Гибелта на царете

I СБОГУВАНЕ C ЦАРИЦАТА

Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос”, загледан назад към горящата флота. Не изпита удовлетворение, докато огньовете озаряваха нощното небе.

Свали шлема си и се наведе над парапета, отправил взор на изток. Там, около далечната крепост на Дарданос, също горяха огньове и „Ксантос” бавно се връщаше при тях.

Бризът по лицето му бе хладен и той стоеше сам. Никой не се приближаваше към него. Дори морякът на руля държеше погледа си вперен право на изток. Осемдесетте гребла на огромната галера се плъзгаха ритмично в тъмната вода и звукът бе като туптене на сърце.

Халисия бе мъртва. Царицата на Дардания бе мъртва. Жена му бе мъртва.

И сърцето му беше разбито.

Двамата с Гершом се бяха изкачили по стръмната скала до мястото, където бе паднала. Малкият Декс стоеше сгушен до нея, а черният жребец чакаше наблизо. Хеликаон дотича до жена си, коленичи и я вдигна на ръце. На хълбока й имаше жестока рана и земята наоколо бе напоена с кръв. Главата й увисна назад, а златната й коса се спусна свободно.

Декс извика:

— Тате!

Той прегърна тригодишното дете.

— Трябва да сме много тихи — прошепна момченцето. — Слънчевата жена спи. — Гершом го вдигна. — Скочихме ей оттам — каза Декс възбудено, сочейки към бездната и изгорения мост. — Избягахме от лошите хора.

Хеликаон прегърна Халисия. Тогава тя отвори очи и му се усмихна.

— Знаех, че ще… дойдеш — прошепна царицата.

— Тук съм. Бъди спокойна. Ще те отведем в двореца и ще зашием раните ти.

Лицето й бе пребледняло.

— Толкова съм изморена — каза му тя и очите му се замъглиха от сълзи.

— Обичам те — прошепна той.

Халисия въздъхна.

— Толкова… сладка лъжа.

Тя не каза нищо повече, повече никога нямаше да проговори, и той остана коленичил и обвил ръце около нея.

От другата страна на бездната звуците на битката станаха по-силни. Хеликаон не вдигна поглед. Хектор и Троянският кон бяха отблъснали микенците по дефилето към Безумието на Парнио и там врагът даваше последен отпор.

Ала на него не му пукаше. Прокара пръсти през златната коса на Халисия и се вгледа в мъртвите й очи. По скалата се качиха други мъже. Те останаха в тишина на почетно разстояние от него. Накрая Хеликаон затвори очите на царицата. Даде заповед да отнесат тялото й обратно в крепостта, а после бавно се изправи, за да посрещне Хектор.

— На североизток все още водят сражения — каза му принцът. — Вражеският генерал се опита да си пробие път с битка до брега. Държим ги в капан.

Хеликаон кимна.

— Взехме няколко пленници — добави Хектор. — Един ни каза, че Агамемнон и неговата бойна флотилия са на Имброс. Не мисля, че можем да ги удържим, ако дойдат тук. Морската порта е разбита, а хората ми са изтощени.

— Аз ще се разправя с тях — каза Хеликаон студено. — Ти довърши съпротивата тук.

После той свика хората си, върна се на „Ксантос” и отплава в нощта. Бе очаквал да се изправи срещу стена от бойни кораби, защитаващи главната флота. Ала микенците с типичната за победители надменност смятаха, че са в безопасност и бяха изтеглили всичките си галери на брега за през нощта.

Грешка, за която Агамемнон сега щеше да съжалява горчиво.

„Ксантос” спокойно плаваше по пътя си, а горящата флотилия озаряваше нощта зад огромния кораб. Писъците на умиращите бяха като грачене на далечни чайки. Тежестта на вината притискаше Хеликаон в самотата му и той си спомни последния си разговор с Халисия предната пролет. Тъкмо се готвеше за нападения по микенското крайбрежие и тя слезе с него до плажа.

— Върни се у дома при мен невредим — каза царицата, докато стояха в сянката на „Ксантос”.

— Ще се върна.

— И докато пътуваш, знай, че те обичам — добави тя.

Думите го изненадаха, защото никога не ги бе казвала преди. Той стоеше под утринната светлина като пълен глупак, без да знае какво да отговори. Бракът им, като повечето царски сватби, бе съюз, продиктуван от необходимост. Тя се засмя на объркването му.

— Нима Златния е останал без думи? — попита шеговито.

— Да — призна Хеликаон. После целуна ръката й. — За мен е чест да бъда обичан от теб, Халисия. Вярвам го с цялото си сърце.

Тя кимна.

— Зная, че не избираме кого да обичаме — каза царицата. — И зная, както съм знаела винаги, че ти копнееш за друга. Съжалявам за това. Съжалявам и за теб. Но се опитах и ще продължавам да се опитвам да ти донеса щастие. Дори да е само малка част от това, което ми донесе ти, значи ще ти бъде достатъчно. Сигурна съм в това.

— Аз вече съм щастлив. Никой мъж не може да желае по-добра жена.

И с тези думи той я целуна и се качи на бойния си кораб.

Толкова… сладка лъжа.

Спомените се забиваха в него като огнени нокти.

Вадя чернобрадия Гершом да върви по главната палуба. Едрият египтянин се качи по стълбите до кърмата.

— Тя беше великолепна жена. Красива и смела. Онзи скок над бездната е бил невероятен. Спасила е сина си.

Двамата мъже постояха в тишина, всеки изгубен в собствените си спомени. Хеликаон гледаше напред, към пламъците в небето над крепостта. Някой бе запалил складовете и много от дървените сгради от другата страна на двореца. Бяха избили жени и деца, както и мнозина защитници. Скръбен покров се бе спуснал над града тази нощ и нямаше да се вдигне скоро.

Наближаваше полунощ, когато „Ксантос” най-накрая бе изтеглен отново на каменистия бряг точно пред разрушената Морска порта. Хеликаон и Гершом се изкачиха бавно по стръмната пътека. На портата ги посрещнаха войници от Троянския кон, които им казаха, че Хектор е заловил микенския водач и неколцина от офицерите му. Държаха ги вътре в града.

— Смъртта им трябва да е продължителна, а писъците — силни — каза Гершом.

Бяха оцелели по-малко от двадесетина микенци, но сред тях бе и адмирал Менадос. Той бе доведен пред Хектор на открито пред голямата Земна порта. Малцината заловени войни стояха приведени наблизо със завързани ръце.

Троянският принц свали бронзовия си шлем и прокара пръсти през напоената си с пот руса коса. Бе изморен до мозъка на костите си, очите му дращеха, гърлото му беше пресъхнало. Той подаде шлема си на своя щитоносец Местарес, разкопча нагръдника си и го остави да падне на земята. Микенският адмирал пристъпи напред и докосна юмрук до собствената си броня за поздрав.

— Ха! — каза той с мрачна усмивка. — Самият Принц на войната. — Сви рамене и се почеса по посребрената брада. — Е, както и да е. Няма позор в загубата от теб, Хектор. Можем ли да обсъдим условията на откупа ми?

— Ти не си мой пленник, Менадос — каза Хектор изморено. — Нападна крепостта на Хеликаон. Уби неговата жена. Когато се върне, той ще реши съдбата ти. Съмнявам се откупът да е сред алтернативите, които има наум.

Менадос изруга тихо, а после разпери ръце и изгледа твърдо Хектор.

— Казват, че не обичаш мъченията. Истина ли е това?

— Да.

— Тогава по-добре да се махнеш, троянецо, защото когато Хеликаон се върне, той ще иска повече от смъртта ни. Без съмнение ще ни изгори живи.

— И ще си го заслужавате — отвърна Хектор. После пристъпи по-наблизо и сниши глас: — Чувал съм за теб и многобройните ти смели дела. Кажи ми, Менадос, как така един герой се оказа изпратен на мисия да убие жена и дете?

Адмиралът го изгледа неразбиращо, а после поклати глава.

— Колко мъртви жени и деца си виждал през младия си живот, Хектор? Десетки? Стотици? Е, аз съм виждал хиляди. Проснали се изкривени от смъртта по улиците на всеки завладян град или село. И да, в началото това обръща стомаха ти. В началото размишлявах над това похабяване на живота, над дивачеството и жестокостта. — Той сви рамене. — След като мине време и планините от трупове растат, просто спираш да мислиш за тях. Как така един герой се оказва на такава мисия? Знаеш отговора по-добре от мен. Първото задължение на войника е лоялността. Когато царят нареди, ние се подчиняваме.

— Ще платиш висока цена за тази лоялност — отвърна Хектор.

— Повечето войници накрая плащат висока цена — отвърна Менадос. — Защо не ни убиеш сега? Безболезнено. Моля те като един войн — друг. Не искам да даря онова зло копеле с удоволствието да слуша писъците ми.

Преди принцът да успее да отговори, той видя, че Хеликаон върви към тях покрай пленниците, следван от едрия египтянин Гершом. Зад тях се приближаваха двадесетина ядосани дарданци, стиснали ножове и сопи в ръце. Менадос се изпъна до пълната си височина и скръсти ръце зад гърба си. Изражението на суровото му лице не издаваше нищо. Хеликаон спря пред него.

— Ти дойде в земите ми с огън и ужас — каза той, а гласът му бе студен като зимата. — Уби жена ми и жените и децата на народа ми. Нима убийството е единственото умение, което вие, микенците, някога ще успеете да овладеете?

— Ах — възкликна адмиралът. — Значи ще водим спор за убийствата? Ако аз бях спечелил тук, щях да бъда обявен за микенски герой, надвил един зъл цар. Ала изгубих. Не ми изнасяй лекции, Подпалвачо. Колцина безпомощни жертви си убил? Колко жени и деца умряха при набезите ти над микенските села?

Зад тях тълпата дарданци се приближаваше към завързаните микенски пленници.

— Назад! — извика Хеликаон и се обърна към тях. — В града ни горят сгради и мнозина се нуждаят от помощ. Вървете! А тези хора оставете на мен.

Той постоя смълчан известно време, после погледна към Хектор.

— Какво ще кажеш, приятелю? — попита след малко. — Ти ги плени.

Троянският принц погледна бойния си другар и видя в очите му гнева и жаждата за отмъщение.

— Пътят на войника е по-тесен от острието на меч — отвърна той. — Стъпка встрани и той отслабва, става по-слаб боец. Още една стъпка — и се превръща в чудовище. Тази нощ Менадос се отклони от пътя и е навеки прокълнат заради това. Трагедията му е, че служи на Агамемнон — безжалостен мъж, лишен от всякаква човечност. Във всяка друга армия адмиралът би останал верен на сърцето си и щяха да го запомнят като герой. Преди обаче да решиш как да умре, ще ти разкажа една история, ако може.

— Нека е кратка.

— Когато бях момче, чух разказ за една микенска галера, изтеглена на остров Китера, близо до рибарско селце — продължи Хектор. — Появила се пиратска флотилия, готова да нападне селото, да избие мъжете и децата и да пороби жените. Капитанът на галерата обаче, въпреки че нямал роднинска връзка с никой от селото, нито някакви приятели там, повел четиридесетте си моряка в битка срещу многократно превъзхождащия ги враг. Двадесет и двама от мъжете му умрели, а той бил сериозно ранен, но селото било спасено. Хората там все още празнуват деня на избавлението си.

— И това си бил ти, Менадос? — попита Хеликаон.

— Тогава бях по-млад и нямах акъл за пет медника — отвърна адмиралът.

— През лятото видях един войник да плаче, защото в хаоса на битката без да иска бе убил дете — каза Хеликаон тихо. — Аз поведох този войник в битка. Отведох го до онова село и го превърнах в убиец. Прав си, Менадос. Нямам право да назидавам нито теб, нито когото и да било за покварата на войната.

Той замълча и се обърна с гръб към адмирала. Хектор го гледаше, но изражението му не издаваше нищо. Накрая царят на Дардания се обърна отново към Менадос.

— Заради онова дете и селяните на Китера ще ти подаря живота. — После погледна Хектор. — Нека твоите хора отведат пленниците до брега. Там има една повредена микенска галера. Едва плава, но да я вземат и се опитат да достигнат Имброс с нея.

Менадос пристъпи напред, сякаш за да заговори, ала Хеликаон вдигна ръка и гласът му отново бе студен.

— Не ме разбирай погрешно, микенецо. Ако някога отново те видя, ще извадя сърцето ти и ще го дам на враните.

Мъжете от Троянския кон поеха на югозапад от Дарданос и яздиха, докато Троя не се появи на хоризонта. Чак тогава Хектор нареди да спрат в една гора точно извън града. Разположиха се там, в студената нощ, а свирепият вятър изсмукваше горещината на огньовете им и носеше мрак в мислите им. Семействата им ги чакаха съвсем наблизо — обичните им хора, които не бяха виждали от повече от две години.

Застанал на хребета на гористия хълм, Хектор почувства дълбока тъга. Утре щеше да има парад за оцелелите, а влизането им в града щеше да бъде посрещнато с радостни възгласи. Ала онези, които бяха дали най-много в тази отвратителна война, нямаше да яздят през покритите с цветя улици, нито да получат венци от възхитените млади жени. Кръвта на тези герои вече бе попила в почвата на далечната Тракия, а прахта им бе разпръсната от ветровете на чужди земи. Или се бяха удавили в Хелеспонт, или бяха паднали пред стените на Дарданос.

Дори сред оцелелите имаше такива, които нямаше да се насладят на признанието, което заслужаваха. Според цар Приам един победен парад не бе място за сакати.

— В името на боговете, момче, никой не иска да вижда истината за войната. Хората искат да виждат високи, силни и красиви герои.

Коментарът бе разгневил Хектор не защото бе суров и неблагодарен, а защото бе чистата истина. Така че той нареди ранените и осакатените да бъдат отведени до лечебниците след мръкване и пренесени в града тайно, сякаш бяха покрити със срам.

Погледна към каруците, които тъкмо бяха пристигнали през деня. Едната носеше храна за мъжете му. Другите две бяха пълни с две хиляди нови бели наметала, така че тълпата да не вижда изморени войници, изтощени от години на битки, пристигнали у дома мръсни и изцапани с кръв. Вместо това щяха да гледат блестящите герои с възторг.

Брат му Диос се качи на хълма и застана до него.

— Студена нощ — отбеляза той и придърпа наметалото си по-плътно около себе си.

— Не я усещам — отвърна Хектор, който бе облечен в проста туника до коленете в избелял жълт цвят.

— Това е, защото си Хектор — каза помирително Диос.

— Не, това е защото прекарах две дълги години в Тракия, газейки през сняг и лед в планините. Не е нужно да оставаш с нас, братко. Върни се в топлия си дом.

— Тази нощ си мрачен. Не се ли радваш, че си у дома?

Хектор се загледа към Троя и си помисли за жена си и сина си, за фермата и конете си в северната ранина. Въздъхна.

— Още не съм си у дома — каза след малко. — Как е Андромаха?

— Добре е. Само че е ядосана. Развика се на татко, че е задържал армията тук за през нощта. Каза му, че заслужават повече от това.

— И двамата са прави — отвърна Хектор. — Мъжете заслужават повече, но пък утре ще се къпят във възхищението на народа. Парадът е важен и ще помогне да прикрие провала ни.

— Как можеш да говориш за провал? — попита Диос изненадан. — Не си изгубил и една битка и дори успя да убиеш един вражески цар. Аз на това му казвам победа. Както и народът. И ти би трябвало да го наричаш така.

Тогава Хектор изпита непривичен гняв, но го удържа и не допусна да се прояви в гласа му.

— Прекосихме проливите, за да защитим земята на траките и нашия съюзник цар Резос. Резос е мъртъв. Тракия е изгубена. Враговете ни се събират от другата страна на Хелеспонт, готови за нахлуване. Всичките северни търговски маршрути са изгубени. Това звучи ли ти като победа?

— Разбирам те, братко — отвърна Диос меко. — Но не си съвсем прав. Ти и хората ти отидохте в Тракия, за да помогнете на защитата. Поражението бе на Резос, не на войните от Троя. Твоята легенда е неопетнена.

— Чумата да ги тръшне легендите — извика Хектор. — А също и извратената политика, която позволява пораженията да бъдат претопени и от тях да се изковават златни победи. Истината е, че врагът владее Севера. Сега Агамемнон ще настъпи срещу нас в собствените ни земи. И ще дойде с огромна армия.

— А ти ще го унищожиш — отвърна Диос. — Ти си Повелителя на битките. Всеки мъж във Великата зеленина го знае. Ти никога не губиш.

Хектор обърна поглед към младия си брат и видя възхищението в очите му. Изпита страх, който стегна стомаха му. По време на битката в Карпеа той бе на не повече от един удар с меч разстояние от смъртта. Добре насочена стрела или точно хвърлено копие можеше да прониже гърлото му. Камък от прашка можеше да разбие черепа му. Всъщност, ако Банокъл не бе повел почти самоубийствена атака към задните редици на врага, сега духът му щеше да броди по Тъмния път. Принцът понечи да разкаже на брат си за страховете, за треперещите ръце и безсънните нощи. И по-лошо — за нарастващата болка в лявото рамо и в дясното коляно. Искаше му се да каже: „Аз съм човек като теб, Диос. И като всички онези хора около лагерните огньове. Натъртвам се, кървя, остарявам. И ако продължа да водя битка след битка, един ден късметът ми ще ме напусне, а с него и кръвта ми.”

Но не каза нищо. За Диос, армията и народа на Троя той отдавна бе спрял да бъде човекът Хектор. Сега представляваше нещо като утрешния парад — фалшив, но блестящ символ на троянската неуязвимост. И с всеки изминал ден, прекаран във водене на война, се оказваше все по-здраво прикован към тази лъжа.

Диос заговори отново:

— Само почакай да видиш Астианакс. Момчето порасна, Хектор. Вече е почти на три години и е невероятно смело дете.

Принцът се отпусна и се усмихна.

— Нямам търпение да го видя. Ще го изведа да пояздим сред хълмовете. Това ще му хареса.

— Да, аз го изведох преди не повече от седмица. Сложих го пред мен и му дадох да подържи юздите. Направо се влюби в ездата. Особено в галопирането.

Тъга изпълни сърцето на Хектор. През дългите, мрачни и кървави месеци в Тракия бе мечтал да вземе момчето на първата му езда, да го държи до себе си и да слуша смеха му. Насред ужаса и бруталността на войната тази малка амбиция му даваше сили.

— Изплаши ли се? — попита той.

— Не! Точно обратното. Не спираше да ми вика да яздя по-бързо. Безстрашен е, Хектор. Не, че някой би очаквал нещо по-малко от твоето дете.

Твоето дете.

Ако изключим факта, че не е мое, помисли Хектор. Прикривайки тъгата си, той погледна към града.

— А татко добре ли е?

За момент Диос не каза нищо. После сви рамене.

— Остарява — отвърна и сведе поглед.

— И пие повече от преди?

Брат му се поколеба.

— Ще видиш утре — каза накрая. — По-добре да прецениш сам.

— Така и ще сторя.

— Ами Хеликаон? До нас достигна вест, че е потопил флотилията на Агамемнон. Изгорил ги всички. Това повдигна духа на мнозина, гарантирам ти.

Студеният вятър отново засъска сред клоните над главите им. Този път Хектор потрепери, но не от студа. Отново видя бледото мъртво лице на съпругата на Хеликаон — красивата Халисия — докато отнасяха тялото й в крепостта. Бе чул историята за последната й езда. Тя взела сина си със себе си, а после се качила на огромен черен кон и минала право през редиците на врага и надолу по дефилето към моста, известен като Безумието на Парнио. Микенците я преследвали, знаейки, че са я хванали в капан, тъй като мостът бил изгорен. Заклещена между убийците и дълбоката бездна, Халисия накарала жребеца да прескочи широката пукнатина. Никой ездач не посмял да я последва. Така бе успяла да спаси своя син, но не и себе си. По време на ездата бе получила дълбока рана от копие и умря от загуба на кръв при идването на Хеликаон.

Гласът на Диос го върна обратно в настоящето.

— Трябва да обсъдим маршрута на победния парад. Ще яздиш в церемониалната бойна колесница на татко. В момента я полират и покриват с нови златни листове. Ще я извадят преди съмване. Татко е наредил да впрегнат в нея два чисто бели коня. — Диос се усмихна. — Ще изглеждаш като млад бог!

Хектор пое дълбоко въздух и отново се загледа в града.

— А маршрута? — попита той.

— Всички ще минете през долния град, а после през Скейската порта и нагоре до двореца, където Приам ще ви посрещне и ще раздаде награди на героите, които си определил. После ще има благодарствено пиршество на Площада на Хермес. Там татко се надява да изнесеш реч. Предлага да разкажеш на събралите се за победата в Карпеа, тъй като е най-скорошна.

— Дарданос е най-скорошен — изтъкна Хектор.

— Да, така е, ала смъртта на Халисия прави историята твърде тъжна.

— Разбира се — каза принцът. — Не можем да допуснем неща като кръв и смърт да развалят една хубава история за война…

Ковачът Калкеус седеше в осветения от факли мегарон на Дарданос и разтриваше вкочанените пръсти на лявата си ръка. След малко изтръпването премина и върховете на пръстите започнаха да боцкат. След това започна треперенето. Той изгледа парализирания крайник, опитвайки се да го укроти с волята си. Вместо това гърчът се засили. Сякаш невидими пръсти бяха стиснали китката му и я тресяха. Изнервен, Калкеус стисна дланта си в юмрук и скръсти ръце, за да не види никой треперенето.

Не че имаше кой да види. Египтянинът Гершом му каза да чака Хеликаон в това празно и студено място. Калкеус огледа мегарона. По мозайката на пода имаше кръв. Петната бяха засъхнали, но на други места, по чергите и по-дълбоките пукнатини в плочите, кръвта бе все още лепкава. До една стена се виждаше счупен меч.

Калкеус прекоси залата и вдигна оръжието. Беше се пречупил през средата на острието. Той прокара дебелите си пръсти по метала. Зле направено и с твърде много калай, реши накрая. Медта беше мек метал, а с добавянето на калай се получаваше по-твърдият и по-полезен бронз. Но това острие бе станало прекалено твърдо, а следователно и чупливо, затова и се бе прекършило при удара.

Калкеус се върна до дивана и седна отново. Ръката му вече не трепереше и това беше благословия. Ала парализата щеше да се върне. Това беше проклятието на ковачите. Никой не знаеше какво го причинява, но винаги започваше с върховете на пръстите на ръцете, а после и с тези на краката. Скоро той щеше да куца и да ходи c помощта на пръчка. Дори за бога на ковачите Хефест се мълвеше, че е сакат. Старият Карпитос, при когото се бе обучавал в Милет, накрая даже ослепя. Кълнеше се, че топящата се мед отравя въздуха. Калкеус нямаше как да провери тази теория, но й вярваше достатъчно, за да строи ковачниците си на открито, така че отровите да се разреждат в свежия въздух.

Не можеш да се оплакваш, каза си той. Вече си на петдесет и едва сега започна да трепериш. При Карпитос всичко бе започнало още двадесетина години преди да изгуби зрението си.

Времето течеше и ковачът, който никога не се бе славил с търпение, започна да се изнервя още повече. Стана от дивана и излезе, за да се наслади на нощния въздух.

От центъра на крепостта, където бе върлувал пожарът в кухните, се издигаше черен пушек. Въпреки очевидното си желание за разруха, врагът се бе справил ужасно нескопосано, помисли си Калкеус. Много от запалените сгради бяха пострадали само повърхностно. А и не бяха обърнали никакво внимание на поддържащите греди на моста при Безумието на Парнио. Вместо това бяха удряли по дъските на самия мост с брадви и мечове, за да ги отслабят, след което ги бяха залели с масло, за да ги подпалят. Идиотите не бяха осъзнали, че именно подпорните греди, забити дълбоко в скалата и от двете страни, осигуряваха сила на цялата конструкция. Онзи, който я бе изградил, трябваше да е бил майстор в занаята си. И след като подпорите бяха напълно непокътнати и незасегнати от огъня, мостът можеше да се възстанови само за няколко дни.

Калкеус погледна надясно. Под лунната светлина видя трима мъже, които теглеха широка количка, натоварена с телата на няколко жени и деца. Едното й колело се удари в камък и тя подскочи. Една от мъртвите жени се изплъзна настрани. Движението накара разкъсаната й туника да се надигне и да разкрие задника й. Тримата мъже веднага спряха количката и един от тях побърза да прикрие голотата й.

Колко странно, помисли ковачът. Сякаш това я интересуваше.

Той се върна обратно в мегарона. Сега неколцина слуги слагаха нови факли в скобите в стените. Калкеус извика един от тях:

— Ей ти! Донеси ми малко хляб и вино.

— А ти какъв си? — попита мъжът със свадлив тон.

— Гладен и жаден — отвърна Калкеус.

— Гост на царя ли си?

— Да. Аз съм Калкеус.

Слугата се ухили.

— Наистина ли? Лудият от Милет?

Ковачът въздъхна.

— Не съм от Милет, но да, така ме наричат някои идиоти.

Мъжът му донесе поднос с черен хляб, малко сирене и кана разредено вино. Хлябът не беше пресен, но ставаше за ядене заедно със сиренето. Калкеус отпи от виното и погледна към големите врати и сенките, които луната хвърляше навън. Искаше му се Хеликаон да дойде, за да приключат с тази работа и да може да се върне в Троя и новите си ковачници.

Първите му опити да претопи метала от червените камъни се бе оказал разочароващ. Дори и най-горещата пещ произвеждаше само безполезна сивкава маса. Той прецени, че е нужно огньовете да са дори още по-горещи и затова нареди да конструират нова пещ в северното плато на Троя, където вятърът бе подходящ.

Ала му трябваше време и още злато.

Сигурен бе, че Хеликаон ще го разбере. Ако Калкеус успееше, резултатът щеше да е колосален. От червените скали, каквито на изток имаше в изобилие, можеха да се правят мечове, копия, върхове на стрели и брони. Нямаше нужда от скъпия калай, който се внасяше от далечни острови отвъд Великата зеленина, или мека мед от Кипър и другите земи, под властта на Микена. Металните сечива като плугове, пирони и обръчи за бъчви, също можеха да се правят на стойност, нищожна в сравнение с тази на бронза.

Пламтящите факли бяха сменени още два пъти, докато Хеликаон се върне. Той влезе в сградата, следван от петима млади мъже, и извика на един слуга да донесе вода. Красивото му лице бе изцапано, а дългата му тъмна коса висеше на опашка, която стигаше до раменете му. Младият цар отиде до богато украсения трон, свлече се в него и затвори очи. Неколцина от мъжете с него започнаха да говорят. Калкеус чу, че се оплакват от огромните трудности на задачите, които им предстояха. Това не можеше да стане — заради това, а онова бе невъзможно — заради другото. Ковачът изпита гняв. Глупави мъже с мързеливи умове. Вместо да решават проблемите, те си губеха времето в търсене на причини да нямат решение. За него бе пълна мистерия защо Хеликаон изобщо допускаше подобни глупаци до себе си.

Един слуга донесе сребърна винена чаша и кана, преливаща от хладна вода. Царят напълни чашата и я изпразни.

Един млад мъж с рехава червена брада заговори:

— Ще ни отнеме месеци дори само да възстановим моста, а нямаме достатъчно дърво да построим наново складовете и другите сгради, които микенците изгориха.

— Нито пък достатъчно дърводелци и работници — добави друг.

— И определено не достатъчно мозък — извика Калкеус и се надигна от мястото си. Мъжете около царя спряха да говорят и се извърнаха към него. Той се приближи уверено и ги изгледа като червеи. — Видях останките от моста. Може да се поправи само за няколко дни. В името на боговете, Хеликаон, надявам се тези дебили да са по-добри бойци, отколкото мислители.

— Приятели — обърна се царят към ядосаните си съветници, — това е Калкеус. И преди да решите да го мразите, трябва да ви е ясно, че това изобщо не го вълнува. Всички го мразят. Така че потиснете гнева си и ни оставете да поговорим.

Калкеус изчака, докато мъжете излязат, без да обръща внимание на студените погледи, които му хвърляха, минавайки покрай него. После приближи Хеликаон.

— Близо съм до решението, но ми трябва още злато — каза без предисловия.

Хеликаон пое въздух бавно и дълбоко, а лицето му застина. Внезапно разтревожен, ковачът погледна в очите на царя и не видя дружелюбност там. Точно обратното — сапфиреният поглед бе враждебен.

— Да не би… да не съм направил нещо, с което да съм те обидил? — попита той.

— Да си ме обидил? Що за парадокс си ти, Калкеус? Гений и идиот в един дебел пакет! Нарече хората ми идиоти. Влизаш в дома ми без поздрав, без да изкажеш съболезнования за агонията, която сме преживели тук, само с нагло искане за още от златото ми.

— Ах! — възкликна другият. — Сега разбирам. Да, естествено. Липсата на фалшиво съчувствие е обидна. Извинявам се. На мен обаче наистина ми трябва още злато. Мисля, че съм близо, Хеликаон. Пещите трябва да са по-горещи, за да стопят нечистотиите. Тогава мисля, че…

— Достатъчно! — изрева царят и скочи на крака. В ръката му проблесна кинжал. Шокиран и изплашен, Калкеус отстъпи крачка назад. Устата му бе пресъхнала, а сега и двете му ръце трепереха. Хеликаон го сграбчи за туниката с лявата си ръка, а с дясната вдигна оръжието. Блестящото острие се намираше само на сантиметър от лявото око на ковача. За миг никой от двамата не помръдна, а после по-младият мъж изруга тихо и издиша бавно. Прибра ножа си и се върна до трона, където напълни чашата си с още вода. Отпи дълбоко и когато отново погледна Калкеус, в очите му вече нямаше ярост.

— Мъжете, които обиди, се прибраха у дома, за да открият, че жените и децата им са били избити — каза Хеликаон. — И да, те не са опитни занаятчии. Те са моряци. Днес ги задържах със себе си, за да им дам нещо да вършат и нещо, за което да мислят, нещо различно от загубата, която са преживели. Но ти не разбираш това, нали? Никой, който говори за фалшиво съчувствие, не би могъл да разбере.

Калкеус щеше да заговори, но Хеликаон вдигна ръка.

— Не, не искам да говорим повече за това. Утре отплавам за Троя. Ти ще останеш тук. Искам мостът да бъде поправен и да се издигне нова Морска порта. После можеш да организираш работниците и да възстановите складовете.

— Имам много работа за вършене в Троя — отвърна Калкеус. После видя, че студеният блясък се връща в очите на Хеликаон. — Но разбира се с радост ще помогна тук.

— Мъдро от твоя страна.

Ковачът въздъхна.

— Значи това са първите мъдри слова, които съм казал днес. Ти си прав, Хеликаон. Аз съм идиот. И ти си последният, когото бих искал да обидя… не само защото ми трябва златото ти, но и защото застана до мен и ме подкрепи, когато другите ме смятаха за луд. Така че се надявам да ми простиш и да оставим тези гневни мигове зад гърба си.

Лицето на Хеликаон се отпусна, но той не се усмихна, а в свирепите му сини очи не се появи топлина.

— Ние сме това, което сме — каза царят. — И двамата. Ти не осъзнаваш страданието на другите, но пък и никога не си изгарял хора живи, за да се наслаждаваш на писъците им.

Той замълча за момент, а после отново заговори:

— Казваш, че мостът може да се поправи бързо?

Калкеус кимна.

— Мога да го направя използваем за двадесет дни. Съмнявам се точно в момента да искаш нещо повече.

— Защо мислиш така?

— Ти си богат човек, Хеликаон, но богатствата ти зависят от търговията. Всяко късче злато, което използваш за възстановяването на Дарданос, може да се окаже безразсъдно разхищение, ако микенците нахлуят отново. А ако тази война се проточи, може би ще имаш нужда от цялото си богатство.

— И ти ще ме посъветваш да…?

— Да направиш само временни поправки на минимална цена. И да преместиш съкровищницата си от Дарданос.

Хеликаон поклати глава.

— Първото е невъзможно. Тук няма нация, Калкеус, само смесица от раси, дошли в Дардания в търсене на богатства — хити, фригийци, тесалийци, траки. И много други. Те се подчиняват на законите ми и плащат данъците, които искам, защото аз от своя страна ги пазя от враговете им и смазвам всеки, който ми се опълчи. Ако заподозрат, че съм изгубил вяра в способността си да защитя собствената си земя, тогава и те ще изгубят вяра в мен. Тогава ще съм изправен не само срещу нахлуване от север, но и бунт отвътре. Не, поправките трябва да са стабилни и предвидени да издържат.

— Тогава ще бъдат — съгласи се Калкеус. — И с риск отново да те обидя, какво ще стане с моята молба? Както виждам, тази война не се кани да свършва скоро, така че работата ми е още по-важна.

— Зная. Помогни на хората ми тук и ще се погрижа в Троя да те чака злато. — Хеликаон се надигна изморено на крака. — Изглежда вярваш много силно в тези червени камъни, Калкеус. Дано не грешиш.

— Не греша. Сигурен съм. Преди края на лятото ще ти донеса най-великия меч на света, Хеликаон.

II МАСКИТЕ НА ПРИАМ

Сънят бе ужасяващ. Ксандер висеше над черна яма. Като погледнеше надолу, виждаше десетки кървавочервени очи, които го гледаха, и остри зъби, чакащи да разкъсат плътта му. Той погледна нагоре, търсейки упование в мъжа, чиято силна ръка го държеше за китката.

После изкрещя… защото над него бе надвиснал труп, от чиито кости се белеше сивкава гниеща кожа. Разпадащите се сухожилия на китката и лакътя му започнаха да се разтягат. Костите на пръстите се строшиха и Ксандер падна в ямата.

Събуди се стреснат, а краката му се свиха със спазматично движение. Широко ококорен, той се огледа из малката позната стая за почивка в Дома на Змиите. Сърцето му бавно се върна към нормалния си ритъм, а паниката изчезна. Той отново чу думите на Одисей в ума си: „Моята Пенелопа твърди, че има два вида сънища. Някои идват през порта от слонова кост и тяхното значение е измамно. Други идват през порта от рог и се носят на крилете на съдбата.”

Ксандер седна в леглото. През спуснатия капак на прозореца прозираше ярка слънчева светлина, но младият лечител нямаше желание да я пуска в стаята. Стореше ли го, времето му за почивка щеше да е приключило и той отново щеше да излезе сред умиращите и осакатените.

— Сънят е измама — прошепна той. — Той е просто смес от спомени и страхове.

В този миг си представи отново яростта на бурята, стоварила се върху „Ксантос” преди четири години. Тогава Ксандер бе само на дванадесет и това беше първото му морско пътешествие. Изхвърлен през борда от колосална вълна, щеше да се удави, но нечия могъща ръка го хвана за китката. Войнът Аргуриос се бе хвърлил през хлъзгавата от дъжда палуба, за да го хване, преди морето да го е погълнало.

— Спомени и страхове — прошепна младежът, дишайки бавно и дълбоко, и този път си спомни дисекцията на трупа на просяка отпреди няколко дни.

Лечителят Зеотос отвори плътта на ръката на мъртвеца и я обели до лакътя.

— Вижте как мускулите и сухожилията са свързани заедно — каза старецът. — Невероятно!

На зловещата демонстрация на уменията му присъстваха четирима други лечители и петима ученици. Един от младежите припадна, удряйки главата си в стената. Ксандер и другите трима изпитаха мимолетно чувство за превъзходство над бедния си колега, докато Зеотос не проряза гръдната кост и отвори корема на трупа. Когато вътрешностите излязоха на показ, а миризмата, изпълнила стаята, стана нетърпима, момчетата избягаха в коридора, преследвани от смеха на лечителя.

Тези два спомена — за трупа и кораба в бурята — се бяха слели, за да оформят ужасния сън.

Поуспокоен, Ксандер стана от леглото и отиде до каменния леген, поставен на масата под прозореца. Наплиска се с вода и прокара влажни пръсти през къдравата си коса. Щом се освежи, той вдигна капака на прозореца, за да пусне светлината вътре. Тя не донесе много топлина. Студеният вятър предвещаваше идването на зимата.

— Ксандер! — разнесе се гласът на Зеотос. Младият ученик се обърна и видя белобрадия лечител на вратата на стаята за почивка. — Трябва да се връщаш на работа — каза той.

Лицето му представляваше маска на изтощението. Ксандер изпита вина. Старецът бе работил цяла нощ без почивка.

— Не трябваше да ме оставяш да спя толкова дълго — каза той.

— Младите изглежда се нуждаят от повече сън, отколкото старите — каза Зеотос. — Независимо от това обаче, сега възнамерявам да ти открадна леглото. Навън има двама мъже с тежки стомашни рани. Наглеждай ги, момче. Ако коремите им почнат да се подуват, ме извикай възможно най-бързо. Ясно?

— Да, учителю.

Предната нощ, под булото на мрака, в Дома на змиите бяха доведени почти двеста войници. Всички имаха сериозни рани и бяха страдали много при тежкото пресичане на Хелеспонта и дългото пътуване от Дарданос. Носени на тресящи се претоварени каруци и теглени от коне носилки, мнозина бяха умрели по пътя.

