II Приближеният Пролетта Годината на Нула

Това е оня кобен час, във който

гробовете разчекват паст и адът

изригва гибел.

Шекспир, Хамлет2

Три

Полицейско управление Денвър

Дело 193874

Район 6

Протокол от разпита на Лайла Биатрис Кайл

Направен от: детектив Рита Чърноу

3 май, 04:17


РЧ: Да се запише, че лицето е било изчерпателно уведомено за правата си и се е отказало от присъствието на адвокат по време на разпита. Разпитът се води от детектив Рита Чърноу, полицейско управление на Денвър, район шести. Часът е четири и седемнайсет сутринта. Доктор Кайл, бихте ли ми казали цялото си име?
ЛК: Лайла Биатрис Кайл.
РЧ: Вие сте ортопед-хирург в Дженерал Хоспитал в Денвър, нали така?
ЛК: Да.
РЧ: А знаете ли защо сте тук?
ЛК: В болницата се случи нещо. Искахте да ми зададете някакви въпроси. Каква е тази стая? Не съм била тук.
РЧ: Ние сме в полицейското управление, доктор Кайл.
ЛК: Проблеми ли имам?
РЧ: Говорихме за това, не помните ли? Опитваме се да разберем какво се е случило в спешното отделение тази вечер. Знам, че сте разстроена. Искам да ви задам само няколко въпроса.
ЛК: По мен има кръв. Защо по мен има кръв?
РЧ: Помните ли какво се случи в спешното отделение, доктор Кайл?
ЛК: Толкова съм уморена. Защо съм толкова уморена?
РЧ: Да ви донесем ли нещо? Кафе?
ЛК: Не мога да пия кафе. Бременна съм.
РЧ: Тогава вода? Искате ли вода?
ЛК: Добре.
(Прекъсване)
РЧ: Да започнем отначало. Снощи сте работили в залата за спешни случаи, нали?
ЛК: Не, бях горе.
РЧ: Но сте слезли в спешното?
ЛК: Да.
РЧ: В колко часа?
ЛК: Не съм сигурна. Някъде около един след полунощ. Изпратиха ми съобщение на пейджъра.
РЧ: Защо са ви изпратили съобщение на пейджъра?
ЛК: От ортопедите аз бях на повикване. Имаха пациент със счупена китка.
РЧ: Това господин Латърноу ли беше?
ЛК: Струва ми се, да.
РЧ: И какво друго ви казаха за него?
ЛК: Преди да сляза ли имате предвид?
РЧ: Да.
ЛК: Имал ухапване от животно.
РЧ: Като ухапване от куче ли?
ЛК: Май да. Не уточниха.
РЧ: Друго имаше ли?
ЛК: Имал висока температура. Повръщал.
РЧ: Само това ли ви казаха?
ЛК: Да.
РЧ: А когато стигнахте в спешното, какво видяхте?
ЛК: Беше на третото легло. Имаше само двама други пациенти. Обикновено в неделя е спокойно.
РЧ: Това по кое време е било?
ЛК: Един и петнайсет-един и трийсет.
РЧ: Вие прегледахте ли господин Латърноу?
ЛК: Не.
РЧ: Нека задам въпроса по друг начин. Вие видяхте ли пациента?
(Пауза)
РЧ: Доктор Кайл?
ЛК: Съжалявам, какъв беше въпросът?
РЧ: Видяхте ли господин Латърноу тази вечер в спешното отделение?
ЛК: Да. Там беше и Марк.
РЧ: Доктор Марк Шин ли имате предвид?
ЛК: Това му беше специалността. Говорихте ли с него?
РЧ: Доктор Шин е мъртъв, доктор Кайл. Той е една от жертвите.
ЛК: (Не се чува…)
РЧ: Бихте ли говорили по-високо, моля?
ЛК: Аз просто… не знам. Съжалявам… какво искате да знаете?
РЧ: Какво можете да ми кажете за господин Латърноу? Как го намерихте?
ЛК: Да съм го намерила?
РЧ: Ами да. Буден ли беше?
ЛК: Да.
РЧ: Какво друго забелязахте?
ЛК: Беше дезориентиран. Възбуден. Имаше странен цвят на лицето.
РЧ: Какво имате предвид?
(Пауза)
ЛК: Трябва да ида до тоалетната.
РЧ: Нека първо ви задам още няколко въпроса. Знам, че сте уморена. Обещавам, че ще ви измъкна оттук, колкото може по-скоро.
ЛК: Имате ли деца, детектив Чърноу?
РЧ: Моля?
ЛК: Имате ли деца? Любопитна съм.
РЧ: Да, двама синове.
ЛК: На колко години? Ако нямате нищо против въпроса ми.
РЧ: На пет и на седем. Трябва да ви задам още няколко въпроса. Мислете ли, че сте в състояние да отговорите?
ЛК: Обзалагам се обаче, че правите опити да си имате момиченце, нали? Повярвайте ми, нищо не може да се сравни с това, да си имаш дъщеричка.
РЧ: Да се съсредоточим върху господин Латърноу засега, става ли? Казахте, че бил превъзбуден. Бихте ли уточнили това определение?
ЛК: Да уточня?
РЧ: Да. Какво правеше той?
ЛК: Издаваше странен звук.
РЧ: Можете ли да го опишете?
ЛК: Прищракване в гърлото. Стенеше. Изглежда, много го болеше.
РЧ: Дадоха ли му някакво болкоуспокояващо?
ЛК: Бяха му дали трамадол. Мисля, че е било трамадол.
РЧ: Кой друг беше там, освен доктор Шин?
(Пауза)
РЧ: Доктор Кайл? Кой друг присъстваше, докато преглеждахте господин Латърноу?
ЛК: Една от сестрите. Опитваше се да го успокои. Той беше много разстроен.
РЧ: Друг?
ЛК: Не помня. Санитар… Не, двама санитари.
РЧ: И после какво стана?
ЛК: Той получи пристъп.
РЧ: Пациентът е получил апоплектичен удар, това ли казвате?
ЛК: Да.
РЧ: А вие какво направихте?
ЛК: Къде е съпругът ми?
РЧ: Отвън е. Дойде с вас. Не помните ли?
ЛК: Брад ли е тук?
РЧ: Съжалявам, кой е Брад?
ЛК: Съпругът ми. Брад Улгаст. Той е от ФБР. Може би го познавате?
РЧ: Доктор Кайл, обърквате ме. Мъжът, с когото дойдохте, се казва Дейвид Сентър. Не е ли той вашият съпруг?
(Пауза)
РЧ: Доктор Кайл? Разбирате ли какво ви питам?
ЛК: Разбира се, че Дейвид ми е съпруг. Какви странни неща само приказвам. Откъде се е взела цялата тази кръв? Катастрофа ли съм претърпяла?
РЧ: Не, доктор Кайл. Били сте в болницата. За това говорим. Преди три часа девет души са били убити в спешното отделение. Опитваме се да разберем какво се е случило.
(Пауза)
ЛК: То ме погледна. Защо ме погледна?
РЧ: Кое ви погледна, доктор Кайл?
ЛК: Беше ужасно.
РЧ: Кое?
ЛК: Първо уби сестрата. Толкова много кръв имаше. Направо океан.
РЧ: За господин Латърноу ли говорите? Той ли уби сестрата? Необходимо ми е да бъдете ясна.
ЛК: Пие ми се вода. Може ли вода?
РЧ: След минутка. Как господин Латърноу уби сестрата?
ЛК: Стана светкавично. Възможно ли е някой да се движи така светкавично?
РЧ: Моля съсредоточете се, доктор Кайл. С какво господин Латърноу уби сестрата? Имаше ли оръжие?
ЛК: Оръжие ли? Никакво оръжие не помня.
РЧ: Тогава как го направи?
(Пауза)
РЧ: Доктор Кайл?
ЛК: Не можех да помръдна. То просто… ме гледаше.
РЧ: Нещо ви е гледало? Имаше ли и друг в залата?
ЛК: Направи го с устата. Така я уби.
РЧ: Казвате, че господин Латърноу е ухапал сестрата ли?
(Пауза.)
ЛК: Бременна съм, знаете. Ще имам бебе.
РЧ: Виждам, доктор Кайл. Знам, че това е много натоварващо.
ЛК: Трябва да си почина. Искам да се прибера у дома.
РЧ: Ще се помъчим да ви изведем оттук колкото е възможно по-скоро. Само да уточним: твърдите, че господин Латърноу е ухапал сестрата, така ли?
ЛК: Тя добре ли е?
РЧ: Тя е обезглавена, доктор Кайл. Вие държахте трупа, когато пристигнахме. Не помните ли?
ЛК: (Не се чува…)
РЧ: Бихте ли говорили по-високо, моля?
ЛК: Не проумявам какво искате. Защо ми задавате тези въпроси?
РЧ: Защото сте били там. Вие сте единственият ни свидетел. Нощес сте видели как умират деветима души. Били са разкъсани, доктор Кайл.
ЛК: (Не се разбира…)
РЧ: Доктор Кайл?
ЛК: Онези очи. Все едно през тях надзърташ в ада. Сякаш пропадаш в мрака. Вярвате ли в ада, детектив?
РЧ: Чии очи?
ЛК: Не бяха на човек. Не биха могли да са на човек.
РЧ: За господин Латърноу ли говорите отново?
ЛК: Не мога да мисля за това. Трябва да мисля за бебето.
РЧ: Какво видяхте? Кажете ми какво видяхте.
ЛК: Искам да се прибера у дома. Не искам да говоря повече за това. Не ме принуждавайте.
РЧ: Как бяха убити онези хора, доктор Кайл?
(Пауза)
РЧ: Доктор Кайл, добре ли сте?
(Пауза)
РЧ: Доктор Кайл?
(Пауза)
РЧ: Доктор Кайл?

Четири

Бърнард Китридж, известен по света като „Последната база в Денвър“, разбра, че е време да се маха сутринта, в която спря електричеството.

Чудеше се защо ли е отнело толкова време. Да се поддържа градската електрическа мрежа без хора беше невъзможно, а доколкото Китридж можеше да прецени от деветнайсетия етаж, в град Денвър не беше останала жива душа.

Което не означаваше, че е сам.

Прекара ранните часове на сутринта — ясна, слънчева сутрин от първата седмица на юни, с температура около двайсет и четири градуса и възможно раздвижване на чудовищата кръвопийци на свечеряване — като се припичаше на балкона на пентхауса3, който обитаваше от втората седмица на кризата. Мястото беше необятно, като реещ се във въздуха палат. Само кухнята беше колкото целия апартамент на Китридж. Вкусът на собственика, изглежда, клонеше към аскетизма: лъскави кожени мебели за сядане, които бяха по-скоро предназначени за глезене на окото, отколкото за сядане, блестящи подове с искрящ травертин, пухкави кожени килимчета, стъклени масички, които сякаш висяха във въздуха. Влезе в апартамента учудващо лесно. Преди Китридж да вземе решение да го направи, половината град вече беше избит, избягал или изчезнал. От ченгетата отдавна нямаше и следа. Обмислял беше да се барикадира в една от големите къщи на Чери Крийк, но като поразсъди върху видяното, реши, че му трябва по-високо място.

Собственикът на пентхауса беше мъж, когото познаваше бегло, редовен клиент на магазина. Казваше се Уорън Фило. За свой късмет Уорън Фило се появи в магазина в деня, преди да започне цялата история, искаше да се екипира за лов в Аляска. Млад мъж, прекалено млад за парите, които имаше — вероятно пари от Уолстрийт или натрупани от първото публично предлагане на акции на някое високотехнологично предприятие. В онзи ден светът все още ведро жужеше по обичайния си начин, Китридж беше помогнал на Уорън да занесе покупките до колата си. Ферари, ами че как иначе. Застанал зад нея, Китридж се запита защо собственикът не е поръчал на табелката за номера на колата вместо букви и цифри да пише ФУКЛЬО? Явно озадачаването му е проличало, защото бързо забеляза как Уорън смутено се изчерви. Уорън не носеше обичайния костюм, а джинси и тениска с изписано име на училище по икономика на гърдите. Младият мъж искаше да покаже на Китридж колата си, очевидно беше, но след като се изфука, осъзна колко глупаво е било да се хвали с кола пред нископоставен управител на магазин, който вероятно печели по-малко от петдесет хилядарки на година. (Всъщност броят на хилядарките беше четирийсет и шест.) Китридж си позволи да се посмее в себе си на смущението му — цяла книга би станала от нещата, от които хлапето хал хабер си нямаше — и позволи на момента да се проточи. Знам, знам, призна Уорън. Малко е прекалено. Заричах се да не стана един от задниците, които карат ферари. Но в името на Бога, да можеш да усетиш как само се движи тази кола!

Китридж беше взел адреса на Уорън от фактурата му. Когато се премести в пентхауса — предполагаше се, че Уорън е здрав, читав и в безопасност в Аляска — трябваше само да намери правилния ключ в кабинета на управителя, да го постави на мястото му в панела на асансьора и да изкачи с него осемнайсетте етажа до пентхауса. Разтовари екипировката си. Куфар на колелца с дрехи, три сандъка с оръжие, радио, прибори за нощно виждане, сигнални ракети, чантичка за първа помощ, бутилки с белина, оксижен, за да завари вратите на асансьора, верния си лаптоп с преносима сателитна чиния, кутия с книги и достатъчно храна и вода за поне месец. Гледката от терасата, която се простираше по цялата западна страна на сградата, беше зашеметяваща и обхващаше сто и осемдесет градуса, с изглед към междущатска магистрала 25 и равнината Май хай. Постави камери с детектори за движение във всеки край на терасата: едната, насочена към улицата, другата с лице към сградата от другата страна на авенюто. Реши, че по този начин ще заснеме доста кадри, но ценните ще бъдат тези с убийствата. Оръжията, които подбра за тази задача, бяха снайпер „Ремингтън“ с болтов затвор, 700Р, калибър.3384 — прекрасен баланс между точност и поразяващи качества със смъртоносно действие от двеста седемдесет и пет метра. Към него прикрепи цифров видеомерник с инфрачервени лъчи. С помощта на приборите за нощно виждане щеше да вижда отделната цел, а поставената на двунога пушка на ръба на балкона щеше да свърши останалото.

През първата нощ, безветрена и светла от вече започналата да намалява луна, Китридж застреля седем: пет на авенюто, един на отсрещния покрив и още един през прозореца на банката на нивото на улицата. Последният убит му донесе слава. Създанието, вампирът или каквото беше там — официалният термин беше „заразен“ — връхлетя пред бинокъла точно преди да го простреля в уязвимото място. Качи записа в интернет и за час той обиколи света, до сутринта нямаше голяма телевизия, която да не го е излъчила. Всички искаха да знаят кой е този мъж. Кой е този безстрашен, луд самоубиец, барикадирал се на някаква висока сграда в Денвър, превърнал я в последната база на съпротива срещу заразените в Денвър?

И така се роди прозвището му — Последната база в Денвър.

От самото начало прие, че е въпрос на време да го застрелят било от ЦРУ, било от Управлението за национална сигурност или местната полиция. Голям смут беше предизвикал. В негова полза беше това, че получилият задачата да го застреля, за да го спре, първо трябваше да дойде в Денвър. Ай пи адресът на компютъра на Китридж на практика не можеше да бъде проследен в лъчеподобната мрежа от анонимизиращи сървъри, чиито номера се триеха всяка нощ и го скриваше. Повечето бяха разположени на други континенти: Русия, Китай, Индонезия, Израел, Судан. Места, до които не се простираше хватката на федералното управление, което вероятно щеше да пожелае да прекрати работата му. Видеоблогът му — два милиона посещения само за първия ден — имаше повече от триста огледални сайта и непрекъснато се добавяха нови. За по-малко от седмица се превърна в световен феномен. Туитър, Фейсбук, Хедшот, Сфиър: кадрите си пробиха път из ефира, без той да си мръдне и пръста. Един от неговите фенсайтове имаше повече от два милиона абонати. В Ибей тениските с надпис АЗ СЪМ ПОСЛЕДНАТА БАЗА В ДЕНВЪР се разпродаваха като топъл хляб.

Баща му все повтаряше: Синко, най-важното в живота е да дадеш своя принос. Кой да си помисли, че приносът на Китридж ще е видеоблог от огневата линия на апокалипсиса?

И въпреки всичко светът продължаваше да се върти. Слънцето изгряваше. На запад планините гънеха безразличните си скалисти грамади пред отиващото си човечество. Дълго време се носеше гъст дим — цели квартали бяха изпепелени напълно — но димът вече се беше разсеял и опустошението се разкри със зловеща отчетливост. Нощем се виждаха потъналите в мрак участъци, но на места все още лампи разпръскваха мрака — проблясваха улични лампи, бензиностанции, супермаркети с характерния за тях флуоресцентен блясък, по верандите светеха лампи в очакване стопаните на къщите да се завърнат. Докато Китридж поддържаше наблюдението си на балкона, светофарът осемнайсет етажа под него прилежно сменяше светлините от зелено на жълто, после на червено и отново на зелено.

Не беше сам. Самотата го напусна много отдавна. Беше на трийсет и четири години. Малко по-тежък, отколкото би му се искало — с този негов крак не беше лесно да се спортува за сваляне на излишни килограми — но все още беше силен. Някога беше женен, преди години. Спомняше си за този период от живота си като двайсет месеца, наситени със секс и съпружеско блаженство, последвани от също толкова месеци на крясъци, писъци, обвинения и контраобвинения, докато цялото начинание не потъна като камък, а той остана като цяло доволен, че по време на брака му не са се появили деца. Връзката му с Денвър не беше нито сантиментална, нито лична. След като излезе от Службата като ветеран, просто се озова на това място. Кой ли не твърдеше, че като награждаван ветеран лесно ще си намери работа. И вероятно беше така. Но Китридж не бързаше за никъде. Прекара по-голямата част от годината в четене — отначало обичайните четива: полицейски романи и трилъри, но накрая стигна до по-значимите книги: „Когато легна да умирам“, „За кого бие камбаната“, „Хъкълбери Фин“, „Великият Гетсби“. Прекара цял месец в четене на Мелвил, стъпка по стъпка преброждаше „Моби Дик“. Подбираше повечето книги по усет — онези, които по някаква причина беше пропуснал в училище, и искрено хареса повечето от тях. Седеше в тишината на апартамента си, потънал в историите за чужди съдби и други времена, и имаше чувството, че пие вода след години на жажда. Дори се записа в няколко курса в държавния колеж. През деня работеше в магазина, а вечер и в обедната почивка четеше книгите си и подготвяше материалите за колежа. Сред страниците на тези книги се криеше сила, която го караше да се чувства по-добре, житейска лодка, за която да се държи здраво преди мрачните течения на паметта отново да го повлекат надолу. В по-ведрите дни дори беше в състояние да си представи как дълго живее по този начин. Скромен, но поносим живот.

И, разбира се, точно тогава дойде краят на света.



Сутринта, в която спря електричеството, Китридж беше приключил с качването на записа от предишната нощ и седеше в патиото, четеше „Приказка за два града“ на Дикенс — английският адвокат Сидни Карлтън тъкмо се беше обяснил в неугасваща любов пред Люси Магнет, годеницата на беззащитния идеалист Чарлз Дарни — когато му хрумна, че порция сладолед може само да подобри сутринта. Огромната кухня на Уорън — човек можеше да си открие петзвезден ресторант на това място — учудващо беше почти лишена от храна. Китридж отдавна беше изхвърлил мухлясалите кутии с храна за вкъщи, които бяха основното съдържание на хладилника. Младежът обаче очевидно имаше слабост към шоколадовия сладолед с фъдж и какаови бисквитки на „Бен енд Джери“. Фризерът беше натъпкан с такъв сладолед. Нямаше бананов сладолед с ядки и фъдж, не беше черешов, нито карамелен с ружи и парченца шоколад, дори не беше добрият стар обикновен ванилов сладолед на „Бен енд Джери“. Само шоколадов сладолед с фъдж и какаови бисквитки. Китридж нямаше да има нищо против малко разнообразие, предвид факта, че се очертаваше да прекара доста време без сладолед, но с оскъдния избор на храна, състоящ се от консерви със супа и соленки, хич нямаше да тръгне да се оплаква. Постави внимателно книгата си върху подлакътника на стола, стана и мина през плъзгащите се стъклени врати на пентхауса.

Стигна до кухнята и усети, че нещо не е както трябва, но усещането му не можеше да се обясни с някаква конкретна причина, която да го поражда. Чак когато отвори кутията и бръкна с лъжицата си в меката каша, в която се беше превърнал разтопеният сладолед, разбра за какво става дума.

Натисна един малък електрически ключ. Нищо. Обходи апартамента, провери лампите и ключовете. Навсякъде едно и също.

В средата на дневната Китридж спря и пое дълбоко въздух. Добре, помисли си, добре. Трябваше да се очаква. Дори отдавна трябваше да стане. Погледна часовника си: 9:32 сутринта. Слънцето щеше да залезе малко след осем. Десет часа и половина да си вдигне задника и да се омете от мястото.

Нахвърля необходими провизии и вещи в една раница: протеинови блокчета, бутилки с вода, чисти чорапи и бельо, комплект за първа помощ, топло яке, бутилка с лекарство срещу алергии (алергиите му го тормозеха цяла пролет), четка за зъби и бръснач. Позамисли се дали да вземе „Приказка за два града“, но му се стори непрактично. Жегна го съжаление, когато я остави настрана. В спалнята се облече с тениска и спортни панталони, за връхна дреха си облече ловно яке и обу подходящи за дълго ходене обувки. Няколко минути обмисля кое оръжие да вземе, накрая се спря на нож „Боуи“, два пистолета „Глок“ 19-и калибър и модифициран полски „Калашников“ със сгъваем приклад: безполезен при стрелба на далечни разстояния, но непогрешим при близко, ала Китридж очакваше, че ще му се наложи да стреля именно от такова. Пистолетите паснаха точно в кобурите. Напълни джобовете на якето си с пълнители, прикачи автомата на ремъка му, метна раницата на рамо и се върна в патиото.

И в този момент забеляза как светофарът на булеварда отдолу сменя светлините. Зелено, жълто, червено. Зелено, жълто, червено. Съмняваше се, че става дума за щастлива вероятност.

Открили го бяха.

Въжето беше вързано за отводнителната система на покрива. Сложи си ремъците от екипировката за спускане, закопча ги и преметна първо здравия си крак, след това ранения през парапета. Проблем с височините нямаше, но въпреки това не можеше да погледне надолу. Стоеше на ръба на балкона, с лице към прозорците на пентхауса. Чу далечно бръмчене на приближаващ се хеликоптер.

Последната база в Денвър вече не съществуваше.

Отблъсна се и политна, тялото му се понесе надолу и встрани. Един етаж, два етажа, три, въжето безпроблемно се плъзгаше в ръцете му; приземи се на балкона четири етажа по-надолу. Познатата болка го жегна в лявото коляно и тръгна нагоре, стисна зъби да я превъзмогне. Хеликоптерът вече се приближаваше, ритмичният шум от перките му рикошираше в сградите. Свали въжетата, измъкна един от пистолетите и с един изстрел разби стъклото на балконската врата.

Въздухът в апартамента беше застоял, като в затворена за зимата къща. Тежки мебели, позлатени огледала, маслена картина на кон над камината. Отнякъде се носеше воня на разложено. Прекоси помещението със застоял въздух, почти без да го погледне. При вратата спря, за да прикачи прожектор към автомата, влезе в хола и тръгна към стълбите.

Ключовете за ферарито, паркирано в подземния гараж на сградата шестнайсет етажа по-надолу, бяха в джоба му. Китридж отвори вратата с рамо, бързо обходи пространството със светлинния лъч от автомата нагоре и надолу. Чисто. Издърпа сигнална ракета от якето си и със зъби махна пластмасовата тапа, която откри капсула за възпламеняване. Ракетата изпука, възпламени се и посипа дъжд от искри. Китридж я подържа настрана, прицели се и я пусна. Ако отдолу имаше нещо, скоро щеше да разбере. Ракетата падаше, а очите му следяха светлината, след която оставаше следа от дим. Някъде долу докосна парапета и отскочи извън полезрението му. Китридж преброи до десет. Никакво движение, нищо.

След още три сигнални ракети той стигна дъното. Тежка стоманена врата с напречен лост за отваряне и малък квадрат от армирано стъкло водеше към гаража. Подът беше заринат с боклуци; кутии от пуканки, обвивки от сладкиши, консерви. Зарязан надве-натри спален чувал и купчина мърляви дрехи показваха, че и друг като него се е криел в сградата.

Китридж беше проучил паркинга в деня, в който пристигна. Ферарито беше паркирано в югозападния край на около шейсет метра. Вероятно трябваше да го премести по-близо до вратата, но търси ключовете на Уорън цели три дни — кой си държи ключовете от колата в шкафчето в банята? — и вече се беше барикадирал в пентхауса.

Ключодържателят имаше четири бутона: два за вратите, един за алармата и един — надяваше се той — за дистанционно включване на двигателя. Първо натисна него.

Дълбоко от вътрешността на гаража се чу рязко, съставено от един тон изсвирване, последвано от гърления рев на двигателя на ферарито. Нова грешка: ферарито беше паркирано с предницата към стената. Да беше помислил за това. Не само че начинът на паркиране забавяше бягството му, но ако колата беше паркирана обратно, светлината от предните фарове щеше да му даде възможност да огледа по-добре вътрешността на гаража. Всичко, което успя да види от малкото прозорче на вратата към стълбището, беше отдалечен светещ район, където колата чакаше като мъркаща в мрака котка. Останалата част от гаража тънеше в мрак. Заразените обичаха да висят от разни места; греди на тавана, тръби — от всичко, за което могат да се захванат. Работа им вършеше и най-малкият процеп. Когато връхлитаха, връхлитаха отгоре.

Дошъл беше моментът на решението. Да метне още няколко светлинни ракети и да види какво ще последва? Да се прокрадне безшумно в мрака и да потърси прикритие? Да се втурне през вратата и да тича с всички сили?

В този момент Китридж чу как някъде с проскърцване се отвори врата. Затаи дъх и се ослуша. Двама бяха. Пристъпи назад и погледна нагоре. Две червени точки танцуваха по стените десет етажа над него.

Отвори вратата и хукна колкото му държат силите.

Първият вирал скочи зад него на половината път към ферарито. Нямаше време да се обръща и да стреля и не спря. Болката в коляното му беше като горящ фитил, ледено острие, забодено в костта. С периферията на сетивата си долови как създанията се пробуждат и гаражът се изпълва с живот. Рязко отвори вратата на ферарито, метна автомата и раницата на седалката до шофьора, вмъкна се и тръшна вратата. Колата беше твърде ниска и му се стори, че седи на земята. Таблото, пълно с тайнствени измервателни уреди и копчета, засвети като в космически кораб. Нещо липсваше. Къде беше скоростният лост?

Издрънча метал и създанието закри всичко пред очите на Китридж. Виралът беше скочил на покрива, увил туловището си като влечуго. За един застинал миг той го наблюдаваше безстрастно, хищник, който съзерцава жертвата си. Виралът беше гол, носеше само часовник на ръката си, блестящ ролекс, дебел колкото ледено блокче. Уорън? — удиви се Китридж, младият мъж носеше часовник като този в деня, в който Китридж го съпроводи до колата му. Уорън, стари приятелю, ти ли си? Ако си ти, не бих възразил срещу някой и друг твой съвет как да включа на скорост тая машинария.

И тогава върховете на пръстите му напипаха две лостчета под волана. Плоски превключватели. Как не беше помислил и за това. Нагоре вдясно, надолу вляво, като при мотоциклетите. Задната трябваше да е на бутон някъде по таблото.

Бутонът е маркиран за задна скорост, гениално. Ето го.

Натисна бутона и подаде газ. Прекалено бързо: със свистене на гумите ферарито се изстреля назад и се блъсна в бетонния стълб. Отначало силата на удара тласна Китридж назад, после го хвърли напред и той силно удари главата си в дебелото стъкло на страничния прозорец с отчетливо глухо тупване. Мозъкът му бръмна като камертон, пред очите му затанцуваха звезди. В тях имаше нещо любопитно, любопитно и красиво, но друг глас в него му каза, че да се любува на тази гледка дори миг, означава да умре. Виралът, който беше скочил от покрива, вече се надигаше от пода. Несъмнено щеше да се опита да му се нахвърли през предното стъкло.

Върху гърдите на вирала се показаха четири червени точки.

Със светкавична бързина създанието отклони поглед от Китридж и се хвърли към двамата войници, които влизаха през вратата откъм стълбището. Китридж завъртя волана и улови дясната ръчка, превключи скоростите и натисна газта. Политане и после рязко потегляне: отново беше прилепен към седалката, тогава чу пукота от автоматите. И когато вече си мислеше, че отново е изгубил контрол над колата, откри правия участък, който водеше вън от гаража, стените му летяха покрай него. Войниците му бяха спечелили само миг: бърз поглед в огледалото за задно виждане и видя в светлината на задните фарове нещо, което приличаше на взривено човешко тяло и експлозия, от която хвърчат парчета. Вторият войник изобщо никакъв не се виждаше, да, ако питаха Китридж, човекът със сигурност вече беше разпарчетосан на кървави късове.

Повече не погледна назад.

Рампата към улицата беше два етажа по-горе, в другия край на гаража. Китридж намали скоростта при първия завой, двигателят изрева, гумите изсвистяха, още два вирала скочиха от тавана на пътя му. Единият попадна под колелата му и се чу хрущене, но вторият скочи на покрива на летящото ферари и го обкрачи като плет. Почуда обзе Китридж, дори възхищение. В училище беше учил, че човек не може да улови муха с ръката си, защото човекът и насекомото имат различно усещане за време: в мозъка на мухата секундата се равняваше на час, а часът — на година. Ето такива бяха заразените. Като същества извън времето.

Вече навсякъде гъмжеше от тях, изникваха от скривалищата си. Нахвърлиха се към колата като самоубийци, водени от лудостта на глада си. Газеше ги наред, летяха тела, чудовищните им, изкривени лица се разплескваха по предното стъкло, преди да бъдат запратени нагоре, назад или встрани. Оставаха му още два завоя и щеше да е свободен, но един от тях се беше уловил здраво за покрива. В завоя Китридж натисна спирачката и уби скоростта по хлъзгавата циментова настилка, забавянето на скоростта претърколи вирала на капака. Жена: изглежда носеше сватбена рокля, що за абсурд. Заби пръсти в пролуката в основата на предното стъкло и се придърпа на четири крака. Устата ѝ, мечешка зурла, пълна с окървавени редици зъби, зееше широко отворена; малък златен кръст се мяташе, провиснал от шията ѝ. Съжалявам за сватбата ти, помисли си Китридж извади един от пистолетите, опря го на волана и стреля през стъклото.

Профуча покрай последния завой, пред него сноп от златиста дневна светлина му показа пътя. Китридж прегази рампата с над сто и десет километра в час и не спря да ускорява. Изходът беше затворен с метална решетка, но този факт изглеждаше незначителен, нищо и никакво препятствие. Китридж се прицели, натисна педала докрай и се приведе.

Страховит удар, цели две секунди, проточили са като вечност, ферарито летеше във въздуха. Колата се носеше в слънчевата светлина, стовари се върху паважа и се разтърси из основи, от долната ѝ част изхвърчаха искри. Най-после беше свободен, но вече имаше друг проблем: нямаше какво да го спре. Щеше да връхлети във фоайето на банката през улицата. Когато Китридж прекоси средата на улицата, натисна здраво спирачката и зави наляво, готов за удара. Оказа се излишно: със свистене на гуми колелата зацепиха и спряха, миг по-късно Китридж летеше над авенюто в пролетната утрин.

Трябваше да му го признае. Как бяха точните думи на Уорън. Да можеше да усетиш как само се движи тази кола.

Така си беше. Подобна кола Китридж караше за първи път в живота си.

Пет

Дълго време, много дълго време, което изобщо не беше време, мъжът, известен като Лоурънс Грей — някога затворник в Бийвил и регистриран за сексуално посегателство в Отдела за обществена безопасност на Тексас, цивилен служител на Проекта НОЙ и Отдела за специални оръжия. Грей Източникът, Началото на Нощта, Приближеният на Онзи, когото наричат Нула — никакъв го нямаше. Той беше нищо и го нямаше никъде, унищожено създание, което не притежаваше нито памет, нито минало, а съзнанието му се носеше разпръснато над безбрежно море, което не познаваше граници. Необятно, мрачно море от гласове, които мърмореха името му. Грей, Грей. Те бяха там и не бяха там, зовяха го, докато той се рееше сам, самотен в тъмнината, плаваше в океан от вечност и над него бяха звездите.

Но не само звездите. Защото сега се беше появила светлина — мека, златиста светлина, която огряваше лицето му. Пронизваха я остриета от мрак, въртяха се като колело със спици и с тази светлина идваше и звук: като от аорта, като от сърце, бум-бум-бум, който пулсираше в ритъма на своето въртене. Грей наблюдаваше тази прекрасна, въртяща се светлина и в мислите му се промъкна, че онова, което вижда, е Бог. Светлината беше Бог в рая отгоре, движи се над водите, докосва лицето на света като подгъв на завеса, допира се и благославя своето творение. Идеята разцъфтя у Грей и разпръсна у него сладост. Каква радост! Какво разбиране и опрощение! Светлината беше Бог и Бог беше любов. Грей трябваше само да влезе в нея, да влезе в светлината и винаги да чувства тази любов. Тогава един глас произнесе думите:

Време е, Грей.

Ела при мен.

Той почувства как става, надига се. Издигаше се и докато се издигаше, небето простря крилете си и го прие, понесе го към светлината, която беше непоносимо силна, и тогава се появи ослепителна и унищожителна бистрота, като крясък, нададен от него.

Грей вървеше нагоре. Грей, прероден.

Отвори очи. Грей.

Отвори очи. Зрението му бавно се фокусира. Над лицето му неприятно се въртеше тъмна фигура.

Вентилатор на тавана.

Запримигва да махне мръсотията. В устата си чувстваше силно нагарчане, като влажна пепел. Стаята, в която лежеше, носеше непогрешимите белези на стая в мотел от верига мотели — дращещо одеяло и евтина възглавница, под него продънен матрак, над него таван, усещаше мириса на застоял, прекалено дълго въртян един и същи въздух. Мозъкът му беше празен като продънена кофа, тялото му беше безформена маса, отпусната като желатин. Дори за да си помръдне главата, му беше необходима сила, надхвърляща възможностите му. Лепкава дневна светлина, която се процеждаше пред завесите, осветяваше стаята. Над лицето му вентилаторът се въртеше неспирно, люлееше се на халката си, а износените му лагери ритмично скърцаха. Гледката беше толкова дразнеща за сетивата му, колкото помирисването на амонячна сол, ала въпреки това не можеше да откъсне очи от нея. (А и този тракащ звук не беше ли някак свързан със съня? Ярката светлина, която го вдигаше нагоре? Вече не си спомняше.)

— Събуди се, това е хубаво.

На ръба на второто легло със сведен поглед седеше мъж. Дребен, фин мъж, който изпълваше гащеризона си като наденица обвивката си. Един от цивилните служители от Проект Ной, наричани чистачи; мъже като Грей, чиято работа беше да чистят пикнята и лайната, да записват и да наблюдават пръчките в продължение на безкрайни часове, докато бавно полудяват. До един извършили сексуални посегателства, презирани и забравени, мъже без минало, за което други хора да ги е грижа, с размекнати от хормоните тела, умове и духове, неутрализирани като на кастрирани кучета.

— Помислих си, че вентилаторът ще те събуди. Да ти кажа истината, дори не мога да погледна към тая проклетия.

Грей се опита да отговори, но не можа. Езикът му беше като спаружен, все едно е изпушил един милион цигари. Зрението му отново се размаза, проклетата глава го цепеше. От години не беше изпивал повече от две бира една след друга — лекарствата докарваха сънливост и човек губеше интерес почти към всичко — но Грей си спомняше какво е махмурлук. Сега имаше махмурлук. Май беше най-лошият махмурлук в света.

— Какво става, Грей? Да не би котка да ти изяде езика? — мъжът се закиска на някаква негова си шега. — Странно е, да знаеш. При дадените обстоятелства. Бих си хапнал една котка със сос тартар — обърна се към Грей, извил вежди в дъги. — Не се прави на втрещен. Ще разбереш какво имам предвид. Отнема няколко дни, но после здраво те вкопчва.

Грей си спомни името на мъжа: Игнасио. Макар че онзи Игнасио, когото Грей си спомняше, беше по-стар, по-изнурен, с провиснало, насечено от бръчки лице с пори, в които кола да паркираш, и провиснали като на булдог бузи. Този Игнасио беше в разцвета на силите си — буквално цъфтеше, страните на лицето му руменееха, кожата му беше гладка като на бебе, а очите му искряха като фалшиви диаманти. Дори косата му изглеждаше подновена. Но нямаше съмнение кой е заради татуировката — направена със затворническо мастило, размазано и избледняло, качулатата змия надигаше глава от отворената яка на гащеризона му.

— Къде съм?

— Ти си обикновен метежник, нали си наясно? В „Червения покрив“ сме.

— Къде?

Мъжът изсумтя леко.

— В шибания „Червен покрив“. Грей. Да не си въобразяваш, че ще ни пратят в Риц?

Те ли? — помисли Грей. — Кои бяха те? И какво имаше предвид Игнасио под „изпратят“? С каква цел са ги изпратили? Грей забеляза, че Игнасио стиска някакъв предмет в ръка. Пистолет ли беше?

— Иги? Какво ще правиш с тая работа?

Игнасио лениво вдигна оръжието, 45-и калибър с дълга цев, и се намръщи към него.

— Малко работи, очевидно — наклони глава към вратата. — Онези другите типове и те бяха известно време тук, но вече ги няма.

— Какви типове?

— Стига, Грей. Познаваш другите. Кльощавия, Джордж. Еди-как-му-беше-името. Джуд с конската опашка — погледът му се насочи покрай Грей към завесите. — Да ти кажа истината, никога не съм го харесвал. Чух какви ги е вършил, не съм аз човекът да го съди. Ама тоя тип е противен.

Игнасио говореше за другите чистачи. И какво са правили всички те тук? Той какво правеше тук? Оръжието не беше добър знак, но Грей нямаше никакъв спомен как се е озовал на това място. Последно си спомняше как вечеря в столовата на комплекса: бьоф бургиньон с вкусен сос, голям куп картофи и зелен фасул, както и черешова кола, с която да полее вечерята. Това му беше любимото ястие, винаги с нетърпение чакаше бьоф бургиньон. Но сега, като си помисли за мазния му вкус, стомахът му се присви и му се заповдига. В гърлото му внезапно се надигна жлъчен сок. Наложи му се за момент просто да диша, за да потисне гаденето.

Игнасио махна вяло с пистолета към вратата.

— Ако искаш, погледни сам. Но съм почти убеден, че са си тръгнали.

Грей преглътна.

— Къде са отишли?

— Зависи. Където се предполага, че трябва да идат.

Грей се почувства напълно изгубен. Не знаеше дори какво да попита. Струваше му се обаче, че изобщо няма да хареса отговорите. Май най-добре беше да продължи да си лежи кротко. Надяваше се да не е направил нещо ужасно, като в онова другото време. Времето на Стария Грей.

— Ами щом като си буден — прокашля се Игнасио, — аз по-добре да тръгвам. Дълъг път ме чака — стана и подаде оръжието: — Дръж.

Грей се подвоуми.

— За какво ми е пистолет?

— В случай че ти се прииска, нали се сещаш, да се застреляш.

Грей не можа да проговори от слисване. Последното, което искаше, бе оръжие. Ако някой открие пистолет у него, със сигурност ще го върнат отново в затвора. Като не посегна да вземе оръжието, Игнасио го постави на масичката до леглото.

— Все пак поразмисли. Само не се мотай, както направих аз. Колкото повече чакаш, толкова по-трудно става. Погледни ме сега докъде се докарах.

Игнасио тръгна към вратата, а когато стигна до нея, се обърна и за последно огледа стаята.

— Направихме го, наистина. В случай, сещаш се, че се чудиш — пое дълбоко въздух, изду пухкавите си бузи и изви глава към тавана. — Странното е, че не проумявам какво толкова съм сторил, че да заслужа подобна съдба. Чак толкова лош не бях, наистина. Нямах намерение да направя и половината от нещата, които сторих. Просто така бях устроен — отново погледна към Грей, в очите му имаше сълзи. — Така ми каза психото: Игнасио, просто така си устроен.

Грей не знаеш какво да каже. Понякога нямаше изобщо какво да се казва и той предположи, че случаят е точно такъв. Погледът на Игнасио му напомни за някои от затворниците в Бийвил — мъже, прекарали в затвора толкова време, че бяха заприличали на зомбитата от старите филми. Хора, които нямаха за какво да живеят, имаха само своето минало, а пред тях се простираше безкрайна пустота.

— Мамка му! — Игнасио подсмръкна и изтри носа си с опакото на китката си. — Няма полза от вайкания. Каквото си постелиш, на това ще легнеш. Ще помислиш над думите ми, нали? Довиждане, Грей.

През отворената врата нахлу светлина и Игнасио вече го нямаше.

Какво ли да мисли за случилото се? Дълго време Грей лежа неподвижно, а умът му беше неудържим като изтрита гума по лед. Част от него не беше сигурна дали е буден, или продължава да спи. Премисли фактите, за да даде възможност на разума си да се спре на нещо. Лежеше в легло. Леглото беше в мотел „Червения покрив“. Мотелът се намираше вероятно някъде в Колорадо, ако се приеме, че не се е отдалечил. Светлината от прозорците показваше, че е сутрин. Не изглеждаше да е ранен. По някое време през последните двайсет и четири часа, може би повече, може би по-малко, но вероятно не повече от ден, беше припаднал.

Трябваше да си тръгне оттук.

Понадигна се на лакти. Стаята вонеше на пот и дим. Гащеризонът му беше изцапан и скъсан на коленете, беше бос. Поразшава пръстите на краката си, ставите изпукаха и изщракаха. Изглежда, всичко си функционираше.

И като се замислеше, не беше ли истина, че се чувства по-добре? Не просто „по-добре“, ами много по-добре. Главоболието и замаяността бяха изчезнали. Зрението му се беше прояснило. Чувстваше крайниците си здрави и силни, пълни с нова, изобилна енергия. В устата си имаше гаден вкус — задача номер едно беше да си намери четка за зъби или пакетче дъвки — но като се изключи вкусът. Грей се чувстваше като нов.

Спусна крака на пода. Стаята беше малка, имаше място само за леглата с техните кафяво-оранжеви кувертюри и малка масичка с телевизор. Но когато взе дистанционното да го включи, се оказа, че няма друго, освен празен екран и пращене. Прещрака през каналите: местните мрежи. Си Ен Ен, Военния канал, обществената телевизия — нищо, освен син екран. Ако се поразмислеше обаче, не беше платил за стаята — портфейлът му беше конфискуван още преди месеци, когато пристигна в комплекса.

Комплексът, помисли си Грей, думата се стовари в стомаха му като камък. Каквото ще друго да е вярно, но беше загазил. Човек не си тръгва оттам просто така. Спомни си Джак и Сам, двамата самоотлъчили се чистачи и как се вбеси Ричардс. А той не беше някой, когото ти се иска да вбесиш, меко казано. Стомахът на Грей се присвиваше дори само като го видеше.

Може би затова чистачите до един бяха избягали. Може би се страхуваха от Ричардс.

Връхлетя го жажда — налудничава, неудържима жажда, сякаш не е пил вода от дни. В банята завря лице под чешмата и настървено загълта, водата се стичаше по лицето му. По-бавно, Грей, помисли си той, ще ти прилошее, ако пиеш така.

Прекалено късно: водата стигна до стомаха му като всепомитаща вълна и в следващия момент той вече беше коленичил, обгърнал с две ръце тоалетната чиния, и изкара водата обратно навън до капка.

Ама че тъпотия. Сам си беше виновен. За момент постоя на колене, чакаше да преминат спазмите, дишаше вонята на собственото си повръщано — най-вече вода, но накрая се появи лепкава, подобна на жълтък бучка, несъмнено несмлени останки от бьоф бургиньона. Сигурно се беше и напъвал, защото ушите му бучаха: леко, почти нечуто, като шума от мъничък мотор, който бръмчи дълбоко в черепа му.

Изправи се колебливо на крака и пусна водата, за да отмие повръщаното. На шкафчето видя малка бутилка с освежител за уста на поднос със сапуни и лосиони, съвсем нови, и отпи от освежителя, за да прочисти устата си. Дълго се гъргори упорито и се изплю в мивката. После погледна лицето си в огледалото.

Първата мисъл на Грей беше, че някой си прави шега с него: неразбираема, плоска, невъзможна шега, според която огледалото някак е заместено с прозорец, а от другата страна стои мъж — много по-млад, по-добър на външен вид мъж. Подтикът да протегне ръка и да докосне образа беше толкова силен, че му се подчини, мъжът в огледалото съвършено повтори жеста му. Какво става, мамка му? — помисли си Грей и после го произнесе:

— Какво става, мамка му?

Лицето, което гледаше, беше слабо, с чиста кожа, привлекателно. Сресаната му зад ушите коса представляваше буйна грива в наситенокестеняво. Очите му бяха бистри, ясни и искряха. Никога през живота си Грей не беше изглеждал толкова добре.

Нещо друго привлече погледа му. Някакъв белег на врата му. Приведе се напред и отметна глава нагоре. Две редици симетрично разположени и големи колкото мъниста вдлъбнатини, оформящи груб кръг, външната линия на кръга стигаше до челюстта му, долната му част се докосваше до ключицата. Раната розовееше, сякаш скоро е зараснала. Какво, по дяволите, се беше случило? Като дете веднъж го ухапа куче, на такова нещо приличаше. Начумерен стар помияр от обора, но въпреки всичко Грей го обичаше, то си беше негово — до деня, в който без особена причина ухапа Грей по ръката. Грей искаше само да му даде бисквита, а баща му го завлече в двора. Два изстрела. Грей си спомняше ясно: първият, последван от високо протяжно проквичаване, вторият накара кучето завинаги да замълчи. Името на кучето беше Бъстър. Грей от години не се беше сещал за него.

Но това на врата му… Откъде ли се е взело? Някак познато му беше — имаше чувството за дежавю, сякаш споменът е поставен в погрешно чекмедже в ума му.

Грей, не знаеш ли?

Грей се извърна от огледалото.

— Иги?

Тишина. Върна се в стаята. Отвори гардероба, коленичи и погледна под леглата. Никой.

Грей. Грей.

— Иги, къде си? Спри да се бъзикаш с мен.

Не помниш ли. Грей?

Нещо с него не беше наред, направо не беше наред. Не чуваше гласа на Иги, гласът беше в главата му. Където и на каквото и да се спреше погледът му, то започваше да пулсира от живот. Разтри очи, но това само влоши положението. Като че не само му се привиждаха разни неща, но и ги докосваше, усещаше мириса и ги вкусваше, сякаш жиците в мозъка му се бяха преплели.

Не помниш ли как… умря?

