Дванайсетте

Двайсет и три

Дий Ворхис беше казала, че иска да изведе децата.

Но не беше само тя. Всички жени, както съпругът ѝ Къртис щеше скоро да научи, работеха по плана. Сали, братовчедката на Дий, и Мейс Франсис, и Шар Уидърз, и Сиси Коли, и Али Дод, и дори Мати Райт — постоянно изнервената, непрестанно бъбреща Мати Райт — казали на съпрузите си едно и също. Истинска засада, жените обграждаха мъжете отдясно и отляво със съпружеска настойчивост, на която не можеше да се откаже: Няколко часа на слънце, говореха те, лежаха в леглото или миеха чиниите или четяха на децата за училище. Какво лошо има? Нека този път вземем децата.

И не че не бяха водили момичетата извън стените и преди, напомни му Дий, двамата седяха заедно в миг на спокойствие в кухнята, след като бяха сложили момичетата да спят. Ами онзи път, рече тя — преди колко време беше? — когато ходиха до Зеленото поле за рождения ден на Нитя. Сири беше още прощъпулниче, Нитя мъкнеше със себе си онова мръсно одеяло. Онези безметежни часове под преливника и пеперудите, дали си спомнял? Как се носели по някакво въздушно течение, а ярките им криле се спускали надолу, после отново се издигали и онази, която изненадала всички, като кацнала на носа на Нитя. Дий каза: Как може да не усетиш присъствието на Бог в такъв миг? Сладкото, свободно чувство, което пораждаше, момиченцата се смееха, ли смееха, далеч бяха часовете на предупредителната сирена, в някакво отдалечено бъдеще, а синьото небе беше надвиснало отгоре им, сякаш самият рай се е спуснал над главите им, над тях четиримата, които заедно бяха отвъд стената. Наистина беше в зелената зона, така е, тя не би казала, че не е, но можеха да видят периметъра оттам, наблюдателните кули, постовете и оградите с навита бодлива тел, а и кой решаваше за тези неща, всъщност? С какво се отличаваше и с какво беше по-опасна от една разходка до Северното поле? Крък ще бъде там, както и Тифти (името ѝ се изплъзна, преди да успее да се спре, но какво ли би могла да направи?); имаше и укрития, ако нещо се случеше, но защо трябва да се случва нещо? Посред летен ден? От месеци капаните стояха празни, нито един дремльо не бяха видели да се навърта наоколо. Всички така казваха. Няколко часа на слънце, далеч от сивотията и мръсотията на града. Летен излет из полето. Нищо повече не искала.

Ще ѝ угоди ли на тази едничка молба? Заради момичетата? Ама защо не и каже ясно. Ще го направи ли заради нея, заради съпругата, която го обича?

И така, два дни по-късно в знойната юлска сутрин температурата вече надвишаваше двайсет и шест и се беше устремила към трийсет и шест, Къртис Ворхис, трийсет и две годишен бригадир от Северния селскостопански комплекс, с оръжието на баща си 38-и калибър, втъкнато на кръста, с три патрона в барабана (баща му беше изстрелял другите три), се оказа в автобус заедно с други семейства и не само семейства — и деца. Нитя, Сири и братовчед им Карсън, точно навършил дванайсет, но все още толкова хилав, че краката му се полюляваха на десетина сантиметра от пода; Боб и Дънк Уидърз, близнаците; момичетата на семейство Франсис Рина и Джулс седнали отзад, за да могат да държат под око момчетата; малката Джени Апгар, която пътуваше в скута на по-големия си брат Гунар; Дийн и Амелиа Райт, и двамата достатъчно пораснали, за да се правят на отегчени и над нещата; Мери Дод и братчето ѝ, което все още беше бебе, Сач, малкият Луис Коли, още в кошче; Рийз Куомо, Даш Мартинез и Синди-Сю Бодайн. Общо седемнайсет, концентрирана маса от детска жега и шум, толкова необичайни за сетивата на Ворхис, като жужащ рояк от пчели. За съпругите беше обичайно да придружават мъжете си при саденето, естествено, и при жътва, когато за всеки чифт ръце имаше работа, но това беше нещо ново. Дори когато автобусът мина през вратата, старият дизелов двигател бучеше и гъргореше, а умореното му шаси се полюляваше под тях, Къртис Ворхис го долови. Горещата и еднообразна работа се беше превърнала в специално събитие. Денят носеше изпълнен с надежда дух, че се е родила нова традиция. Защо по-рано не се бяха сетили да направят такова нещо — че ако вземат децата, това ще направи деня необикновен?

Минаха покрай язовира, склада за гориво, загражденията, на които стояха часовите и им помахаха, после продължиха надолу към долината, към златистата светлина на юлското утро. Жените седяха отзад с багажа и продуктите за излета, приказваха си и се смееха; децата, след безплодните опити на една от майките — естествено, коя друга да бъде, ако не Али Дод — да ги накара да изпеят химна на Тексас, единствената песен, която всички знаеха (Тексас, наш Тексас! Привет, могъщи щат! Тексас, наш Тексас! Толкова прекрасен, толкова велик!), се бяха разделили на няколко враждуващи фракции, по-големите момичета си шепнеха и се кикотеха и се преструваха, че момчетата не ги интересуват, момчетата се преструваха, че това не ги интересува, малките скачаха на пейките и се щураха по пътеката, за да извършват най-различни нападения; мъжете отпред седяха в обичайното си въздържано мълчание и цялото им общуване се свеждаше само до някоя размяна на ироничен поглед или извита вежда: В какво се забъркахме? Те бяха хора на полето, със загрубели от работа ръце, късо подстригана коса, почернели нокти, без бради. Ворхис извади часовника си от джоба и провери колко е часът: 7:05. Единайсет часа преди сирената, дванайсет преди последния транспорт, тринайсет преди мръкване. Гледайте часовника. Осведомете се къде е най-близкото укритие. Съмнявате ли се, бягайте. Думите бяха гравирани в съзнанието му, неизличими като детска броилка или като някоя от молитвите на сестрите. Ворхис се извърна на мястото си, за да улови погледа на Дий. Тя държеше Сири в скута си, момиченцето беше прилепило нос към прозореца и наблюдаваше минаващия свят. Дий му се усмихна уморено: Благодаря ти. Сири заподскача, приклякваше с удоволствие. Момиченцето засочи с топчесто пръстче към прозореца и записука радостно. Благодаря ти за това.

И след това, преди да разберат как, вече бяха пристигнали. През предното стъкло на автобуса, различните като разноцветни парцалчета от пъстър пачуърк полета на просторния Северен комплекс се простираха пред очите им: царевица и пшеница, памук и бобови насаждения, ориз, ечемик и овес. Шейсет хиляди декара, съшити заедно чрез плетеница от прашни пътища, а в ъглите им имаше заслони от тополи и дъбове, с наблюдателни кули, помпени станции с водоеми и плетеници от тръби и пръснати на равни разстояния укрития, отбелязани с високи оранжеви флагове, които висяха отпуснато в неподвижния въздух. Ворхис знаеше къде се намират укритията, но когато царевицата порастеше, без флаговете невинаги беше лесно да ги открие човек.

Той стана и тръгна напред, където братът на Дий Натан — всички го наричаха Крък — седеше зад шофьора. Ворхис беше бригадир, но всъщност именно Крък като главен офицер от вътрешната сигурност носеше главната отговорност.

— Май сме избрали хубав ден за излета — рече Ворхис.

Крък сви рамене и нищо не каза. И той като полските работници беше облечен в онова, което имаше: джинси с кръпки и каки риза, разръфана на яката и на китките. Отгоре ѝ носеше яке от изкуствена материя в ярко оранжев цвят с надпис ТЕКСАСКИ ОТДЕЛ ПО ТРАНСПОРТ, отпечатан на гърба. Държеше пушката си: 30–06 с дълга цев и снайперски мерник, прехвърлена през гърдите; преработен четирийсет и пети калибър лежеше в кобура на бедрото му. Пушката беше стандартно оръжие, но 45-и калибър беше нещо специално, старо военно оръжие или може би полицейско, с масленочерен лъскав лак и полирана дървена дръжка. Той дори си го беше кръстил. Наричаше го Абигейл. За да се сдобие човек с подобно оръжие, му беше необходимо да познава някой специален човек и на Ворхис не му трябваха дълги и тежки размисли, за да се досети кой може да е този специален човек — почти обществена тайна беше, че Тифти е от търговците на оръжие. Оръжието на Ворхис с жалките му три патрона беше нищо в сравнение с Абигейл, но нямаше как да си позволи оръжие като това на Крък.

— Винаги можеш да кажеш, че идеята е била на Дий — каза Крък.

— Значи не ти се струва умна.

Зет му сподави смеха си. Мигът беше от онези, в които приликата между Крък и сестра му беше най-стряскаща, но всъщност беше повече внушение, отколкото действителна физическа прилика, и нещо, което само Ворхис можеше да забележи. Повечето хора всъщност забелязваха само колко различни са двамата.

— Няма значение какво мисля аз. Знаеш не по-зле от мен. Навие ли си нещо на пръста Дий, и да се обесиш, няма да я разубедиш, докато не стане на нейното.

