Дворът на хилядата слънца

Глава 7

Стен невярващо изгледа писмото. Килгър! Не можеше да го познае без задръстения му шотландски акцент. Но пък, разбира се, Алекс не можеше да пише с фъфлене. Засмя се и отново зачете.

Стен се изкиска наум и угаси писмото. Същия стар Алекс, мърморещ когато турът е много горещ, и мърморещ, когато е много мек. Но за службата му на Първичен свят беше прав. Изглеждаше мека — при това опасно мека. Стен беше поразровил записките, оставени от предшествениците му. През последните няколко века бяха почти потискащи с липсата на екшън. Но малкото пъти, в които се бяха случвали неща, забеляза той, ситуацията обикновено се оказваше много кървава и много политически заплетена. След годините, прекарани в секция „Богомолка“, кръвта не притесняваше особено Стен. Но политиката… от политиката на човек кожата му можеше да настръхне.

Забравил колко е малка квартирата му, Стен се отпусна назад в стола си и удари главата си в стената. Изстена, след като ударът му напомни за махмурлука, от който страдаше. Единственият ефект от яхнията „Анджело“ бе да потисне алкохола и да му позволи да остане още с Императора. На следващия ден беше изкарал криво-ляво службата си, което не му остави за следващата нощ никакъв лек, освен да изпие докрай горчивата чаша на агонията от утайката в главата си. Предната нощ се беше заклел пред себе си, че днес ще е чист като ангелче. Нито капка от дяволския стрегг нямаше да капне на устните му. Само това беше изходът. Неприятното бе, че точно в този момент искаше не стрегг, а една хубава студена бира.

Той изчегърта тази мисъл от ума си, отпи глътка свята водица и огледа стаята си. Грозноватата жена на стената зяпна в него. Стен отново изстена наум и потърси друго място, където да отмори гуреливите си очи — само за да намери същата жена, също така зяпнала в него. Всъщност където и да погледнеше, отново намираше нея — грозноватата жена с мършавото лице и любящи очи.

Стените на стаята бяха покрити с нейния портрет, наследство, както бе научил Стен, от неговия предшественик. Наик Раи, ординарецът на Стен, го бе уверил, че предишният му старши е бил великолепен капитан на охраната. Сигурно, но беше калпав художник — почти толкова калпав, колкото и вкусът му към жените. Поне така бе помислил Стен отначало, когато зяпна стенописите, отрупали стените. След една седмица съжителство с дамата беше заповядал да махнат лика й — да го издухат с бластери, ако се наложи. Но след това тя бе започнала да го обсебва и той отмени заповедта — не беше много сигурен защо. Докато най-сетне не го осени: човекът наистина беше обичал жената, колкото и да беше грозна.

Архивите го доказваха: капитанът се бе изявил като точно толкова трудолюбив, всеотдаен и професионален, колкото всяко същество преди него. Макар и по-възрастен от Стен, си беше осигурил дълга и обещаваща кариера. Но напук на всичко това беше използвал всички възможни връзки, за да си уреди страничен трансфер на една задънена служба, на някакъв граничен пост. И малко преди да напусне се беше оженил за жената на рисунката. Императорът беше предал булката на младоженеца. Стен напълно разбираше какво е станало. За няколкото месеца, откакто бе дошъл, тук схвана, че точно този пост е подходящ само за ерген или за някой, който не се интересува много от съпруга и семейство. Просто часовете на деня не стигаха, за да си свършиш работата както трябва. И добрият капитан беше разбрал това достатъчно добре, за да зареже всичко заради грозноватата жена на картините.

Стен помисли, че трябва да е бил мъдър човек.

Оставеше ли човек стенописите настрана, другото в стаята се свеждаше до вечната дилема в едно ергенско жилище: джунглата от вещи, както лични, така и свързани с работата. Не че Стен не знаеше къде е всяко нещо — беше с организиран ум и трупаше нещата си на подходящите купчини. Бедата бе в това, че купчините имаха свойството да се сливат една с друга, малко като текущите му интереси. Професионалните му проучвания например се смесваха с терзаещ глад за история — чиято и да е история, все едно. А наред с това бяха безспорните технически трудове, от които имаше нужда едно военно същество от четиридесети век, както и любопитството му към техниката, свойствено за човек, роден на Вулкан. Също така, откакто бе напуснал Вулкан, Стен се бе превърнал в жаден читател на почти всичко, което му попадне.

Два предмета в частност илюстрираха сблъсъка между личното и професионалното: един от ъглите беше запълнен с многопластова карта на замъка, обкръжаващите го сгради и дворцовите терени. Всеки от секторите й беше с височина от поне два метра и предлагаше двуизмерен изглед на всяка уличка, цепнатина и всекидневна на комплекса. Стен беше изровил картата в един прашен архив след първия месец на работа, когато разбра, че поради самите размери на крепостта и терените и ще е невъзможно дори веднъж да я обходи пеш. А без личното, подробно познаване на всеки имперски сантиметър на зоната нямаше да може да изпълни основната си функция — тоест да опази сигурността на Императора.

На няколко метра от картата беше натикана друга основна вещ от сегашното битие на Стен. Върху сгъваема полева масичка беше кацнал един изключително скъп минихолопроцесор. Това беше най-големият разход в живота на Стен, без дори да се смятат хилядите часове вложено време в кутийката, лежаща до него.

Кутийката съдържаше хобито на Стен — моделостроене: не обикновените триизмерни залепващи се модели, а изцяло завършени, действащи и живи холографски изображения, вариращи от прости древни машини до цели малки цехчета, обслужвани от съответните работници. Всяко от тях се пазеше в малка електронна карта, насвяткана с компютърни уравнения.

Стен бе моделирал дъскорезница. Беше въвел байт по байт всичко, благодарение на което дъскорезницата трябваше да работи, включително работниците, техните работни характеристики, инструментите им, както и резервните части. Програмирани бяха също така и други подробности, като фактора износване на предавателния ремък на гатера, пиянското поведение на главния механик и прочие. Когато картата се пъхнеше в холопроцесора, той проектираше пълно цветно холографско изображение на действащата дъскорезница. Понякога, ако Стен не се намесеше навреме, някой от работниците се спъваше или някоя греда се чупеше и цялата постройка рухваше сред облак цветни точици.

Стен погледна гузно кутията с модели. Нямаше време да се занимава с нея — трябваше да отива на работа.

Пипна с длан видеодисплея и новините залазиха по екрана.

Отметна репортажа и бързо сканира с поглед подробностите около трагедията в „Ковенантър“. Засега не бяха много освен факта, че Годфри Алейн, високопоставен революционер от Граничните светове, е загинал при злополука в някакъв мърляв бар близо до космодрума. Смяташе се, че са загинали и още няколко други, но имената им все още не бяха установени. В статията се говореше предимно за това, което не беше известно — например какво е търсил Алейн на Първичен свят, и то точно в бар като „Ковенантър“.

Стен се прозя. Лично той проявяваше слаб, да не кажем никакъв интерес към съдбата на терористи. Всъщност самият той беше парафирал с „ПЛАТЕНО“ не една и две терористични кариери. Някой си шибан Годфри Алейн, какво му пукаше. Забеляза обаче, че до този момент няма никакви официални изявления за Алейн.

Сигурен беше само в едно: че пресата е сбъркала в твърдението, че експлозията е „злополука“. Терористите не загиваха в злополуки. Замисли се разсеяно дали някой от секция „Богомолка“ не е пратил Алейн да си намери революционния майстор.

Отново се прозя и продължи да прелиства. После дойде повикването. Вечният император имаше нужда от него. Незабавно, ако не и по-скоро.

Глава 8

Вечният император изобщо не приличаше на мъжа, с когото Стен беше пил. Изглеждаше много години по-стар, лицето му беше отпуснато и под очите му се бяха появили торбички. Под идеалния тен цветът му беше пепелявосив. Но по-важното бе, че мъжът, когото Стен наблюдаваше, беше строг и мрачен — с омраза, тлееща малко под повърхността. Стен помръдна неловко в стола си и по гърба му полазиха тръпки. Тук имаше нещо плашещо и макар Стен да нямаше и най-смътна представа какво става, адски се надяваше, че то не включва нарушение от негова страна. Не му харесваше съществото, върху което Императорът бе съсредоточил вниманието си в този момент.

— Това си го прочел — хладно каза Императорът и му плъзна една разпечатка по бюрото.

Стен хвърли поглед на факса. Актуализирана информация за смъртта на Годфри Алейн. Озадачен, Стен я прехвърли и си отбеляза, че макар да включва още няколко детайли, те придават само повече цвят и малко твърди факти.

— Да, сър — отвърна той след секунда.

— Запознат ли си с биографията на този човек?

— Всъщност не, сър. Само че е бил терорист и от доста време трън в петата ни.

Императорът изсумтя.

— Ще трябва да научиш доста повече от това. Но все едно. Давам ти пълен достъп до досиетата му. Можеш да ги прегледаш след като поговорим. — После направо изръмжа: — Искам виновните! Искам всеки шибан як тук, пред мен, и не утре, и не вдругиден — вчера! И ги искам донесени в хубаво, спретнато пакетче. И без развързани краища. Разбрахте ли, капитане? Без развързани краища.

Стен почна да кима автоматично. После спря — не, не беше разбрал. И инстинктът му за оцеляване му подсказа, че е по-добре да не се прави на разбрал.

— Моля да ме извините, сър — каза най-сетне той, — но не разбирам. Може би пропускам нещо, но какво общо има Годфри Алейн с капитана на вашата охрана?

Лицето на Императора посиня от гняв и той понечи да се изправи. Но се спря, вдиша дълбоко и отново седна, едва овладял гнева си.

— Прав сте, капитане. Прекалих. — Отново си пое дъх. — Е, добре. Нека да обясня. Тази… злополука поставя всички ни в един уязвим и грешен свят. И ако вие вярвате, че е било злополука, тогава ми го кажете веднага, защото очевидно съм назначил неподходящ човек.

Стен поклати глава.

— Не, сър. Не мисля, че е било злополука.

— Добре. Сега да ви обясня целия фон. И съм убеден, че не е нужно да ви казвам, че нито една думичка, която ще кажа, не трябва да бъде повторена.

Той помълча и добави:

— Най-напред, Алейн дойде, за да се види с мен.

Стен се изненада. Вечният император се среща с един терорист? Това бе в пълно противоречие с имперската политика. Но пък Стен помнеше кой прави имперската политика и си задържа устата затворена.

— Имаше предложение — аз съм сигурен, че е било сериозно, иначе нямаше да се вържа толкова — да облекчи проблемите ни със системата Таан. Казано по-просто, искаше да спретне буферна зона, неговите „Гранични светове“ — под моя егида — между Таан и Империята.

— Но това нямаше ли да го направи предател на собствените му хора?

Вечният император му отвърна с мрачна усмивка.

— Предателят за едни е патриот за други… Според мен на Алейн и хората му най-после се е набило в главите, че те са тия, които пускат кръвта. Всеки път, когато Таан се задействат, а ние им отмъстим, те са тия, дето се нахендрят. И пак те са тези, които поемат цялата вина и не получават нищо в замяна.

— И така той си е уредил тайна среща с вас? — попита Стен, попълвайки празнините. — Таанците са го разбрали и са побързали да го спрат.

— Не е толкова просто. Да, той щеше да се срещне с мен. В един момент. Но най-напред трябваше да има подготвителна среща с един от най-добрите ми дипломатически сътрудници. Крейгуел.

— Един от неидентифицираните трупове в бара? — предположи Стен.

— Точно така. И ще си остане неидентифициран. Официално, тоест.

