит от хора и богове безброй векове. Камъкът вече не е там, но Детето на Мрака се надява да открие следите му сред скалите и следвайки тези следи да стигне до Мястото, което вече не съществува.

— Възможно ли е Зандрамас да постигне целта си?

— Не ми е позволено да разкривам това — отвърна пророчицата и лицето й застина. — Не бива повече да оставам тук. — Кайрадис се изправи. — Потърси тайнствения ръкопис, Белгарат. Отговорът на въпроса е там. Древните слова на ръкописа ще те водят напред. Бързай, защото времето не ще спре, нито ще забави своя ход, за да те почака. — След това пророчицата се обърна към черния олтар, където лежеше Зит и все още съскаше ядосано. — Успокой се, малка сестрице, задачата на твоя живот е изпълнена, вече може да се случи онова, което беше отлагано толкова дълго. — Въпреки превръзката, скриваща очите й, Кайрадис обърна спокойното си лице към всеки един от приятелите, а когато дойде ред на Поулгара, кимна с дълбоко уважение. Най-накрая се обърна към Тот и лицето й се изкриви от болка, но Кайрадис не каза нищо и изчезна.

— И сега стана както всеки друг път — измърмори Белдин. — Мразя загадките. С тях се забавляват само неграмотниците.

— Престани да се перчиш с блестящото си образование, ами помогни да ги разгадаем — изръмжа Белгарат. — Единственото което знаем, е, че всичко това ще приключи след около девет месеца. Това време ще ми бъде достатъчно.

— И как реши, че ни остава точно толкова време? — попита Сади, смръщил озадачено вежди. — Трябва да си призная, че не разбрах почти нищо от онова, което каза Кайрадис.

— Тя каза — обясни Поулгара, — че ни остава точно толкова време, колкото едно бебе лежи в утробата на майка си. Девет месеца.

— О! — въздъхна Сади с тъжна усмивка. — На такива неща обикновено никога не обръщам внимание.

— Ами думите й за шестнадесетата луна? Какво искаше да каже с това? — попита Силк. — Нищо не разбирам, честна дума.

— Всичко започна с раждането на сина на Белгарион — рече Белдин — Намерихме сведения за това събитие в Мринския сборник. В старите скрижали пише, че твоята приятелка със змията трябваше да дойде тук, в Ашаба, шестнадесет месеца след раждането на Геран.

— Но още на са минали шестнадесет месеца — възрази Силк и започна да брои на пръсти.

— Луни, Келдар, в случая става дума за луни, а не за месеци — поправи го Гърбавият магьосник. — Има известна разлика.

— В такъв случай сигурно всичко е наред.

— А кой е онзи с кривите крака, който притежава третото пълно копие с предсказанията на пророците? — попита Белгарат.

— „Криви крака“ — тази фраза ми звучи някак познато — каза Белдин. — Оставете ме да си помисля малко.

— Какво ли пък прави Нахаз в Даршива? — зачуди се Гарион.

— По всичко личи, че напада тамошните гролими — отвърна Белгарат. — Знаем, че Зандрамас е родом оттам и църквата по тези земи е изцяло под нейна власт. Ако Нахаз иска да даде Сардиона на Урвон, първо трябва да спре нея. В противен случай Зандрамас ще сложи ръка на заветния камък.

Лицето на Се’Недра изведнъж се промени, сякаш малката кралица внезапно се бе сетила за нещо. Очите й пламнаха, тя се обърна към Гарион и рече:

— Ти каза, че когато Зандрамас те е измамила, Геран е бил с нея.

— Да, но всъщност бе само неговият огледален образ.

— Как изглеждаше?

— Беше си същият, никак не се беше променил. Бе такъв, какъвто го видях за последен път.

— Гарион, скъпи — намеси се Поулгара, — това е безсмислено, разбираш ли? Откакто синът ви го няма, вече мина почти цяла година. Не би трябвало да изглежда по същия начин. Освен това през първите няколко години от живота си децата растат и се променят неимоверно много.

— Сега го разбирам — рече той и кимна омърлушено. — Но преди малко въобще не бях в състояние да мисля разумно. — Кралят на Рива замълча за миг и продължи: — А защо Зандрамас не ми го показа така, както изглежда сега?

— Просто е искала да е сигурна, че ще го познаеш.

— Хей, я престани! — извика изведнъж Сади. Той стоеше пред олтара и току-що бе дръпнал ръката си на безопасно разстояние от Зит. Въпреки това зелената змия продължаваше да съска зловещо срещу него. Евнухът се обърна към Велвет и каза обвинително: — Виждаш ли какво направи? Буквално я накара да подскача, така си я разлютила!

— Аз ли? — попита невинно маркграфиня Лизел.

— Ами как би се почувствала самата ти, ако те измъкнат от топлото ти легло и те захвърлят в нечие лице?

— Не бях помисляла за това. Ще й се извиня, Сади. Обещавам ти да го сторя веднага щом Зит малко се поуспокои. Дали ще се съгласи да пропълзи в бутилката си сама?

— Обикновено го прави.

— В такъв случай това ще е най-безопасният начин на действие от наша страна. Сложи бутилката на олтара и остави Зит да влезе вътре — там ще може да стои сърдита, без да й пречим.

— Имаш право — съгласи се евнухът.

— Има ли в сградата помещения, които са годни за обитаване? — обърна се Поулгара към Силк.

— Би трябвало — кимна той. — Нали чандимите и пазачите на храма живееха тук.

— Да се махнем оттук — предложи тя на Белгарат и огледа осеяната с трупове тронна зала. — Това място прилича на бойно поле. Миризмата на кръв никак не ми харесва.

— Ами да — обади се Се’Недра — Нали бездруго тръгваме след Зандрамас.

— Не веднага, скъпа. Трябва да изчакаме поне да се съмне — обясни Поулгара. — Навън е тъмно и студено, а ние сме уморени и гладни. Ще тръгнем призори.

— Но…

— Се’Недра, чандимите и пазачите на храма избягаха, но не можем да сме сигурни дали не ни дебнат. Не забравяй и хрътките на Торак. Не бива да допускаме грешката да излезем навън в непрогледния мрак.

— Така е, Се’Недра — каза й Велвет. — Нека първо се наспим, а утре рано отново ще тръгнем на път.

— Сигурно имате право — призна младата кралица с въздишка. — Просто ми се искаше…

— Зандрамас не може да ми избяга, Се’Недра — увери я Гарион. — Кълбото знае накъде се е запътила.

Силк ги изведе от тронната зала и тръгна по дългия оплискан с кръв коридор. Гарион направи всичко възможно да предпази Се’Недра от грозната гледка — трупове на пазачи и чандими, които беше оставил след себе си по време на яростното си нападение в тронната зала. Някъде по средата на коридора Силк отвори една широка врата и вдигна пушещата факла, която бе взел от стената.

— Това е най-доброто, което успях да открия — каза той на Поулгара. — Поне някой се е постарал да разчисти.

Поулгара се огледа. Помещението приличаше на стая в казарма. Покрай стените имаше нарове, а в средата — дълга маса с пейки от двете страни. В камината на отсрещната стена мъждукаха въглените на угасващ огън.

— Можем да пренощуваме тук — рече вълшебницата.

— Аз ще ида да се погрижа за конете — каза Дурник. — Има ли конюшня някъде около сградата?

— Да, в дъното на двора — каза Белдин. — Там най-вероятно ще намериш вода и фураж.

— Добре — зарадва се Дурник.

— Ще ми донесеш ли вързопите със съдовете и запасите ни от храна, скъпи? — помоли го Поулгара.

— Разбира се — увери я ковачът и излезе, следван по петите от Тот и Ерионд.

— Изведнъж се почувствах толкова отпаднал, че едва стоя на краката си — оплака се Гарион и се отпусна тежко на една пейка.

— Въобще не се изненадвам — рече Белдин. — Тази вечер беше доста напрегната за тебе.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита го Белгарат.

— Не, не смятам — отвърна гърбавият магьосник и също се отпусна на пейката. — Ще ми се да разбера къде Нахаз отведе Урвон.

— Ще можеш ли да го проследиш?

— Разбира се — увери го Белдин и почука с пръст носа си. — Мога да подуша миризмата на демон цяла седмица, след като е минал през някое място. Ще се лепна по петите на Нахаз като ловджийско куче. Няма да ми трябва много време. Вие тръгнете по дирите на Зандрамас, аз ще ви настигна някъде по пътя. Мисля, че можем да сме сигурни — продължи той, потривайки замислено с длан челюстта си — че Нахаз едва ли ще остави Урвон, без да наблюдава всяка негова стъпка. Все пак Урвон е, или поне беше, ученик на Торак. Колкото и да го ненавиждам, трябва да призная, че има силна воля. Нахаз ще трябва да говори с него почти непрекъснато, за да му попречи да възвърне разсъдъка си. Ето защо ако е решил да отскочи до Даршива, за да провери какво правят неговите поданици, със сигурност е взел Урвон със себе си.

— Ще бъдеш внимателен, нали?

— О, недей да се размекваш, Белгарат. Само ми остави някаква диря, която да мога да следвам. Не ми се ще да те търся из цяла Малореа.

Сади се върна от тронната зала с червената кожена кутия в едната си ръка и бутилката на Зит в другата.

— Все още е много сърдита — каза той на Велвет. — Не й се нрави да я използват като оръжие.

— Обещах ти, че ще й се извиня, Сади. Ще й обясня как стоят нещата. Сигурна съм, че ще ме разбере.

Силк не откъсваше поглед от русокосото момиче. На лицето му бе изписано странно изражение.

— Кажи ми — рече той, — не те ли беше страх първия път, когато прибра Зит в пазвата си?

Тя се засмя.

— Да си призная честно, Келдар, първия път положих огромни усилия да не изкрещя от ужас.

20.

В ранни зори, когато мразовитият планински вятър подгони облаците по студеното мътно небе, Силк се върна в помещението, в което приятелите бяха прекарали нощта, и каза:

— Наблюдават къщата.

— Колко са? — попита го Белгарат.

— Видях само един, но съм сигурен, че има и други.

— Къде е онзи, когото си видял?

— В момента наблюдава небето — отвърна Силк със зла усмивка. — Поне така изглежда. Очите му са отворени и лежи по гръб. — Дребничкият драснианец плъзна ръка към ботуша си и измъкна една от блестящите си ками. Погледна със съжаление върха, който по-рано беше съвършено остър, и добави: — Знаеш ли колко е трудно да пробиеш желязна ризница с обикновена кама?

— Тъкмо затова ги носят, Келдар — обади се Велвет. — Следващия път използвай това. — Маркграфиня измъкна изпод меката си дреха дълго шило с връх, остър като игла.

— Мислех, че предпочиташ змиите.

— Винаги използвай подходящото за случая оръжие, Келдар. Не бих желала Зит да си счупи зъбите в нечия метална ризница.

— Бихте ли отложили този разговор за някой по-подходящ момент? — прекъсна ги Белгарат. — Знаеш ли случайно името на нашия приятел, който така внезапно се е заинтересувал от небето?

— Нямахме време да се запознаем официално — отвърна Силк, докато прибираше нащърбената кама в ботуша си.

— Имах предвид какъв е, а не кой е.

— А, това ли? Беше един от пазачите на храма.

— Значи не е бил чандим?

— Можех да съдя единство по дрехите му.

Възрастният мъж изръмжа.

— Ще напредваме твърде бавно, ако оглеждаме всяко дърво или храст по пътя — заключи Сади.

— Точно така — съгласи се Белгарат. — Трябва да измисля нещо по този въпрос.

— Добре. А докато ти търсиш отговор, аз ще се захвана със закуската — намеси се Поулгара, която току-що беше оставила четката си за коса. — Какво бихте искали да похапнете?

— Овесена каша? — рече Ерионд с надежда.

— Трябва да използваш думата „буламач“, Ерионд — въздъхна Силк. — Запомни — „буламач“. — След това обаче погледна към Поулгара и забеляза, че очите й са станали ледени. — Извинявай, Поулгара — бързо добави той, — но мисля, че е наш дълг да поучаваме по-младите. Не мислиш ли, че имам право?

— Мисля си само, че ми трябват дърва за огъня — отговори тя.

— Веднага ще се заема с това.

— Много си мил.

Силк побърза да излезе.

— Хрумна ли ти вече нещо? — попита Белдин Белгарат.

— Няколко идеи. Но всяка от тях има недостатъци.

— Защо тогава не ме оставиш аз да се опитам да измисля нещо? — рече гърбавият магьосник и се излегна върху една от пейките до огъня и зачеса разсеяно корема си. — Нощта беше тежка, а един човек на десет хиляди години трябва да пести силите си.

— Това май наистина ти се струва извънредно забавно, нали? Защо не кажеш, че съм на двадесет или петдесет хиляди години. Защо да не стигнеш и предела на абсурда?

— Ау! — възкликна Белдин — Колко сме кисели тази сутрин! Поул, да ти се намира някоя бутилчица пиво подръка?

— Преди закуска? — извика тя, без да спира да разбърква гозбата.

— Просто да преглъщам по-лесно кашата — увери я той.

Вместо отговор вълшебницата го изгледа с укор.

Той й се ухили, а след това се обърна към Белгарат.

— Шегата настрана — продължи Белдин, — но защо не ме оставите да се разправя с всички онези, които ви дебнат в храстите около къщата? Келдар ще изпотроши всичките си ками, Лизел ще остави горкото животинче съвсем без зъби и въпреки това пак няма да сте сигурни дали напълно сте прочистили горите наоколо. Бездруго пътищата ни се разделят, защо тогава не ми позволите да направя нещо наистина дръзко, привличащо вниманието — така хем ще изплаша до смърт карандите и пазачите на храма, хем ще оставя огромна диря след себе си, която ще привлече като мед чандимите и хрътките на Торак. Щом те тръгнат след мен, пред вас ще се открие свободен и сигурен път през гората.

Белгарат го изгледа замислено, а след това попита:

— Какво точно си наумил?

— Все още го обмислям. — Магьосникът въздъхна: — Нека погледнем истината в очите, Белгарат. И чандимите, и Зандрамас знаят, че сме тук. Вече няма никакъв смисъл да се спотайваме. Малко шум няма да ни навреди.

— Може би си прав — съгласи се старият вълшебник. — Кълбото казва ли нещо за посоката, в която е поела Зандрамас, след като е напуснала храма на Торак? — продължи той и се обърна към Гарион.

— Тегли ме с непреодолима сила на изток.

— В това има логика — изсумтя Белдин. — Хората на Урвон се скитат из цял Катакор. Най-вероятно е искала да се добере до най-близката слабо охранявана граница, и то колкото е възможно по-скоро. Значи се е насочила към Джено.

— Границата между Джено и Катакор не е ли охранявана? — попита Велвет.

— Те даже не знаят къде точно минава тази граница — отговори той. — Особено в гората. Нали там има само дървета. Въобще не си правят труда да разпитват дали има граница, или не. Все пак не бъдете толкова категорични в предположенията си — продължи гърбавият. — Сами видяхте, че повечето от теориите, които развихме в Мал Зет, бяха твърде далеч от истинското положение на нещата. Тук, в Малореа, ври от какви ли не интриги. В такива случаи е напълно възможно нещата да се окажат не такива, каквито ги очакваме.

— Гарион — обади се Поулгара, — би ли потърсил Силк? Закуската е почти готова.

— Да, лельо Поул — отговори той.

След като се нахраниха, прибраха багажа и го занесоха при конете,

— Излезте през тайната врата — посъветва ги Белдин, когато тръгнаха да се връщат през двора. — И ми дайте час преднина.

— Сега ли тръгваш? — изненада се Белгарат.

— Защо не? Бездруго няма кой знае каква полза от седенето тук. Само не забравяйте да ми оставите диря, която да следвам.

— Ще се погрижа за това — увери го вълшебникът. — Искаше ми се обаче да разбера какво си наумил.

— Довери ми се! — намигна Белдин. — Скрийте се някъде и не се показвайте преди шумотевицата да спре. — Белдин се ухили лукаво и нетърпеливо потри мръсните си ръце. Изведнъж тялото му потрепна, той се превърна в ястреб със сини пера по края на крилете и отлетя.

— Най-добре да се приберем в къщата — предложи Белгарат. — Не зная какво ще стане, ала каквото и да е, със сигурност ще завали истинска градушка от летящи предмети.

Прибраха се в къщата и Белгарат каза:

— Дурник, можеш ли да затвориш капаците на прозорците? Мисля, че ще е доста неприятно, като почне да хвърчи какво ли не.

— Да, но ако ги затворим, няма да можем да виждаме какво става навън — възпротиви се Силк.

— Все ще го преживееш някак. Освен това не съм особено убеден, че наистина би желал да го видиш.

Дурник затвори прогнилите капаци. След малко някъде високо над главите им се разнесе ужасяващ гръм, сякаш се бе разразила страшна буря. Трясъкът беше придружен от буйна вълна на съсредоточаващата се воля на Белдин. Светлината в процепите на капаците изчезна и на нейно място се възцари непрогледна тъма. Домът на Торак се разтресе така, сякаш го разтърсваха вълните на мощен ураган. Нейде отвън се разнесе оглушителен рев.

— Демон ли е? — задъхано попита Се’Недра. — Наистина ли е демон?

— По-скоро имитация — каза Поулгара.

— Как ли би могъл някой да го види при тази тъмнина отвън? — попита Сади.

— Около къщата е тъмно, защото тя е част от внушавания образ. Но онези в гората я виждат до последната подробност, уверявам те.