Изведнъж той си спомни. Споменът го прониза като стрела в гърдите. Морското синьо на херметизираното помещение, вратата бавно се отваря. Обект Нула се издига отгоре му и се изправя в пълния си и ужасяващ ръст, усещането от челюстите на Нула във врата си и притискането на пробиващите зъби, наредени в редици. Нула го няма, оставил го е сам, воят на алармата и пукотът от стрелбата, писъците на умиращите мъже, той тромаво влиза в залата, адска гледка, навсякъде кръв, по стените, по пода и отвратителни останки, касапница, останки от крака, ръце, разкъсани торсове, от които се точат вътрешности. Лепкавата артериална струя кръв през пръстите му, там, където ги притиска до врата си, въздухът му излиза, бавно се плъзга до пода, обгръща го мрак, пред очите му всичко плува и изведнъж се отпуска.

О, Боже!

Ела при мен, Грей. Ела при мен.

Той изхвърча от стаята, дневната светлина го заслепи. Лудост беше, той беше луд. Затича по паркинга като огромно, тромаво, сляпо животно, изгубило посоката, притиснал ръце към ушите си. На паркинга имаше няколко коли, паркирани под странни ъгли, на много от тях вратите зееха. Но в своето превъзбудено състояние умът на Грей пропусна този факт, както пропусна да забележи и други притеснителни подробности: изпотрошените прозорци на фасадата на хотела; магистралата, по която нямаше нито една кола; празната бензиностанция от другата страна на отклонението за мотела, чиито прозорци бяха омазани в червено, а върху една от бензиновите колонки имаше проснат труп на мъж, който сякаш внезапно е решил да подремне и се е подпрял на нея; разрушеният „Макдоналдс“, чиито столове, маси и пакети с кетчуп, играчки от хамбургерите с награди, клиенти на всяка възраст и от всички раси бяха изхвърлени през прозорците, безмилостно обезглавени; димът с мирис на химикали от все още горящия трактор влекач на три километра по-нататък; птиците. Грамадни, кълбести облаци от огромни, черни птици, гарвани, свраки, мишелови, лешояди, които лениво кръжаха отгоре. Цялата обстановка беше като след ужасяваща битка, окъпана в безжалостната лятна светлина.

Виждаш ли, Грей?

— Престани! Млъкни!

Препъна се в нещо меко. Нещо месесто, кашесто под краката му. Подхлъзна се и падна на ръце и колене, подхлъзна се на битумната настилка.

Виждаш ли какъв свят създадохме.

Затвори очи. Затаи дъх. Разбра, без да поглежда, че месестата каша е тяло. Моля те, помисли той, без да е сигурен кого или дори какво моли. Себе си. Гласът в главата му. Бог, в чието съществуване не беше докрай убеден, но в което сега искаше да вярва. Съжалявам за стореното от мен, каквото и да е. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Когато най-накрая погледна, никаква надежда не му остана. Тялото беше на жена. Плътта от лицето ѝ беше изсмукана с такава стръв до костите, че не можеше да се каже каква е възрастта ѝ. Беше облечена в долнище на анцуг, тениска с широко бие и лек набор от розова дантела по него. Грей предположи, че е била в леглото и е излязла да види какво става. Лежеше просната на земята с увити гръб и рамене. Над нея кръжаха мухи, влизаха и излизаха от устата и очите ѝ. Едната ѝ ръка лежеше простряна на земята с обърната нагоре длан, другата беше превита под гърдите ѝ, върховете на пръстите ѝ докосваха раната на гърлото ѝ. Нямаше нито порязване, нито разрез, къде ти толкова чиста рана. Гърлото ѝ беше прегризано чак до костта.

Не беше само тази жена. Погледът на Грей обхвана по-голямо пространство като камера, която се издига над сцената. От лявата му страна на около шест метра имаше паркиран пикап шевролет, вратата на шофьора беше отворена. Едър мъж с панталони и тиранти беше измъкнат от мястото си и лежеше наполовина вътре, наполовина вън от пикапа, висеше с главата надолу върху стъпалото, ала главата му не беше на тялото му; главата му беше другаде.

До входа на хотела лежаха още трупове. Не тела в истинския смисъл на думата, а по-скоро части от човешки тела. Жена полицай беше изкормена, както е слизала от полицейската кола. Стоеше с гръб, опрян на бронята, в ръката си продължаваше да стиска пистолет, гърдите ѝ бяха разтворени като ревери на тренчкот. Мъж в блестящ лилав работен костюм, с толкова злато около врата си, че стигаше да се напълни пиратски сандък, беше захвърлен нагоре, торсът му лежеше като граблива птица в клоните на клен, долната половина на тялото му се беше озовала върху капака на лъскав черен мерцедес. Краката на мъжа бяха кръстосани в глезените, все едно долната част на тялото му не беше разбрала, че горната липсва.

Грей вече знаеше, че е изпаднал в някакъв транс. Човек не може да гледа подобна картина и да си позволи да чувства каквото и да било.

Онзи, който в крайна сметка е запазил способността си да чувства, не е бил на подобно място. Две коли — хонда акорд и крайслер кънтрисайд — се бяха сблъскали челно близо до изхода, предниците на колите бяха смачкани една в друга като хармониковата мембрана на акордеон. Шофьорът на седана беше застрелян през предното стъкло. Иначе седанът беше невредим, но миниванът изглеждаше ошушкан. Плъзгащата му се врата беше изтръгната и запратена към другата страна на паркинга като фризби. На настилката до отворената врата в купчината отломки — куфари, играчки, пакет пелени — лежеше простряното тяло на жена, малко по-далеч от протегнатата ѝ ръка, обърната на една страна, лежеше бебешка количка. Какво се е случило с бебето? Запита се Грей.

И изведнъж се стъписа.



Грей избра пикапа. На драго сърце би покарал мерцедеса, но реши, че пикапът е по-разумният избор. Някога, в живота, който сега, изглежда, беше без значение, имаше шевролет пикап, така че беше нещо познато, към което да се придържи. Измъкна тялото на обезглавения шофьор и го остави на паважа. Притесняваше се, че не може да намери главата и да я върне на клетника. Не му се струваше редно да го оставя там без нея. Но главата не се виждаше никъде, а Грей се беше нагледал на всичко, което го заобикаляше. Потърси обувки неговия размер — доста голям, каквото и да беше направил Нула с него, стъпалата му не се бяха смалили — и най-накрая избра половинките от краката на мъжа в мерцедеса. Обувките бяха направени от агнешка кожа, меки като масло, малко го стягаха при пръстите, но кожата най-вероятно щеше да се отпусне. Влезе в пикапа и запали двигателя. Три четвърти от резервоара беше пълен. Грей реши, че с това гориво ще измине по-голямата част от пътя до Денвър.

Тъкмо се канеше да потегли, когато му хрумна и друго. Отново паркира колата и се върна в стаята. Понесъл пистолета малко отдалечено от тялото си, се върна в пикапа и го постави в жабката. Включи на скорост и потегли, единствената му компания беше оръжието.

Шест

Мама лежеше в спалнята. Мама лежеше в спалнята и не помръдваше. Мама лежеше в спалнята, а там беше забранено да се влиза. Мама беше мъртва.

След като си отида, не забравяй да се храниш, защото понякога забравяш. Къпи се всеки ден. Млякото е в хладилника, пакетите със зърнени закуски с късмети са в шкафа, а полуготовите хамбургери — във фризера. Пусни ги на сто и осемдесет градуса за около час и не забравяй да изключиш фурната, когато приключиш. Дръж се като моето голямо момче. Дани. Винаги ще те обичам. Повече не издържам да се страхувам.

С обич, мама.

Оставила беше бележката, пъхната под комплекта със солницата и пипера. Дани обичаше сол, но не и пипер, от него кихаше. Изминали бяха десет дни — Дани броеше дните по отметките, които слагаше всяка сутрин на календара — а бележката още си стоеше там, където беше. Не знаеше какво да прави с нея. Целият дом миришеше на нещо ужасно, така както миришат миещите се мечки и опосумите, сгазени и прегазвани с дни от колите.

И млякото не беше хубаво. Нямаше ток и то беше вкиснало, топло и неприятно на вкус. Опита да си приготви зърнена закуска с вода от чешмата, но не беше същото, нищо не беше същото, всичко беше различно, защото мама беше в спалнята. Вечерно време той седеше на тъмно в своята стая със затворена врата. Знаеше къде мама държи свещите. Те стояха в шкафа над мивката, там тя държеше и бутилка с лекарството, което пиеше, когато ѝ се разстройваха нервите, но кибритът за него беше забранен. Те бяха в списъка. Това не беше истински списък, ами просто поредица от неща, които той не биваше да прави или да пипа. Тостера, защото не спираше да натиска бутона надолу и прегаряше хляба. Пистолета в нощното шкафче на мама, защото това не беше играчка, човек може да се застреля с него. Момичетата в неговия автобус, защото те можеха да не харесат докосванията му и той нямаше повече да кара своя номер дванайсет, а това щеше да е лошо. Това щеше да е най-лошото, което можеше да се случи на тоя свят с Дани Чейс.

Да няма ток означаваше да няма телевизия, затова не можеше да гледа и анимационното филмче за влакчето „Томас“. Филмчетата за влакчето „Томас“ беше за малките деца, мама му го беше повторила милион пъти, но според терапевта доктор Франсис всичко е наред и може да го гледа, ако Дани полага усилия да прави и други неща. Любимецът му беше Джеймс. Дани обичаше неговия червен цвят и неговия машинист, а гласът му, така както го предаваше разказвачът, беше толкова успокояващ, че чувстваше гъдел по небцето. На Дани не му беше лесно да разчита лицата, но израженията на влакчетата „Томас“ винаги бяха точни и лесни за разбиране, освен това закачките и лудориите им бяха забавни. Да разместят релсите и Пърси да се озове в разтоварището за въглища. Да излеят шоколад върху Гордън, който теглеше експрес, защото беше високомерна машина. Децата от неговия автобус винаги се забавляваха с Дани и го наричаха с името на управителя на железницата Тофъм Хет, пееха песничката за него, само че не с истинските, ами с неприлични думи, но в повечето случаи Дани не ги слушаше изобщо. Имаше обаче едно дете. Наричаше се Били Найс, проклето колкото си иска. Учеше в шести клас, обаче Дани предполагаше, че е повтарял няколко класа, защото тялото му беше като на съвсем пораснал мъж. Всяка сутрин се качваше само с една книжка в ръце, ухилваше се на Дани, докато изкачваше стълбите, и се поздравяваше с другите момчета с пляскане на ръце и въпроса „Как е?“, докато вървеше по пътеката между седалките, а след него се влачеше миризма на цигари.

Ей, Тофъм Хет, как вървят делата на остров Содор днес? Вярно ли е, че госпожа Хет обича да го прави в служебния вагон?

Ха-ха-ха, разсмиваше се Били. Ха-ха-ха. Дани никога не отвръщаше на думите му, защото положението само щеше да се влоши. Не беше казал нищо и на господин Първис, защото знаеше какво ще каже човекът. Мамка му. Дани, що оставяш малкия нещастник така да се гаври с теб? Бог знае, че си куцо пиле, но трябва да се отбраняваш. Ти си капитанът на този кораб. Позволяваш да вдигат бунт и след това всичко отива на боклука.

Дани харесваше господин Първис, диспечера. Господин Първис беше отколешен приятел на Дани, но също и на мама. Мама работеше в столовата, оттам се познаваха, а господин Първис все наминаваше през къщи, отстраняваше повредите, например на сифона или някоя разхлабила се дъска на верандата, нищо че си имаше собствена съпруга. Той беше едър, плешив мъж, който обичаше да си подсвирква през зъби и все подръпваше нагоре панталоните си. Понякога идваше вечер, след като Дани си беше легнал. Дани чуваше как телевизорът работи в другата стая и как мама и господин Първис се смеят и си приказват. Дани обичаше тези вечери. Те го изпълваха с добро чувство, като при щастливото прищракване. Когато някой попиташе мама, тя винаги отговаряше, че бащата на Дани го „няма на снимката,“ което си беше много точно. Имаше снимки с мама в къщата, снимки на Дани и снимки на тях двамата заедно. Но никога не беше виждал снимка с баща му. Дани дори не знаеше името на този мъж.

Автобусът беше идея на господин Първис. Той научи Дани да го кара на паркинга в депото и го придружи да си вземе шофьорското свидетелство за клас В, после му помогна да си попълни формуляра за кандидатстване за работа. Отначало мама беше донякъде против намеренията им, понеже Дани ѝ беше необходим да помага у дома, да ѝ е полезен двигател и за социалната помощ, което беше пари от правителството. Но Дани знаеше истинската причина за възраженията ѝ, която се криеше в това, колко е различен и специален. В работата, обясни мама, с нейния изпълнен със загриженост глас, човек трябвало да е „приспособим“. Щели да се случват разни неща, различни неща. Например в столовата. Имало дни, в които поднасяли хотдог, в други — лазаня, а в трети — пилешки пържоли. В менюто можело да пише едно, а се оказвало, че в действителност приготвената храна е друга. Човек невинаги знае какво го очаква. Нямало ли това да го притеснява?

Но автобусът не беше столова. Автобусът си беше автобус и се движеше по точно разписание. Когато Дани седна зад волана, за пръв път в живота си усети толкова дълбоко и силно щастливото прищракване. Да кара автобус! Голям, жълт автобус, всички седалки, подредени строго в редици, скоростен лост с шест скорости и задна, всичко беше изложено спретнато и красиво пред него. Автобусът не беше влак, но много приличаше, а всяка сутрин, докато потегляше от гаража, си представяше, че е Гордън, Хенри или Пърси, дори самият „Томас“.

Никога не закъсняваше. Четирийсет и пет минути от гаража до крайната спирка, точно тринайсет километра сто деветдесет и шест метра, деветнайсет спирки, двайсет и девет пътници. Робърт-Шели-Британи-Мейбет-Джоуи-Дарла/Дениз(близнаците)-Педро-Деймиън-Джордан-Чарли-Оливър(О-Божичко)-Саша-Били-Моли-Лайл-Дик(Тъпото)-Ричард-Лайза-Маккена-Ана-Лили-Матю-Чарли-Емили-ДжонДжон-Кейла-Шон-Тимъти. Случваше се някой от родителите да придружава пътника до ъгъла, облечена в пеньоар майка или баща със сако и вратовръзка и чаша кафе. Как върви днес, Дани, казваха понякога с усмивка за „добро утро“ на лицата. Да знаеш, че човек може да си сверява часовника по теб.

Бъди моята полезна машина, все повтаряше мама и точно това беше Дани.

Но сега децата ги нямаше. И не само тях ги нямаше, нямаше никого. Нито мама, нито господин Първис, а вероятно и всички хора на света. Вечерно време беше мрачно и притихнало, никъде не светеха лампи. Известно време имаше много шумове — крещяха хора, виеха сирени, военни камиони ревяха по улиците. Чул беше стрелба от оръжие. Бам! — казваха оръжията. Бам-бам-бам-бам! На Дани му беше любопитно по какво стрелят, но мама не казваше. Тя му нареди да не излиза навън, каза го със строгия си глас, и да не гледа телевизия, да не се приближава до прозорците. Ами с автобуса какво, попита Дани, а мама само отвърна. Да му се не види. Дани, сега не бери грижа за автобуса. Днес няма училище. Ами утре, попита Дани. А мама отвърна: И утре няма да има.

Той не знаеше какво да прави със себе си без автобуса. Мислите в мозъка му бяха скокливи като пуканки в нагорещена тава. Искаше му се господин Първис да намине и да погледат телевизия с мама, това винаги я успокояваше, но той така и не се появи. Светът притихна, стана такъв, какъвто беше сега. Навън имаше чудовища. Това Дани го проумя. Например имаше една жена от другата страна на улицата, госпожа Ким. Госпожа Ким даваше уроци по цигулка, децата идваха в къщата ѝ за нейните уроци, а лятно време, когато прозорците бяха отворени. Дани чуваше как свирят, цигу-мигу, Мери-си-има-агънце и други детски песнички, чиито заглавия не знаеше. Сега нямаше никаква цигулка, а госпожа Ким лежеше на парапета на верандата.

Една нощ Дани чу как мама плаче в спалнята. Понякога тя плачеше така, съвсем сама, и за Дани това беше нормално, естествено и нямаше за какво да се притеснява, но този път беше различно. Дълго време той лежа на леглото си и слушаше, чудеше се какво ли е да чувстваш такава тъга, че да се разплачеш от нея, но представата за това приличаше на нещо, което е поставено на шкафа и той не може да го достигне. По някое време той се събуди в тъмното от усещането, че някой го гали по косата. Отвори очи и я видя да седи до него. Дани не обичаше да го докосват, настръхваше, все едно е нещо ужасно, но не беше такова, когато мама го правеше, най-вече защото беше привикнал тя да го докосва. Какво има, мамо? — попита Дани. Какво не е наред? Но тя само отвърна: Шт, тихо. Дани. В скута ѝ имаше някакъв предмет, увит в кърпа. Обичам те. Дани, нали знаеш колко много те обичам? И аз те обичам, мамо, отвърна той, защото това беше верният отговор, когато някой ти каже обичам те. И той заспа, докато тя го галеше, а на сутринта вратата на спалнята ѝ беше затворена и повече не се отвори. Дани разбра. Излишно му беше дори да поглежда.



Реши в крайна сметка да подкара автобуса.

Понеже можеше да се окаже, че и други, освен него са живи. Понеже усещаше щастливото прищракване, когато караше автобуса. Понеже не знаеше какво друго да прави със себе си, с мама в спалнята, прокисналото мляко и всичките отминали дни.

Приготви дрехите си от предишната вечер, така както мама правеше, чифт панталони каки и риза с бяла яка, кафяви обувки и обяд. Нямаше кой знае какво останало за ядене, освен фъстъчено масло, малко пълнозърнести бисквити и пакет повехнали бели ружи, но той си взе бутилка минерална вода и нареди всичко в раницата си с джобното си ножче и монетата за късмет, после отиде до дрешника, за да си вземе шапката, инженерската шапка на сини райета, която мама му беше купила от Трейнтаун. Трейнтаун беше парк, където децата можеха да карат влакове, точно като „Томас“. Дани ходеше там от дете, това беше любимото му място в света, но количките бяха прекалено малки за Дани с неговите дълги крака и ръце, затова обичаше да гледа как влаковете обикалят ли, обикалят, а от комините им се издигат малки пуфкания дим. Освен в Трейнтаун мама не му позволяваше да носи шапката, понеже, казваше тя, хората щели да му се подиграват, но Дани реши, че ако сега я носи, няма да има проблем.

Тръгна на разсъмване. Ключовете за автобуса бяха в джоба му, стояха пъхнати до бедрото му. Депото беше на пет километра сто и петдесет метра точно. Още на първата пресечка видя първите трупове. Някои бяха в коли, други лежаха на поляните или затрупани с боклуци, някои дори висяха по дърветата. Кожата им беше придобила същия сиво-син цвят като на госпожа Ким, дрехите им стояха изопнати по набъбналите им в лятната жега тела. Грозно беше да ги гледаш, грозно, но също и странно и любопитно, ако имаше повече време. Дани щеше да се поспре и да погледне по-отблизо. Имаше много боклуци, хартии, пластмасови чаши и развяващи се пазарски торбички, на Дани не му хареса. Хората не биваше да правят боклук.

Докато стигна в депото, слънцето вече нагряваше раменете му. Повечето от автобусите бяха тук, но не всички. Стояха паркирани, а празните места по паркинга му придаваха вид на уста с липсващи зъби. Но автобусът на Дани, номер дванайсет, чакаше на обичайното място. Имаше най-различни автобуси на света, междуградски, за специални превози, градски и за дълги разстояния. Дани всички ги познаваше. Това беше нещо, което обичаше — да изучава всичко за едно нещо. Неговият автобус беше „Редбърд 450“, модел „Форсайт“. Проектиран според най-удивителните инженерни стандарти, със специално прикрепена рама, специален капак за достъп, свръхмодерен информационен дисплей, подаващ изобилие от данни, предназначени както за шофьора, така и за техниците по поддръжката, специално проектиран, цялостен и просторен салон за по-удобно пътуване патент на Редбърд, който беше номер едно, стане ли дума за избор на сигурност, качество и продължителност на експлоатационния период в съвременната промишленост.

Дани се качи в автобуса, пъхна ключа в стартера и когато големият дизелов двигател живна и заръмжа, в стомаха му се разля топлина. Погледна часовника си; седем без осем минути. Щом голямата стрелка стигна дванайсет, включи на скорост и потегли.

Отначало му се струваше странно да пътува из пустите улици, по които нямаше жива душа, но полека Дани стигна първата си спирка — семейство Мейфийлдс, Робърт и Шели — и се отпусна в ритъма на сутринта. Не беше трудно да си представи, че днес е най-обикновен ден. Спря автобуса. Е, Робърт и Шели понякога закъсняваха. Той надуваше клаксона и те се изстрелваха през вратата, а майка им викаше след тях да се държат прилично, да се забавляват и им махаше за довиждане. Къщата беше бунгало, малко по-голяма от тази, в която живееха Дани и мама, но по-красива, боядисана в жълтеникаво и с просторна предна веранда с люлка. През пролетта на перилата на верандата висяха кошници с цветя. Кошниците все още си стояха, но цветята бяха повехнали. И моравата пред къщата се нуждаеше от косене. Дани изви врат да погледне през предното стъкло. Един от прозорците на втория етаж сякаш беше изтръгнат от рамката си. Транспарантите все още висяха на мястото на прозореца и се полюляваха от празнината като език. Той отново наду клаксона и почака минута. Отново никой не се показа.

Седем часа и осем минути. Чакаха го и други спирки. Потегли от спирката и заобиколи обърната на една страна тойота приус. По пътя се натъкна и на други неща. Преобърната и премазана полицейска кола. Линейка. Умряла котка. На вратите на много от къщите имаше изписани със спрей Х, с числа и букви в празните пространства. Когато пристигна на втората спирка — градски комплекс, наречен Касъл Оук, вече закъсняваше с дванайсет минути. Британи-Мейбет-Джоуи-Дарла/Дениз. Дълго натиска клаксона, после пак, но нямаше смисъл. Дани продължи да върши работата си механично. Касъл Оук представляваше димящи руини. Целият комплекс беше превърнат в пепелища.

На следващите спирки: все същото. Насочи автобуса на запад към Чери Крийк. Тук къщите бяха по-големи, по-отдалечени от пътя, зад просторни полегати морави. Клоните на грамадните, покрити с листа дървета, се спускаха като завеси и засенчваха улицата. Мястото излъчваше спокойствие, беше по-умиротворено. Къщите изглеждаха както винаги. Дани не видя никакви трупове. Но въпреки това нямаше и деца.

До този момент в автобуса му трябваше да има двайсет и пет деца. Мълчанието беше изнервящо. Шумът в автобуса постоянно се засилваше, всяка спирка го увеличаваше с всяко дете, което се качваше в него, по същия начин, както музиката във филмите се засилваше с наближаването на финалната сцена. Финалната сцена беше гърбицата. Гърбицата за убиване на скоростта на Линдълър авеню. Подскочи на „полицая“, Дани! Викваха децата до едно. Подскочи на „полицая“! И макар че той не биваше да го прави, подаваше малко повече газ на автобуса, те подскачаха на седалките си и за миг той самият се чувстваше един от тях. Детството му не приличаше на тяхното, той не знаеше какво е да си просто дете, което отива на училище. Но когато автобусът отскачаше от „полегналия полицай“, той се превръщаше именно в дете като тях.

Дани мислеше за това, децата му липсваха, дори Били Найс и глупавите му шеги и смехът му, гръмогласното ха-ха-ха, когато напред по пътя видя момче. Тимъти. Чакаше с по-голямата си сестра в края на алеята им. Дани би познал момчето навсякъде заради стърчащата коса — две щръкнали кичурчета, които стърчаха от темето на главата му като пипала на насекомо. Тимъти беше едно от най-малките деца, втори клас или може би трети, и дребничък. Понякога с него чакаше икономката — пълничка жена с кафява кожа и с престилка, но обикновено го изпращаше по-голямата му сестра, за която Дани предполагаше, че е в гимназията. Външният ѝ вид не беше като на другите момичета, не че изглеждаше смешно, просто странно, с тази нейна коса с кичури в розовия цвят на лекарството, което майка му му даваше, когато го болеше стомах, защото е ял прекалено бързо, и дебела очна линия, заради която приличаше на онези рисунки в страшните филми, от ония с очи, които се движат. Имаше по около десет дупки на всяко ухо, в повечето случаи носеше кучешка каишка. Кучешка каишка! Да не би да е куче! Странно, но според Дани момичето беше доста красиво, като се махнат всички чудато особености. Той не познаваше друго момиче на нейната възраст, нито на каквато и да било възраст всъщност и му харесваше как тя чака автобуса с братчето си, как го държи за ръка, но го пуска, щом автобусът наближи, за да не видят другите деца.

Той стигна до края на алеята и натисна лоста, за да отвори вратата.

— Здрасти — каза той, понеже друго не можа да измисли. — Здрасти, добро утро.

Като че понечиха да му отговорят, но нищо не казаха. Дани бързо огледа лицата им, но не успя да проумее какво означават израженията им. Никога нито един от влаковете на Томас не беше изглеждал като двете деца. Влакчетата „Томас“ бяха щастливи, тъжни или начумерени, но техните изражения бяха съвсем различни, като белия екран на телевизора, когато кабелната не работеше. Очите на момичето бяха подпухнали и зачервени, косата ѝ някак слепена. Носът на Тимъти течеше и той постоянно го бършеше с опакото на ръката си. Дрехите им бяха измачкани и лекьосани.

— Чухме те да свириш с клаксона — рече момичето. Гласът ѝ беше дрезгав и треперлив, като че отдавна не го е използвала. — Криехме се в мазето. Преди два дни свършихме храната.

Дани сви рамене.

— Аз имах пакети със зърнени закуски с късмети. Но само с вода. Така не стават хубави.

— Дали са останали и други? — попита момичето.

— Къде да са останали?

— Да са останали живи.

Дани не знаеше как да отговори. Въпросът му се струваше прекалено сложен. Може би нямаше други живи, видял беше много трупове. Но не искаше да го каже заради Тимъти.

Погледна към момчето, което до този момент не беше проговорило, просто не спираше да трие носа си с ръка.

— Здрасти, Тимбо. Алергия ли имаш? И аз понякога имам.

— Родителите ни са в Телърайд — заяви момчето. Гледаше към маратонките си. — С нас беше Консуело. Но и тя си отиде.

Дани не знаеше коя е Консуело. Трудно беше, когато хората отговаряха на твоя въпрос със свой въпрос, за който дори не си могъл да помислиш.

— Добре — рече Дани.

— Тя е в задния двор.

— Как може да е в задния двор, след като си е отишла.

Очите на момчето се разшириха.

— Защото е мъртва.

В продължение на две секунди никой нищо не каза. Дани се чудеше защо още не са се качили на автобуса, може би трябваше да ги подкани.

— Всички трябваше да отидат до Майл Хай — каза момичето. — Чухме съобщението по радиото.

— Кои са в Майл Хай?

— Армията. Казаха, че там ще е безопасно.

Според видяното от Дани и от армията голяма част беше измряла. Но Майл Хай щеше да им даде място, за което да се запътят. Не се беше замислял за това преди. Накъде отива?

— Аз съм Април — каза момичето.

И на април приличаше. Странна беше тази способност на някои имена. Те идеално подхождаха на хората, които ги носеха.

— Аз съм Дани — каза той.

— Знам — рече Април. — Ще го направиш ли. Дани, моля те? Махни ни оттук.

Седем

Цветът не беше подходящ, реши Лайла. Изобщо не беше подходящ. Оттенъкът се наричаше „сметана“. На мострата от магазина изглеждаше меко бледожълто, като при старо бельо. Но сега, когато Лайла се отдръпна, за да огледа работата си с капещия валяк в ръката — честно, такава бъркотия беше сътворила, защо Дейвид не се занимава с тези неща? — цветът приличаше повече… на какво? Лимоново. Електриково лимоново. Може би щеше да изглежда добре в една кухня, ярка, слънчева кухня с прозорци, които гледат към градината. Но в детска стая… Боже мили, помисли си тя, с подобен цвят бебето няма да може изобщо да спи.

Колко потискащо. Толкова труд, отишъл на вятъра. Да мъкне стълбата нагоре по стълбището от мазето, да покрие пода с платнища, коленичила на четири крака, да облепи первазите и накрая да стигне отново до магазина, за да започне отначало. Възнамеряваше да завърши стаята до обяд, за да има достатъчно време боята да изсъхне, преди да постави бордюра от тапет, с повтарящ се мотив със сцени от историите на Биатрис Потър. Дейвид намираше бордюра за глуповат — „сантиментален“ беше думата, която използва — но Лайла изобщо не я беше грижа. Тя обичаше историите за зайчето Питър, когато беше момиченце, изкатерваше се в скута на баща си или се сгушваше в леглото, за да чуе за стотен път приказката за бягството на Питър от градината на господин Макгрегър. Дворът на къщата им в Уелсли беше обграден с жив плет и тя с години — дълго след като беше престанала да вярва в приказки — продължаваше да търси зайче в синьо яке, скрито в него.

Но сега зайчето Питър трябваше да почака. Заля я изтощение, налагаше се да поседне. Пушекът я замайваше. Явно нещо не беше наред с климатика, въпреки че заради бебето имаше чувството, че непрекъснато ѝ е топло. Надяваше се Дейвид скоро да се прибере. В болницата положението беше излязло от контрол. Обади ѝ се веднъж, за да я извести, че ще закъснее, но оттогава не беше го чувала.

Запъти се надолу към кухнята. Мястото беше пълна кочина. В мивката се трупаха чинии, по плотовете имаше петна, подът под голите ѝ крака лепнеше от мръсотията. Озадачена, Лайла спря на прага. Досега не си беше дала сметка до каква степен е занемарила положението; и какво е станало с Йоланда? Откога не се е появявала? Свободните дни на домашната помощница бяха вторник и петък. Днес кой ден беше? Ако човек погледнеше към кухнята, помисли си Лайла, щеше да си рече, че Йоланда не се е вясвала със седмици. Хубаво, английският ѝ не беше на висота, понякога правеше странни неща, като например да обърка чаените със супените лъжици — как Дейвид мърмори по този повод само — да изхвърля непрочетените сметки в кошчето. Подобни дразнещи неща. Но Йоланда не би отсъствала в работен ден. Една зимна сутрин се появи с толкова тежка простуда, че Лайла я чуваше как кашля чак от горния етаж, наложи се да изтръгне парцала от ръцете на жената с думите: Пор фавор, Йоланда, нека ти помогна, аз съм лекар. Сой медико. (Оказа се бронхит, естествено. Лайла преслуша гърдите на жената още в кухнята и ѝ написа рецепта за амоксициклин, като напълно осъзнаваше, че по всяка вероятност Йоланда дори няма личен лекар, какво ли остава за здравна осигуровка.) Затова добре, приемаше, че понякога изхвърля пощата, обърква съдовете и поставя чорапите в шкафчето за бельо, но беше трудолюбива, всъщност неуморна, ведра и точна и на нея можеше да се разчита, дори при техните луди графици. А сега дори не беше позвънила.

Това също беше чудно. Телефонът май не работеше, отгоре му нямаше поща. Нито вестник. Но Дейвид ѝ беше казал да не излиза навън при никакви обстоятелства, затова и Лайла не беше проверила. Може би вестникът си седеше на алеята.

Грабна чаша от шкафа и завъртя кранчето. Чу се гъргорене, изфуча въздух и… нищо. И вода ли нямаше! Тогава си спомни, че от известно време няма вода. Сега на всичкото отгоре щеше да ѝ се наложи да звъни на водопроводчик. Или би ѝ се наложило, ако телефонът работеше. Как може точно когато Дейвид го няма, всичко да се обърне с главата наопаки и да се превърне в ад в кошница. Това беше един от любимите изрази на баща ѝ. Любопитен израз, като си помислеше сега. Какво точно беше кошница и с какво е по-различна от каквато и да е друга вещ? Имаше много такива изрази, дори обикновени думи, които изведнъж придобиваха странна непривичност, сякаш човек ги чува за пръв път. Пелена. Заблуден. Водопроводчик. Омъжена.

Наистина ли беше нейна идеята да се омъжи за Дейвид? Защото не си спомняше да си е казвала Ще се омъжа за Дейвид. Така вероятно би трябвало да мисли човек, преди да се втурне да се жени. Странно как в един момент животът течеше в една посока, а в следващата поемаше по съвсем различен път и човек дори не си спомняше какво е сторил, за да промени посоката му. Не можеше да каже, че обича Дейвид. Харесваше го. Възхищаваше му се. (И кой би бил в състояние да не се възхити на Дейвид Сентър? Началник на кардиологията в главната болница на Денвър, основател на Института по електропсихология в Колорадо, мъж, който участва в маратони, заседава в управителни съвети, има билети за целия сезон за мачовете на баскетболния отбор на Денвър и за опера, ежедневно изтръгва пациентите си от хватката на смъртта?) Но тези чувства прибавяха ли се към любовта? И ако не, трябва ли една жена да се омъжи за подобен мъж, защото носи детето му — съвсем изненадващо, просто се случи — и защото в момент на типичното за Дейвид благородство той обяви, че възнамерява „да постъпи правилно“? Кое беше правилно? И защо понякога изглеждаше така, сякаш Дейвид не е Дейвид, ами някой който е наподобяващ Дейвид, основан на Дейвид, в човешки ръст, подобен на Дейвид предмет? Когато Лайла съобщи на баща си новината за годежа им, по лицето му позна: той беше разбрал. Седеше на бюрото в кабинета си, заобиколен от любимите си книги, поставяше лепило върху бушприта на кораб модел. Едно почти невидимо повдигане на веждите му разкри истината. „Хубаво — рече ѝ той, прокашля се, спря, за да завърти капачката върху бурканчето с лепило. — Разбирам защо предвид обстоятелствата би искала да се ожениш за него. Той е добър човек. Можеш да го направиш тук, ако искаш.“

А той поиска и така и направиха, летяха до Бостън, гонени от пролетна снежна виелица, после всичко беше невъобразимо бързане и блъсканица, само няколко роднини и приятели успяха да дойдат в последната секунда в дневната, докато си разменяха обетите (за което бяха необходими около две минути), след което се извиниха и си тръгнаха. Дори хората от наетата за организирането на тържеството фирма си тръгна по-рано. И фактът, че Лайла е бременна, не обясняваше странното усещане. Причината беше, тя знаеше, че някой липсва.

Един човек винаги щеше да липсва.

Но няма значение. И Дейвид няма значение, както и тяхната ужасна сватба (наистина беше нещо като пробуждане), с купищата останала неизядена сьомга, снегът и всичко останало. Важното беше бебето и да се грижи за себе си. Светът можеше да отиде по дяволите в ада в кошница, ако иска. Важното беше бебето, което щеше да е момиченце. Лайла я беше видяла на ултразвука. Момиченце бебе. Мънички ръчички и крачета, сърчице и дробчета плуваха в топлия бульон на тялото ѝ. Бебето обичаше да хълца. Хълцук! — правеше бебчето. Хълцук! Хълцук! Това също беше странна дума. Бебето вдишваше и издишваше амниотична течност, свиваше диафрагмата и това водеше до затварянето на епиглотиса. Синхронно диафрагмено дишане или синглутус, от латински синглут, „задържане на дъха по време на плач.“ Когато Лайла научи това в медицинското училище, тя си помисли: „Майчице. Майчице мила“. И разбира се, начаса започна сама да хълцука, половината студенти го направиха. Имало един мъж в Австралия, знаеше Лайла, който хълцал непрекъснато в продължение на седемнайсет години. Видяла го беше в списание „Днес“.

Днес. Кой ден беше днес? Тръгна към първия салон и постепенно осъзнаваше, докато сякаш разумът ѝ се надигаше на пръсти, за да надзърне над голям камък, че е дръпнала завесата настрани, за да погледне навън. Не, нямаше никакъв вестник. Нито „Денвър Пост“, нито „Ню Йорк Таймс“, нито боклучавите квартални творения, които веднага отиваха в контейнера за смет. През стъклото дочуваше високото жужене на летните насекоми по дърветата. Обикновено се виждаха по една-две коли да минават бавно, пощальонът подсвиркваше, докато върви по улицата, някоя бавачка буташе бебешка количка, но не и днес. Ще се прибера, щом науча повече. Остани у дома, заключи вратите. Не излизай при никакви обстоятелства. Лайла си спомни какво ѝ каза Дейвид, после тя стоеше на прозореца и наблюдаваше как колата му — една от онези, движени с водород тойоти — безшумно се спуска по алеята. Свети Боже, дори колата му беше добродетелна. Вероятно папата караше точно такава кола.

Ама това не беше ли куче? Лайла приближи лице до стъклото. Кучето на семейство Джонсън едва креташе по средата на улицата. Джонсънови живееха две преки по-надолу, двамата имаха вече пораснали деца, които живееха другаде — дъщеря им беше женена някъде, синът им учеше в колеж. Масачузетския технологичен? Колтек? Един от двата. Госпожа Джонсън („Наричай ме Санди!“) беше първата съседка, която се появи на вратата им в деня, в който се нанесоха, с кекс и сърдечни поздравления. Лайла я виждаше почти всяка вечер, когато не беше на повикване, понякога в компанията на съпруга ѝ Джеф, как разхождат Роско, голям, ухилен, златист ретривър, толкова послушен, че се хвърляше по гръб на настилката, когато някой наближи. (Извинете проклетото ми дружелюбно куче, казваше Джеф.) Това отвън беше Роско, но имаше нещо нередно. Не изглеждаше същият. Ребрата му стърчаха като ключове на ксилофон (Лайла се развълнува за миг от спомена как свири на глокеншпил в училището и подрънква мелодията на детската френска песничка „Братко Жак“), а и вървеше смущаващо безцелно, стиснал нещо в челюсти. Нещо… провиснало. Дали Джонсънови знаят, че е тръгнал да скитори? Дали да не им позвъни? Но телефоните не работеха, а тя беше обещала на Дейвид да не излиза. Със сигурност някой ще го види и ще си каже: Ей, това е Роско, сигурно е избягал.

Проклет да е Дейвид, помисли си тя. Толкова себичен можеше да е, толкова несхватлив, седи навън, занимава се с Бог знае какво, докато тя е тук, без вода, без телефон, без ток и цветът на детската стая е сбъркан. Дори не се приближаваше до онова, което искаше! Оставаха ѝ само двайсет и четири седмици, но тя знаеше колко бързо стават нещата. В едната минута ти остават още месеци, а в следващата вече бързаш към вратата на дома си посред нощ с малката си чанта с багаж и караш презглава към болницата — и ето те отново под лампите, пъшкаш, сумтиш, връхлитат те контракциите, надвиват те и докато бебето ти не се роди, нищо друго не е важно. А през мъглата на болката ще чувства как една ръка я държи, ще отвори очи и ще види до себе си Брад с израз на лицето, за който няма дума, прекрасен ужасен израз на безпомощност, и ще чуе гласа му Напъвай, Лайла, почти успя, още един напън и всичко ще приключи, и така и става: събира последните си сили и открива, че може да направи това последно усилие, и изтласква бебето навън. В спокойствието, което следва, докато Брад ѝ подава магическия подарък под формата на вързопче, по страните на лицето ѝ се стичат реки от щастие, изпълнена е със съзнанието, че е избрала този мъж измежду всички, защото просто така е трябвало да стане и че твоето бебе, Ева, това топло ново същество, което сте създали заедно, е именно това, те двамата, събрани в едно.

Брад ли? Защо се е размислила за Брад? Дейвид. Дейвид беше неин съпруг, а не Брад. Папа Дейвид с неговия папомобил. Дали е имало папа Дейвид? Вероятно. Лайла беше методистка. Не беше тя човекът, когото да питат.

Ами, помисли си тя, след като Роско се скри от погледа ѝ, стига толкова. До гуша ѝ дойде да стои затворена в мръсната къща. Дейвид може да прави, каквото му е угодно, не виждаше причина да пропусне този прекрасен юнски ден, не и след като я чакаше толкова много работа. Къде беше чантата ѝ? Ами портфейлът? Ами ключовете? Ето ги, на малката масичка до входната врата. Точно където ги беше оставила преди известно време.

Отиде горе до банята — Боже мили, тоалетната беше в такова състояние, че дори не ѝ се мислеше — и огледа лицето си в огледалото. Не беше много добре. Човек ще си рече, че е преживяла корабокрушение — косата ѝ беше като гнездо, очите хлътнали и с вял поглед. Кожата ѝ нямаше цвят, сякаш от седмици не е виждала слънце. Не беше от жените, на които им трябва по час време да се натъкмят, преди да излязат, но дори и така да беше. Искаше ѝ се да вземе душ, но, разбира се, това беше невъзможно, задоволи се да си измие лицето с вода от каните в мивката, с кърпата изтри лицето си до розово. Прокара четка през косата си, постави малко руж на бузите си, мацна малко спирала на очите и червило на устните. Носеше само тениска и панталони в жегата, излезе от спалнята, пълна с разтопени свещи, купища мръсно бельо и тежката миризма на непрани чаршафи, измъкна една от дългите ризи на Дейвид от гардероба. Какво да носи отдолу, това беше проблем — вече нищо не ѝ ставаше. Спря се на широки джинси, в които можеше да се пъхне, ако не закопчава горното копче, на краката обу сандали.

Отново се погледна в огледалото. Не беше чак толкова зле, заключи Лайла. Съществено подобрение. Не изглеждаше, сякаш ще ходи на някое специално място в крайна сметка. Въпреки че няма да е лошо да спре за обед, щом приключи с покупките. Заслужила си го е след всичкото това време, което прекара затворена у дома. Някое приятно място, където би могла да хапне отвън. Малко неща носеха по-голямо удоволствие от чаша чай и салата, които човек да похапне навън в пролетния следобед. „Кафе дез Ами“ — идеалното място за целта. Имаха приказно патио, потънало в уханни катерливи цветя и най-невероятния майстор-готвач — веднъж беше посетил масата им — получил образованието си в Кордон Бльо. Пиер? Франсоа? Този човек правеше невъобразими неща със сосове и извличаше невероятни вкусове и от най-простите ястия: неговият петел с вино беше умопомрачително вкусен. Но „Дез Ами“ бяха най-прочути с десертите си, особено шоколадовия мус. Лайла не беше опитвала нищо по-вкусно от това в живота си. Тя и Брад винаги си поделяха един след вечеря, подаваха си от сладкиша с лъжичка един на друг като момиче и момче, за които светът почти не съществува, понеже са обезумели от любов. Какви щастливи дни — време на ухажване, всички щастливи събития в живота се отваряха пред тях като страници на книга. Как само се смяха, когато тя едва не глътна проклетия годежен пръстен, който Брад беше втъкнал във въздушните какаови гънки, и после пак вечерта, когато Лайла беше изпратила Брад в проливния дъжд — да ѝ намери каквото има сладко: бисквити с шоколадова глазура, шоколадово десертче с бадеми или без… А когато се събуди час по-късно, го видя да стои на прага на спалнята, прогизнал до кости, ухилен до уши и с гигантска кутия с марката на Франсоа или Пиер? — прочутият шоколадов мус, в количество, което би стигнало за цяла армия. Такъв човек беше Брад. Отишъл беше в ресторанта, където все още имало запалени лампи, и думкал по вратата, докато някой не отворил и не приел мократа от дъжда петдесетдоларова банкнота. И това беше най-сладкото от цялата история. Мили Боже, Лайла, беше казал Брад, докато тя поглъщаше лъжица след лъжица, както върви, това бебе ще се роди наполовина шоколадово.

Ето че пак започваше. Дейвид. Дейвид Сентър беше неин съпруг сега. Лайла наистина трябваше да се справи с това. Не че те двамата с Дейвид някога бяха споделяли шоколадов мус, посетили са „Кафе дез Ами“ или са направили каквото и да било, което поне малко да се доближава до подобно преживяване. У този човек нямаше и капка романтика. Как беше позволила подобен човек да я уговори да се оженят? Все едно че тя е поредната точка от списъка със задължителни за постигане успехи. Да стана прочут лекар, отметка. Лайла Кайл да забременее от мен, отметка. Да постъпя както подобава, отметка. Той надали знаеше каква е тя като човек.

Слезе по стълбите. Навън грееше слънце и сякаш изпълваше салона със златист газ. Докато стигне до вратата, я обзе истинско въодушевление. Каква приятна свобода! След толкова време в кафез, най-накрая да поскитори на воля! Можеше само да си представи какво ще каже Дейвид, когато разбере. За Бога, Лайла, казах ти, че е опасно. Трябва да мислиш за бебето. Но тя именно за бебето мислеше, бебето беше причината. Това не разбираше Дейвид. Дейвид, който беше прекалено зает да спасява света, вместо да помогне с обзавеждането на детската стая, който караше кола, която се движеше с гориво от аспарагус, с прах от феи, от благонравни мисли или там от каквото се движеше и който я беше оставил сама. Сама! А най-лошото беше, наистина най-лошото, че той дори не харесваше зайчето Питър. Как е възможно да чака дете от мъж, който не харесва зайчето Питър? Какво говори това за него? Що за баща ще бъде? Не, на Дейвид не му влизаше в работата какво прави тя, заключи Лайла, взе чантата си и ключовете от масичката в коридора и отключи вратата. Никому не влиза в работата дали тя ще излиза, или ще боядиса детската стая в бледозелено, яркочервено или червеникавокафяво. Дейвид да си го начука. Ако го влече.

Лайла Кайл сама ще си купи боята.

Осем

За заместник-директора денят не беше добър. В този ден, 31 май — Денят на загиналите във войните, не че имаше значение — сякаш наближаваше краят на света.

Колорадо вече не съществуваше, в общи линии. Колорадо беше капут. Денвър, Грийли, Форт Колинс, Булдър, Гранд Джанкшън, Дуранго и градчетата между тях, наброяващи хиляда. Последните сведения от въздушното разузнаване показваха кадри като от бойно поле: преобърнати коли по магистралите, горящи сгради, навсякъде трупове. По време на светлите часове от деня не се виждаше друго движение, освен от птици, огромни кръжащи ята птици, които сякаш бяха получили заповед от Централното управление на лешоядите.

Дали някой щеше да прояви добрата воля да му сподели чия беше идеята да се избие населението на цял Колорадо?

А вирусът беше неудържим. Разпространяваше се във всички посоки, ръка с дванайсет пръста. Докато отбраната на щата успее да затвори главните междущатски магистрали — тия разтреперани от страх задници не бяха в състояние сами да се измъкнат и от горяща къща — конят вече излиташе в галоп вън от обора. Тази сутрин Центърът за контрол и превенция на заболяванията беше потвърдил нови случаи в Киърни, Небраска; Фармингтън, Ню Мексико; Стърджис, Южна Дакота; Ларами, Уайоминг. И това бяха само случаите, за които са разбрали. Нищо още не се съобщаваше за Юта или Канзас, но беше въпрос на време, може би дори въпрос на часове. В Северна Вирджиния беше пет и половина, три часа оставаха до залез, пет часа до залез оставаха на запад.

Те действаха нощем.

