Дворът на хилядата слънца

Глава 33

„Синият бхор“ бе двуетажна, проточила се покрай брега на реката Вий дълга сграда. Построена преди около столетие, странноприемницата обслужваше местното рибарско население и дребните фермери, обитаващи поречието на Вий. Долината беше красива, с полегати скалисти хълмове, издигащи се към ниските сиво-синкави планини — място, където човек можеше да си уреди поносимо битие, като се отдаде на риболов, или непоносимо такова, като рови от земята камъните, които никнеха по-бързо от картофи. Все пак животът можеше да е приятен в това място, удобно за уседнал семеен живот.

Но след това любителите на спорта от Първичен свят го откриха. И рибарски сезон след рибарски сезон в долината започнаха да се изсипват хора, дошли да ловят хитрите, избягващи стръвта златни рибки, щъкащи из реката. Построиха се нови пътища. Бизнесът разцъфтя неимоверно и даже там, където преди съществуваха само единични ферми, изникна град — Ашли на Вий.

Долината просперираше, а с нея — и „Синият бхор“. Започна като един малък, не особено комфортен бар със стая за наемане на горния етаж. Собственик след собственик разширяваха хана, за да се справят с нарастващия бизнес, след което го продаваха. В един момент „Синият бхор“ се хвалеше с двата си бара, една разнебитена кухня с размерите на цяла къща и десетина стаи, всяка с камина с различен дизайн. Тъй като всеки нов собственик на „Синия бхор“ бе добавил по някоя стая, градина или камина, точно в този ден нямаше нищо особено в това, че над заведението кръжаха строителни грависледи и стоварваха материали и работници.

Посрещаше ги и ги насочваше най-новият собственик, Крис Фрай. Беше висок слаб мъж, който не разбираше много от баланси, освен от собствените си. Фрай бе закупил мястото с парите, получени при пенсионирането, но нещата не тръгнаха кой знае колко добре. Най-големите му проблеми бяха, че беше твърде щедър и имаше склонност да черпи тези, които му допадат; предпочиташе предимно да слага резето и просто да отиде на риболов; а единствените хора, с които наистина се разбираше, бяха въдичари — сериозни въдичари като него, които рядко разполагаха с пари и винаги отсядаха на вересия.

Фрай тъкмо се беше наканил да зареже целия бизнес, да продаде имота и да прекара остатъка от живота си в риболов, когато се появи Стен. Двамата се знаеха само по име. Още при първата им среща се оформи моментално приятелство, възможно само между две стари пушки от секция „Богомолка“.

Фрай беше изкарал последните години от военната си кариера в секция „Богомолка“, ръководейки прехода на звездния куп Лупус от фанатично религиозна култура към търговска система, управлявана хлабаво от косматите бхори. Беше изкарал много цикли в пиене на стрегг с космати бхори, вдигайки тост за майчини бради и бащини замръзнали задници. Освен това беше слушал хиляди истории как се стигнало до това бхорите да управляват Вълчите светове. Общо взето историите не бяха за вярване. Всички се свеждаха до един и същи корен: някакъв младеж на име Стен. Стен, всички бяха съгласни с това, бил най-великият боец, любовник и пияч в историята на бхорите. Освен това те харесваха малкия скапаняк, нищо че беше човек.

— През цялото време, докато бях там — призна Стен на Фрай, — съм се натрясквал само два пъти и изгубих почти всички битки, с изключение на последната.

— Точно тя се брои — каза Фрай.

— Може и да си прав — отвърна Стен, — но бях загазил доста. Скапана работа! Не може човек да порка с бхорите! Освен ако не си свил някое хапче за отрезвяване — но и тогава лежах по гръб като гипсиран почти след всеки купон.

Фрай реши, че Стен е симпатяга. Разбираше, че е скапан лъжец, който си приписва личността на истинския Стен. Отдавна беше решил, че легендарният Стен трябва да е адски досаден. Кой по дяволите ще иска да пие със съвършеното същество, за което бхорите разправяха непрекъснато? Ето защо Фрай само се усмихна, когато Стен се представи, и прие без кикот името, което използваше за прикритие. Фрай допускаше, че името Стен се пробутва от поне петдесет различни личности. „Богомолка“ правеше такива неща.

След една дълга и гостоприемна нощ в стил „Синият бхор“ — което означаваше натежали плата с прясна риба, дивеч и най-различни други блюда, всичко от долината Вий — двамата се спазариха. „Синият бхор“ ставаше явката на Стен и Хайнис. Тъй като туристическият сезон беше приключил, прикритието бе почти идеално. Фрай щеше да затвори за преустройство точно като всеки нов собственик на странноприемницата. А за да намали разходите по основния ремонт, щеше да приюти и строителния екип и да го храни.

Сделката беше добра и за двете страни. За да действа прикритието, те наистина трябваше да преустроят цялото място. Не само това, но трябваше да се плащат и сметките за стаите и яденето, в случай че някой бдителен ревизор започнеше да души наоколо. Това позволи на Хайнис да доведе доста внушителен екип експерти, които да работят по случая. Освен това й позволи да домъкне възможно най-сложното оборудване, което й трябваше, скрито между купчините строителни материали.

Сделката правеше за Фрай тази година най-успешната от всички — особено при положение, че сезонът бе приключил. Той дори мислеше дали да не се позадържи още няколко години — кредитите, които Стен бе наблъскал в сметката му, щяха да му позволят да се отдаде на въдичарството през следващите няколко еона.

Хайнис се дотътри в главния бар и се тръшна на един стол. Зад нея последната група работници разтоварваше последния гравислед с оборудване. Тя подуши офицерския си гащеризон и сбръчка нос.

— Мириша, все едно съм умряла от две седмици.

Фрай забърса още веднъж с парцала блестящия дървен тезгях, взе една висока чаша и я напълни с пенлива бира. Плъзна я пред нея, след което се наведе и я подуши предпазливо.

— На мен ми мирише на по-хубаво — ухили се той. — По-малко на полицай и повече на добра, честна пот.

Хайнис го изгледа намръщено и изгълта здравословна порция от бирата. Това й пооправи настроението, особено след като Фрай доля чашата.

— Не обичаш ченгетата, а?

Фрай поклати глава.

— Кой свестен човек ги обича?

Хайнис помисли малко, после се изсмя късо.

— Прав си. Дори ченгетата не обичат ченгета. Затова влязох в „Убийства“. Когато си вършиш работата като хората, никой не иска да си другарува с теб.

Репликата на Фрай бе прекъсната от тежки стъпки по дървения под. Двамата се обърнаха и видяха мъж с посивяла коса, с омачкано облекло и старомодни високи рибарски ботуши. Мъкнеше някаква архаична рибарска екипировка.

— Барът е затворен — подвикна Фрай.

— Ремонт — подхвърли Хайнис.

Мъжът поклати глава, след което бавно отиде до тезгяха и седна на един стол.

— Не кълве. Такова невървене не съм виждал от години. Дай бира.

Няколко кредита дръннаха на барплота.

— И да е студена. Я чакай. Дай една проклета кана.

Фрай избута кредитите обратно.

— Не ме слушате, господине. Казах ви, барът е затворен. За ремонт.

Мъжът се намръщи.

— Е, няма да бия път чак до Ашли за една бира. — Хвърли поглед към изпотената чаша на Хайнис. — Тя има, значи трябва да сервирате. Тъй че дай ми една. Плащам двойно! Кранът нали работи? Какво ви пука, по дяволите!

Хайнис настръхна. Нещо не беше наред. Тя плъзна ръка в един от джобовете на гащеризона и напипа оръжието. После плъзна стола си встрани, за да покрива както непознатия, така и вратата.

— Не чухте ли какво ви казаха, господине? — Кимна към такъмите му до стола. — Заведението е затворено. Прибирайте си нещата и излезте.

Забеляза, че Фрай бърка под тезгяха за нещо.

— И? — отвърна мъжът с посивялата коса. — Ако не го направя, какво?

После съвсем небрежно надигна халбата й и най-спокойно я изля в гърлото си. Тресна чашата на масата и ги изгледа. Хайнис вече беше извадила пистолета си.

— Лейтенант! — изрева глас зад нея.

Щом чу гласа на Стен, тя се извърна, без да изпуска госта от поглед. Той се ухили широко. Стен вече прибираше оръжието от ръката й.

Хайнис беше готова да скочи, но зяпна, когато Стен мина покрай нея и застана мирно пред окаяния стар въдичар.

— Съжалявам, ваше величество — каза Стен. — Очаквахме ви чак утре.

Брадичката на Хайнис започна да пада чак дотам, откъдето започваха гърдите й.

— Няма нищо — каза мъжът. — Реших да намина малко по-рано. Да видя има ли риба и как вървят нещата.

— Лейтенант Хайнис — започна Стен, — позволете ми да ви представя…

— Това е Императорът! — изграчи Хайнис. — Скапаният Вечен император!

Императорът се поклони, без да става.

— На вашите услуги, мадам.

Наложи се Стен да хване Хайнис за лакътя — на обръгналата лейтенантка от отдел „Убийства“ й се подкосиха краката.

— Заара Варид — каза Императорът, сякаш ровеше в паметта си, и поклати глава. — Нищо не ми говори. Това ли каза само?

Стен въздъхна.

— Да, сър. Съжалявам, но откакто ме вкарахте в това, всичко е пълна каша.

Той придърпа бирата си, но след това я бутна настрани.

— Сър, наистина мисля, че трябва да…

— Да напуснеш! — избухна Императорът. — По никой скапан начин! Затънал съм до гуша в дракх, а ти искаш да те освободя?

— С цялото ми дължимо уважение, сър — настоя Стен, — аз не успях да доведа никоя част от задачата до нещо задоволително.

Императорът понечи да скочи, но Стен вдигна ръка, позовавайки се на правата си на свободен индивид да прекъсне работата си, ако пожелае.

— Нищо не направих, освен че пропилях цял трюм кредити за нула информация. Единственото, с което все още всъщност разполагаме, е една купчина предположения и твърде много слухове. Ударих Стинбърн. Вдигнах врява до бога. Вероятно ще ви трябват поне две години, докато укротите онези миньори. И с какво се върнах? С една фраза, която никой изобщо не е чувал. Ако това беше операция на „Богомолка“, вие с Махони щяхте да ми вземете главата и да ме пратите на дълбоко замразяване освен това.

Вечният император се замисли за миг. Дали беше само за ефект, или наистина обмисляше кофти бъдеще за Стен, младият капитан никога нямаше да разбере. Накрая изсумтя шумно. И протегна чашата си към Стен да я напълни с нещо от най-доброто на Крис Фрай.

— Аз съм, където съм — каза той, — защото взимам бързи решения и ги изпълнявам последователно, независимо колко въшлива може да се окаже всъщност шарената дреха. Издънвал съм се от време на време. Но предимно печеля. Провери архивите и виж дали не съм се утвърдил благодарение на това леко попресилено самочувствие, което си позволявам.

Стен реши, че няма да е никак дипломатично да обсъжда „леко попресиленото самочувствие“. Затова просто изгълта бирата си, пое си дъх и се наведе над масата.

— Добре. Чакам заповеди, ако обичате.

Императорът се поколеба за наносекунда, преценявайки колко всъщност е необходимо да каже на младия мъж пред себе си. Но забеляза как напрегнато го гледа Стен, как разбира колебанието му едно към едно, и се гмурна в дълбоките води.

— Значи нещата стават така. Таанците са се лепнали за царствения ми задник за някаква си там среща. Съветниците ми твърдят, че никой с що-годе дипломатически статут никога не би признал одиозната им система, още по-малко да седне де разговаря с тях.

— Но — намеси се Стен — оставам с впечатлението, че сте съгласен, че трябва да има някаква среща.

Императорът въздъхна.

