ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА


Прибрах се в двореца с невъобразимото чувство, че се завръщам на мястото, отредено ми във вселената. Прислужничка, която не бях виждала до онзи момент, дойде да вземе палтото ми, а Аспен уведоми с тих глас един от дворцовите стражи, че на сутринта ще даде пълен доклад за пътешествието ни. Тръгнах нагоре по стълбището, но друга прислужничка се спусна да ме спре.

— Не желаете ли да присъствате на приема, госпожице?

— Моля? — Да не би да ми бяха организирали тържествено посрещане или нещо такова?

— В Дамския салон, госпожице. Сигурна съм, че ви очакват.

Обяснението u не беше особено изчерпателно, но все пак се върнах надолу по стълбището и свърнах зад ъгъла, поемайки към Дамския салон. Разходката по така познатите ми коридори беше по-успокоителна, отколкото бях очаквала. Татко ми липсваше, разбира се, но се радвах, че не бях обградена от предмети, които ми напомняха за него. И все пак ми се щеше Максън да беше до мен.

Тъкмо обмислях дали да не изпратя някоя прислужничка да го извика, когато дочух шумотевицата, идваща откъм Дамския салон. Останах безкрайно озадачена. Ако съдех по звука, половин Илеа очакваше появата ми.

Отворих вратата плахо. В мига, в който Тайни — каква работа имаше тя тук? — мярна косата ми, веднага привлече вниманието на цялата тълпа.

— Тук е! Америка се върна!

Стаята избухна в радостни възгласи, а аз се огледах в пълно недоумение. Емика,

Ашли, Бариел… всички момичета бяха тук. Очите ми зашариха отчаяно, макар и това да бе безсмислено. Нямаше начин да поканят Марли на подобно събитие.

Селест ми се нахвърли със силна прегръдка.

— Ах, ти, кучка такава, знаех си, че ще дойдеш навреме!

— Какво? — попитах аз.

Не успя да ми отговори достатъчно бързо. Само секунда по-късно Крис ме притискаше към себе си и едва ли не пищеше в ухото ми. Дъхът u ми подсказа, че добре е подпийнала, а чашата в ръката u ме увери, че нямаше намерение да спира.

— Моментът настъпи! — изкрещя тя. — Утре Максън ще обяви името на годеницата си! Една от нас е!

— Сигурни ли сте?

— Снощи двете с Елиз бяхме изритани, но принцът нареди всички момичета да се върнат в двореца за празненствата, затова останахме — уведоми ме Селест. — Елиз не го приема особено добре, знаеш какво е положението със семейството u. Смята, че се е провалила.

— Ами ти? — попитах тревожно.

Тя сви рамене с усмивка.

— Пфу!

Отговорът u ме разсмя, а след секунда някой тикна чаша в ръката ми.

— За Крис и Америка, последните оцелели! — гръмна нечий глас.

Виеше ми се свят от новината. Беше решил да сложи край на съревнованието, да изпрати всички по домовете им. И го беше сторил в мое отсъствие. Дали защото му бях липсвала? Или пък защото бе осъзнал, че може да живее без мен?

— Пий! — нареди ми Селест, накланяйки чашата към устните ми. Аз изгълтах шампанското и се разкашлях. Благодарение на дългия полет, както и на емоционалния вихър от изминалите дни и внезапния прием на алкохол, главата ми моментално се завъртя.

Насядалите по диваните момичета се поклащаха в ритъм с музиката, ликувайки, въпреки че бяха загубили. Селест говореше нещо на Ана в единия ъгъл, сякаш u се извиняваше отново и отново за действията си. Елиз влезе тихо в салона и дойде да ме прегърне, преди пак да се оттегли. Наситената с вълнение атмосфера ме накара да се почувствам щастлива, независимо от това, че не знаех каква ще е развръзката.

Обърнах се, а Крис ме посрещна с неочаквана прегръдка.

— Така — подхвана тя. — Да си обещаем, че каквото и да се случи утре, ще се радваме една за друга.

— Планът ти ми харесва — постарах се да надвикам гюрултията аз. Засмях се, а в мига, в който сведох очи, ме осени сериозно прозрение. Сребърната висулка на врата u моментално придоби значение, каквото не бе имала преди няколко дена.

Вдишах рязко, а тя ме погледна с въпросително изражение. Колкото и неочаквано грубо да беше, я издърпах от салона и я затеглих надолу по коридора.

