Гореща линия Офиучи

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Как бих могла да опиша накратко пътешествие, което продължи цели десет години?

Скитах се без почивка покрай източното крайбрежие на Съединените щати на Америка. Какво ме караше да считам, че бях попаднала именно на това място, дълго време остана загадка за мен. В продължение на няколко дни след смъртта на Мейкъл вървях безцелно и силно замаяна. Измина поне месец, преди да посмея да си задам някои въпроси, на които впоследствие продължих да търся отговори цяло десетилетие. Най-важният бе: „Какво се случи с мен?“

Помнех момента, когато все още падах в юпитерианската атмосфера. Следващия миг се озовах на брега на Атлантическия океан. Отнякъде знаех, че бях именно там.

Някъде грешах. Едното събитие не следваше другото, по точно — двете се сливаха. Спомням си със сигурност, че седях под някакви храсти и треперех, преди да се бях озовала във океанската пяна! Пазя отлични спомени, че изпълзях от водата преди да навляза в океана!

Преживяването ми бе плод на субективно възприятие до такава степен, че се чудех дали някога щях да намеря смислени отговори на загадката. Но не преставах да обмислям. Стигах до логически безсмислени изводи без всякаква стойност, но се чувствувах добре и съмненията ми относно къде бях, се уталожиха.

Бях попаднала в Нашественик или юпитерианец, ако в това въобще имаше някаква разлика. Поради причини, известни само нему, извънземният ме беше преместил. Може би ми бе съобщил нещо по време на тези объркани секунди, минути, часове, или векове, през които извърших пътешествие не по своя воля. А вероятно и някакво ниво на моя разум бе успяло да възприеме начина и посоката на моето четиримерно движение?

Но защо стана всичко това? Нашественикът да се бе загрижил за мен? Дали пък не стана случайно? Не знаех, но бях обзета от натрапчивото чувството, че преместването ми във времето и пространството се извърши поради сериозни обстоятелства, които щяха да ми се изяснят по-късно. Междувременно се изправих пред трудната задача на своето собствено оцеляване.

Преживях стотици приключения. Буквално всеки ден ми поднасяше нова изненада. Открих на свой гръб, че бе по-приятно само да чета за авантюрите, но не и да рискувам живота си. Смъртни опасности ме дебнеха на всяка крачка. Гадаех дали щях да доживея утрото на следващия ден.

Въпреки всички трудности бих обобщила, че скитах непрекъснато и се бъхтех ден след ден през горите, блатата и пясъка край Атлантика.

Придвижвах се неотклонно в южна посока. Познанията ми по география не бяха на висота, но се съобразявах с елементарния факт, че на юг ставаше по-горещо, а след първата си прекарана люта зима се стремях именно към по-топли места.

Избрах стратегията да търся лагер за презимуване, когато листата на дървета започнеха да сменят цвета си. Или си построявах колиба от пръчки, измазани с глина (Туийд, благодаря ти за обучението и тренировките!), или намирах група туземци и живеех сред тях, докато снегът се разтопеше.

Овладях нови изкуства, например — как да си сглобя груба лодка, за да пресека пълноводните реки, как да си направя лък и стрели, да слагам капани и преследвам дивеч. На ден изминавах до три километра или се присъединявах към някоя дружелюбно настроена група хора.

Моят ръст ми помагаше при контактите с аборигените. Те ме почитаха на религиозна основа. Най-високият, който срещнах, едва достигаше до раменете ми.

Отначало опитвах да се присламча с хитрост към някое туземно племе. По този начин най-лесно прониквах в лагера им и оставах, докато пожелаех, в качеството си на временно пребиваващо божество. Хората говореха на разни диалекти, имащи за основа английския език. С лекота установявах устна връзка с тях.

След това за мен тръгнаха легенди, които ме изпреварваха. Където минех, навсякъде бяха чували за Диана, сребърната богиня на лова с конски крака! Цели села излизаха да ме посрещнат и наблюдаваха с благоговение как се превръщах в призрак през няколкото секунди, когато включвах демонстративно своя нулев скафандър. С любопитство и страх докосваха металното цвете над гърдите ми. Станах „принцесата-войн“ от легендите, „невестата на Франкенщайн с метално тяло“ или „киборгът Диана“.

Според простите хорица над мен владееше само едно по-висше същество — Делфинът. В свещеното място на всяко селце имаше поставена по една огромна дървена статуя на голяма риба с хоризонтални перки на дългата си опашка и дупка на носа.

