Господарят демон на Каранда

6.

Портите на Мал Зет, също като тези на Тол Хонет, бяха широки и направени от излъскан до блясък бронз. Укрепената част от града зад градската стена беше доста по-различна от столицата на Толнедранската империя. Всички сгради си приличаха по особен начин и бяха построени толкова близо една до друга, че широките улици в градския център бяха оградени от двете страни със солидни, измазани с хоросан стени, в които се забелязваха единствено здрави сводести входове с тесни бели стълбища, водещи до плоските покриви. Тук-там хоросанът се беше напукал и оронил, разкривайки факта, че под мазилката сградите са построени от одялани греди. Дурник, който вярваше, че всички постройки трябва да бъдат изградени от камък, отбеляза този факт, без да скрива неодобрението си.

Когато навлязоха по-навътре в града, Гарион забеляза почти пълната липса на прозорци.

— Не бих желал думите ми да прозвучат като критика — обърна се той към Закат, — но не ти ли се струва, че твоят град изглежда доста еднообразен?

Закат го изгледа с любопитство.

— Всичките къщи са еднакви и по тях няма много прозорци.

— О — усмихна се Закат, — това е една от слабите страни, когато човек остави архитектурата в ръцете на военните. Те са убедени, че всичко трябва да бъде еднообразно, освен това във военните укрепления няма място за прозорци. Всяка къща има своя малка градинка, хората прекарват по-голямата част от времето си в градините — или на покривите на домовете си.

— Целият град ли е такъв? — попита Дурник.

— Не, майстор Дурник — отвърна императорът. — Тази част от града е построена за ефрейторите от армията. Улиците, запазени за офицери, са малко по-широки, а онези, където се издигат жилищата на редниците и работниците, изглеждат доста по-бедно. Военните са много чувствителни по отношение на чин, ранг и звание, както и на външните белези, характерни за тях.

След малко минаха покрай една набита жена с червендалесто лице, която се караше пронизително на мършав мъж с вид на бито куче. До тях група войници изнасяха мебели от близката къща и ги трупаха в паянтова каручка.

— Просто трябваше да отидеш и да го направиш, нали, Актас? — викаше тя. — Трябваше да се напиеш като животно и да обидиш капитана! Сега какво ще стане с нас? Цял живот се блъсках в онова жилище за редници, което приличаше повече на кочина, и очаквах да те произведат в по-висок чин. И когато най-сетне си помислих, че нещата се оправят, ти отиваш и се насмукваш и те разжалват. Сега отново си редник!

Мъжът измърмори нещо.

— Какво каза?

— Нищо, скъпа.

— Няма да ти позволя да забравиш това, Актас, хубавичко ме чуй.

— В живота на всеки човек има върхове и падения, нали? — измърмори Сади, когато се отдалечиха.

— Не мисля, че това е нещо, на което трябва да се подигравам! — рече Се’Недра с изненадваща разпаленост. — Изхвърлят тези хора от дома им, защото съпругът си е позволил миг на глупост. Не може ли някой да направи нещо?

Закат я погледна изпитателно, после кимна на един офицер с червена пелерина, който яздеше почтително край тях.

— Разбери в кое подразделение служи мъжът — нареди императорът. — След това отиди при капитана му и му съобщи, че ще приема като лична услуга, ако Актас отново придобие по-раншния си чин — при условие, че винаги е трезвен.

— Слушам, ваше величество. — Офицерът отдаде чест и се отдалечи.

— Благодаря ти, Закат — каза Се’Недра, макар и малко сопнато.

— Удоволствието е изцяло мое, Се’Недра. — Той и се поклони от седлото си, след това се засмя. — Подозирам, че бездруго съпругата на Актас ще се погрижи той да страда в достатъчна степен за неуместното си държане.

— Не се ли страхувате, че подобни актове на милосърдие могат да подронят висотата на репутацията ви, ваше величество? — попита Сади.

— Не — отвърна Закат. — Владетелят винаги трябва да се стреми да бъде непредсказуем, Сади. Така подчинените му никога няма да се чувстват спокойни и няма да се отпускат. Освен това, ако императорът от време на време проявява щедрост и милост към по-ниските чинове, това засилва лоялността им.

— Никога ли не правиш нещо, което не е мотивирано от политиката? — попита го Гарион. Поради някаква необяснима причина лекомисленото обяснение, което Закат даде за постъпката си, го беше подразнило.

— Не мога да се досетя за такова нещо — отговори Закат. — Политиката е най-великата игра на света, Гарион, но човек трябва да я играе без никакво прекъсване, за да не изгуби силата и уменията си.

Силк се засмя.

— Аз твърдя точно същото нещо за търговията — подхвърли той. — Единствената разлика, която мога да посоча, е, че в търговията човек печели пари и по това личи колко е добър. Вие как отчитате постиженията си в политиката?

Изражението на Закат представляваше особена смесица — наполовина възбуда и веселие, наполовина абсолютна сериозност.

— Това е много просто. Келдар — отвърна той. — Ако в края на деня все още си на трона, значи си спечелил. Щом си мъртъв, значи си загубил — и всеки ден започва абсолютно нова игра.

Погледът, който му хвърли Силк, беше замислен. След миг дребничкият драснианец погледна Гарион и пръстите му леко се раздвижиха: „Трябва да говоря с тебе. Веднага.“

Гарион кимна леко, след това се наведе от седлото и опипа корема на коня.

— Какво има? — попита Закат.

— Подпругата нещо се е охлабила — отвърна Гарион и слезе от коня си. — Продължавайте напред. Ще ви настигна. Ела ми помогни, Силк.

— За какво става дума? — попита Гарион, когато императорът се отдалечи на разстояние, откъдето не можеше да ги чуе и започна да бъбри с Велвет и със Се’Недра.

— Бъди много внимателен с него, Гарион — прошепна дребният мъж, преструвайки се, че затяга подпругата. — Сега той мъничко се издаде пред нас. На повърхността е пълен с любезност и усмивки, ала същността му не се е променила много.

— Нима не се шегуваше?

— Ни най-малко. Беше абсолютно сериозен. Доведе всички ни в Мал Зет по причини, които въобще не са свързани с Менга нито с търсенето на Зандрамас. Бъди нащрек с него. Тази приятелска усмивка може да изчезне от лицето му без никакво предупреждение. — След това заговори по-високо: — Готово. Хайде да настигнем останалите.

Групата излезе на широк площад, заобиколен от всички страни с брезентови палатки, боядисани в различни разцветки на червеното, зеленото, синьото и жълтото. Площадът гъмжеше от търговци и граждани, всички облечени в пъстроцветни, свободно падащи дрехи, които стигаха до петите им.

— Къде живеят обикновените граждани, щом целият град е разделен на участъци, съответстващи на военните чинове? — попита Дурник.

Брадор, плешивият червендалест началник на Бюрото на вътрешните работи, който случайно яздеше в този момент до ковача, се усмихна широко и отвърна:

— Те всички имат чин и звание, майстор Дурник. Всеки го получава в съответствие с личните си качества, които пък се следят много стриктно от Бюрото за повишения на гражданите. Жилищата, местата за търговия, женитбите — всичко това се определя от чина на човека.

— Това не е ли някак прекалено контролиран процес? — попита Дурник многозначително.

— Малореанците трябва да бъдат контролирани много отблизо, майстор Дурник. — Брадор се засмя. — Ангараките се кланят по навик пред властта; мелцените изпитват дълбока вътрешна необходимост да разпределят всичко на отделни категории; карандите са прекалено глупави, за да контролират собствената си съдба, а далите — е, всъщност никой не знае какво искат далите.

— Ние наистина не сме толкова различни от хората на Запада, Дурник — рече Закат през рамо. — В Толнедра и Сендария тези неща се определят от икономиката. Хората се ориентират към къщи, магазини и женитби, които могат да си позволят. Ние просто подреждаме нещата в категории по ясно определени признаци. Това е всичко.

— Кажете ми, ваше величество — намеси се Сади, — как се получава така, че вашите хора са така непочтителни?

— Не те разбирам.

— Не трябва ли най-малкото да ви отдават чест, когато минавате край тях? В крайна сметка вие сте императорът на тази страна.

— Те не ме разпознават — сви рамене Закат. — Императорът е човек в алени одежди, който се вози в златна карета, носи ужасно тежка, обсипана със скъпоценни камъни корона и е съпровождан най-малко от цял полк имперски гвардейци, всеки един от които надува тържествено огромен тромпет. Аз съм просто човек в бяла ленена дреха, който минава на кон през града с неколцина приятели.

Гарион се замисли над тези думи, припомняйки си предупреждението на Силк. Почти пълната липса на самоизтъкване и помпозност, долавяща се в изявлението на Закат, разкриваше още една страна от сложния характер на този човек. Кралят на Рива беше почти сигурен, че дори крал Фулрах, най-скромният от всички монарси на Запада, обръща по-голямо внимание на външността си и изтъква по-подчертано собствената си личност.

От двете страни на улиците зад площада се издигаха по-големи къщи от онези, крой които вече бяха минали. Тук-таме се забелязваха опити за раздвижване на архитектурата и за някаква украса. Ала изглеждаше, че малореанските скулптори имаха ограничен талант и изработените от хоросан украшения, издигащи се над входа на всяка къща, изглеждаха тежки и лишени от ефирност и грация.

— Районът на сержантите — обясни лаконично Закат.

Градът сякаш продължаваше до безкрай. На равни разстояние бяха построени площади, пазари и тържища, всичките пълни с хора, облечени в ярки, свободно падащи роби, които, изглежда, бяха стандартното малореанско облекло. Когато минаха покрай последната от мъчително еднообразните къщи, навлязоха в широк пояс от дървета и морави, където множество фонтани пръскаха бляскави струи и широки алеи за разходки бяха оградени от двете страни с внимателно оформени огради от жив плет, осеяни с черешови дървета, покрити с розови цветове.

— Колко е прекрасно. — възкликна Се’Недра.

— Ние имаме и красиви неща тук, в Мал Зет — каза Закат. — Никой, дори архитектите от армията не могат да направят толкова голям град еднакво грозен във всичките му части.

— Районите, където живеят офицерите, не са толкова монотонно строги — обърна се Силк към малката кралица.

— Значи вие сте запознати с Мал Зет, ваше височество? — попита Брадор.

— Моят партньор и аз притежавахме една сграда тук — отговори Силк. — Тя по-скоро играеше ролята на изкупвателен пункт, отколкото бе място за някакъв сериозен бизнес. В Мал Зет е трудно човек да се разгърне в търговията — има прекалено много разпоредби и правилници.

— Може ли да ви попитам какъв чин ви беше отреден? — попита деликатно бюрократът, чието лице напомняше кръгла луна.

— Бяхме генерали — отвърна Силк небрежно. — Ярблек искаше да стане фелдмаршал, ала аз реших, че не си струва да пръскаме толкова много пари за толкова неразумно висок чин — просто не беше оправдано.

— Значи чиновете се продават? — попита Сади.

— В Мал Зет всичко се продава — отвърна Силк. — Животът в много отношения е почти съвсем същият, както в Тол Хонет.

— Не изцяло, Силк — отбеляза Се’Недра превзето.

— Само в най-широк смисъл, ваше величество — съгласи се бързо дребничкият драснианец. — Мал Зет никога не е бил удостоява с присъствието на божествено красивата принцеса, наследница на императора, сияеща като безценен камък, съперничеща си по блясък и великолепие със самото слънце.

Тя го изгледа остро, след това му обърна гръб.

— Че какво толкова казах? — обърна се дребният мъж към Гарион с оскърбен тон.

— Хората винаги те подозират, Силк — отвърна му Гарион. — Никога не могат да са сигурни дали не им се подиграваш. Мислех, че го знаеш.

Силк въздъхна трагично и се оплака:

— Никой не ме разбира.

— О, мисля, че си им напълно ясен.

Площадите и парковете зад пояса от паркове и градини изглеждаха по-величествени, къщите бяха по-големи и се издигаха на известно разстояние една от друга. Ала все така излъчваха сковаваща еднаквост, някакво строго еднообразие, гарантиращо, че хора с един и същи чин получават абсолютно еднакви жилища.

Друга широка ивица морави и дървета се простираше зад големите къщи на генералите и търговците, които имаха равен чин с тях, а след зеленината се издигаше внушителната мраморна централна част на града, която имаше свои собствени стени и излъскани до блясък порти.

— Императорският палат — каза Закат с безразличие. — Какво сте направили ей там? — обърна се той към Брадор и посочи дълга редица високи сгради, издигащи се недалеч от южната стена на вътрешния град.

Брадор се изкашля деликатно.

— Това са кабинетите на бюрократичната прослойка, ваше величество. Дадохте разрешение да ги построим точно преди битката в Тул Марду.

Закат сви устни и подхвърли:

— Не очаквах толкова мащабни строежи.

— Ние сме твърде много, ваше величество — обясни Брадор. — И ни се стори, че ще постигнем по-голяма хармония, ако всяко бюро разполага със своя собствена сграда. — Бюрократът изглеждаше така, сякаш искаше да се извини за някакво провинение. — Наистина имахме нужда от това пространство — обясни той на Сади, сякаш се оправдаваше. — Бяхме натъпкани в едни и същи помещения заедно с военните. Много често хора от различни бюра трябваше да работят в един и същи кабинет. А сега може да се работи много по-ефективно, нали?

— Бих предпочел да не ме въвличате в този спор, ваша милост — отвърна Сади.

— Просто се опитвах да се възползвам от експертните знания на ваша милост по отношение управлението на държавата.

— Палатът на Салмисра в известна степен е уникален — каза Сади. — Ние обичаме да сме наблъскани по много хора на едно място. Това ни дава по-голяма възможност да се шпионираме, да се убиваме и интригантстваме, както и да осъществяваме останалите нормални функции на управлението.

Когато се приближиха до портите на императорския комплекс, Гарион с немалка изненада забеляза, че дебелите бронзови порти са украсени с тънък слой ковано злато и сендарското му наследство, изразяващо се в крайна пестеливост, се разтрепери при мисълта за подобна неоправдана разточителност. Ала Се’Недра огледа безценните порти с неприкрито желание да стане тяхна притежателка.

— Не би могла да ги преместиш оттук — каза Силк.

— Какво? — попита тя разсеяно.

— Портите. Прекалено са тежки, за да ги открадне човек.

— Млъкни, Силк — прекъсна го тя, без да му обръща особено внимание, а погледът й продължаваше да оценява позлатените порти.

Дребничкият драснианец започна да се смее гръмогласно и кралицата го изгледа, като опасно присви очи.

— Струва ми се, ме ще се върна назад, за да проверя какво задържа Белгарат — подхвърли Силк.

— Да, добре ще е — каза тя, след това погледна Гарион, който се опитваше да прикрие широката си усмивка. — Нещо смешно?

— О, нищо, скъпа — бързо отвърна той. — Просто се наслаждавам на града.

Пазачите на портите нямаха нито излъскани доспехи, нито пера на шлемовете като церемониалната стража в Тол Хонет. Всички носеха блестящи ризници върху обичайните червени туники, широки панталони, пъхнати във високите до коленете ботуши, червени наметала и остри конусовидни шлемове и изглеждаха съвсем като войници на бойното поле. Те посрещнаха Кал Закат с рязко изречени военни поздрави и когато императорът мина през позлатените порти, гръмнаха фанфари.

— Винаги съм ненавиждал това — каза доверително владетелят на Малореа на Гарион. — Тези звуци дразнят слуха ми.

— Аз пък се дразня от хората, които вървят след мен, надявайки се, че ще поискам нещо — призна му Гарион.

— Това понякога е удобно.

— Понякога — съгласи се Гарион. — Ала престана да бъде удобно, когато един от тях хвърли нож, опитвайки се да го забие в гърба ми.

— Наистина ли? Мислех си, че твоите хора буквално се прекланят пред теб.

— Това беше недоразумение. Младият мъж и аз разговаряхме по този въпрос и той ми обеща да на го прави повече.

— И това беше всичко? — възкликна изумено Закат. — Не го ли екзекутира?

— Не, разбира се. След като се разбрахме, той се оказа извънредно лоялен. — Гарион въздъхна тъжно. — Убиха го в Тул Марду.

— Съжалявам, Гарион — рече Закат. — Всички загубихме приятели в Тул Марду.

Мраморните сгради в императорския комплекс бяха истинска плетеница от противоречиви архитектурни стилове, вариращи от строго практични конструкции до пищно украсени здания. Незнайно защо това напомни на Гарион за огромния дворец на крал Анхег във Вал Алорн, който много му приличаше на зайчарник. Макар че палатът на Закат не се състоеше от една-единствена постройка, всички отделни крила бяха свързани чрез алеи за разходки и галерии, преминаващи през подобни на паркове площи, осеяни със статуи и мраморни беседки.

Закат ги поведе по объркващия лабиринт към центъра на комплекса, където величествено се издигаше огромен дворец, говорещ със своята несравнима пищност и височина, че той е ядрото на властта в необятна Малореа.

— Резиденцията на Калат обединителя — обяви императорът с покъртителна ирония.

— Не е ли всичко прекалено претрупано? — попита язвително Се’Недра.

— Разбира се, че е — отговори малореанецът. — Ала тази показност е абсолютно необходима. Калат е трябвало да демонстрира пред останалите генерали, че той стои по-високо от тях, а в Мал Зет рангът се отразява чрез жилището на съответния човек. Калат е бил негодник от висока класа, узурпатор, човек без почти никакъв личен чар, затова е трябвало да наложи превъзходството си чрез други средства.

— Как да не обожаваш политиката, нали? — обърна се Велвет към Се’Недра. — Това е единствената област, където егото на човек може да се отдаде на любимите си игрички без никакви ограничения — е, поне докато издържи съкровищницата.

Закат се засмя.

— Би трябвало да ви предложа пост в правителството на империята, маркграфиня Лизел — каза той. — Мисля, че ни е необходим придворен хулител — човек, който просто спуква балоните на прекомерно надутото ни самочувствие.

— О, много ви благодаря, ваше величество — отвърна тя с усмивка. — Ако ги нямаше ангажиментите ми към семейния бизнес, дори бих си помислила да приема подобен пост. Работата ми изглежда доста приятна.

Малореанецът въздъхна с престорено съжаление.

— О, къде бяхте, когато си търсех невяста?

— По всяка вероятност в бебешката люлка, ваше величество — отвърна невинно русокосата девойка.

Той потрепера.

— Това изказване не бе особено мило от ваша страна. — В гласа му се промъкнаха обвинителни нотки.

— Да — съгласи се Велвет. — Ала въпреки това е истина — добави цинично тя.

Закат отново се изсмя, погледна Поулгара и заяви:

— Ще я открадна от вас, милейди.

— За да бъде личен шут на император Кал Закат? — попита Лизел. Сега лицето й не изглеждаше никак весело. — За да ви развличам с находчиви забележки? О, не. Не мисля така. В характера ми има и друга страна, която според мен никак няма да ви хареса. Всички мислят, че съм пеперуда с прозрачни меки криле, ала пеперудата има и отровно жило — както вече неколцина откриха. За жалост едва когато вече беше прекалено късно.

— Дръж се прилично, скъпа — измърмори й Поулгара. — И не издавай тайни от занаята си в мигове, когато самолюбието ти е поласкано.

Закат погледна вълшебницата, ала не каза нищо, а скочи от седлото и трима коняри веднага се втурнаха към него, за да вземат юздите от ръцете му.

— Моля, елате с мен — обърна се той към Гарион и останалите. — Бих желал да ви разведа из двореца. — След това хвърли лукав поглед към Велвет. — Надявам се, че маркграфинята ще ми прости, ако споделя гордостта на всеки собственик от жилището му — независимо от това колко скромно е то.

Тя се засмя и в гласа й зазвъняха хиляди златни звънчета.

Гарион слезе от седлото, потупа с обич гордия врат на Кретиен и почувства почти осезаема болка, когато подаде юздите на очакващия наблизо коняр.

Влязоха в палата през широки позлатени врати и се озоваха в сводеста ротонда, твърде подобна на тази в двореца на императора в Тол Хонет, макар че в малореанския вариант на помещението липсваха мраморните бюстове, които караха входа към покоите на Варана да изглежда като мавзолей. Десетки официални лица, военни и цивилни, очакваха своя император, всеки стиснал сноп особено важни документи в ръка.

Закат погледна към тях и въздъхна.

— Боя се, че ще трябва да отложим тържествената обиколка на комплекса — заяви той. — Сигурен съм, че бездруго ви се ще да се изкъпете и да се преоблечете — а може би и да отдъхнете малко, преди да започнем обичайните в такива случаи формалности. Брадор, би ли завел нашите гости до определените за тях стаи? Освен това се разпореди да им приготвят лек обяд.

— Разбира се, ваше величество.

— Мисля, че източното крило е особено приятно. Далече е от цялата суматоха, причинявана от тичащи насам-натам чиновници.

— Тъкмо това си мислех, ваше величество.

Закат се усмихна на гостите и каза:

— Тази вечер ще вечеряме заедно. — След това се усмихна иронично. — Интимна малка вечеря с не повече от двеста-триста специално поканени. — Той погледна нервните официални лица, струпани наоколо, и направи кисела гримаса. — В такъв случай ви казвам довиждане до довечера.

Брадор ги поведе по отекващи мраморни коридори, претъпкани със слуги и дребни служители.

— Голяма сграда — отбеляза Белгарат, след като вървяха, без да спират, може би десет минути. Възрастният мъж почти не бе говорил, откакто влязоха в града, просто яздеше, изпаднал в обичайната си дрямка, макар Гарион да бе сигурен, че почти нищо не убягва от очите на дядо му.

— Да — съгласи се Брадор. — Император Калат е имал грандиозни идеи.

Белгарат изсумтя.

— Това е често срещана мания сред владетелите. Мисля, че е свързана с чувството им за несигурност.

— Кажи ми, Брадор — намеси се Силк. — Стори ми се някой да казва, че тайната полиция на империята е под командването на ръководеното от тебе бюро. Така ли е?

Брадор кимна и на лицето му се появи пренебрежителна усмивка.

— Това е една от многото мои отговорности, принц Келдар. Трябва да зная какво става в империята, за да успявам да контролирам нещата. Тъкмо затова се наложи да организирам скромна разузнавателна служба — ала тя въобще не би могла да се сравнява е размаха и мащабите на онази в двореца на кралица Порен.

— Тя ще се разрасне с времето — увери го Велвет. — Неизвестно защо служби от подобен род винаги се разрастват.

Източното крило на двореца беше разположено малко встрани от останалите сгради и имаше красив вътрешен двор с екзотични разцъфнали дървета, пораснали край гладкото като огледало езеро в центъра му. Подобни на скъпоценни камъни пойни птички прехвърчаха от цвят на цвят.

Очите на Поулгара светнаха, щом Брадор отвори вратите на стаите, където щяха да отседнат тя и Дурник. Точно зад сводестия вход, отвеждащ до главната всекидневна, имаше голяма мраморна вана, издълбана в гладкия под. От нея се вдигаха мънички кълбета пара.

— О, богове! — възкликна вълшебницата. — Най-сетне!

— Просто се опитай да не заспиш във водата, Поул — рече й Белгарат.

— Разбира се, че няма, татко — съгласи се разсеяно тя, без да откъсва изпълнения си с нескрито възхищение поглед от димящата вана.

— Наистина ли банята е толкова важна, Поул? — попита я той.

— Да, татко — отвърна тя. — Наистина е така.

— Според мен това са си чисто и просто неразумни предразсъдъци срещу мръсотията. — Старият вълшебник се засмя. — Самият аз винаги съм бил привърженик на мръсотията.

— Това е съвсем очевидно — отбеляза дъщеря му, след това замълча за миг и добави: — Ако случайно, Стари вълко — очите й го проследиха критично, докато старият вълшебник излизаше от стаята — и в твоите покои има вана, ти също би трябвало да я използваш.

— Аз ли?

— Ти направо миришеш зле, татко.

— Не, Поул — поправи я той. — Аз воня. Ти миришеш зле.

— Както и да е. Върви да се измиеш, татко. — Тя вече разсеяно сваляше обувките си.

— Най-дългият период, през който не съм се къпал нито веднъж, е само десет години.

— Да, татко — отвърна му тя. — Зная. Много добре зная. А сега — продължи тя с изключително делови тон, — ако ме извините… — И много решително започна да разкопчава копчетата на роклята си.

Покоите, в които заведоха Се’Недра и Гарион, бяха дори по-пищни от онези, където настаниха Дурник и Поулгара. Гарион се разходи из десетината обширни стаи, разглеждайки мебелите, а Се’Недра се насочи директно към ваната. Очите й гледаха водата мечтателно, а дрехите й падаха една след друга на пода, докато тя пристъпваше с малки грациозни стъпки към водата. В миналото Гарион често изпадаше в шок от склонността на съпругата си да показва голотата си съвсем непреднамерено. Лично той нямаше нищо против бялата кожа на Се’Недра. Онова, което го тревожеше се заключаваше в следното: малката кралица, изглежда, не обръщаше никакво внимание на факта, че понякога е съвсем неблагоприлично да показва голотата си пред чужди погледи. Кралят на Рива още потрепваше при спомена за деня, когато той и посланикът на Сендария бяха влезли в кралските покои в Рива. Тъкмо в този момент Се’Недра пробваше някакво ново бельо, което бе получила от шивача си същата сутрин, и съвсем спокойно попита какво е мнението на посланика за различните къдрави дантелки, демонстрирайки подред всеки модел пред слисания му поглед. Посланикът, мъж на около седемдесет години, уравновесен благородник, типичен представител на трезвия сендарски характер, за десет минути преживя повече трусове и шокове, отколкото през целия си досегашен съзнателен живот, и следващото послание, което изпрати до крал Фулрах, беше жална молба владетелят да го освободи от заемания пост.

— Се’Недра, няма ли поне да затвориш вратата след себе си? — попита я Гарион, докато малката кралица опитваше температурата на водата, докосвайки я предпазливо с палеца на крака си.

— Ако я затворя, ще ни е много трудно да разговаряме, Гарион — изтъкна с непоклатима логика тя. — Знаеш, че никак не обичам да крещя.

— О, така ли?

— Бъди мил — подхвърли Се’Недра на съпруга си и с доволна въздишка се потопи във водата. След това започна с любопитство да отваря и да помирисва кристалните шишенца, подредени от едната страна на ваната. Гарион предположи, че съдържат подбрани ароматни соли. Малката кралица веднага затвори с явно неодобрение една-две от стъклениците. Други щедро изля във ваната, а с някои се намаза на различни места по тялото.

— Ами ако някой влезе? — попита я многозначително Гарион. — Някое официално лице, пратеник или слуга — какво ще правиш тогава?

— Е, и какво от това?

Гарион я изгледа със зяпнала уста.

— Гарион, скъпи — продължи кралицата със същия вбесяващо поучителен тон. — Ако домакините ни не желаеха да използваме ваната, нямаше да я подготвят, нали?

Колкото и да се стараеше, Гарион не успя да намери отговор на този въпрос.

Се’Недра отпусна глава във водата и косите й се пръснаха като ветрило по повърхността, обкръжавайки лицето й като ореол.

— Искаш ли да ми изтриеш гърба? — попита го тя.

След около час и след прекрасния обяд, сервиран от блестящо подготвени слуги, при тях се отби Силк. Дребничкият драсниански крадец също се беше изкъпал и се бе преоблякъл. Сега носеше перленосивия си жакет, който му придаваше безукорна елегантност, и буквално навсякъде по него искряха скъпоценни камъни. Късата му рядка брада бе красиво подстригана, а около него се долавяше слаб аромат на екзотичен парфюм.

— Човек трябва да изглежда добре на такова място — заяви той в отговор на въпросителния поглед на Гарион. — Всеки трябва да се представи по максимално добрия начин, попадайки в някаква съвсем нова ситуация.

— Разбира се — сухо отвърна Гарион.

— Белгарат ме помоли да се отбия при вас — продължи дребният мъж. — На горния етаж има едно голямо помещение. Там се събираме на военен съвет.

— Защо пък точно „военен“?

— Изразих се метафорично, разбира се.

— О, разбира се.

Стаята на горния етаж, разположена непосредствено до края на голямото мраморно стълбище, по което Силк изведе Гарион н Се’Недра, беше наистина просторна. В нея имаше подобно на трон кресло на платформа, разположена край срещуположната на входа стена. Гарион огледа пищните мебели и тежките алени завеси и попита:

— Това не е тронна зала, нали?

— Не е — отвърна Силк. — Поне не е официалната церемониална зала на Кал Закат. Построили са я тук, така че всяка кралска особа, посещаваща двореца, да се чувства като у дома си. Някои крале стават нервни, щом около тях няма помещение с официален вид, където биха могли да си играят.

