Желязното дърво

Глава пета

Джерард затвори очи, за да спре парещите сълзи и изобщо не забеляза откъде минаха, за да стигнат до съкровищницата.

— Ето че пристигнахме! — извика джуджето, което ги водеше. То беше с дълга бяла брада, а край бедрото му се полюшваше голяма връзка с ключове. Огледа затворниците, после се обърна към джуджетата, които носеха стъкления сандък с Мелъри. — Оставете го ей там.

Един-единствен фенер осветяваше съкровищницата, но купчините злато отразяваха светлината му и в подземната зала не беше много тъмно. Един сребърен паун, чиято опашка беше украсена с тюркоази и рубини, отегчено кълвеше медна мишка, пропълзяла върху висока ваза.

Белобрадото джудже приближи клетката, докато останалите се подредиха в колона и с маршова стъпка излязоха от съкровищницата. Белобрадкото се усмихна любезно.

— Сега, момчета, ще видя какво да ви дам, та да си играете. Мраморни топчета? Стават ли? Стават, я! Може да си ги търкаляте…

— Аз съм гладен — прекъсна го Саймън. — Ние не сме механични играчки. Щом ще ни държите затворени тук, ще трябва и да ни храните.

Джуджето премигна.

— Вярно. Ще ви донеса каша от паяци и ряпа, та да се наядете както трябва. Кашата ще ви насити.

— А как ще ни я дадеш? — неочаквано попита Джерард. — Клетката няма врата.

— Има, има. Даже много прилична. Лично аз съм правил тази клетка. Здрава е, нали? Ха-ха-ха!

— Аха, май наистина е здрава — измърмори Джерард. Идеше му да се пръсне от яд. Не стига, че ги бяха измамили, не стига, че ги бяха натикали в клетката, ами сега едно нищо и никакво джудже им го натякваше и се подиграваше.

— Ключалката е в ей тази пръчка. — Джуджето леко потупа с пръст по една от пръчките на решетката. — Механизмите са съвсем миниатюрни. Правих ги с чук, голям колкото карфица. Вижте тази пукнатинка — колкото косъм е. Е, това е вратата. Ето тук. Видяхте ли? — усмихна се самодоволно джуджето.

— А можеш ли да отвориш? — попита Саймън.

Джерард го погледна изненадано. Нима Саймън беше измислил някакъв план, докато той си губеше времето само да се ядосва?

— Искате да я видите в действие ли? — попита джуджето.

— Ами да — смънка Джерард. Не му се вярваше, че късметът им ще проработи.

— Е, добре, момчета. Отстъпете назад за малко. Още. Така. Не мога да не ви покажа. Само веднъж. Хм, макар че е по-добре само да ви донеса храната. Не, не, ще ви покажа. Какво щастие, че най-после можем да използваме всички тези неща!

Джерард се усмихна окуражително. Джуджето свали връзката ключове от колана и избра едно много мъничко ключе с многобройни сложни ръбчета. Вмъкна го в една от пръчките, но отвътре Джерард не можеше да види къде е ключалката. Джуджето завъртя ключето и цялата решетка затрака, задрънка, зажужа, зазвъня и засъска.

— Готово! — Джуджето дръпна пръчката и част от решетката се отвори, завъртайки се на невидими панти.

Момчетата пристъпиха напред, но джуджето бързо блъсна вратата и я затвори.

— Нямаше да ми е толкова интересно, ако не се бяхте опитали да избягате! — изкиска се то и се накани отново да закачи връзката на колана си.

Джерард се хвърли напред, мушна ръка между пръчките и сграбчи връзката. Тя се изплъзна и ключовете звъннаха върху камъните на пода. Саймън успя да ги грабне преди джуджето.

— Хей, какво правите? Не е честно! — извика джуджето. — Върнете ми ги! Веднага!

— Как ли пък не! — поклати глава Саймън.

— Трябва да ми ги върнете. Вие сте затворници. Не може да държите ключове.

