Първа книгаБаскюл

Глава 1

Бантът измърка на иглосвинята, която най-невъзмутимо се беше натикала колкото може по-навътре в кухия дънер.

Инстинктът на банта говореше, че таралежът става за ядене, но тренингът на шестокраката котка казваше друго. Месо обикновено се поднасяше от двукрак, призори и по здрач, и биваше съпроводено с нежни думи. Вярно, иглосвинята миришеше както трябва, но изобщо не се държеше като месо. Бантът седна на задницата си и с една от предните си лапи започна да вади иглите, забили се в носовия му хрущял.

После животното приклекна. Отново чу звука — жален вой откъм гората. Погледна тревожно нагоре по планинския склон, след което отново се обърна по посока на звука, преди да вземе решение.

Напук на всякакъв инстинкт, животното изскочи от дърветата и се закатери по голия, осеян с камъни склон. На двеста метра вертикално над скалната грамада в подножието се ската зад няколко по-големи балвана.

Жалният вой се усили, над ниските корони на дърветата се издигна гравислед, направи обхождащ пирует и кацна недалече от кухия дънер.

Терънс Крюгер, шефът на тактическите части на полицията на Първичен свят, погледна целевия индикатор над контролния пулт на грависледа. Иглата сочеше право нагоре по склона, а проксимативният индикатор показваше, че бантът е само на половин километър.

Крюгер откопча оръжието от скобите зад седалката и отново го провери: затвор зареден; предпазител спуснат; обхват настроен за един метър — приблизителните размери на гръдната област на банта.

Огледа с бинокъл склона и след няколко секунди забеляза смътно движение. Изпръхтя и вдигна грависледа над склона. Веднъж през този ден вече бе изтървал банта; никак не бе доволен от себе си.

Крюгер си въобразяваше, че е ловец в стила на великата традиция. Времето, свободно от полицейските си задължения, прекарваше в лов или в подготовка за лов — скъпо хоби, особено на Първичен свят. Имперската столица не разполагаше с местен дивеч, а двата тукашни резервата деряха повече, отколкото можеше да си позволи един шеф на тактическа група… поне доскоро.

Предишните ловни експедиции на Крюгер се бяха ограничавали до чуждопланетен и предимно дребен дивеч. Това както и да е, но не предлагаше много на Крюгер откъм трофеи, особено трофеи, които ще се отбележат в ловните алманаси. Но нещата изведнъж се промениха. Приятелите му се погрижиха за това. След трийсет години работа като ченге Крюгер все още се гордееше с честността си. Просто разсъждаваше, че това, което искат новите му приятели, не е чак толкова нечестно; помисли и за облагите! Три седмици настрана от безумието, наречено „Денят на империята“. Три седмици в ловен резерват, разходите — платени. Гонка на четири опасни животни — земен носорог, бант, мъжки церви и гигантски от.

Вече беше измислил на коя стена ще окачи всяка глава. Разбира се, Крюгер нямаше намерение да споменава пред бъдещите си шашнати приятели откъде са взети тези трофеи.

Буферът на грависледа го изхвърли от една канара и го върна в настоящето. Съсредоточи се, човече! Концентрирай се. Запомни всяка малка подробност от този ден. Чистия въздух. Миризмата от дърветата долу. Прахоляка около грависледа.

Крюгер подкара грависледа нагоре по склона — следваше стрелката на индикатора, сочеща към сензора, имплантиран в банта.

Отдолу през дърветата профуча втори, едноместен след. Клиф Тарпи нямаше нужда от бинокъл, за да проследи машината на Крюгер.

Бантът беше притиснат в ъгъла.

Пред него вдясно теренът пропадаше стръмно — толкова стръмно, че не можеше да се спусне дори с ноктестите си лапи. Отляво скалата беше съвсем отвесна. Бантът се сви зад един голям камък. Беше объркан.

Грависледът кацна почти до убежището. Със заредено оръжие Крюгер тръгна напред.

Бантът отново се озадачи. Миналия път жалният вой приключи със силен взрив и разкъсваща болка, която го накара да побегне презглава от гората към планините.

Но миризмата беше на двукрак. Двукрак, обаче непознат. Да не би бантът да се бе провинил нещо? Двукракият щеше да му каже, да го нахрани и после да го върне в топлата ясла.

Бантът се надигна и закрачи напред.

Щом се появи в полезрението му, Крюгер надигна оръжието. Този път — никакви грешки. Със спуснат предпазител, той се прицели.

Бантът измяука. Този двукрак не беше неговият.

— Копеле!

Крюгер рязко се извърна, моментално забравил за банта. Не беше чул как вторият след се приземи зад него.

От петте метра цевта на оръжието изглеждаше огромна. Тарпи изчака само колкото ужасът да замени изненадата на лицето на Крюгер. След което натисна бутона. Мекият метален патрон се ушири красиво, прониза гръдната кост на Крюгер, после се завъртя на спирала из гръдния кош на тактшефа и стигна сърцето. Крюгер умря моментално — седна кротко на един малък балван, след което бавно се килна напред по лице.

Тарпи се усмихна, извади от пакета на колана си дебела мръвка соястек и я метна на банта.

— Осем живота ти останаха, писе.

Извади от пакета аерозолна кутийка, заотстъпва заднешком и изтри отпечатъците от стъпките си по прашната скала. Задържа се при грависледа на Крюгер, колкото да загаси мотора и да изключи маяка. Колкото повече време им отнемеше, докато намерят тялото, толкова по-добре. После се качи на следа и се спусна по склона.

Бантът плесна с опашка. Миризмата на непознатия двукрак не му харесваше. Вдигна соевата мръвка, прескочи скалната стена и тръгна надолу. Щеше да я изяде на познат терен, а след това може би щеше да разгадае и пъзела с другия соястек — оня с иглите, дето ходи.

Глава 2

Мъжът в синия гащеризон беше опрял дългия си нож в гръкляна на адмирал Мик Ледох. С другата си ръка притискаше Върховния шамбелан на Великия император към ръба на бойниците.

— Или нашите искания ще се изпълнят незабавно, или този човек е мъртъв! — Усиленият му глас отекна сред каменните изваяния на замъка, в седемстотинметровата пустота надолу и над парадния площад.

На сто метра по-долу и вдясно Стен провери крако/ръкохватките си. Свитите му пръсти се бяха впили в цепнатините на мазилката в камъка. Единият му крак висеше в празното, другият здраво се беше лепнал в лицето на старши халвидар Лалбахадур Тапа. Уилигънът на Стен висеше от стегата на тъмнокафявия му боен костюм. На едната му ръка над лакътя беше защипана кутията с катераческата нишка. В края й висеше алпийска кука.

Над тях гласът на терориста избоботи отново:

— Имате само секунди да вземете решението си и да спасите живота на този човек!

Лявата ръка на Стен посегна нагоре и настрани за нова опора. За миг му се стори, че я е напипал, но мазилката се откърти и той за малко не залитна. Отдръпна насила тялото си, залепило се инстинктивно към стената, и вдиша дълбоко.

— Кафа хунну банда марну рамро — измрънка болезнено Лалбахадур под него.

— Но бъзливците живеят по-дълго, по дяволите! — изсумтя Стен, надигна се с една ръка и повдигна двете си стъпала. Алпийските му боти намериха опора. Вдишване… още едно… и той отново се превърна в машина за катерене. Лалбахадур и останалите от взвода на гурките се закатериха под него по отвесната гранитна стена към двамата горе.



На пет метра под парапета Стен стигна малка издатина. Докосна втората кутия с катераческа нишка на кръста си и от нея се изплю бяла паяжина, докосна каменната повърхност и го привърза.

Стен махна с ръка навън и към кръста си — сигнал, че се е укрепил и може да подсигури изкачването на бойците. От трета кутия, отзад на екипировката му, се спусна нишка към гурките долу.

Лалбахадур се изкачи по нишката плътно вдясно от Стен и се укрепи на позиция.

Без да му обръща внимание, Стен натисна пръскалото на въжекутията на ръката му и пусна около петнайсет метра с куката в края. Освободи едната си ръка от стената и я напъха във въжената ръкавица, защипана към една от металните скоби, след което започна да люлее ритмично куката. После я заметна рязко.

Двайсетграмовата кука изсвистя нагоре и се уви два пъти около дулото на някакво архаично оръдие, показващо се от зъберите.

Стен щракна специалните си джумари на синтетичното въже и запълзя нагоре, докато мъжът в синия гащеризон зяпаше навън, осветен от лъчите на прожекторите. Изобщо не видя как Стен изпълзя като гущер, шмугна се покрай оръдието и стъпи на бойниците.

— Чакахме достатъчно дълго — избоботи гласът, както си му беше ред. Ножът се вдигна за фаталния удар… а Стен се показа от сенките, надигна се, едната му ръка удари мъжа в лицето, а другата изхвърча напред и блокира ножа.

Мъжът с гащеризона залитна. Шамбеланът за миг се олюля на самия ръб на бойниците, но успя да се закрепи. Мъжът с ножа се съвзе и понечи да нападне.

Но Стен вече атакуваше. Юмрукът му улучи терориста в слепоочието и той рухна като чувал.

Зад бойниците другите терористи се извърнаха, усетили заплахата. Но беше късно. Гурките се изсипаха от тъмното и дългите остриета на прочутите им кукри засвяткаха в сенките. И за пореден път над замъка прокънтя викът „Айо Гуркали!“, бойният вик, карал хиляди поколения злонамерени типове да преосмислят намеренията си.

Терористите изпопадаха до един.

Лалбахадур ги провери, за да се убеди, че всички наистина са аут. Наик Таман Гурунг свали ракетната мортира от гърба си и я закрепи. Стен кимна, мортирата блъвна пламък и зарядът изхвърча нагоре в тъмното, после се изви на дъга и изтътна долу на парадния площад.

Гурунг върза въжето, тръгващо от мортирата и залепено долу на един зъбер на парадния площад, и се ухили на Стен.

— Сега правим баранг, капитане.

— Взвод, стани! — изрева Стен. — На три — действай!

Първият се задейства. Таман щракна джумарските скоби към нишката, продължаваща на повече от седемстотин метра надолу до плаца, метна нагоре крака и се понесе със свисък по почти невидимото въже към безопасността.

Стен отдаде чест на шамбелана.

— Сър.

Адмирал Ледох се смръщи, намести по-здраво високата церемониална шапка на главата си, взе двата джумара, които му подаде Стен, след което и той изчезна надолу по нишката.

Стен беше следващият. Метна се и полетя на малките скоби към твърдия бетонен терен. Пусна се в последния миг, измъкна ръцете си от дръжките на джумарите, приземи се и се превъртя два пъти.

Зад него Лалбахадур и останалите се пуснаха от въжето, приведоха се в опрятен вид и на бегом се строиха във взводна формация. Адмирал Ледох, леко останал без дъх, направи две крачки напред и отдаде чест. Над него Вечният император изръкопляска. В този миг половината милион зрители, изпълнили трибуните, обкръжаващи дългия пет километра параден плац избухнаха в бурни аплодисменти — аплодираха колкото гурките, Ледох и Стен, толкова и „терористите“, които на свой ред се кланяха горе.

Ледох смъкна с отсечен жест ръката си и с пъхтене се заизкачва по стъпалата, водещи към имперската ложа. Докато успее да се изкачи до подиума, Императорът вече му бе поръчал и пиенето го чакаше. След като Ледох гаврътна чашата и тръсна глава, Императорът го запита ухилен:

— На кого му хрумна идеята с тая тъпа шапка?

— Моя е, сър.

— Аха! — Императорът се изкиска. — Как по дяволите успя да я задържиш по време на тоя смъртоносен хързул?

— Суперлепило, водоразтворимо.

— А, добре. Няма начин да го понеса това… това… нощно гърне на главата на някой, когото трябва да виждам всеки ден. — И без да дочака отговор, добави: — За бога, Мик, удари му още едно! Все пак не всеки ден играеш Тарзан.

Втората заповед бе изпълнена бързо и с благодарност.



Императорът празнуваше едно свое изобретение — Деня на империята.

Беше започнал церемонията преди повече от петстотин години, за да ознаменува спечелването на някаква война, за която отдавна бе забравил.

Сценарият беше прост: веднъж в годината — всяка година — Имперските сили изнасят показно, всеки на който там свят е назначен — и всички са поканени.

Разбира се, в Деня на империята бе вложен повече замисъл от един обикновен парад. В почти всичко, което вършеше Вечният император, бе вложена вторична и третична цел. Демонстрацията на оръжие можеше не само да увери гражданите на империята, че са „закриляни“ и „защитавани“, но Денят на империята също така трябваше да обезкуражава потенциалните „гадняри“ да не плетат „зли коварства“, най-малкото против имперските интереси.

