Господарят демон на Каранда

1.

Първият сняг се трупаше тих и бял върху палубата на кораба; никакъв полъх на вятъра не се чувстваше във въздуха. Снежинките, големи и влажни, полека покриваха такелажа и реите и превръщаха пропитите с катран въжета в дебели бели гирлянди. Морето беше черно, плътните талази на вълните се надигаха и спускаха, без да издават никакъв звук. От кърмата долиташе плавният, бавен ритъм на приглушени удари на барабан, които отмерваха такта на малореанските гребци. Спускащите се беззвучно снежинки кацаха върху раменете на моряците, в гънките на алените им пелерини, а корабът напредваше с постоянна скорост в снежната утрин. Дъхът на гребците се издигаше в хладния влажен въздух.

Гарион и Силк стояха до парапета, загърнали се плътно в пелерините си и вперили мрачни погледи сред падащия сняг.

— Честит първи сняг — отбеляза драснианецът и с отвращение отърси натрупалия се върху раменете му сняг.

Гарион само изсумтя кисело.

— Днес май не си в особено ведро настроение.

— И защо да бъда, Силк? — Гарион продължи да се взира недоволно в черно-бялата утрин.

Вълшебникът Белгарат излезе от каютата до щурвала, примижа срещу летящите снежинки и сложи качулката на дебелото си наметало. След това тръгна по хлъзгавата палуба и се присъедини към тях.

Силк хвърли поглед към малореанския войник с червена пелерина, който се бе приближил към тях, опитвайки се да не привлича вниманието им. Сега той стоеше на няколко метра зад стария вълшебник и се преструваме, че съвсем случайно се мотае наоколо.

— Виждам, че генерал Атеска все още е загрижен за теб — подхвърли Силк и посочи мъжа с червената пелерина. Въпросният генерал беше следил упорито всяка стъпка на Белгарат от мига, когато вълшебникът бе отплувал от пристанището на Рак Веркат.

Белгарат хвърли бърз, изпълнен с отвращение поглед към човека с алената униформа.

— Пълна глупост — беше краткият му коментар. — Какво си мисли той — че отивам незнайно къде?

— Знаеш ли — подхвана Гарион. — Наистина бихме могли да отидем донякъде. Разполагаме с кораб, нали? А корабът плава в посоката, в която го насочиш. Бихме могли да стигнем със същата лекота до Малореа вместо до Хага.

— Интересно хрумване, Белгарат — съгласи се Силк.

— Ние сме четирима, дядо — изтъкна Гарион. — Ти, аз, леля Поул и Дурник. Сигурен съм, че няма да ни е никак трудно да превземем този кораб. След това бихме могли да променим курса му и ще сме изминали половината разстояние до Малореа преди Кал Закат да разбере, че въобще нямаме намерение да стигнем до Рак Хага. — Колкото повече Гарион мислеше за този план, толкова по-силна ставаше възбудата му. — След това можем да отплуваме на север по крайбрежието на Малореа. Ще хвърлим котва в някое заливче или в тесен проток между два острова далеч край брега на Камат. Оттам има само около седмица път до Ашаба. Възможно е да стигнем там дори преди Зандрамас да е успяла да го стори. — По устните му плъзна мрачна усмивка. — Ще ми се да я чакам, когато се появи.

— Този план наистина разкрива пред нас определени възможности, Белгарат — намеси се Силк. — Би ли се съгласил да го организираш?

Белгарат почеса замислено брадата си и примижа към прелитащите наоколо снежинки.

— Възможно е — призна той и погледна Гарион. — Но според теб какво ще правим с тези малореански войници и с екипажа на кораба, щом се доберем до Камат? Нали не възнамеряваш да потопим кораба и да ги издавим до един, както постъпва Зандрамас, след като използва някого и повече няма нужда от него?

— Не, разбира се!

— Радвам се да чуя тези думи — но как ще им попречиш да изтичат до най-близкия гарнизон веднага щом ги оставим на сушата? Не зная ти как мислиш, но лично аз никак не одобрявам идеята цял полк да ме преследва по петите.

— Не бях помислял за подобна възможност — призна Гарион.

— Така си и знаех. Обикновено е най-добре да обмислиш от всички страни всяко хрумване, преди да се втурнеш да го осъществиш. По-късно това спестява необходимостта от множество намеси за закърпване на положението.

— Разбрах те — рече Гарион.

— Зная, че си нетърпелив, Гарион, но нетърпението е лош заместител на добре обмисления план.

— Имаш ли нещо напротив да млъкнеш, дядо? — попита Гарион ледено.

— Освен това може би просто трябва да отидем в Рак Хага, за да се срещнем с Кал Закат. В противен случай защо Кайрадис ни предаде на малореанците, щом положи толкова усилия Книгата на вековете да попадне в ръцете ми? Нещо друго става пред очите ни и никак не съм сигурен дали трябва да объркваме нещата преди да научим малко повече.

Вратата на каютата се отвори и през нея излезе генерал Атеска, командирът на малореанските сили, окупирали остров Веркат. От момента, когато бяха предадени в ръцете му, той се бе държал любезно и изключително коректно. Освен това беше проявил изключителна твърдост в намерението си да ги предаде лично на Кал Закат в Рак Хага. Генералът беше висок слаб мъж, облечен в алена униформа, украсена с множество ордени и медали. Движеше се с отсечена, излъчваща достойнство походка, ала носът му, чупен на няколко пъти В миналото, му придаваше вид по-скоро на уличен скандалджия, отколкото на генерал от армията на императора. Военният се приближи по покритата с мокър сняг палуба.

— Добро утро, господа — поздрави ги той. — Надявам се, че сте се наспали добре през нощта?

— Поносимо — отвърна му Силк.

— Изглежда, че вали доста силно — отбеляза генералът, огледа се и прие вид на човек, който просто си бъбри с познати, за да прояви любезност.

— Да, забелязахме — отговори Силк. — Според вас колко време ще ни бъде необходимо, за да стигнем до Рак Хага?

— Още два часа, докато се доберем до брега, ваше височество. След това два дни езда, за да стигнем града.

Силк кимна.

— Имате ли някаква представа защо вашият император желае да ни види?

— Не е споменавал нищо по този въпрос — отговори кратко Атеска. — Пък и не сметнах, че е добра идея да го попитам. Просто ми се нареди да ви арестувам и да ви заведа при него в Рак Хага. Към всички вас ще проявяват изключително уважение и любезност, докато разбира се, не се опитате да избягате. Ако обаче направите опит да го сторите, Негово императорско величество ме инструктира да проявя по-голяма твърдост към вас. — Тонът, с който генералът произнесе тези думи, беше неутрален, а лицето му остана безизразно. — Надявам се, че ще ме извините, господа — добави той. — Редица други въпроси ми налагат да им отделя вниманието си. — Военният направи отсечен поклон, обърна се кръгом и ги остави сами.

— Този човек е истинска златна мина за информация, нали? — отбеляза сухо Силк. — Повечето мелцени обичат да разпространяват клюки, но когато им е поверена някаква тайна, човек буквално трябва да измъква всяка дума от устите им с ченгел.

— Той мелцен ли е? — възкликна Гарион. — Не знаех.

Силк кимна утвърдително.

— Атеска е мелценско име. Кал Закат има странни идеи за талантливите представители на аристокрацията. Ангаракските офицери никак не харесват това негово увлечение, но едва ли биха могли да направят нещо по този въпрос — ако, разбира се, искат да запазят главите на раменете си.

Всъщност Гарион не проявяваше никакво любопитство за сложните дворцови игри и интриги в политиката на Малореа, затова не зададе никакви въпроси на тази тема, а предпочете да се върне на темата, която бяха обсъждали преди малко.

— Не ми е съвсем ясно какво искаш да кажеш, дядо — рече той. — Имам предвид мисълта ти за отиването до Рак Хага.

— Кайрадис вярва, че й предстои да направи някакъв избор — отвърна възрастният мъж. — Ала преди да го стори, трябва да бъдат изпълнени определени условия. Подозирам, че срещата ти с Кал Закат е тъкмо едно от тях.

— Но ти не й вярваш наистина, нали?

— Виждал съм и по-странни неща през живота си, а освен това винаги проявявам особено внимание към думите, изречени от пророците от Кел.

— Но в Мринския сборник не видях нито ред, описващ подобна среща.

— Нито пък аз. Но на света има много повече неща от сборници. Никога не забравяй, че Кайрадис изрича своите пророчества, четейки от скрижалите на двете страни, и ако пророчествата им имат еднаква сила, то те съдържат истина в еднаква степен. Освен това Кайрадис сигурно използва и други предсказания, чието съществуване е известно единствено на прорицателите. Във всеки случай независимо от това какъв е произходът на предварителните условия, сигурен съм, че тя няма да ни позволи да стигнем до онова „място, което вече не съществува“, ако не сме изпълнили всяко едно от тях и тя не ги е зачертала от своя списък.

— Няма да ни позволи? — попита Силк, наблягайки на „позволи“.

— Не подценявай Кайрадис, Силк — предупреди го Белгарат. — Тя е приемник на цялата мощ, която притежават далите. Това означава, че по всяка вероятност може да върши неща, каквито ние въобще не бихме могли да си представим. Въпреки това нека пристъпим към нещата по практичен начин. Когато тръгнахме, Зандрамас имаше преднина от половин година, затова планирахме изключително продължително и тежко преследване през Ктхол Мургос — но непрекъснато се явяваше нещо, прекъсващо напредъка ни.

— Разкажи ни повече за това — прекъсна го язвително Силк.

— Не е ли странно, че въпреки тези прекъсвания пристигнахме в източната част на континента далеч преди планирането време и съкратихме преднината на Зандрамас до няколко седмици?

Силк примигна, след това присви очи.

— Значи вече имаш над какво да помислиш — рече възрастният вълшебник. — Хайде да влезем вътре. Тук е доста неприятно.

Зад брега на Хага се виждаха ниски хълмове, неясни сред засилващия се снеговалеж. Морето постепенно се превръщаше в обширни солени блата, обрасли с кафяви тръстики. Дървен кей, който изглеждаше черен, пресичаше блатата и навлизаше в по-дълбоки води. Приятелите слязоха от малореанския кораб и тръгнаха по него. От края на кея започваше коларски път, катерещ се по хълма — виждаха се двата коловоза, изровени в дълбокия сняг.

Когато тръгнаха по пътя, евнухът Сади вдигна глава към небето, след това прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп.

— Струва ми се, че приличат на вълшебни криле — каза той и се усмихна.

— Кои? — попита го Силк.

— Снежинките. За втори път виждам сняг — първия зърнах бялата му пелена, когато бяхме на посещение в някакво северно кралство. Всъщност сега за пръв път през живота си съм навън, когато вали. Красиво е, нали?

Силк го изгледа кисело и каза:

— Щом ми се отвори възможност, веднага ще ти купя шейничка.

Сади изглеждаше озадачен.

— Извинявай, Келдар, но какво е това „шейничка“?

Силк въздъхна.

— Няма значение, Сади. Просто се опитах да се пошегувам.

На върха на хълма край пътя стърчаха десетина разкривени кръста и на всеки висеше скелет с парцали, омотани около избелелите кости. Върху черепите, взиращи се с празните си очи в пътниците, се бяха натрупали купчинки сняг, увенчаващи ги като бели корони.

— Любопитен съм да узная коя е причината за това, генерал Атеска — прошепна тихо Сади и посочи мрачната картина край пътя.

— Политика, ваше превъзходителство — отвърна кратко Атеска. — Негово императорско величество се стреми да отчужди мургите от техния крал. Надява се да ги накара да осъзнаят, че Ургит е причината за всичките им нещастия.

Изпълнен със съмнения, Сади поклати глава.

— Бих поставил под въпрос мотивите, обосноваващи подобна политика — изрази несъгласието си той. — Зверствата едва ли са накарали някого да заобича палачите. Самият аз винаги съм предпочитал подкупите.

— Мургите са свикнали с тях да се отнасят жестоко. — Атеска вдигна рамене. — Те разбират единствено от това.

— Защо не сте свалили скелетите, защо не сте ги погребали? — попита Дурник. Лицето му беше побледняло, а гласът му звучеше особено от стаеното в него възмущение.

Атеска впери поглед в очите му и отговори:

— Икономия на труд, господин ковачо. Всъщност празният кръст не доказва кой знае какво. Ако свалим скелетите, ще трябва да ги заменим с нови мурги. След известно време това става доста неприятно и тежко, пък рано или късно се стига до недостиг на хора за разпъване. Оставяме скелетите на кръстовете и доказваме онова, което желаем — пък и пестим време.

Гарион направи всичко възможно да язди между Се’Недра и ужасяващата картина край пътя, служеща като нагледен урок на населението. Жена му яздеше, сякаш изпаднала в унес, лицето й изглеждаше странно вцепенено, очите й бяха празни, невиждащи. Кралят на Рива хвърли бърз въпросителен поглед към Поулгара и забеляза, че лицето на вълшебницата е леко навъсено. Той изостана малко назад и подкара коня си до нейния.

— Какво й е? — попита Гарион с напрегнат шепот.

— Не съм напълно сигурна, Гарион — отговори му тя също шепнешком.

— Отново ли е изпаднала в меланхолия? — Младият мъж почувства болезнена тежест в стомаха си.

— Не мисля. — Потънала в размисъл, вълшебницата присви очи, след това разсеяно придърпа качулката на синята си наметна, за да прикрие белия кичур, изпъкващ сред катраненочерните й коси. — Ще я наглеждам.

— Какво мога да направя аз?

— Стой с нея. Опитай се да я накараш да приказва. Може да каже нещо, което ще ни подскаже как да постъпим.

Ала Се’Недра почти не реагира на стремежа на Гарион да я въвлече в разговор. До края на този снеговит ден отговорите й нямаха почти никаква връзка нито с въпросите на съпруга й, нито с неговите забележки.

Когато нощта започна да се спуска над опустошената от войната земя на Хага, генерал Атеска заповяда на хората си да спрат. Войниците му започнаха да вдигат няколко алени палатки на завет до някаква опушена каменна стена — единствената останка от изгорено преди време село.

— Трябва да стигнем в Рак Хага утре, в късните часове на следобеда — каза генералът. — Голямата палатка в центъра на лагера е за вас. Пренощувайте там. След малко моите хора ще ви донесат вечерята. А сега, ако ме извините. — Той направи лек поклон, след това обърна коня си и се отдалечи, за да надзирава работата на подчинените си.

Войниците издигнаха палатките и Гарион и неговите приятели слязоха от конете пред онази, която им беше посочил Атеска. Силк огледа отряда пазачи, заемащи позиция около нея, и измърмори раздразнено:

— Ще ми се най-сетне да вземе решение.

— Не ви разбирам съвсем добре, принц Келдар — каза Велвет. — Кой най-сетне да вземе решение?

— Атеска. Той е самата любезност, но ни обкръжава с въоръжени пазачи.

— Може би войските са тук просто защото трябва да ни защитят — изтъкна тя. — В края на краищата това е военна зона.

— Разбира се — отвърна сухо той. — А пък кравите щяха да летят, ако имаха криле…

— Какво очарователно изявление — изрази възхищението си Велвет.

— Ще ми се да престанеш вече.

— Какво да престана? — Кафявите й очи се ококориха невинно.

— Престани, и толкова.

Вечерята, която готвачите на Атеска им бяха приготвили, беше съвсем обикновена, еднаква по количество с дажбите на войниците. Беше сервирана в тенекиени чинии, но все пак беше топла и пълнеше стомасите. Палатката беше затоплена с мангали, в които горяха дървени въглища, и бе осветена от окачени на тавана газени лампи. Мебелите бяха както всички мебели във военен лагер — маси, легла и столове, които можеха бързо да бъдат сглобени и разглобени. Подовете и стените бяха покрити с малореански килими в наситено червен цвят.

Ерионд се нахрани, отблъсна чинията и се огледа с любопитство.

— Струва ми се, че са малко прекалено привързани към червения цвят, нали? — отбеляза той.

— Мисля, че им напомня за пролята кръв — заяви мрачно Дурник. — Кръвта им харесва. — Ковачът се обърна, хвърли студен поглед към немия Тот и каза хладно: — Ако си свършил с яденето, по-добре да станеш от масата.

— Не е учтиво от твоя страна. Дурник — каза му укорително Поулгара.

— Не се и опитвам да бъда учтив, Поул. На първо място въобще не разбирам защо той трябва да е с нас. Тот е предател. Защо не отиде при своите приятели?

Немият гигант стана от масата. Лицето му беше тъжно. Той вдигна ръка и понечи да направи един от своите странни жестове, с които общуваше с ковача, ала Дурник съвсем преднамерено му обърна гръб. Тот въздъхна и отиде да седне в един ъгъл, където не привличаше ничие внимание.

— Гарион — извика изведнъж Се’Недра разтревожено. — Къде е бебето ми?

— Се’Недра… — прошепна той.

— Чувам го, че плаче. Какво си му направил? — Малката кралица скочи и започна да тича лудо от ъгъл до ъгъл, като отмяташе завесите, разделящи спалното помещение от столовата, и разхвърляше одеялата по леглата. — Помогнете ми! — изкрещя тя към приятелите си — Помогнете ми да намеря бебето си!

Гарион изтича до нея и я хвана за ръка.

— Се’Недра…

— Не! — извика му диво тя. — Скрил си го някъде! Пусни ме!

Кралицата на Рива се изтръгна от хватката му и започна да блъска и събаря мебелите в отчаяното си търсене, като стенеше и хълцаше сърцераздирателно.

Гарион отново се опита да я спре, но тя изведнъж изсъска срещу него и вдигна ръце да издере очите му.

— Се’Недра! Престани!

Но тя го заобиколи и изхвърча от палатката.

Гарион се втурна след нея, ала един малореански войник, облечен в червена пелерина, препречи пътя му с копието си и изрева:

— Стойте! Веднага се върнете вътре!

Зад рамото му Гарион видя как Се’Недра се бори с някакъв друг войник; без въобще да помисля за последствията, кралят на Рива стовари тежкия си юмрук в лицето пред себе си. Пазачът се олюля и падна възнак. Гарион го прескочи, ала изведнъж усети, че десетина други войници се нахвърлят върху него и го сграбчват.

— Оставете я на мира! — изкрещя той на пазача, който жестоко извиваше ръката на Се’Недра зад гърба й.

— Приберете се! — изрева груб глас и Гарион усети как десетки ръце го повличат стъпка след стъпка към входа на алената палатка. Войникът, който бе хванал Се’Недра, я заблъска в същата посока. Полагайки огромни усилия, Гарион се овладя и с удивително хладнокръвие започна да съсредоточава волята си.

— Спрете! — изплющя гласът на Поулгара от входа на палатката.

Войниците замръзнаха и се заоглеждаха объркано — явно изпитваха страхопочитание пред вълшебницата.

— Дурник! — каза тя. — Помогни на Гарион да доведе Се’Недра в палатката.

Гарион се освободи от ръцете, които го държаха, след това заедно с Дурник взеха упорито съпротивляващата се малка кралица от ръцете на пазача и я въведоха вътре.

— Сади — обърна се Поулгара към евнуха, когато влезе и тя. — Имаш ли билката горицвет в прословутия си багаж?

— Разбира се, лейди Поулгара — отвърна евнухът. — Ала убедена ли сте, че горицветът ще бъде най-подходящият лек в този случай? Лично аз съм по-склонен да прибегна към пуранделум.

— Според мен не се касае за обикновен пристъп на истерия, Сади. Искам нещо достатъчно силно, разбираш ли? Така ще съм сигурна, че тя няма да се събуди в мига, когато погледна някъде настрани.

— Както намерите за добре, лейди Поулгара. — Той прекоси покрития с килим под на палатката, отвори червената си кутия и извади някаква стъкленица, пълна с тъмносиня течност. След това отиде до масата и взе чаша с вода. Въпросителният му поглед потърси вълшебницата. Тя се навъси и каза:

— Отмери три капки.

Евнухът я изгледа сепнато, след това лицето му стана сериозно и той отмери исканата доза.

След няколко секунди с общите усилия на всички Се’Недра най-сетне изпи съдържанието на чашата. Продължи да хълца и да се съпротивлява още около минута, но постепенно резките й движения се успокоиха и стоновете й заглъхнаха. Най-сетне малката кралица затвори очи, въздъхна дълбоко и заспа.

— Да я занесем в леглото й. — Каза Поулгара.

Гарион прегърна спящата си жена, вдигна я на ръце и последва вълшебницата.

— Какво й е, лельо Поул? — попита той поставяйки внимателно жена си на леглото.

— Не съм сигурна — отвърна Поулгара и зави Се’Недра с грубото войнишко одеяло. — Необходимо ми е повече време да разбера точно какво я измъчва.

— Какво можем да направим ние?

— Не много, докато сме на път — призна откровено тя. — Кралицата трябва да продължи да спи, докато стигнем до Рак Хага. Щом успея да я стабилизирам, ще имам възможност да поработя за подобряване на състоянието й. Стой при нея. Искам да поговоря със Сади.

Силно разтревожен, Гарион седна на леглото и нежно хвана отпуснатата ръка на жена си, а Поулгара отиде да обсъди с евнуха какви лекарства има в кутията му. След малко се върна и придърпа внимателно завесата след себе си.

— Той разполага с повечето от нещата, които са ми необходими — съобщи тихичко тя. — Ще успея да импровизирам и да подготвя всичко останало. — Докосна рамото на Гарион и се наведе леко напред. — Генерал Атеска току-що дойде. Иска да те види. На твое място не бих давала подробности за пристъпа на Се’Недра. Не съм сигурна доколко Закат е запознат с причината, поради която ние идваме тук, а Атеска обезателно ще докладва за всичко, случващо се в лагера. Затова внимавай какво говориш.

Гарион понечи да възрази.

— Тук не можеш да сториш нищо, Гарион, а те искат да отидем при тях. Върви, аз ще се грижа за нея.

— Често ли получава подобни пристъпи? — питаше Атеска тъкмо когато Гарион влезе при останалите.

— Тя е много изнервена — отговори Силк. — Понякога обстоятелствата просто се оказват непоносими за нея. Поулгара знае какво да направи.

Атеска се обърна към Гарион.

— Ваше величество — изрече той с леден тон, — не съм изпълнен с възхищение от факта, че нападате моите войници.

— Той се изпречи пред мен, генерале — отвърна Гарион. — Не мисля, че съм го наранил толкова много.

— Става дума за принципи на действие, ваше величество.

— Да — съгласи се Гарион, — наистина е така. Предайте моите извинения на войника, ала го посъветвайте да не се меси в работата ми, особено когато е засегната съпругата ми. Всъщност аз не обичам да наранявам хора, ала правя изключение от това свое убеждение, когато се наложи.

