Гибелта на царете

XIII СЕЛЯНИНЪТ И ПРИНЦОВЕТЕ

Никой от жителите на Троя не помнеше по-сурова зима. Бурите, идващи от север, донесоха леден дъжд, а после, за всеобща изненада — сняг. По прозорците и стените се образуваха ледени висулки, а в полята на север от града много овце, хванати в капан от виелиците, измръзнаха до смърт. Бурите бушуваха в продължение на двадесет дни и дори когато отминаха, пътищата останаха блокирани.

В Долния град сред населението на по-бедните квартали имаше жертви. Цената на храната се вдигна тревожно много, докато лошото време и слуховете за войната караха множеството търговски кервани, идващи от изток, да заобикалят града. Приам нареди всички складове за жито да въведат дажби и в Троя започна да се заражда недоволство.

Дори в най-лошите дни на зимата хората не спираха да напускат града, защото от юг неизменно идваха лоши новини. Хектор спечели три битки, но превъзхождащия го по численост враг го принуди да отстъпи до Тива в полите на Плакос, а сега и този град беше обсаден.

На север микенската атака върху Дарданос бе отблъсната от генерал Банокъл и неговите тракийци, подпомогнати от отряд наемници, водени от Тудалияс — прогонения син на хитския император. Битката обаче бе спечелена на косъм. Ако флотата на нашественика не бе попаднала в буря, защитниците щяха да паднат. Само една трета от корабите успяха да прекосят бързеите, Вражеската армия намаля до четири хиляди мъже, а не дванадесетте хиляди, които иначе щяха да слязат на брега.

Един зимен ден царският син Антифонн излезе от дома си в Долния град и прекоси заледените и почти изоставени улици към горните квартали. Духаше свиреп вятър и дори наметалото от овча кожа не можеше да задържи студа на разстояние от костите му.

Той прекоси Скейската порта и се заизкачва по каменното стълбище, водещо към южната стена. Докато се катереше, си спомни дългите дни боледуване, последвали обсадата на двореца преди четири години. Пронизан почти до смърт, той се бореше да оцелее и да изгуби малко от пословичното си тегло, като катереше стълбите към стената отново и отново. Първия път се опита да покори северната част, където великата стена бе най-ниска. Мислеше си, че ще припадне от болка и изтощение. Но през последвалите месеци силата му нарасна и сега — въпреки че все още тежеше колкото двама мъже — бе силен като всеки троянски войн.

Нямаше представа защо брат му Политес иска да се срещнат на Великата кула на Илион. Антифон не се бе качвал там от дете. Приам му забрани.

— Покривът ще се срути под тежестта ти, момче — каза той, — и за инженерите ще е кошмар да го поправят.

На южната стена над Скейската порта Антифон се спря за момент, после отвори дъбовата врата, водеща към Великата кула, и влезе в мрака. Там изчака, докато очите му се нагодят. Стъпалата, оформени около вътрешната стена, се издигаха отляво.

Когато най-накрая излезе на дървения покрив, вятърът го удари като брадва. Четиримата стражи, които стояха в ъглите на кулата, се бяха увили в наметалата си и търпеливо го понасяха. Политес също бе скрил слабото си тяло под тежко наметало, а над оредяващата си коса бе надянал шапка от овча кожа. Той дотича до брат си, блъскан от северния вятър.

— Благодаря ти, че дойде, братко — каза той, въпреки че половината от думите му бяха отнесени още с излизането си от устата му. — Добре ли си?

— Нека оставим въпросите за здравето за някое по-удобно време — извика Антифон. — Какво правим тук?

— Както обикновено, търся съвета ти, братко. — Политес постави ръка на рамото на брат си и го избута до ръба, гледащ към Долния град и залива. Широката стена предлагаше известно убежище за долната част на тялото му, но въпреки това Антифон едва успяваше да си поеме дъх заради вятъра. Той постави длан върху устата си, за да може да диша.

— Баща ни отново иска да ме направи на глупак — каза Политес до ухото му. — Вчера ме призова и ми каза, че ме прави свой стратег, за да планирам отбраната на Троя. Прекарах наистина безсънна нощ, братко.

Антифон кимна.

— А защо сме на Великата кула? — попита той задъхано.

— Оттук се вижда цяла Троя, околностите, откъде ще дойдат нашествениците и можем да планираме защита.

Антифон изсумтя. Той хвана костеливата ръка на брат си и го издърпа до вратата на върха на стълбището.

— Ела с мен, Политес!

Без да си направи труда да види дали брат му го следва, той се заспуска надолу в тъмната и милостиво неветровита кула, докато не стигна до стената. Когато се озова на светло, Антифон се спусна и по стълбите, слизащи от стената.

Когато стигна улицата, той извика един от стражите.

— Искам колесница.

Мъжът кимна и изтича към двореца.

Антифон излезе през Скейската порта. Чак тогава, когато вече бе в Долния град, се обърна, за да види брат си.

— Ако искаме да защитим града, трябва да мислим като нашественика — каза едрият принц. — Не можем да разсъждаваме като Агамемнон, докато стоим на върха на Великата кула. Трябва да идем там, където ще бъде той, да видим онова, което той ще види.

Политес кимна, а на лицето му се появи покруса.

— Прав си. Не съм добър в тези разсъждения. Затова и ме избра татко. За да ме направи за смях. Както на Сватбените игри на Хектор.

Антифон поклати глава.

— Не мислиш внимателно, братко. Истина е, че в миналото Приам ни правеше на глупаци. Назначи ме за Капитан на Коня, когато бях толкова колосално дебел, че можех да счупя гърба дори на някой от безсмъртните жребци на Посейдон. Но сега той знае какво прави. Когато микенците дойдат, трябва да сме готови. Напролет ще са по бреговете ни. Може да имаме само дни, преди да видим корабите им. Царят не те е избрал, за да те направи за смях. Избрал те е, защото мисли, че си правилният човек за задачата. Трябва да го разбереш.

— Въпреки Игрите?

— Заради Игрите, братко. Игрите бяха важни за него. Той искаше Агамемнон и сбирщината му боклучави царе да видят колко организирани са троянците. Вярваше, че можеш да се справиш. И ти го накара да се гордее с теб. Успя да организираш хиляди хора на правилните събития в правилните дни и правилното време. Всички бяха нахранени и настанени. Това беше голям успех. По онова време явно си бил твърде напрегнат, за да го забележиш.

— Имаше няколко стълкновения — каза Политес, поуспокоен донякъде от похвалата.

— Имаше повече от няколко стълкновения — засмя се Антифон. — Самият аз видях двадесетина. Но Игрите не бяха нарушени и всички си отидоха у дома доволни. Освен цар Ейоней. — Той сви рамене. — И двамата мъже, умрели в състезанията с колесници. И критянинът, когото Ахил уби с един удар. — Той се засмя отново и потупа брат си по гърба.

— Не мога да го видя — каза Политес нещастно. — Вчера се срещнах с генeралите Лукан и Тирсит. Говореха на език, който не разбирам.

Антифон се изкикоти.

— Войниците обичат да говорят на своя си таен език.

Колесницата се появи с тракане и мина през портала. Едрият принц освободи колесничаря и пое юздите.

— Ела, Политес. Нека се разходим.

Брат му се качи. Антифон стисна юздите и колесницата потегли през Долния град и плетеницата от улици и алеи под великите стени. Когато преодоляха защитния ров, той подкара през леко неравния път, прекосяващ покритата със сняг равнина на Скамандър, докато не достигнаха реката. Тя бе придошла — нещо типично за зимата — и водата беше до колелата на колесницата още преди да стигнат до широкия дървен мост. Антифон накара конете да спрат и слезе. Застанали в средата на моста, те погледнаха назад по пътя, по който бяха дошли.

— Какво виждаш сега? — попита едрият мъж.

Политес въздъхна.

— Виждам огромен град, издигнат на плато и заобиколен от непревземаеми стени. — Той погледна към Антифон, който кимна окуражаващо. — Виждам и Долния град, който се издига на хълм, на юг от горния. Той също може да се защити, но ако защитниците са твърде малко или нашествениците — твърде много, ще бъде завзет, улица по улица, сграда след сграда. Превземането му ще струва скъпо и на двете страни, но е възможно. Татко мисли да разшири защитния ров около града, което ще означава да се съборят множество сгради. Но се бои, че това ще прати грешно послание до хората. Ако народът вярва, че Агамемнон със сигурност идва, още повече ще избягат от Троя и съкровищницата ще пострада.

Антифон сви рамене.

— Агамемнон така или иначе ще дойде. Какво друго виждаш?

— Навсякъде около нас, на изток, запад и юг, виждам широка равнина, идеална за конна война. Троянския кон ще унищожи всяка войска, появила се тук. Никой не може да се изправи срещу него.

Докато Политес гледаше града, Антифон видя, че изражението му се променя.

— Какво има? — попита едрият мъж.

— Троянския кон — отвърна Политес. — Хиляди коне. Не можем да ги приютим в Горния град. Няма да имаме достатъчно храна. Нито пък можем да ги оставим в Долния град и казармите там. Ами ако той падне?

— Ето, че започна да мислиш — отвърна Антифон, въпреки че самият той не се бе сещал за този проблем досега. Троянският кон беше подвижна армия, най-добре пригодена за бързо движение, за изненадващи атаки над вражеските сили. По време на обсада щеше да е безполезна. В сърцето му се зароди страх.

Политес гледаше напрегнато земята около града и надолу, към залива на Троя.

— Ще ни трябват още конници — каза той. — Съгледвачи и куриери. Хектор и хората му трябва да останат извън града, да са в постоянно движение и да удрят врага там, където най-малко ги очаква. — Принцът се намръщи. — Как можем да ги снабдяваме с храна и нови оръжия, копия и стрели?

— Твърде бърз си за мен — каза Антифон. — Как ще оцелеем, ако армията ни е извън града?

— Не цялата армия. Само Троянския кон. Това няма да ни попречи да браним стените с пехотата и стрелците, както и да атакуваме с отряди извън Троя, когато имаме шанс. Трябва да имаме скрити провизии сред хълмовете и горите, където врагът няма да стигне — продължи той, набирайки скорост с плана си. — И ще ни трябва начин да комуникираме с Хектор, за да не изгубим стратегическа връзка.

— Ти си чудо, малки братко — каза Антифон възхитен. Политес се изчерви при този комплимент. — Но — продължи едрият принц с отново сериозен глас — не можем да разчитаме изцяло на Троянския кон. Той е нашето копие и нашият щит, но дори и най-здравият щит може да бъде счупен.

— Вярваш ли, че Агамемнон ще доведе собствена конница? Не е възможно!

— Не, силата на Микена е в пехотата й. Микенските пешаци са най-добрите в света, опитни и дисциплинирани. Не искаме да влизаме в битка с тях.

— Но не е ли нашата пехота най-добрата? — възрази Политес. — Със сигурност Скамандрийският и Хераклионският гарнизон, както и твоите илионци могат да спрат всяка армия? Всички те са велики войни.

Антифон поклати глава.

— Ако се изключат орлите, нямаме пешаци, които да се мерят с микенците — призна той. — А пехотата ни се състои основно от хитски и фригийски наемници и долнопробната им броня. Микенците ще преминат през тях като коса през дълга трева. Само Хектор и Коня могат да победят елитните войни на Агамемнон. Микенците са най-добрите бойци на света, но са тежко бронирани и реагират бавно. Само конна атака може да разчупи формацията им и да ги разпръсне.

Политес кимна.

— Но орлите на татко могат да ги надвият, нали?

— Да, но имаме само триста от тях. Микенската пехота наброява хиляди и повечето от тях са ветерани от десетки войни. Те са смъртоносни, Политес, и знаят как да печелят. Тренирали са много в това направление.

Антифон погледна към града. Настроението му беше безрадостно. От досега му със смъртта насам той благодареше ежедневно на боговете за живота си и посрещаше всяка сутрин с решителното желание да изцеди цялото възможно удоволствие от предстоящия ден. Но сега, за пръв път от години насам, чернотата заплашваше да го погълне. Започнало като кротко интелектуално упражнение, обсъждането на защитата на Троя с брат му разцъфтя в злокобната заплаха на бъдещето. В ума си виждаше вражеските лагери из равнината на Скамандър, реката — почервеняла от кръв, Долния град — празен и изоставен, и микенците, прехвърлящи стените на Троя.

— Ние също знаем как да печелим — каза окуражаващо Политес. — А великите стени са непревземаеми. Градът не може да падне.

Антифон се обърна към него.

— Ако микенците достигнат стените, братко, Троя няма да оцелее. В града има само два кладенеца. Повечето ни вода идва от Скамандър. И колко дълго ще можем да храним народа си? Няма да преживеем лятото. В крайна сметка ще се появи предател. Винаги се намират. Дарданос не бе превзет с обсада, нали помниш? Само един предател бе достатъчен и вражеските войски просто влязоха в крепостта.

Той замълча. Аз бях предател, помисли си, последния път, когато Агамемнон се опита да завладее Троя. Заради арогантността си, почти причиних смъртта на царя и падането на града под властта на чуждестранна армия. Само смелостта на героя Аргуриос бе предотвратила това. Двама троянци заговорничеха да съборят Приам, а един микенец спаси града. Боговете обичат елегантните иронии.

Антифон се усмихна мрачно, опитвайки се да се разведри и проклинайки самосъжалението си.

— Ако бях останал дебел, можех да застана зад Скейската порта и цялата микенска армия нямаше да успее да я отвори.

Политес се засмя.

— Значи трябва да се връщаме у дома, при планините медени сладкиши.

Едрата жена вървеше по улиците на Долния град с кошница медени сладкиши в ръка. Мнозина от по-старите търговци я поздравяваха. Тя ги познаваше до един. Тобиос, бижутера, с боядисаната му коса, Паликос, продавача на плат, Раша — източеният търговец на месо, и всички други. За тях тя все още бе Голямата Руж, слугинята на Афродита.

Но тези дни вече си бяха заминали. Тя беше женена за Банокъл — войник от Троянския кон. Усмихна се. Генерал, моля ви се. Мислите за съпруга й я топлеха, докато вървеше в утринния студ.

Когато бе още млада и красива, тя мечтаеше да се омъжи за някой богат мъж, висок и привлекателен, и да живее в дворец със слуги, които да се грижат за нуждите й. Щеше да си взима парфюмирани бани и да носи роби, украсени със скъпоценности. Обожанието на съпруга й щеше да е по-ярко от лятното слънце и тя щеше да ходи из Троя като царица от легендите. Такива мечти имаха младите. Жената от онези времена вярваше, че никога няма да остарее. Че никога няма да дойде ден, когато мъжете не я желаят, когато един поглед от виолетовите й очи не може да плени сърцата им.

Ала този ден бе дошъл, промъкнал се незабелязан през сенките на живота й. Богатите клиенти намаляха и Руж откри, че е започнала да работи c чуждоземните моряци, простите войници или бедните търговци и пътешественици.

Докато не дойде нощта, в която Банокъл нахлу в живота й.

Руж вървеше към малката си уютна къща на Улицата на грънчарите и по пътя се бе озовала на площада, където за пръв път видя микенския войник. Беше мъртвопиян, в компанията на крадци и главорези. Извика я и се запрепъва към нея.

— В името на боговете — каза тогава. — Мисля, че ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

После бръкна в кесията си и извади сребърна монета, която набута в ръката й. Тя му каза, че е приключила работа за нощта, но това не го обезпокои.

— Давам ти я заради красотата ти — каза микенецът.

Въпреки годините, в които бе работила с мъжете и желанията им, този жест я трогна. И й стана жал за пияния глупак. Руж познаваше мъжете с него. Те бяха обирджии и преди свършването на нощта, щяха да го убият или осакатят, за да му вземат парите.

Ала тя го остави и продължи по пътя си — също като тази сутрин — към дома на пекаря Кренио.

По-късно, връщайки се по същия път, се подготви да види мъртвия войник на паважа. Когато най-накрая достигна площада, го завари седнал. Пиеше спокойно, а крадците бяха проснати около него.

В последвалите дни Руж го видя да участва като борец в Сватбените игри на Хектор, разхождаха се заедно на плажа, спяха един до друг и тя слушаше дишането му. И някъде по това време осъзна с огромна изненада, че го харесва. Причината все още бе мистерия. Той не бе нито интелигентен, нито схватлив. В много отношения бе като огромно дете. Ядосваше се бързо, прощаваше лесно. Дори сега любовта й към него я изненадваше.

Генерал Банокъл. Мисълта я забавляваше.

Когато достигна дома си, Руж остави кошницата медени сладкиши на масата и си сипа чаша вино. Огънят бе изгаснал и тя му добави дърва, а после седна пред пламъците. Банокъл още беше в Дардания. До града достигна новина, че е спечелил битка. Името му бе в устите на всички.

Руж отпи от виното си и се пресегна за сладкиш. Само един, обеща си тя. Вкусът му беше божествен. Талантът на Кренио като пекар нямаше равен.

Старецът отново плака, когато го посети тази сутрин, докато повтаряше отново и отново колко много я обича.

— Ще напусна града — каза той за пореден път.

— Повтаряш го вече цяла година — отвърна тя, — но още не си го направил.

— Чакам да видиш кое е разумно, мила моя, и да дойдеш с мен.

— Не започвай отново, старче. Вече съм омъжена.

— Но все така не можеш да стоиш далече от мен, нали? Ние сме родени един за друг. Зная го с цялото си сърце. Ела на изток с мен, Руж.

Тя не можеше да му каже, че както винаги му доставя удоволствие само заради сладкишите му. Прехапа устни. Бяха толкова вкусни.

Умът й се понесе към Банокъл.

— Липсваш ми — прошепна.

На Банокъл му беше скучно. Извън крепостта на Дарданос войниците още празнуваха последната си победа над микенците. Оттук се чуваха смях и песни, звуците на радост от мъже, които са преживели битка. Той подушваше печено месо и копнееше да е сред войните, да пие и танцува безгрижно. Вместо това бе зазидан в тази студена зала, докато Калиадес и хитът с къдравата брада и името, което се оплиташе в езика му, говореха безкрайно дълго за плажове и заливи, места за спускане на войници или подходящи за водене на битка. Обсъждаха провизии, съгледвачи и повишения, с които да заменят офицерите, паднали в битка. Думите го заливаха и той осъзна, че става все по-раздразнителен.

Истината бе, че Голямата Руж му липсва. Това, че я нямаше около него, тежеше като камък в сърцето му. Представи си я седнала в малкия й двор, облегната на възглавници и с вдигнати крака на тапицираното столче. Картината го поуспокои.

Раздялата им не беше мирна. Виолетовите й очи го гледаха гневно.

— Добиче такова — каза тя, — това е война, която не може да бъде спечелена. Троя няма да удържи срещу западните царе и армиите им. Всички умни търговци напускат града. И ние трябва да го сторим. Да тръгнем на изток. Сега имаме злато и репутация. Можеш да си намериш работа сред хитите. Бихме могли да бъдем щастливи.

— Но аз съм щастлив — отвърна Банокъл, опитвайки се да я прегърне. Тя го отблъсна, после въздъхна.

— Аз също — призна накрая неохотно. — И това ме плаши. Никога не съм го очаквала. Погледни ме, Банокъл. Аз съм дебела застаряваща курва. Мислех си, че всичките ми мечти са умрели отдавна. Бях спокойна в малката си къща. После се появи ти.

Тогава той пристъпи и я прегърна. Тя не се отдръпна, а положи глава на рамото му.

— Ти си радостта на живота ми — каза Банокъл.

— Значи си пълен идиот и животът ти трябва да е бил ужасен преди мен.

— Такъв беше, но не го знаех. Не бой се. Ще се прибера напролет. Ти само си почивай и се забавлявай. Вземи още от онези сладкиши от стария пекар.

— Наистина си пълен тъпак — отвърна Руж, но вече с по-мек тон. После един войник извика Банокъл. Тя връчи на своя съпруг шлема му и той се наведе да я целуне.

— Слушай внимателно Калиадес — предупреди го тя. — И не позволявай да те убият.

— Няма опасност. Вече смазахме армията им. Няма да дойдат преди пролетта, а дотогава аз ще съм си у дома.

Но микенците дойдоха отново и битката бе свирепа, пълна със свистящи остриета и промушващи копия. Ако не беше бурята, която да разпръсне флотата им, врагът щеше да ги надвие.

Банокъл изгледа неодобрително хитския принц. Той бе млад, но брадата му беше дълга и изкуствено накъдрена. Носеше дрехи от блестящ плат в небесносин цвят, които блестяха на светлината на факлите. Облича се като жена, помисли микенецът презрително, щом видя отблясъците на скъпоценните камъни, пришити в ръкавите. Дори ботушите му, с втъкани в тях сребърни нишки, светеха. В дръжката на меча му имаше кристали. Човекът беше ходеща съкровищница.

Банокъл пресуши чашата си с вино и се оригна. Получи се добре — силно и гърлено. Това накара разговора да секне. Приятелят му Калиадес вдигна очи и се ухили.

— Боя се, че губим вниманието на моя другар — каза той на хитския принц.

Тудалияс поклати глава.

— С риск да бъда наречен педант, трябва да изтъкна, че не можем да изгубим нещо, което никога не сме имали.

Той се изправи плавно и прекоси залата, за да излезе на балкона.

— Не ме харесва — отбеляза Банокъл, почесвайки се по късо подрязаната руса брада. — И аз не го харесвам.

Микенецът също се изправи и се огледа из стаята, а очите му се спряха на поднос, пълен с нарязано месо и сирене.

— Всички сладкиши са свършили — оплака се той.

Отиде до вратата, отвори я с ритник и извика да донесат още сладкиши. После пак седна.

— Не е неприязън — заяви Тудалияс, който също се върна в стаята. — Отгледан съм от философи и рядко надарени учители — историци и мислители. Изучавал съм стратегиите на древните войни и думите на велики генерали, поети и законодатели. Сега съм прогонен от царството на баща си и съм в компанията на войник, чиято основна радост е да си бърка в носа. „Неприязън” не може дори бегло да опише чувствата ми.

Банокъл го изгледа ядно, а после хвърли поглед на Калиадес.

— Мисля, че това беше обида, но спрях да го слушам, когато стигна до философите. Никога не съм ги харесвал тия копелета. Нищо не им схващам.

— Разбирам, че може би те не говорят неща, които биха те заинтересували, приятелю — отвърна Калиадес, — но ако можем да се върнем някак към основната тема, ще съм ти много признателен.

— Какво има да говорим? Врагът дойде, ние го унищожихме. Те са мъртви. Ние не сме. — Забеляза, че хитският принц го гледа яростно.

— Опитваме се да предвидим къде може да бъде следващото им нахлуване и как да се подготвим за него. Това правят интелигентните офицери — изсмя се Тудалияс.

— Интелигентност, а? — отвърна рязко Банокъл. — Ако си толкова умен, защо са те прогонили? Защо си с нас, селяните?

— Прогониха ме, защото съм умен, идиот такъв. Баща ми е болен и слабоумен. Мислеше си, че планирам да го сваля от власт.

— Тогава защо не те уби?

— Защото е болен и слабоумен. — Тудалияс се завъртя към Калиадес. — Не можем ли да обсъждаме кампанията сами?

— Можем — съгласи се микенецът. — Но това ще е проява на неуважение към великия генерал тук. А може би трябва да си спомним, че именно неговата конница проби вражеските редици, позволявайки ни да разпръснем врага.

— Не съм го забравил, Калиадес — каза принцът. — Нито омаловажавам смелостта му и бойните му умения. Обижда ме мързелът на бавния му ум.

Банокъл скочи на крака и изтегли меча си.

— Изморих се от обидите ти, лайняно лице, а също и от глупавата ти брада. Нека ти я подрежа — около гърлото!

Сабята на Тудалияс изсвистя навън от ножницата. Калиадес скочи между двамата мъже.

— Ето сцена, която да вдъхне увереност на враговете ни — извика той. — Двама генерали, победили в битка, които се режат на парчета. Приберете оръжията! Може би е по-добре да се срещнем по-късно, когато сте се поуспокоили.

За момент никой от двамата не помръдна, после хитският принц прибра с рязко движение сабята си и излезе.

Когато вратата се затвори, Банокъл въздъхна.

— Какво ти става? — попита Калиадес.

— Липсва ми Руж. Не съм я виждал от месеци.

— Руж ще те чака. Но не това те безпокои. Приятели сме от години. Никога не съм те виждал да вадиш меч на някой от другарите си. Щеше да убиеш добър човек и смел войник. Не приличаш на себе си, Банокъл.

Русият микенец изруга тихо.

— Повдига ми се да съм генерал. Липсва ми старият живот, Калиадес. Бий се, убий врага, напий се и плати на някоя курва. Това е правилният живот за войника. Аз съм генерал само наужким. Ти си този, който мисли и планира. И хитът го знае. В името на боговете, всички го знаят. Преди бях някой. Бях велик боец и хората ме уважаваха.

— Все още си такъв и те все още го правят.

— Не е в това въпросът. Знаех какво правя и го правех не по-зле от всеки друг. Сега не зная и някакви чужденци ме обиждат в лицето. Казвам ти, още една обида и ще му взема машата за къдрене и ще му я навра толкова дълбоко в задника, че ще може да си къдри брадата отвътре!

Калиадес се изкикоти.

— Не разбирам защо те дразни брадата. Мнозина хитски войни имат бради и, както видяхме, те са свирепи бойци. Защо не отидеш при празнуващите и не се напиеш?

Банокъл поклати глава.

— Вече не мога, Калиадес. Хората спират да говорят, когато се появя. Стават тихи, сякаш очакват да им се изпикая в огъня.

— Ти си техен командир и те те почитат.

— Не искам да бъда почитан — извика Банокъл. — Искам да съм си аз! Не можеш ли ти да си генерал? И без това правиш всички планове.

Калиадес вдигна поглед към него.

— Войната не е само планиране — каза той тихо. — Стратегията не струва нищо, ако мъжете не искат да се бият. Когато ти поведе атаката, те те последваха, а сърцата им бяха пълни с огън и вяра. Това е нещо, което никакво злато не може да купи. Ти си тяхното вдъхновение. Те вярват в теб. Биха отишли и в Хадес, ако го поискаш от тях. Трябва да разбереш това. Ядосваш Тудалияс не защото си глупав, а защото той не може да се научи да бъде като теб. Способен е да изучи всички стратегии на войната, да усвои всички умения, но не и да вдъхновява. Истината е, че и аз не мога. Това е рядък дар, Банокъл, и ти го имаш.

— Не го искам! — възрази едрият мъж. — Искам всичко да е както преди.

— Искаш да бяхме умрели в Тракия?

— Какво? Искам да кажа, че… не знам какво искам. Но не и това! Чумата да го тръшне Хектор, задето ме направи командир!

— Хектор не можеше да вземе траките в Троя със себе си. Знаеш какво стана последния път, когато те бяха там.

— Какво?

— О, в името на боговете! — извика Калиадес. — Двамата с теб бяхме в нахлуващата армия! Тракийският отряд на Троя вдигна бунт и се присъедини към нас. Почти завзехме града.

Банокъл се свлече в стола си и въздъхна.

— Казах на Руж, че няма да има повече битки в Дарданос през зимата. Колко още чумави армии може да прати Агамемнон през проливите?

— Очевидно повече, отколкото мислехме — отвърна Калиадес. — Но защо през зимата? Храната е малко, земята е негостоприемна. Снегът и силните дъждове правят Тракия непроходима. Няма логика.

— Щом е така, защо се безпокоиш?

— Защото Агамемнон не е глупак. Той е завладявал градове в миналото и е извършвал успешни кампании из целия Запад. Ние с теб сме воювали в много от тях. Здравият разум ми казва, че атаката срещу Троя трябва да се координира с атака срещу Дардания на север, както и нахлуване през планините Ида на юг. Само тогава флотата му може да достигне залива на Троя. Но атака тук посред зима, при положение, че армията му е изолирана? Дори ако бяха успели да стигнат на юг, подкрепленията от Троя щяха да ги унищожат. Какво иска да постигне?

— Може би си е изгубил ума — отбеляза Банокъл.

Калиадес поклати глава.

— Хубаво е да си го мислим. Но се боя, че той има план, а ние не го виждаме.

XIV ПОЛИЧБИ В ЗВЕЗДИТЕ

Късно през нощта Калиадес отиде да намери Тудалияс. Един страж го упъти към укрепленията над Морската порта и той намери хитския принц загледан на север над озарения от луната Хелеспонт.

Пет галери бяха изтеглени на плажа долу, а екипажите им спяха на пясъка. В по-добри дни те се качваха в града, сгушен в полите на крепостта, за да пият и да си купят компанията на курвите. Но сега мястото бе изоставено, а населението бе избягало надалече от опасностите на войната. Корабите идваха за провизии, преди да продължат патрулирането си през проливите.

Тудалияс се обърна, но не го поздрави.

— Още ли си ядосан? — попита Калиадес.

— Ядосан съм почти цяла зима — отвърна принцът — и няма изгледи скоро да ми мине. Но не се безпокой, Калиадес. Не онова говедо подклажда яростта ми.

— Какво тогава?

Тудалияс се усмихна студено.

— Ще ми отнеме твърде много време да обясня. За какво ме търсиш?

Микенецът не отвърна веднага. Тудалияс беше принц, отгледан сред чуждоземни благородници. Калиадес нямаше опит с подобни хора. Обичаите и нравите им бяха непонятни за него.

Знаеше обаче, че хитът е горд мъж и затова трябва да подбира думите си внимателно.

— Тази вечер си изпуснахте нервите — каза той накрая. — Смятах, че не е добре да оставям нещата да се задълбочат през нощта.

— Носиш ми извинението му ли?

Калиадес поклати глава и отговори меко:

— Той няма нужда да се извинява. Ти го обиди първи.

В очите на Тудалияс проблесна гневна светлина.

— Нима очакваш аз да се извиня?

— Не. Банокъл ще е забравил инцидента до сутринта. Така е устроен. Той не е сложен човек и не таи ненавист в себе си. Всичко, което ти каза, беше вярно. Знам го. Дори Банокъл го знае. Важното е да оставим това зад гърба си.

— Ако той беше хитски генерал и някой от офицерите под негово командване му бе говорил като мен, щеше да бъде повикан убиец, който бързо да се отърве от него — отбеляза Тудалияс.

— За щастие Банокъл не е хитски генерал. И ако утре има битка, а ти си в смъртна опасност, той ще премине през огън и жупел, за да те спаси. Такава е природата му.

— Това вече го е правил — каза принцът и Калиадес видя, че гневът му утихва. Тудалияс отново се загледа в морето. — Никога не съм обичал Великата зеленина — отбеляза той. — Не разбирам защо мъжете копнеят да плават по нея с несигурните си дървени кораби. Вие, морските народи, сте мистерия за мен.

— И аз никога не съм обичал морето — отвърна Калиадес, — но пък животът ми е бил пълен с битки.

— И моят. Бях на петнадесет и нямах брада, когато татко ме прати да се бия в Кадеш. Оттогава насам водя постоянни войни с египтяните, а сега и с идоноите и тесалийците, които идват с микенците. Хората винаги говорят за абсолютна победа. Аз обаче никога не съм виждал такава.

— Нито пък аз — съгласи се Калиадес.

— И тук няма да видим такава — добави тихо Тудалияс. — Врагът ще дойде отново. Вече имам по-малко от триста мъже и тридесетина или повече от тях са ранени. Траките на Банокъл са неколкостотин, а имаме още двеста дарданци, мнозина от които са новобранци. Добави към това петдесетимата мъже от Троянския кон, които ни остави Хектор, и имаш по-малко от хиляда мъже, които да удържат царството.

— Пратих молба към Приам за подкрепления — отвърна Калиадес, — но се съмнявам да получим нещо повече от малко пешаци, след като Хектор и Коня се бият на юг.

— Можеш да удържиш крепостта няколко месеца — каза принцът, — но накрая ще умрем от глад. Ако врагът дойде многоброен, мисля, че ще е най-добре да оставим дарданците тук, а после да отстъпим с бой на юг към Троя. Така пак ще можеш да попълниш броя си и да контраатакуваш.

— Опасността в това е, че може да ни заобиколят, а после да ни спипат на открито — изтъкна Калиадес. — Ако сме изправени срещу леко въоръжени диваци, ще си пробием път. Но ако Агамемнон прати тежко бронирани микенски отряди, те ще ни нарежат на парчета.

— Толкова ли са добри?

— Повярвай ми, Тудалияс, няма по-добра пехота под слънцето. Всеки от тях е ветеран и се бият в сгъстена формация, четири или шест реда с преплетени щитове. Твоите хити са смели мъже, но плетените щитове няма да спрат тежки копия. Нито пък тънките ви саби могат да пронижат брони от бронзови дискове.

Внезапно на изток проблесна ярка светлина, която привлече вниманието им. Калиадес вдигна очи и видя падаща през нощното небе звезда. Само след миг още няколко прекосиха небосвода.

— Това е поличба — каза Тудалияс, докато ги гледаше. — Но за добро или лошо?

— В нощта, когато покорихме Спарта, в небето имаше подобни светлини — отвърна Калиадес. — За нас това беше добра поличба. Спечелихме.

— В онези дни ти си бил микенски войн — отбеляза хитът. — Може би знакът е добър за микенците.

Другият мъж се насили да се усмихне.

— Или може би това са просто светлини в небето.

— Може би — отвърна принцът със съмнение. — Говори се, че Агамемнон е коварен враг. Истина ли е това?

— Служил съм му през повечето време, в което бях войник. Той е отличен стратег. Открива слабостта на врага, а после удря в сърцето му. Без милост. Без жалост.

— Тогава защо такъв добър стратег хаби живота на хората си тук посред зима?

— И аз си задавах този въпрос — призна Калиадес и поклати глава. — Нямам отговор.

Хитът погледна към него.

— Може би задаваш грешния въпрос.

— А какъв би бил верният?

— Той поема ли рискове или предпочита предпазливостта?

И двамата се умълчаха. Накрая хитът попита:

— Дарданската флота сега е в Хелеспонт и бди за вражески кораби, нали?

— Да.

— И Агамемнон би очаквал да сторим точно това?

— Предполагам.

— Може би точно това иска. Защото ако флотата защитава Хелеспонт, тя не брани Троя.

— Той не може да атакува Троя през зимата — каза Калиадес — заради страха от бури или лоши ветрове. Заради липсата на провизии за войските му. Нахлуването — дори ако е успешно — няма да бъде координирано, ще е без подкрепления от юг или север.

Но още докато говореше, Калиадес усети как го пронизва внезапен хлад.

— Хектор и Троянският кон са далече на юг, защитават Тива — отбеляза Тудалияс. — Троянската флота е малка, тъй като Троя разчита на дарданските кораби на Хеликаон за защита. Тези галери са тук и пазят проливите от атака от север. Ако Агамемнон нападне Троя сега, насред зима, с всичките си войски и тези на западните си съюзници, той ще хване града неподготвен. И, както каза ти, ще удари в сърцето. Без милост. Без пощада.

Старият рибар Тимеон отказваше да проклина късмета си. Когато други мъже бяха спохождани от бедствия, те се гневяха на боговете или мърмореха срещу несправедливостта на живота. Но не и Тимеон. Късметът си беше късмет. Или беше добър, или лош, но на него му се струваше, че шансовете са еднакви. И най-често — ако човек проявеше търпение — рано или късно, късметът се балансираше.

Този сезон бе истинско предизвикателство за философията му. Старата му рибарска лодка бе започнала да пропуска вода, още когато рибните пасажи тръгнаха надолу от далечното Мрачно море, край брега към по-топлите води на юг. Тимеон бе пропуснал най-добрите дни, защото дъските на лодката се оказаха изгнили и поправката беше бавна и скъпа.

Щом съдът отново стана годен за плаване, той вече бе задлъжнял много. После двама от тримата му синове обявиха, че ще отидат в града, за да се присъединят към троянската армия. Това го остави само с младия Микос, който беше добро, но тромаво момче. Докато режеше една риба от улова преди осем дни, той се поряза и раната забра.

Сега рибарят бе принуден да излиза в морето сам. Не му беше лесно. Старите му мускули се напрягаха до краен предел, докато се бореше с пълната мрежа.

Другите рибари спяха, когато той избута лодката си в мрака и отплава от Залива на Херкулес, окуражен от гледката на пасаж делфини. Те също ловуваха, което значеше, че наблизо има други риби.

Над тъмното море се бе спуснала мъгла, но небето над него бе ясно и звездите блестяха ярко. Вятърът беше студен, но на Тимеон му се струваше, че усеща първия полъх на пролетта в него. Хвърли мрежите два пъти. И двата пъти ги извади празни.

Един делфин мина край лодката му, наблюдавайки стария рибар с тъмните си очи.

— Изглеждаш добре охранен — каза му Тимеон. — Какво ще кажеш да споделиш от вечерята си?

Делфинът се обърна по гръб, а опашката му хвърли пръски вода във въздуха. После отново се гмурна и изчезна в дълбините. Тимеон подготви мрежата отново. Очите му бяха изморени, а мускулите го боляха.

През небето проблесна светлина. Той вдигна очи. На изток падаха звезди, като бели ивици по самур. Дъхът му секна при тази красота. Изпита тъга от един щастлив спомен. Преди години, в нощта, когато се ожени за Мина, в небето също имате летящи звезди.

— Боговете ни благославят — каза тя, докато лежаха заедно на плажа, загледани в небето.

Отгледаха трима синове и пет дъщери. Достатъчна благословия за всеки мъж, казваше си той. Внезапно потрепери. Колко бързо летяха сезоните. Сега дори му изглеждаха по-бързи, отколкото на младини. Като дете дните му се струваха безкрайни. Спомняше си как копнееше да стане достатъчно голям, за да плава в лодката на баща си, да носи у дома риба, да го хвалят като велик рибар. Чакането му се струваше безкрайно.

Сега дните вече не бяха дълги. Профучаваха край него, твърде бързи, за да успее да ги улови. Мина бе мъртва от пет години, а му се струваше, че са минали броени дни, откак седеше до леглото й и я молеше да не го оставя.

Тимеон хвърли мрежата за трети път, а после бавно задърпа въжето. Почти веднага разбра, че е уловил нещо. Движейки се колкото се може по-бързо, той започна да го издърпва в лодката. В мрежата се гърчеха десетки големи сребристи риби. Използвайки всяка частичка от някога пословичната си сила, старецът задърпа въжетата. Рибите се изсипаха в краката му, махайки с опашки.

Двадесет медника само в една мрежа!

Късметът най-сетне му се беше усмихнал. Сърцето на Тимеон биеше силно и той се отпусна на седалката, бършейки потта от лицето си. Тогава видя от мъглата да се появява кораб. Беше странно да види галера посред нощ. Може би дарданци, помисли той, които патрулират в залива.

На носа имаше мъж, който измерваше дълбочината. Тимеон гледаше, докато корабът се приближава. Никой не го поздрави и галерата мина тихо край него. Рибарят събра мрежата си и реши да тръгва към дома.

После се появи друг кораб. И още един.

Светлината на зората озари небето в червено, докато още и още галери излизаха от мъглата.

Двадесет.

Тридесет.

Тимеон ги наблюдаваше тихо. Видя на палубите им бронирани мъже, които го гледаха смълчани. Вятърът се усили и мъглата изчезна. Старият рибар видя, че морето е пълно с кораби. Твърде много, за да ги преброи.

И в този момент разбра кои са те. Микенците бяха дошли и светът се бе променил.

Сърцето на Тимеон сега биеше като барабан. Страхът потече във вените му. Колко време щеше да мине, преди тези злокобни войни да решат да го убият?

Една галера мина край малката му лодка. Той вдигна очи и видя набит мъж с посребряла червена брада. До него имаше стрелци с поставени на тетивите стрели.

— Добър улов, рибарю — извика мъжът. — Тази нощ си бил късметлия.

Устата на Тимеон пресъхна.

— Не се чувствам голям късметлия — отвърна той, решен да не позволява на тези убийци да видят ужаса му.

Мъжът се усмихна.

— Разбирам те. Донеси улова си на брега и аз ще се погрижа да ти платят за него. Когато стигнеш, кажи на мъжете там, че Одисей те праща. Никой няма да те нарани. Имаш думата ми.

Одисей даде знак на моряка до себе си и греблата на галерата се спуснаха във водата. После тя продължи пътя си.

С натежало сърце Тимеон опъна изпокъсаното си платно и тръгна след нея.

XV РАЖДА СЕ ЛЕГЕНДА

На изхода на тесния проход, водещ от Залива на Херкулес към равнината на Скамандър, бе построено здраво дървено укрепление. Цар Приам бе наредил да го издигнат, за да удържат прохода. Пазеха го петдесет войника от отряда на Хераклион. В случай на нахлуване ролята им бе двояка — да издържат колкото може по-дълго, докато пратят вест до града, и да спасят и отведат в безопасност онези от царското семейство, които се намират в двореца Царска радост.

През деня портите на укреплението бяха отворени и пропускаха търговци с каруците им надолу до плажа, където да съберат улова от риба. Нощем ги затваряха и по стената патрулираха стражи.

Тази нощ двама новодошли войници заместиха изморените си другари в уречения час. Първият беше Сефас, който се смяташе за умен мъж с многобройни качества, които завистливите му началници постоянно пренебрегваха. Вторият бе млад новобранец, когото Сефас държеше под крилото си. Момчето го боготвореше и той не пропускаше повод да подхрани това обожание.

Тази нощ войникът бе изморен. Беше прекарал деня в Троя, където заведе младежа до един бардак, използван от войниците. Там пиха вино и изхарчиха всичките пари на младока. Когато се върнаха в укреплението, Сефас обеща на другаря си, че ще спечели всичко обратно на игра на кости. Така че вместо да почиват, те играха до полунощ. В началото късметът му бе лош, но после се промени и той си тръгна с кесия, пълна с пари.

Момчето гледаше играта.

— Беше невероятен — каза той на Сефас. После се прозина. — Толкова съм изморен.

— Не бой се, момко, уредил съм да вземем смяната преди съмване. Ще си наваксаме със съня.

— Не можем да спим на пост — каза нервно момчето.

Сефас поклати глава при тази наивност.

— Имаш още много да учиш за войниклъка. Не бой се. Дръж се за мен и ще те науча.

Сега, когато бяха горе, той зачака, наблюдавайки вратата към колибата на офицера.

— Обзалагам се на един медник, че той ще излезе преди да успееш да преброиш до двадесет — предложи на момчето.

— Нямам никакви пари.

— Твърде късно е, така или иначе — отвърна Сефас с усмивка.

Под тях вратата се отвори и офицерът излезе, поставяйки бронзовия си шлем на главата. Той прекоси откритото пространство и се качи по тесните дървени стълби.

— Студена нощ — отбеляза.

— Да.

Офицерът погледна към морето.

— Много мъгла. — Вдиша шумно. — Бъдете бдителни, Сефас.

— Разбира се — отвърна войникът.

Добра смяна! В мрака мърдаха само гризачи. Цялото това представление беше загуба на време. Ако микенците дойдеха, те щяха да влязат през Залива на Троя и да обсадят града. Всеки с малко усет за стратегия разбираше това.

— Браво на вас — каза офицерът и се обърна, за да слезе по стълбите. Сефас го изпроводи с поглед, докато вратата на колибата не се затвори зад гърба му.

— Е, той отиде да спи — каза на младежа. — Така че нека и ние се опънем да си починем малко.

— Сигурен ли си?

— Няма да дойде повече. Никога не го прави. Вече е заспал.

— Е, аз съм изморен.

— Излягай се, момко. Ще дремнем и ще станем много преди някой друг да е дошъл. Не бой се. Аз спя леко. При първия звук ще се събудя и ще съм в готовност. Двадесет години служба са се погрижили за това.

Момчето се опъна на дървения под. Сефас огледа за последно празния плаж, после седна с гръб опрян в стената на укреплението.

И затвори очи.

Ахил стоеше на носа на водещия кораб, докато нахлуващата флотилия се плъзгаше към Залива на Херкулес на звездната светлина. Облечен в тъмна туника и с два меча, препасани на бедрата, той се наведе през парапета, загледан през мъглата в опит да види вражески галери, които биха могли да патрулират наоколо.

Забеляза само малка рибарска лодка и старец, който хвърляше мрежата си. Рибарят погледна нагоре, докато галерата го отминаваше, а после продължи работата си. Изглеждаше притеснен. Неколцина от войните на Ахил вдигнаха лъкове.

— Оставете го — каза той. — Не представлява заплаха.

Галерата продължи по пътя си. Щитоносецът му Патрокъл дойде до него.

— Няма и следа от дардански кораби — каза русият войн. — Падащите звезди показаха, че боговете са с нас, струва ми се.

— Може би — отвърна Ахил, — но предпочитам да разчитам на собствената ни сила.

Един набит войн с бръсната глава на име Тибо, дойде на носа. Както винаги преди битка, той бе сплел на плитка дългата си червена брада.

— Не бива да рискуваш живота си, царю мой — каза той. — Не и за превземането на малко укрепление.

— Мислиш, че трябва да се крия на кораба?

— Не става дума за криене — възрази Тибо. — Една добре насочена стрела и оставаме без предводител.

— Това може да се каже за всяка битка — отвърна Ахил. — Агамемнон иска да превземем укреплението, а после и летния дворец. Даде тази задача на мен и моите мирмидонци. Това с чест. Що за цар би допуснал войните му да поемат рискове, на които сам не е готов?

Тибо се засмя.

— Не виждам Агамемнон наоколо. Нито Идоменей. Нито дори Одисей.

— Всички те са на път — каза Ахил. — И на никой от тях не му липсва смелост. Особено на Одисей. — Той се усмихна. — Видях го как спаси жена си в Итака. Скоро няма да забравя гледката.

Патрокъл се наведе над парапета.

— Още една битка, в която не биваше да участваш. В името на боговете, Ахил, онова беше лудост!

— Да, така е, но от най-благородния вид. Всички ли са готови?

— Знаем какво се очаква от нас — каза Тибо. — Няма да те разочароваме.

— Сигурен съм, Червенобради.

Когато корпусът на галерата заора в пясъка, Ахил скочи леко на земята. Прекоси плажа до началото на прохода. Застанал близо до скалната стена отляво, той погледна към укреплението, намиращо се на около шестдесет крачки. Нямаше и следа от движение по парапета и това го изненада. Според последните доклади трябваше да има поне петдесет души, които да пазят това укрепление, и двама стражи на стената във всеки момент. Той се отдръпна от изхода и вдигна ръка. Още няколко война, облечени в тъмни дрехи, скочиха от галерата и бързо изтичаха до мястото, където ги чакаше Ахил. Четирима бяха стрелци и той направи знак на водача им да дойде при него.

— Не виждам стражи — прошепна царят.

Войникът изглеждаше облекчен. Планът бе стрелците тихо да убият троянските стражи, а това не бе лесна задача — да стреляш посред нощ срещу мъже в броня, застанали на висока стена.

— Остани тук с хората си, докато превземем стената — каза му Ахил.

Небето започваше да просветлява — зората не бе далече. Ахил огледа чакащите войни. Беше ги избрал внимателно един по един. Всички бяха безстрашни и способни.

Той им направи знак да го последват и изтича надолу до стената. Високият Патрокъл тичаше вдясно от него. От ляво беше Тибо.

Докато тичаше, Ахил продължи да оглежда стената. Възможно ли бе да падат в капан? Дали зад парапета не се криеха стотина стрелци? Устата му бе пресъхнала. Ако беше така, те щяха да се покажат, когато той и хората му се намират на тридесет крачки от стената. В този момент щяха да са на идеалното място, за да бъдат избити.

Ахил продължи да тича. Петдесет крачки. Четиридесет.

Тибо се озова пред него отляво. Патрокъл зае същата позиция отдясно. И двамата бяха преценили разстоянието и се опитваха да му изградят щит.

През следващите няколко крачки сърцето на Ахил туптеше бясно, а очите му пронизваха укреплението, очаквайки момента, в който стрелците ще се надигнат с опънати лъкове и бронзови стрели в очакване да полетят.

Но не последва движение и тесалийците достигнаха основата на стената. Ахил се завъртя към Патрокъл, който стоеше с гръб към нея. Слабият войн кимна, преплете пръсти и се разкрачи. Царят вдигна крак и стъпи на дланите му, а после се повдигна. Използвайки стената за опора, той отново стъпи, този път на рамото на Патрокъл.

Сега се намираше точно под парапета. Изпъна крака и погледна над него. Двама стражи спяха малко вдясно от него. Той скочи тихо до тях, извади двата си меча и се промъкна до спящите. На светлината на умиращата луна видя, че единият е още момче.

И никога нямаше да бъде нещо повече.

Ахил заби меча си в гърлото му. Умиращото момче нададе бълбукащ стон. Вторият страж отвори очи. Видя Ахил и се опита да извика. Царят заби второто си острие в гърлото на мъжа с такава сила, че проби гръбнака му и остана в дървената стена зад него.

След като успя да извади меча си, Ахил изтича по стълбите на укреплението до портата. Тя бе завардена с дебело дървено резе. Той постави рамо под него и го вдигна, за да отвори двете врати.

Войните тихо влязоха в помещението, промъквайки се така, че всеки да застане над едно от разположените вътре легла. Ахил изчака до вратата, докато всички не бяха по местата си. После вдигна ръка и даде сигнала за готовност. В здрача проблеснаха мечове, остриета, готови да пронижат петдесетимата обречени мъже.

Ръката на Ахил падна рязко надолу. Петдесет меча намериха целта си. Някои от жертвите умряха без дори да се събудят, други извикаха и за момент се опитаха да се борят. Никой не оцеля.