Срещата с командващите видовете въоръжени сили на Министерството на отбраната не мина добре, Гилдър не беше и очаквал друго. Като начало съществуваше онзи „проблем“ със Специалните оръжия. Военните открай време бяха притеснени относно или недостатъчно наясно по отношение на дейността на Отдела за специални оръжия или се питаха защо този отдел съществува отделно от каквото и да било военно командване и на всичко отгоре бюджетът му се дава от Министерството на селското стопанство. (Отговор: Защото на никого не му пука за селското стопанство.) При военните всичко се свеждаше до йерархия, важно беше кой пикае върху пожарния кран най-отвисоко и доколкото военната управа схващаше: Специални оръжия не отговаряха пред никого, а отделните му звена бяха събрани от дузина други агенции и частни предприемачи. Твърде много приличаше на игра на карти, в която никой нито можеше да ѝ хване края, нито къде и какви са ѝ козовете. Колкото до истинската дейност на ОСО, Гилдър беше чул прякорите на отдела. „Отдалечаване от сериозните оръжия.“ „Отдел за смахнати и откачалки.“ „Особено сдухани олигофрени“. И любимото му „Отдел за складиране на обуща“ (Дори беше започнал да ги нарича Склада).

И така заместник-директор Гилдър (дали още имаше истински директори?) се беше озовал изтипосан пред командващите видовете въоръжени сили (достатъчно звезди и нашивки имаше около масата за съставянето на девически скаутски взвод), за да предложи своята официална оценка на ситуацията в Колорадо. (Съжалявам, създадохме вампири; навремето си примряхме от въодушевление по идеята.) Последваха цели трийсет секунди, изпълнени с втрещено мълчание, всеки чакаше да чуе кой ще говори след това.

Да видим дали съм ви разбрал правилно — бавно произнесе председателят и наклони скръстените си ръце към масата. Гилдър усети как капка пот се стече от сгъвката на мишницата му надолу. Решили сте да предизвикате мутация в стар вирус, с чиято помощ да трансформирате дузина осъдени на смърт затворници в неунищожими чудовища, които живеят от кръв, и сте възнамерявали да го пазите в тайна от всички, така ли?

Ами „решили“ не е точната дума. Гилдър беше станал част от ОСО след началото на проекта. Дошъл беше от администрацията и по проекта вече бяха разпилени толкова много пари и толкова много часове бяха преминали в безсмислено бъхтене, че и да искаше, нямаше как да го спре. Проект „Ной“ се командваше от толкова неясна йерархична верига, че дори Гилдър не знаеше къде се крие началото ѝ — вероятно в Управлението по национална сигурност, макар да имаше усещането, че цялата работа стигаше далеч по-високо, вероятно до Белия дом. Но докато седеше пред командващите видовете въоръжени сили, разбра, че подобно уточнение е безсмислено. Гилдър беше прекарал три десетилетия в работа за управления, в които огромна част от работата беше така засекретена, че в крайна сметка никой за нищо не носеше отговорност. Все едно че идеите покълваха от само себе си. Да сме направили какво? Нищо подобно не сме направили. И после всичко отиваше в машината за унищожаване на хартия. Тъкмо това щеше да се случи със Специални оръжия, вероятно дори със самия Гилдър.

Междувременно вината трябваше да се разпредели на дребно. Срещата скоро се превърна в състезание по надвикване. Гилдър поемаше обида след обида. Отдъхна си, когато го изгониха от залата, защото знаеше, че положението е извън контрола му. Занапред военните щяха да разрешават създадения проблем така, както разрешаваха всички проблеми: разстрелваха всеки, изправил се пред тях.

От гледна точка на настоящия момент вероятно Гилдър беше представил положението по-смекчено. Но предвижданията на Центъра за контрол на заболяванията бяха красноречиви. След три, най-много четири седмици вирусът щеше да покоси Чикаго, Сейнт Луис, Солт Лейк. След шест седмици щеше да стигне до крайбрежията.

Вампири, Иисусе Христе. Какво си е въобразявал?

Какво са си въобразявали всички?

И въпреки това нямаше съмнение, че Лиър работи по някакъв въпрос. Великият Джонас Лиър — дори Гилдър беше чувал за работата му, биохимик от Харвард с коефициент на интелигентност около милиард, който всъщност беше създателят на научната област палеовирусология и изнамираше и възкресяваше древни организми за съвременно приложение. В неговите професионални среди се смяташе, че Лиър със сигурност един ден ще получи Нобелова награда. Признаваше, че използването на осъдени на смърт вероятно не е бил най-брилянтният ход. В тази посока бяха надминали себе си. И със сигурност Лиър се бе поизложил. Но трябваше да се признае, че идеята има потенциал. Например в частта с безсмъртието. Вечният живот. Напоследък се оказа, че този въпрос съвсем лично засяга Гилдър.

Единствената му надежда беше момичето.

Ейми БФ. Трийнайсетият обект на изследванията, отвлечена от метох в Мемфис, Тенеси, където майка ѝ я изоставила. Гилдър имаше известни угризения, задето беше дал съгласието си за отвличането. Дете, милостиви Боже. Нямаше как да остане незабелязано. И не остана. Докато Улгаст я доведе, кой ли не вече от целият полицейски състав, патрулиращ по магистралите на Оклахома, до шерифите претърсваха щата за нея, а Ричардс — кретенът му с кретен — беше осеял с трупове километър и половина. Монахините в метоха — застреляни, докато спят. Двама полицаи от малък град. Шестима души в кафене, чието единствено прегрешение било, че дошли да закусят по времето, когато там е бил Улгаст с момичето.

Но молбата за момичето беше дошла от самия Лиър и Гилдър не можеше да му откаже. Всеки от пандизчиите беше инжектиран с леко модифициран щам на вируса, въздействието му обаче си оставаше същото. Преминаваха през заболяване, кома и преобразявано на външния вид, а накрая се оказваше, че висят с главата надолу от тавана и нагъват заек. Щамът на Ейми беше различен. Той не идваше от Фанинг, биохимика от Колумбийския, заразен при злополучната експедиция на Лиър до Боливия. Вирусът на Ейми идваше от групата туристи, от които беше започнала цялата история — пациенти в последен стадий на рак, отишли да се повеселят на пътешествие в джунглата с туристическа агенция за екологичен туризъм, кръстена „Последно желание“. До месец всичките бяха измрели: удар, сърдечен пристъп, аневризма или пък телата им се бяха пръснали. Само че междувременно показали забележително подобрение в състоянието си: на един от тях отново му израснала коса, а всичките починали, оздравели от рака. Да се разнищват намеренията на Лиър беше безсмислено, вероятно е стигнал до извода, че този щам на вируса е отговорът. Номерът бил да се запази животът на първия обект. Затова избрал Ейми, малко и здраво момиченце.

И се получило. Гилдър знаеше, че се е получило. Защото Ейми все още беше жива.

Кабинетът на Гилдър, който се намираше на третия етаж на иначе необозначена ниска федерална сграда с офиси в района на Феърфакс — където ОСО делеше мястото с други структури, Офисът за технологично наблюдение, Департаментът по специални енергийни нужди на вътрешните структури за сигурност, Националната администрация по наблюдение и изучаване на океана и атмосферата, че и детска градина — гледаше към междущатска магистрала 66. Понеделникът след почивните дни за Деня на загиналите във войните беше, а по магистралата почти нямаше движение. Голяма част от населението на града вече го беше напуснала. Гилдър предполагаше, че са изпратени доста покани за гостуване. Свекърва, която живее в северната част на Ню Йорк. Приятел с дървена къща в планините. Но след като целият въздушен транспорт беше спрян, хората не можеха да стигнат кой знае колко далеч и в крайна сметка нямаше никакво значение. Човек не може да се крие вечно от природата. Или поне така бяха учили Хорас Гилдър.

Момичето някак беше успяло да се измъкне от Колорадо. Уловиха сигнала от нея в Южен Уайоминг през първите няколко часа. Което означаваше, че се движи с кола и не е сама. Някой шофираше. Все пак беше изчезнала. Предавателят в нейния биомонитор беше с ограничен обхват и прекалено слаб за сателитите. Момичето трябваше да се намира на няколко километра от предавателната кула, която не трябваше да е кула в някой селскостопански район, ами да е свързана с федералната мрежа. Което в Южен Уайоминг беше лесно да се избегне, стига човек да не се движи по основните магистрали. Вече можеше да е навсякъде. Който и да я придружаваше, имаше ум в главата си.

Почукване по вратата прекъсна размислите му, Гилдър се извърна от прозореца и видя Нелсън, старшия офицер — отговорник по техническите въпроси на отдела — да стои на прага. Иисусе, какво сега?

— Имам добри и лоши новини — обяви Нелсън.

Както винаги, Нелсън беше облечен в черна тениска и джинси, на мръсните си крака имаше чифт чехли. Бързорек учен от университета „Родес“, не с една, ами с две докторски титли от Масачузетския технологичен институт — по биохимия и информационни системи на бъдещето — Нелсън беше най-умният тип в сградата, който превъзхождаше останалите с километър и това му беше съвършено известно. Все още не беше се отърсил от младежката нагласа да гледа на света като на поредица от вбесяващи проблеми, сътворени от хора, които не са толкова готини и умни като него. Отношенията им бяха сърдечни. Нелсън се отнасяше към Гилдър като към немощен възрастен родител, особа, която заслужава уважение, но чието мнение и съвети вече не са от значение — а Гилдър трябваше да признае, че такова отношение, макар и не чак неоправдано, отчайваше, когато идваше от момче, което явно си реше косата на четири дни веднъж. Той беше на двайсет и осем, а Гилдър на петдесет и седем и всичко у Нелсън сякаш целеше да го накара да се почувства стар.

— Някаква следа от нея?

— Нада5 — Нелсън почеса рошавата си брада. — Никаква от никого.

Гилдър потри очите си, които лютяха от безсъние. Трябваше да се прибере у дома, да вземе душ и да облече чист костюм. От два дни не беше излизал от кабинета си, дремваше за кратко на дивана и живееше на боклучавата храна от автоматите. Имаше проблеми и с пръстите. Бяха безчувствени и изтръпнали.

— Каза, че имаш и добри новини, нали?

— Зависи как ще погледнеш. От една неутрална гледна точка вероятно не са най-добрите, но явно някой най-накрая е успял да застреля лунатика от Денвър. Моето предположение е, че са били от Управлението за национална сигурност или пък някой от малките домашни любимци на Лиър го беше спипал. Каквото и да е станало, онзи тип завинаги остава офлайн.

Последната база в Денвър: и Гилдър като всички беше гледал записите. Трябваше да му се признае на тоя тип, че му стиска. Пълно беше с хипотези кой и какъв е, но всеобщо беше убеждението, че е бивш военен. Специалните части или Тюлените.

— И какво е чак толкова лошо?

— От Центъра за контрол на заболяванията току-що подадоха нови данни. Изглежда, първоначалният алгоритъм не е успял да отрази точно колко много тези създания обичат да ядат. Да бяха ме попитали, щях да им го кажа. Или са го подценили, или някой от студентите на стаж за през лятото е сбъркал мястото на десетичната запетая, унесен в бленувания за последния път, когато е чукал девойката си.

Понякога да се разговаря с Нелсън беше като да се озаптява петгодишно хлапе. Гениално петгодишно хлапе, но все пак…

— Изплюй го вече, моля те.

Нелсън сви рамене.

— Ако се съди по настоящото положение, въз основа на най-новите предвиждания, изглежда, разполагаме с още по-ограничен срок. От порядъка на трийсет и девет дни.

— Докато стигне крайбрежията ли, имаш предвид?

— Ами, не точно.

— Какво тогава?

— Целия континент Северна Америка.

Мрачна сянка легна върху лицето на Гилдър, прииска му се да седне.

— Отговорът вече се подготвя в Центъра — продължи Нелсън. — Предполагам, че ще се опитат да изпепелят огнищата на вируса. Ще започнат с населението на центровете и ще продължат с всички останали.

— Всемогъщи, Боже!

Нелсън се намръщи.

— Това е малка цена като цяло. Ако бях президент на Русия например, знам как щях да постъпя. Нямаше да позволя да прехвърли Атлантика.

Имаше право и Гилдър го знаеше. Осъзна, че дясната му ръка трепери. Улови я с лявата, опита се да овладее спазмите и едновременно с това жестът му да изглежда естествен.

— Добре ли си, шефе?

И десният му крак се разигра. У него се надигна непонятно желание да се разсмее. Вероятно от напрежението. Преглътна с усилие, в гърлото му се надигна горчилка.

— Намерете момичето.



Щом Нелсън излезе, Гилдър поседя в кабинета си още няколко минути. Мъчеше се да се съвземе. Треперенето премина, но смехът все така напираше — завоалирано наричаха този симптом „емоционална невъздържаност“. Накрая се предаде и от гърлото му излезе единично пролайване, което му донесе облекчение. Иисусе, звучеше като обсебен. Надяваше се никой отвън да не го е чул.

Излезе от сградата, изкара колата си от гаража — бежова тойота камри — и потегли към стаята си в Арлингтън. Искаше да се изкъпе и преоблече, но изведнъж това занимание му се стори някак като работа, сипа си скоч и запрещраква каналите на телевизията. Много бързо всички телевизии, та чак и синоптичния канал, прогласиха опасното положение с интригуващи надписи („Нацията в криза“ и т.н.) и по лицата на всички водещи се изписа тревога и недоспиване, особено при тези, които отразяваха събитията иззад някоя магистрала някъде си — на фона на житни ниви, нескончаеми върволици от коли, които пъплеха покрай тях сред ширеща се какофония от вой на клаксони. Цялата страна сякаш действаше като повреден механизъм на неравни и безпомощни тласъци, все едно е на погрешна предавка. Погледна часовника си: 8:05. След по-малко от час половината от страната щеше да потъне в мрак.

Надигна непокорното си тяло от дивана и изкачи стълбите. Стълби — едно бъдещо притеснение. Какво щеше да прави, когато вече нямаше да може да се изкачи по стълбите? Това обаче едва ли имаше вече значение. В банята пусна душа и свали бельото си, а докато потече топлата вода, стоя пред огледалото. Странното беше, че не изглеждаше болнав. Може би малко поотслабнал. Имаше един период, когато се възприемаше като атлет — беше част от отбора по атлетика на колежа Боудън — но тези времена бяха далечно минало. Работата му с изискванията си за секретност беше направила невъзможен брака за него, но доста след като прехвърли четирийсетте, Гилдър беше успявал да поддържа такава форма и отношения, че дори жените да не се обръщат след него, поне да му запълват времето. Поредица от дискретни връзки с жени, осведомени за положението. Гордееше се с добре управляваното качество на тези връзки, но един ден всички просто бяха прекъснали. Погледи, на които би могло да се отговори, просто се плъзгаха от него, разговорите, които преди служеха за изкусни увертюри, водеха до задънена улица. Подобно развитие беше неизбежно, предполагаше Гилдър, но не можеше да му се радва. Оглеждаше отражението си, преценяваше се критично. Лице с квадратна челюст, което някога изглеждаше сурово, но кожата отдавна беше провиснала на челюстите. Оредялата му и изтъняла коса беше вчесана назад върху темето му в неуспешен опит да прикрие призрачно белия му скалп. Под очите си имаше торбички, талията му се беше превърнала в търбух, краката му бяха кльощави и наглед хилави. Неприятна гледка, но нищо, което да не е приел като неминуем упадък, съпътстващ края на средната възраст.

Никой никога не би предположил по вида му, че умира.

Взе си душ и си облече чист костюм. В гардероба му нямаше почти нищо друго; костюми в приглушени цветове с две копчета — обикновено в тъмносиньо, понякога в сиво с фино райе, понякога поплин каки през лятото — съчетани с бледосиня или искрящо бяла риза и вратовръзка, неутрална колкото Швейцария. Костюмите му бяха толкова неотлъчно свързани с неговото себеусещане, че без тях се чувстваше гол. Като внимаваше за равновесието си, слезе по стълбите към дневната, където телевизорът прилежно пролайваше нескончаемите лоши новини. Нямаше апетит, но въпреки това сложи в микровълновата да се подгрява замразена лазаня и стоя пред нея, докато секундите течаха. Седна на масата и се насили да се храни. Диазепамът правеше всичко блудкаво и придаваше метален привкус на храната, пък и сковаността на гърлото му не беше отзвучала, като да носеше яка с два размера по-малка. Лекарят му беше предложил да опита млечни шейкове или нещо лесно за преглъщане като макарони, но не можеше да си наложи да прибягва до бебешка храна. От тук насетне нещата щяха да вървят надолу.

Хвърли недоядената лазаня в кофата за боклук и отново погледна часовника си. Малко след девет. Добре, каквото и да ставаше в средната част на страната, то си ставаше. Нелсън щеше да му позвъни при необходимост.

Излезе от къщи и потегли към Маклийн. Очакваше го злокобно задължение, но Гилдър нямаше друго. Пред отдалечената от пътя сграда лежеше широка зелена морава, на отклонението имаше табела ВЪЗСТАНОВИТЕЛЕН ЦЕНТЪР ШЕДОУДЕЙЛ. На рецепцията Гилдър показа шофьорската си книжка на сестрата, после продължи по коридора, който миришеше на медикаменти, тръгна покрай картините масово производство, със зелени поля и слънчеви залези. Мястото беше притихнало, дори за този час. Обикновено се виждаха санитари, пациенти, които все още можеха да се радват на компанията на други хора в общите помещения. Тази вечер беше като в гробница.

Стигна до стаята на баща си, внимателно почука и отвори вратата, без да изчака отговор.

— Татко, аз съм.

Баща му седеше в количката си до прозореца. Челюстта му висеше, мускулите на лицето му бяха отпуснати като тесто за палачинки. От устата му висеше проточила се слюнка и стигаше до хартиеното лигавче, поставено около врата му. Някой го беше облякъл в лекьосан анцуг и ортопедични обувки с лепящи се връзки. Не даде никакъв знак, че го е познал, когато Гилдър влезе в стаята.

— Как си, татко?

Около баща му миришеше на урина. Болестта на Алцхаймер беше стигнала до стадий, в който вече никого не разпознаваше, но все пак тялото му продължаваше да функционира. Какъв ужас, помисли си Гилдър, самотата на ума. Макар че мълчанието на баща му и чувството за отсъствие да не бяха нещо ново. В живота си — както и сега в смъртта си — той имаше емоционалността на студенокръвно влечуго. Гилдър знаеше, че баща му просто така е бил възпитаван — син на собственици на мандра в малък град, които посещават църква три пъти седмично и сами си колят прасетата — но въпреки това не можеше да се абстрахира от огорчението от детството си, преминало в надежда да спечели вниманието на мъжа, за когото беше невъзможно да даде някакъв израз на привързаност. Желанието му далеч не беше неизпълнимо, ами напълно естествено. Имаше право да иска от баща си да се отнася към него като към свой син поради простата причина че се е родил. Да поиграят на топка в есенните следобеди, да го похвали от страничната линия на игрището, да прояви интерес към живота му. Гилдър беше направил всичко както трябва. Получавал беше хубавите оценки, проявяваше прилежност в залите и на пистите за бягане, получи пълна стипендия за колежа, бързо израсна в кариерата и се превърна в ценен от останалите възрастен. И въпреки всички успехи баща му нямаше какво да каже. Гилдър не си спомняше и един-единствен случай, в който баща му да му е казал, че го обича, или да го е докоснал с обич. Човекът чисто и просто пет пари не даваше за него.

Най-тежка беше участта, паднала се на майката на Гилдър, по природа общителна жена, чиято самота я докара до алкохолизъм, а от своя страна алкохолизмът най-накрая я уби. В по-късните си години Гилдър стигна до убеждението, че майка му е търсела утеха и другаде, че е имала своите любовни забежки. След като настаниха баща му в центъра в Шедоудейл, Гилдър разчисти къщата в Олбъни, в която всичко беше нагоре с краката, с претъпкани чекмеджета и шкафове, и в тоалетката на майка си откри кадифена кутийка от „Тифани“. Когато погледна в нея, намери гривна — гривна с диаманти. Вероятно струваше, колкото баща му — строителен инженер — печелеше за година. Баща му не би могъл да си позволи подобен подарък, а и мястото, на което откри кутийката — скрита в дъното на чекмеджето под куп ръкавици и шалове — изясни на Гилдър, че се е натъкнал на подарък от любовник. Кой ли е бил? Майка му работеше като секретарка в юридическа фирма. Дали не е бил някой от адвокатите от фирмата, в която работеше? Някой, с когото се е запознала там? Или повторно пламнала любов от младостта ѝ? Зарадва се, че майка му е открила все някакво щастие, което да носи светлина в самотното ѝ съществувание, но в същото време откритието го беше потопило в отчаяние, което не отмина със седмици. Майка му беше единственият светъл спомен от детството му. Но животът ѝ, истинският ѝ живот, си беше останал за него скрит.

При всяко посещение при баща му тези спомени го завладяваха и често, докато станеше време да си тръгва, до такава степен се чувстваше отчаян или обзет от неизразена ярост, че с мъка мислеше трезво. На петдесет и седем години беше и въпреки това не спираше да копнее за някакъв проблясък на признание.

Постави единствения стол в стаята срещу количката на баща си. Главата на стареца, плешива като на бебе, беше странно килната към рамото му. Гилдър извади кърпа от масичката до леглото и избърса слюнката от брадичката му. На поднос седеше отворена кутия с ванилов пудинг с нестабилна метална лъжица.

— Как се чувстваш, татко? Как се отнасят с теб?

Мълчание. Но в ума си Гилдър можеше да чуе как гласът на баща му изпълва пространствата.

Ти майтапиш ли се с мен? Я ме виж, за Бога. Дори до кенефа не мога да ида като хората. Всички ми говорят, като че съм дете. Как мислиш, че съм, момченце?

— Виждам, че не си си изял десерта. Не искаш ли малко пудинг? Какво ще кажеш?

Шибан пудинг! Тук само с това ме тъпчат. Пудинг за закуска, пудинг за обяд, пудинг за вечеря. Като сопол е.

Гилдър пъхна пълна лъжица между зъбите на баща си. По силата на някакъв рефлекс старецът примлясна и преглътна.

Виж ме само. Да не мислиш, че съм на излет? Сам да се олигавям, да седя в пикнята си?

— Не знам дали напоследък следиш новините — Гилдър пъхна втора лъжица в устата на баща си — но има нещо, което според мен трябва да знаеш.

Нима? Казвай, каквото имаш, и ми се махай от главата.

А какво искаше да каже Гилдър? Умирам? Че те всички умираха, дори и да не го осъзнават още? За какво щеше да послужи тази информация? Хрумна му мисъл, от която целият се смръзна. Какво щеше да стане с баща му, когато вече нямаше да има никого нито от докторите, нито от сестрите, нито от санитарите? След всичко случило се през последните няколко седмици Гилдър беше толкова зает, че не обмисли тази възможност. Градът обезлюдяваше. Скоро, след седмици или дори след дни, всички щяха да бягат, за да спасят живота си. Гилдър си припомни какво се случи в Ню Орлиънс след ураганите, първо Катрина, а след това Ванеса, историите за възрастните пациенти, изоставени да тънат в собствените им изпражнения, да умират от глад и обезводняване.

Слушаш ли ме, момченце? Седиш си с това тъпо до безкрайност изражение. Какво е толкова на пожар важно, че си дошъл да ми го съобщиш?

Гилдър поклати глава.

— Нищо, татко. Нищо важно — гребна последната част от пудинга, пъхна го в устата на баща си и избърса устните му с кърпата. — Сега да си починеш, а? — рече той. — Ще се видим след няколко дни.

Майка ти беше курва, знаеш и сам. Курва, курва, курва…

Гилдър излезе от стаята. В празния коридор спря и си пое въздух. Гласът беше въображаем, осъзнаваше го. Но въпреки това имаше моменти, когато имаше чувството, че разумът на баща му се е отделил от тялото му и се е вселил в неговото.

Върна се към рецепцията на входа. Сестрата, млада латиноамериканка, решаваше кръстословица.

— Трябва да смените пелената на баща ми.

Сестрата не го и погледна…

— Трябва да се сменят пелените на всички — след като Гилдър не помръдна от рецепцията, тя припряно вдигна поглед от кръстословицата. Очите ѝ бяха много тъмни и с плътна очна линия. — Ще кажа някой да го направи.

— Ако обичате.

При вратата се спря. Сестрата отново се беше заловила с кръстословицата.

Кажете на някого да преобуе баща ми, мътните ви взели.

— Казах, че ще имам грижата.

Завладя го неудържим порив на гняв. На Гилдър му се прииска да забие молива в гърлото ѝ.

— Вдигнете шибания телефон, ако няма да се заемете сама.

Сестрата изпухтя, вдигна слушалката и набра номер.

— Обажда се Мона от рецепцията. Гилдър от 126 трябва да се преоблече. Да, синът му е тук. Добре, ще му предам — затвори телефона. — Вече щастлив ли сте?

Въпросът беше толкова абсурден, че не знаеше откъде да подхване всичко, което имаше да ѝ каже.



Гилдър нямаше да умре като баща си — тъкмо напротив. Имаше АЛС — амиотрофична латерална склероза, по-известна като болест на Лу Гериг. Основните двигателни функции са първите, които са засегнати, очакваха го мускулни спазми и бавната смърт като напълно безполезен индивид, последвани от изчезването на говора и способността да преглъща. Внезапните изблици на смях или плач бяха загадка — никой не знаеше причината за появата им. В крайна сметка щеше да умре на респиратор, с напълно обездвижено тяло, без да може да се движи, дори да говори. Най-лошото беше, че щеше да запази способността си да мисли и разсъждава. За разлика от баща си, чийто мозък беше засегнат най-напред от болестта, Гилдър щеше да изживее всеки миг от упадъка си в пълно съзнание. Жив мъртвец, без никакъв близък с изключение на някоя намусена медицинска сестра за компания.

Наясно беше, че, след като му поставиха диагнозата, преживя период на силен потрес. Шокът обясняваше налудничавото му поведение по отношение на Шона — това не беше истинското ѝ име, разбира се. В продължение на две години Гилдър я посещаваше всеки втори вторник от месеца, винаги в апартамента, осигурен от работодателите ѝ. Тя беше тъмнокожа, стройна, с леко азиатски очи и достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, макар че не това го привличаше — той би предпочел да е малко по-възрастна. Първоначално я откри чрез агенция, но след изпитателен период получи разрешение да ѝ се обажда директно. Първият път беше притеснен като колежанин. Дълго време беше изминало от последния му път с жена и разбра, че се притеснява дали ще се представи на ниво, абсурдно притеснение, погледнато от по-късен момент. Момичето бързо го предразположи и пое развитието на събитията в свои ръце. Ритуалът беше неизменен. Гилдър звънеше на звънеца отвън разнасяше се жуженето му, после изкачваше стъпалата до апартамента, където тя го чакаше на отворената врата, усмихваше му се приветливо, облечена в черна рокля за коктейл и възхитително еротично бельо от коприна и дантела под нея. Разменяха си по някоя шега, каквито си разменяха всички любовници следобед, следваше дискретното оставяне на плика с парите в брой на скрина, после преминаваха към същината на срещата. Винаги Гилдър се събличаше пръв, после наблюдаваше как тя се съблича, оставяше роклята да се смъкне като завеса на пода, преди царствено да я прекрачи. Любеше се въодушевено с него и въодушевлението ѝ не изглеждаше нито престорено, нито твърде професионално и за тези няколко минути разумът на Гилдър постигаше с нищо несравним в живота му покой. По време на оргазма му Шона непрекъснато повтаряше името му, гласът се разтапяше в напълно убедителна имитация на женско сексуално удовлетворение. Гилдър се чувстваше така, сякаш се носи по вълните на тези звуци и усещания, плъзга се по гребена им като сърфист в спокоен бряг.

Защо не те виждам по-често? — питаше го тя след това. Щастлив ли си от нещата, които правя? Няма друга, нали? Искам да съм единствена, Гилдър. Много щастлив, отговаряше той и галеше копринената ѝ коса. Не бих могъл да съм по-щастлив, отколкото съм с теб.

Нищичко не знаеше за нея — поне нищо истинско. Въпреки това в седмиците след поставянето на диагнозата му единственото убежище, което разумът му намираше, беше в идеята, че е влюбен в нея. Споменът сега го притесняваше, психологическият му подтекст беше очевиден — не искаше да умре в самота — но по онова време беше напълно убеден в чувствата си. Той беше лудо, безнадеждно влюбен и не беше ли възможно, дори вероятно, Шона да споделя чувствата му? Това ли имаше предвид тя, когато искаше да бъде единствена за него? Защото онова, което правеха и споделяха един с друг, не можеше да е фалшиво, подобни изживявания двама души можеха да споделят само когато са истински свързани.

Мислите му продължаваха все в тази посока, докато не се вкара в такова състояние, че мислеше само за Шона. Реши да ѝ направи подарък — символ на своята любов. Скъп подарък и достоен за чувствата му. Бижу. Трябваше да е бижу. И не нещо ново, купено от магазина, ами по-лично; диамантената гривна на майка му. Окрилен от решението си, той уви кутийката от „Тифани“ в сребриста хартия и отиде с колата до апартамента на Шона. Не беше вторник, но нямаше значение. Чувствата, които изпитваше, не се вписваха в никакъв график. Позвъни на вратата и зачака. Минутите минаваха, което беше необичайно. Шона винаги отваряше много бързо след звънеца. Отново позвъни. Този път домофонът изпращя и той чу гласа ѝ:

— Моля?

— Хорас е.

Мълчание.

— Не си записан в графика ми. Нали? Може би съм допуснала грешка. Позвъни ли предварително?

— Нося ти нещо.

Домофонът сякаш замря.

— Почакай секунда — каза тя накрая.

Минутите течаха. Гилдър чу стъпки по стълбището. Може би звънецът не работеше. Шона идваше да отвори вратата. Но силуетът, който сви зад ъгъла, не беше на Шона. Беше на мъж. Към шейсетте, плешив и набит, със свинско лице на руски гангстер, облечен в смачкан раиран костюм и разхлабена вратовръзка. Признаците бяха налице, но в превъзбуденото си състояние умът на Гилдър ги отхвърли. Мъжът излезе през вратата и мимоходом хвърли бегъл поглед на Гилдър.

— Късметлия си — смигна му той.

Гилдър забърза нагоре по стълбите. Почука три пъти, почака със засилващо се притеснение, най-накрая вратата се отвори. Шона не носеше рокля, а копринен пеньоар, пристегнат в кръста. Косата ѝ беше в безпорядък, гримът ѝ размазан. Сигурно е дошъл, докато си е подремвала.

— Хорас, какво правиш тук?

— Съжалявам — изведнъж беше останал без дъх. — Знам, че трябваше да позвъня.

— Ако трябва да съм искрена, наистина не е най-подходящото време.

— Само за минутка. Може ли да вляза, моля?

Тя го огледа сдържано, после май омекна.

— Добре. Ще трябва да стане набързо.

Отдръпна се, за да го пусне да влезе. Имаше нещо различно в апартамента, но Гилдър не можеше да каже какво точно. Изглеждаше мръсен, въздухът беше тежък и неприятен.

— Е, това ли е което виждам? — тя гледаше обвитата със сребриста хартия кутийка. — Хорас, не биваше.

Гилдър ѝ я подаде.

— За теб е.

Очите ѝ засияха топло, тя махна опаковката и извади гривната.

— Какво внимание само. Колко красиво бижу.

— Семейно е. Принадлежало е на майка ми.

— Това го прави още по-специално — тя го целуна бързо по бузата. — Дай ми минутка да се поизчистя и веднага се връщам при теб, скъпи.

Заля го титанична вълна на любов. Напрегна цялата си воля, за да не обвие ръце около нея и да не притисне устните си към нейните.

— Искам да се любя с теб. Наистина да се любя.

Тя погледна часовника си.

— Ама разбира се. Щом това искаш. Но не разполагам с цял час.

Гилдър започна да се съблича, трескаво разкопча колана си, изу обувките си. Нещо обаче не беше както трябва. Той долови колебливостта ѝ.

— Не забравяш ли нещо? — попита тя.

Парите. Питаше за парите. Как можеше да мисли за пари в подобен момент? Искаше да ѝ каже, че онова, което споделяха, не можеше да се измери с пари, нещо в този дух, но успя само да каже „не ги нося.“

Тя се намръщи.

— Скъпи, не става така. Наясно си.

Но този път Гилдър до такава степен не беше на себе си, че случващото се едва стигаше до ума му. И освен това стоеше пред нея само по бельо, с панталони, свлечени около глезените.

— Добре ли си? Не ми изглеждаш така.

— Обичам те.

Тя се усмихна безгрижно.

— Много мило.

— Казах обичам те.

— Хубаво, мога да го направя. Няма проблем. Сложи парите на скрина и ще правя каквото поискаш.

— Не нося пари. Дадох ти гривната.

Изведнъж цялата сърдечност и дори дружелюбие изчезнаха от очите ѝ.

— Хорас, в този бизнес се работи с пари в брой, ясно ти е. Не ми харесва какви ги приказваш.

— Моля те, нека правя любов с теб — пулсът на Гилдър кънтеше в ушите му. — Можеш да продадеш гривната, ако искаш. Струва много пари.

— Надали, драги — тя му я подаде с явно презрение. — Не ми е приятно да ти потроша увереността, но това е стъкло. Не знам кой ти я е продал, но трябва да си върнеш парите. Сега си върви, бъди добричък. Знаеш правилата.

Гилдър трябваше да я накара да разбере как се чувства. В отчаянието си посегна към нея, но краката му все още бяха омотани в крачолите на панталоните му. Шона извика и в следващия миг Гилдър се озова проснат на пода. Вдигна лице и се оказа срещу пистолет, насочен към главата му.

— Омитай се.

— Моля те — простена той с натежал от сълзи глас. — Ти каза, че искаш да си единствената в живота ми.

— Много неща казвам. Сега се омитай оттук с жалката си, проклета гривна.

Той криво-ляво се надигна. За пръв път преживяваше подобно унижение. И въпреки това в чувствата му любовта надделяваше. Безнадеждна, меланхолична любов, която жив го разкъсваше.

— Умирам.

— Всички умираме, скъпи — тя посочи с пистолета вратата. — Прави каквото ти казвам, преди да съм ти пръснала топките.

Разбра, че никога повече няма да се изправи лице в лице с нея. Как можа да е толкова глупав? Прибра се у дома, вкара колата в гаража, загаси двигателя и заключи вратата с дистанционното. Седя в колата близо половин час. Не беше в състояние да помръдне. Той умираше. Беше се направил на глупак. Никога повече нямаше да види Шона, защото нищо не означаваше за нея.

И тогава осъзна, че все още седи в камрито. Трябваше само да включи двигателя. Щеше да прилича на унасяне в сън. Нямаше да му се наложи да се сеща за Шона, за Проекта Ной или да живее в затвора на умиращото си тяло, нито да посещава баща си във възстановителния център — приключваха всички неприятни задължения. Всичките му грижи щяха да изчезнат. Воден от необясним за него импулс, свали часовника си и извади портфейла си от джоба, постави ги на таблото — сякаш се готви да си ляга. Вероятно трябваше да напише писмо, така се правеше, но какво би могъл да напише? И на кого?

На три пъти прави усилие да завърти ключа. И трите пъти решимостта му се изпаряваше. А след това се почувства глупаво, така както си седеше в колата — още едно унижение. Не му оставаше друго, освен да си сложи отново часовника, да върне портфейла в джоба си и после да влезе в къщата.



Докато Гилдър шофираше от Маклийн към дома, джобният му компютър издаде жужене. Нелсън.

— Напредват.

— Накъде?

— Навсякъде. Юта, Уайоминг, Небраска. Многобройна група се събира в западен Канзас — замълча. — Не се обаждам за това.

Гилдър тръгна към службата. Нелсън го пресрещна в коридора.

— Уловихме сигнала малко преди залез. Пипнахме го от кула, западно от Денвър, градчето се нарича Силвър Плуум. Наложи се да се понапъна, но понеже от полицията ми дължаха някои услуги, успях да пренасоча една от старите бръмчилки, за да видим не можем ли да съставим картинката.

Накрая показа на Гилдър зърнистата черно-бяла снимка. Не беше на момиче, а на мъж. Стоеше до пикап, паркиран до магистрала. Май пикаеше.

— Кой, по дяволите, е това? Някой от докторите ли?

— Един от хората на Ричардс.

Гилдър се слиса.

— Какви ги говориш?

За миг на лицето на Нелсън се изписа объркване.

— Съжалявам, мислех, че си в течение. Това са осъдени за сексуално посегателство. Един от малките проекти на Ричардс. Поради съображения за сигурност целият персонал от цивилни на шестия етаж е бил съставен от хора, вписани в националния регистър на извършилите престъпления.

— Будалкаш ме.

— Съвсем не — Нелсън увеличи снимката на екрана. — Кой е нашият самотен оцелял от Проект „Ной“ ли? Ами шибан педофил.

Девет

Пикапът спря късно сутринта на втория ден, откакто Грей беше тръгнал на път.

Малко преди пладне слънцето грееше високо на небето. След безсънната нощ в мотел, близо до Лийдвил, Грей беше поел по междущатска 70 някъде около Вейл, после се спусна към Денвър. На изток чак до град Голдън магистралата беше като цяло чиста, но когато започна да навлиза във външния кръг от градски предградия с огромните им търговски центрове и разпрострели се застроени участъци, положението се промени. Цели участъци от магистралата бяха задръстени от изоставени коли и това го принуди да поеме по някакво отклонение. Огромните паркинги, редуващи се покрай магистралата, бяха сцени от замръзнал хаос, с потрошени витрини на магазини, пръснати по земята стоки. И тишината беше различна на това място — тя не се дължеше на липсата на какъвто и да било шум, ами на нещо по-всеобхватно и злокобно. Много от труповете, които видя, бяха обезглавени като провесения мъж от Червения покрив. Грей предположи, че Нула и останалите обичат да късат глави.

Положи всички усилия да не откъсва очи от пътя, да изтласка касапницата в периферията на зрението си. Странната, кипяща енергия, която го беше обзела в „Червения покрив“, не беше стихнала. Мозъкът му бръмчеше като изтръгната струна. Не беше спал ден и половина, но не чувстваше умора. Нито глад, което беше нетипично за него. На Грей обикновено му се налагаше да потиска глада, а сега по някаква причина дори мисълта за храна не му се струваше примамлива. В Лийдвил си беше взел шоколадче с фъстъци и карамел от автомат във фоайето на мотела. Мислеше, че все нещо трябва да сложи в стомаха си, но дори не можа да доближи проклетото шоколадче до носа си. Само от миризмата вътрешностите му се присвиха. Подушваше консервантите в чудото, противната воня на химикали, като от индустриален препарат за почистване на подове.

Когато центърът на града се показа пред погледа му, Грей разбра, че трябва да слезе от междущатската. Нямаше как да заобиколи колите, а колкото повече приближаваше центъра, положението само щеше да се влошава. Откара пикапа на паркинг на супермаркет и провери картата. Най-подходящият маршрут беше да заобиколи търговската част от юг, реши той, но това беше само предположение, изобщо не познаваше Денвър.

Зави на юг, после отново на изток, вървеше през предградията. Навсякъде виждаше едно и също, нямаше жива душа. Искаше му се поне радио да има за компания, но когато потърси някоя честота, чу само безсмисленото пращене, което чуваше от ден и половина. Известно време натискаше клаксона, мислеше си, че може да накара някой оцелял да се покаже, но накрая се отказа. Не беше останал никой, който да го чуе. Денвър беше гробница.

Когато двигателят угасна, Грей беше потънал в толкова дълбоко отчаяние, че няколко секунди дори не забеляза. Заради тревожещата го тишина започна да му се струва, че никога повече няма да види жива душа — че в целия свят, не само в Денвър, хората са изтребени. После осъзна какво се е случило, разбра, че двигателят е изгубил мощност. Няколко мига пикапът се движи по инерция със заключен волан. На Грей му оставаше само да седи и да чака пикапа да се движи по инерция, докато не спре.

Христе, помисли си той, това е всичко, което ми трябва. Пъхна оръжието на Иги в джоба на гащеризона си, изскочи от пикапа и вдигна качулката. Грей беше притежавал достатъчно потрошени коли в живота си, за да познае кога се е скъсал ремъкът на вентилатора. Логично беше да изостави пикапа и да намери друга кола с ключове. Намираше се на широк булевард със сгради като огромни кутии, в които се помещаваха търговски центрове за разпродажби на различни стоки: техника, мебели, строителни материали. Слънцето блестеше. Навсякъде паркингите бяха пълни с хаотично преобърнати коли. Нямаше сили да гледа към тях. Трябваха му само ремък и няколко основни инструмента за поправка, отвертка и два гаечни ключа, за да смени и обтегне ремъка. Може би в „Хоум Депо“ имат авточасти. Нямаше да е зле да провери.

Прекоси магистралата и се запъти към вратата, която зееше отворена. Мястото за складиране на предназначените за продажба бутилки с пропан до входа беше разбито и разграбено, но иначе входът на магазина не изглеждаше да е пострадал. Близо до него стояха наредени плътно и вързани една за друга косачки за трева, невредими бяха и изложените мебели за патио, покрити с жълт прах. Другият знак, че има нещо нередно, беше огромната квадратна табела от шперплат, подпряна до стената, на която със спрей беше написано ГЕНЕРАТОРИТЕ СВЪРШИХА.

Грей извади пистолета от джоба си, побутна вратата да се отвори и влезе. Токът беше спрял, но имаше някакъв привиден ред, много от рафтовете стояха празни, подът беше покрит с отпадъци. Вдигна оръжието пред себе си и предпазливо тръгна покрай предната стена на магазина. Погледът му търсеше сред табелите над гондолите онази, на която да пише АВТОЧАСТИ.

Изминал беше наполовина дължината на редиците, когато изведнъж замръзна намясто. Напред от лявата му страна долетя тихо шумолене, последвано от едва чуто мърморене. Грей направи две крачки и надзърна иззад ъгъла.

Някаква жена. Стоеше пред стелаж с мостри на бои. Носеше джинси и мъжка риза. Нежнокестенявата ѝ коса беше прибрана зад ушите и прихваната от вдигнатите на главата ѝ слънчеви очила. Жената беше и бременна — не така, сякаш бебето ще се роди ей сега, но достатъчно. Докато Грей я наблюдаваше, тя измъкна малка квадратна мостра с боя от мястото ѝ и намръщено замислена, започна да я оглежда под различен ъгъл. После я върна обратно.

Толкова неочаквана беше тази гледка, че Грей само я съзерцаваше в нямо удивление. Какво правеше тя тук? Изминаха цели трийсет секунди, а жената не забелязваше присъствието му, напълно погълната от загадъчната си работа. Не искаше да я изплаши, затова внимателно постави оръжието на отворена лавица и предпазливо пристъпи. Какво да каже? Никога не е бил добър в сближаването. Дори да разговаря с хората — не го биваше много. Реши да се прокашля.

Жената го погледна през рамо.

— Крайно време беше — рече тя. — Стоя тук вече двайсет минути.

— Госпожо, какво правите?

Тя се извърна от стелажа.

— Това отделът за бои ли е, или не е? — държеше куп мостри, разперени ветрилообразно като карти. — Мисля, че нюансът „Гардън Гейт“ става, но се притеснявам да не е прекалено тъмен.

Грей беше загубил ума и дума. Тя искаше да ѝ помогне да избере боя ли?

— Вероятно никой не иска мнението ви, наясно съм — оживено рече тя, както се стори на Грей, малко пресилено оживено. — Пригответе ми я и ми вземете парите, сигурна съм, че всички така казват. Само че аз ценя преценката на човек, който разбира от занаята си. Е, какво ще кажете? Какво е професионалното ви мнение?

Грей вече стоеше само на няколко стъпки от нея. Лицето ѝ имаше фина костна структура и бледа кожа, с почти незабележими, разперени като лъчи бръчици покрай очите.

— Виждате ми се объркан. Не работите ли тук?

Тя присви очи към него.

— Не работите ли тук?

— Госпожо, тук никой не работи.

В изражението ѝ проблесна объркване. Както се появи, така и изчезна, а по лицето ѝ се изписа вече гняв.

— Едва ли точно това трябва да ми кажете — отхвърли думите му тя. — Да се опита човек да намери малко помощ на това място е все едно като да си извади зъб. Но както казвах, трябва да разбера коя от тези бои ще подхожда най-много за детска стая — тя се усмихна към него плахо. — Предполагам не е никаква тайна, но чакам бебе.

Грей се беше срещал с всякакви откачалки, но тази жена беше за първа награда.

— Госпожо, мен ако питате, не бива да сте тук. Опасно е.

Лицето ѝ отново сякаш застина, а после отговори така, сякаш първо обмисля думите, а в следващия миг пренастройва смисъла им.

— Наистина звучите като Дейвид. Да ви кажа откровено, тези приказки вече ми досадиха — въздъхна тежко. — Ами нека да е „Гардън Гейт“. Ще взема няколко кутии от нея с ефект драскана мазилка, моля. Бързам, ако не възразявате.

Грей съвсем се втрещи.

— Искате да ви продам боя ли?

— Вие сте или не сте управителят?

Управителят? Как се стигна дотук? Започна да осъзнава, че жената не се преструва.

— Госпожо, не знаете ли какво става?

Тя извади две кутии от стелажа и ги подаде.

— Ще ви кажа какво става. Купувам боя, а вие ще ми я смесите, господин… Струва ми се, че не знам името ви.

Грей преглътна. Имаше нещо у тази жена, която го правеше напълно безпомощен, все едно че го влачеше побягнал кон.

— Грей — рече той. — Лоурънс Грей.

Тя побутна кутиите към него и го принуди да ги вземе. Иисусе, ами тя буквално го накара да си попълни заявлението за работа. Ако продължеше така, никога нямаше да се сдобие с ремък.

— Господин Грей, бих желала да купя няколко кутии „Гардън Гейт“, моля.

— Ами не знам как да стане.

— Знаете и още как — тя посочи касата. — Просто въведете броя им в онази там, как се казваше… машина.

— Госпожо, не мога.

— Какво искате да кажете с това, че не можете?

— Първо на първо няма ток.

Забележката ѝ имаше някакъв благотворен ефект. Жената изви глава към тавана.

— Май забелязах — рече тя безгрижно. — Тук наистина е малко тъмно.

— Нали това се опитвам да ви обясня.

— Ами защо не казахте направо? — изсумтя тя. — Оставам си без „Гардън Гейт“ тогава. Без никаква боя според онова, което казвате. Трябва да призная, че това ме разочарова. Наистина се надявах днес да привърша с боядисването на детската стая.

— Госпожо, не мисля…

— Истината е, че Дейвид би трябвало да се занимава с този въпрос, но не, той трябва да е другаде, да спасява света, остави ме сама в къщата като затворник. И къде, по дяволите, е Йоланда? Извинете нецензурния ми език. След всичко, което направих за нея, очаквах малко разбиране, така да знаете. Дори не позвъни.

Дейвид. Йоланда. Кои бяха тези хора? Всичко беше не просто странно, ами напълно объркано, едно беше ясно: клетата жена беше съвсем сама. Ако Грей не намереше начин да я махне оттук, скоро нямаше да е между живите.

— Бихте могли да я боядисате в бяло — предложи той. — Сигурен съм, че имат много бяла боя.

Тя го изгледа недоверчиво.

— И защо да я боядисвам в бяло?

— Казват, че бялото отива на всичко, нали? — В името на милостта Божия, да се чуеше само, звучеше като някой от педалите по телевизията. — С бяло можете да направите каквото си искате. Може да добавите нещо друго в цвят в стаята. Завеси, мебели.

Тя се колебаеше.

— Не знам. Бялото ми се струва малко обикновено. Но, от друга страна, наистина исках да приключа днес с боядисването.

