Дракони на пролетната зора

Глава 1Настъпването на пролетта.

С изгрева на деня розовозлатиста светлина обля земята и жителите на Каламан се събудиха от звука на камбаните. Децата скочиха от леглата и нахлуха в спалните на родителите си, като настояваха да станат, за да не пропуснат нищо от този специален ден. Макар някои да мърмореха и да се опитваха да се завият през глава, повечето със смях скочиха от леглата, също толкова нетърпеливи колкото и децата си.

Този ден беше забележителен в историята на Каламан. Освен ежегодния Пролетен фестивал, днес се честваше и победата на Рицарите на Соламния. Лагеруващата пред градските стени армия, предвождана от своя вече легендарен генерал, Лорана, щеше тържествено да влезе в града по обяд. Небето над Каламан беше изпълнено с дим от огньове и скоро мирисът на цвъртяща шунка и топли кифлички, пържен бекон и екзотично кафе измъкна дори най-големите сънливци от леглата им. Дисциплината не беше строга заради празника на Пролетта. След дългата зима децата най-после можеха да тичат на воля. Вечерта щеше да има спукани глави, обелени колене и стомашни болки от твърде многото сладкиши, но всички щяха да запомнят този прекрасен ден.

Празникът течеше с пълна сила. Продавачи предлагаха изделията си от ярко оцветени палатки. Наивниците губеха пари на хазартни игри. Танцуващи мечки подскачаха по улиците, фокусници предизвикваха учудени възклицания у млади и стари.

По обед камбаните отново забиха и улиците се опразниха и хората се скупчиха по тротоарите. Градските врати се отвориха и Рицарите на Соламния се приготвиха да влязат в Каламан.

Тълпата притихна в очакване. Взирайки се с нетърпение напред, всички се бутаха, за да видят добре Рицарите и особено Лорана, за която бяха слушали толкова много легенди. Тя влезе първа, яхнала снежнобял кон. Тълпата, готова да я аплодира, замря омагьосана от красотата и величието й. Облечена в блестяща сребърна броня, украсена с ковано злато, тя поведе коня си през градските порти. Група деца, предварително подготвена да хвърля цветя по пътя й, но толкова се захласнаха от красотата й, че само ги стискаха.

След Лорана яздеха двама войници и присъстващите ги сочеха с учудване — кендер и джудже, яхнали заедно рошаво пони, с гръб, широк като бъчва. Кендерът явно се забавляваше добре, викаше и махаше на тълпите. Но джуджето, стиснало го в смъртна хватка през кръста, толкова често кихаше, че имаше опасност всеки момент да се търкулне от гърба на животното.

След тях яздеше елф, който много приличаше на предводителката и на всички им стана ясно, че са брат и сестра. Съпровождаше го друга жена със странна сребриста коса и тъмносини очи. Тя изглеждаше стеснителна и нервна сред толкова хора. Следваха Рицарите на Соламния, около 75 на брой, сияещи в блестящите си брони. Тълпата започна да ги аплодира и да размахва знамената.

Неколцина рицари си размениха мрачни погледи при този радушен прием като си мислеха, че ако бяха влезли в Каламан само преди месец, щяха да ги посрещнат по съвсем различен начин. Но сега бяха герои. Триста години на омраза, горчивина и несправедливи обвинения бяха заличени от умовете на хората и те приветстваха онези, които ги бяха спасили от кошмара на драконовите армии.

Зад рицарите маршируваха няколко хиляди пехотинци. А после тълпата изпадна във възторг, когато небето се изпълни с дракони, но не омразните сини и червени ята, от които се бяха страхували цяла зима. Слънцето се отразяваше в бронзовите, сребърни и златни криле, докато страховитите създания се спускаха и се издигаха във въздуха. На гърбовете им седяха рицари и остриетата на драконовите копия проблясваха в утринната светлина.

След парада гражданите се събраха, за да чуят речта на Лорда в чест на героите. Лорана се изчерви, когато той каза, че само на нея се дължи откриването на драконовите копия, завръщането на добрите дракони и значителните победи на армията. Заеквайки, тя се опита да отрече, като посочи брат си и Рицарите, но виковете и приветствията на тълпата заглушиха думите й. Лорана безпомощно погледна към Лорд Майкъл, представител на Великия Майстор Гюнтар Ут Уистан, който преди няколко дни беше пристигнал от Санкрист, но той само се усмихна.

— Нека ги оставим да имат своя герой — или по-скоро героиня. Те го заслужават. Цяла зима живяха в страх да не се появят драконите в небесата. Сега имат своята прекрасна принцеса, излязла от детските приказки, за да ги спаси.

— Но това не е вярно! — възрази Лорана и се наведе към Майкъл, за да може да я чуе. В ръцете си държеше огромен букет зимни рози. Ароматът им беше натрапчив, но тя не смееше да ги остави, за да не обиди никого. — Не съм излязла от детските приказки. Минах през огън, мрак и кръв. Избирането ми за командир на армията беше политическа стратегия на лорд Гюнтар — и двамата го знаем. Ако брат ми и Силвара не бяха рискували живота си, за да доведат добрите дракони, щяхме да минем по тези улици оковани във вериги след Кралицата на Мрака.

— Стига! Те се чувстват добре, ние — също. — Майкъл погледна Лорана с ъгълчето на окото си, докато махаше на тълпата. — Преди няколко седмици не можехме да помолим Лорда да ни даде и сух комат, а сега, благодарение на б[???], той се съгласи армията да бъде на гарнизон в града, да осигури припаси, коне и всичко, което поискаме. Младите мъже се тълпят, за да се присъединят към нас. Армията ни ще се увеличи стократно, преди да тръгнем за Даргаард. Но ти повдигна морала и на собствените ни хора. Знаеш какви бяха рицарите във Високата Кула на Клерикалите — погледни ги сега.

„Да, помисли си Лорана горчиво, разкъсвани от разногласия, опозорени, препиращи се и заговорничещи помежду си. Единствено смъртта на един прекрасен и благороден мъж ги накара да се осъзнаят.“ Тя затвори очи. Шумът, мирисът на розите, които й напомняха за Стърм, изтощението от битката и горещината на обедното слънце я заляха като вълна. Почувства се замаяна и се уплаши, че ще припадне. Тази мисъл й се стори забавна. Какво ще кажат хората, ако Златният генерал клюмне като увехнало цвете. Изведнъж почувства една силна ръка да я обгръща.

— Дръж се, сестричке — каза Гилтанас, като я подкрепяше, а Силвара взе розите от ръцете й. С въздишка Лорана отвори очи и леко се усмихна на Лорда, който довършваше втората си за сутринта реч сред бурни аплодисменти.

„В капан съм, осъзна тя. Ще стоя тук през остатъка от следобеда, да се усмихвам, да махам и да слушам реч след реч, които възхваляват героизма ми, когато всичко, което искам е да легна на някое тъмно, прохладно място и да спя. А и всичко е лъжа и измама. Ако знаеха истината! Ако им кажа, че съм била толкова уплашена по време на битките, че си спомням подробностите само в кошмарите си. Че не съм нищо освен пионка за Рицарите. Че съм тук, само защото избягах от дома си — едно разглезено момиченце, преследващо полуелф, който не я обичаше. Какво биха казали тогава?“

— А сега — гласът на Лорда на Каламан се издигна над шума на тълпата — за мен е чест и огромна привилегия да ви представя тази, която обърна хода на тази война и накара драконовите армии да спасяват живота си в бягство над равнините. Тази, която прогони злите дракони от небето и чиито армии плениха злия Бакарис, командир на драконовите армии. Тази, чието име вече свързваме с това на великия Хума, най-смелият воин на Крин. След една седмица тя ще тръгне за крепостта Даргаард, за да накара Господарката, известна като Кралицата на Мрака, да се предаде…

Гласът на Лорда се изгуби във възторжените приветствия. Той направи драматична пауза, после хвана Лорана и почти я повлече напред.

— Лораланталаса от Кралския дом в Куалинести!

Шумът беше оглушителен и отекваше във високите каменни сгради. Лорана погледна морето от викащи хора и бясно люлеещи се знамена. „Те не искат да слушат за моите страхове“, осъзна тя уморено. „Достатъчно са им техните. Не искат да слушат за мрака и смъртта, а детски приказки за любов, прераждане и сребърни дракони. Като всички нас“.

Тя въздъхна, взе от Силвара розите, помаха с тях на екзалтираната тълпа и започна речта си.

Таселхоф Бърфут си прекарваше чудесно. За него не представляваше трудност да се изплъзне от бдителния поглед на Флинт и да скочи от платформата, където трябваше да стои с останалите знаменитости. Той се сля с тълпата и се почувства свободен да изследва отново този интересен град. Беше идвал в Каламан много отдавна, с родителите си и пазеше прекрасни спомени от открития пазар, пристанището, където акостираха кораби с бели платна, и стотици други чудеса.

Тас ловко се промъкваше покрай празнично облечените хора и често прибираше предмети, които пъхаше в торбите си, а пък кесиите им имаха необикновеното свойство да скачат от поясите на собствениците си право в ръцете му. Улиците можеха да са павирани с бижута, ако се съдеше по лекотата, с която откриваше пръстени и други интересни джунджурийки.

Изведнъж кендерът се оказа пред сергия с карти и понеже съдбата го покровителстваше, картографът го нямаше. Павилионът беше заключен, а на кука висеше голяма табела „затворено“.

„Колко жалко, каза си Тас, но съм сигурен, че той не би имал нищо против да погледна картите му.“ Кендерът подръпна опитно ключалката и се усмихна радостно. Още няколко такива „подръпвания“ и тя лесно щеше да се отвори. „Очевидно не е искал да държи хората отвън, щом е сложил такава елементарна ключалка. Само ще погледна и ще копирам няколко карти, за да попълня колекцията си.“

Внезапно някой го хвана за рамото. Раздразнен, че го безпокоят в момент като този, Тас се обърна и видя странна фигура, която му изгледаше смътно позната. Мъжът носеше тежка роба и наметка, макар денят да беше топъл. Дори ръцете му бяха увити в платно, подобно на бинтове. „Каква досада — духовник“, помисли си кендерът, ядосан и напрегнат.

— Извинете ме — каза той на натрапника, който продължаваше да го държи, — не искам да бъда груб, но точно щях…

— Бърфут? — прекъсна го духовникът със студен, съскащ глас. — Кендерът, който е в армиите на Златния Генерал?

— Да, аз съм — разтопи се от удоволствие Тас, че някой го е познал. — Яздя с Лора… Златния генерал от дълго време. Да видим… мисля, че беше късна есен. Да, срещнахме я в Куалинести, точно след като избягахме от затворническите коли на таласъмите, след което убихме черния дракон от Ксак Тсарот. Това е страхотна история. — Тас забрави за картите. — Бяхме в един много стар град, пропаднал в една пещера, който беше пълен с джуджета — земерови. Райстлин омагьоса едно от тях, на име Бупу…

— Млъкни!

Увитата в платно ръка на духовника се придвижи от рамото на Таселхоф към яката на ризата му. Като я сграбчи опитно, той рязко го повдигна от земята. Макар че кендерите са имунизирани срещу страх, Тас установи, че невъзможността да дишаш, е изключително неприятно усещане.

— Чуй ме внимателно — изсъска духовникът с тих и заплашителен глас, докато разтърсваше отчаяне борещия се кендер като вълк, опитващ се да пречупи врата на птица. — Стой мирен и ще те боли по-малко. Имам съобщение за Златния Генерал. Ето го. — Тас почувства грубата му ръка да пъха нещо в джоба на елека му. — Постарай се да й го предадеш по някое време довечера, когато е сама. Разбра ли?

Полузадушен, Тас не можеше нито да отговори, нито дори да кимне, но премигна два пъти. Закачулената фигура го пусна на земята и бързо се отдалечи по улицата.

Задъхан, кендерът се вторачи след нея и разсеяно потупа свитъка в джоба си. Този глас му навя много неприятни спомени: засадата на пътя от Солас, забулените фигури, подобни на духовници… но те не бяха никакви духовници. Тас потръпна. Драконянин! Тук! В Каламан! Той поклати глава и се обърна към сергията, но удоволствието се беше изпарило. Дори не се развълнува, когато отвори ключалката.

— Ей, ти! — изкрещя нечий глас. — Кендерът! Дръпни се оттам!

Един мъж тичаше към него запъхтян, със зачервено лице. Вероятно картографът.

— Няма защо да тичаш — каза Тас равнодушно. — Не исках да те безпокоя да отваряш заради мен.

— Да отварям?! — Челюстта на мъжа увисна. — Ах, ти, дребен крадецо! Дойдох точно навреме…

— Все пак благодаря. — Тас му даде ключалката и се отдалечи, като ловко избегна опита на вбесения картограф да го хване. — Сега си тръгвам. Не се чувствам много добре. Между другото, тази ключалка е счупена. Безполезна е. Трябва да бъдеш по-внимателен. Не знаеш кой може да се промъкне вътре. Не, не ми благодари, нямам време. Довиждане. — И той продължи пътя си.

— Крадец! Крадец! — прозвуча зад него.

Появи се градската стража и Тас се скри в един месарски магазин. Клатейки глава замислен върху покварата на този свят, той се огледа с надеждата да зърне виновника. Като не видя нищо интересно, кендерът излезе и с раздразнение се зачуди как Флинт отново бе успял да го изгуби.

Лорана превъртя ключа и с благодарност се облегна на вратата, наслаждавайки се на тишината, спокойствието и уединението на стаята си. Хвърли ключа на масата и отиде до леглото, без да си дава труда да пали свещ. Лъчите на сребристата луна струяха през оловните стъкла на дългия, тесен прозорец.

Отдолу се чуваха звуците на празненството, от което току-що си беше тръгнала. От два часа опитваше да се измъкне. Само намесата на Лорд Майкъл с молба да я извинят заради изтощението й от многобройните битки успя да убеди лордовете и техните съпруги да се разделят с нея.

Главата я болеше от задуха, миризмата на силни парфюми и многото вино. Знаеше, че не трябва да пие толкова. Но болката в главата й беше по-поносима, отколкото онази в сърцето й.

Тя се хвърли на леглото и се запита разсеяно дали да не стане и затвори капаците, но лунната светлина й действаше успокоително. Лорана не обичаше мрака. Разни неща се спотайваха в сенките, готови да се нахвърлят върху нея. „Трябваше да се съблека, ще измачкам роклята… а тя не е моя.“ — бяха последните й мисли преди да заспи.

На вратата се почука.

Лорана се събуди стресната и трепереща. После си спомни къде е. Въздъхна, но остана да лежи неподвижна и отново затвори очи. Надяваше се да разберат, че спи и ще я оставят на мира.

Отново се почука, този път по-настоятелно.

— Лорана…

— Спя, Тас — отвърна тя, опитвайки се да не издаде раздразнението си.

— Важно е. И Флинт е с мен. Лорана чу шумолящ звук зад вратата.

— Хайде, кажи й…

— Няма! Ти си виновен!

— Но той каза, че е важно и аз…

— Добре, идвам! — въздъхна Лорана. Стана с мъка от леглото, потърси опипом ключа на масата и отвори вратата.

— Здравей — каза весело кендерът, докато влизаше. — Какво прекрасно празненство! Досега не бях ял печен паун…

— Какво има, Тас?

Като видя бледото й, изпито лице, Флинт сръга кендера в гърба. Тас му хвърли укорителен поглед, бръкна в джоба на мъхестия си елек и извади свитък пергамент, завързан със синя панделка.

— Един духовник, или нещо такова, каза да ти дам това.

— И затова ме будиш? — попита Лорана раздразнено, изтръгвайки пергамента от ръката му. — Сигурно е предложение за женитба. През последната седмица получих поне двайсет, без да броим предложенията от по-интересен характер.

— О, не. — Тас внезапно стана сериозен. — Не е нищо такова. То е от… — Той млъкна.

— Откъде знаеш от кого е? — Елфата го прониза е поглед.

— Ами… попрегледах го — призна си Тас, — само защото не исках да те занимавам с нещо, което не е от значение.

Флинт изсумтя.

— Благодаря ти — каза Лорана.

Тя разви свитъка и отиде до прозореца, където лунната светлина беше достатъчно силна, за да може да се чете на нея.

— Е, ние ще тръгваме — промърмори Флинт и забута протестиращия кендер към вратата.

— Не! Чакайте! — задави се Лорана. Флинт се обърна и тревожно я загледа.

— Добре ли си? — Той бързо се отправи към нея, когато видя как се отпусна на близкия стол. — Тас, повикай Силвара.

— Не, не, не води никого. Аз съм… добре. Знаеш ли какво пише тук? — попита тя шепнешком.

— Опитах се да му кажа — каза Тас обидено, — но той не ми позволи.

С трепереща ръка Лорана подаде свитъка на Флинт. „Танис Полуелфът беше ранен в битката при Вингаард. Макар в началото да смяташе, че раната му е лека, тя се влоши и сега дори Черните магьосници не могат да му помогнат. Наредих да го доведат в крепостта Даргаард, за да грижа за него. Той иска да му позволиш да бъде с теб, за да може да ти обясни всичко и да умре спокоен.

Предлагам ти следното. Ти държиш в плен моя офицер Бакарис, който беше заловен близо до Вингаард. Ще го разменя за Танис. Размяната ще стане утре призори в горичката извън градските стени. Доведи Бакарис. Ако не ми вярваш, доведи Флинт Файърфордж и Таселхоф Бърфут, никой друг! Приносителят на тази бележка чака пред адските врати. Срещни се с него утре при изгрев. Ако той оцени, че всичко е наред, ще те заведе при Полуелфа, ако не, никога няма да го видиш жив. Правя го, защото и двете сме жени и се разбираме. Китиара“

Настъпи неловка тишина, после Флинт изсумтя и нави ръкописа.

— Как може да си толкова спокоен! — извика Лорана и го изтръгна от ръката му. — А ти — очите й яростно се втренчиха в Таселхоф, — защо не ми каза по-рано? Откога знаеш? Прочел си, че умира, но си толкова…

Той я погледна с отворена уста.

— Лорана, нали не мислиш, че Танис…

— Вие не вярвате ли на това съобщение? — попита тя недоверчиво, местейки погледа си от единия към другия.

— Разбира се, че не! — каза Флинт.

— Това е номер — допълни Тас. — Даде ми го един драконянин! Пък и Китиара сега е Драконова Господарка. Какво ще прави Танис с нея…

Лорана пребледня и скри лицето си. Таселхоф млъкна и погледна Флинт.

— Значи това е… — каза меко джуджето. — Видяхме, че говориш с Китиара на стената на Кулата на Клерикалите. Явно сте обсъждали нещо повече, освен смъртта на Стърм, нали?

Лорана кимна, втренчена в отпуснатите в скута си ръце.

— Не ви казах — прошепна тя едва чуто. — Не можех… Надявах се… Тя каза… че е оставила Танис в някакъв град на име Флотсам… за да се грижи за нещата, докато я няма.

— Лъжкиня! — извика Тас.

— Не — поклати глава Лорана. — Когато казва, че като жени се разбираме, е права. При Кулата тя спомена и за съня. — Лорана вдигна глава. — Помните ли го?

Флинт кимна неловко, а Таселхоф запристъпва от крак на крак.

— Само Танис може да й е казал за съня, който всички сънувахме — продължи Лорана, като преглътна задушаващото я чувство. — В този сън аз го видях с нея, видях и смъртта на Стърм, както и моята. Той се сбъдва…

— Чакай малко. — Флинт се вкопчи в реалността като удавник за сламка. — Казваш, че си видяла смъртта си, веднага след тази на Стърм. Но ти си жива, а и нищо не разкъса тялото на Стърм.

— И аз не умрях както в съня — бързо добави Тас. — Отключвах много ключалки, е, не много, но и досега не съм попаднал на отровна. Пък и Танис не би…

Флинт му хвърли предупредителен поглед и той млъкна. Но Лорана видя всичко и разбра. Устните й се свиха.

— Напротив, и двамата знаете, че я обича. — Тя замълча и след малко продължи: — Ще го направя. Ще разменя Бакарис.

Флинт въздъхна. Знаеше, че така ще стане.

— Лорана…

— Не, изслушай ме! — прекъсна го тя. — Ако Танис получи съобщение, че умираш, какво мислиш, че ще направи?

— Това не е важно — промърмори Флинт.

— Той би влязъл и в ада, би избил хиляди дракона, за да дойде при теб…

— Не и ако е командир на армия. Ако има отговорности и хората зависят от него.

Лицето й стана безстрастно и студено.

— Не съм искала тези отговорности, не са ми притрябвали… Ще направим да изглежда така, сякаш Бакарис е избягал…

— Не го прави, Лорана — замоли я Тас. — Той е офицерът, който донесе телата на Дерек и Лорд Алфред във Високата Кула на Клерикалите; офицерът, когото ти простреля в ръката със стрела. Той те мрази. Видях как те гледаше в деня, когато го пленихме!

Флинт свъси вежди.

— Лордовете и брат ти са още долу. Да обсъдим най-добрия начин, по който да постъпим…

— Няма да обсъждам нищо — отсече Лорана, като вдигна на брадичката си с упоритост, която джуджето добре познаваше. — Аз съм генералът. Аз ще реша.

— Може би трябва да се посъветваш с някого…

— С кого? — попита тя горчиво. — С Гилтанас? И какво да му кажа? Че Китиара и аз искаме да си разменим любовниците? А и рицарите ми дължат нещо, заради това, което направих. Ще приема Бакарис като отплата.

