Дворът на хилядата слънца

Глава 45

Стен лежеше на нара си и прехвърляше програми.

След като ги арестуваха, откараха Алекс при тикнатите в дранголника на замъка гурки. За негова първоначална изненада, на Стен му заповядаха само да остане в квартирата си. Но по пътя на логическия анализ той стигна до извода, че ходът изглежда смислен — смислен поне от гледна точка на Хаконе.

Хаконе очевидно разсъждаваше няколко хода напред.

Все пак, тъй като имаше опит с доста държавни преврати, Стен реши, че Хаконе излишно си е навирил носа. Ако той беше на мястото на Кай Хаконе, щеше да заповяда Стен, Килгър и гурките да бъдат разстреляни моментално и след това да се погрижи за обясненията.

Бяха го отпратили в квартирата му, както бе заповядано на всеки офицер на имперска служба в двореца, но стаята му беше изрядно изчеткана откъм всякакво оръжие и пред вратата бяха поставени на пост трима експреторианци в пълно въоръжение. Единственото истинско оръжие на Стен оставаше ножът в ръката му.

Стен бе дошъл до някак неприятното заключение, че ще умре много скоро. Вече беше прехвърлил пластовете с карти на замъка в ума си, но най-близката камера с достъп до стенните проходи и тунели се намираше поне на петдесет метра от него.

За прозореца дори и не помисли — прие по презумпция, че Хаконе ще има поне двама бързи и точни стрелци, скрити долу в двора в случай, че той реши да пробва този изход.

„Мисли, Стен! Допусни, колкото и да е тъпо, че можеш да излезеш през вратата, да обездвижиш пазачите и след това да проникнеш в недрата на двореца.

Дотук добре.

След това тръгваш към радиостаята, стаята с единствената връзка с «Нормандия». По-нататък допусни, че разполагаш с време да изпратиш предупреждение до Императора; че радиосъобщението ти стигне до кораба; и че по някаква случайност не е прието от Ледох.

Шибано невъзможно.

Но все пак го допусни, момче. Допусни го. И тогава какво става?

Става това, че тогава Хаконе те убива. След това Императорът се връща (дай Боже), връща си двореца и, стига всичко това да стане, те награждава с медал.“

С много голям медал.

Стен никога не беше държал да получи Галактическия кръст. Особено посмъртно.

На вратата изтропа юмрук и Стен скочи.

— Назад и до стената, точно срещу вратата.

Стен се подчини.

— До стената ли си?

— Да.

— Отварям вратата. Ако не си на пряка видимост, имай предвид, че държа граната.

Вратата се отвори и вътре пристъпи един мъж — Стен вече бе решил, че е главният пазач — с граната в ръка. Други двама пазачи стояха зад него с вдигнати уилигъни.

А най-отзад беше Кай Хаконе.

Стен остана неподвижен. Пазачите влязоха и застанаха от двете му страни, предпазливо, на метър отляво и отдясно. След тях влезе Хаконе и каза:

— Капитан Стен, имам един въпрос.

Стен се ухили — имаше много въпроси.

— Ще ми дадете ли паролата си?

Стен помисли дали да не излъже, но се отказа. Все още го чакаше работа, а оставането му в двореца правеше това малко по-възможно.

— Не.

— Така и предполагах. — Хаконе кимна и в стаята влязоха още четирима гвардейци. — Но все пак бих искал да обсъдя с вас някои неща.

Стен бързо доби впечатлението, че ако Императорът оцелее и се върне, ще му се отвори работа до гуша. Парковете му се изравяха енергично от преторианците и се превръщаха в окопи или установки за ракети земя-въздух. Хаконе като че ли не забелязваше дейността им, докато крачеше до Стен.

Седмина преторианци държаха около Стен формация диамант, с прицелени уилигъни.

Хаконе не ги забелязваше. Като всеки мислител, превърнал се в активист, той беше затънал в импулсивни обяснения.

— Щеше да е по-просто, ако Фаза едно беше успяла.

Стен, колкото импулсивен, толкова и офицер от разузнаването, имаше нужда от повече информация.

— Фаза едно ли, господин Хаконе? Нямам всички парчета от пъзела. Смятахте с бомбата да зашеметите Императора, нали? След това трябваше да бъде тикнат в болница „Соуард“, където със случая щеше да се заеме Кнокс. Какво щеше да ви даде това?

— Традиционно Императорът се оттегля от обществения живот след Деня на империята — за почивка. За една-две седмици. През това време щеше да бъде убеден.

— Да изпълнява чии заповеди?

— На Ледох и останалите от нас, които разбираме, че Империята трябва да бъде пренасочена към правилния си курс.

— Но сега ще го убиете.

— Необходимостта е суров господар.

Стен примижа наум. Не беше възможно Хаконе да разсъждава с подобни клишета.

— Значи той загива. Защо ви трябва да превземате двореца?

— След като Императорът загине и след като държим центъра на всички имперски комуникации, няма да бъде излъчена никаква фалшива информация.

— Например кой всъщност го е направил ли?

Хаконе се усмихна и не си направи труда да отговори.

— Между другото, Хаконе, ако нямате нищо против, кой все пак ще бъде изкупителната ви жертва?

— Таанците, разбира се.

— Не мислите ли, че делегатите могат да излязат със своя версия? И че тя ще бъде чута?

— Не и ако те също загинат скоропостижно.

Леденото покерско лице на Стен се стопи.

— Говорите за война.

— Точно така, капитане. Щом започне война, кой ще се интересува пост мортем? А Империята има нужда точно от една война, за да стопи мазнината. Това също така ще реши и таанския въпрос.

— Кога ще стане това?

— Нямаме точен срок. С преторианците смятаме да завземем двореца до три дни. Вашето разкритие на „Заара Варид“ ни принуди да се задвижим преждевременно. Действителното ликвидиране на Императора ще бъде решено от адмирал Ледох.

— Наистина ли мислите, че този ваш комитет, или както там го наричате, би могъл да ръководи Империята?

— Защо не? Двадесет ума очевидно са повече от един, нали?

Стен можеше да отговори с очевидното „не“, тъй като всяка хунта се превръща в упражнение по ръгане в гръб, след като всеки водач се опитва да разкара останалите. Но вместо това хвана по друг път.

— Двадесетте ума не знаят тайната на АМ2.

— Капитане, вие наистина ли вярвате на тая лигня?

Лигня, как пък не… Стен беше прекарал достатъчно време с Императора, за да се увери, че той наистина крие асо в ръкава си.

— Няма начин да повярвам, че един човек — един смъртен човек — контролира АМ2. Че отговорът не е някъде из файловете му.

Продължиха разходката. Стен бе потънал в мълчание, в очакване на офертата.

Която скоро дойде.

— Причината, поради която исках да поговоря с вас насаме — най-после продължи Хаконе, — е, че след това… събитие вероятно ще настъпи някакво пренаместване. Вие бихте могли да се окажете полезен.

— За вас лично или на вашия комитет?

— Е, разбира се, за всички нас. Но бих искал да се отчитате на мен.

Стен не си позволи да се усмихне. Хаконе вече мислеше да си осигури хора, които да му пазят гърба. Явно не вярваше в собствените си теории.

— И каква ще е новата ми работна характеристика?

— Ще ви се позволи да останете на сегашния си пост. Но аз — тоест ние — може да ви възлагаме специални задачи в областта на разузнаването.

— Забравяте, че съм положил клетва. На Императора.

— Ако Императорът вече не съществува, тази клетва ще бъде ли валидна?

— А ако откажа?

Хаконе започна да се усмихва, след което погледна втренчено Стен.

— Лъжете ли ме, капитане?

— Естествено.

Усмивката на Хаконе стана малко по-различна и той даде знак на гвардейците.

— Вие сте предпазлив човек, капитане. Да оставим засега нещата каквито са. Оставате под домашен арест в стаята си, докато не ви се нареди друго. След кончината на Императора може би ще подновим тази беседа.

Стен се поклони учтиво, след което тръгна с охраната към квартирата си. В момента Хаконе не го интересуваше; беше измислил как да се измъкне от ареста си — при това по начин, който му даваше почти десет процента шанс да оцелее в касапницата, която щеше да последва.

Този шанс бе по-добър от обичайния за „Богомолка“.

Глава 46

Лорд Киргиз пренебрегна недоволното ръмжене на съпътстващите го таански лордове, намести се в аварийния стол с гола рамка на лихтера и закопча коланите. След краткото му кимване на пилотите лихтерът се отдели от херметичния люк, свързващ го с бойния кораб на Таан, и пое в дъга към „Нормандия“.

Киргиз проявяваше стоицизъм не толкова на човек, достоен да ръководи войнствените таанци, колкото на човек с по-сериозни грижи от унижението да го возят на войскови транспорт. Преди всичко, по-малко от една трета от Таанския съвет се бе съгласила за върховната среща, а онези, които го изоставиха, бяха най-непреклонната, антиимперски настроена фракция таански владетели.

Контролът на Киргиз над Таанския съвет беше рехав, основаваше се на трудно постигнато споразумение между мнозинството от различните таански фракции. Киргиз си даваше сметка, че в негово отсъствие управляващият съвет много лесно може да промени цялата структура.

Още по-тежки бяха исканията, които му бе наложено да постави в този първи ден на преговорите. Някои от тях бяха направо невъзможни за договаряне, условия, за които Киргиз знаеше от десетилетния си опит като дипломат и човек на властта, че Императорът никога не би могъл да приеме.