Ахил излезе от помещението и отиде до портите. Виждаше моряците от галерата му да носят брони, шлемове и щитове за войните. Зад тях други войници се събираха на плажа. Двама моряци го приближиха с неговата броня и щит. Ахил си сложи черния нагръдник и постави щита на лявата си ръка.

Вдигна поглед нагоре. Високо на скалите се издигаше Царска радост.

Според шпионите му там все още живееха Парис и Елена. Агамемнон бе наредил Елена да бъде пленена, а Парис и децата — убити. Ахил разбираше нуждата от това. Ако децата бъдеха оставени живи, когато пораснеха, щяха да потърсят отмъщение от мъжете, убили баща им. Избиването на вражеските деца бе тъжно, но необходимо.

Той се надяваше горещо Елена и децата й да ги няма в двореца тази нощ.

Високо в двореца Царска радост Елена лежеше будна в леглото си и слушаше как съпругът й обикаля стаята. Напоследък Парис рядко спеше нощем и тя слушаше тихия и неспирен звук на босите му крака, докато ходеше напред-назад по килимите в преддверието.

Елена въздъхна. Тя много обичаше съпруга си, но й липсваше тихият ученолюбив млад мъж, за когото се бе омъжила дълго преди тази ужасяваща зима с постоянните слухове за война и нашествие, дълго преди смъртта на Диос, която бе променила Парис до неузнаваемост.

Когато се запознаха преди четири години, Елена беше бегълка от Спарта. Кротка и тиха, тя бе ужасена от този странен непознат град, от надутите и окичени с бижута жени, които гледаха с презрение простите й дрехи и закръгленото й тяло.

Израснала в суровия живот на спартанския двор, отгледана сред момчета и мъже, чиято единствена мисъл бе войната и завоеванието, за Елена Парис бе великолепен в различието си. Зад срамежливостта му се криеше саркастично чувство за хумор, а любопитството му към света нямаше нищо общо с младите мъже, на които тя бе свикнала. Той я научи да чете и пише, защото събираше библиотека от документи от всички земи из Великата зеленина. Показваше й цветовете на птиците, летящи над Троя, и й обясняваше как пътуват из различните земи със сезоните. Направи й съд за вода от мрамор и сребро и донесе морски кончета, които тя да отглежда в него, за да гледат двамата заедно раждането, смъртта и живота на тези малки създания. Когато се ожениха без много шум, Елена бе така преизпълнена с радост, че имаше чувството, че всички дни до смъртта й ще бъдат благословени от боговете.

Тъмнината на нощта отвън преливаше в тъмносиво и Елена се заслуша за някакво движение в съседната спалня, където спяха двете им деца. Тригодишният Алипий рядко оставаше в леглото след зората и винаги разбуждаше и малката си сестра Филея. Но сега тишината бе абсолютна, ако се изключеше тихото шляпане на боси крака.

Тя отметна завивките и се уви с топъл шал, след което излезе в преддверието.

Парис още бе облечен в тежката кафява роба, която носеше и предния ден. Главата му бе увиснала и той не я забеляза.

— Трябва да си починеш, обич моя — каза тя и Парис се обърна. За момент лицето му изглеждаше обтегнато, сиво и изтощено. После я видя и се усмихна.

— Не можах да заспя — каза, докато идваше към нея, за да хване ръцете й. — Не спирам да сънувам Диос.

— Зная — отвърна Елена. — Но зората идва, а ти трябва да починеш малко. Аз ще бъда с теб, за да ти държа ръката.

Той се свлече на един стол и тя с отчаяние видя как лицето му отново придобива познатото изражение на мъка и вина.

— Трябваше да направя нещо — каза Парис за хиляден път.

През тази зима тя бе открила само три начина да отговори на това. „Ти не си войник.” „Всичко е станало толкова бързо.” И „Нищо не си можел да сториш.” Ала този път не каза нищо, просто задържа ръката му.

Погледна през вратите на балкона, където мракът отстъпваше пред зората, и някакво движение привлече погледа й. Тя се намръщи.

— Виж, обич моя, какво е това?

Парис проследи погледа й, а после и двамата станаха и отидоха, запленени, до балкона. Тъмното източно небе бе оживяло от стотици ярки светлини, спускащи се към земята. Всяка от тях изчезваше с проблясване.

— Това са лунни парчета — каза той с глас, изпълнен с удивление.

— Опасни ли са?

Елена погледна нервно към стаята, където спяха децата й.

Той се усмихна, за пръв път от дни.

— Повечето хора вярват, че луната е колесницата на Артемида, но аз мисля, че тя е нагорещен метален диск, който хвърля тези парченца. Понякога те остават в небето и ние ги наричаме звезди, но някои падат на земята, като тези. Това е поличба за добър късмет, обич моя. — Той я обгърна с ръце и тя усети как напрежението се оттича от него. — Те са далече и няма да ни наранят. — После се прозина. — Може би сега ще подремна.

Елена седна на леглото и задържа ръката му, унесена в собствените си сънища, докато небето ставаше все по-светло и дворецът започна да се разбужда. В двора далече под тях някой изпусна нещо тежко и глинено, което се разби насред силни ругатни и само след миг тя чу как синът й скача от леглото си в съседната стая. Последва дълга тишина и Елена се зачуди с какво ли се занимава момчето. После чу изплашени викове в далечината и Алипий дотича от стаята си, облечен само в нощната си премяна, с разрошена коса. Лицето му изразяваше възбуда.

— Тате, тате, кораби! Много кораби!

— Тихо! Тате спи.

Елена пусна ръката на Парис и прегърна момчето.

То обаче се отскубна от нея.

— Ела, трябва да видиш! Много кораби!

После русокосата Филея също изшляпа в стаята, стиснала парцалена кукла, направена от син плат.

— Коуаби! — извика тя.

Парис се събуди и се огледа сънено.

— Какво има?

— Нищо, скъпи. Видели са някакви зимни кораби. Няма нищо.

Ала в далечината се чуха викове и студеното дрънчене на метал и сърцето й внезапно бе обхванато от страх.

Парис стана и отиде до балкона. Щом погледна наляво, той ахна и Елена видя, че започва да трепери. Тя дотича до него. Далече долу бе Заливът на Херкулес, обикновено яркосин на утринната светлина. Сега не само той, но и широкото море отвъд него, бе изпълнено с кораби, докъдето й стигаше погледът. Десетки вече бяха изтеглени на песъчливия плаж, а още стотици идваха от изток през мъглата.

Плажът бе изпълнен с въоръжени мъже, а една голяма група се катереше към двореца. Светлината на слънцето се отразяваше в шлемовете и копията им. Елена виждаше, че вече са преодолели защитното укрепление долу.

Тя се наведе през стената на балкона. Точно под тях се намираше главният двор на двореца. Войници и слуги тичаха да защитят портите. Чу се силният трясък на таран, удрящ се в дърво.

— Хиляди са — прошепна тя ужасено. — Децата…

Погледна към Парис и видя отчаяние на лицето му и намек за лудост в очите.

— Трябва да вървя — извика той и се запрепъва към преддверието, за да вземе двата меча, окачени на стената.

Елена го хвана.

— Ти не си войн — умолително каза тя. — Ще те убият.

— Ще ме убият, независимо дали съм войн или не — отвърна Парис.

— Можем да избягаме заедно. — Елена постави длани на лицето му. — Ако стигнем до северната тераса бързо, можем да слезем оттам и да тръгнем към Скамандър преди да са обградили двореца.

— Бягство? Да, ти трябва да избягаш!

Той я избута назад и изтича навън от стаята. Тя го чу да се спуска по стълбите.

Елена остана неподвижна за миг — умът й бе замаян и бавен, неспособен да възприеме ужасната съдба, която ги бе застигнала само за миг. После вдигна Филея на ръце, сграбчи китката на Алипий и се втурна надолу по стълбите след съпруга си. Северната тераса бе единствената й надежда. Тя беше далече от главните порти, откъдето се опитваше да нахлуе врагът. Гледаше към Троя и под нея земята се спускаше стръмно надолу към равнината на Скамандър. Можеше да спусне децата от там и да ги скрие или дори да достигне безопасността на града.

На следващия етаж тя чу разбиването на греди и се спря, за да погледне през прозореца към двора, намиращ се на долното ниво. Нашествениците сега се изсипваха през широкия пробив в портата. Дворцовите стражи се биеха отчаяно, ала бяха твърде малко и бързо се предадоха пред численото превъзходство.

Тогава видя Парис, който тичаше през двора и размахваше двата си меча. В началото никой не му обърна внимание, а после един огромен чернокос войн се обърна и го видя. Той застана пред принца, който го атакува като полудял. Нападението му продължи няколко секунди, а после чернокосият заби меча си в гърлото на Парис. Принцът падна в локва от кръв. Гърчи се няколко мига, а после застина, с боси крака, стърчащи нелепо от кафявата му роба.

Един стар слуга на име Памон, който бе служил на царското семейство от времето на бащата на Приам, се опита да защити тялото на принца с копие, но едрият войн го разоръжи с едно движение. Мъжът сграбчи стареца за врата. Насред шума от битката гласът му достигна до ушите на Елена:

— Къде е принцеса Елена, старче?

— В Троя, господарю — извика мъжът, сочейки към града. — Господарят Парис ги прати там, за да са в безопасност.

Войникът хвърли Памон настрана, а после вдигна очи към двореца. Елена отстъпи, за да не я види.

— Какво става, мамо? — попита Алипий, който не можеше да види клането долу.

Тя чу тропот на крака на долния етаж. Вдигна децата на ръце и се затича нагоре по стълбите. Най-високото място в двореца бе квадратната кула, избрана от Парис за библиотеката му. Там имаше рафтове, шкафове и кутии, пълни с папируси и свитъци. Двамата с Елена бяха прекарали много щастливи дни в подреждане на документите според странните и неразбираемите методи на Парис. В отчаянието си Елена огледа стаята. Нямаше къде да се скрие. Като в мъгла, тя изведе децата на тесния балкон, високо над назъбените камънаци в основата на скалата.

— Какво става, мамо? — попита отново Алипий, а малкото му лице бе изкривено от напрежение и страх. Филея хленчеше тихо, притиснала синята си кукла до устата.

Елена чу шум от тичащи крака по стъпалата, а после вратата се отвори с трясък. Един микенски войн влезе в стаята. Главата му бе обръсната, а червената му брада — сплетена на плитка. Помещението се изпълни с вонята на кланица. Последваха го и други войни.

Елена стисна децата здраво и отстъпи назад. Четирима войници я приближиха бавно с мечове в ръка.

Тя прекоси балкона с поглед, впит в мъжете, докато не усети, че прасците й се удрят в ниския парапет. После внимателно се качи на него. Децата спряха да се борят в ръцете й. Алипий погледна през рамо към смъртоносните скали далече долу.

— Страх ме е, мамо!

— Тихо, тихо — прошепна тя.

Огромният тъмнокос войн, когото беше видяла в двора, пристъпи към нея. Не носеше шлем, а по косата и бронята му имаше кръв.

— Принцеса Елена — каза той мрачно. — Аз съм Ахил.

В натежалото й сърце се появи надежда. Казваха, че Ахил е мъж на честта. Не убиваше жени и деца.

— Господарке — каза той нежно, прибирайки мечовете си, за да й протегне ръка. — Ела с мен. В безопасност си. Цар Менелай иска да се върнеш в Спарта. Ще бъдеш негова жена.

— А децата ми? — попита тя, макар да знаеше отговора. — Децата на Парис?

На лицето му се появи емоция, която можеше и да е срам, но само след миг той сведе очи. После я погледна отново.

— Ти си млада — каза бавно. — Ще имаш и други деца.

Елена погледна надолу зад гърба си. На утринната светлина острите скали изглеждаха като бронзови копия.

Тогава тя се отпусна и усети как напрежението се оттича от нея. Затвори очи за момент и изпита топлината на издигащото се слънце по гърба си. После отново ги отвори и погледна войните.

Вече не беше изплашена и се вгледа в очите на всички бавно, както майка би гледала непослушни деца. Видя как израженията им се променят. Знаеха какво се готви да стори. Гладната свирепост напусна чертите им.

— Не го прави! — примоли се Ахил. — Спомни си коя си. Ти не се числиш сред тези чужденци. Ти си Елена Спартанска.

— Не, Ахил. Аз съм Елена Троянска — отвърна тя. После прегърна децата си и ги целуна. — Затворете очи, милички — прошепна им. — Стиснете ги силно. А когато ги отворите отново, тате ще е тук.

Ахил се хвърли напред, но закъсня.

Елена затвори очи и падна назад в бездната.

XVI БИТКАТА ЗА СКАМАНДЪР

Калиадес се подпря на един подгизнал дънер и се загледа в мрака по посока на Троя. Дъждовната нощ бе непрогледна като превръзка върху очите му. Обърна се към мястото, където бегло успяваше да различи стотината войни, седнали в безрадостна тишина около пращящите огньове. Бяха яздили от Дарданос с голяма скорост и сега се намираха само на половин ден от Златния град, но безлунната нощ ги бе принудила да спрат. Всички бяха ядосани и изнервени, и ги успокояваше само фактът, че в Троя нямаше да има битка преди пукването на зората.

Калиадес се биеше от петнадесетгодишен. Бе участвал в стотици сражения, бе страдал от пресъхналата уста и пълния мехур преди битка, бе виждал приятели да умират бавно и в агония от удар в корема или от отровата на гангрената. Всеки от мъжете на тази поляна беше като него. И все пак всички до един чакаха отчаяно първия светлик на зората, за да могат да се качат на конете и да яздят до Троя, където да се сблъскат с микенската армия. Мнозина щяха да умрат.

Може би всички.

Пратеникът на Приам бе пристигнал в Дарданос изморен и изцапан от пътя. Банокъл и Калиадес излязоха да го посрещнат при Безумието на Парнио. Банокъл му нареди да пресече моста и мъжът погледна със съмнение тясната летва, която работниците на Калиадес бяха издигнали до момента. Ала той бе царски орел и прекоси тесния мост с високо вдигната глава и сигурна крачка. Чак когато стъпи на здрава почва, видяха страха в очите му и потта по челото му.

— Генерале — каза той на Банокъл, който се намръщи, — Троя е нападната! Агамемнон е успял да изтегли стотици кораби в Залива на Херкулес. Царска радост е превзет и принц Парис е мъртъв. Армията ни се опитва да ги спре при река Скамандър. Цар Приам нареди да дойдете на помощ на града.

Калиадес погледна към приятеля си и видя възбудата, изписана на лицето му.

— Тръгваме веднага — отвърна Банокъл, без да се опитва да скрие радостта си. — Ще оставим тук малък отряд и ще вземем тракийците ми.

— Не и тракийците — каза пратеникът и сниши гласа си, защото наоколо започнаха да се струпват и тракийски, и троянски войници. — Царят иска само верни троянци да дойдат в защита на града. Казва, че тракийците трябва да пазят крепостта в Дарданос.

Калиадес изсумтя. Нима всички в Троя бяха забравили, че той и Банокъл само преди няколко години се числяха към микенската армия? Нареди да дадат храна и вода на пратеника, а после каза на Банокъл:

— Лесно е да се каже, че „тръгваме веднага”, но как? Сам човек може да прекоси моста, но няма как да преведем коне по него. Ездата около пропастта ще ни коства още ден.

Набитата фигура на Калкеус, който се мотаеше достатъчно близо, за да чуе, си проправи път и каза нетърпеливо:

— Проблемът е прост и лесно ще се разреши. Работниците ми ще закрепят поредица здрави греди кръстообразно по дължината на моста, така че ще го разширят до височината на висок мъж. После ще сложите превръзки на очите на конете и ще ги преведете в единична редица. Доста простичко е — повтори той.

— Ще издържи ли тежестта им? — попита Банокъл със съмнение.

— Разбира се — отвърна инженерът раздразнено. — Ще издържи толкова тежест, колкото реша, че трябва да издържа.

Калиадес погледна към небето.

— Колко време ще отнеме?

— По-малко, ако спра да отговарям на тъпи въпроси.

Червенокосият мъж се завъртя и започна да лае заповеди на работниците си. Само след миг мъжете вече режеха греди, а други тичаха да донесат още дърво.

Калиадес и Банокъл се върнаха при мястото, където Тудалияс чакаше мълчаливо със своите войни, вече облечени за езда.

— Ще дойдеш ли с нас в защита на Троя? — попита Калиадес въпреки че можеше да предположи какъв отговор ще получи.

Принцът поклати тъжно глава.

— Не, приятелю. И ти не би искал да дойда. Ако аз и хората ми се бием за Троя, баща ми никога няма да се съгласи да се притече на помощ на града. Вместо това ще се върна у дома, за да разпространя новината за вашата беда. Може би императорът ще прати армия.

— Подозирам, че Приам предпочита помощта на твоите триста мъже сега, вместо хитска армия пред портите си някой далечен ден — каза Калиадес. — Което вероятно ще изглежда повече като заплаха, отколкото като протегнатата за помощ ръка на приятел.

Тудалияс се усмихна.

— Може би си прав. Войната превръща приятелите във врагове, а враговете — в приятели. Не е ли така, микенецо?

С тези думи той се обърна и се качи на коня си, след което хитските войни потеглиха на север.

Банокъл се изхрачи на земята.

— Добре, че се разкара — каза той. — Така и не ги харесах тия копелета.

Калиадес въздъхна.

— Тези триста копелета щяха да са ни от голяма полза — каза той. — Сега сме само аз, ти и петдесетимата войници от Коня.

— И аз ще дойда с теб, генерале, заедно с моите петдесетима мъже — разнесе се глас.

Тракийският водач Хилас, господар на Западната планина, слизаше през дефилето към тях. Косата и брадата му бяха сплетени, а лицето — украсено със сините ивици по обичай на киконите.

— Приам казва, че тракийските войни трябва да останат тук и да бранят Дарданос — каза Банокъл с нежелание. — Не зная защо. Всеки от вас, момчета, струва повече от двама чумави орела.

Тогава Хилас се беше засмял.

— Всички знаем, че ако Троя падне, Дарданос е изгубен. Тогава киконите никога няма да си върнат родните земи. Заклел съм се във вярност на цар Перикъл и ще се бия за него в Троя. Мъжете ми ще яздят с теб, независимо дали сме желани или не. Приам няма да откаже помощта ни, когато застанем пред него с микенски глави, набучени на копията си.

Сега, в дъждовната и тъмна гора, Калиадес се отказа от надеждите си зората да дойде по-рано и се върна при лагерния огън, където Банокъл лежеше по гръб, облечен в бронята си.

— Утре ще сме в Троя — каза той щастливо. — Ще се сражаваме добре, ще избием стотици врагове, а после аз ще се прибера у дома, ще видя Руж и ще изпия няколко кани вино.

— Идеалният ден — отбеляза Калиадес.

Банокъл вдигна глава и се обърна към него, а светлината на огъня заблестя по русата му коса и брада.

— Какво ти е? — попита той.

Калиадес легна до него на влажната трева.

— Нищо — отвърна той и осъзна, че това е истината. Беше му студено, беше мокър от дъжда, беше гладен и на следващия ден го чакаше битка срещу многократно превъзхождащ ги враг, ала изпитваше рядко чувство на задоволство.

Усмихна се.

— Мисля, че сме прекарали твърде много време заедно, Банокъл — каза той. — Все повече заприличвам на теб.

Видя, че приятелят му се мръщи над огъня и си отваря устата, за да отговори, но внезапно сред вързаните коне настана врява от цвилене и тропане на копита. Неколцина от мъжете се изправиха предпазливо, за да ги успокоят.

— Онзи отвратителен черен кон пак ги тормози — каза Банокъл. — Не знам защо го взехме с нас.

— Напротив, знаеш — отвърна Калиадес търпеливо. — Сам чу как Хектор каза, че конят трябва да се третира с уважение, като герой на Троя. Не можехме да оставим един троянски герой с Волин и тракийците му.

Освен собствените си жребци, малкият отряд от Дарданос водеше и последните дванадесет златни коня на Хеликаон, три от които бяха бременни кобили, както и огромния жребец, който бе прескочил бездната с царица Халисия и сина й на гърба си.

— Трябва да му дадем име — каза Банокъл замислено. — Не можем да продължаваме да го наричаме „онзи отвратителен черен кон”. Трябва да си има име.

— Какво предлагаш?

— Задник.

Откъм мъжете, слушащи разговора им край огъня, се разнесе тих смях.

— Ти наричаш всичките си коне “Задник”, Банокъл — каза ездачът, седнал до него.

— Само добрите — отвърна Банокъл възмутено.

— А защо не го кръстим Герой? — предложи Калиадес.

— Добре, Герой — каза Банокъл. — Добро име. Може би сега, като го кръстихме, ще ни създава по-малко проблеми. — Той се размърда раздразнено и с доволно сумтене издърпа малък клон изпод гърба си. — В името на Арес, какъв скок само, а? Ти щеше ли да се справиш, как мислиш?

Калиадес поклати глава.

— Аз дори не бих опитал.

— Ще ми се да го бях видял — замислено промърмори Банокъл. — Сигурно е било страшна гледка. С царицата и момчето на гърба му. — Той се умълча за момент. — Срамота е, че е умряла. Царицата, имам предвид. След такъв скок.

Калиадес се замисли как се бе променил приятелят му през годините. В първите им дни заедно той говореше само за пиене, секс и битките, които е провел. Най-голямата му хвалба беше, че може да пикае по-високо от всеки друг мъж.

Ала последните няколко години го бяха смекчили. Калиадес знаеше, че бракът му с Руж е отговорен. Той обожаваше жена си и не го криеше. Амбицията му сега, както често казваше на приятеля си, беше да спечели войната и да се пенсионира с почести от Троянския кон, за да си направи малка ферма заедно със съпругата си. Калиадес не го виждаше в ролята на фермер, но така и не му го бе казвал.

Когато жрицата Пирия умря, Банокъл бе искрено натъжен. Рядко я споменаваше, но веднъж, когато Калиадес го направи, той отбеляза:

— Тя умря в битка, спасявайки живота на приятел, нали? Всеки истински войн би направил същото.

Не каза нищо повече.

И ето го сега, Банокъл Едноухия, говореше с уважение за мъртва жена, която никога не бе срещал.

— Генерале! — Викът на войника измъкна Калиадес от размишленията му. — Зората идва! Можем да тръгваме!

Родосецът Екиос мразеше кръвта. Смесена с калта от плоската равнина на Скамандър, тя ставаше хлъзгава и опасна. Полепнала по дръжката на меча пък беше като лепило и правеше оръжието трудно за употреба.

След петнадесетгодишна служба в скамандрийския отряд на Троя, Екиос бе водил битки в далечния юг на Ликия, далечния изток на Зелея и заснежените северни планини на Тракия, ала никога не бе предполагал, че ще се изправи срещу вражеска армия точно пред Златния град.

Един меч изсвистя към лицето му. Той отскочи надясно и замахна, стиснал своето оръжие в двете си ръце. Острието отскочи от щита на врага му и се заби в бузата на войника, който падна на земята. Екиос пристъпи над него.

Още с пукването на зората скамандрийците влязоха в битка с микенската фаланга на юг от реката. Ветераните на врага бяха тежко бронирани и в стегната формация. Те не поддаваха и през дългата утрин бяха избутали крачка след крачка троянските сили към брега на реката. Скамандрийците се биеха отдясно, а хераклийският отряд — отляво. Проклетите хераклийци поддадоха първи, помисли си Екиос, и денят щеше да бъде загубен, ако конницата не бе повела почти самоубийствена атака. Стотина войни от Троянския кон — последните, останали в града — се забиха в предната линия на микенската фаланга, водени от огромен мъж, седнал на гърба на гигантски кон. Екиос и другите защитници нададоха радостни възгласи, когато видяха, че това е дебелият син на царя, Антифон. Тази страна на фалангата беше разбита и троянските пешаци се втурнаха в пролуката с извадени мечове. От тогава битката се водеше неспирно на малки групи. Троянците бавно си връщаха изгубената територия, кървава крачка след кървава крачка.

Един микенски войн замахна диво към него, изгубил равновесие в калта и кръвта, и Екиос парира удара с щита си. Микенската броня бе висока около гърлото, така че троянецът падна на едно коляно под щита и прониза слабините на мъжа с меча си. Докато той се свличаше, шлемът му отхвърча. Екиос скочи напред и с един удар към челото пръсна мозъка на войника по земята. После троянецът застана над поваления си враг.

Рискува един бърз поглед надясно, където се сражаваше малкият му брат Борос. Не можеше да го види, но така или иначе бе трудно да различиш един покрит с кръв войн от друг. Екиос се безпокоеше за брат си, който бе получил рана от меч по главата в една битка в Тракия и не виждаше добре с лявото си око. Борос не бе казал това никому, защото се боеше да не изгуби мястото си. Така че Екиос му намери голям квадратен щит. Той беше старомоден и другите войници му се присмиваха, но пък защитаваше лявата страна на брат му по-добре от кръглия, който използваха всички. Чудеше се дали момчето е още живо.

Един покрит с кръв войн застана пред него — тесалиец, ако се съдеше по скъпата му броня. Екиос отблъсна меча му с щита си и заби собственото си оръжие между рамото и шлема на мъжа. Скъпа броня, но без защита за врата — помисли той, докато войнът падаше пред него, а кръвта му бликаше през гърлото.

Друг враг се запрепъва през калта отпред, с голяма рана на крака си. Екиос заби меча си в лицето на мъжа и той падна безжизнен.

Един огромен микенец се затича към него. Той беше бърз и силен, а скоростта на атаката му изненада троянеца. Остриетата им се сблъскаха неколкократно и Екиос бе принуден да отстъпи. Микенецът му се ухили арогантно. После атакува отново, ала скамандрийският войник отвърна свирепо и остави кървава резка по бузата на противника си. Сега бе ред на Екиос да започне да настъпва, ала микенецът блокираше всеки негов удар. Внезапно едрият войн пристъпи напред, остриетата им се сблъскаха и микенецът заби юмрук в лицето на противника си. Екиос изсумтя, подхлъзна се в калта и падна назад. Микенецът замахна с меча си към главата му, ала той приклекна и устреми собственото си острие нагоре към корема на едрия войник. Докато той падаше, Екиос остана неподвижен за момент, за да си поеме дъх, а после прескочи тялото.

Осъзна, че мечът му е започнал да се изтъпява. Той винаги носеше резервен на гърба си, ала вече го бе използвал в тази битка. Трябваше да си намери остър. Все пак имаше шанс да срещне Убиеца Ахил. Всички знаеха, че той е някъде тук. Съветваха да го търсиш в най-гъстото меле. Също като Хектор, помисли Екиос. От него определено имаме нужда, но генерал Тирсит каза, че принцът ще дойде след пет дни. Заедно с Троянския кон. Тогава тези смрадливи микенци нямаше да разберат какво ги е ударило.

Пред него един троянски ездач, когото познаваше — Олганос — бе свален от коня си. Кървеше от няколко малки рани и изглеждаше замаян. Двама вражески войници тичаха към него. Екиос заобиколи мъртвото тяло на коня и скочи към единия от тях. Мечът му прониза мишницата на мъжа и се счупи. Той се хвърли напред, сграбчи падналото оръжие на войника и отново се изправи. Вторият нападател обаче заби меча си в гърдите на Олганос преди Екиос да разбие черепа му. Олганос падна по лице в калта и застина. Екиос прескочи телата.

Над шума от битката и писъците на умиращите той чу тропот на конски копита. В момента нямаше враг срещу себе си, така че рискува с един поглед към реката.

През равнината, по един от временните мостове, стремително се спускаше отряд ездачи, воден от едър войн със златна коса и брада. Той размахваше два меча и устата му бе отворена в боен вик, докато яздеше. Зад него се различаваха мъже както от Троянския кон, така и от някакво боядисано племе.

Подкрепления, помисли Екиос. Крайно време, мамка им!

Той се обърна отново към битката точно на време, за да види убийствения удар, който преряза гърлото му.

По-късно същия следобед Банокъл седеше на южния бряг на Скамандър и миеше кръвта и калта от косата и брадата си. Водата капеше под бронята му и хладината бе добре дошла за горещата му кожа. Не беше получил рани, ако се изключеше драскотината по ръката от една отблъсната стрела. Бе изморен и гладен.

Реката бе почервеняла от кръв, телата на мъже и коне се носеха бързо по течението към залива. На другия бряг можеше да различи Калиадес, който вървеше сред ранените, убиваше вражеските войници с меча си и викаше носилки за троянците и съюзниците им. Младежи тичаха сред ранените и мъртвите, за да събират стрели, изоставени мечове и щитове. Над тях се носеха птици, които чакаха възможност да се спуснат да пируват.

Наблизо шестима мъже се опитваха да извадят един мъртъв кон от водата. Банокъл се изправи ядосано.

— Първо мъжете ни, дебили такива! — извика той. — Не чумавите коне!

Войниците побързаха да изпълнят заповедта и той отново се свлече на земята. Гърбът го болеше, а чуканчето на ухото му го сърбеше силно. Започвам да остарявам за тая работа, помисли си безрадостно.

Нечия голяма сянка надвисна над него и той вдигна поглед.

— Добра работа, Банокъл — каза царският син Антифон. Въпреки едрото си тяло, той изглежда нямаше рани. — Появихте се точно навреме, за което благодаря на Арес. Вече бяхме започнали да отблъскваме врага и вашата атака се оказа сламката, която строши гърба на магарето.

— Егати магарето — изсумтя Банокъл. — Микенците са най-добрите войници на света.

— При все това, генерале, днес ние бяхме по-добри.

— Вече не съм генерал — отвърна щастливо Банокъл. — Наредиха ми да оставя тракийците си в Дарданос.

— Но някои от тях са дошли с теб въпреки това — каза принцът, а в гласа му се прокрадна веселие.

Микенецът сви рамене.

— Е, значи не ставам за генерал. Отстранете ме от длъжността.

При тези думи Антифон се засмя открито и басовият звук изтътна ясно и силно над бойното поле.

— За мен ти си герой, Банокъл — каза той. — Бих изпълнил всяко твое желание, което е по силите ми. Но се боя, че царят вижда много неща по друг начин.

— Царят?

— Наредено ни е и двамата незабавно да отидем при цар Приам в двореца. Така че си намери кон и ела с мен.

Той се обърна.

— Не и аз — каза упорито Банокъл и остана неподвижен. — Искам първо да видя жена си.

Антифон отново се обърна към него.

— А да, спомням си. Ти си женен за Голямата Руж… бившата курва.

— Точно така — потвърди гордо Банокъл. — Тя е добра жена. Сигурно й липсвам и ще се чуди къде съм сега, когато битката тук приключи.

— Царете са с приоритет пред жените — отвърна дебелият мъж нетърпеливо. — Ела с мен.

— Ами Калиадес?

— В името на Хадес, човече — избухна изтормозеният Антифон. — Кой е пък Калиадес?

— Той е мой при… помощник. Ей го там.

Микенецът посочи към бойното поле.

— Можеш да пратиш да го повикат, като свършиш с Приам. Сега ела с мен преди да те арестувам и да те отведа при царя, окован във вериги.

По време ма бавната езда в града Банокъл гледаше с копнеж надолу към Улицата на грънчарите, където се намираше малката му бяла къща. Зачуди се дали Руж сега е там и го чака.

Край двореца на Приам двамата с Антифон слязоха от конете и влязоха в мегарона. Банокъл се огледа с интерес. Това бе първото му влизане тук след онази обсада, в която той и Калиадес бяха сред нападателите. Спомни си с носталгия битката на стълбите, великия непобедим Аргуриос, който отблъскваше микенските нападатели с неуморима сила и умение. Той потърка белега на ръката си, където мечът на Аргуриос го бе поразил. Спомни си пристигането на богоподобния в могъществото си Хектор и стената от щитове, която нашествениците планираха да направят за последната си битка. След това си спомни мистериозното им връщане на корабите и писъците на Коланос.

Банокъл се усмихна мрачно. Определено ден, който нямаше да забрави никога.

Когато царят слезе по стълбите, микенецът присви очи. За последно бе видял Приам на парада в края на лятото. Тогава той изглеждаше силен и могъщ, докато махаше на войските от златната си колесница. Промяната беше шокираща. Царят изглеждаше като крехък старец, подпиращ се на ръката на помощника си от едната страна и на дървена пръчка от другата. Лицето му беше побеляло като папирус и вървеше несигурно. Помощникът му Полидорус го задържа, докато седне на трона си и Приам се отпусна изтощен, загледан в каменния под. Зад него стоеше кокалест мъж, за когото Банокъл знаеше, че е съветникът Политес. Около трона стояха и шестима царски орли.

Накрая царят вдигна очи. Когато заговори, гласът му бе слаб и продран:

— Значи това е великият герой, който никога не губи и обръща битката при всяка своя атака. Няма ли да коленичиш пред своя цар, генерал Банокъл?

Банокъл пристъпи напред.

— Обучаван съм за войн в Микена, цар Приам. В онези земи не коленичим пред царете си. Вместо това показваме верността си с всяко свое действие.

Царят се усмихна слабо.

— Може би не е мъдро да ми напомняш, че някога се сражава в този мегарон в опит да ме убиеш. Ако не беше героят Аргуриос, ти щеше да бъдеш заклан на това място, заедно с другарите си.

— Е — каза Банокъл, — всъщност и Аргуриос беше микенец, както зна…

— Достатъчно! — изтътна гласът на царя, внезапно изпълнен със сила. — Не си тук, за да спориш с мен, войнико! Слушай — Приам се наведе напред в трона си, — синът ми Хектор ти е поверил командването на тракийците, защото си събрал вярна армия при отстъплението си от Тракия. Тогава ми се струваше грешно да слага начело глупак. Но сега изглежда, че Хектор е бил прав и ти си глупак с късмет.

Банокъл отвори уста, за да заговори, но царят го спря.

— Замълчи и слушай, войнико! Моят генерал Тирсит, идиотът му с идиот, взе, че умря в битката днес и на скамандрийския отряд му трябва нов генерал. А аз винаги бих предпочел глупак с късмет пред гений без късмет. Така че ти отново си генерал, Банокъл, генерал на най-добрата военна единица в света.

— Но аз мисля… — започна Банокъл.

Царят се изправи рязко. Яростта му го оживи и микенецът ясно видя могъщия мъж, който е бил на младини.

— Ако отново ми противоречиш, генерал Банокъл, ще накарам орлите си да те убият на място!

Последва яростна тишина, после Банокъл каза меко:

— Ами Калиадес?

Царят се намръщи.

— Калиадес? Това име ми е познато. А да, високият войник, който пое командването на микенските нашественици след ареста на Коланос. Какво за него?

— Той ми е приятел.

Антифон бързо се намеси:

— Той е помощникът на генерала, татко.

— Тогава ще продължи да му бъде помощник. А сега — той се обърна към сина си, — докладвай, Антифон.

— Врагът беше отблъснат до укреплението, което е издигнал в устието на прохода, татко. Смятаме, че са изгубили поне хиляда мъже в двата дни на битката в равнината.

— А нашите жертви?

— Малко по-малко. Може би седемстотин убити и двеста ранени толкова зле, че едва ли скоро ще се бият отново, ако изобщо някога могат. Издигнахме болница в покрайнините на Долния град, до илионските казарми. Мнозина от лечителите ни се преместиха там от Дома на змиите.

— Ами отряда на Илион?

Антифон сви рамене.

— Те са войници. Ще почиват където могат.

Приам вдигна очи.

— А къде е генерал Лукан? Той представлява хераклийците.

— Отрядът на Хераклион още е на бойното поле. Реших, че е най-добре да оставя генерала край Скамандър, в случай, че тази нощ има друга атака.

— Очакваш ли такава атака?

— Не.

Приам кимна.

— Хектор ще дойде след три или четири дена. Трябва да удържим дотогава. Когато основната сила на Троянския кон пристигне, тези западни чакали ще бъдат отблъснати в морето с опашки между краката.

Банокъл видя как Антифон и Политес се спогледаха. Приам също го видя и се наведе напред от трона.

— Зная, че ме мислите за стар глупак, синове мои. Но доверието ми в Хектор никога не ме е предавало. Троянският кон винаги побеждава. Спечели в Кадеш, ще спечели и тук. Агамемнон и лакеите му ще бъдат отблъснати обратно до прохода. Ние ще си го върнем заедно с Царска радост, а после врагът ще се озове в капан в Залива на Херкулес с Хектор от едната страна и корабите ни от другата. Ще ги премахнем като бълхи от кучешка козина.

— В момента обаче флотата ни е в капан в залива на Троя, а корабите на Агамемнон държат Хелеспонта — изтъкна Антифон. — Дарданската флотилия пострада лошо в морската битка отвъд Карпеа. И не знаем къде е Хеликаон.

Приам нетърпеливо отхвърли коментара с жест.

— Когато „Ксантос” се върне, Еней ще се справи с вражеските кораби. Всички се боят от огнехвъргачите. Той ще унищожи флотилията така, както унищожи онази на Имброс, а после ще пробие блокадата на Хелеспонт.

Антифон поклати глава.

— Не можем да сме сигурни, че златният кораб дори е преживял зимата — възрази той. — Не сме чули нищо от началото на годината. Не можем да разчитаме на Хеликаон. — Той замълча за момент. — Очакваш много от двама мъже, дори да са герои като Хектор и Хеликаон.

Царят рязко се извърна към него.

— Двама мъже като тях струват повече от хиляда като теб! Презирам и теб, и всички други скептици и предвестници на нещастия. Моята Хекуба ме предупреди да внимавам с вас. Спомни си предсказанието, каза тя. Троя ще надделее и ще живее вечно.

Той седна изтощен и за няколко мига изглеждаше потънал в размисъл. Тишината се проточи и Банокъл се размърда, нетърпелив да си тръгне.

Когато Приам отново заговори, гласът му бе станал остър и хленчещ:

— Къде е Андромаха? Доведете ми я. Не съм я виждал днес.

Политес заговори за пръв път. Той постави ръка на рамото на баща си и каза с невероятна нежност:

— Тя не е тук, татко. На борда на „Ксантос” е, заедно с Еней. — Той погледна ядосано Антифон и продължи: — Хайде, имаш нужда от почивка.

— Имам нужда от малко вино — отвърна старецът, но се изправи несигурно и позволи да го отведат до каменното стълбище.

Антифон се обърна към Банокъл с въздишка.

— В името на Арес, дано Хектор се върне скоро — каза той.

Най-накрая свободен, Банокъл изтича от мегарона, качи се на чакащия го кон и се спусна в галоп през града. Скейската порта, затворена вече и денем, а не само нощем, се отвори пред него и той се насочи към Улицата на грънчарите, изпълнен с радост. Умът му вече отхвърляше проблемите на деня, товара на отговорностите и битките, които го чакаха утре. Всичко това бе пометено от нетърпението му да види Руж.

Той скочи от коня, когато достигна дома си и чак тогава осъзна, че около малката бяла къща се е струпала тълпа.

Един съсед, грънчар на име Аластор, дотича до него, пребледнял.

— Банокъл, приятелю…

Микенецът го сграбчи за предницата на туниката и се огледа наоколо към напрегнатите лица на мъжете и зачервените очи и покритите със сълзи бузи.

— Какво става тук?! — изрева той. После разтърси Аластор. — Какво, в името на Хадес, става тук?!

— Жена ти — изпелтечи мъжът.

Банокъл го хвърли на земята и изтича в дома си. Руж лежеше на чаршаф от бял лен в центъра на всекидневната. Тялото й бе измито и облечено в бяла рокля, но никой не можеше да скрие синия цвят на лицето й или тъмните белези по врата й.

Банокъл падна на пода до нея, парализиран от шока и вихъра на емоциите си.

— Руж! — Той я хвана за раменете и я разтърси леко. — Руж!

Ала тялото й бе вкочанено и студено под треперещите му ръце.

Банокъл се изправи, побелял от ярост, и хората около него отстъпиха разтревожени.

— Какво е станало? Ти, грънчарю! Какво е станало?

Микенецът пристъпи заплашително към изплашения мъж.

— Старият пекар, приятелю — каза Аластор. — Онзи, който правеше медените сладкиши, които тя толкова обичаше. Той я е удушил, Банокъл, а после сам си е прерязал гърлото. Ето го там навън. — Мъжът посочи към двора. — Казал на дъщеря си, че обича Руж и не може да живее без нея. Напускал града и искал да я вземе със себе си, ала тя му отказала. Молил я отново и отново, но тя му се смеела…

Ала Банокъл вече не го слушаше. С рев на отчаяние той изхвърча на двора, където намери дребното тяло на Кренио, проснато на земята, стиснал здраво с дясната си ръка една от роклите на Руж, а с другата — ножа. Кръвта му бе напоила земята около главата му.

Банокъл изтръгна роклята от ръката на мъжа и я запрати на една страна. После извади кинжала си и го заби в гърдите на пекаря. Крещейки несвързано, докато сълзите се стичаха по лицето му, той забиваше отново и отново острието в тялото на мъртвеца.

XVII ЕЗДАТА НА ХЕКТОР

Скорпиос бе изморен и не само от целодневната езда. Умората бе проникнала чак до костите му. Беше му омръзнало от битки и от война. Копнееше отново да види фермата на баща си и да седне на масата със семейството си, за да слуша простичките им истории за изгубени овце или гъгрици по лозята.

Погледна надолу към затревената падина, където приятелят му Юстинос — широкоплещест мъж с бръсната глава — се опитваше да разпали сухите подпалки с кремък. Замъждука малко пламъче, а Юстинос се наведе и го духна внимателно. Огънят се усили и той добави още няколко съчки.

Двамата ездачи си устройваха късен лагер точно под върха на един хълм. Бяха съгледвачи за Троянския кон на Хектор и се движеха пред основното тяло на армията, докато тя се насочваше с пълна скорост обратно към Троя през планината Ида към често използвания път от Тива в полите на Плакос до Златния град. Очакваха останалите от армията да ги настигнат по мръкване.

Скорпиос се бе загледал към потъмняващата земя на северозапад. Въздухът бе изпълнен с мириса на вечерни цветя. Накрая той въздъхна и се спусна обратно долу при лагера. Юстинос вдигна поглед, но не каза нищо. Подаде му парче хляб и двамата ядоха в тишина.

— Мислиш ли, че Олганос още е в Троя? — попита Скорпиос, докато Юстинос постилаше одеялото си на земята, готов да заспи. Едрият мъж сви рамене.

— В града има само стотина мъже от Коня. Със сигурност всеки ден, докато стигнем до там, те ще са в центъра на сраженията. Може и всички вече да са мъртви.

— Той обаче е корав — настоя Скорпиос.

— Всички сме корави, момче — измърмори приятелят му и се просна на земята със затворени очи.

— Искам да си ида у дома, Юстинос. Гади ми се от всичко това.

Другият войн въздъхна, след което се надигна и добави още съчки в пламъците.

— Ние си отиваме у дома — каза той.

— Имам предвид моя дом. Далече от войната.

Юстинос се усмихна мрачно.

— Далече от войната? Няма място във Великата зеленина, което да е далече от войната.

Скорпиос се загледа в другия.

— Но тя трябва да свърши някой ден, нали?

— Тази война ли? Разбира се. След нея ще има друга, а после друга. Най-добре не мисли за това. Тук е спокойно и ние сме в безопасност поне за тази нощ. Това е достатъчно добро за мен.

— Не и за мен. Страх ме е от утрешния ден.

— Защо? Утре няма да стане нищо. Само ще продължим да яздим на север и да внимаваме за засада. Хектор ще спре под Гаргарон, както винаги, за да принесе жертва на Татко Зевс. Кое му е специалното на утрешния ден?

— Нищо. Не зная.

— Тогава защо се страхуваш? Слушай ме, момче, единственото, което е сигурно, е сега. Вчера е в миналото. Не можем да направим нищо по въпроса. Утре е мистерия. И там нищо не можем да направим, докато не ни връхлети. Нека Хектор и генералите се боят за утрешния ден. Това им е работата.

— И Банокъл — изтъкна Скорпиос.

Юстинос се изкикоти.

— Да, предполагам, че и Банокъл. Бих му съчувствал, но всеки, който има топки да се ожени за Голямата Руж, би трябвало да може да се справи с простичките задължения на един генерал.

— Защо някой би се оженил за курва? — попита Скорпиос.

— Е, това пък е пълна глупост — сопна се Юстинос. — Какво общо има това, че е курва?

— Ти би ли се оженил за такава?

— Защо не? Ако я обичам и може да ми даде синове.

Скорпиос го изгледа невярващо.

— Но те са безбожни и нечисти.

Очите на Юстинос се присвиха, а лицето му потъмня.

— Безбожни? В името на топките на Арес, радвам се, че не съм бил отгледан в малкото ти селце. Чуй ме, Скорпиос. Майка ми беше курва, а баща си не познавах. Отгледаха ме курви. Някои бяха гадни, други — зли или алчни. Но повечето бяха нормални, като теб и мен. Много от тях бяха грижовни, честни и състрадателни. Просто жени, които правят каквото трябва, за да оцелеят. Безбожни и нечисти? Ако не ми беше приятел, щях да ти разбия физиономията в онзи дънер. А сега млъквай и ме остави да спя.

Той легна отново, обърна гръб на другия войник и придърпа одеялото над рамото си.

Скорпиос седна с гръб към дъба и задряма за известно време. Луната се бе издигнала високо в ясното небе, когато чу грохота на стотици копита, който му подсказа, че Троянският кон на Хектор ги е настигнал. Срита Юстинос, за да се събуди, и двамата бързо запалиха подготвените за целта факли, след което ги вдигнаха високо. След няколко мига ги наобиколиха ездачи, около които се вихреше прах. Броните им блестяха под лунната светлина.

От мрака се появи едър войн, седнал на гърба на червеникав жребец. Той се наведе към тях, а златната му коса сякаш засия под светлината на факлите.

— Юстинос. Скорпиос. Нещо за докладване? — попита Хектор.

Юстинос пристъпи напред.

— Нищо, господарю. През целия ден видяхме само птици, зайци и няколко мечки. Сякаш земите са изоставени.

— Изоставени са — съгласи се принцът. — Очаквах Агамемнон да устрои засада по пътя ни. Знаеше, че ще идваме. Но изглежда съм грешал. Може би е хвърлил всичко, което има, срещу Троя.

Той се изправи на гърба на коня си и погледна към пълната луна за момент. После извиси глас над пръхтенето на конете и тихите разговори на ездачите и извика:

— Няма да спираме сега, момчета! Ще яздим през нощта!

Юстинос и Скорпиос бързо започнаха да събират нещата си, докато конниците се движеха край тя.

— Е, момче, изглежда утрешният ден дойде по-бързо от очакваното — каза тихо Юстинос.

Времето се движеше с унищожителна леност, докато кървавото клане в равнината продължаваше. За Калиадес дните бяха започнали да се сливат в едно. Когато беше светло, той се биеше редом с мъжете от скамандрийския отряд, а Мечът на Аргуриос поразяваше враговете му. Тук нямаше място за умения в боя, беше просто кървава касапница. Нощем почиваше, където намери, а изтощението го събаряше на земята, въпреки стоновете и виковете на умиращите и непоносимата воня на стотици горящи трупове в ноздрите му.

На петата сутрин се събуди и откри, че зората отдавна е минала, а слънцето е високо в небето, ала при все това врагът още не е атакувал.

По-изтощен, отколкото можеше да си представи, че е възможно, той изравни коня си с конете на Банокъл, Антифон и генерал Лукан от хераклийския отряд — дребен и жилав мъж с криви крака, прошарена коса и силно сбръчкано лице, който служеше на царя на Троя от незапомнени времена.

Калиадес погледна към Банокъл, който се взираше в армиите на Агамемнон с безизразно лице и очи, по-студени от зимен дъжд. Щом чу за смъртта на Руж, той изтича до дома на приятеля си и го откри свлечен в ъгъла на двора, вперил поглед в осакатения труп на стария пекар. Банокъл не каза нищо, а се изправи и напусна дома си, без да погледне повече към тялото на жена си. Върна се на бойното поле и стоя цяла нощ до реката в чакане на вражеската атака. Оттогава се биеше като обладан от духове, а двата му меча носеха смърт, където и да отидеше. Скандрийците го обожаваха, сякаш беше прероденият Херкулес, и се биеха като демони до него, възхитени от неуморимите му и неумолими атаки.

— Ето че се почва — каза Банокъл с равен глас и Калиадес насочи вниманието си към бойното поле, където се сформираха вражеските армии. В центъра им бе микенската фаланга, но по-тясна отпреди и по двата й фланга имаше по още една пехотна фаланга. Двата края на линията се оформяха от конници.

— Тесалийски пешаци и конници отляво. Ахил ще бъде там със своите мирмидонци — каза старият Лукан и примижа. — Не мога да различа кой е отдясно днес.

— Критяни — каза Банокъл. — Или поне критянски конници. Гадни копелета са. Изненадан съм, че не ги използваха по-рано.

— Може да са дошли току-що — изтътна Антифон. — В Залива на Херкулес всеки ден пристигат кораби и не носят само храна и оръжия. От цялата Велика зеленина се изсипват наемници с надеждата да спечелят малко от съкровищата на Приам. Това отдясно сигурно е някой от тези отряди.

— Значи ще са свежи — каза Калиадес. — И със свежи коне.

— Свежи или не, до мръкване ще са мъртви — отвърна Банокъл и слезе от коня си. Калиадес го последва.

Антифон се наведе от гърба на своя.

— Един генерал трябва да започне битката от задната част на армията си — каза той изморено, както правеше всеки ден. — Няма как да прецениш как да разположиш силите си, ако стоиш отпред.