Автобусът издрънча и се разтресе от горе до долу. Ворхис с усилие остана прав. Зад тях децата се разкрещяха от щастие.

— Ей, Дар — рече Кърк, — може ли да не минаваме през всички гърбици?

Старата жена на волана в отговор се изкашля сочно и враждебно. Да кажеш на Дар какво да прави с автобуса си, беше равносилно на обявяването на война. Всички шофьори в транспорта бяха по-възрастни жени, обикновено вдовици. Нямаше правило за това — просто така се постъпваше. С лице, замръзнало в постоянно намръщване, Дар беше фигура с легендарна свадливост, както и най-нетърпящата глупости жена, живяла някога на земята. Отчиташе времето на окачен на врата си секундомер и оставяше човека обвит в облак прах, ако е закъснял и с минута за последния автобус. Не един полски работник беше прекарал нощта в укритие, изплашен до смърт, зает с броене на минутите до изгрев.

— Автобусът е пълен с дечурлига, за Бога. Едва мисля при цялата дандания — Дар погледна към шофьорското огледало над предното стъкло. — Млъкнете там отзад! Дънкан Уидърз, веднага слез от пейката! А ти, Джулс Франсис, не си мисли, че не те виждам! Точно така — предупреди тя с леден поглед, — на теб говоря, млада госпожице. Веднага смени нахилената си физиономия.

Изведнъж всички се умълчаха, дори съпругите. Но когато Дар отново отправи поглед към пътя, Ворхис осъзна, че гневът ѝ е престорен, жената се мъчеше да не избухне в смях.

Крък стовари голямата си ръка върху рамото му.

— Отпусни се, Вор. Остави всички да се радват на деня.

— Да съм казал, че се притеснявам?

Лицето на Крък стана сериозно.

— Виж, наясно съм, че би предпочел Тифти да не идва. Нали? Разбирам. Но той е най-добрият стрелец, с когото разполагам. Каквото си щеш разправяй, но момчето цели ченгел от двеста и петдесет метра.

Ворхис дори не подозираше, че мисли за Тифти. Но сега, когато Крък повдигна въпроса, се позачуди и реши, че може би е мислил.

— Та, казваш, ще ни е необходим.

Крък сви рамене.

— В летен ден като този няма да имаме никакви проблеми. Просто съм предпазлив, това е. Тук са и моите момичета — усмихна се, за да разведри разговора. — Само Дий да не свиква. Трябваше да поискам около петдесет услуги, за да организирам тая малка веселба, и можеш да ѝ предадеш думите ми.

Автобусът влезе в мястото за почивка. Последните чистачи излизаха от царевицата, облечени в обемисти подплатени облекла, тежки ръкавици и шлемове с мрежи, които затъмняваха лицата им. По тях висяха най-различни оръжия: къси пушки, пушки с дълги цеви, пистолети, дори няколко мачетета. Крък инструктира децата да останат, където са, чак когато се обявеше, че всичко е чисто, щяха да им позволят да излязат от автобуса. Докато възрастните разтоварваха багажа, Тифти слезе от платформата на покрива на автобуса и се срещна с Кърк отзад за кратко съвещание с офицера от вътрешната сигурност, отговарящ за отряда по прочистването, мъж на име Дилън. Останалите от екипа на Дилън, осмина мъже и четири жени, бяха отишли да донесат вода от коритото до помпената станция.

Крък тръгна обратно към мястото, където Ворхис чакаше с останалите мъже. Слънцето вече грееше безмилостно, сутрешната влага беше изчезнала.

— Чисто, та свети. Заслоните също — смигна на Ворхис. — Това ще струва още на Дий.

Преди Крък да успее дори да довърши думите си, децата се изстреляха от местата си, заприиждаха вън от автобуса и освободиха местата за чистачите, които щяха да се върнат в града. Докато наблюдаваше как децата се пръсват наоколо със светнали лица и живнали от вълнение телца, Ворхис за миг застина на място, завладян от спомен. За мнозина, по-малките най-вече, дневната екскурзия представляваше първото им пътуване извън стените, той го знаеше отначало. Но да бъде свидетел на този миг беше нещо друго. Дали чувстваха по-различно въздуха в дробовете си, чудеше се той, слънцето по лицата си, земята под краката си? По-различни ли ги беше усетил сам той, когато за пръв път слезе от автобуса преди много години? Разбира се, чувстваха ги различни: да излязат вън от стените означаваше да открият света в неговите безгранични измерения — светът, който човек знае, че съществува, но не е вярвал, че ще бъде част от него. Спомни си усещането като вид безтегловна радост, но и носещ страх, като сън, в който е получил способност да лети, но е разбрал, че сам не може да се приземи.

До наблюдателната кула Форт и Чес побиваха прътове, за да издигнат навес, жените мъкнеха масите и столовете, багажите с храна. Али Дод, засенила лице с широкополата сламена шапка, вече се опитваше да организира децата в игра. Всичко беше точно както Дий си го беше представяла, когато повдигна въпроса да изведат децата.

— Хубаво е, нали?

Братовчедът на Ворхис, Тай, стоеше до него и държеше багаж до гърдите си. Над метър и осемдесет, с тясно, печално лице, той винаги напомняше на Ворхис на тъжно куче. Зад него Дар натисна три пъти клаксона, автобусът избълва мазен дим и потегли.

— Разказвал ли съм ти за първото си излизане зад стената?

— Не мисля.

— Повярвай ми — рече Тай и поклати глава така, че Ворхис разбра: човекът няма никакво намерение да преувеличава. — Това е приказка.

Когато всичко беше разопаковано, Крък извика децата под брезента, за да преговорят правилата, които всички знаеха. Най-напред, рече Крък, всеки трябва да си има другарче. Другарче може да ти е брат, сестра или приятел, но трябва да имаш такова и непрекъснато да си с другарчето си. Това беше най-важното. Откритият участък в основата на наблюдателната кула беше безопасен, в неговите граници можеха да ходят където си искат, но не биваше при никакви обстоятелства да навлизат сред царевицата, дърветата на юг също бяха извън границите.

— Виждате ли онези флагове? — попита Крък и с жест показа флаговете из полето. — Оранжевите, които висят? Кой може да ми каже какво означават те?

Шест ръце се вдигнаха. Очите на Крък обходиха групата, преди да се спрат на Даш Мартинез. Седемгодишен, само колене и лакти, с чорлава тъмна коса, под зоркия поглед на Крък той замръзна. Седеше между Мери Дод и Рийз Куомо, които прикриваха устата си, за да не се види, че се подсмихват. Укритията, предположи момчето. Точно така, отвърна Крък и кимна. Това са укритията. Сега ми кажете, продължи той, като се обърна към всички, ако засвири сирената, какво трябва да направите?

Да бягаме! — рече някой, след това втори го повтори, трети. — Бягаме!

— Накъде? — попита Крък.

Този път му отговориха в хор:

— Да бягаме към укритията!

Той се отпусна усмихнат.

— Браво. Сега вървете да си играете.

Всички по-малки деца побягнаха с изключение на тийнейджърите, които се задържаха още един миг до заслона, защото искаха да се отделят от по-малките. Но дори те, разбра Ворхис, щяха да намерят начин да поизлязат на слънце. Извадиха карти за игра, чилета прежда за плетене и не след дълго жените, заети с ръкоделие, наблюдаваха децата от сянката и вееха на лицата си заради жегата. Ворхис извика мъжете наоколо да раздадат таблетки сол — дори постоянно да пие вода, който работеше в този пек, беше застрашен от опасно обезводняване. Напълниха бутилките си на помпата. Нямаше нужда да им обяснява задачата. Премахването на цветовете на царевицата беше изнурителна, макар и просто работа, която всички те бяха извършвали много пъти. На всеки три реда царевица, четвъртият ред беше засаден с втори сорт. Царевичната коса на тези редове трябваше да се премахне, за да се предотврати самоопрашването, с наближаването на прибирането на реколтата, той щеше да даде нов, кръстосан сорт, по-силен, който да използват за посев на следващата година. Когато бащата на Ворхис му обясни за пръв път процеса преди години, на него му се стори вълнуващ, дори някак неясно еротичен. Онова, което правеха, в крайна сметка беше част от процеса на възпроизвеждането, макар да ставаше дума само за царевица. Но физическите трудности, които поставяше извършването на задачата — часове под изпепеляващото слънце, безкрайният дъжд от прашец по ръцете и лицето, насекомите, които жужаха около главата му и търсеха възможност да се пъхнат в ушите, в носа и устата му — набързо му отвориха очите. През първата му седмица на полето един мъж получи слънчев удар и припадна. Ворхис не помнеше кой е бил човекът, нито какво е станало с него, оставиха го в следващия автобус и се върнаха на работа. Напълно възможно беше човекът да е умрял.