Всъщност, ако той беше Императорът, щеше да помисли дали да не прекрати срещата веднага щом чуе въпросните искания.

Той горещо се помоли на боговете, в които не вярваше, дано Императорът да се окаже завършеният политик, какъвто трябваше да е, и да осъзнае, че исканията не са нищо повече от евтина проява на инат от страна на таанските селяци и селяшкия манталитет на управляващите ги владетели. Защото ако преговорите се проваляха, Киргиз не виждаше друга възможност освен война между световете на Таан и Империята.

Никой компютър, до който бе прибягвал, не можеше да предскаже изхода от такава война, но всички показваха едно и също: разгромени или победители, световете на Таан щяха да затънат в икономически крах след края на тази война.

Тъй като Киргиз беше таанец, при това таански воин и на всичко отгоре — таански лорд, той и не помисляше за другия резултат от едно проваляне на преговорите — сигурното му осъждане за измяна и екзекуция в случай, че се върнеше без договор.

Глава 47

Ако оцелееше след опита си да избяга, което беше твърде невероятно, Стен си отбеляза да сложи цената за подмяната на минихолопроцесора си на разплащателната сметка на някой друг. Защото машинката хоби на Стен щеше да се съсипе толкова сигурно, колкото сигурна беше скорошната му жалка смърт.

Холопроцесорът бе предназначен да създава илюзията за дребни — не повече от шейсет сантиметра — фигурки, машини или диорами.

Като ругаеше наум некадърността в електрониката, Стен замени всички бушони на холопроцесора с жици, измъкнати от самобръсначката, и изключи предпазната платка. Беше претърсил паметта на холопроцесора за някое по-екзотично зверче, което да използва, а после се изсмя и въведе описанието и поведението на чудесните гуриони, които наскоро бяха срещнали двамата с Алекс.

След като приключи, изтика минипроцесора на средата на стаята и нагласи дистанционното под стъпалото си.

Набързо премисли няколко по-евтини лъжи. Болен? Никой не беше чак толкова тъп, дори един преторианец. Гладен? Още по-лошо. След което го осени вдъхновение. Хвърли една видеолента по вратата, за да произведе необходимия шум.

— Какво има? — последва подозрителният глас на пазача.

— Вече съм готов.

— За какво, по дяволите?

Стен вкара в гласа си лека нотка на объркване.

— За господин Хаконе.

— Нямаме такава заповед.

— Хаконе ми каза да го потърся, щом съм готов.

— Не ни е казвал такова нещо.

Стен остави тишината да поработи за него.

— Освен това се разпореди никой да не го търси до следваща заповед — каза пазачът.

— Кай Хаконе — отвърна Стен — е в имперския комбункер. Мисля, че ще иска да говори с мен.

Всеки сержант може да избудалка един кашик, също както всеки капитан може да избудалка един сержант. Или поне така стояха нещата, когато Стен служеше в казармата. Надяваше се да не са се променили особено.

— Ще трябва да проверя при сержанта на гвардията — отвърна разколебаният глас.

— Твоя работа. Господин Хаконе ми каза, че не иска никой да разбере.

Последва едва доловимо мърморене, което обзетият от надежда ум на Стен преведе като дискусия, състояща се от „да бе, Хаконе ги прави такива работи, никой да не разбере нищо, к’во пък толкова, ако просто го заведем в комцентъра“. И след това по-висок глас:

— До стената ли си?

Стен вдигна ръцете си. Наистина стоеше до отсрещната стена, явно невъоръжен. Пазачът го изгледа през наскоро пробитата шпионка и отвори вратата. Влезе с двамата си подчинени и изведнъж двуметровият образ на гуриона се надигна от холопроцесора пред тях.

Реакцията на пазачите бе моментална — те вдигнаха оръжията, изгърмяха и лъчите пометоха тавана.

Реакцията на Стен беше също толкова бърза: той се претърколи по пода, скочи над холопроцесора и ножът му се заби в гърдите на първия пазач.

Стен използва инерцията на гвардееца, за да се спре, и ножът се измъкна рязко, пръскайки кръв през бързо загасващия гурион. Лявата му, стисната в юмрук ръка, замахна над оръжието на втория пазач, право към слепоочието му, докато дясната забиваше ножа в — и през — гвардеец номер три. Хрущял и кост изпращяха и се смляха в черепа на гвардеец номер две, а Стен — още преди трите трупа да се свлекат на пода — вече беше на крака.

Без да губи време за самопоздравления, Стен безшумно затича по коридора към катакомбите на двореца.

Килгър също пробваше някои ходове.

— Скапани римляни! — ревеше той. — Мамка ви го е правила с овни! С пръчове! С псета! Скапани Кембъли! — От страна на стражите пред килията не последва никаква реакция.

Той се дръпна от прозорчето и погледна извинително сто и двайсетимата гурки, които споделяха арестантската килия с него.

— Не става.

Планът на Килгър, по липса на по-слаба дума, беше по някакъв начин да ядоса пазачите достатъчно, за да влязат в килията да трошат ръце, крака и глави. Алекс се надяваше, че въпреки оръжията той и сто и двайсетимата яки кафяви мъже ще успеят някак да пробият.

Старши халвидар Лалбахадур Тапа се беше облегнал на стената до него.

— На гуркали — предложи му той съчувствено — можеш да пробваш за пичите косми.

Алекс се изсмя.

— Е, това ще е най-тъпата обида, дето съм чувал от години.

— По ли е тъпа, старши сержант, от това да наречеш някого Кембъл… каквото и да значи това?

Най-неочаквано един сектор от привидно стабилната каменна стена се отвори с плъзгане и Стен се подаде от дупката и нехайно каза:

— Старши сержант, стига вече сте крещели. Ако обичате, спрете ругатните и ме последвайте.

— Към оръжейната — продължи Стен, докато гурките се съвземаха от слисването си и се тъпчеха в тесния тунел. — Три етажа нагоре и по коридора.

— Май ти дължа една бира — каза Алекс, докато чакаше гурките да се източат.

Стен го погледна разбиращо, пусна го последен и затвори прохода.

Глава 48

След години Стен и Алекс щяха да си имат чудесна тема за размисъл. Можеха да разберат защо Императорът е построил Аръндел. Можеха също така да разберат защо един мъж, който вярва в романтиката, е поискал замъкът му да има тайни проходи.

Проблемът беше в някои от тези проходи. И за двамата бе съвсем логично да има скрити стълби от императорските покои, които свършват в други спални. Стен дори беше в състояние да разбере защо Императорът е пожелал да има тунел, осигуряващ таен изход от килиите на затвора най-долу.

Това, което никога нямаше да могат да си обяснят достатъчно удовлетворително, бе защо някои от тунелите се отварят в главните коридори.

Някои от замесените в бунта бивши преторианци също можеха да се чудят, ако бяха оживели. Повечето не успяха.

Докато някой преторианец се разхождаше спокойно по някой празен коридор, изведнъж стената безшумно се отваряше и някой дребен усмихнат мъж замахваше с нож, който приличаше на кръстоска между мачете и къса сабя.

Преторианците бяха само малко повече от хиляда срещу цели сто и двайсет промъкващи се през стените гурки. Битката беше съвсем неравна.

Възвръщането на двореца вървеше бързо, безшумно и много, много кърваво. Стен разгръщаше бойците си в бавен кръг, затварящ имперските покои, комуникационния център и бункера с комвръзката към Императора.

Бронираната врата към комоцентъра беше запечатана, което не представляваше потенциален проблем за разгърнатото пред нея гуркско отделение. Един наик вече бе вдигнал бункеротрошач, за да стреля в пантите на вратата. Стен го срита и изръмжа на гуркали:

— Якско мъдо! Знаеш ли какво ще стане, ако пуснеш тая ракета по коридора?

Наикът като че ли не се притесни особено. Килгър вече лепеше пластичния заряд от взривопакета, който си беше взел от оръжейната.

— Я сега се лепнете по стените на коридора — измърмори той и дръпна детонатора.

Зарядът гръмна, гурките, с извадени кукри, скочиха през дупката, но не намериха нищо за клане. Преторианците вътре бяха станали на пихтия, размазана по отсрещната стена на помещението. С кукри в ръката, Стен изтича напред, скочи и изби с ритник тънката врата, водеща към самата комстая. Претърколи се и се озова приклекнал пред купчина разбита машинария и оплетени като спагети проводници.

И пред Кай Хаконе, който стоеше в една ниша встрани от вратата с миниуилигън, насочен към него.

— Позакъсняхте, капитане. — Хаконе махна със свободната си ръка, без очите му и дулото на оръжието да се откъсват от Стен. — Вие държите двореца, но ние държим Императора. Комвръзката е унищожена. Докато се възстанови… — И Хаконе направи театрален жест. Погледът му за миг се измести встрани, докато оглеждаше съучастниците на Стен… достатъчно дълго, за да може Стен да награби края на един откъснат проводник и да го хвърли в лицето на Хаконе.

Хаконе се изпържи и в конвулсиите си изтърва уилигъна, чийто заряд изсвистя безвредно встрани. Плътта му почерня, после токопрекъсвачите задействаха и тялото рухна. Стен остана сам в разрушената комстая.

— Май едничката надежда за нашия Император е ако ние, рожбички, се поразмърдаме — изфъфли Алекс.

