ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА


След като понесох хитрата усмивчица на Мери, докато ми възвръщаше човешкия вид, отидох в Дамския салон, щастлива, че дъждът не спираше да се лее. От тук нататък това щеше да има специално значение за мен.

Но макар и с Максън да бяхме успели да се измъкнем от реалността за момент, извън пределите на малкия ни свят, устроен за двама, напрежението заради ултиматума, който бунтовниците бяха поставили на момичетата от Елита, беше осезаемо. Всичките до една имаха умислен и загрижен вид.

Селест мълчаливо лакираше ноктите си на една от близките маси и виждах как ръцете u трепереха леко от време на време. Тя почистваше нацапаното и се опитваше да продължи. Елиз държеше книга в скута си, но погледът u блуждаеше към пороя отвъд прозореца. Като че ли никоя от нас не смогваше да завърши дори най-елементарното начинание.

— Според теб как вървят нещата извън двореца? — попита ме Крис, държейки игла, замръзнала над бродерията, по която работеше.

— Нямам представа — отвърнах аз тихо. — Но не ми се вярва да отправят такава голяма заплаха и да не направят нищо по въпроса. — Мъчех се да запиша на нотен лист една мелодия, която се въртеше в главата ми от известно време. Не бях творила собствена музика от почти шест месеца. Нямаше особен смисъл. Хората предпочитаха да слушат класиките по партита и банкети.

— Смяташ ли, че крият от нас броя на загиналите? — чудеше се Крис.

— Възможно е. Но тръгнем ли си, те печелят.

Крис направи един шев.

— Оставам в двореца, каквото и да се случва навън. — Нещо в тона u ми подсказа, че думите u бяха насочени специално към мен. Сякаш имах нужда да ми напомня, че няма намерение да се отказва от Максън.

— Аз също — отвърнах решително.

И следващият ден мина по същия начин, само дето никога преди не бях оставала разочарована да видя как слънцето си пробива път през облаците. Тревогата ни задушаваше и едва успявахме да се задържим на едно място. Изпитвах непреодолимо желание да побягна, да вложа част от натрупаната си енергия в нещо.

Следобед отново се отправихме към Дамския салон, макар и в непълен състав.

Елиз седна с книга в ръце, а аз — с нотните си листове, но Крис и Селест отсъстваха. Десетина минути по-късно Крис влезе през вратата с хартия за рисуване и комплект цветни моливи.

— Какво ще рисуваш? — поинтересувах се аз.

Тя сви рамене.

— Няма значение. Просто трябва да се занимавам с нещо.

Дълго време не стана от мястото си, кръжейки с червения молив над повърхността на хартията.

— Не знам какво правя — обади се накрая. — Знам, че поставям много хора в опасност, но го обичам. Не искам да си тръгвам.

— Кралят няма да допусне други нещастни случаи — опита да я утеши Елиз.

— Вече има достатъчно нещастни случаи — отвърна Крис, но не свадливо, а угрижено. — Просто трябва да се съсредоточа върху нещо друго.

— Готова съм да се обзаложа, че Силвия ни е подготвила цял куп работа — обадих се аз.

Крис се изкиска сдържано.

— Не съм чак толкова отчаяна. — Допря върха на молива до листа и нарисува плавна крива. Поне беше някакво начало. — Всичко ще се нареди. Сигурна съм.

Разтърках очи, взирайки се в нотните си листове. Трябваше да се поразнообразя.

— Ще отскоча до една от библиотеките. Ей сега се връщам.

Елиз и Крис кимнаха бегло, всяка съсредоточена върху заниманието си, и аз станах на крака.

Тръгнах с бавна крачка по коридора, достигайки една от стаите в дъното на етажа.

В библиотечката u имаше няколко книги, които си бях набелязала за четене. Отворих тихо вратата на гостната и в следващия момент осъзнах, че не съм сама. Някой плачеше вътре.

Последвах звука и намерих Селест, седнала на широкия перваз на един от прозорците с притиснати към гърдите си колене. Моментално ме споходи чувство за неловкост. Селест далеч не беше от сълзливите жени. До онзи момент дори не бях сигурна, че е способна да плаче.