— О, така ли?

Белгарат седна на блестящо полираната маса. Беше с два различни ботуша, но пък косата и брадата му бяха леко влажни — доказателство, че въпреки обявеното от него безразличие към ваната е спазил инструкциите на Поулгара. Поулгара и Дурник разговаряха тихо, Ерионд и Тот стояха недалеч от тях. Велвет и Сади гледаха през прозореца към строгата, прекрасно поддържана градина, разположена на изток от огромния палат на Закат.

— Добре — подхвана старият вълшебник. Ето, вече всички се събрахме. Мисля, че трябва да поговорим.

„Не бих казал нищо конкретно в тази обстановка — казаха пръстите на Силк, използвайки тайния драсниански език. — Почти съм сигурен, че тук има шпиони.“

Белгарат погледна срещуположната стена и присви клепачи, търсейки прикрити пролуки, откъдето бе възможно да ги наблюдават нежелани свидетели, след това изсумтя и хвърли поглед към Поулгара.

— Аз ще се погрижа за това, татко — измърмори тя. Погледът й стана далечен, замислен и Гарион долови познатия тласък на волята й. След миг вълшебницата кимна и вдигна три пръста, събрани в едно. След това се съсредоточи, качеството на тласъка се промени, превърна се в бавна, лениво течаща вода. Миг по-късно тя се изправи и освободи волята си.

— Сега всичко е наред — осведоми ги спокойно вълшебницата. — Всички вече заспаха.

— Това беше много умело направено, Поул — изрече Дурник с възхищение.

— Благодаря ти, скъпи. — Тя се усмихна и отпусна ръка на рамото му.

Белгарат се наведе напред и каза сериозно:

— Това е още едно нещо, което не бива да забравяме. По всяка вероятност ще ни наблюдават през цялото време, докато сме в Мал Зет, затова бъдете внимателни. Закат е скептик и не бихме могли да знаем доколко вярва на онова, което приказва. Напълно възможно е да е решил нещо съвсем друго за нас. Точно сега има нужда от помощта ни, за да се справи с Менга, ала все още не е решил да изостави напълно своя поход в Ктхол Мургос. Може би ще поиска ние да доведем алорните и някои други народи и да ги въвлечем във войната на негова страна. Освен това има проблеми с Урвон и Зандрамас. Нямаме време да бъдем въвлечени в лабиринта на вътрешните политически противоречие на Малореа. Ала в момента повече или по-малко ние сме в неговата власт, затова нека бъдем внимателни.

— Можем да си тръгнем оттук по всяко време, когато пожелаем — уверено каза Дурник.

— Бих предпочел да не постъпваме по този начин, освен ако абсолютно нямаме друг избор — отговори възрастният мъж. — Закат е човек, който лесно може да избухне и да стане твърде неприятен. Аз пък никак не желая да се промъквам навсякъде из Малореа, преследван по петите от войниците му. Това би ни отнело прекалено много време, пък е и много опасно. Ще бъда много по-щастлив, ако успеем да напуснем Мал Зет с благословията му — или поне с неговото съгласие.

— Искам да стигна в Ашаба преди Зандрамас да има време отново да избяга — настоя Гарион.

— Аз също, Гарион — отвърна дядо му. — Ала ние не знаем какво прави тя там, затова не ни е известно и колко време ще остане.

— Тя търси нещо, татко — каза Поулгара. — Видях това в ума й, когато я хванах преди време в Рак Хага.

Старият вълшебник погледна замислено дъщеря си.

— Можа ли да разбереш какво е то, Поул?

Тя поклати глава.

— Не съвсем точно. Струва ми се, че е някаква информация. Зандрамас не може да продължи нататък, докато не я намери. Това успях да измъкна от мислите й.

— Каквото и да търси Зандрамас, то е скрито добре — рече възрастният мъж. — Белдин и аз преобърнахме всичко в Ашаба след битката във Воу Мимбре, ала не открихме нищо необичайно — ако приемаш идеята, че Къщата на Торак може въобще да бъде описана с думата „обичайна“.

— Можем ли да сме сигурни, че тя все още е там с моето бебе? — попита Се’Недра напрегнато.

— Не, скъпа — отговори й Поулгара. — Тя предварително е взела мерки да скрие ума си от мен. Всъщност е много добра в това.

— Дори ако Зандрамас напусне Ашаба, Кълбото ще може отново да открие следите й — рече Белгарат. — Твърде е възможно все още да не е намерила онова, което търси. Това, без съмнение, я заставя да остане в Ашаба. Ако го намери, няма да ни е трудно да я проследим.

— Значи продължаваме към Ашаба? — попита Сади. — Онова, което искам да разбера, е следното: нима загрижеността ни за Менга е само хитрост, за да се доберем в Малореа?

— Мисля, че ми е необходима повече информация, преди да взема някакво решение по този въпрос. Положението в северна Каранда наистина е сериозно, но нека не изпускаме от поглед факта, че първата ни цел е Зандрамас, а пък тя е в Ашаба. Преди да реша каквото и да било, трябва да узная повече какво всъщност става тук, в Малореа.

— Това е в моята област — веднага изяви готовност Силк.

— И в моята — добави Велвет.

— Аз също бих могъл да помогна — отбеляза Сади с лека усмивка и след това се навъси. — А сега сериозно, Белгарат. Не мисля, че ще успеем да убедим лесно Кал Закат да ви позволи да си тръгнете — независимо от факта, че на пръв поглед той изглежда толкова сърдечен и благосклонно настроен.

Възрастният мъж кимна мрачно.

— В крайна сметка може да се окаже тъкмо така — съгласи се той. След това погледна Силк, Велвет и Сади и ги предупреди: — Бъдете внимателни. Не позволявайте инстинктите ви да заемат мястото на разума. Аз се нуждая от информация, ала не бъркайте в гнездото на осите, за да ми я доставите. — Той погледна красноречиво Силк. — Надявам се, че се изразих ясно. Не усложнявайте нещата просто защото това ви доставя удоволствие.

— Имай ми доверие, Белгарат — отвърна Силк с любезна усмивка.

— Разбира се, че ти има доверие, Келдар — обърна се Велвет към дребничкия драснианец, за да му вдъхне увереност.

Белгарат огледа своята импровизирана шпионска мрежа, поклати глава и измърмори:

— Защо имам чувството, че ще съжалявам за това?

— Аз ще ги държа под око, Белгарат — обеща Сади.

— Разбира се, но кой ще държи под око теб?

7.

Вечерта Гарион и приятелите му бяха ескортирани с подчертана церемониалност по отекващите коридори в палата на Закат и бяха въведени в банкетна зала, която изглеждаше обширна като площад за провеждане на тържествени паради. В залата се слизаше по широко стълбище, украсено от двете страни с внушителни разклонени полилеи. Войници, облечени с красиви ливреи, бяха готови да свирят тържествена заря при появата на гостите. Стълбището очевидно бе построено да улеснява пищните приеми. Появата на всеки новопристигнал се обявяваше със звънки фанфари. Един сивокос церемониалмайстор извикваше името на госта с плътен звучен глас. Той изглеждаше толкова слаб, сякаш усилието цял живот да произнася имената на знатните особи бе изсмукало всичките му сили и го бе превърнало в сянка.

Гарион и приятелите му изчакаха в едно малко предверие, докато церемониалмайсторът обяви последния от местните величия. Натрапчиво шумният шеф на протокола, дребен мелцен с подстригана по особено сложен начин кафява брада, пожела приятелите да се подредят по ранг, ала трудностите при определянето на точните звания на членовете на малката група го объркаха тотално. Той положи неимоверни усилия, опитвайки се с всички сили и огромно мъжество да определи дали вълшебникът има по-висш чин от краля или от Нейно величество принцесата, наследница на императора. Най-сетне Гарион реши въпроса, извеждайки Се’Недра на площадката в края на стълбището.

— Техни кралски величества крал Белгарион и кралица Се’Недра от Рива — издекламира величествено церемониалмайсторът и фанфарите гръмнаха.

Гарион, облечен изцяло в синьо, стиснал ръката на своята кралица във великолепна бяла рокля, спря за миг на мраморната площадка, давайки възможност на пъстрата тълпа в залата да ги огледа добре. Всъщност тази драматична пауза не беше изцяло негова идея. Се’Недра бе забила нокти в ръката му в желязна хватка и бе изсъскала:

— Застани неподвижно!

Изглежда, че и Закат имаше склонност към известно театралничене — изумената тишина, възцарила се в залата, след като обявиха имената на гостите, недвусмислено сочеше, че императорът е заповядал самоличността им да бъде запазена в строга тайна до този момент. Гарион беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че сепнатият шепот сред блестящо облечената тълпа наистина му доставя удоволствие.

Кралят на Рива започна да се спуска по стълбището, ала се почувства така, сякаш някой го възпира с юзда като неспокоен кон.

— Не тичай! — изкомандва Се’Недра. Макар че го произнесе едва чуто, думите и бяха непоколебими.

— Тичам ли? — възрази той. — Че аз се движа едва-едва.

— Прави го още по-бавно тогава, Гарион.

В този миг той откри, че съпругата му притежава наистина изумителен талант — можеше да приказва, без да движи устните си! Усмивката й беше блага, макар и някак възвишена, а същевременно от нея се лееха цял поток команди, произнесени с възможно най-тихия глас на света.

Бръмчащият шепот, изпълнил банкетната зала, след като вестителят обяви имената им, се смени с почтителна тишина, когато двамата стигнаха до долния край на стълбището. От този миг насетне огромна вълна от поклони и реверанси се разля из тълпата, докато кралят и кралицата на Рива се движеха по покритата с меки килими пътека, водеща до леко издигната платформа. Върху нея беше поставена масата, запазена за императора и неговите специални гости — както от страната, така и пристигналите от чужбина.

Самият Закат, облечен в обичайната си бяла дреха, ала поради тържествения случай сложил на главата си златна диадема, майсторски изкована във формата на венец от красиви листа, стана от стола си и отиде да ги посрещне. По този начин избегна неловкия момент, когато двама мъже с еднакъв ранг се срещат на публично място.

— Толкова мило от твоя страна, че идваш да ме навестиш, скъпа — каза той, хвана ръката на Се’Недра и я целуна. В този миг приличаше на провинциален земевладелец или дребен благородник, който поздравява приятелите си от близката околност.

— Толкова е мило от твоя страна, че ни покани — отвърна тя с капризна усмивка.

— Как си, Гарион? — каза малореанецът и му подаде ръка, продължавайки да говори най-приятелски.

— Поносимо, Закат — отвърна Гарион, поемайки репликата от своя домакин. Щом Закат искаше да играе, Гарион чувстваше, че трябва да му покаже, че и той може да играе.

— Заповядайте на масата — каза Закат. — Можем да си побъбрим, докато изчакаме да дойдат останалите.

— Разбира се — съгласи се Гарион преднамерено небрежно.

Когато най-сетне се озоваха на столовете си, любопитството му надделя.

— Защо играем ролята на стари приятели? — обърна се той към Закат, докато приближаваше стола на Се’Недра към масата. — Този случай е прекалено официален, за да си приказваме за времето и да си задаваме въпроси за здравето. Не си ли съгласен с мен?

— Това действа объркващо на благородниците — отвърна самоуверено Закат. — Никога не прави онова, което очакват от теб, Гарион. Намекнахме, че сме стари приятели, и това разгорещи любопитството им до краен предел. Сега хората, които смятат, че знаят всичко, ще се чувстват по-малко сигурни в себе си. — Императорът се усмихна на Се’Недра — Тази вечер си абсолютно ослепителна, скъпа.

Се’Недра засия и погледна дяволито към Гарион.

— Защо не си водиш бележки как трябва да се държиш, скъпи? — предложи му тя. — Можеш да научиш толкова много неща от Негово величество. — Малката кралица отново се обърна към Закат. — Толкова е любезно от твоя страна — възкликна тя, — ала косата ми е истинска катастрофа. — Изразът й беше едва ли не трагичен, докато докосваше с връхчетата на пръстите блестящите си къдрици. Всъщност косата й беше великолепна част от нея беше оформена като мъничка корона от плитчици, в които бяха вплетени бисери, буен водопад от къдрици се спускаше под короната и се разливаше с изумителен блясък върху лявото й рамо.

Докато малореанският император и кралицата на Рива си разменяха любезности, останалите приятели на Гарион бяха представени в залата от вестителя. Силк и Велвет предизвикаха истинско оживление — той, облечен в жакета, покрит като истинска броня със скъпоценни камъни, а тя — в рокля от бледолилав брокат.

Се’Недра въздъхна завистливо.

— Ще ми се и аз да можех да нося този цвят — измърмори тя.

— Можеш да носиш който цвят пожелаеш, Се’Недра — рече Гарион.

— Нима нямаш никакво чувство за различните багри, Гарион? Да не си далтонист? Момиче с червена коса не може да облече дреха в бледолилаво.

— Ако това те притеснява, бих могъл веднага да променя цвета на косата ти. Стига да искаш.

— Само да си посмял! — изрече задъхано тя, протягайки ръце към бакърените къдрици на рамото си, сякаш искаше да ги защити.

— Това беше най-обикновено предложение, скъпа.

Церемониалмайсторът, застанал на горната площадка на стълбището, обяви появата на Сади, Ерионд и Тот като група; очевидно му беше много трудно да се справи с факта, че нито момчето, нито гигантът нямат никакъв ранг, който би могъл да оповести пред благородниците. Ала следващото представяне изпълни гласа му със страхопочитание, а крайниците му започнаха буквално да се тресат от напрежение.

— Нейно благородие херцогинята на Ерат — изрече тържествено той. — Вълшебницата лейди Поулгара. — Тишината, възцарила се в залата, бе изпълнена с изумление. — И господин Дурник от Сендария — добави мъжът. — Човекът, който има два живота.

Поулгара, и ковачът се спуснаха по стълбището, обгърнати в плътна, невероятна тишина.

Поклоните и реверансите, които удостоиха легендарната двойка, бяха дълбоки като коленичене пред олтар. Поулгара, облечена в обичайната си синя рокля, украсена със сребърни нишки, премина гордо през залата, излъчвайки бляскаво величие на истинска императрица. Върху лицето й грееше тайнствена усмивка, прочутият бял кичур над челото й искреше под светлината на свещите, докато тя и Дурник се приближаваха към платформата.

Междувременно на площадката в края на стълбището церемониалмайсторът се бе отдръпнал сепнато при появата на следващия гост. Очите му бяха изскочили от орбитите, а лицето му бе бледо като платно.

— Просто го кажи — чу Гарион гласа на дядо си. — Почти съм сигурен, че са чували името ми.

Церемониалмайсторът пристъпи към мраморния парапет.

— Ваше величество — изрече той, запъвайки се на всяка сричка — дами и господа, беше ми оказана неочакваната чест да ви представя вълшебника Белгарат.

Уплашени въздишки се разнесоха в цялата зала, когато възрастният мъж, облечен в сива риза с качулка от мека вълна, започна да слиза по стълбите, без да се опитва да изглежда особено — не се стремеше нито да заеме някакви изпълнени с достойнство пози, нито да крачи с величава походка. Събраните в огромното помещение малореански благородници се отдръпваха по-далеч от него, докато той се приближаваше към масата, където останалите вече се бяха присъединили към Закат.

Ала някъде по средата на пътя до императорската платформа една русокоса мелценска девойка, облечена в рокля с ниско изрязано деколте, привлече погледа на вълшебника. Младата жена стоеше неподвижно, изпълнена със страхопочитание, неспособна да направи реверанс, изпаднала в невъзможност да направи каквото и да било движение, докато най-известният мъж в целия свят идваше все по-близо до нея. Белгарат спря и я огледа съвсем бавно и преднамерено, отбелязвайки с удоволствие колко много от тялото й е останало непокрито от роклята. Хитра усмивка плъзна по лицето му, сивите му очи светнаха по възмутителен начин и той каза:

— Хубава рокля.

Лицето на девойката се обля в пламтяща червенина.

Белгарат се засмя, протегна ръка и я щипна по бузата.

— И хубаво момиче — добави той.

— Татко — намеси се твърдо Поулгара.

— Идвам, Поул. — Той се разсмя и продължи по килима към масата. Хубавото мелценско момиче го изпрати с поглед, отворило широко очи и притиснало бузата си с ръка.

— Не е ли отвратителен? — измърмори Се’Недра.

— Той просто си е такъв, скъпа — възрази Гарион. — Не се преструва, че е различен. Не е необходимо да го прави.

На тържеството бяха сервирани гозби, за които Гарион не можеше да измисли име. Освен това имаше специалитети, които въобще не знаеше как да изяде. Едно ястие с ориз, което наглед му се стори съвсем невинно, всъщност бе обилно поръсено с толкова лютиви подправки, че след като го опита, кралят на Рива трескаво посегна към чашата си с вода, а от очите му бликнаха сълзи.

— Белар, Мара и Недра! — изруга Дурник, останал без дъх. Чувствайки, че се задушава, той също затърси пипнешком каната с водата. Доколкото Гарион си спомняше, това беше първият път от години, когато ковачът си позволяваше такива изблици. Но пък го правеше изненадващо добре.

— Наистина леко пикантно ястие — направи коментар Сади и продължи спокойно да яде ужасната гозба.

— Как можеш да преглъщаш това? — попита изумено Гарион.

Сади се усмихна.

— Забравяш, че съм свикнал често да ми поднасят разни отрови, Белгарион. Обикновено отровните подправки правят езика непробиваемо корав и покриват гърлото с истинска броня.

Закат наблюдаваше реакциите им и очевидно му беше твърде забавно.

— Би трябвало да ви предупредя — извини се той. — Тази гозба е от областта Гандахар. По време на дъждовния сезон местните хора там се забавляват, като опитват да подпалят истински огньове в стомасите на своите ближни. Повечето от тях са ловци на слонове и се гордеят с храбростта си.

Към средата на празненството Брадор, облечен в кафяви одежди, се насочи към дългата императорска маса.

— Ако ваше величество няма нищо против — заговори той, навеждайки се така, че Гарион да може да чува думите му сред гълчавата от смях и оживени разговори — няколко души са изпълнени с огромно желание и нетърпение да се срещнат с вас.

Гарион кимна учтиво, макар че вътрешно потрепера при мисълта за предстоящото. Бе имал редица подобни преживявания и му бе известно колко продължителни и досадни са. Началникът на Бюрото на вътрешните работи го поведе през облечените с пъстри и ярки одежди празнуващи благородници, като от време на време спираше и разменяше поздрави с различни официални служители, чиито ранг беше еднакъв с неговия, след което ги представяше на Гарион. Гарион стисна зъби и се подготви да изтърпи героично час-два, изпълнени с невероятна скука. Закръгленият плешив Брадор обаче се оказа много забавна компания. Макар и на пръв поглед да въвличаше Гарион в лековати разговори, всъщност той му предоставяше пълна, сбита и точна — и често твърде многозначителна — информация за хората.

— Ще разговаряме с кралчето на Палиа — измърмори той, когато се приближиха към група мъже с високи конусовидни филцови шапки. Дрехите им бяха направени от кожа, боядисана в неприятно зелен цвят, който внушаваше мисъл за болести и лекарства. — Той е подмилкващ се блюдолизец, лъжец и страхливец. Човек не бива да му се доверява в никакъв случай.

— А, здравей, Брадор — обърна се към мелцена един от мъжете с филцовите шапки с пресилена сърдечност.

— Ваше величество — отвърна Брадор с поклон. — Имам честта да ви представя Негово кралско величество Белгарион от Рива. — Той се обърна към Гарион. — Ваше величество, това е Негово величество Уорасин, крал на Палиа.

— Ваше величество — възкликна Уорасин и се поклони непохватно. Имаше тясно лице, осеяно с белези от шарка, близко разположени очи и отпуснати устни. Гарион забеляза, че ръцете му не са особено чисти.

— Ваша величество — отвърна Гарион с едва доловима нотка на отчуждение.

— Тъкмо разправях на членовете на моя двор — по-скоро бих повярвал, че слънцето ще изгрее от север, отколкото че Върховният господар на Запада ще се появи в Мал Зет.

— Светът е пълен с изненади.

— Кълна се в брадата на Торак, вие сте прав, Белгарион — нали нямате нищо напротив да ви наричам Белгарион, ваше величество?

— Торак нямаше брада — поправи го лаконично Гарион.

— Какво?

— Торак нямаше брада. Поне не видях косми по лицето му, когато се срещнах с него.

— Когато сте се срещнали с… — Изведнъж очите на Уорасин се разтвориха широко. — Значи ми казвате, че всички онези истории за случилото се в Ктхол Мишрак са наистина верни? — възкликна той останал без дъх.

— Не съм сигурен, ваше величество — отвърна Гарион. — Все още не съм чувал всичките истории. За мен беше абсолютно удоволствие да се запозная с вас, приятелю — добави той и потупа по рамото дребния крал, който изглеждаше не на себе си от изумление. В този миг Гарион осъзнаваше, че проявява преувеличена показност на приятелските си чувства към своя нов познат. — Какъв срам, че нямаме повече време да си поговорим. Идваш ли, Брадор? — Той кимна на краля на Палиа, обърна се и отведе мелцена по-далеч от групата мъже с конусообразните шапки.

— Вие наистина сте много изкусен, Белгарион — промърмори Брадор. — Много повече, отколкото си въобразявах, вземайки предвид… — Той се поколеба.

— Вземайки предвид факта, че изглеждам като неук провинциален наивник? — подсказа му Гарион.

— Не зная дали бих се изразил точно по този начин.

— Защо не? — Гарион сви рамене. — Истината е такава, нали? Уорасин обаче съвсем очевидно се стремеше да насочи разговора към нещо. Към какво?

— Всъщност всичко е съвсем просто — отговори Брадор. — Той отбелязва близостта ви с Кал Закат в настоящия момент. Цялата власт в Малореа зависи от близките връзки с трона, а човекът, който може да прошепне нещо в ухото на императора, разполага с наистина уникално положение. Тъкмо сега Уорасин има граничен спор с принц-регента на Делчин и вероятно иска да кажете добра дума за него пред нашия владетел. — Развеселен, Брадор изгледа краля на Рива. — Сега сте в такова положение, че бихте могли да спечелите един милион с един замах, разбирате ли?

Гарион се засмя.

— Не бих могъл да го отнеса със себе си, Брадор. Веднъж посетих съкровищницата на Рива и зная колко тежи един милион. Кой е следващият?

— Началникът на Бюрото по търговия — абсолютно безпринципно магаре. Като повечето началници на бюра.

Гарион се усмихна.

— А той какво иска?

Брадор замислено подръпна меката част на ухото си.

— Не съм съвсем сигурен. Бях известно време извън страната. Васка е коварен тип, затова бъдете внимателен с него.

— Винаги съм внимателен, Брадор.

Барон Васка, началникът на Бюрото за търговията, беше плешив и сбръчкан. Носеше кафява роба, която, изглежда, беше нещо като униформено облекло за представителите на бюрокрацията. Златната верига с медальона на неговата служба сякаш беше прекалено тежка за врата му. Макар че на пръв поглед баронът изглеждаше възрастен и безсилен, очите му гледаха остро и проницателно като на лешояд.

— А, ваше величество — подхвана той след официалното представяне. — Толкова се радвам, че най-сетне успях да се срещна с вас.

— Удоволствието е изцяло мое, барон Васка — отговори учтиво Гарион.

Тримата побъбриха известно време, ала Гарион не успя да открие в думите на благородника нищо, което да изглежда дори най-малко извън обичайните условности.

— Забелязах, че принц Келдар от Драсния е член на вашата свита — каза накрая баронът.

— Ние сме стари приятели. Значи се познавате с Келдар, бароне?

— Срещали сме се няколко пъти по повод на редица търговски сделки — при издаването на обичайните разрешителни, свързани с малки парични подаръци, нали разбирате. Ала в повечето случаи той се стреми да избягва всякакви контакти с представителите на властите.

— Забелязвал съм тази негова склонност — рече Гарион.

— Бях сигурен, че е така. Не бих искал да ви задържам повече, ваше величество. Мнозина от присъстващите тук изгарят от нетърпение да се срещнат с вас, а пък аз не искам да ме обвинят, че монополизирам времето ви. Скоро отново би трябвало да си поприказваме. — Баронът се обърна към началника на Бюрото на вътрешните работи. — Много мило от твоя страна, че ме представи на краля, скъпи Брадор.

— О, няма за какво да ми благодарите, скъпи ми бароне — отвърна Брадор, хвана Гарион под ръка и двамата се отдалечиха от Васка.

— Всъщност за какво беше всичко това? — попита Гарион.

— Не съм сигурен, нали казах — отговори Брадор. — Ала независимо какво е искал да получи, със сигурност го е получил.

— В действителност ние не си казахме съвсем нищо.

— Зная, и тъкмо това ме тревожи. Мисля, че ще поставя стария си приятел Васка под наблюдение. Той успя да събуди любопитството ми.

През следващите два часа Гарион се запозна с още двама крале на миниатюрни кралства, два пъти повече облечени в строги одежди бюрократи, цял рояк надути благородници и техните дами. Много от тях, разбира се, искаха единствено да бъдат забелязани, че разговарят с него, така че по-късно да могат да заявят с небрежен високомерен тон: „Онзи ден си поговорих с Белгарион и той ми каза, че…“ Други изтъкваха напористо факта, че в бъдеще обезателно ще е необходимо да проведат разговор на четири очи с краля на Рива. Неколцина дори се опитаха да си уредят срещи с него в конкретен ден и час.

Най-сетне Велвет дойде да отърве Гарион от всичко това. Той тъкмо бе попаднал в плен на кралското семейство Пелдан: мъжът беше нисък и дебел дребосък с яркожълт тюрбан, а кискащата се самодоволно негова съпруга — между впрочем твърде мършава дама — беше облечена в розова рокля, която беше в смразяващ дъха контраст с оранжевата й коса. Двете кралски особи бяха придружени от трите си дечурлига, които непрекъснато хленчеха и се биеха.

— Ваше величество — каза Велвет и направи реверанс. — Съпругата ви моли за разрешение да се оттегли от тържеството.

Гарион я погледна с дълбока благодарност.

— В такъв случай веднага трябва да отида при нея — бързо каза той, след това се обърна към кралските особи. — Надявам се, че ще ме извините.

— Разбира се, Белгарион — отвърна състрадателно дребният крал. — И моля ви, предайте нашите поздрави на прекрасната си съпруга — добави неговата кралица.

Хлапетата от кралското потомство продължиха да вият с пълно гърло и да се ритат с истинско настървение.

— Изглеждаш твърде измъчен — измърмори Велвет, докато отвеждаше Гарион.

— Бих могъл да те целуна от благодарност.

— Е, това е наистина интересно хрумване.

Гарион хвърли недоволен поглед през рамо и измърмори:

— Би трябвало да удавят трите си малки чудовища и вместо тях да отглеждат цяла глутница кученца.

— По-добре прасенца — поправи го тя.

Кралят на Рива я изгледа въпросително.

— Е, поне биха могли да продават бекона — обясни русокосото момиче. — Така усилията по отглеждането не биха отишли съвсем на вятъра.

— Се’Недра наистина ли се чувства зле?

— Не, разбира се. Просто направи нужния брой завоевания, които бе запланувала за тази вечер. Това е всичко. Иска да си запази още няколко за в бъдеще. Дойде време да се оттегли по величествен начин от тържеството, изоставяйки цели пълчища разочаровани обожатели, които са копнеели да се срещнат с нея. Те естествено ще се почувстват смазани от отчаяние.

— Това е твърде странна гледна точка, струва ми се.

Русокосата девойка се засмя с обич и хвана Гарион под ръка.

— Ако си жена, гледната точка си е съвсем, ама съвсем нормална.

На следващата сутрин, скоро след закуска, Гарион и Белгарат бяха повикани на среща със Закат и Брадор в личния кабинет на императора. Помещението беше обширно и удобно, навсякъде край стените бяха поставени книги и географски карти, имаше красиво тапицирани кресла, разположени около няколко ниски масички. Денят беше топъл и прозорците бяха отворени, позволявайки на наситения с аромат на цъфнали дръвчета пролетен вятър да люлее тежките завеси.

— Добро утро, господа — поздрави ги Закат. — Надявам се, че сте спали добре.

— Да, наистина, след като успях да измъкна Се’Недра от водата — отвърна със смях Гарион. — Струва ми се, че ваната е прекалено удобна. Няма да повярвате, но вчера тя се къпа три пъти!

— През лятото в Мал Зет е много горещо и прашно — рече Закат. — Баните правят живота поносим.

