Единствената

СЕДМА ГЛАВА

Колкото и да бързах да стигна до стаята си, Аспен ме изпревари. Не че в това имаше нещо изненадващо. Аспен познаваше двореца толкова добре, че едва ли се беше затруднил.

— Здравей — обадих се първа аз, без да знам какво друго да кажа.

Той се спусна към мен и ме прегърна за секунда, после отстъпи назад.

— Браво на момичето ми.

Усмихнах му се.

— Браво, значи?

— Сложи ги на местата им, Мер. — Аспен погали бузата ми с палец, макар и с риск за живота си. — Наистина заслужаваш щастие. Всички го заслужваме.

— Благодаря ти.

По лицето му пробяга усмивка, после спусна ръка, за да отмести гривната, която Максън ми беше донесъл от Нова Азия, и да докосне онази, която си бях направила от копчето, подарено ми от него. Докато се взираше в малкия ни спомен, очите му се изпълниха с тъга.

— Трябва да поговорим в най-скоро време. Да поговорим сериозно. Помежду ни има много неразрешени въпроси.

После продължи надолу по коридора. Аз въздъхнах и отпуснах глава в ръцете си.

Дали не си беше въобразил, че отказът ми отпреди малко предвещаваше окончателната ми раздяла с Максън? Че съм готова да възобновя отношенията си с него?

Но реално така и беше станало — наистина бях отблъснала Максън.

А и нима вчера не си бях казала, че искам Аспен да остане в живота ми?

Защо тогава се чувствах като в ада?

Настроението в Дамския салон беше мрачно. Кралица Амбърли пишеше писма и от време на време вдигаше поглед от листа, за да огледа четирите момичета пред себе си. След вчерашния ден избягвахме всякакви занятия, които предполагаха словесна обмяна помежду ни. Селест се беше изпънала на дивана, заредена с цяла купчина списания. Крис доста предвидливо беше донесла дневника си и пишеше в него, като за пореден път бе седнала най-близо до кралицата. Защо и на мен не ми беше хрумнало? Елиз беше извадила цял комплект моливи и рисуваше нещо край прозореца. Аз се бях настанила в широк стол до вратата и четях книга.

По този начин дори не ни се налагаше да се гледаме една друга.

Опитвах се да се съсредоточа върху думите пред себе си, но в съзнанието ми постоянно се връщаше въпросът кое ли момиче искаха за принцеса Северняците, ако не можеха да имат мен. Селест например се ползваше с голяма популярност и лесно щяха да склонят народа да следва примера и. Чудех се дали подозираха колко манипулативно същество беше. Щом знаеха толкова за мен, вероятно бяха осведомени и за нея. Дали пък Селест не криеше нещо от околните?

Крис от своя страна беше мило момиче, а и според онази анкета — любимка на народа. Семейството и нямаше особено политическо влияние, но пък короната щеше да и подхожда най-много. Просто имаше царствено излъчване. Може би именно там се криеше обаянието и, не беше идеална, но умееше да пленява околните. Имаше дни, в които дори аз симпатизирах на Крис.

Най-малко се опасявах, че ще е Елиз. Сама си беше признала, че не обича Максън и че приема участието си като задължение. Искрено се надявах, че изпитваше чувство на дълг към семейството си или към новоазиатските си корени, а не към бунтовниците от Севера. Но като изключим това мое съмнение, Елиз се държеше толкова стоически, така сдържано, че не виждах и следа от бунтарски дух у нея.

Затова и внезапно ме осени убеждението, че именно тя беше избраницата им. Като че ли влагаше най-малко енергия в съревнованието, а и най-спокойно си беше признала, че не изпитва чувства към Максън. Може би не и се налагаше да влага енергия, понеже, така или иначе, зад гърба и стоеше тиха армия от привърженици, която щеше да я възкачи на трона.

— Край — каза ненадейно кралицата. — Искам ви пред мен, всички до една. — Избута напред малкото си писалище и стана на крака, докато ние крачехме смутено към нея.

— Нещо не е наред. Какво е? — Поиска да узнае тя.

Всички се спогледахме, но никоя от нас не посмя да проговори първа. Най-накрая образцовата Крис взе думата.

— Ваше Височество, най-внезапно проумяхме колко сериозно е станало съревнованието. Вече всички сме наясно с местата си в надпреварата за принца и ни е малко трудно да усвоим новата информация, затова нямаме особено желание да контактуваме една с друга точно в момента.