— Но това същество трябва да е огромно! — възкликна Сади.

— Белдин никога не се е задоволявал с половинчати неща — засмя се старият вълшебник.

Въздухът още веднъж затрепери от страшния рев, проехтял някъде високо в небето. После се разнесоха ужасени писъци и мъчителни вопли на агонизиращи човешки същества.

— Какво прави? — попита Се’Недра.

— Сигурно някаква илюзия — предположи Белгарат. — Най-вероятно не е особено приятна за гледане. Според мен всички, които се крият в горите наоколо, имат възможността да се порадват на гледката как някакъв въображаем демон изяжда живи хора.

— Дали ще успее да ги изплаши? — попита Силк.

— А ти не би ли се изплашил?

В този момент високо в небето проехтя тътнещ глас;

— Гладен! — ревеше гласът. — Гладен! Иска храна! Още храна!

Малко по-късно се разнесе оглушителен тътен, който разтърси земята, сякаш някакъв гигантски крак тъпчеше десетки хектари гъста гора. Последва го още един, после втори, трети, четвърти. Светлината се завърна и Силк се втурна към прозореца.

— Аз не бих го направил — предупреди го Белгарат.

— Но…

— Сигурен съм, че не би желал да го видиш, Силк. Повярвай ми!

Чудовищните стъпки се отдалечаваха.

— Още колко ще трае това? — обади се Сади с треперещ глас.

— Някъде около час — отвърна Белгарат. — Белдин вероятно ще се възползва от всяка секунда, защото иска да направи потресаващо впечатление на всичко живо из околността.

Тътенът продължаваше да ехти и от горите долитаха изпълнени с ужас писъци. Изведнъж гръмна нов шум — нечовешки, смразяващ кръвта рев, който заглъхна далеч на югозапад. С него отслабна и потокът от съсредоточената могъща воля на Белдин.

— Сега ще отведе чандимите след себе си — обясни Белгарат. — Това означава, че вече е прогонил карандите и пазачите на храма. Приготвяйте се да тръгваме.

Беше им необходимо доста време, докато укротят подивелите от уплаха коне, но най-накрая успяха да ги яхнат и излязоха в полето. Гарион отново бе облякъл желязната ризница и бе сложил шлема си.

— Трябва ли да нося и копието? — попипа той.

— Най-вероятно не — успокои го Белгарат. — Сега едва ли ще срещнем някого.

Гарион извади меча на Желязната хватка, вдигна го високо и усети в каква посока го тегли.

— Зандрамас е нататък — заяви той и посочи една пътека, водеща навътре в гората.

— Това е добре — рече Белгарат. — Поне не се налага да си пробиваме път през гъсталака.

Прекосиха обраслото с бурени сечище и навлязоха в гората.

— Изглежда, някои хора много са бързали — рече Силк с лукава усмивка и посочи разхвърляните оръжия от двете страни на пътеката.

Не след дълго се изкачиха на върха на един хълм и пред погледа им се разкри гледка на чудовищни разрушения. Цяла ивица изкоренени дървета се простираше до безкрай в югозападна посока.

— Тук трябва да е вилняло торнадо — предположи Сади.

— Не е торнадо — поправи го Белгарат. — Белдин е. Сега чандимите наистина ще проследят дирята му, без да полагат никакви усиля.

Върхът на меча в ръцете на Гарион все така непоколебимо сочеше посоката. След около една левга пътят започна да се спуска към долините. Тук бе краят на хълмистата местност, преминаваща в обраслата с гъсти гори равнина, която се намираше на изток от Карандските планини.

— Има ли някакви градове тук? — попита Сади.

— Оттук до границата само Акад е достатъчно голям и въобще си струва да се нарече град — каза Силк.

— Не съм чувал за него. Какво представлява?

— Кочина, където отглеждат свини — отговори драснианецът. — Всички карандски градове са такива. Изглежда, карандите обожават калта.

— Акад не беше ли родното място на онзи мелценски бюрократ, когото срещнахме? — попита Велвет.

— Поне така ни каза той — отвърна Силк.

— А не спомена ли, че там има демони?

— Имало е — уточни Белгарат. — Кайрадис каза, че Нахаз е изтеглил всичките си чудовища от Каранда и ги е пратил да се бият срещу гролимите в Даршива. Смятам — продължи старият вълшебник и почеса брадата си, — че тъй или иначе ще трябва да заобиколим Акад. Дори всички демони да са напуснали града, той все още е пълен с карандски фанатици. Мисля, че новината за смъртта на Менга все още не е стигнала до тях. Във всеки случай в Каранда ще цари хаос, докато армията на Закат не се върне от Ктхол Мургос и не наложи ред в тези земи.

Яздиха до вечерта, като направиха само кратка почивка за обяд.

Пътеката ставаше все по-широка и отъпкана и накрая се превърна в истински път.

Когато падна здрач, вдигнаха малкия си лагер в една падина, която скриваше добре светлината на огъня им. Нахраниха се и веднага след това Гарион легна да спи. Не можеше да си отговори точно защо, ала се чувстваше крайно изтощен. След малко Се’Недра също влезе в палатката, шмугна се под одеялата и се сгуши в него с тревожна въздишка.

— Всичко това беше загуба на време, нали? — рече тя. — Имам предвид пътуването до Ашаба.

— Не, Се’Недра, не съвсем — отговори й той, наполовина буден, наполовина потънал в царството на сънищата. — Трябваше да отидем там — така Велвет успя да убие Харакан. Това бе една от задачите, която трябваше да изпълним преди да стигнем Мястото, което вече не съществува.

— Какво ти е, Гарион? — попита тя. — Ту се държиш така, сякаш вярваш в пророчествата, ту сякаш те въобще не съществуват за теб. Ако Зандрамас наистина беше там със сина ни, ти нямаше да я оставиш просто така само защото не са изпълнени всички условия на предсказанието, нали?

— Не бих й позволил да го нарани — отвърна мрачно кралят на Рива.

— Значи не вярваш наистина?

— Не съм пълен фаталист, но видях как твърде много неща се случват точно по начина, описан в пророчеството. Прекалено са много, за да ги оставя без внимание.

— Понякога си мисля, че никога вече няма да видим рожбата си — простена тя.

— Недей така — каза Гарион. — Ще настигнем Зандрамас и ще върнем Геран у дома.

— У дома! — въздъхна тя. — От толкова време сме все на път… Знаеш ли, вече почти не си спомням как изглежда домът ни.

Гарион я прегърна и зарови лице в косата й. Останаха така дълго, докато най-сетне Се’Недра не заспа. Въпреки умората си Гарион дълго не можа да се унесе в сън.

Следващият ден беше ясен и топъл. Излязоха отново на пътя и продължиха на изток, следвайки острието на меча на Желязната хватка.

Малко преди обед Поулгара извика:

— Татко, някой се крие край пътя!

— Чандим ли е? — попита старецът.

— Не. Малореански ангарак. Много е уплашен и освен това не е с всичкия си.

— Дали не замисля нещо срещу нас?

— Той не е в състояние да измисли нищо, татко!

— Какво ще кажеш да го подплашим, Силк? — предложи старият вълшебник, — Не ми харесва някой да дебне зад гърба ми, независимо дали е с ума си, или не.

— Къде точно се намира? — обърна се дребничкият драснианец към Поулгара.

— Ей там, под изсъхналото дърво — отговори вълшебницата.

Белгарат кимна и рече:

— Ще ида да си поговорим. — И пришпори коня си и спря точно срещу изсъхналото дърво. — Знаем, че се криеш там, приятелю — извика вълшебникът. — Не ти желаем злото. Ела да си поговорим!

Последва дълго мълчание.

— Хайде де! — обади се и Силк. — Не се срамувай!

— Има ли демони с вас? — отвърна нечий уплашен глас.

— Приличам ли ти на човек, който би пътувал с демони?

— Няма да ме убиете, нали?

— Разбира се, че не! Просто искаме да си поговорим.

Отново последва продължително мълчание, след което гласът изведнъж се обади:

— Имате ли нещо за ядене? — Отчаяната нужда от храна беше изместила страха.

— Все ще се намери нещичко.

Непознатият помисли известно време и накрая рече:

— Добре. Излизам. Но не забравяйте, че обещахте да не ме убивате.

От храстите излезе малореански войник. Едва стоеше на краката си. Туниката му беше разкъсана, шлем нямаше. Вместо ботуши на краката му имаше някакви овързани с ремъци парцали. Беше очевидно, че нито се е къпал, нито се е бръснал поне месец. Очите му се стрелкаха ужасено на всички страни, а главата му се тресеше. Непознатият впери поглед в Силк и на лицето му се изписа ужас.

— Май не си много добре, приятелю — каза му Силк. — Къде е частта ти?

— Мъртви! Всички са мъртви! Изядоха ги демоните. — Очите на войника се изцъклиха от страх. — Бяхте ли в Акад? Бяхте ли там, когато дойдоха демоните?

— Не, приятелю, идваме от Вена.

— Казахте, че ще ми дадете нещо за ядене.

— Дурник! — извика Силк. — Дай нещо за ядене на нашия приятел.

Дурник донесе хляб и сушено месо.

— А ти беше ли в Акад, когато дойдоха демоните? — попита го уплашеният до смърт войник.

— Не — отговори Дурник и поклати глава. — Аз пътувам с него — добави ковачът и посочи Силк. После подаде храната на непознатия.

Той я сграбчи и лакомо започна да се тъпче.

— Какво стана в Акад? — попита Силк.

— Дойдоха демоните — отговори войникът с пълна уста, после изведнъж замръзна и погледът му се закова върху Дурник. — Ти ще ме убиеш ли?

Дурник го изгледа изненадано и отвърна:

— Не, защо да те убивам?

— Благодаря — рече войникът, седна край пътя и продължи да яде.

Гарион и приятелите се приближиха бавно и внимателно. Не им се искаше да изплашат и без това уплашения човек.

— Какво стана в Акад? — попита Силк. — Запътили сме се натам и искаме да знаем какво да очакваме.

— Не ходете там! — възкликна войникът разтреперан. — Ужасно е! Ужасно! Демоните нахлуха през портите заедно с карандите! Карандите започнаха да съсичат хората на парчета, а после даваха късовете човешка плът на демоните. Отрязаха ръцете и краката на моя капитан, а след това дойде един демон и му отхапа главата!

Войникът отхапа още един залък, погледна уплашено Се’Недра и рече:

— Госпожо, ще ме убиете ли?

— Разбира се, че не — отговори тя потресена.

— Убийте ме така, че да не виждам как го правите. И моля ви, погребете ме някъде, дето демоните няма да ме изровят и да ме изядат.

— Тя няма да те убие — намеси се Поулгара с твърд и спокоен глас.

— Тогава сигурно вие ще го направите, госпожо! — изплака войникът. — Моля ви, убийте ме, вече не издържам този ужас. Моля ви, моля ви! Убийте ме, но така, както би го направила майка ми. После ме скрийте някъде, където демоните няма да могат да ме намерят.

И се разрида.

— Дай му още храна, Дурник — каза Белгарат и в очите му блесна дълбоко състрадание. — Полудял е. Нищо не можем да направим за него.

— Мисля, че мога да му помогна — обади се Сади и извади от червената си кутия една стъкленица с кехлибарена течност. — Пръсни няколко капки от това върху хляба, който ще му дадеш, Дурник. Това ще го успокои и ще му даде поне няколко часа покой.

— Не смятах, че си способен на състрадание, Сади — изненада се Силк.

— Е, може би не ме познаваш толкова добре, принц Келдар — отговори евнухът.

Дурник извади още хляб и месо, напръска ги обилно с отварата на Сади, даде ги на полуделия малореански войник и след това продължиха по пътя си. След малко Гарион отново чу крясъците му:

— Върнете се! Нека някой се върне и да ме убие! Моля ви! Майко, моля те, убий ме!

Сърцето на Гарион се сви от болезнено състрадание. Той стисна зъби и продължи напред, опитвайки се да не слуша отчаяните молби.

Следобед заобиколиха Акад от север и се озоваха на пътя на две левги извън града. Мечът, който Гарион беше опрял на седлото си, го теглеше силно напред, потвърждавайки, че Зандрамас е минала оттук и е продължила на северозапад към сравнително безопасната граница на Катакор с Джено.

Нощуваха на около две мили северно от пътя и тръгнаха рано сутринта на другия ден. Пътят прекосяваше широки полета и беше изровен от дълбоки коловози.

— Очевидно поддръжката на пътищата не е първата грижа за карандите — отбеляза Силк, примижал срещу светлината на утринното слънце.

— И аз го забелязах — съгласи се Дурник.

— Така си и помислих.

След няколко левги пътят отново навлезе в гората и продължиха под гъстата влажна сянка на вечнозелените дървета. Изведнъж някъде пред тях се разнесе глух тътнещ звук.

— Май ще се наложи да вървим внимателно, докато заобиколим това място — прошепна Силк.

— Какъв е този шум? — попита го Сади също толкова тихо.

— Барабани. Някъде пред нас има храм.

— Тук, в сърцето на гората? — изненада се евнухът. — Аз пък си мислех, че гролимите живеят предимно в градовете.

— Този храм не е на гролимите, Сади. Няма нищо общо с тях. Напротив, гролимите опожаряват такива места. Тези храмове са част от старата вяра, която е била популярна в тези области.

— Искаш да кажеш, че храмът принадлежи на поклонниците на демони?

— Повечето такива места са изоставени отдавна — обясни Силк, — но все пак понякога се срещат и действащи храмове. Тъпаните ми подсказват, че този, който се намира пред нас, приема поклонници.

— Дали ще можем да го заобиколим? — обади се Дурник.

— Сигурно няма да ни е особено трудно — успокои го дребният драснианец. — Карандите имат навика да изгарят един твърде особен вид гъби в тържествените си огньове. Димът от тях има доста любопитен ефект върху човешките сетива.

— О! — възкликна Сади, който силно се интересуваше от подобни неща.

— Забрави за това — охлади ентусиазма му Белгарат. — В червената ти кутия има достатъчно богат арсенал.

— Питам просто от научен интерес, Белгарат.

— Да бе, сигурно.

— На кого се молят? — попита Велвет. — Нали демоните вече са напуснали Каранда?

— Ритъмът на барабаните е особен — отбеляза Силк намръщено.

— Да не би да си станал музикален критик, Келдар — пошегува се тя.

— И друг път съм се натъквал на подобни места — обясни драснианецът, — но обикновено ритъмът по време на религиозните ритуали и церемонии е доста по-ускорен. Сега ударите са прекалено отмерени. Изглежда, сякаш тези хора очакват нещо.

— Нека си чакат — рече Сади и повдигна небрежно рамене. — Нас какво ни интересува?

— Не се знае, Сади — намеси се Поулгара, обърна се към баща си и продължи: — Татко, вие изчакайте тук, аз ще отида да проверя.

— Прекалено опасно е, Поул — възпротиви се Дурник.

— Те даже няма да ме забележат, Дурник — успокои го тя с усмивка.

Вълшебницата слезе от коня си, отдалечи се на няколко крачки и изведнъж я обви блестящ ореол от странно синьо сияние. Щом то избледня, на мястото й се появи снежнобяла сова, която литна, набра височина и се отдалечи с разперени криле, без да вдига никакъв шум.

— Не зная защо, но тази гледка винаги кара кръвта ми да изстива — промърмори Сади.

Приятелите останаха в очакване по местата си. Отмереното биене на барабаните продължаваше. Гарион слезе от жребеца, провери ремъците на седлото си и направи няколко крачки да се поразтъпче. Изминаха десетина минути, Поулгара се появи, размахвайки снежнобелите си криле. После отново прие обичайната си форма и спътниците й видяха, че лицето й е бледо, а очите й светят, изпълнени с ненавист.

— Отвратително! — изрече тя. — Отвратително!

— Кое, Поул? — попита Дурник разтревожено.

— В храма има родилка.

— Не зная дали храмът е подходящото място за раждане на деца, но ако жената наистина е имала нужда от подслон… — вдигна рамене ковачът.

— Не, храмът е избран съвсем преднамерено — отговори Поулгара. — Съществото, което ще се роди всеки момент, няма да е човек.

— Но…

— Ще бъде демон.

Се’Недра потрепери от ужас.

— Трябва да се намесим, татко! — рече Поулгара. — Трябва да спрем всичко това!

— Как бихме могли да го сторим? — попита Велвет объркано. — Щом жената е започнала да ражда… — Русокосата девойка разпери ръце.

— Може да се наложи да я убием — отвърна мрачно Поулгара. — Дори това не е гаранция, че ще осуетим раждането на чудовището. Възможно е да се наложи да го изродим и след това да го удушим.

— Не! — извика Се’Недра. — То е бебе, как можем да го убием!

— Не е бебе, Се’Недра. То е получовек, полудемон. Изчадие, същество, което принадлежи едновременно на този свят и на света на сенките. Ако му позволим да живее, после няма да можем да го прогоним от земята и то ще върши ужасните си дела за вечни времена.

— Гарион — извика Се’Недра. — Не й позволявай!

— Поулгара има право — намеси се Белгарат. — Не бива да оставяме това същество да живее.

— Колко са карандите? — попита Силк.

— Пред храма са само шестима, но вътре може да има много повече.

— Колкото и да са, ще трябва да се отървем от всички. Те очакват раждането на същество, което смятат за свой бог, и ще го защитават до смърт.

— Добре — мрачно каза Гарион. — Да идем да ги унищожим!