— Лорана — Флинт отчаяно се опитваше да измисли как да проникне зад студената й маска, — при размяната на затворници има протокол, който трябва да се спазва. Права си, ти си генералът и трябва да знаеш колко важно е това. Достатъчно дълго си живяла в двора на баща си…

Това беше грешка. Джуджето го разбра веднага щом го каза и вътрешно изстена.

— Вече не съм в двора на баща ми! — избухна Лорана. — Протоколът да върви по дяволите!

Тя се изправи и го изгледа студено, сякаш току-що се е запознала с него. Джуджето си припомни вечерта, когато избяга от къщи, следвайки детинското си увлечение по Танис.

— Благодаря, че ми донесохте съобщението. Имам много работа до сутринта. Ако държите на Танис, моля ви, върнете се в стаите си и не казвайте нищо на никого.

Тас хвърли на Флинт тревожен поглед. Джуджето се изчерви и се опита бързо да поправи грешката си.

— Лорана, ако вече си решила, ще те подкрепя. Просто съм един стар, опърничав дядо, това е всичко. Тревожа се за теб, макар че си генерал. Трябва да ме вземеш със себе си, както пише в бележката…

— Мен също! — извика Тас възмутен.

Флинт му хвърли яростен поглед, но Лорана не го забеляза. Изражението й се смекчи.

— Благодаря ви — каза тя уморено. — Съжалявам, че бях рязка с вас. Но смятам, че трябва да отида сама.

— Не — заяви решително Флинт. — Аз обичам Танис колкото и ти. Ако има вероятност да уми… — Той се задави и изтри очите си с ръка. После преглътна буцата в гърлото си. — Искам да бъда с него.

— И аз — промърмори Тас тихичко.

— Добре — усмихна се тъжно Лорана. — Сигурна съм, че и той би искал да бъдете там.

Тя изглеждаше толкова убедена, че ще види Танис, затова джуджето направи последно усилие.

— Лорана, ами ако това е капан? Засада… Изражението й отново замръзна. Очите й се присвиха гневно и думите на Флинт се изгубиха в брадата му. Той погледна Тас, но кендерът само поклати глава. Старото джудже въздъхна.

Глава 2Неприятните последици на неуспеха.

— Ето я крепостта Даргаард, сър — каза драконът, огромно червено чудовище с блестящи черни очи и криле, под чийто размах, сякаш настъпваше нощта. — Ще я видите ясно на светлината на луната, когато облаците се разкъсат.

— Виждам я — отвърна дълбок глас.

Доловил унищожителния гняв в тона на мъжа, драконът бързо започна да се спуска спираловидно, като проучваше променящите се въздушни течения между планините. Той наблюдаваше нервно крепостта, заобиколена от каменистите чукари на назъбените планини и търсеше място, където да кацне гладко, за да не раздруса Лорд Ариакас.

Някога, когато светът бил млад, твърдината Даргаард красяла планинските склонове, а розовите й стени се издигали зашеметяващо от скалите и наподобявали истинска роза. „Но сега, помисли си мрачно Акариас, тя е мъртва.“ Господарят не беше поет, нито се отдаваше на въображението, но опожареният, срутен замък на скалата приличаше толкова много на увяхнало цвете върху изсъхнал храст, че сравнението хрумна дори на него. Черните решетки с ромбовидни стъкла, които свързваха срутените кули, вече не оформяха листенца на роза. По-скоро приличаше на паяжина на насекомо, загинало от собствената си отрова.

Големият червен дракон направи последен кръг. Южната стена, заобикаляща двора, се беше срутила на триста метра под основата на скалата по време на Катаклизма, оставяйки свободен достъпа до портите на самата крепост. Драконът въздъхна от облекчение, когато видя гладките плочи отдолу, прорязни тук-таме от пукнатини в зидарията, но подходящи за меко кацане. Дори драконите, които не се страхуваха почти от нищо, намираха за по-здравословно да не дразнят Лорд Ариакас.

Драконяните, които се намираха в двора, внезапно се раздвижиха трескаво като мравуняк, обезпокоен от приближаването на пчела. Те викаха и сочеха нагоре. Капитанът на нощната стража пристигна бързо на укрепленията и погледна надолу. Ято червени дракони тъкмо кацаха и един от тях носеше офицер, съдейки по бронята му. Капитанът наблюдаваше притеснен как мъжът скочи от седлото на дракона, преди още да е кацнал. Чудовището яростно замаха с криле и облаци прах се издигнаха към осветените от луната облаци, докато мъжът вървеше през двора към вратата. Черните му ботуши отекваха по паважа като погребални камбани.

Капитанът въздъхна, когато разпозна офицера и от бързина едва не се препъна в един драконянин. След като го наруга, хукна из крепостта да търси командира Гарибаниус.

Бронираният юмрук на лорд Ариакас удари по дървената врата толкова силно, че се разхвърчаха трески. Драконяните се спуснаха да му отворят, след което бързо се отдръпнаха, когато нахлу вътре, заедно с порив студен вятър, който угаси свещите и накара пламъците на факлите да трепнат.

Като хвърли бърз поглед иззад забралото на драконовия си шлем, Ариакис видя, че се намира в огромен кръгообразен коридор със сводест, куполообразен таван. Две гигантски извити стълбища се издигаха от двете страни на входа и водеха до балкон на второто ниво. Докато се оглеждаше, без да обръща внимание на раболепните драконяни, видя Гарибаниус да се появява от една врата на горната площадка на стълбите, нахлузвайки ризата си през глава. Капитанът на стражата вървеше до него и бръщолевеше нещо, сочейки Господаря.

Ариакас веднага се досети на чия компания се е наслаждавал командирът. Очевидно заместваше отсъстващия Бакарис в повече от едно отношение.

„Ето къде е тя!“, помисли Лордът доволно и с бързи крачки изкачи стълбите, като взимаше по две наведнъж. Драконяните се разбягаха от пътя му като плъхове, а капитанът на стражата побърза да се скрие. Аракиас беше изкачил стълбището до половината, преди Гарибаниус да се опомни и да се обърне към него.

— Л-лорд Аракиас — заекна той накрая, като тъпчеше ризата в панталоните си и бързаше надолу по стълбите. — Това е н-неочаквана чест за нас.

— Или по-скоро, непредвидена? — попита меко Аракиас и гласът му отекна със странен металически тембър иззад драконовия шлем.

— Може да се каже — отвърна Гарибаниус с нервен смях. Ариакас продължи да се изкачва с очи, приковани във вратата горе. Осъзнавайки намеренията му, Гарибаниус застана пред него.

— Милорд — каза той извинително, — Китиара се облича. Тя…

Безмълвно, без дори да намали хода, Ариакас замахна и го удари в гръдния кош. Чу се свистене, сякаш издавано от духало, после звук от счупени кости и накрая безчувственото тяло на младежа се удари в стената срещу стълбите. Трупът се свлече на пода, но Лордът дори не го забеляза, защото очите му бяха вперени във вратата.

Лорд Аракиас, главнокомандващ драконовите армии, пряко подчинен на Кралицата на Мрака, беше талантлив човек, направо военен гений, и владееше почти изцяло континента Ансалон. Дори вече се наричаше „Император“. Кралицата се гордееше с него и наградите му бяха многобройни и щедри. Но сега той виждаше красивата си мечта да се изплъзва между пръстите му като дим от есенни пожари. Беше получил съобщения, че силите му са разбити при Палантас и бягат ужасени към крепостта Вингаард, изоставили плановете за обсада на Каламан. Елфите се съюзили с армиите на хората в Северен и Южен Ергот, а планинските джуджета били изпълзели от подземния си дом Торбардин и, според съобщенията, се съюзили с древните си врагове — джуджетата от хълмовете и група хора — като заедно се опитвали да прогонят драконовите армии от Абанасиния. Силванести била освободена, а един Драконов Господар бил убит на Ледената Стена. И ако можеше да се вярва на слуховете, група джуджета-земерови държали Пакс Таркас.

Лорд Ариакас изпадна в бяс, докато мислеше за това. Малцина оцеляваха от лошите му настроения, но никой не оставаше жив, ако го е ядосал.

Ариакас наследи поста на баща си, висш духовник на Кралицата на Мрака, доста млад, след като той умря преждевременно в ръцете му. Когато Ариакас беше на две години, стана неволен свидетел как баща му брутално убива майка му, защото се бе опитала да избяга с малкия си син, преди да бъде покварен от злото, обсебило съпруга й.

Аракиас винаги да се отнасяше към баща си с показно уважение, но никога не забрави убийството на майка си. Работеше усърдно и изпъкваше със знанията си, което правеше баща му необикновено горд. Много хора се чудеха дали се е гордял с него и когато деветнайсетгодишният му син го прониза с нож, за да отмъсти за майка си и да седне на трона му.

За Кралицата на Мрака това не беше голяма трагедия, защото скоро откри, че Ариакас е повече от достоен заместник на любимия й духовник. Младежът нямаше особени таланти, но значителните му магически умения привлякоха на негова страна Черните магьосници и си спечели похвалите на злите мъдреци, които го бяха обучавали. Въпреки че премина ужасните Изпитания в Кулата на Висшата Магия, не обичаше магията. Практикуваше я рядко и никога не обличаше Черната роба, която символизираше положението му на магьосник на злите сили.

Истинската страст на Ариакас беше войната. Именно той създаде стратегията, която помогна на Драконовите Господари и техните армии да завладеят почти целия континент Ансалон. Той се погрижи да не срещнат почти никаква съпротива, защото се придвижваше бързо и нападаше хора, елфи и джуджета, преди да имат време да се обединят. Планът му беше през лятото да завладее напълно Ансалон. Драконовите Господари от другите континенти на Крин се отнасяха към него с неприкрита завист и страх, защото той нямаше да се задоволи с един континент. Очите му вече се обръщаха на запад, през морето Сирион.

Но сега беше настъпил пълен крах.

Когато опита да отвори вратата на спалнята на Китиара, се оказа, че е заключена. Той произнесе студено една магическа дума и тя се отвори широко. С ръка на меча главнокомандващият премина през дъжда от искри и сини пламъци, които обгръщаха вратата.

Кит беше в леглото, но при вида му се надигна и прикри гъвкавото си тяло с копринена роба. Дори и заслепен от гняв. Лриакас се възхити от жената, на която беше свикнал да разчита най-много от всичките си военачалници.

Макар пристигането му да я беше заварило неподготвена и да съзнаваше, че е позволила да бъде победена, тя го погледна студено и спокойно. Нито искрица страх, не се появи в кафявите й очи, нито звук не излезе от устните й.

Това го ядоса още повече. Без да каже нищо, той свали драконовия шлем и го хвърли по едно украсено с дърворезба ковчеже, което се разби като стъкло. Като видя лицето му, Китиара за миг изгуби контрол и се отпусна в леглото, нервно играейки си с панделките на робата.

Малко бяха тези, които можеха да гледат Ариакас в лицето без да трепнат. То беше лишено от всякакви човешки чувства. Дори гневът му се проявяваше само в трепкащите мускули около челюстта му. Имаше дълга черна коса, еднодневна брада, а очите му бяха черни и студени като замръзнали езера.

Ариакас за миг стигна до леглото и разкъса балдахина. След това сграбчи късата къдрава коса на Китиара, извлече я от леглото и я хвърли върху каменния под.

Тя падна тежко, от устните й се откъсна вик на болка, но бързо се съвзе и тъкмо се надигаше като котка, когато гласът му я смрази.

— Застани на колене, Китиара — каза той като умишлено бавно извади меча от ножницата, — и наведи глава, както правят осъдените на ешафода, защото аз съм твоят палач. Така заплащат моите командири за провала си.

Тя остана коленичила, но вдигна очи към него. Като видя искрите на омраза в кафявите й очи, Ариакас изпита благодарност, че държи меч, но въпреки това й се възхити. Дори пред лицето на смъртта, в погледа й нямаше страх, а само предизвикателство.

Той вдигна ръка, но удар не последва.

Костеливи студени пръсти стиснаха китката му.

— Мисля, че първо трябва да чуеш обяснението на Господарката — прошепна дрезгав глас.

Лорд Ариакис беше силен човек. Можеше да хвърли копие и да прониже тялото на кон, но сега усети, че не можеше да се освободи от студената хватка, която бавно смазваше китката му. Най-накрая, агонизиращ, пусна меча и той издрънча на пода.

Китиара се изправи на крака и с движение на ръката накара подчинения си да освободи Ариакас. Лордът се извъртя и вдигна ръка да призове магия, която би я изпепелила, но изведнъж спря. Той се запрепъва назад, задушавайки се, а магическото заклинение, което искаше да произнесе, изскочи от ума му.

Видя фигура, не по-висока от самия него, облечена в броня на Соламнийски рицар, по-стара от Катаклизма. Символът на Ордена на Розата, гравиран отпред, едва се виждаше, заличен от времето. Воинът не носеше нито шлем, нито оръжие и въпреки това, когато го погледна Ариакас отстъпи още една крачка. Това не беше жив човек! Лицето на създанието беше прозрачно и той виждаше през него отсрещната стена. Бледа светлина просветваше в празните очни кухини. То гледаше право пред себе си, сякаш също виждаше през Ариакас.

— Мъртъв Рицар! — прошепна Ариакас със страхопочитание.

Лордът разтърка китката си, изтръпнала от студа на онези, които бродят в светове, отдалечени от топлината на живата плът. По-уплашен отколкото осмеляваше да си признае, той се наведе да вземе меча си, мърморейки заклинание, което да го предпази от последствията на това смъртоносно докосване. Когато се изправи, той хвърли горчив поглед на Китиара.

— И това… това същество ти служи? — попита Ариакас дрезгаво.

— Нека приемем, че сме се договорили да си служим взаимно — сви рамене тя.

Лордът я гледаше с нарастващо възхищение. Като хвърли бегъл поглед към Рицаря на Смъртта, той прибра меча си в ножницата.

— И винаги ли обитава спалнята ти?

— Идва и си отива, когато реши. — Китиара придърпа гънките на робата плътно около себе си, повече заради студения пролетен въздух, отколкото от свян. — Все пак това е неговият замък.

Ариакас зарея поглед, докато умът му прехвърляше древните легенди.

— Лорд Сот! — извика и се обърна към фигурата. — Рицар на Черната Роза.

Рицарят кимна утвърдително.

— Бях забравил древната история на замъка Дааргард — промърмори Ариакас, като гледаше замислено Китиара. — Ти имаш повече кураж, отколкото дори аз предполагах, лейди, щом си се заселила в тази прокълната сграда. Според легендата, Лорд Сот командва армия от воини-скелети…

— Много ефективни в битка — прозя се Китиара. Тя отиде до малка масичка при камината и взе кристална гарафа. — Достатъчно е само да те докоснат — усмихна се тя на Ариакас. — Е, ти знаеш какво прави докосването им с онези, които нямат магически умения, за да се защитят. Искаш ли вино?

— Благодаря — отвърна Лордът, с очи вперени в прозрачното лице на рицаря. — Ами черните елфи и жените-банши, които го следват според легендата?

— Ами те са… някъде тук. — Кит потръпна и вдигна чаша. — Сигурно скоро ще ги чуеш. Дамите помагат на Лорда да издържи дългите часове на нощта.

Тя вдигна чашата с вино към устните си, но внезапно пребледня и я остави недокосната. Ръката й леко трепереше.

— Не е приятно — каза тя кратко, после се огледа и попита: — Какво направи с Гарибаниус?

Ариакас изпи на един дъх чашата и направи неопределен жест.

— Оставих го… долу, на стълбите.

— Мъртъв? — Китиара му наля нова чаша.

— Може би. Има ли значение?

— Намирах го за… забавен. Заместваше Бакарис в много отношения.

— Да, Бакарис… — Лордът изпи и втората чаша. — Значи твоят командир се е оставил да го пленят!

— Той беше идиот — каза студено Китиара. — Опита се да язди дракон, въпреки че още не се бе излекувал.

— Чух… Какво стана с ръката му?

— Лорана го простреля със стрела. Вината си беше негова и сега си плаща. Отнех му командването и го направих свой телохранител. Но той настоя да се реабилитира.

— Изглежда не тъжиш за загубата му — констатира Ариакас, вперил поглед в Китиара. Робата, завързана само с две панделки на врата, не скриваше гъвкавото й тяло. Кит се усмихна.

— Не, Гарибаниус е… доста добър заместник. Надявам се, че не си го убил. Ще бъде досадно да търся друг, който да отиде утре до Каламан.

— Какво ще правиш в Каламан? И ти ли ще се предадеш на рицарите? — попита горчиво Лорд Ариакас, чийто гняв се беше върнал с виното.

— Не. — Седнала на стола срещу него, тя го изгледа студено. — Ще ги накарам те да се предадат.

— Ха! Да не са луди! Знаят, че печелят и са прави! — Лицето му почервеня. Той взе гарафата и я изпразни в чашата си. — Дължиш на твоя дух живота си, Китиара. Поне тази вечер. Но той няма вечно да бъде край теб.

— Плановете ми се осъществяват по-успешно, отколкото допусках — отвърна кротко тя, без да се притеснява от пламтящите му очи. — Ако съм заблудила теб, милорд, няма съмнение, че съм заблудила и врага.

— И как си ме заблудила? — попита Лордът с мъртвешко спокойствие. — Да не искаш да кажеш, че не губиш по всички фронтове? Че не те изтласкват от Соламния? Че драконовите копия и добрите дракони не ни разбиха позорно? — Гласът му се повишаваше с всяка Дума.

— Не са! — извика Китиара и кафявите й очи блеснаха. Тя се приведе през масата и хвана ръката му, точно когато се канеше да отпие от чашата си. — Колкото до добрите дракони, милорд, шпионите ми докладваха, че завръщането им се дължи на един елф и на един сребърен дракон, които проникнали в храма в Санктион и открили какво става с яйцата. По чия вина? Кой се е провалил? Охраната на този храм беше твоя отговорност…

Ядосан, Ариакас изтръгна ръката си от хватката й, запрати чашата си в стената, изправи се и я погледна.

— В името на боговете, много си позволяваш! — изкрещя той задъхано.

— Престани да позираш — Китиара се изправи и тръгна към вратата. — Ела в щаба ми и ще ти обясня плана си.

Ариакас се втренчи в картата на северен Ансалон.

— Може и да стане — призна той.

— Разбира се, че ще стане — прозя се Кит и бавно се протегна. — Армиите ми бягаха пред тях като подплашени зайци, но рицарите не бяха достатъчно наблюдателни, за да забележат, че винаги се движим на юг. Дори не се зачудиха защо силите ми се стопяват сякаш във въздуха. И сега, докато говорим, армиите ми се събират в една закътана долина на юг от тези планини и след седмица ще са готови да нападнат Каламан. Загубата на „Златния Генерал“ ще снижи духа им и градът вероятно ще се предаде без бой. После ще си върна всички земи, които привидно сме изгубили. Повери ми командването на армиите на онзи глупак Тоде, изпрати летящите цитадели, за които те помолих, и Соламния ще се моли да я беше наказал втори Катаклизъм!

— А тази… Лорана?

— Няма да ни притеснява. Ариакас поклати глава.

— Според мен тук е слабото ти място. Ами Танис Полуелфът? Няма ли да попречи на плановете ти?

— Той няма значение. Важна е Лорана, а тя е влюбена. — Китиара сви рамене. — Тя ми вярва, Ариакас. Сумтиш, но е така. Вярва на мен, а не на него. Така е с влюбените. На този, който обичаме вярваме най-малко. Беше късмет, че Бакарис попадна в плен при тях.

Доловил промяната в гласа й, Лордът я погледна остро, но тя извърна лице. Той веднага разбра, че не е толкова уверена колкото изглежда и осъзна, че го е излъгала. Полуелфът? Какво ставаше с него? Къде е сега? Ариакас беше слушал много за него, но никога не го бе срещал. Помисли си да я разпита, но после се отказа. По-добре да запази тайната за себе си. Тя му даваше власт над тази опасна жена. Нека се крие зад привидната си самонадеяност и да се чувства спокойна. Той умишлено се прозя с безразличие.

— Какво ще правиш с Лорана? — попита той, защото знаеше, че тя очаква този въпрос. Слабостта му към нежни руси жени бе добре известна на всеки.

Китиара вдигна вежди и го погледна.

— Съжалявам, милорд — каза тя закачливо, — но нейно Мрачно величество я иска. Може би ще я получите, когато Кралицата приключи с нея.

Ариакас потръпна.

— Тогава няма да ми е от полза. Дай я на приятеля си, Лорд Сот. Той обичаше някога елфи, ако си спомням добре.

— Така е — промърмори Китиара и присви очи. Внезапно вдигна ръка. — Слушай! — прошепна тя.

Ариакас замълча. Отначало не чу нищо, но постепенно долови странен звук — сякаш стотици жени оплакваха своите мъртви. Докато се вслушваше, шумът ставаше все по-силен, пронизвайки нощната тишина. Той остави чашата си и се изненада, когато видя, че ръката му трепери. Погледна към Китиара — лицето й бе пребледняло под загара, а големите й очи се бяха разширили. Като почувства погледа му, тя преглътна и облиза сухите си устни.

— Ужасно е, нали? — попита тя с дрезгав глас.