Зеотос легна в леглото и изстена тихо от удоволствие. Ксандер остави стария човек и тръгна към двора. Повечето от ранените лежаха под навеси върху сламеници, покрити с възглавници. Въпреки голямото количество хора, нямаше много шум, само от време на време някой войник простенваше, докато се грижеха за раната му, или някой умиращ мърмореше в делириум. Димът от ароматните билки, горящи на олтара на Асклепий, прогонваше насекомите. Ксандер видя главата на дома, Макаон, и трима други лечители, които се придвижваха сред ранените. Слугите също бяха заети — носеха прясна вода или сменяха мръсните бинтове с чисти.

Ксандер знаеше къде се нуждаят най-много от него. Онези, които имаха шанс за живот и възстановяване, получаваха повече грижи от лечителите и слугите. Умиращите лежаха сами. Момчето бързо прекоси двора до редицата легла, разположени най-близо до олтара. Първият мъж, край когото мина, бе ранен в гърдите и долната част на гърба. Лицето му бе посивяло и обтегнато, а смъртта надничаше иззад рамото му.

— Боли ли те? — прошепна Ксандер и се наведе над него.

Умиращият войник го погледна в очите.

— И повече ме е боляло. Видя ли парада? — попита той. — Чух ги да минават наблизо, а тълпите викаха.

— Мернах ги отдалече — отвърна Ксандер. — Хектор яздеше в златна колесница, а конниците го следваха по четирима в редица. Хората хвърляха цветя по улицата.

Усмивката на войника изчезна.

— Вече можеш да си вървиш, лечителю. Има други, които се нуждаят от теб повече.

— Мога ли да ти донеса нещо? Вода?

Мъжът потрепна от болка.

— Още година живот няма да е зле.

Ксандер продължи. Трима войни бяха умрели тихо и той повика слугите да изнесат телата. Умиращите гледаха заминаването на мъртвите с мрачни лица.

В късния следобед старият Зеотос отново се появи със забързана крачка в двора.

— Царят идва — изсумтя лечителят. — Макаон иска да го посрещнеш заедно с принц Хектор при портите. Самият той трябва да извърши ампутация, която не търпи отлагане. А мен не бива да ме виждат тук.

Ксандер кимна разбиращо. Зеотос бе прогонен от Троя след микенската атака, в която бе умряла царската дъщеря Лаодика. Приам обвини стария лечител за смъртта й и той бе пътувал из провинцията, практикувайки занаята си. Не се беше отдалечавал много от Троя, но препитанието му бе станало трудно. Макаон чу за проблемите му и тайно го върна в Дома на змиите, изплашен, че предстоящата война ще разтегли възможностите му отвъд предела им.

Докато Ксандер тичаше нервно към портите, за да посрещне царя, той чу звука от маршируващи крака. На озарения от слънцето площад отвън отряд царски орли ескортираше покрита носилка към храма. До тях вървеше Хектор, все още облечен в церемониалната си броня и дългото бяло наметало, които бе носил на парада. Носилката спря и цар Приам слезе от нея. Облечен в дълга синя роба, той вдигна високо ръце и ги протегна зад гърба си.

— Чумата да го тръшне тоя… подвижен хамак! — изплю се той. — Трябваше да се кача на колесницата си. Един цар не бива да бъде разнасян като чувал пране. — Огледа се и ядосаният му поглед се спря на Ксандер. — Кой си ти, момче?

Младежът онемя. Беше виждал царя и преди, но само от разстояние, на игри или церемонии. Сега го втрещи приликата между Приам и сина му — и двамата бяха високи, с широки рамене и излъчваха сила. По-възрастният мъж бе леко изгърбен и се виждаше, че бе отпразнувал завръщането на сина си с много вино, но въпреки това присъствието му изпълваше площада и дори тежко бронираните орли изглеждаха нищожни пред него.

Хектор пристъпи напред.

— Ти си Ксандер — каза той с усмивка.

— Да. Да, господарю — отвърна младият лечител и се хвърли изплашено на колене.

— Изправи се, Ксандер. Ти си приятел на жена ми, а никой приятел не може да коленичи в мое присъствие. Сега ни отведи до ранените ни другари.

Докато минаваха през тъмните порти на храма, Ксандер чу Приам да мърмори:

— Сакатите ме депресират, а около умиращите винаги се разнася воня. Остава в носа с дни.

Хектор сякаш не го чу.

Влязоха в двора и за миг настана тишина, последвана от разпокъсани възгласи, нададени от болните и ранени мъже. Дори онези на прага на Тъмния път надигнаха глас за своя цар и своя командир.

Приам вдигна ръце и възгласите се удвоиха. После той заговори и раздразненият хрип, който Ксандер бе чул само преди мигове, бе заменен от дълбок и топъл плътен глас, който с лекота достигна до всички краища на двора.

— Троянци! — извика той и шумовете секнаха. — Гордея се с всички вас. За победата, която спечелихте за Троя, ще се говори и след хиляда години. Имената ви ще са познати на Татко Зевс, както онези на Херкулес и Илиос.

Той се усмихна и отново вдигна ръце, за да благодари за възгласите, а после двамата с Хектор тръгнаха сред леглата.

Ксандер бе удивен. Само преди мигове царят се оплакваше от това посещение като от досадно задължение. Може би не го бе чул добре или не бе разбрал думите. Сега виждаше как Приам говори дружески с умиращите и слуша с внимание безсмислените им истории за обичните им майки и жени, дори се шегува с онези, загубили крайници. И на всички казваше: „Войнико, твоят цар се гордее с теб.”

Ксандер остана до него и понякога превеждаше бръщолевенето на някой мъж в последните му мигове или вдигаше ръката на друг, да му помогне да докосне робата на царя. От време на време хвърляше скришен поглед към лицето на Приам, но там не виждаше нищо друго, освен благост и съчувствие.

Хектор винаги бе на крачка след баща си и поздравяваше всеки войник поименно. Докато бавно обикалят из двора, без да пропуснат нито едно легло, слънцето се спусна по небето и Ксандер видя как бръчките по лицето на Хектор се задълбочават, а раменете му увисват. Баща му, напротив, сякаш извличаше енергия от посещението.

Когато слънцето залезе зад сградите на лечебницата и из двора лумнаха факли, те се върнаха до портите, където ги чакаше богато украсена със злато и скъпоценни камъни колесница.

Приам се обърна към сина си.

— А сега нека се върнем при живите и да се насладим на този ден на триумф.

— За мъжете беше добре да ни видят заедно — отвърна меко Хектор.

Приам го изгледа и в очите му се четеше гняв. Гласът му отново бе студен и хриптящ.

— Никога повече не ме карай да правя това, момче. Царят не е болногледачка. А миризмата там беше отвратителна.

Ксандер видя, че челюстта на Хектор се стегна, но той се качи с лека стъпка в колесницата и пое юздите. Приам стъпи зад него.

— Трябваше всичките да ги оставиш на плажа в Карпеа. За тях щеше да е чест да умрат геройски за своя цар и своя град — добави той.

Хектор удари конете и двата бели жребеца дръпнаха гладко колесницата зад гърба си. Царските орли ги последваха.

В двора на храма мъжете говореха възбудено за посещението на царя и гордостта му от тях. Натъжен от измамата на Приам, по-късно вечерта Ксандер разказа случката на Зеотос.

— Изглеждаше толкова… искрено заинтересуван от тях, толкова топъл и състрадателен. А в действителност изобщо не му пукаше.

Лечителят се изкикоти.

— Чул си го да казва на мъжете, че се гордее с тях, а на Хектор, че царят не е болногледачка?

— Да.

— И си сигурен, че е лъгал тях, но е казал истината на сина си?

Ксандер кимна.

— Греша ли, учителю?

— Може би, Ксандер. Приам е сложен човек. Възможно е думите му към ранените да са излизали от сърцето, а грозните коментари пред Хектор да са прикривали емоциите му.

— Мислиш ли? — Младежът усети, че настроението му се оправя.

— Не. Приам е студено и жалко създание. И все пак — добави Зеотос и му намигна, — сега може би аз лъжа. Истината, Ксандер, е че не е мъдро да си създаваш мнения от толкова малко примери.

— Сега вече се обърках съвсем.

— Точно това и целях. Ти си чудесен младеж, Ксандер. Честен, прям и лишен от коварство. Приам е толкова напоен с измама, че дори той вече не знае кое от твърденията му е искрено, ако изобщо има такова. В крайна сметка обаче това няма значение. Мъжете, които са го чули да ги възхвалява, са се почувствали по-добре. Всъщност някои от обречените сред тях сега може дори да се оправят и тогава ще е честно да кажем, че Приам ги е излекувал. Така че не се натъжавай от няколко грозни думи на един пиян цар.

Андромаха изкачи високия хълм към двореца, а лунната светлина се отразяваше в украсената със скъпоценности златна рокля, която носеше. В дългата й огненочервена коса бяха вплетени изумруди и златни нишки. Усещаше умора, докато вървеше. Не физическа, защото бе млада и силна, ала въпреки това се чувстваше изцедена от целия ден, изпълнен с бутащи се тълпи и отвратителни разговори, от които капеше неискреност. Андромаха все още чуваше музика и смях, носещи се откъм площада.

В звуците нямаше радост. Атмосферата на пиршеството бе напрегната, а смехът — насилен и рязък.

Мъжете говореха за победа, ала тя чуваше страха в гласовете им, бе го видяла да блести и в очите им. Приам повдигна духа на тълпите със силната си реч, в която възхваляваше героичните достойнства на Хектор и Троянския кон. Но ефектът бе мимолетен. Всички на пиршеството знаеха истината.

Много търговски семейства вече бяха напуснали града и повечето складове стояха празни. Богатството, което бе текло като златна река в Троя, сега идваше по-бавно. Скоро щеше да се превърне в ручейче. Колко време щеше да мине, преди врагът да устрои стан около стените, за да изгради стълбите и тараните си, да наостри мечовете си и да се приготви за заколение и плячкосване?

И Андромаха знаеше, че точно затова всички искаха да бъдат близо до съпруга й Хектор, да говорят с него, да го тупат по гърба и да му казват колко са се молили за безопасното му завръщане. Това последното може и да беше истина. Хектор символизираше най-голямата надежда на Троя да избегне поражението. Повече от великите стени, повече от силата на войниците или богатството на царя. Навсякъде другаде новините бяха мрачни: търговските маршрути бяха орязани, съюзниците — подкупени или надвити, а вражеските армии върлуваха от другата страна на планините Ида и отвъд проливите в Тракия.

Андромаха продължи напред, а от двете й страни двама войници държаха пламтящи главни, които да осветяват пътя. Двама други, от елитните орли на Приам, ги следваха с ръце на мечовете. От нападението на микенските убийци насам, тя винаги имаше въоръжени сенки. Това я изнервяше и така и не можа да свикне.

Спомни си онази нощ преди години при Залива на сините сови, когато, предрешена, се промъкна сред моряците и курвите и слуша разказите на Одисей. Именно в онази нощ срещна Хеликаон — нощ на насилие, смърт и предсказания.

Сега подобни нощи на анонимност бяха невъзможни. Лицето й бе твърде добре познато в Троя. Иначе щеше да се върне в двореца, да облече слугинска туника, а после да слезе до Долния град, където да танцува и пее с почтени хора.

Докато се качваха, тя видя неколцина пияници, заспали по улицата. Войниците с нея ги оглеждаха предпазливо. Един от заспалите се събуди, докато преминаваха. Той я погледна, а после потърка очи. Изражението му беше изпълнено с почуда. Мъжът се изправи с мъка на крака и се запрепъва към нея. Мечовете на орлите незабавно изсъскаха от ножниците си.

— Всичко е наред — извика Андромаха. — Не го наранявайте.

Пияницата се спря пред нея, загледан в златната й рокля, докато светлината на огъня се отразяваше в скъпоценните камъни.

— Мислех… мислех, че си богиня от Олимп — каза той.

— Аз съм Андромаха, а ти по-добре се прибери у дома.

— Андромаха — повтори мъжът.

— Хайде, пръждосвай се — нареди един от войниците.

Пияницата се опита да се изправи, но се препъна. Изгледа ядно войника.

— Бях в Кадеш — каза той, вдигайки дясната си ръка. На мъждивата светлина Андромаха видя, че е осакатен — първите три пръста бяха отрязани. — Троянския кон — продължи мъжът. — За мен нямаше паради, момче. Сега пикая в гърне за бояджиите и спя по улиците. Но все още мога да пикая и върху теб, арогантно лайно!

Андромаха бързо застана между него и ядосания войник. Свали златната брошка, украсена със скъпоценни камъни, от рамото си и я притисна към сакатата ръка на мъжа.

— Приеми този дар, войнико, от жената на Хектор — каза тя. — В знак на благодарност за смелостта ти.

Той погледна надолу към блестящото злато и Андромаха видя сълзи в очите му.

— Аз съм Пардонес — каза накрая. — Спомени на мъжа си за мен.

После се обърна и се запрепъва в мрака.

Слънцето грееше ниско над хоризонта, докато „Ксантос” влизаше в огромния залив на Троя. По водата нямаше и повей, така че тишината на залеза се нарушаваше само от звука на греблата.

В далечината градът блестеше като излят от пламтящо злато. Последните слънчеви лъчи се отразяваха върху покривите и кулите и се пречупваха през полираните копия и шлемове на стражите по стените.

Египтянинът Гершом се усмихна, когато отново съгледа Троя. Наистина бе впечатляваща, но докато наблюдаваше възхитените изражения на екипажа около себе си, се чудеше как ли биха реагирали, ако някога видеха чудесата на Тива, градът на стоте порти, или извисяващите се бели пирамиди, или Великия лъв. Троя спираше дъха, но и отразяваше хората, които я бяха построили. Градът не бе изграден с мисъл за красота, нито конструиран в съответствие със звездите, за да зарадва боговете, живеещи там. На първо, и най-важно, място той бе крепост — солидна и здрава, с високи стени и порти от дъб и бронз. Величието на Троя бе почти случайно, или поне така се струваше на Гершом — смесица от впечатляваща каменоделска работа и прекрасни залези.

В залива нямаше много други кораби. Четири рибарски лодки бяха хвърлили мрежи, а три нови бойни галери изпълняваха маневри близо до южния бряг. Гершом ги погледа известно време. Гребците бяха неопитни и греблата от време на време се сблъскваха, когато галерите спираха, въртяха се или набираха скорост за тараниране. Толкова много кораби бяха потопени през последните няколко сезона, а стотици опитни моряци се бяха удавили или умрели в морски битки. Сега новаците щяха да потеглят към морето и също да умрат със стотици.

„Ксантос” продължи да плава, достигайки Царския плаж, точно когато слънцето се спусна под хоризонта. Ониакус раздаде заповедите си на гребците. Двата реда гребла отдясно незабавно се вдигнаха от водата, а онези отляво се спуснаха. Кърмата на „Ксантос” се завъртя плавно към брега.

— И… СЕГА! — извика Ониакус.

Всички гребла се удариха във водата едновременно. Корпусът на кораба заора в пясъка, а после спря. Греблата бързо бяха прибрани.

След това се отвориха капаците на палубите. Гершом отиде да помогне на екипажа да изнесат товара. Повече от хиляда нагръдника бяха предадени от човек на човек и спуснати през борда на плажа. Бронята, която се използваше в Троянския кон, бе добре изработена, с бронзови дискове, които се припокриваха като рибешки люспи върху кожен нагръдник. И за разлика от гордите мъже, които я бяха носили, бе твърде ценна, за да остане по бойните полета на Тракия.

Натовариха броните на каруци, които после ги отнесоха към Долния град. Накрая затвориха капаците на палубата. Ониакус мина край Гершом, тръгнал към носа. Мъжете, оставени на стража, се разположиха на издигнатата задна палуба, увили се с одеяла срещу студа на вечерта, докато другарите им се отправиха към кварталите под стените на Златния град.

Гершом видя Хеликаон, взел в ръце спящия си син Декс, посрещнат от едрия троянски принц Антифон. Египтянинът им обърна гръб и отиде до носа. Ониакус се бе навел над парапета и гледаше новите бойни кораби от другата страна на залива. Красивото му младо лице бе напрегнато и ядосано, а в очите му се четеше насилие.

— Да им кажа ли да ви пратят нещо? — попита Гершом. — Може би вино?

Ониакус поклати глава.

— Казват, че виното помагало да забравиш. Аз не искам да забравям. Не искам и да говоря.

— Ами не говори — отвърна египтянинът меко. — Двама приятели трябва да могат да стоят заедно в тишина, без да изпитват неудобство.

Тишината не продължи дълго, нито Гершом очакваше да стане така. Не че Ониакус бе приказлив, но мъката, струпала се в сърцето му, нямаше как да бъде удържана. Той започна да говори за двамата си синове и какви чудесни момчета са били. Гершом не каза нищо, защото нямаше нужда. Морякът всъщност не говореше на него, а на нощта, на духовете на децата си, на боговете, които не ги бяха защитили заедно с майка им, когато микенците бяха нападнали Дарданос с мечовете си. Тъгата бе последвана от гняв, гневът — от сълзи. Накрая отново дойде тишината. Гершом обви рамото на Ониакус с ръка.

Морякът въздъхна.

— Не се срамувам от сълзите — каза той.

— Нито имаш причина, приятелю. Казано е, че портите на рая могат да се отворят само от сълзите на онези, останали в света на живите. Не знам дали е истина, но мисля, че е редно да бъде.

Ониакус го изгледа внимателно.

— Вярваш ли, че продължаваме да живеем и после, а там… там има награда за невинните, чиито… чиито животи са били откраднати?

— Разбира се — излъга Гершом. — Нима е възможно да бъде иначе?

Ониакус кимна.

— И аз го вярвам. Място на щастие. Без ужаси и страхове, без страхливци и убийци. Вярвам го — повтори след малко.

Постояха заедно още малко, гледайки галерите по неподвижната вода.

— Балансът не е наред — отбеляза Гершом, сочейки най-близкия съд. — Виждаш ли как извива?

— Твърде много натиск върху десните гребла. Трябва да сменят някои от гребците — каза Ониакус. Болката все още се виждаше в очите му, но сега се бе концентрирал върху галерата. — Прекалено много напрягат гребците — каза след малко. — Накрая ще постигнат само изкълчени рамене и разбито самочувствие. — Той погледна към Гершом и се насили да се усмихне. — Време е да вървиш на брега. Множеството наслади на Троя те чакат и не искаш да стоиш тук и да обсъждаш обучението на моряци с мен. Не се безпокой. Няма да си прережа гърлото, обещавам ти.

— Зная — отвърна Гершом. — Ще се видим утре.

И с тези думи той се обърна. Ониакус му извика и египтянинът пак се обърна.

— Благодаря ти, приятелю — каза морякът.

Гершом отиде до задната палуба, взе наметалото си и го преметна през раменете си. После прескочи парапета и се спусна на пясъка.

Прекоси плажа до пътеката към Долния град. На широкия дървен мост над защитния ров видя двама стражи с бронзови брони и дълги копия. От другата страна на моста около някои от моряците на „Ксантос” се бе струпала тълпа. Един от стражите се усмихна на Гершом. Беше млад мъж, но по лицето и ръцете му се виждаха белезите от битка.

— Преди два дни до нас достигнаха новините за победите ви — каза той. — Дойдоха ни като слънце след сняг.

Хората се тълпяха около екипажа, тупаха мъжете по раменете и ги хвалеха и благославяха. Египтянинът се промъкна встрани.

Внезапно един мъж го хвана за рамото.

— Ето още един! — извика щастливо.

Докато хората се трупаха около него, Гершом клатеше глава.

— Не, не — каза той и вдигна ръце. — Аз съм просто пътник.

Те веднага изгубиха интерес и насочиха вниманието си към другите моряци. Гершом продължи по пътя си. Едно тъмнокосо момиче излезе от сенките и обви ръката му със своята. Египтянинът погледна надолу към лицето й. Беше красива, със светли очи — или сиви, или сини, но под лунната светлина не се виждаше ясно. Веднага обаче видя, че е млада. Бялата й туника до коленете прилепваше плътно по тялото й, а малките й гърди едва опъваха плата.

Той хвана ръката й и я отмести от своята.

— Не съм в настроение — каза раздразнено. — А и да бях, щеше да е с жена, а не с дете.

Момичето се засмя.

— И да беше, не би могъл да си ме позволиш… дори и да си принц от Египет.

Това го спря и очите му бързо огледаха слабото й тяло в търсене на скрито оръжие. Самоличността му бе добре пазена тайна… или поне така си мислеше. Ако тази млада курва го познаваше, колко още бяха чули? Може би някой, който да се полакоми за наградата, която все още се предлагаше за главата му? Гершом се огледа нервно, почти очаквайки да види египетски убийци, изскачащи от сенките.

— Плаша ли те? — попита го момичето.

— Върви намери някой друг, когото да дразниш — каза той и продължи. Тя обаче притича след него. Гершом усети, че раздразнението му се усилва.

— Видях те в морето — каза момичето. — Върху теб се спускаха огромни вълни. Но ти беше силен.

Египтянинът отново се спря с пробудено любопитство.

— Добре, явно знаеш кой съм. Кажи ми кой те прати, дете, и с каква цел?

— Ксидорос ме прати… — Внезапно тя наклони глава. — Да, да — каза на мрака. — Но това е просто педантизъм. — Намръщи се, заслушана в нещо. После вдигна рязко ръка. — О, изчезвай! — отсече и отново се обърна към Гершом: — Казва, че не ме е пратил, а просто е отбелязал, че трябва да говорим.

Египтянинът изруга тихо. В Тива имаха къща с високи стени, където държаха докоснатите от луната за четири години. В това време лечители, гадатели, астролози и магьосници се опитваха да ги изцелят или да прогонят демоните, които крадяха здравия им разум. Някои пробиваха дупки в черепите им. Други ги хранеха със странни корени и отвари. Ако в края на четирите години не бяха излекувани, това бе знак, че боговете ги зоват. Тогава ги удушаваха. Гершом не бе чувал за подобни домове във варварската Троя. Именно затова лунатици като това дете бяха оставяни да бродят по улиците.

— Къде живееш? — попита той. — Ще те изпратя у дома.

Момичето го погледна с внезапно натъжено лице.

— В главата ти има мъгла — каза му тя. — Гъста мъгла. Пречи ти да виждаш. Препъваш се като слепец. — После сви рамене. — Но пък има моменти, когато и аз копнея да съм сляпа. Само да слушам хората и да чувам думите, които говорят, а не коварните шепоти в главите им. — Момичето отново се усмихна. — Хайде, аз ще изпратя теб у дома.

— Знаеш ли къде отивам?

— Да, зная. Отиваш до Красивия остров с мен, а после ще бъдеш призован в пустинята и в огъня ще има гласове, а в небесата ще има огън, който ще стопи мъглата в главата ти, за да научиш всичко, което аз зная, и да видиш повече, отколкото аз някога ще видя.

— Много интересно — каза Гершом. — Но имах предвид знаеш ли къде отивам сега?

— О! Да, знам. В Дома на каменните коне.

— Е, това поне е вярно. А сега ми кажи къде живееш ти?

Тя се засмя меко.

— Стражите ми вече ме търсят, така че трябва да вървя. Но ще се видим утре в двореца на Хектор.

С тези думи тя повдигна полите на бялата си туника и избяга.

Гершом си помисли дали да не я последва и да я предаде на градската стража. Някои от кварталите в Долния град бяха опасни, а едно ударено от луната дете като това можеше да се окаже в беда. Но още докато си го мислеше, я видя да изчезва в една тъмна алея, а после се изгуби от поглед.

Египтянинът поклати глава и тръгна към двореца на Хеликаон.

III КЕХЛИБАРЕНАТА БОГИНЯ

Светлината на ранното утро къпеше улиците на Троя, когато Хеликаон напусна Дома на каменните коне и тръгна през града. Ежедневната работа започваше: търговците разполагаха масите си по пазарите; слугите и робите носеха вързопи плат или други стоки, опаковани в слама. Различните звуци на града звучаха от всички страни, докато Хеликаон вървеше: чукове, удрящи по метал, от Улицата на ковачите; ревът на магарета; кудкудякането на кокошки; квиченето на прасета и виковете на търговците, опитващи се да привлекат тълпи към масите си.

Беше му странно да е обратно в Троя. Сега войната му изглеждаше далече, а смъртта на Халисия — тъмен кошмар, нереален и странен.

Тази сутрин се събуди до меко топло тяло. В мига преди съзнанието му да се върне на мястото си, очакваше да отвори очи и да види съпругата си. Вместо това откри Декс, с палец в устата и глава, облегната на рамото на баща си. Хеликаон отметна кичур руса коса от челото на момченцето. Декс отвори очи, а после заспа отново.

Той се измъкна от леглото, стана и се облече. Избра бяла туника със златни нишки и широк колан, украсен с още злато. Не се чувстваше комфортно, когато бе облечен толкова богато, но не можеше иначе за предстоящата му среща с Приам. Накрая взе кинжала си заедно с ножницата и го закачи на колана. Нямаше голяма вероятност точно в момента по улиците на Троя да бродят убийци, но не беше и невъзможно.

В по-щастливи времена Хеликаон вървеше из тези улици в компанията на Хектор или братята му Антифон и Агатон. Това бяха дни на невинност, когато бъдещето обещаваше чудеса. Именно из тези улици преди десет години двамата с Хектор бяха спорили за предимствата и недостатъците на това да се ожениш по любов.

— За какво ти е? — попита Хектор. — Всички решения на един принц трябва да укрепват царството. Така че е нужно една жена да донесе добра зестра, земя или обещания за съюз с царството на баща й. След това можеш да намериш любовта, където си пожелаеш.

— Не съм съгласен — бе отвърнал Хеликаон в онзи далечен ден. — Одисей обича жена си и е щастлив. Трябва да ги видиш, когато са заедно, Хектор. На мига ще си промениш възгледите. Одисей казва, че животът без Пенелопа би бил като земя без слънце. Искам жена, която да ми носи такова щастие.

— Дано я намериш, приятелю — отвърна принцът.

И той наистина я намери. Откри жената на мечтите си. Каква ирония, помисли той, че именно Хектор се ожени за нея.

Спря да разгледа няколко изложени египетски бижута и веднага бе нападнат от възрастен търговец — слаб тъмнокож мъж с къносана брада и коса.

— Няма да намериш по-добри, господарю. Никъде в града. — Мъжът вдигна тежка кехлибарена брошка, украсена със златна нишка. — Шестнадесет сребърника, господарю. Добра сделка е.

— Миналия сезон в Египет за шестнадесет сребърника можеше да си купиш цял чувал с такива дрънкулки — изкоментира Хеликаон.

— Може би, господарю — отвърна мъжът и присви тъмните си очи. — Но оттогава не е имало търговия с Египет и кой знае каква е цената на кехлибара днес?

— Прав си — съгласи се Хеликаон и огледа пазара. — Има доста по-малко маси, отколкото си спомням при предишното си посещение.

— Малцина са останали — каза търговецът. — И мисля, че още ще ги последват. Брат ми прибра стоките си в мига, в който изкопаха защитния ров. Твърде рано, бих казал. Но той винаги е бил прибързан. Сега казват, че ще има стена, която да защити Долния град. Ако това е истина, ще последвам брат си.

— Интересно — отбеляза Хеликаон с усмивка. — Ще останеш само докато Долният град е зле защитен?

Търговецът се изкикоти.

— Приам е добър цар. Редно е обаче да отбележим, че е доста внимателен с богатствата си. Ако сега е одобрил разходите за стена около Долния град, това е само защото не може да спре микенците, идващи насам. Е, аз съм вървял сред руините на градове, плячкосани от тях. Няма да стоя и да чакам да видя подобна гледка отново.

Хеликаон кимна.

— Виждам логиката в думите ти, но със сигурност още повече търговци ще напуснат града, ако Приам не построи стена да ги защити, нали?

— Да. На никой не му се ще да е цар, а?

Окото на Хеликаон бе привлечено от кехлибарена висулка, на която майсторът бе гравирал фигурата на богинята Артемида с вдигнат лък и опъната тетива. Това му напомни за Андромаха и как бе стояла на балкона на мегарона на Приам, запращайки спокойно стрели насред микенските нападатели. Той вдигна висулката и я огледа внимателно. Бе много добре изработена.

— Ти си голям ценител на бижута, господарю — каза търговецът, незабавно връщайки се към тона на продавач. — Избрал си гордостта на колекцията ми.

Той възнамеряваше да продължи, но Хеликаон го прекъсна:

— Преди да продължиш, ще кажа, че днес не съм в настроение да се пазаря. Така че ето какво ще направим. Ти ще ми кажеш цената си. Ако я харесам, ще я платя веднага. Ако не, ще хвърля дрънкулката обратно на масата и ще си тръгна. А сега… говори.

Старият търговец облиза устни и потърка брадичката си. Същевременно излезе иззад масата, изглежда дълбоко замислен. Хеликаон изчака мълчаливо, докато мъжът го оглеждаше.

— Двадесет сребърника — каза той накрая.

— Съгласен — каза Хеликаон с усмивка. — Ти си умен човек. Как ти е името?

— Тобиос.

— Хит?

Търговецът сви рамене.

— Предполагам, че зависи от това кой пита. Земята, в която съм роден, винаги е била причина за война. Фараоните биха казали, че съм мръсен хитски пустинник, ала сега онези земи принадлежат на император Хатусилис от хитите. Така че в момента ме смятат за мръсен египетски пустинник. Животът винаги е сложен за моя народ.

Хеликаон се усмихна.

— Подобни усложнения помагат за изостряне на ума — каза той. Докато говореше, преброи двадесет сребърника и ги сложи на масата. — Ако избереш да останеш в града, Тобиос, ела при мен в Дома на каменните коне. Аз съм Хеликаон от Дардания и винаги приветствам хората с добра преценка.

Тобиос сведе глава и докосна сърцето си по хитски обичай.

Хеликаон продължи по пътя си, хванал висулката в ръка. Цената бе висока. Търговецът бе огледал облеклото му, оценявайки по качеството му богатството на носителя му. Бялата туника имаше египетска кройка, изтъкана от най-качествените нишки. Коланът му бе украсен със злато. Дори сандалите му бяха от крокодилска кожа и украсени със злато. Ако не бе облечен за среща с цар Приам, щеше да носи старите си удобни дрехи и да купи висулката на две трети от тази цена.

Той прекоси тесните улици и открити площади и стигна до Скейската порта с нейните шест каменни стражи и влезе в Горния град, сред дворците, градините и широките му променади. Признаците за богатство изобилстваха тук. Жените носеха тежки огърлици, гривни и обици и дори мъжете имаха скъпи гривни и накити.

Въведоха Хеликаон в двореца през градините, където на благородниците, надяващи се да видят царя, се позволяваше да чакат в удобство, вместо в претъпкания мегарон. Във въздуха се усещаше хлад и наоколо бяха разположени няколко мангала с горящи въглени.

Той се огледа и кимна за поздрав на онези, които познаваше. После се извърна… и стомахът му се сви. Само на няколко крачки, увита в ръждиво на цвят наметало, стоеше Андромаха, а дневната светлина си играеше със златисто-червената й коса. Носеше дълга жълта рокля, която блестеше като лятното слънце. Устата на Хеликаон пресъхна и той се почувства изнервен и недодялан. Тя дойде при него.

— Стана ми тъжно като чух за смъртта на Халисия — каза му вместо поздрав. — Въпреки че съм възхитена от начина, по който се е случило. Мисля, че боговете ще оценят жертвата й.

— Може би. Но в този живот тя заслужаваше повече — отвърна той. — И от живота, и от мен. Все пак народът ни я обичаше много и мисля, че няма да я забравят.

— А как е момчето?

— Декс е смел, но смъртта й го беляза. Миналата нощ сънува кошмари и дотича в стаята ми. Прекара нощта, свит до мен. Едно дете не бива да вижда как майка му умира.

— Но когато порасне, ще знае, че го е обичала — отвърна Андромаха меко. — Толкова много, че да даде живота си за него. И това ще му дава сили.

Андромаха видя как красивото му лице омекна и той й се усмихна тъжно. В този миг й се искаше да се пресегне и да го прегърне, спомняйки си, че и той е видял как майка му умира. Вместо това се насили да остане неподвижна и каза учтиво:

— Надявам се да доведеш сина си тук, докато сте в Троя.

— С удоволствие, Андромаха.

Усети как почервенява, когато той произнесе името й.

— Тук съм, за да видя царя — каза тя внезапно — едновременно излишен и абсурден коментар, след като единствената причина някой да стои в тази градина, можеше да е, за да се види с царя. Ядосана на себе си, Андромаха добави: — Исках да кажа, че ме извикаха да видя царя. Вчера от Тера пристигна кораб с послание от Върховната жрица. Вероятно става дума за Касандра. Както знаеш, тя трябва да стане жрица в Храма на Коня. Знаеше го, нали?

О, Артемида! Помогни ми да спра да плямпам!

— Да, наистина. Очаква се следващата пролет да я изпроводя дотам с „Ксантос”. Ти добре ли си? — попита той внезапно с тревога в очите. — Изглеждаш зачервена.

— Добре съм. Просто ми е малко топло.

— Ще ти донеса вода — каза Хеликаон и я остави.

В градината имаше мнозина, които чакаха среща с Приам. Докато Хеликаон вървеше, тълпата се отдръпваше пред него. Андромаха виждаше, че той изобщо не забелязва влиянието си върху хората наоколо. Изглежда не забелязваше нито завистливите погледи на мъжете, нито откритото възхищение на жените.

Върху лицето й падна сянка. Тя вдигна поглед и видя съпруга си Хектор. Той гледаше към Хеликаон с безизразно лице. Андромаха веднага разчете тъгата в очите му.

— Какво не е наред, съпруже? — попита тя и го хвана за ръката.

Той сви рамене и я придърпа към себе си.

— Какво би могло да не е наред, когато си до мен? Изпуснах ли интересния разговор с Хеликаон?

— Не, всъщност не. Помолих го да доведе сина си да ни види.

Хектор свъси вежди и тя усети, че се напряга.

— И защо го направи?

— А защо не? — отвърна Андромаха, внезапно изгубила увереност.

Когато той отговори, в гласа му имаше толкова много болка, че думите преодоляха защитите й като кинжали.

— Колцина от синовете му трябва да приютя у дома си, Андромаха?

Тя бе толкова шокирана, че й призля. Хектор даде думата си да отгледа Астианакс и да го обича като собствено дете. Той бе удържал думата си и Андромаха никога преди не го бе чувала да изразява подобни чувства. И въпреки че рядко й се случваше да остане без думи, сега нямаше какво да каже. Просто стоеше неподвижна, взряна в съпруга си и виждайки за пореден път приликата с баща му. До този момент той олицетворяваше всичко, което е можело да бъде велико у Приам — смелост, състрадание, доброта — ала сега тя се зачуди колко точно от бащините си слабости е наследил заедно с останалото.

Андромаха се извърна, без да продума и отиде до един мангал, протягайки ръце над огъня, сякаш търсеше топлина. Беше гневна, но не на Хектор, а на себе си. Разбира се, че съпругът й ще се почувства наранен от тази покана! Той знаеше, че тя обича Хеликаон. Още първата им вечер насаме му бе признала, че е прекарала една нощ с него. След като оцеля от нападението на убиец, Хеликаон изпадна в треска заради отровата в кръвта си. Един пустинен лечител каза на Андромаха, че той е изгубил волята си за живот. Предложи й да намери гола жена, която да остане в леглото му, за да му напомни за радостите на живота. Няколко нощи по-късно, боейки се за живота му, тя свали роклята си и легна в леглото при него. На следващата сутрин, когато се върна в стаята му, Хеликаон й каза, че я е сънувал. Тя осъзна, че той не си спомня изминалата нощ и реши не само да го остави да вярва, че всичко е било сън, но така и не му каза, че има син.

Застанала до мангала, Андромаха усети как настроението й се разваля все повече и повече, а умът й се изпълни с мрачни мисли. Бе дошла в този град като млада жрица — горда и честна, решена да не се остави да бъде омърсена от интригите и измамите на Троя. Да не попадне в света на сплетните и двуличието. Глупаво арогантно момиче, сгълча се тя. Откак дойде тук, успя да забременее от един мъж, докато бе сгодена за друг, съблазни един стар цар, за да го накара да повярва, че детето е негово, а после отрови Хекуба — умиращата царица на Троя.

Но Хекуба бе зла жена, каза си Андромаха, и уби сестра ми, а после щеше да убие и приятелите ми. А що се отнася до изкушаването на Приам, нима имаше друг избор? Ако той бе разкрил истината, щеше да й отнеме Астианакс, може би дори да го убие, а после да екзекутира не само нея, но и Хеликаон.

Да, но злото винаги се опитва да оправдае действията си…

Все така потисната, тя се обърна към Хектор. Преди да успее да го заговори, видя един млад войник да го вика. Това беше Полидорус, телохранителят на царя. Той отиде до мъжа й.

— Царят иска да види и двама ви — каза войникът, поглеждайки към нея. — Чака ви в кехлибарената стая.

Тласкани от вятъра, който троянците наричаха Косата, огромното ято златни птици летеше на юг, оставяйки след себе си ледените върхове на Родопите и свирепите зими на Тракия. Подтиквани от инстинкта си, те кръжаха и пикираха над вълните и островите на Великата зеленина. Ранната утринна светлина блестеше по жълтите и черни пера, докато златният облак прелиташе над Троя.

