Дванайсетте

Трийсет и шест

Хората навсякъде шепнеха: имало нова бомба на пазара.

Ноемврийската сутрин настъпи сива и студена, с предчувствие за наближаващата зима. Сара се събуди от воя на сирената, последвана от хор от кашлица, прокашляния, пукане на стави, подхващаха живота си с двойствено отношение. Очите ѝ и устата ѝ бяха сухи като хартия. Помещението миришеше на немити тела, лош дъх и пудра за обезпаразитяване, билогическата пара на човешкото разложение, но Сара почти не обръщаше внимание. Наясно беше, че част от мириса идваше и от нея самата.

Поредният безжалостен изгрев, помисли си тя. Поредната утрин като гражданка на Отечеството.

Научила се беше да не се помотава на леглото си. Минута закъснение на опашката за храна и можеше да се окаже, че цял ден ще се влачи без залък в уста. Купа с царевична каша печелеше няколко минути изтерзан полусън всеки път. Докато стомахът ѝ къркореше, отметна протритото си одеяло и се завъртя, свела глава, за да постави обутите си в маратонки крака на дъските на пода. Винаги спеше с маратонките си, каквито си бяха — разкъсани чифт рийбокс, наследени от другар по легло, който беше починал — защото непрекъснато се крадяха обувки. Кой ми взе обувките! Чуваше се вик. Жертвата тръгваше из мястото, умоляваше и обвиняваше и накрая се приспиваше на пода в безнадеждни сълзи. Ще умра без тях! Някой да ми помогне, моля ви! Истина беше: без обувки човек умираше. Въпреки че работеше в завода за биодизел, мълвата, че Сара е сестра, се беше разнесла. Виждала беше почернелите чуканчета от измръзналите пръсти, коричките от развъдилите се в тях червеи, притискала беше ухо до хлътнали гърди и беше слушала пневмоничното хърхорене на дробовете бавно да се засилва, напипвала беше с пръстите си твърдите като камъни стомаси на възпалените апендицити, злокачествени образувания или просто глад, допирала беше длани до горящи от треската чела и беше подсушавала влажните рани, които биха разяли тялото с гниене. И на всекиго, докато усещаше вкуса на лъжата в зъбите си, Сара казваше: Ще се оправиш. Не се тревожи. След няколко дни ще си свеж като роса, обещавам. Тя не даваше медицински грижи, тя предлагаше нещо като благослов. Ще умреш и ще те боли, но ще го направиш тук, сред твоя вид и последното докосване, което ще почувстваш, ще бъде милувка, защото аз ще ти я дам.

Защото не искаш помагачите да разберат, че си болен, какво ли остава за червенооките. Никой нищо няма да каже на глас, но хората от равнината имаха малко илюзии за какво служеше болницата. Мъж или жена, стар или млад, нямаше значение — минеш ли през тези врати, никой повече няма да те види. Заминаваш за угоителния комплекс.

Жилищата бяха различни по размери. Сара беше в едно от най-големите. Наровете бяха по четири един над друг, по двайсет в редица, десет редици: осемстотин души, натъпкани в стая с приблизителните размери на кошара. Хората ставаха, наблъскваха главите на децата си в шапки, мърмореха си, крайниците им се движеха с тежкото послушание на добитък, докато се тътреха към вратата. Набързо огледа помещението, за да се увери, че никой не я наблюдава, коленичи до нара си, вдигна матрака с една ръка и пъхна другата под него. Измъкна връзка внимателно сгънати хартии от скривалището и тайно ги постави в джоба на туниката си. Изправи се.

— Джаки — тихо рече Сара, — събуди се.

Старата жена лежеше присвита като бебе с придърпано до брадичката си одеяло. Сълзливите ѝ очи безизразно се взираха в сивотията, която нахлуваше през високите прозорци на сградата. Сара цяла нощ я беше слушала да кашля.

— Светлината — рече Джаки. — Прилича на зима.

Сара допря ръка до челото ѝ. Нито следа от треска, но на жената ѝ беше студено. Трудно беше да се каже на колко години е Джаки. Родена беше в равнините, но родителите ѝ бяха от другаде. Джаки не беше от онези, които разправят за миналото, но Сара знаеше, че е надживяла три деца и съпруг, последният беше изпратен в угоителния комплекс за престъплението да се притече на помощ на приятел, когото един от помагачите налага с тояга.

Стаята бързо се опразваше.

— Джаки, моля те! — Сара я побутна по рамото. — Знам, че си уморена, но наистина трябва да тръгваме.

Погледът на жената падна на лицето на Сара. Потрепери от сухата кашлица.

— Съжалявам, мила — рече тя, когато спазъмът премина. — Нямам намерение да ти преча.

— Не искам да пропусна закуската, това е. Трябва да се храниш.

— Ето те, грижиш се за мен както винаги. Ще помогнеш ли на старата дама да се спусне?

Сара предложи на Джаки рамото си за равновесие и я спусна на пода. Тялото ѝ беше леко като перце, форма от пръчки и въздух. Гърдите ѝ се свиха от нов пристъп на кашлица, звукът беше като от камъчета, разтърсвани в торба. Джаки бавно се изправи.

— Готово. — На Джаки ѝ трябваха няколко секунди да преглътне. Лицето ѝ стана на алени петна, капки пот избиха по челото ѝ. — Така е по-добре.

Сара издърпа одеялото от койката ѝ и загърна раменете на жената.

— Денят ще е студен. Стой до мен, разбрахме ли се?

Устните ѝ се разтегнаха в беззъба усмивка.

— Къде другаде да бъда, мила?

Сара имаше мъгляви спомени от залавянето си. Усещането, че смъртта ѝ е неминуема, всичко е приключило и след това огромна сила, безмилостна в енергията си, която улавя тялото ѝ. Гледката на земята, която се отдалечава, докато виралът я мята във въздуха — защо просто не я беше убил? — ново силно разтърсване, когато я уловиха за втори път, грабната във въздуха от втори вирал, после трети и така нататък, всяка въздушна дъга я катапултираше все по-далеч от стените и светлините на гарнизона навътре в обгръщащия мрак, преминаваше от една ръка в друга като топка от детска игра и всичко се развиваше извън границите на разума ѝ, а след това последният зашеметяващ удар, когато я тръшнаха в камиона. Ужасното идване в съзнание, като изкачване на стълба от ада в ада. Дни без вода, без храна. Безкрайните друсащи часове, прошепнати въпроси, на които не може да се даде отговор. Къде отиваха? Какво се случваше с тях? Почти всичките заловени бяха жени, част от цивилния персонал, разположен в „Розуел“, макар че сред тях имаше и неколцина войници. Виковете на ранените и изплашените. Задушаващият мрак.

Умът на Сара не се проясни напълно, чак до пристигането им. Времето за пътуването им се беше разтеглило, за да се прибере обратно, когато вратата се отвори към дезориентираща ослепителна светлина. И разкри… какво? Половината от хората в камиона бяха починали — няколкото умрели в началото изпълваха отделението с вонята на сиво разложение, други бяха умрели от нараняванията, получени при залавянето им, останалите от глад, жажда и задушаваща безнадеждност. Сара лежеше на пода, както всички, умрелите и живите, с вкочанени крайници и надебелял език, опряла гръб на стената, очите ѝ се присвиха от ярката светлина, на която не беше свикнала. Пропорциите ѝ сякаш се бяха променили и по-голямата част от теглото ѝ беше в главата. През живота си беше виждала много хора да умират, за пръв път лежеше сред умиращи. Границата, която я отделяше от тях, изглеждаше като тънка, проницаема и прозрачна мембрана. През щипещите процепи на очите си наблюдаваше как шестима мъже с безизразни лица, облечени в парцаливи дрехи в цвят каки и тежки, тропащи по пода ботуши, се качиха в полуремаркето и започнаха нехайно да отделят умрелите. Разбра, че отпуснатото мъртвото тяло е нещо, с което тези мъже са свикнали, напразно събраните в едно части не изискваха повече внимание от който и да било странен предмет, който трябва да се пренесе. Труп след труп, безцеремонно изхвърлени навън. Когато дойдоха за нея, Сара вдигна ръка за протест, сигурно е казала нещо като „моля“, „чакайте“ или „недейте“. Но тези нищожни усилия бяха мигом заглушени от силна плесница по лицето ѝ, последвана от ритник с ботуш, който щеше да я уцели в диафрагмата, ако Сара не беше се присвила, за да се защити.

— Млък. Мамка ти.

Тя млъкна. Млъкна, мамка му. Мъжът, който я изрита, беше помагач, за когото Сара щеше да научи, че наричат Чука. Сред гражданите на равнината всички помагачи си имаха прозвища. Чука беше Чука, защото обичаше да изнасилва. Много от помагачите насилваха, за тях беше като игра, но Чука се отличаваше с необуздания си апетит. Жени, мъже, деца, животни. Чука и въздуха би изчукал насила, ако имаше дупка в него.

Дойде и редът на Сара в навеса, случи се бързо и жестоко. Болката от блъскането му в нея грубо я накара да дойде на себе си и сетивата ѝ се пробудиха. В ума ѝ се появиха въпроси какво да прави, кое е най-важното. В крайна сметка реши, че е желателно да остане жива и че да-млъкне-мамка-му, изглежда, най-добрият начин да го постигне. Мълчи си, казваше си тя. Слей се с останалите. Виж какво можеш да видиш, без да се забележи, че наблюдаваш. Ако искат да те убият, ще те убият, така или иначе.

Не споменавай бебето.

Появиха се тояги, ръгаха ги и ги мушеха, докато ги изкарваха на слънчевата светлина. Намираха се на някакво зелено място. Тучната зеленина я развесели, най-жестоката от всички шеги. Камионът беше паркирал на нещо като зона за приемане. Намираха се в обвит с тел двор с четвъртити бетонни сгради с блестящи метални покриви, а на няколкостотин метра от тях в далечината имаше масивна сграда на три етажа и форма, каквато Сара за пръв път виждаше. Приличаше на огромна вана. Високи редици от светлини се издигаха от извитите стени и се извисяваха на десетки метри във въздуха. Докато Сара гледаше, блестящосребрист камион, като този, от който току-що бяха слезли, се приближи към основата на сградата. По протежението ѝ тичаха мъже с пушки. Носеха обемисти якета, на лицата си имаха маски. Когато камионът приближи стената, сякаш потъна — рампа, осъзна Сара — която го отведе под земята. Отвори се врата и камионът изчезна.

— Гледайте надолу. Без приказки. Две редици, жените вляво, мъжете вдясно.

В една от колибите, им казаха да се съблекат и да оставят дрехите си накуп. Сега стояха голи, двайсет и три жени, които бяха застанали в еднакви пози на инстинктивна защита, едната ръка закриваше гърдите им, другата протягаха надолу към гениталиите. Трима от униформените гледаха, полюляваха се на пети и по лицата им се редуваха откровено хилене и подигравателни физиономии на отвращение. На пода имаше канали и отточни тръби. Снопове светлина навлизаха от поредица дълги прозорци с решетки под линията на покрива. Двайсет и трите голи жени безмълвно се взираха в пода, повечето от тях плачеха: да проговорят означаваше да нарушат някакъв наложен договор да продължават да живеят. Каквото и да ги очакваше, изглежда, щяха да прекарат известно време на това място.

Тогава се появи маркучът.

Водата се стовари върху тях като ледена струя. Водата като оръжие, водата като удрящ юмрук. Всички се разкрещяха, жените паднаха, телата се захлъзгаха по пода. Онзи, който работеше с маркуча, се забавляваше невероятно, крещеше като ездач на галопиращ кон. Избираше една, после друга. Редуваше ги, после караше на зигзаг бъхтещата струя от лицата им към гърдите и надолу. Водата се стоварваше отгоре им, после отминаваше, после отново се стоварваше. Нямаше къде да се бяга, нито да се крият, оставаше им само да го изтърпят.

Дойде краят.

— Ставайте всички.

Изведоха ги навън в треперещата им голота. Водата се стичаше по лицата им, на ручейчета от косите им. Кожата им настръхна от изпаряването ѝ. В средата на двора беше поставен дървен стол. Един от пазачите стоеше до него и лениво остреше бръснач на кожен каиш. Приближиха се още четирима, всеки носеше пластмасов кош.

— Облечете се.

Хвърлиха към тях дрехи — свободни панталони, които се привързваха с връв в кръста, туники с дълги ръкави, които висяха около ханша им, направени от стържеща вълна със силен химичен мирис — последва наслуки раздаване на обувки; маратонки, гумени сандали, ботуши с разпрани подметки. Сара се оказа обута в прекалено големи за нея кожени ботуши с връзки.

