Гореща линия Офиучи

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Казиното „Свети Петър“ гореше, също като последния път, когато Лило го посети. От долните краища на висящите гоблени се извиваха нагоре огнени езици покрай набъбнала дъбова ламперия. Редовете пейки в нефа изглеждаха същински ад. Там огънят бушуваше и достигаше чак до тавана. Част от мебелировката бе потрошена, скупчена около разпънатия на кръст Христос, и пламтеше като факла. Белият мрамор бе покрит със сажди. Лило си взе сандвич и питие от бара, помещаващ се на олтара. Цялата нощ бе простояла край масата за игра на зарове и краката я боляха. Отегчаваше се. Но скоро щяха да затворят. Предстоеше явяването на Исус.

Върна се на мястото, където трябваше да се намира хорът, като с труд си проправи път в посока към масите. Една от стените на заведението се напука и рухна. Пушекът, който до този момент се кълбеше, хванат в капана на купола на параклиса, се разреди и чак тогава се видяха поизбледнелите рисунки, сътворени от Микеланджело. От пробитите за закачане на кристалните полилеи дупки над всяка маса се разбягваха пукнатини. Зад изчезналата стена разярен Везувий бълваше огън и лава. „При оформянето на обстановката дизайнерът е проявил повече чувство за драматизъм, отколкото за историческа и географска автентичност!“ — помисли Лило.

Седна от лявата страна на мъжа, когото бе дебнала през цялото време. Той бе загубил цяло състояние на зарове и сега бе се преместил на рулетката, отчаян да промени хода на съдбата си.

— Залагам двадесетачка на петнадесет! — извика тя.

Колелото се завъртя и топчето попадна на „осем“. Жената проследи мълчаливо с поглед как крупието прибра жетоните й с лопатката заедно с тези на мъжа до нея.

— Извинете! — обърна се към Лило някакъв тип. — Свободна ли сте?

Гледаше я със стъклен поглед, от дъха му лъхаше на „Зонго“, мощен препарат, усилващ половото желание. Очевидно, не бе погълнал цялата доза и генетичката се питаше как ли изглеждаше тя в очите му. Сведе поглед и се изсмя. Гениталиите му бяха видоизменени до неузнаваемост съобразно каприза на плутонианската нова мода.

— Я ми се махай от главата! С това не можеш нищо да направиш! — подигра му се.

— Много си е добро! — отговори завалено натрапникът и едва не се строполи върху й. — Към него имам адаптер! — Размаха под носа й мек, розов предмет, който сякаш дишаше.

Лило го блъсна и прелюбодеецът политна право в ръцете на бияча на заведението.

— Хей! Ти ми донесе късмет! — извика мъжът до нея.

Крупието прибута висока купчина жетони към него.

— Че как успях?

— Посегнах да поставя на двадесет и шест, ти бутна лакътя ми и от инерцията неволно заложих на двадесет и осем. Казах си: „Каква разлика има, по дяволите! Вече не може да стане по-лошо!“ и оставих всичко така!

Ако агресивният донжуан се мяркаше още пред очите й, Лило трудно щеше да се сдържи да не го целуне от благодарност! До тоя момент ловецът на черни дупки бе пренебрегвал всичките й опити да го заговори, тъй като потъваше във все по-мрачно настроение.

— Ще прекратиш ли, преди щастието да те е напуснало?

— Не зная. Ти си щастливката, не мислиш ли?

— Смятам, че нямаме голям избор. Идва Исус Христос!

И наистина! Яви се окървавена, гола фигура с брада и трънен венец на челото, която трябваше да пропъди сарафите от храма, преди да бъде съграден наново.

— „Свети Петър“ ще се пържи в преизподнята в продължение на час, чада мои! — извика гръмовно новодошлият. — Не напускайте! Само освободете игралната зала, докато ангелите небесни почистят. Преместете се нагоре по стълбите в библиотеката на папа Агнис, където сервират разхладителни напитки. Върнете се пак с пълни джобове! — Дръпна шалтер на стената и обстановката коренно се промени.

Половината от редовните клиенти напуснаха веднага като по команда. Изчезна и част от холографската катедрала. Белнаха ниски тавани с обикновени, голи лампи. Роботи-чистачи забръмчаха между редовете и пибипкаха ядно, когато срещнеха по пътя си крак или мудно придвижващ се посетител.

— Какво ще кажеш? — попита Лило. — Омръзна ли ти все да изпразват кесията ти?

Той се разсмя.

— Може би се нуждая от смяна на обстановката! Ти ми донесе късмет, затова съм на твое разположение!

— Е, добре. Май една съвместна баня ще ни се отрази не зле. От колко време протъркваш столовете на това заведение, между впрочем?

