Господарят демон на Каранда

13.

Пътят, извеждащ на север от Мал Зет, минаваше през обширна плодородна долина, където току-що поникналите житни стръкчета покриваха влажната почва като пелена от лека светлозеленикава мъгла. Топлият пролетен въздух беше изпълнен с ведър аромат на растящи треви. Пейзажът твърде много напомняше тучните долини на Арендия или добре обработените полета на Сендария. Разбира се, имаше множество села с бели постройки, сламени покриви и кучета, които изскачаха от къщите и лаеха пътешествениците. Пролетното небе беше осеяно с меки бели облачета — като агънца, пасящи по лазурните небесни пасбища.

Пътят приличаше на прашна кафява лента, която се виеше сред равните зелени полета.

Приятелите на Гарион яздеха под яркото слънце, съпровождани от ведрия звън на звънчетата, завързани около шиите на мулетата на Ярблек, и песните на птиците. Зад тях се издигаше огромен стълб черен пушек.

Гарион не можеше да си наложи да се обърне към горящия Мал Зет.

По пътя имаше и други хора, тъй като Гарион и приятелите му не бяха единствените, бягащи от поразения от чумата град. Поединично или на малки групички всички се движеха на север, избягвайки страхливо всякакъв контакт помежду си.

Всичките отклонения от пътя бяха барикадирани с току-що отсечени храсти и тръни. Селяни с мрачни лица стояха на пост край барикадите, стискаха непохватно тояги и грозни старинни арбалети и крещяха предупреждения към всички, които минаваха край тях или се опитваха да отбият от главния път.

— Селяни — рече кисело Ярблек, когато керванът отмина поредната подобна барикада. — Еднакви са по целия свят. Умират от радост да се срещнат с теб, щом можеш да им предложиш нещо, от което се нуждаят. През цялото останало време обаче се опитват да те прогонят от селото си. Как мислите — дали наистина вярват, че някой би желал да отиде и да отседне във вонящите им селища? — И търговецът придърпа раздразнено кожената шапка над ушите си.

— Страхуват се — каза Поулгара. — Знаят, че тяхното село не е кой знае какво, но то е единственото нещо, което имат, затова искат да го запазят непокътнато.

— Нима тези барикади и заплахи вършат някаква работа? — попита Ярблек. — Искам да кажа — успяват ли да предпазят жителите от чумата?

— Някои от тях да — отговори вълшебницата. — Ако хората успеят да ги издигнат навреме.

Ярблек изсумтя, след това погледна Силк и го попита:

— Би ли приел едно предложение?

— Зависи — отвърна Силк. Дребничкият драснианец отново беше облякъл обичайните дрехи, които използваше по време на пътуване — тъмни, без никакви украшения и съвсем неугледни.

— Като вземем предвид демоните и чумата, бих казал, че климатът тук започва да става твърде неприятен. Какво ще кажеш да ликвидираме всичките си предприятия в Малореа, докато нещата се успокоят?

— Ти не мислиш с главата си, Ярблек — отговори му Силк. — Размириците и войната са добри за бизнеса.

Ярблек се намръщи.

— Точно това си мислех, че ще кажеш.

На около половин миля пред тях имаше друга барикада, ала този път на главния път.

— Какво е това? — попита ядосано Ярблек.

— Ще отида да видя — рече Силк и смуши коня си. Гарион последва приятеля си.

Приближиха се на петдесетина метра от барикадата. Иззад клоните и отсечените храсти се появиха десетина изцапани с кал селяни; облечени в ризи от груб кафяв плат. Всички държаха готови за стрелба арбалети.

— Спрете! — заповяда заплашително един от тях, плещест мъж с рунтава брада и кривогледи очи.

— Просто си вървим по пътя, приятелю — каза му Силк.

— Няма да продължите, ако не платите пътна такса.

— Пътна такса ли? — възкликна Силк. — Това е шосе от императорската пътна мрежа и не е необходимо да се плаща никаква такса.

— Вече трябва да плащате. Вие гражданите ни мамите и крадете поколения наред, а сега искате да ни донесете и своите болести. Е, от днес нататък ще трябва да плащате. С колко злато разполагате?

— Накарай го да говори още — измърмори Гарион и се огледа.

— Ами… — подхвана Силк с тона, който обикновено запазваше само за най-сериозни преговори — защо не поприказваме по този въпрос?

Селото беше разположено на около четвърт миля от пътя — мръсно, с къщи, струпани една до друга на върха на една обрасла с гъсти треви могила. Гарион съсредоточи волята си, след това направи едва забележимо движение по посока на селото и измърмори едва чуто:

— Пушек!

Силк все още се пазареше с въоръжените селяни, печелейки време.

— Хм… извинете ме — прекъсна ги Гарион. — Не ви ли се струва, че там май нещо гори? — И посочи към селото.

Селяните се обърнаха и впериха ужасено очи в гъстия стълб дим, който се издигаше над къщите. Повечето от тях захвърлиха арбалетите си, нададоха уплашени викове и затичаха през полето към бедствието, разиграващо се в селото им. Кривогледият мъж се спусна след тях и им закрещя да се върнат на поста си. След това се върна при барикадата, размахвайки заплашително арбалета си. Лицето му се изопна болезнено, той започна да обръща глава ту към селото, ту към Гарион и Силк, обзет от безсилие и разкъсван между желанието да спечели пари и ужасната гледка на пожара. Най-сетне, неспособен да издържа подобно мъчение, селянинът захвърли оръжието си и затича след другите.

— Нима наистина подпали селото им? — смаяно попита Силк.

— Разбира се, че не — отвърна Гарион.

— Тогава откъде идва този пушек?

— От много места. — Гарион намигна. — От къщите, от избите и хамбарите — от много места. Но има само пушек. — Той скочи от гърба на Кретиен, събра разхвърляните арбалети и ги подреди на земята. — Колко време трябва за да се сложи нова тетива на един арбалет?

— Няколко часа. — Силк изведнъж се засмя. — Двама души трябва да държат дървото и да го огъват с лебедка, докато третият поставя тетивата на място. И то ако имат тетиви.

— Така си и мислех — съгласи се Гарион, извади ножа си и преряза всички тетиви. После каза: — Викай другите.

— Ами това? — каза Силк и посочи барикадата от отсечени храсти.

Гарион сви рамене.

— Можем да я заобиколим.

— Какво се опитваха да направят тези хора? — попита Дурник, когато керванът наближи.

— Предприемчиви хора — каза Силк. — Решили да събират такса от хората, движещи се по пътя. — Силк вдигна рамене. — Ала нямаха никакъв нюх как се прави бизнес. При първия дребен проблем изгубиха интерес към сделката.

— Мисля, че скоро ще се наложи да те напуснем — обърна се Белгарат към Ярблек, когато отминаха барикадата. — Трябва да стигнем до Ашаба до една седмица, а твоите мулета ни задържат.

— Досега никога не съм чувал някой да обвинява керван от мулета, че се движи бързо — съгласи се Ярблек. — Бездруго възнамерявам скоро да се насоча на запад. Вие можете да навлезете в Каранда, ако желаете, но аз трябва да се добера до брега колкото е възможно по-бързо.

— Гарион — каза Поулгара и погледна многозначително гъстия стълб пушек, издигащ се от селото зад тях.

— О — отвърна той. — Наистина бях забравил. — Кралят на Рива вдигна ръка, опитвайки се да изглежда особено внушителен. — Достатъчно — изрече той, освобождавайки волята си, съсредоточена върху близкото село. Пушекът се разреди в основата си и продължи да се издига като облак, откъснат от своя източник.

— Не драматизирай прекалено нещата, скъпи — посъветва го Поулгара. — Това е прекалено очебийно.

— Но ти самата го правиш непрекъснато — изрече обвинително той.

— Да, скъпи, ала зная как.

Към пладне прехвърлиха билото на дълъг полегат хълм и изведнъж се озоваха обкръжени от малореански войници, облечени в червени туники и железни ризници, които изскочиха от маскирани с клони окопи.

— Спрете веднага! — заповяда рязко офицерът, който командваше взвода. Беше нисък, по-нисък дори от Силк, макар че крачеше така наперено, сякаш бе висок десет стъпки.

— Разбира се, господин капитан — отвърна Ярблек и дръпна юздите на коня си.

— Какво ще правим сега? — прошепна Гарион на Силк.

— Нека оставим Ярблек да се справи с положението — измърмори драснианецът. — Той знае какво прави, уверявам те.

— Накъде сте тръгнали? — попита офицерът, когато надракът слезе от седлото.

— Искаме да стигнем в Мал Дария — отговори Ярблек. — Или пък в Мал Камат — където и да е, стига да мога да наема кораби да пренесат стоките ми в Яр Марак.

Капитанът изсумтя, сякаш се опитваше да намери в изявлението на търговеца нещо нередно.

— Онова, което ме интересува повече, е откъде идвате. — Той присви очи.

— От Мага Рен — каза Ярблек.

— Значи не идвате от Мал Зет? — Погледът на дребния капитан стана по-суров и още по-подозрителен.

— Много рядко имам работа в Мал Зет, господин капитан. Всичко там е прекалено скъпо — всички онези подкупи, такси и разрешителни, нали разбирате.

— Имаш ли доказателства за думите си? — рече капитанът войнствено.

— Да, имам доказателства и мога да ги представя, ако е необходимо.

— Разбира се, че е необходимо, надрако, защото ако не успееш да докажеш, че не идвате от Мал Зет, веднага ще ви върна обратно. — В гласа му се промъкнаха самодоволни нотки.

— Да ни върнете обратно? Това е невъзможно. Трябва да бъда в Боктор в средата на лятото.

— Това е твой проблем, търговецо. — Дребният военен изглеждаше много доволен, че е успял да притесни далеч по-едър мъж. — В Мал Зет върлува чума и аз съм тук със задача да не позволя на бедствието да се разпространи.

— Чума ли! — Ярблек ококори очи и лицето му наистина побледня. — Зъбите на Торак! Значи затова всичките села по пътя са барикадирани!

— Можеш ли да докажеш, че идваш от Мага Рен? — настоя капитанът.

— Ами — подхвана търговецът и разкопча износената от дълга употреба чанта, закачена на седлото до лявото стреме, след което започна да рови в нея. — Имам разрешително, издадено от Бюрото на търговията. То ми дава право да превозвам стоките си от Мага Рен до Мал Дария. Ако там успея да намеря кораби, сигурно ще трябва да си извадя друго разрешително, за да продължа до Мал Камат. Този документ ще ви бъде ли достатъчен?

— Дай да го видя. — Капитанът протегна ръка и щракна нетърпеливо с пръсти.

Ярблек му подаде искания документ.

— Защо е зацапан? — попита капитанът заплашително и в тона му пропълзяха нотки на съмнение.

— Разлях бира върху него в една кръчма в Пен Дака. — Ярблек сви рамене. — Много лоша бира, чак вкисната. Вслушайте се в съвета ми, господин капитан. Никога дори не помисляйте да пиете сериозно в Пен Дака. Само ще си изгубите и времето, и парите.

— Вие надраките само за пиене ли мислите?

— Убеден съм, че това се дължи на климата. През зимата човек няма какво друго да прави в Гар ог Надрак.

— Имаш ли някакви други документи?

Ярблек порови още малко и каза:

— Ето документ, че съм закупил килим от един търговец, чийто магазин е на Улица „Йорба“ в Мага Рен — един тип със сипаничаво лице и развалени зъби. Може би случайно го познавате?

— Че за какво ми е притрябвало да познавам търговец на килими в Мага Рен? Аз съм офицер от императорската армия. Не общувам с такава паплач, каквато сте вие, търгашите. Точна ли е датата, която е изписана на документа?

— Откъде да знам? Ние в Гар ог Надрак използваме различен календар. Купих килима преди две седмици, ако това може да ви свърши някаква работа.

Капитанът обмисли думите му. Очевидно полагаше големи усилия да открие някакъв повод да упражни властта си над пътниците. Най-сетне на лицето му се изписа леко разочарование.

— Добре — каза той неохотно и върна документите на търговеца. — Продължавай по пътя си. Ала не се отбивай никъде и не позволявай на хората си да напускат кервана.

— Хич и да не си помислят за това, ако искат да им платя. Благодаря ви, господин капитан. — Ярблек отново се метна на седлото.

Офицерът изсумтя, махна с ръка и им позволи да минат.

— Дребните хора не трябва да имат никаква власт — отбеляза надракът кисело, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние и никой не можеше да го чуе. — Ръстът им не им позволява да мислят сериозно за нещо друго.

— Ярблек! — възрази разгорещено Силк.

— Изключвам присъстващите, разбира се.

— О, в такъв случай положението е съвсем различно.

— Ти сякаш си роден да се разправяш с военни, добри ми господин Ярблек — каза с възхищение фокусникът Фелдегаст.

— Прекалено дълго общувам с един особено интересен драснианец, затова.

— Как се добра до разрешителното и до документа за покупка на килима? — попита Силк.

Ярблек намигна и лукаво почука с пръст по челото си.

— Типовете, които държат на официалностите, винаги се впечатляват от документи с официален вид — и колкото по-нищожна служба заема подобно лице, толкова по-силно е впечатлено от парчетата хартия. Можех да докажа на този дребен злобен капитан, че пристигаме от което и да е място на света — Мелцен, Адума в планините на Замад, дори ог Крол Тибу на брега на Гандахар — макар че в Крол Тибу можеш да купиш единствено слонове. И тъй като нямам слон, сигурно щях да възбудя съмненията на горкия капитан.

Силк се огледа, ухилен до уши, и каза на приятелите си:

— Сега виждате защо избрах този човек за мой партньор.

— Двамата сте си лика-прилика — съгласи се Велвет.

— Мисля, че ще те напуснем тази вечер, след като падне здрач — каза Белгарат на Ярблек. — Не ми се ще някой друг досаден офицер да ни спре и да започне да оглежда всички хора от кервана. Може и да реши, че трябва да се движим с вързани ръце, придружени от военен ескорт.

Ярблек кимна и попита:

— Ще имате ли нужда от нещо?

— Само от малко храна. — Белгарат хвърли поглед към товарните коне, които крачеха тежко край мулетата. — Пътешестваме вече доста дълго, така че успяхме да съберем каквото ни е необходимо и да се отървем от ненужните неща.

— Ще се погрижа да разполагате с достатъчно храна — обеща Вела, която яздеше между Се’Недра и Велвет. — Ярблек понякога забравя, че пълните бурета пиво не са единственото нещо, от което се нуждаят хората по време на пътуване.

— Значи ще се отправите на север? — обърна се Фелдегаст към Белгарат. Дребничкият комедиант бе свалил пъстрите си одежди и се бе пременил с едноцветни кафяви дрехи.

— Да, на север, освен ако не са преместили Ашаба някъде другаде — отговори Белгарат.

— Ако нямате нищо против, ще продължа известно време с вас.

— О, така ли?

— Последния път, когато бях в Мал Дария, имах незначителни проблеми с местните власти. Бих желал да им дам достатъчно време да възвърнат спокойствието си, преди да направя триумфалното си завръщане в този град. Хората от властите обикновено са досадни и злопаметни, нали разбирате — винаги се ровят в миналото, търсейки следи от дребни лудории, които си направил за едното удоволствие от смеха, и след това те наказват.

Белгарат го изгледа продължително, след това сви рамене и каза:

— Че защо не?

Гарион го изгледа остро. Съгласието с такова странно предложение бе нещо съвсем нетипично за Белгарат, особено като се вземеха предвид бурните му възражения, когато навремето Сади и Велвет се присъединиха към групата. След това Гарион погледна към Поулгара, ала тя също не даде никакви признаци, че е обезпокоена. Кралят на Рива изпита някакво особено съмнение.

Когато вечерта се спусна над равнините на Малореа, керванът се отби от пътя, за да пренощува в една букова горичка. Мулетарите на Ярблек се разположиха около един лагерен огън и почнаха да се наливат с пиво, като ставаха все по-шумни и войнствено настроени. Гарион и приятелите му предпочетоха горния край на горичката и седнаха около друг огън, където похапваха и разговаряха тихо с Ярблек и Вела.

— Бъди внимателен, когато стигнеш във Вена — обърна се Ярблек към своя партньор. — Някои от историите, които идват от тези места, са по-ужасни от разказите за случилото се в Каранда.

— О, така ли?

— Изглежда, всички са обхванати от някаква неудържима лудост. Разбира се, известно ни е, че гролимите никога не са били особено с ума си.

— Гролимите ли? — изгледа го остро Сади.

— Вена е държава, контролирана от църквата — обясни Силк. — Цялата власт там принадлежи на Урвон и неговия двор в Мал Яска.

— В миналото наистина беше така — поправи го Ярблек. — Сега, изглежда, никой не знае в чии ръце е съсредоточена властта. Гролимите се събират на групи и разговарят. После почват да се карат и да крещят и накрая посягат към ножовете. Тъй и не успях да разбера за какво се карат. Дори пазачите на храма започнаха да вземат страна.

— Е, бих могъл да преживея гледка, при която гролимите взаимно си прерязват гърлата — подхвърли Силк.

— Така е — съгласи се Ярблек. — Само внимавай да не попаднеш между две спорещи групи.

Фелдегаст докосваше полека струните на лютнята си и изсвири толкова фалшив тон, че дори Гарион забеляза това.

— Струната не е акордирана — рече му Дурник.

— Зная — отвърна фокусникът. — Ключът постоянно се измъква от мястото си.

— Дай да го видя. — Дурник взе лютнята и каза: — Наистина великолепен инструмент, макар че е твърде стар.

— Боя се, че е прекалено овехтял и очукан, приятелю Дурник.

— Тъкмо такива инструменти си струва да се възстановят. — Дурник завъртя охлабения ключ, внимателно пробвайки с палец колко е опъната струната. След това извади ножа си и издялка няколко тънки тресчици. Внимателно ги пъхна около ключа и ги закрепи неподвижно, потупвайки с дръжката на ножа. — Струва ми се, че това е достатъчно — рече ковачът и после изсвири няколко тона. А след това полека, без да бърза, подхвана една стара мелодия. Пръстите му танцуваха по струните все по-уверено. Свърши я и отново започна отначало, ала този път, за истинско изумление на Гарион, я придружи с мелодичен контрапункт — толкова изящен и сложен, че беше трудно за вярване, че свири един-единствен инструмент.

— Има прекрасен тон — обърна се ковачът към Фелдегаст.

— Ти си истинско чудо, господин ковачо. Първо ремонтираш лютнята ми, след това ме караш да потъна в земята от срам, защото свириш много по-добре от мен.

— Защо не си ми казал нищо за това свое умение, Дурник? — попита Поулгара. Очите й бяха широко отворени и блестяха ярко.

— Всъщност свирех толкова отдавна, че вече почти бях забравил за това. — Ковачът се усмихна, а пръстите му продължиха да танцуват по струните, изтръгвайки от тях многогласна богата каскада от звуци. — Когато бях млад, известно време работих при един лютиер. Той беше възрастен, пръстите му бяха схванати, ала искаше да чуе звука на инструментите, които правеше, затова ме научи как да свиря на лютня.

Той погледна към другата страна на огъня, където седеше неговият приятел гигантът, и между двамата премина невидима искра. Тот кимна, бръкна под одеялото, което бе преметнал през рамо и извади няколко тръбички с много интересен вид — кухи тръстики, всяка по-дълга от предната, прикрепени неподвижно една към друга. Немият вдигна инструмента до устните си, а Дурник отново започна мелодията от самото начало. Звуците, които гигантът изтръгна от обикновените си тръбички, излъчваха стаена, болезнена острота, която проникна дълбоко в сърцето на Гарион.

— Започвам да се чувствам изцяло ненужен тук — каза Фелдегаст захласнато. — Моята свирня на лютня е достатъчно добра за пивниците, странноприемниците и кръчмите, но не съм виртуоз като тези двамата. — Той погледна огромния Тот. — Как е възможно толкова грамаден човек като тебе да изсвири толкова нежна мелодия?

— Той е много добър музикант — каза Ерионд. — Понякога свири пред Дурник и мен — когато рибата не кълве.

— О, това е великолепна песен — заяви Фелдегаст. — Толкова е хубава, че не си струва да я похабим. — Той погледна към Вела. — Би ли искала да потанцуваш за мен, моето момиче? Да завършим щастливо вечерта, тъй да се каже.

— Защо не? — Тя се засмя, отметна енергично глава и отиде от другата страна на огъня. — Следвайте ритъма — каза изкусната танцьорка, вдигна красивите си заоблени ръце над главата си и защрака с пръсти, за да определи темпото на танца. Фелдегаст усети ритъма и започна да пляска ритмично с ръце.