Застанал на висок балкон и облечен в стара роба в избелял златист цвят, Приам гледаше ятото косове. Те се спуснаха към него, извиваха се в небето, сякаш привлечени от одеждите на царя. Той вдигна ръце и извика:

— Аз съм и ваш цар, малки птички.

За няколко мига пристигането на ятото накара стария владетел да забрави проблемите си. Спомни си, че обичната му Хекуба бе изучавала навиците на десетки птици: белоопашатите орли, совите, пеликаните и още много, чиито имена вече не помнеше.

Златните косове обаче носеха специално значение за Троя, или поне така твърдеше царицата. Ако полетът им към бреговете на Египет започнеше преди пиршествата на Арес, зимата щеше да е сурова и студена, пълна с бури и ужасни ветрове.

А до пиршествата на Арес оставаха още осемнадесет дни.

Внезапно златните птици се разпръснаха и изчезнаха. Из двореца премина студен вятър, чийто шепот накара царя да потрепери.

— Донеси ми наметало! — извика той на помощника си Полидорус. Войникът дойде на балкона с нова наметка от зелена вълна, поръбена със злато. — Не тази безполезна дрипа — сопна се Приам. — Моето наметало, ако не възразяваш.

Полидорус се върна със стара кафява дреха с оръфани краища. Приам я заметна около раменете си и застана на ръба на балкона.

В ранната утрин чуваше движение из целия си град: рев на магарета, кукуригане на петли, звуците на каруци и конски копита по каменните пътища, виковете, докато войниците се сменяха на стража, а моряците слизаха към брега, за да отплават с идването на зората. Представи си как сънените пекари месят тесто, а изморените курви се прибират, за да си легнат. На върха на Великата кула на Илион четирите нощни факли още мъждукаха.

Очите на Приам постоянно се насочваха към тъмната форма на кулата. Преди се катереше по стръмните й стъпала всяка сутрин, за да гледа изгрева и да обхване с поглед своя град, но в последно време бе изоставил този навик.

— Колко време мина откак за последно ходих до кулата, Полидорус?

— Последният път беше през лятото, господарю.

— Толкова отдавна? Времето лети по-бързо от косовете. Ще ида утре. Народът трябва да вижда, че царят бди над него.

— Да, господарю — отвърна Полидорус. — Да ти донеса ли вино?

Приам облиза устни. Мисълта за виното бе изкушаваща. Всъщност той почти болезнено копнееше за вкуса му.

— Не — каза накрая, а усилието на волята, нужна за тази дума, го разгневи. — Днес няма да пия вино, Полидорус.

Имаше време, когато се наслаждаваше на виното си така, както бе редно за един мъж — като средство за подсилване на радостите от танците, песните и секса. Сега мислеше за него постоянно, организирайки дните си около часове на тежко пиене. Не и днес обаче. Днес щеше да се нуждае от ума си. До утре през устните ми няма да премине и капка вино, обеща си той.

— Тук ли са посетителите ми?

— Ще проверя, господарю. — Младият войник излезе от стаята.

Когато остана сам, в ума на Приам се появи Андромаха.

Мислите за нея стягаха гърдите му и караха стомаха му да се свива. Отдавна не я бе виждал. Погледът му отново се насочи към Великата кула. Не можеше да я погледне, без да си помисли за Андромаха. За пръв път я срещна на върха, когато тя отказа да коленичи пред него, както бе отказала и неговата Хекуба преди толкова много години. Андромаха! Той си позволи да си я спомни такава, каквато бе в онзи ден — с жълта рокля, с небрежно привързана огнена коса, със смели очи, взрени в него по начин, по който никоя млада жена не бива да гледа един цар. Приам се бе опитал да я изплаши, но дори и застанали заедно на парапета, когато тя знаеше, че той може да я блъсне долу към смъртта й с едно-единствено движение, видя в очите й, че е готова да се пресегне и да го завлече със себе си по Тъмния път към Хадес.

А после, когато Андромаха най-накрая се предаде, както той знаеше, че ще стори, погледът му се взря в мрака и се спря на факлите на Великата кула. В онзи миг разбра, че целият му живот е бил пътуване към това едничко действие. Всички битки, които бе провел, всички синове, които бе създал — повечето — загуба на усилия и семе — дори годините с неговата обична Хекуба бяха избледнели в сива безсмисленост. Нощта му с Андромаха бе изпълнила пророчеството. Гръмотевичния щит го бе дарил с Орловото дете и Троя щеше да оцелее хиляда години. Бе изпълнил дълга си като цар Приам, ала слабините му все така копнееха за нея. Не минаваше и ден, в който да не съжалява за обещанието, което й бе дал. Тя се съгласи да сподели леглото му, но само докато не забременее. Настоя той да й даде думата си и той го стори. Глупак!

Въпреки това обаче Приам бе сигурен, че тя ще се върне при него. Хваната в капана на брак без обич с импотентен съпруг. Как можеше да не се върне?

Ала тя не го стори и това не спираше да го удивлява.

— Хектор и Андромаха те чакат в Кехлибарената стая, господарю — каза появилият се в стаята Полидорус. — Пратих и войник да намери Хеликаон.

— Принц Еней — изсъска Приам. — Благородно име, което дълги години е било уважавано от семейството ми.

— Да, царю мой. Съжалявам. За момент забравих.

Приам излезе от покоите си и прекоси широкия коридор, следван от Полидорус. Стаята, където го чакаха гостите му, бе в южната част на двореца, далече от студените зимни ветрове. Въпреки това във въздуха се усещаше хлад.

Чакаха го Андромаха, Хектор и младият цар на Дардания. Приам остави Полидорус да пази вратата и влезе да ги посрещне. В този момент не можа да не спре очите си върху Андромаха, върху извивката на гърдите й под жълтата рокля, ярките й зелени очи и плътните устни…

Отскубвайки поглед от нея, той каза:

— Еней, момчето ми, имаш цялото ми съчувствие. Когато моята скъпа Хекуба умря, сякаш сърцето ми бе пронизано от горяща стрела.

Той се огледа из стаята. Усещаше някакво напрежение. Андромаха бе скована, ръцете й стояха свити в скута. Хектор стоеше зад нея със сурово изражение и студени очи. А и Еней изглеждаше странно неспокоен. Дали знаеха какво ще поиска от тях? Жрицата бе пристигнала късно вечерта предния ден, но оттогава можеше да е споменала нещо на някой слуга. Приам обаче незабавно отхвърли мисълта. Тя бе мълчалива стара вещица и нямаше голяма вероятност да клюкарства с дворцовата прислуга. Не, тук имаше нещо друго. Той обаче отхвърли този дребен проблем и се концентрира върху настоящия.

Насочвайки поглед към Еней, царят попита:

— Все още ли възнамеряваш да рискуваш с пътуването на запад през зимните морета.

Сродникът му кимна.

— Имаме нужда от калая — каза той. — Сега, когато всички източници в Кипър са пресъхнали, а хитите използват целия калай, който успеят да намерят, трябва да го търсим по-надалече. Ако тръгна веднага, мога да стигна до Седемте хълма преди Одисей, който вероятно ще зимува на Итака, както винаги.

Макар и опасен, Приам знаеше, че планът е добър. Без калай не можеше да има бронз за ковачите, а без бронз нямаше мечове, копия, щитове или шлемове. Без бронз не можеше да има победа над микенците.

— И ще вземеш „Ксантос”? Няма да минеш незабелязан с това бълващо огън чудовище.

— Не, няма — съгласи се Еней. — Но с пълен екипаж от осемдесет човека той е по-бърз от която и да било галера и ще преодолее бурните морета. В добавка може да носи повече калай от три кораба накуп. Що се отнася до това дали е чудовище… не се съмнявам, че Агамемнон ще се съгласи с теб.

Тогава заговори Хектор:

— Ако някой кораб може да стигне до Седемте хълма през зимата и да се върне, това е „Ксантос”. Трябва да предположим, че Агамемнон ще атакува напролет, независимо дали Дарданос, Тива в полите на Плакос или дори самата Троя. Трябва да имаме броня за войските си. Съгласен съм — най-добре е Хеликаон да тръгне възможно най-скоро.

— Възможно най-скоро, да — каза Приам и отиде до малка масичка, където си наля чаша вода. Отново погледна към Андромаха. Тя носеше огърлица от морски кончета, направени от слонова кост. Същите морски кончета придържаха гъстата й червена коса назад. Бе положила ръце в скута си и ги гледаше мрачно. Ако се чудеше защо е била извикана, не даде знак за това.

— Трябва да обсъдим още нещо — каза им той. — Вчера от Тера пристигна представителка на Върховната жрица. Изглежда, Андромаха, са взели решение за твоята приятелка, предателката.

— Калиопа. Името й беше Калиопа. — Гласът на жената бе нисък и царят усети напрежението в него.

— Да, Калиопа. Всички знаем, че наказанието за бегълка е да бъде погребана жива на острова, за да служи на Спящия бог. Това наказание все още е в сила и те искат костите на момичето да бъдат върнати на Тера напролет, за да ги погребат там и душата й да бъде прикована в служба на Минотавъра до края на вечността.

Андромаха отвори уста да заговори, но Приам вдигна ръка.

— Нека довърша. Онези, които са помагали на бегълката, също трябва да страдат. Обичайното наказание е изгаряне. Ала двамата микенски войници, които й помогнаха, сега са високо уважавани войни в Троянския кон. Като покровител на Благословения остров, прецених, че те са били подведени, без да го съзнават. Върховната жрица може сама да се разправя с Одисей, който също е помогнал на момичето. Това обаче оставя теб, Андромаха.

Отговорът на Хектор — както Приам бе очаквал — не закъсня:

— Андромаха не е отговорна за действията на Калиопа — каза принцът, а в гласа му се долавяше гняв. — Тя не е знаела, че момичето е напуснало Тера, докато не се появи в имението ми. Няма да допусна никой да наказва жена ми за нещо, което не е извършила.

— Да, точно така — каза царят нетърпеливо. — Върховната жрица не иска да я наказва. Иска обаче Андромаха да донесе костите на бегълката на Тера. В крайна сметка не друг, а именно тя е причината момичето да избяга от острова. Съгласих се да отпътува до Тера с костите на Калиопа като акт на покаяние. Касандра, така или иначе, заминава за острова напролет. Сега двете ми дъщери ще пътуват заедно.

Гневът на Хектор се усили.

— Това е лудост! Андромаха не може да замине. Това е просто заговор на Агамемнон. И преди се е опитвал да я убие. Всички знаем, че Върховната жрица е негова кръвна роднина. Сега с нейна помощ той се опитва да примами Андромаха навън във Великата зеленина. Напролет флотилиите му отново ще контролират морските пътища. Това е капан.

Приам изгледа сина си студено.

— Разбира се, че може да е капан! — сопна се той. — Но не мога да откажа. Ако го сторя, рискувам Троя да бъде прокълната от Тера. Подобно проклятие ще даде сила на враговете ни и ще накара съюзниците ни да се колебаят дали да ни се притекат на помощ. Но както винаги, ние ще ги надхитрим. Няма да чакаме до пролетта. Андромаха и Касандра ще отплават за Тера с „Ксантос”. Утре.

За миг последва тишина. Приам гледаше сина си и видя как цветът се оттече от лицето му.

— Не — каза Хектор. — Няма да позволя това.

Реакцията му изненада Приам. Синът му беше великолепен стратег и разбираше, че във войната са нужни рискове. Приам насочи поглед към Андромаха, очаквайки реакция от нея. Тя винаги имаше мнение. Сега обаче стоеше мълчалива, със сведен поглед. Вместо нея заговори Еней:

— Планът е хитър — каза той, — но съм съгласен с Хектор. Рисковете са твърде големи. Пътят до Тера през зимата, когато дните са къси, означава да плаваме в мрак през най-коварния сезон. Освен това ще се приближим много до пиратските убежища.

— Така е, има риск — съгласи се Приам. — Но виж срещу какво сме изправени. Враговете ни превъзхождат числено, търговските ни пътища са блокирани. Напролет микенците може да се появят на бреговете ни с десетки хиляди. Тогава ще се нуждаем от „Ксантос” и всички съюзници, които можем да съберем. Ако имаме благословията на Тера, ще удържим тези съюзници. Мислиш ли, че искам да рискувам живота на Андромаха и Касандра в зимното море? Не искам. Но не виждам друг вариант.

— Тогава и аз ще отида — каза Хектор.

— Какво? — царят бе втрещен. — Ето това вече е лудост и ти го знаеш. Ако се разчуе, че си излязъл във Великата зеленина с един самотен кораб, цялата микенска бойна флотилия ще се мобилизира. Не. Вече обещах на цар Ектион, че ти и Троянския кон ще потеглите на юг към малката Тива. Земите там са под обсадата на вражески армии. Те трябва да бъдат премазани или поне отблъснати. — Той пристъпи напред и потупа Хектор по рамото. — Еней е чудесен моряк и аз вярвам, че ще се справи с опасностите на морето.

— Не става въпрос за морето… — започна Хектор, ала думите му секнаха и той само поклати глава и излезе на балкона.

Ожаднял, Приам извика Полидорус. Вратата се отвори и младият войник влезе.

— Донеси вино! — нареди царят.

— Да, господарю, но ти каза…

— Няма значение какво съм казал!

Хектор постоя на балкона известно време, вдишвайки дълбоко и издишвайки бавно. Накрая се върна в Кехлибарената стая. Обърна се към Приам и каза:

— Ще бъде както царят нареди.

После погледна Хеликаон, който стана от мястото си. Загледа се в стария си приятел и изпита дълбока тъга. Жена му обичаше този мъж и бе родила неговото дете. Принцът се насили да се усмихне и каза:

— Бъди внимателен, Хеликаон. И върни Андромаха у дома.

Приятелят му не отговори нищо и Хектор го разбра. Не можеше да има обещания, защото Великата зеленина бе достатъчно опасна през зимата дори и без риска от пирати и вражески кораби.

Хеликаон пристъпи напред и го прегърна. Хектор го целуна по бузата и се отдръпна, за да се обърне отново към баща си. Ала Приам не гледаше към него. Вместо това съзерцаваше гладно Андромаха. Без да се сбогува с жена си или баща си, Хектор излезе от стаята.

Спря се навън и се облегна на стената, усещайки хладния камък върху челото си. Вихърът в ума му бе като треска, а сърцето го болеше.

През цялата кампания в Троя единственото, за което мислеше, бе връщането у дома, в Троя, при жената, която обожаваше. Знаеше, че Андромаха обича друг и че Астианакс е син на Хеликаон. Ала когато бе с жена си и момчето, успяваше да отхвърли тези болезнени истини. Никога не бе мислил какво ще бъде, когато и Хеликаон е в Троя, знаейки, че сърцето на Андромаха принадлежи на Златния, а не на него, знаейки, че детето, което го наричаше „тате”, е син на друг мъж.

Хектор бе прекарал целия си живот в опити да не бъде като баща си, да се отнася към мъжете достойно и с уважение, а към жените — внимателно и учтиво. Когато Андромаха му каза, че е бременна с детето на Хеликаон, той го прие, знаейки, че сам не може да й даде синове. Но тогава не я познаваше, защото едва се бяха срещнали. През изминалите оттогава години започна да я обича дълбоко, докато тя все още го възприемаше като брат и добър приятел. Никога не й бе показвал колко много го наранява това, докато днес тя не му спомена толкова жизнерадостно, че е поканила Хеликаон да доведе Декс в двореца. А сега щеше да отпътува с любовника си на дълго пътуване в морето, където щяха да са заедно през цялото време.

Никога през целия си живот не бе искал толкова силно да се върне към войната, да се бие и, да, да убива. В този момент битките и евентуалната смърт му се струваха прекрасно прости. Животът бе сложен.

Хектор вдигна поглед. Към него идваха братята му Диос и Парис. Те говореха помежду си с приглушени гласове. Диос го видя и се усмихна. После и Парис го видя. Въпреки мъката в сърцето си, Хектор не можеше да не се усмихне, когато забеляза, че брат му е облякъл нагръдник, а в ръката си държи бронзов шлем. Никой, помисли той, не би могъл да изглежда по-абсурдно в броня. Парис винаги беше демонстрирал пълна липса на координация, а движенията му бяха тромави. Да го види дегизиран като войн, бе почти комично. Диос не носеше броня, а само бяла туника и зелено наметало.

— Е, какво решихте без нас, братко? — попита той, а усмивката му угасна.

— Нищо, което да е свързано с теб, Диос. Говорихме само за планираното пътуване на Хеликаон на запад.

Парис избута брат си и се загледа в очите на Хектор с ядно изражение.

— Няма да пратите Елена обратно в Спарта — каза той.

— Защо бихме го сторили? — попита принцът изненадан.

— За идиот ли ме мислиш? Това искаше Агамемнон. Това причини глупавата война.

Хектор въздъхна.

— Не мисля, че си идиот, Парис, но в момента не използваш главата си по предназначение. Изискването на микенския цар беше просто извинение. Агамемнон не иска Елена и знаеше, че ако настоява, татко ще трябва да му откаже.

— Зная това! — отсече Парис. — Но то не променя факта, че Агамемнон използва отказа, за да събере съюзници. Така че ако изпълним желанието му, това ще отслаби микенския съюз. Не е ли така?

Хектор поклати глава.

— Вече не, Парис — каза той. — Ако се бяхме съгласили в самото начало, тогава да, може би враговете ни нямаше да бъдат така многобройни. Но сега е различно. Един цар вече умря, а една царица беше убита. Тази война ще продължи до край, без отстъпление. Или Микена ще падне, или Златния град.

— Значи ще дойдат тук, така ли? — попита Диос. — Не можем ли да ги спрем?

— Ще дойдат от север, от юг и от морето. Агамемнон, Менелай, Ахил, Одисей… — Гласът му заглъхна. — И всички по-малки царе, бандитски главатари и наемнически банди, търсещи плячка.

— Но ти ще си тук и ще ги спреш — каза Диос.

— Ако боговете го искат, тогава ще съм тук. Както и вие, братя.

Диос се засмя силно и потупа Парис по гърба.

— Чу ли това? Ще бъдеш герой. — Той взе шлема от ръцете на брат си и го сложи на главата му. Шлемът бе твърде голям и се свлече над очите му. — Сякаш самият велик Херкулес се е върнал от Елисейските полета!

Парис изхлузи шлема и го метна по Диос, който приклекна. Шлемът се удари в стената и издрънча на пода. Парис се хвърли към брат си и го сграбчи за туниката. По-едрият мъж се препъна и двамата паднаха. Диос се опита да се изправи, но брат му го сграбчи за глезена и се помъчи да го свали обратно. Хектор се усмихна и мислите му се понесоха към дните на детството. Диос и Парис и тогава бяха близки. Единият — опърничав и непослушен, а другият — тих и ученолюбив. Това ги правеше странна двойка.

Внезапно се разнесе гласът на Приам:

— Какво, в името на Хадес, става тук?

Двамата братя спряха борбата и се изправиха. Царят се приближи по коридора със зачервено лице и ядосани очи.

— В името на топките на Арес, вие пълни идиоти ли сте? — извика той. — Синовете на Приам не се боричкат като дечица!

— Извинявай, татко — отвърна Парис. — Вината беше моя.

— Мислиш ли, че ми пука, чия е била вината? Разкарайте се от погледа ми, и двамата! — Той посочи към изкривения бронзов шлем. — Чие е това?

— Мое, татко — каза Парис.

Приам закачи крака си под челото на шлема и майсторски го запрати във въздуха към сина си. Младият мъж се пресегна инстинктивно и бронзът го удари по пръстите. Той отскочи с вик на болка и шлемът отново падна на пода.

— Сигурно съм бил болен, когато съм те заченал — изсмя се Приам и се обърна на пета, за да се върне в Кехлибарената стая. Докато обидата ехтеше във въздуха, Парис изглеждаше напълно сломен.

Хектор вдигна падналия шлем и му го подаде.

— Той е претоварен с грижи, братко — каза му.

— Вероятно — отвърна Парис тъжно. — Но каква е разликата? Нима някога е пропускал възможност да унижи синовете си?

Диос пристъпи напред и постави ръка върху рамото на брат си.

— Не го взимай насериозно, Парис — посъветва го той. — Приам е стар и става все по-стар. С малко късмет и двамата ще доживеем да пикаем на погребалната му клада.

Парис се ухили.

— Това е приятна мисъл — каза той.

Тримата братя излязоха от двореца под утринното слънце. Диос и Парис поеха към Долния град, а Хектор тръгна към собствения си дворец. Там откри малкия Астианакс с бавачката му, които играеха в градините. Детето носеше малки кожени нагръдник и шлем и удряше меч-играчка в щит, държан от бавачката. Когато го видя, момчето извика:

— Тате!

После хвърли дървеното острие и се затича към Хектор, който падна на едно коляно, хвана го и го хвърли високо във въздуха, а после го улови.

— Ще бъдеш ли чудовище, тате? — попита Астианакс.

Той погледна в сапфиреносините очи на детето.

— Какво прави чудовището?

— Убива хора — отговори сериозно Астианакс.

Хектор вдигна малкия шлем от главата на момчето и разроши червената му коса.

— Не мога ли за малко да бъда само тате и да те гушна?

— Не! — извика детето. — Искам да убия чудовището.

Хектор го свали, а после падна на колене.

— Можеш да опиташ — изръмжа той и оголи зъби, а после изрева като лъв. Астианакс изпищя и отскочи няколко крачки.

IV КРЪВ НА ПАЗАРА

Търговецът Плотеус се бе влюбил в Троя през шестте години, прекарани в града. Въпреки че бе чужденец, съседите му го приеха радушно, а другите търговци се отнасяха към него учтиво. Така той започна да гледа на Златния град като на свой дом по сърце, ако не по кръв. Хората го смятаха за късметлия, защото корабите му сякаш винаги намираха път през блокадите, натоварени с коприна и подправки от Милет и дори открадната мед от Кипър.

Животът на Плотеус беше добър и той всеки ден поднасяше благодарностите си в храма на Хермес, като принасяше в жертва бели гълъби на крилатия бог на търговците. Десет пъти на сезон принасяше жертви и на Атина, защитничката на Троя, а веднъж годишно даряваше десет златни кюлчета в храма на Зевс, Всеотеца. Плотеус бе преди всичко човек на религията и набожността.

В родните му земи го знаеха и като човек с непоколебима лоялност — репутация, с която се бе гордял през целия си живот. До днес.

Плотеус седеше смълчан с госта си в един уединен ъгъл на градината, а наблизо гореше мангал. Посетителят беше по-млад и по-слаб от пълния търговец и докато той бе кръглолик и дружелюбен, лицето на новодошлия бе тясно и изострено, а очите — студени. Из градината повя студен бриз. От мангала се надигнаха искри. Гостът изруга тихо. Плотеус видя, че ръцете му се насочват към синьото наметало и предположи, че някоя пареща искра е паднала върху дрехата. Той потърка очи. От ярката слънчева светлина се насълзяваха, а и главата го болеше.

— Вътре ще е по-топло — каза гостът.

— Да — съгласи се търговецът. — Но тук, навън, на студа, никой няма да ни чуе, Актонион.

— Вече знаеш какво е нужно — каза Актонион и подръпна рехавата си черна брада. — Няма какво повече да обсъждаме.

— Не разбираш какво точно предлагаш да направя — възрази Плотеус.

Другият мъж вдигна ръка и размаха показалец.

— Нищо не предлагам, Плотеус. Донесох ти инструкции от твоя господар. Царят ти иска смъртта на своя враг. Заедно със синовете си ще убиеш този зъл човек.

— Просто така? — извика Плотеус и почервеня. — Моите момчета са смели, но не са тренирани. А аз — както и сам виждаш — отдавна се наслаждавам на прекрасните храни в Троя. Как така точно ние трябва да свършим това? Защо не хора от твоя вид? Защо не убийци или войници?

Студените очи на госта се вкочаниха още повече.

— Значи сега искаш да поставяш под съмнение мъдростта на господаря ни! Червей такъв! Всичко, което имаш тук, ти е дадено от цар Агамемнон. Заклел си се да му служиш по всеки начин, който той пожелае. Сега се опитваш да избягаш при първата опасност.

— Не е първата — отвърна Плотеус, а в гласа му се долавяше предизвикателство. — Заедно със синовете ми събирахме информация, пращахме доклади. Рискували сме живота си много пъти. И щом приключим тази задача днес — ако изобщо успеем, — ще станем безполезни. Не виждаш ли? Когато войските ви дойдат тук напролет, няма ли да е полезно да имате верни хора вътре в града?

— Разбира се. И ще имаме — отвърна Актонион. — Да не мислиш, че си единственият ни шпионин в Троя? — Той стана от мястото си. — Както вече ти казах, Хеликаон е в двореца, на среща с Приам. Когато излезе, ще се върне през Долния град. Заедно със синовете си ще го причакаш и ще го нападнете всички.

— Той винаги е бил добър с нас — отбеляза тъжно Плотеус.

— И на мен така ми казаха — изсмя се Актонион. — Вечерял си в дома му и си търгувал с него. Дал е на най-малкия ти син пони в деня на пълнолетието му. Затова и си избран за задачата. Опитахме да пратим войници. Опитахме да пратим убийци. Но той винаги оцелява. Коварен е и е хитър, а сила и скорост не му липсват. Но малцина са онези, които се пазят от приятелите си. — Той придърпа наметалото около себе си и отстъпи от мангала. После се обърна и каза: — Веднъж щом приключиш, слез на плажа възможно най-бързо. И вземи колкото злато можеш да носиш.

— Ти ще бъдеш ли на кораба, който ще ни чака? — попита Плотеус.

— Не. Ще остана в Троя известно време, но ти няма да ме видиш повече. Е… освен ако не се провалиш. Цар Агамемнон не обича да се занимава с онези, които са изгубили доверието му. Сега по-добре се приготви. Имаш да убиваш приятел.

Търговецът на бижута Тобиос завърза тежкото си вълнено наметало на врата и потропа няколко пъти с крака, за да прогони студа. Ранната утринна тълпа сега бе оредяла, защото хората отиваха към домовете за хранене. Дотук денят бе добър, смяташе той. Украшението, което Хеликаон купи, се бе погрижило за това, но Тобиос бе успял да продаде още три брошки и една кехлибарена гривна. Изкушаваше се да извика слугите си, да прибере масата и да си отиде у дома при топлото огнище. Мислите за годините, прекарани на прага на бедността и глада обаче го спираха. Вкочанен до кости, Тобиос остана на място, увит в наметалото си зад платнището на масата, което спираше вятъра.

Ще имаш достатъчно време за мързел, каза си той, когато зимата дойде. Тогава можеше да прекара времето си в работилниците, за да надзирава изработването на брошки, пръстени и други украшения. Кехлибарът беше на мода вече няколко сезона, но това нямаше да продължи още дълго. Троянците бяха капризни по отношения на модата. Преди пет години предпочитаха рубини, корал и алени наметала и туники. Червеното беше модерно. После за малко черното стана модерно. Един египетски търговец на име Ктосис създаде боя, която позволяваше на черните дрехи да се перат без цветът да се оттича. Обсидианови и абаносови гривни и обици красяха жените на Троя.

Сега бе кехлибарът. А после, зачуди се Тобиос? Синьото имаше големи шансове. Лаписът никога не излизаше напълно от мода, а можеше да стане много скъп. Колкото по-син бе камъкът, толкова по-скъпо струваше. Много жени — а и мъже всъщност — се поддаваха на ласкателството, че очите им са с цвета на лапис.

Той забеляза, че на площада са дошли микенският търговец Плотеус и синовете му. Помаха им, но те очевидно разговаряха за нещо много важно, защото изобщо не го забелязаха. Може би дори пословичният късметлия Плотеус започваше да усеща натоварването от тази безсмислена война. За момента неговите кораби не бяха нито пленявани, нито потапяни, което беше вбесяващо. Не че Тобиос искаше да види честни моряци да умират сред Великата зеленина, но късметът на Плотеус означаваше, че стоките му се продават по-евтино, а това държеше цените ниски и намаляваше печалбите. Други търговци започваха да му завиждат, но Тобиос нямаше време за подобни разрушителни емоции. Плотеус бе религиозен, или поне така се твърдеше, и принасяше жертви на много богове. Може би в замяна те му помагаха. Самият Тобиос с удоволствие би подкупил божествата на тази земя, но ако го стореше, Пророкът със сигурност щеше да научи. А ако това станеше, щеше да последва смърт. Или нещо по-лошо. Мълвеше се, че преди няколко години Пророкът прокълнал някакъв човек с проказа. Един от слугите на търговеца пък разказваше историята за мъж, който го подразнил и на другата сутрин се събудил сляп.

По-добре да рискуваш с гнева на непознати богове, които може и да съществуват, а може и изобщо да ги няма, отколкото да разгневяваш Пророка, който със сигурност съществуваше.

Косата сега духаше силно, съскайки около навеса му. Тобиос взе старата си вълнена шапка от рафта под масата и я сложи върху боядисаната си в червено коса.

Когато се изправи, видя, че царският син Парис върви към него. Момчето носеше броня и очукан шлем. Тобиос огледа площада в търсене на пухкавата Елена, която обикновено ходеше с него. Те бяха симпатична двойка и той ги харесваше. Елена бе обикновена едра жена с миша на цвят коса и симпатична усмивка. Съпругът й очевидно я боготвореше. Винаги, когато пазаруваше сам, купуваше най-екстравагантните бижута за нея — украшения, които само наистина красива жена би посмяла да сложи. На следващия ден се връщаше умълчан и ги сменяше с други. Вкусът на Елена бе прост. Тя избираше брошките по формата на камъка или красотата на цвета им и предпочиташе среброто пред златото.

Тобиос се усмихна на младия мъж, когато той се приближи до масата.

— Студена утрин, нали господарю? — каза търговецът.

— Завиждам ти за наметалото, Тобиос — отвърна Парис. — Бронята не отблъсква студа.

— И на мен тъй са ми казвали, господарю. Битка ли очакваш днес?

Парис се усмихна по момчешки.

— Ако имаше такава, Тобиос, щях да съм почти толкова полезен, колкото перата — на рибата.

— Бойните умения са надценена работа — сподели търговецът съзаклятнически. — През дългия си живот открих, че бързите крака са много по-ценни от опита с оръжието. Въпреки че по-добре и от двете е умът ти да е бърз.

— В много войни ли си участвал? — попита Парис, докато разглеждаше една хитроумно направена гривна.

— В твърде много. — Тобиос потрепери при нахлуването на мрачните спомени. Реши да смени темата: — Това украшение е правено от внука ми. Мисля, че е първото доказателство за уменията, които ще развие с времето.

С крайчеца на окото си той видя Хеликаон сред тълпите. Намръщи се. Надяваше се, че не е дошъл да върне огърлицата.

Насочвайки отново вниманието си към Парис, той изчака търпеливо, докато младият мъж оглеждаше внимателно гривната. Тя бе изработена от навита сребърна нишка, усукана няколко пъти, в която бяха вплетени седем малки огнени опала. Младият Аарон ставаше все по-добър.

— Ако мога да бъда толкова дързък, господарю, мисля, че прекрасната Елена ще хареса много подобно украшение.

Преди Парис да успее да отговори, из площада проехтя пронизителен вик:

— Татко! Не! Това не е той!

Тобиос се обърна и видя пълния Плотеус вкопчен в Хеликаон. За един миг гледката беше комична — дебелият търговец на средна възраст с алена туника до глезените, вкопчен в стройния, облечен в бяло войн до маса за сладкиши.

Когато Тобиос се вгледа по-внимателно, видя, че това не е Хеликаон, а принц Деифобос — едно от копелетата на Приам, известен като Диос. Търговецът се зачуди защо спокоен човек като Плотеус би рискувал да обиди царски син… но в същия миг по туниката на Диос бликна червена кръв. Светлината на слънцето се отрази в острието в ръката на по-възрастния мъж. Диос се пресегна и сграбчи китката на Плотеус, но търговецът отскубна ръката си и заби кинжала в гърдите на принца. Дрехите на жертвата сега бяха напоени с кръв и тя потече по краката му. Ала той не спираше да се бори. Синовете на Плотеус се втурнаха към двамата мъже. Тобиос помисли, че са дошли да отскубнат баща си от сражението, но вместо това те извадиха кинжали и започнаха да удрят ранения принц.

— Парис! Парис! — извика Диос и Тобиос го видя да протяга ръка към брат си. После нечие острие го порази отново и той се преви, а от устата му потече кръв.

Търговецът се извърна към Парис. Младежът стоеше като статуя, замръзнал от шок и от страх. Тобиос сграбчи меча му, извади го от ножницата и се втурна към убийците, крещейки с цяло гърло:

— Убийци! Предатели!

По-младият син на Плотеус се извърна към него. По лицето му имаше кръв, а от касапския нож в ръката му капеше кръв.

Той задържа за миг погледа си върху търговеца на бижута, а после хвърли оръжието и побягна. По-големият син хвана баща си и го издърпа точно когато почервенелият от гняв Тобиос ги достигна. Той замахна с меча и уцели младия мъж в главата, прерязвайки кожата. Рукна кръв. Синът на Плотеус падна настрани, препъвайки се няколко крачки.

— Убийци! — извика отново Тобиос. — Дръжте ги!

Още един търговец се затича към ранения нападател и го удари със сопа. Мъжът падна в безсъзнание.

Застанал до тялото на Диос със съкрушено лице, търговецът Плотеус погледна Тобиос в очите. Не спираше да клати глава.

— Не исках това — извика той. — Кълна се в боговете, Тобиос, нямах избор…

— Червей такъв! — извика разярен мъж от тълпата. Тобиос го позна — търговеца Актонион. Той се затича напред и заби кинжала си дълбоко във врата на Плотеус. От раната рукна кръв и мъжът падна по лице на земята.

Тобиос коленичи до Диос. Очите на принца бяха отворени, но не виждаха нищо. Раните по лицето и врата му вече не кървяха. Мъжът, убил Плотеус, също коленичи до тялото. Тобиос погледна в тъмните очи на Актонион.

— Очаквах толкова прославен войн да е по-едър — отбеляза мъжът, загледан в трупа.

— Прославен войн ли?

— Не каза ли някой, че това е страховитият Хеликаон?

— Сгрешили са. Това е Деифобос, син на Приам.

Тобиос се изправи и се извърна към масата си. Парис все така стоеше там е отпусната челюст и сълзи в очите.

— Мъртъв е, нали? — прошепна той.

— Човек, намушкан толкова много пъти, обикновено умира.

Парис изстена.

— Той ме извика, а аз не му се притекох на помощ. Не можах да помръдна, Тобиос.

— Тогава иди при него сега — отвърна търговецът меко. — Не е редно синът на един цар да лежи сам сред прахта на пазара.

Ала Парис сякаш бе пуснал корени.

— О, Тобнос, провалих се. Той бе най-добрият ми приятел и когато имаше нужда от мен, аз не направих нищо!

Тобиос сдържа отговора си и се опита да прикрие презрението си. Парис беше безгръбначен, но пък добър клиент. Търговците не оставаха дълго в бранша, ако прогонваха такива като него. После видя, че младият мъж го гледа с умоляващо изражение. Тобиос въздъхна. Знаеше какво иска принцът. Онова, от което се нуждаеха всички страхливци.

— Не можеше да сториш нищо, господарю — каза той, произнасяйки лъжата с цялата искреност, на която бе способен. — Първите удари са били фатални. Ако се бе втурнал на помощ, щеше да рискуваш живота си за нищо. Постъпи мъдро.

Парис поклати глава, но не каза нищо.

На пазара дойдоха войници. Твърде късно. Те вдигнаха тялото на Диос и го отнесоха обратно към Скейската порта. Тобиос се огледа, търсейки Актонион, ала него го нямаше.

Колко странно, помисли си той. Приам със сигурност би възнаградил мъжа, поразил убиеца на един от синовете му.

Андромаха остави Приам и Хеликаон потънали в разговор в кехлибарената стая и тръгна надолу към мегарона, където забеляза Антифон сред тълпата. Трудно бе да го пропусне човек, защото той все още беше най-едрият мъж в Троя, макар че голяма част от теглото му вече се състоеше от мускули. Докато преди се забавляваше с почти херкулесовско ядене, сега Антифон се славеше със свирепия си тренировъчен режим. Андромаха го харесваше много, но нямаше настроение за разговори.

— Виждал ли си Хектор? — попита го тя бързо.

— Преди няколко минути. Излизаше от двореца. — Той се наведе към нея и прошепна: — Изглеждаш разтревожена, мила моя.

— Денят бе труден — отвърна тя.

— Напоследък повечето са такива. Хектор винаги изглежда тъжен. Всичко наред ли е помежду ви?

Андромаха се спря преди да отговори, а когато го стори, думите звучаха кухи в ушите й:

— Между нас има обич, Антифон. Така че в крайна сметка всичко ще бъде наред. Длъжна съм да вярвам в това.

— Той те обожава. Така че се надявам да си права — отвърна принцът.

Андромаха погледна големия мъж в очите и разбра, че той иска да каже още нещо, ала разговорът им бе прекъснат от пристигането на царския син и съветник Политес. Прегърбен и оплешивяващ, той сякаш остаряваше с година за всеки изминал сезон. Лицето му беше бледо, а очите — оградени от тъмни кръгове. Устата му постоянно бе изкривена в намръщена гримаса.