— Да, трябва да има. Опитвах се да шикалкавя. Щом толкова държат да разговарят с височайшата ми особа — може да разговарят, може да не разговарят. Това би било върховното признаване на техните военни водачи. Ще ми създаде безкрайни проблеми с останалата част от Империята. По дяволите, Вечният император не може просто така да седне и да си говори с всеки. Това скапва цялата система. Трябва да се отчита императорската ми загадъчност. И това, капитане, не е въпрос на егоцентризъм, това е лепилото, което споява цялата гмеж в някакво подобие на цялост.

— Значи шикалкавите — каза Стен.

Императорът се усмихна.

— Не е ли за това цялата дипломация? Или шикалкавене, или война. — Сви рамене. — Някои от високоплатените ми адвокати може и да не се съгласят, но винаги съм смятал, че съдебната препирня е по-евтина от войната.

Довърши бирата си и стана.

— А не мисля, че войната с Таан ще е дреболия.

Вечният император се обърна да си тръгне. Но се спря и удостои Стен с една от най-очарователните си усмивки.

— А бих могъл да използвам някоя едва жива виновна страна, за да се отърва още сега.

— Колко дълго можете да продължите да отлагате? — попита Стен.

— Все по-малко — каза Императорът. — Искам да изстържеш говната до дупка.

Стен кимна.

— Ще ви намеря човека, сър.

— Знам. Знам, че ще го намериш.

И Вечният император надигна рибарските такъми и се повлече към изхода. Стен го гледаше — и за миг си помисли какво ли ще се случи, ако „младият капитан“ се провали.

Дори ако беше операция на „Богомолка“, системата на безопасната явка, която Стен, Алекс и лейтенант Хайнис създадоха в „Синия бхор“, щеше да е истинско чудо. Дори само като начало тя включваше няколко различни отдела, обикновено неизпълнима задача при почти всякакви обстоятелства. Дори обикновено циничният Алекс бе силно впечатлен колко добре пасва на мястото си всеки от хората.

Като начало, сигурността бе абсолютно задължителна. Стен и Алекс трябваше да намерят няколко сигурни главорези, които да държат на мушка всеки, който би могъл да прояви интерес към стария хан.

Затова подбраха грижливо няколко стари приятелчета от секция „Богомолка“, които бяха или на щабно разположение, или в отпуск „по болест“. От тези хора човек не можеше да очаква зъбене и ръмжене. Те или ти се усмихват и те целуват, или се усмихват и ти прерязват гърлото.

След това идваха хората от имперската полиция. Хайнис внимателно беше избрала няколко благонадеждни ченгета.

Системата работеше така, че хората по сигурността патрулираха отвън, а групата на Хайнис управляваше отвътре, с временни припламвания по веригата при някоя неуместна намеса на Алекс и Стен. Талантите, включени в екипа, за съжаление гарантираха всеки потенциално да е стиснал другия за гърлото. Всички бяха главно ченгета. Но всички бяха суперспециалисти. Талантите варираха от хакери, през компютърни техове, архивисти и специалисти по шпионаж на комуникации. И всички бяха много умни, благонадеждни и приятели на Хайнис.

Едно нещо Стен бе длъжен да им признае — бяха адски добри. Бяха същите хора, които бяха проследили Динсман и накрая бяха локализирали Стинбърн.

А и начинът, по който го правеха, заслужаваше да се види. При подобна операция, ако я бяха възложили на „Богомолка“, възможно най-сложният и изразходващ най-много енергия компютър щеше да преравя наведнъж милиони файлове. Големият проблем с Първичен свят бе в това, че всичко дори със средна промишлена мощност излъчваше червени сигнали във всички посоки. Първичен свят освен това бе столицата на цялата шпионска пасмина в Империята, в това число и промишления шпионаж.

Ето защо Лиз Колинс, полицейският шеф на компютърните техове, бе предложила да се оборудват с петдесетина малки компютъра, всеки с коефициент на интелигентност колкото на петгодишно дете. След това тя и помощниците й ги бяха свързали в едно, получавайки по този начин може би най-сложната система на планетата. По-важното беше, че поради естеството на мрежата можеха да се гмурнат и да излязат от всяка информационна система, без да бъдат засечени и без да оставят следа. Като допълнително предимство Лиз бе организирала системата така, че да може да краде мощност. Един постоянен монитор — захранващ компютър — се промъкваше вътре и извън енергийни източници и крадеше достатъчно, за да може цялата система да работи, но не толкова, че това да се отрази сериозно на нечия лична сметка.

Алекс пък реши, че Лиз Колинс е жена, с която би могъл да се посближи. Тя беше малко по-висока от него и физическата й конструкция бе снабдена с повече от достатъчно подходящи извивки, плюс много пулсиращи мускули. Алекс изпадна в екстаз, когато я видя за първи път, докато подреждаше оборудването си в „Синия бхор“. Един гравислед беше заседнал в тинята край брега на реката. Докато той реагира, Лиз се бе навела и с малко пукане на кокалите беше издърпала машината от калта и с едно подбутване я бе отпратила по вече гладкия й път. Алекс можеше само да си представи тези яки ръце, увити около тялото му на гражданин на тежък свят. От много време не го бяха прегръщали истински.

Главното изходно устройство, което Колинс бе включила в компютърната система, се намираше в най-голямото помещение на „Синия бхор“ — апартаментът „Крал Джили“. Алекс пристъпи в помещението и се постара отчаяно да не се държи като животно и да държи погледа си по-настрана от мускулестия й, оформен като ябълка задник. Над него фигурата й леко се стесняваше, прецени той с пресъхнали устни, до подходящите дамски пропорции, преди да разцъфне пищно в най-великолепните възможни рамене и гръдна структура. Такава гледка можеше да накара един шотландец да се сети какво крие под карираната си пола. Тя бе най-красивата жена, която беше виждал.

Колинс се извърна от екрана и му хвърли поглед, който разтопи сърцето му, както и някои други участъци.

— Можем ли малко да поотложим пиенето? Всеки момент ще получа нещо по връзката.

Алекс беше готов да й даде всичко на света.

— Ами то и аз май не съм много жаден, моме — изграчи с пресъхнало гърло. — Е, докъде стигнахме?

Лиз се обърна към компютъра, отново потънала в работата.

— В момента въртим два шаблона за търсене. Първият е най-труден.

— Заара Варид?

— Последните думи на Стинбърн. И дотук не означават нищо, където и да проверим. Тоест навсякъде. Минахме през няколко хиляди езика. През всяка енциклопедия. През религиозни трактати. През всичко.

— Може да е…

— Покриваме всички възможности. Бедата е, че „всички възможности“ означава адски много време, дори с тая система. — Тя се усмихна нежно на главния терминал на грижливо обмислената си компютърната мрежа.

Алекс се разтопи отвътре и съжали, че не е компютър.

— Моме, не мислиш ли малко да си отпуснеш малкото умче с малко ейлец?

Наведе се небрежно на масата, крепяща изходния екран, като внимаваше да не пусне ръка по приятно закръгления й кръст. Лиз се усмихна през рамо и на Алекс му се стори, че стаята светна. Сърцето му винаги подскачаше при тази нейна рядка усмивка и кръглото му зачервено лице засия като на херувимче.

— Мисля, че скоро ще се доберем до нещо — отвърна Лиз.

Алекс примижа срещу думите и цифрите, извиращи по екрана. Трябваше да разсее мислите си, за да може да следи бързия бяг на данните. Накрая схвана.

— Май покойният доктор Стинбърн ви кацна на мерника.

Лиз кимна въодушевено. Алекс я обичаше още повече, когато е на лов.

— Да, кацна! Виж това. Регистрилал е няколко фиктивни фирми. Базирани на гранични планети. Всеки път, когато е получавал нова работа или консултантство, ги е прекарвал през една от фирмите.

— Просто данъчна шашмичка — каза Алекс.

— Точно. При това идиотоустойчива. Докторска работа.

Той се окашля шумно и се върна към реалността.

— А второто търсене? Стинбърн, нали?

Лиз кимна.

— Това е убиване на времето, но по обратната причина. Вместо твърде много, получаваме твърде малко. Тоя тип е знаел всеки трик от учебника на корпус „Меркурий“.

— И ти си се сетила за бизнеса с фиктивните фирми — каза възхитен Алекс.

Лиз се изчерви.

— Помислих, че е гениално ударче.

Алекс едва се сдържа да не я потупа. Ами ако го приемеше погрешно? Или правилно? Или… Постара се да отвлече вниманието си от лавината числа по екрана. Окашля се отново.

— Нещо друго, моме?

Лиз му подаде тънка разпечатка.

— Не знам, но откакто измъкнах това, полицейският ми мозък киха.

Алекс прехвърли разпечатката — сухи доклади на полицейски жаргон за четири смъртни случая. Всички имаха две общи неща: всички бяха странно случайни и всички се бяха случили в околностите на двореца. Алекс отново прегледа първия случай: жертвата беше жена. Алкохолно отравяне. Задушена в собственото си повръщане. Малък оток на гърлото. Прескочи името и се спря на биографията й. Дезертьор от преторианската гвардия. Нещо трепна в ума му. Той бързо прелисти другите рапорти и отговорът му светна.

— Права си, моме, нищо, че си ченге.

И й показа общата нишка.

— Всеки ритнал петалите е бивш правителствен — бързо схвана Колинс. — Ексчиновник. Екстех. Ексмузейна охрана. И всички с…

— Връзки в двора — завърши вместо нея Алекс.

Лиз се смъкна в стола си и въздъхна с досада.

— Убийства, убийства и убийства. О, шибано!

И в този момент, тъкмо когато депресията заплашваше да затъмни цялата стая, видеоекранът замига в червено. Лиз скочи и се втренчи в монитора. След хилядите компютърни часове първият сериозен пробив в случая я гледаше право в лицето. Най-после бяха пробили през умно замислената система от фиктивни фирми на Стинбърн.

— Мили боже — прошепна Алекс. — Тоя скапаняк е работил за Кай Хаконе!

Глава 34

— Никога не съм виждал такава — каза Кай Хаконе. — Може ли да я разгледам по-отблизо?

Стен му подаде имперската служебна карта. Имперската емблема на картата, настроена към индивидуалния пулс и порите на Стен замига, щом Хаконе я взе. Той я задържа за миг, после я върна на Стен.

— Всъщност, капитане, макар да нямам никаква представа какво ви трябва, смятам появата ви тук за щастлива.

— Така ли? Защо?

Хаконе се накани да обясни, но думите му бяха прекъснати от мощния вой на един кораб, издигащ се на половин километър над главите им.

Имението на Хаконе бе разположено на най-високия хълм с изглед към „Соуард“, най-голямото космическо пристанище на Първичен свят. Беше построено като място за отдих след всеки пътен курс от капитана на някакъв товарен кораб, който смяташе да го използва за свой постоянен дом след пенсионирането си.

Пенсионирането на въпросния търговец така и не дойде, след като бе направил тактическата грешка да предложи лъскави топчета за игра на една примитивна култура, която повече се интересуваше от остри и опасни за живота предмети. Но тъй като повечето хора, без да смятаме онези, които можеха да си позволят цената на едно имение на Първичен свят, не бяха възхитени от звука и врявата на космическото пристанище, Хаконе бе успял да наеме просторната къща евтино. Бе довършил обзавеждането, добавяйки някои свои виждания, които включваха полусферичната бойна зала в задната част на имението.

Двигателят „Юкава“ се изключи и понесен от АМ2, корабът изчезна в пълна тишина.

— Искам да чуя за това, което пиша — последва полуобяснението на Хаконе, докато той водеше Стен през къщата. — Много ли е рано за по едно, капитане?

— Слънцето е изгряло, нали?

Хаконе се усмихна и го преведе през широките гостни, още по-широката дневна — и накрая го въведе в бърлогата си.

