Гибелта на царете

ПРОЛОГ

В небето над остров Имброс блестеше ярка луна и сребърната й светлина озаряваше каменистия бряг и микенската бойна флотилия, изтеглена на него. Извивката на залива бе изпълнена с кораби — около петдесет галери и повече от сто транспортни съда, струпани толкова плътно един до друг, че между тях нямаше и една ръка разстояние. На плажа микенската армия се бе разположила около десетки готварски огньове — осемстотин войници, някои от които приготвяха оръжията си, точеха мечове или лъскаха щитове, други играеха на ашици или дремеха до пламъците. Плажът бе толкова претъпкан, че мнозина от моряците бяха останали по корабите си, вместо да се борят за малко камениста земя, на която да опънат одеялата си.

Агамемнон, царят на микенците и военен предводител на западните армии, стоеше извън навеса на шатрата си. Слабоватото му тяло бе обвито в дълго черно наметало, а студените му очи гледаха морето на изток, където небето бе озарено в червено.

Крепостта на Дарданос гореше.

С малко късмет и благословията на бога на войната Арес мисията се бе увенчала с пълен успех. Жената и синът на Хеликаон бяха мъртви в пламтящата крепост, а самият Хеликаон щеше да познае пълния ужас на отчаянието.

По плажа повя студен вятър. Агамемнон придърпа наметалото около ъгловатите си рамене и обърна взор към мъжете, които се мъчеха да построят олтар на известно разстояние от него. През по-голямата част от деня бяха събирали големи камъни.

Изгърбеният жрец Атеос ги напътстваше и тънкият му писклив глас пронизваше въздуха като ядосана чайка.

— Не, не, онзи камък е твърде малък за отвън. Забийте го по към средата!

Агамемнон се загледа в жреца. Мъжът нямаше никакъв талант за предсказания, което устройваше царя. На него можеше да се разчита да каже онова, което владетелят пожелае. Агамемнон знаеше, че проблемът с повечето гадатели бе в самоизпълняващите се пророчества. Кажи на една армия, че поличбите са мрачни и безнадеждни и мъжете ще бъдат готови да избягат при първия обрат в битката. Кажи им, че победата е сигурна и самият Зевс ги е благословил, и ще се сражават като лъвове.

Разбира се в някои случаи битката неизбежно завършваше с поражение и тогава трябваше да има някой виновен. Именно в тези ситуации бяха полезни идиоти като Атеос. Въпреки че му липсваха умения и талант, жрецът имаше тайни. Или поне си мислеше, че има. Обичаше да измъчва и убива деца. Ако някое от "предсказанията" му се провалеше, Агамемнон щеше да го разкрие пред армията и да го осъди на смърт с обяснението, че боговете са проклели битката заради злото, извършено от него.

Царят потрепери. Искаше му се всички гадатели да бяха толкова некадърни и податливи на манипулация, колкото този. Царете не трябваше да стават жертва на прищевките на пророчества. Редно бе съдбите им да се коват от собствените им умения. Каква слава можеше да се открие в победа, предопределена от капризните богове? Настроението на Агамемнон се развали, когато си спомни последното си посещение в Пещерата на крилете.

Проклети да са онези жреци и отровните им наркотици! Проклети да са и гатанките им! Един ден щеше да ги избие до крак и да ги замени с хора, на които можеше да има доверие. Глупаци като Атеос. Но още бе рано. Жреците от пещерата бяха високо почитани от благородниците в Микена, както и от народа, така че щеше да е глупаво да рискува с убийството им насред тази велика война. А и му се налагаше да търпи Времето на Предсказанието само веднъж на четири години.

Последният път бе точно преди да отплават за Имброс. Агамемнон и избраните му последователи се събраха пред Пещерата на Крилото, на хълмовете извън Лъвския град. После, според изискванията на двувековната традиция, царят на Микена влезе в осветения от факли тунел. Въздухът бе изпълнен с пушек от наркотичния огън и Агамемнон се стараеше да диша плитко. Въпреки това пред очите му заплуваха ярки цветове и главата му се замая.

Умиращият жрец постоянно губеше съзнание и отново се събуждаше, а когато говореше, изреченията му бяха объркани и на моменти безсмислени. После очите му се отвориха, а кокалестите му пръсти се свиха около китката на Агамемнон.