— Трябва да поговорим, Антифон — каза той.

— Забравяш възпитанието си, братко — укори го принцът.

Чак тогава Политес забеляза Андромаха. Умореното му лице почервеня от смущение.

— Извинявам се, сестро — каза той. — Моля те, прости ми.

— Няма нужда от извинения, Политес. Ти очевидно имаш по-голяма нужда от компанията на Антифон от мен. Затова ще ви оставя да говорите.

Андромаха напусна мегарона и следвана от двамата си телохранители тръгна към двореца на Хектор. Когато излезе навън, проблемите се върнаха, за да я тормозят. Тя разбираше страховете на Хектор. От самото начало между тях имаше непоколебима честност, така че той знаеше за любовта й към Хеликаон. Сега мисълта за жена му, плаваща сред Великата зеленина с него сигурно го тормозеше като червей в ябълка.

Изтерзана, Андромаха се спря до един кладенец. По-близкият от стражите реши, че е жадна и изтегли кофа с вода. Тя му благодари и отпи малко вода от дървения черпак. Изведнъж умът й се изпълни с мисли за Калиопа. Сладката, наранена, смела Калиопа. И си спомни злите убийци, горящата ферма и Калиопа, застанала гордо на върха на хълма и запращаща стрели към нападателите. В очите й се появиха сълзи, докато се опитваше да задържи този героичен образ в съзнанието си. Ала в крайна сметка не успя и студената реалност я накара отново да види черната стрела, пронизала приятелката й. Сега всичко, останало от жената, която бе обичала, бяха няколко кости, събрани от Андромаха от погребалната клада. Те се пазеха в ковчеже от махагон и сребро под прозореца на спалнята й.

Андромаха мечтаеше да върне костите на Благословения остров и да ги погребе в горичката от вечнозелени храсти до храма на Артемида. Сега Върховната жрица планираше да ги запрати в ямата и да обвърже духа й с вечна служба на Минотавъра.

— Добре ли си, господарке? — попита Етенос, по-младият от стражите. — Изглеждаш много пребледняла.

Той бе сериозен млад мъж и братовчед на Кеон, който бе умрял заедно с Калиопа в деня на покушението.

— Добре съм — каза тя на русокосия войник.

Лъжа.

Калиопа почиташе богинята Артемида и й се молеше по няколко пъти на ден. Ала беше ли обожанието й възнаградено по някакъв начин? Изнасилена като дете, предадена от семейството си, а после убита от хора, дошли за друг. Бе умряла на по-малко от двадесет години. Сега, дори след смъртта й, насилието над нея не спираше.

За един миг Андромаха си помисли да се помоли на богинята, ала гласът на болката й нададе вик. Мислиш ли, че на Артемида или който и да е от боговете им пука за живота ти или този на Калиопа? Помисли малко! Нима някоя от молитвите ти някога е получавала отговор?

Внезапно Андромаха се усмихна, ала мислите й бяха горчиви. Когато напусна Тера за пръв път, не искаше нищо друго, освен да се върне на Благословения остров и към простичкия си живот с Калиопа. Беше се молила за това и за свободата, която не бе познавала преди него. И в първите си нещастни дни в Троя мечтаеше Хеликаон да дойде и да я отведе с „Ксантос”, тъй че отново се бе молила. Сега, сякаш за да завъртят кинжала в стомаха й, боговете бяха решили да изопачат и изпълнят и двете й молитви.

Изпълни я студен гняв. Полубогът нямаше да получи Калиопа. Дори ако съдбата на цели светове зависеше от това. Да, тя щеше да отнесе кости на Тера, но не костите на любимата си.

Веднъж взела решение, Андромаха пусна черпака в кофата и продължи да върви. Щом стигна двореца, освободи стражите си, кимна на войниците до портата, а после пристъпи в градините. Видя Астианакс, който си играеше в калта, и Хектор, коленичил до него.

Обичта й към Астианакс не приличаше на нищо, което някога преди бе изпитвала. Сякаш той бе привързан към нея с въже от нежност. Всеки път, когато го оставеше дори за един ден, изпитваше глуха болка в сърцето си. Цяла зима без него щеше да е почти непоносима. Сърцето й започна да тупти учестено с надигащата се паника. Боеше се за живота му. Боеше се от предатели и шпиони, и отрова, и от кинжали в нощта.

После слънцето излезе иззад облаците и огря детето й и огромния мъж до него. Двамата бяха разчорлени и покрити с прах, сякаш се бяха търкаляли в земята. Стояха коленичили един срещу друг, загледани в нещо в калта помежду им. Момчето посочи с ръка, може би към насекомо или листо, а после вдигна въпросително лице към баща си. Изражението на обич и нежност в чертите на Хектор накара в гърлото на Андромаха да заседне бучка.

Паниката се стопи. Той обича Астианакс, помисли тя, и никога няма да престане. Ще го пази с живота си.

Тихо и незабелязано Андромаха влезе в двореца.

V МЪЖЕ ОТ МЕД И БРОНЗ

Андромаха влезе във високите си и просторни покои и поздрави двете си млади прислужници, които стояха във външната стая и бродираха тежко парче плат. И двете бяха от жените на Коня и носеха колани, изработени от бронзови дискове и златна нишка.

Андромаха си спомни първия ден, когато видя подобен колан. Бременността й бе напреднала и двамата с Хектор вървяха по Улицата на златарите. Млада жена със сплетена на плитка руса коса стоеше до масата на един от търговците. Туниката й бе дълга и бяла, а около бедрата й висеше коланът.

— Бих искала един такъв — каза Андромаха.

Хектор я изгледа странно.

— Мисля, че не знаеш какво означава този колан — каза той меко.

— Не, не зная.

— Ако някога получиш такъв, това ще означава, че аз съм мъртъв.

Тогава тя научи за жените на Коня — съпруги и дъщери на войници, убити в служба на Троянския кон. Коланите бяха изработени от дисковете на броните на падналите.

Прислужниците на Андромаха бяха сестри — чернокоси дъщери на войн на име Урсос, който бе умрял в битката за Дарданос. Те щяха да работят в двореца, докато им намерят подходящи съпрузи от редиците на Коня. По-голямата, Пентезилея, беше висока, с дълбоко разположени очи и силна брадичка. Сестра й Анио бе по-млада и по-нервна, стройна и красива.

— Можем ли да направим нещо за теб, господарке? — попита Пентезилея.

— Не. Ядохте ли?

— Да, господарке — отвърна Анио. — Има пресен хляб в кухнята. Да донеса ли малко?

Андромаха й се усмихна. Момичето бе само на петнадесет и отчаяно се стараеше да я зарадва.

— Не се нуждая от нищо в момента — каза й тя. — Защо двете със сестра ти не излезете да се разходите? Да опознаете двореца.

— Ние сме твои прислужници — каза твърдо Пентезилея. — Трябва да ти служим.

Андромаха въздъхна.

— Да, вие сте ми прислужници, а също така ще ми бъдете и приятелки. Не сте робини. Вие сте дъщери на герой. Ако се нуждая от вас, ще ви повикам.

— Да, господарке — отвърна Анио. — В покоите ви чака гост. Принцеса Касандра. — Внезапно лицето й придоби неспокоен вид. — Тя… — момичето заговори по-тихо: — Тя си говори сама.

— Прави го от време на време — отвърна Андромаха. — Не позволявай това да те притеснява.

Тя влезе в покоите си и чу гласа на Касандра:

— Не го видях, Диос. Не виждам всичко.

Звучеше разтревожена. Когато Андромаха влезе в стаята, видя, че момичето се е загледало в стената. Облечена в обичайните си черни дрехи и с коса, чиито диви кичури бяха грубо пригладени назад с гребен, тя изглеждаше съвсем сама.

Андромаха пое дълбоко въздух и се приближи към нея.

— Радвам се да те видя, Касандра — каза тя и седна на дивана наблизо. — Липсваше ми през тези няколко месеца.

Главата на Касандра се приведе напред и тя въздъхна.

— Знаеше ли, че Вора е умряла?

— Коя е Вора?

Очите на Касандра сякаш бяха загледани някъде много надалече.

— Вора беше делфин. Бе много стара. Кавала, нейният мъж, пее за нея. Ще прекара една година в пътешествие из Великата зеленина, пеейки песента й по всички места, които е обичала, а после ще я последва в океана на Южния вятър, за да бъдат отново заедно.

Андромаха се усмихна.

— Може би ще плува до Тера с нас.

— Не. Бои се от Тера. Не иска да ходи там. И мен ме е страх. А не очаквах.

Касандра въздъхна и се приведе напред с ръце в скута. Така изглеждаше отново като дете.

Андромаха постави ръка на рамото й.

— Няма от какво да се боиш. Тера е красиво и спокойно място. Там ще ти хареса.

— Тера е мястото, където ще свърши светът — прошепна Касандра. — Аз ще се понеса в небето като орел и трима царе ще умрат с мен…

Гласът й заглъхна.

Андромаха я целуна по бузата.

— Защо не излезеш в градините с мен? Можем да постреляме с лък. Преди ти харесваше. Ще ти оправи настроението.

Касандра изправи рамене и внезапно се усмихна.

— Разбира се! — каза тя. — Трябва да ги подготвим. Можем да започнем още сега. Това ще ми хареса. Много е важно!

Тя изтича до другата стена и взе два лъка и два колчана стрели от рафта. После изскочи във външната стая, следвана от Андромаха. Касандра се спря при сестрите.

— Оставете бродерията — нареди им тя и набута лъковете в ръцете им. — Трябва да се научите да стреляте! Жени на Коня със стрела и лък! — Принцесата се завъртя към Андромаха. — Виждаш ли? Виждаш ли, Андромаха? — Главата й се килна настрани и тя се извърна леко. — Какво? Да… — каза на стената. После кимна и въздъхна. Погледна Андромаха в очите и се усмихна тъжно. — Твърде рано е — добави след малко. — Но ще запомниш, нали, Андромаха? Жените на Коня? Ще ги научиш на стрелба с лък?

— Успокой се, малка сестро — каза меко по-голямата жена. Момичетата стояха неподвижно и наблюдаваха внимателно. Андромаха постави ръце на слабите рамене на Касандра. — Хайде, нека вземем лъкове и да излезем в градината — каза тя и взе оръжията от ръцете на сестрите.

— Но ще запомниш, нали? — извика принцесата.

— Да. Обещавам. Ще ги науча да стрелят. — Андромаха се обърна към двете си прислужници и попита: — Искате ли да изучите лъка?

— Аз мога да стрелям малко — каза Пентезилея. — Баща ми ме научи. И да, бих се радвала отново да опитам.

Андромаха усети как напрежението се оттича от Касандра. Младата принцеса погледна към Пентезилея и се усмихна.

— Ти ще бъдеш жена-войн на Троя и за твоята смелост ще се пеят велики песни. — Тя се отдръпна от Андромаха и каза: — Сега вече не ни трябват лъковете.

Андромаха върна оръжията във вътрешната стая и отведе принцесата през двореца към градините, където сенките се издължаваха. Хектор ги видя и тръгна към тях с малкия Астианакс, спящ в ръцете му. Андромаха се усмихна на съпруга си и той се наведе да я целуне.

— Прости ми, че те нараних днес — каза тя.

Хектор кимна.

— Вече е забравено.

Андромаха знаеше, че това е лъжа, но и че той я казва с добро.

Касандра пристъпи към него. Пое ръката му в своята, целуна я и я допря до бузата си.

— След утрешния ден никога повече няма да те видя. Ще ме запомниш с добро, нали? Не като малка побъркана жена. — Внезапно по бузите й покапаха сълзи.

Хектор веднага подаде спящото момче на Андромаха и вдигна Касандра в обятията си.

— Ще ми липсваш — каза той и я целуна по челото. — Обичам те и винаги съм те обичал. Ти си малката ми сестричка и имаш специално място в сърцето ми.

— Аз не съм луда, Хектор. Наистина виждам неща.

— Зная това.

В последвалата тишина един войник нахлу в двора и се затича към тях.

— Хектор! Господарю Хектор!

Той се спря, разколебан, сякаш внезапно бе осъзнал какви новини носи.

— Е? — попита Хектор, пускайки Касандра, за да се обърне към войника. — Говори, Местарес, приятелю. Никой няма да ти отреже езика.

— Става дума за Диос, господарю… бил е убит. В Долния град.

За миг последва тишина. После Андромаха осъзна, че чува туптенето на собственото си сърце. Нейният приятел Диос мъртъв? Изглеждаше й невъзможно.

— Виновен е микенският търговец Плотеус — обясни Местарес. — Той и синовете му. Нападнали го насред пазара. Плотеус е бил убит от някой в тълпата. Един от синовете му е избягал. Другият е заловен. Парис е бил там. Сигурно знае повече от мен.

— Парис? Той ранен ли е?

— Не, господарю.

Една слугиня влезе в градината и дотича до тях.

— Господарю Хектор — изплака тя. — Царят ви вика в двореца.

Лицето на Хектор бе станало пепеляво и той излезе от градината, без да се сбогува с Андромаха и Касандра. Слугинята се приближи към Андромаха.

— Да взема ли момчето, господарке? — попита тя меко.

Андромаха кимна и й подаде детето. Астианакс проплака тихо и положи глава на рамото на момичето. Докато слугинята се отдалечаваше, из градината повя хладен вятър и сухите листа се разшумоляха по пътеката. Андромаха видя, че Касандра стои неподвижно, а големите й синьо-сиви очи са пълни със сълзи.

— Ти знаеше, че той е мъртъв, нали? Говореше с духа му.

Касандра кимна.

— Дебелият търговец е имал слаби очи. Помислил е, че Диос е Хеликаон.

Андромаха си спомни, че същия ден бе видяла Диос. Носеше бяла туника, подобна на тази на Хеликаон. Одисей веднъж бе отбелязал колко си приличат двамата.

— Подобни са — бе казал той, — но са и много различни. Те са мед и бронз. И двата метала имат стойност. — Очите му заблестяха пакостливо. — Един мъж се нуждае от мед, за да си купи удоволствие при курвите. В битката обаче му е необходим бронз. Хеликаон е бронз. Диос е мед.

Гласът на Касандра преряза мислите й като нож:

— Диос ще бъде почетен в смъртта си. Костите му ще останат в града, който обичаше. Това е важно, знаеш.

— Да — отвърна Андромаха. — Сигурна съм, че е важно.

Касандра се приведе по-близо.

— Калиопа иска да я отведеш у дома. Можеш да я отнесеш в горичката, където е била най-щастлива. Където е стояла с теб в летните нощи. Спомняш ли си?

Андромаха не можеше да отговори, но кимна, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Там ще можеш да говориш с нея — каза принцесата. — Ще я почувстваш в сърцето си.

По-възрастната жена поклати глава.

— Не. Не мога да я отведа у дома. Няма да позволя духът й да бъде окован.

Бледата предутринна светлина вече се прокрадваше през високите прозорци, когато Андромаха целуна спящия си син и си позволи да се наслади на топлината на бузата му до лицето си няколко мига. После се изправи и излезе от покоите.

Облечена в дълга до глезените туника от жълта вълна и обвита в тежко сивкавозелено наметало, тя тръгна през тихия дворец към нощта отвън. Касандра вече чакаше на вратата, също обвила слабата си фигура с тъмно наметало. Наблизо слугите държаха факли, които разкриваха колесница с четири седалки. Конете пръхтяха и потропваха нервно с крака под мъждукащата светлина.

Внезапно от мрака се появи Хектор. В пълно бойно снаряжение и готов за път, той вдигна Касандра и я завъртя високо като дете, преди да я постави внимателно в колесницата. Тя изглеждаше изненадана и доволна. После той целуна Андромаха и й предложи ръката си, за да се качи на свой ред в колесницата. Тя му се усмихна и го докосна по бузата. Бяха говорили дълго тази нощ. Днес Хектор щеше да язди на юг, за да защити земите на баща си, докато тя плава през вражеските води към Тера.

— Дано боговете те опазят от беди — каза той — и да те върнат при мен.

Колесничарят допря леко юздите до гърбовете на конете и заобиколена от отряд войници, колесницата потегли по каменния път към залива. Двете жени се държаха здраво, докато возилото се клатушкаше през разбуждащите се улици. При Скейската порта спряха, докато им отворят, и шумът от дървените колела, скърцащите юзди и пръхтенето на конете отшуми.

Андромаха изпита тъга, когато отново се замисли за Диос. Съжаляваше, че ще пропусне ритуалното сбогуване на следващия ден, но си обеща, че където и да нощува тази нощ „Ксантос”, ще каже своите собствени прощални думи за него. Колесницата потегли напред и тя сграбчи перилото, когато се заспускаха към плажа.

И там, в далечината, Андромаха видя могъщия „Ксантос”. Двойно по-голям от всеки друг кораб на Царския плаж, той лежеше наполовина във водата и наполовина на брега. Въпреки огромния си размер, бойната галера излъчваше грация и красота. Докато колесницата се спускаше по плажа, за да спре близо до нея, първите лъчи на изгряващото слънце пронизаха хоризонта, окъпвайки излъсканите дървени греди в злато.

Около неподвижния и излъчващ спокойствие кораб беше пълно с хора: мъже от екипажа, които се катереха по въжетата на горната палуба, брегови разпоредители и техните подчинени, които товареха стоки, ранобудни рибари и закъснели курви на път към дома, останали на брега, за да видят отплаването. Когато Андромаха слезе от колесницата, тя се зачуди за момент как щяха да се качат на борда, но когато се приближиха, от кърмата се спусна здрава дървена стълба. На върха й тя видя вдъхващата увереност фигура на Гершом, надвесен над парапета. Той им помаха и извика за поздрав.

После къдрокосият Ониакус дойде при тях по пясъка.

— Ще се справиш ли, господарке? Можеш да седнеш в примка, ако предпочиташ.

— И да ме вдигнат като добитък ли, Ониакус? Двете със сестра ми ще се справим и със стълба, благодаря ти.

Тя смекчи острите си думи с усмивка, спомняйки си, че човекът съвсем наскоро бе изгубил семейството си в Дарданос.

— Останалите ви вещи вече са на борда — каза той. — Разположихме ги в задната част на долната палуба.

— А махагоновата кутия? — попита Андромаха.

Ониакус кимна.

— В безопасност е, господарке, заедно с багажа ти. Лъкът ти също е там, както и два колчана в чудесно състояние. Да се надяваме, че няма да намериш друго приложение за тях, освен за тренировка.

Андромаха видя, че Касандра мисли да заговори и я изпревари:

— Благодаря ти, Ониакус. Ние пък последвахме съвета ти и си взехме допълнителни топли дрехи. Намаслени вълнени наметала и панталони.

— Това е хубаво. Времето може да стане свирепо студено и влажно.

Андромаха хвана ръката на Касандра и я поведе към стълбата.

— Ти се качи първа — каза тя. — Аз ще те последвам и ще задържа крака ти, ако се подхлъзнеш.

Момичето се засмя.

— Да не би да ме мислиш за някакъв разлигавен олигофрен, който никога не е изкачвал стълба?

Тя повдигна тъмната си, дълга до коленете туника и почти изтича догоре, хващайки Гершом за ръката, за да прескочи парапета. Андромаха я последва.

Когато вече бяха стъпили твърдо на задната палуба до руля, тя се огледа, за да намери Хеликаон. Него още го нямаше на борда и Андромаха изпита известно разочарование. Часа от моряците на кораба вдигаха товари от брега — бали богато украсен плат, здрави дървени сандъци, мрежи, пълни с хляб и плодове, както и стотици малки амфори, завързани заедно с канап и защитени отстрани със слама. После други моряци спускаха стоката в трюма.

Ониакус прескочи парапета и отвори капака на палубата до краката на Андромаха. Той слезе до втората палуба, на гребците, и поздрави мъжете долу. След това оживените разговори там се възобновиха, докато те си разменяха истории и се информираха какво са правели другарите им по време на почивката. Всички звучаха весели при мисълта, че най-сетне потеглят.

Андромаха също усещаше това — радостта, течаща по златния кораб. Хвърли поглед към Касандра. Очите на момичето блестяха, а бузите й бяха зачервени и тя се оглеждаше около себе си с удивление. Заради странността й бе лесно да се забрави, че Касандра все още е почти дете — при това дете, на което му предстоеше да потегли на велико приключение.

— Нека да ви разположим — каза Гершом. — Скоро ще отплаваме. — Той се загледа в Касандра, сякаш я познаваше. — Елате — каза накрая и поведе двете жени по централната палуба.

Андромаха видя, че по „Ксантос” има белези от битки. Някои дъски по палубата бяха обгорени и се нуждаеха от подмяна, а част от десния парапет бе грубо поправена с обикновени греди. Трима дърводелци тъкмо заменяха част от левия парапет. Работеха почти трескаво.

Тъкмо когато стигнаха до гнездото в центъра на кораба, където бе стабилно закрепена корабната мачта, Андромаха видя, че около широкия дъбов пилон е построена дървена пейка. По нея на равни интервали имаше разположени сплетени въжета, за които човек да се държи. По края на седалката се виждаха наполовина довършени дърворезби.

— Очакваме доста свирепо време — обясни Гершом. — Дори на най-опитните моряци им призлява при зимните бури. Центърът на кораба се люлее най-малко при бурно вълнение. Елате тук, ако се почувствате зле или се задава буря.

Андромаха кимна и погледна към Касандра. Сега момичето изглеждаше малко изплашено и лицето й бе пребледняло. Гершом продължи към предната палуба. Хвърляйки по някой поглед през отворените капаци, Андромаха видя как гребците заемат местата си по седалките на долната палуба. Те се смееха и викаха, подмятаха си мяхове с вода напред-назад. И въпреки че държаха очите си настрана, тя знаеше, че всички са наясно с присъствието на двете принцеси, вървящи над главите им.

На предната палуба бе издигнат жълт навес, който да гарантира малко лично пространство на жените. Гершом обясни, че тук е мястото, където ще спят и ще прекарват времето си, докато плават. Андромаха бе свикнала на подобни условия по време на пътуванията си към и от Тера, но Касандра изглеждаше потресена.

— Толкова е тясно — прошепна й тя.

Андромаха тъкмо щеше да изтъкне, че предната палуба на „Ксантос” бе по-голяма от всяка друга из Великата зеленина, когато на кораба се възцари тишина. Тя се обърна и видя, че Хеликаон се качва на задната палуба. Дългата му тъмна коса бе вързана на опашка и той носеше проста туника в избледнял син цвят. Сред екипажа веднага се усети промяна — тишина, която, на Андромаха й се искаше да вярва, показваше уважение, а не страх. Тя усещаше силата у него. Усещаше я директно в кръвта си и затова отмести лице, почервеняла.

Осем едри моряка изтичаха по палубата и разделяйки се на групи от по четирима, развързаха двете дълги въжета, закрепени за здравите халки. Андромаха изпита любопитство.

— Какво правя те? — обърна се към Гершом.

— Готвят се да издърпат котвите. „Ксантос” е тежък звяр и потегля трудно. Спускаме котвите на известно разстояние от мястото, където ще излезем на брега. После, когато мъжете дърпат въжетата, корпусът на кораба се изтегля във водата.

По целия Царски плаж Андромаха видя как мъжете тичат към кораба. Моряци от други кораби, рибари, уредници и дори чуждоземни търговци — всички работеха заедно, опирайки рамене в златния корпус на „Ксантос”, за да го избутат в залива.

За един миг изглеждаше, че галерата няма да помръдне. После някой извика: „Отново!”. Последва пауза, гредите изскърцаха, разнесе се силен звук, подобен на стон, и корабът се придвижи метър напред, после още един, а след това рязко се плъзна във водата и заплува. Мъжете на предната палуба завързаха въжетата, оставяйки каменните котви, от които се оттичаше вода, в специално подсилени участъци от корпуса.

Хората на плажа нададоха възглас, когато осемдесетте гребла на галерата излязоха навън. После изотдолу се разнесе тилният глас на Ониакус, който даваше ритъм на гребците:

„Ксантос” плавно се отдалечи от брега. Вятърът идваше от север, от Тракия, и галерата напредваше бавно известно време, докато гребците се бореха със силния вятър, за да излязат от плиткия залив на Троя. Корабът сякаш се влачеше през лепило.

— Нека ускорим темпото, мързеливи копелета такива! — извика Ониакус. — На четири!

Греблата пронизваха вълните и корабът ускори темпо, но движението бе трудно, защото приливът и вятърът се опитваха да обърнат огромната галера обратно към Троя. Двете жени стояха хванати ръка за ръка, наблюдавайки Златния град, който се смаляваше бавно пред тях.

— Никога повече няма да видя Троя — каза Касандра.

Андромаха я бе чувала да го казва и преди и не знаеше какво да отговори, затова замълча, постави ръка на рамото й и нежно я обърна, за да гледат в посоката, в която пътуваха.

— Трябва да гледаме напред — каза тя, — а не да мислим за мъката си.

В ума й нахлу спящото лице на сина й и сърцето я заболя.

— Корабът е много бавен — каза Касандра, загледана в мътната вода, лазеща под тях. Изглеждаше разочарована.

— Скоро ще излезем в открито море. Тогава ще видиш своя Делфински залив и Царска радост.

Носът на приливите бе най-северната точка, до която щяха да пътуват. После корабът щеше да завие на юг за дългото пътуване надолу по брега. Докато „Ксантос” излизаше от залива на Троя, свирепото течение го сграбчи. Корабът подскочи, а после набра скорост. Носът започна да се люлее. Умението на гребците започна да си проличава, когато всички от дясната страна, която бе по-близо до брега, забиха гребла във водата и ги издърпаха плътно до себе си, докато онези от обратната страна вдигнаха своите почти в същия миг. „Ксантос” се изправи. Гершом извика някаква заповед и шестима моряци скочиха да изтеглят рейката. Голямото платно се разгърна и задърпа неистово вървите си. Черният кон се появи пред всички и мъжете нададоха възглас. Гребците изтеглиха греблата си. Силният северен вятър изпълни платното.

И „Ксантос” се втурна напред по своя път на юг.

VI ВЕЛИКИЯТ КРЪГ^[1]

Докато „Ксантос” се движеше на юг, към далечния архипелаг, наречен Великия кръг, на небето започнаха да се струпват облаци. Застанал на носа, Гершом го гледаше с мрачно настроение. Въпреки че не говореше за това, все още сънуваше кошмари за корабокрушения и удавяния, в които отново се вкопчваше в парче дърво с кървящи пръсти, докато бурята бушуваше около него. Едрият мъж потрепери при спомена и се концентрира в мрачните снижаващи се облаци.

Бе работил като гребец на търговски кораб, претоварен с медни слитъци. Галерата се разцепи в нещо, което моряците наричаха „удар” и Гершом бе единственият оцелял. Той не си позволяваше често да мисли за ужасяващите дни след катастрофата, но на това пътуване не се чувстваше добре.

Египтянинът се обърна, за да погледне към пътничките, застанали на задната палуба. Андромаха се взираше към голите острови, но тъмнокосото, докоснато от луната момиче, отново го бе зяпнало. Откри, че погледът й го смущава.

Хеликаон дойде на носа при него.

— Ще намерим залив, скрит от стихиите и ще пратим съгледвачи — каза той.

— Очакваш да ни нападнат толкова близо до троянски води?

— Вероятно не, но предполагам, че и Диос се е чувствал в безопасност насред троянския пазар.

Гершом се умълча за момент. Убийството отпреди два дни шокира всички. Особено пък, когато синът на убиеца призна полугласно, че мишената е бил Хеликаон. Слабото зрение на баща му го бе накарало да нападне Диос. Гершом погледна приятеля си и видя болката в очите му.

— В Египет жреците казват, че животът на човек се измерва в небесен пясък — каза той. — Когато пясъкът свърши, и животът свършва.

— Ние не вярваме в това — отвърна Хеликаон. — Иска ми се аз да бях на площада.

— Би предпочел да си мъртъв?

Царят на Дардания поклати глава.

— Аз нямаше да умра. Никога не бих навлязъл сред тълпа невъоръжен и не мисля, че един дебел търговец би бил достатъчно бърз, за да ме изненада.

Тогава Гершом се усмихна.

— Карпофорус те изненада, приятелю. Но да, ти си по-корав, отколкото Диос някога е бил. Въпреки това, не си неуязвим. Не позволявай самонадеяността да те заслепи за тази истина.

Хеликаон пое дълбоко въздух и го изпусна във въздишка.

— Зная, че казваш истината, Гершом. И аз харесвах онзи дебел търговец, така че може би той щеше да ме приближи достатъчно. Сега обаче никога няма да разберем.

— Синът екзекутиран ли беше?

— Още не. Открили другото момче, скрито в един склад. И двамата ще умрат утре. Приам нареди да ги изгорят живи на погребалната клада на Диос, за да му служат по Тъмния път.

— Това и заслужават — отбеляза Гершом. После хвърли поглед към задната палуба и изруга тихо. — Защо продължава да ме зяпа?

Хеликаон се засмя.

— Тя е още дете. Защо това те притеснява?

— Никога не съм се чувствал спокойно около лудите. Толкова са… непредсказуеми. Видях я в Троя, когато слязохме от кораба. Каза ми, че главата ми е пълна с мъгла, но че един ден ще прогледна. Оттогава думите й се въртят в ума ми. Какво означава това?

Хеликаон постави ръка на рамото му и се наведе към него.

— В един момент казваш, че е луда, а в следващия търсиш смисъл в думите й. Това само по себе си не е ли признак на лудост?

Гершом изсумтя.

— Именно затова не се чувствам спокойно край тях. Страх ме е, че болестта им може да се предаде като чумата. Ако стоя твърде близо, скоро ще започна да вия към луната.

— Тя не е луда, приятелю. „Прокълната” е по-правилната дума. Като дете я порази мозъчната треска. Повечето деца умират от нея, но Касандра оздравя. От онзи миг нататък стана такава.

— Възможно ли е да е истинска пророчица?

Хеликаон сви рамене.

— Веднъж ми каза, че тримата с нея и Хектор ще живеем вечно. По-късно сподели, че ще умре високо в небето, седнала на камък, и че трима царе ще се понесат към облаците заедно с нея. Някое от тези звучи ли ти като истинско пророчество?

Докато Хеликаон говореше, облаците внезапно се отдръпнаха и яркото слънце заблестя по морето. Островите от мътно-сива и кафява скала внезапно се обляха в ярко сребро и червено злато. Светлината от залязващото слънце се отразяваше в буреносните облаци, превръщайки ги в красив корал. Гершом гледаше възхитено тази прелест.

— Виждал ли си някога такава красота? — прошепна Хеликаон.

Египтянинът тъкмо щеше да се съгласи, когато забеляза, че приятелят му гледа към задната част на кораба. Той се обърна и видя Андромаха, окъпана в златна светлина, а жълтата й дреха блестеше, сякаш бе изплетена от разтопено злато. Тя се усмихваше и сочеше към морето. Едрият мъж извърна поглед към дясната страна на кораба и видя един делфин да се издига от водата, за да скочи отново.

— Това е Кавала — чу Касандра да вика щастливо. Момичето изтича до парапета и се провикна. Делфинът нададе висок писък, сякаш й отговаряше, а после скочи във въздуха и се завъртя. Капки вода се пръснаха от тялото му и яркото слънце ги превърна в диаманти.

Делфинът плува с тях известно време, подскачайки и гмуркайки се отново, но когато „Ксантос” се насочи към защитения залив, създанието нададе последен вик и изчезна на запад.

Гершом видя, че тъмнокосото момиче отново го гледа. Изглеждаше тъжна и той внезапно изпита съжаление към нея. Вдигна ръка и й помаха.

Тя му отвърна с усмивка и се извърна.

Луната се бе издигнала високо в студеното нощно небе, когато Хеликаон, увит в тежко наметало от тъмна вълна, се качи на върха на скалите, гледащи към южното море. По-голямата част от екипажа спеше на брега долу, сгушени един в друг, за да се топлят. Други — за голямо раздразнение на готвачите — се бяха скупчили около ранните огньове, запалени на пясъка за предстоящата закуска.

Хеликаон знаеше, че предстои да стане още по-студено. На Седемте хълма щеше да има лед и сняг, а по пътя ги чакаха бури. Приклекнал встрани от вятъра, той се загледа към морето, представяйки си маршрута край брега, а после през Великия кръг до Тера. С малко повече късмет нямаше да срещнат бойни флотилии толкова късно през годината, а що се отнася до пиратите, малцина капитани биха посмели да нападнат „Ксантос”.

Не, опасностите се таяха по на запад, както и по пътя обратно към дома. Той въздъхна и се поправи. Поне що се отнася до опасности от морето. Мислите му се смрачиха, когато си спомни търговеца Плотеус. Добър и почтен мъж, суров в сделките. Хеликаон никога не би го сметнал за заплаха и Гершом беше прав — дебелият търговец щеше да успее да се приближи достатъчно, за да му нанесе смъртоносен удар. Колцина други бяха наети, заплашвани или подчинени на микенците? Дали и на този кораб имаше мъже, които чакаха възможността да го убият?

Той отново си помисли за сина на търговеца, Пердикас. Когато Хеликаон стигна до килиите, момчето ломотеше несвързано и само се молеше. Едното му око бе изгорено, той кървеше от десетки плитки рани. Мъчителите бяха изморени и отвратени от липсата на информация. В началото бяха сметнали, че момчето проявява голяма смелост, но после рошиха, че просто не знае нищо и уменията и времето им са отишли на вятъра. Хеликаон коленичи до разплакания Пердикас.

— Помниш ли ме? — попита той меко.

— Да… съжалявам, господарю. Съжалявам.

— Защо нападението бе толкова прибързано? Можехте да дойдете в дома ми или да изчакате спускането на нощта. Защо посред бял ден?

— Бяха казали на татко, че потегляш на юг на следващия или по-следващия ден. Нямаше време за планове. — Той отново избухна в сълзи. — Моля те прости ми, Хеликаон.

— Прощавам ти. Ти остана с баща си. Какво друго си можел да сториш?

— Ще свършат ли мъченията?

— Мисля, че да.

— Слава на боговете.

Хеликаон го остави и излезе, далече от вонята на подземията, под светлината на слънцето. Пердикас нямаше да благодари на боговете, когато го хвърлеха завързан и със запушена уста на погребалната клада на мъжа, когото бе убил.

Той отново обмисли казаното от обречения младеж. Микенците знаеха, че отплава на юг. Дали това значеше, че на борда на „Ксантос” или във вътрешния кръг на Приам има предател? Или причината бе, че някой моряк се беше похвалил пред курва за предстоящите си пътешествия, а тя бе предала информацията на микенски шпионин?

Ако беше последното, значи нямаше проблем. Никой в екипажа не знаеше накъде са тръгнали, а само, че се отправят на юг. Ако обаче в двореца имаше предател, тогава врагът щеше да знае, че са се запътили към Тера.

Вятърът утихна. Източното небе ставаше все по-бледо и зората приближаваше. В този момент Хеликаон чу забързани крачки зад гърба си. Той бързо се дръпна наляво, изтегли меча си и се завъртя.

Малко по-назад една хърбава коза се изправи на задните си крака и скочи към убежището си на скалите. Хеликаон се усмихна, прибра меча в ножницата и заслиза обратно по склона. Спря, за да се наслади на „Ксантос”, а мислите му бяха смесица от радост и тъга. Това бе корабът на мечтите му и той още помнеше онзи първи ден от първото си пътуване, от непохватните моряци, изпуснали амфора с вино, до внезапния вятър, отвял шапката на Калкеус през борда. Какъв ден само! Екипажът бе ужасен, че ще плава с Кораба на смъртта — дори Зидантас, който винаги бе твърдял, че не се бои от нищо, посивя, когато ги удари бурята.

Зидантас!

Убит и обезглавен от микенците. Както бяха убити Диос и Павсаний, и Аргуриос, и Лаодика. И малкия Дио, и майка му Халисия.

Спомените бяха болезнени, но в него нямаше гняв, докато чакаше да види първите лъчи на зората. Сякаш призраците на миналото се носеха около него, предлагайки му мълчалива утеха и вечно приятелство. Започваш да ставаш сантиментален, укори се той. Мъртвите ги няма, тук си сам.

Въпреки това отдавна не бе изпитвал такова спокойствие.

На плажа мъжете вече се разбуждаха и трупаха съчки в огньовете, за да прогонят нощния студ. Хеликаон видя Андромаха да се надига изпод одеялата си. Пулсът му се учести, когато си спомни целувката им от нощта на битката в мегарона. Той ядно откъсна поглед от нея. Не мисли за онази нощ.

Някакво движение в морето привлече погледа му. Екипажите на две малки рибарски лодки хвърляха мрежи с тежести във водата отвъд залива. Хеликаон ги погледа известно време. Лодките бяха стари, вероятно построени по времето, когато дядовците на рибарите са били млади мъже, със сърца пълни с надежди и мечти.

Войните идват и си отиват, помисли той, ала винаги ще има рибари.

Слезе по пътеката в скалите и скочи на пясъка, а после тръгна към един готварски огън. Морякът край него сипа бульон в дървена купа и му я подаде. Хеликаон му благодари, взе комат хляб и се оттегли настрана. Седна на една скала и започна да се храни. Касандра дойде при него. Наметалото й се влачеше в пясъка.