С тежки платнени ръкавици, широкополи шапки и ризи с дълги ръкави, закопчани при китките, мъжете се приготвяха за работа и вече се потяха обилно. Ворхис хвърли поглед към наблюдателната кула, където Тифти беше заел позиция и оглеждаше с мерника си редицата от дърветата. Крък имаше право; Тифти беше човекът, който трябваше да седи горе. Каквото и да се кажеше за Тифти Ламонт, уменията му като стрелец бяха безспорни. Но само като чуеше да изричат името на този човек, толкова години след случилото се, у Ворхис се надигаше гняв. Изминалото време само беше увеличило чувството, всяка година, която изминаваше, беше още една година от неизживения живот на Боз. Защо Тифти трябваше да порасне и да се превърне в мъж, а Боз не? В по-разсъдливи моменти Ворхис разбираше, че чувствата му са ирационални. Тифти може и да беше подстрекател за случилото се в онази съдбовна нощ, но никой от тях не се възпротиви, а ако го бяха направили, Боз щеше да е жив. И въпреки това, каквото и да казваха Дий или Крък, или дори самият Тифти — който дори сега, като обхождаше линията от дървета с пушката си и безмълвно обещаваше да защитава децата на Ворхис — нищо не можеше да разубеди Ворхис, че Тифти и само Тифти е виновен. В крайна сметка, той беше принуден да приеме чувствата си като провал на своя характер и да ги запази за себе си.

Раздели работниците на три групи, всяка отговорна за четири реда. След това се запътиха към навеса, за да си вземат довиждане. На полето децата играеха на топка, от другата страна на наблюдателната кула дойде прозвънването на конски подкови в канала. Дий си почиваше на сянка със Сали и Люси Мартинез, играеха на карти. Техните игри бяха епични, понякога продължаваха с дни.

— Май сме готови да тръгваме.

Тя остави картите, вдигна лице съм него.

— Ела.

Той махна шапката си и се приведе да приеме целувката ѝ.

— Боже, вече миришеш — засмя се тя и смръщи нос. — Тази целувка ти е последната за днес, опасявам се. Трябва ли да ти казвам да внимаваш?

Винаги това си казваха.

— Ако искаш.

— Ами добре тогава. Внимавай.

Нит и Сири бяха дошли в палатката. По косата и гънките на пуловерите им имаше стръкчета трева. Като кутренца, които са се търкаляли по земята.

— Прегърнете баща си, момичета.

Ворхис коленичи и ги прегърна като топъл вързоп.

— Да слушате мама, нали? Ще се върна за обяд.

— Ние сме си другарчета една на друга — обяви Сири.

Той изтръска тревата от мокрите им от пот коси. Понякога, само като ги видеше, го връхлиташе такава любов към тях, че очите му се насълзяваха.

— Разбира се, че така ще бъде. Не забравяйте какво ви каза вуйчо Крък. Стойте пред погледа на мама.

— Карсън казва, че в полето има чудовища — рече Сири. — Чудовища, които пият кръв.

Ворхис стрелна с поглед Дой, която сви рамене. Въпросът не изскачаше за пръв път.

— Объркал се е — каза той. — Опитва се да ви изплаши, шегува се с вас.

— Защо тогава не трябва да ходим в полето?

— Защото такива са правилата.

— Честно ли?

Той си наложи да се усмихне. Ворхис и Дий се бяха уговорили да държат въпроса мъгляв колкото може по-дълго и въпреки това и двамата разбираха, че не могат вечно да държат момичетата в незнание.

— Честно.

Той отново ги прегърна една по една, после и двете заедно и тръгна към хората си на края на полето. Зелена стена, висока метър и осемдесет: редове от царевица, поредица от дълги коридори, които стигаха до заслона. Слънцето беше прекосило невидимата граница към пладнето, никой не говореше. Ворхис погледна часовника си за последен път. Гледайте часовника. Осведомете се къде е най-близкото укритие. Съмнявате ли се, бягайте.

— Хайде — сложи той ръкавиците си, — да свършим тази работа.

След тези думи всички заедно навлязоха в полето.

В известен смисъл всички се бяха превърнали в хората, които бяха заради онази нощ — последната нощ от детството им. Крък, Ворхис, Боз, Дий: тичаха заедно, дневните им орбити бяха ограничени от стените на града и зорките очи на сестрите, които ръководеха училището, и хората от вътрешната сигурност, които ръководеха всичко останало. Време, когато клюка, слух или някои истории се прокрадваха по земята. Мръсни лица, мръсни ръце, четиримата се мотаеха на алеята зад техните жилища на път от училище. Какъв беше светът? Къде беше светът и кога щяха да го видят? Къде отиваха бащите им, а понякога и майките им, връщаха се и миришеха на тежък труд, задължения и тайнствени грижи? Ходеха навън, така е, но колко различно беше навън от града? Как изглеждаше, какъв вкус имаше, как звучеше? Защо от време на време някой — баща или майка — напускаше и повече не се връщаше, сякаш невидимото царство отвъд стените имаше силата да ги поглъща цели? Дремльовци, драки, вампири, скокльовци; знаеха имената, но не познаваха цялата сериозност на значението им. Имаше драки, които бяха най-злите, те бяха като скокливите или вампирите (дума, която само старите хора използваха); имаше и дремльовци, които бяха същите, но не съвсем. Опасни бяха, така е, но не толкова много, по-скоро бяха досадни като скорпионите и змиите. Някои казваха, че дремльовците били драки, които са живели прекалено дълго. Други казваха, че били съвсем различна порода създания. Че никога не са били хора.

Което пораждаше друг въпрос. Ако виралите някога са били хора като тях, как са се превърнали в това, което бяха?

А най-голямата история от всички беше великият Нилс Кофи: полковник Кофи, основател на Експедиционния корпус, безстрашен мъж, който кръстосвал света, за да се бие и да умре. Произходът на Кофи, както и всичко около него бяха забулени в митове. Той бил трето дете, отгледано от сестрите; останал сираче след Нахлуването от Изток през 38-а, когато видял смъртта на родителите си — момче воин, облечено в кожи, което носело отрязана глава на вирал на копието си. Той беше избил сто вирала с една ръка, хиляда, десет хиляди. Броят винаги нарастваше. Никога не беше стъпвал в града; вървеше сред тях преоблечен като обикновен човек, полски работник, скрил истинската си самоличност; изобщо не съществуваше. Говореше се, че този мъж е положил клетва — кръвна клетва — не пред Бог, ами пред другите и че те си обръснали главите, за да отбележат това обещание, а то било да умрат. Странствали далеч извън стените на града, и то не само из Тексас. Оклахома Сити. Уичита, Канзас. Розуел, Ню Мексико. На стената над леглото си Боз държеше карта на старите Съединени щати, парчета от избелели цветове, съединени помежду си като парчета от пъзел, и за да отбелязва всяко ново място, боцваше по една от карфиците на майка си, свързваше карфиците с конец и така очертаваше маршрутите, пропътувани от Кофи. В училище питаха сестра Пег, чийто брат беше работил на Пътя на нефта: Какво е чула тя, какво знае? Наистина ли Експедиционният е открил други оцелели, цели градчета, дори градове, пълни с хора? На този въпрос сестрата нямаше отговор, но в проблясването на очите ѝ, когато те изговаряха името му, виждаха да проблясва надежда. Това беше Кофи: откъдето и да идваше, каквото и да беше направил, Кофи беше основание за надежда.

Щеше да дойде време, много години по-късно, дълго след смъртта на Боз, а и на майка му, когато Ворхис щеше да се чуди: Защо двамата с брат му не бяха говорили по тези теми с родителите си? Така щеше да е нормално; въпреки това той търсеше в спомените си и не можеше да си припомни и един спомен, както не можеше да си припомни майка си или баща си да казват една дума за картата на Боз. Защо е било така? И какво беше станало със самата карта, която в спомените на Ворхис в единия ден беше там, а на другия я нямаше? Сякаш историите за Кофи и Експедиционния са част от таен свят — момчешки свят, който, веднъж приключил, остава в миналото и толкова. За период от няколко седмици тези въпроси дотолкова го занимаваха, че една сутрин на закуска той най-накрая събра сили и попита баща си, който се засмя. Шегуваш ли се? Тад Ворхис все още не беше стар човек, но изглеждаше такъв: косата му и половината от зъбите му ги нямаше, кожата му блестеше с постоянна болезнена влага, ръцете му като костеливи гнезда почиваха на кухненската маса. Ти сериозно ли питаш? Ами ти не беше толкова зле, но Боз — момчето не млъкваше. Кофи, Кофи, Кофи по цял ден. Не помниш ли? Внезапно връхлетялата го скръб помрачи погледа му. Тази глупава карта. Да ти кажа истината, нямах сърце да я скъсам, но се изненадах кой го направи. Не съм те виждал да плачеш така през живота ти. Предполагам, решил си, че всичко това са глупости. Кофи и останалите. Че никаква полза няма от тях.

Но не е било без полза, никога не би могло, никога. Как би могло да е без полза, когато бяха обичали толкова силно Боз?