— Нима няма да се противопоставиш на това зверство! — възкликна Се’Недра.

— Не ми харесва, но нямаме друг избор — призна той и погледна Поулгара. — И няма абсолютно никакъв начин да го пратим там, откъдето идват демоните, така ли?

— Няма — отвърна твърдо Поулгара. — Негов дом ще бъде само този свят. Никой не го е повикал, значи на никого не ще се подчинява. Само след две години изчадието ще донесе на света такива злини, каквито той никога досега не е виждал. Трябва да го унищожим!

— Можеш ли да се справиш, Поул? — попита я Белгарат.

— Трябва — отвърна тя.

— Добре — каза възрастният мъж и се обърна към останалите. — Трябва да помогнем на Поул да влезе в храма, а това означава, че ще трябва да се справим с карандите.

— Трябваше да я наостря — измърмори Силк, който беше извадил от ботуша си камата и гледаше със съжаление нащърбеното й острие.

— Ако искаш, мога да ти дам за час-два някоя от моите — предложи Велвет.

— Няма нужда, Лизел — отказа дребничкият драснианец. — Имам няколко резервни.

— Трябва ли наистина да го правим? — рече неохотно Дурник и свали секирата си от седлото на коня.

— Да, Дурник, длъжни сме.

— Добре тогава — въздъхна ковачът. — Да вървим и дано всичко свърши по-бързо.

Тръгнаха напред бавно и предпазливо, за да не привлекат вниманието на фанатиците от храма.

Карандите се бяха събрали около един издълбан дънер и биеха с тояги по него, спазвайки постоянен, заплашителен ритъм. Бяха облечени в палта от грубо щавена кожа. Лицата им бяха скрити под дълги рошави бради, а косата им беше сплъстена и мазна. Скулите им бяха боядисани в отблъскващи цветове, очите им се взираха напред с изцъклени, стъклени погледи. Всичките имаха еднакво унесено изражение.

— Аз ще тръгна първи — прошепна Гарион.

— И сигурно ще изкрещиш някакво предизвикателство, за да ги уведомиш за присъствието си? — прошепна Силк.

— Аз не съм убиец — отвърна Гарион. — Може би някои от тях ще проявят достатъчно здрав разум и ще избягат, а това означава, че ще се наложи да убиваме по-малко.

— Прави каквото искаш, но мисълта да очакваш логично поведение от карандите е сама по себе си нелогична.

Гарион бързо огледа сечището. Храмът беше изграден от наполовина изгнили греди, които се бяха огънали под собствената си тежест. Върху централната греда на тавана се мъдреха двадесетина покрити с мъх черепа, чиито празни очни кухини се взираха заплашително в гората. Земята пред сградата беше покрита със спечена кал, а недалеч от хората, биещи с тояги издълбания дънер, имаше яма, в която гореше огън.

— Пазете се от този дим — предупреди ги шепнешком Силк. — Ако вдишате от него, ще се почувствате твърде странно.

— Готови ли сте всички? — попита едва чуто кралят на Рива и огледа още веднъж приятелите си.

Другарите му кимнаха в отговор.

— Добре тогава — рече той, пришпори Кретиен към поляната и викна на карандите: — Хвърлете оръжията си!

Вместо да се подчинят, те захвърлиха тоягите, с които удряха по дънера, грабнаха оръжията си — брадви, копия и мечове — и закрещяха предизвикателно.

— Видя ли? — рече Силк.

Гарион стисна зъби и се впусна в атака, размахвайки меча си.

В този момент от храма излязоха още четирима каранди, които се притекоха на помощ на своите другари.

Въпреки тяхната поява облечените в кожи хора не успяха да спрат щурма на Гарион и неговите приятели. Още при първия набег двама от тях паднаха, покосени от меча на Желязната хватка. Един, който беше опитал да прободе в гръб краля на Рива с острото си копие, се свлече на земята, повален от секирата на Дурник. Сади също отблъсна нападението на един копиеносец — отклони удара на меча с наметалото си и после с плавно движение заби отровната си кама в гърлото на врага. Използвайки тоягата си като боздуган, Тот повали двама от своите противници на земята — след всеки негов удар се разнасяха ужасяващи звуци на строшени кости. Виковете, които съвсем скоро бяха изпълнени с фанатичен плам, се превърнаха в болезнени стонове. Силк скочи от седлото, претърколи се по земята с ловкостта на акробат, заби една от камите си в гръдния кош на връхлитащия насреща му противник и буквално го сряза на две половини. В същия момент другата му кама потъна в гърдите на друг каранд, който несръчно въртеше секира. Кретиен се извърна толкова бързо, че едва не изхвърли Гарион от седлото, и смаза един от фанатиците с тежките си копита.

От враговете беше останал жив само един — на прага на дървения храм. Беше значително по-стар от останалите, а кожата на лицето му беше покрита с татуировки и приличаше на ужасяваща зловеща маска. Единственото му оръжие беше тояга, на чийто връх стърчеше череп. Старецът я размаха срещу тях и почна някакво заклинание, но думите му внезапно секнаха в гърдите му. След миг магьосникът бавно се свлече на земята.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от стенанията на двамата каранди, които Тот беше осакатил с тоягата си. От храма, долетя мъчителен вик — писък на жена.

Гарион скочи от седлото, прекрачи мъртвото тяло, проснато на прага, и погледна в задименото помещение.

Върху груб олтар до стената лежеше полугола жена. Краката й бяха разтворени и отчасти покрити с мръсно одеяло. Чертите на лицето й бяха изкривени, коремът й стърчеше, уродливо голям. Тя отново извика от болка и после заговори задъхано:

— Нахаз! Маграш клат гричак! Нахаз!

— Аз ще се справя с това, Гарион — изрече твърдо Поулгара зад гърба му. — Иди да изчакаш отвън.

— Вътре имаше ли други? — попита Силк, когато кралят на Рива излезе от храма.

— Не, само жената. Сега леля Поул е вътре. — Едва сега Гарион осъзна, че целият трепери.

— На какъв език говореше тя? — попита Сади, който внимателно почистваше върха на намазаната с отрова кама.

— На езика на демоните — обясни Белгарат. — Призоваваше бащата на детето си.

— Нахаз? — изрече сепнато Гарион.

— Тя си мисли, че е Нахаз — продължи старият мъж. — Може да греши, а може би не.

В този момент в храма отново се разнесе сърцераздирателен писък.

— Има ли ранени? — попита Дурник.

— Има — отговори Силк и му посочи повалените каранди, след което клекна и няколко пъти заби камите си в земята, за да ги изчисти от полепналата по тях кръв.

— Келдар — каза Велвет със странен глас, — ще ми донесеш ли камата?

Гарион я погледна, видя, че лицето й е бледо, а ръцете й треперят, и разбра, че хладнокръвната им спътница все пак не е толкова безпощадна, за каквато я смяташе.

— Разбира се, Лизел — отговори Силк с глас, прикриващ изцяло чувствата му: дребничкият драснианец очевидно също разбираше причината за нейното смущение. Той стана, отиде до вратата, извади камата от гърдите на мъртвия магьосник, избърса я внимателно и после я върна на Велвет. — Ако искаш, иди при Се’Недра, ние ще почистим тук.

— Благодаря ти, Келдар! — отвърна тя, обърна коня си и се отдалечи от сечището.

— Тя все пак си е още момиче — обърна се драснианецът към Гарион, сякаш се опитваше да я защити. — Но е много добра в занаята си — отбеляза Силк не без известна гордост.

— Да — съгласи се Гарион. — Наистина е много добра. — Кралят на Рива огледа мъртвите тела, проснати наоколо, и предложи: — Хайде да пренесем труповете зад храма. Това място е достатъчно ужасяващо дори без тях.

Откъм храма отново се разнесе болезнен вик.

Пладне дойде и отмина, без никой да забележи. Всички слушаха писъците на родилката. В ранния следобед воплите й постепенно притихнаха. Най-сетне някъде по здрач откъм храма долетя последен, мъчителен стон, който отшумя в нощта. От мрачната дървена постройка вече не се чуваше нищо. След няколко минути излезе и Поулгара. Лицето й беше бледо, ръцете и дрехите й бяха покрити с кръв.

— Поул? — въпросително каза Белгарат.

— Умря.

— А демонът?

— Беше мъртвороден.

Тя погледна дрехите си и продължи:

— Дурник, моля те, донеси ми вода и одеяло. Искам да се измия.

— Разбира се, Поул.

Съпругът й вдигна одеялото като параван, Поулгара свали всичките си дрехи, хвърли ги в храма и се зави с одеялото.

— Запалете тази постройка! — каза тя на спътниците си. — Нека от нея не остане никаква следа!

21.

На следващия ден около пладне приятелите прекосиха границата с Джено. Преживяното предния ден ги измъчваше и всички яздеха мълчаливо. На около левга от зле очертаната граница се отбиха от пътя да похапнат. Светлината на пролетното слънце беше мека и приятна. Гарион се отдалечи на известно разстояние от другарите си и впери поглед в рояка златистожълти пчели, които се трудеха усърдно над осеяната с пъстри цветя поляна.

— Гарион — прошепна тихичко Се’Недра, която се беше приближила зад гърба му.

— Да, Се’Недра? — отговори й той и обви с ръка раменете й.

— Кажи ми какво всъщност се случи там?

— Ти видя толкова, колкото и аз.

— Не това искам да кажа. Какво се случи в храма? Наистина ли тази бедна жена и детето й умряха просто така, или Поулгара ги уби?

— Се’Недра!

— Трябва да зная, Гарион. Много ми е мъчно. Преди да влезе, Поулгара беше решила, че ще убие бебето, а после излезе и каза, че било мъртвородено. Не е ли това прекалено удобно за всички?

Гарион си пое дълбоко дъх и отговори:

— Се’Недра, ти познаваш леля Поул от доста време. Можеш ли да си спомниш да е изричала лъжа?

— Понякога е премълчавала цялата истина, казвала ми е част от нея, а останалото е пазела в тайна.

— Това не означава, че те е излъгала, Се’Недра, знаеш го.

— Да, но…

— Сега си сърдита, понеже леля Поул каза, че ще убие онова нещо…

— Не онова нещо! То е бебе! — поправи го решително тя.

— Не, Се’Недра! — отвърна Гарион и я погледна в очите. — Онова същество беше наполовина човек, наполовина демон, чудовище.

— Да, но то е било толкова мъничко и безпомощно!

— Откъде знаеш?

— Всички бебета са малки, когато се родят!

— Не и това! Видях жената за миг, когато леля Поул ми нареди да изляза. Ти си спомняш как изглеждаше преди да родиш Геран, нали? Е, коремът на тази жена беше поне пет пъти по-голям от твоя. А тя не беше много по-висока от тебе.

— Не говориш сериозно!

— О, напротив, съвсем сериозно ти говоря. Не е възможно демонът да се роди, без това да причини смъртта на майка му! Доколкото зная, съвсем възможно е той да прегризе корема й, за да излезе навън.

— На собствената си майка?

— Ти да не би да очакваше, че чудовището ще обича майка си? Демоните не знаят що е обич, Се’Недра! Те са си такива. Чист късмет е, че ужасното изчадие умря. Жалко за жената, но ние не можехме да й помогнем с нищо. Не и толкова късно.

— Ти си жесток и студен човек, Гарион!

— О, Се’Недра, много добре знаеш, че не е така! Това, което се случи, беше жестоко и неприятно, но никой от нас нямаше избор.

Малката кралица не пожела да го изслуша, обърна се и понечи да си тръгне.

— Се’Недра! — Той я хвана за ръката.

— Какво?

— Нямахме избор! — повтори той. — Ти би ли желала Геран да порасне в свят, пълен с демони?

Това я накара да спре и да се обърне към него.

— Не! — призна тя. — Но просто…

Мисълта й остана недовършена.

— Зная! — рече Гарион и я прегърна.

— О, Гарион! — въздъхна тя и се сгуши до него.

Всичко отново стана добро и хубаво.

След като се нахраниха, продължиха към Даршива. До края на деня преминаха край няколко села, сгушени сред големите дървета. Селищата обикновено се състояха от десетина груби дървени къщи, около които стърчаха грозни паянтови огради. Наоколо се мотаеха изненадващо много прасета, които очевидно безкрайно обичаха да ровят земята.

— Изглежда, кучетата тук не са особено популярни — отбеляза Дурник.

— Карандите предпочитат прасетата за домашни любимци — обясни Силк. — Характерна черта на този народ е да се рови в калта. Ето защо може да се каже, че прасетата задоволяват и духовните потребности на карандите.

— Силк, ако искаш да знаеш, според мен ти щеше да бъдеш доста по-приятен спътник, ако не обръщаше всичко на шега! — рече ковачът.

— Прав си, такъв съм си. Това е защото много години имах възможност да наблюдавам света и открих, че ако не се опитвам да се смея, най-вероятно ще трябва да плача.

— Този път говориш сериозно, нали?

— Че как другояче бих постъпил с толкова стар приятел като теб?

Следобед стигнаха до кръстопът.

— Добре. А сега накъде? — обади се Белгарат.

Гарион свали меча от седлото на коня си и го вдигна във въздуха. Задържа го над главата си и усети познатото подръпване.

— Надясно! — рече кралят на Рива.

— Нямаш представа колко се радвам да го чуя! — призна Силк. — Левият път води до Калида. Най-вероятно новината за смъртта на Харакан вече е стигнала там. Макар че демоните ги няма, този град е пълен с прекалено много фанатици и въобще не мисля, че ще ни е приятно да го посетим. Последователите на Менга сигурно ще бъдат дълбоко разстроени, когато разберат, че водачът им ги е напуснал, оставяйки ги на произвола на съдбата.

— А пътят надясно накъде води? — попита Белгарат.

— Към езерото — отговори дребничкият драснианец. — То се нарича Каранда и е най-голямото на света. Като застанеш на брега и го погледнеш, имаш чувството, че пред очите ти се простира истински океан.

— Дядо — рече Гарион и се намръщи. — Как мислиш, дали Зандрамас знае, че Кълбото може да открива следите й?

— Възможно е.

— А дали знае, че следите се загубват, ако пътува по вода?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Но ако знае, значи е възможно да е тръгнала към езерото, за да скрие следите си. Винаги може да отплава на известно разстояние, после се връща и излиза обратно на сушата, където си пожелае. Така ще може да тръгне нанякъде, а е възможно ние никога да не попаднем на следите й.

Белгарат замислено почеса брадата си и примижа срещу слънцето.

— Поул — обърна се възрастният мъж към дъщеря си, — наоколо има ли гролими?

— В непосредствена близост до нас няма — отговори вълшебницата, след като се съсредоточи за момент.

— Добре. Когато Зандрамас се опитваше да завладее съзнанието на Се’Недра в Рак Хага, ти не успя ли да проникнеш в мислите й?

— Да, за съвсем кратко време.

— Тогава тя беше в Ашаба, нали?

Поулгара кимна утвърдително.

— Не успя ли тогава да доловиш накъде смята да се отправи, напускайки града?

— Нямах никакво усещане за точно определена посока — отвърна вълшебницата и се намръщи. — Просто смътно почувствах, че желае да се върне в дома си.

— Значи е тръгнала към Даршива! — възкликна Силк и щракна с пръсти. — Името Зандрамас е даршивско. Освен това Закат каза, че в самото начало тя започнала да прави размирици именно там.

— Предположението ти е логично, ала не особено убедително — изсумтя Белгарат. — Ако имахме някакво доказателство в негова подкрепа, щях да се чувствам доста по-добре. Мислиш ли, че можеш отново да осъществиш контакт със Зандрамас, дори и само за миг? — попита той Поулгара. — Трябва да разберем посоката, в която е тръгнала.

— Не мисля, че ще успея, татко. Ще се опитам, но… — Вълшебницата вдигна рамене и Гарион почувства как волята й се съсредоточава, търсейки плавно, неуловимо връзка с ума на похитителката на Геран. След няколко минути вълшебницата освободи силата на мощния си разум и каза:

— Зандрамас е изградила силна защита около мислите си, татко. Нищо не успях да доловя.

— Тогава — рече той — ще трябва да продължим към езерото. Там ще поразпитаме. Кой знае, може пък някой да я е видял.

— Сигурен съм, че някои хора са я забелязали — обади се Силк.

— Но Зандрамас обича да дави моряците, които са работили за нея, нали помните? Всички, които са я видели къде слиза на сушата, вече сигурно спят вечен сън под десет метра вода.

— На теб идва ли ти нещо друго наум, Силк?

— Не.

— Тогава да тръгваме към езерото!

По заник подминаха доста голям град, разположен на около четвърт миля от пътя. Жителите му бяха излезли извън оградата от колове, заобикаляща постройките. Бяха запалили огромен огън, недалеч от него се издигаше груб дървен олтар, върху който бяха, наредени човешки черепи. Поразително слаб човек с няколко пера в косата и зловещи рисунки по лицето и тялото стоеше пред олтара и изричаше гръмогласно някакви заклинания, протегнал умолително ръце към небето.

— Какво прави? — попита Се’Недра.

— Опитва се да призове демон, на когото хората от града могат да се молят — обясни и спокойно Ерионд.

— Гарион! — извика тя уплашено — Не трябва ли да бягаме?

— Няма да успее да призове чудовището — успокои я Ерионд. — Демонът вече няма да дойде при него. Нахаз ги е предупредил да не го правят.

Жрецът изрече заклинанието и въпреки голямото разстояние, което ги разделяше, Гарион видя страха, изписан по лицето му. Сред тълпата се разнесе гневен ропот.