Най-внушителното представление в Деня на империята ставаше, естествено, на Първичен свят. С годините Денят на империята се бе превърнал в кулминацията на двуседмични празници на атлетиката, изкуствата и военната мощ. Може да се каже, че беше нещо като кръстоска между сатурналии, октомврийски паради, олимпиади и първомайски манифестации. Само за тази нощ Имперският дворец беше широко отворен за всички, което само по себе си бе доста вдъхновяващо.

Главната резиденция и команден център на Императора, дворецът, бе разположен в кръг от паркове с диаметър петдесет и пет километра. Мярката петдесет и пет километра беше важна, тъй като това бе границата на видимост до хоризонта на Първичен. Императорът не обичаше да се спъва в хора, чието присъствие не е планирал той самият.

В центъра на кръга от фризирани в диво разнообразие паркови пространства се намираше самият главен дворец, във възможно най-първичния стил „крепостни зъбери“, обхващащ зона с размери шест на два километра.

„Крепостните зъбери“ представляваха високи, V-образни стени в стил маркиз дьо Вобан от портата на главния вход до самия палат. Бяха високи 200 метра и в тях бе заровен висок процент от имперската бюрокрация. Не предлагаха пълна противоядрена защита, но щяха да са нужни преки попадения, за да бъдат пометени, а Императорът щеше да продължи операциите си дори ако дворецът му бъдеше съвсем изтърбушен; дълбоко под стените бяха складирани храни, въздух и вода за десетилетия.

Самият палат, едромащабно копие на земния замък Аръндел, се издигаше в края на дългия пет километра параден плац, оформящ центъра на външния двор на крепостта.

В много по-голяма степен от крепостните стени, замъкът бе построен на принципа на айсберга. Имперските командно/жилищни помещения бяха разположени в огромни тунели под замъка, на две хиляди метра под повърхността.

Замъкът бе изграден от грамадни гранитни блокове, зад които се намираше противоядреният енергиен щит и много метри дебела изолация. Императорът харесваше средновековната Земя, но предпочиташе безопасността и удобството, предлагано от науката.

Дворецът се отваряше за публика в Деня на империята, когато огромните Имперски гвардейски гравлихтери докарваха в него туристи. През останалата част на годината единствено дворцовите служители се качваха на високоскоростното пневмометро на трийсет и четири километра, във Фоулър, за да бъдат избълвани по работните им места.

Тъй като присъствието на Първичен свят в Деня на империята грубо можеше да се сравни с представяне в Двора, Императорът отдавна бе преценил, че ще искат да идват много повече милиони от поданиците му, отколкото пространството можеше да побере. Затова бе организирал присъствието общо взето като онова, което бе описал на един не особено схватлив чиновник като „троен кръг“. Най-близо до замъка се намираха най-желаните места за сядане. Тях Императорът оставяше за особи, които можеха да се причислят към „дворцовите фаворити“, „настоящите герои“, „социалните елити“ и прочие.

Вторият „пръстен“, въпреки че не можеше да се разбере лесно къде точно минава разграничителната черта, отиваше за „социалните катерачи“. Тези места можеха да се продават, за тях да се свалят скалпове, да се изтръгват със заплахи и по всякакъв друг начин да се придобиват от онези хора, които съзнаваха, че гледането на Деня на империята на Първичен свят е кулминацията на целия им живот.

Третата зона, най-отдалечената от самия Имперски подиум, грижливо се отстъпваше на обитателите на Първичен свят. Разбира се, много от тези билети накрая се оказваха в ръцете на другопланетяни, вместо на първичносветяните, на които бяха раздадени, но Императорът беше решил, че ако „местните хорица“ искат да си докарат някой и друг кредит отгоре, той самият няма възражения.

Седеше се на голи пейки, инсталирани няколко седмици преди церемонията по наклонените стени на крепостта обкръжаващи парадния терен.

Практически беше все едно къде седят присъстващите; над стените на равни интервали се издигаха огромни холографски екрани, осигуряващи на зрителите достъп до моментални близки кадри, както и „случайни“ врязвания между онези хора от първия пръстен, които по една или друга причина представляваха „забележителности“.

Някои от събитията, като „спасителната акция“ на Стен, се провеждаха само в другия край на парадния плац, близо до самия замък. Повечето обаче бяха организирани така, че да траят продължително, минавайки през всички зони до своя завършек в края на дългия бетонен площад.

Денят на империята беше най-зрелищното представление на годината. Дворът все още се наричаше „Дворът на хилядата слънца“, въпреки че Империята отдавна включваше много повече звездни системи, а Денят на империята бе денят, в който тези слънца светеха най-ярко.

А нощта след него беше нощта, в която можеше да се случи какво ли не…



Запъхтеният Стен се облегна на стената на бетонния тунел — тунел, който обикновено беше затворен с тежките противоударни врати от импрегнирана стомана. Сега вратите бяха вдигнати, за да пропускат излизащите на парадния плац участници в Деня на империята.

До него по-улегнало пъхтеше старши халвидар Лалбахадур Тапа. Останалите гурки бяха похвалени и освободени — за да прекарат много по-забавно според тях вечерта, отдавайки се на хазарт и на масирана алтернация на съзнанието с помощта на всеки каквото вещество си избере.

— Представлението беше славно — изръмжа Лалбахадур.

— Уф — отвърна Стен.

— Сигурен съм, че ако някой зъл човек поиска да задържи нашия шамбелан за откуп, никога няма да го направи на ръба на тоя замък.

Стен се ухили. За трите месеца, откакто командваше личната гуркска охрана на Императора, бе научил, че непалското чувство за хумор съвпада с неговото, най-вече в тоталната липса на уважение към по-старшите.

— Циничен си. Това ни осигури голяма чест.

— Вярно. Странното е, че веднъж като си измих едната ръка, чаках другата да се напълни с чест — отвърна с насмешлива тъга Лалбахадур. — Нямаше баланс.

— Но има поне една полза. — Лицето му светна. — Нашия героизъм ще го покажат на парбитаята у дома и няма да ни е трудно да намерим нови глупаци, които да искат да се катерят по стени за славата на Императора.

Отговорът на Стен бе прекъснат от грохота зад него. Офицерът и сержантът се изпънаха, щом Почетната преторианска на Негово величество гвардия затътна напред. Стен и Лалбахадур отдадоха чест и се притиснаха до стената, докато шестстотинте бойци на дворцовата гвардия, в лъскава кожа, бляскав метал и с автомати набиваха крак покрай тях.

Преторианският командващ полковник Ден Фоли отвърна с отсечен жест на Стен, след което прикова очи право напред и почетният батальон се изниза на парадния плац, посрещнат с бурни овации.

— Баща ми веднъж ми каза — отбеляза Лалбахадур, — че в този свят има само два вида хора. Аз обикновено не слушам подобни глупости, защото според мен единствените два вида хора в този свят са тези, които виждат само два вида хора в този свят и тези, които не… — Млъкна, леко объркан.

— Два вида хора, казал баща ти — подкани го Стен.

— Да. Тези, които обичат да лъскат кожи и метал, и тези, които предпочитат да поркат. Капитане, ти към коя група спадаш?

— Пас, халвидар — отвърна със съжаление Стен. — Още съм на дежурство.

Двамата си отдадоха чест и дребният набит старши сержант затича напред. На Стен му оставаха още няколко минути до постовата проверка, затова отиде до края на тунела да погледа парада на преторианците.

Бяха много, много добри, както се полага на група мъже и жени, чиито единствени задължения и тренировки се изразяваха в тотална преданост към командирите им, способност да стоиш неподвижен часове наред на почетен караул и да правиш колоритни церемониални пируети.

Стен сигурно беше несправедлив, но малкото случаи, в които му бяха възлагали парадни задължения, му се бяха сторили досадни като трън в задника. Маршируващите по паради бойци можеше и да са интересни за някои типове, но въпросните хора никога нямаше да издържат безкрайните тъпи часове лъскане на снаряжение и репетиции, които отнема подготвянето на един парад.

Все пак трябваше да признае, че преторианците притежаваха високо умение. Маршируваха с архаични стрелкови оръжия; късият ефикасен уилигън не беше достатъчно зрелищен за ръчните хватки. А и за уилигъна не бе предвиден щик. През четиридесети век предимството да си носиш отварачка за консерви на върха на пушката отдавна бе изоставено, освен за церемониални цели.

И така, преторианците се подрусваха насам-натам и въртяха в сложни фигури близо четири стъпки дългите си манлихери.

Първоначално войниците носеха оръжията си „на рамо“. По команда оръжията се смъкнаха до кръста „за бой“ и байонетите блеснаха отпред като гора от копия.

Докато маршируваха в разреден строй, по команда всяка редица трябваше да завие и да замарширува обратно срещу следващата редица снишени щикове. Стен потръпна при мисълта какво може да последва, ако някой сержант обърка крачка при непрекъснатото подвикване на команди.

Частта обръщаше навътре в себе си, след това редиците завиваха и продължаваха. При команда започнаха изпълнение на хватки с оръжие; щом ботушите на всяка редица затрещяваха по плаца, гвардейците преминаваха от „на ремък“, през „за почест“, към „на рамо“ и „на гръб“.

Едновременно с това отделенията се разделиха и с отброяване от едно до три започнаха да си подхвърлят пушките — продължаваха оръжейните хватки, но след командата „на рамо“ всеки боец подмяташе оръжието си нагоре и назад, за да бъде уловено от човека зад него в следващата редица.

Стен, който гледаше всичко това с цинизъм — „Боже Господи!“, — така и не беше учил достатъчно история, за да срещне старата фраза: „Красиво е, но дали е война?“

Глава 3

Някои същества всеки ги обиква от пръв поглед: те като че ли живеят на някаква малко по-издигната плоскост от всички останали. При все това тези благородни особи забелязват отзвук от самите себе си във всички други живи създания. Те гледат на живота като на изкуство, поради което могат да бъдат и донякъде претенциозни. Но също така са способни да се отнасят с насмешка към собствените си претенции.

Такива две същества бяха Марр и неговият любовник Сенн, които сега възбудено цвъцкаха суперлативи по адрес на Преторианската гвардия.

— Божичко, какви прелъстителни типчета — каза Марр. — Всички тези мускули и пот. Чак да ти се доще да си човек.

— Ако беше, нямаше да знаеш какво да направиш дори с един от тях — изсумтя Сенн. — Това поне го знам. Доста време мина, откакто пробва изчанчената си порочност с мен.

— Просто се възхищавах на тези чудесни млади мъже. Радват окото. Нищо общо няма със секса. На теб само това ти се върти в черепчето.

— О, гонади. Нека не се караме, Марр, скъпи. Та това е увеселение. Знаеш колко обичам увеселенията.

Сенн омекна. Може би наистина се държеше като човешко същество в цикъл. Наведе се към Марр и антенките им се сплетоха. И него увеселенията винаги го хващаха.

Всъщност в Империята имаше малко същества, които да разбират повече от увеселения от Сенн и Марр. Всякаквите видове празненства бяха тяхната специалност — малко блясък, малко такт, интересни особи, подхвърлени в разговорната салата. Официалната им функция на Първичен свят беше на Имперски интенданти. Винаги се оплакваха от факта, че обирачите на Вечния император ги бяха сложили в черния списък. Но бяха твърде добри бизнессъщества, за да се оплакват прекалено високо; „нравите“ на Императора бяха причината снабдителската им служба да е уредена за години напред.

Двамата милчъни се отличаваха с възрастта си, по принцип не особено подходяща за дълготрайни връзки. Бяха се чифтосали преди повече от столетие и страстно бяха решили, че връзката им ще продължи поне още един век. Такова постоянство обаче не беше нещо необичайно за техния вид; за милчъните на Фридрих Две чифтосването буквално беше за цял живот — когато единият член на милчънската двойка умреше, другият обикновено го догонваше след няколко дни. Дълготрайните чифтосвания при милчъните винаги бяха еднополови. По липса на по-добро определение, наречете пола мъжки. Съществата от другия пол — лепнете му етикета „женски“, по-лесно е — се наричаха урсули. От всички създания в многото вселени урсулите бяха едни от най-красивите и нежните същества, изтъкани от паяжина и многобройни, променливи ароматни цветове. Живееха само няколко кратки месеца и през това време всичко се превръщаше в любов и сексуална наситеност. Ако някоя милчънска мъжка двойка извадеше повече късмет, можеше да се наслади на две или три такива връзки през живота си. От всяка връзка се получаваше „мъжка“ двойка и половин дузина приспани урсули. Майката изшепваше няколко последни обични слова на голямата си торба, след което оставяше грижата за младите на мъжката двойка.