— А как стига водата до тях? — попита Гарион с любопитство. — Не видях никой да носи кофи по коридорите:

— Водата идва по тръби, прокарани под пода — отговори императорът. — Занаятчията, разработил тази система, е възнаграден с благородническата титла барон.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако откраднем тази идея. Дурник вече прави скици на баните.

— Според мен всичко това е нездравословно — заяви Белгарат. — Човек трябва да се къпе навън — със студена вода. Глезотиите само правят хората по-болнави. — Вълшебникът погледна Закат. — Сигурен съм, че не си ни повикал, за да обсъдим философските аспекти на къпането, нали?

— Не и ако наистина не го желаеш, Белгарат — отвърна Закат и се надигна в креслото си. — Сега, след като имахте възможност да си отдъхнете от пътуването, мисля, че вече е време да се заловим за работа. Хората на Брадор вече му изпратиха докладите си и той е готов да ни запознае със своята оценка на положението в Каранда. Говори, Брадор.

— Да, ваше величество. — Пълният плешив мелцен стана от креслото си и прекоси кабинета, приближавайки до много голяма карта на малореанския континент, окачена на стената. Картата беше красиво изпъстрена със сини езера и реки, зелени равнини, тъмно-зелени гори и кафяви планини, чиито върхове бяха боядисани в бяло с цвета на снега. Вместо с обикновени точки, градовете бяха изобразени с картини на сгради и укрепления. Гарион отбеляза, че системата от пътища в Малореа е почти толкова добре развита, както тази в Толнедра.

Брадор се изкашля, за да прочисти гърлото си, бори се няколко секунди с едно от свирепите котета на Закат, за да вземе дългата показалка, и започна изложението си:

— Както ви докладвах в Рак Хага — подхвана той, — мъж на име Менга преди около половин година излязъл от необятната гора на север от езеро Каранда. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи почука с показалката изображението на широкия пояс дървета, простиращи се от Карандската планинска верига до планината Замад. — Знаем много, много малко за живота на този Менга.

— Това не е съвсем вярно — възрази Белгарат. — Кайрадис ни разкри, че е жрец гролим — или е бил такъв в миналото. Това ни дава възможност да си направим определени заключения.

— С интерес очаквам да чуя какво ще ни разкажеш — рече Закат.

Белгарат се огледа с полупритворени клепачи, задържайки поглед върху няколкото пълни кристални кани, след това огледа и полираните чаши, поставени на един бюфет в отсрещния край на кабинета.

— Имаш ли нещо против? — попита той и посочи каните. — Мисля по-добре, когато държа чаша.

— Налей си — отговори му Закат.

Възрастният мъж стана, отиде до бюфета и напълни чаша с рубиненочервено вино.

— Ти искаш ли, Гарион? — попита той, вдигайки каната в ръка.

— Не дядо, благодаря.

Белгарат сложи кристалния капак върху каната и закрачи по синия килим.

— Добре — започна той. — Известно ни е, че боготворенето на демоните се е запазило в дебрите на Каранда, въпреки че жреците гролими са се опитали да унищожат тази религия, когато карандите са били принудени да приемат Торак за свой бог през второто хилядолетие. Освен това знаем, че самият Менга е бил жрец. Ако гролимите тук, в Малореа, са реагирали по същия начин като колегите си в Ктхол Мургос, след като са узнали за смъртта на Торак, можем да предположим следното: че са били изцяло деморализирани. Фактът, че Урвон е прекарал няколко години, ровейки в библиотеките, опитвайки се да намери пророчества, които биха оправдали запазването на църквата в предишния й вид, е твърде красноречиво доказателство, че той е бил изправен пред пълно отчаяние. — Вълшебникът замълча и отпи от виното. — Не е лошо — рече той с одобрение на Закат. — Въобще не е лошо!

— Благодаря.

— И така — продължи възрастният мъж. — Религиозното отчаяние поражда редица различни реакции. Някои хора полудяват. Други се отдават на различни видове разврат и разгулен живот, трети отказват да признаят истината и се опитват да запазят старите форми, непроменени. Но има и някои, макар и малцина, които живеят, търсейки нова религия — тя е обикновено пълната противоположност на онази, в която са вярвали по-рано. Тъй като църквата на гролимите в Каранда е полагала огромни усилия стотици години наред, стремейки се да изкорени боготворенето на демоните, значи е напълно логично неколцина от отчаяните жреци да потърсят нови господари-демони с надеждата, че ще научат тайните им. Не забравяйте, че ако човек е в състояние да контролира демон, той има значителна власт в ръцете си; а жаждата за власт винаги е била сърцевината на мисленето у гролимите.

— Дотук всичко съвпада, древни — призна Брадор.

— И аз мисля така. Добре, нека сега продължим. Торак е мъртъв и Менга изведнъж открива, че теологическата основа, върху която е свикнал да изгражда мислите си, изведнъж е отнета от живота му. Вероятно е изживял период, правейки всички онези неща, които са забранени на жреците — пиянство, разврат, разгулен живот и така нататък. Ала когато човек прекали с всичко това, в крайна сметка всяко удоволствие става неудовлетворително и създава чувството за празнота. След известно време дори развратът става нещо досадно.

— Леля Поул би се изненадала, ако те чуе да казваш това — отбеляза Гарион.

— Задръж тази информация за себе си — посъветва го Белгарат: — Споровете ни за моите лоши навици са основата на нашите добри отношения. — Вълшебникът отново посръбна от виното. — Наистина е великолепно — заяви той и вдигна чашата пред очите си, за да се възхити на цвета на течността, огряна от слънчевата светлина. — И ето, една сутрин Менга се събужда със смазващо главоболие, усещайки отвратителен вкус на вкиснало в устата си. В стомаха му гори истинска клада, която никаква вода не може да угаси. Всъщност няма нищо, което би го изкушило да продължава да живее. Може би дори е опрял меча за принасяне на жертви пред олтара в гърдите си, изпълнен с непреодолимо желание да сложи край на безцелния си живот.

— Нима размислите ти не отиват прекалено далеч? — попита Закат.

Белгарат се изсмя.

— В миналото съм бил професионален разказвач на интересни истории — извини се той. — Не мога да се сдържа, когато описвам нещо забележително, и винаги добавям няколко допълнителни краски от себе си за по-голяма убедителност. Добре — може и да не е помислял за самоубийство, но може и да го е направил. Мисълта ми е, че този Менга е достигнал абсолютното дъно и нямало накъде повече да пропада. Тъкмо тогава му хрумва идеята за демоните. Призоваването на демони е почти толкова опасно, колкото заплахата, надвиснала над живота на първия пехотинец, покатерил се по стълба към бойниците на вражеското укрепление по време на атака, ала Менга не е имал какво да губи. И така, той отива в гъстите гори, намира някакъв карандски магьосник и по някакъв начин го убеждава да го обучи на своето изкуство — ако сте съгласни да използваме думата „изкуство“ за подобно нещо. Необходими са му дванадесет години, за да се запознае с всичките тайни на занаята.

— Откъде ви хрумна точно цифрата дванадесет? — попита Брадор.

Белгарат вдигна рамене.

— От смъртта на Торак изминаха около четиринадесет години. Нито един нормален човек не може да прекалява с разврата и разгулния живот повече от две години, без да си навлече някаква сериозна болест. Затова по всяка вероятност преди около дванадесет години Менга е отишъл да търси магьосник, способен да го научи на магьосническия занаят. След като научава всички тайни, Менга убива учителя си и…

— Почакай малко — възрази Закат. — Че защо да убива учителя си?

— Учителят е знаел прекалено много за него, при това е бил в състояние да призовава демони и да ги праща срещу отказалия се от религията си бивш гролим. Освен това отношенията между учител и ученик налагат доживотна робия от страна на ученика, която се налага насилствено чрез клетва. Менга не би могъл да напусне своя учител, докато старият магьосник не се раздели с живота.

— Откъде знаеш толкова големи подробности за всичко това, Белгарат? — попита Закат.

— Преминах през всички тези перипетии преди няколко хиляди години при мориндимите. Нямах кой знае каква работа и изпитвах остро любопитство към всичко, свързано с магии.

— И уби ли своя учител?

— Не… всъщност не точно аз. Когато го напуснах, той изпрати своя демон срещу мен. Аз успях да го овладея и го пратих срещу него.

— И той го уби?

— Приемам, че е така. Демоните обикновено постъпват тъкмо по този начин. Както и да е, да се върнем при Менга. Той пристига пред портите на Калида преди около половин година и призовава цяла армия демони. Никой, който все още не е загубил ума си, не призовава повече от един демон, защото дяволската им пасмина се управлява прекалено трудно. — Вълшебникът впери поглед в пода. — Единственото нещо, с което бих могъл да си обясня поведението му, е, че Менга е успял да призове Господаря на демоните и да го постави под свой контрол.

— Господарят на демоните ли? — попита Гарион.

— Демоните също имат ранг — също като хората. Ако Менга е успял да постави под контрола си Господаря на демоните, то тъкмо това същество призовава цяла армия от по-нископоставени демони. — Възрастният мъж напълни отново чашата си. Изглеждаше доволен от себе си. — Струва ми се, че в общи линии така е протекъл животът на Менга — завърши той и седна.

— Виртуозно изпълнение, Белгарат — поздрави го Закат.

— Благодаря — отвърна вълшебникът. — Мнението ми по въпроса съвпада с твоето. — Той погледна Брадор. — Сега, след като познаваме Менга, защо не ни разкажеш какво е направил той досега?

Брадор още веднъж зае мястото си до картата, отпъждайки същото свирепо коте с показалката.

— След като Менга превзема Калида, мълвата за неговите подвизи се разпространява в цяла Каранда — започна началникът на Бюрото на вътрешните работи. — Като начало искам да изтъкна, че религията и боготворенето на Торак никога всъщност не са били приемани от карандите в дълбочина и единственото, което ги е карало да пазят външно приличие, били жертвените ножове на гролимите.

— Както в случая с тулите ли? — предположи Гарион.

— Положението е почти същото, ваше величество. След смъртта на Торак църквата изпада в пълно объркване и карандите започват да се връщат открито към старата си религия. Старите светилища отново започват да се появяват, старите ритуали отново възкръсват и стават всеобща практика. — Брадор потрепери. — Ужасни ритуали — добави той. — Съвсем неприлични.

— Дори по-отблъскващи от ритуалите на гролимите, принасящи жертви на Торак?

— За тях има някакво оправдание, Гарион — възрази Закат. — За всеки е чест да бъде избран, а жертвите отиваха под ножа по свое желание.

— Нито един от онези, които съм виждал, не желаеше да умре — възрази Гарион.

— Някой друг път ще направим дискусия по сравнителна теология — прекъсна ги Белгарат. — Продължавай, Брадор.

— След като карандите чули за Менга — продължи мелценският чиновник, — те започнали да прииждат на цели тълпи в Калида, за да го подкрепят и да се запишат в армията, воюваща на страната на демоните. Винаги е имало нелегално движение за независимост в седемте кралства на Каранда. Много на брой луди глави там вярват, че демоните предлагат най-добрата надежда за отхвърляне потисничеството на ангараките. — Той погледна императора. — Не искам да обидя никого, ваше величество.

— Никой не се обижда, Брадор — увери го Закат.

— Съвсем естествено е, че кралете на малките кралства в Каранда се опитваха да попречат на своите хора да се присъединят към Менга. Загубата на поданици е винаги нещо болезнено за всеки владетел. Армията — нашата армия — също беше разтревожена от ордите каранди, тълпящи се под знамето на Менга, затова военните се опитаха да блокират границите. Но тъй като голяма част от армията беше в Ктхол Мургос с ваше величество, войската в Каранда просто се оказа недостатъчна. Карандите или просто заобикаляха нашите военни подразделения, или ги побеждаваха в разигралите се схватки. Армията на Менга сега е почти един милион души — зле въоръжени и още по-зле обучени, но цифрата един милион е изключително важна дори ако хората са въоръжени само с тояги. Не само Джено, но и Ганезия са изцяло под властта на Менга; той е готов всеки момент да завладее Катакор. А успее ли да го стори, неминуемо ще нахлуе в Палиа и Делчин. Ако никой не го спре, Менга вече ще тропа по портите на Мал Зет по време на празника Ерастид.

— Той използва ли демоните по време на своите походи? — попита напрегнато Белгарат.

— Всъщност не — отговори Брадор. — След случилото се в Калида не е необходимо да го прави. Самият вид на чудовищата обикновено е достатъчен — всички градове, които Менга е превзел досега, сами са отваряли порти пред него и армията му. Той успява да постигне целите си със забележително малко на брой истински сражения.

Възрастният мъж кимна.

— Очаквах, че положението е точно такова. Много е трудно отново да установиш контрола си над демон, след като той е опитал вкуса на кръвта.

— Всъщност не толкова демоните създават проблемите — продължи Брадор. — Менга е разпратил агенти из цялата територия на Каранда. Историите, които разпространяват те, буквално подлудяват хората. — Той погледна към императора. — Бихте ли повярвали, че хванахме един от неговите мисионери в казармите на войската на карандите тук, в Мал Зет?

Закат го изгледа остро и попита:

— Как е успял да проникне там?

— Преоблякъл се като ефрейтор, завръщащ се в армията, след като бил ранен и се възстановил — отговори Брадор. — Дори се престарал и сам си нанесъл рана, за да изглежда историята му по-истинска. Всички му повярвали, като чули ругатните му по адрес на мургите.

— Какво направихте с него?

— За нещастие той не оцеля след разпита — отвърна Брадор и се намръщи, след това се наведе да махне котето от глезена си.

— „За нещастие“ ли каза?

— Имах интересни планове за бъдещето му. Приемам го много лично, когато някой успее да измами хората от моята тайна полиция. Това е въпрос на професионална чест.

— В този случай какво би ме посъветвал? — попита Закат.

— Боя се, че ще се наложи да върнете у дома цялата армия от Ктхол Мургос, ваше величество — каза Брадор. — Не можете да водите война на два фронта.

— Дума да не става! — Тонът на Закат беше непреклонен.

— Не мисля, че имаме някакъв друг избор — рече Брадор. — Почти половината от силите, тук в Малореа, са от карандски произход. Според мен е истинска лудост да разчитаме на тях в случай на военен конфликт с Менга.

Лицето на Закат пребледня.

— Нека го представя по този начин, ваше величество — категорично заяви Брадор. — Ако отслабите силите си в Ктхол Мургос, е твърде вероятно да загубите Рак Ктака и може би Рак Горут, но ако не върнете армията си у дома, със сигурност ще загубите Мал Зет.

Закат го изгледа свирепо.

— Все още има време да обмислите въпроса от всички страни, ваше величество — добави Брадор с делови, спокоен тон. — Това все пак е моята преценка на положението. Сигурен съм, че ще поискате потвърждение на думите ми от страна на военното разузнаване, освен това ще е необходимо да се консултирате с висшето военно командване.

— Не — рязко каза Закат. — Решението е изцяло мое. — Той се навъси и наведе лице към пода. — Добре, Брадор. Ще върна армията в Малореа. Иди да съобщиш на представителите на военното командване, че искам незабавно да се срещна с тях.

— Да, ваше величество.

Гарион вече беше станал от мястото си.

— Колко време ще бъде необходимо да върнеш войските си от Ктхол Мургос?

— Около три месеца — отговори Закат.

— Не мога да чакам толкова дълго, Закат.

— Съжалявам, Гарион, ала никой от нас няма друг избор. Нито ти, нито аз ще напуснем Мал Зет, докато армията не пристигне тук.

8.

На следващата сутрин Силк се отби рано в покоите на Гарион и Се’Недра. Дребният мъж отново беше облечен в своя любим жакет и тесен панталон, макар че беше свалил повечето от скъпоценните си камъни. Беше преметнал върху ръката си два ката малореански дрехи — от онези леки пъстроцветни облекла, каквито носеха повечето от жителите на Мал Зет.

— Искаш ли да се поразходим из града? — попита той Гарион.

— Не мисля, че ще ни пуснат да излезем от палата.

— Вече се погрижих за това. Брадор ни издаде разрешително. Можем да го ползваме в случай, че не се опитваме да се измъкнем от хората, които ще вървят по петите ни.

— Тази мисъл ми действа потискащо. Ненавиждам някой да ме следи.

— Ще свикнеш.

— Имаш ли нещо специално наум, или просто ще се разходим, за да се запознаем със забележителностите на града?

— Ще ми се да се отбием до кантората на нашето — моето и на Ярблек — предприятие тук и да поговоря с нашия представител.

Гарион го погледна озадачено.

— Агентът, който управлява сделките от наше име в Мал Зет.

— О, да. Просто не знаех за съществуването му.

— Така е, защото не си в нашия бизнес. Човекът ни тук се казва Долмар. Той е мелцен, твърде добър бизнесмен и освен това не краде прекалено много.

— Не съм сигурен дали ми харесва да те слушам, когато приказваш за бизнес — каза Гарион.

Силк се огледа дебнешком.

— Можеш да научиш много, много неща, Гарион — рече той, ала пръстите му вече се движеха със светкавична бързина. — „Долмар е в състояние да ни докладва какво наистина става в Каранда. Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен.“

— Ами добре — отвърна Гарион, преувеличавайки паузата, необходима да даде съгласието си. — Може би си прав. Освен това усещам, че стените вече започват да ме потискат с тежестта си.

— Ето — рече Силк и му подаде едната от двете широки дрехи. — Облечи това.

— Вече съм облечен, Силк.

— Виж, хората, облечени в западни дрехи, прекалено бият на очи и привличат вниманието на минувачите в Мал Зет. На мен никак не ми се ще да ме зяпат. — Силк се разсмя. — Много е трудно човек да бръкне и да измъкне нещо от джобовете на минувачите, ако всички на улицата са втренчили поглед в теб. Тръгваме ли?

Дрехата, която облече Гарион, беше отворена на гърдите, а от раменете падаше свободно надолу чак до петите. Беше много удобна, с дълбоки джобове от двете страни. Материалът, от който беше изработена, бе тънък и се носеше с лекота след краля на Рива. Той се приближи към вратата на съседната стая. Се’Недра сресваше косата си, все още влажна от сутрешната вана.

— Ще изляза в града със Силк — каза и той. — Имаш ли нужда от нещо?

Малката кралица се замисли за миг.

— Виж дали ще можеш да ми намериш някъде гребен — рече тя и вдигна онзи, с който се решеше. — Зъбите на моя вече съвсем се изпочупиха.

— Добре. — Гарион понечи да тръгне.

— Щом тъй и тъй ще ходиш — добави тя, — защо не ми купиш и топ копринен плат — тревистозелен, ако зърнеш някъде. Казаха ми, че тук в палата има забележителна шивачка.

— Ще видя какво мога да направя.

— Чакай. Може би и няколко метра дантела — не прекалено пищна, запомни. Просто красива.

— Нещо друго?

Се’Недра му се усмихна.

— Купи ми и някаква изненада. Обожавам изненадите.

— Гребен, топ тревистозелена коприна, няколко метра красива дантела и изненада. — Той свиваше пръсти, отбелязвайки броя на покупките, които трябваше да направи.

— Също така ми донеси такава дреха, каквато си облякъл.

Гарион продължи да чака до вратата.

Съпругата му сви замислено устни.

— Засега се сещам само за това, Гарион, ала Силк може да попита Лизел и лейди Поулгара дали нямат нужда от нещо.

Той въздъхна дълбоко.

— Учтивостта изисква да го направиш, Гарион.

— Да, скъпа. Може би ще е по-добре да направя списък.

Когато Гарион излезе от стаята на жена си, лицето на Силк изглеждаше напълно безизразно.

— Какво? — попита го Гарион.

— Нищо не съм казал.

— Добре.

Двамата тръгнаха към вратата.

— Гарион — извика след него Се’Недра.

— Да, скъпа?

— Виж дали ще успееш да ми намериш и сладкиши с плънка от стафиди.

Гарион излезе в коридора зад Силк и затвори твърдо вратата след себе си.

— Много добре се справяш с подобни усложнени положения — отбеляза Силк.

— Практика.

Велвет добави няколко поръчки към лавинообразно растящия списък на Гарион, Поулгара го увеличи с още няколко. Докато крачеха по дългия коридор, Силк погледна списъка и измърмори:

— Дали да не помолим Брадор да ни даде едно муле да прекараме товара?

— Престани да се правиш на шут.

— Наистина ли го правя?

— Защо разговаряхме с пръсти, когато бяхме в покоите ми?

— Шпиони.

— В моята спалня? — Гарион беше шокиран, припомняйки си агресивното безразличие към начина на обличане — или събличане, — което Се’Недра проявяваше, когато бяха сами.

— В личните покои се крият най-интересните тайни. Нито един шпионин не подминава възможността да надникне в нечия спалня.

— Това е отвратително! — възкликна Гарион с пламнали бузи.

— Разбира се, че е отвратително. Въпреки това е широко разпространена практика.

Двамата прекосиха сводестата ротонда, стигнаха главната порта на палата и излязоха навън.

— Знаеш ли — подхвана Силк. — Мал Зет ми харесва. Винаги мирише толкова хубаво. Офисите на нашата кантора са разположени над една фурна и понякога сутрин миризмата отдолу ме кара буквално да изгубя съзнание.

На портата на императорския комплекс ги спряха само за секунда: кратък жест на единия от двамата незабележими мъже, които ги следваха по петите, убеди пазачите, че Силк и Гарион трябва да бъдат пуснати да излязат в града.

— Понякога и шпионите са полезни — отбеляза Силк.

Улиците на Мал Зет гъмжаха от хора, пристигнали от всички части на империята. Имаше и много пришълци от Запада. Гарион бе немалко изненадан, когато видя толнедрански мантии сред разноцветните одежди на местните жители. Тук-там срещаха сендари, драснианци и много надраки. Ала нямаше никакви мурги.

— Оживено място — отбеляза Силк.

— О, да. В сравнение с Мал Зет, Тол Хонет прилича на провинциален панаир, а Камаар на селски пазар.

— Значи този град е най-големият търговски център в света?

— Не. Най-големият търговски център в света е град Мелцен — разбира се, в Мелцен търгуват пари, а не стоки. В Мелцен не можеш да си купиш дори бакърено котле. Там можеш да купиш само пари.

— Силк, та как е възможно да спечелиш, щом купуваш пари с други пари?

— Малко е сложно за обяснение. — Силк присви очи. — Идва ми нещо наум — рече тихо той. — Ако успееш да сложиш ръка върху кралската съкровищница на Рива, ще ти покажа как можем да удвоим парите за половин година на улица „Баса“ в Мелцен — освен това и аз, и ти ще приберем тлъста комисиона, заради която ще си струва да се поизпотим.

— Искаш от мен да спекулирам с кралската съкровищница? Това означава да предизвикам метеж, ако някой узнае.

— Тъкмо в това се състои тайната на успеха, Гарион. Не бива да позволиш на никой да разбере.

— Мяркала ли се е поне една честна мисъл в главата ти, откакто си се родил?

Дребният мъж се замисли.

— Не. Доколкото си спомням, не, — отвърна откровено той. — Ала умът ми е много добре подготвен за светкавични действия.

Офисите на търговската империя на Силк и Ярблек тук, в Мал Зет, бяха, както бе споменал дребничкият драснианец, твърде скромни. Бяха разположени над оживена фурна, от която пазаруваха много клиенти. До втория етаж се стигаше по външно стълбище, издигнато над тясна странична уличка. Когато Силк започна да се изкачва по стъпалата, той сякаш се освободи от някакво особено напрежение, което кралят на Рива въобще не бе доловил.

— Ненавиждам, когато ми пречат да говоря свободно — рече дребният мъж. — В Мал Зет има толкова много шпиони, че Брадор вече е получил доклади от трима души какво си казал, още преди да затвориш устата си.

— Около кантората ти също сто на сто има шпиони.

— Разбира се, ала те не могат да чуят нито дума. Ярблек и аз поставихме дебел слой от корк навсякъде по пода, тавана и стените.

— Слой от корк ли?

— Той заглушава всички звуци.

— Това не е ли струвало страшно скъпо?

Силк кимна утвърдително.

— Да. Но си възвърнахме изразходваната сума още първата седмица, защото успяхме да запазим в тайна някои от преговорите, които проведохме. — Драснианецът бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади голям ключ от месинг.

— Я да видим дали ще хвана Долмар, заровил ръце до лактите в касата с парите — рече той почти шепнешком.

— Защо? Та ти вече знаеш, че той краде от печалбите ти.

— Разбира се, че зная, но ако го хвана, ще мога да намаля допълнителното му възнаграждение в края на годината.

— Защо просто не го обереш?

Замислен дълбоко, Силк почука бузата си с големия месингов ключ.

— Не — реши накрая той. — Това не е истински бизнес, разбираш ли. Връзка като нашата трябва да се основава на взаимно доверие.

Гарвон се разсмя.

— Човек все някъде трябва да тегли чертата и да знае къде минава границата, Гарион. — Силк внимателно пъхна месинговия ключ в ключалката и го завъртя съвсем бавно. След това блъсна рязко вратата и нахълта в стаята.

— Добро утро, принц Келдар — спокойно каза мъжът, който седеше зад една съвсем обикновена маса. — Очаквах да се появиш.

Видът на Силк стана доста унил.

Мъжът беше слаб мелцен с хитри очи и рядка кестенява коса. Цялото му лице изглеждаше така, че веднага предизвикваше недоверие.

— Добро утро, Долмар — поздрави Силк. — Това е Белгарион от Рива.

— Ваше величество. — Долмар се изправи и се поклони.

Силк затвори вратата и издърпа към масата два стола. Макар че по пода имаше обикновени дъски, начинът, по който заглъхна шумът от тътрузенето на столовете, подсказваше колко дебел е слоят корк под тях.

— Как върви бизнесът? — попита Силк, седна и бутна с крак свободния стол към Гарион.

— Успяваме да платим наема за помещението — отвърна предпазливо Долмар.

— Сигурен съм, че хлебарят отдолу прелива от радост, Долмар. Не съм идвал в Мал Зет от доста време. Предизвикай изумление у мен, като ми съобщиш как главоломно се увеличават направените от мен инвестиции.

— Печалбите ни се увеличиха с петнадесет процента в сравнение с миналата година.

— Само с толкова ли! — Гласът на Силк прозвуча разочаровано.

— Току-що направихме твърде голяма инвестиция, закупувайки движимо имущество. Ако вземеш предвид текущата му стойност, печалбите ни възлизат до четиридесет процента.

— Така ми звучи по-правдоподобно. Защо натрупваме движимо имущество?

— Ярблек ми даде такива инструкции. Точно сега той е в Мал Камат и урежда закупените стоки да бъдат пренесени с кораби на запад. Очаквам, че ще пристигне тук след около седмица — естествено съпроводен от онази жена с острия език. — Долмар стана, събра внимателно документите от масата и отиде до желязната печка в ъгъла. След това се наведе, отвори вратичката на печката и съвсем невъзмутимо напъха свитъците в пламъците.

Гарион беше истински изумен, когато Силк не възрази нито дума срещу явната подпалваческа страст на своя представител.

— Проучвахме пазара на вълна — докладва мелценът и пак седна на масата, която сега беше празна. — Мобилизацията на войниците в страната расте, затова Бюрото по военните доставки със сигурност ще се нуждае от вълна за униформи, наметала и одеяла. Ако успеем да изкупим предварителните дялове от всички по-големи производители на вълна, ще контролираме целия пазар и може би ще разбием крепостта, която мелценският консорциум е издигнал около военните поръчки. Ако успеем да се доберем до благосклонността на Бюрото, сигурен съм, че ще успеем да спечелим всички видове договори за преки доставки.

Силк подръпна дългия си заострен нос и замислено присви очи, после лаконично каза:

— Боб.

— Моля?

— Виж каква е възможността тази година да изкупим цялата реколта от боб. Войникът може да живее с износена униформа, но трябва непрекъснато да се храни. Ако контролираме реколтата от боба — а може би и грубо смляното брашно, — Бюрото по военните доставки няма да има друг избор. Сами ще дойдат при нас.

— Много проницателно, принц Келдар.

— Разучих как стоят нещата в Малореа — отвърна Силк.

— Консорциумът има среща тази седмица в Мелцен — съобщи представителят. — Ще обсъждат цените на стоките от първа необходимост. Ще ми се да се доберем до ценоразписа, който ще утвърдят.

— Аз съм в императорския палат — рече Силк. — Може пък да ми се удаде да го измъкна отнякъде.

— Има още нещо, което би трябвало да знаеш, принц Келдар. Изтече информация, че консорциумът също така ще предложи известни правила на барон Васка от Бюрото за търговията. Ще ги представят като средство за укрепване и защита на икономиката, ала правилата всъщност са насочени срещу нас. Желанието им е да ограничат западните търговци, които имат общи годишни приходи по-големи от десет милиона, и да им позволяват да търгуват с по две-три затворени общности на западния бряг. Това няма да създаде неудобства на по-дребните търговци, ала нас вероятно буквално ще изхвърли от бизнеса.