— Търся приятеля ти — каза тя. — Къде е?

След миг Хеликаон осъзна, че момичето има предвид козата.

— Вероятно се крие.

— Защо ще се крие? — попита Касандра и наклони глава.

— Мисля, че го плашиш — пошегува се той.

— Да, така е — отвърна тя сериозно. — Но не зависи от мен. Мога ли да ти доям хляба?

— Разбира се. Но до огъня има още хляб и доста хубав бульон.

— Твоят ще е по-добър на вкус — отвърна момичето. — Храната на другите винаги е такава.

Касандра свали наметалото си и го опъна на пясъка като одеяло, а после седна. Докато Хеликаон я гледаше как яде, изпита тъга. При цялото богатство на баща й и нейните собствени интелигентност и красота, Касандра бе вечно сама, заключена в свят на измислени призраци и демони. Дали наистина ще се грижат за нея на Тера, почуди се той? Ще намери ли щастие там?

Тъмнокосата принцеса довърши хляба в тишина, изтръска пясъка от наметалото си и го заметна около раменете си. После пристъпи напред и го целуна по бузата.

— Благодаря за хляба — каза и изтича по пясъка към кораба.

„Ксантос“ плава в продължение на три дни без да страдат нито от лошо време, нито от вражески кораби. На четвъртия ден ги преследваха три критянски галери, но тъй като вятърът духаше откъм гърба им, корабът бързо ги изпревари. Минаха още няколко дни преди да ги застигне първият тежък дъжд. Морето започна да се надига, вятърът набра скорост и над главите им се струпаха буреносни облаци. После, с една могъща гръмотевица, небесата се разтвориха.

Андромаха и Касандра се скриха под навеса, издигнат за тях отпред, но свиреп порив на вятъра го изтръгна от въжетата му. Корабът се люлееше и подскачаше, така че Андромаха омота ръката си с едно въже и притегли Касандра към себе си. Чу Хеликаон да раздава заповеди на гребците с твърд глас. Моряците изтичаха да сгънат платното с черния кон, дърпайки въжетата с усилие. Андромаха се извъртя назад и се огледа към задната палуба, за да види Хеликаон. Той стоеше на кърмата, сграбчил руля, а дългата му тъмна коса се вееше на бурния вятър като знаме.

Проблесна мълния и дъждът се усили. Касандра извика, макар и не от страх. Андромаха видя, че очите й блестят от възбуда. Огромна вълна се разби в носа, водата се изсипа върху двете жени и изтръгна момичето от хватката на Андромаха. Тя падна по гръб и се опита да се изправи. Носът на „Ксантос” се издигна при следващата вълна. Касандра отново падна тежко и тялото й се завъртя по хлъзгавата от дъжда палуба.

От мястото си на кръглата седалка около мачтата, Гершом видя как момичето пада. Нямаше голяма опасност да бъде изхвърлена през борда, но все пак бе напълно безпомощна и той се изплаши, че може да си разбие черепа в парапета. Толкова крехко дете като Касандра лесно можеше да си счупи и врата при подобен инцидент.

Тъй като корабът се люлееше като вейка, Гершом знаеше, че не може да я достигне с вървене. Затова се пусна от въжето и се хвърли по палубата, гмуркайки се към момичето. Касандра се блъсна в него. Гершом обви ръка около кръста й, придържайки я към себе си. „Ксантос” отново се наклони и ги запрати към мачтата. Египтянинът успя да извие тялото си така, че да поеме удара с рамо. Изсумтявайки от болка, той протегна ръка. Дланта му се удари в нещо твърдо и пръстите му се сключиха около него. Това бе основата на седалката под мачтата. Той се надигна на колене и вдигна Касандра, за да седне.

— Хвани се за някое въже — нареди й. Тя го послуша и Гершом се надигна на свой ред, за да седне до нея.

Времето се влоши още повече и дъждът се превърна в истински потоп. Гершом виждаше как гребците се бореха с греблата см и чу Хеликаон да им крещи още заповеди. Хвърляйки поглед през борда, египтянинът мерна няколко скали наблизо. В неравна битка с вятъра, „Ксантос” бавно успя да стигне до убежището на носа.

Защитен зад високите скали от най-лошия вятър, корабът се успокои. Хеликаон нареди да приберат греблата и да пуснат котва. Гребците се изправиха от пейките си, протягайки мускули и правейки по няколко крачки по палубата.

След известно време дъждът поотслабна и по небето започнаха да се появяват кръпки синева. Гершом погледна надолу към тъмнокосото момиче, сгушено в него.

— Вече си в безопасност — каза й той с надеждата тя да се отдръпне.

— През цялото време бях в безопасност — отвърна Касандра и облегна глава на рамото му.

— Глупаво момиче! Вратът ти можеше да се счупи като клечка!

Тогава тя се засмя.

— Не ми е писано да умра на тази лодка.

— О, да, наистина. Хеликаон ми каза, че ще живееш вечно.

Касандра кимна и се усмихна.

— Ти също.

— Това е хубава мисъл. Умирането никога не ми е харесвало.

— О, ще умреш — отвърна тя. — Всеки умира.

Гершом се раздразни, но се опита да не го показва. Момичето беше докоснато от луната. И все пак въпросът не можеше да не бъде зададен.

— Как можем хем да живеем вечно, хем да умрем?

— Имената ни ще живеят вечно. — Тя се намръщи и наклони глава. — Да — каза след малко. „Вечно” не е точно. Ще дойде ден, в който няма да е останал никой, който да помни. Но това е толкова, толкова далече, че можем да кажем и „вечно”.

— Ако съм мъртъв, защо трябва да ми пука, че името ми е известно на непознати? — попита египтянинът.

— Не съм казвала, че ще ти пука — изтъкна тя. — Знаеш ли къде сме?

— Във Великия кръг. Хеликаон казва, че скоро ще достигнем Тера.

Касандра посочи.

— Това там е остров Делос, центърът на Кръга. Той е свещено място. Мнозина вярват, че на него са се родили Аполон и Артемида.

— Но не и ти?

Тя поклати глава.

— Слънцето и луната не са пораснали като цветя от морето. Но Делос е свещено място. Там има могъща сила. Мога да я почувствам.

— Каква сила?

— От онази, която говори на сърцето — отвърна Касандра. — Ти си я изпитвал, Гершом. Зная, че си. — Тя се усмихна. — Тази нощ ще направя огън за молитва и ти ще поседиш с мен под звездите. Тогава ще започнеш да разбираш.

Гершом се надигна на краката си.

— Можеш да направиш огъня си където поискаш, принцесо, но аз няма да стоя с теб. Нямам желание да виждам онова, което ти виждаш. Искам просто да живея, да дишам и да пия вино. Искам да си взема жена и да отгледам синове и дъщери. Не ме интересува дали името ми ще живее вечно.

И с тези думи той се отдалечи от нея към задната палуба.

Когато бурята отмина напълно, денят вече преваляваше. Хеликаон погледна покритото с червени ивици небе. Зимното слънце се спускаше бързо към хоризонта и скоро щеше да се стъмни.

— Гребци, по местата — извика той.

Мъжете бързо седнаха на пейките си, развързаха греблата и ги извадиха. Ониакус прати групи моряци да вдигнат котвите. После се качи на задната палуба и зае мястото си зад руля.

— На юг — каза Хеликаон.

— На три — извика Ониакус на гребците. — Едно — готови! Две — приготви се! Три — ДАВАЙ!

Осемдесет гребла пронизаха водата и „Ксантос” се отдръпна от малкия остров и излезе в открито море.

— И… дърпай! И… дърпай! И… дърпай!

Ониакус продължи да отмерва ритъма известно време. После, когато мъжете вече гребяха в съвършен унисон, гласът му заглъхна.

Докато се измъкваха от сянката на острова, Хеликаон видя няколко рибарски лодки в далечината, но никаква следа от вражески бойни галери. Вятърът беше благоприятен и шестима моряци стояха до мачтата, готови да опънат платното. Мъжете гледаха към него, но той поклати глава.

— Още не. Почакайте — извика им.

Отиде до десния парапет и се загледа в двете редици гребла. Движеха се в съвършен ритъм. После погледна и от другата страна.

— Гребло шест, долу вдясно — каза Ониакус.

— Да — отвърна Хеликаон. — Какво му е?

— Един капак го удари по пръста. Нищо сериозно. Вероятно ще изгуби нокътя.

Гершом, който бе дошъл при тях, се загледа над парапета.

— Нищо нередно не виждам с шесто гребло — отбеляза той.

— Погледни по-внимателно — каза Хеликаон.

Египтянинът присви очи.

— Не, не мога да забележа онова, което виждате вие — призна накрая.

— Ритъмът му е добър, но греблото не навлиза толкова навътре, колкото би трябвало. В движението ни напред има лек дисбаланс. Ако затвориш очи, ще го усетиш. — Хеликаон видя, че Гершом го гледа невярващо. — Не се шегувам, приятелю.

Египтянинът се завъртя към Ониакус.

— И вие усещате този… този дисбаланс заради едно гребло от осемдесет? Искам истината!

Морякът кимна.

— Болката в ръката го кара да се отдръпва леко, когато потопи греблото. Казах му да си почине днес, но той е твърде горд.

Няколко черноглави чайки се появиха над тях, а после се гмурнаха към морето.

— Усетихте ли това? — каза внезапно Гершом.

— Какво? — попита Ониакус.

— Една от чайките се изсра на палубата. Чакайте да си променя стойката, за да компенсирам новото разпределение на тежестта.

Ониакус се засмя.

— Не ти се подиграваме, Гершом. Ако беше прекарал на кораб толкова години, колкото нас, щеше да усещаш всяка лека промяна в движението на „Ксантос”. Както когато провизиите ни намалеят и започваме да плаваме по-плитко, или когато платното е мокро или гребците са изморени.

Египтянинът не изглеждаше убеден, но сви рамене.

— Ще го приема на доверие. И така, къде ще нощуваме?

— Може би на Наксос, може би на Миноя. Още не съм решил — отвърна Хеликаон.

— На Плажа на Кронос има хубаво търговско село — вметна, Ониакус.

— И критски гарнизон — каза Хеликаон.

— Да, но е съставен от местни. Обзалагам се, че никой няма да възрази срещу малко печалба. А и ми писна от изсушено месо и рядка супичка. Сигурно си спомняш, че там имаше един чудесен пекар.

— Ониакус ме убеди — намеси се Гершом. — Къде е Плажът на Кронос?

— На остров Наксос — отвърна Хеликаон.

— Най-големият остров във Великия кръг — добави Ониакус. — Много красиво място. Там срещнах жена си.

Последва неудобно мълчание. После Хеликаон заговори:

— Ониакус е прав — обърна се той към Гершом. — Островът е много красив, но Миноя може би е по-безопасен. Царят там още не се е въвлякъл във войната. Той е хитър мъж и ще изчака докато е сигурен коя страна ще се окаже победител. И по-важното е, че има само пет бойни галери и няма да бърза да атакува „Ксантос”.

Хеликаон се отдръпна от египтянина и направи знак на мъжете, застанали до мачтата, да опънат платното. Когато черният кон се появи, Ониакус даде заповед на гребците.

Отново заваля и дъждът се носеше към носа. Там вече бяха поправил малкия навес и той видя, че Андромаха и Касандра са застанали до парапета.

— Да не би Андромаха да те е обидила по някакъв начин? — попита Гершом.

— Разбира се, че не. Защо питаш?

— Почти не си й говорил, откак тръгнахме.

Това бе истина, но той не искаше да го обсъжда с Гершом. Вместо това отиде до централната палуба и тръгна към двете жени. Когато се приближи, видя, че гледат делфин. Андромаха вдигна очи и той почувства силата на зелените й очи. Ала не тя, а Касандра заговори:

— Кавала още е с нас — каза тя, посочвайки делфина.

— Нарани ли се при падането? — попита я той.

— Не. Гершом ме хвана. Той е много силен. — Тя потрепери. — Ще ми се да имахме огън. Студено ми е.

Хеликаон видя, че устните й са посинели. Той веднага свали тежкото си наметало и обви раменете й с него. Момичето го притисна плътно около себе си.

— Постой под навеса за известно време, да не те духа вятърът — посъветва я.

Касандра му се усмихна.

— За мен ли се тревожиш? Или искаш да поговориш насаме с Андромаха?

— Безпокоя се за теб, малка братовчедке.

— Тогава ще ида — отвърна тя. — Заради теб.

Момичето сведе глава и изчезна под малкия навес. Хеликаон внезапно се почувства напрегнат. Срещна погледа на Андромаха.

— Рядко ми се е случвало да съм толкова изнервен — каза той.

— Затова ли ме отбягваш, откак почна пътуването?

Погледът й бе хладен, а в гласа й имаше сподавен гняв.

— Да. Не зная как да… — Гласът му заглъхна. Какво можеше да каже? Че през целия си живот бе мечтал да намери любов и че тя бе въплъщението на тази мечта? Че всеки ден, откак я бе срещнал, беше в сърцето му? Че когато заспеше нощем, лицето й се появяваше в ума му, а когато се събудеше първите му мисли бяха за нея?

Хеликаон въздъхна.

— Не мога да изкажа онова, което е в сърцето ми — отвърна накрая. — Не и на жената на скъп приятел и майката на сина му.

— Да — отвърна Андромаха. — Синът на мъжа, когото обичам… когото обичам с цялото си сърце.

Думите, изговорени с такава сила и страст, го пронизаха. Той отстъпи.

— Радвам се за теб — успя да каже.

Видя, че в очите й има сълзи. Обърна й гръб и се върна на задната палуба. Гершом го изгледа внимателно.

— Добре ли си? Изглеждаш пребледнял.

Хеликаон не му обърна внимание и се обърна към Ониакус.

— На югозапад, към Миноя — нареди той.

VII ИСТИНАТА В ПРЕДСКАЗАНИЕТО

Цар Алкей не бе амбициозен човек. Плодотворната почва на остров Миноя му носеше достатъчно богатства, за да бъдат той и трите му жени щастливи. Редовните приходи от търговията с добитък и жито му позволяваха да поддържа малка армия — пет галери, които да патрулират брега и около петстотин войници, които да бранят земята му. Нито галерите, нито малката армия бяха достатъчно силни, че царете от съседните острови да се боят от нахлуване, нито пък толкова слаби, че да ги подканят да обмислят нападение над Миноя. На двадесет и осем години Алкей бе щастлив от живота си.

Успехът се съдържаше в хармонията и баланса, както царят бе открил преди много време. За Алкей пътят към тях не бе лесен. Като дете той бе разюздан и приказлив, за голямо неудоволствие на баща си, който постоянно му втълпяваше, че трябва да контролира емоциите си. Всички решения трябваше да се базират на рационалност и внимателно обмисляне, това твърдеше старият цар. Той постоянно се подиграваше на сина си за неспособността му да разсъждава трезво. На двадесет години Алкей най-накрая разбра, че баща му е прав. Последвалото осъзнаване го освободи и той отиде при баща си, благодари му и заби кинжал в сърцето му, за да стане цар на негово място.

След това никой вече не му се подиграваше и хармонията и балансът изпълниха живота му. В редките случаи, в които някой ги поставяше в опасност, Алкей откри, че кинжалът носи незабавно облекчение.

Не и днес обаче, помисли си царят раздразнено. Днес нямаше никакъв баланс.

Вчера тъкмо се готвеше да се премести до двореца си на западния бряг, далече от суровите северни ветрове на зимата. Две от жените му бяха бременни, а третата — прекрасно безплодна. Търговският сезон се бе оказал по-печеливш от миналото лято, въпреки войната. Изглежда боговете му се усмихваха. После микенската галера се върна и сега — след като пътуването му на югозапад бе отложено — Алкей беше принуден да се прави на добър домакин пред двете създания на Агамемнон — змията и лъва. И двете бяха опасни.

Светлоокият посланик Клейтос изтъкваше колко много ще се радва цар Агамемнон, ако следващото лято минойското зърно може да се използва, за да нахрани армиите на запада, веднъж щом започне нахлуването в Троя.

Клейтос си каканижеше и Алкей почти не го слушаше. Беше чувал всичко и преди. Минойското зърно се доставяше из цялата Велика зеленина и печалбите бяха високи. Да снабдява Агамемнон щеше да бъде — както Клейтос неискрено го определи — „проява на вяра”. Той твърдеше, че печалбите за царя на Миноя ще са високи и платени от оплячкосаната съкровищница на Троя. Алкей едва удържа усмивката си при тези думи. Както бе казал някога баща му: „Не дърпай зъбите на лъва, преди да си видял мухите по езика му.” При мисълта за лъвове, той прехвърли погледа си към втория микенец, война Персион.

Едър, с черна разклонена брада Персион мълчеше, поставил ръка на меча си. Алкей познаваше този тип. Арогантността в очите му говореше за постигнатите победи. Той беше войн, касапин, а понякога вероятно и убиец по поръчка. Персион стоеше немигащ и неподвижен като статуя, а самото му присъствие представляваше безмълвно предупреждение. Онези, които се противопоставяха на желанията на Агамемнон, не оцеляваха дълго.

Алкей се облегна назад и поиска още вино. Един слуга прекоси мегарона и напълни чашата му. Студен ветрец духаше из старата сграда и царят стана, за да отиде до пламтящия мангал, разположен до северната степа. Клейтос го последва.

— Тази война ще бъде спечелена през лятото — каза той. — Най-великата флотилия, виждана някога, ще отведе седемдесет хиляди мъже до стените на Троя. Градът не може да преодолее мощта ни.

— Интересно — замислено промърмори Алкей. — Греша ли или и миналата година пак спомена нещо подобно?

— Имаше неочаквани забавяния — отвърна Клейтос и устните му изтъняха. — Но те уверявам, че тази година това няма да се случи.

Алкей се усмихна вътрешно.

— Прости ми — каза той меко. — Но в какво ме уверяваш — че не очакваш да има повече неочаквани забавяния? Ако ги очаквахте, така или иначе нямаше да са неочаквани. Това е в природата на изненадата, Клейтос. Тя винаги е неочаквана. Така че всъщност ти твърдиш, че принц Хектор и неговият Троянски кон, своенравният Приам и смъртоносният Еней вече нямат с какво да ви изненадат. Смели твърдения, ако ми позволиш да отбележа.

Клейтос примигна и присви очи.

— Аз съм войник. Игрите на думи не ме интересуват. Казвам единствено, че Троя е обречена, цар Алкей.

— Предполагам, че си прав — отвърна царят с помирителен тон. — Ала миналата година говорих с цар Пелей от Тесалия. Той ми каза как няма търпение да унищожи Троянския кон и да принуди самохвалкото Хектор да целува калта в краката му. Едва вчера научих, че са се срещнали в Карпеа, но не си спомням да е ставало дума за целуване на кал.

Виждаше, че Клейтос започва да се ядосва и си даваше сметка, че не след дълго меките думи щяха да отстъпят място на твърди заплахи. С раздразнение се замисли как да успокои създанието. Да дразни посланика на Агамемнон бе забавно, но не особено мъдро.

Няколко удара по широката врата на мегарона прекъснаха разговора. Един слуга бързо я отвори само колкото да пусне един набит войник да влезе. Алкей видя, че това е капитанът на конницата му, Малкон. През сградата духаше студен вятър. От мангала полетя малко пепел, принуждавайки Клейтос да отстъпи. Малкон се приближи към царя си. Той бе нисък и широкоплещест мъж, облечен в бронзов нагръдник. Удряйки юмрук в бронята си, войникът сведе глава пред своя цар.

— Какво има, Малкон?

— До Скалата на Тетида е спрял голям… кораб, господарю. — Алкей забеляза колебанието и погледна по-внимателно капитана си. — Пътуват за Тера — продължи Малкон. — Водят нова жрица, която да служи на Минотавъра. Искат позволение да прекарат нощта на плажа и да купят провизии.

— Разбирам — отвърна царят, но умът му съобразяваше бързо. Малкон имаше правото да даде подобно позволение и не би го прекъснал, ако това бе единственият проблем. Той беше интелигентен и трезвомислещ човек, и прекъсването означаваше, че новопристигналите представляват някаква заплаха или усложняват нещата до степен капитанът да не може да вземе решение сам. Цар на някой съседен остров, може би? Той веднага отхвърли тази мисъл. Малкон веднага би го пуснал. Не, решението на капитана да му прехвърли проблема трябваше да е свързано с присъствието на микенците.

Което означаваше, че корабът бе троянски или на някой съюзник на Приам. Но защо наблягаше на това, че е голям?

Осъзнаването дойде като удар с копие, макар и изражението на царя да не се промени. Той погледна в сините очи на Малкон.

— Кораб, потеглил към Тера — каза бавно. — Толкова късно през годината. Е, както и да е, боговете изискват да им предложим гостоприемство. Нали така, Клейтос? — попита царят внезапно, обръщайки се към микенеца.

— Винаги трябва да почитаме господарите на земята — отвърна посланикът. — Иначе те ще отдръпнат благословията си от начинанията ни и ще ни обрекат на провал.

— Точно така, и прекрасно казано. — Алкей се завъртя обратно към войника и каза: — Иди и кажи на гостите ни, че са добре дошли да прекарат нощта тук. — Малкон кимна и тръгна обратно към вратата. Точно когато я достигна, Алкей извика след него:

— Има ли сред тях наши познати?

Войникът прочисти гърло.

— Еней от Дардания, господарю. Той води една от дъщерите на Приам да стане жрица.

— Подпалвачът е тук! — изрева Клейтос. — Това е нетърпимо! Армията ти трябва да го задържи. Цар Агамемнон ще те възнагради богато.

— Не мога да го задържа, Клейтос — отвърна царят. — Корабът пътува към храма на Тера и както ти сам каза преди миг, трябва да отдаваме почит на боговете. — Той се обърна към Малкон и извика: — Покани цар Еней и пътниците му в двореца тази вечер.

Войникът бързо излезе от мегарона. Алкей се обърна към посланика.

— Не бъди толкова мрачен, приятелю — каза, поставяйки ръка на рамото на микенеца. — Твоят човек Персион изглежда добър боец.

— Такъв е. И какво от това?

— Не каза ли преди малко, когато ми го представяше, че е роднина на велик микенски герой?

— Да. Чичо му беше Алектруон — герой, жестоко убит от мъжа, когото сега каниш на масата си.

— Като цар и човек, който почита боговете, не мога, независимо дали заради печалба или злоба, да преча на онези, които им служат. Боговете обаче ценят честта и смелостта над всички други добродетели, не е ли така, Клейтос?

— Разбира се. Всички го знаят.

— Персион е изгубил свой роднина. Героят Алектруон е бил от неговата кръв, а кръвта вика за мъст. Боговете със сигурност биха разбрали — и дори одобрили — ако той почете чичо си, като предизвика на дуел мъжа, който го е убил?

Светлината на осъзнаването проблесна в очите на микенеца.

— В името на Арес, да! Моите извинения, цар Алкей. Не бях прав за теб. Планът е чудесен.

Луната светеше ярко над скалите, а сребърното й сияние се отразяваше в гредите на „Ксантос” като му придаваше призрачен вид. По плажа бяха напалени огньове, но мъжете от екипажа не почиваха около тях. Мнозина носеха леки кожени нагръдници и къси мечове. Други бяха опънали лъковете си. Само готвачите бяха невъоръжени, докато приготвяха вечерята.

Хеликаон извика първите стражи при себе си и осмината мъже се събраха наблизо. Гласът му бе тих, но в тона му се долавяше напрежение, което никой от тях не пропусна.

— Трябва да смятате този пристан за вражески — предупреди ги той. — В съседния залив има две микенски галери и екипажите им сигурно вече знаят, че сме тук. Намерете си високи места по скалите и бъдете бдителни.

Седнала до огъня наблизо, облечена в дълга до глезените рокля от богато украсена зелена вълна, Андромаха го гледаше. Какво противоречие само, помисли си тя. В един миг си избухлив и непредвидим, в следващия — хладен и рационален като сивобрад ветеран. Тя се загледа в профила му, очертан от луната. Сякаш почувствал погледа й, Хеликаон внезапно се обърна и я погледна, а сапфирените му очи бяха студени и лишени от всякаква емоция.

Андромаха се извърна. Стана от огъня, изтръска пясъка от роклята си и отиде до брега. Яд я беше на себе си. Когато Хеликаон бе дошъл на носа в златната светлина на залеза, тя искаше да му каже истината — че го обича така, както няма, както не би могла, никога да обича друг. Вместо това една безразсъдна фраза бе достатъчна, за да го накара да вярва, че Хектор е онзи, когото истински обожава. Сега не можеше да стори нищо, за да върне думите си, а нямаше как да ги обясни.

Ониакус и Гершом се приближиха по пясъка. И двамата й помахаха за поздрав, а после отидоха при Хеликаон. Стражите тръгнаха към местата си по скалите и Андромаха чу как Гершом изразява тревогите си за предстоящата вечеря.

— Защо рискуваш? — попита той. — Знаеш, че там може да има микенци.

— И мислиш, че трябва да намеря някоя пещера, в която да се скрия?

— Нямам това предвид. Тази нощ си в странно настроение, Златни. Внимателно подбираш най-добрите стражи. Разполагаш защитни позиции и се приготвяш за атака. След това решаваш да се хвърлиш безцелно там, където враговете ти могат да те поразят.

— Няма планирана засада, Гершом — отвърна Хеликаон. — Те имат шампион, който иска да ме предизвика след вечерята.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Алкей прати слуга, който да ме предупреди.

— Познаваш ли този шампион?

Хеликаон поклати глава.

— Името му е Персион. Роднина е на един микенец, когото убих преди няколко години. Алкей казва, че прилича на боец.

Гершом изруга тихо.

— Чумата да го тръшне! Боец? Значи нямаш избор. — Той изгледа напрегнато приятеля си. — Трябваше да послушаш Ониакус и да отпътуваш до острова с майстора пекар.

Хеликаон сви рамене.

— И там щеше да има микенци, приятелю.

— Ами… убий го тогава бързо и без да поемаш рискове.

Златния се усмихна студено.

— Такъв е планът, да.

Те поговориха още малко, но Андромаха се оттегли със свит от страх стомах. Хеликаон щеше да участва в двубой тази нощ. Устата й пресъхна. Ако той умреше, част от нея щеше да умре с него. Дори не си го помисляй, сгълча се веднага. Той е Хеликаон, Златния. Мъжът, който стоя с Аргуриос на стълбите и се би срещу най-добрите войни на Микена. И който ги надви до един.

Тя чу стъпките му по чакълестия пясък, но не го погледна, а вместо това насочи поглед към озарените от луната вълни.

— Най-добре е Касандра да не идва на вечерята — чу гласа му зад гърба си.

— Преди малко ми каза, че не иска — отвърна тя. — Изплашена е. Казва, че там щяло да има червен демон. Не иска да го вижда.

— Червен демон? В името на боговете, състоянието й се влошава с всеки сезон — каза той с тъга в гласа.

При тези думи Андромаха се обърна към него, а зелените й очи излъчваха гняв.

— Състоянието й? Всички я мислите за луда, но тя не е. Тя наистина вижда, Хеликаон. И да, силата на виденията често почти я докарва до лудост. Касандра е още дете, а вече е видяла деня на смъртта си.

— Не вярвам това — отвърна той. — Чувал съм пророчества на гадатели. Слушал съм думите на оракули. Понякога предсказаното се случва, но често и самият аз съм можел да предвидя събитията, без да съм гадател. Боговете, ако наистина съществуват, са капризни и своенравни, но винаги ни изненадват. Мислиш ли, че биха създали свят, в който да не могат самите те да се изненадат? Където всичко е предвидено?

Андромаха поклати глава.

— Защо мъжете винаги скачат от една крайност в друга? Само защото едно събитие е предопределено не значи, че целият живот около него е планиран, секунда по секунда. Виждала съм истината на предсказанието, Хеликаон. На Тера, на плажа на Залива на сините сови и в Троя, с Касандра.

Той сви рамене.

— Тогава по-добре се облечи за вечерята — каза накрая. — За да не закъснееш и да изпуснеш пристигането на червения демон.

— Да се облека? — попита тя слисана.

— Роклята, която носиш, е… функционална, но не много подходяща за царска вечеря.

— О, колко глупаво от моя страна! — сопна се тя. — Сигурно съм отишла при грешния сандък. Защото отворих моя, пълен с дрехи за морско пътуване. Незабавно ще се върна на „Ксантос” да заема някоя царска рокля от екипажа.

Хеликаон се изчерви, а после се усмихна.

— Аз съм идиот — каза нежно. — Моля те, прости ми. И бижута ли не си взела?

Тя го изгледа отново, все още ядосана.

— Не.

Той пристъпи напред и отвори една кесия на колана си. Извади от нея тежка огърлица от злато и кехлибар и й я подаде. Върху камъка имаше красива гравюра на богинята Артемида с лък в ръка. Кехлибарът бе топъл на пипане. Андромаха прокара пръсти по идеално гладката повърхност, следвайки линиите на гравюрата.

После вдигна очи към неговите и попита:

— Защо я носеше?

— Мернах я на пазара — отвърна Хеликаон и сви рамене някак твърде незаинтересовано. Тогава тя разбра, че е купил украшението за нея. — За мен ще е чест, ако я носиш тази вечер — добави той.

— Тогава ще я нося — отвърна Андромаха и вдигна огърлицата до врата си. Хеликаон застана зад нея и я закопча.

— Ръцете ти са изненадващо сигурни за човек, който ще се бие след няколко часа. Толкова ли си спокоен?

— Да — отвърна той. — Смяташ ли ме за самонадеян?

— Разбира се, че си самонадеян, Хеликаон. Имаш причини да си. Но осъзнаваш, че всеки може да бъде победен, нали? Никой не е неуязвим.

Хеликаон се ухили.

— И това е мисълта, която искаш да отнеса със себе си в битката? Че мога да бъда осакатен? Или убит?

— Не! — възкликна Андромаха. — Ни най-малко. Просто не искам да си прекалено самоуверен, това е всичко.

— Е, сега няма такава опасност — каза той. — Хайде, трябва да тръгваме. Не е възпитано да караме царете и убийците да ни чакат.

Гершом се сгуши в тежкото си вълнено наметало, за да се опази от силния северен вятър, и в ума му се прокраднаха мисли за добра храна и топло легло. Десет нощи студен и неспокоен сън по зимните плажове го бяха накарали да изпитва носталгия по луксозните дворци на Египет, разкоша на белостенния Мемфис, зашеметяващото величие на Луксор. Места с меки чаршафи и още по-меки жени. Но най-вече — топли места!

Той въздъхна. Като принц Ахмоз онези места бяха негови, но като престъпника Гершом, домът му бе единствено одеялото, на което лежеше. Не му е времето да мислиш за изгубеното, каза си египтянинът. На острова имаше микенци и някой трябваше да пази „Ксантос” от нападение. Хеликаон бе пратил съгледвачи сред скалите на юг и от другата страна на тесния остров на изток. На запад рядката горичка стигаше почти до плажа. Още съгледвачи стояха скрити там, наглеждайки скалната пътека към крепостта на царя.

Моряците, които не бяха на стража, седяха край огньовете. Всички бяха нащрек и държаха оръжията си наблизо. Въпреки бдителността обаче, в спускащия се мрак се чуваха смях и песни, защото тези мъже бяха свикнали на войната и опасностите, които криеше.

Гершом погледна към изпълненото със звезди небе и после тръгна да търси Ониакус.

— Ще сменим стражите, когато луната достигне зенита си — каза на моряка. — Никой няма да спи цялата нощ. Погрижи се виното да не е прекалено изобилно.

— Колкото и да обичам „Ксантос”, бих предпочел да пазя Хеликаон — отвърна младият мъж. — Ами ако тази нощ му готвят предателство?

В главата на Гершом се въртяха сходни мисли, но той не ги изрече. Вместо това каза:

— Хеликаон познава царя и му вярва. Мислиш ли, че иначе би взел със себе си жената на Хектор и дъщерята на Приам?

Лицето на Ониакус потъмня.

— Касандра не отиде с тях — каза той и се заоглежда наоколо внезапно изплашен. — Тя каза, че ще е с теб.

Гершом изруга. Проклетото момиче му носеше само неприятности. Двамата с Ониакус тръгнаха сред екипажа, за да питат дали някой не я е виждал. Изненадващо малко я бяха забелязали. Тъмнокоса принцеса сред множество млади силни мъже би трябвало да привлича вниманието, но тя сякаш бродеше сред тях като привидение. Един от готвачите обаче си спомни, че я е видял до тясната скална пътека, която им посочи. Тогава Гершом си спомни огъня, за който му бе споменала.

— Стон нащрек, Ониакус — каза той. — Аз ще я намеря.

Египтянинът взе меча си и тръгна в нощта.

Докато се катереше по пътеката, виждаше далече вдясно царския дворец, от който бликаше светлина. Земята отляво бе потънала в мрак, но ярката лунна светлина му разкри тясна просека нагоре към каменист хълм, ограден от дървета. Вероятно пътеката бе дело на животни, но той я последва уверено. Звуците на нощта, цвърченето на дървесни бръмбари, квакането на жаби, всичко това го обгърна, когато морето остана зад гърба му. Малки създания шумоляха в храстите, а наблизо се чуваше блеенето на невидими кози. Той започна да се поти под вълненото си наметало и спря за момент. Край ноздрите му се прокрадна лека миризма на горящи билки и той извърна бавно глава в търсене на източника й. Очите му мярнаха почти незабележимия блясък на огън, отразен в скалата над него.

Гершом се изкачи внимателно под лунната светлина и намери дълбока пещера в хълма, която гледаше на юг и бе защитена от северните ветрове. До вътрешната стена бе запален огън и димът се кълбеше под ниския таван.

— Касандра? — извика той, но не получи отговор. Привеждайки глава, влезе по-навътре в пещерата. Миризмата на огъня бе люта и в нея се усещаше едва забележим аромат на благовония. Димът пареше на очите му и той коленичи близо до каменистата земя в търсене на свеж въздух. — Касандра! — извика отново. Гласът му звучеше странно в собствените му уши. — Ка-сан-дра! — каза пак и се изкикоти, защото звукът бе наистина особен. Свлече се на пода и положи глава на ръката си, загледан в огъня.

Пламъците бяха мънички и жалки, не повече от един запален храст. Обаче листата сякаш не горяха. Огънят танцуваше по тях като впримчена слънчева светлина, но без да ги изгаря. Въпреки че бе малък, той излъчваше много топлина. Гершом несръчно разкопча иглата на наметалото си и го остави да падне. Усилието го изтощи и го накара да задиша тежко, вдишвайки още от нездраво сладкия пушек. Осъзна, че му се доспива, но очите му останаха отворени, загледани в огъня. Звуците на нощта изчезнаха. Пламъците изглежда го привличаха към себе си и умът му се изпълни с ярки цветове. А после огънят изчезна и той засънува.

Откри, че се носи под лунната светлина над дворцовите градини на Тива, и се засмя. Колко странно, помисли си. Сънувам и знам, че сънувам. Под себе си видя слугиня, която се прокрадваше с новородено бебе в ръце, увито в одеяло със златна украса. Жената плачеше, докато тичаше през тъмните пътеки, за да излезе на улицата. Гершом я разпозна, въпреки че бе по-млада, отколкото си я спомняше. Последния път, когато видя Мерисит, тя бе крехка и среброкоса, осакатена от артрита. Мила и внимателна жена, която му бе бавачка в продължение на седем години. Стана му любопитно и той проследи плачещата жена по сенчестите улици до брега на реката, където тя коленичи край тръстиките. Прегърна бебето, но главичката му се килна настрани, с отворени и невиждащи очи. На светлината на луната Гершом видя, че новороденото е мъртво. Един брадат старец в разпокъсаните дрехи на керемидчия излезе от сенките. Последва го друга жена, облечена в свободните одежди на пустинния народ. И тя имаше бебе, но то бе живо. Мерисит нежно го обви в златното одеяло и изтича обратно в двореца.

Гершом я последва до царските покои, където спеше майка му. По чаршафите имаше кръв. Царицата отвори очи. Слугинята седна на леглото и й подаде бебето, което бе започнало да плаче.

— Тихо, малки Ахмоз, сега си в безопасност — прошепна царицата.

Това е само сън, помисли Гершом, обладан от внезапен страх. Само сън.

Образът потрепери и изведнъж той вече се носеше като ястреб над пламтяща пустиня. Огромно множество прекосяваше пясъците — корави мъже с тревожни очи, жени, облечени в ярки дрехи, малки деца, които тичаха сред стада овце и кози. И сред тях египтянинът видя себе си, с посребрена брада и извита пръчка в ръце. Едно момче дотича при него, викайки нечие име.

Гершом примигна и видението изчезна, заменено отново от огъня в пещерата. Стремейки се отчаяно да избяга от пламъците, той се помъчи да стане, но се свлече отново. Горящите клонки се раздвижиха и почервеняха. Той видя огромни реки от кръв, течащи през земя на мрак и отчаяние. Видя лицето на брат си Рамзес, посивяло от мъка.