За милчъните животът представляваше един безкраен и трагичен цикъл на раждане и отглеждане, пораждащ чувството за самота, което може да убие една любяща раса. Ето защо те бяха развили единствената им достъпна система — еднополовото обвързване. Като повечето от своята раса, Марр и Сенн проявяваха страстна преданост един към друг и към всички останали красиви същества наоколо.

Бяха крехки създания, високи някъде около метър и покрити с розово-златиста козинка. Имаха огромни, изпълнени с нега черни очи, с чувствителност два пъти повече от човешкия спектър. Главите им бяха увенчани с обонятелни антенки, които също така можеха да галят като перце. Малките им като на маймунки лапички бяха покрити с най-чувствителните вкусови пъпчици в Империята и до голяма степен това бе причината милчъните да са едни от най-търсените главни готвачи. Лично Вечният император с неохота признаваше, че те надминават всички други раси в приготвянето на чудесни ястия. С изключение на соса чили естествено.

Двамата милчъни се сгушиха гальовно и се потопиха в последния спектакъл на Деня на империята. Но нали си бяха бизнес особи, съществата наоколо им бяха поне толкова интересни, колкото и Имперското представление.

Очите на Марр се плъзнаха по ВИП ложите.

— Всички, просто всички са тук.

— Забелязах — изсумтя Сенн. — Включително няколко души, които не би трябвало да са тук.

Посочи за пример една ложа срещу тях — ложата, побрала Кай Хаконе и свитата му.

— След критиките за последния му пасквил не знам как изобщо търпи да се показва пред публика.

Марр се изкикоти.

— Не знам. Но не е ли прелестно? А тъпият глупак е такава досада, даже се съгласи да бъде почетен гост на нашето увеселение.

Сенн се присви до него от удоволствие.

— Нямам търпение, миличък! Кръвчица ще тече, тече, тече.

Марр изгледа съешника си с подозрение.

— Но какво си направил, Сенн? Ако смея да попитам?

Сенн се изсмя.

— Поканих и критиците му.

— И?

— Много се зарадваха. Всички ще дойдат.

Двамата се закикотиха на злата си шегичка и пак погледнаха към Хаконе, зачудени дали подозира какво са му спретнали.



Марр и Сенн щяха да се разочароват. Кай Хаконе, човекът, когото някои наричаха „най-великия автор на съвремието“ — и други подобни баналности, — изобщо не мислеше за приема.

Около него пърхаха дузина или повече фенове, всички много богати и умилкващи се. Към ложата течеше несекващ поток от най-екзотични блюда. Но всичко това не можеше да се нарече веселба. Още преди началото на тържеството всеки бе забелязал, че Хаконе е изпаднал в едно от „онези настроения“. Поради това разговорът течеше потиснато и мнозина поглеждаха нервно към мастития умислен творец, огромен мъж със старомодно издути мускули, буйна коса, тежко надвиснали вежди и дълбоко хлътнали очи.

Вътрешностите на Хаконе се бяха свили, всеки мускул по тялото му се беше стегнал и той се потеше обилно. Умът и настроението му рикошираха бясно. „Всичко е готово“ — помисляше той в един миг и духът му се зарейваше нависоко. „Но ако е допусната грешка?“ Мигновено го обземаше униние. „Какво е останало недовършено? Трябваше сам да го направя. Не трябваше да ги оставям те да го правят. Сам трябваше да го направя.“

И пак и пак, отново и отново се връщаше той на всяка подробност от плана. Сред тълпата се надигна гръмовен тътен — поредното зрелищно събитие завърши с трясък; Кай Хаконе едва го чу. Заудря за няколко мига дланите си, преструвайки се, че и той аплодира. Но умът му продължаваше да се блъска в непрестанно менящите се образи на смъртта.



Последните маршируващи роти и танцьори очистиха терена и ревът на тълпата бавно заглъхна до глухо бърборене.

През входния портал нададоха вой два огромни грависледа — натоварени със стоманени платна, бетонни блокове и въжета. Забръмчаха бавно над парадния плац, всеки на метър над бетона; спираха на равни интервали. При всяка пауза плувнали в пот войници скачаха от следите и разтоварваха част от платната или блоковете. До всяка камара оставяха нахвърляни въжета и кабели. Докато грависледите спрат непосредствено до Имперския подиум, дългото поле бе заприличало на детска стая, в която детето е разхвърляло кубчетата си. Или, както беше в дадения случай, на импровизирана писта за бягане с препятствия.

Плъзгачите се издигнаха над замъка и две огромни мишени — със солиден стоманен гръб и три метра дебела подплата — бяха смъкнати от стените на замъка и провиснаха на четиристотин метра над полето. А после с гръмки звуци от портите излязоха с маршова стъпка шест бенда. Някои сведущи във военните детайли типове знаеха, че мелодията е официалната маршова песен на Имперската артилерия, но никой не знаеше, че всъщност е стара мръсна войнишка песничка, понякога наричана „Космати са ушите на наш’те канонири“.

След това през портите над парадния плац влязоха два по-малки грависледа. Всеки караше по двайсет същества и едно оръдие. Оръдията не бяха от гигантските бойни мазери или пък от малките, но високосмъртоносни лазербластери, каквито използваше Имперската артилерия. Колесните оръдия — планински топове — бяха само малко по-млади от черния барут и се зареждаха откъм дулото, като зеещите горе от бойниците топове.

Четиридесетимата разтовариха топовете, строиха се бежешком повзводно и замръзнаха. Командирите на всяка група отривисто отдадоха чест и задържаха позата, при което едно от барутните оръжия на бойниците на замъка гръмна и хвърли облак бял прах над парадния плац. След което четиридесетимата канонири започнаха.

Събитието го наричаха различно — „артилерийското състезание“, „мъкненето на топ“ или „впечатляващата тъпота“. Целта на надпреварата между двата отбора беше съвсем елементарна. Всеки от екипите трябваше да придвижи един топ от първоначалното му положение през препятствията до място близо до Имперския подиум. Там оръдието трябваше да се зареди, да се прицели в една от мишените и да гръмне. Първият екип, който изпълнеше упражнението и свалеше мишената, печелеше.

Не се допускаха никакви антигравитационни устройства, нито заобикаляне на препятствията. Напротив, всеки топ трябваше да бъде разглобен и след това пренесен/надигнат/смъкнат/хвърлен през бетонните блокове. Състезанието изискваше гимнастични умения. Тъй като всеки отбор трябваше да придвижи по около хиляда кила метал, шансовете да се премажат телесни части бяха доста високи. Все пак да си в отбор по мъкнене на топове беше висока чест сред Имперската артилерия.

Тази година надпреварата беше особено интересна: за пръв път финалният кръг беше не между гвардейски дивизиони. Вместо това отбор от нехуманоиди от XVIII Планетарна десантна част щеше да се състезава срещу най-изявените мъже и жени от Трети гвардейски дивизион.

Друга причина за зрителския интерес, разбира се, се криеше в обстоятелството, че мъкненето на топове бе единственото събитие в Деня на империята, в което можеше да се залага. Официалните облози бяха необичайни: осем на пет в полза на Трети гвардейски. Само че действителното залагане вървеше малко по-другояче. Човеците от Първичен свят чувстваха, че нечовеците, н’раня, са долни псета, и предпочитаха да влагат кредитите си съответно. Нехуманоидите обаче изпитваха малко по-различни чувства и предпочитаха да подкрепят фаворитите.

Понякога боговете подкрепят сантименталните. Н’раня бяха донякъде антропоидни и тежаха по около триста кила парчето. Плюс това расата им, еволюирала като обитаващи дървесата месоядни на един покрит с джунгли свят, имаше инстинктивен усет за геометрията и тригонометрията.

Действията срещу отбора на н’раня бяха стара традиция в „как става мъкненето на топ“. За гвардейците упражнението протичаше по следния начин: командирът на оръдието мяташе един поглед по терена и хукваше към първото препятствие. Там го чакаха двама души, вече пренесли оръдейния мерник. Те буквално вдигаха командира на батареята и мерника по стената. Той им помагаше да се качат, след което продължаваше към второто препятствие.

През това време оръдието биваше разглобено на дуло/лафет/станини/откатен механизъм и го домъкваха до подножието на същата стена. Хвърляха въжета на първите двама, те се превръщаха в човеко-скрипци и чарковете поемаха нагоре по стената. Други се изкатерваха по същата скала, награбваха чарковете и ги спускаха от другата страна.

Н’раня обаче бяха по-елементарни. Те бяха установили, че по двама н’раня могат да носят всяка част, и действаха съответно. Всяка част на оръдието се пренасяше ръчно и биваше „хвърлена“ на други двама н’раня, които чакаха горе. После я спускаха на други двама от другата страна.

И така продължаваше, умни екипни действия срещу груба сила. Н’раня се придвижваха напред по повдигателната мрежа, тъй като носачите н’раня, без да си правят труд да си прехвърлят чарковете, просто напираха през нея.

Гвардейците, от своя страна, стигаха до предната част на стоманения паяк, уникално накланяйки скелетната структура нагоре и придвижваха оръдието под нея.

Когато двата отбора с пъхтене преодоляха последното препятствие и започнаха да сглобяват топовете, гвардейският отбор явно водеше със секунди.

Н’раня едва бяха успели да си сглобят оръдието, когато гвардейският командир на батарея тикна мерника на оръдието и двамата зареждачи набутаха заряда. За да спечели, на гвардейския екип му оставаше само да намести станините и да стреля.

И тогава н’раня промениха правилата. Командирът на батареята заряза и мерници, и всичко, и насочи ръчно дулото на топа. Извърна глава, докато вкарваха заряда, и прецени наклона на окомер. Н’раня се дръпнаха встрани и командирът им стреля. Мишената бе поразена точно в центъра.

Имаше предявени възражения естествено, но в края на краищата букърите макар и с неохота платиха на заложилите на н’раня.

Същевременно в гвардейските дивизиони се предаде заповедта, че новобранците, специализиращи артилерия, ще бъдат „учтиво посъветвани“ да прекарат известно време на световете на н’раня.



Танз Суламора не остана никак доволен от развоя на нещата, особено след като неговият „патриотичен дълг“ току-що му беше коствал тлъста пачка.

Когато чу, че ИЗ-ове ще бъдат допуснати да се състезават в мъкнене на топ, се беше ужасил. Беше му се сторило, че няма да е проява на добра имперска политика да се позволи нехуманоиди да бъдат публично унизени в Деня на империята.

Второто му стъписване последва, когато разбра, че Първичен свят твърдо залага на н’раня. Патриотизмът изискваше Суламора да подкрепи гвардейския отбор. Въпросът не бе в загубата на кредити. Просто състезанието не беше честно. Н’раня в края на краищата бяха обитатели на джунгли, само с едно стъпало над канибализма. Разбира се, че предимството им беше нечестно. Естествено че щяха да бъдат по-добрите в носенето на големи тежести и прочие. Редно беше императорът да осъзнае, мрачно разсъждаваше Суламора, че макар нехуманоидите да са необходима част от Империята, те определено трябва да разберат колко ниско стоят в стълбицата на социалната еволюция.

Което неизбежно напомни на Суламора къде седи самият той. След всичко, което беше направил за Империята, от благотворителни дарения до финансовата подкрепа за патриотичното изкуство и до помощта за самия Двор, защо не го бяха поканили в Имперската ложа в Деня на империята? Или поне да му предложат кабина по-близо до Имперския подиум, а не тая скапана седалка почти в края на първия кръг, близо до второкласната зона?

Императорът, помисли Суламора, започваше да се променя — промяна, която, съвсем справедливо разсъждаваше търговецът, бе показателна за нарастващата корупция в самата Империя.

Денят на империята определено не радваше душата на Танз Суламора.



Разбира се, за всеки Ден на империята имаше и по един гвоздей на програмата. И естествено всяка година гвоздеят трябваше да е по-голям и по-добър от предишната година.

За щастие организаторите на сегашното тържество нямаха особено сериозен повод за притеснения. Предишната година гвоздеят на програмата бе възложен на Осма гвардейска дивизия, която бе намислила да покаже бойната храброст на индивидуалния пехотинец.

За тази цел частите Маклийн бяха лишени от грависледите, оставени на половин заряд и олекотени дотолкова, че цял отряд можеше да се скрие в един войнишки боен скафандър. Крайният резултат — летящ човек; летящ без костюм и без животоспасяващ колан.

На репетиция това изглеждаше доста впечатляващо.

По замисъл Осма гвардейска трябваше да извърши масов десант, в който всеки боец функционира като кръстоска между тактически катер и майски бръмбар.