Гарион и по-рано бе виждал как танцува Вела — в една кръчма насред гората в Гар ог Надрак, — затова що-годе знаеше какво да очаква. Ала беше сигурен, че Ерионд — а по всяка вероятност и Се’Недра — не бива да стават свидетели на този изпълнен с осезаема чувственост танц. Все пак в началото Вела започна твърде безопасно и кралят на Рива започна да си мисли, че е бил прекомерно чувствителен.

Когато щракащите й пръсти и плясъкът от дланите на Фелдегаст нажежиха въздуха и ускориха темпото, Вела започна да танцува с по-голяма страст и Гарион осъзна, че първоначалната му преценка е била правилна. Не би трябвало Ерионд да наблюдава този танц, а Се’Недра веднага трябваше да се оттегли някъде. Ала Гарион не можеше да измисли как да осъществи намерението си, дори ако от това зависеше животът му.

Когато темпото отново се забави, Дурник и Тот пак подхванаха основния мотив и надракското момиче завърши танца си с обичайната горда, агресивна походка, предизвикваща всички мъже.

Изумен до краен предел, Гарион наблюдаваше как Ерионд възторжено аплодира, без следа от объркване и неудобство. Кралят на Рива усещаше, че собственият му врат пари, а дишането му излиза учестено, забързано, задъхано.

Реакцията на Се’Недра беше тъкмо такава, каквато бе очаквал. Бузите й горяха, очите й бяха широко отворени. След това малката кралица изведнъж се засмя възторжено.

— Прекрасно! — възкликна тя и в очите й пламнаха палави пламъчета, устремени към Гарион. Той, от своя страна, се изкашля нервно.

Фелдегаст изтри една сълза, търкулнала се от очите му, изсекна се шумно и стана от мястото си.

— О, мое прекрасно, разпалващо страстта момиче! — каза той възторжено и прегърна Вела за миг — действие, излагащо на опасност както живота, така и здравината на крайниците му, като се вземеха предвид острите й ками, винаги готови за употреба. След това фокусникът шумно я целуна по устните. — Направо съм смазан, че трябва да се разделим. Ще ми липсваш, моето момиче, знай това всяка секунда от живота си. Но ти обещавам най-тържествено, че отново ще се срещнем. Тогава ще ти доставя огромна наслада с моите непристойни истории, а ти ще замътиш разсъдъка ми с онова проклето питие — и няма да се разделяме, няма! Ще се смеем и ще пеем заедно, ще се наслаждаваме на много пролети поред и ще се чувстваме щастливи, защото ще си правим компания. — След тези думи фокусникът я плесна фамилиарно по задника, ала побърза да се дръпне светкавично преди Вела да посегне към някоя от камите си.

— Тя танцува ли за тебе, Ярблек? — попита Силк партньора си с пламнали очи.

— О, даже прекалено често — отговори с прискърбие Ярблек. — И всеки път, щом го стори, изведнъж започвам да мисля, че в крайна сметка камите й не са чак толкова остри и че ако ме пореже тук-там, няма да изпитам кой знае каква болка.

— Чувствай се свободен да опиташ отново по всяко време, Ярблек — каза Вела и демонстративно докосна една от дръжките на камите. След това погледна Се’Недра и й намигна.

— Защо танцуваш по този начин? — попита Се’Недра, чиито бузи все още бяха силно изчервени. — Знаеш какво причинява танцът ти на всеки мъж, който те гледа.

— Това е част от удоволствието, Се’Недра. Първо ги караш да полудеят, после ги държиш на разстояние с камите си. Това буквално ги подпалва. Когато отново се срещнем, ще ти покажа как го правя. — Тя погледна към Гарион и се засмя предизвикателно.

Белгарат се върна при огъня — беше напуснал групата, докато Вела танцуваше, но Гарион бе прекалено зает и не бе забелязал това.

— Вече е достатъчно тъмно — рече старият вълшебник. — Мисля, че сега можем да тръгнем, без да привлечем ничие внимание.

Всички станаха от местата си.

— Нали знаеш как да действаш? — обърна се Силк към своя партньор.

Ярблек кимна.

— Добре. Направи всичко, което е необходимо, за да ме предпазиш от банкрут.

— Защо така настойчиво се намесваш в политиката, Силк?

— Защото това ми отваря вратите към по-големи възможности да крада.

— О! — възкликна Ярблек. — В такъв случай всичко е наред. — Търговецът му протегна ръка. — Пази се, Силк.

— Ти също, Ярблек. Опитай се да запазиш платежоспособността на нашето предприятие, пък ще се срещнем след около година.

— Ако си жив.

— И това е вярно, знаеш ли.

— Твоят танц много ми хареса, Вела — рече Поулгара и прегърна надракското момиче.

— Това е чест за мен, милейди — отвърна малко срамежливо Вела. — Ще се срещнем отново, сигурна съм в това.

— Непременно ще се срещнем.

— Сигурен ли си, че няма да промениш мнението си за скандалната цена на туй момиче, господин Ярблек? — попита Фелдегаст.

— С нея говори за цената — отговори Ярблек. — Тя сама си я определя.

— Ти си страшно коравосърдечна жена, моето момиче — каза фокусникът обвиняващо.

Танцьорката сви рамене.

— Когато човек купи нещо на ниска цена, не държи на него.

— Да, това е истина. Ще видя какво мога да направя, за да натрупам малко парици, момиче. Не се съмнявай нито за миг — някой ден ще бъдеш моя.

— Ще видим — каза тя с лека усмивка.

Приятелите тръгнаха към конете — и към мулето на фокусника, — които бяха вързани наблизо, и тихо се метнаха на седлата. Луната се беше показала, по топлото, кадифено небе светеха звезди — ярки като скъпоценни камъни.

Когато след няколко часа изгря слънцето, те вече се намираха на мили от бивака и яздеха по добре поддържания път към Мал Ракут — ангаракски град, разположен на река Раку, очертаваща южната граница на Вена. Сутринта беше топла, небето ясно, и приятелите пътуваха бързо.

По пътя отново имаше бегълци, но за разлика от вчера, мнозина от тях бягаха на юг.

— Възможно ли е чумата да е започнала да върлува и по северните земи? — попита Сади.

Поулгара се намръщи.

— Предполагам, че е възможно.

— Смятам, че е по-вероятно хората да бягат от Менга — възрази Белгарат.

— По всичко личи, че тук ще настъпи истински хаос — отбеляза Силк. — Щом едни хора бягат в една посока от чумата, а други са се втурнали презглава да се спасяват от демоните в противоположната посока, единственото, което могат да направят, е да се сблъскат някъде тук, в тези равнини.

— Това може би ще се окаже преимущество за нас, Келдар — изтъкна Велвет. — Рано или късно Закат ще открие, че сме напуснали Мал Зет, без да му кажем довиждане, и по всяка вероятност ще прати войски да ни търсят. Ако из тези земи се възцари хаос, той със сигурност би затруднил издирването ни, не мислиш ли?

— Имаш право — призна драснианецът.

Гарион яздеше полузадрямал — трик, който бе научил от Белгарат. Макар че в миналото от време на време му се налагаше да пропусне нощния сън, никога не успя да свикне да се отпуска напълно по време на езда. Яздеше с наведена глава, едва-едва долавяйки какво става около него.

Изведнъж дочу настойчив звук и се намръщи със затворени очи, опитвайки се да разбере какъв е. И изведнъж разбра — плачеше дете. Спомни си умиращото дете на едната улица в Мал Зет. Макар че опитваше с все сили да се изтръгне от този спомен и да се събуди, Гарион не успяваше да го направи и непрестанният плач на детето разкъсваше сърцето му.

А след това почувства голяма тежка длан на рамото си и полагайки огромни усилия, вдигна глава и видя тъжното лице на гиганта Тот.

— Ти също ли го чу? — попита Гарион.

Тот кимна и на лицето му се изписа съчувствие.

— Това беше само сън, нали?

Тот разпери ръце, погледът му блесна несигурно.

Гарион се изправи на седлото, решен да не се унася повече в сън.

Обядваха хляб, сирене и пушени колбаси под сянката на голям бряст, израснал съвсем сам сред една нива овес. Недалеч течеше малък ручей, където напоиха конете и попълниха запасите си питейна вода.

Белгарат се изправи, огледа полето и впери поглед към селото в далечината и тесния път, водещ до него.

— Колко храна носим, Поул? — попита той. — Ако всяко следващо село, край което минаваме, е затворено както предишните, ще ни е много трудно да попълним запасите си.

— Мисля, че няма да имаме проблеми по отношение на храната, татко — отговори тя. — Вела прояви голяма щедрост.

— Тя ми харесва — усмихна се Се’Недра. — Макар че непрекъснато ругае.

Поулгара се усмихна.

— Това е типична черта за надраките, скъпа. Когато бях в Гар ог Надрак, трябваше да си припомня по-колоритната част от речника на баща си, за да се справя с ежедневните проблеми.

— Хей! — извика им някой.

Някакъв мъж, облечен в кафяви дрехи, свидетелстващи, че е мелценски бюрократ, бе спрял дорестия си жребец на пътя и ги гледаше.

— Какво искаш? — извика му Дурник.

— Можете ли да ми дадете малко храна? — изкрещя в отговор мелценът. — Не мога да вляза в нито едно от селата, а не съм хапвал нито троха от три дни. Ще ви платя.

Дурник погледна въпросително Поулгара.

Тя кимна и каза:

— Имаме достатъчно.

— Кажи му, че ще получи хляб, Дурник — рече старият вълшебник. — Вероятно ще може да ни разкаже последните новини от северните земи.

— Приближи се, човече — извика Дурник на гладния мъж.

Мелценският бюрократ тръгна напред и предпазливо спря коня си на двадесетина метра от тях.

— От Мал Зет ли сте? — попита той.

— Напуснахме града преди да избухне чумната епидемия — излъга Силк.

Чиновникът се поколеба.

— Ще оставя парите на този камък тук — предложи той. — След това ще се отдръпна. Вие вземете парите и оставете малко храна. Така нито аз ще застраша вас, нито вие мене.

— В думите ти се чувства здрав разум — отвърна любезно Силк.

Поулгара взе самун черен хляб и голямо парче сирене от запасите си и ги подаде на драснианеца.

Мелценът слезе от коня си, сложи няколко монети на камъка, след това се оттегли на безопасно разстояние.

— Откъде идваш, приятелю? — попита Силк, докато вървеше към камъка.

— Бях в Акад в Катакор — отговори гладният човек, наблюдавайки напрегнато хляба и сиренето. — Там работех като старши администратор към Бюрото за обществени строежи — изграждане на защитни стени, акведукти, улици и така нататък. Подкупите не бяха нещо особено, но успявах да преживявам. Както и да е, успях да се измъкна от града часове преди Менга и демоните му да стигнат там.

Силк остави храната върху камъка, взе парите и се оттегли.

— Чухме, че Акад паднал преди доста време.

Мелценът почти дотича до камъка и останал без дъх, грабна хляба и сиренето. Отхапа голямо парче сирене и отчупи внушителен комат от хляба.

— Крих се в планината — отвърна той между две поредни хапки.

— Не се ли намира и Ашаба в планината недалеч от Акад? — попита Силк небрежно. Мелценът преглътна с усилие и кимна.

— Тъкмо затова избягах оттам — рече той и натъпка още хляб в устата си. — Цялата област гъмжи от огромни кучета — грозни твари, големи колкото коне — а освен това има скитащи банди каранди, които убиват всеки, изпречил се на пътя им. Бих могъл да избегна всичко това, но в Ашаба става нещо ужасно. От замъка се чуват ужасни звуци, а нощем по небето се появяват ужасни светлини. Не съм привърженик на свръхестествените неща, приятелю, затова си плюх на петите. — Мелценът въздъхна щастливо. — Преди месец бих отвърнал с презрение глава от черния хляб и сиренето, но сега ми се струва, че са най-вкусната гозба на света.

— Гладът е най-добрият готвач — цитира Силк древната поговорка.

— Това е непоклатима истина, приятелю.

— А защо не остана във Вена? Не знаеше ли, че в Мал Зет върлува чума?

Мелценът потрепера.

— Онова, което става във Вена, е по-страшно от събитията, разиграващи се в Катакор или в Мал Зет. Нервите ми са напълно разбити. Аз съм строител. Какво разбирам от демони, нови богове и магии? Дайте ми плочи и ще павирам всяка улица, която пожелаете. Дайте ми греди, хоросан и няколко скромни подкупа и не споменавайте разни свръхестествени глупости пред мен.

— Нови богове ли каза? — попита Силк. — Че кой пък приказва за нови богове?

— Чандимите. Не си ли чувал за тях?

— Те не са ли подчинени на Урвон, ученика на Торак?

— Не мисля, че сега са подчинени на когото и да било. Подложиха на жестоко плячкосване цяла Вена. Никой не е виждал Урвон повече от месец — дори хората в Мал Яска. Чандимите са излезли напълно от контрол. Издигат олтари в полето и принасят двойни жертви — сърцето на първата е за Торак, а на втората — за новия бог на ангараките — и всеки човек по тези места, който не прекланя глава пред двата олтара, е убиван на място и незабавно изтръгват сърцето му.

— Това наистина ми изглежда убедителна причина да не влизаш във Вена — рече Силк навъсено. — Дали ли са вече име на този техен нов бог?

— Не съм чул такова нещо. Наричат го просто „Новия бог на ангараките, който идва да замени Торак и да отмъсти по ужасен начин на Богоубиеца“.

— Богоубиеца си ти — измърмори Велвет на Гарион.

— Би ли имала нещо напротив да не ми напомняш този факт?

— Просто си помислих, че може да си забравил.

— Във Вена бушува открита война, приятели — продължи мелценът. — Бих ви посъветвал да я заобиколите отдалеч.

— Война между кого?

— Междуособици в самата църква. Чандимите избиват жестоко всички стари гролими — онези, които все още са верни на Торак. Пазачите на храма вземат страна в битките и в равнините се водят кървави битки. Изтребват до крак цели села. Всички във Вена сякаш са полудели. Спират те и питат кой бог почиташ. Погрешният отговор е равнозначен на смърт. — Мъжът замълча за миг, за да налапа следващия, залък, преглътна и попита: — Чували ли сте за някое място, където е спокойно и сигурно?

— Опитай да отидеш някъде по крайбрежието — предложи му Силк. — Може би Мал Абад… или Мал Камат.

— А вие накъде отивате?

— Пътуваме на север към реката. Искаме да намерим кораб да ни закара към езерото Пен Дака.

— Там няма да намерите спокойствие и сигурност за дълго, приятелю. Ако чумата не пристигне първа, ще го сторят демоните на Менга — или пък полуделите гролими, излезли от Вена.

— Не възнамеряваме да спираме там — каза му Силк. — Ще прекосим Делчин на път за Мага Рен, а след това ще се отправим към Маган.

— Предстои ви дълго пътуване.

— Приятелю, ако трябва, ще отидем и в Гандахар, за да се измъкнем от демоните, чумата и полуделите гролими. Ако се случи най-лошото, ще се скрием сред пастирите на слонове. В края на краищата слоновете не са чак толкова лоши животни.

Мелценът се усмихна за миг.

— Благодаря за храната — рече той, после пъхна хляба и сиренето под дрехата си. — Желая ви късмет, когато стигнете в Гандахар.

— Пожелаваме ти същото, когато се добереш до крайбрежието — отговори му Силк.

Приятелите изпратиха с погледи непознатия мелцен.

— Защо взе парите му, Келдар? — попита Ерионд с любопитство. — Помислих си, че просто ще му подарим храната.

— Неочакваните и необясними прояви на милосърдие се запазват за дълго в съзнанието на хората, Ерионд, и в крайна сметка любопитството надделява над благодарността. Взех парите му, за да съм сигурен, че утре този човек няма да ни опише пред някой любопитен войник.

— О — каза момчето малко натъжено. — Прекалено е лошо, че нещата се развиват по този начин, нали?

— Както казва Сади: „Аз не съм създал този свят, само се опитвам да живея в него“.

— Е, ти какво мислиш? — обърна се Белгарат към фокусника.

Фелдегаст го изгледа с присвити очи.

— Ти си непоколебимо решен да минеш направо през центъра на Вена — край Мал Яска. Да разбирам ли, че становището ти е такова?

— Нямаме друг избор. Разполагаме с много малко време, за да стигнем до Ашаба. Ако изберем друг маршрут, ще закъснеем безнадеждно.

— Тъкмо това си мислех, че ще кажеш.

— Знаеш ли някакъв път, по който би могъл да ни преведеш през Вена?

Фелдегаст се почеса по главата.

— Пътуването ще бъде опасно, древни — изрече несигурно той. — Като имаме предвид гролимите, чандимите и пазачите на храма.

— Но не и толкова опасно, колкото ако пропуснем срещата в Ашаба.

— Добре. Щом си толкова твърдо решен, предполагам, че ще успея да ви преведа.

— Добре — рече Белгарат. — Да тръгваме незабавно.

Особеното съмнение, промъкнало се в съзнанието на Гарион преди няколко дни, стана по-силно. Откъде накъде дядо му задаваше такива въпроси на човек, когото една познаваше? Колкото повече мислеше за това кралят на Рива, толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че се случват много повече неща, отколкото човек може да забележи на пръв поглед.

14.

В късния следобед стигнаха Мал Ракут, мрачен град, разположен по двата бряга на тинестата река Раку. Крепостните стени бяха високи, на равни интервали по тях се издигаха черни кули. Безброй бежанци се бяха струпали пред градската стена и умоляваха местните жители да ги пуснат да влязат, ала портите бяха здраво залостени. Стрелци с арбалет и стояха в плътни редици по бойниците.

— Това дава отговор на нашия въпрос, нали? — каза Гарион на спътниците си, когато спряха на върха на един хълм, издигащ се на известно разстояние от града.

— Очаквах го — изсумтя Белгарат. — Всъщност не се нуждаем от нищо специално в Мал Ракут, затова няма никакъв смисъл да настояваме да влезем в града.

— Ами как ще прекосим реката?

— Доколкото си спомням, на няколко мили нагоре по течението има сал — обади се Фелдегаст.

— Нима салджиите не се страхуват от чумата както гражданите на Мал Ракут? — попита Дурник.

— Салът е с две макари на двата бряга на реката и го теглят впрягове волове на сушата. Салджията само прибира парите на пътниците. Ала се опасявам, че сега ще струва ужасно скъпо.

Салът се оказа голяма дървена платформа с издигнати полегати краища за по-лесно качване и слизане, вързана с тежки въжета, опънати между двата бряга на жълто-кафявата река.

— Назад! — изкрещя един изцапан с кал мъж до впряга волове. — Не искам да ме заразите с отвратителните си болести.

— Колко ще струва да ни прекараш на отсрещния бряг? — попита Силк.

Мъжът ги изгледа алчно, преценявайки дрехите и конете им.

— Една жълтица — заяви категорично той.

— Но това е направо обирджийство!

— Опитайте се да преплувате тогава.

— Плати му — рече Белгарат.

— Няма да стане — отвърна Силк. — Отказвам да ме мамят — дори и тук. Остави ме да помисля малко. — Дребничкият драснианец се взря в алчния салджия, после каза замислено: — Дурник, ти нали имаше брадва?

Ковачът кимна и потупа брадвата, привързана към седлото на коня му.

— Смяташ ли, че е възможно да промениш решението си, приятелю? — жално попита драснианецът салджията.

— Казах — една жълтица — повтори упорито той.

Силк въздъхна.

— Имаш ли нещо напротив първо да огледаме сала ти? Не ми изглежда много стабилен.

— Както искаш. Но те предупреждавам — няма да мръдна, докато не платите.

Силк погледна Дурник и каза:

— Вземи си брадвата и ела с мен. — Дурник слезе от коня и откачи брадвата от примката на седлото. След това ковачът и драснианецът се спуснаха по хлъзгавия бряг и се качиха на сала. Силк потропа с крак по дъските.

— Хубаво салче — каза той на салджията, който се бе приближил, но предпазливо стоеше на известно разстояние от тях. — Сигурен ли си, че няма да промениш мнението си за цената?

— Една жълтица. Или приемайте, или ми се махайте от главата.

— Знаех си, че ще кажеш точно така — въздъхна Силк и се обърна към Дурник. — Ти разбираш повече от мен от салове и лодки, приятелю. Според теб колко време ще е необходимо да натрошим това корито?

Салджията се взря в него и зяпна.

— Я откърти две-три дъски от носа откъм реката, Дурник — каза Силк. — Имаш достатъчно място да се развъртиш здравата.