Тифти беше причината, разбира се. Тифти лъжецът, Тифти разказвачът на небивалици, Тифти, който с такова отчаяние искаше да е някой, че от устата му излизаха какви ли не щуротии. Той рече, че е видял Кофи с двете си очи. Тифти, изсмяха се всички, ама глупости дрънкаш. Тифти, никога не си виждал Кофи, никого не си видял. Но в подигравките им идеята вече предявяваше правата си, от самото начало момчето имаше дарбата да накара човек да повярва в едно, докато в същото време знае, че истината е друга. Така потайно се беше вмъкнал сред тях, че никой не можеше да кажа как точно се е случило. В единия ден нямаше никакъв Тифти, на другия вече имаше. Ден, който започна като всеки друг: с църква, училище и бавното и мъчително приближаване на три следобед. Звънът на звънеца, внезапно споходилата ги свобода, триста тела се устремиха по коридорите и надолу по стъпалата в следобеда. Разходката от училище до техните квартали, лицата на съучениците им изчезваха, когато пътищата им се разделяха, докато не останаха само четиримата.

Но не съвсем. Докато вървяха към алеята, покрай бъркотията от стари пазарски колички, прогизнали матраци и счупени столове — хората все си изхвърляха боклука там отзад, независимо какво казваше домоуправителят — те си дадоха сметка, че са били следени. Момче, слабо като вейка, с мършаво лице, над което имаше червеникаворусолява коса, която му придаваше вид, като че е паднало от голяма височина на главата си. Въпреки че беше януари, а въздухът хладен и влажен, то не носеше палто, само пуловер и джинси и найлонови чехли на краката си. Разстоянието, от което ги следеше с ръце в джобовете си, беше достатъчно близко, за да окуражи любопитството им, без да изглежда, че се натрапва. Изпитателно разстояние, все едно казваше: Може да съм интересен. Може да поискате да ми дадете възможност.

— Според теб той какво иска? — попита Крък.

Стигнали бяха до края на алеята, където бяха издигнали малък навес от дървени парчета. Мухлясал матрак, от който стърчаха пружини, им служеше за под. Момчето беше спряло на около десет метра и влачеше крака в прахта. Някаква особеност в държанието му придаваше вид, сякаш частите на тялото му са свързани нестабилно, все едно е бил събран от четири други момчета.

— Следиш ли ни? — извика Крък.

Момчето не отговори. Гледаше надолу и нанякъде, като куче, което избягва погледа. От този ъгъл всички можеха да видят белега на лявата страна на лицето му.

— Глух ли си? Попитах те нещо.

— Не ви следя.

Крък се обърна към другите. По-голям с година, той беше неофициалният водач.

— Някой да познава хлапето?

Никой не го познаваше. Крък отново погледна към момчето.

— Ти. Как ти викат?

— Тифти.

— Тифти? Що за име е това?

Очите му оглеждаха върховете на сандалите му.

— Ами име.

— Майка ти така ли ти вика? — попита Крък.

— Нямам майка.

— Умряла ли е, или те е оставила?

Момчето забърника нещо в джоба си.

— И двете, май. Като питаш така — той ги изгледа килнал глава, — вие група ли сте?

— И защо мислиш така?

Момчето вдигна костеливите си рамене.

— Виждал съм ви, това е.

Крък се спогледа с останалите, после отново погледна към момчето. Въздъхна отегчено.

— Няма смисъл да висиш там като тъпанар. Ела да те огледаме.

Момчето тръгна към тях. Ворхис си помисли, че у него има нещо познато, в погледа му на чакащо куче. Но може би това се дължеше на факта, че всеки един от тях можеше да е толкова самотен, колкото и момчето. Белегът на лицето му, видяха те, беше голяма морава синина.

— Ей, аз го познавам — рече Дий. — Ти живееш в Социалните, нали? Видях те да се преместваш там с баща си.

Жилища за социалноподпомагани Хил Кънтри: лабиринт от апартаменти, в които се тъпчеха семействата. Всички ги наричаха Социалните.

— Така ли? — попита Крък. — Тъкмо си се нанесъл ли?

Момчето кимна.

— От Хюстън.

— И с него ли живееш? — продължи да пита Крък. — С баща ти?

— Имам и леля. Роуз. Най-вече тя се грижи за мен.

— Какво имаш в джоба си? Виждам, че си играеш с него.

Момчето измъкна ръката си, за да им покаже: сгъваемо ножче, дебело от разни приспособления. Крък го взе, останалите трима се скупчиха и навряха лица да го огледат. Обичайните ножчета, плюс пила, отвертка, ножици, тирбушон, дори лупа, потъмняла от времето.

— Откъде го взе? — попита Крък.

— Баща ми ми го даде.

Крък се намръщи.

— Той в контрабандата ли е?

Момчето поклати глава.

— Ъъ. Той е хидро. Работи на язовира — посочи към ножчето. — Ако го искаш, твое е.

— За какво ми е твоя нож?

— Ама щом той не го иска, остава за мен — рече Боз. — Дай го.

— Млъквай, Боз — Крък изгледа бавно момчето. — Какво си си направил на лицето?

— Паднах.

Тонът му не беше отбранителен. И въпреки това всички почувстваха празнотата на лъжата.

— По-скоро си паднал на юмрук. Баща ти го е направил или е бил друг?

Момчето мълчеше. Ворхис видя как челюстта му трепна.

— Крък, остави го на мира — рече Дий.

Но Крък не отместваше очи от него.

— Зададох ти въпрос.

— Понякога го прави. Когато е смукнал. Роуз казва, че не иска. Заради мама е.

— Защото ви е оставила ли?

— Защото е умряла, за да ме роди.

Думите на момчето някак увиснаха във въздуха. Истина ли беше, или не беше истина. И в двата случая вече не можеха да откажат на молбата му.

Крък подаде ножчето.

— Хайде, вземи го. Не искам ножа на баща ти.

Момчето го върна в джоба си.

— Аз съм Крък. Дий ми е сестра. Другите двама са Боз и Вор.

— Знам кои сте — той примижаваше несигурно към тях. — Значи сега съм един от групата, така ли?

— Колко пъти да ти повтарям! — скастри го Крък. — Не сме група.

И просто така беше решено: Тифти стана един от тях. Много бързо всички опознаха Бари Ламонт, жесток, дори ужасяващ мъж, очите му постоянно блестяха от незаконно уиски, което всички наричаха „смучене“. Огрубелият му от пиенето глас ревеше всяка вечер името на Тифти от прозореца като сирена. Тифти, мамицата ти! Тифти, прибирай се, преди да съм дошъл да те търся! Момчето се появи неведнъж и два пъти на алеята с нови синини, драскотини, веднъж ръката му беше превързана. В пиянския си гняв баща му го беше запратил през стаята и му беше извадил рамото. Трябваше ли да кажат на ВО? На родителите си? Ами леля Роуз, тя можеше ли да помогне? Тифти винаги отказваше с поклащане на глава. Като че изобщо не се ядосваше на раните си, отнасяше се към тях със стиснати устни и фатализъм, на който не можеха да не се възхищават. Приличаше на вид сила. Не казвайте на никого, настояваше момчето. Той си е такъв. Такова нещо не се променя.

Имаше други истории. Прадядото на Тифти, поне той така твърдеше, бил един от хората, които подписали Декларацията на Тексас и беше наблюдавал разчистването на Пътя на нефта. Дядо му беше герой от Нападението от Изток през 38-а, който, ухапан смъртоносно при първата вълна, повел нападението от преливника и се пожертвал на бойното поле пред хората си, като отнел живота си със собствения си нож. Един братовчед, чието име Тифти отказваше да назове („всички му викат Братовчеда“), беше издирван гангстер, от най-големите шефове в Хюстън. Майка му, голяма красавица, получила девет предложения за брак, преди да навърши шестнайсет, включително едно от мъж, който по-късно станал член на екипа на президента. Герои, прославени хора, престъпници, многобройна и колоритна върволица от подбрани големци както от света, който познаваха, така и от онзи, който се спотайваше под него, светът на контрабандата. Тифти познаваше едни хора, които познаваха други хора. Пред Тифти Ламонт вратите се отваряха. Нямаше значение, че е син на хидро от Хюстън, поредното мършаво хлапе с драскотини по лицето, облечено в дрехи, които не са му по мярка и които никога не переше, за което се грижеше една леля — стара мома, която също като тях живееше при Социалните. Историите на Тифти бяха твърде добри, твърде интересни и неправдоподобни.

Но да е виждал Кофи — тук вече прекали. Подобно твърдение противоречеше грубо на фактите. Кофи беше непознаваем, Кофи беше като виралите — създание на сенките. И въпреки това историята на Тифти притежаваше нотка истина. Отишъл с баща си до Хюстън, с неговите застроени с коптори улици на беззаконието, за да се срещнат с братовчеда, гангстера. Стояли в задната част на навес за машини, където се помещавала спиртоварната — страховито нещо, като жив дракон с жици, тръби и пухтящи казани — сред мъже с опасни очи, мазни усмивки, разкриващи почернели зъби и пистолети, втъкнати в коланите им. Парите минавали от едни ръце в други, появила се кана с пиене. Екскурзиите бяха обичайно събитие, Тифти много пъти вече им ги беше описвал, но този път не бил като другите. Този път там имало един мъж. Не бил като останалите от контрабандата — Тифти го разбрал начаса. Висок, с изправената осанка на войник. Стоял настрана, лицето му било прикрито, носел тъмно палто, пристегнато с колан в кръста. Тифти видял, че главата му е остригана. Очевидно този мъж, който и да бил той, имал спешни дела там, обикновено бащата на Тифти се мотаел, пиел и си разказвал истории за Хюстън с останалите мъже, но не и онази вечер. Братовчедът, грамадната му закръглена фигура кротувала зад бюрото му като яйце в гнездо, приел парите на баща му без коментар и сякаш едва били влезли, а вече забързано излизали през вратата. Чак когато били вече вън от навеса, баща му попитал: Не разбра ли кого видя вътре, момче? А? Не разбра ли? Ще ти кажа кой беше. Самият Нилс Кофи.