— Ти, излез напред.

Мъжът с бръснача сочеше Сара. Останалите се отдръпнаха от нея. В жеста им имаше нещо предателско, въпреки че Сара надали можеше да ги вини. Вероятно и тя би постъпила като тях. В гърдите ѝ натегна грозно предчувствие, тя се приближи към стола и седна. Сега гледаше в лице останалите жени. Каквото и да предстоеше, Сара щеше първо да го види в техните очи. Мъжът улови косата ѝ с ръка и я издърпа жестоко. Един замах — и косата ѝ вече я нямаше. Започна да кастри, без да подбира остатъците, режеше близо до скалпа ѝ. Караше, както му падне, по същия начин би сякъл и в гора. Косата на Сара падаше в краката ѝ на златни кичури.

— Иди при останалите.

Тя се върна в групата. Когато докосна главата си, по пръстите ѝ полепна кръв. Загледа веществото по пръстите си. Това е моята кръв, помисли си Сара. Щом това е моята кръв, значи съм жива. Сега на стола седеше втората жена. Сара разбра, че името ѝ е Каролин. Беше я срещнала за кратко в лечебницата в гарнизона „Розуел“, и тя като Сара беше сестра. Висока, с впечатляващо яки кости момиче, от което струяха здраве, жизнерадост и компетентност. Хлипаше в ръцете си, докато бръснарят режеше косата ѝ.

Отрязаха косите на всички една по една. Толкова много коса напада, осъзна Сара. В обезобразената им полуплешивост им беше отнето нещо лично, претопили ги бяха в безлична еднаквост, като животни в стадо. Така беше замаяна от глад, че не разбираше как се държи на краката си. Никой от тях не беше слагал и залък в уста, несъмнено за да ги държат раболепни, за да може, когато предложат храната, да чувстват някаква благодарност към похитителите си.

Когато подстригването приключи, им казаха да прекосят зоната за прием към втората бетонна сграда за нещо като „обработка.“ Накараха ги да минат в редица пред дълга маса, където един от пазачите, на когото му личеше, че е главният, седеше, а по лицето му се четеше гняв. Извикваха ги една по една напред, а той прехвърляше страница на бележника.

— Име?

— Сара Фишер.

— Възраст?

— Двайсет и една.

Очите му я огледаха от горе до долу.

— Можеш ли да четеш?

— Мога.

— Специални умения?

Тя се поколеба.

— Мога да яздя.

— Да яздиш?

— Коне.

Очите му се поизвъртяха.

— Нещо полезно?

— Не знам — тя се опита да измисли нещо безопасно. — Да шия?

Той се прозя. Зъбите му бяха в толкова лошо състояние, че сякаш шаваха в устата му. Надраска нещо в бележника и откъсна долната част на страницата. От кошче под масата измъкна окъсано одеяло, метална чиния, очукана чаша и лъжица. Подаде ѝ ги, хартията беше отгоре им. Сара бързо хвърли поглед към нея: пишеше името ѝ, петцифрена поредица от номера, „Жилище 216“ и под тях „Биодизел 3“. Краснописът притежаваше непохватността на дете.

— Следващата!

Един от пазачите я улови под ръка и я поведе по коридора към затворените врати. Стаичка и друг стол, какъвто Сара не беше виждала дотогава: заплашителен уред от напукана червена кожа и стомана, облегалката му извита под ъгъл от четирийсет и пет градуса с ремъци на гърдите, краката и китките. Над тях висеше като пипала на паяк спускаща се по копринени конци стойка от блестящи инструменти. Пазачът я побутна към стола.

— Седни.

Привърза я към стола и излезе. Извън стаята — звукът беше заглушен от дебелите стени, дойде пронизителен злокобен звук. Писък ли беше? Сара си помисли, че може да ѝ се повдигне. Сигурно щеше да ѝ се повдигне, ако в стомаха ѝ имаше нещо, което да излезе. Последните останки от защитата ѝ се срутиха. Тя щеше да плаче. Да умолява. Не ѝ бяха останали сили да устои.

Вратата зад нея се отвори. Видя да влиза мъж, облечен в сива престилка. Имаше коремче, зацапани стъкла, кацнали на носа му, и гъсти вежди, извити като криле в краищата. Лицето му беше някак мило, като на дядо. Като пазача на масата и той гледаше в бележник с подложка. Вдигна очи и се усмихна.

— Сара, нали?

Тя кимна, в гърлото ѝ се надигна жлъчка.

— Аз съм доктор Върлин. — Той погледна към ремъците, намръщи се и поклати глава. — Какви идиоти са онези. Обзалагам се, че умираш от глад. Да видим дали можем да те измъкнем оттук.

У нея проблесна надежда, че той има намерение да я освободи, но когато придърпа стола си до нейния и си сложи гумени ръкавици, разбра, че намеренията му са съвсем други. Постави ръце под брадичката ѝ и отвори устата ѝ. Надникна вътре, после показа два пръста пред лицето ѝ.

— Следвай ги с поглед, моля.

Сара проследи пръстите, докато те описваха числото осем и се отдръпнаха. Премери пулса ѝ, после извади стетоскоп от джоба на престилката си и преслуша сърцето ѝ. Седна изправено и отново насочи вниманието си към бележника, примижаваше зад очилата.

— Някакви здравословни проблеми, които да са ти известни? Паразити, инфекции, нощно изпотяване, трудности при уриниране?

Сара поклати глава.

— Ами менструацията? — той отмяташе квадратчетата. — Някакви проблеми там? Обилно кървене, например.

— Не.

— Тук пише, че си… — замълча и запрелиства страниците — на двайсет и една. Така ли е?

— Да.

— Да си била бременна?

Трепна вътрешно.

— Въпросът е прост.

Тя поклати глава.

— Не.

Не показа, че е забелязал лъжата ѝ, ако беше я забелязал. Пусна бележника да падне в скута си.

— Ами, изглежда, си в отлично здраве. Прекрасни зъби, ако нямаш нищо против забележката ми. Няма какво да се прави тук.

Трябваше ли да му благодари? Над лицето ѝ паякът продължаваше да виси и злокобно да проблясва.

— Сега, да видим дали можем да привършим бързо и да те освободим за по-нататък.

Настъпи промяна. Сара усети бързо присвиване на чертите му, но и не само това, сякаш въздухът в стаята стана друг. Докторът започна енергично да помпа педал под стола ѝ, чу се бръмчене, после посегна над лицето ѝ и издърпа един от краката на паяка. На върха му се въртеше и бръмчеше в ритъм с ударите на крака му бормашина.

— Ако не мърдаш, ще стане по-лесно.

Няколко минути по-късно Сара се озова отвън, притиснала мизерните си вещи към гърдите си. Когато закрещя, докторът ѝ даде един от каишите да го захапе. На бледата кожа от вътрешната страна на ръката ѝ над китката, най-напред издълба, а след това постави блестяща метална пластина, гравирана със същата поредица от цифри, които беше видяла на листа: 94801. Ето това си сега, беше обяснил докторът, махна каиша, по който личаха вдлъбнатините от зъбите ѝ. Свали ръкавиците си и отиде до мивката, за да си измие ръцете. За когото и да си се мислила, вече не си личност. Ти си обитател от равнината с номер 94801.

Камионът с полуремаркето беше изчезнал, на негово място стоеше друг — петтонен и с отворени врати отзад. Сара видя думите НАЦИОНАЛНА ГВАРДИЯ НА АЙОВА, изписани на вратата на шофьора. Първото указание къде се намира. Пазачът показа на Сара с жест да се качва, втори пазач стоеше пред товарното отделение, опрял гръб на кабината, и лениво въртеше тояга, прикрепена с кожен каиш. Някои от жените вече бяха там, както и няколко от мъжете. Всички седяха отпуснато на пейките, по лицата личаха следите от зашеметяващото тегло на преживяното.

Тя седна до един от мъжете, млад офицер, когото познаваше като лейтенант Юстас. Той беше разузнавачът, отвел ги до „Розуел“. Когато тя се приведе да седне на пейката, той изви бръснатата си глава и я приближи към Сара.

— Какво, по дяволите, е това място? — прошепна той.

Преди Сара да успее да отговори, пазачът се намеси.

— Ти — лавна той, насочил тоягата си към Юстас. — Без приказки.

— Кои сте вие, хора? Защо не ни казвате нищо?

— Казах тихо.

Сара разбра какво ще последва. Това беше логичната върхова точка на плана за деня, задължителната демонстрация на тяхната безпомощност.

— Така ли? — лицето на Юстас светна предизвикателно, последните остатъци от енергията му излетяха от устните му. Знаеше какво си проси и не му пукаше. — Вървете по дяволите, до един.

Пазачът направи голяма крачка към тях и с израз на върховна досада стовари тоягата в коленете на Юстас. Юстас политна, стиснал зъби да понесе агонията. Никой не помръдна и мускул, всички упорито зяпаха надолу.

— Кучи… син — на пресекулки рече той.

Пазачът завъртя тоягата и с обратен замах стовари тежкия край върху носа на Юстас. Влажно екзоскелетно трошене, като звука от стъпкано насекомо, алена струя рукна и се изви във въздуха, опръска лицето на Сара. Главата на Юстас се отметна назад, очите му се въртяха в очните ябълки. Прокара език от вътрешната страна на горната си устна и изплю парче от зъб.

— Казах… да ти го… начукам.

Заредиха се удар след размазващ удар: лицето му, главата, ставите на ръцете му. Докато Юстас падна по лице, очите му се бяха обърнали навътре към черепа му, чертите на лицето му се бяха превърнали в кървава маса, по всички се стичаше кръв.

— Свиквайте. — Пазачът спря, за да избърше тоягата си в крачола на панталоните си и обходи с поглед групата. — В общи линии така вършим нещата.

Когато камионът потегли, Сара притегли Юстас към себе си и сложи в скута си премазаното му лице. Мъжът беше в полусъзнание, дъхът му гърголеше в гърлото му. Вероятно щеше да умре. И въпреки това излъчваше чувство на победа от онова, което беше направил. Тя се приведе и прошепна в ухото му:

— Благодаря ти.

Така в кръв започна.

— Един народ! Един директор! Едно отечество!

Колко пъти Сара беше принудена да вика тези думи? След сутрешната поименна проверка и пеенето на целия химн всички се пръскаха по определения им превоз. Сара помогна на Джаки, след това се качи и тя. Видя ново лице, което разпозна: Констанс Чоу, съпругата на Стария Чоу. Поздравиха се с кратко кимване и толкова. Сара научи малко по малко какво се е случило в Колонията през годините. Историята не беше по-различна от другите, които беше чула, и се различаваше от събитията в „Розуел“ само в едно. Най-голямата изненада беше, че са съществували толкова много други острови на човечеството, пръснати из равнината. Сара беше чула, че са петдесет и шест. Колко лесно е петдесет и шест човешки общества да бъдат подчинени и превърнати в маси с остригана коса, еднакви туники и еднакъв външен вид. От време на време изникваше по някое познато лице. Съгледала беше жена, за която предполагаше, че е Пени Даръл, за друга можеше да се закълне, че е Бел Рамирез, съпругата на Рей, но когато Сара я повика по име, жената не отвърна. Една сутрин на опашката за дажби купата ѝ напълни мъж, когото беше виждала много пъти, без да познае, че е Ръсел Къртис, нейният братовчед. Изглеждаше много по-стар от мъжа, когото Сара помнеше, и ѝ трябваха няколко мига, за да го познае, когато погледите им се срещнаха. По-голямата част от годината тя живееше в същото жилище, в което и Карън Молиноу, вдовицата на Джими, и двете ѝ дъщери, Алис и Ейвъри. От Карън Сара получи повечето информация, включително имената на умрелите. Йън Патал, убит, докато защитава електростанцията. Снахата на Холис, Лий, и бебето ѝ Дора, които загинали по време на пътуването до Отечеството, Другата Санди, която умряла малко след пристигането им, Карън не беше сигурна как, Глория и Санжай Патал. Колкото и мрачни да бяха новините, Сара продължаваше да смята годината, която живя с Карън и момичетата ѝ, като кратка отмора, време, в което се чувстваше свързана с миналото. Но непрекъснато местеха хората между жилищата и един ден и трите изчезнаха, на местата, където лежаха главите им в продължение на година, се настаниха непознати. Оттогава Сара не ги беше виждала.

