ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА


Следващият ден мина в суматоха от черни тоалети и състрадателни прегръдки. На погребението се появиха множество хора, които виждах за пръв път. Чудех се дали просто не познавах всичките приятели на татко, или цялото стълкновение беше заради мен.

Един местен пастор отслужи литургията, но от съображения за сигурност роднините ми бяха помолени да не стават за речи. След погребението имаше жалейна гощавка, далеч по-богата, отколкото някога можехме да си представим. Макар и никой да не ми беше казал нищо, бях сигурна, че или Силвия, или някой друг дворцов служител се беше погрижил събитието да протече възможно най-необременяващо за нас, превръщайки го в красиво сбогуване. Беше кратко, отново поради съображения за сигурност, но така се получи най-добре. Исках раздялата ми с татко да мине възможно най-безболезнено.

Аспен не се откъсна от мен и бях благодарна за присъствието му. На никой друг не можех да поверя така спокойно живота си.

— Не съм проронила и една сълза, откакто напуснах двореца — признах му аз. — Мислех, че ще съм покрусена.

— Скръбта поразява в странни моменти — отвърна той. — Не бях на себе си няколко дни след смъртта на баща ми, но после осъзнах, че трябва да се взема в ръце заради семейството си. Но понякога, случеше ли се нещо, за което би ми се приискало да му разкажа, скръбта се стоварваше с цялата си тежест отгоре ми и аз рухвах.

— Значи, съм… нормална?

Той се усмихна.

— Съвсем нормална си.

— Не познавам голяма част от тези хора.

— Всичките са местни. Проверихме ги. Вероятно броят им е завишен заради присъствието ти, но мисля, че баща ти беше нарисувал една картина на семейство Хемпшър, а и доста пъти съм го виждал да разговаря на пазара с господин Клипингс и Албърт Намърс. Няма как да знаеш всичко за близките си, дори за онези, които обичаш най-много на света.

Усетих, че изречението му имаше скрит смисъл, нещо, на което очакваше отговор. Само че в момента бях неспособна.

— Ще ни се наложи да свикнем с всичко това.

— С кое? С чувството, че всичко е отишло по дяволите ли?

— Не — отвърна той, клатейки глава. — С това, че нормалното вече не е нормално. Че всичко, което някога сме познавали, се изменя.

Аз се засмях безрадостно.

— Май си прав.

— Трябва да престанем да се боим от промяната. — Той извърна умолителен поглед към мен. Нямаше как да не се зачудя каква промяна визираше.

— Ще се примиря с промяната. Но не и днес. — Отдалечих се от него, прегръщайки още непознати, мъчейки се да проумея факта, че вече не можех да говоря с татко за нещата, които ме смущаваха.

След погребението се стараехме да не униваме. Бяха останали подаръци за разопаковане, тъй като коледният дух ни беше пропуснал тази година. Джерад получи извънредно разрешение да играе с топката си вкъщи, а мама прекара по-голямата част от следобеда с Кена и Астра. На Кота не можеше да се угоди, затова го оставихме на мира в импровизираното ателие. За Мей се тревожех най-много. Постоянно повтаряше, че ръцете u искали да се трудят, но не можела да влезе в ателието, без татко да е там.

В момент на вдъхновение привиках малката си сестричка и Луси в стаята си за малко забавление. Луси седна послушно и позволи на Мей да разреше косата u, кискайки се, когато четката за руж загъделичка бузите u.

— Причиняваш ми го всеки божи ден! — оплаках се на шега аз.

На Мей наистина u се удаваше да прави прически, всъщност имаше набито художническо око за всичко естетическо. Тя самата намъкна една от прислужническите униформи, макар и да u беше възголяма, а после се заехме да обличаме и преобличаме Луси. В крайна сметка u избрахме синя рокля с дълга, елегантна кройка и я пристегнахме с карфици в гърба, за да u прилепне добре.

— Обувки! — изпищя Мей и се спусна да търси подходящ чифт.

— Краката ми са прекалено широки — оплака се Луси.

— Глупости! — възрази Мей, настани Луси на леглото и се впусна да прилага най-причудливите способи за обуване, познати на планетата.

Краката на Луси в действителност бяха големички, а маймунджилъците на Мей накараха и двете ни да се превиваме от смях. Такава врява вдигнахме, че беше само въпрос на време някой да провери какво се случваше в стаята ни.