Знаеше, че той бе проседял в казиното тридесет и седем часа. От време на време Вафа и Катей я отменяха и го следяха, без да се набиват в очи. Известно й бе също, че се казваше Куинс, но и това премълча. Бе ловец на черни дупки, при това — не много ексцентричен, което стана причина за проявения от нея интерес.

Откакто Вафа й даде малко повече свобода, Лило беше работила усърдно в продължение на цяла седмица. Пазачката й бе разрешила да действува самостоятелно, тъй като се доверяваше по-малко на Катей. Но взе решението трудно, а и още се потеше и колебаеше.

Задачата не бе никак лека. Куинс представляваше най-добрият избор за момента. Проблемът бе, че ловците на черни дупки, които притежаваха космически кораб, не проявяваха ни най-малък интерес да го заемат за чартърен полет. „Ловецът на дупки лови дупки!“ Навсякъде посрещаха Лило с този професионален каламбур и неприкрито презрение. Малцината ловци, които се намираха на Плутон, само изчакваха да бъде извършен последния технически преглед на корабите им, преди да отлетят, и нямаха намерение да спират на космическата станция на „Старлайн“, осъществяваща горещата връзка с Офиучи.

Куинс бе замесен от малко по-друго тесто. Вафа го бе открила с големи усилия. Бе събрала за него информация, че бил направил три ловни експедиции с обща продължителност тридесет години. Късметът му бил проработил още първия път и той станал богат. Парите му стигнали да финансира още две неуспешни експедиции. Когато ловец на черни дупки се завърнеше с празни ръце, обикновено попадаше в съда заради неплатени дългове и имуществото му биваше разпродадено. Но Куинс все още притежаваше кораба. Бяха му останали малко пари, които, обаче, не бяха достатъчни, за да си купи оборудване за четвърто сафари. Не бе успял да намери спонсори, тъй като хората извън тоя бранш изпитваха в голяма степен суеверие и се въздържаха да подкрепят човек, загубил два пъти поред. Ето защо той бе опитвал да спечели на хазарт в продължение на цяла година.

Катедралата „Свети Петър“ се намираше на осемнадесетото подземно ниво в увеселителния комплекс под космопорта. Двамата взеха асансьор и се качиха на булеварда. Скоро намериха обществена баня. Съблякоха се и се потопиха в басейна. Лило заплува по гръб и заслуша търпеливо оплакванията му от лошия късмет. От време на време му отговаряше съчувствено. Неусетно пренесе темата върху собствената си персона. Бе по-лесно да го увлече в разговор в сравнение с всички останали ловци, които бе срещнала, най-вероятно защото той се намираше на твърда земя от доста време.

Преместиха се в сауната и замълчаха. Телата им завряха в горещата пара. След това се гмурнаха в ледена вода и се отпуснаха лениво в плитък басейн с топла минерална вода. Лило търкаше гърба му и внезапно заговори за пътуването.

— Как така заникъде? — учуди се той. — Какъв смисъл има? — Не бе пропуснал да забележи пачката твърда лунна валута, която тя бе изпуснала уж небрежно, докато се излягаше подпряна на лакът до него.

Затворничката бе опитала да създаде у него впечатлението, че бе „богата туристка, пристигнала от Луната“.

— Нямам определена цел. Търся само забавлението. После ще се похваля на всичките си приятелки колко надалече съм отишла в Космоса! Всички са летели до Плутон!

— Колко далеч имаш предвид?

— О-о, не зная! Мога да помисля за това по-късно! — Приседна на брега на басейна, докато той насапунисваше краката й. — Но ти като че не си много заинтересован?

Мъжът не отговори нищо. Тя не пожела да настоява. Ловецът изглеждаше зает със собствените си мисли и затова те се разходиха мълчаливо из миниатюрна тропическа градина с много фонтани и водоскоци, които отмиха сапуна от телата им. Спряха на дървен мост и се надвесиха над перилата. Зад пръските на водопада се мержелееше друга самотна двойка. Тя го прегърна през кръста и го погали, докато съзерцаваха, но той не реагира. Придвижиха се през коридор, обдухван от вентилатори с горещ въздух и накрая бяха посипани с козметичен прах. Лило си купи четка от автомат-продавач и седна на възглавница, за да среше козината на краката си.

— Колко си готова да платиш за исканото пътешествие? — дойде неочаквано въпрос.

— О, господи! Не зная! А колко мислиш би струвало? — Той започна да мисли и мълчаливата пауза се разтегна. Реши да го подтикне. — Предполагам, че цената би включила разходите плюс някакво възнаграждение.

Облегнаха се на дълга маса редом с още доста хора и се подложиха на облъчване с кварцова лампа. Отстрани приличаха на розови и кафяви ивици бекон, наредени върху скара. След десет минути се обърнаха по гръб.