Пътят до завода за биодизел вървеше покрай реката през лабиринт от мръсни жилища към индустриалната зона в северния край на равнините. Денят не показваше белези, че ще се подобри: щипещ вятър запращаше остри пръски в лицата им. Въздухът беше наситен с вонята от равнината, трупащите се отпадъци от животните, живеещите в теснотия и мръсотия хора и зад нея като завеса от мирис беше тъмната землистост на реката. Преминаха през поредица контролни пунктове, отваряха се и се затваряха огради, помагачите с техните бележници, химикалки и неутолим апетит към документиране и хората на властта, които с махване им разрешаваха да продължат. Другата страна на реката гледаше към открити пространства, заливани често от водата, оголени и безцветни. Насажденията отдавна бяха прибрани за зимата, на изток стъпало по стъпало в склона над реката се издигаше Върха, където живееха всички червенооки, а на самия му връх беше Куполът на Капитолия, увенчан с корона от злато. Говореше се, че тази сграда и околностите ѝ някога са били университет, което било нещо като училище, но тъй като за сравнение познаваше само Убежището, Сара трудно можеше да си представи какво точно представлява. Никога не се беше качвала на хълма, какво ли оставаше да влезе в Купола. Имаше работници, на които им позволяваха да влизат — градинари, водопроводчици, кухненски помощници, разбира се, прислужници, които бяха жени, подбрани да обслужват Директора и екипа му от червенооки. Всички казваха, че прислужниците били късметлийки, че живеели в лукс с добра храна, топла вода и меки легла, на които да спят, но цялата информация беше втора ръка. Нито една прислужница не се беше върнала в равнината. Влезеха ли веднъж в Купола, там живееха докрай.

— Погледни — промърмори Джаки.

Мислите на Сара се бяха отнесли, студът притъпяваше сетивата ѝ. Пътуваха по моста над реката. На север, извън границите на Отечеството, Сара различаваше формата на кранове, които стърчаха между върховете на дърветата като чифт огромни, птичи скелети. Проектът, така се наричаше: продължило десетилетие начинание по издигането на масивна сграда от стомана и бетон за неизвестни цели. Обитателите на равнината, които работеха там, бяха почти само мъже и всеки ден на отиване и връщане от мястото ги претърсваха. Смяташе се за предателство дори само да говорят за работата си и можеше да им спечели изпращане в угоителния комплекс, въпреки че се носеха какви ли не слухове. Разпространяваше се една теория, после я заместваше друга, след нея идваше трета, първата отново се появяваше и целият цикъл започваше отново. Дори мъжете, които работеха там, когато можеха да бъдат убедени да говорят изобщо, изглежда, не бяха наясно какво строят. Носеха се приказки за коридори като лабиринти, просторни зали, дебели една стъпка врати от здрава стомана. Някои твърдяха, че било паметник на Директора, други — че било фабрика. Неколцина твърдяха, че изобщо нищо не било, просто начин за разсейване, измислен от червенооките, за да имат обитателите на равнината с какво да се занимават. Четвърто предположение, което си беше спечелило популярност в последните месеци, беше, че Проектът е бункер за извънредни ситуации. Ако някога тайнствената сила на Директора да държи под контрол виралите изчезне, постройката трябвало да служи за убежище на населението. Каквото и да беше, работата, изглежда, привършваше. Все по-малко и по-малко мъже се отправяха с превозните средства за това място сутрин и бяха все по-стари, повечето работили там в продължение на години.

Но Джаки не гледаше крановете. Когато камионът се насочи към навеса на последния контролен пункт, Сара видя на стената на периметъра думи, изрисувани с широки мазки бяла боя, протекла надолу:

Двама души топяха четки с дълги дръжки в кофи със сапунена вода и се готвеха да заличат надписа. До тях стоеше помагач, на гърдите си държеше пушка. Той погледна към превозното средство, срещна погледа на Сара за един леден миг. Тя отмести своя.

— Фишър, да не видя нещо, което те интересува?

Гласът принадлежеше на един от помагачите, които пътуваха в задната част на камиона, спретнат мъж на около двайсет и пет, казваше се Вал.

— Не, сър.

През последните пет минути от пътуването тя не вдигна поглед от пода. Серджо, мислеше си Сара. Кой е Серджо? Рядко изговаряно открито, името притежаваше почти омайваща сила: Серджо, водачът на бунта, онзи, който поставяше бомби по пазарите, полицейските станции и къщите на пазачите, който с помощта на невидимите си приятели, изглежда, се движеше като призрак из Отечеството и възпламеняваше оръжията на разрушението. Сара разбираше, че думите на оградата са нещо като подигравка. Тук сме, казваха те, стоим, където стоите вие сега, ние сме навсякъде сред вас. Методите на Серджо се отличаваха с почти неразбираема жестокост. Целите на бунтовниците бяха местата, където биха могли да се съберат помагачи, програма за избиване и разруха, но ако човек се окажеше на грешното място в грешното време, присъствието му нямаше да промени плановете им. Някоя жена или мъж щеше да разгърне палтото си, под което се криеше редица от пръчки динамит, привързани към гърдите им, за да се взриви и случайно попадналият там. И винаги в последния момент, вече поставили палец на детонатора, взривяваха и изпращаха себе си и попадналите в обсега на взрива в небитието с думите: Серджо е жив!

Превозът стигна завода и работниците слязоха. Във въздуха тегнеше миризмата на дрожди. Още четири камиона с работници дойдоха след тях. Сара и Джаки бяха пратени на мелачката, както и повечето жени. Сара така и не разбра защо се постъпва така — работата беше нито повече, нито по-малко противна от всяка друга. Царевичното зърно се смилаше, след това се смесваше с гъбични ензими и при ферментацията се превръщаше в гориво. Миризмата беше толкова силна, че сякаш се беше просмукала в самата ѝ кожа, но Сара трябваше да признае, че имаше и далеч по-неприятни работи: да се грижи за свинете, да работи в обработката на отпадъците или в калните кочини. Подредиха се на опашка за проверка от началника, вързаха кърпи около лицата си и тръгнаха през пещеристото пространство към работните си места. Зърното се съхраняваше в огромни кофи с кранове в долната част, от тези кранове те изваждаха по един бушел22 и го сипваха в мелачката, където въртящите се камъни смилаха зърната на храна. Сокът от зърното се освобождаваше и образуваше лепкава паста, която полепваше по вътрешните стени на мелачката. Задължение на работника беше да я маха. Задачата изискваше голяма сръчност и пъргавина, тъй като лопатките не преставаха да се въртят. Работата се усложняваше от студа, който правеше и най-простото движение бавно и неточно.

Сара започна работа. Денят, който предстоеше, щеше да премине в нещо като транс. Това умение беше усвоила през изминалите години; използваше хипнотичния ритъм на работа да изтрие всяка мисъл от ума си. Да не мисли: това беше целта. Да заеме изцяло биологично състояние, сетивата ѝ да възприемат само най-належащите физически данни: бръмченето на лопатките на мелачката, вонята на ферментиращото зърно, топката от студена празнота в стомаха си, в който нищо и никаквата купа водниста овесена каша отдавна беше асимилирана. За тези дванайсет часа тя беше обитателка на равнината номер 94801 и нищо друго. Истинската Сара, онази, която мислеше, чувстваше, имаше спомени — Сара Фишър, Първа Сестра, гражданка на Колонията, дъщеря на Джо и Кейт Фишър и сестра на Майкъл, любима на Холис, приятелка на мнозина, майка на дете — беше скрита далеч в сгънато парче хартия, пъхнато като талисман в джоба ѝ.

Стараеше се да държи под око Джаки. Жената я тревожеше. Кашлица като нейната не беше на добро. В равнините човек нямаше истински приятели, не се сприятеляваше така, както познаваше приятелството Сара. Имаше познати лица и хора, на които вярва повече от другите, но дотук. За себе си не бива да се говори, защото си никой, нито за надеждите си, защото няма такива. Но с Джаки тя си беше позволила бариерите да паднат. Сключили бяха споразумение, неизговорено обещание да се грижат една за друга.

На обяд им дадоха петнайсет минути почивка, достатъчно време да хукнат към клозета — дървена платформа, провесена над канал с дупка, над която да се клекне — и да изгълтат още една купа с овесена каша. Нямаше къде да се седне, затова се хранеха прави и използваха пръстите си вместо лъжица, след това отиваха да се редят на втора опашка за вода, която се раздаваше с черпак, от който пиеха всички жени. През цялото време ги наблюдаваха помагачи, които стояха отстрани и въртяха палките си. Официалното наименование на службата им беше служители от „Човешки ресурси“, но в равнините никой не ги наричаше така. Наричаха ги помагачи, като имаха предвид „изменници“. Почти всички бяха мъже, но имаше и няколко жени, които често бяха най-жестоки. Една от помагачките, с прякор Свирката заради дълбокия процеп в горната устна, вродена деформация, заради която гласът ѝ имаше особен, просвирващ звук, сякаш изпитваше особено удоволствие от това да измисля нови и изтънчени начини да създава неудобства на работниците. Нарочваше си някой, най-често жена, и се държеше така, сякаш провежда експеримент. Щом Свирката си набележеше човек, набелязаният изведнъж разбираше, че го карат да се нареди отново на опашката пред клозета, когато е дошъл неговият ред, възлагаше му се неизпълнима и безсмислена задача или пък го преместваха в различен екип, когато е дошло времето му за почивка. Набелязаният можеше само да търпи, да стиска зъби пред изтезанието на болящия го пикочен мехур, празен стомах или изтощени крайници с мисълта, че вниманието на Свирката скоро ще се прехвърли към друг, което само влошаваше положението и изглежда, беше целта на цялото упражнение: човек да се улови, че желае страданието да падне върху някой друг и така да се превърне в съучастник, част от системата, зъбче в колелото на мъчението, което никога не спираше да се върти.

В почивката Сара потърси Джаки, но жената никъде я нямаше. Бързо обходи местата за смилане, търсеше приятелката си. Свирката на началника щеше всеки момент да изсвири и да ги призове обратно на работа. Почти се беше отказала, когато сви зад един ъгъл и завари Джаки да седи на земята, с плувнало от пот лице и прилепена за устата кърпа.

— Съжалявам — едва рече тя. — Все кашлям.

По кърпата ѝ имаше петна от кръв. Сара разбра. И преди го беше виждала, ефектът върху дробовете от годините вдишване на прах. В едната минута човек е добре, в другата се дави и не може да си поеме въздух.

— Трябва да те махнем оттук.

Тя вдигна жената на крака точно когато се чу свирката. Обхвана Джаки през кръста и я завъртя към изхода. Искаше да излязат, преди някой да забележи, какво щеше да се случи след това, Сара не знаеше. Вал беше дежурният помагач. Не беше най-добрият, но не беше и най-лошият. Неведнъж Сара го беше улавяла да я наблюдава по начин, който я караше да мисли, че си е наумил нещо за нея, нещо лично, макар че никога нищо не бе предприел. Може би сега беше назрял моментът. При тази мисъл я обзе разтърсващо желание да повърне, въпреки това знаеше, че може да го преживее. Щеше да направи, каквото се налага.

Почти бяха стигнали до изхода, когато на пътя им застана някой.

— И къде така сте се запътили?

Не беше Вал: Чука. Застанал с гръб към светлината от отворената врата, той бавно тръгна към тях. Стомахът на Сара се сви.

— Трябва ѝ малко въздух. Прахта…

— Така ли е, старо? Прахта ли ти пречи? — потупа гърдите на жената с края на палката си и предизвика продължителна кашлица. — Връщай се на работа.

— Всичко е наред, Сара — изхриптя Джаки и се освободи от ръката на Сара. — Ще се оправя.

— Джаки…

— Това е — тя погледна Сара, а погледът ѝ казваше: Спри се. — Все се вре, където не ѝ е работа. Уж знаела кое е най-добро за мен.

Очите на Чука измериха Сара от глава до пети.

— Да, чух такива работи за тебе. Нещо за доктор се имаш май, а?

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Не си, ами! — Със свободната си ръка Чука улови чатала си и изви хълбоци напред. — Ей, докторке, тук ме боли. Я да погледнеш по-отблизо?

Застинал, проточил се миг. Сара си спомни за Юстас в камиона. Кръвта по лицето му, потрошените му ръце и зъби. Потрошената му победоносна усмивка. Стоеше пред Чука, обхваната от желание да излее всичко от себе си, така да го прокълне, че да ѝ връхлети с цялата си свирепост. Толкова лесно беше, толкова изкушаващо. В мислите ѝ сцената се разигра. Само две думи, гневният пламък в очите на Чука и ударите на тоягата. Това бяха условията на живота ѝ, хиляди унижения понасяни всекидневно. Всичко ѝ бяха взели. За да приема най-лошото — не, да го прегърне — това беше единственият начин да устои.