— И това ще ви кажа — Петимата бяха наклякали в заслона на алеята. Тифти ровичкаше в земята с джобното си ножче, което, в крайна сметка, беше останало негово. — Моят старец ми каза, че Кофи има лагер под язовира. Така, на открито, сякаш да си на открито е нищо работа. Оставят драките да се приближат и ги спипват в капаните.

— Знаех си! — избухна Боз. Лицето на малкото момче направо светеше от вълнение. Завъртя се на колене към Ворхис. — Какво ти казвах?

— Няма никакъв начин — изфуча Крък. Измежду тях на него се падаше ролята на скептика, а той изпълняваше ролята си като задължение.

— Казвам ти, той беше. Направо се усещаше. Всички го усещаха.

— И какво може да иска Кофи от шайка контрабандисти? Я ми обясни.

— Откъде да знам аз? Може да е купувал смучене за хората си — на Тифти му хрумна нова идея и това се изписа по лицето му. Приведе се и снишил глас, рече: — Или оръжие.

Крък се разсмя ехидно.

— Чуйте го хлапето.

— Колкото си искаш се шегувай, видях ги. Говоря ти за истински оръжия, от армията, отпреди. Картечници Ml6, автоматични пистолети, дори гранатомети.

— Майчице — впечатли се Боз.

— Откъде Братовчеда може да им намира такива оръжия? — попита Ворхис.

Тифти се приповдигна, за да огледа, сякаш да се увери, че никой не го чува.

— Не знам дали да ви казвам — продължи той. — Има бункер, стара база на армията до Сан Антон. Братовчедът си има хора да наобикалят нататък.

— И секунда повече не мога да слушам — рече Крък. — Не си видял никакъв Кофи, никого не си видял.

— Казваш, че не съществува ли?

Идеята беше светотатство.

— Не казвам това. Не си го виждал, това е.

— Ами ти, Вор?

Ворхис се намери натясно. Половината от историите на Тифти бяха измишльотини, дори може би повече от половината. От друга страна, желанието да му повярва беше силно.

— Не знам — едва каза той. — Предполагам… не знам.

— Аз обаче му вярвам — обади се Дий.

Тифти ококори очи.

— Видя ли?

Крък пренебрежително махна с ръка.

— Тя е момиче. На всичко ще повярва.

— Ей!

— Ами така си е.

Тифти вдигна очи към по-голямото момче.

— Ами ако ти кажа, че и ти можеш да видиш Кофи?

— И как?

— Лесно. Можем да минем по една от тръбите на преливника. Много пъти съм слизал долу. По това време на годината ги изпускат чак след изгрев. Отворите стигат до основата на язовира, оттам лагерът трябва да се вижда.

Предизвикателството беше хвърлено, нямаше как да се откаже на предложението.

— Никакъв проклет лагер няма, Тифти.

Три дни им трябваха, за да съберат кураж и дори тогава Крък забрани на сестра си да идва. Планът беше да се измъкнат, след като родителите им заспят, и да се срещнат при заслона. Тифти беше измислил маршрут до язовира, който щеше да им позволи да избегнат патрулите на вътрешната охрана.

Тифти дойде чак след полунощ. Останалите вече чакаха. Той се появи в края на алеята и тръгна забързано към тях, качулката на якето му беше спусната над главата му, а ръцете пъхнати в джобовете. Когато се приведе да влезе в заслона, той измъкна пластмасово шише.

— Течна смелост — отвъртя капачката и го подаде на Ворхис.

Носеше смучене. Родителите на Ворхис и Боз бяха вярващи хора, които всяка неделя ходеха на службите на сестрите и нямаха подобно нещо в дома си. Ворхис подържа отворената бутилка под носа си. Бистрата течност имаше натрапчив химически мирис като сапун.

— Дай насам — нареди Крък. Грабна бутилката и отпи, после отново я подаде на Ворхис.

— Не си ли смукал преди? — попита Ворхис Тифти.

Ворхис положи всички усилия да не изглежда обиден.

— Пил съм, разбира се. Много пъти.

— И кога? — присмя му се Боз.

— Има много неща, които не знаеш, брат ми — Ворхис се насили да не сбърчи нос и предпазливо отпи, преглътна бързо, за да не усети вкуса. В синусите му нахлу пареща жега. По гърлото му се разля огнена река. Боже, ужасно беше! Накрая се задави и разкашля, от очите му изхвърчаха сълзи, всички се разсмяха.

След това пи Боз. Ворхис се смути, когато братчето му успя да отпие прилична глътка и само да се намръщи. Още три пъти бутилката обиколи кръга им. На четвъртото подаване дори Ворхис му хвана чалъма и успя да отпие здрава глътка, без да се закашля. Чудеше се защо не чувства нищо, но когато се изправи, разбра. Земята под краката му се размърда и му се наложи да протегне ръка, за да запази равновесие.

— Да вървим — рече Тифти.

Докато стигнат до язовира, вече се кикотеха като луди. Минутите течаха по-различно. Като че им отне много време, докато се доберат дотам, и в същото време се бяха озовали мигом. Ворхис пазеше откъслечни спомени как се крие от патрул на вътрешната сигурност под някакъв камион, не си спомняше точните обстоятелства, нито как са успели да избегнат да не ги пипнат. Знаеше, че е пиян, но не можеше да съсредоточи ума си върху този факт. Спряха в мрака, докато някой — Боз, Ворхис разбра кой е най-пияният от всички — повърна в храсталака. Ами Дий, тя какво правеше с тях? Проследила ли ги беше? Крък ѝ се караше да се прибира у дома, но Дий си беше Дий: веднъж щом си наумеше нещо, по-лесно щеше да е човек да изтръгне костта от челюстите на куче, отколкото да я разубеди. Работата беше там, че Ворхис беше влюбен в Дий. Откакто се помнеше. Изведнъж тази любов го изпълни като ширещ се балон от емоция в гърдите му и той засъбира смелост да признае чувствата си, когато Тифти се изстъпи пред тях отнякъде и им каза да го следват.

Поведе ги към малка бетонна сграда с площадка, от която тръгваха метални стълби и се спускаха под земята. В дъното имаше шахта за поддръжка, влажна и потънала в тъмнина, по стените имаше влага. Намираха се в язовира, някъде над отворите над преливника. Обвити в метални решетки крушки хвърляха издължени сенки по стените. Нахлулият в кръвта на Ворхис адреналин беше започнал да избистря сетивата му. Стигнаха до капак в стената, затворен с ръждясал метален пръстен. Крък и Тифти застанаха един срещу друг и го завъртяха с всички сили, но той не помръдна.

— Трябва ни лост — рече Тифти.

Изчезна в тунела и се върна с парче тръба. Пъхна я в отворите на пръстена и се облегна отгоре ѝ. Колелото изскърца и се завъртя бавно. Капакът се отвори.

Вътре имаше вертикална шахта и стълба, която водеше надолу. Тифти извади клечка, запали я и я пусна в дупката. Първи слезе Тифти, после Вор, Дий и Боз, а Крък остана последен.

Оказаха се в широка тръба. Отвор на преливника, една от шестте. През тези отвори веднъж дневно изпускаха водата от резервоара и по преливника я насочваха към полетата. Зад тях лежаха милиони литри вода, задържани в язовира. Въздухът беше студен и миришеше на камък. По пода струйка вода течеше към отвора, блед диск от осветеното от луната небе. Запълзяха към него, далеч от светлинката на Тифти. Сърцето на Ворхис думкаше в гърдите му. Светът през нощта, извън стените, надхвърляше въображението му. На десет стъпки от изхода Тифти приклекна, останалите го последваха. Пръти от тежка стомана препречваха отвора.

— Аз съм първи — прошепна Тифти.

Тръгна на четири крака към края на тунела. Всички останаха напълно неподвижни. В пияния разум на Тифти — да види лагера на Кофи — се беше превърнало в допълнителна цел. Вечерта беше истинско изпитание за смелостта, целта беше относителна. Прътите бяха достатъчно здрави да удържат вирал, но не това беше опасността. Ворхис наполовина очакваше през тях да се провре ръка с хищнически нокти, да сграбчи приятеля им и да го разкъса на парчета. През омаята на смученето му хрумна, че и Дий сигурно е уплашена, че може би той трябва да ѝ предложи някаква утеха, но не можеше да се сети какво да ѝ каже, всяко хрумване умираше в ума му.

При отвора на тунела Тифти се изправи на колене, улови се за прътите и надникна през тях.

