Дракони на пролетната зора

Глава 1Старецът и златния дракон.

Той беше много стар златен дракон, най-старият от своя вид. На млади години беше свиреп воин — белезите от победите още личаха върху набръчканата му златиста кожа. Някога името му бе толкова известно, колкото и победите му, но отдавна не го помнеше. Някои от по-младите и непочтителни дракони го наричаха галено Пайрит — Златото на Глупака — заради честия му навик да забравя за настоящето и да живее в миналото.

Почти нямаше зъби. Бяха минали еони, откакто бе разкъсвал вкусно парче сърнешко или таласъм. От време на време можеше да сдъвче с венците си заек, но се прехранваше главно с овесена каша. Зрението му отслабваше, въпреки че отказваше да го признае, и беше глух като пън.

Когато Пайрит живееше в настоящето, беше интелигентен. Умът му работеше бързо. В разговор все още сечеше като бръснач — така се говореше между драконите. Просто рядко обсъждаше същите теми като останалите от компанията.

Но когато се върнеше в миналото, златните дракони се изпокриваха в пещерите си, защото все още можеше да прави заклинания, а пламъците, които излизаха от устата му, бяха унищожителни.

Този ден Пайрит не беше нито в миналото, нито в настоящето. Лежеше в Равнините на Естуайлд и дремеше под топлото пролетно слънце. До него седеше един старец и правеше същото, положил глава върху хълбока на дракона. Вехта и безформена шапка засенчваше очите му от слънцето, под нея се стелеше дълга бяла брада. Ботушите му стърчаха под дългата, мишосива роба.

И двамата спяха дълбоко. Хълбоците на златния дракон се повдигаха и спускаха ритмично със свистящия му дъх. Устата на стареца беше широко отворена и понякога се събуждаше от чудовищното си хъркане. Тогава рязко се изправяше, събаряйки шапката си на земята (което не спомагаше за добрия й вид) и се оглеждаше тревожно. Като не виждаше нищо обезпокоително, той изръмжаваше раздразнено, слагаше си отново шапката (след като я намереше), смушкваше ядосано дракона в ребрата и отново потъваше в дрямка.

Случайният минувач би се зачудил защо, в името на Бездната, двамата спяха спокойно насред Равнините на Естуайлд. Сигурно щеше да реши, че чакат някого, защото старецът от време на време се събуждаше, сваляше шапката и се взираше тържествено в пустото небе.

Но минувачи нямаше, или поне приятелски настроени, защото равнините на Естуайлд гъмжаха от войските на драконяните и таласъмите. Но ако двамата знаеха, че дремят на опасно място, явно това не ги интересуваше.

Старецът отново се събуди и тъкмо се канеше да смъмри спътника си, че вдига такъв ужасен шум, когато над тях падна сянка.

— Ха! — каза мъжът ядосано и се загледа нагоре. — Дракони с ездачи! Не отиват някъде за добро. — Белите му вежди се сключиха над очите му. — Омръзна ми от тях. Имат наглостта да ми засенчват слънцето. Събуди се! — извика той и сръга Пайрит с очукания си дървен жезъл. Златният дракон промърмори, отвори едно златисто око, погледна го и отново го затвори.

Сенките продължиха да прелитат над тях — четири дракона с ездачи.

— Събуди се, мързелив дебелако! — извика старецът.

Като хъркаше блажено, драконът се претърколи, вирна ноктестите си крака във въздуха и подложи корема си на топлото слънце. Старецът го погледна за миг, после, осенен от внезапно вдъхновение, изтича до голямата му глава.

— Война! — извика той право в ухото му. — Война! Нападат ни…

Ефектът беше потресаващ. Очите на Пайрит рязко се отвориха. Той отново се претърколи и краката му така мощно зариха в земята, че се опръска с кал. Главата му застрашително се надигна, златистите криле се разтвориха и облаци прах и пясък си издигнаха на миля в небето.

— Война! — затръби той. — Война! Призовават ни! Съберете ятата! В атака!

Старецът доста се стресна от тази внезапна промяна, но за секунди бе лишен от възможността да говори, тъй като по невнимание се нагълта с прах. Но като видя, че драконът започва да се издига във въздуха, той се затича напред и размаха шапката си.

— Чакай! — изкрещя, като кашляше и се даваше. — Чакай ме!

