Желязното дърво

Глава втора

Джерард не можеше да мръдне от входа на залата. Чуваше звъна на шпагите и скандирането на публиката, но те сякаш идваха от много далеч. Вцепенен от ужас, той гледаше как треньорът се изправя срещу двойника му, как лицето му почервенява, а състезателите наоколо се обръщат шокирани към двамата.

— Не може да бъде! — прошепна Джерард. По никакъв начин не можеше да си обясни какво става.

Треньорът посочи към голямата входна врата на залата и фалшивият Джерард закрачи към нея, изпъчен предизвикателно. Джерард не вярваше на очите си — когато приближи, двойникът му нагло се захили. Джерард стисна юмруци.

Фалшивият Джерард мина край него, без да го удостои с поглед, и тресна двойната врата зад гърба си. На Джерард му се дощя да изтрие наглата усмивка от лицето му, излезе от залата и последва съществото по коридора с шкафчетата за събличане.

— Кой си ти? — попита Джерард. — Какво искаш?

Фалшивият Джерард се обърна и го изгледа. В очите му имаше нещо, от което Джерард се вцепени.

— Не ме ли познаваш? Не ти ли се струва, че аз всъщност съм ти? — Устата на фалшивия се изкриви в подигравателна усмивка.

Беше странно да го наблюдава как говори и как се движи. Не беше съвсем като Саймън с неговата прилежно сресана коса и неизтрити петънца от паста за зъби над горната устна, но съществото не беше и като него — косата му бе по-разбъркана, очите — по-тъмни и… различни.

Фалшивият пристъпи крачка напред. Джерард отстъпи назад.

Какво беше чел в книгата на Артър Спайдъруик? Как да се защити от това свръхестествено същество? Сети се за джобното ножче, което носеше в дънките — духовете се страхуваха от желязо, а стоманата поне отчасти беше желязо. Той бръкна в джоба си и извади ножчето.

— Защо ме преследваш? Защо всички вие не ни оставите на мира?

Съществото отметна глава и се изкиска.

— Никога не може да се отървеш от собственото си аз — изсъска то.

— Ти не си аз — извика Джерард и насочи острието към двойника си.

— Махни тази играчка — намръщи се фалшивият Джерард. Говореше тихо и заплашително, гласът му беше дрезгав.

— Не знам кой си или какво си, нито пък знам кой те изпраща, но се обзалагам, че знам какво търсиш — каза Джерард. — Търсиш книгата на чичо. Справочникът на Артър Спайдъруик. Е, никога няма да го получиш.

Ухилената уста на съществото се разтегна и разкриви в нещо, което изобщо не бе усмивка. След това съществото внезапно отскочи назад, сякаш се изплаши от него. Джерард гледаше изумено как фалшивият Джерард се сви и разтрепери, а косата му избеля и придоби пясъчнокафяв оттенък. Очите му станаха сини и се разшириха от ужас.

Преди да осъзнае защо е всичко това, Джерард чу зад гърба си женски глас:

— Какъв е този нож? Хвърли го! Веднага!

Заместник-директорката се хвърли към него и сграбчи китката му. Джобното ножче изтрака върху покрития с линолеум под.

Джерард се вторачи в острието му, а момчето с пясъчната коса избяга по коридора. Хлипаше, но хлипанията му много приличаха на смях. И защо да не се смее — беше разиграло страхотен театър пред заместник-директорката и беше натопило Джерард.

— Ти луд ли си? Защо си донесъл ножчето в училище? — прошепна Саймън на брат си.

Двамата седяха на дивана пред кабинета на заместник-директорката.

Джерард му хвърли унищожителен поглед. Беше обяснил няколко пъти — веднъж и на полицаите! — че просто е показвал ножчето на момчето, нищо повече. Никой обаче не откри това момче, за да потвърди разказа му. Накрая заместник-директорката помоли Джерард да почака отвън. Майка му отдавна беше в кабинета й, но Джерард не можеше да чуе за какво говорят.

— Знаеш ли от кой вид беше този дух? — попита Саймън.

Джерард вдигна рамене.

— Не знам. Ако книгата беше при нас, щяхме да разберем.

— Не си ли спомняш кои видове можеха да променят формата си?

— Не. Не се сещам. — Джерард потърка чело.

— Виж, Джерард, аз се опитах да обясня на мама, че вината не е твоя. Но трябва и ти да й обясниш.

Джерард се изсмя горчиво.

— Ако искаш, мога да кажа, че онова момче е откраднало нещо от чантата на Мелъри — продължи Саймън.

Джерард мълчеше.

— Мога да кажа, че не си бил ти, а аз — продължи да упорства Саймън. — Хайде да си разменим ризите и някои други неща.

Джерард поклати глава.

Най-после майка им излезе от кабинета на заместник-директорката. Изглеждаше уморена.

— Съжалявам, мамо! — тихо каза Джерард.

— Не искам да говорим за това, Джерард. — Майка му произнасяше думите бавно и безизразно и момчето се изненада от спокойствието в гласа й. — Намерете сестра си и да се прибираме.

Джерард кимна и тръгна след Саймън. След няколко крачки погледна назад и видя, че майка му седна на мястото, което току-що бе освободил. За какво си мислеше тя? Защо не крещи? Щеше му се да е бясна, това поне го разбираше. Тихата й тъга го плашеше повече. Така сякаш искаше да му каже, че от него може да очаква само неприятности и нищо друго.

Саймън и Джерард минаха през цялото училище. По пътя спираха, за да питат момчетата и момичетата от отбора по фехтовка дали не са виждали Мелъри, но всички вдигаха рамене.

Спряха и капитана Крис. Когато го попитаха за Мелъри, той се изчерви, но отвърна, че не знае къде е.