— Какво виждаш? — прошепна Крък.

Мълчание.

— Ма… мка му — само това чуха от приятеля си.

На Ворхис му се стори, че тонът му е погрешен. Не беше възкликване, като да е открил нещо, ами сякаш внезапно се е уплашил.

— Какво има? — прошепна по-рязко. — Там ли е Кофи?

— Искам да погледна! — извика Боз.

— Тихо! — кресна Крък. — Тифти, мътните го взели, какво има?

На Ворхис му омекнаха коленете. Рев, като тътен, последван от пискливо изскърцване на метални съоръжения. Звукът идваше изпод тях.

Тифти скочи на крака.

— Бързо, навън!

Водата. Звукът, който Ворхис чуваше, идваше от освободената от язовира вода. Първо през единия отвор, после през втория и накрая следващия поред. Това беше видял Тифти.

Водата щеше да ги размаже.

Ворхис стана и сграбчи Боз за ръката, повлече го навън, но момчето се дърпаше да се отскубне.

— Искам да го видя!

— Там няма нищо!

Гласът на малкия прозвуча плачливо:

— Има, има!

Боз се стрелна към отвора. Тифти и останалите вече бяха при стълбата. Грохотът се чуваше вече по-близо. Освобождаваха вода през съседната тръба, следваше тяхната. След няколко секунди стената от вода щеше да се стовари отгоре им. При отвора на тунела Ворхис сграбчи брат си през кръста, но момчето се беше уловило здраво за металните пръти.

— Виждам го! Кофи е!

Ворхис го издърпа с всички сили. Двамата паднаха на пода. Останалите крещяха: Идвайте, идвайте! Ворхис сграбчи брат си за ръката и хукна. Крък махаше към тях от основата на стълбата. Ворхис усети как ушите му изпукаха от налягането, леден вятър го лъхна в лицето. Когато Крък изчезна по стълбата, Ворхис започна да се качва, след него беше брат му.

И тогава връхлетя водата.

Удари го като юмрук, като сто юмрука, хиляда. Под него Боз изкрещя ужасено. Ворхис се задържа на стълбата, но нищо повече не успя да направи, да се пусне дори с едната ръка, означаваше да бъде пометен. Водата изпълни носа и устата му. Опита се да извика името на брат си, но не излезе звук. Това е краят, помисли си той. Една грешка — и всичко приключва. Просто беше. Защо хората по-често не умираха така? Но те умираха, осъзна той, когато полека започна да изпуска стълбата. Умираха така непрекъснато.

Крък го беше измъкнал. Крък, който щеше да остане негов приятел до гроб, който един ден щеше да стои до него, докато се жени за Дий, който щеше да бди над децата му в деня, в който всички бяха отвели децата си на излет в полето, който щеше да се бие рамо до рамо с него в последната им битка на живот и смърт на много километри от това място и много години след случилото се. Когато Ворхис се беше пуснал, Крък протегнал ръка и уловил ръката му. Измъкнал го нагоре и след това Ворхис усещаше как се качват, качваха се към шахтата в безопасност.

Но не и Боз. Тялото на момчето беше открито едва на следващата сутрин, премазано в металните пръти. Може и да беше видял Кофи, а може и да не го е видял. Тифти никога не им даде отговор. С времето Ворхис реши, че няма значение. Дори да го е видял, това не им носеше утеха.

До пладне звеното по премахването на цветовете беше очистило шейсет и пет декара. Слънцето прежуряше, по небето нямаше и едно облаче. Дори децата, след игрите и смеха сутринта се бяха прибрали под навеса. При помпата Ворхис свали шапката си, напълни си чаша и пи, отново я напълни и я изля върху лицето си. Съблече прогизналата от пот риза и се избърса с нея. Всемогъщи Боже, каква жега беше само.

Жените и децата вече бяха обядвали. Под навеса работният екип се събра за обяд. Хляб, масло, варени яйца, печено месо, резени сирене, кани с вода и лимонада. Крък слезе от кулата, за да напълни една чиния. Тифти никакъв не се виждаше. И какво от това? Тифти можеше да прави каквото му сърце иска. Мълчешком се нахраниха сито. Скоро всички щяха да подремват на сянка.

— Един час — каза след малко Ворхис и стана от масата. — Не се отпускайте.

Качи се по стълбите към върха на кулата, където завари Крък да оглежда полето с бинокъла. Пушката му беше подпряна на парапета.

— Нещо интересно там?

За секунда Крък не отговори. Той подаде биноклите на Ворхис.

— На шест часа, отвъд редицата от дърветата. Кажи ми какво виждаш.

Ворхис погледна. Съвсем нищо, само дървета и сухите покафенели хълмове отвъд.

— А ти какво си мислиш, че си видял?

— Не знам. Проблясък някакъв.

— Като от метал?

— Да.

След малко Ворхис дръпна бинокъла.

— Ами сега го няма. Може би просто слънцето е проблеснало в лещите.

— Сигурно — Крък отпи от бутилката си. — Как върви там долу?

— Всички скоро ще са заспали. Много от децата вече спят. Не вярвам да са очаквали такава жега.

— Тексас през юли, братко.

— Гунар искаше да знае дали може да помогне. Това момче има голямо сърце и нито грам здравомислие.

Крък вдигна пушката си.

— Ти какво му каза?

— Почакай. Един ден ще осъзнаеш колко луд си бил да поискаш такова нещо.

Крък се разсмя.

— И ние бяхме същите. Нямахме търпение да видим света.

— Може би ти не си имал.

Крък се умълча, зареял поглед над парапета. Ворхис усети, че нещо притеснява приятеля му.

— Слушай — подхвана Крък, — взех решение и искам да го чуеш от мен. Знаеш, говори се, че отново се събира Експедиционния.

И Ворхис беше чул тези слухове. Нищо ново. Непрекъснато се носеха слухове. Откакто Кофи и хората му изчезнаха — преди колко години? — темата никога не беше заглъхвала напълно.

— Хората все това разправят.

— Този път не са само приказки. Военните набират доброволци от Вътрешна сигурност, искат да съберат бойна част от двеста души.

Ворхис се вгледа в лицето на приятеля си. Какви му ги говореше той?

— Крък, не го мислиш сериозно. Това са детински работи.

Крък сви рамене.

— Може би преди години бяха. Знам какво ти е отношението след случилото се с Боз. Но виж ме само как живея, Вор. Така и не се ожених. Нямам свое семейство. Какво чакам?

Ворхис изведнъж разбра.

— Иисусе. Вече си се записал, нали?

Крък кимна.

— Вчера подадох оставката си във Вътрешна сигурност. Докато не положа клетва, няма да стане официално.

Ворхис остана потресен.

— Виж, не казвай на Дий — настоя Крък. — Искам аз да ѝ кажа.

— Тя ще го приеме зле.

— Знам. Затова най-напред на теб казвам.

Шумът от наближаващ по обслужващото трасе пикап прекъсна разговора. Колата навлезе на площадката и спря при навеса. Тифти изскочи от нея. Качи се отзад и пусна капака на каросерията.

— Какво ли е докарал сега?

Дини. Всички го наобиколиха. Тифти започна да ги реже, подаваше големи, капещи парчета на децата. Дини! Какво угощение в такъв ден!

— За бога — простена Ворхис, докато наблюдаваше представлението. — Откъде по дяволите ги е взел?

— Откъде взема всичко Тифти? Не можеш да отречеш, че момчето има подход. Няма да умре без приятели.

— Че да съм го казвал?

Крък го погледна.

— Не го харесваш, Вор. Не съм аз човекът, който да го каже. Но той се старае. Трябва да му го признаеш.

Вратата към стълбите се отвори. Показа се Дий, носеше две чинии, всяка с по едно парче диня.

— Тифти донесе…

— Благодаря. Видяхме.

На лицето ѝ се изписаха мислите ѝ. Ворхис познаваше това изражение. Стига. Моля те, поне днес. Това са само едни дини.

Крък взе чиниите от нея.

— Благодаря, Дий. Точно на място. Предай благодарности на Тифти.

Тя погледна към Ворхис, после погледът ѝ се върна на брат ѝ.

— Ще предам.

Ворхис знаеше, че прилича на огорчен глупак, както знаеше и че ако не каже нещо, не промени темата, ще носи това чувство на огорчение до края на деня.

— Как са децата?

Дий сви рамене.

— Сири спи като къпана. Нит с Али и няколко други момичета берат цветя — тя замълча, за да избърше брадичката си с опакото на ръката си. — Ти наистина ли ще се връщаш на полето? Не знам как издържаш. Може би трябва да почакате, докато слънцето поотслабне.

— Има прекалено много работа. Не бива да се тревожиш за мен.

Тя го изгледа един дълъг момент.

— Ами хубаво. Да ти донеса нещо друго, Крък?

— Нищо, благодаря.

— Оставям ви тогава.

Когато Дий си отиде, Крък му подаде една от чиниите. Ворхис поклати глава.

— Ще се въздържа, благодаря.

Едрият мъж вдигна рамене. Вече дояждаше своето парче, по брадичката му се стичаха струйки сок. Когато остана само кората, той посочи към втората чиния, оставена на парапета.