— Виждал съм какви ли не ужаси в Кулите на Висшата Магия, но те бяха нищо в сравнение с това. Какво е то?

— Ела. — Кит се изправи. — Ако не те е страх, ще ти покажа.

Излязоха от стаята и тя го поведе по виещите се коридори на замъка, докато се върнаха при спалнята й над кръглото, сводесто предверие.

— Стой в сянката — предупреди го тя.

„Ненужно предупреждение“, помисли си Ариакас, докато тихо се промъкваха на балкона над кръглото помещение. Когато погледна надолу, се смрази от истински ужас и облян в пот, бързо се отдръпна в сенките на спалнята.

— Как можеш да понасяш това? — попита той, когато Китиара влезе и затвори вратата след себе си. — Всяка нощ ли е така?

— Да. — Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. След миг се беше овладяла. — Понякога си мисля, че съм свикнала, после отново правя грешката да погледна надолу. Песента не е толкова лоша…

— Ужасна е! — потрепери Ариакас и изтри студената пот от челото си. — Значи Лорд Сот седи всяка нощ на трона си, заобиколен от своите воини-скелети и черните вещици му пеят тази кошмарна приспивна песен?

— И тя е винаги една и съща — прошепна Китиара. Тя разсеяно вдигна празната гарафа, но я остави на масата. — Макар миналото да го измъчва, той не може да избяга от него. Непрекъснато размишлява и се чуди какво е можел да стори, за да избегне съдбата, която го е обрекла завинаги да обикаля земята без да намери покой. Черните елфи, които са участвали в падението му, са осъдени да преживяват всичко заедно него. Така е всяка нощ. Всяка нощ той трябва отново да я чуе.

— Какви са думите?

— Вече ги знам така добре, както и той — засмя се Китиара, но потръпна. — Поръчай друга гарафа вино и ще ти разкажа историята му, ако имаш време.

— Имам достатъчно — облегна се Ариакас назад. — Но сутринта трябва да тръгна, ако искаш да ти изпратя цитаделите.

Китиара му се усмихна с очарователната, крива усмивка, която мнозина намираха за неустоима.

— Благодаря, милорд. Този път няма да ви разочаровам.

— Надявам се — каза хладно Ариакас и иззвъня с малкото сребърно звънче. Ако го направиш, ще сметнеш, че неговата съдба — той посочи надолу, където воят беше станал пронизителен — е приятна в сравнение с твоята.

— Както знаеш — започна Китиара, — Лорд Сот бил истински благороден рицар на Соламния, но му липсвала самодисциплина и това станало причина за падението му. Той се влюбил в една красива елфа, ученичка на Върховния жрец на Ищар. По това време бил женен, но мисълта за съпругата му изчезнала при вида на красавицата. Като нарушил свещените брачни и рицарски клетви, Сот се отдал на страстта си. Той прелъстил елфата и я довел да живее в крепостта Даргаард, като й обещал да се ожени за нея, а жена му изчезнала при зловещи обстоятелства.

Китиара потръпна и продължи:

— Според това, което чух от песента, елфата останала вярна на рицаря, дори когато открила ужасните му прегрешения. Молила се на богинята Мишакал да му позволи да се поправи и накрая молитвите й били чути — Лорд Сот получил силата да предотврати Катаклизма, но с цената на собствения си живот. Подкрепян от любовта на момичето, което измамил, той заминал за Ищар, решен да спре Върховния жрец и да възстанови погубената си чест. Но по пътя го спрели елфи, послушнички на Върховния жрец, който знаел за престъплението му и го заплашил със смърт. За да унищожат любовта му към елфата, послушничките го излъгали, че в негово отсъствие тя му изневерила.

Гняв завладял Сот, замъглил ума му и бесен от ревност, той препуснал обратно към крепостта Даргаард. Когато на мерил елфата, я обвинил, че го мами. Тогава започнал Катаклизмът. Огромният канделабър в преддверието паднал на пода и обгърнал в пламъци елфата и детето й. Докато умирала, тя проклела рицаря и го обрекла на вечен живот, изпълнен с ужас. Сот и неговите последователи загинали в огъня, само за да се преродят в този ужасяващ образ.

— Значи това пеят — прошепна Ариакас, заслушан в песента.

Глава 3Клопката…

Бакарис спа неспокойно в килията си. За разлика от дните, когато се държеше надменно и безочливо, нощите му бяха смущавани от еротични видения за Китиара и кошмари за екзекуцията му от ръцете на соламнийските рицари. Или от ръцете на Господарката. Никога не беше сигурен, когато се събуждаше облян в студена пот, кое от двете се е случило. А когато не можеше да заспи, Бакарис ругаеше Лорана, която бе причината за падението му и непрекъснато обмисляше как ще й отмъсти, стига да му падне в ръцете.

Точно за това си мислеше, блуждаещ между съня и бдението, когато звук от ключ, превъртащ се в ключалката, го накара да скочи на крака. Наближаваше зазоряване, часът, в който се извършваха екзекуциите. Може би идваха за него!

— Кой е? — попита дрезгаво Бакарис.

— Шшшт! — заповяда някакъв глас. — Нищо няма да ти се случи, ако мълчиш и правиш каквото ти се каже.

Стреснат, той отново седна на леглото. Беше разпознал гласа. И как не? Нощ след нощ го беше чувал, докато кроеше отмъщението си. Беше Лорана! Видя и две други дребни фигури, скрити в сенките. Джуджето и кендерът вероятно. Те винаги я придружаваха.

Вратата на килията се отвори и Лорана се промъкна вътре. Беше увита в плътна наметка, а в ръка носеше още една.

— Побързай! — каза студено тя. — Облечи това.

— Не и докато не разбера какво става — възпротиви се Бакарис, въпреки че душата му пееше от радост.

— Ще те разменим за… друг пленник.

Бакарис се намръщи. Не искаше да изглежда нетърпелив.

— Не ти вярвам — заяви той и отново легна. — Това е клопка…

— Не ме интересува дали ми вярваш! — нетърпеливо отсече Лорана. — Ще дойдеш, дори ако трябва да те ударя по главата и да те влача! Няма значение дали си в съзнание, стига да те предам на Кит, щом те иска.

Китиара! Значи това е. Какво ли е намислила? Каква игра играеше? Бакарис се колебаеше. Не се доверяваше на Кит повече, отколкото тя на него. Беше способна да го използва за свои цели, което несъмнено правеше и сега. Но когато погледна бледото, напрегнато лице на Лорана, той разбра, че е готова да осъществи заплахата си. Трябваше да изчака благоприятен момент.

— Изглежда нямам избор — каза накрая.

Лунната светлина се процеждаше през решетките на прозореца и осветяваше лицето му. Беше от седмици в затвора и вече нямаше представа за дните. Когато посегна за наметалото, усети, че студените зелени очи на Лорана са приковани в него, присвити от неприязън.

Бакарис вдигна ръка и почеса наболата си брада. — Извинявай, твоя светлост — каза той саркастично, — но прислужниците ти не сметнаха за необходимо да ми донесат бръснач. Знам как космите по лицето отвращават елфите.

За негова изненада думите му предизвикаха силна реакция. Лицето й пребледня, устните й станаха тебеширенобели и тя се овладя с огромно усилие.

— Тръгвай! — подкани го Лорана със задавен глас.

При звука Флинт влезе в стаята с ръка на бойната си брадва.

— Чу какво каза генералът — изръмжа той. — Тръгвай! Защото мизерният ти труп си струва да бъде разменен за Танис…

— Флинт! — Прекъсна го рязко Лорана.

Внезапно планът на Китиара започна да се изяснява в съзнанието на Бакарис.

— Значи ще ме размените за Танис? — Той се взря внимателно в лицето на Лорана, но реакция не последва. Сякаш говореше за непознат, а не за мъжа, в когото беше влюбена. Опита отново, за да провери теорията си. — Не бих го нарекъл пленник, освен ако не става дума за пленник на любовта, но Кит сигурно се е отегчила от него. Горкичкият, ще ми липсва. Ние много си приличаме…

Сега вече последва реакция. Той видя как челюстите й се стегнаха и раменете потръпнаха под наметката. Лорана рязко се извърна и излезе от килията. Оказа се прав. Брадатият полуелф беше замесен в цялата история. Но как? Знаеше, че е напуснал Кит във Флотсам. Отново ли го е открила или той се е върнал при нея? Не че имаше значение, поне за него, но щеше да използва тази информация за собственото си отмъщение. Като си спомни напрегнатото и непреклонно лице на Лорана, осветено от луната, Бакарис мислено поблагодари за благосклонността на Кралицата на Мрака. Джуджето го изблъска през вратата.

Слънцето още не бе изгряло, но бледорозовата линия на източния хоризонт подсказваше, че зората скоро ще настъпи. Улиците на Каламан бяха тъмни и тихи, градът спеше след денонощния гуляй. Дори стражите се прозяваха на постовете си, някои дори хъркаха. Беше лесно за четирите загърнати фигури да стигнат незабелязано до малката заключена врата в градската стена.

— Сега трябва да изкачим стълбите на стената и после слизаме от другата страна — прошепна Таселхоф, докато ровеше из торбите си, за да намери шперцовете.

— Откъде знаеш? — промърмори Флинт, като се оглеждаше нервно.

— Идвал съм в Каламан, когато бях малък — каза Тас. Откри тънка жица и малките му опитни ръце я промушиха в ключалката. — Родителите ми ме водеха. Винаги влизахме и излизахме оттук.

— Защо не сте използвали портите или щеше да бъде прекалено просто? — изръмжа Флинт.

— Побързай! — подкани го нетърпеливо Лорана.

— Щяхме да използваме портите… — продължи Тас, докато въртеше жицата. — А, готово. — Той я извади, прибра я грижливо в торбата и тихо отвори старата врата. — Докъде бях стигнал? А, да, щяхме да минем през портите, но тогава не пускаха кендери в града.

— Но родителите ти въпреки това влизаха? — изсумтя Флинт, докато вървеше след Тас по тясното каменно стълбище.

Джуджето го слушаше с половин ухо, защото наблюдаваше Бакарис, който се държеше прекалено спокойно. Лорана беше напълно потънала в мислите си. Единствените й думи бяха резки подкани да бързат.

— Разбира се — избърбори Тас възторжено. — Те мислеха, че контролът е прекалено строг. Искам да кажа, защо трябваше да бъдем в един и същи списък с таласъмите? Сигурно е станало случайно. Но родителите ми смятаха, че не е учтиво да спорят, затова просто влизахме и излизахме през страничната врата… Стигнахме. Отвори тази врата, обикновено не я заключват. Хей, внимателно. Има стража. Почакай да се махне.

Притиснати до стената, те се стаиха в сенките, докато часовоят, почти спящ, уморено премина покрай тях. После тихо пресякоха стената, влязоха през друга врата, слязоха по ново стълбище и излязоха извън градските стени.

Бяха сами. Флинт се огледа, но не видя никой и нищо в здрача преди зазоряване. Потръпващ, той се сгуши в наметката си, обзет от лошо предчувствие. Ами ако Китиара казваше истината? Ако Танис беше с нея и наистина умираше?

Ядосан, той си наложи да спре да мисли за него. Почти се надяваше това да е клопка! Внезапно рязък глас, който се обади отблизо, го накара да подскочи ужасен.

— Бакарис, ти ли си?

— Да, радвам се да те видя отново, Гакхан. Треперещ, Флинт се обърна и видя една тъмна фигура да се измъква от сянката на стената. Беше плътно увита с наметка, сякаш обинтована и Лорана си спомни описанието на драконянина, направено от Тас.

— Носят ли други оръжия? — попита Гакхан с очи, приковани в бойната брадва на Флинт.

— Не — отвърна остро Лорана.

— Претърси ги — нареди Гакхан на Бакарис.

— Имаш честната ми дума. Аз съм принцесата на Куалинести…

Бакарис пристъпи към нея.

— Елфите имат собствен кодекс на честта — изсъска той. — Поне така каза онази нощ, когато ме простреля с проклетата си стрела.

Лицето на Лорана почервеня, но тя не отговори и не отстъпи, когато той я доближи.

Бакарис застана пред нея, вдигна дясната си ръка с помощта на лявата, после я остави да падне.

— Ти унищожи кариерата и живота ми!

Лорана го наблюдаваше спокойно, без да помръдне.

— Казах, че не нося оръжия.

— Претърси мен, ако искаш — предложи услужливо Таселхоф и уж случайно застана между двамата. — Ето! — Той изсипа съдържанието на една от торбите си върху краката на пленника.

— По дяволите! — изруга Бакарис и го удари по слепоочието.

— Флинт! — извика предупредително Лорана през зъби, виждайки, че лицето му е почервеняло от гняв. При командата й той преглътна яда си.

— Много съжалявам! — изсумтя Тас, докато опипваше земята за вещите си.

— Ако се забавим още, няма да е нужно да викаме стражата — каза Лорана студено, опитвайки се да не потрепва от неприятното докосване на мъжа. — Слънцето всеки момент ще изгрее и ще ни видят съвсем ясно.

— Тя е права, Бакарис — обади се Гакхман и в гласа му се прокрадна остра нотка. — Вземи брадвата на джуджето и да се махаме оттук.

Като погледна към просветляващия хоризонт и плътно увития драконянин, Бакарис изгледа злобно Лорана и грабна брадвата на Флинт.

— Той не е заплаха! Какво може да направи старец като него? — промърмори той.

— Тръгвайте! — нареди Гакхан на Лорана, пренебрегвайки Бакарис. — Трябва да стигнем онази горичка. Прикривайте се и не се опитвайте да вдигнете тревога. Аз съм магьосник и заклинанията ми са смъртоносни. Кралицата на Мрака ми нареди да те заведа жива, генерале, но нямам такива инструкции за приятелите ти.

Те последваха драконянина през откритите поля, като се криеха в сенките, доколкото беше възможно. Когато стигнаха дърветата, Гакхан се обади:

— Ето превоза ни!

— Никъде няма да ходим! — заяви Лорана, стресната от създанията.

Отначало Флинт помисли, че драконите са малки, но когато ги приближи, затаи дъх.

— Змейове! — възкликна той.

Змейовете са далечни роднини на драконите и са по-малки. Господарите ги използват най-вече за разпращане на съобщения, както елфите използват грифоните. Далеч не толкова интелигентни като големите си събратя, те се славят с жестокия си и своенравен характер. Тези в горичката се взираха в групичката с червени очи, а опашките им, подобни на скорпионски жила, се гърчеха заплашително. Пълни с отрова те можеха да убият неприятеля за секунди.

— Къде е Танис? — попита Лорана.

— Състоянието му се влоши — отвърна Гакхан. — Ако искаш да го видиш, трябва да дойдеш в крепостта Даргаард.

— Не. — Тя отстъпи, но Бакарис здраво стисна ръката й.

— Не викай за помощ — каза той сладко — или един от приятелите ти ще умре. Явно ще трябва да направим малка разходка до крепостта. Танис ми е скъп приятел и не искам да пропусне срещата с теб. Гакхан, върни се в Каламан и ни уведоми за реакцията на хората, когато открият, че генералът е изчезнал.

Драконянинът се поколеба, втренчил непроницаемите си очи в него. Китиара го беше предупредила, че може да се случи нещо такова — Бакарис да иска да си отмъсти. Но през това време един от пленниците можеше да избяга и да повика помощ. Бяха прекалено близко до градските стени. По дяволите Бакарис! Гатхан изръмжа, осъзнавайки, че нищо не може да направи, освен да се надява, че Китиара се е погрижила за тази възможност. Той сви рамене и се успокои с мисълта за съдбата на бившия военачалник, когато се върне при Черната дама.

— Разбира се, командире — отвърна драконянинът почтително.

Той се поклони и отново изчезна в сенките. Лицето на Бакарис в миг се промени — издаваше нетърпение, а жестоките бръчки около устата му изпъкнаха.

— Хайде, генерале! — той побутна Лорана към змея.

Но вместо да пристъпи, тя се обърна с лице към него.

— Кажи ми едно — просъска през бледите си устни. — Наистина ли Танис е… с Китиара? В писмото пишеше, че бил ранен при крепостта Вингаард и… умира!

Виждайки тревогата в очите й, не за самата нея, а за полуелфа, Бакарис се усмихна. Никога не беше предполагал, че отмъщението може да бъде толкова сладко.

— Откъде да знам? Нали лежах във вонящия ви затвор? Но ми е трудно да повярвам, че е ранен. Кит никога не го пуска да се бие. Единствените битки, които води са любовните…

Главата на Лорана клюмна. Бакарис сложи ръка на рамото й с фалшиво съчувствие, но тя се дръпна и се извърна, за да скрие лицето си.

— Не ти вярвам! — изръмжа Флинт. — Танис никога не би позволил на Китиара да постъпи така…

— Прав си джудже! — бързо се съгласи Бакарис, чудейки се доколко лъжите му могат да бъдат приети. — Той нищо не знае за това. Черната дама го прати преди седмици в Нерака, за да го подготви за среща с Кралицата.

— Знаеш ли, Флинт — обади се тържествено Тас, — Танис наистина обичаше Китиара. Помниш ли онова празненство в хана „Последен дом“? Празникът на Даровете на живота, когато той стана пълнолетен според законите на елфите и… Какво тържество беше! Помниш ли? Изсипаха халба ейл върху главата на Карамон, когато награби Дезра. А Райстлин пи твърде много вино и едно от заклинанията му изгори престилката на Отик. Тогава Кит и Танис седяха в ъгъла до огнището и заедно…

Бакарис го погледна раздразнено. Не обичаше да му припомнят колко близка беше всъщност Китиара с полуелфа.

— Кажи на кендера да си държи устата затворена, генерале — изръмжа той, — или ще го дам на змея. И двама заложници са достатъчни на Черната дама.

Бакарис го изгледа студено.

— Виждал ли си змей да ухапва някого до смърт?

— Не — изпревари го заинтригуван Тас, — но веднъж видях скорпион. Нещо такова ли е? Не че искам да опитам, — заекна кендерът, като видя как потъмня лицето на Бакарис.

— Стражата на градските стени може да чуе писъците ви — каза бившият пленник на Лорана, — но ще бъде твърде късно.

— Проявих се като глупачка — повтори тихо тя.

— Само кажи — обади се настръхнал Флинт — и ще се бием.

— Не! — отсече Лорана. — Няма да рискувам живота ви. Грешката е моя и аз ще си платя. Бакарис, отведи мен, а приятелите ми пусни на свобода!

— Стига глупости! Никого няма да пусна. — Той се покачи на гърба на змея и протегна ръка на Лорана. — Има само два, затова ще се разделим на двойки.

С безизразно лице тя прие помощта му и седна пред него. Той я прегърна силно със здравата си ръка и се усмихна.

При докосването му лицето й възвърна цвета си и тя опита да се освободи от хватката му.

— Така си в безопасност, генерале — прошепна дрезгаво Бакарис в ухото й. — Не искам да паднеш.

Тя прехапа устни и впери поглед напред, за да не извика.

— Винаги ли миришат толкова ужасно? — попита Тас, гледайки змея с отвращение, докато помагаше на Флинт Да го яхне. — Май по-често трябва да ги карате да се къпят…

— Внимавайте с опашката — отвърна студено Бакарис. — Обикновено змейовете не убиват без да им наредя, но лесно се обиждат.

— О! — преглътна Тас. — Не исках да ги обидя. Предполагам, че след известно време ще свикна с миризмата им…

По сигнал, даден от Бакарис, змейовете разпериха криле и се издигнаха във въздуха, летейки бавно заради необичайния си товар, Флинт здраво стисна Таселхоф и се втренчи в Лорана, която летеше пред тях с Бакарис. От време на време джуджето виждаше как той се притиска до нея, а тя се отдръпва и лицето му потъмняваше от гняв.

— Този човек не ни мисли доброто! — прошепна Флинт на Тас.

— Какво?

— Казвам, че Бакарис не ни мисли доброто! — извика джуджето. — Басирам се, че не следва дадените му заповеди — Гакхан не беше никак доволен да го отпратят.

— Какво? Не те чувам! Този вятър…

— Няма значение.

Внезапно главата на Флинт се замая. Стана му трудно да диша. Като се опитваше да не мисли за себе си, той се загледа мрачно във върховете на дърветата, които се издигнаха над сенките с настъпването на изгрева.

След като летяха около час, Бакарис махна с ръка и змейовете започнаха бавно да кръжат, търсейки открито пространство, за да кацнат. Той им посочи малко голо място, едва видимо между дърветата, и даде заповеди на водача. Змеят се приземи и Бакарис слезе от него.

Флинт се огледа с нарастващ страх. Нямаше и следа от крепост, нито от какъвто и да било живот. Намираха се на малка поляна, обкръжена от високи борове, чиито вековни клони бяха толкова дебели и преплетени, че не пропускаха слънчевата светлина. Гората беше тъмна и изпълнена с движещи се сенки. В единия край на поляната джуджето видя малка пещера, издълбана в канарата.

— Къде сме? — попита Лорана сурово. — Това не е крепостта Даргаард. Защо спряхме?

— Много си наблюдателна — каза мило Бакарис. — Крепостта е на миля нагоре в планината. Черната дама вероятно още не е закусила. Не искаме да бъдем невъзпитани и да я обезпокоим, нали? — Той погледна към Тас и Флинт. — Вие двамата оставате тук — нареди той, точно когато Тас се канеше да скочи долу. Кендерът замръзна.