Банокъл го игнорира, както винаги, и тръгна пред войните отляво, за да застане начело на скамандрийците си. Пешаците нададоха възгласи и Калиадес видя как част от умората изчезна от тях, докато викът им се носеше надолу по линията:

— Банокъл! Банокъл! Банокъл! БАНОКЪЛ!

Калиадес вдигна поглед към Антифон, сви рамене и отиде да заеме мястото си до своя приятел, като изтегли Меча на Аргуриос. Антифон и Лукан обърнаха конете си и ги поведоха обратно сред редиците войни.

Антифон бе наредил на скамандрийците да поемат левия фланг в равнината, а на хераклийците — десния. В центъра се намираше елитната пехота — Орлите на Приам — а зад тях бяха наредени триста фригийски стрелци, защитавани от всяка страна от отряда на Илиос и наемници от Меония. Нищожният отряд оцелели мъже от Троянския кон бе оставен в резерва от другата страна на реката. Повечето бяха ранени, както и конете им.

Калиадес видя светлината на слънцето да се отразява в броните на микенската армия, когато тя започна да се придвижва към тях. Той постави шлема си на мястото му и провери каишите на нагръдника си.

— Какво чакаме, момчета? — извика Банокъл и изваждайки двата си меча, се хвърли към врага.

В задната част на редиците Антифон изчака, докато вече можеше да вижда лицата на приближаващите микенци. После даде заповед и фригийските стрелци опънаха лъковете си, за да запратят дъжд от стрели над главите на собствените си войници и сред редиците на противника. Успяха да стрелят само три пъти, а после, според заповедите си, отстъпиха по дървените мостове до северния бряг, готови да спрат врага, ако достигне реката.

Калиадес тичаше до Банокъл към фалангата и видя как стрелите се носят над главите им, за да отскочат от микенските щитове и шлемове. Някои обаче намериха целта си, забивайки се в лица, ръце и крака и принуждавайки вражеската линия да забави ход, докато мъжете се препъваха и падаха.

Калиадес се затича с подновена сила. Концентрира се върху една пролука във фалангата, където повален от стрела войник бе оставил другаря си отляво незащитен. Калиадес изрева и се затича към мъжа, удряйки ръката, с която онзи държеше меча си. Оръжието му почти отряза ръката над лакътя и той изтръгна меча си отново, за да го забие в лицето на микенеца, докато той падаше напред.

Друг войн замахна с острието си към главата на Калиадес. Ударът отскочи от ръба на щита му. Калиадес насочи меча на Аргуриос в гърлото на мъжа, ала острието се плъзна по тежката броня. Той коленичи и блокира друг удар от противника си, а после заби оръжието си в бедрото му. Рукна фонтан от кръв. Микенецът падна на колене и отчаяно замахна към Калиадес, ала той отскочи леко назад и остави мъжа да умре.

За момент се измъкна от сражението. Видя, че Банокъл си е проправил път с бой към най-тежката част от битката. Русият войн бе заобиколен от три страни, както от микенци, така и от тесалийци.

Калиадес тръгна към него, но с крайчеца на окото си видя движение отдясно. Блокира свирепия удар и мълниеносно преряза гърлото на нападателя. Поглеждайки наляво, той вдигна щита си точно навреме, за да блокира удар от брадва. Изгуби равновесие в калта и противникът му замахна отново. Калиадес се претърколи отчаяно.

В този момент един троянски войник се хвърли върху нападателя и замахна към рамото му. Мъжът с брадвата се обърна към младия войник и се опита да го удари в главата. Троянецът носеше стар квадратен щит и брадвата отскочи от края му. Докато войнът вдигаше оръжие отново, Калиадес скочи и заби меча си между ребрата му. После го изви и мъжът падна тежко.

Калиадес кимна на младежа за благодарност и се обърна да намери Банокъл. Не можеше да го види и се огледа. Дори и насред битката усещаше накъде вървят нещата и разбра, че троянците отново напредват.

Той отблъсна удар с меч, насочен отдясно към корема му, и уби мъжа със светкавичен замах към гърлото.

Пред него се отвори пролука и той видя Банокъл, който се сражаваше с контролирана настървеност. Двата му меча блестяха и се стрелкаха във всички посоки, задържайки противниците му на разстояние. Калиадес се затича към него, прескочи едно тяло и прокара меча си през вдигнатата ръка на тесалийски войник. Мъжът остана неподвижен за миг, загледан в осакатения си крайник, а после Калиадес му преряза гърлото.

Видя, че Банокъл е изгубил един от мечовете си, затова взе оръжието на тесалиеца и извика:

— Банокъл!

Ала с шлема, покриващ изцяло лицето му, приятелят му нямаше как да го чуе.

Калиадес видя как един микенец убива троянския си противник, а после се обръща към открития гръб на Банокъл. Той се ухили и вдигна меча си за убийствен удар. Калиадес се втурна напред. Ала преди оръжието да падне, Банокъл обърна меча си и го заби, без да гледа, в корема на мъжа.

Калиадес прокара острието си през врата на един от противниците на приятеля си. Видя, че Банокъл най-сетне го е забелязал, и му метна новото оръжие, а после се огледа за нова цел.

— Не бой се, ще има достатъчно и за двама ни! — извика Банокъл.

Двамата приятели продължиха да се бият един до друг, а купчината вражески трупове около тях нарастваше.

И дългата сутрин превали към обяд.

Калиадес знаеше, че скамандрийците се борят яростно и бавно си проправят път навътре във вражеските редици. Ала именно там беше проблемът. Вражеската конница на тесалийците и критяните щеше да се опита да мине от двете страни на троянците и съюзниците им с надеждата да ги обкръжи. Антифон разполагаше само с малкия отряд от Троянския кон и зелейската конница, с които да им попречи.

Микенецът спря за момент, за да си поеме дъх. Ръката, с която държеше меча, бе изморена, а краката му сякаш не можеха да го държат и миг повече. Двамата с Банокъл, заедно с около дузина скамандрийци, бяха проникнали надълбоко във вражеските редици. Около тях имаше десетки мъртви или умиращи, някои троянци, но повечето — микенци или войни от Тесалия.

Банокъл уби тежко брониран микенец с умел удар отстрани, а после също спря и се огледа, за да се ориентира. Отляво виждаше троянски войски, които се разпръскваха хаотично. Гигантски войн в черна броня си проправяше път сред тях с мечове, проблясващи като мълнии. Движеше се с невероятна сила и елегантност, в сравнение с изморените войници около него.

— Ахил! — извика Банокъл на Калиадес и посочи с меча си в посоката на воина. — Това е Ахил!

През процепите на шлема си, Калиадес видя как лицето на Банокъл просветва от нетърпение. Той му кимна и двамата започнаха да си проправят с бой път към царя на Тесалия.

Изведнъж силен тътен изпълни въздуха и напоената с кръв земя под тях започна да трепери.

— Земетресение! — извика някой и викът бе подет от повечето войни наоколо. Боят започна да замира, докато мъжете и от двете страни усетиха как земята трепери под краката им.

Калиадес видя два микенски трупа, паднали един върху друг и като постави ръка на рамото на Банокъл за опора, се качи върху тях, за да види по-добре.

В далечината на юг, по протежението на Скамандър се издигаше огромен прашен облак. Когато той се приближи до вкопчените една в друга армии, тътенът се усили. Копита!

— Това не е земетресение! — извика радостно Калиадес на изтощените си войници. — Това е Троянският кон!

Скорпиос се приведе ниско над врата на жребеца си и усети как страхът в стомаха му изчезва, докато Троянският кон галопираше през равнината към фланга на врага.

Само мигове преди това ездачите бяха извели конете си от гората на северния бряг на Скамандър там, където свършваха покритите с дъбове хълмове и реката се спускаше бързо към Залива на Троя. Там спряха, ужасени от гледката на битката, която се разиграваше пред тях. Скорпиос разполагаше само с няколко секунди, за да я осмисли — равнината южно от Скамандър бе изпълнена със сражаващи се войни, неразличими заради покритите си с кръв и кал брони. После Хектор подкара огромния си боен кон Арес в разпенената река и жребецът си проправи път през нея, последван бързо от останалата част от Троянския кон. Щом стигнаха до южния бряг, Хектор дори не се обърна, за да види дали мъжете са прекосили бързото течение в безопасност, а извади меча си и срита жребеца в галоп към битката.

Скорпиос и Юстинос се намираха в четвъртата редица ездачи, които се спуснаха върху фланга на врага с мечове в ръка. Той разтърка очи, за да ги изчисти от вихрещия се прах, и видя вражеската конница, която отчаяно се опитваше да обърне конете си, за да се изправи срещу новата заплаха. Телата на конете и мъжете по земята около тях обаче им пречеха.

Хектор вече бе много по-напред от останалите. Неговите щитоносци Местарес и Ареон правеха всичко възможно да го настигнат, но малко коне можеха да се мерят с Арес в пълен галоп.

Смелият боен кон удари паникьосаната вражеска линия със силата на таран. Един жребец падна с ужасено цвилене, когато Арес строши и двата му предни крака в атаката си. Хектор уби ездача на раненото животно с удар в главата и другите наоколо отстъпиха назад в паника. После щитоносците също удариха врага, следвани от останалата част от Троянския кон.

Скорпиос забави жребеца си, за да изчака своя ред, докато ездачите пред него навлизаха в битката. После един тесалийски ездач успя да пробие троянската линия и се засили към него със спуснато копие. Скорпиос се наклони и върхът на копието премина вдясно от него, забивайки се в коня му. Животното се надигна паникьосано на задните си крака, давайки на война нужната височина да забие копието си дълбоко в гърлото на тесалиеца. Подивял от болка, конят отново се надигна, а после падна.

Скорпиос скочи и се претърколи, изправи се на крака и извади меча си. Затича се към първия ездач, когото видя — тежко брониран микенец. Копието на мъжа се понесе към него, но бе отклонено от нагръдника му. Скорпиос сграбчи дръжката и я издърпа, събаряйки изненадания си противник от седлото. После троянецът го уби с мълниеносен удар във врата. Прибра меча си и сграбчи коня за гривата, хвърляйки се на гърба му с копие в ръка.

Огледа се наоколо за друг войн, когото да убие. Видя, че вражеската конница е отстъпила под атаката и няколко ранени ездачи се опитват да се оттеглят от бойното поле. Скорпиос изсумтя и хвърли копието на тесалиеца по един бягащ ездач. Оръжието се заби в гърба на мъжа и той се свлече на коня си. Троянецът нанесе триумфиращ удар във въздуха.

— Скорпиос! — Той се обърна и видя Юстинос, чието лице и меч бяха покрити с кръв. На устните му бе разцъфнала усмивка. — Още ли искаш да пасеш овцете във фермата на баща си?

XVIII ГЛУПАК С КЪСМЕТ

Високо на върха на великата кула на Илион, Полидорус гледаше битката със смесица от гордост и дълбока болезнена завист. Ръката го сърбеше да стисне меча и да го използва в защита на своя цар и своя град. Наблюдаваше останалите войници далече долу, които преследваха врага, и копнееше да бъде сред тях.

След героичната си роля в дворцовата обсада преди четири години, в която помогна на Аргуриос, Хеликаон и Диос в защитата на стълбището, младият орел бързо бе повишен първо до лична охрана на Приам, а после, за негова изненада, до позицията на личен помощник на царя.

— Не искам това! — извика той на жена си Касилия. — Не подхожда на един войник!

— Тихо — отвърна му тя. — Ще събудиш бебетата. Това е огромна чест, съпруже. Цар Приам те е избрал лично. Това означава, че ти вярва. Може би дори те харесва. Ти си лесен за харесване, Полидорус. — И му се усмихна, опитвайки се да обвие ръце около врага му. Ала той се отдръпна, тъй като още не бе готов да бъде успокояван.

— Няма да бъда нищо повече от прислужник, който му носи чаши вино и му помага да се облече. — Той снижи глас: — Аз съм войн, Касилия. Бил съм се за Троя от петнадесетгодишен. Това е… това е… — Полидорус отново зашептя: — Това е обида — каза накрая, сякаш някой можеше да ги подслушва в малката им къщичка до западната стена.

Но след като мина известно време, Полидорус свикна с ролята си. Наистина трябваше да помага на стария цар с храната и да го подкрепя, когато бе прекалил с виното, да стигне до спалнята си всяка вечер. Но младият войник нерядко научаваше тайните на града, докато стоеше между Приам и генералите и съветниците му, а царят неведнъж бе питал за тихо поднесената му и задълбочена гледна точка относно делата на чуждоземните царе и развитието на войната.

И през изминалите две години Полидорус бе започнал да се привързва към стареца.

Сега се обърна, за да го погледне. Царят, облечен в дебела вълнена роба и наметало от овча кожа, което да го пази от хапещия вятър на върха на кулата, стискаше парапета с кокалестите си ръце и гледаше напрегнато битката далече долу. Воднистите му очи не му вършеха работа и той често излайваше някой въпрос към войника за развитието й. Младият мъж видя гордостта на лицето му и сълзите в очите му, когато Хектор и Троянският кон се появиха на равнината.

— Хектор, сине мой — прошепна царят. — Агамемнон и жалките му царе ще избягат като плъхове, каквито в действителност са, сега, когато ти си тук. Ще се сбият помежду си, за да се доберат по-бързо до корабите си, момчето ми.

Полидорус се бе сражавал в Тракия преди години, но опитът му на бойното поле бе ограничен. Все пак знаеше, че Агамемнон може да стовари в равнината много пъти повече войни от тези на Приам. Изненадващата атака на Хектор бе спечелила деня, мислеше той, докато гледаше как вражеските войници бягат към прохода. Но утре?

Хвърли поглед от другата страна на царя, към принц Политес, който също бе увит в овча кожа, а зачервените му очи бяха напрегнати, докато гледаше отстъплението. Сякаш усетил погледа му, Политес се обърна и се усмихна тъжно. Полидорус знаеше, че принцът споделя мнението му — войната още далече не беше приключила.

Но на баща си принцът каза нервно:

— Битката вече вървеше в наша полза, когато Конят пристигна. Антифон щеше да спечели, макар и с много повече загуби.

Приам се изплю на пода в краката си.

— Ба! Антифон е дебел глупак, а ти си идиот. Нищо не разбираш от война. Трябва да си долу и да се биеш, а не да гледаш от безопасно разстояние.

Политес се изчерви.

— Аз не съм войн, татко. Ти ме избра за съветник, за да наглеждам съкровищницата ти. Служа на града по моя си начин.

Приам се обърна и го изгледа отровно.

— И как е съкровищницата, Политес? Колко добре се грижиш за нея от мое име? Прелива ли?

Ужилен от думите, принцът отвърна разгорещено:

— Много добре знаеш, татко, че трябва да плащаме за тази война. Твоите наемници долу трябва да бъдат купени, а ако мислят, че губим, ще искат дори още повече от богатството ни. Трябва ни метал, за да правим бронзови брони и оръжия, но сме принудени да го търсим все по-далече, а отчаянието ни вдига цените. Сега се нуждаем от калай и „Ксантос” е последната ни надежда.

Странно, но това сякаш оправи настроението на стария цар.

— „Ксантос”, да — каза той с нотка на радост в гласа. — Вярвам, че Еней скоро ще е тук, иначе ще изпусне боя. С нетърпение очаквам да видя корабите на Агамемнон, обхванати от пламъци.

Полидорус се обърна и отново се загледа към бойното поле. Врагът отстъпваше към укреплението, издигнато да защитава прохода. Някои сякаш бягаха панически, други отстъпваха дисциплинирано. Микенци, помисли си, или Ахил и мирмидонците, неговата елитна стража. Те не биха показали гърбовете си на никой враг. Внезапно усети сродство с тези дисциплинирани войници, независимо че не бяха на негова страна. Спомни си микенския герой Аргуриос, който бе удържал стълбите, могъщ и смел, само за да умре с обичта си към Лаодика, след като спаси Троя в нейно име. Полидорус тачеше онзи ден като най-хубавия в краткия му живот.

— Господарю, може би трябва да се върнем в двореца — предложи той. — Скоро ще се стъмни, а и боят приключва. Дори моите млади очи не виждат какво става толкова далече в падащата нощ.

Царят изсумтя.

— Тогава трябва да си намеря помощник с по-добро зрение — каза той, но позволи да му помогнат да слезе по стълбите.

Докато внимателно се спускаха надолу в кулата, Полидорус чу стария цар да си повтаря:

— Моят Хектор се върна и плъховете ще се скрият в дупките си.

В продължение на два дни сред армията на Агамемнон не се забелязваше много движение. Отблъснати зад подсиленото си укрепление, което защитаваше прохода, западните царе изглежда нямаха смелост за нова атака.

Троянците, които бяха използвали всеки войник, способен да стои на краката си, в битката в продължение на няколко дълги дни, използваха това време, за да почетат умрелите, да се погрижат за ранените и да поспят. Хектор бе неуморен. Обсъждаше защитни планове с генералите си, обхождаше Дома на змиите и болницата при казармите, за да окуражава ранените и умиращите, и изучаваше бойното поле, където троянската армия чакаше следващата атака на Агамемнон. Калиадес обаче видя сивия блясък на умората по лицето му, когато се срещнаха в равнината на Скамандър на третия ден.

— Трябва ти почивка, Хектор — каза му старият генерал Лукан, сякаш бе прочел мислите на микенеца. — Троя се нуждае от цялата ти сила в предстоящите битки.

Принцът не отговори и Лукан продължи:

— А и сме твърде близо до вражеските позиции. Една добре насочена стрела може да те открие и да сложи край на всичките ни надежди.

Хектор и Лукан, както и Банокъл и Калиадес, стояха на не повече от стотина крачки от укреплението, което сега бе подсилено с подострени колове, които да възпират конна атака. Масивния насип оформяше полукръг, който защитаваше устието на техния проход. На скалите над него и по белите стени на Царска радост троянците виждаха отблясъците на брони, докато вражеските войници наблюдаваха и чакаха.

— Ти да не си му майка? — попита раздразнено Банокъл. Той не криеше, че недолюбва стария генерал и Калиадес смяташе, че чувството е взаимно.

Лукан се усмихна леко, но очите му останаха студени.

— Ако някога бе срещнал царица Хекуба, микенецо, нямаше да задаваш толкова тъп въпрос.

Хектор гледаше скалите и изглежда не чуваше. После каза разсеяно:

— Няма да умра от стрела, генерале.

— Да не би гадателите да са казали на цар Приам как точно ще умреш? — попита Лукан със скептичен глас.

Хектор разтърси рамене, за да се отскубне от съзерцанието си, и потупа генерала по рамото.

— Не, стари приятелю, но Агамемнон ще се погрижи стрелецът, който ме убие, да страда дълго и мъчително преди да умре. Той има други планове за мен. Иска да ме види опозорен и повален публично от Ахил или някой друг шампион.

— Аякс Черепотрошача е тук. Видях го в мелето — каза Банокъл услужливо.

Калиадес кимна.

— И аз го видях. Уби двама от хората ни с един замах на огромния си меч.

— Все още е със стария си квадратен щит. — Обикновено мрачното напоследък лице на Банокъл се озари при спомена. — Голямо и тежко нещо. Никой друг не е достатъчно силен, за да го носи цял ден. Но той беше корав като бик. И вероятно все още е.

Хектор внезапно отметна глава и се засмя, а мнозина войници наоколо се усмихнаха. Звукът беше заразителен.

— Сигурен съм, че Агамемнон има много шампиони, които нямат търпение да се пробват с мен, Банокъл. Чувал съм за Аякс. Той е могъщ войн.

Мислите за микенеца припомниха на Калиадес младия войник, спасил живота му.

— Някой знае ли името на един млад троянец, който също носи квадратен щит? — попита той.

Хектор отговори без колебание:

— Борос. Двамата с брат му са от Родос, но майка им е троянка. Братът, Екиос, е мъртъв или поне така ми казаха. И двамата са скамандрийци.

В тона му нямаше упрек, но Калиадес се почувства глупаво. Той бе помощник на генерала на скамандрийците, а познаваше едва неколцина от войниците. Хектор можеше да поздрави всеки боец в Троя поименно и знаеше имената на бащите им. Само наемниците от Фригия, Зелея и хитските земи не му бяха познати.

Лукан посочи към прохода и попита нетърпеливо:

— Кога ще ги атакуваме, Хектор?

Калиадес и Банокъл се спогледаха. Същата сутрин всички присъстваха в Кехлибарената стая, когато Приам настоя за незабавна атака на прохода и Царска радост.

Хектор, седнал спокойно в големия богато украсен стол с чаша вода в ръка, каза търпеливо:

— Атака на прохода би била самоубийство, татко. Можем да превземем укреплението, макар че ще ни струва скъпо, тъй като ще се бием по нанагорнище и без да можем да използваме Троянския кон. После можем да си пробием път извън прохода. Но в най-тясната му точка има място за най-много двама войни. Ако изправим най-добрите си бойци срещу техните, ще се озовем в безизходица. Само че — продължи той с мек, но настоятелен тон, — те държат скалите отгоре. Могат да ни засипят със стрели и копия. Както казах, ще бъде самоубийство.

Царят кръстосваше голямата стая, а робата му се заплиташе в босите крака.

— Тогава трябва да атакуваме откъм морето — каза той след малко. — „Ксантос” ще използва огнехвъргачите си, за да унищожи корабите на Агамемнон.

— Това наистина би било дар от Посейдон — отвърна Хектор търпеливо. — Ако можем да координираме морска атака посред нощ, ще пратим катерачи да превземат скалите, а после и Царска радост. Но това са напразни мечти, татко. Корабите ни са блокирани от флотилиите на Менадос. Не могат да ни помогнат в Залива на Троя. А и не знаем къде е „Ксантос”.

— Потрошен от Посейдон на някой далечен бряг, подозирам — добави Антифон. Той бе получил рана в бедрото и седеше на дивана, вдигнал единия си крак върху възглавници. Лицето му беше бледо и очевидно го болеше, защото типичното му жизнерадостно настроение липсваше.

Приам спря да върви и остана неподвижно, сякаш дълбоко замислен. Устата му се движеше. После ги погледна с коварен блясък в очите и каза:

— Ще ги атакуваме откъм морето! „Ксантос” ще използва огнехвъргачите си. Да видим дали на Агамемнон ще му хареса това!

Хектор най-накрая изгуби търпение и повиши глас:

— Не знаем къде е „Ксантос”, татко! И жена ми е на борда. Ще пратиш ли кораба в битка, когато Андромаха е в опасност?

Приам се стресна от нетипичния тон на сина си и гласът му се разтрепери:

— Къде е Андромаха? Къде е? Тук ли е?

Той се огледа напрегнато, а другите мъже отместиха засрамено очи.

Калиадес се върна към настоящето. Хектор говореше:

— Можем да държим врага затворен в залива за неопределено дълго време. Не могат да си пробият път извън него повече, отколкото ние можем да влезем. Агамемнон може да се нарича цар-войн, но другите царе приемат командването му само докато има битки за водене. С времето ще започнат да се изморяват един от друг и напрежението ще нарасне. Ако няма следа от съкровището на Приам, което са им обещали, скоро ще потеглят за дома. Доколкото знам, Ахил презира Агамемнон и е тук само за да отмъсти за мъртвия си баща. Старият Нестор участва, защото се бои от Микена. Само Острозъбия и неговите критяни са сигурни съюзници на Микена.

— Ами Одисей? — попита Калиадес. — Какво ще кажеш за Грозния цар? Той е човек на честта.

— Така е — отвърна Хектор мрачно. — Хвърлил е жребия си с Агамемнон и няма да се откаже.

Банокъл наблюдаваше вражеските сили.

— Вижте! — каза той внезапно. — Какво правят?

Петдесетима войници бяха излезли от най-тясната част на прохода и копаеха трескаво.

— Да пратя ли хора да ги отстрелят? — предложи Лукан.

Хектор поклати глава.

— Твърде далече са за точен прицел и само ще е загуба на стрели. Не можем да си позволим да изгубим още оръжие.

Лицето му помрачня и Калиадес предположи, че мисли за катастрофалното състояние на оръжейната на Троя. Калкеус от Милет бе повикан от моста на Дарданос, за да поеме контрол над ковачите, които денонощно се мъчеха да доставят бронзови мечове и копия. Хектор бе наредил всеки мъж, който се бие за Троя, да има бронзов нагръдник и шлем дори ако това означава елитните войски да се бият без налакътниците и наколенниците си или защитните плочки по раменете.

Ала липсата на калай означаваше, че повечето ковачници оставаха тъмни, а ковачите се използваха за носачи на носилки и пазачи на портите. Калиадес познаваше един млад ковач, който беше майстор в занаята си, а трябваше да коли ранени коне и да ги разфасова за месо. Целият град чакаше връщането на „Ксантос” и безценния му товар от калай.

— Копаят основи за второ укрепление — каза Калиадес, закривайки очи от слънцето.

— Нека — отвърна Хектор и се обърна. — Хабят време и енергия за още защити. Няма да ги атакувам. И това само ще им попречи, когато те се опитат да атакуват отново.

— Ами царят? — попита ядосано Лукан. — Той нареди да ги нападнеш, господарю.

Хектор погледна стареца в очите и задържа погледа си, докато генералът не свали своя. После царският син си тръгна.

Калиадес се качи на коня си и бавно обиколи бойното поле. Отрядът на Илиос бе на предната линия, разположен в защитни квадрати, въпреки че войниците бяха разпуснати, сияха или ядяха, загледани в пламъците на лагерните си огньове.

Зад тях се намираха скамандрийците. Той мина през редиците им, търсейки квадратния щит, но не намери Борос. Зачуди се защо това го тревожи. При всяка битка във войнишкия му живот го бяха спасявали десетки другари с добре насочени меч или щит точно както и той бе спасявал други. Калиадес сви мислено рамене. Може би причината бе, че някога той самият бе носил подобен щит, отдавна изгубен при една дворцова обсада. Сега предпочиташе кръглия, направен от кожа и дърво, закачен за ръката, за да му осигурява гъвкавост по време на битка. Предните редици на микенската фаланга използваха големи щитове от кост и кожа, които работеха добре, докато атакуваха като гигантска костенурка, но не им позволяваха голяма маневреност в мелето.

Когато обиколи цялата армия, отбелязвайки мислено разположението на орлите и Троянския кон на Хектор, Калиадес се върна на предната линия на скамандрийците, за да намери Банокъл. Другарят му бе свалил стария си очукан нагръдник и лежеше по гръб, облечен само в ризата си и загледан в потъмняващото небе.

Калиадес слезе и подаде юздите на коня си на конярчето, чакащо наблизо, а после седна до война. Друг младеж донесе две чаши разредено вино и поднос с месо и хляб. Микенецът му благодари.

Той сръчка Банокъл и му посочи виното. Приятелят му стана и пое предложената чаша. Отпи разсеяно и след малко попита:

— Мислиш ли, че ще ни атакуват отново.

Калиадес се огледа, но наоколо нямаше никой.

— Амбициите на Агамемнон и жаждата за мъст на Ахил ще подхранват решителността им — отвърна той. — Поне за известно време. Да, мисля, че ще атакуват отново. Но трябва да минат през прохода, така че не могат да използват фалангата. Това ще е щурм за смърт или слава.

— Този винаги съм го харесвал — каза Банокъл. — При нас сработи. Може да сработи и при тях. Там няма мекушави лигльовци. — Той посочи към прохода.

Калиадес знаеше, че приятелят му е прав. Бяха служили заедно в микенската армия много години и двамата съзнаваха, че репутацията на тези мрачни войни е заслужена.

Тишината се проточи. Нощта беше спокойна и Калиадес се заслуша в звуците й — смехът на мъжете, пукането на лагерния огън наблизо, пръхтенето на конете и тропането на копитата им. После попита:

— Какво каза царят за генералите? Че предпочита глупак с късмет вместо гений без?

Банокъл се намръщи и се почеса по гъстата руса брада.

— Мисля, че това каза. Велики Зевс — добави възмутено. — Само цар може да ме нарече глупак и да му се размине.

— Ти не си глупак, Банокъл. Но винаги си имал късмет в битките.

Лицето на микенеца потъмня и той не каза нищо. Калиадес предположи, че мисли за късмета си и за Руж, затова също се умълча. Накрая Банокъл каза:

— В колко битки сме участвали, Калиадес, как мислиш?

Приятелят му сви рамене.

— Не зная. Стотици.

— Но ето, че сме тук и се бием в още една. Силни и готови за бой. Никой от нас не е бил раняван лошо. Само ухото ми, де. — Той почеса чуканчето замислено, а после и белега в десния си бицепс, където го бе пронизал Мечът на Аргуриос. — И двамата с теб сме големи войни, няма спор. Но имахме и късмет, нали?

Той погледна към Калиадес, който кимна в съгласие, подозирайки накъде отива това.

— Защо тогава, в името на Хадес, някой като Руж, който не е сторил зло никому, умира по този начин, а ние още сме тук? — намръщи се Банокъл. — Що за чумав бог е решил, че тя трябва да умре? При това с такава скапана смърт?

Едрият войн погледна Калиадес и той видя мъката и яростта в леденосините му очи.

— Понякога курвите умират — продължи Банокъл. — Опасна работа си е тяхната, всеки го знае. Но Руж се бе отказала от нея, когато се оженихме. Просто обичаше онези медени сладкиши, а той беше единственият пекар в града, който още ги правеше. Само заради това го е поканила у дома ни. — Последва още една дълга пауза. — А той беше просто дребен кокалест изтърсак.

— Бил е пекар — каза нежно Калиадес. — Ръцете и раменете му са били силни. Руж не е имала шанс.

Банокъл отново се умълча, загледан в небето, потъмняло до пълен мрак. После каза:

— Онази жрица… Пирия, Калиопа, както там й беше истинското име. Това беше добра смърт, с която спаси приятелката си. И онази царица на черния жребец. И двете са получили шанса да умрат като войни. Въпреки че бяха жени. Но Руж… — гласът му заглъхна. — Казват, че героите, които умрат в битка, отиват в Елисейските поля и вечерят в Залата на героите. Винаги съм очаквал тази част с нетърпение. Но какво става с жените, които са герои? Като Пирия и онази царица? И какво става с Руж? Къде ще иде тя?

Калиадес знаеше, че другарят му е погълнат от мъката на загубата и от собствената си безпомощност да промени нещата. Банокъл бе свикнал с простичкия кодекс на война — ако някой убие твой приятел или боен другар, си отмъщаваш. Но как можеше да отмъсти на един мъртъв пекар?

Калиадес въздъхна.

— Не зная отговора на този въпрос, приятелю. Може би един ден ще го откриеш сам. Надявам се — после добави тъжно: — И двамата сме виждали много смърт… повече от мнозина други. Знаеш не по-зле от мен, че тя невинаги идва при онези, които я заслужават.

Умът му се понесе към фермата извън Троя и Пирия, застанала на склона, с руса коса, блестяща на светлината на пламтящия хамбар и каменно лице, докато запращаше стрели към убийците, дошли за Андромаха. Беше обещал на Одисей, че ще отведе Пирия да се срещне с жената на Хектор, че ще я изпроводи в безопасност до края на пътешествието й. Колко глупаво от негова страна, колко арогантно да си мисли, че може да гарантира тази безопасност, сякаш обичта бе всичко, което бе нужно. Болката бе намаляла през изминалите сезони, ала съмнението нарастваше. Дали наистина беше обичал Пирия? Или Руж бе права?

Спомни си думите на едрата курва отпреди години: „Ние си приличаме толкова много, Калиадес. Изолирани от живота, без приятели, без някой, когото да обичаме. Затова ни е нужен Банокъл. Той е животът, див и необуздан в цялата си прелест. Без потайност или коварство. Той е огънят, около който сме се струпали, а светлината му отблъсква сенките, от които се боим.”

Той погледна към другаря си, който бе легнал отново и бе затворил очи. Профилът му едва се различаваше на светлината на мъждукащия огън. Внезапно Калиадес изпита страх. Старият му спътник се бе променил много през последните няколко години. А смъртта на жена му бе променила още неща. Дали щеше да продължи да бъде глупак с късмет, както го бе нарекъл Приам?

— Помощ! Моля ви, помогнете ми!

Викът идваше от един умиращ мъж и младият лечител Ксандер, който теглеше количка, пълна с отрязани крайници, край редовете ранени войници в болницата при казармите, се поколеба преди да спре. Изтегли окървавения плат над количката, за да скрие гнусния си товар, а после отиде при мъжа.

Той беше ездач. Ксандер, който бе виждал повече рани в младия си живот от мнозина войници, разбра това само с един поглед. Единият му крак бе откъснат под коляното, може би от удар с брадва. Другият бе толкова зле ранен, може би при лошо падане от коня, че се бе наложило да се отреже доста високо. И двата чукана загниваха и Ксандер знаеше, че мъжът ще умре скоро, при това в агония.

Той положи ръка на рамото му.

— От Троянския кон ли си? — попита го.

— Да, господарю. Фегей, син на Дарес. Умирам ли, господарю?

Ксандер разбра, че Фегей е бил ослепен от удар по главата. Вярваше, че до него стои някой командващ офицер, а не луничав лечител на по-малко от седемнадесет лета.

— Да, войнико — каза нежно младежът. — Но царят знае, че си се бил смело за своя град. Името ти е на устните му.

Ксандер отдавна се бе научил да лъже безсрамно умиращите.

— Той ще дойде ли? Царят?

Фегей се пресегна изплашено, опитвайки се да сграбчи въздуха, и лечителят хвана ръката му и я задържа в своята.

— Цар Приам ще е тук скоро — отвърна той тихо. — Той се гордее с теб.

— Господарю — каза мъжът поверително и придърпа Ксандер към себе си, — болката… Понякога не мога… Понякога… болката е твърде силна. Моля те кажи ми, когато царят дойде. Не искам да ме чуе да викам като жена.

Ксандер увери Фегей, че ще му каже, щом царят пристигне, а после го остави, за да отнесе съдържанието на количката си извън казармите. Остана там за момент, благодарно вдишвайки свежия нощен въздух, носещ се по вятъра, който идваше от морето. После отново влезе в горещата и воняща сграда.

Откри Макаон, главният лекар на Дома, в ъгъла, до един варел с вода, в който миеше ръцете си. Макаон бе все още относително млад мъж, но сега изглеждаше направо древен. Лицето му бе пепелявосиво, а скулите му изпъкваха през бледата кожа. Очите му бяха хлътнали и потънали в сенки.

— Трябва ни бучиниш — каза му настоятелно Ксандер. — Тук има смели мъже, чийто кураж се пропуква пред мъчението от раните им.

Макаон се обърна към него и той видя болката в очите на лечителя.

— В града не може да се намери бучиниш — отвърна мъжът. — Молитвите ми към Змийския бог останаха нечути.

Ксандер осъзна за един ужасен миг, че Макаон не е просто изморен, но и тежко болен.

— Какво не е наред? — извика той. — Ти също страдаш.

Макаон се приближи към младежа и снижи гласа си:

— От началото на зимата в корема ми расте тумор. Опитах да използвам билки и прочистващ мед, ала той не спира да нараства.

Лицето му внезапно се изкриви в спазъм и той се преви, сякаш в плен на ужасяваща болка. Когато се изправи, кожата му бе още по-пепелява на цвят, лицето му бе покрито с пот, а очите — разфокусирани.

— Не съм казвал на никого, Ксандер — добави мъжът с треперлив глас, — и ще те помоля да пазиш тайната ми. Твърде съм болен, за да сляза до бойното поле. Трябва ти да отидеш вместо мен.

Въпреки тревогата за учителя му, Ксандер почувства възбуда. Това беше възможност да напусне това място на смъртта и да излезе на свеж въздух, да се справя с по-малки рани на мъже, които не умираха и не бяха в агония. Хектор бе постановил всички ранени войници, които могат да стоят на краката си, да останат в равнината, в случай че последва нова атака на Агамемнон. Онези с по-сериозни травми, които вероятно щяха да се излекуват, бяха отнасяни в Дома на змиите в Горния град, за да възстановят силите си за бъдещи битки. Мъжете, които най-вероятно щяха да умрат, се намираха в тази болница, до някогашните казарми на Илиос. Казармите бяха в Долния град, зад укреплението и недалеч от погребалните клади, които горяха ден и нощ.

— Ще ида, Макаон — каза той. — Но ти трябва да си почиваш. — Той погледна в измъчените очи и не видя там никакъв шанс за почивка. — Къде трябва да бъда?

— Навсякъде има ранени. Няма да ти е трудно да ги намериш. Направи всичко по силите си.

Когато Ксандер се обърна да тръгне, ръката на Макаон се стрелна и го хвана за китката. Момчето усети студа в кокалестите му пръсти.

— Ти винаги правиш всичко по силите си, Ксандер — каза лечителят.

Младежът напълни една кожена чанта с лечебни отвари, бинтове, предпочитаните от него билки, игли с различни размери и конци. После взе кана вино и три мяха с вода и тръгна към бойното поле.

Вечерта бе хладна и докато вървеше, Ксандер се опитваше да си представи, че е у дома в Кипър, че се разхожда из зелените хълмове сред стадата на дядо си. Приглушените викове на ранените се превърнаха в тихото блеене на бродещите наоколо кози. Той притвори очи и помириса далечното море, чу крясъците на чайките. Препъна се по неравната пътека и едва не падна, ухилен заради глупостта си. Да, помисли си, върви със затворени очи, за да си счупиш някой крак, Ксандер!

Макаон беше прав. Ранените не бяха трудни за намиране. Той тръгна сред тях, поставяше чисти бинтове на раните, кърпеше прорези по лицата с тънки игли и рани по краката и ръцете с по-големи и по-дебела нишка. Свари билките си във вода над войнишкия лагерен огън, за да направи лечебна смес, и превързваше счупени пръсти. Подкани някои от по-сериозно ранените мъже да идат в болниците, но всички му отказаха. Не можеше да ги вини.

Дългата нощ се проточи и Ксандер продължи да работи. Бе срещал мнозина от войниците и преди — те бяха идвали при него с раните си, необяснимите си болки и дребни болести, някои от тях по много пъти през изминалите години. Посрещаха го като другар и се шегуваха с него по начина, по който го правят всички войници. Наричаха го Дребния и Луничавия и той се червеше от удоволствие при мисълта за това колко го обичат всички.

Над равнината се спусна мъгла и Ксандер започна да вижда трудно. Беше толкова изморен, че едва се препъваше от един лагерен огън до друг, а треперещите му ръце вече не ставаха за зашиване на рани. И все пак продължи.

— Време е да си вървиш, Ксандер — чу познат глас в ухото си.

— Макаон? — попита той, оглеждайки се наоколо, ала мъглата скриваше всичко. — Макаон? Ти ли си?

— Бързо, момче — каза напрегнато гласът. — Спри да работиш и побързай обратно в града. Хайде.

Ксандер прибра кожената си чанта и забързано я метна през рамо, после взе празните водни мяхове и тръгна към реката. Едва виждаше ръката пред лицето си и бе принуден да върви внимателно, за да не се препъне в някой войник или кон.

После от мъглата се разнесе силен вик, който проехтя зловещо в мрака и се понесе сред редиците войни:

— Събудете се! Събудете се! Те идват!

XIX МЪГЛАТА НА ВОЙНАТА

По-рано същата нощ, след като слънцето се спусна зад хоризонта, за да отстъпи на небе, пълно със звезди, Одисей стоеше до стените на Царска радост, измъчван от болка в рамото и рана в сърцето.

Преди три дни неговите смели войни от Итака и Кефалиния се биеха в равнината на Скамандър, когато Троянският кон порази северните армии като таран, превръщайки несигурната победа в почти пълно поражение.

Двама от ездачите на Хектор нападнаха като един пешаците на Одисей, пазейки се взаимно и посичайки с мечовете си всички около тях. Когато единият вдигна оръжието си, за да порази млад моряк от „Кървавия ястреб”, старият цар изтича отзад и заби копие дълбоко в тялото на мъжа, достигайки сърцето. Бронзовият връх се закачи под едно ребро. Одисей се опита да го издърпа, но вместо това свали мъртвия ездач от коня му. Тъй като навсякъде около него имаше умиращи войни, итакиецът не успя да се отдръпне достатъчно бързо и тялото го удари, размествайки рамото му. Тесалийският лечител Подалейриос намести ръката, но дори сега, след няколко дни, Одисей още изпитваше болка. Бе изхвърлил превръзката, която му бяха дали, и криеше болката от околните. Ала сега внимателно раздвижи ръка, сякаш размахваше меч, и изруга, когато болката обхвана цялото му рамо.

Преди двадесет години, помисли си раздразнено, или дори десет, щях да се оправя от такава рана за по-малко от ден.

По-голямото страдание обаче беше в сърцето му, спомняше си думите на Пенелопа на плажа на Итака преди няколко години:

— Боя се, че ни предстоят тежки избори. Не взимай твърдоглави решения, за които ще съжаляваш и няма да можеш да промениш. И не повеждай тези мъже във война, Одисей.

— Не желая да воювам, обич моя.

Как ли се наслаждаваха боговете на Олимп на тази ирония, помисли си тъжно. А може би страхът на жена му никога не е трябвало да бъде обличан в думи, за да не го чуят боговете и да не го превърнат в реалност.

Защото ето, че беше тук, виждаше Златния град, а неговите верни мъже се биеха редом с микенците за Агамемнон и маниакалното му желание да унищожи града и някогашните приятели на Одисей и да заграби богатствата му.

Спомни си и думите на Хеликаон при последната им среща:

— Не съм виждал богатството на Приам, но трябва да е чудовищно много, за да поддържа разходите на тази война. Златото напуска града всеки ден, за да наема търговци, да подкупва съюзници. А вече съвсем малко влиза в Троя, защото всички бягат оттам. Ако войната продължи още дълго, дори и да завладеете града, няма да намерите нищо ценно.

Одисей се усмихна мрачно. Агамемнон и другите царе вярваха в богатствата на Приам. Те поне имаха причина да се бият. „Какво е твоето оправдание, Грозни царю? — чу гласа на Пенелопа. Защото си дал дума? Толкова ли е могъща думата ти, толкова ли е свещена, че си готов да се биеш редом с враговете си срещу своите приятели заради нея? ”

Преди три дена, докато воюваше в равнината заедно с микенците, той видя как Троянският кон се спуска в равнината. И усети как сърцето му подскача, все едно Хектор и ездачите му бяха дошли, за да спасят него.

Одисей въздъхна. Войната създаваше странни другарства. Той презираше Агамемнон и другите царе. Идоменей бе алчен и зъл. Менестеос от Атина и Агапенор от Аркадия не бяха по-добри. Слабият Менелай изпълняваше всяка заповед на брат си. Старият Нестор бе роднина на Пенелопа и Одисей го харесваше, но и той бе запленен от обещаното злато на Приам. Само Ахил беше тук заради честта си, за да открие война, наредил смъртта на баща му, и да му отмъсти.

Спомни си Сватбените игри на Хектор, когато коварният Приам го обяви за враг на Троя. Някой не толкова горделив човек щеше просто да напусне града. Ала Одисей, обиден и предаден, позволи на гордостта си да го натика право в ръцете на тази царска сбирщина. Той наистина бе виновен за това, че е наел убиец да премахне бащата на Хеликаон, но само за да защити самия Хеликаон, когото същият този убиец бе купен да погуби.

Сега на Одисей му се гадеше до дъното на душата му и затова бе оставил противните си съюзници да пият и да се карат в мегарона на Царска радост, за да излезе на терасата за глътка свеж въздух.

Огледа се наоколо. Последователите на Агамемнон, царските стражи, бяха опекли две прасета и терасата миришеше на кръв и изгорено месо. После бяха играли някаква игра с главата на едно от прасетата, ритайки я, докато не се бе превърнала в безформена черна пихтия. Одисей вдигна парчето плът и го погледа известно време преди да го метне през парапета. Усмихна се вътрешно, като си спомни за прасето Гани, първо спасено от морето, а после, увито в жълто наметало, седнало спокойно, сякаш слушаше историята му за златното руно на пиратския плаж.

— В името на топките на Аполон, Гани, моето момче, какви приключения имахме заедно! — каза си той.

Освежен от спомена, той тръгна към западната страна на терасата. На звездната светлина виждаше Залива на Херкулес, чийто бял пясък бе почти невидим под корпусите на стотиците кораби, изтеглени там. Идеална цел за огнехвъргачите на Хеликаон, помисли си той. Нима Агамемнон не бе научил нищо от катастрофата на Имброс? Одисей не бе чувал никакви новини за „Ксантос”, откакто корабът бе напуснал Итака, но въпреки това предвидливо реши да премести собствената си флотилия надолу по брега, до един малък скрит залив.

Обърна се и погледна в обратната посока, към стените на Троя, озарени от лунната светлина в далечината, наподобяващи магически град в някоя от историите му. Пред него се простираше равнината на Скамандър, където троянската армия лагеруваше в очакване. Десетките светлинни на лагерните им огньове бяха сформирани около защитни квадрати. Одисей знаеше, че Хектор не е толкова глупав, че да атакува, както очакваше идиотът Менелай. Човекът нямаше стратегически усет и вярваше, че всички са като него. Одисей погледна надолу към войниците, които копаеха вътрешното укрепление. Загуба на време и енергия, помисли си. И само още едно препятствие, когато решаха да атакуват. Глупостта го ядосваше.

Погледна на юг, по долината на реката, и видя покров от гъста мъгла, който пълзеше към троянската армия. Те не я виждат, осъзна внезапно. Не след дълго няма да могат да виждат дори мечовете пред носовете си.

Умът му бързо се раздвижи и той излезе от терасата, спускайки се по каменните стъпала към мегарона, където го посрещнаха пиянски викове и смях. Менелай лежеше на пода в локва вино, очевидно изпаднал в безсъзнание. Агамемнон вдигна лишения си от изражение поглед към царя на Итака. Той никога не пиеше и Одисей също внимаваше да не го прави в неговата компания.

— Гледай ти — каза микенският цар. — Разказвачът е решил да се присъедини към компанията ни отново. За нас е чест. Имаш ли някоя история, с която да ни забавляваш тази нощ, Принце на лъжите?

Одисей игнорира обидния му тон и не каза нищо, а остана неподвижен на входа, докато не получи пълното внимание на всички.

— Изтрезнявайте бързо, пияни глупаци — изрева внезапно. — Имам план.

Ахил коленичи на входа на тесния проход и се загледа в гъстата мъгла. Носеше само проста черна пола и кожен нагръдник, а лицето му бе изцапано със сажди.

— Това е лудост — каза той весело.

Одисей, който стоеше на едно коляно до него, се засмя.

— Така или иначе трябва да атакуваме призори — отвърна той. — Съюзниците ни се заклеха да бъдат тук по изгрев-слънце. Ако атакуваме сега, тази мъгла ни дава предимството на изненадата.

— Е, мен ме изненада — каза мрачно един червенобрад войн наблизо. — Посред нощ е и мъглата е толкова плътна, че не виждам върха на меча си. Няма да знам кого убивам.

— Онези, които лежат, Тибо, независимо дали спят или са мъртви, ще са врагове — каза му Одисей.

Отново премисли плана си. Агамемнон бе решил да атакува днес, което означаваше да преведе армиите си през прохода. Тежката мъгла му даваше идеална възможност да го направи под нейното прикритие. Хектор, разбира се, щеше да очаква това и до изгрев-слънце щеше да е подготвил войските си. Като атакуват през нощта, имаха шанс да го хванат неподготвен.

Одисей, Ахил и петдесетима мирмидонци, както и още сто, избрани специално за задачата войни, трябваше да се промъкнат извън прохода под прикритието на мрака и мъглата, да прекосят укреплението и да се спуснат върху троянците, докато спят. Никой не носеше броня, за да не ги издаде дрънченето на метала. Алармата щеше да се вдигне бързо, но Одисей бе изчислил, че преди това щяха да убият поне хиляда души, още докато спят.

Далече зад тях в прохода останалата част от армията на Агамемнон чакаше нервно. Щом тихата група убийци свършеше жестоката си работа и троянците вдигнеха тревога, пешаците щяха да се спуснат в атака. Конниците трябваше да изчакат откъм морето, докато не дойдеше зората и мъглата не се прочистеше. Но врагът бе в същата позиция. Дори Троянският кон не можеше да атакува онова, което не вижда.

Одисей раздвижи рамо и направи гримаса от болка, а после облиза пресъхналите си устни. Само още една битка, помисли си той. Правил си го и преди, старче. Сграбчи меча си в едната ръка и дълъг кинжал в другата. Погледна към Ахил, който бе прикрепил двата си меча на гърба, а в ръце държеше два кинжала. Кимна му.

Двамата се промъкнаха напред, тихи в приглушаващата звуците мъгла, а малката им армия тръгна безшумно зад тях. Одисей се изкачи върху новото укрепление, проклинайки го под нос. Докато достигнат главния изкоп, бе изостанал много зад Ахил, който изчезна пред него като привидение. Одисей побърза да го настигне, изкачи се над насипа от кал и видя, че и от двете му страни се движат облечени в тъмни дрехи войни с кинжали и мечове в ръка. Гледката беше злокобна.

После клането започна. Малко по-напред Одисей чу приглушените звуци на студен бронз, забиващ се в човешка плът, тихи стонове, които бързо секнаха. Скоро той се движеше сред слабата светлина на лагерни огньове, около които бяха проснати телата на умрелите и умиращите. От прерязаните им гърла още течеше кръв, а очите им го гледаха, ръцете им се протягаха за помощ, която нямаше да получат.

Беше толкова тихо, че чуваше собственото си сърце. После се разнесе силен вик:

— Събудете се! Събудете се! Атакуват ни!

Само за миг въздухът се изпълни с дрънченето на остриета, писъците на ранените, ръмженето и стоновете на противниците, пукането на счупени кости и раздирането на плът. Одисей чу ехтящия боен вик на Ахил някъде по-напред и тръгна към звука.

