Гибелта на царете

XXVIII ТРОЯНСКИЯТ КОН

Конят плуваше. Скорпиос знаеше, че животното може да плува. Всъщност бе виждал много жребци, които плуваха в Хелеспонта, за да спасят живота си след битката за Карпеа. Но никога не бе седял на гърба на плуващ кон. Беше много спокойно. Морето синееше, въпреки че над тях небето бе черно като катран, а луната висеше на хоризонта като дупка в небето. Беше по-голяма, отколкото Скорпиос някога я бе виждал, а жребецът му плуваше към нея по пътека от сребриста светлина.

Оглеждайки се с любопитство, той видя, че около него има риби. Те бяха дълги и се носеха близо до краката му. Зачуди се нервно дали рибите имат зъби. Получи отговор, когато една от тях доплува до него и загриза коляното му. Не го заболя, но го погъделичка. Той я изрита и тя се отдръпна.

Забеляза, че до него язди Местарес. Красивото му лице бе сиво като на труп, а едната му ръка очевидно липсваше.

— Морето е червено — каза войнът.

Скорпиос се изненада, защото видя, че наистина е червено.

— Върни се обратно, Скорпиос. Върни се, докато можеш — каза Местарес и му се усмихна мило.

Скорпиос осъзна, че сега кракът го боли там, където го бе ухапала рибата. Болеше го и на други места. Беше яздил твърде дълго. Чувстваше се толкова уморен. Обърна коня си и започна да се отдалечава от луната, както му бе наредил Местарес, ала беше тъмно и той се чувстваше съвсем сам…

Когато се събуди, не му се искаше да мърда. Лежеше на земята, а гърбът му опираше в нещо топло. Отвори очи и видя, че другарите му спят наоколо. Осъзна, че денят е дошъл и се надигна със стон.

После си спомни. Бяха дошли посред нощ, армия от микенски войници, стотици на брой. Хванати неподготвени, троянските конници скочиха да се защитават и битката беше свирепа. Ала врагът ги превъзхождаше твърде много, а те не очакваха да водят битка. Скорпиос бе пронизан в коляното от копие, но успя да убие носителя му, забивайки меча си в бедрото му. Мислеше, че е убил четирима или петима вражески войници, преди да се обърне и да види дръжката на меч, забиваща се в лицето му.

Главата още го болеше от силното цвилене на конете. Ребрата от едната страна и коляното също го боляха и не виждаше с едното си око заради съсирилата се отгоре му кръв. Надигна се на колене със стон, а после повърна на земята. Огледа се наоколо. На поляната бе тихо и нищо не помръдваше. Тревата бе осеяна с мъртви мъже и коне. Той бе лежал с гръб до един жребец, който изглеждаше така, все едно спи спокойно. Скорпиос не виждаше раната. Предположи, че това е жребецът на Местарес, Повелителя. После си спомни съня си. Видя тялото на Местарес наблизо, със счупен меч, който се подаваше от корема му, и очи, покрити с прах.

Той постави ръка на ребрата си и се изправи. Вдигна окървавената риза, за да погледне раната. Нечий меч бе минал чисто през плътта и виждаше формата на острието по бялата си кожа. Кървеше, но не много. Не можеше да си спомни кога са го ранили там. Провери крака си. Раната бе сериозна и беше кървяла обилно. Но повечето кръв по него изглежда идваше от главата му. Усети съсирек над дясното си око. Опита се да си спомни какво му бе казал някога приятелят му Олганос за превързването на рани. Някои трябва да се увият хубаво, а други — леко, за да се оттекат. Не можеше да си спомни кое за кой случай се отнасяше.

Гърлото му бе пресъхнало и започна да търси вода. Чак тогава осъзна, че броните на всички троянци, включително и неговата, са били свалени. Помислили са ме за мъртъв, каза си той.

Намръщи се. Докато се оглеждаше, започна да брои телата на другарите си. Не бяха достатъчно. Някои са се измъкнали, реши Скорпиос и сърцето му подскочи от радост.

Докато се препъваше сред труповете на приятели и врагове, той най-накрая откри принадлежностите си, включително и наполовина пълен мях с вода. Отметна глава и отпи дълбоко. Вкусът бе като нектар и той почувства как силата изпълва тялото му. Болката в главата отслабна малко. Намери бинтове и омота един около крака си, като преди това напръска раната с вода. Погледна отново ребрата си и реши, че няма да може да ги превърже. Разтършува се из чантите на другите мъже, докато не събра малко храна и пълен мях. Най-доброто му откритие бе един здрав меч, скрит под тялото на микенски войник. Той го пъхна в ножницата, която все още висеше на кръста му, и веднага се почувства по-силен. Взе и един бронзов нож. Беше изтъпен, но той все пак го взе.

После, с един последен поглед към своите другари, Скорпиос потегли на север, куцукайки с ранения си крак.

Беше вървял известно време и силата му отслабваше, когато видя самотен кон, дъвчещ сухата трева под едно дърво. Юздите му висяха до земята и на гърба си още носеше лъвска кожа. Скорпиос му подсвирна и добре тренираното животно дотича до него. От украсата по юздите той разбра, че жребецът е микенски.

Не без известно усилие се качи на коня, а после отново се обърна към Троя. Скоро щеше да срещне врага и когато го стореше, щеше да избие колкото може повече от тях, преди да го погубят.

Не изпитваше страх.

— Велики Зевсе, гладен съм! — оплака се Банокъл. — Стомахът ми мисли, че някой ми е прерязал гърлото.

— Казваш го всеки ден, откак дойдохме тук — изтъкна Калиадес.

— Ами отнася се до всеки ден, откак дойдохме тук.

Те стояха на южната стена на Троя и гледаха надолу към вражеските армии. Пепелта от погребалната клада на Хектор още се носеше по вятъра. Масивната клада бе горяла цяла нощ, подхранвана от дърво, донесено от троянците от всички части на града. Калиадес видя неколцина млади мъже, носещи скъпи мебели, за да ги нарежат на подпалки, и старци, които носеха съчки и мъртви растения. Всеки искаше да се включи, дори и с малко, в ритуала, посветен на техния герой.

Върху тях поставиха ароматни кедрови клонки и билки, а после и тялото на Хектор, облечено в богато украсена със злато роба, със сключени около дръжката на меча му мъртви ръце, и златна монета на устата му, за да плати на лодкаря.

Докато огромната клада гореше, Калиадес видя цар Приам, на когото бяха помогнали да излезе на балкона на двореца си, за да гледа. Намираше се твърде далеч, за да види лицето на стареца, но изпита жалост към него. Хектор бе любимият му син и Калиадес вярваше, че доколкото Приам изобщо е бил способен на обич, наистина много го е обичал. Сега всичките му синове, освен Политес, бяха мъртви. Приам държеше момчето Астианакс до себе си на балкона. Детето викаше възторжено и пляскаше с ръце, докато пукащите пламъци се издигаха в нощното небе.

След погребалните ритуали, когато се качиха обратно на стените, познатата летаргия се върна. Двубоят и смъртта на Хектор бяха разярили мъжете, а идването на дъжда ги освежи. В продължение на два дни те вървяха гордо изправени. Също като Хектор, и те бяха войни на Троя и щяха да се бият до последния си дъх за града. Но липсата на храна и дългите дни, в които не се случваше нищо, бързо взеха своята дан и войниците отново изпаднаха в отегчение и униние.

Калиадес гледаше един прашен облак в далечината. Сухата земя бе попила дъжда и сега тя отново бе прашна, както преди бурята.

Родосецът Борос стоеше до него и Банокъл.

— Виждаш ли какво е това? — обърна се Калиадес към русокосия младеж. — Очите ти са по-млади от нашите.

— Не съм сигурен — призна войникът. — Крава ли е?

Банокъл го погледна удивено.

— Кое дали е крава, идиот такъв? — попита той.

— Ей там. — Младежът сочеше към Гробницата на Илиос, където един бик, предопределен за жертва, дъвчеше тревата.

— Имах предвид в далечината отвъд Скамандър — каза Калиадес. — Там има облак прах, вероятно от ездачи или битка.

Войникът примижа и призна:

— Не зная.

— Може би е стадо прасета, които някой води към Троя, за да ги изпечем — предположи Банокъл. После се намръщи. — Трябва обаче да са невидими прасета, че да минат покрай врага. От друга страна — възрази след малко сам на себе си, — не можем да отворим портите, така че как ще влязат? Тогава трябва да са невидими чумави прасета с чумави крила, готови да прелетят над стените и право на шиша.

Калиадес се усмихна. Борос, явно окуражен от мърморенето му, се обърна към Банокъл:

— Генерале, имам една молба.

— Каква? — попита микенецът без особен интерес.

— Когато спечелим войната, искам да се върна при семейството си в Родос.

— Защо ми го казваш? Какво ме е грижа къде ще ходиш? — Банокъл се намръщи.

Борос погледна генерала несигурно, както се гледа непознато и вероятно опасно куче, а после каза:

— Но аз нямам пари, господарю. Със скамандрийците съм вече повече от година, но са ми плащали само веднъж, на празника на Персефона, когато получих три сребърника и шест медника. Сега всичко свърши, а парите на брат ми ги откраднаха враговете. Не мога да се прибера в Родос, освен ако не ми платят.

Банокъл поклати глава.

— Не знам защо си се затревожил за връщането си у дома. Вероятно всички ще умрем тук. От глад — добави мрачно.

Калиадес се ухили и потупа приятеля си по гърба.

— Какво ти казах за мотивирането на мъжете, генерале? — попита той.

Банокъл отново изсумтя.

— Ами няма смисъл да се тревожи за чумавите пари, когато имаме тези козоебящи кравешки лайна, с които трябва да се разправим първо — отвърна той и махна с ръка в посоката на вражеския лагер долу.

Той беше прав. Освен това Калиадес знаеше, че в съкровищницата на Приам не е останало нищо за обикновените войници. Наемниците от Фригия, Зелея и хитските земи бяха получили парите си. “От троянските войски, помисли си той, се очаква да умрат в Троя, без да им се плати.”— Ако оцелеем, ще се погрижа да получиш достатъчно пари — обеща той на Борос, въпреки че думата му вероятно беше безсмислена.

— Още врагове са си тръгнали — отбеляза младежът. — Това е добър знак, нали? — попита с надежда.

— Не е лош — бе единственото, което Калиадес успя да каже.

Те бяха гледали оттеглянето на мирмидонците и двете други армии, които не можаха да разпознаят. Той се зачуди какви ли политически битки между западните царе са довели до този резултат. Ахил беше отровен, но от кого? Със сигурност не от Хектор. Дори врагът не вярваше в това. Тялото му бе върнато в града с почести от войните на Тесалия. Дали Ахил бе убит от някой от собствената си страна? Калиадес знаеше, че е малко вероятно тази мистерия някога да му се разкрие.

— Какво ще правиш, когато се върнеш в Родос? — обърна се той към Борос.

— Ще помагам на баща ми, който е бижутер. Той ще ме обучи в занаята.

Калиадес повдигна вежди.

— Велики Зевсе, момко, ако баща ми беше бижутер, щях да си остана у дома и да се изуча на занаят, а не да си продавам уменията с меч.

— Майка ми е троянка и ми каза, че трябва да се бия за честта на нашия град. А и искаше да открия дали Екиос е още жив. Той беше първородният, разбираш ли? Не го бе виждала от петнадесет години.

Банокъл присви очи срещу слънцето и каза:

— Конници.

Далечният облак прах се бе превърнал в два прашни облака, които се насочваха към Троя. Движеха се бързо, сякаш една група конници преследваше друга. Калиадес се наведе над стената, подразнен от неспособността си да види по-ясно. Хвърли поглед към Борос и видя, че младежът гледа в грешната посока.

— Борос — каза той. — Можеш ли изобщо да виждаш нещо с лявото си око?

Момчето поклати тъжно глава.

— Не. Преди виждах светлина и сенки, но сега и това го няма — призна той. — Всичко е тъмно. Раниха ме в Тракия, нали ти казах…

Калиадес знаеше, че едноок войник не може да издържи дълго в ожесточена битка. Беше чудо, че момчето още е живо.

Той насочи вниманието си обратно към конниците в далечината. Бяха две групи ездачи. Предните бяха около петдесетима мъже, които бягаха стремително от може би двеста. Бяха прекосили Скамандър и се носеха през равнината към града. Мъжете на стените започнаха да викат на другарите си да дойдат да гледат надпреварата и под тях вражеските войници изскачаха от палатките и сенките на разбитите къщи. Те бързо се въоръжаваха, слагайки си колани с мечове и шлемове, вдигайки копия, лъкове и колчани стрели.

Тогава някой извика:

— Троянския кон!

Калиадес видя, че ездачите отпред носят черно-белите шлемове на конницата на Хектор. Те се бяха снижили над вратовете на конете си, подканяйки ги с шибане на юздите и викове. Преследващите ги конници бяха затруднени от праха, който жертвите им вдигаха и бяха изостанали малко, докато двете групи галопираха по склона от равнината към града.

Когато първите ездачи изтрещяха през дървения мост към Долния град, враговете започнаха да ги обстрелват и от всички страни захвърчаха копия и стрели. Някои изглежда намериха целта си, защото двама конници в края на групата паднаха.

Войниците, които ги гледаха от стените, викаха, за да ги насърчат.

Калиадес усети сърцето си в гърлото, докато водещите ездачи галопираха през разрушения град. „Хайде, помисли си. Хайде, ще успеете!” Враговете изглежда бяха изостанали още.

— Отворете портите! — извика някой и викът бе подет по дължината на цялата стена. — Отворете портите бързо! Пуснете ги да влязат!

Тогава осъзнаването на ставащото го блъсна като удар в лицето. Кръвта му изстина.

— Не! — изрева Калиадес.

Разблъсквайки отчаяно редиците викащи войници, той се затича по стената към укреплението над Скейската порта. Под него мъжете нетърпеливо се събираха, за да вдигнат масивното резе и да отворят.

— Не! — извика им той. — Спрете! Не отваряйте портата! — Ала гласът му не се чуваше над виковете на стотици войници и Калиадес се затича по каменните стъпала, размахвайки ръце и крещейки яростно: — Не отваряйте! В името на боговете, не отваряйте!

Но масивните дъбови врати вече се разтваряха със стон и в същия миг ездачите с грохот се спуснаха в пролуката. Бяха повече от петдесет, облечени в бронята на Троянския кон и въоръжени с копия. Копитата на конете им носеха буря от вихрещ се прах, докато те забавиха и се обърнаха зад портата. Стражите започнаха да затварят вратите обратно. Точно надигаха резето обратно на мястото му, когато един от тях падна с копие, забито в стомаха.

Калиадес изтегли меча си и се хвърли към най-близкия ездач.

— Избийте ги! — извика той. — Това е врагът!

После заби острието си в ребрата на най-близкия мъж.

Видя меча на друг ездач, насочен към главата му, и приклекна под корема на коня, след което скочи, за да удари мъжа от другата страна. Когато ездачът падна, Калиадес сграбчи щита му.

Мерна Банокъл до себе си. Приятелят му се бе нахвърлил на врага, избивайки всичко по пътя си. Калиадес му извика:

— Защитавай портите!

Но и двамата не можеха да ги достигнат през струпалите се коне и ездачи.

Калиадес изкорми един войн и парира удар от втори, забивайки щита си в лицето му. Погледна отчаяно към портите. Вражеските войници в откраднатата броня на Троянския кон бяха хванали резето и се опитваха да го вдигнат. Калиадес заразмахва меча си и си проправи път към тях. Удари един от мъжете с щита си и се хвърли с цялата си тежест върху резето.

Осъзна, че младият Борос е до него и извика:

— Помогни ми, войнико!

Младежът му се ухили, а после го удари с всичка сила в челюстта.

Докато Калиадес залиташе, Борос го изрита в лицето и той падна замаян, едва успявайки да не изгуби съзнание. Пред очите му се въртяха ярки светлини. Той вцепенено видя с ужас как още от вражеските конници сграбчиха огромното дъбово резе и го надигнаха над скобите. Високите порти започнаха да се отварят бавно, а после по-бързо, докато отвън ги избутваха.

И врагът нахлу в града.

Калиадес, който се бе озовал на земята зад една от отворените порти, се опита да се изправи на крака и тръсна глава, за да я проясни. После осъзна, че русокосият войник стои над него и го гледа. Когато понечи да стане, младежът постави върха на меча си на гърлото му и го накара отново да легне на земята.

— Борос! — прошепна той.

— Борос умря отдавна, в битката за Скамандър — отвърна войникът триумфално. — Аз съм Лейтос, първороден син на Алектруон, верен слуга на цар Агамемнон, и съм тук, за да отмъстя за смъртта на баща си и да поставя гордите троянци на колене.

Предателят се наведе напред, притискайки меча си към гърлото на Калиадес. По острието започна да капе кръв. Микенецът не можеше да помръдне, нито да говори.

— Беше толкова лесно да заема мястото на онзи идиот, когато целият му отряд бе избит и при положение, че генералът им дори не можеше да си направи труда да научи имената им. И ми беше забавно да заблудя великия Калиадес, мислителя, стратега… микенският предател. Време е да умреш, предателю!

Той стисна устни и се напрегна, за да забие меча си във врата на Калиадес. В този миг обаче зад гърба на момчето се появи Банокъл с вдигнат меч. Един свиреп замах на острието го обезглави. Главата се удари в портата и тупна на земята.

Банокъл протегна ръка и издърпа Калиадес на крака.

— Разговорлив беше — отбеляза той. — Това винаги е грешка. Добре ли си?

Калиадес кимна, преглъщайки кръвта, все още неспособен да говори.

— Хайде идвай, тогава — каза приятелят му мрачно. — Имаме град, за който да мрем.

XXIX ПОСЛЕДНАТА БАРИКАДА

Преследвани от вражеските бойци, Калиадес и Банокъл се затичаха по каменните стъпала на запад от Скейската порта. На върха на стената Банокъл кимна на приятеля си, а после се обърна и отпраши. Тичаше към следващите стълби надолу, за да може да стигне до новата барикада. Калиадес щеше да остане, за да е сигурен, че стената е защитена.

Един тежко брониран микенец се появи зад него на върха на стълбите. Двама троянски войници го чакаха, нетърпеливи да се сблъскат с врага. Единият удари дясната ръка на война, а другият замахна към гърлото му. Той падна, а от врата му шурна кръв. Изтрополи надолу по стълбището, събаряйки мъжа зад себе си.

Калиадес се ухили на двамата войници.

— Усмирете се — нареди им. — Ще има още много.

Поглеждайки надолу от стената, той огледа бойното поле край портите.

Троянските генерали се бяха подготвяли дълго време за този ден. Ако силите на Агамемнон спечелеха улиците на Троя, единственото убежище на защитниците на града щеше да е в царския дворец. И тъй като единствената им надежда бе да задържат врага край портите възможно най-дълго, войниците цяло лято бяха разрушавали сградите високо в Горния град, събаряйки ги камък по камък. После използваха камъните, за да запълнят улиците и алеите, тръгващи от Скейската порта, като ги натрупваха на височина два пъти колкото човешки бой.

В откритото пространство под портата бяха изкопани канали, запълнени с всичко, което можеше да гори — подпалки, клонки от мъртви растения и остатъците от погребалната клада на Хектор. Около бойното поле бяха разположени амфори с последното масло в града.

Когато кръвожадните нашественици се заизливаха през портата, те се озоваха затворени в пространство, по-малко от четиридесет крачки, заобиколени от високите стени на каменните сгради. За тях имаше само четири достъпни изхода — нагоре по стълбите към укрепленията от двете страни на портата, по стълбите във Великата кула на Илион, или право напред.

Там се намираше единственият неблокиран маршрут — каменната улица, която водеше към двореца на Приам. Политес бе наредил входът към пътя да се барикадира от двете страни като се остави само пролука в центъра за ежедневното придвижване.

Именно там сега се струпваха защитниците от всички части на града.

Калиадес се обърна към вратата на Великата кула. Тя щеше да се удържи лесно. За да стигне дотук, врагът трябваше да изкачи стръмните стълби в пълен мрак. Когато достигнеха вратата, щяха да излязат от тъмно на светло, през тесен проход над висока стръмнина. Един стабилен войн можеше да брани вратата цял ден, пращайки враг след враг в тъмната бездна, за да си потроши костите на каменния под на кулата.

В тази част на стената имаше стотина мъже. Калиадес знаеше, че никой от тях няма да падне или да отстъпи, без да се бие до последно.

След дългото лято на чакане, за тях бе почти облекчение фактът, че този ден най-сетне настъпваше. Калиадес се огледа и вдиша дълбоко. Въздухът сякаш бе по-свеж, цветовете — по-ярки. „Това познаваш — каза си той — единственият живот, който някога си имал. Ако не си войн, какво си тогава, Калиадес?”

Един вражески боец се появи на вратата на кулата. Скамандрийски войник скочи напред и насочи удара си към гърдите му. Микенецът вдигна щита си, но силата на замаха го накара да изгуби равновесие. Той падна в мрака с писък. Всеки нашественик, който опитваше да се изкачи по стъпалата на кулата, щеше да минава край все по-голяма купчина мъртви или ранени мъже, помисли Калиадес с мрачно задоволство. С времето това щеше да отнеме от решителността им.

Той огледа сцената долу. Още и още нашественици влизаха през Скейската порта, нетърпеливи да се включат в битката, и бойното поле бе претъпкано с бронирани мъже. Троянските защитници отстъпиха по план до най-тясната част на широкия път. Там само тридесет мъже, до един орли, се изправяха срещу главния напор на вражеската атака. Зад тях пролуката в барикадата, която пазеха, ставаше все по-тясна, докато войниците я запушваха с камъни, греди и боклуци.

Калиадес гледаше с гордост, докато орлите се биеха, за да удържат вражеската орда. По дадена заповед, войните от всяка страна отстъпваха един по един и се вмъкваха през пролуката. Накрая останаха само трима. Калиадес чу заповедта да отстъпят. Вместо това те се втурнаха напред като един! Бързо ги повалиха, но пролуката зад тях бе запушена и барикадата бе осигурена.

После дойде друга заповед, подпалките бяха напоени с масло и от покривите на околните сгради войниците започнаха да хвърлят факли. Само за няколко мига огънят се разпростря по дължината на каналите, а подхранваните от маслото пламъци заподскачаха високо, подпалвайки всичко край себе си. Най-близките до огъня войници се опитаха отчаяно да се отдръпнат, но още и още войни се изливаха през портите зад тях. Ленената пола на един критянски войн се подпали и само след миг той представляваше крещяща гърчеща се човешка факла, която се втурна сред другарите си, подпалвайки и тях. Огънят плъзна и по други мъже, застанали твърде близо до каналите, докато пламъците се раздухваха от силния вятър.

За момент изглеждаше сякаш пламъците ще заскачат от човек на човек, обричайки всички на смърт, но дисциплинираните микенци не се паникьосваха толкова лесно. Онези, които имаха копия, ги използваха, за да убият безскрупулно горящите мъже или за да ги удържат, докато сами не паднаха мъртви на земята. Десетки почернели войници лежаха по камъните и стенеха… ала огньовете бяха изгасени.

На покривите на сградите около Скейската порта и на стените зад нашествениците се струпаха стрелци. Върху враговете започнаха да се сипят стрели от всички посоки и Калиадес видя, че някои падаха, улучени във врата, гърлото или лицето.

Успокоен, че южните укрепления са добре защитени, той последва Банокъл и се затича около стената и надолу по стълбите, за да стигне до задната част на главната барикада. Там откри Политес, който говореше напрегнато с генерал Лукан и Ифей, командира на орлите.

— Твоите орли са превъзходни бойци — каза му Калиадес. — Жалко, че нямаме хиляда.

— Жалко, че не спазват заповеди — изръмжа Лукан. — Онези тримата на барикадата умряха напразно. А трима войни могат да се окажат разликата между победата и загубата, когато дойдат последните дни.

— Те бяха смели мъже — каза тихо Ифей.

— Не го отричам — изсумтя старият генерал. — Но също както сме се научили да пестим храната, водата и оръжията си, трябва да пестим и доблестта. Имаме големи резерви от нея, но те не бива да се хвърлят на вятъра в самоубийствени приключения.

— Надявахме се огънят да се разпространи и да накара врага да избяга — изтъкна мрачно Политес. — А сега какво? Колко време ще издържи тази барикада?

— Те имат стотици мъже, готови да я нападнат, но мястото им е малко — отвърна Калиадес. — Извън портата чакат още хиляди. Ако продължават да вкарват войни, които да хвърлят срещу барикадата, накрая ще я пробият. Вероятно можем да я удържим през нощта, може би дори утре. Не мога да си представя, че ще издържи повече.

Той погледна към Лукан, който кимна в съгласие. В този момент дотича Банокъл.

— Трябват ни още стрелци — настоя той. — Там са се сбутали като добитък. Добрите стрелци могат да ги изтребят като бълхи.

— He ни достигат стрелци — призна Калиадес. После добави с нежелание: — Господарката Андромаха обучаваше Жените на Коня да стрелят. Някои от тях са в града. Те биха могли да…

— Не! — прекъсна го Политес с нетипичен за него гняв. — Когато врагът нахлуе, всички, застанали на онези сгради ще бъдат отрязани и стрелците ще са обречени. Няма да поставям жените в опасност.

Калиадес смяташе, че всички жени, останали в града, така или иначе са обречени, но отвърна:

— Тогава ще извикам тракийския водач Хилас. Неговите стрелци са най-добрите в Троя.

Пред тях един едър войн в критска броня пръв успя да прекоси огнения канал и да се изкатери по барикадата, убивайки по пътя си един троянец с удар на масивната си брадва в главата. Незабавно го посякоха, но още двама критяни се появиха веднага след него. Единият се подхлъзна на разместващите се греди и камъни и падна на земята, където веднага бе намушкан от троянски войник. Другият успя да замахне с меча си преди да бъде замаян от удар с щит и в последствие почти обезглавен.

Калиадес се обърна, за да намери тракийците и видя, че те чакат само на няколко крачки от него. Бяха боядисали лицата си за битка и бяха тежковъоръжени, включително и момчето цар Перикъл.

— Това няма да издържи дълго — отбеляза високият Хилас, докато се приближаваше, и посочи презрително барикадата. — Когато тя падне, ние ще чакаме. Укрепление от плът и кости е по-здраво от такова от камък и дърво.

— Трябват ни още стрелци — каза му Калиадес. — От другата страна врагът просто моли да бъде надупчен от стрели.

Младият Перикъл пристъпи напред.

— Аз и стрелците ми ще отидем, където сме нужни. Къде ни искаш?

Калиадес се разкъсваше. Ако разположеше младия цар и тракийците му по стената, щяха да бъдат хванати в капан, когато врагът пробиеше барикадата. Но пък ако ги пратеше на стената, от която можеха да избягат при нужда, нямаше да имат прикритие от вражеските стрели.

— He се бой за безопасността ми, Калиадес — каза младежът, виждайки колебанието му. — Разположи ни там, където има нужда от нас. Ще поема същите рискове като хората си.

— Колко сте всъщност?

— Само осмина стрелци и Пентезилея.

Чак тогава Калиадес осъзна, че един от стрелците, стоящ малко встрани от мъжете, всъщност е суровата жена, която бе видял на първото упражнение с Андромаха. Тя носеше къса кожена пола над бялата си туника и фригийски лък през рамо. В едната си ръка държеше два колчана стрели.

— Пентезилея е една от прислужничките на Андромаха. Тя има невероятно вродено умение с лъка — обясни младият Перикъл и се изчерви леко. — Ще бъде ценен другар.

Калиадес се зачуди какво ли мислят другите тракийци за новодошлата. Той се обърна към нея:

— Защо не напусна града, докато имаше шанс за това?

— Баща ми Урсос даде живота си за Троя — каза му жената. Гласът й бе дрезгав и той видя, че под тежките вежди го гледат пронизително зелени очи. — Не бих могла да сторя по-малко от това.