— Сара, моля те — Джаки я гледаше настойчиво. Не така. Не заради мен. Сара преглътна. Всички я гледаха.

— Добре — отстъпи тя.

Обърна се и тръгна. Мястото около нея беше странно тихо. Чуваше само как бие сърцето ѝ.

— Не бери грижа, Фишър — провикна се след нея с похотливо хилене Чука, — знам къде да те намеря. Ще съм добър като последния път, обещавам.

Чак по-късно, докато лежеше в леглото си, Сара си позволи да обмисли цялата значимост на събитията. Нещо у нея се беше променило. На ръба беше, стоеше над пропаст, готова да скочи. Пет дълги години, можеха и да са хиляда. Миналото изчезваше в нея, измито от времето, горчивия студ в сърцето ѝ, еднообразните дни. От много време живееше потопена в себе си. Наближаваше зимата. Зимната светлина.

Някак бе успяла да крепи Джаки през деня. Сега старата жена спеше над нея, каишите на леглото ѝ провисваха при неспокойното ѝ обръщане. Смъртта на Джаки, когато настъпеше, щеше да бъде мъчителна, дълги часове агония, вътрешно разкъсване преди финалния покой. Дали Сара щеше да повтори съдбата ѝ? Да се блъска на сляпо през годините, същество без цел, нито близост, куха черупка от нищо?

Сара не беше върнала саморъчно направения плик на скритото му място под матрака. Уловена от внезапно връхлетяла я самота, тя го издърпа изпод купа парцали, които ѝ служеха за възглавница. Даде ѝ го помощничката на акушерката в родилното отделение — същата жена, която ѝ каза, че бебето ѝ, родило се преждевременно сред рукналата кръв, не е оцеляло. Момиченце беше, така ѝ каза жената. Съжалявам. После пъхна плика в ръката на Сара и изчезна. През мъглата от скръб и болка Сара беше копняла да подържи дъщеря си, но това не се беше случило, детето ѝ беше отнесено. Никога повече не видя жената.

Внимателно разгърна плика от крехка хартия с връхчетата на пръстите си. Вътре лежеше навита бебешка къдрица. Стаята беше потънала в мрак, но въпреки това златистият цвят на къдрицата грееше в очите ѝ. Приближи го към лицето си, вдъхна дълбоко, опитваше се да долови мириса. Сара нямаше да има повече деца, увреждането беше много голямо. Кейт беше единственото ѝ дете. Така щеше да я нарече, Кейт. Как ѝ се искаше да беше казала на Холис. Искаше да запази новината, да избере подходящия момент, за да му поднесе подаръка, който ги превръщаше в едно. Каква глупачка е била. Помисли си: знам, че си отиде, скъпа моя. Където и да си сега, надявам се на това място да има светлина, небе и любов. Да можех да те подържа в прегръдката си, само веднъж и да ти кажа колко много те обичах.

Трийсет и седем

Тази работа със Серджо се проточи твърде дълго.

Не че това беше първото въстание. През 31-ва, нямаше ли и тогава? И пак през 68-а? Да не споменаваме стоте малки пожара в знак на предизвикателство, подпалвани през годините. И не беше ли истина, че проблемът неизбежно се свеждаше до един-единствен индивид, самотен ренегат, който просто не беше успял да проумее смисъла! И че щом вземеха мерки за този мъж (винаги беше мъж), пламъците на съпротивата, лишени от насъщния им кислород, щяха да угаснат от само себе си?

И сега този Серджо: не приличаше на другите. Застанал при прозореца в основата на купола, с насочен към мрачното петно на равнината и безцветните, зимни полета отвъд нея поглед, директор Хорас Гилдър правеше преценка. Методите на този мъж бяха различни като начало не по количество, ами по вид. Хората се самовзривяваха! Привързваха пръчки динамит около гърдите си или бомби от тръби, натъпкани с парчета стъкло и натрошени болтове, и всъщност събираха сили да се взривят и да превърнат себе си и всички около тях в кървава каша! Не беше лудост, ами завладяваща всички психоза, която можеше само да означава, че Серджо, който и да е, упражнява по-дълбоко психологическо въздействие върху последователите си от всеки друг преди него. Обитателите имаха сигурност, имаха храна да им топли стомасите, спяха на легла нощем, без да се страхуват от виралите. С други думи, имаха позволението да живеят живота си и това ли беше благодарността, която той получаваше? Не виждаха ли всичко, което беше направил за тях? Че беше изградил дом за човечеството, така че то да може въпреки преобладаващите ветрове на историята да продължи да съществува?

Наистина, имаше известна… несправедливост в положението. Неравно разпределение на ресурсите, би могло да се каже, разделение на управлението от работната сила, на имащите от нямащите, на нас от тях. Неприятно упование върху човешката способност да дърпа стълбата след себе си и проверените от времето инструменти — ледени душове, безкрайни опашки, на които да се редят, прекалената употреба на подходящи думи, високоговорители, които крещят несекващ поток от глупости и така нататък — за широка обществена подкрепа. „Един Народ! Едно Отечество! Един Директор!“ Думите го накараха да потрепне, но известно количество от управленска демагогия вървеше заедно с територията. Нищо ново, с други думи, всичко се оправдаваше от условията на настоящето. Но понякога, както сега, в ледената сутрин в Айова, първият арктически фронт за сезона се стоварваше върху тях като избягал влак от вледеняващ студ и Гилдър с мъка запазваше въодушевлението.

Скъпият му апартамент от офиси, който изпълняваше и функцията на негово жилище, беше служил много пъти в своята двестагодишна история като офис на териториалния управител на Айова, седалище на държавния исторически музей и стая за съхранение. Последният му обитател от стария свят беше ректор на Държавния университет на Средния запад, мъж на име Оугъст Фрай (така пишеше на канцеларските му материали), който пред своите огромни прозорци несъмнено беше прекарал много щастливи часове, докато поглъща съгряващата сърцето гледка на жизнерадостните, хранени с царевица студенти, които флиртуват като луди напът към учебната зала по добре поддържаните поляни на Айова. В деня, когато Гилдър зае мястото, той с учудване откри, че ректор Оугъст Фрай е украсил мястото с морска тема; кораби в бутилки, картини със змии, претрупани маслени платна с морски фарове и пейзажи, котва. Стряскащо противоречив избор предвид това, че Средният Запад (Айде, наш’те!) беше твърдо аграрна територия в най-заобиколеното от суша място на земята. След почти сто години Гилдър би дал всичко за трошица природа.

И така, главният проблем при безсмъртието, освен придирчивата диета, беше, че всичко започва да те отегчава.

В подобни моменти единственото, което го ободряваше, бяха размишленията за постиженията му. Които не бяха незначителни. Построили бяха град буквално от нищото. Какво въодушевление чувстваше в първите дни! Несекващият звън на чуковете. Камионите, които се връщат от пътуването си из обезлюдения континент, пръскащи се по шевовете от изоставените съкровища на стария свят. Стотиците тактически решения, които се взимаха ежедневно, пращящата енергия на екипа — подбрани сред оцелелите мъже заради своите познания. Накратко, те бяха съградили истински мозъчен тръст от човешките останки от катастрофата. Химици. Инженери. Градостроители. Агрономи. Дори един астроном (оказал се удивително полезен) и изкуствовед съветвал Гилдър (който, съвсем честно казано, не беше в състояние да различи водните лилии на Моне от рисунка на кучета, които играят покер) относно доброто съхраняване и излагане на главната плячка от шедьоври от Института по изкуствата в Чикаго, които украсяваха стените на Купола, включително офиса на Гилдър. Как само се бяха забавлявали! Разбира се, имаше известна идея за братство в отношенията им, без сексуалните трикове, разбира се. (Вирусът в голяма степен заличаваше тази част от мозъка на човека; повечето от екипа дори не можеха да понесат да видят жена, без да направят физиономия.) Но като цяло епохата се управляваше от достойнството и професионализма.

Какви щастливи спомени. А сега: Серджо. Сега: самоцелни бомби. Сега: кървава каша.

Ходът на мислите на Гилдър беше нарушен от почукване по вратата. Той въздъхна уморено. Поредният ден за попълване на формуляри, разпределяне на задължения, издаване на укази от най-високо. Настани се на мястото си зад бюрото, широка мебел от осемнайсети век от полиран махагон с приблизителните размери на маса за пинг-понг, избрана, тъй като подхождаше на положението му на Многообичан Директор на Отечеството, Гилдър се приготви за поредната сутрин на безкраен апетит към неговото мнение — мисъл, която предизвика почти мигновено увеличаване на първите признаци за увеличен апетит от по физическа и належаща природа, къркорене с кисел привкус, която се надигна от празния му стомах. Толкова скоро? Дошла ли беше вече датата от месеца? Единственото по-лошо от оригването бяха стомашните газове, които следваха след храненето и които изпълваха стаята с избухвания от газ с лучен мирис; самият човек, който ги беше изпуснал, едва ги понасяше.

— Влез.

Гилдър пристегна вратовръзката си и припряно си даде вид на зает, запремята документи по бюрото си с отработена съсредоточеност. Вратата се отвори. Измъкна наслуки някакъв документ — оказа се, че е доклад за ремонтите в завода за обработка на мръсната вода, страница за лайната — и се престори, че я изучава цели трийсет секунди, преди да вдигне поглед с директорска умора към облечената в тъмен костюм фигура, застанала в очакване на прага с бележник в ръце.

— Свободна секунда?

Началникът на щаба на Гилдър, Фред Уилкс, влезе в стаята. Като всички жители на Върха, и неговите очи бяха кървясали, като че е хроничен пушач на марихуана. Освен това притежаваше лъскавия блясък на двайсет и пет годишен — огромно подобрение от жилавия седемдесетгодишен мъж, с когото се запозна Гилдър. Уилкс беше първият, който се присъедини. Гилдър го откри да се крие в едно от спалните помещения на колежа в първите дни след нападението. Държеше — прегръщаше всъщност — тялото на починалата си съпруга, чиито мускулести пропорции не се бяха подобрили от трите дни разлагане в жегата на Айова. Историята на Уилкс беше такава: съпрузите избягали от бежанския център пеша, когато автобусите не дошли. Извървели почти пет километра, когато съпругата му се хванала за гърдите, извъртяла очи към небето и паднала по очи, повалена от сърдечна атака. Понеже не можел да я остави така, Уилкс задигнал една количка и откарал огромните ѝ форми в колежа, където се приютил в компанията на трупа ѝ и спомените за общия им живот. Въпреки ужасяващата воня (която Уилкс или не забелязваше, или пренебрегваше), двамата представляваха покъртителна гледка, която би могла да разтърси до сълзи Гилдър, стига да беше такъв човек и вероятно някога е бил човек, способен да се покърти, но това беше останало в миналото.

— Слушай — беше му рекъл Гилдър, коленичил пред съсипания от скръб мъж, — искам да ти предложа нещо.

И така се започна. В същия този ден, в същия този час всъщност, дори още докато наблюдаваше как Уилкс отпива първата противна глътка, Гилдър чу Гласа. Доколкото знаеше, все още беше единственият. Другите от щаба имаха някакво смътно подозрение за психическото присъствие на Нула. А що се отнася до жената, кой ли знае какво ставаше в главата ѝ?

Сега след равняващо се на един и половина човешки живота време, неговият величествен план беше назрял и последните остатъци от човечеството беше събрано в нозете му (историята с Кървил, както и историята със Серджо бяха дребнотии, макар и влудяващи, грахово зърно под дюшека на Плана), ето го Уилкс с вечния си бележник с подложка и изражение, което показваше, че не носи добри новини.

— Помислих си, че може би искаш да знаеш, че отрядът по събирането се върна. Или това, което остана от него.

С това смущаващо въведение Уилкс издърпа горния лист хартия от бележника си и го постави на бюрото на Гилдър, след това се отдръпна назад, май се радваше да се отърве от цялата работа.

Гилдър набързо го прегледа.

— Какво, по дяволите, става, Фред?

— Предполагам, че би могъл да кажеш, че събитията не са се развили според плана.

— Никой? Нито един от тях? Какво им е сбъркано на тези хора?

Уилкс посочи към хартията.

— Потокът от нефт поне временно е прекъснат. Това е плюс. Отваря доста възможности.