— Други жертви в бара, за които трябва да знам?

Последва дълго колебание. След което Императорът поклати твърдо глава: „Не“.

— Погрижи се само за Крейгуел и Алейн. Значи беше замислено да стане така. След размяната на обичайната парола Алейн и Крейгуел уж трябваше да помолят за сепаре „В“. То беше резервирано за тях и обезопасено. След това Алейн трябваше да изложи плана си и ако успее да убеди Крейгуел в искреността си, щяхме да предприемем следващата стъпка. Лична среща с мен.

— Но тогава се е намесила Таан — каза Стен.

— Възможно е. Но не бъди толкова сигурен. В това нещо са забъркани поне пет страни и всяка от тях има основание да предотврати всякакви преговори. Може да са били Таан. Може да е бил някой от нашия лагер. Кой знае — може да е бил и някой от хората на Алейн. Все едно. Точно това искам да разбереш.

— Но защо аз, сър? Звучи като работа за ченге. А аз не съм скапано ченге…

— Не, капитане. Това не е работа за полицията. Ситуацията е твърде деликатна. Полицията разследва. И, официално, ще спипат няколко заподозрени и те ще бъдат наказани публично.

Наведе се към Стен да придаде повече тежест на следващите си думи:

— И те ще са изкупителни жертви. Не ми пука колко виновни ще са. Стига да имаме някой, когото да хвърлим на лъвовете за тълпата. Защото много е възможно онова, което откриеш, да остане строго секретно през следващите сто години.

Изгледа Стен много хладно.

— Достатъчно ясен ли съм, капитане?

— Да, сър. — Стен се изправи. — Ако това е всичко, сър. — Отдаде чест с отсечен жест.

— Да, капитане. Това е всичко. Засега.

Стен се обърна кръгом и излезе.

Глава 9

— Пийте, чеени! — ревна Динсман. — Днес аз плащам всичко. — Тресна юмрук на масата да привлече вниманието на бармана и му даде знак за още шест големи халби наркобира с по един синталк за подложка. Приятелите му на маса изсъскаха одобрително. Динсман изгледа с възхищение как Усидж, най-добрият му авер в групата, награби еднолитровата халба, размърда челюстите си и изля всичко в широкото си гърло, без да преглътне или да се задъха. — Ха така, Усидж, стари друже. Удари ги и двете и остави място за още.

Разбира се, излочването на цял литър наркобира на една глътка не беше кой знае колко велико постижение за Усидж, както и за останалите. Люспестите им кореми можеха да се издуят до почти всякакви пропорции и единственият видим признак за напоркване, проявяван от пзаврите, беше да придобият малко по-тъмночервена оцветка.

— Казвам ви, чеени, днес започва съвсем нов живот за скъпото ви приятелче. Този път ударих кьоравото. И да знаете, че ще го удрям все така. Усещам го.

Широката усмивка на Усидж разкри няколко реда остри като игли зъби.

— Не искам да си пъхам носа, Динсман прескъпи — изсъска той, — но ти ми размахваш тука пачка кредити, която би задавила даже някой от нас. — Махна с лапа към жълтооките си приятели. — Явният ти късмет, разбира се, радва всички ни. Но…

— Искаш да разбереш дали мога да те вкарам в играта — прекъсна го Динсман.

— Би било чудесно, стари друже. Бизнесът, както знаеш много добре, малко се е позатлачил.

— Съжалявам, момко. Т’ва беше единичен удар. От тия, за които всички сънуваме. След два часа си прибирам останалото и после — живот.

Усидж се постара да скрие разочарованието си. Трудна задача — кожата на пзаврите засияваше, когато бяха притеснени. Динсман забеляза промяната и потупа приятеля си по ноктестата лапа.

— Айде сега. К’во овесихме носовете? Динсман не забравя своите чеени. Факт, може да завъртим бизнеса, като излязох на зелено сега с толкова кредити. Да му се не види, момчета, само напипайте нещо по-тлъсто и ако ви трябва малко финанс, винаги можете да ме изровите. Ниска лихва, и примерно малко от екшъна, ако врътката наистина е сладка.

Оцветката на Усидж се върна към нормална. Идеята му допадна. Лихвите за криминалния елемент на Първичен свят не само бяха безобразно високи, но и доста болезнени, ако се забавиш с плащането.

— Е, това си струва да се обмисли, приятелю. Може да го обсъдим по-късно. Но сега… — Усидж се изправи в целия си два и половина метров ръст и развя дългия си цяла стъпка оранжев език на останалите в сигнал да го последват. — За разлика от теб, все пак трябва и наем да плащаме.

— Нещо добро?

— Не съвсем. Един скапан малък склад.

Динсман въздъхна разбиращо и изгледа приятелите си, докато те се изсулваха от бара, стържейки пода с дългите си опашки. Погледна часовника: все още му оставаха малко повече от два часа до срещата. Беше се надявал, че Усидж ще остане за компания, защото мразеше да чака сам. Сърбеше го от нетърпение и макар още да не го разбираше, все пак дълбоко в мозъка му звънеше предупредителна камбанка.

Поръча още едно пиене, пъхна еднокредитна монета във видеослота и зашари по спортното меню. Потисна прозявката си, докато преглеждаше оскъдните оферти. Нищо по-сериозно толкова скоро след Деня на империята — особено ако искаш да направиш някой по-тлъст залог. Отегчен, включи на сектор „общи новини“. Не изпитваше почти никакъв интерес към нормалните дела на Първичен свят. Но майната му, може пък в неговата професия да бе капнало нещо по-сочно. Огледа менюто, търсейки нещо по-криминално.

Не му се наложи да търси дълго. Топзаглавието за взрива в „Ковенантър“ изскочи пред очите му като холовидео. Скапано! Скапано! Обектът беше скапано политически! Динсман автоматично изгълта до дъно чашата си със синталк и след това също толкова автоматично усети, че се дави в собствената си жлъчка. Едва я задържа.

„Стегни се, човече! Стегни се! Трябва да помислиш. Трябва шибано да…“ И като помисли, първото, което разбра, беше, че все едно вече е мъртъв. Никакви кредити нямаше да го чакат на срещата му с поръчителя. Макар че, беше сигурен, плащането щеше да е съвсем окончателно.

Прехвърли набързо възможностите си. Явно трябваше да се задоволи с пачката в джоба си. Щеше ли да му стигне да се скрие? Колко щеше да мине, докато преследвачите му го забравят? Динсман изстена; знаеше отговора. Всичко бе подредено точно толкова ловко, колкото Годфри Алейн. Прошка нямаше да има.

Имаше само едно решение и мисълта за това го уплаши почти толкова, колкото мъжът с леденото лице, който щеше да тръгне по петите му. Динсман трябваше да духне от Първичен свят.

Глава 10

Лейтенант Лайза Хайнис, отдел „Убийства“, искаше да убие някого. Точно в този момент не беше уточнила точно кой да бъде, но искаше методът да е интересен и за предпочитане да включва сваряване.

„И изкормване“, добави тя, щом бойната кола с имперския гриф кацна на кръстовището.

Мъжът, който слезе от нея, не беше помпозният, натруфен с лентички бюрократ, когото бе очаквала, когато началникът й я уведоми, че към случая ще бъде назначен имперски офицер за свръзка. Мъжът, който закрачи към нея, беше млад и строен, носеше само кафявата ливрея на имперския персонал без никакви отличителни знаци и изглеждаше невъоръжен.

Стен, от друга страна, се придържаше към личното си отношение. Почти не забеляза, че жената е приблизително на неговата възраст и при други обстоятелства можеше да се опише като привлекателна. Стен просто беше отегчен. Все още нямаше представа защо Императорът е избрал него, защото нищо, ама нищо не разбираше от полицейски процедури и разследвания на убийство. Повечето време от кариерата си беше прекарал от другата страна.

От най-ранните си дни Стен беше мразил ченгетата — от социопатрулите на родния си свят Вулкан, през различните видове, на които се беше натъквал в „Богомолка“, до военната полиция, мъчеща се да въдвори ред на световете за чукане и поркане.

— Капитан, ъъ, Стен?

Това можеха да го направят само двама.

— Ъъ, лейтенант… коя бяхте?

— Хайнис.

— Хайнис.

— Предполагам, че ще искате да видите доклада — каза Лайза и без да изчака за отговор, тикна в ръцете му плот-проектора.

Стен се опита да се престори, че знае какво означават разните форми и надраскани параграфи, след което се предаде.

— Ще съм благодарен за резюме.

— Не се съмнявам.

2043 такт-единица 7-Y докладва за взрив, пристига на местопроизшествието в 2047, такт-командир донася и така нататък, отговор и така нататък, няма заподозрени, пълна мъгла.

Стен вдигна очи към доскорошния „Ковенантър“. Целият фундамент, върху който се беше издигал барът, беше затворен в нещо, което приличаше на огромен въздушен чувал. От едната страна до металния пасаж имаше входен люк.

— Първата стъпка — обясни Хайнис — при всяко убийство е да се запечата сцената. Слагаме мехур около района, изпомпваме кислорода и заместваме атмосферата с неутрален газ, ако ви интересуват подробностите.

— Интересуват ме, лейтенант.

Стен отново се захвана с доклада. На второ четене не беше повече (или по-малко) объркващ от всеки военен рапорт след края на операцията. Препрочете го трети път.

— Ще желаете ли обиколка с гид, капитане? Вътре е адски гадно, между другото.

— Ако ми прилошее, ще ви уведомя.

Мехурестите костюми приличаха малко на плътните облекла за гмуркане в плитки води, само дето долната половина имаше голяма външна торба за улики, а горната беше по-издута, от което носещите ги приличаха донякъде на гушести гълъби. Под издутината имаше малък метален плот, на който следователят можеше да си прави бележки, да подготвя доклади и прочие. Освен това на гърба костюмът имаше пакет за кислороден запас и батерия.

Стен щракна скафандъра и последва Хайнис през люка в руините на „Ковенантър“, Разбира се, не за първи път оглеждаше място след бомбен атентат, но за първи път не бързаше да бяга, нито очакваше вторият взрив да последва всеки момент. Беше се научил още преди години да не мисли, че сивите, розови или жълти люлеещи се от тавана въженца, приличащите на охлюви късчета и барелефите с лицеви кости по стените доскоро са били хора. Ориентира се. Там… там беше вратата. Онзи нисък парапет трябваше да е остатък от бар плота. Ето натам… трябваше да са били сепаретата.

В мехура имаше още две ченгета — чегъртаха усърдно противопожарната пяна от пода и стените.

— Права сте — каза примирено той. — Адски гадно.

— Двама — отвърна с горчивина Хайнис.

— Е?

— Капитане, аз ще… — Хайнис се усети, изключи предавателя си, щракна и този на Стен и докосна лицевия предпазител. — Това е само за ваша информация. Тази сцена на местопроизшествие е толкова сговнена, че ще извадим голям късмет, ако изобщо намерим нещо по случая.

— Знаете ли, лейтенант — каза замислено Стен, — ако го бяхте казали на включен микрофон, щях да помисля, че си подготвяте алиби. Така че продължавайте. Не съм сигурен, че схващам всичко.

Хайнис помисли, че може би тоя тип за свръзка няма да се окаже чак такава досада, каквато беше очаквала.

— Правилникът, капитане, е съвсем изричен. Служителят, озовал се на мястото на престъплението, първо трябва да предприеме съответните действия — да потърси убиеца, да разпита лекарския персонал и така нататък. Второ, трябва да съобщи за убийство. В този момент ние поемаме нещата. Но това не е станало. — Тя махна безпомощно с ръка. — Онази такт-единица е реагирала малко преди 21.00 снощи. Убийството не е било докладвано цели десет часа!