Един войн се появи от мъглата — тракийски дивак с боядисано лице. Царят на Итака скочи в нападение, ала мъжът се движеше като живак. Блокира удара му и го атакува на свой ред. Удари с рамо Одисей в гърдите и го изблъска назад. Царят падна на земята и бързо се претърколи, когато острието на меч се заби в земята до него. Одисей замахна с кинжала си към незащитеното бедро на дивака. Кръвта рукна и мъжът падна. Царят скочи и преряза гърлото му с кинжала си.

Наведе се, за да изтегли оръжието, но един от орлите на Приам скочи към него с ръмжене, разпознал един от водачите на врага. Одисей парира удара му с меча си и го насочи към врата на война. Острието се заби в нагръдника му… и се счупи. Старият цар хвърли безполезната дръжка, сграбчи бронята на мъжа и го дръпна към себе си, забивайки глава в носа му и юмрук в корема му. Орелът се преви, а после главата му отскочи назад, когато Одисей го изрита в лицето с коляно.

Той взе меча на орела и го заби във врата му. После, с викове „Итака! Итака!”, се хвърли в троянските редици, колейки всички по пътя си, обзет от ярост и напълно забравил раненото си рамо.

Един троянски войн без броня се затича към него и приклекна под удара на меча му. Замахна с кинжал към корема на Грозния цар, но той отскочи назад, препъвайки се в едно тяло. Претърколи се и хванал меча си с две ръце, го завъртя напред, с което почти обезглави война.

Забеляза движение вдясно и парира свирепа атака от нечий меч. Извивайки китки, успя да отвърне на удара и порази нападателя си, като му нанесе рана от врата до корема.

Сега навсякъде наоколо имаше троянци. Мечът му се издигаше и спускаше, прорязвайки кожа, плът и кости. Изви се и замахна, а после, твърде късно, видя меч, насочен към врата му. В този миг друг меч проблесна и блокира смъртоносния удар. Одисей разпозна сплетената червена брада и се ухили на щитоносеца на Ахил.

— Внимавай, старче — извика Тибо. — Не мога да пазя и двама ни.

Одисей приклекна под едно острие, носещо се отдясно и заби меча си в гърдите на мъжа. До него Тибо също сееше смърт навсякъде около себе си. Той видя, че светлината на зората се отразява в окървавеното му острие, и осъзна, че нощната мъгла се прочиства.

Двама троянски войници тичаха към Тибо. Той блокира удар на първия и го изкорми с контраатаката си. Мечът му обаче се заклещи в корема на мъжа. Оръжието на втория войн се насочи към главата му. Одисей обаче го спря и преряза гърлото на нападателя.

— Къде е Ахил? — попита той, задъхан. — Предполага се да пазиш него.

Тибо сви рамене.

— Ахил може и сам да се грижи за себе си.

Дневната светлина бързо прочистваше мъглата и Одисей виждаше навсякъде около себе си борещи се и умиращи войни. Трима троянци се понесоха към него едновременно и той изруга силно, докато пронизваше врата на единия и приклекна под свистящо към собствената му глава острие. После, все така приклекнал, се засили към двама други войници като бик. Удари единия в корема с раненото си рамо и изсумтя от болка. Другият отстъпи, препъна се в нечие тяло и миг по-късно беше изкормен от мирмидонски меч.

Одисей видя Ахил, застанал над него. От двете му остриета капеше кръв.

— Върни се, Итака — извика тесалийският цар над шума на битката. — Или онази рана ще те убие. Само кинжалът спасява живота ти до момента.

Одисей погледна надолу и видя дръжка на нож, стърчаща от бедрото му. Кракът му бе плувнал в кръв. В яростта на битката, той дори не я беше забелязал.

— И се бронирай — нареди Ахил. После замахна на една страна, когато нечий меч изсвистя точно до гърдите му, и порази нападателя си с удар във врата.

— И ти нямаш броня, Ахил! — извика му Одисей.

Младият войн само му се ухили и отново се хвърли в мелето.

Одисей осъзна, че му се вие свят от загубата на кръв, и изруга. Когато направи крачка напред, коленете му поддадоха. Нечии ръце го хванаха и го издърпаха, а после усети под ръката си силно рамо. Звуците на боя утихнаха, докато, все така ругаещ, той беше изтеглен от полесражението.

Отново се намираше на „Пенелопа”, а вятърът развяваше косата му, докато свежият морски въздух изпълваше гърдите му. Огромно ято чайки летеше над кораба и небето притъмня от крилете им. Шумът на виковете им бе оглушителен. Глупави птици са чайките, каза си той. После видя, че птиците имат женски лица, изкривени от злоба и ярост. „Харпии, помисли си, дошли да се нахранят с плътта ми.”

Острата болка от зъби, разкъсващи крака му, го свести и той откри, че лежи в калта встрани от битката. Един от моряците му — едър боец на име Левкон, шиеше раната на бедрото му. Дебелите пръсти на война не се справяха добре с хлъзгавата от кръвта нишка. Кракът на Левкон бе счупен преди три дни и той не можеше да се бие. Сега седеше прегърбен и лицето му ясно издаваше болката от счупената кост.

Одисей се надигна.

— Някой да ми донесе вино — настоя той и му подадоха чаша. Пресуши я, поиска си втора и нетърпеливо зачака, докато Левкон привършваше шевовете. Кръвта бе спряла да тече и той усети как виното го съживява.

— Обратно в битката, Левкон — каза той.

— Да, царю мой — отвърна едрият войн и се опита да се надигне.

— Не ти, глупако — аз!

Одисей понечи да се изправи, но нечия ръка на рамото му го задържа. Чу студен глас:

— Битката приключи за теб днес.

Царят вдигна очи и видя Агамемнон. С огромно усилие се надигна на крака, опитвайки се да не обръща внимание на рамото си и на шевовете, които се опъваха в крака му. Микенският цар беше прав. Чувстваше се слаб като кученце и само волята му го крепеше изправен.

Гледаха към бойното поле от върха на главното укрепление. Ранното слънце бе прогорило мъглата и той ясно виждаше битката на равнината пред себе си. Тя представляваше меле, в което пешаци и от двете страни се биеха отчаяно, без нито една страна да отстъпи. Конницата на Агамемнон бе пусната отляво, за да удари дясната страна на врага, принуждавайки Хектор да насочи основната част от Троянския кон в тази посока за свирепа контраатака. Одисей виждаше, че троянците имат предимство и ездачите на Агамемнон отстъпваха от реката. Радвай се на успеха си, докато можеш, Хектор, приятелю, помисли си той.

Насред морето от сражаващи се мъже успя да различи група от облечени в черно войни, които бяха сформирали връх на стрела в троянските редици.

— Ахил и мирмидонците му се бият без броня — каза той гневно.

По време на дългата нощ на планиране западните царе се съгласиха, че щом се вдигне тревогата, елитната бойна единица ще отстъпи, за да си сложи доспехи. Ахил обаче, обзет от бойната ярост, бе забравил това решение и продължаваше да се бие.

— Няма как да оцелее. И хората му няма да го изоставят. Обрича ги на смърт.

— Голям срам, наистина — отвърна Агамемнон с равен глас.

Одисей го изгледа и в гърдите му се надигна ярост.

— Към никого ли не изпитваш вярност, микенецо? — попита той гневно. — Ахил се бие в твоята война!

Агамемнон се обърна към него, а тъмните му очи бяха студени и празни като зимното небе.

— Ахил се бие за славата на Ахил — каза царят на Микена и Одисей усети истината в думите му.

Битката продължи, докато слънцето се издигаше в небето. Одисей виждаше как западните армии бавно отстъпват назад, а Ахил и групата му рискуваха да бъдат обкръжени. Той вдигна поглед към слънцето, което сега се спускаше към хоризонта, и започна напрегнато да се взира на юг, по протежението на реката. Накрая забеляза далечна точица — конник, който яздеше бързо към тях. Съгледвачът си проправи път през задните редици на битката, изкачи се по укреплението и скочи от коня пред Агамемнон.

— Те идват, господарю! — каза той задъхан.

— Крайно време беше — отвърна царят-войн удовлетворено.

Светлината блестеше по копията на стотици маршируващи мъже, обкръжени от конница, докато новата армия се движеше към Троя. Одисей погледна обратно към битката под него.

Троянците, които се намираха по-ниско, още не бяха видели заплахата.

Конницата на приближаващата армия се спусна в галоп, директно към незащитената страна на троянската пехота, със спуснати напред копия. Осъзнали заплахата, изтощените от битката троянци отчаяно се опитаха да се престроят, за да посрещнат атаката, но въпреки това сблъсъкът бе унищожителен. Десетки мъже паднаха под копитата на конете.

Хектор реагира бързо. Неговите фригийски стрелци, намиращи се в задната част на бойното поле, започнаха да пускат залп след залп към приближаващите пешаци. Стрелите отскачаха от щитовете и коничните шлемове, но някои мъже паднаха на земята, спъвайки други.

Троянският кон бе изолиран от другата страна на битката, но по заповед на Хектор половината от войните му се отделиха и се спуснаха в галоп да посрещнат новата заплаха. Самият троянски принц смушка огромния си боен кон и се хвърли в галоп срещу врага. Когато го достигна, неколцина ездачи тръгнаха срещу него. Острието му изсвистя, събаряйки първия от коня му, вторият падна, когато мечът на Хектор, тласкан от неистов гняв, разби черепа му. След това нечие копие се заби в гърдите на жребеца Арес и той падна, хвърляйки принца на земята.

Одисей вече не можеше да го види. Ядосан и изнервен, обърна погледа си към водача на новопристигналата армия, който, заобиколен от личната си стража, яздеше по склона към него.

— Е, Кигон, няма ли да участваш в битката днес? — попита той, докато ликийският владетел спираше коня си.

Дебелият цар свали шлема си и се усмихна студено.

— Трябва да покажеш повече благодарност, Итака— каза той. — Когато се срещнахме за последен път, обяви, че си много разярен от неморалната ми постъпка и смъртта на един човек, при това прост моряк. Сега ти и другите царе ме молите да убия хиляди. Къде е благодарността ви?

Той слезе от седлото и подаде юздите на един от хората си.

— Всички действия имат последствия, Одисей. Като забранихте на корабите си да спират на плажа ми, заради смъртта на онзи моряк, двамата с Хеликаон нанесохте тежък удар на Ликия, осакатихте търговията ми и източихте ресурсите ми. Народът ми гладуваше и за пръв път от поколение насам имаме умрели от глад деца през зимата. Когато Агамемнон ме потърси за свой съюзник, изненадан ли си, че не питаех вярност към Хеликаон и роднината му Приам?

Одисей нямаше отговор на това. Обърна му гръб и отново се загледа към бойното поле. Тогава чу рога на Хектор — два кратки тона, повтарящи се отново и отново. Сигнал за отстъпление. Добре, помисли си. Не можеш да спечелиш днес, Хектор. Скамандър ни принадлежи. Отстъпи, докато още можеш.

Ала троянците се биеха на всяка крачка, защитавайки ранените си, докато отстъпваха към реката и относителната безопасност на четирите й моста.

Не повече от стотина войници бяха минали по един от дървените мостове, когато лумна ярък пламък, сякаш някой там бе запалил факла. Внезапно целият мост се запали, а пламъците обхванаха и мъжете на него. Те закрещяха и се загърчиха в агония. Мнозина скочиха в Скамандър, но плътта им не спираше да гори и писъците им бяха ужасяващи. После и вторият мост започна да гори. След броени мигове и четирите моста — пътят на троянците за отстъпление — бяха потънали в пламъци.

Вцепенен от гледката, Одисей се обърна към Агамемнон.

— Това твое дело ли е? — попита той, но микенският цар само поклати глава, също толкова изненадан.

Те гледаха заедно, докато отчаяните троянци, хванати в капан между напредващата вражеска армия и реката, започнаха да се хвърлят в бързите води, някои помагайки на ранените да пресекат, други — просто спасявайки живота си. Мнозина от ранените потънаха или бяха изтласкани надолу по течението към залива, твърде слаби, за да се борят със силата на могъщата река.

Тогава Агамемнон ахна и посочи към Хектор, който, отново качен на гърба на огромния Арес, прекоси Скамандър високо над пламтящите мостове. Той спря жребеца в средата на реката и застана там, докато водите бушуваха около него. И други мъже от Троянския кон се присъединиха, водейки своите коне редом до Арес, като по този начин намалиха силата на течението. Скоро тридесет бойни коня стояха неподвижно в реката и търпяха, докато водата ги блъскаше. Ездачите имаха само щитове, с които да защитават себе си и жребците си от стрелите и копията на врага, и трима паднаха в Скамандър и бяха отнесени. Повечето обаче устояха на мястото си, позволявайки на ранените троянци да прекосят в безопасност. Фригийските стрелци изтичаха по речния бряг, за да защитят конете с дъжд от стрели по напредващия враг.

Одисей искаше да извика от радост и се усмихна вътрешно, когато видя гнева по лицето на Агамемнон.

— Хектор е жив — изсъска микенският цар. — Нищо ли не може да го убие?

— Той атакува сам цяла армия и все пак оцеля — отвърна Одисей щастливо. — Затова е Хектор, а ние, царете, наблюдаваме отстрани.

Вече му се гадеше от компанията на Агамемнон, затова тръгна към бойното поле, куцайки тежко с ранения си крак. Носачи на носилки сега обикаляха равнината, за да отнасят ранените. Видя лечители, които помагаха на войните от западните армии, и войници, които убиваха ранени троянци. Земята бе натежала от спечена кал и кръв и Одисей бързо се измори.

Тогава видя фигура, която разпозна — дебел войн с твърде голяма броня, легнал в калта с гръб, опрян в тялото на умрял кон. Одисей докуцука при него.

Принцът кървеше от поне двадесет рани.

— Е, Одисей — каза той със слаб и хъхрещ глас. — Да не си дошъл да ме довършиш?

— Не, Антифон — отвърна царят на Итака и седна до него, внезапно изморен. — Просто искам да поговоря със стар приятел.

— Ние с теб приятели ли сме? — попита принцът.

Одисей сви рамене.

— В момента да. Утре ще е друго.

— Утре аз ще съм мъртъв, Одисей. Тази рана ще ме довърши — той посочи дълбока рана от лявата си страна, от която по земята капеше тъмна кръв. — Някой по-слаб човек вече щеше да е умрял.

Грозния цар кимна.

— Какво стана на мостовете? — попита той.

Антифон се намръщи, а пепелявото му лице потъмня.

— Малоумният ми баща. Приам тайно е наредил на орлите да подпалят мостовете с нефтар, ако започнем да отстъпваме. „Троянците не отстъпват”, така казва той.

Одисей усети как го залива вълна на отвращение.

— Напълно луд ли е вече? — попита той, шокиран от безскрупулната жестокост на троянския цар към собствените му войски. — Понякога е трудно да прецениш разликата между лудост и студенокръвна бруталност.

Антифон се опита да се надигне до седнала позиция, но беше твърде слаб и отново се свлече. Одисей видя, че кръвта, капеща от раната, е намаляла. Изглежда на принца не му оставаше много живот.

— Той е жестокият и себичен цар, който винаги е бил — въздъхна Антифон. — Понякога е объркан. Мислехме, че е от виното, защото вече почти не яде. После му идват нелепи идеи като тази. Хектор просто ги игнорира. Но сега… — Той посочи към реката. — Още е хитър, виждаш ли? Не е казал на никого, освен на орлите си. А те ще се самоубият за него, ако им нареди.

Един микенски войник дойде при тях с почервенял от кръв меч. Търсеше ранени врагове. Одисей му махна с ръка да се разкара.

Антифон се умълча за известно време и царят помисли, че е умрял. После едрият мъж проговори отново и в гласа му се долавяше отчаяние:

— Троя ще падне. Не може да бъде спасена.

Одисей кимна тъжно.

— Агамемнон ще спечели и градът ще падне. Щом достигнем великите стени и го обсадим, ще бъде само въпрос на време. Ще се намери предател. Винаги има такива.

Антифон проговори слабо:

— Мислех си, че ще оцелее хиляда години. Има предсказание…

— Винаги има предсказание — прекъсна го раздразнено Одисей. — Аз не вярвам в тях, Антифон. След хиляда години Златният град ще е прах, стените му ще са сринати и диви цветя ще изпълват поляните на мястото на двореца на Приам.

Антифон се усмихна едва-едва.

— Това звучи като предсказание, Одисей.

Царят се наведе към него.

— Но градът няма да умре. Обещавам ти го. Историята му няма да бъде забравена.

В ума му вече се оформяше разказ за гнева на един войн и смъртта на герой.

Очите на принца бяха затворени. Той прошепна:

— Аз бях предателят…

После умря.

Одисей се изправи, изморен. Видя, че войникът, когото бе отпратил, е намерил друг смъртно ранен троянец, който не можеше да се защити. Микенецът заби меча си право в сърцето му и продължи. Погледът му бе привлечен от тялото на млад мъж, проснато в калта, и той тръгна към него. Одисей видя, че младежът има червена коса и не носи броня. Едната ръка на момчето се извъртя в опит да се обърне и да стане. Когато микенският войник вдигна меча, царят извика:

— Чакай!

Мъжът се спря и го погледна със съмнение.

— Това е един от моите, войнико. Знаеш ли кой съм?

— Ти си Одисей, цар на Итака. Всеки знае кой си.

Мъжът свали меча си и продължи нататък.

Момчето бе покрито с кал и кръв и изглеждаше замаяно от удар по главата. Одисей коленичи и му помогна да се обърне.

— Ксандер! Не очаквах да те видя тук — каза той. — Пак се правиш на герой, а, момче?

Ксандер се събуди стреснато и осъзна, че е вечер, а той се намира на песъчлив плаж. Чуваше вълните, които се разбиваха в скалите и далечните звуци на лира и тръстикова флейта, както и тихи гласове, мърморещи наоколо.

— Лежи неподвижно, глупако — каза нечий дълбок глас. — Дай на раната време да зарасне. Може да е пронизала някой важен орган.

— Тогава съм мъртвец — отговори друг, раздразнено. — Ако трябва да вървя по Тъмния път, не планирам да го правя трезвен. Дай ми оная чаша!

Главата на Ксандер го болеше ужасно и когато се опита да седне, светът се завъртя около него и той отново падна със стон.

— Как се чувстваш, Ксандер? — попита някой.

Младежът отвори очите си малко и с изненада видя над себе си Макаон, с лице, потънало в сянката на залязващото слънце зад гърба му.

— Къде сме, Макаон? — попита той. — Защо сме на плажа?

Отново се опита да стане и този път успя. Откри, че кожената му чанта е поставена до него.

— Отпий от това — каза лечителят и коленичи до него. Подаде му чаша вкусно миришеща течност и момчето отпи алчно. Тя бе топла и имаше вкус на пролетни цветя. Никога не бе опитвал нещо толкова добро. Откри, че главата му се прояснява и се огледа наоколо.

От мястото, където седеше, виждаше само войници — някои ранени и легнали, други — седнали около лагерни огньове, смеещи се на шегите на другарите си. Черните корпуси на кораби, изтеглени на пясъка, скриваха морето от погледа му, въпреки че можеше да подуши соления му дъх. Той с ужас осъзна къде се намира.

— Ние сме на плажа, който наричате Залива на Херкулес, а аз не съм Макаон — каза лечителят.

Той седна и наля някаква гъста течност от едно глинено гърне в чаша с вода, топлеща се над огъня. После вдигна поглед. Ксандер вече виждаше, че това не е лицето на учителя му, макар двамата да си приличаха много. Този мъж бе по-стар и почти плешив, а едно от очите му бе странно, бяло и перлено.

— Името ми е Подалейриос, а Макаон ми е брат — каза лечителят. — Ти явно го познаваш, Ксандер. Добре ли е той?

— Не — призна момчето със съжаление. — Когато го видях за последно, беше много болен, господарю. Иска ми се да можех да му помогна. Той винаги е бил толкова внимателен към мен. Защо съм тук с врага?

При тези думи стоящите наоколо избухнаха в смях и някой каза:

— Ти си в тесалийския лагер, момче. Трябва да се гордееш, че си с Ахил и неговите мирмидонци — най-великите войни на света.

Говорещият бе строен млад мъж с руса коса, сплетена и издърпана назад. Той чистеше кръвта от ръцете си, но Ксандер предположи, че е чужда, тъй като войникът не изглеждаше ранен. До него стоеше едър тъмнокос войн, облечен в черно, а помежду им лежеше плешив мъж със сплетена червена брада. Гърдите му бяха превързани и той видя как между бинтовете се процеждат кървави петна. Лечителското му око забеляза сивотата на лицето на мъжа и трескавия поглед в очите му.

— Подалейриос — обърна се момчето към лечителя, — не зная как съм се озовал тук, но мога ли да се върна отново в Троя?

Мъжете отново се засмяха, а Подалейриос отвърна:

— Наричай ме Белоокия, Ксандер, както всички други. Тук те доведе Одисей от Итака. Открил те е в безсъзнание на бойното поле и те е отвел в безопасност. И не можеш да се върнеш в Троя. Сега си лечител на тесалийските войни. Това е Ахил, царят на Тесалия. — Лечителят посочи облечения в черно гигант. — И сега ти си негов слуга.

За няколко мига Ксандер зяпаше легендарния войн.

— Господарю — каза той покорно. — Аз не съм жрец на Асклепий, не съм се клел да помагам на ранените и болните, където и да ги намеря. Аз съм просто помощник на Макаон и мястото ми е в Троя.

Ахил се намръщи.

— Одисей ми каза, че си бил обучаван от Макаон в Дома на змиите. Ако подобен известен лечител те е пратил на бойното поле да помагаш на ранените троянци, значи трябва да вярва в уменията ти. Нима казваш, че няма да помогнеш и на моите повалени войни? Обмисли внимателно отговора си, момче.

Засрамен, Ксандер каза:

— Съжалявам, господарю. Ще сторя каквото мога, за да помогна.

Ахил се обърна към Белоокия.

— Призори, когато момчето си е отпочинало, го отведи до Царска радост. Там ще е безценен.

Лечителят кимна и се оттегли. Един слуга дойде до лагерния огън, предлагайки подноси с хляб и месо на войните. Постави храна до ранения мъж, но той не я докосна, а просто отпи от виното си. Ахил посочи Ксандер и кимна. Слугата донесе храна и на момчето. Месото беше от печено прасе — горещо, мазно, добре осолено и много вкусно. Ксандер усети как стомахът му изръмжава при тази прекрасна миризма. Осъзна, че не е ял през целия ден, както и деня преди него. Зачуди се кога ли за последно се е хранил, а после отхвърли подобни мисли и заби зъби в крехкото месо.

За известно време, докато войните се хранеха, настана тишина. После Ахил се обърна към ранения:

— Ще наредя да те отнесат в Царска радост, Тибо. Тази нощ на плажа ще е студено. Там поне ще си на завет.

Тибо поклати глава.

— Ще си стоя тук до огъня. Не искам да бъда горе при мъртвите и умиращите.

— Аз съм твой цар и мога да ти наредя — отвърна Ахил меко.

Войнът изсумтя.

— Ти би ли искал да си там, в онова място на мъчения.

Царят поклати глава и не каза нищо повече.

Русокосият войн го сръга с лакът.

— Ходихме там веднъж като деца. Помниш ли как посетихме Царска радост с баща ти? Не зная защо.

Ахил кимна, докато дъвчеше месото си, после преглътна.

— Помня, Патрокъл.

Другият продължи:

— Тогава дворецът беше красив, белите стени бяха изрисувани с ярки картини на богове. Имаше меки килими по мраморните подове — никога не съм виждал такива преди — и навсякъде блестеше от злато и скъпоценности. Беше страхотна гледка.

— Така е — съгласи се Ахил. — А сега последователите на Агамемнон го превърнаха в кочина — после той се усмихна. — Спомням си, че ни се скараха, защото си играехме на високия балкон, от който падна Елена.

Патрокъл поклати глава с удивление.

— Никога няма да забравя този ден, докато не извървя Тъмния път. Как принцесата се хвърли към смъртта си заедно с децата.

Тибо изсумтя.

— Децата без друго бяха мъртви. Агамемнон щеше да се погрижи за това.

— Но нямаше причина Елена да умира — възрази Патрокъл. — Струва ми се грешно, подобна красота размазана по скалите долу.

Ксандер слушаше удивено. Бе срещал принцеса Елена само веднъж, в спалнята на Хеликаон, когато Златния бе смъртно болен. Тогава видя обикновена на вид пълна жена със сладка усмивка. Може би говорят за някоя друга Елена, помисли той.

— Не беше красива — каза Тибо замислено.

— Да, но ти не ги обичаш пухкави — отвърна Патрокъл и се ухили. — Предпочиташ ги кокалести като момчета. — Той смигна на приятеля си.

— Истина е — съгласи се Тибо в знак на помирение. — Но имам предвид, че не беше красива като скъпа курва…

Патрокъл започна да се смее отново, но Ахил се намеси:

— Зная какво имаш предвид, Тибо. Тя нямаше красотата на златокосата Афродита. Беше повече като суровата и ужасна Хера, пред която дори боговете треперят.

Тибо кимна в съгласие.

— Накара ме да се чувствам като малко момче. Беше като майка, която обичаш, но от чийто гняв се боиш. Другите мъже на балкона казаха същото. Всички говорят за нея.

Многото приказки го накараха да се закашля. Спазмът изглеждаше много болезнен и той се хвана за гърдите с две ръце.

Лицето му изгуби цвят и войнът изстена, а Ксандер види, че кървавото петно под бинта се разраства.

Момчето взе кожената си чанта, стана и каза на ранения войн:

— Може би мога да ти помогна, господарю, ако ми позволиш.

XX ИЗБОРЪТ НА АНДРОМАХА

Андромаха стоеше на носа на „Ксантос” и вдишваше свежия морски въздух, докато големият кораб се носеше с лекия вятър. Винаги бе обичала пролетните дни, когато снеговете се топяха по склоновете на великата Ида, реките и потоците около малката Тива се изпълваха и блестяха с чиста ледена вода, а гористите хълмове и долини се обличаха в бледозелени, измити от дъжда листа.

Когато баща й я прати за жрица на Тера, тя смяташе Тива за свой дом. Но когато я продадоха на Троя, за да се ожени за Хектор, островът се бе превърнал в дома й. И ето я сега, на „Ксантос” и на по-малко от ден плаване от Златния град. „Къде е домът ти сега?” — зачуди се тя. — „В Троя ли, където копнееш да вземеш сина си в ръце? Или на този кораб, където в дългите зимни дни на страх, копнеж и блаженство живя и обича Хеликаон?”

След като екипажът свикна с присъствието на жена на борда и спряха да я наричат принцеса или жрица и да се взират скришом в краката и гърдите й при всяка възможност, тя откри нов дом на големия кораб. Присъедини се към мъжете около лагерните им огньове нощем, споделяше храната им, разпределяше мяховете с вода, когато корабът се движеше от гребци, помагаше в чистенето на палубите и дори я помолиха да закърпи една дупка в платното след особено бурен ден в зимното море.

— Аз съм дъщеря на цар и жена на Хектор — каза тя и се засмя. — Вие всички сте моряци и сигурно знаете за кърпенето повече от мен!

Ала въпреки това направи всичко възможно да помогне с острата игла и здравата нишка, която й дадоха, преструвайки се, че не забелязва, когато нескопосаните й шевове бяха преправени от един рошав моряк, чиито пръсти бяха много по-опитни от нейните.

В един по-спокоен ден Ониакус предложи да я научи да гребе и тя хвана голямото гребло, за да усвои умението да дърпа заедно с ритъма на морето. Съвсем скоро обаче дланите й се покриха с кървящи пришки и Хеликаон ядосано й каза да спре.

Хеликаон! Тя не се обърна, защото знаеше, че той стои на кърмата, с една ръка на големия рул, загледан в гърба й. Като затвореше очи, можеше да си спомни всеки детайл от лицето му, тънките черни косми на веждите му, точното разположение на ъглите на устата му, формата на ушите му. В ума си виждаше бронзовата му ръка с меки, изрусени от слънцето косми, поставена върху руля, както я бе виждала стотици пъти. Познаваше всеки белег по тялото му, на досег и вкус. Той носеше дълга зимна роба от синя вълна със същия цвят като очите му, когато се ядосаше, а краката му бяха обути в стари сандали, белязани от солта и времето.

Първоначално се бяха опитали да последват съвета на Одисей и стояха на разстояние един от друг. Не се докосваха, не минаваха близо един до друг по тесния коридор на долната палуба, почти не си говореха, освен когато наоколо имаше моряци. Решителността им издържа, докато не достигнаха Седемте хълма.

Андромаха бе удивена от малкия, но процъфтяващ град, който бе построен от Хеликаон и Одисей толкова далече от домовете им. Укреплението се издигаше на хълм над голямата река Тибър и около него се бе разраснала динамична общност, която се развиваше на меката плодородна земя, толкова различна и от Итака, и от Дарданос. Хората бяха започнали да строят каменна стена около укреплението, защото трябваше да отблъскват атаки от местните племена, които ненавиждаха присъствието на тези чужденци, дошли от далечните брегове на морето. Ала царят на едно от тези племена, Латинус, ги беше приветствал и бе обединил сили с техните. Така че народът на Седемте хълма се умножаваше. Купуваха калай от бледите търговци, идещи от Далечния север и Земята на мъглите, така че Хеликаон успя да напълни товарното отделение на „Ксантос” с безценния метал.

Една нощ имаше тържество в чест на някой от племенните богове на областта и моряците от „Ксантос” се присъединиха с радост към него. На светлината на огъня Андромаха, леко подпийнала, кръстоса поглед с Хеликаон и му се усмихна. Нямаше нужда от повече съобщения. Без никой да ги види, те се оттеглиха и намериха мека падинка, покрита с мъх, далече от празнуващите, където правиха любов през по-голямата част от нощта — първо с дива, животинска страст, а после, по-късно, нежно и внимателно, докато първите лъчи на зората не пронизаха хоризонта. Не си казаха почти нищо, нямаше нужда от думи.

Когато се върнаха на борда и потеглиха за Троя с пълна скорост, те отново стояха далече един от друг. Хеликаон насочи „Ксантос” към бреговете на Микена, където нямаше кораби, а после пресече Великата зеленина далече на север. Бяха прекарали последната нощ преди завръщането в Златния град в един дълбок залив на остров Самотраки. Андромаха бе останала на кораба, в малката си палатка, а Хеликаон дойде при нея в мрака.

Нощта беше черна като катран, ала тя чу тихия звук от разделеното платнище и усети миризмата му, когато легна до нея. Той не каза нищо. Вместо това отметна одеялото от овча кожа, с което бе покрила тялото си, и я целуна по рамото. Тя се обърна към него. Хеликаон я целуна по устните и потиснатия й копнеж се развихри толкова яростно, че чак я заболя. Андромаха изстена. Той постави длан на устата й.

— Без звуци — прошепна в ухото й.

Тя кимна, а после нежно го захапа по дланта, вкусвайки солта с езика си. Той се усмихна. Плъзна ръка под топлата овча кожа и се намести върху нея. Тялото му бе студено до огъня, който гореше в Андромаха. Краката й се повдигнаха, за да го посрещнат и той влезе в нея, топла и влажна, в миришещата на животни тъмнина.

Хеликаон спря за няколко непоносими мига, после започна да се движи бавно в нея. Твърде бавно. Андромаха се загърчи под него, търсейки бързо освобождаване на болезнения копнеж в тялото си. Той спря, докато тя не застина, след което отново се задвижи, докарвайки я до лудост. Когато достигна връхната точка, поривът й да извика беше почти неудържим, за това ръката му отново се плъзна върху устните й, а после той я целуна дълбоко. След това полежа неподвижен върху нея и отново започна да се движи.

Накрая, изтощен и изчерпан, Хеликаон се отдръпна и те отметнаха влажната животинска кожа, оставяйки потта да изсъхне по телата им.

— Утре ще се върнем в Троя… — прошепна тя в ухото му.

— Не сега, обич моя — промърмори той. — Ще имаме много време да говорим за това утре.

Тази нощ не говориха повече.

Сега, застанала на носа, Андромаха затвори отново очи и остави тялото си да се понесе в ритъма на вълните, спомняйки си прекрасната нощ и нейните собствени ритми.

Когато отвори очи, видя тъмно петънце в синьото море вляво от нея.

— Кораб отляво! — извика, сочейки към петното и след няколко мига усети как огромният кораб под нея се раздвижва, за да посрещне новата заплаха. Андромаха присви очи. Виждаше, че е галера, която плава с опънато платно, а не просто рибарска лодка, но не успяваше да разчете рисунката на платното.

— Дардански е, господарю! — извика Праксос, нов член на екипажа от предната есен, който все още разполагаше с острите очи на младостта. — Виждам черния кон!

Гребците нададоха радостни викове, тъй като повечето от тях бяха дарданци и изгаряха от нетърпение да се върнат при семействата си. Пред погледа на Андромаха моряците на другия кораб навиха платното и гребците поеха приближаването. Когато двата кораба се срещнаха, гребците от двете близки една до друга страни прибраха греблата си и хвърлиха въжета, за да притеглят галерите една до друга.

Андромаха отиде до кърмата на „Ксантос”. Хеликаон я погледна с безизразно лице.

— Това е „Борей” — каза той.

Изчакаха в тишина, докато младият русокос капитан на дарданския кораб се качи на палубата и падна на колене пред него.

— Златни, благодаря на милостта на Посейдон, че те срещнахме — каза той задъхано. — Смятахме, че „Ксантос” ще плава край брега и повечето ни кораби са при Лесбос, където те чакат.

— Успокой се, Асиос. Защо ме чакаше „Борей”?

— Троя е обсадена, господарю — каза младият мъж. — А микенската флотилия на Менадос държи пътя към Хелеспонт. Агамемнон лагерува в Залива на Херкулес с хиляда кораба. Надявахме се да успеем да те предупредим преди да си попаднал ненадейно на тях.

Андромаха затвори очи. Беше оставила Астианакс, мислейки, че той е в безопасност в Троя. Познатият демон на вината задращи сърцето й. Бе оставила сина си, за да бъде с любовника си. За кого бе мислила повече по време на това пътешествие — за Астианакс или за Хеликаон?

— Ами Дарданос? — попита Златния.

— Микенците не обръщат внимание на крепостта. Народът ни е в безопасност засега. Агамемнон изтегли войските си и от Тива, господарке. — Той погледна към Андромаха и се изчерви. — Хвърлил е всичките си сили, както и тези на западните царе, в атаката на Златния град.

— Кажи ми за Хектор — обади се Андромаха.

— Хектор води троянската защита, но ги превъзхождат числено, а последните ни новини твърдят, че са били отблъснати до Долния град. Царска радост и равнината на Скамандър са завзети — той се поколеба. — Принц Парис и жена му са мъртви. Както и принц Антифон.

Втрещена от новините, Андромаха видя как цветът се отдръпна и от лицето на Хеликаон.

— Мъртви? — попита той, а дълбокият му глас беше гробовен.

— Имаше жестоко клане и от двете страни, господарю. Погребалните клади горят ден и нощ. Ако „Ксантос“ бе пристигнал по мръкване, щяхте да видите светлината им отдалеч.

— Градът обкръжен ли е?

— Не, господарю. Всичките им усилия са насочени на юг, при укреплението. Хората още могат да бягат през Скейската или Дарданската порти. Всички напускат. Но това беше преди шест дни, а ситуацията се мени постоянно. „Борей“ не е получавал новини оттогава.

Ониакус пристъпи напред.

— Агамемнон е оставил корабите си уязвими в Залива на Херкулес, Златни — каза той. — Огнехвъргачите ни могат да унищожат корабите му за една нощ, както го сториха на Имброс.

Хеликаон се намръщи.

— Може би по-късно. Сега, за съжаление, нямам избор. Градът чака нашия товар от калай, нали, Асиос?

Младият мъж кимна.

— Ковачниците на града са тъмни — каза той. — Троя отчаяно се нуждае от оръжия и брони.

Внезапно той погледна към брега и ахна втрещено. Всички се обърнаха. В далечината, в самия край на троянските земи, на Носа на приливите се бе появила светлина.

Хеликаон се намръщи.

— Сигнален огън, но какво казва и на кого? Асиос, в чии ръце е Носът на приливите — микенски или троянски?

— Не зная, господарю. Последната ми информация е, че са троянски — той сви рамене.

— Значи не знаем нищо — каза Хеликаон, очевадно взел решение. — Ониакус, ще отплаваме към Хелеспонт и Залива на Троя, а после ще си проправим път нагоре по Симоент. Ще спрем там и ако Атина ни се притече на помощ, ще успеем да промъкнем калая в града от север.

— Но флотата на Менадос държи Хелеспонт — повтори младият капитан. — Дори „Ксантос” не може да победи петдесет кораба!

— Така е — каза Хеликаон замислено. — Но може би заедно „Ксантос” и „Борей” могат.

Микенският адмирал Менадос погледна от високата палуба на кораба си и видя пламтящия сигнален огън на най-високия хълм на Носа на приливите.

— Какво значи това, адмирале? — попита помощникът му, който беше син на сестра му — достатъчно умно момче, но лишено от инициативност.

— Не зная — каза Менадос. — Троянците сигнализират на някого, но не можем да кажем нито на кого, нито какво значи сигналът. Голяма работа ще им свърши — той се ухили. — Всички са мъртви така или иначе.

Също като останалите от екипажите си и той бе отегчен и изнервен след дългите дни плаване из Хелеспонта. Бе наредил на тридесет от петдесет и седемте си кораба да патрулират по дължината на троянския бряг от тракийските земи до Залива на Херкулес. Седем кораба, включително и неговият — новата бирема „Алектруон” — стояха неподвижно насред теченията на пролива. Останалите двадесет кораба бях изтеглени на плажа на Тракия, а моряците им си почиваха със сън или храна. Корабите се редуваха да патрулират, но това не беше работа за бойци, смяташе Менадос — да пътуват напред-назад, първо с гребла, после под платна, отново и отново, като само изморяваха гребците и притъпяваха уменията на капитаните си. Менадос тайно си мислеше, че това е наказанието на Агамемнон, задето Хеликаон го бе пожалил в Дарданос.

Новините за блокадата бързо бяха обходили земите, граничещи с Хелеспонт, и никой кораб не се бе опитал да я пробие или да излезе от пролива. Потопиха една дарданска галера, която се помъчи да се промъкне под прикритието на мрака, както и два хитски търговеца, които се бяха опитали да се приберат у дома, ядосани от наглото решение на Агамемнон да затвори пролива за кораби от всички земи.

Докато обречените хити се мъчеха в студените и коварни води, един моряк попита Менадос дали микенските кораби трябва да ги приберат. Заповедта му бе да ги оставят да умрат. Неговият личен избор щеше да е да ги спаси, тъй като уважаваше моряците от всички земи. Щеше да е лесно да ги свали на тракийския бряг, откъдето да се приберат пеша у дома. Но хитският император не трябваше да научава, че корабите му са били потопени от микенците. Неколцината силни плувци, които сякаш щяха да успеят да стигнат до брега, бяха последвани от корабите и избити от стрелците, когато не пожелаха да се удавят.

— Кораб на север!

Адмиралът се обърна и заслони очи. Членовете на екипажа на „Алектруон” скочиха, за да го видят и те, нетърпеливи за малко разнообразие. Далечният кораб плаваше с опънато платно, тласкан от бързия северен вятър. Менадос не виждаше герба му на отслабващата светлина, но се надяваше да е дардански или троянски.

По-голямата част от троянската флота беше блокирана в Залива на Троя. Не можеше да излезе, но и микенските кораби не можеха да влязат. Приам никога не бе успял да развие морските сили, нужни за защитата на такъв велик град. Вместо това за защита на търговията си разчиташе на огромната дарданска флота, построена от роднините му Анхиз и Хеликаон. В залива имаше само осемнадесет троянски кораба, но много от тях сега бяха екипирани с огнехвъргачи, които изравняваха предимството в количеството, което имаше Менадос. Бяха в задънена улица. Ако имаше повече кораби, адмиралът знаеше, че може лесно да завземе залива, но Агамемнон се нуждаеше от всеки възможен войник, за да покори града, тъй като хората му умираха с хиляди.

Менадос въздъхна. Екипажите му бяха заточени на корабите си и трябваше да се радват, че това е така. Той виждаше всеки ден в небето над Троя следите от погребалните клади — стълбове от дим денем и огнен блясък нощем.

— Корабът е дардански, господарю! — извика помощникът му. — Какви са заповедите ти!

Сега и самият Менадос виждаше черния кон на платното. Обаче не е „Ксантос”, помисли си той. Твърде е малък. Жалко.

— Пет кораба — нареди адмиралът. — Вземете го на абордаж. Може да имат полезна информация за Агамемнон. Останалите кораби също да се приближат, но да запазят известно разстояние. Онези може да имат огнехвъргачи.

Заповедите му бяха предадени на останалите кораби посредством система от ярко оцветени ленени знамена — система, която самият Менадос бе измислил за пренасяне на информация по море. Пет кораба — четири микенски и един атински — потеглиха към приближаващата се галера с намерението да я забавят, като унищожат платното й, а после да я таранират и да я вземат на абордаж. Другите микенски кораби също се обърнаха на север. Дарданският кораб продължи да напредва, без да променя курса си, очевидно решен да пробие през редиците, спускащи се към него.

Когато атиняните се приближиха, те изпратиха залп от стрели към черния кон. Две паднаха в морето, но други пет уцелиха платното и то се запали. Докато платът се разпадаше в пламъци, корабът изгуби скорост, но все така продължи да напредва. Пламтящите останки от платното паднаха по палубата. Изведнъж се разнесе свистене и целият кораб се възпламени.

Менадос видя три фигури, които в последния момент скочиха през борда.

— Огнен кораб! — извика той. — Обърнете! Отдръпнете се!

Но пламтящата галера продължи напред и атинският кораб не успя да се отдръпне навреме. Запаленият съд се блъсна в него, още докато моряците го обръщаха, и се отърка в дървената му страна. Силата на сблъсъка накара мачтата на дарданците да се срути и тя падна върху палубата на другата галера. Парчета горящо платно, подети от силния вятър, попаднаха върху платното на друг микенски кораб и то също се възпламени.

— Глупаци! — извика Менадос, гледайки как две от галерите му се запалват, а екипажите им скачат във водата. Другите кораби се отдръпнаха. Ами глупаците на борда на огнения кораб, помисли си той? Защо ще жертват цяла галера по такъв начин?

Извърна се рязко. Зад тях, носещ се с пълна скорост през спускащия се мрак, той видя „Ксантос”, който преминаваше през пролуката между две микенски галери и Носа на приливите. Нощта бе бурна и ветровита, така че гребците на биремата трябваше да се борят и с вятъра от север, и със силните течения.

— „Ксантос”! — извика Менадос. — Обърнете, идиоти! Бързо!

Морякът се облегна на руля с цялата си сила и Менадос добави собствената си тежест към неговата. Но докато обърнат кораба, за да последват огромната галера, мракът вече бе паднал и „Ксантос” се намираше твърде далече от светлината на трите горящи кораба, изчезнал в тъмнината на Хелеспонта.

„Ксантос” се движеше бавно в нощта на изток край Симоент. Небето бе чисто и покрито със звезди, но по течението на реката се проточваше лека мъгла. Единствените звуци идваха от мекото пляскане на греблата и рева на магарета в далечината. Беше толкова тихо, че Андромаха чуваше шумоленето в тръстиките, докато малките животинки бягаха от огромния кораб.

„Ксантос” бе навлязъл в пролива с опасна скорост в мрака, особено при положение, че бе толкова претоварен с екипажа на „Борей”. Само опитен моряк като Хеликаон би поел такъв риск, защото той познаваше силните течения и опасните скали на Носа на приливите по-добре от всеки друг. Щом влязоха в Залива на Троя обаче, гребците забавиха скоростта. После към тях се приближиха други кораби — троянците, затворени в залива. Андромаха очакваше да чуе възгласи на радост, когато Златният кораб се понесе край тях, ала вместо това я посрещна призрачна тишина, докато моряците, наредени по палубите, гледаха „Ксантос”, насочил се през залива към най-северната река на Троя.

— Защо са толкова тихи? — обърна се тя към Ониакус, който стоеше на предната палуба с измервателен прът, загледан в мъглата напред. — Все още сме далече от Троя и вражеските лагери.

Без да отмества поглед от реката, морякът отговори:

— Нощем звукът се движи по-надалеч. Трябва да внимаваме много.

— Всички изглеждат толкова мрачни.

— Така е. — Той кимна. — Изглежда много неща са се променили, откак тръгнахме.

Симоент беше плитка и заблатена дори през пролетта, така че Хеликаон насочи „Ксантос” към средата на течението. Андромаха виждаше много малко в мъгливата нощ, а времето се точеше бавно. Накрая усети, че корабът забави съвсем и спря. Тишината около тях бе тежка и потискаща.

— Не можем да продължим повече — каза Ониакус тихо. — Ще спрем тук и ще разтоварим калая. Остава ни да се надяваме, че врагът не ни очаква.

Андромаха усети тръпка на страх да пробягва по нея. Хванат в капана на тази тясна и плитка река, „Ксантос” щеше да е уязвим за микенските сили. Дали адмирал Менадос бе успял да прати на Агамемнон новината за пристигането им? Дали бе имал време?

Гребците прибраха греблата си и бавното движение на реката понесе кораба леко на една страна, докато не опря в брега. Андромаха се опита да прониже мъглата и мрака с очи, за да види брега.

Внезапно проблесна факла и нечий глас извика приглушено:

— Ехо, „Ксантос”!

От мрака изплува тъмна фигура с наметало и спусната качулка. На светлината на факлата изглеждаше масивна.

Хеликаон остави руля и слезе до централната палуба. С дълъг кинжал в едната ръка той прескочи парапета на кораба и се приземи леко на меката трева долу.

Андромаха чу познат глас:

— Няма нужда от кинжали между нас, Златни. — После Хектор свали качулката си, пристъпи напред и стисна Хеликаон в мечешка прегръдка. — Андромаха добре ли е? — чу го тя да пита и отиде до парапета, където той можеше да я види.

Хектор вдигна очи и на светлината на факлата тя видя, че лицето му е изморено и напрегнато. Ала все пак се усмихна, когато я видя.

Един моряк спусна стълба от палубата до брега и Андромаха бързо слезе. Поколеба се пред съпруга си, обхваната от противоречиви емоции. После пристъпи в прегръдката му. Погледна нагоре към лицето му.

— Астианакс? — попита приглушено.

Той кимна успокоително.

— Добре е.

Те се отдръпнаха един от друг и тримата се спогледаха. Андромаха не бе очаквала този момент. Мислеше си, че ще се върне в Троя, съпроводена от Хеликаон, а Хектор ще воюва надалеч. Бе прекарала много безсънни нощи на кораба, чудейки се как да запази забранената си любов в тайна в град, изпълнен със слухове и шпиони. Сега бъдещето й изглежда се бе променило за едно мигване на окото. Това, че виждаше Хектор отново, а на лицето му бе изписан товар, който едва успяваше да удържи, я накара да се срамува от себе си и себичните си планове.

Хеликаон изглеждаше искрено зарадван да види отново стария си приятел.

— Ти си радостна гледка за очите ми, братовчеде — каза той. — Как знаеше, че ще сме тук?

— Сигналният огън на Носа на приливите. Дадох заповед да го запалят в мига, в който някой види „Ксантос”. Отдавна чакаме завръщането ти, Златни. Знаехме, че ще пробиеш блокадата на Менадос.

— Трима смели мъже дадоха живота си, за да ни позволят да преминем — каза Хеликаон. — Асиос и двама моряци от „Борей”.

— Имената им бяха Ликаон и Перифас — каза му Андромаха.

Той я погледна и кимна.

— Права си, Андромаха. Имената им не бива да се забравят. Асиос, Ликаон и Перифас.

— Тези тримата може би са спасили Троя, ако носиш калай — каза Хектор.

— Целият ни трюм е пълен с него, братовчеде.

Принцът въздъхна облекчено.

— Побърканият ти ковач Калкеус ми казва, че може да прави здрави мечове от метала на Арес, но все още не ми го е доказал. Междувременно нашите ковачници пустеят. Не можем да продължим боя без твоя калай. Нека го разтоварят възможно най-бързо, а ние ще поговорим.

Той махна с ръка и от мрака се появиха мъже, водещи каруци, теглени от магарета. Някои от новодошлите се закатериха по въжетата на палубата на „Ксантос”. Разнесоха се тихи поздрави, когато стари приятели се срещаха отново, а после вратите на трюма се отвориха и те започнаха да разтоварват безценния метал. Хектор поведе Хеликаон и Андромаха малко встрани на едно по-равно място, където околните хълмове криеха малък лагерен огън. Тримата седнаха. Хектор свали наметалото си и Андромаха видя, че е в пълно бойно снаряжение.

— Новините, които чуваме за Троя, са мрачни — каза Хеликаон. — Антифон и Парис — мъртви. И бедната Елена.

— Ами децата й? — попита Андромаха.

Хектор поклати глава и мълчанието му им даде отговор. На светлината на огъня тя видя, че сякаш е остарял с десет години от последния път, когато го бе видяла. Очите му бяха хлътнали, а тъгата й мъката изглежда бяха завинаги вдълбани на лицето му. Той потърка ръце над огъня. Изглеждаше потънал в мисли. След малко потрепери, сякаш горчивите спомени се бяха върнали, за да го тормозят.

Поклати глава.