— Кой си ти, че да те чакам? — изрева Пайрит и се огледа през вдигналия се пясък. — Ти ли си моят магьосник?

— Да, да — бързо отвърна старецът. — Аз съм… ъъъ… твоят магьосник. Наведи малко крилото си, за да мога да се покача. Благодаря, ти си добро момче. А сега аз… ох! Ах! Не съм се вързал. Внимавай! Шапката ми! Дявол да го вземе, още не съм ти казал да излиташ!

— Трябва да стигнем навреме за битката — изкрещя Пайрит въодушевено. — Хума се бие сам!

— Хума! — старецът изсумтя. — Е, няма да стигнеш навреме за, тази битка! Аз имам предвид тези четири дракона тук, на изток. Трябва да ги спрем!

— Дракони! Ах, да! Виждам ги! — гръмогласно се изсмя Пайрит, връхлитайки яростно върху два крайно подплашени и много обидени орела.

— Не! Не! — изкрещя старецът, ритайки го в хълбоците. — На изток, глупако! Лети две степени по на изток!

— Сигурен ли си, че ти си моят магьосник? — попита Пайрит с дълбок глас. — Той никога не ми е говорил с такъв тон.

— Аз съм… хм, извинявай, стари приятелю, малко съм нервен. Предстоящият конфликт и всичко това…

— В името на Бездната, там има четири дракона! — извика Пайрит с удивление, хвърляйки им бърз замъглен поглед.

— Закарай ме по-близо, за да се прицеля в тях. Имам чудесно заклинание — Огнена топка… Само да си спомня как ставаше.

Двама офицери от драконовата армия яздеха сред ято от четири медни дракона. Водеше брадат мъж, чийто шлем изглеждаше твърде голям за него и непрекъснато се смъкваше върху лицето му. Другият офицер яздеше най-отзад. Той беше огромен мъж с черна броня, която сякаш всеки миг щеше да се разцепи по шевовете. Не носеше шлем — може би поради липса на толкова голям, а лицето му беше мрачно и бдително, особено към затворниците, които яздеха в центъра на ятото.

Затворниците бяха странна група — жена, облечена в разнокалибрени доспехи, джудже, кендер и мъж на средна възраст с дълга, невчесана сива коса.

Офицерите и затворниците се отклониха от пътя си, за да не ги разкрие сухопътната войска на Предводителя на драконите. Всъщност една група драконяни ги забеляза и започна да крещи, опитвайки се да привлече вниманието им, но офицерите се направиха, че не ги забелязват. Един прозорлив наблюдател може би щеше да се учуди защо медните дракони се бяха поставили в услуга на Предводителя на драконите. За нещастие нито старецът, нито грохналият дракон бяха прецизни наблюдатели. Криейки се в облаците, те дебнеха нищо неподозиращата група.

— По моя команда ще се стрелнеш надолу — каза старецът, изпаднал в прекомерно веселие при мисълта за битката. — Ще ги нападнем в гръб.

— Къде е сър Хума? — попита Пайрит, взирайки се през облаците.

— Мъртъв е — измърмори старецът, концентрирайки се върху заклинанието.

— Мъртъв! — изрева слисаният дракон. — Тогава много сме закъснели.

— Ох, няма значение — тросна се ядосано мъжът. — Готов ли си?

— Мъртъв… — повтори драконът тъжно. Изведнъж очите му светнаха. — Но ние ще отмъстим за него.

— Да, тихо. Сега… по мой сигнал. Не! Не още! Ти…

Думите му се изгубиха в устрема на вятъра, когато златният звяр излезе от облаците и се спусна вертикално върху четирите мънички дракончета под себе си като копие, изстреляно от небето.

Едрият офицер от драконовата армия в края улови движение над себе си и хвърли бърз поглед. Очите му се разшириха.

— Танис! — извика той разтревожен на офицера отпред. Полуелфът се обърна. Гласът на Карамон го накара да застане нащрек, но в първия момент не видя нищо. Тогава воинът му посочи.

Танис погледна нагоре.

— Какво е това, в името на Бездната? — промълви той.

Стрелвайки се като светкавица от небето и гмурвайки се право към тях, се появи златен дракон. Яздеше го старец с бяла коса, която се развяваше зад него (беше загубил шапката си), а дългата му брада се вееше върху раменете му. Драконът, с широко отворена уста, изглеждаше злонравен въпреки липсата на зъби.