Погледът на Атеска блесна като стомана, ала очите на Гарион му отговориха с не по-малка твърдост. Известно време двамата се бориха с погледи.

— При цялото уважение, което ви дължа, ваше величество — най-сетне заговори Атеска, — ви съветвам да не злоупотребявате още веднъж с гостоприемството ми.

— Ще го сторя само ако положението го налага, генерале.

— Ще наредя на хората си да подготвят носилка за съпругата ви — каза Атеска. — Нека бъдем готови за тръгване утре рано сутринта. След като кралицата е болна, трябва да стигнем в Рак Хага колкото е възможно по-скоро.

— Благодаря, генерале — отвърна му Гарион.

Атеска се поклони хладно, обърна се и излезе.

— Не се ли държа прекалено твърдо, Белгарион? — промърмори Сади. — В момента ние сме в ръцете на Атеска.

— Не ми допадна отношението му — изсумтя Гарион, след това погледна Белгарат, чието лице изразяваше неодобрение, и попита:

— Е?

— Нищо не съм казал.

— Не е нужно да го правиш. Просто зная какво мислеше през цялото време.

— В такъв случай не е нужно да ти говоря за това, нали?

Утрото на следващия ден беше студено и мразовито, ала снегът бе спрял. Гарион яздеше с угрижено лице до носилката на Се’Недра, поставена върху два коня. Пътят, по който се движеха, водеше на северозапад и минаваше край изгорени села и опустошени градове. Развалините бяха покрити с дебел слой влажен сняг, всяко селище бе заобиколено с кръстове и колове, върху които още се виждаха мъртвите жертви.

В ранните часове на следобеда процесията им се изкачи на билото на един хълм. Оттам пред погледите на хората се разкриха оловносивите багри на град Рак Хага; простиращ се на север и изток; на близкия бряг се издигаше големият, укрепен с високи стени вътрешен град.

— Рак Хага — каза Атеска и в гласа му се промъкнаха неприкрити нотки на облекчение.

Продължиха надолу към града. Студен, остър вятър духаше откъм езерото, развяваше гривите на конете и караше наметалата на хората да плющят.

— Строй се! — нареди Атеска на хората си.

Облечените с червени наметала малореанци се подредиха в две редици и се изправиха на седлата си.

В някои участъци стените на Рак Хага бяха разрушени, ръбовете на бойниците по кулите бяха нащърбени и издълбани от градушката стрели със стоманени върхове, с които нападателите бяха обстрелвали града. По време на последното нападение срещу Рак Хага тежките градски порти бяха разбити и сега висяха на ръждясалите панти.

Пазачите пред портите заеха стойка „мирно“ и отдадоха чест, когато Атеска поведе процесията към вътрешността на града. Разбитите каменни къщи зад стените бяха поредното свидетелство за свирепите опустошения, които бе претърпял градът. Много от постройките бяха останали без покриви, почернелите от сажди прозорци зееха към задръстените с отломки улици. Група намръщени мурги, оковани във вериги, разчистваха улиците от руините под бдителните погледи, на отряд малореански войници.

— Знаете ли — отбеляза Силк, — всъщност за пръв път през живота си виждам някой мург да работи. Не мислех, че тези хора знаят как се прави това.

Щабът на малореанската армия в Ктхол Мургос беше разположен в голяма жълта тухлена къща почти в центъра на града. Фасадата й беше обърната към широк, покрит със сняг площад. Към главния вход водеше мраморно стълбище, от двете страни на което стояха на пост малореански войници с червени пелерини.

— Бившата резиденция на военния губернатор на Хага от страна на мургите — отбеляза Сади.

— Значи си бил тук? — попита Силк.

— Да, когато бях млад — отговори Сади. — Рак Хага винаги е била центърът на търговията с роби.

Атеска слезе от коня си, обърна се към един от офицерите си и заповяда:

— Капитане, наредете на хората си да внесат носилката на кралицата. Нека бъдат особено внимателни.

Останалите от процесията слязоха от седлата, подчинените на капитана свалиха носилката на Се’Недра от двата коня и започнаха да я качват по мраморното стълбище, следвайки на няколко стъпки генерал Атеска.

Непосредствено зад широката врата имаше полирана маса. Зад нея седеше мъж с нагъл вид, облечен в скъпа алена униформа. В срещуположния край на помещението, непосредствено до стената, бяха подредени столове, заети от официални служители, които изглеждаха твърде отегчени.

— Изложете естеството на работата, поради която идвате — рязко каза офицерът зад полираната маса.

Нито едно мускулче не трепна по лицето на Атеска.

— Казах да изложите естеството на работата, довела ви тук.

— Нима правилата са се променили, полковник? — допита Атеска с подвеждащо мек тон. — Нима вече не е необходимо да отдаваме чест в присъствието на старши чин?

— Аз съм прекалено зает да подскачам всеки път, когато тук се мерне някой дребен мелценски чиновник от глухата провинция — заяви полковникът.

— Капитане — обърна се генералът към своя подчинен, без да повишава тон — ако след две секунди полковникът не отдаде чест, изправен в стойка „мирно“, бихте ли проявили любезността да му отрежете главата вместо мен?

— Да, генерале — отговори капитанът и още преди да посегне към дръжката на сабята си, полковникът беше заел желаната стойка „мирно“.

— Така е много по-добре — отбеляза Атеска. — Нека сега започнем всичко отначало. Случайно да си спомняте как се отдава чест?

Полковникът изпъна тялото си като струна и отдаде чест. Лицето му бе пребледняло.

— Великолепно. Все още можем да направим от вас добър войник. Сега на въпроса. Една дама от групата, която придружавам — дама с особено високо обществено положение, — по време на пътуването се разболя. Искам незабавно да подготвите топла и удобна стая за нея.

— Не съм упълномощен да направя това — възрази полковникът.

— Все още не прибирайте сабята си, капитане.

— Но, господин генерал, тези решения се вземат от членовете на щаба. Те ще се вбесят, ако надхвърля възложените ми правомощия.

— Аз ще обясня проблема на Негово величество, полковник — осведоми го Атеска. — В известен смисъл обстоятелствата са малко необичайни, но аз съм сигурен, че той ще одобри постъпката ви.

Полковникът се поколеба и очите му започнаха да шарят нерешително.

— Направете го, полковник. Незабавно!

— Ще се погрижа веднага за изпълнението на заповедта, която ми дадохте, господин генерал — отговори полковникът и отново отдаде чест. — Вие — обърна се той към войниците, които държаха носилката на Се’Недра — последвайте ме.

Гарион автоматично понечи да последва носилката, но Поулгара твърдо задържа ръката му.

— Не, Гарион. Аз ще отида с нея. Сега ти не можеш да направиш нищо, а освен това мисля, че Закат ще пожелае да разговаря с тебе. Просто внимавай какво ще му кажеш. — След тези думи вълшебницата тръгна по коридора след носилката.

— Виждам, че в малореанското общество все още са се запазили мънички търкания — обърна се любезно Силк към генерал Атеска.

— Ангараки — изсумтя Атеска. — Понякога им е трудно да се справят със съвременния свят. Извинете ме, принц Келдар. Бих желал да осведомя Негово величество, че вече сме тук. — Той отиде до полираната врата в другия край на помещението и поговори за кратко с един от пазачите, след това незабавно се върна. — В момента уведомяват императора за нашето пристигане — съобщи генералът. — Очаквам, че ще се срещне с нас след малко.

Към тях се приближи червендалест плешив мъж с тежка златна верига на врата.

— Атеска, скъпи приятелю! — каза мъжът. — Съобщиха ми, че си на служба в гарнизона в Рак Веркат.

— Дошъл съм по работа и ми предстои среща с императора, Брадор. Ами ти какво правиш в Ктхол Мургос?

— Само си губя времето — отговори червендалестият. — Вече два дни чакам да бъда приет от Кал Закат.

— А кой се грижи за службата ти?

— Така съм уредил нещата, че той работи почти от само себе си. — отговори Брадор. — Докладът, който подготвих за Негово величество, е толкова важен, че реших да му го донеса лично.

— Какво ли пък би могло да бъде толкова значимо, че да измъкне шефа на Бюрото на вътрешните работи и да го накара да изостави уюта на Мал Зет?

— Смятам, че е време Негово императорско величество да остави развлеченията тук, в Ктхол Мургос, и да се върне в столицата.

— Внимавай, Брадор — рече Атеска с лека усмивка. — Мелценската ти изтънченост вече започва да личи.

— Нещата у дома стават все по-мрачни, Атеска — отвърна сериозно Брадор. — Трябва да разговарям с императора. Можеш ли да ми помогнеш да го видя час по-скоро?

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти, приятелю — каза Брадор и стисна ръката на генерала. — Съдбата на цялата империя може да зависи от това дали ще успея да убедя Кал Закат да се върне в Мал Зет.

— Генерал Атеска — извика високо един от въоръжените с копия пазачи пред полираната врата. — Негово императорско величество ще се срещне веднага с вас и с вашите затворници.

— Добре — отговори Атеска, пренебрегвайки ужасната дума „затворници“, и погледна Гарион. — Императорът сигурно е много нетърпелив да ви види, ваше величество — отбеляза той. — Често човек трябва да чака седмици, докато получи аудиенция с него. Заповядайте в тронната зала.

2.

Кал Закат, императорът на необятна Малореа, се беше отпуснал в кресло, покрито с алени възглавнички, в една обширна, но съвсем обикновена стая. Беше облечен в проста бяла роба от лен, строга, лишена от каквито и да било украшения. Гарион знаеше, че той е над четиридесетгодишен, ала въпреки това в косите му нямаше нито един бял косъм, а по лицето му не се виждаше нито една бръчка. Ала в очите му беше стаена някаква смъртна умора, в тях не се четеше ни най-слабата искрица радост, нито някакъв интерес към живота. Свита в скута му лежеше съвсем обикновена пъстра котка. Очите й бяха затворени, ту единият, ту другият й преден крак полека се движеше по бедрото му. Макар че императорът беше облечен във възможно най-обикновени дрехи, всичките пазачи, застанали край четирите стени, носеха стоманени нагръдници, богато инкрустирани със злато.

— Ваше величество — каза Атеска с дълбок поклон. — Имам честта да ви представя Негово величество Гарион — краля на Рива.

Гарион кимна отсечено и Закат наведе глава в отговор.

— Нашата среща трябваше да се осъществи много отдавна, Белгарион — изрече той с глас, мъртъв като очите му. — Твоите подвизи разтърсиха света.

— Твоите също направиха определено впечатление, Закат. — Още преди да напусне Рак Веркат, Гарион беше решил да не увековечава абсурда, възприет от малореанския император, който сам бе удостоил себе си с прозвището „Кал“.

Слаба усмивка пропълзя по устните на Закат.

— О — каза той с тон, подсказващ, че е прозрял хитростта на Гарион, кимна отсечено към останалите и чак сега вниманието му се съсредоточи върху облечения в смачкани нечисти дрехи дядо на Гарион.

— И, разбира се, вие, господине, сте Белгарат — отбеляза той. — Малко съм изненадан, че изглеждате толкова обикновено. Всички гролими на Малореа са съгласни, че сте висок сто стъпки а може би дори двеста — и че освен това имате рога и раздвоена опашка.

— Сега съм се маскирал — отвърна Белгарат.

Закат се засмя, макар че в механичния звук на смеха му имаше твърде малко веселие. След това се огледа леко навъсен.

— Струва ми се, че забелязвам нечие отсъствие — изтъкна той.

— Кралица Се’Недра се разболя по време на пътуването, ваше величество — докладва Атеска. — Лейди Поулгара се грижи за нея.

— Значи е болна? Сериозно ли е?

— Сега е трудно да се отговори на въпроса ви, ваше императорско величество — отвърна раболепно Сади, — но вече й дадохме някои лекарства, а аз имам пълно доверие в уменията на лейди Поулгара.

Закат погледна Гарион.

— Трябваше да изпратиш съобщение за това по вестоносец, Белгарион. В щаба си имам личен лечител — една жена от Даласия, най-голямата майсторка в занаята си. Веднага ще я изпратя в покоите на кралицата. Здравето на съпругата ти трябва да бъде наша първостепенна грижа.

— Благодаря — отвърна Гарион искрено.

Закат дръпна въженцето на един звънец и поговори няколко мига със слугата, който се появи незабавно след повикването.

— Моля, седнете — покани ги след това императорът. — Не се интересувам особено от процедури и церемонии.

Бързо донесоха столове. Гарион и останалите насядаха. Котката в скута на Закат отвори едва-едва златистите си очи и огледа посетителите. След това се прозя, скочи тежко на пода, и тътрейки корема си по пода отиде да помирише пръстите на Ерионд. Леко развеселен, Закат наблюдаваше как неговата бременна котка се придвижва, поклащайки големия си корем.

— Ще забележите, че котката отново ми изневери. — Той въздъхна с престорено примирение. — Боя се, че това се случва твърде често. Освен това ми се струва, че не изпитва никакво чувство на вина.

Котката скочи в скута на Ерионд, сви се на кълбо и замърка доволно.

— Пораснал си, момче — рече Закат на младежа. — Научиха ли те вече да приказваш?

— Запомних няколко думи, Закат — отвърна Ерионд с ясен глас.

— Познавам всички останали — поне съм запознат с репутацията им — каза Закат. — Добрият ковач Дурник и аз се срещнахме някога в равнините на Мишрак ак Тул. Естествено, чувал съм за маркграфиня Лизел от драснианското разузнаване, както и за принц Келдар, който се стреми да стане най-богатият човек на света.

Изящният реверанс на Велвет в отговорна императорския поздрав далеч не изглеждаше толкова дълбок като поклона, който направи Силк.

— А това, разбира се — продължи императорът, — е Сади, главният евнух в палата на кралица Салмисра.

Сади се поклони с изящна ловкост.

— Трябва да отбележа, че ваше величество е прекрасно информиран — изрече той с пискливия си глас. — Прочетохте съдбите на всички ни като отворена книга.

— Началникът на нашето разузнаване се опитва да ме информира по различни въпроси, Сади. Може би той не е толкова талантлив както неоценимия Джевълин от Боктор, ала знае почти всичко, което се случва в тази част на света. Спомена ми интересни неща и за онзи едър силен мъж в ъгъла, но все още не е успял да разбере как е неговото име.

— Той се нарича Тот — осветли го по въпроса Ерионд. — Ням е, затова ние трябва да приказваме вместо него.

— И е от Даласия при това — отбеляза Закат. — Много любопитно обстоятелство.

Гарион го наблюдаваше внимателно. Императорът ги проучваше. Спокойните му поздрави имаха по-дълбок мотив освен желанието да ги накара да се отпуснат. По някакъв неведом начин кралят на Рива почувства, че Закат поставя на изпитание всеки един от тях.

В този момент императорът се изправи.

— Подбрал си много странна компания, Белгарион — подхвърли той. — Освен това се намираш много далеч от дома си. Любопитен съм да узная какви са причините, довели те тук, в Ктхол Мургос.

— Боя се, че това е личен въпрос, засягащ единствено мен, Закат.

Императорът вдигна леко едната си вежда.

— При така стеклите се обстоятелства отговорът ти едва ли би ме удовлетворил, Белгарион. Не бих могъл да рискувам — има вероятност да си се съюзил с Ургит.

— Ще приемеш ли думата ми, че не съм?

— Не и докато не узная повече за посещението ти в Рак Урга. Ургит напусна града твърде внезапно — очевидно в компания с тебе — и се появи също тъй неочаквано в равнините на Моркт. Там той и една млада жена изведоха войските му от засада, която бях направил след особено старателна подготовка. Трябва да признаеш, че това е серия от твърде особени стечения на обстоятелствата.

— Не и когато ги разглеждаш от гледната точка на максималната практичност — намеси се Белгарат. — Решението да вземем Ургит с нас беше мое. Той беше разбрал кои сме, а аз никак не желаех цяла армия мурги да се спусне по петите ни. Мургите не са особено умни, но от време на време могат да причиняват значителни неприятности.

Закат го изгледа изненадано.

— Значи той е бил твой пленник?

Белгарат сви рамене.

— Би могло да се каже.

Императорът се изсмя твърде сухо.

— Можеше да ме убедиш да ви направя всякакви отстъпки, ако просто го бе предал в ръцете ми, знаеш ли. Защо го пусна да си върви?

— Повече нямахме нужда от него — отговори Гарион. — Бяхме стигнали бреговете на езеро Ктака, затова той вече не представляваше никаква заплаха за нас.

По лицето на Закат пробяга сянка.

— Мисля, че се случиха още някои други неща — отбеляза той. — Ургит винаги се е ползвал с лошата слава на ужасен страхливец, намиращ се изцяло под влиянието на гролима Агачак и генералите на своя баща. Ала никак не изглеждаше уплашен, докато измъкваше войските си от капана, който им бях заложил. Освен това всички доклади, достигащи до нас от Рак Урга, сочат, че той наистина изглежда, се държи като крал. Вие имате ли случайно някаква връзка с това?

— Предполагам, че е възможно — отвърна Гарион. — Ургит и аз разговаряхме няколко пъти и му казах открито, че не действа както трябва.

Закат почука с показалец брадичката си и го измери е остър, проницателен поглед.

— Не е възможно да го превърнеш в лъв, Белгарион — заяви той. — Но поне вече не бяга като заек. — Ледена усмивка докосна устните на малореанеца. — Всъщност аз съм доволен от това. Никога не ми е доставяло удоволствие да преследвам зайци. Не мога обаче да разбера едно нещо — как успяхте да го измъкнете от палата Дроджим и да го накарате да напусне града. Цели полкове служат като негови телохранители.

— Все пак нещо убягва от погледа ти, Закат — обърна се към него Белгарат. — Ние имаме определени преимущества, с които останалите не разполагат.

— Имаш предвид магьосничеството? Наистина ли човек може да разчита изцяло на магиите?

— От време на време ми върви в тази област.

Погледът на Закат доби внезапна острота.

— Хората разправят, че си на пет хиляди години, Белгарат. Вярно ли е това?

— Всъщност седем хиляди — а може би дори съм малко по-стар. Защо питаш?

— През всичкото това време не ти ли е хрумвало просто да грабнеш властта в собствените си ръце? Би могъл да обявиш себе си за крал на целия свят, разбираш ли?

Думите на императора, изглежда, развеселиха Белгарат.

— Че защо ми е притрябвало да го правя? — попита той.

— Всички хора искат власт. Това е заложено в човешката природа.

— Нима властта, която е съсредоточена в ръцете ти, наистина те е направила щастлив?

— Тя има своите преимущества и удоволствия.

— Нима те са достатъчни да компенсират всички дребни неприятности и проблеми, които произтичат от нея?

— Аз мога да ги понеса. Поне постът ми е такъв, че никой не ми нарежда какво да правя.

— На мене също никой не ми заповядва как да постъпвам, ала не съм обременен от всички твои неприятни отговорности. — Белгарат се изправи. — Добре, Закат. Няма ли най-сетне да пристъпим към съществото на нашия разговор? Какви са намеренията ти спрямо нас?

— Все още не съм решил. — Императорът на Малореа ги огледа. — Предполагам, че всички ние можем да се държим възпитано при създалото се положение, нали?

— Какво имаш предвид под „възпитано“? — попита го Гарион.

— Ще приема честната ви дума, че никой от вас няма да се опита да избяга, нито пък ще предприеме нещо необмислено. Добре разбирам, че ти и неколцина от твоите приятели имате особени способности. Не ми се ще да бъда принуден да взема мерки, с които да им се противопоставя.

— Имаме работа, която наистина не търпи отлагане — отвърна внимателно Гарион. — Затова просто не можем да си позволим прекалено дълго забавяне. Но засега мисля, че можем да се споразумеем за нещата, които ни предложи.

— Добре. По-късно ще трябва пак да поговорим — аз и ти. Така ще се опознаем по-добре. Подготвил съм удобни стаи за теб и приятелите ти, освен това зная, че си загрижен за съпругата си. А сега се надявам, че ще ме извините, ала трябва да се погрижа за онези досадни отговорности, за които спомена Белгарат.

Макар че сградата беше много голяма, тя не представляваше палат в истинския смисъл на тази дума. Изглежда, генералният губернатор на мургите в град Хага, който бе разпоредил да я построят, не бе споделял грандиозните заблуди, типични за властелините на Урга. Затова постройката бе по-скоро удобна, отколкото пищна.

— Надявам се, че ще ме извините — обърна се към тях генерал Атеска, когато излязоха от стаята за аудиенции с императора. — Длъжен съм да представя пълен доклад на Негово величество — за различни неща, — след това трябва незабавно да се върна в Рак Веркат. — Той погледна Гарион. — Обстоятелствата, при които се срещнахме, не бяха сред най-радостните, ваше величество — добави военният. — Ала се надявам, че няма да мислите с неприязън за мен. — След това Атеска се поклони твърде сковано и ги остави под грижите на човек от императорския щаб.

Мъжът, който ги поведе по дългия, облицован с тъмна дървесина коридор към центъра на сградата, очевидно не беше ангарак. Нямаше ги ъгловатите очи, нито мрачната арогантност, типични за хората от тази раса. Ведрото му обло лице подсказваше мелценски произход и Гарион си припомни, че бюрокрацията, управляваща всички страни на живота в Малореа, е под контрол преди всичко на мелцени.

— Негово величество ме помоли да ви уверя, че стаите ви не са предназначени да бъдат ваш затвор — каза им служителят, когато приближиха тежка, обкована с железни решетки врата. — Това е била къща на мург, преди да превземем града, и затова има свои характерни особености. Вашите стаи се намират в онази част, където в миналото са били разположени женските покои, а мургите фанатично пазят жените си. Смятам, че поведението им е било продиктувано от съображения за расова чистота.

В този момент Гарион никак не се интересуваше от спалните помещения и разпределението на хората в тях. Единствената му грижа беше Се’Недра.

— Знаете ли къде мога да намеря жена си? — обърна се той към кръглоликия бюрократ, чиито бузи напомняха обла пълна луна.

— В дъното на коридора, ваше величество — отвърна мелценът и посочи една боядисана в синьо врата.

— Благодаря. — Гарион погледна приятелите си и каза: — Ще се върна след малко.

Стаята, в която влезе, беше топла, а осветлението в нея беше меко, не натрапчиво. Плътни, красиво изработени малореански килими покриваха пода, а върху високите тесни прозорци бяха поставени млечнозелени завеси от кадифе. Се’Недра лежеше на високо легло до стената срещу вратата, Поулгара седеше край леглото. Лицето й бе сериозно.

— Има ли някаква промяна? — попита я Гарион, докато внимателно притваряше вратата.

— Все още не — отвърна вълшебницата.