— И в най-жестоките си кошмари не съм вярвал, че Агамемнон може да събере толкова много войни — спря за малко, лицето му бе изкривено от тревоги. — Чул ли си колко изгубихме в битката за Скамандър? Предателството на Дебелия цар и неговите ликийци спечели деня за западните царе. След това врагът превзе укреплението само за ден. Направо ни заляха. Бяха обзети от победен дух, а ние не можехме да ги спрем, защото трябваше да спасим ранените. Защитавахме Долния град десет дни, принуждавайки Агамемнон да се бие за всяка стена, за най-малкото паве, за всяка кървава крачка по пътя. И от двете страни клането беше жестоко. Но заради цялото време, в което се биеха да спечелят града, не можеха да обкръжат великите стени, така че успяхме да изведем жените и децата, а сега ще успеем да пренесем товара ти. Това беше надеждата ни. Сега, когато си тук, ако Атина позволи, ще приключим още тази нощ. Ковачниците ще са започнали да работят преди съмване. После — каза Хектор и вдигна очи към тях двамата, — утре вечер, под прикритието на мрака, ще изтеглим войските си, ще отстъпим зад стените и ще оставим на врага Долния град, преди да запечатаме портите.

Последва ужасена тишина, после Андромаха каза:

— Но ти винаги си вярвал, че Троя е обречена, ако бъде обсадена.

Хектор кимна и се загледа в ръцете си, след което започна да ги търка една в друга, сякаш не можеше да ги стопли.

— Тогава обаче бях по-млад — каза той с тъжна усмивка. — Не бях виждал ужасите, на които съм свидетел сега. Винаги съм се боял от предателство. Историята ни, както и твоята, Хеликаон, ни показва, че предател винаги има. Сега обаче ще запечатаме великите порти. Западната и Източната са зазидани. Само Скейската и Дарданската ще останат използваеми. А и те ще се отварят само по моята лична заповед или тази на Политес.

— Политес? — попита Хеликаон и се намръщи.

Хектор въздъхна.

— Сега, когато Диос е мъртъв, както и Антифон, татко… на татко вече не може да му се има доверие да взима решения за войната. Изпуснахте много неща за времето, в което ви нямаше. От днес Политес е начело на защитата на Троя. Аз няма да се върна тази нощ, а утре сутрин Троянският кон ще напусне Златния град и никога повече няма да се върне. Или поне докато Агамемнон не го унищожи или не се откаже от боя.

Хеликаон кимна с разбиране, но Андромаха каза:

— Троянският кон ще изостави Троя? Защо?

— Не можем да останем в капана на града, Андромаха — обясни й Хектор нежно. — Конницата е безсмислена там и няма да можем да храним конете, ако обсадата продължи и през лятото. Водата също няма да стига. Троянският кон трябва да е свободен да атакува врага там, където той го очаква най-малко, да унищожава продоволствените линии на Агамемнон, да търси най-слабите звена в армията му и да ги поразява.

— Виждам, че те наистина трябва да напуснат града — каза Хеликаон. — Но трябва ли и ти да отиваш с тях, братовчеде? Ако останеш в Троя, ще дадеш на хората надежда. Политес е добър човек, но не може да вдъхнови никого с водачеството си като теб. Ти си сърцето и душата на Троя. Нужен си там. Остави Калиадес начело на Коня. Той има великолепен стратегически ум.

— Мислих дълго и внимателно по този въпрос — призна Хектор. — Но аз не мога да върша нищо по време на обсадата. Така че трябва да правя единственото, в което съм добър… — той спря и въздъхна. — Мога да се бия и мога да убивам. А няма как да се бия и да убивам иззад градските стени — Хеликаон отвори уста, за да добави нещо, но принцът вдигна ръка. — Решението ми е взето, Хеликаон. Стените са непревземаеми. Политес ще трябва да мисли за продоволствията, да се грижи за ранените и за безопасността на портите. Ще се справи много по-добре от мен.

Той ги погледна и двамата, един по един.

— Ала вие трябва да напуснете възможно най-бързо — още щом разтоварим кораба. Хеликаон, „Ксантос” е като Троянския кон. Не може да направи нищо, докато е затворен в залива. Но е безценен в открито море, където да атакува снабдителните и транспортни кораби на Агамемнон. Името на „Ксантос” всява ужас сред всички моряци. Трябва да накараш царя-войн да се бои от онова, което се случва зад гърба му и да принудиш западните царе да се карат помежду си, докато губят кораби и провизиите им намаляват. Колкото по-дълго продължава това, толкова повече всеки от тях ще се страхува какво се случва у дома му, кой се опитва да убие семейството му и да заграби земите му.

Хеликаон пое дълбоко въздух, но накрая кимна в съгласие.

— Менадос няма да очаква да отплавам толкова бързо. — Той погледна небето, където на изток вече проблясваха първите лъчи на зората. — Може и да успеем да тръгнем преди утрото.

Хектор каза:

— Троянската флота има заповед да дойде с теб. Тя е под твое командване. Потопи колкото можеш повече от корабите на Менадос. Но те се боят от огнехвъргачите ти и сигурно ще избягат.

— Нефтарът ни е на привършване — каза Хеликаон.

— Донесохме две пълни каруци — отвърна Хектор и се усмихна леко. — Бяхме много внимателни. — Той се изправи и каза: — Дано Посейдон се грижи и за двама ви.

— Винаги го е правел — отвърна Хеликаон.

Андромаха изгледа и двамата и усети гневът да се надига у нея.

— Говорите така, сякаш всичко е решено. Но аз сама определям бъдещето си! Няма да дойда с теб — каза тя на Хеликаон. — Ще се върна в града, при сина си, както планирах.

Хектор се наведе към нея, пое ръката й и й помогна да се изправи.

— Избягай, докато можеш, Андромаха — каза той. — Моля те! Върви с „Ксантос”. Има немалък шанс всички тези мъже — той посочи към войниците, свалящи товара от кораба, — да са мъртви до зазоряване. Излизането ни от града тази нощ вече беше смъртоносно осланяне на късмета. Ако успеем да вкараме калая в града и до ковачниците, където е нужен, това ще означава, че Атина наистина ни се усмихва — сенките около очите му станаха още по-плътни. — Ала в последно време лицето й е извърнато от Троя.

— И къде очакваш да отида, Хектор?

— На Тера или при баща си в Тива. Тя вече не е подложена на атака.

Андромаха поклати глава.

— Не, не мога. Агамемнон ме иска мъртва. Имаме повече от достатъчно доказателства за това. Аз нося опасност със себе си, където и да отида. Ако Троя падне, микенският цар ще сметне, че може да направи каквото си пожелае дори да атакува Тера и сестринството. Ако някъде има каквато и да е безопасност за мен, макар и съвсем нищожна, това е в Троя. А и Астианакс е там.

— Моят син Декс също е там — добави Хеликаон. — Защо са още в града, Хектор? Каза, че всички жени и деца са били изведени.

Принцът въздъхна.

— Приам не пусна момчетата да си тръгнат. Сега са заедно в двореца. Татко казва, че като наследници на Троя и Дарданос, те са в най-голяма безопасност там. Или по-скоро, че навсякъде другаде са в още по-голяма опасност. Това е най-сериозният ти аргумент, обич моя — той погледна към Андромаха и повдигна вежда. — И той е добър.

— Истина е — призна тя. — Агамемнон ще ги търси. Той е прав, Хеликаон. Декс ще остане с мен и Астианакс. Аз ще се грижа за тях.

Тримата се изправиха и докато вървяха бавно обратно към брега, Хеликаон каза на Хектор:

— Менадос има нов кораб, голяма бирема почти с размерите на „Ксантос”.

— Знам я — отвърна принцът. — Казва се „Алектруон”. Прокълнато име. Но тя няма сърцето на „Ксантос”. Просто кухо копие.

— И не е построена от Лудия от Милет — добави мрачно Хеликаон. — Ще се разцепи, когато Посейдон заплува.

На „Ксантос” разтоварването бе приключило. Хектор се обърна към двамата си спътници и каза:

— Боя се, че тримата няма да се срещнем повече от тази страна на Тъмния път. Това е история без щастлив завършек.

Андромаха пое ръката му.

— Ще се срещнем отново, Хектор. Знам го.

— Това пророчество ли е, мила моя? — попита принцът с усмивка.

— Знаеш, че не получавам вадения или пророчески сънища. Аз не съм Касандра. Просто знам с костите си, че това не е краят — тя целуна ръката му нежно. — До следващата ни среща, съпруже.

Андромаха видя изражението на лицето на Хеликаон и за момент имаше чувството, че сърцето й ще се разкъса на две. Стоеше на едно място с мъжете, които обичаше, ала само след миг щеше да изгуби и двамата. А не можеше да се сбогува така, както искаше с никой от тях. Поглеждайки към засенчените от качулката очи на Хектор, тя изпита познатата вина, че така и не го бе заобичала, както заслужаваше. А под напрегнатия син поглед на Хеликаон се мразеше заради раната, която му причинява с избора си да остане със своя син.

И така, с изпълнено с болка сърце, тя извърна очи към далечния град, скрит в нощта. Едно нещо бе сигурно. И на тримата им предстоеше още мъка преди всичко да свърши.

XXI ДОБЛЕСТНИ МЪЖЕ

Зората завари „Ксантос” все още да си проправя път обратно през тясната Симоент. Хеликаон стоеше на руля и гледаше за знак от Ониакус, застанал на носа. Засилващата се светлина зад тях хвърляше дълбока сянка върху реката отпред и морякът използваше дълъг прът, с който да проверява дълбочината на водата. Напредваха бавно и Хеликаон отдавна се бе отказал от идеята да атакува микенската флотилия преди изгрев.

Опита се да насочи ума си към плановете за предстоящата битка, но мислите му не спираха да се връщат към Андромаха. В момента, в който я бе видял за пръв път толкова отдавна в онази злощастна нощ в Залива на лошия късмет, сърцето му бе попаднало в капан. Дотогава винаги бе казвал на приятелите си, че ще се ожени само по любов. Дотогава обаче не беше имал идея какво представлява любовта. И арогантно бе вярвал, че изборът му за кого да се ожени винаги ще бъде негов. Никога не бе и сънувал, че ще се влюби безнадеждно в толкова недостъпна жена, вече сгодена за най-близкия му приятел. Боговете гледат злобно на такава арогантност, помисли си Хеликаон.

В много отношения последните сто дни се бяха оказали най-щастливите в живота му. „Ксантос” бе истинският му дом, единственото място, където чувстваше съвършен покой. А това, че го сподели с жената, която обичаше, беше безценно. През тази зима имаше моменти, докато плаваха от остров на остров, в добро или лошо време, когато гледаше Андромаха, седнала на носа и загледана в морето, или разхождаща се като огненокоса богиня сред гребците, за да им раздава вода, или коленичила до мачтата и стиснала здраво обезопасителното въже, докато корабът се носеше из дивото море. И в тези моменти той имаше чувството, че никога не е бил по-щастлив. Тя бе неговата северна звезда, фиксираната точка, около която се въртеше светът му. Докато неговото или нейното сърце биеше, Хеликаон вярваше, че винаги ще споделят една съдба.

Не беше очаквал да я изгуби така внезапно тази нощ, да я гледа как си заминава, вървейки редом с една от каруците и да се стопява в мрака, в опасно пътуване към обсадения град. Тя бе направила избора си и той беше да остане със сина на Хектор. Не погледна назад. И Хеликаон не го очакваше от нея.

Докато слънцето се издигаше, лъч светлина прониза мъглата и озари корабите от троянската флотилия, които чакаха в устието на река Симоент. Сякаш се бяха озовали в безветрие, със свити платна и отпуснати на греблата си гребци, които чакаха нещо да се случи. „Водим най-великата война, която този свят някога е виждал” — помисли Хеликаон — „и в бъдещето ни най-вероятно се крият само смърт и разруха, а ти си мислиш за жената, която обичаш, вместо да правиш планове за битката. Ако това причинява любовта на хората, може би сме по-добре без нея.”

После се усмихна на себе си. „Но всъщност не го вярвам”, помисли си.

Предаде руля на един от моряците и отиде при Ониакус на централната палуба.

— Събери капитаните на троянските кораби — каза му той. — Имаме много за обсъждане.

— Ще им кажа да дойдат, Златни — отвърна Ониакус. Обърна се, но после се върна колебливо. — Мълви се, че сега и някои от микенските кораби имат огнехвъргачи.

Хеликаон се засмя.

— Най-накрая добри новини! — каза той. Ониакус изглеждаше шашнат. — Те нямат опит, трупан в битки, нито са се упражнявали — обясни Хеликаон. — Ние знаем колко са опасни топките нефтар и боравим с тях с огромно внимание. В разгара на битката микенците вероятно ще причинят повече поражения едни на други, отколкото на нашите кораби. Това са добри новини. Само почакай и ще видиш, приятелю.

Мина известно време, докато капитаните на осемнадесетте троянски кораба се съберат. По-малките галери се приближиха до „Ксантос”, докато не стана възможно да се прескочи от кораб на кораб, понякога дори през няколко, докато стигнат до палубата на голямата галера. Когато видя струпването на кораби, люшкащи се един до друг, в ума на Хеликаон се зароди нов план.

Накрая всички капитани се събраха на централната палуба на „Ксантос”. Хеликаон познаваше тези мъже и изпита гордост. Те бяха доблестни войни и опитни моряци. Изглеждаха изнервени от дългия принудителен престой в залива. Всеки бе нетърпелив за действие, но най-ентусиазиран беше кариецът Хромис, господар на „Артемисия” — един от най-бързите кораби в троянската флотилия, макар и най-малкият. Хромис беше червендалест и едър мъж, който стоеше пред останалите с ръце на хълбоците.

— Тук сме деветнадесет — каза Хеликаон и се огледа. — Имаме ли точни данни колко са корабите на Менадос?

— Повече от петдесет — каза Хромис. — До сега половината от тях патрулираха брега в Залива на Херкулес. След пристигането на „Ксантос” Менадос им нареди да дойдат в Хелеспонт. Превъзхождат ни с много, но той ще очаква да ни изведеш скоро, господарю.

— Неговите очаквания са съществени за плана ми — каза Хеликаон замислено. — Колко от корабите ви имат огнехвъргачи?

— „Наяда” и „Щитът на Илиос” — отвърна млад мъж с черни очи, който куцаше силно.

— И какъв опит имате с употребата им, Акамас?

— Никакъв в битка, господарю. Но много от хората ми на „Щита” и екипажът на „Наяда” прекараха дългите дни в мятане на празни глинени топки по цели. Нямахме какво друго да правим — добави капитанът с тъжна усмивка. — Екипажите ни станаха много опитни в това да се целят в другите кораби.

Повечето от капитаните се усмихнаха и се чу смях.

— Някой от вас виждал ли е кораб, подпален с нефтар? — попита Хеликаон със студен глас и сурово изражение.

Всички поклатиха глави. Той кимна.

— Така си и мислех. Трябва да разберете и да накарате екипажите си да разберат, че щом топка с нефтар удари кораб и се счупи, този кораб е обречен, все едно вече е на дъното на Великата зеленина. Не чакайте огнените стрели. Целият екипаж трябва да напусне галерата без колебание. Ясно ли е това?

Той ги огледа, а свирепите му сини очи се впиваха във всеки, докато мъжете не потвърдиха с кимване.

— Добре. И въпреки че вярвам на това, което казваш, Акамас, ще поставя някои от моите моряци, които имат боен опит, на „Наяда” и „Щитът на Илиос”, за да дават съвети и да помагат с нефтара. Не се обиждайте. Не се съмнявайте, че ни очаква жесток сблъсък. Трябва да разпределим уменията си там, където са най-необходими. А ние имаме допълнителни моряци от „Бореас”, които ще запълнят всякакви липси по вашите кораби, ако има такива.

–,Артемисия” може и да не разполага с огнехвъргачи, Златни — каза Хромис нетърпеливо, — но е по-бърза от другите по-големи кораби. Можем да размотаваме микенците безкрайно, ако наредиш.

— Скоростта е жизненоважна — отвърна Хеликаон. — Но обикновено при бягство от битка, а не когато отиваш към нея.

Другите капитани се засмяха, а Хромис се изчерви, че го правят на глупак.

— Не ти се подигравам — каза Хеликаон. — Отредил съм роля и на „Артемисия”, и тя е много важна. Ще са ми нужни цялата скорост и подвижност на кораба ти.

Хромис се ухили и се огледа наоколо, горд, че е избран.

— И кога ще атакуваме, Златни? — попита той. — Колкото по-рано се измъкнем във Великата зеленина, толкова по-бързо ще можем да отвърнем на удара и да поразим врага в Залива на Херкулес.

— Няма да атакуваме — отвърна Хеликаон. — Ще изчакаме микенците да нападнат нас.

Другият капитан изсумтя.

— Но как можем да сме сигурни, че ще го сторят? Досега нямаха проблем просто да ни държат в залива като… като раци в мрежа.

— Ти самият изтъкна колко много неща са се променили с пристигането на „Ксантос”— каза Хеликаон. Огледа другите троянски капитани. — Трябва да бъдем търпеливи. Нещо, което микенците не могат. Те са нетърпелив и агресивен народ и ние ще използваме това срещу тях. А планът ми не е просто да се промъкнем край Менадос, а после да бягаме. Планирам да унищожа цялата му флотилия.

Денят мина болезнено бавно сред водите на Хелеспонт, а когато слънцето се заспуска по небето, все още нямаше и знак, че „Ксантос” и троянските кораби планират да си пробият път извън залива. Менадос се принуди да спре да кръстосва палубата на „Алектруон”. Седна на капитанския си стол и си придаде вид на спокойна увереност. В главата си обаче крещеше от гняв към коварния Хеликаон и нуждата да отплава в залива и да разбие „Ксантос” на малки парченца. Капитаните му искаха да последват омразната галера, но той отказа да им разреши това след мръкване.

Всичките му петдесет и пет останали кораба сега бяха в морето и или се струпваха около изхода от залива, или патрулираха пролива. Гребците бяха изморени и той нареди да работят на смени, като във всеки момент гребат само половината мъже. Винаги беше трудно да се намерят гребци. Всеки мъж който можеше да си позволи войнишка броня и оръжия, предпочиташе да се бие на бойното поле, вместо да търпи жегата и вонята на пейките с греблата. Някои от капитаните на корабите използваха роби. Но окованите роби не работеха толкова здраво, колкото свободните хора и „Алектруон” имаше екипаж, изцяло съставен от микенски войни, горди да бъдат на най-добрия кораб в микенската флотилия.

Когато и светлината на втория ден започна да се стапя, от една от галерите, най-близо до Носа на приливите, се разнесе вик. Един кораб се опитваше да пробие блокадата. С нарастваща възбуда Менадос изпрати „Алектруон” и четирите най-близки галери да го пресрещнат. Нареди им да застанат на пътя му, но засега да не влизат в битка.

Взрян в мрака, той скоро успя сам да види натрапника. Не беше „Ксантос”, а по-малък кораб с тъмно платно, на което имаше пълна бяла луна. Той спря до брега, опасно близо до скалите на носа, рискувайки да използва платното, за да спечели още скорост.

— Не е „Ксантос” — каза синът на сестра му с разочарование в гласа. — Но може би използват малък кораб, за да измъкнат царското семейство от Троя?

— Да, това би изисквало много малка галера — каза Менадос саркастично. А и Приам никога не би напуснал града и съкровището си, добави той наум.

Малката галера пореше водите, все по-близо до микенските кораби, а после внезапно платното й се сви, а гребците поеха контрола над кораба, само след секунди обърнаха и поеха отново към залива.

— Не ги следвайте! — нареди адмиралът и сигналите бързо преминаха от кораб на кораб. Микенските съдове се отдръпнаха бавно и както му се стори — с нежелание.

„Какво крои Хеликаон” — зачуди се той — „Дали ситуацията беше такава, каквато изглеждаше? Един кораб, опитал се да избяга? Или друга огнена галера?” Не, Златният не би приложил един и същи номер два пъти. Адмиралът отново започна да кръстосва палубата, а екипажът го гледаше нервно.

Накрая той стигна до извод, че ако Хеликаон успееше отново да се промъкне край него в две последователни нощи, и Менадос, и офицерите му щяха да умрат в агония от ръката на Агамемнон. Не можеше да си позволи да допусне дори един кораб извън залива. Нощта отново бе озарена от голяма луна, така че беше длъжен да очаква отново да опитат.

— Няма да има почивка за екипажите! — обърна се към офицерите той. — Тази нощ всички кораби ще патрулират!

Хеликаон се събуди преди съмване, когато светлината бе още само розово сияние на изток. Беше спал дълбоко. Предната нощ постави два кораба на изхода на залива, за да бдят на стража. Останалите екипажи се наспаха добре и щяха да са свежи за предстоящия ден.

Той видя една троянска галера да се носи към тях откъм носа, където капитанът й бе получил информацията за микенската флотилия от наблюдателите, разположени там.

— Патрулирали са цяла нощ! — извика със злобна усмивка капитанът на Хеликаон. — Гребците им са изтощени като кучета!

Ониакус се ухили широко и погледна господаря си.

— Изморени екипажи и изморени капитани — каза той.

Хеликаон кимна.

— А изморените хора взимат лоши решения — отвърна той. — Време е „Артемисия” да ги примами вътре.

За втори път видя как галерата на Хромис се насочва енергично към микенската флотилия. Беше впечатлен от уменията на капитана и екипажа му. „Хромис може и да е самохвалко, помисли си той, но с право се гордее с кораба и хората си. Дано Посейдон ги пази.”

Екипажът на „Ксантос” се готвеше усърдно за битка. Глинените топки с нефтар — всяка, голяма колкото човешка глава — се изнасяха внимателно от склада до покритите със слама кошове край огнехвъргачите. Около самите съоръжения имаше мъже, които ги чистеха и проверяваха. Специално подготвените стрели и мангали се намираха на централната палуба, далече от нефтара. Всеки моряк носеше кожен нагръдник, меч, лък и колчан със стрели. Раздадоха храна — хляб и сирене.

Докато светлината се усилваше, Хеликаон нареди на малката си флотилия да се нареди в две редици, насочени на север, далече назад от устието на залива. „Ксантос” се намираше отпред и в средата. „Мечът на Илиос” и „Наяда”, които също имаха огнехвъргачи, разположи близо до двата края на предната редица. Двата кораба, които цяла нощ бяха бдели, останаха отзад, в сравнителна безопасност.

Хеликаон си сложи бронзовия нагръдник и прибра два меча с листовидни остриета в ножниците на гърба си. Остави шлема си наблизо. После се обърна към втория си офицер:

— Днес ти си на руля, Ониакус. Наясно ли си със стратегията ни?

— Да, Златни — отвърна морякът. После се поколеба. — Никога досега не сме губили морска битка — добави с тревога в очите. — А аз ще последвам решенията ти без колебание, както винаги. Но вече сме в капана на този залив, като мишка в кана, и ми се струва, че в момента се опитваш да примамиш в същата кана и котка.

Хеликаон се засмя и веселието му се разнесе над водата, карайки моряците наоколо да се усмихнат, което освободи малко напрежението.

— Истина е, че тук сме в капан — отвърна той. — Но мишката е в безопасност само в каната си. Превъзхождат ни числено, Ониакус. Не можем да си позволим да се изправим срещу микенците в открито море. Ще ни потопят или запалят, или пленят, всички до един. Така че трябва да ги примамим в залива, където ще имаме предимство. Те са били в морето седмици наред. Изнервени са и са отегчени, а сега са и изтощени. Всеки микенски капитан иска честта да потопи или залови „Ксантос”. Особено Менадос. Оставих го да живее, нали си спомняш? Едва ли някога ще ми прости това.

Ониакус се почеса по къдравата глава.

— Тогава нека се надяваме да лапнат стръвта на „Артемисия”.

Хеликаон сви рамене.

— Или ще я лапнат, или няма. Ако не го направят, пак ще ни атакуват преди обяд. Те са микенци. Няма да могат да устоят на изкушението.

Чакането им се стори дълго, но накрая смелата „Артемисия” се появи в далечината иззад носа, тласкана от северния вятър. Хеликаон гледаше, докато галерата на Хромис се спусна към центъра на залива и чакащите кораби. Беше очевидно, че са я атакували. От гредите й стърчаха стрели. Корабът се приближи до „Ксантос” и Хеликаон погледна надолу. Видя ранени, но никой не изглеждаше в опасност.

— Размина ни се на косъм, Златни — извика едрият Хромис. — Но се боя, че не лапнаха.

— Заеми мястото си, капитане — каза Хеликаон и погледна на север към Хелеспонт. — Изглежда си сгрешил.

Иззад носа се появи микенската флотилия — десетки кораби, чиито гребла биеха водата в строй. Докато екипажите в Залива на Троя ги наблюдаваха, вражеските галери се наредиха във формация за атака. Хеликаон се усмихна, когато видя, че предната линия е широка дванадесет кораба. Те бяха добре разположени, така че да има много място за греблата.

— Дванадесет — каза Ониакус и се ухили. — Точно както ти каза.

— Менадос не е моряк — обясни Хеликаон. — Той е един от последователите на Агамемнон. Повишиха го в командир на флотилия след успеха му на бойното поле, така че той не познава Залива на Троя. Нито, както изглежда, го познават капитаните му.

Реките Симоент и Скамандър се вливаха в Залива от изток и юг, носейки наноси от по-горните земи. През изминалите години водите ставаха все по-плитки и от двете страни на залива имаше скрити плитчини. Капитаните, които познаваха тези води, внимателно преминаваха през средата на залива, за да избегнат опасността.

Устието на залива бе широко, но бързо се стесняваше. През него можеха да влязат не повече от осем кораба един до друг. Дванадесетте галери на Менадос щяха да се струпат в централния канал, където Хеликаон се надяваше, че ще оплетат греблата си и сами ще нарушат формацията си. Ако атакуващите галери започнеха да се въртят и да откриват страните си, „Ксантос” можеше да използва своя таран.

Таранирането бе опасна и трудна маневра. Само много опитен екипаж и капитан със способност за съвършена оценка на ситуацията можеха да разчитат на успех. В момента на удара тараниращият кораб трябваше да се движи с точно определена скорост. Ако беше твърде бавна, врагът можеше да отстъпи. Ако беше твърде бърза — таранът щеше да навлезе толкова дълбоко в корпуса на противника, че щеше да заседне там, оставяйки нападателя уязвим за атаки от страна на други галери.

Калкеус бе екипирал „Ксантос” с таран с тъп връх, покрит с бронз, който се движеше точно под повърхността на водата. Целта му не беше да пронизва корпуса на противника, а да нанесе такъв удар, че всички греди около него да се разхлабят.

— Какво чакаме? — обърна се един от гребците към Ониакус с шумен шепот. Сутринта преваляваше и слънцето се издигаше високо, ала нито една от флотилиите не бе помръднала.

Хеликаон го чу и отговори:

— Чакаме Косата — после добави към Ониакус: — Днес северният вятър е наш приятел. Може би Менадос мисли, че е на негова страна, но греши.

Силният северняк, който свистеше през Троя през по-голямата част от годината, беше почти толкова предвидим, колкото и изгревът. Лек ветрец сутринта, който се засилваше с издигането на слънцето. След обяд Косата вледеняваше до кости, а после отмираше със спускането на нощта.

Хеликаон погледна нагоре към Троя, която се издигаше над него от дясно. Златните стени блестяха спокойно на слънцето и от залива бе невъзможно да се види, че в основите им се води война. Той забелязваше движение в Долния град, защото се вдигаше прах, и чуваше далечни викове, но от това разстояние те звучаха като кротки крясъци на морски птици. Единственият белег на войната бе димът от двете погребални клади — една на запад от града и една на юг, в равнината на Скамандър.

Той се обърна към вражеската флотилия и най-накрая почувства режещия вятър в лицето си. Вдигна меч и моряците се затичаха към позициите си, когато извика:

— Греблата на четири!

Гребците издърпаха греблата и „Ксантос” скочи напред, а троянците го последваха. Пред тях, в устието на залива, микенските галери видяха предизвикателството и атакуваха.

Щом вражеските гребци набраха скорост и двете флотилии се приближаваха стремително една към друга, Хеликаон вдигна двете си ръце във въздуха и ги свали рязко.

— Обърни греблата — извика той. Силните гребци се напрегнаха и започнаха да гребат обратно. Троянската флотилия рязко забави ход, сякаш командирът им се бе изплашил от сблъсъка. Виждайки това, микенците удвоиха скоростта си, изкушени да влязат още по-навътре в залива. За известно време запазиха съвършената си формация.

После, пред присвитите очи на Хеликаон, корабите в двата края на редицата се натъкнаха на плитчините и изгубиха ритъм, блъскайки се в галерите до тях, а изморените им гребци оплетоха греблата си. Без да забележат това, онези в центъра на линията продължиха да напредват през стесняващия се канал. Хеликаон даде заповед за повторна атака и троянската флотилия се засили отново. Най-накрая офицерите на „Алектруон” осъзнаха, че корабите в двата края на линията са безпомощно заседнали в плитката вода с преплетени гребла. Разнесоха се заповеди за забавяне, но дотогава втората и третата линия от галери, които гребяха здраво, за да влязат по-скоро в битка, не можеха да спрат, тласкани от Косата. Бързо движещите се галери започнаха да се блъскат в собствените си другари.

Хеликаон видя как един кораб във втората редица се удари в кърмата на „Алектруон” и го накара да се обърне. Страната на микенската галера се откри пред „Ксантос”.

— Скорост за тараниране! — извика той.

„Алектруон” все още се движеше напред, а носът му се носеше безпомощно надясно, когато Златният кораб го удари. Само миг преди удара, Хеликаон извика:

— Обърни греблата!

И дисциплинираните гребци отново се справиха съвършено със задачата.

Двата кораба се сблъскаха със звук, който бе като гръмотевицата на Зевс. „Ксантос” таранира целта си точно под кърмата, а после се отдръпна. И на двата кораба моряците чакаха на предните палуби с въжета и куки, мечове и щитове. Но мнозина бяха съборени от удара, а с отстъпването на „Ксантос”, докато някой успее да скочи, между двете галери вече имаше твърде много разстояние. Хеликаон усети хладната тръпка на триумфа. Той знаеше, че „Алектруон” е обречен. В момента на сблъсъка бе усетил фаталното поддаване в другия кораб, когато гредите под водата се разхлабиха.

На борда на микенските галери избухна паника. Гордият им само допреди миг водач започна да се накланя на една страна, а корабите от двете страни на флотилията газеха в плитката вода и гъстата кал. Носеха се ядосани викове и проклятия, докато паникьосаните екипажи се обвиняваха един друг за бедата си. После, както и Хеликаон бе очаквал, пуснаха в действие огнехвъргачите си.

Той нареди на флотилията да отстъпи възможно най-бързо. Някои от летящите глинени топки цопнаха във водата близо до троянските кораби, но нито едно от вражеските съоръжения нямаше обхвата на „Ксантос”. Хеликаон инструктира моряците, управляващи неговите огнехвъргачи, да застанат в готовност.

Ала се оказа, че от тях няма нужда.

Докато троянските и дарданските екипажи маневрираха, две от топките нефтар, запратени от микенските галери, удариха други кораби от собствената им флотилия. Хеликаон бързо нареди на стрелците си да се прицелят с огнените стрели в двата поразени кораба. И двете галери лумнаха в пламъци. Корпусите им бяха покрити със смола и огньовете се разпръснаха из флотилията с чудовищна скорост. Моряците скачаха във водите на залива, част от тях само за да открият, че не могат дори да се гмурнат, заради лепкавата кал.

Не след дълго цялата микенска флотилия бе обхваната от пламъци, защото огънят достигна топките нефтар на останалите кораби и мангалите им се преобърнаха. Моряците, оказали се сред горящите галери, умряха с писъци. Още мнозина загинаха, когато доплуваха в обсега на троянските стрели. Други доплуваха до брега на Носа на приливите, където щяха да бъдат избити от троянските войници. Неколцина успяха да стигнат до източния бряг на залива, където ги чакаха собствените им армии.

От далечината се разнесоха радостни възгласи и Хеликаон погледна към стените на Троя, където се бяха струпали тълпи и гледаха с радост унищожаването на вражеската флотилия. Той нареди два от корабите му да приберат оцелели за разпит, а после се върна на задната палуба.

Ониакус поклати невярващо глава. Лицето му беше пребледняло.

— Изгубиха повече от петдесет кораба и стотици мъже, а ние имаме само трима моряци с рани от стрели — каза той, очевидно едва успяващ да повярва в станалото. Вдигна поглед към Хеликаон. — Много микенски кораби са управлявани от роби, оковани за греблата. Ужасяваща смърт.

Хеликаон знаеше, че морякът си спомня събитията в Залива на сините сови, когато се бе опитал да го разубеди да стори същото с микенските пирати.

— Не бих искал роби да умират по този начин — отвърна той. — Войната превръща всички ни в диваци. Това не е победа, с която човек да се гордее. Онези микенци и робите им бяха обречени на смърт от незнанието, арогантността и нетърпението си.

— „Алектруон” е прокълнато име — каза Ониакус.

Хеликаон кимна.

— Така е. Агамемнон едва ли ще ядоса Посейдон, като построи нов. Имаме само един проблем.

— Какъв, господарю?

— Трябва да излезем от залива преди Агамемнон да успее да прати друга флотилия от Имброс или Залива на Херкулес, а пътят ни е блокиран — Хеликаон изруга. — Онези кораби може да горят и до мръкване.

— Въпреки че нефтарът гори свирепо, открихме, че изгаря бързо — извика им Акамас, капитанът на „Щита на Илиос”. — Тогава, Златни, ще откриеш, че Щитът и другите кораби могат да идат там, където „Ксантос” не може.

Докато чакаше огньовете да угаснат, Хеликаон разпита някои от микенците, които екипажите му бяха измъкнали от залива. Повечето бяха прости моряци, които не знаеха нищо. Те бяха убити и хвърлени обратно във водата. Бяха спасили и един офицер, но той умря от изгарянията си, преди да им каже нещо важно.

Слънцето потъваше на запад по времето, когато „Артемисия” тръгна за последен път към микенската флотилия. Използвайки греблата си, за да отблъсва останките, екипажът на кораба отвори тесен канал през димящата маса от почернели греди, като по пътя си откриваше и прочистваше подводни опасности. Един по един я последваха първо по-малките кораби, а след това и по-големите, като всеки разширяваше пътя към изхода на залива.

Накрая два от тях — „Наяда” и „Делфин”, се върнаха. Екипажът на „Ксантос” хвърли въжета и двата троянски кораба изтеглиха огромната бирема бавно през канала, отворен от другите. Моряците на „Ксантос” гледаха мълчаливо, докато се носеха край корпусите на призрачните кораби, по които се виждаха стотици овъглени трупове. Някои от изгорелите и почернели от сажди моряци все още стояха изправени, застинали в мига на смъртта си. Повечето бяха умрели, оковани за пейките, със сгърчени от ужасната горещина тела. Много от мъжете на „Ксантос” извърнаха очи, ужасени от сцената. На места микенските кораби още димяха и вонята бе отвратителна.

Мина много време, преди бягащите кораби да достигнат открито море и свеж въздух. След това, докато слънцето докосваше хоризонта, „Ксантос” и малката му флотилия се понесоха през Хелеспонта към безопасността на Великата зеленина.

Андромаха стоеше, както бе стояла през по-голямата част от деня, на западната стена на Троя, наблюдавайки събитията в залива долу. Тя не се присъедини към възгласите около нея, докато микенската флотилия гореше. Вместо това стоеше застинала и смълчана, изплашена, че ако си отвори устата, ще се разплаче. В сърцето си казваше последно сбогом на мъжа, когото обичаше повече от всеки друг. Докато денят захладняваше, тълпите около нея се върнаха по домовете си или в казармите, но Андромаха не помръдна, докато на стената не останаха само тя и четиримата й стражи.

Нощното й пътешествие към града се бе оказало спокойно. Малкият керван прекоси равнината на Симоент, а после мина под северния склон на платото, на което се издигаше Троя. Докато приближаваха, Андромаха виждаше светлини високо над себе си. Това бяха прозорците на покоите на царицата, които гледаха на север над високата скала. Под скалната стена едва ли имаше разположени войници. Но когато достигнаха подножието на североизточния бастион, съгледвачите избързаха, за да проверят дали пътят към Дарданската порта е чист. Останалите чакаха в мрака, осъзнавайки, че им остават само няколко крачки, но тези няколко крачки са най-опасните. Ако войските на Агамемнон бяха достигнали Портата, всичко беше изгубено. Сякаш мина цяла епоха, докато съгледвачите се върнат, за да съобщят, че пътят все още е отворен. Магаретата се прокраднаха в безопасност в града.

Срещата на Андромаха с Астианакс бе много щастлива. Когато прегърна момчето — топло, сънено и изненадано, че са го събудили посред нощ — тя видя и друго дете — русокосо и с бяло лице, което стоеше в ъгъла на стаята, облечено в нощна премяна. Все така хванала сина си, Андромаха коленичи и се усмихна.

— Декс? — попита нежно и малкото момче кимна глуповато. Тя видя, че по лицето му има засъхнали сълзи, все едно е заспало разплакано. Обви ръка около рамото му и го прегърна. — Аз съм Андромаха — прошепна в ухото му — и ще се грижа за теб, ако искаш. Би ли желал да останеш тук с Астианакс и мен?

Отдръпна се и погледна в тъмните му очи. То каза нещо, но с толкова тих глас, че не можа да го чуе. Тя се приближи отново и помоли:

— Повтори това, Декс.

Малкото момче прошепна:

— Къде е Слънчевата жена? Не мога да я намеря.

Сега, застанала на западната стена, тя гледаше, докато димната завеса, надвиснала над флотилията от мъртви кораби, се стапя под ударите на северния вятър. Андромаха осъзна, че и мъглата, която правеше мислите й през последните дни неясни — мъгла, породена от противоречиви емоции, страх и изтощение — също се е разпръснала. Радваше се отново да е в Троя, където й беше мястото, със сина й и неговия малък братовчед сирак. Сега не беше ничия любовница, ничия дъщеря и ничия съпруга. Ако всички трябваше да умрат, както се опасяваше, че ще стане, щяха да умрат заедно. А тя щеше да защитава децата до последно и да загине с тях.

Изчака, докато „Ксантос” достигна изхода на залива, вдигна ръка в невидимо сбогуване и изпита истински покой за пръв път от дни насам. После слезе от стената и тръгна към двореца — нейния дом.

XXII ПРЕДАТЕЛИ НА ПОРТАТА

Калкеус също стоеше и гледаше на северната стена, но когато микенските кораби започнаха да горят, той се обърна и си тръгна със сведена глава. Знаеше, че Златния ще избяга от пожара и ще успее да си проправи път до открито море с „Ксантос”. Но нямаше желание да вижда повече.

„Наистина с право го нарекоха Кораба на смъртта”, помисли той, въпреки че името беше дадено от кипърските дърводелци, които го построиха, но отказаха да плават на него от страх, че това е твърде голямо предизвикателство към Посейдон, който ще го потопи.

Ала Калкеус бе замислил „Ксантос” като търговска галера, която да носи повече товар и да е по-бърза от съперниците си, и най-вече, да е достатъчно силна, за да преодолява опасните морета през пролетта и есента, като по този начин удължи търговския сезон много повече, отколкото другите кораби можеха да си позволят, преди да се върнат в сигурните си пристанища. „Ксантос” бе надминал дори най-лудите му очаквания като преодоля коварните зимни морета по целия път до Далечния запад и обратно в търсене на калай. Калкеус нямаше търпение корабът да се върне, за да може да обсъди пътешествията му със Златния и да го чуе как хвали уменията му като корабостроител, а после да си поговорят за промените, които могат да направят по „Ксантос”.

Вместо това, също като на онзи прокълнат ден в Залива на сините сови, трябваше да гледа как мъже горят, докато Корабът на смъртта плава.

„Микенците бяха груб и безскрупулен народ — каза си той. Сами си бяха навлекли това разрушение. Но огнехвъргачите бяха негово изобретение. Той ги построи за Хеликаон, за да може да побеждава пирати и разбойници. И сега умът му бе замъглен от тъга за мъжете, умрели толкова жестоко заради прибързания си опит да имитират огнените оръжия на „Ксантос”. Лудия от Милет, така го наричаха. Може би са прави, помисли си той. Само луд би могъл да създаде подобно смъртоносно творение.”

Той си проправи път с лакти през развълнуваната тълпа троянци, които до един сочеха към горящите кораби и ликуваха, а после слезе по стълбите на западната стена и тръгна на североизток през лабиринта от улици. Оглеждаше се, докато вървеше, и виждаше града с тревожни очи. Когато дойде тук за пръв път, Троя беше невероятна гледка — град, който нямаше равен по света. Великите дворци на благородниците бяха покрити с бронз и украсени с червен и зелен мрамор, а по стените им бяха изобразени мънички създания. Дворецът на Приам имаше покрив от чисто злато, който блестеше на слънчевата светлина и се виждаше отдалече в морето. По широките каменни улици вървяха благородни мъже и жени, облечени в богати дрехи в ярки цветове, обсипани с искрящи накити. Хора, които желаеха да бъдат видени и на свой ред искаха да видят всички останали. Целият свят идваше в Троя, за да се удивлява на красотата й и да забогатее от нейните богатства.

Сега светът бе дошъл в Троя, за да я събори на колене и да я разграби.

Улиците около него бяха пълни с колиби на бегълците от Долния град, които се надяваха великите стени да ги защитят. Грубовато построените им убежища от дърво и кожа се облягаха със стотици на стените на високите дворци на богатите и могъщите. Търговци и занаятчии живееха в тези съборетини и някои работеха — ако имаха материали — но повечето просто таяха надеждата, че един ден войната ще свърши и те ще могат да се върнат към търговията и да се замогнат отново.

По улиците витаеше атмосфера на страх и гняв, така че малцина излизаха след мръкване. Храната бе станала оскъдна и складовете и пекарните се охраняваха бдително. Водата също се оказа проблем. От вътрешната страна на стените имаше два кладенеца, но по-голямата част от водата бе идвала от Скамандър, която сега беше от другата страна на вражеските лагери, и Симоент, от която все още от време на време идваха каруци с бъчви. Градските кладенци също се охраняваха, за да не избухват боеве сред чакащите тълпи от жадни хора, и за да не отрови водата някой от шпионите на врага.

Калкеус си проправяше път сред объркващия лабиринт от улички, създаден от новите колиби. Картата на Троя сякаш ежедневно се променяше. В един момент пътят, който следваше, се оказа задънен и той изруга нервно. Мислеше си, че е сам във вонящата сенчеста улица, но после чу глас:

— Мога да ти дам ездата на живота ти, господарю, само за един медник.

Някаква изпосталяла курва седеше на прага на една колиба с премрежени от умора и разочарование очи и ярки петна червена боя по бузите. Тя килна глава и му се усмихна и той видя, че зъбите й са сиви и изгнили.

Поклати глава тревожно и побърза да напусне уличката. Накрая успя да намери пътя към площада пред двореца на Приам. Големите врати бяха отворени и дворът с червените стълбове както винаги се охраняваше от редица царски орли в бронзови нагръдници и високи шлемове със сребърни сегменти и бели гребени.

Калкеус погледна към блестящия златен покрив — символ на богатството и властта на Приам. Бронзът бе изтръгнат от покривите на другите дворци по заповед на Хектор, за да се изработят оръжия. Само тук никой не бе свалял нищо и дворецът блестеше като сигнален огън пред очите на враговете на Приам, подигравайки им се предизвикателно да дойдат да го вземат.

Ковачът продължи напред. При Дарданската порта под североизточния бастион бе принуден да спре и да изчака керван оттеглени от магарета каруци. Върху две от тях бяха натрупани бъчви с вода. Другите носеха семейства и техните притежания, разревани деца и изплашените им майки, докато мъжете се тътреха отстрани. Една каруца бе натоварена догоре с дървени клетки, пълни с пилета.

Един едър страж отиде до него.

— Пак ли ти, ковачо? Много обичаш да рискуваш, а? Съвсем скоро Агамемнон ще атакува тази порта и имаме заповед да я затворим и запечатаме. Няма да е хубаво, ако ти останеш отвън.

— Не е в интерес на Агамемнон да запечатва града, поне не още — отвърна Калкеус, въпреки че не искаше да се въвлича в разговор с този човек.

— Той пуска семейства да бягат — продължи войникът. — Жена ми и децата тръгнаха към Зелея преди два дни.

— Колко хора си тръгнаха днес и колко дойдоха?

Мъжът се намръщи.

— Тук съм от зазоряване и видях да влизат повече от петдесет човека. Само две семейства напуснаха града.

— Значи в Троя идват повече, отколкото си тръгват — сопна се Калкеус, раздразнен от несхватливостта на стража. — Не виждаш ли, идиот такъв, че Агамемнон иска точно това? Троя да е претъпкана с бежанци, които да ядат храната и да пият водата. Те не са полезни на града. Не носят оръжия, повечето дори не могат да се бият. Това са фермери и семействата им. Носят само страх… — посочи към жените и децата и добави с презрение: — И бебета!

Стражът изглеждаше ядосан.

— Тогава защо врагът пуска хора навън? — попита той настоятелно.

Калкеус задържа езика си зад зъбите и продължи към портата. Прекрасно знаеше, че семейството на войника вече е мъртво, че са били избити в мига, в който са се скрили от очите на наблюдателите по стените. Агамемнон нямаше да позволи никакви деца да напуснат града, не и като знаеше, че синът на Хектор и дарданският наследник са вътре.

Веднъж извън стените, той погледна на юг, където лагеруваше врагът — само на двестатина крачки — и тръгна по каменния път около северния край на платото, изгърбвайки рамене, за да се предпази от вятъра. Накрая достигна редицата празни ковачници.

Ковачниците на Троя озаряваха тази местност още от раждането на града. Вятърът се носеше от север и удряше високия връх, като караше пещите да реват така, както не можеше никое изработено от човек духало. Но когато войната започна, Приам нареди всички ковачи да се върнат зад стените и тези пещи бяха изоставени.

Освен от Калкеус.

Още когато бе съвсем млад, той осъзна, че мисли по различен начин от другите хора. Главата му постоянно гъмжеше от идеи. Нямаше търпение към онези, които не разбираха разрешенията на прости проблеми, защото на него винаги му се струваха очевидни. Изпитваше непримиримо любопитство към света и навсякъде виждаше предизвикателства. Когато видя как гребците движат кораб, се зачуди как може да направи така, че да го задвижи по-бързо. Инстинктивно разбираше защо една къща ще падне под напора на зимна виелица, а друга наблизо ще остане стабилна. Дори когато отблъсна курвата днес, част от ума му се чудеше от какво ли е направена червената боя на лицето й и защо зъбите на някои хора гният по-бързо от тези на други.

Но вече десет години истинската му страст бе изработването на съвършения меч.

Всеки знаеше за бучките сив метал, които падаха от небесата. Повечето ги мислеха за дар от Арес. Бяха много ценени, повече дори от златото. Приам имаше няколко в съкровищницата си и понякога от студения сив метал се правеха малки неща като брошки или дори върхове на стрели.

Хитите се бяха научили да правят мечове от този звезден метал или поне така се говореше, но те пазеха зорко тайната си. Калкеус никога не бе виждал подобно оръжие, но вярваше на историите. Беше събрал няколко късчета от метала през годините и ги бе изучил. Откри, че бронзът не е достатъчно твърд, за да го одраска и само някои скъпоценни камъни са способни на това. Вярваше, че трябва да има начин да се изработи меч от този метал, който да е по-силен и от най-добрия бронз — меч, който би се кривил, без да се чупи, и би останал винаги остър, за да може един войн да го използва през целия си живот.

Най-голямата му изненада при изследването на парчетата бе, че те стават червени и изгниват, когато ги остави във вода. Червените ронливи останки го накараха да мисли за червените камъни, които се срещаха из цялата тази местност, докато копачите търсеха злато или винаги недостатъчния калай — камъни, за които се смяташе, че нямат стойност и миньорите ги изхвърляха. Той нае работници, които да му донесат няколко каруци червени скали до ковачницата, а другите ковачи му се смееха, когато ги нагорещи в пещта си. Когато обаче достигнеше температурата, при която медта се топеше, новият метал отказваше да потече, за да се отдели от скалата. Остатъкът беше просто сивкава гъбеста маса, която при охлаждането си се строшаваше само с един удар на чука.

Той обмисляше ядосано този проблем дълго време. Фактът, че металът можеше да бъде отслабен с вода, го наведе на мисълта, че огънят би трябвало да го подсилва. Трябваше му повече горещина. Успя да убеди цар Приам да му отпусне средства за по-голяма пещ, по-висока от която и да е друга в Троя досега, така че сивите гъби да се нагряват до степен да се разтопят изцяло и да освободят чистия си метал. Другите ковачи в началото му се подиграваха, а после спряха да се смеят, когато първите две пещи изгоряха, разрушавайки и ковачниците наоколо. После войната стигна до Троя и останалите ковачи последваха заповедта на царя да се върнат в града.

Но не и Калкеус. Сега, останал най-накрая сам на хълма, далече от любопитни очи и насмешливи коментари, той погледна към огромния комин, който строеше. Заобиколен от дърво, той вече бе двойно по-висок от човешки ръст. Потривайки длани, Калкеус се захвана за работа.

Обвита в пашкул от мек куп приятно миришещи чаршафи и пухени възглавници, Андромаха спа много след зазоряване, потънала в забравения комфорт на истинско легло. Когато звукът от приглушен плач я събуди, слънцето се издигаше високо.

Тя се протегна лениво, а после се претърколи и седна в леглото.