— Можем ли да подкупим някого, за да спре тази неприятна история?

— Вече изплащаме на Васка цяло състояние, за да ни остави на мира, но консорциумът изобщо не жали парите. Възможно е баронът да иска от нас повече.

— Нека първо поразуча как стоят нещата в двореца — рече Силк. — Преди да сте удвоили подкупа на Васка или да сте направили друга неразумна стъпка.

— Даването на подкупи е стандартна процедура, принц Келдар.

— Зная, но понякога шантажът и изнудването дават по-добри резултати. — Силк погледна Гарион, след това отново се обърна към своя представител. — Имаш ли някаква информация за онова, което се случва в Каранда?

— Известни са ми достатъчно неща, за да прогнозирам, че последиците от събитията там ще бъдат катастрофални за бизнеса. Всички съвършено почтени и в други случаи съвсем разумни търговци затварят магазините си и се тълпят в Калида, за да се запишат армията на Менга. След това маршируват в кръг, пеят „Смърт за ангараките!“ и размахват ръждясали мечове.

— Има ли някакъв шанс да им продадем оръжие? — бързо попита Силк.

— Вероятно не. В северна Каранда няма достатъчно пари, затова не си струва да правим опити да търгуваме с тях. Всички мини са затворени поради политическите размирици. Пазарът на скъпоценни камъни съвсем замря.

Силк мрачно кимна.

— Какво става там наистина, Долмар? — попита той. — Докладите, които ни предаде Брадор, бяха твърде откъслечни.

— Менга пристигна пред вратите на Калида, придружен от демони. — Представителят сви рамене. — Карандите изпаднаха в истерия и се проснаха на земята, обхванати от религиозен екстаз.

— Брадор ни спомена, че били извършени множество зверства — намеси се Гарион.

— Мисля, че докладите, които е получил, са леко преувеличени, ваше величество — отвърна Долмар. — Дори най-добре обученият наблюдател е склонен да умножава десет пъти осакатените трупове по улиците. Всъщност огромното мнозинство от жертвите бяха или мелцени, или ангараки. Демоните на Менга съвсем грижливо избягваха да убиват каранди — освен по някаква случайност. Същото е в сила за всеки град, който Менга е превзел досега. — Долмар се почеса по главата и присви близко разположените си очи. — Всъщност това е много хитро, разбирате ли? Карандите приемат Менга като освободител, а неговите демони като непобедим челен отряд на своята армия. Не бих могъл да се закълна какви са мотивите на Менга, но онези варвари в планините вярват, че той е техен спасител, дошъл да очисти Каранда както от ангараките, така и от мелценската бюрокрация. Дайте му още половин година и той ще постигне онова, което не се е удало на никого досега.

— И какво е то?

— Обединение на Каранда.

— Той използва ли демоните си по време на нападенията срещу всеки град, който превзема? — попита Гарион, желаейки да получи потвърждение на онова, което му беше казал Брадор.

Долмар поклати глава.

— Вече не, ваше величество. След случилото се в Калида и няколко други градове, които Менга превзе в по-ранните етапи на своя поход, това повече не му се налага. Напоследък единственото, което прави, е да се насочи с маршова стъпка към някой град. Демоните са с него, разбира се, ала те не са заети с нищо друго освен с важната задача да изглеждат ужасни, застанали непосредствено до него. Карандите избиват всички ангараки и мелцени в града, отварят градските порти и го посрещат с отворени обятия. След това демоните на Менга изчезват. — Представителят на Ярблек се замисли за миг. — Ала един от тях винаги го съпровожда — някакво тайнствено създание, което не изглежда като истински гигант, както ние винаги си представяме твари от подобен род. Демонът стои зад лявото рамо на Менга всеки път, когато той се появи някъде пред хора.

Внезапна мисъл проблесна в съзнанието на Гарион и той попита:

— Те оскверняват ли храмовете на гролимите?

Долмар примигна.

— Не — отговори той изненадано. — Всъщност хората на Менга не го правят — освен това сред мъртвите, изглежда, няма никакви гролими. Разбира се, възможно е Урвон да е изтеглил всичките си гролими от Каранда, когато започнаха размириците.

— Това е малко вероятно — възрази Гарион. — Менга е пристигнал в Калида без никакво предупреждение. Гролимите не биха имали никакво време да избягат. — Кралят на Рива впи поглед в тавана, замислен дълбоко.

— Какво има, Гарион? — попита Силк.

— Просто ми хрумна нещо, което ме накара да изтръпна. Знаем, че Менга е гролим, нали така?

— Не знаех това — рече Долмар с известна изненада.

— Ние разполагаме с вътрешна информация — осведоми го Силк.

— Продължавай, Гарион.

— Урвон прекарва всичкото си време в Мал Яска, нали?

Силк кимна утвърдително.

— Да, чувал съм да се говори така. Той не иска Белдин да го хване, когато излезе от твърдината си. Нима това обстоятелство не го прави твърде неефективен лидер? Добре. Нека предположим, че Менга наистина е преминал през период на отчаяние след смъртта на Торак, след това е намерил магьосник, който го е научил как да призовава демони. Когато Менга се завръща, той предлага на своите бивши братя гролими алтернатива на Урвон — освен това дава в ръцете им достъп до сила и власт, с каквито те никога не са разполагали. Демон в ръцете на неук и твърде глупав карандски магьосник е едно, ала демон, контролиран от магьосник гролим, е нещо значително по-лошо, Така мисля аз. Ако Менга събира незасегнати от отчаяние гролими около себе си и ги обучава как да използват силата на магиите, ние сме изправени пред сериозен проблем. Не бих желал да се срещна с цял легион същества, подобни на онова, което призова Чабат.

— Аз също не желая такова нещо — отвърна пламенно Силк и потрепери.

— Този Менга трябва да бъде разбит и заличен от земята — каза Долмар. — И това трябва да стане съвсем скоро.

Гарион направи кисела гримаса.

— Закат няма да предприеме никакви действия, докато армията му не се завърне от Ктхол Мургос — а това ще стане след около три месеца.

— След три месеца Менга ще бъде непобедим — изтъкна търговският представител.

— В такъв случай трябва да действаме сега — заяви Гарион. — Със Закат или без него.

— А как възнамеряваш да излезеш от укрепения град? — попита Силк.

— Ще оставим Белгарат да се справи с тази задача. — Гарион погледна агента на Силк и попита: — Имаш ли да ни кажеш още нещо?

Долмар подръпна носа си — будеща любопитство имитация на привичния жест, използван от Силк.

— Всъщност това е само слух.

— Продължавайте.

— До мен достига откъслечна информация от Каранда, че демонът познат на Менга, се нарича Нахаз.

— Това важно ли е?

— Не съм съвсем сигурен, ваше величество. Когато гролимите отишли в Каранда през второто хилядолетие, те унищожили всички следи на карандската митология и никой не се опитал да запише запазилите се откъси и спомени, съхранили се по чудо незасегнати. Останали единствено някакви мъгляви предания, но до мен са долитали различни слухове, според които Нахаз е демонът на племето на първите каранди, мигрирали в тази област, преди ангараките да дойдат в Малореа. Карандите следват Менга не само защото той е политически лидер, но и защото той е възкресил най-близкото подобие на собствения им бог.

— Бог, който е демон? — попита го Гарион.

— Това е много добър начин той да бъде описан точно, ваше величество. Ако слуховете са верни, демонът Нахаз има почти неограничена власт и мощ.

— Страхувах се, че ще кажеш тъкмо това.

По-късно, когато вече бяха на улицата, Гарион погледна с любопитство Силк и попита.

— Защо не възрази, когато той изгори онези документи?

— Това е стандартната ни практика. — Мъжът с мишето лице сви рамене. — Никога не задържаме документи в писмена форма. Долмар запазва всичко в паметта си.

— Нима това не го улеснява да краде от тебе?

— Разбира се. Но той задържа кражбите си в разумни граници. Ако Данъчното бюро сложи ръце върху написани от нас документи, ще се озовем в положение на ужасна катастрофа. Искаш ли сега да се върнеш в двореца?

Гарион извади списъка с поръчки.

— Не. Първо трябва да се погрижим за това. — И погледна мрачно листа. — Питам се как ли ще пренесем всичко?

Силк погледна през рамо към двамата ненатрапващи се на вниманието шпиони, които вървяха по петите им и се засмя.

— Помощниците ни са на няколко крачки след нас. Както вече, казах, човек може да използва шпионите по много различни начини.

През следващите няколко дни Гарион откри, че императорският палат в Мал Зет се различава от всички кралски дворове на Запада. Тъй като цялата власт беше съсредоточена в ръцете на Закат, всички бюрократи и служители в двореца се състезаваха помежду си за благоразположението на императора и се стремяха да дискредитират враговете си, използвайки твърде често невероятно сложни заговори. Въвеждането на Силк, Велвет и Сади в тази мрачна среда породи съвсем нови измерения в дворцовите интриги. Триото съвсем небрежно изтъкваше приятелството между Гарион и Закат, освен това и тримата се постараха всички в палата да разберат, че те са доверени хора на риванския крал. След това умело се отдръпнаха и зачакаха развитието на събитията.

Чиновниците и царедворците в императорския палат бързо схванаха значението и възможностите, заложени в този новосъздаден път към ухото на малореанския император. Може би без дори официално да обсъжда положението, триото от Запада си разпредели възможните сфери на дейност по равно. Силк съсредоточи вниманието си върху търговските дела, Велвет смело се впусна в политиката, а Сади деликатно докосна с дългите си пръсти най-чувствителните струни в света на големите престъпления. Макар че и тримата направиха изящни намеци, че са склонни да получават подкупи, те също така изразиха готовността си да предават там, където е необходимо, различни молби, като в замяна получаваха най-разнообразна информация. Така, почти съвсем случайно, Гарион откри, че има на разположение много ефективен апарат за шпионаж. Силк и Велвет манипулираха с виртуозността на музиканти страховете, амбициите и неприкритата алчност на онези, които влизаха в контакт с тях, използвайки все по-нервните официални лица в двореца като добре акордирани и много удобни инструменти. Методите на Сади, създадени с течение на времето и чрез богатия му опит в двора на Салмисра, бяха в някои случаи буквално неуловими, ала в други — болезнено директни. Съдържанието на неговата кутия от червена кожа покачи цената си до небесата и няколко престъпници, заемащи висши позиции в подземния свят — хора, които в буквалния смисъл на думата притежаваха цели взводове от бюрократи и дори генерали — съвсем внезапно загинаха при много съмнителни обстоятелства. Един от тях дори се строполи с почерняло лице и опулени очи в присъствието на самия император.

Закат, който наблюдаваше дейността на тримата с прикрито задоволство, забавлявайки се от ходовете им, в този момент тегли чертата и определи границите на позволеното. Той разговаря твърдо с Гарион по този въпрос на обичайната вечерна среща между двамата на другия ден след печалното събитие.

— Наистина нямам нищо против онова, което правят, Гарион — каза той, милвайки небрежно главата на рижото коте, което лежеше в скута му. — Те объркват всички насекоми, които пълзят насам-нататък в тъмните ъгли на двореца. Слисаният бръмбар не е в състояние да заздрави позицията си. Харесва ми да държа уплашени всички тези блюдолизци, хубаво е, че са извадени от равновесие, тъй като така мога да ги контролирам по-леко. Ала наистина имам твърди възражения срещу отровата. Прекалено лесно е за непохватния отровител да допусне груби грешки.

— Сади е в състояние да отрови един-единствен човек сред сто други гости — увери го Гарион.

— Имам абсолютно доверие във възможностите му — съгласи се Закат. — Неприятното е, че не самият той е човекът, който в действителност дава отровата на жертвата. Сади продава странните си отрови на неуки аматьори. В двореца има някои хора, от които имам нужда. Всъщност всички знаят кои са те, затова и все още никой не е забил кама във вътрешностите им. Ала грешка, допусната с някоя отрова, би могла да унищожи цели сектори от моето управление. Би ли могъл да го помолиш да не продава повече отрови в палата? Бих могъл да разговарям с него лично, ала не желая това да изглежда като официално мъмрене.

— Ще поговоря с него — обеща Гарион.

— Ще ти бъда много благодарен за това, Гарион. — Очите на императора блеснаха лукаво. — Думите ми се отнасят само за отровите. Намирам, че ефектът на някои от останалите негови еликсири е твърде забавен. Например вчера видях един осемдесет и пет годишен генерал да преследва разгорещено младата си камериерка. Старият глупак не бе си помислял за подобно нещо от двадесет и пет години. Онзи ден пък началникът на Бюрото по обществените дейности — надуто магаре, от което ми прилошава, щом го погледна — се опитва в продължение на половин час да мине по стената на една недостроена сграда пред дузина свидетели. От години не съм се смял толкова.

— Нийсанските еликсири правят с хората най-различни неща. — Гарион се усмихна. — Ще помоля Сади да ограничи сделките си и да ги извършва единствено в сферата на освежаващите медикаменти.

— „Освежаващи медикаменти“. — Закат се разсмя. — Това определение ми харесва.

— Винаги съм намирал точните думи, описвайки предмети и събития — отвърна скромно Гарион.

Рижото коте се надигна, прозина се и скочи на пода, изоставяйки скута на императора. Пъстрата му майчица ловко сграбчи за врата друго от своите чеда — една черно-бяла пухкава и мъркаща топчица — и я сложи на мястото, освободено от нейното братче, след това погледна Закат в лицето и измяука въпросително.

— Благодаря — измърмори Закат.

Удовлетворена от похвалата, котката скочи, хвана рижото коте и започна да го облизва, притискайки го към пода с лапа.

— Непрекъснато ли прави така? — попита Гарион.

Закат кимна утвърдително.

— Тя е много заета с грижите за рожбите си, ала не иска аз да оставам самотен.

— Колко мило от нейна страна.

Закат погледна черно-бялото коте в скута си, което бе обвило с лапи ръката му и хапеше кокалчетата на пръстите му с престорена свирепост.

— Мисля все пак, че бих могъл да се науча да преживявам и без това — рече той и потрепна.

9.

Единственият начин да избегнат присъстващите навсякъде из императорския палат шпиони беше да провеждат всички важни разговори навън, на открито, затова Гарион често се разхождаше в градините на двореца с някой от своите приятели. Една прекрасна пролетна сутрин кралят на Рива се разхождаше с Белгарат, Поулгара и Велвет под шарената сянка на черешовата градина и слушаше последния доклад на Велвет за политическите интриги, които вряха и кипяха по коридорите в двореца на Закат.

— Изненадващото е, че по всяка вероятност Брадор знае точно какво става — заяви русокосата девойка. — Той не изглежда толкова способен и действен, но неговите хора от тайната полиция са буквално навсякъде. — Велвет държеше под носа си клонче, обсипано с черешови цветове, и твърде показно вдъхваше аромата им.

— Поне не могат да чуят какво си приказваме, щом сме тук — отбеляза Гарион.

— Но могат да ни видят. Ако бях на твое място, Белгарион, нямаше да приказвам така открито, макар че сме навън. Вчера случайно се натъкнах на един особено прилежен господин, който записваше всяка дума от разговор, провеждан шепнешком — а се намираше на петдесет метра от събеседниците.

— Това е някакъв особен трик — намеси се Белгарат. — И как е успял да го направи?

— Той е глух като пън — отвърна Велвет. — И се е научил да разбира какво приказват хората, четейки думите по движението на устните им.

— Умно — измърмори възрастният мъж. — Затова ли толкова интензивно вдъхваш уханието на черешовите цветчета?

Тя кимна и на лицето й отново грейна усмивка, украсена с двете й очарователни трапчинки.

— Затова, но и защото ароматът им наистина е прекрасен.

Вълшебникът почеса брадата си, за да прикрие устата си.

— Добре — рече той. — Необходим ми е някакъв голям инцидент — нещо, което би могло да откъсне вниманието на полицаите на Брадор от нас. Така бихме могли да се измъкнем от Мал Зет, без да бъдем проследени. Закат е непоколебим — решил е твърдо да не предприема нищо, докато армията му не се завърне от Ктхол Мургос. Очевидно е, че ще ни се наложи да действаме без него. Има ли нещо в двореца, което би могло да откъсне всичките шпиони от задачата им да вървят по петите ни?

— Всъщност няма, древни. Владетелят на малкото кралство Палиа и принц-регентът на Делчин заговорничат един срещу друг, но това продължава вече години. Старият крал на Воресебо се опитва да си осигури подкрепата на императора, за да измъкне трона от ръцете на сина си, който му отнел короната преди около година. Барон Васка, началникът на Бюрото по търговия, се опитва да обсеби и погълне Бюрото на военните доставки, но генералите са изтикали усилията му в задънена улица. Това са по-важните конфликти на Малореа в този момент. Разбира се, има и други заговори от по-незначителен мащаб, ала нищо не е толкова разтърсващо, че да отклони вниманието на шпионите, които ни следят.

— Можете ли да раздухате някакъв конфликт? — попита Поулгара почти без да движи устните си.

— Бих могла да опитам, лейди Поулгара — отвърна Велвет. — Но Брадор е в течение на всичко, което се случва в двореца. Ще поговоря с Келдар и Сади. Все пак има някаква незначителна възможност тримата да измислим нещо достатъчно неочаквано, което ще ни даде възможност да се измъкнем от града.

— Трябва да го направим бързо, Лизел — каза Поулгара. — Ако Зандрамас намери онова, което търси в Ашаба, отново ще поеме нанякъде, а ние ще изостанем и в крайна сметка отново ще се впуснем по следите и както стана в Ктхол Мургос.

— Ще видя какво можем да измислим, милейди — обеща Велвет.

— Ще се прибираш ли в двореца? — попита я Белгарат.

Тя кимна утвърдително.

— Ще дойда с тебе. — Вълшебникът се огледа с дълбоко неудоволствие. — Този чист въздух и прекалено дългите разходки са прекалено здравословни за моя вкус.

— Разходи се още малко с мен, Гарион — рече Поулгара.

— Добре.

Когато Велвет и Белгарат се насочиха към източното крило на двореца, Гарион и леля му продължиха разходката си из добре поддържаната зелена морава под покритите с благоуханни цветове дървета. Една мъничка птичка, кацнала на най-високата клонка на старо изкривено дърво, пееше така, сякаш всеки миг сърцето, и щеше да се пръсне.

— За какво пее? — попита Гарион, спомнил си необикновената дарба на леля си да разбира езика на птиците.

— Опитва се да привлече вниманието на някоя женска — отвърна тя, усмихвайки се нежно. — Много е красноречив и дава най-разнообразни обещания — повечето от които ще наруши още преди края на лятото.

Гарион се усмихна с обич и я прегърна през раменете.

Тя въздъхна щастливо.

— Толкова е приятно — рече тя. — Не зная защо, но когато сме разделени, все още мисля за теб като за малко момче. Винаги се чувствам някак изненадана, когато те погледна и видя колко висок си пораснал.

Кралят на Рива не можа да каже нещо повече по този въпрос.

— Как е Дурник? — попита той. — Почти не го виждам напоследък.

— Той, Тот и Ерионд успяха да намерят в южния край на императорския палат езеро, което, изглежда, гъмжи от пъстърва — отвърна тя и комично вдигна очи към небето. — Хващат много риба, но кухненският персонал започва да гледа особено недоволно на всекидневните им постижения.

— Довери се на Дурник, когато търсиш вода и риба — засмя се Гарион. — Нима и Ерионд лови заедно с тях? Това ми изглежда малко неприсъщо за него.

— Не мисля, че е много сериозно увлечен по това занимание. Струва ми се, че отива с тях най-вече заради компанията на Дурник — и защото обича да стои навън на открито. — Тя замълча за миг, след това го погледна в лицето. Както много пъти в миналото, кралят на Рива бе поразен до дъното на душата си от красотата й. — Как се чувства Се’Недра напоследък? — попита го тя.

— Успя да събере няколко млади дами, които й правят компания — отговори той. — Където и да отидем, тя винаги съумява да привлече достатъчно приятелки.

— Жените обичат около тях винаги да има други жени, скъпи — рече вълшебницата. — Предполагам, че и мъжете са достатъчно мили, ала жената има нужда от друга жена, с която да разговаря. Има толкова важни неща, които мъжете просто не разбират. — Лицето й стана сериозно. — Появиха ли се отново симптоми на болестта, която я измъчваше в Ктхол Мургос?

— Не, доколкото мога да съдя от наблюденията си. Изглежда ми напълно нормална. Единственото необичайно нещо, което забелязах у нея, е, че вече не говори за Геран.

— Това може би е просто начин да се защити от околния свят, Гарион. Може да е неспособна да го изрази с думи, ала е осъзнала меланхолията, връхлетяла я в Пролгу. Тя разбира, че ако се предаде на слабостта си, ще бъде извадена от строя. Убедена съм, че продължава да мисли за Геран — вероятно непрекъснато, — но просто не желае да говори за него. — Поулгара отново замълча, после попита направо: — Какво ще кажеш за физическата страна на брака ви?

Гарион се изчерви неудържимо и закашля.

— Ами… Просто нямахме почти никаква възможност за това, лельо Поул — пък и струва ми се, че сега умът й е зает с много други неща.

Вълшебницата замислено сви устни.

— Не е добре просто да пренебрегваш това, Гарион — каза му тя. — След известно време хората се отдалечават един от друг, ако редовно не подновяват близостта помежду си.

Той отново се изкашля, все още силно изчервен.

— Всъщност това, изглежда, не я интересува, лельо Поул.

— Вината за това е твоя, скъпи. Необходимо е човек да отдели време за планиране и внимание към дребните подробности.

— Като говориш така, всичко ми звучи изчислено до последно и прекалено хладнокръвно.

— Спонтанността е нещо много хубаво, скъпи, но добре планираното прелъстяване също крие особен чар.

— Лельо Поул! — възкликна задъхано Гарион, шокиран до дъното на душата си.

— Ти си възрастен човек, скъпи — напомни му тя. — А това е една от отговорностите на възрастните хора. Помисли си по този въпрос. Понякога можеш да бъдеш твърде изобретателен. Сигурна съм, че все нещо ще ти дойде наум. — Вълшебницата погледна към окъпаните в слънчева светлина морави. — Ще се връщаме ли в двореца? Вече стана почти обяд.

Следобед Гарион отново излезе на разходка из парка, този път придружен от Силк и евнуха Сади.

— Белгарат се нуждае от някакъв особено шумен инцидент — обърна се кралят на Рива към спътниците си. — Мисля, че той вече има план да ни измъкне от града, но трябва да се отървем от всичките шпиони за достатъчно дълго време, през което той ще може да задейства изпълнението на своя замисъл. — Гарион усилено чешеше носа си, докато приказваше, прикривайки с длан устата си.

— Сенна хрема ли те измъчва?

— Не. Велвет ни осведоми, че някои от шпионите на Брадор са глухи, но могат да разчетат какво говориш по движението на устните ти.

— Каква извънредно полезна дарба — измърмори Сади. — Чудя се дали някой човек с нормален слух може да усвои това умение.

— Понякога съм си мислил колко добре би било, ако го притежавах — съгласи се Силк и прикри устни с ръка, преструвайки се че кашля. След това погледна към Сади.

— Може ли да ми отговориш честно на един въпрос? — попита го той.

— Зависи от въпроса ти, Келдар.

— Разбрал си, че използваме таен език, нали?

— Естествено.

— Разбираш ли го?

— Боя се, че не. Никога през живота си не съм срещал драснианец, доверяващ ми се в достатъчна степен, за да ме научи на този език.

— И защо ли?

Сади обърна за миг ухиленото си лице към дребничкия драснианец.

— Мисля, че ще успеем, ако прикриваме устата си, когато разговаряме — рече Гарион.

— Няма ли това да стане прекалено очевидно след време? — възрази Сади.

— И какво могат да ни направят? Да ни заповядат да престанем?

— Вероятно няма, но ако някога поискаме да им предадем фалшива информация — а на тях им е известно, че знаем за умението им да ни подслушват по движението на устните — няма да успеем да ги подведем. — Евнухът въздъхна тъжно за изгубената възможност, след това вдигна рамене. — Е както и да е.

Гарион погледна Силк.

— Известни ли са ти някакви конфликти, дрязги, междуособици, които бихме могли да използваме, за да се измъкнем от тайните агенти?

— Не — отвърна дребният мъж. — В момента мелценският консорциум изглежда е съсредоточил вниманието си върху това да запази в тайна списъка с цените на различните стоки. Друг негов стремеж е да убеди барон Васка, че Ярблек и аз трябва да бъдем ограничени и да търгуваме само в изолираните райони по западния бряг. Ала на практика ние държим Васка в ръцете си — докато приема подкупите ни, естествено. Все пак редица хора предприемат множество тайни ходове, но не мисля, че тъкмо сега ще се случи нещо съществено. Дори и да се случи, не смятам, че ще се вдигне достатъчно голям шум — такъв, че тайната полиция да изостави възложената й задача да върви по петите ни.

— Защо не се заемем направо с върха на пирамидата? — предложи Сади. — Аз бих могъл да поговоря с Брадор и да проверя дали е податлив към подкупите.

— Не мисля, че той ще приеме подкуп — рече Гарион. — Хората му ни следят по изричната заповед на Закат. Съмнявам се, че каквато и да било сума ще го накара да рискува главата си.

— Има и други начини хората да бъдат подкупени, Белгарион — усмихна се лукаво Сади. — Разполагам с определени неща, които карат хората да се чувстват извънредно добре. Единственото неприятно нещо при тях е, че след като ги използват няколко пъти, трябва да продължават да ги приемат непрекъснато. Болката, когато престанат да ги вземат, е наистина непоносима. Бих могъл да се позанимая с Брадор и след седмица той ще прави всичко, което му кажа.

При мисълта за това Гарион изведнъж почувства остър прилив на отвращение.

— Предпочитам да не прибягваме до това — каза той. — Или може би нека го оставим като последно възможно средство.

— Вие, алорните, имате особена представа за морала — подметна евнухът и потри с длан обръснатия си череп. — Разсичате със сабя врага си надве, без да ви мигне окото, ала се отвращавате от самото споменаване на думите „отрова“ и „наркотични вещества“.

— Това е свързано с културата на съответния народ — отбеляза Силк.

— Откри ли нещо, които бихме могли да използваме като свое преимущество? — попита Гарион.

Сади се замисли.

— Едно обстоятелство, което само по себе си не означава нищо — отговори той. — Ала бюрокрацията подлежи на пълна, проникваща на всички нива корупция. Известен брой хора в Малореа се възползват от това. Обикновено керваните попадат на засади в Даласианските планини или по пътя от Мага Рен. Всеки керван се нуждае от разрешително, издадено от Бюрото по търговия. Васка е известен с навика си при удобен случай да продава информация на главатарите на разбойниците за времето на тръгване, както и за маршрута, по който ще мине керванът. Или, ако цената го удовлетворява, продава мълчанието си на търговците. — Евнухът се закиска. — Веднъж продал информация за един керван на трима различни главатари на разбойнически шайки. Казаха ми, че тогава в Делчин се разгоряло ожесточено сражение между разбойниците кой да прибере плячката.

Гарион присви замислено очи.

— Започвам да мисля, че би трябвало да съсредоточим вниманието си върху барон Васка — каза той. — Велвет ни съобщи, че същият този човек се опитва да отмъкне от армията Бюрото по военните доставки.

— Не знаех — възкликна Силк изненадано. — Малката Лизел се развива твърде бързо, нали?

— Това се дължи на трапчинките й, принц Келдар — рече Сади. — Аз съм почти напълно неподвластен на женските ласкателства и прелести, но трябва да призная, че когато ми се усмихне, коленете ми се разтреперват. Тя е абсолютно очарователна — и напълно безскрупулна, разбира се.

Силк кимна.

— Гордеем се с нея.

— Защо не отидете да я намерите? — предложи Гарион. — Обменете информацията си за този отдаващ се с готовност на корупцията барон Васка. Може би ще успеем да разпалим някакъв конфликт — нещо, излъчващо шум и трясък. Откритата борба в коридорите на палата може да се окаже средството, от което се нуждаем, за да прикрием бягството си.

— Ти наистина имаш прекрасен усет за водене на политика, Белгарион — изрече Сади с възхищение.

— Уча се бързо — призна Гарион. — Нали съм в компанията на хора, известни с ужасната си репутация.

— Високо ценя тези думи, ваше величество — отвърна евнухът с престорена благодарност.

Скоро след вечеря Гарион мина по обширните коридори на двореца, поел за обичайния си вечерен разговор със Закат. Както винаги един таен агент го следваше безшумно на няколко стъпки.