— Пази се от дървения кон, царю Агамемнон, царю на войната, завоевателю, защото той ще изреве към небесата, ще разпери криле от гръмотевици и ще възвести смъртта на цели народи.

— Чумата да ги тръшне гатанките ти, жрецо! — отвърна царят. — Кажи ми за Троя и за победата.

— Последният цар на Златния град ще бъде микенец. Боговете са го отредили.

И това беше. Изпълнението на мечтите му, обещанието за великата му съдба. Въпреки че жрецът още не се бе предал на бучиниша и се мъчеше да каже и друго, Агамемнон се дръпна от него и избяга от пещерата. Бе чул всичко, което искаше.

Троя щеше да падне под силата му и с нея — богатствата в съкровищницата на Приам. Облекчението му бе колосално. Въпреки че малцина го съзнаваха, микенската империя кървеше смъртоносно. Богатството й бе изсмукано, за да финансира завоевателските й армии. Всяка успешна инвазия само влошаваше проблема, защото колкото повече земи влизаха в териториите, контролирани от Агамемнон, толкова повече злато бе нужно за обучението на нови войници, които да ги пазят. Микенските златни мини, които толкова години служеха за гръбнак на армията, бяха изчерпани. Царят имаше само две възможни алтернативи — да намали броя на войните си, което неизбежно щеше да доведе до въстания и гражданска война, или да разшири микенското влияние до богатите земи на изток.

За да успее в подобно начинание, Троя трябваше да падне. Ако разполагаше с безграничните съкровища на Златния град, микенската власт щеше да бъде гарантирана за поколения напред.

За Агамемнон бе рядкост да изпитва пълно доволство, но в този момент, под ярките звезди над Имброс, усещането го изпълни изцяло. Ограбеното от Тракия злато бе платило за флотилиите му, крепостта на Дарданос бе победена и Троя щеше да я последва.

Дори поражението в Карпеа можеше да се използва като преимущество. Хектор и Троянският кон бяха убили неговия съюзник — идиота Пелей — и сега цар на Тесалия бе младият войн Ахил. Той беше неопитен и се впечатляваше лесно, тъй че нямаше да е проблем да бъде манипулиран.

За момент мислите на Агамемнон бяха помрачени от раздразнение. Ахил беше при Одисей, някъде на югозапад. Дали бе чул за смъртта на баща си? Трябваше да го задържа с мен, помисли Агамемнон. Но все едно. Когато разбере, в сърцето му ще се разгори жаждата за мъст и той ще се върне.

Царят чу, че някой се движи вдясно, и се обърна. Трима войници с черни наметала и нагръдници от полирани бронзови дискове се приближаваха към него. Един влачеше слабовато чернокосо дете на около десетина години. Групата спря пред царя.

— Както нареди, царю Агамемнон — каза първият и хвърли детето на камъните.

— Както наредих ли? — отвърна владетелят на Микена с нисък глас и леден тон.

— Ти… ти каза да доведем девица за жертвоприношението, господарю.

— За да я принесем в дар на Посейдон и той да ни даде попътен вятър и победа — продължи царят. — Да му пратим непорочна млада жена, която да му носи наслада в самотните нощи. Тази малка отрепка би ли донесла наслада в твоите самотни нощи?

Високият широкоплещест мъж почеса гъстата си черна брада.

— Не, господарю, но селяните бяха избягали сред хълмовете. Бяха останали само старици и деца. Тази тук беше най-голямата.

Агамемнон извика жреца. Атеос вдигна дългата си бяла роба и дотича през пясъка. Спря се пред царя, притисна двете си ръце над сърцето и сведе глава.

— Това мизерно създанийце ще ни свърши ли работа? — попита Агамемнон. Знаеше отговора още преди да е попитал. Жрецът се опита да скрие удоволствието си при вида на изплашеното момиче, но царят видя страстта, блеснала в очите му.

— Ще свърши, велики господарю. Със сигурност — Атеос облиза тънките си устни.

— Тогава я вземи и я приготви.

Детето започна да плаче, но жрецът го удари силно през лицето.