— Какво има, Акса? Какво не е наред?

Прислужницата й постави голяма купа парфюмирана вода на масата и обърна мокрото си от сълзи лице към нея.

— Съжалявам, господарке. А и ти беше толкова изморена. Не исках да те събудя.

— Мислех, че ще се радваш да се върна — пошегува се Андромаха и прокара пръсти през гъстата си червена коса, за да я отметне от лицето.

Акса се усмихна с мъка.

— Разбира се, че се радвам, господарке. Но точно когато ти се върна в безопасност, моят Местарес тръгна. — В очите й отново се появиха сълзи и главата й клюмна. — Съжалявам, принцесо, боя се за децата си. Врагът пуска жени и деца от града. Исках да отпътувам до Фригия. Пътят е дълъг, зная, но имам семейство там. Дечицата ми ще са в безопасност. Но Местарес ми забрани да напускам града. Не можех да се оплаквам, господарке, защото той беше тук с мен. Но сега Троянският кон е тръгнал посред нощ. И той не ми каза нищо. Нито дума.

— Зная. Тръгнали са на разсъмване.

— Не, господарке, изчезнали са посред нощ.

Андромаха кимна замислено.

— Хектор не може да вярва никому. Докато бежанците влизат в града, Агамемнон постоянно ще праща шпиони сред тях. Местарес не е можел да ти каже, че заминава. Може би самият той не е знаел. Хектор ми каза, че ще тръгват на разсъмване. Виждаш ли, дори на мен не е можел да каже истината.

Акса подсмръкна и избърса сълзите от бузите си.

— Всички казват, че сме в безопасност зад великите стени. Ти вярваш в това, нали, господарке? Ти самата се върна.

Андромаха не можеше да я лъже.

— He зная, Акса. Върнах се, защото синът ми е тук. Къде е той сега?

— Момчетата са в градините. Вече са големи приятели. Радвам се като ги гледам как си играят щастливо двамата.

Но Андромаха изпита страх при думите й. Разговорът за шпионите я накара да се чувства уязвима.

— В градините? Охраняват ли ги?

Акса закима отривисто.

— Пазят ги денонощно, господарке. Принц Хектор лично подбра стражите им. В безопасност са.

Андромаха видя, че над пълното лице на прислужницата отново се спуска облак, когато си помисли за собствените си три деца, и побърза да каже:

— Мисля днес да нося червената рокля.

Изненадана, Акса отвърна:

— О, богове, пътуването те е променило, господарке. Обикновено не те интересува какво носиш. И рядко обличаш червената рокля. Каза, че те кара да изглеждаш като… — тя снижи глас: —…като някоя от девиците на Афродита.

Андромаха се засмя.

— Прекарах цялата зима само с три рокли. Гади ми се от тях. Извади ги и ги изгори. Даже може самата аз да го направя. А сега, Акса, трябва да ми кажеш какви дворцови клюки съм изпуснала. Чувам, че принцеса Креуса е избягала от града.

Една завеса издрънча и друга от прислужниците й — Пентезилея — влезе в стаята.

— Царят иска да те види, господарке.

— Благодаря ти, Пентезилея. Акса, клюките ще трябва да почакат. Бързо, помогни ми да се приготвя.

Когато Андромаха стигна до мегарона на Приам, наближаваше обяд и горещият въздух носеше обещание за лято, но въпреки това вътре беше мрачно и студено. Ръцете й изтръпнаха, когато отиде до позлатения трон на Приам, обкръжен от Политес и Полидорус, както и шестима орли.

Когато се приближи до царя, тя видя, че той изглежда смален и крехък. Спомни си жизнения могъщ мъж, когото бе срещнала за пръв път на Великата кула. Тогава бе погледнала в очите му и вътрешно бе потреперила. Царят, когото познаваше, макар и жесток и капризен, имаше ум, остър като меч. Сега в очите му виждаше само студена празнота. Спомни си думите на Касандра за очите на Агамемнон: „Те са празни. Зад тях няма душа.” „Всички царе ли стигат дотам?” зачуди се тя.

— Андромаха — каза познатият глас, който сега звучеше накъсано и прегракнало. — Дълго те нямаше. Разкажи ми за пътешествията си.

И застанала пред него като покорно дете, Андромаха започна да му разказва за пътуването си: дуела на Хеликаон с Персион, разговора й с Ифигения, зимното пътешествие до Седемте хълма и завръщането им, та чак до разтоварването на калая. Пропусна само приключението в Итака. Разказът й беше подробен и отне дълго време. Когато свърши историята си, беше премръзнала до кости. През цялото време го гледаше и се чудеше каква част от казаното достига до него. Погледът му от време на време се отнасяше, а после бавно се връщаше отново върху нея.

Накрая Андромаха свърши. Последва дълга пауза, а после царят каза:

— Ами Итака? Това го пропусна. Със сигурност е сред по-интересните преживявания от пътуването.

— Итака ли, царю?

Той се наведе напред и тя видя, че бялото на очите му е пожълтяло.

— Из цялата Велика зеленина се разказва как Одисей е нахлул в собствения си мегарон, за да спаси жена си. Ахил е бил с него. А също и „Ксантос”. Еней е помогнал на стария си приятел и нашия враг. Зная всичко, което се случва във Великата зеленина, момиче. Не се опитвай да ме залъгваш.

Андромаха не каза нищо. Приам се закашля болезнено и продължи да говори със суров глас:

— Обявявам Еней за враг на Троя. Той ще бъде екзекутиран, когато се върне в града. Чуваш ли ме, Политес?

— Да, татко — Политес улови погледа на Андромаха и поклати леко глава. — Сигурно си изморен. Трябва да си почиваш.

Приам го игнорира.

— Не носиш роклята, която ти дадох — каза той на Андромаха.

— Господарю? — тя сведе поглед към червения плат.

— Златната рокля с делфиновия шал. Каза, че днес ще ги носиш.

Старецът се наведе отново напред и се загледа намръщено в нея. После протегна ръка като нокти на граблива птица и я издърпа до себе си. Приам все още бе силен мъж и Андромаха усети киселия му дъх по бузата си — горещ и трескав. Хватката около китката й беше като менгеме.

— Коя си ти? — изсъска той. — Ти не си моята Хекуба. Да не би да си поредният призрак? Казвам ти отново, не ме плашиш!

Тя отвърна спокойно:

— Аз съм Андромаха, съпругата на Хектор.

— Къде е Хекуба? — той я освободи и я отблъсна, а после се огледа наоколо. — Тя каза, че ще носи златната рокля.

Полидорус пристъпи напред и предложи на стареца златен бокал, а Политес отиде до Андромаха.

— Сега можеш да си вървиш — каза й тихо. — Познавам настроенията му. В момента живее в миналото и не те познава.

— Хектор каза, че на царя вече не може да се има доверие. Не ми обясни нищо повече — отвърна Андромаха, докато излизаха от мегарона на свеж въздух.

Политес й разказа за отстъплението на отрядите до Скамандър и изгарянето на мостовете, а тя слушаше ужасено.

— Но ако орлите му се подчиняват, Хеликаон ще бъде убит, когато се завърне в Троя — възкликна накрая.

Политес се усмихна тъжно.

— Татко вече не разполага с орли под свое командване.

— Ами орлите в мегарона… — гласът й заглъхна, когато осъзна за какво става дума. — Разбирам. Те не са орли.

— Не, това са мъже на Хектор, подбрани лично от него да пазят царя. Ако беше погледнала по-внимателно, щеше да видиш, че един от тях е Ареон, щитоносец на Хектор и сред най-верните му приятели. Те не изпълняват заповедите на Приам. Всяка заповед, която им даде, носят на мен.

— Значи в момента ти наистина си цар на Троя, Политес.

Той кимна с тъжна усмивка.

— Да, предполагам, че съм.

— Тогава Хектор не трябваше да напуска — отвърна Андромаха остро. — Съжалявам, братко, но ти не си човек на войната.

— И аз това му казах. Хайде, нека се поразходим.

Те тръгнаха сред градините, където Андромаха видя двете малки момчета да си играят под зорките погледи на стражите. Копнееше да изтича при Астианакс и да го вземе в ръце. Но вместо това продължи да върви бавно до Политес.

— Хората твърдят, че Приам има петдесетима сина, нали знаеш? — каза той. — Но повечето приказки за него са пълни глупости. Мнозина мислят, че собствените ми синове са всъщност негови. Това е нещо като шега в града, но не е истина. Жена ми Сусо живееше далече от Троя през по-голямата част от брака ни, защото се боеше от поплъзновенията на Приам. Тя умря тази зима. Знаеше ли това? — Андромаха поклати глава, изпитата внезапно болезнено съчувствие към жената, която никога не бе познавача. — Кашлящата треска — обясни с равен глас Политес, сякаш обсъждаше времето. — Но двете ни момчета са в безопасност. Още преди година ги пратих далече от града. Никой не знае къде са, освен мен. Те бяха двамата наследници на Троя преди твоят Астианакс да се роди, но сега никога няма да го научат. Дори добрият търговец и жена му, които ги отглеждат като свои собствени, не знаят кои са — Политес замълча за момент, после продължи: — Но аз се отклоних от темата, сестро. Трябва да разбереш, че Приам имаше много синове, но не ги е правил безразборно. А и знам, че със сигурност е убил поне петима, а може би и повече. Сега изгуби Диос и моя скъп приятел Антифон, а също и Парис. А Хектор, най-великият сред нас, също не е тук. Така че единственият му останал син е бедният Политес, който, както ти сама казваш, не е човек на войната.

Андромаха понечи да заговори, но той вдигна ръка.

— Хектор вярва, че стените не могат да бъдат превзети и аз мисля, че е прав. Така че онези от нас, които останаха зад тях, нямат какво да правят, освен да пазят и да разпределят храната и водата, както и да се погрижат Скейската порта да не бъде отворена с предателство.

— Но ако по някакъв начин те успеят да нахлуят и ти бъдеш убит, Политес, кой ще организира защитата на града?

— Ако аз падна, Андромаха, генералите ще бранят Троя.

В този момент откъм двора се чу вик и един орел дотича през отворената бронзова порта в градината.

— Микенците атакуват стените, господарю! Имат стотици стълби.

Изражението на Политес помрачня.

— Къде? — попита той бързо.

— На източната и западната стена, господарю.

— Кой командва там днес?

— Скамандрийците на Банокъл са на запад, а Лукан — на изток.

— Тогава аз ще отида на западната стена. Войнико, иди и ми донеси бронята — Политес хвърли поглед на Андромаха. — Един принц не бива да бъде виждан без броня — обясни срамежливо.

Обърна се и почти се сблъска с червенокос мъж, който вървеше към двореца. Андромаха разпозна ковача Калкеус. Старият мъж бе покрит с прах и изглеждаше изтощен, сякаш бе работил цяла нощ.

— Трябва да видя царя — каза той без предисловия.

— Не можеш да видиш царя сега — отвърна Политес.

— Значи трябва да видя теб, принц Политес — отвърна Калкеус и застана на пътя му с разперени ръце. — Много е важно. Трябват ми още ресурси. Работата ми е жизненоважна.

— Друг път, Калкеус. Нападнаха стените.

Ковачът повдигна вежди изненадано.

— Атака? Със стълби? — Политес кимна и мина бързо край него. — Интересно! Идвам с теб.

Андромаха ги гледаше как се отдалечават — Политес с дългата му бяла роба, която плющеше около кльощавите му крака, и набитият Калкеус, който подтичваше зад него. Сърцето й бе изпълнено със страх, тя се обърна и тръгна към двете момчета, които си играеха в озарените от слънцето градини.

Калкеус последва царския син, докато той тичаше през града, охраняван от отряд орли. Напълно бе забравил тревогите си за ковачницата, а интересът му бе грабнат от този нов развой на събитията. Отдавна бе отхвърлил възможността врагът да нападне със стълби. Великите стени бяха високи, а наклонът в най-долната им част означаваше, че стълбите трябва да са необичайно дълги, което щеше да ги направи трудни за местене и ужасно нестабилни.

На западната стена положението беше под контрол. Укрепленията бяха здраво охранявани от скамандрийците. Само на едно място врагът бе успял да достигне върха. Калкеус видя как омразният микенски отстъпник Банокъл и хората му посичат нападателите, свалят им бронята и хвърлят телата им през парапета.

Той погледна внимателно надолу. Към стените бяха приближени повече от петдесет стълби. Те стигаха точно под парапетите и когато войските на врага започнеха да се катерят по тях, тежестта им ги правеше много трудни за разместване. Въпреки това троянците вършеха добра работа като се навеждаха и избутваха върховете на стълбите със специални пръти и ги събаряха надолу, запращайки войните на земята сред другарите им в хаос от счупени ръце, крака и глави.

— Плъзгайте стълбите! — извика Политес, когато видя какво става. — Изчакайте по тях да се качат много войници и после ги плъзгайте настрани. Така ще пометат и други със себе си.

Над стените летяха стрели, които се целеха във войните, опитващи се да събарят стълбите, и Политес бързо си сложи бронята и шлема. Калкеус се огледа наоколо, взе шлема на един мъртъв троянец и бързо го надяна. Подуши кръв и пот.

Един отряд фригийски стрелци дотича по каменните стъпала, готов да се прицели във вражеските стрелци, но високият Калиадес — помощникът на генерала — ги спря с вик:

— Не стреляйте! Твърде далече са. Нека те си стрелят. Стрелите им ще ни трябват по-късно.

Калиадес погледна към Политес, който кимна в съгласие.

— Да, техните стрели ни трябват. Както и всичко друго за изстрелване. Тези врагове, струпани под нас, са открита мишена.

Банокъл отиде при тях, бършейки кръвта от единия си меч с парче плат.

— Това беше забавно — отбеляза той. После се наведе през парапета и отскочи, когато една стрела се удари в шлема му. — Нагорещено масло, ето какво ни трябва — каза, повтаряйки без да знае думите на Политес. — Или вода. Това ще ги накара да се замислят.

— Нямаме много масло и определено никакъв излишък от вода в града — отвърна принцът. — Не можем да използваме водата, която ще се наложи да пием в края на лятото.

Всички се спогледаха с очевидно една и съща мисъл наум: „Ние дали ще сме тук в края на лятото?”

Калкеус пристъпи напред.

— Пясък — каза той. Тримата го погледнаха. — Трябва ни пясък. Обикновен пясък от плажа. Но много. Има ли такъв някъде в града?

Политес се намръщи.

— Използват го в царските градини. Там има купчини от него. Смесва се с почвата, където има нужда от оттичане. — Той видя изненаданото изражение на Калиадес и на Банокъл и се усмихна леко. — Както вече някой ми каза днес, аз не съм човек на войната, но разбирам от растения — той се обърна към Калкеус: — Можеш да получиш колкото искаш пясък, ковачо, но за какво ти е?

В този момент един едър микенски войн се покатери на парапета до тях. Точно когато успя да стъпи на стената, Калиадес скочи и го прониза в сърцето с меча си. Мъжът падна, а мечът му издрънча на каменния под. Калиадес и Банокъл го сграбчиха за двете ръце и го хвърлиха обратно. Калкеус се наведе и видя, че краката на война закачат стълбата, по която се бе изкачил, и я събарят, заедно с четиримата мъже, които се катереха след него.

— Просто хабят хората си — изсумтя Банокъл. — Можем да продължим така целия ден. Няма никакъв смисъл.

— Прав си — отвърна Политес и лицето му се изкриви от тревога. — Няма логика. Агамемнон е интелигентен човек — той погледна Калиадес и лицето му се проясни. — Отклоняват вниманието ни!

Калиадес се затича към стълбите.

— Ако атакуват източната и западната стена, значи очакват да отдръпнем войските си от южната!

— Скейската порта! — извика Политес и тръгна след него. Обръщайки се към Банокъл, той извика: — Доведи няколко души със себе си!

Вместо да тръгне след тях надолу по каменните стъпала, Калкеус забързано отиде до края на западната стена, а после по южната до Великата кула на Илион. Под него, там, където бе Скейската порта, се бе разразила яростна битка. Стражите, които охраняваха портата, отчаяно се бореха с груби, облечени в черно войни, но бавно отстъпваха назад. Пред очите на ковача и последният от стражите падна и нападателите скочиха към огромното дъбово резе. Калкеус знаеше, че са нужни шестима мъже, за да го вдигнат, но те бяха осем и тъкмо го бяха хванали, когато Калиадес и Банокъл пристигнаха запъхтяни.

Банокъл се хвърли с рев към тях и наполовина обезглави един, а мечът му изсвистя през лицето на втори. Резето бе излязло от едното си гнездо. Отвън се разнесе силен трясък и портата леко се измести навътре от удара. Калиадес скочи върху резето и го натисна с цялата си тежест, подпомогнат от войниците, дошли зад него. То падна обратно в гнездото си, точно когато вторият удар се стовари върху портата.

На стената над тях Калкеус побърза до другия край и погледна навън. Долу петдесетина или повече мъже използваха масивен дъбов дънер за таран. Зад тях чакаха бронирани и въоръжени войни. Таранът отново се засили, но великата порта почти не потрепери. Беше стабилно заключена.

Докато ковачът гледаше, един от чакащите войни насочи погледа си към него и Калкеус видя, че това е царят на Итака. Очите им се срещнаха и старецът бавно поклати глава. Одисей препаса меча си, обърна гръб на портата и си тръгна.

XXIII ЦАРЕ НА ВОЙНА

Одисей ядно свали шлема си, докато прекосяваше улиците на разрушения Долен град. Точно както бе очаквал, троянците бързо разкриха измамата. Тактиката на Агамемнон за отклоняване на вниманието сама по себе си не бе лоша идея, призна той пред себе си. Ако бе сработила, жертвата на неколкостотин ранени или убити мъже в атаката на стените щеше да си струва. Но тя не сработи и те бяха похабили смели войници, както и — което бе по-важно — осем агента в града. Онези сред тях, които оцелееха, щяха да бъдат разпитани, но те не знаеха нищо, което би помогнало на троянците. Царят на Итака нямаше представа колко агенти на Агамемнон са проникнали в града, но беше сигурен, че повече няма да влязат. Хектор, или който командваше в Троя, със сигурност щеше да запечата последните порти и бежанците, и микенските шпиони нямаше да могат да влязат.

Одисей винаги бе очаквал, че рано или късно съюзниците му ще се опитат да превземат великите стени. Спомни си събитията отпреди две нощи. Заедно с екипажа на „Кървавия ястреб” лагеруваха в двора на двореца, някога притежание на Антифон, а сега дом на мирмидонците на Ахил. В онзи ден нямаше битки, но пък пристигна малко вино и настроението беше добро.

Патрокъл — щитоносецът на Ахил — седеше с чаша вино в едната ръка и парче печено овнешко в другата и говореше за превземането на стените.

— Вижте ги — каза той, олюлявайки се леко, докато говореше и размахвайки чашата към южната стена. — И дете може да ги изкачи. Има един куп места, където да се хване човек между камъните — той отпи юнашка глътка и преглътна. — Чакаме да падне мрак, после мирмидонците ще изкачат западната стена преди троянците изобщо да ни видят. Пробиваме си път с бой до Скейската порта и градът е наш. Какво ще кажеш, Одисей?

— Ще кажа, че моите катерачески дни приключиха, момче. А западната стена е лош избор, защото всеки знае, че тя е най-ниска и е слабата брънка в укреплението на града. Съответно я пазят по-добре от всяка друга.

— Ти коя би избрал, Одисей? — попита Ахил, който лежеше по гръб и гледаше звездите.

— Северната.

Патрокъл изсумтя презрително.

— Вертикална скала, а над нея още толкова висока стена? Обзалагам се, че никой не може да я изкачи.

— А аз се обзалагам, че ти не можеш да изкачиш западната — отвърна Одисей.

Патрокъл не можеше да устои на подобен облог и Грозния цар го знаеше. Тримата с Ахил, следвани от щастливи и пияни мирмидонци и итакийци, напуснаха двореца и тръгнаха около западната стена. Озарена от звездното небе, тя се издигаше високо над тях.

— Какво ще заложиш, старче? — попита Патрокъл.

— Пет от корабите ми срещу нагръдника на Ахил.

Ахил вдигна вежди.

— Защо пък моя нагръдник? — попита той.

— Защото е добре известно, че Патрокъл няма и медник и винаги се отмята от облозите си. Ти от друга страна си почтен мъж и ще платиш дълга на приятеля си, както винаги.

Патрокъл се ухили незаинтересовано, а Ахил сви рамене.

— Така да бъде — каза той. — Ами ако Патрокъл изкачи стената и го убият, щом стигне върха?

— Тогава облогът остава и ти печелиш пет итакийски кораба.

Младият войн привърза сплетената си руса коса отзад на врата, изрита сандалите си и се затича към стената, като скочи леко на първия висок камък. После лесно намери места да пъхне ръцете и краката си и бързо се закатери до мястото, където стената ставаше отвесна. Там спря и погледна нагоре. Намери място за дясната си ръка и протягайки се, успя на косъм да я достигна с пръсти. Започна внимателно да придвижва краката си един по един, а после потърси къде да сложи лявата си ръка. Но нямаше къде. Върхът на големия камък, за който се бе хванал, се намираше много над търсещата му длан.

Като видяха това, итакийците започнаха да му се подиграват, но Одисей ги накара да млъкнат. Погледна към върха на стената. Не виждаше стражи в мрака, но знаеше, че са там.

Патрокъл внимателно премести десния си крак до една тясна пукнатина в камъка. Успя да вмъкне босите си пръсти, доколкото можеше в мизерната опора. После отново погледна нагоре, за да види накъде отива. След това, поемайки си дълбоко въздух, се изтласка към върха на камъка. Успя да го хване на косъм, с върховете на пръстите си. Десният му крак се подхлъзна, но той успя да достигне ръба и с дясната си ръка, така че се задържа, докато се опитваше да стъпи някъде.

Ала звукът бе предупредил стражите. Одисей видя как един войник се надвесва над парапета високо горе и се отдръпва бързо, крещейки нещо на другарите си. На негово място се появи стрелец със стрела, поставена на тетивата на лъка си. Патрокъл беше лесна мишена.

После Одисей мерна мълниеносно движение отдясно. Само за частица от секундата Ахил бе извадил кинжал и го бе хвърлил към стрелеца високо горе. Грозния цар видя как оръжието изсвистява във въздуха, преобръщайки се под лунната светлина, а после се забива в главата на мъжа. Постижението бе невъзможно — такава малка мишена на такава височина и осветена само от звездите.

Ахил се затича напред.

— Патрокъл, слизай веднага!

Щитоносецът бързо се спусна надолу по стената и скочи долу, после двамата се затичаха обратно към мирмидонците, които прикриваха отстъплението им със стрели, насочени към струпалите се горе троянци. Когато достигнаха чакащия Одисей, Патрокъл се смееше.

— Е, старче, какво ще кажеш сега за облога ни?

— Ти не достигна върха на стената.

— Врагът ми попречи.

— Не го бяхме взели предвид. Така че облогът е невалиден.

Патрокъл сви рамене миролюбиво и те се върнаха в двореца. Ала Агамемнон научи за опита на младия войн и на следващия ден измисли обречения план да се превземе Скейската порта под прикритието на друга атака.

Одисей се усмихна вътрешно, въпреки гнева си, докато вървеше през озарения от слънцето град два дни по-късно. Той харесваше Патрокъл. Всички го харесваха. Младежът беше винаги весел, често се правеше на глупак, за да забавлява своя цар, и беше смел като лъв. Странно, помисли си Одисей, но фактът, че Патрокъл очевидно харесва Ахил, правеше тесалийския цар, който бе често мълчалив и неприветлив, по-обичан от войските си.

Патрокъл им осигуряваше забавление през дългите дни, а Одисей, който прекарваше колкото можеше по-малко време с Агамемнон и западните царе, определено имаше нужда от това. Сред тях постоянно избухваха свади. Нестор и Идоменей рядко говореха, след като Острозъбия внезапно изтегли стрелците си от бойното поле, оставяйки войските на Нестор без прикритие, докато атакуваха един от дворците в Долния град. Идоменей избягваше Одисей, тъй като царят на Итака никога не пропускаше да му напомни, че му дължи своя нагръдник със злато и сребро, заложен на боя с Банокъл преди години в Лъка на Аполон. А Агамемнон и Ахил сега се мразеха и постоянно спореха за нещо, дори за притежанието на някаква робиня — дъщеря на жрец. Одисей знаеше, че на Агамемнон му изнася Ахил да умре в Троя. Когато накрая се върнеха по родните си земи, той не би искал толкова силен цар за съсед и потенциален враг.

Докато вървеше из Долния град, Грозния цар се огледа с тъга. В тази част на Троя нямаше много дворци. Тук бяха домовете на занаятчиите — бояджии, грънчари, тъкачи — и много от слугите на големите домове. Преди войната из тези улички и алеи тичаха деца, на всеки площад имаше колоритни пазари, търговци сключваха сделки, спореха, смееха се и често се биеха. Сега разрухата и вонята на смърт изпълваше всичко. Телата бяха махнати от улиците, но троянските семейства, избити в домовете си, още се намираха там, а труповете им се разлагаха в горещината на ранното лято.

В далечината чуваше думите на погребална песен: „Чуй думите ни, о, Хадес, Господарю на най-дълбокия мрак.” Мъртвите войни от западните армии отиваха на погребалните клади след почетен ритуал. Семействата, избити от тях, гниеха в самота.

Дълбоко замислен, Одисей достигна лечебницата. Преди тя беше казарма на Илион, а после обслужваше троянските ранени, изклани до един, когато Долният град бе превзет. Сега там се намираха ранените и умиращи войници от армията на Агамемнон. Одисей се поколеба дали да влезе. Планираше да посети ранените си мъже, но задължението не му се нравеше. На влизане срещна младия лечител Ксандер, който се опитваше да излезе. Момчето изглеждаше невъобразимо изморено, а туниката му бе покрита с кръв — изсъхнала и прясна. Дори сред луничките по лицето му имаше кървави петна.

— Одисей! — извика то и лицето му се озари от радост. — Дошъл си, за да видиш хората си, нали? Ти си единственият цар, който идва да посети ранените си войници, освен Ахил.

— Как е Тибо? Мъртъв ли е вече?

— Не, тръгна си. Ще може да се бие след няколко дни. Много с корав.

— Ти си най-корав от всички ни, момко — каза Одисей и положи ръка на рамото на момчето. — Да се справяш с вонята и писъците на умиращите всеки ден, с ужасите на гангрената и ампутациите. Дори най-смелите войни избягват това място. Признавам си, че и аз бих предпочел да съм другаде.

Младежът кимна тъжно.

— Врагът… искам да кажа твоите армии са довели много малко лечители. Разчитат на курвите и слугите да помагат на ранените. Жените имат по-здрави стомаси от мъжете, но нямат умения. Едноокия работи денонощно. Боя се за него. Знаеше ли, че Макаон е умрял? — Ксандер изглеждаше замаян от изтощение и мислите му блуждаеха. — Казаха ми, че е умрял по обед в деня, когато войските ви превзеха Скамандър. Но той ми заговори и аз го чух, късно същата нощ, в мъглата. Опита се да ме накара да си тръгна, но аз бях твърде бавен. Трябваше да се върна в града, докато още можех. Разочаровах го.

Той погледна към Одисей и очите му плувнаха в сълзи. Царят внимателно го накара да седне на дървена пейка встрани от болницата.

— Изморен си, момко, невероятно изморен. Кога си спал за последно?

Момчето поклати глуповато глава. Не знаеше.

— Ще се погрижа да ти осигурят още помощ. Моят човек Левкон тук ли е?

Ксандер кимна, изглежда бе твърде изморен, за да говори.

— Чуй ме, момче — каза настоятелно Одисей. — Когато градът падне, трябва да напуснеш това място незабавно. Слез долу до Залива на Херкулес възможно най-бързо. Там винаги има кипърски кораби, които носят провизии. Качи се на някой от тях и кажи на капитана, че аз те пращам.

Но Ксандер клатеше глава.

— Не, Одисей, не мога. Ако градът падне, аз трябва да се опитам да помогна на приятелите си. Зеотос още е в Дома на змиите, както и другите лечители. А и господарката Андромаха и синът й са в Троя. Тя ми е приятелка. Сега аз съм троянец, дори и да помагам на войните ви.

Внезапно ядосан, Одисей изруга и сграбчи младия лечител за предницата на туниката.

— Чуй ме, момко — извика той, — и ме слушай добре. Виждал съм превзети градове, повече, отколкото мога да преброя, през тези дълги години. Войниците се превръщат в животни, когато обсадата свърши. Всеки троянец — мъж, жена или дете, ще бъде избит, когато портите се отворят. Никой няма да избяга. И ако си там, те ще убият и теб, може би дори ще е някой, на когото си помагал, чийто живот си спасил. Няма да бъдеш нищо повече от агне сред вълци.

Ксандер отново поклати глава и Одисеи видя, че е твърде изтощен, за да протестира. Той пусна момчето и те постояха в тишина известно време. Царят разкопча нагръдника си и го свали с облекчение.

После Ксандер тихо попита:

— Кога мислиш, че ще падне Троя, Одисей?

— След дни или години. Утре… или след едно десетилетие. Не зная, момко. Аз съм просто войник в тази история за герои — той въздъхна, после заговори тихо, сякаш на себе си: — Дадох клетва, за която съжалявам горчиво, клетва на Агамемнон, че враговете му ще бъдат мои врагове, а приятелите му — мои приятели. Е, този мъж няма приятели. Но аз се заклех да остана до него, докато враговете му не бъдат победени. Така че ще остана тук, докато градът не падне, когато и да е това. После ще взема мъжете си, ще ги върна на корабите и ще отплавам. И ще живея с това, момче, но няма да ми е лесно. И аз имам приятели в Троя, Ксандер. Приятели, които съм познавал цял живот. Но няма да тичам в града да им помагам. На тях не може да им се помогне. Всички, които живеят зад тези стени, вече са мъртви, момче. Може и да вървят из улиците на Троя, да дишат въздуха там, да ядат, да спят или да правят любов. Но всички са мъртви.

На зазоряване на следващия ден царете на Запада се струпаха в Дома на Каменните коне. Одисей изпитваше мрачно веселие от факта, че Агамемнон се е заселил в двореца на Хеликаон. Златния бе нанесъл много осакатяващи удари на микенския цар, потапяйки корабите му, избивайки последователите му и нападайки бреговата му линия. Унищожаването на флотилията на Менадос беше унизително поражение. Желанието на Агамемнон да завземе двореца му в Троя — дом, за който на Хеликаон изобщо не му пукаше и в който рядко отсядаше — разкриваше много за царя-войн. Всички слуги бяха избягали отдавна и стаите бяха оголени. Одисей се изкикоти. Никога не трябва да се подценява дребнавостта на могъщите, помисли си той.

В мегарона се бяха струпали царете и техните помощници. Чернобрадият Мерионес — един от най-старите приятели на Одисей — стоеше до своя цар Идоменей, а Патрокъл се бе облегнал на прозореца, загледан безгрижно в празната улица долу. Кигон, Дебелия цар на Ликия, беше в компанията на племенника си Сарпедон, който изглежда бе голям войн. Някои се хранеха с месо и хляб. Одисей отпи от чашата си с вода.

Когато Агамемнон пристигна, обичайното му спокойствие изглеждаше нарушено.

— Тази нощ сме изгубили продоволствен керван — каза им той без никакъв поздрав. — Шестнадесет каруци с жито, вино, храна за конете и сушено месо и риба, които идваха от Залива на Херкулес. Троянският кон ги е ударил в равнината на Скамандър. Били са повече от триста души. Избили са стражите и коларите и са взели целия керван. От Царска радост са изпратили малка конница, но тя също е била избита и троянците са взели конете им.

В мегарона се възцари тишина, а после Одисей каза:

— Това можеше да се предвиди. Да се пращат каруци из равнината с по-малко от един отряд, който да ги защитава, е повече от глупаво. Те са зайци, които само чакат глутницата вълци.

— И все пак ти пътуваш с хората си напред-назад до Царска радост през цялото време — Агамемнон насочи един тънък пръст към царя на Итака. — И никой не те е нападал.

— Един дебел стар цар не си струва усилията — отвърна Одисей.

— Изгубих още пет кораба от Хеликаон Подпалвача — каза им Менестеос от Атина. — „Ксантос” и троянската флота нападнали десет от галерите ми до Лесбос преди два дни.

— Подпалил ли ги е? — попита Идоменей, а гласът му звучеше като стърженето на кораб, изтеглян на брега.

— Не, три са били таранирани, а две — заловени, екипажът им е бил избит. Но аз имам петдесет кораба, изтеглени в Залива на Херкулес. Те трябва да бъдат защитени. Не бива да забравяме, че Хеликаон унищожи цяла флотилия в Залива на Троя.

— Малко вероятно ще е да го забравим — изплю Агамемнон в рядка проява на гняв. — Моята флотилия патрулира водите около залива — каза той на Менестеос. — „Ксантос” не може да се промъкне, за да ги нападне.

— Хеликаон няма и да се опита — изтъкна Одисей. — Той иска корабите ни да са тук, за да можем да си тръгнем. Нищо не може да спечели, ако ги атакува. Но ще напада всеки снабдителен кораб, който намери.

— Изглежда добре знаеш какво си е наумил твоят приятел Хеликаон — изкоментира мрачно Идоменей.

Одисей въздъхна.

— Това е просто здрав разум. Единствената надежда на Троя е снабдяването ни да бъде нарушено и да се принудим да изоставим обсадата. „Ксантос” по море и Троянският кон по суша могат заедно да ни докарат до глад до края на лятото. Войниците трябва да бъдат хранени, при това често.

— Ездачите на Троянския кон също имат нужда от провизии — възрази Агамемнон. — С напредването на лятото земята вече няма да може да ги издържа и конете им също ще се нуждаят от паша. Може да се изкушат да нападат снабдителните ни кервани, дори когато са тежко охранявани. Бихме могли да използваме това в наша полза.

— Хектор ли е командвал снощната атака?

— Да. Това са добри новини. Той вече не е в Троя. Вместо това ръководи атаките извън града.

— Тогава кой командва там? — попита Острозъбия. — Приам ли? Мълви се, че е изгубил ума си. Те са ти приятели, Одисей — изсмя се той. — Кажи ни кой организира защитата на Троя сега?

Царят на Итака сви рамене, отказвайки да падне в капана, въпреки че гневът се надигаше в гърдите му.

— Сега, когато и Антифон е мъртъв, не зная. Може би някой от генералите. Може би Политес.

— Добри новини — каза дебелият Менелай, повтаряйки думите на брат си Агамемнон. — Това, че не Хектор ръководи отбраната, искам да кажа. Мисля, че трябва да опитаме още една атака на стените.

— Да не си се побъркал? — изрева Одисей и скочи на крака, преобръщайки стола си, който се стовари с трясък на пода. — В името на топките на Аполон, след вчерашното клане ти искаш да изпратиш още войници на сигурна смърт? Колко изгубихме вчера — триста, четиристотин?

— Идеята на брат ми може и да е добра — вметна гладко Агамемнон, докато другият цар заекваше под нападението на Одисей.

— Менелай никога не е имал добра идея в живота си — отсече царят на Итака. — Той те следва като кученце, лае, когато му кажеш, и понякога пикае върху крака ти. Този чумав план е твой, Агамемнон, и бих искал да знам защо. Понеже, за разлика от палето ти, аз не съм глупак.

Царят на Микена бе пребледнял, а тъмните му очи блестяха яростно.

— И аз искам да разбера защо трябва да обричаме още от войските си на сигурна смърт — вметна меко Менестеос от Атина.

Агамемнон пое дълбоко дъх.

— Вчера група от войните ми е успяла да завземе част от стената и да я удържи за кратко, преди предателят Банокъл да ги отблъсне. Ако някоя смела група войници успее да задържи дори малко пространство, можем да пратим стотици по стълбите след тях. Троянците няма да могат да ги спрат. Но ни трябват най-смелите войни, готови да жертват живота си за каузата.

Той се огледа из стаята и очите му се спряха на Ахил.

— Аз няма да участвам в тази лудост — каза царят на Тесалия. — Нито аз, нито мирмидонците ми ще се включим в самоубийствени атаки на стените.

— Значи така — вметна ледено Агамемнон. — Нашият шампион Ахил се бои…

Ахил скочи на крака и с една бърза крачка се озова пред него, а върхът на меча му се допря до гърлото на царя-войн. Всичко стана толкова бързо и елегантно, че никой нямаше време да помръдне. Одисей видя, че Патрокъл поставя ръка на меча си, както и двамата последователи на Агамемнон. В мегарона настана мъртвешка тишина.

Агамемнон продължи да говори, впил немигащия си поглед в Ахил:

— Щях да кажа, че Ахил се бои за живота на хората си. Това е разбираемо и е белег за истински водач. Смелите мирмидонци бяха жизненоважни за нашия успех до момента.

Царят на Тесалия почака няколко мига, а после прибра меча си. След това се върна на мястото си, без да сваля очите си от Агамемнон.

— Всички ние сме мъже на честта — продължи микенският владетел. — Ахил е нашият шампион и никой не се съмнява в смелостта на съотечествениците му. Но атаката ни ще продължи и без Тесалия, ако трябва.

— Както и без Итака — добави Одисей. — Моите хора няма да участват в катеренето на стени, където ги очаква сигурна смърт. Можеш да използваш стрелците ми и лъка ми Акилина, за да защитаваш войните си от земята, но това е всичко.

— Така да бъде — каза Агамемнон студено. — А какъв е твоят план за превземането на стените, Разказвачо? Или ти си тук само за да ръсиш истории за магически свине и летящи кораби?

Чернобрадият Мерионес стана и каза ядосано:

— Царят на Итака се е доказал стотици пъти в битка. Ако не беше той, още щяхме да се суетим от другата страна на Скамандър.

— Да, да — намеси се старият Нестор нетърпеливо. — Всички тук сме войни. Сражавал съм се в сто битки преди младият Ахил да бъде дори блясък в очите на баща си. Онова, което аз бих искал да знам, цар Агамемнон, е защо сме ти всички ние, когато планираш да изпратиш само един отряд от собствените си хора по стълбата.

— Атаката ще бъде като вчерашната — обясни търпеливо царят на Микена. — С всичките ни стълби и колкото може повече мъже. Троянците не бива да знаят каква е целта ни.

— А каква е целта ни? — попита владетелят на Пилос.

— Целта ни е южната стена до Великата кула на Илион. Ако успеем да превземем онази малка част от стената, ще имаме достъп до кулата през вратата на укреплението. После ще можем да влезем по два начина — през стълбището на южната стена и през входа на кулата, който, както знаете, се отваря зад Скейската порта. Трябват ни само шестима мъже и градът е наш.

Одисей чакаше на безопасно разстояние от южната стена, а великият лък Акилина стоеше на рамото му, докато западните войски се събираха за новата атака. Този път не търсеха изненада. Той виждаше слънцето, отразяващо се в шлемовете на троянските войски, подредени по върха на стената.

Въпреки загубите си, Агамемнон все още можеше да събере повече от тридесет хиляди войни за нападението. Царят на Итака бе изчислил, че в защита на Троя не може да са останали повече от пет хиляди мъже. Това трябва обаче да им стигне днес, помисли той. Новият план на царя на Микена можеше и да сработи, но не беше много вероятно. Всеки изминал ден и всяка следваща атака потвърждаваше вярата на Одисей, че единственият начин да се превземе градът, е с коварство.

Подредиха стълбите на земята в готовност за използване. Те бяха направени от дъб от подножието на Ида и овързани със здрави кожени ленти. Бяха тежки и за всяка трябваха шестима мъже, които да я вдигнат.

Заповедта дойде, нападателите вдигнаха стълбите и се затичаха с тях към основата на стената. Само за няколко мига бяха издигнати десетки стълби и бронираните войни се втурнаха нагоре по тях. Одисей отстъпи няколко крачки назад, сложи стрела на тетивата и зачака точно както чакаха и защитниците. Троянците се скупчваха край всяка от стълбите, докато се напълни с войници, преди да я съборят от стената. Одисей пък чакаше защитниците да се наведат през парапета, за да го сторят.

Един брадат троянски войник, хванал прът за избутване, се пресегна от върха на стената, за да го закачи за една стълба и да я събори встрани. Царят на Итака виждаше малко бяло петно между шлема му и бронята при врата. Той се прицели с Акилина и стреля. Стрелата се заби в гърлото на войника и мъжът падна от стената. Одисей постави нова стрела на тетивата и зачака.

Стълбата до Великата кула бързо бе съборена от защитниците, а войните по нея паднаха с трясък по земята. Други войници се затичаха, за да я вдигнат отново и да се качат, въпреки опасността за самите тях. Агамемнон беше обещал почести и тежестта на една овца в злато на първия, който достигне върха и оцелее. Одисей свали още двама защитници. Видя, че един войник на парапета го видя и го посочи на фригийските стрелци. Царят на Итака се ухили. Намираше се далече от обсега на смешните им лъкчета.

Сега нападателите правеха четвърти опит да се изкачат по стълбата до кулата. На нея имаше седем войни, когато я събориха настрани, и падащите войни разблъскаха и другарите си на съседната стълба. От върха на стената се разнесоха радостни възгласи, ала микенците не се поколебаха. Нови войни скочиха напред и вдигнаха отново стълбите. Толкова смелост, изхабена за обречено начинание, помисли си Одисей.

Погледна отново към върха на стената и осъзна, че защитниците са отстъпили. Намръщи се. Какво кроят сега, зачуди се царят?

По цялата южна стена се появиха мъже, които носеха широки и плитки метални чинии в покритите си с плат ръце. Горещо масло или вряла вода? Те обърнаха чиниите и съдържанието им се изсипа върху нападателите долу.

Катерещите се мъже до един започнаха да крещят и да се гърчат, опитваха се да свалят бронята си и падаха от стълбите. Онези, които успяха да се измъкнат от доспехите, продължиха да пищят мъчително, а виковете им бяха ужасяващи.

Одисей нарами Акилина и се затича към стените, като викаше на стрелците да продължат да стрелят по защитниците. Той достигна един микенски войн, сгърчен в агония, който отчаяно се опитваше да се измъкне от нагръдника си. Царят го свали бързо, но това не помогна. Мъжът продължи да крещи. Одисей разкъса туниката му.

— Какво е това, Одисей? Какво им става? — извика Мерионес, коленичил до него.

Падналият войн беше припаднал от убийствената болка и царят на Итака посочи яркочервената кожа по гърдите и раменете му. Изглеждаше като сварена.

— Пясък — каза той. — Примесен с мънички парченца метал и нажежен до червено. Не може да се извади и не спира да измъчва жертвата. Чувал съм за подобно оръжие, използвано в пустинните земи. Това е демонично мъчение.

Една стрела се удари в земята до тях и двамата с Мерионес бързо вдигнаха щитове над главите си. После всеки хвана по една от ръцете на ранения войник и започнаха да го влачат встрани от стените. Друга стрела обаче се заби в гърдите му и той умря моментално. Те го оставиха и се върнаха, за да се опитат да спасят някой друг.

— В името на топките на Аполон — измърмори Одисей, — за него е по-добре да е мъртъв.

Двамата с Мерионес отнесоха още няколко войници, всички измъчени от неописуема болка, надалеч от стените. Царят никога не се бе чувствал толкова безпомощен, изправен пред толкова отвратително нараняване.

За всички тях щеше да е по-добре да бяха умрели, помисли си той.

XXIV С ЛЪК И СТРЕЛА

Топлата пролет се превърна в горещо и сухо лято. Обсаденият град беше като обжарен. Докато Андромаха се връщаше от Дома на змиите в двореца на Хектор, тя с копнеж си помисли за чашата студена вода, която щеше да я чака, когато пристигне. Промъкна се през портите на двореца, измъкна се с кимване от охранителите си и влезе в градините.

Всички растения умираха. По-крехките отдавна бяха изсъхнали и сега каменните и дървени саксии бяха пълни единствено с кафяви съчки. Дори дърветата клюмаха от липсата на вода. В ранната вечерна светлина Андромаха видя двете момчета, които се гонеха по сухата напукана земя, без да ги е грижа за мъртвите растения и отчаяното положение на града.

— Мамо! — извика радостно Астианакс и се затича към нея с разперени ръце. Тя вдигна момчето на бедрото си със стон.

— Ставаш твърде тежък за мен! — каза му с престорен протест.

Декс също дотича до нея и Андромаха разроши русата му коса, усмихвайки се, докато го гледаше в тъмните очи.

Той беше съзерцателно малко момче и мъката все още го гнетеше. Понякога нощем, когато се боеше да заспи заради кошмарите, се промъкваше до леглото й и започваше да й шепне за майка си, която наричаше Слънчевата жена, а също за Сивата и Стария червен човек. Тя научи, че Сивата е била стара прислужница, а Старият червен човек е генерал Павсаний. И двамата бяха убити при микенската атака на Дарданос. В разказите си малкото момче ги бъркаше с богове и богини, чиито истории бе чувал. Повтаряше едни и същи приказки отново и отново, успокоявайки се с познатото. Една нощ наскоро той бе вмъкнал и „мама” в тези истории. Андромаха разпозна себе си и се обнадежди. Той започваше да включва настоящия си живот в Троя в спомените си за мъртвите от Дарданос. Все още беше белязан от болката, но тя вярваше, че с времето ще се излекува.

Андромаха свали Астианакс на земята, хвана двете момчета за ръка и ги поведе към двореца. Мина през преддверието и там видя двете си прислужнички Пентезилея и Анио, които си говореха с шепот. Те се изчервиха, когато я видяха, и се престориха на заети, като започнаха да бършат златните бижута, носени някога от Лаодика, които сега бяха неизползвани и стояха в кутия от слонова кост. Андромаха им се усмихна и излезе на приятно сенчестата тераса.

Акса, която се суетеше наоколо, донесе на момчетата сладкиши и мляко. Тя подаде на Андромаха чаша вода и принцесата я изпи с благодарност. Вкусът й бе великолепен.

— Приготвила съм леген с вода в стаята ти, ако искаш да се измиеш — каза прислужницата.

Андромаха я изгледа строго.

— Акса, казах ти, че не можем да хабим водата за миене. Очаквам и ти да не се миеш, както и момчетата, и твоите деца.

Преди падането на Долния град, трите малки деца на Акса бяха преместени в двореца.

— Но господарке, принц Политес поиска да се срещнеш с него и генералите тази вечер. Трябва да се измиеш преди да си смениш роклята — добави жената многозначително.

Андромаха погледна жълтата си рокля, изцапана от дневната й работа с болните и ранените в лечебницата.

— И защо бих тръгнала да се преобличам? — попита тя. — Нямам нищо чисто за носене.

— Наредих да ти направят шест бели рокли — отвърна Акса. — Бояджиите не могат да работят, но шивачките могат. И това ще им осигури нещо за вършене — добави тя отбранително.

— Но белият плат е нужен за бинтове.

Акса поклати отривисто глава.

— Попитах Зеотос и той каза, че тъй като напоследък няма много ранени, разполага с достатъчно бинтове за десет години напред.

Андромаха се засмя.

— Тогава си права, Акса — призна тя. — Няма причина да не си набавим чисти бели рокли. Поръчай и за теб, и Пентезилея и Анио. Но въпреки това сега ще върнеш онази вода в бъчвата за пиене.

— Но аз вече я парфюмирах, господарке — отвърна прислужницата упорито. — Вече никой не може да я пие.

— Тогава я дай на конете. На тях вкусът на рози няма да им попречи.

— Но…

— Веднага, Акса. Конете ще са ти благодарни.

Прислужницата взе легена, като не спираше да си мърмори, а после напусна покоите. Андромаха прекоси терасата, която гледаше към конюшните на Улицата на ярките танцьори, и погледна надолу. Накрая видя пухкавата фигура на Акса, която излезе от двореца, стиснала легена в две ръце. Жената спря и погледна нагоре. Андромаха й махна. Прислужницата влезе в конюшните.

Усмихната, Андромаха се хвърли на един диван. Странни дни, помисли си. В града се бе възцарила неспокойна неподвижност, която никога преди не бе усещала. Горещината ги покриваше като вълнено одеяло, задушаваше всичко и принуждаваше хората да си стоят вкъщи на сянка. Улиците бяха пусти, ако се изключат вечерите, когато изморените хора се редяха на опашки за хляб и вода. Никой нямаше достатъчно за ядене или пиене.

Въпреки че всички живееха под постоянна заплаха от смърт, Андромаха изпитваше странна радост. Съпругът й и любовникът й бяха далеч и воюваха и тя вече не се разкъсваше от изтощителния конфликт между желанието и отговорността. Изборът й бе направен. Щеше да остане със сина си и с Декс, докато не дойдеше краят и кръвожадните войници не се изсипеха в града. Тогава щеше да защитава момчетата с живота си.

Всеки ден работеше в Дома на змиите. Бяха изминали повече от петдесет дни от последната голяма атака на армиите на Агамемнон и единствените наранявания сега идваха от стрели и счупени крайници, когато войниците, получили дажбата си вино, се спъваха и падаха от стените. Работата в лечебницата не беше тежка. Ксандер бе изчезнал мистериозно и Андромаха се тревожеше какво може да му се е случило, но повечето жреци и лечители още бяха там. Умиращите не получаваха храна и им се даваше вода само колкото да си навлажнят устните. Онези, за които имаше по-голяма вероятност да оцелеят, получаваха вода, докато не се оплачеха, че са гладни, тогава им се даваше и храна. На Андромаха й беше противно да стои в двореца по цял ден, с постоянното напрежение, което цареше там, и предпочиташе да се занимава с ранените и умиращите, да ги храни, да говори с тях и понякога да ги държи за ръката, докато издъхнат.