Спортната зала беше празна и звукът от стъпките по полирания дървен под закънтя зловещо под високия таван. Дългата черна пътека беше навита на руло, всичко от състезанието беше прибрано.

Най-после едно момиче с дълга кестенява коса им каза, че е видяло Мелъри да плаче в дамската тоалетна.

Саймън се учуди.

— Мелъри да плаче? Но защо? Та тя е победителка…

Момичето сви рамене.

— Не знам. Попитах я мога ли да й помогна, но тя отвърна, че всичко е наред.

Тръгнаха към съблекалните, където бяха и тоалетните, и душовете.

— Мислиш ли, че това наистина е била Мелъри? — попита Саймън и се озърна да не би някой да ги подслушва.

— Искаш да кажеш, че е било нещо, което е приело нейния вид? Но защо някой от духовете ще се превъплъти в Мелъри и след това ще плаче в банята?

— Откъде да знам — вдигна рамене Саймън. — Аз например щях да плача, ако трябваше да стана Мелъри.

Джерард не се засмя на шегата на брат си.

— Е, ще влезеш ли да я потърсиш? — изсумтя той.

— О, не. Не искам да влизам в съблекалнята на момичетата — измънка Саймън. — Влез ти. Вече си загазил толкова, че за тебе е без значение, ако те видят.

— Винаги може да загазя още повече — въздъхна Джерард.

Той отвори вратата. Тоалетната на момичетата приличаше удивително на тоалетната на момчетата, само че нямаше писоари.

— Мелъри? — извика Джерард.

Никой не отговори. Той надникна под всички врати, но тоалетните бяха празни. Предпазливо натисна една от вратите. Нямаше никой, но въпреки това се почувства като престъпник. Обърна се и изтича обратно в коридора.

— Няма ли я? — попита Саймън.

— Празно е. Няма никой. — Джерард огледа коридора. Надяваше се никой да не е видял откъде излезе.

— Може да е отишла към директорския кабинет, за да ни търси — предположи Саймън. — Щом я няма никъде…

В стомаха на Джерард се намота кълбо от страх. След като заместник-директорката го хвана с ножчето, той не бе мислил за нищо друго, освен за ужасните неприятности, в които се беше забъркал. Онова нещо обаче беше още в училището. Той си спомни съществото, което беше приело неговия външен вид, спомни си как то ровеше в чантата на Мелъри.

— А дали Мелъри не е навън? — попита Джерард с надежда, че могат да открият сестра си преди съществото. — Може да е излязла, за да види дали не я чакаме до колата.

— Ами, не знам… Да проверим — сви рамене Саймън.

Джерард не беше убеден, че има смисъл, но все пак излязоха.

Небето притъмняваше. Слънцето беше залязло и последните му лъчи обагряха хоризонта в пурпурно злато. Сумракът бързо се сгъстяваше. Двамата минаха покрай лекоатлетическата писта и бейзболното игрище.

— Няма я — прошепна Саймън.

Джерард кимна. Стомахът му пак се сви от ужас. Къде изчезна Мелъри?

— Джерард! — обади се пак Саймън. — Какво е това?

Той направи няколко крачки встрани, наведе се и вдигна от земята нещо блестящо.

— Медалът на Мелъри! — възкликна Джерард. — А това какво е? Виж!

Десетина големи камъка образуваха сред тревата кръг около мястото, където беше лежал медалът. Джерард коленичи до най-големия. В него беше издълбана една-единствена дума: „Размяна“.

— Тези камъни май са от кариерата — замислено каза Саймън.

Джерард го погледна изненадано.

— Спомняш ли си картата на чичо Артър? Според нея в кариерата живеят джуджета, но мисля, че джуджетата не могат да се превръщат в други неща.

— Мелъри може да е вътре с мама. Може да ни чакат пред кабинета на директорката.

На Джерард му се щеше да вярва, че е така.

— Добре, но защо тогава медалът й е тук?

— Може да го е изпуснала, може това да е капан. — Саймън се обърна и тръгна към училището. — Да се връщаме и да видим дали не е с мама.

Джерард едва-едва кимна. Почувства как страхът отново пропълзява в стомаха му.

Майка им беше във фоайето, близо до входа, и говореше по мобилния си телефон. Стоеше с гръб към тях. Говореше тихо, но двамата я чуваха от ъгъла, където се спотаиха.

— Да… И аз мислех, че нещата се оправят, но Джерард и досега не ми казва какво се случи в самото начало, в деня, в който се преместихме тук. Освен това… Може да ти прозвучи странно, но Мелъри и Саймън постоянно го защитават.

Джерард замръзна на място.

Хем се страхуваше от онова, което майка му щеше да каже по-нататък, хем не смееше да направи каквото и да е, за да й попречи да продължи.

— Не, не. И двамата твърдят, че Джерард не е направил нито една от тези поразии. Те също крият нещо от мене. Млъкват, когато вляза в стаята, прикриват се един друг, да не говорим как прикриват Джерард. Трябваше да чуеш какви извинения измисля Саймън за това, че брат му насочи нож срещу онова малко момче. — Тя изхлипа и започна да плаче. — Вече не знам. Просто мисля, че повече не мога да се справям с него. Той е толкова разстроен от раздялата ни, Ричард, толкова е разстроен. Сигурно затова получава тези ужасни пристъпи на гняв. Може би трябва да дойде известно време при тебе.

Джерард остана без въздух. Баща му! Майка му говореше с баща му.

Саймън го дръпна за ръкава.

— Хайде, Джерард. Мелъри не е тук.

Джерард имаше чувството, че върху главата му е паднала тухла. Обърна се замаяно и тръгна след брат си. Не можеше да каже какво точно усеща в момента. Може би само огромна празнина…

Саймън отвори вратата и двамата излязоха от фоайето.