Лицето на заспалата Се’Недра изглеждаше восъчно бледо, къдриците й бяха разпилени по възглавницата.

— Ще оздравее, нали? — попита Гарион.

— Сигурна съм в това, Гарион.

Друга, непозната жена също седеше недалеч от леглото. Носеше светлозелена рокля с качулка — беше я нахлупила така, че лицето й бе отчасти скрито. Се’Недра измърмори нещо със странно дрезгав глас и започна да мята неспокойно глава върху възглавницата. Жената с качулката се намръщи и попита:

— Това нейният обичаен глас ли е, лейди Поулгара?

Поулгара и хвърли остър поглед.

— Не — отвърна тя. — Всъщност не е.

— Смятате ли, че лекарството, което й давате, може да окаже някакво влияние върху речта й?

— Не, не би засегнало тембъра й. Всъщност тя не би трябвало да произнася никакви звуци.

— О — възкликна жената, — струва ми се, че сега разбирам какво я измъчва. — Наведе се и много внимателно постави върховете на пръстите си върху устните на Се’Недра. След това поклати глава, отдръпна ръката си и измърмори: — Точно както подозирах.

Поулгара също протегна ръка и докосна лицето на Се’Недра. Гарион долови лекия шепот на волята й, пламъкът на свещта край леглото потрепери, лумна по-ярко, след това прие предишната си форма и започна да се смалява, докато постепенно заприлича на мъничка светеща точица.

— Трябваше да се досетя — самообвини се Поулгара.

— Какво има? — попита разтревожено Гарион.

— Чужд разсъдък се стреми да надделее и да покори волята на съпругата ви, ваше величество — отговори му жената с качулката. — Това изкуство понякога е практикувано от гролимите. Открили го съвсем случайно през трети век.

— Запознай се с Андел, Гарион — рече му Поулгара. — Закат я изпрати тук да ми помага в грижите по Се’Недра.

Гарион погледна жената с качулката и попита:

— Какво точно имате предвид под думата „надделее“?

— Ти би трябвало да познаваш смисъла на тази дума по-добре от всички останали човешки същества, Гарион — каза Поулгара. — Сигурна съм, че помниш мурга Ашарак.

Гарион почувства внезапен хлад, като си спомни силата на ума, който от най-ранните му детски години се бе опитвал да контролира съзнанието му.

— Прогони го — помоли той. — Който и да е той — прогони го от съзнанието й.

— Може би все още не е дошло времето за това, Гарион — изрече студено Поулгара. — Разполагаме с определена възможност. Нека не я пропиляваме на вятъра.

— Не те разбирам.

— Скоро ще разбереш, скъпи — отвърна вълшебницата, след това се изправи, седна на ръба на леглото и леко докосна с ръце слепите очи на Се’Недра. Тихият шепот на волята й отново се разнесе в пространството, този път по-силно, и още веднъж всички пламъци на свещите лумнаха, а след това се свиха и смалиха, сякаш не им достигаше въздух.

— Зная, че си там — изрече Поулгара. — Затова говори.

Лицето на Се’Недра се изкриви, тя започна да мята глава, сякаш се опитваше да избяга от ръцете, докосващи слепите й очи. Изразът на Поулгара стана строг, тя продължи да държи неумолимо дланите си на същото място. Белият кичур в косите й започна да блести, в стаята повя странен хлад, който сякаш се изливаше от самото легло.

Изведнъж Се’Недра изпищя.

— Говори! — заповяда Поулгара. — Не можеш да избягаш, докато не те освободя, а аз няма да го сторя, докато не започнеш да приказващ.

Изведнъж очите на Се’Недра се отвориха. Бяха пълни с омраза.

— Аз не се страхувам от тебе, Поулгара — изрече тя с грозен, дрезгав глас, в който се долавяше силен, особен акцент.

— Аз се страхувам от тебе още по-малко. И така, коя си ти?

— Ти ме познаваш, Поулгара.

— Може би, но ти сама ще ми кажеш името си.

Последва дълго мълчание, по времето на което вълшебницата съсредоточи волята си още по-силно.

Се’Недра отново изпищя — писък, изпълнен с мъчителна агония, която накара Гарион да потрепери.

— Спри! — изкрещя дрезгавият глас. — Ще говоря!

— Кажи ми името си — настоя неумолимо Поулгара.

— Аз съм Зандрамас.

— Така да бъде. И какво се надяваш да спечелиш с поведението си?

Злобен кикот изригна от устните на Се’Недра.

— Вече откраднах сърцето й, Поулгара — нейното дете. А сега ще открадна ума й. Можех да я убия с лекота, стига да пожелаех, ала всяка мъртва кралица може да бъде погребана и гробът й изоставен нейде по пътя. Ала една полудяла кралица ще ти създава много главоболия и непрекъснато ще те отвлича от твоята основна цел — търсенето на Сардиона.

— Мога да те прогоня само като щракна с пръсти, Зандрамас.

— Аз пък мога да се завърна също толкова бързо.

Ледена усмивка докосна устните на Поулгара.

— Не си толкова умна, за колкото те мислех — рече вълшебницата. — Наистина ли повярва, че те накарах да ми кажеш името си само защото това ще ме развесели? Нима не знаеш каква власт над себе си ми подари, след като разкри пред мен името си? Мощта на името е най-първичната от всички сили. Сега мога да те държа извън ума на Се’Недра. Ала има и нещо много повече от това. Например зная, че сега се намираш в Ашаба и живееш като нещастен окаян дух сред развалините в Къщата на Торак, където се стрелкат рояци прилепи.

Уплашена, задавена въздишка се разнесе из стаята.

— Мога да ти кажа още много неща, Зандрамас, ала всичко това започва да ме отегчава. — Вълшебницата се изправи, все още положила дланите си върху слепите очи на Се’Недра. Белият кичур над челото й заблестя с цялата сила на небесната дъга, лекият шепот на волята й се превърна в оглушителен тътен.

— А сега се махни! — заповяда тя.

Се’Недра изстена, лицето й се изкриви в агонизираща болка. Леден, зловонен вятър профуча из стаята и пламъчетата на свещите се превърнаха в почти невидими светлинки.

— Махни се! — повтори Поулгара.

Мъчителен писък се изтръгна от устните на Се’Недра, а после продължи да звучи, ала сега сякаш раздиращите звуци се раждаха някъде във въздуха над леглото на малката кралица. Свещите угаснаха, мангалите също. Стенещият вой започна да заглъхва и най-сетне зазвуча като неразбираемо мърморене от невъобразима далечина.

— Отиде ли си Зандрамас? — попита Гарион с разтреперан глас.

— Да — отговори спокойно Поулгара сред внезапно настъпилата тъмнина.

— Какво ще кажем на Се’Недра… искам да кажа, когато се събуди?

— Тя няма да си спомня за нищо от онова, което преживя току-що. Просто й кажи, че не е била добре, ала не давай никакви подробности. Запали свещите, скъпи.

Гарион затърси опипом свещта, докосна я с ръкава си и тя полетя, ала той я улови ловко, преди да падне на пода, и изпита немалка гордост от постижението си.

— Не си играй, Гарион, просто я запали.

Тонът, с който Поулгара изрече тези думи, беше толкова познат и банален, че той се разсмя и волята, която съсредоточи върху запалването на свещта, не беше особено силна. Фитилът започна да трепти, после понечи да угасне, издавайки слаби златисти искрици.

Поулгара изгледа решително свещта, чийто пламък сякаш се кикотеше с Гарион, след това затвори очи и въздъхна примирено:

— О, Гарион!

Кралят на Рива се разходи из стаята, запали останалите свещи и накара всички мангали отново да лумнат. Ала сега алените им езици бяха твърде спокойни — с изключение на първата свещ, чийто пламък продължаваше да се люлее, сякаш непрекъснато чуваше много, много смешни неща.

Поулгара се обърна към даласианската лечителка с качулката и каза:

— Наистина имаш необикновено точни възприятия, Андел. Такива духове се разпознават много трудно, освен ако човек не знае точно какво търси.

— Друг ми съобщи коя е причината за заболяването на Нейно величество.

— Кайрадис ли?

Андел кимна утвърдително.

— Умовете на всички хора от нашата раса са свързани с нейния, защото ние сме инструментите, с които тя трябва да изпълни възложената и задача. Загрижеността на Кайрадис за благополучието на кралицата я накара да се намеси. — Жената с качулката се поколеба за миг. — Святата пророчица ме подтикна да ви помоля да се застъпите пред съпруга си за Тот. Гневът на ковача причинява огромна болка на немия ви водач, който има нежна душа. А онова, което измъчва Тот, наранява в същата степен и Кайрадис. Онова, което се случи във Веркат, просто трябваше да стане — в противен случай срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака не би могла да се осъществи векове наред в бъдещето.

Поулгара кимна сериозно.

— Мислех си, че истината е тъкмо такава. Кажи й, че ще разговарям с Дурник и ще се застъпя за Тот.

Андел наведе с благодарност глава.

— Гарион — измърмори сънено Се’Недра. — Къде сме?

Кралят на Рива бързо се обърна към нея.

— Добре ли си? — попита той и я притисна до сърцето си.

— Аха — отвърна кралицата. — Само дето много ми се спи. Какво се е случило… къде се намираме?

— В Рак Хага. — Гарион хвърли бърз поглед към Поулгара, след това отново се обърна към леглото. — Ти просто припадна — това е всичко — изрече той с прекалено небрежен тон. — Как се чувстваш?

— Добре съм, скъпи, но искам да си отспя.

След миг очите й отново се затвориха, ала кралицата ги отвори с усилие и сънливо се намръщи.

— Гарион — измърмори тя, — защо тази свещ танцува така?

Той я целуна леко по бузата.

— Не се тревожи за това, скъпа — прошепна кралят на Рива, ала тя вече беше заспала.

Полунощ отдавна бе отминала, когато Гарион отвори очи, разбуден от леко почукване по вратата.

— Кой е? — попита той и се надигна в леглото.

— Пратеник от императора, ваше величество — отговори непознат глас от другата страна на вратата. — Той ме праща да ви попитам дали бихте проявили любезност да се присъедините към него в личния му кабинет?

— Сега? Посред нощ?

— Такова беше нареждането на императора, ваше величество.

— Добре — каза Гарион и отметна одеялата настрана, след това стъпи с босите си крака на пода. — Изчакай минута, докато се облека.

— Разбира се, ваше величество.

Мърморейки под нос, Гарион започна да навлича дрехите си под слабата светлина на мангала, пламтящ в един от ъглите на стаята. Когато стана готов, наплиска лицето си с няколко шепи студена вода и прокара пръсти през пясъчнорусата си коса, за да й придаде някакъв що-годе приличен вид. Подчинявайки се на мисъл, хрумнала му в последния момент, той провря ръката и главата си през колана, върху който бе окачена ножницата с меча на Желязната хватка, и преметна оръжието през гърба си. Едва тогава отвори вратата.

— Е — рече той на пратеника. — Да вървим.

Кабинетът на Кал Закат беше помещение, около всички стени на което имаше безкрайни редици книги. Имаше няколко тапицирани с кожа кресла, голяма полирана маса и камина, в която пращеше огън. Императорът, все още облечен в обикновена бяла дреха от лен, седеше на едно от креслата край масата пред купчина пергаменти, осветени от една-единствена газена лампа.

— Искал си да ме видиш, Закат — каза Гарион.

— О, да, Белгарион — отвърна Закат и отблъсна пергаментите настрана. — Толкова е мило от твоя страна, че дойде. Разбрах, че съпругата ти се възстановява.

Гарион кимна утвърдително.

— Благодаря ти, че изпрати Андел. Помощта й беше много ценна.

— Удоволствието е изцяло мое, Белгарион. — Закат протегна ръка и намали фитила на лампата така, че ъглите на помещението потънаха в сянка. — Исках да поговорим.

— Не е ли малко късно?

— Аз не спя много, Белгарион. Човек може да загуби една трета от живота си в сън. Денят е пълен с ярка светлина и развлечения. Нощта е тъмна и тиха, затова дава възможност на човек да се съсредоточава. Седни, моля те.

Гарион разкопча колана на меча и го подпря на един от шкафовете за книги.

— Всъщност не съм чак толкова опасен, знаеш ли — рече императорът, хвърляйки подчертано поглед към огромното оръжие.

Гарион се усмихна леко и се разположи в едно кресло до огъня.

— Аз не го донесох заради тебе, Закат. Направих го просто по навик. Такъв меч не бива да се оставя без надзор.

— Не мисля, че някой ще го открадне, Белгарион.

— Всъщност той не може да бъде откраднат. Просто не искам някой да пострада, ако случайно го докосне.

— Да не искаш да кажеш, че това е онзи меч? — попита изведнъж Закат. — Чувал съм какви ли не истории за него.

Гарион кимна отсечено.

— Аз също. В повечето от историите единствено имената на героите са верни, ала всичко останало е твърде изкривено. Нито Торак, нито аз контролирахме до такава степен положението, както го описват разните разкази. Бихме се и аз забих този меч в гърдите му.

— И той умря? — Лицето на Закат беше напрегнато.

— В крайна сметка, да.

— В крайна сметка ли?

— Отначало бълваше огън, а от очите му изригваха пламъци. А после изкрещя нещо.

— И какво точно изкрещя?

— „Майко“ — отвърна кратко Гарион. Никак не желаеше да говори за това.

— Каква необичайна постъпка от негова страна. А какво стана с тялото му? Хората ми претърсиха всички развалини на Ктхол Мишрак, ала не го откриха.

— Другите богове дойдоха и го взеха. Бихме ли могли да говорим за нещо друго? Тези спомени са особено болезнени.

— Той беше твой враг.

Гарион въздъхна.

— Ала също така беше и бог, Закат — ужасно е, когато на човек се наложи да убие бог.

— Ти си странно мек човек, Белгарион. Мисля, че те уважавам повече за това, отколкото заради непобедимата ти храброст.

— Едва ли бих избрал думата „непобедима“. През цялото време изпитвах ужас — струва ми се, че и Торак изпитваше същото. Има ли нещо, за което наистина искаш да говорим?

Закат се наведе напред, почуквайки замислено свитите си устни.

— Знаеш, че в последна сметка ти и аз трябва да се изправим един срещу друг, нали?

— Не — възрази Гарион. — Това не е абсолютно сигурно.

— Но може да съществува само един Крал на света.

Лицето на Гарион се сви в болезнена гримаса.

— Аз имам достатъчно неприятности, опитвайки се да управлявам един малък остров. Никога не съм искал да стана крал на света.

— Но аз съм искал — желая го и сега.

Гарион въздъхна.

— Тогава вероятно ще се бием за това — рано или късно. Не смятам, че целият свят трябва да бъде управляван от един-единствен човек. Ако се опиташ да го сториш, ще се наложи да те спра.

— Никой не е в състояние да ме спре, Белгарион.

— Торак беше същият като тебе — поне мислеше по същия начин.

— Тези думи бяха достатъчно откровени.

— Това помага да избегнем множество недоразумения в бъдеще. Бих казал, че имаш достатъчно неприятности у дома и без да си опитал да нахлуеш в кралството ми — или пък в държавите на моите приятели. Да не говорим за задънената улица, в която се намира и Ктхол Мургос.

— Добре си информиран.

— Кралица Порен ми е близка приятелка. Непрекъснато ми съобщава различни неща, пък и Силк събира доста информация по време на търговските си сделки.

— Силк ли?

— Извинявай. Искам да кажа принц Келдар. Силк просто е прякорът му.

Закат го погледна проницателно.

— Ние в много отношения си приличаме, Белгарион. В други сме много различни. Ала правим онова, което се налага. Много често зависим от събития, които са извън нашия контрол.

— Предполагам, че имаш предвид двете пророчества?

Закат се изсмя късо.

— Не вярвам в никакви пророчества. Вярвам единствено във властта. Въпреки това е твърде любопитно, че и двамата сме изправени пред подобни проблеми. Наскоро ти се наложи да потушиш въстание в Алория — група религиозни фанатици, доколкото ми е известно. Аз трябваше да се справя с твърде подобен проблем в Даршива. Религията е постоянен трън в петата на всеки владетел, не мислиш ли?

— В повечето случаи съм успявал да се справя.

— Значи си бил истински щастливец. Торак не беше нито добър, нито благоразположен бог, пък и неговите жреци гролими са истински подлеци. Ако не бях зает тук, в Ктхол Мургос, щях да спечеля любовта на следващите хиляда човешки поколения, изтривайки всички гролими — до последния — от лицето на земята.

Гарион се засмя.

— Какво ще кажеш да се съюзим, имайки предвид еднаквото ни отношение към гролимите?

Закат отвърна с къс смях, след това лицето му отново стана мрачно и той попита:

— Името Зандрамас говори ли ти нещо?

Гарион пристъпи внимателно към отговора на този въпрос, защото не знаеше с каква информация разполага Кал Закат за истинската причина, довела ги в Ктхол Мургос.

— Чувал съм доста слухове — отговори кралят на Рива.

— Ами знаеш ли нещо за Ктраг Сардиус?

— Чувал съм за него.

— Отговаряш ми уклончиво, Белгарион. — Закат го изгледа проницателно, после прокара уморено пръсти пред очите си.

— Струва ми се, че имаш нужда от здрав сън — каза Гарион.

— Скоро ще имам достатъчно време за това — когато свърша работата си.

— Да, това зависи напълно от самия теб.

— Какво знаеш за Малореа, Белгарион?

— Получавам различни доклади — те обикновено са несвързани помежду си, но често пристигат до мен.

— Не. Имам предвид какво знаеш за нашето минало?

— Боя се, че не е много. Западните историци полагаха големи усилия да оставят без внимание самото съществуване на Малореа.

Крива усмивка се покатери по лицето на Кал Закат.

— Университетът на Мелцена проявяваше същото късогледство по отношение кралствата на Запада — отбеляза той; — Както и да е, в продължение на последните няколко столетия — след страшния погром при Воу Мимбре — малореанското общество стана почти изцяло затворено. Торак беше изпаднал в непробуден сън, Ктучик вършеше извратените си дела тук в Ктхол Мургос, а Зедар се разхождаше по света като бездомен скитник — впрочем какво стана с него? Мислех, че е в Ктхол Мишрак.

— Да, там беше.

— Не намерихме тялото му.

— Зедар не е мъртъв.

— Нима? — Закат изглеждаше зашеметен от тази новина. — Тогава къде е?

— Под града. Белгарат отвори земята и го вгради в скалата под развалините.

— Вградил го е в скалите жив? — Закат насмалко да се задави.

— Това до известна степен беше оправдано. Но продължавай с разказа си.

Закат потрепера, след това възвърна самообладанието си.

— След като всички останали претенденти се махнаха, единствената религиозна фигура в Малореа се оказа Урвон. Той посвети почти изцяло силите си на задачата да направи своя дворец в Мал Яска по-пищен от императорския в Мал Зет. От време на време наистина четеше по някоя проповед, пълна с празни брътвежи и глупости, но през по-голямата част от времето действаше така, сякаш напълно беше забравил Торак. След като богът-дракон и неговите ученици вече ги нямаше наоколо, истинската власт на църквата на гролимите вече се беше изпарила — о, жреците продължаваха да дърдорят за завръщането на Торак, всички приказваха как един ден спящият бог ще се събуди, ала споменът за него ставаше все по-неясен и далечен. Властта на църквата отслабваше все повече, докато тази на армията — с други думи на императорския трон набираше все по-голяма сила.

— Струва ми се, че политиката в Малореа е доста неясна — отбеляза Гарион.

Закат кимна.

— Това се дължи на нашата природа. Във всеки случай обществото се развиваше и се измъкваше от тъмните векове — може би бавно, но все пак се развиваше. След това ти се появи сякаш от нищото и събуди Торак — и също така съвсем неочаквано го изпрати във вечния му сън. Тогава започнаха всичките наши проблеми.

— Не е ли по-логично смъртта му да ги елиминира? Тъкмо това имах предвид с действията си.

— Струва ми се, че не схващаш същността на религиозния ум, Белгарион. Докато Торак беше жив — макар че спеше непробудно, — гролимите и останалите истерици в империята бяха спокойни. Те се чувстваха сигурни и доволни, вярвайки, че един ден той ще се събуди, ще накаже всичките им врагове и ще възстанови абсолютната власт на вонящото, нечистоплътно жреческо съсловие. Но когато уби Торак, ти унищожи удобното им чувство за сигурност. Те бяха принудени да се изправят лице срещу лице с факта, че без Торак са нищо. Някои от тях бяха така депресирани, че полудяха. Останалите изпаднаха в черно отчаяние. Ала неколцина започнаха да създават нови митове — нещо, което ти унищожи с един-единствен удар на онзи меч ей там.

— Това не беше изцяло моя идея — каза Гарион.

— Важни са резултатите, Белгарион, не намеренията. Както и да е, Урвон беше откъснат от своята мечта да се потопи в пищност и ласкателства, които обкръжилите го блюдолизци сипеха щедро отгоре му от всички страни. Той трябваше да се залови за работа. Известно време продължаваше да развива бясна дейност. Възстанови всичките забравени, проядени от червеи пророчества, изопачи думите им, изряза неподходящите пасажи, докато те не предсказаха тъкмо онова, което бе угодно нему.

— И какво беше то?

— Урвон се опитва да убеди хората, че нов бог ще дойде и ще управлява ангараките — или самият Торак ще възкръсне, или пък ще бъде съвсем ново божество, в което ще се всели неговият дух. Дори е измислил кой ще бъде кандидатът за този нов бог на ангараките.

— О? И кой е той?

Закат като че ли се развесели.

— Той вижда новия бог всеки път, когато се огледа в някое огледало.

— Не говориш сериозно, нали?

— О, съвсем сериозно говоря. Урвон се опитва да убеди сам себе си, че е най-малкото полубог от няколко столетия до ден днешен. Вероятно си е организирал паради из цяла Малореа, пред които ще дефилира в златна колесница. Не го прави само защото се страхува да напусне Мал Яска. Доколкото зная, някакъв отвратителен гърбав тип дава мило и драго да го убие от незапомнени времена — струва ми се, че той е един от учениците на Алдур.

Гарион кимна утвърдително.

— Белдин — рече той. — Познавам го.

— Наистина ли е толкова лош, колкото го описват в различните истории?

— Може би е дори още по-лош. Не мисля, че би желал да си наоколо и да наблюдаваш какво ще направи, ако Урвон попадне в ръцете му.

— В такъв случай му пожелавам да го хване, ала се боя, че Урвон не е единственият ми проблем. Известно време след смъртта на Торак от Даршива започнаха да долитат разни слухове. Една от жриците на гролимите на име Зандрамас също започна да предсказва появата на нов бог.

