Гореща линия Офиучи

ПЪРВА ГЛАВА

Съобщение в „Ежедневния съдебен бюлетин“, публикувано от Интерпланетния офис на „Криминално управление и надзор“ на 14 Водолей 568 година от Новото летоброене.

Дело на Лило-Алигзандър-Калипсо срещу народа на планетата Луна.

(Съдебно обобщение, предназначено за незабавна публикация)

(Писмен материал със степен на секретност клас I)

(Писмен материал със степен на секретност клас II)

(Неписмени доказателства)

Затворите вече не са, каквито са били! Ограмотих се малко на тази тема, когато ми хрумна, че заниманията ми биха могли да ме вкарат зад решетките. Местата за лишаване от свобода на Старата Земя са били доста варварски.

Моята килия се оказа съвсем различна. Беше по-луксозна от апартамент на средно заможен селянин. Разполагах с три добре обзаведени стаи. В моя услуга беше поставен видеофон, но тъй като се подслушваше от надзирателя, не го използувах нито веднъж.

Вратата не се отваряше по мое желание и това бе единствената и най-обща прилика със старите затвори. Освен това във всяко помещение бе инсталирана камера, която следеше и най-малкото ми движение.

Намирах се в „Държавния институт за врагове на човечеството“, разположен на три километра под повърхността на Птолемеъс. Тук прекарах малко повече от година, като първите шест месеца изминаха за събиране на доказателства срещу мен. Съдебният процес бе извършен от компютър и бе протекъл за няколко милисекунди една сутрин, докато още спях. Като се събудих, ми съобщиха само резултата — трябваше да бъда екзекутирана на следващия ден призори. Не се изненадах. Моят адвокат успя да отсрочи изпълнението с шест месеца.

Не таях никакви илюзии. Отсрочката ми бе дадена, най-вероятно защото в Института не разполагаха с достатъчно врагове на човешкия род, а трябваше да развиват научна дейност. Два пъти на ден една от стените на килията ми променяше цвета си и засияваше. От другата страна професор изнасяше лекции на някакви откаченяци. Ако се доближех, можех да различа студентите, насядали в стройни редици, но това занимание скоро ми омръзна.

Веднъж седмично ме посещаваха дипломанти. Те се настаняваха на канапето и мърдаха неспокойно. Бяха млади, почти момчета и момичета, с честни лица и сбърчени в размисъл вежди. Обикновено престояваха около час и ми задаваха въпроси, от които личеше, че не бяха наясно с отношението си към мен. Отначало се забавлявах да им давам странни отговори, но бързо се изморих. Понякога проседявах мълчешком през целия този час.

Животът ми бавно пълзеше към своя край.

Лило-Алигзандър-Калипсо седеше в килията и чакаше настъпването на последното утро в своя живот. Още не бе решила дали щеше да издържи да изкачи сама фаталните тринадесет стъпала. Преди година, когато това не бе непосредствено предстоящо, бе лесно да се залъгва, че бе храбра. Сега се убеди, че смелостта й се подхранваше от вътрешното й дълбоко убеждение, че никой конкретно не желаеше смъртта й. Но разполагаше с достатъчно много време да размисли.

Газова камера, електрически стол, разстрел от наказателен взвод, бесилка… Увисваш на врата си, докато станеш бездиханен, безжизнен, мъртъв и тогава нека господ да рециклира душата ти!

Колкото и изобретателни да бяха устройствата за отнемане на човешки живот, те осъществяваха изключително проста идея — спираха туптенето на сърцето. По-късно критерият за настъпването на смъртта бе станал прекратяването на мозъчната дейност.

Сега това не се считаше за достатъчно. Бе установен тъжният факт, че не можеше просто ей-така да убиеш някого и да бъдеш абсолютно сигурен, че той нямаше да възкръсне или да се прероди отново. Екзекуцията на Лило тази сутрин щеше да бъде само символична от гледна точка на общественото мнение.

Но за осъдената това означаваше много повече. Затова сега обмисляше да сложи сама край на живота си, за което бе се сетила, още преди да получи отсрочка на изпълнението на смъртното наказание.

— Защо пък не? — Стресна се, като осъзна, че произнесе на глас.