— Хората започнаха да губят търпение — отбеляза Силк. — Ако не призове демона при следващия си опит, хич не ми се ще да съм на негово място.

Човекът със зловещите рисунки по лицето отново започна да повтаря думите на заклинанието, буквално крещейки към небесата. Като свърши, застина в тревожна, изпълнена с очакване поза.

Нищо не се случи.

От гърлата на насъбралото се множество изригна ураган от проклятия и заслепената тълпа се втурна напред. Хората сграбчиха гърчещия се магьосник и разбиха дървения олтар. След това, изпаднали в груб, истеричен кикот, приковаха ръцете и краката му с дълги пирони към една от гредите от олтара и го хвърлиха на кладата.

— Да се махаме оттук! — извика Белгарат. — Тълпата полудява, щом опита вкуса на кръвта. — Старият вълшебник се понесе в галоп, повеждайки колоната напред.

Лагеруваха в гъсталак от върби на брега на малко поточе, прикривайки доколкото беше възможно светлината от огъня.

Утрото на следващия ден беше мъгливо и приятелите продължиха внимателно напред. Всички бяха нащрек.

— Колко път има до езерото? — попита Белгарат веднага щом първите лъчи на слънцето прорязаха мъглата.

— Трудно ми е да отговоря точно — рече Силк и се огледа в мъглата. — Поне няколко левги.

— В такъв случай да побързаме! Може да се наложи да търсим кораб, а това сигурно ще ни отнеме доста време.

Пришпориха конете си и продължиха напред. Пътят започна да се спуска плавно надолу.

— Значи езерото е малко по-близо, отколкото предполагах — извика Силк. — Тази част от пътя ми е позната. Ще стигнем до брега след около час.

По пътя често срещаха каранди, облечени в кафяви кожени дрехи. Погледите им бяха подозрителни, дори враждебни, но при вида на Гарион, който носеше ризница и шлем и стискаше меч, непознатите се отдръпваха и правеха път на групата.

Скоро мъглата се вдигна. Когато се изкачиха на билото на невисок хълм, Гарион спря коня си. Пред очите му се разкри огромно водно пространство, което блещукаше под лъчите на утринното слънце. Езерото Каранда наистина приличаше на море, ала във въздуха липсваше миризмата на сол, характерна за океана.

— Голямо е, нали? — рече Силк, спря коня си до Кретиен и посочи едно рибарско селце на около миля встрани по брега. Там имаше кей, а до него няколко доста големи корабчета. — От това място обикновено наемах кораб, когато преди години исках да прекося езерото.

— Значи и тук си въртял търговия, така ли?

— Разбира се! В планинската верига Замад има златни мини, а в гората — голямо находище на скъпоценни камъни.

— Колко са големи тези корабчета?

— Достатъчно, за да ни поберат. Е, ще ни бъде малко тесничко. Но времето е хубаво и позволява безпрепятствено пътуване дори ако корабът е малко претоварен. — Силк изведнъж се намръщи. — Какво правят пък тези?

Гарион погледна надолу по склона и видя тълпа хора, които се движеха бавно към брега на езерото. Дрехите на повечето бяха направени от кожи в червен и кафяв цвят, макар че мнозина носеха наметала, боядисани в сиво и бледосиньо. Броят на непознатите нарастваше непрекъснато, зад хълма прииждаха още, от селото излязоха други хора да ги посрещнат.

— Белгарат! — извика дребничкият драснианец — Мисля, че отново сме изправени пред сериозен проблем.

Белгарат подкара коня си в тръс, дойде до върха на възвишението и огледа многолюдната тълпа пред селцето.

— Трябва да слезем до селото и да наемем кораб — каза Силк. — Достатъчно добре сме въоръжени, можем да сплашим шепа селяни, но сега долу има около триста души. Това вече налага да се потрудим значително по-сериозно, за да ги прогоним някъде.

— Да не би да има панаир? — попита възрастният мъж.

— Още не е дошъл сезонът на панаирите — отвърна Силк и поклати глава. — Освен това тези хора долу не са дошли с каруци, нали виждаш. — Силк скочи от седлото, отиде до товарните коне и след малко се върна, облечен в червеникаво палто от зле ощавена кожа и с голяма кожена шапка. После се наведе, омота около прасците си някакви дрипи и ги завърза с ремъци.

— Е, как изглеждам?

— Окаяно — отговори му Гарион.

— Целта ми е точно такава. Сега дрипите са на мода в Каранда — пошегува се Силк и отново се качи на коня.

— Откъде намери тези дрехи? — попита Белгарат, без да скрива любопитството си.

— Съблякох един от труповете при храма — призна драснианецът и повдигна рамене. — Такъв съм си. Обичам да имам по някоя маскировка подръка. Отивам да видя какво става долу. — След това заби пети в хълбоците на коня и се отправи в галоп към тълпата.

— Хайде да се скрием — предложи Белгарат. — Не искам да привличаме вниманието им.

Слязоха от билото на хълма в една долчинка, където можеха да се скрият от любопитни погледи и зачакаха. Гарион се изкачи пешком на билото, легна сред високата трева и впери поглед към многолюдното човешко множество.

След около половин час Силк се върна и изръмжа:

— Религия! Чудя се какъв ли би бил светът без нея! Тази тълпа долу е дошла, за да види как един могъщ магьосник ще призове някакъв демон. Магьосникът е заявил, че ще го стори със сигурност — въпреки скорошния неуспех на много други негови събратя. Дори намеква, че е способен да призове самия Нахаз. Тези хора най-вероятно ще стоят там цял ден.

— И сега какво? — попита Сади.

Белгарат се отдалечи на известно разстояние и се замисли, като поглеждаше често към небето. Когато се върна при приятелите си, личеше, че е наумил нещо.

— Ще ни трябват още такива дрехи — заяви вълшебникът и посочи маскировката на Силк.

— Няма нищо по-просто от това. Непрекъснато прииждат закъснели за представлението люде. Никак няма да ме затрудни да издебна няколко от тях. Какъв е планът ти?

— Аз, ти и Гарион слизаме долу.

— Хитър план, но каква точно е целта му?

— Не знам кой е магьосникът, но във всеки случай е обещал, че със сигурност ще призове Нахаз. Нахаз пък е с Урвон и никак не е вероятно да се появи. От това, което видяхме в селото, е ясно, че да не успееш да призовеш демон е сериозна грешка за всеки магьосник. Нашият приятел долу обаче е абсолютно сигурен, че ще го направи. Това означава, че сигурно ще се опита да създаде илюзия за поява на демона. Никой наскоро не е успявал да призове истински демон, нали? Аз също харесвам илюзиите и ще отида долу да предизвикам магьосника.

— Нима хората няма просто да паднат на колене и да се преклонят пред твоята илюзия? — попита Велвет.

Усмивката, появила се по лицето на Белгарат след въпроса на Велвет, бе смразяваща.

— Не мисля така, Лизел — отвърна той. — Трябва да ти кажа, че има различни видове демони. Ако успея да направя това, което съм наумил, до залез слънце на пет левги оттук няма да има нито един каранд. Е, това зависи от скоростта, с която могат да тичат… Ти още ли си тук? — рече вълшебникът и погледна многозначително Силк.

Драснианецът се запъти да търси още карандски дрехи, а Белгарат се зае със своите приготовления. Намери дълга леко изкривена пръчка, която щеше да му служи като жезъл, и забоде в косата си няколко пера. Когато приключи с това, възрастният мъж седна на земята и каза:

— Хайде, Поул, направи ме уродлив!

Тя се усмихна и вдигна ръка.

— Не по този начин. Просто вземи мастило и изрисувай знаци на лицето ми. Не е задължително да изглеждат като истинските религиозни изображения. Карандите така са объркали всичко в религията си, че не биха разпознали нещо истинско, дори ако то им извади очите.

Вълшебницата се засмя, порови в багажа и след миг се върна с мастилница и перо.

— Защо носиш това през цялото тежко пътуване, лейди Поулгара? — попита Се’Недра.

— Обичам да съм подготвена за всичко. Веднъж, когато отидох на дълго пътешествие, се наложи да оставя бележка на един от хората си. Нямах мастило и затова трябваше да порежа ръката си и да я напиша със собствената си кръв. Много рядко допускам една и съща грешка втори път. Затвори си очите, татко. Предпочитам първо да изрисувам клепачите и чак след това се захващам с останалата част от лицето.

Белгарат затвори очи и дъщеря му започна да изписва различни фигури по клепачите и лицето му.

— Дурник — каза вълшебникът на ковача. — Вие няма да идвате с нас. Останете тук и се опитайте да намерите някое по-добро скривалище от тази падина.

— Добре — съгласи се ковачът. — А как да разберем кога е безопасно да слезем при вас?

— Веднага щом писъците утихнат.

— Не движи устните си, татко — смъмри го Поулгара. Лицето й беше навъсено, тя беше дълбоко съсредоточена върху фигурите, които рисуваше. — Искаш ли да боядисам брадата ти черна?

— Не, остави я така. Суеверните люде винаги изпитват респект към старостта, а пък не знам дали някой наоколо изглежда по-стар от мен.

— Всъщност ти изглеждаш по-стар и от света, татко.

— Много смешно, Поул — рече язвително той. — Приключваш ли вече?

— Почти. Искаш ли да нарисувам символа на смъртта на челото ти?

— Може — изсумтя той. — Онези глупци долу бездруго няма да го разпознаят, но поне изглежда внушително.

Докато Поулгара рисуваше лицето на баща си, Силк се върна с цял куп дрехи.

— Имаше ли проблеми? — попита го Дурник.

— Задачата ми не можеше да бъде по-лека — рече дребничкият драснианец и вдигна рамене. — Ако човек е вперил поглед в небесата, никак не е трудно да го издебнеш в гръб. Един рязък удар по тила обикновено е достатъчен, за да го приспи за известно време.

— Свали ризницата и шлема си, Гарион! — нареди Белгарат. — Карандите не носят такива неща. Но си вземи меча.

— Така и смятах да направя — отговори кралят на Рива, опитвайки се да се измъкне от тясната ризница. След миг Се’Недра му се притече на помощ.

— Започваш да ръждясваш — отбеляза тя, след като двамата с общи усилия успяха да смъкнат ризницата и посочи няколко червеникави петна върху подплатената ленена туника, която Гарион носеше отдолу.

— Това е един от недостатъците на воинските доспехи — рече Гарион.

— Да, както и миризмата — добави Се’Недра и сбръчка нос. — Трябва да се изкъпеш, Гарион.

— Ще се опитам да намеря време за това в близките дни — обеща й той, след това облече дрехите, които Силк беше откраднал, и попита: — Как изглеждам?

— Като някой варварин — отвърна тя.

— Точно това исках в общи линии.

— За теб не откраднах шапка — рече Силк на Белгарат. — Реших, че може би ще предпочетеш да носиш пера.

— Ние, могъщите магьосници, винаги обичаме да се кичим с пера — съгласи се Белгарат. После погледна към конете и продължи: — По-добре да слезем пеша. Щом се вдигне шум и олелия, конете най-вероятно ще се уплашат и ще побягнат. Ще се върнем скоро — увери той Поулгара и на останалите, които нямаше да дойдат с тях, и после с уверена стъпка излезе от долчинката, следван по петите от Силк и Гарион.

Тримата изкачиха хълма и се спуснаха към насъбралото се край брега човешко множество.

— Техният магьосник все още не се вижда — рече Гарион.

— Те винаги обичат да поставят на изпитание търпението на публиката си — обясни Белгарат. — Според тях това изостря до краен предел очакването на тълпата и засилва желанието й за поредното чудо.

Денят беше топъл и докато вървяха по склона, отвратителната миризма от дрехите им ставаше все по-силна. Въпреки че съвсем не изглеждаха като каранди, хората, към които се присъединиха тихомълком, не им обърнаха никакво внимание. Погледите на всички бяха приковани в една платформа, върху която се издигаше голям олтар от греди. Зад него стърчаха увенчани с човешки черепи колове.

— Откъде ли си намират толкова много черепи? — прошепна Гарион.

— Навремето карандите бяха ловци на глави — отвърна драснианецът. — Но ангараките забраниха този обичай и сега хората по тези места просто се промъкват нощем и разравят гробовете. Съмнявам се, че днес може да се намери непокътнат скелет в цяла Каранда.

— Да се приближим до олтара! — измърмори тихо Белгарат. — Не ми се ще да се блъскам из тълпата, когато всичко това започне.

Неколцина фанатици с мазни коси понечиха да възразят, че ги избутват, но само един поглед към Белгарат и ужасните фигури, които Поулгара беше нарисувала на лицето му, ги убеди, че пред тях стои магьосник с ужасяваща мощ и че може би е по-добре да си замълчат.

Точно когато тримата се добраха до празното пространство пред платформата. От портата на рибарското селце излезе мъж, облечен в черни одежди на гролим, и без никакво колебание се отправи към олтара.

— Мисля, че това е нашият магьосник — прошепна Белгарат.

— Този гролим? — изненада се Силк.

— Да видим какво е наумил.

Облеченият в черно гролим стигна платформата, застана пред олтара, вдигна ръце към небето и заговори на език, който беше напълно неразбираем за Гарион. Думите му биха могли да бъдат както благословия, така и проклятие, но със сигурност накараха тълпата да притихне. Много бавно гролимът отметна качулката си и позволи на черната си одежда да падне върху платформата. Под нея носеше само бедрена препаска. Главата му беше обръсната и цялото му тяло беше покрито с татуировки.

Силк потрепери и промърмори:

— Сигурно много го е боляло, докато го изпишат така.

— Всички да се приготвят! Сега ще видите лицето на вашия бог — обяви гролимът с гръмотевичен глас, наведе се и започна да рисува някакви знаци върху платформата.

— Така си и мислех! — рече Белгарат. — Кръгът, който нарисува, не е завършен. Ако наистина искаше да призове демон, нямаше да допусне такава грешка.

Гролимът се изправи и започна да реди плавно и отмерено словата на своето заклинание.

— Много е внимателен — отбеляза Белгарат. — Съвсем съзнателно пропуска някои ключови фрази — очевидно никак не му се ще да призове случайно някой истински демон. Чакайте! — изрече лаконично възрастният мъж. — Ето, започва се!

Гарион също почувства приток на сила, докато гролимът съсредоточаваше волята си. След миг кралят на Рива чу и познатия съскащ шум.

— Вижте повелителя на демоните Нахаз! — изкрещя татуираният гролим.

В този миг на подиума проблесна светкавица, удари гръм и от облак с миризма на сяра се появи изтъкана от мрак фигура. Размерите й не надвишаваха тези на обикновен човек, но поради някаква незнайна причина фигурата на привидението изглеждаше твърде внушителна.

— Не е лошо, никак не е лошо! — призна неохотно Белгарат.

— На мен демонът на платформата ми изглежда съвсем истински, Белгарат! — прошепна Силк нервно.

— Очите ти виждат просто илюзорен образ, Силк — успокои го възрастният мъж. — Добре направен, но въпреки всичко илюзорен образ.

Тъмната фигура се надигна високо, изведнъж порасна, отметна качулката си и откри пред тълпата уродливото си лице. Беше същото, което Гарион бе видял в тронната зала на Торак в Ашаба.

Тълпата падна на колене, разнесоха се сподавени стонове.

— Когато хората започнат да бягат, не оставяйте гролима да се изплъзне — предупреди Белгарат приятелите си. — Той наистина е виждал Нахаз, а това означава, че е от сподвижниците на Харакан. Ще ми се да му задам няколко въпроса. Е, стига толкова, време е да започвам! — рече той, застана пред платформата и извика: — Шарлатанство, лъжа и измама!

Гролимът се взря в него и присви очи като видя знаците, нарисувани по лицето на стареца.

— На колене! Падни на колене пред повелителя на демоните! — изрева той.

— Измама! — отново извика Белгарат, качи се на платформата и се обърна към тълпата. — Човекът пред вас не е никакъв магьосник! Той е просто обикновен гролим измамник — заяви вълшебникът.

— Повелителят на демоните е сега ще откъсне плътта от костите ти, невернико! — изкрещя гролимът.

— Добре — отговори Белгарат със спокойно презрение. — Да видим как ще го стори. Ето, даже ще му помогна! — Възрастният мъж се приближи до сянката, нави ръкава си до лакът и съвсем съзнателно пъхна ръката си в зеещата паст на демона, надвиснал заплашително над олтара. Малко след това пръстите му се показаха откъм тила на страшното изчадие. Белгарат натика ръката си още по-дълбоко, докато първо китката, а после и лакътят се появиха зад черепа на илюзорния образ. След това съвсем преднамерено, желаейки да създаде по-силно впечатление у човешкото множество, размърда пръстите си.

Сред тълпата се разнесе нервен шепот.

— Нахаз, мисля, че пропусна да изядеш ръката ми — обърна се възрастният мъж към мрачната фигура, която стоеше пред него. — Я виж, по нея има доста апетитни хапки. — Вълшебникът измъкна ръката си от устата на привидението, после пъхва двете си длани в гърдите му и ги прокара напред-назад. — Май илюзията, която си създал, е твърде безплътна, а, приятелю? — подигра се той на гролима. — Искаш ли да изпратим това привидение там, откъдето си го измъкнал? После аз ще покажа на теб и на твоята публика един истински демон.

С подигравателен жест Белгарат опря ръце на бедрата си, наведе се напред и духна срещу илюзорния образ. Мрачната фигура изчезна и накара създателя си да отстъпи, обзет от паника.