— Не знаех, че тя е гролим — каза Гарион изненадано.

Закат кимна сериозно.

— Първоначално се е ползвала с ужасна репутация в Даршива. По-късно я обзел тъй нареченият екстаз на пророчеството и под негово влияние Зандрамас се преобразила. Сега когато тя заговори, никой не може да устои на думите й. Тя проповядва на огромни човешки маси и втълпява в душите им непобедим религиозен плам. Посланието й за появата на новия бог подпали Даршива като огромен горски пожар, разпространи се навсякъде в Регел, Воресебо и Замад. На практика целият североизточен бряг на Малореа е неин.

— И по какъв начин Сардионът е свързан с всичко това? — попита Гарион.

— Аз смятам, че тъкмо той е ключът на цялата загадка — отговори Закат. — И Зандрамас, и Урвон, изглежда, вярват, че който притежава Сардиона, ще победи.

— Агачак — йерархът на Рак Урга — е убеден в същото — каза Гарион.

Закат мрачно кимна.

— Би трябвало да се досетя за това. Гролимът си е гролим — независимо дали произлиза от Малореа, или от Ктхол Мургос.

— Струва ми се, че трябва да се върнеш в Малореа и да въведеш ред там.

— Не, Белгарион. Няма да изоставя похода си тук, в Ктхол Мургос.

— Нима личното отмъщение си струва толкова жертви?

Закат го изгледа уплашено.

— Зная защо мразиш толкова Таур Ургас, но той вече е мъртъв, а Ургит въобще не прилича на него. Просто не мога да повярвам, че ще пожертваш цялата си империя, за да си отмъстиш на човек, който не може да разбере защо го правиш.

— Значи знаеш? — Лицето на Закат изглеждаше изпълнено с горест. — Кой ти каза?

— Ургит. Разказа ми всичко.

— И предполагам, че през цялото време много се е гордял. — Закат стисна зъби и лицето му пребледня.

— Всъщност въобще не беше така. Разказа ми го със съжаление — и с презрение към Таур Ургас. Той го мразеше повече дори от тебе.

— Това едва ли е възможно, Белгарион. А сега, за да отговоря на въпроса ти, ще заявя — да, ще пожертвам цялата си империя — целия свят, ако това е необходимо — за да пролея последната капка кръв на потомците на Таур Ургас. Нито ще спя, нито ще почивам, нито ще се отклоня дори за секунда от своето отмъщение — и ще смажа всеки, който се изпречи на пътя ми.

„Кажи му“ — обади се изведнъж сухият глас в съзнанието на Гарион.

„Какво да му кажа?“

„Кажи му истината за Ургит.“

„Но…“

„Направи го, Гарион. Той трябва да узнае. Този човек трябва да извърши определени дела, ала няма да може да го стори, ако не се отърве от тази своя мания.“

Закат го гледаше с любопитство.

— Съжалявам. Тъкмо получавах инструкции — обясни му неловко Гарион.

— Инструкции ли? От кого?

— Не би ми повярвал, ако ти кажа истината. Наредиха ми да ти съобщя нещо. — Кралят на Рива пое дълбоко дъх. — Ургит не е мург.

— Какво?!

— Казах, че Ургит не е мург — поне не изцяло. Майка му, разбира се, е от расата на мургите, ала Таур Ургас не е негов баща.

— Лъжеш!

— Не, не лъжа. Разбрахме това, докато се намирахме в палата Дроджим в Рак Урга. Ургит също не знаеше.

— Не ти вярвам. Белгарион! — Лицето на Закат беше станало пепеляво и той почти крещеше.

— Таур Ургас е мъртъв — уморено каза Гарион. — Самият Ургит преряза гърлото му и го зарови в гроба с главата надолу. Той твърди, че е постъпил по същия начин с всеки от братята си — истинските синове на Таур Ургас, — за да е сигурен, че никой няма да му отнеме трона. Не мисля, че е останала и капка кръв от рода Урга по света.

Закат присви очи.

— Това е измама. Ти си се съюзил с Ургит и ми разправяш тези абсурдни лъжи, за да спасиш живота му.

„Използвай Кълбото, Гарион“ — посъветва го гласът.

„Как?“

„Свали скъпоценния камък от дръжката и го задръж на дланта си. Той ще разкаже на Закат истините, които той трябва да узнае“.

Гарион се изправи.

— Ако мога да ти покажа истината, ще пожелаеш ли да я видиш? — попита той развълнувания малореански император.

— Да я видя? Какво да видя?

Гарион се приближи до меча си и свали меката кожа, покриваща дръжката. След това постави ръка върху Кълбото и то се освободи от метала, издавайки едва чуто изщракване. После кралят на Рива се обърна към мъжа, седнал край масата, и каза:

— Не съм съвсем сигурен как ще стане. Казвали са ми, че Алдур може да го прави, аз самият никога не съм опитвал. Мисля, че трябва да погледнеш в скъпоценния камък. — След това протегна дясната си ръка и Кълбото се озова пред лицето на Закат.

— Какво е това?

— Твоят народ го нарича Ктраг Яска — отговори Гарион.

Закат се отдръпна, лицето му пребледня.

— Камъкът няма да те нарани — докато не го докоснеш.

Кълбото, което през последните няколко месеца твърде неохотно се бе подчинявало на непрестанните инструкции на Гарион да стои мирно, започна бавно да пулсира и да сияе в ръката му, окъпвайки лицето на Закат в синкав блясък. Императорът понечи да вдигне ръка, сякаш желаеше да отблъсне сияещия скъпоценен камък.

— Не го докосвай — отново го предупреди Гарион. — Само гледай.

Ала очите на Закат вече бяха приковани в камъка, чиято синя светлина ставаше все по-силна и по-силна. Ръцете му сграбчиха ръба на масата толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Кал Закат се взира дълго в сивкавото сияние. След това съвсем бавно пръстите му пуснаха ръба на масата и той се отпусна в креслото. По лицето му пробяга болезнена агония.

— Те ми се изплъзнаха! — изстена императорът на Малореа и между стиснатите му клепачи се процедиха сълзи. — А аз избих десетки хиляди хора за нищо. — Сълзите потекоха по разкривеното му лице.

— Съжалявам, Закат — тихо каза Гарион. — Не мога да променя онова, което вече се е случило, но ти трябваше да узнаеш истината.

— Не бих могъл да ти благодаря за тази истина — задавено каза Закат. Раменете му се разтресоха в сподавени ридания. — Остави ме сам, Белгарион. Махни този проклет камък от очите ми.

Гарион кимна, обзет от съчувствие и скръб. След това отново постави Кълбото върху дръжката на меча, покри я с меката кожа и вдигна огромното оръжие.

— Съжалявам, Закат — отново каза кралят на Рива и тихо излезе от стаята.

3.

Се’Недра отново възрази:

— Наистина, Гарион, чувствам се съвсем добре.

— Радвам се да го чуя.

— Тогава ще ми позволиш да стана от леглото.

— Не.

— Не е честно — нацупи се тя.

— Искаш ли още чай? — попита той, отиде до камината и взе ръжена, с който откачи чайника, висящ на желязна окачалка над пламъците.

— Не, не искам — заяви тя навъсено. — Чаят мирише лошо и има ужасен вкус.

— Леля Поул казва, че е много полезен за теб. Може би ако изпиеш една чашка, ще станеш от леглото и ще поседиш известно време на стола. — Гарион внимателно взе щипка изсушени ароматни листа от глинената делвичка, постави ги в чаша, след това наведе чайника с ръжена и напълни чашата с вряща вода.

За миг очите на Се’Недра пламнаха, ала почти веднага отново се свиха.

— О, много умно от твоя страна, Гарион — каза тя с глас, буквално треперещ от сарказъм. — Не се отнасяй с мен както с малко дете.

— Разбира се, че не го правя — отвърна меко той и постави чашата на шкафчето до леглото. — Може би трябва да почакаш малко, докато изстине.

— Може да си изстива цяла година, няма да го пия.

Гарион въздъхна примирено.

— Съжалявам, Се’Недра — каза той с неподправено съжаление. — Не си права. Леля Поул каза, че трябва да изпиваш по една чаша всеки час. И докато не ми нареди нещо друго, ще правиш тъкмо това.

— Ами ако откажа? — Гласът на малката кралица зазвуча твърде войнствено.

— Аз съм по-силен от тебе — напомни й той.

Шокирана, Се’Недра отвори широко очи.

— Нали не възнамеряваш да ме принудиш да го изпия насила?

Лицето на Гарион стана тъжно.

— Наистина никак не обичам да правя това — каза той.

— Но би го направил, нали? — изрече тя с обвинителен тон.

Той помисли малко, след това кимна.

— Вероятно. Ако леля Поул ми каже да го направя.

Се’Недра го изгледа гневно и каза:

— Добре. Дай ми този вонящ чай.

— Той не мирише чак толкова лошо, Се’Недра.

— Защо не го изпиеш ти тогава?

— Но аз не съм се разболявал.

Кралицата продължи да му обяснява — при това с твърде големи подробности — какво точно мисли за чая, за самия него, за леглото, за стаята и въобще за целия свят. Много от фразите, които използваше, бяха изключително цветисти — а някои бяха изречени на езици, съвсем непознати на Гарион.

— Защо крещите? — попита Поулгара от прага.

— Не мога да понасям тази гадост! — викна Се’Недра и размаха чашата, при което по-голямата част от съдържанието й се изля на пода.

— В такъв случай аз не бих я пила — отвърна спокойно леля Поул.

— Гарион ме заплаши, че ако не го изпия, ще го излее насила в гърлото ми.

— О! Това бяха указанията ми за вчера. — Поулгара погледна Гарион. — Не ти ли казах, че за днес те не важат?

— Не — отвърна той. — Всъщност нищо не си ми казвала — изрече той с непоколебим глас и изпита истинска гордост от това.

— Съжалявам, скъпи. Сигурно съм забравила.

— Кога мога да стана от леглото? — попита Се’Недра.

Поулгара я изгледа с истинска изненада и отговори:

— Веднага щом пожелаеш, скъпа. Всъщност аз дойдох да те попитам дали ще дойдеш да закусваш с нас.

Се’Недра се надигна в леглото и очите й светнаха с твърд, гневен блясък. Тя бавно отправи леден поглед към Гарион, след това съвсем преднамерено му се изплези.

Гарион се обърна към Поулгара и каза:

— Много съм ти благодарен.

— Не преигравай — измърмори вълшебницата и погледна вбесената Се’Недра. — Се’Недра, като дете не са ли ти казвали, че да се плезиш е най-отблъскващата проява на лоши маниери?

Се’Недра се усмихна мило.

— Ами да, казвали са ми, лейди Поулгара. Затова го правя само при специални случаи.

— Смятам да се поразходя — рече Гарион, без да отправя думите си конкретно към някого, след това отиде до вратата, отвори я и излезе.

Гарион седеше в една от всекидневните стаи, направени в бившите женски покои, където бяха настанени той и неговите приятели. Това помещение очевидно беше приготвено за дами и излъчваше нещо особено женствено. Навсякъде по мебелите имаше бледоморави меки възглавнички, пред широките прозорци висяха завеси с цвят на лавандула. Зад прозорците се простираше заснежена градина, оградена от всички страни от обширните крила на къщата построена от високопоставения мург. Силен огън пращеше в извитата като дъга широка камина, а в срещуположната стена на стаята имаше изкусно направена пещера и пред нея езерце, насред което бълбукаше малък фонтан. Беше почти пладне, ала нямаше никакво слънце. Гарион седеше замислено и наблюдаваше небето — пелена с пепеляв цвят, бълваща рояци замръзнали водни капки, които не бяха нито сняг, нито градушка, а нещо междинно. Изведнъж той осъзна, че изпитва остра носталгия по Рива. Странно. Винаги бе свързвал думата „носталгия“ с фермата на Фалдор — с кухнята, с широкия вътрешен двор, ковачницата на Дурник и всичките други скъпи, незабравими спомени. Сега изведнъж разбра, че му липсва борещият се с непрекъснати бури бряг, сигурността на мрачната крепост, издигаща се над студения град, покритите със сняг планини, чиито бели очертания блестяха на фона на черното небе.

Някой почука тихичко на вратата.

— Да? — отговори разсеяно Гарион, без да се обръща.

Вратата плахо се отвори и нечий смътно познат глас каза:

— Ваше величество?

Гарион се обърна. Мъжът беше червендалест, плешив, дрехите му бяха кафяви — обикновен, удобен цвят, макар че облеклото очевидно бе скъпо, а тежката златна верига на врата подсказваше, че не е обикновен служител. Гарион се намръщи леко.

— Не сме ли се срещали? Не сте ли приятелят на генерал Атеска? Хм…

— Брадор, ваше величество — отговори мъжът. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи.

— О, да. Спомних си. Влезте, влезте.

— Благодаря, ваше величество. — Брадор влезе, отиде до камината и протегна ръце към топлината на пламъците. — Ужасен климат — отбеляза той и потрепера.

— Елате да поживеете някоя зима в Рива — каза му Гарион. — Макар че точно сега там е лято.

Брадор погледна през прозореца към заснежената градина.

— Ктхол Мургос е странно място — подхвана той. — Човек е склонен да вярва, че всичко, свързано с мургите, е грозно, после изведнъж се озовава в стая като тази.

— Подозирам, че грозотата е била наложена, за да удовлетвори Ктучик и Таур Ургас — отвърна Гарион. — Вероятно в душите си мургите не са по-различни от всички нас.

— Подобно мислене се смята за ерес в Мал Зет — засмя се Брадор.

— Хората във Вал Алорн мислят по доста подобен начин. — Гарион го погледна. — Мисля, че това не е просто посещение за приятелско бъбрене, Брадор. Какво сте наумили?

— Ваше величество — заговори сериозно Брадор. — Трябва незабавно да разговарям с императора. Атеска се опита да ми уреди среща с него преди да замине за Рак Веркат, но… — Мъжът разпери безпомощно ръце. — Бихте ли могли да поговорите по този въпрос с него? Въпросът не търпи отлагане.

— Не мисля, че ще мога да ви помогна, Брадор — каза Гарион. — В момента може би аз съм последният човек, когото императорът би желал да види.

— Така ли?

— Съобщих му нещо, което той не желаеше да чуе.

Раменете на Брадор се отпуснаха безсилно.

— Вие бяхте последната ми надежда, ваше величество — измърмори той.

— За какво става дума?

Брадор се поколеба, огледа се нервно, сякаш за да се убеди, че наоколо няма никого, и заговори едва чуто:

— Ваше величество. Виждали ли сте някога демон?

— Да, няколко пъти. Но това не е преживяване, което бих желал да ми се случи пак.

— Какво знаете за карандите?

— Не много. Чувал съм, че са свързани с мориндимите в северните части на Гар ог Надрак.

— Значи знаете за тях повече, отколкото повечето хора. Запознати ли сте с религиозните ритуали, практикувани от мориндимите?

Гарион кимна.

— Мориндимите боготворят демони. Това не е особено безопасна форма на религия.

Лицето на Брадор бе мрачно.

— Карандите споделят вярванията и религиозните ритуали на своите братовчеди от арктическите равнини на Запада — започна той. — След като приели вярата на Торак, гролимите се опитали да изкоренят старите религиозни ритуали, ала те се запазили в планините и сред горите. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи замълча и отново хвърли уплашен поглед наоколо. — Белгарион — почти прошепна той. — Името Менга говори ли ви нещо?

— Не. Мисля, че не. Кой е Менга?

— Не знаем — поне не сме сигурни. Изглежда, преди около половин година е дошъл от гората и се установил на север от езеро Каранда.

— И?

— Отправил се — съвсем сам при това — до вратите на Калида в Джено и заповядал на жителите на града да се предадат. Те, разбира се, му се изсмели в лицето, ала той не им обърнал никакво внимание и начертал на земята някакви символи. След този момент хората от града въобще нямали поводи за смях. — Лицето на мелценския бюрократ придоби сивкав цвят. — Белгарион, такъв ужас в Калида не е виждал никой жив човек. Символите, които нарисувал на земята, призовали цял орляк демони — не един, нито десет, а цяла армия. Разговарях с оцелелите след това нападение. Повечето са полудели и според мен това е това истинско щастие за тях. Онова, което се е случило в Калида, буквално не може да се опише с думи.

— Цяла армия демони? — възкликна Гарион.

Брадор кимна.

— Тъкмо това прави Менга толкова ужасяващо опасен. Сигурен съм, че знаете — когато някой призове демон, рано или късно демонът се освобождава от властта му и го убива, ала, изглежда, Менга има пълна власт над чудовищата, които вика, и може да призове стотици наведнъж. Урвон е ужасен, самият той започна да се занимава с магьосничество, надявайки се да защити Мал Яска от Менга. Не знаем къде се намира Зандрамас, ала кохортите от отстъпници гролими, които я следват, отчаяно се стремят да призоват демони на своя страна. Белгарион, помогнете ми! Тази злокобна инфекция ще прескочи границите на Малореа и ще помете целия свят. Всички ще бъдем погълнати от виещите демони и никое място на света, колкото и уединено и отдалечено да е, няма да може да предложи спасение на жалките останки от човечеството. Помогнете ми да убедя Кал Закат, че дребнавата му война тук е напълно лишена от смисъл пред лицето на ужаса, появил се в Малореа!

Гарион дълго не сне от мъжа проницателния си поглед, след това решително се изправи.

— Елате с мен, Брадор — изрече той тихо. — Смятам, че трябва да поговорим с Белгарат.

Намериха стария вълшебник в препълнената с книги библиотека на къщата. Той внимателно четеше някакъв стар том, с кожена подвързия.

— Значи Урвон и Зандрамас също участват в това безумие? — попита той, когато чу разказа на мелцена.

Брадор кимна утвърдително.

— Да, най-добрите ни източници на информация го потвърждават, древни.

Белгарат удари с юмрук по масата и започна да ругае.

— За какви се мислят те? — избухна той. — Не знаят ли, че самият УЛ е забранил това?

— Страхуват се от Менга — изрече безпомощно Брадор. — Усещат, че трябва да разполагат с някакво средство за защита срещу тази орда демони.

— Човек не се защитава от демоните, призовавайки още демони — заяви гневно възрастният мъж. — Ако дори едно-единствено чудовище се освободи, всички останали ще избягат на свобода заедно с него. Урвон или Зандрамас сигурно ще успеят да се справят с тях, ала някой новак рано или късно ще допусне грешка. Да отидем незабавно при Закат.

— Не мисля, че тъкмо сега можем да направим това, дядо — каза Гарион несигурно. — Никак не му се понрави онова, което му разказах за Ургит.

— Положението е прекалено сериозно. Не бива да чакаме, докато императорът възвърне спокойствието си. Да вървим.

Тримата закрачиха бързо по широките коридори и стигнаха до обширното предверие, в което бяха влезли с генерал Атеска при пристигането си от Рак Веркат.

— Абсолютно невъзможно — заяви полковникът на бюрото до главния вход, когато Белгарат му каза, че незабавно желае среща с императора.

— Когато остареете още мъничко, полковник — изрече заплашително старият вълшебник, — наистина ще разберете колко безсмислена е думата „невъзможно“. — Той вдигна ръка, направи твърде театрален жест и Гарион чу и почувства как волята на Белгарат се съсредоточава.

Десетки бойни флагове, окачени на здрави пръти, стърчаха от отсрещната стена на петнадесет стъпки от пода. Досадният полковник изчезна от креслото си и отново се появи, яхнал нестабилно един от прътовете на стената. Очите му бяха опулени, ръцете му отчаяно стискаха пръта, върху който така ненадейно се бе озовал.

— А сега къде предпочитате да отидете, полковник? — попита го Белгарат. — Доколкото си спомням, пред главния вход има още един особено гладък прът, върху който е окачено знамето. Мога да ви изпратя на самия му връх, ако желаете.

Полковникът впери ужасен поглед във възрастния мъж.

— А сега, веднага щом ви сваля на мястото ви, незабавно ще убедите императора да се срещне с нас. Трябва да бъдете особено убедителен, полковник — освен ако, разбира се, не желаете да се превърнете в постоянен орнамент върху пръта на знамето.

Лицето на полковника все още беше пепеляво, когато изскочи от охраняваната от въоръжени пазачи врата на стаята за аудиенции с императора.

— Н-н-негово величество изрази с-с-съгласието си да се срещне с вас — изрече със заекване той.

— Знаех си, че ще се съгласи — изсумтя Белгарат.

Кал Закат бе претърпял видима промяна след последната си среща с Гарион. Бялата му ленена дреха беше омачкана и изцапана, под очите му се виждаха тъмни кръгове. Лицето му беше смъртно бледо и беше небръснат. Тялото му потрепваше конвулсивно; той изглеждаше така, сякаш няма сили да се изправи.

— Какво искате? — попита той едва чуто.

— Болен ли си? — попита го Белгарат.

— Слаба треска, струва ми се. — Закат сви рамене. — Какво е толкова важно, че ви принуди така неотложно да дойдете при мен?

— Империята ти се разпада, Закат — започна направо Белгарат. — Време е да се върнеш у дома, за да поправиш изгнилите огради.

По лицето на Закат пропълзя слаба усмивка.

— И това сигурно би било много удобно за вас, нали? — подхвърли той.

— Онова, което става в Малореа, не е удобно за никого. Разкажи му всичко, Брадор.

Мелценският бюрократ изложи нервно доклада си пред императора.

— Демони ли? — скептично каза Закат. — Я стига, Белгарат. — Нали не очакваш, че ще повярвам в това? Кажи ми честно — наистина ли мислиш, че ще побягна към Малореа и ще те оставя тук да събереш армия от Запада и да я обърнеш срещу мен, когато се върна?

Треперенето, подобно на болен от паралич човек, което Гарион бе забелязал при влизането в стаята, се бе засилило още повече. Главата на Закат се тресеше и подскачаше, от устата на императора се стичаха тънки струйки слюнка.

— Няма да ни оставиш тук, Закат — отговори му Белгарат. — Ние ще дойдем с тебе. Дори ако е истина само една десета от онова, което разказа Брадор, аз ще трябва да отида в Каранда, за да спра онзи Менга. Ако той наистина призовава демони, всички ще зарежем всичко останало, за да го спрем.

— Абсурд! — възрази Закат. Погледът му бе изгубил яснотата си, треперенето и странните му движения бяха станали толкова силни, сякаш не можеше да контролира крайниците си. — Няма да позволя на някакъв си старец да ме измами и да… — Императорът изведнъж подскочи от креслото си, нададе животински вой и стисна главата си с ръце. После се строполи на пода, а тялото му продължи да се тресе и мята неистово.