Истината е, помисли си тя, че никой няма достатъчно работа за вършене. Ежедневието на града бе нарушено поради липса на провизии и изтощението, причинено от оскъдната храна и вода, както и от изсмукващата всякакъв живот жега. Когато не се тълпяха на опашки за храна, повечето хора си стояха в къщи. Бездействието разпалваше клюките, които пък подхранваха страха. Прислужничките й Пентезилея и Анио имаха твърде много свободно време, смяташе тя, и го прекарваха в обсъждане на бедата, стоварила се върху града, с останалите слуги.

Умът й се понесе към миналата есен и думите на Касандра към момичетата, когато за последно бе в тези покои: „Трябва да се научите да стреляте! Жените на Коня със стрела и лък! Виждаш ли? Виждаш ли, Андромаха?”

— Да, Касандра — каза тя на празната стая. — Сега виждам.

Политес вече чакаше в мегарона с Банокъл и Калиадес, когато Андромаха пристигна. Тя се усмихна на двамата войни, единият — едър и с руса брада, а другият висок и тъмнокос. Винаги щеше да си ги спомня, затичани надолу по склона, за да я спасят, в нощта, когато Калиопа умря. Тогава те бяха микенски отстъпници, които се биеха с убийците, дошли, за да я погубят. Сега бяха най-уважаваните войници в троянската армия. Андромаха бе чула за смъртта на жената на Банокъл и бе преизпълнена със съчувствие, но единствения път, когато се опита да го изрази, той не й обърна внимание и грубо излезе от стаята.

— Предполагам, че трябва да обсъдим разпределянето на дажбите и грижата за ранените — каза тя на Политес, като седна на стола и скръсти ръце. — Ти не би ме поканил на събрание за стратегия.

Принцът въздъхна.

— Единствената ни стратегия е да останем живи. Не са ни нападали от петдесет и пет дни. Горещината и липсата на храна и вода сега са най-големият ни враг. Храната ни едва ще стигне до есента. Кладенците може да пресъхнат всеки момент.

— Вероятно ли е това? — попита Калиадес.

— Случвало се е и преди. — Генерал Лукан влезе забързано в мегарона, а до него вървяха царският помощник Полидорус и Ифей — младият командир на орлите. — И двата кладенеца пресъхнаха в лятната жега преди четиридесет години — обясни той. — Реките също бяха станали на вадички. Лятото беше тежко. Целият добитък измря. Трябваше да заколим и повечето от конете. Никога не съм виждал друго такова. Но дъждовете дойдоха рано същата година и оцеляхме.

— Врагът също страда — вметна Калиадес. — Имат достатъчно вода, но провизиите им от храна не стигат редовно. Трябва да благодарим на Хектор и Хеликаон за това. Армиите на Агамемнон са опустошили земята нашир и длъж. Няма останала реколта, нито добитък. А гладните войници са нещастни войници. Знаем, че една наемническа армия си е тръгнала преди десет дена, поемайки на юг. Скоро и други ще я последват, ако не видят, че предстои край на войната.

— Това е най-голямата ни надежда — каза Политес.

— Не — вметна Банокъл, докато се чешеше по брадата. — Най-голямата ни надежда е Агамемнон и чумавите му царе да свалят оръжията и да ни се предадат. Но пък това не е много вероятно.

Всички мъже се усмихнаха, но Андромаха каза нетърпеливо:

— Какво сме се събрали да обсъждаме, Политес? Ситуацията в Дома на змиите е същата като при предната ни среща преди три дни. Много от старците и бебетата са при нас и се грижим за тях, защото сушата и горещината ги измъчват. Докараха още десетима ранени стрелци. Двама умряха. Трима получиха отравяне на кръвта и сигурно също ще умрат. Според Зеотос останалите ще оживеят — после добави ядно: — Не разбирам защо стрелците ни се подлагат на риск, когато никой не ни напада. Да стреляме по единичните врагове под стените е безсмислено и не постига нищо. Ако всеки от стрелците ни убива по един вражески войник всеки ден, това пак ще е като капка вода във Великата зеленина.

— Трябва да напомняме на врага, че Троя е добре защитена, сестро — отвърна Политес. — Всяка атака, дори една-единствена стрела, пусната над стената, трябва да бъде посрещната и да й се отговори.

— А ако Скейската порта бъде отворена, господарке, и градът падне, неколцина стрелци няма да променят по никакъв начин нещата — добави мрачно Калиадес.

— И една-единствена стрела може да убие цар — отвърна Андромаха рязко.

Започнаха да обсъждат по-оскъдни дажби, но Политес се тревожеше за постоянно намаляващите запаси от зърно. Андромаха им каза, че е посетила всички пекари в града и е получила съвети как да се запази зърното чисто, както и че се е погрижила всички, които се занимават с него, да са наясно с тях.

Когато мъжете заговориха за смените на войските при Скейската порта, тя излезе от мегарона. Трябваше да намери нещо за вършене, и изведнъж, без някаква конкретна цел, събра стражите си, които играеха на кости в двора, и тръгна към двореца на Приам. Тъй като Полидорус бе зает със съвещанието, Андромаха изпита внезапно желание да говори с царя насаме. Младият войник постоянно бе до него и въпреки че тя го харесваше, не искаше да говори открито в негово присъствие.

Въведоха я в покоите на царицата, където Приам живееше от смъртта на Хекуба насам. Очакваше да го завари да си почива, но когато войникът я пусна в стаята, с изненада видя, че старият мъж е застанал на широкия каменен балкон. Беше се загледал в нощното небе, обвит в бяло вълнено наметало, въпреки жегата. Обърна се за миг към нея и тя си спомни мъжа, когото бе срещнала за пръв път на Великата кула на Илион. Тогава все още беше жизнен и могъщ, а тя бе двадесетгодишно момиче, което рискува живота си, защото отказа да коленичи пред един цар. Такава арогантност, помисли си принцесата тъжно, такава гордост.

— Надявам се, че си добре, царю мой — каза тя.

— Андромаха от Тива! — извика той и на светлината на факлите очите му проблеснаха живо. Тя осъзна, че това не е обърканият старец, когото познаваше в последно време, а могъщият и капризен цар, от когото някога се боеше, макар и да не го показваше. — Ела до мен, за да погледаме нашия град.

Приам протегна ръка, тя я пое и той я издърпа на балкона. Андромаха погледна встрани към профила му — извития като клюн нос и квадратната челюст — и се зачуди дали коварните богове не са я транспортирали обратно в първите й дни в Троя.

— Кажи ми за Орловото дете — настоя той със силен глас. После изрецитира предсказанието на Мелите: — „Под Гръмотевичния щит стои Орловото дете на сянката с крилете, за да се носи то над градските стени до края на дните и падането на царете.” Наричат го Астианакс — продължи царят. — Господарят на града. Говори се, че глупавите стари жени се опитват да докоснат туниката му, докато върви по улиците. Той е надеждата на Троя — гласът му се промени, стана по-настоятелен: — Трябва да остане в града, Андромаха.

Тя понечи да се съгласи, но Приам я сграбчи за ръцете и я бутна към парапета на балкона.

— Няма да позволя да напусне Троя! — изсъска яростно в ухото й. — Зная какво си намислила, момиче! Искаш да го измъкнеш през портите, увит в кошница, да се направиш на поредната курва с вързоп дрехи. Но няма да успееш. Ще го пазя ден и нощ. Моите орли ще се погрижат никой да не го нарани! — той я вдигна от земята с маниакална сила и се опита да я избута през парапета. — Ще те спра сега! — извика той. — Няма да го отнесеш!

Андромаха се помъчи да се бори, но ръцете й бяха приковани към тялото и тя се оказа безпомощна. Принуди се да се успокои и се отпусна в хватката му. Спомняйки си последния си разговор с царица Хекуба, прошепна изкусително думите, които бе чула, макар за нея да не значеха нищо:

— Накъде ще плаваме днес, господарю? „Скамандриос” ни чака.

Тялото му потрепери от шока и той я пусна. Андромаха изпълзя в безопасност, а сърцето й пулсираше в ушите, докато отстъпваше и го гледаше внимателно.

— Хекуба? — попита той несигурно с треперещ глас, а очите му изглеждаха изпълнени с болка и объркване.

— Иди да си починеш, съпруже — каза тя меко. — Аз ще дойда след миг.

Приам се поколеба, после се затътри към широкото си легло и легна, повдигайки крака с усилие, но изпълнителен като послушно дете. Андромаха го загледа с противоречиви чувства. Страхът от могъщия цар на балкона бързо отстъпи пред жалостта към объркания старец. Тя бързо излезе от стаята. Дълбоко замислена, вървеше по осветения от факли коридор, когато зад гърба й някой каза:

— Господарке, добре ли си?

Андромаха се обърна рязко, изнервена от събитията преди малко, но видя, че това е Калиадес. Осъзна, че сигурно е изчервена и разрошена, и се постара да събере мислите си.

— Радвам се, че си тук, Калиадес — каза му тя. — Искам да говоря с теб. Трябват ми всички лъкове и стрели, които можеш да заделиш. Донесете ми ги в дворцовите градини утре. Ще науча Жените на Коня да стрелят.

— Жените на Коня ли? — попита той намръщен.

— Това са съпругите и дъщерите на ездачите от Троянския кон, които са умрели в служба на града. Те получават места в царската прислуга. Двете ми слугини са дъщери на ездач на име Урсос.

— Познавах Урсос — отвърна Калиадес. — Добър човек. Умря в битката за Дарданос.

— Дъщерите му са сред многото млади жени в града. Ако стените паднат, тяхната съдба ще бъде ужасна. Искам да ги науча да се защитават.

Войнът я изгледа мрачно, сякаш не искаше да каже онова, което мисли.

— Говори направо, Калиадес — настоя тя.

— Когато врагът дойде, господарке, той ще наброява хиляди войни. Лъкът и стрелите няма да решат съдбата на една жена.

Той сведе поглед. Не искаше да срещне очите й.

— Ти участва в обсадата на двореца — каза му тя.

— Бях с микенските нашественици, заедно с Банокъл. Това е добре известно, но тази част от живота ни е вече в миналото.

— Не го казах, за да те смутя. Видя ли ме там?

Той кимна.

— С лъка си рани и уби мнозина от нашите — той замълча, а после добави: — Беше зашеметяваща, господарке.

Тя се изчерви от неочаквания комплимент.

— Но ние, микенците — продължи той, — бяхме дошли подготвени за близък бой. В редиците ни нямаше почти никакви стрелци. Ако имаше, ти щеше да си мъртва.

Тя прие истината в думите му, но каза:

— Калиадес, ако те нападнат въоръжени мъже, какво би предпочел — да си напълно безпомощен или въоръжен с лък?

Той кимна.

— Ще се погрижа да разполагаш с лъковете и стрелите, които ти трябват. Това едва ли ще навреди. Колко?

— В града все още има повече от тридесет Жени на Коня.

— Ще ти дам всичко, което можем да заделим. Но не бива да взимаме от стрелците.

Потънал в мислите си, Калиадес напусна двореца и заслиза през тихия град към източната стена. Вървя по дължината й до източната кула и после се качи на нея. Мъжете от скамандрийския отряд седяха наоколо, говореха тихо, ядяха и играеха игри на късмет. Мнозина бяха заспали на коравия камък, както единствено ветераните могат, дори в най-неблагоприятни условия.

Той се огледа в търсене на Банокъл, но от приятеля му нямаше и следа, затова седна на земята и се облегна на парапета с протегнати крака. Въздъхна и затвори очи, благодарен за кратката почивка. Замисли се за думите на Андромаха за стрелците. Не беше права, макар че нямаше полза от това да спори с нея. Ако нямаше оръжие и беше изправен срещу въоръжени мъже, щеше да разчита на силата и уменията си на боец, а не на някакъв лигав лък. Изпитваше дълбоко вкоренено недоверие към стрелците. Микенците презираха и тях, и прашкарите, както и всеки друг, който се биеше от разстояние. Истинските войни използваха меч, кинжал или копие и се изправяха очи в очи срещу врага. Той си спомни как Коланос уби великия Аргуриос с лъка си като пълен страхливец, и дори сега, след толкова време в гърлото му засядаше бучка при тази мисъл. Беше помолил Татко Зевс да прокълне мерзавеца за това чудовищно престъпление. Усмихна се мрачно, спомняйки си агонизиращия край на Коланос.

Няма да навреди да се дадат лъкове на слугините, за да имат с какво да си играят, помисли си Калиадес. Това ще ги държи заети и ще разсее мислите им от съдбата, която ги чака. И Андромаха беше права за едно — нужна бе само една стрела, за да се убие цар.

Постепенно той осъзна, че някой го гледа, и отвори очи. Пред него стоеше млад войник с провиснала светложълта коса.

— Да, войнико? — попита той и отново затвори очи.

— Господарю, генерале… — младежът се запъна.

— Не съм господар и не съм генерал. Аз съм прост боец. Кажи какво има.

— Искал си да ме видиш — каза младежът.

Калиадес отново отвори очи. Младият войник кимаше отривисто, сякаш за да потвърди думите си.

— Така ли? Защо, кой си ти?

— Казвам се Борос. Борос Родосеца ме наричат.

Най-накрая микенецът си спомни и се ухили.

— Ти си войникът с квадратния щит!

— Да, аз съм. Въпреки че го изгубих в отстъплението през реката — главата му клюмна. — Брат ми ми го даде. Жал ми е, че го изгубих. Беше хубав щит.

— Седни, момко. Ти ми спаси живота. Просто исках да ти благодаря. Никога нямаше да те позная.

Войникът се изчерви, но седна притеснено до Калиадес.

— Казаха ми, че ме търсиш. Не знаех защо. Мислех, че съм направил нещо лошо.

Микенецът се засмя.

— Но това беше отдавна, още през пролетта. Как успя да ме избягващ през цялото това време?

Борос се усмихна нервно, а после потърка лявото си око.

— Бях ранен. Счупих крак и ме отведоха в лечебницата. Мина доста време, докато зарасне — той отново потърка окото си.

— Има ли ти нещо на очите, Борос?

— Не, нищо. Веднъж ме удариха по главата. Просто понякога ме боли, това е.

— Знам какво имаш предвид. Веднъж ме порязаха с меч през лицето… доста отдавна. Все още ме боли при студено време или когато съм изморен.

Те постояха известно време в другарско мълчание, а после Борос попита:

— Никога не съм бил в обсаден град. Ще изколят ли всички, когато нахлуят?

Калиадес кимна.

— Да, момко. Трупаната агресия и жаждата за кръв карат мъжете да вършат ужасни неща. Ще убият бързо войниците и всички в броня. Такъв е микенският обичай. Но хората в града, бежанците, мъже, жени и деца, тях ги чака ужасяваща съдба.

— Но стените не могат да бъдат превзети — възрази Борос. — Всички го казват. Дори не са се опитвали да ни нападат, откак ги поляхме с горещия пясък. Много от нашите хора казват, че трябва да запечатаме и Скейската порта и просто да чакаме — после добави по-уверено: — Тя определено е слабото ни звено.

Калиадес кимна.

— Това е така, войнико. Но нашите генерали вярват, че врагът ще се откаже, ако обсадата се проточи. Една наемническа армия вече напусна, скоро и други ще я последват. Повечето от тях не са тук за чест и слава, а защото са надушили плячка. А плячката не мирише толкова сладко, ако лагеруваш в унищожен град без храна и жени, които да те забавляват. Знаем, че микенците ще останат, каквото и да се случи, както и критяните на Острозъбия и мирмидонците на Ахил. Но ако те са единствените врагове, изправени срещу ни, ние ще отворим Скейската порта и ще ги нападнем. Тогава, ако Арес води мечовете ни, мъжете на Троя ще победят.

Около него се надигнаха радостни възгласи и той осъзна, че е говорил на висок глас, а троянските войници са го чули. Виковете бяха разпокъсани и бързо затихнаха, но приказките за победа повдигнаха духа на мъжете. Калиадес въздъхна. Той не вярваше в думите си, но някои войници може би щяха да спят по-леко тази нощ, благодарение на тях.

На следващата сутрин той отиде до царските градини, където Андромаха се опитваше да учи група нервни жени да стрелят.

Слугините се справяха зле с лъковете. Повечето от тях бяха твърде впечатлени от присъствието на Андромаха, за да внимават в това, което им говори. Много от лъковете бяха опънати твърде силно и жените не можеха да изтеглят тетивата. Той видя, че принцесата започва да се отчайва, и се зачуди дали вече не съжалява за идеята си.

Чу я да казва на стройно тъмнокосо момиче:

— Слушай какво казвам, Анио. Издишай и когато въздухът напусне тялото ти, прицели се и стреляй.

Черноперата стрела пропусна целта си, но само на косъм, и Анио се усмихна, когато Андромаха я похвали.

Единствената жена, която наистина изглеждаше обещаваща, стоеше сама малко встрани от другите. Беше висока — не особено красива, помисли си Калиадес, с тежка брадичка, големи вежди и дълга черна коса, сплетена на дебела плитка на гърба й. За сметка на това беше силна и се справяше с лъка. Запращаше стрела след стрела по мишената, решена да усъвършенства това умение. Чудеше се коя ли е, а после чу Андромаха да я нарича Пентезилея.

Калиадес бе там само за малко, преди да осъзнае, че не помага никому. Присъствието на войн ветеран караше жените да се срамуват дори повече отпреди. Постоянно му хвърляха погледи и си мърмореха една на друга. Той бързо напусна градините и откри, че Банокъл го чака отвън, облегнат на една стена.

— Не можех да ги гледам — каза приятелят му, клатейки глава. — До една са безполезни.

— Спомняш ли си първия ден, в който хвана лък? — не му остана длъжен Калиадес, осъзнавайки, че е започнал да защитава амбициите на Андромаха. — Тогава не беше по-добър, отколкото са те.

— И сега не съм — призна Банокъл. — Пито пък ти.

Калиадес тръгна към западната част на града и приятелят му го последва.

— Мъжете ми казаха, че миналата нощ си говорил как ще излезем и ще ги избием — продължи едрият войн. — Армиите на Агамемнон, имам предвид.

Калиадес поклати глава и отговори:

— Казах само, че ако още няколко армии се откажат и си отидат у дома, може и да излезем и отново да пренесем битката при тях. Но те все още имат поне петима войни за всеки от нашите. И са по-силни. Имат колкото си искат вода.

— Е, щях да кажа, че планът е глупав — отвърна Банокъл. — Аз обаче бих го последвал. Писна ми да чакам тук. Къде отиваме?

Калиадес водеше през лабиринта от съборетини. На праговете седяха жени и деца, седяха с празни очи и гледаха преминаването на двамата войни. Бебетата пищяха жално, но иначе в града от бежанци цареше тишина.

— Към тракийския лагер — каза той. — Трябва да говоря с Хилас.

— Добре. Чудя се дали имат още от оная тяхна напитка, планинския огън.

— Напитката, за която каза, че има вкус на стари сандали, оставени да се задушават цяла зима и после подпалени?

— Да, добра беше. Чудя се дали им е останало от нея.

Внезапно Калиадес се спря и Банокъл извървя няколко крачки, преди да се усети и да се върне обратно.

— Какво има? — попита той.

— Банокъл, мислил ли си какво ще правим двамата с теб, ако преживеем това?

Приятелят му сви рамене.

— Предполагам, че ще идем някъде другаде. Няма да е на запад. Можем да идем на север с Хилас и тракийците и да им помогнем да си върнат земите обратно. Защо?

Калиадес пое дълбоко въздух.

— Мисля да се откажа от меча — каза накрая.

— Меча на Аргуриос? Може ли аз да го взема?

— Не, имам предвид от битките.

— Не можеш — отвърна Банокъл и се намръщи. — Ние сме братя по меч. Това нищо ли не значи за теб?

— Помниш ли първото ни идване в Троя?

Приятелят му се ухили.

— Голяма битка беше, а? Една от най-добрите.

— Едва не умряхме в онзи ден — припомни му Калиадес. — Мнозина от приятелите ни загинаха, включително Ерутрос, човекът, когото веднъж ми каза, че си искал за свой брат по меч — Банокъл сви рамене и Калиадес продължи: — Оттогава преживяхме много, нали?

Банокъл кимна.

— Тогава си мислех, че светът се дели на лъвове и овце. Ние бяхме лъвовете и силата ни ни даваше власт над овцете — Калиадес поклати глава. — Вече нямам това чувство. Всичко е много по-сложно. Но стигнах до извода, че злото в света се причинява точно от хора като теб и мен, приятелю.

— Не ние започнахме войната — Банокъл изглеждаше напълно объркан.

— Мога да споря за това. Или мога да кажа, че Алектруон я е започнал. Или Хеликаон. Но не е в това въпросът. Погледни всички онези армии отвъд стените. Някои от тях си тръгнаха. Не защото са се отказали от войната, а защото тук няма битки за водене и плячка за заграбване. Те отидоха другаде, където отново ще избиват и осакатяват хора. Мъже като теб и мен, които продават мечовете си за смърт и слава или за да завладеят някое царство.

— Тогава какво ще правиш? Жрец ли ще станеш? — попита Банокъл сърдито.

— Не зная — призна тъжно Калиадес. — Но знам, че ме разбираш, Банокъл. Ти самият неотдавна казваше, че ще се откажеш от битките и ще станеш фермер.

— Това беше преди — каза Банокъл и лицето му потъмня.

Той се обърна и продължи да върви. От разговора им на бойното поле на Скамандър, Банокъл не бе говорил за Руж и краткия им брак. Ако Калиадес се опиташе да повдигне темата, той просто си тръгваше.

Достигнаха тракийския лагер под западната стена в мълчание. Вечер стената беше едно от най-хладните места в града, но в дневната жега войниците издигаха яркооцветени навеси, с които да се предпазят от жестокото слънце.

Младият Перикъл, син на мъртвия цар Резос и наследник по право на изгубената земя на Тракия, бе изоставил живота в дворците и живееше сред народа си. Момчето бе само на четиринадесет, но бе преждевременно състарено. Обличаше се в традиционните дрехи на киконите и Калиадес не се съмняваше, че когато влезе в битка, колкото и кратко да продължи тя, ще боядиса лицето си като своите войници.

Само десетина от тракийците все още нямаха рани. Още петима лежаха в лечебниците, но само двама от тях се очакваше да оживеят. Останалите от петдесетимата ездачи бяха умрели при отстъплението през реката и защитата на Долния град. Оглеждайки малкия лагер, Калиадес се зачуди какво ли мисли водачът им за внезапното си решение от Дарданос да доведе хората си в Троя.

— Добре дошли в лагера ни, приятели — каза Хилас, Повелителя на западната планина, и стана да ги посрещне. — Нямаме много вода, която да ви предложим, но разполагаме с малко хляб.

Калиадес поклати глава. После, сякаш чул мислите му, Хилас каза:

— Не бих избрал да завърша дните си в чуждоземен град, но не съжалявам и за един ден от него. В моята страна имаме поговорка: „Старостта не е толкова достойна, колкото смъртта, но повечето хора копнеят за нея.” Киконските войни не търсят старост. Всичките ми синове са мъртви. Ако умрем с чест, няма значение в коя земя ще стане това.

Той се изплю на земята.

— Дойдох да поискам услуга от теб, Хилас — каза Калиадес.

— Казвай.

— Ти имаш много добри стрелци сред твоите хора. Бих искал да взема назаем един, който да демонстрира уменията си.

Хилас се намръщи.

— Мислех, че микенците презират стрелците? Защо искаш това?

— Господарката Андромаха учи жените да стрелят.

При тези думи сред мъжете в лагера се разнесоха викове на неверие и смях. Банокъл се захили заедно с тях.

— Принцесата е превъзходен стрелец, но знае всичко инстинктивно и няма опит в обучението на други — обясни Калиадес. — Също така много от лъковете трябва да се напаснат към женската сила. Може би някой от хората ти…?

Хилас се засмя и поклати глава, а плитките му се разлюляха весело.

— Не, приятелю. Моите мъже могат да научат троянските жени на много неща, но не и как да се правят на глупачки с лъкове и стрели.

— Аз ще помогна — каза Перикъл и се приближи до Калиадес. — Троя и народът й ми дадоха убежище. Господарката Андромаха беше много мила и ме взе заедно с брат ми в дома си, когато дойдохме. Слугинята ни Мирин получи място в царското домакинство, въпреки че е стара и самата тя се нуждае от грижи. Ако мога да сторя нещо, за да се отплатя на града, ще го сторя — той се обърна към другия тракиец. — Имаш ли възражения, Хилас?

Мъжът поклати глава.

— Не, царю мой. Това е хубав жест. И ще бъдеш по-добър учител от тези нехранимайковци — той се ухили и посочи към хората си.

В този момент наблизо се чуха викове. Разнесе се звук от тичащи крака, после още викове, писъци и дрънчене на метал.

Калиадес и Банокъл изтеглиха мечовете си и се затичаха към източника на шума.

Около един от двата кладенеца на Троя се беше струпала тълпа. Трима мъже лежаха на земята, двама от тях — очевидно мъртви, а третият — със счупена ръка. Шестимата стражи при кладенеца бяха извадили мечовете си и гледаха разгневената тълпа. На земята лежеше празна кофа, а безценната вода бе попила в земята.

— Какво става? — извика Банокъл.

— Кладенецът пресъхна, генерале — каза един от стражите. — Тези глупаци се сбиха за последната кофа вода.

XXV ЗАСАДА!

Далеч на юг от града Скорпиос лежеше по корем на каменистата почва на един хребет и гледаше надолу към дългия керван от каруци, който се влачеше из долината на Скамандър.

Той се усмихна. През всичките си години като съгледвач за Троянския кон никога не бе виждал толкова изкусителна и бавна цел. Преброи четиридесет каруци, теглени от магарета, следвани от десет, теглени от волове. От време на време магаретата се спираха, за да могат по-бавните волове да ги догонят. Повече от триста ездачи охраняваха кервана, и всички носеха копия. Но зад Скорпиос, скрити в горите чакаха почти шестстотинте войни на Троянския кон.

Той се зачуди какво ли има в каруците с воловете. Тежка броня, може би, за микенската пехота, или медни кюлчета от Кипър. Или кани с вино от Лесбос.

Претърколи се по гръб и стомахът му изкурка. Беше гладен и отдавна не бе опитвал вино. Последното, което бяха заловили, беше при предишната им атака над каруците, пътуващи между Залива на Троя и армиите, лагеруващи извън града. Оттогава Агамемнон бе станал по-предпазлив. Всеки керван по този маршрут бе охраняван от тежко бронирани и въоръжени ездачи.

Хектор с нежелание бе спрял нападенията. Вместо това атакуваше отрядите, които Агамемнон пращаше в горите и равнините на Ида, за да заловят Троянския кон. Конниците на Хектор познаваха гъсто покритата с дървета местност много по-добре от нашествениците и повеждаха врага в много опасни преследвания, като го примамваха в долини без изход, където го нападаха, избиваха или изчезваха през скрити проходи, когато на свой ред изглеждаха хванати в капан. В резултат на това, съюзниците на Агамемнон отказаха да пращат войските си в горите на Ида, дори и за да режат дъбовете, които им трябваха за греди и подпалки.

Ала лятото отминаваше и собствените провизии на Хектор намаляваха. Това бяха първите каруци, които бяха видели за последните тридесет дена и за пръв път изобщо толкова на юг.

Скорпиос отново легна по корем и се взря в подножието на склона. Керванът сега бе почти на едно ниво с него. Водачът му беше висок ездач с черен шлем и нагръдник. Скорпиос се опита да си спомни какво му бе казал помощникът на Хектор, Местарес, за вражеската броня. Ахил винаги носеше черен нагръдник, всички знаеха това, но Скорпиос се съмняваше Убиецът да води някакъв си керван с продоволствия. Някои от мирмидонците, неговата лична стража, също носеха черно в чест на своя водач, въпреки че повечето използваха обикновена тесалийска броня. Единственият друг войн, който използваше този цвят, беше Мерионес, приятелят на Одисей и помощник на царя на Крит. Скорпиос не виждаше критянски брони под себе си.

Чу шумолене на камъчета и Юстинос пролази до него.

— Е, момче? Кои мислиш, че са онези? — попита едрият мъж, поглеждайки предпазливо отвъд хребета.

— Не мога да преценя. Но тия петдесет каруци…

— Хм — промърмори другият. — Може би някой чуждоземен търговец си мисли, че ще направи удар, като прати провизии на войските на Агамемнон. Сигурно си мисли, че си струва риска. Може би са изтеглили корабите си в някой залив на юг.

Скорпиос се прозя. Те самите лагеруваха далеч на юг тази нощ и бяха яздили още с пукването на зората. Хектор постоянно ги държеше в движение. Всяка нощ различен лагер. Дните бяха дълги и тежки, а нощите — твърде кратки. А Скорпиос не бе ял нищо от зазоряване предния ден.

— Гладен съм — оплака се той не за първи път. — Съгласен съм с Банокъл за тази част — не мога да се бия на празен стомах.

— Тогава, ако Банокъл още е жив, сигурно стене по-силно и от теб, момко. Но онези каруци може да означават обилна вечеря за нас. Ще е приятно да хапнем нещо, различно от конско месо.

Те запълзяха обратно и се спуснаха по каменистия склон до мястото, където бяха привързани конете им. Ездата до поляната, където чакаха Хектор и Троянският кон, беше кратка. Някои от ездачите се качиха по конете още когато видяха съгледвачите, но принцът остана седнал до лагерния огън, където полираше златото и среброто по огромния си нагръдник.

— Можете ли да ми кажете какво носят? — попита той, когато двамата мъже слязоха от конете.

Юстинос поклати глава.

— Каруците са покрити с платно. Но са около петдесет. И тежат.

— Ами стражите?

— Около триста души. Водачът им носи черно.

Хектор вдигна вежди.

— Възможно ли е да е Ахил?

Юстинос поклати глава.

— Никога не съм го виждал, но казват, че е едър мъж като теб, господарю.

Хектор кимна.

— Значи не е той. Този войн е висок, но слаб.

Хектор поседя замислен известно време, докато един от ездачите не го попита:

— От капан ли се боиш, господарю?

— Може би — отвърна той. — Ако аз исках да устроя засада, щях да го направя точно с голям и бавен керван. Но е изкушаващо. Съгледвачите ни не са откривали други вражески сили наоколо. На юг от нас няма войски, в това сме сигурни.

— И сме огледали всичко на север до самите стени на Троя — добави Юстинос.

Хектор явно взе решение. Изправи се.

— Да ги избием тогава — каза мрачно.

Ездачите се качиха по конете си и потеглиха нагоре по склона. Скорпиос усети познатия нажежен до червено страх в стомаха си при мисълта за предстоящата битка. В тази армия бяха останали шестстотин конника, а имаше и още две по-малки групи, които Хектор бе изпратил на север и изток от Троя. Те превъзхождаха числено ездачите, пазещи каруците, но при все това на Скорпиос му се гадеше от напрежение. По цялото му тяло избликна студена пот, а главата го заболя. Знаеше, че слабостта ще отмине, когато битката започне. Винаги ставаше така.

Щом достигна върха на хребета, той видя как Хектор забива пети в хълбоците на жребеца си и се спуска по лекия склон към реката. Керванът беше от другата страна на Скамандър, но сега от нея бе останало само поточе. Шестстотинте ездачи я прекосиха сред облак прах.

Скорпиос се приведе ниско над врата на жребеца си и се загледа в прахоляка пред тях. Видя как каруците забавят. Ездачите, които ги пазеха, бяха тежковъоръжени с копия, както и с мечове. Те застанаха неподвижно до кервана и се обърнаха да ги посрещнат, вместо да се отдръпнат и да се бият на свободен терен. Скорпиос видя, че Хектор вдига меча си и го върти в кръг около главата. Заобиколете ги!

Младежът яздеше рамо до рамо с Юстинос. Отблъсна едно хвърлено копие с щита си и подкара коня към задната част на кервана. Видя един вражески ездач и се засили към него. Мъжът хвърли копието си точно когато Скорпиос се хвърли отгоре му, но се прицели зле, троянецът го избегна с лекота и заби меча си в гърлото му. Парира свиреп замах към главата си от друг ездач и удари ръката му, като почти я отряза. Завъртя се точно навреме, за да види летящото към него копие, и вдигна щита си на пътя му, ала силата на удара го свали от коня и той падна на земята.

Много от магаретата започнаха да се паникьосват и се опитаха да избягат от мелето, дърпайки каруците във всички посоки. Скорпиос се претърколи от пътя на едно тежко колело и то профуча край него. После скочи на крака, оглеждайки се за коня си.

В същия момент всичко се промени. Множество остри ножове разкъсаха покривалото на каруцата пред него и двадесетина или повече въоръжени войни изскочиха от нея. Навсякъде вражески войници се хвърляха в атака от прикритието на платнищата.

Това беше капан.

Двама микенски войници в кожени нагръдници скочиха от каруцата и се затичаха към него с вдигнати мечове. Скорпиос отблъсна единия удар с ръба на щита си и парира другия със собственото си оръжие. Един ездач се появи от облака прахоляк. Това беше Юстинос. Той повали единия микенец с удар в задната част на врата. Скорпиос се отдръпна от пътя на меча на другия. Приклекна и заби острието си в слабините на мъжа.

Очите му смъдяха от праха и мръсотията във въздуха и той се огледа наоколо за кон. Един вражески ездач изскочи от облака, отстъпвайки гърбом към него, като по пътя отблъскваше свирепата атака на троянски конник. Той не видя Скорпиос, който сграбчи глезена му и го свали от коня. После младежът заби меча си в лицето на мъжа и скочи на гърба на животното. Обърна го и се втурна в галоп към предната част на кервана, където виждаше високия войн в черната броня.

Хектор стигна дотам пръв. И той бе останал без кон, но не се и опитваше да си намери друг. Изтича с ръмжене към водача в черно, приклекна, за да вземе копие и го запрати към него с жестока сила. Ездачът вдигна щита си, но копието го разби и проби бронята му, събаряйки го от коня.

Въпреки силата на удара войнът се претърколи и се изправи, а шлемът му падна на земята. Беше рус и привлекателен, а косата му бе сплетена на дълги плитки.

— Патрокъл! — прошепна Хектор.

Младежът се усмихна и се хвърли в свирепа атака. Двамата бяха равни по умения, но Хектор бе по-едър и по-силен. Той знаеше това, но също така беше наясно, че Патрокъл може и да е по-бърз от него.

Остриетата им се срещнаха многократно, докато Патрокъл постоянно отстъпваше. Хектор отново атакува и противникът му контрира мълниеносно, порязвайки бузата му. Сега той започна да настъпва, но Хектор блокираше всеки негов удар. Внезапно той пристъпи напред, остриетата им се срещнаха, а юмрукът му се заби в челюстта на Патрокъл. Мирмидонецът изсумтя и падна. Мечът на троянския принц полетя към главата му, но той се претърколи, а после замахна към слабините на Хектор. Когато острието на троянеца блокира удара, той изви китката си и мечът полетя към корема на Патрокъл. Черната броня го отблъсна и той се заби в ребрата му. Патрокъл се отдръпна и се изправи, а после се придвижи наляво, за да защити раната.

Хектор скочи напред с движение, което едва не отхвърли шлема от главата му. Той знаеше, че Патрокъл отслабва. Виждаше кръвта, която се спускаше по крака на мъжа, и знаеше, че е само въпрос на време. Мирмидонецът имаше само един шанс — да нанесе с мълниеносна атака убийствен удар в главата или врата му. Хектор му даде този шанс. Мечът на Патрокъл се стрелна напред. Принцът приклекна и заби оръжието си под нагръдника на младежа и право в сърцето му.

Още преди тесалиецът да падне на земята, принцът вече се бе обърнал, за да види как върви битката. Магаретата ужасено влачеха каруците във всички посоки, вдигайки около себе си огромни облаци прахоляк. Много ездачи още бяха на конете си, но доста други животни се бяха отдръпнали от битката и чакаха, както бяха обучени. Хектор се затича към едно от тях и скочи на гърба му. Около себе си виждаше само облаци прах. Битката беше абсолютно хаотична. Беше невъзможно да се разбере кой печели.

Внезапно мерна движение с крайчеца на окото си и вдигна щита си в последния миг, за да блокира удар с меч, насочен към гърлото му. Вражеският ездач отново замахна. Хектор избегна удара, а после заби острието си в ребрата на мъжа. Мечът се заклещи и изхвърча от ръката му, когато конят на микенеца отстъпи. Останал без оръжие, той видя как друг конник се спуска към него с вдигнат меч. Вдигна щита си, но един троянец се появи до вражеския ездач и заби меча си в незащитената мишница на мъжа.

Юстинос изтегли меча си и докато микенецът се свличаше върху коня си, се ухили на Хектор, който кимна за благодарност. Точно тогава от облака се появи друг ездач, насочил копието си към гърба на троянеца. Хектор извика. Юстинос се извърна наполовина, но твърде късно. Копието се заби в гърба му с такава сила, че излезе през корема му сред кървав фонтан. Юстинос погледна агонизиращо своя принц, а после се свлече върху гърба на коня си. Жребецът изчезна в прахта.

Хектор изрева, изтегли кинжала си и се хвърли срещу врага. Мъжът, който бе изгубил копието си, се опита отчаяно да извади меча, но принцът го сграбчи за нагръдника и го придърпа към себе си, прерязвайки гърлото му с кинжала си. Взе меча на убития, а после смушка коня си и заобиколи бойното поле, взирайки се в прахта, за да преброи труповете и ранените. Един вражески конник го забеляза и тръгна след него със спуснато напред копие. Хектор се завъртя в последния момент и копието го подмина. Той обезглави войника с един удар на меча.

От облака се появи Местарес на жребеца си, Повелител. Щитоносецът се бе надвесил тежко на една страна, очевидно ранен.

— Спипаха ни, Хектор! — извика той. — Превъзхождат ни числено. Не можем да спечелим!

Принцът изруга, извади бойния си рог от раницата и го приближи до устните си. Изсвири няколко кратки сигнала, за да обяви отстъпление. За няколко мига изглеждаше все едно никой не го чува, а после троянските ездачи започнаха да излизат от прахта, някои ранени, други — подкрепящи другарите си. Само след няколко секунди те вече се отдръпваха, насочвайки се обратно към реката. Хектор събра ездачите, които нямаха рани, и проби редиците на преследващите ги вражески конници, за да ги принуди да отстъпят и да пуснат Троянския кон да се измъкне.

Накрая принцът обърна коня си и се втурна в галоп към гористите хълмове.

Призори на следващия ден Скорпиос седеше сред дърветата на мястото, където Скамандър извираше от гората и се спускаше под дървения мост преди да навлезе в равнината.

Очакваше се да следи местността, но очите му постоянно се навлажняваха. Винаги се беше страхувал за собствения си живот преди битка, но никога за този на Юстинос. Едрият мъж изглеждаше неунищожим. Двамата бяха яздили заедно години наред, първо с Енион, Керио, Урсос и Олганос, които сега до един бяха мъртви. Той бе единственият оцелял от шестимата.

Силата на мъката му го бе деморализирала. Не бе спал през по-голямата част от нощта. Докато слушаше хъркането на другите ездачи около себе си, не спираше да преиграва в главата си начина, по който битката трябваше да протече. Юстинос винаги се грижеше за него и пазеше гърба му, ала той не можа да стори същото за стария си приятел. Мисълта не спираше да се върти в ума му, докато мозъкът му не отказа и Скорпиос не потъна в накъсана и неспокойна дрямка.

Събуди се преди съмване, все така изтощен и изпаднал в тежка меланхолия. Хектор го прати обратно до мястото на битката, за да види дали врагът е прибрал ранените и убитите. Бяха го сторили. Дори счупените каруци бяха отнесени за подпалки.

През нощта Скорпиос бе решил, че щом войната приключи, ще се върне във фермата на баща си. Сега, когато вече беше ветеран и зад гърба си имаше години, изпълнени с битки заедно с Троянския кон, нямаше да се бои от стареца. Със златото, което Хектор щеше да му даде за вярната служба, щеше да си купи малка къща и да помага на баща си за добитъка. Селото се намираше далеч на изток, на границата за хитските земи. Скорпиос за пръв път се зачуди дали фермата още е там и дали баща му и братята му все още се събуждат по тъмно всяка сутрин, за да започнат да работят, и дали спят на полето, за да пазят добитъка от хищници, докато майка му работи от зори до мръкване, за да изхрани семейството. Най-младата му сестра сега щеше да е на дванадесет — почти жена. Той поклати глава със съжаление. Вече не знаеше нищо за тях. Може би братята му бяха напуснали фермата, за да станат войници. Ако бе така, сигурно и те бяха мъртви.

Внезапно Скорпиос се почувства съвсем сам. Предсмъртното изражение на Юстинос неспирно проблясваше в ума му. Откри, че не може да си представи лицето на приятеля си усмихнато или спокойно. Само в агонията на смъртта. Затвори очи от болка.

Когато ги отвори отново, видя малка точица в далечината — ездач, който идваше откъм Троя. Конникът спря и слезе от жребеца си. На Скорпиос му се стори, че чува мъжа да вика нещо, но беше твърде далеч, за да разбере думите.

След известно време ездачът се качи обратно на коня и продължи по брега на реката. Когато се приближи по-близо, младежът видя, че носи черна броня. Младият троянец го изгледа невярващо. Един-единствен брониран войник толкова далеч от другарите си. Трябва да е някой от нашите, помисли си. Със сигурност не може да е вражески войн, който би навлязъл сам в чуждата територия.

Конникът отново спря и този път Скорпиос чу думите му, носени от северния вятър:

— Хектор! Хектор! Излез да се бием! Ела и се бий с мен, страхливецо!

Войникът погледа още известно време, докато ездачът продължи надолу по реката, спирайки на всеки неколкостотин крачки. Зачуди се какво ли да стори — да се върне да докладва на Хектор или да проследи конника. Наоколо имаше и други съгледвачи, така че той продължи да гледа, подпрял гръб на едно дърво. Все някой друг щеше да отнесе странната новина на Хектор.

Той все още гледаше ездача, когато чу почти недоловимо движение зад гърба си и се обърна, за да види меча, опрян в гърлото му.

— Сега можеше да си мъртъв — каза Хектор и прибра меча, докато се появяваше изпод храстите.

— Съжалявам, господарю — отвърна Скорпиос и се изчерви. — Провалих те.

Троянският принц приклекна до него.

— Не изглеждаш добре, момко — отбеляза той. — Вчера изгуби добър приятел.

Скорпиос кимна нещастно. Хектор постави ръка на рамото му.

— Юстинос беше добър войн. Рядко съм виждал по-добри. Погрижи се да похапнеш днес и тази нощ ще спиш по-добре. Така — той обърна поглед към ездача в черно, — какво мислиш за това?

— Мисля, че е полудял. Трябва да знае, че в тези гори има стотици войни, които могат да излязат и да го убият само за миг.

— Но знае, че няма да го сторят, защото е човек на честта, а такива хора, противно на всички доказателства, вярват, че и другите са като тях. — Последва дълга тишина. — Това е Ахил, момко, а вчера аз убих неговия приятел Патрокъл.

— Ще излезеш ли да се биеш с него? — Скорпиос изрече въпроса бързо и без да се замисли.

Хектор помълча известно време, а после каза:

— Вероятно ще дойде моментът, когато ще го направя. Но няма да се бия с него днес, когато от това не зависи нищо, освен честта на двама мъже.

„Нима това не е достатъчно?” — искаше да попита Скорпиос, но замълча.

На следващия ден ездачът беше жрец на Арес. Скорпиос стоеше на коня си там, където всеки можеше да го види — високо на хребета, заедно с други мъже от Троянския кон. Те гледаха жреца, облечен в черна роба с два червени пояса, докато той се приближаваше нагоре по реката, спирайки от време на време, за да повтори предизвикателството на Ахил към Хектор. Троянците го гледаха през по-голямата част от деня, докато слънцето не се спусна зад хоризонта и жрецът не се върна в града.

XXVI ГНЕВЪТ НА AXИЛ

На третия ден ездачът беше царят на Итака.

Качен на набит червеникавокафяв кон и с широка сламена шапка, която да пази главата му от жаркото слънце, Одисей много ясно осъзнаваше, че му липсва елегантността на Ахил и дори на жреца. Спомняше си, че Пенелопа веднъж му каза, че язди като чувал с моркови. Тогава той призна:

— Чувалът с моркови ще се срамува да язди толкова зле, обич моя.

Той бавно стигна до мястото, където Скамандър извираше изпод дървения мост до гористите хълмове, слезе с радост от коня и седна да почака. Беше си донесъл достатъчно храна за двама души, но бе подготвен да се наслаждава на мира и тишината на деня и сам.

Слънцето започваше да се спуска по небето, когато най-накрая видя конник, който се приближаваше към него откъм дърветата. Трябваше му един поглед, за да разбере, че това е Хектор, по размерите му и начина на яздене. Когато троянският принц се приближи, Одисей видя, че е остарял много от последната им среща. Хектор спря коня си и го изгледа мълчаливо, а после слезе.

— Е, царю — каза той студено, — отново се срещаме при странни обстоятелства. Днес ти ли си свирката на Ахил?

Одисей сдъвка парче хляб и преглътна. Игнорирайки въпроса, той посочи към черния кон, който Хектор яздеше.

— Къде е Арес? He може да е остарял. Помня го като младо жребче само преди шест години.

— Великият Арес е мъртъв — Хектор въздъхна, а суровото му държание се стопи, когато седна на брега. — Падна в битката за Скамандър, пронизан в гърдите.

— Видях това — отвърна Одисей и се намръщи. — Но после го видях да става и да прекосява реката, за да спаси хората ти.

Хектор кимна с натъжено лице.

— Той имаше велико сърце, но то бе смъртно ранено. Падна и умря преди да достигнем града.

— Този има диви очи — отбеляза царят, загледан в черния кон, който отвръщаше с омраза на погледа му.

Хектор се усмихна.

— Името му е Герой. Природата му е дива. Това е конят, който прескочи пропастта на Дарданос. Чувал ли си историята?

— Та аз измислих историята — изкикоти се Одисей. — Изненадан съм да видя, че създанието няма криле и от ноздрите му не излиза огън.

Смехът на Хектор иззвънтя в долината.

— Наистина се радвам да те видя, морски чичо. Липсваха ми компанията и историите ти.

Одисей видя, че част от товара на войната пада от раменете на младия мъж.

— Ето, хапни малко хляб и сирене. Съмнявам се да си имал този лукс през последните дни. Сигурно ще ти се стори като пиршество в Залата на героите.

Хектор се нахвърли яростно върху храната и царят на Итака извади от торбата си още осолен хляб и сирене, както и малко изсушени плодове. Имаше и стомна разредено вино. Двамата отпиха малко, а после Одисей се излегна с ръце зад главата. Небето беше толкова бледосиньо, че изглеждаше почти бяло. Той подуши зимния ветрец.

— Въздухът мирише на есен — отбеляза Хектор, поглъщайки последните остатъци от хляба. — Скоро може да завали, така че градът вероятно ще преживее до зимата.

— Без храна? — изсумтя Одисей.

Троянският принц го изгледа.

— Нито ти, нито аз можем да предположим колко храна им е останала. Сигурно имате шпиони в Троя, но и стотици да са, не струват нищо, ако не могат да изнесат информацията си.

— И цяло езеро обаче няма да им помогне, ако нямат зърно и месо — възрази Одисей. — И двамата знаем, че ситуацията в Троя вече сигурно е бедствена.

Те постояха в тишина още известно време, заслушани в ромоленето на реката и птичите песни високо в небето. После Хектор попита:

— Дошъл си да ме предизвикаш да се бия с Ахил?

Царят отпи от стомната и избърса уста с опакото на ръката си.

— Агамемнон отправя интересно предложение. Реших, че трябва да го чуеш — когато Хектор не отвърна нищо, той продължи: — Ако се биеш с Ахил на живот и смърт, той ще позволи на жените и децата на Троя да напуснат града, независимо от резултата.

Хектор го погледна в очите.

— Включително жена ми и сина ми?

Одисей въздъхна и сведе поглед.

— Не, това не би позволил. Членовете на царското семейство нямат право да напускат Троя. Нито дарданското момче, сина на Хеликаон, или двамата тракийски принцове.

— Вярваш ли на Агамемнон?

Одисей избухна в смях.

— В името на черните топки на Хадес, не!

Хектор поклати развеселено глава.

— А защо аз да му вярвам?

— Защото ще се погрижа условията на предложението да станат достояние на царете и техните армии. Повечето от тях са гнусна сбирщина, но няма да допуснат клането на невинни, ако безопасността им е гарантирана от всички. Това е против идеята им за чест. А и моите итакийци ще осигурят на жените и децата безопасен коридор до неутрални кораби в Залива на Херкулес.

— А защо да вярвам на теб, Одисей? Ти си враг на Троя, който е платил на убиец, за да погуби нашия роднина Анхиз.

Царят на Итака с мъка удържа стика си. Гордостта му го изкушаваше да разкаже на принца истинската история за Карпофорус и заговора за убийството на Хеликаон, ала не го стори. Това е история на Хеликаон, напомни си отново. Той сам ще я разкаже на Хектор един ден, ако реши.

Затова отвърна само:

— Струва ми се, че нямаш избор, момко. Аз ти предлагам начин да спасиш живота на стотици троянски жени и техните деца. Ако ми обърнеш гръб и си тръгнеш, никога няма да можеш да живееш със себе си. Ти си мъж на честта. Не би могъл да постъпиш иначе.

Хектор кимна, но не каза нищо. Те седяха дълго време, докато мракът не се сгъсти и въздухът не започна да захладнява.