Калиадес внезапно се сети за Пирия. „Да — помисли си — и тя щеше да е тук с лъка си.” Той отново погледна Перикъл.

— Заобиколете стената, докато не стигнете до източната страна на портата. Ако стоите назад, ще имате някаква защита от вражеските стрели.

Битката за барикадата продължи цял ден и дълго след залез. За щастие на отчаяните троянски защитници, нощта бе безлунна и беззвездна. Известно време боят се водеше на светлината на факли, но накрая враговете получиха заповед да отстъпят обратно към портата. Троянците незабавно се заеха да възстановяват защитите, съборени през деня.

Когато приключиха за тази нощ, Калиадес и Банокъл отидоха до храма на Атина, където раздаваха храна и вода. Те чакаха на опашката в тъмнина. Около тях изтощените мъже спяха, проснати по земята. Други седяха на малки групички, твърде изнемощяли, за да говорят. Просто гледаха в мрака с празни очи.

— Клисав хляб и глътка вода — изсумтя Банокъл, докато сваляше шлема, за да прокара ръка през напоената си с пот руса коса. — Един мъж не може да се бие цял ден с толкова.

— Ако Агамемнон беше изчакал с войските си още десет дена, нямаше да имаме дори клисав хляб.

— Добър план обаче, а? С Троянския кон. Кой не би отворил портите си за тях, щом яздят така?

Банокъл поклати глава с възхищение.

— Предполагам, че Одисей го е измислил — отвърна Калиадес. — Той има бърз ум.

— Забравяш ли понякога за кого се бием? — попита внезапно Банокъл.

Калиадес се намръщи.

— Не, но разбирам какво имаш предвид. Виждаме как микенски войни идват през барикадата само за да бъдат убити, а някои от тях са били наши другари. Ако съдбата ни бе малко по-различна, ние самите щяхме да стоим от другата страна.

— Нямам това предвид — Банокъл поклати глава. — Имам предвид за какво се бием? За Троя? От нея вече не остана нищо. Долният град е унищожен, както и голяма част от Горния. Казват, че цар Агамемнон иска съкровищницата на Приам, но Политес твърди, че в нея не е останало нищо. Значи се бием, за да спасим царя? Че той дори не знае кой е през половината време — едрият войн се почеса по главата. — Но всъщност няма значение, нали? Ние двамата с теб сме войни и сме избрали страна, така че ще продължим да се бием, докато не спечелим или не умрем. Просто се чудех… — гласът му заглъхна.

Калиадес помисли за това, докато стоеше на опашката за храна. Бяха избягали от микенските земи, за да се спасят от гнева на Агамемнон, и оттогава следваха линията на най-малкото съпротивление. Присъединиха се към Одисей по пътя му към Троя, защото им предлагаше начин да напуснат пиратския остров. Капризите на боговете ги накараха да спасят Андромаха, когато я нападнаха убийци. Това им бе спечелило места в Троянския кон на Хектор. Калиадес се усмихна вътрешно. А невижданият успех на Банокъл като водач ги бе спасило от челюстите на поражението в Карпеа, в Дарданос и пред стените на Троя.

Той поклати глава и се засмя, а звукът проехтя през площада, карайки изморените войници да го изгледат учудено.

— Късметът в битките постоянно ни преследва — отговори на въпроса на приятеля си. — Само боговете знаят защо.

Банокъл помълча известно време и Калиадес се обърна да го погледне.

— Бих се отказал от всичко, ако това ще ми върне Руж — каза тъжно едрият войн.

През нощта нещата останаха непроменени — нашествениците държаха Скейската порта, а защитниците — барикадата на четиридесет крачки от нея. В мрака се носеха подигравки, обиди и заплахи от страна на войските на Агамемнон, някои от които още не бяха влезли в битка и нямаха търпение.

С пукването на зората Калиадес и Банокъл заеха местата си зад барикадата. Калиадес провери нагръдника си, сложи си шлема и вдигна Меча на Аргуриос в очакване, докато мракът отстъпваше място на тъмносив здрач. Банокъл размахваше своите мечове, за да разкърши раменните си мускули, и сумтеше към мъжете наоколо:

— Направете място, козоебци!

След това вражеските войски се закатериха по барикадата.

Калиадес отблъсна удар с меч, а после замахна с две ръце със собственото си оръжие към врата на един нападател. Изтегли оръжието навреме, за да парира атаката на друг противник. Нечие копие отскочи от ръба на щита му, пропускайки главата му на косъм. Мечът му се стрелна напред и се изви, изкормвайки войник, който падна с крясък в краката му. Калиадес вдигна щита си, за да блокира убийствен замах, а после острието му се издигна високо във въздуха, уцелвайки в главата боец, който бе изгубил шлема си. Усети изпепеляваща болка в крака си и видя, че раненият мъж на земята, хванал вътрешностите си с една ръка, е забил кинжала си в бедрото му. Промуши меча си във врата на микенеца. До него Банокъл внезапно скочи на барикадата и с два замаха преряза гърлата на двама противници, качили се на върха. Скочи обратно долу и се ухили на приятеля си.

Сутринта се изтърколи и защитниците от двете страни на двамата другари падаха и биваха заменяни с други отново и отново. Съсредоточен върху битката, докато мечът му режеше и пронизваше, парираше и контраатакуваше, Калиадес малко по малко осъзна настъпването на промяна. Изморяваше се и концентрацията започваше да му изневерява. Кракът го болеше, макар и да бе спрял кървенето. Имаше и други драскотини. Хвърли един бърз поглед към Банокъл. Едрият войн се биеше с мрачна решителност, а двата му меча се движеха като светкавици, привидно без никакво усилие. Ала Калиадес, който бе воювал редом с него много години и в десетки битки, предположи, че и той е започнал да се изморява. Използваше мечовете си икономично, без нито едно излишно движение. Пестеше силата си.

А нападателите ставаха все по-трудни за убиване. Калиадес осъзна, че сега се е изправил срещу микенски ветерани. Сигурно Агамемнон ги бе държал в резерва. Усети моментно затишие в битката, сякаш нещо се бе променило, и разбра, че това е посоката на сражението.

Троянците губеха.

Над барикадата се появи огромен гигант с дълга черна брада и бръсната глава. Той носеше черно-бял квадратен щит от кравешка кожа с бронзова рамка. Мъжете около него изглеждаха като джуджета и той се ухили доволно, когато видя срещу кого е застанал. Аякс Черепотрошача скочи от барикадата с грацията на много по-лек мъж.

— Банокъл! Калиадес! Мекушави копелета такива! — изтътна със задоволство гласът му.

Той се хвърли в атака, размахвайки огромния си меч, за да си проправи път. От двете му страни други микенски ветерани оформиха клин, който проби троянските редици и ги отблъсна от барикадата. Банокъл атакува, а двата му меча бяха почти невидими в бързината. Той уби един мъж до Аякс, но огромният щит на микенския шампион и силата на меча му го правеха невъзможен за спиране.

Калиадес отчаяно отскочи назад, когато едно спускащо се отдясно острие проряза бронята на рамото му. Претърколи се, скочи на крака и прониза война в мишницата. После чу тройния позив на рога, възвестяващ отстъпление към двореца.

Банокъл бе принуден да отстъпи под ударите на Аякс. Единият му меч го нямаше, но той го бе заменил с бронзов щит. Микенският шампион отблъсна другия му меч и пристъпи, за да забие огромния си юмрук в челюстта на Банокъл. Русият войн залитна, но възвърна равновесието си навреме, за да блокира замаха на огромния меч с щита си. Калиадес се втурна на помощ. Аякс отново вдигна оръжието си и го спусна върху двамата в широка дъга. Банокъл приклекна ниско, а Калиадес отстъпи назад. Изгубил баланса си, Аякс се опита да възвърне равновесие, но Банокъл скочи нагоре и удари война в главата с щита си. Аякс бе замаян, но не падна. Русият микенец го удари отново в главата, после отново и отново, докато той най-накрая не се стовари по лице в кръвта и прахта.

— Мъртъв ли е? — попита Банокъл задъхано.

Калиадес вдигна с две ръце Меча на Аргуриос, готов да го забие в гърба на микенския войн. В този миг обаче се спря. Мечът на Аргуриос, помисли той. Ако не бяха верността на Аргуриос и милостта на Приам, те двамата нямаше да са тук. Калиадес погледна към Банокъл, който сви рамене, и после отпусна меча. Чу отново рога, нареждащ отстъпление. Двамата се обърнаха и затичаха към двореца.

XXX СЪВЕТЪТ НА ОДИСЕЙ

Късно на втория ден сред войниците, чакащи търпеливо извън стените другарите им да пробият троянската барикада, се разнесоха радостни възгласи. Младият лечител Ксандер потрепери в горещия следобед, докато гледаше как хиляди войни се втурват през Скейската порта.

Спомни си първия път, когато бе пристигнал в Троя, в теглена от магаре колесница заедно с Одисей и Андромаха. Тогава беше дванадесетгодишно момче и бе напуснал стадото кози на дядо си в Кипър, за да отиде на велико пътешествие. Тогава бе изпитал същия страх, докато колесницата минаваше през великата порта и за пръв път бе съзрял Златния град, дворците му с бронзови покриви, зелените дворове и богато облечените хора.

Сети се за баща си, който бе умрял в бой с микенския пират Алектруон, и за Зидантас, който му бе като втори баща за няколко кратки дни. Зачуди се какво биха си помислили те за него сега, когато помагаше на армиите на Агамемнон, изсипващи се в града, за да изнасилват, плячкосват и убиват.

Момчето се обърна и бавно тръгна обратно към болницата при казармите. Извади старата си кожена чанта изпод сламеника и бръкна на дъното. Извади двете камъчета, които бе взел със себе си от Кипър, за да му напомнят за дома. Претегли ги в дланта си за момент, а после излезе през вратата и ги хвърли на улицата. След това започна да пълни чантата си с отвари и билки.

— Спомни си съвета на Одисей, млади Ксандер.

Той вдигна очи и видя Белоокия, който стоеше до него. Гледаше го напрегнато, докато Ксандер увиваше пакети изсушени билки и парчета плат, за да ги подреди в чантата.

— Тичай към залива, синко — подкани го старецът. — Вземи кораб за Кипър и се върни при майка си и дядо си. На онези хора вече не може да се помогне.

— Ти все още си тук, Белооки — отвърна Ксандер, без да вдига очи от работата си, — въпреки че мирмидонците си заминаха.

— Някои от корабите ни още подготвят товарите си, най-вече коне. Когато и последната галера отплава за Тесалия, аз ще бъда на борда й. Тук не можем да сторим нищо, момче. Троя ще бъде кланица, пълна с ужас и смърт. Минеш ли през тези порти, ще умреш, това е също толкова сигурно, колкото че залезът следва деня.

Ксандер продължи да трупа неща в чантата си.

— Трябва да помогна на приятелите си — прошепна той.

— Можеш да си създадеш приятели където и да идеш, момче. То е в природата ти. Аз съм ти приятел. Направи това за своя приятел Белоокия.

Ксандер се спря. После се обърна към мъжа и заговори:

— Когато за пръв път дойдох тук на „Ксантос”, имаше голяма буря и едва не се удавих. Двама мъже спасиха живота ми — един египтянин на име Гершом и микенския герой Аргуриос. И двамата ме държаха отвъд предела на силите си, с риск за собствения си живот. Чувстваха, че моят живот си струва да бъде спасен, не зная защо. Не мога да го обясня добре, Белооки, но бих предал и двамата, ако сега обърна гръб на троянците и изтичам у дома. Знам, че съм дошъл тук с причина, въпреки че не я разбирам.

Старият лечител поклати тъжно глава.

— Не мога да споря с теб, момко. Волята на боговете е неразбираема. Не зная защо богът на змиите ме е пратил тук. Мислех си, че може би е било за да се срещна с теб и да те отведа в Тесалия. Ти носиш в себе си потенциала да бъдеш велик лечител, Ксандер, но уменията ти ще отидат на вятъра, ако сега жертваш живота си.

— Съжалявам, че не можа да срещнеш отново брат си, преди да умре — каза Ксандер, за да смени темата. Боеше се, че решителността му ще отслабне.

— Аз също, момче, но истината е, че двамата с Макаон никога не сме се разбирали. Въпреки че си приличаме, имахме много различни идеи за волята на бога на змиите. Вероятно щяхме да се сбием.

Ксандер се усмихна при мисълта за двамата внимателни лечители, които обикалят един около друг с вдигнати юмруци. За няколко мига бе изкушен да тръгне със стареца, да се качи на кораба за Тесалия и да заживее нов живот отвъд Великата зеленина. Но вместо това каза:

— Не ме забравяй, Белооки.

Лечителят кимна и на момчето му се стори, че вижда сълзи в очите му преди да си тръгне. Поемайки дълбоко дъх, Ксандер вдигна натежалата чанта. Тъкмо започваше да вали, когато той се закатери по хълма към града.

Когато новината за падането на барикадата дойде, Андромаха се премести в двореца на Приам, последното им убежище. С нея бяха двете момчета и прислужницата Анио.

В деня на смъртта на Хектор, когато жените и децата бяха пуснати да излязат от града, Акса тръгна разплакана с трите си дечица, за да замине за Фригия и семейството на Местарес. Молеше дъщерите на Урсос да тръгнат с нея, ала сестрите отказаха с думите, че баща им е умрял в защита на града и те ще сторят същото. Андромаха не се опита да промени решението им. Каза им, че го уважава, въпреки че вътрешно скърбеше за съдбата им.

После Пентезилея потегли към барикадата с тракийските стрелци. Момчето цар Перикъл само бе дошло при Андромаха, за да я помоли слугинята да бъде освободена от задълженията си. Тя се изненада, макар да не се съмняваше в уменията на момичето с лъка, и бе трогната от смелостта й. Когато Пентезилея тръгна с Перикъл, Андромаха бе сигурна, че никога повече няма да я види.

Големият дворец бе празен. Приам се намираше в покоите си, доколкото тя знаеше, но не го бе виждала. Имаше малцина слуги и дори охраната на Андромаха замина за барикадата. Двете момчета си играеха шумно, възбудени от това, че са в нов дом. Андромаха изпитваше нервно безсилие от този затвор. Остави децата и слезе в празния мегарон.

В последните години не й се случваше да остава за дълго в голямата стая. Тук имаше само спомени за смърт и ужас. Тя отиде до покрития със злато трон на Приам и седна. Огледа високите каменни стени, украсени с щитовете на герои. Там бяха Щитът на Аргуриос, а сега и Щитът на Хектор, поставен до него. Обърна поглед към голямото стълбище, където Аргуриос бе получил фаталната си рана. Тишината на мегарона ехтеше сред високите каменни стени, а далечните звуци — дрънчене на метал и виковете на хора — изглеждаха крехки и недоловими като чуруликането на птички в летен следобед.

Андромаха погледна Щита на Хектор и едната й ръка докосна колана на кръста й. Той бе майсторски изработен от бронзови дискове, обшити със златна нишка, и я бележеше като Жена на Коня.

За пръв път от дни насам бе останала сама и тази голяма празна каменна стая я караше да губи контрол. Сълзите потекоха по бузите й. Наричаха го Принца на войната, ала тя никога не бе възприемала Хектор като войн. Само като нежен и състрадателен мъж, който бе поел товар, какъвто никой не биваше да носи. Спомни си онзи ден в дворцовите градини, когато го гледаше да си играе с Астианакс в прахта с неописуемо нежно изражение на лицето, което бе сграбчило сърцето й. Почувства пронизваща болка от вината, толкова силна, че се преви на две. Не беше успяла да обикне Хектор така, както заслужаваше. Той бе отишъл към смъртта си, знаейки, че сърцето й не копнее за него, а за друг мъж.

После се зачуди, както всеки ден, къде ли е „Ксантос” и дали Хеликаон е още жив. Предателското й сърце, което само допреди миг тъгуваше за Хектор, сега копнееше за любимия й. Струваше й се, че блаженото време, което бяха прекарали заедно, повече от сто дни, по време на пътуването на запад, се е случило в друг живот.

Седнала на високия златен трон, тя плака и за двамата мъже, които обичаше.

Внезапно се стресна и избърса сълзите от бузите си. Един млад пратеник, почти момче, дотича през високия портал. Спря се и зяпна, щом я видя на трона на Приам, и тя се изправи.

— Врагът е пробил блокадата, господарке. Те идват!

Андромаха стоеше до трона, обхваната от почти непоносимо напрежение. Знаеше, че би трябвало да върши нещо, но не знаеше какво. Чу шума от далечна гръмотевица, която раздираше небесата над морето.

След привидно цяла вечност чакане двама войници се препънаха в мегарона, помагайки на свой другар. И тримата бяха ранени, но онзи в средата очевидно умираше. Кръвта му изтичаше през дълбок прорез в крака и Андромаха веднага разбра, че е била разкъсана важна артерия.

— Отведете го в покоите на царицата — нареди тя и посочи към каменното стълбище. — Ще се грижим за ранените там.

Зачуди се колко ли лечители са останали в града и дали изобщо има такива.

Скоро през вратите започнаха да се изсипват хора — ранени войници, старци и няколко жени. На всяко лице се четеше страх и изтощение и те очакваха от нея да им каже какво да правят. Тя прати ранените в покоите на царицата и нареди на жените да се грижат за тях, доколкото могат. Мъжете накара да свалят оръжията от стените.

Накрая пристигна и Политес. Сякаш бе остарял с десет години през двата дни, в които не го бе виждала. Слабото му тяло се губеше в чужда броня на конник и той свали високия шлем с очевидно облекчение.

— Врагът спечели града — каза кратко. — Генералите ни вярват, че до утре няма да нападнат двореца. Така че имаме време да се приготвим.

— Пратих ранените в покоите на царицата — отговори Андромаха. — В кухните има малко храна и много вода. Трябва ни броня.

Тя посочи към трите жени, които идваха с наръчи стрели.

— Защо тук още има жени? — попита измъчено Политес. — Защо не са напуснали, когато можеха?

— По същата причина, поради която и ти си още тук, Политес — отвърна Андромаха. — Има троянци, които са готови да останат и да умрат за своя град, също като теб. Можеше да напуснеш отдавна, както стори Креуса. Или да избягаш в дните след залавянето на Царска радост. Онези жени са взели същото решение като теб. Уважавай ги заради него.

— Погрижи се да останат в двореца — каза принцът. — Градът ще бъде ужасяващо място тази нощ за всеки, който се намира извън дворцовите стени. Войските на Агамемнон ще искат да освободят напрежението от бездействието си през цялото лято. Никой няма да оживее.

Андромаха помисли за двете си момчета. Те бяха в безопасност за момента, но скоро нямаше да е така. Побърза да притъпи надигащата се паника.

— Къде е Полидорус? — попита тя бързо. — Би трябвало да е тук. Плановете за защита на двореца са негови.

— Видях го на барикадата — отвърна Политес. — Той е войник. Не може да стои тук и да не върши нищо, докато градът е подложен на атака.

— Понякога е най-трудно да стоиш и да не вършиш нищо — Андромаха усети как страхът й се замества от гняв. — Полидорус имаше задачата да командва двореца. Той е изоставил поста си. И своя цар.

— Твърде сурова си, Андромаха — сгълча я принцът. — Полидорус винаги е бил предан син на Троя. За него беше тежко да се грижи за татко. Градът му бе в опасност. И той е войник — повтори накрая.

Тя го изгледа изненадано.

— Като войник, негов дълг беше да се грижи за своя цар, не да се бие по улиците — каза тя с укор. — Всеки прост войник може да прави това. Полидорус получи тази чест заради огромната роля, която изигра в защитата на двореца. Това го издигна до помощник на Приам, до негов охранител. И сега той е изоставил този пост. Как можеш да го защитаваш, Политес?

Той се намръщи и отговори:

— Понякога имаме и по-висш дълг, сестро, към съвестта си.

Андромаха вдиша дълбоко, а после въздъхна.

— Съжалявам, Политес. Не бива да споря с теб. Стъмва се и трябва да пожелая лека нощ на момчетата си. После, ако Полидорус не се е върнал, ще се съберем, за да направим нов план. Може би генералите ще са дошли дотогава.

Тя се закатери бързо по каменното стълбище, а сърцето й биеше учестено. С тъга си призна, че страхът за двете момчета се бе превърнал в гняв. Тръгна към спалнята на момчетата. Анио не се виждаше никъде. После си спомни, че й е казала да търси плат за бинтове. Намери малкия Декс сам, седнал на пода и заигран с любимата си играчка — разнебитен дървен кон със сини очи, който си бе донесъл от Дарданос.

Огледа се наоколо, а после приклекна до момчето.

— Къде е Астианакс? — попита го, отмятайки русата му коса от лицето.

— Отиде с мъжа — каза детето и й подаде коня, за да си играе и тя.

Андромаха се намръщи и в сърцето й отново се прокрадна страх. Чу отново далечната гръмотевица.

— Кой мъж, Декс?

— Старият мъж го взе — каза той.

XXXI СМЪРТТА НА ЕДИН ЦАР

— Ще открия сина ти — обеща войнът Калиадес на Андромаха. — Няма да се връщам без него.

Бяха претърсили целия дворец, но нямаше и следа от Астианакс или от Приам. Слугата на царя бе казал на Политес, че е оставил стареца завит с одеяло на стол на балкона. Той беше немощен и отнесен, защити се мъжът, живееше в успокояващия свят на далечното минало. От смъртта на Хектор се намираше постоянно там.

В мегарона Калиадес бързо свали доспехите си, докато не остана облечен само в подсилената с бронз кожена пола и сандали.

— Намери ми тъмна пелерина, която да облека — каза той на Андромаха.

Тя го изгледа, а раздразнението надделя над тревогата в очите й, но махна на една от слугините си.

— Нека са две — обади се Банокъл и разхлаби нагръдника си.

— Генерале — обърна се към другаря си Калиадес — ще си много нужен тук, за да сплотиш войниците.

— Няма да ни нападнат тази вечер — отвърна уверено русият войн.

— Не — съгласи се Калиадес. — Агамемнон ще им отпусне юздите и ще ги остави да грабят на воля. Но на разсъмване трябва да сме готови за тях. В момента войниците ни едва стигат да защитят стените на двореца. Те ти вярват и ще се бият до смърт за теб.

Политес пристъпи нервно напред.

— Аз ще дойда с теб, Калиадес, ако ме искаш. Познавам баща си и мога да предположа къде би отишъл.

Очакваше високият войн да откаже помощта му, но вместо това Калиадес отвърна:

— Благодаря ти, господарю. Сигурно не е стигнал далече. Можем само да се надяваме, че не е заловен, и момчето заедно с него.

Прислужницата се завърна с две тъмни пелерини с качулки. Калиадес бързо препаса колана с меча си и облече пелерината. Политес го наблюдаваше, след което непохватно стори същото.

Калиадес се обърна към принца:

— Тази нощ бурята ще е наш съюзник. Ще се крием в сенките, докато намерим двама микенски войници. След това ще вземем доспехите им.

Политес кимна без да говори, страхувайки се, че гласът му ще потрепери. Той не беше войн. Беше оставил тази чест на братята си Хектор, Агатон и Диос. Винаги бе изпитвал страхопочитание към войниците, които говореха така небрежно за убиването, както той за подрязването на розите си.

Калиадес се обърна към Андромаха.

— Скоро ще се нуждаем от жените ти и техните лъкове. Разположи ги на предната тераса на двореца, за да прикриват всяко отстъпление от стените. Ако стените и двора бъдат превзети, ги изтегли в коридора на мегарона. Накрая, ако се стигне до това, отстъпете в покоите на царицата.

Тя кимна.

— Ще ни накарат да се гордеем с тях.

Докато напускаха двореца, Калиадес спря за момент и Политес погледна към него. Сипеше се пороен дъжд, носен от яростния вятър. На север проблясна светкавица, а отляво, отвъд стените пламтеше огромен пожар. Не се виждаха вражески войници, въпреки че от долната част на града долитаха викове, писъци и звън на метал.

— Накъде? — попита Калиадес, а гласът му бе отнесен от порив на вятъра.

Политес приближи устата си до ухото на война:

— Великата кула — извика той.

Калиадес повдигна вежда и Политес кимна енергично:

— Сигурен съм — изкрещя той.

Отправиха се бързо натам, притичвайки през улиците надолу към кулата. Винаги щом Калиадес се спираше, Политес замръзваше с бясно разтуптяно сърце. После високият войн се затичваше с широка крачка, като избягваше откритите пространства и се придържаше към тесните улички. Въпреки проливния дъжд навсякъде пламтяха огньове. Видяха много тела, някои на жители на града, но предимно на войници, и неколцина ранени. Калиадес спря само веднъж и коленичи, за да размени няколко думи с лошо ранен троянски войник, който лежеше с разпръснати наоколо вътрешности. Калиадес извади извит кинжал и преряза гърлото на мъжа, след което продължи напред с мрачно изражение.

В една от тесните улички Калиадес спря, щом чуха звука на маршируващи крака през шума на дъжда. Срещу тях в мрака идваха вражески войници с факли. Не тичаха, не се смееха и не викаха, маршируваха безмълвно, сякаш бяха потеглили на мисия. Калиадес избута Политес назад в най-близката врата, но отворът беше плитък и щяха да ги видят щом се приближаха. Калиадес отвори вратата и пристъпи вътре. Политес го последва с качено в гърлото сърце.

Намираха се в двор. Срещу тях имаше над дузина микенски войници, но вниманието им бе приковано към някой, който лежеше невидим на земята. Двамата чуха изпълнен с агония вик и женски глас, който се молеше. Политес погледна изтерзано Калиадес. Лицето на война потъмня, но поклати отрицателно глава. Принцът видя болка в очите му.

Двамата се промъкнаха незабелязано обратно на уличката и продължиха да тичат. Политес забеляза, че Калиадес накуцва леко. Почуди се колко ли жестока трябва да е раната, която да причини това на войн като него.

Най-накрая откриха двама микенски войници с доспехи. Единият се беше облегнал на стена с ръце на хълбоците сякаш си поемаше дъх. Другият му се караше за нещо, крещеше в ухото му, наведен напред. Калиадес направи знак на Политес да изчака, след което се приближи към тях. И двамата погледнаха към него без притеснение. Преди да успеят да помръднат, Калиадес преряза гърлото на единия. Другият отскочи назад проклинайки и измъкна меча си. Намръщи се и замахна към лицето на Калиадес. Той се извъртя и се наведе с едно изящно движение, след което заби ножа си в слабините на мъжа. Едва след това измъкна меча си от ножницата. Микенецът се би храбро няколко мига, после се строполи до другаря си. Политес можеше да види как живота му изтича на напоената от дъжда улица. Калиадес се огледа наоколо и започна бързо да сваля доспехите на мъртвеца, като ги подаваше на Политес. Докато приключи, другият мъж също беше умрял и Калиадес облече неговата броня.

Продължиха напред и вече виждаха основата на Великата кула, когато се натъкнаха на друга група микенци. Водачът им махна да се приближат и Калиадес се заклатушка напред, наблягайки на накуцването си.

— Името ти, войнико? — настоя предводителят.

— Клейтос от Пантерите — отвърна Калиадес, заваляйки леко. — Това е Тоас. Той е пиян.

— Ловуваме деца — каза му водачът. — Цар Агамемнон иска всички пикльовци, които все още са в града, да бъдат открити и отведени при него.

— Ние търсим жени, не хлапетата им — разсмя се Калиадес.

Предводителят се ухили:

— Естествено, че търсите, войнико, но двете често вървят заедно. А и Агамемнон дава по сребърник за всяко доведено дете. Един сребърник ще ти купи колкото жени поискаш, щом се приберем.

— Ще го имам предвид — отвърна Калиадес весело. — Но по-добре да яздя една жена сега, вместо да ми обещават десет. А и тази вечер това няма да ми струва нищо! — той се обърна към Политес. — Не изоставай, пиянде такова — извика му и двамата забързаха напред.