Белгарат скочи, хвана конвулсивно треперещата ръка на императора и извика:

— Бързо! Сложете нещо между зъбите му преди да си е отхапал езика!

Брадор сграбчи от близката маса сноп доклади, прегъна ги надве и ги напъха между запенените устни на императора.

— Гарион! — нареди Белгарат. — Веднага извикай Поул. Бързо!

Гарион се втурна към вратата.

— Чакай! — извика Белгарат и подуши подозрително въздуха над лицето на Закат. — Доведи и Сади! Долавям някаква особена миризма!

Гарион изхвърча от стаята, мина тичешком по коридорите покрай смаяните и уплашени служители и слуги и нахълта в стаята, където Поулгара разговаряше съвсем спокойно със Се’Недра и Велвет.

— Лельо Поул! — извика той. — Ела бързо! Закат току-що се сгромоляса на пода! — След това се обърна, изтича пак в коридора и блъсна с рамо вратата на стаята на Сади. — Имаме нужда от тебе! — изкрещя кралят на Рива на уплашения евнух. — Ела с мен.

След няколко секунди бяха пред полираната врата в предверието.

— Какво става? — попита уплашено ангаракският полковник, препречвайки пътя им.

— Вашият император е болен — каза му Гарион. — Махнете се от пътя ни! — И изблъска грубо протестиращия офицер и отвори със замах тежката врата.

Конвулсиите на Закат бяха отслабнали, ала Белгарат все още го натискаше на пода.

— Какво му е, татко? — попита Поулгара и коленичи до тях.

— Току-що имаше пристъп.

— Болестта, която кара хората губят равновесие и да падат на земята?

— Не смятам, че е това. Симптомите бяха различни. Сади, ела и помириши дъха му. Лично аз долавям някаква особена миризма.

Сади се приближи предпазливо, наведе се и подуши. След това се изправи и с пребледняло лице каза:

— Талот.

— Това някаква отрова ли е? — попита Поулгара.

Сади кимна.

— Да. При това е твърде рядко срещана.

— Имаш ли противоотрова за нея?

— Не, милейди — отговори той. — За талот няма противоотрова. Тя във всички случаи предизвиква смърт. Използва се рядко, защото действието й е бавно, ала никой не може да избяга от фаталния край.

— Значи той умира? — попита Гарион и сърцето му се сви.

— Да. Конвулсиите ще отзвучат сега, но по-късно отново ще се проявят с още по-голяма сила, след това ще се проявят отново и отново. Накрая… — Сади вдигна рамене.

— Нима няма никаква надежда? — попита Поулгара.

— Въобще никаква. Единственото, което е по силите ни да сторим, е да облекчим страданията през последните дни от живота му.

Белгарат започна да ругае.

— Успокой го, Поул. Трябва да го занесем до леглото му, ала не можем да го носим, докато трепери толкова силно.

Тя кимна и постави длан върху челото на Закат. Гарион почувства лек тласък на волята й и мятащият се император утихна.

Брадор, чието лице бе станало смъртно бледо, огледа всички в стаята.

— Мисля, че засега не бива да обявяваме случилото се — предупреди ги той. — Нека просто съобщим, че императорът е сполетян от леко неразположение, докато решим какво ще правим. Аз ще изпратя писмо, където трябва.

Стаята, в която занесоха изпадналия в безсъзнание Закат, беше обикновена до аскетизъм. Леглото на императора беше съвсем прост тесен креват. Единствените други мебели бяха обикновен стол и нисък шкаф. Стените бяха бели, без никакви украшения. В единия ъгъл имаше запален мангал и кофа с дървени въглища. Сади отиде в крилото, където се намираха стаите на приятелите на Гарион, и скоро се върна с червената си кутия и торбата, в която Поулгара държеше билките и лекарствата си. Двамата тихо обсъдиха положението, а Гарион и Брадор отпратиха мъжете, донесли носилката, и любопитните войници. След това Поулгара и евнухът приготвиха пълна чаша с гореща течност, която имаше остра, неприятна миризма. Сади повдигна главата на Закат и я задържа, а Поулгара внимателно започна да сипва с лъжичка лекарството в безсилните устни на императора.

Вратата безшумно се отвори и в помещението влезе даласианската лечителка Андел.

— Дойдох веднага, щом чух за случилото се — каза тя. — Тежка ли е болестта на императора?

Поулгара я погледна сериозно и тихо каза:

— Затвори вратата, Андел.

Лечителката я изгледа странно, но бързо затвори вратата.

— Значи положението наистина е сериозно, милейди?

Поулгара кимна.

— Отровили са го — каза вълшебницата. — Не желаем това да се разчуе.

— Мога ли да помогна с нещо? — пепита Андел и се приближи с бързи, леки стъпки до леглото.

— Боя се, че не сте в състояние да сторите много. — каза й Сади.

— Все още ли не сте му дали противоотрова?

— В тези случай няма такава.

— Трябва да има. Лейди Поулгара…

Поулгара поклати тъжно глава.

— Значи не съм успяла да изпълня дълга си — изрече жената с качулката и гласът й се разтрепера. Тя се отдалечи от леглото, навела глава към пода, и в същия миг Гарион долови лек шепот, който сякаш извираше от въздуха над нея — шепот, който странно как не принадлежеше на един-единствен човек. В стаята се възцари тишина, която трая дълго, след това край леглото се появи блестяща фигура. Когато сиянието изчезна, Кайрадис, превързала очите си с воал, се изправи пред тях, протегнала леко напред ръка.

— Това не бива да се случва — заяви тя с ясен, звънлив глас. — Използвай изкуството си, лейди Поулгара. Върни го към живота. Ако той загине, всичките задачи, които стоят пред нас, ще завършат с крах. Използвай цялата си мощ и ще успееш.

— Няма да мога, Кайрадис — отговори Поулгара и остави чашата на масата. — Ако някоя отрова засегне само кръвта, обикновено успявам да я пречистя, да не говоря, че Сади разполага с пълно куфарче противоотрови. Но тази отрова прониква във всички части и елементи на тялото. Тя убива не само кръвта, но и костите и всички органи. Не е възможно да я изтръгнем от него.

Блестящата фигура край леглото започна отчаяно да кърши ръце.

— Не може да стане така — изплака горко Кайрадис. — Използва ли върховното средство?

— Какво върховно средство? Универсално лекарство ли имаш предвид? Не познавам такова.

— Но то наистина съществува, лейди Поулгара. Не съм запозната нито с неговия произход, нито с неговия състав, но от няколко години долавям целебната му мощ в света.

Поулгара погледна Андел, ала лечителката поклати безпомощно глава.

— Такова средство не ми е познато, милейди.

— Мисли, Кайрадис — изрече Поулгара настойчиво. — Всяко нещо, за което успееш да се досетиш, би могло да ни насочи във вярната посока.

Пророчицата със завързаните очи докосна леко слепоочията си с върха на пръстите си.

— Това лекарство се е появило отскоро — промърмори тя сякаш на себе си. — Възникнало е преди по-малко от двадесет години — някакво неизвестно цвете, така ми се струва. Да, някакво цвете е.

— Значи положението е съвсем безнадеждно — каза Сади. — По света има милиони цветя. — Той се изправи, прекоси стаята и отиде при Белгарат. — Струва ми се, че трябва да се махаме оттук час по-скоро — измърмори евнухът. — Щом чуят думата „отрова“, хората веднага започват да търсят някой нийсанец наоколо — и хората, в чиято компания е той. Според мен ни грози страшна опасност.

— Идва ли ти наум нещо друго, Кайрадис? — настоя Поулгара. — Няма значение на какво разстояние оттук се намира това средство.

Пророчицата продължи да се бори, лицето и изглеждаше крайно напрегнато, умът й бе потънал дълбоко в картините, открити единствено за него. Най-сетне раменете и безпомощно се отпуснаха.

— Нищо — въздъхна тя. — Видях само едно женско лице.

— Опиши го.

— Тя е висока — заговори пророчицата. — Косата й е много тъмна, ала кожата й е бяла като мрамор. Съпругът й се занимава с коне.

— Адара! — възкликна Гарион и веднага си представи лицето на своята красива братовчедка.

Поулгара щракна с пръсти.

— Адара и нейното цвете! — След това вълшебницата се намръщи. — Преди няколко години проучих много внимателно това цвете, Кайрадис. Напълно ли си сигурна? Наистина има някои необичайни вещества в него, но не открих никакви особени медицински качества в тях — нито в техните дестилати, нито под формата на прахове.

Кайрадис се съсредоточи.

— Може ли лечението да се осъществи чрез определени аромати, лейди Поулгара?

Вълшебницата присви очи.

— Има някои лекарства, които се поемат във вид на пари — изрече несигурно тя. — Но…

— Има и отрови, които могат да бъдат използвани по този начин, лейди Поулгара. — намеси се Сади. — Парите попадат в белите дробове, а оттам в сърцето. След това кръвта ги отвежда до всички части на тялото. Има голяма вероятност това да е единственият начин за неутрализиране на талота.

Лицето на Белгарат се бе напрегнало.

— Е, Поул? — попита той.

— Струва си да опитаме, татко — отговори тя. — Имам няколко такива цветчета. Те са изсушени, ала биха могли да ни помогнат.

— Имаш ли и семена?

— Да, няколко.

— Семена ли? — възкликна Андел. — Кал Закат отдавна ще е в гроба, дори ще изминат няколко месеца, докато от семенцето израсне храст и храстът се покрие с цветове.

Старият вълшебник се засмя лукаво.

— Не е съвсем така — възрази той и намигна на Поулгара. — Понякога много ми върви с растенията. Ще ми трябва пръст… и няколко кутии или кофи, в които да я сложа.

Сади се приближи до вратата и поговори няколко мига с пазачите, които стояха пред помещението. Те се спогледаха объркано, ала кратката заповед, изречена от Андел, ги накара да се втурнат да изпълнят задачата.

— Какъв е произходът на това странно цвете, лейди Поулгара? — попита с любопитство Кайрадис. — Откъде сте така добре запозната с него?

— Гарион го направи — сви рамене Поулгара, оглеждайки замислено тясното легло на Закат. — Татко, смятам, че трябва да преместим леглото на императора далеч от стената, да го оградим с цветя от всички страни и…

— Гарион е направил цветето? — възкликна пророчицата.

Поулгара кимна утвърдително и каза разсеяно:

— Той всъщност го създаде. Мислиш ли, че тук е достатъчно топло, татко? Ще ни бъдат необходими големи, здрави цветове, ала дори най-добрите, с които разполагам, са дребнички.

— Направих всичко, което можах — възрази Гарион.

— Значи си го създал? — Гласът на Кайрадис беше изпълнен със страхопочитание. След това тя се поклони на Гарион с дълбоко уважение.

Когато кофите с полузамръзнала пръст бяха поставени около леглото на умиращия император, Поулгара извади от торбата си малка кожена кесийка, взе няколко микроскопични семенца и внимателно ги зася.

— Добре — рече Белгарат и нави делово ръкави. — Сега се отдръпни. — Той се наведе и докосна земята в една от кофите. — Имаше право, Поул — измърмори вълшебникът. — Студено е малко повече, отколкото трябва. — След това се навъси и Гарион видя, че устните му едва-едва се движат. Приливът на волята му не бе никак силен, а звукът, долавящ се от него, наподобяваше шепот. Влажната земя в кофите започна да дими. — Така е по-добре — рече възрастният мъж и протегна ръцете си над тясното легло и димящите кофи с пръст. Гарион отново почувства прилива на волята му и тихия, едва доловим шепот.

Отначало не се случи почти нищо, ала след няколко мига започнаха да се появяват мънички зелени петънца, просветващи върху влажната пръст. Гарион наблюдаваше как малките листчета растат и набират сили и изведнъж си спомни къде е виждал Белгарат да прави същото вълшебство. Така ясно, сякаш се намираше на самото място, кралят на Рива си припомни в пълни подробности двора край палата на крал Кородулин във Воу Мимбре. Видя отново как вейката от ябълковото дърво, което вълшебникът Белгарат бе пъхнал между две плочи на пътеката, изведнъж пораства, достигайки раменете му като доказателство за скептичния Андориг, че той наистина е древният Белгарат.

Бледите листчета постепенно станаха наситено зелени, тънките крехки вейчици и мустачета, появили се в първия миг, вече бяха пораснали и се превърнаха в ниски храсти.

— Накарай ги да се увият като лози около леглото, татко — критично каза Поулгара. — Ще има повече цветове, а на мен са ми необходими тъкмо цветчетата.

Вълшебникът въздъхна шумно и я изгледа така, че за погледа му писателите можеха да напишат няколко дебели тома.

— Добре — измърмори той накрая. — Щом искаш лози, ето ти лози!

— Нима това е прекалено много за тебе? — попита загрижено дъщеря му.

Белгарат стисна челюсти, ала не отговори нищо. Вместо това започна обилно да се поти. Дълги мустачета започнаха да се издигат и полюляват във въздуха като зелени змии, обвивайки краката на леглото, в което лежеше императорът; след това достигнаха металната рамка с пружината и дюшека. След като се добраха до тази височина, стъбълцата сякаш престанаха да растат за миг, докато Белгарат си поемаше дъх.

— Това е по-трудно, отколкото изглежда — изрече запъхтяно той. След това отново се съсредоточи и лозите бързо покриха изцяло леглото и неподвижното тяло на Кал Закат. Не след дълго единствено лицето на императора остана открито сред зелената маса листа.

— Добре — обърна се Белгарат към растенията. — Толкова е достатъчно. Сега можете да разцъфнете.

Гарион отново почувства прилива на волята на възрастния вълшебник и долови особен звънлив звук.

Връхчетата на безбройните вейки напъпиха, след това пъпките започнаха да се разпукват, разкривайки вътрешността на бледолилавите си цветчета. Почти свенливо мъничките несиметрични цветове се отвориха, изпълвайки стаята с неуловим, нежен аромат. Гарион се изправи и пое с пълни гърди приятната свежа миризма. Незнайно защо изведнъж се почувства много добре, грижите и тревогите, които го бяха притиснали през последните няколко месеца, сякаш отплуваха някъде много, много далеч.

Отпуснатото лице на Кал Закат трепна леко, след това императорът се раздвижи, пое си дъх и въздъхна дълбоко. Поулгара постави върховете на пръстите си върху врата му.

— Мисля, че цветята помагат, татко. — рече тя. — Сърцето му сега тупти по-равномерно и с по-голяма лекота, дишането му е по-ритмично и спокойно.

— Добре — отвърна Белгарат. — Щеше да ми е много неприятно, ако се окажеше, че направих това особено упражнение за нищо.

Императорът отвори очи и блестящата фигура на Кайрадис пристъпи загрижено да леглото му. Кал Закат й се усмихна, когато я видя, и в отговор на бледото й лице грейна плаха усмивка. След това Закат отново затвори очи и пак въздъхна. Гарион се наведе напред, за да се увери, че болният все още диша. Когато отново погледна към отсрещната страна на леглото, пророчицата от Кел беше изчезнала.

4.

През нощта от езерото задуха топъл вятър и влажният сняг, затрупал като пелена Рак Хага и околностите, се превърна в ужасна киша. Снежните парцали огъваха клоните на дърветата или се плъзгаха на тежки подгизнали преспи по сивия покрив от плочи и падаха на земята в малката градина в центъра на къщата. Гарион и Силк седяха до огъня в стаята с бледоморавите възглавнички, гледаха към градината и разговаряха тихо.

— Бихме научили много повече неща, ако успея да се свържа с Ярблек — тъкмо казваше Силк. Дребничкият драснианец отново беше облечен в перленосивия жакет и черните панталони, с които се труфеше често преди да започнат търсенето, макар че сега беше сложил само няколко от скъпите пръстени и украшения, които го караха да изглежда така натрапчиво богат.

— Той не е ли в Гар ог Надрак? — попита Гарион. Кралят на Рива също беше свалил пътните дрехи и отново бе предпочел обичайните си дрехи в синьо, украсени със сребърни нишки.

— Трудно е да се каже точно къде се намира Ярблек, Гарион. Той никога не се задържа на едно място, но където и да отиде, докладите на нашите хора в Мал Зет, Мелцен и Мага Рен винаги се препращат лично до него. Почти е сигурно, че каквото и да е намислил Менга, то със сигурност ще наруши редовните търговски връзки. Сигурен съм, че агентите ни са събрали за него всичко, с което са се сблъскали в течение на работата си, и са го изпратили до Ярблек. Точно сега моят партньор сигурно знае повече за Менга, отколкото цялата секретна полиция на Брадор.

— Не желая да се заемам с нещо странично, Силк. Работата ни е свързана със Зандрамас, не с Менга.

— Демоните са работа на всеки човек — отвърна сериозно Силк. — Ала независимо от това какво ще бъде решението ни, ние първо трябва да се доберем до Малореа — а това означава, че трябва да убедим Закат колко сериозно е делото ни. Той въобще изслуша ли те, когато му разказа за Менга?

Гарион поклати глава.

— Не съм сигурен дали въобще разбра за какво става дума. Не се държеше съвсем нормално.

— Трябва да опитаме отново, щом се събуди — каза Силк, после по лицето му пробяга лукава усмивка. — Имал съм доста големи успехи при преговорите си с болни хора.

— Това не ти ли се струва достойно за презрение?

— Е, да, разбира се, но обикновено дава добри резултати.

Около десет сутринта Гарион и неговият приятел спряха пред стаята на императора под предлог, че желаят да разберат как се чувства. Поулгара и Сади седяха от двете страни на леглото, а Андел бе в ъгъла на стаята. Лозите, които бяха обвивали тясното легло, вече ги нямаше, но въздухът все още беше напоен с аромата на мъничките цветя. Болният Кал Закат бе подпрян на няколко възглавници, очите му бяха затворени. Котката му лежеше доволно на леглото до него и тихичко мъркаше.

— Как е? — тихо попита Гарион.

— Вече се събужда няколко пъти — отвърна Сади. — В изпражненията му все още има следи от талот, ала стават все по-малко. — Евнухът започна да върти между пръстите си едно от малките цветчета, изпълнен с любопитство. — Питам се дали тези цветя биха имали същия ефект, ако се дестилират и се използват във вид на есенция — замислено каза той. — Или във вид на розово масло. Сигурно би било много интересно човек да носи парфюм, който би го предпазвал от всякакви възможни отрови. — Той се навъси леко. — И дали биха действали срещу змийска отрова?

— Накарай Зит да ухапе някого и ще можеш да изпиташ действието им на практика — предложи Силк.

— Искате ли да бъдете първият доброволец, принц Келдар?

— О, не, Сади — отклони любезното предложение Силк. — Въпреки това ти благодаря. — Той погледна червената кутия, която лежеше отворена на пода. — Впрочем змията ти затворена ли е?

— Зит спи — отвърна Сади. — Тя винаги подремва известно време след закуска.

Гарион погледна заспалия император.

— Той ще може ли да разсъждава логично? Искам да кажа… когато се събуди?

— Умът му се прояснява — отвърна Поулгара.

— Истерията и делириумът са някои от симптомите, причинени от талот — продължи Сади. — Повишаващата се способност да разсъждава е почти сигурен признак, че ще се съвземе.

— Ти ли си, Белгарион? — попита Закат почти шепнешком, без да отваря очи.

— Да — отговори Гарион. — Как се чувстваш?

— Слаб съм и ми се вие свят… всеки мускул на тялото ми боли като възпален зъб. С изключение на всичко това може да се каже, че се чувствам прекрасно. — Императорът отвори очи с кисела усмивка. — Какво стана? Изглежда, напълно съм изгубил представа за изминалите събития.

Гарион хвърли бърз поглед към Поулгара, която му кимна.

— Ти беше отровен — каза кралят на Рива на болния.

Закат изглеждаше малко изненадан.

— Значи отровата не е била достатъчно силна.

— Всъщност беше една от най-силните на света, ваше Императорско величество — възрази меко Сади. — Досега действието й винаги е причинявало смърт. Без изключение.

— Значи умирам? — изрече Закат с особено задоволство. — Е, добре — въздъхна той. — Това ще разреши много проблеми.

— Много съжалявам, ваше величество — отвърна Силк с престорено съжаление — но мисля, че ще оцелеете. Понякога Белгарат променя естествения ход на нещата. Лош навик, който е придобил в младостта си, но предполагам, че всеки човек има нужда от своите пороци.

Закат се усмихна едва-едва.

— Вие сте забавен дребосък, принц Келдар.

— Ала ако наистина чак толкова желаете да умрете — добави възмутително Силк, — винаги можем да събудим Зит. Тя ще ви гризне съвсем леко и това ви гарантира вечен сън, уверявам ви.

— Коя е Зит?

— Домашната любимка на Сади — една мъничка зелена змия. Тя може да се сгуши до ухото ви и няма да престане да мърка, докато не се пренесете във вечността.

Закат въздъхна и очите му отново се затвориха безсилно.

— Мисля, че трябва да го оставим да поспи — тихо каза Поулгара.

— Все още не, лейди Поулгара. — отвърна императорът. — Винаги съм се стремял да спя колкото е възможно по-малко, избягвал съм сънищата и сега те ми се струват нещо съвсем неестествено.

— Наистина трябва да спите, ваше величество — обади се Андел. — Има различни начини човек да избяга от кошмарите, а сънят е най-доброто лекарство и най-добрият лечител.

Закат въздъхна и поклати глава.

— Боя се, че не ще можеш да прогониш моите кошмари, Андел — Императорът се навъси. — Сади, дали халюцинацията е един от симптомите на отровата, която съм погълнал?

— Възможно е — призна евнухът. — Какви ужаси видяхте?

— Не бяха ужаси — отговори Закат. — Стори ми се, че видях лицето на една млада жена. Очите й бяха вързани с парче плат. Особен покой ме обзема, когато видя това лице.

— В такъв случай онова, което сте видели, не е халюцинация — каза Андел.

— Кое тогава е това странно сляпо дете?

— Моята господарка — гордо изрече Андел. — Лицето, което се появи край вас в най-отчаяния и тежък час от живота ви, е на Кайрадис, пророчицата от Кел. От нейното решение зависи съдбата на света — и на всички останали светове,

— Толкова смазваща отговорност да е поставена върху толкова крехки рамене — отбеляза Закат.

— Това е нейната задача — отвърна просто Андел.

Болният, изглежда, отново се унесе в дрямка, а върху устните му грейна особена усмивка. След малко очите му отново се отвориха и изглеждаха по-бдителни.

— Излекуван ли съм, Сади? — обърна се той към евнуха с бръснатата глава. — Или твоята отлична нийсанска отрова успя да свърши работата си?

— О — отвърна замислено Сади, — все още не бих казал, че сте изцяло изцелен, ваше величество, ала мога да заявя, че в момента не ви грози непосредствена опасност.