Накрая принцът заговори с нетипично напрегнат глас, сякаш потискаше някаква силна емоция:

— Казваш, че съм мъж на честта. Но на мен ми се струва, че всеки ден от живота ми е лъжа и всяка дума, която изричам, е невярна.

— Ти си най-почтеният човек, когото познавам — отвърна Одисей без колебание.

Хектор го изгледа и той видя болката в очите му.

— Ако повтаряш една и съща лъжа достатъчно дълго, тя рано или късно ще се превърне в истина.

Царят поклати яростно глава.

— Истината и лъжата са два различни звяра — толкова различни, колкото лъвът и гущерът. Това са сложни животни, които споделят някои общи черти — и двете имат по четири крака, две очи и опашка. Ала не можеш да сбъркаш едното с другото. Аз разпознавам истината, когато я видя, разпознавам и лъжата — той се замисли. — Срещал ли си някога Елена, съпругата на Парис?

Хектор кимна.

— За кратко. Срамежлива жена и много силно влюбена в брат ми.

— И аз я срещнах веднъж — каза Одисей. — Стори ми се мила, но с мише излъчване и доста обикновена. Знаеш ли как е умряла? — Хектор кимна и се намръщи. Царят продължи: — Мъжете, които са били там, когато тя се е хвърлила заедно с децата си от висините на Царска радост, говорят за нея като за велика красавица. Из всички лагери се говори за прекрасната Елена и смелостта й.

— Какво се опитваш да кажеш, морски чичо?

— Само това, че те не лъжат. Войниците не могат да говорят за жените с думи, които не познават. Те не се възхищават на добротата, скромността и себеотрицанието. Но се възхищават на саможертвата на Елена и затова казват, че е красива, като богиня сред простосмъртните. И това е истината. Ти страдаш под тежестта на огромен товар, Хектор. И преди сме говорили за това, ала не искаш да ми го разкриеш. Но да не разкриваш нещо за себе си не те прави лъжец. Ти показваш истинската си природа с всяко свое действие.

Хектор не каза нищо и Одисей се зачуди дали мъката му е породена от любовта между Хеликаон и Андромаха. Но младият мъж изглежда страдаше от някакво вътрешно мъчение, обвиняваше себе си за нещо, а не се ядосваше на други. Царят сви мислено рамене. Ако Хектор не искаше да споделя проблемите си, нищо не можеше да се направи по въпроса.

— Веднъж вече победи Ахил публично, на Сватбените си игри, в юмручен бой пред хиляди зрители — каза той, връщайки се към мисията си. — Това ще бъде битка с мечове до смърт. Ахил търси отмъщение. Преди два дни ти уби щитоносеца му Патрокъл.

Хектор кимна.

— Зная. Познах го. Беше опитен войн.

— Така е. И аз много го харесвах.

— Чия идея беше засадата?

— На Агамемнон. Той изчисли, че досега сигурно провизиите ви вече свършват и ще се изкушите да нападнете продоволствен керван. Патрокъл сам предложи да го води. На него лесно му доскучаваше и дългото лято, в което не се случи нищо, му влияеше по-тежко, отколкото на повечето от нас.

— И Ахил се е съгласил с това?

— He, той отказа да го пусне, но Патрокъл все пак отиде, опълчи се на заповедта на царя си. Сега е на кладата, а Ахил е побеснял. Смята, че умишлено си го нападнал, за да му се отплатиш за победата си в Игрите.

— Това е лудост! Защо му е да мисли това?

Одисей помисли известно време и после каза:

— Аз много харесвам Ахил. Участвал съм редом с него в няколко битки и цяло лято живеем на едно място. Харесвам го — повтори той, — но също като сестра си Калиопа и той има вътрешни демони, с които се бори ежедневно. Честта му е смисълът на неговия живот, но тази чест означава, че той винаги трябва да се съревновава — със себе си и с другите. Честта за него означава винаги да побеждава и ако не го стори, това го яде отвътре като тумор в сърцето. И разбира се той мисли, че ти изпитваш същото и че нямаш търпение да влезете в битка. Не може да разбере защо се колебаеш. Нарича те страхливец, макар самият той да не го вярва.

Одисей се спря за момент, после продължи:

— Агамемнон ще бъде много щастлив този бой да се проведе. Ако ти умреш, троянската кауза ще получи жесток удар. Ако Ахил умре, той пак ще ликува тайно.

— И защо?

— Бащата на Ахил, цар Пелей от Тесалия, беше тиранин и страхливец. Агамемнон можеше да го манипулира и му харесваше да има такъв северен съсед. Но Ахил ще бъде силен цар и ако някога те се върнат в земите си — опасна нова сила на границата на Микена.

— Ако някога се върнат в земите си ли, Одисей. Тези царе са пълни глупаци, ако си мислят, че могат да отсъстват толкова дълго и да не се сблъскат с проблеми у дома. За тях нещата никога няма да бъдат същите.

— Така е — съгласи се радостно Одисей. — Жената на Агамемнон, Клитемнестра, го ненавижда, или поне така се говори. Сигурен съм, че вече има нов съпруг, който чака в готовност.

Лицето на Хектор помръкна при тези думи и царят на Ятака се наруга мислено. Хектор се бои, че Андромаха само чака той да умре, за да се омъжи за Хеликаон. Ах, какви глупаци смe понякога, помисли си тъжно.

— Стъмва се, а аз нямам настроение да яздя обратно посред нощ — каза Одисей. — Ще лагерувам тук. Ще те чакам до утре по обед. Ако не дойдеш, ще се върна в града сам.

Двамата станаха, а после се прегърнаха като стари приятели. Грозния цар потупа принца по рамото.

— Върни се в Троя с мен! — каза той настоятелно. — Бий се с Ахил! Това ще бъде най-великият двубой, виждан някога от смъртните, а името на Хектор ще се помни до края на вечността!

На следващия ден царският помощник Полидорус седеше в украсената със злато колесница на Приам, докато тя се движеше през градските улици, охранявана от тежковъоръжени ездачи. До него царят бе увит в тежко вълнено наметало, въпреки че младият войник се потеше под бронзовия си нагръдник и се задушаваше от следобедната жега.

Той хвърли един бърз поглед на стареца, който се оглеждаше наоколо си, а лицето му представляваше маска на страх и объркване. Приам напускаше двореца за пръв път от началото на лятото, а оттогава много неща се бяха променили и нито едно — към по-добро.

Царят бе обявил решението си тази сутрин да посети Великата кула на Илион. Полидорус намери причина да отложи разходката, надявайки се Приам да забрави за нея, както бе ставало винаги преди. Но този път старецът настоя и накрая помощникът накара да докарат златната колесница до портите. Страхуваше се какво ще си помисли народът, когато види своя цар объркан и с размътен ум, затова нареди на колесничаря да се движи възможно най-бързо до кулата и да не спира по никаква причина, дори ако Приам му нареди.

— Не познавам този град — измърмори нервно царят, докато блестящата колесница преминаваше край бедняшките съборетини на бежанците. — Къде сме, момче? Това Угарит ли е? Трябва да побързаме да се върнем у дома. Синовете ми заговорничат против мен. Искат да ме видят мъртъв. Не вярвам на Троил, никога не съм му вярвал. Хекуба ме предупреди. Тя знае как да се справи с него.

Полидорус не каза нищо и царят утихна, загледан в града около себе си, който му беше чужд. По улиците имаше съвсем малко хора, макар помощникът да знаеше, че в разнебитените колиби се криеха стотици хора, които бавно умираха от глад, жажда и отчаяние. Бебетата и старите хора се предадоха първи. Когато и последният кладенец пресъхнеше, което той знаеше, че може да стане всеки миг, хората в града щяха да умрат за три или четири дена.

Достигнаха стълбите към южния парапет. Приам слезе от колесницата с помощта на един войник, и бавно се изкачи по тях, докато стражите му в пълно бойно снаряжение вървяха отпред и отзад. Войниците, пазещи стената, гледаха с отворени уста как техният цар минава край тях. Неколцина нададоха радостни възгласи, но звукът бързо замря и отстъпи място на зловещо мълчание. Полидорус се гмурна в мрака на Великата кула и погледна нагоре към тясното каменно стълбище със стомах, свит на възел от страх. Но Приам се бе качвал до върха хиляди пъти и стъпките му бяха сигурни. Младият войник тръгна след него с поглед, впит в кокалестите глезени на стареца, а не в стръмната пропаст отдясно. Знаеше, че ако царят падне и двамата ще паднат. Полидорус щеше да се опита да го спаси, а това не беше възможно. И двамата щяха да умрат, размазани на камъните долу. Старият цар се спря на половината път и се облегна на влажната стена, за да си почине, а после пое дълбоко дъх и продължи.

Когато излязоха отново на слънце, Полидорус въздъхна облекчено. В Троя бе рядкост вятърът да не духа, но на върха на кулата въздухът не потрепваше. Небето над тях беше бледосиньо и безоблачно.

Приам придърпа още по-плътно наметалото около себе си и застана над южната стена. Загледа се надолу към разрушения Долен град с безизразно лице. Погледна в далечината. Внезапно посочи и каза:

— Хектор идва.

Полидорус погледна в указаната посока и видя двама конници, които яздеха през равнината на Скамандър към Долния град. Виждаше, че единият от тях е едър мъж — едър като Хектор — който язди черен жребец, но не можеше да види лицето на никой от двамата.

— Синът ми. Синът ми си идва — каза щастливо старецът.

Мислите на Полидорус се насочиха към неговия собствен син, както ставаше винаги, когато им позволеше. Момчето все още бе сукалче и младият помощник на царя оставаше без дъх при мисълта за рехавата му тъмна косица, меките бузи и щастлива усмивка. Полидорус отдавна бе взел решение. Когато градът паднеше, той щеше да остави стареца на съдбата му и да изтича при Касила и момчето. Щеше да ги брани с живота си. Не можеше да стори нищо друго.

— Кой е това с него? — попита Приам.

Младият мъж отново погледна към ездачите. Те прекосяваха широкия нов мост, построен от врага над защитния ров. В тихия следобед му се стори, че дори чува копита, трополящи по дървените дъски. Внезапно стреснат, осъзна, че това наистина е Хектор, който яздеше спокойно, с една ръка на юздите, а другата — вдигнала шлема му с високия гребен пред него. От едната му страна яздеше царят на Итака. Какво търси Хектор във вражеския лагер, запита се Полидорус?

— Одисей! — извика старецът и размаха юмрук. — Предателско псе! Отсечи му главата, сине мой! Убий помияра!

Сега под тях се разнесоха викове, когато от сенките на руините се появиха други хора. Стотици войници — микенци, тесалийци и наемници — се затичаха към главната улица, по която яздеше Хектор. Те се наредиха от двете страни на пътя му, гледайки троянския принц и Одисей. Чуха се няколко обиди, но те бързо заглъхнаха, а после настана тишина, докато двамата ездачи се придвижваха към Скейската порта.

Полидорус бързо изтича до страната на кулата, която гледаше надолу към портите. Там стоеше огромен тъмнокос мъж в черна броня. Войникът веднага го позна. Какво става, зачуди се той?

Между тримата мъже пред портите се проведе кратък разговор, а после Ахил се отдръпна и си тръгна, очевидно доволен. Хектор погледна нагоре и гласът му изтътна:

— Отворете портата! Аз съм Хектор, принц на Троя!

Полидорус изтича до вътрешната страна на кулата и се наведе ниско над парапета.

— Отворете! — извика той на стражите долу. — Хектор се завърна! Отворете портата веднага!

Андромаха си почиваше на един диван на източната тераса, когато до ушите й достигна далечният звук на радостни възгласи. Тя седна и погледна към Акса, която отвърна на погледа й неразбиращо. И двете станаха и отидоха до парапета, но не видяха нищо оттам. Възгласите се засилваха все повече и повече.

— Ще изляза да видя какво става — каза Андромаха.

— Може би врагът си е тръгнал и ние сме спасени — предположи Акса.

— Може би — отвърна принцесата без особена надежда. Излезе от покоите и забързано прекоси двореца.

Навън царската стража също изглежда не знаеше какво се случва. Бяха извадили мечовете си, готови за действие. После Политес се появи със собствените си охранители. Изглеждаше разтревожен.

— Защо чувам викове на радост, Политес? — попита Андромаха, но той поклати глава.

После един ездач долетя в галоп по каменната улица и се насочи към тях. Скочи от коня си и извика:

— Принц Хектор се върна, господарю! Той е тук, в града!

Шумотевицата се приближи още повече и сега Андромаха чуваше думата, която всички повтаряха отново и отново:

— Хектор! Хектор! ХЕКТОР!

Надеждата разцъфна в сърцето й, последвана незабавно от пронизващ страх. Лятото бе преминало без никакви събития. Въпреки че врагът лагеруваше пред портите, беше невъзможно да си изплашен през цялото време и в крайна сметка, докато дългите горещи дни следваха един след друг, в Троя настана спокойствие. Сега колелото на събитията отново започваше да се върти и нещо подсказваше на Андромаха, че това ознаменува началото на края.

Когато съпругът й най-накрая се появи, повел за юздите коня си към царския дворец, той бе обкръжен от тълпа радостни троянци. Войниците бяха образували защитен кордон около него, но хората непрестанно се опитваха да го пробият, за да докоснат робата или сандалите му. Черният кон помръдваше нервно, но Хектор го държеше здраво. Когато се приближи към двореца, стражите отблъснаха тълпата, но това не ги спря да крещят името му и да надават радостни викове.

Хектор се усмихна, когато видя Андромаха, и спря коня си. Слезе изморено, а после я прегърна, протягайки ръка към брат си.

— Андромаха. Политес. Радвам се да ви видя и двамата.

— Благодарим на боговете, че си тук, Хектор — отвърна брат му. — Но как и защо? Не те очаквахме.

Хектор поклати глава.

— Първо трябва да поговоря с татко.

— Той не е добре… — започна Политес.

— Зная — прекъсна го Хектор с тъжен глас. — Въпреки това той все още е цар и аз трябва да говоря първо с него.

Той стисна леко ръката на Андромаха за миг, а после я пусна и тръгна към царския дворец, следван от брат си. Тя пък се върна в покоите си, за да се пребори с бурята в ума си. Чакането никога не й се удаваше лесно и откри, че кръстосва нагоре-надолу терасата, неспособна да си отдъхне от несигурност и притеснения. Небето потъмня и двете момчета си легнаха, но Хектор още го нямаше.

Накрая вратата се отвори тихо и той бе там, облечен в стара сива туника и кърпено наметало. Тя изтича в обятията му. Хектор я подържа известно време, заровил лице дълбоко в косата й. После Андромаха вдигна поглед и каза с усмивка:

— На брега на Симоент ти казах, че ще се срещнем отново.

Загледан с мрачно изражение в лицето й, той каза:

— Ще има дуел, Андромаха.

Тя пое дълбоко дъх и попита:

— С Ахил, нали?

Принцът кимна.

— Убих приятеля му Патрокъл и той е жаден за отмъщение.

Тя осъзна, че в нея се надига гняв и се отдръпна от прегръдката му.

— Това не е игра, съпруже! Този негов приятел е дошъл тук, също като Ахил, за да плячкоса града ни, да избива и осакатява. Нима си длъжен да се биеш с Ахил, защото си убил приятеля му? Хектор, та ти си избил стотици хора в битка, откак е започнала войната. Трябва ли да се занимаваш и с техните приятели? — усещаше сарказма в гласа си и се мразеше заради него, но не можеше да спре. — Това е нелепо, съпруже! — Той отвори уста, за да заговори, но Андромаха извика: — И да не си казал думата „чест”! Гади ми се вече от нея. Струва ми се, че честта значи всичко, което мъжете решат, че значи.

Хектор я гледа, докато гневът й не намаля.

— Ако се бия с Ахил, те ще пуснат жените и децата ни да си тръгнат. Агамемнон се закле, а Одисей го гарантира.

— И ти им вярваш? — попита тя, но гневът й бе намалял и вече не можеше да се уповава на него. — Ще пуснат ли и Астианакс?

Хектор поклати тъжно глава.

— Ако се бяха съгласили на това, нямаше да им повярвам.

— Това все още е върховна глупост — повтори Андромаха с тъга в гласа.

— Какво не е наред, Андромаха? — попита той нежно.

Тя поклати глава в опит да прочисти мислите си. Какво ми става, запита се? Съпругът ми се връща при мен, след като е спасил живота на троянските жени и деца, а аз му крещя като някоя рибарка. Вдигна поглед и му се усмихна.

— Съжалявам, обич моя. Но какво ще стане, ако Ахил те убие? Агамемнон ще изпълни ли обещанието си? Защо му е да го прави?

— Портите ще бъдат отворени призори и жените и децата ще излязат, без никой да им пречи — обясни той. — Ще ги ескортират до Залива на Херкулес, където ще се качат на кораб за Лесбос. Портите ще се затворят отново по обяд, когато дуелът ще започне. Така че двамата с Ахил няма да се срещнем преди невинните да са на свобода.

— Можеш ли да спечелиш?

— Побеждавал съм всеки, който някога се е изправял срещу ми. И съм надвивал Ахил преди. Ти беше там.

— Да. Бяхте брутални.

Хектор кимна.

— Юмручният бой често е такъв. Това обаче ще е дуел с мечове до смърт.

Кръвта й изстина при мисълта.

— Трябва да свърши бързо — каза, мислейки си за дуела на Хеликаон с Персион.

— Да — съгласи се той. — Колкото по-дълго продължи, толкова по-вероятно е да ме убие. Много е опитен, ужасно бърз и е по-млад от мен. Но има слабости. Гордостта и суетата са негови постоянни спътници. Те са несигурни приятели и често дават лош съвет.

— Това не е много успокояващо — отвърна Андромаха и се усмихна леко.

Хектор поклати глава.

— Друго не мога да ти предложа.

Той поръча храна и яде осолена риба и хляб, докато заедно отпиваха вино и говориха досред нощ. Андромаха му разказа за отчаяното положение в Троя, за това, че целият град сега разчита на един несигурен кладенец за вода, както и за тежкото състояние на складовете с жито. Обсъдиха успехите на „Ксантос” и Троянския кон. Той я разпита за Астианакс и тя го разсмя, разказвайки му тривиалните клюки в двореца.

Накрая Хектор, по-изморен, отколкото можеше да изрази с думи, се хвърли на леглото и незабавно заспа. Андромаха го гледа известно време с болка в сърцето, а после излезе обратно на терасата.

Луната се издигаше високо и тя я гледа известно време. После направи нещо, което не бе правила, откак напусна убежището на Тера. Замоли се на собствената си богиня, Артемида — лунната господарка:

— О, Повелителко на дивото — започна тя, — защитничка на малките деца, смили се над своята сестра и защити мъжа ми утре. Пази го, за да може той да се върне да пази своя син.

После легна на дивана, заслушана в нощните звуци на града, и накрая се унесе в неспокоен сън.

Дневната светлина озаряваше терасата, когато я събуди силен крясък. Тя скочи стреснато и се втурна вътре. Намери малкия Астианакс, застанал на вратата на спалнята си и загледан изплашено в Хектор, който си бе сложил бронзовата броня и шлема с високия черно-бял гребен.

Съпругът й се засмя и свали шлема.

— Не се плаши, момче — той коленичи до детето и го вдигна пред лицето си. — Ето, виждаш ли, че ме помниш. Аз съм татко ти.

Астианакс се ухили радостно и извика:

— Тате! Донесе ли ми пони?

— Не още, момче. Когато станеш малко по-голям, ще получиш понито, както ти обещах.

Детето се пресегна и прокара малката си ръка по златния кон, изобразен на бронята на Хектор.

— Като този ли, тате?

— Да, точно като този.

Хектор погледна Андромаха и в очите му имаше болка, докато държеше момченцето до себе си. Той поклати глава и тя разбра какво си мисли.

— Много други синове ще живеят заради това, което правиш днес — увери го тя.

Хектор въздъхна дълбоко и погледна надолу към огнената коса на момчето.

— Не е достатъчно — каза накрая. — Никога не мога да сторя достатъчно.

XXVII НАЙ-СМЕЛИЯТ СРЕД ТРОЯНЦИТЕ

Когато зората започна да хвърля розовите си лъчи над града, масивната Скейска порта се отвори съвсем малко и едно малко момиче излезе навън. Беше почти бебе, с големи сини очи и златни къдрици. Когато видя въоръжените мъже, подредени в две редици отвън, тя спря изненадана, а после внезапно седна в прахта и започна да плаче.

Младата жена, която я последва през портите, извика:

— Суса, казах ти да ме изчакаш!

Тя видя вражеските войници и лицето й пребледня, но изтича и вдигна детето. Носеше безформена торба с притежанията си под едната ръка, а плачещото момиченце хвана с другата. После се огледа.

Одисей пристъпи напред.

— Знаеш ли накъде да вървиш, жено?

Тя кимна нервно.

— Тогава върви! — изрева той и посочи надолу по пътя, който водеше през Долния град и през равнината на Скамандър, към безопасността на морето.

— Благодаря ти — прошепна тя и мина край него със сведена глава. — Благодаря ти, господарю.

След нея през портите мина хърбава старица с две деца — момче и момиче — които държеше здраво за ръцете. Тя изгледа войниците злобно, а после притича край тях възможно най-бързо.

Докато още и още жени излизаха през портата, Одисей сигнализира на итакийските си ездачи да ги изпроводят до Залива на Херкулес. Един от тях насочи коня си към първата жена и, навеждайки се от седлото, вдигна плачещото бебе с една ръка и го завъртя пред себе си. Момичето незабавно замлъкна, удивено от рязката промяна.

Потокът бежанци от града не секна цялата сутрин и по изчисленията на Одисей редицата се простираше по целия път от Скейската порта до залива. Имаше и няколко теглени от магарета каруци, както и един-два прегладнели коня, но повечето жени вървяха пеша. Майки водеха малки деца, а млади момичета се движеха на групи, но много от бежанците бяха корави старици — съпруги на войници и слугини, свикнали на дълги разстояния и вървене след придвижващи се армии. Те не пребледняха, когато преминаваха край вражеските войници. Движеха се с високо вдигнати глави.

Одисей поглеждаше от време на време към Агамемнон. Висок и изгърбен в черното си наметало, микенският цар също гледаше бежанците. Царят на Итака си го представи като гладен лешояд, лишен от жертвата си. До него стоеше слаб и смугъл мъж на име Долон. Всеки път, когато някоя жена или дете с червена коса излезеше през портите, Агамемнон поглеждаше към него и той поклащаше глава в отрицание. Одисей знаеше, че човекът някога е бил на служба в троянския царски дворец, и предположи, че е бил добре възнаграден за работата си.

Малко преди обяд бежанците, излизащи през портата, свършиха. Сред чакащите войници се спусна напрегната тишина, а после напред излезе и самият Хектор. Той носеше бронзовата си броня и държеше шлема с черно-белия гребен под мишница. В другата стискаше четири меча. Изглеждаше двойно по-голям от всеки от мъжете около него и ги гледаше безизразно. Скейската порта се затвори и всички чуха залостването на резето.

Одисей пристъпи към принца, който го попита:

— Ще бъдат ли в безопасност, морски чичо?

Царят кимна.

— Имаш думата ми. Първите, които излязоха, вече са на кипърските кораби. Капитаните им получиха добри пари, за да ги откарат до Лесбос. А много от тях ще имат достатъчно, за да си платят пътуването оттам нататък.

Лицето на Хектор беше мрачно и Одисей виждаше напрежението край очите му.

— Тогава давай да приключваме — каза принцът накрая.

Следвани от стотици войни, двамата тръгнаха край стените на запад от града. Стигнаха до мястото, където стената беше най-ниска и народът на Троя можеше да гледа битката от парапета. Обширна част от земята там бе изравнена през нощта и около нея бе изкопан кръгъл ров, по-широк, отколкото би могъл да прескочи човек. Той бе напълнен с пламтящи въглени и горещината, надигаща се от тях, караше въздухът да трепти. Арената, оформена от вътрешната страна на рова, бе широка повече от петдесет крачки и Одисей знаеше, че земята е била внимателно огледана за камъчета, които могат да препънат някой от войните. Хиляди мъже се струпваха около кръга, на места редиците бяха от по шестима или осем души, и всички се блъскаха, за да виждат по-добре. Онези отзад бутаха напред, а онези отпред се опитваха да стоят на разстояние от горещината на въглените.

Ахил вече чакаше до жреца на Арес. Носеше черната си броня и шлем и дори да забелязваше горещината, не му личеше. В краката му имаше четири меча, каквато бе уговорката. Хектор провери каишите на нагръдника си, а после си сложи шлема. Постави собствените си мечове на земята до жреца. Одисей забеляза, че дръжките на хекторовите оръжия са украсени с коне, символа на дома на Приам.

Слабият жрец вдигна ръце и извика с писклив глас:

— О, Арес, господарю на войната, човекоубиецо и носителю на слава, чуй думите ни. Погледни тези двама велики войни. Всеки от тях ти е служил добре, на теб, който презираш човечеството. Днес, ако е такава волята ти, един от тях ще се озове в озарените от слънцето Елисейски поля. Името на другия ще ехти през вековете и всички мъже ще го почитат до края на вечността.

До него извлякоха две дръгливи кози и жрецът преряза гърдата им с извит нож, докато те блееха изплашено. Кръвта им опръска земята, но изсъхна моментално от жегата.

Широка дъска, напоена с вода — вероятно врата, предположи Одисей — бе хвърлена върху рова като мост. Двамата шампиони взеха по един меч и прекосиха моста, а парата от въглените се издигаше около тях. После изтеглиха дъската. Одисей погледна към западната стена. Хиляди зрители се бяха наредили на нея за този смъртоносен двубой, ала бяха толкова тихи, че той можеше да чуе дори стъпките на двамата мъже, докато вървяха към центъра на арената.

Те докоснаха мечовете си за поздрав. После започнаха да се движат в кръг един около друг. Ахил атакува пръв с мълниеносна скорост и Хектор блокира удара, отговаряйки със светкавична контраатака, която накара другия войн да отстъпи. Двамата отново започнаха да обикалят, гледайки се в очите.

— Ще се обзаложиш ли с мен, Одисей? — попита сродникът му Нестор, цар на Пилос, който стоеше до него. — Нашият велик Ахил срещу твоя приятел Хектор?

— Горд съм да нарека Хектор мой приятел, но няма да заложа на него — отвърна Одисей. — В името на циците на Хера, дори боговете не биха залагали на тази битка.

Хектор замахна странично, а Ахил парира и отвърна на удара. Внезапно той се хвърли в свирепа атака, а острието му се движеше като живак. Хектор блокира нападението, а после се завъртя и удари противника си в лицето с опакото на юмрука си. Ахил залитна, изправи се и бързо вдигна острието си, за да парира смъртоносен удар към врата. Отговорът му бе толкова бърз, че Хектор се хвърли на земята, претърколи се и се изправи отново само за миг. Те отново се отдръпнаха настрани.

Одисей гледаше омагьосан двубоя. И двамата бойци притежаваха вродена ловкост, баланс и скорост. И двамата бяха изострили уменията си в хиляди битки. Ахил беше по-млад, но бе прекарал краткия си живот в търсене на съревнования. Хектор се биеше и убиваше само когато трябва. И двамата се сражаваха хладнокръвно и търпеливо. Знаеха, че и най-малката грешка може да означава смърт. Всеки търсеше слабости у другия, опитваше се да разчете движенията му.

Темпото на битката се забърза и мечовете се блъскаха във вихър от блестящ бронз. Атакувайки с контролирана ярост, Ахил принуди Хектор да отстъпи към пламтящия ров. Там и двамата трябваше да внимават с движенията, тъй като земята до въглените се ронеше от горещината. Троянският принц се подхлъзна. Тълпата по стената си пое шумно дъх. Ахил скочи напред. Хектор парира, възвърна си равновесието и отговори на атаката мълниеносно с удар, който се плъзна по нагръдника на противника му. И двамата отстъпиха крачка назад, сякаш по взаимно съгласие, към центъра на кръга.

Одисей знаеше, че повечето дуели започват с ярост и разгорещеност, а после се превръщат в игра на издръжливост и концентрация. Нямаше двама мъже, които да са с напълно равностойни умения — всеки знаеше това. И винаги се появяваше момент, в който семето на съмнението покълваше в ума на някой от бойците — дали той не е по-добър от мен. В този двубой и двамата искаха да спечелят. Но дали разликата между тях не бе тази, че Ахил се боеше да загуби? Хектор не изпитваше подобен страх. Всъщност Одисей започна да се чуди дали слабостта на троянския принц в основата си не е именно във факта, че не го е грижа дали ще живее или ще умре.

Ахил отново нападна. Хектор приклекна под убийствената атака, а собственото му острие изсвистя и поряза противника му по бузата. Царят на Тесалия отстъпи крачка назад, избърсвайки кръвта от лицето си, и Хектор също си позволи кратка почивка.

После атакува отново. Ахил парира удара, извъртя китката си и насочи собствения си меч право към рамото на троянския принц. Хектор залитна назад, за да не се забие острието по-надълбоко, ала мечът падна от ръката му. Тълпата отново задържа дъха си и неколцина извикаха. Ахил се отдръпна две крачки назад и направи знак на троянския войн да вдигне оръжието си.

Когато дланта на Хектор докосна меча, царят на Тесалия скочи към него, замахвайки към главата му. Той парира удара с невъзможна скорост, но бе принуден да отстъпи под свирепия напор на хваналия с две ръце меча си Ахил. Той отново и отново почти успяваше да нанесе смъртоносен удар, но всяка атака биваше отблъсната с невероятно умение.

Дългият следобед започна да отива към вечер, ала тълпата бе абсолютно омагьосана, абсолютно тиха и неподвижна в чудовищната жега.

Един мълниеносен замах, блокиран само половинчато, бе отворил нова драскотина на бузата на Ахил. Хектор също имаше рани по двете ръце. Всеки бе изтъпил или счупил по две остриета, незабавно заменени от облечения в черно жрец, който ги хвърляше с тренирана точност в ръцете на бойците.

Одисей виждаше, че десните ръце и на двамата мъже се изморяват. Сега те обикаляха кръга по-предпазливо, за да пестят сила. Хектор скочи напред. Остриетата им се сблъскаха и неочаквано от кухото дрънчене на бронза се разнесе сладък висок тон.

Мечът на Ахил преодоля защитата на троянеца и се заби в бронзовата катарама, която държеше нагръдника му. Ударът не нанесе поражения, но силата му накара Хектор да залитне. Изгубил баланс, той замахна към краката на Ахил. Мечът му уцели металния наколенник, ала Хектор се препъна. Ахил го удари в главата с дръжката на своето оръжие. Принцът се претърколи, този път малко по-бавно, а после се изправи, за да контрира нова атака.

Отново се препъна. Сега вече умората му беше очевидна и докато го гледаше, Одисей се усмихна вътрешно. Това бе измама, която и той самият бе използвал, достъпна само за по-възрастния в съревнованието. Ахил скочи напред, сигурен, че ще нанесе смъртоносен удар. Хектор се отдръпна от пътя на атаката и мечът прелетя край него, точно до нагръдника. Ахил бе стъпил с грешния крак, очаквайки солидна мишена. Троянският принц удари дръжката на меча си в тила му и той падна. Претърколи се точно навреме, за да блокира силен удар, насочен към лицето му. Остриетата издрънчаха със звук, който отекна в стените на Троя, сякаш възвестявайки края на света.

И мечът на Хектор се счупи.

Ахил скачаше отново на крака, докато жрецът на Арес хвърляше на троянеца четвъртия му меч. Новото острие се издигна мълниеносно, но царят на Тесалия го блокира с лекота и контраатакува с удар, който проряза кожената пола на противника му, едва пропускайки вътрешната част на бедрото. Хектор отвърна на атаката с мълниеносна скорост и мечът му се заби в шлема на Ахил. Другият войн залитна назад и разклати глава, сякаш за да я проясни.

Хектор атакува. Ахил блокира меча и той го удари с левия си юмрук. Противникът му обаче се отдръпна и замахна отдолу към челюстта на Хектор. Троянецът се претърколи заедно с удара и се завъртя настрани, така че мечът на Ахил прониза само въздух.

Царят на Тесалия отскочи назад и свали повредения си шлем. Отиде до края на кръга и го хвърли високо над главите на гледащите. Хектор пусна оръжието си и свали собствения си шлем, като на свой ред го запрати сред тълпата. Останал без защита на главата, той вдигна отново меча. После с рев се втурна през кръга.

Ахил се затича да го посрещне, стиснал с две ръце оръжието си. Хектор бързо приклекна и мечът изсъска над главата му. Изгубил равновесие, противникът му се препъна и падна на земята. Претърколи се два пъти и плавно скочи на крака. После нападна яростно, нанасяйки удар след удар върху бронзовия нагръдник на Хектор. В центъра на златния кон се появи голяма пукнатина. Троянецът изтръгна останалия здрав каиш и захвърли нагръдника на земята. Тогава Ахил спря и стори същото със своята броня.

Тълпата гледаше със затаен дъх, докато двамата мъже се биеха без доспехи, а по голите им гърди капеше пот. Одисей също гледаше, разкъсван между възхищението и ужаса. През живота си бе виждал множество двубои, повечето от които бяха просто скучна размяна на тежки удари без умение или замисъл. Това обаче бе титанична битка със сила и майсторство, каквито никой от присъстващите не бе виждал досега, нито някога отново щеше да види.

Никой от двамата шампиони не продумваше, поне доколкото Одисей можеше да чуе. Заплахите и подигравките бяха за по-слабите. Всеки войн държеше концентрацията си в стоманена хватка, обмисляше следващите си ходове и се опитваше да предвиди противниковите.

Мечът на Ахил изсвистя през гърдите на Хектор и във въздуха бликна кръв. Троянецът изстена и звукът се повтори от зрителите по парапета на стената, както и мнозина от онези, застанали около кръга. Ахил скочи, за да нанесе последния удар. Хектор се завъртя надясно и собственият му меч изсвистя напред. Царят на Тесалия отскочи назад, но не и преди острието да отвори рана в рамото му.

Сега и от двамата капеше кръв, а Хектор вече наистина се изморяваше. Одисей го виждаше, а също и Ахил. Той се престори, че удря в една посока, отклонявайки вниманието на противника си, а после замахна към сърцето му. Хектор парира и в отговор го удари в ключицата, като му направи нова драскотина.

Внезапно Ахил залитна.

Падна на едно коляно и разтърси глава. Троянският принц се затича и Ахил се претърколи, опитвайки се да стане. Хектор спря, с меч, готов за последния удар. С огромно усилие на волята Ахил застана на колене, после отново падна. Противникът му отстъпи две крачки и се намръщи. Внезапно младият цар скочи на крака и се хвърли в атака като полудял. Изоставяйки всякакъв опит за защита, той се нахвърли свирепо върху Хектор и го принуди да отстъпи до другия край на арената.

Принцът блокираше ударите мрачно, а гърбът му бе все по-близо до опасния ров. После Ахил внезапно пак падна, сякаш краката не го държаха.

От парапета се разнесоха подигравателни викове. По заповед на Агамемнон мостът отново бе пуснат върху рова и жрецът на Арес изтича при двамата изтощени бойци. Той взе меча на Хектор от ръката му и подуши острието. После вдигна оръжието високо.

— Отрова! — извика. — Това острие е намазано с отрова! Троянецът измами Ахил!

— Предателство! — извика Агамемнон и викът бе подет от разярените мирмидонии и войниците на Микена. — Предателство!

— Лъжа! — изтътна гласът на Хектор и думата проехтя по цялата стена.

— Убийте предателското псе! — изкрещя Агамемнон и преди Хектор да успее да се въоръжи, трима последователи се затичаха по моста, за да го атакуват. Принцът приклекна под първия удар, а после удари микенеца в лицето с юмрук. Докато той падаше, Хектор сграбчи меча му и го заби във врата на следващия нападател. Третият умря от удар в окото.

Мирмидонците на Ахил бяха приклещени от другата страна на рова и нямаше начин да прекосят, заобиколени плътно от други войни. Изпълнени от ярост заради предателството, извършено срещу техния цар, единственото, което можеха да сторят, също като онези по стените, бе да гледат безпомощно ставащото. Войниците около кръга, които и без това бяха превъзбудени от двубоя, крещяха и се блъскаха, а в задните редици избухнаха юмручни свади.

Одисей отчаяно си проправяше път през тълпата, като ругаеше, блъскаше и се опитваше да достигне до мястото, където жрецът на Арес бе отстъпил с меча на Хектор.

Сега, когато тримата последователи бяха умрели, Агамемнон прати срещу Хектор и останалите от елитната си стража. Тежко ранен, троянският принц видя деветимата, втурнали се към него, вдигна втори меч и атакува. Но дори и той не можеше да издържи срещу толкова много. Преряза гърлото на първия. Втори падна с меч в корема. Хектор сграбчи друго острие, но войните го наобиколиха, а и той отслабваше с всеки миг.

Тогава, напълно изненадващо, Ахил се раздвижи. Помъчи се да застане на колене, а после се изправи. Лицето му бе посивяло от болката и ефекта на отровата. Тълпата незабавно се умълча и битките сред редиците й секнаха.

Ахил се олюля.

— Не и… Хектор — изстена той.

После бавно вдигна меча си… и го заби в гърлото на един от последователите. Оцелелите войници на Агамемнон се хвърлиха в атака, а Хектор и Ахил опряха гръб в гръб, за да ги посрещнат.

Хилядите наблюдатели бяха вцепенени, докато двамата покрити с кръв войни, никой от които нямаше шанс за оцеляване, се биеха срещу седмината елитни бойци на Агамемнон. Хектор кървеше от десетки рани, а едната му ръка бе толкова зле ударена, че вече не му служеше. Самият факт, че Ахил още стоеше на крака, а какво остава да се бие, също бе невероятен. Краят бе неизбежен. И все пак никой от двамата войни нямаше да позволи да падне, докато още има врагове, стоящи на краката си.

Одисей, задъхан и ругаещ на всички посоки, най-накрая достигна жреца, който гледаше битката с очи, озарени от удоволствие. Царят на Итака го сграбчи за гърлото и с рев го вдигна във въздуха. Жрецът замята ръце паникьосано в могъщата хватка на стария мъж, а лицето му почервеня. Одисей бръкна в кесията на колана на другия и извади малка златна бутилка. После пусна жреца.

— Достатъчно! — изрева той, а гласът му изтътна като гръмотевица над шума на битката.

Сражението в кръга секна и тримата оцелели последователи отстъпиха несигурно. Одисей отвори бутилката, която бе наполовина пълна с подобна на мляко течност. Той я подуши.

— Ето го предателството! — извика и я вдигна високо. — И ето го отровителят! — с тези думи избута жреца напред.

Агамемнон пристъпи напред и сграбчи бутилката с отровата.

— Какво е това? — попита той, а гласът му трепереше от искрен гняв.

— Нарича се атропа — отвърна Одисей и повиши глас, за да го чуят всички. — Използва се от скитите в Мрачното море, които потапят стрелите си в него. Причинява замайване, бълнуване, парализа и смърт. Зла отрова. Оръжие за страхливец.

— Псе такова! — Агамемнон сграбчи отровения меч и го заби в корема на жреца.

Силата на удара събори мъжа върху нагорещените въглени. Той започна да крещи, а робата му се подпали. След няколко мига отчаяното му мятане секна и почернялото тяло замря.

На арената Хектор падна със стон, който отекна в стените на Троя, а от раните му закапа кръв. Ахил, който все още стоеше на крака, единствено със силата на волята си, вдигна меча си и с един последен вик го заби в гърдите на застаналия до него последовател. После падна мъртъв на земята. Останалите двама стражи на Агамемнон го погледнаха, несигурни какво да правят.

С последно усилие Хектор вдигна меча на Ахил с треперещи пръсти и го постави на гърдите на война, а след това сключи мъртвите ръце около дръжката. Отпусна се назад и сведе глава. Одисей чу последното му из дихание. След това последва тишина.

Хектор бе мъртъв.

Царят на Итака падна на едно коляно с разбито сърце. От другата страна на кръга щитоносецът на Ахил, Тибо, направи същото, последван от мирмидонците. След това един по един всички мъже около бойното поле коленичиха в знак на преклонение пред двамата велики войни.

Само Агамемнон остана прав. Той се обърна разярено и си тръгна.

Одисей сведе глава. Гадеше му се заради ролята, която бе изиграл в смъртта на двамата герои. После в тишината се разнесе съскане. В рова пред него въглените изпускаха пара. Грозния цар вдигна очи към небето. Незабелязани от никого по време на титаничната битка, над тях се бяха струпали буреносни облаци. Докато ги гледаше, небето притъмня още повече, а после се разнесе оглушителна гръмотевица и мълния проблесна през небето над стените на Троя. Небесата се разтвориха и дъждът се изля.

Нямаше представа колко дълго е стоял на колене в калта под дъжда. Накрая Одисей осъзна, че около него се движат хора. Отвори изморено очи. Мирмидонците се бяха струпали около Ахил и се готвеха да го отнесат.

Царят се надигна на крака и отиде до арената. Червенобрадият Тибо стоеше до тялото на Хектор.

— Ще го върнеш ли в града? — попита Одисей.

— Да, царю — каза войнът. — Ако беше оцелял, великият Ахил щеше да се отнесе с чест към падналия си противник. Ще го отнеса, а после ще взема мирмидонците си и ще отплаваме към дома. Нашият цар ще иде на погребалната клада, но не и в това прокълнато място.

Одисей кимна. Внезапно осъзна, че мъжете около него са се умълчали и единственият звук идва от дъжда, барабанящ по металните им брони. Погледна настрани и видя Андромаха. Тя вървеше към тях сама през дъжда, облечена в рокля като ален пламък, със сурово лице и високо вдигната глава.

Тя стигна до него. Лицето й бе посивяло, а косата й бе прилепнала по главата и раменете от дъжда, ала в очите му това бе най-красивата жена, която беше виждал някога. „Хеликаон беше прав — помисли си той — ти наистина си богиня.”

Тя погледна тялото на Хектор, а когато вдигна отново очи, те бяха плувнали в сълзи.

— Е, Разказвачо? Доволен ли си от свършеното през деня?

— Двама от приятелите ми са мъртви. Какво искаш да ти кажа, момиче?

— Че всичко приключва сега, ти ще се върнеш на корабите си и ще си отидеш у дома.

— Ще се върна на корабите си и ще си отида у дома.

Андромаха повдигна невярващо вежди.

— Наистина ли?

— Итака напуска това място — каза той. — Не вярвам, че жрецът сам е избрал да отрови острието, което уби Ахил. — Одисей хвърли въпросителен поглед към Тибо, който поклати глава.

— Подозирам, че ръката на Агамемнон стои зад това дело — съгласи се войнът. — Отвратително престъпление.

— Това е Тибо от мирмидонците — каза Одисей на Андромаха. — Той ще се погрижи тялото на Хектор да бъде върнато в града с почести. После ще вземе армията на Ахил и ще си идат у дома в Тесалия. А аз ще се върна при моята Пенелопа и новородения си син преди празника на Деметра.

Видя надежда в сивите очи на Андромаха и побърза да я смаже:

— Някога двамата с теб сключихме договор да си казваме единствено истината. — Тя кимна, спомняйки си Залива на сините сови, където се бяха срещнали за пръв път. — Агамемнон няма да се върне у дома със своите армии и флотилии. Троя ще падне, Андромаха. Дъждът няма да ви спаси. Всъщност той означава единствено, че всички в града ще бъдат изклани преди да умрат от жажда.

Тя слушаше суровите му думи със затаен дъх.

— Троя не може да бъде спасена — Одисей погледна слушащите войници, а после се вгледа в очите й. — Но ако искаш да спасиш сина си — добави след малко, — гледай на север.

После й обърна гръб и я остави да се бори сама с мъката си в дъжда.

Агамемнон беше побеснял. Спусна се бързо по пътя до двореца си, обкръжен от микенската стража и последните си двама последователи. Никой ли не може да следва един простичък план, питаше се той? Жрецът трябваше да намаже острието с отрова без никой да го види, докато всички са заети да зяпат битката, а после да хвърли бутилката в нажежените въглени. Вместо това алчността го бе накарала да я задържи и именно тя го уби накрая. А що се отнасяше до този бъркащ се навсякъде дивак Одисей, беше крайно време да се направи нещо с него. Вмешателствата му натежаваха повече от ползата.

Агамемнон влезе забързано в мегарона, където царете вече се събираха и пиеха радостно вино. Когато го видяха, веселието им бе заменено от бдителност. Знаеха, че е труден за разгадаване и това го радваше.

Той се огледа, а после въздъхна и поклати глава.

— Нашият велик шампион Ахил е мъртъв — каза с тъга. — Поразен от предателство.

Кигон от Ликия го изгледа с присвити очи.

— Да, това е трагедия за всички ни — изкоментира със сух сарказъм той.

— Чух мирмидонците да казват, че сега ще ни напуснат, за да отнесат тялото му у дома — изпелтечи Менелай. През по-голямата част от деня бе пил неразредено вино.

— Нямаме нужда от мирмидонците. Така ще има повече плячка за нас — заяви радостно Идоменей.

Вратите се отвориха и влезе Одисей, следван от стария Нестор. Царят на Итака отиде целеустремено до Агамемнон и го изгледа с почервеняло от гняв лице.

— Ще успееш ли да ме убедиш, царю, че не си наредил на онзи чумав жрец да отрови собствения ни шампион?! — изрева той.

— Това е лудост, Одисей — отвърна с благ тон Агамемнон. — Защо бих отровил нашия герой?

— Защото, в името на великия бог Зевс, една смърт за теб никога не е била достатъчна. Ти искаше и двамата да умрат! А ако острието на Ахил бе отровено и той бе оживял, за да го разбере, щеше да те убие със собствените си ръце, каквото самият аз обмислям да сторя след днешните ти злодеяния.

Агамемнон отскочи назад и извади меча си, а последователите му застанаха от двете му страни със своите оръжия. Царят-войн бе готов за битка. Отдавна копнееше да види противния Одисей на пода, плувнал в локва от собствената си кръв. Около тях другите царе също бяха хванали дръжките на мечовете си, но Агамемнон осъзна шокиран, че поне двама от тях — старият Нестор и Менестеос от Атина — гледат преценяващо него.

Той пое дълбоко дъх и каза помирително:

— Мъката те подвежда, Одисей. Това е трагичен ден за всички нас. Нашият шампион Ахил пое по Тъмния път. Никога няма да видим отново герой като него. — Думите на умиращия жрец в Пещерата на крилете се появиха в ума му. — Епохата на героите отминава — добави след малко.

— В името на всички чумави богове, гади ми се от това — отвърна Одисей. — Ще взема армията си и ще се върна в залива тази нощ. А призори ще отплаваме за Итака.

Агамемнон бе обзет от прилив на радост и облекчение. „Дебелият глупак най-накрая си тръгва”, помисли си той. Боговете сигурно наистина обичат Микена. Но на глас каза студено:

— Значи клетвата ти към мен няма стойност, Итака.

— Не клетвата няма стойност, а получателят й — отвърна мрачно Одисей.

Нестор пристъпи напред преди Агамемнон да успее да реагира.

— Моята армия също ще напусне Троя. Аз съм стар човек и не искам да виждам повече убийства и смърт — каза той. — Утре на разсъмване поемам за Пилос.

Микенският цар се обърна към него.

— Предателството ти няма да бъде забравено, старче — изплю той. — Ти си цар само защото аз ти позволявам. Когато микенските войски се върнат у дома триумфално, бъди подготвен да защитаваш конопените си полета и плажовете си.

Нестор се изчерви и отвърна яростно:

— Не се опитвай да ме заплашваш, Агамемнон. Синовете ми са мъртви заради ужасния Хеликаон, но аз имам множество силни внуци. Ако войските ти дойдат на границите ни, те ще те чакат с остри мечове. Ако изобщо се върнеш в Залата на Лъва — добави той, а после продължи: — Има безброй листа по дърветата и безброй начини човек да умре.

— Набожен стар глупак — отсече Идоменей. — Дори боговете се измориха от досадните ти съвети и скучните истории за времето, когато си бил велик войн. Без теб ще ни е по-добре.

Въздухът бе натежал от заплаха. Одисей погледна към стария си приятел Мерионес. Той бе единственият мъж в мегарона, който не бе извадил меча си. Царят на Итака предполагаше, че и той се чувства по същия начин, като него, ала верността му към Идоменей бе легендарна.

Тогава Агамемнон прибра меча си и седна на богато украсения стол. Отпи малко вода и плавно смени темата:

— Тази нощ троянците ще празнуват — започна царят, сякаш яростната размяна на реплики не се бе състояла изобщо. — Сега имат достатъчно вода, за да преживеят до есента. Не можем да чакаме, докато умрат от жажда. Така че е време да използваме плана на Одисей за превземането на града — той посочи към Грозния цар. — Остани с нас, Итака, и до утре вечер войниците ни може вече да са зад стените на Троя. Ти беше тук през цялото време. Не си тръгвай в навечерието на нашия триумф.

Думите горчаха на езика му, но напрежението в стаята отслабна и мъжете прибраха мечовете си, за да ги заменят с чаши вино.

— Ще отплаваме призори — каза Одисей изморено.

— Прав ви път. Ще има повече плячка за нас — повтори Идоменей.

Царят на Итака се обърна към него.

— Това ми напомня нещо, Острозъби. Ти още ми дължиш нагръдника си, спечелен от война Банокъл в юмручен бой. Ще си го взема, преди да си тръгна.

Идоменей се намръщи. Усмихнат, Одисей напусна компанията на царете за последен път.