От няколко седмици тя вървеше неотклонно само на север. И преди беше тръгвала в такава посока, но само за да потърси плитък брод през пълноводна река. След преминаването на другия бряг, бе поемала отново на юг.

Този път я споходи предчувствието, че предстоеше да се случи нещо необикновено. На запад не се виждаше суша, а океанът бе променил цвета си от син на зелен. Придвижваше се през тресавища с помощта на кану и дълъг прът. Огромни влечуги се излежаваха лениво върху някоя изсъхнала от слънцето, твърда буца тиня или плуваха бавно покрай нея, но тя не се плашеше.

Не бе виждала сняг от две години насам. Прекара няколко меки зими, ако въобще при този климат можеше да се каже, че съществуваше такъв сезон. Движеше се повече по навик и поради неспособността да прецени как да оползотвори живота си. Нашествениците не й се обадиха, не получи дори знак за причината, поради която бе се озовала тук. Ако спреше непрестанния си ход, означаваше да стане част от туземно племе. Нямаше да издържи дори в ролята си на богиня!

Направи всичко по силите си и раздаваше щедро на хората знанията, които можеха да им бъдат от полза. Не се поинтересува дали те се вслушваха в съветите й, след като си заминеше. И наистина, не знаеше допринесла ли бе някаква полза. Може би решенията, до които бяха стигнали самостоятелно туземците, бяха достатъчно добри за суровата среда, в която живееха. Но тя остана вътрешно незадоволена. Животът на земните жители бе къс, изпълнен с болка и страдания. Единственото им достойнство бе стадното чувство, сигурността, която чувствуваха, когато биваха заобиколени от събратя по нещастие, а тя не можеше да се сроди по душа с тях чак дотам. Бе различна и разумът й отхвърляше да бъде асимилирана от някое племе. Затова основно странеше от малките затворени общества.

Външният вид на Лило силно се измени. Кожата й придоби бронзов цвят, косата й избеля от слънцето и солената вода. Не разполагаше с огледало, но знаеше, че по челото й бяха се явили съвсем не модни бръчки, а също — около очите и устата. Изминалите десет години я състариха и от клонинг с външност на деветнадесетгодишна заприлича на жена на четиридесет. От дясното й слепоочие чак до челюстта се спускаше грозен нащърбен белег, подобен разсичаше и лявото й бедро. Дланите на ръцете и стъпалата на краката й бяха покрити с дебели мазоли, а козината по прасците й се проскуба и загуби блясък.

На края на четвъртата седмица от пътуването си на север, Лило реши че бе стигнала края на дълъг полуостров в югоизточната част на континента. Аборигените я назоваваха „Флорда“.

Спря придвижването си. Нямаше видима причина защо да не продължи пътуването си по протежение на брега на залива, след което да направи извивка през Мексико в посока на Южна Америка. Просто изгуби желание. Обърна лодката и я подкара обратно към Атлантика през спокойно течащите реки.

Когато водата под нея отново стана синя, избра място близо до руините на древното селище Маями и си построи колиба. За пръв път в живота си пося върху парче земя шепа семена, подарени й от туземците. Започна да експериментира с грънчарство, с отглеждане на пилета и зайци.

Местните племена се отнасяха с почит към нейния личен живот и не й досаждаха, с изключение на няколко свещени дни в годината, когато изпълнявайки непонятен за нея ритуал й се молеха за успех в ловуването. Тя с готовност се съгласяваше да участвува в церемонията, тъй като я оставяха на спокойствие през останалото време.

Имаше много работа, която не можеше да свърши през целия ден. Когато искаше да си почине, се качваше на лодката и отиваше да лови риба. Обичаше да прекарва в океана. Можеше с часове да се взира във водата без всякаква мисъл. Вече не чувствуваше озлобление за горчивата си съдба. Понякога си спомняше за Мейкъл.

Откакто почина младото момче, Лило странеше от всички и всичко. Остана потресена до дъното на душата си от нелепата му, позорна смърт. Оттогава стана свидетелка на кончината на много хора и всеки път изпитваше същите чувства. „Несправедливо е спрямо нас! Човешката раса заслужава по-добър живот!“ — мислеше си често.