— Добре — рече Закат твърдо и се опита да се надигне в леглото. Гарион протегна ръка да му помогне. — Все още ли не е арестуван негодникът, който направи опит да ме отрови?

Сади поклати глава.

— Доколкото зная, все още не.

— В такъв случай това ще е първата заповед, която ще издам. Започвам да усещам глад, а никак не ми се ще да премина отново през всичко това. Тази отрова често ли се среша в Ктхол Мургос?

Сади се намръщи.

— Законите на мургите забраняват употребата на отрови и упойващи вещества, ваше величество — отвърна той. — Те са, простете ми, изостанали хора. Предполагам обаче, че наемните убийци дагаши имат достъп до талот.

— Значи смяташ, че моят отровител е бил от дагашите?

Сади сви рамене.

— Повечето поръчкови убийства в Ктхол Мургос се извършват от дагаши. Те работят добре, освен това запазват пълна дискретност.

Закат замислено присви очи.

— Това означава, че в дъното на всичко стои Ургит. Услугите на дагашите струват скъпо, а Ургит има достъп до кралската съкровищница.

Силк направи гримаса и заяви:

— Не. Ургит не би направил това. Нож в гърба — това да, ала отрова — в никакъв случай.

— Откъде си толкова сигурен, Келдар?

— Познавам го — отвърна не особено убедително дребничкият драснианец. — Той наистина е слабохарактерен и малко плах, ала никога не би прибегнал до отрова. Това е недостоен начин за разчистване на сметки с политически противници.

— Принц Келдар! — възрази Сади.

— С изключение на кралство Нийса, разбира се — отстъпи Силк. — Човек наистина не бива да забравя странните ви обичаи. — Той подръпна дългия си нос. — Ще призная, че Ургит не би тъгувал прекалено дълбоко, ако някоя сутрин се събудите мъртъв — обърна се драснианецът към императора на Малореа. — Ала подобна постъпка е наистина немислима за него. Ако вашите генерали повярват, че човекът, посегнал на живота ви, е Ургит, а продължение на десет бъдещи поколения те биха се стремили да изтрият от лицето на земята всичко, свързано с мургите. Нали?

— Предполагам, че биха постъпили точно така, да — отвърна Закат.

— Кой би имал най-голяма изгода от евентуалната ви смърт — като се има предвид, че по-голямата част от армията ви няма де се завърне в Малореа в предвидимото бъдеще? Със сигурност това не е Ургит. По-вероятно така желае някой, който предпочита да има свобода на действие в Малореа. — Силк изправи рамене. — Защо не позволите на мен и на Лизел да разузнаем положението преди да се спрете твърдо на определено решение? Прекалено очебийните неща винаги ме карат да изпитвам съмнение.

— Всичко това е много добре, Келдар — прекъсна го Закат раздразнено. — Ала как мога да съм сигурен, че в следващата ми гозба няма да има от същата екзотична подправка?

— Край леглото ви стои най-добрата готвачка на света — изтъкна Силк и посочи с величествен жест Поулгара. — Мога абсолютно да гарантирам, че тя няма да ви отрови. Може да ви превърне в репичка, ако я обидите, ала никога не би ви отровила.

— Добре, Силк, достатъчно говори по този въпрос — каза Поулгара.

— Просто оказвам дължимата почит към дарбите ти, Поулгара.

Погледът на вълшебницата стана суров.

— Струва ми се, че дойде време да отпътувам някъде по-далеч от тази стая — обърна се Силк към Гарион.

— Мъдро решение — измърмори кралят на Рива.

Дребният мъж се обърна и бързо излезе.

— Наистина ли е толкова добър, колкото претендира, че е? — попита любопитно Закат.

Поулгара кимна утвърдително.

— Смятам, че двамата с Лизел могат да измъкнат всяка тайна, независимо къде е скрита. На Силк това не му харесва, ала наистина са съвършен екип. А сега, ваше величество, какво бихте искали за закуска?

Нещо твърде любопитно ставаше в ъгъла. По време на току-що протеклия разговор Гарион чу слабо сънливо мъркане от пръстената бутилка, в която стоеше Зит. Или малката змия изразяваше обхваналото я дълбоко задоволство, или една от особеностите на нейния вид беше да мърка по време на сън. Бременната пъстра котка на императора, привлечена от този звук, скочи от леглото и пристъпи с явно любопитство към малкия дом на Зит. Разсеяно, може би съвсем без да мисли за това, тя отговори на мъркането, носещо се от бутилката, като също замърка. Пухкавото животно помириса пръстения съд, после предпазливо го докосна с меката си лапа. Особеният дует, състоящ се от мъркащи звуци, продължи.

След това, може би защото Сади не беше запушил здраво бутилката, а може би просто защото змията отдавна беше измислила този прост начин сама да отваря вратата на дома си, малкото влечуго избута запушалката с тъпия си нос. Двете същества продължиха да мъркат, макар че сега котката очевидно бе пламнала от любопитство. Известно време Зит не се показа, а остана свенливо у дома си, ала не престана да мърка. След това внимателно измъкна глава и изплези раздвоения си език.

Котката подскочи на около три стъпки, надавайки уплашено, дрезгаво мяукане. Зит незабавно се върна в сигурната си къщичка, ала нито за миг не престана да мърка.

Предпазливо, но изгаряща от любопитство, котката отново се приближи към пръстената бутилка.

— Сади — каза императорът загрижено.

— Няма никаква непосредствена опасност, ваше величество — увери го евнухът. — Зит никога не хапе, когато мърка.

Малката зелена змия отново показа главата си от гърлото на бутилката. Този път котката само леко се отдръпна. След това любопитството надделя вродената й ненавист към влечугите и тя бавно продължи напред, за да подуши странното създание. Все още мъркайки, Зит също издаде напред тъпия си нос. Носовете на двете животни се докоснаха, те се отдръпнаха леко едно от друго. Сега и двете мъркаха високо.

— Изумително — измърмори Сади. — Струва ми се, че се харесаха.

— Моля те, Сади — жално каза императорът. — Не зная какво мислиш ти за змията си, но аз съм много привързан към моята котка. Освен това й предстои да стане майка.

— Ще поговоря с тях, ваше величество — увери го Сади. — Не съм сигурен дали ще ме послушат, ала непременно ще поприказвам с тях.

Белгарат отново се беше уединил в библиотеката и разглеждаше внимателно една голяма карта на северна Малореа.

— А, ето те и теб — рече вълшебникът, когато Гарион влезе. — Тъкмо щях да изпратя някого да те повика. Ела погледни това.

Гарион се приближи до масата.

— Какво има, дядо?

— Зандрамас е тук в Ашаба, нали? — Белгарат посочи с пръст мястото в Карандските планини.

— Да.

— А Менга се придвижва на юг и на запад от Калида — ей тук. — Възрастният мъж отново посочи картата.

— Така казва Брадор.

— Той не й позволява да навлезе в по-голямата част от континента, Гарион. Тук, в Ктхол Мургос, Зандрамас е проявила особено внимание да избягва населени местности. Нямаме никаква причина да вярваме, че ще промени подхода си, след като стигне в Малореа. Урвон ще бъде на юг от нея в Мал Яска, а пустите земи на север са практически непроходими — макар че лятото вече е почти настъпило.

— Лятото ли? О! Все забравям. — Гарион погледна картата. — Дядо, ние нямаме никаква представа къде се намира „мястото, което не съществува“. Когато Зандрамас напусне Ашаба, тя би могла да тръгне в каквато посока пожелае.

— Не мисля така, Гарион. В светлината на всичко, което се случи в Малореа — като прибавим и следния факт: на нея и е известно, че сме по следите й — всичко това ме кара да смятам, че тя прави опити да се завърне в базата на своята власт в Даршива. Всичко живо по света се е надигнало срещу нея и Зандрамас има нужда от помощ.

— Ние със сигурност не представляваме особена заплаха за нея — мрачно каза Гарион. — Та ние не можем да се измъкнем от Ктхол Мургос.

— Тъкмо по този въпрос исках да разговарям с тебе. Трябва да убедиш Закат, че за нас е жизненоважно да напуснем това място и да се доберем до Малореа колкото е възможно по-скоро.

— Да го убедя?

— Просто направи каквото трябва, Гарион. Залогът е огромен.

— Но защо тъкмо аз? — изрече Гарион, без да мисли.

Белгарат го изгледа с продължителен, проницателен поглед.

— Съжалявам — измърмори Гарион. — Забрави, че го казах.

— Добре. Аз ще го направя.

Късно вечерта котката на Закат роди седем здрави котенца. Зит просто обикаляше наоколо, предупреждавайки всички да не се приближават, като надаваше зловещо съскане. Странно защо единственият човек, когото загриженото малко влечуго допускаше до новородените котенца, беше Велвет.

През следващите няколко дни Гарион не постигна почти никакви успехи, опитвайки се да насочи разговора с възстановяващия се Закат към необходимостта да се завърне в Малореа. Императорът се извиняваше със слабостта си вследствие на отравянето, но Гарион подозираше, че той просто хитрува — малореанецът очевидно имаше достатъчно енергия за обичайните си занимания и изтъкваше, че е изтощен, само когато Гарион пожелаеше да разговаря с него за пътуването му.

Вечерта на четвъртия ден кралят на Рива реши да преговаря още веднъж, преди да прибегне към по-директни методи. Той завари Закат седнал на стол до леглото си с книга в ръка. Черните кръгове под очите му бяха изчезнали, крайниците му вече не трепереха, императорът изглеждаше отпочинал и бодър.

— А, Белгарион — рече бодро той. — Прекрасно е, че се отбиваш при мен.

— Помислих си, че ще бъде добре да дойда при теб, за да те приспя и тази вечер — отвърна Гарион с преувеличен сарказъм.

— Толкова ли личи, че се преструвам? — попита Закат.

— Да. Всеки път, когато спомена думите „кораб“ и „Малореа“ в едно и също изречение, ти веднага затваряш очи. Закат, трябва да поговорим по този въпрос, защото нямаме излишно време.

Закат скри очи с длан, опитвайки се да покаже колко е уморен.

— Нека се изразя по този начин — продължи настойчиво Гарион. — Белгарат започва да проявява нетърпение. Опитвам се да запазя цивилизования тон на нашите разговори, но ако се намеси той, положението твърде бързо ще стане неприятно.

Закат отдръпна ръка от челото си и присви очи.

— Това ми звучи като заплаха, Белгарион.

— Не — възрази Гарион. — Всъщност е приятелски съвет. Ако ти желаеш да останеш в Ктхол Мургос, това зависи само от теб — но ние трябва да продължим по пътя си към Малореа — и то скоро.

— Ами ако не ви позволя?

— Да ни позволиш ли? — изсмя се Гарион. — Закат, нима не си пораснал в същия свят като всички нас? Имаш ли най-бегла представа за какво приказваш всъщност?

— Смятам, че с това разговорът ни приключва, Белгарион — изрече студено императорът, изправи се сковано и се обърна към леглото си. Както обикновено, котката остави мяукащото си потомство в средата на неговите завивки, а след това отиде в своята застлана с вълнено одеяло кутия в ъгъла. Изгубилият търпение император погледна ядосано косматите топчици върху леглото.

— Имаш разрешението ми да се оттеглиш, Белгарион — рече през рамо той и протегна ръце към котенцата.

Зит се надигна от самия център на живата космата купчина, измери го с хладен поглед и изсъска предупредително.

— О, дано те смачкат зъбите на Торак! — изруга Закат и отдръпна ръце. — Това вече е прекалено! Веднага иди и кажи на Сади да изнесе тази проклета змия от стаята ми.

— Вече я изнася четири пъти — отвърна меко Гарион. — Тя просто идва сама. — Кралят на Рива потисна смеха си. — Може би те харесва.

— Опитваш се да бъдеш остроумен, а?

— Кой, аз ли?

— Махни веднага змията оттук!

Гарион скри ръце зад гърба си.

— Не аз, Закат. Ще отида да повикам Сади.

В коридора срещна Велвет, която се приближаваше към стаята на императора с тайнствена усмивка.

— Можеш ли да изнесеш Зит от стаята на Закат? — попита я Гарион — Тя е в леглото му заедно с котенцата.

— И сам можеш да го направиш, Белгарион — отвърна русокосото момиче. — Тя има доверие в теб.

— Не бих желал да проверявам това.

Влязоха в спалнята на императора и девойката направи реверанс и каза:

— Какво има, ваше величество?

— Можете ли да се справите с това? — попита той и посочи косматата купчина, в чиито център съскаше змията.

— Разбира се, ваше величество. — Тя се приближи към леглото и змията нервно изплези потрепващия си език. — О, я стига, Зит — скара й се русокосото момиче, вдигна полата си и започна да слага котенцата в нея. Най-накрая взе Зит и я остави сред тях. След това прекоси стаята и съвсем небрежно ги изсипа в кутията на котката. Тя отвори едно око направи място на потомството си и веднага заспа.

— Нали са много мили? — измърмори Велвет и се обърна към Закат. — О, между другото, ваше величество, Келдар и аз разбрахме кой ви е отровил.

Императорът я погледна напрегнато.

— Сигурна ли сте?

— Доколкото човек въобще може да бъде сигурен при подобни случаи. Човек рядко намира очевидци, когато има опит за убийство с отравяне. Но този човек е бил в кухнята точно по време на покушението срещу вас, и е напуснал палата след като сте се почувствали зле. Освен това репутацията му ни е известна. — Тя се усмихна на Гарион. — Забелязвал ли си, че хората винаги запомнят човек с бели очи?

— Нарадас ли? — възкликна Гарион.

— Изненадващо, нали?

— Кой е Нарадас? — попита Закат.

— Той работи за Зандрамас — отвърна Гарион и се намръщи. — Но в това няма никакъв смисъл, Велвет. Защо й е притрябвало на Зандрамас да убива Закат? Нима не би искала да го има на разположение жив?

Лизел разпери ръце.

— Не зная, Белгарион — това все още не ми е известно.

— Велвет ли я нарече? — попита удивено Закат.

Девойката се усмихна и трапчинките се появиха на бузите й.

— Не е ли глупаво? — Тя се засмя. — Предполагам, че прякорите са израз на привързаност. Ала въпросът, който зададе Белгарион, е напълно уместен. Можеш ли да посочиш някаква причина, поради която Зандрамас би искала да те убие?

— Не сега, ала когато я настигна, ще изтръгна от нея отговора, който ви е нужен — ще го сторя дори ако се наложи да преобърна наопаки всичко в Ктхол Мургос.

— Тя не е тук — отвърна разсеяно Гарион, опитвайки се да намери разрешение на загадката. — Тя е в Ашаба — в Къщата на Торак.

Закат недоверчиво присви очи.

— Това не е ли твърде удобно за теб, Белгарион? — рече той. — Ти пристигаш и съвсем случайно някой се опитва да ме отрови. Белгарат съвсем случайно ме излекува. Келдар и Лизел също така случайно откриват кой е отровителят — той работи за Зандрамас, която отново съвсем случайно е в Ашаба — място, където вие отчаяно желаете да отидете. Тези съвпадения буквално разтърсват човешкото въображение, нали?

— Закат, започва да ми писва от теб — раздразнено каза Гарион. — Ако реша, че ми трябва кораб да отида в Малореа, просто ще си взема каквото ми е необходимо. Единствено доброто ми възпитание, което дължа на лейди Поулгара, ме възпира да сторя това.

— Как мислиш, че би могъл да излезеш оттук? — попита троснато Закат.

Това беше достатъчно. Гневът, обзел Гарион, беше напълно необясним. Той бе резултатът на хиляди препятствия и отлагания, които преследваха краля на Рива повече от година. Той протегна ръка през рамо, измъкна от ножницата меча на Желязната хватка и махна кожената покривка от дръжката му. Вдигна гигантското острие пред себе си и буквално захвърли силата на волята си към Кълбото. Мечът блесна с ослепително син пламък.

— Как ще изляза оттук ли? — извика той на изумения император. — Ще използвам ето това вместо ключ. Сега ще ти покажа как действа. — Гарион протегна ръка, насочи блестящото острие към вратата и заповяда: — Избухни!

Гневът беше прекомерно силен. Кълбото, събудено от могъщата вълна на разгневената воля, реагира прекалено неудържимо. Вратата изчезна, разцепена на безброй трески заедно с касата.

Закат се взря със зяпнала уста в коридора, разкрил се внезапно през очите му — навсякъде имаше трески и парчета.

— Божичко! — измърмори тихо Велвет.

Все още под влиянието на неудържимия си гняв, Гарион хвана ръката на зашеметения Закат и посочи с острието на меча напред.

— А сега ще отидем да поговорим с Белгарат — заяви той. — Ще вървим по коридорите, ако ми дадеш дума, че няма да викаш войниците си. В противен случай ще поемем направо през стените на къщата. Библиотеката беше в тази посока, нали? — рече той и посочи с върха на меча една от стените.

— Белгарион — скара му се Велвет. — Не се дръж така. Кал Закат беше много любезен домакин. Сигурна съм, че вече разбира какво е положението и е готов да ни сътрудничи, нали, ваше величество? — Тя се усмихна пленително на императора. — Не желаем да разгневим краля на Рива, нали? Наоколо има толкова много чупливи неща — прозорци, стени, къщи, целият град Рак Хага — и още много, много други.

Намериха Белгарат в библиотеката — четеше някакъв свитък, а до лакътя му имаше голяма халба бира.

— Открихме нещо — каза лаконично Гарион, когато влязоха.

— Така ли? И какво?

— Велвет ни съобщи, че тя и Силк са открили, че Нарадас е отровителят на Закат.

— Нарадас? — Възрастният мъж примигна. — Това се казва изненада.

— Какво е наумила тя, дядо? Имам предвид Зандрамас.

— Не съм сигурен. — Белгарат погледна Закат. — Кой ще наследи твоя трон, ако някой успее да те приспи навеки?

Закат сви рамене.

— Имам неколцина далечни братовчеди — по-голямата част от тях живеят на Мелценските острови и в Селанта. Линията на наследяване е твърде неясна.

— Може би тя има предвид тъкмо това, Белгарат — каза сериозно Велвет. — Ако в пророчеството на гролимите, което намерихме в Рак Хага, има някаква истина, тя трябва да доведе ангаракски крал на мястото на Последната среща. Послушен крал би й свършил далеч по-добра работа от Закат — тя би могла да короняса някой негов трети или четвърти братовчед, след което ще го обяви за крал. След това ще накара своите гролими да го наблюдават и да го доведат при нея, когато и потрябва.

— Възможно е — съгласи се той. — Ала вероятно тя има наум и нещо друго. Зандрамас никога досега не е действала така директно.

— Може би все пак разбирате, че нямам ни най-малка представа за какво приказвате — намеси се гневно Закат.

— Колко знае той? — обърна се Белгарат към Гарион.

— Не много, дядо.

— Добре. Може би ако научи какво всъщност става, няма да ни създава толкова трудности. — Той погледна малореанския император. — Чувал ли си някога за Мринския сборник? — попита вълшебникът.

— Чувал съм, че е написан от някакъв луд — както всички така наречени пророчества.

— Ами знаеш ли за Детето на Светлината и Детето на Мрака?

— Това е част от стандартните налудничави приказки, с които се славят истеричните гролими.

— Закат, все пак трябва да вярваш в нещо. Ще ти е много трудно да разбереш онова, което ти казваме, ако не ни вярваш.

— А пък ти ще ми позволиш ли да запазя известна част от своя скептицизъм? — прекъсна го остро императорът.

— Да, това е уместно. И така, започвам. Всичко, което ще чуеш, е твърде сложно, затова внимавай и ако не разбираш нещо — прекъсни ме.

Възрастният мъж му разкри древната история за „катастрофата“, случила се преди началото на света — за разделянето на двете съдби на вселената, двата вида възможно бъдеще за хората, за двете могъщи съзнания, определящи двата пътя на развитие на вселената.

— Добре — каза Закат. — Всичко дотук са стандартни теологически възгледи. Гролимите ме тъпчеха с тези безсмислици още от малко момче.

— Просто исках да започнем от неща, които са известни и на двама ни — каза вълшебникът и продължи да разказва на Закат за всички събития от раждането на света до битката във Воу Мимбре.

— Нашата гледна точка е малко по-различна — измърмори Закат.

— Това е естествено — съгласи се Белгарат. — Добре. Между битката във Воу Мимбре и деня, когато Зедар Отстъпника открадна Кълбото, изминаха петстотин години.

— Връщането на Кълбото — поправи го Закат. — Кълбото беше вдигнато от крадеца Желязната хватка и от… — императорът замълча, ококори очи и се вгледа в окъсания възрастен мъж.

— Да — рече Белгарат. — Аз наистина бях там, Закат. И присъствах и когато Торак открадна Кълбото от моя учител преди две хиляди години.

— Наскоро боледувах, Белгарат — измърмори тихо императорът и се отпусна на един стол. — Нервите ми не са готови да понесат толкова много изненади.

Белгарат го погледна объркано.

— Техни величества имаха малко разгорещена дискусия — обясни Велвет с лъчезарна усмивка. — Крал Белгарион демонстрира пред императора някои от невероятните възможности на меча на риванските крале. Императорът беше дълбоко впечатлен, също като всички, които случайно се бяха озовали в онази част на двореца.

Белгарат хвърли хладен поглед към Гарион.

— Пак си си играл, а?

Гарион се опита да отвърне, ала не можа да измисли никакъв отговор.

— Добре, да продължим — каза енергично Белгарат. — Онова, което се случи след появата на Гарион, е съвсем нова история и сигурно си запознат с нея.

— Гарион ли? — попита Закат.

— Това е по-широко разпространената форма на името му. „Белгарион“ привлича прекалено много вниманието, нали?

— Не повече от „Белгарат“.

— Закат, нося името Белгарат повече от седем хиляди години и вече съм свикнал с него. Гарион прибави представката „Бел“ към името си преди десетина години и ушите му все още почервеняват, когато някой го изрече.

Гарион се почувства леко обиден.

— Както и да е — продължи възрастният мъж. — След смъртта на Торак Гарион и Се’Недра се ожениха. Преди около година тя роди син. По това време вниманието на Гарион бе съсредоточено върху култа към Мечката. Някой се опита да убие Се’Недра и отне живота на Пазителя на Рива.

— Чувах за това.

— Докато Гарион потушаваше бунта на култа — а той прави тези неща много твърдо и внушително, като си науми — някой се промъкна в Цитаделата на Рива и отвлече сина на Гарион — моя праправнук.

— Не! — възкликна Закат.