Кралицата кимна разбиращо.

— Колко често ви се случва да мислите за Натали? — поинтересува се тя. Натали ни беше напуснала едва преди седмица. Почти всеки ден се сещах за нея. Марли пък не излизаше от мислите ми, а от време на време и образите на някои от другите момичета изникваха в съзнанието ми.

— Постоянно — пророни Елиз. — Беше толкова лъчезарна.

С тези думи по устните u заигра усмивка. Винаги бях предполагала, че Натали лази по нервите на сдържаната Елиз с вятърничавостта си. Но може би си бяха изградили едно от онези приятелства, в които противоположностите се привличат.

— Понякога прихваше да се смее и за най-малкото нещо — добави Крис. — Смехът u беше толкова заразителен.

— Точно така — обади се кралицата. — Била съм на вашето място и знам колко ви е трудно. Опитвате се да предвидите действията на другите момичета, опитвате се да предвидите и неговите действия. Обмисляте и премисляте всеки разговор, мъчейки се да разтълкувате дори паузите между изреченията. Изтощително е.

Сякаш виждах как от раменете на всички ни пада тежък товар. Най-накрая някой ни разбираше.

— Но знайте едно: колкото и напрегнати да са взаимоотношенията ви сега, ще изпитвате болка всеки път, когато някоя от вас си тръгва. Никой друг няма да проумее какво изживявате, както останалите момичета, преживели същото; особено тези, стигнали до Елита. Може и да се карате, но нали така правят сестрите? На тези момичета — каза тя, посочвайки ни поотделно — ще се обаждате почти всеки ден през първата година, ужасени при мисълта, че можете да допуснете грешка; от тях ще търсите подкрепа. Когато организирате партита, техните имена ще вписвате най-отгоре в списъка с гости, точно под тези на семейството ви. Защото вече сте точно това — семейство. Връзката помежду ви никога няма да отслабне.

Спогледахме се една друга. Ако аз станех принцеса и ми потрябваше рационален поглед върху някое събитие, щях да се обадя първо на Елиз. Ако с Максън се карахме, Крис щеше да ми напомни за добрите му качества. А Селест… е, за нея не бях толкова сигурна, но ако някой можеше да ме накара да стъпя здраво на краката си, то това беше тя.

— Така че. дайте си малко време — посъветва ни тя. — Привикнете към ситуацията си. И прогонете гнева. Не вие избирате него, а той вас. Няма смисъл да се мразите една друга поради този факт.

— Знаете ли коя му харесва най-много? — попита Селест. И за пръв път долових тревога в гласа и.

— Не — призна си кралица Амбърли. — Понякога си мисля, че имам някакво понятие, но не бих казала, че съм наясно с всичко, случващо се в главата на сина ми. Знам на коя би се спрял кралят, и толкова.

— А вие коя от нас бихте избрали? — попитах аз и веднага се смъмрих за нахалството.

Тя ми се усмихна сърдечно.

— Откровено казано, не си позволявам подобни размишления. Сърцето ми ще се пръсне от мъка, ако обикна някоя от вас и я загубя. Не бих го понесла.

Сведох очи, питайки се дали думите u бяха предвидени като утеха, или не.

— Мога да ви уверя единствено, че бих се радвала да приветствам която и да е от вас в семейството си. — Вдигнах поглед и видях как нарочно посрещна всеки чифт очи.

— За момента обаче ни чака работа.

Всички се умълчахме, попивайки мъдростта u. Така и не си бях направила труда да намеря снимки на участничките от миналия Избор. Знаех няколко имена, главно защото по-възрастните дами ги споменаваха в разговорите си, докато пеех по банкетите им. Но никога не се бях заслушвала; вече си имахме кралица, а и дори като момиченце не си бях мечтала да стана принцеса. Но сега започвах да се чудя колко ли от жените, които редовно гостуваха на кралицата и се появиха на партито в чест на Хелоуин, всъщност бяха бивши нейни съпернички и настоящи приятелки.

Селест се оттегли първа, завръщайки се към удобството на дивана си. На пръв поглед думите на кралица Амбърли не я бяха трогнали особено. Поради една или друга причина това се оказа последната капка за мен. Всичко от последните няколко дни се стовари върху сърцето ми и усещах, че всеки момент ще рухна.