— Все още не ми каза докъде искаш да отидеш?

— Какво ще кажеш за горещата връзка с Офиучи?

Тя сякаш чу как стотици колелца се завъртяха в главата му като на изчислителна машинка, оценявайки разходите и времето. Лило вече знаеше с големи подробности каква бе сумата в зависимост от постиганото ускорение и големината на даден кораб.

— Наистина ми се иска да отида там и да послушам! Представи си: хора, отдалечени на хиляди светлинни години говорят лично на мен!

— Разстоянието е седемнадесет светлинни години! — отвърна нехайно ловецът. — И ти не можеш… — Промени бързо мнението си. — Вероятно би се наслаждавала! — заключи.

Изплакнаха се още веднъж под душ, обдухаха телата си до сухо и се напръскаха с прах. Пропуснаха масажа, облякоха се и излязоха на булеварда. Изглежда, Куинс още обмисляше крайното си решение, затова Лило не го обезпокои с излишни въпроси. Както бе унесен, насочи го към едно фоайе и поръча напитки за двамата. Намериха уединено сепаре със затъмнени светлини. Генетичката погледна нервно фосфоресциращите цифри на хронометъра, вграден в ръкава на роклята й. Закъсняваше! Вафа я следеше през първите два дни на относителна свобода. Затова възнамеряваше да бъде точна на уговорената с пазачката среща. Скоро Вафа щеше да започне да я търси и не бе ясно как щеше да постъпи, щом намереше Лило. Най-малкото можеше да връхлети и да развали сделката, затова тя реши да прояви настойчивост.

— О-кей! Ще платя всичките ти разходи плюс… да речем… — Назова сума, достатъчна за закупуване една втора от оборудването и горивото за предстоящата ловна експедиция.

Куинс се изкуси. Рефлекторно назова по-висока сума. Бе половината от тази, която Лило бе упълномощена да договори.

— Съгласна съм! Сделката е сключена! — Жената протегна ръка.

Той я стисна и тя почувствува облекчение. Вафа едва ли щеше да й се скара заради закъснението!

— Ще ти донеса парите, веднага щом ги преведат от банковата ми сметка на Луната. Подир туй ще чакам да ми се обадиш, че си готов за полета. — Замълча за миг и небрежно вметна: — О, за малко щях да забравя! Ще ме придружат моите съпруг и съпруга. Ако трябва, преизчисли теглото на ракетата или там, каквото е нужно!

— Трима ли сте!

Не бе въпрос. Сякаш й каза, че сделката нямаше да стане!

— Къде беше! — Вафа си отдъхна, но остана ядосана.

Прикри чувствата си добре. Беше чакала повече от половин час в края на парка „Сентрал“ на уговореното място. Тъкмо размишляваше колко минути закъснение трябваше да счете за опит за бягство. Сграби генетичката за ръката и едва не й счупи китката. Придърпа я навътре в парка. Взеха въжен лифт и се изкачиха на височина триста метра на едно високо дърво. Лило искаше да пие още, но вместо да се отбият в местното заведение, агентката на Туийд я изведе на широк, плосък клон. Скоро се скриха от погледите на случайните минувачи сред гъст листак и висящи лози.

— Не ми харесва гледката! — извика Лило, изтръпнала от опасната висина.

— Така трябва! Политаш право надолу, ако не ми дадеш приемливо обяснение защо закъсня! Предупредих те, че няма да допусна…

— Стига! Можеш да ме хвърлиш долу, ако решиш, но няма да допусна да ме заплашваш повече! По дяволите! Направих най-доброто, което можах, и затова искам да се отнасяш с мен като с човешко същество! — Замълча, за да провери ефекта от думите си.

Вафа бавно разхлаби хвата си. Изглежда й костваше неимоверни усилия.

— Благодаря ти! — продължи. — Все още е валидна сделката, която сключихме. Имам предвид обещанието, което ти дадох, преди да стъпим на плутонианска земя. Трябва да ми вярваш. Ако не ми доверяваш, какъв е смисълът да се споразумяваме?

— Не зная доколко мога да ти имам доверие. Инстинктът ми подсказва, че си неблагонадеждна!

— Вътрешното ти чувство не те е излъгало! — Сви рамене. — Но сега не е времето да му се поддаваш. Предполагам, че ще си поиграем на криеница по-късно! Вече реших, че ще дойда с теб на станцията на „Старлайн Инкорпорейтид“!

— Означава ли, че ти…

— Почакай, не съм свършила! — Лило дишаше тежко.

В душата й се надигна желание да смаже Вафа, но физически не бе в състояние да й устои. Затова реши да използува думи вместо оръжие. Малко й просветна. Току-що спечели първия си словесен двубой! Бе отвърнала дръзко и пожъна успех!