— Няма да ти ги върнем! — изсмя се Джерард злорадо.

Джуджето изпадна в паника. Изтича към изхода на залата и закрещя.

— Стража! Насам! Бързо! Затворниците бягат!

Нямаше никой. Джуджето се врътна, дотича до клетката и впи поглед в Джерард и Саймън.

— Да не сте посмели да мръднете!

После то се втурна отново към изхода и завика стражите.

Саймън нагласи ключето в ключалката, завъртя го и двамата изскочиха от клетката.

— По-бързо! Джуджетата идват!

— Трябва да вземем и Мелъри. — Джерард посочи стъкления сандък.

— Нямаме време. После ще се върнем за нея.

— Почакай, имам идея. Да се скрием тук. Те ще помислят, че сме избягали и ще хукнат да ни търсят.

Саймън нервно замята ръце.

— Къде да се скрием?

— На покрива на клетката. — Джерард погледна сребърния капак, покатери се на върха на близката купчина скъпоценни камъни и оттам се прехвърли върху клетката. — Идвай и ти! По-бързо!

Саймън не успя да се качи и увисна. Джерард го изтегли и двамата тъкмо се проснаха върху сребърния капак, когато джуджетата нахлуха в залата.

— Няма ги тук! — възкликна едно рошаво джудже с червени очи. — Няма ги и в коридора, няма ги и в съседните зали.

— Да отвържем кучетата. Те ще ги намерят.

— Кучета? — пошепна уплашено Саймън, докато джуджетата топуркаха на кривите си къси крака към коридора.

— Какъв е проблемът? — усмихна се Джерард, въодушевен от успеха на своя план. — Ти обичаш кучета.

Саймън го изгледа гневно и скочи на земята право в една купчина хематити. Камъните се разпръснаха, той се наведе, взе един и го сложи в джоба си.

— Престани да вдигаш такъв шум! — изсъска Джерард и се опита да слезе внимателно, но едва не прекатури огромния букет от диамантени рози.

Двамата коленичиха до стъкления сандък и с голямо усилие успяха да отворят прикрепващите скоби, после махнаха капака. Чу се съскане, сякаш отвътре излиташе невидим газ. Мелъри не помръдваше.

— Мелъри, събуди се! — Джерард дръпна ръката на сестра си. Беше безжизнена и щом я пусна, тя се свлече обратно.

— Дали не трябва някой да я целуне? — обади се Саймън. — Като Снежанка.

— Това е ясно като бял ден! — Джерард се ядоса, че не се сети пръв за Снежанка. Не можеше да си спомни дали в справочника за духове пишеше нещо за целуване, но там май нямаше нищо и за стъклени сандъци. Той се наведе и бързо докосна с устни бузата на Мелъри. Тя не реагира.

— Трябва да направим нещо — засуети се Саймън. — Нямаме никакво време.

Джерард сграбчи една къдрица на сестра си и я дръпна с всички сили. Тя простена и клепачите й трепнаха. Момчето въздъхна с облекчение.

— Махнете… се… от… мене — промърмори Мелъри и опита да се обърне настрани.

Джерард взе сабята от ръцете й и я остави на пода. После се обърна към Саймън:

— Помогни ми да я изправим. — Той хвана сестра си и опита да я вдигне, но тя се изплъзна и пак се свлече в сандъка.

— Хайде, Мел! — викна той в ухото й. — Ставай!

Саймън потупа бузата й. Мелъри леко отвори очи и го погледна замаяно с невиждащ поглед.

— Ъ-ъ-ъ… — Това беше единственото, което успя да каже.

— Трябва да излезеш оттук. Ставай! — ядоса се Саймън. — Можеш да се облягаш на сабята като на бастун.

С помощта на братята си Мелъри успя да се изправи на крака и като се олюляваше, стигна до коридора. Той беше празен.

— Поне веднъж късметът да е на наша страна! — възкликна Саймън.

В този миг чуха далечен глух лай с метален оттенък.