Желязното дърво

Глава седма

Мелъри сведе поглед и се огледа с недоумение. Чак сега видя с какво е облечена.

— Мразя да нося рокли. Откъде е тая рокля? Няма ли да ми разкажете какво става? Защо се събудих в оня стъклен сандък? И защо съм облечена като кукла?

— И ние не знаем — вдигна рамене Джерард. — Джуджетата те отвлякоха. Те са те нагласили така. Ти нямаш ли някакъв спомен?

— Ами… Събирах нещата си след състезанието. После дойде някакво момче и каза, че си се забъркал в голяма каша.

— Шъ-ъ-ът! — Саймън посочи към кариерата. — Наведете се.

Тримата коленичиха сред тревата и надникнаха над ръба на козирката.

От пещерите се изсипваха пълчища гоблини. Тичаха, спъваха се, премятаха се и се клатушкаха тромаво. После се разпръснаха във ветрило, душейки възбудено въздуха. Зад тях пристъпваше огромно чудовище. Вместо коса от главата му стърчаха закривени дървесни корени и изсъхнали клони. Носеше дрипави останки от тъмна дреха, явно от древни времена.

На входа на отсрещна пещера се появи Кортинг с придворните джуджета. Зад тях вървяха гоблини, които теглеха вагонетка, натоварена догоре с бляскащи оръжия.

Пред последната група гоблини се препъваше пленник. Беше висок колкото възрастен човек. Главата му бе покрита с чувал, а китките и глезените му бяха вързани с мръсни парцали.

В нещастника имаше нещо, което се стори познато на Джерард… Гоблините го изблъскаха вън от пещерата, към дъното на кариерата. После започнаха да го мушкат безжалостно с дълги остри пръчки и да го тласкат встрани от пътя на кошмарното чудовище.

— Кой ли е този човек? — взря се Мелъри.

— Не мога да видя — присви очи Джерард. — Защо им е този пленник? Какво ще правят с него?

Тълпите гоблини затихнаха. Кортинг се изкашля нервно и пристъпи от крак на крак.

— Велики повелителю Мулгарат! — извика той. — Ние ти благодарим за честта, която ни оказваш, като ни позволяваш да бъдем твои слуги!

Мулгарат спря. Огромната му чудовищна глава се извисяваше високо над останалите. Той я сведе и бавно огледа джуджетата с подигравателна усмивка.

Джерард преглътна ужасен. Мулгарат!

По-рано тази дума не означаваше почти нищо за него, но сега се страхуваше. Макар да знаеше, че чудовището не може да го види, усещаше как мрачният му поглед се плъзга над тълпата и му се прииска да се прилепи още по-ниско до земята.

— Това ли са всички оръжия, които исках? — прокънтя гласът на Мулгарат над кариерата. Той посочи вагонетката.

— Да, разбира се! — отвърна повелителят на джуджетата. — Те са израз на нашата вярност, на нашата преданост към твоя нов режим. Няма да намериш по-остри и по-тънки остриета от тези, които ние изковахме за тебе! Няма да намериш по-голямо майсторство от нашето! Живота си залагам за това!

— Така ли? — изсмя се великанът и извади от един голям джоб фалшивата книга, с която Джерард беше заменил истинския справочник на Артър Спайдъруик. — А това? Ще заложиш ли живота си, че това е книгата, която ти бях поискал?

Кралят на джуджетата се поколеба.

— Аз… Аз направих, каквото поискахте.

Великанът вдигна омачканата книга и отново се разсмя.

— Измамили са те, джудже. Но няма никакво значение. Аз вече имам справочника на Артър Спайдъруик. Последното нещо, което ми трябва, за да започна моето царуване.

Кралят на джуджетата се поклони ниско.

— О, повелителю! Ти си велик и достоен господар!

— Аз може да съм велик и достоен господар, но не съм сигурен, че ти ставаш за добър и достоен слуга! — Мулгарат вдигна ръка и гоблините впериха поглед в него. — Убийте ги!

Събитията се развиха така бързо, че Джерард не можа да види всичко. Гоблините се втурнаха напред като един. Някои грабваха оръжията, направени от джуджетата, но повечето атакуваха само със собствените си зъби и нокти. Джуджетата се слисаха, поколебаха се и тези мигове на паника и объркване бяха достатъчни палачите им да се доберат до тях.

Гоблините хапеха, деряха с нокти, удряха, мушкаха, сечаха, докато не остана нито едно живо джудже.

Джерард почувства, че му се гади. Досега не му се бе случвало да вижда как убиват някого.

— Трябва да ги спрем!

— Не можем да направим това сами. Погледни! — Мелъри посочи със сабята. Лъчите на изгряващото слънце обагриха острието й в кървавочервено.

— Трябва да кажем на мама за всичко това — каза Саймън.

— Тя няма да ни повярва — поклати глава Джерард. Той избърса очите си с ръкава на ризата и се опита да не гледа разхвърляните тела на дъното на кариерата.

— Трябва да й кажем. Трябва поне да опитаме — упорито повтори Мелъри.

Тримата се обърнаха и поеха към дома. В ушите им още кънтяха предсмъртните писъци на джуджетата.