„Връзка със звездите“. Автор: Водещата дигитална програма за обществени контакти с чужди цивилизации на Главния бизнес-компютър. Публикувано от „Старлайн Инк.“. Файл със степен на секретност клас II.
„Кой си е въобразявал, че ще ни се размине? Не би могло да се разчита на подобно предположение! Хората са изследвали звездите от незапомнени времена. Преди да ни завладеят Нашествениците, е бил изпълнен проектът «Озма» за прихващане на чуждоземни сигнали. Провалил се е, защото техническото изпълнение е било на ниско ниво. По-късно сме насочили огромни радиотелескопи към Сентори, Улф, Лаланд, Просион, Еридани 40… Никакъв сигнал. Какво излиза? На някои от тези планети е съществувал живот, но не сме успели да го зарегистрираме.
След това сме започнали да разполагаме космически локатори извън Слънчевата система, например, на разстояние двойно по-голямо от Луната до Плутон. Най сетне — гласове!
Е, не съвсем. Само компютърни точки и тирета. Никой не бе в състояние да ги разшифрова в продължение на десетки години. (Погледнете колко е внушителен този обем информация! Листингите, отпечатани от принтерите, заемат зилиони декари битове.) Дори с помощта на компютри не успяхме да разчетем посланията. Но някои неща се изясниха. На Офиучи 70 живееха живи същества, притежаващи дяволски голям лазер. Те искаха да разговарят с нас от позиция на силата и заплахата им едва ли бе така безобидна, като например да се изпикаят над главите ни.
Стоп! Не се ли целеха зад нас? Но там имаше няколко звезди от съзвездието Орион. Е, добре, бяха ни сърдити! Но дали не бяха сбъркали целта? А мислите ли, че бяха способни да построят чудовищен лазер и да не бъдат в състояние да го насочат точно?
В никакъв случай! Някому щукна: «Хей! Вероятно не желаят да разговарят с нас, докато ние не сме готови! Например, докато технологията ни не напредне дотолкова, че да можем да отидем да ги посрещнем или нещо от тоя род?» Звучи логично. Изпращаха ни информация в продължение на четиристотин години. Тяхната наука е по-напред от нашата с около петнадесет билиона бита информация, сигурно техният лазер е по-съвършен от евентуалния наш в същата степен. Демек: «Желаете ли още научни данни, елате тук, при нас!».
Друг му възрази: «Не може ли да си построим подобен лазер и тогава да седнем на масата за преговори?». Трети се обади: «Абе ти шегуваш ли се? Откъде ще вземем толкова пари?»…“
Дори когато икономическото положение на Плутон бележеше относителен възход, сравнително малко туристи избираха да посетят тази планета. Митото за внос бе най-високото в системата на Осемте свята, а наказателните такси за свръхбагаж, събирани от космоплавателните компании, бяха фантастични и човек със здрав разум оставяше целия багаж у дома си и купуваше всичко необходимо, чак като пристигнеше. Имаше смисъл да носи със себе си само информация, при това компресирана възможно най-плътно.
В момента, обаче, икономиката на Плутон бе в депресия. Неотдавна правителството беше загубило двугодишната стопанска война с Меркурий и резултатът бе потресаващ. Пазачката използува на Марс своята „Интерсистемна кредитна карта“, за да изтегли малко пари в брой. Така или иначе не трябваше да носят излишни лични вещи.
Лило и Вафа изскочиха от ускоряващия до пет джи междупланетен експрес на космодрума във Флорида в северната част на Плутон. Чувствуваха се съсипани и в лошо настроение от осемдневното плуване в ускорителната щерна. Генетичката не спираше да кашля от вредния прах, натрупан в белите дробове, а от носа й течеше отвратителна лигава течност.
Потърси начин да подобри вкуса в устата си. Забеляза автоматична питиепродавна машина и постави в отвора й една от марсианските банкноти, с която й услужи нейната спътничка.
— Не мога да ви разваля! — изгъгна автоматът. — Съветвам ви да внесете парите на депозит тук, при мен, и тогава ще мога да ви обслужа!
По-нататък електронносинтезираният глас обясни, че машината представлявала упълномощен клон на банката „Флорида Планетари Банк“. Лило се съгласи да вложи парите си. Светна надпис: „Натрупване на лихвата“. Изгасна след няколко секунди. Появи се плоско шише с напитка заедно с шепа плутониански монети. Вафа я посъветва да ги изхвърли в рециклатора, тъй като бяха без никаква стойност и само щяха да й тежат.