Наистина, какво й пречеше? Преди няколко години би изнамерила хиляди причини за смисъла да продължи да живее. Тогава току-що бе започнала петдесетте и животът откриваше широки перспективи пред нея. Сега бе на петдесет и седем и се чувствуваше като древно изкопаемо. Освен това скоро щеше да бъде мъртва. Мъртва! Нямаше да стане по-възрастна!

Телом Лило бе на двадесет и пет. Хората обикновено поддържаха физическото си състояние на толкова години и въпреки че тя не обичаше да се подчинява на масовата насока на общественото съзнание, установи, че не изглеждаше добре на по-напреднала възраст. Тялото й до голяма степен бе останало непроменено с изключение на няколкото хирургически модификации. Косата й бе светлокестенява, а очите — леко раздалечени, за да паснат по-добре на широкия, леко сплеснат нос. Бе висока и стройна и външният й вид напълно я задоволяваше.

Беше се проявила суетна само по отношение на краката си. Бе удължила костите им с десет сантиметра и така достигна ръст два метра и два сантиметра, тоест — малко над средния. Прасците й бяха обрасли с фина кафява козина, подобна на тази на чинчила.

Лило се надигна и нервно обходи стаята. Удиви се, че щом веднъж прие, че смъртта стана неизбежна, самоубийството започна да й изглежда привлекателна алтернатива. За държавата на Луната нямаше значение дали тя щеше да сложи край на живота си — призори щяха да я натикат в „Дупката“, жива или мъртва. Ето защо не бе направен никакъв опит да махнат от килията й опасни предмети.

Съсредоточи вниманието си върху ножа. Прекрасна изработка! Острието бе от неръждаема стомана, полирана до огледален блясък, и се отличаваше с идеална симетрия, която за момент прикова любопитството й. Върху дръжката бяха гравирани кръстообразни нарези, които гарантираха сигурен захват на студения метал. Прокара върха през гърлото си. Главата й се изпразни от всякаква мисъл. После, разтреперана, вдигна ръка и опипа мястото. Нямаше кръв!

Можеше да избере една от само две възможности.

С пукването на зората щеше да изживее върховния в емоционално отношение момент в живота си. Нищо не можеше да се сравни с очакването да изкачи тринадесетте стъпала, водещи към „Дупката“! Опасяваше се, че нервите й нямаше да издържат и щеше да се наложи да я бутнат от ръба, а не да й позволят да се хвърли в бездната изцяло по своя воля.

Обзе я необикновено спокойствие. Изгуби всякаква надежда. Беше ли способна да посрещне смъртта сега, от своята собствена ръка, без чужда помощ? Щеше ли да постъпи по-добре?

Стори й се, че да! Повтори си го три пъти и се пресегна към ножа. Прокара го по китката си. Потръпна. Сърцето й заби силно. Отвори очи и погледна — не бе оставила дори драскотина! Почувствува увереност, че щеше да преодолее състоянието си. По бузата й се търкули сълза. Обезпокоена, бързо я избърса.

Седна на стола до малката масичка и стисна зъби. Наведе се напред и подпря ръка. Опря острието до корема си и отмести поглед. Очите й станаха сухи.

Потече тънка струйка кръв.

— Хвърли ножа, Лило!

Тя подскочи от изненада. Обзе я гняв. Колебаеше се с окървавения нож в ръка. Опита се да го скрие между близкостоящите възглавници и чак тогава се обърна, за да види кой бе влязъл в стаята.

— Сериозна ли е раната? — попита мъжът и доближи.

Затворничката също погледна незначителното порязване. Кървенето почти престана. Той й подхвърли кърпа, с която тя избърса кръвта от ръцете си. Влезлият седна на няколко метра от нея и я зачака да свърши.

— Имаш посетител! — Посочи й с жест вратата на килията.

Влезе пазач със синя униформа, последван от гола жена. Бе висока, леко се олюляваше, докато вървеше, и изглеждаше натъпкана с наркотици. Кафявата й коса лежеше сплъстена в безпорядък над раменете. От нейните ръце, нос и брадичка капеше гъста, подобна на сироп течност. Кръстоса поглед с Лило, но лицето й остана безизразно. Отпусна се на стол и се прекатури. Униформеният й помогна да стане на крака и почти я пренесе до банята. В килията влезе още една жена, също облечена в синя униформа, затвори след себе си вратата и последва другите двама. Чу се шум от силно течаща вода.