— Може ли?

Ворхис само сви рамене в отговор. Крък изяде и второто парче, избърса лице с ръкава си и хвърли навън корите.

— Трябва скоро да съобщиш на Дий за решението си — рече Ворхис.

Три часа, денят вървеше към края си. Малко преди пладне беше излязъл ветрец, но сега въздухът отново беше неподвижен. Под брезента Дий играеше на карти със Сиси Коли, малкият Луис почиваше в краката им в кошчето си. Дундесто, добродушно бебе, пълнички пръстчета на ръцете и краката и нежна, присвита уста: малко беше недоволствал през деня, а сега, въпреки жегата, спеше дълбоко.

Дий си припомни дните, когато момичетата бяха бебета. Различните им чувства, звуците, уханията, усещането за дълбока физическа връзка, сякаш тя и бебето са едно същество. Много жени се оплакваха от този период — Нямам и миг за себе си, не мога да дочакам да проходи! — но Дий никога не се беше оплаквала, едва на трийсет, тя с радост би си родила още едно дете, може би дори още две. Хубаво щеше да е, помисли си тя, да има син. Но правилата бяха ясни. Две деца и край — това беше правилото. Управата на губернатора обсъждаше разширяване на стените и може би тогава забраната щеше да бъде вдигната. Но вероятно това щеше да стане прекалено късно за нея, а дотогава горивото, храната и пространството бяха ограничени.

А Вор — ами какво би могла да направи? Смъртта на Боз беше неподвластна на контрол бариера в ума му. Истината се беше изкривила и увеличила през годините, докато не се превърна в страданието на живота му. Тифти си беше Тифти и такъв щеше да си остане. Вчера задържан в ареста, задето е проврял главата на някакъв мъж през прозореца при свада в бара, днес благодарение на магьосническите си способности докарва от черния пазар камион с дини в изпепеляващия летен следобед. Вероятно е само въпрос на време да се озове завинаги зад решетките. Но не можеше да се отрече, че Тифти винаги щеше да е част от тях, най-вече от Дий. От време на време Дий поглеждаше към по-голямата си дъщеря и се чудеше искрено каква е истината. Можеше да е и едното, и другото. На определена светлина Нит беше копие на Вор, но след това момичето се разсмиваше по един особен начин или примижаваше и се появяваше образът на Тифти Ламонт.

Една нощ, дори непълна. Целият им роман трая към деветдесет минути от началото до края. Как е възможно за деветдесет минути да настъпи такъв обрат в живота? Дий и Тифти се разбраха след това, че са допуснали ужасна грешка — може би неизбежна по силата на годините, която никой от двамата не успя да избегне, но не биваше да се повтаря. И двамата обичаха Вор, нали? Пошегуваха се здравата, дори си стиснаха ръцете, за да скрепят договора си като двама стари приятели, каквито бяха, макар че случилото се изобщо не беше шега: нито тогава, нито девет месеца по-късно. Не беше шега и сега.

Никога няма да допусна да ти се случи нищо лошо, така ѝ обеща Тифти, не само тогава, повтори ѝ го много пъти, в много нощи. Нито на теб, нито на момичетата, нито на Вор. Каквото ще да бъде… това е тържественото ми обещание, моят обет пред Бог. Ще бъда земята под краката ти. Винаги съм близо до теб, бъди сигурна. И Дий беше, знаеше, че е така. Ако трябваше да си признае, идеята за днешния излет се беше осъществила само защото Тифти се беше съгласил да ги придружи.

Дали Дий го обичаше? И ако го обичаше, що за любов беше това? Чувствата ѝ към Тифти бяха различни от чувствата ѝ към Вор. Вор беше стабилен, на него можеше да се разчита. Той беше самата отговорност, търпение, беше и добър баща на момичетата. Стабилен там, където Тифти беше хлъзгав, мъж, изтъкан от слухове и истински факир в равна степен. А и нямаше съмнение, че тя и Вор бяха един за друг. Сами в тъмното, в миговете им само двамата, той изговаряше името ѝ с толкова копнеж, че звучеше като стон от болка, толкова много я обичаше. Караше я да се чувства… как? По-истинска. Сякаш тя. Дий Ворхис — съпруга и майка, дъщеря на Сис и Джедая Кръкшанк, мир на праха им, гражданка на Кървил, Тексас, последния оазис от светлина и сигурност в света, който не познаваше никакви други — наистина съществуваше.

Защо тогава тя за пореден път мислеше за Тифти Ламонт?

Да мисли за картите и този горещ-горещ-горещ юлски следобед, когато са извели децата на излет в полето. Дий така се беше залутала в размисли, че не беше разбрала как играе Сиси. Преди да се усети, победоносно усмихнатата жена ловко ѝ прибра дамата. Две ръце, три и край на играта. Сиси радостно драсна отметка за победата си в бележника.

— Още една игра?

Обикновено Дий би се съгласила, поне за да минават часовете, но в тази жега играта се беше превърнала в труд.

— Може би Али иска да играе?

Жената, която влезе под опънатото платнище за вода, отказа с махване на ръката, поставила черпака до устните си.

— Не.

— Хайде де, само едно-две раздавания — рече Сиси. — Тъкмо ми върви.

Дий стана от масата.

— Най-добре да погледна какви ги вършат децата.

Излезе от навеса. В далечината се виждаха върховете на царевичните стъбла, които се полюляваха там, където работеха мъжете. Наклони лице към върха на кулата и заслони очи с ръка заради блясъка. Бледа луна, през деня бяла, висеше над слънцето. Странно. Досега не беше я забелязвала. Крък и Тифти бяха на пост. Крък с биноклите, Тифти обхождаше полето с пушката си. Видя я и леко ѝ махна с ръка, което я разтърси, сякаш той знаеше, че си е мислела за него. Тя виновно отвърна на махването му.

Група от дванайсет деца си играеха на топка. Даш Мартинез чакаше на мястото си. Гунар беше питчър, превърнал се в неофициална детегледачка в часовете на следобеда.

— Гунар.

Момчето-мъж, всъщност на шестнайсет — я погледна.

— Ей, Дий, искаш ли да поиграеш?

— Много ми е топло, благодаря. Да си виждал момичетата?

Гунар се огледа.

— Преди секунда бяха тук. Искаш ли да ги потърся?

Тревогата на Дий се увеличи. Къде биха могли да отидат? Помисли, че може да се качи на кулата и да помоли Крък да ги потърси с биноклите. Но мисълта, че трябва да се изкатери по стъпалата, ѝ се стори пряко сили. По-лесно беше сама да ги намери.

— Не, благодаря. Ако се върнат, кажи им, че искам да се поскрият от слънцето за малко.

— Гунар, хвърляй топката! — провикна се Даш.

— Почакай малко! — Гунар погледна към Дий. — Сигурен съм, че са наблизо. Тук бяха, само преди някакви си две секунди.

— Добре. Сама ще ги намеря.

Ливадата с цветята, помисли си тя, сигурно там са изчезнали. По-скоро се ядоса, отколкото се разтревожи. Не биваше да се мотаят, без да кажат на никого. Вероятно идеята е била на Нит. Момичето все ги забъркваше едни.

От пет минути ги нямаше.

От наблюдателния пост Тифти следеше как Дий се отдалечава.

— Крък, подай ми бинокъла.

Крък му го подаде. Ливадата с цветята се намираше на север от кулата, до нивата с царевица. Явно натам се беше запътила. Вероятно иска да се махне за няколко минути, помисли си Тифти, да е далеч от децата и другите съпруги.

Върна бинокъла на Крък. Огледа полето с пушката си, после вдигна мерника към линията с дърветата.

— Проблясването отново е там.

— Къде?

— Точно напред, десет градуса вдясно.

Тифти се взря през мерника: далечна правоъгълна форма, съвършено огледална, през дърветата.

— Какво, по дяволите, е това? — недоумяваше Крък. — Дали е кола?

— Възможно е. От другата страна има обслужващ път.

— В този момент там не трябва да има нищо — Крък свали бинокъла. Замълча за миг. — Слушай.

Тифти се съсредоточи. Цвъртенето на щурците, ветрецът, който минаваше покрай ушите му, бълбукането на водата през напоителната система. И тогава го чу.

— Двигател?

— И аз това чувам — рече Крък. — Стой тук.

Слезе по стълбите. Тифти залепи око за мерника на пушката. Сега вече се виждаше по-ясно: камион, каросерията беше покрита с някакъв галванизиран метал.

Взе радиостанцията си.

— Крък, камион е. От другата страна на дърветата. Не прилича на колите на Вътрешната сигурност.

Линията запращя.

— Знам. Сниши се.

Видя как Крък се показа от долната част на кулата и тръгна към заслона, помаха на Гунар да прибере децата. Тифти бавно заобхожда с мерника полето: мъжете работеха, редиците от царевица, маркерните флагове на укритията висяха в следобедното безветрие. Всичко беше както трябва да бъде.

Но не съвсем. Имаше нещо различно. Зрението му ли го лъжеше? Вдигна лице. Над полето се движеше сянка.

Тогава чу сирената.