В пространството пред Скейската порта, което предния ден беше бойно поле, сега нямаше жива душа. Няколко обгорени тела се търкаляха по мократа земя, но не се виждаха живи хора. Голямата порта беше затворена и тежкото резе — поставено на мястото си, заключвайки ги в капана на града така ефективно, както преди това бе държало враговете навън. Политес погледна нагоре към кулата и за момент му се стори, че вижда движение при вратата край бойниците. Той посочи натам и Калиадес присви очи.

— Сигурен ли си? — попита войнът, а на лицето му беше изписано съмнение.

Принцът кимна и двамата се отправиха към каменните стъпала. Калиадес се придвижваше нагоре с лекота, въпреки тежките доспехи и раната в крака. Политес го следваше по-бавно.

В кулата цареше пълен мрак, но беше облекчение човек да се скрие от вятъра. Единственият звук бе трополенето на дъжда по дървения покрив далече горе. Вече нямаше нужда да си викат.

— Стой вляво, колкото се може по-близо до стената — посъветва Политес. — Стъпалата са доста изхабени, но не би трябвало да са хлъзгави.

Изкачването нагоре в мрака беше ужасяващо дори за Политес, който бе изминавал пътя многократно под светлината на факли. Налегнаха го съмнения. Възможно ли беше Приам да е стигнал толкова далече? Възможно ли беше да е повел Астианакс нагоре по стъпалата в непрогледния мрак? Каза си, че най-напред е трябвало да проверят в основата на кулата, за да видят дали няма да открият малко телце. Докато стигнат до върха, Политес се беше самоубедил, че преследват химери.

Най-сетне почувства чистия нощен въздух по лицето си, след това дъжда и видя Калиадес да излиза на покрива пред него. Небето се бе просветлило и той осъзна, че е почти зазоряване. Гръмотевиците и светкавиците продължаваха с нестихваща сила. Обзе го нов страх. Беше чувал за мъже в доспехи, поразени от светкавица.

Излезе на покрива. За момент не можеше да види нищо, сетивата му бяха притъпени от вятъра, който шибаше високата кула с дъждовни струи. След това над главата му се разнесе гръм и ослепителна светкавица разцепи небесата. На светлината й успяха да видят Приам, застанал до парапета на далечната страна. Дългата му бяла коса и сива роба се развяваха зад него от вятъра, сякаш вече падаше надолу. Държеше неподвижното дете протегнато пред себе си.

С бясно туптящо сърце Политес пристъпи напред към баща си, изпълнен със страх, че старецът ще се хвърли напред всеки момент.

Приам се обърна и го видя.

— Какво правиш тук, Политес, глупако? — гласът на царя, силен и изпълнен с презрение, се понесе към тях. — Не съм ти заповядвал да идваш.

— Дойдох да открия момчето, татко. Андромаха беше притеснена. Не знаеше къде е.

Политес вече можеше да види лицето на детето. Сините му очи бяха отворени и се взираше в него, изпълнено с ужас.

— Той е с баща си — отвърна му царят. — Кой друг може да го опази, Политес? Не и ти, глупако. Нито пък курвата, която му е майка. Показвам го на великия Зевс. Той е Орловото дете и е скъп на Вседържителя.

С баща си? Политес се зачуди какво иска да каже Приам. Зад него Калиадес го попита учудено:

— Как е успял да стигне дотук, без да го заловят?

— Царят познава града си по-добре от всеки друг. Когато е с ясен ум, е хитър като три лисици.

Докато разговаряха, Приам погледна към детето и на лицето му се изписа объркване. Видяха как бледите му черти се връщат към обичайния страх и отчаяние.

Политес бързо пристъпи напред, уплашен, че старецът може да изпусне момчето в паниката си.

— Нека взема малкия Хектор — предложи той. — Кралицата питаше за него.

Приам погледна към детето.

— Хектор — повтори той, — любимото ми момче.

Политес се протегна и Приам му подаде Астианакс. Едва тогава момченцето започна да плаче тихо. Политес го връчи на Калиадес.

— Заведи го при майка му — заповяда той.

Калиадес погледна към него, след това към царя, разколебан.

— Тръгвай, Калиадес. Той трябва да бъде спасен. Той е Орловото дете.

Калиадес се намръщи. Думите очевидно не значеха нищо за него, но кимна.

— Да, господарю — отвърна той и в следващия миг изчезна, спускайки се бързо надолу по стълбите с детето в ръце.

— Ела, татко, трябва да си почиваш — каза Политес нежно и взе ръката на баща си в своята, придърпвайки го от парапета долу.

— Къде съм? — извика уплашено старецът. — Не знам къде съм.

— Намираме се на Великата кула на Илион, татко. Бдим за враговете на Троя. Когато дойдат, ще ги унищожим.

Старецът кимна и се свлече на пода. Политес виждаше, че е отвъд предела на изтощението. Седна до него и започна да сваля част от доспехите си. Знаеше, че и двамата ще умрат тук.

Когато врагът най-сетне дойде, бяха само двама микенски войници. Единият бе висок, с дълга, рошава червена коса и гъста брада. Другият беше дребен и слаб. Изкатериха се на покрива и се ухилиха, разменяйки си подивели погледи, щом видяха болния старец и сина му.

Политес се изправи изтощено, влачейки меча си и се опита да се припомни уроците от далечното минало. Повдигна острието с двете си ръце и застана пред баща си.

Червенокосият войник измъкна меча от ножницата си и тръгна към тях. Другият стоеше и гледаше, усмихвайки се с очакване.

Войникът замахна към гърдите му, но Политес отскочи нервно назад и острието се плъзна по бронзовите дискове на нагръдника. Войникът направи лъжливо движение наляво и докато Политес тромаво се раздвижи, за да го блокира, пристъпи напред и заби меча си в ребрата му. Сякаш го удариха с чук. Краката на принца се подвиха и той се строполи на напоения от дъжда покрив, а през тялото му пробягна агонизираща тръпка.

Погледна нагоре, докато войникът замахваше, за да нанесе смъртоносния удар и внезапно бе облян в кръв, когато гърлото на микенеца бе разкъсано от майсторски хвърлен кинжал.

— Умрете, кучета! — Приам пристъпи напред с ръмжене и вдигна меча на мъртвеца.

Другият микенец се втурна напред с изкривено от гняв лице.

— В името на Хадес, ще си платиш за това, дърто копеле! — и замахна с меча си по посока на царя, извивайки го в яростна дъга.

Приам вдигна своето оръжие и двете остриета се сблъскаха, хвърляйки искри в полумрака.

Царят залитна назад, след което старите му нозе го предадоха и падна на коляно.

Докато войникът се извисяваше застрашително над него, Политес измъкна кинжала от гърлото на мъртвеца и замахна към вътрешната страна на бедрото на нападателя. Пропусна целта си и само одраска кожата, но докато войникът се завърташе към него Приам вдигна меча и го заби в гърба на мъжа. Микенецът падна на колене, очите му се изцъклиха, след което се прекатури мъртъв напред.

Давещ се в море от болка, Политес се довлече до царя.

— Ти ги уби, татко — изрече задъхано с отслабнал глас, — но ще дойдат още.

Приам оголи зъби в уверена усмивка.

— Синът ми ще ни спаси — обеща той. — Хектор ще дойде навреме. Хектор никога не ме е разочаровал.

Политес кимна, притискайки раната си, докато гледаше как кръвта изтича през пръстите му.

— Той е добър син — съгласи се тъжно, след което затвори очи и заспа.

Когато отново ги отвори, беше ден. Над дузина микенски войни вървяха към тях по покрива. Политес въздъхна и се опита да се изправи, но крайниците му не му се подчиняваха, затова остана да лежи безпомощно. Беше ужасно уморен, но не чувстваше страх. Обърна главата си и видя, че баща му някак бе успял отново да се качи на парапета. Спомни си думите на Касандра. „Приам ще надживее всичките си синове”, помисли си и се усмихна.

— Сбогом, татко — прошепна той, докато старецът се хвърляше от кулата. Последното нещо, което видя, беше мечът, устремен към гърлото му.

Бурята беше дошла от Тракия, от студените върхове на Родопите. Леденият й дъжд не можа да забави кой знае колко северния вятър, достатъчно силен да отскубне покривите от селските къщи и рибарските колиби и да изтръгва здрави клони от дърветата. Вековни дъбове с дълбоки корени, разхлабени от сушавото лято, рухваха под мощта му по склоновете на планината Ида, а дивите зверове търсеха подслон от виещата му ярост. Златният покрив на двореца на Приам тракаше във вихъра, докато вятърът се опитваше да отскубне ценното му покритие. Из целия град теракотените керемиди хвърчаха из улиците като листа, а стените на разрушените дворци се сгромолясваха.

На стръмния склон пред Троя ковачът Калкеус погледна към яростния вихър и се изпълни с радост.

— Борей, северният вятър. Наричат го Унищожителя — мърмореше щастливо на себе си. — Нека Унищожителя погълне звездните камъни и ги изплюе за мен!

Погледна гордо нагоре към извисяващата се пещ, най-голямата, която бе успял да построи до момента, след много неуспешни опити. Каменната кула беше квадратна в основата си, със стени, дълги само по две стъпки, и въпреки това висока колкото градските. Първият му опит се бе срутил на една страна, разстройвайки изчисленията му за нужната дебелина на стените. Вторият и третият бяха съборени от вражески войници, докато той се криеше в близките гори и кипеше от гняв заради небрежното унищожение на труда му. Но той бе отишъл в лагера на микенците и беше разговарял с Агамемнон. Оттогава войниците го бяха оставили на мира. Последните му два опита бяха по свой начин успешни. Бяха създали нужната температура, но и двата бяха изгорели, отнасяйки със себе си останалите сгради по склона. Калкеус просто бе започнал отначало.

— Търпение, търпение — каза си той. — Нищо полезно не е било създадено без търпение.

Съжаляваше, че няма никой, с когото да обсъди проекта. Златния щеше да е заинтересуван, щеше да разбере конструкцията на пещта и да похвали Калкеус за ценната работа, която върши. С метала на Арес Калкеус щеше да направи съвършения меч, който нямаше да се изкриви или счупи и никога нямаше да се изтъпи.

Беше приятно изненадан от разговора си с Агамемнон. Калкеус ненавиждаше микенците като народ. Те бяха грабители, пирати и убийци. Винаги си бе представял царя им като грубиян без интелект или въображение. Но той зададе сериозни въпроси за работата на Калкеус и бе обещал да финансира експериментите му щом войната свърши. Калкеус не му вярваше напълно, но ковачът със сигурност не можеше да очаква повече подкрепа от троянците.

В ума му се промъкна малък проблясък на съмнение. „Още едно оръжие ли, Калкеус?” запита се. След като видя толкова много мъже да умират заради изобретенията ти, наистина ли искаш да създадеш още едно оръжие и да го дадеш в ръцете на жестоки хора? Той поклати глава и прогони досадната мисъл.

Калкеус беше предвидил бурята още предишния ден и бе работил цяла нощ, за да подгрее пещта. „Като някой луд — присмя се на себе си, — като лудия от Милет!”

Пещта беше напълнена с изсъхнали маслинови клони и парчета бял варовик. След това беше натрупал купчините от сиви гъби, които представляваха всичко, което бе успял да направи, стопявайки червените камъни. На дъното на пещта имаше квадратна врата, а на вратата — плитък глинен съд, който да събере стопения метал. В основата на съда имаше тръба, водеща извън пещта до форма за отливане с контури на меч. Вратата контролираше възходящото течение. В момента беше напълно отворена и яростният вятър, духащ около платото, беше повишил температурата повече, отколкото бе успявал да постигне преди.

Калкеус нервно отстъпи на още няколко крачки от силната топлина. „Не мога да се спра сега — каза си той. — Всичко е в ръцете на боговете.” Тътенът на гръмотевиците едва можеше да се чуе от оглушителния рев на пещта. Воят приличаше на гласа на Цербер в сгъстяващия се мрак.

Тогава, точно както се беше страхувал и ужасявал, огромната пещ потрепери и внезапно се пръсна. По хълма се понесе тътнеща вълна жега и събори Калкеус. Огънят изскочи от затвора си и наоколо заваляха камъни и отломки, които го пропуснаха за малко. Наполовина замаян, той изкрещя от раздразнение и заудря трескаво по опърлените си брада и коса.

Претърколи се, пропълзя с треперещи крайници до края на хълма и погледна отвъд, прикривайки очите си от огнените езици. Само на няколко стъпки от мястото, където лежеше, насред отломките, той видя с почуда, че пещта бе изпълнила задачата си преди да бъде разрушена. Яростната горещина бе превърнала метала на Арес в течност и точно както бе предвидено, той бе изтекъл в калъпа на меча, докато коминът се срутваше.

В гърдите на стареца се надигна надежда. Меч имаше, но дали беше съвършеното оръжие, за което бе мечтал?

Докато Калкеус наблюдаваше невярващо, последната част от комина се прекатури бавно по посока на калъпа. Ковачът изкрещя, обзет от отчаяние, когато тя удари края му, преобърна го и изсипа нагорещения до бяло меч в дъжда. Острието изпищя, сякаш бе живо, и моментално превърна водата в пара.

Калкеус се запрепъва към него, опитвайки се да надене тежките кожени ръкавици, които висяха около врата му. Щом докосна блестящия меч, ръкавицата се разтопи и той дръпна ръката си назад. Застана и загледа алчно оръжието, едва осъзнаващ, че огънят бе запалил оцелелите дървета и растителност, останали незасегнати от предишните пожари.

Бавно, много бавно, светлината на меча угасна, докато острието изстиваше под непрестанния дъжд. Калкеус протегна ръка и внимателно го вдигна.

Точно преди изгрев-слънце, когато бурята вече бе преминала, Калиадес се завърна в двореца с Астианакс. Докато напускаше Великата кула, бе осъзнал как Приам е успял да стигне до там — беше вървял по стените. Това вероятно бе първият случай от поколения насам, когато по тях нямаше войници. Докато крачеше бързо към двореца, беше срещнал само двама. Бяха пияни, а тази нощ никой не разпитваше мъж в микенски доспехи, носещ дете в ръцете си.

Когато стигна на една стрела разстояние от двореца, Калиадес бе започнал да вика:

— Отворете портите! Аз съм Калиадес!

Не искаше някой твърде ентусиазиран стрелец да започне да стреля по него. Чу как викат името на стената, високите подсилени с бронз порти започнаха бавно да се отварят и той се промъкна през процепа. Андромаха и Банокъл го чакаха от другата страна. Той подаде детето на принцесата, която го притисна до гърдите си.

— Мамо — каза малкото момче в просъница.

По лицето на Андромаха потекоха сълзи на облекчение и радост. Тя целуна нежно бузата на сина си.

— Задължена съм ти, Калиадес. Бъди сигурен, че няма да го забравя — каза тя мрачно. — Но какво стана с Приам и Политес?

— Оставих ги заедно — той не искаше да й дава фалшиви надежди. — Не очаквам да оцелеят. Дори в този момент това дете може да е цар на Троя.

Тя кимна тъжно, след което се обърна и се отправи обратно към двореца, здраво прегърнала сина си.

— Ще продължиш ли да носиш това? — попита Банокъл, сочейки към отличителните микенски доспехи. — Едва ли искаш някое от момчетата да те убие по погрешка. Ще е досадно.

Калиадес се ухили и изпрати един войник да му донесе неговите доспехи. След това уморено последва Банокъл нагоре по стъпалата към върха на укрепленията. Стените на двореца бяха високи два човешки боя. Нападателите щяха да се нуждаят от стълби, но имаха достатъчно време да ги направят.

— Ей, стратегосе — обърна се той към Банокъл, докато оглеждаше чакащите войници, — какъв е планът ни?

— Говорих с мъжете — отвърна Банокъл — и им казах да убият всяко копеле, което им се нахвърли и да продължават да убиват, докато всички са мъртви.

— Добър план — изкоментира Калиадес. — Харесва ми. Има предимството на простотата.

Усмихна се и почувства как цялото напрежение го напуска. Банокъл беше прав. Бяха стигнали до края и вече нямаше решения, които да се вземат. Щяха да се бият, и да живеят или да умрат.

Банокъл се ухили насреща му и сви рамене.

— Всички харесват план, който могат да разберат.

— Колко сме?

— По-малко от триста, повечето — ранени. Около петдесетина орли и неколцина от Троянския кон. Хектор би ни свършил работа сега — сведе гласа си до шепот. — И тази жена — кимна с глава към стената, където се намираше Пентезилея, с лък в ръка и поглед, отправен към града.

Сега си бе сложил висок шлем и нагръдник. Докато се взираше в профила й, Калиадес си помисли, че изглежда като богинята Атина, пременена за война.

— Хилас смята, че е невероятна — призна Банокъл. — Може да отстреля топките на бълха от петдесет крачки.

— Хилас смята? Същият Хилас, който мисли, че жените войни трябва да бъдат погребвани живи заради наглостта си?

— Да, знам. И аз нямаше да го повярвам. Може да е влюбен — замисли се Банокъл. — Въпреки че тя е обикновена като скала и слаба като острие. Не обичам кокалести жени. Така де, какъв е смисълът?

Докато го слушаше с половин ухо, Калиадес седна с гръб към стената и се прозя. Беше неописуемо уморен, кракът му го болеше, а сърцето му бе натежало. Никога не бе искал да става троянец. Бойците от Залата на лъва презираха армиите на Златния град. Истинските воини бяха лъвове сред овце, смятаха те, пренасяха битката при врага в името на Арес, бога на войната.

Войниците на Троя се криеха зад високите стени, уповавайки се на богатството на Приам.

Банокъл беше прав да го пита за какво се бият. Нямаше съкровище, нямаше цар, а високите стени вече бяха без значение.

Мислите на Калиадес се върнаха към деня, когато като дете се бе скрил в нивите, докато бруталните мъже изнасилваха и убиваха сестра му. В този ден се бе заклел, че ще я отмъсти, като открива такива мъже и ги убива. Беше се присъединил към армиите на Микена, все така убеден в намерението си. Но през годините клетвата му някак бе забравена и той бе открил, че се бие рамо до рамо със същите убийци. Калиадес никога не бе изнасилвал жена или убивал дете, но много от другарите му бяха, мъже, които с гордост наричаше приятели. Спасяването на Пирия от пиратите бе променило живота му в много отношения. Беше го накарало да си припомни клетвата, дадена в ленените полета. И знаеше, че никога повече няма да може да й обърне гръб.

— В отговор на въпроса ти… — обърна се той към Банокъл.

— Какъв въпрос?

— Попита ме за какво се бием. Това малко момче, Астианакс, сега е цар на Троя. Бием се за него. Но не защото е царят. Днес се сражаваме за всички жени и старци в двореца, които разчитат на нас. Хора, които не могат да се защитят сами. Ще използваме мечовете си, за да предпазим слабите, не да ги убиваме и да отнемем притежанията им. Това е за по-низши мъже.

Банокъл сви рамене.

— Щом казваш — след което примигна срещу светлината. — Ето ги, идват!

Калиадес се изправи на крака и рискува да хвърли един поглед през бойниците. Сърцето му се сви. Все така бяха изправени срещу многоброен враг. Изглеждаше сякаш стотиците, които бяха избили при Скейската порта нямаха никакво значение. Поне повечето от защитниците си бяха починали през нощта, докато нападателите бяха гуляли и убивали.

Той чу тракането на стълбите, подпирани от другата страна на стените.

Внезапно Банокъл се изправи и изрева към врага:

— Аз съм Банокъл! Елате ми и умрете, отрепки!

Облак стрели се изсипа над стената. Една облиза разкъсаното му ухо и той бързо се наведе, широко ухилен.

Двамата се спогледаха, изчакаха няколко мига и едновременно се изправиха да посрещнат врага. Един огромен микенски войн беше стигнал до върха на стълбата и Мечът на Аргуриос се заби в лицето му. Калиадес нанесе противоположен удар в лицето на друг нападател, след което погледна отвъд стената. На нея имаше подпрени само двадесетина стълби. „Всичко, което трябва да направим, помисли си той, е да убием двадесет войни и да продължим да го правим докато атаката се провали.”

От дясната му страна Банокъл прекара меча си през гърлото на друг нападател, след което разби черепа на втори. През стената се прехвърли войн със сплетена брада, стиснал в едната си ръка брадва. Банокъл го остави да се приближи през укреплението, след което се наведе и заби меча си в стомаха му. Докато другият падаше, го прониза в гърба. Сграбчи брадвата му и я метна по следващия нападател, разкъсвайки рамото и нагръдника му.

Над стената се понесоха стрели. Повечето бяха изстреляни твърде високо и паднаха в двора без да нанесат щети, но двама защитници се строполиха, а една се заби високо в нагръдника на Банокъл.

Калиадес видя, че от лявата му страна трима микенци са си пробили път до укреплението, осигурявайки на врага позиция, а след тях идваха и други. Той се хвърли срещу групата, посичайки моментално единия и удряйки с рамо втория, който се строполи, и главата му се блъсна в стената на укреплението. Третият замахна с меча си към стомаха на Калиадес. Един от царските орли блокира острието и преряза гърлото на нападателя. Вторият мъж се опита да се изправи и Калиадес заби острието си през ключицата в гърдите му. Погледна към орела, който му бе помогнал и видя, че е Полидорус.

— За царя! — изкрещя младежът, изкорми друг нападател и отсече главата на трети.

И битката продължи.

XXXII ТРОЯНСКИТЕ ЖЕНИ

Андромаха подпря колчана със стрелите си на стената на балкона. Прибра непослушните си къдрици с кожена лента и избърса влажните си длани в туниката. Огледа балкона на двореца и другите жени. Някои я наблюдаваха и нервно следваха примера й, други се взираха хипнотизирани в яростната битка в двора. Всички знаеха, че не може да продължи още дълго. Храбрите войни, които защитаваха укреплението бяха отблъснали вълна след вълна вражески атаки. Сега, в знойния следобед, Андромаха усещаше по студа в костите си, че събитията приближават своя край.

Наблюдаваше хората с носилки, повечето възрастни мъже, които с мъка носеха товара си към двореца. „Защо, почуди се тя? Спасяват ранените войници, които ще умрат по-късно, когато врагът нахлуе в двореца. Не можем да удържим стената. Не е достатъчно висока и нямаме достатъчно мъже. Не можем да удържим двореца.” Тя затвори очи. Отчаянието заплашваше да я завладее.

— Господарке, можете ли да ми помогнете? — Младата й слугиня Анио се мъчеше с кожения си нагръдник. Макар да бе предназначен за дребен мъж, пак беше твърде широк и каишите падаха извън слабите й рамене.

Андромаха търпеливо разплете каишите и ги завърза по-близо едни до други.

— Готово — каза тя. — Така е по-добре. Изглеждаш като костенурка, на която са дали твърде голяма черупка.

Анио се усмихна, а едно друго момиче се разсмя и Андромаха почувства как напрежението й се стопява. Бяха останали десет Жени на Коня, жени и момичета до петнадесетгодишна възраст, които не бяха избягали от града. Някои бяха тук, защото нямаха семейства и къде да отидат, други, защото семействата им бяха останали, убедени, че великите стени никога няма да паднат. Тя ги беше довела на високата тераса, която гледаше към двора, както бе заповядал Калиадес. Единствено Пентезилея бе отишла да се бие на укреплението с тракийските стрелци.

Андромаха се намръщи, ядосана на себе си, че се бе поддала на отчаянието, па макар и за малко. „Ти си дъщеря на цар, каза си тя. Не се вайкаш и не оплакваш от съдбата си. Малката Анио може да намери сили да се усмихне въпреки трудностите. Трябва да се чувстваш поласкана да стоиш рамо до рамо с нея.”

Наблюдаваше мъжете на стената и гърдите й се изпълниха с гордост. Те са троянски войни, помисли си тя. Ние сме троянски войни. Ще се бием и може да умрем, но легендата за нас ще се разказва и името на Троя няма да бъде забравено.

Познат глас прошепна в ухото й:

— Да, Андромаха, да! Бъди силна! Погледни на север и помощ ще дойде. Ще се срещнем отново преди края, сестрице.

Касандра! Гласът на момичето бе толкова ясен, толкова реален, че Андромаха се огледа. В ума си извика името на сестра си, но отговор не последва. „Погледни на север”, каза Касандра. Одисей й беше казал същото.

В този момент с ужасяваща внезапност врагът проби стените. Осем микенски войни си пробиха път, тичайки надолу по стъпалата на укреплението и през павирания двор право към двореца.

— Пригответе се! — извика тя на стрелците си и сграбчи лъка си, поставяйки стрела на тетивата. Другите жени направиха същото. — Изчакайте! — Наблюдаваше хладнокръвно приближаващите се бойци.

След което изкрещя:

— Сега!

Облак стрели се вряза в тичащите мъже. Жените имаха време да изстрелят по две или три стрели всяка и петима от нападателите бяха улучени. Двама паднаха, трима продължиха със залитане. Когато стигнаха до затворените врати на мегарона, нямаше къде да отидат и се опитаха да се покатерят по отвесните каменни стени. Само един успя да стигне до балкона. Докато ръката му сграбчваше върха на стената, Андромаха извади бронзовия си кинжал. Изчака докато и лицето му се покаже, след което заби острието в окото му. Той падна, без да издаде звук.

Тя отново погледна към битката на укреплението. Линията на защитниците се беше разкъсала на няколко места и все повече микенци я пробиваха. Троянците започнаха да отстъпват — в организиран ред, стъпка по стъпка, опитвайки се да задържат линията, докато неумолимо биваха изтласквани към двореца.

— Чакайте! — заповяда тя на жените щом видя, че някои отново вдигат оръжията си. — Свалете лъковете. Веднага! Спомнете си заповедите.

Под тях чуха скърцането и тътена на отварящите се врати на мегарона.

Насред шумния тропот на копита върху камък последните конници в града излязоха от двореца. В средата на битката защитниците бързо отстъпиха наляво и надясно. Ездачите галопираха право към оголения център и се врязаха във врага с насочени пики и копия. Всеки останал им кон беше там. Андромаха видя черния Герой, който бе носил Хектор при последната му езда. Той се изправяше на задните си крака и риташе вражеските войници с подкованите си копита. След това единственото, което можеше да види, бе меле от войни и коне, единственото, което можеше да чуе, бяха виковете на мъжете и цвиленето на животните, трясъкът на метал и разкъсването на плът.

Беше храбър последен удар, но не бе достатъчен. Портите на дворцовата стена бяха отворени и стотици вражи войници се включваха към нападателите. Троянците все още отстъпваха, сражаваха се храбро, но постоянно губеха позиции.

— Пригответе се — заповяда Андромаха на Жените на Коня. — Не стреляйте напосоки. Отделете време да се прицелите. Не можем да рискуваме да улучим нашите. Направете така, че всяка стрела да е от значение. Винаги се целете високо. Ако пропуснете нечие лице, може да улучите мъжа след него.

Това бяха инструкциите, които бе повтаряла на стрелците си толкова пъти през последните дни, че бе започнала да ги мърмори в просъница.

Вражеските войни си бяха пробили път на един изстрел разстояние, но тя все още изчакваше. След това видя брадат войник, покрит с кръв, носещ микенски шлем, който погледна нагоре към нея и се ухили.

— Сега! — изкрещя тя.

Прицели се високо в лицето му и пусна стрелата. Острието й се заби в бузата му. За по-малко от един удар на сърцето зареди нова. Изстреля я по посока на друг войник с вдигнат меч, тя се заби дълбоко в бицепса му и Андромаха видя как изпуска оръжието.

За момент спря, за да погледне другите жени, стрелящи по прииждащата орда. Лицата им бяха решителни, движенията — уверени. Стрела след стрела намираха мишените си. Сърцето й заликува.

— Ние сме троянските жени — изкрещя тя на врага. — Елате срещу нас и ще ви убием.

Вече не можеше да види троянските защитници под себе си, скрити от надвисналата тераса. Заедно с останалите продължи да изпраща стрели в масата от вражески лица. Не чу затварянето на вратите на мегарона.