— Защо?

— По дяволите, ако знам — каза Лайза. — Но мога да предположа.

— Продължете.

— Такт-отделенията ни мислят, че са най-добрите. Имперската гвардия. Предполагам, че тъй като те първи са дошли на мястото, са искали случаят да остане техен.

Стен отново превъртя доклада наум.

— Обичайно ли е такт-присъствието в този район?

— Не особено. Освен при по-големи безредици или примерно за сигурността на някой секретен товар. Или ако в района има висок криминоген.

— И?

— Такт-сержантът каза, че отрядът му е тропал по този пасаж от три седмици и нищо не се случвало.

Странно. Стен се замисли. При положение, че през последните две седмици цареше пълна суматоха покрай Деня на империята, тази такт-единица наистина като че ли беше назначена неадекватно. Макар опитът му да показваше, че опитните ченгета винаги намират начин да стоят по-настрана от места, където могат да пострадат. Но назначаването тук на една тактическа част можеше да е нещо, за което да поразпита човек.

— Вижте и това — продължи Хайнис. — Никакъв огън, но такт-сержантът е пуснал пожарогасителите. Той и хората му са влезли вътре. Три тела. Мъртви колкото искаш. А той и хората му през следващите десет часа си играят на детективи. Например…

Лайза посочи пода.

— Онова копито там, размер четиринайсет, не е никаква улика — чепикът на някакъв си такт-ефрейтор точно сред петното от кръв.

Стен реши, че ченгетата все пак не му допадат чак толкова, и я прекъсна.

— Окей, лейтенант. Всички си имаме проблеми. Какво имате налице до този момент?

Хайнис подхвана монотонно:

— Имаме следи за бомба, монтирана предварително. Никакъв извод за метода на взривяване или за експлозива. Бомбените ни специалисти още не са пристигнали.

— Можете да си ги задържите — сухо каза Стен. — Разбирам малко от тези неща.

Вече бе забелязал взривните набраздявания по останките от доскорошния таван. Вдигна една метална стълба точно под центъра на браздите. Можеше да е пълен невежа по полицейските правилници, но знаеше доста за нещата, които правят „бум“.

— Лейтенант — каза Стен, след като включи отново радиото си, — искате ли да включите на запис?

Хайнис сви рамене — сега имперският търтей щеше да се прави на експерт, защо да не го оставим да се издъни? Изпълни заповедта.

— Бомбата е била монтирана в лекото покритие на тавана. Имаме… това тук прилича на парчета проводник… висококачествен експлозив, пластичен и оформен. Взривът е странично, много малки фронтални поражения. Вашите хора по бомбите би трябвало да могат да преценят дали бомбата е била активирана с таймер, или с команден дет. Но аз бих предположил, че е включена по команда.

— Имаме екип, който проучва района.

Стен слезе от стълбата и огледа отново браздите. Заемаха почти пълни триста и шейсет градуса. Но не съвсем. Стен си затананика и изчисли на око ъгъла от това петно по посока на стената.

— Благодаря ви, лейтенант. — Отиде до люка и излезе. Отвън свали скафандъра и се отдалечи от суетящите се около изолиращия мехур техници.

Хайнис свали костюма си и го догони.

— На детектив ли си играем, капитане?

— Ще обясня, лейтенант Хайнис. Натикан съм в тоя дракх и не знам какво по дяволите правя тук. Това ме отпраща в орбита, лейтенант. Е, какво точно запали тъпото ви гориво?

Хайнис го изгледа сърдито.

— Първо, аз съм в същата каша, в която сте и вие. Аз съм ченге. Много добро ченге. Така че идвам тук и виждам с какво си имам работа. А после ми пращат някакъв… някакъв…

— Скапаняк? — предложи Стен с полуусмивка. Тази жена започваше да му харесва.

— Благодаря. Скапаняк, който ми идва тук, казва две думи и след това си връща в двореца и си получава медала. Позволете да ви кажа, капитане, нямам нужда от всичко това!

— Свършихте ли?

— За момента.

— Чудесно. Тогава предлагам първо да хапнем някъде и ще ви натисна амбреажа.

Ресторантът се намираше много близо до Зона за кацане 17AF0. Беше открит, само с прозрачни противовзривни щитове между площадката и пешеходната зона. Клиентите бяха пристанищни хамали, чиновници и корабен екипаж. Съчетанието от мъж в имперска ливрея и жена, която явно беше ядосана, им гарантираше известна интимност.

Обслужването беше като в заведение за бързо хранене. Двамата си взеха блюдата с някаква храна и отидоха в най-отдалечения ъгъл. Заоглеждаха се едновременно за монтирани параболични микрофони, всеки видя какво прави другият, и за пръв път се усмихнаха.

— Преди да сте започнали, капитане — заговори Хайнис с пълна уста кимчи със свинско, — искате ли да поговорим за онова сепаре?

Стен сдъвка, кимна и си придаде невинно изражение.

— Благодаря. Вече бях забелязала, че бомбата е с насочено действие. Всъщност полунасочено. Трябвало е да попилее целия бардак — с изключение на едно сепаре.

— Добър извод, лейтенант.

— Първи въпрос — единственото сепаре, което не е унищожено, се оказа нафрашкано с противоподслушващи устройства, каквито не съм виждала никога. Има ли някакво обяснение от, да ги наречем „източниците от най-високо равнище“? Какво търси едно свръхсекретно оборудване в един мърляшки бар?

Стен й каза, като пропусна само идентичността на Крейгуел и поста му на първи дипломатически експерт на Императора. Освен това прецени, че лейтенантката едва ли държи да знае, че Алейн се е готвел да се срещне със самия Император. Чувстваше, че срещата с който и да било имперски сановник е достатъчен повод, за да я накара да се поразмърда. Когато свърши, смени темата, като изгледа предпазливо пълната си вилица с кимчи.

— Между другото… добре де, какво всъщност е това?

— Много вкиснало земно зеле, чесън и много подправки. Съветвам ви да не го душите, преди да сте го изяли.

— Щом разбирате от бомби — попита я Стен, — имате ли някаква идея защо не шрапнел?

Хайнис се озадачи.

Стен измъкна от джоба си една леко сплесната топчица и я постави на масата.

— Експлозивът е бил полунасочен. За да е сигурно, че бомбата ще се погрижи за всички в бара, бомбаджията освен това е налепил ей тия неща по експлозива. Освен участъка, насочен към въпросното сепаре.

Пауза.

— Прогноза, лейтенант?

Хайнис знаеше достатъчно военния жаргон, за да разбере въпроса. Избута чинията си настрана, сплете пръсти и го загледа.

— Бомбаджията е искал всички в бара да загинат — освен онзи, който е бил в сепарето.

— Ако Алейн и вашият човек наистина се бяха оказали във въпросното сепаре, когато е гръмнала бомбата, щяха да бъдат… контузени, примерно, или в най-лошия случай с фрактури от взривната вълна, права ли съм, капитане?

— Точно така.

— Бомбаджията е знаел за това сепаре… и трябва да е знаел, че Алейн ще бъде в него точно в тази нощ. Следователно със сигурност имаме политическо убийство, нали, капитане? Мамка му!

Стен кимна унило, отиде до бара и се върна с още две бири.

— Не просто политическо убийство, а направено от някой, който е знаел съвсем точно какви би трябвало да са ходовете на Алейн, нали?

— Прав сте… не че това ме прави особено щастлива. Скапана, мръсна политика. Защо не ми бутнаха някоя хубава серия масови сексуални убийства?!

Стен не слушаше. Тъкмо беше минал със стъпка напред в разсъжденията. Много неучтиво дръпна плотпроектора изпод мишницата на Хайнис и пръстите му зашариха.

— Политическо убийство — продължи Лайза, изпадайки всеки миг в още по-голяма депресия. — Това означава професионален убиец и този, който го е наел, ще бъде недосегаем. А аз ще подпирам оградата.

— Може би не. Вижте. Помните ли бомбата? Трябвало е само да направи Алейн разноглед, нали? Какво е трябвало да се случи след това?

— Знае ли човек? Така и не се е случило.

— Въпрос, лейтенант. Защо една неповикана от такт-сержанта линейка се е появила минути след взрива? Не мислите ли, че може да е…

Хайнис вече бе довършила мисълта му. Остави бирата неизпита и затича към бойната кола на Стен.

Глава 11

Болницата на космопорт „Соуард“ имаше странна прилика с необичайния по форма чиновник книдарий на рецепцията. Просто беше израснала от болница за спешна медицинска помощ, предназначена да се оправя с корабни аварии, промишлени злополуки и всякакви други катастрофи, които можеха да се случат в десеткилометров кръг около самия Соуард. Но тъй както бедствията и злополуките имат свойството да се разрастват неудържимо, така и болница Соуард се бе раздула неимоверно, с добавянето тук на платформи за аварийно кацане на цели кораби, там на противорадиационни защити, на друго място — на нехуманоидни отделения.

Всичко това превръщаше рецепцията в по-голям кошмар, отколкото в повечето болници. Въпреки високоскоростните компютри, личните карти и други подобрения централният участък на болницата твърдо се приближаваше към образец за пълен хаос.

Стен и Хайнис чакаха до голямото централно „гише“, чийто външен пръстен беше предназначен за папки и други такива. Вторият пръстен побираше компютър, чиято оперативна памет можеше да съперничи на имперски военен бордови компютър. По средата плува(-ше, -ха) чиновни(-кът, -ците) — колония интелигентни полипи — книдарии (от клас мешести копривоклетъчни), същества, които започваха живота си индивидуално, след което, за защита, се сплотяваха — буквално като корал. Но повечето книдарии нещо не се оправяха с колонията. Този пред Стен — той си го обозначи наум като „А“ — забълбука гневно, дръпна една непромокаема папка от Полип Б, хвърли я през пръстена на Полип Р, според Стен, забърса пипалата на Полип Г от собствения си терминал, след което се обърна към чакащите го двама човеци. „Гласът“ му бе достатъчно пронизителен, за да усили и без това пълната лудост, царяща наоколо, с облечените в бяло, каращи напред-назад носилки санитари, облегнатите, налягали или стърчащи покрай стените пациенти и циврещите и хленчещи роднини.

— Виждате ли какво е? А? Виждате ли? — Захранващите пипала на полипа се въртяха бясно по дъното на аквариума.

— Полиция — сухо каза Лайза и протегна служебната си карта. Пипна я с показалеца и „значката“ светна за кратко.

— Пак ченге. Тия дни идва някакъв чистач, кърви като… а бе като наръган човек. Пиян, естествено. Не казва, че е профсъюз, и аз го пращам в Гробниците. Откъде да знам, че е профсъюз? Нещо там с работата, и сега всички тия данни на моята глава. Сигурно ще е умрял, докато попълня формулярите. Е, а ти какво искаш?

— Снощи, около 21.00, една линейка се е отзовала на повикване.

— Имаме хиляди линейки, За какво?

— Експлозия.

— Експлозии всякакви. Кораб, атомен костюм, дом, радиация. Не мога да ви помогна, ако вие не ми помогнете!

Хайнис даде папката на полипа. Съществото се гмурна за малко под водата, задържайки над повърхността само плотпроектора с едно от пипалата си. С другото се протегна зад друго същество към един от терминалите и зашари по клавишите.

— Да. Била е линейка GE145. Не е вкарано кой я е извикал. Сега виждате ли откъде са ми главоболията? Тук като че ли никой не се интересува от правилното попълване на данните.

Стен се намеси.

— Къде би могла да е заминала тази линейка?