Лило едвам отмести поглед. Лицето на дрогираната бе ужасяващо познато. Бе нейното собствено!

Злато! Всичко около мен бе със златист цвят! Отворих очи под водата и веднага разбрах, че не дишам. Поради неизвестна за мен причина това не ме разтревожи. Поприседнах. От тялото ми започна да се стича лигава течност.

Задушавах се. Опитах да се изкашлям и цял фонтан от същата течност бликна от гърлото ми. За момент ми се стори, че няма да успея. Но някой започна да ме тупа по гърба и тогава поех дъх за първи път.

Не е лесно да се родиш!

Очите й не можеха да фокусират заобикалящите я предмети. Някой протягаше към нея ръка с чаша. Тя се отдръпна, но чашата последва устните й. Пое я и я пресуши почти до дъно.

Огледа се. Седеше в стъклен резервоар, потънала до кръста в течност с цвят на жито. От тялото й излизаха проводници. Все още потръпваше под въздействието на изпълнената програма за тонизиране на мускулите, които трябваше да се разслабят след тримесечните усилени физически упражнения.

Бе напълно дезориентирана. Не можеше да разсъждава логично. Резервоарът трябваше да я подсети за нещо важно, но това не стана.

— Хайде, ставай! — чу нечий глас.

Бе жена в синьо, която й оказа помощ, за да излезе. Изправи се мокра, олюляваше се, опря се на нечие силно рамо, една ръка я прихвана здраво през кръста. Спеше й се.

— Готова ли е?

— Мисля, да! — Отговорът дойде от мъж, също облечен в синьо. — Няма да отнеме много време.

Тя осъзна, че говореха за нея. Опита да се отскубне, но не успя. Бе твърде слаба. Раздразни се от приказките им, прииска й се да замълчат.

— Оставете ме на мира!

— Тя каза ли нещо?

Двамата я поведоха през дълъг коридор, помогнаха й да прекрачи прага и я следваха неотлъчно по петите. Тя клюмаше, не можеше да държи главата си изправена. Виждаше само босите си крака и мокрите петна, които оставяше по килима. Това й се стори смешно. Захохоти и почти се изплъзна от ръцете на униформената.

— Какво й става?

Не чу отговора, защото смехът отекваше силно в ушите й. Още една врата. Спряха. Някой започна да я шляпа по лицето. Тя се опита до го спре, но не можа и заплака. Последва силна плесница, която я залепи на отсрещната стена. Тя се отдръпна и изведнъж осъзна, че вече стоеше самостоятелно на крака и се взираше в лицето на мъжа.

— Събуди ли се? — Униформеният се вгледа в очите й.

— Да… аз… — Задави се от кашлица и опита да се огледа, но той я задържа за брадичката и малко остана да не я разплаче пак. — Аз… тоест…

— Нищо й няма! Въведи я!

Мъжът се обърна към нея.

— Последвай ме, чу ли? Само ме следвай! — Явно считаше, че й каза нещо много важно.

Тя кимна. Щеше да се подчини, дори ако й бе пуснал главата. Бе цялата мокра, косата й бе разбъркана, почувствува студ и влага. Понечи да му се оплаче, но той вече прекрачваше в стаята. Тя усети подбутване по рамото и се заклати през прага.

Зърна седящите в помещението. Видя мъж със странно сако, който възбуди неясни спомени у нея. Познаваше го, но не можа да си спомни името му. Една жена бе седнала на стол срещу него. Знаеше я много добре. Бе самата тя!

Никога не бях и помисляла, че щях да се срещна с бившия президент Туийд лице в лице! На времето човек не можеше да избегне образа му на видеокуба — появяваше се без прекъсване на различни програми и събираше съмишленици за своите луди идеи. Бе неотделима част от телеполитическата сцена, още откакто бях родена.