Времето сякаш бе спряло, докато стреляше, но все пак осъзна, че започва да се стъмва. Рамото я болеше.

— Андромаха, отстъпи! Андромаха!

Почувства нечия ръка на рамото си и установи, че я извличат от балкона. Погледна нагоре, докато се дърпаше.

— Калиадес! Трябва да продължим да се бием!

— Бием се, Андромаха. Но ти трябва да си починеш. Ранена си.

— Затворени ли са вратите?

— Отстъпихме в мегарона и вратите са затворени. Врагът носи стълби към балкона. Битката там ще е ръкопашна. Това е единственото място, на което могат да се надяват да пробият, докато не успеят да разбият вратите долу. Жените ти бяха великолепни и все още им предстои роля в битката. Нужна си заедно със стрелците си в коридора. Но първо трябва да си починеш — настоя той. — Има време. След това ще си готова да продължиш да се биеш.

Тя кимна и погледна към раната на рамото си. Кръвта течеше свободно. Предположи, че е от стрела, въпреки че не можеше да си спомни.

— Ще ги накарам да се погрижат за раната ми веднага щом помогнат на другите жени.

— Вече е направено. Ти напусна балкона последна.

— Някоя от тях пострадала ли е?

— Да, но са само леки наранявания.

— Тогава трябва да видя сина си.

Той кимна.

— Добре. Върви, виж сина си. Аз ще намеря някой, който да се погрижи за раната ти.

Андромаха тръгна през двореца, пробивайки си път през скупчените в мегарона хора и коне, без да забелязва почти нищо от кипящата дейност около нея, а мислите й препускаха в безпорядък. Все още можеше да почувства гладкото дърво в дланта си, изяществото на всяка стрела в пръстите си, стягането на мускулите си, докато опъваше тетивата, плавното отпускане. Отново и отново.

Покоите на царицата бяха прашни и тъмни. Тишината тегнеше над тях също като праха. В преддверието се грижеха за ранените, така че тя ги подмина и се отправи към задната стая, където спяха момчетата. Астианакс и Декс бяха потънали дълбоко в прегръдките на съня, и двамата настанени в едно легло.

Андромаха наблюдаваше дишането им и погали всяка от малките главици, едната червенокоса, другата светлокоса. Умът й бавно се успокои.

— Андромаха? — изрече колеблив глас зад гърба й.

Тя се стресна и се обърна.

— Ксандер! — изрече изненадано и прегърна луничавия лечител.

Калиадес, който го бе довел, повдигна вежди.

— Момъкът твърди, че е лечител. Явно го познаваш.

— Той е мой добър приятел, както и на Одисей. Пътувахме заедно. Страхувах се, че си загинал, Ксандер. Нямаше те толкова дълго.

Докато преглеждаше рамото й и слагаше мехлем и превръзка, тя му разказа за пътешествията си и за внезапното напускане на Гершом. Ксандер й обясни как се бе оказал във вражеския лагер и й разказа за времето, прекарано с Одисей и Ахил.

— Трябваше да последваш съвета на Грозния цар — каза му тя — и да напуснеш града.

— Ти не го направи — отвърна й той тихо.

Тя си спомни последния си разговор с Политес и поклати глава с усмивка.

— Прав си, Ксандер. Не е моя работа да те съдя.

Ксандер огледа дълбоката рана на бедрото на Калиадес.

— Много е люта — каза той намръщено — и мисля, че е започнала да се инфектира.

Извади от торбата си някакво сухо кафеникаво растение.

— Това е дървесен мъх. Стар е, но все още има свойството да пречиства — прикрепи го към раната с превръзка. — Трябвало е да бъде зашита отдавна. Опасявам се, че винаги ще те наболява.

— Ако преживея днешния ден, ще посрещам болката с радост — отвърна му Калиадес.

След като войнът и лечителят си тръгнаха, Андромаха седна при спящите момчета. Огледа лицето на Астианакс, търсейки нещо от баща му в ъгъла на веждите, извивките на ушите. Отново се зачуди къде са Хеликаон и „Ксантос”. След това познатият демон на вината се надигна в сърцето й и си помисли за Хектор. Осъзна колко много й липсва и откри, че й се иска да е тук до нея. Винаги се чувстваше в безопасност с Хектор. С Хеликаон опасността винаги беше наблизо.

Отиде до северния прозорец, където светлината избледняваше над равнината на река Симоент. Припомни си собственото си пътуване към града в теглена от магаре каруца, натоварена с калай. През онази вечер бе погледнала към високите прозорци и се бе зачудила дали някой стои и се взира надолу. Сега тя гледаше надолу в мрака и предполагаше, че там няма никой. Агамемнон не би хабил мъже, които да охраняват отвесните северни стени при положение, че градът беше отворен за него.

Северните стени. Погледни към северните стени. Внезапно Андромаха осъзна какво означават думите. Наведе се през перваза на прозореца и погледна далече надолу към основата на скалите. Ако намереше въже, дали би могла да спусне две деца надолу в бездната? Раздвижи раненото си рамо. Напред и назад не болеше чак толкова, но когато вдигна ръка над главата си, болката бе пронизваща. Никога не би успяла да го направи.

И все пак Одисей и Касандра винаги даваха добри съвети, всеки по свой собствен начин. И бяха прави. Това бе единственият път, останал пред нея, ако се надяваше да спаси сина си. Отново се наведе през прозореца. Тъмнината се сгъстяваше, но докато гледаше надолу, успя да различи фигура, катереща се към нея.

Сърцето й сякаш забави ритъма си и ударите му отекнаха в ушите й. Не можеше да види лицето на катерача, нито възрастта или телосложението му, но знаеше без капка съмнение, че това е Хеликаон.

По-рано същия ден, докато слънцето все още бе високо на небосклона, Хеликаон стоеше нетърпеливо на носа на „Ксантос”, докато великата бирема правеше последното си пътешествие нагоре по река Симоент.

Чувствата му бяха в безпорядък, откакто бяха напуснали Лесбос два дни по-рано и бяха срещнали кипърски кораб, натоварен с бежанци от Троя, донесъл вестта за смъртта на Хектор и падането на града. Хектор — мъртъв! Беше му невъзможно да го повярва. И преди се бяха страхували, че Хектор е загинал. Но сега бе чул разказите на бежанците за дуела с Ахил, отровата и предателството, и за огромната погребална клада и с болка в сърцето знаеше, че е истина.

Нямаше новини за Андромаха, но бе сигурен, че още е жива, знаеше, че всяка костица в тялото му ще го заболи, ако тя вече не бе на този свят.

Сега, докато галерата се плъзгаше нагоре по тясната река, отправи погледа си на юг към Троя. Гребците също не спираха да поглеждат към града с мрачни лица и наблюдаваха пламъците, издигащи се от стените и затъмняващи бледото небе до бронзово.

Внезапно Хеликаон усети, че не може да чака повече. Накара гребците от десния борд да приберат греблата, а останалите насочиха галерата до брега. Докато се удряха меко в обраслия с тръстики бряг, Хеликаон се обърна към екипажа:

— Всички вие сте дарданци — каза им той, а дълбокият му глас бе мрачен. — Моята битка не е ваша. Аз ще ида в града сам. Ако някой от вас желае да се върне в Дардания, нека напусне тук и сега и дано боговете го закрилят. „Ксантос” ще отплава на зазоряване с останалите. Ако не се върна, Ониакус ще бъде ваш капитан. Той ще закара кораба първо до Тера, а след това ще последва троянската флота към Седемте хълма.

Погледна към Ониакус, който кимна. Бяха го обсъдили внимателно и знаеше, че той ще последва заповедите му.

Но сред мъжете се разнесоха викове:

— Ще дойдем с теб, Златни!

Хеликаон поклати глава.

— Ще ида сам — повтори той. — Не знам дали сега някой може да влезе в града. А и дори да успеем, даже и вие осемдесетте, мои храбри и верни мъже, няма да имате особено значение срещу вражеските орди. Вървете в Седемте хълма. Много от вас вече имат семейства там. Сега това е вашият дом.

От екипажа се разнесоха още викове и настойчиви молби, но Хеликаон ги пренебрегна и закрепи на гърба си мечовете с листовидни остриета, след което преметна през рамо здраво намотано въже.

Виковете заглъхнаха, а после един глас запита:

— Нима планираш да умреш в Троя, господарю?

Той погледна студено питащия:

— Планирам да живея.

После скочи чевръсто през борда на речния бряг. Без да поглежда назад към „Ксантос”, се отправи с равномерни скокове към Златния град.

Докато тичаше, мислите му бяха с Андромаха и момчетата. Ако все още бе жива, значи и Декс и Астианакс трябваше да са живи. Той беше сигурен, че тя ще се бори до смърт за тях. Бяха изминали два дни и две нощи, откакто врагът бе влязъл в града. Възможно ли бе някой все още да е жив? Колко дълго можеха да удържат двореца на Приам? При предишната обсада защитниците бяха едва една шепа и все пак бяха удържали нашествениците цяла нощ. Този път броят на враговете можеше да е стотици пъти по-голям. Той поклати глава в опит да прогони безкрайните предположения. Първо трябваше да открие начин да проникне вътре.

Стъмваше се, когато стигна до северните стени на града. Отиде до мястото, което се намираше точно под покоите на царицата. Като погледнеше нагоре, можеше да види светлините от високите прозорци. Изглеждаха толкова близо. Въпреки това, за да стигне до тях трябваше да се изкатери по сухата, ронлива отвесна скала. Това беше лесната част. Над нея беше стръмната варовикова стена на самата Троя.

Когато двамата с Хектор бяха младежи, веднъж се бяха състезавали на това изкачване. Бързо се бяха изкачили рамо до рамо по долната скала с безбройните удобни места, където да стъпиш или да се захванеш. След това бяха стигнали до мястото, където скалата свършваше и започваше стената. Там имаше широк корниз и двамата бяха спрели на него. Бяха погледнали нагоре към златните камъни, от които бе изградена стената. Бяха огромни, всеки по-висок от човешки бой и толкова изкусно изработени, че нямаше дори и съвсем тесен процеп, където човек да захване пръстите си. Двамата се бяха спогледали и разсмели. Съгласиха се, че е невъзможно и се бяха спуснали обратно долу, слагайки край на приятелското състезание.

Сега, като десет години по-възрастен мъж, той планираше да направи нещо, което дори младеж в разцвета на силите си не бе могъл. Единствено отчаянието го подтикваше да опита, но не виждаше друг избор.

Започна да се катери. Доколкото си спомняше, местата за ръцете и краката бяха много, макар и сухи и ронливи след горещото лято. Първоначалното изкачване не беше трудно и не след дълго беше на перваза, който отбелязваше върха на скалата и началото на стената. Той спря да си поеме дъх и погледна нагоре. Беше стигнал толкова далече. Не можеше да се откаже сега. Но в сгъстяващия се мрак не виждаше нито едно място, където да се захване.

Пусна навитото въже на перваза до себе си. В отчаянието си погледна отново нагоре. И като по чудо, над перваза на прозореца точно над него се беше навела Андромаха, а кестенявата й коса приличаше на огнен ореол на светлината от прозореца.

„Богиньо — прошепна на себе си, — наистина съм благословен.”

— Андромаха! — извика Хеликаон. — Хвани въжето!

Тя кимна тихо. Той вдигна въжето, внимателно застъпвайки единия му край. Застана стабилно и с мощно усилие хвърли намотката нагоре. Предпазливостта му направи хвърлянето твърде късо. Адромаха напразно се протегна във въздуха и въжето падна обратно, пропускайки Хеликаон и увисвайки надолу от скалата. Той търпеливо го нави отново. Този път вече имаше опит и го хвърли по-силно, така че се озова право в очакващите ръце на Андромаха.

Тя изчезна от погледа му, след което се върна бързо и се провикна към него:

— Завързано е!

Той внимателно отпусна теглото си на въжето, за да изпита здравината му. След няколко мига се бе изкатерил нагоре и се прехвърляше през перваза на прозореца.

Андромаха падна в прегръдките му. Едва тогава си позволи да повярва, че тя е все още жива. Притисна лицето си в косите й. Миришеше на дим и цветя.

— Обичам те — каза простичко.

— Не мога да повярвам, че си тук — отвърна тя, взирайки се в очите му. — Страхувах се, че никога повече няма да те видя.

В очите й имаше сълзи и той я притисна към себе си, усещайки ударите на сърцето й. За един дълъг момент времето забави ход. Той забрави за войната и се отдаде на прегръдката им. Страховете, които го тормозеха — че ще я открие мъртва, а синовете им убити — изчезнаха, докато я държеше притисната до себе си и сърцата им биеха като едно.

— Декс? — прошепна той.

Тя се отдръпна от него и го хвана за ръка. Заведе го до малкото легло в съседната стая, където лежаха момчетата. Той се наведе, за да погледне лицето на сина си и докосна светлата му коса.

Когато се обърна обратно към Андромаха, лицето й бе станало мрачно. Излязоха от стаята, след което тя обви ръце около кръста му и си пое дълбоко дъх.

— Любов моя, има нещо, което трябва да ти кажа.

В този момент вратата на стаята се отвори и вътре нахлуха двама войни. Калиадес и Банокъл спряха шокирани. Хеликаон не знаеше кое ги изненада повече — присъствието му в стаята или това, че държеше Андромаха в прегръдките си.

Калиадес се съвзе пръв.

— Хеликаон! Пристигаш неочаквано! — погледна към прозореца и видя въжето с възлите.

— Не очаквайте армия, която да плъзне по стените — изрече бързо той. — Дойдох при вас сам. Но имате меча ми, ако смятате, че ще помогне.

— Присъствието ти винаги е от помощ, господарю — отвърна Калиадес, — макар ситуацията да е тежка.

— Опиши ми я.

— Агамемнон е изпратил срещу нас хиляди. Броят ни е по-малко от сто. Завладяха стената на двореца. Ще им отнеме известно време да пробият през вратите на мегарона, но няма да издържат още дълго.

Хеликаон си припомни, че Приам бе наредил да заякчат вратите след предишната обсада. Бяха изработени от три слоя дъб, подсилени с метални прътове, които влизаха в дупки в пода и тавана. Не беше вероятно да бъдат разбити, а просто бавно насечени на парчета.

— Царят?

— Приам и всичките му синовете са мъртви. Сега Астианакс е цар.

Андромаха хвърли на Хеликаон изпълнен с мъка поглед и се взря в прозореца. Той кимна.

— Имам задължение тук. След това ще спасим децата.

Войните минаха през двореца към мегарона, където Хеликаон с гордост видя, че цари ред и спокойствие, макар въздухът да бе натежал от миризмата на смърт. Там бяха стотината тежковъоръжени войници, повечето ранени и покрити с кръв, всички толкова изтощени, че едва се държаха прави. Неколцина стояха в готовност с лице към вратите, където дори сега дървото започваше да поддава под тежките удари на брадвите. Повечето стояха или лежаха и пазеха силите си, твърде уморени, за да говорят. Но един от тях, облечен в доспехите на орел, се изправи, докато минаваха покрай него.

— Хеликаон — извика той.

Хеликаон се обърна и се усмихна..

— Полидорус, приятно ми е да те видя жив.

— Доведе ли армия, приятелю?

— Не. Нося само меча си.

— Тогава ни носиш надежда. Сега имаме нужда от нея.

Хеликаон кимна. Щом погледна надолу към пода, видя конски изпражнения. Намръщи се.

— Коне?

Банокъл се ухили.

— Има няколко останали. Заключил съм ги на сигурно място.

— Кой командва тук? — попита Хеликаон. — Лукан?

Банокъл поклати глава.

— Лукан падна при Скейската порта. Кораво старо копеле. Мислех, че ще живее вечно. Ти си единственият цар от тази страна на вратите, господарю.

Но Хеликаон поклати глава.

— Цяло лято се сражава за този град, генерале. Познаваш всеки мъж тук и знаеш на какво е способен. Ти командваш. Аз съм просто пешак, Банокъл. Мечът и животът ми са твои.

Банокъл въздъхна и хвърли поглед към Калиадес, който отметна глава назад и избухна в смях. Смехът прокънтя из мегарона и мъжете обърнаха глави при необичайния звук.

— В такъв случай ни кажи плана си, генерале — ухили се на приятеля си Калиадес.

— Навън има хиляди от онези копелета и повечето са микенски ветерани — отвърна Банокъл, — измежду които няма нито един мекушав пикльо. Ние сме само сто. Когато започнат гръмотевиците, те ще имат предимство над нас. Но кълна се в кървавото копие на Арес, ще ги накараме да платят за всяка стъпка, която направят.

Стоте защитника стояха в три редици с лица към вратите. В предните две бяха последните орли. Отпред в центъра беше Хеликаон, облечен в доспехите на царски орел, задно с Банокъл и Калиадес. Зад тях стоеше Полидорус. От външната страна от двете страни на вратите имаше двама тракийски стрелци.

Андромаха беше в коридора и ги наблюдаваше с лък в ръка. Тя си припомни последния път, когато четиримата мъже бяха заедно в мегарона, тогава Банокъл и Калиадес се биеха за микенците, а Хеликаон и Полидорус защитаваха стълбището. Зачуди се на иронията на живота и тираничните прищевки на боговете, които отново ги бяха събрали заедно.

Можеше да види профила на Хеликаон и забеляза как обръща глава колкото да й хвърли бърз поглед. Зачуди се дали това ще е последният път, в който го вижда жив. Знаеше, че е дошъл с намерението да я спаси. Но след като бе пристигнал, не можеше да изостави приятелите и бойните си другари да се сражават без него. В разгара на битката щеше да забрави за нея и момчетата. Само за момент почувства самосъжаление. Да бъде отново в прегръдките му и след това да й го отнемат дългът и лоялността й изглеждаше толкова жестоко. След това втвърди сърцето си. Хеликаон трябваше да следва дълга си и щеше да живее или да умре. Нейният дълг днес беше да се бие, докато битката е загубена, след което някак да избяга със синовете си надолу по скалите. Отново си помисли за думите на Касандра: „Отново ще се видим преди края, сестро”, и почерпи кураж от тях.

Тежките остриета на брадвите, които неуморно удряха масивните дъбови врати, най-накрая пробиха дупка. Можеше да види движение от другата страна. След това забеляза как Банокъл прави стъпка напред от първата линия, грабва копие и с невероятна точност и сила го мята през процепа. От другата страна последва взрив от проклятия, а троянците нададоха радостни възгласи. Викът бе подет из целия мегарон:

— Банокъл! Банокъл! БАНОКЪЛ!

После дупката във вратите бе разширена и войните започнаха да си проправят път през нея. Двамата стрелци изпращаха стрела след стрела към тях. Шестима микенци паднаха преди другарите им да успеят да стигнат до троянската линия. В началото се катереха един по един и мъжете от предните линии ги убиваха с лекота. След това започнаха да нахлуват и успяха да освободят металните пръти. Разбитите врати изскърцаха отворени.

Андромаха наблюдаваше с гордост и страх как малката група троянци задържа бойците на Агамемнон. Въпреки силата на микенската атака, жертвите от тяхна страна бяха ужасяващи. Хеликаон, Калиадес и Банокъл се биеха със студена ефективност, всеки въоръжен с меч и щит. Нападателите падаха бързо под остриетата им и за момент Андромаха си позволи да изпита надежда. След това погледна през вратите и видя редиците на врага, всички въоръжени до зъби, готови да заменят падналите си другари, и всяка надежда се изпари.

Огледа се наоколо. Тясната троянска линия през мегарона защитаваше стълбището и коридора. Ако бъдеха изтикани дори няколко стъпки назад, врагът можеше да стигне до коридора, да подпре стълби и да мине зад защитниците. Микенците нямаше да повторят грешката от последния път и да се оставят арогантността им да ги подведе да атакуват стълбите, докато пренебрегват коридора. Агамемнон, който беше хладнокръвен стратег, щеше да се погрижи за това.

На жените-стрелци бе наредено да защитават коридора. С тях имаше неколцина жители на града, търговци и фермери, както и малко стари войници, отдавна преминали възрастта за битки, на които бе наредено да отблъскват стълбите и да пазят жените.

Грубата сила на микенската атака скоро започна да оказва влияние върху изтощените защитници и линията бе изтласквана назад от двата края. Андромаха видя как падналите троянци моментално са заменени от другарите им, чакащи зад тях. И все пак двата фланга на линията започнаха бавно да се извиват назад. Само центърът още се държеше.

— Бъдете готови — извика тя и жените вдигнаха лъковете си.

Микенците започнаха да подават стълби над главите си, след което тя чу как една се удари в стената на коридора. Половин дузина стрели се забиха в първия войн, която се покатери по нея.

Под тях единият фланг на защитната линия беше избутан още назад.

— Задръжте линията! — извика някой.

Група стари войници забързаха надолу по стълбите, надавайки бойни викове, за да добавят подкрепата си към огъващия се фланг.

Още и още стълби се вдигаха и скоро микенците се катереха към коридора. Андромаха видя как троянците ги нападат с мечове и топори, биейки се без умения, но с отчаяние. Жените все още удържаха позицията си и изсипваха стрели върху врага.

Долу защитниците бяха изтикани до каменното стълбище и Андромаха видя неколцина троянски войници да бягат по стълбите. След това осъзна, че бързат да защитят коридора.

Калиадес остави Хеликаон и Банокъл да се бият рамо до рамо и пробяга стъпалата до нея. Докато притичваше, изръмжа:

— Отстъпвай сега, Андромаха!

Въоръжен с два меча, той се вряза в настъпващите микенци.

Андромаха извика на жените да отстъпят в покоите на царицата. Една вече бе мъртва, но неколцина ранени стрелци изкуцукаха покрай нея, включително дребничката Анио, от чието рамо течеше кръв. Другите продължиха да се бият, изпращайки стрела след стрела по микенците. Две бяха съсечени. Единствено Пентезилея удържа позицията си, след което падна с кинжал, забит в тялото.

Андромаха грабна колчана със стрелите си и понечи да побегне, но видя двама микенци, които се прокрадваха към нея, отрязвайки пътя й за отстъпление. Първият се хвърли насреща й с меч. Тя инстинктивно блокира удара с колчана, след което сграбчи една стрела в юмрук и пристъпи напред. Заби я с вик в окото на нападателя. Той падна, сграбчил с ръце стрелата.

Вторият войн вдигна меча си, за да нанесе смъртоносен удар. После падна на колене, ударен отзад в главата от мъж, въоръжен с топор. Зашеметеният микенец се завъртя и заби меча си в корема на нападателя. Андромаха вдигна меча на първия нападател и започна да удря по врата на война, докато той не се отпусна неподвижно. Прекрачи телата, за да стигне до спасителя си, който се беше отпуснал до стената, а дрехата му бе напоена с гъста кръв. Тя коленичи до него.

— Помниш ли ме, господарке? — прошепна мъжът, а от устата му се процеждаше кръв.

За момента Андромаха не можа да го познае. После видя трите отрязани пръста на дясната му ръка и си спомни за момента, когато един пиян мъж, ветеран от Троянския кон, я беше нарекъл богиня.

— Ти си Пардонес. Благодаря ти, че спаси живота ми, Пардонес.

Умиращият мъж каза нещо, но гласът му бе толкова слаб, че тя не го чу. Наведе се към него.

— Запазих я — промърмори той, след което хриптящият му дъх внезапно секна.

Андромаха се отпусна назад със сълзи на очи и видя на пода до ръката му златната брошка, която му бе дала за любезността и предаността.

Изтри лицето си с опакото на ръката, изправи се, хвърли поглед към мегарона, където Хеликаон се биеше, след което последва заповедите на Калиадес и побягна по каменния коридор към покоите на царицата.

Преддверието беше кланица. Дузини смъртноранени войници лежаха по пода, довлечени от другарите си или други троянци. Имаше няколко ранени жени. Андромаха видя, че Пентезилея бе доведена тук, все още жива, но с пепеляво лице. Край нея бе легнала Анио, с глава в скута на сестра си. Младият Ксандер се движеше от човек на човек, смазан от броя на ранените и все пак продължаваше, превързваше рани, успокояваше хората, държеше ръцете на умиращите. Погледна към нея и тя видя, че лицето му също е посивяло.

Калиадес я беше последвал, покрит с кръв, част от която бликаше от рана високо на гърдите му.

— Овладяха галерията — каза й той задъхано. — Можем да удържим каменния коридор за малко, но трябва да си готова да избягаш с момчетата.

— Хеликаон? — попита тя със свито сърце.

В този момент Хеликаон и Банокъл влязоха в преддверието, помъкнали тежко ранения Полидорус. Оставиха орела на пода и Хеликаон се обърна към Андромаха.

— Трябва да тръгнеш сега — каза й той и тя почувства агонията в гласа му.

„Ти трябва да тръгнеш, помисли си тя, прободена от страх. Не, ние трябва да тръгнем.” Знаеше, че той ще остане и ще се бие докрай. Нямаше да се опита да промени намерението му.

Побързаха към стаята, където спяха момчетата. Събуди ги и те заразтриваха очи и погледнаха с почуда окървавените бойци край леглата им.

Хеликаон вдигна ръката на Андромаха до устните си и тя потрепна.

— Ранена ли си? — попита той притеснено.

— Вчера — призна тя и му показа рамото си. — Отвори се отново. Ще ми е нужна помощ с момчетата.

— И без това не можеш да свалиш две деца надолу по въжето — отвърна той. — Аз ще го направя.

За момент я обзе надежда, но умря, щом той сведе очи.

— После трябва да се върна.

— Вземи Декс — предложи му Калиадес. — Аз ще нося Астианакс. Той ме познава и двамата сме имали приключения и преди.

Той вдигна малкото момче, което доверчиво обви ръчички около врата му.

— Каквото и да смятате да правите, правете го бързо — подкани ги Банокъл, който слушаше шума от битката в каменния коридор.

— Завържи детето за мен — каза му Калиадес и му подаде превръзка. Банокъл моментално я уви около него и завърза здраво детето за гърдите му. Калиадес пристъпи през прозореца. Астианакс се ухили над рамото му към Андромаха и й помаха, обхванат от вълнение.

— По-добре вземи това — каза внезапно Банокъл. Калиадес погледна към оръжието, което държеше.

— Мечът на Аргуриос! Бях го изгубил!

— Намерих го на стълбите. Вземи го със себе си.

— Ще ми пречи при спускането. Дръж го, докато се върна.

— Не знаеш какво може да се случи там долу. Вземи го.

Калиадес сви рамене и прибра меча. Спусна се надолу през прозореца и изчезна в нощта.

— Ти си следващата, любов моя — каза Хеликаон на Андромаха. — Можеш ли да се спуснеш с тази рана?

— Мога — успокои го Андромаха, макар всъщност да изпитваше съмнения. Сърцето й туптеше бясно в гърдите. Хвърли последен поглед на русия войн. — Благодаря ти, Банокъл.

Звучеше й недостатъчно след всичко, което бе сторил за нея. Преди да успее да отстъпи, тя се стрелна напред и го целуна по бузата. Банокъл кимна, а по лицето му пропълзя руменина.

Андромаха седна на перваза на прозореца и преметна краката си. После сграбчи въжето и започна да се спуска.

XXXIII ПОСЛЕДНИЯТ ЦAP НА ТРОЯ

Хеликаон се спускаше по въжето след Калиадес и Андромаха с малкия си син Декс, завързан за гърба му. Нямаше търпение да се върне бързо в двореца и единственото, за което можеше да мисли, бе предстоящият сблъсък. Знаеше, че Агамемнон ще се появи накрая и щеше да го чака. Нямаше значение колко елитни войни щеше да изпрати насреща му микенският цар, той беше решен да оцелее достатъчно дълго, че да се изправи срещу него и ако е по силите му, да го убие.

Краката му стъпиха на земята и Калиадес ловко махна превръзките, които придържаха Декс.

— Все още е тъмно — отбеляза високият войн. — Андромаха ще се нуждае от факла. Банокъл, хвърли ни факла!