— Благодаря ти, човеко. Най-после един да знае правилния въпрос. Щом е била пратена в… питейно заведение… освен ако нямаше въведени други данни, би трябвало да е заминала за Гробниците.

— Гробниците ли?

— Спешен отдел за човеци, не индустриални. — Полипът издърпа от тезгяха пластмасов квадрат и докосна ръбовете му. По повърхността му се очертаха контурите на просторното болнично заведение. Още пиполене и през коридорите се изписа крива червена линия.

— Сега сте… тук. Искате да отидете… там. Ще трябва да могат да ви помогнат. Може би.

Стен имаше един последен въпрос.

— Защо ги наричат Гробниците?

— Защото там отиват… „опъналите петалите“ мисля че беше изразът. А ако не са ги опънали дотогава, ще ги опънат, като отидат в Гробниците.

— GE145. Странно. — Приемащият интернист беше озадачен. — Няма запис кой я е пратил — повикването е дошло отвън. Трима мъртви при пристигането. Те са… хм, чакат за резултати от аутопсията, лейтенант.

— Въпрос, докторе. Ако тази линейка беше пристигнала с живи жертви, тогава какво щеше да стане?

— Зависи от нараняването.

— Взрив. Шок. Възможни фрактури — каза Стен.

— Хмм… Това щеше да отиде при… чакайте да погледна снощния регистър… Щеше да ги приеме доктор Кнокс.

— Той къде е?

— Да проверя… Днес не е на смяна. Жалко.

— Дали е в болницата?

— Не, в никакъв случай. Доктор Кнокс трудно може да се нарече наш човек. Той е доброволец.

— Имате ли му номера за връзка? — попита Лайза.

— Би трябвало да… не. На страницата му нямаме нищо. Странно.

— Две странности, докторе. Бих искала да видя папката ви за този Кнокс.

— Съжалявам, лейтенант, без съответната дворцова заповед дори полицията не…

Картата на Стен се озова в ръката му.

— Имперска служба, докторе.

Интернистът се ококори.

— Разбира се… може би в кабинета ми. Ще използваме терминала там. Женевиев? Ще поемеш ли дежурството?

След десет минути Стен знаеше, че са се добрали до нещо.

Или по-точно с това, че нямаха нищо, се бяха добрали до нещо.

КНОКС, Д-р ДЖОН, започваше оскъдната болнична инфокарта. Нямаше лекар с това име, лицензиран на Първичен свят, както скоро научи Стен. И въпреки това някой си „д-р Кнокс“ бе успял да убеди някого в болница „Соуард“ — лице или компютър, — че е легитимен. Вписаният му адрес на местопребиваване се оказа наскоро съборена жилищна сграда. Предполагаемата му частна клиника се оказа ресторант, съществуващ на същото място отпреди десетина години.

— Значи този Кнокс — замислено промълви Стен, вторачен в електронния фиш — цъфва тук отникъде като доброволец преди две седмици.

— Беше великолепен спешен хирург — каза интернистът. — Прехвърлял съм му много пациенти.

— Как изглеждаше?

— Висок — отвърна колебливо интернистът. — Метър и осемдесет и пет — и деветдесет. Стройна фигура, почти ендоморфична. Приблизително тегло седемдесет килограма. Очи… не помня. Много се гордееше с косата си. Сива беше. Кълнеше се, че е естествена. Носеше я дълга, като грива.

— Не е зле — каза Хайнис. — Случайно да сте мислили да ставате ченге?

— В тази работа понякога си мисля, че съм точно ченге.

— Споменахте, че не е „ваш човек“. Имахте предвид само това, че е доброволец ли? — попита Стен.

— Не. Аа… виждате ли, не бих казал, че тук идват първокласни имперски медици. Заплащането. Условията. Пациентите. Тъй че когато получим доброволец, добър колкото доктор Кнокс, ами… — Интернистът се прекъсна сам. — Стаята му!

— Кнокс е имал стая?

— Разбира се. Всички имаме — смените ни са истински двудневни маратони.

— Къде е тя?

— Ще взема скицата.

— Много затворен тип е този Кнокс — каза Лайза. — Стайната му карта показва, че не е искал никакво механично или персонално почистване. Може би все пак ще намерим нещо.

Стен подозираше, че няма да намерят нищо, а ако се натъкнеха на толкова дълбоко нищо, колкото се боеше…

— Четиристотин и тринайсет.

Лайза взе пропуска от файла на стаята.

— Задръж. Настрана от вратата.

Милиметър по милиметър Стен огледа рамката около ръбовете на плъзгащата се врата. Намери го точно над пода — едва видим сив косъм, пъхнат през рамката.

— Трябва ни екип по уликите — каза Стен. — Най-добрите ви хора. Но вътре няма да има бомба. Искам стаята да се запечата, докато не влезе екипът.

Лайза понечи да се ядоса, но отдаде чест.

— Слушам, сър. Нещо друго?

— Дракх! — изруга Стен. — Извинявай. Не исках да прозвучи като казано от… от…

— От ченге ли?

— От ченге. — Стен се ухили.

Стаята беше балонирана и след това внимателно отворена. Накрая екипът по уликите влезе.

Тримата спиндари — един възрастен и двама подрастващи — не изглеждаха точно така, както Стен мислеше, че трябва да изглеждат извънземни специалисти. Щом стаята бе разпломбирана и възрастният нахлу в спалнята, двамата подрастващи се изтъркаляха от торбата му и защапукаха с дребничките си инструменти и дозиметри, извадени от пакета, окачен на торбата на възрастния.

Възрастният спиндар беше с диаметър около два метра и покрит с люспи като броненосец. Ръководеше шетнята на рожбите си с нещо като сдържано одобрение; закопча инструменталния си пакет с хващателния си подкрайник, почеса се замислено по корема и седна на задните си крайници по средата на стаята. Изпуфтя като локомотив три пъти експериментално, след което се представи като „техник Бърнард Спилзбъри“. Спиндарите, чиито имена бяха непроизносими за всяко същество без първична и вторична гласови кутии, намираха добро решение в човешките имена — имена, избрани от съответната област, в която работи спиндарът.

— Крайно необичайно — изпуфтя той. — Много крайно необичайно. Помня само един случай като този. Моят почитаем колега Халпърин се занимаваше с него. Твърде интересен. Ще ви бъде ли интересно да ви го разкажа, докато подопечните ми продължават?

Стен погледна Хайнис. Тя сви рамене, а Стен си помисли, че започне ли спиндарът, нищо освен експлозиви няма да може да го накара да млъкне.

— Стана на един от първопроходните светове. В момента не съм в състояние да си спомня на кой точно. Бяха двама миньори. Увлекли се там в някакъв глупав спор за дяловете или мръвките в хладилника, или за каквото там могат да се дърлят двама миньори… Та първият миньор изчакал приятеля си да облече скафандъра и го застрелял в лицето. Натикал го в двигателя, със скафандъра и всичко.

Един от младите спиндари подаде на родителя си минидисплей. По него се нижеха колони с неразгадаеми за Стен фигури.

Младият изчурулика нещо, а старият изръмжа:

— Ще ме извините ли? — Предният му крайник зарови в пакета и извади по-голям инструмент, след това той се затътри към леглото и прокара измервателя по него. — От любопитно по-любопитно.

— Като стана дума за любопитно… — започна Хайнис.

— Чудите се за такт-отделението ли? — попита Стен. — Смятам да проверя защо все пак са били назначени в този район.

— Дължа ви една бира, капитане.

Усмихнаха се.

Преди Стен да е успял да каже нещо, спиндарът се върна и каза:

— Това все пак осигури някакъв вид улика, разбира се.

— Намерихте ли нещо?

— Не, не. Имах предвид миньора. Та да продължа. След това той изпуснал атмосферата на кораба, премахнал всички вещи на колегата си и кротко си тръгнал по пътя. На разпитите няколко месеца по-късно въпросният миньор заяви, че е бил сам на кораба. Че въпреки корабния товар с него не е бил никой. Твърдеше, че партньорът му изобщо не се появил при излитането и че той просто от мързел не внесъл поправката в документите, и наистина нямаше никаква следа, че освен въпросния индивид на борда е имало някой друг. Но Халпърин държеше, че е физически невъзможно един човек да изяде количеството дажби, липсващи на кораба. Миньорът оспори това и се закле, че е голям чревоугодник. Жалко.

Това очевидно беше краят на разказа на спиндара. Стен беше достатъчно благоразумен, но все пак попита какво е станало по-нататък.

— Планетарните патрули в граничните светове са доста прагматични. Да не кажа безскрупулни. Закупили същото количество продукти и накарали заподозрения да седне пред тях. Дали му трийсет дни да докаже невинността си. Съд чрез преяждане, мисля, че така бихте го нарекли. Определено жалко.

Спиндарът отново изрови някакви инструменти, прикачи към тях периферни устройства и започна да сканира тавана.

— Човекът умря от преяждане на тридесетия ден. Странна правосъдна система имате вие, човеците.

— Този случай — продължи спиндарът, след като отново се настани на пода, — е още по-странен. Точно както ме предупредихте, лейтенант, вие, изглежда, разполагате с огромно количество нищо.

За Стен това беше първата позитивна следа, водеща към намирането на изчезналия доктор Кнокс.

Глава 12

— И какво ви дава нищото, капитане? — попита Вечният император.

Колкото и по-малко ядосан да изглеждаше Императорът, Стен твърдо бе решил изложението му да е колкото може по-кратко. Ако се измъкнеше по-скоро да си върши работата, вероятно щеше да си спести по-големи неприятности.

— Този Кнокс не е искал да му чистят стаята. Моята хипотеза е, че се е боял да не остави улики във филтрите на автоматичната почистваща система. Не намерихме никакви отпечатъци от пръсти. Никакви следи от мъртва кожа в леглото, никакви мазни петна от пот по възглавницата. Също така нямаше и никакви инфрачервени остатъци по завивката на леглото.

— Благодаря, капитане. Стигам до извода, че вие и техниците сте произвели идеалния случай за нулева следа, за какъвто може да мечтае науката. Обяснете.

Стен го направи. Кнокс не само беше почиствал стаята си непрекъснато, но освен това беше използвал много сложна електроника, за да премахне всички следи от пребиваването си.

— Следователно вашият Кнокс е нещо повече от професионален лекар.

— Това е заключението — отвърна предпазливо Стен. — Хайнис — тя е полицейският оперативен по случая — издирва доктори, които биха могли да са учили и умения от други области.

— Ако вашият Кнокс е толкова добър, колкото твърдите, капитане, бих заключил, че е от външен свят.

— Хайнис проверява всички пристигнали на Първичен свят през последната И-година, сър.

— Желая ви късмет. Едно предсказание, капитане: ще изпишете една голяма и тлъста нула.

— Вероятно. Поради което работим по вариант Б — бомбаджията.

Императорът сви рамене.

— Щом вече имате един професионалист, защо да не е възможно експертът по бомбата да се окаже също толкова безлик?

— Защото бомбаджията… — Стен се овладя, преди да каже „се е изпърдял“ — е допуснал грешка.

Императорът помисли.

— Добре. Работете в тази посока. Нещо друго имате ли?

Стен поклати глава — нямаше смисъл да споменава за загадъчното присъствие на тактическия отряд, преди Хайнис да е събрала повече информация.

— Само още нещо, капитане. Само за ваша информация. Първият секретар на посолството на Таан помоли за разговор с мен. Мисля, че можем да предположим каква ще е темата. И аз наистина бих искал да мога да му кажа нещо повече от: „Нищичко не намерих“. Това е всичко, капитане. Свободен сте.