„Бърлогата“ на Хаконе — кабинет и работна зона — беше стилизирана като библиотека на Старата земя, с някои нововъведения. Видеоленти, доклади и даже старинни подвързани книги пълнеха рафтовете на високите двайсет метра стени. Центърът на помещението беше зает от дълга плоска маса. Но оттам нататък приликата със Земята от XVIII век свършваше, тъй като масата беше затрупана с компютърни терминали, а достъпът до рафтовете беше роботизиран.

В единия край на голямата стая беше личният бар на Хаконе — простираше се по ширината на помещението. Стен хвърли поглед към бутилките, след като Хаконе посочи с жест да си избере.

— Аа… случайно да ви се намира скоч?

Хаконе се оказа подготвен.

— Усвоили сте вкуса на Императора! — каза той, смъкна една бутилка и напълни наполовина две чаши.

Стен допря чашата до устните си и я остави на плота. Хаконе също почти не отпи.

— Казахте „щастлива“, господин Хаконе?

— Да. Смятах да ви потърся, капитане. — Хаконе му посочи близкото кресло. — Случайно да сте гледали пиесата ми? Онази, която се постави преди Деня на империята?

— Съжалявам, бях на дежурство.

— Ако вярвате на критиците ми, сигурно сте извадили късмет. Все едно, сега съм между два проекта. И открих нещо много удивително. Знаете ли, че никой досега не е писал история на имперския двор?

Стен се направи на невежа, поклати глава и отпи.

— Не само за сградата, а и за хората, които са били назначавани в нея — продължи Хаконе с нещо като авторски ентусиазъм.

— Интересна идея.

— Така мисля. Издателят ми също. Особено ако лентата се занимава с хората, работещи в сградата. Искам да разкажа една история за хора, не за камък и технология.

Стен зачака.

— Както знаете — продължи Хаконе, — аз съм главно военен историк. Откровено казано, разполагам със свои, лични извори. Така че когато обмислях този проект, първото, което започнах да изследвам, бяха хората, които работят в двореца. Между другото, точно затова наблегнах да се срещнем на приема на Марр и Сенн. Вие сте особен човек, капитан Стен.

Стен изглеждаше средно заинтересован.

— Знаете ли, че сте най-младият мъж, назначаван някога за шеф на имперската охрана?

— Адмирал Ледох ми каза.

— Това е интересно. Ето защо си позволих да прегледам военната ви биография. Чудех се, честно казано, защо са избрали точно вас.

Стен не си направи труд да се усмихне — знаеше, че фалшивото му досие е защитено от нежелано изтичане на информация. Само щабът на „Богомолка“, самият Император и генерал Махони знаеха истинската му бойна биография.

— Вашето досие е съвършено. Никакви наказания в офицерската академия. Преминал през комисиите на тази и тази дата, всички изпити взети с отличен, всички старши офицери ви препоръчват най-горещо, подходящият брой геройски ходове за съответните награди.

— Някои хора имат късмет.

— Ако позволите да бъда откровен, капитане, вашият късмет може би е прекален.

Стен допи чашата си.

— Капитан Стен, какво ще кажете, ако ви споделя подозрението си, че цялото ви военно досие става за тоалетна хартия?

— Ако не бях в имперския бизнес, господин Хаконе, и в зависимост от обстоятелствата щях или да ви черпя едно пиене, или да ви платя назалната трансплантация.

— Не исках да ви обидя, капитане. Просто допускам, че сте назначен на сегашния си пост заради предишни изяви или в корпус „Меркурий“, или в секция „Богомолка“.

Стен се направи на тъп.

— Корпус „Меркурий“? Съжалявам. Никога не съм бил в разузнаването, а за „Богомолка“ изобщо не съм чувал.

— Очаквах този отговор. И изглежда, ви обидих. Сменяме темата. Какво ви води тук?

Хаконе отново напълни чашите.

— Преди време сте наели доктор Харс Стинбърн — каза Стен; пробваше подхода с шоковия удар. Хаконе наистина реагира, но твърде явно — капачката на бутилката издрънча на пода.

— Какво е направил пък сега този имбецил?

— „Сега“? Господин Хаконе, длъжен съм да ви предупредя, че този разговор се записва. Имате право на адвокат и на медицинско наблюдение, което да гарантира, че не сте под никакво влияние, физическо или фармакологично.

— Благодаря за предупреждението, капитане. Но нямам нужда от това. Доктор Харс Стинбърн наистина е работил за мен. За период от четири месеца. В края на този срок го разкарах, без, подчертавам, никакви препоръки.

— Продължете, господин Хаконе.

— Домакинството ми обикновено се състои от петдесет до триста индивида. Това бе причината първоначално да наема доктор Стинбърн.

— Единствената причина?

— Втората причина беше, че той, също като мен, беше ветеран. Служеше по време на Войните на Мьолер, битката за Сарагоса.

— Като вас.

— А, прегледали сте все пак лентите ми.

— Най-прецизно. Защо го разкарахте?

— Защото… не защото беше неефикасен или некомпетентен. Напротив, беше изключително добър доктор. Но защото се беше затворил в миналото.

— Бихте ли обяснили?

— Единственото, за което искаше да говори, беше времето му на служба. И за това как се е почувствал предаден.

— Предаден?

— Знаете ли, че е бил изхвърлен от военна служба? Е, той имаше чувството, че е изпълнявал точно изискванията на Империята и че е бил използван като юдейския козел, като изкупителна жертва, след като тези изисквания са били изпълнени.

— Империята обикновено не прилага геноцид, господин Хаконе.

— Стинбърн беше убеден, че прилага. Както и да е, тази негова мания взе да ми лази по нервите. Затова реших, че е по-лесно да го освободя след изтичането на първоначалния му договор.

Стен се канеше да зададе нов въпрос, но замълча. Хаконе беше свъсил вежди.

— Затворен в миналото, казах, нали така? — Хаконе пресуши чашата си. — Това сигурно ви звучи странно, капитане, след като сте прегледали лентите ми. Аз не изглеждам ли по същия начин?

— Не съм историк.

— Какво мислите за войната?

Първият отговор на Стен — досадна глупост — беше нещо, което, кой знае защо, имаше чувството, че Хаконе не желае да чуе. Затова си замълча.

— Някой беше писал — продължи Хаконе, — че войната е оста, която движи живота напред. Според мен това е истината. И за някои от нас войната е точно тази ос. За доктор Стинбърн — да бъда откровен, капитане, за мен също — това беше Сарагоса… Бих могъл да ви разкажа, капитане. Но предпочитам да ви го покажа. — И той поведе Стен през вратата към своята бойна зала.

Войните на Мьолер, водени около сто години преди Стен да се роди, бяха класическо доказателство за това, което Стен мислеше за войната. Звезден куп Мьолер беше заселен много набързо и беше твърде отдалечен от Империята. Резултатът от всичко това бе липса на имперска подкрепа, неправилно трасирани и снабдявани търговски пътища и въпиещо невежество от страна на имперската бюрокрация, ръководеща тези светове.

А след това война — война, водена от различни светове, сражаващи се под едно общо знаме, което можеше да се нарече „Всичко, но не и проклетата Империя.“ Докато Императорът осъзнае, че купът Мьолер представлява снежна топка, затъркаляла се по стръмния склон, се бе оказало твърде късно да се реагира по друг начин освен с Гвардията.

Но имперската свръхекспанзия се беше отразила и на военната машина. Водените сражения бяха в основната си част на неподходящ терен, срещу неподходящ противник и в неподходящо време.

Императорът все още, когато се почувстваше малко по-самоуверен, можеше само да прелисти личния си дневник за Войните на Мьолер, за да посмали самочувствието си до нормалното човешко равнище. А от всички погроми, преди звезден куп Мьолер да бъде приведен в някакво приблизително състояние на кротост, най-тежкият беше Сарагоса.

Сарагоса изобщо не трябваше да бъде превземана. Нейната изолационистка култура трябваше просто да бъде пренебрегната, докато сарагосианците не помолят сами да се присъединят към Империята. Но вместо това там бяха включени цялата Имперска армада и Седми гвардейски дивизион. Нашествието трябваше да мине леко, тъй като включваше десант на една-единствена планета, разполагаща само с няколко нискотехнологични сателита за поддръжка.

Вместо всичко това операцията се бе превърнала в кошмар.

Великите адмирали, заповядали щурма, можеха да помислят защо първоначалното разузнаване съобщава за седем сателита около Сарагоса, а десантното разузнаване съобщава само за един. Но никой не се беше замислил, в резултат на което бяха загинали почти един милион бойци.

Планът за десант предвиждаше тотално вклиняване, затова гвардейските транспортьори и тежката поддръжка — пет бойни имперски кораба — се придвижваха през йоносферата, когато се реши въпросът с липсващите сателити.

Те бяха взривени, при това много грижливо, така че отломките им да останат в планетарна орбита. След което всяко парче, по-голямо от бейзболна топка, беше яхнато от сарагосианци, които се интересуваха по-малко от живота, отколкото от това да задържат Империята по-надалече. Представете си как се опитвате да прекарате десантна сила през астероиден пояс, който стреля по вас.

Първият боен кораб беше надупчен и се оказа безполезен на повече от три планетарни единици в дълбокото пространство. Ръководещият десанта адмирал — флотски адмирал Роб Джейдис — се прехвърли навреме с останалото от персонала си на един команден кораб, за да може да види как другите му четири бойни кораба се взривяват.

В този момент се оказа твърде късно да бъдат върнати транспортьорите. Още преди корабите да разпръснат капсулите си, повечето от тях бяха унищожени. Десантните капсули, достигнали атмосферата без поддръжка, оцеляха само няколко секунди под опустошителния огън от повърхността на планетата.

Това, обясни Хаконе на Стен, докато развяваше холографските образи на кораби из залата, станало точно когато собственият му кораб бил унищожен. Така и не видял края на битката. Всичко свършило със заповедта на адмирал Джейдис — sauve qui peut — всеки да спасява каквото може. Една трета от щурмуващата флота успяла да се измъкне от Сарагоса.

— Една трета, капитане — повтори Хаконе и изключи бойната зала. — Над един милион жертви. Е, не е ли това „ос“, и още каква?

Стен се върна за миг в ума си към живиното, което бе преживял преди основното си обучение — геройската смърт на някой си гвардеец Хайме Шавала и веднага последвалото решение, че няма никакво желание да преживее такава битка, пренебрегна вътрешното си дълбоко съгласие и приложи същия тъп отговор:

— Не знам, господин Хаконе.

— Може би няма да го разберете. Но сега разбирате ли поне защо наех Стинбърн? Той беше преживял същия ад като мен.

Стен с интерес забеляза, че докато бе седял зад контролния пулт на залата, Хаконе беше преполовил шишето със скоч.

— Между другото, капитане, знаете ли какво стана с адмирал Джейдис?

— Съвсем не.

— За това — цитирам обвинението на съда — изтегляне пред лицето на врага, той беше освободен от командването и принудително пенсиониран. Смятате ли, че беше честно?

— Честно ли? Не знам какво е честно, господин Хаконе. — Стен стана. — Благодаря ви за информацията, маестро. Ако нямаме повече въпроси един към друг, мога ли да приема, че сте готов да ни сътрудничите в бъдеще?

— Можете — отвърна хладно Хаконе.

Стен се канеше да използва коз и да попита дали фразата „Заара Варид“ означава нещо за Хаконе. Но вместо да го направи, само изключи записващото устройство, кимна и тръгна към изхода.

Ако беше излязъл няколко секунди по-рано, може би щеше да види как един от хората на Хаконе лепва под грависледа му малка пластична кутийка.

Хаконе излезе от бойната зала и се върна в библиотеката си. Полковник Фоли го чакаше. Изглеждаше определено недоволен.

— Смятате, че сгреших — каза Хаконе.

— Защо му казахте всичко това, по дяволите! Той е следователят на Императора.

— Опипвах, полковник.

— За какво?

— Ако беше проявил поне ей тоничко разбиране — едно трепване за онова, което е важно — може би щяхме да можем да го привлечем на наша страна.