След няколко мига една пламтяща факла прелетя през въздуха и падна на няколко крачки от тях. Калиадес изтича да я вземе, стъпка искрите, изпопадали върху сухата растителност и я пъхна в ръката на Андромаха. Изправена под светлината на факлата в пламтящо червена дреха, Хеликаон си помисли, че тя никога не бе изглеждала по-красива.

– “Ксантос” ще чака само до изгрев-слънце, така че трябва да побързаш. Върви право на север. Виж, северната звезда свети ярко тази нощ — каза й той настойчиво.

Осъзнавайки, че ръцете й треперят от усилията при спускането, Хеликаон я придърпа в прегръдка. Андромаха хвърли умолителен поглед на Калиадес, които се отдалечи, така че да не ги чува.

— Ела с нас, любов моя — примоли се тя. — Заклех се, че няма да го изричам, но двамата с Калиадес отивате на сигурна смърт.

Хеликаон поклати глава.

— Знаеш, че не мога. Там имам приятели, другари, които съм познавал през целия си живот. Някои от тях защитаваха Дардания за мен. Не мога да ги изоставя. Такъв е дългът ми.

— И двамата избирахме пътя на дълга преди — заспори тя. — Беше тежък път, но го вървяхме знаейки, че това е правилно. Но Троя вече е град на мъртвите. Единствената причина да се върнеш, е да умреш с приятелите си. Как ще им помогне това? Трябва да оставим мъртвите зад гърба си и да насочим поглед към изгрева. Дългът ти сега е към кораба и семейството ти — към мен и синовете ти.

Последните й думи се изгубиха във вика на Калиадес. Той бе дръпнал въжето, готов да се изкатери обратно нагоре по скалата, но то бе паднало към него и се бе събрало на купчина на земята под високия прозорец. Хеликаон се взираше в намотките на въжето и чисто отрязания край. Гърдите му се стегнаха от гняв заради предателството.

Калиадес изкрещя ядосано на фигурата, която тримата можеха да видят ясно очертана в прозореца.

— Банокъл!

Гласът му се понесе надолу към тях:

— Нека Арес насочва копието ти, Калиадес!

Хеликаон видя как Калиадес наведе за момент глава с потъмняло лице, след което си пое дълбоко въздух и извика към приятеля си:

— Винаги го прави, братко!

Видяха как Банокъл вдигна ръка за сбогом, после прозорецът беше празен.

Хеликаон усещаше гнева в гърдите си.

— Какво, в името на Хадес, прави този идиот? — изкрещя той.

— Спасява ми живота — отвърна Калиадес тихо и потърка очи с опакото на ръката си, а после добави сякаш на себе си: — Нещо, което умее.

Хеликаон погледна нагоре към стръмната стена.

— Ще се изкача сам.

Андромаха се обърна към него, а на лицето й бе изписан гняв:

— Не можеш да се изкачиш обратно! Този път няма кой да ти хвърли въже — освен ако врагът не го направи. Трябва да тръгнеш сега, Хеликаон. Приеми този дар от съдбата и Банокъл. Върни се на “Ксантос” и отплавай надалече от мъртвото минало.

Тя погледна към Калиадес, но войнът все още стоеше взрян във високия прозорец, потънал в собствените си мисли. Андромаха постави ръка на гърдите на Хеликаон и се облегна на него.

— Не чу какво ти казах, любов моя. Исках да ти го съобщя в по-добър момент, но Астианакс е твой син. Наш син. Трябва да спасиш сина си.

Хеликаон се взря учудено в нея. Думите й нямаха смисъл.

— Как е възможно това?

Тя се усмихна леко.

— Повярвай ми, Хеликаон. Истина е. Случи се, когато беше болен, изпаднал в дълбок делириум. Ще ти разкажа, когато имаме време и сме сами. Но и двете момчета са твои синове. Трябва да ми помогнеш да ги отведа в безопасност. Зората приближава и няма да мога да ги отведа до “Ксантос” сама.

Хеликаон поклати невярващо глава. Внезапно се почувства като кораб, понесен по течението, всички сигурни неща, които бяха насочвали живота му, бяха отнесени от бурите на съдбата.

Той погледна нагоре към прозореца, гърдите му се разкъсваха от агонията на нерешителността. Всеки инстинкт в тялото му му казваше да се покатери обратно в двореца. Дори сега вярваше, че присъствието му би имало значение и някак щеше да помогне да победят ордите, въпреки обстоятелствата. След това си припомни какво бе казал на екипажа си: „Смятам да живея. ”

Кимна, приемайки съдбата си.

— Много добре, ще идем на кораба. Калиадес?

Войнът се обърна към него и призна:

— Не мога да се изкатеря по скалата без въже. Кракът ми не е достатъчно силен. Приемам дара на стария си приятел. Ще дойда с теб до „Ксантос”, ако успеем да стигнем навреме — той погледна на изток, където на небето започваше да се появява тъмночервена светлина. — Но ще е на косъм.

Вървенето на светлината на факлата бе трудно. Теренът представляваше равни конски пасбища, разделени от малки потоци, но в момента всичко беше напълно изсушено и им се налагаше да прескачат каналите или да се спъват в тях. Хеликаон, който познаваше добре местността, водеше с факла в едната ръка и Декс в другата. Умът му все още бе объркан и той си мислеше за думите на Андромаха. Припомни си еротичните мечти за нея, които бе имал, докато лежеше трескав в двореца на Хектор. Беше ги пазил в мислите си през всичките тези години, докато прекрасната реалност на тялото й не ги замени в спомените му. Зачуди се какво ли я бе накарало да мълчи за това по време на съвместното им пътешествие, после си помисли за смъртта на Хектор и разбра.

Спря се и погледна назад, където Калиадес ги следваше с Астианакс в ръце. Лицето на война бе бледо, кракът му явно го тормозеше.

— Не се притеснявай за мен, Златни — каза той, улавяйки погледа на Хеликаон. — Няма да изоставам.

— Съжалявам за Банокъл.

— Банокъл живееше всеки ден сякаш му е последен. Никога не съм познавал друг мъж, който да взима толкова много от живота. Няма да тъгуваме за него.

Светлината започваше да се усилва, когато Хеликаон спря, чул някакъв шум, и от мрака изникна група мъже. Той бързо остави момчето на земята и извади мечовете си. Калиадес застана до него с Меча на Аргуриос в ръка.

Бяха парцалива армия от двадесет или повече мъже, някои в доспехи, мнозина ранени. Всички имаха яростните изражения на хора, преминали границата на отчаянието. Водачът им излезе напред. Имаше сребристочерна брада. Сега изгледаше посивял и по-слаб, но кръвта на Хеликаон изстина, щом разпозна микенския адмирал Менадос.

— Е, Хеликаон, странна среща насред нощна разходка — каза адмиралът приветливо. — Микенският отстъпник Калиадес, Подпалвача — най-мразеният враг на Микена — и семейство бежанци. Нека да помисля. Възможно ли е едно от тези момчета да е законният цар на Троя?

Хеликаон не каза нищо, наблюдаваше мъжете, преценяваше силата им, планираше в какъв ред да ги нападне. Двамата с Калиадес се раздалечиха малко, така че да имат място да размахват мечовете си.

— Благодарение на теб, Хеликаон, тези храбри мъже и аз сме прокудени. Агамемнон не беше доволен, че унищожи цяла микенска флота. Но може и да спечелим обратно благоразположението на царя, ако му заведем последния наследник на Троя.

— Действай, Менадос. Нямаме цяла нощ — каза Хеликаон. С ъгълчето на очите си видя, че първите лъчи на слънцето се подават над хоризонта.

Менадос го игнорира и се обърна към Калиадес:

— Свободен си да се присъединиш към нас, Калиадес, и ти самият си изгнаник. Не сме тръгнали към Златния град, а обратно към Микена и Лъвската зала, където да понесем присъдата на Агамемнон, ако той въобще се върне.

— Законът на пътя гласи, че битката на Хеликаон е и моя. Ще остана до него — отвърна спокойно Калиадес.

Менадос кимна, сякаш бе очаквал този отговор.

— Лоялността винаги е била високо ценена сред микенците, макар често да изглежда не на място. Не си първият микенски войн, който застава рамо до рамо с троянците. Великият Аргуриос беше мой другар. Сражавахме се заедно в много битки. Възхищавах му се повече, отколкото на всеки друг мъж, когото някога съм познавал. Хеликаон, последният път, когато се срещнахме, ти избра пътя на милостта. Без съмнение сега съжаляваш за това. И ми каза, че ако отново се срещнем, ще изтръгнеш сърцето ми и ще го дадеш на гарваните. Все още ли имаш подобно намерение?

— Опитай, Менадос! — изръмжа Хеликаон.

— Нека го убием, адмирале! Подпалвача е прокълнат и трябва да умре! — извика глас иззад Менадос.

— Боговете са с нас, господарю — извика друг. — Доведоха Подпалвача в ръцете ни!

Последва хор от съгласия и в мрака, предшестващ зората, Хеликаон чу звука от мечове, излизащи от ножниците.

Менадос се обърна към мъжете, а в гласа му имаше раздразнение.

— Говорех за лоялност и милост, две качества, които някога бяха ценени от микенците.

Зад Хеликаон едното от момчета се разплака, от умора или от страх.

Адмиралът въздъхна и прибра меча си.

— Върви по пътя си, Хеликаон. Сметките ни са разчистени. Подарявам живота на теб и на хората ти точно както ти веднъж пощади моя. В името на великия Аргуриос.

Откъм хората на Менадос се разнесоха ядосани викове, но никой не предприе нищо. Хеликаон предположи, че лоялността им към Менадос или пък страхът им от него бяха по-силни от желанието за отмъщение.

Докато тичаха напред, Хеликаон напрегна очите си, за да различи тъмното туловище на “Ксантос” в далечината. Слънчевото кълбо, издигащо се от мъглата вдясно от тях почти бе изгряло на хоризонта, а все още им предстоеше доста път.

— Няма да успеем — каза Калиадес.

Сърцето на Хеликаон се сви. Той беше прав. Бе невъзможно да стигнат до кораба преди да отплава.

И тогава чу вик от запад. Спря и се обърна. Към тях през суровата земя препускаше кон, прескачаше канавките, а ездачът му им махаше и викаше. Когато се приближи, Хеликаон видя, че е облечен в доспехите на Троянския кон.

— Скорпиос! — извика щастливо Калиадес. — Как, в името на Хадес, се озова тук? Смятахме, че си отдавна мъртъв!

— Няма значение! — извика Хеликаон. — Слизай, момко! Не знам кой си и какво правиш тук, но този кон ми трябва!

Светлокосият ездач бързо слезе от жребеца си, а Хеликаон се метна отгоре. Сграбчи юздите и пришпори животното в галоп, отправяйки се с пълна скорост на север към реката. Чу зад себе си как новодошлият попита:

— Къде тръгна с коня ми? И къде е Банокъл?

Банокъл наблюдаваше как Хеликаон се спуска по въжето и изчезва в нощта. След това чу Калиадес, който викаше за факла. Сграбчи една от стената и я хвърли долу. Погледна как се запремята в мрака, после се върна в претъпканото преддверие, за да види кой още може да бъде спасен. Но сред множеството ранени и умиращи нямаше никой с достатъчно сили да се спусне в безопасност. Само лечителят.

— Тръгвай, момко — каза му отсечено. — От прозореца в задната стая виси въже, което води към земята. Спусни се и се спасявай.

Момчето продължи да шие раната на скалпа на един от войниците. Навсякъде имаше кръв и пръстите му се хлъзгаха по бронзовата игла, докато работеше.

— Ще остана — отвърна, без да поглежда нагоре.

Банокъл го сграбчи за предната част на дрехата и го изправи, разтърсвайки го като плъх.

— Това не беше учтива молба, момче, а заповед. Тръгвай, когато ти казвам!

— При цялото ми уважение — отвърна лечителят с почервеняло лице, — не съм войник под ваше командване и няма да тръгна. Тук имат нужда от мен.

Раздразнен, Банокъл го пусна на земята. Нямаше как да накара момчето да тръгне. Какво можеше да направи — да го хвърли през прозореца ли? Отиде обратно в задната стая и без колебание сряза въжето. Изчака ухилено и след малко чу вика на Калиадес:

— Банокъл!

Наведе се през прозореца и извика на стария си приятел:

— Нека Арес насочва копието ти, Калиадес!

Последва моментна пауза, после Калиадес отвърна:

— Той винаги го прави, братко!

Банокъл помаха за сбогом. Руж винаги му бе казвала, че ще го убият заради Калиадес и ето че сега спасяваше приятеля си от сигурна смърт. Вече в добро настроение, се върна обратно в каменния коридор, където последните трима орли удържаха врага. Имаше място само за един мъж, който да размахва меч, така че всеки боец участваше в дуел до смърт. Видя как посичат един орел с меч в корема и негов другар заема мястото му. Остават още двама, помисли си и се върна обратно в преддверието.

Видя адютанта на царя Полидорус, легнал подпрян до една от стените, със засъхваща кръв по гърдите и корема. Винаги беше харесвал този мъж. Мислител като Калиадес и храбър войник. Докато оглеждаше лицето на Полидорус с погледа на ветеран, предположи, че боецът би оцелял, ако му се дадеше време да оздравее. Банокъл винаги беше казвал на Калиадес, че знае кога ранен войник ще оживее или ще умре и много рядко грешеше. Всъщност често грешеше, но беше единственият, който си водеше сметка.

Приклекна до него.

— Как се справяме? — попита Полидорус с немощна усмивка.

— Останаха двама орли, които държат коридора, после ще се включа аз.

— Тогава е добре да отидеш сега, Банокъл.

Банокъл сви рамене.

— След малко. Вие орлите сте корава банда. Можеш ли да повярваш, че момчето отказа да тръгне? — кимна намръщено в посока на лечителя.

Полидорус се усмихна.

— И ти можеше да си тръгнеш, Банокъл, но избра да не го правиш. Каква е разликата?

За момент Банокъл бе удивен. Никога дори не му бе хрумвало, че също би могъл да се спусне по въжето.

— Аз съм войн — отвърна неубедително.

— Не си под ничие командване. Хрумнало ли ти е, че сега, след като синът на Хектор напусна града, като най-старши офицер, ти всъщност си цар на Троя?

Банокъл беше очарован от идеята и се разсмя.

— Цар? Никога не съм мислил, че ще стана цар. Не трябва ли да имам корона или нещо подобно?

Полидорус поклати измъчено глава.

— Никога не съм виждал Приам да носи корона.

— Тогава как хората ще разберат, че съм цар?

— Предполагам, че ако имаш възможност, сам ще им кажеш, приятелю — лицето на Полидорус стана мрачно. — Нека Вседържителя те закриля, Банокъл. Време е.

Банокъл се изправи, обърна се и тръгна към коридора.

Последният орел се сражаваше храбро. Каменният коридор беше претъпкан с тела и Банокъл издърпа два трупа в преддверието, за да си разчисти място за действие. Един троянски войник лежеше превит срещу стената на коридора, притиснал рана в стомаха. Вдигна ръка срещу приближаващия се Банокъл.

— Бих предпочел да умра тук, отколкото там.

Банокъл кимна. Затвори дъбовата врата към преддверието зад себе си и зачака. Не се наложи да го чака дълго. Последният орел падна на едно коляно, изтощен от раните си, и микенският му противник нанесе удар по врата, като почти го обезглави.

Банокъл пристъпи напред. Микенецът му изглеждаше познат, но не можеше да се сети за името му. Така или иначе, нямаше значение, помисли си Банокъл. Извади единия меч от ножницата, блокира яростен посичащ удар и нанесе контраудар през лицето на мъжа. Той залитна и Банокъл заби острието в гърдите му.

Обърна се за кратко към ранения троянец.

— Един — каза той.

После извади и втория меч. Почувства познатото спокойствие. Единственото задоволство, което бе усещал след смъртта на Руж, бе в разгара на битката. Сега скръбта по жена му, тежестта на отговорностите, всичко изчезна и Банокъл отново изпита радост.

Насреща му с вдигнат меч се хвърли огромен войн с лъвска туника. Банокъл парира удара и нанесе ответен удар във врата на мъжа. Острието се удари в бронята и се счупи. Банокъл го пусна, приклекна, за да избегне втори удар, после изви китката си и другият му меч изсвистя във въздуха и се заби в слабините на мъжа. Докато последният залиташе, той му нанесе удар отзад във врата, който сряза гръбнака му. Вдигна меча му, докато мъжът падаше на пода.

— Двама — чу зад гърба си гласа на ранения троянец и се разсмя.

Отне му повече време да убие следващия войн. Той успя да нанесе две леки рани на Банокъл, едната на крака, а другата на бузата, преди той да блокира едно промушване, да завърти острието си и да го забие под шлема на нападателя.

— Трима.

С четвъртия приличаше на дуел. Банокъл пробва лъжливо движение, последвано от атака към сърцето. Микенецът парира и нанесе ответен удар, който засегна врата на Банокъл и разряза кожата. Темпото се забърза, а двамата мъже сечаха и кълцаха, блокираха и се движеха. Банокъл осъзна, че започва да се уморява. Знаеше, че не може да си позволи да се изтощи. Трябваше да приключва всяко единоборство бързо. Направи лъжливо движение с левия си меч и докато микенецът го парираше, замахна нагоре с десния и го прекара през корема и гърдите на мъжа, като го изкорми.

Последваха няколко мига на почивка, докато микенците издърпваха телата на мъртъвците си, след което към него пристъпи следващият войн.

Докато сутринта се влачеше, Банокъл почувства, че започва да губи концентрация. След едно убийство погледна надолу към себе си и видя, че от раната на крака му все още тече кръв. Имаше и други дребни наранявания, включително едно на лявото рамо. Тази ръка реагираше твърде бавно.

— Умираш, Банокъл — изрече някой.

Осъзна, че е мъжът пред него, микенец в старите доспехи на личната гвардия на Атрей. Банокъл залитна, когато острието на мъжа го удари под ребрата и се плъзна по бронзовите дискове на кожения му нагръдник. После възстанови равновесието си и нападна, замахвайки яростно с десния меч. Острието се вряза в бронята на врата, разкъса я и отвори дълбока рана в гърлото на мъжа. Той се строполи назад, давейки се в кръв, а Банокъл скочи отгоре му и заби меча си в лицето му.

— Колко станаха? — извика той.

Отговор не последва и когато погледна зад себе си към ранения троянец, видя, че войникът е издъхнал.

Седемнадесет, реши Банокъл. Може би повече. Вдигна щита на последния мъж, с който смени левия меч, за да предпазва тази страна.

По коридора насреща му вървеше огромен войн. Банокъл се подготви да го посрещне, но мечът му се струваше твърде тежък и той го влачеше пред себе си с огромно усилие.

— Банокъл — прогърмя дълбокият глас на война и той видя, че това е Аякс Черепотрошача.

Банокъл се радваше, че микенският шампион е оцелял в битката при Скейската порта. Знаеше, че ще му е нужна цялата сила и концентрация, за да го убие, но изпитваше сериозна нужда от сън.

— Калиадес? — запита Аякс.

Банокъл успя да се ухили.

— Отзад е, почива си и хапва. Той е следващият. А нали знаеш, че би могъл да ми покаже това-онова с меча.

Аякс се разсмя и дълбокият тътен накара камъните в коридора да завибрират.

— Значи ще поемете по Тъмния път заедно — обеща той.

Атакува с неочаквана за огромния му размер скорост. Беше бърз, но Банокъл вече се движеше. Наведе се под замаха на широкия меч и нанесе ритник, улучвайки Аякс в коляното. Грамадният мъж залитна, но имаше добър баланс, възстанови равновесието си моментално и нанесе удар към гърлото на Банокъл. Той го блокира и отскочи крачка назад.

Аякс атакува отново. Остриетата им се срещнаха. Микенецът сечеше и кълцаше, но Банокъл блокираше всеки удар, движейки се инстинктивно, с облято от болката тяло. Внезапно Аякс се завъртя и удари Банокъл в лицето с огромния си юмрук. Той залитна назад.

Примигна. В очите му имаше пот или кръв, понеже зрението му се замъгляваше. Внезапно установи, че е паднал на коляно и не може да се изправи. Скоро ще успея да поспя, помисли си.

С изненада видя, че Аякс прибира меча си в ножницата, обръща се и тръгва надолу по коридора. Банокъл знаеше, че трябва да скочи и да забие меча си в гърба на стария си другар. Смяташе да го направи, но времето продължаваше да тече и откри, че все така стои, коленичил на пода. Надолу по коридора се разнесоха ядосани гласове. Там имаше въоръжени мъже, които го гледаха.

— Наредих ти да го убиеш — крещеше единият ядосано. Дълбокият му глас звучеше познато, но Банокъл не можеше да си спомни чий е.

— Няма да го убия за теб, царю Агамемнон — изръмжа Аякс, а в гласа му имаше гняв. — Някога и ти бе войн.

Последното, което Банокъл видя, бе висока фигура, идваща по коридора към него. Осъзна, че е Руж и се ухили насреща й, докато светлината угасваше.

Днес беше хубав ден, помисли си щастливо.

XXXIV БОГЪТ НА МИШКИТЕ

Агамемнон измъкна меча си от гърдите на Банокъл и го подаде на един от адютантите, за да го почисти. Беше в добро настроение. Убийството беше като да сложи край на дразнещо ухапване от бълха, което не може да почеше. Не се съмняваше, че съучастникът на предателя, Калиадес, лежи мъртъв нейде из купчините троянски трупове, които бе видял между Скейската порта и този последен коридор.

Бе чакал цяла сутрин заедно с братята си, царете Менелай и Идоменей, а гневът му нарастваше, когато войн след войн, изпратени в каменния коридор се проваляха в опитите да убият ренегата. Но сега той бе мъртъв и нищо не стоеше между Агамемнон и двете му амбиции: да убие момчето цар, наследника на Хектор; и най-сетне да вземе наградата си — съкровището на Приам. Знаеше, че трябва да се намира близо до тях, щом толкова много троянци бяха загинали, защитавайки този път.

В края на каменния коридор имаше проста дъбова врата.

— Отворете я! — нареди той и двама мъже с брадви се втурнаха напред.

Но тя не беше залостена и се отвори с едно докосване. Заедно с мъжете с брадвите пред него и заобиколен от телохранителите си, Агамемнон пристъпи вътре.

Стаята изглежда бе болница. Мъртви и умиращи троянци, вероятно около четиридесет, включително няколко жени, лежаxa на пода на голяма квадратна стая. Вонята бе отвратителна и във въздуха витаеше смърт, подобно на пушек. Всички очи се обърнаха към него. Някои бяха изпълнени със страх, повечето изразяваха примирение със съдбата.

Пред ранените, стиснал меч в двете си ръце, стоеше нисък младеж в окървавена роба.

Агамемнон се огледа, без да му обръща внимание. В стаята нямаше деца. Явно ги бяха скрили. Намръщи се, а доброто му настроение се изпари.

Момчето с меча казваше нещо, Агамемнон се заслуша нетърпеливо.

— Не убивайте тези хора — каза то с треперещ глас. — Вече не могат да навредят на вас и армията ви.

— Убийте го — заповяда Агамемнон.

— Почакайте! — Мерионес, адютантът на Идоменей, застана пред момчето. Мъжете с брадвите спряха и погледнаха несигурно към Агамемнон.

— Познавам те, момко — каза Мерионес. — Виждал съм те с Одисей.

Младежът кимна и наведе леко меча си.

— Аз съм Ксандер. Имах честта да бъда лечител на великия Ахил и неговите мирмидонци. Приятел съм на Одисей.

— Тогава какво правиш тук с троянците, момко?

— Това е дълга история — призна Ксандер.

— История, която бих искал да чуя — каза му Мерионес, като гледаше към Агамемнон. — Пощади момчето, царю. Една-две истории ще ни дойдат добре, след като Одисей си замина.

— И по-добре, че се отървахме — излая Идоменей. — Не искам повече небивалици. Убийте момчето и да намерим съкровищницата.

Раздразнен почти до краен предел от царя на Крит, след като бе прекарал дългото лято в компанията му, Агамемнон отвърна рязко:

— Много добре, Мерионес. Както винаги, ти ми даваш добър съвет. Лечителю, ще пощадя теб и ранените, ако ми кажеш къде е синът на Хектор.

— Астианакс го няма — отвърна нервно младежът. — Златния го отведе миналата нощ.

Отново Хеликаон! Агамемнон почувства как гневът му нараства със скоростта на лятна буря.

— Хеликаон е бил тук? При това миналата нощ? Как е възможно? Лъжеш, момче!

— Не, господарю. Казвам истината. Покатери се по северната стена и отведе момчетата. Господарката Андромаха тръгна с него, както и…

— Северната стена? Но тя не може да бъде изкатерена!

— Истина е, господарю. Предполагам, че въжето все още е там и можете да го видите.

Той посочи към задните стаи и Агамемнон направи знак на един войник да иде да провери. Менелай го последва.

„Винаги Хеликаон разваля плановете ми на всяка крачка — помисли си царят-войн. Дори в мига на победата ми.”

— Не ме вълнува убийството на сина на Хектор — каза грубо Идоменей. — С Троя е свършено, независимо дали родът на Приам ще оцелее или не. Нима се страхуваш, че Хеликаон и момчето цар ще съберат армия и ще се опитат да си върнат града? Защо да се притесняваме? Ще открием съкровището на Приам и ще се върнем по нашите земи.

Агамемнон кимна. Острозъб беше мотивиран, както обикновено, единствено от собствената си алчност, но в случая бе прав. Можеше да залови момчето в свободното си време. Никъде из Великата зеленина нямаше да е безопасно за него. Веднъж щом подсигуряха микенската власт над Троя и поставеха начело владетел, предан на Агамемнон, царят можеше да се върне обратно в Лъвската зала при жена си и сина си и да празнува победата си над Приам и златния му град. Цар Агамемнон, Завоевателят на Изтока! Името му щеше да остане в легендите като унищожителя на Троя.

Доброто му настроение се върна и той се обърна към Ксандер:

— Аз държа на думата си, момче. Грижи се за ранените. Няма повече троянци да умират от ръцете на царя-войн.

— Братко!

Агамемнон се обърна. Менелай се бе върнал от стаята с пребледняло лице.

— Е? Там ли беше въжето? Истината ли каза лечителят?

— Да, братко, но има нещо друго, което трябва да видиш — той направи нетърпеливо знак на Агамемнон да го последва.

Царят на Микена въздъхна. Придружен от телохранителите си, последва Менелай в малката задна стая. Прозорецът й гледаше на север и за каменната му колона бе завързано здраво въже. Беше отрязано близо до върха.

По настояване на Менелай, Агамемнон отиде до прозореца и погледна навън.

Пладне отдавна бе минало и слънцето грееше жарко над ливадите, заобикалящи река Симоент. Сухи през лятото, обширните поля се бяха раззеленили от скорошните дъждове. Но сега се виждаше твърде малко зеленина. Докъдето стигаше погледът, полята бяха покрити с въоръжени мъже, конница и пехота в дисциплиниран строй, неподвижна и чакаща заповеди.

— Хитите, братко! Хитската армия е тук! — ахна Менелай.

На една камениста скала на изток от града старият ковач Калкеус спеше, свил изтощеното си тяло в защитна прегръдка около съвършения меч. Ръцете му бяха лошо изгорени от опита да хване оръжието. Вкочаняването на пръстите му първоначално бе прикрило болката. Освен това, помисли си той, не бе ял от няколко дни, макар с интерес да установи, че изглежда вече не се нуждаеше от храна. Топящият се запас от вода миришеше лошо, но от време на време отпиваше от нея.

По здрач реши да се върне в града и да представи меча на царя. Малкото му лични вещи, заедно с палатката, която го бе приютявала цяло лято, бяха унищожени в огъня. Той пъхна полупразния мях под едната си мишница и внимателно закрепяйки меча върху двете си ръце, потегли.

Болката в дланите му бе истинско мъчение. Беше ядосан на себе си. Ковач с неговия опит не би трябвало да прави чирашка грешка. Щеше да отнеме много време, докато суровите рани заздравееха и това щеше да затрудни работата му.