Бакарис отиде при Лорана и сложи ръка на врата на змея. Незатварящите се очи на звяра следваха всяко негово движение като куче, което очаква да бъде нахранено.

— Слез, генерале! — заповяда Бакарис със зловеща учтивост. — Имаме време за малка… закуска…

Очите на Лорана блеснаха и ръката й посегна към меча, убедена, че е там.

— Стой далеч от мен! — изрече тя с такова достойнство, че Бакарис спря. После се усмихна и сграбчи китката й.

— Не, лейди. На твое място не бих се противил. Помни, че змейовете и приятелите ти са тук. Една дума и те ще загинат много мъчително.

Тя видя как змеят вдигна моментално жилещата си опашка, тръпнещ от жаждата да убива.

— Недей, Лорана… — започна Флинт, но тя му хвърли остър поглед, напомняйки му, че все още е главнокомандващ и позволи на Бакарис да й помогне да слезе на земята.

— Стори ми се, че си гладна — усмихна се той.

— Пусни ги! Ти искаш мен…

— Да, и ти си тук. Но тяхното присъствие ми гарантира, че ще бъдеш послушна.

— Не мисли за нас, Лорана! — изрева Флинт.

— Млъквай! — яростно извика Бакарис.

Той притисна Лорана към тялото на змея и се обърна към двамата й придружители. Кръвта на джуджето се смръзна, когато видя лудостта в очите на мъжа.

— Мисля, че е по-добре да го послушаме, Флинт — преглътна мъчително Тас, — иначе ще я нарани…

— Да я нараня? О, не много — засмя се Бакарис. — Китиара пак ще може да я използва за каквото е решила. Не мърдай, джудже, защото ще ме ядосаш! — предупреди го той, като видя, че Флинт е почервенял от гняв. После се обърна към Лорана: — Китиара не би имала нищо против, ако малко се позабавлявам с теб. Не, не припадай…

Това беше древна хватка от самоотбраната на елфите. Флинт я беше виждал често и се напрегна, готов за действие, когато тя подбели очи, тялото й се отпусна и коленете й се подгънаха. Инстинктивно Бакарис посегна да я хване.

— Недей! Обичам жените да мърдат… Ох!

Юмрукът на Лорана го удари в стомаха и му изкара дъха. Борещ се за въздух, той залитна напред и коляното й го удари точно под брадичката. Докато Бакарис се свличаше в калта, Флинт сграбчи изненадания кендер и го смъкна от змея.

— Бягайте! Бързо! — задъхано извика Лорана, отдалечавайки се от мъжа, който стенеше на земята. — Скрийте се в гората!

С изкривено от гняв лице Бакарис протегна ръка и я хвана за глезена. Тя се препъна и падна по очи, опитвайки се да го ритне, Флинт откърши един клон и замахна към него, но дочул рева му, мъжът се обърна и го удари с опакото на ръката си. След това сграбчи ръката на Лорана, изправи я на крака и погледна Тас, който стоеше над зашеметеното джудже.

— Дамата и аз отиваме в пещерата — каза Бакарис задъхано и изви толкова силно ръката й, че тя извика от болка. — Едно движение и ще й счупя ръката. Когато влезем вътре, не искам да ни безпокоите. Имам кама и ще я държа до врата й. Разбра ли ме, дребен глупако?

— Да, с-сър — заекна Таселхоф. — Не бих си и помислил… Аз-з ще остана тук с-с Флинт.

— И не бягайте в гората. — Бакарис повлече Лорана към пещерата. — Драконяните я охраняват.

— Н-няма, сър — увери го Тас с разширени очи.

Доволен, Бакарис изгледа треперещия кендер, след което заблъска Лорана към входа на пещерата.

Заслепена от сълзи, тя се запрепъва напред. За да й напомни, че е в капан, той отново изви ръката й. Болката беше ужасна, но нямаше начин да се освободи от хватката му. Като се ругаеше за глупостта си, Лорана опита да се пребори със страха си и да мисли трезво. Беше трудно, защото ръката я болеше, а миризмата му на човек й напомняше за Танис.

Сякаш отгатнал мислите й, Бакарис я привлече към себе си и потърка брадясалото си лице в бузата й.

— Ти ще бъдеш поредната жена, която сме споделяли с Полуелфа — прошепна дрезгаво, но изведнъж изкрещя от болка.

За част от секундата хватката му се затегна почти непоносимо, после ръката му се отпусна и падна. Лорана се отскубна и се обърна към него. Кръв се стичаше между пръстите му, притиснати към раната, от която стърчеше малкият нож на Таселхоф. Мъжът извади камата си и замахна към дръзкия кендер.

Нещо прещраква в Лорана и освободи див гняв и омраза, каквито не знаеше, че се крият у нея. Без да се страхува повече, без да я е грижа дали ще оживее, или не тя имаше само една цел — да убие този мъж.

Със свиреп вик тя се хвърли върху него и го събори на земята. Бакарис изрева, но остана неподвижен. Лорана отчаяно започна да търси камата му, но когато осъзна, че той не помръдва, бавно се изправи на крака. Няколко секунди не виждаше нищо от червената пелена, която замъгляваше очите й, а когато тя изчезна, осъзна, че мъжът е мъртъв. Очите му, втренчени в небето, изразяваха огромна изненада. Ръката му още стискаше камата, която беше забил в корема си.

— Какво стана? — прошепна Лорана, трепереща от гняв и отвращение.

— Ти го събори и той падна върху ножа си — обясни спокойно Тас.

— А преди това?

— О, аз го намушках. — Кендерът извади ножа си от Ребрата на мъжа и го погледна гордо. — А Карамон казваше, че нямало да ми свърши работа, освен ако не срещна някой войнствен заек. Чакай само да му разкажа!… Знаеш ли, Лорана — продължи той някак тъжно, — всички подценяват кендерите. Бакарис трябваше да претърси торбите ми. Обаче това с припадъка беше много хитро. Ти наистина ли…

— Как е Флинт? — прекъсна го тя, защото не искаше да си спомня тези ужасяващи мигове. Без да осъзнава напълно какво прави или защо го прави, свали наметката си и я хвърли върху брадясалото лице.

— Ще се оправи — успокои я Тас, гледайки джуджето, което стенеше и разтърсваше глава. — Ами змейовете? Няма ли да ни нападнат?

— Не знам. — Лорана погледна животните. Те се озъртаха напрегнато, чудейки се какво е станало с господаря им. — Чувала съм, че не са много умни и обикновено не действат самостоятелно. Може би, ако не правим резки движения, ще избягаме в гората преди да разберат какво се е случило. Помогни на Флинт.

— Хайде, приятелю — подкани го Тас, докато го теглеше. — Трябва да…

Гласът му се изгуби от див писък, който изразяваше такъв ужас, че косата му настръхна. Той вдигна поглед и видя Лорана да се взира в някаква фигура, която очевидно се беше появила от пещерата. При вида й Таселхоф почувства ужас да обхваща цялото му тяло. Сърцето му заби като полудяло, ръцете му се вледениха. Не можеше да си поеме дъх.

— Флинт! — успя да промълви той, преди гърлото му да се свие окончателно.

Доловило в гласа му нотка, която досега не беше чувало, джуджето с мъка се изправи.

— Какво…

Тас успя само да кимне.

Флинт фокусира замъгления си поглед в посоката, която сочеше кендерът.

— В името на Реоркс! — промълви джуджето с пресекващ глас. — Какво е това?

Фигурата се движеше право към Лорана, която стоеше като омагьосана не можеше да направи нищо, освен да се взира в нея. Облечена в древна броня, фигурата приличаше на соламнийски рицар, но доспехите му бяха почернели, сякаш обгорени от огън, а някаква оранжева светлинасияеше изпод шлема му, който сякаш обгръщаше празно пространство.

Фигурата протегна ръка и Флинт се задави от ужас. Рицарят изобщо не докосна Лорана, но тя изкрещя от болка и се свлече на колене пред призрачното видение. Главата й клюмна и тя падна безчувствена от смразяващото докосване. Рицарят се наведе и я вдигна на ръце.

Тас се раздвижи, но фигурата го изгледа със странния си поглед и кендерът застина, втренчен в оранжевите пламъци в очите на създанието. Нито той, нито Флинт можеха да отместят поглед от него, макар ужасът им да беше толкова силен, че джуджето се уплаши да не изгуби разсъдъка си. Само любовта и загрижеността му за Лорана го караха да остане в съзнание. То непрекъснато си повтаряше, че трябва да направи нещо и да я спаси, но не можеше да принуди треперещото си тяло да му се подчини. Огненият поглед на рицаря обходи и двамата.

— Върнете се в Каламан — каза той с кънтящ глас — и им кажете, че сме пленили вашия генерал. Черната Дама ще пристигне утре на обяд, за да уточните условията, при които ще се предадете.

Рицарят се обърна и прескочи тялото на Бакарис. Блестящата му броня премина през трупа, сякаш той не съществуваше и фигурата му се стопи в плътните сенки на гората.

С тръгването му магията изчезна. Тас започна да трепери неконтролируемо, а Флинт с мъка се изправи на крака.

— Тръгвам след него — промърмори джуджето, макар Ръцете му да трепереха толкова силно, че едва успя да вдигне шлема си от калта.

— Н-не — заекна Таселхоф, загледан след рицаря с напрегнато, побеляло лице. — Каквото и да е това създание, не можем да го победим. Аз-з се уплаших, Флинт! — Кендерът нещастно поклати глава. — С-съжалявам, но не мога да се изправя срещу… срещу това нещо отново. Трябва да се върнем в Каламан. Може би ще намерим помощ.

Тас затича през гората. За миг Флинт остана загледан нерешително след Лорана. После лицето му се изкриви в агония.

— Прав е. И аз не мога да тръгна след онова същество. Каквото и да беше, явно не е от този свят.

Флинт се обърна и зърна Бакарис, който лежеше под наметката на Лорана. Остра болка сви сърцето на му. Внезапно си каза с твърда убеденост:

— Той лъжеше за Танис. Китиара — също. Той не е с нея, сигурен съм! Не знам къде е, но някой ден ще трябва да се изправя срещу него и да му кажа… че съм го предал. Той ми поръча да я пазя, а аз се провалих. — Флинт затвори очи, въздъхна и слепешката се запрепъва след кендера, като потриваше лявата си ръка. — Как ще му кажа? — изстена той. — Как?

Глава 4Спокойна интерлюдия.

— Хайде — каза Танис и погледна мъжа, който спокойно седеше пред него, — искам да знам. Ти нарочно ни вкара във водовъртежа. Защо? Знаеше ли, че това място съществува? Къде се намираме? Къде са другите?

Берем седеше пред него на дървен стол, богато украсен с дърворезба, включваща фигури на птици и животни — стил, много разпространен сред елфите. Всъщност той силно напомни на Танис за трона на Лорак в кралство Силванести. Но тази прилика не го успокои и Берем примигна под яростния му поглед. Ръцете му, които изглеждаха твърде млади за тяло на средна възраст, се вкопчиха във вехтите му панталони и той нервно се заозърта.

— Проклятие! Отговори ми! — изрева полуелфът и се хвърли се към Берем. Сграбчи ризата му, вдигна го от стола и силните му ръце се насочиха към гърлото му.

— Танис! — Златна Луна бързо се изправи и сложи ръка на рамото му, но той беше побеснял. Лицето му беше изкривено от страх и гняв. Тя отчаяно се вкопчи в ръцете му, които стискаха Берем и извика на Речен вятър да й помогне.

Варваринът сграбчи Танис за китките и го отскубна от Берем, като го държеше в силната си прегръдка. Отначало полуелфът опита да се освободи, но после въздъхна дълбоко и се отпусна.

— Той е ням — каза сурово Речен вятър. — Дори да искаше, не би могъл да ти каже нищо.

— Мога.

Тримата млъкнаха и стреснато го погледнаха.

— Мога да говоря — продължи спокойно Берем на общия език и разтърка гърлото си, където отпечатъците от пръстите на Танис изпъкваха върху загорялата му кожа.

— Тогава защо се преструваш? — попита полуелфът като дишаше тежко.

Берем продължи да търка врата си с поглед, прикован в него:

— Хората не задават въпроси на човек, който не може да говори.

Танис си наложи да се успокои и да обмисли казаното. Хвърляйки поглед към Речен вятър и Златна Луна, видя, че той се намръщи и поклати глава, а тя леко сви рамене. Накрая придърпа един дървен стол и седна срещу Берем, като внимаваше да не се облегне, защото облегалката бе напукана.

— Берем — полуелфът говореше бавно, овладял нетърпението си, — ти говориш с нас. Това означава ли, че ще отговориш на въпросите ни? Той го погледна и кимна.

— Защо?

Мъжът облиза устни и се огледа.

— Аз… трябва да ми помогнете… да се махна… Не мога да остана тук…

Танис усети, че го полазват тръпки въпреки задуха в стаята.

— В опасност ли си? В опасност ли сме? Какво е това място?

— Не знам! — Берем безпомощно се огледа. — Но знам, че не мога да остана тук. Трябва да се върна!

— Защо? Драконовите Господари те търсят. Един от тях… — Танис се закашля, после продължи хрипливо. — Един от тях ми каза, че ти си ключът към пълната победа на Кралицата на Мрака. Защо? Какво е това, което притежаваш и толкова им трябва?

— Нямам представа! — извика мъжът и сви юмрук. — Знам само, че ме преследват… Бягам им от… от години. Нямам мир, нито покой!

— От колко време, Берем? — попита меко Танис. — От колко време те преследват?

— От години… Не знам колко. — Той въздъхна и изражението му отново стана добродушно. — Аз съм на триста двайсет и две години. Или двайсет и три? Двайсет и четири? — Берем сви рамене. — През повечето време Кралицата ме търсеше.

— Триста двайсет и две? — изуми се Златна Луна. — Но ти си човек! Това не е възможно!

— Да, човек съм — Берем впери сините си очи в лечителката — и знам, че е невъзможно. Умирал съм много пъти. — Погледът му се отмести към Танис. — Ти ме видя да умирам в Пакс Таркас. Познах те, когато дойде на кораба.

— Значи си умрял, когато скалите те затрупаха! — възкликна Танис. — Но ние със Стърм те видяхме на сватбеното пиршество…

— Да, и аз ви видях, затова избягах. — Берем поклати глава. — Как можех да ви обясня, че съм жив? Знам само, че умирам и после възкръсвам. Непрекъснато. — Той подпря глава върху ръцете си. — Искам единствено покой!

Танис го гледаше недоверчиво. Смяташе, че лъже. Не, че умира и възкръсва, това го бе видял със собствените си очи. Но беше убеден, че мъжът знае защо Кралицата на Мрака с такова настървение го преследва!

— Берем, как зеленият камък се е озовал в тялото ти?

— Не знам — отвърна той толкова тихо, че едва го чуха, и инстинктивно се хвана за гърдите, сякаш го боляха. — Камъкът е част от тялото ми, както костите и кръвта. Мисля, че той ме връща към живота.

— Можеш ли да го сваляш? — попита нежно Златна Луна. Тя се отпусна на възглавница до Берем и сложи ръка върху неговата.

Мъжът рязко поклати глава и посивялата му коса падна върху очите му.

— Много пъти съм опитвал, но все едно да изтръгна собственото си сърце!

Танис потрепера и въздъхна с раздразнение. Още нямаше представа къде са. Беше се надявал Берем да им каже… Той отново огледа странната обстановка. Намираха се в някакво помещение в древна сграда, осветено с мека, призрачна светлина, която сякаш се излъчваше от мъха, който покриваше стените като гоблен. Мебелите също бяха стари и в доста окаяно състояние, макар някога да са били скъпи. Нямаха представа откога са тук. Времето се сливаше, нарушавано само когато се хранеха с някои от странните, растения и лягаха да спят.

Танис и Речен вятър бяха изследвали зданието, но не можаха да намерят изход или други признаци на живот. Полуелфът се чудеше дали над мястото не тегне някакво заклинание, което ги задържа вътре, защото всеки път, когато тръгнеха нанякъде тесните слабо осветени коридори неотменно ги връщаха обратно в тази стая.

Почти не помнеха какво е станало, след като корабът потъна във водовъртежа. Танис беше видял как мачтата пада и платната се разкъсват. Беше чул писъците и как една гигантска вълна отнесе Карамон зад борда. Спомняше си червените къдрици на Тика да се стелят по водата, след което тя изчезна. Имаше дракон… и Китиара… Върху рамото му имаше следи от драконски нокти. После се появи друга вълна… Помнеше, че сдържа дъха си, докато усети, че ще умре от болка в дробовете и си помисли, че смъртта ще бъде лесна и желана. А след това изплува над бушуващата вода, само за да бъде отново погълнат. Тогава разбра, че това е краят…

След това се беше събудил на това странно място и видя, че Речен вятър, Златна Луна и Берем са с него.

Отначало Мъжът със Зеления камък изглеждаше уплашен от тях. Свит в един ъгъл, той не ги допускаше до себе си, но Златна Луна беше търпелива, говореше му и му носеше храна. Постепенно нежните и грижи го спечелиха, а и, както Танис сега разбра, отчаяното му желание да се махне оттук.

Когато започна да го разпитва, полуелфът бе убеден, че Берем нарочно е вкарал кораба във водовъртежа, защото е знаел за съществуването на това място. Но сега не беше толкова сигурен. От объркания му и уплашен вид разбираше, че и той няма представа къде се намират. Самият факт, че проговори подсказваше, че казва истината. Изглеждаше отчаян. Искаше да избяга. Но защо?

— Берем — Танис стана и закрачи из стаята. — Според мен това е идеалното място да се скриеш от Кралицата на Мрака…

— Не! — изкрещя мъжът и се надигна. Танис се обърна.

— Защо искаш да се върнеш там, където тя ще те намери?

Берем се сви уплашено на стола.

— Т-трябва да се върна обратно… Трябва да отида на едно място… Търся нещо… и докато не го открия, няма да намеря покой.

— Търсиш! Търсиш! — ядоса се Танис. — Да имаш онова, за което Кралицата би дала целия свят и да не знаеш причината.

— Не мога да ти кажа! — изхленчи Берем.

Танис си пое дъх и затвори очи, за да се успокои. Главата му пулсираше и имаше чувството, че ще се пръсне на хиляди парченца. Златна Луна се изправи, сложи ръце на раменете му и прошепна няколко успокоителни думи, от които той разбра само името на Мишакал. Бавно ужасното усещане изчезна и го остави изцеден и изтощен.

— Добре, Берем — въздъхна Танис. — Съжалявам. Няма повече да говорим за това. Разкажи ми за себе си. Откъде си?

Мъжът се поколеба за миг, очите му се присвиха и тялото му се напрегна.

— Едва ли си чувал за това място. М-малко селце близо до… близо до… — Той преглътна и прочисти гърлото си — Нерака.

— Нерака? — Танис погледна Речен вятър, но той поклати глава.

— Прав е, никога не съм чувал за него.

— И аз — промърмори полуелфът. — Жалко, че Таселхоф и картите му не са тук… Берем, защо…

— Танис! — изкрещя Златна Луна.

Полуелфът скочи и ръката му инстинктивно посегна към меча, който липсваше. Смътно си спомни, че се беше борил да го задържи, но тежестта му го беше повлякла надолу. Като се ругаеше, че не е оставил Речен вятър да пази вратата, той гледаше мъжа в червена роба, който стоеше очертан в рамката й.

— Здравейте — каза той приятелски на общия език.

Червената роба напомни на Танис за Райстлин толкова силно, че погледът му се замъгли. За миг дори помисли, че е той. После очите му се проясниха. Този магьосник беше по-възрастен, много по-възрастен и лицето му изглеждаше добродушно.

— Къде сме? — попита остро Танис. — Кой си ти? Защо бяхме доведени тук?

— Крия КУЕКХ — каза с отвращение мъжът, обърна се и си тръгна.

— По дяволите! — Танис скочи с намерението да го сграбчи и да го върне, но Речен вятър го задържа.

— Успокой се. Той е магьосник. Не можеш да се бориш с него, дори да имаше меч. Ще го последваме, за да видим къде отива. Ако той е омагьосал това място, ще трябва да премахне магията, за да излезе оттук.

Танис си пое дълбоко дъх.

— Прав си, разбира се. Съжалявам, не знам какво ми стана. Чувствам се напрегнат като кожа на барабан. Златна Луна, остани тук с Берем.

— Не! — изкрещя Мъжът със Зеления камък, скочи от стола и се вкопчи в Танис с такава сила, че едва не го събори. — Не ме оставяйте тук! Недейте!

— Няма да те оставим — увери го Танис, като се опитваше да се измъкне от мъртвата му хватка. — Добре, добре, може би е по-правилно да не се разделяме.

Те забързано тръгнаха по мрачния, пуст коридор.

— Ето го! — посочи Речен вятър.

В слабата светлина видяха как крайчето на червената роба изчезва зад ъгъла. Като стъпваха тихо, те го последваха. Коридорът премина в друг, от двете страни на който бяха разположени стаи.

— Това го нямаше преди! — възкликна Речен вятър. — Тук имаше солидна стена!

— Солидна илюзия! — промърмори Танис.

Те тръгнаха по коридора, като се оглеждаха с любопитство. Стаите бяха пълни със същите стари, разностилни мебели. В тях нямаше никой, но въпреки това бяха осветени от същата странна блещукаща светлина. Може би е хан. Ако е така, те явно са единствените му клиенти, и то от стотици години.