— Точно така — окуражи я Грей и положи всички усилия да се усмихне. — Нали това казвам. Можете да я боядисате в бяло, а после да вземете решение какво да правите по-нататък, когато видите как изглежда. Това е моята препоръка.

— А и бялото наистина подхожда на всичко. Тук имате право.

— Споменахте, че е детска стая, нали? Тогава по-късно вероятно бихте могли да добавите някой фриз, да я пооживите. Сещате се, зайчета, нещо такова.

— Зайчета ли казахте?

Грей преглътна. Откъде се бяха взели тези зайчета? Зайчетата бяха любимата мръвка на пръчките. Наблюдавал беше как Нула ги нагъва от количката.

— Ами да — едва рече той. — Всички харесват зайчета.

Виждаше как постепенно възприема идеята. Което повдигна друг въпрос. Да предположим, че жената се съгласи да си тръгне — и после? Надали можеше да я остави да си тръгне сама. Чудеше се и колко напреднала е бременността ѝ. Пет месеца? Шест? Не го биваше да преценява тези неща.

— Мисля, че в идеята ви има потенциал — рече жената и кимна с фината си брадичка. — Изглежда, двамата мислим в една посока, господин Грей.

— Казвам се Лоурънс.

Тя се усмихна и му подаде ръка.

— Наричайте ме Лайла.



Чак когато вече седеше във волвото на жената — Лайла всъщност беше оставила пари в брой при касите заедно с бележка, в която обещаваше да се върне — Грей си даде сметка, че някъде между носенето на кутиите до колата и подреждането им в багажника тя беше успяла да го накара да се съгласи да боядиса детската стая. Не си спомняше точно да го е убеждавала, просто го беше убедила, а след това изведнъж вече пътуваха, жената управляваше волвото през обезлюделия град, подминаваше развалините от коли и разлагащите се трупове, преобърнатите военни камиони и все още димящите отломки от опустошените жилищни комплекси.

— Човек си мисли — отбеляза тя, докато заобикаляше обгорялата грамада, останала от камион за куриерски доставки, който едва погледна — че хората ще проявят достатъчно съзнателност, за да позвънят в службата по разчистването, а няма просто да си оставят колите насред пътя.

Бърбореше и за детската стая (наистина беше ударил десетката със зайчетата), продължи да иронизира и Дейвид, за когото Грей реши, че е съпругът ѝ. Грей предположи, че мъжът е заминал нанякъде и я е оставил сама у дома. Може би е била луда и преди събитията, но на Грей не му се вярваше. Случило ѝ се беше нещо лошо, много лошо. Имаше си име за това, той знаеше. Посттравматично нещо си. В основни линии жената знаеше, но не осъзнаваше, а умът ѝ в ужасеното си състояние я защитаваше от истината — истината, която рано или късно щеше да се наложи Грей да ѝ съобщи.

Пристигнаха в къщата, голяма тухлена сграда в стил „Тюдор“, която се извисяваше над улицата. От начина, по който разговаряше с него, вече беше подразбрал, че жената е доста състоятелна, но подобно богатство не очакваше. Грей извади покупките от багажника на волвото — освен боята, тя беше избрала и комплект валяци, ваничка и различни четки — и изкачи стъпалата. На входната врата Лайла се суетеше с ключовете.

— Ключалката винаги леко заяжда.

Побутна вратата с рамо, отвори я и отвътре лъхна застоял въздух. Грей я последва в антрето. Очаквал беше вътрешността на къщата да прилича на замък, с тежки завеси и мебели с обемна тапицерия, висящи полилеи, но изобщо не беше така, приличаше повече на офис, отколкото на място, където се живее. От лявата му страна висок свод водеше към трапезарията, в която имаше дълга стъклена маса и няколко наглед неудобни стола, от дясната му страна беше дневната, голо пространство, в което имаше само нисък диван и огромно черно пиано. За миг Грей остана като замръзнал, безмълвно държеше кутиите с боя и се опитваше да събере мислите си. Подуши нещо — вонящ полъх на неизхвърлян отдавна боклук, който идваше от вътрешността на къщата.

Когато мълчанието се проточи. Грей побърза да го наруши.

— Свирите ли? — попита той.

Лайла оставяше чантата и ключовете си на масичката до вратата.

— На какво да свиря?

Грей посочи към пианото. Тя се извърна да погледне инструмента с някак учудено изражение.

— Не — намръщи се тя. — Идея на Дейвид беше. Малко префърцунена, мен ако питате.

Тя го поведе нагоре по стълбището. Докато се качваха, ставаше все по-спарено. Грей я последва до края на застлания с пътека коридор.

— Стигнахме — обяви тя.

Стаята изглеждаше неестествено уютна в сравнение с размерите на къщата. В единия от ъглите имаше изправена стълба, а подът беше покрит с парчета найлон, залепени за дъските на пода, във ваничка със засъхнала от жегата боя имаше валяк. Грей влезе по-навътре. Предишната боя на стените на стаята беше неутрално кремаво, но някой — Лайла, предположи той — беше прокарала, както ѝ падне, широки ивици жълта боя нагоре-надолу по стените, без да следва някаква последователност. Поне три слоя щяха да са необходими, за да се покрие.

Лайла стоеше на прага с ръце на кръста.

— Вероятно — рече тя и трепна — е очевидно, че не съм кой знае какъв бояджия. Със сигурност не съм професионалист като теб.

Пак започваме, помисли си Грей. Но беше решил да приеме играта и не виждаше причина да я изважда от заблуждението, че знае какво прави.

— Имаш ли нужда от нещо, преди да започнеш?

— Май не — успя да отговори Грей.

Тя се прозя, прикрила уста с ръка. Изглежда, я връхлетя внезапна умора, все едно беше балон, от който бавно въздухът излиза.

— Тогава предлагам да те оставя да поработиш. Отивам да си вдигна краката да ми отпочинат малко.

И излезе от стаята. Грей чу как надолу по коридора хлопва врата. Това не беше ли най-лудото нещо, помисли си той. Със сигурност, когато се събуди в „Червения покрив“, не му и минаваше през ума, че ще боядисва стая за бебе в къщата на някаква богата госпожа. Напрегна слух да чуе други шумове от стаята ѝ, но цареше тишина. Може би най-странното беше, че Грей всъщност нямаше нищо против случилото се. Жената си беше откачалка и доста обичаше да се разпорежда. А тъй като изобщо не го беше попитала какъв е по професия, нямаше как да я разочарова, че не е такъв, за какъвто го взема. Хубаво беше чувството, че някой му има доверие, макар и да не го заслужаваше.

Качи материалите от антрето и се залови за работа. Кой знае колко не се беше занимавал с боядисване, но и боядисването не приличаше на проектирането на космически ракети — бързо улови и свикна с ритъма на работата, а умът му потъна в щастлива празнота. Почти забрави как се събуди в „Червения покрив“, за Нула, Ричардс, Хижата и останалото. Измина час, после два, боядисваше ъглите по дължината на тавана, когато се появи Лайла с поднос със сандвич и чаша вода. Беше се преоблякла в джинсова рокля за бременни с висока талия, която, макар да беше широка, я правеше да изглежда в още по-напреднала бременност.

— Надявам се, че обичаш риба тон.

Той слезе от стълбата, за да вземе подноса. Хлябът беше покрит с дебел слой зелена плесен, миришеше на вкиснала майонеза. Стомахът на Грей се присви.

— Може би по-късно — смутено рече той. — Искам преди това да сложа и втория слой.

Лайла нищо не отвърна, вместо това отстъпи назад, за да огледа стаята.

— Трябва да призная, че наистина изглежда по-добре. Много по-добре. Не знам защо по-рано не бяха помислила за варианта с бялата боя — погледна към Грей. — Надявам се, че няма да ме вземеш за прекалено нахална, Лоурънс, не искам изобщо да се впускам в предположения за каквото и да било, но дали случайно нямаш нужда от място, където да преспиш тази нощ?

Грей не го очакваше, за това не беше помислил. Изобщо за нищо не беше помислил, сякаш отнесеното състояние на жената беше заразно. Но беше естествено тя да поиска от него да остане. След толкова дни, прекарани в самота, нямаше как да го остави да си тръгне — целта беше да го задържи тук. А къде би могъл да отиде той?

— Добре. Разбрахме се — тя се разсмя притеснено. — Трябва да призная, че съм много облекчена. Толкова виновна се чувствах, че те въвлякох в това, дори не те попитах имаш ли място, където да отседнеш. Пък и ти така ми помогна.

— Всичко е наред — каза Грей. — Искам да кажа, че ще се радвам да остана.

— За нищо — разговорът сякаш приключи, но на вратата Лайла се обърна и смръщи нос в отвращение. — Съжалявам за сандвича. Знам, че вероятно не събужда апетита. Все искам да отида на пазар. Но ще ти приготвя хубава вечеря.



Грей работи целия следобед, завърши и третия слой, докато слънцето залязваше в прозорците. Трябваше да признае, че стаята не изглеждаше никак зле. Остави четките и валяците във ваничката, слезе по стълбището и тръгна по главния коридор към кухнята. Както и останалата част от къщата, тя беше обзаведена пестеливо и в модерен стил с бели шкафове, черни гранитни плотове и блестящи хромирани уреди. Въздействието на помещението се разваляше от натъпканите навсякъде торби с боклук, от които вонеше на развалена храна. Лайла стоеше до печката — явно имаше газ — и раздрусваше тенджера на светлината от свещ. Масата беше подредена с порцелан, салфетки и сребърни прибори, дори с покривка.

— Дано харесваш домати — усмихна му се Лайла.

Упъти го към малка стая зад кухнята с мивка. Нямаше вода, с която да измие четките, затова Грей ги остави в мивката и с парцал почисти, колкото можа, ръцете си. Мисълта за доматена супа го отвращаваше, но се налагаше да положи усилия и да се опита да яде — нямаше как да го избегне. Когато се върна, Лайла вече разливаше супата в купи, от които се вдигаше пара. Отнесе купите на масата с чиния бисквити.

— Бон апети.

От първата лъжица му се заповдига. Дори не приличаше на супа. Противно на всички инстинкти, успя да я преглътне. Лайла, изглежда, изобщо не забелязваше състоянието му, трошеше бисквитите в супата и си хапваше. Впрегнал цялата си воля, Грей изяде втора лъжица, след това трета. Усещаше как супата засяда в основата на стомаха му като неподвижна маса. Когато понечи да изяде четвъртата, вътрешностите му се присвиха като притиснати в менгеме.

— Извини ме за секунда.

Постара се да не тича, докато стигне до помощната стаичка и успя в последния миг. Обикновено когато повръщаше, храната като да се изстрелваше от него, а сега напротив: супата безжизнено се заточи вън от тялото му. Иисусе, какво му ставаше? Избърса устата си, постоя един момент, докато се съвземе, и се върна на масата. Лайла го погледна загрижено.

— Всичко наред ли е със супата? — попита тя внимателно.

Не можеше и да погледне към чинията си. Чудеше се дали тя ще долови мириса на повръщано в дъха му.

— Хубава е — едва каза. — Аз просто… май не съм много гладен.

Отговорът, изглежда, я удовлетвори. Дълго го наблюдава, преди да проговори отново.

— Надявам се, че няма да се разсърдиш от въпроса ми, Лоурънс, но търсиш ли си работа?

— За боядисване ли говориш?

— Ами със сигурност и за него. Но също и за други неща. Защото, прости ми, ако си правя произволни заключения, но имам впечатлението, че може би си нямаш… някакви задължения. Няма проблем. Не ме разбирай погрешно. Какво ли не се случва на хората — премигна от другата страна на масата. — Всъщност ти не работиш в Хоум Депо, нали?

Грей поклати глава.

— Така си и помислих! Наистина в магазина ме остави с такова впечатление. Независимо от това свърши чудесна работа. Чудесна работа. Което само подкрепя идеята ми. Ако разбираш какво искам да кажа. Защото искам да ти помогна отново да си стъпиш на краката. Толкова ми помогна, искам да ти върна услугата. Наоколо има купища неща за вършене. Трябва да се постави фризът, разбира се, и проблемите с климатика, задния двор, нали си видял двора…

Грей разбра, че ако не я спре, никога няма да се измъкне оттук.

— Госпожо…

— Моля те — вдигна ръка и му се усмихна сърдечно — само Лайла.

— Добре, Лайла — Грей пое дъх. — Не сте ли забелязали нещо… странно?

Тя се намръщи озадачено.

— Не знам какво имаш предвид.

Най-добре беше бавно да даде назад, помисли си Грей.

— Ами например тока.

— О, това ли — махна с ръка пренебрежително. — Вече го спомена в магазина.

— Но не е ли странно, че токът не идва? Би трябвало вече да са го поправили?

По лицето ѝ премина неясно вълнение.

— Нямам ни най-малка представа. Да си призная, не разбирам накъде клониш с тези приказки.

— А каза, че и Дейвид не се е обаждал. Откога не се е обаждал?

— Той е зает човек. Много зает човек.

— Не вярвам това да е причината да не се обади.

— Не вярваш… — рече тя с напълно безизразен глас.

— Не.

Лайла подозрително присви очи.

— Лоурънс, да не знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш? Надявам се, че ако си приятел на Дейвид, ще имаш приличието да ми го съобщиш.

Все едно Грей се опитваше да лови мухи във въздуха.

— Не, не ми е приятел. Просто казвам… — единственият начин беше да говори направо. — Не си ли забелязала, че няма никакви хора?

Лайла го гледаше настойчиво, скръстила ръце върху корема си. В погледа ѝ се четеше трудно сдържан гняв. Тя рязко стана, грабна купата от масата и я отнесе при мивката.

— Лайла…

Тя бурно разтърси глава, без да го поглежда.

— Не искам да ми говориш така.

— Трябва да се махнем оттук.

Купата изтрака в мивката, когато я остави и завъртя с ожесточение, но и без полза напред-назад крана на чешмата.

— Да му се не види, няма вода. Защо, мамка му, няма вода?

Грей се изправи. Тя се обърна към него ядно свила ръце в юмруци.

— Не разбираш ли? Не мога отново да я изгубя! Не мога!

За бебето ли говореше? И какво имаше предвид с това „отново“?

— Не можем да останем — отново пристъпи към нея предпазливо, сякаш се приближаваше до застанало нащрек животно. — Тук е опасно.

По лицето ѝ рукнаха гневни сълзи.

— Защо ти е да го правиш? Защо?

Политна към него, вдигнала юмруци като чукове. Грей стъпи здраво. Тя го заудря по гърдите, сякаш се опитваше да потроши врата. Нападението ѝ беше хаотично, резултат от чиста паника, от емоционалната буря, разразила се в нея. Когато тя се отдръпна, Грей си възвърна равновесието и я придърпа към себе си, както боксьор вкопчва противника си, обвил горната част на тялото ѝ и приковал ръцете ѝ отстрани. Жестът му беше инстинктивен, не знаеше какво друго да направи.

— Не говори така — умолително рече Лайла, докато се мяташе в хватката му. — Не е вярно, не е вярно…

Изведнъж въздъхна дълбоко, изхлипа сломено и се отпусна в ръцете му.

Известно време, може би цяла минута, останаха така: приклещени в странна прегръдка. Грей беше поразен — не от ожесточената ѝ реакция, която беше предвидима, ами от чистото присъствие на женско тяло в прегръдката му. Колко лека беше! Колко различна от него! Колко време беше изминало, откакто Грей беше прегръщал жена, откакто изобщо беше прегръщал някого? Или е бил докосван от друг човек? Усещаше твърдата закръгленост на корема на Лайла, притисната към него, едно настойчиво присъствие. Бебе, помисли си Грей и за пръв път истинското значение на този факт стигна до съзнанието му. Сред хаоса и разразилата се касапница на полуделия свят тази клета жена щеше да си има бебе.

Грей отпусна хватката си и се отдръпна. Лайла гледаше към пода. Пъргавата, досадна жена, която беше срещнал на стелажа с бои, беше изчезнала, а на нейно място се беше появило крехко, слабо създание, което приличаше на дете.

— Може ли да те попитам нещо, Лоурънс? — попита тя с немощен глас.

Грей кимна.

— С какво си се занимавал преди това?

За миг той не разбра въпроса ѝ, после осъзна, че го пита какво е работил.

— Чистех — отвърна той и сви рамене. — Искам да кажа, че бях портиер.

Лайла поразмисли над думите му, без да даде израз на мислите си.

— Е, мисля, че тук ме побеждаваш — потри нос с опакото на ръката си. — Да ти кажа искрено, не ми се вярва аз изобщо да съм била някаква.

Отново се възцари мълчание. Лайла не откъсваше очи от пода, а Грей се чудеше какво ли ще каже сега. Каквото и да беше, той долавяше, че от думите ѝ зависи тяхното оцеляване.

— Вече загубих дете — каза Лайла. — Момиченце, още бебе.

Грей чакаше.

— Сърцето ѝ, нали разбираш — тя постави ръка на гърдите си. — Имаше проблем със сърцето.

Умълчалият се Грей имаше странното чувство, че през цялото време го е знаел. Ако не точния факт, то поне, че е имало нещо подобно. Все едно гледаше една от онези картини, които отблизо изглеждаха безсмислени, но щом човек се отдръпнеше от тях, изведнъж виждаше изображението.

— Как се казваше? — попита Грей.

Лайла вдигна лицето си, по което имаше следи от сълзи. За миг само го гледаше, очите ѝ бяха преценяващо присвити. Грей се почуди дали е сгрешил, като попита. Въпросът просто му изникна.

— Благодаря, Лоурънс. Вече никой не ме пита за името ѝ. Не мога да ти кажа откога не са ме питали.

— И защо не питат?

— Не знам — леко присви рамене. — Сигурно си мислят, че е лош късмет.

— За мен не е.

Пак се умълчаха. На Грей му се струваше, че към никого не е изпитвал подобно отношение в живота си.

— Ева — каза Лайла. — Дъщеря ми се казваше Ева.

Името сякаш придоби собствено присъствие редом с тяхното. Навън, зад прозорците на къщата на Лайла, се спускаше нощта. Грей осъзна, че е заваляло — тих, напоителен, летен дъжд, който почукваше по прозорците.

— Не съм точно човекът, за когото ме взимаш — призна Грей.

— Не си ли?

Какво ли искаше да ѝ каже? Истината, естествено, или поне някоя от версиите ѝ, но през последния ден и половина представата за истината се беше откъснала напълно от котвата си. Дори не знаеше откъде да започне.

— Всичко е наред — каза Лайла. — Не трябва нищо да ми разказваш. Какъвто и да си бил преди, вече няма значение.

— Може и да има. Имах някои… проблеми.

— Ами това те прави като всички нас, останалите, нали? Още един човек с тайна — тя отвърна поглед. — Това е най-лошото, наистина, когато мислиш за нея. Колкото и да се опитваш, никога никой няма да успее да разбере кой си в действителност. Ти просто си сам в една къща с твоите мисли и друго няма.

Грей кимна. Какво имаше да се казва?

— Обещай ми, че няма да си тръгнеш — каза Лайла. — Каквото и да се случи, няма да си тръгнеш.

— Добре.

— Ще се грижиш за мен. Ще се грижим един за друг.

— Обещавам.

Явно тук свършваше разговорът. Лайла въздъхна уморено и изпъна назад рамене.

— Ами предполагам, че е по-добре да си легна. Очаквам, че няма да си тръгнеш утре при първа възможност. Ако съм те разбрала правилно.

— Според мен така е най-добре.

Погледът ѝ тъжно обходи стаята с блестящите уреди, преливащите торби с боклук и купищата мръсни чинии.

— Много лошо, наистина. Исках да довърша детската стая. Предполагам, че ще трябва да почака — отново се обърна към него. — Само още нещо. Не ме карай да мисля за това.

Грей разбра за какво беше молбата ѝ. Не ме карайте да мисля за света.

— Щом така искаш.

— Ние просто… — затърси думите — ще попътуваме из страната. Как ти се струва? Можеш ли да го направиш за мен?

Грей кимна. Молбата му се стори странна, дори леко глупава, но беше готов да се преоблече и като смешник, стига да я накара да се махне от това място.

— Добре. Докато всичко си дойде на мястото.

Той чакаше да каже още нещо или да излезе от стаята, но не се случи нито едно от двете. Изражението по лицето на Лайла се промени — погледът ѝ се изпълни с напрегната съсредоточеност, сякаш четеше дребен шрифт, който само тя виждаше. Изведнъж очите ѝ рязко се разшириха, изглеждаше така сякаш ще се разсмее.

— Боже мой, ама каква сцена спретнах! Не мога да повярвам, че го направих! — ръцете ѝ се стрелнаха към бузите ѝ, към косата. — Сигурно изглеждам ужасно. Ужасно ли изглеждам?

— Мисля, че изглеждаш добре — успя да проговори Грей.

— Ето че седиш тук, ти си гост в дома ми, а няма вода. Това подлудява Брад.

Това име беше различно от предишното.

— Кой е Брад?

Лайла се намръщи.

— Съпругът ми, разбира се.

— Мислех, че Дейвид е твой съпруг.

Тя го изгледа безизразно.

— Ами да, той е. Имам предвид Дейвид.

— Но ти каза…

Лайла махна с ръка.

— Много неща казвам, Лоурънс. Това е едно от нещата, които трябва да научиш за мен. Вероятно ме считаш за съвсем луда жена и не грешиш.

— Изобщо не смятам така — излъга Грей.

По финото ѝ лице проблесна иронична усмивка.

— Добре. И двамата знаем, че го казваш, защото си мил. Но оценявам жеста — тя отново огледа кухнята и кимна вяло. — Е, какъв ден само, ти какво ще кажеш? Опасявам се, че дори нямаме прилична стая за гости, но ще ти приготвя да легнеш на дивана. Ако нямаш нищо против, мисля да оставя съдовете за сутринта и да ти пожелая лека нощ.

Грей нямаше представа какво да мисли за всичко случващо се. Лайла сякаш беше излязла от своя транс на отрицанието и отново беше влязла в него. Не беше потънала в него, мислеше си той, тя го предизвикваше, контролираше мислите си със силата на волята си. Наблюдаваше с нямо удивление как се насочва към вратата, където се обърна към него.

— Толкова се радвам, че си тук, Лоурънс — тя се усмихна фалшиво. — Ще станем добри приятели двамата с теб. Знам го.

И си отиде. Грей слушаше бавните ѝ тромави стъпки по коридора и по стълбите. Той разчисти останалата част от чиниите от масата. Би искал да ги измие, за да може на сутринта тя да слезе в чиста кухня, но можеше единствено да ги остави при другите в мивката.

Отнесе една от свещите от масата в дневната. Но в мига, в който си легна на дивана, разбра, че изобщо няма да може да мигне. Умът му тревожно не намираше мира, все още усещаше гадене от супата. Мислите му се върнаха към сцената в кухнята и моментът, в който я обгърна с ръце. Не беше съвсем прегръдка, просто се опитваше да попречи на Лайла да го удря. Но в един момент се беше превърнало в нещо като прегръдка. Усещането беше хубаво, повече от хубаво всъщност. Не точно сексуално, не и по начина, по който Грей си го спомняше. Години бяха минали, откакто Грей беше преживял нещо, което се доближаваше до сексуален порив — хормоните си бяха свършили работата — на всичкото отгоре, жената беше бременна, за Бога! И като се замислеше, това май беше всъщност приятното в цялата работа. Бременните жени не прегръщат хората безпричинно. Докато прегръщаше Лайла, Грей беше почувствал, че влиза в някакъв кръг, а в този кръг не са двама души, ами трима, защото в него присъстваше и бебето. Може би Лайла беше луда, а може и да не беше. Не беше той човекът, който да отсъди. Нямаше как да не проумява, че това е от значение. Тя го беше избрала да ѝ помогне и точно това щеше да направи.

Грей почти се беше унесъл в сън, когато животинско проскимтяване раздра тишината. Той се изправи на дивана и се отърси от объркването си, звукът беше дошъл отвън. Забърза към прозореца.

Тогава си спомни за оръжието на Иги. В разсеяността си го беше оставил в Хоум Депо. Как можа да постъпи толкова идиотски?

Притисна лице към стъклото. Посред улицата лежеше издатина с размерите на куче. Не изглеждаше да се движи. Притаил дъх. Грей почака миг. Неясна сянка заподскача сред върховете на дърветата, силуетът избледня и изчезна.

Грей разбра, че цяла нощ няма да затвори очи. Но нямаше значение. На горния етаж Лайла спеше, сънуваше свят, който вече не съществуваше, докато вън от стените на къщата дебнеше чудовищно зло — зло, от което Грей беше част. Умът му се върна към сцената в кухнята, към образа на Лайла, застанала до мивката, а по страните ѝ се стичат сълзи на отчаяние, стиска юмруци в отчаяние. Не мога отново да я изгубя, не мога.

Той цяла нощ щеше да пази до прозореца, а на сутринта ще ги изведе от това адско място.



Лайла Кайл мрачно размишляваше в мрака.

Чу скимтенето отвън. Куче, помисли си тя, нещо лошо се беше случило на някакво куче. Вероятно някой безразсъден моторист е карал с прекалено висока скорост по улицата? Разбира се, че това се е случило. Хората трябва да пазят повече домашните си любимци.

Не мисли, каза си тя. Не мисли… не мисли… не мисли.

Лайла се чудеше какво ли е да си куче. Разбираше, че си има някои предимства. Съществуване, изпразнено от всяка друга мисъл, освен за потупване по главата, разходка из квартала, усещането на пълния от храната стомах. Вероятно Роско (защото това, което чу, беше Роско; клетият Роско) дори не беше осъзнал какво му се е случило. Може би малко, накрая. В един миг е душел по улицата, търсил е нещо за ядене — Лайла си спомни отпуснатото нещо, което беше видяла в устата му тази сутрин, и веднага отхвърли неприятния спомен — а след това: ами нямаше след това. Роско беше отплавал в забрава.

А сега тук беше този мъж. Този Лоурънс Грей. За когото, осъзна Лайла, тя не знаеше нищо. Пазач. Чистел. Какво е чистел? Дейвид вероятно щеше да изпадне в истерия, ако разбереше, че е пуснала абсолютен непознат в къщата. Искаше ѝ се да види израза на лицето на Дейвид. Лайла предполагаше, че може би е преценила погрешно човека, този Лоурънс Грей, но не вярваше да е станало така. Открай време имаше вярна преценка за хората. Разбира се, Лоурънс беше казал някои притеснителни неща в кухнята — много притеснителни. Как нямало лампи, хора и всичко останало. (Мъртви, мъртви, всички бяха мъртви.) Той със сигурност я ядоса. Но ако трябваше да е честна, свърши страхотна работа в детската стая и един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере, че сърцето му си е на мястото. Това беше друг от любимите изрази на баща ѝ. Какво точно означава? Къде другаде можеше да е сърцето? Татко, аз съм лекар, веднъж му каза тя през смях, мога да ти гарантирам, че сърцето си е там, където е.

Лайла се чу да въздиша. Толкова усилия ѝ струваше да поддържа всичко наред в ума си. Защото точно това трябва да прави човек, трябва да възприема нещата в определена светлина, а не в друга и независимо какво се случва, не бива да отвръща поглед. Светът може да се стовари отгоре му, може да го залее като вълна и тогава къде щеше да се озове? Самата къща нямаше да ѝ липсва. Тайно я ненавиждаше от момента, в който беше влязла в нея, заради показните ѝ размери, прекалено големия брой стаи и светлина като жълтеникав газ. Изобщо не приличаше на къщата, в която живееха двамата с Брад на улица „Марибел“ — уютна, удобна, пълна с вещи, които обичаха — и как беше възможно? Онова, което правеше от къщата дом, беше животът в него, нали? Тази къща беше помпозна чудовищност, музей на нищото. Идея на Дейвид, естествено. Домът на Дейвид6; не беше ли нещо от Библията? Библията беше пълна с домове, домът на този и този, домът на това и това. Лайла си спомни как като момиченце се измъкваше от масата, за да гледа Коледата на Чарли Браун — обичаше Снупи почти толкова колкото, и зайчето Питър — и моментът, когато Линус, умният, който наистина беше мъж и се преструваше на момче с одеяло, слезе на долния етаж да каже на Чарли Браун какво е Коледа. В тая същата страна имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. И ето, яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ7.

Градът на Дейвид, Домът на Дейвид.

Но детето, помисли Лайла. Бебето беше там, където бяха мислите ѝ. А те не бяха с къщата, нито шумовете навън (имаше чудовища), нито с Дейвид, който не се прибираше (мъртвия Дейвид), нито с всичко останало. В цялата медицинска литература се твърдеше категорично, убедително и категорично, че отрицателните емоции засягат плода. Той мисли, каквото ти мислиш, чувства, каквото и ти чувстваш, и ако си уплашена непрекъснато, тогава какво? Онези тревожни неща, които Лоурънс каза в кухнята: мъжът имаше добри намерения, опитваше са да постъпи, както мислеше, че е най-добре за нея и Ева (Ева ли?), но трябваше ли тези неща да са истина само защото ги е казал? Те бяха теории. Те бяха само негови възприятия. Което не означаваше, че тя не беше съгласна с него. Вероятно беше дошло време да замине. Наоколо беше станало ужасно тихо (Клетият Роско!) Ако Брад беше тук, точно това щеше да ѝ каже. Лайла, време е за заминаване.

Защото понякога, много често, непрекъснато, Лайла Кайл имаше чувството, че бебето, което растеше в нея, не беше ново бебе, напълно нова личност. От сутринта, в която клечеше в тоалетната с пластмасовия прибор за теста между бедрата си и наблюдаваше с нямо удивление как малкото синьо кръстче се появя, тази идея покълна у нея. Бебето не беше нова Ева, нито различна Ева, нито заместител на Ева, тя беше Ева, нейното момиченце, което се е прибрало у дома. Все едно светът беше поправил грешката си, космическата грешка със смъртта на Ева беше заличена.

Искаше ѝ се да разкаже на Брад за това усещане. Даже нещо повече: името му предизвикваше у нея толкова силен копнеж, че се разплакваше. Не беше искала да се жени за Дейвид! Защо Лайла се беше омъжила за Дейвид — лицемерния, надменен, вечно добротворящ Дейвид — когато всъщност все още беше женена за Брад? Особено сега, когато Ева беше на път да се роди, идваше отново да ги направи семейство?

Лайла продължаваше да го обича, там беше работата. Това беше тъжната и печална загадка. Никога не беше спирала да обича Брад, нито той нея, дори за секунда, дори когато любовта им носеше и на двама им прекалено много болка, защото момиченцето им си беше отишло. Разделиха се, за да забравят; нито един от двамата не можеше да го направи в присъствието на другия — тъжна и неизбежна раздяла, като първичното разделение на континентите. Борили се бяха до самия край. Нощта, преди той да си тръгне, куфарите му бяха в коридора на къщата на улица „Марибел“, адвокатите известени. Двамата бяха пролели толкова много сълзи, че вече нито един от тях не знаеше за какво плачат — състояние, толкова общо, колкото и времето, свят от несекващи сълзи — той беше дошъл в спалнята, която отдавна беше напуснал, пъхна се под завивките и за един час отново се превърнаха в двойка, движеха се заедно и безмълвно, телата им продължаваха да жадуват за онова, което сърцата им вече не можеха да понесат. Не си размениха нито дума, а на сутринта Лайла се събуди сама.

Но сега всичко се беше променило. Ева беше на път! Ева буквално беше тук! Щеше да напише на Брад писмо, това щеше да направи. Той със сигурност ще дойде да се погрижи за нея, той беше такъв, винаги можеше да се разчита на Брад, когато нещата се превърнат в ад в кошница. И как щеше да се почувства той, когато открие, че нея я няма? С ободрен от решението дух Лайла се промъкна до малкото писалище под прозорците, затършува из чекмеджето за химикал и лист от бележник. И сега какви думи да подбере? Заминавам. Не знам точно къде. Чакай ме, скъпи. Обичам те. Ева скоро ще бъде при нас. Прости и ясни думи, които елегантно улавяха същината. Доволна, тя прегъна на три листа, пъхна го в плик и написа отстрани „Брад“, подпря го на писалището, за да го види на сутринта.

Отново си легна. Писмото я гледаше от другата страна на стаята, правоъгълник от блестяща белота. Затворила очи, Лайла плъзна ръцете си надолу по твърдата кривина на корема си. Обхвана я усещане за пълното и изведнъж отвътре дойде газообразно подръпване, после отново и отново. Бебето хълцаше. Хълцук! — правеше бебчето. Лайла затвори очи, отпусна се и позволи на чувството да я залее. Вътре в нея, в пространството под сърцето ѝ, един малък живот чакаше да се роди и нещо повече: тя, Ева, си идваше у дома. Денят наближаваше, Лайла знаеше. Умът ѝ се носеше върху потоците на съня като сърфист, който лети по гребена на вълната, в следващия момент вълната щеше да я залее, да я потопи. Ева се беше умълчала под пръстите ѝ. Обичам те, Ева, мислеше си Лайла Кайл и с тази мисъл се унесе в сън.

Десет

Стигнаха до Майл Хай почти към десет. Докато шофираше към търговската част на града, Дани се принуди да си проправя път през лабиринт от барикади: изоставени хъмвита, прикрития за стрелците от купища торби пясък, дори с няколко танка. Над десетина пъти беше принуден да се връща, за да потърси друг път, а след това отново се оказваха блокирани. Най-накрая, когато и последните остатъци от сутрешната мъгла се разсеяха, той откри чист път под магистралата и се изкачи на рампата към стадиона.

Паркингът беше покрит от множество маслиненозелени палатки, потънали в зловещо спокойствие под утринното слънце. Обкръжаваха ги коли, частни автомобили, линейки, патрулни коли, много от тях изглеждаха полупремазани: разбити прозорци, изтръгнати брони, калници, врати. Дани спря автобуса.

Слязоха сред воня на разложение, толкова силна, че на Дани веднага му се доповръща. По-лошо от мама, по-лошо от всички трупове, които беше видял сутринта напът за депото. Приличаше на воня, която може да се просмуче в човек, в носа му, в устата и да се задържи там с дни.

— Ехо! — провикна се Април. Гласът ѝ отекна над паркинга. — Има ли някой? Ехо!

Стомахът на Дани беше свит от лошо предчувствие. Част от него се дължеше на миризмата, но останалото идваше от друго. Отново го обзе онова изопващо нервите чувство.

— Ехо! — отново се провикна Април, свила шепи около устата си. — Чува ли ме някой?

— Може би трябва да влезем — предложи Дани.

— Уж армията трябва да е тук.

— Може вече да са си тръгнали.

Април свали раницата си, отвори горната ѝ част и измъкна чук. Размаха го, като че да провери теглото му.

— Тим, не се отдалечавай от мен. Разбра ли? Никакво скиторене.

Момчето стоеше на долното стъпало на автобуса, притиснало нос.

— Мирише противно — каза той носово.

Април пъхна ръце в презрамките.

— Целият град мирише противно. Налага се да привикнеш. Хайде ела.

И на Дани не му се вървеше, но момичето беше решено. Последва ги, докато си проправяха път през лабиринта от коли. Стъпка по стъпка. Дани започна да разбира какво вижда. Колите бяха разположени около палатките като защита. Както във времената на пионерите, когато заселниците правели кръг с покритите каруци при индианско нападение. Но тук не ставаше дума за индианци. Дани знаеше, а и каквото и да се беше случило тук, то отдавна беше свършило. Някъде имаше трупове — колкото повече вървяха, толкова повече се засилваше вонята — но от труповете нямаше и следа. Сякаш всички бяха изчезнали.

Стигнаха до първата палатка. Април влезе първа, вдигнала пред себе си чука, готова да го размаха. Вътре цареше хаос: обърнати носилки и прекатурени поставки за системи с антибиотици, навсякъде имаше пръснати боклуци — превръзки, ванички, спринцовки. Но тела нямаше.

Погледнаха в друга палатка, после в трета. Навсякъде едно и също.

— Къде са се дянали тогава всички? — попита Април.

Единственото място, в което не бяха погледнали, беше стадионът. Дани не искаше да ходи там, но Април нямаше да приеме отказ. Щом армията е казала да дойдат тук, настояваше тя, трябва да има причина. Тръгнаха по полегатата алея към входа. Април вървеше първа, едната ѝ ръка стискаше ръката на Тим, а другата — чука. За пръв път Дани видя птиците. Огромен черен облак, виещ се над стадиона, дрезгавият им грак сякаш едновременно наруши тишината и я увеличи.

Изведнъж зад тях се чу глас:

— На ваше място не бих влязъл.



Ферарито беше спряло, когато Китридж влезе в паркинга. Докато колата придърпваше като спънат кон, изпод капака и шасито се извиха струйки мазен дим. Нямаше съмнение какво се е случило: при изстрелването на Китридж като ракета от рампата на паркинга — скокът в пространството и твърдото приземяване на настилката — се беше повредил масленият резервоар. Маслото беше изтекло, моторът — прегрял, металът се беше разширил и буталата бяха заяли в цилиндрите.

Съжалявам за колата ти, Уорън. Страхотна кола беше, докато нищо ѝ нямаше.

След като видя положението на стадиона, на Китридж му трябваше известно време да се съвземе. Иисусе, каква сцена. Предвиждал го беше, но да го види с очите си, беше друго. Потресе го до дъно. Ръцете му трепереха. Помисли, че може да е болен. Китридж беше виждал страшни неща в живота си, ужасяващи неща. Трупове в ями, наредени като в строеви ред; цели села обгазени, семействата проснати там, където са паднали, с напусто протегнати ръце в последен опит да докоснат любимия човек; неописуемите останки на мъже, жени и деца, взривени на парчета на пазар от някой лунатик, с привързана към гърдите бомба. Но нищо не можеше и съвсем бегло да се сравнява с видяното на стадиона.

Седеше на капака на ферарито и обмисляше възможностите си, когато чу далечен рев на приближаващ се автомобил. Всеки нерв у Китридж се изопна нащрек. Голям дизелов двигател, ако се съдеше по шума му: бронетранспортьор? Изведнъж по рампата тромаво и шумно се появи сюрреалистичната гледка на голям училищен автобус.

Ти да видиш, помисли си Китридж. Мамицата му. Проклет училищен автобус, като на училищна екскурзия за свършека на света.

Китридж не изпусна от очи автобуса, който спря. Показаха се трима души: момиче с розови кичури, момченце с топчести колене, тениска и шорти и мъж със странна шапка, за когото Китридж предположи, че е шофьорът. Ехо! — извика момичето. — Има ли някого? Кратко съвещание, след което тръгнаха през лабиринта от коли. Водеше момичето.

Вероятно това беше моментът, в който да се обади, помисли си Китридж. Но ако ги предупредеше за присъствието си, това би могло да му навлече множество задължения, които от самото начало се беше зарекъл да избягва. Неговият план не включваше други хора. А планът беше да се махне. Да пътува с малко багаж, да остане жив, колкото може по-дълго, и когато дойде краят, да повлече със себе си, колкото може повече вирали. Последната база в Денвър щеше да направи своето ярко, метеоритно спускане в пустотата.

Само че изведнъж Китридж си даде сметка какво ще се случи. Тримата се бяха запътили право към стадиона. Естествено че натам са тръгнали, нали и Китридж беше направил същото. Те бяха деца, за Бога. С план или не, нямаше как да ги пусне вътре.

Китридж грабна пушката си и се втурна да ги изпревари.

Когато чу гласа му, шофьорът реагира толкова ожесточено, че за миг Китридж замръзна. Мъжът нададе крясък, полетя напред, препъна се в краката си и същевременно заби лице в свивката на лакътя си. Другите побягнаха. Момичето придърпа момченцето към себе си да го защити и се завъртя към Китридж, вдигнала чука.

— Майко мила, кротко — каза Китридж. Насочи пушката към небето и вдигна ръце. — Аз съм от добрите.

Китридж видя, че момичето е по-голямо, отколкото му се беше сторило, някъде около седемнайсет. Розовата коса беше нелепа, по ушите ѝ имаше толкова много обици, че ушите ѝ бяха заковани към главата, но от начина, по който го гледаше, хладнокръвно и без следа от паника, разбра, че струва повече, отколкото показва външният ѝ вид. Изобщо не се усъмни, че би му се нахвърлила с чука или най-малкото би опитала, ако направи и крачка. Носеше тясна черна тениска, джинси, протъркани на коленете, маратонки, гривни от кожа и сребро на двете си ръце и раница в жълтия цвят на лентите за отцепване на местопрестъпления, преметната на раменете ѝ. Момчето явно ѝ беше брат, родствената им връзка беше очевидна не само поради непогрешимото сходство на чертите им — леко чипите им носове с топчести върхове, високите им неочаквано равни скули, очи в еднакво морско синьо, — но и по начина, по който тя реагира и го прикри с ожесточена покровителственост, която стресна Китридж с неприкритото родителско отношение.

Третият член на групата им, шофьорът, беше по-труден за квалифициране. Несъмнено имаше нещо нередно у този тип. Облечен беше в панталони в цвят каки, бяла риза, закопчана до яката, светлорижата му коса беше чорлава и стърчеше от странната му шапка, изглеждаше така, сякаш е била подрязвана с назъбени шивашки ножици. Особеното не беше в тези детайли. Ами в начина, по който се държеше.

Първо проговори момчето. То имаше най-тежкия случай на зализан кичур, който Китридж беше виждал.

— Това истински автомат „Калашников“ ли е? — посочи оръжието му.

— Мълчи, Тим — сестра му го придърпа и вдигна чука, готова да замахне. — Кой сте вие, по дяволите?

Китридж все още беше с вдигнати ръце. За миг реши да приеме, че чукът наистина представлява заплаха.

— Казвам се Китридж. И да — обърна се той към момчето, — това е истински „Калашников“. Само не си въобразявай, че ще ти позволя и с пръст да го пипнеш, младежо.

Лицето на момчето засия от вълнение.

— Това е яко.

Китридж кимна с брадичка към шофьора, който сега упорито гледаше към обувките си.

— Той добре ли е?

— Не обича да го докосват — момичето продължаваше да изучава внимателно Китридж. — Армията каза да дойдем тук. Чухме по радиото.

— Наистина така казаха. Но изглежда, че са ни изоставили. Не мисля, че чух имената ви.

Момичето се подвоуми.

— Аз съм Април. Това е брат ми, Тим. Той се казва Дани.

— Приятно ми е да се запознаем. Април — отправи ѝ най-успокоителната си усмивка. — Сега мислиш ли, че мога да си сваля ръцете? След като всички се запознахме както трябва.

— Откъде взехте автомата?

— Магазин за оръжие. Търговец съм.

— Оръжия ли продавате?

— Най-вече екипировка за къмпингуване и риболов — отвърна Китридж. — Но дават хубава отстъпка. Е какво ще кажеш? Тук всички сме от един отбор, Април.

— Какъв е този отбор?

Той сви рамене.

— На човеците, бих казал.

Момичето го измери с очи. Предпазлива си беше тази Април. Китридж си напомни, че не е просто момиче, ами оцеляла. Каквато и да беше истината, заслужаваше да я приемат сериозно. Изминаха няколко секунди, после тя свали чука.

— Какво има в стадиона? — попита Тим.

— Нищо, което да искаш да видиш — Китридж отново погледна момичето. У нея наистина имаше нещо от атмосферата на месец април, реши той. Странно как понякога се случва така. — Как оцеляхте?

— Криехме се в избата за вино.

— Ами родителите ви.

— Не знаем. Бяха в Телърайд.

Иисусе, помисли си Китридж. Телърайд беше в епицентъра на катастрофата, мястото, откъдето всичко започна.

— Умно сте постъпили. Добре сте се сетили — той отново посочи към Дани. Той стоеше на няколко метра встрани с ръце в джобовете и забил поглед в земята. — Ами приятелят ви?

— Дани ни намери. Чухме го да свири с клаксона.

— Браво на теб, Дани. Бих казал, че това те прави герой на деня.

Мъжът стрелна Китридж изпод очи. Лицето му не изразяваше каквото и да било.

— Добре.

— Защо не мога да видя какво има на стадиона? — отново се намеси Тим.

Април и Китридж се спогледаха: Идеята е лоша.

— Не мисли за стадиона — рече Април. Насочи вниманието си към Китридж. — Да сте видели други хора?

— От дълго време не съм. Това не означава, че няма.

— Но на вас не ви се вярва.

— Вероятно най-умно ще е да приемем, че сме сами.

Китридж разбираше накъде отиват събитията. Само преди час бягаше, спускаше се по сграда и се мъчеше да спаси живота си. Сега беше изправен пред перспективата да се грижи за две деца и мъж, който дори не можеше да го погледне в очите. Но това беше положението.

— Това твоят автобус ли е, Дани? — попита той.

Мъжът кимна.

— Карам по синия маршрут. Номер дванайсет.

Щеше да е по-разумно, ако превозното средство е по-малко, но Китридж предусещаше, че мъжът не би се разделил с него.

— Искаш ли да ни отведеш оттук?

Лицето на момичето замръзна.

— От къде на къде решихте, че идвате с нас?

Китридж се слиса. Не му хрумна, че тримата може и да не искат помощта му.

— Всъщност, нищо, щом така поставяте въпроса. Предполагам, че трябва да ме поканите.

— Защо не мога да видя? — проплака Тим.

Април изви очи.

— Мамка му, Тим, млъкни и забрави за стадиона, разбра ли?

— Каза думата с М! Ще те наклеветя!

— И на кого ще ме наклеветиш!

Момчето изведнъж се озова на косъм да се разплаче.

— Не говори така!

— Слушайте — намеси се Китридж, — не му е сега времето. По мои изчисления ни остават още осем часа дневна светлина. Надали искаме да сме наблизо, падне ли мрак.

В този момент момчето улови възможността, завъртя се на пети и хукна нагоре към входа на стадиона.

Китридж изруга.

— Стойте тук и двамата.

Побегна, куцукайки, но с този негов крак не беше в състояние да го настигне. Докато хване момчето, то вече стоеше, отворило уста пред вратите и онемяло се взираше в игрището. Достатъчни бяха само няколко секунди. Китридж го грабна гърбом и го притисна към гърдите си. Момчето се отпусна и припадна в ръцете му. Изобщо не издаде никакъв звук. Иисусе, помисли си Китридж, защо позволи на хлапето така да му се изплъзне?

Докато стигне до началото на рампата, Тим беше започнал да издава звуци, които приличаха наполовина на хълцане, наполовина на скимтене. Китридж го свали на земята пред Април.

— Какво си мислиш, че правиш? — гласът ѝ беше натежал от гневни сълзи.

— Съ… ъжжалявам — заекна момчето.

— Не можеш да се втурваш така презглава, не можеш! — Разтърси го за ръцете, после го притегли в отчаяна прегръдка. — Хиляди пъти ти казах да не се отделяш от мен.

Китридж се беше приближил до мястото, където стоеше Дани, който наблюдаваше случващото се с ръце, пъхнати в джоба.

— Наистина ли са били сами? — попита той тихо.

— Консуело била с тях — рече Дани. — Но си отишла.

— Коя е Консуело?

Дани вяло сви рамене.

— Понякога тя чака с Тим автобуса.

Нямаше какво толкова да се каже по темата. Може би Дани изобщо не е бил там, но беше спасил две безпомощни деца, чиито родители почти със сигурност бяха мъртви. Това беше повече, отколкото беше направил Китридж.

— Ами ти, приятелю — попита Китридж, — искаш ли да подкараш този твой автобус?

— Къде отиваме?