— Готви се да бяга — прошепна Силк на Гарион. — Ти иди в този край на платформата, а аз ще дебна в другия. Ако дойде към теб, удари го здравата по главата.

Гарион кимна и тръгна.

Белгарат отново се обърна към множеството.

— Вие паднахте на колене пред едно жалко изображение на Повелителя на демоните — извика вълшебникът. — Какво ли ще направите, когато ви доведа Господаря на ада? — Той се наведе и бързо изрисува кръг с пентаграма около краката си. Татуираният жрец отстъпи още крачка назад.

— Не мърдай от мястото си, гролиме! — изрече Белгарат с жесток смях. — Господарят на ада изпитва постоянен глад и мисля, че би желал да те погълне. — Възрастният мъж направи кръгово движение с ръка и гролимът започна да се гърчи, сякаш го беше сграбчила могъща невидима десница.

След това Белгарат започна да изрича ново заклинание. Словата бяха съвсем различни от онези, които беше изрекъл гролимът. Думите на вълшебника отекваха в небесния свод и увеличиха силата си до безкрай. Ярки, изпепеляващи огньове се стрелнаха по небето от хоризонт до хоризонт.

— Вижте портите на ада — изрева Белгарат и посочи с ръка някъде далеч навътре в езерото.

Там се появиха две огромни колони. Между тях се надигнаха вълни, облаци дим и огън. Иззад пламтящата порта се разнесе хор от безброй ужасяващи гласове, които се сляха в някакъв чудовищен химн.

— Сега призовавам самия Господар на ада. Покажи се! — изкрещя възрастният мъж и вдигна кривата си тояга във въздуха. Силата на волята му беше смазваща, безкрайно могъща. Вълните от огнени пламъци пробягаха по небето и сякаш скриха слънцето и заместиха светлината му със своя собствена, изгаряща жар.

Зад пламтящите порти се разнесе оглушително свистене, което след миг се превърна в грохот. Огнената завеса се раздели на две и в празното пространство между двете колони се надигна мощно торнадо. То се вихреше все по-бързо и по-бързо. Цветът му се смени от мастиленочерно до млечнобяло, смъртоносната му пелена започна заплашително да се приближава към човешкото множество, прекосявайки езерото. После ураганът прие формата на облак, наподобяващ човешки череп със страшни зеещи отвори вместо очи и зяпнала паст. Височината му достигна десетки, стотици метри, дъхът на ужасното същество докосна уплашената до смърт тълпа като смъртоносна зимна виелица.

— Опитахте вкуса на леда! — продължаваше Белгарат. — Сега опитайте и огъня! Поклонничеството ви пред фалшивия демон обиди Господаря на ада. Вашето наказание за това ще бъде да се печете във вечен огън. — Възрастният мъж пак размаха тоягата си и в центъра на приближаващия се към брега ураган се появи червеникаво сияние, което запълзя към брега на езерото. Обвитата в черен дим жарава започна да расте, обхвана цялото пространство над хоризонта и не след дълго погълна изцяло млечнобелия ураган. В същия миг фигурата, състояща се от ослепителни пламъци и въртящи се в бесен шемет късове лед, протегна огромните си ръце над тълпата и изрева оглушително. Ледът се разби на хиляди невидими парчета и сега тялото й бе изплетено единствено от бушуващ огън. От устата и ноздрите й изхвърчаха огнени езици, а водата на езерото под краката и започна да свисти, изпарявайки се на гъсти облаци. От брега я деляха броени метри.

Гигантската фигура, изтъкана от огън, протегна огромната си ръка и постави отворената си длан върху олтара. Напълно спокоен, Белгарат стъпи върху нея и илюзорният образ, създаден от самия него, го издигна високо във въздуха.

— Неверници! — извика вълшебникът оглушително. — Пригответе се да понесете гнева на Господаря на ада. Той ще се изсипе върху ви, защото се кланяхте пред фалшив идол!

Сред множеството каранди се разнесоха ужасяващи стонове, последвани от страшни писъци, защото огненото чудовище протегна пламтящите си ръце към тях. Миг след това всички побягнаха, обзети от неописуем ужас.

В този момент, сигурно защото Белгарат беше съсредоточил волята си изцяло върху огнената ръка, гролимът успя да разкъса невидимата преграда и понечи да избяга, скачайки от платформата.

Ала Гарион беше на поста си. Той вдигна ръка и я опря в гърдите на бягащия гролим, след това замахна с другата и я стовари върху главата му.

Фалшивият пророк се свлече на земята и Гарион почувства удовлетворение, макар че не можеше да си обясни точно коя е причината за обзелото го задоволство.

22.

— Коя гемия искаш да откраднем? — попита Силк, докато Гарион оставяше изпадналия в безсъзнание гролим на кея.

— Защо питаш мен? — отвърна му той, притеснен от това „откраднем“.

— Защото ти и Дурник ще я управлявате. Аз въобще нищо не разбирам от лодки и кораби.

Гарион заоглежда вързаните лодки и гемии.

— Какво ще кажеш за ей тази? — попита дребният драснианец и посочи една доста широка гемия с чифт очи, нарисувани от двете страни на носа.

— Бордовете не са достатъчно високи — отговори Гарион. — Конете са много тежки, ватерлинията доста ще се вдигне.

— Ти ги разбираш тези работи — рече Силк и повдигна рамене. — Приказките ти звучат също тъй убедително като тези на Барак или Грелдик. — Изведнъж драснианецът се ухили. — Да знаеш, досега не съм крал нищо толкова голямо, затова го приемам като истинско предизвикателство.

— Не ми е приятно, че използваш думата „кражба“. Не можеш ли да кажеш, че просто я взимаме на заем?

— Да не би да възнамеряваш да я докараш обратно тук, след като си свършим работата?

— Не.

— В такъв случай „кражба“ си е напълно подходяща дума. Ти си експертът по корабоплаване, но аз съм истинско светило в областта на обирите.

— Хайде да се качим на ей онази и да я разгледаме по-подробно! — предложи Гарион и посочи една гемия, боядисана в отвратителен зелен цвят.

— Прилича на вана за къпане.

— Не ни трябва състезателна лодка — рече Гарион и скочи на палубата на гемията. — Достатъчно е широка за конете, бордовете са достатъчно високи, за да не потъне под тежестта на товара. Малко е груба, наистина — отбеляза той, след като огледа такелажа — но двамата с Дурник сигурно ще се справим.

— Провери да не би да тече — подхвърли Силк. — Никой не би боядисал гемията си така, ако тя не тече като решето.

Гарион слезе в трюма и провери корпуса. Когато се върна на барда, вече беше взел решение.

— Вземаме я.

— Думата, която трябва да използваш, Гарион, е „откраднем“.

— Добре — въздъхна кралят на Рива. — Ще я откраднем, щом това те прави щастлив.

— Просто се опитвам да бъда точен.

— Хайде да довлечем онзи гролим тук — каза Гарион. — Ще го вържем. Не мисля, че скоро ще се съвземе, на пък, от друга страна, защо да рискуваме.

— Много силно ли го удари?

— Доста. Не зная защо, но той много ме дразнеше. — Запътиха се към мястото, където лежеше гролимът, и Силк рече:

— С всеки изминал ден започваш да приличаш все повече на Белгарат. Правиш повече бели, щом някой те дразни, отколкото всеки друг човек, обзет от неудържим гняв.

Гарион вдигна рамене и преобърна с крак изгубилия съзнание гролим. После го хвана за глезена и рече:

— Хващай го за другия крак!

Отново тръгнаха към гемията, влачейки отпуснатото тяло на пленника си. Бръснатата му глава отскачаше като топка от гредите на кея. Щом стигнаха до гемията, Гарион го хвана за ръцете, Силк за краката, залюляха го и го прехвърлиха през борда като чувал с картофи. Гарион също скочи в гемията и завърза краката и ръцете на гролима.

— Белгарат и останалите идват — обади се Силк.

— Чудесно! Дръж, хвани другия край на дъската — рече Гарион и му подаде тежкото приспособление, по което приятелите щяха да се качат на борда. Дребничкият драснианец улови другия край на дъската, издърпа го и го нагласи на кея.

— Намерихте ли нещо? — попита той другарите си, когато дойдоха достатъчно близо до гемията.

— Да, много неща — отвърна Дурник. — Една от тези сгради е склад. Беше пълна до тавана с храна.

— Това е прекрасно. Хич не ми се пътува с ограничени запаси и полупразни чинии на обед.

Белгарат огледа гемията.

— Тази гемия нищо не струва, Гарион — порица го старият вълшебник. — Тъй и тъй я крадем, не можа ли да избереш някоя по-хубава?

— Видя ли! — обади се Силк — Нали ти казах, че съм избрал най-точната дума.

— Външният вид не е важен, дядо — изтъкна Гарион. — Бездруго не смятам да я задържа. Просто е достатъчно голяма за конете, освен това лесно се управлява — Дурник и аз ще се справим с нея. Ако не ти харесва, върви си открадни някоя друга.

— Много сме кисели днес, а? — рече старият мъж. — Какво направихте с гролима?

— Лежи до спасителната лодка.

— Дойде ли вече в съзнание?

— Не, не очаквам скоро да се съвземе. Ударих го доста силно. Ще се качваш ли, или ще отскочиш да си откраднеш друга лодка?

— Не бъди груб, скъпи — смъмри го Поулгара.

— Идвам на борда, Гарион. Щом си избрал тази, нека бъде твоето — съгласи се дядо му.

Измина доста време, докато натоварят конете, после всички се заеха да вдигат четириъгълните платна. Когато приключиха и с тази задача, Гарион реши, че всичко е както трябва, и застана зад кормилото.

— Добре — рече той. — Отвържете въжетата. Тот, вземи тази кука и ни отблъсни.

Гигантът кимна, взе куката и отблъсна гемията от кея. Носът се отлепи от дебелите дървени греди, платната хванаха вятъра и се издуха.

— С какво си го ударил този, Гарион? — попита раздразнено Белгарат и коленичи до гролима.

— С юмрук — отвърна кралят на Рива.

— Следващия път пробвай с тояга или с брадва. Едва не си го убил.

— Иска ли още някой да подаде оплакване? — попита високо Гарион. — Хайде, говорете! Давайте!

Всички се взряха смаяно в краля на Рива.

— Добре, да забравим това, което току-що казах! — предаде се накрая Гарион и огледа с присвити очи въжетата и мачтата. Платната се издуха още повече, гемията набра скорост и се отправи навътре в езерото.

— Поул — повика Белгарат дъщеря си, — я ела да ми помогнеш с този гролим. Въобще не помръдва, а искам да го разпитам.

— Добре, татко — отвърна вълшебницата, приближи се и коленичи до пленника. После сложи ръце на слепоочията му, съсредоточи се и Гарион долови тласъка на волята й.

След миг гролимът простена.

— Сади — рече замислено Поулгара, — имаш ли нефара в червената си кутия?

— Да — каза евнухът. — Тъкмо смятах сам да предложа точно това — Сади клекна до тях и отвори кутията.

— Ще използваме едно специално вещество, татко — обясни вълшебницата. — То принуждава човек да говори истината.

— Защо не го правиш по традиционния начин?

— Този човек е гролим и умът му сигурно е твърде силен. Най-вероятно ще го победя, но ще отнеме много време и усилия. Отварата ще даде същите резултати, само че много по-лесно.

— Както кажеш, Поул — съгласи се Белгарат.

Сади извади от кутията си стъкленица, пълна с гъста зеленикава течност, отвори я и след това запуши носа на гролима, все още недошлият напълно на себе си човек бе принуден да отвори уста, за да може да диша, и евнухът внимателно наведе стъкленицата и капна три капки върху езика му.

— Бих ви препоръчал да не го будите веднага, лейди Поулгара — рече Сади, като разгледа внимателно лицето на гролима. — Нека дадем време на лекарството да си свърши работата. — След това грижливо запуши стъкленицата и я прибра.

— Лекарството ще му нанесе ли някаква трайна вреда? — поинтересува се Дурник.

— Просто прави волята слаба — обясни Сади. — Той ще мисли логично, но съпротивителните му сили ще са прекалено притъпени.

— Освен това — добави Поулгара — отварата ще му попречи да съсредоточи мисловната си сила и няма да е в състояние да използва таланта си за внушение, ако има такъв. — Вълшебницата наблюдаваше въздействието на лекарството, като от време на време внимателно повдигаше клепачите на гролима. — Мисля, че вече има резултат — рече накрая Поулгара, развърза краката и ръцете на пленника, постави ръце на слепоочията му, събуди го и го попита приятелски: — Как се чувстваш?

— Главата ме боли — отговори гролимът жално.

— Ще ти мине — увери го Поулгара, след това се изправи и погледна баща си. — Говори му спокойно, татко, започни първо с по-прости въпроси. Когато човек се намира под въздействието на отварата, е най-добре да го направляваш плавно, постепенно към важните неща.

Белгарат кимна, взе едно дървено ведро, обърна го с дъното нагоре и седна върху него.

— Добро утро, приятелю! — каза вълшебникът. — Или пък може и трябваше да кажа „добър ден“? — Белгарат вдигна поглед към небето.

— Не си каранд, нали? — попита гролимът. — Отначало си помислих, че си един от техните магьосници, но сега като те погледнах малко по-отблизо, виждам, че не си.

— Ти си много проницателен, приятелю — поздрави го Белгарат. — Как се казваш?

— Аршаг — отговори гролимът.

— Откъде си?

— От храма в Калида.

— Така си и помислих — каза Белгарат. — Случайно да познаваш един чандим на име Харакан?

— Сега той предпочита да го наричат лорд Менга.

— А, да. Чух за това. Илюзорният образ на Нахаз, който представи днес, беше твърде точен. Сигурно си виждал Повелителя на демоните поне няколко пъти, за да създадеш толкова убедителна илюзия.

— Често съм поддържал непосредствена връзка с Нахаз — призна гролимът. — Аз бях човекът, който го представи на лорд Менга.

— Защо не ми разкажеш повече за това? Сигурен съм, че историята е доста любопитна и много бих желал да я чуя. Не се стеснявай, Аршаг, имам достатъчно време, ще те изслушам, разкажи ми всичко.

— Отдавна желая да разкажа тази история на някого — отвърна гролимът и се усмихна щастливо. — Наистина ли искаш да я чуеш?

— Направо умирам от нетърпение — увери го Белгарат.

— Добре тогава — започна гролимът и отново се усмихна. — Всичко започна преди доста години, беше малко след смъртта на Торак. Тогава служех в храма в Калида. Въпреки дълбоката ни покруса от скръбното събитие, ние се опитвахме да поддържаме вярата жива. Един ден Харакан дойде в храма и ме повика на разговор на четири очи. Няколко пъти бях ходил до Мал Яска и знаех, че Харакан има висок ранг сред чандимите и се ползва с доверието на Урвон, светия ученик на Торак. Когато останахме насаме, той ме уведоми, че Урвон е прочел всички предсказания и пророчества, търсейки пътя, който нашата църква трябва да поеме в този тъмен за нас час. Урвон му съобщил, че е писано да се появи нов бог, който щял да държи Ктраг Сардиус в дясната си ръка, а Ктраг Яска — в лявата. Този бог, каза Харакан, ще бъде могъщото Дете на Мрака, на когото ще се подчинява самият Повелител на демоните.

— Цитираш точно думите, които си чул, нали?

— Да — кимна гролимът. — Това е от осмата антистрофа от предсказанията от Ашаба.

— Звучи ми малко неясно, но от друга страна, всички пророчества са такива. Продължавай.

Аршаг се помръдна леко, отпусна се и продължи:

— Според Урвон, великия ученик на Торак, тези думи означават следното: нашият нов Бог ще има на своя страна демоните, които ще му помогнат да разгроми всичките си врагове.

— А Харакан каза ли ти кои са тези врагове?

Аршаг отново кимна:

— Спомена Зандрамас, за която вече бях чувал, и някакъв си Агачак, чието име ми е съвсем непознато. Освен това Харакан ме предупреди, че най-вероятно Детето на Светлината също ще се опита да се намеси.

— Това предположение звучи логично — прошепна Силк на Гарион.

— Харакан — най-близкият съветник на ученика на Торак, беше избрал мен да изпълня една извънредно важна задача — продължи гордо гролимът. — Той ме изпрати при магьосниците на Каранда да изуча изкуството им. По-късно трябваше да бъда способен да призова Нахаз, Повелителя на демоните. От мен се искаше да го помоля да застане на страната на Урвон в борбата с неговите врагове.

— Той предупреди ли те колко опасна може да се окаже тази задача? — попита Белгарат.

— Всички рискове и опасности ми бяха известни — призна Аршаг, — но наградите, които ме очакваха, бяха големи.

— Сигурно! — измърмори Белгарат. — Но защо Харакан не се е заел с това сам?

— Урвон му беше възложил друга задача. Изпрати го на запад. Доколкото ми е известно, задачата на Харакан беше свързана с някакво дете.

— Струва ми се, че вече съм чувал нещо за това — рече Белгарат и кимна любезно.

— Както и да е — продължи Аршаг, — аз се запътих към горите на севера. Там търсих магьосниците, които продължаваха да изпълняват ритуалите си, скрити далеч от очите на църквата. След известно време намерих един от тях, невеж варварин с нищожна дарба — рече гролимът с презрителна усмивка. — С огромни усилия успяваше да призове някой демон от дъното на йерархията. Та този магьосник се съгласи да ме приеме като ученик и свой роб. Той постави тези знаци по тялото ми — продължи пленникът и погледна с погнуса татуировките по тялото си. — Държеше ме в кучешка колиба, караше ме да му слугувам и да слушам бръщолевенето му. След като ме научи на малкото, което знаеше, аз го удуших и тръгнах да търся по-добър учител.