— Влудяваш ме, ще знаеш! Не си схождаме по характер, а непрекъснато си правим компания. Когато ти обещах да не бягам, откровено казано, не знаех дали щях да спазя обещанието си. Но сега се убеждавам в ценността на постъпката си — в случай че и ти удържиш на думата си!

Вафа се измъчи. Ритуалът с пролятата кръв вероятно означаваше много за нея и тя се чувствуваше неловко да се съмнява в „кръвна сестра“.

— Как да ти хвана вяра? Поставям се на твое място и се убеждавам, че не бих мечтала за друго, освен за бягство!

— Не мисля за това, въпреки че никога не е далеч от вниманието ми! Ще ти посоча две причини, поради които няма да побягна. Ако не успея да те успокоя, по-добре ме бутни от високото! Първо приемам, че ти не си единствената, която Туийд е пратил по петите ми тук, на Плутон! Най-вероятно още поне двама-трима ни следят навсякъде. Дори ако това не е така, той разчита, че аз ще приема, че е постъпил именно по този начин. И двете възможности са вероятни, първата — май малко повече. Това означава, че ако избягам, шансът ми да оцелея е петдесет на петдесет. Ако вземем предвид и твоите усилия да ме върнеш, вероятността да успея намалява значително.

— А втората причина каква е?

— Не зная дали ще го счетеш за истина по-нататък, затова обмисли добре, което ти изтъкнах дотук. От друга страна съм разтревожена, не ми харесва тона на съобщението от Офиучи. Трябва да се намеси някой по-опитен в декодирането и най-добре е това да съм аз. Затова искам да получа оригиналната приета радиограма и да я дешифрирам лично!

За момент Вафа сведе поглед в дълбок размисъл и по обичай потърка голото си теме. Кимна и седна с кръстосани крака върху клона.

— Добре… Извинявай! Дадох дума, затова отсега нататък ще ти доверявам. Но при уговорените условия, не забравяй! Ако ме предадеш, ще те преследвам и убия, независимо колко дълго ще продължи!

— Точно за туй те помолих! — Лило седна до нея и се опъна с ръце, сключени зад главата.

— Потръгна ли ти с ловеца на черни дупки?

— Забрави го! Няма да свърши услугата!

— Какво-о?

— Закъснях, защото го поставих натясно. Разговаряхме за условията.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ти! О, не лично, а вие двамата с Катей. Категорично отказа да качи повече от един пасажер. Никой от нас тримата не може да тръгне сам по обясними причини, поради което сделката пропадна!

— Но защо? Проверих всичко за него! Корабът му би поел четирима на такова разстояние.

— Зная. — Лило въздъхна. — Опитай да вникнеш в странния характер на ловците. Не обичат хората! За него бе истинско мъчение да разговаря с мен, даже насаме! Като му споменах за три пътника, загуби и ума, и дума!

— Опасявам се, че не разбирам!

И Лило не бе съвсем наясно, но опита пак.

— Постави се на негово място! Прекарал е по-голямата част от живота си в своя космически кораб, който е станал едва ли не част от тялото му. На Плутон бавно полудява и той го усеща. Иска да полети. Но от друга страна да сподели своя космолет с другиго го отвращава подобно… — Зажестикулира безпомощно. — …все едно да ползува чужда четка за зъби… Измисли своя, по-силна метафора. Няма да се съгласи за нищо на света!

— Следователно се озовахме там, където започнахме!

Лило сви устни, обърна глава към нея и засия.

— Не-е! Поради чиста случайност! Наех го за експерт-консултант. Дадох му солидна сума, която да заложи на хазарт. След това му зададох най-важните въпроси: „Познава ли някого, който би могъл да ни свърши работа по-бързо, отколкото ако си купим свой космически кораб? Безнадеждно ли е нашето търсене? Дали всеки ловец би реагирал подобно на него?“.

— Продължавай! Какво ти отговори?

— Назова ми едно име. Не ми обеща нищо, разбираемо защо. Само тя би приела да го направи. Съвсем изперкала е, дори по стандартите на ловците на черни дупки. И след два часа ще отида да я посетя със следващата совалка.

— Но защо не започна с тази вест… Не, няма значение! Предполагам, че аз не бих могла да отида!

— Точно така! Няма смисъл да я подплашваме, като нашето трио се яви в пълен състав. Нужно е да проявим малко хитрост!

— Значи, очевидно, ще идеш ти!

Лило обърна глава и я погледна в очите, за да провери дали Вафа не се шегуваше. Щеше да й бъде за пръв път в живота. Но лицето й бе като издялано от камък, както винаги.

— Как се казва?

— Джавлин!