Окуражи се, като си представи изражението на почуда и доволство, което щеше да се изпише по лицето на микенския цар, щом видеше меча, нетърпението му, докато молеше Калкеус да му каже как е изработен. За момент старецът почувства съжаление, че не Хеликаон ще е човекът, който ще получи оръжието. Винаги бе давал най-доброто от себе си, окуражаван от царя на Дардания, но не се съмняваше, че досега троянците и всичките им съюзници вече са били унищожени. Докато вървеше към града, можеше да види как пламъците се издигат високо над стените и да чуе звуците от битката. Беше му любопитно да разбере как западните царе са успели най-накрая да превземат Троя. В главата му беше започнала да се оформя идея за огромен таран, висящ на вериги върху платформа на колела. Разсеян от мислите си, той се спъна по каменистата земя и почти падна. „Внимателно — помисли си в момент на прояснение — не можеш да си позволиш да паднеш на ръцете си.” Започна да се движи по-бавно, подбирайки пътя си в мрака.

Спря се да си поеме дъх под североизточния бастион на Троя, и да отпие малко от водата си. Седна за момент и веднага заспа.

Когато отново отвори очи, отдавна се бе съмнало. Ръцете му горяха, а главата му щеше да се пръсне от болка. Изпи водата от мяха на една глътка, после повърна по-голямата част на земята. Захвърли го и бавно се изправи на крака. Един дълъг поглед към съвършения меч го въодушеви и той тръгна покрай стените. Мина покрай Дарданската и Източната порти, но откри и двете затворени и залостени, така че се отправи към Скейската.

Когато най-сетне стигна дотам, тя също бе затворена. Изви врата си назад, за да погледне към върха на стените, но не можа да види никакви стражи. Разходи се из разрушения долен град, но той бе изоставен. Почти на края на силите си седна в прахоляка пред стената. Шестте каменни статуи, пазещи Скейската порта го гледаха злобно.

Измина много време преди портите да се отворят със скърцане, за да пропуснат отряд войници. Видя, че са облечени с микенски доспехи и с мъка се изправи на крака.

— Ей, войниците, заведете ме при Агамемнон! — извика той.

Пренебрегна вълните на агония, сграбчи меча с две ръце и го размаха към тях.

Войниците не му обърнаха никакво внимание и продължиха да маршируват надолу през града.

— Царят ме очаква! — изкрещя отчаяно. — Този меч е за него, идиоти такива!

Един-единствен мъж се отдели от задната част на колоната и тръгна към него, вадейки меча си от ножницата. Калкеус забеляза, че половината му лице е жестоко обезобразено. Пясък, каза си с внезапен интерес. Това трябва да е резултатът от нагорещения до червено пясък върху кожата и плътта.

Войнът не се поколеба.

— Идиоти сме, така ли? — попита той и заби меча си в гърдите на Калкеус, а после го изтегли и се върна обратно при другарите си.

„Все едно ме удари чук” — помисли си Калкеус, докато падаше, а съвършеният меч се изтърколи в прахоляка до него. Болката в ръцете му бе изчезнала, осъзна с облекчение.

Присъни му се странен сън. Беше на „Ксантос” и силен бриз изпълваше платното с черния кон. Корабът пореше тъмнозелената, странно неподвижна вода. Златния крачеше към него, а слънчевата светлина зад гърба му изостряше очертанията, но скриваше чертите му. Калкеус не виждаше добре и се чувстваше много слаб. След това осъзна, че златният мъж бе по-голям от Хеликаон. Всъщност беше гигант и светлината наоколо не беше слънчева, а идваше от него самия. „Нима това е Аполон, богът на слънцето?” — почуди се той. След това шокирано осъзна, че гигантът куца.

Богът се наведе към него и нежно взе съвършения меч от ръцете му.

— Справи се добре, ковачо — избумтя дълбокият му глас. — Сега спи, а утре ще ти намерим работа.

Тудалияс IV, император на хитите, вървеше през мегарона на Приам, заобиколен от кортежа си. Ксандер гледаше с интерес.

Никога преди не бе виждал император. С изключение на хитските наемници, които бе лекувал и които приличаха на всички останали наемници, единственият хит, който Ксандер бе срещал, бе Зидантас. Зидантас бе огромен, с бръсната глава и брада, оформена като вилица. Императорът беше слаб и много висок, с извита брада и облечен в блестящи дрехи като жена. Свитата му бе още по-странно облечена в поли с ярки цветове и раирани шалове. Но всички бяха въоръжени до зъби, както и домакините им.

Ксандер искаше да остане при ранените, но след като бе напуснал преддверието към покоите на кралицата, Агамемнон внезапно се бе обърнал към Мерионес и му беше наредил да доведе лечителя.

Сега Ксандер стоеше нервно до Мерионес и чувстваше, че облеченият в черно критянин е единственият му приятел в стаята.

Император и цар се срещнаха в центъра на мегарона, който все още беше осеян с трупове и захвърлени оръжия. Тудалияс мълчаливо се огледа наоколо, а тъмните му очи не издаваха нищо.

Агамемнон проговори пръв:

— Съболезнования за смъртта на баща ти. Хатусилис беше велик мъж и мъдър водач — каза той и Ксандер бе изненадан от искреността в гласа му. — Добре дошъл в Троя, град от Микенската империя.

Тудалияс го изгледа за момент, после отговори благо:

— Хетският император е свикнал да вижда васалите си по очи пред него.

Погледът на Агамемнон стана твърд, но той отговори безизразно:

— Не съм васал на никого. Сражавах се за този град и ти си в него с моето разрешение. Отворих Скейската порта като жест на приятелство. Всичко тук принадлежи на мен и на моите братя царе — добави бързо, щом видя смръщването на Идоменей.

— Сражавал си се за тази кланица? — изкоментира Тудалияс и отново огледа труповете, кръвта и вътрешностите. — Трябва да си много горд.

— Нека да избегнем недоразуменията — отвърна Агамемнон лицемерно. — Съюзените царе на Запада се биха, за да спечелят този град и с помощта на по-добрата си стратегия и военна сила, и по волята на боговете, успяхме. Славата ти на стратегос те предхожда, императоре. И знаеш, че който иска да владее Великата зеленина, трябва да владее Троя.

— Прав си, микенецо — отвърна Тудалияс, — важно е да няма недоразумения. Приам владееше този град с мълчаливото съгласие на хитските императори. Под негова власт Троя процъфтяваше и стана богата, и в земите цареше мир. Градът пазеше търговските пътища на хитите по море и суша, и нашият велик град Хатушаш просперираше. Троянски бойци се сражаваха за империята в много битки. Моят приятел Хектор — той спря, за да придаде тежест на думите си — беше частично отговорен за триумфа над египтяните при Кадеш.

— Сега — продължи Тудалияс, а гласът му се втвърди — Троя е в развалини, а пристанището й е неизползваемо. Всичките й жители са мъртви или избягали, а армията й е унищожена. Околността е безплодна, посевите са унищожени, а добитъкът измира. Ето защо си направих труда да дойда лично с моите тридесет хиляди войни.

Той спря и във въздуха надвисна многозначително мълчание.

— Хитската империя не се интересува особено много кой владее Троя, стига градът да процъфтява и да сипе богатството си наоколо. Но един мъртъв град и сушава земя привличат единствено мрак и хаос. Империята е принудена да се намеси.

Ксандер почувства как атмосферата в мегарона става ледена. В залата имаше по-малко хити отколкото микенци, но те бяха по-свежи, по-добре въоръжени и изглеждаха сякаш си търсят повод, за да се сбият.

Агамемнон се огледа наоколо преценяващо, вероятно си мислеше същото.

— Троя ще просперира отново под микенска власт — заяви той. — До следващото лято пристанището отново ще е пълно с търговски кораби. Градът ще бъде построен наново и ще процъфтява под силното ни ръководство.

Тудалияс внезапно пристъпи напред и Агамемнон инстинктивно направи крачка назад. Императорът, придружен от телохранителите си, се отправи към обкования със злато трон на Приам и седна елегантно. Агамемнон бе принуден да застане пред него, за да може да разговарят.

— Казвали са ми, че през последните стотина години пристанището на Троя се е задръствало с тиня — каза Тудалияс. — Сега там се намира и разрушената микенска флота, а около корабите вече се образуват нови плитчини. Според моите съветници до едно поколение пристанището ще изчезне напълно и градът ще се окаже в плен на сушата. Търговските кораби ще го подминават в полза на по-младите градове, процъфтяващи нагоре по Хелеспонт. Троя е свършена, благодарение на теб, Агамемнон.

— Не аз започнах тази война, императоре! — изплю думите Агамемнон, губейки самообладание. — Но видях преди всички други опасността, която представляваше Троя за народите на Великата зеленина. Амбицията на Приам, подкрепен от конницата на сина му и дарданската пиратска флота, бе да подчини всички свободни хора на волята си. И докато другите бяха подкупени или подмамени от него, Микена не се поддаде.

Тудалияс се облегна назад в трона и се разсмя, а гласът му проехтя богато в огромната каменна зала. После каза:

— Тези глупости може и да са подлъгали марионетните ти царе, докато сте стояли нощно време край огньовете и сте си повтаряли, че Приам е амбициозно чудовище, решено да завладее света. Но същото това чудовище донесе четиридесет години мир, докато ти не реши да го унищожиш.

— Бих се за този град — изрева Агамемнон. — Мой е по силата на оръжието.

В този момент в мегарона влезе един хитски войн и кимна на императора. Тудалияс премести поглед към него, после го върна обратно на микенския цар.

— Значи се позоваваш на силата на оръжието — отвърна му с усмивка. — Най-накрая нещо, по което можем да постигнем съгласие.

Изправи се и погледна надолу към Агамемнон.

— Пред стените на града има тридесет хиляди хитски воини. Всички те са добре нахранени и добре въоръжени и са марширували дълго без възможност за добра битка.

Замълча за момент, щом в мегарона влезе микенски войн и забърза към Агамемнон. Прошепна нещо в ухото на царя и Ксандер видя, че той пребледнява.

— Виждам, че вече си чул, царю — каза Тудалияс. — Войните ми завзеха Скейската порта и вече са започнали да я разглобяват. Ще разпечатат всички велики порти и ще ги разглобят една по една. За известно време Троя ще бъде отворен град.

Ксандер затаи дъх, докато очакваше избухването, за което бе сигурен, че ще последва от страна на Агамемнон. Но такова нямаше.

— По-рано обсъждахме недоразуменията — продължи Тудалияс приятелски. — Аз не искам Троя. Преди да напусна столицата ни Хатушаш с армията си се консултирах с нашите… мисля, че ги наричате гадатели. Един от тях ми разказа легендата за основаването на града. Каза, че когато бащата на Троя, полубогът Скамандър за пръв път пътувал до тези земи от далечния запад, бил посрещнат на брега от бога на слънцето. Хапнали заедно и слънчевият бог посъветвал Скамандър хората му да се установят на мястото, където ще ги нападнат родени на сушата врагове, под прикритието на мрака. Скамандър се почудил на думите на бога, но вечерта направили лагер на същия този хълм, когато орда прегладнели полски мишки нахлули в палатките им и прегризали кожените тетиви на лъковете им и каишите на нагръдниците им, както и цялото им бойно облекло. Скамандър се заклел, че хората му ще останат тук и построил храм, посветен на бога на слънцето. Само че боговете, които троянците донесли от Запада, не са нашите богове. Вашият бог на слънцето се нарича Аполон, известен още като Повелителя на сребърния лък и Унищожителя. Той е бог на мощта и битките. Нашият бог на слънцето е лечител, наречен Мишия бог. Когато децата ни са болни, им даваме мишка, потопена в мед, която да изядат в знак на почит към бога лечител. През годините, с разрастването на града, храмът на Мишия бог бе занемарен. Троянците построиха по-големи храмове, украсени със злато, мед и слонова кост, посветени на Зевс, Атина и Хермес. При издигането на великите стени около града, храмът на Мишия бог останал извън тях. Когато малкото светилище се срути по време на едно земетресение, не бе построено отново и върху него поникна трева, а за да е пълна иронията — залите му бяха завладени от полските мишки. Сега и последните троянци напуснаха града и взеха със себе си жестоките си богове. Вие, които почитате същите богове на Запад, ще ги последвате. Може би Мишият бог отново ще стои на брега и ще наблюдава заминаването ви, чудейки се защо сте дошли до тук.

Докато императорът разказваше историята си, още тежковъоръжени хити влязоха тихо в мегарона. Агамемнон се огледа наоколо и Ксандер видя, че лицето му е бледо, а очите — диви, докато гледаше как с всеки удар на сърцето от амбициите му не остава нищо.

Тудалияс се изправи и гласът му стана по-мрачен:

— Обявявам, че градът ще бъде разрушен — заяви той. — Ще бъде раздробен, камък по камък, след което самите камъни ще бъдат натрошени. Този град на мрака ще изчезне от земята.

Идоменей пристъпи напред.

— Не ме интересуват историите ти, нито Троя и съдбата й — изсъска срещу императора. — Дойдох само заради прословутите богатства на Приам. Това ни се полага. Не можеш да ни лишиш от плячката ни!

— А ти си? — попита императорът презрително.

— Идоменей, цар на Крит — отвърна мъжът, кипящ от гняв.

Императорът махна с ръка в знак, че ги разпуска.

— Вървете, дребни царчета, потърсете плячката си, но я пренесете на корабите си бързо. Всяка галера, която още се намира в Залива на Херкулес на разсъмване, ще бъде превзета, а екипажът й — обезглавен.

Той се обърна и даде кратка заповед на родния си език, след което излезе гордо от мегарона. Свитата му го последва, но другите хитски войни останаха.

Агамемнон изглеждаше по-малък, сякаш смален от неговото презрение. Той се огледа из залата и очите му, пълни с гняв, се спряха на Ксандер.

— Ти! — извика той. — Лечителю! Заведи ме в съкровищницата на Приам!

За момент Ксандер остана неподвижен, после Мерионес го побутна леко и той отвърна:

— Да, царю.

Знаеше къде се намира съкровищницата. Това не беше тайна. Поведе царете по един коридор в задната част на мегарона, после надолу по дълго стълбище. Тръгнаха по протежението на широк коридор дълбоко под земята. Над главите им от двете страни на тунела изсечените в камъка форми се взираха в тях — митични зверове със зъби и нокти, чиито очи проблясваха, заслепени от светлината на факлата.

Коридорът свършваше в кръгла зала. Ксандер, Мерионес, тримата царе и тяхната стража се струпаха вътре. Ксандер забеляза силната животинска миризма. Пред тях имаше врата, пищно украсена с бронз, рог и слонова кост. В дните на Приам тя се пазеше от шестима орли. Сега нямаше стражи, само просто резе от дъб и бронз спираше натрапниците.

Помощникът на царя, Клейтос, изтича напред и вдигна резето. Отвори врата и Агамемнон влезе вътре. Разнесе се остра миризма и Ксандер сбърчи нос.

Царят-войн влезе в мрака на съкровищницата на Приам, последван от Идоменей и Менелай, после и тримата спряха. Разнесе се изумено ахване, а след това порой от ругатни. Ксандер се промъкна до отворената врата, за да види какво става вътре.

Дузина коне примигваха насреща им на светлината на факлите. Пристъпяха нервно в купчини изпражнения, които покриваха пода, и острата миризма от стаята стана дори по-силна.

Агамемнон изруга и сграбчи факла от един войник. Проби си път между животните в търсене на съкровището. Оглеждаше се като обезумял из ниската квадратна стая, последван от Идоменей и Менелай. Помещението бе празно с изключение на конете и изпражненията им. Единствено в далечния му ъгъл откриха два прашасали бокала и голяма дървена ракла, чийто похлупак бе отворен. Агамемнон стигна до нея и извади три медника, които хвърли на каменния под. Гласът му бе изпълнен с гняв, когато се обърна към други царе.

— Хеликаон! — изрева той. — Подпалвача е откраднал съкровището на Приам изпод носовете ни!

Менелай се намръщи.

— Но, братко, това е невъзможно! — каза нервно. — Как би могъл да го изнесе от града?

— Той и екипажът му вероятно са го спуснали от северната стена през нощта — предположи Агамемнон. — Затова въжето бе срязано! За да попречи на всеки, който се опита да ги последва и да им го отнеме! Вече са се отдалечили значително на борда на „Ксантос”.

— Това е най-бързият кораб във Великата зеленина — добави Менелай отчаяно. — Никога няма да успеем да го настигнем.

— Ще успеем, ако знаем накъде е тръгнал Хеликаон! — извика Агамемнон, обърна се към Ксандер и го сграбчи за туниката. — Кажи ни, момче — изръмжа в лицето му. — Хитите няма да спасят ранените ти приятели. Няма да ги е грижа дали ще живеят или ще умрат! Кажи ни къде отива Хеликаон или ще накарам да ги нарежат на парчета един по един пред очите ти!

Ксандер се огледа трескаво наоколо, но не можа да види защитника си Мерионес, само лицата на тримата царе, взиращи се алчно в него.

„Моля те прости ми, Златни”, помисли си той, а на глас каза:

— Отиват на Тера.

XXXV БЯГСТВОТО ОТ ТЕРА

Андромаха наблюдаваше облаците птици в небето над Тера и се чудеше какви са. Бяха хиляди, малки и черни, въртяха се, спускаха се и се издигаха, разделяха се на два, после три, после четири облака, след което се събираха отново в плавен, грациозен полет. Целият екипаж на „Ксантос” ги гледаше и корабът дрейфуваше в топлия сутрешен бриз. Внезапно, сякаш им бе заповядано, птиците оформиха едно ято и отлетяха от острова. За няколко мига бяха над кораба, неизброими и закриващи светлината. Някои моряци инстинктивно приклекнаха, после птиците отлетяха на север и скоро изчезнаха от поглед.

Гребците отново подхванаха ритъма и „Ксантос” се плъзна към Благословения остров. Андромаха седна на дървената пейка до мачтата и хвърли поглед към долната палуба, където момчетата си играеха щастливо. Усмихна се на себе си. През първите няколко дни на пътуването ги бе наблюдавала постоянно, уплашена, че може да паднат зад борда. Но скоро откри, че на „Ксантос” имаше повече от шестдесет бащи, които да ги наглеждат. Гребците, повечето от които имаха свои деца, се отнасяха с тях, сякаш им бяха синове, и им разказваха истории за морето. Понякога поставяха момчетата на пейките и им позволяваха да се преструват, че гребат.

Астианакс и Декс разцъфтяха през времето, прекарано в морето. И двамата бяха добили лешников загар от постоянното излагане на слънцето и Андромаха бе сигурна, че са пораснали на ръст през последните няколко дни. Декс все още бе предпазлив и малко срамежлив, разсмиваше се по-трудно от брат си. Астианакс беше смел, понякога безразсъден и винаги щом се намираше на откритата горна палуба, Андромаха го наблюдаваше със загрижения поглед на любяща майка.

След като напуснаха Троя, Хеликаон се беше отправил бързо към Тера. Намерението му бе да спрат за кратко на Благословения остров, за да вземат Касандра, после да отплуват до Итака, където Калиадес и Скорпиос щяха да напуснат кораба. След това „Ксантос” щеше да предприеме дългото пътуване към Седемте хълма навреме за зимата, може би за последен път.

Щом се озоваха в открито море и на безопасно разстояние от троянските води, нямаха причина да бързат към Тера, но въпреки това през цялото време Андромаха усещаше някакво чувство на неотложност. Не можеше да го разбере. Вече нямаше защо да се страхуват от микенците, а времето бе меко и спокойно, но тя страдаше от постоянно усещане на потисната паника, сякаш закъсняваха за нещо. Хеликаон бе признал, че чувства същото и двамата вярваха, че това важи и за останалата част от екипажа, въпреки че никога не бе обсъждано.

Андромаха се изправи и тръгна надолу към предната палуба, където си почиваха двамата войни. Тя харесваше светлокосия ездач Скорпиос. Не приличаше на никой войник, който някога бе срещала. Разговаряше с него по време на дългите спокойни вечери, прекарани на каменисти брегове и песъчливи плажове. Младият мъж знаеше имената на птиците и малките създания в каменните басейни. Имаше собствени имена за съзвездията на нощното небе и й разказваше истории за тях. Беше купил комплект гайди от търговец на Лесбос и понякога свиреше тихи тъжни мелодии, докато слънцето залязваше. Разказваше й истории за детството си, една част тъжни, за жестокия си баща и измъчена майка, други по-весели, за братята и сестрите си и всекидневния живот в селото им. Планираше да напусне „Ксантос” в Итака, но тя се надяваше, че ще остане с тях до Седемте хълма.

Калиадес погледна нагоре, докато тя се приближаваше и Андромаха му се усмихна топло. Благодарение на почивката по време на пътуването, кракът му бе започнал да оздравява. Всеки ден тя бе сменяла превръзките на раната му, докато днес най-накрая бе изхвърлила останалото лечебно растение, дадено й от Ксандер.

— Делфини! — извика един от моряците и тя погледна в посоката, която сочеше.

Често виждаха делфин или два по време на пътешествията си и тя се учуди на вълнението в гласа му. След това осъзна, че той сочи стотици от тях, преминаващи покрай десния борд. Лъскавите им сиви гърбове се издигаха и спускаха, докато бързаха на север.

— Делфини, делфини! — чу вика на едно от момчетата и двете се затичаха нагоре по палубата и към перилата. Видя, че двама моряци ги хващат и ги задържат в безопасност, докато те извиваха вратлетата си, за да наблюдават преминаващите създания.

— Това е необичайно — промърмори Калиадес, който също бе станал, за да гледа.

Седна обратно, но Скорпиос продължи да се взира в морето, дълго след като делфините бяха изчезнали. Когато седна, лицето му бе пламнало от вълнение като на момчетата.

— Никога преди не съм виждал делфини — обясни той. — Всъщност никога преди не съм пътувал по море, като изключим преминаването на Хелеспонта.

— Значи никога не си виждал Тера, Благословения остров — каза му тя. — Уникален е.

— Как така? — попита той и хвърли поглед към острова, който се издигаше пред тях. — Защото не е позволено там да стъпват мъже ли?

— Отчасти. Но има форма, която не се среща при никой друг остров. Като пръстен с един-единствен пролив, през който могат да преминават корабите. В средата има широко, кръгло пристанище, което е много дълбоко. Корабите не могат да спират там, защото котвите им не стигат до дъното. В средата на пристанището има малък черен остров, наречен Изгореният остров.

Скоро навлязоха в пристанището и Калиадес, който гледаше напред, отбеляза:

— Не е толкова малък остров!

Андромаха го погледна и ахна. Изгореният остров, черен и сив като купчина въглища, беше два пъти по-голям, отколкото го помнеше. Сега изпълваше по-голямата част от пристанището и „Ксантос” трябваше да го заобиколи, за да стигне до брега на Тера. Можеше да види как от върха му се издига гъст черен дим и се разнася на изток. Погледна назад към кърмата, където Хеликаон и Ониакус разговаряха настойчиво, сочеха и се взираха в растящия остров с почуда.

Младият Праксос извика:

— Кораб отпред, господарю!

Андромаха също виждаше галерата, изтеглена на далечния бряг. От това разстояние не можеше да различи подробности, но след миг наблюдателният Праксос извика:

— Това е „Кървавият ястреб”, Златни!

Одисей! Какъв добър късмет! Андромаха се усмихна. В същият момент под тях се чу тътенът на земетресение, морето се разпени и тя видя как едно свлачище на Изгореният остров се изсипва с плясък във водата. Вълните, които предизвика, удариха „Ксантос” и корабът се разлюля напред-назад. Андромаха погледна към децата, но и двете бяха прибрани на сигурно място на долната палуба. Отново погледна към острова и потрепери.

Не след дълго „Ксантос” стигна до брега и моряците се заспускаха по въжетата, готови да изтеглят кораба до „Кървавия ястреб”. Хеликаон също се спусна с тях, а за Андромаха бе поставена стълба. Когато стигна до брега, Одисей вече чакаше, обвил с ръка раменете на Хеликаон. Двамата се хилеха насреща й и тя им се усмихна в отговор. С нотка на тъга забеляза, че някога червената коса на царя на Итака сега е изцяло сива.

Той взе ръката й и я целуна.

— В името на Зевс, богиньо, старото ми сърце се радва да види и двама ви в безопасност. Чух че Троя е паднала и е превзета, но никой не споменаваше за оцелели. Готов съм да се обзаложа, че имате да ми разкажете вълнуваща история.

— Наистина имаме, Одисей, но освен това е и тъжна история — отвърна Хеликаон, взирайки се с привързаност в стария си другар. — Какво правиш тук? Мислехме, че вече си в безопасност в прегръдките на Пенелопа.

— Ще ми се да беше така. Имам син, когото още не съм виждал. Но дойдох да спася Касандра. След превземането на Троя микенските боклуци нямат причина да уважават светостта на Тера. Но мястото изглежда изоставено — той се огледа наоколо. — Пристигнахме по залез-слънце миналата вечер и не видяхме никого. Винаги е имало жрица, която да посреща пристигащите кораби… — той сви рамене. — Обмислях да се противопоставя на полубога и лично да се изкача до Великия кон. После видяхме „Ксантос”.

При думите му през тялото на Андромаха премина тръпка и чувството за неотложност се завърна. Едва успя да се удържи да не хукне нагоре по стръмните скали.

— Ще ида да намеря Касандра и ще я доведа на кораба — каза бързо на Хеликаон.

— Ако все още е тук — отвърна любимият й, гледайки намръщено към върха на острова, където се виждаше конската глава.

— Знам, че е тук, макар да не знам защо не дойде да ни посрещне — тя видя изражението му и предположи какво си мисли. — Не трябва да гневиш Минотавъра като се качваш до храма. Аз ще ида и ще я открия.

Хеликаон погледна към небето и я хвана за ръка.

— Ако не се върнеш до пладне, ще дойда и ще те прибера и никакви полубогове и чудовища няма да ми попречат.

— И аз ще съм с него — добави Одисей. — Нещо опасно се усеща наоколо и нямам предвид жестоки мъже — той потрепери под слънчевата светлина и кимна към Изгореният остров. — И моля, кажете ми, че този остров нараства, а не става дума за старческо слабоумие.

— Твърдят, че е изникнал от водата едва преди стотина години — отвърна Андромаха. — И да, прав си, нараства много бързо и се опасявам, че това е лоша поличба. Ще побързам.

Усмихна се на Хеликаон и се отдалечи през черния пясък на брега, после тръгна уверено нагоре по каменистата пътека. На половината път спря и погледна надолу към корабите и мъжете. Погледът й се насочи към Изгорения остров и тя с потрес установи, че е почти толкова висок, колкото скалите на заобикалящата го земя. От върха му излизаше дим и въздухът бе наситен с него. По ръцете и раменете й имаше лек слой от сив прах. Андромаха забърза нагоре, подтиквана от огнените камшици на страха и предчувствията.

Щом стигна върха на скалата, спря отново и погледна Великия кон. Огромният бял храм сякаш се люлееше над нея и Андромаха се зачуди дали пък тя не се движи. След това с дълбок тътен, който й причини болка в зъбите, островът бе разлюлян от още едно земетресение. Андромаха падна по очи и се прилепи към каменистата земя, ужасена, че ще се разцепи и ще я хвърли от скалите. Чу свистене на криле и дрезгав крясък. Погледна зад себе си и видя огромно ято чайки, което летеше покрай края на скалите на юг.

— Всички създания напускат острова — изрече нечий глас. — Дори птиците във въздуха и рибите в морето.

Андромаха се изправи на крака. От храма на Великия кон насреща й вървеше Първата жрица. Ифигения видя изненадата по лицето й и се изкиска.

— Смяташе, че отдавна съм умряла, нали, Андромаха? Е, костите ми наистина са стари, но времето ми още не е дошло.