— Забележи само каква е благодарността на гролимите — прошепна Силк на Гарион, който в момента беше съсредоточил усилията си едновременно да управлява гемията и да слуша разказа.

— След това дойдоха много тежки години — продължи Аршаг. — Отивах от един учител при друг, търпях робията и униженията… — На лицето му се изписа мрачна усмивка. — Понякога ме продаваха, както се прави с прасета или крави. Е, след като усвоих изкуството на магиите, се върнах и заплатих на всеки онова, което заслужаваше. Най-сетне, в едно селце недалеч до Пустите земи на севера, успях да се хвана на работа като чирак при един възрастен магьосник. За него се говореше, че е най-могъщият в цяла Каранда. Беше много стар, зрението му беше отслабнало, затова ме взе за млад каранд, който търси мъдрост. Прие ме като чирак и там започна истинското ми обучение. Да повикаш някой демон от дъното на йерархията е наистина съвсем лесна задача, но да призовеш самия Повелител може да се окаже наистина трудна и опасна работа. Магьосникът твърдеше, че го е правил два пъти в живота си, но според мен бе възможно и да лъже. Все пак ми показа как да призова образа на Повелителя на демоните и ме научи как да общувам с него. Никоя магия или заклинание не е достатъчно силна, за да принуди Господаря на демоните да се отзове на повикването. Той се появява само когато си поиска и ако наистина дойде, това става само по негова воля и поради мотиви, които не споделя с никого.

— Щом този магьосник ме научи на всичко, което знаеше, аз го убих и се запътих към Калида. Старецът беше добър господар и донякъде ми беше мъчно, че трябва да го убия — призна гролимът с известно съжаление. — Беше наистина много стар, пренесох го в отвъдното само с един удар с нож в сърцето.

— Спокойно, Дурник — прошепна Силк и постави ръката си върху ръката на разгневения ковач.

— Когато стигнах в Калида, заварих храма в пълен хаос. Братята ми се бяха поддали на непрогледно отчаяние. Храмът се беше превърнал в люлка на разврата и падението. Успях да потисна възмущението и гнева си, не общувах с никого. Изпратих вест до Харакан, съобщих му, че мисията ми е приключила успешно и че очаквам заповедите му в храма в Калида. След известно време един чандим ми съобщи, че Харакан все още не се е завърнал от задачата си на запад… — Гролимът замълча за миг. — Жаден съм. Бихте ли ми дали малко вода? — помоли той. — Не зная защо, но в устата ми ужасно горчи.

Сади отиде до буретата с прясна вода, които се намираха на кърмата, и напълни една тенекиена чаша.

— Никоя отвара на света не е идеална! — измърмори той, докато минаваше край Гарион.

Аршаг взе чашата с благодарност и отпи.

— Продължи — подкани го Белгарат, когато пленникът утоли жаждата си.

Аршаг кимна и започна отново:

— Харакан се завърна от запад преди около година. Дойде в Калида и се срещна тайно с мен. Съобщих му какво съм постигнал и обясних ограниченията, с които е свързано призоваването на Повелителя на демоните. След това двамата отидохме на едно уединено място и аз го посветих в заклинанията и магиите, необходими да се извика образът на Нахаз. Така Харакан можеше да приказва със самия Повелител на демоните през портата, разделяща двата свята. Аз влязох във връзка с господаря на злите сили и Харакан започна да му говори. Той спомена нещо за Ктраг Сардиус, но Нахаз вече знаеше за това. После чандимът разказа на Нахаз следното: през дългите години, когато Торак спял, ученикът му Урвон се пристрастил безкрайно към властта и богатството и накрая започнал да вярва, че е полубог. Само една крачка го отделяла от лелеяната му мечта да се превърне в истинско божество. Харакан предложи на Нахаз двамата да сключат съюз, като поиска Повелителят на демоните да се яви на Урвон, да го тласне към умопомрачение и после с общи сили да победят всички, търсещи Ктраг Сардиус, и да дадат вълшебния камък на Урвон.

— От думите ти става ясно, че си решил да не предупредиш Урвон. Какво щеше да спечелиш от това?

— Оставиха ме жив — сви рамене Аршаг. — Мисля, че Харакан искаше да ме убие — така щеше да е сигурен, че не оставя свидетели — но демонът го разубеди. Каза, че аз все още мога да им бъда от полза. Обеща ми, че ще стана владетел на десетки кралства, които ще управлявам с помощта на неговите деца демони. Успя да разубеди Харакан и след това чандимът се отнасяше любезно към мен.

— Не виждам какво е щял да спечели Нахаз, давайки безценния камък на Урвон — призна Белгарат.

— Нахаз иска Ктраг Сардиус за себе си. След като доведяха Урвон до умопомрачение, Господарят на демоните щеше му вземе камъка и просто щеше го замести с обикновено парче скала. После Харакан и Нахаз възнамеряваха да изпратят Урвон в някой усамотен замък, например Ашаба, където щяха да му подхвърлят няколко монаси и по-низши демони, засипвайки го с безброй илюзии. Там, потънал в блаженото тресавище на собствената си лудост, Урвон щеше да си играе на бог, докато те двамата поделят света помежду си.

— Докато не се появи истинският нов бог на ангараките — добави Поулгара.

— Такъв няма да има — възрази Аршаг. — Щом Нахаз се добере до Ктраг Сардиус — Сардиона, — двете пророчества ще престанат да съществуват. Детето на Мрака и Детето на Светлината ще изчезнат от лицето на земята завинаги. Нахаз ще прогони старите богове и ще стане единственият господар на вселената, повелител на съдбата на хората.

— А Харакан какво ще получи от всичко това? — попита Белгарат.

— Той ще установи господството си над църквата, освен това ще се възкачи на трона като властелин на цялото човечество.

— Надявам се, че е успял да подпише договор с Господаря на ада — сухо каза възрастният мъж. — Демоните са прочути с това, че не спазват дадените обещания. И какво се случи после? — подкани го старият вълшебник.

— В Калида пристигна вестител, който носеше заповеди за Харакан, издадени от самия Урвон. Ученикът на Урвон нареждаше в земите на Каранда да избухнат небивали размирици. Това щеше да принуди Кал Закат да напусне Ктхол Мургос, а щом императорът се завърнеше в Малореа, щеше да им е много по-лесно да го убият. Урвон вярваше, че след смъртта на Кал Закат ще му се удаде да наложи на трона му някоя послушна марионетка — безропотен владетел, когото може да вземе със себе си до мястото, където е скрит Сардионът. Очевидно това е едно от условията за пришествието на новия бог.

— Много отделни елементи от мозайката започнаха да се подреждат по местата си — отбеляза Белгарат. — И после?

— Двамата с Харакан пак отидохме до онова уединено място и аз отново призовах образа на Нахаз, отваряйки портите към тъмния свят. Харакан и Господарят на демоните поговориха известно време, след това изведнъж образът придоби плът и пред мене се изправи самият господар на отвъдното.

— Тогава Харакан ми нареди да се обръщам към него само с името лорд Менга, тъй като всички в Малореа вече знаели кой е Харакан — продължи гролимът. — След това се отправихме към Калида и Нахаз дойде с нас. Повелителят на демоните призова ордите си и град Калида се предаде. Тогава Нахаз поиска отплата за помощта си и Менга ми заповяда да я осигуря. Едва в този момент разбрах защо бях нужен на Нахаз. Той говори с мен и ми съобщи какво желае. Никак не ме беше грижа — повдигна рамене гролимът. — Бездруго потърпевшите щяха да бъдат само каранди, така че… Те смятат Повелителя на демоните за свой бог, затова не ми беше никак трудно да убеждавам младите карандски девойки, че вниманието, с което Нахаз ги ощастливява, всъщност е изключителна чест за тях. Те отидоха при него по своя воля, с пълното съзнание и горещата надежда, че ще дарят с живот негово отроче. Ала разбира се, не знаеха, че по време на раждането телата им ще бъдат разкъсани на парчета и ще заприличат на изкормени свини. Мисля, че останалото ви е известно — завърши гролимът с презрителна усмивка.

— О, да, наистина научихме всичко — увери го Белгарат. Гласът му прозвуча така, сякаш някой дращеше със стоманен гвоздей върху каменна плоча. — И кога тръгнаха? Говоря за Харакан и Нахаз. Вече знаем, че ги няма по тези места в Каранда.

— Преди около месец. Тъкмо се готвехме да обсадим Торпакан, разположен точно на границата с Делчин, когато една сутрин се събудих и разбрах, че лорд Менга и Нахаз са изчезнали. Освен това от техните демони нямаше и следа, нито един не беше останал на нашата армия. В този момент всички се обърнаха към мен, но за мое най-голямо учудване магиите и заклинанията не успяха да призоват дори най-низшия демон. Войниците от армията изпаднаха в ярост и аз едва успях да се отърва жив. Реших да ида в Калида. Но, когато стигнах там, заварих пълен хаос. Без демоните, които единствени успяваха да поддържат ред сред тълпата, карандите бяха станали неуправляеми. Там открих, че все още мога да призовавам образа на Нахаз. Това ме наведе на мисълта, че в отсъствието на Нахаз и Менга ще мога да завоювам доверието на карандите. Ако успеех да използвам положението в своя полза, проявявайки смелост и находчивост, цяла Каранда щеше да падне в краката ми. Щях да стана неин владетел. Тъкмо бях решил да приведа плана си в действие, когато тази сутрин се намесихте вие.

— Разбирам! — мрачно каза Белгарат.

— Откога си по тези места? — обърна се изведнъж Поулгара към пленника.

— От няколко седмици — отвърна гролимът.

— Добре — рече тя. — Преди няколко седмици от запад в Каранда е дошла една жена, която е носела дете със себе си.

— Не обръщам внимание на жените.

— Но тази е била по-различна от останалите. Знаем, че е излязла на брега на езерото някъде тук, а после се е опитала да наеме кораб. Чул ли си нещо по този въпрос?

— Сега в Каранда почти никой не пътува. Навсякъде царят размирици, положението е несигурно. През последния месец оттук тръгна един-единствен кораб. Ще ви кажа едно: ако тази жена е ваша приятелка и ако наистина е на борда, пригответе се да я оплачете.

— О, така ли?

— Корабът потъна по време на внезапно развихрила се буря край източния бряг на езерото, недалеч от град Каранд в Ганезия.

— Ето че и Зандрамас има една хубава черта — прошепна Силк на Гарион. — Предсказуема е. Сега вече не мисля, че ще ни е трудно да открием отново следите й, как смяташ?

Клепачите на Аршаг вече натежаваха.

— Ако имаш още въпроси към него, древни, задай ги по-бързо — посъветва го Сади. — Действието на отварата почти спира и той всеки момент ще заспи.

— Мисля, че вече знаем достатъчно — отговори му възрастният мъж.

— Аз също смятам така — добави Поулгара.

Езерото беше твърде голямо и нямаше да успеят да стигнат до източния бряг преди свечеряване, така че свиха платната и пуснаха котва. С първите лъчи на зората тръгнаха отново на път и малко след пладне на източния хоризонт се появи тъмно петно.

— Това ще да е източният бряг — обърна се Силк към Гарион. — Ще ида на носа. Ще ми се да видя дали ще различа някакви особености по брега. Не мисля, че искаш да поемем направо към доковете в град Каранд, нали?

— Точно така.

— Ще се опитам да открия някое усамотено местенце по брега. След това можем да огледаме наоколо, без да привличаме ничие внимание.

В ранния следобед приятелите слязоха от гемията в един тих залив, ограден с високи пясъчни дюни, обрасли с гъсти храсталаци.

— Какво ще правим с гемията, дядо? — попита Гарион.

— Изблъскайте я по-навътре и я оставете да се носи по течението. Не ми се ще да издаваме мястото, на което сме слезли на брега.

— Аршаг ще ни трябва ли още, татко? — попита Поулгара.

— Не. Опитвам се да реша какво да правим с него.

— Аз ще се погрижа за това, татко. — Вълшебницата отиде на брега, където гролимът все още лежеше вързан и полузаспал, наведе се над него и вдигна ръка. Гролимът потрепери силно, а Гарион веднага усети могъщия тласък на волята й.

— Слушай ме внимателно, Аршаг! — каза вълшебницата. — Ти си осигурявал на демона жени, само така той е можел да хвърли в нашия свят цял рояк пъклени създания. Това твое дело не бива да остане невъзнаградено. Ето каква ще бъде твоята награда: ще станеш непобедим. Нито човек, нито демон ще може да отнеме живота ти, самият ти няма да бъдеш в състояние да сложиш край на дните си. Само че отсега нататък никой не ще повярва нито дума от онова, което приказваш. Към тебе ще се отнасят с подигравка и презрение всяка минута от живота ти. Където и да отидеш, ще те прогонват, ще се скиташ по света като бездомно куче. Това е наградата ти за помощта, която си оказал на Менга, освобождавайки Нахаз. Знай, че получаваш това възмездие, защото си удовлетворявал неописуемата похотливост на демона, завеждайки при него наивни карандски девойки. — След тези думи Поулгара се обърна към Дурник. — Вече можеш да го развържеш.

Аршаг се надигна със сетни сили. Татуираното му лице стана пепеляво и той промълви с треперещ глас:

— Коя си ти, жено? Каква е силата ти, че изричаш срещу мен такава ужасна клетва?

— Аз съм Поулгара — отговори тя. — Може би си чувал за мен. А сега тръгвай! — Вълшебницата властно посочи пустия бряг.

Сякаш тласкан от непреодолима сила, Аршаг бавно тръгна напред, изкатери се на върха на една дюна и скоро изчезна сред пясъците.

— Мислите ли, милейди, че от ваша страна беше разумно да издавате самоличността си? — попита Сади.

— Няма никаква опасност, Сади — усмихна се Поулгара. — Може да крещи името ми с все сили, застанал на най-високия покрив във всеки град, откъдето мине, ала никой няма да му повярва.

— Колко време ще живее той? — промълви едва чуто Се’Недра.

— Безкрайно. Във всеки случай ще има достатъчно време да осъзнае неописуемото зло, което причини на света.

Се’Недра се взря в нея дълбоко потресена.

— Лейди Поулгара! — възкликна болезнено малката кралица. — Как можахте да го сторите? Това е ужасно.

— Да — съгласи се вълшебницата. — Но онова, което се случи в храма, който изгорихме, беше също толкова ужасно.

23.

Улицата, ако тази дума въобще можеше да се използва в случая, беше тясна и криволичеща. Изглежда, преди време някой се беше опитал да я застели с греди, но сега те бяха напълно изгнили и натъпкани дълбоко в калта. До стените на грубите дървени къщи бяха натрупани купчини разлагащи се отпадъци.

Десетки прасета ровеха апатично сред боклуците, търсейки храна.

— Ароматно местенце, нали? — отбеляза Силк, притискайки носна кърпа към лицето си.

— Как ли търпят тая воня? — зачуди се Гарион и напрегна всички сили да не повърне.

— Обонянието им сигурно се е изгубило някъде през вековете — отвърна Силк. — Град Каранд е родното място на всички каранди, които живеят из седемте кралства. Той съществува от хилядолетия, така че е имало предостатъчно време да се натрупат тези боклуци. Същото се отнася и за зловонието, разбира се.

В този момент една огромна свиня, следвана от малките си, се дотътри до средата на улицата и легна по корем в калта с доволно грухтене. Прасенцата, това и чакали, се втурнаха към нея да се насучат.

— Някой да се обажда? — рече Силк.

Гарион поклати глава. Мечът висеше спокойно в ножницата на гърба му и от сутринта, когато влязоха пешком в града през северната порта, не беше трепнал.

— Възможно е Зандрамас въобще да не е влизала в града — предположи Гарион. — Както знаеш, тя и по-рано винаги странеше от населените места.

— Имаш право — призна Силк. — Въпреки това смятам, че е неразумно да предприемаме каквото и да било, преди да открием мястото, където е слязла на брега. Оттук може да тръгне накъдето й видят очите — към Даршива, Замад, че даже и Делчин, а после да продължи към Маган, Регел или Пелдан.

— Така е, но това отлагане ме изпълва с безсилие. Близо сме до нея, усещам го, а всяка пропиляна от нас минута е спечелено време за нея. И Зандрамас може да го използва, за да отвежда Геран още по-надалеч.

— Няма друг начин — каза Силк. — Единственото, което ни остава, е да вървим покрай крепостната страна откъм брега. Така със сигурност ще се натъкнем на следите й, ако въобще е минала през града.

Най-сетне излязоха на крайбрежната улица. От нея навътре в езерото се спускаха множество кейове.

Тук кипеше трескава дейност. Група рибари, облечени в избелели сини туники, се опитваха да изтеглят на брега една лодка, наполовина пълна с вода. Колкото дърпаха, толкова и крещяха, като всяка заповед противоречеше на предната. Тук-там се виждаха групички рибари, облечени в ръждиво кафяви палта, които кърпеха мрежи, а малко по-надолу по улицата имаше неколцина безделници с кожени наметки. Те седяха на столове пред опушена зловонна кръчма и пиеха нещо от евтини тенекиени чаши. Раздърпана млада жена с къдрава керемидено оранжева коса и лице, покрито с белези от шарка, се показа от един прозорец на втория етаж и извика нещо на един минувач: опита се да придаде съблазнителни нотки на гласа си, но Гарион си помисли, че той е по-скоро откровено дрезгав.