Тази вечер Закат беше изпаднал в тъжно настроение, което почти напълно наподобяваше безрадостната, ледена меланхолия, която го бе обзела в Рак Хага.

— Лош ден ли имаше? — попита го Гарион и премести едно заспало коте от покритата с килим поставка за краката пред креслото си.

Закат направи кисела гримаса.

— Отхвърлих част от работата, натрупала се тук, докато бях в Ктхол Мургос — отговори той. — Проблемът е, че след като се върнах, работата, която трябва да свърша, непрекъснато нараства.

— Това чувство ми е познато — съгласи се Гарион. — Когато аз се върна в Рива, сигурно ще ми трябва цяла година, докато разчистя купищата документи по писалището си. Би ли изслушал едно предложение?

— Говори, Гарион. Сега съм готов да изслушам всичко на света. — Той погледна с упрек черно-бялото пухкаво коте, което пак хапеше кокалчетата на пръстите му. — Недей толкова силно — измърмори императорът и тупна с показалец по носа свирепото малко зверче.

— Не правя опити да те обиждам — подхвана предпазливо Гарион, — но мисля, че ти допускаш същата грешка както Ургит.

— Интересно наблюдение. Продължавай.

— Струва ми се, че е нужно да реорганизираш управлението си.

Закат примигна.

— Това наистина е забележително предложение — рече той. — Ала ми убягва в каква връзка го правиш. Ургит беше некомпетентен до степен на пълна безпомощност — най-малкото беше такъв преди да го научиш на основните правила за управление на държавата. Коя е тази една и съща грешка, която допускаме ние двамата?

— Ургит е страхливец — заяви Гарион. — И вероятно винаги ще бъде такъв. Ти не си страхливец — може би понякога си мъничко луд, ала в никакъв случай не си от страхливите. Проблемът е, че и двамата допускате една и съща грешка. Ти се опитваш сам да взимаш всички решения — дори и съвсем маловажните. Даже да не спиш нито секунда нощем, времето пак няма да ти бъде достатъчно да се справиш с тази задача.

— Да, забелязал съм го. И какво е решението на този проблем?

— Възлагай отговорности на подчинените си. Началниците на различните бюра, както и генералите ти — те са компетентни. Признавам, че са корумпирани, ала познават добре работата си. Възложи им да се грижат за нещата от тяхната област, а ти вземай само най-важните решения. Осведоми ги, че ако нещо се обърка, ще ги лишиш от поста им.

— Ангараките не постъпват така, Гарион. Владетелят — или императорът в този случай — винаги взема сам всички решения. Така вървят нещата още преди светът да е бил разцепен на две половини. В древността Торак е вземал всички решения и императорите на Малореа винаги са следвали примера му — независимо от това какво са мислели за него.

— Ургит допусна точно същата грешка — каза Гарион. — И двамата забравяте, че Торак беше бог, неговата воля и разум бяха неограничени. Човешките същества не биха могли дори да се надяват, че са способни да следват поведението му.

— На нито един от началниците на бюрата, нито пък на генералите може да бъде поверена подобна власт — каза Закат и поклати глава. — Дори при сегашното положение те са почти извън контрол.

— Те ще се научат да не преминават границите на допустимото — увери го Гарион. — След като някои от тях бъдат понижени или уволнени, останалите бързо ще схванат за какво става дума.

Закат се усмихна мрачно.

— Казах вече, че ангараките не постъпват така, Гарион. Когато искам да дам пример с някого, обикновено използвам ешафода.

— Естествено, това е вътрешен проблем за империята — призна Гарион. — Ти познаваш хората си по-добре от мен, но ако човек притежава някакъв талант, не можеш да го призовеш отново, след като си му отсякъл главата, нали? Не прахосвай таланта, Закат. Той трудно се намира.

— Знаеш ли? — каза Закат леко развеселен. — Мен ме наричат „леденият човек“, но въпреки привидно мекото ти държане, ти си по-хладнокръвен от мен. Ти си най-хладнокръвният човек, когото съм срещал.

— Отраснал съм в Сендария, Закат — напомни му Гарион. — Практичността там е издигната до нивото на държавна религия. Научих се да управлявам държавата си от един човек на име Фалдор. Наистина, кралството много прилича на селскостопанска ферма. Говоря съвсем сериозно — основната цел на всеки владетел е да попречи държавата му да се разпадне. Даровитите и талантливи подчинени са прекалено ценен ресурс, за да бъде разпиляван на вятъра. Налагало ми се е да мъмря някои хора, но това беше най-страшното наказание, до което съм стигал. По този начин ги задържах около мен, в случай че отново имам нужда от тях. Може би трябва да помислиш малко по този въпрос.

— Ще помисля. — Закат се изправи. — Впрочем, — подхвана той, — след като говорим за корупцията в управлението…

— О? За това ли говорехме?

— Всъщност тъкмо започваме. Началниците на бюрата са повече или по-малко нечестни, ала тримата твои приятели добавят десетки нива по-висша сложност към дребните заговори и измами в палата. Наистина с тях не сме подготвени да се справим.

— О, така ли?

— Прекрасната маркграфиня Лизел всъщност успя да убеди и краля на Палиа, и принц-регента на Делчин, че ще ходатайства за тях. Всеки един от тях е абсолютно убеден, че дългогодишната им вражда най-сетне ще бъде разрешена. Не желая да обявят война помежду си. Вече имам достатъчно неприятности в Каранда.

— Ще разговарям с нея — обеща Гарион.

— А пък принц Келдар притежава буквално цели етажи от Бюрото по търговията. Той получава повече информация дори от мен. Всяка година търговците в Мелцен се събират, за да определят цените на всички стоки, които се продават в Малореа. Това е най-зорко пазената тайна в цялата империя, а Келдар току-що я е купил. Той съвсем преднамерено подбива цените и така разстройва цялата ни икономика.

Гарион се намръщи.

— Не ми е споменавал за това.

— Нямам нищо напротив да осъществява значителни печалби — щом си плаща данъците, — ала няма да допусна да постави под свой контрол цялата търговия в Малореа. Не бих могъл да го сторя, нали?

— Ще му предложа да смекчи малко подхода си. Трябва обаче да разбереш характера на Силк. Не го е грижа за парите, които печели. Той се интересува единствено от играта.

— Все пак ме тревожи преди всичко Сади.

— Така ли?

— Започна твърде активно да се занимава със земеделие.

— Сади ли?!

— В блатата на Камат има едно диворастящо растение. Сади плаща огромни суми за него и един от особено известните бандитски главатари е заповядал на хората си да го отглеждат — освен това те защитават с всички сили реколтата от това растение. Доколкото съм осведомен, там вече се разигравали истински битки.

— Бандит, който отглежда растения, едва ли ще има достатъчно време да ограбва керваните по пътищата — изтъкна Гарион.

— Не за това става дума, Гарион. Нямах нищо против, когато Сади накара няколко висши чиновници да се почувстват на седмото небе или да действат смехотворно, но той внася в града цели кервани от това растение и го разпространява сред всичките ми работници — също така и в армията. А това никак не ми се нрави.

— Ще видя какво мога да направя, за да го накарам да преустанови тази операция — съгласи се Гарион. След това погледна малореанския император с присвити очи. — Но разбираш, че ако обуздая тези тримата, те ще се насочат към нещо съвсем ново — и може би то ще бъде не по-малко разрушително за империята. Няма ли да е по-добре, ако направо ги изведа от Мал Зет?

— Добър опит, Гарион — усмихна се Закат. — Но не мисля, че това е уместно. Ще чакаме, докато армията ми се завърне от Ктхол Мургос. След това всички заедно ще напуснем на коне Мал Зет.

— Ти си най-упоритият човек, когото съм срещал — изрече разгорещено кралят на Рива. — Не можеш ли да проумееш, че времето се изплъзва между пръстите ни? Това отлагане би могло да окаже катастрофално въздействие — не само за теб и за мен, но и за целия свят?

— Отново ми говориш за онази баснословна среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака? Съжалявам, Гарион, но Зандрамас просто ще трябва да те почака. Не желая ти и Белгарат да бродите свободно из моята империя. Харесваш ми, Гарион, но не мога да ти се доверя напълно.

Гарион почувства, че гневът започна да се надига в гърдите му, издаде войнствено челюстта си и стана.

— Търпението ми вече започна да се изчерпва, Закат. Опитвах се нещата между нас да бъдат уредени по повече или по-малко цивилизован начин, но всичко си има граница, а ние стигнахме в опасна близост до нея. Няма да си губя времето в палата ти още цели три месеца.

— Тук грешиш — отвърна ядосано Закат и също се изправи, като хвърли безцеремонно котето на пода.

Гарион изскърца със зъби, опитвайки се да овладее гнева си.

— До този момент се държах учтиво, но бих желал да ти напомня за онова, което се случи в Рак Хага. Знаеш, че можем да си тръгнем оттук всеки момент, когато пожелаем.

— И в мига, когато го сторите, три мои полка ще се спуснат по петите ви! — Закат вече крещеше.

— Това няма да трае дълго — изрече заплашително Гарион.

— И какво ще направиш? — попита презрително Закат. — Ще превърнеш всичките ми войници в крастави жаби, или какво? Не, Гарион, познавам те достатъчно добре и зная, че няма да постъпиш така.

— Имаш право — каза Гарион. — Не бих го направил, но си мислех за нещо далеч по-значимо. Торак използва Кълбото, за да разцепи света, помниш ли? Зная как го направи, аз самият мога да постъпя по същия начин, ако се наложи. Войските ти ще имат големи неприятности, докато ни преследват, ако изведнъж попаднат в огромен ров, простиращ се по дължината на цяла Малореа — дълбок десет мили и широк петдесет.

— Няма да го направиш! — извика Закат.

— Искаш да опиташ дали мога? — С огромно усилие на волята Гарион овладя гнева си. — Мисля, че може би е време да прекратим този разговор — заяви той. — Започнахме да си крещим заплахи като някакви хлапета в училище. Защо не продължим същата тема някой друг път, след като и двамата се поуспокоим?

Кралят на Рива почувства, че Закат е подготвил хаплив отговор и устните му потръпват от желание да го изрече, но в следващия миг императорът също се овладя, обузда яростта и възвърна самообладанието си, макар че лицето му все още бе побледняло от гняв.

— Мисля, че имаш право — отговори той. Гарион кимна рязко и тръгна към вратата. — Гарион? — изрече въпросително Закат.

— Да?

— Лека нощ.

— Нека да е лека и за тебе. — След тези думи Гарион напусна кабинета на императора.

Нейно императорско височество принцеса Се’Недра, кралица на Рива и любима на Белгарион, Върховен господар на Запада, бе изпаднала в особено заядливо настроение. „Заядливо настроение“ не бе фразата, която нейно императорско височество би използвала, за да опише състоянието си. „Безутешна“ звучеше далеч по-аристократично, но Се’Недра беше достатъчно честна пред себе си и признаваше, че думата „заядливо“ дава най-пълна представа за чувствата, които я измъчваха. Тя се разхождаше раздразнено от стая в стая в покоите, които Закат бе осигурил за нея и Гарион, и любимата й тревистозелена нощница се развяваше след босите й крака. Изведнъж й се прищя да счупи няколко чинии и щеше да го направи, ако подобна постъпка не влизаше грубо в разрез с маниерите, присъщи на възпитана дама.

Някакъв стол се изпречи на пътя й и тя без малко щеше да го ритне, но в последният момент си припомни, че е без обувки. Вместо ритник грабна решително възглавничката от стола и я сложи на пода. След това скочи няколко пъти с все сила върху нея, а после вдигна полите на нощницата до коленете си, раздвижи крак няколко пъти, за да се упражни, и изрита възглавничката чак в отсрещния край на стаята.

— Пада ти се! — извика тя. Без особена причина това я накара да се почувства малко по-добре.

В момента Гарион го нямаше, бе на обичайния си вечерен разговор с император Закат. Се’Недра изведнъж пожела той да е тук, за да се скара с него. Една хубава малка свада сигурно щеше да подобри настроението й.

Излезе през вратата и погледна към издълбаната в пода вана, от която се вдигаше пара. Може би ваната щеше да й помогне? Дори отиде съвсем близо до водата и опита колко е топла, но реши да не се къпе. Въздъхна и излезе. Спря за няколко секунди до отворения прозорец на неосветената всекидневна, от които се виждаше вътрешният двор. Този ден пълната луна бе изплувала рано на небето и изпълваше двора с бледата си безцветна светлина. Езерото в средата отразяваше съвършения й сребърен кръг. Се’Недра остана до прозореца, потънала в мисли.

Чу, че някой отвори вратата на покоите и после рязко я затръшна.

— Се’Недра, къде си? — Гласът на Гарион звучеше раздразнено.

— Тук съм, скъпи.

— Защо стоиш на тъмно? — попита той, влизайки в стаята.

— Просто гледах луната. Осъзнаваш ли, че същата тази луна свети и в Тол Хонет, в Рива също — ако това въобще ти говори нещо.

— Всъщност не съм мислил по този въпрос — отговори той.

— Защо се държиш така грубо с мен?

— Вината не е в тебе, Се’Недра — каза той с извинителен тон. — Просто преживях поредния ожесточен спор със Закат.

— Това, изглежда, ви става навик.

— Защо проявява такъв глупав инат? — попита Гарион.

— Това е в природата на кралете и императорите, скъпи.

— И какво по-точно искаш да кажеш?

— Нищо. Съвсем нищо.

— Искаш ли нещо за пиене? Мисля, че имаме още малко от онова вино.

— Аз пък мисля точно обратното. Точно сега никак не ми се пие.

— Е, аз все пак ще си налея една чаша. След милото ни бъбрене с негово твърдоглаво величество чувствам, че трябва да успокоя с нещо нервите си. — Гарион излезе и след миг съпругата му чу лек звън — каната с вино беше докоснала ръба на кристалната чаша.

Навън, в огрения от лунната светлина вътрешен двор, някой се измъкна от сенките на високите дървета. Беше Силк. Беше само по риза и тесните си панталони, бе преметнал през рамото си чаршаф и си свирукаше весело. Спря до езерото и започна да разкопчава ризата си.

Се’Недра се усмихна и продължи да гледа как дребният мъж се съблича. След това той влезе в езерото, разпръсквайки отразения образ на луната на хиляди блещукащи късчета, и лениво заплува.

От дърветата изплува друга сянка и сред лунната светлина се появи Лизел. Носеше свободно падаща рокля, в косата й имаше някакво цвете. Без съмнение беше червено, но бледата светлина на пълната пролетна луна отнемаше багрите му и го караше да изглежда почти черно на фона на светлата коса на момичето.

— Как е водата? — попита тя съвсем спокойно. Гласът й се чуваше съвсем ясно, сякаш се намираше в една и съща стая със Се’Недра.

Силк възкликна сепнато и се закашля, защото носът и устата му се напълниха с вода. След това пръхтя известно време и накрая отговори ведро:

— Не е лоша.

— Добре — рече Лизел и се приближи до езерото. — Келдар, струва ми се, че е време да поговорим.

— Така ли? За какво?

— За това. — Тя съвсем спокойно разкопча роклята си и я остави да падне в тревата до краката й.

Отдолу не носеше нищо.

— Изглежда, ти е малко трудно да разбереш, че нещата се променят с времето — продължи тя и съвсем преднамерено посочи себе си. — И аз също.

— Забелязах — каза той с възхищение.

— Радвам се. Бях започнала да се страхувам, че зрението ти се е влошило — Лизел пристъпи в езерото и се потопи във водата до кръста. — Е?

— Какво „е“?

— Какво възнамеряваш да направиш по този въпрос? — Русокосата протегна ръка, свали цветето от косата си и внимателно го постави върху повърхността на водата.

Се’Недра се втурна към вратата, без да вдига никакъв шум с босите си, леки като лунни лъчи крака.

— Гарион! — извика тя с настоятелен шепот. — Ела тук!

— Защо?

— Говори по-тихо и ела веднага.

Той промърмори нещо едва чуто и влезе в притъмнялата стая.

— Какво има?

Тя посочи към прозореца, изкиска се тихичко и прошепна:

— Виж!

Гарион отиде до прозореца, хвърли един-единствен поглед към езерото и отклони очи.

Се’Недра отново се изкиска, приближи се до него и се сгуши до рамото му.

— Не е ли много хубаво?

— Сигурен съм, че е — отвърна й той шепнешком. — Но не мисля, че трябва да гледаме.

— Защо не?

Цветето, което Лизел бе оставила върху водата бе преплувало до Силк. Той го вдигна и замислено го помириса.

— Твое е, нали? — рече той и подаде цветето на момичето е млечнобялата кожа.

— Да, мое е — отговори тя. — Но ти все още не си отговорил на въпроса ми.

— На кой въпрос?

— Какво ще направиш сега?

— Все ще измисля нещо.

— Добре. Аз ще ти помогна.

Гарион твърдо протегна ръка и дръпна завесата на прозореца.

— Развали ми удоволствието! — нацупи се Се’Недра.

— Нищо — отвърна й той. — А сега се отдръпни от този прозорец. — Той я изведе от стаята. — Какво е намислила Лизел?

— Че то е съвсем очевидно.

— Се’Недра!

— Тя го прелъстява, Гарион. Влюбена е в него още от малка и най-сетне е решила да пристъпи към действие. Толкова се радвам за нея, че сърцето ми ще се пръсне.

Той поклати глава.

— Никога няма да мога да ви разбера вас, жените. Точно когато реша, че всичко вече ми е съвсем ясно, вие отново променяте правилата. Няма да повярваш какво ми каза леля Поул днес сутринта.

— О, така ли? И какво?

— Каза, че аз би трябвало да… — Той изведнъж спря и лицето му стана червено като жарава. — Ами… няма значение — добави той съвсем неубедително.

— Какво беше, кажи ми!

— Някой друг път. — След това я изгледа по особен начин. Се’Недра познаваше този поглед.

— Още ли не си се къпала тази вечер? — попита я Гарион с преувеличена небрежност.

— Още не. Защо?

— Помислих си, че може да дойда при тебе във ваната — ако нямаш нищо против.

Се’Недра хитро сведе клепачи.

— Ако наистина искаш — отвърна тя с глас на съвсем младо момиче.

— Ще запаля няколко свещи — рече Гарион. — Лампата е прекалено ярка, не мислиш ли?

— Както искаш, скъпи.

— Ще донеса и малко вино. То може да ни помогне да се отпуснем.

Се’Недра почувства прилив на щастливо, тихо ликуване. Не, направо триумф. Неизвестно защо цялата й раздразнителност се бе стопила изцяло.

— Мисля, че ще бъде просто прекрасно, скъпи.

— Е — рече той и протегна леко треперещата си ръка към нея. — Влизаме ли във водата?

— Че защо не?

10.

Когато на следващата сутрин всички се събраха на закуска, изражението на Силк бе едва доловимо угрижено, сякаш току-що е осъзнал, че някои по някакъв начин е успял да го надхитри. Дребничкият драснианец непоколебимо отказваше да поглежда към Велвет, която бе навела скромно очи към купата с ягоди и сметана и похапваше с охота.

— Тази сутрин май нещо ви е криво, принц Келдар — подхвърли небрежно Се’Недра, макар че очите й блещукаха с едва овладяна веселост. — Какво има?

Той й хвърли бърз подозрителен поглед.

— Хайде, хайде — каза тя и го потупа по ръката. — Сигурна съм, че ще се почувстваш по-добре след закуска.

— Не съм много гладен — отвърна той. — Гласът му звучеше малко рязко. — Мисля да се поразходя.

— Но, скъпи приятелю — възрази малката кралица. — Дори не си докоснал тези прекрасни ягоди. Наистина са божествени, нали, Лизел?

— Великолепни са — съгласи се русокосото момиче и трапчинките цъфнаха по бузите му.

Лицето на Силк стана още по-навъсено и той стана и решително тръгна към вратата.

— Може ли да изям и твоите, Келдар? — извика след него Велвет. — Искам да кажа, ако се отказваш.

Драснианецът затръшна вратата след себе си, а Се’Недра и Велвет избухнаха в неудържим, сребрист смях.

— За какво беше пък това? — попита ги лейди Поулгара.

— О, нищо — отвърна Се’Недра, без да престава да се смее. — Нищо. Нашият приятел принц Келдар снощи преживя едно приключение, което не завърши по начина, както бе очаквал.

Велвет хвърли бърз поглед към Се’Недра, леко се изчерви, а после отново се разсмя.

Поулгара погледна двете кискащи се млади жени, вдигна вежда и каза:

— О, разбирам.

Червенината по бузите на Велвет стана по-наситена, но тя продължи да се смее.

— Божичко! — въздъхна Поулгара.

— Какво е станало, Поул? — попита Дурник.

Тя го погледна, сякаш зачудена какво да му отвърне, за да не накърни строгите му сендарски принципи.

— Просто едно мъничко усложнение — отговори тя. — Не би могло да ни затрудни.

— Е, щом е така, добре. Ще ти трябвам ли за нещо тази сутрин?

— Не, скъпи — отвърна тя и го целуна.

Той отвърна на целувката й, изправи се и погледна Тот и Ерионд, които го наблюдаваха очаквателно.

Те веднага станаха и тримата излязоха от стаята.

— Чуя се колко ли време ще им трябва, докато изловят всичката риба в това езеро? — замислено каза Поулгара.

— Боя се, че риболовът им ще трае цяла вечност, лейди Поулгара — каза Сади и лапна една голяма ягода. — Пазачите го зареждат с нова риба всяка вечер.

— Тъкмо от това се боях — въздъхна вълшебницата.

Рано преди обяд Гарион крачеше нетърпеливо по дългия коридор. Изпълваше го безсилно нетърпение. Мисълта за неотложната необходимост да се добере до Ашаба преди Зандрамас отново да му избяга бе така завладяла съзнанието му, че той почти не можеше да мисли за друго. Очевидно шансът да променят решението на Закат беше съвсем минимален, затова възможността да се справят „по другия начин“ — както се изразяваше Белгарат — ставаше все по-реална. Всъщност въпреки отправяните от време на време заплахи срещу Закат Гарион не желаеше да прибягва до него. Беше сигурен, че ако го направи, ще загуби завинаги укрепващото си приятелство със странния мъж, който управляваше Малореа. Кралят на Рива беше достатъчно честен да признае пред себе си, че освен дружбата с този човек ще загуби и политическите възможности, произтичащи от нея.

Тъкмо беше решил да се върне в покоите си, когато към него се приближи слуга, облечен с алена ливрея.

— Ваше величество — започна слугата и направи дълбок поклон, — принц Келдар ме помоли да ви намеря и да ви съобщя, че би желал да разговаря с вас.

— Къде е той? — попита Гарион.

— В императорската градина, недалеч от северната стена, ваше величество. Съпровожда го един полупиян надрак… и… и една жена, която говори отвратително неприлични приказки. Ама просто няма да повярвате колко неприлични.

— Мисля, че я познавам — отговори му Гарион с усмивка. — И напълно ви вярвам. — След това се обърна и бързо тръгна към императорската градина.

Ярблек въобще не се беше променил. Макар че времето беше приятно топло, той носеше оръфаното си палто и рунтавата шапка от овча кожа. Беше се проснал на една мраморна пейка в обвитата с буйна зеленина беседка, а съвсем близо до него бе поставена бъчвичка с пиво. Вела, по-пищна и изкусителна от всякога, се разхождаше лениво сред цветните лехи, облечена в обичайните си одежди — плътно прилепнали към тялото надракски елек и панталони. От ботушите и пояса й се подаваха обкованите със сребро дръжки на камите. Походката й беше все така предизвикателна и чувствена — маниер, който бе практикувала толкова дълго, че сега крачеше по този изкусителен начин съвсем автоматично, а може би и несъзнателно. Силк седеше на тревата до пейката и също като съдружника си държеше чаша пиво.

— Тъкмо бях решил да тръгна да те търся — рече той, когато Гарион се приближи.

Дългокракият надрак погледна Гарион с присвити очи и изфъфли:

— Я виж ти! И това ако не е кралят на Рива! Виждам, че отново носиш тоя огромен меч, дето сякаш е сраснал с тебе.

— Просто навик — сви рамене Гарион. — Изглеждаш добре, Ярблек — като оставим настрана факта, че си малко пийнал.

— Непрекъснато намалявам количеството пиво, с което се зареждам — заяви благочестиво Ярблек. — Стомахът ми не е такъв, какъвто беше.

— Случайно да си срещал Белгарат, докато идваше насам? — попита Силк.

— Не съм. Трябваше ли?

— Изпратих да повикат и него. Ярблек има информация за нас и ми се ще старият да я чуе от първа ръка.

Гарион огледа грубото лице на партньора на Силк и го попита:

— Колко време ще останеш в Мал Зет?

Ярблек подръпна рошавата си брада и каза:

— Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Долмар вече е набавил повечето стоки, от които се нуждаем, ала искам да пообиколя пазарите и да разуча какво е положението тук. В Боктор има един толнедрански търговец, който се интересува от необработени скъпоценни камъни. Бих могъл да натрупам цяло състояние от тази сделка — особено ако успея да прекарам камъните през драснианските митници.

— Нима митничарите на кралица Порен не ти смъкват кожата с щателното си претърсване? Не ровят ли из торбите ти? — попита Гарион.

— Събличат ми дори дрехите — изсмя се Ярлек. — И ги изтърсват една по една. Ала не смеят да докоснат Вела и с пръст. Всички вече научиха как светкавично мята камите си. Вече спечелих двадесет пъти повече пари, отколкото дадох за нея — знаеш ли как? Крия малки пакетчета тук-там по дрехите й. — Надракът се засмя дрезгаво. — И, разбира се, докато ги крия, се разтапям от удоволствие. — Той се оригна гръмотевично. — Извинете.

Белгарат се приближи с бързи крачки през моравата. Възрастният мъж решително бе отказал всички тактични предложения от страна на Закат да се облече с по-благовидни одежди и все още носеше — според Гарион го правеше напук — изцапаната с мазни петна туника, кърпените си панталони и двата ботуша, взети от различни чифтове.

— Е, дойде най-после — изсумтя той на Ярблек, без изобщо да го поздрави.

— Задържах се в Мал Камат и дълго не успях да мръдна оттам — отговори надракът. — Кал Закат събира всички кораби по западния бряг, с които възнамерява да прекара цялата си армия от вонящия Ктхол Мургос. Наложи се да наема лодки, после да ги крия в блатата на север от развалините на Ктхол Мишрак. Той посочи буренцето с пиво. — Искаш ли малко?

— Естествено. Имаш ли още една чаша?

Ярблек потупа тук-там по огромното си палто, бръкна в един от множеството вътрешни джобове и измъкна огъната тенекиена чаша.

— Много обичам, когато човек е добре подготвен — каза Белгарат.

— Истинският домакин е винаги готов за гости. Налей си сам. Но се опитай да не разливаш много по земята. — Надракът погледна Гарион. — Ами ти? Мисля, че мога да намеря една чаша и за тебе.

— Не, благодаря, Ярблек. Все още е прекалено рано за мене.

Изведнъж някакъв нисък, облечен в ослепително ярки дрехи мъж се приближи към беседката. Одеждите му бяха истински хаос от несъчетаеми един с друг цветове — един от ръкавите беше зелен, другият — червен. Единият крачол на тесните му, панталони беше на розови и жълти ивици, а другият — на големи сини капки на бял фон. На главата му имаше висока островърха шапка със звънче на върха. Ала не шокиращото му облекло будеше изненадата на зрителите. Погледът на Гарион веднага бе привлечен от факта, че мъжът съвсем без никакви усилия ходеше на ръце, а двата му крака стърчаха във въздуха.

— Дали наистина чух, че някой предлага чаша пиво? — попита той със странен напевен акцент.

Ярблек изгледа сърдито облечения в пъстроцветно облекло акробат, но отново затърси из вътрешните джобове на палтото си.

Непознатият сви рамене, подскочи високо във въздуха, сръчно направи салто и се приземи без никакво усилие на краката си. После енергично изтупа ръце и се приближи към Ярблек с угодническа усмивка. Лицето му нямаше особени белези, беше лице, което човек забравя минута след като го е видял, ала Гарион си помисли, че го е виждал някъде по-рано, и тази мисъл някак го разтревожи.

— О, добри ми господин Ярблек — обърна се акробатът към партньора на Силк. — Сигурен съм, че вие сте най-милият човек на света. Направо щях да се спомина от жажда, знаете ли? — Той взе една чаша, потопи я в бъчвичката с пиво, изпи я на един дъх и промълви с искрено възхищение: — Ама добро питие си си набавил, господин Ярблек! — И отново загреба чаша от живителната течност.