Глава 13

Стен пипна с палец сензорната ключалка на пощенската си кутия и разсеяно изгреба съдържанието й. Беше обичайният боклук: „Импириъл Гард Таймс“, „Форсиз Джърнъл“, дворцовият ежедневник, последният списък с повишения, рекламна бланка на някакъв дворцов бижутер — всичко това моментално отиде в санитарния улей. Стен пъхна в кесията на колана си един фиш, напомнящ за отдавна забравена неплатена сметка на шивача на униформи, и понечи да затвори вратичката. Тогава видя още нещо и го извади, обзет от любопитство.

Беше плик от истинска хартия, надписан на ръка: „До капитан Стен, Имперски персонал.“ Отвори го и в ръката му се изсипаха три хартийки. Първата представляваше празен плик. Втората беше дебела, гравирана хартиена картичка:

Стен зяпна озадачено поканата. Познаваше, разбира се, Марр и Сенн в качеството им на имперски интенданти и неофициални социални арбитри в двора. Кратките срещи, които бе имал с тях, бяха чисто официални, въпреки че лично се бе заинтригувал от мръснишкия им хумор и сърдечната им топлота. Учуди се защо ще канят някакъв си дребен капитан, независимо от поста му, на нещо, което се очертаваше като „Важно светско събитие“.

Третата хартийка, също написана на ръка, като че ли даваше отговор. Картичката гласеше само: „Време е двама стари приятели да се срещнат отново“. И беше подписана от София.

Хмм. Стен знаеше, че жената, с която бе имал кратка, но доста страстна любовна връзка по време на предишната си акция, е на Първичен свят — нали той самият се бе наел да измъкне София от Небта малко преди да започне пукотевицата, — но подсъзнателно беше избягвал да я потърси, след като нямаше ясна представа какво изпитва към нея.

Реши, че му е нужен съвет. В Имперския персонал неофициалните съвети на офицери бяха в областта на Върховния шамбелан. Кабинетът му се намираше само на няколкостотин метра от императорския служебен офис.

Върховен шамбелан о.з. флотски адмирал Мик Ледох външно приличаше на любимото на всички добро деденце. Стен обаче беше прегледал адмиралското досие като част от рутинната проверка за сигурност, докато заемаше поста си.

Преди сто години Ледох се бе проявил като огнено кълбо. Буквално. По време на въстанието на Палафокс ескадрата му такт-кораби бе получила заповед да осигури прикритие за един малък планетарен десант. За съжаление разузнаването беше сгрешило и планетата се бе оказала силно защитена от орбитални спътници.

Ледох бе ръководил преобразуването на такт-корабите в пилотонасочвани ядрени ракети, след което лично беше повел атаката. С още трима пилоти беше успял да катапултира със спасителните капсули.

После, през следващите десетилетия, се бе превърнал в първия имперски специалист по планетарни щурмове. Последвала бе бърза кариера за човек, специализирал основно в логистиката. По време на Войните на Мьолер Ледох вече беше флотски адмирал.

Войните на Мьолер бяха един от най-обърканите конфликти на Империята, тъй като сраженията се бяха водили почти едновременно на десетки светове. По време на тези войни, известни с глупавите си кръвопролития, Ледох бе командвал десантите в системата Крайс и я беше завладял с минимални загуби — минимални поне в сравнение с петдесетте до седемдесет процента загуби в жива сила, дадени на други полесражения.

След подписването на мира Ледох се беше оттеглил от служба за няколко години, а после бе емигрирал на Първичен свят. След кончината на предишния Върховен шамбелан, починал в кабинета си при нещастно преяждане с пушени змиорки, Ледох с неговото бойно досие и по-важното, с логистичните си способности, се бе оказал естественият приемник на поста.

Стен изобщо не можеше да си обясни как Ледох успява да жонглира между всевъзможните официални и неофициални претенции и изисквания на един персонал с размерите на среден град и въпреки това да запазва добронамереността си. Той самият беше много благодарен, че си няма други грижи освен опазването живота на Императора и добруването на сто и петдесетимата гурки.

Стен пристъпи в кабинета на шамбелана и спря.

Ледох, полковник Фоли, командващият преторианците, и Арбогаст, ковчежникът на имперския персонал, гледаха съсредоточено големия стенен екран.

— Полковник — тъкмо казваше Арбогаст, — нямам желание да се намесвам във военни неща. Опитвам се само да добия яснота по въпроса, който ми постави Особата, и той е, цитирам, необичайно високият процент дезертьорства във вашата част.

— Какво очаква Императорът да се случи, като стоварим толкова млади войничета насред Първичен? Всяка девица ще се изкуси.

— Поредната област, в която не съм експерт — каза Арбогаст. Двамата с Фоли съвсем явно се мразеха. Ледох се опита да посредничи.

— Само през този месец имаше четири дезертьорства, полковник. Може би трябва лично да надзиравате метода на подбор на своите преторианци.

Фоли се обърна към Ледох.

— Не се връзва, адмирале. Кандидатите за преторианци лично се подбират от мен и адютанта ми.

Арбогаст се включи преди Ледох да успее да реагира.

— Никой не се опитва да ви припише вина, полковник. Но документацията ви показва, че през последната И-година от частта ви са изчезнали близо четиридесет души. И нито един от тези дезертьори не се е върнал, нито е арестуван. Императорът има чувството, че тук нещо не е наред.

— Имам го предвид — каза Фоли. — Командният ми състав е посветил цялото си внимание на проблема.

— Може би — вметна Ледох — предявяваме твърде много изисквания към младите ви войници.

— Може би — отвърна с неохота Фоли. — Ще се заема лично.

— Благодаря ви, полковник. Ще докладвам на Императора, че сте поели пълна лична отговорност. — Арбогаст събра папката си, кимна на Ледох и на Стен и потъна в лабиринта на дворцовите архиви.

— Скапани чиновници — изръмжа Фоли, след което се обърна и видя Стен. — А, капитане. Цял ден се опитвах да се свържа с вас.

— Съжалявам, полковник. Имах специални заповеди.

— Не се съмнявам — изсумтя Фоли. — Наблюдавам бойците ви, капитане. И макар да не смятам за уместно да се бъркам в работите на друг командир, струва ми се, че като че ли вашите войници не се грижат особено за външността си.

— Гурките са доста немарливи в гладенето и лъскането — съгласи се Стен.

— Командвал съм войници от всякакви раси и опитът ми показва, че всеки от тях може да бъде научен да поддържа строева външност.

Въпреки че Фоли изобщо не влизаше в списъка на преките му началници, нямаше голяма полза да се дърли с по-старши офицер.

— Благодаря, че ми обърнахте внимание — отвърна с формална учтивост Стен. — Ще се погрижа.

Фоли му кимна съвсем по военному — веднъж нагоре и веднъж надолу. Прибра си папката, стегна се, отдаде чест на Ледох и забърса покрай Стен.

Ледох изчака, докато кънтенето на подкованите с метал подметки на полковника не заглъхне в коридора, след което се усмихна.

— Разтоварвай, Стен.

Стен продължаваше да гледа към вратата.

— Не се ядосвай на полковника, момче. Просто скърца със зъби.

— Разбирам. Но какво по дяволите имам общо аз с това, че кукличките му изчезват?

— Ревност.

— Какво?

— Полковник Фоли е дълбоко смутен от това, че — поне според неговото мислене — Вечният император не се доверява особено на преторианците му и избира за непосредствената си охрана гурките.

Стен примига.

— Но това — без обиди, сър — но това е адски глупаво.

— Нищожността на военния мозък в мирно време, Стен, никога не бива да се надценява. В никаква степен. Е, да чуем твоя проблем.

— Той е, хм, неофициален. Личен.

— Охо. — Ледох пипна ключа на бюрото си, вратата зад Стен се плъзна и от другата страна светна надписът „ЗАСЕДАНИЕ“. — Часът?

Стен погледна часовника на пръста си.

— Седемнайсет и четиридесет и пет.

Ледох въздъхна доволно и извади от бюрото си бутилка. До нея кацнаха и две калаени чаши и Ледох махна към бутилката.

— Да направим възлияние от това вещество, което „Итърнъл Дистилърс“ нарича „скоч“.

— Ъъ, не съм сигурен дали не съм все още в дежурство.

— Съгласно прерогативите ми на дворцов шамбелан най-официално си извън дежурство.

Стен се ухили. Ледох напълни чашите.

— Понятие нямам — жално каза Ледох — защо Негово величество така настоятелно ми подарява от това зло питие.

Отпиха.

— Казвай, младежо.

Стен му подаде поканата.

Веждите на Ледох се вдигнаха от удивление.

— Високо ти се е вдигнала цената, младежо! Дори аз не съм поканен на този купон.

Стен подаде и личната бележка.

— А, разбирам. Коя е тази София?

— Ами… една млада жена, с която сме — бяхме — приятели.

— Изведнъж всичко става съвсем ясно. Налей си още, синко.

Стен изпълни заповедта.

— Първо, това събиране е, според видеоклюките, гала светското събитие за сезона.

Стен не искаше да показва невежеството си, но…

— Кой е този Хаконе?

— Тц-тц. Младите офицери трябва да четат повече. Писател. Много противоречив и прочие. Пише главно военна проза от, да го наречем, малко по-особен ъгъл. Ако Вечният император не беше такъв, какъвто е, писанията на Хаконе сигурно щяха да се определят като „граничещи с държавна измяна“.

— Клин клин избива значи.

— Грешка, младежо. Императорът окуражава другомислието — стига някой да не реши да го приложи в практиката. И както може би си установил след Деня на империята, той обича офицерите му да мислят свободно.

— Да отида ли тогава?

— Трябва. Чудесна видимост за добрата кариера и прочие. Остава обаче един проблем. Тази млада дама… София.

— Да?

— Не искам да човъркам, млади момко, но какви са сегашните ти чувства спрямо въпросната дама?

— Не съм сигурен.

— Тогава наистина има проблем… освен факта, че чашите ни са празни. Благодаря… Марр и Сенн много държат на, да го наречем, веселото обкръжение. Под това имам предвид, че при тях пребивават някои от най-подходящите за брак същества в Империята.

— Опа! — каза Стен и за малко не разля скоча си.

— Точно така. Щом тази София е в състояние да те покани на соарето, трябва да е някоя от кандидатките на Марр и Сенн.

Стен не можеше да повярва.

— Аз?

— Разбира се, капитане. Възможно е да те смятат за много желан. Допускам, че тази София идва от една или друга извъпланетна аристокрация и вероятно е богата. За нея бракът с някой с достатъчно прилична колекция от геройски награди, някой, който е на служба в Имперския персонал, и най-важното, който е избран на много млада възраст за доста важен пост, би могъл, така да се каже, да е сполучлив.

— Няма да отида!

— Не бъди такъв абсолютист, Стен. Помисли над поканата. Важи за двама, нали? Отговорът на проблема е прост. Свържи се с някоя позната ти невероятно чаровна млада дама и я вземи с теб. Това набързо ще попари амбициите на София.

Стен изпи чашата си и тъжно поклати глава.

— Адмирале, откакто кацнах на Първичен, се занимавам единствено с работата си. Не познавам никакви млади дами — да не говорим за невероятно чаровни.

— Е, добре. Може би Императорът ще пожелае лично да реши на кого да даде ръката на булката.

Стен пребледня.

Глава 14

Кулата в края на дългата тясна алея се тресеше от светлина. Над планините блесна грави-кола и прониза долината с фаровете си — поколеба се за миг, докато автопилотът се ориентира, след което със свисък се понесе над долината. След няколко мига още грави-коли прелетяха след нея — увиснаха за миг и след това се понесоха устремно към кулата.