— Мислех си за Небраска.

Единайсет

Тръгнаха час след зазоряване. Грей взе каквото успя да намери в кухнята, все още изглеждащо годно за ядене — няколко останали консерви със супа, стари бисквити, кутия зърнена закуска и бутилки с вода — и ги натовари във волвото. Той имаше само четката си за зъби, но в коридора се появи Лайла с два куфара на колелца.

— Позволих си своеволието да ти опаковам някои дрехи.

Лайла беше облечена така, сякаш отиваше във ваканция, с тъмни панталони и колосана дълга риза. Пъстър копринен шал лежеше на раменете ѝ. Беше измила лицето си и сресала косата си, дори носеше обици и малко грим. Само като я погледна, Грей осъзна колко е мръсен. От дни не се беше къпал, вероятно не миришеше никак хубаво.

— Май трябва да се поизмия малко.

Лайла го упъти към банята в началото на стълбището, където вече му беше приготвила дрехи за преобличане, спретнато сгънати върху капака на тоалетната. Нова, все още неразопакована четка за зъби и тубичка с паста за зъби стояха на тоалетната масичка до кана с вода. Грей свали гащеризона си, изми лицето и подмишниците си, после и зъбите, докато се гледаше в огледалото. Не беше поглеждал към отражението си от „Червения покрив“ и все още се стряскаше колко млад изглежда — чиста и опъната кожа, буйно растяща коса на скалпа, блестящи очи. Изглежда, беше и поотслабнал — съвсем нормално, след като не беше ял нищо от два дни, стряскащо беше колко много е отслабнал както като килограми, така и като качество. Не просто беше по-слаб, тялото му се беше оформило по нов начин. Обърна се настрани, без да отклонява поглед от отражението си, прокара ръка за проверка по корема си. Открай време си беше пълничък, сега долавяше стегнатите очертания на мускулите. Логично беше да покаже мускулите на ръцете си като хлапе, което се възхищава на себе си. Я виж само, помисли си той. Истински бицепси. Проклятие.

Облече дрехите, които Лайла му беше оставила — бели боксерки, джинси, карирана спортна риза, и откри за свое несекващо изумление, че всичко му стои доста добре. Погледна за последен път отражението си в огледалото и слезе по стълбите към дневната, където завари Лайла да седи на дивана и да прелиства списание.

— Ето те и теб — тя го огледа, усмихната по своя безгрижен начин. — Колко добре изглеждаш.

Той отнесе куфарите до волвото. Утринният въздух беше натежал от росата, в дърветата пееха птици. Все едно двамата просто отиваха на разходка извън града, помисли си Грей и поклати глава. На както стоеше на алеята, облечен в дрехите на друг мъж, цялата ситуация изглеждаше почти истинска. Сякаш беше влязъл в друг живот — може би живота на мъжа, чиито джинси и спортна риза сега украсяваха новото му стройно, мускулесто тяло. Той подсмръкна силно и изпъна рамене. Почувства как свежият, чист и уханен въздух изпълни дробовете му. Трева, нови зелени листа и влажна земя. Май нямаше и следа от ужасите на предишната нощ, като че светлината на деня беше пречистила света.

Затвори капака на багажника, вдигна очи и видя Лайла да седи на входната врата. Тя заключи, после извади нещо от чантата си: плик. Измъкна лепяща се лента и залепи плика на вратата, отдръпна се и го огледа. Писмо ли беше, почуди се Грей. И за кого? Дейвид? Или Брад? Вероятно един от двамата, но Грей още нямаше понятие кой кой е. Двамата изглеждаха буквално взаимозаменими в ума на Лайла.

— Ето — обяви тя, — всичко е готово.

До волвото му подаде ключовете за колата.

— Имаш ли против ти да караш?

На Грей и това му хареса.



Грей реши да се движи далеч от главните пътища, поне докато не излязат от града. И макар че си остана неизречена, част от уговорката с Лайла включваше той да избягва всичко, което може да я разстрои. Това всъщност не беше проблем: жената едва вдигаше поглед от списанието си. Той избра път през предградията. В средата на сутринта вече се движеха сред изсъхнала, хълмиста земя с полета с цвят на прегорял хляб и се движеха на изток по битумната настилка на селскостопански път. Градът беше изчезнал зад тях, след това синята грамада на Скалистите планини се изпари в маранята. Пейзажът около тях изглеждаше гол и забравен — над тях високо имаше само перести облаци, заобикаляха ги сухи полета, докато магистралата бягаше под колелата на волвото. Най-накрая Лайла остави четенето и заспа.

Странността на положението беше неоспорима, въпреки че с изминаването на километрите и часовете Грей започна да чувства все по-силно, че действа правилно. Никога в живота си не беше означавал нещо за когото и да било. Потърси в паметта си за спомен, какъвто и да било, с който да сравни чувството. Единственото, което му хрумна, беше историята за Йосиф и Мария и бягството им в Египет — спомен от детството му, защото Грей не беше ходил от години на църква. Йосиф винаги му се беше струвал чудак — да се грижи за жена, която носи чуждо бебе. Но Грей започваше да съзира смисъла в поведението му, да разбира как човек може да се привърже само по силата на това, че е желан.

А пък и Грей харесваше жените. Винаги ги беше харесвал. Другото — с момчетата — беше различно. Там не ставаше дума за това какво харесва или не харесва той, ами за нужда да го направи заради миналото си и онова, което му бяха сторили. Така Уайлдър, психиатърът в затвора, му го беше обяснил. Момчетата бяха натрапчив импулс, така му каза Уайлдър, по този начин Грей се опитвал да върне момента, в който самия него бяха насилили, да го преживее отново и по този начин се мъчеше да го разбере. Грей понечваше да докосне момчетата толкова неволно, колкото и посягаше да се почеше. Много от казаното от Уайлдър му се струваше дивотии, но тази част го накара да се почувства малко по-добре, да научи, че вината не е изцяло негова. Не че това го освобождаваше от кукичката. Грей достатъчно се беше самообвинявал. Всъщност се почувства облекчен, когато го изпратиха надалеч. Старият Грей — онзи, който се спотайваше около детските площадки и кръстосваше бавно около прогимназията в три следобед, а в летните следобеди се промъкваше в съблекалнята на обществения басейн — този Грей беше личност, която той вече не искаше да познава.

Мислите му се върнаха към прегръдката в кухнята. Не ставаше дума за нещо, което се случва между момче и момиче. Грей беше наясно, но не беше и без значение. Случилото се припомни на Грей за Нора Чанг, единственото момиче, с което се срещаше в гимназията. Не му беше точно приятелка, никога нищо всъщност не бяха правили. Двамата бяха заедно в една банда — за един кратък период на Грей му беше хрумнало да свири на тромпет — и понякога след репетиции Грей я придружаваше до дома ѝ, двамата дори не се докосваха, ала въпреки това тези разходки го караха да чувства за пръв път, че не е сам на земята. Искаше му се да я целуне, но така и не събра смелост. Най-накрая тя се отдалечи. Любопитното беше, че Грей си спомни за нея точно сега. От двайсет години не беше мислил за нея.

Към пладне наближиха границата на Канзас. Лайла все още спеше. Самият Грей беше изпаднал в нещо като полусън, едва внимаваше за пътя. Успя да избегне по-големите градове, но това не можеше да продължава вечно, скоро щеше да им трябва бензин. Пред себе си видя водна кула да стърчи сред равнината.

Градът се казваше Кингууд — само една къса, мърлява улица, половината от прозорците на магазините бяха покрити с вестници, и няколко пресечки с неприветливи къщи от двете страни. Изглеждаше безобидно изоставен, единственото доказателство, че нещо се е случило, беше линейката с отворени задни врати, паркирана пред пожарна. И въпреки това Грей долови нещо, изопване на сетивата, сякаш някой ги следеше от сенките. Прокле дължината на града, най-накрая в източния му край стигна до малка бензиностанция.

Лайла се размърда, когато Грей загаси двигателя.

— Къде сме?

— Канзас.

Тя се прозя, погледна през предното стъкло към безлюдния град.

— Защо спряхме?

— Трябва да заредим бензин. След секунда се връщам.

Грей пробва да зареди от колонката, но нямаше ток. Трябваше да намери начин да наточи бензина някак, но за това му беше необходим маркуч и съд. Влезе в офиса. Очукано метално бюро, покрито с купища хартии, стоеше пред предния прозорец, зад него имаше стар офис стол, полегнал назад и създаващ впечатлението, че доскоро на него е седял някой. Мина през вратата, която водеше към помещенията за ремонт — хладно, мрачно пространство, което миришеше на петрол. Кадилак, модел от края на 90-те, беше повдигнат на един от подемниците; второто помещение беше заето от шевролет.

4x4 с повдигнато с крик окачване и огромни, кални гуми. На пода стоеше тенекия за бензин, на една от работните маси Грей видя маркуч. Отряза от него около два метра, пъхна единия край в отвора на резервоара на джипа, всмукна, изплю и започна да точи бензин в тенекията.

Тенекията беше почти пълна, когато чу шумолене над главата си. Всеки нерв на тялото му се възпламени едновременно с останалите и го прикова на място.

Вдигна лице бавно. Създанието висеше от една от гредите на тавана с главата надолу, увило крака около подпората. Като дете на катерушка. Не беше голямо колкото Нула, имаше повече човешки черти. Когато погледите им се срещнаха, сърцето на Грей замръзна. Някъде дълбоко от гърлото на създанието дойде звук, от който го побиха тръпки.

Не бива да се страхуваш, Грей.

Как така бе, мамка му?

Преплете крака, когато залитна назад и се просна на бетона. Грабна тенекията от пода, горивото продължи да тече от маркуча. Втурна се през помещенията, мина през офиса и излезе през вратата. Лайла стоеше, опряла гръб на колата.

— Влизай вътре — каза ѝ той, останал без дъх.

— Обърна ли внимание дали имат автомат с храна вътре? Иска ми се да си взема някакъв десерт.

— Мамка му, Лайла, влизай в колата — Грей отвори задния капак на волвото, метна вътре тенекията и го тръшна. — Трябва веднага да тръгваме.

Жената въздъхна.

— Добре, както кажеш. Не разбирам защо трябва да реагираш толкова грубо за подобно нещо.

Потеглиха с бърза скорост. Чак когато се бяха отдалечили на километър и половина от града, пулсът на Грей започна да се успокоява. Остави волвото да спре, отвори вратата и излезе тромаво от колата. Застана встрани от пътя, опря ръце на колене и започна жадно да диша. Иисусе, май онова нещо му беше проговорило. Сякаш прищракванията бяха чужд език, който да разбира. И дори знаеше името му. Откъде знаеше името му?

Усети ръката на Лайла на рамото си.

— Лоурънс, кървиш.

Наистина. Имаше рана на лакътя, висеше парче кожа. Сигурно е станало при падането, но не беше почувствал нищо.

— Нека да погледна.

Лайла изключително съсредоточено опипа с върха на пръстите ръбовете на раната.

— Как се случи?

— Май се спънах.

— Да беше казал. Можеш ли да движиш ръката си?

— Мисля, че да.

— Чакай тук — нареди му Лайла. — Не я пипай.

Тя отвори капака на багажника на волвото и започна да рови в куфара си. Извади метална кутия, взе бутилка вода и пусна капака.

— Седни.

Грей седна на капака. Лайла отвори кутията с материали за първа помощ. Разтри ръцете си с дезинфектант, извади чифт латексови ръкавици, опъна ги на ръцете си и отново улови ръката му.

— Да си имал случаи с обилен кръвоизлив? — попита тя.

— Не мисля.

— Хепатит, ХИВ, такива неща?

Грей поклати глава.

— Ами кога е била последната инжекция за тетанус? Помниш ли кога ти я направиха?

Каква беше тази Лайла? Кого виждаше Грей? Не беше обърканата жена от Хоум Депо, нито сломеното създание от кухнята, тази беше друга Лайла. Трета, пълна с енергия и вещина.

— Не са ми правили от дете.

Лайла огледа раната.

— Разрезът е лош. Трябва да се направи сутуриране.

— Искаш да кажеш, че ще го… шиеш ли?

— Довери ми се, правила съм го милион пъти.

Поля раната с алкохол, извади наличната в кутията спринцовка, напълни я от малка ампула и почука иглата с пръст.

— Само колкото да намали чувствителността. Няма да почувстваш нищо, обещавам.

Боцване на иглата и след секунди болката на Грей изчезна. Лайла разгъна плат върху капака, нареди форцепс, макара с тъмен конец и малки ножици.

— Ако искаш, можеш да гледаш, но повечето хора отвръщат поглед.

Почувства поредица от малки бодвания и това беше всичко. Малко по-късно той погледна раната и видя вместо парче отвърната кожа стегната черна линия. Лайла постави отгоре ѝ мехлем, след това я превърза.

— Конците ще се разтворят до няколко дни — рече тя, докато сваляше ръкавиците си. — Може малко да те сърби, но недей да я чешеш. Не я пипай.

— Откъде знаеш как се прави? — попита Грей. — Да не си медицинска сестра или нещо такова?

Въпросът, изглежда, я изненада. Отвори уста, сякаш иска да каже нещо, след това я затвори.

— Лайла? Добре ли си?

Беше се заела да затвори аптечката. Върна материалите си във волвото и затвори капака.

— Най-добре да тръгваме, как мислиш?

И просто така жената, която беше зашила раната на ръката му, вече я нямаше, мигът на оказване на спешна помощ беше заличен. Грей искаше да я поразпита още, но знаеше какво ще се случи, ако го направи. Споразумението между тях беше ясно: можеше да се говори само за определени неща.

— Искаш ли аз да карам? — попита Лайла. — Вероятно е мой ред.

Въпросът не беше истински въпрос, разбра Грей. Естествено беше да го попита, както негово задължение беше да отклони предложението.

— Не, ще се справя.

Върнаха се във волвото. Когато Грей включи на скорост, Лайла взе списанието си от пода.

— Ако нямаш нищо против, мисля малко да почета.



На сто и осемдесет километра на север, докато пътуваха на изток по междущатска 76, Китридж също започна да се притеснява за горивото. Когато потеглиха, резервоарът на автобуса беше пълен, сега беше останала една четвърт.

С няколко малки заобикаляния успяха да избегнат магистралата след Форт Морган. Унесени от движението на автобуса, Април и брат ѝ бяха заспали. Дани си подсвиркваше през зъби, докато караше — Китридж не можа да разпознае мелодията — умело въртеше волана, работеше със спирачките и газта. Шапката му беше наклонена на челото, а лицето и стойката му бяха изопнати като на морски капитан, изправил се срещу бурята.

В името на Бога, помисли си Китридж. Как, по дяволите, се беше озовал в училищен автобус?

— Ъъъх — рече Дани.

Китридж се изправи на седалката си. Дълга върволица изоставени коли се простираше към хоризонта и препречваше пътя им. Някои от колите бяха преобърнати, а други лежаха на една страна. Навсякъде имаше пръснати трупове.

Дани спря автобуса. Април и Тим вече бяха будни и гледаха през предното стъкло.

— Април, махни го от прозорците — нареди Китридж. — И двамата се отдръпнете назад, веднага.

— Какво искаш да направя? — попита Дани.

— Чакай тук.

Китридж слезе от автобуса. Рояци мухи летяха на огромни черни облаци. Носеше се непоносима миризма на гниеща плът. Въздухът беше застинал, сякаш не можеше да си позволи да се помръдне. Единствените признаци на живот бяха от птиците: лешояди и гарвани, които кръжаха отгоре. Китридж тръгна сред наредените една след друга коли. Виралите го бяха направили, нямаше съмнение. Сигурно са били стотици, хиляди. Какво означаваше това? И защо колите бяха така струпани, сякаш са били принудени да спрат?

Изведнъж до него се озова Дани.

— Не ти ли казах да чакаш с другите.

Мъжът примижа към слънчевата светлина.

— Чакай — вдигна ръка, — чувам нещо.

Китридж напрегна слух. Нищо не се чуваше, само жуженето на щурците в празните полета. След това го долови: приглушено лумкане, като юмруци, които удрят по метал.

Дани посочи.

— Идва оттам.

С всяка стъпка шумът се засилваше. Там имаше живи хора, приклещени сред отломките. Постепенно съставните части на грамадите развалини започнаха да придобиват по-отчетлив вид, думкането подчерта приглушеното ехо от човешки гласове. Отворете ни? Има ли някой там? Моля!

— Ехо! — извика Китридж. — Чувате ли ме?

Кой е там? Помогнете ни, молим ви! Побързайте, живи ще се опечем!

Звукът идваше от камион с полуремарке и с изписани в яркожълто съкращение на името на Федералната агенция по извънредните ситуации от двете му страни. Думкането вече беше неистово, гласовете се сливаха в писклив хор, кой изричаше неразбираеми думи.

— Дръжте се! — извика Китридж. — Ще ви измъкнем!

Вратата беше заклещена напречно. Китридж се огледа за нещо, което да използва като лост, намери крик и пъхна острата му част под нея.

— Дани, помогни ми.

Отначало вратата им се опъваше, но постепенно и незабележимо започна да помръдва. Отворът се увеличаваше, под него се появи редица от пръсти, опитваха се да я повдигнат нагоре.

— Всички, на три — нареди Китридж.

Металът изскърца и вратата се повдигна.



Бяха от Форт Колинс: съпрузи, над трийсетгодишни, Джо и Линда Робинсън, и двамата, облечени като за работа в офиса, с малко бебе, което наричаха Момчето, набит чернокож мъж с униформа на охранител на име Ууд и приятелката му Делорес, сестра от педиатрията, която говореше със силния акцент на индианските племена от западната част, възрастна жена, госпожа Белами — Китридж така и не научи първото ѝ име — с ореол от боядисана в синьо коса и огромна бяла дамска чанта, която стискаше до себе си; млад мъж, може би около двайсет и пет, на име Джамал, с късо подстригана коса и ярки цветни татуировки, обвиващи и двете му голи ръце. Последният беше мъж над петдесет, с остра сива коса и закръгленото телосложение на застаряващ атлет. Представи се като Дон Пастора. Не бил истински пастор, обясни той, по професия бил счетоводител. Прякорът му останал от времето, когато тренирал младежки отбор по футбол.

— Все им повтарях да се молят да не ни наритат задниците — рече Китридж.

Китридж от самото начало прие, че ще продължат пътуването заедно, но те се бяха събрали случайно. Всички разказаха версии на една и съща история. Побегнали от града, но били спрени в огромно задръстване на границата с Небраска. От кола на кола се носел слух, че напред имало издигната от армията барикада, през която никой не можел да премине. Армията чакала нареждане, за да позволи на хората да преминат. Стояли цял ден. Когато се смрачило, хората изпаднали в паника. Всички говорели, че виралите идват, били ги оставили тук да умрат.

Малко или много точно това се случило.

Появили се точно по залез, каза Дон Пастора. Някъде напред по редицата от коли се разнесли писъци, изстрели, чувало се как хрущи метал. Хората побягнали покрай него. Но нямало къде да се бяга. След секунди виралите ги връхлетели, наизскачали със стотици от полетата и се нахвърлили сред тълпата.

— Хукнах колкото ми сили стигат, също като останалите — разказваше Дон Пастора.

Двамата с Китридж се бяха отдръпнали да се посъветват. Останалите седяха на земята до автобуса. Април раздаваше бутилките с вода, които бяха взели от стадиона. Дон Пастора извади кутия цигари от джоба на ризата си и с поклащане измъкна две. Последно Китридж беше пушил, когато беше малко над двайсет, но какво толкова лошо можеше да стане сега? Прие огънчето и предпазливо дръпна, мигом усети въздействието на никотина.

— Дори не мога да го опиша — издуха дима от цигарата Дон. — Тези проклети същества са навсякъде. Видях камион и реших, че е по-добре от нищо. Останалите вече бяха вътре. Как се е заклещила вратата, не знам.

— Защо армията не ви е пуснала да минете?

Дон философски сви рамене.

— Знаеш как стават тези неща. Вероятно някой е забравил да попълни заповедта правилно — присви очи към Китридж през дима. — Ами ти, имаш ли си някого?

Питаше дали Китридж има семейство, някой, когото е загубил или търси. Китридж поклати глава.

— Синът ми е в Сиатъл, пластичен хирург. Пълен комплект. Ожени се за любимото момиче от колежа, две деца, момче и момиче. Голяма къща над водата. Тъкмо приключиха ремонта на кухнята — тъжно поклати глава. — Последният път, когато се чухме, точно затова говорихме. За шибаната кухня.

Дон Пастора носеше пушка, 30–60 с три куршума. Ууд също носеше 38-и калибър. Джо Робинсън имаше пистолет 22-ри с четири патрона — вероятно с него можеше да убие някоя катерица.

Дон погледна към автобуса.

— А шофьорът? Неговата история каква е?

— Малко е странен май. Не бих посегнал да го докосна, точно получи пристъп. Иначе е добре. Отнася се към автобуса, все едно е „Куин Мери“8.

— Ами другите двама?

— Криели се в мазето на родителите си. Открих ги да се лутат из паркинга на Майл Хай.

Дон смукна гладно за последно и настъпи фаса с обувката си.

— Майл Хай — повтори той. — Предполагам, че не е хубава гледка.

Нямаше как да заобиколят отломките. Налагаше се да се върнат обратно и да потърсят друг път. Събраха каквито провизии успяха да намерят — още бутилки с вода, две фенерчета и газов фенер и различни инструменти, въже, за което в този момент никой не знаеше каква полза може да има, но в бъдеще можеше да притрябва — и ги натовариха на автобуса.

Когато Китридж стъпи на първото стъпало, Дон Пастора го докосна по лакътя.

— Не трябва ли да кажеш нещо.

Китридж го погледна.

— Аз ли?

— Някой трябва да е начело. А и това е твоят автобус.

— Не съвсем. Технически е на Дани.

Дон Пастора погледна Китридж.

— Не исках да кажа това. Тези хора са изтощени и изплашени. Трябва им някой като теб.

— Ти дори не ме познаваш.

Дон Пастора се усмихна хитро.

— О, познавам те по-добре, отколкото допускаш. Аз самият бях в запаса, преди години. Само водех сметките на интендантството, но човек се научава да разчита знаците. Предполагам, че си бил от Специалните сили. Може би рейнджър?

Китридж запази мълчание и Дон Пастора сви рамене.

— Ами това си е твоя работа. Но очевидно знаеш какво, по дяволите, правиш по-добре от всеки друг наоколо. Това си е твоят спектакъл, приятелю, независимо дали ти харесва, или не. Аз мисля, че очакват да чуят какво имаш да кажеш.

Така беше и Китридж го знаеше. Застана на пътеката и огледа групата. Семейство Робинсън бяха седнали напред, Линда държеше Момчето в скута си, точно зад тях беше Джамал, който седеше сам. Следваха Ууд и Делорес. Дон седеше от другата страна на пътеката. Госпожа Белами се беше настанила отзад и като пенсионерка на веселба притискаше с две ръце бялата си дамска чанта. Април седеше с брат си от страна на шофьора зад Дани. Очите ѝ се разшириха, когато погледите им се срещнаха. Сега какво? — питаше тя.

Китридж се прокашля.

— Добре, слушайте ме всички. Знам, че сте уплашени. И аз съм уплашен. Но ще се махнем оттук. Не знам къде отиваме, но ще продължим да се движим на изток, рано или късно ще стигнем до сигурно място.

— Ами армията? — попита Джамал. — Тия задници ни зарязаха тук.

— Не знаем какво се е случило в действителност. Но заради сигурността ще продължим да се движим по второстепенни пътища, докато можем.

— Майка ми живее в Киърни — обади се Линда Робинсън. — За там бяхме тръгнали.

— Иисусе, госпожо — присмя се Джамал. — Казах ви, че Киърни е като Форт Колинс. Съобщиха го по радиото.

Във всяка група, помисли си Китридж, неизбежно има по един такъв. Само това му липсваше.

Съпругът на Линда, Джо, се обърна на седалката си.

— Защо не си затвориш устата?

— Неприятно ми е да ви го съобщя, но майка ѝ вероятно в момента виси от тавана и ръфа кучето.

Изведнъж всички заговориха вкупом. Два дни в камиона, помисли си Китридж. Естествено, че ще се хванат за гушите.

— Моля ви, всички…

— Ти ли ще ни командваш? — вирна пръст към Китридж Джамал. — Само защото всички сме закъсали и затънали до гуша.

— Съгласен съм — обади се Ууд. Китридж за пръв път чу гласа на мъжа. — Мисля, че трябва да гласуваме.

— За какво? — изрепчи се Джамал.

Ууд го изгледа напрегнато.

— Като начало дали да не те изритаме от автобуса.

— Да ти го начукам, наемно ченге.

Ууд светкавично се изправи. Преди Китридж да успее да се намеси, мъжът сграбчи Джамал. Размахали ръце и крака, се стовариха на пейката. Всички крещяха. Линда, притиснала бебето, се опитваше да избяга. Джо Робинсън се присъедини в сбиването, мъчеше се да улови Джамал за краката.

Прозвуча изстрел. Всички замръзнаха. Очите им се извърнаха към задната част на автобуса, където госпожа Белами беше насочила огромен револвер към тавана.

— Госпожо — едва рече Джамал, — какво правите, мамка му!

— Младежо, мисля че ще изразя позицията на всички, когато кажа, че се уморих от глупостите ви. И вие сте уплашен колкото нас. Дължите извинение на тези хора.

Ситуацията беше сюрреалистична, помисли си Китридж. Част от него беше ужасена, друга искаше да се разсмее.

— Добре, добре — от устата на Джамал хвърчаха слюнки. — Само свалете патлака.

— Мисля, че можете да се справите и по-добре с извиненията.

— Съжалявам, така добре ли е? Спрете да размахвате това чудо.

Тя се позамисли, след това свали револвера.

— Предполагам, че ще се наложи да го направя. И така, на мен ми хареса предложението да гласуваме. Този приятен мъж отпред — съжалявам, слухът ми не е какъвто беше, — как казахте, че ви е името?

— Китридж.

— Господин Китридж. Той ми изглежда съвършено подходящ. Казвам всички да гласуваме той да ръководи нещата, да ви видя как вдигате ръце.

Всички, освен Джамал вдигнаха ръце.

— Щеше да е прекрасно, ако можеше да е единодушно, млади човече.

Лицето му аленееше от унижение.

— Христе Боже, дърта чанто. Какво още искаш от мен?

— След четирийсет години преподаване в държавно училище, повярвайте ми, съм се наситила повече, отколкото ми се е полагало, на общуване с момчета като теб. Сега продължавай. Ще видиш колко по-добре ще се почувстваш.

С пораженчески израз Джамал вдигна ръка.

— Така е по-добре — тя се обърна отново към Китридж. — Можем да продължим, господин Китридж.

Китридж погледна към Дон Пастора, който се мъчеше да не се разсмее.

— Добре, Дани — рече Китридж. — Да завием и да видим как ще излезем оттук.

Дванайсет

Изгубиха го. Свети Боже, как го допуснаха?

Последното, което знаеха, е че Грей е влязъл с кола в Денвър. И след това изчезна — мрежата в Денвър беше каша, — но ден по-късно уловиха сигнала от кула в Орора. Гилдър беше поискал нов безпилотен самолет да обходи района, но нищо не бяха открили. Ако Грей не се движеше по междущатски магистрали, както изглеждаше, и се бе насочил към оскъдно населената източна половина от щата, можеше да пропътува километри, без да остави следа.

От момичето също нямаше и следа. Тя буквално беше изчезнала от континента.

След като почти нямаше друга работа, освен да чака новини от Нелсън, Гилдър имаше колкото си иска време да размишлява върху досието на Грей, включително психиатричното заключение от Отдела по криминално правосъдие в Тексас. Чудеше се какво ли си е въобразявал Ричардс, като е наемал подобни хора. Човешки отрепки — въпреки че, предположи Гилдър, това беше целта; също както истинските дванайсет обекта, върху които бяха провеждани опитите — Бабкок, Соуса, Морисън и останалите нищожества, чистачите бяха хора, които на никого нямаше да липсват.

А именно: Лоурънс Олдън Грей, роден 1970 г., Макалън, Тексас. Майка домакиня, баща механик, починали. Бащата служил три пъти във Виетнам като военен медик, уволнява се с бронзова звезда и пурпурно сърце, но по един или друг начин клетникът бил приключил. Разстрелял се в кабината на камиона си и го открил едва шестгодишният му син. Заредила се обичайната върволица от втори бащи, пияница след пияница, и както изглежда, върху детето е било упражнено насилие. На осемнайсет години Грей вече живее сам, работи на петролен кладенец в нефтените полета близо до Одеса, после на петролни кладенци в Залива. Не е бил женен, което не е голяма изненада, психологическия му профил беше торба с проблеми, в която имаше всичко — от обсесивно-компулсивно разстройство до депресия и травматична дисоциация. Според мнението на психиатъра човекът си беше като цяло хетеросексуален, но с толкова много страхове, че това не играеше никаква роля. Момчетата били начинът на Грей повторно да преживее извършеното над него насилие в детството, което съзнанието му потискало. Два пъти арестуван — първия път за разголване, втория път за сексуално нападение с утежняващи обстоятелства. В основни линии: докоснал детето — не точно тежко престъпление, но и нищо приятно. Заради първото си провинение в досието съдията му дал максималната присъда, осемнайсет до двайсет и четири години, но вече никой не излежаваше пълната присъда и вероятно е бил освободен условно след деветдесет и седем месеца.

След това нямаше кой знае какво. Върнал се в Далас, поработил тук-там, нищо постоянно, срещал се с наблюдаващия го офицер на всеки две седмици, за да се изпикае в чашата и да се кълне и заклева, че не е доближавал училищни дворове и детски площадки на по-малко от сто метра. Определеният му от съда режим за приемане на антиандрогени бил стандартният, както и психиатричната оценка на всеки шест месеца. По всички изисквания Лоурънс Грей бил образцов гражданин толкова, колкото може да е химически неутрализиран мъж, блудствал с деца.

Нищо от наученото не обясняваше на Гилдър как този мъж е оцелял. Успял е някак да се измъкне от Хижата и да не бъде убит след това. Не се връзваше цялата работа.

Новият план на Нелсън беше да пренасочат всички кули, излъчващи сигнал в Канзас и Небраска, да затворят и двата щата за два часа и да се опитат да изолират сигнала от чипа на Грей. При обикновени обстоятелства подобно действие щеше да изисква разрешение от федерален съд, да се попълни километрична документация и с едномесечно предизвестие, но Нелсън беше използвал резервни канали в полицията, които се бяха съгласили да издадат специална изпълнителна заповед съгласно член 67 от Наредбата за вътрешна сигурност — по-известна в средите на разузнаването като наредбата „Действай, както си знаеш“. Чипът във врата на Грей беше маломощен предавател на 1432 мегахерца. След изключването на всички останали сигнали, ако Грей минеше на разстояние от няколко километра до някоя кула, биха могли да триангулират позицията му и да пренасочат сателит, за да получат снимка.

Изключването беше насрочено за осем сутринта. Гилдър дойде в шест и завари Нелсън да пише по клавиатурата на компютъра си. От втъкнатите в ушите му слушалки се носеше тихо жужене на музика.

— Нека Моцарт работи — каза той и прогони Гилдър.

Гилдър беше само на кафе и адреналин. Слезе в стаята за почивка, за да си вземе нещо за ядене. Имаха само автомати за храна, вече беше платил три долара за шоколадче с фъстъчен пълнеж и осъзна, че му е много трудно да го преглътне. Метна го в боклука и си взе шоколадова бисквита, но дори и тя, въпреки лепкавия си пълнеж от фъстъчено масло, затрудняваше преглъщането. Включи телевизията, намери Си Ен Ен. Нови случаи се появяваха неочаквано къде ли не: Амарило, Батън Руж, Финикс. Обединените нации освобождавали седалището си в Ню Йорк, премествали се в Хага. В мига, в който започнело да действа военно положение, военните извън границите на страната щяха да бъдат извикани да се приберат. Какво фиаско щеше да се развихри. Отварянето на кутията на Пандора щеше да изглежда като отваряне на кошница за излет.

Нелсън се появи на вратата.

— Коленичи — ухилено заяви той. — Хюстън, имаме си сексуален нападател.

Нелсън вече беше насочил сателита. Докато стигнат до компютъра му, снимката беше на път.

— Къде, по дяволите, е това?

Нелсън работеше на клавиатурата, направи снимката на фокус.

— Западен Канзас.

Върху снимка се появи мрежа от царевични поля, в центъра — ниска сграда с разграфен паркинг. Самотна кола, някакъв модел комби, стоеше на паркинга. От сградата излизаше фигура и носеше куфар.

— Това ли е човекът? — попита Нелсън.

— Не знам. Увеличи снимката.

Картината избледня, след това отново се проясни, на фокус от около двайсет и пет метра. Гилдър вече беше уверен, че вижда Лоурънс Грей. Беше свалил гащеризона, но си беше той. Грей се върна в сградата, минута по-късно се появи с нов куфар, който постави в багажника на колата. За миг постоя, сякаш умислен. После се появи втора фигура от сградата, жена. Малко пълна, тъмнокоса, носеше панталони и блуза в светъл цвят.

Какво, по дяволите, ставаше?

Оставаха им по-малко от трийсет секунди. Картината вече започваше да се размазва. Грей отвори вратата, жената се настани в колата. Грей огледа паркинга отново — все едно, помисли си Гилдър, знаеше, че го наблюдават. Влезе в автомобила и потегли, точно когато картината се разпадна.

Нелсън вдигна поглед от екрана.

— Май нашият обект си е намерил приятелка. Трябва да призная, че съм малко изненадан, след като прочетох документацията на психиатъра.

— Върни последния кадър с жената. Виж дали можем да я направим по-ясна.

Нелсън се опита, но подобрението беше скромно.

— Можем ли да разберем каква е сградата?

Нелсън плъзна стола си до друг компютър.

— Улица „Мейн“, номер трийсет и осем дванайсет, Лидо, Канзас. Луксозен хотел, името е „Анджи“.

Коя беше тя? Какво правеше Лоурънс Грей с жена? Тя от Хижата ли беше?

— Накъде тръгна?

— Май на изток. Запътил се е към най-населената част. Ако ще го ловиш, най-добре да се разбързаме.

— Локализирай най-близката до мястото ни база. Някъде извън границата на карантинната зона.

Отново почукване по клавишите и Нелсън каза:

— Най-близкото до това е старата военна лаборатория във Форт Пауъл. Армията я затвори преди три години, когато преместиха всичко в Уайт Сендс, но вероятно няма да е трудно пак да пуснем лампите.

— Какво друго има наоколо?

— Малко неща, освен Мидуест Стейт, което е на около пет километра на изток. Има начална люпилня на футболни запалянковци с няколко класни стаи, което се брои за училище. Иначе имаш склад за оръжие на Националната гвардия, няколко предприятия за обработка на свинско и говеждо, няколко за производство на енергия. Има малка водноелектрическа централа, работата ѝ замряла, когато изградили по-голяма надолу по течението. Горе-долу единствената причина мястото да съществува е колежът.

Гилдър потъна в мисли за момент. Само те двамата знаеха за Грей, поне досега. Вероятно беше време да съобщи на Центъра за контрол на заболяванията и МИИИЗАСАЩ.

Но се колебаеше. Отчасти заради лошия вкус в устата, който му остана след срещата на върховното командване. Какво ли ще последва, когато Централното командване научи, че са поставили чудовищата на Лиър под надзора на шайка сексуални насилници? Никога няма да научи края.

Истинската причина обаче беше друга.

Лек за всяка болест. Не бяха ли това точните думи на Лиър? Не започна ли оттам цялата злополучна история? Ами ако Грей беше заразен, но по някаква причина не е изгубил човешкия си вид, възможно ли беше вирусът в кръвта му да е претърпял промяна по някакъв начин, да е постигнал резултата, на който се надяваше Лиър? Дали той не беше също толкова ценен, колкото и момичето? И не беше ли истина също, че макар смъртта да беше проблем на всички, особено сега, само за Гилдър тя беше толкова належаща и лична драма, че дори повече, защото съдбата, която го очакваше, не му оставяше никакъв шанс? Нямаше ли той право да се възползва от всички ресурси, от които може, в името на собственото си оцеляване? На негово място не би ли направил всеки същото?

Всички умираме, скъпи. Малко или много. Някои повече от другите.

Може би неговото спасение беше Грей, а може би и да не беше така. Може да се окаже някой късметлия простак, успял да се откопчи, избягал от горящата сграда и съумял да се скатава от светещите пръчки достатъчно дълго време, за да стигне до Канзас. Но колкото повече Гилдър размишляваше над това, толкова по-несигурен беше в заключенията си. Шансовете бяха много малки. И щом веднъж върнеше човека при военните, се съмняваше, че ще чуе отново нещо за Грей или мистериозната жена.

А това нямаше да стане. Хорас Гилдър, заместник-директор на Отдела за специални оръжия, щеше да запази Лоурънс Грей за себе си.

— И? Какво искаш да направя?

Нелсън го гледаше. Гилдър пресмяташе. От кого друг имаше нужда? Нелсън не беше човек, когото Гилдър би описал като лоялен, но засега можеше да се опре на искрения му интерес към собствената му персона, а и той беше идеален за работата, беше състояща се от един член група за биохимическо ноу-хау. Рано или късно щеше да схване какво е намислил Гилдър и щеше да се наложи да се взимат решения, но за това Гилдър щеше да мисли, когато му дойдеше времето. Колкото до отвличането: винаги се намираха невписани в тефтерите хора за подобни задачи. Едно телефонно позвъняване и колелото ще се завърти.

— Опаковай си багажа — рече той. — Отиваме в Айова.

Тринайсет

Изгревът на втория ден: вече бяха далеч навътре в Небраска. Дани, прегърбен над волана, с възпалени от безсънието очи, беше шофирал през цялата нощ. Всички, освен Китридж бяха заспали, дори противният Джамал.

Хубаво беше отново да има хора в автобуса си. Да бъде полезен, полезна машина.

На малко летище до Маккок намериха още дизел. Малкото градове, които прекосиха, бяха празни и изоставени, приличаха на градове от филм за Стария Запад. Добре, може би се бяха изгубили, нещо такова. Но Китридж и другият мъж, Дон Пастора, казаха, че няма значение, стига да не спират да се движат на изток. Това е всичко, което трябва да правиш, Дани, беше казал Китридж. Просто ни карай на изток.

Мислеше за онова, което видя на магистралата. Каква картина. Много трупове беше видял през последните два дни, но нищо толкова грозно като това. Харесваше Китридж, който малко нещо му напомняше господин Първис. Не че изглеждаше като господин Първис, нищо подобно. Ами заради начина, по който говореше на Дани — все едно че той е от значение.

Докато шофираше, той си мислеше за мама, господин Първис, „Томас“, Пърси, Джеймс и колко е полезен. Как щяха да се гордеят сега с него мама и господин Първис.

Слънцето се показваше над хоризонта и накара Дани да примижа от яркостта му. Скоро всички щяха да са будни. Китридж се приведе над рамото му.

— Как е положението с горивото?

Дани провери. Четвърт резервоар.

— Да спрем и да напълним резервоара с горивото от тенекиите — рече Китридж. — Нека хората се поразтъпчат.

Отбиха от пътя в държавен парк. Китридж и Дон Пастора провериха тоалетните и казаха, че е чисто.

— Трийсет минути почивка.

Сега имаха повече провизии, кутии с бисквити и фъстъчено масло, ябълки, енергизиращи блокчета, бутилки с кока-кола и сокове, пелени и бебешка храна за Момчето. Китридж дори беше взел на Дани кутия със зърнени закуски с късмети, макар че всичкото мляко в хладилника на хранителния магазин се беше развалило, щеше да се наложи да ги яде сухи. Дани, Китридж и Дон Пастора свалиха от задната част на автобуса туби с дизел и започнаха да наливат горивото в резервоара. Дани им каза, че резервоарът на автобуса е с вместимост сто и деветдесет литра точно, с едно пълно зареждане могат да пропътуват четиристотин и осемдесет километра.

— Ти си човек на точните числа — беше казал Китридж.

Когато приключиха с пълненето на резервоара, Дани взе от закуските с късметчета и кутия с хладко безалкохолно и седна под едно дърво. Останалите бяха насядали около масичка за излет, включително Джамал. Той не говореше много, но Дани имаше чувството, че всички са решили да забравят случилото се. Линда Робинсън сменяше пелените на Момчето и му гукаше, караше го да маха с ръце и крака. Дани никога не се беше завъртал много покрай бебета. Бяха му дали да разбере, че те плачат много, но досега Момчето си мълчеше като мишчица. Имаше добри бебета и лоши бебета, беше казала мама, затова сигурно Момчето беше от добрите. Дани се опита да си спомни себе си като бебе, за да види какво е, но умът му не можеше да се върне толкова назад, не и подредено. Странно беше как така в живота на човек има цял един период, за който не може да си спомни, освен на малки отрязъци: слънчева светлина, която блести в стъклото на прозореца, умряла жаба, премазана на пътя със следи от автомобилна гума, или резенче ябълка в чиния. Чудеше се дали е бил добро бебе като Момчето.

Дани наблюдаваше групата, пъхаше пълни шепи от зърнената закуска в устата и я преглъщаше с напитката, когато Тим стана от масата и тръгна към него.

— Здрасти, Тимбо. Как си?

Косата на момчето беше разрешена от спането в автобуса.

— Добре май — повдигна рамене. — Имаш ли против да седна при теб?

Дани се поотмести.

— Съжалявам, че децата понякога ти се подиграваха — каза след минута Тим.

— Няма нищо — рече Дани. — Няма значение.

— Били Найс е истински тъпак.

— Той и теб ли е дразнил?

— Понякога — момчето неясно се намръщи. — Той всички дразни.

— Не му обръщай внимание — рече Дани. — Аз така правя.

След минута Тим рече:

— Ти наистина харесваш „Томас“, а?

— Харесвам го.

— Преди го гледах. Имах огромен макет с влаковете „Томас“ в мазето. Товарният влак, станцията за миене, всичко.

— Интересно ми е да го видя — рече Дани. — На бас, че е страхотно.

И двамата се умълчаха. Слънцето топлеше лицето на Дани.

— Искаш ли да знаеш какво видях в стадиона? — попита Тим.

— Ако искаш да ми кажеш.

— Все едно милиард умрели хора.

Дани не знаеше какво да каже. Предполагаше, че Тим е имал нужда да го сподели с някого, не беше от нещата, които човек трябва да таи у себе си.

— Беше много противно.

— Каза ли на Април?

Тим поклати глава.

— Искаш ли да си остане тайна?

— Може ли?

— Да — рече Дани. — Мога да пазя тайна.

Тим беше събрал малко пръст от дънера на дървото и наблюдаваше как се процежда през пръстите му.

— Ти не се плашиш много, нали, Дани?

— Понякога се плаша.

— Но сега не те е страх — настоя момчето.

Дани трябваше да помисли. Предполагаше, че трябва да е уплашен, но просто не беше. По-скоро беше любопитен. Какво ще стане след това? Къде ще отидат? Изненада се колко приспособим е бил. Доктор Франсис щеше да се гордее с него.

— Не, май не съм.

Под сянката, където бяха насядали като на излет другите, всички събираха багажа. На Дани му се искаше да намери думите, с които да ободри момчето, да заличи спомена от видяното на стадиона от ума му. Вървяха към автобуса, когато му дойде идеята.

— Ей, имам нещо за теб — бръкна в раницата си, извади късметлийската си монета и я показа на момчето. — Можеш да я задържиш, обещавам, нищо лошо няма да ти се случи.

Тим взе монетата от ръката му.

— Какво ѝ е? Защо е сплескана.

— Отгоре ѝ е минал влак. Това я прави късметлийска.

— Откъде я имаш?

— Не знам, винаги си е била моя — Дани кимна към отворената длан на момчето. — Давай, твоя си е.

След миг на колебание Том пъхна сплесканата монета в джоба на панталонките си. Не беше много. Дани го знаеше, но беше все нещо, а във времена като настоящите и малкото може да е от полза. Като например: лекарството на мама, което тя вземаше, когато нервите ѝ бяха опънати, или посещенията на господин Първис, вечерите, когато Дани ги чуваше да се смеят. Ревът на включения дизелов двигател на автобуса, когато завърташе ключовете всяка сутрин. Преминаването през гърбицата на пътя на „Линдлър авеню“ и децата, които викат, когато подскачат от местата си. Такива дребни неща. Дани се почувства доволен от себе си, че мисли така, сякаш е преминал през нещо, което той знае, а може би не всички знаят, и когато двамата застанаха на слънчевата светлина, той забеляза с крайчеца на окото си промяната по лицето на момчето: то май дори се усмихваше.

— Благодаря, Дани — каза Тим.



Омаха гореше.

Най-напред видяха пулсираща светлина на хоризонта. Вече се здрачаваше. Наближаваха града от югозапад, по междущатска 80. На магистралата нямаше нито една кола, всички сгради бяха тъмни. Настанало беше едно по-дълбоко, по-всеобхватно опустяване от всичко, което бяха видели досега — това беше, или трябваше да бъде град с почти половин милион жители. През вентилационната система на автобуса навлезе силна миризма на дим. Китридж каза на Дани да спре.

— Трябва някак да минем през реката — рече Дон Пастора. — Да продължим на север или на запад и да потърсим място за преминаване.

Китридж погледна на картата.

— Дани, как сме с горивото?

Една осма от резервоара. Тубите бяха празни. Щяха да изкарат още най-много осемдесет километра. Надяваха се да намерят гориво в Омаха.

— Със сигурност обаче тук не можем да останем — заяви Китридж.

Завиха на север. Следващият мост над реката беше при Ейдън. Но мостът го нямаше, беше взривен, от него нямаше и следа. Само реката — широка и тъмна, течеше безспир. Следващата възможност щеше да е Дикейтър, още четирийсет и пет километра на север.

— Преди километър и половина минахме покрай начално училище — рече Дон Пастора. — По-добре е от нищо. Утре сутрин можем да търсим гориво.

Над автобуса се спусна тишина, всички чакаха да чуят какво ще каже Китридж.

— Добре, така да направим.

Върнаха се към центъра на градчето. Лампите не горяха, улиците бяха пусти. Стигнаха до училището, модерна на вид сграда, отдръпната от пътя в края на полята. Табела, направена като за увеселение, стоеше на края на паркинга и на нея с дебели букви пишеше: ДАВАЙТЕ ЛЪВОВЕ! ПОЖЕЛАВАМЕ ВИ СТРАХОТНО ЛЯТО!

— Изчакайте тук — нареди Китридж на всички.

Той влезе. Минаха няколко минути и се показа. Спогледаха се набързо с Дон Пастора и си кимнаха.

— Тук ще се подслоним за през нощта — обяви Китридж. — Стойте заедно, никакво размотаване наоколо. Няма ток, но има течаща вода и храна в столовата. Ако трябва да използвате тоалетните, вървете по двойки.

Във входното фоайе ги посрещна издайническият мирис на начално училище — смес от под, мръсни чорапи, материали за рисуване и намазан с восък линолеум. До вратата, която водеше вероятно към кабинета на директора, стоеше шкаф с награди: табло с колажи висеше на боядисаните бетонни стени, картини на хора и животни, изработени от изрезки от вестници и списания. До всеки от тях имаше надпис с възрастта, класа и името на автора. Уенди Мюлер, втори клас. Гевин Джаксън, пети клас. Флорънс Ратклиф, предучилищна.