Глава 49

— И последно, опечалената страна тържествено призовава Негово императорско величество публично да прояви своето историческо чувство за справедливост и дълбоки чувства към личната трагедия, като признае героичната и трагична смърт на Годфри Алейн. Алейн беше човек, уважаван от…

Адмирал Ледох бръмчеше монотонно — препрочиташе за пореден път исканията на Таан. Публиката му включваше двама много отегчени мъже: Вечния император и Танз Суламора. Суламора се бореше с непреодолимата дрямка и правеше всичко, което му бе по силите, за да слуша внимателно. Не преставаше да наблюдава Императора за някакъв израз на чувства. Задачата беше неизпълнима. Лицето на Вечния император беше кораво като камък.

— … и в договорен срок Императорът ще прочете, или ще е прочел, взаимно договорено послание до своите поданици, чиито основни точки следва да включват…

— Достатъчно — прекъсна го Императорът. — Скапано достатъчно. Разбрах какво целят. Сега да видим какъв е нашият отговор.

Адмирал Ледох повдигна вежда.

— Тъкмо се канех да предложа, ако сме съгласни, че сме напълно запознати с техните искания, да ги дадем за анализ от дипломатическия компютър.

Императорът се изсмя.

— Ледох, започваш да дрънкаш като проклет таанец. — Вдигна чайника от масата и напълни три чаши. — Колкото до дипломатическия компютър, зарежи го. Мога да анализирам по-бързо и по-точно. Правя го повече столетия, отколкото звезди имам.

— Очаквах да кажете точно това, сър. И се надявам, че няма да ме помислите за нескромен, ако изтъкна, че имам зад гърба си много години опит с тези хора.

— Точно затова те взех с нас. На теб вярват повече, отколкото на който и да е друг нетаанец.

Суламора се усмихна.

— Не е доверие, сър. От тяхна страна си е чиста алчност. В края на краищата аз съм единственият, когото сте упълномощили да търгува с тях.

— Точно затова ти си асото в ръкава ми — каза Императорът. — Защото ти ще бъдеш моята стръв.

Суламора нямаше и най-смътна представа какво иска да каже Императорът, но усети в думите му похвала и я прие с почтителна усмивка.

— Е — каза Императорът, — сега да преведем всичко това на проста реч. Те имат пет основни искания и аз съм убеден, че всички подлежат на договаряне. Да започнем с първото. Искат моя имперски договор за администриране на Граничните светове. Превод: искат за подарък всички онези системи.

— Вие, разбира се, ще откажете, сър — изсумтя Суламора.

— В известен смисъл, но не съвсем.

Суламора понечи да възрази, но Императорът вдигна ръка. И забеляза, че Ледох изглежда странно незаинтересован.

— Да резюмирам останалото, а после ще ви кажа как вероятно бихме могли да го отиграем. Второ искане: свободна имиграция. Моето възражение: могат да задръстят системата с техните си хора. Това е двойна отстъпка. Трето: безусловна амнистия за хората на Годфри Алейн. Без проблем. Дава се. Винаги мога да ги спипам по-късно. Четвърто — и тук е поредният шибан проблем — искат да основат свободно пристанище в Граничните светове.

— Това предлага много търговски възможности — каза Суламора.

— Да. Но също така означава, че аз трябва да увелича квотата им за АМ2. Което значи, че могат да го трупат на склад и в бъдеще да ме накарат да съжалявам.

— И накрая — добави Императорът — искат публично да се извиня за смъртта на Годфри Алейн.

Ледох вдигна глава, погледна Императора с горчива усмивка и каза:

— Вие никога не се извинявате, нали, сър?

— Адски вярно. Почна ли да се извинявам, все едно че съм почнал да си търся заместника. Последния път, когато признах, че съм сбъркал, ми струваше половин трезор.

— Твърдо не, сър — предложи Суламора. — Честно казано, аз не виждам нито един пункт, който можем да приемем. Гласувам да ги пратим да си прибират багажа.

— На пръв поглед бих се съгласил с теб, Танз. Но нека да изредя предложенията си и ще видим какво мислиш ти.

Суламора изведнъж се заинтересува. Вече надушваше печалбата.

— Като начало, премествам техния последен пункт като мой първи.

— Имате предвид извинението? — Суламора беше слисан.

— Да. Само че го правя по следния начин. Предлагам да построим мемориал на Годфри Алейн. В памет на неговата смърт и на още многото жертви, дадени и от двете страни в цялата тази глупост. Вместо извинение им изтъквам, че всички обичащи мира хора са отговорни за тази продължаваща трагедия. За да напудрим кекса, финансирам цялото това начинание. Построявам мемориален град на таанския столичен свят. Един вид имперски търговски център.

Суламора се ухили кръвожадно.

— С други думи, разполагате свой гарнизон на родната им планета.

Вечният император се изсмя гръмко.

— Браво! И не само това. Шибано държа всеки мъж и жена в него да са от моите елитни части.

— Чудесно! И доколкото познавам таанците, те ще глътнат всичко това — каза Суламора.

— После, вместо да им позволя да администрират Граничните светове, им предлагам мироподдържаща сила. С личен състав петдесет на петдесет.

Суламора поклати глава.

— Не бързай толкова. Оставям на тях да назначат командващия.

Суламора помисли.

— Но това е все едно да им ги предадете.

— Така ще изглежда. Само че, след като аз осигурявам корабите, а тези кораби ще се командват от мои хора, тяхното шефче ще е съвсем безпомощно, щом се стигне до каквото и да било действие. И за да вдигна мизата, удвоявам основното възнаграждение на моите бойци.

Това особено се хареса на Суламора.

— Което значи, че в сравнение с таанците нашите ще са относително богати. И означава също така, че ще подроните духа на обикновените таански войници.

Отбеляза си наум да пробва същата тактика на някой от по-трудните търговски пунктове, поддържани от неговата корпорация.

Вечният император продължи:

— Свободна имиграция — чудесно. И открит космодрум. Ще се съглася. С условието, че аз назначавам шефа му.

— Ще трябва да го приемат — каза Суламора. — След като вие позволявате те да избират шефа на мироопазващата сила. Но кого ще предложите?

— Теб — каза Императорът.

Това вече разби Суламора. Печалбите, които надушваше, скачаха до небесата.

— Защо мен?

— Ти ги разбираш, но си верен на мен. Следователно държа под пълен контрол запасите с АМ2. Чрез теб, разбира се.

— Разбира се. — Суламора беше достатъчно умен, за да се издъни точно с енергийните доставки.

— Накрая — каза Императорът, — имам едно много великодушно предложение. Наистина ще прозвучи така, когато дипломатическите тъпаци започнат да го разнищват. Основният проблем на Таан, освен че са си чисти фашистки скапаняци, е, че са подложени на натиск от пренаселеност. Точно затова си чукаме главите в Граничните светове.

Суламора кимна.

— Следователно, за да смъкнем напрежението, се съгласявам да финансирам една проучвателна сила. Ще подплатя с кредити цялото това нещо и ще осигуря кораби и екипажи.

Дори смълчалият се шамбелан този път се обади:

— Но каква полза…

— На корабите ще бъде наредено да проучват встрани от Граничните светове. Ако намерим нещо…

Ако започнеше нова експанзия, таанците щяха да поемат по другия път и заселническият поток към други звездни системи щеше да обезкръви отчасти напрежението на собствената им военизирана култура.

— Е? — Вечният император се отпусна в креслото си, за да чуе коментарите на двамата си ключови съветници.

— На мен ми се струва чудесно — бързо отговори шамбеланът.

Суламора обаче помисли дълго. После бавно кимна.

— Би трябвало да стане.

— Адски се надявам — каза Вечният император. — Защото ако не стане…

Лампата до люка замига.

Ледох се намръщи недоволно и пипна ключа за връзка.

— Свързочен офицер, сър.

— Това заседание не трябваше да се…

— Адмирале — каза Императорът, — може да е онова, което очаквам.

Ледох отвори вратата.

Дежурният комофицер не знаеше дали да отдаде чест, или да се поклони на Императора, поради което се изложи глупаво — направи нещо средно между двете.

Императорът не забеляза — надяваше се, че сигналът е от Стен, че му съобщава, че е заковал конспираторите, изпекъл ги е и е готов за предаването им на таанците.

— Ъъ… сър — каза офицерът и реши за по-лесно да предаде съобщението на адмирал Ледох. — Този сигнал не е от източника, който очаквахме. Сигнал за бедствие. Нашият сателит го е уловил случайно.

Ледох изруга и взе разпечатката.

— Дай да го видя — каза Императорът и Ледох му подаде листа.

Според радиосигнала търговският кораб „Монтебелло“ се намираше в окаяно положение; брой светлинни години, изчислено спрямо радиопулсара NG 467H. Взрив на гориво на борда, всички офицери ранени, повечето членове на екипажа изгорели, молба за незабавна помощ от всеки приемащ кораб.

— Смотаняци! — каза Императорът. — Некадърници. Опитали са някоя икономична инерционна орбита и не могат да намерят изхода в килер със запалена факла.

— Ваше величество — намеси се Суламора. — В момента стават много по-важни неща от няколкото изгорели космически безделници.

Императорът вероятно щеше да вземе същото решение. Но типично за него, Суламора го изрази погрешно и Императорът за миг се върна над хиляда години назад, когато той самият не беше много повече от „космически безделник“.

— Лейтенант — обърна се той към комофицера. — Предайте това съобщение на командващия. Предайте му заповедта ми да изпрати незабавно един разрушител.

Този път лейтенантът само отдаде чест и бързо се изниза от каютата с височайшата особа.

Императорът се върна към въпроса.