Лицето на Белгарат придоби странен израз — отчасти объркан, отчасти развеселен.

— Той се помъкна след нас, когато напуснахме Мал Камат — каза Ярблек. — Вела смята, че е особено забавен, затова все още не съм го прогонил. Тя започва да крещи така, че ми проглушава ушите, щом нещо не стане по волята й.

— Името ми е Фелдегаст, уважаеми господа — представи се мъжът с пъстрите дрехи и направи прекомерно дълбок поклон. — Жонгльорът Фелдегаст. Освен това съм и акробат — както сами видяхте с очите си. — Имам още едно поприще — комедиант съм със забележителна дарба, при това умея да правя някоя и друга магия — тоест може да се каже, че съм и добър магьосник. Направо свят ще ви се завие и ще се ококорите от удивление пред неземната ми дарба да правя разни фокуси — не, не, хич не ви лъжа, господа. Плюс всичко, казано досега, мога да свиря очарователни мелодии с тази дървена пищялка — ако пък сте изпаднали в меланхолично настроение, ще ви изсвиря тъжни песни с лютнята си — такива, че на гърлата ви ще заседне буца, голяма като планина, а от очите ви ще бликнат топли, изобилни сълзи. Желаете ли да станете свидетели на забележителния ми талант?

— Може би малко по-късно — каза му Белгарат, чийто поглед все още бе развеселен. — Точно сега трябва да обсъдим една друга работа.

— Вземи си още една чаша пиво и иди да развличаш Вела, комедианте — нареди му Ярблек. — Разкажи й някоя от неприличните си истории.

— Това ще бъде божествена наслада за мене, добри ми господин Ярблек — възкликна жонгльорът. — Тя е великолепна жена с богато чувство за хумор и разкошен вкус към неприличните истории. — Той си гребна още пиво, след това изтича с чевръсти подскачащи стъпки към Вела.

— Отвратително — изръмжа Ярблек; — Някои от историите, които й разправя, карат дори мен да се червя, но колкото по-противни са, толкова по-гръмко се смее Вела. — Търговецът мрачно поклати глава.

— Да се заемаме за работа — рече Белгарат. — Трябва да узнаем точно какво става в Каранда сега.

— Това е съвсем лесно — отвърна Ярблек. — Там е Менга с проклетите си демони.

— Долмар ни осведоми по този въпрос — намеси се Силк. — Знаем какво се е случило в Калида, знаем как карандите прииждат от всичките седем кралства, за да се присъединят към армията му. Той предприема ли стъпки на юг?

— Не съм чувал за такова нещо — отговори Ярблек. — Изглежда, че сега укрепва позициите си на север. Предизвиква истинска истерия у карандите. Ако Закат не направи нещо — и то колкото се може по-бързо, — ще се изправи пред съкрушителна революция в империята си. Ала аз мога да ви кажа едно — сега е много опасно да се пътува из северна Каранда. Карандите, подтиквани от Менга, контролират цялата територия до брега на Камат.

— Ние трябва да отидем в Ашаба — каза Гарион.

— Не бих ви посъветвал да го правите — каза Ярблек. — Карандите са придобили някои твърде отблъскващи навици.

— Така ли? — попита Силк.

— Аз съм ангарак — продължи Ярблек. — Още като малко момче съм гледал как гролимите разсичат гръдния кош на хората, за да изтръгват сърцата им и да ги принасят в жертва на Торак. Но онова, което става в Каранда сега, ме кара да се чувствам така, сякаш червата ми се преобръщат. Те приковават живи хора с колове към земята и след това викат своите демони. Всичките отвратителни чудовища затлъстяват все повече с всеки ден.

— Би ли ни разказал какво по-точно правят те?

— Всъщност никак не ми се ще. Използвай въображението си. Бил си в Мориндландия. Знаеш какво ядат демоните.

— Не говориш сериозно, нали!

— О, съвсем сериозно. А пък карандите се хранят с остатъците. Както вече казах — имат отблъскващи навици. Освен това се носят слухове, че демоните се съвкуплявали с жени.

— Това е ужасно! — изрече задъхано Гарион.

— Наистина — съгласи се Ярблек. — Жените обикновено не оцеляват след бременността, но съм чувал, че няколко вече са родили живи изроди.

— Трябва да сложим край на всичко това! — мрачно каза Белгарат.

— Желая ви успех — подхвърли Ярблек. — Що се отнася до мен, щом успея да събера достатъчно голям керван, веднага си заминавам за Гар ог Надрак. За нищо на света не бих се доближил до Менга — нито до покорните нему демони, които той държи на каишка.

— За Нахаз ли става дума? — попита Гарион.

— Значи си чувал името му?

— Долмар ни каза за него.

— Вероятно би трябвало да започнем тъкмо с него — заяви Белгарат. — Ако успеем да изтласкаме Нахаз там, откъдето е дошъл, има голяма вероятност останалите демони да последват своя господар.

— Хитро, много хитро — изсумтя Ярблек.

— Имам определени идеи — продължи възрастният мъж. — След като демоните се махнат, Менга няма да има на разположение нищо друго освен зле тренирана и още по-зле въоръжена армия от карандски фанатици. Ние ще продължим със своята работа и ще оставим Кал Закат да се оправя с нея. — Той се засмя за миг. — Това ще ангажира ума му в достатъчна степен, за да не върви като хрътка по петите ни.

Вела и жонгльорът Фелдегаст приближаваха бавно към беседката. Комедиантът отново вървеше на ръце — движеше се твърде нестабилно и размахваше смешно краката си във въздуха.

— Историята му беше страхотна — каза надракското момиче с изкусителното тяло и се разсмя. — Ала много-много не го бива да поглъща наистина добро питие.

— Стори ми се, че той не пи чак толкова много — отбеляза Силк.

— Не пивото обърка мозъка му — отвърна Вела и измъкна една сребърна плоска от пояса си. — Дадох му една-две глътки от това. — Очите й изведнъж блеснаха закачливо. — Искаш ли и ти да си пийнеш малко, Силк?

— Какво има вътре? — попита с дълбоко подозрение.

— Малко от онова питие, което приготвяме в Гар ог Надрак — отговори невинно тя. — Вкусно е като майчино мляко. — След това демонстрира качеството на питието, като отпи яка глътка.

— Да не е отлас?

Тя кимна утвърдително.

— Не, благодаря. — Силк потрепери. — Последния път, когато пих от това чудо, не можех да си припомня какво съм правил цяла седмица.

— Не бъди такъв страхливец, Силк — подкани го тя презрително и отпи още една внушителна глътка. — Виждаш ли? Въобще не боли. — След това хвърли поглед към Гарион. — Хей, милорд. Как е прекрасната ти малка женичка?

— Добре е, Вела.

— Радвам се да чуя това. Успя ли да й направиш още някое бебе?

Гарион се изчерви и отговори:

— Не.

— Губиш си времето. Защо не изтичаш в двореца и да я подгониш из спалнята? — След това хлевоустата красавица се обърна към Белгарат и каза: — Е?

— Какво „е“?

Тя измъкна светкавично една от камите в пояса си.

— Искаш ли да опиташ? — И се обърна с гръб към него и се наведе, така че добре закръглените й задни части блеснаха пред погледа му.

— А, не сега, Вела, но все пак ти благодаря — каза той със съкрушително достойнство. — Още е много рано за мен.

— Няма нищо, старче — подхвърли Вела. — За тебе съм готова винаги. Щом ти се прииска, чувствай се поканен. Наточих всичките си ножове преди да пристигнем в Мал Зет и ги пазя специално за тебе.

— Изключително мило от твоя страна.

Пияният Фелдегаст се наклони опасно, зарита и се строполи на земята. Когато успя да се надигне, грозното му лице беше изкривено и охлузено, а гърбът му беше толкова силно извит, сякаш имаше гърбица.

— Мисля, че попрекали с пиенето, приятелю — рече весело Белгарат и бързо се приближи към пияния жонгльор да му помогне да си стъпи на краката. — Слушай, наистина трябва да се изправиш, казвам ти. Ако останеш така приведен, всичките ти черва ще се вържат на възли. — После прошепна нещо в ухото на акробата и кралят на Рива почувства лек полъх — Белгарат съсредоточаваше волята си — едва доловимо, постепенно, сякаш се готвеше да протегне ръка на малко дете.

Фелдегаст се изправи, скри лицето си с ръце и се завайка:

— Да не си ме отровила, момиче? Ох, олеле! Не мога да си спомня друго питие да е размътвало толкова бързо главата ми. — И след тези думи свали длани от лицето си. Чертите му вече не изглеждаха разкривени, охлузеното бе изчезнало и човекът изглеждаше трезвен.

— Никога повече не се опитвай да пиеш с надракска жена — посъветва го Белгарат. — Особено пък с такава, която сама е приготвяла питието.

— Стори ми се, че чух някакъв разговор, докато я забавлявах. За Каранда ли приказвахте… и за тъжните неща, които стават там?

— Да — призна Белгарат.

— Понякога демонстрирам таланта си в затънтени крайпътни кръчми и странноприемници — тук взема някоя пара, там ме почерпят една-две халби пиво, нали знаете как става — а в такива места се натрупва богата информация, много богата, гарантирам ви. Понякога като накараш някой човек да се разсмее, като го развеселиш хубавичко, той може да ти разкаже много повече неща, отколкото като му плащаш или се стремиш да го опиеш. Неотдавна попаднах на точно такова място — имаше много голяма публика и аз буквално взех ума на всичките зрители с представлението си. Така се случи, че докато бях там, един пътешественик дойде в странноприемницата от земите на изток. Беше огромен мъжага, направо приличаше на звяр. Та тъкмо този човек ни разказа печалните новини от Каранда. След като се нахрани и пресуши повече халби силно пиво, отколкото бе добре за здравето му, аз отидох при него и започнах да го разпитвам допълнително. Задавах му разни въпроси, нали разбирате. Човек с моята професия никога не знае в коя посока ще го отвее вятърът и къде ще се наложи да показва изкуството си — затова и трябва да знае колкото се може повече неща за различни земи по света. И значи този здрав мъжага, дето не би трябвало да се страхува от нищичко, пълзящо и крачещо по света — този здравеняк буквално се тресеше пред очите ми като уплашено бебе. Та той ми рече, че ако ми е мил животът, трябва да бягам далеч от Каранда. След това добави едно много странно нещо, чиито смисъл все още не мога да проумея. Пътят между Калида и Мал Яска бил буквално претъпкан с разни пратеници, които тичали насам-нататък. Нима това не е изумително? Как може човек със здрав разум да си го обясни? Ала на света има най-различни странни неща, добри ми господа. Има и чудеса, каквито дори не бихме могли да си представим.

Напевният акцент на жонгльора действаше почти хипнотично с неуловимия си, проникващ дълбоко в съзнанието чар и Гарион усети, че по някакъв особен начин този наистина банален разказ грабва цялото му същество. Така че изпита истинско разочарование, когато крещящо облеченият дребосък прекъсна историята си.

— Надявам се, че моята приказка ви развесели и освен това донесе малко светлина за онези събития, добри ми господа — угоднически каза Фелдегаст и протегна шепа, подсказвайки им какво трябва да направят. — Пробивам си път в този свят, използвайки остроумието си, ала винаги съм дълбоко благодарен, когато получа нещичко, свидетелстващо, че са оценили таланта ми. Нали ме разбирате?

— Плати му — подхвърли лаконично Белгарат на Гарион.

— Какво?

— Дай му малко пари.

Гарион въздъхна и посегна към кожената кесия, която висеше на пояса му.

— Нека всичките богове погледнат с усмивка на начинанията ви, млади господарю — поблагодари прочувствено жонгльорът и прибра няколкото дребни монети. След това погледна лукаво Вела. — Кажи ми, моето момиче — подхвана той, — чувала ли си някога историята за млекарката и амбулантния търговец? Ала трябва много сериозно да те предупредя, че това е един особено неприличен разказ и много ще се срамувам, ако те накарам да се изчервиш. Ще ми бъде страшно неудобно, ако красивите ти бузи се покрият с обилна аленина.

— Не съм се изчервявала, откакто навърших шестнадесет години — заяви Вела.

— Добре тогава. Защо не се отделим от останалите? Ще проверя дали няма да излекувам тази твоя липса на изчервяване, дето те мъчи толкова дълго. Казвали са ми, че аленината прави лицето по-красиво.

Вела се засмя и двамата отново се отдалечиха към моравата.

— Силк — рязко каза Белгарат. — Онзи шумен конфликт за отвличане на вниманието ми е нужен сега. Веднага, Силк.

— Все още не сме успели да измислим нищо — възрази драснианецът.

— Тогава измислете. — Възрастният мъж се обърна към Ярблек. — Не искам да напускаш Мал Зет, докато не ти дам знак. Може би ще имам нужда от тебе тук.

— Какво има, дядо? — попита Гарион.

— Трябва да напуснем столицата на Малореа колкото е възможно по-скоро.

На моравата Вела стоеше като замръзнала, с широко отворени очи, притискайки с длани пламналите си бузи.

— Трябва да си признаеш, че те предупредих, моето момиче — изкикоти се Фелдегаст. — А ти пропусна да го направиш и най-мошенически изля онова ужасно питие в търбуха ми. — Той я изгледа с възхищение. — Трябва все пак да призная, че приличаш на разцъфнала роза, както стоиш пред мен със зачервени бузи. Истинско удоволствие е човек да те гледа в това състояние на момински свян. Я ми кажи — чувала ли си случайно онази история за пастирката и странстващия рицар?

Вела побягна.

Същия следобед Силк, който обикновено избягваше и най-дребното нещо, свързано с физически усилия, прекара няколко часа в потъналия сред зеленина вътрешен двор в центъра на източното крило, като усърдно натрупваше камъни, преграждайки малката бистра рекичка точно там, където тя пълнеше езерото. Гарион го наблюдаваше с любопитство от прозореца на всекидневната, докато най-сетне не успя да се сдържи повече, излезе и го попита:

— Да не би да си решил да развиваш ново хоби и то да е правене на водопадчета?

— Не — отговори Силк и изтри с длан челото си. — Просто вземам предпазни мерки.

— Предпазни мерки срещу какво?

Силк вдигна показалец пред устните си и рече:

— Чакай. — После сложи още два-три камъка да довърши импровизирания бент и след малко прозрачната вода започна да се излива в шумен плисък. — Готово! — гордо каза той.

— Как ще спят хората в стаите наоколо? Доста е шумно — отбеляза Гарион.

— Но и подслушването ще стане почти невъзможно — изтъкна самодоволно дребният мъж. — Защо довечера, като се стъмни, не се съберем тук — ти, аз, Сади и Лизел? Трябва да разговаряме, а пък писъкът ще заглуши думите ни.

— А в тъмнината тайните агенти няма да могат да виждат устните ни. — каза Гарион. — Много умно.

— Благодаря — каза Силк и направи кисела гримаса. — Всъщност това беше идея на Лизел.

Гарион се усмихна.

— Но тя остави на теб да свършиш работата, нали?

— Маркграфинята заяви, че няма желание да си изпочупи маникюра — изсумтя Силк. — Щях да й откажа, но тя ми се усмихна и трапчинките й ме покориха.

— О, използва ги много добре, нали? Трапчинките и са по-опасни от твоите ножове.

— На подбив ли ме вземаш, Гарион?

— Никога не бих го направил, приятелю!

Когато меката пролетна вечер се спусна над Мал Зет, Гарион отиде при тримата си приятели до бълбукащия водопад на Силк.

— Много добра работа, Келдар — похвали го Велвет.

— О, я млъкни!

— Че защо да мълча, Келдар?

— Достатъчно — намеси се Гарион. — Има ли нещо, което бихме могли да използваме в работата си? Белгарат иска да се измъкнем от Мал Зет почти незабавно.

— Аз последвах съвета ти, Белгарион — измърмори тихичко Сади. — Затова съсредоточих цялото си внимание върху барон Васка. Той е човек, затънал до гуша в корупция, и взема толкова много подкупи, че понякога губи представа кой за какво точно го подкупва.

— С какво точно се занимава този човек сега? — попита Гарион.

— Все още се опитва да сложи под свой контрол Бюрото по военните доставки — докладва Велвет. — В момента то е под ръководството на генералния щаб. Той се състои предимно от полковници, но негов началник е генерал Брегар. Полковниците не са прекалено алчни, но Брегар има огромен списък на хора, на които дава редовно подкупи. Той трябва да пръска куп пари сред колегите си генерали за да държи Васка в шах.

Гарион обмисли получената информация.

— Генералите не подкупват ли и Васка? — обърна се той към Силк.

Силк кимна мрачно.

— Цената на барона се покачва с всеки изминал ден. Консорциумът, състоящ се от мелценски търговци, го обсипва с пари. Целта им е Васка да ограничи Ярблек и мен и да ни изтласка да търгуваме единствено със западния бряг.

— Васка може ли да събере боеспособен отряд? Имам предвид някакво формирование от войници?

— Баронът поддържа контакти с много от разбойническите главатари — отвърна Сади. — Те от своя страна разполагат с истински главорези, които са готови да работят за тях.

— Има ли разбойническа банда, действаща извън Мал Зет в момента?

Сади се изкашля съвсем деликатно.

— Току-що докарах цяла върволица каруци от Камат — призна той. — Натоварени са предимно със селскостопански продукти.

Гарион го изгледа остро.

— Мисля, че те помолих да не го правиш повече.

— Реколтата тъй или иначе вече бе прибрана, Белгарион — възрази евнухът. — Какъв смисъл да я оставяме да гние в полето?

— Това е мъдро мислене от страна на добър бизнесмен, Гарион — застъпи се Силк.

— Както и да е — продължи бързо Сади, — бандата, която прибира реколтата и я превозва за мен срещу заплащане, е една от най-големите в тази част на Малореа — около двеста-триста души, а освен това голям брой местни хора действат тук на място по разпространението.

— И постигна всичко това само за няколко седмици? — Гарион не можеше да повярва.

— Човек печели твърде малко, ако единственото му занимание е да чака тревата да порасте под краката му — отвърна благочестиво Сади.

— Добре казано — похвали го Силк.

— Благодаря, принц Келдар.

Гарион поклати глава и отстъпи.

— Има ли някакъв начин да вкараш главорезите си в палата?

— Главорези ли казахте? — Гласът на Сади прозвуча обидено.

— Че не са ли?

— Предпочитам да мисля за тях като за предприемачи.

— Както и да е. Можеш ли да ги вкараш в палата?

— Съмнявам се. Но защо?

— Помислих си, че можем да предложим услугите си на барон Васка при предстоящия му сблъсък с генералния щаб.

— Нима ще има сблъсък? — Сади изглеждаше изненадан. — Не бях чувал за това.

— Така е, защото все още не сме уредили как да го организираме. Васка ще узнае — може би утре, — че действията му са подразнили генералния щаб и че военните възнамеряват да изпратят войски, за да го арестуват и да преровят документите му, за да намерят достатъчно уличаващи материали, които да занесат на императора.

— Това е блестящ план! — възкликна Сади.

— И на мен ми хареса, ала от него няма да излезе нищо, ако Васка не набере достатъчно въоръжени хора, способни да отблъснат многобройна войска.

— Може и да успеем — каза Сади. — точно по същото време, когато Васка узнае за предстоящия си арест, аз ще му предложа да използва моите хора. Той може да ги вкара в палата, като ги преоблече като общи работници. Всичките началници на бюрата обновяват кабинетите си. Мисля, че това е свързано с общественото им положение.

— Какъв е планът, Гарион? — попита Силк.

— Искам да предизвикам открита схватка тук, в коридорите на двореца. Това би трябвало да привлече вниманието на тайната полиция на Брадор.

— Той наистина е роден да бъде крал, нали? — одобрително каза Велвет. — Само човек със синя кръв би могъл да организира такава широкомащабна лъжлива маневра.

— Благодаря — отвърна сухо Гарион. — Все пак планът ни няма да успее, ако Васка заеме позиции и започне да се защитава. Трябва да го убедим той да нанесе първия удар. Войниците няма да се втурнат да го преследват, ето защо трябва да накараме Васка да започне схватката. Що за човек е Васка?

— Продажен, алчен, ала всъщност не особено умен — отвърна Силк.

— Можем ли да го притиснем и да го принудим да действува прибързано?

— По всяка вероятност не. Обикновено бюрократите са страхливци. Не мисля, че той ще предприеме нещо, докато не види войниците, идещи да му сложат белезниците.

— Мисля, че мога да го накарам да се раздвижи — рече Сади. — Имам нещо много приятно в една зелена стъкленица, което би накарало мишка да се нахвърли върху лъв.

Гарион направи гримаса и каза:

— Този начин не ми допада особено.

— В случая са важни резултатите, Белгарион — изтъкна Сади. — Ако се налага да предприемем незабавни действия, изящните чувства са лукс, който не бихме могли да си позволим.

— Добре — реши Гарион. — Прави каквото е необходимо.

— Когато нещата се задвижат, аз бих могла да внеса допълнително объркване — намеси се Велвет. — И кралят на Палиа, и принц-регентът на Делчин имат значителен брой поддръжници. Сега те бездруго се намират на прага на открита война. Освен това можем да използваме и краля на Воресебо, който е изпаднал в старческа немощ и не се доверява никому. Може би ще успея да убедя всеки от тях поотделно, че размириците в двореца са насочени лично срещу него. Те ще хвърлят в бой войниците си веднага щом чуят шумотевицата от битката.

— Това положение разкрива интересни възможности — рече Силк и потърка радостно ръце. — Шумните размирици в палата, в които участват петима важни сановници на държавата, би трябвало да ни дадат шанс да се измъкнем от града.

— Освен това не е необходимо броженията да бъдат ограничени единствено на територията на двореца — добави замислено Сади. — Ако някой даде погрешна заповед в добре подбран момент, метежът може да се разпространи из целия град. Едно общо въстание из улиците би привлякло вниманието на много хора, нали?

— Колко време ще бъде необходимо да приведем плана в действие? — попита Гарион.

Силк огледа изпитателно партньорите си.

— Три дни? — попита ги той. — Може би четири?

Те обмислиха думите му и кимнаха утвърдително.

— В такъв случай това е всичко, Гарион — рече Силк. — Три-четири дни.

— Добре. Направете го.

Всички станаха да се приберат в стаите си.

— Маркграфиня Лизел — твърдо каза Сади.

— Да?

— Върнете ми змията, ако не възразявате.

— О, разбира се, Сади. — Русокосото момиче пъхна ръка в корсажа си, за да извади Зит.

Лицето на Силк пребледня и той мигновено се отдръпна.

— Какво има, Келдар? — попита го невинно тя.

— Нищо. — Дребният мъж се обърна и се скри в благоуханната градина, като жестикулираше и си приказваше нещо.

11.

Името му беше Балска. Той беше моряк с гуреливи очи, лоши навици и посредствени умения. Бе родом от Кадуз, вмирисано на риба градче, разположено на един от Мелценските острови. Беше подписал договор да работи като обикновен юнга и го бе правил непрекъснато през последните шест години на борда на един стар, очукан търговски кораб, носещ грандиозното име „Звездата на Джарот“. Капитанът на кораба беше раздразнителен, вечно мърморещ мъж от Селанта, който вместо стъпало имаше правоъгълно трупче и се представяше под името „Дървения крак“. Балска дълбоко в себе си подозираше, че капитанът използва това цветисто прозвище, за да скрие истинската си самоличност от властите.

Балска никак не харесваше Дървения крак. Той също така не одобряваше нито един от офицерите, работещи по различните кораби, защото преди десет години го бяха набили здраво с тояги — Балска беше задигнал грог от запасите на кораба, който влизаше в състава на малореанската военна флота. Балска отдавна бе забравил болката, ала не и злощастния инцидент, защото дълго не можа отново да попадне на борда на кораб. Накрая поемаше вече каквато работа му предложат и така попадна на борда на „Звездата на Джарот“.

Най-скорошният повод за разочарование бяха различията във възгледите на Балска и тези на боцмана — един негодник с особено тежки юмруци, родом от Панол в Ренгел. В резултат на избухналата караница Балска остана без предни зъби, а бурният му протест пред капитана предизвика единствено злостен смях, след което Балска бе изритан съвсем безцеремонно с дървения крак, обкован с дебели гвоздеи, и падна от палубата в морето. Унижението и синините сами по себе си бяха огромни, ала треските, които се забиха в задните му части, причиниха гноясване на раните, продължило седмици наред. По тази причина му бе невъзможно да сяда — а това бе любимата поза на Балска.

Дни наред той стоеше, потънал в мрачни мисли, и се взираше в огромните вълни, бушуващи в протока Перивор, докато „Звездата на Джарот“ продължаваше курса си на северозапад покрай блатистите брегове на югозападните даласиански протекторати. Това продължи и по-късно, докато страшните гребени на разпенените вълни край рифа Турим подмятаха кораба като малка черупка. Най-сетне, когато заобиколиха рифа и се насочиха на север покрай пустите брегове на Финда, Балска стигна до заключението, че животът полага неимоверни усилия да се отнася с него по безкрайно нечестен начин и че може би ще извади по-добър късмет, ако си потърси препитание на сушата.

Следващите няколко нощи той прекара, бродейки дебнешком из трюма, стиснал в ръка едва мъждеещ фенер. Най-после успя да намери закътаното място, където Дървения крак бе скрил няколко малки по размер, но ценни предмета, с които никак не желаеше да тревожи съвестта на митничарите. Тази нощ кърпената брезентова торба на Балска побра твърде бързо много неща със значително тегло.

Когато „Звездата на Джарот“ хвърли котва в Мал Джемила, Балска се престори на болен и отказа на предложението на другарите си да слезе на брега с тях на обичайния гуляй, с който отпразнуваха края на пътуването, и се просна на койката си, стенейки по твърде театрален начин. В малките часове на нощта извади изцапаното си моряшко връхно палто — единственото нещо сред вещите му, което имаше някаква стойност, взе си торбата и се измъкна безшумно на палубата. Както очакваше, морякът на вахта хъркаше. На борда нямаше никой друг. Балска спусна във водата една малка лодка и завинаги напусна „Звездата на Джарот“. Не изпитваше особено съжаление. Дори не се обърна да изругае коритото, което се бе превърнало в негов дом през последните шест години. Всъщност Балска беше философ и след като успееше да се измъкне от някаква неприятна ситуация, вече нямаше зъб на никого и нищо.

Когато стигна до доковете, продаде лодката на един мъж с малки лъскави очи, чиято дясна ръка липсваше. Балска се престори на пиян по време на сделката, а сакатият купувач — който очевидно бе изгубил ръката си като наказание за извършена кражба — му плати за лодката много по-голяма сума от онази, която би дал, ако я бе огледал на нормална слънчева светлина по пладне. Балска веднага разбра какво означава това, нарами торбата си, изкачи се с люлееща се походка на кея и пое по стръмната, покрита с калдъръм уличка, която извеждаше от пристанището. На следващия ъгъл внезапно свърна наляво и затича като елен, за да се изплъзне на бандата главорези, която мъжът с лъскавите очички без съмнение бе изпратил подире му. Балска със сигурност не притежаваше бляскав интелект, ала не бе и глупак.

Продължи да тича, докато в гърдите му не остана дъх и не се отдалечи от пристанището и всичките му опасности. С искрено съжаление отмина няколко пивници, ала все още имаше друга работа и трябваше да е трезвен, за да я доведе до успешен край.

В мрачна тясна бърлога, добре скрита мръсна в тъмна уличка, той продаде внесените контрабанда съкровища на капитан Дървения крак, като се пазареше за всяко петаче с непоносимо дебелата собственичка. Размени моряшкото си палто за туника от вътрешността на империята и излезе от отблъскващата дупка, отървал се от всички следи от морския живот; остана му единствено люлеещата се походка на човек, чиито нозе не са стъпвали на твърда земя от месеци.

Тръгна все по-далече от пристанището с всичките му банди, преследващи избягали моряци, и евтини кръчми, където грогът се лееше като река. Избра една тиха улица с множество завои, от двете страни на която се издигаха складове със заковани прозорци. Най-сетне стигна до спокойна пивница за работниците от вътрешността на града, където една едрогърда жена навъсено му донесе халба пиво. Балска предположи, че поведението й се дължи на факта, че той е единственият й клиент. Беше съвсем очевидно, че тя възнамерява да затвори заведението и да се отправи към леглото си, а може би и в леглото на някой господин, както се мерна в ума на Балска. За около час той успя да се поразвесели, остави няколко монети на масата и подплесна обемистите задни части на жената вместо сбогом. След това се измъкна с несигурна походка на улицата да търси нови приключения.