Осма гвардейска обаче забравиха да се съобразят с метеорологията. Климатът на Първичен беше ветровит. И нормалните двайсетина до трийсет ветрове, духащи през парадния плац, се усилваха от климатичния ефект на огромния терен. Крайният резултат се изрази в много, много пъшкане по хвърлените в пълен безпорядък зрителски трибуни — лошо няма, така мнозина можаха да завържат случайни приятелства — няколко понатъртени особи във втората зона и гръмовния смях на Императора.

Този гръмовен смях издуха Осма гвардейска чак в Драконовия сектор, където ги чакаха мрачни патрулни обходи — опазваха тази група дисидентски светове до някакво приближение на цялост.

Тази година се падаше на Дванайсета гвардейска да се завърти в кацата. И след като прекара значително време в размисъл, командващата я генералка измисли уникален начин да представи грандиозно зрелище. Лазербластове свистяха из арената, рикошираха в предварително подредени повърхности и съвсем безопасно отлитаха към атмосферата. Кънтяха и тътнеха взривове. В този момент Дванайсета гвардейска на арената предприе оттегляне с бой.

Императорът кимна одобрително; много рядко беше виждал някой да подготви отстъпление за показно.

Вдигнаха се антени и сигналистите засвяткаха. Откъм хоризонта се чу ръмжене на тактически кораби и те съвсем реалистично засипаха с огън зоната зад парадния терен.

Във въздуха залазиха спасителни катери и около тях загърмяха противовъздушни заряди (по-леки от въздуха балони, боядисани в неотразяващо светлината черно и подсигурени с часовникови детонатори). Корабите с грохот се изсипаха надолу, кацнаха и при съвършена дисциплина бойците се качиха на бордовете им. Катерите разчистиха терена, увиснаха и изведнъж въздухът точно над парадния терен забръмча, разтресе се и оглушителното му ехо прокънтя над огромния плац. От трибуните се разнесоха писъци и самият Император за малко не залегна — но бързо се съвзе и си седна на мястото макар и със съжаление, че умът му не побира как някой може да имитира изстрел на мазерно оръдие.

След това звездите помръкнаха и две бойни баржи клас „Герой“ се понесоха отгоре и дългите им километър туловища зачерниха небосвода. От двата бойни кораба зашариха лазери и от бордовете им засвяткаха ракети. Най-сетне „вражеският наземен огън“ секна, спасителните катери полетяха в дъга през небесата и право в зейналата паст на баржите. После бойните кораби се издигнаха вертикално, с двигателите „Юкава“ отзад, и изведнъж изчезнаха със свръхзвуковия си грохот от атмосферата на Първичен свят.

Тълпата беше шашната.

Вечният император си наля пиене и реши, че Дванайсета гвардейска няма да замине за Дракония.



Годфри Алейн видя как бойните кораби изчезнаха над главата му и потръпна. В ума му същите бойни кораби се издигаха от руините на собствената му планета. Личните му изчисления показваха, че до едно такова нашествие остава не повече от година. Смърт в името на мира.

Алейн и преди си беше имал работа с Имперски гвардейци, както в личен план, така и в стратегически — познаваше мощта на Империята. Но така или иначе гледката с плавното изтегляне на цяла дивизия от 12 000 бойци му го наби още по-категорично в главата.

„И аз съм единственият, който ще предотврати това нашествие. Народът на Таан няма да направи нищо. Народът ми просто ще загине. А моята кауза ще се окаже загубена за поколения.“

Алейн не беше самомнителен. Всички предвиждания сочеха, че той е единственият, който може да спре това нашествие.

За жалост, на Годфри Алейн му оставаха по-малко от двайсет и четири часа живот.



Всеки обича клоуни и акробати. Около хиляда такива изпълниха парадния терен. С клоунски номера:

Група „пияни войници“, решили да отдадат чест на Императора, но без да знаят как да го направят, се сбиха, боят прерасна в гимнастическа пирамида, при която „най-пияният“ се озова на върха, отдаде изрядно чест, след което залитна като мъртвец, превърта се в тройно салто и стъпи перфектно на плаца.

Мъже в каци, търкалящи се насам-натам, едва избягвайки унищожителния сблъсък; акробати, въртящи се на циганско колело стотици метри; гимнастици, които с помощта един на друг, на самите себе си и понякога сякаш на голия въздух се издигат във въздуха във все по-сложни фигури; боксьори, които замахват мощно един срещу друг, пропускат и се въргалят, после се изправят и отново се включват в смешния бой; кръстосани превъртания и салта, в които телата едва пропускат да се сблъскат с други тела и продължават да се премятат. Тълпата ги обичаше.

Текстът на шпикера гласеше, че хилядата клоуни са част от „Имперския гимнастически корпус“, но такъв корпус изобщо не съществуваше. От всички присъстващи единствен Императорът знаеше, че зрелището с клоуните е най-близкото, което хората му от секция „Богомолка“ — суперелитните, суперсекретните командоси, които извършваха най-личните и най-опасни операции за Императора — могат да спретнат като някаква форма на публично зрелище.

Освен това децата — което включваше и Императора — обичаха тази част от вечерта.



В нормални времена доктор Харс Стинбърн щеше да наблюдава Деня на империята от частна кабина. Най-малкото щеше да е във втория кръг. Много по-вероятно щеше да е да го поканят като гост в първия кръг, гост на някоя от важните личности, негови пациенти.

Но сегашните времена не бяха нормални.

Стинбърн седеше далече в дъното на парадния терен на една от голите, без гръб и облегалки седалки, запазени за самите обитатели на Първичен.

Обитатели? Селяни.

Стинбърн определено беше расист. Но боговете имат сардонично чувство за хумор. Целият ред пред него беше запълнен с хамали: октоподи хамали. На всичко отгоре — поркани октоподи хамали, които размахваха знамена, неописуема храна и още по-неописуемо пиене пред лицето му.

Още по-лошото бе, че хамалите изразяваха ентусиазма си, като отваряха терциерните си усти, разположени горе в средата на телата им, глътваха въздух и след това изведнъж го изхвърляха с експлозивни звуци.

Стинбърн беше изразил, поне според него, учтивото си неудоволствие, след като един хамалин неволно тикна в лицето му закуската си, приличаща на преварено бомбе. Вместо да се извини, хамалинът бе попитал Стинбърн дали не иска да се включи в Деня на империята и разви под носа му две от дебелите си змийски пипала да му помогне.

Пръстите му грижливо пробягаха по коафираната му посивяла коса — също като тялото му, още младо, още справящо се без никакви трансплантанти или инжекции.

Стинбърн съзнателно насочи мислите си към друга тема и се загледа към холографския екран от другата страна на плаца. Екранът показваше близки кадри на клоуните, докато се придвижваха към неговия участък, след което за миг показаха самия Император, който се тресеше от смях в ложата си, а след него — и други знаменитости в частните им кабини.

Стинбърн не се чувстваше на върха на щастието. Докато влизаше на стадиона и грижливо се стараеше да изглежда и да се мисли за анонимен, му се стори, че за миг зърна човека, когото беше наел.

Беше сбъркал, но моментът го бе изнервил. Откъде да знае, че мъжът всъщност се намира на определената му позиция. Знаеше, че си струва да наемеш професионални престъпници за определена работа, но също така знаеше от опит, че те са изключително неблагонадеждни.

Душевната депресия на Стинбърн бе прекъсната, когато един от охраната мина през трибуните и каза на хамалите да си свият пипалата или ще ги изхвърли. Гвардеецът продължи по стъпалата, спря и изгледа остро Стинбърн.

„Ох — каза умът на Стинбърн. — Зная, че мястото ми не е тук. Вероятно просто ми личи. Хайде, продължи си по пътя, човече. Не спирай, ако ти е мил животът.“

Стинбърн не преувеличаваше. Преди години други хирурзи бяха имплантирали туба с експлозиви на мястото на апендикса му и един детонатор между плешките му. За да задейства самоубийствената си капсула — и да унищожи около себе си зона от двайсет квадратни метра — д-р Стинбърн трябваше само да свие раменете си назад в леко преувеличено протягане.

Но това не се наложи; гвардеецът продължи нагоре по стъпалата, а Стинбърн насила отново прикова поглед към арената и от устата му се изтръгна кух смях от лудориите на клоуните.



Ледени пръсти полазиха по крехкия гръбнак на Марр — инстинкт, спасявал от смърт поколения милчъни от незапомнени времена на Фридрих Две. Сърцето му изпърха и той леко се отдръпна от Сенн.

— Какво има, скъпи?

— Не знам. Нещо не е… Не знам.

Сенн се опита да го придърпа и да го утеши. Марр поклати глава и се изправи в пълния си — крехък — ръст.

— Заведи ме у дома, Сенн. Това вече не ми прилича на празненство.

Глава 4

Щом Стен пристъпи до килера, душачът се размърда — миниатюрното устройство забръмча и запулсира като малък гризач. Охраноботът се поколеба за половин секунда, сензорните му пипалца се разшаваха, след това той пристъпи вътре и малките му метални лапички изщракаха на пода на килера.

Стен отстъпи и огледа гардероба на Императора. Беше тъпкан със стотици униформи, церемониални халати и костюми, всеки екземпляр предназначен за специфичен повод, някои — прости като ослепително бялата, приличаща на тога дреха, други — сложни като самонастройващия се към тялото костюм с многото променящи се цветове.

Една видеокнига в стаята на Стен описваше историята на всяко от облеклата. Тогата, помнеше той, бе за визитата на Императора на малката система Раза, където официалната му титла беше Главния философ. Докато костюмът с много цветове, беше съвсем сигурен, имаше нещо общо с нещо, наречено Марди Гра. Стен все още не бе имал време да запомни всичко, тъй като бе поел официално службата само преди месеци и умът му все още беше зает с изучаването на стотиците задължения, възложени на капитана на Личната на Негово величество охрана. Дотук се бе съсредоточил върху основната си функция, а именно да опази Негово величество от превратаджии, заговорници, тайни групировки и прочие фанатици.

Императорската сигурност беше сила, съставена от много нива. Най-напред бяха военните и полицейски сили на Първичен свят. Самият палат разполагаше със сложно механично и електронно покритие. Имперският персонал разполагаше с три Гвардейски единици. От тях най-набиващи се на очи бяха Преторианците. Тях ги използваха не само в най-публичните дворцови изяви, свързани с плюене и лъскане на доспехи — те можеха да се притекат като полиция за борба с безредици в случаи на по-сериозни вълнения, стига такива изобщо да възникнат.

Втори бяха членовете на самото Имперско домакинство, назначавани до последния мъж (или жена) от редиците на секция „Богомолка“, корпус „Меркурий“ или Гвардията.

Последни бяха телохранителите гурки, рота от сто и петдесет души от земната провинция Непал. Повечето произлизаха от клановете Тапа, Пун, Ала и Рана, все шаржатска аристокрация. Те на практика бяха наемници, като мнозина от своя народ отпреди повече от две хиляди години.

Дребни, набити мъже, гурките съчетаваха ведър дух, хумор и почти невероятна сила на характера в пакет. Гуркската рота се водеше от един старши халвилдар, Лалбахадур Тапа, пряко подчинен на капитан Стен, официалния командир и свръзка с Императора и Имперския персонал.

Новият му пост не можеше да се сравни с това да си в секция „Богомолка“, съставената от свръхглаворези част, в която Стен бе изкарал по-голямата част от военната си кариера. Вместо да се облича както му падне или в цивилни дрехи, сега Стен носеше пъстрокафявата униформа на гурките. Донякъде беше благодарен, че му назначиха ординарец, наик Агансинг Раи, макар че понякога — особено при махмурлук — имаше чувството, че той малко прекалява с желанието да коментира слабостите на началниците си.

Всъщност през остатъка от военната си кариера Стен щеше да запази с гордост два свързани с гурките спомена — емблемата им с двата кръстосани черни кукри на полевата си униформа, както и самия кукри.

В момента, докато изчакваше душачът да свърши работата си, Стен бе въоръжен със смъртоносен кукри на едното бедро и малък, останал му от „Богомолка“ уили-пистолет на другото.

Душачът приключи обиколката на килера, изприпка при Стен и изцърка тихия си тон „безопасно“. Той щракна с длан клавиша „изключен“, пъхна бота в джоба и отстъпи. Личните покои на Негово величество бяха толкова безопасни, колкото можеше да ги осигури.

Запрехвърля наум списъка с тройната проверка на сигурността за останалата част от крилото на двореца. Смяната на стражата вече бе минала… Беше наредил на лейтенантите, разположени на…

— Капитане, не обичам да досаждам на човек, докато работи, но…

Стен вихрено се извъртя към гласа точно зад себе си, пръстите на дясната му ръка инстинктивно се свиха, което щеше да задейства ножовите мускули под рамото му и да…

Беше Вечният император, зяпнал го малко изненадано, след което лицето му се отпусна в усмивка. Стен се изчерви от неудобство. Изпъна се в „мирно“ и наум се срита в задника. Все още беше малко прекалено от „Богомолка“ за дворцовата си длъжност.