Отчаяният салджия сграбчи една тояга и затича към тях.

— Внимателно, приятелю — каза му Силк. — Напуснахме Мал Зет едва вчера и вече започвам да чувствам, че полека-лека ме втриса.

Салджията замръзна.

Дурник се усмихна широко и почна да кърти дъските в предната част на сала.

— Моят приятел, дето се труди ей там, е дървосекач — продължи Силк дружелюбно. — Брадвата му е ужасно остра. Обзалагам се, че може да нацепи това старо корито за не повече от десет минути.

— Вече виждам водата — обади се Дурник и демонстративно опипа острието на брадвата си с палец.

— Продължавай, продължавай — небрежно подхвърли Силк.

Салджията ги гледаше като обезумял.

— Какво мислиш по въпроса да преговаряме за цената, приятелю? — попита го Силк. — Вече съм почти сигурен, че ще постигнем съгласие, след като положението ти стана напълно ясно.

Когато се озоваха в средата на реката и салът започна да се клати силно, подхванат от течението, Дурник се приближи към носа, изправи се и погледна откъртените дъски от носа.

— Какво има, скъпи? — попита го Поулгара.

— Нищо, Поул — отвърна той. — Знаеш ли? Всъщност никога през живота си не съм чупил нищо нарочно.

Вечерта приятелите опънаха палатките си на завет, сред горичка кедри недалеч от реката. Небето, спокойно и синьо още от пристигането им в Малореа, по залез слънце изведнъж доби заплашителен вид. Разнесе се тътен на гръмотевици, остри езици на светкавици прорязаха облаците на запад.

След вечеря Дурник и Тот излязоха от горичката да огледат наоколо и не след дълго се върнаха със сериозни лица.

— Боя се, че ни предстои да претърпим известен период лошо време — каза ковачът. — Усещам го по въздуха.

— Мразя да яздя в дъжда — оплака се Силк.

— Повечето хора изпитват същите чувства като теб, принц Келдар — обърна се към него Фелдегаст. — Но лошото време обикновено задържа всички останали у дома, разбираш ли. Ако се вярва на онова, което ни каза гладният мелцен, да вали ще е по-добре.

— Той спомена за някакви чандими — рече Сади и се намръщи. — Какво точно представляват те?

— Чандимите са орден в църквата на гролимите — отговори му Белгарат. — Когато Торак построил Ктхол Мургос, той превърнал някои гролими в хрътки, които трябвало да обхождат цялата област. След Воу Мимбре, щом Торак изпаднал в непробуден сън, Урвон възвърнал човешкия образ на половината от тях. Онези, които отново станали хора, били магьосници, притежаващи по-голям или по-малък талант. Те са в състояние да общуват с онези, които останали хрътки. Връзките между тях са много силни — както тези между вълците в глутница — и всички са фанатично верни на Урвон.

— И тъкмо те са източникът на мощта на Урвон — добави Фелдегаст. — Обикновените гролими непрекъснато заговорничат един срещу друг или срещу онези, които са на по-висше ниво в йерархията, ала чандимите на Урвон са държали в подчинение малореанските гролими в продължение на петстотин години.

— А какво можете да ми разкажете за пазачите на храма? — добави Сади. — Те какви са — чандими или гролими?

— Обикновено не — отговори Белгарат. — Сред тях, разбира се, има и гролими, но повечето са малореански ангараки. Те са били набрани още преди битката във Воу Мимбре, за да служат като лични телохранители на Торак.

— Че защо са му притрябвали на Торак телохранители?

— Никога не съм могъл да намеря задоволителен отговор на този въпрос — призна възрастният вълшебник. — Както и да е, след Воу Мимбре все още са останали неколцина от тях — едни са призовани по-рано, други са ветерани, ранени в редица битки и след това изпратени по домовете си. Урвон ги убедил, че приказва от името на Торак и че сега те трябва да дадат клетва за вярност нему. След това пазачите събрали още млади ангараки, за да попълнят празнините в своите редици. Сега задачата им е не само да вардят храма. Когато започнал да има пререкания с императорите в Мал Зет, Урвон решил, че има нужда от добре подготвена военна сила, затова увеличил броя им и ги превърнал в армия.

— Наистина мъдро от негова страна — изтъкна Фелдегаст. — Чандимите предоставят на Урвон магии, които са му необходими да поддържа силата им — а с нея потиска обикновените хора и им пречи да протестират срещу съдбата си.

— В такъв случай пазачите са само обикновени войници? — попита Дурник.

— Всъщност не. Те са по-скоро рицари — отвърна Белгарат.

— Искаш да кажеш нещо като нашия Мандорален — облечени са изцяло в стоманени брони, носят щитове и копия, яздят бойни коне и така нататък?

— Не — отговори Фелдегаст. — Въобще не изглеждат толкова пищно. Наистина имат копия, щитове и шлемове, ала нямат никакви брони — само плетени ризници. Ала са почти толкова глупави, колкото арендите. Сигурно щом рицарите сложат толкова много желязо по телата си, умът им се изпарява някъде.

Белгарат гледаше замислено Гарион. После го попита:

— Чувстваш ли, че притежаваш достатъчно физическа сила?

— Не много голяма. Защо?

— Изправени сме пред един проблем. Има далеч по-голяма вероятност да срещнем пазачи на храма, отколкото чандими. Ако започнем да събаряме от седлата всички тези мъже със силата на умовете си, шумът, който ще вдигнем, веднага ще привлече чандимите.

Гарион се взря в него.

— Не говориш сериозно. Та аз не съм Мандорален, дядо.

— Вярно, не си. По-разумен си от него.

— Няма да търпя нито секунда повече да обиждат моя рицар! — възрази разгорещено Се’Недра.

— Се’Недра — обърна се към нея Белгарат едва ли не разсеяно. — Я млъквай.

— „Я млъквай“ ли?!

— Да, чу ме. — Той се навъси така страшно, че тя се притисна към Поулгара, търсейки закрила.

— Онова, което искам да изтъкна, Гарион, е, че ти бе обучен от Мандорален и разбираш от тези неща, освен това имаш известен опит. Никой от нас, останалите, не може да се похвали с такова нещо.

— Но аз нямам броня.

— Имаш желязна ризница.

— Нямам нито щит, нито шлем.

— Може би ще успея да ти направя, Гарион — обади се Дурник.

Гарион погледна стария си приятел и каза:

— Страхотно съм разочарован от тебе, Дурник.

— Не се страхуваш от това, нали, Гарион? — попита Се’Недра несигурно.

— Ами не. Всъщност никак не ме е страх. Просто това е толкова глупаво… при това ми изглежда направо нелепо.

— Имаш ли някоя стара тенджера, която бих могъл да взема, Поул? — попита Дурник.

— Колко голяма?

— Достатъчно голяма — така, че главата на Гарион да се побере в нея.

— Това вече отива прекалено далеч! — възкликна Гарион. — Няма да сложа на главата си кухненска тенджера вместо шлем. Не съм правил подобно нещо от времето, когато бях малко момче.

— Малко ще я променя — увери го Дурник. — После ще взема капака и ще ти направя щит.

Гарион се отдалечи, ругаейки гневно под нос.

Велвет присви клепачи и погледна Фелдегаст. Този път трапчинките на бузите й въобще не се показаха.

— Кажи ми, господин жонгльор — рече тя, — как е възможно един странстващ акробат, който развлича хората в затънтени кръчми край пътищата, да знае толкова много тайни неща за обществото на гролимите тук, в Малореа?

— Аз не съм толкова глупав, колкото изглеждам, милейди — отговори той. — При това имам очи и уши и зная как да ги използвам.

— Твърде умело избегна да отговориш на въпроса й — направи му комплимент Белгарат.

Жонгльорът се усмихна самодоволно.

— Благодаря. А сега — продължи сериозно той, — както твърди моят древен приятел, твърде малко вероятно е да срещнем чандими, ако вали. Нали знаете, кучето обикновено проявява здрав разум и се крие в колибата си, когато времето е отвратително — освен ако няма някаква неотложна нужда да кръстосва околността. Много по-вероятно е да срещнем някои от пазачите на храма, тъй като всеки рицар — независимо дали е аренд, или малореанец, въобще не обръща внимание на дъжда, брулещ желязната му броня. Никак не бих се учудил, ако нашият воин има достатъчно мощ да се изправи срещу който и да било пазач, изпречил се насреща му, ала винаги има възможност да се натъкнем на група пазачи на храма. Ако това ни се случи, не губете ума и дума. Помнете: щом рицарят пришпори коня си, му е много трудно да се отклони встрани или да смени посоката. Отстъпете крачка наляво или надясно, ударете го здраво по тила — това обикновено е достатъчно да го съборите от седлото. После знаете — щом веднъж човек в доспехи и ризница падне от коня си, прилича на костенурка, обърната по гръб.

— Да приема ли, че вече си правил това? — измърмори Сади.

— Имал съм известни недоразумения с пазачите на храма — призна Фелдегаст.

Дурник взе чугунената тенджера, която Поулгара му беше дала, и я сложи в огъня. Когато се нажежи, я измъкна с една здрава тояга, сложи острието на един счупен нож върху един заоблен камък и постави тенджерата върху него. След това взе брадвата си и я вдигна с тъпата страна над тенджерата.

— Ще я счупиш — опита се да предскаже последствията от действията му Силк. — Чугунът е прекалено крехък и не бива да чукаш по него.

— Имай ми доверие, Силк — рече ковачът, усмихна се и лекичко започна да почуква тенджерата. Звуците, който се разнесоха, не наподобяваха глухото кънтене на чугуна, а звучаха ясно с отчетливия звън на стомана — песен, която Гарион познаваше от най-ранното си детство. Ковачът сръчно измени формата на тенджерата, превръщайки я в шлем с плосък връх и свирепи на вид предпазни пластини за носа и бузите. Гарион разбра, че старият му приятел мами по мъничко, защото усети едва доловимия тласък на волята на Дурник, насочен към шлема.

След малко ковачът потопи шлема в кофа с вода и нажеженият метал изсъска застрашително, вдигайки цял облак пара. Ала капакът на тенджерата, който майсторът възнамеряваше да превърне в щит, се оказа истинско предизвикателство дори за неговата изобретателност. Стана съвсем очевидно, че ако иска да му придаде нужните размери, щитът ще стане толкова тънък, че дори удар с кама ще го пробие, да не говорим за атака с копие или с меч. Докато чукаше върху звънтящия капак на тенджерата, ковачът внимателно обмисли този факт, после направи едва забележим жест към Тот. Гигантът кимна, отиде до брега на реката, върна се с кофа, пълна с глина, и я изсипа в центъра на нажежения до бяло щит. Металът издаде силно съскане, ала Дурник продължи да го удря с брадвата.

— Хей… Дурник — рече Гарион, опитвайки се да не проявява неучтивост. — Разбираш ли, нямах предвид да ми направиш керамичен щит.

Дурник се усмихна.

— Я го погледни, Гарион — предложи той, без да променя ритъма на сипещите се върху метала удари.

Гарион впери поглед в щита и изведнъж отвори широко очи. Блестящата окръжност, върху която удряше ковачът, представляваше монолитно алено парче стомана.

— Как го направи?

— Превръщане на едно вещество в друго! — задъхано каза Поулгара. — Нечувана промяна! Дурник, къде си научил да правиш това?

— Просто случайно ми се удаде, Поул. — Той се засмя. — Щом имаш на разположение малко стомана, с която можеш да започнеш — например онова острие от счупения нож, — можеш да направиш толкова стомана, колкото ти е необходима, използвайки всичко, каквото ти попадне подръка: чугун, глина, каквото и да е.

Очите на Се’Недра изведнъж се разшириха.

— Дурник — прошепна тя, изпълнена със страхопочитание. — Нима можеше да направиш щита от злато?

Дурник помисли малко, без да спира да чука по парчето метал.

— Да, бих могъл — призна той. — Но златото е прекалено тежко и меко, затова от него не може да се направи добър щит. Не мислиш ли?

— Дали ще успееш да направиш още един? — каза тя умолително. — За мен? Не е нужно да бъде прекалено голям — е, поне не прекалено огромен. Моля те, Дурник.

— Не смятам, че това е добра идея, Се’Недра — каза той. — Златото е ценен метал, защото се среща рядко в природата. Ако започна да го правя от глина, не след дълго съвсем ще изгуби стойността си. Сигурен съм, че разбираш това.

— Но…

— Не, Се’Недра — твърдо заяви Дурник.

— Гарион… — подхвана тя умолително и в гласа й се промъкнаха болезнени нотки.

— Той има право, скъпа.

— Но…

— Не, Се’Недра.

Огънят беше почти угаснал — бяха останали само няколко тлеещи въглена. Гарион внезапно се събуди и се надигна. Беше плувнал в пот и трепереше. Пак беше чул мъчителния вик, който бе долетял до слуха му предния ден. Дълго остана седнал, вперил очи в угасващия огън. Лека-полека потта му засъхна и треперенето престана.

Дишането на Се’Недра до него беше равномерно. Не се чуваше никакъв друг звук. Кралят на Рива внимателно се измъкна от одеялата, после отиде до самия край на горичката и се взря мрачно към полетата, простиращи се тъмни и пусти под сивкавосиньото небе. После се върна в постелята и спа неспокойно до сутринта.

Когато се събуди, ръмеше ситен хладен дъжд. Той тихо стана и отиде при Дурник, който тъкмо бе започнал да кладе огъня.

— Мога ли да взема брадвата ти? — попита Гарион.

Дурник вдигна глава и го погледна.

— Мисля, че трябва да ми направиш и копие, за да бъде снаряжението ми пълно — каза Гарион.

— О — рече ковачът. — Бях забравил. Едно копие ще ти бъде ли достатъчно? Нали знаеш, понякога се чупят — е, поне това винаги се е случвало с копията на Мандорален.

— Със сигурност няма да нося повече от едно. — Гарион посочи с палец към рамото си, където се подаваше дръжката на меча му. — Нали винаги нося това.

Студеният дъжд бе обвил полето в лека мъгла. След закуска приятелите извадиха дебели пелерини от багажа и се подготвиха да посрещнат твърде неприятния ден. Гарион вече беше облякъл желязната си ризница, след това натъпка една стара туника в шлема и го нахлупи на главата си. Чувстваше се много глупаво да дрънчи и да трака, докато оседлаваше Кретиен. Ризницата миришеше неприятно и поради някаква необяснима причина сякаш привличаше всичкия студ на хладната, влажна сутрин. Кралят на Рива погледна към вече готовото си копие и кръглия си щит и каза:

— Никак няма да ми е лесно да нося всичко това.

— Окачи щита на седлото, Гарион — посъветва го Дурник. — Освен това опри края на копието в стремето до крака си. Така прави Мандорален.

— Ще опитам — отговори Гарион. Качи се тромаво на седлото и почувства, че вече започва да се поти под тежката желязна ризница. Дурник му подаде щита и Гарион го окачи на седлото. След това взе копието и нагласи края му на стремето — беше доста неудобно.

— Трябва да го държиш изправено — каза ковачът. Гарион изсумтя и стисна копието с дясната си ръка.

— Изглеждаш много внушително, скъпи — увери го Се’Недра.

— Направо страхотно — отвърна й сухо той.

Излязоха от кедровата горичка и поеха напред. Начело на колоната яздеше Гарион. Чувстваше се буквално абсурдно.

Почти незабавно откри, че върхът на копието все се накланя. Хвана го по-нагоре, след това още по-нагоре, и това продължи, докато най-сетне не откри къде точно трябва да го държи. Дъждът, който се стичаше по копието, капеше направо в ръкава му. След малко от лакътя на доспехите му започна да тече цяла вадичка дъждовна вода.

— Станах на капчук — изръмжа Гарион.

— Дайте по-бързо — каза Белгарат. — До Ашаба има още много път, а нямаме почти никакво време.

Гарион смуши Кретиен с пети и сивият жребец веднага се подчини; отначало пое в тръс, след това премина в лек плавен галоп. Гарион изведнъж необяснимо защо почувства, че вече не изглежда толкова глупаво.

Пътят бе съвсем пуст. Преминаваше край изоставени чифлици — тъжни постройки, обрасли с избуяли къпини. Някои от чифлиците бяха изгорени съвсем наскоро.

Копитата на галопиращите коне хвърляха пръски кал, която покриваше краката и коремите На животните и изпръскваше ботушите и пелерините на ездачите.

Силк яздеше до Гарион. Лицето му беше напрегнато и всеки път, когато достигнеха някой хълм, дребничкият драснианец се спускаше в галоп напред, за да огледа какво има оттатък.

Малко преди обед Гарион вече беше мокър до кости, но стоически понасяше неудобните доспехи. Изпитваше горещо желание дъждът най-сетне да спре.

Силк, който отново бе излязъл напред, се обърна и им замаха да спрат. После се върна и лаконично каза:

— Гролими.

— Колко? — попита Белгарат.

— Двайсетина. Правят жертвоприношение.

— Я да идем да видим — каза вълшебникът, после погледна към Гарион. — Остави си копието на Дурник. Стърчи твърде високо, а никак не ми се ще да привлечем вниманието им.

Гарион кимна, подаде копието на ковача и тръгна след Силк, Белгарат и Фелдегаст нагоре по хълма. Слязоха от конете, преди да се изкачат на билото, и продължиха внимателно през гъстия храсталак покрай пътя.

Облечените в черни одежди гролими бяха коленичили върху мократа трева пред два олтара, върху които лежаха отпуснати безжизнено фигури. Всичко наоколо бе оплискано с кръв. До жертвите горяха мангали; от които се вдигаха гъсти стълбове дим. Гролимите напяваха някакви заклинания — ревящи, подобни на стонове звуци, каквито Гарион бе чувал много пъти през живота си, ала не можеше да разбере смисъла им.

— Това чандими ли са? — тихо попита Белгарат жонгльора.

— Трудно е да се отговори със сигурност, древни — отвърна Фелдегаст. — Двата олтара ми дават основание да мисля, че е така, ала тази практика може да се е разпространила из цяла Малореа. Гролимите много бързо възприемат промените в църковната политика. Ала независимо дали са чандими, или не, най-умно ще е да избегнем срещата с тях. Няма никакъв смисъл да си губим времето в схватки с гролимите.

— Източната страна на долината е обрасла с дървета — каза Силк и посочи. — Ако се движим сред тях, никой няма да ни види.

Белгарат кимна, после попита:

— Още колко време ще се молят?

— Най-малко още половин час — отговори Фелдегаст.

Гарион почувства как в гърдите му се надига дива ярост и изръмжа:

— Ще ми се прекъсна церемонията им с едно кратко посещение.

— Не — каза Белгарат. — Не си дошъл от другия край на света, за да отстраняваш стореното зло. Да се връщаме при останалите. Искам да заобиколим тези гролими преди да са приключили с молитвите си.

На около миля след мястото, където гролимите извършваха своите мрачни кървави ритуали, групата отново излезе на калния път и конете пак се понесоха в лек галоп, водени от сивия жребец на Гарион.

Минаха покрай едно горящо село, над което се виеха гъсти облаци пушек. Не се виждаха никакви хора, но затова пък имаше признаци на ожесточена битка. Отминаха, без да спират.

Късно следобед дъждът намаля и после спря, макар че небето остана покрито с мрачни облаци. Когато се изкачиха на поредното възвишение, видяха в отсрещния край на долината някакъв конник. Разстоянието беше прекалено голямо, за да различат подробностите, ала Гарион забеляза, че непознатият е въоръжен с копие.

— Какво ще правим? — подвикна той на приятелите си.

— Ти имаш доспехи, броня и копие тъкмо за срещи с такива хора — отговори му Белгарат.

— Не трябва ли поне да му дам възможност да се отдалечи с мир?

— Че защо? — попита Фелдегаст. — Той бездруго няма да го направи. Самото ти присъствие тук, както си въоръжен с копие и щит, е предизвикателство, а този човек за нищо на света не би отминал, без да му отговори. Срази го, млади господарю. Денят вече свършва, просто ти напомням, че скоро ще се спусне вечерта.

— Добре — въздъхна Гарион измъчено, стисна здраво щита с лявата си ръка, нахлупи шлема над челото си и измъкна копието от стремето. Кретиен вече беше започнал да рие земята с копито и да пръхти предизвикателно.

— Ентусиаст — измърмори му Гарион. — Добре, щом толкова искаш, да вървим.

Сивият жребец се понесе напред. Ходът му не беше тръс, не беше и галоп — беше неумолим и можеше да се оприличи само на неудържима лавина.