— Къде ме водиш? — попита тя. — Америка, какво има?

Избутах я зад ъгъла към дамската тоалетна, проверявайки дали сме сами, преди да проговоря.

— Ти си бунтовничка — обвиних я.

— Моля? — възкликна тя с осезаемо отрепетиран тон. — Побърка ли се? — Ръката u обаче скочи издайнически към врата u.

— Знам какво символизира звездата, Крис, така че… не ме лъжи — заявих спокойно. След кратък размисъл Крис въздъхна.

— Не съм направила нищо незаконно. Никого не съм подстрекавала към протест; просто подкрепям каузата.

— Хубаво — изсъсках аз. — Но до каква степен участието ти в Избора се обуславя от желанието ти да си с Максън, и до каква степен — от стремежа на групировката ти да разположи свой човек на трона?

Тя се умълча за момент, очевидно подбирайки следващите си думи. После стисна челюсти, отиде до вратата и врътна ключа.

— Щом държиш да знаеш, да, наистина бях. представена на краля като възможен план на действие. Несъмнено вече си се досетила, че лотарията беше абсолютен цирк. Аз кимнах.

— Кралят никога не е подозирал колко Северняци бяха включени в списъците по време на подбора. Единствено аз от всички останали подставени момичета успях да вляза в съревнованието и първоначално бях напълно отдадена на каузата ни. Не разбирах Максън, пък и не ми се струваше особено привлечен от мен. Като го опознах обаче, започна да ми става все по-тежко, задето не проявяваше интерес към мен. След като изгониха Марли, а ти позагуби влиянието си върху него, започнах да го възприемам в коренно различна светлина. Вероятно смяташ, че мотивите ми за участие са неморални, и може би си права. Но причината да съм тук сега е съвсем различна. Обичам Максън и ще продължавам да се боря за него. Двамата можем да постигнем велики неща заедно. Затова, ако си си наумила да ме шантажираш или да ме предадеш, просто забрави. Няма да се откажа. Разбираш ли ме?

Крис никога не бе говорила с такава твърдост и не знаех дали е заради непоклатимата вяра в думите и, или заради обилното количество шампанско. Изглеждаше толкова разпалена, че нямах представа как да и отвърна.

Исках да и кажа, че и ние двамата с Максън можехме да постигнем велики неща, че навярно вече бяхме постигнали повече, отколкото можеше да си представи. Но моментът не беше подходящ за хвалби. Пък и двете си приличахме по много неща. Аз бях дошла в двореца заради семейството си, а тя — заради група приближени, които вероятно чувстваше като свое семейство. Водени от тази подбуда, бяхме прекрачили прага на двореца, влизайки в сърцето на Максън. Каква полза щяхме да имаме, ако се хванехме за косите след всичко преживяно?

Тя прие мълчанието ми като съгласие да спазвам цивилизовано поведение и се поотпусна.

— Хубаво. А сега, ако нямаш нищо против, ще се върна на банкета.

Изгледа ме студено и изхвърча от тоалетната, оставяйки ме раздвоена. Да си държа ли езика зад зъбите? Да кажа ли на някого? Изобщо лошо ли беше това, което тя правеше?

Въздъхна и излязох от тоалетната. Вече не бях в настроение за празненства, затова тръгнах по задното стълбище към стаята си.

Макар че ми се искаше да видя Ан и Мери, се зарадвах да намеря стаята празна. Проснах се на леглото и опитах да помисля. Значи, Крис беше от лагера на бунтовниците. Твърдеше, че не е намесена в нищо опасно, но продължавах да се питам какво точно имаше предвид с това. Вероятно тя беше тайният информатор на Джорджа и Огъст. Как изобщо ми беше хрумнало, че може да е Елиз?

Крис ли им беше помогнала да влязат в двореца? Тя ли ги беше насочила към издирваната плячка? Вярно, и аз самата играех тайни игрички в двореца, но така и не се бях замислила за тайните на другите момичета. А трябваше.

Защото сега бях с вързани ръце. Ако между Максън и Крис съществуваха истински чувства, евентуалният ми опит да я разоблича щеше да изглежда като отчаян последен напън към победата. А дори да сработеше, не по този начин исках да спечеля Максън.

Исках да знае, че го обичам.

На вратата се почука и ми мина през ум да не отговарям. Може би Крис идваше да ми дообясни как стоят нещата, или пък някое от другите момичета искаше да ме завлачи към салона, а нямах сили нито за едното, нито за другото. Но в крайна сметка се надигнах от леглото и отидох да отворя.