— А вместо това вие си отворихте устата и не получихте нищо.

— Полковник! Забравяте се.

— Извинете, сър.

— В крайна сметка установих, че капитан Стен е неизползваем. Към грависледа му е прикрепен следач. Пуснете след него екип дезертьори. Проследете машината му, докато не установим местоположението на тайния щаб, който използва за разследването си. След това го убийте. Това е всичко!

Фоли автоматично отдаде чест, обърна се кръгом и излезе, без изобщо да се замисли защо реагира толкова инстинктивно на командния тон на един човек, носил униформа преди почти сто години.

Глава 35

Видеоекранът в притъмнялата стая светеше. Компютърът в единия ъгъл държеше целта си: фразата ЗААРА ВАРИД. Останалата част от екрана беше запълнена с непрекъснати редове променяща се информация. В момента компютърът приемаше, че фразата означава някакъв вид търговски продукт. Претърсваше Имперския патентен отдел за всичко регистрирано от неговото основаване.

Лиз Колинс се взираше в екрана и търсеше каквато и да било връзка или съвсем смътно упоменаване. След като поредният ред се изпишеше, очите й го проследяваха и после тя автоматично кликваше за следващия. В момента преглеждаше каталог на домакински роботи, всички излезли от мода преди сто години.

Трябваше й голямо усилие, за да задържи ума си върху задачата. „Стегни се — помисли си тя. — Ако смяташ, че това е скучно, сети се какво следва.“ После изстена, защото се занизаха звездичките за край и дойде още по-лоша категория: Отбрана.

Въздухът зад нея се раздвижи и тя чу как вратата се отвори и тихите стъпки по пода. Обърна се и видя застаналия зад нея Алекс, с две халби пенлива бира в ръцете.

— Е, к’во ще кажеш за по чашка, моме? Няма да ти преча, нали?

— О, боже, да — отвърна Лиз. Имаше предвид пиенето. Забеляза посърналото лице на Алекс и се поправи. — Искам да кажа, не. Тоест… добре де, ще пийна.

Включи компютъра на автомат, с настроена аларма, и стана да вземе чаша от ръката на Алекс. Отпи една глътка и се сепна.

— Ама това не е само бира! — Ухили се и забеляза малката чашка, поставена на дъното на халбата.

— Малко загряващо — обясни Алекс. — Бира с хубав малък скоч, да смаже мехурчетата.

Лиз отпи дълга глътка.

— Мммм, нямам нищо против.

Отиде до покрития с кожа диван, кръстоса крака и започна да си придърпва униформената пола над коленете. Спря, щом забеляза изпълнения с копнеж поглед на Алекс, когато блесналото за миг бедро започна да се скрива. „Какво пък.“ Потупа мястото до себе си. Като събудил се изведнъж, Алекс поклати глава, направи няколкото крачки, за да стигне до дивана, и приседна колебливо до нея. Загледа се старателно в отсрещната стена от страх да не срещне очите й.

— Е — най-сетне отрони той, — мислиш ли, че ще я намерим тази ЗААРА или к’вото е там?

Лиз запази абсолютно мълчание. Само отпи още веднъж от чашата си.

— Щото като те гледам, хубаво работиш, прощавай, работиш здраво, ама толкоз много…

— Алекс — прекъсна го Лиз шепнешком.

Той се обърна и за първи път, откакто беше влязъл в стаята, я погледна в лицето.

— Да?

— Трябва ли да говорим?

— Ъъ… не, моме.

— Ами тогава…

Алекс най-после схвана. Протегна ръце да я прегърне и усети около себе си мускулестата й, но някак съвсем мека прегръдка. Двамата бавно потънаха в дивана.

И този път Лиз не се притесни заради блесналото бедро, когато униформената й пола започна да се вдига високо, високо и…

Незабелязан от тях, компютърният екран започна да мига в червено. Машината зачака търпеливо — пулсираше, че го е намерила… намерила… намерила…

На екрана се беше изписало:

Данните продължиха да се нижат, покривайки размерите на кораба, екипаж, въоръжение, пускова дата и история; завършиха с информацията, че „Заара Варид“ е приключил бляскавата си кариера като флагмански кораб в щурма на Сарагоса по време на Войните на Мьолер. Корабът беше тотално унищожен, със загуба на 90 процента от екипажа…

За щастие на двамата любовници, щяха да минат много часове преди да прочетат данните. Защото случаят отново се затваряше в порочен кръг. „Заара Варид“ беше кораб, който отдавна не съществуваше.

Глава 36

Стен вдигна грависледа над имението на Хаконе и настрои курса право към двореца.

След като излезе от очертанията на града, смъкна височината на гравишейната на петдесет метра. Дотук правеше точно онова, което бе предсказал Хаконе, и след това щеше да настрои курса към „явката“ в Ашли на Вий.

Но няколкостотин души — ако не си бяха заминали скоропостижно от този свят — можеха да посъветват Кай Хаконе никога да не предсказва действията на Стен.

Грависледът външно можеше и да прилича на стандартен имперски модел, но не беше. Човекът, поставил индикатора, би трябвало да забележи доста сложното му комоборудване. Но не го бе забелязал.

Така че докато Стен включваше контролния пулт на автопилот и въздушната кола увисна на бавна орбита над дърветата, той провери и себе си, и превозното средство за „бръмбари“. На 22.3 херца детекторът му зазвуча като прегрял бант. Стен откачи радара от пулта и обходи шейната. Трябваха му няколко секунди, за да намери следящото устройство.

Върна се на пулта и обмисли различните възможности. Взе решение, обърна ръчно следа и го издигна на хиляда метра. След това го настрои на нов курс, право към Великото южно море. По компас това беше на плюс 80 магнитни градуса, много далече от истинската дестинация „Синия бхор“. Стен нямаше представа с каква точно цел е поставен следачът, но реши да изиграе ръката си поне за няколко хиляди километра.

Не се наложи да чака чак толкова.

Прокс-радарът до него замига и го предупреди, че отзад бързо го приближава обект. Той се обърна и огледа през бинокъла на въздушната кола.

Ако се пренебрегнеха малките модификации, грависледът на Стен представляваше стандартна бойна кола: задвижвана с генератор „Маклийн“, с размери десет на пет метра, с места за четирима души, открита. Обектът, който се приближаваше към него, също беше стандартно имперско бойно превозно средство, около два пъти по-голямо от грависледа на Стен и предназначено за бойно отделение от дванадесет души.

Стен преброи шестима в шейната, която се приближаваше към него със скорост шейсет километра в час. Реши да ги улесни и забави собствената си скорост. Шейната отзад също забави.

„Тактическо мислене — прецени автоматично Стен. — Опитват се да ме проследят. Зададена мисия: откриват щаба и… шест души в шейната… очистват ме.“

Цъкна наум и щракна двойната предпазна система около себе си.

Натисна контролния лост напред до пълна скорост и изключи доплеровия радар. На нормалните бойни коли той беше непрекъснато включен, за да е сигурно, че какъвто и идиот да е пилотът, няма да се натресе на нещо в мъгла, пушек, дъжд или пияно състояние. Но колата на Стен наистина беше модифицирана.

Задейства се друга от модификациите, втори, също толкова тъп доплеров радар. Той фиксира приближаващия се към Стен отдельонен гравислед и показа скорост на приближаване от близо осемдесет километра в час. Много бавни реакции, реши Стен.

Преди пилотът на втората шейна да е разбрал какво е намислил Стен, той рязко изви контролния лост, после го вдигна в командно положение и отново рязко го издърпа назад, почти в скута си. Стандартните бойни коли нямаха такава маневреност. Вероятно това беше причината преследващият го пилот да зяпне, когато шейната на Стен се извъртя право нагоре в съвършен имелман, след което се спусна право над преследвачите.

Докато се гмуркаше точно над другата кола, Стен забеляза страха, паниката и раздвижването. Пилотът на отдельонната шейна изключи двигателя и се спусна надолу тъкмо навреме, за да избегне привидно самоубийственото гмуркане на Стен.

Колата се наклони и се стабилизира. Откъм гладкия борд се отвориха врати и стрелковите люкове зейнаха на мерник. Огън, дим — нагоре полетяха четири ракети въздух-въздух.

Стен вече бе обърнал шейната си на гръб. Когато няколкото g единици го шибнаха в лицето, ръцете му се свиха на аварийния пулт.

Многоцветните огнени топки изсвистяха. И съвсем послушно самонасочващите се към топлината ракети на преследвача се врязаха в тях. Четири ракети, взривили се едновременно, издават адски трясък, достатъчно, за да накарат отдельонния гравислед да се плъзне извън контрол за миг и петимата му пасажери да се хванат за дръжките. А после от пушека надолу се гмурна бойната кола на Стен. Пилотът на отдельонния транспортьор изпадна в паника и следът му се завъртя около оста си. Отново късно, тъй като колата на Стен беше точно над него.

И тогава се случи последното, което шестимата главорези можеха да очакват. Стен плесна бутона на следа на автоматична орбита, откачи предпазния ремък и скочи през борда върху другия гравислед.

Превъртя се във въздуха и автоматично измъкна ножа, докато умът му оглеждаше за мек участък, където да стъпи.

„Участъкът“ се оказа първият мъж. Петите на Стен прекършиха гръбнака му и той падна на колене — под размахания като тояга уилигън на втория, — изправи се и разперените му пръсти се врязаха през очните кухини право в мозъка.

При падането на втория труп Стен се развихри. Ножът му перна китката на третия, ръката отхвърча и кръвта плисна по шейната. Мъжът зяпна фонтана от кръв, залитна и потъна в забвение.

Стен така и не забеляза, че е на автоматичен пилот, понеже зърна замахналия към него дълъг гвардейски нож. Блокира го с кристалното си оръжие и острието му се хлъзна през твърдата сплав. Четвъртият мъж не успя дори да реагира, когато стоманената пета на Стен изхвърча нагоре и пръсна черепа му.

Въздухът се йонизира, Стен се хвърли по очи и се плъзна по металната палуба, а куршумът на уилигъна изсвистя над главата му. Инерцията го отнесе напред и единият му крак се подхлъзна върху локва кръв.

Стен пое удара, но ръката му с ножа замахна навън. Широкото острие пое петия точно под колана и го преряза през гръбначния стълб. Живото все още тяло се сгърчи и рухна назад върху пилота, който се мъчеше да откопчае ремъка.

Стен се срина в седалката на помощник-пилота, запъна крака в пода и дръпна лоста нагоре.

Пилотът се беше измъкнал от сриналото се върху него тяло и се беше изправил. Стен посегна към него. Имаше намерение да вземе поне един пленник и да му зададе няколко много сериозни въпроса.

Но пилотът хвърли само един поглед към оплескания с кръв Стен и тънкото сребристо късче в ръката му, което беше самата смърт, изпищя и се хвърли през борда.

Стен посегна да го хване, но закъсня. Успя само да го изгледа как се върти с писък във въздуха.

„Стегни се… стегни се… — Състоянието на изключен ум приключи, бойната лудост заглъхна и Стен се изруга. — Дишай… дишай…“ Той се намести в седалката, без да обръща внимание на кръвта, събираща се на локви по палубата на грависледа.

Разумът се върна и Стен погледна петимата мъртви в шейната. „Хайнис може да открие нещо за тях“, каза част от разсъдъка му. „Не е толкова важно — отвърна друга част. — Не вярваш в съвпадения. Отиде при Хаконе. И ти предложиха песни и танци. На тръгване някой се опита да те убие.“

С имперските пълномощия, които му бяха предоставили, Стен имаше достатъчно основания да арестува Хаконе и да приложи всички необходими средства, в това число мозъчно сканиране, за да разбере как Хаконе се е овързал в заговора за убийство на Императора.

Но това решение беше прекалено лесно.

Кой знае защо, му се струваше, че една толкова явна и речовита личност като Кай Хаконе не може да е главният инициатор, стоящ в дъното на заговора.