— Радвам се да те видя — отвърна Андромаха и наистина го мислеше. Ифигения изглеждаше по-стара от света, но блясъкът в очите й бе все така интелигентен и пресметлив, както винаги. — Нима и жените напускат острова? Изглежда изоставен.

Ифигения се намръщи.

— Когато започнаха земетресенията, по време на празника на Артемида, Касандра убеди момичетата, че островът ще бъде унищожен. Сънищата и виденията на сестра ти могат да са доста настоятелни. Последната жрица, малката Мелиса, си тръгна преди два дни. — Тя бе разтърсена от кашлица и Андромаха осъзна, че се смее. — Взе дори магаретата, като каза, че не искала да страдат, щом краят настъпи. Кораб, пълен с магарета — тя поклати глава. — Глупаво момиче — изрече нежно.

— Как е Касандра?

Ифигения я погледна, изпълнена със съчувствие, и Андромаха се зачуди как е могла да смята старата жена за безчувствена.

— Тя умира, Андромаха. Виденията й… нараняват ума й и й причиняват жестоки припадъци. Всеки припадък отнема от жизнеността й, а напоследък стават все по-чести. Тя е много крехка, а виденията продължават безкрайно.

— Къде е? Трябва да й помогна.

— В храма е. Ела с мен, скъпа.

Андромаха едва успяваше да контролира паниката си. Въпреки това хвана ръката на старата жрица и двете заедно влязоха бавно в тъмната сграда.

Касандра лежеше на тясно легло в ъгъла на пустата стая. Беше тъмно и много студено. Единствените прозорци се намираха високо горе и тя се взираше в прашните снопове светлина, които пропускаха, а устните й се движеха сякаш разговаряше с някого.

— Касандра — каза нежно Андромаха.

Сестра й я погледна след дълга пауза. Андромаха бе шокирана да я види в това състояние. Беше мръсна, а косата й падаше на сплъстени кичури. Бе слаба като скелет, а когато погледна в трескавите й очи, сякаш се взря в черна пещ.

— Време ли е? — попита тя немощно. — Мога ли вече да тръгвам?

До нея имаше кана с вода и бокал. Андромаха го напълни, повдигна нежно сестра си и изсипа малко вода в устата й. Касандра започна да пие жадно, стиснала здраво бокала, а водата се стичаше на пода по мръсната й дреха.

— Андромаха — изрече най-накрая, вкопчена в нея с костеливите си пръсти. — Толкова се радвам, че дойде. Имам да ти казвам толкова много, а ми остава толкова малко време…

— Чуй ме, сестро — подкани я Андромаха. — Трябва да дойдеш с мен. Ще те заведа на „Ксантос”. Корабът е тук заедно с Хеликаон. Отново ще пътуваме заедно.

— Тя е твърде болна, за да бъде местена — каза Ифигения укорително.

— Ще доведа мъже от „Ксантос”. Хеликаон ще дойде да те вземе, любов моя.

— Този храм няма да бъде осквернен от мъже — излая старата жрица. — Не бъди толкова арогантна, че да предизвикаш изсипването на божия гняв върху ни, Андромаха.

— Тогава аз ще я нося — отвърна й Андромаха предизвикателно.

— Чуй ме, Андромаха. Никога не слушаш — изплака Касандра и я придърпа по-близо. — Умирам и винаги съм знаела, че ще умра тук. Ти също го знаеш. Казвала съм ти го толкова много пъти. Това е съдбата ми и аз й се радвам. Отново ще видя мама. Тя ме чака отвъд, толкова близо, че почти мога да я докосна. Знае, че идвам. Това е съдбата ми. Трябва да ме оставиш на нея.

Андромаха почувства как по лицето й се стичат сълзи и Касандра ги изтри нежно.

— За мен ли плачеш, сестро? Плака и за Хектор. Видях те. Не трябваше да го убиват, разбираш ли. Хектор и Ахил бяха последните велики герои. След Епохата на Героите идва Епохата на Мрака — Касандра сякаш добиваше сили, докато говореше. — Дори и сега варварите идват от Севера, спускат се през земите на западните царе. Скоро ще научат тайната на звездния метал и нищо няма да може да ги спре. След едно поколение ще разрушат каменните дворци на могъщите владетели. В Залата на лъва, където са вървели герои, ще има само плъхове и бръмбари, търсещи храна, а после зелената трева ще покрие руините и ще ги превърне в пасище за овце.

— А Троя, сестрице?

— Троя ще се превърне в легенда. Само имената на героите й ще продължат да живеят.

— Нима всички са загинали?

Но Касандра бе спряла, заслушана в гласовете.

— Астианакс и Декс? — попита изведнъж. — В безопасност ли са?

— Да, в безопасност са. Истина ли е пророчеството на Мелите, сестро? Астианакс наистина ли е Орловото дете?

Касандра се усмихна. Загрижеността й се стопи, гласът й стана глас на нормална млада жена, страстта и неотложността изчезнаха от него.

— Пророчествата са хлъзгави — каза тя на Андромаха и я потупа по ръката. — Като мазни змии. Дълги години Приам и Хекуба търсиха значението на думите на Мелите. Накрая откриха гадател, който ги изтълкува, както на тях им харесваше. Той им каза, че пророчеството означава, че синът на царя, роден от Гръмотевичния щит, от теб, никога няма да бъде победен в битка и че градът му ще е вечен.

— Но ти не вярваш в това? — попита Андромаха. — Нима Астианакс не е Орловото дете? Приам вярваше, че той ще е основател на династия.

Касандра се разсмя, а ясният и весел звук отекна из храма. За момент изглеждаше сякаш прашинките танцуват в сноповете светлина.

— Също като баща си Хектор, Астианакс няма да има синове — отвърна тя, усмихвайки се на противоречието. — Но заради него ще бъде основана династия и тя ще просъществува хиляда години. Истина е, Андромаха. Видях го изсечено върху камъните на бъдещето.

— Но това не е пророчеството на Мелите.

— Не, това е пророчеството на Касандра.

Стените на храма потрепериха от още едно малко земетресение, ъгълът на покрива поддаде, срути се на пода и запрати облаци прахоляк в стаята.

— Трябва да тръгваш — каза й Касандра.

Погледнаха се една друга спокойно. Андромаха почувства, че вълнението в сърцето й стихва, заместено от примирение. Но Касандра внезапно се дръпна от нея, а очите й отново станаха диви.

— Тръгвай сега! — извика, размахвайки ръце. — Агамемнон идва! Трябва да вървиш сега!

Тя заблъска настоятелно Андромаха, докато сестра й не се изправи.

— Агамемнон?

— Идва да ме спаси — обясни Ифигения. — Касандра ми каза, че ще е тук преди пладне с флотата си. Ще се върна с него в Микена.

Андромаха не се колеба повече, а изтича към вратата, спирайки за миг, за да помаха за последен път на Касандра, но девойката се бе обърнала и отново разговаряше с невидимите си приятели. Андромаха запретна полите си и побягна към скалистата пътека.

Хеликаон гледаше как Андромаха се изкачва по пътеката към храма. Гърбът й бе изправен и бедрата й се поклащаха прекрасно изпод роклята с цвят на пламък.

Одисей го наблюдаваше ухилено.

— Ти си късметлия, Хеликаон.

— Винаги съм имал късмет с приятелите си, Одисей. Ти ме научи да се изправям пред страховете си и да ги побеждавам. Андромаха ме научи, че човек може да се наслади на живота само ако гледа към бъдещето и остави отмъщението на боговете.

— Добра жена и хубава философия — съгласи се Одисей. — А ако Агамемнон слезе на този бряг сега?

— Моментално ще го убия — призна Хеликаон с усмивка. — Но повече няма да търся отмъщението и няма да го оставя да ръководи живота ми.

— Ще отплаваш за Седемте хълма за през зимата ли?

Хеликаон кимна.

— Троянската флота тръгна преди нас. С всички тези допълнителни мъже в селището ще има много за вършене.

— Много мъже и недостатъчно жени — отбеляза Одисей. — Определено ще имаш работа за вършене, отсъждания при спорове и жалби. Опитай се да го правиш, без да режеш главите им.

Хеликаон се разсмя и чувството за неотложност в гърдите му олекна. След това видя Калиадес и Скорпиос, които идваха насреща им и сърцето му се сви. Беше се опитал да убеди двамата войни да останат на кораба за Седемте хълма, но предположи какво са дошли да го попитат.

— Калиадес! — извика Одисей. — Радвам се да те видя! Къде е нашият приятел Банокъл?

— Падна при Троя — отвърна Калиадес.

— Тогава се обзалагам, че е взел мнозина врагове със себе си?

— Банокъл никога не оставяше нещата наполовина свършени. Беше храбър мъж и добър другар. Често говореше за Залата на героите. Сигурен съм, че сега мирува там с Хектор и Ахил и им разказва колко добър войн е.

Другите се усмихнаха, а Калиадес продължи:

— Това е Скорпиос от Троянския кон. Двамата бихме искали да идем в Итака. Ще ме вземеш ли на борда си за последен път, Одисей?

— Да, момко, с удоволствие. А ти можеш да ми разкажеш историята за падането на Троя, за да си платиш пътя.

Високият войн разпаса колана с меча си и го подаде на Хеликаон.

— Дължа живота си на теб господарю, както и на Аргуриос. Вземи Меча на Аргуриос със себе си. Той принадлежи на народа на Троя, а не на един странстващ микенец.

Хеликаон го прие мълчаливо. Извади го от ножницата и го погледна с възхита.

— Това е прекрасен дар. Но няма ли да ти е нужен, приятелю?

— Все още не знам какво ще е бъдещето ми, Златни, но знам, че няма да го изградя с меч.

Седнаха на черния пясък и Калиадес разказа за последните дни на Троя, а Хеликаон за бягството им от града. Слънцето се издигаше бързо на небосклона, когато Златния отново зърна ярката рокля на Андромаха на скалистата пътека. Тя сякаш бързаше, макар да се движеше предпазливо по опасния склон. Нямаше и следа от Касандра.

Той се изправи и отиде да я посрещне. Видя дузини плъхове, които излизаха от дупките си в основата на скалите и се отправяха към морето.

— Къде е Касандра? — попита, хващайки ръката на Андромаха.

— Няма да дойде. Умира.

Когато Хеликаон се намръщи и тръгна към пътеката, тя го спря.

— Касандра иска да умре тук. Каза, че това е съдбата й. Няма да дойде и няма да е правилно да я принуждаваш.

— Тогава ще ида да й кажа сбогом.

Андромаха го сграбчи за ръката.

— Тя твърди, че Агамемнон идва с флотата си. Ще е тук по обяд. Знам, че не вярваш в предсказанията й. Нейната съдба е никога да не й вярват. Но Първата жрица потвърди, че брат й идва за нея. Трябва да тръгваме, любими, колкото се може по-бързо — в гласа й се долавяше паника.

Той погледна към стръмната пътека, но се обърна отново към нея, към жената, която обичаше повече от всичко.

— Както винаги, ще приема съвета ти. Ела.

Докато вървяха към кораба, Хеликаон извика на екипажа си да се приготви. Съобщи бързо новината на Одисей и царят на Итака забърза към „Кървавия ястреб”, без да се сбогува. Хеликаон почувства, че нещо се отърква в крака му и погледна надолу. Още плъхове се отправяха към корабите, дузини, бягаха през краката му и се катереха по въжетата.

Чу викове, щом екипажът ги забеляза и погледна обратно към брега. Черният пясък гъмжеше от създанията. И всички се бяха отправили към корабите.

Откъм екипажа на „Ксантос” се разнесоха викове и проклятия, когато гризачите започнаха да се катерят на борда. Мъжете скачаха наоколо и ги пробождаха с мечовете си, но отвсякъде прииждаха нови и нови.

— Не се опитвайте да ги убивате! — извика Хеликаон. — Разкарайте кораба от брега!

Бързо повдигна Андромаха по стълбата. Видя, че лицето й е бледо от притеснение за момчетата, докато се качваше на залетия от плъхове кораб. После, опитвайки се да игнорира създанията, които тичаха и хапеха краката му, Хеликаон подпря с рамо борда, наравно с другите от екипажа. Видя моряци, тичащи от „Кървавия ястреб”, за да помогнат в изтикването на „Ксантос”. Огромната бирема започна бавно да се накланя, след което насред стържене на дърво върху пясък се спусна в морето и заплава свободно, заобиколена от плъхове.

Моряците от „Кървавия ястреб” изтичаха обратно на кораба си и Хеликаон отиде с тях. Беше невъзможно да се тича през килима от плъхове, без да ги настъпват, и мъжете се хлъзгаха върху смачканите тела и кръвта на гризачите. Облегнаха се на дъските и след миг избутаха по-малкия кораб във водата. Хеликаон се качи на борда. Мъжете трескаво избиваха плъхове, пробождаха ги с мечове и кинжали и ги хвърляха през борда. Все по-малко успяваха да се качат на кораба, докато излизаше в открити води. Хеликаон погледна към „Ксантос”. Биремата също се отдалечаваше и гребците спускаха греблата си.

Той уби още дузина гризачи, хвърли телата им във водата, после отиде при Одисеи, който енергично мушкаше всеки плъх, изпречил се пред очите му.

— От това ще излезе хубава история, приятелю — каза му Хеликаон, а в гърлото му се надигаше смях, докато гледаше как дебелият цар подскача наоколо и ръга плъхове с меча си.

Одисей спря задъхано и се ухили.

— Не са ми нужни повече истории, дори и с плъхове. Историите винаги бръмчат из главата ми като рояк пчели! — после изражението му се отрезви. — Връщай се на кораба си, Хеликаон. И двамата трябва да побързаме. Не можем да се справим с цялата микенска флота.

Хеликаон пристъпи напред и прегърна стария си наставник за последен път.

— Успешно плаване, приятелю.

Одисей кимна.

— Очаквай ме през пролетта — обеща той.

С поздрав за сбогом към Калиадес и Скорпиос Хеликаон изтича към кърмата и се гмурна в морето. Докато плуваше към „Ксантос” се опита да не обръща внимание на килима от мъртви и умиращи плъхове и драскането на нокти, докато давещите се животинки се опитваха да се покатерят на гърба му. Сграбчи въжето, което му спуснаха от екипажа, и се изкатери на палубата. Едва тогава си позволи да потрепери и да изтупа несъществуващи плъхове от рамената си.

Огледа се наоколо. Андромаха стоеше при мачтата и гледаше нагоре към Великият кон. Ониакус беше застанал на руля. Гребците гледаха Хеликаон и чакаха думите му.

— По моя команда! — извика той и греблата се врязаха във водата. Следвайки „Кървавия ястреб”, „Ксантос” напусна острова, докато слънцето се издигаше към пладне.

XXXVI ОГЪН В НЕБЕТО

Агамемнон обичаше да мисли за себе си като за прагматик. Застанал на палубата на флагманския кораб на път към Тера, той все още бе ядосан, но като си припомняше последния ден в Троя, знаеше, че не би могъл да вземе различно решение.

Онзи самохвалко Идоменей го беше сгълчал, че е отворил Скейската порта пред хитската армия, но нима имаше избор? Ако бяха залостили вратите, за да задържат хитите навън, войниците на Агамемнон щяха да се окажат в капан в града, точно като троянците преди тях, с малко вода и храна. Щяха да започнат да гладуват след няколко дни и да бъдат принудени да се изправят пред превъзхождащите ги като численост хити, отслабени и уязвими.

Макар да бе унизително да бъдат изгонени от Троя от жалкия император, всъщност това бе сработило в негова полза. Агамемнон нямаше намерение да строи отново разрушения град. Целта му бе постигната. Всички из Великата зеленина знаеха, че е унищожил Троя, победил е Приам и е избил всичките му синове. Той беше Агамемнон Завоевателя и всички мъже трепереха пред него. Името му щеше да отеква завинаги в сърца и умове, както му бе предсказал жрецът в Пещерата на крилете.

Усмихна се на себе си. Щом откриеше откраднатото съкровище на Приам, щеше да се завърне триумфално в Залата на лъва. Нямаше защо да се притеснява от момчето Астианакс. Микенски воини, шпиони и агенти щяха да го преследват неуморно, както и Хеликаон Подпалвача и кучката Андромаха — макар все още да таеше надежди да ги открие на Тера. Смъртта им, бавна и агонизираща, щеше да му достави огромно удоволствие.

Докато флотът се приближаваше към пристанището, царят на Микена забеляза тежък сив покров върху Тера. Черният остров в средата бе много по-голям, отколкото го помнеше и от върха му се издигаше стълб дим. Чу звуците на малко земетресение, сякаш предвещаващо гибел. Потръпна.

— Царю — каза адютантът му Клейтос, — брегът е пуст. „Ксантос” не е тук.

— Значи подлият Хеликаон е бил на острова и вече го е напуснал. Не може да има повече от ден преднина. Няма да очаква, че е преследван и няма да бърза.

— Какво да правим, царю?

— Изпрати шест кораба от другата страна на черния остров, за да се уверим, че „Ксантос” не се крие там. Ние ще идем на брега и ще открием лудата дъщеря на Приам. Ще я накарам да ми каже къде е Хеликаон. Твърди, че е пророчица и сега може да го докаже. Ако не е тук и не намерим съкровище, ще отплаваме към Итака.

Отдавна трябваше да посетя Итака, помисли си Агамемнон. Ще се насладя на смъртта на този дебел глупак Одисей и семейството му.

Флагманът на Агамемнон и критският боен кораб акостираха на черния пясък и тримата крале слязоха на брега заедно с телохранителите си. Върху пясъка имаше стотици мъртви плъхове и бе трудно да се пресече плажът без да стъпват върху телата им. Над острова се носеше остра миризма на кръв и изгорено.

— Защо са тук всички тези плъхове? — попита нервно Менелай. — И този черен остров нараства. Мирише ми на вещерство. Това място не ми харесва.

Идоменей, който както винаги бе облечен с доспехите си, изръмжа:

— Остров, обитаван само от жени, е мерзост. Всички сме слушали истории за противоестествените ритуали, които извършват. Ще е приятно да видя вещиците продадени в робство.

Менелай беше удивен.

— Но те всички са принцеси, някои от тях дъщери на нашите съюзници!

Идоменей се обърна към него:

— И ти ще изтичаш да им кажеш, така ли, дебел подлизурко?

— Близо сме до края на пътешествието си — каза им раздразнено Агамемнон. — Няма да е нужно да търпим компанията си още дълго. Сега ме последвайте!

Наложи бързо темпо по скалистата пътека и разпредели телохранителите отпред и отзад. Бяха близо до върха, когато се чу ниският тътен на ново земетресение. За миг всички замръзнаха, после се хвърлиха по очи, докато земята под тях се тресеше. Двама от телохранителите отпред бяха изхвърлени от пътеката и паднаха на скалистия бряг. Агамемнон затвори очи и зачака мрачно земята да спре да се движи. Нещо дълбоко в него му крещеше да бяга далече от острова на вещиците, но той го потисна безкомпромисно.

Измина известно време преди царете да се изправят предпазливо. Върху тях бе полепнал дебел пласт сива пепел и те я изтупаха от дрехите си. Агамемнон закрачи ядосано.

— Този остров е прокълнат — съгласи се с брат си. — Ще вземем, каквото ни е нужно, и ще напуснем бързо!

Менелай се огледа и промърмори:

— Много е тихо.

Щом стигна до върха на скалата, Агамемнон видя храма на Великия кон да се извисява над него. Един избледняващ спомен докосна крайчеца на съзнанието му, но той го забрави, щом видя една жрица да залита насреща му. Беше стара вещица и имаше трудности с ходенето, но се препъваше напред с протегнати ръце, сякаш да го докосне. Агамемнон извади меча си. Заби го в костеливите гърди на старицата и продължи напред, оставяйки я потънала в локва кръв.

Царят-войн подаде гравирания и украсен меч на един войник да го почисти, после го прибра в ножницата. От дни не се бе чувствал толкова въодушевен. Мина между предните копита на коня и влезе в храма.

Вътре беше студено и много тъмно. Всичко, което можеше да види, бяха ярките снопове дневна светлина, струящи вертикално от покрива. Спря за момент, за да даде възможност на телохранителите да се построят пред него. Тук имаше само жени, но въпреки това се почувства изнервен от странността на острова.

— Царю! — Един от последователите посочи с меча си към мрачен ъгъл, където със затворени очи лежеше тъмнокоса жена и тихичко си тананикаше нещо.

Без да ги отваря, тя извика:

— Огън в небето и планина от вода, докосваща облаците! Пази се от Великия кон, царю Агамемнон! — Думите подхраниха изплъзващия се спомен в ума на Агамемнон.

Тогава девойката се изправи и се обърна към тях, седнала на края на леглото, люлееща краката си като малко дете. Какво грозно създание, помисли си той, мръсна и тънка като острие.

— Пророчески думи, царю! — каза му тя. — Могъщи думи! Но ти не ги послуша тогава, няма да ме чуеш и сега.

Агамемнон осъзна, че лудото момиче говори за думите на жреца от Пещерата на крилете, изречени толкова отдавна. Откъде би могла да знае? Той бе единственият все още жив от всички чули пророчеството.

Момичето наведе глава и се намръщи.

— Убил си Ифигения — каза тъжно. — Не го предвидих. Горката Ифигения.

Агамемнон чу възклицание и се обърна, за да види Менелай, който изтича навън от храма. Значи онази стара вещица е била сестра ни, помисли си той. Никога нямаше да мога да я изтърпя.

— Осквернихте храма с блестящите си доспехи и остри мечове — каза му Касандра. — Убихте девица от храма.

Агамемнон изсумтя.

— И какво, полубогът ще ме изяде, така ли? — попита презрително.

Тя го погледна в очите.

— Да — отвърна му простичко. — Нещо се надига.

Той почувства студена струйка пот по гърба си и осъзна, че земята трепери постоянно, издавайки безкрайно дълбок звук, които караше зъбите му да изтръпнат. Зад очите му пропълзя болка.

— Изправете я! — заповяда той и отново извади меча си.

Двама войници сграбчиха Касандра за ръцете и я изправиха. Тя увисна между тях като кукла, а пръстите й едва докосваха земята. Микенският цар постави острието на меча си на корема й, но то сякаш блещукаше и се деформираше пред очите му, все едно бе поставено в пещ. Примигна и отново бе цяло. Потърка праха и мръсотията в очите си.

— Къде е Хеликаон? — настоя и с облекчение чу, че гласът му не трепва.

— Щях да ти предложа гора от истини, но ти избра да говорим за едно листо — произнесе тя. — Хеликаон е далече — погледът й се вглъби и тя се намръщи. — Побързай, Хеликаон. Трябва да побързаш!

— В Итака ли отива?

Момичето поклати глава.

— Хеликаон никога повече няма да види Итака.

— А съкровището на Приам, момиче? В него ли е съкровището?

— Няма съкровище, царю. Беше похарчено отдавна, за остри мечове и блестящи нагръдници. Политес ми каза. Видях го с жена му. Те са много щастливи. Останали са само три медника — каза му тя. — Колкото за една курва.

В яда си Агамемнон посегна да я удари, но друго яростно земетресение ги накара да залитнат. Касандра се изплъзна от хватката на войниците и се измъкна покрай бронираните мъже извън храма. Агамемнон я последва с проклятия на уста.

Не беше стигнала далече. Стоеше отвън и се взираше в Изгорения остров, от чийто връх излизаше гъст черен дим. По земята имаше гъст слой прах. Наблизо Менелай ридаеше до тялото на сестра си. И двамата бяха покрити с пепел и приличаха на каменни статуи.

Касандра погледна към Агамемнон.

— Виждаш ли, под Тера има огромна стая, пълна с нагорещена скала. Може би там живее богът — не знам. Но от поколения нараства и сега е на път да разкъса оковите си. Горещ въздух, прах и скали ще изригнат навън. Тогава, щом стаята се изпразни, покривът ще се срути и морето ще нахлуе в нея. Морската вода и огънят са врагове, нали знаеш. Те ще се борят, за да се отдалечат един от друг и островът ще се понесе в небето като камъче, хвърлено от дете. А ние ще го яздим. Ще бъде прекрасно! — Тя се обърна към него с усмивка, подканяше го да се присъедини към радостта й.

— Момичето е ненормално — извика Идоменей, но гласът му звучеше изтънял и ужасен.

Небето притъмня и Агамемнон видя огромно ято птици, което прелетя над главата му и се отправи на запад. Бяха хиляди и затъмниха сивата мараня, а крещящите им гласове напомняха на харпии. Касандра им помаха с детински жест, ръката й се движеше нагоре и надолу.

— Сбогом, птички — каза тя. — Сбогом.

Царят на Микена потрепери и почувства как паниката стяга гърдите му.

— Всички ме чакат — обърна се щастливо към царете Касандра, когато земята отново се разтресе яростно. — Майка ме чака. И Хектор, и Лаодика. Те са отвъд.

Внезапно се изправи на пръсти и посочи към Изгорения остров. Разнесе се шум като от хиляди гръмотевици и от върха на вулкана изригна черен горещ стълб, който се понесе в небето. Чудовищният звук, който издаде, счупи нещо в ушите му и Агамемнон падна с крясъци на земята, докато от тях потече кръв. С ръце на главата си той погледна нагоре, за да види кула от черен огън, която се издигаше все по-високо и по-високо. Звукът бе непоносим, а последвалата го гореща струя опърли кожата по лицето му. Вулканът захвърли в небето огромни канари, сякаш бяха камъчета, и ги запрати в морето и по острова близо до тях, разрушавайки сградите и пропускайки за малко храма. Звукът беше ужасяващ и Агамемнон помисли, че ще полудее от силата му.

Касандра беше единствената, която все още се държеше на крака и безстрашно се взираше в кулата от огън. Изглеждаше сякаш тя ще продължи да се издига нагоре безкрайно, но движението й се забави и върхът й започна да изтича навън, разпръсквайки покрова от дим и пепел все по-широко и по-широко, почерняйки земята и затъмнявайки слънцето.

Момичето погледна надолу към Агамемнон със съчувствие. Изглеждаше сякаш е пораснала по-висока и силна и той се почуди защо я е смятал за грозна. Лицето й бе сияйно и блестеше с красотата на пламтящ меч. Тогава тя посочи отново и от върха на вулкана започна да извира червено-кафяв поток, като блестяща лавина, която бавно се движеше надолу по склоновете. Плъзна се бързо по черните скали на Изгорения остров и скоро достигна морето. Агамемнон с мъка се изправи на крака, защото топлата пепел вече стигаше до коленете му. Видя, че корабите му гребат колкото могат по-бързо към изхода на пристанището. „Страхливците ме изоставят”, изкрещя мислено. Видя, че и Идоменей крещи, но не можеше да чуе какво казва.

Агамемнон помисли, че горещата лавина ще спре, щом стигне морето, ала вместо това тя продължи напред, търкаляйки се по повърхността на водата към флота. Дълго преди да стигне до първия кораб, съдът избухна в пламъци и изгоря, още преди да бъде погълнат от чудовищния поток. Една по една галерите бяха залети и унищожени, а екипажите им — овъглени и изпепелени на мига. Когато стигна до основата на скалите, на които стояха те, огнената лавина започна да пълзи нагоре към тях, но после забави и спря. Агамемнон издиша разтреперано.

Облекчението му продължи само няколко мига. От дълбините се разнесе още един ужасяващ звук. Докато наблюдаваше залива, водите в пристанището сякаш хлътнаха и по средата им започна да се оформя огромен водовъртеж, в началото по-бавно, после с все по-голяма скорост. Последва нов страховит шум, армия от гръмотевици, и морето внезапно се отдръпна от тях, погълнато моментално от земята. Цялата флота овъглени кораби изчезна за секунди, когато водата нахлу в пристанището и се изля във водовъртежа.

В дълбините се зароди тътен и земята диво се разлюля.

Последното, което Агамемнон видя, бе щастливо усмихнатата Касандра, която му махаше за сбогом.

Затвори очите си. Островът под тях се надигна и запрати крещящите царе в небесата.