Максън чакаше отпред, а в ръцете си държеше претъпкан хартиен плик и малко, опаковано с подаръчна хартия пакетче.

Само секунда ни беше нужна да проумеем, че отново стояхме един пред друг, но дори за този кратък отрязък от време пространството наоколо се зареди с магическо електричество, което ми даде ясна представа колко много ми беше липсвал той.

— Здрасти — каза Максън. Имаше леко зашеметен вид, сякаш не можеше да измисли какво друго да изрече.

— Здрасти.

Впихме очи един в друг.

— Искаш ли да влезеш? — поканих го аз.

— О! Ами… да, искам. — Нещо не беше както трябва. Струваше ми се различен, напрегнат може би.

Отстъпих встрани, правейки му път да мине. Той се озърна из стаята ми така, сякаш тя се беше променила от последното му посещение.

После обърна поглед към мен.

— Как се чувстваш?

Осъзнах, че навярно имаше предвид скръбта по баща ми, което пък ми напомни, че краят на Избора не беше единственият поврат в живота ми.

— Добре. Все едно не ни е напуснал, особено пък, когато съм тук. Имам чувството, че ако му напиша писмо, ще го получи.

Той ми се усмихна състрадателно.

— Как е семейството ти?

Аз въздъхнах.

— Мама се държи някак, а Кена е като скала. Тревожа се най-вече за Мей и Джерад.

Кота ме отврати с поведението си. Останах с впечатлението, че изобщо не го е обичал, а това ми се струва необяснимо — признах аз. — Познаваш баща ми. Беше толкова мил човек.

— Така е — съгласи се Максън. — Радвам се, че поне успях да се запозная с него.

Знаеш ли, виждам някои негови черти у теб.

— Наистина ли?

— Абсолютно! — Той прехвърли пакетчетата в едната си ръка, за да ме прегърне с другата. Поведе ме към леглото и двамата седнахме един до друг. — Чувството ти за хумор например. И неотстъпчивостта ти. По време на престоя си в двореца ме подложи на кръстосан разпит. Беше доста стресиращо, но и забавно. Ти също не ми даваш мира, откакто си дошла. Естествено, имаш неговите очи, а май и носа му. Освен това оптимизмът ти е толкова осезаем понякога. Той ми направи същото впечатление. Поглъщах жадно думите му, щастлива да чуя, че имах толкова прилики с баща си.

А пък аз си мислех, че Максън не го познаваше.

— Опитвам се да ти кажа, че няма нищо лошо в това да поскърбиш, но най-хубавото от него не си е отишло — заключи той.

Прегърнах го силно, а той ми отвърна със свободната си ръка.

— Благодаря ти.

— Говоря най-искрено.

— Знам. Благодаря. — Пуснах го, седнах до него и побързах да сменя темата, преди да съм се развълнувала твърде силно. — Това пък какво е? — Попитах, кимвайки с глава към пакетчетата.

— О! — Максън видимо попрехвърли няколко мисли в съзнанието си. — За теб са. Закъснял коледен подарък.

Той ми поднесе хартиения плик, пълен със сгънати листове.

— Още не мога да повярвам, че ти ги давам, а и държа да ги разгледаш чак като си тръгна, но… твои са.

— Добре — отвърнах недоумяващо, а той остави плика на нощната ми масичка.

— Този е по-малко смущаващ — добави той закачливо и ми поднесе и другия си подарък. — Извинявай за грозната опаковка.

— Нищо u няма — излъгах аз, макар че едва сдържах смеха си, като видях колко нескопосано беше залепил хартията на гърба на пакетчето.

Вътре намерих снимка на къща в изискана рамка. И то не каква да е къща, а сякаш излязла от приказка. Беше в топъл жълт цвят, с разкошна трева отпред; само като я гледах, и ми се прииска да нагазя боса в нея. И двата u етажа имаха големи прозорци, а няколко дървета хвърляха примамлива сянка върху част от ливадата. От едното дърво дори висеше люлка.

Постарах се да насоча вниманието си не към къщата, а към самата снимка. Бях сигурна, че е творение на Максън, макар и да недоумявах кога беше успял да излезе от двореца в търсене на фотографско вдъхновение.

— Прекрасна е — похвалих го. — Ти си я правил, нали?