— Мисля, че ни атакуват — каза Карамон със страхопочитание.

Танис също беше стигнал до това заключение.

— Разпръсни се — изкрещя той, ругаейки под нос. Последното нещо, което искаше бе да привлекат вниманието върху себе си, а сега някакъв луд старец унищожаваше всичко. Малко по-надолу от тях цяла дивизия драконяни наблюдаваше въздушната битка с нарастващ интерес.

Четирите дракона чуха командата на Танис и напуснаха строя, но не достатъчно бързо. Блестяща огнена топка избухна вдясно от тях, запращайки замаяните дракони в небето.

Заслепен за момент от блестящата светлина, Танис изпусна юздите и сграбчи с ръце врата на животното, докато то се олюляваше, загубило контрол.

Изведнъж чу познат глас.

— Това свърши работа. Чудесно заклинание, Огнена топка!

— Физбан! — изохка Танис.

Примигвайки, той се бореше да овладее дракона, но явно животното знаеше по-добре как да оправи нещата, отколкото неопитният ездач, и скоро успя да се престрои. Сега полуелфът можеше да вижда и префучавайки, хвърли поглед на другите. Те изглеждаха невредими, но се бяха разпръснали.

Физбан и неговият дракон преследваха Карамон. Старецът беше протегнал ръцете си, очевидно подготвяйки друго унищожително заклинание.

Карамон викаше и жестикулираше. Той също беше разпознал лудия стар магьосник.

Близо зад стареца летяха Флинт и Таселхоф. Кендерът крещеше от радост и размахваше ръце, докато джуджето, с позеленяло лице, трепереше за живота си.

Но Физбан се беше съсредоточил върху жертвата си. Танис го чу да крещи някакви думи и да протяга ръка. От върховете на пръстите му изскочи светкавица. За щастие целта му се беше отдалечила. Светкавицата се разби край главата на Карамон, принуждавайки го да се наведе, но другите бяха невредими.

Танис изруга толкова грозно, че се стресна от самия себе си. Смушка дракона си и се отправи към стареца.

— Атака! — нареди той на животното. — Не го наранявай, само го разкарай оттук.

За негово учудване драконът отказа. Раздрусвайки глава, той започна да се върти в кръг и най-неочаквано реши да се приземи!

— Какво? Да не си полудял? Ще ни приземиш при драконовата армия!

В този момент Танис видя, че и останалите дракони също се готвят да се приземят.

Берем, който седеше зад Тика, така се вкопчи в нея, че тя едва си поемаше дъх. Очите му бяха приковани в драконяните, които се тълпяха в равнината близо до мястото, на което техните дракони се готвеха да се приземят. Карамон вършееше като обезумял наоколо, опитвайки се да избегне мълнията, която унищожаваше всичко около него. Дори Флинт се беше съвзел и дърпаше като обезумял юздите на дракона, ревящ от гняв, докато Тас продължаваше диво да крещи на Физбан. Старецът ги следваше и подкарваше медните дракони като овце пред себе си.

Приземиха се в подножието на планината Кхалкист. Поглеждайки бързо към равнината, Танис видя драконяните да идват към тях.

„Може и да ги заблудим с това облекло“, мислеше си трескаво той, въпреки че маскировката им беше замислена, за да могат да проникнат в Каламан, а не да измами група недоверчиви драконяни. Но си заслужаваше да опитат. „Дано само Берем помни, че трябва да стои в сянка.“

Но преди Танис да каже нещо, Вечният скочи от гърба на своя дракон и хукна като луд към подножието на планината. Полуелфът видя как драконяните сочат към него и крещят.

„Толкова за стоенето в сянка“ — изруга Танис. Той осъзна безнадежното положение — драконяните можеха да подгонят и много лесно да заловят Берем. Знаеше от Китиара, че всички в Крин имаха описанието му.

Той си наложи да се успокои и да мисли логично, но ситуацията бързо излизаше от контрол.