Непознатият рицар като че ли се стресна от тази непредизвикана от нищо атака — нямаше ги обичайните предизвикателства, заплахи и обиди. Но все пак той вдигна щита и наведе копието. Изглеждаше твърде едър, но пък може би въоръжението му придаваше такъв внушителен вид. Ризницата стигаше чак до коленете му. Шлемът беше с объл връх и със забрало, на кръста на непознатия висеше внушителна сабя. Той спусна забралото, след това заби шпори в хълбоците на коня и също се втурна в атака.

Подгизналото поле от двете страни на пътя се разлюля и очертанията му се замъглиха, Когато Гарион се приведе зад щита си, наведе копието и го насочи към противника си. Често бе виждал Мандорален да прави така, затова основните положения в сраженията между рицарите му бяха добре познати. Разстоянието между него и непознатия бързо се топеше и кралят на Рива виждаше ясно как хвърчи калта под копитата на коня на неговия противник. В последния момент, тъкмо когато двамата трябваше да се сблъскат, Гарион се изправи на стремената точно както го беше обучавал Мандорален, наведе се напред, за да подготви тялото си за предстоящия удар, и насочи копието си точно в центъра на щита на противника си.

Разнесе се оглушително пращене и Гарион изведнъж видя, че около него хвърчат трески от счупеното копие на противника му. Собственото му копие, въпреки, че беше дебело колкото това на пазача на храма, бе направено от прясно отрязан кедър и беше много по-жилаво. То се огъна като лък, изпука, но не се счупи — и пазачът внезапно бе изхвърлен от седлото, тялото му описа дъга във въздуха и се сгромоляса по средата на пътя. Всичко приключи.

Гарион профуча край пазача на храма, после успя да обуздае Кретиен, зави и в лек галоп се върна до поваления противник. Той лежеше в калта и не помръдваше. Внимателно, с готово за бой копие, Гарион се приближи още повече и попита:

— Добре ли си?

Не получи никакъв отговор.

Гарион предпазливо слезе от коня, хвърли копието и измъкна меча на Желязната хватка.

— Попитах те дали си добре? — повтори той. След това се приближи до лежащия на пътя човек и го раздруса, за да провери дали наистина е в безсъзнание.

После вдигна забралото на шлема му с върха на меча. Очите на пазача се бяха изцъклили, а от носа му течеше кръв.

Останалите от групата дойдоха в галоп. Се’Недра скочи от коня си още преди да е спрял и се хвърли в обятията на съпруга си.

— Справи се невероятно, Гарион! Наистина невероятно!

— Мина доста добре, нали? — рече скромно той, опитвайки се да държи меча и щита и едновременно с това да прегръща жена си. След това погледна към Поулгара, която в този момент също слизаше от коня си. — Мислиш ли, че този човек ще се оправи, лельо Поул? — попита той. — Надявам се, че не съм го наранил твърде много.

Вълшебницата прегледа безжизнения мъж и каза:

— Всичко ще бъде наред, скъпи. Просто е изпаднал в безсъзнание.

— Добра работа — поздрави го Силк.

Изведнъж Гарион започна да се смее високо.

— Знаете ли какво? — попита той. — Мисля, че започвам да разбирам защо Мандорален обича да прави това толкова много. Схватките наистина носят удоволствие.

— Мисля, че трябва да намалим теглото на бронята. Хората изразходват цялата си жизнена сила, за да я носят, и не им остава нито време, нито сили да мислят — сподели тъжно наблюденията си Фелдегаст.

— Да продължаваме — само каза Белгарат.

Сутринта на следващия ден стигнаха до обширна долина, в която беше разположен Мал Яска — духовната столица на Малореа, градът, където се издигаше палатът на учениците на Урвон. Небето все още беше покрито с облаци, но не валеше и вятърът бе започнал да изсушава калта, която затрудняваше движението по пътищата. Долината беше осеяна с палатки на лагеруващи тук хора, бягащи от демоните на север и от чумната епидемия на юг. Лагерите бяха разположени на колкото е възможно по-голямо разстояние един от друг, а хората в тях държаха оръжията си готови за отбрана.

Портите на Мал Яска, за разлика от тези на Мал Ракут, бяха отворени и около тях патрулираха роти от пазачи на храма, облечени в ризници и доспехи.

— Защо бежанците не влизат в града? — попита Дурник.

— Мал Яска не е място, което хората посещават по собствено желание, ковачо — отговори Фелдегаст. — След като гролимите търсят хора, които да принасят в жертва на своите олтари, не е много умно да се навърташ наоколо. Той погледна Белгарат. — Би ли приел едно мое предложение, древни?

— Махни ми се от главата с твоите глупави предложения.

— Ще ни трябва информация какво става там горе — продължи фокусникът и посочи заснежените върхове на планините, които се мержелееха на север. — Тъй като познавам добре Мал Яска и зная как да избягвам гролимите, не е лоша идея за час-два да пообиколя из пазара и да науча някои и други неща, нали?

— Той има право, Белгарат — съгласи се Силк. — Никак не ми харесва да нямам никаква представа какво става наоколо.

Възрастният мъж помисли малко, после каза на фокусника:

— Добре. Стой далече от кръчмите.

Фелдегаст въздъхна.

— Вече няма подобни неща в Мал Яска, Белгарат. Гролимите проявяват изключително неодобрение към тези малки удоволствия — обясни той и подкара мулето си към черните стени на столицата на Урвон.

— Той не противоречи ли на собствените си твърдения? — попита Сади. — Първо ни предупреди, че е твърде опасно да влизаме в града, а след това реши да отиде сам.

— Този човек знае какво прави — отговори Белгарат. — За него там няма никаква опасност.

— Можем да обядваме, докато го чакаме, татко — предложи Поулгара.

Възрастният мъж кимна утвърдително и групата се отби от пътя да се разположи на лагер.

Гарион остави копието си, свали шлема от изпотената си глава и се загледа към центъра на църковната власт в Малореа. Градът наистина беше голям, макар и не толкова, колкото Мал Зет. Стените бяха високи и дебели и завършваха със страховити зъбери. Кулите зад тях бяха масивни и квадратни. От града се излъчваше чувството на монотонна, еднообразна грозота. Изглежда, всяко нещо тук криеше заплаха, сякаш камъните, от които беше построен градът, бяха пропити с жестокост и жажда за кръв. Някъде от вътрешността на града, близо до центъра, към небето се издигаше издайнически стълб черен дим. Над равнината отекваше едва доловимо врявата на изплашените бегълци, струпани в своите лагери. Гарион си помисли, че може би ще чуе и потискащия звън на гонга от храма на Торак. Накрая въздъхна дълбоко и извърна глава настрани.

— Това няма да продължи дълго — заяви твърдо Ерионд, който беше застанал зад него. — Още малко остава. Всички олтари ще бъдат разрушени, гролимите ще захвърлят жертвените ножове и остриетата им ще ръждясат.

— Сигурен ли си, Ерионд?

— Да, Белгарион. Съвсем сигурен.

Задоволиха се със студена храна. Фелдегаст се върна след около два часа. Лицето му бе навъсено.

— Положението е по-сериозно, отколкото очаквахме, Белгарат — докладва той, слизайки от мулето си. — Градът е изцяло контролиран от чандимите, а пазачите на храма приемат заповеди директно от тях. Гролимите, които се придържат към старите правила, се крият, но глутници от хрътките на Торак претърсват околността и разкъсват на парчета всеки гролим, когото срещнат.

— Трудно ми е да съчувствам на гролимите — измърмори Сади.

— Нямам нищо против неприятностите, на които са изложени — съгласи се Фелдегаст. — Но по пазарите се носи слух, че чандимите и пазачите на храма се придвижват към границата на Катакор.

— Въпреки карандите и демоните на Менга? — попита Силк изненадано.

— Това е нещо, което не разбирам — отговори Фелдегаст. — Но изглежда, чандимите и пазачите на храма не се интересуват нито от Менга, нито от неговата армия и демоните му.

— Започвам да си мисля, че може би са се обединили — рече Силк.

— Дори по-рано имаше признаци за това — напомни му Фелдегаст.

— Съюз — намръщи се Белгарат.

— Трудно е да се каже със сигурност, но Урвон има склонност към интриги и винаги се е противопоставял на императорския трон в Мал Зет. Ако е успял да привлече Менга на своя страна, най-добре ще е Кал Закат да се погрижи за безопасността си.

— Урвон в града ли е? — попита Белгарат.

— Не. Никой не знае къде е, но не е в двореца си.

— Много странно — отбеляза Белгарат.

— Всъщност — каза фокусникът — каквото и да прави Урвон и каквито и да са плановете му, мисля, че трябва да се придвижваме, без да вдигаме много шум, докато не пресечем границата и не навлезем в Катакор. Щом хрътките и пазачите на храма се присъединят към демоните и карандите, ще е безкрайно опасно да се приближаваме до къщата на Торак в Ашаба.

— Това е риск, който тъй или иначе трябва да поемем — мрачно каза възрастният мъж. — Трябва отидем в Ашаба и нищо, което се изпречи на пътя ни — било то хрътка, човек или демон — няма да ни попречи да стигнем там. Ще решаваме тези проблеми, когато се появят.

15.

Докато приятелите минаваха покрай мрачните стени на Мал Яска, облечените в ризници пазачи на храма им хвърляха подозрителни погледи.

— Мислиш ли, че ще ни проследят? — попита Дурник.

— Не е много вероятно — отговори Сади. — Огледай се наоколо. Тук има хиляди лагеруващи и се съмнявам, че както пазачите, така и гролимите ще поискат да си навлекат неприятности, проследявайки всяка група, когато си заминава.

— Прав си — съгласи се ковачът.

Късно следобед Мал Яска остана далече зад тях. Заснежените върхове в Катакор се издигаха все по-високо, а очертанията им рязко изпъкваха на фона на тъмносивите облаци, нахлуващи от запад.

— Би ли искал да спрем за през нощта преди да сме пресекли границата? — обърна се Фелдегаст към Белгарат. — Още колко остава до нея?

— Не е далече, древни.

— Охранявана ли е?

— Обикновено да.

— Силк — рече възрастният мъж, — избързай напред и поогледай.

Дребничкият драснианец кимна, пришпори коня си и препусна в галоп.

— Добре — каза Белгарат и махна на останалите да спрат, така че да може да го чува цялата група. — Всички, които видяхме този следобед, отиваха на юг. Никой не бягаше към Катакор. Човек, желаещ да се махне от някое място, не спира, когато види границата пред себе си. Просто продължава напред. Това означава, че има значителен шанс да не срещнем никого на мили разстояние от границата в Катакор. Ако тя не е охранявана, ще я пресечем и ще си потърсим подслон за през нощта от другата и страна.

— Но ако има пазачи? — попита Сади.

Очите на Белгарат заблестяха непоколебимо.

— Пак ще преминем.

— Следователно ще се наложи да започнем битка, нали?

— Точно така. Хайде да продължаваме.

След около петнадесет минути Силк се върна и докладва:

— На границата има десетина пазачи на храма.

— Има ли някаква възможност да ги изненадаме?

— Малка. Пътят е равен и на половин миля от граничния пост няма никакви дървета.

Възрастният мъж изруга, после каза:

— Значи така. Сигурно е, че те ще имат време най-малкото да се доберат до конете си, а ние не искаме да им позволим да избягат. Напомням ви онова, за което ни предупреди Фелдегаст — винаги трябва да запазваме хладнокръвие. Не поемайте никакви рисове, но искам да победим пазачите на храма още с първата атака. Поул, ти остани тук с дамите и с Ерионд.

— Но… — започна да протестира Велвет.

— Не спори с мен, Лизел — само този път.

— Не би ли могла лейди Поулгара да накара пазачите на храма да заспят, както приспа шпионите в Мал Зет? — предложи Сади.

— Сред пазачите има гролими, а това заклинание не действа при тях. Този път трябва да употребим груба сила — за всеки случай.

Сади кимна, слезе от коня и взе от земята един дебел клон. Удари с него по едно дърво, за да провери колко е здрав, и каза:

— Бих искал всички да знаете, че не предпочитам този начин на действие.

Останалите мъже също слязоха от конете си и се въоръжиха с тояги и сопи. След това продължиха напред.

На границата се издигаше каменна постройка, боядисана в бяло. Бариерата бе обикновен бял прът, закрепен на забити в земята колове от двете страни на пътя. Пред постройката бяха вързани десетина коня, а до стената имаше подпрени копия. Един-единствен облечен в ризница пазач на храма стоеше на пътя пред бариерата. Над рамото му се подаваше дръжката на меч.

— Добре — рече Белгарат. — Ще действаме колкото можем по-бързо. Вие чакайте тук, Поул.

— Мисля, че ще е по-добре аз да вървя пръв — въздъхна Гарион.

— Надявахме се, че ще бъдеш доброволец — усмихна се мрачно Силк.

Гарион не обърна внимание на сарказма му, а си сложи шлема, хвана щита и измъкна края на копието от стремето. После попита:

— Всички ли са готови? — Огледа ги, наведе копието и пришпори коня. Останалите го последваха по петите.

Пазачът на бариерата хвърли изплашен поглед към нападателите, изтича до вратата на постройката и почна да вика другарите си. След това скочи на един кон, наведе се да си вземе копие и препусна да посрещне атаката.

Резултатът от сблъсъка можеше да се предвиди.

Гарион се опита да спре, но Кретиен прелетя над бариерата с дълъг грациозен скок и продължи напред. Гарион изруга, пусна юздите, наведе се, хвана ухото на сивия жребец и силно го дръпна. Изплашен, Кретиен спря толкова рязко, че докосна земята със задница.

— Боят е точно в обратната посока — каза му Гарион. — Или вече забрави?

Кретиен го погледна укорително, обърна се и отново препусна към бариерата.

Светкавичната атака бе изненадала пазачите на храма и те не бяха могли да вземат копията си. Дурник удари с тъпото на секирата си забралото на един от пазачите и металът се огъна толкова силно, че противникът му вече не можеше да вижда нищо и язди слепешката, докато не се удари в един нисък клон и не падна от седлото.

Силк избегна един съкрушителен удар с меч, преряза с камата си ремъка на седлото на атакуващия го неприятел и той падна на пътя. Успя да стане, ала Фелдегаст притича и го повали отново със страшен удар.

Нападението срещу Тот беше най-ожесточено — трима противници го атакуваха едновременно. Докато Кретиен отново прескачаше бариерата, Гарион видя как гигантът непохватно размахва тояга, сякаш за пръв път хваща такова нещо в ръце. Но когато противниците му го наближиха достатъчно, умението на Тот да върти тоягата като по чудо се утрои и тя се завъртя в шеметен кръг. Един от пазачите падна с вик на земята и стисна с ръце счупените си ребра. Още един се преви, когато Тот го удари в корема. Третият отчаяно вдигна меча си, но гигантът без никакво усилие го изби от ръката му, сграбчи изненадания си противник за ризницата, огледа се наоколо и сякаш на шега хвърли облечения си в доспехи противник в едно дърво с такава сила, че се разлюляха дори листата на най-тънките вейки.

Тримата останали пазачи започнаха да се отдръпват, опитвайки се да си осигурят достатъчно пространство, за да могат да използват копията си. Но, изглежда, не бяха забелязали, че Гарион се връща към мястото на схватката откъм гърбовете им.

Внезапно на Гарион му хрумна интересна идея. Той бързо извъртя копието си напряко върху седлото и блъсна с него гърбовете на пазачите. Жилавият прът помете противниците му от седлата и удари конете им по главите. Преди пазачите да успеят да се изправят, Сади, Фелдегаст и Дурник връхлетяха върху тях и схватката завърши толкова бързо, колкото беше започнала.

— Не мисля, че някога съм виждал някой да използва по този начин копието си — рече весело Силк на Гарион.

— Току-що ми хрумна — отговори кралят на Рива и се усмихна.

— Сигурен съм, че има поне дузина правила, забраняващи подобно нещо.

— По-добре да не го споменаваме тогава, а?

— Няма да казвам на никого, ако и ти не разказваш за това.

Дурник критично огледа полесражението. Почти всичките пазачи на храма бяха проснати по земята — едни бяха в безсъзнание, други стенеха. Само един все още беше на седлото — онзи, когото Тот бе ударил в корема. Беше се превил и се опитваше да си поеме дъх.

— Извинете — учтиво каза ковачът, свали шлема му и го фрасна по главата с тъпото на брадвата си. Очите на пазача на храма се изцъклиха и той се строполи безжизнено на земята.

Белгарат изведнъж се разкикоти и попита:

— „Извинете“ ли му каза?

— Човек трябва да се държи възпитано, Белгарат — отвърна Дурник.

Поулгара яздеше спокойно надолу по хълма, следвана от Се’Недра, Велвет и Ерионд.

— Много добре — похвали ги тя, като огледа повалените пазачи, след това се запъти към бариерата. — Гарион, скъпи, имаш ли нещо против да се поразходиш с мен?

Той се засмя, пришпори Кретиен към бариерата и я вдигна с върха на копието.

— Защо трябваше да прескачаш бариерата точно по средата на битката? — попита тя любопитно.

— Това съвсем не беше моя идея — отговори кралят на Рива.

— О — рече тя и хвърли укорителен поглед към коня. — Мисля, че разбирам.

Кретиен изглеждаше засрамен.

Продължиха да яздят, докато вечерният здрач не затъмни небето. Фелдегаст се приближи до Белгарат и попита:

— Ще се обидиш ли, ако предложа да пренощуваме в една малка уютна пещера на контрабандисти, която се намира на няколко мили оттук?

— Ни най-малко — засмя се Белгарат. — Когато се нуждая от пещера, не се интересувам от предишните й обитатели. Веднъж прекарах цяла седмица в бърлогата на един мечок — всъщност той беше добро животно, след като свикнеш с хъркането му.

— Това е чудесна история и те уверявам, че бих я изслушал с удоволствие, но нощта приближава. Ще ми я разкажеш след вечеря. Да побързаме. — Фокусникът смуши мулето си и ги поведе.

— Колко път има до тази твоя пещера? — подвикна Белгарат.

— Не е далече, древни — увери го Фелдегаст. — След малко ще стигнем до една суха клисура, която пресича пътя. Ще тръгнем по нея и ще стигнем.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Вярвай ми.

Белгарат само изхъмка.

Продължиха да яздят по пътя. Смрачаваше се все повече, сенките около стволовете на вечнозелените дървета се сгъстяваха.

— Насам — каза Фелдегаст и посочи коритото на един изсъхнал поток. — Тук пътеката е опасна, затова ще е по-добре да вървим пеш. — Той скочи от мулето си и ги поведе нагоре по клисурата. Ставаше все по-тъмно, светлината бързо изчезваше от покритото с облаци небе. Клисурата се стесни и направи остър завой. Жонгльорът спря и започна да търси нещо в дисагите на гърба на мулето си. Накрая извади една свещ и се обърна към Дурник.

— Би ли я запалил? Не мога да намеря праханта.

Дурник отвори кесията си и извади кремък, огниво и прахан. След няколко неуспешни опита една искра се разпали и се превърна в малко огнено езиче. Ковачът го заслони с длани и Фелдегаст запали свещта.

— Ето че пристигнахме — важно каза фокусникът и вдигна свещта, за да освети стръмния склон.

— Къде? — попита Силк и се огледа объркано.

— Хайде, хайде, принц Келдар, това нямаше да е тайна пещера, ако се виждаше с просто око, та всеки да може да я открие, нали? — Фелдегаст приближи към една огромна, излъскана от водата гранитна плоча и се скри зад нея. Мулето му бавно и внимателно го последва.

Подът на пещерата беше покрит с чист бял пясък, а стените й бяха изгладени от теклата безброй векове вода. Фелдегаст спря по средата и вдигна високо свещта. Покрай стените имаше грубо сковани нарове, а в средата маса и няколко пейки. В дъното на пещерата се виждаше малко огнище, в което бяха подредени дърва. Фелдегаст отиде до него, наведе се и запали съчките с пламъка на свещта.

— Така е по-добре — каза той и протегна ръце към пращящия огън. — Истински малък райски кът, нали?

Точно зад огнището имаше вход към друга пещера, отчасти естествен, отчасти дело на човешки ръце. Беше препречен с пръти. Фелдегаст го посочи и каза:

— Там е за конете. В дъното има изворче. Това е най-доброто убежище на контрабандисти в тази част на Малореа.

— Хубаво място — съгласи се Белгарат.

— И с какво търгуват контрабандистите? — попита Силк, чието професионално любопитство веднага се пробуди.

— Главно със скъпоценни камъни. В урвите на Катакор има богати залежи. Понякога дъната на потоците почти изцяло са покрити с блестящи скъпоценни камъни, но е много трудно да се изнесат от страната. Местните данъци са пословично огромни и смелчаците от тези части на планините са измислили многобройни начини да прекарват стоката си, без да обезпокояват съня на работливите митничари.