— Април, иди с Ууд и Дон да намерите някакви постелки, на които да спим. Сигурно в стаите на детската градина има такива.

В килера зад столовата откриха консерви с боб и плодови сокове, хляб и конфитюр за сандвичи. Нямаха газ, за да ги сготвят, затова сервираха консервите с боб студени, поставиха всичко на металните подноси на столовата. Навън вече се беше стъмнило. Китридж раздаде фенерчета. Говореха шепнешком, всички бяха съгласни, че виралите могат да ги чуят.

До девет часа си бяха легнали. Китридж остави Дон Пастора да пази на първия етаж и се изкачи по стълбите. Носеше фенер. Много от вратите бяха заключени, но не всички. Избра кабинета по природни науки — огромно, отворено пространство с широки маси и стъклени шкафове, пълни със стъкленици и различни материали. Въздухът леко миришеше на бутан. На бялата дъска в началото на стаята беше написано: „Последен преговор, раздел 8–12. Упражнения — сряда.“

Китридж свали ризата си и се изми на мивката в ъгъла, взе стол и махна ботушите си. Протезата, която започваше под коляното, беше направена от титанова сплав, покрита със силикон. Микропроцесор контролираше хидравличен цилиндър, захранван от малка водородна клетка, нагласена петдесет пъти в секунда да изчислява правилната ъглова скорост на ставата на глезена, като имитираше естествена походка. Последна дума в протезирането на крайници. Китридж не се съмняваше, че протезата му е струвала на армията голяма пачка пари. Вдигна крачола на панталоните си, свали чорапа и изми чукана със сапун от дозатора на мивката. Макар кожата да беше силно удебелена, при допир се усещаше възпалена и чувствителна след два дни без грижи по нея. Подсуши мястото на ампутацията напълно, остави го няколко минути на въздух, после постави протезата на мястото ѝ и свали крачола на панталона си.

Стресна се от движение зад гърба му. Обърна се и видя Април да стои на отворената врата.

— Съжалявам, не исках да…

Той бързо придърпа ризата си и се изправи. Какво беше видяла? Тъмно беше и той беше отчасти скрит зад масите.

— Няма проблем. Малко се поизмих.

— Не можах да заспя.

— Всичко е наред — каза той. — Ако искаш, можеш да влезеш.

Тя несигурно влезе. Взел автомата, Китридж отиде до прозореца. Огледа набързо улицата отдолу.

— Как е навън?

Стоеше до него.

— Засега спокойно. Как се справя Тим?

— Спи като къпан. По-силен е, отколкото изглежда. По-силен от мен всъщност.

— Съмнявам се. На мен ми се виждаш запазила самообладание.

Април се намръщи.

— Грешиш. Външното спокойствие е роля. Честно казано, толкова съм уплашена, че вече не чувствам нищо.

Под прозорците имаше широк перваз, който вървеше по дължината на стаята. Април седна на него, опря гръб на рамката на прозореца и придърпа колене към гърдите си. Китридж направи същото. Седяха един срещу друг. Помежду им се настани мълчание, очаквано, но не и неудобно. Тя беше млада, но усещаше у нея издръжливост. То беше от качествата, които човек или има, или няма.

— Имаш ли си приятел?

— Прослушваш ли ме?

Китридж се разсмя, по лицето му се разля топлина.

— Просто разговарям май. Ти с всички ли си такава?

— Само с хората, които харесвам.

Измина още един момент.

— А как си получила името си. Април? — само това се сети да попита. — Заради рождения ти ден ли?

— От „Пустата земя“ — Китридж не каза нищо и тя изви вежди несигурно. — Стихотворението? Т. С. Елиът?

Китридж беше чувал името, но нищо повече.

— Не мога да кажа, че съм стигнал до него. И какво се казва в него?

Погледът ѝ се плъзна покрай него. Когато тя заговори, гласът ѝ беше изпълнен с много чувство, което Китридж не можа да определи, щастлив и тъжен, пълен със спомени.

Април е най-жестокият месец,

ражда люляци от мъртвата земя,

смесва спомен и желание,

движи тъмни корени с пролетния дъжд…

Зимата ни държи топли, покрива

земята със забравящ сняг, подхранва

със сухи грудки малък живот.

Лятото ни изненада, дошло на Щарнбергзее

с проливен дъжд…9

— Виж ти! — рече Китридж. Тя отново го гледаше. Очите ѝ, забеляза той, имаха цвят на мъх и бяха като петънца от златни люспици, които се носеха върху повърхността на ирисите ѝ. — Наистина е хубаво.

Април сви рамене.

— Това е началото. В общи линии, човекът е бил потънал в депресия — подръпваше разръфано място на коляното си. — Името било идея на майка ми. Тя беше учителка по английски, преди да срещне втория ми баща и да получим всичко, ами да станем богати и така нататък.

— Родителите ти разведени ли са?

— Баща ми почина, когато бях на шест.

— Съжалявам, не биваше да…

Но тя не го остави да довърши.

— Недей. Той не беше човек, когото би определил като достоен за възхищение. Останка от времето, когато майка ми си падала по лоши момчета. Затънал в проблеми и забил колата си в основите на мост. И това си беше, рече Мечо Пух.

Излагаше фактите пред него безизразно. Със същата интонация можеше да му съобщи и какво е времето. Навън лятната вечер беше потънала в мрак. Китридж очевидно я беше преценил зле, но беше научил, че така става с повечето хора. Историята, която се знаеше, никога не беше истинската и човек оставаше изненадан от това, колко много другият може да носи у себе си.

— Видях те — каза Април. — Видях крака ти. Белезите по гърба ти. Бил си на война, нали?

— Защо мислиш така?

По лицето ѝ се изписа недоверие.

— Боже, не знам… Защото единствен, изглежда, знаеш какво трябва да се направи. Защото си, ами, свръхкомпетентен по оръжията и другите простотии.

— Нали ти казах, че съм търговец. Екипировка за къмпингуване.

— Изобщо не ти повярвах.

Прямотата ѝ беше толкова обезоръжаваща, че за миг Китридж се умълча. Но тя го беше хванала натясно.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш истината? Не е приятна.

— Ако искаш да ми я разкажеш.

Той инстинктивно извърна лице към прозореца.

— Права си, бях войник. Записах се веднага след гимназията. Не бях в армията, ами във военноморските. Оказах се щабсержант от военна полиция. Знаеш ли какво е това?

— Ченге ли си бил?

— Нещо такова. Основно осигурявахме сигурността на американските съоръжения, въздушни бази, чувствителна инфраструктура, такива неща. Местеха ни много. Иран. Ирак. Саудитска Арабия. Чечения за кратко. Последните ми дни на служба бяха на летището в Баграм, Афганистан. Обикновено работата беше рутинна — да проверяваме пътните листове за оборудването и на чуждестранните работници, които влизат и излизат. Но от време на време се случваше по нещо. Превратът все още не се беше случил, затова и територията беше контролирана от американците, талибаните обаче бяха навсякъде, плюс „Ал Кайда“ и около двайсет воюващи местни главорези.

Замълча, за да се овладее. Частта от разказа му, която следваше, винаги беше най-трудна.

— И така, един ден видяхме кола, обикновена очукана таратайка, която наближаваше по пътя. Контролните пунктове са маркирани, всички знаят, че трябва да спрат, но този тип не го направи. Летеше право към нас. Виждахме двама души в колата, мъж и жена. Всички започнаха да стрелят. Колата се преобърна, превъртя се няколко пъти и последно застана на колелата си. Мислехме си, че ще се взриви, но не стана така. Аз съм щабсержант, затова аз трябваше да отида и да проверя какво става. Жената беше мъртва, но мъжът беше жив. Лежеше върху волана, целият в кръв. На задната седалка имаше дете, момче. Нямаше повече от четири. Бяха го привързали за седалката с експлозиви. Видях жиците, които водеха към предната част на колата, където бащата държеше детонатора. Той си мърмореше. Анта ал-мас’ул — това казваше. Анта ал-мас’ул. Детето проплакваше, протегнало към мен ръка. Тази ръчичка. Никога няма да я забравя. Само на четири, но сякаш знаеше какво ще последва.

— Иисусе — лицето на Април беше ужасено. — Какво направи?

— Единственото, което ми хрумна. Махнах се оттам. Дори не помня взрива. Събудих се в болницата в Саудитска Арабия. Двама мъже от моята част бяха убити, друг получил парче от шрапнел в гръбначния стълб.

Април не откъсваше поглед от него.

— Казах ти, че не е много приятно.

— Взривил е собственото си дете.

— Точно така.

— Що за хора биха го направили?

— Тук ме хвана натясно. Така и не го разбрах.

Април не каза нищо повече. Китридж се чудеше, както винаги, дали не е казал твърде много. Но беше хубаво човек да свали товара, а ако Април беше научила повече, отколкото си е мислела, че е готова да понесе, тя добре го криеше. Абстрактно погледнато, Китридж не се заблуждаваше, историята беше маловажна, една от стотиците, дори една от хилядите такива истории. Подобна безсмислена жестокост беше част от начина, по който вървеше светът. Но да проумее човек съществуването на тази жестокост, беше много далеч от това, да я приеме, когато я е преживял на собствен гръб.

— А после какво стана? — попита Април.

Китридж сви рамене.

— Нищо. Край на историята. Всичко приключи с танци с девственици във вечността.

— Питах за теб — не сваляше очи от лицето му. — Мисля, че бих се скапала здраво от подобно нещо.

Това беше ново, помисли си той, за тази част от приказката никой никога не беше попитал. Обикновено, щом изложеше основните факти, слушателят не можеше да понесе оставащото. Но това момиче, тази Април, беше различна.

— Ами аз не се скапах. Поне мислех, че не съм се. Прекарах половин година при ветераните, учех се да ходя, да се обличам, да се храня, а после ме изритаха. Войната свърши, приятел, поне за теб. Не се вкиснах, както правят много от момчетата. Не се завирах под леглото, когато изгърмеше гърнето на някоя кола или нещо подобно. Станалото — станало, така мислех. Шест месеца след като се установих, се върнах у дома в Уайоминг. Родителите ми бяха починали, сестра ми се преселила със съпруга си в Британска Колумбия и в общи линии, изчезнаха от картата, но все още имах познати, деца, с които бях ходил на училище, макар че вече никой не беше дете. Един от тях искаше да направи тържество за мен, голямо тържество за добре-дошъл-у-дома. Вече всички си имаха собствени семейства, деца, съпруги, работа, но в онзи ден това си беше здраво пиеща тайфа. Цялата работа беше просто извинение да се натряскат, но не виждах нищо лошо в това. Разбира се, рекох, отрежи се и той наистина се отряза. Имаше поне сто души, от верандата висеше огромен плакат с името ми, дори имаше банда да свири. Цялата работа ме разтърси. Седя си аз в задния двор, слушам музика, идва един приятел и ми казва: „Ела, едни момичета искат да се запознаят с теб. Стига си седял тук като идиот.“ Заведе ме вътре и там стояха три доста приятни момичета. Едното от тях познавах бегло от детството. Те си говореха за някакво предаване по телевизията, клюки, обичайните неща. Нормални, всекидневни теми. Пия си бира, слушам ги и изведнъж си давам сметка, че не знам за какво говорят. Не че не разбирах думите. Ами значението им. Всяка ми се струваше откъсната от останалите, сякаш имаше два свята, вътрешен свят и външен — и двата нямаха абсолютно нищо общо помежду си. Сигурен съм, че психиатрите си имат дума за това. Знам само, че се освестих на пода, всички се бяха скупчили отгоре ми. След което ми трябваха четири месеца в гората, просто за да мога отново да съм сред хора — замълча, леко изненадан от себе си. — Да ти призная, тази част не съм я разказвал на никого. Ти си първата.

— Все едно ми разказваш за един ден в гимназията.

Китридж трябваше да се разсмее.

— Тушѐ.

Погледите им се срещнаха и не се отделиха. Странно, помисли си той. В един миг си съвсем сам с мислите си, а в следващия се появява някой, който, изглежда, познава и най-съкровените ти кътчета и те чете като отворена книга. Не можеше да каже колко дълго са се гледали. Като че продължи безкрайно — нито имаха волята, нито смелостта, нито желанието да отместят поглед. На колко години беше тя? Седемнайсет? Но не изглеждаше на седемнайсет. Все едно нямаше възраст. Стара душа: Китридж беше чувал израза, но никога не беше вниквал напълно в смисъла му. Именно такава беше Април. Момиче със стара душа.

За да запечата сделката помежду им, Китридж извади един от пистолетите „Глок“ от кобура на рамото и ѝ го подаде.

— Знаеш ли как се използва?

Април го погледна несигурно.

— Я да позная. Не е като по телевизията.

Китридж свали магазина, издърпа затвора, за да изхвърли патрона от цевта. Постави оръжието в ръката ѝ и обви пръстите ѝ със своите.

— Не дърпай спусъка с кокалчето, изстрелът ще дойде нисък. Използвай възглавничката на пръста си и натисни, ето така: — той освободи ръката ѝ и потупа гръдната си кост. — Един изстрел на това място стига, но не можеш да пропуснеш. Не бързаш — прицелваш се и стреляш. — Той отново зареди оръжието и ѝ го подаде. — Давай, можеш да го задържиш. Дръж патрон в патронника, както ти показах.

Тя се усмихна непривично.

— Благодаря. А аз няма нищо, което да ти подаря.

Китридж върна усмивката.

— Може би другия път.

Известно време Април въртеше оръжието в ръката си, оглеждаше го, сякаш е някакво необяснимо произведение на изкуството.

— Какво е казал бащата. Анта-нещо си.

Анта ал-мас’ул.

— Разбра ли какво означава?

Китридж кимна.

— Ти го направи.

Отново ги притисна тишина, този път различна от предишната. Между тях нямаше бариера, ами споделено разбиране за живота на единия и другия, като стените на стая, в която съществуваха само двамата. Колко странно, помисли си Китридж, да каже тези думи. Анта ал-мас’ул. Анта ал-мас’ул.

— Правилно си постъпил — каза Април, — иначе и ти щеше да си мъртъв.

— Винаги има избор — рече Китридж.

— Какво друго си могъл да сториш?

Въпросът беше риторичен, разбра той, тя не очакваше да му отговори. Какво друго си могъл да сториш? Но Китридж знаеше как да му отговори. Винаги беше знаел.

— Можех да уловя ръката му.



Бдението му продължи цялата нощ. Липсата на сън за него не беше проблем, свикнал беше да се справя с по няколко мигвания. Април лежеше свита на пода под прозореца. Китридж свали якето си и я зави с него. Никъде не се виждаха светлини. Гледката от прозореца разкриваше свят, обгърнат от спокойствие, по небето проблясваха звезди. При първия проблясък на зората по хоризонта той си позволи да затвори очи.

Събуди се сепнато от звука на приближаващи двигатели. По улицата вървеше военен конвой, дълъг двайсет коли. Измъкна и втория си пистолет и го подаде на Април, която също вече седеше и разтриваше очи.

— Дръж.

Китридж бързо слезе по стълбите. Когато влетя през вратата, конвоят беше на по-малко от трийсет метра. Изскочи на улицата и размаха ръце.

— Спрете!

Първото хъмви спря само на няколко метра от него, войникът на покрива следеше движенията му с картечница. Долната част на лицето му беше скрита под бяла хирургическа маска.

— Стойте на място.

Китридж беше вдигнал ръце.

— Не съм въоръжен.

Войникът издърпа затвора на оръжието.

— Не се приближавайте, казах.

Изминаха пет напрегнати секунди, сякаш имаше вероятност да го застрелят. След това врата на хъмвито се отвори. Появи се яка наглед жена и тръгна към него. Отблизо лицето ѝ изглеждаше изнурено, набраздено и с линии от прах. Офицер, но не от тези, които стояха на бюро.

— Майор Порчеки, Девети боен помощен батальон. Национална гвардия на Айова. Кой сте вие, по дяволите?

Имаше само една карта да изиграе.

— Щабсержант Бърнард Китридж. Отряд Чарли, Първи батальон на военната полиция. Военноморски сили на САЩ.

Присви очи към лицето му.

— От военноморските ли сте?

— Уволнен по медицински причини, госпожо.

Майорът погледна покрай него към училището. Дори без да се обърне, Китридж разбра, че останалите наблюдават случващото се през прозореца.

— Колко цивилни са с вас вътре?

— Единайсет. Автобусът почти свърши горивото.

— Има ли болни или ранени?

— Всички са изтощени и уплашени, но това е всичко.

Тя се умисли, лицето ѝ остана безизразно. След това извика.

— Колдуел! Валдез!

Двама войници изтичаха напред. Те също носеха маски. Всички носеха, с изключение на Порчеки.

— Заемете се да напълните с гориво онзи автобус.

— Цивилни ли ще взимаме? Можем ли да го направим?

— Да съм ви питала за мнението ви, редник? И вземете санитар за горе.

— Да, госпожо. Извинете, госпожо.

Заприпкаха.

— Благодаря, майор. Дълъг път щяхме да бием.

Порчеки извади манерката си от колана си и спря да пие.

— Късмет извадихте, че ви намерихме точно сега. Горивото започва да привършва навсякъде. Връщахме се към склада на гвардията във Форт Пауъл, дотам можем да ви заведем. ФАИС изгради център за бежанци. Оттам вероятно ще бъдете евакуирани в Чикаго или Сейнт Луис.

— Ако нямате против да попитам, имате ли новини?

— Нямам, но не знам и какво да ви кажа. В една минута гъмжи от тези проклети създания, в следващата никой не може да ги намери. Обичат дърветата, но и всякакво прикритие им върши работа. Съобщението от Централното командване казва, че огромно ято се събира на границата между Канзас и Небраска.

— Какво е ято?

Тя отново отпи от манерката си.

— Така наричат групите им: „ята“.

Появи се санитарят, всички излизаха от училището. Китридж им каза какво се случва, докато войниците установяваха периметъра. Санитарят прегледа цивилните, измери температурата им, погледна в устата им. Когато всички бяха готови за тръгване, Порчеки пресрещна Китридж на стъпалата на автобуса.

— Само още нещо. Може би ще поискате да премълчите факта, че сте от Денвър. Кажете, че сте от Айова, ако някой ви попита.

Той се замисли за магистралата, за редиците от потрошени коли.

— Ще предам и на другите.

Китридж се качи в автобуса. Постави пушката между коленете си и се настани точно зад Дани.

Проклятие — хилеше се широко Джамал. — Военен конвой. Вземам си всички думи за вас, Китридж, обратно. — Посочи с палец към госпожа Белами, която попиваше челото си с кърпичка, извадена от ръкава ѝ. — Дори не се сърдя на дъртата пачавра, че ме държа на мушка.

— Тояги и камъни, младежо — отвърна тя. — Тояги и камъни10.

Той се извърна към нея от другата страна на пътеката.

— Канех се да ви попитам каква е тая работа при възрастните дами да си държат сополярниците в ръкава? Не ви ли се струва малко нехигиенично?

— И ми го казва младеж с толкова мастило по ръцете си, че е достатъчно да се напълни пишеща машина.

— Пишеща машина. От кой век сте?

— Погледна ли ви, се сещам за една дума и тя е „хепатит“.

— Боже, вие двамата — простена Ууд. — Наистина ви трябва отделно помещение.

Конвоят потегли.

Четиринайсет

Планът беше приведен в движение. Екипът му се събра, самолетът щеше да ги чака призори. Гилдър поддържаше връзка със своя човек в Блекбърд, всичко беше уредено. Паметта на сървъра и харддисковете в склада беше заличена. Приберете се, каза той на екипа си. Приберете се и бъдете със семействата си.

Минало беше полунощ, когато пристигна с колата си в своята къща в града по смълчаните, хлъзгави от дъжда улици. По радиото предаваха несекваща поредица от лоши новини: хаос по магистралите, армията се прегрупира, недоволство в чужбина. От Белия дом се лееха думи на спокойни уверения как кризата била овладяна, че най-добрите умове са ангажирани в работа по нея, но никой никого вече не можеше да заблуди. До няколко часа щеше да се обяви въвеждането на военно положение на територията на цялата страна. Си Ен Ен съобщаваше, че бойните кораби на НАТО плават към бреговете. Вратите към Северноамериканския континент щяха да се затръшнат. Светът може и да ни обърне гръб, мислеше си Гилдър, какво ще стане, когато вече ни няма?

Докато шофираше, непрекъснато държеше под око огледалото за задно виждане. Не беше параноик, просто събитията се развиваха в тази посока. Свистене на гуми, пред него изскача ван, появяват се мъже в черни костюми. Хорас Гилдър? Придружете ни. Удивително, че все още не беше се случило.

Влезе в гаража и заключи вратата след себе си. В спалнята си опакова малка чанта с най-необходими вещи — дрехи за два дни, тоалетни принадлежности, лекарствата си — и ги свали на долния етаж. Взе лаптопа си от кабинета и го постави в микровълновата, изпържи електрическите му схеми сред облак от искри. Джобният му компютър вече беше заминал, изхвърлен през прозореца на колата.

Загаси лампите в дневната и дръпна завесите. От другата страна на улицата един съсед товареше куфари в отворения багажник на джипа си. Съпругата на мъжа стоеше на вратата на къщата им, прегърнала невръстно дете. Как се казваха? Гилдър или никога не беше знаел имената им, или не можеше да си ги припомни. От време на време беше виждал жената да вози момиченцето в яркооцветена пластмасова количка нагоре-надолу по пътя. Докато ги наблюдаваше, Гилдър се сети за Шона — не за последната им, ужасна среща, ами как двамата лежат, след като са правили любов, и как тя тихо му шепне и гали гърдите му. „Щастлив ли си от това, което правя? Искам да съм единствената жена в живота ти.“ Думите бяха просто част от роля, евтин театър, който да увенчае края на часа работа. Колко глупав е бил.

Мъжът взе детето от ръцете на жена си, приведе се и внимателно го постави на задната седалка. Двамата влязоха в колата. Гилдър си представи какво си казват един на друг. Всичко ще бъде наред с нас. Има хора, които вече работят по разрешаването на проблема. Ще останем при майка ти за седмица-две, докато всичко приключи. Чу как запали двигателя. Потеглиха назад по алеята. Гилдър наблюдаваше как задните светлини на джипа им изчезват надолу по кварталната улица. Късмет, пожела им мислено той.

Изчака още пет минути. Улиците бяха тихи, всички къщи — потънали в мрак. Когато се увери напълно, че никой не го наблюдава, отнесе чантата си в своята тойота камри.



В Шедоудейл пристигна в два сутринта. Паркингът беше празен, на входа светеше само една лампа. Влезе в сградата и видя, че рецепцията е празна. До нея имаше празен инвалиден стол, втори имаше в коридора. Цареше пълна тишина. Вероятно имаше охранителни камери, които го наблюдаваха, но пък кой ли ще преглежда записите?

Баща му лежеше в леглото си в мрака. Стаята вонеше. Никой не беше влизал тук от часове, вероятно през целия ден. На подноса до леглото на баща му бяха оставили дузина бурканчета с детско пюре и кана с вода. Разляната чаша му каза, че баща му се е опитал да пие вода, но храната беше недокосната. Баща му не беше в състояние да отвори бурканчетата, дори и да направеше усилие.

Гилдър не се размотаваше, но и случаят не изискваше бързане. Очите на баща му бяха затворени, гласът — гласът на деспот — замлъкнал. По-добре така, помисли си той. Свършило беше времето за разговори. Потърси спомен за нещо приятно, свързано с баща му, колкото и нищожно да е. Най-доброто, което му хрумна, беше онзи случай, дето баща му го беше завел в парка, когато Гилдър беше дете. Споменът беше неясен и импресионистичен — възможно беше никога да не се е случвало подобно нещо — но само това откри. Зимен ден, дъхът на Гилдър излизаше на облаци пара пред лицето му и гледката на дървета без листа, които се приближават и отдалечават, докато баща му го люлее на люлката, голямата ръка на мъжа седи в центъра на гърба му, улавя го и го отблъсква в пространството. От този ден Гилдър си спомняше само това. Сигурно е бил на около пет.

Издърпа възглавницата изпод главата на баща си и клепачите му потрепнаха, но не отвори очи. Това е опасното положение, помисли си Гилдър, смъртният миг, деянието, което веднъж сторено, не може да бъде поправено. Сети се за думата патрицид. От латински патер — баща, и седере — съсичам. Не му беше достигнала смелост да се самоубие, но и за миг не се подвоуми, когато постави възглавницата върху лицето на баща си. Сграбчил за ръбовете възглавницата, той увеличи натиска, докато не се увери, че изобщо не може да достигне въздух до носа или устата на баща му. Бавно изтече една минута. Гилдър нечуто отброи секундите. Ръката на баща му, която лежеше на одеялото, се сгърчи неспокойно. Колко време щеше да отнеме? Как щеше да разбере, че всичко е приключило? Ако възглавницата не свършеше работа, тогава какво? Наблюдаваше дали ръката на баща му ще направи и други движения, но тя лежеше неподвижно. Постепенно осъзна, че неподвижността на тялото под ръцете му означаваше само едно. Баща му вече не дишаше.

Махна възглавницата. Лицето на баща му си беше същото, сякаш преходът от живота към смъртта е само незначителна промяна на състоянието му. Гилдър внимателно пъхна длан под главата на баща си и върна обратно възглавницата. Не се опита да прикрие престъплението си — съмняваше се, че ще има кой да огледа положението — но искаше баща му да има възглавница, на която да лежи, особено след като по всичко личеше, че ще остане тук много дълго време. Гилдър очакваше да го завладеят емоции, да го връхлетят цялата мъка и съжаление, които беше заключил в себе си. Заради собственото си пусто и лишено от любов съществувание, което споделяше единствено с жена, на която плащаше за компанията. Но почувства само облекчение. Преминал беше най-голямото изпитание в живота си.

Отвън коридорът беше тих и все същият. Кой би могъл да каже какво разложение се крие зад другите врати, колко семейства ще се изправят пред същото жестоко решение? Гилдър погледна часовника си: десет минути бяха изминали, откакто влезе в сградата. Само десет минути, но вече всичко беше различно. Той беше различен, светът беше различен. В този свят баща му го нямаше. И при тази мисъл в очите му се появиха сълзите.

Забърза по коридора, подмина празната обща стая и мястото на сестрите и продължи навън в ранното утро.

Петнайсет

В края на втория ден, когато приближаваха границата с Мисури, Грей видя, че пътят е препречен. Намираха се насред нищото, на километри от което и да било селище. Спря колата.

Лайла вдигна очи от списанието, което четеше: Родителите днес. Грей ѝ го беше взел от минимаркет в Лидо заедно с куп други. Семейният живот, Бебе и дете, Съвременното дете. През последния ден отношението ѝ към него някак се промени. Вероятно се дължеше на психическото усилие да поддържа измислицата, че пътуването им е най-обикновено, но започваше да проявява все по-голямо нетърпение към него, говореше му така, сякаш е съпруг, който отказва да прояви разбиране.

— Би ли погледнал — остави списанието в скута си. На корицата имаше розовобузо момиченце с розов джемпър. КОГАТО СРЕЩИТЕ С ПРИЯТЕЛЧЕТА ЗА ИГРА НЕ СА ПРОТЕКЛИ ДОБРЕ гласеше заглавието. — Какво е това?

— Според мен е танк.

— И какво прави тук?

— Може да се е изгубил или нещо такова.

— Не мисля, че военните просто си губят танковете, Лоурънс. Надали, прощавай, но надали се питат: „Да си ми виждал танка тъдява? Знам, че тук някъде ще да е.“ — тя въздъхна тежко. — Защо някой просто ще разполага така танк насред пътя? Трябва да го махнат.

— Казваш, че искаш да ги помоля да го направят — заключи Грей.

— Да, Лоурънс. Именно това казвам.

Не му се искаше, но беше невъзможно да ѝ откаже. Излезе от колата. Навън се смрачаваше.

— Здравейте — извика той. Обърна се и погледна към Лайла, която, извила глава през прозорчето от дясната си страна, го наблюдаваше. — Струва ми се празен.

— Може би не те чуват.

— Нека го заобиколим. Можем да намерим и друг път.

— Въпрос на принципи е. Не могат просто така да препречват пътя. Опитай с капака. Сигурна съм, че вътре все има някой.

Грей се съмняваше, но не искаше да спори. Изкачи се по издадените стъпенки и се изкачи до купола. Прилепи лице до капака, вътре обаче беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било. Лайла излезе от волвото и застана до танка. В ръката си държеше фенерче.

— Идеята не ми се струва добра — каза Грей.

— Това е само танк, Лоурънс. Честно. Мъжете сте едни и същи, знаеш ли?

Подаде му фенерчето. Не му оставаше друго, освен да погледне вътре. Грей насочи снопа светлина през люка.

Мътните да го вземат!

— Е? Какво има там долу?

Грей предположи, че са били двама. Не беше никак лесно да се разбере само от единия оглед. Като че някой е пуснал граната, която е разкъсала войниците вътре, така изглеждаше. Само дето не е било граната.

Виждаш ли, Грей?

Той трепна като ударен от ток. Гласът. Не приличаше на онзи в гаража, гласът беше в главата му. Гласът на Нула. Лайла го наблюдаваше, застанала до танка. Той се опита да каже нещо, да я предупреди, но от устата му не излязоха думи.

Гладен ли си… Грей?

Гладен беше. И не просто гладен, ами умираше от глад. Усещането завладя всяка частица от него, всяка клетка и молекула, най-малките атоми, които се въртяха в тялото му. За пръв път в живота си чувстваше толкова ненаситен глад.

Това е моят дар за теб. Дарът на кръвта.

— Лоурънс, какво става?

Той преглътна.

— Ще се… след секунда.

Вмъкна се през люка. Изпусна фенерчето, но това нямаше значение, тъмната вътрешност на танка беше светла за очите му, всяка повърхност сияеше, обвита от красив слой кръв. Завладя го титанична нужда и той прилепи лице към студения метал, за да го оближе.

— Лоурънс! Какво правиш там вътре?

Вече беше коленичил на четири крака, ближеше пода, заровил лице в покритите със съсирена кръв останки. Каква наслада! Сякаш не беше ял цяла година, десетилетие, век, за да може да получи подаръка на най-богатото угощение в историята на света! Всички удоволствия на тялото се сляха в едно, транс от най-истинско удоволствие!

Омаята се пръсна от силен гръм. Пръстите му бяха в устата, лицето му, покрито с кръв. Какво, по дяволите, правеше той? И какъв беше този шум, този тътен?

— Лоурънс! Идвай бързо!

Отново тътен, по-силен от първия. Изкатери се по стълбата. На небето му имаше нещо, всичко беше осветено от някакво безжалостно сияние.

Лайла погледна окървавеното му лице и се разпищя.

Двигателите на два самолета избучаха ниско отгоре им, раздираха с бързината си въздуха. Свиреп бял блясък освети небето и стена горещ въздух, който помете и прикова Грей към люка на танка. Падна тежко, вятърът го отвя. Прелетяха още самолети, небето на изток блестеше ярко.

Лайла гърбом се отдръпваше от него, скрила лице в ръцете си, за да не го гледа.

— Махай се от мен!

Нямаше време да ѝ обяснява, а и какво би могъл да ѝ каже? Ясно беше какво се е случило, бяха влезли в територията на военните действия. Грей грабна ръката ѝ и я повлече към колата. Тя го риташе, пищеше, мяташе се в хватката му. Някак успя да отвори вратата и да я наблъска вътре, след това разбра грешката си: в мига, в който затвори вратата, Лайла се заключи вътре.

Той задумка по стъклото.

— Лайла, пусни ме да вляза!

— Махай се, махай се!

Трябваше му нещо тежко. Огледа земята около колата, но нищо не откри. В следващия миг Лайла щеше да разбере какво трябва да направи: щеше да хване волана и да се махне с колата.

Трябваше да я спре.

Грей се отдръпна, сви ръка в юмрук и с всичка сила удари прозореца откъм мястото на шофьора. Очакваше да го връхлети неистова болка, всичките кости на ръката му да се потрошат, но нищо такова не става. Ръката му премина през стъклото, като че е от плат, и го пръсна на порой от блестящи късчета. Преди Лайла да може да реагира, той отвори вратата, настани се на шофьорското място и обърна колата. Направи пълен завой, смени скоростта и натисна газта. Моментът за бягство обаче беше отлетял, изведнъж се оказаха обкръжени. Покрай тях запрелитаха други самолети, пред тях лумна пламък. Грей завъртя волана надясно и миг по-късно вече бяха сред редовете от царевица, колелата се движеха трудно в меката земя, тежки зелени листа шибаха предното стъкло. Измъкнаха се от полето, но Грей видя канала прекалено късно. Волвото полетя надолу, после нагоре, колата се издигна и с трясък се приземи на колелата си. Лайла пищеше, пищеше, пищеше, пищеше и тогава Грей го откри: пътят. Улови волана и натисна газта докрай. Вървяха по дъното на канала, слънцето се привеждаше ниско над хоризонта, потапяше нивите в мастилен мрак, докато по небето избухваха пламъци.

Не бяха просто пламъци. Изведнъж ярка светлина обля колата.

Спрете намясто.

Предното стъкло беше покрито от огромна тъмна сянка, като гигантска кацаща черна птица. Грей натисна с крак спирачката и двамата политнаха напред. Докато хеликоптерът се приземяваше на магистралата. Грей чу звън от трошене на стъкла и усети как нещо падна в скута му: шрапнел с големината и теглото на консерва за супа, от който излизаше съскащ звук.

— Бягай, Лайла.

Отвори вратата, но вече беше вдишал от газа, главата му, сърцето и дробовете му бяха пълни с него. Измина десет крачки и рухна. Под него земята се надигна като тръгнала към него вълна. Времето сякаш спря, светът изведнъж се разми и отдалечи. Силен вятър брулеше лицето му. С крайчеца на очите си видя мъже в скафандри, които вървяха тромаво към него. Други двама влачеха Лайла към хеликоптера. Главата ѝ беше увиснала, тялото ѝ отпуснато, краката ѝ се влачеха по земята.

— Не я наранявайте! — рече Грей. — Не наранявайте бебето, моля ви!

Но думите му нямаха значение. Силуетите вече се бяха привели над него, лицата им не се виждаха, рееха се без тела над земята, като призраци. По небето бяха изгрели звезди.

Духове, помисли си Грей. Сигурно вече този път съм умрял. Почувства ръцете им върху тялото си.

Шестнайсет

Пътуваха през деня. Конвоят спря чак в късния следобед. Порчеки се показа от хъмвито, което се движеше начело, и тръгна към автобуса.

— Тук ще ви оставим. Постовете на входа ще ви кажат какво да направите.

Намираха се в нещо като работна зона: камиони с припаси, военни палатки, туби с гориво за зареждане, дори артилерия. Китридж предположи, че вижда хора и съоръжения колкото за два батальона. До тази зона имаше съседна с брезентови палатки, обградени от преносима ограда, завършваща с бодлива тел.

— Къде отивате сега? — попита Китридж. Чудеше се къде ли в този момент се води битка.

Порчеки сви рамене. Където ми наредят.

— На вас късмет, сержант. Не забравяйте какво ви казах.

Конвоят продължи.

— Право напред. Дани — рече Китридж. — Движи се бавно.

Двама войници с маски и автоматични пушки М16 стояха на поста на входа. Към жицата имаше прикрепена огромна табела с надпис: ЦЕНТЪР ЗА БЕЖАНЦИ НА ФЕДЕРАЛНАТА АГЕНЦИЯ ПО ИЗВЪНРЕДНИТЕ СИТУАЦИИ. ПОВТОРЕН ВХОД ЗАБРАНЕН. ЗАБРАНЕНО Е ВНАСЯНЕТО НА ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ.

На около шест метра от входа войниците тръгнаха към тях, за да ги спрат. Един от постовите се приближи към прозореца на шофьора. Дете, вчера навършило двайсет, страните на лицето му бяха нашарени от акнето.

— Колко сте?

— Дванайсет — отвърна Китридж.

— От кой град пристигате?

Номерата отдавна бяха махнати от автобуса.

— Де Мойнс.

Войникът се отдръпна, замърмори по радиостанцията, прикрепена към рамото му. Вторият продължаваше да стои на затворената врата с насочено нагоре оръжие.

— Добре, загасете двигателя и останете, където сте.

Малко по-късно войникът се върна с платнена торба, която подаде през прозореца.

— Сложете тук всички оръжия и мобилни телефони и я подайте отпред.

Забраната за оръжие Китридж можеше да разбере, но за мобилни телефони? Вече от дни мобилните на всички бяха без сигнал.

— Тук са събрани много хора, местната мрежа ще рухне, ако хората се опитат да я ползват. Съжалявам, такива са правилата.

Обяснението се стори на Китридж нелепо, но нямаше какво да се прави. Взе торбата, вдигна я и тръгна по пътеката. Стигна до госпожа Белами, жената притисна чантата към себе си.

— Младежо, и до фризьорския салон не мърдам без него.

Китридж положи всички усилия да се усмихне.

— И с пълно право. Но тук сме в безопасност. Имате думата ми.

С очевидно неудоволствие тя измъкна огромния револвер от чантата си и го постави при останалите оръжия. Китридж замъкна торбата до предната част на автобуса и я остави долу на стъпалата. Първият войник посегна и я взе. Наредиха им да слязат с останалата част от принадлежностите си и да се отдръпнат от автобуса, докато един от войниците претърси багажа им. От другата страна на входа Китридж виждаше огромен, отворен заслон, където се събираха хора. Покрай оградата напред-назад се движеха още войници.

— Добре — рече постовият, — може да влезете. Минете през зоната за приемане, ще ви настанят.

— Ами с автобуса какво ще стане? — попита Китридж.

— Всичкото налично гориво и всички превозни средства минават под разпореждането на въоръжените сили на САЩ. Влизате и край.

Китридж видя стреснатото изражение по лицето на Дани. Един от войниците се качваше в автобуса, за да го откара.

— Какво му е? — попита постовият.

Китридж се обърна към Дани.

— Всичко е наред, ще се грижат за него.

По очите му видя каква борба се води у него. След това Дани кимна.

— И добре ще е да го сторят — рече той.

Мястото беше претъпкано с хора, които на опашки се редяха пред дълга маса. Семейства с деца, възрастни хора, дори слепец с куче. Млада жена с тениска на Червен кръст и кестенява коса, дръпната от лицето ѝ, се движеше напред-назад между редиците от хора с бележник с твърда подложка в ръка.

— Има ли малолетни без придружители? — и тя като Порчеки не носеше маска. Очите ѝ гледаха тревожно, сухи от будуване. Погледна към Април и Тим. — Вие двамата?

— Той ми е брат — рече Април. — Аз съм на осемнайсет.

По лицето на жената се изписа съмнение, но нищо не каза.

— Бихме искали да не се разделяме — каза Китридж.

Жената набързо си водеше записки в бележника си.

— Не е разрешено.

— Как се казвате? — Китридж си помисли, че винаги е от полза да ти кажат името си.

— Вера.

— Патрулът, който ни докара, каза, че ще ни евакуират в Чикаго или Сейнт Луис.

От подложката на бележника беше откъсната ивица хартия. Вера я откъсна и я подаде на Китридж.

— Чакаме автобусите. Трябва да дойдат скоро. Покажете това на служителя на бюрото.

Дадоха им палатка и пластмасови жетони, които щяха да им послужат за купони за храна, след това навлязоха сред шума и миризмите на лагера: дим от горящи дърва, химически тоалетни, миризмата на тълпа. Земята беше кална и обсипана с боклуци, хората готвеха на преносими печки, прострели бяха прането си върху въжетата на палатките, чакаха при помпите да си напълнят кофите с вода, седяха поизтегнати на шезлонги като зрители на представление, а по лицата им се четеше замаяно изтощение. Кофите за боклук преливаха, над тях се рееха облаци мухи. Безмилостното слънце припичаше. Китридж не видя други автомобили, освен тези на армията, сякаш всички бежанци бяха дошли пеша, изоставили останалите си без гориво коли.

В палатката им вече бяха настанени двама души, възрастна двойка. Фред и Люси Уилкс. Родом от Калифорния, но с роднини в Айова, на които гостували по случай сватба, когато избухнала епидемията. В лагера били от шест дни.

— Новини за автобусите? — попита Китридж. Джо Робинсън беше отишъл да проучи раздаването на храната, Ууд и Делорес пък се бяха заели да проучат реда за снабдяването с вода. Април пусна брат си да изтича при децата от съседната палатка и го предупреди да не се отдалечава. Дани ги беше придружил. — Какво разправят хората?

— Винаги отговарят с „утре“. — Фред Уилкс беше спретнат мъж поне на седемдесет, с яркосини очи. Заради жегата беше разтворил ризата си и се виждаха мъхестите бели косми на гърдите му. Двамата със съпругата му, която беше едра, колкото той беше дребен — Крачун и Малчо — играеха на карти, седнали един срещу друг на походните легла и поставили помежду си картонена кутия за маса. — А ако не дойдат скоро, хората ще изгубят търпение. Какво ще стане тогава?

Китридж излезе навън. Заобиколени бяха от войници, засега бяха в безопасност. Но цареше усещането, че всичко е замряло, всички очакваха нещо да се случи. Покрай оградата бяха разположени пехотинци на интервал от сто метра. Всичките носеха маски на лицата си. Изглежда, единствената възможност за влизане и излизане беше входът. Видя, че на север лагерът граничи с ниска без прозорци и необозначена сграда. От двете страни на входа ѝ бяха издигнати бетонни барикади. Докато Китридж наблюдаваше, два черни хеликоптера се приближиха от изток, направиха широк заход и кацнаха на покрива. От първия хеликоптер слязоха четири фигури, мъже с тъмни очила, бейзболни шапки и якета от кевлар, с автоматични пушки. Не бяха военни, помисли си Китридж. Или бяха екипи от Блекбърд, или от Ривърстоун. Четиримата мъже заеха позиции в ъглите на покрива.

Вратите на втория хеликоптер се отвориха. Китридж засени очи с ръка, за да вижда по-добре. За момент нямаше нищо, после се показа фигура, облечена в оранжев биокостюм. Последваха я още петима. Роторите на хеликоптерите продължаваха да се въртят. Посъветваха се кратко, след това облечените в биокостюми фигури извадиха от багажното отделение на хеликоптера две дълги метални кутии, всяка с размерите приблизително на ковчег, снабдени с колелца, които се спуснаха от долните им части. Откараха кутиите до малка, подобна на къщурка постройка върху покрива — служебен асансьор, предположи Китридж. Изминаха няколко минути, шестимата отново се появиха и се качиха на втория хеликоптер. Първо единият, после и вторият се издигнаха и с глухо бучене се отдалечиха.

Зад него се приближи Април.

— И аз ги забелязах — рече тя. — Имаш ли представа какво е?

— Може и нищо да не е — свали ръката си Китридж. — Къде е Тим?

— Вече си намери приятели. Играе на футбол с други деца.

Наблюдаваха как хеликоптерите се скриват от погледите им. Каквото и да беше, помисли си Китридж, не беше нищо.

— Според теб дали всичко ще е наред с нас тук? — попита Април.

— Защо да не е?

— Не знам — по лицето ѝ личеше, че и тя си мисли същото като него. — Снощи, в лабораторията… Искам да кажа, че понякога постъпвам така, не исках да те разпитвам.

— Ако не исках, нямаше да ти разкажа.

Тя едновременно и гледаше, и не гледаше в него. В подобни моменти изглеждаше по-голяма, отколкото беше. Не изглеждаше, помисли си Китридж, ами беше.

— Ти наистина ли си на осемнайсет?

Май се развесели от въпроса му.

— Защо? Не изглеждам ли на толкова?

Китридж сви рамене, за да прикрие объркването си. Въпросът неволно му се беше изплъзнал.

— Не. Да, искам да кажа, изглеждаш. Просто аз… Не знам.

Април се забавляваше искрено.

— Едно момиче не бива да си казва годините. Но за да не те мъча, да, на осемнайсет съм. Осемнайсет години, два месеца и седемнайсет дни. Не, че ги броя.

Погледите им се срещнаха и не се отделиха, сякаш не искаха да се отделят. Какво имаше у това момиче, почуди се Китридж, в тази Април?

— Все още съм ти задължена за оръжието — рече тя, — въпреки че го прибраха. Мисля, че това е най-хубавият подарък, който някой ми е правил.

— На мен ми хареса стихотворението. Припомнях си го дори. Как каза, че е името на онзи тип, автора?

— Т. С. Елиът.

— Писал ли е друго?

— Малко от работите му са смислени. Ако питаш мен, той е бил нещо като голямо чудо за три дни.

Нямаха оръжия, нямаше как да пратят съобщение на света отвън. За пореден път Китридж се почуди дали не трябваше да продължат да пътуват.

— Когато се измъкнем оттук, ще потърся други негови работи.

Седемнайсет

Грей.

Белота и усещане за реене. Грей осъзна, че е в кола. Това беше странно, понеже колата беше едновременно и хотелска стая с легла, шкафове и телевизия, кога са почнали да правят подобни коли? Седеше в долната част на едно от леглата, караше стаята — лостът за управление излизаше под ъгъл от пода, телевизорът беше предно стъкло — а на съседното легло беше Лайла, притиснала розов вързоп до гърдите си. „Стигнахме ли вече, Лоурънс?“ — попита го Лайла. „Трябва да се сменят пелените на бебето.“ Бебето ли? — помисли си Грей. Кога се е случило? Не ѝ ли оставаха още месеци до раждането? „Толкова е красива“ — говореше Лайла и нежно гукаше. „Толкова красиво бебе имаме. Колко жалко, че се налага да я застреляме.“ „Защо да се налага да я застреляме?“ — попита Грей. „Не ставай глупав“ — рече Лайла. „Вече всички бебета застрелваме. Така няма да бъдат изядени.“

Лоурънс Грей.

Сънят се промени — една част от него осъзнаваше, че сънува — и сега Грей беше в танка. Нещо идваше да го вземе, но не можеше да си наложи да помръдне. Стоеше на четири крака и пиеше кръв. Работата му беше да пие, да я изпие цялата, което беше невъзможно: кръвта не спираше да се влива през багажника, изпълваше купето. Океан от кръв. Кръвта стигна чак до брадичката му, че и отгоре, устата му и носът му се напълниха, давеше се, потъваше…

Лоурънс Грей. Събуди се.

Отвори очи към ярка светлина. Нещо беше заседнало в гърлото му, разкашля се. Нещо свързано с давенето? Но сънят вече се разтваряше, образите се разпадаха и от него оставаше само страхът.

Къде се намираше?

Някаква болница. Носеше болнична нощница и нищо друго, усещаше ледената голота под нея. Дебели ремъци овързваха китките и глезените му за преградите на леглото и не му даваха да помръдне. Приличаше на мумия в саркофаг. Изпод нощницата му изпълзяваха жици и отиваха към количка с медицинско оборудване, в дясната му ръка беше включена система.

В стаята имаше някого.

Всъщност бяха двама, които се носеха над долната част на леглото, облечени в обемисти биокостюми и закрити с пластмасови маски лица. Зад тях имаше тежка стоманена врата, високо в ъгъла на стената охранителна камера наблюдаваше сцената, без да премигва.

— Господин Грей, казвам се Хорас Гилдър — каза човекът от лявата му страна. Тонът му се стори стряскащо ведър на Грей. — Това е колегата ми, доктор Нелсън. Как се чувствате?