После огънят отново изпълни взора му. Пламъците пламтяха високо в небето и той чу рева на хиляди гръмотевици. Мракът скри слънцето. Гершом с ужас стана безмълвен свидетел как морето се надигна, за да посрещне черните облаци. Яростта на видението го накара да извика и да скрие лице с ръце. Ала това не скри картините.

Накрая огънят умря и в пещерата нахлу хладен свеж въздух. Когато египтянинът излезе в нощта и се свлече на мократа земя, от очите му капеха сълзи. Касандра го чакаше, слаба и изпъната като струна, с корона от маслинови листа на главата.

— Вече започваш да виждаш — каза тя меко. Това не беше въпрос.

Гершом се обърна по гръб и се взря в звездите. Главата му започна да се прочиства.

— Сложила си наркотици в пламъците.

— Да. За да ти помогна да си отвориш очите. — Главата го болеше и той се надигна със стон. — Отпий — каза момичето и му подаде мях. — Ще прочисти главата ти.

Той махна запушалката и пи ненаситно. Устата му бе суха като пустинята от виденията му.

— Какво беше това? — попита я той.

Касандра сви рамене.

— Това са си твои видения. Не зная какво си видял.

— Накрая ми се яви планина, която избухна и унищожи слънцето.

— А, значи греша, това видение определено го знам. Планината няма да унищожи слънцето, само ще заслони светлината му. Видението е истина, Гершом.

Египтянинът отпи още вода.

— Главата ми още е пълна с мъгла — каза той. — На огнената планина имаше огромен храм във формата на кон.

— Да, това е храмът на Тера — отвърна тя.

Гершом се приведе към нея.

— Тогава не бива да ходиш там. Нищо живо не може да оцелее след онова, което видях.

— Зная — каза момичето, сваляйки короната от листа от главата си, след което отръска няколко вейки от дългата си тъмна коса. — Аз ще умра на Тера. Зная го, откак пораснах достатъчно, за да знам каквото и да е.

Тогава той се загледа в нея и сърцето му се изпълни с мъка. Тя изглеждаше толкова крехка и сама, с очи, натежали от знание и тъжно изражение. Гершом се пресегна, за да я прегърне, но Касандра се отдръпна.

— Не се боя от смъртта, Гершом. А всичките ми страхове ще изчезнат на Красивия остров.

— На мен не ми изглеждаше красив — отвърна той.

— Имал е много форми и много имена през различните човешки епохи. И ще има още много. И всички ще са красиви. — Тя въздъхна. — Но тази нощ не е отредена за моя живот и смъртта ми. Тя е за теб, Човеко на Камъка. Дните ти в морето почти приключиха. Дал си обет и скоро ще трябва да го изпълниш.

Мислите на Гершом отлетяха към времето, когато Хеликаон беше близо до смъртта. Лечителите и знахарите на Троя бяха безсилни и египтянинът потърси мистериозен свят човек — пустинник, познат като Пророка. Дори сега си спомняше кристално ясно първата си среща с него и думите, които си размениха. Белокосият брадат пророк се съгласи да излекува Хеликаон, но на висока цена. И то не цена в злато или сребро.

— Един ден ще те повикам — каза той на Гершом онази нощ. — И ти ще дойдеш при мен, където и да съм. После една година ще правиш каквото поискам от теб.

— Ще бъда твой роб?

Отговорът на Пророка бе мек, но Гершом още помнеше прикритото презрение в него:

— Твърде висока ли е цената, принц Ахмоз?

Египтянинът понечи да откаже. Гордостта му го изискваше.

Искаше да изкрещи: „Да, цената е твърде висока”. Той бе принц на Египет и не робуваше никому. Ала не го каза. Вместо това замълча едва способен да диша от напрежение. Хеликаон бе негов приятел и му беше спасил живота. Независимо от цената, той бе длъжен да изплати този дълг.

— Съгласен съм — каза накрая.

Сега, под лунната светлина, Гершом погледна Касандра.

— Той ще ме извика скоро, нали?

— Да. И ти като мен никога повече няма да видиш Троя, Гершом.

VIII АЛЕНИЯТ ДЕМОН

Микенският посланик Клейтос седеше тихо и повече държеше, отколкото отпиваше от чашата си с вино. Атмосферата в мегарона на Алкей бе потискаща, а петдесетината гости ядяха и пиеха в почти пълна тишина. В стаята се усещаше напрежение и Клейтос видя, че хората гледат нервно към Персион и Хеликаон, седнали на противоположните краища на царската маса.

За посланика тази нощ бе отговор на молитви, дар от боговете към човек, който им служеше всеотдайно. Благословия като никоя друга. Преди всичко той беше роден в земя и сред хора, обичани от боговете. Микенците бяха най-великата раса във Великата зеленина, по-благородни и героични от всеки друг. Цар Агамемнон олицетворяваше това величие. Той бе видял преди всички други опасността, която представляваше Троя за останалите. Разпозна деспота Приам, решен да подчини всички свободни народи на волята си. И докато другите бяха подкупени или изкусени от коварния троянски цар, Агамемнон не се остави да бъде заблуден. Благодарение на неговата мъдрост, злото на Троя щеше да бъде покосено, стените й — разрушени, а народът — поробен.

Тази нощ, като знак за велик ден, един от най-ужасните врагове на Микена, изчадие на истинското зло, трябваше да бъде поразен от праведната сила на микенски войн. Това щеше да е нощ на справедливост, в която боговете тържествуват.

Бременната жена отляво се наведе над него, за да достигне поднос с плодове. Ръката й го закачи и той разля малко вино.

— Моите извинения, господарю Клейтос — каза тя. Дощя му се да я зашлеви. Вместо това се усмихна, пресегна се за подноса и го постави пред нея.

— Няма нужда, царице Ариана — отвърна посланикът и незабавно извърна поглед с надеждата дебелата свиня да разбере, че няма желание да говори с нея. Ала жената, като повечето от пола й, не схващаше лесно и не усещаше намеци. Тя настоя да разговарят, продължавайки оттам, където бяха започнали малко по-рано.

— И все пак не разбирам, посланико — каза царицата. — Ти твърдиш, че Приам е планирал да потопи света във война.

— Да. За да се превърне в негов господар.

— Защо?

Той я зяпна.

— Защо? Защото… защото е зъл и е тиранин.

— Имах предвид какво ще спечели, ако прати армиите си да атакуват съседите му? Той вече е най-богатият цар. А армиите струват пари. Всяка местност, която бъде покорена, има нужда да бъде охранявана и в нея трябва да се построят крепости. Безкрайни войски, които бродят из завладени земи, биха източили дори великото богатство на Троя.

— Какво би спечелил? — повтори той, опитвайки се да си даде малко време да помисли. — Всички ще го смятат за завоевател и велик цар-войн. Ще получи слава и почести.

— И това би било важно за него?

— Разбира се, че е важно. Всички истински мъже копнеят за слава и почести.

— Ах — възкликна царицата. — Обаче сега отново съм объркана. Той истински мъж ли е при това положение или зъл тиранин? Или по някакъв начин и двете заедно?

— Както казах, той е зъл.

— Значи злите също копнеят за слава и почести. Как тогава да ги различаваме?

— He винаги е лесно — отвърна Клейтос. — Особено за жените. Трябва да се разчита на мъдростта на велики царе като Агамемнон.

— Чувала съм за величието му — каза царицата. — Съпругът ми разказва за завоеванията му, за градовете, които е покорил, за робите и плячката, които е събрал. От Спарта на юг по целия път на север до Тракия. Мен не ме бива в числата. Четиринадесет принцове и царе ли е убил или шестнадесет?

— Не съм ги броил — отвърна Клейтос. — Истина е обаче, че цар Агамемнон няма равен на бойното поле.

— Мъж, постигнал слава и почести.

— Именно.

Тя отново се наведе към него.

— Аха, мисля, че започвам да разбирам. Приам е заблудил всички ни, прикривайки плановете си за завоевания с четиридесет години на мир. Подобна хитрост е почти гениална, не мислиш ли?

Ариана се усмихна мило, а после се обърна да говори с други гости. Клейтос я изгледа злобно. Един ден, обеща си той, ще си плати за това неуважение. Точно както съпругът й ще страда за обидния си подигравателен тон.

Посланикът погледна към другия край на масата, към Хеликаон. Злодеят изглеждаше отпуснат. Усмихваше се и си говореше с някакъв търговец. Клейтос забеляза обаче, че почти не е докоснал чашата си с вино. Алкей разговаряше с жената на Хектор. Микенецът бе доста впечатлен от нея. Тя не дойде на вечерята, покрита с бижута като другите жени, а облечена в проста зелена рокля и с една-единствена огърлица. Подобно поведение напълно подхождаше на жена, която пътува без съпруга си. Светлината на факлите блестеше в червено-златната й коса и Клейтос осъзна, че зяпа извивките на врата й, а погледът му се спуска по гърдите й. Хектор бе късметлия да си намери такава жена. Висока, грациозна, въздържана в дрехите и поведението си — истинска красавица. Клейтос се запита дали цар Агамемнон би му я дал като награда, когато градът паднеше. Вероятно не, реши накрая с тъга. Синът й трябваше да бъде екзекутиран, а жените рядко прощаваха подобна необходимост. Не, осъзна той, тя също щеше да умре.

Към края на угощението извикаха един разказвач — млад мъж с гъсто накъдрена руса коса и момичешко лице. Клейтос усети неприязън към него в мига, в който се появи пред гостите. Очевидно беше мекушав син на някой богаташ, на който никога не се бе налагало да се бие за онова, което иска, или да се бори за оцеляване в суровия свят.

Гласът му обаче имаше богат диапазон, а историята му бе добре разказана. Самата тя бе невероятна, ала истинският й автор беше Одисей и Клейтос вече я бе чувал от самия майстор. Ето човек, който можеше да разказва истории.

Бардът с момичешко лице забавлява гостите с приключенията на морския цар и магьосницата, после разказа за битката с ужасния едноок гигант Циклоп. Накрая разтвори ръце и се поклони ниско пред Алкей. Избухнаха ръкопляскания и царят хвърли на мъжа кесия медници.

В последвалата тишина Клейтос хвърли поглед на Персион. Войнът кимна, а после се изправи на крака.

— Искам да обявя вражда — каза той и гласът му изпълни залата. — Кървава вражда с убиец, седнал на тази маса.

Въпреки че Андромаха бе очаквала този момент, все пак остана шокирана. Погледна през масата към младия микенски войн. Тъмните му очи блестяха, изражението му издаваше екзалтация. Изглеждаше много решителен мъж, силен и непобедим. Тя почувства първите наченки на страха. Не можеш да вярваш на тревогите, предупреди се веднага. Те преувеличават всичко. Не само са непочтени, но и винаги са готови да те предадат.

Въпреки рационалните си мисли, когато отново погледна към Персион, Андромаха все така виждаше войн с почти първична сила. Когато обърна очи към Хеликаон, той й се стори много по-човешки и заради това — много по-уязвим. Тя затвори очи и призова отново картината, в която той се биеше на стълбите, непобедим и неудържим. Изпълни я спокойствие.

Алкей се провикна:

— Пиршеството е време за другарство, Персион. Не може ли този проблем да изчака до сутринта.

— Като проява на уважение към теб, царю Алкей, изчаках, докато празненството приключи. Боговете и микенската чест обаче изискват да поискам отговор за зверствата, извършени срещу семейството ми, народа ми и моя цар.

Алкей се изправи на крака.

— И от кого искаш този отговор? — попита той.

Персион се изпъчи и изпъна пръст през масата.

— Говоря за Хеликаон, злия и прокълнатия — каза той.

Царят се обърна към владетеля на Дардания.

— Ти си мой гост — каза той — и ако пожелаеш, законите на гостоприемството изискват да откажа на този мъж правото му на предизвикателство.

— Нямам подобно желание — отвърна Хеликаон и се изправи на крака. — Мога ли да попитам обаче кой член на семейството ти е пострадал от моите ръце? — обърна се той към микенеца.

— Могъщият Алектруон — извика Персион. — Надвит от войните ти и обезглавен от теб… въпреки че първо си извадил очите му, за да го ослепиш в Хадес.

Андромаха чу шепота на тълпата при тези думи и видя как неколцина поглеждат студено към Хеликаон.

— Могъщият Алектруон беше, както всички микенци, просто кръвожаден дивак, който нападаше онези, които са твърде слаби, за да му се опълчат — каза той на събралите се. — Убих го в единоборство, а после му отрязах главата. И да, изтръгнах мъртвите му очи преди да хвърля главата през борда, за да я изядат рибите. Може би един ден ще съжалявам за това. В момента обаче съжалявам само, че не му изтръгнах езика и не му отрязах ушите.

Хеликаон замълча за момент, а после огледа мегарона и струпалата се в него тълпа.

— Всички знаете какво се крие зад микенската чест, за която говори тази отрепка. Тя лежи сред руините на градовете и селата ви, с изнасилените ви жени и ограбените ви земи. Арогантността на Микена е колосална. Обвинителят ми говори за боговете и микенската чест, сякаш двете са някак свързани. Но те не са. Вярвам с цялото си сърце, че боговете презират и ненавиждат Агамемнон и народа му. Ако греша, нека умра тук, в ръцете на това… това жалко създание.

Персион изрева някаква ругатня, извади меча си и се отдръпна от масата.

— Прибери оръжието! — нареди Алкей. — Ти призова боговете, Персион, и сега ще изчакаш, докато се спазят всички ритуали. Този дуел ще следва олимпийските правила. И двамата бойци ще са голи и въоръжени с меч и кинжал. Нека бъде призован жрецът на Арес, а на жените да бъде позволено да излязат.

Андромаха остана на мястото си, докато другите жени станаха и напуснаха стаята. Алкей я погледна.

— Не можеш да останеш, господарке.

— Но няма и да си отида — отвърна тя твърдо.

Алкей се приближи към нея и каза едва доловимо:

— Настоявам, Андромаха. Никоя жена не може да присъства на кървав дуел.

— Хеликаон е мой приятел, цар Алкей, и аз ще остана, за да видя всичко, което ще последва. Освен ако не желаеш да наредиш жената на Хектор да бъде извлачена от собствения ти мегарон против волята й?

Той се усмихна изморено.

— За съжаление, мила Андромаха, името на мъжа ти вече не носи предишната тежест. Въпреки това ще удовлетворя искането ти. Не от страх, нито защото смятам да спечеля нещо. Просто защото си съпруга на велик човек, от когото се възхищавам.

Царят вдигна поглед и извика един войник при себе си — нисък набит мъж със силно лице и яркосини очи.

— Малкон — промърмори Алкей. — Господарката Андромаха иска да види дуела. Отведи я в Стаята на шепота и се погрижи никой да не я безпокои.

Андромаха се изправи на крака и приглади гънките на зелената си рокля. Искаше да каже толкова много неща на Хеликаон, ала устата й бе пресъхнала, а сърцето й биеше лудешки. Сапфирените му очи се обърнаха към нея и той се усмихна.

— Ще се видим скоро, господарке.

— Погрижи се да спазиш това обещание — отвърна тя и се обърна, за да последва набития войник извън мегарона по един страничен коридор.

Озоваха се пред каменно стълбище, което водеше нагоре през тесен портал към покрива, от който се виждаха градът и морето. Вятърът духаше яростно и Андромаха потрепери. Малкон прекоси покрива до втора врата и тя бързо го последва. Войникът влезе в стаята. Андромаха спря на вратата, внезапно разтревожена. Стаята бе тъмна и без прозорци. На лунната светлина се различаваше тъмната форма на Малкон до отсрещната стена. Изглеждаше коленичил. После се появи друга светлина, тънка като острие на меч, в долната част на стената и Андромаха видя, че войникът е свалил малко парче от нея. Той се надигна и тихо се промъкна до вратата.

— Ако се излегнете на килима, господарке, ще можете да виждате центъра на мегарона — прошепна той. — Аз ще чакам отвън.

Андромаха погледна към тъмната стая и светлинката и се поколеба.

— Искате ли да размислите и да се върнете на кораба си?

— Не.

Тя пристъпи в стаята и коленичи ниско на пода, приближавайки се до процепа.

Светлината идваше от факлите, мъждукащи в мегарона долу. Не се виждаше много и тя едва различаваше ръба на масата и центъра на стаята. Наоколо се движеха слуги, които сипваха сух пясък по пода. Звукът от падането на песъчинките сякаш отекваше из залата. Един от слугите се приведе към друг и прошепна:

— Залагам два медника на микенеца. — Думите ехтяха неестествено в ушите на Андромаха. Значи от тук идваше името на Стаята на шепота. Шпионите лежаха до тази дупка и слушаха разговорите в мегарона под себе си.

Слугите се отдалечиха и се появи един стар жрец. Робата му бе черна, а на кокалестите си рамене носеше два червени пояса, които го определяха като последовател на Арес.

— Призовахте бога на войната за свидетел на този дуел — каза той. — Нека се знае, че Арес не желае да вижда нищо друго, освен бой до смърт. Няма да има молби за милост, нито предаване или бягство. Само един от бойците ще напусне залата. Другият ще е пролял кръвта си върху тези камъни. Нека двамата противници излязат напред.

Андромаха видя първо Персион. На светлината на факлите бледата кожа на гърдите му изглеждаше бяла като мрамор на фона на тъмните му от слънцето ръце и крака. Докато вървеше, той протягаше мускулите на ръцете и раменете си, за да ги отпусне преди битката. После пред погледа й се появи Хеликаон. Персион изглеждаше по-висок и по-широкоплещест и Андромаха отново се разтревожи. И двамата носеха меч и кинжал, а бронзът блестеше като червено злато на светлината на факлите.

— Призовавам боговете за свидетели на правдивата ми кауза — каза микенецът. После пристъпи към противника си и прошепна нещо, което никой в залата не чу, но звукът стигна до Андромаха:

— Бях там, когато убихме брат ти. Аз подпалих туниката му. О, как само крещеше! Както ще крещиш и ти, Хеликаон, докато обелвам плътта от костите ти.

Хеликаон не отвърна, нито показа, че изобщо го е чул.

— Нека единоборството започне! — извика жрецът и се отдръпна от двамата противници.

Персион незабавно се хвърли в атака, с меч, насочен право към главата на Хеликаон. Дарданецът се отмести с танцова стъпка вляво, избягвайки удара. Тълпата ахна. Дълга червена резка се бе появила на корема на Персион — тясна драскотина, от която потече кръв. Тя се заспуска по слабините и бедрата му. Микенецът изруга и нападна отново, замахвайки с меча си. Хеликаон парира удара. Персион се опита да го прониже с кинжала. Той парира и този удар. След това се хвърли напред, забивайки глава в лицето му. Чу се пукането на счупена кост. Персион отстъпи с вик. Хеликаон пристъпи напред, а мечът му полетя първо наляво, после надясно. След това се отдръпна. Около драскотината на корема на Персион сега имаше още две дълги рани. Противникът му обаче отново се втурна в атака. Този път дарданецът го посрещна, блокирайки с лекота нападението. Кинжалът на Хеликаон проблесна като мълния и поряза бузата на микенеца, която увисна на лицето му като разкъсано платно.

Персион изрева от ярост и безпомощност и хвърли ножа си към своя мъчител. Хеликаон се наведе надясно и оръжието прелетя над него, издрънчавайки в отсрещната стена. Микенецът се затича напред, но той просто стъпи встрани. Ален фонтан бликна от ръката на Персион и Андромаха видя, че на нея има дълбока рана. Сега от разкъсаните кръвоносни съдове бликаше кръв.

— Призови боговете отново, отрепко — подигра се Хеликаон. — Може би не са те чули първия път.

В отговор Персион атакува. От него се лееше кръв, която покапа и по дарданеца. Микенският войн се стрелна напред.

Кракът му се подхлъзна. Хеликаон скочи и прокара меча си през устата на противника си, разкъсвайки кожата и разбивайки предните му зъби. Персион падна на колене и започна да храчи кръв. После се помъчи да се изправи и да се извърне с лице към врага си.

Хеликаон не показа милост към ранения. Мечът и кинжалът му продължаваха да режат късове от микенеца. Един жесток удар отряза едното му ухо, друг раздра лицето му, откъсвайки носа. От тълпата не излизаше и звук, но Андромаха виждаше ужасените изражения по лицата на мъжете. Това не беше бой, не беше дори екзекуция. Това беше студенокръвно унищожение. При всеки нов болезнен замах осакатеният микенец надаваше вик. Накрая тялото му плувна в локва от собствената му кръв, той изпусна меча си и просто застана неподвижен.

В този миг Хеликаон хвърли меча си, пристъпи напред и бързо заби кинжала в сърцето на Персион. Микенецът падна към него и последният му дъх излезе в накъсани хрипове.

Хеликаон избута умиращия мъж от себе си. Краката на Персион се подгънаха и той се свлече на пода.

Андромаха бе видяла достатъчно. Тя се изправи и изчака, докато Малкон върне парчето дърво на стената. После двамата излязоха на покрива. Вятърът бе отслабнал, но си оставаше все така студен.

Войникът я отведе надолу по стълбите и до пътя, водещ към плажа. Изпроводи я под лунната светлина, докато пред очите им не се появиха „Ксантос” и готварските огньове на екипажа. После, без да пророни и дума, се обърна и потегли обратно към двореца.

Ониакус и останалите моряци я посрещнаха и тя им каза, че Хеликаон е победил. Никой не се изненада, но въпреки това, всички изглеждаха облекчени.

Андромаха не желаеше компания, затова се отдръпна от лагера и седна встрани, близо до една горичка. Останала сама до водата и обвита в дебело наметало, тя не можеше да отърси ума си от картините на битката. Хеликаон, обзет от студена ярост, който режеше и осакатяваше все по-безпомощния си противник. Пред очите й отново проблесна кървавия фонтан. В края на битката голото тяло на Хеликаон бе почти толкова окървавено, колкото и това на противника му.

Някъде към полунощ той дойде на плажа и се приближи към нея. Косата му още бе мокра от банята, която сигурно си бе взел, за да отмие кръвта.

— Трябва да стоиш до някой огън — каза й Хеликаон. — Тук е свиреп студ.

— Да, така е — отвърна тя.

— Какво не е наред? — попита той, усетил настроението й. — Един от враговете ни е победен, имаме провизии за пътуването до Тера и всичко е наред. Би трябвало да си щастлива.

— Радвам се, че оцеля, Хеликаон. Наистина се радвам. Но тази нощ видях червения демон на Касандра и той ме изпълни с тъга.

Това го обърка.

— Нямаше демон — каза той. — За какво говориш.

Андромаха се пресегна и докосна с пръст врата му. Когато отдръпна ръката си, по нея имаше кръв.

— Пропуснал си малко — каза тя студено.

Тогава Хеликаон разбра и лицето му помрачил от гняв.

— Аз не съм демон! Микенецът сам си навлече участта. Той е подпалил брат ми.

— Не, не е бил той — отвърна Андромаха. — Цар Алкей ми разказа за него по време на угощението. Каза, че Персион е участвал в множество двубои в земите на запад, но никога преди не е излизал в морето. Как тогава би могъл да участва в първото нападение над Дарданос?

— Тогава защо ми го каза?

— Нямаш нужда да задаваш този въпрос.

Права беше. Още докато изговаряше думите, Хеликаон знаеше отговора. Персион се бе опитал да го разгневи и да го изнерви преди битката. Ядосаните мъже бяха по-безразсъдни, а безразсъдните мъже не оцеляваха дълго в двубои. Той се отдръпна и се загледа в Андромаха.

— Значи е бил глупак — каза накрая.

— Да, така е — съгласи се тя с въздишка.

— Звучиш така, сякаш съжаляваш за смъртта му.

Тя извърна рязко глава към него и Хеликаон видя, че и нейното лице е изкривено от гняв.

— Да, съжалявам. Но повече от това съжалявам, че гледах как измъчваш и унищожаваш един смел противник.

— Той беше зъл.

Ръката й изплющя по лицето му.

— Лицемер такъв! Ти беше злият тази вечер. И за гнусното ти деяние ще се говори из цялата Велика зеленина. Как си изтезавал един горд мъж, превръщайки го в мучаща развалина. Това ще се прибави към героичния списък с постиженията ти: избождането на очите на Алектруон; подпалването на завързаните моряци в Залива на сините сови; нападенията над невъоръжени села на запад. Как смееш да говориш за дивачеството на микенците, когато си изкован от същия бронз? Между вас няма разлика!

С тези думи тя се изправи, за да си тръгне, но той скочи и я сграбчи за ръката.

— Лесно ти е да ме критикуваш, жено! Ти не трябва да бродиш из унищожени градове и да гледаш мъртвите. Нито да погребваш другарите си и да виждаш как хората, които обичаш, са изнасилвани и измъчвани.

— Не, не трябва — отсече тя, а зелените й очи заблестяха. — Но на микенците, които са се върнали в унищожените от теб села, им се е наложило. Те са погребвали обичните си хора, които ти си убил и изтезавал. Мислех те за смел и благороден герой. Мислех те за умен и мъдър, а после те чувам да говориш как всички микенци са зли. Аргуриос, който се би и умря редом с теб, беше герой. И беше микенец. Двамата мъже с Калиопа, които ме спасиха от убийците, също бяха микенци!

— Трима души! — извика той. — Ами хилядите, които са покрили като напаст от скакалци всички завладени от Агамемнон земи? Ами ордите, които чакат да се спуснат върху Троя?

— Какво искаш да ти кажа, Хеликаон? Че ги мразя ли? Не ги мразя. Омразата е бащата на злото. Омразата създава мъже като Агамемнон и мъже като теб, борещи се един с друг, за да видят кой ще извърши най-гнусното зверство. А сега ми пусни ръката!

Ала той не го направи. Тя задърпа китката си, а после яростно замахна с другата си ръка. Хеликаон инстинктивно я придърпа към себе си, обвивайки кръста й с длан. От толкова близо можеше да усети парфюма в косата й и топлината на тялото й до своето. Челото й се блъсна в бузата му и той сграбчи косата й, за да й попречи да го удари отново.

После, преди да осъзнае какво върши, устните му се впиха в нейните. Усети вкуса на вино и умът му заплува. За един миг Андромаха се опита да се бори, после тялото й се отпусна до неговото и тя отвърна на целувката точно както бе сторила и на стълбите преди четири години. Той я придърпа още по-близо и ръцете му се плъзнаха над бедрата й, издърпвайки роклята й нагоре, докато не усети топлината на кожата й под пръстите си.

После двамата се озоваха легнали, все така вплетени един в друг, а ръцете й бяха обвити около врата му. Усети глада в целувките й, както и своя собствен. Сега тя бе под него и краката й се разтвориха, а бедрата й се плъзнаха над неговите. Той изстена от удоволствие и влезе в нея.

Любиха се свирепо. Без думи. През целия си живот никога не бе изпитвал толкова силна страст, толкова цялостно потапяне в мига. Нищо не съществуваше в целия свят, освен жената под него. Не възприемаше нито пространството, нито времето, нито дори самия себе си. Нямаше война, нито мисия, нито живот отвъд сегашния момент. Нямаше вина, само радост, която бе изпитвал само веднъж преди това, в своя трескав сън на ръба на смъртта.

Андромаха извика, див звук. Тялото й се изви под неговото. После и той изстена и се отпусна върху нея, притисна я близо до себе си.

Чак тогава чу звука на вълните, блъскащи се в брега, и шепота на вятъра сред дърветата. Погледна към лицето й, в зелените й очи. Щеше да заговори, когато тя обви ръка около врата му, прегърна го нежно и прошепна:

— Достатъчно думи се казаха тази нощ.

IX ПЪТУВАНЕТО НА „КЪРВАВИЯ ЯСТРЕБ“

На половин ден плаване на изток, в един защитен залив на остров Наксос, моряците на „Кървавия ястреб” и екипажите на четири други галери бяха насядали в кръг около легендарния разказвач Одисей. Гласът му ехтеше над тях и изплиташе история за богове и хора, и за кораб, хванат от велика буря, полетял високо в небето и закотвен за сребърния диск на луната. Публиката надаваше радостни възгласи, докато набитият крал украсяваше историята си с нимфи и дриади.

Седнал малко встрани от кръга, войнът Ахил слушаше внимателно. Той обичаше историите на Одисей, особено онези, в които смъртните се опълчваха на боговете и печелеха. Но най-вече обичаше образите в тях, другари, седнали заедно като братя, които се грижат един за друг и умират един за друг.

— Как слязохте от небето? — извика един мъж от тълпата.

Одисей се засмя.

— Свалихме платното, прерязахме го на две и го завързахме за греблата. После ги използвахме като криле и отлетяхме. Изморителна работа, казвам ви, да размахваш тия крила.

— Последния път като разправяше тая история, каза, че си извикал Татко Зевс и той е пратил петдесет орела да ви свалят — извика един моряк.

— Онова беше друга история — изтътна гласът на Одисей. — И тогава не ми се хабеше платното. А сега, ако някой от вас, нещастници, ме прекъсне отново, ще го напоя в масло и ще го погълна целия.

Ахил се усмихна. Нямаше друг като Одисей. Той погледна стария цар с привързаност. Беше облечен в избеляла червена туника и с богато украсен златен колан, който се опъваше около големия му корем. Брадата му сега бе повече сребърна, отколкото червена, а косите му оредяваха. И все пак излъчваше мощ, която беше безсмъртна.

Запознаха се за пръв път преди много години, когато Ахил бе още дете, в двореца на баща му в Тесалия. Тогава той се промъкна от спалнята си и се скри заедно със сестра си Калиопа на широкия балкон над мегарона на Пелей, за да слушат ококорени историите на бащиния си гост.

Мислите за сестра му носеха тъга и усещане за загуба и той си спомни първия си истински разговор с Одисей, след падането на тракийския град Калирос. Грозния цар доведе флота снабдителни кораби по реката, а после остана, за да забавлява войските. Ахил го покани на вечеря в завладения дворец.

Одисей бе изморен след представлението си и срещата им бе скована. По някое време стана дума за Калиопа. Очите на Одисей станаха сурови.

— Чудесно и смело момиче — каза той. — Много я харесвах.

— Тя предаде дома на Пелей — отвърна Ахил.

За миг старият цар не каза нищо. Разклати чашата си с вино, а после я пресуши.

— Нека говорим за други работи, Ахил, защото нямам навика да обиждам хора на собствените им угощения.

Отговорът изненада младия войн.

— Не знаех, че казвам нещо, което може да породи обида. Това беше просто факт.

— Не, момко, ти просто повтаряш една огромна лъжа. Не вярвам, че Калиопа е била способна на предателство повече, отколкото си ти. Тя напусна Тера, защото една стара гадателка й каза, че неин приятел ще бъде в ужасна опасност. Момичето само преживя големи опасности, за да спаси този приятел. И загуби живота си, докато го правеше.

— Нямах това предвид — каза Ахил. — Тя предаде баща ми.

— А сега вече наистина трябва да спрем да говорим за нея — каза Одисеи и стана от масата. — Защото иначе ще стигнем до размяна на удари. А аз съм твърде стар и дебел, за да се бия с млад войн като теб. Благодаря ти за вечерята.

Ахил стана, за да стисне ръката на възрастния мъж.

— Нека не се разделяме с лоши чувства — каза той. — Като дете обожавах историите ти. Те ме вдъхновяваха. Подтикнаха ме да стана герой. През целия си живот съм се опитвал да бъда достоен за тази мечта.

Изражението на Одисей се смекчи.

— В живота има и други неща, освен героизма, Ахил. Има обич и приятелство, и смях. Струва ми се, че ти не си имал твърде много досег с тях.

Това го засрами.

— Познавам ги — отвърна в опит да се защити. — Като малки, двамата с Калиопа бяхме много близки и никой не може да има по-добър приятел от моя щитоносец Патрокъл. Познавам го от детинство.

— Нека пийнем малко вино — каза Одисей и отново седна. — И да поговорим за злините по света и как да използваме дарбите си, за да ги поправим.

Двамата разговаряха почти цялата нощ. Когато пресушаваха петата кана с вино, а перлената светлина на зората се появяваше на изток, Ахил призна, че никога досега не е изпитвал такова удоволствие от разговор.

Одисей се засмя.

— Виждаш ли, момко, ние не сме противници — обясни той. — Аз съм твърде стар, за да съм ти съперник. А ти нямаш приятели именно заради това. Ти си Ахил и се състезаваш за всичко. Повечето млади мъже или са възхитени от теб, или се боят. Само Патрокъл не е толкова възхитен, защото сте израснали заедно и той знае както силните ти страни, така и слабостите ти.

Одисей помисли малко и продължи:

— Чувал съм баща ти да говори за детството ти. Тогава е било същото. Разправял е за победите ти в надпреварите, в борбата, в хвърлянето на копия и съревнованията с меча. Смазвал си всички други и никога не си губил. Лесно е да се възхищаваш на човек, който винаги те побеждава. Рядкост е обаче да го харесваш.

— Но всички харесват Хектор — възрази Ахил.

— Е, тук ме хвана. Когато пристигнах тази вечер, двама войници ме отведоха при теб. Кои бяха те?

— Не забелязах.

— А Хектор щеше. Освен това, ако го бях питал, щеше да ми каже имената на жените и децата им.

— Хитро от негова страна.

— Така е, но той не го прави, защото е хитро. Прави го, защото го е грижа. И затова всички го обичат.

— По гласа ти долавям, че и ти го харесваш.

— Да, така е. Истинска трагедия е да съм негов враг. Но това не е по мой избор.

— Струва ми се, че преценката ти за мъжете е добра, Одисей.

— Както и за жените, което, ако не сме внимателни, ще ни върне на темата за сестра ти. Така че сега, когато слънцето изгрява, мисля да си потърся легло.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос преди това?

— Зависи от въпроса.

— Защо не харесваш баща ми?

— Не искам да тръгвам по този път, Ахил. Никой не трябва да застава между баща и син. Ти си чудесен млад мъж и имаш остър ум. Така че ще ти дам един съвет. Вярвай на инстинктите си и съди по това, което ти диктува сърцето. То никога няма да те предаде, Ахил.

Докато месеците война се точеха, Ахил си спомняше този съвет много пъти, особено при срещи с баща си. Като дете, той бе виждал в Пелей велик цар, могъщ и смел и не му се искаше да губи този образ. И все пак, осъзнаваше отново и отново, че се опитва да търси извинения за поведението му — за дребнавостта му, за жестокостта и най-лошото — за навика му да обвинява други за собствените си грешки. После започна ревността. Докато преди Пелей изразяваше единствено гордост от постиженията на сина си, сега той започна да го обвинява, че му „краде славата”. Всеки успех на Ахил в битка беше принизяван и омаловажаван.

Накрая, когато превзеха Тракия, а Хектор и оцелелите му войници избягаха към източните брегове, Пелей отне командването на Ахил и го прати с Одисей на Наксос, за да изтъргуват от цар Гаделос провизии зърно и месо.

— Искаш да бъда търговец? — попита той невярващо.

— Ще правиш каквото ти наредя. Агамемнон се нуждае от храна за армията. Гаделос може да се почувства поласкан, че един велик герой е част от делегацията.

— А кой ще поведе атаката срещу Хектор? Той не е обикновен военачалник. Дори самото му присъствие струва повече от сто войника.

Пелей почервеня.

— Аз ще водя атаката. Пелей, царят на Тесалия, ще порази троянеца!

Ядосан и без да се замисля, Ахил отвърна бързо:

— Досега не беше показвал кой знае какъв апетит за битки, татко.

Царят го зашлеви.

— И двете ми деца ли ми е писано да ме предадат?

Шокиран от удара, Ахил най-сетне даде глас на онова, което сърцето му чувстваше.

— Аз обичах Калиопа и не вярвам някога да е предала когото и да е.

— Куче такова!

Ръката на Пелей отново полетя, но този път синът му го хвана за дебелата китка.

— Никога повече не се опитвай да ме удряш — каза той със студен глас.

Тогава видя страха в очите на баща си и последните останки от детското възхищение изчезнаха като мъгла на слънце. Пелей облиза нервно устни и се насили да се усмихне.

— Съжалявам, синко. Напрежението от войната… Знаеш, че те ценя повече от всеки друг. Гордостта ми от теб няма граници. Но позволи и на мен малко гордост — примоли се той. — Аз ще заловя Хектор и ще донеса победа. Ти трябва да идеш в Наксос, иначе мъжете ще кажат, че победата над троянеца е твое дело. Направи го за мен!

Натъжен и отвратен от мазния му тон, Ахил отстъпи.

— Ще следвам желанията ти, татко. Добре ще е да се махна от тук за известно време, а и харесвам историите на Одисей.

— Той е дебел лъжец, безполезен и суетен. Не слушай лъжите му, момче.

Ахил не обърна внимание на коментара.

— И помни, татко, че Хектор няма равен. Когато го приклещиш, боят ще е до смърт. Не може да има отдръпване или отстъпление. Той е лъв. Хванеш ли го за опашката, само един от двама ви ще си тръгне жив.

Ахил напусна двореца на следващия ден и отпътува с „Кървавия ястреб” — тясната бойна галера, управлявана от ветераните на Итака, служили на Одисей в продължение на много години. Младият войн се опита да се държи приятелски с тях, но както винаги те му се възхищаваха, държаха се почтително, ала на разстояние.

Дните в морето, прекарани в насилствено бездействие, в началото го напрягаха и отегчаваха, но той малко по малко се отпусна и започна да вижда защо Великата зеленина толкова запленява моряците. Обширното вечно море освобождаваше ума от дребнавите мисли и суетни амбиции.