— О, да — продължи мрачно Белгарат. — Помислихме, че това е дело на култа, и предприехме поход към град Реон в Драсния, където бе техният щаб — ала всичко се оказа хитро замислен план. Зандрамас бе отвлякла сина на Гарион и го бе насочила по погрешна следа — към Реон. Оказа се, че водачът на култа е Харакан — един от слугите на Урвон. Да не би да разказвам прекалено бързо за тези събития — можеш ли да следиш развоя им?

Закат изглеждаше уплашен, очите му бяха широко отворени.

— Мога — отговори той и преглътна мъчително.

— Няма още много. След като разбрахме, че сме сбъркали, тръгнахме по следата на похитителката. Знаем, че Зандрамас отива в Малореа — към мястото „което вече не съществува“. Там се намира Сардионът. Трябва да я спрем или поне да пристигнем там по същото време. Кайрадис вярва, че на това място ще протече една от онези срещи между Детето на Светлината и Детето на Мрака, които започват от самото начало на времето — ала тя ще бъде последната между тях. Кайрадис трябва да избере единия от двамата и с това ще бъде сложен край на разделението на двете съдби.

— Боя се, че тук скептицизмът ми отново взема връх, Белгарат — заяви Закат. — Нали не очакваш, че ще повярвам на измислиците за борбата между двете неясни фигури, дебнещи се по света, и на твърдението ти, че ще се срещнат на онова мистериозно място, за да се вкопчат една в друга?

— Какво те кара да мислиш, че са неясни? Духовете, които са сърцевината на двете различни съдби на вселената, принуждават хората да действат като техни инструменти по времето на тези срещи. Сега например Зандрамас ще е Детето на Мрака. По-рано беше Торак — преди Гарион да го убие.

— Ами кой е Детето на Светлината?

— Мислех, че това е очевидно.

Закат се взря невярващо в светлите очи на Гарион.

— Нима това си ти?

— Така казват — отвърна Гарион.

5.

Кал Закат, всяващият ужас император на необятна Малореа, погледна първо Белгарат, след това отново Гарион и накрая спря поглед върху Велвет.

— Защо ми се струва, че губя контрол върху нещата? — попита той. — Когато дойдохте тук, бяхте повече или по-малко мои затворници. Сега в по-голяма или по-малка степен аз съм ваш пленник.

— Просто ти разказахме някои неща, които не знаеше, това е всичко — каза му Белгарат.

— Или просто ми приказвате неща, които хитро сте си измислили.

— Че защо ни е притрябвало да го правим?

— Мога да посоча няколко причини. Заради спора ще приема като истина историята за отвличането на сина на Гарион. Но нима не виждате как тя прави мотивите ви напълно прозрачни? Имате нужда от помощта ми по време на вашето търсене. Всичките мистични глупости, плюс невероятната история за родителите на Ургит — това сте измислили, за да отвлечете вниманието ми от моя поход тук, в Ктхол Мургос, и за да ме измамите да се върна с вас в Малореа. Всичко, което сте казвали или правили, откакто дойдохте тук е насочено към тази цел.

— Наистина ли мислиш, че бихме постъпили по този начин? — попита го Гарион.

— Белгарион, ако аз имах син и някой го бе похитил, щях да сторя всичко възможно да го върна у дома. Съчувствам ти за положението, в което си изпаднал, но аз имам свои собствени грижи и трябва да се справя с тях тук, а не в Малореа. Съжалявам, но колкото повече мисля за това, толкова по-малко вярвам на думите ви. Не е възможно представата и оценката ми за света да бъдат толкова погрешни. Демони? Пророчества? Магии? Безсмъртен старец? Всичко това е много забавно, но не вярвам на нито една дума от него.

— Дори и на онова, което Кълбото ти показа за Ургит? — попита Гарион.

— Моля те, Белгарион, не се отнасяй към мен както към дете. — Закат сви устни в иронична усмивка. — Възможно ли е отровата вече да е пропълзяла и в разума ми? А не е ли възможно ти както безбройните шарлатани по селските панаири, да си използвал представление от мистериозни светлини, за да ме накараш да видя тъкмо онова, което си искал да видя?

— На какво вярваш, Кал Закат? — попита го Велвет.

— На онова, което мога да видя и докосна — почти на нищо друго.

— Такъв огромен скептицизъм — измърмори тя. — Значи не би приел нито едно необикновено нещо, излизащо извън рамките на всекидневния ни свят?

— Не, не мога да измисля подобно нещо. Съмнявам се във всичко.

— Дори и в особената дарба на пророците от Кел? Знаеш ли, те са документирани твърде убедително.

Императорът се намръщи.

— Да — призна той. — Това не може да се отрече.

— Как би могло да бъде документирано някое предсказание? — попита Гарион с любопитство.

— Гролимите са се опитвали да хвърлят съмнение и сянка върху пророците от Кел — отговори Закат. — Те почувствали, че най-лесният начин да го сторят, е да запишат предсказанията им и след това да изчакат какво ще се случи в бъдеще. Бюрократичната машина получила инструкции да прави подробни записи на всяка дума, изречена от тях. Досега нито едно от пророчествата на прорицателите не се е оказало невярно.

— Значи тогава вярваш, че пророците притежават способността да узнават неща за миналото, настоящето и бъдещето по начини, които ние, останалите, не бихме могли напълно да разберем?

— Добре, маркграфиньо — призна неохотно Закат. — Признавам, че пророците притежават определени умения, които досега все още не са обяснени.

— Вярваш ли, че някой от пророците би могъл да те излъже?

— Умно момиче — измърмори одобрително Белгарат.

— Не — отвърна Закат, след като помисли. — Пророците са неспособни да излъжат някого. Те са свързани с истината и тази връзка е пословична.

— Добре тогава — каза Велвет и трапчинките на бузите й се размърдаха. — Ако искаш да провериш дали онова, което са ти казали, е истина, само трябва да повикаш някой прорицател и да го попиташ, нали?

— Лизел — възрази Гарион, — това би могло да отнеме седмици. Нямаме толкова време!

— О — възкликна русокосото момиче, — не мисля, че ще ни отнеме чак толкова време. Ако не бъркам, лейди Поулгара каза, че Андел призовала Кайрадис, когато Негово величество лежеше на смъртен одър. Сигурна съм, че можем да я убедим да го направи пак.

— Е, Закат — рече Белгарат. — Ще приемеш ли, че онова, което ти казва Кайрадис, е истина?

Императорът го погледна подозрително, търсейки признаци за някаква вероломна хитрост.

— Ти ме притисна в ъгъла — изрече обвинително императорът на Малореа, след това се замисли над думите на маркграфинята. — Добре, Белгарат — завърши той. — Ще призная всичко, което каже Кайрадис, за истина, ако и ти сториш същото.

— Значи се споразумяхме — заяви Белгарат. — Нека изпратим да извикат Андел и да решим въпроса.

Велвет излезе в коридора, за да поговори с един от пазачите, който вървеше неотлъчно като сянка след своя император, а Закат отпусна гръб върху облегалката на стола.

— Просто не мога да повярвам, че мисля сериозно за всичките тези невъзможни неща, за които ми разказа — рече той.

Гарион и дядо му се спогледаха за миг, след което и двамата се засмяха.

— Какво е толкова смешно?

— Просто стара семейна шега, Закат — отвърна Белгарат. — Гарион и аз обсъждаме възможните и невъзможните неща, откакто той навърши девет години. Знаеш ли, Гарион беше по-опърничав, отколкото си ти сега.

— Става по-лесно да приемеш всичко, след като отмине първият шок — добави кралят на Рива. — Също както когато плуваш в много студена вода. Щом изтръпнеш, вече не чувстваш толкова голям студ.

След малко Велвет се върна, съпроводена от Андел, която отново бе сложила качулката на главата си.

— Каза, че пророчицата от Кел е твоя господарка, нали Андел? — попита Закат.

— Да, Ваше величество.

— Можеш ли да я призовеш при нас?

— Да, мога да призова нейния образ, ваше величество, ако наистина това е необходимо и ако тя се съгласи да се появи.

— Необходимо е, Андел. Белгарат ми разказа редица неща, които трябва да бъдат потвърдени. Зная, че Кайрадис казва единствено истината. От друга страна, репутацията на Белгарат е твърде несигурна в това отношение. — И императорът хвърли лукав, поглед към възрастния мъж.

Белгарат се засмя и му намигна.

— Ще говоря с моята господарка, ваше величество — рече Андел. — Ще я помоля да изпрати свое подобие при нас. Ако се съгласи, ще ви помоля да задавате бързо въпросите си. Усилието да преодолее половината свят я изтощава, а здравето й не е цветущо. — След тези думи жената коленичи, изпълнена с благоговение, наведе глава и Гарион още веднъж чу едва доловимото мърморене на множество гласове, последвано от дълга тишина. След това се появи леко сияние и когато то се разсея, фигурата на Кайрадис се изправи пред тях.

— Ние ти благодарим за това, че пристигна, света пророчице — изрече Закат с глас, изпълнен със странно уважение. — Моите гости ми разказаха някои неща, в които не желая да повярвам, ала съм съгласен да приема за истина онова, което потвърдиш ти.

— Ще разкрия пред теб онова, което мога, Закат — отвърна тя. — Някои неща са скрити от мен, а за други все още не е дошло време да бъдат разгласени.

— Разбирам, че има ограничения, Кайрадис. Белгарион ми каза, че Ургит, кралят на мургите, не носи във вените си кръвта на Таур Ургас. Вярно ли е това?

— Вярно е — отвърна просто пророчицата. — Бащата на крал Ургит беше алорн.

— Има ли синове на Таур Ургас, които са все още живи?

— Не, Закат. Всички от кръвта на Таур Ургас загинаха преди около дванадесет години, когато последният му син беше удушен в едно мазе в Рак Госка по заповед на Оскатат, доверения адютант на крал Ургит.

Закат въздъхна и тъжно поклати глава.

— Значи всичко свърши — каза той. — Последният потомък на моя враг да издъхне незабелязан от никого в някакво тъмно мазе — да умре толкова безшумно, че дори да не успея да ликувам след смъртта му, нито да изругая онези, които са го отмъкнали от хватката ми.

— Отмъщението е глупаво нещо, Закат.

— Това е единственият смисъл на живота ми от тридесет години. — Императорът отново въздъхна, след това изправи рамене. — Наистина ли Зандрамас е похитила сина на Белгарион?

— Да, отвлече го и сега го носи към Мястото, което вече не съществува.

— И къде се намира то?

Лицето на пророчицата стана съвсем неподвижно.

— Не мога да разкрия това пред вас — отговори накрая тя. — Само ще допълня — Сардионът също е там.

— Може ли да ми кажеш какво представлява Сардионът?

— Той е едната половина от камъка, който беше разделен на две.

— И наистина ли е толкова важен?

— В цял Ангарак няма нищо по-ценно от него. Всички гролими го знаят. Урвон би дал цялото си богатство, за да го има. Зандрамас би се отказала от боготворящите я тълпи. Менга би дал душата си за него — всъщност вече го е сторил, призовавайки демоните на помощ. Дори Агачак, йерархът на Рак Урга, би напуснал своя върховен пост, ако можеше да го притежава.

— Как е възможно да не зная нищо за толкова ценен предмет?

— Очите ти са насочени към светските дела, Закат. Сардионът не е в този свят. Ала другата половина от разделения на две камък се намира на този свят.

— Другата половина ли?

— Да. Онази, която ангараките наричат Ктраг Яска, а хората от Запада — Кълбото на Алдур. Ктраг Сардиус и Ктраг Яска са разделени на две части в мига, когато са се родили двете противоположни съдби за човечеството и света.

Лицето на Закат пребледня.

— Значи тогава всичко е вярно — изрече той с дрезгав глас.

— Всичко, Кал Закат. Всичко е вярно.

— Дори това, че Белгарион е Детето на Светлината, а Зандрамас — Детето на Мрака?

— Да, наистина е така. — Императорът понечи да й зададе още един въпрос, ала пророчицата вдигна ръка. — Времето ми е кратко, Закат, и сега трябва да разкрия нещо много по-важно пред теб. Знай, че животът ти се приближава към кръстопът, който ще реши в коя посока ще се развие съдбата ти. Остави настрана жаждата си за власт и отмъщение, както детето захвърля настрана играчките си. Върни се в Мал Зет, за да се подготвиш за своята част в срещата, която предстои да се осъществи.

— Моята част ли? — попита сепнато той.

— Твоето име и твоята задача са изписани от звездите.

— И каква е моята задача?

— Ще ти я разкрия, когато станеш готов да разбереш онова, което трябва да сториш. Първо трябва да пречистиш сърцето си от скръбта и угризенията, които те преследват непрестанно.

Императорът въздъхна дълбоко, после каза:

— Не се страхувам, Кайрадис. Но онова, за което ме молиш, е невъзможно.

— В такъв случай ти със сигурност ще умреш след края на сезона. Обмисли добре онова, което ти казах, Закат, императоре на Малореа. Отново ще разговарям с тебе в бъдеще. — След това тя отново започна да сияе и изчезна.

Закат втренчи поглед в празното място, където бе стояла. Лицето му беше бледо, челюстите му — здраво стиснати.

— Е, Закат? — попита Белгарат. — Убеди ли се сега?

Императорът стана от стола и започна да крачи напред-назад.

— Това е абсолютен абсурд! — избухна накрая той.

— Зная — отвърна спокойно Белгарат. — Ала желанието да повярваш в абсурдното е признак на вярата. Може би тъкмо вярата е първата стъпка в подготовката, за която спомена Кайрадис.

— Не че не желая да повярвам, Белгарат — каза Закат със странно покорен тон. — Просто…

— Никой не е казвал, че ще бъде лесно — обърна се към него възрастният мъж. — Но ти и по-рано си правил неща, които не са били никак леки, нали?

Закат отново се отпусна на стола си и се замисли.

— Защо аз? — промълви скръбно той. — Защо тъкмо аз трябва да се забърквам във всичко това?

Гарион изведнъж се разсмя.

Закат му хвърли студен поглед.

— Извинявай — каза му Гарион, — но аз започнах да изричам това „Защо тъкмо аз?“, откакто станах на четиринадесет години. Досега никой не ми е дал удовлетворителен отговор, но след известно време човек свиква с наложената му несправедливост.

— Аз не се опитвам да избягам от отговорност, Белгарион. Просто не виждам с какво бих могъл да ви помогна. Вие преследвате Зандрамас, и ти искаш да върнеш сина си и да унищожиш Сардиона. Правилно ли съм разбрал?

— Положението е малко по-сложно, отколкото си го представяш. — рече Белгарат. — Унищожаването на Сардиона ще бъде свързано с могъщи катаклизми.

— Не разбирам напълно последните ти думи. Не можеш ли просто да помахаш с ръка и да го накараш да престане да съществува? В края на краищата ти си вълшебник — поне така казват.

— Това е забранено — автоматично каза Гарион. — Не е възможно да прекратяваш съществуването на нещата. Ктучик се опита да стори това, ала унищожи себе си.

Закат се намръщи и погледна Белгарат.

— А пък аз си мислех, че ти си го убил.

— Повечето хора мислят така. — Възрастният мъж сви рамене. — Това прибавя блясък към моята репутация, затова не споря с тях. — Вълшебникът подръпна ухото си. — Смятам, че трябва да стигнем докрай в нашия разговор. Почти напълно съм сигурен, че единственият начин Сардионът да бъде унищожен е последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. — Той замълча и лицето му се напрегна. — Освен това мисля, че Кайрадис се увлече и ни каза нещо, което не възнамеряваше да разкрива пред нас. Тя спомена, че жреците гролими отчаяно се стремят да се доберат до Сардиона и включи Менга в техния списък. Не означава ли това, че Менга също е гролим? — Вълшебникът погледна към Андел. — Твоята господарка допуска ли понякога подобни малки грешки?

— Кайрадис не би могла да допуска грешки, свети Белгарат — отвърна лечителката. — Никоя пророчица не приказва със собствения си глас. Онова, което чуваме, е гласът на видяното от нея.

— В такъв случай тя е искала да научим, че Менга е — или е бил — гролим и че причината, поради която призовава демони, е следната: иска те да му помогнат в търсенето на Сардиона. — Старият вълшебник се замисли. — Съществува още една мрачна възможност — добави той. — Може би демоните го използват, за да се доберат те до Сардиона и да го използват за свои цели. Може би затова се държат така покорно с него. Сами по себе си демоните са достатъчно противна работа, но ако Сардионът притежава същата власт както Кълбото, ние в никакъв случай не бихме желали той да попадне в ръцете им. — Белгарат се обърна към Закат. — Е?

— Какво?

— С нас ли си, или си срещу нас?

— Не поставяш ли въпроса прекалено рязко?

— Да, така е, но по този начин пестя време, а времето започва да придобива много важно значение.

— Намирам съвсем малко изгода за себе си в така създалото се положение — заяви Закат.

— Трябва да продължаваш да живееш — напомни му Гарион. — Кайрадис каза, че ще умреш преди началото на пролетта, ако не поемеш задачата, която тя ще ти постави.

Леката усмивка на Закат излъчваше меланхолия, мъртвешкото безразличие се завърна в очите му.

— Всъщност животът ми не е никак весел и се питам струва ли си да се напрягам толкова, за да го продължа, Белгарион — отвърна той.

— Не смяташ ли, че се държиш твърде детински, Закат? — рече гневно Гарион. — Тук, в Ктхол Мургос, не правиш абсолютно нищо. Няма нито капка кръв от потомците на Ургас, която би могъл да пролееш, а положението в собствения ти дом граничи с истинско бедствие. Ти какво си: крал, император, владетел, властелин, наречи го както искаш — или разглезено дете? Отказваш да отидеш в Мал Зет просто защото някой ти е казал, че трябва да го направиш. Дори плюеш презрително, когато някой те уверява, че ще умреш, ако не се завърнеш там. Това поведение е не само детинско, то е нелогично и глупаво. Аз нямам време да убеждавам някого, чийто разум го е напуснал. Е, ти можеш да останеш в Рак Хага, отдаден изцяло на старите си скърби и разочарования, докато предсказанието на Кайрадис се сбъдне. В крайна сметка защо да се грижа аз за това? Но Геран е мой син и аз ще отида в Малореа. Трябва да свърша работата си и нямам никакво време да те увещавам. — Кралят на Рива беше запазил част от мотивите си за най-накрая. — Освен това — добави той с небрежен, почти обиден тон — бездруго нямам нужда от тебе.

Закат се изправи с пламнали очи.

— Отиваш прекалено далеч! — изрева той и стовари юмрук върху масата.

— Изумително — рече саркастично Гарион. — В крайна сметка наистина си жив. Мислех си, че трябва да те настъпя по крака, за да те накарам да реагираш по някакъв начин. Добре, щом отново се събуди, хайде да се бием.

— Какво искаш да кажеш с това „да се бием“? — попита Закат, чието лице беше все още зачервено от гняв. — За какво да се бием?

— За това дали ще дойдеш с нас в Малореа, или не.

— Не бъди глупав. Разбира се, че идвам с вас. Онова, заради което ще се бием с теб, е невероятната ти липса на учтивост.

За миг Гарион се взря в него, след това внезапно се преви в прилив на неудържим смях.

Лицето на Закат беше все още червено, а юмруците му ту се свиваха, ту отново се отпускаха. След това на лицето му се появи някак свенливо изражение и той изведнъж също започна да се смее.

Белгарат въздъхна шумно.

— Гарион — подхвана раздразнено той, — предупреждавай ме, когато отново решиш да направиш като сега. Сърцето ми не е толкова здраво като навремето.

Закат избърса очите си, макар че все още продължаваше да се смее, и попита краля на Рива:

— Колко време е необходимо на теб и приятелите ти, за да приготвите багажа си за път?

— Не особено много — отвърна Гарион. — Защо?

— Изведнъж ме обхвана дълбока носталгия за Мал Зет. Сега там е пролет и черешите са покрити с цветове. Мал Зет ще хареса и на тебе, и на Се’Недра, Гарион.

Гарион не беше сигурен дали пропускът на представката „Бел“ е преднамерен, или просто е увертюра към приятелство. Ала беше съвсем сигурен, че императорът на Малореа е много по-сложна личност, отколкото си бе представял.

— Надявам се, че сега ще ме извините — каза Закат. — Ала бих искал да разговарям с Брадор и да извлека още подробности за онова, което се случва в Каранда. Онзи Менга, за когото ми говори, очевидно открито подстрекава към бунт срещу короната, а аз винаги съм изпитвал силна неприязън към подобни неща.

— Мога да разбера чувствата ти по този въпрос — съгласи се любезно Гарион.

През следващите няколко дни по пътя между Рак Хага и пристанищния град Рак Ктан препускаха десетки императорски пратеници. Най-сетне една мразовита утрин, когато слънцето блестеше ярко в синьото небе и от тъмните води на езерото Хага се вдигаше гъста мъгла, тръгнаха към морския бряг. Гарион, наметнат плътно със сивата си пелерина, яздеше начело на колоната заедно със Закат, който поради някаква неизвестна причина се намираше в по-добро настроение от след първата им среща. Колоната, която ги следваше, се точеше след тях сякаш до безкрай.

— Отблъскваща гледка, нали? — рече малореанецът кисело, като погледна през рамо. — Заобиколен съм от всички страни от паразити и подмазвачи и ми се струва, че те непрекъснато се размножават като личинки в развалено месо.

— Ако наистина те притесняват толкова много, защо не ги уволниш? — попита Гарион.

— Не мога. Всички имат влиятелни роднини. Трябва много внимателно да лавирам между тях — един от тази родова групировка, който се неутрализира с друг от друга. При положение, че нито едно от семействата не държи в ръцете си прекалено много висши длъжности, те непрестанно правят заговори един срещу друг. Така не им остава време да заговорничат срещу мен.

Слънцето пълзеше по яркосиньото зимно небе и сланата полека се изпаряваше от дългите мъртви стръкчета трева или падаше от папратите и ниските храсти, оставяйки призрачни бели отпечатъци върху късия зелен мъх, пораснал навсякъде под тях.

Колоната спря за обяд, който беше също толкова обилен, както в Рак Хага.

— Надявам се, че беше достатъчно — отбеляза Закат, след като се нахраниха.

— Вие сте прекалено разглезен, милорд — каза му Поулгара. — Бързо придвижване във влажно време и няколко дни оскъдни дажби вероятно ще сторят чудеса за вашия апетит.

Закат погледна развеселено Гарион.

— Мислех си, че само ти си такъв — отбеляза той. — Но рязката откровеност, изглежда, е отличителна черта на цялото ти семейство.

Гарион сви рамене.

— Това пести време.

— Прости ми, че казвам това, Белгарион — намеси се Сади, — но какъв ли интерес би изпитало едно безсмъртно същество към изтичащото време? — Евнухът въздъхна. — Безсмъртието сигурно кара човек да изпитва дълбока удовлетвореност — като наблюдава как враговете му остаряват и умират.