Икономиката на Плутон летеше шеметно по инфлационна спирала. Парите се отпечатваха с дата върху тях и трябваше да бъдат изхарчени моментално, в противен случай стойността им спадаше драстично. Всеки понеделник хиляда стари плутониански марки ги приравняваха на една нова марка. Човек банкрутираше, ако задържеше пари повече от седмица. Даже не можеше да си купи хартия с тегло, равностойно на това на банкнотите.
Двете пасажерки престояха в чакалнята до фоайето на космодрума, докато медицинският екип удостовери, че двете бяха преодолели неблагоприятните ефекти от полета с голямо ускорение. В непосредствена близост се простираха редица магазини, специализирани да продават облекла на голи пътници, които пристигаха от интерпланетните полети. Лило се спря пред шикозен бутик.
— Не пазарувай в подобни дюкяни! — посъветва я Вафа. — Ще те измамят.
— Какво от това? Нали според тукашните стандарти сме богати? — Не послуша и влезе.
Вътре я сапунисаха, изкъпаха под душ, намазаха с благоуханно масло и й направиха масаж. Тя се почувствува повече човек, отколкото като извадена от саламура краставица. Част от схванатите й мускули се разхлабиха. Повечето от пътниците от полетите с високи ускорения страдаха от разстройства на костно-мускулната система. Накрая помоли да й покажат различни дрехи.
Избра си червена рокля с кардирани ръкави и с катарами на кръста, ръкавите и врата. Бе много шик, но от друга страна се отличаваше с утилитарност, особено ако се вземеха предвид многото джобове и вградения хронометър. Служителите искаха да пребоядисат козината на краката й, но тя твърдо отказа. Купи шапка и пантофи, най-вече защото стъпалата й бяха се сбръчкали като сушени сливи. Продавачите успяха да й пробутат още боя за лице, холографска мъгла, предназначена за носене като костюм, ретропанталони и палто от жива норка. Лило плати и излезе. Не бе свикнала на агресивен начин на продажба, затова остана с лошо настроение. Вафа не си купи нищо.
— Не носиш ли дрехи понякога? — попита я измамената купувачка.
— Не ги харесвам. Само пречат по време на схватка. От време на време слагам колан със закачен кобур, но никога — публично.
Пазачката се оглеждаше неспокойно на всички посоки. Не обичаше тълпите, дори на Луната. Тук изглеждаше още по-нервна. Движенията й бяха бързи и отсечени, тъй като опитваше да се прикрие от всички възможни посоки на нападение едновременно.
— Къде отиваме?
— На известен адрес. Може би е по-добре да намерим карта на града.
Жителите на Плутон се гордееха, задето живееха на самата граница на Слънчевата система. След триста години непоклатимо колониално господство, подобен начин на мислене се срещаше все по-рядко. Тук населените места изглеждаха от градски тип, както и във всяка друга планета на Осемте свята. Все пак плутонианските градове се отличаваха със зашуменост и евтина пищност. Долавяше се атмосфера на показност и суетност. Минувачите страдаха от организирани пристъпи на лош вкус, комерсиализъм и себеизтъкване. Двете лунни жителки останаха отвратени.
Преминаваха покрай стърчащи скелети на недовършено строителство. Килимите в коридорите бяха дебели и меки, но на места краищата не пасваха добре, бяха разнищени или не достигаха досами стените. В ъглите се виждаха натрупани храчки, прилични на светлокафяв катран. На едно място подвижният тротоар мина покрай гола скала, където работници поставяха противовакуумна изолация и пластмасова облицовка. Част от скалната маса бе покрита с нискотемпературен скреж. Лило почувствува студен полъх върху тялото си.
Стигнаха центъра на града. Тук се „стичаха“ всички подвижни тротоари и започваха главните транзитни транспортни артерии с предградията, анклавите и общините, осъществявани с подземни метрокапсули. Таванът се извисяваше на два километра над главите им. Някои от дърветата в парка „Сентрал“ изглежда го достигаха с върховете си. Осем пасажа с колонади опасваха обширна цилиндрична територия. До там водеха остъклени асансьори с прозрачни въжета. Около тях всичко се движеше и привличаше вниманието им.
Лило се почувствува потисната, също като всеки чуждоземец. Зашемети се. Бе родена на Луната и разбиранията й бяха закостенели в много отношения. Обличаше се заради удобството, а не от съображения за показност. Излишното и екстравагантното в облеклото смяташе за обида, насочена срещу обществото. Начинът й на мислене бе формиран в резултат на далечното Нашествие. Поради същата причина лунните хора се отличаваха значително от себеподобните си, пръснати из Космоса.