— О, не — засмя се той, клатейки глава. — Не снимката е подаръкът, а къщата.

Опитах да проумея думите му.

— Моля?

— Реших, че вероятно ще се радваш семейството ти да живее по-наблизо. Намира се на съвсем малко път с кола и е доста просторна. Мисля, че дори сестра ти и нейното семейство ще се чувстват удобно в нея.

— Ка… ама… — Вперих поглед в него, търсейки обяснение.

Търпелив както винаги, Максън ми даде отговора, който знаеше, че и сама бях отгатнала.

— Каза ми да отпратя всички останали. Така и сторих. Трябваше да оставя още едно момиче, такива са правилата, но. ти заяви, че ако намеря начин да ти докажа любовта си.

—... аз ли съм?

— Разбира се, че си ти.

Останах без думи. После, обзета от пълно изумление, прихнах в смях и заобсипвах лицето му с целувки, кискайки се между тях. Максън отвърна с радост на всяка бурна целувка и се посмя с мен.

— Значи, ще се оженим? — изкрещях аз и го целунах отново.

— Да, ще се оженим — подсмихна се той, предавайки се на необузданите ми атаки. В следващия момент осъзнах, че седях в скута му. Дори не си спомнях как се бях озовала там.

Продължих да го целувам… и неусетно смехът секна. След малко и усмивките ни се стопиха. Целувките ни загубиха игривата си пъргавост и прераснаха в нещо по-дълбоко. Когато се отдръпнах да го погледна в очите, той ме посрещна с прочувствено, съсредоточено изражение.

Притисна ме към себе си и усетих как сърцето му препуска до гърдите ми. Обзета от непреодолима жажда по него, свлякох сакото от раменете му, а той ми помогна, доколкото можа, без да откъсва ръце от мен. Обувките ми паднаха на пода, изтрополявайки мелодично. Краката на Максън се раздвижиха под мен, докато и той самият свали своите.

Без да прекъсва дълбоката ни целувка, той ме вдигна, пропълзя по-навътре в леглото и ме сложи да легна някъде по средата. Докато устните му се спускаха надолу по шията ми, аз разхлабих вратовръзката му и я запратих на пода до обувките ни.

— Нарушавате доста правила, госпожице Сингър.

— Нали си принц. Просто ще ме помилваш.

Той се изкикоти дяволито, плъзвайки устни по гърлото ми, по ухото ми, по бузата ми. Аз измъкнах ризата от панталоните му и пръстите ми се заеха трескаво с копчетата и. Той ми помогна с последните няколко и се поизправи, колкото да я хвърли настрани. Последния път, когато бях видяла Максън гол от кръста нагоре, не бях успяла да му се полюбувам заради обстоятелствата. Сега обаче.

С възхищение прокарах пръсти по мускулестия му корем. Когато стигнах до колана му, го сграбчих и дръпнах Максън върху себе си. Той се долепи до мен и плъзвайки ръка нагоре по крака ми, и намери удобно местенце на бедрото ми, точно под няколкото слоя плат на роклята ми.

Полудявах от копнеж по него, горях от нетърпение да разбера дали най-сетне ще ми се отдаде. Без дори да се замислям, вдигнах ръце и вкопчих пръсти в гърба му. Внезапно целувките му секнаха и той се поизправи, за да ме погледне.

— Какво има? — прошепнах аз, ужасена при мисълта, че този вълшебен момент може да ни се изплъзне.

— Не те ли… не те ли отвращава? — попита ме тревожно той.

— Кое?

— Гърбът ми?

Аз погалих бузата му, взирайки се право в очите му, решена да прогоня всякакво съмнение относно чувствата си.

— Максън, някои от тези белези са по твоя гръб, за да не бъдат по моя, и това ме кара да те обичам още повече.

Дъхът му секна за момент.

— Какво каза?

Аз се усмихнах.

— Обичам те.

— Би ли повторила, моля? Просто.

Обгърнах лицето му с длани.

— Максън Шрийв, обичам те. Обичам те.

— И аз те обичам, Америка Сингър. Обичам те с цялото си същество.

Той ме целуна отново и този път, като докоснах гърба му, не спря. Вместо това пъхна ръце под мен и усетих как пръстите му човъркат по задната част на роклята ми.

— Колко проклети копчета има това чудо? — оплака се.

— Знам! Направо…

Максън стана и хвана с ръце деколтето на роклята ми. С едно рязко движение разкъса предницата и, излагайки на показ комбинезона под нея.