Глава 37

Мъглата се вихреше около дългия, брилянтно черен кораб, кацнал на площадката за приземяване, която бе само малко по-дълга от него. Мощните фарове осветяваха товарните кейове, по които мъже и жени товареха екипировката и се качваха.

Площадката се водеше в регистрите на Първичен свят като база за кацане и излитане на тактическия/авариен имперски флот, но всъщност се използваше само от Императора за пристигания и заминавания, които той не държеше да види лъснали на видеоекрана.

Самият кораб беше също така ненатрапчиво скрит за любопитни очи. Според регистрите той беше конструиран като имперски търговски кораб (пътнически) „Нормандия“. Луксозен, свръхскоростен лайнер, прибран на склад след третия си курс.

Външно „Нормандия“ наистина приличаше на конвенционален лайнер, но беше построен само с една цел — да бъде транспортното средство на Императора, било за секретни мисии или за ваканции. Разполагаше с въоръжение на флотски унищожител и с двигател на флотски кръстосвач.

За поддръжката на „Нормандия“ бяха необходими по-малко от сто души екипаж — корабът бе автоматизиран по последна дума на науката. Това не означаваше, че е претъпкан, тъй като най-големият процент от вместимостта на „Нормандия“ беше зает за жилищния сектор на Императора. Подвижните стени и палуби позволяваха на Императора да уреди всичко, от частно събиране до заседание на висшия имперски съвет.

Тъй като корабът официално не съществуваше, не се налагаше да се безпокоят за съответните разрешителни. Щом се наложеше, не беше трудно „Нормандия“ да приеме една или друга идентичност на „събратята“ си.

„Нормандия“ беше може би най-голямото конструирано някога съоръжение на плаща и кинжала.

— Марр, ти не си нормален. Тук не е възможно никакво замърсяване.

— А ти само говориш — изсумтя Марр. — Казвам ти, надушвам пушеците от двигателя.

Марр и Сенн бяха може би единствените доставчици на провизии в историята, получили достъп само след външен оглед.

Стояха недалече от „Нормандия“ и наблюдаваха как снабдителите им вкарват контейнерите в недрата на кораба.

— Е, добре, има замърсяване. Да ти имам деликатните ноздрички. Но какво значение има това за рибата? Тя е в цистерни, няма да умре.

— Само се притеснявам, че онези същества, таанците, могат да приемат храната ни за оскърбление — каза Марр. — Много ли ще ти хареса ние да се окажем виновни за провала на тази конференция поради лошо храносмилане?

Предутринното им дърлене бе прекъснато от приближилия се старши субадар Лимбу. Офицерът гурка беше в пълно бойно снаряжение, чак до уилигъна и ножа кукри, прибран надлежно в ножницата на гърба. Той отдаде чест.

— Тази риба — посочи гурката. — За моите хора ли е?

— Не е, Читаханг. Имам достатъчно дал, ориз и соястек да превърна всеки от вашите наици в балони, на какъвто започвате да приличате.

Читаханг инстинктивно погледна към корема си, но се усети.

— А! Добре. Но ще ви издам една тайна. Това издутото не е шкембето ми. Налага ми се да си навивам някои други органи над колана. — Ухили се, смигна и се върна да надзирава товаренето на хората си.

— Марр, мислиш ли, че ще се оправим с тези кафяви човечета?

— Едва ли. — Марр се обърна. — Нашият безстрашен водач пристигна.

До „Нормандия“ кацнаха пет големи планера и от тях заслизаха хора.

— Виж, онзи чревоугодник Суламора е с Императора — изсъска Сенн. — Той пък защо е поканен?

— Аз не съм Императорът, скъпи, но предполагам, че след като той е имперският търговец, сигурно е свързано с някакви търговски права с тези таанци… Сенн, сигурен ли си, че сме подготвени?

Марр и Сенн бяха предупредени да осигурят продоволствието скоро след като бе уредена срещата между Императора и Таан. Веднага бяха проучили вкусовете на таанците и особено на техните „владетели“. За щастие в четиридесети век видеозаписите на екзотични кухни все още бяха популярни. Бяха осигурили всичко, от живи скариди до все още растящи зеленчуци. Плюс няколко изненади от тяхна страна, доколкото всеки снабдител смята, че може да изкуши клиента.

Затрополиха подковани подметки и преторианците на бегом се строиха. Полковник Ден Фоли ги прегледа и частта пое с маршова стъпка към борда.

— Имаме ли достатъчно? — обезпокои се Марр.

— Дали имаме достатъчно! Сто петдесет и пет преторианци! Нишестето и суровият протеин ще ни стигнат да ги направим щастливи за цяло хилядолетие. Трийсет гурки. Екипажът, с техните си дажби. Императорът — кой знае той какво ще иска… Суламора… Взех любимите му рецепти от неговия готвач. Достатъчно екстри за тези таанци, дори ако поискат да нахранят гладните си орди. Готови сме, любими.

— Да, но ние — ти и аз — какво ще ядем?

Мембранките на Сенн се сгърчиха угрижено. Бордовата аларма изкънтя.

Последните товари с продоволствие отидоха на борда и люковете се затвориха. Планерите се разчистиха от площадката, двигателите на „Нормандия“ засъскаха по-силно и тя се издигна във въздуха.

След като напуснеше планетата, „Нормандия“ щеше да се срещне с една ескадра унищожители и армада кръстосвачи. На тези имперски матроси бе съобщено само, че трябва да придружат един кораб, да предотвратят всякакъв възможен инцидент с този кораб, след което да се върнат в базата си. Нямаха никаква представа, че Вечният император е на борда, нито че срещата му с таанските владетели е единственият шанс да се предотврати евентуална галактическа война.

Глава 38

Групата седеше тихо около огромната маса — главната готварска маса на Фрай. Настроението беше потиснато. В другия край на масата Хайнис разсеяно шареше с очи по миниекрана си. Срещу нея седеше странно притихналият Алекс — от време на време поглеждаше изпод вежди към Лиз, която набираше няколко последни команди в неизменната си контролна единица.

Стен влезе с пачка разпечатки под мишница и забеляза вдигналите се към него, изпълнени с очакване погледи.

— Не — каза той, — нямам нищо… но мисля, че съставих нещо като шантава карта, от която всички можем да скочим.

Те се оживиха. Стен започна да раздава листовете.

— Нещо, което съм научил за оцеляването — когато затънеш много, направи си списък на онова, което знаеш. И на което не знаеш.

Усмихна им се кисело и сви рамене.

— Все едно, придава ти вид на много зает и важен.

Тръгнаха по списъка на Стен. Фактите бяха сведени до следното:

— Като ченге — намеси се Хайнис, — със сигурност ще се чувствам по-добре, ако знаех, че целта е отстранена.

— Това поне беше решено — каза Стен. — Императорът е напуснал Първичен свят. Не мога да ви кажа накъде, но е в абсолютна безопасност и е с надеждни съветници и охрана.

Алекс въздъхна облекчено.

— Благодаря ти, боже! Не и от скапани римляни.

— Императорът уведомен ли е колко дълбоко сме нагазили в този дракх? — попита Лиз.

— Не — отвърна Стен. — Споразумяхме се за абсолютно мълчание по кома. Мога да го търся само по спешност. В двореца е установена пряка линия.

Изчакаха го да каже още нещо, но след като замълча, продължиха да четат.

— Кога ще го арестуваме тоя шибаняк, момко? Ще му усуча червата на шнурче и ще разбера какво знае.

— Невъзможно, Алекс — каза Стен. — За да се справим с това, трябва да изловим всички едновременно. Особено вътрешния човек в двореца.

— Ако спипаме Хаконе сега, се издънваме — съгласи се Хайнис.

Наведоха глави да дочетат останалото.

— Да разполагаш случайно с една година? — каза сухо Лиз. — Не знам дали има компютър в Империята, който може да направи този преглед за по-кратък срок.

— Тогава забравете тази точка — каза Стен.

— Това ли е всичко? — попита Хайнис.

— Да — отвърна Стен. — Освен Хаконе.

— В момента го обработвам — каза Лиз и посочи миниекрана пред себе си.

— Едно глупаво предложение към експерт — обърна се Стен към Лиз.

Лиз се изкиска тихо.

— Когато всичко останало се издъни, глупакът започва да работи с компютър.

— Трябва да си има щаб някъде — каза Стен. — Хаконе не може да посреща и изпраща заговорници в дома си, или да се среща с тях по уличните кръстовища.

— Някаква вила ли? — предположи Хайнис.

— Нещо отдалечено? — каза Лиз.

Колинс вече превключваше на претърсване на собственост. Използваше същата програма, която бе спретнала, за да пробие през фирмения лабиринт на Стинбърн.

— Т’ва момче е военен фанатик — каза Алекс. — Там ще го спипаме, казвам ви. След като е написал тая своя адски велика книга за Войните на Мьо…

Преди да довърши думите си, отговорът изплува и си зае мястото на екрана. Предположението на Алекс бе улучило почти в центъра.

„Заара Варид“ — започваше текстът на екрана. „Регистр. № KH173. Кей 82. ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ОПИСАНИЕ?“

— Да! — изрева Стен и Лиз набра командите.

Кай Хаконе беше собственик на малката и доста похабена космическа яхта „Заара Варид“, закотвена в едно частно пристанище само на сто километра от тях.

— Включи се към корабния компютър — отсече Хайнис.

— Не толкова бързо, лейтенант — каза Лиз. — А ако бордовият е на подслушване?

— Тя е права — каза Стен. — Твърде далече стигнахме, за да бързаме сега.

— Ще попитам компютъра дали корабът има нужда от сервиз — предложи Лиз. — Съвсем рутинно.

Отговорът бе отрицателен.

— Окей. Сега нещо официално, но ненабиващо се.

— Кога за последен път корабът е напуснал пристана? — предложи Стен.

Лиз набра клавишите.

— Преди повече от година. Идеално. Сега мога да претърся бордовия дневник. Но полека. Само повърхностна информация. Това ще задържи „Заара Варид“ на връзка. — Малкият съд започна да преравя дневника си, докато Лиз полека въвеждаше сондите си… като през цялото време се държеше леко встрани, прелитайки и бръмчейки като електронна муха.

— Погледнете това!

Лиз беше сканирала на бордовия интелект.

— Тази таратайка има компютър колкото за цял лайнер!

— За какво ще й трябва на една яхта толкова голям компютър? — попита Хайнис.

— Ох… не така! Скапана „Заара“… — Лиз бързо изключи. — Освен това си има повече тъпи капанчета, отколкото бири можеш да изпиеш — обърна се тя към Алекс. — Ако задържа още, най-малкото, което ще направи, е да изтрие.

Стен се смъкна отчаян на стола си.

— Това ли е всичко, което можеш да измъкнеш, Лиз?

— Не, изработих я да ми даде ключовете си.

Стен се надигна и каза.

— Дай ми ги. Хайде, Алекс. Мисля да направим малък взлом.

Тръгнаха към вратата.

— А, капитане? — каза Лиз.

— Да.

— Може би трябва знаете още нещо.

— Давай.

— „Заара Варид“ явно има бомба на борда. Изглежда доста голяма.

— Благодаря.

— Няма защо.

Стен и Алекс излязоха.

Глава 39

На борда имаше само една малка каюта и също толкова малък ускорител. Въпреки че ускорителят беше средна категория, по някое време някой бе вложил доста труд и старания, поддържайки пластдървото на пода и стените и абаносовите вещи и принадлежности. Но сега цареше истинска бъркотия. По пода се въргаляха разхвърляни дрехи и хранителни контейнери, които сегашният обитател дори не си беше направил труда да изхвърли в отпадната система.