— Сега, адмирале, ще бъдете ли така добър да вложите всички тези наши разумни идеи в подходящия дипломатически дракх, за да не помисли лорд Киргиз, че сме кретени?

Глава 50

— Благодаря, господин Дженкинс. Имам курса.

„Как да го нямам, по дяволите — помисли командир Лавоне, след като вахтеният му офицер отдаде чест и отстъпи. — Нали тая въшлива игрална машина, която ни помага да стоим настрана от ГГС-тата, ми казва какво да правя.“

Отново провери компютърно-вероятностния екран, който определяше курса.

— Нав-координата занулена?

— Занулена, сър — отвърна дежурният му офицер.

— От нула… курс ляво трийсет и пет градуса, долу четиринайсет градуса.

— Курс ляво трийсет и пет, долу четиринайсет.

— Вторичен двигател… четвърт скорост.

— Вторичен на четвърт скорост.

Лавоне стисна палци и се помоли дано в следващите няколко секунди да не стане нещо необичайно, например да се сблъскат с друг кръстосвач.

— Включете двигател.

— Двигател включен.

Имперският унищожител „Сан Яцинто“ тихо забръмча и излезе встрани от струпаната флота. Лавоне изчака да изтекат трийсет секунди.

— Усили вторичен двигател на половин скорост.

— Вторичен двигател на половин скорост — отзова се монотонно навигаторът.

— Господин Колинс… засечете! Пет минути до главен двигател.

— Пет минути до главен двигател, капитане, отброява се.

Пет минути даваха на шкипера на „Сан Яцинто“ време за размисъл. Той помисли дали да не дремне в командното кресло, но се стегна. „Всички нещо сме се отпуснали“ — напомни си той.

При нормални обстоятелства командир Лавоне щеше да си изгризе ноктите от яд, когато получи задачата. Беше изкарал доста години в изтегляне на товарни бракми, за да го зарадва поредната спасителна операция. Ако питаха него, всички търговски фрайтери трябваше да са под военен контрол. Лавоне изобщо не беше фашист — просто беше виждал прекалено много товарни кораби, допуснати да пътуват в далечния космос с остарели или просто несъществуващи системи за безопасност, аварийна система на червената линия и офицери, некадърни да управляват дори гравислед.

Но тази задача щеше да осигури на командира и на екипажа на „Сан Яцинто“ нещо за правене.

Командир Лавоне беше вкиснат. Първоначално корабът му беше изтеглен от базата и им бе заповядано да срещнат и придружат един лайнер по направлението му.

Лавоне се бе почувствал много горд. Някой „там горе“ бе преценил, че „Сан Яцинто“ е толкова добър кораб, колкото добър се знаеше, че е командирът и екипажът му. В първите няколко мига на самодоволство Лавоне реши, че и цялата тази операция, с каквото и да е свързана, най-вероятно ще изглежда много добре в кадровото му досие, когато дойде време за повишението му.

Приказките на кораба се развихриха, щом стигнаха в района на NG 467H — и стигнаха до своя пик, когато бяха идентифицирани таанските кораби. Лавоне реши, че той и екипажът му участват в нещо ужасно значимо и сигурно историческо. Въпросът беше какво? Дори си се представи като белокос стар адмирал, който потупва дебелите си мемоари и казва: „Е, и тогава бях допуснат да участвам в съдбовното за Империята (какво ли е то?) край една далечна звезда, където то се случи (никой не ми каза къде е).“

Положението се влошаваше още повече от излъчването от NG 467H. Тъй като всички видеоканали и комекрани бяха изключени, моряците се чувстваха повече от всякога като сардини в консерва.

Заповедите от командира на ескадрата пристигаха в съобщителните торпеда, но не помагаха с нищо — патрул от тая точка до оная точка, после се връщате точно на орбитата.

Свещено право на всеки моряк е да се изпикае и да измрънка, но не и в ушите на дивизионния си командир. Моряците тръгнаха да пускат рапорти. Няколко двойки помолиха за разрешение да се прехвърлят на общата палуба — скъсваха дълготрайните си отношения. Най-довереният боцман на Лавоне, разорил се съвсем наскоро, докато „Сан Яцинто“ стоеше на котва в едно свободно пристанище, бе понижен в звание, след като модифицира един водопречиствател, за да произведе нещо, което, след като се изпиеше, удряше човек със силата на гориво АМ2.

На борда на „Сан Яцинто“ съвсем не цареше щастие и затова Лавоне беше благодарен, когато получи заповедта да се откъсне от флотилията, да действа независимо и да спаси претърпелия бедствие „Монтебелло“.

— Четири минути, трийсет секунди.

— На петнайсет ми подайте секунди — нареди Лавоне.

— Слушам, сър, на петнайсет. Петнайсет… цел! Дванайсет… единайсет… десет… девет… осем… седем… шест…

— На сигнал включете главен двигател.

— Двигател в готовност.

— Две… едно…

— Цел!

И „Сан Яцинто“ блесна, щом двигателят АМ2 отпрати кораба на орбитата, която щеше да го прехвърли в дъга много близо над пулсара, към най-близката точка на пресичане с „Монтебелло“.

— Ох, момче — въздъхна Алекс. — Т’ва сега ми напомни за един от предците ми.

Макар външно да приличаше на раздрънкана търговска гемия, минала през повече собственици, отколкото наематели за пет-шест месеца, корабът всъщност беше истински разузнавателен кораб на „Богомолка“, клас с толкова тяга, колкото всеки имперски унищожител, и с далеч по-добра електроника. В добавка към четиричленния му екипаж, в него се бяха напъхали Стен, Алекс и четиридесет гурки.

Преди да натисне паник-бутона, който да предупреди флотилията, Стен беше пуснал няколко дистанционни сателита извън NG 467H, които, надяваше се, щяха да донесат за пламъка от двигателя на всеки кораб, поел в неговата посока. След това щеше да изпрати сигнала за бедствие — знаеше, че спътникът, предназначен първоначално да поддържа стегнатия лъч от самия дворец, ще реагира и ще се свърже със самата флотилия, въпреки че корабите се намираха в зоната на интерференция на NG 467H.

— Старши сержант Йети, не знаех, че сте в течение кои точно са били предците ви — подхвърли с привидна невинност наик Гунджу Лама.

Килгър го изгледа презрително.

— От някой офицер щях да преглътна тоя дракх, но не и от едно редниче, което трябва да се върне в Катманду да му оскубят пичите косми. — И продължи: — Та бях започнал, капитане. Един от моите предци отишъл за лептата и…

— Какво, по дяволите, е лепта? — попита Стен. От дистанционните му нямаше сигнали, затова трябваше да убият времето си с нещо. Слушането на поредната абсурдна история на Килгър беше толкова подходящо занимание за тази цел, колкото всяко друго.

— Един малък плод, с форма на ананас. С’а не ме прекъсвай, момко. Значи, трябвало моят предтеча да се види с един шарлатанин, да му подпише, че не може да си практикува занаята. И значи докторът поглежда прадядо ми Алекс Силкърк Килгър и се калайдисва. „Момче — вика му, — липсват ти части.“ И моят прадядо вика: „Аха“. „Що нямаш трансплантанти?“ — вика докторът. „Не беше възможно — обяснява Силкърк. — Щот’ доскоро, разбираш ли, бях пират.“ Докторът решава, че има логика, и продължава с прегледа. И като свършва, вика: „Сър, здрав сте като Макдоналд“. „Без липсващите части.“ И значи Силкърк му обяснява: „Видиш ли го тоя липсващ крак? С щипалката? Взимах на абордаж една яхта и люкът ме заклещи“. А медикът го слуша шашнат. „Тая кука — продължава Силкърк — ми е от един лазербласт. Отпра ми лапата, без капка кръв да капне.“ „А окото?“ — пита го докторът. Силкърк се пипа по кръпката и вика: „Окото ли? То е от една курешка на гларус“. „Курешка на гларус?“ „Аха. Бях на вахта, гледах нагоре един кран и гларусът ми се изсра в окото.“ „Но как може от една курешка…“ „Докторе, щот’ тая кука тогаз ми беше само от два дни.“

Стен потърси подходяща реакция и я намери бързо.

— Скапани римляни!

След което отново насочи вниманието си към предупредителните екрани.

„Сан Яцинто“, който се придържаше откъм слънцето спрямо пропадащата гемия, изравни орбитата си с преобръщащия се в празното пространство кораб и се приближи. След това един офицер доброволец, с визьор, включен на максимална непрозрачност, пренесе кабела до един от прикачващите блокове на „Монтебелло“. След това долната лебедка на унищожителя придърпа двата кораба един към друг.

Лавоне беше предположил, че въпреки имперските конструкторски наредби люковите системи на „Монтебелло“ няма да съвпадат с неговите, затова беше приготвил тръбата-хармоника. Тя се изду и се разтегна, намести се и залепна херметично към входния люк на „Монтебелло“.

Лавоне, офицер който държеше на принципа „командирът води на първата линия“, беше облякъл скафандъра и чакаше пред люка на „Сан Яцинто“. Зад него в скафандри стояха двайсет души. Люкът, един проход и една каюта бяха пригодени за очакваните обгорели членове на екипажа на „Монтебелло“.

— Всички, затворете скафандрите — нареди той и всички щракнаха лицевите предпазители.

— Отворете външния люк.

— Външният люк се отваря, сър.