Помежду ни се спусна нажежено мълчание, докато очите му обхождаха разкрилата се гледка. После бавно се върнаха към моите. Поизправих се и без да откъсна поглед от него, плъзнах роклята надолу по тялото си. Отне ми малко време да се отърва от нея изцяло, а докато се справя, с Максън вече се целувахме бавно, коленичили един до друг на леглото, където полуразголените ми гърди се притискаха в неговите.

Исках да будуваме заедно цяла нощ, да изпитаме докрай новооткритото чувство.

Имах усещането, че на света няма нищо друго… докато откъм коридора не долетя силен трясък. Максън впери поглед във вратата, сякаш очакваше всеки момент някой да влети през нея. Беше се стегнал като камък; по-уплашен не го бях виждала никога.

— Не е той — прошепнах аз. — Вероятно някое от момичетата се е препънало напът към стаята си, или пък някоя прислужничка се е хванала да чисти. Не се тревожи. Накрая Максън бавно издиша, а аз дори не бях забелязала, че е притаил дъха си, и се просна на леглото, покривайки с ръка очите си, притеснен или изтощен. или двете наведнъж.

— Не мога, Америка. Не и по този начин.

— Не се бой, Максън. В безопасност сме. — Легнах и се сгуших в него.

Той поклати глава.

— Не искам да имам никакви задръжки с теб. Заслужаваш го. А не мога да го сторя сега. — Той обърна поглед към мен. — Съжалявам.

— Няма нищо. — И все пак не можех да прикрия разочарованието си.

— Не се натъжавай. Искам да те заведа на истински меден месец. На топло и уединено място. Без задължения, без камери, без стражи. — Той ме обви с ръце. — Така ще е много по-хубаво. Ще мога да те глезя колкото си искам.

Не звучеше толкова зле, като представяше нещата по такъв начин, но аз, естествено, подскочих.

— Няма да ти позволя да ме глезиш, Максън. Не искам нищо.

Носовете ни вече се допираха.

— О, знам. Нямах предвид материални неща. Е — поправи се той, — наистина имам намерение да ти правя хубави подаръци, но не за това говорех. Ще те обичам повече, отколкото някой някога е обичал жена, повече, отколкото някога си мечтала да бъдеш обичана. Кълна ти се.

Целувките ни след тези му думи бях нежни и пропити с надежда… като първата ни. Усещах как още от онзи момент изпълняваше клетвата си. А мисълта някой да ме обича толкова силно едновременно ме плашеше и вълнуваше.

— Максън?

— Да?

— Би ли останал с мен тази нощ? — попитах го. Той вдигната едната си вежда, а аз се изкисках. — Ще се държа прилично, обещавам. Просто. би ли спал при мен?

Той впери замислен поглед в тавана. Накрая реши да ми угоди.

— Хубаво. Но ще трябва да си тръгна рано.

— Добре.

— Добре.

Максън изхлузи панталоните и чорапите си, сгъвайки ги грижливо, за да не се измачкат до сутринта. После се върна в леглото и долепи корем до гърба ми. Едната си ръка пъхна под вратата ми, а с другата ме прегърна нежно.

Обожавах леглото си. Възглавниците бяха като облаци, а матракът сякаш ме обгръщаше. Никога не ми беше твърде топло или твърде студено под завивките, а материята на нощницата ми беше толкова ефирна, че я чувствах като въздух върху кожата си.

Но никога не се бях усещала по-уютно, отколкото в прегръдките на Максън.

Той нежно доближи устни до ухото ми.

— Приятни сънища, моя Америка!

— Обичам те — пророних тихо аз.

Ръцете му стиснаха тялото ми малко по-силно.

— И аз те обичам.

Полежах така, извличайки наслада от момента. Само след няколко секунди дишането на Максън стана бавно и равномерно. Беше се унесъл в сън.

А иначе никога не спеше.

Явно му действах по-успокояващо, отколкото бях предполагала. И аз самата, след всичките тревоги покрай отношението на баща му към мен, се чувствах по-притихнала и защитена в компанията му.

Въздъхнах и си обещах, че още на сутринта ще му призная за Аспен. Трябваше да се случи преди церемонията, бях уверена, че ще намеря подходящ начин да му го съобщя. За момента обаче възнамерявах единствено да се насладя на това малко късче покой и да се отпусна блажено в обятията на мъжа, когото обичах.


Загрузка...