Желязното дърво

Глава трета

— Какво ще правим? — попита Саймън, докато вървяха по училищния коридор.

— Мелъри е при духовете. Заловили са я — тихо каза Джерард. Още не можеше да дойде на себе си от телефонния разговор на майка му и баща му, но трябваше да го заличи от главата си. Трябваше да заличи всичко друго, освен Мелъри. — Заловили са я и искат да я заменят за книгата.

— Но книгата не е при нас!

— Ш-ш-ш-ът! — прекъсна го Джерард. Имаше идея, но заради духовете не искаше да я изрича на глас. — Ела насам.

Джерард отиде до своето шкафче и извади хавлиена кърпа от сака за тенис. От купчината учебници измъкна „Математика за напреднали“, която беше с размерите на справочника. Огледа я и я уви в кърпата.

— Какво правиш? — попита Саймън.

— Дръж! — Джерард пъхна пакета в ръцете на брат си и извади от шкафчето ученическата си раница. — Малчо ни измами с този номер. Може би ние ще успеем да измамим оня, който отвлече Мелъри.

Саймън кимна.

— Разбрах. Да вървим, но първо да вземем от колата джобното фенерче на мама.

Двамата се покатериха с мъка по оградата в далечния край на училищния двор. Прехвърлиха се отвъд нея и пресякоха шосето. Отсрещният склон беше обрасъл с гъсти бурени и те започнаха да си проправят път през тях. Стана съвсем тъмно, а светлината на фенерчето беше слаба.

Изкачиха се по голяма купчина камънаци. Някои бяха покрити с влажен и хлъзгав мъх, а други бяха раздробени на огромни късове с опасни остри ръбове. Докато вървяха, Джерард прехвърляше през главата си онова, което чу преди малко. Майка му си мислеше много лоши неща за него, а сега, когато открие, че е изчезнал, щеше да си мисли още по-ужасни небивалици. Каквото и да направи, той винаги се забъркваше в големи неприятности. Ами ако майка му го напъди? Ако го изпрати да живее при баща му, който пък няма да го иска?

— Джерард, виж! — обади се Саймън.

Бяха стигнали до ръба на старата каменна кариера. Скалите бяха копани на стъпала и образуваха тесни неравни тераси. Назъбените им краища стърчаха над десет-петнайсетметрова пропаст, чието дъно зееше далече долу под краката им. Тук-там в процепите по скалните корнизи растяха разкривени недоразвити шубраци. Шосето минаваше по масивния каменен мост, който прехвърляше пропастта на кариерата.

— Не е ли странно да копаеш скали? Искам да кажа, че това са просто едни камънаци — започна да философства Саймън, но брат му не отговори. Той пристъпи от крак на крак, загърна се плътно в якето си и продължи: — Може пък да не са обикновени камъни, а гранит?

Джерард насочи фенерчето към каменните стени. Лъчът се плъзна по тях и бледата му светлина освети в скалата тънка ръждивокафява ивица, обкръжена с петна от светла охра. Нямаше представа що за скала беше това.

— Защо мълчиш? Как ще слезем долу? — обади се отново Саймън.

— Не знам. Ти кажи как ще слезем, като много знаеш — сопна се Джерард.

— Ами… — започна Саймън, но гласът му трепна обидено и секна.

Джерард изпита чувство на вина.

— Нека просто опитаме да слезем — предложи той. — Можем да скочим на долната тераса, след това да опитаме да стигнем до следващата…

— Терасата е доста надолу — надникна над ръба Саймън. — Трябва да намерим въже или нещо подобно.

— Нямаме никакво време — поклати глава Джерард. — Дръж фенерчето.

Той пъхна фенерчето в ръцете на своя близнак и седна на ръба на скалата. Погледна надолу. Под краката му беше непрогледна тъмнина. Пое дъх, плъзна се и скочи на долната каменна тераса, която не можеше да види.

Когато опита да се изправи, светлината на фенерчето, насочено от Саймън, го заслепи. Препъна се и падна.

— Добре ли си? — извика Саймън.

Джерард сложи ръка над очите и се опита да запази самообладание и да не наругае брат си.

— Добре съм, хайде скачай. Твой ред е.

Саймън тромаво се нагласи и от скалния ръб върху главата на Джерард се посипаха пръст и камъчета. Той бързо се отмести, опипвайки с крак къде е краят на терасата.

Саймън се стовари почти върху него и извика, изпусна фенерчето и то полетя надолу в тъмнината. Падна на дъното на кариерата, отскочи веднъж, после още веднъж и остана да лежи неподвижно, осветявайки тънка ивица от бодливи треви и камъни.