Далечното зарево на изток избледняваше, скрито от морската мъгла, която бе полазила по брега. Ярката луна се скри зад покров от облаци. Голото момиче бе положено върху олтара за жертвоприношения. Агамемнон слезе да гледа церемонията. Ако се извършеше майсторски, гърдите на детето щяха да бъдат отворени и сърцето му — изтръгнато още живо. После жрецът щеше да разчете във вътрешностите поличбите за победа.

Войниците започнаха да се събират наоколо, застанали в тишина, за да чакат кръвта да рукне. Докато двама държаха момичето, Атеос извади дълъг извит нож и започна да припява името на Посейдон. Армията поде напева и хиляди мъже извисиха гласове като тътен на гръмотевици.

Атеос се обърна към олтара с вдигнат нож.

И тогава последва нещо толкова неочаквано и абсурдно, че наоколо избухна смях. Едно глинено гърне прелетя над тълпата, отскочи от главата на един войник и се разби в жреца, обливайки го с някаква зловонна течност. Замръзнал от шок, Атеос остана неподвижен с все така вдигнат нож. После погледна надолу към мокрите си дрехи.

Агамемнон побесня. Бързо огледа тълпата, търсейки извършителя, решен да го одере жив. После второ гърне се разби сред зрителите. Вниманието на царя бе привлечено от движение във въздуха и той видя няколко тъмни предмета, падащи от небесата. Те идваха откъм мъглата, отвъд изтеглените на брега кораби. Един от предметите уцели готварския огън. Резултатът бе ужасяващ.

Глинената топка се взриви, разпръсквайки пламъци сред войниците, които озариха дрехите и кожата на мъжете. Войниците се паникьосаха и започнаха да бягат към високите хълмове. Един, чиято туника гореше, се блъсна в Атеос. Последва силно свистене и робата на жреца се възпламени в синьо и жълто.

Атеос изпусна ножа си и заудря пламъците с ръце, но пръстите му също се запалиха. Той с писъци се затича към брега, търсейки убежището на студеното море. Огънят танцуваше по тялото и косата му.

Агамемнон видя как жрецът се препъна и падна. Робата му вече бе изпепелена, а кожата — почерняла. Пламъците все така го покриваха и поглъщаха плътта му.

Още един готварски огън наблизо се взриви. Агамемнон се затича нагоре, препъвайки се по назъбените скали. После се обърна, за да погледне към морето. Чак тогава, след като вятърът се надигна и разпръсна мъглата, царят видя колосалния кораб в залива с два реда гребла и огромно бяло платно, върху което имаше черен кон, изправен на задните си крака. Владетелят на Микена се изпълни с безпомощна ярост. Въпреки че никога не бе виждал галерата, знаеше името й. Всички, които плаваха сред Великата зеленина, знаеха името на този кораб. Това бе „Ксантос”, предводителят на флотата на Хеликаон Подпалвача.

Долу на брега моряците се суетяха по палубите на корабите си и се опитваха да ги изтеглят във водата. Задачата не беше лесна, защото бяха твърде натясно. Една галера почти успя, но точно когато екипажът се качваше на борда й, два снаряда я уцелиха. Огнени стрели озариха небето, издигнаха се над „Ксантос”, а после се спуснаха към палубите, вече хлъзгави от нефтар. Галерата пламна. Моряци с подпалени дрехи заскачаха в морето.

Агамемнон гледаше с безпомощен гняв, докато още огнени кълба валяха сред флотата му, а свирепите огньове се разпростираха по сухите греди и в трюмовете. Източният вятър подсилваше пламъците и те заскачаха от кораб на кораб. Ужасени от огъня, микенците се спуснаха към хълмовете.

„Ксантос” бавно прекоси залива, а глинените топки с нефтар удряха кораб след кораб, следвани от свистящи във въздуха огнени стрели. Двадесетина микенски кораба и около четиридесет транспорта вече горяха, а пламъците се издигаха високо в небето.

Луната се появи иззад облаците и озари Кораба на смъртта. На носа се покатери войн в бронзова броня, който се загледа към опустошението, което бе причинил. После вдигна ръка. Редиците гребла се спуснаха във водата и „Ксантос” се завъртя към откритото море.

Една бяла фигурка притича край Агамемнон. Кльощавото момиче бе изпълзяло от олтара и тичаше към хълмовете.

Никой не се опита да я спре.