Тарпи се беше проснал на един нар, затворил очи. Усмихваше се. Беше затрупан с котки. В друг някой век сигурно щяха да ги нарекат улични котки и чистото им родословие със сигурност щеше да бъде оспорено. Тарпи ги наричаше пристанищни котки и те бяха с всякакви цветове и размери. Той галеше пухкавите им тела, които заплашваха да го погребат, и лениво следеше какво става на „Заара Варид“, ръждивия варел, закотвен на половин клик встрани.

Нещо измърка под лявото му рамо и Тарпи се надигна, колкото да може котето да се измъкне. То се присламчи към останалите, които сучеха от цицките на Мама. Мама се беше излегнала стабилно върху корема на Тарпи.

Котките бяха единственото, което помагаше на Тарпи да не полудее. Откакто бе поел този пост, около „Заара Варид“ не се случваше нищо, абсолютно нищо. Разполагаше с „мускули“, скрити от другата страна на „Заара Варид“, но поддържаше с тях съвсем минимален контакт. Смяташе ги за тъпи скапаняци, чиято единствена стойност бе в готовността им да загинат на място.

За компания по време на този дълъг пост Тарпи предпочиташе котетата.

Усети лек гъдел в лявото си ухо и чу тихото „бип-бип-бип“. Сърцето му заблъска и Тарпи заповяда на пулса си да забави. Най-после нещо се случваше!

Той се освободи внимателно от котките и седна на ръба на нара. Включи видеомонитора и започна да върти камерата около кея, на който беше закотвена яхтата.

Пристанището за космически яхти беше съвсем лесно за оглед. Приличаше на метално дърво, високо около два километра и с много клони. Стволът на дървото беше оставен за магазини, ресторанти, за поддържане и зареждане с гориво. Клоните бяха разделени на кейове с частни регистри, приютяващи какво ли не — от яхти с размери почти колкото лайнер до малки каботажни съдове.

Тарпи забеляза, че малко встрани от „Заара Варид“ нещо се движи. Фокусира движещото се петно тъкмо когато Стен и Алекс излязоха от сянката на закотвения на по-горния клон звездолет и небрежно закрачиха към яхтата. Щом ги позна, Тарпи се ухили и натисна алармения зумер, за да предупреди „мускулите“.

Стана от нара и надяна доспехите си. Тръгна към вратата, но спря за миг. Погледна отворените контейнери с храна по пода. Беше предостатъчно, за да са доволни приятелчетата му, докато работата приключи.

Вратата със съскане се отвори и Тарпи излезе.

Алекс набързо огледа още веднъж зоната около кея. Никой. Дори тех не се мяркаше.

— Да влизаме и да свършваме, момче, чисти сме като зъбките на кралицата.

Стен тръгна право към заключващия панел до входа на кораба, отвори го и започна да набира отключващия код, който му беше дала Лиз. Вкара първите три цифри и зачака компютърът да ги провери и да му разреши да продължи със следващата група.

— Приготви се да скочиш, Алекс. Не знаем какво има зад вратата.

Алекс кимна и погледът му отново се плъзна наоколо. Почти преди да забележи „мускула“, тежкопланетянинът усети как собствените му мускули се стягат и по гърба му полазва мраз.

— Имаме си компания — изсъска той на Стен и бързо отстъпи встрани.

Стен се извърна навреме и видя фигурата, която пробяга от единия ъгъл към другия. Двамата с Алекс изчакаха миг, после два, после три, бързо се огледаха, намериха прикритие и извадиха уилигъните от калъфите под туниките си.

— Там! — посочи с глава Алекс.

Стен бавно извърна глава към излезлия сам на прицел Тарпи.

— Нещо да помогна, приятел? — спокойно каза Тарпи и тръгна към тях. Стен забеляза, че небрежността му прикрива професионален ловък полукръг. Не идваше направо към тях, а се движеше странично.

— Горивната цистерна — прошепна Стен на Алекс.

Алекс кимна, забелязал, че Тарпи оставя огромната цистерна с гориво близо до себе си за залягане по корем. Чуха шумоленето на стъпки от заемащите позиция главорези на Тарпи.

— Още няколко плъхчета — тихо каза Алекс. — Колко?

— Четири. Може би пет.

Стен се усмихна насила на приближаващия се противник.

— Как те викат, приятел?

— Тарпи, ако на някой изобщо му пука.

Стен кимна и тъпата усмивка се задържа на лицето му.

— Имаш ли нещо общо с тоя ръждясал варел?

— Сигурно. Тоест, ако имаш работа с него, имам.

— Аха. Ние с моя авер търсим нещо евтинко. Нещо, което можем да шитнем.

Тарпи с ленива усмивка отвърна:

— Става. Трябва само да говориш със собственика. Да вземеш разрешение и така нататък.

— Сега! — изсъска Алекс.

Стен вдигна уилигъна и пусна къс откос към Тарпи, залегна и се превъртя зад купчината корабно желязо. Един куршум изтрещя в корпуса зад него; отнякъде се чу болезнен вик.

— Прав бях, момче — извика Алекс от другата страна. — Определено бяха пет плъхчета. Сега са четири.

Тарпи се беше добрал до укритието. Стен заоглежда района за другите.

По плочата под тях се чуха стъпки и той погледна надолу в празното между „Заара Варид“ и металното разклонение. Точно под него имаше някаква голяма и много скъпа яхта. Един от катилите на Тарпи го дебнеше отдолу. Цялата ситуация приличаше на игра на триизмерен шах. Противникът можеше да ти излезе от всяка страна, а също така отгоре и отдолу. Стен даде знак на Алекс. Той държеше левия фланг, а Стен — десния. Първо трябваше да се погрижат за главорезчетата и след това за Тарпи.

Чу силно изтупване и видя как Алекс скочи десет метра надолу към следващия закотвящ гравиклон. Над Стен имаше стълба, водеща към по-горната палуба, полуприкрита от силните ветрове с извит метален заслон. Стен направи две стъпки встрани, за да може да стреля, след което скочи към стълбата и започна да се катери. Адски се надяваше да няма никой на стрелкова позиция. Присвил гръб под въображаемите мерници, той заскача като маймуна нагоре по металните стъпала.

Забеляза задника на първия почти моментално, докато се скриваше зад корпуса на закотвения гравипланер. Мъжът наистина се опитваше да заеме позиция. Стен го застреля право в червата.

После продължи нагоре — оглеждаше се за друг и съзнаваше, че вероятно все още играе играта на Тарпи. По тромавото им лазене личеше, че хората на Тарпи са неопитни смотаняци. Ако Стен беше на мястото на Тарпи, щеше да ги използва за параван: пушечно месо за него и Алекс. Това щеше да осигури на Тарпи пълен контрол. Тогава щеше да излезе на открито.

Чу шепот малко по-нагоре и погледна. Тарпи? Едва ли. Изчака стъпките да стихнат. Който и да беше, намираше се до горивна цистерна. Една тръба водеше от цистерната към закотвения съд и Стен едва успя да различи ръбестите контури на робозареждача, наместващ тръбата. Стъпките се изместиха леко встрани и мъжът горе зае позиция.

Пристанищните правила забраняваха присъствието на борда преди зареждане. Стен се прицели внимателно в цистерната — молеше се собственикът на съда, който и да е той, да е спазващ законите гражданин. След което натисна спусъка.

Изригнаха пламъци. Стен направи крачка встрани и скочи надолу към „Заара Варид“. Превъртя се инстинктивно — очакваше ответен изстрел. Щом стъпи на пода, нещо черно и овъглено, и много малко човешко прелетя покрай него без никакъв звук — просто нещо черно, със зяпнала червена дупка на мястото на устата.

Поразтърсен от скока, Стен закрачи по клона към носа на „Заара Варид“. Надникна предпазливо и видя Алекс, който се придвижваше между гъстата плетеница кабели. Алекс го забеляза и вдигна палец. Беше се погрижил за другите две „плъхчета“. Стен усети сърбеж в дясната си ръка, погледна и видя струйката кръв, процеждаща се по дланта му. Някой го беше пернал по време на боя. Интересно, как не забелязва човек някои неща при повече приток на адреналин. Стен прехвърли уилигъна в другата си ръка и засмука драскотината.

Не преставаше да мисли за Тарпи. Кой знае защо, беше някак сигурен, че продължават да играят играта на професионалиста. Беше убеден, че Тарпи се крие съвсем наблизо и изчаква за съвършения изстрел. Дали не дебнеше Алекс?

И изведнъж Стен забеляза как изражението на приятеля му се променя и почти в същия миг усети, че някой е зад гърба му. Извъртя се рязко, опитвайки се да вдигне уилигъна, но с пълното съзнание, че оръжието е в лявата му ръка. Докато се извръщаше, сви пръстите си и отчаяно се опита да скочи…

Тарпи го беше сгащил. Стен беше точно пред него. Набитият — Алекс — бе на линия. „Съвършен шахматен ход“, помисли Тарпи, докато дърпаше спусъка. Първият изстрел щеше да свали Стен, а след това единственото, което трябваше да направи, бе да продължи да натиска спусъка и дебелакът щеше да падне само миг по-късно.

След това изведнъж усети, че изстива. Усети някакъв отчаяно възвръщащ разума студ, който като че ли започваше от рамото и бързо продължи надолу по тялото. Коленете му се подкосиха и той се помъчи да задържи ума си да не пропадне в пълния мрак.

Погледна надолу и видя, че собствената му пушка лежи до Стен. Нечия ръка беше стиснала оръжието, пръстите й рефлективно натиснаха спусъка — и пушката стреля.

Тарпи се зачуди чия ръка държи пушката. Чу бръмчене на мухи и усети пърхане покрай лицето си. Посегна да прогони мухите. И тогава видя собствената си ръка от лакътя нагоре, от която швиртеше артериална кръв.

„О — помисли Тарпи, докато падаше. — Ама то моята ръка държи пушката.“

Стен погледна трупа на Тарпи, сринал се в краката му, сви два пъти пръстите си и ножът се изстреля обратно в канията си под мускулите му. Усети тежките стъпки на Алекс зад себе си и се остави на приятеля си да го вдигне.

Стен го изгледа и каза:

— Беше нацелил и двама ни. Разбра го, нали?

Алекс го стисна леко за рамото и го бутна към борда на „Заара Варид“.

— Знам, момче. Все някой трябваше да го направи, нали?

Вратата на яхтата се отвори с шумното скърцане на стар ръждясал метал. Стен едва я изчака да се открехне и скочи вътре. Алекс остана да пази.

Изтърбушен корпус, бъркотия от безполезни уреди и провиснали жици, които не водеха доникъде. Стен предпазливо запристъпва през някогашната главна каюта към пилотската кабина. Въпреки че не забеляза никакви капани за тъпаци, бързо съобрази, че никой няма намерение да използва съда по предназначение.

Огледа внимателно входа към пилотския център. Не забеляза нищо опасно. Погледна към отсрещния ъгъл и се опули от удивление.

Някой беше прогорил с лазер целия пулт за управление. На негово място беше поставен огромен компютър. За разлика от всичко останало на борда, той блестеше без нито едно петънце. Пред очите му един малък робот-чистач избръмча и обходи пулта. Избълва тънка струя поляризираща мъгла, после изсмука всички полепнали прашинки.

Стен пристъпи към пулта. Нямаше представа какво би могло да задейства бомбата. Не, това, което всъщност го безпокоеше, беше кога. Беше готов да се обзаложи, че е включена към нещо като часовников механизъм. Беше логично, ако не по друга причина, то поне за да предотврати злополука, която също така можеше да изтрие компютърните файлове.

Пръстите му пробягаха по клавишите и мониторът светна: САМОЛИЧНОСТ? Стен се поколеба, после направи бързо предположение: ХАКОНЕ. Компютърът затрепка и прие.

