Дракони на пролетната зора

Завръщане у дома.

Нямаше кой да го приветства, когато влезе в града, защото пристигна в пустотата на тихата, черна нощ. Беше отпратил зеления дракон да очаква нарежданията му. Не мина през градските врати, затова никой от пазачите не видя пристигането му.

Но нямаше и нужда да влиза през портите. Границите, създадени за обикновените смъртни, вече не го засягаха. Невидим и неизвестен той вървеше по тихите, спящи улици.

Все пак имаше един, който усети присъствието му. В голямата библиотека Астинус, както винаги прилежен в работата си, спря да пише и вдигна глава. Писалката му за миг увисна над пергамента, после той сви рамене и продължи отново хрониките си.

Мъжът вървеше бързо по тъмните улици, подпирайки се на жезъл, украсен с кристална топка, стисната в златна драконова лапа. Кристалът беше тъмен. Нямаше нужда от светлина, за да вижда пътя си. Знаеше къде отива. Беше изминавал този път в ума си столетия наред. Черната роба леко шумолеше около глезените му, докато вървеше, а златистите очи, светещи изпод черната качулка сякаш бяха единствените искри светлина в спящия град.

Той не спря, когато стигна центъра. Дори не погледна изоставените сгради, чиито тъмни прозорци изглеждаха като очни кухини на череп. Стъпките му не се разколебаха, когато тръгна между студените сенки на високите дъбови дървета, макар те да плашеха дори кендери. Безплътните бдителни ръце, които се протягаха към него, паднаха в праха под краката му и той ги прегази без да се замисля.

Пред него изникна висока кула, черна на фона на небето, като прозорец, издълбан в мрака. Тук мъжът спря, застана пред вратите и погледна кулата. Очите му попиваха всичко и мълчаливо се възхищаваха на срутените кули и полирания мрамор, който блестеше в студената, пронизваща светлина на звездите. След това доволно кимна с глава.

Златистите очи се обърнаха към портите на Кулата и към ужасяващата роба, която се развяваше от тях. Никой смъртен не би могъл да застане пред тези ужасни врати без да полудее от безименен ужас. Никой смъртен не би могъл да премине невредим през дъбовете-пазачи.

Но Райстлин беше там. Стоеше спокоен, не изпитваше страх. Вдигна тънката си ръка, хвана разкъсаната черна роба, още изцапана с кръвта на онзи, който я беше носил, и я свали от вратите.

В същия миг пронизващ гневен писък прозвуча от дъното Бездната. Беше толкова силен и страховит, че всички граждани на Палантас се пробудиха треперещи и се свиха в леглата парализирани от страх, очаквайки края на света. Пазачите на градските стени не можеха да помръднат нито ръка, нито крак. Затворили очи, те се спотайваха в сенките, очаквайки смъртта.

Писъкът отново прозвуча и едно призрачно лице, изкривено от гняв, заплува във влажния въздух.

Райстлин не помръдна.

Лицето обещаваше безкрайни мъчения в ада, където щеше да бъде отведен заради глупостта си да се опълчи срещу проклятието на Кулата. Костелива ръка докосна сърцето му, но внезапно спря.

— Знайте — каза спокойно Райстлин, гледайки Кулата, и повиши глас, за да бъде чут от онези вътре, — че аз съм господарят на миналото и настоящето. Идването ми беше предсказано. За мен вратите ще се отворят.

Ръката се отдръпна и с бавен подканващ жест се отдалечи в мрака. Вратите се отвориха на безшумните си панти. Райстлин премина през тях без да погледне към ръката или бледото видение, което се кланяше почтително. Когато влезе, всички черни и безформени, мрачни и сенчести създания, които обитаваха Кулата му се поклониха в знак на почит. Той спря и се огледа. — У дома съм.

Покой се спусна отново над Палантас.

Било е сън, шепнеха хората. И като се обърнаха в леглата си, те отново потънаха в съня, благословен от тъмнината, която носи покой преди зората.