Преминаваха през полусрутени коридори и огромни зали с колони, но нямаше време да се оглеждат, защото мъжът с червената роба се оказа забележително бърз. На два пъти помислиха, че са го изгубили, но в последния момент забелязваха робата му да се спуска по кръгло стълбище или да се носи по съседния коридор.

На едно такова разклонение спряха за малко и огледаха двата коридора, чувствайки се изгубени и отчаяни.

— Да се разделим — предложи Танис след малко. — Но не ходете надалеч. — Ще се срещнем пак тук. Речен вятър, ако го видиш, свирни веднъж. Аз ще направя същото.

Мъжът от Равнините и Златна Луна тръгнаха по единия коридор, а Танис, плътно следван от Берем — по другия.

Коридорът водеше до голяма стая, зловещо осветена както останалите в това странно място. Колебаеше се дали да погледне вътре, или да се върне и след кратък размисъл реши да хвърли бърз поглед. Стаята беше празна с изключение на огромна кръгла маса. Когато отиде до нея, видя забележителна карта, покрита с прозрачен кристален купол.

Танис бързо се наведе над нея, надявайки се да разбере къде са и какво е това мистериозно място. Картата беше умалено копие на града и той имаше странното чувство, че градът под него е по-истински от онзи, в който се намира.

„Жалко, че Тас не е тук“ помисли си Танис с копнеж, като си представи какво удоволствие щеше да изпита кендерът.

Сградите бяха построени в античен стил — изящни шпилове се издигаха в кристалното небе и светлината се отразяваше от белите куполи. Каменни арки увенчаваха покритите с цветя булеварди. Улиците бяха разположени подобно на гигантска паяжина, която водеше към центъра на града. Танис почувства, че Берем нервно го дърпа за ръкава и му прави знак да излязат. Макар че можеше да говори, очевидно предпочиташе мълчанието.

— Да, сега — отвърна разсеяно полуелфът, чудейки се дали с помощта на картата могат да се махнат от това място.

Той се наведе над стъклото и се загледа в миниатюрата. Близо до центъра на града имаше големи павилиони и дворци с колони. Стъклени куполи пазеха цветята от зимните снегове. В самия център се издигаше сграда, която му се стори позната, макар никога през живота си да не е бил в този град И все пак я познаваше. Докато я разглеждаше и се опитваше да се сети откъде я помни, космите на врата му настръхнаха.

Беше най-красивата сграда, която някога е виждал, позамайваща от Кулите на Слънцето и Звездите в царството на елфите. Седем кули се издигаха към небето, сякаш възхваляваха боговете за творението им. Централната се извисяваше много по-високо от останалите. Тя не възхваляваше, по-скоро съперничеше на божествата. Разбъркани спомени от думите на учителите му елфи изплуваха в съзнанието му — разкази за Катаклизма, за Върховния жрец…

Танис се отдръпна от миниатюрата и дъхът му изсвистя в тишината. Берем го гледаше с пребледняло лице.

— Какво има? — попита страхливо той и се вкопчи в него.

Полуелфът поклати глава, защото не можеше да проговори. Ужасяващото откритие къде се намират и какво става го заля като алените вълни на Кървавото море.

Объркан, Берем погледна центъра на картата. Очите му се разшириха и той изпищя. Танис никога не беше чувал подобен вик. Мъжът се хвърли върху кристалния купол и го заудря, сякаш искаше да го счупи.

— Градът на Прокълнатите! — стенеше той. — Градът на Прокълнатите!

Танис тръгна към него, за да го успокои, но чу острото изсвирване на Речен вятър, сграбчи Берем и го дръпна от кристала.

— Знам — каза той. — Затова трябва да се махнем оттук. Но как? Как да се измъкнеш от един град, който би трябвало да е изтрит от лицето на Крин? Как да се измъкнеш от град, който лежи на самото дъно на Кървавото море? Как да се измъкнеш от…

Танис избута Берем през вратата и огледа коридора. В ронещия се мрамор бяха издълбани думи. Думи, които Някога бяха описвали едно от чудесата на света. Думи, чиито букви сега бяха покрити с мъх. Но той успя да ги разчете:

Глава 5„Убих го веднъж“

— Видях какво правиш с него! Опитваш се да го убиеш! — извика Карамон на Пар-Салиан. Той бе магьосник с най-висок ранг, оглавяващ последната съществуваща Кула на Висшата магия, която се намираше сред далечните и странни гори на Уейрет, и в момента живееше в Крин.

Двайсетгодишният воин можеше да убие с голи ръце сбръчкания старец в снежнобяла роба. През последните два дни бе изтърпял много неща, но търпението му вече се бе изчерпало.

— Ние не се занимаваме с убийства — каза Пар-Салиан с мекия си глас. — Брат ти знаеше пред какво се изправя, когато се съгласи да премине Изпитанията. Разбираше, че ако не успее, ще заплати с живота си.

— Но не го мислеше — измърмори Карамон и потърка очи с ръка. — А дори и да е било така, не го е интересувало. Понякога неговата… любов към магията замъглява мислите му.

— Любов? Не. — Пар-Салиан се усмихна тъжно. — Не можем да го наречем любов.

— Каквото и да е — тихо каза Карамон — той не е разбрал какво ще правите с него. Не е знаел, че е толкова сериозно…

— Разбира се. Какво би станало с теб, войнико, ако влезеш в битка без да знаеш как да въртиш меча?

— Не се опитвай да хитруваш…

— Какво ще стане? — настоя Пар-Салиан.

— Ще ме убият — отговори воинът с търпението на човек, който разговаря с вдетинил се старец. — А сега…

— Не само ти ще умреш, а и другарите ти, които са разчитали на теб.

— Да — съгласи се нетърпеливо Карамон, готов да продължи с тирадата си, но внезапно замълча.

— Сега разбираш, ли за какво говоря? Не изискваме от всички, които владеят магия да преминат тези Изпитания. Много хора, притежаващи Дарбата, изживяват живота си като използват първите елементарни заклинания, които са научили в училище. Те са достатъчни, за да им помагат във всекидневния живот, а те искат само това. Но понякога се появява човек като брат ти. За него дарбата е повече от възможност да си живее живота. Тя е самия живот! Той търси знания и сила, които могат да бъдат опасни не само за него, но и за околните. Затова принуждаваме всички магьосници, които ще преминат в световете, където може да бъде придобита истинска сила, да се подложат на Изпитанията. Така отстраняваме неспособните…

— Направихте всичко възможно да отстраните Райстлин! — изръмжа Карамон — Той не е неспособен, но е болнав, а сега е ранен и може би умира.

— Не, не е неспособен, точно обратното. Брат ти се справя много добре, войнико. Победи всички си врагове. Държа се професионално. Дори твърде професионално. — Пар-Салиан се замисли. — Чудя се дали някой не е проявил интерес към него.

— Не знам и не ме интересува. Искам само това да спре веднага!

— Няма да ти позволят. Той не умира…

— Не можеш да ме спреш! — заяви студено Карамон. — Магия! Фокуси за деца! Истинската сила! Глупости! Не си заслужава да умреш за това…

— Брат ти смята, че си заслужава — каза меко Пар-Салиан. — Да ти покажа ли колко вярва в магията си? Да ти покажа ли Истинската сила?

Без да обръща внимание на магьосника, Карамон пристъпи напред, за да сложи край на страданията на брат си, но това беше последната му стъпка — поне за известно време. Внезапно замръзна на място, сякаш краката му бяха залепнали за пода. Обзе го страх. Усещането да си напълно в нечия власт беше по-ужасяващо, отколкото да застанеш лице в лице с шест размахващи брадви таласъми.

— Гледай! — Пар-Салиан започна да напява тъжни странни думи. — Ще ти покажа нещо, което би могло да се случи…

Карамон се видя да влиза в Кулата на Висшата Магия и примигна изненадано. Влизаше през врати, вървеше по призрачни коридори. Видението беше толкова ясно, че той погледна тялото си, за да се увери, че не се намира там. Изглежда, се намираше на две места едновременно. Истинската сила! Воинът започна да се поти, после потръпна от студ.

Карамон — онзи в кулата — търсеше брат си. Скиташе нагоре и надолу по пустите коридори, викаше името му и накрая го намери легнал на студения под. Кръв се стичаше от устата му. До него лежеше тялото на черен елф, погубен от магията му. Карамон изтича при брат си, вдигна крехкото му тяло на ръце и без да обръща внимание на слабите му протести да го остави на мира, го понесе към изхода на ужасната Кула. Щеше да го отведе от това място, дори да беше последното нещо в живота му! Но точно когато стигна външната врата, пред тях се появи дух. „Още един изпит“, помисли мрачно Карамон. Е, поне него Райстлин нямаше да държи. Той остави внимателно брат си на земята и се обърна към последното си предизвикателство.

Това, което стана после беше невероятно. Наблюдателят Карамон примигна от удивление. Видя как самият той прави заклинание. Като пусна меча и взе някакви странни предмети в ръка, започна да произнася думи, които не разбираше. От ръцете му се посипаха светкавици и духът изчезна с пронизителен писък.

Истинският Карамон погледна Пар-Салиан невярващо, но магьосникът само поклати глава и безмълвно посочи към видението, което плуваше пред очите на младежа.

Райстлин бавно се изправи.

— Как го направи? — попита той, като се подпираше на стената.

Карамон не знаеше как е могъл да направи нещо, което беше отнело на брат му години обучение! Но се чу да изговаря гладко някакво обяснение. Видя също болката и терзанието по лицето на брат си.

— Не, Райстлин! — изкрещя истинският Карамон. — Това е капан! Аз не мога да направя това! Никога не бих откраднал магията ти! Никога!

Но въображаемият Карамон — надут и безочлив — тръгна да „спасява“ малкия си брат от самия него.

Райстлин протегна ръце към него, но не за да го прегърне. Не. Младият магьосник, болен, ранен и преизпълнен с ревност, започна да изрича думите на заклинание, за което имаше сила.

Пламъци рукнаха от ръцете му и магическият огън обгърна брат му.

Карамон наблюдаваше с ужас, твърде потресен, за да говори, как двойникът му гореше… После видя брат му да се свлича върху студения каменен под.

— Не! Райст…

Хладни нежни ръце докоснаха лицето му. Чуваше гласове, но думите им нищо не му говореха. Ако искаше, можеше да ги разбере, но той не желаеше. Очите му бяха затворени, защото ако ги отвореше трябваше да чуе онези думи и болката щеше да стане истинска.

— Искам да си почина — чу се да казва Карамон и отново потъна в тъмнината.

Наближаваше друга Кула. Кулата на Звездите в Силванести. Райстлин пак беше с него, но този път носеше Черна роба. Сега той трябваше да помогне на Карамон, тъй като беше ранен. Кръв обилно се лееше от ръката му, която бе почти отсечена.

— Трябва да си почина — повтори воинът.

Райстлин внимателно го положи на земята, подпря гърба му на студената стена и си тръгна.

— Райст! Недей! Не можеш да ме оставиш, тук!

Той се огледа и видя орди от неживи елфи. Явно ги бяха очаквали, за да ги нападнат от засада. Едно-единствено нещо ги задържаше — магическата сила на брат му.

— Райст! Не ме оставяй!

— Е, как е да си сам и слаб? — попита го Райстлин.

— Райст! Братко…

— Убих го веднъж, мога да го направя пак!

— Райст! Не! Райст!

— Карамон, моля те… — Друг глас, мелодичен. Нечии нежни ръце го докоснаха. — Събуди се! Върни се при мен! Имам нужда от теб!

Карамон отпъди този глас. Отблъсна ръцете. „Не, не искам да се върна. Няма, уморен съм. Боли ме. Искам да си почина.“

Но ръцете го сграбчиха и го издърпаха от дълбините, в които копнееше да потъне.

И сега пропадаше, пропадаше в ужасяващ червен мрак. Костеливи пръсти се вкопчваха в него, лица без очи се въртяха пред погледа му суети, разтворени в безмълвни писъци Пое си дъх и потъна в кръв. Той се бореше и почти задушен, най-накрая успя да изплува на повърхността и да си поеме дъх. Райстлин! Но той си беше тръгнал! Приятелите му. Танис. И него го нямаше. Вълните го отнесоха. И кораба го нямаше. Разцепи се на две. Видя разкъсани моряци, чиято кръв се смесваше с аленото море.

Тика! Тя беше близо до него и той я привлече към себе си, но не можа да я задържи. Водата я изтръгна от ръцете му и го отнесе. Този път не можеше да изплува на повърхността. Дробовете му горяха, щяха да се пръснат. Смърт… покой… сладък и уютен…

Но ето пак тези ръце! Влачеха го към далечната повърхност. Караха го да диша палещия въздух. Не, пуснете ме!

А после други ръце, силни и настойчиви, които се подаваха от кървавочервената вода, го затеглиха надолу. Пропадаше… навътре… в милостивия мрак. Шепот на магически думи го успокои, той дишаше… дишаше вода… и очите му се затвориха. Водата бе топла и приятна… Той отново беше дете.

Но не съвсем. Близнакът му липсваше.

Не! Пробуждането беше агония. По-добре да остане завинаги в този мрачен сън. По-добре отколкото острата, горчива болка.

Но ръцете отново се вкопчиха в него. Гласът го повика.

— Карамон, имам нужда от теб…

Тика!

— Не съм лечител, но смятам, че ще се оправи. Нека поспи малко.

Тика преглътна сълзите си, опитвайки се да изглежда силна.

— Какво… какво му имаше? — наложи си да попита спокойно, макар че не успя да потисне една тръпка. — Бил ли е ранен, когато корабът… влезе в-във водовъртежа? Така е от четири дни. Откакто ни открихте.

— Ако беше ранен, морските елфи щяха да го излекуват. Това е нещо в душата му. Кой е този Райст, за когото говори?

— Близнакът му — поколеба се Тика.

— Какво стана с него? Умря ли?

— Не съм сигурна какво точно стана. Карамон много го обичаше, а… Райстлин го предаде.

— Разбирам. — Мъжът тържествено кимна. — Това често се случва горе. А вие се чудите защо съм избрал да живея тук.

— Ти спаси живота му, а аз дори не те познавам… не знам името ти.

— Зебюлах — усмихна се мъжът. — И не аз му спасих живота. Той се върна от любов към теб.

Тика сведе глава и червените къдри скриха лицето й.

— Надявам се. Толкова го обичам. Готова съм да умра, за да го спася.

Сега, когато разбра, че Карамон ще се оправи, тя съсредоточи вниманието си върху този странен човек. Забеляза, че е на средна възраст, гладко обръснат, а очите му бяха големи и искрени като усмивката му. Носеше Червена роба и от пояса му висяха торбички.

— Ти си магьосник — внезапно каза Тика. — Като Райстлин.

— А, това обяснява всичко. Докато не беше съвсем на себе си, той ме видя и очевидно се е сетил за брат си.

— Но какво правиш тук? — Тя за пръв път огледа обстановката по-подробно.

Разбира се, беше я видяла, когато мъжът я доведе тук, но тогава имаше други грижи. Сега осъзна, че се намира в стая в някаква рушаща се сграда. Въздухът беше топъл и задушен. Растения цъфтяха буйно заради влагата.

Имаше някакви мебели, но те бяха стари и занемарени като стаята, в която бяха безразборно нахвърлени. Карамон лежеше на едно трикрако легло, а за четвърти крак му служеха купчина стари, плесенясали книги. Тънки струйки вода като малки блестящи змийчета се стичаха по влажната каменната стена. Всичко блестеше от влага, която отразяваше бледозелената призрачна светлина, излъчвана от мъха, покриващ стените. Всичко беше обрасло с мъх в най-различни видове и цветове — тъмнозелен, златистожълт, кораловочервен. Той се изкачваше по стените и се стелеше по куполообразния покрив.

— Какво правя тук? — промърмори тя. — И къде е това тук.

— Тук е… ами, просто тук — отвърна мило Зебюлах. — Щяхте да се удавите, но морските елфи ви спасиха и ви доведоха.

— Морски елфи? Никога не съм чувала за тях. — Тика се огледа с любопитство, сякаш някоя от тях се криеше в гардероба. — Не си спомням елфи да са ме спасявали. Помня само една огромна, добра риба…

— Не е нужно да ги търсиш, защото няма да ги видиш. Те се боят и не вярват на КрияКУЕКХ — „тези, които дишат въздух“ на техен език. Рибите са били морски елфи и това е единствената форма, в която позволяват на КрияКУЕКХ да ги видят. Наричате ги делфини.

Карамон се размърда и простена в съня си. Тика отметна влажната му коса от челото и го успокои.

— Защо тогава са спасили живота ни? — попита тя.

— Познаваш ли някой елф, земен елф? — попита Зебюлах.

— Да — отвърна тихо Тика, като си мислеше за Лорана.

— Тогава знаеш, че за тях животът е свещен.

— Разбирам. И те като земните елфи, предпочитат да отхвърлят света, вместо да му помогнат.

— Правят каквото могат, за да помагат — възрази остро Зебюлах. — Не критикувай онова, което не разбираш.

— Съжалявам — изчерви се Тика. После промени темата. — Но ти си човек. Защо…

— Защо съм тук? Нямам нито време, нито намерение да ти разказвам историята си, защото ти също няма да ме разбереш. Никой не ме разбира.

Тика затаи дъх.

— Има и други? Видя ли други от кораба ни… нашите приятели?

— Зебюлах сви рамене.

— Тук, долу, винаги има други. Развалините обхващат голяма площ и в много от тях има въздушни джобове. Онези, които спасим, откарваме в най-близките жилища. Колкото до приятелите ти, не мога да кажа. Ако са били на кораба с вас, вероятно са мъртви. Морските елфи са ги почели с подходящи ритуали и са изпратили душите им по пътя. — Зебюлах се изправи. — Радвам се, че твоят любим оцеля. Наоколо има много храна. Повечето от растенията, които виждаш, са ядливи. Разходи се из руините, ако искаш. Направил съм заклинание и не можеш да паднеш в морето и да се удавиш. Настанете се удобно. Можеш да намериш още мебели…

— Чакай! — извика Тика. — Не можем да останем тук. Трябва да се върнем на повърхността. Не може да няма някакъв път навън.

— Всички все това ме питат — въздъхна раздразнен Зебюлах. — И, честно казано, съм съгласен, че трябва да има път. Някои хора случайно го намират. Но други, като мен, решават че не искат да заминат. Имам неколцина стари приятели, които са тук от години. Но виж сама. Огледай се. Само внимавай и стой в онази част на руините, която сме подредили. — Той се обърна към вратата.

— Чакай! Не си отивай! — Като подскочи и се спъна в разнебитения стол, на който седеше, Тика затича след магьосника. — Може случайно да видиш приятелите ми. Кажи им, че…

— Съмнявам се — прекъсна я той. — Освен това, без да се обиждаш, разговорът с теб ми омръзна. Колкото по-дълго живея тук, толкова повече КрияКУЕКХ като теб ме дразнят. Те винаги бързат. Никога не са доволни да стоят на едно място. Ти и твоят любим ще бъдете много по-щастливи тук, в този свят, отколкото в горния. Но не, вие ще продължите да търсите обратния път! И какво ви чака там? Предателство! — Той погледна Карамон.

— Там горе има война! — извика страстно Тика. — Хората страдат! Това не те ли интересува?

— Хората там винаги страдат. Нищо не мога да направя и не ме е грижа. Виж докъде те доведе загрижеността! И него! — Зебюлах посочи гневно Карамон, обърна се и си тръгна, затръшвайки паянтовата врата след себе си.

Тика гледаше след него и се чудеше дали да не изтича и да го върне. Той очевидно беше единствената им връзка с там горе. Докато тук долу беше…

— Тика?…

— Карамон! — Тя забрави Зебюлах и отиде при воина, който се мъчеше да се изправи.

— Къде сме, в името на Бездната? — попита той, като се оглеждаше с широко разтворени очи. — Какво стана? Корабът…

— Аз… не съм сигурна — запъна се момичето. — Добре ли си, за да сядаш? Може би трябва да лежиш…

— Добре съм — отсече Карамон, но като я видя да се мръщи на резкия му тон, се протегна и я привлече в прегръдките си. — Съжалявам, Тика. Прости ми. Просто… аз… — Той поклати глава.

— Разбирам. — Тя облегна глава на гърдите му и му разказа за Зебюлах и морските елфи. Карамон слушаше и примигваше объркано, докато осъзнаваше чутото.

— Жалко, че не бях в съзнание — промърмори той. — Този Зебюлах сигурно знае как да се измъкнем оттук. Щях да го накарам да ни покаже.

— Не съм много сигурна. Той е магьосник като… — но като видя болката в очите му, замълча, сгуши се до него и го погали по лицето.

— Знаеш ли, скъпи, в известен смисъл той е прав. Можем да сме щастливи тук. Осъзнаваш ли, че за пръв път сме сами? Наистина сами. А и тук е толкова красиво и спокойно. Тлеещата светлина от мъха е мека и приятна, а не заслепяваща като слънцето. Чуй как водата ромоли, сякаш ни пее. А и тези стари, стари мебели, това смешно легло…

Тика замълча, когато ръцете на Карамон се затегнаха около нея и устните му докоснаха косите й. Любовта към него я заля и сърцето й замря от болка и копнеж. Тя го прегърна, притисна го към себе си и почувства как сърцето му бие до нейното.