Стен въздъхна облекчено. Дотук доб… Пръстите му продължиха да набират без никакво колебание. Винаги имаше шанс липсата на реакция от страна на оператора да се окаже спусъкът. ПРЕГЛЕД НА ФАЙЛОВЕ. Компютърът се зае със задачата си и започна да извлича безкрайна върволица от данни. Отначало Стен не разбра какво вижда, след това осъзна, че е списък на главните съучастници — стотици имена, които се повтаряха, превъртаха се нагоре по екрана и изплуваха отново отдолу. Опита се да се съсредоточи. Накрая се изписа: КОМИТЕТ ВАРИД. ПОДРОБНОСТИ ЗА.

Стен придвижи курсора нагоре и заглавието замръзна. После набра: ИСКАНЕ ПОДРОБНОСТИ.

Екранът примига два пъти и имената и цифрите започнаха да се изписват. Появи се и още нещо. Седем букви с прекалено голям шрифт, образуващи дума или име, започнаха тревожно да просветват в десния горен ъгъл на видеомонитора. ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! Отново и отново, продължаваше да се повтаря: ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС! ДЖЕЙДИС!

Вътрешностите на Стен се смразиха. Бомбата беше задействана. Явно трябваше да набере ответния код, за да я спре. Нямаше представа откъде да започне. Така че направи най-логичното нещо. Логично, стига животът да не те интересува особено.

Зяпна екрана, съсредоточавайки цялото си внимание върху мъглата от имена, цифри и други подробности.

Засвири предупредителен сигнал. Бомбата щеше да се задейства всеки момент. Но Стен продължаваше да стои замръзнал… поемаше в ума си всичко, което можеше да задържи. Воят заглъхна. Превърна се в несъществено, досадно бръмчене в тила му. Той продължаваше да чете.

Чу някакъв странен, ръмжащ звук зад гърба си. После една огромна ръка обгърна тялото му и Стен усети как го надигат от пода. Успя само да види за последен път вихрещите се по екрана данни и разбра, че някой го носи през кораба в бесен бяг.

Щом изхвърчаха през вратата, в лицето му блесна взрив от светлина.

Алекс спря за микросекунда до някакъв товарен контейнер и хвърли Стен във въздуха. Стен усети, че лети нагоре, след това видя връхлитащата срещу лицето му площадка.

Ужасният взрив го оглуши.

Върна се замаян към реалността и кой знае защо, видя Алекс, паднал до него.

Приятелят му бавно се надигна и се изтупа от прахта. В далечината засвириха сирени. Алекс му помогна да се изправи и каза:

— Трябва да си поприказвам с тебе, момче. За тоя твой гаден навик дет’ замалко не ни уби.

Глава 40

Теренът около имението на Хаконе приличаше на военна база заради униформените мъже, които товареха оръжие на грависледите и се качваха на тях. Наоколо се трупаха още шейни — като налягали улични псета, но подредени в бойна формация.

Униформените не бяха бивши бойци, тъй като продължаваха да изпълняват ролята си на имперски военни. Бяха дезертьори от преторианската гвардия, подмамени или убедени да дезертират и използвани от месеци за най-мръсните конспиративни работи.

Бяха облекли с радост отново униформите си и се бяха задействали. След всичките тези години Хаконе трябваше да е доволен — най-после се почваше!

Но както става повечето пъти в живота, се почваше не в подходящия момент. Макар Хайнис и Колинс да мислеха, че всякаква връзка със „Заара Варид“ е прекъсната, една алармена линия беше останала. Когато корабът се взриви, Хаконе го разбра веднага.

Кай Хаконе, който съвсем не беше безумец, се гордееше със способността да преценява ситуацията моментално. „Заара Варид“ заедно с компютърните файлове се беше изпарил. Координаторът на заговора бе разпоредил да се изчака, докато не се получи определен сигнал от „Нормандия“. Но нещата се бяха променили и той нямаше как да се посъветва с координатора, който в този момент се намираше на борда на „Нормандия“.

Така че Хаконе пое отговорността и вкара хората си в действие. В края на краищата смъртта на Императора беше сигурна и най-лошото, което можеше да се случи, бе неговите хора да бъдат задържани на място за известно време.

Хаконе се постара да си внуши бодрост — отдавна бе забелязал досадната си склонност да изпада в униние — и заслиза по стъпалата. Бойната му кола се спусна и кацна.

— Знаете маршрута, сержант.

— Адски добре го знам, след всички тези години — отвърна прошареният експреторианец.

Машината излетя. Струпаните грависледи оформиха боен „диамант“ и със съсък се понесоха в небето.

Глава 41

Пилотът погледна екрана, после радара и изпръхтя доволно. Пипна клавишите и кранът на пилотското кресло го люшна назад и встрани от полукръглия пулт и го смъкна на пода. Той разкопча колана и реши, че честта му заслужава малко самоизтъкване. Пръстите му забърсаха един ключ, който превърна главния екран във визуален.

На светлинни години от пулсара имаше ослепителна светлина, видима и доловима от всички уреди. Таанският пилот чу притесненото мърморене на лордовете, стоящи край него, угаси екрана и се поклони.

— Нашите координати са заповяданите. Имперските кораби са на екрана и срещата ще е в рамките на следващите десет корабни часа.

Лорд Киргиз отвърна на поклона на пилота, после всички лидери на системата Таан се изнизаха от командната зала.

Пулсарът — NG 467H в звездните каталози — беше третата опция, дадена на Императора от таанците за срещата. И единствената, която бе одобрил. Императорът си даваше сметка, че пулсарът осигурява пълна радиотишина и от двете страни. Така че ако нямаше предварително устроена засада — а Империята имаше предостатъчно увереност в превъзходството на имперските сензори, за да елиминира тази възможност — не можеха да го чакат никакви изненади освен това, което евентуално щяха да поискат от него таанските висшестоящи особи.

Освен това Императорът държеше и скрита карта. След като имперската наука беше с една стъпка пред таанците, Императорът разполагаше с една сигурна линия за свръзка чак до двореца. И отчаяно се надяваше тази връзка да бъде използвана по време на преговорите. Не от него, а от Стен. Ако Стен успееше да хване за ушите главния конспиратор, причинил неволно смъртта на Алейн, преговорите щяха да протекат много по-гладко.

„Нормандия“ и придружаващите я кораби бяха засекли таанската флота още преди няколко часа чрез една имперска супертайна. Горивото АМ2 не само че се контролираше от Императора, но преди да се продаде, се „кодираше“. Само имперските кораби караха на чисто гориво. Всички останали се движеха с модифицирано АМ2. Имперските разузнавателни кораби можеха да засичат от много светлинни години разстояние съществуването и приблизителната идентичност на всеки неимперски кораб.

На екрана таанските звездолети бълваха зад себе си виолетова мъгла.

Императорът изключи контролния екран в покоите си, погледна Ледо, въздъхна и каза:

— Е, започва се.

Глава 42

— Е, приключи ли, Стенчо? — нежно попита Алекс. Стен се изкашля и се надигна от клозетната чиния. Твърде бързо — вътрешностите му пак се сгърчиха в спазъм и той отново се преви на две.

— Един съвет, момко — продължи Килгър. — Когат’ усетиш, че право към теб иде някакво гадно космато нещо, преглъщай бързо, щот’ това е собственият ти чеп.

Стен преглътна. Всичко изглеждаше стабилно. Той изплакна устата си, плю в умивалника и изгледа свирепо Килгър.

— Съчувствията ви ще се отбележат, старши сержант. В следващия ви медицински рапорт.

Влезе със залитане в голямото централно помещение на „Синия бхор“ и се свлече в най-близкия стол, понеже всичко наоколо му отново се завъртя.

От другия край на помещението Хайнис го погледна угрижено; както и Рюкор, чието мустакато лице надничаше над ръба на цистерната й.

— Да ти сканират мозъка не е голямо удоволствие. Знам, че няма да искаш. — Алекс наля пиене за Колинс, Хайнис и за себе си и поднесе каната към Рюкор, но тя поклати глава.

— Какво получихме? — попита немощно Стен. Няма и два часа след гръмването на „Заара Варид“ Стен с неохота се бе подложил на мозъчното сканиране на Рюкор.

— Разполагаме с пълен списък — започна Рюкор. — На всички заговорници.

Стен облекчено изпъшка. Хайнис изруга.

— Копеленца. Кой е на върха?

— Вече го знаем — каза Стен. Беше много, много уморен. — Кай Хаконе.

Рюкор изпръхтя под мустаците си. Кой знае защо, беше решила, че пръските солена вода могат да минат за израз на съчувствие.

— Грешиш.

— Скапани римляни! — изръмжа Алекс.

Стен изведнъж се почувства много по-добре — или много по-зле. Вдигна каната и изля наведнъж две-три дози в гърлото си. Стомахът му моментално се разбунтува и за момент Стен съсредоточи ума си само върху задачата да не повърне пак.

Хайнис измърмори нещо и зяпна в много грижливо изрисуваната си схема на заговора.

— Имаше връзка от кораба пряко към двореца, също както бе отбелязано във файловете ви, лейтенант — продължи Рюкор. — За съжаление краят в двореца не беше информационна връзка, както мислехте. Беше команден входен терминал.

— Рюкор, логическа проверка — каза Стен.

— Готово.

Стен насили ума си да разсъждава трезво.

— Ако Рюкор е права, то нашият „вътрешен човек“ е този, когото трябва да хванем преди да заковем дребните риби.

— Правилно.

— А в момента данните ни са нула. Следователно трябва да спипаме Хаконе и да го изцедим.

— Грешка — отвърна Рюкор. — Има една възможна нишка. Също така, ако Хаконе е близо до върха, не трябва ли да допуснем, че ходът ни срещу него моментално ще накара всички останали да се разбягат, при което онзи най-горе ще си остане в двореца?

— Права си — каза Стен и чак тогава се сети. — Рюкор, коя е тази нишка, по дяволите?

— Компютърът бомба.

— Джейдис — спомни си Стен. Произнесе го по букви, както светеше на екрана на „Заара Варид“.

— Пробвай с ударение на първата сричка — продължи Рюкор. Хайнис, Колинс и Алекс гледаха озадачено… а Стен беше единственият, който знаеше, че Хаконе, когато му бе описвал битката за Сарагоса, бе споменал това име.

Рюкор си позволи удоволствието да се гмурне под водата, докато Стен реагира, но изплува и продължи преди той да успее да обясни.

— Втора точка. Заговорниците са малко прекалено… остроумни — мисля, че това е думата. И много настойчиво са дали значещи имена на всичките си ходове. Трето. По някакъв начин битката за Сарагоса ги свързва.

— Колинс — кресна Стен. — Търси Джейдис. Някакъв си адмирал при Сарагоса. Искам досието му. Всичко. По дяволите, още ли е жив тоя скапаняк? Това ли е копелето, което търсим?

Колинс вече вървеше към най-близкия терминал.

— Внимавай с връзките, сержант — предупреди я тръгналата след нея Хайнис. — Файлът може да е зареден с капани.

Тъй като в момента стомахът му не се бунтуваше прекалено, Стен реши, че си е заслужил още едно пиене.

Алекс отиде при Рюкор и я погледна с цялото дължимо уважение.

— Моме, кат’ не пиеш, не знам с к’во да те почерпя за награда. Може би малко рибка?

Рюкор се надигна, плавниците й се показаха над цистерната, плеснаха надолу и солената вода пръсна из цялата стая. За миг Стен си помисли, че моржката ще се скъса от гърч.

След като вълните затихнаха, Рюкор успя да изпръхти:

— Сержант Килгър! И през всичките тия години мислех, че на вас, човеците, ви липсва чувство за хумор. Вие сте добър човек.

— Алекс — възкликна Стен и прегърна сержанта. — Най-после намерихме някой, който разбира шегите ти. Следващото ти назначение ще бъде като морж.

За жалост лесното решение, на което се надяваше Стен, съвсем не се оказа такова.

Адмирал Роб Джейдис беше много, ама много мъртъв, от собствената си ръка, три години след като бе освободен от имперския съд, след поражението при Сарагоса.