Сега, докато седеше на плажа на Наксос и слушаше Одисей, той осъзна, че няма особено желание да се връща в Тракия или дори да продължава войната с Троя. Част от него искаше просто да бъде моряк — гребец, странстващ из моретата.

Одисей завърши историята си сред бурни аплодисменти, а после слушателите се развикаха за още.

— Твърде стар и изморен съм, за да продължа — отвърна Грозния цар и ги остави, за да отиде до един готварски огън.

Ахил забеляза, че неколцина войници го приближават. По време на разговора Одисей се вцепени като статуя и младият войн се зачуди какво ли му казват. Още хора от екипажа се струпаха наоколо. Ахил видя, че Одисей го поглежда за миг. Очевидно новините бяха важни. Помисли си дали да не иде при другите, но в този момент царят ги остави и сам тръгна към него. Ахил стана, за да го поздрави.

Одисей изглеждаше шокиран. Лицето му бе посивяло и но него бе избила пот. Той погледна Ахил в очите и въздъхна.

— Пристигнаха вести за битката на баща ти с Хектор — каза накрая.

По изражението му младежът разбра, че новините не са добри.

— Мъртъв ли е?

— Да. Съжалявам, момко. Хектор го е унищожил заедно с армията му на място, наречено Карпеа.

Одисей се умълча. Ахил извърна поглед, загледан над нощното море.

— Боях се от това — каза той тихо. — Опитах се да го предупредя. Но той беше жаден за слава. Достойно ли е умрял?

Одисей сви рамене.

— Не чух всички подробности, но ти трябва да се връщаш. Цар Гаделос още е неутрален. Утре ще видим дали не може да задели една галера да те отведе на север.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

Одисей поклати глава.

— Има още новини, Ахил. Трябва незабавно да се върна на Итака.

Младежът се вгледа в пепелявото лице на стария цар и разбра, че не смъртта на Пелей го е потресла така. Одисей изглеждаше състарен с десет години.

— Какво е станало, приятелю?

— Пиратска флотилия с неколкостотин войни е нападнала острова. Хванали са моята Пенелопа.

За миг Ахил не каза нищо. Войнският му ум обмисляше проблема.

— Ти разполагаш само с четиридесет мъже — каза накрая. — Трябва да поискаме помощ от критянските галери или да намерим войни на континента.

Одисей поклати глава.

— Критяните имат заповеди да патрулират морето около Наксос. Само пряка заповед от цар Идоменей може да промени това. А той е далече, сражава се край малката Тива.

— Значи ще се изправиш срещу тях само с един кораб?

Очите на Одисей запламтяха.

— Пенелопа е любовта на сърцето ми и светлината на живота ми. Ще отплавам на зазоряване.

— Тогава ще дойда с теб, приятелю.

Старецът бе трогнат. Той се пресегна и положи длан на рамото на Ахил.

— Благодаря ти за това, момко. Наистина. Но сега ти си цар и мястото ти е у дома, а не да водиш битките на друг човек.

— Не, Одисей, грешиш. Станах мъж преди да стана цар, а никой истински мъж не си тръгва, когато приятелят му е в нужда. Така че стига спорове. Идвам с теб.

Грозния цар въздъхна.

— Не мога да кажа, че не съм облекчен. Добре тогава. Отплаваме утре сутрин. Трябва да намеря един човек, който може да ни помогне?

— Войн с голяма армия?

— Не — отвърна Одисей. — Стар пират на име Секундос.

X БЛАГОСЛОВЕНИЯТ ОСТРОВ

Върховната жрица на Тера се изкачи до върха на скалите, както всяка вечер в продължение вече на четиридесет години, в огромната сянка на Храма на Коня, и загледа спускащото се над морето слънце. Ако беше лято, щеше да гледа залеза точно под огромната глава, но с напредването на зимата, Дъгата на Аполон ставаше все по-плитка и вместо това трябваше да се задоволи с една скрита от стихиите пейка, обърната на югозапад.

Тя се усмихна при мисълта за Дъгата на Аполон. Не че не вярваше в бога на слънцето. Напротив. Ифигения вярваше във всички богове, особено в полубога под острова, чиято ярост храмът бе издигнат да усмирява. Усмивката й бе пробудена от мита за това как златният Аполон се качвал на огнената си колесница всеки ден и прелитал през небето, преследвайки блуждаещата си сестра, девицата Артемида, чиято бяла колесница е луната. Що за глупости. Сякаш двама богове ще хабят безсмъртието си в подобно безсмислено занимание.

Изведнъж остра болка прониза гърдите й. Ифигения извика и залитна. Лявата й ръка се сгърчи в агония. С препъване стигна до пейката и се свлече на нея. Бръкна в една кесия на кръста си, извади щипка прах и я постави върху езика си. Вкусът бе остър и горчив, но тя погълна праха и остана неподвижна, поемайки дълбоки успокояващи глътки въздух. След малко болката отшумя, въпреки че ръката продължи да я боли още известно време.

В далечината видя малко петънце — кораб, придвижващ се сред огърлицата от острови, обкръжаващи Тера. Беше рядкост някой да навлезе толкова навътре сред Великата зеленина през зимата, защото всички се бояха от внезапните урагани, когато Посейдон плуваше. И със сигурност никой не пътуваше до Тера без покана. Но ето, че сега имаше двама посетители — египетският кораб и тази нова галера.

Египтяните пристигнаха вчера, но не казаха причината за посещението си. Водачът им — строен млад мъж със сурово лице, на име Йешуа — бе пратил две бурета изсушени плодове като дар, и поиска позволение да остане на плажа няколко дни. Ифигения му го даде, защото предположи, че трябва да поправят кораба си. А той бе странен, с високо извит нос и платно във формата на полумесец. Изглеждаше нескопосано пред солидно построените галери на Микена и Крит.

От остатъчните ефекти на болката й беше студено и й се виеше свят. Ифигения уви наметалото по-плътно около слабите си рамене и се облегна на пейката. Изви врат и погледна нагоре към коня. Дори сега помнеше ясно чувствата си, когато за пръв път видя острова и чудовищния му храм. Тогава бе едва на четиринадесет — висока и слаба, без никакви извивки, на които да се спрат мъжките очи. Неуспехът й да привлече ухажори я бе направил срамежлива и угнетена, но когато погледна към огромния кон, Ифигения се изпълни от усещане за цел, за съдба.

— Господарке! — Размишленията й бяха прекъснати от млада жрица с разрошена златиста коса, която дотича до нея, останала без въздух. — Това е „Ксантос”! „Ксантос”!

Момичето бе ужасено, и с право.

Ифигения я погледна строго.

— Сигурна ли си, Мелиса?

— Да, господарке. Колеа ми каза, а тя го е виждала много пъти. Колеа е от Лесбос. Баща й е съюзник на Троя.

— Знам кой е баща й, глупаво момиче!

— Съжалявам, господарке. Колеа ми каза, че това е корабът на Хеликаон. Никоя друга галера сред Великата зеленина не е толкова голяма. Не трябва ли да се скрием?

— Да се крием? — Ифигения скочи на крака. — От един кръвожаден бандит? Аз съм Ифигения, дъщеря на Атрей, царя-войн, сестра на Агамемнон. И ти очакваш да се крия?

Мелиса падна на колене и опря чело в пода.

— Прости ми, господарке!

Болката отново избликна в гърдите на Ифигения. Тя преглътна вика и седна отново, вземайки втора щипка от праха. Даваше си сметка, че е твърде много, цветовете на залеза започнаха да танцуват пред очите й. И все пак болката премина.

— Прати Колеа да поздрави „Ксантос” — каза тя на Мелиса. — Кажи й да ми донесе незабавно каквото там съобщение носят.

Жрицата отново погледна към морето. „Ксантос” напредваше към голямото пристанище, подминавайки черния остров в центъра. Младата жрица повдигна полата до коленете си и се затича към скупчените на едно място конюшни и жилищните помещения зад храма.

— Мелиса! — излая старата жена. Момичето се сепна и се завъртя, а около босите й крака се вдигна прах. — Дръж се достойно. Жриците на Тера не тичат като подплашени слугини и не се паникьосват.

Момичето се изчерви.

— Да, господарке.

Тя се обърна и закрачи бързо към конюшните.

Ифигения се усмихна мрачно. Знаеше как я възприемат всички — висока и сурова, с обтегнатата назад желязно-сива коса, подчертаваща орловия й нос и свирепите вежди. Те не можеха да видят под сбръчканата увиснала кожа останките от младата жрица, която също бе тичала като кошута, опиянена от този живот на свобода и неочаквани удоволствия. Виждаха само жена, остаряла в служба на Благословения остров.

Тя погледна нагоре към коня.

— Е, велики жребецо, какво означава това? Хеликаон Подпалвача, тук — на Тера. Врагът на моята кръв и на дома ми.

Мисълта, че „Ксантос” ги напада, проблесна в ума й, но тя веднага я отхвърли. Цар Приам беше покровител на острова и колкото и да ненавиждаше разточителните му пороци, Ифигения бе длъжна да признае, че той изпълнява задълженията си на покровител всеотдайно, предоставяйки не само злато, но и защитата си на Тера. Ако убежището на острова бъдеше нарушено, и Троя, и Микена щяха да съжаляват. Всички страни го знаеха. Не, Хеликаон сигурно беше куриер. Тя не очакваше толкова бърз отговор на пратеника си. Сърцето й заблъска по-силно. Може би щеше да има успех и Андромаха щеше да бъде примамена в Тера напролет.

Тя се отпусна на пейката с ръка на гърдите. Въпреки че нямаше търпение да разбере защо е пристигнал „Ксантос”, вече нямаше сили да слезе до пристанището. Това беше проблем, тъй като мъжете на Благословения остров нямаха право да пристъпват отвъд дървената приемна на черния плаж. Така че трябваше или да позволи на Подпалвача да се качи до храма, или да използва посредници, за да разбере каква е целта му. Да допусне мъж в храма — особено толкова зъл, като него — щеше да е светотатство, но да зависи от други, които не разполагаха с хитростта й, би представлявало риск и можеше истинските цели на посещението му да не бъдат разбрани.

Освен това мъж, допуснат до острова, не бе напълно нечувано събитие. Приам бе влязъл в храма преди четиридесет години. Тогава Ифигения бе на четиринадесет, току-що пристигнала на Тера, и с любопитство наблюдаваше силния цар и младата му царица — жена с тъмна красота и още по-тъмни амбиции.

Жрицата положи длан на огромното копито на коня.

— Тогава ти бе невероятно впечатляващ, приятелю — каза тя, удивлявайки се за кой ли път на изкусността на строителите. Майстори от Троя и Хатушаш бяха издигнали основното тяло на храма от варовик — огромна правоъгълна сграда с кула в единия край. После опитни дърводелци от Кипър и Атина бяха оформили дървените греди около него, създавайки поне от разстояние илюзията за крака, врат и огромна глава. Египетски художници бяха дошли на Благословения остров, за да покрият дървения кон с варовик, а после добавиха бои, за да му вдъхнат живот. Много от боята сега бе паднала и през нея се виждаше голото дърво, напукано и изкривено. От морето обаче белият дървен кон все още изглеждаше невероятен — могъщ страж, пазещ острова.

Ифигения стана отново и отиде до края на скалата. Оттам виждаше огромната галера с черния кон на платното, изтеглена на брега. Наоколо се мотаеха мъже. Скоро щеше да разбере защо.

Жрицата се разгневи много, когато царица Хекуба нареди Андромаха да бъде пратена в Троя. В момичето имаше сила и енергия, които не биваше да се хабят, за да служат на мъжките амбиции. Самата Андромаха беше бясна. Тя нахлу в храма и нападна Ифигения.

Усмихна се нежно при спомена. Зеленооката Андромаха се боеше от нея, също като останалите жени тук. Ала силата на духа й бе такава, че можеше да надвие този страх и често го правеше, за да се бори за онова, в което вярва. Ифигения се възхищаваше на момичето за начина, по който се държа в онзи ден. Тя затвори очи и си представи разярената млада жрица. Любимата й Калиопа стоеше наблизо, напрегната и със сведен поглед.

Андромаха отказа да напусне Тера и Ифигения се опита да обясни, че обстоятелствата са специални.

— „Специални”? — извика Андромаха. — Ти ме продаваш за златото на Приам! Кое му е специалното на това? Жените се продават още откак боговете са били млади. Но винаги от мъже. Това очакваме от тях. Но от теб!

И това я нарани, като кинжал, забит в корема й. Ифигения бе прекарала десетилетия в борба да опази Тера независима от силата на царете. Понякога за това се искаше смелост и упорство, но най-често бяха нужни компромиси.

Вместо да се опита да усмири Андромаха и да я принуди да й се подчини, върховната жрица заговори меко, а думите й бяха пълни с тъга.

— Не е само за златото на Приам, Андромаха, но за всичко, което това злато символизира. Без него няма да има храм на Тера, нито принцеси, които да успокояват звяра долу. Да, щеше да е чудесно да можем да игнорираме желанията на могъщи мъже като Приам и да изпълняваме дълга си тук необезпокоявани. Такава свобода обаче е сън. Ти вече не си жрица на Тера. Ще напуснеш утре.

Андромаха не възрази повече, което показваше, че е помъдряла по време на двете си години на Благословения остров и най-накрая започва да разбира нуждата от компромиси.

Ифигения обаче не очакваше от нея да прояви подобно разбиране, когато се върнеше на Тера тази пролет. Щеше да побеснее, щом разкрие предателството. Ала яростта й нямаше значение пред нуждите на Тера. Сигурността на храма бе преди всичко. И много по-важна от всеки един живот, взет поотделно.

Накрая чу пръхтенето на магарета и тракането на копита. Жрицата се надигна и отново се върна до края на скалата. Видя три фигури на магарета, които бавно се качваха по извитата пътека от пристанището. Водеше ги жрицата Колеа. Беше се обърнала на седлото и говореше с другите — тъмнокосо момиче, което Ифигения не познаваше, и… Андромаха.

Старата жрица вдигна ръка към сърцето си. Андромаха, тук? Вече? През зимните морета чак от Троя?

— Не! — прошепна тя. — Твърде рано е. Прекалено рано.

Андромаха седеше на гърба на малкото магаре, докато то бавно се катереше по стръмната тясна пътека. Далече долу „Ксантос” бе изтеглен наполовина на черния плаж. Около него се суетяха мъже, които от тази височина изглеждаха не по-големи от насекоми.

Тя погледна назад към Касандра. Посетителите, които се качваха по опасната пътека, обикновено седяха нервно на гърбовете на магаретата, осъзнавайки, че и най-лекото подхлъзване на копито би ги запратило към смъртта. Не и Касандра. Тя сякаш сънуваше, отворените й очи гледаха някъде надалече.

Долу на плажа, когато Андромаха нареди на Ониакус да донесе богато украсената кутия от мястото й в трюма, Касандра отиде с него и се върна със стара платнена чанта, която бе заметнала през рамо.

— Какво носиш там? — попита Андромаха.

— Подарък за един приятел — отвърна момичето и се усмихна срамежливо.

— Не можеше ли да го донесеш в по… подходяща чанта? Върховната жрица е силна и свирепа жена. Ще дебне за неща, които би могла да приеме за обида към нея и ордена.

— Ти не я харесваш — каза Касандра.

Андромаха се засмя, но в звука нямаше радост.

— Никои не харесва Ифигения, сестричке. Също като брат си Агамемнон, тя е студена, корава и безчувствена.

— Просто те е яд, защото е позволила на баща ти да те прати в Троя.

— Тя ме продаде за злато.

Касандра отнесе чантата си и тръгна към двете жрици, пратени да ги следват. Андромаха познаваше едната от тях — Колеа, по-младата дъщеря на царя на Лесбос. Тя бе дошла в същия сезон като нея. Колеа, с дългата си тъмна коса, вързана на конска опашка, бе по-висока и стройна, отколкото Андромаха си я спомняше. Жрицата се усмихна за поздрав. Другото момиче бе на възрастта на Касандра, със светла коса и лунички. Изглеждаше изплашена.

Хеликаон прекоси пясъка, за да застане до Андромаха. Тя усещаше с болезнена яснота топлото му тяло, което почти не се докосваше до нейното. Всеки път, когато заговореха от онази нощ на Миноя насам, тя потрепваше при звука на гласа му. Боеше се, че се е изчервила, и сведе глава.

— Хектор и Приам вярват, че тази покана вони на предателство — каза той тихо, а тревогата караше гласа му да звучи по-плътно. — Боят се, че са те примамили на Тера по заповед на Агамемнон. Но нито тук, нито в околността има други кораби, освен една малка търговска галера от Египет. Не познавам Върховната жрица, така че не мога да съдя за мотивите й. Но ти можеш.

Андромаха погледна в сапфирените му очи и видя, че са замъглени от напрежение.

— Тя не ме харесва — отвърна, принуждавайки се да говори твърдо и ясно. — И сигурно има собствени причини да ме иска тук. Но вече обсъдихме това подробно. Възможно е да е капан. Но тя е на първо място Върховна жрица на Тера, и чак след това микенка. Не вярвам, че ще изпълнява волята на брат си, ако това би застрашило репутацията на Благословения остров. По-вероятно е да иска да ме накаже, а не да ме предаде.

— Искаш да кажеш чрез Калиопа? — попита Хеликаон, посочвайки украсената кутия. Тя кимна. — Кога ще се върнеш, обич моя? — прошепна той тихо.

— На сутринта.

— Ще те чакам на зазоряване.

— Ще дойда.

— Ако не дойдеш, аз ще дойда за теб с хората си. Погрижи се старата вещица да го разбере.

— Тя е дъщеря на Атрей и принцеса на Микена. Ще го разбере и без да й се казва. Не прави нищо прибързано.

Хеликаон се наведе към нея и докосна косата й, след което потупа кутията.

— Прибързаните действия могат да се окажат необходими, ако вещицата разбере, че я лъжеш.

Устата й пресъхна.

— За какво говориш?

— Познавам те, Андромаха — прошепна Хеликаон. — Ти никога не би предала душата на приятелката си в служба на някакво чудовище. Не си такъв човек. Къде намери тези кости?

— Ксандер ми ги донесе. Череп и бедро на убиец.

Хеликаон се ухили.

— Е, двамата с Минотавъра ще си допаднат.

Ифигения стоеше сама в студената зала на големия храм. Богато украсеният стол с висока облегалка бе неудобен, но Върховната жрица вече нямаше сили да стои права твърде дълго.

Когато двете посетителки най-сетне пристигнаха, те пристъпиха от ярката слънчева светлина в храма и замижаха, докато очите им се нагаждаха към здрача вътре. Андромаха, чиято кося блестеше в червено на светлината от входа, бе облечена в зелено и носеше само кутия от абанос. Тъмната коса на Касандра също бе разпусната. Лицето й бе бледо и изпито, а очите й — трескави, докато примижаваше срещу почти пълния мрак. После тя пусна на пода стара платнена чанта.

Колеа пристъпи напред.

— Господарке, това са…

— Зная кои са — прекъсна я сурово Ифигения. — Можеш да си вървиш.

Момичето сведе глава и избяга на слънце.

Жрицата се надигна и пристъпи към Андромаха.

— Радвам се, че чувството ти за дълг не те е изоставило — каза тя. После спря, защото Андромаха я гледаше напрегнато, но в изражението й се четеше тъга. За момент това обърка старата жрица, после разбра.

— Толкова ли те шокирам? — запита студено.

— Съжалявам, че те заварвам в лошо здраве — отвърна младата жена. Искреността в думите й трогна Ифигения.

— Прекарах тежка болест, но нека не говорим за това. Пристигането ти е изненадващо. Очаквахме те напролет.

— Ритуалът за успокояването на Минотавъра не бива да се бави толкова дълго — отвърна Андромаха и Ифигения видя как изражението й се изменя. Тревогата за здравето й бе изчезнала, заменена от предизвикателство, което жрицата си спомняше твърде добре.

— Донесе ли останките на Калиопа?

— Донесох ги.

Андромаха постави украсената кутия и тъкмо щеше да я отвори, когато Касандра пристъпи напред и положи чантата си в краката на Ифигения.

— Това са костите на Калиопа.

Момичето се наведе и извади сивкав вързоп. Когато го разтвори, жрицата видя вътре излъскани до бяло череп и бедрена кост.

Ифигения прехвърли погледа си от едната жена на другата.

Андромаха бе посивяла.

— Как можа да направиш това, Касандра? — прошепна тя.

— Защото Калиопа ме помоли. Тя искаше да се върне у дома, на Красивия остров, където е била щастлива. Иска да бъде положена в земята сред вечнозелената горичка, близо до олтара на Артемида.

— Не осъзнаваш какво си направила. — Андромаха пристъпи напред със стиснати юмруци. За миг Ифигения помисли, че ще удари момичето. Вместо това тя се пресегна, взе костите от ръцете на Касандра и ги притисна до гърдите си. После предизвикателният й поглед се обърна към жрицата. — Няма да я получиш. Нито костите, нито духа й.

Ифигения не й обърна внимание и извика Касандра:

— Ела тук, дете, искам да те погледна.

Момичето пристъпи напред и жрицата взе ръцете й в своите. После заговори меко:

— Вечнозелената горичка, така ли?

— Да.

— И ти знаеше, че нямам намерение да приковавам духа й?

— Знаех. Костите нямаха нищо общо, целта беше да примамиш Андромаха на Тера.

— Да, така е. И едновременно успях и се провалих — каза Ифигения, пресягайки се да отметне една тъмна къдрица от челото на Касандра. — Толкова много неща съм чувала за теб, дете, и сега виждам, че повечето са били глупости. Може и да си докосната от луната, но Артемида те е дарила със зрението. Така че кажи на Андромаха защо поисках да е тук.

Касандра се обърна към сестра си.

— Тя искаше да те спаси от Агамемнон, не да те примами при него. Но си мислеше, че ще дойдеш тук напролет, когато започне търговският сезон точно преди началото на обсадата. Тогава нямаше да има начин да се върнеш и щеше да си принудена да останеш тук.

— С каква цел? — попита настоятелно Андромаха. — Толкова много ли те е грижа за мен, господарке? — добави със сарказъм.

Ифигения пусна ръцете на Касандра.

— Благословения остров остава свободен само защото върховните му жрици винаги са били силни, безстрашни и готови да се опълчат срещу света на мъжете. Аз умирам, Андромаха и ти го виждаш. Много скоро Тера ще се нуждае от нов водач. Надявах се това да си ти.

Младата жена се умълча, взряна в лицето на Ифигения. Накрая заговори, но този път гласът й бе нежен.

— Но аз съм омъжена и имам син.

— Никой от двамата няма да преживее клането в Троя — отвърна жрицата мрачно. — Ти също ще умреш или ще бъдеш продадена в робство, ако останеш.

В очите на Андромаха отново се появи гняв.

— Това може и да е микенската гледна точка — отвърна тя. — Това обаче не я прави моя. На първо място забравяш Хектор и Троянския кои. Освен това още имаме смели съюзници, като Хеликаон или баща ми Ектион. Но дори ако не броим войните, сигурно дори сега има такива сред врага, които биха се оттеглили пред безразсъдството на гордостта и завистта, от които е изтъкан Агамемнон.

Раменете на Ифигения увиснаха и тя се върна на стола си. Сядането я облекчи малко.

— Гордост? — попита тя тихо. — Наистина ли мислиш, че Агамемнон е тласкан от гордост? Грешиш и точно затова войната не може да завърши с мирно решение.

Касандра седна в краката на Ифигения и облегна тъмната си глава на бедрото на старата жена.

— Защо тогава? — попита Андромаха. — И не ми говори за бедната Елена и великата любов, която Менелай спонтанно е развил към нея.

Жрицата се усмихна студено.

— Не, Елена няма особена роля в това… въпреки че ако Приам я беше върнал, армиите на Агамемнон нямаше да са толкова могъщи. Ала това вече няма значение. — Тя погледна в зелените очи на Андромаха. — Знаеш ли какво бе изрисувал баща ми на щита си?

Младата жена се намръщи.

— Доколкото съм чувала, змия.

— Змия, която изяжда собствената си опашка — уточни Ифигения. — Атрей имаше сухо чувство за хумор. Генералите му винаги го подканяха да напада и завладява други земи. Баща ми е водил много войни, но винаги само срещу онези, които са ни заплашвали. Армията е като огромна змия. Трябва да бъде хранена и да има мотивация. Колкото повече земи контролира един цар, толкова по-голяма трябва да бъде армията му. Колкото по-голяма е, толкова повече злато е нужно, за да я поддържа. Разбираш ли? С всеки следващ завладян град, през който преминава завоевателят, съкровищата му нарастват, но нараства и армията му, за да удържи завладените земи. Атрей разбираше това, оттам идва и змията. Защото когато една армия не бъде нахранена и не й се плати, когато не е мотивирана, тя се обръща срещу самата себе си. Така че един завоевател е принуден да пренася войните си все по-далече и по-далече от дома.

Ифигения вдигна ръка и извика. Иззад една колона незабавно се появи жрица, която притича до нея.

— Вода — нареди старата жена. Жрицата изтича до другия край на залата и се върна с кана и сребърна чаша. Ифигения взе чашата и отпи дълго, а после върна вниманието си на Андромаха. — Агамемнон вече няма избор. Трябва да построи империя… или да падне под ножа на някой узурпатор от собствената си армия.

— Но в микенските земи има златни мини — възрази младата жена. — Всички знаят, че Агамемнон е богат дори и без завоеванията.

— Да, три мини — отвърна Ифигения. — Само една от тях все още доставя достатъчно злато, за да плати дори за миньорите. Най-голямата, която някога бе най-богата, се срина от собствената си тежест преди два сезона.

Андромаха беше шокирана.

— Да не би да искаш да кажеш, че Агамемнон няма злато?

— Има плячкосано злато, но не достатъчно. Има взето назаем злато, но не достатъчно. Има обещано злато, при това твърде много. Единствената му надежда е Троя да бъде победена и богатството на града да падне в ръцете му. А това ще стане, Андромаха. Войните, които води, ще са повече от звездите по небето. С тях ще е и Ахил, който — също като Хектор — никога не е бил побеждаван в битка. И коварният като лисица Одисей, смъртоносен по време на война. Стария Острозъб също ще е там. Може и да е алчен, но Идоменей е войн, от когото всеки трябва да се бои. Троя не може да се опълчи на всички тях.

— Това, което казваш, може да е истина — отвърна Андромаха, — но знаеш, че не бих… че не мога да изоставя сина си.

— Разбира се, че знам — отвърна Ифигения с тъга. — Напролет нямаше да имаш избор, а до края на лятото нямаше да има къде да се върнеш. Но сега не мога да те спася. Изморена съм, Андромаха. Но ти си млада и силна. Така че вземи костите на Калиопа, отнеси ги до вечнозелената горичка и отлей вино за помен. Знаеш ли, аз я харесвах. Беше страдала много, преди да дойде тук.

Жрицата протегна ръка към Касандра.

— Помогни ми да стигна до леглото си, дете. Боя се, че в тези стари кости почти не е останала сила.

Касандра я прегърна през кръста.

— Един ден няма да имаме кости — каза момичето щастливо. — А прахът ни ще се носи сред звездите.

XI ПОВИКЪТ НА СЪДБАТА

Тази нощ Хеликаон спа на пресекулки. Тревогите за Андромаха пречеха на почивката и изкривяваха сънищата му. Озова се в мрака, сякаш на дъното на дълбок кладенец. Виждаше Андромаха високо над себе си, озарена от светлина, с разпусната коса и ръце, протегнати към него. После тя се озова в обятията му и той усещаше извивките на тялото й и миризмата на сол в косата й, но Андромаха бе студена като камък и той осъзна, че е мокра до кости, а лицето й е бледо и безжизнено. Хеликаон извика, но гласът му бе писклив като на чайка и нямаше как да й помогне.

Събуди се със стон и отхвърли одеялата. Огънят бе почти изгаснал и на плажа бе студено. Около него мъжете спяха, притиснати един до друг в търсене на още топлина. Хеликаон погледна нагоре към огромния кон на скалата. Нощта бе ясна, а звездите светеха ярко около полумесеца. Лицето на коня се виждаше добре на лунната светлина.

Той потрепери и се изправи, разтърквай ръцете си, за да ги стопли. Нямаше да успее да заспи отново. Вместо това реши да чака Андромаха и да е готов да изкачи скалната пътека, за да я намери. Беше си казал, че ще изчака до първата светлина на зората, но нямаше търпение да я види отново и се безпокоеше за безопасността й.

Огледа се. Отляво, почти до самата вода, видя изправена едра фигура, загледана в морето. Гершом изглеждаше дистанциран през последните няколко дни и прекарваше много време сам. Хеликаон обаче се нуждаеше от разговор, който да отклони мислите му от Андромаха, затова внимателно си проправи път сред спящите и отиде по черния пясък до приятеля си. Гершом чу приближаването му и се обърна.

— Ти сгреши за нея, Златни — каза той. — Тя наистина вижда.

Хеликаон повдигна вежди и се усмихна.

— Да не би да ти чете на ръка?

— Не. Но отвори ума ми. — Гершом поклати глава и се засмя сурово. — Само че нищо, което кажа, няма да те убеди.

— Вероятно си прав. Но ти имаш проблем, а ние сме приятели. Затова говори, независимо от всичко.

— Научих кой съм в една пещера в Миноя.

— И какво имаше за научаване? Ти си египетски принц в изгнание.

— Не, Хеликаон, аз съм подхвърлено дете. Синът на майка ми е бил мъртвороден. Една слугиня е отнесла тялото на бебето до реката. Там я посрещнали двама пустинници… роби. Те са й дали бебе, с което да замени мъртвото момче. Дали са й… мен.

— Касандра ли ти го каза?

— Не, показа ми го. Направи огън и изгори някакви опиати в него. Когато вдишах дима, умът ми се изпълни с видения.

— Но как можеш да знаеш дали са верни?

— Повярвай ми, Златни, зная го. Видях толкова много. — Той въздъхна тежко. — Разруха и отчаяние. Видях Троя и видях теб…

— Не говори за Троя, приятелю — каза Хеликаон бързо. — В сърцето си знам какво ще се случи с града. Нямам нужда от предсказания, независимо дали са истински, или фалшиви.

— Тогава няма да казвам нищо, но сега разбирам защо си пратил толкова много от хората си през морето в Седемте хълма. Нова земя, нов народ, далече от войните и предателствата на старите империи.

— Това е само поселище, Гершом, и хората там идват от много народи и раси. Постоянно се карат. Само късметът и благословията на боговете са им попречили да се избият досега. Едва ли ще изтраят повече от няколко сезона.

— He, Хеликаон, грешиш. Трудностите, пред които ще се изправят, ще ги обединят. Те ще издържат, обещавам ти. Ще видиш. — Египтянинът се усмихна. — Е — продължи след малко, — ти може и да не видиш, за това не знам, но твоите синове и наследниците им — със сигурност.

Хеликаон погледна приятеля си.

— Започвам да се чувствам неудобно. Сега и ти ли си станал пророк?

— Да, мисля, че съм. И зная, че трябва да пропътувам пустинята и да се върна в Египет.

— Фараонът ще те убие, ако се върнеш! — възкликна Хеликаон. Тревогата за приятеля му се надигна и за момент притъпи собствените му страхове. — Мисля, че Касандра е отровила ума ти.

— Недей да мислиш такива неща. Тя е едно мило, тъжно и прекършено дете, но виденията й са истина. Вярвам, че онова, което видях, е истина. И преди идването на зората ще разберем дали е така.

— Какво ще разберем?

Гершом посочи към египетския кораб, изтеглен малко по-нататък по плажа.

— Ако онова, което видях, е истина, утре ще бъда призован да отплавам с тази галера.

Хеликаон внезапно потрепери, сякаш студената нощ бе плъзнала по костите му като вледеняваща вода.

— Нека спрем веднага! — извика той. — Това е лудост, Гершом. Утре ще отплаваме за Седемте хълма и можеш да отхвърлиш всякакви мисли за Касандра и виденията от ума си.

Египтянинът погледна Хеликаон в очите.

— Какво толкова те плаши в пророчествата, приятелю? — попита той меко.

— Нищо не ме плаши. Просто не вярвам в тях. И аз съм взимал опиати и съм виждал вихрещите се цветове. Виждал съм лицата на хора да разцъфват като цветя и съм чувал кучета да лаят на странни езици, които почти съм разбирал. Веднъж видях мъж, който падна на пода и се превърна в множество жаби. Но мислиш ли, че наистина се е превърнал в жаби? Или опиатите са объркали ума ми?

— Объркали са ума ти — съгласи се Гершом. — Както, наистина, може да са объркали и моя. Няма да споря за това. Ако никой не дойде за мен от онзи кораб, Златни, ще отплавам с „Ксантос“ и ще бъда щастлив.

— Добре — съгласи се Хеликаон и потупа приятеля си по рамото. — И утре сутринта, когато отплаваме, ще ти се подигравам за този разговор. Нека сега се върнем при огъня. Морският вятър смразява кръвта ми.

Въпреки лековатия си тон Хеликаон се чувстваше напрегнат и изнервен, когато се върнаха при огньовете. Загледа се в египетския кораб. Никой не се движеше на него, а екипажът спеше на плажа. Гершом добави сухи съчки към догарящите пламъци на един огън. Те подскочиха, а той се просна на пясъка и почти веднага заспа.

Хеликаон заметна дебело одеяло около раменете си и седна близо до огъня. Облаците започнаха да се струпват на източното небе и то потъмня, защото луната изчезна зад тях.

Също като Зидантас преди него, едрият египтянин заемаше важно място в сърцето на Хеликаон и царят на Дардания осъзна, че скърби за загубата на приятеля си, внезапно убеден, че пустинният народ ще дойде за него на сутринта. Откак го бяха спасили на „Ксантос” от бушуващото море, Гершом бе станал незаменим моряк на кораба и дясна ръка на Хеликаон. Освен това бе приятел, комуто би доверил не само живота си, но и чувствата, страховете и надеждите си. Египтянинът го беше спасявал няколко пъти, не само в битка, но и когато доведе Пророка с лечебните личинки, които го излекуваха след опита за убийство.

Споменът за онова време, когато лежеше безпомощен в двореца на Хектор и Андромаха се грижеше за него, върна мислите му към любимата жена и той отново извърна поглед към скалната пътека, с надеждата да я види да слиза. Но беше твърде тъмно и влажно, за да се вижда добре, така че се уви по-плътно в одеялото и зачака търпеливо първата светлина на деня.

Зората почти бе изгряла и лагерните огньове, блестящи като звезди по плажа долу, указваха пътя, докато Андромаха слизаше към тях. Земята бе неравна, а пътят на места — начупен и тесен. Снижаващите се облаци криеха луната и правеха спускането до кораба опасно. Започна да вали, в началото съвсем леко, но пътеката скоро стана хлъзгава и коварна. Вятърът се усили, дърпайки зелената й рокля и размятайки взетото назаем наметало, което носеше.

Сега дъждът беше проливен, студен и неприятен. Жилеше кожата по лицето и ръцете й. Тя започна да се движи още по-бавно, с ръка, прилепена до ронещата се скална стена. Обутите й в сандали крака се пързаляха по мократа земя. Въпреки че нямаше търпение да се върне при Хеликаон и „Ксантос”, накрая Андромаха се видя принудена да спре. Коленичи до скалата и придърпа наметалото около себе си.

Докато стоеше сама на пътя, мислите й се върнаха към събитията от предния ден. Тя се боеше от повторната си среща с Ифигения, спомняйки си антипатията, която изпитваше към студената и сурова микенска жена. Сега обаче я възприемаше по друг начин. Дали причината бе в това, че умира? Дали знанието й позволи да види старицата с по-ясни очи. Или просто съжалението промени представата й за жрицата?

Повечето от жените, пратени на Тера, нямаха желание да служат на полубога и много от тях плачеха за света, който са познавали — свят на мечти, надежди за любов и семейство. Може би и Ифигения някога е била такава. Андромаха отново си припомни момента, в който Касандра коленичи до жрицата и положи глава в скута й. Дали това бе накарало Ифигения да си помисли за празния си живот, ограбен от възможността да има собствени деца?

Дъждът започна да отшумява и Андромаха се приготви да продължи надолу, когато видя движение над себе си. Това бе Касандра, спускаща се по самия ръб на пътеката. Дъхът на Андромаха секна. Момичето я видя и помаха.

— Прекрасна нощ — извика тя. — Толкова вълнуваща!

Андромаха се пресегна и придърпа момичето до себе си.

— Какво правиш тук? Опасно е.

— Трябваше да те видя, преди да тръгнеш. Говори ли с Калиопа?

Андромаха въздъхна. Бе погребала костите под едно дърво, а после плака, докато си спомняше любовта, която двете бяха споделяли.

— Да — каза тя с треперлив глас. — Казах й, че ми липсва и че винаги ще я помня. Мислиш ли, че ме е чула?

— Не знам. Не бях там — отвърна Касандра жизнерадостно. — Опитах се да говоря с Ксидорос, но него го няма тук. Мислиш ли, че това е защото мъжете не се допускат на острова?

Андромаха прегърна момичето и я целуна.