Тъкмо обмислях да си тръгна, когато тя избърса очи и ме видя.

— Ъх! — изхлипа тя. — Какво искаш?

— Нищо. Извинявай. Дойдох да си взема книга.

— Е, взимай я тогава и да те няма. И бездруго винаги получаваш каквото си поискаш.

За момент онемях, слисана от думите и. Тя въздъхна тежко и стана от мястото си. Грабна едно от лъскавите си списания и го хвърли към мен, а аз го хванах несръчно.

— Виж сама. Малката ти реч по осведомителния бюлетин те е превърнала в звезда.

Вече всички те обичат. — Гласът и звучеше гневно, укорително. Сякаш бях планирала такава развръзка.

Обърнах списанието в ръцете си и още щом разгърнах корицата, ме посрещна половин страница, изпълнена със снимки на четирите участнички, както и с диаграма отстрани. Над фотографиите елегантно заглавие отправяше въпроса: Коя е ВАШАТА кралица?. Колонката до моето лице демонстрираше, че трийсет и девет процента от хората са гласували за мен. Резултатът не беше толкова висок, колкото предполагах, че трябва да е този на победителката, но надхвърляше с доста този на останалите момичета!

Покрай диаграмата бяха поместени цитати от анкетираните, според които Селест определено имала царствено излъчване, макар и да се подреждаше на трето място.

Елиз била най-уравновесена, но едва осем процента от населението гласуваха за нея.

До моята снимка имаше коментари, от които очите ми почти се насълзиха.

„Лейди Америка е досущ като кралицата. Тя е борбена личност. Ние не само я искаме на престола — нуждаем се от нея!"

Не можех да откъсна поглед от думите.

— Това… това истина ли е?

Селест дръпна списанието от ръцете ми.

— Разбира се, че е истина. Така че давай, омъжи се за него. Стани принцеса. Всички ще си умрат от радост. Тъжната Петичка печели короната.

Тя се запъти към вратата, помрачавайки с киселото си настроение най-невероятната новина, която бях получавала в рамките на целия Избор.

— Честно да ти кажа, не разбирам защо те е грижа. Така или иначе, ще те грабне някой щастливец от Втора каста. А и славата ти ще продължи дори след края на състезанието — върнах я от пътя u аз.

— Не искам да лежа на стари лаври, Америка.

— Та ти си фотомодел, за бога! — изкрещях аз. — Имаш си всичко.

— Но за колко дълго? — изстреля гневно тя. После смекчи тона си. — За колко дълго?

— Какво имаш предвид? — попитах с по-кротък глас. — Селест, ти си красива. А и цял живот ще бъдеш Двойка.

Тя заклати глава още преди да съм завършила изречението си.

— Да не мислиш, че си единствената затворничка на кастата си? Да, фотомодел съм. Не мога да пея. Нямам актьорски заложби. И когато лицето ми се състари, всички ще забравят за мен. Остават ми около пет години; десет в най-добрия случай.

Очите u се взираха в мен.

— Ти си прекарала целия си живот на заден план. Личи си, че понякога анонимността ти липсва. Е, аз пък съм прекарала своя под светлината на прожекторите. Може би страховете ми ти се струват глупави, но за мен са съвсем реални: не искам да загубя всичко.

— Всъщност те разбирам.

— Така ли? — Тя попи сълзите под очите си и отправи поглед през прозореца.

Аз я доближих.

— Така. Но, Селест, кажи ми, изобщо харесвала ли си го някога?

Тя килна главата си на една страна и се замисли.

— Симпатичен е. И се целува страхотно — добави с усмивка.

Аз u се ухилих широко.

— Знам.

— Знам, че знаеш. Плановете ми отидоха на кино, като научих колко далеч сте стигнали двамата. Въобразявах си, че ми е паднал в ръцете, че вече си мечтае за следващата стъпка с мен.

— Не това е начинът да се добереш до нечие сърце.

— Не към сърцето му се стремях — призна си тя. — Просто исках да омая главата му достатъчно, че да ме задържи тук. Добре де, не е любов. Славата ми е по-необходима от любовта.