След три отривисти почуквания от другата страна на вратата долетя гласът на Аспен.

— Всичко наред ли е, госпожице?

Аз изтичах и отворих вратата широко.

— Страж Леджър, погледнете шедьовъра ни! — Махнах театрално с ръка към Луси, а Мей вдигна своята за оглед. Клетите u боси крака бяха скрити под роклята.

Аспен се засмя, виждайки Мей в провисналата u униформа и Луси в принцеските u одежди.

— Каква удивителна трансформация! — възкликна той, ухилен до уши.

— Така, май трябва да вдигнем косата ти още по-високо — настоя Мей.

Луси врътна очи в шеговита гримаса и позволи на Мей отново да я завлече пред огледалото.

— Твоя ли беше идеята? — попита тихо Аспен.

— Да. Мей изглеждаше толкова тъжна. Трябваше да я поразсея някак.

— Струва ми се разведрена. Луси също изглежда щастлива.

— И на мен ми помага. Имам чувството, че ако се забавляваме или вършим нормални неща, ще ни мине по-бързо.

— Ще ви мине. Нужно е време, но всичко ще се нареди.

Аз кимнах. Но мислите ми отново се понесоха към татко, а не исках да плача точно в момента. Затова си поех дълбоко въздух и продължих:

— Струва ми се нередно моята каста да е най-ниската в Избора — казах му шепнешком. — Погледни Луси. Тя е не по-малко красива, добродушна и умна в сравнение с половината момичета, които бяха избрани за участие, а ето какво получава. Няколко часа в чужда рокля. Не е редно.

Аспен поклати глава.

— През последните няколко месеца опознах доста добре прислужничките ти и знам, че тя е много специално момиче.

Внезапно се сетих за едно свое обещание.

— Като стана дума за прислужничките ми, трябва да обсъдя един въпрос с теб — казах аз, понижавайки глас.

Аспен видимо се напрегна.

— Така ли?

— Знам, че ще прозвучи странно, но въпреки това трябва да го кажа.

Той преглътна.

— Добре.

Вперих свенлив поглед в него.

— Би ли възприел Ан като нещо повече от позната?

Изражението му представляваше чудновата смесица от облекчение и безобидна насмешка.

— Ан ли? — прошепна учудено. — Защо точно нея?

— Мисля, че те харесва. Пък и е много мило момиче — обясних аз, като се мъчех да прикрия тайната за силата на чувствата и, но едновременно с това изтъквайки положителните и качества.

Той поклати глава.

— Знам, че искаш да се замисля за връзка с друга жена, но тя далеч не е мой тип.

Толкова е… скована.

Аз свих рамене.

— И аз мислех така за Максън, докато не го опознах. Пък и май е имала тежък живот.

— Е, и? Луси също е имала тежък живот, а погледни я — отбеляза той, кимвайки с глава към засмяното u отражение в огледалото.

— Разказвала ли ти е как е попаднала в двореца? — реших да попитам аз.

Той кимна.

— Открай време мразя идеята зад кастите, Мер, знаеш го. Но никога не бях чувал за подобна машинация с цел придобиване на слуги.

Аз въздъхнах и обърнах поглед към Мей и Луси и техния откраднат момент на радост сред скръбта.

— Подготви се за думи, които никога не си предполагала, че ще чуеш от моята уста — предупреди ме Аспен и аз вперих очакващи очи в него. — Всъщност съм много щастлив, че се запознахте с Максън.

От гърлото ми се изтръгна звук, наподобяващ смях.

— Знам, знам — каза той, повдигайки вежди с усмивка. — Но не мисля, че някога би се замислил за ниските касти, ако ти не му беше отворила очите. Смятам, че самото ти присъствие в двореца води до промени.

Спогледахме се за момент. Спомних си далечния ни разговор в къщичката на дървото, когато ме беше приканил да се запиша за участие в Избора с надеждата, че така ще имам шанс за по-добро бъдеще. Все още не можех да заявя със сигурност, че се бях облагодетелствала, но мисълта, че можех да допринеса за по-добрия живот на сънародниците си… хм, тази мисъл ме окриляваше неимоверно.

— Гордея се с теб, Америка — каза Аспен, премествайки погледа си към момичетата пред огледалото. — Много. — После излезе в коридора, готов да продължи обиколката си. — Баща ти също би се гордял.


Загрузка...