Намери истинската любов на живота си под един опушен фенер. Жената каза, че името й било Елованда. Балска изпита смътно подозрение, че не е съвсем честна с него в това отношение, ала всъщност името й никак не го интересуваше — нали беше млада. Очевидно бе настинала, защото кашляше, беше прегракнала, а почервенелият й нос непрекъснато течеше. Не беше и особено чиста — от нея се излъчваше неприятна миризма на пот, изсъхвала по тялото й цяла седмица — ала Балска имаше непретенциозен вкус и огромен апетит, изострен от натрапеното му шестмесечно въздържание в морето. Елованда не беше хубавица, ала струваше евтино. След кратък пазарлък тя го отведе в един паянтов коптор на някаква тясна уличка, място, което вонеше на нечистотии и плесен. Макар да беше твърде пиян, Балска не се откъсна от нея до зори.

По обяд се събуди от пулсираща болка в главата. Може би щеше да поспи още, но някакво бебе ревеше в някаква щайга в ъгъла и от това главата му направо се цепеше. Той сбута жената до себе си с надеждата, че тя ще стане и ще укроти виещия дребосък. Тя се люшна отпуснато под тласъка на ръката му и крайниците й се отметнаха встрани съвсем безжизнено.

Балска я блъсна отново — този път по-силно, след това се надигна и я погледна. Изкривеното й лице се облещи насреща му със страшно зейнала уста — отвращаваща усмивка, който смрази кръвта му. Балска изведнъж осъзна, че кожата й е лепкава и студена като лед. Моментално отдръпна ръката си и изруга едва чуто. Предпазливо вдигна клепача на едното й око и отново изруга.

Жената, която се бе нарекла Елованда, беше мъртва като скумрия, изсушена и опушена преди цял месец.

Балска се изправи и бързо навлече дрехите си. Претърси всяко кътче на коптора, но не намери нищо, което си струваше да окраде, с изключение на няколкото монети, които самият той беше дал на мъртвата жена. Взе ги, след това изгледа ядосано голия труп, отпуснат върху сламеника.

— Отвратителна блудница! — изруга Балска и я изрита. Тя се търкулна от сламеника и захлупи лице на пода.

Балска се измъкна в тясната уличка, без да обръща никакво внимание на ревящото бебе.

За миг си помисли със страх да не е прихванал някакво венерическо заболяване. Нещо все пак беше убило Елованда, а той не се бе държал чак толкова грубо с нея. Като предохранителна мярка Балска измърмори няколко стари моряшки заклинания, които според колегите му бяха особено ефикасни и предпазваха сигурно човек от сифилис. После, възвърнал душевното си спокойствие, реши, че трябва да намери нещо за пиене.

В ранните часове на следобеда вече се чувстваше приятно пиян и се измъкна с несигурни стъпки от прекрасната кръчма, решен да обмисли какво още му предстои да направи. Досега Дървения крак със сигурност би трябвало да открие, че съкровищата му липсват, а Балска е изчезнал. Тъй като Дървения крак беше тип с бедно въображение, щеше да съсредоточи усилията си върху пристанището и щеше да измине доста време, докато се сети, че човекът, когото търси, се е измъкнал далеч от гледката на разпенените вълни. Балска благоразумно реши, че ако иска да запази преднината си пред отмъстителния капитан, трябва да поеме във вътрешността на сушата. Освен това му хрумна, че може би някой го е забелязал с Елованда — до този момент по всяка вероятност вече бяха открили трупа й. Балска не чувстваше особена отговорност за смъртта й, ала по природа изпитваше неприязън към служителите на закона. В крайна сметка взе решение, че вече е време да напусне Мал Джемила.

Огледа се самоуверено и с решителна стъпка тръгна към източната порта на града. Краката го боляха — схванал се беше. Стигна до някакъв склад, където няколко работници товареха голяма каруца, изчака, докато почти свършат работата си, и след това с огромен ентусиазъм им предложи помощта си. Сложи два сандъка в каруцата и потърси коларя — мъж с рунтава брада, от когото се излъчваше силна миризма на мулета.

— Накъде си тръгнал, приятелю? — попита Балска, преструвайки се, че го прави от чисто любопитство.

— Към Мал Зет — отвърна коларят.

— Какво удивително съвпадение! — възкликна Балска. — И аз съм тръгнал по работа тъкмо там. — В интерес на истината трябва да отбележим, че Балска въобще не го беше грижа накъде ще тръгнат коларят и каруцата му. Искаше само да се махне от града, за да избегне главорезите на Дървения крак. — Какво ще кажеш, ако дойда с тебе просто да си правим компания?

— Въобще не се чувствам самотен — грубо каза коларят.

Балска въздъхна. Отново беше дошъл един от неприятните за него дни.

— Готов съм да платя — предложи тъжно той.

— Колко?

— Всъщност нямам много пари.

— Десет медни монети — заяви безапелационно коларят.

— Десет ли? Че аз нямам толкова.

— Тогава тръгвай пеш. Мал Зет е натам.

Балска въздъхна и се предаде.

— Добре — рече той. — Нека бъдат десет.

— Искам ги предварително.

— Половината сега, другата половина — когато стигнем в Мал Зет.

— Казах — предварително.

— Това ще стане много трудно.

— Да вървиш пеш също е трудно.

Балска се скри зад ъгъла и внимателно отброи десет медни монети. Съкровището, което беше натрупал след кражбата на борда на „Звездата на Джарот“, бе намаляло тревожно. Веднага му хрумнаха няколко възможности. Той премести ножа в ножницата на гърба си — ако коларят спеше достатъчно дълбоко и ако се отбиеха да пренощуват в някое уединено място, Балска беше напълно сигурен, че ще пристигне в Мал Зет като горд собственик на каруца и впряг мулета — без да брои онова, което се намираше в сандъците. Навремето бе убил няколко души — винаги го правеше, когато не излагаше на риск сигурността си. Не беше гнуслив и с лекота режеше гърла, ако това, разбира се, си струваше.

Каруцата тракаше и скърцаше, колелата й громоляха по калдъръмената улица под приятната слънчева светлина на следобеда.

— Нека си изясним някои неща още отсега — подхвана коларят. — Не обичам да приказвам и никак не ми е приятно, когато хората ломотят без прекъсване.

— Добре.

Коларят пъхна ръка под седалката на каруцата, измъкна страшна наглед брадва и заяви:

— Дай ми ножа си.

— Нямам нож.

Коларят дръпна юздите на мулетата и каза:

— Слизай!

— Но нали ти платих?

— Не достатъчно, за да поемам риск с тип като теб. Или дай незабавно ножа, или слизай от каруцата.

Балска го изгледа кръвнишки, хвърли поглед към брадвата, след това бавно извади ножа си и го даде на коларя.

— Добре. Ще ти го върна, когато стигнем в Мал Зет. О, впрочем, нека те предупредя — спя с едно отворено око, а в юмрука си стискам ей това. — Той вдигна брадвата пред лицето на Балска. — Ако се приближиш към мене по време на пътуването, ще ти пръсна черепа.

Балска се отдръпна назад.

— Радвам се, че се разбираме така добре. — Коларят подръпна юздите и каруцата с грохот напусна Мал Джемила.

Балска не се чувстваше добре. Отначало реши, че това се дължи на друсането на каруцата. Макар че никога не бе страдал от морска болест, често се чувстваше не на себе си, когато беше на сушата. Ала този път положението беше по-различно. Стомахът му без никакво съмнение се бунтуваше и се стремеше да изхвърли цялата храна навън, но за разлика от пристъпите на прилошаване в миналото, Балска сега се потеше, болеше го гърлото и почти не беше в състояние да преглъща. Чувстваше редуващи се пристъпи на гореща треска и смразяващ студ и в устата му горчеше.

Навъсеният колар го остави пред главната порта на Мал Зет, след това хвърли небрежно ножа в краката му и го изгледа с присвити очи.

— Не изглеждаш никак добре — отбеляза той. — Трябва да отидеш на лекар или при някакъв лечител.

Балска изсумтя пренебрежително и заяви:

— Хората обезателно пукват, щом попаднат в ръцете на докторите. Ако пък случайно успеят да оздравеят, си тръгват оттам с празни кесии.

— Прави каквото щеш. — Коларят сви рамене и вкара каруцата си в града, без да се обръща.

Балска го изпрати с няколко ругатни, изречени шепнешком, наведе се, взе си ножа и влезе в Мал Зет. Известно време се въртя насам-натам, опитвайки се да се ориентира, и накрая спря един мъж, облечен в моряшки дрехи.

— Извинявай, приятелю — подхвана той дрезгаво, защото наистина го болеше гърлото. — Има ли наблизо някое местенце, където човек би могъл да обърне няколко чаши грог на разумна цена?

— Опитай в „Червеното куче“ — отговори морякът. — На втората пресечка след ъгъла.

— Благодаря, приятелю.

— Като те гледам, не си особено добре.

— Пипнал съм някаква простуда — отвърна Балска с беззъба усмивка. — Не е нещо, което няколко чаши грог да не оправят.

— Наистина е така, дявол да го вземе — съгласи се морякът със смях. — Грогът е най-доброто лекарство на света.

„Червеното куче“ беше мрачна кръчма, направена така, че да напомня кораб. Таванът беше нисък, с дебели греди, а прозорците бяха като илюминатори. Собственикът беше безцеремонен мъж с червендалесто лице, с татуировки на двете ръце. Речта му бе изпъстрена с прекалено много моряшки жаргон и отначало Балска се поизнерви, ала след три чаши грог вече нямаше почти нищо напротив. Възпаленото гърло го отпусна, стомахът се успокои, а треперенето на ръцете му престана. Ала главата все още продължаваше да го боли до пръсване. Балска изпи още две чаши грог, след това заспа, отпуснал глава на масата.

— Хайде, приятелче. Време е да затварям — рече собственикът на „Червеното куче“ и го разтърси за рамото.

Балска се надигна, примигна и измърмори дрезгаво:

— Сигурно съм дремнал няколко минути.

— По-скоро бих казал, че спа дълбоко няколко часа, приятелче. — Съдържателят се прозя и го пипна по челото. — Направо гориш. По-добре иди да си легнеш.

— Къде мога, да намеря някое добро място с евтина стая? — попита Балска и се надигна несигурно. Гърлото го болеше ужасно и стомахът му отново сякаш беше пълен с камъни.

— Опитай третата врата нагоре по улицата. Кажи им, че аз те пращам.

Балска кимна, купи си една бутилка, за да се отблагодари на съдържателя, задигна едно острие за харпун от стената, докато се обръщаше, и на излизане подхвърли:

— Хубава кръчма. Харесва ми как си подредил всичко тук.

Мъжът с татуировките гордо кимна.

— Хрумването е изцяло мое. Реших, че моряците и на сушата искат да виждат онова, което е постоянно пред очите им и се е превърнало в техен втори дом — сигурен съм, че биха желали да си пийнат на такова местенце дори когато се намират далеч от морето. Ела пак.

— Разбира се, че ще дойда — обеща Балска.

Изтече половин час, докато намери самотен минувач, поел със забързани стъпки към дома, навел глава и пъхнал юмруци дълбоко в джобовете си. Балска тръгна дебнешком подире му. Подметките на обувките му бяха направени от корабни въжета и не вдигаха никакъв шум по калдъръма. След малко, когато минувачът зави в една тъмна уличка, Балска изтича безшумно след него и заби харпуна в тила му. Мъжът се строполи като заклан вол. Балска бе участвал в достатъчно много сбивания на кораба и в свади в различни кръчми, затова знаеше точно как и къде да удари. Той обърна човека по гръб, удари го още веднъж, за да е сигурен, че онзи няма да скочи, след това започна методично да пребърква джобовете му. Намери няколко монети и един хубав нож. Прибра монетите в собствения си джоб, пъхна ножа в колана си и издърпа трупа по-далеч от обсега на светлината. След това излезе от уличката, подсвирквайки си стара моряшка песен.

На следващия ден се почувства много по-зле. Главата му пулсираше от болка, гърлото му беше така възпалено, че вече не можеше да приказва. Беше сигурен, че има по-висока температура от вчера, носът му течеше. Наложи се да отпие три дълги глътки от бутилката, за да успокои стомаха си. Знаеше, че трябва да излезе и да си купи нещо за ядене, ала от мисълта за храна му призля. Отпи отново от бутилката, отпусна се на мръсното легло в евтината стая, която беше наел, и потъна в неспокоен сън.

Когато отново се събуди, навън вече беше притъмняло. Тялото му буквално се тресеше. Изпи бутилката до капка, без да почувства особено облекчение. След това с много усилия успя да се облече. Разсеяно отбеляза, че дрехите му излъчват миризма на вкиснато. Излезе на улицата, подмина три врати и спря пред гостоприемния вход на „Червеното куче“.

— В името на всички богове, приятелче! — възкликна татуираният мъж. — Изглеждаш наистина ужасно.

— Грог — изкряска дрезгаво Балска. — Грог!

Трябваше да изпие девет чаши грог, за да укроти ужасното треперене, което измъчваше цялото му тяло.

После престана да брои чашите.

Когато свърши парите, излезе на улицата, олюля се и преби един мъж, за да му вземе шест петака. След това продължи нестабилно напред, срещна един дебел търговец, прободе го с ножа си и му взе кесията. Освен другите монети в нея имаше и няколко жълтици. Балска се върна в „Червеното куче“ и пи грог, докато дойде време да затворят заведението.

— Внимавай, приятелче — предупреди го собственикът. — Навън вилнеел някакъв убиец, а стражата още не е дошла.

Балска занесе каната с грог, която беше купил, в мизерната си стая и се напи до безсъзнание.

На следващата сутрин бе изпаднал в делириум. Часове наред не престана да бълнува, като ту пиеше грог от каната, ту повръщаше в леглото си.

Умря чак по залез слънце. Последните му думи бяха: „Помогни ми, майко“.

Когато след няколко дни го намериха, цялото му тяло беше сгърчено и извито в страшна дъга, а на лицето му имаше ужасяваща усмивка.

След три дни двама скитници намериха тялото на някакъв брадат колар, проснато в канавката край собствената му каруца по пътя към Мал Джемила. Трупът бе извит назад като дъга, а лицето на мъртвеца беше застинало в някакво гротескно подобие на усмивка. Скитниците заключиха, че той занапред няма да има нужда от каруцата и мулетата, затова ги откраднаха. След като поразмислиха известно време, задигнаха и дрехите на мъртвеца и покриха голото тяло със сухи листа. После обърнаха каруцата и се отправиха към Мал Зет.

Може би около седмица след незабелязаната от никого кончина на Балска някакъв мъж, облечен в мръсно моряшко палто, се появи, залитайки, посред бял ден на една от улиците в по-малко представителната част на града. Непознатият успя да направи с неимоверни усилия стотина крачки, след което се строполи на земята и умря. Ужасяващата усмивка, застинала върху покритите му с пяна устни, накара мнозина минувачи тази нощ да сънуват страшни кошмари.

Татуираният собственик на „Червеното куче“ беше намерен мъртъв в заведението си на следващата сутрин. Лежеше сред хаоса от строшени маси и столове, които беше разбил на парчета по време на своя последен делириум. И неговото лице беше изкривено в отблъскваща гримаса, странно наподобяваща усмивка.

До края на деня умряха още десетина души в тази част на града — всичките редовни посетители на кръчмата „Червеното куче“.

На следващия ден умряха още около четиридесет души и властите разбраха, че става нещо наистина страшно.

Ала бе твърде късно. Смесването на населението, типично за големия град, направи невъзможно ограничаването на бедствието в определен район на столицата. Слугите, които живееха в бедните квартали, занасяха заразата в домовете на богатите и могъщите. Работниците я разпространяваха по строителните обекти, техните колеги я отнасяха по собствените си къщи или в други части на града. Клиентите я предаваха на търговците, които на свой ред я прехвърляха на други свои клиенти. Най-минималният контакт обикновено бе достатъчен, за да предизвика инфекция.

В началото мъртъвците бяха десетки, но в края на седмицата се разболяха стотици. Вратите и прозорците на къщите на болните бяха заковавани с дъски въпреки виковете на останалите вътре обитатели. Мрачни талиги преминаваха с грохот по улиците, работници, облечени в напоени с камфор дрехи и предпазни маски на устите и носовете, прибираха мъртъвците с куки. После подреждаха труповете в талигите като дървени трупи, закарваха ги в гробищата и ги заравяха в огромни общи гробове без никакви религиозни ритуали. Улиците на Мал Зет опустяха, ужасените жители на столицата се барикадираха отчаяно в къщите си.

В двореца естествено бяха загрижени за положението, ала палатът, заобиколен от всички страни от градини и високи стени, се намираше твърде далече от останалата част на града. Все пак като допълнителна мярка за сигурност императорът издаде заповед никой да не влиза, нито да напуска комплекса. Сред хората, затворени вътре, бяха и неколкостотинте работници, наети от барон Васка, началника на Бюрото по търговия, които трябваше да започват обновяването на кабинетите в неговото учреждение.

По обяд, един ден след като бяха затворили портите на императорския комплекс, Гарион, Белгарат и Поулгара бяха повикани на аудиенция със Закат. Завариха императора крайно изтощен, с черни сенки под очите, наведен над картата на столицата.

— Влезте, влезте — покани ги той. — Сядайте.

— Изглеждаш уморен — отбеляза Поулгара.

— През последните четири нощи не съм мигнал — призна Закат, след това погледна уморено Белгарат. — Казваш, че си на седем хиляди години?

— Да, приблизително на толкова.

— Виждал ли си подобен мор по-рано?

— Да, няколко пъти.

— И колко време обикновено продължава това?

— Зависи каква е болестта. Някои от епидемиите затихваха след няколко месеца. Други продължаваха, докато всичко живо в областта загине. Сигурно Поул знае повече от мен по този въпрос. Тя има опит в областта на медицината.

— Лейди Поулгара? — обърна се към нея императорът.

— Трябва да зная какви са симптомите преди да кажа каква е болестта — отговори тя.

Закат започна да рови из купчината документи на масата.

— Ето. — Той взе един лист и зачете: — Висока температура, гадене, повръщане. Състояние на студена треска, обилно изпотяване, силно възпалено гърло, главоболие. И накрая — делириум, след което идва смъртта.

Вълшебницата го изгледа сериозно.

— Това не звучи никак добре. Има ли нещо необичайно в позата на труповете?

— Всички мъртъвци имат някаква ужасяваща усмивка на лицата — отговори императорът.

Тя поклати глава.

— Тъкмо от това се боях.

— И каква е болестта?

— Чума.

— Чума? — Лицето на Закат пребледня. — Мислех, че в такъв случай по телата на мъртвите се появяват отоци. Тук не се споменава за никакви отоци.

— Има няколко разновидности на чумата, Закат. Най-често срещаната форма наистина се характеризира с отоци. Друга форма напада белите дробове. Формата, с която се сблъскваме тук, е най-опасната, най-свирепата, най-силно заразната.

— Лечима ли е?

— Не, заболяването в тази форма не може да се излекува. Някои хора оцеляват, но вероятно става дума за по-леко протичане, по-щадяща проява на симптомите, или пък тези хора имат естествен имунитет. Други пък въобще не се разболяват. Просто не развиват заболяването, независимо от това колко пъти влизат в контакт с болните.

— Какво мога да направя?

Вълшебницата го погледна проницателно и каза:

— Онова, което ще чуеш, няма да ти хареса.

— Чумата ми харесва още по-малко.

— Направи Мал Зет затворен град, блокирай всички подстъпи към града. Изолирай цялата столица така, както постъпи с двореца.

— Не говориш сериозно!

— Напротив, думите ми са абсолютно сериозни. Трябва да задържиш инфекцията, ограничавайки я в Мал Зет. Единственият начин да го направиш е да попречиш на хората да излизат извън града, разнасяйки заразата на други места в страната. — Лицето й беше непоколебимо. — И като казвам, че трябва да направиш Мал Зет затворен град, имам предвид че не бива да се допускат никакви изключения. Никой не трябва да напуска столицата. Абсолютно никой.

— Аз трябва да управлявам цяла империя, Поулгара! Не мога да остана затворен като в килия тук и да оставя страната да се управлява сама. Трябва да приемам пратеници отвън и да изпращам заповедите си по някого в другите градове.

— В такъв случай неминуемо ще управляваш империя на мъртъвци. Симптомите на болестта се проявяват седмица или две след инфекцията, но през последните няколко дни от тази скрита фаза на заболяването носителят е ужасно заразен. Ако изпращаш вестители извън столицата си, рано или късно болестта ще се разпространи из цяла Малореа.

Раменете на Закат се отпуснаха примирено и той попита едва чуто:

— Колко?

— Не те разбрах.

— Колко хора ще умрат тук, в Мал Зет, Поулгара?

Тя се замисли, после каза:

— Половината. И то ако имаш късмет.

— Половината ли? — изрече задъхано той. — Поулгара, та това е най-големият град на света! Ти приказваш за най-голямото бедствие в историята на човечеството.

— Зная. Мъртъвците ще бъдат половината от населението на столицата, и то ако боговете са извънредно благосклонни към тебе. Смъртността може да достигне до четири пети от всички в твърдината ти.

Императорът скри лице зад треперещите си ръце.

— В такъв случай има ли въобще нещо, което съм състояние да направя? — попита сподавено той.

— Трябва да изгаряш мъртъвците — отговори тя. — Най-добрият начин е да изгориш къщите им, без да ги изнасяш отвътре. Това намалява разпространението на болестта.

— Освен това трябва да разпратиш патрули по улиците — добави мрачно Белгарат. — Ще се появят мародери, ограбващи вещите и домовете на умрелите, а те със сигурност ще се заразят. Изпрати из всички части на града стрелци с лъкове и им заповядай да застрелват мародерите веднага щом ги забележат. Независимо къде. След това телата им трябва да бъдат натикани с дълги прътове в заразените къщи и изгорени заедно с труповете, които вече са вътре.

— Но ти приказваш за унищожението на Мал Зет! — възрази разгорещено Закат.

— Не — отвърна Поулгара. — Говорим за спасяването на колкото е възможно повече от твоите поданици. Трябва да се подготвиш за това, Закат. В края на краищата може да се наложи да изведеш насилствено всички здрави граждани в полето, да ги обкръжиш с пазачи — така ще им попречиш да се пръснат на всички страни, а след това да изгориш до основи целия Мал Зет.

— Това е немислимо!

— Може би трябва да започнеш да мислиш за това — отвърна вълшебницата. — Алтернативата може да бъде много, много по-лоша.

12.

Гарион настойчиво каза:

— Силк, трябва да спреш всичко това.

— Съжалявам, Гарион — отвърна дребничкият драснианец и огледа предпазливо окъпания в лунна светлина вътрешен двор, търсейки шпиони. — Планът вече е задействан. Бандитите на Сади са в двореца и получават заповеди директно от Васка. Сега Васка се чувства толкова храбър и е толкова самонадеян, че е готов да се изправи срещу самия Закат. Генерал Брегар от Бюрото за военни доставки усеща, че става нещо, затова се е обградил с многобройна войска. Кралят на Палиа, принц-регентът на Делчин и старият крал на Воресебо са въоръжили до зъби всички свои васали. Палатът е затворен, никой не може да вкара помощ отвън, дори и самият Закат. Положението е такова, че една непредпазлива дума може да възпламени неудържим конфликт.

Гарион започна да ругае.

— Ти самият ни каза да действаме — напомни му Сади.

— Силк, точно сега не можем да се измъкнем от двореца — да не говорим за бягство от града. Предизвикахме опасни междуособици и се озоваваме тъкмо в най-нажежената точка на събитията.

Силк мрачно кимна и каза:

— Зная.

— Трябва да отида до Закат — рече Гарион. — Ще му разкрия цялата истина. Той може да заповяда на императорската гвардия да обезоръжи всички размирници.

— Ако си мислел, че е трудно да измислиш начин за измъкване от двореца, сега започвай да мислиш как ще успееш да избягаш от императорския затвор. Досега Закат се държа учтиво, но не смятам, че неговото търпение — или по-точно гостоприемството му — би преглътнало подобни заговори от наша страна.

Гарион изсумтя.

— Боя се, че надхитрихме самите себе си — измърмори Силк и се почеса по главата. — Е, случват се понякога такива неща.

— Можеш ли да измислиш някакъв начин да предотвратим конфликта, или поне да го забавим?

— Страхувам се, че отговорът ми е „не“. Положението е нестабилно — една искра ще предизвика взрив. Може би ще е най-добре да разкажем всичко на Белгарат.

Гарион трепна.

— Той никак няма да се зарадва.

— Ще бъде още по-ядосан, ако не му кажем.

— Имаш право — въздъхна Гарион. — Хайде да отидем при него и да разкрием всичко.

Беше им необходимо доста време, докато намерят Белгарат. Най-сетне го откриха — стоеше до прозореца в една от стаите на последния етаж на източното крило и наблюдаваше бушуващите в града пожари. Огромни пламъци, обвити в пелени от сажди, бълваха от цели редици къщи, пелена от плътен пушек скриваше небето.

— Положението излиза от контрол — рече възрастният мъж. — Би трябвало да събарят някои къщи, за да спрат огъня, но войниците се страхуват да напускат казармите си. — Той изруга и добави: — Мразя пожарите.

— Появи се и нещо друго — подхвана предпазливо Силк, оглеждайки стената за пролуки, от които по всяка вероятност надничаха шпиони.

— И какво е то?

— О, нищо особено — отвърна Силк с преувеличена небрежност. — Просто искахме да привлечем вниманието ти върху една подробност, това е всичко. — Ала пръстите на драснианеца вече бяха започвали да мърдат чевръсто. Докато той говореше съвсем спокойно за някакъв маловажен проблем с конете, пръстите му успяха да опишат създалото се положение.

— Какво сте направили? — възкликна Белгарат и прикри избухването си с фалшива кашлица.

„Каза ни да създадем условия за размирици, отвличащи вниманието на тайната полиция, дядо“ — каза със знаковия език Гарион, докато в същото време Силк продължаваше да бъбри за измисления проблем с конете.

„Да, нещо за отвличане на вниманието, да — отговориха пръстите на Белгарат. — Ала не и кръвопролитни битки в двореца.“

„Това беше най-доброто, което успяхме да измислим“ — отвърна неубедително Гарион.

— Дайте ми една минута да помисля — каза високо възрастният вълшебник, сбърчил чело и след малко продължи: — Хайде да отидем да поговорим с Дурник. Все пак той е отговорен за конете, затова имаме нужда от неговия съвет. — Ала точно преди да ги изведе от стаята, пръстите му се раздвижиха. „Опитайте се да вдигате повече шум. Трябва да ви дам инструкции, а човек губи много време, докато говори с пръсти.“

Излязоха и Гарион и Силк започнаха да тропат с токовете на ботушите си по мраморния под, за да заглушат шепота на Белгарат.

— Добре — прошепна възрастният мъж почти без да движи устните си. — Всъщност положението не е неспасяемо. Тъй като бездруго не можем да спрем тази малка свада, която сте предизвикали, нека я оставим да избухне. Но въпреки това ще имаме нужда от конете, Гарион. Затова искам да отидеш при Закат и да му кажеш, че желаем да изолираме нашите коне от останалите в конюшнята. Съобщи му, че правим това, за да не се заразят от чума.

— Нима конете също могат да се заразяват с чума? — прошепна Гарион изненадано.

— Че откъде да знам? Но щом това не е известно на мен, бъди сигурен, че и Закат не знае нищо по въпроса. Силк, ти обиколи всичките ни приятели и им съобщи — съвсем безшумно и незабелязано, — че след съвсем кратко време ни предстои да напуснем града. Затова нека се подготвят бързо, но без да привличат внимание.

— Ще напуснем града? — Шепотът на Гарион беше уплашен. — Дядо, нима знаеш някакъв начин да се измъкнем от палата, пък и от града?

— Не, но познавам един човек, за когото това не е тайна. Отиди при Закат и му предай молбата за конете. Сега императорът мисли за толкова много други неща, че едва ли ще започне да спори с тебе. — Вълшебникът погледна Силк. — Можеш ли да ми дадеш някакъв отговор на въпроса кога ще се състои мъничкият взрив сред благородните крале, който си подготвил?

— Всъщност това не е по силите ми — отвърна Силк шепнешком, продължавайки да тропа по мраморните стъпала на стълбището. — Може да започне всеки момент.

Белгарат поклати глава отвратено.

— Мисля, че трябва да се върнеш отново в училище — изсумтя той раздразнено. — Важно е как човек ще направи нещо, ала е по-важно кога ще го направи.

— Ще се опитам да запомня това.

— Непременно се постарай. А сега ще е най-добре да побързаме. Искам да сме готови, когато избухне свадата.