Недалече на запад Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос” с ръка, поставена небрежно на руля, и гледаше нагоре към платното, опънато срещу вятъра. Беше най-щастлив, когато черният кон танцуваше над вълните. Макар по палубите да имаше още шестдесет или повече мъже, които ядяха и пиеха, смееха се и си разказваха небивалици, той винаги се чувстваше сам с кораба си, когато плаваше с опънато платно. Можеше да почувства движенията и стенанията на дъските под голите си крака, да чуе нежните вибрации на огромното платно и да почувства през дървото на руля храброто сърце на галерата. "Ти си кралицата на моретата", каза той на кораба си, докато пореше вълните и се издигаше и спускаше с грация и мощ.

Очите му се преместиха, както винаги, когато имаше възможност, към Андромаха. Тя бе седнала на предната палуба под жълтия навес. Момчетата се бяха свили до нея. Цяла сутрин бяха тичали из кораба, зарадвани, че гребците са на тяхно разположение да си играят и да им разказват истории за морето. Сега, уморени, и двамата бяха заспали под навеса, защитени от обедното слънце.

Андромаха се взираше назад към Тера, макар островът да бе потънал зад хоризонта. Хеликаон вече я познаваше добре и знаеше, че тя не съжалява, че е оставила Касандра, както я бе помолило момичето. Въпреки това, Андромаха се бе натъжила, че оставя сестра си да умре сама, единствено с жрицата, която да се грижи за нея. Известно време след отпътуването им Хеликаон се проклинаше, че не бе изкачил скалите, за да вземе девойката, след което безмилостно бе отхвърлил тези чувства. Решението бе взето. Винаги щеше да си спомня Касандра с любов, но тя вече бе част от миналото му.

Остави руля на Ониакус и тръгна по палубата, неумолимо привлечен към любимата си. Насили се да спре, уж за да огледа стойките на оръжията, мечовете, щитовете, лъковете и стрелите, струпани под релингите. Както обикновено, благодарение на зоркото око на Ониакус, всички бяха безупречно почистени и готови при нужда.

— Къде ще спрем за нощта, Златни? — попита сивобрадият Науболос, ветеран, който бе плавал с „Ксантос” от пускането му на вода в Кипър, а преди това и с „Итака”.

— В Залива на свинската глава или на Калисте, ако източният вятър ни е приятел.

Сред мъжете се разнесоха одобрителни викове и мърморене. Дори и преди войната проститутките от Калисте бяха по-приветливи от всички други из Великата зеленина. Сега имаше по-малко кораби, които плаваха из тези води, и галера с размерите на „Ксантос” щеше да получи ентусиазирано посрещане.

Хеликаон продължи напред. Провери огромните сандъци, в които бяха сферите с нефтар, обвити в защитни пашкули от слама. Бяха останали само десет. Той се намръщи, после отхвърли тревожните мисли. Нямаше какво да се направи. Имаше добра вероятност да стигнат до местоназначението си, без да видят друг кораб, какво оставаше за вражески.

Усети лека промяна в курса на кораба и погледна назад към палубата. Ониакус правеше завой, за да хване вятъра, който бе сменил посоката си леко на север. Хеликаон се взря назад в посоката, от която бяха дошли. Вече не се виждаше и следа от „Кървавия ястреб”. По-високата скорост на „Ксантос” бе оставила малкия кораб далече назад.

— Как си, Агриос? — попита съсухрен стар моряк, който бе седнал на палубата с гръб към пейките на гребците.

Мъжът беше получил ужасяваща рана в ръката по време на битката при Киос през лятото, когато микенски боен кораб се бе врязал в борда на „Ксантос” и бе изпотрошил греблата му. Агриос беше ударен от гребло, преди да успее да се махне от пътя му. Ръката му бе счупена на толкова много места, че нямаше как да бъде наместена и бе отрязана близо до рамото. Старецът бе преживял ампутацията и когато се възстанови, Хеликаон му позволи да се върне на пейките, защото Агриос се бе заклел, че може да гребе с една ръка толкова добре, колкото повечето мъже с две.

Сега той кимна.

— Още по-добре, като знам, че тази вечер ще сме на Калисте — ухили се и му намигна.

Хеликаон се разсмя и го предупреди:

— Само ако вятърът остане благоприятен.

Отиде на предната палуба с ясното съзнание, че Андромаха наблюдава всяка негова стъпка. „Днес изглежда прекрасно, помисли си той, в тази шафранена роба, отрязана до коленете.” Носеше изящно изработения кехлибарен медальон, който й бе подарил и топлите искрици в камъка отиваха на огъня в косите й.

Лицето й обаче бе мрачно.

— Мислиш за Касандра — предположи той.

— Истина е, че Касандра никога не е далече от мислите ми — призна тя, — но в този момент си мислех за теб.

— Какво си мислеше, богиньо? — попита той и покри дланта й с целувки.

Тя повдигна вежди.

— Чудех се колко дълго трябва да се преструваме, че не сме любовници — отвърна му усмихнато. — Изглежда получих отговора си.

С гръб към екипажа, Хеликаон почувства стотина очи, насочени към него и чу как мъжете спряха да говорят. После, почти моментално, обичайната глъчка се възобнови, сякаш не се беше случило нищо.

— Изглежда не са изненадани — каза той.

Тя поклати глава, а лицето й сияеше от щастие.

— Златни! — Хеликаон се обърна и видя Праксос да тича по палубата към тях. Момчето се опитваше да посочи нещо зад гърба си, докато тичаше.

— Мисля, че идва буря!

Хеликаон погледна бързо в посоката, която сочеше Праксос, към Тера. На чистата линия на хоризонта се виждаше малко тъмно петно, подобно на буря. Но не беше буря. Докато го наблюдаваше, то се издигна нагоре под формата на тъмна кула.

В стомаха му се зароди чувство на ужас. В далечината се чуха гръмотевици и целият екипаж се обърна да наблюдава тъмната кула, която се издигаше заплашително в бледото небе.

Миговете отминаваха, а тя растеше и растеше, после внезапно бе погълната от масивно изригване на пламъци, което изпълни небето на изток. Звукът ги удари подобно на звука от гръмотевица, усилен стотици пъти, като дълбокия звук на бойния рог на Арес или тътенът на самата съдба.

— Това е Тера! — извика някой. — Богът е разкъсал оковите си!

Хеликаон погледна към Андромаха. Лицето й бе пребледняло като ленено платно, а в очите й се четеше страх. Тя посочи към хоризонта и той погледна отново натам. Облакът от експлозията се разпространяваше бързо и нагоре, затъмнявайки източното небе, но мистериозно изчезваше нагоре от нивото на водата. Смаян, Хеликаон се взря в хоризонта, който се надигаше пред очите му.

Осъзна какво се случва с ужасяваща яснота.

— Приберете платното! — изкрещя. — Грабвайте греблата!

Заповяда на Ониакус да обърне кораба и докато помощникът му крещеше на гребците, сграбчи едно въже от палубата. Сряза го на три с бронзовия си кинжал и хвърли парчетата на Андромаха.

— Заведи момчетата на долната палуба и ги вържи здраво за нещо. Вържи и себе си.

Тя го изгледа.

— Защо? Какво става?

— Просто го направи, жено! — извика й той. Посочи към хоризонта и се обърна към екипажа: — Насреща ни идва стена от вода, висока като планина! След миг ще се стовари върху нас. Всички трябва да се завържем. Всеки, който не е здраво вързан, ще умре! Ще гребем право срещу вълната и „Ксантос” ще я изкатери. Това е единственият ни шанс!

Вече всички виждаха ясно за какво говори той, тъмна линия на хоризонта, твърде високо в небето, която идваше насреща им със скоростта на спускащ се орел. Пред нея френетично летеше огромно ято чайки. Когато преминаха над „Ксантос”, небето потъмня, крясъците им отекнаха в ушите на мъжете, а крилете им създадоха вятър, който разклати кораба.

Гребците натиснаха веслата с всичка сила, за да обърнат огромната галера. Другите от екипажа режеха въжетата на парчета за себе си и за тях. Всички продължаваха да хвърлят уплашени погледи към гигантската вълна, която се спускаше върху тях.

Хеликаон грабна парче въже и изтича на кърмата, където Ониакус имаше нужда от цялата си сила, за да извие руля. „Ксантос” правеше пълен кръг. Хеликаон също натисна руля и хвърли бърз поглед на вълната. Беше огромна като планина и ставаше все по-голяма и по-голяма с всеки изминал миг, закривайки целия хоризонт. „Ще успее ли корабът да я изкачи?” — запита се той. Беше сигурен само, че не бива да ги удря странично. Щеше да разруши галерата за миг. Единствената им надежда беше да се врежат право в нея. Греблата и дървените килове, които Калкеус беше заковал по борда, щяха да удържат кораба стабилен.

— Ще завържем руля централно — каза той на Ониакус, — но ще е нужна цялата сила и на двама ни, за да го задържим неподвижен.

— Ако въобще можем да го направим — отвърна мрачно приятелят му, а ужасът му бе осезаем.

Корабът се насочи право към вълната. Хеликаон сряза въжето на две, после преметна своята половина през кръста си и я завърза за страничните перила. Направи същото и за Ониакус, който бе хванал руля в мъртва хватка.

— Нефтарът, Златни! — извика той внезапно. — Какво ще правим с глинените топки? Дори да оцелеем, те ще бъдат счупени.

Хеликаон погледна нагоре към вълната, която почти ги бе връхлетяла.

— Ще бъдат отнесени — извика той. — Това е най-малкият ни проблем.

Носът на кораба се извиси във въздуха, когато надигащите се води пред вълната ги достигнаха. Навсякъде по палубата Хеликаон виждаше разширените очи на изплашените мъже, наведени над греблата, с надигащия се ужас зад тях, които гребяха, сякаш бяха обладани от демони.

— Гребете, копелета! Гребете за живота си! — изкрещя им той.

Вълната ги удари и Хеликаон почувства как целият кораб се разтресе, сякаш се разцепва на две. Чу се ужасяващо скърцане и „Ксантос” започна да се издига. „Не е възможно, каза си. Вълната е твърде висока.” Започна да се бори с паниката в гърдите си. „Ако има кораб, който да може да го направи, това е „Ксантос””, помисли си той.

После се озоваха под водата. Хеликаон не виждаше нищо освен завихрената морска вода и почувства как въздухът изскача от гърдите му, когато галерата се наклони на една страна и го запрати към руля. Размятваше се като парцалена кукла и единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе да държи ръцете си здраво върху руля. Ръцете на Ониакус също бяха там. Беше невъзможно да го помръднат. Единственото, което можеха да направят бе да се държат здраво и да се опитат да не се удавят.

За момент изплува от водата и мерна ужасяващата гледка на кораба, застинал вертикално над него, докато моряците гребяха като луди, макар повечето от греблата да бяха извън водата. После морето отново захлупи главата му и единственото, което виждаше бяха синьо-зелените му дълбини.

Корабът се наклони и завъртя, залюля се и се издигна. Това продължи толкова дълго, че Хеликаон си помисли, че никога няма да свърши. Вече не можеше да каже кое е горе и кое — долу, дали се издигат в морето или потъват към дълбините му. Не можеше да каже дали ужасяващите звуци в ушите му бяха от скърцането на кораба, от виковете на мъжете или писъците на собствените му измъчени дробове.

Внезапно отново имаше въздух за дишане и той бързо си пое дъх, готов за ново потапяне. После осъзна, че вече не са под водата. Корабът бе яхнал огромната вълна.

За момент се уплаши, че падат, че галерата ще потъне рязко в дълбините зад вълната. Но щом погледна напред осъзна, че нямаше страховито падане, само нежно спускане. Сякаш сърцатият „Ксантос” бе изкачил гигантско стъпало в морето.

Хеликаон се наведе през борда и изпразни стомаха си, пълен с морска вода.

Погледна към палубата. Почти половината от пейките бяха празни, там където гребците бяха взети от Посейдон. Много от мъжете висяха привързани на въжетата, удавени или в безсъзнание. Мачтата беше прекършена, както и повечето от перилата и много от греблата.

Ониакус лежеше на палубата до него, полуудавен, с една ръка жестоко измъкната от ставата. Хеликаон започна да отвързва въжетата си, а сърцето му беше изпълнено с ужас. Трябваше да открие Андромаха и момчетата. Щом той почти се беше удавил на горната палуба, как бе възможно някой да оцелее в долната част на кораба?

Почувства нечия длан върху ръката си. С посивяло от болка и шок лице Ониакус се беше изправил и бе използвал здравата си ръка, за да го спре. Посочи пред тях, а в очите му имаше ужас.

— Идва още една!

XXXVII ЗОРАТА НА НОВИЯ ДЕН

Мъжът, когото някога наричаха Гершом, стоеше в мрака, погълнал Египет и се взираше на север.

Търпението бе качество, което бе усвоил едва наскоро. Като млад мъж се нуждаеше само от търпението, изисквано от млад принц, свикнал всяка негова прищявка да бъде изпълнявана моментално. Което ще рече от никакво. После бе дошъл денят, когато в пристъп на пиянски гняв уби двама царски стражи. Имаше избор да бъде ослепен и погребан жив или да избяга от Египет. Беше избягал. Като изгнаник, работещ в медните мини в Кипър бе имал малка нужда от търпение. Работеше до пълно изтощение, спеше и пак работеше.

После се бе събрал с морските хора, скитащи търговци, пирати и разбойници от далечните северни краища на Великата зеленина. Вече рядко мислеше за тези дни, за времето, прекарано с Хеликаон на великата галера „Ксантос”, за добрия му приятел Ониакус, за Ксандер и хората от Троя, които бе познавал няколко кратки години. До него бяха достигнали вести за армиите, обсадили града. Едва наскоро бе чул за смъртта на Хектор и бе тъгувал за мъжа, когото едва познаваше. Зачуди се за съдбата на Андромаха и сина й и се надяваше, че е с Хеликаон и е щастлива.

Бедствието, сполетяло Египет преди два дни, бе дошло от север — огромни вълни, които опустошиха земята и тъмен облак пепел, носещ се в небесата, който бе предизвикал постоянна нощ. Вълните тръгнаха нагоре по течението на река Нил, заляха ниските й брегове, унищожиха посевите и къщите и удавиха хиляди хора. После от реката, отровена от валящата пепел и с кървавочервени води от яростното разбиване в червената пръст на Нил, излязоха милиони жаби и облаци от летящи, хапещи насекоми. Жабите нападнаха земята, пропълзяваха и подскачаха в оскъдните хранителни запаси. Насекомите изпълниха въздуха, така че стана трудно да се диша, без човек да ги поглъща. Хапеха всяка открита кожа и разпространяваха болести.

Застанал на един покрив в мрака, пророкът чу шум зад себе си. Обърна се и видя Йешуа.

— Слънцето няма да изгрее днес — каза приятелят му и в гласа му се долавяше страх. — Хората се молят да ги спасиш. Вярват, че ти си предизвикал тази катастрофа.

— Защо биха помислили подобно нещо?

— Ти поиска от фараона да освободи пустинните хора от робството, а той отказа. После слънцето изчезна и дойдоха вълните. Египтяните вярват, че нашият бог, Единственият Бог, е по-силен от техните божества и ги наказва.

— А фараонът вярва ли го?

— Той е твой брат. Какво мислиш?

Ахмоз бе отишъл да види полубрат си, фараона Рамзес, рискувайки да си навлече жестокото наказание, от което някога бе избягал, и бе поискал от владетеля да позволи на пустинния народ да напусне земите на Египет. Рамзес беше отказал. Седнал на високия си, обкован със злато трон, с любимия си син до себе си, Рамзес се бе изсмял на наивността на брат си.

— В името на детското ни приятелство — беше му казал той, — този път няма да те убия. Но не разчитай повече на него. Нима наистина очакваше да махна с ръка и да освободя робите само защото ти, известен престъпник, си ме помолил?

Докато Ахмоз си тръгваше разочарован, синът на фараона дотича след него. Ахмоз спря и се усмихна. Момчето бе на около десет години, с рошава черна коса, умни очи и изпълнена с желание усмивка.

— Казват, че си мой чичо. Вярно ли е?

— Може би — отвърна Ахмоз.

— Съжалявам, че не можем да бъдем приятели — каза момчето. — Но ще говоря с баща си за робите. Майка ми твърди, че той не може да ми откаже нищо.

Ухили се и изтича обратно при трона на баща си.

Застанал в мрака, Ахмоз каза на Йешуа:

— Мисля, че Рамзес е твърдоглав мъж с противоречив характер. Казах му какво искам, следователно това ще е последното, което ще ми даде.

— Тогава може би трябваше да поискаш да принуди хората ни да останат в Египет.

Пророкът погледна назад сепнато и осъзна, че хладният Йешуа се бе пошегувал. Разсмя се и звукът прозвуча странно в обзетата от отчаяние земя.

— Ще отида да разговарям с него отново. Може би сега ще отстъпи.

Докато потегляше към двореца, мислите му се понесоха към онази далечна нощ на остров Миноя, когато лежеше край горящия храст, и към сънищата и виденията, които бе получил в резултат на опиатите, дадени му от принцесата пророчица Касандра. Бе видял огромни вълни, реки, оцветени в червено, мрак по пладне, опустошение и отчаяние. Бе видял полубрат си със зачервени от тъга очи. Зачуди се каква трагедия би накарала коравосърдечния фараон да страда така.

Йешуа забърза след него и го сграбчи за ръката.

— Не можеш да отидеш! Този път със сигурност ще те убие.

— Имай вяра, приятелю — каза му Ахмоз. — Бог е велик.

Беше сутринта на третия ден след разрушаването на Тера и идването на вълните. Хеликаон и синът му вървяха в сумрака по сивия бряг на някакъв безименен остров и газеха с босите си крака в плитчините.

Астианакс постоянно се спираше, за да надникне в плитките води. Един от моряците му бе направил мрежа за скариди и той бе нетърпелив да реализира първия си улов. Засега на дъното на мрежата му се подмятаха само няколко мънички мекотели с прозрачни черупки. Хеликаон изчакваше търпеливо всеки път щом момчето спреше, за да добави още една или две. В крайна сметка нямаше закъде да бързат.

Астианакс отново вдигна мрежата, за да може баща му да я огледа.

— Добро момче — каза баща му. — Нека сега се върнем в лагера и да ги изядем.

Небето все още бе затъмнено от пепел, която продължаваше да вали и оставаше мазни сиви следи по всичко. Дори лагерните огньове на екипажа трябваше да бъдат предпазвани от нея, в противен случай щяха бързо да угаснат. Докато баща и син минаваха покрай купчината малки камъни, издигната, за да отбележи костите на техните другари, Хеликаон забеляза, че сега изглеждаше сякаш е издялана от масивна гладка скала.

„Ксантос” бе преживял и четирите огромни вълни, всяка следваща, по-малка от предишните. След бруталното наказание на първата Хеликаон дори не се бе опитал да направлява кораба. Просто се бе държал мрачно с една ръка за перилото на кърмата, а с другата придържаше Ониакус, който бе изгубил съзнание. И все пак корабът храбро се бе плъзвал като копие във всяка чудовищна вълна, сякаш се управляваше сам. Когато отмина и четвъртата, Хеликаон се взря в морето. Бяха отнесени в непознати води. Нямаше идея къде се намират. Бързо бе развързал себе си и Ониакус, после бе изтичал на долната палуба.

Никога нямаше да забрави ужасяващата гледка, която се разкри пред очите му. Андромаха висеше безпомощна и отпусната на въжетата, с които се бе завързала за една от задните пейки на гребците. Лицето й бе бледо, косата й се носеше като водорасло в плитката вода по дъските на палубата. Все още държеше момчетата в здрава прегръдка. И двете деца бяха живи, но подгизнали и с пребледнели лица, онемели от шока.

Хеликаон ги развърза, после вдигна Андромаха с ужас в сърцето. Главата й висеше отпуснато, а наполовина отворените й очи бяха невиждащи. Той я постави на мократа палуба по корем и я натисна по гърба в опит да изкара погълната вода. Първоначално това сякаш нямаше ефект. Тялото й бе отпуснато и неподвижно. Хеликаон изплака изтерзано, вдигна я за кръста, така че главата й остана да виси надолу и я разтърси като парцалена кукла. Най-накрая тя издаде слаба въздишка, после от устата й потече вода и се разкашля слабо. Той я разтърси отново и тя изплю още вода, след което се разкашля по-силно и се опита да се измъкне от хватката му. Хеликаон я вдигна и я притисна здраво към себе си, а по лицето му се стичаха сълзи на благодарност и облекчение.

Бяха изгубили двадесет и девет от шестдесет и осемте души на борда. Странно, но едноръкият ветеран Агриос бе оцелял, докато младокът Праксос бе отнесен от вълните. Мнозина от оцелелите бяха ранени, а двама умряха по-късно същия ден.

Хеликаон бе наместил измъкнатото рамо на Ониакус, бе го превързал здраво и му бе връчил руля. После двамата с Андромаха се бяха присъединили към ранените моряци, за да гребат бавно в покритото с пепел море. Бе трудно да се види каквото и да било в постоянната сивота и Хеликаон почти се бе отчаял, че няма да успеят да намерят убежище за през нощта, когато от сумрака бе изникнала тъмна форма. Беше малък, нисък остров, до голяма степен опустошен от вълните. Не можеха да изтеглят кораба на брега, защото нямаха достатъчно хора да го избутат отново в морето, така че пуснаха каменната котва в плитчините и се добраха до брега. Изтощени, всички заспаха, където бяха паднали, без да усещат вълните, мокрещи краката им. На сутринта Хеликаон бе изпратил неколцина мъже да потърсят прясна вода. Те бързо откриха чист поток край брега и за пръв път, откакто напуснаха Тера, Хеликаон знаеше, че поне за малко са в безопасност.

Същата вечер разбраха, че слънцето залязва, единствено по странните цветове — бронзово, червено и лилаво — на потъмнялото небе. Хеликаон вече знаеше накъде е запад и се почувства окуражен.

На следващия ден изпълниха погребалните ритуали за другарите си. При липсата на животни, които да принесат в жертва, мъжете пийнаха по глътка вино от единствената оцеляла амфора, за да омилостивят Посейдон, който ги бе довел на това място, и Аполон с молби да върне слънцето. Като капитан, Хеликаон беше взел участие в ритуалите, но се бе махнал веднага щом можа. Намираше простичката отдаденост на мъжете за необяснима и си припомни един разговор, който бе водил с Одисей относно вярата им в такива ненадеждни богове.

— Всички моряци са суеверни или набожни, както и да го погледнеш — бе казал царят на Итака. — Постоянно са изложени на опасност, на милостта на ветровете и коварното море. Даването на имена на стихиите и третирането им като живи хора с човешки емоции ги кара да чувстват, че имат контрол над събития, които в противен случай биха изглеждали случайни и безсмислени. Те са простички мъже и почитат боговете, както са почитали собствените си бащи. Когато са разярени, бащите им може да им се нахвърлят и да ги наранят. Когато са щастливи, ще ги нахранят и ще ги пазят. Така че те се опитват да държат боговете доволни, като им дават храна и вино и ги възхваляват и почитат. Не презирай вярата им, Хеликаон. Всички имаме нужда от нещо, в което да вярваме.

— Ти не вярваш в боговете, Одисей.

— Не съм казвал подобно нещо — отвърна по-възрастният мъж. — Не смятам, че богът на слънцето Аполон кара колесницата си през небесата всеки ден, като роб, натоварен със скучна задача, но това не означава, че не вярвам. Пътувал съм навред из Великата зеленина и съм срещал мъже, които почитат хитския бог на времето и Озирис, богът на мъртвите на египтяните, и поглъщача на деца Молох, и мрачния самотен бог на пустинните хора, но никой народ не изглежда по-благословен от другите. Всеки има своите триумфи и трагедии.

Беше се замислил за малко.

— Вярвам, че съществува някакво създание, отвъд нашите разбирания, което ни насочва и съди. Това е всичко, което знам — ухили се той и добави: — И страстно се надявам, че няма Зала на героите, където трябва да прекараме вечността, пиянствайки с кръвожадните Херкулес и Алектруон.

На сивия бряг в техния застинал, сумрачен свят, Хеликаон погледна на изток. Стори му се, че може да усети полъха на бриза и небето сякаш просветляваше. Зачуди се дали някога пак ще могат да видят безоблачен ден или звездно небе. После се усмихна. Насреща му идваха Андромаха и Декс. Дори дрехата й с цвят на пламък изглеждаше избледняла на сивата светлина.

Срещнаха се и застанаха лице в лице. Той вдигна ръка и почисти пепелта от бузата й, като гледаше в сиво-зелените й очи.

— Красива си. Как може да си толкова красива, когато си покрита с пепел?

Тя се усмихна и го попита:

— Отново ли си ходил до носа? Все още ли се надяваш да видиш „Кървавия ястреб”?

— Не — отвърна той опечалено. — Корабът е по-малък от „Ксантос” и беше по-близо до Тера. Не мисля, че е оцелял. Но може би екипажът е. Или поне някои от тях. Одисей беше добър плувец, макар да ми отне доста време, докато разбера това — той се усмихна при спомена. — И твърдеше, че може да се носи по гръб цял ден с бокал вино върху корема.

Тя се разсмя и въздухът сякаш олекна от този звук. Погледна нагоре.

— Мисля, че небето изсветлява.

Той кимна.

— Ако се появи бриз, днес може да отплаваме.

Главната мачта на „Ксантос” бе отнесена от морето заедно с платното с черния кон, но по дължината на кораба имаше резервна и моряците я бяха изправили в готовност. В трюма на галерата имаше резервни гребла и ново платно от безцветен лен. Когато мъжете го развиха, за да проверят здравината му, Ониакус бе попитал:

— Да нарисуваме ли черния кон на Дардания върху него, Златни?

Хеликаон бе поклатил отрицателно глава.

— Не мисля.

Беше си казал, че имат нужда от нов символ за бъдещето.

— Но ти не знаеш къде сме. Как можеш да знаеш къде отиваме? — попита Андромаха.

— Ще отплаваме на запад и евентуално ще видим позната земя.

— Може би сме отнесени далече отвъд познатите ни морета.

Той поклати глава.

— В ужасените ни умове вълните сякаш продължиха цяла вечност, но в действителност не беше твърде дълго. Не може да сме далече от познати земи, но е възможно те да са били променени и да са трудни за разпознаване.

— Тогава все още може да успеем да стигнем до Седемте хълма преди зимата?

— Сигурен съм, че ще успеем — отвърна й честно.

Сърцето му бе олекнало при мисълта за новооснования град, където семействата от Троя и Дардания изграждаха новия си живот. Земята бе тучна и плодородна, въздухът — сладък, а почвата — плодородна, хълмовете гъмжаха от животни. Четиримата щяха да започнат на чисто, като семейство, и да оставят стария свят зад гърба си. Зачуди се дали някога ще се върне в Троя, но дори докато го помисли, знаеше, че няма. Това щеше да е последното голямо пътешествие на „Ксантос”.

— Щом стигнем суша или някой голям остров, ще можем да наемем още гребци — каза Хеликаон.

— Аз мога да греба отново, ако е нужно.

Той нежно хвана ръцете й и ги обърна нагоре. Дланите й бяха разранени и покрити с мехури от усилията й да им помогне да докарат „Ксантос” до този пуст остров. Не каза нищо, но я погледна втренчено.

— Ще ги превържа, както правят мъжете, и отново ще мога да греба — настоя тя с твърдо изражение. — Силна съм като мъж.

Сърцето му се изпълни с любов към нея.

— Ти си най-силната жена, която познавам — прошепна й. — Влюбих се в теб в мига, в който те видях. Ти си моят живот, моите мечти и моето бъдеще. Аз съм нищо без теб.

Тя го погледна онемяла и в очите й се появиха сълзи. Той я грабна в прегръдките си и я притисна, усещайки туптенето на сърцето й до своето. Двамата се обърнаха и тръгнаха по брега, хванати ръка за ръка, а синовете им ги последваха.

Лекият бриз от изток се усили. Небето започна да изсветлява и не след дълго слънцето изгря.