Поулгара отиде да разгледа огнището. От стените се подаваха няколко железни куки за окачване на котли, а в единия край имаше метална скара, поставена стабилно върху здрави подпори.

— Много добре — промърмори вълшебницата. — Има ли достатъчно дърва?

— Повече от достатъчно, скъпа лейди — отвърна фокусникът. — Те са в другата пещера, до зобта за конете.

— Чудесно. — Тя свали синьото си наметало и го сложи на един от наровете. — Мисля, че ще мога да включа няколко допълнителни ястия в менюто за вечеря. Тук има толкова много удобства, че ще е срамота, ако не ги използваме. Трябват ми още дърва — и вода, разбира се.

Дурник, Тот и Ерионд отведоха конете в другата пещера и ги разседлаха. Гарион, който беше оставил копието си отвън, отиде до един от наровете, свали шлема си, набута го заедно с щита си под леглото и започна да сваля ризницата си. Се’Недра се приближи да му помогне.

— Днес се представи чудесно, скъпи — каза тя с възхищение.

Той промърмори нещо, наведе се напред и протегна ръце, за да може Се’Недра да издърпа ризницата.

Малката кралица започна да дърпа силно ризницата се изхлузи и тя загуби равновесие и тупна върху покрития с пясък под.

Гарион се засмя и й помогна да стане.

— О, Се’Недра! Толкова те обичам! — И я целуна.

— Ужасно е тежка, нали? — каза тя, опитвайки се да вдигне изплетената от стоманени брънки ризница.

— Забеляза ли го? — рече той и разтърка натъртеното си рамо. — А си мислеше, че се забавлявам.

— Дръж се възпитано, скъпи. Къде да я закача?

— Просто я натикай под нара.

Тя го погледна неодобрително.

— Няма да се смачка, Се’Недра.

— Не е хубаво да се отнасяш с дрехите си по този начин. — Кралицата се опита да сгъне ризницата, но след малко се отказа, пусна я на пода и я изрита под нара — с доста усилие, впрочем.

Вечерята бе от сочни запечени резени шунка. Супата беше толкова гъста, че приличаше на яхния, а хлябът бе притоплен на огъня. За десерт имаше печени ябълки с мед и канела.

След като се нахраниха, Поулгара стана и огледа пещерата още веднъж.

— Сега ние, дамите, се нуждаем от малко уединение — рече тя. — Ще ни трябват и няколко легена топла вода.

— Пак ли, Поул? — въздъхна Белгарат.

— Да, татко. Всички трябва да се изкъпем и да си сменим дрехите. — Тя сбърчи нос многозначително. — Крайно време е.

Разделиха пещерата със завеса, за да осигурят необходимото уединение на Поулгара, Се’Недра и Велвет, и започнаха да топлят вода.

Въпреки че отначало дори не искаше да помръдне, Гарион трябваше да признае, че се почувства много по-добре, след като се изкъпа и си смени дрехите. Легна до Се’Недра и усети уханието на влажната й коса. Беше му невероятно хубаво, защото беше чист и сит и му бе топло, след като беше прекарал деня навън в лошото време. И тъкмо заспиваше, когато навън в тясната клисура проехтя мощен рев, наподобяващ едновременно животински вой и човешки писък. Беше толкова ужасен, че кръвта му се смръзна.

— Какво е това? — попита уплашено Се’Недра.

— Мълчи, момиче! — изсъска Фелдегаст, скочи и бързо покри с едно одеяло нишата, в която се намираше огнището. Пещерата потъна в полумрак.

Отвън проехтя още един отвратителен рев, изпълнен с ужасяваща животинска злоба.

— Какво ли е съществото, което издава тези крясъци? — тихо попита Сади.

— Не съм чувал нищо подобно през живота си — увери го Дурник.

— Аз съм чувал — обади се мрачно Белгарат. — Навремето в Мориндландия имаше един магьосник, който смяташе, че е забавно да пуска своя демон да ловува през нощта. Той издаваше подобни звуци.

— Отвратително — измърмори евнухът. — С какво се хранят демоните?

— Едва ли би искал да узнаеш — отвърна Силк, след това се обърна към Белгарат. — Би ли се наел да определиш колко е голямо онова същество отвън?

— Тези чудовища имат различна големина. От звука, който издава, съдя, че е доста едро.

— Тогава няма да може да влезе в тази пещера, нали?

— Не бих разчитал на това.

— Но може да надуши следите ни, така ли?

Възрастният мъж кимна.

— Тук всичко се обърка, Белгарат. Можеш ли да направиш нещо, за да го прогониш? — Дребният мъж се обърна към Поулгара. — Или може би ти, Поулгара? Справи се твърде умело с онзи демон, който ни изпрати Чабат в пристанището на Рак Урга.

— Тогава имах подкрепа — напомни му тя. — Алдур ми се притече на помощ.

Белгарат закрачи нервно из пещерата.

— Е? — настойчиво попита Силк.

— Не ме карай да действам прибързано — изръмжа вълшебникът. — Бих могъл да направя нещо, но ще вдигна такъв шум, че всеки гролим в Катакор ще го чуе — а по всяка вероятност и Зандрамас. И чандимите и всичките гролими ще ни преследват по петите до Ашаба.

— Защо не използваме Кълбото? — предложи Ерионд.

— Защото то вдига повече шум дори от мен. Ако Гарион използва Кълбото, за да прогони някой демон, ще го чуят от Гандахар до другия край на континента.

— Но то може да ни помогне, нали?

— Смятам, че той има право, татко — рече Поулгара. — Всеки демон би избягал от силата на Кълбото — дори ако е окован във вериги от своя господар. Демон, който не е прикован, би бягал дори още по-бързо.

— Можеш ли да измислиш нещо друго?

— Намесата на някой бог. — Вълшебницата сви рамене. — Всички демони — независимо колко са могъщи, — бягат от боговете.

— Боговете — отговори вълшебникът — тъкмо сега са заети с други неща.

Злокобният рев отекна отново. Чудовището вече беше пред пещерата.

— Време е да вземеш някакво решение, Белгарат — каза Силк.

— Значи се притесняваш от шума, който би вдигнало Кълбото? — попита Ерионд.

— И от светлината. Могъщият син блясък появяващ се всеки път, когато Гарион извади меча, привлича вниманието на мало, и голямо, разбираш ли?

— Да не би да предлагате да изляза на бой с този демон? — попита Гарион възмутено.

— Разбира се, че не — изсумтя гневно Белгарат. — Никой не може да се бие с демон — никой не е в състояние да го направи. Просто обсъждаме възможностите да го прогоним. Но никак не ми се ще да разкрия пред неприятелите ни, че се крием тук.

Чудовището отново изрева и огромната гранитна плоча, която прикриваше входа, започна да се люлее, сякаш някаква гигантска сила се стремеше да я изтръгне от мястото и и да я блъсне настрани.

— Вече нямаме избор — рече Силк. — Нито пък време. Ако не направиш нещо, демонът ще влезе при нас.

— Опитай се да го направиш така, че гролимите да не разберат къде сме — каза Белгарат на Гарион.

— Ама ти наистина ли искаш да изляза?

— Разбира се, че искам. Силк има право. Всяка секунда е безценна.

Гарион отиде и извади ризницата си изпод нара.

— Това няма да ти трябва — каза Белгарат. — Няма да ти помогне, когато се изправиш пред чудовището.

Гарион измъкна огромния меч, заби върха му в пясъка и внимателно свали меката кожа, покриваща дръжката на оръжието.

— Мисля, че предприемаме погрешна стъпка — заяви той, после сложи дланта си върху Кълбото.

— Дай на мен, Гарион — каза Ерионд, изправи се, отиде до приятеля си и сложи ръка върху неговата.

Гарион го погледа сепнато.

— Кълбото ме познава, нали знаеш? — обясни младежът. — Хрумна ми нещо интересно.

Особено усещане разтърси ръката и рамото на Гарион и кралят на Рива изведнъж осъзна, че Ерионд общува с Кълбото по много по-пряк начин от него. Сякаш през месеците, когато малкото момче бе носило Кълбото, то по някакъв странен начин го бе научило на собствения си език.

От входа на пещерата долетя ужасяващо дращене, сякаш гигантски нокти чегъртаха по гранитната плоча.

— И внимавай навън — предупреди го Белгарат. — Не поемай никакви рискове. Просто вдигни меча високо, така че чудовището да го види добре. Кълбото ще свърши останалото.

— Добре — въздъхна Гарион и тръгна към изхода на пещерата.

Ерионд го следваше по петите.

— Ами ти къде си тръгнал? — обърна се Поулгара към русокосия младеж.

— С Белгарион — отговори Ерионд, — И двамата трябва да разговаряме с Кълбото, за да постигнем желания резултат. По-късно ще ти обясня всичко, Поулгара.

Огромната плоча отново започна да се клати. Гарион се измъкна през тесния отвор и изтича няколко стъпки по дефилето, следван от Ерионд. След това се обърна към чудовището и вдигна меча високо във въздуха.

— Все още е рано — предупреди го Ерионд. — Още не ни е видял.

В дефилето се носеше зловонна смрад. Демонът се очертаваше на фона на небето. Беше огромен — раменете му скриваха половината небосвод. Имаше дълги заострени уши, а ужасните му очи пламтяха със зелен огън.

Чудовището изрева и протегна към Гарион и Ерионд гигантската си, покрита с люспи лапа.

— Сега, Белгарион — съвсем спокойно каза Ерионд.

Гарион вдигна меча към небето и даде пълна свобода на Кълбото.

Но изобщо не бе подготвен за онова, което се случи. Невъобразим трясък разтърси земята и отекна по билата на околните планини. Дърветата на десетки мили наоколо се разтрепериха. Пламна не само огромното острие на оръжието — цялото небе изведнъж лумна в яркосиньо сияние. Сини пламъци заблестяха от хоризонт до хоризонт и невъобразим тътен разтърси земята.

Демонът замръзна. После огромната му острозъба муцуна се вдигна към небето, изтръпнала от ужас. Гарион тръгна срещу чудовището, все така вдигнал пламтящия меч. Демонът се отдръпна, опитвайки се да предпази лицето си от синята светлина, после нададе раздиращ вой, сякаш бе обзет от неудържима агония. Люшна се и падна на земята, но след миг се изправи, погледна лумналото в пламъци небе, обърна се и побягна с огромни скокове по дефилето, без да спира да вие.

— Такава ли беше твоята представа за безшумно действие? — изрева Белгарат откъм пещерата. — И какво е всичко това? — Той посочи с треперещ пръст все още пламтящото небе.

— Всичко е наред, Белгарат — каза Ерионд на вбесения вълшебник. — Ти не желаеше звукът да доведе гролимите до нас, затова направихме така, че цялата околност да се изпълни със страхотен тътен. Никой не е в състояние да отгатне точно откъде идва той.

Белгарат примигна, след това се намръщи и попита:

— Ами светлината?

— Положението с нея е почти същото — обясни спокойно Ерионд. — Ако един-единствен огън блесне посред нощ в планината, всички ще го видят. Но ако се запали цялото небе, никой не може да посочи точно откъде е избухнал пожарът, нали?

— Той е прав, дядо — рече Гарион.

— Добре ли са те, татко? — попита Поулгара зад гърба на възрастния мъж.

— Че какво би могло да им навреди? Гарион може да руши планини само като размаха този свой меч. Всъщност на косъм не го и стори — Карандските планини звъняха като камбана. — Старият вълшебник погледна към все още блещукащото небе и попита: — Можеш ли да угасиш тази светлина?

— О, да — рече Гарион и прибра меча в ножницата. Огънят в небето внезапно угасна.

— Наистина трябваше да постъпим по този начин, Белгарат — продължи Ерионд. — Светлината и тътенът ни бяха необходими да прогоним демона, а същевременно трябваше да направим така, че гролимите да не могат да открият местонахождението ни. И… — Младежът разпери ръце.

— Ти знаеше ли, че ще стане така? — обърна се Белгарат към Гарион.

— Разбира се, дядо — излъга Гарион.

— Добре. Прибирайте се — изсумтя Белгарат.

Гарион се наведе към Ерионд и прошепна:

— Защо не ми каза какво ще правим?

— Нямах време, Белгарион.

— Следващия път, когато трябва да направим подобно нещо, моля те, непременно намери време да ми обясниш. Едва не изтървах меча, когато земята започна да се тресе под нозете ми.

— А това никак не би било добре за нас.

— Зная.

От тавана на пещерата бяха нападали отломки и въздухът бе пълен с прах.

— Какво стана? — попита Силк.

— Нищо особено — отвърна Гарион, като се постара отговорът му да прозвучи небрежно. — Просто прогонихме чудовището.

— Не можехме да постъпим по друг начин — рече Белгарат. — Но сега всички в Катакор знаят, че нещо необичайно се движи из планините, затова трябва да сме особено внимателни и да се оглеждаме на всяка крачка.

— Още колко път остава до Ашаба? — попита Сади.

— Трябва да яздим цял ден.

— Ще успеем ли да стигнем навреме?

— Да, но ще трябва да тръгнем още по тъмно, така че дайте да поспим малко.

Гарион отново сънува същия сън. Всъщност не беше съвсем сигурен дали наистина е сън, защото когато човек сънува, обикновено вижда картини и чува звук, но той долавяше единствено упорития, изпълнен с бездънно отчаяние писък и изпитваше неописуем ужас.

На следващата сутрин облаците все още не се бяха разсеяли. Групата предпазливо слезе по дефилето и излезе на пътя. Силк и Фелдегаст тръгнаха напред като разузнавачи.

След като бяха изминали около левга, двамата се върнаха. Лицата им бяха угрижени.

— Група каранди са направили лагер край пътя — каза Силк.

— Засада? — попита Сади.

— Не — каза Фелдегаст. — Всъщност повечето спят. Доколкото разбирам, сигурно са прекарали нощта, отдадени на някакъв религиозен ритуал, затова вероятно все още са изтощени — или пияни.

— Можем ли да ги заобиколим? — попита Белгарат.

— Можем — отговори Силк. — Ще влезем в гората отдясно, там е по-гъста.

— Води — каза Белгарат.

— Какъв ритуал? — тихо попита Дурник.

— Доста странен — отговори драснианецът. — Издигнали са олтар, зад него са забили два кола, върху които стърчат черепи. Изглежда, са пили твърде много и освен това са правили и разни други неща.

— Какви други неща?

— Жени — отвърна Силк с отвращение. — Грозни неща.

— Не преувеличаваш ли малко, Келдар? — попита Велвет.

— Не. Неколцина все още празнуваха.

— А сега една забележка, която е по-важна от току-що описаните местни религиозни обичаи — добави Фелдегаст. — Имам предвид домашните любимци на карандите.

— Домашни любимци ли? — възкликна Белгарат.

— Може би това не е точната дума, древни. Но около лагера имаше доста хрътки — и се държаха така, сякаш нямат никакво намерение да нападат и изяждат празнуващите.

Белгарат го изгледа остро.

— Сигурен ли си?

— Виждал съм достатъчно хрътки на Торак, за да ги позная.

— Значи наистина има някакъв съюз между Менга и Урвон — каза вълшебникът.

— Мъдростта ти е истинско чудо, старче. Истинско щастие е да имаш на разположение богатия опит на живот, продължил десет хиляди години. Сигурно затова си способен да достигаш до такива блестящи изводи.

— Седем хиляди. — поправи го Белгарат.

— Седем хиляди — десет хиляди — че каква пък чак толкова е разликата?

— Аз съм на седем хиляди години — повтори Белгарат и в гласа му прозвучаха едва доловими нотки на обида.

16.

Следобеда навлязоха в мрачна, изпълнена със смрад област, в която голите клони на дърветата се издигаха умолително към мътното заплашително небе и наподобяваха пръсти на скелет. Нечистата, застояла вода в локвите изпускаше миризма на гнилост и смърт. Лишеи бяха покрили стволовете на отдавна изсъхналите дървета, бурени стърчаха от неплодородната почва към облачното небе.

— Прилича на Ктхол Мишрак, нали? — попита Силк с отвращение.

— Приближаваме се към Ашаба — отвърна Белгарат. — Нещо, свързано с Торак, е причинило това на тази земя.

— Нима той не е знаел? — тъжно каза Велвет.

— Какво да е знаел? — попита Се’Недра.

— Че самото му присъствие отравя почвата?

— Не — отговори Се’Недра. — Не мисля, че е знаел. Съзнанието му е било толкова опорочено, че дори не го е забелязал. Слънцето се е криело от него, но той си е мислел, че причина за това е могъществото му, вместо да го приеме като знак за отвращението, което е предизвиквал у него.

Това точно наблюдение до известна степен изненада Гарион. Съпругата му често проявяваше лекомислие и това го караше да я приема като дете — внушение, подсилено от това, че беше толкова мъничка. Но кралят на Рива често откриваше, че трябва да промени мнението си за тази наистина мъничка, но упорита жена, с която споделяше живота си. Понякога Се’Недра се държеше неразумно, но никога глупаво.

Тя имаше ясен и проницателен поглед и виждаше в живота много повече неща от рокли, бижута и скъпи парфюми. Внезапно той се почувства толкова горд от нея, че сърцето му щеше да изхвръкне.

— Още колко път ни остава до Ашаба? — попита Сади. — Не искам да си призная, но това блато силно ме потиска.

— Теб? — възкликна Дурник. — Мислех, че обичаш блатата.

— Блатото може да бъде зелено и изпълнено с живот — отговори евнухът. — Тук няма нищо друго освен смърт. — Той погледна Велвет и попита печално: — При теб ли е Зит, графиньо? Чувствам се самотен.

— В момента спи, Сади — отвърна тя и постави ръката си върху пазвата си, сякаш да предпази змията. — Топло й е, чувства се добре и е доволна. Дори мърка.

— И си почива в един наистина благоуханен кът — въздъхна той. — Понякога й завиждам.

— Защо, Сади? — попита Лизел, изчерви се леко и сведе поглед, след което му се усмихна.

— Обикновена забележка, скъпа Лизел — отговори й той с тъга. — Понякога ми се иска да не бях евнух, но — Сади отново въздъхна.

— Трябва ли непременно да носиш тази змия там? — обърна се Силк към русокосото момиче.

— Да, Келдар — отвърна тя. — Всъщност наистина трябва.

— Ти не отговори на въпроса ми, древни — каза Сади на Белгарат. — Още колко път има до Ашаба?

— Тя е ето там — отговори старият вълшебник и посочи едно дефиле от другата страна на вонящата пустош. — Трябва да стигнем там преди да се стъмни.

— Това е доста неприятен момент — да влезеш в къща, обитавана от зли духове — добави Фелдегаст.

Когато наближиха дефилето, изведнъж чуха отвратително ръмжене, долитащо от гъстите шубраци край обраслия с бурени път. Една огромна черна хрътка изскочи от храстите.

Очите й бяха изпълнени с отвратителен пламък, от свирепите й зъби капеше пяна.

— Сега сте мои! — изръмжа тя:

Се’Недра изкрещя. Ръката на Гарион се стрелна към рамото му, ала Сади го изпревари и пришпори уплашения си кон право към огромното куче. Звярът се изправи и приклекна да скочи, ала евнухът хвърли в муцуната му някакъв прах със странен цвят.

Хрътката разтърси глава, все още ръмжейки страховито. След това изведнъж започна да вие, но звуците наподобяваха човешки писък. Очите й се разшириха от ужас. После животното започна да хапе отчаяно въздуха, заскимтя, обърна се и побягна в храстите.

— Какво й направи? — попита Силк.

— Когато Белгарат ми каза за хрътките на Торак, реших да взема предпазни мерки — подсмихна се Сади.

— Отрова?

— Не. Да отровиш куче, без да се налага, е постъпка, достойна за презрение. Хрътката просто вдиша малко от праха, който хвърлих в лицето й. И сега вижда някои много объркващи неща — наистина много объркващи. — Евнухът отново се усмихна. — Веднъж наблюдавах една крава, която случайно подуши цветето, използвано за изготвянето на главната съставка на този прах. Последния път, когато я забелязах, се опитваше да се покатери на едно дърво. — Той погледна Белгарат. — Надявам се, нямаш нищо против, че действах, без да те питам, древни. Ти изтъкна, че твоите магии могат да разтревожат някого в този район, и аз трябваше да предприема нещо, за да овладея положението по най-бързия начин. В противен случай ти щеше да бъдеш принуден да използваш способностите си.