Обърна се към слънцето и веднага разбра. Години бяха минали, откакто за последно беше чувствал страх, от нощта в язовира. Но в този миг страхът го завладя.

Една минута.

Ворхис първи почувства промяната на светлината като намаляване на остротата на зрението, внезапно смрачаване, подобно на преждевременен здрач. Но тъй като носеше тъмни очила за защита от падащия цветен прашец и следобедната ярка светлина, умът му не отчете веднага промяната като нещо важно. Чак когато чу крясъците, махна очилата.

Огромна кръгла сянка, обкръжена от блестяща полусянка, бавно засенчваше слънцето.

Слънчево затъмнение.

Сирените се включиха и той хукна по реда. Всички тичаха, викаха. Затъмнение! Затъмнение! Укритията, вървете в укритията! Изскочи от царевицата, буквално хвърчеше към Крък и Дий.

— Ами децата?

Дий беше полудяла от тревога.

— Не мога да ги намеря!

Тъмнината се разливаше като мастило. Скоро щеше да залее цялото поле.

— Крък, отведи хората в укритията. Дий, върви с него.

— Не мога! Къде са?

— Ще ги намеря — извади пистолета от колана си. — Крък, махни я оттук.

Ворхис хукна отново към полето.

Сърцето на Тифти биеше неистово от адреналина, докато обхождаше полето с мерника. Все още нямаше и следа, но беше въпрос на време. Ами камиона: Зова какво беше? Продължаваше бавно да се движи по другия край на заслона. Опита се да се обади по радиостанцията на Крък, но не успя. В хаоса сигурно човекът не го чуваше.

Притисна приклада по-здраво към рамото си. Откъде щяха да се появят? Откъм дърветата? От съседното поле? Всичко наоколо беше прочистено от екипа на Дилън. Което не означаваше, че виралите не са там, а само че не ги виждат.

Изведнъж; в периферията на зрителното му поле, леко движение сред върховете на царевичните стъбла, само леко потреперване, близо до един от флаговете в края на полето. Увеличи приближението на мерника и притисна око до лещите. Капакът на укритието беше отворен.

Това беше единственото място, където не бяха проверили. Никога не проверяваха укритията.

Всички тичаха, грабнали децата си, към флаговете. Тифти изскочи от кулата и хукна с всички сили.

— Не!

Крък носеше под ръце две деца, Преш Мартинез и Рийз Куомо. Дий тичаше до него, Сиси и Али само на стъпка след тях — Сиси прегръщаше малкия Луис към гърдите си, Али с Мери и Сташ.

— Укритията! — крещеше Крък. — Влизайте в укритията!

— Те са вътре в укритията!

Над полето се разнесе пукот от огнестрелно оръжие. Дий видя как Тифти пада на коляно и изстрелва три патрона. Обърна се, когато първият от виралите изскочи от царевицата.

Виралът скочи върху Али Дод.

На Дий ѝ се прииска да повърне. Изведнъж краката ѝ като да окаменяха. Виралът, който беше приключил с Али, вече забиваше челюсти в шията на Сиси. Жената се гънеше, пищеше, ръцете ѝ и краката ѝ се мятаха като на обърнато насекомо. Образът разсече погледа на Дий като мълния, можеше само да гледа в безпомощен ужас.

Крък излезе напред, завря дулото в главата на създанието и стреля.

Къде беше Сташ? Изведнъж момчето беше изчезнало. Мери стоеше на земята и пищеше. Дий я вдигна на кръста си и хукна.

Вече гъмжеше от вирали. В сляпа паника хората тичаха към палатката, безсмислен жест, тя не можеше да предложи никаква сигурност. Виралите я връхлетяха и разкъсаха на парчета, въздухът се изпълни с писъци.

— Кулата! — крещеше Тифти. — Тичайте към Кулата!

Но беше прекалено късно, никой не чуваше. Дий мислеше за дъщерите си, сбогуваше се. Колко мрачно стана накрая всичко, всички желания за нечии деца се избистриха във внезапно връхлитащата жестокост на света в отчаяна надежда смъртта да ги отнесе бързо. Тя се молеше да не страдат. Или още по-лошо, да бъдат обсебени. Това беше най-лошото: да бъдат обсебени.

В гръб я връхлетя огромна сила. Дий падна на земята, малката Мери излетя от ръцете ѝ. С лице към земята тя вдигна очи и видя брат си на двайсет стъпки от нея, насочил пушка към нея. Застреляй ме, помисли си Дий. Каквото и да ми предстои, не искам да го дочакам. Устните ѝ зашепнаха молитва, научено в детството, тя затвори очи и тихо започна да се моли в прахта.

Изстрел. Зад нея нещо се сгромоляса с животинско грухтене. Преди да го осмисли, Крък я вдигна на крака, устните му се движеха неразбираемо, изричаше думи, които тя не разбираше. Пушката му я нямаше, имаше само пистолет, Абигейл. Защо един мъж ще кръщава оръжие си с името Абигейл? Защо изобщо ще го кръщава? Сигурно нещо се е случило с главата ѝ, осъзна тя, щом се тревожи за оръжието на Крък, когато всички умираха. Други мисли я споходиха, странни неща, ужасни. Какво е да те разкъсат на две, като Али Дод. Дъщерите ѝ, в полето, и какво ще се случи с тях сега. Какъв ужас, мислеше Дий, да живееш секунда по-дълго, отколкото дечицата ти. В свят, изпълнен с ужасии, със сигурност това беше най-ужасното. Крък я влачеше към вратата. Правеше това, което предполагаше, че тя иска, но тя не искаше, не искаше — всъщност не можеше да умре достатъчно бързо — и с неочакван прилив на сили Дий се отскубна от него и хукна към полето, закрещяла имената на децата си.

Ворхис чуваше дъщерите си как се смеят сред царевичните стъбла. Те бяха, той знаеше, прекалено малки, за да се страхуват. Измъкнали се бяха, точно както ги бяха предупредили да не правят, за тях всичко това беше някаква игра, това забавно нещо със светлината. Ворхис се затича през редовете, викаше имената им, в гласа му звучеше паника, опитваше се да чуе откъде идват гласовете им. Звукът идваше зад него, беше напред, от двете страни. Сякаш идваше отвсякъде, дори от самия му ум.

— Нит! Сири! Къде сте?

Изведнъж видя жената. Стоеше посред реда. Облечена с тъмно наметало, като жена от приказките, някаква горска обитателка. Главата ѝ беше покрита с качулка, очите и горната половина на лицето ѝ бяха скрити от тъмни очила. Ворхис така се изненада за миг, че реши, че е игра на въображението му.

— Къде са дъщерите ми?

Коя беше тя, тази жена сред царевицата?

— Къде са? — едва си поемаше той дъх. — Знаете ли къде са?

С апатичен жест тя свали очилата и зад тях се показа забележително гладко лице с младежка красота. Очите ѝ блестяха като диаманти. На Ворхис му се догади.

— Вие сте уморен — рече тя.

Изведнъж го връхлетя умора. Къртис Ворхис за пръв път в живота си чувстваше такава умора. Главата му стана като наковалня, тежеше цял тон. Напрегна цялата си воля да остане прав.

— Имам дъщеря. Толкова красива дъщеря.

Зад себе си той чу последните, случайни изстрели. Полето и небето бяха обгърнати от неземен мрак. Обзе го желание да изхлипа, но дори това не му се подчиняваше. Падна на колене, скоро щеше да рухне на земята.

— Моля ви — задави се той.

— Елате при мен, красиви деца. Елате при мен в мрака.

Някой го изправи на крака: Тифти. Лицето му беше съвсем близо. Ворхис едва успяваше да фокусира погледа си върху него. Мъжът го дърпаше за ръката.

— Вор, ела!

Езикът му беше надебелял в устата.

— Жената… — но нямаше никого, мястото, където тя стоеше, беше празно. — Видя ли я?

— Няма време! Трябва да стигнем до кулата!

Ворхис не искаше нищо подобно. С последната частица от силата си той се отдръпна.

— Трябва да ги намеря!

Прикладът на Тифти сложи край на всичко. Един отсечен удар по главата, вещо прицелен. Пред очите на Ворхис се завъртяха звезди. После светът се обърна надолу с главата, когато Тифти го грабна за кръста, преметна го през рамо и хукна. Дебелите листа тичаха покрай него и го шибаха по лицето. Семейството му беше мъртво, знаеше го. Тифти нямаше да дойде за него, ако не бяха мъртви. Още изстрели, крясъците на умиращите около него. Укритията, каза някакъв глас. Дошли от укритията. Кой би оцелял в този ден? И Ворхис разбра, за свое безкрайно съжаление, че той отново ще е сред оцелелите.

Изскочиха от царевицата на открито. Навесът беше превърнат в развалина, брезентът — разкъсан, всичко беше попиляно. Навсякъде имаше трупове, но той не видя детски сред тях. Малките бяха изчезнали. Елате при мен, красиви дечица. Елате при мен в мрака. И когато вратата на кулата тропна зад него и той се строполи на пода, изпаднал най-накрая в милостиво безсъзнание, последната му мисъл беше:

Защо трябваше точно Тифти да ме спаси?