— О, Карамон! — прошепна задъхано тя. — Искам да сме щастливи! Моля те! Знам, че по някое време ще трябва да намерим останалите и да се върнем на горния свят. Но сега нека бъдем сами… заедно!

— Тика! — Карамон я притисна силно, сякаш искаше да слее телата им в едно-единствено живо същество. — Обичам те! Аз… казах ти веднъж, че не мога да те направя своя, докато не съм в състояние напълно да ти се отдам. Все още не мога да го направя!

— Напротив, можеш! — извика яростно Тика, измъкна се от обятията му и го погледна в очите. — Райстлин го няма и трябва да помислиш за собствения си живот!

Воинът поклати глава.

— Брат ми е част от мен, както и аз винаги ще съм част от него. Можеш ли да разбереш това?

Не, не можеше, но кимна и главата й клюмна.

Карамон се усмихна, сложи ръка под брадичката й и повдигна главата й. Очите й, зелени с кафяви пръски, блестяха от сълзи. Кожата й имаше загар от живота на открито и беше по-луничава от всякога. Тези лунички я притесняваха. Тика би дала седем години от живота си за гладка кожа като на Лорана. Но Карамон обичаше всяка луничка, както и къдравата й, бухнала коса.

Момичето видя любовта в очите му и затаи дъх. Той я притегли към себе си и сърцето му заби ускорено, когато прошепна:

— Ще ти дам каквото мога от себе си, ако си съгласна на това. Заради теб ми се иска да е повече.

— Обичам те! — Тя го прегърна през шията.

— Тика… — започна воинът, защото искаше да е сигурен, че го е разбрала.

— Не говори, Карамон…

Глава 6Аполета.

След дълго преследване из улиците на града, чиято порутена красота изглеждаше ужасяваща на Танис, те влязоха в един от красивите дворци в центъра. Преминаха през мъртва градина, озоваха се в някакъв коридор, завиха зад ъгъла и спряха. Мъжът с червената роба не се виждаше.

— Стълби! — извика Речен вятър.

Когато очите му се приспособиха към странната светлина, Танис видя, че стоят на най-горната площадка на стръмно мраморно стълбище и затова бяха изгубили от погледа си мъжа. Когато погледнаха надолу, отново видяха червената роба да се развява.

— Дръжте се в сенките до стената — предупреди Речен вятър и посочи стълбището, което беше толкова широко, че петдесет души можеха да слизат по него един до друг.

Избледнелите и напукани стенописи бяха все още изящни и Танис имаше странното чувство, че нарисуваните хора са по-живи от самия него. Навярно някои от тях са стояли на същото това място, когато ужасяващата планина е поразила Храма на Върховния жрец…

Те слязоха тичешком по стъпалата и стигнаха до широка площадка, украсена със статуи, изработени от злато и сребро в естествен ръст. Оттук стълбите продължаваха надолу към друга площадка, следваха още стълби и така, докато останаха без дъх. Но червената роба продължаваше да се развява пред тях.

Внезапно Танис усети промяна във въздуха — стана по-влажен и мирисът на море се засили. Когато се вслуша, дочу леките плисъци на вода върху камък. Речен вятър го хвана за ръката и го издърпа обратно в сенките. Наближаваха края на стълбището. Мъжът с червената роба беше застанал най-долу и се взираше в басейн с тъмна вода, който се намираше в огромна, изпълнена със сенки пещера.

След малко коленичи и тогава Танис забеляза друга фигура — във водата. Косата й, осветена от факлите, имаше зеленикав оттенък, а нежните бели ръце се подпираха на каменните стълби. Останалата част от тялото беше под водата. Мъжът с червената роба протегна ръка и нежно докосна фигурата.

— Чаках те — каза тя и в гласа й се долови укор.

Танис рязко си пое дъх — говореше езика на елфите. Вече виждаше лицето й, огромните блестящи очи, заострените уши, изящните черти…

Морска елфа!

Приказки от детството нахлуха в главата му, докато се опитваше да следи разговора на мъжа с червената роба и елфата, която му се усмихваше с обич.

— Съжалявам, любима — каза магьосникът успокояващо и седна до нея. — Ходих да видя младежа, за когото беше толкова загрижена. Вече е дооре, макар че се измъкна на косъм. Беше права. Той искаше да умре. Нещо свързано с брат му, магьосник, който го предал.

— Карамон! — промърмори Танис.

Речен вятър го погледна въпросително, защото не разбираше какво си говорят, но той поклати глава, за да не пропусне разговора.

— КуиаКИ’ИчКийкс — каза тя с презрение. Танис беше озадачен, елфите нямаха такава дума.

— Да! — намръщи се мъжът. — След като се убедих, че двамата са в безопасност, отидох да видя някои от другите. Един от тях, полуелф, ми се нахвърли, сякаш искаше да ме изяде! Останалите, които успяхме да спасим, са добре.

— Погребахме мъртвите с почести — каза елфата и Танис долови в гласа й вековната жалба за погубения живот.

— Бих искал да ги попитам какво правеха в Кървавото море на Ищар. Не познавам капитан на кораб толкова глупав, че да посмее да влезе във водовъртежа. Момичето каза, че горе има война. Може би не са имали избор.

Елфата игриво го пръсна с вода.

— Горе винаги има войни! Ти си прекалено любопитен, любими. Понякога си мисля, че ще ме напуснеш и ще се върнеш в твоя свят. Особено, след като говори с тези КрияКУЕКХ.

Танис долови в гласа й загриженост, макар че продължаваше игриво да го пръска.

Мъжът се наведе и я целуна по мократа коса, която проблясваше на светлината на пращящата факла над тях.

— Не, Аполета. Не ме интересуват техните войни и братя, които предават братята си. Нека си имат своите буйни полуелфи и глупавите си морски капитани. Докато магията ми служи, ще живея под водата…

— Като стана дума за буйни полуелфи… — прекъсна го Танис на езика на елфите и бързо се спусна по стълбите.

Речен вятър, Златна Луна и Берем го последваха, макар че нямаха представа какво казва.

Мъжът стреснато се обърна, а Аполета изчезна във водата така бързо, че Танис за миг се замисли дали не си е въобразил съществуването й. Нито вълничка върху тъмната повърхност не показваше къде е била. Когато стигна края на стълбището, той хвана магьосника за ръката, точно когато се канеше да я последва във водата.

— Чакай! Няма да те изям! Съжалявам, че се държах така. Може би ти се струва ужасно, че се промъкнахме след теб, но нямахме друг избор! Знам, че не мога да те спра, ако решиш да направиш заклинание или нещо подобно. Бил съм край магьосници. Но поне ме изслушай. Чух те да говориш за двама от нашите приятели — едър мъж и хубаво червенокосо момиче. Каза, че той едва не умрял, защото брат му го предал. Искаме да ги открием. Няма ли да ни кажеш къде са?

Мъжът се поколеба.

Танис продължи да говори. Трябваше да задържи човека, който можеше да им помогне.

— Видях една жена тук, с теб. Тя е морска елфа, нали? Да, аз съм полуелф, но израснах сред елфи и съм слушал легендите им. Мислех, че са детски приказки. Но и драконите смятах, че не съществуват. В момента горе наистина се води война. Ти си прав. Изглежда винаги някъде се води война. Но тази война няма да си остане само там. Ако Кралицата на Мрака победи, бъди сигурен, че тя ще открие съществуването на морските елфи. Не знам дали под водата има дракони, но…

— Има морски дракони, полуелфе — обади се някакъв глас и Аполета отново се показа. Сред сребърни и зелени искри тя се плъзна по водата и спря до каменните стълби. После се подпря на тях и се вгледа в него с блестящите си зелени очи. — Чухме слухове за завръщането им, но не им повярвахме. Не знаехме, че драконите са се пробудили. По чия вина?

— Има ли значение? — попита уморено Танис. — Те унищожиха древната ми родина. Силванести сега е царство на кошмарите, а обитателите на Куалинести бяха прогонени от домовете си. Драконите убиват и изгарят всичко. Нищо и никой не е в безопасност. Кралицата на мрака има една-единствена цел — да властва над всяко живо същество. Сигурни ли сте, че сте в безопасност дори тук долу? Защото, предполагам, сме под морето.

— Прав си, полуелфе — каза мъжът с червената роба и въздъхна. — Намирате се под водата, в развалините на град Ищар. Морските елфи ви спасиха и доведоха тук, както правят с всички, чиито кораби се разбиват. Знам къде са приятелите ви и ще ви заведа при тях, но повече от това не знам какво да направя за вас.

— Изведи ни оттук — каза уморено Речен вятър, който разбра разговора им, защото за пръв път Зебюлах заговори на общия език. — Коя е тази жена, Танис? Прилича на елфа.

— Морска елфа. Името й е…

— Аполета — отвърна тя и се усмихна. — Простете ми, че не ви поздравявам както е прието, но ние не обличаме телата си като вас, КрияКУЕКХ. Дори след всички тези години не мога да убедя съпруга си да престане да се увива с тази смешна роба, когато излиза на сушата. Той го нарича свян. Затова не искам да притесня него или вас като изляза да ви поздравя.

Изчервен, Танис преведе думите й на приятелите си. Очите на Златна Луна се разшириха. Берем, изглежда, не чу. Той беше потънал в някакъв свой свят и само от време на време разбираше какво става край него. Изражението на Речен вятър не се промени. Очевидно вече нищо, свързано с елфите не го изненадваше.

— Морските елфи са ни спасили — продължи Танис, — защото и те смятат, че животът е свещен и помагат на всички изгубени в морето да не се удавят. Този мъж, нейният съпруг…

— Зебюлах — представи се той и протегна ръка.

— Аз съм Танис, а това са Речен вятър и Златна Луна от Кве-шу и Берем… — Той млъкна, защото не знаеше какво още да каже.

Аполета учтиво се усмихна, но усмивката й бързо изчезна.

— Зебюлах, доведи приятелите им.

— Ще дойдем с теб — предложи Танис. — Ако си мислел, че съм щял да те изям, нямаш представа какво може да направи Карамон…

— Не. — Аполета поклати глава. — Изпрати варварите, полуелфе. Ти остани тук. Искам да си поговорим и да разбера повече за тази война, която, според теб, може да ни застраши. Тъжно ми е да чуя, че драконите са се пробудили. Ако е вярно, боя се, че може да се окажеш прав. Нашият свят вече не е в безопасност.

— Ще се върна скоро, любима — каза Зебюлах. Аполета протегна ръка към съпруга си. Той я повдигна до устните си, нежно я целуна и тръгна. Танис бързо преведе на Речен вятър и Златна Луна и те с готовност се съгласиха да отидат да намерят Карамон и Тика.

Докато следваха Зебюлах обратно по призрачните полуразрушени улици, той им разказваше легенди за пропадането на Ищар, като им посочваше различни забележителности.

— Когато боговете запратили огнената планина върху Крин, тя ударила Ищар и образувала гигантски кратер в сушата. Морската вода нахлула в него и създала Кървавото море. Много от сградите били унищожени, но някои оцелели и тук-там се образували малки въздушни джобове. Морските елфи открили, че това е отлично място, където да носят мореплавателите, които спасявали от потъващите кораби. Много от тях скоро започвали да се чувстват тук като у дома си.

Магьосникът говореше с гордост, която Златна Луна намери за забавна, макар да не го показа. Това беше гордостта на собственик, сякаш развалините му принадлежаха и той е решил да ги отвори за забавление на широката публика.

— Но ти си човек. Как дойде да живееш тук? — попита Златна Луна.

Магьосникът се усмихна и погледът му сякаш се върна назад през годините.

— Бях млад и алчен и непрекъснато се надявах да открия бърз начин да забогатея. Магическите ми дарби ме доведоха в дълбините на океана, за да търся изгубените богатства на Ищар. Намерих само бижута — нито злато, нито сребро. Една вечер видях Аполета да плува из морските гори преди тя да ме забележи и да се преобрази. Влюбих се в нея… Дълго се борих, докато я направя своя. Тя не можеше да живее в моя свят, а след като бях прекарал толкова време в мир и тишина тук долу, знаех, че за мен също няма живот горе. Но ми е приятно да говоря с хора като вас от време на време, затова понякога скитам из руините, за да видя кого са спасили елфите.

Златна Луна огледа развалините, когато Зебюлах спря, за да си поеме дъх между две истории.

— Къде е легендарният храм на Върховния жрец? — попита тя.

Сянка премина през лицето на магьосника. Гордостта премина в съжаление, примесено с гняв.

— Съжалявам — бързо каза Златна Луна. — Не исках да ти причинявам болка…

— Не, няма нищо — Зебюлах се усмихна тъжно. — Добре е да си спомням за мрака на онова ужасно време. Когато скитам тук, се опитвам да забравя, че това беше град, в който хора се смееха, плачеха, живееха и дишаха. По тези улици играеха деца, както в онази ужасна нощ, когато боговете хвърлиха огнената планина върху нас.

Той помълча за миг, въздъхна и продължи.

— Питате къде е храмът. Вече го няма. На мястото, където стоеше Върховният жрец и крещеше арогантни заповеди към боговете, сега има черна дупка. Макар и пълна с морска вода, в нея не живее нищо. Никой не знае колко е Дълбока, защото морските елфи не плуват близо до нея. Надничал съм в мрачните й, спокойни води, докато ужасът ме обземе. Не вярвам, че свършва някъде. Бездънна е като самото сърце на дявола.

Зебюлах спря на една от тъмните подводни улици и съсредоточено се взря в Златна Луна.

— Виновните бяха наказани. Но защо и невинните? Защо те трябваше да страдат? Ти носиш медальона на Мишакал, Лечителката. Разбра ли нещо? Обясни ли ти тя?

Златна Луна се поколеба, изненадана от въпроса и потърси отговор в душата си. Речен вятър стоеше до нея, суров и мълчалив както винаги, без да издава мислите си.

— Аз самата често съм питала. — Тя отиде до Речен вятър й докосна ръката му, сякаш, за да се убеди, че е наблизо. — В един сън бях наказана заради въпросите си, заради липсата си на вяра. Наказана да загубя онзи, когото обичам. — Варваринът я обгърна със силната си ръка и я притисна към себе си. — Но когато се почувствам засрамена от въпросите си, си спомням, че именно те ми помогнаха да намеря древните богове.

Известно време тя мълча. Речен вятър погали сребристо-златистата й коса и тя го погледна усмихната.

— Не — обърна се лечителката към Зебюлах. — Нямам отговор на тази голяма загадка. Все още задавам въпроси и продължавам да пламтя от гняв, когато видя невинните да страдат, а виновните да бъдат възнаграждавани. Но сега знам, че гневът ми може да бъде като ковашки огън. В неговата жарава безформената буца желязо на моя дух се закалява и се превръща в блестящо стоманено острие на вярата ми. И този меч подкрепя слабата ми плът.

Зебюлах мълчаливо изучаваше Златна Луна, застанала сред развалините на Ищар с коса, блестяща като слънцето, което никога вече нямаше да докосне разрушените сгради. Класическата красота на лицето й беше белязана от спомена за тъмните пътища, които бе изминала. Но вместо да я намалят, линиите, издълбани от страдание и отчаяние, я бяха шлифовали. В очите й имаше мъдрост, изместена сега от огромната радост, която идваше от знанието за новия живот, който носеше в себе си.

Погледът на магьосника се отправи към мъжа, който я прегръщаше нежно. И неговото лице носеше белезите на дългите, мъчителни пътища, които беше извървял. Макар сурово и стоическо, силната му любов към тази жена ясно личеше в тъмните му очи и нежността на докосването.

„Може би съм допуснал грешка като останах толкова дълго под водата, помисли си Зебюлах, почувствал се внезапно стар и тъжен. Може би щях да им помогна, ако бях останал горе и бях използвал гнева си, както тези двамата, за да им помогна да открият отговорите. А вместо това аз го оставих да ръфа душата ми, защото ми се стори по-лесно да се скрия тук долу.“

— Не трябва да се бавим повече — каза рязко Речен вятър. — Карамон скоро ще тръгне да ни търси, ако вече не го е направил.

— Да. — Зебюлах прочисти гърлото си. — Трябва да вървим, макар че се съмнявам да са тръгнали нанякъде. Изглеждаше много слаб…

— Ранен ли е? — попита загрижено Златна Луна.

— Физически не — отвърна Зебюлах, когато влязоха в една полусъборена сграда на страничната улица. — Душата му е ранена. Разбрах го преди момичето да ми каже за близнака му.

Дълбока бръчка се появи между изящно очертаните вежди на Златна Луна и устните й се свиха.

— Извини ме, момиче — Зебюлах леко се усмихна, — но виждам закаляващия огън, за който говореше, да блести в очите ти.

Златна Луна се изчерви.

— Казах ти, че още съм слаба. Трябваше да приема безусловно Райстлин и онова, което стори на брат си. Трябваше да имам вяра, че всичко това е част от нещо по-велико, което не мога да си представя. Но се боя, че не мога да го направя. Само се моля боговете да го държат настрани от пътя ми.

— А аз не — каза Речен вятър с дрезгав глас. — Аз не — повтори той мрачно.

Карамон лежеше и се взираше в мрака. Сгушена в прегръдките му, Тика бързо беше заспала. Той усещаше как сърцето й бие, чуваше тихото й дишане. Понечи да прокара ръка през заплетените червеникави коси, които се стелеха на рамото му, но момичето се размърда при докосването му и той спря, уплашен да не я събуди. Трябваше да си почине. Само боговете знаеха откога е будна и бди над него но знаеше, че никога няма да му каже. Когато я беше попитал, само се беше засмяла и го подразни, че хърка. Но и през смеха се усещаше как потрепва гласът й и не иска да го погледне в очите.

Карамон нежно я потупа по рамото и тя се сгуши още по-близо до него. Почувства се спокоен, когато разбра, че спи дълбоко и въздъхна. Само преди няколко седмици й беше заявил, че никога няма да приеме любовта й, ако не може да й отдаде тялото и душата си. Още чуваше думите си: „Първото ми задължение е към брат ми. Аз съм неговата сила.“

Сега Райстлин го нямаше, открил собствената си сила и както беше казал на Карамон: „Нямам нужда от теб.“

„Би трябвало да се радвам, каза си воинът, загледан в мрака. Обичам Тика и знам, че и тя ме обича. Сега, когато сме свободни да изразим тази любов, мога да се обвържа с нея и тя да заеме първо място в мислите ми. Тя обича и се раздава. Заслужава да бъде обичана.

С Райстлин не беше така. Или поне така смятаха всички. Колко пъти съм чувал Танис да пита Стърм, когато мислеше, че не ги чувам, защо се примирявам със сарказмите, обвиненията и надменните му команди. Виждал съм ги да ме гледат със съжаление. Знам, смятат, че понякога мисля бавно и са прави. Аз съм волът, който се движи тежко по пътя и носи товара си без оплакване — така мислят за мен, но не разбират. Те нямат нужда от мен. Дори Тика не се нуждае от мен така, както брат ми. Те никога не са го чували да се буди с писъци през нощта, когато беше малък.

Нямаше кой да го чуе в мрака и да го утеши освен мен. Никога не можеше да си спомни тези сънища, но те бяха ужасни. Слабото му тяло се тресеше от страх, а очите му бяха обезумели от ужасите, които само той съзираше. Вкопчваше се в мен и хлипаше, а аз му разказвах приказки или правех смешни фигурки от сенки по стената, за да прогоня ужасите.

Виж, Райст, казвах му, зайчета… Вдигах два пръста и ги мърдах като заешки уши. След известно време той спираше да трепери, но не се усмихваше. Не му се случваше често, дори като малък. Но се успокояваше. Трябва да спя, много съм уморен, прошепваше и здраво стискаше ръката ми. Но ти стой буден. Бди над съня ми. Дръж ги далеч от мен. Не позволявай да ме хванат.

Няма да позволя никой да те нарани, Райст, обещавах аз.

Тогава той почти се усмихваше и изтощен затваряше очи, а аз стоях буден, докато спеше. Беше забавно. Може би наистина ги държах надалеч, защото докато бдях, кошмарите никога не го нападаха.

Дори като възрастен понякога пак викаше в съня си и посягаше към мен и аз бях там. Но какво ще прави сега? Какво ще прави без мен, когато е сам, изгубен и уплашен в мрака?

Какво ще правя аз без него?“

Карамон затвори очи и тихичко заплака, за да не събуди Тика.

Глава 7Берем.Неочакваната помощ.

— Това е нашата история — завърши разказа си Танис.

Аполета го беше слушала внимателно, приковала зелените си очи в лицето му. Когато свърши, остана безмълвна. Отпуснала ръце отстрани на стъпалата, които водеха към спокойната вода, тя изглеждаше потънала в мисли. Танис не я обезпокои. Усещането за покой и ведрост, което цареше под водата, го успокояваше и утешаваше и мисълта да се върне в суровия, ослепителен свят на слънцето и оглушителния шум изведнъж му се стори страшна. Колко лесно би било да забрави всичко и да остане тук, скрит завинаги в този спокоен свят.

— Ами той? — попита Аполета накрая и кимна към Берем.

Танис с въздишка се върна към реалността.

— Не знам. — Той и погледна Берем, който се взираше в тъмнината на пещерата. Устните му мърдаха, сякаш повтаряше някакъв напев.

— Според Кралицата на Мрака, той е ключът. „Намерете го, казала тя, и победата е моя“.

— Е, намерили сте го вие. Това не ви ли прави победители?