— Добре, Сади — отговори Белгарат. — Може би и преди съм го споменавал, но отново го казвам: ти си човек, надарен с многостранни способности.

— Просто се занимавам с фармакология, Белгарат. Открих, че има вещества, подходящи почти за всяка ситуация.

— Нима хрътката няма да съобщи на глутницата, че сме тук? — попита Дурник и се огледа разтревожено.

— Не, поне за няколко дни — засмя се Сади, докато бършеше ръцете си, като се стараеше да ги държи колкото се може по-далеч от лицето си.

Приятелите яздеха бавно по обраслия с бурени път. Печалните почернели дървета протягаха клоните си и изпълваха дълбокото дефиле с непрогледен мрак. В далечината се чуваше лаят на хрътките на Торак, които кръстосваха гората. Черни като сажди гарвани прелитаха от дърво на дърво и грачеха зловещо, внушавайки чувството за неутолим, раздиращ глад.

— Това място ме изпълва с безпокойство — промърмори Велвет.

— А онази птица там му придава завършеност — отбеляза Силк и посочи голям лешояд, кацнал на едно изсъхнало дърво.

— Достатъчно близо ли сме до Ашаба, за да определиш дали Зандрамас е все още там? — обърна се Гарион към Поулгара.

— Възможно е — отговори тя. — Но гролимите ще чуят.

— Вече сме достатъчно близо и можем да чакаме — рече Белгарат. — Но ще ви каже едно. Ако правнукът ми е в Ашаба, ще разруша това място камък по камък и ще го намеря. Никак не ме интересува колко шум ще вдигна.

Се’Недра внезапно приближи коня си към неговия, наведе се към него и го прегърна през кръста.

— О, Белгарат — каза тя. — Толкова те обичам! — И зарови лице в рамото му.

— Какви са тия нежности? — изсумтя той.

Тя се отдръпна, очите й бяха плувнали в сълзи. Се’Недра ги изтри с опакото на ръката си и го погледна дяволито.

— Ти си най-милият човек на света — заяви тихо тя. — Бих могла дори да изоставя Гарион заради теб — добави кралицата, — стига да можех да пренебрегна факта, че си на дванайсет хиляди години.

— На седем хиляди — поправи я по навик той.

Усмивката й светна — едновременно тъжна и своенравна.

— Както и да е — въздъхна Се’Недра.

Старият вълшебник с непривичен за него жест я прегърна и я целуна нежно.

— Скъпото ми дете! — Очите му блестяха. — Как ли сме живели без нея, Поул?

Очите на Поулгара останаха дълбоки, тайнствени.

— Не зная, татко — отвърна тя. — Наистина не зная.

В края на дефилето Сади слезе от коня и поръси листата на ниските храсти край пътя с малко от своя прах.

— Така е по-сигурно — обясни той.

Излязоха на обрасло с гори плато и продължиха на север по едва забележимия път. Наметалата им плющяха на вятъра. Лаят на хрътките на Торак все още се чуваше, ала не приближаваше.

Силк и Фелдегаст яздеха напред, за да разузнават за възможни опасности. Гарион водеше колоната — с шлем на главата и подпрял дръжката на копието върху стремето. След един остър завой той видя Силк и фокусника — бяха слезли от конете и бяха клекнали зад храстите. Силк се обърна рязко и направи знак на Гарион да се върне. Гарион подкара жребеца, после слезе от седлото, подпря копието си на едно дърво и си свали шлема.

— Какво има? — попита Белгарат и слезе от коня си.

— Не знам — отговори Гарион. — Силк ми направи знак да не се показваме.

— Да отидем да видим и ние — предложи възрастният мъж.

Двамата се приведоха и предпазливо тръгнаха към драснианеца и фокусника. Когато се приближиха, Силк вдигна пръст пред устните си. Гарион стигна до храстите, внимателно разтвори листака и погледна напред.

Друг път пресичаше техния и по него яздеха петдесетина мъже. Повечето бяха облечени в кожи и носеха ръждиви шлемове и извити саби. Мъжете начело на колоната бяха с ризници, шлемовете им бяха излъскани, и носеха копия и щитове.

Когато колоната отмина, Фелдегаст се обърна към Белгарат и каза:

— До известна степен това потвърждава предположението ти, приятелю.

— Кои бяха тези? — попита Гарион едва чуто.

— Онези с кожите бяха каранди — отвърна Фелдегаст. — А другите, с броните, са от пазачите на храма. Това е още едно доказателство за съюза между Урвон и Менга.

— Можем ли да сме сигурни, че карандите са хора на Менга?

— Той е разгромил напълно Катакор и единствените въоръжени каранди в тази област са негови подчинени. Урвон и неговите чандими контролират пазачите на храма, а също така и хрътките. Ако видиш каранди и хрътки заедно, както се натъкнахме на пира им вчера, това е доказателство за съюз помежду им. Но сега, щом фанатиците от Каранда придружават пазачите на храма, вече няма и капка съмнение.

— Какво ли цели този глупак? — промърмори Белгарат.

— Кой от двамата? — попита Силк.

— Урвон. Той е извършил много подли неща през живота си, но никога не се е съюзявал с демони.

— Може би го е направил, защото Торак е забранявал подобни съюзи — предположи Фелдегаст. — Сега Торак е мъртъв и Урвон може би се е отърсил от всичките си задръжки. Демоните могат да се окажат мощен фактор при решаващия сблъсък между църквата и императорския трон, назряващ през всичките тези години.

— Нямаме време да изясним това — изсумтя Белгарат. — Да извикаме другите и да продължим.

Бързо пресякоха пътя, по който бяха минали карандите и пазачите на храма, и продължиха. След няколко мили се изкачиха на малка могила, опустошена преди време от страшен пожар. Отсреща, пред група голи скали в началото на планините, се извисяваше огромна черна сграда, заобиколена със защитна стена и наполовина покрита с буйна растителност.

— Ашаба — каза Белгарат и погледът му стана непоколебим и безмилостен.

— Мислех, че Ашаба е в руини! — възкликна изненадано Силк.

— Част от нея наистина е разрушена — отвърна възрастният мъж. — Горните етажи са необитаеми, но приземният е непокътнат. Ще минат векове преди вятърът и времето да разрушат толкова голяма постройка. — Старият вълшебник смуши коня си и ги поведе надолу по склона.

По здрач наближиха къщата на Торак — всъщност огромен черен замък, обрасъл с гъсти къпини и бръшлян. Стъклата отдавна бяха изпочупени и празните рамки сякаш се взираха в тях като зловещи очи на череп.

— Е, татко? — рече Поулгара.

Белгарат се почеса по брадата, заслушан в лая на хрътките, който долиташе от гората.

— Би ли се вслушал в съвета ми? — рече Фелдегаст. — Няма ли да е по-умно да изчакаме да се стъмни, преди да влезем? Ако в къщата има пазачи, тъмнината ще ни скрие от очите им. И още нещо — щом се спусне нощта, вътре несъмнено ще запалят светлини, ако къщата е обитавана. Това ще ни помогне да се подготвим по-добре.

— Умно предложение, Белгарат — съгласи се Силк. — Не е приятно да влизаш съвсем открито в неприятелска къща посред бял ден.

— Това е така, защото си крадец по душа. Както и да е, това е най-добрият възможен план. Добре, да изчакаме да се стъмни.

Въпреки че в равнините на Ракут и Вена времето беше топло, тук, в подножията на Карандските планини, все още царуваше смразяващ студ, защото зимата отпускаше неохотно тези места от хватката си. Духаше пронизващ вятър и под някои дървета още се виждаха последните остатъци мръсен сняг.

— Тази стена около къщата може ли да ни създаде някакви проблеми? — попита Гарион.

— Само ако някой е поправил портите — отговори Белгарат. — Когато дойдохме тук с Белдин след битката във Воу Мимбре, те бяха заключени и се наложи да ги избием.

— Предложението ти да минем открито през тези порти може би не е най-добрата идея на света, Белгарат — подхвърли Фелдегаст. — Защото ако в къщата има чандими, каранди или пазачи на храма, сигурно е, че портите ще бъдат наблюдавани и в къщата ще има поне малко светлина дори и в най-тъмните нощи. От източната страна обаче има една малка врата, през която можем да влезем във вътрешния двор.

— Няма ли да е заключена? — попита Силк.

— Естествено, че ще е заключена, принц Келдар. Но никоя ключалка не може да спре човек с ловки пръсти като моите.

— Значи си бил вътре?

— Харесва ми от време на време да влизам в изоставени къщи. Човек никога не знае какво са забравили предишните обитатели, а да намериш нещо е почти толкова хубаво, колкото да го спечелиш с честен труд или да го откраднеш.

— Прав си — съгласи се Силк.

Дурник, който бе останал да наблюдава къщата, дойде при тях и каза притеснено:

— Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че видях облаци дим, излизащи от кулите около замъка.

— Ще дойда с теб да поогледам — заяви фокусникът, стана и двамата с ковача се скриха сред сгъстяващите се сенки. След няколко минути се върнаха.

— Пушек ли е? — попита Белгарат.

Фелдегаст поклати глава и каза:

— Прилепи. Хиляди и хиляди. Излизат от замъка на облаци.

— Прилепи ли? — възкликна отвратено Се’Недра.

— Това е нещо обикновено — каза Поулгара. — Прилепите също имат нужда от дом и руините или изоставените къщи са идеалното място за това.

— Но те са толкова грозни! — заяви Се’Недра и потрепери.

— Просто летящи мишки, скъпа — успокои я Фелдегаст.

— Но аз не обичам и мишки.

— Оженили сте се за много капризна жена, ваше величество — рече Фелдегаст на Гарион. — Изпълнена е с предразсъдъци и безпричинна неприязън към бедните твари.

— А сега ми кажи нещо по-важно: видяхте ли някакви светлини вътре? — попита Белгарат.

— Не забелязах дори искрица, древни. Но къщата е голяма и в нея има стаи без прозорци. Торак не обичаше слънцето.

— Хайде да отидем до онази твоя врата — предложи възрастният мъж.

Тръгнаха през дърветата да заобиколят поляната. Последната светлина вече избледняваше, когато предпазливо излязоха от гората.

— Не виждам вратата — промърмори Силк.

— Защото е скрита — обясни Фелдегаст. — Остави на бръшляна съвсем малко пространство и той може да погълне цялата къща след неколкостотин години. Не се безпокой, принц Келдар. Аз зная пътя и мога да намеря входа на къщата на Торак дори в най-тъмните нощи.

— Вероятно хрътките патрулират по тези места, щом се стъмни, нали? — предположи Гарион и погледна към Сади. — Надявам се, че не си изразходвал всичкия прах.

— Имам повече от достатъчно, Белгарион. — Евнухът се усмихна. — Ще поръся малко около вратата, до която ще ни отведе господин Фелдегаст и никой няма да ни безпокои, докато сме вътре.

Поведоха конете си през обраслата с бурени поляна и стигнаха до издигащата се към небето стена.

— Трябва да повървим още малко — тихо каза Фелдегаст и тръгна покрай стената, опипвайки грубите черни камъни.

Няколко минути вървяха подир него във вече спусналата се тъмнина.

— Стигнахме — рече Фелдегаст със задоволство и посочи един нисък сводест вход в стената, обрасъл почти изцяло с бръшлян и къпини. Дурник и Тот ги изтеглиха настрани и останалите влязоха и въведоха конете. След това двамата ги последваха, като отново прикриха входа.

Влязоха в някакъв тунел. Носеше се неприятна миризма на плесен и мухъл.

— Ще ми дадеш ли пак кремъка и огнивото си, Дурник? — прошепна Фелдегаст.

След малко се посипа дъжд от слаби искри. Фелдегаст раздуха праханта и запали малък квадратен фенер.

— Светлината няма ли да ни издаде? — попита ковачът.

— Това е светлина, добре защитена от чужди очи — каза Фелдегаст, — повярвай ми.

— Не наричат ли това фенер на крадците? — попита любопитно Силк.

— Хайде сега пък ти! — Шепотът на Фелдегаст прозвуча обидено. — Това звучи отвратително.

— Белгарат — засмя се тихо Силк, — смятам, че миналото на твоя приятел е доста по-тъмно, отколкото си мислехме. А се чудех защо този тип ми харесва толкова много.

— Сега се намираме под стената — каза Фелдегаст. — След малко ще стигнем до решетката, с която са затваряли прохода. Той прави завой надясно, а малко по-нататък завива наляво и едва тогава излиза в двора.

— Защо всичко криволичи толкова много, защо са всичките тези завои? — попита Гарион.

— Торак беше твърде потаен, както знаеш. Умът му беше изкривен. Мисля, че ненавиждаше правите линии почти толкова, колкото мразеше слънцето.

Решетката, която препречваше пътя, беше масивна и тежка, ала желязото отдавна беше ръждясало. Фелдегаст дръпна едно огромно резе и каза на Тот:

— А сега, приятелю, всички се нуждаем от твоята огромна сила. Решетката е ужасно тежка. Нека те предупредя, че пантите са толкова ръждясали, че едва ли ще се помръднат лесно. — Фокусникът замълча за миг. — Това ми напомня — ах, къде ли ми е отишъл умът? Ще ни трябва нещо, което да отвлече вниманието от ужасното скърцане, докато отваряме решетката. — Той се обърна към останалите. — Хванете здраво юздите на конете, защото е твърде вероятно да се изплашат.

Тот сложи огромните си ръце върху тежката решетка и погледна към фокусника.

— Давай! — каза рязко Фелдегаст, вдигна лицето си към тавана и започна да лае и да вие, имитирайки съвършено огромните хрътки, които бродеха отвън. Това продължи през цялото време, докато гигантът избутваше скърцащата решетка.

Кретиен пръхтеше и се дърпаше, подплашен от ужасния вой, но Гарион стискаше здраво юздите му.

— Умен ход — прошепна възхитено Силк.

— Понякога ми хрумват и добри идеи — призна Фелдегаст. — Всички онези кучета отвън вдигат такава ужасна врява, че ако още едно от тях се разлае, не би привлякло ничие внимание, за разлика от скърцането на пантите.

Фокусникът ги поведе по влажния проход. Не след дълго стигнаха до остър завой надясно, после пътят зави в противоположната посока. Преди да свие зад последния ъгъл, фокусникът изгаси фенера и останаха в непрогледната тъмнина.

— Наближаваме двора — прошепна Фелдегаст. — Сега трябва да бъдем особено тихи и предпазливи, защото ако в къщата има хора, те със сигурност ще бдят да не бъдат изненадани от нежелани гости. Отляво има коневръз. Ще е по-разумно да оставим конете тук — нали няма да ги яздим из коридорите на това проклето място.

Вързаха конете, продължиха напред и след малко видяха очертанията на огромната черна постройка. Никой не би могъл да открие в нея някаква красота. Сградата стърчеше грозна и неприветлива, сякаш строителите и никога не бяха чували думата „красота“. Сякаш съвсем определено бяха пожелали да я издигнат масивна, отвратителна и ужасяваща, може би защото само така построеното от тях можеше да изразява невъобразимата гордост на нейния собственик.

— Ето — прошепна прегракнало Белгарат. — Това е Ашаба.

Гарион се взря в мрачната постройка. Изпитваше едновременно и опасение, и изгарящо, поразяващо силно нетърпение.

Изведнъж нещо привлече вниманието му — в един прозорец на приземния етаж блещукаше слаба светлинка.

17.

Силк впери поглед в слабо осветения прозорец и прошепна:

— А сега какво? Трябва да прекосим двора, за да стигнем до къщата, но не можем да сме сигурни дали някой не наблюдава.

— Личи си, че отдавна си напуснал шпионската академия, Келдар — промърмори Велвет. — Забравил си някои от уроците, които ни преподаваха там. Ако не можеш да постигнеш нещо скришом и незабелязано, тогава опитай с дързост.

— Ти да не би да предлагаш просто да отидем до вратата и да почукаме?

— Виж, почукването по вратата го нямаше в плана ми.

— Какво си намислила, Лизел? — тихо попита Поулгара.

— Ако в къщата има някакви хора, те несъмнено са гролими, нали?

— Това е повече от очевидно — отвърна Белгарат. — Нормалните хора избягват това място.

— Забелязала съм, че гролимите почти не обръщат внимание на други гролими — продължи тя.

— Може би забравяш, че не сме облечени с гролимски дрехи — отбеляза Силк.

— В двора е достатъчно тъмно, Келдар, и всеки тъмен цвят би изглеждал черен, нали?

— Да — призна дребничкият драснианец.

— А онези зелени копринени дрехи, с които се обличат търговците на роби, още са в багажа ни, нали?

Силк изхъмка, после каза на Белгарат:

— Имам лошо предчувствие, но в края на краищата все пак може и да излезе нещо.

— Тъй или иначе трябва да влезем в къщата и да видим кой е там и защо е там. Едва след това ще решим какво да правим.

— Но дали при Зандрамас има гролими? — попита Се’Недра. — Ако е сама в къщата и види минаващите през двора жреци, сигурно ще се изплаши и ще избяга с бебето ми.

— Дори да избяга, ние сме достатъчно близо и ще я хванем — каза Белгарат. — Не забравяй, че Кълбото е в състояние да открива следите и въпреки нейните хитрини и лъжливи ходове. Освен това, ако тя е тук, сигурно я придружават неколцина от собствените й гролими. Всъщност не сме чак толкова далеч от Даршива и тя е имала възможност да ги повика.

— А какво ще правим с него? — прошепна Дурник и посочи Фелдегаст. — За него нямаме дрехи.

— Ще импровизираме — измърмори Велвет и се усмихна на фокусника. — Имам една чудесна тъмносиня рокля, която прекрасно ще подхожда на очите му. Може да добавим и кърпа за глава вместо качулка.

— Това е под моето достойнство — възрази фокусникът.

— Ами тогава остани тук да пазиш конете — предложи мило тя.

— Вие наистина сте жена с твърд характер, милейди — оплака се жонгльорът. — При други стечения на обстоятелствата бих предпочел да го сторя, но сега положението е съвсем различно.

— Хайде да тръгваме — каза Белгарат. — Трябва да вляза в тази къща.

Върнаха се при конете и извадиха дрехите от зелена коприна.

— Това е нелепо — измърмори фокусникът възмутено и приглади синята атлазена рокля, в която го бе облякла Велвет.

— Изглеждаш просто прекрасно — отбеляза Се’Недра.

— Ако вътре има хора, вероятно са на пост в коридорите — каза Дурник.

— Само на първия етаж — увери го Фелдегаст. — Горните етажи са почти изцяло необитаеми заради многото счупени прозорци. Вятърът духа през тях и се чувстваш така, все едно си под открито небе. Има голямо стълбище точно срещу главната врата. Ако можем да се изкачим по него, никой няма да разбере, че сме влезли. Щом се качим горе, няма да срещнем жива душа — разбира се, ако не броим прилепите, мишките или някой дързък плъх.

— Трябваше ли да го казваш? — попита язвително Се’Недра.

— О, бедната малка душица! — присмя й се той. — Забрави страховете си. Аз ще бъда до теб и ми се ще да срещна прилепа, мишката или плъха, които не бих могъл да надвия в честен двубой.

— Това звучи разумно, Белгарат — рече Силк. — Ако тръгнем да обикаляме из залите на долния етаж, рано или късно някой ще ни забележи. Но ако се качим на втория, можем да останем незабелязани, а аз ще сляза да разузная — и ще научим срещу какво точно сме изправени.

— Добре — съгласи се старият вълшебник. — Но все пак първо трябва да влезем.

— Да тръгваме тогава — подкани ги Фелдегаст и пак приглади роклята си.

Тръгнаха през двора с полюшваща се походка, като на гролимите по време на религиозни церемонии. Осветеният прозорец изглеждаше като горящо око, проследяващо всяко тяхно движение.

Дворът не беше много широк, но Гарион имаше чувството, че го прекосяват с часове. Накрая все пак стигнаха вратата. Тя беше голяма, черна и украсена с нокти на неизвестен страшен звяр като вратите на всеки храм на гролимите, които Гарион беше виждал. Стоманената маска, закрепена над нея, беше загубила блясъка си и ръждата придаваше на студеното красиво лице болен и отблъскващ вид — беше се стекла на червено-кафяви капки по бузите. Гарион потрепери от ужас, като си спомни за огнените сълзи, потекли по лицето на поразения бог миг преди да настъпи смъртта му.

Изкачиха се до черната врата и немият гигант Тот я отвори, бавно и много предпазливо.