Императорът се засмя.

— Отпуснете се, капитане.

Стен отпусна едното коляно в съвсем официалното „свободно“.

Императорът се ухили, понечи да пусне някаква шега по повод твърде войнишкото възприемане на „отпуснете се“ от страна на Стен, премълча, за да му спести ново неудобство, и се обърна. Хвана пеша на празничната дреха, в която се бе облякъл, и го подуши с отвращение.

— Ако нямате нищо против, бих искал да сваля това. Мириша на потна свиня.

— Всичко е наред, сър. Сега с ваше позволение, ако мога да бъда осво…

— Разочаровате ме, капитане. — Гласът на Императора изкънтя от стаята за преобличане. Стен потръпна и бързо прехвърли наум всичките си възможни грехове. Какво беше пропуснал?

— Вече сте на тази работа от… колко стана впрочем?

— Деветдесет и четири цикъла, сър.

— Мда. Нещо такова. Все едно, деветдесет и няколко дни душене из стаите ми, късане на скапаните ми нерви с всички тези ваши досадни мерки за сигурност, и нито веднъж — нито веднъж не предложихте да ми покажете онзи ваш прословут нож.

— Нож ли, сър? — Стен го изгледа искрено озадачен. И тогава се сети: ножа в ръката му. — А, онзи нож.

Императорът се появи на прага. Вече се бе преоблякъл в невзрачен сив гащеризон.

— Да. Онзи нож.

— Ами, има го в досието ми на „Богомолка“, сър, и… и…

Много неща има в досието ви на „Богомолка“, капитане. Прегледах го отново вчера. Просто за да се уверя дали все още искам да ви задържа на сегашния ви пост.

Забеляза угрижената физиономия на Стен и изпита съжаление.

— Освен ножа забелязах също така, че пиете.

Стен не знаеше как да реагира на това, поради което постъпи възможно най-мъдро — замълча си.

— Доколко можете да пиете обаче, тепърва ще се види. — Вечният император закрачи към другата стая. Спря до вратата.

— Това е покана, капитане, не е заповед. При положение, че вече сте свободен от служба. — Изчезна през вратата.

Стен беше научил много неща в секция „Богомолка“. Беше се научил да убива — и беше убивал — по много начини. Можеше да сваля правителства, да замисля стратегически атаки и отстъпления, знаеше как да направи неутронна бомба. Но едно нещо беше научил повече от всичко друго: когато старши офицер ти отправи покана, това е заповед. Просто по случайност сегашният му старши офицер беше самият шеф.

Затова той взе моментално изпълнителско решение. Избълва набързо няколко заповеди на заместника си и се освободи от дежурството. След което се стегна и влезе в кабинета на Вечния император.



Миришещата на пушек течност гладко се хлъзна в гърлото на Стен и полегна в стомаха му. Той остави чашата и погледна чакащите очи на Императора.

— Това ли е скоч?

Императорът кимна и наля още по едно.

— Какво мислиш?

— Приятно е — отвърна Стен, съзнателно пропускайки „сър“. Реши, че бъркотията с офицерските правила важи дори с Вечния император. — Не мога да разбера защо полковник — тоест генерал — Махони винаги е имал проблем с него.

Императорът повдигна вежда.

— Махони ти е говорил за моя скоч?

— О, той го харесваше — замаза нещата Стен. — Просто каза, че било нужно време, докато му свикнеш.

Гаврътна втората чаша, облиза небце и тръсна глава.

— Изобщо няма какво да му се свиква.

Беше проява на вежливост, на този етап от разговора. Императорът беше прекарал дълги години в усъвършенстване на любимото си питие от младостта.

— Ще ударим още по едно от това — каза Императорът и пак напълни чашите. — После минаваме на твърд алкохол. — Вдигна внимателно ножа на Стен, който лежеше на масата между двамата, огледа го още веднъж, след което го остави. Представляваше тънка двуостра кама с иглен връх и скелетна ръкохватка. Ръчно изработено от един неописуемо рядък кристал, оръжието беше дебело само два милиметра и половина и наострено по-тънко от косъм, до дебелина от петнайсет молекули. Натискът на самото оръжие можеше да среже диамант като буца масло. Императорът изгледа внимателно как Стен сви пръстите си и ножът се хлъзна в месестата си „ножница“ в мускулите на ръката му.

— Скапано страхотен е — отрони най-сетне Императорът. — Не е точно по правилата, но пък и ти не си. — Замълча, колкото да улегнат думите му. — Махони ми гарантира, че никога няма да бъдеш.

Стен не знаеше какво да отвърне, затова просто отпи.

— Бивш уличен главорез — замислено каза Императорът, — издигнал се до капитан на Имперската гвардия. Не е зле, младежо. Не е зле.

Гаврътна още от скоча.

— Какви са по-нататъшните ти планове, капитане? — Бързо вдигна ръка, преди Стен да е изтърсил някоя глупост от сорта на „както повели ваше величество“. — Имам предвид, наистина ли ти харесва цялото това военно фръцкане, устави и дивотии?

Стен сви рамене и искрено отвърна:

— Това ми е работата.

Императорът кимна замислено.

— Мислил съм за това. За инженерството, не за скапаната ви военщина, за Бога. Не обичам военщината. Никога не ми е харесвала. Въпреки че съм командващият и скапаният шеф на повече войници, отколкото можеш… можеш да…

Думите му увиснаха, докато си довърши пиенето.

— Все едно. Инженерството беше и ще ми остане през целия живот постоянната ми работа.

Вечният император поклати глава, удивен от този свой над хилядагодишен спомен.

— Нещата се променят, капитане — каза той накрая. — Не можеш да повярваш колко се променят нещата.

Стен пробва мълчаливо разбиращо кимване с надеждата, че това е една от по-добрите му служебни изяви. Императорът го забеляза и само се засмя. Бръкна в чекмеджето на старинното си бюро, извади бутилка с абсолютно прозрачна течност, махна тапата и напълни две чаши до ръба.

Императорът изля в гърлото си почти чистия алкохол и тресна чашата върху бюрото. После изгледа съсредоточено Стен, който вдигна чашата, подуши я за миг, сви рамене и изля в гърлото си белия огън.

Остави чашата на бюрото и съвсем безизразно я плъзна към бутилката за още.

— Бива го. Малко е метално на вкус…

— Това е от радиатора — сопна се Императорът. — Дестилирам го в автомобилен радиатор. За аромат.

— Аха — отвърна Стен все така безизразно. — Интересно… Ако нямате нищо против да пробвам още едно…

Напълни още веднъж двете чаши догоре. Вдигна своята в мълчалив тост и Императорът изгледа удивен как Стен я изпи наведнъж като вода.

— Аре стига бе — каза излязъл от търпение Императорът. — Това е най-мощният чист алкохол, който си опитвал в живота си, и го знаеш много добре. Не ме гъбаркай.

Стен невинно поклати глава.

— Доста силничко е, вярно. Но — без да се обиждаш — пробвал съм нещо по-силно.

— Например? — кипна Императорът.

— Стрегг — каза Стен.

— К’ъв е тоя скапан стрегг бе?

— Извънземно питие — отвърна Стен. — Хората го наричат „бхорското“. Не знам дали ги помните, но…

— О, да — рече Императорът. — Ония типове от Вълчия свят. Аз не им ли я дадох системата на тях, или нещо такова?

— Нещо такова.

— И к’ва е тая пикня стрегг? Може ли да е по-добра от моята чиста лунна росица… имаш ли от него?

Стен кимна.

— В квартирата ми. Ако ви интересува, ще пратя да донесат.

— Интересува ме.



Императорът вдигна чашата си за тост.

— В майчината си — изфъфли той с леко заплетен език, — в майчината ми… Я кажи пак, к’ъв беше бхорският тост?

— К-кълна се в майчината си брада — каза Стен, също с леко заплетен език.

— Точно. В майчината си брада. — Гаврътна чашата, зяпна и се хвана за бюрото: империята му се въртеше около него. — Лунна роса. Скапано — заяви Императорът. — Стрегг е върхът. С’а к’ъв беше другия тошш… тоешт… тост. В бащиния ми…

— Замръзнал задник — каза Стен.

— М-моля? Няма що да… о, това е тошшта… т-т… тостът. Бащиният ми замръзнал задник! Штрахотно! — Вдигна празната чаша да пие. Зяпна я като бухал, щом осъзна, че е празна, и се стегна в пълното си Императорско величество. — Нещо се омаях.

— Стреггът ти го прави т’ва. Прави тъй, че да… скапано. Колко е часът? Трябва да застъпвам на дежурство.

— А, не. Както си сега — не. Не и на служба на мое величество. Пияници не понасям. Не понасям хора, дето не си знаят мярката. Не им вярвам. Неблагонадеждни са.

Стен го изгледа втренчено през мъглата на стрегга.

— З-значи ли това, че съм уволнен?

— Не, не. Никога не уволнявам пияни. Трябва да уволня първо мен си. Първо изтрезняваме. После те уволнявам.

Императорът се надигна. Олюля се. После изведнъж се укрепи.

— Яхнията „Анджело“ — изкусително възкликна той. — Само това ще ти спаси кариерката.

— К’во по дяволите е „яхния «Анджело»“?

— Не ти трябва да знаеш. Ако знаеш, няма да ядеш. Лекува рак… о, т’ва вече го излекувахме, нали… Все едно… Номерът е яхния „Анджело“. Само това ще ни размрази задниците.

И залитна към изхода. Стен го последва с красива строева стъпка на зигзаг.



Щом Стен помириса миризмите в частната кухня на Вечния император, стомахът му изръмжа от глад. Както беше пиян, загледа с възхищение как не по-малко пияният Император върши големи и по-малки чудеса. По-малките чудеса се изразяваха в странните подправки и треви. Голямото чудо беше, че Императорът, натряскан със стрегг, можеше да борави с древния френски нож, да кълца като машина зеленчуци и месо на ситни късчета, да мери пропорциите и… да поддържа смислен и ясен донякъде разговор.

— Сипи по едно. Не бой се. Яхния „Анджело“. Ей с’а.

Стен отпи предпазливо и усети как изстудената огнена мълния се плъзна по гърлото му. Този път обаче ефектът беше по-различен. Това, че седеше в свръхинтимното владение на Императора, добавено към факта, че наистина беше крайно време да се върне към капитанските си задължения, моментално разчисти от главата му алкохолната мъгла.

Кухнята беше четири-пет пъти по-голяма от повечето подобни помещения на Първичен свят от четиридесети век, в които храната обикновено се приготвяше скрито от компютри и роботи. Имаше някои модерни атрибути — скрити долапи и боксове за складиране на екологична храна, които се задействаха с едно натискане с пръст. Поддържаше освен това пълна антибактериална стерилност и притежаваше свръхинтелигентна система за изхвърляне на отпадъци, която обаче Императорът рядко използваше. Общо взето той или забърсваше това, което според Стен трябваше да са отпадъци, обратно в долапите, или хвърляше разни неща в съдове, които Стен по-късно разбра, че са тенджери за варене на бульон.

Най-внушителната мебел в помещението беше огромният касапски плот, направен от рядко твърдо дърво, което се наричаше „дъб“. В центъра на плота за кълцане имаше една стара мивка неръждавейка. Беше вградена малко по-ниско от плота, непрекъснато се обливаше със ситни водни пръски и след като накълцаше нещо, Императорът забърсваше всичко, което не става за яхнията, в мивката и то моментално изчезваше.

Точно зад Императора имаше огромен комплект за готвене от черен чугун и лъскава стомана. Включваше пещ с доста дебели стени, единичен грил, няколко котлона и открита скара. От меката миризма, лъхаща от готварския мастодонт, Стен заключи, че действа с някакъв вид естествена газ.

Стен зяпаше, а Императорът работеше усърдно и съпътстваше действията си с обяснителен коментар. Доколкото Стен схвана, първо действие от бъдещата яхния „Анджело“ се състоеше от тънко нарязано чоризо — мексикански твърд суджук, обясни Императорът. Суджукът с една пълна шепа чесън бяха запържени в подлютен с тайвански пипер зехтин. Вкусно лютивата миризма проби стреггските изпарения и удари Стен право в ноздрите. Той отпи от чашата си и заслуша приказките на Императора.

— Едно време не мислех много за яденето — рече Императорът. — Освен като за гориво. Нали знаеш, стомахът ти се оплаче, напълниш го там с нещо и си гледаш работата.

— Схващам — отвърна Стен, спомнил си за дните като работник мигри.