— Ще бъдеш ли щастлива тук? — попита тя.

Касандра се измъкна от хватката й.

— Трябва да кажеш нещо на Хеликаон — каза детето напрегнато. — Трябва да отиде на пиратските острови. Одисей ще е там. И Ахил.

— Не сме тук, за да водим битки, Касандра.

— Но Итака е нападната, а Пенелопа е в плен. Били са я и са я измъчвали. Одисей ще отиде там и ще умре, ако Хеликаон не му помогне.

Вятърът секна и около тях се възцари студена тишина. Андромаха почти чуваше туптенето на собственото си сърце. Одисей бе най-старият приятел на Хеликаон, но сега им беше враг. Ако двамата с Ахил загинеха, това щеше да отслаби микенските сили, може би фатално, и да спаси Троя. Тишината се проточи и тя видя, че Касандра я гледа. Усети вина.

— Трябва да помисля — каза, неспособна да срещне светлите очи на сестра си.

— Какво има да се мисли? — попита момичето. — Пенелопа е чудесна жена и носи сина на Одисей.

— Не става дума само за Пенелопа. Има и други фактори. Например оцеляването на Троя.

— Други фактори — повтори Касандра меко. — Колко странни са хората.

Андромаха се изчерви.

— Няма нищо странно в това да искаш да спасиш онези, които обичаш.

— Това имам предвид. Хеликаон обича Одисей и Пенелопа. Ти знаеш, че ако му кажеш, ще се втурне да им помогне. Точно както рискува живота си и дойде за теб, когато микенците нападнаха Троя. Той е герой и винаги ще иска да защити онези, които обича.

Андромаха преглътна ядосания си отговор. После си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Кажи ми, че смъртта на Одисей и Ахил няма да спаси Троя.

Касандра поклати глава.

— Не, няма да ти го кажа. Зная само, че Одисей се е отправил към смъртта си и точно това искат пиратите. Водачът им има кървава вражда с него. На Итака сега има почти двеста войни. Одисей има тридесет.

— Грозния цар не е глупак — каза Андромаха, — а само глупак би атакувал двеста с тридесет.

Касандра поклати глава.

— Той обича Пенелопа повече от живота си. Те са й отрязали косата, Андромаха, и всяка нощ пиратският главатар нарежда да я изведат от килията й, облечена в дрипи, и да я завържат за трона й. Курвите на пиратите хвърлят храна по нея и крещят обиди. — Тя замълча. — Решението е твое. Трябва да вървя.

Момичето се обърна и бързо се закатери по скалната пътека.

Андромаха изруга и се затича след нея, като се хлъзгаше по влажния камък.

— Касандра, не можем да се разделим така. Ще те видя ли отново?

Сестра й се усмихна.

— Ще се срещнем отново преди края.

Тя леко докосна бузата й и продължи нагоре.

Андромаха я изпроводи с поглед, а после се обърна и заслиза надолу. Когато се приближи до плажа, видя група мъже с широки роби, които говореха с Хеликаон. По-голямата част от екипажа се беше струпала наоколо. Почти незабелязана, тя премини през тълпата. Когато се приближи, видя, че един от мъжете с робите е Гершом.

— Какво става тук? — попита Андромаха, заставайки до Хеликаон.

— Гершом ни напуска — отвърна той. Усмихна се, щом я видя, но усмивката му бързо изчезна и тя усети едва сдържания гняв в гласа му. — Днес ще отплава с тези пустинници.

Андромаха изгледа четиримата студенооки брадати мъже с Гершом.

— Защо искаш да ни напуснеш? — попита тя.

— Не искам. Дадох обещание преди години и сега трябва да го спазя. Имам много лоши черти, Андромаха, но винаги спазвам обещанията си.

Той се обърна към Хеликаон и протегна ръка. За момент тя си помисли, че той ще я отхвърли. После царят на Дардания поклати глава, пристъпи напред и прегърна египтянина.

— Ще ми липсваш, приятелю — каза той, когато се отдръпна. — И аз, и хората ми имаме причини да сме ти благодарни.

Последва мърморене, изразяващо съгласие, от страна на струпалия се наоколо екипаж, и Ониакус потупа Гершом по гърба. Египтянинът се ухили и кимна.

— Надявам се да чуем истории за велики приключения — каза Хеликаон, насилвайки се да се усмихне.

— По-вероятно е да чуете за ненавременната ми смърт — отвърна Гершом, — но е малко вероятно до вас да достигне каквото и да е, защото ще пътувам с ново име, което ще си избера сам.

Той се обърна към екипажа.

— Приятели, вие ме извадихте от морето и ме направихте един от вас. Всички ще останете в сърцето ми така, както остана Зидантас и другите, които вече не са с нас. Нека Източникът на цялото творение ви закриля и ви пази от беди.

Накрая той погледна Хеликаон и Андромаха:

— И дано вие двамата намерите истинско щастие — добави полугласно.

После без повече думи той се обърна и тръгна към египетския кораб. В дългата си роба и с пустинниците, които го следваха, заприлича на Андромаха на истински принц — суров и властен. Тя се зачуди какво ли ще стане с него, но знаеше, че никога няма да разбере.

Те гледаха смълчани, докато Гершом се качваше на египетския кораб, а после Андромаха погледна лицето на любимия си и видя тъга на него. Хвана го за ръката и се приближи още повече.

— Мъчно ми е да те виждам толкова тъжен.

— Той ми е приятел, един от най-добрите, които съм имал, и сърцето ми нашепва, че повече няма да се срещнем.

— Имаш и други приятели, които те обичат.

— Да — съгласи се той. — И ги ценя всичките.

— Одисей сред тях ли е?

Хеликаон се усмихна.

— На първо място. Той е най-великият човек, когото някога съм срещал.

Андромаха въздъхна.

— Тогава трябва да поговорим.

XII ПРОСЯКЪТ И ЛЪКЪТ

В мегарона на брулената от ветрове Итака пиратите се наслаждаваха на вечерните си забавления. Мнозина бяха излезли на двора, търсейки топлината на огньовете, където овцете на Одисей се печаха на шишове, но повечето се бяха струпали в залата, смееха се, караха се, ядяха и пиеха. Неколцина вече бяха окапали на студения каменен под. От време на време имаше свади и размяна на юмруци, но все още никой не бе умрял тази нощ, помисли Пенелопа със съжаление. А и количеството на умиращите всеки ден при подобни импровизирани битки с ножове се компенсираше от новодошлите. През последните няколко дни бяха пристигнали повече от стотина от тези морски отрепки, привлечени през зимните морета от историите за гостоприемството на Итака. Към тях се присъединиха и членове на племето сикули — жители на Огнения остров на запад — сурови и диви мъже с татуирани лица и оръжия от извит бронз.

Царицата стоеше прикована към богато украсения дървен трон и се опитваше, както всяка нощ, да се дистанцира от събитията около себе си. Макар и изтощена, тя държеше обръснатата си глава високо, насочила поглед към отсрещната стена, където, незабелязван от никого, висеше огромният боядисан щит на бащата на Одисей. Опита се да насочи мислите си далече от болката в счупените пръсти, пулсирането на завързаните китки и постоянния сърбеж от въшките, пъплещи сред дрипите, които я принуждаваха да носи.

Пенелопа концентрира вниманието си върху щастливите дни, когато двамата с Одисей бяха млади, и в ума й се появи лицето на сина й Лаерт. В първите години след като момчето умря, тя го виждаше само застинал в смъртта, но сега откри, че си спомня точния цвят на очите му и можеше да усети отново мекотата на бузата му до устните си. Виждаше идеално изражението на лицето му, когато баща му влезеше в стаята. Не минаваше и ден без да си спомни за сина си, но сега мислите за него я успокояваха и я спасяваха поне за няколко безценни мига от това безкрайно мъчение.

Както винаги, умът й не спираше да я предава, подклаждайки безплодни надежди, че Одисей ще влезе с уверена крачка през вратите на мегарона, размахал меч, и ще си проправи път до нея, ще я освободи от оковите й, за да я вземе в безопасността на огромните си ръце. Идеята бе като извадена от историите, които самият той разказваше в тази зала през нощите, когато огънят се издигаше високо, а царицата бе заобиколена от онези, които обичаше. След това обаче студеният разум си пробиваше път през подобни мисли. Одисей бе вече възрастен, почти на петдесет. Дните на великата сила и неуморност бяха останали в миналото. Ставите го боляха през зимата и след всеки изтощителен ден той сядаше в удобния си стол с тежката благодарна въздишка на старец.

Времето, този крадец, бавно отнемаше жизнеността на мъжа, когото обичаше, и тя знаеше, че ако той дойде за нея, старото му тяло ще го предаде на тези зли млади мъже, къпещи се във властта, която младостта им дава.

После идваше отчаянието и тя започваше да се моли: Не идвай, Грозни царю! Веднъж в живота си направи нещо умно и стой на разстояние. Почакай до пролетта и доведи армия, за да отмъстиш за мен. Моля те, не идвай сега!

Ала той щеше да дойде. Пенелопа знаеше това със сигурност. При все коварството, интелекта и хитростта си, Одисей беше заслепен от обичта си към нея.

Мислите й се насочваха към самоубийство. Ако той знаеше, че е мъртва, Одисей пак щеше да дойде, но с по-ясен ум, насочен единствено към отмъщението. Щеше да изчака, докато събере флотилия и е в състояние да убие всеки пират на Итака по десет пъти. Ако само успееше да хване нож, остра пръчка или нещо подобно, Пенелопа щеше да се промуши незабавно. Ала в мига, в който си помисли това, тя усети как бебето се движи в нея, и очите й се изпълниха със сълзи. Мога да убия себе си, ни не и теб, мъничък мой.

— Е, Ваше Величество, ще ни направите ли честта да ядете и пиете с нас тази вечер? — попита омразният глас.

Погледът на царицата с нежелание се фокусира върху изпитото жестоко лице на Антиной, нейният похитител и мъчител, докато той се покланяше изящно пред нея. Пиратът беше млад, на не повече от двадесет лета, ала въпреки това бе коварен и безскрупулен. Струваше й се, че лудостта в очите му може и да е престорена, но тя караше по-старите пирати да стъпват внимателно около него. Косата му бе тъмна и дълга, с една тънка плитка, украсена със златна нишка, която висеше от дясното му слепоочие.

През деветнадесетте безкрайни дни от нападението насам — дни, които Пенелопа бе отбелязвала толкова внимателно, колкото отбелязваше ритането на бебето в утробата си — тя беше научила много за тези пирати и навиците им. Повечето бяха зли и глупави мъже, които смятаха, че жестокостта и убийствата ги правят силни. Нямаха дисциплина, но компенсираха това със склонност към изблици на насилие. От петимата главатари, обединили се под водачеството на Антиной, за да атакуват Итака, трима сега бяха умрели от неговата ръка. Друг падна в битка за пленена жена.

— Е, господарке? Да развържа ли ръцете ти и да наредя да донесат храна?

Ухиленото му лице бе на сантиметри от нейното. Тя долови мирис на месо в дъха му, но не и вино. Той никога не пиеше.

Пенелопа не му обърна внимание. Ръката му изсвистя и я зашлеви през лицето. Зъбите й изтракаха и усети кръв по езика си.

— Или да те дам на хората си тази вечер? — попита Антиной меко, сочейки към пияната тълпа. — Те ще те накарат да пищиш.

Царицата фокусира погледа си върху твърде спокойните му очи, очи, които щеше да вижда в сънищата си докато е жива.

— Прави каквото поискаш, пирате — отвърна му студено. — Аз съм Пенелопа, царицата на Итака. Съпругът ми е великият Одисей и той идва насам, за да те убие. Чуй думите на смъртта си, Антиной.

Пиратът се засмя весело и отстъпи.

— Нямаме търпение мъжът ти да пристигне. Чувам, че приближава, заедно с още неколцина старци като него, за да те спаси. Подозирам, че из цялата Велика зеленина говорят за това. — Той отново обхвана залата с жест. — Моите бойци са млади, силни и безстрашни. Те с радост ще извадят сърцето на дебелия Одисей. — После Антиной отново се приближи към нея и прошепна в ухото й: — Но първо ще се погрижа да види как умираш. Ще те види изнасилена от хората ми, а после ще гледа, докато ти вадя очите и изтръгвам гнусното изчадие от корема ти.

Въпреки ужаса в сърцето си, Пенелопа се насили да се усмихне.

— Думите ти нямат стойност, самохвалко. Ти вече си мъртъв. Обещавам ти го.

В другия край на залата настъпи раздвижване и царицата видя, че вътре влиза нова група. Тя нетърпеливо огледа лицата им. Забеляза мускулест гигант, когото в началото помисли за Левкон, но щом мъжът се обърна, видя жестокостта в очите му и разбра, че е просто убиец.

После обаче се натъкна на познато лице. Секундос! Стар разбойник, с когото Одисей бе търгувал в по-щастливите дни, но въпреки всичко пиратска отрепка. Нямаше надежда за нея. Последваха го още от екипажа му — оръфани мъже с бедни дрехи. Изглеждаха повече като просяци, отколкото пирати.

— Спасение ли търсиш, Пенелопа? — попита Антиной. — Старият Секундос не става за спасител. Мек е като кучешко лайно и почти сенилен, но твърди, че познава острова добре. Знае всички скришни места, където се крият изплашените селяни и жените им.

Пенелопа затвори очи, търсейки поне за няколко мига убежище от присъствието му. Но не можеше да изтрие лицето му от ума си и отново видя ужасяващия ден, когато той дойде на Итака.

Осемте му галери бяха изплували от утринната мъгла и двеста войни атакуваха брега. Малкият гарнизон от тридесетина бойци се бори смело цял ден, но по мръкване всичките й войници, повечето от които момчета и старци, лежаха мъртви. Телата на тези смели мъже бяха нанизани на колове на плажа, за да ги види Одисей, когато пристигне. Вонята на гниеща плът, която вятърът носеше, бе ужасяваща.

Пиратският главатар заговори отново и Пенелопа отвори очи.

— И Секундос ще ни покаже къде се крие черният дивак — каза той. — Ще го доведа тук и бавно ще му отрежа крайниците. Можеш да го гледаш как страда и да слушаш писъците му.

Едноръкият Биас я защитаваше през целия дълъг ден на атаката, убивайки и ранявайки повече от дузина нашественици, докато накрая, когато всяка надежда бе загубена, се оттегли с нежелание, следвайки категоричната й заповед и стопявайки се в нощта като привидение. Всеки ден чуваше сред пиратите истории за тъмния демон, който убива стражи и хора, бродещи сами из острова. Антиной бе претърсил Итака, но така и не го откри.

Пенелопа бе извлачена в собствения си дворец и просната на пода пред младия пиратски вожд. Той я изрита в лицето и я вдигна за косата. Когато царицата се опита да го удари, Антиной хвана пръстите й и ги изви, докато два от тях не се счупиха. После я удари и я хвърли на пода. Полузамаяна от болка, тя чу студения му глас:

— Аз съм Антиной, син на баща, убит от Одисей. Тук съм, за да диря отмъщение.

— Одисей не е убиец — отвърна Пенелопа и изплю кръв.

— Гнусна лъжа. Той е бил на един кораб с Нестор и Идоменей в морска битка срещу баща ми.

— Трима царе в морска битка? Ах, да — каза тя и се загледа в дългото му ъгловато лице. — Одисей често говореше за нея и сега виждам приликата. Баща ти е бил мъжът, известен като Магарешко лице, нали?

Тогава той я удари отново и й счупи носа, след което я сграбчи за косата и я зашлеви, веднъж, два пъти, три пъти. Накрая тя падна в безсъзнание на пода и се събуди в малка килия.

Сега гледаше критянина Секундос, докато той се приближаваше към нея. От рамото му висеше стар щит. Той изглеждаше изплашен и по плешивата му глава блестеше пот.

Старецът погледна първо към Антиной, а после каза:

— Поздрави, господарке. Тъжно ми е да те виждам толкова принизена.

Тя видя, че погледът му пробягва по осакатените й пръсти, съсирената кръв около очите и устата й. Усмихна се нежно.

— Поздрави, Секундос. Компанията, в която се движиш, е позорна.

— В живота ми има толкова много позор, господарке, че още малко не ми тежи.

Антиной се засмя и избута стария пират встрани. После се обърна към Пенелопа.

— Говориш за позор в мое присъствие, след като се отнесох с теб така добре? Боя се, че трябва да те науча на обноски!

Той вдигна лявата си ръка, за да я удари. В този миг се разнесе съскане и една стрела с черни пера, насочена към главата на пирата, се заби вместо това в рамото му. Антиной извика от болка и залитна назад.

Пенелопа погледна към другия край на залата.

Там, насред портала, облечен като просяк, стоеше Одисей с великия лък Акилина в ръка.

— А сега, жалки копелета — изрева той, — е време да се мре!

Внезапно настъпи тишина. Никой не помръдваше. Одисей спокойно сложи нова стрела и я изстреля. Тя се заби в гърлото на един русокос дивак, който падна мъртъв.

Едва тогава настана хаос. Някои пирати се опитаха да намерят прикритие, други сграбчиха оръжия и се втурнаха срещу царя на Итака, ала един едър чернокос войн с два меча в ръка, застана на пътя им. Той прокара едното острие през гърлото на първия нападател, а после заби другото дълбоко в гърдите на пирата до него.

И други мъже от дегизирания екипаж на Одисей извадиха оръжията си и се втурнаха напред. Царят се затича към дългата трапеза в центъра на залата. Един мъж скочи пред него. Одисей заби рамо в гърдите му, събори го на земята и скочи на масата.

— Аз съм Одисей! — изрева тон. — А вие всички сте мъртви!

Гласът му изтътна като гръмотевица, а думите отекнаха в стените и тавана.

Ахил и екипажът на „Кървавия ястреб” се биеха яростно пред вратите, принуждавайки пиратите да отстъпят към центъра на залата. Одисей заби стрела в черепа на един висок разбойник. Двама други се покатериха на масата и се затичаха към него. Той размаха Акилина като сопа и го заби в лицето на първия, който падна от масата. После се изви встрани и изрита втория мъж в коляното. Пиратът извика и също падна.

Едно копие прелетя край главата му. Той запрати стрела в гърдите на мъжа, който го беше хвърлил.

Застанал до трона, Антиной прекърши стрелата в рамото си и с вик на болка я извади. Лявата му ръка беше безполезна, с парализирани пръсти. Той извади къс меч и извика:

— Одисей! Гледай как жена ти умира!

Пенелопа се дръпна встрани, когато мечът изсвистя към гърлото й… само за да бъде париран от щита на Секундос. Мечът на стареца също изсвистя, но той бе твърде бавен и Антиной с лекота избегна острието.

— Предателско псе! — изсъска пиратът. — Ти ги доведе тук! Сега можеш да умреш с тях.

Антиной атакува. Секундос блокира с щита си, но пиратът коленичи и мечът му мина под щита, за да се вреже дълбоко в прасеца на стария мъж. Секундос извика и падна. Пиратският главатар се огледа из дългия мегарон. Одисей бе скочил от масата и бе хвърлил лъка си настрана. Сега той се биеше с меч, сечейки яростно наляво и надясно в опит да си проправи път до жена си.

Антиной осъзна, че съотношението на силите се променя. Предимството на изненадата бе помогнало на Одисей и хората му в началото, но сега количеството си казваше думата. В мегарона имаше повече от сто и петдесет пирати. Бойците с Одисей наброяваха само около четиридесет и бавно отстъпваха към големите врати. Ако го нямаше огромният чернокос войн с двата меча, щяха да ги надвият с лекота. Силата му бе ужасяваща. Остриетата му преодоляваха защитата на войните отново и отново и телата им се трупаха около него.

Антиной отново се обърна към Секундос, защото старецът пак го нападаше с високо вдигнат щит и готов за пронизване меч.

Пиратът се засмя.

— Стари глупако, трябваше да се откажеш от морето още преди години. Мускулите ти са слаби, бързината ти я няма, костите ти са чупливи.

Антиной скочи напред и направи лъжливо движение към слабините на Секундос. Старецът спусна щита си, за да блокира удара и младият пират заби меча си над щита, право в гърдите му. Секундос изстена и падна на земята, а щитът издрънча на пода.

В центъра на залата Одисей бе заобиколен от пирати, но той се хвърли сред тях, крещейки проклятия.

— Хванете го жив! — извика Антиной. — Искам го жив!

Внезапно големите врати на мегарона се отвориха с трясък.

През тях се изсипаха още войни, с боен вик на уста:

— Пенелопа! ПЕНЕЛОПА!

Антиной гледаше с ужас, докато още и още бойци нахлуваха в двореца. В центъра им се движеше войн с шлем, който покриваше лицето му, и броня от блестящ бронз. Той разкъса редиците на пиратите, посичайки враг след враг.

В паниката си разбойниците отново започнаха да отстъпват. Някои се разбягаха през страничните врати към покоите на слугите. Други се оттеглиха до трона. Бронзовият войн ги последва неотклонно, а мечът му режеше и убиваше. От острието капеше кръв.

Чернокосият гигант сега вървеше редом с него. Антиной никога не бе виждал такива смъртоносни бойни умения, дори не бе вярвал, че са възможни. Бронзовият войн беше бърз, отскачаше от противниковите остриета, а мечът му се стрелкаше напред и назад с невъзможна точност. Гигантът излъчваше неуязвимост и си проправяше път сред редиците на пиратите като ги разблъскваше, сякаш бяха детски играчки.

Антиной отстъпи, търсейки път за бягство.

После видя, че Одисей е тръгнал към него, а от многобройните драскотини по ръцете и раменете му капе кръв. Набитият крал се хвърли напред, разпръсвайки пиратите на пътя му, право към Антиной.

Пиратският главатар изруга и скочи да го посрещне. Мечовете им иззвънтяха. Лявата ръка на Одисей се стрелна напред и го сграбчи за туниката. После го издърпа към себе си и заби глава в лицето му, като му строши носа. Полуослепен, Антиной се помъчи да се освободи от хватката на по-възрастния мъж. Ала не можеше. Ужасяваща и изгаряща болка избухна в корема и дробовете му. Силите го напуснаха. Звуците на битката отслабнаха в ушите му. Осъзна, че гледа в очите на Одисей и не видя в тях никаква милост.

Мечът в корема му се отдръпна малко… а после се завъртя жестоко.

Агонията беше разкъсваща. Одисей издърпа острието навън заедно с вътрешностите на пиратския главатар. Захвърлен като парцалена кукла, Антиной бе мъртъв още преди тялото му да докосне пода.

Старият Секундос, с посивяло от болка лице, се довлече до Пенелопа. Силите го напускаха, но той стигна до трона и се подпря на него, преди да се свлече на пода.

Извън двореца бягащите пирати бяха посрещнати от залп стрели, а после от атака, водена от Ониакус и двадесетина бойци от „Ксантос”. Трима оцелели успяха да избягат… само за да бъдат посрещнати от огромен еднорък черен мъж. Скачайки напред, Биас промуши първия във врата, а после заби острието си в гърдите на втория. Третият успя да се изплъзне. Ала една стрела с черни пера се заби в гърба му. Той се препъна няколко крачки, а после падна по лице на земята.

Друга група разбойници избяга през страничните врати и се затича към плажа. На огромната галера „Ксантос” цареше мрак и оцелелите се втурнаха към нея с надежда да заловят кораба. Когато започнаха да се катерят по въжетата обаче, над тях се появиха тъмни фигури и от високата палуба заваля дъжд от стрели. Застанала на кърмата, Андромаха стреляше спокойно заедно с други мъже от кораба, а стрелите й се забиваха в пиратите със студена точност.

В двореца битката бе приключила. Някои от пиратите молеха за милост, но никой не получи такава.

Одисей пусна меча и изтича при жена си, за да коленичи до нея. Бързо развърза ръцете й, хвана обръснатата й глава в дланите си и я целуна по челото. В очите му имаше сълзи.

— Съжалявам. Вината е моя.

Пенелопа се вкопчи в него със здравата си ръка и за миг те постояха в тишина в обятията си, едва способни да повярват, че отново са заедно и в безопасност.

— Знаех, че ще дойдеш, Грозни царю. Голяма глупост от твоя страна — промърмори накрая Пенелопа. Вдигна счупената си ръка и нежно погали лицето му. — Виж се само, целият в драскотини и синини.

Бронзовият войн ги приближи и свали шлема си. Пенелопа погледна нагоре към небесносините му очи.

— Мислех, че на този свят не е останало нищо, което да ме изненада — каза тя, — но ти ми доказа, че греша. Добре дошъл в дома ми, Хеликаон.

После царицата отмести поглед от него към покрития с чужда кръв гигант.

— Аз съм Ахил — каза той.

— Не би могъл да си друг — отвърна тя.

През следващите три дни мъжете от „Ксантос” помогнаха на екипажа на Одисей да разчисти телата на пиратите и да подготви погребалните клади. Бежанците се върнаха обратно от скривалищата си сред хълмовете, за да поправят оплячкосаните си домове. Андромаха се присъедини към жените на Итака, докато те чистеха кръвта и мръсотията на пиратите и техните курви от мегарона и съседните помещения.

През това време почти не виждаха Пенелопа, а и Одисей рядко се появяваше.

До вечерта на третия ден дворецът отново бе годен за обитаване. Почистването на домовете успокои духовете, но мнозина бяха изгубили любими хора и из селището витаеше униние. Единственият лечител на Итака бе убит от нападателите и за ранените се грижеха Биас, Ониакус и Андромаха. И тримата имаха малко опит с билките.

Точно преди изгрева на четвъртия ден Пенелопа излезе от покоите си и отиде сред ранените, обвила обръснатата си глава със златен шал. Тя не можеше да помага в работата, защото пръстите й бяха с шини. Ала царицата седна при тях, за да им говори и да почете смелостта им.

Старият Секундос умираше. Пенелопа отиде до леглото му, поставено на слънце. Той бе помолил да го изнесат, за да види Великата зеленина за последен път.

Когато царицата се приближи до леглото му, той се усмихна:

— Твърде стар… и бавен — каза пиратът. — Беше ми време…

— Да — отвърна Пенелопа с нежен глас. — Беше твърде стар, за да спечелиш. Но не и твърде стар, за да спасиш моя живот и този на детето ми.

По устните на стареца се появи лека усмивка.

— Винаги… съм искал да бъда… в някоя от историите на Одисей. — Той погледна нагоре към ясното синьо небе. — Красив ден за… плаване — прошепна пиратът.

Очите й се замъглиха.

— Ти си герой, Секундос. И искрено съжалявам, че говорих за позор, когато се срещнахме.

Старецът се оживи при този комплимент.

— Но ти… си спомни името ми… Това е… голяма чест.

После силите му отслабнаха и той вдигна очи към нея.

— Сега трябва да си вървиш. Искам да… умра… сам. Само аз… и Великата зеленина.

Пенелопа се наведе и го целуна по челото.

— Дано пътуването ти е бързо, а Елисейските поля — приветливи.

Откъм двореца се появи Андромаха.

— Разходи се с мен — каза царицата и се заизкачва по един лек баир. Андромаха видя, че другата жена трепери, а стъпките й са несигурни. Тя пое ръката на Пенелопа и заедно се качиха към върха.

— Още си слаба — каза Андромаха. — Трябва да почиваш.

Пенелопа пое дълбоко въздух.

— Одисей не ме пита, но аз усещам въпросителните очи на всички върху себе си. До един се чудят какви мъчения съм изтърпяла и дали честта ми е накърнена.

— На света няма мъж, който може да отнеме честта ти, а какво остава да я накърни — отвърна Андромаха.

— Красиви думи, като се има предвид, че не ме познаваш. — Смъмрянето бе изказано с нежност.

— Познавам те — каза спокойно Андромаха. — От всичко, което Одисей ми е казвал за теб, и от онова, което видях и чух, откакто съм тук. Всички говорят за обичта си към теб, за уважението и гордостта, които изпитват към своята царица.

Пенелопа не отговори, а я поведе към каменна пейка, обърната към залива. Пиратските кораби бяха изтеглени на брега, както и могъщият „Ксантос”. Двете жени постояха в тишина известно време, а после Андромаха заговори:

— Одисей е добър човек и аз много го харесвам.

Пенелопа въздъхна.

— Той не ме попита какво съм изстрадала. Това ме учудва.

— Не се чуди твърде много — посъветва я другата жена. — Видях Одисей, когато „Ксантос” пристигна на пиратския остров. Никога не съм виждала толкова измъчен и изплашен мъж през живота си. Боеше се, че те е изгубил. Сега е натъжен от болката ти, но не може да скрие радостта в очите си, че си жива. Не те пита, защото за него има значение единствено това, че си в безопасност и двамата сте заедно.

— Той е сантиментален стар глупак — каза Пенелопа с обич.

Под тях Одисей и Хеликаон излязоха от двореца. Одисей погледна нагоре и им помаха. Царицата вдигна ръка в отговор. Двамата мъже продължиха заедно към брега. Пенелопа погледна към младата жена до себе си и видя как лицето й омекна, докато ги гледаше.

— Е — попита царицата, — защо жената на Хектор пътува из Великата зеленина?

Андромаха й разказа за целта на пътешествието и посещението на Тера с Касандра, но докато говореше, очите й следваха Хеликаон. Пенелопа изпита силна тъга, виждайки обичта в тях.

— Изморена съм — каза тя. — Мисля, че ще се прибера в покоите си.

Андромаха й помогна да се върне в двореца и щом влязоха, царицата я целуна по бузата.

— Въпреки всичко, което се случи, винаги ще си спомням с радост тези последни няколко дни — каза тя. — Достави ми удоволствие да видя Хеликаон и Грозния цар отново заедно, като приятели. И се радвам, че се запознахме, Андромаха.

— Както и аз. Сега виждам защо Одисей те обича толкова.

Пенелопа въздъхна.

— Имахме късмет. Уговорен брак, който ми донесе радост, за каквато никога не съм мечтала. Други нямат такъв късмет. Но любовта трябва да се цени под каквато и форма да се появи. Понякога обаче тя може да доведе и до жестока болка — по-голяма, отколкото можеш да си представиш. Разбираш ли какво казвам?

Андромаха се изчерви.

— Мисля, че да.

— Когато се прибереш в Троя, предай поздравите ми на Хектор. Винаги съм му се възхищавала. Добър човек, който не изпитва омраза и никога не лъже. Предай му, че Пенелопа му пожелава всичко най-хубаво.

— Ще му предам — отвърна другата жена хладно, но в очите й имаше гняв.

— Не ме разбирай погрешно, мила — продължи царицата. — Не те съдя, но сега, след като поговорихме, те познавам по-добре. Ти не си коварна или капризна и затова пътят, по който вървиш, ще унищожи духа ти. Одисей ми каза за обичта на Хеликаон към теб. Той ми казва всичко.

Гневът на Андромаха се стопи.

— Не зная какво да сторя — прошепна тя.

— Ела вътре. Ще седнем и ще поговорим — покани я Пенелопа.

В покоите на царицата имаше запален огън и те седнаха заедно на един диван. Андромаха й разказа за първата си среща с Хеликаон и за битката в двореца на Приам. Разказа й за Халисия и Декс. Каза на Пенелопа за болестта на Хеликаон и раната, която не искаше да зарасне.

— После, една нощ, треската му отслабна — каза тя.

— И ти беше с него?

— Да. — Андромаха извърна поглед.

— И никой друг?

Младата жена кимна и между тях настана тишина. Пенелопа не я наруши, а остана смълчана в очакване. Накрая Андромаха пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Хектор е добър човек и скъп приятел — каза тя. — Той обича сина ми.

Пенелопа бе шокирана от тези думи, но не го показа. Той обича сина ми.

— Хеликаон знае ли?

— Какво да знае?

— Че той е бащата на детето ти?

Очите на Андромаха се разшириха, когато осъзна какво е издала.

— Не… и не бива! Не може! През целия си живота е бил разкъсван от вина, първо заради майка си, която се е самоубила пред очите му, после защото не е могъл да спаси малкия Дио, а накрая и Халисия. Ако научи, това само ще му причини още страдания!

— Успокой се, Андромаха. Ние сме приятелки. От мен няма да излезе нищо. Няма да кажа дори на Одисей. Обещавам ти. Хектор знае ли?

— Да, казах му веднага — отвърна Андромаха едва чуто. — Но само той и аз знаем, а сега и ти. Жизненоважно е Приам да не научи. Той ще убие Астианакс и мен, а после ще намери и Хеликаон, ако може. Така е по-добре. Това е единственият начин. Но е толкова трудно — прошепна тя.

— О, мила моя, съжалявам за страданието ти. Но трябва да вземеш решение и мисля, че имаш само един избор. Знаеш какъв е той.

Андромаха кимна и от очите й потекоха сълзи. Пенелопа постави ръка на рамото й. Нямаше какво повече да се каже.

На плажа долу екипажът на Хеликаон товареше провизии.

— Към Седемте хълма ли си тръгнал? — попита Одисей. Хеликаон го погледна, но не отговори. Царят разбра колебанията на приятеля му да говори за плановете си. Въпреки спасяването на Пенелопа, двамата все така бяха на противоположни страни.

— Няма да те предам, момче — каза възрастният мъж. — Знаеш го, нали?

Хеликаон кимна.

— Зная. Лудостта на войната заразява всички ни. Да, там отивам. Какво ще намеря? Живи ли са още хората ми, Одисей?

— Разбира се, че са живи. Боли ме, че изобщо питаш. Когато тази война започна, ги събрах заедно и им казах, че няма да търпя вражди и междуособици. Около тях бродят престъпници и номадски племена. Морето гъмжи от пирати. Имат достатъчно врагове и без да се бият помежду си. Там всичко е наред, Хеликаон, и всички ще те посрещнат като приятел. Предполагам, че търсиш калай?

— Да. Трябва ни всичко, което можем да намерим.

— В Седемте хълма има запаси. Вземи, колкото можеш да носиш.

Докато говореха, Биас дойде при тях. Хеликаон го погледна, спомняйки си омразата в гласа на мъжа последния път, когато се срещнаха.

Дано изгориш, Хеликаон. Заедно с твоя кораб убиец.

Той не погледна Хеликаон, а заговори на Одисей:

— Натоварихме повечето от провизиите, които искаше — докладва старият моряк. — Пиратите обаче не са ни оставили много.

— Утре ще отплаваш до Пилос — каза Одисей — и ще изтъргуваш каквото е нужно с хората на Нестор.

Биас кимна, но не отговори. Тишината се проточи, после той пое дълбоко дъх и се обърна към Хеликаон:

— Няма да взема обратно думите си, Златни, но ти благодаря, че ни се притече на помощ.

После, без да дочака отговор, Биас си тръгна.

— Добър човек, но не прощава лесно — каза Одисей.

Хеликаон сви рамене.

— Прошката не бива да се дава лековато. Как е Пенелопа?

— Тя е силна… много по-силна от мен. Но не искам да говорим за онова, което сигурно е преживяла преди да дойдем. Само като си го представя, ме изпълва ярост, която едва удържам. Ти говореше за лудостта на войната и това нападение над Итака е пример за нея. Синът на Магарешко лице е искал отмъщение, но дори и без подобна причина пиратите стават все по-силни. Докато ние се събираме да унищожим Троя, собствените ни царства остават беззащитни. Когато победим — а ние ще победим, Хеликаон — къде ще се върнем? Боя се, че този конфликт ще ни погълне до един. Тогава няма да има победители и дори съкровищницата на Троя няма да ни осигури достатъчно злато, за да възстановим всичко, което сме изгубили.

Хеликаон погледна стария си приятел. Сега и в косата, и в брадата му имаше повече сребро, отколкото червено, а лицето му бе напрегнато и покрито с бръчки.

— Всичко това е истина, Одисей… ако изключим съкровищницата на Троя. Не съм виждал златото на Приам, но то трябва да е чудовищно много, за да поддържа разходите на тази война. Златото изтича от града всеки ден, за да наема търговци, да подкупва съюзници. А вече съвсем малко влиза в Троя, защото всички напускат. Ако битките продължат още дълго, дори и да завладеете града, няма да намерите нищо ценно.

— И тази мисъл ми мина през ума — кимна Одисей. — Ако това се окаже истина, всички сме обречени на бедност и погром. — Той отново въздъхна и погледна в сините очи на Хеликаон. — Надявам се да не те намеря в Троя, когато завземем града.

— Къде другаде бих могъл да бъда, Одисей? Жената, която обичам, ще е там и аз ще я браня с живота си.

— Страх ме е за теб, момче. — Одисей внезапно изглеждаше разтревожен. — Двамата с Хектор сте най-големите бойци на Троя — каза той с тих глас. — Как мислиш, какво ще стане, когато той научи, че жена му ти е любовница?

Хеликаон се отдръпна ядосано. После раменете му се отпуснаха.

— Толкова ли е очевидно?

— Толкова, при положение, че никога не стоите близо един до друг в една стая, нито се поглеждате, когато сте заедно, но пък се прибирате в покоите си почти едновременно. Не след дълго — ако вече не е станало — няма да има и един мъж в екипажа ти, който да не ви подозира.

Одисей положи ръка на рамото на Хеликаон.

— Върни я в Троя и напусни града. Защитавай Севера, дръж отворени търговските маршрути, бий се в морето. Но стой далече от нея, момче, защото иначе се страхувам за бъдещето и на двама ви.