Коридорът беше осветен от една-единствена факла в дъното. Срещу вратата, както беше казал Фелдегаст, имаше широко стълбище, водещо нагоре в мрака. Стъпалата бяха отрупани с нападали камъни, а от потъналия в плътни сенки таван висяха паяжини. Все така с тържествената походка на гролим Белгарат ги преведе по коридора и пое нагоре по стълбите. Гарион го следваше бавно, въпреки че всяка частица от съществото му подсказваше да бяга. И изведнъж нещо зад тях издрънча, блесна светлина и нечий груб глас викна:

— Какво правите тук? Кои сте вие?

Сърцето на Гарион се сви и той се обърна. Долу стоеше мъж с дълга ризница, шлем и щит в десницата му пламтеше факла.

— Слезте веднага! — викна мъжът.

Гигантът Тот покорно се обърна — качулката скриваше лицето му — и кротко заслиза по стъпалата.

— Всички! — пак викна пазачът на храма. — Слезте в името на бога на ангараките.

Тот слезе долу и очите на пазача внезапно се разшириха — бе видял, че робата на исполина не е черна.

— Ти не си чандим — възкликна той. — Ти си… — И млъкна, защото огромната ръка на Тот го сграбчи за гърлото и го вдигна над земята. Пазачът изтърва факлата и зарита, съпротивявайки се с всички сили, а великанът почти небрежно махна шлема му и блъсна главата му в каменната стена. Тялото на мъжа в ризницата потрепера и той изпадна в безсъзнание. Тот нарами безжизненото тяло и се изкачи по стълбите.

Силк се върна, вдигна стоманения шлем и угасналата факла и настигна останалите.

— Винаги отстранявай доказателствата — измърмори той на Тот. — Престъплението няма завършен вид, докато не си почистил след себе си.

Тот се изсмя.

В горния край на стълбите по стъпалата имаше листа, донесени от вятъра. Паяжините висяха на парцали като прогнили завеси, полюлявани от вятъра, промъкващ се със стонове през изпочупените прозорци.

Вторият етаж беше в пълен безпорядък. Дебел пласт сухи листа, донесени от бурите и ветровете, покриваше пода. Огромната празна рамка на прозорец в дъното на коридора бе почти изцяло обрасла с гъст бръшлян, който шумолеше и се люлееше. Вратите бяха изгнили и само парчета, напомнящи за тях, висяха на пантите. Стаите зад тези врати бяха пълни с листа и прах, а мебелировката и постелките бяха послужили на множество поколения трудолюбиви мишки да отгледат потомството си. Тот внесе в една от мрачните стаи своя пленник, който все още не бе дошъл в съзнание, и завърза ръцете и краката му. След това сложи парцал в устата му, за да осуети всеки опит за вик в случай, че пазачът се събуди преди разсъмване и реши да издаде присъствието им в сградата.

— Светлината идваше от другия край на къщата, нали? — попита Гарион. — Какво има там?

— Това са покоите на самия Торак — отговори Фелдегаст и нагласи фенера така, че да излъчва съвсем слаба светлина. — Тронната зала на мрачния бог е там. Ако желаете, просто за забавление ще ви покажа дори личната му спалня, където бихте могли да поскачате на голямото му легло — или поне на онова, което е останало от него.

— Не изгарям от желание.

— Бил ли си наскоро тук? — обърна се Белгарат към фокусника.

— Да, преди половин година.

— Имаше ли някой? — попита Се’Недра.

— Никой, скъпа. Беше празно като в гробница.

— Това се е случило преди Зандрамас да пристигне в разрушения дворец, Се’Недра — напомни й тихо Поулгара.

— Защо питаш, Белгарат? — поинтересува си Фелдегаст.

— Не съм идвал тук след битката във Воу Мимбре — отговори Белгарат, докато се придвижваха из потъналата в пълен безпорядък стая. — Тогава постройката беше в доста по-добро състояние, но ангараките бездруго не се славят със здравината на своите строежи. Какво е положението с хоросана?

— Рони се като стар хляб.

— Добре — кимна Белгарат. — А сега нека ви напомня — дойдохме в Ашаба, за да съберем информация, а не да се бием с пазачите по коридорите.

— Освен ако и Зандрамас не е тук — поправи го Гарион. — Ако все още се намира в тази къща със сина ми, ще започна такава война, че Воу Мимбре ще заприлича на детска игра в сравнение с нея.

— А аз ще доразруша всичко, което мъжът ми пропусне — добави гневно Се’Недра.

— Не можеш ли да установиш някакъв контрол над тях? — попита Белгарат дъщеря си.

— Не и при тези обстоятелства — отговори тя. — Дори може би ще реша да се присъединя към тях.

— Мислех, че повече или по-малко сме заличили тази типична за алорните черта в характера ти, Поул — подхвърли вълшебникът.

— Е, значи си сбъркал, татко.

— Според мен — рече Белгарат — поне онова, с което се опитвах да ви запозная, преди всички да започнат да свиват готови за бой юмруци, е следното: смятам, че е напълно възможно да чуем, а може би дори да видим какво става в централната част на къщата оттук, от втория етаж. Ако хоросанът наистина се рони, както казва Фелдегаст, няма да ни е особено трудно да намерим или да направим няколко цепнатинки в пода и да научим онова, което ни трябва. Първо, ако Зандрамас е тук, ще успеем да се справим с нея по най-добрия начин. Но ако единствените хора долу са или чандими на Урвон, или пазачи на храма, или пък сбирщина карандски фанатици, подкрепящи Менга, ще продължим да преследваме Зандрамас и ще се измъкнем, без въобще да издаваме присъствието си.

— Това звучи разумно — съгласи се Дурник. — Няма смисъл да се впускаме в ненужни битки.

— Радвам се, че все пак има някой със здрав разум в нашата войнствена група — отвърна възрастният мъж.

— Разбира се, ако Зандрамас е долу — добави ковачът, — аз също ще предприема нещо.

— И ти ли? — изпъшка Белгарат.

— Естествено. Все пак справедливостта си иска своето.

Продължиха да крачат по коридора.

Докато минаваха покрай една голяма двукрила врата, толкова дебела, че все още беше останала непокътната, Белгарат изглежда си спомни нещо.

— Искам да погледна тук — измърмори той и отвори вратата.

Мечът на гърба на Гарион се разтресе така неудържимо, че кралят на Рива едва не падна на земята.

— Дядо — задъхано каза той, протегна ръка, заръча на Кълбото да се укроти и измъкна меча. Оръжието направо го повлече в стаята. — Тя е била тук! — възкликна ликуващо той.

— Какво? — попита Дурник.

— Зандрамас! Тя е била в тази стая с Геран.

Фелдегаст вдигна фенера и освети по-добре стаята. Помещението беше огромна библиотека със сводест таван. Полиците стигащи от пода до тавана, бяха пълни с прашни, разпадащи се книги и свитъци.

— Значи тъкмо това е търсела — рече Белгарат.

— Какво? — попита Силк.

— Някаква книга. Най-вероятно книга с предсказания. — Старият вълшебник се намръщи. — Тя следва същата диря като мен и тук вероятно е било единственото място, където е могла да намери неподправяно копие на Пророчествата от Ашаба.

— О — възкликна Се’Недра поразена и посочи с трепереща ръка покрития с прах под, по който се виждаха отпечатъци отстъпки. Някои от тях очевидно бяха оставени от обувки на жена, но имаше и други — много мънички. — Моето дете е било тук! — проплака Се’Недра. — Той ходи — хълцаше тя. — И аз никога няма да мога да зърна първите му стъпки.

Поулгара застана до нея и я прегърна нежно.

Очите на Гарион също се напълниха със сълзи. Кралят на Рива толкова силно стисна дръжката на меча, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Изпитваше непреодолима нужда да строши нещо, да го разбие на хиляди парчета.

Белгарат тихо ругаеше под нос.

— Какво има? — попита го Силк.

— Знаеш ли главната причина, поради която дойдох тук? — гневно каза старият мъж. — Трябваше ми истинско, неподправено копие на Пророчествата от Ашаба, но Зандрамас ме е изпреварила и го е взела.

— Може би има и друго.

— Едва ли. Тя винаги ме изпреварва. Дори да е имало друго копие тук, Зандрамас е направила всичко възможно то да не попадне в моите ръце. Ето защо е останала тук толкова дълго — претърсвала е библиотеката, за да се увери, че единственото копие е в нея. — Вълшебникът отново започна да ругае.

— А може би това е нещо важно? — попита Ерионд и се приближи до една маса, която за разлика от всички останали беше почистена от прахта. Точно в центъра й лежеше книга, подвързана с черна кожа, а от двете й страни бяха поставени свещници. Ерионд вдигна книгата и от страниците и изпадна внимателно сгънат пергамент. Младежът се наведе, взе го и се втренчи в него.

— Какво е това? — попита Белгарат.

— Бележка — отговори Ерионд. — За теб е — добави той и подаде пергамента и книгата на възрастния мъж.

Белгарат прочете бележката. Лицето му внезапно пребледня и след миг стана алено като кръв. Вълшебникът стисна толкова силно зъби, че вените на лицето и врата му се издуха. Гарион изведнъж почувства как старият чародей съсредоточава волята си.

— Татко — остро каза Поулгара. — Недей. Нали знаеш, че не сме сами тук!

Белгарат се овладя с титанично усилие, после смачка пергамента на топка и го запрати с все сила на пода. Вълшебникът замахна, сякаш възнамеряваше да запрати и книгата след пергамента, но размисли и не го стори. Отвори древния том напосоки, прелисти няколко страници и започна да ругае яростно.

— Погледни тук! — извика Белгарат и подаде книгата на Гарион.

След това започна да крачи напред-назад, проклинайки и размахвайки ръце, лицето му беше навъсено като градоносен облак.

Гарион разтвори книгата и я обърна към светлината, за да вижда по-добре. Едва тогава разбра причината за гнева на Белгарат. Цели пасажи от древния том бяха внимателно премахнати — не просто заличени, а изцяло отрязани от страницата с бръснач или много остър нож. Гарион също започна да ругае.

Горящ от любопитство, Силк вдигна смачкания пергамент и го разгледа. След това преглътна несигурно и погледна със страх към проклинащия Белгарат.

— О, богове! — възкликна дребничкият драснианец.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Мисля, че за всички ни ще е най-добре да не се изпречваме на пътя на дядо ти за известно време — отвърна Силк. — Сигурно ще му трябва доста време, докато се овладее.

— Просто прочети какво пише, Силк — намеси се Поулгара. — И не ни поучавай.

Силк погледна отново към Белгарат, който беше отишъл в срещуположния край на библиотеката и удряше с юмрук по каменната стена.

— „Белгарат“ — започна да чете той. — „Победих те, старче. Сега отивам до мястото, което не съществува за последната среща. Последвай ме, ако можеш. Тази книга сигурно ще ти помогне.“

— Бележката подписана ли е? — попита Велвет.

— Зандрамас — отвърна Силк. — Кой друг би могъл да бъде!

— Писмото наистина е нагло — измърмори Сади, загледан как Белгарат удря с юмрук по стената в изблик на безсилие и гняв.

— Изненадан съм, че приема случилото се толкова добре, като се има предвид всичко, което се случи.

— Но все пак бележката дава отговор на доста въпроси — обади се Велвет замислено.

— Като например? — подкани я Силк.

— Ами например чудехме се дали Зандрамас е все още тук. Очевидно вече не е. Дори и пълен глупак не би оставил такова съобщение до Белгарат, без след това да си плюе на петите и да се изложи на гнева му.

— Това наистина е така — съгласи се драснианецът. — В такъв случай няма смисъл да стоим тук, нали? Кълбото пак намери следата, така че бихме могли да се измъкнем от тази мрачна постройка и да тръгнем по петите и отново.

— Без дори да си направим труда да проверим кой е тук? — възпротиви се Фелдегаст. — Любопитството ми вече се събуди и би ми било ужасно неприятно, ако се наложи да си тръгна оттук, без да го задоволя. — Фокусникът погледна вбесения Белгарат. — От друга страна — продължи той, — на прастария ни приятел ще му трябва известно време, докато се успокои. Смятам да се поразходя. Ще видя дали случайно няма да открия някое местенце, откъдето бих могъл да хвърля поглед към долния етаж и подземието. Ще ми се да си отговоря на няколко въпроса, които отдавна измъчват любопитството ми. — Фокусникът отиде до масата, запали една свещ от пламъка на фенера и попита: — Може би случайно желаеш да дойдеш с мен, принц Келдар?

Силк повдигна рамене и рече:

— Защо не?

— Аз също ще дойда — обади се Гарион.

Кралят на Рива подаде книгата на Поулгара, хвърли многозначителен поглед към разгневения Белгарат и попита:

— Кога все пак ще му мине?

— Ще поговоря с него, скъпи, само не се бавете много.

Той кимна и последва Силк и фокусника в една стая в дъното на коридора. Тя не беше особено голяма, а по стените имаше лавици. Гарион предположи, че някога е служила като склад или гардероб. Притворил очи като опитен търговец, преценяващ качеството на някаква стока, Фелдегаст огледа покрития с листа под и спусна капаците на фенера.

Листата образуваха дебел килим в ъглите и край стените на стаята. Изведнъж в непрогледната тъмнина през тях проникна светъл лъч и отдолу се разнесоха приглушени гласове.

— Изглежда, избухливият ми приятел има право — прошепна Фелдегаст. — Хоросанът наистина се е изронил и просто трябва да изметем листата и да надникнем през дупките в пода. Хайде да видим кой се е подслонил в дома на Торак.

Изведнъж Гарион беше обзет от странното чувство, че това вече му се е случвало. Спомни си двореца на крал Анхег във Вал Алорн и как беше последвал човека в зеленото наметало, който вървеше през изоставените, пусти зали. Двамата бяха стигнали до място, където ронещият се хоросан позволяваше звуците от долния етаж да се чуват съвсем добре. В същия момент кралят на Рива се сети и за нещо друго. Когато бяха в Тол Хонет, Белгарат беше казал, че нещата, които им се случват по време на преследването на Зедар и Кълбото, най-вероятно ще се случат отново. Това беше така, защото отново щеше да има среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Гарион се опита да се отърси от това чувство, но не успя.

Заеха се да махат листата от пода на някогашния склад, като много внимаваха да не вдигат шум, а после всеки си избра възможно най-добро място, откъдето да чува разговора на непознатите.

Залата под тях беше просторна. От прозорците се спускаха дрипави завеси, димящи факли горяха в метални скоби, закрепени на стените, а по пода имаше прах и боклуци, натрупани през вековете.

Помещението беше пълно с гролими в черни одежди, малко на брой зле облечени каранди и множество пазачи на храма в бляскави доспехи. Най-отпред, строени като отряд войници, опрени на предните си лапи, стояха в очакване десетки от прочутите хрътки на Торак. Пред тях се издигаше черен олтар, по който личаха пресни следи от жертвоприношения. От двете му страни горяха мангали. До стената върху внушителна платформа се издигаше голям златен трон, зад който висяха разкъсани завеси, обвиващи огромен барелеф с образа на Торак:

— Това е тронната зала на бога с изгореното лице! — прошепна Фелдегаст.

— Това са чандими, нали? — прошепна на свой ред Гарион.

— Да, чандими са — полузверове, полухора. Малко ме учудва, че Урвон е решил да допусне кучетата тук, но пък, от друга страна, Ашаба винаги е била подходяща единствено за развъждане на кучета.

Мъжете в тронната зала очакваха нещо. Това беше очевидно от начина, по който нервните им погледи се стрелкаха към трона.

След миг опушеният въздух се разтрепера от страшен удар на гонг.

— На колене! — изкомандва силен глас. — Изразете покорството и уважението си към новия бог на ангараките.

— Какво? — възкликна Силк приглушено.

— Гледай и мълчи — скара му се Фелдегаст.

Отдолу се разнесе мощен тътен на барабани, последвани от оглушителен ек на фанфари. Разкъсаните завеси до златния трон се разтвориха и влязоха две колони гролими, облечени в черни одежди. Пламенните възгласи не престанаха дори когато насъбралите се в залата чандими и пазачи на храма паднаха на колене.

Тътенът на барабаните не отзвучаваше. Изведнъж между завесите се показа облечена в дреха от златотъкан плат фигура с корона на главата. Тя се придвижваше, без да обръща и капчица внимание на шумната сбирщина, и беше обгърната от сияещ ореол. Гарион усети волята, поддържаща сиянието. Човекът вирна брадичка, изпълнен с безкрайно високомерие и чувство за превъзходство. По лицето му имаше петна здрава кожа и други с ужасяващ белезникав цвят на мъртва тъкан. Нещо в този човек накара кръвта на Гарион да замръзне — очите му бяха напълно лишени от разсъдък.

— Урвон — промърмори Фелдегаст и рязко си пое дъх. — Ах ти, петнист кучи сине!

Напевният акцент, характерен за фокусника, беше изчезнал напълно.

Лудият беше следван по петите от друга фигура, изцяло обгърната в сянка. Тайнственият непознат зад Урвон носеше черна дреха с качулка, която скриваше лицето му. Одеждата му не беше като на обикновените гролими, а сякаш беше сраснала с тялото му. Гарион усети ледената заплаха, която се излъчваше от него — въздухът около тъмната фигура беше пропит с абсолютното зло.

Урвон се качи на платформата и седна на трона. Лицето му изразяваше убийствено високомерие и смазваща гордост. Злите, лишени от разсъдък очи се взираха в пространството, изпъкнали и изцъклени като на диво животно. Обгърнатият от сянка силует застана зад лявото му рамо; наведе се и започна да шепне нещо в ухото му.

Чандимите, пазачите на храма и карандите продължиха да викат, а хрътките им пригласяха ревностно, докато последният ученик на Торак се къпеше в блясъка на тяхното преклонение. Десетина от облечените в черно чандими пропълзяха напред на колене — носеха позлатени сандъчета, които оставиха почтително пред платформата. Когато ги отвориха, Гарион видя, че са пълни с червено ангаракско злато и скъпоценни камъни.

— Тези дарове са радост за очите ми — заяви седналият на трона ученик на Торак с писклив глас. — Нека и другите се приближат, за да поднесат своите дарове пред новия бог на Ангарак.

Думите му предизвикаха известен смут сред чандимите.

Следващата група дарове бяха в обикновени дървени сандъци. Когато ги отвориха, стана ясно, че в тях има само камъчета и клонки. Чандимите от втората група оставяха своя товар на пода, застлан с черни каменни плочи, и започнаха да отнасят позлатените сандъчета.

Урвон наблюдаваше с ликуващ поглед „даровете“ — очевидно не можеше да направи разлика между златото и речните камъчета. Поклонението пред полуделия владетел продължи — всеки от жреците идваше, оставяше своя дар и прибираше обратно пълно със скъпоценности сандъче.

— Много съм доволен от вас, жреци мои — изрече с пискливия си глас Урвон, след като пародията, разигравана пред очите му свърши. — Вие наистина сте ми донесли най-ценната част от богатството на всички народи по света.

Докато чандимите, пазачите на храма и карандите се надигаха от местата си, тъмната фигура продължи да шепне нещо в ухото на Урвон.

— А сега ще приема лорд Менга — съобщи умопомраченият владетел. — Той се радва на най-силно благоволение от моя страна и е най-приближеният от всички жреци, които ми служат. Именно Менга доведе демона, открил пред съзнанието ми истината за светостта на Моята особа.

И Урвон посочи тъмната фигура зад себе си.

— Призовете лорд Менга! Нека той засвидетелства дълбоката си почит към бог Урвон, а пък новият бог на ангараките ще благоволи да го допусне близо до себе си. — Гласът, който произнесе тази заповед, беше толкова глух, сякаш идваше от някаква гробница изпод земята.

Откъм вратата в дъното се разнесоха мощни звуци на фанфари. Друг, също така глух глас заповяда:

— Преклонете се пред новия бог на ангараките! Лорд Менга идва, за да изрази дълбокото си преклонение пред живия бог и да потърси съвет от него.

Отново гръмна тътен на барабани и по широката пътека към трона тръгна човек, облечен като гролим. На няколко крачки от платформата той коленичи пред лудия владетел, който седеше на трона на Торак.

— Погледнете страшното лице на лорд Менга, най-блажения сред слугите на бог Урвон, онзи, който скоро ще бъде провъзгласен за негов пръв ученик — прокънтя глухият глас.

Човекът пред олтара свали качулката си и откри лицето си пред тълпата.

Гарион ахна. Това беше Харакан.

18.

Силк едва чуто изруга:

— Белар!

— Всички се поклонете пред първия ученик на своя бог! — заповяда Урвон с пискливия си глас. — Заповядвам ви да му окажете тази чест.

Това породи изненадан шепот сред тълпата, а на Гарион, който надничаше от тавана, му се стори, че долавя по лицата им нежелание.