За пръв път Селест не се държеше с мен като с враг. Чак сега разбирах нагласата u. Да, беше крайно убедителна в рамките на съревнованието, но това беше плод на отчаянието u. Просто вярваше, че трябва да всели страх в съперничките си, за да спечели нещото, което повечето от нас искаха, докато тя самата се нуждаеше от него.

— Първо, нека те уверя, че и любовта ти е необходима. С всички е така. И няма нищо лошо в това да се стремиш и към нея, освен към славата.

Тя направи физиономия, но не ме прекъсна.

— И второ, онази Селест Нюсъм, която аз познавам, не се нуждае от мъж, за да се докопа до слава.

Това я накара да се засмее на глас.

— Е, да, направих няколко мръсни номерца — призна си тя, по-скоро шеговито, отколкото смутено.

— Скъса роклята ми!

— Какво да ти кажа, ситуацията го налагаше!

И внезапно видяхме всичко в комична светлина. Всички разпри, злобни гримаси и дребни хитринки — всичките накуп изглеждаха като един безкрайно дълъг виц. Посмяхме се хубаво на случките от изминалите няколко месеца и най-ненадейно почувствах нуждата да закрилям Селест, както бях закриляла и Марли.

За моя изненада смехът u стихна неочаквано бързо и тя извърна очи, преди да проговори.

— Сторих толкова неща, Америка. Ужасни, срамни неща. Една част от тях бих приписала на стреса, но постъпвах така главно защото бях готова на всичко, за да се добера до короната, до Максън.

Обзе ме леко недоумение, като усетих как вдигам ръка, за да я потупам по рамото.

— Наистина не смятам, че можеш да постигнеш успех в живота само чрез Максън — уверих я аз. — Мотивирана си… и талантлива, но най-вече способна. Половината страна би дала всичко да е на твое място.

— Знам — каза Селест. — Не мисли, че не съзнавам какъв късмет съм имала в живота. Просто ми е трудно да приема идеята, че е възможно да. знам ли. да избледнея.

— Тогава не я приемай.

Тя поклати глава.

— Още от самото начало нямах шанс, нали? Само ти си му в главата.

— Не само аз — признах си. — И Крис. Тя също е на върха.

— Искаш ли да u счупя единия крак? Нищо работа — изкиска се тя. — Шегувам се.

— Ще се върнеш ли с мен в салона? В момента дните се точат адски бавно, а ти определено разведряваш обстановката.

— Не точно сега. Не искам другите да разбират, че съм плакала — тя ме погледна умолително.

— Няма да кажа и дума, обещавам.

— Благодаря.

Помежду ни се спусна напрегнато мълчание, сякаш някоя от нас трябваше да изрече още нещо. Усещах този момент като истински значим, тъй като най-сетне виждах Селест такава, каквато беше. Не знаех доколко ще смогна да забравя всички злини, които ми беше причинила, но поне вече я разбирах. Нямах какво да добавя, ето защо u махнах с ръка и си тръгнах.

Чак като затворих вратата след себе си, осъзнах, че не си бях взела книга. После си спомних за лъскавото списание и диаграмата с огромната цифра срещу усмихнатото ми лице. Задължително щях да подръпна ухото си на вечеря. Максън трябваше да научи. Надявах се, че видеше ли мнението на хората за мен, щеше да даде малко по-голяма свобода на чувствата си.

Когато стигнах ъгъла на коридора към Дамския салон, познат образ ми напомни, че трябваше да се занимая и с някои още по-важни планове. Бях обещала на Максън, че ще намеря начин да се срещна с Огъст, а единственият ми вариант да го сторя се задаваше пред мен.

Аспен крачеше по коридора, като че ли още по-мускулест и висок от предишната ни среща.

Озърнах се наоколо, за да се уверя, че сме сами. Надолу по коридора имаше няколко стражи, но нямаше как да ни чуят.

— Ехо — привиках го аз. Прехапах устна, надявайки се, че Аспен наистина беше толкова вещ в професията си, колкото мислех. — Трябва да ми помогнеш.

— Само кажи как — отвърна той, без дори да се замисли.


Загрузка...