Танис примигна. Въпросът го изненада. Той почеса брадата си и се замисли. Това не му беше хрумвало.

— Така е… той е при нас, но какво да го правим? Кое е това нещо у него, което гарантира победата за която и да е страна?

— Той не знае ли?

— Твърди, че не знае.

Аполета изгледа намръщено Берем.

— Лъже — отсече тя след миг, — но той е човек, а аз знам малко за странния начин, по който работи човешкият ум. Но има начин да откриете. Трябва да отидете до Храма на Кралицата на Мрака в Нерака.

— Нерака? — повтори Танис стреснат. — Но това е… Прекъсна го вик, изпълнен с такъв див страх и ужас, че той едва не скочи във водата. Полуелфът се обърна рязко, очаквайки да види поне орда дракони, но нямаше никой освен Берем, който го гледаше с широко отворени очи.

— Какво има? — попита раздразнено Танис. — Видя ли нещо?

— Нищо не е видял — каза Аполета, като изучаваше с интерес Берем. — Реагира така, когато споменах Нерака…

— Нерака! — повтори мъжът и диво тръскаше главата си. — Зло! Голямо зло! Не… не!

— Ти си от там — припомни му Танис и пристъпи към него.

Берем поклати глава отрицателно.

— Но ти каза…

— Грешка! — промърмори мъжът. — Не говорех за Нерака. Г-говорех за Такар… Такар! За това говорех!

— Говорил си за Нерака. Знаеш, че големият храм на Кралицата на Мрака е там! — каза сурово Аполета.

— Така ли? — Берем погледна право към нея със сините си невинни очи. — Кралицата на Мрака, Храм в Нерака? Не, там няма нищо освен едно малко село. Моето село… — Внезапно се хвана за стомаха и се преви сякаш от болка. — Не ми е добре. Оставете ме на мира — изхленчи той като дете и се затътри към мраморната настилка до ръба на водата. Седна там, притиснал стомаха си и се взря в мрака.

— Берем! — вбеси се Танис.

— Не ми е добре — промърмори мъжът нацупено.

— На колко години каза, че е? — попита Аполета.

— Над триста, или поне така твърди той — каза Танис с отвращение. — Но дори и да е на половината, пак са сто и петдесет, което също не е правдоподобно, дори при хората.

— Знаеш ли — каза замислено Аполета, — Храмът на Кралицата при Нерака е загадка за нас. Той се появи внезапно след Катаклизма, поне доколкото ние знаем, а сега откривам този човек, чиято история е свързана със същото време и място.

— Странно… — Танис отново погледна Берем.

— Да, може да е само съвпадение, но ако следваш достатъчно дълго съвпаденията, ще откриеш, че са свързани със съдбата, както казва съпругът ми — усмихна се Аполета.

— Съвпадение или не, не си представям как ще вляза в Храма на Кралицата на Мрака и ще питам защо претърсва света за мъж, в чиито гърди е враснал зелен камък — заяви Танис и отново седна до водата.

— Сигурно си прав, но ми е трудно да повярвам, че е станала толкова силна. Какво правеха добрите дракони през цялото това време?

— Добрите дракони! — повтори Танис удивен. — Какви добри дракони?

Сега Аполета го погледна учудено.

— Ами, добрите дракони. Сребърните, златните, бронзовите. И драконовите копия. Вероятно сребърните дракони са ви дали онези, които пазеха…

— Никога не съм чувал за сребърни дракони, освен в старите песни за Хума. Също и за драконовите копия. Търсихме ги дълго, но не открихме и следа. Според мен не съществуват освен в детските приказки.

— Това не ми харесва. — Аполета отпусна брадичка върху ръцете си, лицето й изглеждаше бледо и изтощено. — Нещо не е наред. Защо добрите дракони не се борят? Отначало не вярвах на слуховете, че морските дракони са се върнали, защото знаех, че добрите дракони никога няма да го позволят. Но щом те са изчезнали, както разбирам от думите ти, боя се, че морските елфи наистина са в опасност. — Тя повдигна глава и се ослуша. — Ето, идва съпругът ми с приятелите ви. — Тя се отдръпна от ръба. — С него ще отидем при другите елфи и ще обсъдим какво да направим…

— Чакай! Трябва да ни покажете как да се махнем от това място. Не можем да останем тук!

— Но аз не знам пътя — каза Аполета, докато ръцете й описваха кръгове във водата. — Нито Зебюлах. Никога не ни е интересувало.

— Можем да бродим из тези руини седмици наред! А може би завинаги. Не сте сигурни, че някои хора са избягали от това място, нали? Може би просто са умрели.

— Както казах — студено повтори тя, — това никога не ни е интересувало.

— Ами тогава заинтересувайте се! — ядоса се Танис.

Гласът му зловещо отекна над водата. Берем го погледна и стреснато се отдръпна. Очите на Аполета се присвиха гневно. Полуелфът прехапа устни, внезапно засрамен.

— Съжалявам… — започна той, но в този момент Златна Луна пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Танис? Какво има?

— Нищо. — Той въздъхна и погледна покрай нея. — Намерихте ли Карамон и Тика? Добре ли са?

— Да, намерихме ги — отвърна тя и погледът й проследи неговият. Двамата слизаха по стълбите след Речен вятър и Зебюлах. Тика се оглеждаше учудено, а Карамон гледаше право напред. Когато видя лицето му, полуелфът отново се обърна към Златна Луна.

— Не отговори на втория ми въпрос — каза тихо той.

— Тика е добре. Колкото до Карамон… — Тя поклати глава.

Танис отново погледна воина и едва се въздържа да не възкликне от ужас. Никога не би познал веселия добродушен Карамон в този мъж с мрачно, набраздено от сълзи лице и блуждаещи, потъмнели очи.

Като видя изненадата му, Тика отиде до Карамон и мушна ръка под лакътя му. При докосването й воинът сякаш се пробуди от мрачните си мисли и й се усмихна, но в усмивката му имаше някаква неясна нежност и тъга, които по-рано не съществуваха.

Танис отново въздъхна. Още проблеми. Ако древните богове се бяха върнали, какво се опитваха да направят? Да видят колко тежък може да стане товарът, преди да паднат под него? Забавно ли им се струваше това да си затворен под морето… Защо просто не се откаже? Защо да се тормози да търси път нагоре? Ще остане тук и ще забрави всичко. Ще забрави драконите… Райстлин… Лорана… Китиара…

— Танис… — Златна Луна нежно го разтърси. Всички стояха около него и чакаха да им каже какво да правят. Като прочисти гърлото си, той започна да говори, но гласът му пресекна и се закашля.

— Не е нужно да ме гледате! Нямам отговор на въпросите ви. Очевидно сме затворени тук и няма път навън.

Те продължиха да го гледат и вярата и доверието в очите им не угаснаха. Танис яростно изкрещя:

— Престанете да очаквате от мен да ви водя! Аз ви предадох! Не разбирате ли? За всичко съм виновен аз! Намерете някой друг… — Той се обърна да скрие сълзите, които не можеше да спре и се взря в тъмната вода, като се бореше да се овладее. Не разбра, че Аполета го наблюдава, докато не го заговори.

— Може би все пак мога да ви помогна — каза бавно тя.

— Аполета, какво говориш? — Зебюлах забърза към водата. — Помисли…

— Помислих. Той каза, че трябва да сме загрижени за това, което става със света. Прав е. С нас може да се случи същото като с братовчедите ни от Силванести. Те се отрекоха от света и позволиха на злите създания на мрака да бродят из земите им. Предупредени сме навреме. Още можем да се преборим със злото. Идването ви тук може би ни е спасило — обърна се тя към Танис. — Дължим ви нещо в замяна.

— Помогнете ни да се върнем в нашия свят. Аполета мрачно кимна.

— Ще го направя. Къде искате да отидете?

Танис въздъхна и поклати глава. Не беше в състояние да мисли.

— Предполагам, че няма значение — каза уморено.

— В Палантас — внезапно се обади Карамон и дълбокият му глас проехтя над спокойните води.

Останалите го погледнаха в неловката тишина. Речен вятър се намръщи.

— Не! — Аполета пак доплува до стълбите. — Не мога да ви отведа там. Границите ни се простират само до Каламан. Не смеем да плаваме по-надалеч от там. Особено ако това, което казвате е истина, защото отвъд Каламан се намира древният дом на морските дракони.

Танис изтри очите си и се обърна към приятелите си.

— Други предложения?

Те мълчаха и го наблюдаваха. Накрая Златна Луна пристъпи напред.

— Да ти разкажа ли една история, полуелфе? — попита тя и сложи нежната си ръка върху неговата. — История за мъж и жена, изгубени, самотни и уплашени. Понесли огромен товар, те стигнали до един хан. Жената изпяла песен, синият кристален жезъл извършил чудо, но тълпата ги нападнала. Един мъж ги защитил и поел нещата в свои ръце. Един непознат мъж казал: „Ще минем през кухнята“. — Тя се усмихна. — Спомняш ли си, Танис?

— Спомням си — прошепна той — завладян от ласкавия израз на лицето й.

— Чакаме, Танис — каза тя простичко.

Сълзи отново замъглиха погледа му. Той примигна бързо и се огледа. Суровото лице на Речен вятър се беше отпуснало. Полуусмихнат, той сложи ръка на рамото му. Карамон се поколеба за миг, после пристъпи и обгърна Танис в мечешката си прегръдка.

— Заведи ни в Каламан — обърна се полуелфът към Аполета, когато отново можеше да диша. — И без друго отивахме там.

Приятелите спаха на ръба на водата, за да си отпочинат преди пътешествието, което според Аполета щеше да бъде дълго и напрегнато.

— Как ще пътуваме? С лодка ли? — запита Танис, докато гледаше как Зебюлах съблича червената си роба и се гмурка във водата.

Аполета погледна съпруга си, който с лекота плуваше до нея.

— Ще плувате. Не сте ли се чудели как ви доведохме тук? Нашите магически умения и тези на съпруга ми ще ви надарят със способността да дишате във водата така, както сега дишате въздух.

— В риби ли ще ни превърнете? — ужаси се Карамон.

— Предполагам, че така ще изглеждате — отвърна Аполета. — Ще дойдем за вас при отлив.

Тика стисна ръката на Карамон и Танис, който ги видя да си разменят таен поглед, изведнъж се почувства облекчен от товара си. Какъвто и ураган да бушуваше в душата на воина, той беше открил добре защитено пристанище, което щеше да го предпази от бурните води.

— Никога няма да забравим това красиво място — прошепна Тика.

Аполета само се усмихна.

Глава 8Тъмни приливи.

— Татко! Татко!

— Какво има, Малки Роджър?

Свикнал с възбудените крясъци на малкия си син, стигнал възрастта, в която откриваш чудесата на света, рибарят не вдигна глава от работата си. Тъй като очакваше да чуе какво ли не — от морска звезда, изхвърлена на брега, до изгубена обувка, полузаровена в пясъка, — той продължи да кърпи мрежата си, докато момченцето тичаше към него.

— Татко! — извика то и настойчиво се вкопчи в коляното му, като междувременно успя да се оплете в мрежата. — Една хубава дама! Удавила се е!

— Така ли? — попита разсеяно рибарят.

— Хубава дама. Удавена — каза важно момченцето, сочейки с пръстче зад гърба си.

Рибарят преустанови работата си и го погледна. Това беше нещо ново.

— Хубава дама? Удавена?

Детето кимна и отново посочи надолу по плажа.

Бащата присви очи срещу палещото обедно слънце и се взря в брега. После отново погледна сина си и веждите му се събраха в строго изражение.

— Това още една от измислиците на Малкия Роджър ли е? Защото ако е така, пак ще вечеряш прав.

Детето поклати глава с широко отворени очи.

— Не. — То потърка пухкавото си задниче, припомняйки си последното наказание. — Честна дума.

Рибарят се намръщи и отново погледна към морето. Предишната нощ имаше буря, но не беше чул нищо, което да показва, че някой кораб се е блъснал в скалите. Може би някой гражданин с глупавата си лодка за разходка е излязъл вчера в морето и след залез е заседнал на брега. А можеше и да е по-лошо — убийство. Това нямаше да е първото тяло, изхвърлено на брега с нож в сърцето.

Той извика най-големия си син, който миеше дъното на рибарската лодка, остави работата си и се изправи. Канеше се да изпрати момченцето при майка му, но се сети, че то трябва да ги води.

— Заведи ни при хубавата дама — каза рибарят силно и хвърли многозначителен поглед на другия си син.

Малкият Роджър тръгна нетърпеливо по плажа, докато баща му и по-големият му брат пристъпваха бавно, уплашени от онова, което можеха да намерят.

Бяха изминали съвсем малко разстояние, когато рибарят видя нещо, което го накара да се затича. Големият син го последва.

— Явно е имало корабокрушение. Проклети сухоземни плъхове! Кой ги кара да излизат в морето с тези яйчени черупки!

На брега лежеше не една хубава дама, а две, а до тях — четирима мъже. Всички бяха добре облечени. Счупени греди плаваха наоколо, очевидно останките от малка лодка.

— Удавили са се — каза момченцето и се наведе да погали една от хубавите дами.

— Не, не са! — изсумтя рибарят, като потърси пулса на шията на жената.

Един от мъжете вече се раздвижваше, най-възрастният, на вид около 50-годишен. Той седна и объркано се заоглежда. Като видя рибаря, извика ужасен, пропълзя на четири крака и започна да разтърсва един от още несвестилите се спътници.

— Танис, Танис! — извика той и стресна брадатия мъж, който рязко се изправи.

— Не се плашете — каза рибарят като видя тревогата му. — Ще ви помогнем колкото можем. Дейвид, доведи майка си. Кажи й да донесе одеяла и шишето с бренди, което пазя от Зимния празник. Спокойно, госпожо — каза той нежно и помогна на една от жените да седне. — Ще се оправите. Странна работа — промърмори на себе си, докато я прегръщаше и успокоително я потупваше. — Изглежда, никой от тях не е нагълтал вода…

Заведоха корабокрушенците, увити в одеяла, в малката къща на рибаря близо до плажа. Дадоха им да пийнат бренди и всякакви лекове, които семейството смяташе, че помагат при удавяне. Малкият Роджър ги гледаше гордо, защото знаеше, че „ловът“ му ще бъде основна тема на приказките в селото следващата седмица.

— Още веднъж благодарим за помощта — каза Танис признателно.

— Радвам се, че бях тук — отвърна мъжът дрезгаво. — Просто бъдете внимателни. Следващият път, когато излезете с някоя от онези малки лодки, се насочете към брега при първия признак на буря.

— Да, да, разбира се — обърка се Танис. — А сега, ако ни кажете къде се намираме…

— Северно от града — каза рибарят и махна с ръка. — На около 2–3 мили. Дейвид ще ви закара с каруцата.

— Много мило от ваша страна. — Танис се поколеба и погледна приятелите си. Карамон сви рамене. — Знам, че звучи странно, но ние… се отклонихме от курса. До кой град се намираме?

— Каламан, разбира се. — Рибарят ги погледна подозрително.

— О! — засмя се Танис и погледна Карамон. — Нали ти казах, че не сме се отклонили чак толкова, колкото мислеше.

— Какво? — попита воинът с недоумение. — А, да, не сме — добави бързо, когато Тика заби лакът в ребрата му. — Предполагам, че съм сбъркал както обикновено. Нали ме познаваш, никога не мога да се ориентирам…

— Не преигравай! — промърмори Речен вятър и Карамон млъкна.

— Странна дружинка сте — каза рибарят. — Не помните как сте се разбили, а сега излиза, че не знаете и къде сте. Сигурно сте били пияни, но това не е моя грижа. Ако послушате съвета ми, никой от вас не трябва повече да се качва на лодка пиян или трезв. Дейв, докарай каруцата!

Той им хвърли последен, изпълнен с отвращение поглед, качи малкия си син на раменете и се върна на работа. По-голямото момче изчезна, за да докара каруцата.

Танис въздъхна и огледа приятелите си.

— Знае ли някой от вас как попаднахме тук? — попита тихо той. — И защо сме облечени така?

Всички поклатиха отрицателно глави.

— Спомням си Кървавото море и водовъртежа — каза Златна Луна. — Но после все едно съм сънувала…

— Спомням си Райст… — обади се и Карамон. Лицето му потъмня, но Тика сложи ръката си в неговата и изражението му се смекчи. — Спомням си и…

— Не беше сън — промърмори момичето и опря буза в ръката му. Воинът целуна червените й къдрици.

— Аз също си спомням някои неща — Танис мрачно погледна Берем, — но всичко е откъслечно. Не мога да го подредя в ума си. Е, няма смисъл да мислим за миналото, трябва да гледаме напред. Ще отидем в Каламан и ще разберем какво става. Дори не знам кой ден сме, камо ли пък кой месец. После…

— Палантас — довърши Карамон. — Отиваме в Палантас.

— Ще видим — въздъхна Танис. Дейвид се връщаше с каруцата, карана от дръглив кон. Полуелфът погледна към воина. — Наистина ли искаш да намериш брат си? — попита тихичко.

Карамон не отговори.

Приятелите пристигнаха в Каламан късно сутринта.

— Какво става? — попита Танис Дейвид, докато младежът караше каруцата из града. — Празник ли има?

Улиците бяха изпълнени с хора. Повечето магазини бяха затворени и със спуснати капаци. Всички стояха на малки групички и разговаряха оживено.

— Прилича повече на погребение — обади се Карамон. — Сигурно някоя важна личност е умряла.

— Това повече ми прилича на война — промърмори Танис.

Жените плачеха, мъжете изглеждаха тъжни или гневни, децата стояха край тях и ги гледаха уплашено.

— За бога, сигурно сте били пияни, щом не помните — изгледа ги удивено момчето. — Златният Генерал и добрите дракони…

— О, да — каза припряно Танис.

— Ще спра тук, на рибния пазар, за да разбера какво става. — Дейвид скочи на земята.

— Ще дойдем с теб. — Полуелфът махна на останалите.

— Какви са новините? — извика момчето на група мъже и жени, застанали пред магазин, ухаещ на прясна риба.

Неколцина мъже се обърнаха и заговориха едновременно. Танис, който го следваше, долови само откъслеци от оживения разговор.

— Златният Генерал е заловен!… Градът е обречен… Хората бягат… Злите дракони…

Колкото и да се опитваха, спътниците не разбираха нищо. Хората се притесняваха да говорят пред непознати, хвърляха им мрачни, недоверчиви погледи, особено когато забелязаха богатото им облекло.

Приятелите поблагодариха още веднъж на Дейвид, че ги е докарал в града и го оставиха при приятелите му. След кратко обсъждане решиха да отидат на пазара, където се надяваха да разберат повече подробности за онова, което се беше случило. Докато вървяха, тълпата ставаше все по-гъста и накрая трябваше със сила да си пробиват път през претъпканите улици. Хора тичаха насам-натам и разпитваха за последните слухове, клатейки отчаяно глави. От време на време виждаха граждани, набързо събрали вещите си във вързопи, да вървят към градските порти.

— Трябва да си купим оръжие — каза мрачно Карамон. — Новините явно не са добри. Кой мислите е този Златен Генерал? Явно много го ценят, щом изчезването му ги хвърля в такова объркване.

— Вероятно някой соламнийски рицар — предположи Танис. — Прав си, трябва да си купим оръжие. — Той посегна към пояса си. — По дяволите! Имах кесия със странни на вид златни монети, а сега я няма! Сякаш си нямаме други проблеми…

— Чакай малко! — изрева Карамон, опипвайки пояса си. — Какво по… Кесията ми беше тук преди миг! — Той се завъртя рязко и забеляза дребна фигурка, която изчезваше сред тълпите с износена кожена кесия в ръката. — Ей! Ти! Това е мое! — изрева воинът.

Той разблъска хората като вятър слама и хукна след дребния крадец. Бързо го настигна, сграбчи го с огромната си ръка за развяния елек и издърпа гърчещото му се тяло от тълпата.

— Веднага ми върни… Таселхоф!

— Карамон! — възкликна кендерът.

Воинът го пусна удивен. Тас се огледа объркан.

— Танис! — извика той, като видя полуелфа да се промъква през тълпата. — О, Танис!

Кендерът изтича и го прегърна, после зарови лице в пояса му и избухна в сълзи.

Гражданите на Каламан отново се бяха наредили по градските стени. Само преди няколко дни те пак стояха там, но настроението им беше празнично, докато наблюдаваха триумфиращата процесия от рицари, златни и сребърни дракони. Сега бяха тихи, потънали в отчаяние. Гледаха към равнината, докато слънцето се издигаше към зенита си в небето. Беше почти обяд, но те чакаха мълчаливо.

Танис застана до Флинт и го прегърна. Старото джудже едва не обезумя при вида на приятеля си.

Срещата им беше тъжна. С приглушени и прекъсващи гласове двамата подред разказаха какво се беше случило, откакто се разделиха в Тарсис преди месеци. Когато единият се изтощеше, другият подхващаше историята. Така приятелите разбраха за откриването на драконовите копия, унищожаването на драконовото кълбо и смъртта на Стърм.

Танис сведе глава, изпълнен с мъка. Не можеше да си представи света без благородния си приятел. Флинт продължи разказа си с дрезгав глас и описа славната му победа и покоя, който беше намерил в смъртта.

— Сега той е герой в Соламния — завърши джуджето. — Вече разказват легенди за него, както за Хума. Огромната му жертва спаси рицарството, или поне така разказват. Той не би искал нищо повече.