— Поклонете му се! — изкрещя Урвон. — Той е моят ученик и последовател.

Чандимите изгледаха първо разгневения, загубил ума си владетел, след това погледите им спряха върху жестокото лице на Харакан. Най-сетне те бавно паднаха на колене.

— Радвам се, че виждам такава готовност за подчинение пред заповедите на нашия бог — отбеляза язвително Харакан. — Никога не ще го забравя. — В гласа му се долавяше неприкрита заплаха.

— Никога не забравяйте, че когато говори моят ученик и последовател, все едно приказвам самият аз — заяви Урвон. — Неговите думи са мои думи, ще се подчинявате на него така, както се подчинявате на мене.

— Чуйте словата на нашия бог — продължи Харакан със същия саркастичен тон. — Защото той е могъщ. Господарят на ангараките се гневи бързо, когато някой пропусне да му отдаде дължимото уважение. Знайте също, че аз, Менга, съм неговият меч и неговото слово. На моите плещи лежи задължението да накажа непокорните и неверниците. — Сега Харакан не си правеше труда да прикрива заплахите си. Той огледа бавно лицата на присъстващите, сякаш ги предизвикваше да възразят срещу неговата власт.

— Да живее Менга — ученикът на живия бог! — провикна се един от облечените в ризници пазачи на храма.

— Да живее Менга! — подеха останалите пазачи и започнаха да удрят с юмруци по щитовете, поздравявайки Харакан.

— Да живее Менга! — закрещяха карандите.

— Да живее Менга! — завикаха и чандимите, които все още стояха на колене. Накрая към мощния хор се присъединиха и хрътките на Торак. Те пропълзяха напред, влачейки кореми по пода, и започнаха да се умилкват около краката на Харакан и да ближат ръцете му.

— Добре — кресна пронизително лудият от трона си. — Знайте, че богът на ангараките е доволен от вас.

През дрипавите завеси, откъдето беше дошъл Урвон, се появи друга фигура — слаба и в дреха от черен сатен. Главата й беше покрита с качулка, а под дрехата си криеше нещо. Стигна до олтара, сне качулката и с подигравателен смях откри лицето си. Беше жена. В мраморната белота на лицето й бяха съчетани едновременно неземна красота и чудовищна жестокост.

— Нещастни глупци! — изсъска тя. — Наистина ли си мислехте, че можете да провъзгласите новия бог на ангараките без моето разрешение?

— Зандрамас, не съм те канил тук — изкрещя Урвон.

— Не се чувствам длъжна да се съобразявам нито с твоите покани — отговори му тя с дълбоко презрение, — нито с липсата на внимание от твоя страна. Аз не съм твое творение като тези хрътки. Служа на онзи бог на ангараките, чието повторно пришествие ще донесе твоя край.

— Аз съм истинският бог на ангараките! — изпищя Урвон.

Харакан се беше приближил към другата страна на олтара.

— А може би ти, Харакан, си решил да премериш силата на хилавата си воля с тази на Детето на Мрака? — попита го тя с безмерно спокойствие. — Можеш да променяш името си колкото желаеш, но силата ти не става по-голяма от това. — Гласът й бе студен като лед.

Харакан замръзна, очите му блеснаха напрегнато.

— Изумена съм защо никой не ме е уведомил, че си бог, Урвон — продължи Зандрамас. — Ако знаех, щях да дойда по-рано, за да те уверя в почитта си и да потърся благословията ти. — Лицето й се разкриви в иронична усмивка. — Ти! — изрече остро безмерно красивата жена. — Ти бог? Дори цяла вечност да седиш на трона на Торак, докато тази съборетина се срути напълно под тежестта на времето, пак няма да станеш бог! Да, може да намираш всякакви боклуци и да им се възхищаваш, сякаш са злато, но бог никога няма да станеш. Можеш да се радваш на преклонението на кучетата си, които вмирисват тронната ти зала с изпражненията си, но никога няма да бъдеш бог. Можеш да слушаш жадно словата на личния си демон, който нашепва думи на лудост в ухото ти, ала никога няма да станеш бог.

— Аз съм бог! — изкрещя Урвон и се изправи.

— Е, и? Дори и да е както ти казваш, Урвон — продължи Зандрамас, мъркайки като добре нахранена котка — ако си бог, наслаждавай се на това, докато можеш, защото щом осакатеният Торак се върне, ти си обречен.

— И кой, според теб, е достатъчно могъщ да се противопостави на един бог? — изкрещя той с пяна на уста.

Ужасяващият й смях отекна из цялата зала.

— Искаш да знаеш кой е достатъчно могъщ? Онзи, който отне живота на Торак. Приготви се да изпиташ удара на пламтящия меч, принадлежал на Желязната хватка. Това оръжие проля кръвта на твоя господар. А ей сега ще призова убиеца на бог Торак!

И Зандрамас сложи върху черния олтар онова, който досега бе крила под дрехата си. После вдигна глава към пукнатината, от която, смразен и невярващ на очите си, гледаше Гарион, и викна:

— Белгарион, виж! Това е синът ти! Чуй го как плаче.

И разгърна плата и показа малкия Геран. Лицето на детето беше изкривено от страх и след миг то започна да плаче. Воплите му бяха глухи и безнадеждни.

Всички мисли изчезнаха от главата на Гарион. Този плач беше звукът, който го измъчваше непрестанно още откакто напуснаха Мал Зет. Воплите, които не му даваха мира, бяха не на онова обречено дете на улицата, където върлуваше чума, а плачът на собствения му син. Кралят на Рива скочи. Пред очите му сякаш се спуснаха завеси от буен огън. В ума му не остана нищо друго освен отчаяното желание да отиде при детето, което плачеше върху олтара пред очите му.

И изведнъж вече тичаше през мрачните зали на долния етаж, крещеше и размахваше меча на Желязната хватка.

Далеч зад себе си чу изплашения вик на Силк:

— Гарион, недей!

Уви, това не даде резултат. В ума му сякаш бушуваха пламъците на огромен пожар. Той продължи напред, вдигнал великия меч на Рива, който осветяваше пътя пред него.

Дори много години по-късно кралят на Рива не можеше да си спомни как е слязъл по стълбите. Помнеше смътно как бе нахлул в залата долу, изпълнен с дива ярост. Пред него се изправиха пазачите на храма и карандите, ала немощните им опити не можаха да го спрат дори за миг. Той стисна с две ръце дръжката на меча и премина през тях, сякаш бяха класове жито. Противниците му падаха на земята, окъпани в реки от кръв, а кралят на Рива продължаваше напред, разкъсвайки редиците им.

Голямата врата към тронната зала на мъртвия бог беше залостена здраво, ала Гарион я разруши с огнения си меч.

Огънят на лудостта блестеше в очите му. Той връхлетя в тронната зала и всички го зяпнаха с ужас. Към тях приближаваше Богоубиеца, обгърнат от сиянието на сините пламъци. Устните му бяха изкривени, зъбите оголени в страшна ярост.

Един от гролимите се изпречи пред Гарион и кралят на Рива съсредоточи волята си и замахна. Останалите гролими са отдръпнаха, тръпнещи от ужас при вида на пламтящото острие, което се показа между плешките на непредпазливия им събрат. Смъртно раненият гролим се взря в искрящото оръжие, което беше забито дълбоко в гърдите му, опита се да го сграбчи с треперещи ръце, но Гарион измъкна меча от тялото му и продължи мрачния си щурм.

На пътя му се изпречи каранд, стиснал в ръка тояга, върху която бе набучил човешки череп. В отчаянието си той се опитваше да изрече някакво заклинание, но словата му бяха прекъснати — с един замах острието отсече главата му.

— Гледай, Урвон. Това е Богоубиеца! — ликуваше Зандрамас. — Твоят живот е към края си, боже на ангараките. Белгарион е дошъл да го отнеме, както стори с Торак. — След това жената с безмерната красота и жестокото лице обърна гръб на лудия владетел и извика със звънлив глас: — Да живее Детето на Светлината! — Лицето й се изкриви в кръвожадна, ужасяваща усмивка. — Да живее Белгарион! — изрече подигравателно тя. — Убий още веднъж бога на ангараките! Това винаги е било твоя задача. Ще те чакам да пристигнеш на Мястото, което вече не съществува.

След тези думи Зандрамас взе плачещото дете, отново го зави в пелерината си, проблесна за миг и изчезна.

Изведнъж дълбока печал изпълни сърцето на Гарион и кралят на Рива разбра, че е измамен жестоко. Всъщност Зандрамас въобще не се бе появявала тук с неговия син и той бе насочил пагубния си гняв просто към нейния образ-мираж. Още по-лошо беше, че бе допуснал да го използват чрез силата на мъчителния кошмар с плачещото дете. Зандрамас беше втълпила ужасния спомен в съзнанието му, за да го принуди да се подчинява на унизителните й команди. Той залитна, ръката му, стискаща меча, се отпусна и пламъкът на оръжието избледня.

— Смажете го! — провикна се Харакан. — Убийте оногова, що уби Торак.

— Убийте го! — проехтя и гласът на лудия владетел. — Убийте го и ми поднесете сърцето му като изкупителна жертва!

Шестима от пазачите на храма започнаха да се приближават предпазливо, с видимо нежелание към Гарион и кралят на Рива пак вдигна меча. Пламъкът му отново лумна с могъщ блясък и пазачите на храма отскочиха панически назад.

Харакан се изсмя презрително.

— Вижте как награждавам страхливците! — изкрещя той, протегна ръка и изрече някакво заклинание. В същия миг един от пазачите на храма рухна на земята и изпадна в пристъп на ужасни гърчове. Доспехите му се нажежиха до бяло и опекоха нещастника жив.

— Подчинете се на заповедите ми! — извика бясно Харакан. — Убийте го!

При вида на мъртвия си другар пазачите на храма подновиха атаките си с повече жар и Гарион беше принуден да отстъпи пред напора им. Откъм коридора зад гърба му долетя шум от стъпки на тичащи хора. Кралят на Рива погледна през рамо и видя спътниците си, които нахлуваха в тронната зала на Торак.

— Да не си се побъркал? — викна гневно Белгарат.

— Ще ти обясня по-късно — отвърна Гарион, който все още не можеше да се отърси от дълбокото безсилие и преживяното разочарование, и отново насочи вниманието си към мъжете, които стояха пред него, стисна здраво огромния си меч и с мощни удари ги принуди да отстъпят.

Белгарат се зае с чандима, който стоеше отстрани на главната пътека. За миг вълшебникът остана на място, дълбоко съсредоточен, а после направи рязко, едва забележимо движение. Изведнъж изпод камъните на пода по цялата дължина на пътеката изригна огнен стълб.

Сякаш между възрастния мъж и Поулгара премина нещо, жената кимна и в същия миг другият край на пътеката бе обхванат от огромна огнена стена.

Двама от пазачите на храма вече бяха паднали, покосени от меча на Гарион, ала другите, придружени от карандите, с диво блеснали очи се втурнаха на помощ на другарите си въпреки очевидния си страх от огнените прегради, които се издигаха на пътя им.

— Обединете волята си! — извика Харакан на чандимите. — Угасете пламъците!

Докато напредваше през редиците от пазачи на храма и каранди, чиито саби отблъскваше и избиваше с градушка поразяващи удари, Гарион почувства прилив на обединената сила от волята на своите противници. Въпреки усилията на Белгарат и Поулгара пламъците от двете страни на пътеката започнаха да затихват.

Една от гигантските хрътки полетя срещу Гарион с огромни скокове. Очите й пламтяха, от острите й зъби капеше слюнка. Животното скочи настървено срещу лицето на Гарион, надавайки ужасен лай, но в следващия миг падна на пода с разцепена глава.

Харакан си проби път през редиците от пазачи на храма и каранди и се изправи лице в лице с Гарион.

— Е, Белгарион, срещаме се отново — изрева той. — Хвърли меча! Ако не го хвърлиш, ще убия приятелите ти — и съпругата ти. Зад гърба ми стоят сто чандими. Те са предостатъчно силни дори за човек като теб! — Той започна да съсредоточава волята си.

В същия момент за най-голяма изненада на Гарион Велвет изтича край него и се хвърли в краката на страшния гролим.

— Моля те — изплака тя, — не ме погубвай! — и започна да се гърчи в нозете му, сграбчила отчаяно полите на дрехата му.

Харакан залитна и волята му се разсея. Той се опита да отблъсне Велвет, после започна да я рита, ала тя остана все така вкопчена в него и отчаяно го молеше да пощади живота й.

— Махнете я от мен! — извика той на хората си, обръщайки глава настрани, и този макар и кратък момент на невнимание от страна на Харакан се оказа пагубен за него: ръката на Велвет се стрелна във въздуха толкова рязко, че движението й бе почти невидимо за човешкото око. Тя пъхна ръка в пазвата си и когато я извади, в шепата й шаваше Зит.

— Това е подарък за тебе, Харакан — извика тя триумфално. — Хънтър1 дарява това животинче на водача на Култа към Мечката! — и запрати Зит в лицето му.

Харакан нададе ужасяващ писък и ръцете му светкавично се вдигнаха към лицето, ала вече беше твърде късно. Викът на нещастника прерасна в зловещо хриптене, ръцете му се сгърчиха конвулсивно и увиснаха безпомощно. Гролимът се разтрепера и падна, главата му се удари в каменния под. От грозно зейналата уста се подаде подутия му език. После по устните му изби черна пяна, тялото му трепна още два пъти и замря.

— Това е за Бетра — рече Велвет на конвулсивно свитата фигура на мъртвеца.

Чандимите и техните помощници се отдръпнаха, обзети от ужас при вида на мъртвия си водач.

— Те са само неколцина — излая с пискливия си глас Урвон. — Ние сме много. Избийте ги! Така повелява вашият бог.

Чандимите погледнаха първо сгърченото тяло на Харакан, после полуделия си владетел и най-сетне малката зелена змия, която се беше увила върху олтара и съскаше заплашително, вдигнала високо глава.

— Е, стига толкова! — избухна Белгарат и започна отново да съсредоточава волята си. Гарион последва примера му, защото почувства как уплашените чандими обединяват волята си, готвейки се за последния ужасен сблъсък.

— Какво става тук, господа? — изсмя се неочаквано Фелдегаст, излезе напред и застана между Гарион и неговите врагове. — Сигурен съм, че всички ние можем да забравим враждата и стремежа да си причиним неприятности един другиму. Позволете ми да ви съобщя какво смятам да сторя! Искам да направя пред вас малка демонстрация на уменията си, за да можем после всички да се посмеем от сърце и да се помирим веднъж и завинаги. Знаете, че е невъзможно човек да таи в сърцето си омраза, когато се залива от смях, нали?

Фокусникът започна да жонглира с множество шарени топки, които сякаш измъкваше направо от въздуха. Неочакваната му постъпка накара гролимите да го зяпнат. Гарион не вярваше на очите си — Фелдегаст съвсем преднамерено излагаше живота си на смъртна опасност. Все още жонглирайки, фокусникът скочи върху една пейка, изправи се нагоре с краката, опрян върху едната си ръка, а с другата и със стъпалата си продължаваше да подмята във въздуха шарените топки. Те се въртяха все по-бързо и по-бързо, умножаваха се непрекъснато, сякаш изскачаха с невероятна скорост от въздуха наоколо. Колкото повече ставаха кръглите сфери, толкова по-силно искряха пъстрите им цветове, докато накрая обърнатият надолу с главата дребосък започна да мята кълба от истински огън.

Акробатът сви ръката, с която се подпираше на пейката, изтласка се и тялото му изхвърча високо във въздуха. Щом краката му докоснаха пода, пред изумените очи на множеството вече не стоеше фокусникът Фелдегаст — на мястото на лукавия жонгльор се бе появила прегърбената фигура на магьосника Белдин. Жлъчният му смях отекна в залата, след това той започна да мята огнените кълба срещу слисаните гролими и чандими.

Мерникът му беше непогрешим, смъртоносните огнени кълба пробиваха с еднаква лекота одеждите на гролимите, ризниците, с които бяха облечени пазачите на храма, и кожените жакети на карандите и в гърдите на жертвите му зейваха димящи дупки. Тронната зала се изпълни с дим и миризма на горяща плът. Крива усмивка се появи на грозното лице на дребния магьосник, който не спираше да сее смърт в редиците на неприятелите си.

— Ти!? — изрева с ужас Урвон. Пред очите му стоеше човекът, от когото бе тръпнал в непрестанен страх от хилядолетия. Видът на врага предизвика такъв неописуем ужас в съзнанието на полуделия владетел, че за момент той сякаш отново възвърна разсъдъка си. Редиците на чандимите и техните помощници се разпаднаха, оцелелите се втурнаха в панически бяг.

— Колко мило! Толкова се радвам, че те виждам, Урвон! — любезно каза гърбавият магьосник. — Последния път разговорът ни беше прекъснат, но си спомням как ти обещах да забия нагорещена до бяло кука в корема ти и да измъкна всичките ти вътрешности.

Белдин протегна изкривената си, съсухрена ръка и щракна с пръсти във въздуха. В миг блесна силно сияние и изведнъж в дланта му се появи огромна нажежена кука.

— Хайде да продължим разговора си оттам, където го прекъснахме — предложи Белдин и тръгна към Урвон, който не можеше да си намери място от страх на трона.

В този момент тъмният силует, който беше стоял през цялото време зад гърба на лудия владетел, се изпречи пред магьосника и изрече със съскащ шепот:

— Спри! — Ничие човешко гърло не би могло да издаде подобен звук. — Това същество ми е нужно. — И силуетът посочи ученика на Торак с черната си ръка. — То служи на моите цели, затова няма да ти позволя да го убиеш.

— Ти сигурно си Нахаз — изрече Белдин със страшен глас.

— Да, точно така — прошепна мрачният силует. — Аз съм Нахаз, Господарят на демоните, Повелителят на мрака.

— Иди да си намериш някоя друга играчка, господарю на демоните — сурово каза гърбавият. — Урвон е мой.

— Ще премериш ли волята си с моята, магьоснико?

— Да, ако се наложи.

— Тогава погледни лицето ми и се приготви за смъртта си!

Демонът отметна качулката си, която сякаш беше изтъкана от мрак, и Гарион се дръпна ужасен. Лицето на Нахаз беше уродливо, но не деформираните му черти бяха толкова страшни. От пламтящите му очи се излъчваше неконтролируемо, безгранично зло, което смразяваше кръвта. Зеленият огън в тях ставаше все по-ярък и по-ярък, докато най-сетне от тях изригнаха два мощни лъча, които полетяха срещу Белдин. Прегърбеното тяло на магьосника се стегна, той застана здраво на мястото си и вдигна високо ръка. От нея се разнесе мощно синьо сияние — ослепителна светлина, която се спусна надолу и обгърна тялото му в щит, предпазващ го от силата на демона.

— Волята ти е могъща — изсъска Нахаз, — но моята я превъзхожда.

В този момент на осеяната с боклуци и прах пътека се появи Поулгара. От едната й страна вървеше Белгарат, а от другата — Дурник. Когато тримата стигнаха до Гарион, той се присъедини към тях и всички застанаха редом с Белдин. Гарион усети, че и Ерионд им се е притекъл на помощ, макар че стоеше малко по-настрани.

— Е, демоне? — каза Поулгара с ледено студен глас. — Можеш ли да се изправиш срещу всички нас?

Гарион вдигна меча си и освободи силата на синия му огън.

— Ще се изправиш ли и срещу това! — Кралят на Рива освободи всички задръжки, които ограничаваха Кълбото.

Противникът им трепна за момент, но после отново застана твърдо на мястото си. Ужасното му лице отново се окъпа в зелени отблясъци. След това демонът пъхна ръка под изтъканата си от мрак мантия и измъкна нещо — наподобяваше скиптър и излъчваше ослепително зелено сияние. Той го вдигна високо, но изведнъж сякаш забеляза нещо, което досега бе убягвало от вниманието му, по уродливото му лице пробяга сянка на страх и ръцете му отпуснаха скиптъра. Пламъкът в очите на чудовището отслабна и замря. Изведнъж демонът вдигна глава към тавана на тронната зала и от гърлото се изтръгна изпълнен с ужас вик — кошмарен, разтърсващ вой, който разлюля цялата сграда. След това демонът се обърна рязко към ужасения Урвон, черните му ръце сграбчиха лудия владетел, облечен в златотъкани одежди, вдигнаха го без никакво усилие от трона и чудовището побягна, бълвайки след себе си зелено сияние, което разбиваше стените.

Короната на Урвон се търкулна от главата му и се разнесе звън на евтин пиринч.