Въпреки свидетелствата, че заповедта на Джейдис за отстъпление е спасила цяла една трета от нахлулите сили, Имперският флот нямаше повече желание от самата Империя да слуша обясненията на един губещ. Въпреки че свидетелствата бяха достатъчни, за да не бъде разжалван, лишен от всички награди и изпратен в наказателен батальон, те не стигаха, за да остане на действителна служба.

Беше използвал пенсионната сума, за да купи малък планетоид в една гранична система и да го обзаведе доста луксозно. След това беше изчезнал. Пощенският кораб, прескачащ до планетоида три пъти годишно, бе намерил тялото шест месеца след като Джейдис бе опрял парадната си сабя в гърдите си и се беше пробол с нея.

Епизодът със Сарагоса беше единствената му черна точка. Беше един от най-младите офицери, стигнал до адмиралски ранг, независимо от служебната експанзия, предизвикана от Войните на Мьолер.

Син на имперски флотски офицер… най-високи оценки… допуснат до служебна академия на най-малката допустима възраст… четвърти по успех в курса… одобрен от комисия и служил на тактически кораби, флотски унищожители, адютант на изтъкнат адмирал, първи помощник на кръстосвач, командир на флотилия унищожители, командна и щабна школа, военен аташе на три важни дипломатически мисии, командир на нов боен лайнер, а след това — флагмански ранг.

— Момчето е имало късмет до последната минута — прецени Алекс.

Стен кимна.

Рюкор изцъка. Поради структурата на главата й се получи по-скоро презрително пръхтене, но намерението беше очевидно.

— Разочаровате ме. Махони ме уверяваше, че вие… — Рюкор се канеше да каже „бойците на «Богомолка»“, но се отказа, тъй като не беше сигурна доколко Хайнис и Колинс го знаят — … сте хора, които не вярвате в късмета.

Стен погледна Алекс.

— Нещо пропускаме.

— Май да. Тая ядачка на раци се е сетила нещо. Дай й малко време да се порадва.

Рюкор се наслади на изчакването цяла минута, преди да продължи.

— Кой е препоръчал Джейдис за това фамозно военно училище? Кой е посъветвал еди-кой си адмирал, че от лейтенант Джейдис ще излезе превъзходен адютант? Кой го е сложил да командва флотилия? Кой му е осигурил онези — мисля че ги наричате „тлъсти“ — дипломатически назначения?… Едно лице… и само едно.

Стен прелисти досието на Джейдис и прочете подписите под всички тези блестящи препоръки и предложения.

— О, боже!

Рангът и дори подписът се бяха променяли с годините. Но името беше едно и също. Мик Ледох. Имперският шамбелан, човекът най-близо до Императора!

— И сега вече знаем кой е на върха на целия заговор, нали?

— Но защо Ледох? Какво общо е имал той с Джейдис, по дяволите?

Рюкор плесна с плавника си и включи личния си компютърен терминал. ЗАПОВЕД: СРАВНИ ЛЕДОХ И ДЖЕЙДИС, ВСИЧКИ КАТЕГОРИИ. ДОКЛАДВАЙ ВСИЧКИ ПРИЛИКИ.

И компютърът го откри.

В генетичния шаблон…

Цареубийството понякога произтича от много дребни начала — дребни поне за непосредствените участници. Филип Македонски е загинал, защото решил да се занимава със содомия публично, вместо насаме и никой да не му възразява; Чарлз Първи сигурно щял да опази главата си, ако бил проявил малко повече учтивост към няколко дребни търговци; Троцки можел да бъде не чак толкова хаплив в писанията си; Мао Трети, владетел на Паназиатската империя, сигурно щял да поживее по-дълго, ако не бил предпочел дъщерите на висшите си сановници за леглото. И така нататък.

Намерението на Мик Ледох да убие Вечния император се коренеше в също толкова дребни събития. Първото назначение на Ледох беше като тилов офицер на една отдалечена флотска база.

Базата се намираше извън дори тогавашните имперски гранични светове. Макар и отвъд края на галактиката, базата бе разположена на една идилична планета, свят на тропически острови, слънце и много лесен живот. Тъй като функцията на базата се изразяваше единствено в това да поддържа патрулни единици, на зачислените към нея офицери бе позволено да вземат със себе си съпругите или съответно съпрузите си.

Тъй като щатният персонал не беше изцяло попълнен, патрулно-поддържащите мисии бяха продължителни. Един кораб можеше да се задържи в далечния космос по няколко месеца, преди да се върне от дежурство. Осигуряваше се компенсация в еквивалентното количество платен отпуск.

Войниците и матросите, назначени на този тропически свят, нямаха кой знае колко работа, освен да зареждат с гориво и да поддържат флотилията сонди. Отегчените мъже и жени могат да измислят удивителни начини да си създадат неприятности. Ледох, красив млад лейтенант, си беше намерил класически начин — да се влюби в жената на старши офицер.

Жената се оказа странна смесица от търсачка на силни усещания, романтичка и реалистка. Два месеца след началото на връзката му, седмица преди мъжът й да се върне от дълъг патрул, тя съобщи на Ледох, че е предпочела да забременее. Докато младият офицер я слушаше зяпнал, му беше изредила и другите си решения: че ще задържи детето; че обича Ледох и винаги ще си спомня за него; че при никакви обстоятелства няма да напусне катерещия се нагоре по стълбата свой съпруг заради някакъв си младши тилови офицер.

Първата истинска любов винаги те разбива. Но тази жена успя още повече да вгорчи спомените на Ледох. Той не я видя повече, но можа да проследи по-нататъшния й живот — както и на сина си.

Съпругът на дамата се скапа още млад и стана поредният алкохолизирал се сондажен каубой. Ледох хранеше надежди, че може би… но тя така и не изостави мъжа си. Най-доброто, което можеше да направи Ледох, бе да насочва кариерата на сина си. Зарадва се, че още от ранна възраст момчето пожела да последва стъпките на „баща си“, и направи необходимите препоръки.

Когато Роб Джейдис получаваше дипломата си от военната академия, Мик Ледох с гордост наблюдаваше церемонията от мястото си сред публиката. Но не можа да се доближи до Джейдис — дори по-късно, по време на мъжката му кариера.

„Някой ден — обещаваше си той. — Все някой ден ще мога да му обясня.“

Този някой ден, чувстваше той, щеше да е скоро след като Джейдис бъде повишен в адмирал.

Но тогава започнаха Войните на Мьолер и Ледох се оказа въвлечен в организирането и ръководенето на десантите в системата Крайс. Приключи операцията си брилянтно — за разлика от сина си, който бе освободен от командването след Сарагоса.

Ледох протестира срещу решението на комисията, но без полза. В този момент му се искаше да отиде при сина си и да му каже какво ще се случи — че разумът рано или късно ще надделее.

Но не можеше да намери подходящите думи.

Преди да ги намери, синът му умря. Самоубийство.

Две седмици след като чу за смъртта му, Ледох подаде рапорт за оставка, с което хвърли Имперския флот в шок. Тъй като десантите на Крайс бяха едно от малкото светли петна във Войните на Мьолер, това предлагаше отлична възможност за Мик Ледох да бъде повишен в адмиралисимус.

Конспирацията можеше да се избегне още тогава, ако някой бе разбрал за връзките на Ледох с Джейдис. Но Мик Ледох стриктно се придържаше към стария и доста тъп войнишки девиз: „Никога не се обяснявай и никога не се оплаквай“.

Хората, изкарали повечето си живот в компания, трудно се справят с пенсионерската самота, и в това отношение Ледох не беше по-различен. Оттеглянето от действителна служба само му даде възможност да се изтяга в мързел и да се отдава на мрачни мисли. А унинието го доведе до заключението, че причината за смъртта на сина му, причината за влошаването на нещата, което бе забелязал в Империята след Войните на Мьолер, както и причината за собственото му нещастие е самият Вечен император.

Шестата видеолента на Кай Хаконе, изградена около допускането, че адмирал Роб Джейдис е бил истински герой и изкупителна жертва, подпали искрата.

Останалото — от използването на мрежата му на старо куче, за да се върне от пенсията си на висш пост в имперския персонал, през привличането на умния полковник Фоли за негов приятел с Хаконе, до изграждането на октоподоподобните връзки на заговора — изглеждаше съвсем логично.

Или щеше да изглежда, ако на някой историк бъдеше позволено да порови какво се е случило през тази година на Първичен свят.

Но вместо него в една стая на старото селско кръчме седяха двама полицаи, двама войници и един моржоиден психолог, зяпнали в двата дисплея на компютъра: баща и син.

Във век, в който трансплантациите на крайници бяха нещо толкова обичайно, колкото преливането на кръв, и всеки медик трябваше да знае необходимите фактори, за да избегне отхвърлянето, гениите шаблони автоматично се записваха за всеки член на имперската военна машина, също както кръвната група се записваше още от хилядолетия.

Стен най-после стана, угаси екрана, помисли дали да не си сипе малко и с неохота се въздържа.

— Заповеди за групата — обяви той. — Хайнис, искам пълна ударна сила на разположение. Кай Хаконе да бъде осигурен незабавно. Имперска заповед за арестуване. След като го приберете зад решетките, всички останали конспиратори в списъка на Рюкор да бъдат спипани и задържани безшумно.

Помълча и добави:

— Сержант Килгър.

— Аз!

— Двамата с теб сме за двореца.

И Стен и Алекс тръгнаха към единствената комуникационна линия с Императора.

Глава 43

Алармената система на Стен трябваше да се задейства още когато двамата с Алекс влязоха на бегом през портите. Но фактът, че двамата преторианци на пост бяха в парадни униформи, вместо в обичайните маймунски костюми, не бе регистриран. Нищо друго не издаваше бунта. По коридорите щъкаха чиновници, висши сановници си мърмореха по ъглите, всичко в двореца изглеждаше нормално.

Нормално, докато Стен и Алекс не излязоха от асансьора на етажа на личните покои на Императора. Тогава Алекс усети, че нещо не е наред.

— Капитане, къде са ти гурките?

И Стен се върна към реалността. По коридорите трябваше да партулират онези гурки, които Императорът не бе взел на „Нормандия“. Но вместо тях се виждаха само преторианци, всички в пълно бойно гвардейско снаряжение.

Осъзнаването на този факт бе доста закъсняло — от една от нишите изскочиха четирима преторианци с насочени уилигъни.

— Момчета — почна Алекс, — правите малка грешка.

И тогава Кай Хаконе, също в бойна униформа, се появи от офиса на шамбелана, кимна учтиво на двамата и каза:

— Капитан Стен, арестувани сте.

Глава 44

NG 467H представляваше въртоп от ослепителна светлина и виеща интерференция, покриваща двете флотилии, увиснали в бялата сянка на въртящата се неутронна звезда.

„Нормандия“ и таанските бойни единици стояха неподвижни на орбитите си, с разгърналите се в боен строй около тях поддържащи и придружаващи кораби. Тъй като пулсарът елиминираше конвенционалните навигационни методи, корабите маневрираха с помощта на компютърно-вероятностни екрани, на компютри, които обикновено се използваха за навигационно обучение или за симулиране на сражения. Комуникацията между корабите се поддържаше или от кораб сонда, или от роботизирани пощенски торпеда.

Пилотите, било то таански или имперски, разбира се, бяха добре подготвени за работа само в инструментални условия, но толкова близо до NG 467H повечето инструменти бяха също толкова неизползваеми. Ето защо с помощта на известни (по компютърни проекции) местоположения кръстосвачите обикаляха около издутите корпуси на „Нормандия“ и таанския флагмански кораб, с надеждата, че никой от „Големите гадни скапаняци“ не е променил орбитата си, а унищожителите и сондите извършваха безкрайно-променливи патрули с помощта на централна координатна система, триангулачно ориентирана спрямо трите най-близки звезди, и стискаха палци.

Околността на NG 467H представляваше възможно най-яркият вариант на бялото, докато двата левиатана и техните риби пилоти стояха слепи като на дъното на пропаст.