Грей се насили да съсредоточи погледа си върху лицата им. Онзи, който говореше, имаше безличния вид на средната възраст, с натежали четвъртити челюсти и сивееща кожа. Вторият мъж беше значително по-млад, с издължени тъмни очи и рошава брада. Не приличаше на никого от лекарите, които Грей беше срещал.

Облиза устни и преглътна.

— Какво е това място? Защо съм вързан?

Гилдър отговори с успокоителен тон.

— Заради собствената ви безопасност, господин Грей. Докато не разберем какво не е наред с вас. Колкото до това, къде сте — рече той, — опасявам се, че все още не мога да ви кажа. Достатъчно е да знаете, че сте сред приятели.

Грей се досети, че сигурно са го упоили. Едва помръдваше мускулите си, и то не заради ремъците. Крайниците му все едно бяха от желязо, мислите му се лутаха из мозъка му с ленива безцелност, като рибки в аквариум. Гилдър държеше чаша вода до устните му.

— Хайде, пийте.

Стомахът на Грей се присви — дори мирисът беше противен, като от някакъв свръххлориран басейн. Връхлетяха го мисли, мрачни мисли: кръвта в танка и как Грей жадно зарови лице в нея. Наистина ли се беше случило? Дали не го беше сънувал? Но точно когато си задаваше наум тези въпроси, някакво бучене изпълни главата му, в него се надигна силен глад, толкова поглъщащ, че цялото му тяло се присви под ремъците.

— Полека — изведнъж Гилдър се отдръпна. — По-кротко.

През мъглата в ума му изникваха нови образи. Танкът на пътя, мъртвите войници, експлозиите, които го заобикаляха, усещането, което изпита, когато разби с юмрук стъклото на волвото, лумващите в пламъци ниви, колата им, която плува сред царевицата, ярките светлини на хеликоптера, мъжете, облечени в скафандри, които влачат нанякъде Лайла.

— Тя къде е? Какво сте ѝ направили?

Гилдър погледна към Нелсън, който се намръщи. Интересно, сякаш казваше лицето му.

— Не бива да се тревожите, господин Грей, добре се грижим за нея. Всъщност тя е от другата страна на коридора.

— Не ѝ причинявайте болка — стискаше юмруци, изпънал ремъците. — Докоснете ли я, ще…

— Какво ще направите, господин Грей?

Безсилен беше, ремъците го удържаха. Каквото и да му бяха дали, то му беше взело силата.

— Опитайте се да не се вълнувате, господин Грей. Приятелката ви е в отлично състояние. Както и бебето. Онова, по което нямаме достатъчно яснота, е как двамата се оказахте заедно. Надявах се, че ще ни помогнете да го изясним.

— Какво искате да знаете?

Една от веждите му се изви до невероятно висока дъга над маската.

— Като начало, изглежда, вие сте последните двама души, напуснали живи Колорадо. Вярвайте ми, когато ви казвам, че този въпрос представлява интерес за нас. Тя беше ли част от екипа на Хижата? Там ли се запознахте?

Умът на Грей беше обзет от паника само от думата.

— Хижата ли?

— Да, господин Грей. Хижата.

Той поклати глава.

— Не.

— Тогава къде?

Той преглътна.

— В Хоум Депо.

За миг Гилдър запази мълчание.

— Къде беше това?

Грей се опита да си събере мислите, но умът му отново се беше разбъркал.

— Някъде в Денвър. Не зная точно. Искаше да ѝ боядисам детската стая.

Гилдър стрелна с поглед другия мъж, който сви рамене.

— Дали не е от фентанила? — рече Нелсън. — Може да отнеме малко време, преди да оправим положението.

Само че Гилдър не знаеше спиране. В погледа на мъжа се четеше нещо повече от убедителност. Това чувство, като че го пронизваше.

— Необходимо ни е да научим какво се случи в Хижата. Как се измъкнахте оттам?

— Не помня.

— Там имаше ли момиченце? Да сте я виждали?

Имаше ли момиченце? За какво говореха?

— Никого не съм виждал. Аз само… не знам. Всичко беше толкова обърквано. Събудих се в „Червения покрив“.

— Какъв „Червен покрив“? Това какво е?

— Мотел на магистралата.

Озадачено намръщване.

— И кога?

Грей се опита да пресметне.

— Преди три дни? Не, четири — закима върху възглавницата. — Четири дни.

Двамата мъже се спогледаха.

— Говори безсмислици — рече Нелсън. — Хижата беше разрушена преди двайсет и два дни. Не е „Рип Ван Уинкъл“.

— Къде бяхте през тези три седмици? — настоятелно попита Гилдър.

Не разбра въпроса? Какви три седмици?

— Не знам — рече Грей.

— Отново ще ви попитам, господин Грей. Беше ли Лайла в Хижата? Там ли се запознахте с нея?

— Казах ви — вече умолително рече той, всяка съпротива у него се беше стопила. — Тя беше в Хоум Депо.

Мислите се въртяха като вода, която се стича в канала. Каквото и да му бяха дали, то здраво го беше прецакало. Стомахът му се присви, щом осъзна за какво бяха ремъците. Щяха да го изследват. Като пръчките. Като Нула. А когато приключеха с него, Ричардс или някой като него ще насочи червената светлинка към Грей и това ще е краят му.

— Моля ви, мен търсите. Съжалявам, че избягах. Само не наранявайте Лайла.

За момент двамата мъже замълчаха, просто го наблюдаваха иззад маските си. После Гилдър се обърна към Нелсън и кимна.

— Постави инжекцията.

Нелсън взе спринцовка и ампула с прозрачна течност от количката. Докато Грей го наблюдаваше безпомощно, вкара иглата в системата и вкара течността от нея вътре.

— Само чистех — немощно рече той. — Пазач съм.

— Мисля, че сте много повече от това, господин Грей.

Това бяха последните думи, които Грей чу, преди да заспи отново.



Гилдър и Нелсън излязоха, минаха през шлюзовата камера в помещението за обеззаразяване. Най-напред си взеха душ върху биокостюмите, след това ги съблякоха и се измиха от глава до пети със силен, миришещ на химикали сапун. Дезинфекцираха гърлата си и плюха в мивка, като правиха гаргара в продължение на минута със силен дезинфектант. Тежък ритуал, но докато не научеха повече за състоянието на Грей, най-добре беше да го спазват.

В сградата имаше само основен екип: трима лабораторни техници — Гилдър мислеше за тях като за Ункън, Блинкън и Нод11, — лекар и екип „Блекбърд“ от четирима души. Сградата беше строена в края на осемдесетте за лечение на войници, изложени на ядрено облъчване, биологически или химически агенти, и системите бяха пълни с буболечки — надземно разположената част от системата за отопление и вентилация беше повредена, както и видеонаблюдението в цялата сграда — от цялата сграда смущаващо лъхаше безлюдност. Но това беше последното място, на което някой би ги търсил.

Нелсън и Гилдър влязоха в лабораторията — просторна стая с бюра и оборудване, сред което мощни микроскопи, центрофуги за кръв, необходими им за изолиране и култивиране на вируса. Докато Грей и Лайла бяха в безсъзнание, им беше направен преглед с ядрено-магнитен резонанс и взета кръв за изследвания. Тестовете на кръвта им не бяха окончателни, но скенерът на Грей показа драстично увеличен тимус, типична за заразените отлика. Освен този, доколкото Нелсън и Гилдър можеха да преценят, той нямаше никакви други симптоми. Във всяко отношение изглеждаше в цветущо здраве. Нещо по-хубаво: човекът, изглежда, и маратон можеше да пробяга.

— Нека ти покажа нещо — рече Нелсън.

Съпроводи Гилдър до компютъра в съседен кабинет, където беше подредил работно място. Нелсън отвори файл и щракна върху снимката. На екрана се появи Лоурънс Грей. Или по-скоро човек, който приличаше на Грей. Лицето на снимката изглеждаше доста по-старо. Провиснала кожа, оредяла косица на скалпа, хлътнали очи, които гледаха във фотоапарата с тъп, почти волски поглед.

— Кога е правена снимката? — попита Гилдър.

— Преди седемнайсет месеца. Това са документите на Ричардс.

Проклятие, помисли си Гилдър. Лиър се беше оказал прав.

— Ако е заразен с вируса — рече Нелсън, — въпросът е защо в тялото му този вирус се държи по различен начин. Може да е щам, който не сме виждали, такъв, който активира тимуса както при останалите и по някакъв начин се приспива. Може пък и да е заради друго, заради някаква особеност у него.

Гилдър се намръщи.

— Например?

— Предположението ти е толкова добро, колкото и моето. Вероятният виновник е естествена имунна защита, но няма как да го научим в действителност. Може да е свързано с хормоните, които е приемал. Всички чистачи са приемали доста големи дози. Депопровера, спиронолактон, преднизон.

— Според теб от стероидите ли е?

Нелсън несигурно сви рамене.

— Може да имат своята роля. Знаем, че вирусът взаимодейства с ендокринната система, както и с антиандрогените — затвори файла и се обърна на стола си. — Но не е само това. Поразрових за жената. Няма кой знае какво да се намери, онова, което е налице обаче, е прелюбопитно. Разпечатах ти го.

Нелсън му подаде дебела папка. Гилдър я разгърна на първата страница.

— Лекар ли е?

— Ортопед хирург. Давай нататък.

Гилдър зачете. Лайла Биатрис Кайл, родена на 29 септември 1974 г. в Бостън, Масачузетс. И двамата родители са университетски преподаватели, бащата по английски в Бостънския университет, майката по история в Симънс. Учила в Ендоувър, след това Уелсли, после четири години в Дармът-Хичкок за медицинската си степен. Стаж и специализация по ортопедия в Денвърската болница по обща медицина. Много впечатляващо, но нищо не му говореше. Гилдър прелисти. Какво гледаше? Първата страница от данъчната декларация отпреди четири години.

Лайла Кайл е била омъжена за Брад Улгаст.

— Будалкаш се с мен.

На лицето на Нелсън се беше изписала една от неговите победоносни усмивки.

— Казах ти, че ще ти допадне. Агент Улгаст. Имали са дете, дъщеря, починала. Някакъв вроден сърдечен дефект. Развели са се три години по-късно. Тя се омъжила преди четири месеца за лекар, който е работил в същата болница, някакъв велик кардиолог. Има няколко страници и за него, но те всъщност нищо не добавят.

— Добре, тя, оказва се, е лекар. Документирана ли е някаква нейна връзка с Хижата? Възможно ли е да е била част от екипа?

Нелсън поклати глава.

— Няма такава. И дълбоко се съмнявам, че Ричардс би го пропуснал. Доколкото виждам, няма никаква причина да не вярваме, че Грей се е запознал с нея така, както го разказва.

— Може да е била в камиона от първата снимка от въздуха, която получихме. Не бихме я видели.

— Така е, но не вярвам Грей да лъже за начина, по който са се запознали. Историята е прекалено чудновата, за да е измислена. А и проверих: адресът ѝ в Денвър е само на няколко километра от магазин на Хоум Депо. Пътят, по който се е движел Грей, го е водел право нататък. Ти говори с нея. Тя май мисли, че Грей е нещо като момче за всичко. Не ми се вярва да има и най-малка представа какво става. Жената е напълно откачила.

— Това официална диагноза ли е?

Нелсън сви рамене.

— В документите не попаднах на епикриза за психическо заболяване. Бременна е, крие се, бяга. Хората биват разкъсвани на парченца. Някак е успяла да остане жива, но е оцеляла. Ти как би се почувствал? Мозъкът е доста находчив орган. В момента пренаписва действителността за нея и върши страшно добра работа. Като се основавам на документацията за Грей, бих казал, че с този тип имат куп общи неща.

Гилдър се поразмисли и върна папката на бюрото.

— Хубаво, но на мен не ми се вярва. Какви са шансовете тези двамата просто да попаднат един на друг? Съвпадението е прекалено голямо.

— Може би — рече Нелсън. — И в двата случая не ни казва много. А и жената също може да е заразена, а ние просто да не го виждаме. Може би по някакъв начин бременността ѝ прикрива заразяването.

— Колко ѝ остава до раждането?

— Не съм специалист, но по размерите на плода бих казал, че е на около трийсет седмици. Можеш да го провериш със Съреш.

Съреш беше лекарят, когото Гилдър беше довел от Медицинския институт за изследване на инфекциозните заболявания към армията на Съединените американски щати. Шест месеца по-рано като специалист по заразните болести бива прикрепен към Специални оръжия. Гилдър му беше казал малко — само това, че Грей и жената са „личности, които представляват интерес“.

— След колко време ще имаме прилична вирусна култура от него?

— Зависи. Ако приемем, че изобщо успеем да изолираме вируса, ще ни отнеме някъде между четирийсет и осем и седемдесет и два часа. Ако наистина искаш мнението ми, най-мъдрото решение би било да го откараш в Атланта. Те имат най-доброто оборудване, за да се справят с подобна задача. А ако Грей има имунитет, не разбирам защо да не оставят нещата, както са. Рискът не е чак толкова голям.

Гилдър поклати глава.

— Да почакаме, докато попаднем на нещо съществено.

— Не бих протакал. Не и когато събитията се развиват в подобна посока.

— Няма да протакаме. Но ти чу човека. Той си мисли, че е спал в хотел. Съмнявам се, че някой ще ни вземе насериозно, ако това е единственото, което имаме за него. И двамата ще ни заключат и само ако сме късметлии, ще изхвърлят ключа.

Нелсън се намръщи, със замислен жест докосна брадата си.

— Разбирам те.

— Не казвам, че няма да им съобщим — предложи Гилдър. — Но да действаме предпазливо. Седемдесет и два часа, след това ще позвъня, става ли?

Изчака. Дали се беше хванал Нелсън? Мъжът кимна.

— Само не спирай да търсиш — Гилдър тупна Нелсън по рамото. — И кажи на Съреш да държи засега онези двамата упоени. Ако във вида на някого от двамата настъпи промяна, не искам да рискувам.

— Мислиш ли, че ремъците ще ги удържат?

Въпросът беше риторичен и двамата мъже знаеха отговора.



Гилдър остави Нелсън в лабораторията и се качи с асансьора на покрива. Левият му крак отново беше станал безчувствен, при всяка стъпка приклякаше, като хълцане. Навън Мастерсън, дежурният офицер от Блекбърд, кимна отсечено за поздрав, но го остави насаме. Представител на Блекбърд от старата школа: с телосложение на боклукчийска кола, ръце като пожарни кранове и лице, застинало в самодоволно хилене на пораснало момче от колежанско братство. С извитите си слънчеви очила, бейзболна шапка и бронирано облекло Мастерсън не приличаше на човек, ами на екшън герой. Откъде намираха тези образи? Дали пък не ги отглеждат в някое стопанство? Или ги култивират в стъкленици? Те си бяха главорези и на Гилдър открай време не му беше по вкуса да си има вземане-даване с тях. Ричардс, който беше Експонат А, смяташе, и то съвсем основателно, че почти машиналното им подчинение ги превръща в идеални за извършването на определени задачи. Ако не съществуваха, щеше да се наложи да бъдат измислени.

Приближи се към ръба на покрива. Тъкмо беше превалило пладне, въздухът не помръдваше под безформеното бяло слънце, земята — равна и безлична като билярдна маса. Съвършената линия на хоризонта се начупваше само от блестящата сграда с купол, която вероятно беше свързана с колежа, а на юг — от куполовидната форма на футболния стадион. Едно от онези училища, мислеше си Гилдър, за масово производство на спортисти, маскирано като колеж, в което престъпниците избутваха фалшиви курсове и пълнеха с пари сандъците за фонда на възпитаниците, като бъхтеха с юмруци членовете на противниковия отбор в есенните следобеди.

Насочи поглед към лагера на ФАИС отдолу и внимателно го огледа. Присъствието на бежанците беше неочаквана за него спънка и първоначално тя го притесняваше. Но когато обмисли по-внимателно ситуацията, реши, че всъщност няма никакво значение. Заповедта на армията беше до ден-два всички те да бъдат махнати от мястото. Група момчета играеха близо до жицата, ритаха по прашната земя спихнала се топка. Гилдър ги наблюдава няколко минути. Светът може и да се разпадаше, но децата си оставаха деца: оставяха настрани всичките си грижи и се потапяха в игра, щом им се отвореше възможност и за миг. Може би именно това беше чувствал Гилдър с Шона: няколко минути, в които се превръщаше в момчето, което не е бил. Може би точно това беше искал; което всеки човек искаше.

Лоурънс Грей: Нещо в този мъж не му даваше мира и не беше само невероятното съвпадение с жената, която се оказа съпруга на агент Улгаст. Начинът, по който Грей говореше за нея, това го тормозеше. Моля ви, искате мен. Само не наранявайте Лайла. Гилдър никога не би и допуснал, че Грей е способен да милее по този начин за друг човек, какво оставаше за жена. Всичко, което Гилдър беше научил от досието му, го беше подготвило да очаква в най-добрия случай самотник, а в най-лошия — социопат. Но молбите на Грей за Лайла очевидно бяха искрени. Нещо се беше случило между тях, зародила се беше връзка.

Погледът му постепенно обходи целия лагер. Всички тези хора бяха уловени в капан. Не само от жиците, които ги обграждаха. Физическите барикади бяха нищо в сравнение с бодливата тел на разума. Те един друг се превръщаха в затворници. Съпрузи и съпруги, родители и деца, приятели и спътници: онова, в което вярваха, че им дава сила в живота, всъщност правеше обратното. Гилдър си спомни двойката, която живееше от другата страна на улицата срещу къщата му, как единият подаде спящата им дъщеря на другия, докато вървяха към джипа. Колко тежък вероятно е бил товарът в ръцете им. А когато краят се стовареше отгоре им и ги повлечеше, щяха да напуснат този свят, пометени от вълна от страдание, агонията им щеше да е милиони пъти увеличена от загубата на дъщеря им. Дали трябваше те да я наблюдават как умира? Или те първи да загинат с мисълта каква ще бъде участта ѝ, когато вече няма да ги има? Кое беше за предпочитане? Нямаше отговор. Любовта беше предопределила участта им. Това именно правеше любовта. Бащата на Гилдър добре беше научил този урок.

Гилдър умираше. Това беше безспорно, житейски факт. Както беше факт и че Лоурънс Грей — този наличен никой, този проклет пазач, човек, който в жалкия си живот на никого нищо друго, освен нещастие не беше донесъл — не умираше. Някъде в тялото на Лоурънс Грей лежеше тайната на неограничената свобода и Хорас Гилдър щеше да я открие и да я използва за себе си.

Осемнайсет

Дните се точеха бавно, а за автобусите нищо не се чуваше.

Неспокойствие завладя всички. Извън телените ограждения военните влизаха и излизаха, а броят им намаляваше. Всяка сутрин Китридж отиваше до навеса, за да научи какво е положението, и всяка сутрин си тръгваше с един и същ отговор: „Проявете търпение, автобусите идват“.

Валя цял ден. Дъждът превърна лагера в гигантска кална баня. След това отново изгря слънце, калта се спече и всичко се оказа покрито с кална коричка. Всяка сутрин се появяваха нови количества пакети с храни, които стоварваха от задната част на петтонните военни камиони, но никакви новини не идваха. Химическите тоалетни воняха, кофите за боклук вече не побираха отпадъците. Китридж прекарваше часове в наблюдение на входа, никакви бежанци не пристигаха. С всеки изминал ден мястото сякаш се превръщаше в остров, заобиколен от враждебно море.

Сприятели се с Вера, доброволката от Червения кръст, която най-напред се беше приближила към тях на опашките при приемането. Оказа се по-млада, отколкото Китридж си мислеше, учеше за медицинска сестра в „Мидуест Стейт“. Като всички цивилни служители и тя беше на ръба на силите си, напрегнатите дни се бяха отпечатали на лицето ѝ. Вера разбираше безпокойството му, така казваше, всички го разбирали. И тя се надяваше да се качи на някой от автобусите, и тя като тях се чувстваше в безизходица. Един ден чакаха автобуси от Чикаго, на следващия от Канзас Сити, след това от Джулиет. Някакъв провал на ФАИС. Трябваше уж да получат и сателитни телефони, за да могат хората да позвънят на роднините си и да им съобщят, че са добре. Вера не знаеше какво се е случило със сателитните телефони. Дори местната мобилна мрежа се беше сринала.

Китридж започна да вижда едни и същи лица: елегантно облечена жена, която водеше котка на каишка, група чернокожи младежи, облечени в белите ризи с черни вратовръзки от Свидетелите на Йехова, момиче в униформа на водеща мажоретка. В лагера се възцари безразличие, драмата от неслучващото се заминаване се беше променила и потопила всички в пасивно състояние. Носеха се слухове, че водоизточниците са заразени и че медицинските палатки са пълни с хора, които се оплаквали от стомашни болки, болки в мускулите и треска. Много от хората имаха радиоапарати, които все още работеха, но единственото, което чуваха, беше пращене, следвано от вече познатото изявление на Системата за радиоразпространение при бедствия: Останете по домовете си. Намерете подслон, където сте. Подчинявайте се на заповедите на военните и на силите на реда. Звън и след това думите се повтаряха.

Китридж започна да се чуди дали изобщо някога ще се измъкнат от това място. И по цяла нощ наблюдаваше огражденията.



В късния следобед на четвъртия ден Китридж беше намислил да изиграе още една ръка карти с Април, Пастора и госпожа Белами. От бридж бяха минали на покер, като залагаха абсурдни суми, които бяха напълно хипотетични. Април, която твърдеше, че никога преди не е играла, вече беше отмъкнала на Китридж близо пет хиляди долара. Уилксъс беше изчезнал, никой не го беше виждал от сряда. Където и да отиваха, взимаха със себе си и багажа си.

— Иисусе, тук е като в пещ — рече Джо Робинсън. Той почти не беше ставал от походното си легло цял ден.

— Изиграй една ръка — предложи му Китридж. — Ще ти отклони вниманието от жегата.

— Христе — простена мъжът. От него се лееше пот. — Едва се помръдвам.

Китридж, само с двойка шестици, събра картите си. Април, с лице на изпечен покерджия, отново обра залозите.

— Скучно ми е — обяви Тим.

Април подреждаше хартиените парчета, които използваха за чипове на купчини.

— Можеш да си играеш с мен. Ще ти покажа как да залагаш.

— Искам да играя на друга игра.

— Имай ми доверие — рече тя на брат си, — тази е много по-интересна.

Пастора раздаваше отново, когато на входа на палатката се появи Вера. С Китридж се спогледаха набързо.

— Можем ли да поговорим отвън?

Той стана от леглото и излезе сред жегата в края на деня.

— Нещо става — рече Вера. — ФАИС току-що получиха съобщение, че се спира целият транспорт на цивилни на изток от Мисисипи.

— Сигурна ли си?

— Дочух разговора им в кабинета на директора. Половината от персонала на ФАИС вече се е омел.

— Кой друг знае за това?

— Ти шегуваш ли се? Дори на теб нищо не казвам.

Това беше, изоставили ги бяха.

— Кой е командващият офицер?

— Майор някоя си. Май се казваше Порчеки.

Късмет.

— Тя къде е сега?

— Трябва да е в заслона. Имаше и някакъв полковник там, но вече си е отишъл. Мнозина от тях са си отишли.

— Ще говоря с нея.

Вера се намръщи несигурно.

— Какво можеш да направиш?

— Може би нищо. Но си струва да опитам.

Тя забързано си тръгна. Китридж се върна в палатката.

— Къде е Делорес?

Ууд вдигна поглед от картите си.

— Мисля че работи в една от медицинските палатки. Червеният кръст набираше доброволци.

— Нека някой да я повика.

Когато всички се събраха, Китридж им обясни ситуацията. При положение че Порчеки им осигуреше гориво за автобуса — голямо „ако“ — трябваше да изчакат с тръгването най-рано до сутринта.

— Ти мислиш ли наистина, че тя ще ни помогне? — попита Дон Пастора.

— Признавам, че съвсем не е сигурно.

— Според мен трябва просто да го откраднем и да се ометем оттук — рече Джамал. — Да не чакаме.

— И дотам може да се стигне и няма да съм против, но имам две съображения. Първото е, че говорим за армията. Да откраднеш, е добър повод да те застрелят. А второто е, че ни остават най-много още два часа от деня. До Чикаго има много път, а не искам да пътуваме по тъмно. Разумни ли ти се струват?

Джамал кимна.

— Важното е да не вдигаме шум и да се движим заедно. Щом веднъж новината се разчуе, ще настане ад. Никой да не се отдалечава от палатката. Ти също, Тим. Никакво мотаене наоколо.

Китридж беше излязъл от палатката, когато Делорес го пресрещна.

— Притеснена съм за тази треска — припряно рече тя. — Медицинските палатки са препълнени. Материалите привършиха, няма антибиотици, нищо няма. Положението излиза извън контрол.

— Според теб какво е?

— Очевидният виновник сигурно е тиф. Същото се случи и в Ню Орлиънс след урагана Ванеса. Толкова много хора, натъпкани на едно място, само въпрос на време е да се случи. Ако питаш мен, всеки миг закъсняваме с тръгването.

Нова тревога, помисли си Китридж. Ускорил крачка, се запъти към навеса, а пътьом подмина контейнерите, където гарваните ровеха из боклука. Птиците се бяха появили предишната вечер, несъмнено привлечени от вонята на трупащия се боклук. Сега сякаш мястото беше пълно с тях — толкова нагли бяха, че можеха да отмъкнат храната от ръката на човек. Появата на гарваните е лош знак, помисли си той.

В палатката на командирите Китридж избра най-директния подход и не предупреди за появата си, преди да влезе. Порчеки седеше на дълга маса и говореше по сателитен телефон. В стаята имаше трима подофицери и гъсто натъпкано електронно оборудване. Един от войниците изтръгна слушалките си и скочи на крака.

— Какво правите тук? Достъпът до това място е ограничен, забранено е за цивилни.

Но когато войникът тръгна към Китридж, Порчеки го спря.

— Всичко е наред, ефрейтор — лицето ѝ беше изнурено, тя остави телефона. — Щабсержант Китридж. Какво мога да направя за вас?

— Изтегляте се, нали? — идеята се оформи в ума му, докато говореше.

Порчеки го изгледа. След това се обърна към войниците:

— Бихте ли ни извинили, моля?

— Майор…

— Свободен сте, ефрейтор.

С видимо неудоволствие тримата излязоха от палатката.

— Да — рече Порчеки. — Наредено ни е да се изтеглим зад границата на Илинойс. Обявена е карантина на целия щат от осемнайсет часа утре.

— Не можете просто да оставите тези хора. Те са напълно беззащитни.

— Ясно ми е — гледаше го строго. Сякаш всеки миг щеше да му каже нещо, но размисли. — Били сте в Баграм, нали?

— Моля?

— Мисля, че ви познах. Бях там, със седемдесет и втори медицински експедиционен отряд. Не вярвам да си ме спомните — погледът ѝ се стрелна надолу. — Как е кракът?

Китридж беше прекалено изненадан, за да отговори.

— Справям се добре.

Леко кимване и по лицето ѝ премина изражение, което можеше да мине за усмивка.

— Радвам се да видя, че сте го преодолели, сержант. Чух за случилото се. Ужасно нещо, онова с момчето — официалният ѝ тон се възвърна. — Колкото до другото, имам двайсет и четири автобуса на път от арсенала в Рок Айланд и две автоцистерни. Плюс вашия автобус, което прави двайсет и пет. Очевидно е, че не са достатъчни, но само това можах да събера. Сведенията не са за всеобща разгласа, имайте го предвид. Не искаме да предизвикаме паника. Ще ви излъжа, ако не кажа, че нарушавам всякакви правила тук. Изяснихме ли се?

Китридж кимна.

— Когато автобусите дойдат, трябва да сте готови. Знаете какви са тези създания. Ще държим ситуацията под контрол, доколкото можем, но рано или късно този контрол ще се прокъса. Хората ще си направят сметките и можете да сте сигурен, че никой няма да иска да остане тук. Трябва да сме успели да направим четири пътувания преди затварянето на границата. Така е замислено да стане, но времето ни е прекалено малко. Имате ли шофьор за вашия автобус?

Китридж кимна.

— Дани.

— Онзи с шапката ли? Простете ми, сержант, не искам да проявя неуважение към човека, но трябва да съм сигурна, че той ще се справи със задачата.

— Няма да намерите по-добър от него. Имате думата ми.

Кратко двоумене, след това тя се съгласи.

— Кажете му да се яви тук в три сутринта. Първите тръгват в четири и трийсет. Не забравяйте какво ви казах. Ако искате да махнете хората си оттук, качете ги на автобусите.

След това се случи нещо, което най-много изненада Китридж. Порчеки се наведе, отвори долното чекмедже на бюрото си и извади два пистолета. Двата „Глока“ на Китридж, както си бяха в кобурите. Подаде му и синьо яке с надпис ФАИС на гърба.

— Облечете го, за да не се виждат. Идете при ефрейтор Дейнс отвън, той ще ви съпроводи до склада за оръжие. Вземете колкото патрони са ви нужни.

Китридж пъхна ръце в ремъците и облече якето. Жената му беше обяснила всичко просто и ясно. Останали бяха зад бойната линия, фронтът ги беше подминал.

— Колко близо са? — попита Китридж.

Лицето на майора помръкна.

— Вече са тук.



Лоурънс Грей за първи път чувстваше такъв неистов глад.

От колко време беше тук? Три дни? Или четири? Времето беше загубило смисъла си, ходът на часовете се нарушаваше само от посещенията на облечените в скафандри мъже. Идваха без предупреждение, като привидения, появили се от наркотичната омая. Херметическата шлюзова камера изсъскваше и те се появяваха, следваше убождането от иглата и бавното напълване на системата с алената плячка. В кръвта му имаше нещо, което те искаха. Но все не изглеждаха доволни, щяха да му източат кръвта като на жертвено животно. Умоляващо ги питаше какво искат. Защо ми причинявате това? Къде е Лайла?

Беше гладен. Същество с една нужда, дупка в пространството с размерите на човек, която трябваше да се напълни. Човек, който можеше да полудее от тази нужда. Ако се приемеше, че беше човек все още, но надали беше така. Нула го беше променил, преобразил беше самата същина на съществуванието му. Беше го обсебил. В ума си чуваше гласове, мърморене, сякаш глъч от далечна тълпа. Час по час шумът ставаше по-силен, тълпата се приближаваше. Мяташе се в ремъците като уловена риба. С всяка източена от него банка кръв силата му намаляваше. Чувстваше как остарява отвътре, стремителен упадък дълбоко в клетките му. Вселената го беше изоставила на собствената му орис. Смъртният му час беше близко, щеше да се разтвори в нищото.

Наблюдаваха го, онзи на име Гилдър и другият — Нелсън. Грей чувстваше присъствието им, как дебнат иззад лещите на охранителната камера, пулсиращите лъчи на очите им. Имаха нужда от него, страхуваха се от него. За тях беше като кутия с подарък, която, ако се отвори, може да се окаже, че гъмжи от змии. Нямаше отговор за тях, бяха престанали да го разпитват. Мълчанието беше единствената му останала сила.

Мислеше за Лайла. И на нея ли се случваше същото? Всичко наред ли беше с бебето? Искаше само да я защити, да направи това единствено добро в окаяния си, незначителен живот. Беше нещо като любов. Като Нора Чънг. Само че хиляда пъти по-силно, енергия, която не искаше нищо, която не отнемаше нищо, а само да отдаде себе си. Лайла наистина ненапразно беше влязла в живота му, ами, за да получи той последен шанс. И все пак той я беше предал.

Чу съскането на херметическия капак. Влезе някакъв човек. Един от облечените в костюми мъже тръгна тромаво към него като грамаден оранжев снежен човек.

— Господин Грей, аз съм доктор Съреш.

Грей затвори очи и зачака убождането на иглата. Давай, помисли си той, източи я всичката. Но нищо не последва. Грей отвори очи и видя лекарят да изтегля иглата от системата. С внимателни движения постави капачето на иглата и с дрънчене я остави в кутията за отпадъци. Изведнъж Грей усети как мъгла обгръща мозъка му.

— Сега можем да говорим. Как се чувствате?

Искаше да попита: Ти как мислиш? Или само: Начукай си го.

— Къде е Лайла?

От торбичка на биокостюма си докторът измъкна малко фенерче и го приближи към лицето на Грей. През прозрачния екран на шлема лицето му изплува пред очите на Грей: високо чело, тъмна кожа с жълтеникав оттенък, малки бели зъби. Размаха светлината пред очите на Грей.

— Притеснява ли ви? Светлината.

Грей поклати глава. Започваше да долавя нов звук — ритмично пулсиране. Чуваше как биеше сърцето на мъжа, пулсиращото шуртене на кръвта през вените. Устата му се изпълни със слюнка.

— Не сте имали изхождане, нали?

Грей преглътна и отново поклати глава. Лекарят се премести към долната част на леглото и издърпа малка сребриста сонда. Потърка я бързо по голите стъпала на Грей.

— Много добре.

Прегледът продължаваше. Всяко късче информация беше записвано в бележник. Съреш издърпа нощницата на Грей над краката му и улови в шепа тестисите му.

— Кашляйте, моля.

Грей успя да се покашля леко. Лицето на лекаря зад защитния шлем беше безизразно. Пулсирането изпълни всяко кътче от мозъка на Грей, заличи всяка друга мисъл.

— Ще проверя жлезите ви.

Лекарят протегна облечените си в ръкавици ръце към врата на Грей. Щом върховете на пръстите му се допряха до него, Грей извърна рязко глава. Жестът беше машинален. Дори да беше опитал, нямаше да може да се спре. Зъбите му се забиха в меката плът на дланта на Съреш и се впиха в нея като менгеме. Отначало почувства крайно противния вкус на латекс, а след това в устата му нахлу сладост и я изпълни. Съреш пищеше и се мъчеше да се освободи. Със свободната си ръка буташе челото на Грей, опитваше се да се отскубне. Отдръпна се назад и удари Грей с юмрук през лицето. Не почувства болка, но се стресна. Грей охлаби хватката си. Съреш се отдръпна назад, стиснал окървавената си ръка в китката, притиснал в нея палец и показалец като турникет. Грей очакваше да се случи нещо страшно, да завие аларма, в помещението да се втурнат мъже, но нищо подобно не стана. Мигът си остана замръзнал и някак незабелязан. Съреш се отдръпна, впил в Грей поглед, в който се четеше неудържима паника. Свали окървавената си ръкавица и бързо отиде до мивката. Завъртя крана и ожесточено затри ръката си, като си мърмореше под нос:

— Боже мой, о, Боже мой.

След това си отиде. Грей лежеше неподвижно. В боричкането системата му се беше извадила. По лицето му, по устните му имаше кръв. С лениво удоволствие ги облиза. Стигаше, колкото да усети вкуса, но беше достатъчно. Обля го сила, както прилив облива бряг. Изпъна мускули срещу ремъците и усети как болтовете започнат да поддават. Херметическият капак беше друг проблем, но рано или късно и с него щеше да се справи. Грей щеше да почака. Той щеше да възсияе като ангел на смъртта.

Лайла, идвам.

Деветнайсет

03:30 часа. Групата се беше събрала при палатката, оборудването опаковано, чакаха да се зазори. Китридж им беше казал, че трябва да поспят, за да се подготвят за пътуването, което им предстоеше. Малко след полунощ обещаните автобуси се появиха пред огражденията в дълга сива линия. Военните запазиха мълчание, но пристигането им не мина незабелязано. Слухът, че напускат мястото, обходи лагера. Кои щяха да потеглят първи? Идваха ли други автобуси? Ами с болните какво ще стане? Отделно от тях ли щяха да бъдат евакуирани?

Китридж и Дани отидоха до палатката на командването за съвещание с Порчеки. Товаренето на хората щеше да се контролира пряко от останалия цивилен състав, ФАИС и Червения кръст, докато на останалите от хората на Порчеки, три взвода, им се възложи да отговарят за тълпите. Дванайсет хъмвита и два танка щяха да чакат в другия край, за да ескортират конвоя. Пътуването до Рок Айлънд щеше да отнеме почти два часа. Ако всичко минеше по план, последните четири товара щяха да стигнат в Рок Айланд в 17:30, точно преди затварянето на границата.

Щом срещата приключи, Китридж дръпна Дани настрана.

— Случи ли се нещо, не чакай. Вземи когото можеш и карай. Избягвай главните пътища. Ако мостът при Рок Айлънд е затворен, тръгни на север, както направихме миналия път. Следвай реката, докато не намериш отворен мост. Разбра ли?

— Не бива да чакам. Избягвам главните пътища. Карам на север.

— Точно така.

Останалите шофьори вече се бяха запътили към автобусите си. Китридж разполагаше само с миг, за да каже и останалото.

— Каквото и да се случи. Дани, нямаше да стигнем толкова далеч без теб. Сигурен съм, че го знаеш, но исках да ти го кажа.

Мъжът кимна отсечено, свел поглед.

— Добре.

— Бих искал да се ръкувам с теб. Мислиш ли, че ще е проблем да се ръкуваме?

Челото на Дани се свъси, по лицето му се изписа изражение, което почти изразяваше болка. Китридж вече се притесни, че е прекалил, когато Дани протегна ръка с колеблива припряност, дланите на мъжете се допряха. Ръкостискането му, макар и колебливо, не беше лишено от сила. Дани се здрависа енергично, за секунда го погледна в очите и после край, всичко приключи.

— Късмет — рече Китридж.

И се върна в палатката. Вече не му оставаше друго, освен да чака. Седна на земята, облегнал гръб на дървен сандък. След няколко минути входът на палатката се разтвори. Април клекна до него и придърпа колене до гърдите си.

— Нещо против?

Китридж поклати глава. Гледаха към входа на комплекса на около стотина метра от тях. Под светлината на прожекторите районът около него приличаше на ярко осветена сцена.

— Исках да ти благодаря — каза Април. — За всичко, което направи.

— Всеки би го направил.

— Не всеки. На теб ти се иска да е така, но не всеки би го направил, това имам предвид.

Китридж се почуди дали е права. Предположи, че няма значение. Съдбата ги беше събрала и сега бяха заедно. После си спомни за пистолетите.

— Имам нещо, което е твое.

Бръкна под якето и извади единия от пистолетите. Дръпна затвора, за да зареди патрон, обърна го и ѝ го подаде.

— Не забравяй какво ти казах. Един изстрел в средата на гърдите. Сриват се като картонена кула, направиш ли го както трябва.

— Как си ги върна?

Той се усмихна.

— Спечелих ги на покер — приближи го към нея. — Хайде, вземи го.

За него беше станало важно пистолетът да е у нея. Април го взе с ръка, приведе се, пъхна цевта в колана на джинсите си и го долепи до гърба си.

— Благодаря — усмихна му се тя. — Ще го използвам, както трябва.

Изтече цяла минута в мълчание.

— Лесно е да се предвиди как ще приключи цялата работа, нали? — рече Април. — Рано или късно, имам предвид.

Китридж се обърна и я погледна. Не го гледаше в очите, светлината на прожекторите осветяваше лицето ѝ.

— Винаги има шанс.

— Много мило, че го казваш. Но това нищо не променя. Може би другите имат нужда да го чуят, аз нямам.

Застудяваше. Април се притисна към него. Движението ѝ беше инстинктивно, но изпълнено с подтекст. Китридж я прегърна и я притегли към себе си, за да се постопли.

— Мислиш за него, нали? — Главата ѝ лежеше на гърдите му, гласът ѝ беше почти нечут. — За момчето в колата.

— Мисля.

— Разкажи ми.

Китридж си пое дълбоко въздух и въздъхна в мрака.

— Непрекъснато мисля за него.

Обгърна ги дълбока тишина. Около тях лагерът беше притихнал, като стаите на къща, в която всички са си легнали.

— Ще те помоля за услуга — рече Април.

— Кажи.

Китридж усети как тялото ѝ леко се напрегна.

— Споменах ли, че съм девствена?

Неволно се засмя, но смехът му не прозвуча неуместно.

— Щях да си спомням, ако беше.

— Ами добре. В моя живот не е имало, както би могъл да се изразиш, много мъже — замълча. — Не излъгах, когато казах, че съм на осемнайсет, да знаеш. Не че има значение. Не мисля, че в този свят подобни неща все още са от значение.

Китридж кимна.

— Май не са.

— Ами искам да кажа, че не бива да е кой знае колко важно.

— Винаги е важно.

Април обгърна ръката му със своята, бавно прокара палец по кокалчетата на пръстите му. Усещането беше леко и топло, като целувка.

— Странно. И преди да видя белезите ти, знаех какъв си бил. Не просто за армията, това е ясно за всеки. Ами че нещо ти се е случило във войната — мълчание, — май не знам първото ти име.

— Бърнард.

Отдръпна се, за да го погледне. Очите ѝ бяха влажни и блестяха.

— Моля те, Бърнард. Моля те и толкова, съгласен ли си?



Не беше молба, която можеше да бъде отблъсната, нито пък той искаше да го направи. Използваха една от съседните палатки — кой ли знае къде се бяха дянали обитателите ѝ? Китридж отдавна не беше го правил, но положи всички усилия, за да бъде нежен, да не бърза. На оскъдната светлина наблюдаваше лицето на Април. Тя издаде няколко звука, не много, а когато приключи, го целуна — дълго и нежно, сгуши се в него и скоро заспа.

Китридж лежеше в мрака, заслушан в дишането ѝ, чувстваше топлината ѝ там, където телата им се допираха. Помислил си беше, че може да е странно, но не беше, изглеждаше естествена част от всичко случващо се. Мислите му се зареяха, спираха се на едно, после на друго. Най-хубавите спомени бяха спомените с любов. Нямаше много такива. Сега имаше още един. Колко глупав е бил да иска да се откаже от живота.

Тъкмо беше притворил очи, когато иззад входа дойде рев на двигатели и светнаха фарове. Април се размърда до него. Той бързо се облече и разтвори входа на палатката, от запад чу поредица от гърмежи. Кой да предположи, че ще напуснат лагера в дъжд?

— Пристигнаха ли? — Дон Пастора разтриваше очи, когато се появи от палатката. Зад него беше Ууд.

Китридж кимна.

— Всички да си съберат багажа. Време е.



Къде, по дяволите, се беше дянал Съреш?

От часове никой не го беше виждал. В един миг преглеждаше Грей, в следващия се беше изпарил яко дим. Гилдър изпрати Мастерсън да го търси. След двайсет минути той се върна с празни ръце. Съреш не бил в сградата, така каза.

Първата измяна, помисли си Гилдър. Тази цепнатинка щеше да се разширява. Къде си мислеше, че може да отиде този човек? Намираха се насред царевично поле, навън падаше нощта. Дните бяха минали безплодно. Все още не бяха успели да изолират вируса, да го измъкнат от клетките. Нямаше съмнение, че Грей е заразен, увеличеният му тимус им го показваше. Но самият вирус се криеше. Криеше се! Такива бяха думите на Нелсън. Как може един вирус да се крие? Ами намери го, мамка му, наредил беше Гилдър. Времето ни свършва.

Гилдър прекарваше все по-голяма част от времето си на покрива, привлечен от усещането за пространство. Мина полунощ и ето го пак тук. Сънят беше само спомен. Тъкмо се унесеше — и се събуждаше стреснато със сгърчени мускули на гърлото. Крайният срок от седемдесет и два часа беше дошъл и отминал, Нелсън само повдигна вежди: И? Гръклянът на Гилдър беше така сгърчен, че едва преглъщаше, лявата му ръка пърхаше като птиченце. Едната половина на тялото му се влачеше, като че към глезена му е привързана петкилограмова гира. Вече не можеше да прикрива състоянието си от Нелсън.

От покрива Гилдър беше наблюдавал как редовете на военните оредяваха ден след ден. Колко далеч бяха от тях виралите? Колко време им оставаше?

Джобният му компютър иззвъня на кръста му. Нелсън.

— Най-добре слез, за да видиш нещо.

Нелсън го посрещна на вратата на асансьора. Носеше мръсна лабораторна престилка, косата му беше разбъркана. Подаде на Гилдър лист хартия.

— Какво трябва да прочета?

Лицето на Нелсън беше мрачно.

— Прочети го и толкова.

ВОЕННО МИНИСТЕРСТВО
Централно командване на САЩ
Булевард „Саут баундъри“ №7115
Военновъздушна база „Макдил“, FL 33621–5101

010500ЮН16

ЗАПОВЕД НА ЦЕНТРАЛНОТО КОМАНДВАНЕ НА САЩ — ИМАКУЛАТА

ОТНОСНО: ИЗПЪЛНИТЕЛНА ЗАПОВЕД 929621, 1-ва разузнавателна бригада, ИЗП. ЗАП. 18–26, Картен лист VI07


Организация на задачата: Обединена оперативна тактическа група (ООТГ) „Факла“, включваща и: 388-о изтребително авиокрило (338 ИА), 23-та Бойна група (23 БГ), 62-ра вътрешна военновъздушна отбранителна група (62 ВВОГ), Национална гвардия на Колорадо (НГ КО), Национална гвардия на Канзас (НГ КС), Национална гвардия на Небраска (НГ НЕ) и Националната гвардия на Айова (НГ АЙ)


1. Обстановка

А. Сила на врага: неизвестна, ±200 хиляди.

Б. Терен: съвкупност от високи равнини/тревисти райони/урбанизирани територии.

В. Време: променливи условия, умерена дневна, ограничена нощна видимост, слаба до никаква лунна светлина.

Г. Състояние на врага: към 010500ЮН16 763 групи от заразени лица („ята“) са наблюдавани да се събират в Обозначени зони 1–26. Движението на врага се очаква да започне незабавно след залез (21:16).


2. Задача

ООТГ „Факла“ водят бойни действия от 012100ЮН16 до 052400ЮН17 в границите на Карантинната зона с цел унищожаване на всички заразени лица.


3. Изпълнение

Цел: ООТГ ще водят въздушни и наземни бойни действия в границите на Карантинната зона. Задача приоритет на ООТГ „Факла“ е елиминирането на всички заразени лица в Карантинната зона. Целият персонал, включително цивилните в Карантинната зона, да се считат за заразени и определени за елиминиране съгласно Изпълнителна заповед 929621. Цели се пълното елиминиране на всички членове на заразен персонал в границите на Карантинната зона.


Тактика на операцията. Операцията ще се състои от две фази:

Фаза 1: ООТГ разполага тактически военновъздушни единици от 388 ИА, 23 БГ и 62 ВВОГ на 012100ЮН16 за извършването на масирани бомбардировки на Обозначените зони 1–26. Фаза 1 завършва със 100% насищане с бомби на Карантинната зона. Фаза 2 започва незабавно след края на Фаза 1.

Фаза 2: ООТГ разполага 3 механизирани пехотни дивизии от тактически наземни бойни единици от НГ КО, НГ КС, НГ НЕ и НГ АЙ за бойни действия срещу остатъчните вражески сили в рамките на Обозначените зони 1–26. Фаза 2 завършва със 100% унищожение на заразените лица в границите на Карантинната зона.

И продължаваше нататък: логистика, тактическа организация, командване, сигнализация. Бюрокрацията на войната. Изводът беше ясен: всеки останал в границите на карантинната зона вече беше обречен.

— Иисусе.

— Казах ти — рече Нелсън. — Рано или късно щеше да се случи. Остават по-малко от два часа до зазоряване. Вероятно през нощта сме в безопасност, но не мисля, че трябва да чакаме.