Танис кимна безмълвно и се опита да се усмихне.

— Продължавай. Какво направи Лорана, когато пристигна в Палантас? Още ли е там? Ако е така, ние мислехме да отидем…

Флинт и Тас размениха погледи. Главата на джуджето клюмна, а кендерът отмести поглед встрани, като подсмърчаше и духаше малкия си нос в кърпичка.

— Какво има? — попита Танис и сам не можа да познае гласа си. — Кажете ми!

Флинт бавно разказа какво се бе случило.

— Съжалявам, Танис. Аз я предадох…

Джуджето захлипа толкова жално, че сърцето на полуелфа се изпълни със съжаление и той силно прегърна приятеля си.

— Вината не е твоя, Флинт — каза с глас, предрезгавял от сълзи. — Ако някой е виновен, това съм аз. Заради мен е рискувала живота си, и много повече…

— Ако започнеш да търсиш виновния, ще свършиш проклинайки боговете — обади се Речен вятър и сложи ръка на рамото му. — Така казват в моето племе.

Танис не се успокои.

— По кое време ще дойде… Черната дама?

— На обяд — прошепна Тас.

Беше почти обяд и Танис застана при гражданите на Каламан в очакване на Китиара. Гилтанас стоеше на известно разстояние от него и явно го пренебрегваше. Полуелфът не го обвиняваше. Принцът знаеше защо е заминала Лорана и каква примамка е използвала Черната дама, за да вкара сестра му в капан. Когато студено го запита дали е истина, че е бил с Китиара, Танис не отрече.

— Тогава ще те държа отговорен за онова, което ще се случи с Лорана — каза Гилтанас с треперещ от гняв глас. — И всяка нощ ще се моля на боговете каквато и жестока съдба да я постигне, твоята да бъде сто пъти по-ужасна.

— Съгласен съм с това, стига да я върна обратно! — извика изтерзан Танис, но елфът му обърна гръб.

Хората започнаха да сочат нагоре и да си говорят тихичко. В небето се появи тъмна сянка — син дракон.

— Това е нейният дракон — обяви тържествено Таселхоф. — Видях го при Високите Кули на Клерикалите.

Синьото чудовище закръжи бавно над града и кацна леко на един изстрел с лък от градските стени. Настъпи мъртва тишина, когато ездачката му се изправи в стремената. Тя свали шлема си и гласът й прониза чистия въздух.

— Навярно вече знаете, че залових вашия Златен Генерал — извика Китиара. — Ако ви трябват доказателства, ето ги! — Тя вдигна ръка и Танис видя слънцето да проблясва върху изкусно изработен сребърен шлем. — В другата си ръка, макар и да не можете да видите оттам, държа кичур от косата й. Ще оставя двете неща тук, когато си тръгна, за да имате какво да си спомняте от вашия „генерал“.

Сред хората се понесе дрезгав шепот. Китиара млъкна за момент и ги изгледа студено. Втренчил поглед в нея, Танис заби нокти в кожата си, за да се овладее и една безумна идея го завладя — да скочи от стената и да я нападне.

Виждайки отчаяния му израз, Златна Луна се приближи и сложи ръка на рамото му. Почувства как тялото му се тресе, но при докосването й той се вцепени и успя да се овладее. Тя погледна стиснатите му юмруци и се ужаси при гледката на кръвта, която се стичаше към китките му.

— Лораланталаса е отведена при Кралицата на Мрака в Нерака и ще остане заложница, докато бъдат изпълнени следните условия. Първо, Кралицата иска човека на име Берем Вечния да й бъде предаден незабавно. Второ, добрите дракони да се върнат в Санктион и да се предадат на Лорд Ариакас. Трето, елфът Гилтанас да призове Рицарите на Соламния и елфите от Куалианести и Силванести да сложат оръжие. Джуджето Флинт Файърфордж да накара своите да направят същото.

— Това е лудост! — извика Гилтанас, като пристъпи до ръба на стената и се загледа в Черната Дама. — Не можем да приемем тези условия! Нямаме представа кой е този Берем нито къде да го намерим. Не мога да отговарям за елфите, както и за добрите дракони. Тези искания са ненормални!

— Кралицата не е ненормална — отвърна Китиара спокойно. — Нейно Мрачно величество е наясно, че тези искания изискват време, за да бъдат изпълнени. Имате три седмици. Ако за това време не сте открили Берем, който според нас се намира в района на Флотсам, и не отпратите Добрите дракони, ще се върна и този път ще намерите нещо повече от кичур коса на генерала пред вратите на Каламан.

Китиара направи пауза.

— Ще намерите главата й!

С тези думи тя хвърли шлема на земята и по нейна заповед Скай разпери криле и се издигна във въздуха.

Дълго време никой не проговори и не помръдна. Хората гледаха шлема който лежеше пред стената. Сякаш всичко на този свят се бе събрало в червените панделки, които гордо се вееха от върха му. Изведнъж някой извика ужасено и посочи нагоре.

На хоризонта се появи невероятна гледка. Тя беше толкова ужасна, че отначало никой не повярва. Всеки мислеше, че полудява. Но летящият предмет приближаваше и хората се принудиха да признаят, че е реален, макар това да не намали ужаса им. За първи път виждаха най-изкусното военно средство на Лорд Ариакас — летящата цитадела.

От подземията на храмовете в Санктион Черните магьосници и Жреците на Мрака изтръгваха някоя крепост с основите и я вдигаха в небесата. И сега, открояваща се на фона на тъмносивите буреносни облаци, осветена от назъбените остриета на бели светкавици, заобиколена от стотици ята червени и черни дракони, цитаделата увисна над Каламан, закри обедното слънце и хвърли страховитата си сянка над града.

Хората побягнаха ужасени от стените. Страхът от драконите сякаш ги беше омагьосал, предизвиквайки паника и отчаяние. Но драконите от летящата цитадела не нападнаха. Щяха само да ги наблюдават, за да бъдат сигурни, че рицарите и добрите дракони няма да започнат сражение.

Танис се обърна към приятелите си, които стояха на стените, загледани мрачно в цитаделата. Привикнали със страха от драконите, те можеха да го преодолеят и не бягаха панически като останалите. Най-накрая останаха сами.

— Три седмици — каза Танис отчетливо и всички се обърнаха към него.

За пръв път откакто бяха напуснали Флотсам, те не видяха на лицето му самообвиняващия гняв. В очите му се четеше спокойствие, каквото беше видял Флинт в погледа на Стърм след смъртта му.

— Три седмици — повтори Танис с глас, от който джуджето потрепери. — Това е достатъчно. Отивам в Нерака при Кралицата на Мрака. — Погледът му се насочи към Берем, който стоеше наблизо. — И ти идваш с мен. Очите на мъжа се разтвориха в див ужас.

— Не! — изхленчи той и залитна назад.

Като видя, че се кани да побегне, Карамон протегна огромната си ръка и го задържа.

— Или ще дойдеш с мен в Нерака — каза меко Танис, — или ще те заведа веднага при Гилтанас. Той много обича сестра си и няма да се поколебае да те предаде на Кралицата, ако сметне, че така ще освободи Лорана. Ние знаем, че не е така. Дори да те предадем, това няма да промени нещата, но той не знае. Той е елф и вярва, че тя ще удържи на думата си.

Берем го погледна внимателно.

— Няма ли да ме предадеш?

— Ще разбера какво става — заяви студено Танис, като избегна въпроса. — Но ми трябва водач, който да познава района…

Берем се изтръгна от хватката на Карамон и ги изгледа с изражение на преследвано животно.

— Ще дойда, само не ме давай на елфа…

— Добре. И спри да се вайкаш. Тръгваме на мръкване. Имам да свърша много неща…

Той се извърна рязко, но една силна ръка го хвана за рамото.

— Знам какво ще кажеш, Карамон — каза Танис без да се обръща, — и отговорът е „не“. Берем и аз ще отидем сами.

— Тогава ще намерите сами смъртта си — натърти воинът, като продължаваше здраво да го държи.

— Така да бъде! — Танис безуспешно опита да се освободи. — Няма да взема никой от вас със себе си.

— И ще се провалиш. Това ли искаш? Нима просто търсиш начин да умреш, за да изкупиш вината си? Ако е така, веднага мога да ти предложа меча си. Но ако наистина искаш да освободиш Лорана, ще ти е нужна помощ.

— Боговете ни събраха отново — намеси се и Златна Луна. — Направиха го, когато най-много се нуждаехме един от друг. Това е знак. Не го отхвърляй.

Танис сведе глава. Не можеше да плаче, не му бяха останали сълзи. Таселхоф пъхна малката си ръчичка в неговата.

— Само си представи — каза весело кендерът — в какви каши ще се забъркаш, ако ме няма.

Глава 9Една-едничка свещ.

Каламан беше мъртвешки тих през нощта, след ултиматума на Черната Дама. Лорд Калоф обяви военно положение, което означаваше, че всички таверни трябваше да бъдат затворени, градските порти — заключени и зарезени и никой нямаше право да напуска града. Единствените хора, които можеха да влязат, бяха семействата от малките земеделски и рибарски селища близо до града. Те започнаха да пристигат по залез и разказваха ужасни истории за нападения на драконяни, които плячкосвали и палели.

Макар някои от благородниците да се противопоставиха на подобна драстична мярка, Танис и Гилтанас — като никога единни — принудиха Лорда да вземе това решение. И двамата бяха обрисували с ярки и ужасяващи краски картината на опожаряването на Тарсис. Това се оказа изключително убедително. Калоф направи декларацията си, но после безпомощно ги загледа. Беше очевидно, че няма представа какво да направи, за да защити града. Страшната сянка на летящата цитадела, която висеше над тях, напълно бе обезкуражила Лорда, а и повечето от военните му водачи бяха в същото състояние. След като изслуша някои от безумните им идеи, Танис се изправи.

— Имам предложение, милорд — каза той почтително. — Тук има личност, която притежава необходимите умения да защити този град…

— Ти ли, полуелфе? — прекъсна го елфът с горчива усмивка.

— Не. Ти, Гилтанас.

— Елф? — попита удивено Лорд Калоф.

— Той беше в Тарсис. Има опит в боя с драконяните и драконите. Добрите дракони му вярват и ще му се подчиняват.

— Съгласен съм! — въздъхна облекчено Калоф и се обърна към Гилтанас: — Знаем какво мислят елфите за хората, милорд, и, трябва да призная, повечето хора мислят същото за тях. Но ще ти бъдем вечно благодарни, ако ни помогнеш в този съдбоносен за нас момент.

Гилтанас погледна объркан Танис, но не можа да прочете нищо по брадатото му лице. „Почти прилича на мъртвец“ помисли си той. Лорд Калоф повтори въпроса си, като добави нещо за „възнаграждение“. Очевидно бе решил, че колебанието му се дължи на нежелание да поеме отговорност.

— Не, милорд. — Елфът прекъсна размишленията си. — Не искам и не е нужно никакво възнаграждение. Ако спася хората, това ще ми бъде достатъчна награда. Колкото до това, че сме от различни раси — той отново погледна Танис, — може би научих достатъчно, за да разбера, че това няма никакво значение. И никога не е имало.

— Кажи ни какво да правим? — попита нетърпеливо.

— Първо, бих искал да поговоря с Танис — каза Гилтанас като видя, че полуелфът се готви да тръгва.

— Разбира се. Зад вратата вдясно има малка стая, където можете да поговорите насаме.

Двамата влязоха в богато обзаведена стая и дълго стояха в неловко мълчание. Никой не поглеждаше към другия. Гилтанас пръв наруши тишината:

— Винаги съм презирал хората — каза бавно той, — а сега поех отговорността да ги защитавам. — Той се усмихна. — И се чувствам добре — добави тихо и за пръв път погледна Танис.

Очите им се срещнаха. Мрачното лице на полуелфа за миг се проясни, макар да не отвърна на усмивката му. После отново сведе поглед и се намръщи.

— Отиваш в Нерака, нали? — попита Гилтанас след още една дълга пауза.

Танис кимна безмълвно.

— А приятелите ти? Ще дойдат ли с теб?

— Някои от тях. Всички искат да дойдат, но… — Той усети, че не може да продължи, спомняйки си тяхната преданост.

Гилтанас погледна украсената с дърворезба маса и разсеяно прокара ръка по блестящото дърво.

— Трябва да тръгвам — каза Танис и се отправи към вратата. — Имам още много работа. Планираме да тръгнем в полунощ, след залеза на Солинари…

— Чакай. — Гилтанас сложи ръка на рамото му. — Аз… аз искам да ти се извиня… за това, което казах сутринта. Не, не си тръгвай, изслушай ме. Не ми е лесно да го кажа… Научих много за себе си и уроците бяха трудни. Забравих ги… когато чух за Лорана. Бях ядосан, изплашен и исках да нараня някого. Ти беше най-близо до мен. Каквото и да е направила сестра ми, направила го е от любов към теб. Научих много неща и за любовта… или се опитвам да ги науча. Най-вече се уча на болка. Но това си е мой проблем.

Сега Танис го гледаше. Ръката на Гилтанас още беше на рамото му.

— След като размислих — продължи тихо елфът, — разбрах, че Лорана е постъпила правилно. Трябвало е да отиде, иначе любовта й щеше да бъде безсмислена. Имала ти е доверие, вярвала ти е достатъчно, за да тръгне, когато е разбрала, че умираш, макар това да е означавало да отиде на онова ужасно място…

Главата на Танис клюмна. Гилтанас го стисна за раменете.

— Веднъж Терос Айрънфелд каза, че през целия си живот не е виждал нещо, извършено от любов да е предизвикало зло. Това, което правиш сега също е от любов. И боговете ще те благословят.

— Нима благословиха Стърм? — попита Танис дрезгаво. — И той обичаше.

— А не са ли? Ти откъде знаеш?

Танис поклати глава. Много му се искаше да вярва. Звучеше красиво, прекрасно, като приказките за дракони. Като дете искаше да вярва, че има и дракони…

Той въздъхна и се отдръпна от елфа. Ръката му беше на резето, когато Гилтанас отново проговори.

— Сбогом, братко.

Приятелите се срещнаха до стената при тайната врата, която знаеше само Тас. Тя водеше нагоре по стената и надолу към равнината. Разбира се, Гилтанас можеше да им даде разрешение да минат през главните порти, но Танис смяташе, че колкото по-малко хора знаят за това злокобно пътуване, толкова по-добре.

Те стояха в малката стая на върха на стълбите. Солинари точно потъваше зад далечните планини. Танис, който беше застанал встрани от останалите, наблюдаваше как последните сребърни лъчи докосват укрепленията на ужасяващата цитадела, надвиснала над тях. Виждаше светлини в нея и тъмни силуети, които се движеха край тях Кой живееше в това страховито място? Силите на Черните магьосници и Жреците на Мрака, които я бяха изтръгнали от земята и я караха да се носи между купищата плътни, сиви облаци? Зад себе си чуваше останалите тихичко да разговарят. Всички освен Берем. Вечният, наблюдаван внимателно от Карамон, стоеше настрани, а очите му бяха широко отворени и изпълнени със страх.

Няколко дълги секунди Танис ги наблюдава и накрая въздъхна. Предстоеше нова раздяла и тя така го натъжи, че се чудеше дали има сили за нея. Обърна се бавно и видя последните сияещи лъчи от угасващата светлина на Солинари да докосват прекрасната сребристо-златиста коса на Златна Луна. Видя лицето й — спокойно и ведро, макар че й предстоеше пътуване сред мрак и опасности. И тогава разбра, че има сили. Той въздъхна, отдалечи се от прозореца и отиде при приятелите си.

— Време ли е? — попита нетърпеливо Таселхоф.

Танис се усмихна и ръката му нежно погали щръкналата му коса. В този непрестанно променящ се свят само кендерите си оставаха неизменни.

— Да, време е. — Той погледна Речен вятър. — За някои от нас.

Когато варваринът срещна твърдия му, нетрепващ поглед, Танис така ясно разчете мислите по лицето му, сякаш гледаше как облаците се носят по нощното небе. Отначало Речен вятър не разбираше, навярно не беше чул думите му. После осъзна какво беше казал и по суровото му, непреклонно лице се разля червенина и кафявите му очи припламнаха. Танис не каза нищо.

Речен вятър погледна жена си, която стоеше обляна от поток сребриста лунна светлина, потънала в мислите си. На устните й играеше ласкава усмивка. Усмивка, която Танис беше забелязал едва напоследък. Навярно си представяше как детето й играе на слънце. Той отново погледна Речен вятър. Видя вътрешната му борба и разбра, че ще предложи, дори ще настои да го придружи, дори това да означаваше да остави Златна Луна сама.

Танис отиде при него, сложи ръце на раменете му и погледна тъмните му очи.

— Работата ти приключи, приятелю. Ти вървя достатъчно дълго по зимните пътеки. Тук пътищата ни се разделят. Нашият води към мрачната пустиня, а твоят — към поляните и цъфналите дървета. Имаш отговорност към детето което ще се появи на този свят. — Той сложи ръка на рамото на Златна Луна и я привлече към тях, виждайки, че се кани да възрази.

— Бебето ще се роди през есента — продължи Танис, — когато валеновите гори са червени и златни. Не плачи, скъпа моя. — Той прегърна Златна Луна. — Валеновите гори отново ще израснат. Ще заведете вашето дете в Солас и ще му разкажете историята на двама души, които толкова се обичали, че донесли надеждата в един свят на дракони.

Той целуна красивата й коса. Тика, която тихичко плачеше, зае мястото му, за да се сбогува със Златна Луна. Полуелфът се обърна към Речен вятър. Суровото изражение на воина се беше стопило и тъгата ясно личеше по лицето му. Самият Танис едва виждаше през сълзите си.

— Гилтанас ще има нужда от помощ, за да организира отбраната на града. — Полуелфът прочисти гърлото си. — В името на боговете, иска ми се това да е краят на мрачната ви зима, но се боя, че тя ще продължи още малко.

— Боговете са с нас, братко мой — каза със задавен глас Речен вятър и го прегърна. — Дано бъдат и с вас! Ще чакаме тук завръщането ви.

Солинари се скри зад планините. Единствените светлини в нощното небе бяха студените проблясващи звезди и омразните светлини в прозорците на цитаделата, които ги наблюдаваха с жълтите си очи. Един по един приятелите се сбогуваха с хората от Равнините. После, следвайки Таселхоф, тихичко прекосиха стената, минаха през друга врата и заслизаха по нови стълби. Тас отвори вратата в подножието им. Като се движеха предпазливо, стиснали оръжията си, приятелите излязоха на открито.

За миг постояха скупчени. Въпреки гъстия мрак имаха чувството, че ги следят стотици очи от цитаделата над тях.

Застанал до Берем, Танис усещаше как мъжът трепери от страх и се радваше, че нареди на Карамон да го наблюдава. След като обяви, че отиват в Нерака, сините очите на мъжа бяха добили отчаян, блуждаещ израз като на животно, уловено в капан. Танис почувства, че го съжалява и ожесточи сърцето си. Залогът бе твърде висок. Берем държеше ключа, отговорът беше скрит в него и в Нерака. Как точно щяха да го открият, още не знаеше, макар че наченките на някакъв план вече се прокрадваха в ума му.

Някъде далеч пронизителен звук на рогове разкъса нощния въздух. Оранжева светлина проблесна на хоризонта. Драконяните палеха някое село. Танис плътно се уви с наметката си. Макар че Пролетният празник отмина, въздухът още беше хладен.

— По-бързо! — каза тихо той, докато наблюдаваше как един по един приятелите му притичват през откритото поле и се спотайват в сенките на горичката. Там бързолетни медни дракони ги очакваха, за да ги заведат в планините.

„Всичко може да свърши още тази вечер“, помисли нервно Танис, наблюдавайки как Таселхоф подскача в мрака като мишка. Ако открият драконите, или ако наблюдаващите очи от цитаделата ги видеха, всичко щеше да бъде свършено. Берем щеше да попадне в ръцете на Кралицата и Мрака ще обгърне страната.

Тика с бързи крачки следваше Тас, а след нея Флинт подтичваше, задъхвайки се. На Танис му хрумна, че може да не се чувства добре, но знаеше, че той никога не би се съгласил да остане тук. В това време Карамон претича в мрака с подрънкваща броня като стискаше здраво Берем и го влачеше със себе си.

„Мой ред е, осъзна Танис, виждайки, че останалите без проблеми са стигнали горичката. Време е. За добро или зло историята приближава края си.“ Той вдигна поглед и видя Златна Луна и Речен вятър, които ги наблюдаваха от малкия прозорец на стаята в кулата.

За добро или зло.

„Какво ще стане, ако мракът победи? — за пръв път се зачуди Танис. — Какво ще стане със света? Какво ще стане с онези, които оставям след себе си?“

Той се взря в тези двама души, които му бяха скъпи като семейството, което никога нямаше да види. Златна Луна запали свещ и за кратък миг пламъкът освети лицата им. Те вдигнаха ръце в прощален жест, след това угасиха пламъка, за да не го съзрат неприятелски очи.

Танис си пое дълбоко дъх, обърна се и затича.

Мракът може и да победи, но той никога няма да угаси надеждата. И макар една или много свещи да проблеснат и угаснат, от тях ще бъдат запалени нови.

Така пламъкът на надеждата ще гори вечно, пронизвайки мрака до идването на деня.