— Знаех си, че ще схванеш. Все едно, бях типичен млад космически инженер. Свърша си работата за компанията и си карам кефа във времето за чукане и поркане с джойгърлите и пиячката. Храната даже сякаш само ми пречеше за тия неща.

Стен разбра и това. Не се различаваше много от дните му като новобранец.

— После, като почнах да се катеря по стълбата на компанията, почнаха да ме пращат на все по-дълги задачи. Адски досадно е. Единственото ти развлечение става папото. И все бебешки кашички. Тъй че почнах да се бъзикам. Спомнях си неща, дето ми ги спретваха тате и баба. Опитвах се да ги повторя.

Чукна се по главата.

— Странно, как се запазват тука всички неща, които си помирисвал или вкусвал някога. След това ти трябва само малко повече практика, да си настроиш езика. Като ей тая яхния например. Най-добрият илач, изобретяван срещу махмурлуци. Един стар мексикански пират ме научи… майната му, това е друга история.

Спря да реже и отпи от стрегга. Усмихна се и плисна от съдържанието на чашата в пържещото се чоризо. После отново се захвана с текущата задача — да нареже четири-пет глави лук и няколко домата.

— Скачаме доста години напред. Доста след като открих АМ2 и почнах да сглобявам цялата скапана империя…

Мозъкът на Стен изведнъж се завихри. АМ2. Началото на Империята. Това, за което говореше с такава лекота мъжът пред него, с вид на трийсет и няколко годишен, бяха неща, за които човек можеше да прочете в историческите видеотомове. Винаги си беше мислил, че са повече легенда, отколкото факт. Но ето че сега най-спокойно си бъбреше с човека, който уж бе започнал всичко това… по дяволите, преди близо двайсет века. Императорът продължи, сякаш разправяше за вчера:

— И ето ме мене. Клеча си аз на лаврите и ми е тъпо. Скука — да полудееш. Затиснал си една дузина звездни системи и всичко си действа гладко. Няколко трилион трилиона мегакредита в банката. Е? К’во да ги правиш толкова пари?

Посочи на Стен да напълни чашите със стрегг.

— Тогава се сетих, че мога да се оправя. Просто можех да си готвя каквото си ща. Само че не ми харесват модерните манджи, дето ги правят през последните шест-седемстотин години. Старото по ми пасва. Затова почнах да експериментирам. Да си спомням. Да купувам стари готварски книги и да съживявам неща, които звучат вкусно.

Императорът се обърна, извади от един охладителен бокс половинкилограмово парче прясно телешко и започна да го кълца ситно.

— По дяволите! Добър начин да си убиваш времето. Особено когато го имаш предостатъчно.

Императорът спря огъня под тигана с наденицата и чесъна, сложи да се нагрява друг тиган с подлютено масло и пусна в него щипка девесил, малко пикантина и бабина душица, после разтри в длани няколко сухи клонки розмарин и хвърли и тях отгоре. Разбърка сместа, помисли малко, после сипа вътре парчетата домат и ги запържи. Спря огъня и отново се обърна към Стен. Изгледа замислено младия капитан, след което отново заговори, като през това време отъркалваше парченцата телешко първо в брашно и после в паница със семе от люти чушлета.

— Предполагам, че от ваша гледна точка, капитане, аз дрънкам безинтересни неща, случили се преди много време. Старчески брътвежи. Несвързани с днешното време.

Стен тъкмо се накани да възрази съвсем искрено, но Императорът вдигна императорската си ръка. Още се държеше на крака.

— Мога да ви уверя — заяви той доста трезво, — че вчерашните дни ми изглеждат точно толкова близки, колкото вашите — на вас. Така. Сега на съществения въпрос за тази вечер.

Изля в гърлото си половин чаша стрегг, колкото да наблегне на важността на въпроса, и изгледа Стен изпод вежди.

— Как по дяволите я караш, капитан Стен? И как по дяволите я харесваш тая скапана длъжност?

Стен помисли много бързо. Първо правило в „Наръчник по оцеляване на младшия офицер“: когато старши офицер те попита какво мислиш, лъжеш безобразно.

— Напълно ми харесва — отвърна Стен.

— Скапан лъжец — заяви Вечният император.

Второ правило в горния наръчник за поркане с по-старши: хванат ли те, че лъжеш, излъжи пак.

— Не, сериозно — каза Стен. — Това е може би една от най-интересните…

— Второ правило не върви, капитане. Назубреното го зарежи.

— Това е едно досадно място, фрашкано със скучни хора, а аз никога не съм давал пет пари за политиката — избълва Стен.

— Много по-добре. Сега ми позволи да ти дам един малък съвет по кариера…

Спря, за да запали нагревателя под наденицата с чесъна, и щом тиганът се нажежи, добави вътре и отъркаляното в пипер телешко.

— Първо, на твоята възраст и при сегашния ти статут имаш адски късмет, че изобщо си тук.

Стен отвори уста да се съгласи, но Императорът го спря с твърдия си поглед. Заговори и забърка телешкото, докато добие хубава кафява коричка.

— Първи малък съвет: не се задържай тук дълго. Ако го направиш, ще е загуба на време. Втора мисъл: сегашното ти назначение ще бъде едновременно силен трамплин в кариерата и пречка. В досието звучи страхотно: „Шеф на Имперската охрана на толкова и толкова години“… Но също така ще се сблъскаш с някои началници — много по-възрастни и много ревниви началници, — които ще се кълнат, че интересът ми към теб едва ли е бил случаен. Приеми го както искаш. Но ще се кълнат.

Императорът приключи с телешкото. Извади един дълбок тежък железен тиган и изсипа в него цялата мешавица. Добави и тигана с лук и домати. После хвърли вътре шепа свръхлюти червени чушлета, ливна две-три глътки младо червено вино, много глътки телешки бульон, пълна шепа кориандър, дрънна отгоре капака и усили огъня. След като сместа кипна, я остави да покъкри.

Седна до Стен и отпи яко от стрегга.

— Не знам дали го схващаш, или не, но в генерал Махони имаш много печен наставник.

— Да. Знам.

— Окей. Него го хвана. И мене доста ме впечатли днес, по дяволите. Не е зле. Макар че трябва да те предупредя, известен съм с това, че кипвам и изстивам към някои хора. Не се лепвай задълго при мене. Когато всичко се издъни, обвинявам скапаняците, които са най-близо до мене. По дяволите, един-два пъти се случи даже да си повярвам.

— Присъствал съм — каза Стен.

— Мда. Сигурно. Добър опит за един млад офицер. Дракхът тече надолу. Добре е да го научиш. Така ще знаеш какво да правиш, когато си на върха.

Яхнията вече беше готова. Императорът стана и напълни догоре с черпака две големи купи. Устата на Стен се напълни със слюнка. Миришеше му на цяла гора с кориандър. Очите му се насълзиха, щом Императорът постави едната купа пред него. Изчака го, докато отреже два огромни резена прясно изпечен хляб, които тръсна на масата с буркан прясно бито масло.

— Тъй че ще направиш следното. Избиваш тая служба. После си разкарваш задника от разузнаването и всичко, свързано с плаща и кинжала. Никой не е правил голяма кариера в разузнаването. Аз съм го уредил така. Не им вярвам никак. Никой не би трябвало да им вярва.

— После се буташ в авиоучилището — продължи той. — Не. Млък. Знам, че е флотско. Тоест, сменяш службите. Набутай се във флотата. Научи се да пилотираш.

Императорът бавно намаза резена си с масло. Стен повтори действието му. Запомняше всяка дума.

— Лесно ще стигнеш до помощник-командир. После скачаш на командир, корабен капитан и — с малко късмет — флаг-капитан. Оттам нататък пътят ти до адмирал е на една плюнка разстояние.

Стен отпи от чашата, за да прикрие чувствата си. Адмирал? По дяволите. Човек не можеше да стане адмирал току-така. Императорът отново доля чашите.

— Аз слушам адмиралите си — каза Императорът. — Тъй че направи каквото ти казвам. После ми ела след петдесетина години и може дори и теб да слушам.

Императорът гребна пълна лъжица яхния.

— Яж, момче. Страхотна храна е за мозъка. Първо ти пламват ушите, после — и сивото вещество. Последният, който яде от нея, сега е страхотен адмирал.

Стен лапна първата лъжица. Яхнията докосна езика му и се изсипа през гърлото му към стомаха. Вътре избухна малък неутронен взрив, очите му се насълзиха, носът му се разрева, а ушите му станаха яркочервени. Стреггът в кръвоносната му система побягна панически пред ордата молекули червен пипер.

— К’во ще кажеш? — попита Вечният император.

— Ами ако човек няма рак? — изфъфли Стен.

— Яж, яж. И да не си имал досега, скоро ще го заимаш.

Глава 5

Императорът си имаше два проблема с Първичен свят. Първият беше: „Защо собствената ми столица е такъв миш-маш?“ Беше управлявал хиляда години междузвездна империя. Защо една малка столичка, лепната на някаква си планета-джвъчка, трябва да е такъв проблем?

Вторият беше: „Какво се скапа?“

Първичен свят представляваше класически пример за градско планиране, което се е издънило. В началото, скоро след като Вечният император показа на хората, че държи под контрола си единственото гориво за междузвездни полети — Антиматерия Две — и че е в състояние да не позволи на други да научат или откраднат тайната му, бе преценил, че да ръководиш една империя, особено търговска, от Земята е тъпо.

Избра Първичен свят по няколко причини: беше необитаем; беше почти с размерите на обикновена обитаема планета като Земя и беше обкръжен от спътници, които щяха да са идеални за товарни платформи. И така Вечният император купи Първичен свят — планета, която дотогава не представляваше нищо повече от индексен номер на една звездна карта. Въпреки че по това време контролираше не повече от петстотин-шестстотин системи, Императорът знаеше, че империята му ще се разраства. А с разрастването идваше администрацията, бюрокрацията, придворните блюдолизци и прочие.

За да се контролира потенциалното раздуване, владението на цяла планета изглеждаше добро решение. И ето че най-добрите архитекти се заловиха за работа. Булевардите трябваше да са много, много широки. Планетата трябваше да има пищни паркове както за красота, така и за да не се превърне в самоотравящо се гето. Земята се раздаваше на парцели под наем, определен със стогодишни договори. Всички сгради трябваше да се уточняват от съвет, включващ както архитекти, така и хора на изкуството.

Но след някакви си хиляда години, откакто бе основан, Първичен свят вече бе заприличал на гето.

Обясненията бяха съвсем прости: алчност, глупост и корупция — дребни човешки слабости, които, кой знае защо, Вечният император бе пренебрегнал. Императорът цинично бе решил, че не му е необходим еквивалент на онзи роб, който уж скришом шепнел в ушите на цезарите по време на триумфалните им шествия, че всичко отминава.

Трябваше само да пропътува петдесет и петте километра до Фоулър, най-близкия град до дворцовите терени, и да повърви пеш по улиците. Фоулър, както и останалите градове на Първичен свят, представляваше безразборна бъркотия от небостъргачи и нискозастроени площи.

Пример: Строителен терен, описан в планетоустройствения план на Първичен свят като NHEB0FA12FFC2, половинкилометров квадрат, първоначално бе даден под наем на влюбен в лукса владетел от системата Сандия, който бе построил съчетание между палат и посолство. Но след като бе свален от по-спартански режим, Сандия на свой ред отстъпи под наем терена на един междузвезден търговски конгломерат, който срина двореца и го замести с многоетажен билдинг за управителното си тяло. Но „Транском“ избираше неподходящи зони и продукти, така че небостъргачът постепенно бе преотдаден под наем на толкова „дребни“ наематели като планетарни правителства или корпорации, опериращи само в границите на една звездна система. По-нататък наемите биваха прехвърляни на още по-малки звена, с което цената се вдигаше. Годишният наем за едностаен офис можеше да стигне размерите на годишния брутен продукт на цяла провинция.

Билдингът на „Транском“ се превърна в офисен бордей, докато всички наеми не бяха изкупени от султанката на Хафиз, която на всяка цена държеше да си има палат, в който да пребивава по време на продължителните си визити на Първичен свят. Небостъргачът бе сравнен със земята и на негово място бе издигнат нов дворец.

И всичко това — преди осемдесет и една години. Но Имперските регистри продължаваха да водят като негов наемател президента на Сандия, който междувременно бе прекарал четиридесет и седем години в принудително уединение в манастир.

Предвид системата на преотдаване дори контролът на наемите не помагаше. „Единичните“ апартаменти понякога приличаха повече на войскови спални заради броя на хората, нужни, за да се покрие месечната рента.