Туийд се обличаше като политическа марионетка от края на двадесети век. Беше си позволил да отпусне шкембе, носеше панталони на райета и фрак, шапка и гети. Пушеше пура и веднага след първото си избиране нарече президентския дворец „Тамъни хол“ на името на едновремешната организация на Демократическата партия в Ню Йорк. Печелеше изборите един след друг. Въпреки че не се бях интересувала от кариерата му, знаех, че бе спечелил три поредни мандата.

Една от заслугите му бе, че „павира пътя“ на клоунското шоу на Луната, което простонародно наричахме „правителство“. Да го познава по лице бе най-многото, което можеше да се очаква от народа. Хората проявяваха разбираемо объркване, лутайки се между политическата реторика и фантазиите, които ги заобикаляха по телекубовете. Така се сподобихме с групи последователи на Туийд, Чърчил, Кенеди, а също — и с лидери като Хитлер, Бонфорте, Люистон и Троджан. Тури ги на едно място и ще получиш истински цирк!

За щастие, официалните постове бяха повече символични. Висшите служители изпълняваха по-скоро церемониални или надзорни функции спрямо компютрите, които в действителност управляваха страната. Никога не съм била твърда привърженичка на такъв начин на упражняване на властта, но слушайки Туийд, у мен се пораждаше благодарност към устройството на държавата ни. Не че някой би взел под внимание моето мнение…

Оставих настрана размишленията на политическа тема и се приготвих да чуя тежката му дума. Очевидно предложението му щеше да подобри положението ми.

— Не си и помисляй! — изтътна добре познат бас. — Предпазен съм от всичко, което би могла да ми направиш!

Лило осъзна, че той имаше предвид евентуални посегателства срещу живота му. В главата й едва ли имаше по-далечна мисъл от тази. Той седеше пред нея на място, което нямаше законно право да посещава, и й показа клонинг, нейна двойничка, чието създаване също бе наказуемо от закона. Вероятно бе дошъл с предложение и тя жадуваше да го чуе.

— Ще установиш, че при нашите бъдещи взаимоотношения аз съм тотално защитен!

— Не разбирам как бих използувала тази информация, освен ако продължим да се виждаме. Но, както ви е известно, моето бъдеще е поставено под въпрос — поне засега! — Опита да прозвучи весело и да не издаде надеждата си с глас, но не успя.

Тежестта на ножа, притиснат до бедрото й, и струйката кръв по ръката й свидетелствуваха за това какво преимущество имаше тя в започнатия разговор.

— Да, ще се срещаме и занапред! С теб или… — Махна с ръка към съседното помещение. — … с другата жена. Изборът е твой!

Тя се вслуша в шумовете, идващи от банята. Водата шуртеше и се чуваше яден глас, който едва разпозна като своя собствен. Близначката й постепенно се разбуждаше и това я хвърли в ужас.

— Какво мога да направя?

— Първо, трябва да осъзнаеш безизходността на своето положение…

— По дяволите, известно ми е много добре! Прескочи и давай нататък!

— Търпение! Най-напред нека ти изясня някои нещица. — Замълча.

Извади пура и известно време се занимаваше да подреже върха й и да я запали. Бе необичайно грозен. „Сякаш е излязъл от карикатура! — помисли Лило. — Извратен е не по-малко, отколкото е отвратителен — истински изкопаем призрак от миналото на Старата Земя!“

— Клонингът, очевидно, е създаден незаконно — обобщи Туийд. — Но твоята песен е вече изпята — никога няма да ти се отдаде възможност да свидетелствуваш срещу мен. Ако ми откажеш, дори няма да ти се открие шанс да споделиш с когото и да било видяното днес. Отсега нататък ще контактуваш изключително с Вафа и Хигия, двамата пазачи, които влязоха току-що. Те са мои верни слуги.

— Какво всъщност искате да ми кажете, за което сте толкова сигурен, че съм дяволски любопитна да чуя? Не направихте всичко това, само за да ми се подиграете! Вие сте изр… Няма значение. Не ми допадате!

— Нито пък аз те харесвам! Но мога да те използувам и желая ти да работиш за мен!

— Чудесно! Кога да започнем? Както сам посочихте, по-добре е да побързаме, тъй като ми остава да живея още немного! — Сарказмът прозвуча не на място, гърлото й се сви.

Той се засмя учтиво, наистина, но тя го гледаше предано като куче и малко остана да последва смеха му, но едвам задуши своя вопъл.