Въздухът от люковата камера изсвистя към тръбата и атмосферното налягане се изравни. Лавоне хвана кабела, минаващ през центъра на тръбата, и прихващайки се с ръце, се приближи до люка на „Монтебелло“.

Отвори го, след което заедно с главния медицински офицер пристъпиха вътре. Лавоне набра аварийния код, позволяващ двете люкови врати да се отворят едновременно, и изчака налягането отново да се изравни. Беше готов почти за всичко — нулева атмосфера с пръснали се човешки тела; овъглени мъже и жени, бъркотия, хаос. Почти за всичко.

Това, което видя, бяха трима мъже. Всички носеха имперски униформи. Слабият мъж отпред имаше отличителни знаци на капитан в Имперската гвардия. И тримата държаха уилигъни, насочени в гърдите му.

Лавоне зяпна, но преди да успее да се съвземе, капитанът заяви:

— Имперска служба, командир. Поемам командването на кораба ви!

Глава 51

Заседателната зала бъкаше от дипломати. Беше тъпкана с таански контингент и имперски адютанти. В най-отдалечения ъгъл се беше свил самият Император и разговаряше с лорд Киргиз и Танз Суламора. Подчинените от двете страни стояха в очакване на последната дума. Дали щеше да има споразумение, или предстоеше война?

Ако членовете на таанската делегация можеха да надзърнат в главата на Императора, когато пристигнаха за финалната среща, нямаше да има никакви въпроси, Всички, от най-низшия таански лорд до самия лорд Киргиз, бяха облечени в официална униформа — смарагдовозелени плащове, червени куртки и зелени панталони. Куртките бяха отрупани с разноцветни лентички и десетки подрънкващи медали.

Вечният император прикри усмивката си — хората обличат най-хубавите си дрехи за прием, не за обявяване на война. Той самият беше облечен в най-простата си униформа: светлосиво. И носеше само едно украшение — малко златно копче с буквите АМ2 на фона на фигурата на атомния строеж. Вечният император веднъж бе изтъкнал пред Махони, че най-добрият начин да изпъкнеш сред тълпа със златни ширити е като се появиш в просто облекло. „Когато си върховният шеф — беше отбелязал, — не е нужно да го изтъкваш.“

Императорът стана и протегна ръка на Киргиз.

— Значи се споразумяхме?

Лорд Киргиз се помъчи да запази на лицето си маската на достойнство. Но не можа да прикрие победоносната си усмивка.

— Споразумяхме се.

— Тогава да оставим подробностите за нашите сътрудници — каза Императорът. — Можем да сложим подписите си на взаимно уговорена дата. А сега, позволих си волността да предвидя нашето мирно разрешение на доскорошните ни затруднения. Господа, дами. Позволете да ви поканя на скромна благодарствена вечеря.

Той махна с ръка и огромните врати зад гърба му се разтвориха със съсък. Таанците се облещиха при вида на храните и питиетата в залата зад Императора. Чуха се радостни възгласи, много смях — и Вечният император поведе гостите си в банкетната зала.

Банкетът беше върхът на дългата кариера на Марр и Сенн. Не бяха пожалили нищо, за да устроят една от най-екзотичните официални вечери в имперската история.

Най-напред се бяха изправили пред задачата да придадат повече уют на огромната корабна банкетна зала. Ето защо се бяха разпоредили да се разместят вътрешните опорни стени и ги бяха драпирали в меки цветове, за да стоплят атмосферата. Масите бяха изкусно подредени така, че никой да не се почувства изолиран от главната атракция — Императора и Киргиз, разположени един срещу друг на главната маса. Също така бяха приглуши осветителната система и бяха инсталирали непряко осветление, което подсилваше блясъка на сребърните плата и прибори и изтъкваше поднасяните апетитни блюда.

Най-голямото чудо, разбира се, беше самата храна. Естествено, тъй като Императорът беше домакинът, менюто включваше таански блюда, предлагащи съставки и подправки, за които двамата интенданти знаеха, че ще зарадват и възбудят таанското небце.

Колкото до сервирането, бяха отишли още една стъпка напред. Върхът на лукса бе в това да се сервира от човек, а не от машина или дори от скъпо струващ келнеробот. Ето защо Марр и Сенн бяха настояли преторианските гвардейци да се включат в сервирането. До всеки гост имаше по един гвардеец в пълна униформа, който при най-малкия жест трябваше да налива вино, да сменя блюдо или да изнася по нещо.

Най-доволният от този аранжимент беше адмирал Ледох. Самият той едва ли щеше да може да го измисли по-добре. Той вдигна бокала с вино и отпи малка глътка. Беше длъжен да признае, че Марр и Сенн са много талантлива двойка. Толкова по-жалко, че най-великият им банкет щеше да се окаже последният.

Ледох погледна към полковник Фоли, който седеше в другия край на масата, и вдигна чашата си в мълчалив тост.

Глава 52

Във време, когато субпространствената комуникация беше почти съвършена, кабелната връзка кораб — кораб представляваше такава архаика, каквато е говорещата тръба. Но не и в близост до NG 467H. И така, ботът беше отпратен към „Нормандия“ на кислородни ракети и повлече кабела след себе си.

Въпреки че интегралната му схема бе остаряла с цели трийсет години и почти неизползваема, все пак указа на бота да се приближи… ето там… на онзи пръстен чувствителен метал… приближаване… обръщане… изстрел… и комвръзката се лепна на мястото си, и линията с „Нормандия“ се отвори.

— Тук доктор Шапиро — стигна до тях гласът от „Нормандия“. — Колко пострадали имате?

— Тук командир Лавоне. Трийсет и пет. Моят медик казва, че дванайсет са в критично, трийсет процента изгаряне, нестабилни. Всички останали втора — трета степен изгаряния, полустабилни.

— Изчакайте.

Скобите с форма на сърп се плъзнаха от „Нормандия“, прихванаха „Сан Яцинто“ и придърпаха товарните люкове на двата кораба на скачване, след което вратите се отвориха.

Четиридесетимата гурки на Стен се пръснаха в хангара на „Нормандия“. Всички носеха не само кукрита и уилигъни, но и зашеметители, увиснали на вратовете им.

Заповедите на Стен бяха прости: 1. Всеки, когото видиш, го неутрализираш; 2. Ако е невъоръжен, го зашеметяваш — ако е въоръжен и опасен, го убиваш; 3. Намираме Императора и го подсигуряваме; 4. Никой, подчертавам никой, не трябва да се приближава до Императора при никакви обстоятелства — всеки, независимо от обяснения и ранг, който се опита, да бъде убит.

Гурките, като истински гурки, си падаха по простите заповеди — след пет секунди всички в хангара лежаха в безсъзнание. Дори „говорителят“, свързан към командния център на „Нормандия“, нямаше време да съобщи, че корабът е атакуван.

По команда, все едно че беше на упражнение, ефрейтор Люк Кесаре пристъпи напред с покрито с кърпа блюдо. Киргиз се обърна и се усмихна, очаквайки новото ястие. Лявата ръка на Кесаре поднесе блюдото, а дясната замахна с камата и тя се заби през усмихнатата уста на Киргиз, през небцето му и право в мозъка. И клането започна…

Глава 53

Колоната гурки, със Стен начело, тичаше безшумно по централния коридор с каютите на екипажа. Алармената система загърмя:

— Всички свободни от дежурство… банкетната зала… някой… опитват се да убият Императора… — Гласът спря, последваха хаотични шумове и миг по-късно системата замлъкна.

Хората от екипажа започнаха да излизат в коридора и да падат, зашеметявани от гурките.

При тръбата на асансьора Стен вдигна ръка и четиридесетте мъже се заковаха на място. Той бързо се разпореди половината мъже под командата на старши халвидар Харкаман Лимбу да поеме нагоре през офицерския сектор и да осигури комуникацията и командната зала на „Нормандия“. Останалите двайсет го последваха към банкетната зала.

Огромните портални врати на банкетната зала бяха зейнали. Шумът на битката кипеше някъде дълбоко навътре. По сигнал на Стен Алекс и гурките предпазливо закрачиха напред.

От шедьовъра, сътворен от Марр и Сенн, нямаше и помен. Масите бяха обърнати и димяха. Залата беше затънала до глезените в потрошени блюда и премазана храна. Отвсякъде се хилеха ужасно обезобразени трупове.

Стен и гурките хукнаха напред през локвите кръв, покрай десетките загинали преторианци и таанци. Тук-там се мяркаха и труповете на гурки, загинали, за да опазят своя Император.

— Мдаа — изсумтя Алекс. — Т’ва е измяна, достойна за истински Кембъли.

Стен с облекчение забеляза, че тялото на Императора не се вижда сред кървавите останки.

Точно в края на главната маса имаше кръг от петнайсетина мъртви преториански предатели. По средата на кръга лежеше гурка, застрелян в гърлото. Джемедар Кулбир. Беше загинал, верен на клетвата си да защити Вечния император.

— Тук лежи един герой, момко — прошепна почтително Алекс.

Преди Стен да успее да отговори, от коридора встрани от банкетната зала внезапно изригна пламък.

— Напред! — изрева Стен.

Прескочиха останалите трупове и се втурнаха през залата.

Когато завиха на ъгъла, завариха цял взвод преторианци, прегазващи последните трима от екипа на гурките. На Стен му остана време да зърне как старши субадар Лимбу извади своя кукри и налетя самоубийствено срещу тях. Двама преторианци загинаха преди да им остане време да открият огън, след което Лимбу падна.

Гурките на Стен се изсипаха в тила на преторианците. След миг още петнайсет предатели лежаха мъртви и хората на Стен тичаха да намерят Императора.

