Дракони на пролетната зора

Китиара, дните се люлеят

Между очакване и мрак, и в съжаления.

Сега, когато пиша, тъмни облаци

Се спускат над града и бавят

И мисълта, и изгрева. А улиците

Блуждаят между светлината и нощта.

И превъзмогнал своите колебания

Успявам да ти кажа:

Щом те няма,

Ти ставаш още по-красива и обсебваща —

Като дъха на орхидеи в жарка нощ.

Страстта кръжи из вените като акула,

Унищожава всички сетива, освен вкуса,

Заложен в нея — вкус на кръв.

Започва тя със лекичко ухапване,

А после те разкъсва и усещаш

Как пламъкът от слабините се надига

Като в тунел към гърлото. И затова

Нощта е тъй богата на копнежи,

На битки, търсещи примирение.

Бих се поддал на нощната съблазън

И с друга бих те заменил,

Благословена и безименна

Във мрака.

Ала когато дойде онзи час,

когато слънцето преплита блясък

С догарящата светлина на лампите

В дъга из локвите, аз тръгвам…

И въпреки че бурята не спира,

Си спомням Стърм, Лорана, другите…

Най-вече Стърм, защото той умее

да вижда слънцето през облак и мъгла.

Как бих ги изоставил?

Затова, във сянката —

не твоята, а сянката на здрача,

След който винаги настъпва изгрев,

Аз яхвам бурята.