Марр и Сенн бяха вложили в своята кула половината си кредити и най-вече ултраартистичните си души. Тя се издигаше като игла от широката основа към тесния си заострен връх. Беше построена от всякакъв възможен минерал, метал или кристал, реагиращ добре на светлина. За своето жилище Сенн и Марр не бяха прибегнали до никакви конвенционални материали. Строителните елементи бяха с най-различна форма и големина — леко овална буца можеше да се постави редом до идеален куб. Важна беше единствено светлината във всичките й форми. Червена светлина, лумваща от промяната в емоциите; синя светлина от миризмите на дивите животни в долината; и всички останали първични цветове от непрестанно променящата се влажност и температура на самата долина. Някои светлини примигваха от един оттенък към друг, сменяйки непрекъснато настроенията си; други оставаха с един цвят в продължение на часове — основните тонове на оркестъра от цветове.

Марр и Сенн мислеха за своята кула като за най-обикновено място, което наричаха „дом“. А тази нощ с пристигането на гостите той сияеше по-живо от всякога. Защото тази нощ приемът им беше много специален.

Устата на Стен изведнъж се напълни с гъста лепкава слюнка. Колкото и да кашляше, не можеше да я прочисти — тя сякаш само задръстваше още повече гърлото му. Нещо повече, ушите му пламтяха, пръстите на ръцете и краката му бяха като премръзнали, а езикът му — покрит с налеп. Мъчеше се да измисли какво да прави с пищната жена, притиснала се в него. Ръцете му шареха безпомощно от двете страни на тялото й и се мъчеха да решат какво да направят. Не помагаше дори това, че парфюмът на жената беше замислен — добре замислен — да възбуди похот у всеки мъж, умрял преди по-малко от последните деветдесет и шест часа. Накрая той сложи ръце на стройните бедра на жената, прегърна я леко в името на вежливостта и също така леко я избута от себе си.

— Ъъ… и аз се радвам, че те виждам, София.

София отстъпи и го изгледа с влажните си очи. Гледаше го с… е, с одобрение, помисли Стен, съжалил ужасно, че човек не може да носи нещо приличащо на бандаж под плътно прилепналата парадна униформа на офицер гурка.

Тя отново му се лепна в разтапяща тялото прегръдка и прошепна в ухото му.

— Колко време мина, Стен, любов моя… мога да… мога… Знаеш…

Мда. Стен наистина знаеше. Спомняше си я добре, мерси, и всичките му спомени бяха приятни. Бедата беше в това, че почти не позна София, когато се появи пред него. Не че не беше приятна за гледане — ни най-малко. Но в ума си той бе закрепил портрет на пряма деветнайсет или двайсетгодишна жена, с тъмен, късо подстриган ореол от коса и очи, които питаха и оценяваха нещата такива, каквито са. Вместо това сега виждаше жена с хирургически съвършени извивки и с бляскав водопад от коса, стигаща малко под задника й. И само косата я покриваше. София беше гола според най-изтънчената мода, кожата й беше напръскана тук-там с многоцветен гланц. Все пак си беше София донякъде. София — с жадни, знаещи очи.

В този момент Стен адски съжаляваше, че я беше представил в двора.

— Ти… страхотно изглеждаш, София — успя да отрони той, докато се мъчеше лекичко да я избута от себе си. Не че не обичаше да държи гола жена в прегръдката си, просто щеше да му хареса повече, ако не го гледаха всички.

— Толкова неща имаме да наваксаме… — Тя сложи меката си длан в неговата. — Хайде да идем някъде да си поговорим насаме.

Стен се остави да го поведат като малко послушно пале.

— Ето ни го пиенето, Стен — настигна го така желаният глас зад него. — Не можеш да повярваш, че умничкото сервоботче, дето са го… аа… ъъ… Стен?

И Стен се обърна с огромно облекчение. Полицейски лейтенант Лайза Хайнис стоеше с две питиета в ръце и объркано-убийствена физиономия на лицето.

С изтръпнали, но все още ловки пръсти на роден да оцелява, Стен се метна към въжето, което му беше спуснала.

— Лайза — каза той с малко по-висок от необходимото глас, — дойде тъкмо навреме, за да те запозная с една моя стара приятелка, София Парал.

София изгледа хладно другата жена.

— О.

— София, запознай се с лейтенант Хайнис. Тя е… ъъ… тоест ние сме… ъъ…

Лайза подаде ръка на София и измърка:

— Аз съм новата приятелка на Стен. Доколкото познавам вкусовете на капитана, съм сигурна, че двете с вас имаме много общо.

— Да. Сигурна съм — хладно каза София и отново насочи вниманието си към Стен. Очите й се бяха смразили.

— Моля да ме извиниш, Стен, но просто не мога да пренебрегна останалите гости. Вероятно ще можем да поговорим по-късно. — Обърна към него гладкото си прелестно дупе и се отдалечи с плавно поклащаща се походка. Стен не беше съвсем сигурен от какво се е отървал, но адски се радваше, че го е направил. Посегна разсеяно към една от чашите, които държеше Лайза, и усмивката на лицето й му помогна да се съвземе.

— Не знаех, че познаваш някого тук, Стен.

Той изгълта пиенето си и усети, че му тикат в ръката и втората чаша.

— О, може би един-двама. — После се засмя облекчено. — Да речем, една. Само една. И адски ти благодаря.

Погледна Одобрително Лайза. Тялото й беше щедро, с чудесни извивки, и показано в една съвсем не полицейска бяла рокля, прилепнала нежно по всички подходящи места. Тя взе чашите от ръцете му.

— Да отидем да си вземем още. И да се позабавляваме. Стига да няма повече изненади. Мммм?

— Не. Никакви изненади повече. Надявам се.

Едва ли можеше да сгреши повече. Секунди след като си наляха пак, Лайза беше плътно до него, свиреше оркестър, а мястото на дансинга почти стигаше и Стен реши, че ще успее да изфалшифицира нещо, още повече че оркестърът свиреше бавно в три четвърти.

Поклони се на Лайза и я поведе по лъскавия метален под. Това, по-късно осъзна той, трябваше да е било ключът.

И ето го, наместил се в прегръдката на Лайза, мести крака по пода — и започва да схваща защо приемите на Марр и Сенн се смятат за суперсветски събития.

А после някой изключи генераторите и изненаданите танцуващи полетяха право нагоре и се понесоха странично към противогенераторите.

Балната зала изведнъж се превърна по-малко в дансинг и повече във вихър от забавени движения.

Когато Лайза, смутена от развълнувалата се около кръста й рокля, заплува покрай него, Стен благослови антигравния си тренинг. Сви се и се понесе към нея, хвана я първо за глезена, а после продължи нагоре, докато не я задържа в двете си ръце.

Лайза се съвзе, усмихна се и се задоволи с традиционното: „Поредният гаден номер“.

Стен нямаше представа за какво говори, но реши да сграбчи мига.

Безтегловните целувки са почти същите на вкус, само дето ти се струва, че изведнъж слюнката става повече.

Сграбчването на мига означаваше също така, че Стен — следеше обстановката с крайчеца на окото си — сви крака и изчака край него да прелети някаква объркана матрона.

Изрита силно и тласъкът го отпрати във въртеливо движение към пода с Лайза. Скочиха близо до края на полето, достатъчно близо, за да може Стен да превърти в пирует Хайнис настрани към пода с нормална гравитация. Тя на свой ред го дръпна от полето Маклийн.

— Страхотен купон — промълви Стен.

— Мммм. Значи се възбуждате при нулево g, капитане?

— Хетеросексуалната любов не е ли странна в своите превъплъщения? — прошепна Марр, след като изгледа с жив интерес бавната орбита на Стен и Лайза.

— Превратности е точната дума — поправи го Сенн. — Тия да си ги уредим ли за по-късно?

— Несъмнено. Редно е да си ги вземем под крилото и… Сеньор Хаконе! За нас е чест!

Хаконе незабелязано се беше приближил до тях. Отпи от полупразната си чаша.

— Като ваш почетен гост, мога ли да коментирам вечерта дотук?

Сенн ококори влажно черните си очи в насмешливо удивление.

— Нещо не е наред?

— За прием, претендиращ да е в моя чест, намирам твърде много хора, които биха искали да използват костите ми за клечки за зъби.

— Направихме поканите преди да бъде предвидена пиесата ви, маестро Хаконе — каза Марр. — Не знаехме, че…

— Разбира се, че не сте знаели — сухо каза Хаконе. — Вие двамата сте от тази порода, които вярват, че един прием ще е най-добре оценен по броя на дуелите, които ще предизвика.

— Обиждате! — изсъска Сенн.

— Може би — отвърна с безразличие Хаконе, допи чашата си и си взе друга от минаващия край тях поднос. — Моята представа за събиране, в края на краищата, е група приятели, които могат да си споделят нещо общо. Явно се различаваме в това отношение.

— Ако знаехме — постара се да умиротвори разговора Марр, — че желаете да видите тук група запасняци, които седят и изпадат в кома, докато си разправят лъжи за отдавна миналата ви младост, щяхме да го уредим така.

По лицето на Хаконе пропълзя бегла усмивка. Писателят беше облечен изцяло в черно, с плътно прилепнали панталони и дълга широка туника.

— Както вече казах, различаваме се. Между другото… има човек, с когото бих искал да се запозная.

— Има някой, когото не сме ви представили? Грешката е наша.

— С него.

Хаконе махна към Стен, който възвръщаше усета си за гравитация с пълна чаша в ръката.

Марр хвърли бегъл поглед към Стен. Миг на объркване. След това хвана Хаконе за ръката и го поведе към Стен.

— Капитан Стен?

Стен, който тъкмо се канеше отново да целуне Лайза, се обърна и позна домакините, а благодарение на принудителния урок в двореца — и почетния гост.

— Сеньор Хаконе.

— Това е един младеж — представи го Марр, — който е убеден в бързата си кариера: капитан Стен. И?

— Лайза Хайнис. — Като повечето добри ченгета, Лайза беше убедена, че не е необходимо всички да знаят каква е.

Хаконе й се усмихна, след което много ефективно изключи нея, Марр и Сенн от разговора.

— Вие командвате личната охрана на Императора, прав ли съм?

Стен кимна.

— Работата сигурно е много интересна.

— Различна е — отвърна неутрално Стен.

— Различна ли? Какво работехте преди?

Биографията на Стен като член на императорската секция „Богомолка“ естествено не можеше да се признае. За този период служебното му досие показваше служба на някакви далечни светове, достатъчно, за да оправдае двете редици метални лентички, спечелени за много по-потайни и мръсни дела.

— В Гвардията. Главно на първопроходните сектори.

— Необичайно е — каза Хаконе — за човек — с което не искам да ви засегна, — толкова млад като вас, да бъде избран за сегашния ви пост.

— Предполагам, че им е трябвал някой, който да може да се качва по всичките тези стъпала, без да получи сърдечен разрив.

— Имате си наставник — зачовърка Хаконе.

— Моля?

— Няма значение. Мога ли да ви попитам нещо откровено?

— Разбира се.

— От ордените ви мога да съдя, че сте виждали сражения. А сега сте тук. В лоното на Империята. Харесва ли ви това, което виждате?

— Не разбирам.

— Поели сте службата, предполагам, като всички нас. Очаквали сте нещо. Очаквали сте, че ще служите на кауза.

— Така предполагам. — Стен адски добре знаеше защо се хвана на службата: за да се измъкне от адския свят-фактория, известен под името Вулкан, и да спаси собствения си живот.