Глава 54

Императорът срита дебелото тяло на Танз Суламора надолу по стълбата, обърна се с уилигъна в ръка и продължи след него. Част от ума му се развесели от факта, че тялото му все още помни как да се движи при тревога.

Императорът стъпи на пода на оръжейната палуба, хвърли се встрани и куршумът АМ2 експлодира на мястото, където трябваше да бъде. Четири заряда изсвистяха нагоре по стълбата и гърдите на преторианеца се взривиха. Императорът задържа пръста си на спусъка и извърна оръжието към стълбата. Зарядите с антиматерия отпраха рамките и стълбата се срина.

— Това ще ги спре за малко, докато измислят как да слязат долу — каза той.

За половин минута Императорът премисли ситуацията. Когато преторианецът уби Киргиз, за миг беше замръзнал. Някакъв сегмент от ума му беше изръмжал: „Може би е време да се намесиш в тази малка свада и да върнеш кадрите назад“.

Гурките бяха спасили живота му през тази мълниеносно развихрила се смърт. Наик Таман Гурунг сграбчи Императора и го смъкна на пода, поемайки с тялото си изстрела на уилигъна. Старши субадар Читаханг Лимбу беше включил уилигъна си на автоматична и сееше заряди из банкетната зала.

Императорът се измъкна изпод трупа на Таман, грабна оръжието му и изкомандва бойците си. „Потърси укритие“, не преставаше да мисли, докато групата му си пробиваше с бой път към изхода. Можеше да избере отстъпление към собствените си покои, но ексинженерната част от съзнанието му го тласна към кърмата на кораба, право към машинните секции на „Нормандия“.

Разбираше, че шепата гурки под командата на старши субадар Лимбу, оформили ариергарда, могат да удържат само няколко мига. Но тези няколко мига щяха да му дадат старт към машинната зала. Знаеше, че щом стигне там, ще може да прати във вечна забрава какъвто и да бил брой убийци.

Огледа оръжейната палуба. Ако се изключеха ракетометите и пирамидите с оръжия, струпани от двете страни на извития коридор, водещ от носа на кораба чак до машинното отделение, оръжейната палуба на „Нормандия“ приличаше на най-обикновена палуба за разходки, каквито имаше на всеки лайнер. „Не тук — реши той. — Това не е най-доброто място за позиция.“

Ледох вече чакаше при следващия люк, водещ надолу към кухненските отделения.

Императорът даде знак на хората си. Малко се изненада, като забеляза, че са му останали само Суламора, Ледох и двама гурки.

А още повече се изненада, като разбра, че кой знае защо, всичко това го забавлява.

Стен, Алекс и гурките скочиха на оръжейната палуба под зареждащите механизми. Не петдесет метра срещу тях пред пасажа надолу се бяха струпали преторианци.

Двайсет на брой. Един от преторианците ги видя и се развика.

Стен перна червения бутон на стената. Над бутона пишеше „Зареждане“.

Една ракета „Таласъм“ се плъзна плавно по жлеба към ракетомета.

Системата можеше да зарежда на всеки шест секунди. Ракетата се задвижи много, много бързо и когато стигна скорост шейсет километра в час, засече преторианците. Тон стомана, ударил няколкостотин кила месо, причинява големи щети.

По сметките на Килгър петима преторианци изпопадаха преди останалите петнайсет да намерят укритие зад ракетомети, оръжейни тръби и други и да открият огън.

— А, писна ми от тоя дракх — измърмори той и се хвърли напред.

Въоръжението на „Нормандия“ беше предназначено не само за дълбокия космос, но и за планетарни действия. Разбира се, атмосферните оръжия като картечници и прочие бяха надлежно запоени към херметично затворените люкове, през които стреляха. По стените и металните греди бяха накачени всевъзможни оръжия, но те, разбира се, бяха предназначени за стрелба от транспортьори и, естествено — извън кораба. Едно от тези устройства беше огнехвъргачка, която при нормални обстоятелства изискваше отделение от четирима души, за да я домъкнат до мястото за стрелба.

Старши сержант Алекс Килгър беше роден на тежък свят и не можеше да се нарече нормален при никакви обстоятелства. Той смъкна огнехвъргачката от стената, зареди, прицели се и натисна спусъка преди някой да успее да реагира.

Огънят изхвърча по коридора, удари отсрещната греда, рикошира и… лумна.

Един сигнален огън, предназначен да се види в продължение на около половин светлинна секунда, произвежда доста прилична експлозия, особено ако изгърми в коридор с размери десет на десет метра. Гурките и Стен едва успяха да се сплескат на пода пред фучащото над главите им огнено кълбо, преди автоматичната пожарогасителна система на „Нормандия“ да изхълца и да изсипе няколко тона ретардант върху онова, което беше взела за пожар.

Твърде късно за петнайсетте купчинки въглен, останали от преторианците.

Стен и бойците му затичаха през полустопения коридор, за да намерят Императора.

Глава 55

Марр и Сенн се бяха укрили във фурната на една грамадна сонична печка. Когато започна касапницата, двамата се намираха в просторната кухня-неръждавейка на лайнера и щом чуха воя на алармената система, благоразумно решиха да останат настрана.

Сенн се сгуши до Марр и промълви с трепет:

— Като приключат, ще хванат и нас и ще ни убият. — Погали с нежност козинката на верния си любовник. — Ех, нищо. Беше хубава любов, нали?

Марр изведнъж се изправи в цял ръст и викна:

— Да им го начукаме!

— Трябва ли? — попита Сенн.

— Единственото, което знаем, мили — каза Марр, — това са кухните. И ако тези брутални човеци превземат моята кухня, много ще съжаляват.

И започна подготовката за последния сблъсък. Сенн разбра какво е намислил и също скочи, изтрил от ума си всякакви мисли за нежна смърт.

Започнаха с фурната. Беше висока три метра и също толкова на ширина. Вътре имаше много решетки за готвене и въртящ се грил, който можеше да издържи цял бик. Нагревателят бе широколъчев проектор — приличаше донякъде на голяма камера, поставена на хидравлични повдигачи. Когато фурната се включеше, дебелите защитни врати автоматично се затваряха и проекторът се плъзваше над храната, като сипеше залпове ултразвук, за да опече каквото е сложено за печене.

Първото, което направи Марр, бе да строши обезопасяващия ключ. След това двамата напрегнаха мускули над сонарния нагревател.

Пред кухнята изтрополяха ботуши, двамата се обърнаха и видяха влезлия заднешком в огромното помещение Вечен император. Влачеше Танз Суламора и отвръщаше на огъня през вратата. Половин секунда по-късно видяха първо шамбелана, после двамата останали живи гурки. Рам Синг Рама и Агансинг Раи ревяха предизвикателно срещу преследвачите и ги засипваха с огъня на улигъните си.

Преторианците изпратиха ответен залп и двамата залегнаха. Стените от неръждаема стомана на кухнята засъскаха, покриха се с нажежени мехури и започнаха да се топят.

— Насам — извика Императорът и поведе малката си група към аварийния изход. Точно след него имаше тунел, водещ към главния складов отсек и машинните помещения.

Тропотът на преторианските ботуши ги последва. Рам извика и падна, след като зарядът на един уилигън го посече в корема. Преторианците нахълтаха и хукнаха след групата на Императора, която току-що се беше вмъкнала в аварийния изход.

Без колебание Сенн сви тялото си на космато кълбо, изтърколи се от фурната, в която се криеха с Марр, натисна бутона „Паропочистване“ и отново скочи във фурната.

От дупките на стените засъска пара. Санитарните сензори моментално анализираха участъка за чужди — в смисъл биологични — обекти, след което забълваха гореща пара към нахлуващите организми.

Единадесетимата преторианци отвориха едновременно усти да закрещят. Дробовете им се изпълниха с гореща пара под високо налягане и бяха сварени преди звукът да стигне до устните им. Плътта им се изду и кипна, мехурите запукаха и потекоха.

Почистващата процедура отне само трийсет секунди — точно според наръчника за ползване! — преди да се самоизключи. Всичките единадесетима преторианци бяха мъртви. Или умираха. Човешкото тяло е упорито.

Пак тропот на ботуши, пак стрелба и през вратата изригна нова група, с Фоли начело. Той забеляза личицето на Сенн, надничащо от фурната, и изрева:

— Убийте ги!

Цяло отделение скочи напред. Марр и Сенн се изтъркаляха от фурната. Фоли и четирима от преторианците се втурнаха към аварийния изход, след Императора.

Междувременно отделението преторианци затропа тежко към Марр и Сенн.

— Помогни ми! — изписука Марр и Сенн пъхна тънките си раменца под сонарния нагревател и напъна нагоре.

Бавно… бавно… нагревателят се повдигна.

— Давай! — извика Марр и двамата скочиха през огнения дъжд на уилигъните. На Марр му остана време само колкото да натисне бутона на нагревателя преди двамата да се скрият зад стоманената врата на един от килерите.

Лещата на сонарния нагревател примига, след което се ушири на пълна мощност. Невидимият, но смъртоносен лъч се насочи като конус навън тъкмо когато преторианците се затичаха право в него.

Марр и Сенн се сгушиха зад вратата и заслушаха ужасните викове на умиращите преторианци. За няколко секунди цялото отделение беше опечено. Високочестотните вълни загряваха отвътре навън, поради което още преди плътта да започне да се сбръчква, да дими и покафявява, вътрешните им органи се пръснаха навън, оплесквайки петдесетте метра кухненска стена с късове плът.