Но Гилдър не можеше място да си намери. Най-напред Киърни, сега това. А навремето да се съберат оцелели беше относително лесно и точно планирано начинание. Появяваше се жената, вратите се отваряха, колелото на подскоците се завърташе, подвижният мост се спускаше над крепостния ров, жената свършваше задачата си, като укротител на лъвове в цирк и след това камионите се понасяха с пълна скорост към Айова, претъпкани с човешки товар. Пещерите на Кентъки. Островът в езерото Мичиган. Изоставените ракетни силози в Северна Дакота. Съвсем наскоро нападението в Калифорния — истински богат урожай, петдесет и шест оцелели прибрани, повечето от тях вървяха като агънца към камиона, щом електричеството спря — и поставиха условията. (Или влизайте, или сте мръвка.) Обичайното количество загуби — някой умираха по пътя, други не успяваха да се приспособят при новите условия — но все пак имаха солиден улов независимо от всичко.

След това се заредиха една излязла извън контрол кървава баня след друга, като се започне с „Розуел“.

— Очевидно не е имало много преговори. Конвоят е бил тежковъоръжен.

— Не ми пука, та ако ще и ядрена бомба да са имали. Знаехме, че така ще реагират. Те са тексасци.

— Така казано, е вярно.

— Тук минаваме към следващия етап, а ти какво ми казваш? Трябват ни тела, Фред. Живи, дишащи тела. Тя вече не е ли в състояние да контролира създанията?

— Можем да подходим по старомодния начин. Така казах от самото начало. Ще поемем известно количество загуби, но ако продължим да атакуваме доставките им на нефт, рано или късно отбранителните им сили ще отслабнат.

— Ние събираме хора, Фред. Не ги губим. Да не съм пропуснал да го изясня? Не можеш ли да си направиш елементарна сметка? Целта ни са хората.

Уилкс сви рамене отбранително.

— Искаш ли да поговориш с нея?

Гилдър разтри очи. Предполагаше, че ще трябва да го направи, но да говори с Лайла беше като да играе хандбал със себе си; топката се връщаше обратно, независимо колко трудно я удряш. Едно от най-тежките усложнения на работата беше да се разправя с чудатите фантазии на жената, стена от измислици, през която Гилдър можеше да проникне само чрез най-грубо настояване. Защо не се беше сетил да вземе и психиатър заедно с всички специалисти, които беше събрал през годините? Като я държаха покрай невръстни деца, я успокояваха, специалният талант на жената беше насъщна необходимост, която трябваше да се управлява внимателно. Но в мъките, които съпътстваха майчинството, тя беше буквално недостижима, а Гилдър се тревожеше за бъдещите увреждания на крехката ѝ психика.

Именно това ѝ беше проблемът на Лайла. От всички, които бяха вкусили кръвта, само тя притежаваше способността да контролира виралите.

Не просто ги контролираше, в присъствието на Лайла ставаха кротки като паленца, хрисими и дори обичливи. Чувството беше двустранно: постави жената на двеста метра от угоителния комплекс и тя се превръщаше в мъркаща котана с котило от малки. Гилдър не можеше да повтори същия ефект със себе си, въпреки че Бог знае колко се опитва. В първите дни беше направо обсебен от идеята. Колко пъти беше извършвал същите стъпки, влизаше в угоителния комплекс с мисълта, че ако успее да открие психическата хватка, предразполагащия език на тялото, успокоителен тон на гласа, те ще паднат в коленете му, както правеха с нея, като кучета, очакващи да ги почешат по ушите. Но не стана. Издържаха присъствието му три победни секунди, а после някой от тях го подхвърляше във въздуха — не се отнасяха към него като към храна, по-скоро като към играчка с човешки размер — и после се оказваше, че Гилдър хвърчи из мястото, докато някой не запалеше лампите и не ги прогонеше.

Отдавна беше престанал да опитва. Гледката как Хорас Гилдър, Директор на Отечеството, е подхвърлян като топка за плажен волейбол, не беше образ, който да вдъхва уважение и не искаше да се разчуе. За негово удовлетворение и никой от медицинския екип не можеше да обясни точно какво правеше Лайла различна. Тимусът ѝ действаше по-бързо, нуждаеше се от кръв на всеки седем дни, очите ѝ изглеждаха различно, по тях нямаше никакво оцветяване на ретината, както се случи с останалия старши персонал. Но чувствителността ѝ към светлината беше също толкова изявена и доколкото Съреш можеше да каже, вирусът в кръвта ѝ беше същият като в тях. В крайна сметка човекът беше вдигнал ръце и приписал способностите ѝ на угодния факт, че Лайла е жена — единствената жена в групата, защото така искаше Гилдър.

Може би точно това е, казваше Съреш. Може би си мислят, че тя е тяхна майка.

Гилдър осъзна, че Уилкс го наблюдава. За какво си мислеха? Лайла? Не, Тексас. Но Уилкс му беше казал, че има и още нещо.

— Което ме води до… — заекна той — втория въпрос.

И Уилкс съобщи на Гилдър за бомбата на пазара.

Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

— Знам, знам — Уилкс поклати глава, както само той можеше. — Не е най-добрият обрат на събитията.

— Той е сам човек. Сам!

Лицето на Гилдър, цялото му тяло се присви от основателен гняв. Поредното издигащо се оригване назря. Искаше разплата. Искаше проклетото положение да се успокои. Искаше тоя Серджо, който е да е той, искаше главата му набучена на кол.

— По въпроса работят хора. Човешки ресурси разпитват и предлагат двойни дажби на всички, които се появяват със сериозни следи. Не всички долу под хълма са във възторг.

— А някой може ли да ми каже как успява да се движи из равнината като проклета мълния? Нямаме ли патрули? Нямаме ли контролни пунктове? Може ли някой да хвърли светлина върху тази подробност?

— Имаме теория. Уликите сочат към организация с класическата структура на клетка. Обединения от по няколко души, който действат в хлабава операционна рамка.

— Съвършено наясно съм какво е терористична клетка, Фред.

Началникът на щаба заразмахва ръце.

— Просто казвам, че може би издирването на един човек не е отговорът. Това е идеята за Серджо, а не самият Серджо, срещу когото се изправяме. Ако следиш мисълта ми.

Гилдър я следеше, но тази идея не го радваше. Минал беше по този път, първо в Ирак, после в Афганистан, в Саудитска Арабия, след преврата. Улавяш главата, но тялото не умира, ами израства нова глава. Единствената полезна стратегия в тези ситуации беше психологическа. Да убиеш тялото, никога не беше достатъчно. Трябваше да се убие духът.

— Колко са в ареста?

Нови листове. Гилдър изчете пълния доклад. Според свидетелите на пазара се беше взривила селскостопанска работничка над трийсетте. С нея никога не е имало никакви проблеми, във всяко отношение била кротка като агънце, качество, което до разсейващ обхват съвпадаше с профилите на другите самоубийствени атентатори. Нямаше живи сродници, освен една сестра. Съпругът и синът ѝ починали преди шест години при епидемия на салмонела. Очевидно е минала през контролните пунктове, предрешена в униформата на помагач (истинската притежателката на униформата беше открита натъпкана в контейнер с прерязано гърло и необяснимо защо едната ѝ ръка беше отсечена в лакътя), но откъде се е снабдила с експлозива, не беше ясно. От оръжейния склад не бяха съобщили за липси, нито пък от строителното депо, но тепърва предстоеше пълна инвентаризация. Девет от съквартирантите ѝ, както и семейството на сестра ѝ, включително двете ѝ малки дъщери, бяха задържани за разпит.

— Май никой нищо не знае — Уилкс махна с ръка. Седеше от другата страна на бюрото, докато Гилдър четеше. — Освен сестрата малко вероятно е някой да я е познавал. Можем да увеличим усилията, но не вярвам, че ще стигнем донякъде или че ще научим нещо полезно. Но ако знаеха нещо, вече трябваше да са се пречупили.

Гилдър остави настрана листовете при много други. Оригванията, които продължаваха да се надигат, му бяха докарали отвратителен вкус в устата, смрад, не по-различна от вонята на разложилата се госпожа Уилкс. Прикритото смръщване от отвращение от миризмата по гладкото, младо лице на неговия началник на щаба не бяха убягнали от вниманието му.

— Няма нужда — отсече Гилдър.

Уилкс се намръщи разколебано.

— Искате да ги освободим ли? Не мисля, че това е умно. Нека поне ги оставим още няколко дни. Да се поизплашат, да видим това къде ще ни отведе.

— Сам каза, че ако са знаели нещо, вече щяха да са проговорили.

Гилдър замълча, осъзнал, че е изправен пред избор, от който нямаше връщане. Тринайсетте задържани обитатели на равнината бяха в крайна сметка хора, човешки същества, вероятно невинни. Бяха и важни физически авоари в една икономика на оскъдица. Но предвид влудяващата невъзможност да се разузнаят положението на Серджо и провалът в Тексас, зависимите от времето велики планове на Гилдър, които в дългосрочен план щяха да доведат до комплексни плодове, както и фактът, че беше уловен в собствената си назряваща физическа нужда, титанична биологична необходимост, която, докато наблюдаваше Уилкс през полираната равнина на прекомерно голямото му бюро, разцъфваше у него като цвете, заснето на бавен кадър, не мисли много дълго. Стигна до предела, погледна го набързо и го прекрачи.

— На мен ми се струва — рече Директор Хорас Гилдър, — че е дошло време да се отървем от тях.

Гилдър изчака няколко минути, след като Уилкс изчезна, преди да тръгне. Много пъти си беше напомнял, голяма част от властта му се крепеше на достойнството, което демонстрираше при публичните си изяви и беше най-добре да не го виждат в подобно развълнувано състояние. Взе връзка ключове от бюрото си и излезе. Странно колко бързо се появи гладът. Обикновено нарастваше у него в продължение на няколко дни, а не минути. Извито стълбище водеше от основата на кулата към приземния етаж, стената по протежението му беше украсена от маслени портрети на различни херцози, генерали, барони и принцеси от царството, парад от неодобрителни, с подчертани челюсти лица, облечени според изискванията на съответната епоха. (Поне не беше решил да нарисуват неговия портрет — а защо не?) Хвърли поглед над парапета. Петнайсет метра по-надолу стояха дребните фигури на облечените в униформи охранители, членове на управлението, с тъмни костюми с вратовръзки, притичващи напред-назад с официалните си куфарчета и бележници, дори две прислужници се носеха по полирания каменен под в монашеските си ефирни одеяния, като двойка хартиени корабчета. Търсеше Уилкс. Ето го: до масивната предна врата с вдлъбнатите си резбовани фигури в стил прериен кич (китка пшеница, плуг, който весело пори плодородната земя на Айова) верният му началник на щаба се беше спрял да поговори с двама от водачите, агент Хопъл и агент Чий. Гилдър предположи, че Уилкс вече привежда в действие заповедите от деня, ускорява прилагането им, но предположението му беше опровергано, когато Хопъл отметна назад глава, плесна с ръце и избухна в хълцащ смях, който отекна в мраморното пространство като куршум в подводница. Гилдър се почуди какво, мамка му, беше толкова забавно.

Отдръпна се от перилото и тръгна по второ, по-обикновено и доста изолирано от чужди погледи стълбище, което използваше само той. Вътрешностите му вече гърголеха. С всички сили се сдържаше да не започне да прескача стъпалата по три наведнъж, което в настоящото му състояние вероятно се дължеше на счупване на кост при някакво падане, което щеше да се самоизцели до няколко часа, но продължаваше да го боли адски. Като се държеше така, сякаш е кристална чаша, която всеки миг може да разпилее съдържанието си по пода, Гилдър заслиза предпазливо по стъпалата едно по едно. Започна отделянето на слюнка, истински водопад, който трябваше да изсмуква през зъбите си. Вампирски лигавници, помисли си той иронично, с тях можеше да натрупа купища пари.

Най-после стигна до мазето с неговата тежка, сводеста врата. Гилдър издърпа ключовете от джоба на сакото си. С треперещи ръце от нетърпение отключи вратата, завъртя тежката дръжка и с рамо я побутна.

На половината път по коридора той се съблече до кръста и изрита обувките си. Вече се носеше над високата вълна, сърфист, който се спускаше по гребена. Врата след врата прелитаха покрай него. Гилдър чуваше приглушените викове на прокълнатите, които идваха отвътре, звук, който отдавна беше престанал да предизвиква и капчица съжаление у него, ако изобщо някога е имало такова. Връхлетя през предупредителните знаци — СРЕДА С ЕТЕР, ПОЖАРООПАСНО — влезе в ледената стая със спринт, зави зад последния ъгъл и едва избегна сблъсък с облечен в лабораторна престилка техник.