— Когато се огледате наоколо — широкият жест на Хаконе обхвана отрупаните с бижута придворни, стекли се на приема — това съответства ли на очакваното?

Лицето на Стен остана безизразно.

— Всичко това не го ли намирате за малко… може би декадентско?

Няма начин, трябваше да бъде отговорът на Стен. Не и след като си дошъл от свят, на който момчетата и момичетата започваха робския си труд още на три-четири години. Но това не беше най-подходящото за казване.

— Съжалявам, ако съм груб, сеньор Хаконе — каза Стен, — но на света от който идвам, нормалните сексуални партньори са животните.

Лицето на Хаконе почервеня от отвращение, после той се усети.

— Шегувате се, капитане.

— Не много добре.

— Четете ли?

— Когато имам свободно време.

— Сигурно друг път ще можем да го обсъдим повече. Междувременно бих искал да ви изпратя някои от работите си. Ще ги получите ли в двореца?

Стен кимна. Хаконе също кимна — съвсем формално — и се отдалечи. Стен го изгледа в гръб. Въпрос: защо почетният гост бе решил да се види с него? И след това да разиграва игрички? Вечерта ставаше все по-изненадваща.

Приемът завършваше приглушено. Сигналът бе дошъл от маса дворцови особи, развихрили се изведнъж да си тръгват с извинения за други срещи. Стен и Лайза, които нямаха особено голям опит в нравите на висшето общество на Първичен свят, се оказаха между последните същества, включили се в тълпата учтиво напускащи гости.

Марр ги награби малко преди да се доберат до пневмотръбата към своята гравишейна.

— Много рано, мили мои — извика домакинът. — Прекалено рано.

Заклещи се в ръцете им и започна да ги дърпа обратно през тълпата. Стен се стегна — войниците, както и котките, не се обръщат назад. Долови същата напрегнатост и в пръстите на Лайза. Кой знае защо, това малко го поуспокои и го накара да се почувства някак по-близък с нея. Сигурно беше заради споделената недоверчивост.

— Марр, наистина… Трябва да си ходим. И двамата утре ни чака дежурство и наистина нямаме време за…

Марр го прекъсна с презрително сумтене.

— Скапаното ви дежурство. Колкото до времето — то е просто нещо, измислено от учените типчета, за да не се случват всички неща наведнъж.

Задърпа ги напред през тълпата и след това по някакъв дълъг, пулсиращ в жълта светлина коридор. Стен отново се поколеба и усети как стегнатите пръсти на Лайза го стиснаха още по-здраво. Завиха на един ъгъл и изведнъж коридорът се разтрои в три различни цвята. Марр ги подкара по лявото — синьо — разклонение и по напрежението в прасците си Стен осъзна, че вървят нагоре.

— Двамата със Сенн ви държахме под око — каза Марр. — През целия прием. Чувствате се малко не на място, нали?

— Съжалявам — извини се Стен. — Не съм свикнал много да…

Марр махна небрежно с ръка.

— Не бъди глупав. Нашите събирания не са за светско приличие. Всъщност общото впечатление е, че предлагаме тъкмо обратното.

— О, боже — възкликна Лайза. — Знаех си, че ще се скапе. — Огледа притеснено тънката паяжина, в каквато се бе превърнал доскорошният й тоалет. — Виждате през нея, нали? Знаех си, че трябваше да сложа нещо…

Стен я придърпа към себе си, за да млъкне.

— Мисля, че се опитва да ни каже нещо друго.

Марр ги задърпа настойчиво напред, като се правеше, че не забелязва притеснението им. Профучаха покрай стаи, блеснали в призрачни цветове или затъмнени до невъзможни оттенъци на черното. Вече бяха близо до най-горното ниво — сектора на галерията — и макар двамата гости да не го знаеха, всяка стая представляваше истински шедьовър на изкуството. От тях се лееха аромати и звуци — изкусителни и подканящи, но Марр ги дърпаше настойчиво напред, без да спира да бърбори.

— Това е нещо специално — говореше им Марр. — Нещо, което само вие двамата бихте могли да разберете. Ще видите — ще го видите и ще разберете сами — защо двамата със Сенн построихме нашия дом точно тук.

Коридорът изведнъж разцъфна в откритото пространство и Стен усети на лицето си мекия, наситен с ухания полъх.

— Вижте — каза Марр. — Вижте. — Малката му космата ръчичка се разпери в широк жест, за да обхване… всичко.

Стояха на нещо, което най-лесно можеше да се опише като покривна градина. Странни екзотични растения ги загръщаха с меките си сенки, сгушваха телата им в лоното си, галеха… Какво? Лайза малко поуплашена се присви още по-плътно до Стен.

— Оттук — подкани ги Марр.

И те поеха след него по някаква лъкатушеща, потънала в сумрак пътека. Беше все едно да вървиш през низ от мехури. Мирис и ароматна светлина, привличаща… привличаща… и след това избухва в ново удоволствие. Звук, а може би съчетание от звук и светлина, и трепетно чувство. Стен усети как тялото на Лайза се отпусна в ръцете му.

После извивката на виолата се напрегна. За миг единственото, което Стен можеше да усети и узнае, бе прелестта на бедрото й. Марр все говореше и говореше… Стен неволно вдигна очи нагоре.

— Това става само три пъти в годината — говореше Марр. — Произведение на изкуството, което може само да бъде видяно, не и купено. — Той посочи сияещата глазура, отделяща висящата градина от реалния свят.

Стен видя сгушените планински ридове, откроени под лунната светлина, напиращи към купола на небосвода. Премести тежестта си и усети как кракът му се отри в някакво цвете. Последва тих, ароматен съсък и Стен почувства как кожата му пламва от тялото на Лайза при всеки допир.

— Гледайте — промълви Марр.

И Стен и Лайза се загледаха. Скалата по лицето на стръмнината под лунните лъчи изведнъж потъмня. Превърна се във все по-тъмна и по-тъмна чернота и накрая се оформи в стегнато, пулсиращо черно кълбо.

— Почакайте — редеше в унес Марр. — Почакайте… още мъничко… ето сега.

И тогава черното кълбо се взриви. Безмълвна фурия от бурни облаци се завихри в съцветия от черно на фона на луната. После облаците започнаха да кръжат, сливайки се като във фуния, която се понесе през долината, втурна се безшумно към планинските върхове от другата страна на дефилето…

Това Стен и Лайза не можаха да видят. Защото единственото, които остана в полезрението им, беше широкият, отворен край на фунията, завихрил се през светлините на нощното небе.

Беше много тихо и много меко. Стен осъзна, че по някакъв начин, без да се усети, е притиснал Лайза в прегръдката си. Куполът над тях беше тъмен. Градината под тях бе мека сянка. Той я погледна — смътен ореол от светлина, малко под главата му.

— Аз…

Лайза сложи пръст на устните си.

— Шшшшт.

Той я придърпа още по-плътно към себе си и усети как градината наоколо заглъхна и стана още по-мека.

Марр и Сенн гледаха прегърналите се под купола любовници. Сгушиха се един до друг в леглото, когато Лайза каза: „Шшшшт“.

Сенн се обърна към Марр и го придърпа още по-близо до себе си.

— Има само едно нещо, по-хубаво от нова любов.

Марр плесна с длан ключа и видеоекранът потъмня. Надвеси се над Сенн.

— Стара любов — довърши той. — Една много стара любов.

Когато Стен стегна прегръдката си, почти усети как Лайза се изчерви съвсем не по лейтенантски. Една ръка на гърдите му нежно го отблъсна. И Стен видя как бялата рокля просветна надолу като рояк светулки и се стопи. След това беше само Лайза.

Глава 15

— Скапан некадърник — изсъска Лайза на трупа.

Стен имаше чувството, че ако не беше той и спиндарите техници, щеше да го изрита един-два пъти.

Бившият такт-шеф Крюгер им се хилеше с изпъкналите си зъби от свилата се, почерняла и оглозгана плът. Едната ръка беше отпрана от рамото и — полуизядена — лежеше на около пет метра от трупа, близо до ръба на стръмнината.

— Вие човеците имате изключително странна представа за спорт — боботеше Спилзбъри и подкрайниците му тракаха енергично по малката компютърна клавиатура. — Умът ми не побира що за удоволствие може да се извлече от дебнене и убиване на сродно същество. Това е извън възможностите ми. Определено.

— Понякога са доста вкусни — подхвърли Стен.

— Причина за смъртта? — попита Хайнис. Не беше в настроение за философска дискусия. Телефонното обаждане за щастие бе дошло не в най-критичния момент, а по-скоро на следващата сутрин, тъкмо когато Стен и Лайза се бяха събудили достатъчно, за да подновят интереса си един към друг.

— Ловна злополука. Имаме входна рана, характерна за ловно оръжие. В добавка — и това сигурно ще ви задоволи, лейтенант — никакви белези за изходна рана. Бих заключил, че изхвърленият заряд е в тялото. Скоро една от рожбите ми би трябвало да ви го извади. Причината за смъртта следователно, бих допуснал, произлиза от ловна злополука.

— Адски удобно — каза Хайнис.

Компютърът на Спилзбъри зачегърта и спиндарът подаде на полицайката разпечатка.

— Дата и час на смъртта… дата на смъртта. А, ето. — Хайнис пресметна наум. — Един цикъл преди бомбения атентат.

— Плюс-минус три часа — уточни Спилзбъри. — Точното време ще го имаме след малко.

Хайнис понечи да каже още нещо и Стен й кимна да се отдалечат от теха. Отидоха до ръба на стръмнината.

— Казахте го точно, лейтенант. Адски удобно.

Хайнис тъкмо се беше чудила как е редно да се обръщаш към лице, с което работиш и с което току-що си правил любов. Реши, че връщането към официалността от страна на Стен е може би най-разумно.

— Ченгетата не вярват в съвпадения — каза тя.

— Аз също. — Стен се опитваше да задържи теоретизирането си под контрол. Съвпаденията съществуваха — от време на време.

Спилзбъри се изклатушка при тях и подаде плик.

— Това е изстреляният обект.

Обектът — куршум — очевидно беше направен от сравнително мек метал; върхът му толкова се беше сплескал, че отпред куршумът беше станал два пъти по-широк, отколкото в основата.

— Не мога да установя точния калибър — продължи Спилзбъри, — но наистина е ловен тип куршум. По входната рана изглежда, че трупът се е извърнал с лице към планината малко преди куршумът да го улучи. Жалко, че вие човеците сте конструирани с толкова мек епидермис, за разлика от по-умно устроените същества.

— Мда. Адски жалко — каза Стен. — Лейтенант, имате ли някаква представа що за твари ловят в този резерват?

— Опасен дивеч.

— Какъв по-точно?

— Ще се обадя в управлението им. — Пръстите й зашариха по токъра на колана.

Стен прехапа устна. Хайнис заизрежда списъка на дивеча, предлаган от резервата. На два или три пъти Стен трябваше да я спре и да разпита за особеностите на едно или друго животно. Лайза привърши списъка и зачака. Стен й кимна и тя прекъсна връзката.

— Опасен дивеч — каза той. — Планиран е да е много ефикасен.

Лайза изглеждаше озадачена.

— Ефикасен, точно както каза техът. Космат, люспест, брониран или каквото е там. Зверчета, с които здравата ще се изпотиш, докато ги убиеш.

Хайнис продължаваше да не схваща.

— Когато се опитваш да спреш нещо едро и гадно, особено нещо с кожна броня, използваш голям куршум — обясни Стен. В неговата кариера в „Богомолка“ му се беше случвало да се натъква на въпросните едри гадории при изпълнение на служебния си дълг и трябваше да ги сваля. — Голям куршум — продължи Стен, — направен от твърда и плътна сплав. Куршум, който се сплесква като гъба, щом се удари в кожната броня, няма да ти свърши работа.