— Чудно местенце, няма що! — измърмори Силк.

Гарион само изсумтя.

Насреща им се показа група въоръжени мъже. Всички бяха с шлемове, макар и различни, но пък останалата част от облеклото им беше толкова разнородна по кройка, вид и цвят, че дори най-богатото човешко въображение не би могло да я нарече униформа. Ала наперената походка на мъжете подсказа на двамата приятели, че непознатите са или войници, или някакви стражи.

— Вие двамата! Спрете! — изкомандва един от тях.

— Някакъв проблем ли има, господине? — попита Силк почтително.

— Не съм ви виждал тук — рече човекът и потупа дръжката на сабята си. Беше доста висок, а под шлема му се подаваше права червеникава коса. — Веднага си кажете имената!

— Името ми е Саладас — излъга Силк. — Приятелят ми се казва Кваста. За пръв път сме в Каранд.

— Откъде идвате и по каква работа?

— Ние сме от Дорикан в Джено — отвърна Силк. — Дойдохме да търсим по-големия ми брат — той отплава от село Дашун, което се намира на отсрещния бряг, и още не се е върнал.

Червенокосият го изгледа подозрително.

— Говорихме с един мъж при северните порти — продължи Силк. — Той ни каза, че неотдавна е имало корабокрушение. Някакъв кораб потънал тук, недалеч от доковете. Времето съвпада — рече тъжно дребничкият драснианец. — Случайно да сте чували нещо за този случай, господине? — Думите на Силк прозвучаха с трогателна искреност.

— Мисля, че чух нещо подобно — отговори червенокосият, чието лице вече не изглеждаше толкова подозрително.

— Човекът, с когото говорихме, каза, че може би има оцелели след корабокрушението. Според него една жена, облечена в черно наметало и с бебе на ръце, била успяла да оцелее. Случайно да знаете нещо за това?

— Знаем я нея! — рече карандът ядосано и отново се намръщи.

— Можете ли случайно да ми кажете накъде е отишла? — попита Силк. — Ще ми се да поприказвам с нея и да разбера дали знае нещичко за брат ми. Да ви кажа честно, господине — продължи Силк и се наведе към ухото на стражаря, — хич не ме грижа за брат ми, още от деца не се понасяме. Тук съм, защото обещах на баща си да науча какво се е случило. Става въпрос за наследство — продължи да лъже Силк, намигайки нагло на червенокосия. — Ако успея да отнеса на баща ми неопровержими доказателства за смъртта на брат ми, ще стана новият собственик на едно доста добро парче земя.

— Разбирам те напълно, Саладас — рече червенокосият и се ухили. — И аз едно време имах проблеми с по-големите си братя по завещанието на баща ми. Казваш, че си от Дорикан значи?

— О, да. На брега на северния ръкав на река Маган. Да не би да си чувал за града ни?

— Дорикан следва ли повелите на лорд Менга?

— Менга Освободителя ли? Разбира се! Та нали цяла Каранда му се кланя.

— През последния месец там явяваха ли се господарите на мрака? Виждали ли сте ги?

— Всесилните подчинени на лорд Нахаз ли? Не, не съм ги виждал, но пък като се замисля, аз и Кваста не сме ходили на обредни церемонии от доста време. Жреците сигурно още ги призовават.

— На твое място не бих бил толкова сигурен, Саладас. Нашите магьосници се опитват да ги повикат от пет седмици, но демоните не се появяват. Даже и гролимите, които вече се кланят на лорд Нахаз, също не съумяват да ги призоват, а тяхната мощ, както сам знаеш, е голяма.

— Наистина. Така е — съгласи се Силк.

— Чувал ли си случайно къде се намира лорд Менга?

— Последното нещо, което подразбрах — рече Силк и повдигна рамене. — е, че е някъде в Катакор. В Дорикан го очакваме всеки момент, с негова помощ се надяваме да изгоним ангараките от Каранда.

— Добре, Саладас — каза червенокосият, удовлетворен от отговорите му. — Мога да кажа, че имаш пълното право да бъдеш тук, в град Каранд. Въпреки това не смятам, че ще успееш да говориш с онази жена. От това, което чух, мога да ти кажа, че тя е успяла да слезе още преди бурята. С една малка лодка. После се появила при южната порта с досадното си дете на ръце и веднага отишла в храма. Там разговаряла с гролимите около половин час и после всички те я последвали.

— И накъде са тръгнали? — попита Силк.

— Излезли през източната порта.

— Преди колко време?

— Към края на миналата седмица. Да ти кажа честно, Саладас, ако питаш мен, лорд Менга трябва веднага да преустанови онова, което върши в Катакор — каквото ще да е то, — и да се върне тук, където му е мястото. Движението започва да се разпада. Първо ни напуснаха господарите на мрака, сега и гролимите изчезнаха заедно с жената и бебето. Единствената ни надежда са магьосниците, а те вече почти всички са изкуфели.

— Че те кога не са били! — ухили се Силк. — Забелязал съм, че контактите със свръхестественото обикновено разстройват разсъдъка на хората.

— Ти си разумен човек, Саладас — рече червенокосият и го потупа по рамото. — Харесва ми да стоим тук и да си бъбрим, но трябва да довършим обхода на нашия район. Надявам се, че ще намериш брат си! — Карандът намигна лукаво и добави: — Знаеш как.

— Благодаря ти за пожеланието! — ухили му се Силк.

Войниците се отдалечиха и Гарион каза на приятеля си:

— Ти си бил по-добър разказвач и от Белгарат.

— Имам тази дарба, какво да се прави! Доста полезна среща, не намираш ли? Сега вече разбирам защо Кълбото все още не е открило следата. Ние влязохме през северната порта, а Зандрамас през южната. Да вървим към храма. Бас държа, че като отидем там, мечът така ще те дръпне, че сигурно няма да можеш да се задържиш на краката си.

— Да — кимна Гарион. — Най-важното обаче е, че Зандрамас има преднина само от няколко дни. Не мога да разбера само защо са й притрябвали всичките тези гролими.

— Кой знае. Може би са й нужни подкрепления. Сигурно знае, че сме по петите й, или пък в Даршива има нужда от гролими, които познават тайната на магиите на карандите. Ако Нахаз наистина е изпратил демоните си там, тяхната помощ наистина ще и бъде много полезна. Сега няма смисъл да си блъскаме главите. Нека оставим това на Белгарат. Хайде първо да отидем до храма и да видим дали ще открием следата.

Щом стигнаха храма, разположен в центъра на Града, Гарион усети познатото подръпване, което го изпълни с надежда.

— Намерих я! — каза той.

— Добре. — Дребничкият драснианец изгледа сградата на храма. — Виждам, че все пак са променили нещичко. — отбеляза той.

Маската от полирана стомана, изобразяваща Торак, която обикновено стоеше над обкованата със здрави гвоздеи врата, беше махната от обичайното си място. Сега там се мъдреше боядисан в червено череп, върху който с винтове бяха закрепени рога.

— Този череп не е кой знае какво подобрение — подметна Силк, — но пък, от друга страна, не е чак толкова зле. Вече бе взело да ми призлява от онази маска. Накъдето и да се обърнех, тя все се взираше в мен.

— Хайде да видим къде ще ни отведе следата, преди да отидем при другите. Така ще сме сигурни, че Зандрамас наистина е напуснала града — предложи Гарион.

— Добра идея — съгласи се Силк.

Следата ги поведе от храма през осеяните с боклук улици чак до източната порта. Двамата приятели я последваха още около половин миля извън града по пътя на изток, който водеше през равнините на Ганезия.

— Отклонява ли се някъде следата? — попита Силк.

— Все още не. Засега следва пътя.

— Добре. Хайде тогава да се върнем при другите и да вземем конете. Пеша няма да стигнем доникъде.

Отбиха се от пътя и тръгнаха направо през високата до колене трева.

— Почвата тук ми изглежда плодородна — отбеляза Гарион. — Ти и Ярблек мислили ли сте да си купите обработваема земя тук? Би било добра инвестиция.

— Не, Гарион — засмя се Силк. — Да бъдеш собственик на земя си има своите недостатъци. Ако ти се наложи да се махнеш по най-бързия начин отнякъде, просто няма начин да я вземеш със себе си.

Приятелите им ги чакаха в една горичка на около миля северно от града. По лицата им беше изписано нетърпение.

— Намерихте ли я? — попита Белгарат.

— Тръгнала е на изток — отговори му Гарион.

— Очевидно е взела със себе си и всички гролими от храма — добави Силк.

— Защо са й притрябвали пък те?

— Представа си нямам. Бихме могли да я попитаме, когато я настигнем.

— Разбрахте ли с каква преднина разполага? — попита Се’Недра.

— Само няколко дни — отвърна Гарион. — С малко повече късмет ще успеем да я настигнем преди да се е добрала до планините на Замад.

— Но ако продължим да се мотаем, няма да успеем — заяви Белгарат.

Приятелите се качиха на конете и се отправиха през откритото поле към пътя, който водеше през равнините до високите върхове, издигащи се далеч на изток. Кълбото отново намери следата и те се впуснаха по нея в галоп.

— Що за град беше това? — обърна се Велвет към Силк, който яздеше редом с нея.

— Чудно местенце! — отвърна той. — Можеш да го посетиш, но не бих те посъветвал да останеш да живееш там. Прасетата са достатъчно чисти, но хората ходят по улиците ужасно изцапани.

— Чудесно се изрази, Келдар.

— Словото винаги е било моята силна страна — съгласи се скромно драснианецът.

— Татко — рече Поулгара на баща си, — неотдавна оттук са минали голям брой гролими.

— Значи Силк е прав — кимна старият вълшебник. — Не зная защо, но очевидно тя привлича хората на Менга на своя страна. Трябва да бъдем нащрек. Възможно е да ни устроят засада.

Продължиха да яздят до късните часове на следобеда, а на свечеряване се отклониха от пътя на лагер. На другия ден още с първите лъчи на утрото вече бяха на път. По пладне далеч пред тях се появиха първите къщурки на някакво село. Далече по пътя насреща им се зададе разнебитена каруца, теглена от мършав бял кон.

— Лейди Поулгара, имате ли случайно подръка някоя и друга бутилка бира? — попита Сади, когато колоната пое почти ходом.

— Защо? Жаден ли си?

— О, не е за мен. Мразя бира. За каруцаря е. Струва ми се, че би било добре да съберем допълнителна информация. — Евнухът погледна Силк. — Келдар, днес имаш ли настроение за приятелски разговори?

— Както обикновено, защо?

— Сръбни си от това — рече евнухът и му подаде бутилката, която Поулгара вече беше извадила. — Но не прекалявай, искам само да миришеш на бъчва, а не наистина да се напиеш.

— Защо не? — съгласи се Силк и надигна бутилката.

— Стига толкова — каза Сади. — Сега ми я върни.

— Нали каза, че не искаш бира?

— Не ща наистина, само ще добавя нещо в бутилката — уточни евнухът, изсипа няколко капки искряща червеникава течност в питието и предупреди Силк: — Не пий повече оттук. Ако си пийнеш, ще дърдориш дни наред и всички ще трябва да слушаме само тебе. Защо сега не поканиш онзи беден човек да си разкваси устата? — предложи Сади и отново подаде бутилката на драснианеца. — Прилича ми на човек, който има нужда от подобно нещо.

— Няма да го отровиш, нали?

— Разбира се, че не. Много е трудно да изкопчиш информация от човек, който се превива, стиснал корема си от болка. Само няколко глътки от тази бутилка обаче и нашият приятел от каруцата ще изпита неутолимо желание да приказва — независимо с кого и по какви въпроси. Само трябва да го попиташ с приятелски тон. Върви, Келдар! Сприятели се с този човек! Изглежда ми ужасно самотен.

Силк се ухили и препусна към приближаващата се каруца, клатушкайки се несигурно върху седлото, като същевременно ревеше ужасно фалшиво някаква песен.

— Много е добър. — прошепна Велвет на Се’Недра. — Само дето обича да преиграва. Като се върнем в Боктор, смятам да го изпратя при някой добър учител по актьорско майсторство.

Се’Недра избухна в смях.

Когато колоната се приближи, приятелите видяха, че оръфаният селянин, облечен в ръждивочервена риза, вече е спрял каруцата и приглася на Силк.

— А, ето ви и вас — посрещна ги Силк и примигна сънливо срещу Сади. — Тъкмо се чудех колко време ще ви е нужно, докато се дотътрите до мен. Ето, пийни си! — предложи той на евнуха.

Сади се престори, че отпива дълга глътка, после въздъхна доволно, избърса устни в ръкава на дрехата си и върна бутилката на драснианеца.

— Ти си наред, приятелю — рече Силк на селянина и му подаде бирата.

Каруцарят отпи и се ухили глупаво:

— Ей, ама много хубава бира!

— Запътили сме се на изток — уведоми го Сади.

— Още като ви видях ми стана ясно — заяви селянинът. — Нали знам откъде изгрява слънцето! — Това му се стори извънредно забавно и той започна да се превива от смях, изпълнен с възторг от собствената си шега.

— Много смешно — промърмори евнухът. — От онова село ей там ли си?

— Цял живот съм си оттам и все съм си там — отговори каруцарят. — И баща ми, и дядо ми, и прадядо ми…

— Някаква жена с черно наметало и бебе на ръце преминавала ли е през селото ви преди няколко дни? — прекъсна го Сади. — Най-вероятно е пътувала с доста голяма група гролими.

— Да — рече селянинът и направи познатия знак с ръка, за да прогони злото, което носеше споменаването на думата „гролим“. — Да, минаха през село. Тя посети храма ни, ако въобще може да го наречете така. Голям е колкото къщата ми и в него имаше само трима гролими — двама по-млади и един възрастен. Та отива жената с бебето в храма и почва, разбираш ли, да говори с гролимите. След малко те излизат и се канят да тръгнат след нея, но старецът почва да им разправя „Не, недейте!“, демек противи се. После тя казва нещо на тия, по-младите, те вадят ножове и почват да ръгат стария. Той пада на земята, разбираш ли, а те тръгват с жената, бебето и другите. Оставиха ни само стареца, забил лице в калта, и после…

— Колко бяха гролимите с нея?

— Като броиш и нашите двама, стават някъде към тридесет-четиридесет, може да са били и петдесет.

— И преди колко време стана това?

— Я да видим — рече селянинът, примижа с едно око към небето и започна да брои на пръсти. — Май не беше вчера, щото вчера карах тия бъчви във фермата на Жабата. Знаеш ли го Жабата? Той е най-големият грозник, дето познавам, ама щерка му е направо красавица. Мога да ти ги разправям какви ли не за нея, чакай само.

— Значи не е било вчера?

— Определено не беше вчера, казвам ви. Вчера бях в една купа сено с щерката на Жабата. И онзи ден не беше, щото тогава се напих от сутринта и после не помня нищо. — Каруцарят спря за момент и отново отпи от бутилката.

— Значи преди три дни?

— Може, а може да е било и преди четири.

— А по-отдавна?

— Не — поклати глава селянинът. — Тогава свинята ни се опраси, а си спомням, че онази жена дойде после. Не беше вчера, нито завчера, а по-завчера.

— Значи преди три или четири дни?

— Щом така ви излизат сметките — съгласи се каруцарят, вдигна рамене и отново отпи от бутилката. — Сигурно е така.

— Благодаря ти за информацията, приятелю! — рече Сади и погледна към Силк. — Май вече трябва да тръгваме, а?

— Няма ли да си вземете бутилката? — напомни им каруцарят.

— Задръж я, приятелю — отвърна му драснианецът. — На мене не ми се пие повече.

— Благодаря и за бирата, и за разговора — провикна се каруцарят след колоната, която вече се отдалечаваше в галоп. Гарион се обърна и видя, че е слязъл от каруцата и разговаря разгорещено с коня.

— Три дни! — възкликна радостно Се’Недра.

— Най-много четири — допълни Сади.

— Настигаме я! — извика малката кралица, наведе се и неочаквано прегърна евнуха през врата.

— Така изглежда, ваше величество — съгласи се Сади, твърде смутен от буйната й реакция.

Пренощуваха край пътя и на следващия ден отново бяха на път в ранни зори. Първите лъчи на слънцето тъкмо се плъзнаха по земята, когато от небето се спусна огромният ястреб със сини пера по врата и в края на крилете. Щом докосна земята, го озари синьо сияние и на мястото на птицата се появи Белдин.

— Скоро ще си имате компания. Вече ви чакат — съобщи той и посочи хълмовете, с които започваше подножието на планините Замад, отдалечени само на миля от тях.

— Така ли? — възкликна Белгарат и дръпна юздите на коня си.

— Десетина гролими — рече Белдин. — Скрили са се в храсталаците от двете страни на пътя.

Белгарат изруга.

— Какво сте им направили, че са ви сърдити? — попита гърбавият.

— Зандрамас ги събира пътьом и ги води след себе си. Сега по петите й вървят доста гролими. — Старият вълшебник поклати глава. — Накарала ги е да ни устроят засада, за да попречат на преследването. Сигурно знае, че вече сме съвсем близо до нея.

— Какво ще правим, Белгарат? — попита Се’Недра. — Прекалено близо сме до нея. Не бива да спираме сега.

Възрастният мъж погледна Белдин и рече:

— Е?

Гърбавият се намръщи, но отговори:

— Добре, аз ще се справя с положението, само после да не забравиш, че си ми длъжник.