— Как може да си толкова тъп! — изкрещя Джерард. Усети как гневът му за миг нарасна в него като живо същество и почти го задуши. Можеше да го преодолее, само ако крещи. — Защо не ми хвърли фенерчето, преди да скочиш? Как ще слизаме сега в тая тъмница? Ами ако Мелъри е в смъртна опасност? Ако загине, само защото ти си малоумен идиот?

Саймън подсмръкна. Джерард разбра, че плаче и отново го връхлетя чувство на вина. Беше шокиран от избухването си повече и от брат си.

— Не исках да те обидя, Саймън — бързо каза той.

Саймън кимна, но извърна глава настрана.

— Мисля, че долу има друга тераса. Виждаш ли, мержелее се някаква издатина.

Саймън продължаваше да мълчи.

— Аз ще скоча пръв — каза Джерард.

Пое дълбоко въздух и скочи в тъмнината под краката си. Този път се удари силно. Корнизът се оказа много по-надолу, отколкото предполагаше. Стъпалата и дланите му пламнаха. Надигна се и бавно се изправи, единият крачол на джинсите му беше съдран, а на ръката си имаше рана, която започваше да кърви. Явно се беше разрязал на някой от многобройните остри каменни ръбове. Но каквито и да бяха пораженията, оттук до дъното на кариерата вече можеше да се стигне само с един неголям скок и той скочи.

— Джерард? — Слабият глас на Саймън едва достигаше до него от терасата, където все още беше брат му. — Къде си?

— Тук съм — отвърна Джерард. — Не мърдай оттам. Сега ще взема фенерчето.

Той си проправи път до фенерчето, грабна го и го насочи към брат си, търсейки издатини, където Саймън да стъпи или да се хване. Саймън бавно започна да слиза по скалната стена. Докато го чакаше, Джерард дочу кънтящи звуци — далечно бързо барабанене и тежки удари. Не можеше да разбере откъде идват. Като че ли отвсякъде… И отникъде.

Плъзна лъча на фенерчето по скалните стени на кариерата. Бяха високи и непристъпни, със следи от длетата на каменоделците. Как да се измъкнат оттук? Преди да успее да се разтревожи както трябва, лъчът на фенерчето освети каменист ръб, издаден над скалната стена. Около него мъждукаше бледо синкаво сияние.

— Биолуминесценция! — възкликна Саймън.

— Какво? — не разбра Джерард.

— Ами… Това са организми, които произвеждат собствена светлина.

На бледото мъждукащо сияние Джерард забеляза под скалния ръб издълбани преплетени линии. Той насочи лъча на фенерчето право към тях и ахна — в скалата бяха вдълбани букви:

— По-голяма глупост не съм виждал — отбеляза Саймън. — Няма никакъв смисъл.

— Защото е главоблъсканица! — изпъшка Джерард. — Трябва да я решим час по-скоро.

Нямаха никакво време за губене. Почти стигнаха целта си — Мелъри беше някъде съвсем близо.

— Нали реши главоблъсканицата от тайната библиотека. Няма начин да не решиш и тази — каза Саймън, рязко обърна гръб на брат си и седна.

Джерард пристъпи към него.

— Чуй ме, Саймън, наистина съжалявам за онова, което ти казах преди малко. Съжалявам и се извинявам. Трябва да ми помогнеш — замоли се той. — Всички знаят, че си по-умен от мене.

Саймън въздъхна и се предаде.

— Не знам — проговори той. — Не мога да се сетя по какъв път да тръгнем, за да я решим. Знам само, че в кошарите затварят животните.

Джерард отново погледна думите на скалата. Така. Кокошките снасят яйца. Може би, за да влязат под кариерата, той и Саймън трябва да имат яйца? Глупости! Дали в „Книга за духовете“ пишеше нещо за кокошките и свръхестествените същества? В такива трудни моменти книгата ужасно му липсваше.

— Хей! Я чакай, хрумна ми нещо! — Саймън застана на колене. — Имам нужда от светлина.

Джерард подаде фенерчето на брат си, седна и загледа как той изписа върху пръстта изречението от скалата, започна да задрасква някои от буквите и да ги пише отгоре, но в различен ред.

— Това пък какво значи? Какво правиш? — попита Джерард.

— Според мен буквите или част от буквите трябва да се пренаредят, за да разберем какво съобщение е кодирано. Също като главоблъсканиците от списанията на мама. Това засега е един от междинните етапи.

Саймън се замисли, после бързо написа в праха трето изречение:

— Какво? Страхотно! — Джерард не можеше да повярва, че Саймън е дешифрирал главоблъсканицата. Той самият никога не би могъл да я реши.

— Фасулска работа! — усмихна се Саймън, пристъпи до скалата и почука три пъти.

Земята под тях затрепери и близнаците полетяха в бездната, която зейна под краката им.