Изведнъж часовникът беше ударил полунощ. След всичко, което беше направил, сега да приеме поражението!

— И какво искаш да направя?

Гилдър си пое въздух, за да се овладее.

— Евакуирай техниците с колите, но остави тук Мастерсън. Можем сами да държим Грей и жената и да се обадим за пикап.

— Да предупредя ли Атланта? Поне да са наясно с положението.

Помисли си, че е по-добре да не дава на Нелсън втора възможност да каже „нали ти казах“.

— Не, аз ще го направя.

Имаше обезопасена наземна линия в кабинета на началника. Гилдър се заизкачва по стълбите, после тръгна по празния коридор, левият му крак се влачеше жалко. Всички кабинети бяха напълно опразнени, единствените мебели в стаята бяха стол, евтино метално бюро и телефон. Седна на стола и стоя така, вперил поглед в апарата. След някое време осъзна, че страните на лицето му са мокри: беше започнал да плаче. Странно, емоционално хлипане, което сякаш се беше явило като предвестник на съдбата му и като непоискана изповед на тялото му за жалкия му нищожен живот. Все едно тялото му казваше: Само почакай. Само почакай и ще видиш какво ти готвя, момченце. Вегетиране на жив мъртвец.

Но това нямаше да стане, щом вдигнеше телефона, всичко щеше да приключи. Малка утеха беше да знае, че поне няма да живее достатъчно дълго, за да изстрада кулминацията на своя упадък. Онова, което не беше успял да доведе докрай онзи ден в гаража, сега щеше да се случи.

Господин Гилдър? Елате при нас. Ръка на рамото му, тръгна по коридора.

Не.

Двайсет

Когато стигнаха до автобусите, войниците бяха установили периметър. В мрака преди зазоряване вече се оформяше тълпа. Автобусът на Дани беше на третото място. Китридж го мерна през предното стъкло, нахлупил шапка на главата и стиснал с ръце волана. Вера стоеше до стъпалата с бележник в ръка.

Бог да те благослови, Дани Чейс, помисли си Китридж. Това ще е пътуването на твоя живот.

— Моля всички да запазят спокойствие! — Порчеки вървеше напред-назад покрай линията от автобуси зад бариерата от войници и крещеше през мегафон. — Застанете в строга линия и се качвайте отзад! Ако не си намерите място, изчакайте втория курс!

Войниците бяха издигнали бариери, които да служат за вход. Тълпата напираше зад тях, блъскаше се към пролуката. Хората се питаха къде отиват. За Чикаго ли заминаваха, или за друго място? Точно пред групата на Китридж имаше семейство с две деца, момче и момиче, облечени в мръсни пижами. Мръсни крака и сплъстени коси — нямаха повече от пет години. Момичето стискаше в ръка гола Барби. От запад се чуха още тътени, придружени с мълнии на хоризонта. Китридж и Април държаха Тим за ръце, страх ги беше тълпата да не го откъсне от тях.

Щом мина през пролуката, групата бързо се насочи към автобуса на Дани. Семейство Робинсън и Момчето се качиха първи, на долните стъпала бяха Ууд и Делорес, Джамал и госпожа Белами. Дон Пастора се качи отзад, зад Китридж, Тим и Април.

Просветна мълния в призрачно бяло, възпламени въздуха и запечата сцената в ума на Китридж. След половин секунда дойде протяжен екот от гърмежи. Китридж усети как земята се разтресе под краката му.

Не беше тътен от гръмотевица. Ами артилерия.

Отгоре им прелетяха три самолета, следвани от други два. Изведнъж всички се разпищяха — висок, пронизителен звук на отприщила се паника, която се надигна отзад и заля тълпата като вълна. Китридж се обърна назад.

За пръв път виждаше виралите, събрани в голяма група. Понякога от наблюдателния си пост на кулата беше виждал как вървят по трима — никога повече или по-малко — и, разбира се, онези в подземния гараж, които може би наброяваха към двайсет. Но техният брой беше нищо в сравнение с броя им сега. Гледката наподобяваше ято тромави птици: направлявана маса от стотици, дори хиляди вирали, бързащи към оградата от жици. Ято, спомни си Китридж. Така ги наричаха, „ята“. За секунда го обзе нещо като страхопочитание, чисто искрено и всепоглъщащо възхищение от неподправената им величавост.

Заливаха полето като цунами.

Хъмвитата бързаха към огражденията от запад, от задните им гуми се издигаха облаци прах. Изведнъж автобусите останаха без охрана. Тълпата се втурна към тях. Огромна човешка тежест притисна Китридж отзад. Тълпата го обгърна и тогава чу писъка на Април:

— Тим!

Той се заблъска към гласа ѝ, пробиваше си път през тълпата като плувец срещу течението, разблъскваше встрани тела. Наблъсканите един до друг хора се опитваха да го набутат в автобуса на Дани, пристискаха го, бутаха го. Китридж видя мъжа, който беше пред тях на опашката, да държи дъщеря си над главата си.

— Моля ви, някой да я вземе! Някой да вземе дъщеря ми! — крещеше той.

Китридж видя Април, притисната в тълпата. Размаха ръце във въздуха:

— Качвай се! Качвай се!

— Не го намирам! Не намирам Тим!

Рев на двигатели, от задната част на редицата, един от автобусите потегли, след него втори, после трети. В изблик на ярост Китридж си проби път към Април, сграбчи я за кръста и я наблъска през вратата. Момичето се съпротивляваше, бореше се с него, опитваше се да му се изскубне.

— Не тръгвам без него! Пусни ме!

Напред видя Дон Пастора в началото на стъпалата. Китридж блъсна Април.

— Дон, помогни ми! Качи я на автобуса!

— Не мога да тръгна, не мога!

— Ще го намеря, Април! Дон, качи я!

Последно блъскане в мелето, Дон протегна ръка, улови ръката на Април и я издърпа към вратата. След миг и тя беше вътре. Автобусът беше наполовина пълен, но нямаше време за чакане. За последен път Китридж видя Април как, прилепила лице до автобуса, вика името му.

— Дани, изведи ги оттук!

Вратите се затвориха. Автобусът потегли.



В стаята си в мазето на сградата Лайла Кайл прекарала последните четири дни в състояние на наркотично упоение — полусъзнателен здрач, в който възприемаше стаята около себе си като група от няколко филмови екрана, които гледа едновременно — спеше и сънуваше: прост, щастлив сън, в който тя беше в кола през нощта, караха я към болницата, за да роди бебето си. Кой караше колата, Лайла не виждаше, периферното ѝ зрение беше потънало в мрак. Брад, каза тя, тук ли си? После мракът се разсея, като че завеса се вдигна на сцената, и Лайла видя, че наистина е Брад. Искряща, златиста радост, лека като юнска светлина заля цялото ѝ същество. Скоро ще пристигнем, скъпа, рече Брад. Всеки момент сме там. Това няма да се окаже ад в кошница. Само се дръж. Бебето идва. Бебето буквално е тук.

И това бяха думите, които Лайла си повтаряше — бебето идва, бебето идва — когато стаята се разлюля от жестока експлозия — разхвърчаха се стъкла, падаха предмети, подът по нея се разлюля като малка лодка в реката — и тя запищя.

Двайсет и едно

Ятото от вирали, което връхлетя Центъра за бежанци в Източна Айова в ранните утринни часове на 9 юни, беше част от по-голямо множество, събрало се извън Небраска. Оценките, направени от Обединената оперативна тактическа група, под кодово название ООТГ „Факла“, се различаваха относно числеността му — някои твърдяха, че наброявало петдесет хиляди, а други — много повече. В следващите дни то се сля с второ, по-голямо ято, идващо от север от Мисури, и трето, още по-многочислено, което се движеше към Минесота. Числата непрекъснато нарастваха. Когато стигнаха до Чикаго, вече наброяваха мощ, съставена от милион вирали, пробиха отбранителния периметър на 17 юли и превзеха града за двайсет и четири часа.

Първите вирали проникнаха през телените ограждения на центъра в 4:58 централно дневно време. В този час разгърнатите въздушни бойни действия в централните и източните части на щата се водеха вече осем часа и всъщност всички мостове над Мисисипи, освен един — Дабук — вече бяха разрушени. Графикът за установяване на карантината умишлено беше подаден погрешно от оперативната група. Командващите на бойната група по принцип бяха приели — заключение, подкрепено от събраната мъдрост на американските военни и разузнавателни институции, — че концентрираното човешко присъствие в карантинната зона действа като стръв за заразените, кара ги да се обединят в определени зони и така правят въздушните бомбардировки много по-ефективни. Както се изрази член на оперативната група, най-близкият аналог беше все едно да използват сол за примамка на елен. Да изоставят бежанците бе цената, която трябваше да се плати в тази незнаеща прецедент война. А и при всички случаи тези хора така или иначе щяха да загинат.

Майор Франсис Порчеки от Националната гвардия на Айова — в цивилния си живот районен управител на производството на женско спортно облекло — не беше запозната с мисията на ООТГ „Факла“, но не беше и глупава. Майор Порчеки не само беше получила изключително добро военно образование като офицер, но беше и предана католичка, която намираше утеха и черпеше напътствия от своята вяра. Майор Порчеки взе решение да не изоставя бежанците, оставени под нейна защита, както ѝ беше заповядано да направи, а след това с дълбоко убеждение в правилността на избора си реши и да посвети последните си сили и остатъка от своя живот и този на войниците, които бяха все още под нейно командване — 165 мъже и жени, почти до един заели позиции при западните телени ограждения — за да осигури прикритие на изтеглящите се автобуси. В този момент гражданите, които не бяха успели да се качат, тичаха след автобусите и крещяха да спрат, но нямаше какво да се направи. Ами това е, помисли си Порчеки. Да можех, бих спасила повече. Бледозелена светлина пълзеше над хоризонта и се засилваше от запад, стена от трептящо лъчение, като светещ жив плет. Над главите им се стрелкаха самолети, пускаха яростта на зарядите си в сърцето на ятото, светещи трасиращи снаряди, изблици от пламъци. Въздухът се разцепи от гръм. Подложеното на обстрел от две страни ято се показа, ходът му не спираше. Порчеки скочи от хъмвито си, преди то да е спряло, и изкрещя:

— Спрете стрелбата! Изчакайте да приближат загражденията! — и зае позиция за стрелба.

Това беше последната ѝ заповед. Щеше да се изправи пред лицето на врага със същата решимост, с каквато щяха да се изправят и хората ѝ. И започна да се моли.



Времето някак беше загубило своята последователност. Сред хаоса съдбите се преплитаха по невидими пътища. В мазето на сградата се водеше по-горчива битка. В същия момент, в който хеликоптерът „Блекбърд“ излиташе от покрива, Хоръс Гилдър, който се криеше от Нелсън в кабинета в началото на нападението, взел решение да не се обажда на партньорите си в „Центъра за контрол на заболяванията“, беше свалил от раменете си едно тегло, но вече се беше нагърбил с друго (нямаше представа как следва да постъпи). Той доста трудно слезе по стълбите в мазето и завари Мастерсън и Нелсън трескаво да събират кръвни проби в хладилна чанта със сух лед. Посрещнаха го с крясъци: „Къде беше?“, „Трябва да се махаме оттук!“ и „Мястото ще рухне отгоре ни!“. Но тези чувства, колкото и основателни да бяха, смътно докоснаха Гилдър. Важното беше Лоурънс Грей. И изведнъж, сякаш някой го зашлеви, Гилдър проумя какво трябва да направи.

Имаше само един начин. Защо не го беше прозрял по-рано?

Цялото му тяло беше на ръба да бъде обхванато от парализиращи спазми, едва си поемаше дъх през стесняващата се тръба на гърлото. Въпреки всичко владееше волята си — волята на умиращия — и успя да достигне, да улови оръжието под ръката на Мастерсън и да го измъкне от кобура му.

След това Гилдър и сам себе си удиви, като го застреля.



Китридж беше прегазен от тълпата.

Автобусите потеглиха и тогава го събориха на земята. Помъчи се да се изправи, но нечий крак го изрита по лицето, а собственикът му се стовари отгоре му. Последваха нови ритници и тела, а единственото, което можеше да направи, за да се защити, бе да се притисне към земята и да закрие глава с ръце.

— Тим! Къде си?

Видя го. Множеството беше подминало момчето. Седеше на земята на десетина метра от него. Китридж закуцука към детето, спря.

— Добре ли си? Можеш ли да тичаш?

Момчето се държеше за едната страна на главата си. Очите му бяха празни, нефокусирани. Плачеше на хлипове, от носа му течаха сополи.

Китридж го изправи на крака.

— Хайде.

Нямаше план, единственият план беше да избягат. Автобусите ги нямаше, вече бяха призраци от прах и дизелов дим. Китридж хвана Тим през кръста, метна го през рамо и му каза да се държи. Направи три стъпки и болката се появи. Коляното му изтръпна. Тръгна тромаво, препъна се, успя някак да се задържи прав. Едно беше сигурно: с този крак и момчето нямаше да стигне далеч пеша.

После си спомни за склада за оръжие. Вътре беше видял хъмви с отворен заден капак. Капакът му стоеше отворен, защото един от войниците работеше по него. Дали все още е вътре? Дали е в ред?

Когато войниците при западните телени заграждения откриха стрелба, Китридж стисна зъби и хукна.

Когато стигна склада, кракът го болеше неистово. Как беше изминал онези стотина метра, нямаше ни най-малка представа. Но късметът беше с него. Автомобилът все още беше там, където го беше видял, сред вече празните рафтове. Капакът беше спуснат — добър знак — но дали хъмвито вървеше? Остави Тим на място до шофьора, седна зад волана и натисна стартера.

Нищо. Пое си дъх, за да се овладее. Мисли, Китридж, мисли. Под таблото висеше гнездо от несвързани жици. Някой беше работил по запалването. Освободи жиците, избра две и допря краищата им. Никакъв резултат. Нямаше представа какво прави — защо му беше хрумнало, че ще стане? Наслуки избра други две жици, червена и зелена.

Прескочи искра, двигателят ревна. Включи хъмвито на скорост, насочи се към вратите и натисна до дъно газта.

Префучаха през вратата. Пред тях се появи нов проблем: как да излязат. Няколко хиляди хора се опитваха да направят същото, беснееща човешка маса, която се опитваше да се промъкне през тесния изход. Без да маха крака си от газта, Китридж натисна клаксона и осъзна прекалено късно колко лоша е била идеята му — тълпата нямаше какво да губи.

Тя се обърна. Видя го. И се настърви.

Китридж спря, завъртя волана. Прекалено късно. Пълчищата налетяха хъмвито като връхлитаща вълна. Отвориха вратата, нечии ръце го задърпаха, опитваха се да го откъснат от волана. Чу Тим да пищи, докато се мъчеше да удържи волана. Хората се катереха по колата от всички посоки, заклещиха го вътре. Върху предното стъкло се стовари лице, после изчезна. Към лицето изотзад се протягаха ръце, сграбчиха го, други дърпаха ръцете му.

— Пуснете ме! — крещеше той и се опитваше да ги отпъди, но нямаше полза. Прекалено много бяха и докато нови тела падаха върху предното стъкло и под гумите на колата, хъмвито започна да се наклонява, той посегна към Тим и се подготви за катастрофата. Така приключи всичко.



Междувременно на пет километра оттам редицата от автобуси — превозващи 2043 цивилни бежанци, 36 служители на ФАИС и Червения кръст и 27 военни — с рев пътуваха на изток. Много от хората в тях плачеха, други се бяха затворили в молитви. Онези, които бяха с децата си, ги притискаха здраво към себе си. Няколко, въпреки горещите молби на близките си да млъкнат най-после, продължаваха да пищят. Сред тях имаше такива, които вече бяха потънали в безмилостни укори към себе си, че са изоставили толкова много хора, но повечето подобни размисли не ги вълнуваха. Те бяха късметлиите — онези, които се бяха измъкнали.

На волана на автобуса „Редбърд 450“ Дани Чейс преживяваше за пръв път в живота си чувство, което би могло да се опише единствено като величествена цялост на съществото си. Сякаш беше живял всичките си двайсет и шест години в изкуствения тесен обхват на своя потенциал като личност, само за да може каменните стени пред очите му изведнъж рязко да рухнат. Както автобусът, чийто курс направляваше, и Дани беше изстрелян напред, тласнат към ново състояние, в което в съзнанието му едновременно съществуваха противоречиви чувства с най-различни характеристики. Той се страхуваше, искрено и от дъното на душата си се страхуваше, но този страх беше източник не на парализа, ами на сила, богат извор от смелост, който, изглежда, изригваше и се надигаше в него самия. Ти си капитанът на този кораб, казваше господин Първис, и именно това беше Дани. През лявото му рамо Дон Пастора и Вера си говореха с напрегнати гласове за едно, за друго, за трето, зад тях на пейките останалите бяха сгушени по двойки. Семейство Робинсън и тяхното бебе, което издаваше някакъв мяукащ звук; Ууд и Делорес, които се държаха за ръце и се молеха; Джамал и госпожа Белами, които се бяха прегърнали. Април седеше печално сама с изпоцапано от сълзите лице. Освобождаването им се беше превърнало в единствения смисъл в живота на Дани, фиксираната точка в личната му вселена, около която се въртеше всичко останало, но във възторга на момента и откритието на Дани, че е жив, тяхното присъствие беше чиста абстракция. На волана на своя „Редбърд 450“ Дани Чейс беше в единение със самия себе си и вселената, а когато видя, както несъмнено го видяха и шофьорите на другите автобуси, второто множество от вирали да се надига от предхождащия зазоряването мрак, а после и третата, която идваше от север и с окото на разума си проумя със съобразителна триизмерна пресметливост, че тези две множества впоследствие ще формират една-единствена обкръжаваща ги маса, която ще връхлети автобусите като излетели от гнездото си стършели, той разбра какво трябва да направи. Изви волана наляво, измъкна се от конвоя и натисна газта до дъно, профуча покрай останалите автобуси в редицата. Сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет километра в час, с всяка частица от съществото си искаше автобусът да се движи по-бързо. Дон Пастора го попита какво прави. В името Божие, Дани, какво правиш? Но Дани знаеше точно какво прави. Целта му не беше бягството, защото то беше невъзможно, целта му беше да е първи. Да връхлети в ятото с такъв устрем, че да прелети през него, да си проправи коридор от разрушение. Пространството зад него изригна в хор от писъци. Ятото се показа в предното му стъкло, растящ легион от светлина. Кокалчетата на пръстите му, които стискаха волана, побеляха.

— Всички да залегнат! — изкрещя той. — Залегнете!



Мамка му!

Нелсън се отдръпваше, вдигнал ръце пред лицето си в знак на защита. Гилдър осъзна, че очаква да убие и него. Не че му липсваше желание, но засега имаше други искания.

— Вземи жената — посочи той с пистолета.

— Няма време! Христе, не биваше да го убиваш!

Отгоре сградата отново се разтресе. Във въздуха се посипа прах.

— Аз решавам. Мърдай.

По-късно Гилдър щеше да се чуди как му е хрумнало най-напред да вземе жената и че това е било едно от най-съдбоносните решения в живота му. Можеше да избере да я остави и това щеше да доведе до съвсем различен изход от събитията. Интуиция може би? Сантиментално отношение, породено от връзката, която беше забелязал, че съществува между нея и Грей — връзка, която не бе успял да създаде в живота си? Като буташе Нелсън напред с дулото на пистолета, той прекоси лабораторията към стаята на Лайла.

— Отвори я.



Лайла Кайл, събудена от експлозиите, надаваше нестройни и ужасени писъци. Нямаше представа къде е, нито какво се случва. Лежеше привързана към легло. Леглото беше в някаква стая. Стаята и всичко в нея се движеше. Сякаш се беше събудила от един сън и се губеше в друг, всеки от които беше еднакво нереален, и тя само отчасти долови присъствието на Нелсън и Гилдър, когато влязоха в стаята. Двамата мъже спореха. Тя чу думата хеликоптер. Чу думата бягство. По-дребният от двамата пъхна игла в ръката ѝ. Лайла не можеше да се съпротивлява, въпреки че в мига, в който иглата проби кожата ѝ, вълна от енергия се вля в сърцето ѝ, сякаш са я свързали с гигантска батерия. Адреналин, помисли си тя. Била съм упоена, а сега ми инжектират адреналин, за да ме събудят. По-дребният мъж я изправяше на крака. Под нощницата голата ѝ кожа настръхна от студа. Можеше ли да стои? Можеше ли да върви? Просто я измъкни оттук, нареди вторият мъж.

С огромна тревога, към която тя остана безчувствена, мъжът наполовина я повлече, наполовина понесе през просторното помещение, някаква лаборатория. Нямаше лампи, светеха само алармените лампи в ъглите. Отдалеч долиташе поредица от тътени и след всеки тътен земята продължително се тресеше като при земетресение. Стъклото се люлееше и от люлеенето звънтеше. Стигнаха до тежка врата, като люк в подводница. По-дребният мъж я отвори и влезе през нея. Сега я държеше по-едрият, той размахваше пистолет. Сграбчи я отзад, с една ръка обви кръста ѝ, с другата притисна дулото към хълбока ѝ. Сега вече мислите ѝ бяха по-ясни. Сърцето ѝ цъкаше като метроном. Какво щеше да се появи от вратата? Чувстваше дъха на мъжа близо до лицето си, топла воня на гнило. Почувства страха му в хватката му, ръцете му, цялото му тяло трепереше.

— Бременна съм — каза Лайла или започна да казва, решила, че това може да промени положението. Но гласът ѝ заглъхна, когато от другата страна на вратата се чу женски писък.



Въздушните бойни действия над западна и централна Айова в нощта на 9 юни не бяха лишени от рискове. Главните сред тях бяха, че пилотите можеха и да не успеят да изпълнят дадените им заповеди и всъщност някои не ги изпълниха: седем екипажа на самолети отказаха да пуснат бомбите върху цивилни цели, а други три твърдяха, че са имали технически проблеми, които са ги възпрепятствали да го направят, с което провалът на операцията стигна шест процента. (От тези десет екипажа на самолети три бяха пратени на военен съд, пет получиха мъмрене и върнати на служба, два екипажа бяха свалени на земята и повече никой не ги видя.) През следващите седмици, докато мисията на Обединена оперативна тактическа група „Факла“ се разрастваше, за да включи населените центрове в средните територии на страната и планинския Запад, членовете на оперативната група щяха да си спомнят тази статистика с нещо като носталгия — добрите стари времена. До първи август толкова много летци или бяха пратени в карцера като политически затворници, или бяха изчезнали със самолетите си в небесата над загиващия континент, че ставаше все по-трудно да се води цялостна въздушна защита, което поставяше под съмнения самия замисъл на мисията „Факла“. Към тези трудности се добавиха отцепнически движения в Калифорния и Тексас. Двата щата предприеха действия за обявяване на независимост, присвоиха всички федерални военни ресурси в границите си, дейно се опълчиха на Вашингтон и го предизвикваха да ги спре със сила — забележителен хитър гамбит, едновременно военен и политически. В това време вече бяха в положение на свободно падане. Имаше нови изблици на враждебност от двете страни, които стигнаха кулминацията си в Битката при водопадите Уичита и Битката при Фресно, в които голям брой американски военни както на земята, така и във въздуха, дадоха знак, че искат да капитулират, оставиха оръжията си и поискаха убежище. Така до средата на октомври на годината, която следващите поколения щяха да знаят под името годината на Нула, нацията разбра, че по същество Съединените щати вече не съществуват.

В ранните утринни часове на 9 юни обаче под безлунното небе на Айова „Факла“ все още беше в ход и се радваше на пълно или почти пълно съдействие от състава си. В потвърждение на предвижданията на командващите грамадните маси от заразени се бяха стекли на едно място от четири различни горещи точки в щата: Мейсън сити, Де Мойнс, Маршалтаун и бежанския център на ФАИС във Форт Пауъл. До 02:00 първите три бяха разпръснати, Форт Пауъл беше последната цена. Нападението започна с щурмови самолети А–10 Уартог12 и изтребител-бомбардировачи F–18, подсигурено и от транспортен самолет С–130 от базата „Макдил“ в Тампа, Флорида. В бомбовия отсек лежеше огромна 9,5-тонна бомба GBLJ–43/В13. Бомбата съдържаше седем тона високомощен експлозив Н6 и беше най-голямата неядрена бомба в арсенала на Съединените щати. Взривът ѝ можеше да отвори кратер с диаметър сто и петдесет метра и да породи взривна вълна, достатъчна да изравни със земята територията с размерите на девет градски квартала, чиито пепелища щяха да догарят с дни.

Нелсън се приведе да развърже ремъците — те вече не се държаха за нищо — и Грей се хвърли напред, улови ръцете му близо до раменете и заби зъби във врата му. Захапа здраво, почувства как гръклянът на Нелсън се троши в челюстите му. Двамата се прекатуриха на леглото. Грей го разтърсваше като вълк, уловил в челюстите си заек. Струя гореща кръв изпълни устата му. Вече бяха на пода. Нелсън по гръб. Грей над него. Ръцете и краката на Нелсън се сгърчиха предсмъртно и всичко приключи. Грей зарови още по-дълбоко челюсти в нежното месо.

Пиеше.

И за Нула ли е било толкова лесно, чудеше се Грей, носело ли е такова удоволствие? Силна струя живот се вля у него, безмерна радост от вкусваното усещане. Последно доволно всмукване на кръв и Грей дръпна лицето си. Позволи си няколко секунди да наблюдава трупа на пода. Плътта на лицето на Нелсън изглеждаше така, сякаш е била изсмукана до костите отдолу. Очите, като очите на жената на паркинга пред „Червения покрив“, стояха изпъкнали в костеливите си орбити и се взираха в сърцето на вечността. Грей потърси в ума си някаква емоция, която да отговори на действията му — вина, съжаление, дори отвращение. Той беше убиец, човек, убил друг човек. Отнел беше живота на друго човешко същество. Но нищо подобно не чувстваше. Направил беше онова, което трябваше да направи.

Вратата на стаята му се отвори. Лайла, помисли си той, идвам да те спася — всичко случило се го предопределяше.

Излезе навън.



От врата се показа мъж. Светлината идваше откъм гърба на черната му фигура. Докато вървеше напред, сноповете светлина от аварийните лампи осветиха лицето му. Нощницата му беше окъпана в кръв.

Лоурънс?

— Спри! — Мъжът с оръжието влачеше Лайла заднешком, забил дулото на пистолета дълбоко в ребрата ѝ. Стъпките му бяха несигурни, треперещи. Цялото му тяло се тресеше като лист. Изглежда, всеки миг щеше да падне. — Стой далеч.

Грей протегна окървавените си ръце умолително напред.

— Лайла, аз съм.

Ужас, отвращение и защитна безчувственост на ума я обзеха при този жесток обрат на събитията — всичко се сля в ума на Лайла, улови я в замръзнал, лишен от фокус потрес, в който тялото и умът ѝ изглеждаха като явление, те бяха едва-едва свързани. През омаята осъзна какво са означавали писъците от стаята. Ако можеше да се съди по състоянието на нощницата, Лоурънс беше убил дребния мъж, разкъсал го беше. Това имаше смисъл, Лайла трябваше да го предвиди. Спомни си танка. Спомни си лицето на Лоурънс — маска от съсиреци като в някакъв филм на ужасите за Хелоуин, когато се показа от капака, а прозорецът на волвото се пръсна под юмрука му. Лоурънс се беше превърнал в чудовище. Той беше станал едно от онези… създания. (Клетият Роско!) И въпреки това имаше нещо в очите му, заради което тя не можеше да отвърне поглед от него, то ѝ казваше да не се страхува. Те сякаш проникваха в нея и светеха с почти свята светлина.

— Не знаеш ли какво става? — излая мъжът. — Трябва да се махаме оттук.

— Пусни я.

Отгоре се чу нов взрив и чак подът се разтърси. Изпопадаха стъкла, всичко се срутваше. Дулото на пистолета беше притиснато към ребрата ѝ като студен пръст, който сочеше сърцето ѝ. Мъжът изви глава към ъгъла на стаята.

— Нагоре по стълбите. Там ни чака хеликоптер.

— Остави оръжието и ще дойда с теб.

— Няма време за пазарлъци, по дяволите!

Нещо се случваше с нея. Някакво пробуждане и то не беше само заради пистолета. Сякаш се връщаше в съзнание след години сън. Каква глупачка беше! Да боядисва детската стая! Да се преструва, че пътуват сред природата, сякаш това щеше да промени нещо! Защото Дейвид беше мъртъв, Ева беше мъртва, също и Брад, чието сърце беше разбила, тя беше убедила себе си, че светът не свършва, защото той вече беше свършил. А ето тук стои този мъж, този Лоурънс Грей, който беше дошъл при нея като избавител, ангел, който да я отведе на безопасно място, сякаш бебето, което тя носеше, е негово — и тя разбра какво трябва да каже.

— Моля те, Лоурънс. Направи, каквото ти казва. Мисли за бебето ни.

Последва напрегнат момент, който бавно се заточи, сякаш беше извън потока на времето. Лайла можеше да прочете въпроса по лицето на Лоурънс. Може ли да се добере до пистолета, преди мъжът да стреля? И ако успееше, след това какво?

— Води ни навън.

Докато стигнат до покрива, витлата на хеликоптера вече се въртяха и пораждаха вихър. Небето светеше със зловеща светлина с изумруден оттенък, като вътрешността на зимна градина. Хеликоптерът, изглежда, се канеше да излети без тях, финална ирония, но Лайла видя как пилотът разпалено им маха от пилотската кабина. Качиха се на борда. Гилдър тръшна вратата зад тях.

Издигаха се.



Китридж осъзна, че лежи по лице в пръстта. В устата си имаше привкус на кръв. Опита се да се изправи, но разбра, че има само един крак, протезата му я нямаше. Вдигна глава и видя преобърнатото на една страна хъмви на стотина метра от него, като морско създание, изхвърлено на брега. Предното му стъкло беше разбито, от капака му и от шасито му се издигаше пара. Тълпата го беше нападнала като животинска глутница. Някои се опитваха да го обърнат отново на колелата му, но усилието беше хаотично и от всички страни. Другите стояха отгоре му, блъскаха и ритаха съперниците си, отбраняваха позициите си, сякаш само защото са там, имаха някаква защита.

Китридж пропълзя до Тим. Момчето дишаше, но беше в безсъзнание — малка милост. Тялото му беше изкривено под мъчителен ъгъл, по косата му имаше сплъстена кръв. Покрай тях тичаха войници, но нямаше къде да се избяга. Пред телената ограда имаше купища вирали, убити от куршумите на войниците, но когато се огледа, Китридж разбра, че нападението е било едно първо изпитание, авангард, изпратен да изтощи войниците. Второ, значително по-многобройно ято, вече се събираше. Докато се носеше с рев към тях, картината се разтегна, разтече се като зелена течност, хвърляща отблясъци и заобикаляща лагера. Последното нападение щеше да дойде от всички страни.

Вдигна телцето на Тим на раменете си и го притисна към гърдите си. Бяха насред хаоса, хората тичаха, носеха се крясъци, падаха бомби, но той пълзеше в прахта, сякаш обгърнат от мехур тих покой, който ги защитаваше от разрушението. Китридж погледна на изток. За миг си представи, че може да види как автобусът на Дани лети в мрака, макар да знаеше, че това е илюзия. Те отдавна не се виждаха, бяха далеч отвъд погледа му. Бог да те пази, Дани Чейс. Обгърна го дълбоко спокойствие и усещане за миналото, усещане за дежавю: беше и не беше там, беше момче, което си играеше, и мъж, който воюваше, и третото, в което се превърна. Образите проблясваха през съзнанието му, виралът в сватбената си рокля, вкопчен в капака на ферарито; проблясваща слънчева светлина върху реката, където преди години ловеше риба; Април, вечерта, в която седяха заедно на прозореца в училището и гледаха звездите, и спокойствието, което се изписа на лицето ѝ, когато двамата правиха любов; момчето в колата, очите му, пълни с ужасено знание, и ръката му — ръчичката му на малко момче, която отчаяно се протягаше към него, а после изчезна. Всичко това и още много други. Припомни си майка си как му пее. Топлината на дъха ѝ върху лицето му, усещането, че е малък, ново създание в света. Светът не ми е дом, пееше тя с нежния си глас, само минавам оттук. Чакат ме съкровища някъде там, високо зад синевата. Ангели ме викат от отворената врата на рая, вече не мога да се почувствам у дома в този свят.

Тим се разкашля, очите му потрепнаха, помъчи се да ги отвори, после отново се отпусна. Виралите вече бяха обкръжили лагера и напредваха към телената ограда. Китридж осъзна, че стрелбата е спряла. Битката беше приключила, самолетите бяха отлетели. След това в тишината дочу високо отгоре бученето на тежък самолет. Китридж изви глава към небето. От юг приближаваше самолет С–130. Прелетя отгоре им и от търбуха му падна предмет, падането му рязко спря след отварянето на парашут. Самолетът се издигна и се отдалечи.

Китридж затвори очи. Това беше краят. Щеше да настъпи мигновено, безболезнено преминаване отвъд, по-бързо от мисълта. Почувства тялото си за последен път: вкусът на въздуха в дробовете си, кръвта, бушуваща във вените му, барабанният ритъм на сърцето му. Бомбата падаше към тях.

— Държа те — свирепо прегърна той Тим. Заповтаря тези думи безспирно, с надеждата, че момчето ги чува. — Държа те, държа те, държа те, държа те.



Взривната вълна от бомбата удари хеликоптера и блъсна настрана Грей и Лайла, последва ослепителна светлина, а след това дойдоха оглушителен тътен и вълна от жега. Подхвърлен от вълната, хеликоптерът политна напред, носът му се насочи на изток под ъгъл от четирийсет и пет градуса, отново се разлюля и започна да се върти, въртенето се засилваше като спирала на фигуристи върху ледена пързалка. Въртеше се и докато се въртеше, пилотът се килна настрани със счупен от удара в предното стъкло врат; в този момент, между воя на алармата — остър вой — и центробежната сила на въртенето им никой в хеликоптера не беше в състояние да мисли. Силите, които ги бяха държали във въздуха, вече не действаха и нищо друго нямаше да се случи, докато не стигнеха земята.

Лоурънс Грей изживя катастрофата като жестока болка във времето: в един миг беше притиснат до стената на хеликоптера в смъртоносния му спираловиден полет, в следващия лежеше в развалина. Почувства, но не запомни точно удара, той се беше настанил в тялото му като звънтящо усещане, сякаш самият той беше камбана, която са ударили. Миришеше на гориво, на нажежена изолация, чуваше се пращене на електрически искри. Нещо тежко, неподвижно и меко лежеше отгоре му. Беше Гилдър. Дишаше, но беше в безсъзнание. Хеликоптерът, онова, което беше останало от него, стоеше полегнал. Там където трябваше да е покривът, сега беше вратата.

— Лоурънс, помогни ми!

Гласът дойде иззад него. Изблъска тялото на Гилдър от гърдите си и си запробива път към задната част на хеликоптера. Една от пейките се беше усукала, изтръгнала от мястото си и приковала Лайла към пода, притискаше я точно в кръста. Голите ѝ крака, тънкият плат на нощницата ѝ — всичко блестеше от тежка, тъмна кръв.

— Помогни ми — задави се тя. Очите ѝ бяха затворени, от ъгълчетата им се стичаха сълзи. — Моля те, Боже, помогни ми. Кървя. Кървя.

Опита се да я издърпа за краката, но тя изпищя в агония. Нямаше друг начин, трябваше да премести пейката. Сграбчи я за рамката ѝ и започна да я извърта. Стенание, пукот и изведнъж се отдели от пода.

Лайла плачеше, стенеше от болка. Грей знаеше, че не бива да я мести, но нямаше избор. Постави пейката под отворената врата, преметна Лайла през рамо, стъпи на пейката и внимателно я постави на покрива. След това от другата страна излезе и той. Спусна се по фюзелажа, завъртя се и протегна ръце към нея, спусна тялото ѝ по хеликоптера.

— Боже. Не позволявай да я изгубя. Не позволявай да изгубя бебето.

Свали Лайла на земята, която беше обсипана с отломки от разрушената лаборатория — извити подпорни греди, разбит на късчета бетон, парчета стъкло. Грей захлипа. Разбра, че е прекалено късно, бебето вече го нямаше. Съсиреци кръв, сплъстени и черни, изтичаха между краката на Лайла, поток, който не можеше да бъде спрян. Още миг оставаше и тя щеше да последва бебето си в мрака. Молитва от детството му намери устните на Грей и той започна да я повтаря, мърморейки „Дево Марийо, Богородице, моли се за нас, грешните, сега и в смъртния ни час, амин. Дево Марийо, Богородице, моли се за нас, грешните, сега и в смъртния ни час, амин…“.

Спаси я, Грей.

Знаеш как да го направиш.

И наистина, той знаеше. Отговорът отдавана беше у него. От „Червения покрив“ и Игнасио, от Хоум Депо и проекта „Ной“, още по-отдавна.

Не виждаш ли, Грей?

Вдигна лице, за да ги види. Виралите. Бяха навсякъде, появяваха се от мрака и пламъците, плът от плътта му, прокълнати и жадуващи кръв, обкръжаваха го като демоничен хор. Той беше коленичил пред тях, по лицето му се стичаха сълзи. Не чувстваше страх, само удивление.

Те са твои, Грей. Аз ти ги дадох.

— Да. Мои са.

Спаси я. Направи го.

Трябваше му нещо остро. Ръцете му заопипваха земята, неочаквано се натъкна на сребрист метал, отчупена отломка от свят на счупени, потрошени неща. Дълъг двайсетина сантиметра, с остри ръбове като трион. Постави го по дължина върху китката си, затвори очи и направи дълбок разрез в плътта си. Кръвта шурна, неудържима, тъмна река, изпълни дланта му. Кръвта на Грей, Онзи, който Освободи Нощта, Приближения на Онзи, когото наричаха Нула. Лайла стенеше и умираше. Всеки дъх можеше да е последен за нея. Подвоуми се за миг — някаква последна, далечна човешка светлина проблесна у него — и долепи китката си до устните ѝ, нежно, като майка, която намества гръдта си към устата на своето новородено.

— Пий — рече той.

Грей дори не го беше видял; бетонния къс, тежък повече от десет килограма, който Гилдър, събрал всичката си сила, стовари върху главата му и след това сам падна отгоре му.

Двайсет и две

Стигнаха Чикаго по залез, когато слънцето изпълваше небето със златиста светлина. Най-напред минаха през външния пръстен от предградия, празни и стихнали, после около тях започна да се издига като обещание формата на града. Самотните оцелели, съдбите им бяха свързани по силата на тайнствената връзка на оцеляването им: пътували бяха в мълчание, сънуващи забравена земя, напредването им беше белязано само от ръмженето на двигателя на автобуса и хипнотичното свистене на асфалта под колелата. До тях седяха призраците на хората, които бяха изгубили.

Когато градът се показа, Дон Пастора се приведе от седалката си към Дани. Над Чикаго кръжаха хеликоптери, бръмчаха сред небостъргачите като пчели в кошер, високо горе се очертаваха реактивните следи на самолетите и мятаха цветни панделки срещу сгъстяващото се синьо. Мястото изглеждаше сигурна зона, но нямаше да е задълго. В сърцата си знаеха, че такава няма.

— Да поспрем за минута.

Дани отби автобуса встрани от пътя. Дон Пастора се изправи, за да се обърне към групата. Решението се падаше на тях. Дали да спрат, или да продължат? Разполагаха с автобуса, вода, храна и гориво. Никой не знаеше какво ги чака напред. Помислете минута, посъветва ги Пастора.

Шепот на съгласие, след това се вдигнаха ръцете. Решението беше единодушно.

— Добре, Дани.

Заобиколиха града от юг и продължиха на изток по черен път. Нощта падна като купол, покрил земята. По изгрев бяха някъде в Охайо. Напълно безименен пейзаж, можеха да са навсякъде. Времето беше започнало да пълзи. Полета, дървета, къщи, пощенски кутии профучаваха покрай тях, хоризонтът беше недостижим и постоянно бягаше напред. В малките градове продължаваше нещо като живот, хората нямаха представа къде да отидат, нито какво да направят. По магистралите, казваха те, било претъпкано. В минимаркета, където спряха да си купят провизии, касиерката, която погледна през прозореца към автобуса, попита може ли да тръгне с тях. На стената зад главата ѝ по телевизията показваха обхванат от пламъци град. Тя шепнеше, за да не я дочуят. Не попита къде отиват, просто се бяха запътили нататък. Телефонира набързо и след минути съпругът ѝ и двете им поотраснали деца стояха до автобуса, стиснали куфари.

Присъединиха се и други. Мъж в работен комбинезон, който вървеше сам по магистралата, преметнал през рамо пушката си. Възрастна двойка, облечена, като че ще иде на църква, колата им стоеше повредена встрани от пътя с отворен капак, от спукания радиатор излизаше пара. Двама колоездачи, французи, които пътували из страната, когато започнала кризата. Цели семейства се притискаха в автобуса. Мнозина бяха на ръба на силите си, хлипаха от благодарност, докато заемаха местата си. Като риби, които се присъединяват към пасажа, те се потапяха в цялото. Подминаваха големите градове, един след друг: Кълъмбъс, Ейкрън, Йънгстън, Питсбърг. Дори имената започнаха да им се струват исторически, като градове от изгубена империя. Гиза. Картахена. Помпей. Установиха си навици, сякаш са пътуващ град. Имаше въпроси, които можеха да бъдат зададени, и такива, които не може. Чували ли сте новини за Солт Лейк, Тулса, Сейнт Луис? Разгадали ли са заразата, намерили ли са решение на кризата? Безопасността беше в движението, всяка спирка се усещаше като пълна с опасност. Понякога пееха. „Мравките тръгват на път“, „Отгоре на спагетите“, „Сто бутилки бира на стената“.

Пейзажът се издигаше и снижаваше, обгръщаше ги в зелената си прегръдка: Пенсилвания, Безкрайните планини. Знаците за човешко обитание бяха малко и редки, останки от отдавна отминала епоха. Порутените въглищни градове, забравените селца с по една-единствена затворена от години фабрика, иззиданите от червени тухли комини, които окаяно стърчаха в синьото небе. Въздухът силно миришеше на бор. Вече наброяваха седемдесет души, тела, натъпкани по пътеките, деца в скутовете, притиснати до прозорците лица. Горивото беше постоянна грижа, въпреки това винаги успяваха все някак да се снабдят в последния момент, пътуването им беше защитавано от невидима ръка.

Следобед на третия ден наближиха Филаделфия. Бяха пропътували половината континент. Пред тях се простираше източното крайбрежие с барикадите си от градове, стена от население, притиснато към морето. Завладяло ги беше чувство за финалност. Нямаше място, на което да избягат. Навлязоха в града покрай река Скулкил, чиято повърхност беше тъмна и непроницаема като гранит. Жителите на външните градове, сякаш се бяха укрили, прозорците на къщите бяха заковани, по улиците нямаше коли. Реката се разширяваше до широко езеро, тежки дървета се къпеха в слънчевата светлина, провесили клони като завеси над пътя. Имаше табела с надпис: КОНТРОЛЕН ПУНКТ 3 км. Кратко съвещание и всички се съгласиха, че са стигнали края на пътуването си. Съдбата им щеше да ги намери тук.

Войниците им дадоха указания. Оставаха два часа до вечерния час, но улиците вече бяха притихнали, буквално обезлюдели и по тях се движеха само колите на военните и няколко полицейски коли. Тесни, окъпани в слънце улички, разнебитени къщи от кафяв камък, покрити с лоша слава ъгли, където преди са се размотавали младежки групички, след това изведнъж се появи паркът, оазис от зеленина в центъра на града.

Следваха знаците покрай барикадите, войниците с маски на лицата си с жестове им показваха да преминават. Паркът, изглежда, гъмжеше от хора, които сякаш се бяха събрали на концерт. Палатки, каравани, силуети, присвити на земята до куфарите, все едно изхвърлени там от прилива. Когато тълпата стана прекалено гъста, им се наложи да оставят автобуса встрани на пътя и да продължат пеша. Стори им се някак окончателно; почувстваха като предателство това, че го оставиха, все едно човек да изостави обичаното куче, което вече не може да върви. Вървяха вкупом, неспособни да се освободят един от друг все още, за да се слеят с безличното множество. Имаше дълга опашка. Въздухът беше гъст като мляко. Над тях невидими армии от насекоми жужаха в обгръщаните от мрак дървета.

— Не мога да го направя — рече Пастора. Спря на пътеката, изведнъж на лицето му се беше изписал ужас.

Ууд също беше спрял. На двайсетина метра пред тях бяха разположени палатки, оскъдно осветени от лампи на прътовете им. Претърсваха хората, те си казваха името.

— Разбирам те.

— Иисусе. Ами че ние сякаш оттук идваме.

Покрай тях тълпата вървеше. Двамата французи продължиха, като едва-едва ги погледнаха, пъхнали подмишници оскъдните си притежания. Чувстваха го: изгубили бяха нещо. Отдръпнаха се встрани.

— Мислиш ли, че можем да намерим гориво? — попита Джамал.

— Знам само, че там няма да вляза — заяви Пастора.

Върнаха се при автобуса. Някакъв мъж вече злосторничеше по стартера. Мършав, с почерняло от грим лице, очите му шареха от някакви замисли. Ууд го сграбчи за шала на врата и го изхвърли по стълбите. Разкарай се от тука, пропъди го той.

Качиха се в автобуса. Дани завъртя ключа. Двигателят заръмжа под тях. Бавно дадоха назад, тълпата се раздели и ги обкръжи като вълни около кораб. Въздухът изпиваше последните частици от светлината. Направиха широк завой по тревата и потеглиха.

— Накъде? — попита Дани.

Никой не знаеше отговора.

— Мисля, че няма значение — рече Пастора.

И нямаше. Прекараха нощта във Вали Фордж парк, спаха на пода в автобуса, после поеха на юг, избягваха магистралите. Мериленд, Вирджиния. Северна Каролина, не спираха да пътуват. Пътуването беше придобило свое собствено значение независимо от крайната си точка. Целта беше да се движат, да не спират. Бяха заедно, само това имаше значение. Автобусът се друсаше под тях на уморените си пружини. Един по един градовете падаха и светлините им угасваха. Светът се разтваряше, отнасяше със себе си своите истории. Скоро от него вече нищо нямаше да остане.

Името ѝ беше Април Донадио. Детето, което вече растеше в нея, щеше да бъде момче, Бърнард. Април щеше да му даде фамилията Донадио, за да носи той със себе си парченце от тях в името си, и през годините тя често говореше на момчето за неговия баща какъв човек е бил, колко смел и малко тъжен и как макар времето им заедно да било кратко, той я бе дарил с най-големия подарък — беше смелостта да продължи. Това беше любовта, казваше тя на момчето, това прави любовта. Надявам се някой ден ти да обичаш някого така, както аз обичах него.

Но това стана по-късно. Автобусът с оцелелите, общо дванайсет: можеше да продължи така завинаги. И в известен смисъл точно това направиха. Зелените поля на лятото, изоставените, застинали във времето градчета, гъстите, изпълнени със сенки гори — автобусът вървеше безкрай през тях. Те бяха като привидение, преминали във вечността, зона извън времето. Бяха и не бяха, невидимо, но доловимо присъствие, като звездите в небето през деня.

Загрузка...