Лайза взе плика от ръката му.

— Значи няма да искаш малко и меко плужече като това. Освен ако не си се наканил да чукнеш някое животинче с мека кожа.

— Като човек — довърши Стен.

— Това не ми харесва, Стен. Адски не ми харесва.

Стен трябваше да се съгласи.

— Знаеш ли какво ще кажат шефовете ми — продължи Хайнис, — когато докладвам, че такт-командир Крюгер е бил замесен в тази конспирация? Че е поставил едно такт-отделение на пост, като е знаел какво ще последва — и че след това са пръснали гръдния му кош вместо възнаграждение?

Стен я погледна и разбра, че не това тревожи детектива от отдел убийства. Щом е бил намесен един старши офицер от полицията, дали щеше да е единственият?

— Нещо ми подсказва, че шефът с отрязаната опашка няма да се окаже само един — каза Стен.

— Дракх, дракх, дракх! Капитане, хайде да се върнем и да видим какво още ще ни скапе тоя шибан ден.

Глава 16

— Динсман е шантавият ни майстор на бомби — каза навъсено Лайза.

Стен се зачуди защо не се радва, но това беше по-маловажно от необходимостта да се увери, че полицейската идентификация е вярна. Знаеше, че ще е много по-добре да представи на Императора „нулев рапорт“, отколкото погрешен.

— Над най-вероятен заподозрян ли работим, или сме го ковнали това копеле?

— Никой не е „ковнат“ преди да си признае. Но не виждам никой друг освен Динсман, подходящ за номинацията. Първо, той е единственият неосчетоводен професионален бомбаджия на Първичен свят.

— Как осчетоводявате шантавите бомбаджии? — попита с любопитство Стен.

— Хората, които гърмят разни неща за прехрана, обикновено ги следим изкъсо — каза Хайнис. — И тъй като имат свойството да се самоелиминират, не са чак толкова много.

— Приемаме, че бомбаджията е от Първичен свят?

— Трябва да започнем отнякъде — плюс това от една година на Първичен свят не е дошъл нито един пришълец, който плаща наема си по този начин.

— Нататък.

— Този Динсман специализира в застраховките. Използва военни експлозиви.

— Гръмналият „Ковенантър“ е използвал военен.

— Второ, този шут никога не е бил на външен свят. Няколко цикъла преди Алейн да стане на хамбургер — продължи Хайнис — е затънал до гуша в дългове към всяка лихварска акула наоколо. След това си плаща дълговете и е на зелено. После се накисва с пзаврите… не си прави труда да питаш: дребни гущери и още по-дребни мошеници. Изведнъж плаща всичко и обещава още по-големи купони. И всички лихвари пак са му приятелчета — тъй като се е разплатил, кредитът му е добър. След което изчезва.

Стен прехвърли наум подаденото му от Лайза. Отиде до парапета на „домолодката“ и замислено се загледа към гората долу.

Тъй като жилищното строителство на Първичен свят беше в недостиг и стриктно контролирано, тук бяха създадени доста изобретателни домове. Лайза живееше в един такъв. Земевладелецът й беше дал под наем гора, на чийто терен по закон живеенето беше забранено. Никой обаче не казваше нищо за отгоре. Ето защо се предлагаха домолодки, заредени с Маклийн, закотвени над гората. Строяха се в разнообразни стилове и се даваха под наем на висока цена. Обитателите им разполагаха с висока степен на уединение и лукс, освен при по-силен вятър.

Домолодката на Хайнис се състоеше от просторна единична стая, с кухня и охладител, разположени при кърмата в отделни отсеци. Лайза разделяше стаята с помощта на подвижни паравани, което й даваше възможност да си я преустройва с минимум усилие всеки свободен следобед.

Обзавеждането включваше еднообразна редица стенни закачалки плюс ниски масички и възглавници, които служеха за столове, кушетки и легла.

Стен като цяло нямаше да има нищо против да живее тук, без да променя нищо. Върна се към работата.

— Имаш още.

— Аха. Значи Динсман е отишъл на пристанището и е светнал маслото на ченге от охраната, което е пазело яхтата на някакво богаташче. След две минути яхтата отпрашва.

— Откъде се е научил Динсман да кара космически кораб?

— Твърде дълго сте били военен, капитане. Яхтите се строят за хора с повече пари, отколкото мозък. Трябва само да пъхнеш карта с курс в компютъра и корабът прави всичко останало. Така че корабът е направил всичко останало и Динсман е духнал от планетата.

— Страхотно.

— Да. Имам още нещо. Включително накъде е заминал Динсман.

— Тогава защо сме намусени?

— Намусени сме заради наистина лошата новина. Биография, Стен. Когато започнах в „Убийства“, ми хрумна, че някой път може да ми се доще да запиша нещо, до което никой да няма достъп. Затова си сложих код в компютъра. И просто за да е малко по-подличко, поставих клопка. Ако някой бръкне във файловете ми, поне да знам, че е станало.

— Дракх! — изруга Стен. Предчувстваше какво следва. Закрачи нервно из стаята.

— Сипи и на мене още едно. Така. Някой е влязъл в компютъра ми. Някой знае всичко, до което съм се добрала.

Хайнис изгълта чашата си на екс.

— И сега най-лошото. Тръгнах по следата на взлома. Капитане, този, който е пробил файловете, се намира в Имперския дворец!

Глава 17

— Само това ми липсваше — заяви някак прекалено спокойно Вечният император.

— Да, сър — съгласи се Стен.

— Моите поздравления, капитане. Вършите си работата чудесно. Адски съжалявам, че ви назначих.

— Да, сър.

— Давайте нататък — продължи Императорът. — По блясъка в очите разбирам, че сте се докопали до нещо още по-лошо от малката подробност, че тук в двореца има шпионин.

— Да, сър. Този Динсман е откарал яхтата, докъдето е стигнало горивото му, след което е изоставил кораба.

— Имате ли следа?

— Докладът на лейтенант Хайнис гласи, че Динсман е подписал на товарен кораб в едно пристанище — Холистър — и се е прехвърлил.

— Как в името на пъкъла е получил каюта? Не ми казахте, че тоя смотаняк има някакъв опит в дълбокия космос.

— Няма. Но товарният, според регистъра, не би трябвало да е особено придирчив. Кара силнозапалими горива.

— Аха. Продължете.

— Ъъ… Еднократната цел на гемията е била Хийт, сър.

— Вие сте истинска торба с подаръци, капитан Стен.

Хийт беше столицата на световете Таан.

— Капитане, пили ли сте?

— Н-не, сър. Още не.

— Крайно време е да започнем. — Императорът сипа две дози и гаврътна своята.

— Капитане, сега ще ви дам пример за разсъждение тип Вечен император. Или (А) таанците наистина носят отговорност за размазването на Алейн — тонът на Императора се промени — плюс някои… други, и въртят цялата тази операция, или (Б) всичко това се превръща в най-скапания шибан продължаващ кошмар.

— Д-да, сър. Н-не знам, сър.

— То пък една полза от вас. Добре, капитане. Добре. Сипете още по едно, не ми заставайте мирно, бъдете в готовност за заповеди. Ще започна с извода, че мога да разчитам на вас. Прекалено адски млад сте, младши и нов на службата, за да се замесвате в това, което става. На гурките разчитам. Между другото, колко добър е вашият старши субадар? Лимбу ли беше?

— По-добър не може да се намери, сър.

— Искам да предадете охраната на него. Вие минавате на самостоятелна задача. Ще бъда съвсем изричен, защото помня от времето ви в „Богомолка“, че понякога… интерпретирате заповедите прекалено свободно. Вие трябва да намерите този Динсман; трябва да го доведете тук непострадал; той трябва да е в състояние да отговори на всеки въпрос, който може да ми дойде на ума. Не искам отмъщение, искам проклетите му отговори, капитане. Ясно ли е?

— Да, сър. — Стен допря стъклото до устните си. — Ще ми трябва поддръжка, ваше величество.

— Капитан Стен, съставете си ордера. Можете да разполагате с всякакво скапано нещо, което ви трябва, чак до, и включително, гвардейски дивизион, стига да прецените, че ще помогне. Искам го този Динсман!

Глава 18

Порталът се плъзна зад гърба на Тарпи и се затвори. Той инстинктивно се отмести встрани и опря гръб на стената, докато очите му се приспособят към тъмното. Зениците му се разшириха и вече можеше да види светлите петна от звезди и космически кораби.

Сцената в полусферичната зала изведнъж се промени и вече беше ден, слънцето заплува по небосвода към зенита, имперската десантна сила увисна „под“ него, над малко по-голямата точка, която представляваше планетата.

През всичко това се движеше черният опорен лъч, крепящ контролното кресло, и Тарпи различи в седалката фигурата на Хаконе.

Сцената отново рязко се промени и сега бойните кораби и щурмови транспортьори се понесоха над планетарната повърхност, която се разгърна от двете страни на залата. От смрачаващите се висини започнаха да се спускат тактически кораби и към тях се присъединиха далечни сателити.

Пет бойни кораба се отделиха от главните сили, двигателите им „Юкава“ ги изтласкаха към полюса, докато транспортьорите плавно се спускаха към мястото на десанта.

Тарпи превъртя в главата си всевъзможни битки и се изкикоти, когато позна. Разбира се. Сарагоса.

Така и не можеше да разбере защо военните не могат да се отърват от миналото. За него сраженията, които бе водил, бяха без значение. Даваха му единствено повишение, може би по някой медал, както и никога непризнаваното удовлетворение от убийствата в близък обсег.

Сарагоса. По негово мнение битката беше не само отдавна загубена, но никога не можеше да бъде спечелена. Мъките на Хаконе да намери някакъв виновник нямаха никакъв смисъл. Но се овладя. Нямаше смисъл да се търси причината, щом някой плаща сметката. Извади пура и без да засланя пламъка, я запали.

Хаконе видя отражението в циферблата пред себе си и завъртя ръчката в ръката си.

— Ти ли си?

Тарпи не си направи труда да отговори. Не можеше да се занимава с глупости — никой от слугите на Хаконе нямаше достъп до бойната зала. Следователно този, който е влязъл, трябваше да е точно този, когото очакваха.

Лъчът се плъзна надолу, извън купола и на нивото на пода на залата. Хаконе слезе, отиде при него и ръката му описа пълен кръг. Осветлението се включи и „битката“ горе замря.

— Императорът ни е спестил проучванията — каза Хаконе. — Сега имаме следата на този бомбен специалист, който е използвало приятелчето ни.

Извади от нагръдния джоб на гащеризона си шепа фишове и ги подаде на Тарпи.

— Избягал е в световете на Таан.

Тарпи се усмихна.

— Сигурно ще му е трудно да стъпи там.

— Разполагаш с всички необходими ресурси. Ако искаш, вземи няколко от преторианските дезертьори за подкрепление.

— Има ли значение как ще го направя?

— Никакво. Дребен престъпник, натикал се в едно много сурово общество. Никой няма да пита.

Тарпи опря длан на ключа за изход и порталът се отвори.

— Между другото… Императорът също изпраща свой човек да го издири.

— Да се притеснявам ли?

— Не. Нищо особено — някакво си капитанче, казва се Стен. Срещнах го. Доста немарлив за имперски войник.

— А ако се пречка?

Хаконе сви рамене.

— Заложеното е много по-голямо от живота на един имперски кашик, Тарпи.

Тарпи излезе, затвори и си замина.