Императорът се бе опитал да помогне, защото адски му беше ясно, че дори във век на компютри и роботи е нужен определен брой функционери. Но дори имперските програми за жилищно строителство скоро се озоваваха в други ръце и се превръщаха в жив пример за дивашко свободно предприемачество.

След близо осемстотин години борба с покварата на пренаемането, в драстично усилие да се удържи натискът, предизвикващ тези опустошителни практики, бе наложено ограничение над имиграцията на Първичен свят. От кандидат-емигрантите се изискваше да представят уверение, че са наети на работа, уверение, че за тях е създадена нова работа, или доказателство за наличие на огромно богатство. Правилата се прилагаха стриктно.

Това превърна всеки гражданин на Първичен свят в богаташ. Богаташ не на Първичен свят, а потенциално. Всеки, от оторизирания дипломат до най-дребния уличен търговец, можеше да продаде своето гражданство срещу колосален откуп.

Но гражданите на Първичен свят не го правеха. Повечето предпочитаха да си траят в бедност (макар и относителна бедност, предвид гарантирания доход, дажбите, възможностите за почивка и жилищното обезпечение), вместо да емигрират и забогатеят. Първичен свят беше Центърът, „Дворът на хилядата слънца“, и кой щеше да предпочете да се махне оттук, ако той, тя или то имат избор?

Понякога Императорът — пиян, обезсърчен или ядосан — усещаше, че решението е да национализира всички сгради и да разкара всички от планетата. Но си даваше сметка, че свободните му предприемачи капиталисти и на това ще му намерят майстора.

Затова беше по-лесно да остави нещата каквито са и да търпи по-дребните неприятности като гъстота на населението или градските карти, които остаряваха трийсет дни след издаването им.

В добавка към градовете и парковете Първичен свят беше фрашкан с имения. Повечето отдадени под наем имения бяха възможно най-близо до Имперския кръг. Близостта на нечие жилище до двореца бе поредният критерий за обществен статут.

Имаше и още една, последна сграда на терена на главния дворец на Императора. Намираше се на десетина километра от Аръндел и приютяваше Имперския парламент. Налагаше се да се изгради и нещо като двор, в края на краищата. След като утвърди постройката, Вечният император веднага поръча да вдигнат висока един километър живописна планина между собствения му замък и парламентарния билдинг. Вярно, че трябваше да си има работа с политици, но не искаше да му се мяркат пред очите, докато си прекарва свободното време.

И така, Първичен свят представляваше доста странно място. Най-доброто и най-лошото, което можеше да се каже за него, бе, че върши работа… донякъде.

Пневмометрото свързваше градовете, а грависледите осигуряваха вътрешносистемния превоз. Извънсистемните товари, пристигащи на Първичен свят, се разтоварваха на някой от планетарните спътници или на изкуствените космодруми, оказали се необходими поради имперската експанзия. Оттам те или се претоварваха на заминаващи за други светове транспортьори, или, ако бяха предназначени за самия Първичен свят, се спускаха с лихтери на повърхността на планетата.

На Първичен свят имаше пет транспортни космодрума. И като всяко пристанище откакто свят светува, бяха мръсни и в окаян вид.

Най-голямото пристанище, Соуард, бе най-близкото до Фоулър. На един километър от главната площадка на Соуард се намираше „Ковенантър“.

Като всичко останало на Първичен свят, Соуард имаше проблеми с разширяването. Складовете и товарните платформи трябваше да са разположени колкото може по-близо до терена за кацане.

Съпътстващите сгради, като залите за отдих, офисите, баровете и прочие, бяха построени над складовете с площ от един квадратен километър. Товарните рампи — кои механизирани, кои не — се издигаха над площадката за кацане към подобните на гигантски паяжини стоманени мрежи, крепящи помощните постройки.

„Ковенантър“ се намираше на три нива над повърхността. За да стигне до бара, човек трябваше да премине по една товарна рампа, по един ескалатор и после да се изкачи по омазаните стъпала. Въпреки това „Ковенантър“ обикновено беше претъпкан.

Но не през нощта.

Не в дъждовно време.

Годфри Алейн пристъпи в сенките над ескалатора и изчака да види дали има „опашка“.

Изтекоха няколко минути и той не чу нищо освен шуртенето на дъждовната вода надолу по рампите. Придърпа плътно около себе си дъждобрана и изчака още.

Алейн беше напуснал хотелската си стая във Фоулър. Четири други наети „безопасни“ квартири му бяха осигурили временна сигурност, възможност да провери дали не го следят и да се преоблече. Като че ли беше чисто.

Някой по-опитен оперативен работник сигурно щеше да го посъветва да пробва с не толкова скъпо облекло; последното му облекло и последното му местоположение можеше да го превърне в потенциална жертва на пристанищните катили.

Но Годфри Алейн не беше шпионин; за него изкуството на шпионажа бе втора специалност. За повечето обитатели на Империята Алейн беше терорист. В собствените му очи, в тези на неговите съмишленици революционери, както и на световете на Таан, Алейн беше борец за свобода.

Колкото и да звучеше странно, Алейн не беше толкова фактор на политика, колкото на популационно движение. Световете на Таан, заселени първоначално от ниско-технологични бегълци, гарантираха, че Империята ще ги остави на мира. В първоначалния си вид световете на Таан — група планети в един доста просторен звезден куп — обещаваха спасение от всякакво имперско вмешателство. Но разширяването на жизненото пространство на Таан на свой ред гарантираше, че рано или късно интересите на Империята и на Таан ще се пресекат, както се беше случило преди няколко поколения, когато заселниците на Таан се бяха преместили от собствените си системи към погранични светове, вече заети от малки количества имперски първозаселници.

Двете твърде различни култури скоро влязоха в конфликт и всяка от двете страни писна за помощ. Съотечествениците на таанците не можеха да им осигурят пряка въоръжена подкрепа, нито пък бяха готови да рискуват пряка конфронтация с Империята.

Империята, от друга страна, не можеше да си позволи нещо повече от символични гарнизонни сили, съставени от второкласни и третокласни войскови части, които да „бранят“ имперските заселници от таанските колониалисти.

Системата Калтор, на която бе роден Алейн, беше една от въвлечените в конфликта. Тъй като таанската диаспора се държеше обединена и социално, и икономически, това им даваше доста предимства пред по-малко съюзените имперски обитатели. Но имперските първозаселници бяха принудили гарнизонните части на Калтор да отстъпят и смятаха, че имперското присъствие им гарантира някаква власт.

Ситуация като тази поражда погроми. И в един такъв погром родителите на Алейн бяха убити.

Момчето Алейн видя труповете на родителите си, видя как имперските военни вдигат рамене — „нещастен случай“ — и тръгна на училище. Училището учеше как да превърнеш гравислед в камикадзе или в бомба с часовников механизъм; как да преоборудваш миньорски лихтер в междузвезден кораб; как да си направиш огнестрелно оръжие от водопроводна тръба; и — най-важното — как да превърнеш една разпасана тълпа в здраво организирано на клетъчен принцип съпротивително движение.

Съпротивата се разпростря, от един заселнически свят на друг, уж все осъждана от далечните планети на Таан, но все подкрепяна с „чисто“ въоръжение и морална поддръжка; непрекъснато отблъсквана от имперските заселници и пребиваващите в сектора „умиротворителни“ сили; непрекъснато нарастваща.

Алейн беше водач на съпротивата — през петдесетте години, откакто бе видял мъртви родителите си сред руините на къщата им, беше станал шеф на освободителното движение на Граничните светове.

Така се стигна до поканата да посети родните си светове като представител на огромно военизирано движение. Връщането у дома — политическия и идеологически дом, който никога не бе виждал, световете на Таан — отчая Алейн, защото системите Таан — световете, с които Граничните светове щяха да се обединят, ако неговото движение постигнеше успех — изобщо не се оказаха онова, което бе очаквал.

Разочарованието му отчасти се дължеше на окуражавания от правителството популационен взрив, както и на суровите обществени нрави. Но най-големият повод за разочарованието беше самото разслоение на таанското общество. Произлязъл от заселнически свят, Алейн беше убеден, че всяка личност трябва да има възможност да се издигне до всяко ниво, до което е способна. Интелектуално той разбираше, че това не е част от таанската култура, но най-много го ядоса примирението на населението с това разслоение. Доколкото можеше да схване, тук войникът нямаше никакво намерение да се издигне до благородник, селянинът нямаше никакъв интерес да се добере до търговската класа и тути кванти.

Ставаше въпрос за класическото противопоставяне между човек от един все още развиващ се свят и общество, закрепило се в съвсем успешна формула.

Това бе първият му проблем. Вторият, който го удари силно в корема по време на тържествата на Деня на империята, бе фактът, че стига Вечният император да пожелае, цялото му революционно движение можеше да бъде пометено — заедно с таанските заселници, сред които се движеха и живееха борците за свобода на Алейн.

Преди половин година Алейн бе уредил свръхтайни предварителни преговори с един имперски посланик без портфейл. Първоначално бе поискал да обсъдят примирие с Империята и с граничните светове, поддържани от нея. А с течение на времето концепцията за мирния договор се разви и избистри.

Окончателната оферта на Алейн, която точно в този ден трябваше да се предложи на пряк представител, беше по-широка. Той искаше не просто прекратяване на огъня, а постепенно получаване на легитимност за неговия народ и движението му, признаване на крайните светове като независима буферна зона между световете на Таан и самата Империя.

Алейн беше обсъдил предложението само с най-старите си приятели и най-доверени съветници. Твърде лесно щеше да е за таанското разузнаване да разбере за предложенията, да обяви Алейн за контрареволюционер и да уреди смъртта му.

Не по-малко удобно щеше да е някой от отдавнашните му врагове откъм имперската страна да уреди убийството му. Алейн не се боеше от смъртта — близо петдесетгодишната му партизанска биография бе заличила тази част от психиката му, — но го ужасяваше мисълта, че може да умре преди планът му да кацне на бюрото на Императора.

Срещата бе уговорена изключително тайно. На Алейн му бяха осигурили фалшиви акредитиви, утвърдени „на най-високо равнище“, и той бе пристигнал като един от многото туристи, за да види Деня на империята и да вкуси от екзотичния живот на планетата, станала дом на „Двора на хилядата слънца“.

Някъде в разгара на празненствата му предадоха инструкции къде точно ще се състои срещата, но предаването им стана толкова скрито, че и самият Алейн не разбра кога спешното съобщение се озова в джоба му.

Чувстваше се в относителна безопасност за срещата, която трябваше да се проведе в един пристанищен бардак. В крайна сметка за Алейн можеше и да се окаже фатално да се срещне с имперски представител, но това със сигурност щеше да навреди на самия Император, ако някой разбереше, че негов представител се среща с терорист, особено терорист, който на два пъти се е оказвал неуспешна цел на операции на „Богомолка“.

Преследвачи нямаше.

Алейн се заизкачва по стъпалата с ръка на дръжката на пистолета под плаща. Озърна се още веднъж през рамо. После тръгна по десет метра широкия пасаж от решетести стоманени плочи. Виждаше много метри надолу. От двете страни на пасажа се виждаха стоманените мрежести конструкции, крепящи офисите и малките промишлени магазини. Между тях зееха празнини.

Единственото покритие над металния пасаж бе също така единствената осветена сграда, яркочервен бар, облицован с псевдодърво. Холотабелата му мрачно примигваше: „К ВЕН НТ Р“.

Той тръгна много бавно по пасажа: промъкваше се от една сянка към друга. Пред бара не видя никого и нищо.



Мъжът се намираше диагонално от другата страна на пасажа спрямо „Ковенантър“, на открития втори етаж на един недовършен склад. Стоеше много зад прозореца, да не би някой да оглежда отсека с топлочувствителни очила.

През последните два часа бомбаджията ту оглеждаше пасажа със светоусилващия бинокъл, ту ругаеше дъжда, както и глупостта си, че изобщо бе поел тази работа — точно както беше правил през изминалите три седмици в двата часа след затварянето на „Ковенантър“.

Тъпашка издънка, мислеше си бомбаджията не за първи, нито за петстотен път. Показваше какво се случва, когато на човек му трябва работа. Скапаняците винаги го надушват, всеки път изпълзяват от синтмрежата, кой знае как разбрали кога един истински професионалист има нужда от няколко кредита и няма голям избор как точно да си ги получи.

Бомбаджията се казваше Динсман и противно на собствените му представи, бе доста далече от нивото на професионален взривач. По-скоро бе от рядката порода на местните обитатели на Първичен. Семейството му не беше дошло откъм грешната страна на релсите, защото иначе по-големите му братя щяха свият въпросните релси и да ги пробутат на черния пазар за скрап. Динсман беше дребосък, с лека стъпка и от време на време — рядко — се случваше пипето му да сече бързо.