— След малко ще поговоря с теб, Гарион — каза владетелят, който изглеждаше изтощен до краен предел, след това отново се обърна към генералите си. — Трябва да разпратим заповеди до войските. Нужен ми е доброволец, който да излезе от двореца и да отиде в града.

Генералите се спогледаха и размърдаха крака върху дебелия син килим.

— Трябва ли да дам заповед на някого? — попита Закат, загубил всякакво търпение.

— Хм… извинете ме, господа — намеси се Гарион. — Но защо въобще е необходимо някой да излиза извън двореца?

— Защото войниците просто си клатят краката в казармите и не вършат абсолютно нищо, а Мал Зет гори — отвърна остро Закат. — Те трябва да започнат да събарят къщи, за да прекъснат пътя на огъня, в противен случай ще загубим целия град. Някой трябва да им заповяда да излязат навън.

— Има ли войници, които стоят на пост извън стените на двореца?

— Да. Те имат заповед да не допуснат никой да влиза вътре.

— Защо просто някой не им извика от крепостната стена? — предложи Гарион. — Нареди на човек от постовите да извика някой полковник или друг висшестоящ офицер, след това му изкрещете заповедите си.

Закат се взря в него и започна да се смее тъжно.

— Защо това не хрумна на мен?

— Вероятно защото не си израснал във ферма — отговори Гарион. — Ако ореш на една нива, а искаш да разговаряш с човек, работещ на друга, просто викаш. И той ти отговаря с викане. В противен случай ще ти се наложи да вървиш пеш.

— Добре — енергично каза Закат и се обърна към генералите: — Кой от вас е най-гръмогласен?

Един — с червендалесто лице, огромен търбух и снежнобяла коса — изведнъж се засмя.

— Преди време гласът ми гърмеше и се чуваше във всички части на огромния имперски площад по време на парад, ваше величество.

— Добре. Върви да видиш дали още можеш да крещиш както преди години. Намери някой полковник, чиято интелигентност не е съвсем закърняла. Кажи му да изостави някоя област от столицата, която вече е обхваната от пламъци и да събори достатъчно къщи около нея. Така ще попречи на огъня да се разпространи. Кажи му, че ще го произведа в чин генерал, ако успее да спаси поне половината от Мал Зет.

— В случай че не се зарази и не умре — измърмори един от генералите.

— Войниците затова получават заплатата си, господа — за да рискуват. Когато зазвучи тръбата, трябва да атакуваш. А тъкмо в този миг аз надувам бойната тръба.

— Да, ваше величество — отвърнаха военните в един глас, обърнаха се чевръсто, тракнаха токове и напуснаха залата.

— Това беше умна идея, Гарион — каза с благодарност Закат. — Благодаря ти. — И се отпусна безкрайно уморен в едно кресло.

— Просто проява на здрав разум. — Гарион сви рамене и също седна.

— От кралете и императорите не се очаква да притежават здрав разум. Това е нещо, което се среща много често сред обикновените хора.

— Трябва да поспиш малко, Закат — каза му сериозно Гарион. — Изглеждаш като човек, който е изразходвал последните си запаси от енергия.

— О, богове! — възкликна Закат. — Точно сега бих дал половината Каранда за няколко часа сън — разбира се, вече не разполагам с тази част от Каранда.

— В такъв случай върви да спиш.

— Не мога. Имам прекалено много работа.

— С какво ще помогнеш, ако се строполиш от изтощение на пода? Генералите ти могат да поемат грижата за редица неща, докато се събудиш. Та иначе за какво са ти?

— Може би имаш право. — Закат се отпусна още повече в креслото си. — Какво си наумил да ме попиташ? Сигурен съм, че посещението ти при мен не е просто проява на добро отношение, нали?

— Ами — подхвана Гарион, опитвайки се гласът му да прозвучи по съвсем обичаен начин. — Дурник се тревожи за конете. Разговаряхме с леля Поул — лейди Поулгара — и тя не е съвсем сигурна дали се заразяват от чума, или не. Дурник ме помоли да те попитам дали ще е възможно да изведем животните от общата конюшня и да ги вържем в близост до източното крило, където ще можем да ги наглеждаме.

— Конете ли? — попита Закат, без да може да повярва на ушите си. — И Дурник се тревожи за конете в такова време?

— Трябва да разбереш характера му — отвърна Гарион. — Той е човек, който се отнася към отговорността си особено сериозно. Възприема грижата за животните като свой дълг и според мен и аз, и ти можем само да му бъдем благодарни за това.

Закат се засмя уморено.

— Легендарните сендарски добродетели — рече той. — Чувство за дълг, честност, практичност. — Той сви рамене. — Защо не? Ако това ще ощастливи Дурник, той може да заведе конете ви в коридорите на източното крило на двореца и да ги използва като конюшня.

— О, не мисля, че би поискал тъкмо това — отговори Гарион след кратък размисъл. — Една от сендарските добродетели, която пропусна да споменеш, е чувството за благоприличие. На конете не им е мястото вкъщи. Освен това — добави кралят на Рива — мраморните подове могат да наранят копитата им.

Закат се усмихна едва-едва.

— Истинско удоволствие е човек да приказва с тебе, Гарион. Понякога си толкова сериозен и за най-дребните неща.

— Но всичко се състои от най-дребни неща, Закат — отговори Гарион с поучителен тон, след това погледна изтощения владетел. Съжаляваше, че е принуден да мами човек, когото истински харесваше. — Ще се справиш ли?

— Очаквам, че ще оцелея след всичко това — отвърна Закат. — Виждаш ли, Гарион, една от най-големите тайни на този свят е, че тъкмо хората, които отчаяно желаят да останат живи, умират. Тъй като на мен ми е все едно дали ще живея, или ще кажа „сбогом“ на света, вероятно ще доживея до сто години.

— Не бих използвал това суеверие като основа, върху която да градя плановете си — каза Гарион. След това му хрумна някаква мисъл. — Би ли те наскърбило, ако заключим вратите на източното крило, докато всичко това отмине? — попита той. — Не се страхувам дали аз ще се разболея, или не. Загрижен съм за Се’Недра, Лизел и Ерионд. Здравето на нито един от тях не е особено цветущо, а пък леля Поул каза, че именно енергията и издръжливостта помагат на хората да оцелеят.

Закат кимна.

— Това е разумна молба. И особено добро хрумване. Нека защитим дамите и момчето, ако това въобще е възможно.

Гарион се изправи и каза:

— Трябва да поспиш.

— Нямам време. Трябва да мисля за безброй неща.

— Ще помоля някого да изпрати Андел при тебе — предложи Гарион. — Ако тя е наполовина толкова добра, колкото смята Поулгара, ще може да ти даде нещо, което ще ти помогне да заспиш. — Той погледна изтощения си събеседник, когото вече почти смяташе за свой приятел. — Известно време няма да се виждаме — добави кралят на Рива. — Желая ти добър късмет. И опитай да се погрижиш за себе си, обещаваш, нали?

— Ще опитам, Гарион. Ще опитам.

Стиснаха си сериозно ръцете, след това Гарион се обърна и безшумно излезе.

През следващите няколко часа приятелите бяха много заети. Въпреки хитрините на Гарион тайната полиция на Брадор ги следеше по петите. Дурник, Тот и Ерионд отидоха в конюшнята и се върнаха с жребците, следвани от вездесъщите агенти.

— Коя е причината, поради която се бави избухването на конфликта? — попита Белгарат, когато всички отново се събраха в голямата стая с внушителната платформа и подобното на трон кресло в единия край.

— Не съм сигурен — отговори Силк внимателно. — Но всичко е въпрос на време.

След миг в двора на палата зад залостените порти на източното крило се разнесоха викове, тропот на десетки нозе и остър звън на стомана, сблъскваща се със стомана.

— Изглежда, навън става нещо — подхвърли цинично Велвет.

— Крайно време беше — изсумтя Белгарат.

— Дръж се възпитано, древни.

В тяхното крило също се разнесоха викове и вратите започнаха да хлопат.

— Всички ли напускат палата, Поул? — попита Белгарат.

За миг в очите й се появи унесен поглед, после вълшебницата отговори:

— Да, татко.

Шумът от тичащи стъпки и трясъкът на затварящи се врати продължи още няколко минути.

— Божичко — прошепна едва чуто Сади. — Та те бяха толкова многобройни!

— Няма ли вие тримата да престанете да се поздравявате взаимно? Я по-добре идете и залостете вратите — каза Белгарат.

Силк се засмя и безшумно се измъкна през вратата, но след няколко минути се върна навъсен и изсумтя:

— Лошо. Пазачите на главните порти очевидно имат много силно чувство за дълг. Не са изоставили поста си.

— Това ли е големият ти конфликт, Силк? — попита саркастично Белгарат.

— Тот и аз можем да се справим с тях — заяви уверено Дурник, отиде до касата с дърва край камината и взе една цепеница.

— Това може да се окаже прекалено пряк начин на въздействие, скъпи — измърмори Поулгара. — Сигурна съм, че не искаш да им отнемеш живота. Ала ако се събудят, те рано или късно ще изтичат до Закат. Мисля, че трябва да използваме нещо по-подло.

— Тази дума никак не ми харесва, Поул — отговори неотстъпчиво ковачът.

— Ако използвам „дипломатично“, ще се почувстваш ли по-различно?

Дурник се замисли, после каза:

— Не. Всъщност нищо няма да се промени. Съдържанието ще остане едно и също.

— Ами да. Но поне звучи по-красиво, нали?

— Поулгара — твърдо каза ковачът. Гарион за пръв път го чуваше да използва цялото й име. — Не се опитвам да проявявам липса на здрав разум, но как бихме могли да гледаме хората в очите, ако лъжем, подвеждаме ги и дебнем като хрътки зад всеки ъгъл? Искам да кажа… наистина точно това искам да кажа, Поул.

— О, скъпи Дурник — въздъхна вълшебницата. — Обичам те. — И обви ръце около врата на съпруга си с момичешка палавост. — Ти си прекалено добър за този свят, знаеш ли това?

— Ами… — подхвана той, объркан от този открит израз на обичта й, за която дълбоко в себе си смяташе, че не бива да се показва пред други хора. — Това е въпрос на собствено достойнство, нали?

— Разбира се, Дурник — съгласи се тя със странно покорен тон. — Както кажеш.

— Все пак какво ще правим с пазачите? — попита Гарион.

— Аз ще се справя с тях, скъпи — усмихна се Поулгара. — Ще го уредя така, че те няма нито да видят, нито да чуят нещо. Ще успеем да се измъкнем, без никой да ни забележи — ако приемем, че баща ми знае за какво приказва и му е известно накъде ще поемем.

Белгарат я погледна и после съвсем неочаквано намигна.

— Довери ми се — рече той. — Дурник, доведи конете вътре.

— Вътре ли? — попита сепнато ковачът.

Белгарат кимна утвърдително.

— Трябва да ги заведем до мазето.

— Не знаех, че в това крило имало мазе — намеси се Силк.

— И Закат не знае — усмихна се самодоволно Белгарат. — Нито пък Брадор.

— Гарион! — извика остро Се’Недра.

Гарион се обърна и видя проблясващата фигура в средата на стаята. След това се появи Кайрадис. Очите и бяха завързани.

— Побързайте — изрече настойчиво тя. — Трябва да стигнете в Ашаба преди да е изтекла седмицата.

— Ашаба? — възкликна Силк. — Ние трябва да отидем в Калида. Менга призовава демони там.

— Това не е важно, принц Келдар. Демоните са последната ви грижа. Знайте, че Менга също пътува към Ашаба. Той ще бъде забавен по пътя за там, защото ще му бъде поставена задача и ще трябва да я изпълни преди срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака на Мястото, което вече не съществува. — Тя се обърна към Гарион. — Наближава времето и ти да изпълниш задачата си, Белгарион от Рива, Ако някой от твоите спътници, които също трябва да изпълнят онова, които им е предопределено, не успее да го стори поради някаква причина, светът ще бъде загубен. Затова те моля да отидеш заедно с тях в Ашаба. — След тези думи пророчицата изчезна.

Възцари се тишина. Всички се взираха в мястото, където бе стояла пророчицата.

— Това е то — решително каза Белгарат. — Отиваме в Ашаба.

— Само ако успеем да се измъкнем от двореца — измърмори Сади.

— Ще се измъкнем. Остави това на мен.

— Разбира се, древни.

Белгарат ги изведе в коридора, спуснаха се по стълбището и продължиха по главния коридор, водещ към останалата част на двореца.

— Почакай един момент, татко — обади се Поулгара, съсредоточи се за миг и белият кичур на челото й заблестя. — Добре — добави вълшебницата. — Пазачите вече спят.

Възрастният мъж пак ги поведе и след малко спря и каза:

— Стигнахме. — И посочи един голям гоблен, окачен на мраморната стена. Пъхна ръка под гоблена, стисна в дланта си потъмнял през вековете железен пръстен и го дръпна. Разнесе се скърцане на метал.

— Блъснете онази страна — рече вълшебникът и посочи другия край на гоблена.

Гарион натисна гоблена с рамо. Пак се разнесе скърцане и тежката мраморна плоча бавно се завъртя на ръждясалите железни оси, поставени на върха и на основата точно в центъра и.

— Умно — възкликна Силк и надникна в тъмния, пълен с паяжини отвор зад плочата — Кой го е измислил?

— Преди много, много време един от императорите на Малореа не се чувстваше особено сигурен на трона — отвърна възрастният мъж. — Искаше да има на свое разположение таен и бърз път за бягство, в случай че нещата се влошат. Проходът беше забравен, така че едно е сигурно — никой не ни преследва. Хайде да отидем да вземем торбите и другите си принадлежности.

Бяха им необходими пет минути да донесат нещата си. През това време Дурник, Тот и Ерионд водеха конете по мраморния коридор и около тях се разнасяше оглушителен грохот на копита.

Гарион отиде до ъгъла и погледна към главните порти. Двамата пазачи стояха неподвижни, като замръзнали, лицата им бяха безизразни, очите — празни, втренчени в нищото.

— Някой ден ще трябва да ми покажеш как правиш това — каза той на Поулгара, когато се върна при групата.

— Много е просто, Гарион — отвърна тя.

— За тебе може би — рече той. След това изведнъж му хрумна някаква мисъл. — Дядо — подхвана кралят на Рива разтревожено. — Ами ако този твой проход извежда в града, няма ли да се окажем в по-лошо положение, отколкото сме тук, в двореца? Навън върлува чума, а знаеш, че портите са залостени.

— Проходът не извежда в Мал Зет — отвърна възрастният мъж. — Поне така са ми казвали.

В двора на палата звуците на битката ставаха все по-силни.

— Добра организация, нали? — измърмори Сади с глас, от който личеше, че е доволен от себе си.

— Е, хайде, хайде — подзе познат напевен глас от тунела. — Нима ще останете тук, за да се потупвате с часове по гърбовете? Така нощта ще мине, без да я усетите, а няма да сте свършили съвсем нищичко. Предстои ни да изминем стотици мили, нима не знаете? Няма да се измъкнем от Мал Зет до края на месеца, ако не тръгнем сега, още в този момент.

— Да тръгваме — каза Белгарат.

Конете отчаяно се дърпаха — никак не им се щеше да влязат в тъмния миришещ на мухъл проход, ала Ерионд и неговия жребец Кон уверено потънаха навътре, следвани от Гарион и неговия Кретиен. Останалите животни, макар и твърде плашливо, тръгнаха след тях.

Късо тясно стълбище извеждаше към проход, чиито стени бяха направени от грубо одялани камъни. Конете срещнаха известни трудности, докато преодолеят стъпалата, но в края на краищата слязоха.

Гигантът Тот влезе последен, блъсна стената, резето щракна зловещо и металическият звън отекна в подземния проход.

— Един момент, татко — Каза Поулгара и Гарион почувства тласъка на волята и. — Готово — рече вълшебницата. — Войниците отново са будни и дори не подозират, че сме минали край тях.

Отнякъде изникна смешният фокусник Фелдегаст. Държеше фенер.

— Прекрасна нощ за малка разходка — отбеляза той. — Значи тръгваме, така ли?

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Белгарат.

— Как можеш да се съмняваш в мен, старче? — рече комедиантът, като се направи на оскърбен. — Аз съм самото олицетворение на благоразумието, не знаеш ли? — Той направи гримаса. — Имам само един мъничък, не особено приятен проблем. Изглежда, известна част от прохода се е срутила преди доста години, затова ще трябва да излезем навън и да вървим по улиците на града — искам да кажа, че това ще ни отнеме съвсем, съвсем кратко време.

— Какво разбираш под „съвсем кратко“? — попита Белгарат и се вгледа гневно в нахалния комедиант. — И ми се ще да престанеш с това многословие.

— Това е част от моя чар, древни Белгарат. Всеки човек може да се научи да хвърля топки във въздуха и да ги хваща, но начинът на говорене у артиста прави най-голямо впечатление на неговата публика.

— Да разбирам ли, че вие двамата сте се срещали по-рано? — попита Поулгара и вдигна вежда.

— Вашият достопочтен баща и аз сме стари, стари приятели, скъпа ми лейди Поулгара — заяви Фелдегаст и направи зашеметяващ поклон. — Познавам всички ви по описанието, което ми даде той, ала трябва да призная, че изцяло съм сразен от вашата неземна красота.

— Попаднал си на рядък мошеник, татко — рече вълшебницата и на лицето й грейна особена усмивка. — Смятам, че с времето бих могла да го харесам.

— Не те съветвам, Поул. Той е лъжец, подлизурко и освен това е нечистоплътен. Но ти избягващ въпроса ми, Фелдегаст — щом си избрал да те наричаме с това име. Колко време ще трябва да вървим по улиците?

— Не много дълго, мой грохнал стари приятелю — около половин миля, а после пак ще влезем в прохода. Хайде да вървим по-бързо. До северната стена на Мал Зет има много път, а нощта вече изтече наполовина.

— Грохнал ли ме нарече? — изръмжа Белгарат.

— Просто понякога такива думи случайно се изплъзват от езика ми, древни — извини се Фелдегаст. — Бъди сигурен, че никак, ама никак не желаех да те обидя. — Той се обърна към Поулгара. — Ти нали ще вървиш с мен, моето момиче? От тебе се излъчва такъв опияняващ аромат, че буквално оставам без дъх. Аз ще крача до тебе, вдишвайки твоето ухание и ще погивам от дълбок, неподправен възторг.

Поулгара се засмя и хвана под ръка възмутителния дребен фокусник.

— Харесвам го — измърмори Се’Недра на Гарион.

— Би трябвало, о, би трябвало, прекрасна хубавица — отвърна кралят на Рива, имитирайки не особено успешно комедианта. — Това е част от неговия чар.

— О, Гарион! — засмя се тя. — Обичам те.

— Да — отвърна й той. — Зная.

Тя го изгледа, изгубила всякакво търпение, и го удари с малкия си юмрук по рамото.

— Ох!

— Да не те заболя? — попита малката кралица и го хвана за ръка, проявявайки внезапна загриженост.

— Все ще го понеса някак, скъпа — отвърна й той. — Ние, благородните герои, сме в състояние да преодоляваме какво ли не.

Около миля следваха фенера на Фелдегаст, а копитата на конете трополяха след тях в обвития с плътни паяжини проход. От време на време до слуха им долиташе грохотът на каруците, в които товареха мъртъвците по улиците на града.

— Мразя тунелите и пещерите — обади се Силк, без да се обръща конкретно към някого. — Направо ги ненавиждам, честна дума.

— Няма страшно, Келдар — отвърна Велвет и хвана ръката на дребничкия драснианец. — Няма да позволя на нищо да те нарани.

— Страхотно съм ти благодарен — рече той кисело, но не издърпа ръката си от нейната.

— Кой е там? — чу се глас пред тях.

— Аз съм, добри ми господин Ярблек, аз и никой друг — отговори Фелдегаст. — Е, с мен има и няколко изгубени, заблудили се души, които се опитват да намерят пътя в тази тъмна, тъмна нощ.

— Наистина ли този тип ти харесва чак толкова? — обърна се кисело Ярблек към някого в мрака.

— Той е единствената наслада в живота ми — отекна гласът на Вела някъде отдалеч. — Най-малкото, когато съм с него, не се налага постоянно да посягам към камите, за да запазя добродетелта си.

Ярблек въздъхна шумно и подхвърли:

— Отдавна имах чувството, че ще кажеш нещо подобно.

— Милейди — звънко каза Вела и направи изящен реверанс пред Поулгара, щом вълшебницата, хванала под ръка фокусника, приближи до мястото, където купчина паднали обрасли с мъх скали запушваше прохода.

— Здравей, Вела — отговори Поулгара със странен надракски акцент. — Нека камите ти винаги са остри и блестящи. — В поздрава й се долавяше необичайна официалност и Гарион се сети, че пред очите му се разиграва древен ритуал, изпълняван при среща на две дами, които дълбоко се уважават.

— А ти дано винаги да имаш на разположение средства да се защитиш от нежелани посегателства, — отвърна автоматично надракското момиче, приключвайки старинния ритуал.

— Какво става горе? — обърна се Белгарат към облечения с филцово палто Ярблек.

— Хората мрат като мухи — отвърна лаконично търговецът. — Цели улици издъхват едновременно.

— Опита ли се да не преминаваш през централната част на града? — попита Силк.

Ярблек кимна утвърдително.

— Направихме лагер пред главните порти — рече той. — Успяхме да излезем, преди да ги залостят с железни пръти. Ала Долмар умря. Когато разбрал, че е заболял от чума, извадил сабята и се пробол.

Силк въздъхна.

— Той беше добър човек — малко нечестен може би, но въпреки това бе добряк.

Ярблек кимна тъжно.

— Поне умря достойно — рече той и отново поклати глава. — Стъпалата, които извеждат на улицата, са ей там — добави търговецът и посочи напред в мрака. — Вече е доста късно, затова съм сигурен, че наоколо няма жива душа — освен каруците, пълни с мъртъвци, и неколцина умиращи. — Да тръгваме — подкани ги той. — Колкото по-бързо минем по улиците на града, толкова по-бързо ще успеем отново да се скрием в подземния проход, където сме в пълна безопасност.

— Докъде води проходът? — попита Гарион.

— Изходът му е на около миля зад стената — рече Ярблек. — Разположен е в стара каменна кариера. — След това търговецът погледна Фелдегаст. — Така и не ми каза откъде знаеш за този проход.

— Това е една от тайните ми, добри ми господин Ярблек — отговори фокусникът. — Човек може да бъде честен колкото си ще, ала винаги е добре да има на разположение някакъв таен път, откъдето може да се измъкне, нали разбираш мисълта ми?

— Звучи ми смислено — намеси се Сади.

— Просто ми се искаше да узная и аз — рече Ярблек. — Хайде да се махаме оттук.

Приятелите доведоха конете до каменното стълбище и с мъка задърпаха нежелаещите да сторят нито крачка животни нагоре по стъпалата. След като и последният кон се изкачи на улицата, Фелдегаст внимателно затвори изхода и го замаскира с дъски и няколко бали слама.

— Полезно нещо — подхвърли фокусникът, сочейки към тайния проход. — Ала какъв смисъл има от някаква тайна, щом човек случайно може да се натъкне на нея и да я разгадае?

Ярблек стоеше край вратата и надничаше към тясната уличка навън.

— Има ли някой наоколо? — попита го Силк.

— Няколко мъртъвци — отвърна лаконично надракът. — Не зная защо, но сякаш всички предпочитат да умрат на улицата. — Той пое дълбоко дъх. — Да не се бавим повече.

Приятелите излязоха от уличката и тръгнаха по друга, по-широка, осветена от една горяща къща. Гарион забеляза някакво рязко движение до стената на съседната до нея постройка, след това очите му различиха дрипаво облечен мъж, наведен над проснал се труп. Мъжът тършуваше из дрехите на мъртвеца.

— Няма ли да се зарази? — попита той Ярблек.

— Вероятно. — Ярблек сви рамене. — Във всеки случай не мисля, че този тип ще липсва на света, като пукне.

Завиха на ъгъла и тръгнаха по друга улица, където горяха половината от къщите от двете й страни. Каруца, пълна с мъртви тела, беше спряла пред една от подпалените къщи и двама груби наглед мъже хвърляха трупове в пламъците с небрежна жестокост.

— Назад! — изрева един от мъжете. — Тук има болни от чума!

— Навсякъде в този тъжен град има болни от чума, това не ти ли е известно — отговори му Фелдегаст. — Но все пак ти благодаря, че ни предупреди. Просто ще преминем от другата страна на улицата, ако нямаш нищо против. — Фокусникът погледна с любопитство двамата мъже. — А защо вие не се боите от заразата?

— Вече боледувахме и оцеляхме — отвърна единият и се изсмя късо. — Никога не съм се чувствал толкова зле през живота си, но поне не пукнах, а хората разправят, че можеш да се разболееш от чума само веднъж.

— Значи си щастливец — каза Фелдегаст.

Приятелите минаха край двамата мъже и поеха към следващия ъгъл.

— Ще тръгнем ей натам — каза Фелдегаст.

— Още колко време трябва да вървим, докато стигнем до вход за прохода? — попита Белгарат.

— Не е далеч. Щом се спуснем под земята, вече нищо няма да ни заплашва.

— Може би ти се чувстваш на сигурно място под земята — рече кисело Силк, — но това в никакъв случай не може да се каже за мен.

В един от сводестите входове лежеше мъртва жена, а до нея седеше мъничко дете — не по-голямо от годинка — и плачеше сърцераздирателно. Гарион усети как сърцето му се свива и впи поглед в ужасната картина.

И изведнъж с остър вик Се’Недра се втурна към детето с протегнати ръце.

— Се’Недра! — изкрещя той. — Се’Недра, не!

Ала преди да се устреми след жена си, Вела вече беше настигнала малката кралица, хвана я за рамото и рязко я обърна към себе си.

— Се’Недра! — извика остро танцьорката. — Не!

— Пусни ме! — Се’Недра почти пищеше. — Не виждаш ли, че това е бебе? — И започна да се мята, опитвайки да се изтръгне от хватката на танцьорката.

Съвсем хладнокръвно Вела измери с поглед малката кралица, след това неочаквано я зашлеви. Доколкото Гарион знаеше, това беше първият път, когато някой удряше Се’Недра.

— Бебето умира, Се’Недра! — извика й Вела. — Ако се приближиш до него, и ти ще умреш. — След това танцьорката повлече кралицата към останалите от групата.

Велвет се приближи до малката кралица, обви с ръка раменете и и внимателно обърна главата й, за да не гледа детето.

— Се’Недра — заговори тихо тя. — Ти трябва да мислиш първо за своето собствено бебе. Нима искаш да му занесеш тази ужасна болест?

Се’Недра я погледна с широко отворени очи.

— Или пък нима искаш да умреш преди да си го видяла отново?

Се’Недра се отпусна в обятията на Велвет и се разрида.

— Надявам се, че няма да ми има зъб за плесницата — измърмори Вела.

— Ти наистина действаш много бързо, Вела — рече Поулгара. — Освен това умееш да мислиш бързо, когато се налага.

Вела вдигна рамене.

— Отдавна съм разбрала, че една здрава плесница е най-доброто лекарство срещу истерични пристъпи.

— Да, това обикновено върши добра работа — съгласи се Поулгара.

Продължиха до някаква тясна пряка, където Фелдегаст спря и отключи вратата на една къща с отдавна заковани прозорци.

— Ето че пристигнахме — рече той и всички го последваха във вътрешността на къщата. Дълга рампа водеше към подобно на пещера мазе. Ярблек и дребният фокусник разместиха няколко празни щайги от един ъгъл и разкриха още един вход към подземния тунел.

Всички въведоха конете си в тъмния отвор, а Фелдегаст отново остана да прикрие входа. Когато се увери, че е свършил добра работа и че никой не би могъл да открие откъде започва проходът, той нагласи последните щайги и се присъедини към приятелите си.

— Ето ме и мен — рече той и потри ръце. — Сега никой не може да се досети откъде сме се измъкнали. Това е то. Затова по-добре да не се мотаем, ами да тръгваме час по-скоро.

Докато Гарион следваше примигващия фенер на Фелдегаст, в съзнанието му витаеха мрачни мисли. Той бе избягал от човек, когото почти бе започнал да нарича свой приятел. Беше го изоставил в обхванатия от пламъци град, където върлуваше страшна чума. Сигурно не би могъл да направи много, за да помогне на Закат, но фактът, че се бе измъкнал, изоставяйки императора, не го караше да се чувства особено горд от себе си. Ала знаеше, че няма никакъв друг избор. Кайрадис беше непоколебима, докато разкриваше в какво се състои задачата му. Тласкан напред от необходимостта, кралят на Рива обърна гръб на Мал Зет и решително пое на север към Ашаба.