Марр надникна към кървищата отвън и потръпна. Сенн понечи да погледне зад него, но Марр избута любовника си навътре, за да му спести доживотната травма. Самият той усети как една трошица от чувството му за красота се съсухри.

Викове и ново трополене. Марр погледна към главния вход на кухнята и се приготви отново да натисне бутона на изпичащия сонар. Който и да дойдеше през вратата, щеше да умре като отделението лоши човеци преди малко. Пръстите му почти бяха натиснали бутона, когато видя профучалата през разтворената врата стройна фигура.

Позна Стен и пръстът му се дръпна от бутона. Дори не изчака да види какво стана след това, а се смъкна зад стоманената врата до Сенн.

Вгледа се в големите, светнали очи на приятеля си и каза:

— За малко да убия нашия млад капитан!

Зарови лицето си в меката козинка на Сенн и заплака.

Стен и Алекс простреляха четиримата преторианци, напиращи към вратата на аварийния изход. Фоли успя само да ги види и да натика тялото си зад машината за разфасоване, автономен бот от покрита с червен емайл стомана. Туловището на робота касапин, три на пет метра, стоеше неподвижно, със стърчащите безжизнено от него остри като бръснач ножове, сатъри и куки за хващане на месо.

Стен се смъкна на колене и се провря в празнината между машината и стената. Дали Фоли щеше да продължи, или просто го чакаше на завоя? Почти нямаше място за маневриране и Стен трябваше да премести оръжието си в лявата си ръка, за да продължи напред.

Ето! Видя черното дуло на оръжието на Фоли, замахна към него, изгуби равновесие и падна. Но кокалчетата на пръстите му се удариха в хладен метал и той усети, че оръжието се изтръгва от ръката на Фоли, след което чу как пушката издрънча върху кухненския под. Изрита, измъкна се от тесния тунел и се надигна да се изправи. Тежък удар отново го отпрати на пода и той тромаво падна, като едва избегна камата на Фоли. Видя сянката на ботуш, замахнал към него, успя да хване петата с три пръста и да я извърти. Фоли залитна назад и се блъсна в бота.

Машинарията се съживи с пронизителен звук и куките се протегнаха, за да хванат месо. Преди Стен да успее да се съвземе, Фоли избегна куките и вдигна пушката си. Но една от верижните куки се люшна напред и го закачи за гърлото. Той изпищя от болка. Куката го затегли в прегръдката на автокасапина.

Стен гледаше с потрес как машината умело обработва Фоли. Само за секунди десетки ножове обелиха кожата му — още преди да е издъхнал. От металното туловище като змийчета изсъскаха пипала, за да изсмучат кръвта. Триончета зарязаха ставите, остри сатъри затракаха, за да отделят плътта от костите.

Финалният писък на Фоли още отекваше в кухнята, когато последните остатъци от него бяха разфасовани, опаковани и изпратени в склада за замразяване.

Стен протегна ръка и изключи машината. После заобиколи робота касапин и тръгна да намери Алекс.

Глава 56

Енергоизточниците и двигателите може да са се променили до неузнаваемост, но всеки космически бандит от двайсет и първи век щеше да се почувства у дома си в машинното отделение на „Нормандия“. Залите си бяха същите огромни, екнещи метални помещения, потръпващи от невидима мощ. Блестящите елементи на двигателя АМ2 спокойно можеха да минат за дизел-електрик или за ядрени, и същите пасажи се виеха като паяжини нагоре, над и около объркващата машинария и странните измерителни уреди.

Тъй като „Нормандия“ не беше на работещ двигател, на смяна се бяха оказали само дежурният офицер и един чистач — и сега и двамата лежаха в локви кръв.

Императорът забеляза двамата преторианци едно ниво по-нагоре — бяха се присвили зад захранващия блок. Помисли за миг, после внимателно се прицели и стреля четири пъти. Четирите заряда поразиха от двете страни пасажа, отрязаха го и преторианците пропаднаха. „Точно като на скейт“, каза си Императорът и отстреля като панички двамата мъже преди да се потрошат на палубата.

— Хайде, адмирале. Размърдай си задника — извика той и Ледох и последният останал гурка му помогнаха да изтика до аварийната врата един оксижен. Императорът се почувства леко горд, след като физическата му памет настрои кислородната смес, запали горелката и успя да завари ключалката на люка, през който бяха влезли.

— Това ще ни даде още малко време, Мик.

Ледох го гледаше с яд и друга част от мозъка на Императора се зачуди какво по дяволите му става на този човек. Когато пукотевицата започна, Ледох се оказа един от първите, извадил служебния си пистолет, но той беше бързо избит от ръката му от някакъв, според Императора, престарал се гурка. „Не е възможно да е изплашен — помисли Императорът. — Но може и да е“ — продължи мисълта му, докато вървяха нагоре по пасажите. Сигурно беше минало доста време, откакто някой бе стрелял точно под опашката му.

Може би беше шашнат като Танз Суламора, който подсмърчаше зад Императора с почти мораво лице.

Ледох изчака, докато и четиримата се качат на следващата платформа. „Сега — реши той. — Точно сега.“ Онзи проклет гурка беше издънил първия му шанс. Сега беше моментът — и парадната му сабя се озова в ръката му, и той се хвърли напред, за да прободе Императора в гърба.

Но също както заговорниците бяха подценили фаталните гурки, така и Ледох подцени бързата реакция на наик Агансинг Раи.

Раи — бившият адютант на Стен — успя някак да скочи между Императора и острието — и бе изрядно посечен през дробовете. И се срина на пода, като почти изтръгна оръжието от ръката на Ледох.

Ледох издърпа сабята от гърдите му и отстъпи назад, за да замахне… и тогава Танз Суламора стана герой.

Дебелият мъж успя да замахне със своя уилигън — уилигъна, с който нямаше представа как се стреля — удари Ледох в ребрата и той залитна към перилото на металния пасаж. Докато Суламора все още се дивеше на собствената си проява на храброст, Ледох се извъртя и дръжката на сабята му го перна по врата. Зяпнал за въздух, Суламора рухна върху желязната плоча, а Ледох се присви за скок…

И видя, че Императорът стои на няколко метра от него, в края на платформата. Беше с празни ръце, с уилигъна все още преметнат през рамо.

— Съвпада — каза Императорът. — Но мога ли да разбера защо?

Ледох едва можеше да говори — толкова години, толкова планове, толкова омраза. Но успя да изръмжи:

— Роб Джейдис беше мой син.

И нападна.

Зяпащата отстрани част от мозъка на Императора отново се зачуди кой по дяволите е този Джейдис, а самият той издърпа тежкия лост от противопожарното табло на стената, вдигна го с две ръце пред себе си и парира оръжието на Ледох.

Очите на Ледох светнаха и той замахна към кръста на Императора — удар, който отново бе отбит, след което се задвижи самият Император: левият му крак се стрелна към гърдите на Ледох.

Сабя срещу железен лост изглежда неравностоен бой — и си е точно така, в което за голяма изненада се бяха убедили няколко души, вадили оръжие срещу Императора по времето му като корабен инженер.

Докато Ледох се мъчеше да се съвземе, Императорът плъзна едната си ръка надолу по лоста и замахна, стиснал го с две ръце. Стоманата изтрещя в сабята на Ледох и прекърши острието малко над дръжката. Императорът смени посоката на замаха и лостът се натресе в ръката на Ледох под лакътя.

Кокалът изпука силно и Ледох извика от болка. През ръкава на куртката щръкна бяла кост и той падна на колене.

Императорът го изгледа и каза със съчувствие:

— Жалко копеле. Жалко тъпо копеле.

Отстъпи към аварийния ком до пожарното табло и помисли за следващия си ход.

Килгър тъкмо дърпаше мощно запоената ключалка на люка. Стен го избута с лакът настрана.

Ножът се изсипа от канията си в дланта му, той стегна китката си и го натисна през самия люк. Кристалното острие преряза стоманата все едно, че беше пластмаса. Стен направи два прореза около черното заварено петно, след това бутна люка с рамо и се озова в машинната зала, с кукри в едната ръка и личния си нож — в другата.

Четири трупа… но Императора го нямаше. Той погледна нагоре и миг след това вече изкачваше стълбите, тих като котка.

Няколко нива нагоре се виждаха още две проснати тела и двама мъже.

Императорът. Все още жив. Слава на няколкото дузини богове. От другата страна на платформата видя друг мъж… на колене. Ледох.

Нито Императорът, нито Ледох го чуха.

От стълбата под двамата Стен видя, че Ледох с усилие се надига. Здравата му ръка бръкна под широкия колан на кръста и излезе с малък уилигън на „Богомолка“… а Стен беше едва на средата на стълбата. Ледох се прицели.

Кукри не може да се мята. Ножът е с един ръб и небалансираното острие гарантира, че ще се премята безразборно във въздуха, ако го хвърлиш.

Затова пък е почти кило стомана.

Стен запокити дългия нож по Ледох в отчаян, последен шанс да спаси живота на Императора.

В най-добрия случай оръжието трябваше да събори Ледох. Но въртящото се острие се заби в гърба на Върховния шамбелан Мик Ледох и разсече гръбнака му.

Ледох, издъхнал преди пръстът му да успее да натисне спусъка на уилигъна, се сгърчи, преметна се през перилата и се сгромоляса окончателно и звучно върху палубните плочи много метри надолу.