Затова побързах да направя реверанс.

— Извинете ме, ако обичате — пророних и бързо се отправих към вратата. Нямах план за действие. Можех да поседя в тоалетната няколко минутки или да се скътам в някоя от множеството стаи на долния етаж. Или пък да се заключа в стаята си и да излея всичките си сълзи.

За жалост, вселената имаше други планове. Още на излизане от Дамския салон видях Максън да крачи напред-назад, сякаш се мъчеше да разгадае оплетена загадка.

Преди да успея да се скрия, очите ни се срещнаха.

В момента разговорът с Максън определено заемаше последно място в списъка ми с допустими занимания.

— Тъкмо обмислях дали да те извикам от салона — каза той.

— С какво мога да ти помогна? — отвърнах стегнато.

Максън като че ли набираше смелост да ми отправи въпрос, който явно го подлудяваше.

— Значи, има едно момиче, което е безумно влюбено в мен?

Аз скръстих ръце. След случките от последните няколко дни трябваше да се досетя, че, рано или късно, сърцето му ще кривне в друга посока.

- Да

— Не са ли две?

Вдигнах поглед към него, почти бясна от факта, че чакаше обяснение. Не знаеш ли вече какво изпитвам към теб? — искаше ми се да изкрещя. — Не си ли спомняш нощта в тайната стаичка?

Но точно в онзи момент и аз самата имах нужда от потвърждение. Какво ли беше успяло да отнеме увереността ми така бързо?

Думите на краля. Намеците му за освободеността на другите момичета, похвалите му по техен адрес — те ме бяха накарали да се чувствам нищожна. А провиненията ми пред Максън от изминалата седмица бяха усложнили ситуацията. Изборът ни предлагаше само един-единствен начин да бъдем заедно, а излизаше, че докато съревнованието беше в ход, нищо нямаше да е сигурно.

— Призна си, че ми нямаш доверие — обвиних го аз. — Онзи ден умишлено ме подложи на унижение, а вчера в общи линии заяви, че те посрамвам. Преди броени часове идеята да ме вземеш за своя съпруга те изкара извън нерви. Така че прости ми, ако в момента нямам особено положителна нагласа по отношение на връзката ни.

— Забравяш, че никога досега не съм бил във връзка, Америка — напомни ми той разпалено, но не и гневно. — Ти имаш с кого да ме съпоставяш. Аз обаче нямам ни най-малка представа какво се изисква от мен, а отгоре на всичко получавам един-единствен шанс. Ти си имала минимум два. Не е странно, че допускам грешки.

— Не пречи, че допускаш грешки — отвърнах яростно. — Тормози ме несигурността.

Та аз не знам какво се случва през половината от времето!

Той се умълча за момент; и двамата съзнавахме, че сме достигнали решаващ кръстопът. Бяхме си загатнали толкова много неща, но не можехме да продължаваме така още дълго. Дори да започнехме съвместен живот, тези моменти на несигурност щяха да ни преследват като сенки.

— Винаги така става — пророних, уморена от въртележката. — Сближаваме се, после се случва нещо и всичко помежду ни рухва, а ти все не успяваш да вземеш решение. Ако ме искаш толкова, колкото твърдиш, защо играта продължава?

Въпреки че го бях обвинила в безсърдечност, гневът му стихна и отстъпи място на тъгата.

— Защото през половината от дните ни заедно живеех с убеждението, че си влюбена в друг, а през останалата част от времето се съмнявах, че изобщо си способна да ме обикнеш — отвърна той, карайки ме да пропадна в черна дупка.

— А ти може би не си ми давал причини за съмнение? Държиш се с Крис като с богиня, а за капак на всичко те спипвам със Селест…

— Дадох ти обяснение за това.

— Да, но все пак ме заболя.

— Е, мен пък ме боли, като виждам колко лесно се отказваш от мен. Защо е така?

— Не знам, но може би е най-добре да забравиш за мен поне за известно време.

Тишината падна помежду ни като камък.

— Какво искаш да кажеш?

Аз свих рамене.

— В двореца има още три момичета. Щом толкова те тревожи фактът, че имаш само един шанс, май е най-разумно да се увериш, че не го пропиляваш с мен.

Тръгнах си ядосана на Максън, задето ме беше накарал да се чувствам така… но и ядосана на самата себе си, задето бях усложнила допълнително нещата.