— Директор Гилдър! — той ахна. — Не знаехме…!

Думите му бяха прекъснати от Гилдър, който с излишна жестокост замахна с лявата си ръка към главата на човека и го запрати към стената.

Жадуваше за кръв и не коя да е. Имаше кръв и кръв.

Стигна до последната врата и спря рязко. С треперещи ръце разкопча панталоните си и ги изрита, след това отключи вратата и я отвори.

— Здравей, Лоурънс.

Трийсет и осем

На сутринта Джаки беше изчезнала.

Сара се събуди и видя, че леглото на жената е празно. Обхваната от паника, тя обходи светкавично жилището, проклинаше се, че е спала толкова дълбоко. Възрастната жена, която спеше във втора редица? Някой да я е виждал? Никой не беше или поне така казваха. При сутрешната проверка Сара забеляза само леко умълчаване, когато трябваше да се произнесе номерът на Джаки. Всички бяха свели погледи. Просто така, водите се бяха сключили над приятелката ѝ. Все едно никога не е съществувала.

Денят ѝ премина в мъгла, умът ѝ се люлееше по тънкия като бръснач ръб между отчаяната надежда и крайното отчаяние. Вероятно нямаше какво да се направи. Хората изчезваха, така ставаше. И въпреки това Сара не можеше да се отърси от надеждата, че ако жената е все още в болницата, ако все още не е откарана в угоителния комплекс, може би има шанс. Но как биха могли просто така да отведат Джаки изпод носа на Сара? Нямаше ли тя да чуе нещо? Нямаше ли жената да протестира? Не се връзваше.

И тогава Сара го проумя. Нищо не беше чула, защото не е имало какво да се чува. Не така. Не заради мен. Джаки беше напуснала сама жилището.

Направила го беше, за да защити Сара.

Към средата на следобеда разбра, че не може да стои със скръстени ръце. Разкъсваше я вина. Не биваше изобщо да се опитва да изведе Джаки от завода, не биваше да се изправя пред Чука. Нарисувала беше мишена на гърба на жената. Минутите се нижеха. Виралите в угоителния комплекс се хранеха, след като се стъмни. Сара видя камионите. Камиони, които превозваха животни, претъпкани с мучащи крави, но също и вановете без прозорци, които използваха, за да превозват затворниците от ареста. Един беше постоянно паркиран на задния изход на болницата, смисълът му беше ясен за всеки, който си направеше труда да го обмисли.

Помагачите, които надзираваха работниците на мелачките, бяха Вал и Свирката. С Вал можеше да се справи, но със Свирката надали Сара щеше да успее. Сети се само за едно решение. Напълни кофата си, вдигна я от земята, направи три стъпки към мелачката и спря.

— О! — извика Сара. Пусна кофата да падне, улови се за стомаха и отново изохка.

Изстена и се присви на колене. За миг сякаш сред шума от мелачките демонстрацията ѝ мина незабелязано. Завика по-силно, присви крака до гърдите си, прихвана диафрагмата си.

— Сара, какво има? — попита една от другите жени. Констанс Чоу стоеше приклекнала до нея.

— Боли ме! Боли ме!

— Стани или ще те видят!

Друг глас се намеси. Вал.

— Какво става тук?

Констанс се отдръпна.

— Не знам, господине. Тя просто… се свлече на земята.

— Фишър? Какво ти е?

Сара не отговори, продължи да стене, полюляваше се в кръста и направи за по-убедително няколко спазматични ритвания. Около нея се насъбраха зяпачи.

— Апендикс — рече тя.

— Какво?

Тя сгърчи лице от фалшива болка.

— Мисля… че е… апендиксът.

Свирката си провря път през тълпата, разбута зяпачите с палката си.

— Какъв ѝ е проблемът?

Вал се почеса по главата.

— Казва, че имало нещо на апендикса.

— Вие какво зяпате? Връщайте се на работа — лавна Свирката, после се обърна към Вал. — Какво искаш да правим с нея?

— Можеш ли да ходиш, Фишър?

— Моля ви — сподавено рече тя. — Трябва ми лекар.

— Каза, че ѝ трябвало лекар — предаде Вал.

— Да, чух я. Вал. — Жената сподави въздишка. — Добре, махай я оттук.

Помогнаха ѝ да стигне до пикап, паркиран зад завода, и я поставиха отзад. Сара не спираше да се поклаща и да стене. Посъветваха се кратко: дали някой от двама им трябва да я откара или да повикат шофьор?

— Мамка му, аз ще я закарам — рече Свирката. — Като те знам, ще се помотаваш цял ден.

Пътуването до болницата отне десет минути. Сара ги използва, за да състави план. Мислеше само как да стигне до болницата и да намери Джаки, преди ванът да я откара. За след това не беше мислила. Сега ѝ се струваше, че разполага с две карти. Според първата беше да се възстанови чудодейно, тъй като в действителност не беше болна и при това положение изглеждаше малко вероятно да натоварят съвършено годна жена към угоителния комплекс. Втората беше да използва факта, че е сестра. Не беше сигурна как да стане — трябваше да импровизира — но може би щеше да ѝ се удаде случай да използва медицинските си познания, за да убеди някой от отговорниците, че състоянието на Джаки не е толкова тежко, колкото изглежда.

Или пък действията ѝ щяха да са без значение. Може би веднъж щом преминеше през вратата на болницата, повече нямаше да излезе. Тази перспектива, когато я премисли, не ѝ се стори съвсем лоша, това ѝ даваше трета карта за игра: картата, според която вече нямаше да я е грижа дали е жива, или мъртва.

Свирката влезе през входа на болницата, отиде отзад и свали капака на каросерията.

— Слизай. Да вървим.

— Май не мога да вървя.

— Ще ти се наложи, няма да те нося.

Сара седна. Слънцето надзърташе иззад облаците, придаваше отчетливост на сцената със студена ярка светлина. Болницата беше тухлена триетажна сграда, част от комплекс ниски, обикновени постройки в южния край на равнината. На петнайсетина метра стоеше една от главните сгради на Човешки ресурси. Дузина помагачи пазеха входа, от двете страни на който имаше барикади.

— Аз сама ли си говоря?

Сама си говореше. Сара почти не я слушаше. Съсредоточено наблюдаваше колата, малък седан от типа, който помагачите използваха, за да се движат между жилищата. Вървеше към тях с висока скорост, след нея се виеше дълъг облак от прах. Сара залегна към леглото. Усети как зад нея някой тича. Колата се носеше с висока скорост, която не намаляваше. Имаше нещо странно в нея, не само невероятната скорост на приближаването ѝ. Прозорците бяха затъмнени, скриваха шофьора, на капака имаше надпис от букви с бяла боя.

Когато колата се понесе към барикадите, някой я удари изотзад. В следващия миг се озова на земята, камионът избухна и вълна от непосилно горещо налягане, каквото не вярваше, че може да съществува, помете тялото ѝ. Въздухът от дробовете ѝ излезе. Хвърчаха отломки. Във въздуха се носеха предмети и падаха като метеори около нея, обвити в пламъци, тежки предмети. Чуха се скърцане на метал, дъжд от разбито стъкло. Светът се беше превърнал в жега, шум и тежестта на нечие тяло над нея. Изведнъж настъпи тишина, почувства струя топъл дъх близо до ухото си, един глас ѝ каза:

— Ела с мен. Прави каквото ти кажа.

Сара се изправи. Непозната за Сара жена я дърпаше за ръката, за да я накара да се съвземе от вцепенението. Нещо се беше случило със слуха ѝ и къпеше сцената, която я заобикаляше, в млечна нереалност. Сградата на помагачите беше димящ кратер. Пикапът го нямаше. Лежеше обърнат на една страна там, където беше входът на болницата или някога беше. Лицето на Сара беше мокро. От кръв. Цялата беше в кръв. Осъзна, че лепкавите неща са части от плът, а фината, блещукаща прах — мънички късчета стъкло. Колко удивително, помисли си тя, колко удивително беше всичко, особено случилото се на Свирката. Потресаващо беше на какво прилича тялото, когато вече не е едно цяло, ами е разпръснато в разпознаваеми човешки части и пръснато в голям радиус. Кой би рекъл, че когато едно тяло е взривено на парчета, както очевидно се беше случило, то наистина ставаше точно такова: взривено на парчета.

Тя се отърси, първо зрението си, след това останалото от нея. Жената тичаше, Сара също тичаше, но я и дърпаха, енергията на нейната спасителка — Сара разбра, че това е жената, която я е спасила при взрива — преминаваше в тялото ѝ през хванатите им ръце. Зад тях тишината беше заменена от хор от писъци и крясъци, странен музикален звук. Непознатата спря зад сграда, която някак все още стоеше цяла (не бяха ли взривени всички сгради в света?) и се спусна на земята. В ръката си държеше кука, с която отвори люк.

— Влизай.

Сара я послуша. Влезе. Приведе се в дупката, където я чакаше стълба. Миришеше лошо. Миришеше на лайна, защото имаше такива. Когато краката на Сара докоснаха дъното, маратонките ѝ се напълниха с отвратителна вода, жената се протегна над главата си и намести обратно капака, който изтрака, Сара потъна в пълен мрак. Чак тогава напълно осъзна, че е преживяла експлозия, в която са загинали мнозина, която е причинила огромни разрушения и веднага след нея за по-малко от минута се е доверила напълно на една непозната и че тази непозната я беше отвела в нещо като несъществуване: че Сара беше наистина изчезнала.

— Чакай.

Светна малък белезникав пламък: жената държеше запалка, допря го до горната част на факла. Лумна пламък, който освети лицето ѝ. Над двайсетгодишна, с дълга шия и малки, тъмни очи с напрегнат поглед. У нея имаше нещо познато, но Сара не можеше да открие какво.

— Без приказки. Можеш ли да тичаш?

Сара кимна.

— Ела.

Жената продължи бързо по отходната тръба. Сара я следваше. Вървяха известно време. На всяко от многото разклонения жената, без да се колебае, избираше посоката. Сара беше започнала да си дава сметка за нараняванията си. Не беше се разминала без поражения от експлозията. Болките ѝ бяха най-различни, някои от тях доста остри, други бяха като пулсиране тук-там. Но нито една от тях толкова силна, че да ѝ пречи да следва жената. След още някое време осъзна, че разстоянието, което бяха изминали, със сигурност ги е отвело вън от обкръжените с тел граници на Отечеството. Те бягаха! Бяха свободни! Пред тях се появи светъл кръг; изход. Отвъд него лежеше светът — опасен свят, свят, изпълнен със смъртоносна заплаха, в който върлуваха безчет вирали, но въпреки това той се мержелееше пред нея като златно обещание и тя излезе на светло.

— Съжалявам.

Жената беше зад нея. С една ръка беше прихванала Сара през кръста и така я спря. В другата ръка държеше кърпа, вдигна я към лицето на Сара. Какво? Преди Сара да възрази дори с дума, платът покри устата и носа ѝ, изпълни сетивата ѝ с ужасен задушаващ химически мирис, милиони Звездици закръжиха над главата ѝ и всичко приключи.

Трийсет и девет

Лайла Кайл. Името ѝ беше Лайла Кайл.

Макар, разбира се, да знаеше, че лицето в огледалото има и други имена. Лудата кралица. Нейно лунатичество. Нейно кралско откачено височество. О, да, Лайла всичките ги беше чула. Човек трябваше да стане доста рано сутрин, за да преметне Лайла Кайл. Тояги и камъни, винаги казваше тя (казваше баща ѝ), тояги и камъни, но онова, което я огорчаваше, беше шепненето. Хората непрекъснато шепнеха! Сякаш те са възрастните, а тя детето, сякаш тя е бомба, която може всеки миг да избухне. Колко странно! Странно и малко неуважително, защото в първия случай, тя не беше луда, те напълно грешаха, а във втория, дори да беше луда, да го приемем заради спора, и дори тя да решеше да се съблече гола-голеничка под лунната светлина и да вие като вълк (клетият Роско!), какво ги засягаше тях това? Колко луда е или не е? (Но трябваше да признае, че има дни, трудни дни, когато мислите не ѝ се подчиняваха, бяха като шепа есенни листа, които се опитва да натъпче в торба.) Грубо беше. Преминаваше всякакви граници. Да се говори зад нечий гръб, да се отправят такива обвинения — прекрачваше рамките на общоприетото приличие. Какво беше направила тя, че да заслужи подобно отношение? Тя се държеше сдържано, никога нищо не искаше, беше тиха като мишница, напълно доволна да прекарва времето си в стаята сред красивите си вещи, шишенцата си и гребените, четките и тоалетката, където сега седеше — изглежда, седеше вече тук известно време — и решеше косата си.