Стен взе последните няколко стъпала и се закова на място, втренчен в Императора. Единият или другият може би трябваше да каже нещо ужасно драматично. Но драматичните жестове стават най-често при преразказа. Двамата оцапани с кръв мъже само се гледаха — мълчаливо и с облекчение.

Глава 57

Гола под яркото лятно слънце, Хайнис мислеше за съвършенство. Напитката, удобно приготвена да й е подръка, беше ледена; слънцето беше жарко; прохладният полъх откъм гората долу придаваше на домолодката й още повече уют.

Почти съвършено, поправи се тя.

Едно нещо липсваше — имаше един проблем.

Последните месеци, след като Императорът се бе върнал на Първичен свят, наистина се оказаха доста дълги, особено с оглед на усилията да се разчисти цялата каша.

Хайнис изпитваше искрена благодарност, че се бе оказала свидетелка само на част от събитията; Стен й бе разказал останалото.

Естествено, след като на „Нормандия“ бе заловен и последният преторианец, имперският флот се разкара моментално, тъй като дори Вечният император не можеше да сглоби що-годе достоверно обяснение, което таанците да приемат, за смъртта на техния главен лорд и неговата свита.

Киргиз или някой от подчинените му сигурно бе получил заповед да докладва редовно, защото два дни след като тръгна, флотилията разбра, че я преследват. Един таански боен кораб, придружен от кръстосвач и унищожител, щеше да е почти равностоен на „Нормандия“ и ескорта й. Но Императорът вече бе повикал подкрепления и две пълни бойни ескадрили се срещнаха с „Нормандия“.

Таанците се сражаваха храбро и некадърно. Въпреки всички усилия да установят връзка с тях, те се биха до последния човек в пълно радиомълчание. Стен така и не разбра дали са смятали, че спасяват Киргиз, или че отмъщават за него.

След като се върна на Първичен, Императорът веднага направи опит да обясни на таанците какво се е случило, но дипломатическите отношения бяха прекъснати рязко и таанският персонал беше изтеглен.

Хайнис почти не забеляза това, тъй като беше заета с прибирането на останалите заговорници. Никога не беше арестувала толкова богати и с толкова висок обществен ранг хора.

Последва показен процес, тъй като Императорът се надяваше, че по някакъв начин таанците ще чуят истината. Естествено, че нямаше да чуят — всеки добър тоталитарчик знае, че винаги може да намери някой, на когото да лепне вината. Бяха отхвърлени дори опитите да се убедят таанците в истината посредством неутрални дипломати, чиито култури по принцип бяха неспособни на шикалкавене.

Серията процеси бе затъпяваща. Но Хайнис поне има възможността да свидетелства пред открит съд. Стен, по имперска заповед, даде свидетелството си от запечатана стая, с електронно променен глас, за да се предотврати всякакво възможно идентифициране.

Въпреки воя на защитата за стаи с пет звезди, деветдесет и пет процента от заговорниците бяха признати за виновни — а държавната измяна и заговорът за убийството на държавен глава все още се смятаха за най-тежки престъпления.

Дори помилваните пет процента не можаха да избегнат императорската мъст. Само преди ден малък видеорепортаж показа как яхтата на един освободен индустриалец гръмва с него на борда… Хайнис се отърси от тези мисли. Все пак разсъждаваше над съвършенството, а за нея дори имперски заповяданото убийство си беше убийство.

Слънцето бавно я придвижваше към дрямката и тя запрехвърля наум няколко небрежно похотливи мисли. Наблизо избръмча планер. Тя се събуди с усилие, надигна се и посегна за хавлията. Но видя, че в планера е Стен, и отново се отпусна в шезлонга, а мислите й станаха някак не толкова небрежни.

Стен слезе, отиде до кухнята, взе си бира и дойде при нея на палубата.

— Как върви? — попита тя.

— По дяволите, ако знам — каза Стен. — И по-добре, и по-лошо.

— Налей и кажи, капитане.

— Ами… това е от добрите новини. Току-що ме повишиха.

— Хайде, пийни и се поразсъблечи, командире.

Стен изпълни заповедта, съблече се, изтегна се до нея и изпръхтя доволно. Хайнис изчака, колкото можа, после се примоли:

— Хайде, Стен. Казвай.

Денят наистина се бе оказал и по-добър, и по-лош, отколкото беше очаквал Стен.

След като „Нормандия“ се върна на Първичен, макар формално да беше останал командир на гурките, всъщност му бяха възложили специални задачи, които включваха безкрайните явявания в съда.

Гурките бяха попълнени до пълен щат и ги оглавяваше старши субадар Читаханг Лимбу, въпреки че в момента се възстановяваше от раните си.

Стен се връщаше в двореца само за ядене и спане и малкото случайни срещи по коридора с Императора бяха обезпокоително официални и кратки.

Докато не го привикаха.

Стен влезе, отдаде чест и докладва. Императорът седеше съвсем неподвижно зад бюрото си. И мълчеше.

Минаха дълги секунди, преди да проговори.

Стен беше очаквал, че ще се кажат няколко неща. За нито едно не излезе прав.

— Капитане, готов ли сте да тръгнете на война?

Стен примига, реши, че всеки потенциален отговор ще прозвучи тъпо, и не отговори нищо.

— Ще направя едно предсказание, капитане. Само между нас. До пет И-години ще се сражаваме с таанците.

Стен пак не каза нищо.

Императорът го изгледа с леко съжаление.

— Свободно, капитан Стен. Седнете.

Стен изпита известно облекчение. Не допускаше, че Императорът би могъл да изрита някого от служба, ако преди това му разреши да седне.

— Е, капитане? Какво мислите?

Стен беше объркан. Като всеки професионален военен, той искрено вярваше в донякъде противоречивата фраза, че работата на войника е да предотврати войната.

Императорът изглеждаше леко предубеден.

— А започне ли, ще бъде истински ад, между другото. Няма начин да греша. Разузнаването твърди, че всяка таанска корабостроителница е преобразувана за строителство на бойни кораби. Таанците изкупуват всяка частичка АМ2, която могат да намерят, независимо от цената. Също така — и това не го пускам на видео — сблъсъците с моите обикновени патрулни кораби около световете на Таан стават адски много. Е, добре. Защо да ви лъжа? Всеки шпионски кораб, който пратя натам, ми го връщат надупчен на решето.

И тогава Императорът извади от бюрото си шише и Стен изпита малко по-силно облекчение — първо те канят да седнеш, после и пиене… Може би щеше да си опази капитанските ромбчета.

— Причината, поради която ви отбягвах, капитане, е, че цялата тази грозна каша беше нещо, за което се мъчех да не мисля.

И напълни две метални чашки. Стен позна миризмата на стрегг.

— С времето свикваш с тая гадост — каза Императорът, но не направи жест да предложи чаша на Стен. — Помните ли как се натряскахме в Деня на империята?

Стен помнеше.

— Помните ли какво ви казах тогава?

Помнеше.

— Е, аз направих първата крачка за вас. — Императорът извади от чекмеджето на бюрото си наръч заповеди и му ги хвърли на плота.

— Не си правете труд да ги четете сега. Преназначен сте. Отивате в авиоучилището. А, да, между другото. Онзи ваш трътлест главорез…

— Старши сержант Килгър ли?

— Да. Сигурно се чудите къде е.

Стен се беше чудил. Алекс беше изчезнал най-мистериозно преди около два месеца.

— Мда. Изчезнах го, защото всъщност той подаде по някои канали молба за разрешение да се жени. За някакво ченге. Скапан идиот. Трошачи на вратове като него изобщо не трябва да се женят. Все едно, сега и той се учи да хвърка.

— И освен това вече не е старши сержант — продължи Императорът. — Изритах го нагоре до пълномощен офицер. Щом ще става скапан флотски, поне да започне отсега да свиква с тъпата им класова система.

Императорът вдигна чашата си и я завъртя в пръстите си.

— Капитане, бихте могли да се върнете в някаква поза от сорта на „мирно“.

След миг Стен стоеше изпънат и вдървен.

— Другото нещо… — Императорът бръкна отново в бюрото си и извади малка синя кутийка — е, че вече сте командир. Ето ви знаците. — Бутна кутията към Стен. — Хайде, вдигнете я тази чаша де.

Стен се подчини.

— Този тост ще го вдигна… за вас, командир. Защото няма начин да ви видя повече.

Императорът стана.

— За ваше здраве, командир Стен!

Вкусът на стрегга наистина му се стори много странен.

Хайнис осмисляше всичко това — без императорската увереност в неизбежната война, за което Стен не й спомена — а Стен довърши бирата си, отиде до кухнята и донесе още една.

— Освен това разбрах — продължи той, след като седна, — че ти също ще получиш някакво повишение.

Но Хайнис обмисляше нещо друго.

— Значи заминаваш и ставаш кадет. Кога?

— А, това е остатъкът от добрите новини — отвърна Стен. — Изглежда, че, хм, имам малко пари. — Незаконно придобитите и инвестирани фондове на Айда най-после го бяха намерили и сега Стен седеше върху по-голяма купчина кредити, отколкото можеше да повярва, че съществуват.

— Също така двамата с теб имаме дълга отпуска преди да се представим на новите си началници.

Хайнис се усмихна, отпи и му смигна.

— Ей, сладур. Искаш ли да се позабавляваме?

Стен се засмя и коленичи до нея. Тя го придърпа и той усети гърдите и устните й, а после нямаше нищо освен ослепителната топлина на слънцето.