— Това твърде често се надценява — каза Белгарат и отпи от пълната си халба. — Понякога изминават няколко столетия, без човек да има каквито и да било врагове. Няма какво да прави, а само наблюдава как се нижат годините.

Закат изведнъж се усмихна широко.

— Знаете ли? — обърна се той към всички. — Толкова добре не съм се чувствал от двадесет и пет години. Сякаш някой е махнал огромен товар от плещите ми.

— Това може би е под влияние на отровата — обади се дяволито Велвет. — Ако си отдъхнеш добре, това весело настроение ще отмине след месец-два.

— Маркграфинята винаги ли се държи така? — попита Закат.

— Понякога дори още по-зле — отвърна Силк.

Когато излязоха от императорската палатка, Гарион се огледа за коня си, ала не можа да го открие. След това изведнъж забеляза, че седлото и дисагите му са сложени на друго животно — едър тъмносив жребец. Озадачен, кралят на Рива погледна към Закат, който го наблюдаваше напрегнато.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Просто малък знак за моето дълбоко уважение към тебе, Гарион — отвърна Закат с пламнали очи. — Конят ти не беше лош, ала не отговаряше на кралския ти сан. Кралят се нуждае от царствено животно за езда. Мисля, че Кретиен ще се държи достойно при всеки случай, когато е необходима величествена церемония.

— Кретиен ли?

— Да, така се казва. Той беше гордостта на моите конюшни тук, в Ктхол Мургос. Ти нямаш ли конюшни в Рива?

Гарион се засмя.

— Моето кралство е остров, Закат. Ние се интересуваме повече от кораби, отколкото от коне. — Той погледна гордия сив жребец, който стоеше с красиво изопнат врат и едното му копито от време на време удряше леко земята. Изведнъж кралят на Рива почувства прилив на благодарност и стисна топло десницата на малореанския император. — Това е великолепен подарък, Закат.

— Разбира се, че е. Аз съм великолепен човек — или може би не си забелязал? Язди го, Гарион. Почувствай как вятърът бие лицето ти и как тътенът на копитата изпълва кръвта ти.

— Добре — отвърна Гарион, опитвайки се да овладее нетърпението си. — Може би трябва да се опознаем по-добре.

— Разбира се — засмя се Закат.

Гарион се приближи до коня и Кретиен изцвили и притисна нос към рамото му.

— Иска да тича — рече Ерионд. — Аз ще пояздя с тебе, ако нямаш нищо против.

— Добре — съгласи се Гарион. — Тогава да тръгваме.

Той хвана юздите, сложи крак на стремето и се метна на седлото. Сивият жребец полетя като вихър още преди Гарион да се нагласи както трябва.

Това беше ново преживяване. Гарион бе яздил много часове — понякога дори дни и седмици наред. Винаги се бе грижил за своите коне, както постъпва добрият сендар, ала никога не се бе привързвал към тях. За него досега конят просто си оставаше средство за придвижване от едно място на друго и никога не бе приемал самото яздене като извор на удоволствие. Но Кретиен беше нещо съвсем различно. Мускулите му се движеха плавно и могъщо под Гарион, докато двамата се носеха през почернялата зимна трева към един заоблен хълм на около миля от колоната. Ерионд яздеше до Гарион на своя дорест жребец.

Когато стигнаха върха на хълма, Гарион беше останал без дъх, ала се смееше с истинско удоволствие. Дръпна юздите и Кретиен се закова на задните си крака и вдигна предните, нетърпелив отново да полети като вихър.

— Сега разбираш, нали? — попита Ерионд с широка усмивка.

— Да — призна Гарион. — Струва ми се, че разбирам. Чудя се как съм пропуснал това толкова години.

— Трябва да имаш нужния кон — каза Ерионд, след това го погледна косо. — Знаеш ли, вече никога няма да бъдеш същият.

— Това е много хубаво — отвърна Гарион. — Бездруго старият начин на езда взе да ми омръзва. — Той посочи поредицата ниски хълмове, очертани в небето на около левга пред тях. — Защо не се изкачим там и не погледнем какво има от другата страна?

— Защо не? — засмя се Ерионд.

И двамата се понесоха към хълмовете.

Персоналът от домакинството на императора беше добре организиран. Голяма част от него пое напред да приготви лагера за нощуване, разположен приблизително на половината път до крайбрежието. На следващата сутрин колоната тръгна рано, под все така синьото небе. Късно следобед се изкачиха на върха на висок хълм и пред погледа им се разкри необятният просторна Морето на Изтока, чиито тъмносини вълни се гонеха една друга под зимното слънце. Цяла върволица облаци с цвят, наподобяващ ръжда, скриваха далечния хоризонт. Две дузини кораби с вдигнати алени платна стояха закотвени в плиткия залив. Гарион погледна изненадано Закат.

— Още един симптом на отблъскващата показност. — Императорът сви рамене. — Заповядах тази флота да дойде от пристанището в Рак Ктан. Половината от тези кораби са тук, за да превозят моите паразити и угодници — както и останалите по-скромни хорица, които всъщност вършат цялата работа. Останалите са тук, за да ескортират наши величества с подходящата за целта помпозност. Трябва да обградиш себе си с великолепие, Гарион. В противен случай хората могат да си помислят, че кралят или императорът е честен човек.

— Този следобед проявяваш много странно чувство за хумор.

— Може би това е поредният все още запазил се симптом от онези, за които спомена Лизел. Тази нощ ще спим на борда на кораба и ще отплуваме утре на разсъмване.

Гарион кимна, докосна наведения врат на Кретиен със странно чувство на съжаление и подаде юздите на чакащия наблизо коняр.

Корабът, на който ги закараха с лодки, беше наистина разкошен. За разлика от претъпканите с вещи тесни каюти на другите плавателни съдове, на които се бе качвал Гарион, помещенията в този бяха почти толкова обширни, колкото в голяма хубава къща. Беше му необходимо известно време, докато осъзнае и си обясни тази разлика. Другите кораби бяха отделили прекалено малко пространство за каютите, защото по-голямата част от него бе предназначена за товарите. Ала единственият товар, който този кораб обичайно превозваше, беше императорът на Малореа.

Тази вечер се нахраниха с омари, сервирани в трапезария с нисък таван на борда: на плаващия палат на Закат. През последните седмици Гарион бе съсредоточил по-голямата част от вниманието си върху непредсказуемия император, затова не му оставаше време да поприказва с приятелите си. И така, когато всички заеха местата си около масата, той съвсем преднамерено седна в противоположния край, твърде отдалечен от малореанеца. С голямо облекчение кралят на Рива зае мястото си между Поулгара и Дурник, докато Се’Недра и Велвет развличаха императора с искрящи от хумор женски приказки.

— Изглеждаш уморен, Гарион — отбеляза Поулгара.

— Преживях доста голямо напрежение — отвърна той. — Ще ми се императорът да не се променя всяка минута. Всеки път, когато ми се стори, че съм разбрал що за човек е, той се превръща в нещо друго.

— Не е добро хрумване да поставяш хората в различни категории, скъпи — посъветва го тя спокойно и докосна ръката му. — Това е първият признак за неяснота в мисленето.

— Нима от нас наистина се очаква да ядем тези неща? — попита Дурник с отвращение и посочи с върха на ножа си яркочервения омар, който се взираше в него от чинията. Щипките му бяха готови за нападение.

— Затова са сложили и специалните ножове, наподобяващи щипки — обясни Поулгара с особено мек тон. — Трябва да строшиш черупката и да извадиш месото.

Ковачът отблъсна чинията си настрани.

— Няма да ям нещо, което прилича на огромен червен бръмбар — заяви той с необичайна за него разгорещеност. — Все пак трябва наистина да има граница за тези неща.

— Омарът е истински деликатес, Дурник — каза тя.

— Някои хора ядат и охлюви — изсумтя той.

Очите й заблестяха, но вълшебницата овладя гнева си и продължи да му приказва със същия мек тон.

— Сигурна съм, че можем да ги помолим да вземат тази гозба и да ти донесат нещо друго — рече тя.

Ковачът я изгледа сърдито.

Гарион реши, че се познават достатъчно дълго, за да проявява деликатност по какъвто и да е проблем, и попита направо:

— Какво има, Дурник? Сърдит си като преследван язовец.

— Нищо ми няма! — почти му изкрещя Дурник.

Гарион започна да си обяснява някои неща. Припомни си молбата на Андел към леля Поул да се застъпи за Тот. След това погледна към другия край на масата, където седеше немият, навел очи към чинията си, сякаш се опитваше да се скрие от някого или да стане невидим. След това отново погледна към Дурник, който преднамерено не поглеждаше към своя бивш приятел.

— О — рече кралят на Рива. — Мисля, че разбирам. Леля Поул ти е казала нещо, което не си желаел да чуеш. Някой, когото си харесвал много, е направил нещо, с което те е разгневил. Казал си му някои неща, които сега ти се ще въобще да не си споменавал. След това си разбрал, че той наистина не е имал друг избор, не е могъл да постъпи другояче, и че всъщност онова, което е направил, в крайна сметка е било правилно. Сега искаш отново да сте приятели, ала не знаеш как да постигнеш това. Затова се държиш така — и си толкова неучтив към леля Поул.

Отначало видът на Дурник беше съвсем окаян, после лицето му стана алено, след което пребледня.

— Не е нужно да слушам това — избухна той и се изправи.

— О, я седни, Дурник — каза Гарион. — Всички се обичаме прекалено много, за да се държим по този начин. Вместо да бъдеш толкова объркан и разгневен, защо не ни помогнеш да намерим начин да оправим всичко?

Дурник се опита да го изгледа сърдито, но накрая сведе очи.

— Държах се зле с него, Гарион — измърмори той и отново се отпусна на стола си.

— Да — съгласи се Гарион. — Така беше. Но ти постъпи така, защото не разбираше какво прави той и защо го прави. Аз също не го разбирах до вчера — когато най-сетне Закат обяви, че ще ни заведе в Мал Зет. Кайрадис е знаела, че императорът ще постъпи така, и затова е накарала Тот да ни предаде на хората на Атеска. Тя иска да стигнем до Сардиона и да се срещнем със Зандрамас и ще уреди това да се случи. Тъкмо Тот е човекът, който прави онова, което пророчицата смята, че трябва да бъде извършено. При така стеклите се обстоятелства ние не можем да намерим по-добър приятел от него.

— Как бих могъл… Искам да кажа след начина, по който се държах с него?

— Бъди честен. Признай, че си постъпил неправилно, и се извини.

Лицето на Дурник се стегна и стана непроницаемо.

— Не е необходимо да му казваш нищо, Дурник — търпеливо каза Гарион на приятеля си. — Ти и Тот и без това разговаряте без думи. — След това кралят на Рива погледна замислено към ниския таван. — Това е кораб — отбеляза той, — а ние навлизаме в океана. А океаните са пълни с риба, нали?

Лицето на Дурник грейна в усмивка.

Ала вълшебницата Поулгара въздъхна замислено.

Ковачът погледна едва ли не свенливо към противоположния край на масата.

— Как каза, че мога да отворя тази черупка, Поул? — попита той и посочи омара, който сърдито го гледаше от чинията.

Продължиха да плават на североизток и скоро оставиха зимата зад себе си. По време на пътуването прекосиха въображаемата линия, отдалечена на равни разстояния от полюсите, и навлязоха в северното полукълбо на света. Дурник и Тот, отначало съвсем свенливо, а по-късно с нарастваща увереност, подновиха приятелството си и прекарваха дните си заедно на кърмата, мамейки рибите с ярки примамки и различна стръв, която измъкваха от корабната кухня.

Настроението на Закат остана все така нехарактерно за него слънчево, макар че разговорите му с Белгарат и Поулгара бяха насочени към природата на демоните — тема, която пораждаше много малко усмивки. Най-сетне един ден, когато бяха прекарали в морето около седмица, един слуга се приближи до Гарион и му съобщи, че императорът би искал да го види. Гарион кимна и се отправи към каютата, където обикновено Закат провеждаше аудиенциите си. Както повечето каюти на плаващия дворец, и тази беше обширна и пищно украсена. Поради широките прозорци, простиращи се по цялата дължина на кърмата, помещението беше светло и добре проветрено. Завесите бяха от алено кадифе, а красивият малореански килим беше наситено син. Закат, облечен както винаги в обикновена бяла дреха от лен, седеше на нисък, тапициран с кожа диван, вперил поглед в белоснежните гребени на вълните и ятото бели чайки, които следваха кораба. Котката лежеше и мъркаше в скута му, а той милваше разсеяно ушите й.

— Искал си да ме видиш, Закат? — каза Гарион, когато отвори вратата.

— Да. Влез, Гарион — отвърна малореанецът. — През последните няколко дни не се срещахме често. Сърдит ли си ми?

— Не съм — отвърна Гарион. — Ти беше прекалено зает, узнавайки различни неща за демоните. Аз не ги познавам толкова добре, затова не бих могъл да добавя нещо ново в разговорите ви. — Той прекоси каютата, ала по едно време спря и се наведе, за да откъсне от лявото си коляно едно от котетата.

— Те обичат да скачат по хората — усмихна се Закат.

Внезапна мисъл хрумна на Гарион и той предпазливо огледа стаята.

— Зит е тука, нали?

Закат се засмя.

— Не е. Сади измисли някакъв способ, чрез който да я държи в каютата си. — Императорът хвърли странен поглед към Гарион. — Наистина ли влечугото е толкова опасно, колкото твърди евнухът?

Гарион кимна.

— Ухапа един гролим в Рак Урга — каза той. — Умря след половин минута.

Закат потрепери.

— Не е необходимо да казваш това на Сади — рече императорът, — ала змиите не карат целия да настръхвам.

— Разговаряй със Силк. Той може да напише цяла дисертация за това колко ненавижда влечугите.

— Той е особен дребосък със сложен вътрешен свят, нали?

Гарион се усмихна.

— О, да. Животът му е изпълнен с опасности и напрежение, затова нервите му са изопнати като струните на лютня. Понякога е ексцентричен и непостоянен, но след време човек свиква с това. — Кралят на Рива изгледа критично събеседника си. — Изглеждаш особено добре — отбеляза той и седна на другия край на кожения диван. — Морският въздух сигурно ти влияе отлично.

— Всъщност, не мисля, че това се дължи на въздуха, Гарион. Смятам, че по-скоро се обяснява с факта, че спя по осем до десет часа на нощ.

— Спиш? Ти?

— Изумително, нали? — Лицето на Закат стана изведнъж много сериозно. — Предпочитам всичко това да не стигне прекалено далеч, Гарион.

— Разбира се.

— Ургит каза ли ти какво се случи, когато бях млад?

— Да.

— Навикът ми да не спя много се формира тогава. Лице, което ми бе особено скъпо, винаги се явяваше в сънищата ми и затова сънят се превърна в истинска агония за мен.

— И това чувство не отслабна? Дори и след тридесет години?

— Ни най-малко. Непрекъснато живеех, потънал в печал, чувство за вина и угризения на съвестта. Животът ми бе посветен единствено на това да отмъстя на Таур Ургас. Сабята на Чо-Хаг ме лиши от това. Бях запланувал десетки различни видове смърт за полуделия владетел — всяка по-страшна, по-ужасяваща от предната — ала той ме измами, умирайки от рана, получена по време на битка.

— Не е така — възрази Гарион. — Смъртта му беше по-ужасна от всяка друга, която би могъл да измислиш. Разговарях с Чо-Хаг за това. Таур Ургас полудял напълно, преди да го убие Чо Хаг, но живял достатъчно дълго, за да осъзнае, че е победен. Умрял, хапейки и дращейки с нокти земята, обзет от съкрушително безсилие. Не могъл да понесе факта, че е победен.

Закат се замисли и накрая каза:

— Да. Това наистина е било ужасно за него. Мисля, че сега може би не се чувствам чак толкова разочарован.

— Ти откри, че всички потомци на Ургас са мъртви и родът му е загинал. Това помогна ли ти най-сетне да се освободиш от духа, появяващ се непрестанно в сънищата ти?

— Не, Гарион. Не мисля, че тези две неща са свързани. Просто на мястото на лицето, което виждах по-рано, сега в сънищата ми се появи ново лице.

— О, така ли?

— Да, лице, чиито очи са завързани с парче плат.

— Кайрадис? Не бих ти препоръчал да мислиш за нея по този начин.

— Не ме разбра правилно, Гарион. Тя е почти дете, ала донесе в живота ми повече мир и спокойствие, отколкото някога съм познавал. Спя непробудно като младенец и се разхождам, обзет от неудържима еуфория, клокочеща в гърдите ми. — Императорът поклати глава. — Честно казано, не мога да се понасям такъв, но поради някаква причина не успявам да се овладея.

Гарион погледна през прозореца, без дори да забелязва танца на слънчевата светлина по вълните, нито чайките. След това изведнъж всичко се проясни в съзнанието му и той разбра, че предположението му е абсолютно вярно.

— Ти просто си дошъл на онзи кръстопът в живота си, за който спомена Кайрадис — рече кралят на Рива. — Радостното чувство, което изпитваш, е наградата, задето си направил правилния избор.

— Награда ли? От кого?

Гарион го погледна и изведнъж неочаквано се разсмя.

— Мисля, че все още не си готов да приемеш тази информация — каза той. — Можеш ли да повярваш напук на всичките си убеждения, че именно Кайрадис те кара сега да се чувстваш толкова добре?

— Да, по някакъв необясним начин, да.

— Истината е много по-дълбока, но все пак това е добро начало. — Гарион погледна объркания мъж пред себе си и каза съвсем сериозно: — Аз и ти сме хванати заедно в нещо, над което нямаме абсолютно никакъв контрол. Мислил съм много за това по-рано, затова ще се опитам, доколкото позволяват силите ми, да облекча шока, който ти предстои да изживееш. Просто се опитай да държиш ума си отворен за особения начин, който ще ти позволява да възприемаш света по-иначе. — Кралят на Рива се замисли за миг и продължи: — Струва ми се, че ще работим заедно — поне известно време, — значи ще е по-добре да бъдем приятели. — Той протегна дясната си ръка.

Закат се засмя.

— Защо не? — отвърна той и сграбчи здраво десницата на Гарион. — Мисля, че и двамата сме полудели като Таур Ургас, ала все пак защо не? Ние сме двамата най-могъщи мъже на света. Би трябвало да бъдем смъртни врагове, а ти ми предлагаш приятелство. Е, защо не? — Той се засмя с истинска наслада.

— Ние имаме много по-опасни смъртни врагове, Закат — все така сериозно каза Гарион. — И нито всичките войници от твоите армии, нито воините от моите ще означават нещо, когато стигнем до мястото, към което сме се запътили.

— И къде се намира то, млади ми приятелю?

— Мисля, че се нарича „мястото, което вече не съществува“.

— Бях си наумил да те попитам за него. Цялата фраза е построена на противоречие. Как е възможно да отиваш до място, което вече не съществува?

— Наистина не зная — отвърна Гарион. — Ще ти кажа, когато стигнем там.

Два дни по-късно пристигнаха в Мал Джемила, пристанище в южната част на Стара Малореа, откъдето продължиха пътешествието си на коне. Поеха на изток в лек галоп по добре поддържано шосе, прекосяващо приятна равнина, цялата свежа и зелена. Полк кавалеристи, облечени с червени туники, разчистваше пътя пред колоната. По шосето имаше станции за смяна на конете, където пътниците можеха да отпочинат и да се нахранят — не много по-различни от толнедранските ханове, осеяли пътищата на Запада — пазачите на императора бързо отстраняваха другите гости на станциите, за да освободят място за хората на Негово величество и неговите придружители.

Продължаваха с постоянна скорост напред ден след ден, и Гарион бавно започна да разбира истинското значение на думата „необятна“, с което се свързваше империята Малореа. Равнините на Алгария, които по-рано му изглеждаха безкрайни, сега сякаш просто се свиха и започнаха да му изглеждат незначителни. Заснежените върхове на Даласианските планини, издигащи се на юг, впиваха острите си зъбери в небето. Гарион скоро усети влиянието им — чувстваше се все по-малък и по-малък в това необятно пространство.

Очевидно и Се’Недра изпиташе чувството, че се смалява, и то никак не й допадаше. Коментарите й ставаха все по-остри и по-хапливи; наблюденията й — все по-разрушителни. Според нея широките дрехи, с които се обличаха селяните по тези места, бяха груби и грозни. Никак не й допадаше и устройството на палешниците, след които оставаха изорани цели акри земя зад търпеливо влачещите ги волове. Храната също не й харесваше. Дори водата — чиста като кристал, студена и вкусна, сякаш извираше от най-китните дъбрави на Толнедранските планини — я караше да се мръщи: била гадна.

Силк, с блеснали очи, пламнал от желание да направи някаква пакост, яздеше до малката кралица в слънчевата утрин на последния ден от пътешествието им от Мал Джемила.

— Пазете се, ваше величество — предупреди я лукаво той, когато наближиха билото на хълма, обрасъл със свежа пролетна трева, толкова красиво зелена, че приличаше на плътна зеленикава мъгла. — Първият поглед към Мал Зет понякога ослепява непредпазливия пътешественик. Защо не прикриете едното си око с ръка — така поне ще сте сигурна, че нищо лошо няма да ви се случи и ще запазите зрението си поне отчасти.

Лицето на Се’Недра стана ледено. Тя се надигна, изпъчвайки рамене върху седлото — движение, което наистина щеше да изглежда царствено, ако кралицата на Рива бе мъничко по-висока — и му каза с възможно най-повелителен тон:

— Ние никак не се чувстваме развеселени от забележката ви, принц Келдар, освен това не очакваме, че в самия край на света ще има варварски град, който би могъл да съперничи по великолепие на Тол Хонет — единствения град, действително подходящ за живота на императори в целия…

И рязко спря, дръпна юздите на коня си и ахна. Всички останали направиха същото.

Равнината пред тях се простираше не на десетки мили, а по-скоро на десетки левги и цялата бе изпълнена със сградите и покривите на Мал Зет. Улиците бяха прави като опънати до скъсване струни, постройките светеха — не защото бяха изградени от мрамор, защото целият мрамор на света не би стигнал за облицовка на този гигантски град — а с ослепителното сияние на плътния бял хоросан, който сякаш излъчваше ослепителна светлина към човешкото око. Гледката беше опияняваща.

— Не е кой знае какво — каза Закат пренебрежително. — Просто мило малко местенце, което обичаме да наричаме наш дом. — И погледна вцепененото лице на Се’Недра дяволито. — Наистина трябва да продължим напред, ваше величество. Трябва да яздим още половин ден, докато стигнем императорския палат.