— Съществува малък проблем — съгласи се бившият президент. — Предлагам ти елегантна възможност да избегнеш екзекуцията. Нека се съюзим! — Погледна към вратата на банята и повдигна вежди.

Оттатък долитаха звуци на борба.

Студената вода ме накара да отворя уста и за малко да ме задави, но пък дойдох на себе си. За пръв път от толкова време насам можех да мисля логично. Клепките ми залепваха за сън, но събитията се развиваха бързо и не под мой контрол.

Туийд! Така се казваше мъжът в съседната стая! За какво ли разговаряше в моята килия с онази жена, която приличаше на мен като две капки вода? Ами как се озовах в резервоара? Значи преди това бях умряла! Но нали бях осъдена на вечна смърт — не би трябвало да мога да се събудя отново?

Подложих лицето си под студената, силна водна струя. „Остани будна! Остани будна! — повтарях си. — Става нещо жизненоважно, но все ти се изплъзва!“ Плюех вода, удрях се с ръце по лицето, краката, раменете. Стори ми се, че прозрях! Бе подло и несправедливо! Отначало не повярвах! Но трябваше да приема действителността.

Спънах се и паднах под душа. Жената-пазач ме хвана за ръката и ме вдигна на крака. Не виждах добре. Понечих да я ударя, но тя бе по-едра, стоеше нащрек и не я уцелих. Писнах и се нахвърлих върху й.

Тя изскочи тичешком от банята, преследвана от мъжа и жената в сини униформи. Той я сграбчи, но кожата й бе хлъзгава, а истеричният пристъп й даде свръхсили. Тя се отскубна, ритна го с пета и двамата се счепкаха на пода. След това залази на ръце към своята двойничка, седнала на стола. Изпищя пак.

Понечи да се изправи, но се блъсна тежко в масата и падна пред леглото, където седеше високопоставеният държавен служител. Мъжът от охраната я хвана пак и я задърпа назад, но бившият президент спря ръката му.

— Остави я! — заповяда. — Това е нейната стая, в края на краищата! — Хвърли поглед към събеседницата си, застинала в нямо изумление, без да откъсва поглед от жената на пода. — Освен ако не възразяваш, разбира се!

Последната отвори уста за отговор, но думите заседнаха в гърлото й. Нейната близначка бе вдигнала очи към нея. Страхът, изписан на лицето й, бе непоносим за истинската Лило. Да приеме предложението на Туийд означаваше да обрече на гибел тази жена. Опита да пропъди някак си тази мисъл.

Жената-клонинг обърна глава към бившия президент и Лило почти чу какво мислеше нещастницата.

Последната сграбчи края на покривката и коленичи.

— Не зная за какво си говорехте, но сте длъжни да ми обясните! Зная, че не живея в днешния ден. Току-що се събудих. Нещо се е случило междувременно, разбирам. Екзекуцията ми е била отложена, нали? Мисля, че тази жена съм аз, но само че след шест месеца!

— Точно така! — отвърна Туийд и устните му се разтегнаха в усмивка.

По гърба на Лило пролазиха студени тръпки. Страхуваше се от клонинга, намрази как събеседникът й се усмихваше на другото й „аз“. Бившият президент едва ли би проявил някакво предпочитание — двойничката й можеше да послужи за целите му не по-зле от „оригинала“. Нищо не подсказваше, че тя трябваше да бъде спасената, само защото бе по-възрастна или заради нещо друго.

— За каквото и да правите сделка — промълви жената-клонинг, — аз мога да бъда също толкова добра…

— Приемам предложението ви — извика с цяло гърло Лило.

Туийд се обърна към нея.

— Сигурна ли си?

Клонингът местеше тъжен поглед от единия на другия.

— Да! — Тя преглътна с труд. — Да! Убийте нея! Нека аз да живея!

Получих чувството сякаш бях внезапно изчезнала.

Туийд и другата жена започнаха да разговарят над главата ми. Коленичих. Не можех да повярвам. Не разбирах напълно смисъла на думите им. В ушите ми се надигна бучене, замаях се. Паднах и като че ударих главата си.