— Допиши го в сметката. Ще се оправим, когато всичко това приключи.

— Не си въобразявай, че няма да ти напомня.

— Разбра ли къде Нахаз е отвел Урвон?

— Да не повярва човек. Върнали се в Мал Яска! — отговори Белдин с нескрито отвращение.

— Все някога ще си покажат носовете навън — увери го Белгарат. — Ще можеш ли се справиш сам с гролимите? Ако искаш, Поул може да дойде с теб.

— Ти шегуваш ли се?

— Не, просто питам. Не вдигай прекалено много шум, моля те.

Белдин изпръхтя, отново промени формата си и литна високо в небето.

— Къде отива? — попита Силк.

— Ще накара гролимите да се махнат от пътя ни.

— О, и как?

— Не зная, не го попитах. Трябва просто да му дадем малко време и после ще можем да минем оттам без никакви затруднения.

— Много е добър, нали?

— Белдин ли? Да така е. Ето го и него!

— Къде е? — рече Силк, оглеждайки небето.

— Не го видях, чух го. Сега прелита ниско точно над засадата на гролимите на около миля от нас. Вдига толкова шум, сякаш цялата ни група се стреми да ги заобиколи. Поул — обърна се Белгарат към дъщеря си, — би ли проверила дали планът му на: истина има успех?

— Добре, татко — отвърна вълшебницата, съсредоточи се и Гарион усети как силата на ума и обхожда пространството пред тях. — Хванали са се на въдицата. Всички затичаха след Белдин.

— Много мило от тяхна страна, нали? Хайде, да не губим повече време.

Подкараха конете си в галоп и не след дълго вече бяха сред хълмовете. Пътят ту се катереше по стръмен склон, ту поемаше надолу. Теренът ставаше все по неравен, а планинските върхове бяха обрасли с гъста зелена гора.

Гарион усети, че сигналите от Кълбото изведнъж започнаха да стават особени — всеки следващ противоречеше на предния. Отначало кралят на Рива долавяше просто нетърпение, ала после бе обзет от странни усещания — тръпки на древна, непримирима омраза, която беше надживяла векове. Мечът на гърба му започна да се нагрява и скоро топлината стана нетърпима.

— Нажежило се е и свети червено. Защо? — попита Се’Недра, която яздеше зад него.

— Кълбото ли?

— Да. Виждам го как пламти даже през кожения калъф.

— По-добре да поспрем за малко — рече Белгарат и дръпна юздите на коня си.

— Какво има, дядо?

— Не съм съвсем сигурен. Вземи меча и го извади от ножницата. Искам да видя какво става.

Гарион измъкна огромното оръжие от ножницата. Сега то му се стори доста по-тежко от обичайното. Свали калъфа от фина кожа и всички видяха, че вместо с обичайния лазурно син цвят Кълбото на Алдур излъчва кървавочервено, мрачно сияние.

— Какво има, татко? — попита Поулгара.

— Усеща Сардиона — отговори вместо него Ерионд със спокоен глас.

— Нима сме толкова близо? — изненада се Гарион. — Това ли е Мястото, което вече не съществува?

— Не мисля така, Белгарион — отвърна младежът. — Нещо друго причинява кървавия блясък.

— И какво е то?

— Не съм сигурен, но Кълбото отвръща по някакъв начин на другия камък. Те си говорят по начин, който ми е непознат.

Колоната продължи напред. След известно време ястребът отново се спусна от небето и след миг пред тях застана Белдин.

— Приличаш ми на котка, която току-що се е добрала до тенджерата със сметаната — посрещна го Белгарат.

— Разбира се. Нали току-що изпратих десетина гролими към ледената полярна шапка. Сигурно ще им е много забавно, когато ледът под краката им се натроши и разберат, че цяло лято ще се носят върху парчета от айсберги из световния океан.

— Няма ли да разузнаеш какво става пред нас? — попита го Белгарат.

— Идеята никак не е лоша — отвърна гърбавият магьосник, вдигна ръце, които начаса се покриха с пера, и след миг пак излетя.

Навлизаха все по-навътре в планините. Местността ставаше все по-трудно проходима. Очертанията на червеникавите върхове наподобяваха назъбена линия, склоновете им бяха обрасли с тъмни борове и ели. По стръмните скали се спускаха буйни потоци, превръщаха се в неудържими водопади и падаха в езера от бяла пяна. Пътят, който в равнините на Ганезия беше прав като изопнат конец, стана стръмен и криволичещ.

Вече бе станало почти обяд, когато Белдин отново се върна.

— По-голямата част от групата на гролимите пое на юг. Те са около четиридесет — съобщи магьосникът на приятелите си.

— Зандрамас с тях ли е? — попита припряно Гарион.

— Мисля, че не. Най-малкото не усетих присъствието на някое по-особено същество в групата им.

— Да не сме я изгубили някъде? — обади се разтревожено Се’Недра.

— Не сме. Кълбото все още улавя следата — успокои я Гарион и погледна през рамо. Скъпоценният камък върху дръжката на меча продължаваше да излъчва мрачен пурпурен блясък.

— Ще преследваме единствено нея — каза Белгарат. — Интересува ни Зандрамас, а не групата бягащи гролими. Можеш ли да определиш с точност къде се намираме? — попита той брат си.

— В Малореа.

— Много смешно!

— Навлязохме в Замад. Пътят, по който вървим, води във Воресебо. Къде е мулето ми?

— Отзад, при товарните коне — отговори му Дурник.

Докато продължаваха напред, Гарион усещаше как Поулгара отново изследва местността със съзнанието си.

— Намери ли нещо, Поул? — попита я баща й.

— Нищо определено. Усещам, че Зандрамас е близо, но тя се пази и не мога да определя точно къде е.

Конете се придвижваха ходом. Изведнъж пътят попадна в тясна клисура и се спусна стръмно надолу, губейки се от погледа в необятната дълбочина. В края на теснината беше застанала жена в сияеща бяла дреха — Кайрадис.

— Бъдете внимателни по тези места! — предупреди ги тя и в гласа й се промъкнаха гневни нотки. — Детето на Мрака иска да промени естествения ход на събитията. Зандрамас е приготвила опасна клопка пред вас.

— Това нито е нещо ново, нито ме изненадва! — изръмжа Белдин. — Какво се надява да постигне?

— Иска да убие един от спътниците на Детето на Светлината. По този начин той няма да може да изпълни задачата, предначертана за него, преди да се стигне до Мястото, което вече не съществува. Ако Зандрамас успее, всичко, което сте преживели досега, ще бъде напразно. Последвайте ме и ще ви заведа до мястото на следващата ви задача, без да излагам живота ви на опасност.

Тот веднага скочи от коня и го отведе до крехката си господарка. Тя се усмихна лъчезарно и отпусна нежната си ръка върху огромната му длан. Без някакво видимо усилие исполинът повдигна пророчицата, постави я върху седлото и стисна юздите в ръка.

— Лельо Поул, само на мен ли така ми се струва, или този път тя наистина е при нас?

— Не е образ — отговори вълшебницата, след като дълго се взира в пророчицата. — Ликът й е много по-плътен. Нямам и най-малката представа как е пристигнала при нас, Гарион, но мисля, че имаш право. Тя наистина е тук.

Следвайки Кайрадис и немия й водач, се спуснаха по стръмния път и се озоваха в малка, обрасла с буйни треви падина, която от всички страни беше оградена от високи борове и ели. В центъра й имаше кристално чисто планинско езеро, чиято вода блещукаше на слънцето.

Изведнъж Поулгара рязко пое дъх и каза:

— Някой ни наблюдава!

— Кой, Поул? — прошепна Белгарат.

— Мислите на това създание са добре защитени, татко. Чувствам единствено, че ни наблюдава, усещам неговия гняв. Зандрамас е — изрече най-сетне вълшебницата и по лицето й премина усмивка. — Сигурна съм! Тя крие съзнанието си, за да не мога да проникна в мислите й, ала не е в състояние да притъпи сетивата ми. Усещам погледа й. Освен това едва успява да сдържа злобата си. Долавям я.

— Кой ли я е разгневил толкова много?

— Мисля, че Кайрадис. Зандрамас толкова време се е опитвала да ни устрои капан, но ето че сега пророчицата се появи и всичките усилия на Детето на Мрака отидоха на вятъра. Сигурно ще се опита да направи още нещо, затова нека всеки миг бъдем нащрек.

— Да, така е — кимна мрачно Белгарат.

Тот заведе коня на господарката си до езерото и спря точно на брега. Когато останалите се присъединиха към тях, пророчицата посочи надолу към кристално чистата вода:

— Там, долу, ви очаква следваща задача. Под водата се крие подземна пещера. Един от вас трябва да слезе в нея и да се върне при останалите. По този начин много тайни ще се разкрият пред очите ви.

Белгарат погледна очаквателно Белдин, ала гърбавият магьосник поклати глава и рече:

— Този път не, старче. Аз съм ястреб, не риба. Мразя студената вода дори повече от теб.

— Поул? — жално каза възрастният мъж.

— Не, татко, смятам, че този път е твой ред. Освен това трябва да остана тук и да следя внимателно Зандрамас.

Старият вълшебник се наведе и потопи ръка в искрящата вода. Студът го накара да потрепери.

— Това е нечовешко! — измърмори той.

Силк се ухили насреща му.

— Не говори нищо, принц Келдар! — навъси се вълшебникът и започна да съблича дрехите си. — Просто си затвори устата!

Всички бяха изненадани от силните, здрави мускули на стареца. Въпреки непреодолимото влечение към хубавата храна и тъмното пиво, по него нямаше и следа от тлъстина, коремът му беше плосък като дъска. И макар че тялото му беше слабо и жилаво, гърдите и раменете му потрепваха мощно при всяка негова стъпка.

— Гледай ти, гледай ти! — измърмори Велвет, наблюдавайки с възхищение облечения само с набедрена препаска вълшебник.

Изведнъж вълшебникът се засмя пакостливо насреща й.

— Лизел — рече той и я изгледа дръзко със светлосините си очи. — Искаш ли да се изкъпеш заедно с мен? Знаеш ли какви лудории можем да направим във водата?

Русокосата девойка изведнъж се изчерви и погледна виновно към Силк.

Белгарат се засмя, вдигна високо ръце, изви се като дъга и скочи. Тялото му разцепи водата със същата лекота, с каквато ножът потъва в буца масло. Няколко метра по-нататък той изскочи високо над водата, приел формата на риба. Слънцето се отрази в люспите, които покриваха мощната широка опашка. Посипаха се водни капчици, които заблестяха на светлината като истински диаманти. Тъмното тяло се задържа за миг във въздуха, отново разцепи повърхността на езерото и се гмурна в дълбините.

— О, богове! — въздъхна Дурник. Ръцете го сърбяха да грабне въдичарския прът.

— Остави, скъпи — засмя се Поулгара. — Въобще няма да му хареса, ако го хванеш с въдицата си.

Сега не им оставаше нищо друго освен да чакат. По едно време Гарион се усети, че неволно е затаил дъх. След известно време, което на всички се стори цяла вечност, сребристата риба отново се появи на повърхността, запляска със силната си опашка, запазвайки равновесие с плавниците си, и заклати глава. Малко преди да достигне брега пъстървата се потопи отново и скоро от водата излезе Белгарат. От тялото му се сипеха безброй капчици вода.

— Много ободряващо! — отбеляза вълшебникът. — Случайно да имаш някое одеяло подръка, Поул?

— Фукльо! — изсумтя Белдин.

— Какво имаше долу? — попита Гарион.

— Прилича на стар храм — отговори Белгарат, докато енергично се бършеше с одеялото, което му беше дала Поулгара. — Някога е било пещера, но нечии ръце са придали на стените необичайна форма. Вътре видях олтар с някаква особена ниша. Беше празна, разбира се, но почувствах осезателно нечие много силно присъствие. Освен това всички скали наоколо сияеха с червена светлина.

— Значи Сардионът не е там? — изрече напрегнато Белдин.

— Вече не е! Все пак е стоял на това място много, много дълго. Дори е създал някаква бариера, която е пречила на хората да го открият. Камъка вече го няма, но познавам признаците на неговото присъствие и следващия път нищо няма да може да ме обърка.

— Гарион! — изкрещя Се’Недра и посочи с трепереща ръка. — Виж!

Високо на спускащата се отвесно надолу канара стоеше жена, облечена в блестящ черен сатен. Още преди да отметне качулката си с жест на неописуема наглост, Гарион вече знаеше коя е. Без да мисли, той посегна към меча на Желязната хватка. Съзнанието му бе обхванато от истински пожар, мислите му пламнаха в бушуваща огнена стихия.

Ала в този момент се намеси Кайрадис — спокойно и непоколебимо:

— Ти ме разгневи, Зандрамас! Не се опитвай да нарушиш естествения ход на събитията, в противен случай аз ще направя своя избор тук и сега.

— Ако пък ти го сториш, жалък незрящ червей, целият свят ще бъде обхванат от хаос. Тогава задачата ти ще остане неизпълнена, случайността ще стане по-силна и ще се наложи над предсказаното в пророчествата. Погледни ме, аз съм Детето на Мрака! Не се страхувам от случайността! Случайността е мой слуга, тя се подчинява повече на мен, отколкото на Детето на Светлината.

В този момент Гарион чу зловещо ръмжене. Най-страшното беше, че то изригна от гърлото на жена му. Се’Недра се втурна като стрела към коня на Дурник, откачи секирата и с яростен вик се втурна към Зандрамас.

— Не, Се’Недра! — извика Гарион. — Недей!

— Избирай, Кайрадис! — кресна Зандрамас, разтърсвана от зловещ жесток смях. — Направи глупавия си избор! Смъртта на кралицата на Рива е истински триумф за мен! — изкрещя тя и вдигна ръце във въздуха.

Въпреки че тичаше с всички сили, Гарион видя, че няма да успее да настигне жена си. Се’Недра щеше да се приближи фатално близко до отвесната канара.

В този момент между двете жени внезапно се появи вълк, излъчващ яркосиньо сияние. Се’Недра замръзна на мястото си, а Зандрамас се отдръпна ужасена от зейналата паст на звяра. Яркосинята светлина потрепери и на мястото на зловещото животно се появи майката на Поулгара, жената на Белгарат и далечната прапрабаба на Гарион. Тъмната й коса пламтеше в синьо сияние, златистите й очи горяха със страшен огън.

— Ти! — изрече задъхано Зандрамас и се отдръпна няколко крачки.

Поледра обви с ръка крехките рамене на Се’Недра, а с другата си ръка внимателно измъкна брадвата от пръстите й, изведнъж станали съвсем безсилни. Очите на малката кралица се взираха в пространството големи и празни, тя сякаш бе изпаднала в транс.

— Се’Недра е под моята закрила, Зандрамас — изрече Поледра. — Ти не можеш да й сториш нищо лошо.

Магьосницата, застанала на канарата, нададе яростен, изпълнен с раздиращо безсилие вой. После очите й изведнъж блеснаха, тя отново събра сили и изправи рамене.

— Сега ли ще бъде, Зандрамас? — попита я Поледра със студен като смъртта глас. — Този час ли избра за сблъсъка помежду ни? И двете знаем, че ако се срещнем в неподходящото време и на неподходящото място, и аз, и ти ще намерим смъртта си.

— Не се боя от теб, Поледра! — изкрещя магьосницата.

— Нито пък аз от теб! Ела тогава, Зандрамас, нека сложим край на живота си тук и сега! Така никой няма да пречи на Детето на Светлината и то ще стигне Мястото, което вече не съществува, а ти няма да бъдеш там. Няма да го очакваш, Зандрамас, и тъкмо това ще бъде моят триумф! Ако наистина си избрала този час и това място за нашата среща, ела! Дай да видя на какво си способна, покажи ми силата си, защото вече взе да ми омръзва да приказвам с теб.

Лицето на Зандрамас се разкриви от гняв. Гарион усети, че тя съсредоточава волята си, и почувства мощния й тласък. Опита се да посегне към меча си, за да освободи огнената му сила и да събори омразната магьосница от канарата, пронизвайки я с мощния син пламък, ала веднага разбра, че това е невъзможно. Мускулите му бяха сковани, неподвижни и не се подчиняваха на волята му. Се’Недра вероятно бе изпаднала в същото състояние. Кралят на Рива почувства, че и другите му приятели също се опитват да се отърсят от могъщата преса на същата сила, която ги беше приковала по местата им.

„Не! — разнесе се гласът на Поледра в съзнанието му. — Това е въпрос между мен и Зандрамас. Не се намесвай!“

— Е, Зандрамас? — продължи на глас тя. — Какво реши? Ще се вкопчиш ли в малкото живот, който ти остава, или искаш да умреш още сега?

Магьосницата се опита да възвърне самообладанието си, въпреки че сиянието около Поледра продължаваше да се усилва. Изведнъж тя изкрещя в изблик на безпомощна ярост и изчезна в облак оранжеви пламъци и дим.

— Знаех си, че ще ме разбере правилно — рече спокойно Поледра, обърна се към Гарион и приятелите му и златистите й очи проблеснаха. — Защо се забавихте толкова? Чакам ви от месеци. — Вълшебницата огледа твърде критично полуголия Белгарат, който се взираше в нея с нескрита обич. — Станал си кожа и кости, стари вълко — рече тя. — Трябва да се храниш по-добре. Искаш ли да изтичам да ти хвана някой тлъст заек?

След това се засмя, проблесна за миг, превръщайки се отново във вълчица, и побягна. Лапите й сякаш не докосваха земята.