Косата си. Когато насочи вниманието си към огледалото, я обля вълна от топло задоволство. Гледката май винаги я изненадваше: лицето с розова, гладка кожа, влажният блясък на очите ѝ, влажната сочност на скулите ѝ, деликатните пропорции на чертите ѝ. Тя изглеждаше… възхитително! А най-възхитително от всичко беше косата ѝ. Колко лъскава беше, колко буйна на допир, каква богата и медена гъстота имаше. Не беше медена, ами шоколадова. Великолепен тъмен шоколад от някое прекрасно и специално място, може би Швейцария или някоя от другите страни, като бонбоните, които баща ѝ винаги държеше в чекмеджето си и ако слушаше, ако много слушаше, понякога без никаква причина, просто защото я обичаше и искаше тя да го знае, той я извикваше в свещеното убежище на своя кабинет с мъжки аромат, където пишеше важните си документи, четеше неразбираеми книги и ръководеше своите като цяло тайнствени бащински дела, за да ѝ покаже символа на тази любов. Само една, казваше ѝ той, и фактът, че е една, увеличаваше значението на жеста, защото внушаваше, че и в бъдеще ще има посещения в кабинета. Златистата кутия, повдигащият се капак, моментът на изненадата: малката ѝ ръка, надвиснала над богатото изобилие на съдържанието му като гмурец, застанал на ръба на басейна, който пресмята съвършения ъгъл на своето гмуркане. Имаше бонбони с шоколад и бонбони с ядки, имаше и с черешов сироп (тези не ги обичаше, плюеше ги в кърпичката си). Но най-хубавите от всички бяха онези, в които нямаше нищо, бяха чисти шоколадови късчета. За тях умираше. Уникално съкровище от млечна топяща се сладост, която опитваше да разпознае сред останалите като тях. Тази ли е? Или тази?

— Йоланда?

Тишина.

— Йоланда!

С развети поли, воали от ефирна тъкан, жената влезе бързешком в стаята. Ама наистина, помисли си Лайла, що за нелепо облекло беше това. Колко пъти Лайла ѝ беше казвала да се облича по-практично?

— Йоланда, къде се губиш? Аз тук те викам ли, викам.

Жената изгледа Лайла, като че си е изгубила ума. И нея ли я прихващаше?

— Йоланда ли, госпожо?

— Кого другиго да викам? — въздъхна пресилено. Можеше да е страшно мудна. А пък и английският ѝ не беше най-добрият.

— Бих искала… нещо. Ако обичаш. Пор фавор23.

— Да, госпожо. Разбира се. Искате ли да ви почета?

— Да ми четеш ли? Не.

Макар изведнъж идеята да ѝ се стори привлекателна. Малко Биатрис Потър може да се окаже точният лек, който да успокои нервите ѝ. Зайчето Питър в синьото си якенце. Катеричката Нъкин и братчето му Туинкълбери. Тези двамата замисляха такива пакости! После се сети.

— Шоколад. Имаме ли шоколад?

Жената все още, изглежда, нищо не разбираше. Може би е прекалила с ликьора.

— Шоколад ли, госпожо?

— Останал бонбон от Хелоуин24 може би? Сигурна съм, че ни се намират някъде. Всичко ще свърши работа. Каквато марка бонбони намериш, ще е добре.

— Ами…

— Си25? Малко бон-БОН-и? Провери шкафа над мивката.

— Съжалявам, не разбирам за какво ме молите.

Това вече беше много неприятно. Жената се преструваше, че не знае какво е шоколад!

— Не виждам къде е проблемът, Йоланда. Трябва да ти кажа, че поведението ти започва да ме притеснява. Дори много.

— Моля ви, не се ядосвайте. Ако знаех какво е, с радост бих ви го донесла. Може би Джени знае.

— Това имам предвид, разбираш ли ме. Точно това ти говоря — Лайла въздъхна тежко. Жалко, но наистина нямаше какво друго да се направи. По-добре лепенката да се махне изведнъж, отколкото да се подръпва полека над раната.

— Опасявам се, Йоланда, че трябва да те освободя.

— Да ме освободите?

— Да. Но мас26. Вече не се нуждая от услугите ти, опасявам се.

Очите на жената сякаш изскочиха от главата ѝ.

— Не можете!

— Дълбоко съжалявам. Искаше ми се нещата да бяха потръгнали. Но при дадените обстоятелства ти наистина не ми оставяш възможност за избор.

Жената се хвърли в краката на Лайла.

— Моля ви! Каквото кажете, ще направя!

— Йоланда, стегни се.

— Умолявам ви — бърбореше жената в полата ѝ. — Знаете какво ще направят. Ще работя по-упорито, кълна се!

Лайла беше очаквала, че ще го приеме зле, но съвсем не очакваше подобен недостоен изблик. Крайно неприятно. Обзе я силно желание да я утеши някак, но устоя на подтика, за да не би да утежни положението. Остави ръцете си да се реят странно във въздуха. Може би трябваше да почака, докато Дейвид се прибере у дома. Той винаги се справяше по-добре от нея в тези неща.

— Естествено, ще ти дадем препоръка. И ще ти платим за две седмици. Наистина не бива да го приемаш толкова тежко.

— Това е смъртна присъда! — тя прегръщаше коленете на Лайла, сякаш се държеше за сал. — Ще ме изпратят в мазето!

— Не ми се струва това да означава смъртна присъда. Реагираш пресилено.

Но жената не можеше да разсъждава. Не можеше да говори, разтърсвана от неконтролируеми хлипания, беше спряла да умолява и мокреше полата на Лайла със слузести сълзи. Лайла мислеше само как да се измъкне от ситуацията възможно най-бързо. Мразеше подобни сцени, ненавиждаше ги.

— Какво става тук?

Лайла вдигна поглед към застаналия на вратата мъж, въздъхна с облекчение.

— Дейвид. Слава Богу. Изглежда, попаднахме в странно положение. Йоланда, ами тя е малко разстроена. Реших да я освободя.

— Иисусе, поредната ли? Какво ти става?

Това не беше типично. Това типичният Дейвид ли беше?

— Много хубаво ми говориш, по цял ден те няма, аз не мърдам от къщи. Мислех си, че ще ме подкрепиш.

— Моля ви, не постъпвайте така! — проплака Йоланда.

Лайла направи жест с ръце, с който да покаже, че иска да махне жената от нея.

— Малко помощ?

Но това не се оказа толкова лесно, колкото би трябвало. Докато Дейвид (не беше Дейвид) се приведе да отдръпне Йоланда (не беше Йоланда) от коленете на Лайла, жената се улови с удвоена сила и започна, да не повярва човек, да пищи. Каква сцена само направи! За бога, ако съдеше от начина, по който реагира тази жена, човек би си рекъл, че да уволниш някого от домакинството наистина е равносилно на смъртна присъда. С рязко дърпане в кръста Дейвид я освободи и вдигна тялото ѝ във въздуха. Тя риташе и пищеше в ръцете му, мяташе се като луда. Само благодарение на по-голямата си сила той успя да я удържи. Едно трябваше да му се признае на Дейвид: поддържаше се във форма.

— Съжалявам, Йоланда! — провикна се Лайла, когато той я отнесе. — Ще ти изпратя чек по пощата!

Вратата се тръшна зад тях. Лайла въздъхна, осъзнала, че е сдържала дъха си. Ама каква случка само. Не беше ли това едно от най-неприятните неща, които ѝ се е налагало да изтърпява. Почувства се разтърсена, но в никакъв случай виновна. Йоланда беше с тях от години и всичко завършваше зле. В устата на Лайла остана горчив привкус. Трябваше да признае, че Йоланда никога не е била безукорна прислужница, а напоследък съвсем беше занемарила задълженията си. Вероятно имаше лични проблеми. Лайла обаче никога не беше посетила дома на жената, не знаеше нищо за живота ѝ. Колко интересно? През всичките тези години Йоланда идваше и си отиваше, а сякаш Лайла изобщо не познаваше жената.

— Е, вече я няма. Поздравления.

Лайла, която отново се беше заела да реши косата си, студено изгледа отражението на Дейвид в огледалото, когато той спря на прага да оправи вратовръзката си.

— И аз в какво точно съм виновна? Ти я видя. Напълно неконтролируема беше.

— Това е третата за година. Добрите прислужници не растат по дърветата.

Тя отново прокара бавно и с наслада четката по косата си.

— Тогава се обади в агенцията. Не е чак такъв проблем.

Дейвид не каза нищо, очевидно с радост изостави темата. Отиде до дивана и издърпа панталоните си нагоре, за да седне.

— Трябва да поговорим.

— Не виждаш ли, че съм заета? Нямат ли нужда от теб в болницата, нямаш ли друга работа?

— Не работя в болница. Говорили сме го милиони пъти.

Така ли? Понякога мислите ѝ бяха като есенни листа, понякога бяха като пчели в буркан, малки жужащи създания, които се въртяха ли, въртяха.

— Какво стана в Тексас, Лайла?

— Какъв Тексас?

Той въздъхна кисело.

— Конвоят. Пътят на нефта. Мислех, че инструкциите бяха ясни.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш. През живота си не съм стъпвала в Тексас — спря да се реши и срещна погледа на Дейвид в огледалото. — Брад мразеше Тексас. Вероятно и за това не искаш да чуеш нищо.

Думите ѝ, видя тя, постигнаха целта си. Споменаването на Брад беше тайното ѝ оръжие. Знаеше, че не бива, но изпитваше извратено удоволствие да гледа лицето на Дейвид, когато изричаше името — спихналата бледност на мъжа, който осъзнава, че никога не може да бъде на висотата на другия.

— Не искам много от теб. Умолявам те да ми кажеш дали все още можеш да контролираш тези създания.

— Да, добре.

Бъз, бъз.

— Ти слушаш ли ме? Не можем да си позволим други бедствия като това. Не и когато сме на косъм.

— Не разбирам защо си ядосан. А и за да бъда съвършено честна, все едно ми е как ми говориш.

— Мътните те взели, остави шибаната четка!

Но преди да го направи, той я изтръгна от ръката ѝ и я запрати в другия край на стаята. Улови я за косата, изви главата ѝ назад и завря в нейното лице своето, което дори не беше лице, ами нещо, съвкупност от чудовищно изкривени черти на плужек, което я къпеше в гнилия си, заразен дъх.

— Писна ми от дивотиите ти — по бузите ѝ, по очите ѝ се пръснаха слюнки, изстреляни гнусно от неговата уста към нейната. Ръбовете на зъбите му бяха оцветени с тъмно вещество и им придаваха ужасяваща яркост. Кръв. Зъбите му бяха омазани с кръв. — Това твое поведение. Тази глупава игра.

— Моля те — едва рече тя. — Боли ме!

— Така ли? — той уви косата ѝ жестоко. Хиляди връхчета на карфици се забиха агонизиращо в скалпа ѝ.

— Дейвид — умоляващо рече тя, сълзи замъглиха погледа ѝ, — моля те. Мисли какво правиш.

Лицето на плужека поаленя от гняв:

— Не съм Дейвид! Аз съм Хорас! Казвам се Хорас Гилдър! — ново усукване и дърпане. — Кажи го!

— Не знам, не знам! Объркваш ме!

— Кажи го! Кажи ми името!

Болката го постигаше. Като бесен вихър съзнанието ѝ рухваше върху нея.

— Ти си Хорас! Моля те, престани!

— Пак! Цялото!

— Хорас Гилдър! Ти си Хорас Гилдър, Директор на Отечеството!

Гилдър я пусна и се дръпна. Тя лежеше по гръб върху тоалетката си и потреперваше от ридания. Да можеше да се върне назад. Да се върне, помисли си тя, стиснала очи, за да скрие от погледа си този ужасен мъж, този Хорас Гилдър. Лайла, върни се. Изпрати се някъде далеч. Тя потрепери от гадене, което се надигна от място, което нямаше име, болест не на тялото, ами на душата, метафизичната сърцевина на нейното разбито аз, падна на колене, повърна, давеше се, хриптеше, повръщаше противната кръв, която самата тя беше пила същата сутрин.