При нормални обстоятелства Динсман щеше да тръгне по съвсем предсказуем шаблон, да стане дребен джебчия, след това — повишение до дребномащабна ненасилствена организирана престъпност, докато на някой съдия не му писне да вижда всяка година физиономията му и не го депортира на някоя каторжническа планета.

Но Динсман бе извадил късмет. Шансът да си спечели истинска слава се появи, когато се промъкна през оживената тълпа до кърмата на добре охраняван гравислед. Когато охраната погледна на другата страна, Динсман награби каквото можа и го отмъкна.

Грависледът се оказа натоварен с експлозивни устройства, предназначени за Имперската гвардия. Пълният взривокомплект, който включваше заряди, часовников механизъм, детонатори и подробни инструкции за ползване, имаше ограничена стойност в мрежата на Динсман за шиткане на краденото и той дълго седя покрусен на един покрив, забил поглед в сандъка, за чието придобиване се бе изложил на „огромен риск“ — поне според собствената му ценностна скала. И за какво? За нищо.

Но Динсман беше кореняк първичник — рядка категория хора, широко известни с това, че се мислят годни да ти продадат след вечеря концентрирани стомашни газове като експериментална музика. След като се лиши от три пръста, опърли косата си до кожа и родителите му го изхвърлиха от къщи, Динсман можеше да мине — от разстояние, след мръкване и в гъста мъгла — за експерт по експлозивите.

Скоро Динсман започна да практикува една древна и ценена професия — една от онези благородни души, които превръщат лоши инвестиции, сгради, космически съдове, тромав инвентар, каквото и да е, в ликвидни капитали — с повече потенциални клиенти, отколкото можеше да обслужи. За съжаление, най-големите от тях се оказваха прикритие на някой служител от имперската полиция.

И така си вървеше — Динсман или беше в пандиза, или в бизнеса с високоскоростното разглобяване.

Трябваше обаче да съобрази, че нещо в тази поръчка не е наред. Първо, човекът, който го купи, беше твърде загладен, твърде изнежен за мафиот. А и твърде много знаеше за Динсман, включително и че е просрочил с шест цикъла борча си от едно залагане и че комарджията се беше чудил дали Динсман няма да изглежда по-стилно с още един комплект коленни капачки.

Не че Динсман щеше да може да откаже възложеното от непознатия при по-добри обстоятелства; Динсман беше известен като човек, който е в състояние да се издъни в игра на зарове дори ако използва собствените си подправени такива.

Според сивокосия мъж задачата бе съвсем проста.

Динсман трябваше да монтира бомба в „Ковенантър“. И то не просто бомба от типа „бам и всичко отива по дяволите“, а много специална бомба, монтирана по много особен начин. След това Динсман трябваше да чака в недовършената постройка, докато в сградата влезе едно определено лице. Тогава трябваше да изчака определен брой секунди и да включи устройството.

След това Динсман щеше да получи другата половина от възнаграждението си, плюс фалшива лична карта и билет извън Първичен свят.

Динсман отново изпадна в скръб — предложеният хонорар бе твърде висок. Точно толкова подозрително, колкото и даденото му скъпо оборудване — нощния бинокъл, спортния часовников механизъм, параболичен микрофон със съответните слушалки и предавател, който щеше да включи бомбата.

Динсман вече схващаше, че е дребна риба, хвърлена в басейн, пълен с акули. И тогава забеляза мъжа, който идваше по пасажа към „Ковенантър“.

Огледа приближаващия Алейн. Аха. Първият мъж, приближил се към бара от цял час. Скъпо облечен. Динсман хвана очилата с една ръка, намести слушалките и включи микрофона.

Алейн се спря на пасажа пред входа на „Ковенантър“. От тъмното се появи втори мъж — Крейгуел, личният специалист на Императора по уреждане на дипломатически проблеми. Носеше гащеризон с нашивки на космически корабен инженер и вървеше с протегнати напред ръце да покаже, че е невъоръжен.

— Инженер Рашид? — каза според указанията Алейн.

— Това име използвам.

На отсрещната страна на улицата Динсман само дето не затанцува от радост. Ето това беше! Най-после! Той изключи микрофона, пусна го и включи радио детонатора и спортния таймер.

И щом двамата мъже влязоха в „Ковенантър“, натисна с палец бутона на таймера.

Глава 6

Десет секунди:

Джанис Керлех беше съсобственичка, готвачка, барманка и главна келнерка в „Ковенантър“. Самият бар бе нейният личен шедьовър.

Джанис нямаше биографията на „бедното селско момиче, изпаднало в беда“, въпреки че произлизаше от фермерска планета. Петнайсетте години гледане как родителите й дървари дъвчат дървен чипс от сутрин до здрач я посвети на идеята да потърси изход. Изходът се оказа един пътуващ търговски агент, специализирал в мъкнещи дървета слонове.

Продавачът на слонове отведе Джанис в най-близкия град. Трябваха й двайсет минути, за да намери центъра на действието, и още десет, за да отметне първия си клиент.

Да си джойгърла не носеше кой знае какъв трепет — първо на първо, тя така и не разбра защо толкова много хора, които искат секс, не си правят труда първо да си измият устата — но беше много по-добре, отколкото да се взираш в слонски анус до края на живота си. Джойгърлата стана мадам, достатъчно просперираща, за да може да финансира преместването си на Първичен свят.

За нейно пълно разочарование Джанис разбра, че онова, което си бе представяла като златна мина, е нещо много по-лошо. Не само че проститутките капеха и от ушите на Първичен свят, но беше пълно с аматьори, готови да й съдействат за нещо толкова тъпо като да бъдеш представена в Двора.

Така Джанис Керлех беше доста закъсала, когато срещна главен инженер Рашид. Бяха спали, намерили бяха сходство в чувството си за хумор и започнаха да си убиват времето в пози различни от хоризонталната.

Креватен разговор — а за Джанис креватният разговор беше барът, който винаги бе искала да отвори. Двайсет години мечти, скициране, даже лепене на макетчета от пластилин в редките случаи, когато помощник-взводният дръпнеше шалтера на операциите й.

„Парализирана“ бе може би най-точното определение за реакцията й, когато Рашид, около година след като се бяха запознали и сексът бе станал по-малко предмет на непреодолим интерес, отколкото приятелска занимавка, й връчи банков чек и й каза:

— Искаш да си отвориш бар? На. Аз съм ти съдружникът.

Единственото изискване на Рашид беше едно от сепаретата — сепаре „В“, така й каза да го нарече — да се устрои малко по-различно от останалите. Трябваше да е абсолютно чисто. Системи против бръмбари и алармени системи последен писък на техниката бяха доставени и инсталирани от анонимни мъже в тъмни гащеризони. Самото сепаре беше шумозаглушено така, че разговорът не можеше да се подслуша на повече от метър от масата. Службата за сигурност го оглеждаше веднъж седмично.

Рашид каза на Джанис, че иска да използва сепарето за срещи. На никого не бе позволено да сяда там — само той и всеки, който дойдеше и използваше името му.

Джанис, която имаше доста добра представа колко пари получава един корабен инженер и знаеше, че изобщо не могат да покрият разходите на една бивша джойгърла за хобито й, реши, че Рашид върти и някои други работи. Най-вероятно беше контрабандист. Или… или всъщност не й пукаше.

„Ковенантър“ се оказа доста успешен бизнес. Предлагаше на докерите и корабните екипажи тихо място за пиене, място, където взвода за борба с безредици не го викаха, когато вечерта стане по-интересна, и място за срещи с колоритни момичета без колоритни болести. Самият Рашид прескачаше един-два пъти в годината и изчезваше отново. Джанис се беше опитвала да разбере на кой точно кораб пътува — следеше колоните с пътуващи звездолети в пресата, но така и не можа да свърже Рашид с който да било кораб или дори с маршрут. Нито можа да разбере що за птици са „приятелите“ на Рашид, тъй като варираха между скъпо облечени богаташи и откровени улични главорези.

Така че когато двамата мъже, Алейн и Крейгуел, попитаха за сепаре „В“, тя нямаше как другояче да реагира, освен да ги запита какво пият.



Седемдесет и две секунди:

Когато преди седмица беше проникнал в „Ковенантър“, за да нагласи бомбата, Динсман също така бе пресметнал времето за детонацията. Човекът му щеше да влезе в бара. Десет секунди. Да се огледа. Петнайсет секунди. Да отиде до бара. 7.5 секунди. Поръчва пиене. Една минута. Взима пиенето и тръгва през залата до сепаре „В“. Бомбаджията прибави още малко време в случай, че е тъпкано с хора — нещо, което тази нощ в „Ковенантър“ определено не беше факт — и накрая сложи от себе си още две минути за по-сигурно.

Алейн мерна с очи дългата редица изложен алкохол, след което избра най-безопасното.

— Синталк. С вода. Висока чаша и с лед, моля.

Крейгуел, професионален дипломат, поръча същото. Следващото му изявление щеше да убие и двамата. Замисълът беше само да се смажат колелата на предстоящата дискусия.

— Опитвали ли сте някога „Метакса“?

— Не — каза Алейн.

— Добро питие за нощ като тази.

— Ненаркотично? — попита подозрително Алейн.

— Чист алкохол. Също така много е добро за сваляне на корабна боя.

Джанис им сипа две дози и се зае да приготвя напитките със синталк. Алейн вдигна чашката си.

— За мира.

Крейгуел кимна искрено и гаврътна своята.

Времето изтече. На последната секунда Динсман докосна бутона на радиодетонатора.

Бомбата експлодира.

Висококачественият експлозив, покрит с железни топчета от лагери, изтрещя.

Трите човешки същества умряха много бързо, но и станаха на ужасна каша. Динсман малко беше сбъркал в изчисленията си, тъй като лагерите се натресоха и в бутилките на бара.

От другата страна на улицата, Динсман натика екипировката си в куфар, изтича до задната стена на сградата, пусна въжената стълба две нива надолу и слезе. Щом стъпи на второто ниво, натисна бутона за откачване и стълбата се смъкна в ръцете му. Стълбата също се озова във въпросния куфар, а Динсман се скри в сенките и пое към личното си скривалище, дълбоко сред нехуманоидните конклави на Първичен свят.

Ушите му все още бръмчаха от взрива и той не чу тропането на ботушите горе по пасажа — някой търчеше към руините на доскорошния „Ковенантър“.



Няколко мига преди взрива сержант Армъс се бе опитвал да уталожи наранените чувства на подчинения си от тактическото отделение. Секторът беше толкова кротък и дежурството толкова отегчително, че приличаше на наказателна обиколка. В края на краищата те бяха елит, специална част, която уж трябваше да бъде хвърляна в потенциални зони на висока престъпност, за да оправят нещата и след това да предадат зоната на обикновени патрули.

Но ето че от месец обикаляха тук за няма нищо. Сержант Армъс слушаше как ефрейторът му изрежда оплакванията си за петдесети път. Такт-шефът Крюгер явно им беше набрал за нещо. В тоя сектор не можеше да се случи нищо, с което една „Черна Мария“ да не може да се справи. Армъс не му каза, че повтаря същото оплакване всяка нощ! Длъжен беше да признае, че оплакванията на отдельонния му са доста основателни. На Крюгер сигурно му бяха мръднали чивиите, да ги назначи в този мъртво заспал сектор, и то в разгара на празника. Може компютърът му за криминална статистика да се беше скапал. Може би Крюгер си имаше някоя джойгърла в този район, която му се е оплакала, че се държат грубо с нея. Може ли човек да разбере какво се върти в ума на един скапан капитан?

За да поддържа прилично поведение, Армъс предпочете да затаи всичко това за себе си. Вместо това за пореден път разпредели между бойците извънредните дежурства — което на свой ред беше шантаво. Поради напрежението покрай празника тактическите бойци бяха в недостиг и цялата част караше на извънредни дежурства. Е, как щеше да обясни шефа това?

И тогава дойде ударната вълна на взрива. Още преди звукът да е заглъхнал съвсем, взводът затрополи по рампата, зави и спринтира към отломките на доскорошния „Ковенантър“. Армъс само погледна потрошената сграда и три мисли пронизаха мозъка му: пожар, оцелели и бърза помощ. И след като си го помисли, се задейства. Макар в развалините на бара да не се виждаха никакви пламъци, той блъсна с металния си юмрук бутона на пожарогасителя и в сградата се изсипа цял тон бяла пяна. Изрева на хората си да награбят всеки инструмент, който им е подръка, и натисна микрофона си да извика бърза помощ. Спря се, когато линейката се издигна над пасажа и засъска към бара. Това пък какво търсеше тук? Още не я беше извикал! Но време за губене нямаше; той откачи шанца си от колана и се хвърли в руините след хората си.

Загрузка...