Трябваше да ги накарам да ме забележат! От това зависеше животът ми! Изправих се, макар и цялата трепереща, и застанах между тях, но те продължиха да не ми обръщат внимание. Кошмар! Изкрещях им, но — безполезно! Те станаха и напуснаха килията. Жената-пазач застана между мен и вратата. Чертите на лицето й се опънаха.

Нанесох й удар и започнах да се боря, но тя ме държеше здраво. После всички си отидоха.

Седях на стола съвсем сама. Изпадах в безсъзнание и идвах пак в съзнание. Преди няколко часа пазачът Хигия ми даде двойна доза успокоително и аз чаках да ми подействува. Потънах в тежък, разпокъсан сън. Сънувах отново познатата гора под синьо слънце.

Надигнах се, когато престанах да усещам ръцете и краката си. Причерня ми. Открих, че съм отишла в банята, но не помнех как. Пуснах душа.

Погледнах китката си. Бе срязана дълбоко, кръвта ми се стичаше бавно по пръстите и падаше с плисък върху голите ми нозе. Как бе се случило това? В главата ми вместо мозък все едно се плискаше супа, но все пак ми се стори, че си спомних… Бях посегнала с ножа… Но така ли бе? Онази жена — как се казваше — беше влязла в стаята ми. Дали не бе опитала да ме убие и направила да изглежда като самоубийство?

Върху ми се сипеше топла вода. Розови рекички се виеха между пръстите на краката ми. Залитнах и ударих главата си в стената. Беше много късно да бъда спасена. Умирах! Стана ми студено. Скоро щях да бъда съвсем безжизнена.

Водни пръски заплискаха лицето ми. Краката ми замръзваха. Кръвта ми се съсири около раната на китката. Станах, подхлъзнах се и паднах в червена локва.

Озовах се пак в голямата стая. Не можех да се изправя. Търсех нещо, но какво? Открих още една празнина в паметта си. А-ха — ножът! Възнамерявах да довърша започнатото от онази жена… или от мен? Оставих ножа… но къде? Да, в ръката ми. Насякох тялото си. Пръстите ми се отпуснаха. Загубих отново ножа. Запълзях.

Пред очите ми се появиха ботуши. Опитах да се изправя.

— Пак премина в небитието! — Беше Хигия.

— Не болеше! — промълвих. — Не ме съжалявай!

Орбиталната станция „Сфера Луна 6“ представляваше метална обвивка с диаметър хиляда метра. Гравитационното ускорение на външната й повърхност бе пет метра за секунда на квадрат, но всеки посетител, навлизащ във вътрешността през един от трите входа, изпитваше значително увеличение на теглото си с всяка изминала стъпка в посока към центъра. Посещенията, така или иначе, бяха редки.

Всички орбитални станции ги наричаха на жаргон „дупки“, но но само „СЛ 6“ бе известна с прозвището „Дупката“. Пет или шест пъти в година я изключваха по няколко часа, за да могат да влязат човешки същества в това, което до този момент представляваше истински ад от радиоактивност.

Сега станцията бе изключена. Под един от гигантските генератори за ускорение на полето, който поддържаше в неподвижно състояние черна дупка в центъра на еднокилометровата метална конструкция, висеше тераса с напълно земно привличане. Към обезопасена с перила метална площадка водеха тринадесет ниски стъпала, образуващи нещо като арка. Носилката лесно се изтърколи догоре. Тялото, завързано към нея, подскочи, когато мъжът и жената, облечени в черно, я прибутаха за последен път.

Единият от екзекуторите отмахна антрацитночерния креп от тялото на Лило, докато другият прикрепи носилката към изхвърлящ механизъм. След като свършиха, застанаха за момент неподвижно пред окото на камерата и се изкачиха на повърхността.

Носилката се наклони, застина за кратко в равновесно положение и започна да пада във вътрешността на „СЛ 6“ с нарастващо ускорение. Избухнаха ярки светлини. Надолу към центъра на черната дупка, наполовина по пътя към вечността, малка маса неутрони, които до преди миг съставляваха тялото на Лило, се разлетяха по центробежни орбити почти със скоростта на светлината и, смазани от границите на пълния разпад на материята, отдадоха своята енергия и заглъхнаха в забвение.