— Добре — рече Гилдър и избърса ръцете си в сакото на костюма. — Така вече е ясно.

Лайла мълчеше. Толкова силно беше желанието ѝ да изпрати съзнанието си надалеч, че дори да опиташе, нямаше да може да изрече думи.

— Велики дни ни очакват, Лайла. Искам да съм сигурен, че си на борда. Край на твоите глупости. И моля те, опитай се да не уволняваш повече компаньонките. Тези момичета не растат по дърветата.

С опакото на китката си тя избърса гнилата слюнка от брадата си.

— Вече го каза.

— Моля?

— Казах, че вече го каза — гласът ѝ дори не звучеше като нейния. — За момичетата, които не растат по дърветата.

— Нима? — позасмя се той. — Така казах. Странно е, като се замислиш. В тези думи има нещо, което несъмнено ще ми е от полза предвид изискванията на хранителната верига и всичко останало. Сигурен съм, че твоят приятел Лоурънс ще се съгласи. Казвам ти, този човек може да яде — замълча за момент, наслаждавайки се на мисълта, преди отново да спре станалия отново мрачен поглед върху нея. — Сега се почисти. Не се обиждай, Лайла, но по косата си имаш повръщано.

Четирийсет

— Сара? Чуваш ли ме?

Гласът се носеше над нея. Глас и лице, които познаваше, но не знаеше откъде. Лице от сън, а тя със сигурност сънуваше: неспокоен сън, в който тичаше, а около нея имаше трупове и части от тела, всичко беше в пламъци.

— Все още е в безсъзнание — рече гласът. Стигаше до нея от някакво далечно разстояние. Континент. Океан. Сякаш идваше от звездите. — Колко използва?

— Три капки. Ами може би четири.

— Четири? Ти да не се опитваш да я убиеш?

— Бързах, разбра ли? Каза ми, че искаш да е упоена. Е, тя е.

Тежка въздишка.

— Дай ми кофа.

Кофа, помисли си Сара, какво щяха да правят гласовете с кофа? Какво общо имаше с каквато и да било някаква кофа? Но щом си го помисли, върху лицето ѝ плисна вода и я върна в съзнание. Тя се задави, хриптеше, размахваше в паника ръце, носът и гърлото ѝ бяха пълни с ледена вода.

— Полека, Сара.

Тя седна, прекалено бързо. Мозъкът ѝ се удари в обвивката си и погледът ѝ се завъртя.

— Ооо — простена тя. — Ооо.

— Главоболието е силно, но скоро ще мине. Само дишай.

Тя премигна, за да махне водата от очите си. Юстас?

Той беше. Горните му предни зъби ги нямаше, потрошени до корен, дясното му око беше забулено и сляпо. Във възлестата си ръка държеше метална чаша.

— Радвам се отново да те видя, Сара. Вече си се запознала с Нина, тук. Поздрави я, Нина.

Зад него стоеше жената от тръбата. През гърдите ѝ имаше преметната пушка, ръцете ѝ небрежно бяха скръстени отгоре ѝ.

— Здравей, Сара.

— Не се притеснявай — рече Юстас. — Знам, че имаш много въпроси и ще стигнем дотам. Само изпий това.

Сара взе чашата и изгълта водата до дъно. Оказа се изненадващо студена и с някакъв метален привкус, сякаш лижеше желязна пръчка.

— Мислех, че си…

— Мъртъв ли? — Юстас се ухили със съсипаната си усмивка. — В известен смисъл всички тук са мъртви. Нина, напомни ми как точно умря ти?

— Пневмония май беше, сър. Или пневмония, или нещо много тежко се стовари отгоре ми. Изобщо не си спомням как оформихме документите.

Взрива, бягството през тръбата, вече всичко се връщаше в паметта ѝ. Сара допи чашата и се огледа около себе си. Изглежда, беше в нещо като бункер без прозорци. Имаше чувството, че се намира някъде под земята. Единственото осветление на стаята идваше от поставка със запалени факли, чиито пламъци трептяха.

— Къде сме?

— Там, където червенооките не могат да ни намерят — той я гледаше по особен начин, извил лице, за да я вижда със здравото си око, и това някак засилваше изпитателността в погледа му. — Повече не мога да ти кажа. Важното е, че тук си на сигурно място.

— Ти ли си… Серджо?

Отново се усмихна и се показаха изпочупените му зъби.

— Поласкан съм, че мислиш така. Но не съм. Няма Серджо. Не и такъв, какъвто си го представяш.

— Но аз мислех…

— И точно така трябваше да мислиш. Използваме името вместо думата бунт. Нина, ако не греша, това беше твоя идея, нали?

— Моя беше, така е.

— На хората им трябва име. Нещо, върху което да се съсредоточат, лице, което да олицетворява идеята. Това е нашето лице. Серджо.

Тя погледна към жената, която я наблюдаваше сдържано, после отново се обърна към Юстас.

— Взривът. Ти беше, нали?

Юстас кимна.

— Първите ни доклади оттам са за седемнайсет мъртви помагачи, сред които твоята приятелка Свирката и двама членове на висшия персонал, които били там на проверка. Добра работа свършихме днес, бих рекъл. Но не това е истинската награда.

— Не е ли?

— Не. Истинската награда си ти, Сара.

Юстас сега я гледаше настойчиво. И двамата я гледаха така. Сара потрепери от студа. Настъпила беше промяна, енергиите на разговора се бяха обърнали, той се опитваше да я разгадае. Могат ли да ѝ се доверят? И още по-точното можеше ли тя да им се довери?

— Тук трябва да ме попиташ защо.

Понеже не искаше да отстъпва прекалено, Сара кимна.

— Защото от тази сутрин Сара Фишер не съществува. Сара Фишер, обитателка на равнината номер 94801, беше убита в самоубийствено бомбено нападение, отнело живота на деветнайсет верни офицери от охраната на Многообичаното ни Отечество. Единствената разпознаваема част от Сара Фишър, която е останала невредима, е — колко удобно — ръка с твоята пластинка с номера. Нея взехме от една помагачка, която допреди по-малко от двайсет и четири часа я използваше, за да пребива жени и деца в мандрите. Решихме, че предвид обстоятелствата ръката може да се използва и по-добре, тя май не беше много съгласна. Оказа здрава съпротива, нали, Нина?

— Боец беше. Признавам ѝ го.

Той отново погледна към Сара.

— По лицето ти разбирам, че методите ни те стряскат. А не бива. Събитията се развиваха прекалено бързо за нея.

— Ти убиваш хора. Не само помагачи. Невинни зрители.

Юстас кимна равно. Лицето му беше непроницаемо, почти безизразно.

— Така е. Много малко хора, освен нашия прославен директор, биха ти повярвали, но тези неща не минават, без да се плати цена.

Сара се възмути от небрежния му тон.

— Това не е оправдание.

— Напротив. Нека да те попитам какво си мислиш, че ще предприемат червенооките след днешното нападение?

Сара не каза нищо.

— Добре, аз ще ти кажа. Репресии. Здраво ще мачкат. Ще е грозна гледка.

Сара погледна Юстас, после Нина, отново Юстас.

— Но защо ти е подобно нещо?

Юстас пое дълбоко въздух.

— Ще се опитам да ти го обясня толкова просто, колкото аз го виждам. Това е война, Сара. Нищо повече, нищо по-малко. И в тази война врагът ни превъзхожда многократно по численост. Успели сме да се внедрим в почти всяко ниво на дейността им, но числата все още говорят в тяхна полза. Никога няма да можем да ги победим, ако се изправим открито пред тях. Театърът на нашите операции е психологически. Да разклатим водачите. Да ги предизвикаме. Всеки засегнат от взрива е нечий баща, нечия съпруга, нечии син или дъщеря. За всеки един, когото червенооките ще изпратят в угоителния, двама ще се присъединят към нас. Може да изглежда жестоко. И е такова — замълча, остави думите да постигнат своето въздействие. — Може би на теб не ти се струва смислено. Скоро ще започне, ако предчувствието ми за теб е вярно. Във всеки случай следствието от следобедното нападение е, че ти вече не съществуваш. И това те прави изключително ценна за нас.

— Да не ми казваш, че си го планирал?

Начинът, по който сви рамене, подсказа, че отговорът е по-сложен, отколкото тя мисли.

— Има различни видове планирания. Голяма част от действията ни се основават на преценка на времето и на късмет. Но в твоя случай падна голямо обмисляне. Наблюдавахме те от известно време, чакахме правилния момент. Джаки събра парченцата ведно и даде сигнал за действие. Епизодът в завода за биодизел беше организиран, както и нейното внезапно изчезване от жилището миналата нощ. Тя знаеше, че ще тръгнеш да я търсиш в болницата. Честно казано, на мен цялата работа ми се струваше доста изкуствена и хранех съмнения, но нейното доверие в теб спечели. И с удоволствия заявявам, че е била права.

Умът на Сара плуваше в неверие. Не, даваше се.

— Джаки… една от вас ли е?

Юстас кимна.

— С нас е от самото начало, една от водачите. Не мога да ти изброя колко нападения е планирала. Последната ѝ мисия беше твоето привличане.

Сара се опита да проговори, но не намери думи. В ума ѝ жената, за която говореше Юстас, не се вписваше в образа на жената, която тя познаваше. Джаки? Една от бунтовниците? Повече от година жената едва беше напускала полезрението на Сара. Спяха на три стъпки една от друга, работеха една до друга, хранеха се в компанията една на друга. Казваха си всичко една на друга. Звучеше абсурдно. Невъзможно беше. И тогава се сети:

— Какво искаш да кажеш с „последна“?

Нещо се промени във въздуха.

— Съжалявам — рече той. — Джаки е мъртва.

Думите му бяха като плесница.

— Не може да е.

— Опасявам се, че това е истината. Знам колко скъпа ти беше.

— Едва по мръкнало извозват хората от болницата! Видях вана! Трябва да я вземем!

— Чуй ме…

— Още има време! Трябва да направим нещо! — Сара стрелна с поглед Нина, която продължаваше да седи със скръстени над пушката си ръце, после отново погледна към Юстас. — Защо бездействате?

— Защото е прекалено късно, Сара — изражението му омекна. — Джаки изобщо не е влизала в болницата. Това се опитвам да ти кажа. Тя беше шофьор на колата.

Нещо се счупи. Ето така се почувства. Нещо у нея се счупи. Последната брънка, последната нишка, която я свързваше с живота, се скъса. Тя се носеше, отдалечаваше се.

— Джаки знаеше колко е болна. Да ѝ оставаха още няколко месеца живот, преди да я изпратят в угоителния — Юстас се наклони към нея. — Тя пожела да стане така. Коронният момент от великата ѝ кариера. Не би искала да се случи по друг начин.

— Мъртва е — каза на себе си Сара.

— Тя постъпи както трябва. Джаки е герой на въстанието. А ти си тук, готова да поемеш делата оттам, откъдето тя ги остави.

Изглежда, Сара не можеше да се разплаче. Почуди се защо и разбра; изплакала беше и последните сълзи в живота си, не ѝ бяха останали. Колко странно беше да не можеш да плачеш. Да обичаш някого така силно, както тя беше обичала Джаки, и да не откриеш у себе си мъка по него.

— Защо аз?

— Защото ги мразиш, Сара. Ненавиждаш ги и не се страхуваш от тях. Разбрах го онзи ден в камиона. Помниш ли?

Сара кимна.

— Има два вида ненавист. Едната ти дава сили, другата те сломява. Ти изпитваш първата. Винаги съм знаел това за теб. И Джаки го знаеше.

Истина беше. Тя ги ненавиждаше. Ненавиждаше ги заради ехидните им погледи, идващата им с лекота и през смях жестокост. Ненавиждаше ги заради воднистата им овесена каша и ледените душове, ненавиждаше лъжите, които я караха да крещи, ненавиждаше бияческите им палки и усмивките на самодоволните им лица. Ненавиждаше ги до мозъка на костите си, с всяка клетка на тялото си, нервите ѝ пламтяха от омраза, дробовете ѝ вдишваха и издишваха омраза, сърцето ѝ изпомпваше чист еликсир от омраза във вените ѝ. Жива беше, защото ги ненавиждаше и ги ненавиждаше най-вече защото ѝ бяха отнели дъщерята.

Осъзна, че Юстас и Нина я чакат да отговори. Разбра, че всичко, което бяха направили и казали, целеше именно това. Стъпка по стъпка предпазливо я бяха довели до ръба на пропастта. Престъпеше ли веднъж ръба ѝ, ставаше друг човек.

— Какво искате да направя?