Не беше приучена да разсъждава нелогично, а чувствата й следваха разума. Бореше се със своя вътрешен мир, като си помагаше с аргумента, че човешките същества бяха просто стадо животни, едно от многото, следователно трябваше да умират също като дивите зверове. Това логическо съждение не я задоволяваше. Не биваше да заобикаля спорния въпрос с такава елементарна постановка. Започна да усеща, че земната твърд, която тъпчеше с краката си, трябваше да принадлежи на човешкия род. Както някога! Дори ако хората, които бяха живели тук преди Нашествието, не бяха положили достатъчно грижи за съхраняването на природата, то бяха правили всичко възможно. Сега всички човешки същества на планетата Земя бяха се върнали в своето развитие и още не бяха излезли от стадия на първобитното общество.

Със стъпването си в Съединените щати на Америка Лило се превърна в непоколебима привърженичка на Партията на Свободните земляни!

Един ден на не повече от три метра изпод водата се появи огромна тъмна сянка. Чу се мощно фучене. Изригнаха стълб водна пяна и пръски.

Лило се изправи в лодката и загледа втренчено. Видя кашалот с дължина двадесетина метра и тъпа глава.

Замери го с тръстиковата си кошница, която цопна в океана. Кожата на морския бозайник блесна на слънцето без нито една драскотина! В истерия тя хвърли веслото, купата със стръв и всичко, което намери на дъното.

Чудовището се завъртя бавно. За миг огромна опашка се вдигна във въздуха и след това разсече безшумно вълните.

Лило трепери от страх в продължение на цял час.

На следващия ден на хоризонта се появиха мълчаливи жълти призраци. Лило застана на брега и се взря в далечината, въпреки че я заболяха очите. Погледът й се премрежи, но не това бе най-големия проблем. За пръв път видя на Земята живи извънземни форми макар и неясни! Явиха се внезапно и се движеха хаотично във всички посоки.

Беше ги виждала и преди, когато се спускаше в недрата на юпитерианската атмосфера, точно преди чувствата й да станат откъслечни и тя да се намери на плажа — по-точно да седи на плажа за известно време, докато все още падаше към центъра на Юпитер. Почти бе заличила спомена от паметта си. Сега си спомни живо и ясно. Невероятният, неподвижен и едновременно изпълнен с движение промеждутък от време, в резултат на който бе се озовала на Земята!

Не можа да спре нервното си треперене, но този път то бе повече израз на сдържан гняв.

Лило отряза подходящ клон, излезе на открито на плажа и започна да го одялква, като от време на време хвърляше погледи над водата. Скъси го до три метра и на върха му постави избрано измежду купчина метални отпадъци стоманено острие, което очука с нужната форма с нечовешко старание. След това зачака.

Рано една сутрин отново се появиха фонтаните вода, бликнали към небето. Лило ги забеляза, пое дълго дъх, докато чак върховете на пръстите я загъделичкаха. Възбуди се от радост. Съблече кожените наметка и препаска и се втурна през пясъка към лодката си. Вече бе преодоляла страха от смъртта. Зората предвещаваше чудесен сетен ден за нейния живот, а китовете очакваха да опитат харпуна й!

Щом морските чудовища бяха от „по-висша раса“, предчувствуваха ли, че Лило идеше, за да ги убие? Тя не знаеше и не се интересуваше. Започна да гребе настървено към масивните търкалящи се черни туловища.

Над главата й се стрелнаха Нашественици. Те не увеличаваха, нито забавяха скоростта си, просто движението бе тяхна форма на съществувание. Потапяха се и излизаха от водата без звук или плисък, като се преместваха в пространството леко и без усилия. Лило се изправи и размаха заплашително харпуна си. Дори излязла извън себе си от гняв заради злините, които бяха причинили на нейните сродници, тя осъзна с болка, че възможностите й срещаха предел. Възнамеряваше поне да си отмъсти, като пролее тяхната кръв, след което да умре, тъй като нямаше смисъл да живее, безцелно пропилявайки живота си по безлюдни плажове или край глинени колиби.

До нея във водата се мярна широк, черен гръб, плъзгащ се близо до повърхността. Лило докосна металното цвете на ключицата си и мъгливата синева на нулевия й скафандър я обгърна. Слънчевите лъчи зажариха, отразени от блестящия слой около лицето й.

Чу писък. Ръката й се повдигна, опъна се и отметна силно. Дървената дръжка затрептя, докато навлизаше в планината от китова мас.

Сребърната богиня на лова Диана се изправи на широкия гръб и нададе победен вик. Опашката на чудовището се издигна и смачка като треска лодката й. Лило се хвана с две ръце за харпуна.

Китът се гмурна.