Луната бе колонизирана директно от Земята. Когато нахлуха Завоевателите, няколкото хиляди човека, които се намираха на тази планета в трагичния момент, изкопаха канали под повърхността й, борейки се за живот. Нещастието ги свари неподготвени. Автономията дойде чак след тридесет години. Шансовете за оцеляването на вида зависеше право пропорционално на положените усилия.
Първите петдесет години преминаха тежко. Стана ясно, че населението на Луната бе прекомерно голямо и трябваше да се намали. Заселниците организираха лотарии за това кой да продължи да живее. В резултат бяха убити множество хора, мнозина загинаха, съпротивлявайки се на жестоката си участ. Оцелелите пожертвуваха много от себе си, за да не си отидат мърцина мъчениците.
Непрестанната борба за живот остави свой отпечатък върху лунните земляни. Проявяваха консервативност в политиката и морала. Придържаха се към демокрация, макар и само показно, докато в колониите бе се наложил селективизмът. Безполовостта, както и другите модни веяния от Марс и Меркурий, не намираха последователи на Луната. Средностатистическият жител на най-близката до Земята планета, почти подобно на страхопочитание от „табу“, бе облечен скромно с наметка, състояща се само от джобове, торбичка през рамо или ходеше чисто гол. Този класически икономичен начин на обличане се считаше за нещо като униформа и бе обект на подбив от страна на хората, разселили се на другите планети.
Хирург с добро въображение би фалирал на Луната. Интересуващите се от присаждане на крака на необичайни места, обърнати глави, причудливи носове или опашки с пръсти бяха малцина. Само сменяха пола си средно веднъж на осем години, което бе закон, приет в цялата Система. Съотношението между поддръжниците и противниците на козметичната хирургия бяха девет към едно. Повечето лунарианци извършваха пластичнохирургически операции върху себе си като хоби.
Плутон бе на другия край на Вселената в буквалния и в преносния смисъл. Лило намираше тамошните хора за вулгарни. Изпитваше дълбок, необясним неприязън. Плутонианците се държаха гордо като пауни. Дори татуираха социалния си статут върху своята кожа!
Лило и Вафа се придвижиха през лабиринт от подвижни реклами, проектирани върху призрачен пушек и холографска мъгла, които следваха натрапчиво всеки перспективен купувач и ангажираха вниманието му със секващи дъха триизмерни трикове, като през цялото време радиопредаваха звуковото оформление направо във вътрешното ухо на набелязаната жертва, заобикаляйки по този начин законите против шумозамърсяване.
Успяха да се измъкнат от главния уличен поток и свиха в зелена спираловидна паркова зона. В ствола на високо дърво бяха изрязани скулптори във вид на седалки, израснали направо от кората. Лило погледна нагоре и прецени, че щеше да й отнеме поне пет минути, за да се изкачи до върха.
Към тях се спуснаха и завъртяха холографски реклами и двете като че се намериха в ядрото на зараждащ се ураган. Добре че рекламните обявления спряха сякаш пред невидима стена. Пред очите им минаха мимолетно най-различни картини и надписи. Например:
„ПЪТУВАЙТЕ С ФЕРИБОТА «ШАРОН»!“
„КУПЕТЕ СИ «ЕРОТИКОН»! ПРЕГЪРНЕТЕ Я, ЦЕЛУНЕТЕ Я, ИЗКЪПЕТЕ СЕ С НЕЯ, МАСТРУБИРАЙТЕ Я, НАПРАВЕТЕ Й СЕКС!“
„ИЗПОЛЗУВАЙТЕ САМО БЕЗНАЛИЧНИТЕ ЧЕКОВЕ НА «ПЕРСОНАЛИТИ БАНК»!“
„ОБЛЕКЧЕТЕ КРАКАТА СИ ДНЕС! КУПЕТЕ СИ НОВИ АВТОМАТИЧНИ СТЪЛБИ! СПЕСТЕТЕ ПРИ НАС!“
Паркът изглеждаше безлюден. Плутонианците, изглежда, не се нуждаеха нито от спокойствие, нито от тишина. Лило и Вафа си почиваха и зяпаха минувачите.
— Големите женски гърди като че са на мода тук тази година! — отбеляза след кратко наблюдение Вафа. — Досега всички носеха поне по две. Хей, а как се нарича онова?
— „Електрически тестикули“! Вече прочетох някаква реклама за тях!
— В известен смисъл са красиви — промълви замислено Вафа. — Приличат на фенери.
— Защото така можеш да убедиш най-бързо партньора, с когото полягаш, че си стерилен. Виж, имаш ли представа накъде да тръгнем? Нуждая се от още една баня и тихо местенце.