— Карамон! Тръгни след Берем! Флинт, ти… Не, Таселхоф, върни се тук! По дяволите! Тика, върви след Тас. Не, остани тук. Ти също, Флинт…

— Но Таселхоф тръгна след онзи луд старец…

— И ако имаме късмет, земята ще се отвори и ще погълне и двамата! — Танис погледна бързо назад и изруга дивашки. Берем, подтикван от страха, се катереше по скалите и се промъкваше между шубраците с лекотата на планинска коза, докато Карамон, затруднен от бронята и целия си арсенал от оръжия, се подхлъзваше на всяка втора крачка. Като погледна към равнината, Танис видя съвсем ясно драконяните. Слънчевата светлина се отразяваше от броните, мечовете и копията им. Помисли си, че все още имаха шанс, ако медните дракони ги атакуват. Но точно когато щеше да им нареди да влязат в сражение, старецът дотича от мястото, където беше кацнал със своя древен златен дракон.

— Къш! — извика старецът на медните дракони. — Къш! Махайте се! Върнете се там, откъдето сте дошли!

— Не! Чакай! — Танис искаше да откъсне брадата му, като гледаше как стои между медните дракони и размахва ръце като жена, която подкарва кокошките към курника. Накрая полуелфът спря да кълне. За негова изненада медните дракони се проснаха на земята пред стареца със сивата роба, после разпериха криле и се понесоха грациозно във въздуха.

Забравил в яростта си, че е облечен в драконова броня, Танис изтича през отъпканата трева към стареца, следван от Тас. Физбан ги усети и се обърна с лице към тях.

— Имам намерение да ти измия устата със сапун — мърмореше магьосникът като гледаше заплашително Танис — Сега сте мои затворници, затова елате тук доброволно или ще опитате магията ми!

— Физбан! — извика Таселхоф и го прегърна. Магьосникът се взря в него, след това изумено се дръпна назад.

— Та това е Тасел… Тасел… — заекна той.

— Бърфут. — Кендерът отстъпи назад и се поклони учтиво — Таселхоф Бърфут.

— Велик е духът на Хума! — възкликна Физбан.

— Това е Танис. А това е Флинт Файърфог. Помниш ли го? — бъбреше кендерът, размахвайки малката си ръка към джуджето.

— Ъ… да, разбира се — измърмори магьосникът и лицето му грейна.

— И Тика… и това там горе е Карамон… както и да е, сега не можеш да го видиш. Това там е Берем. Водим го в Каламан и… Физбан, той има зелен скъпоценен камък. Ах, ох, Танис, боли!

Прочиствайки гърлото си, Физбан хвърли мрачен поглед наоколо.

— Вие… хм… не сте ли с… ъ… хм… с драконовата армия?

— Не — каза Танис сурово — не сме! Или най-малкото не бяхме. — Той посочи с ръка зад тях. — Вероятно обаче това ще се промени всеки момент.

— Изобщо не сте с драконовата армия? — Физбан беше изпълнен с надежда. — Сигурни ли сте, че не сте минали на тяхна страна? Измъчваха ли ви? Изтриха ли ви паметта?

— Не, по дяволите! Аз съм Танис, помниш ли…

Физбан засия.

— Танис Полуелфът! За мен е удоволствие да те видя отново. — Той сграбчи ръката му и я раздруса сърдечно.

— Дявол да го вземе! — промърмори Танис раздразнено и изтръгна ръката си от неговата.

— Но вие яздехте дракони!

— Тези бяха добри! — изкрещя Танис. — Трябва да се върнат!

— Никой не ми е казал! — Старецът се задъхваше от негодувание.

— Знаеш ли какво направи? Лиши ни от превоз! Изпрати обратно единственото средство, с което можехме да стигнем до Нерака…

— Ох, знам какво направих — измънка Физбан и погледна през рамо. — Аз, аз… Тези приятелчета май ще спечелят. Не трябва да ни хванат. Е, какво ще правим сега? — той погледна свирепо към Танис. — Ти си водачът! Предполагам, че трябва да се погрижа… Къде ми е шапката?

— Пет мили назад — подсказа му Пайрит с голяма прозявка.

— Ти още ли си тук?

— Къде другаде да бъда? — попита драконът мрачно.

— Казах ти да вървиш с останалите!

— Не искам — изсумтя Пайрит. Малко пламъче избухна от носа му и го накара да трепне. Това беше съпроводено от ужасно кихане. Подсмърчайки, драконът продължи свадливо: — Нямат респект от възрастта тези медни дракони. Постоянно говорят! И се хилят…

— Тогава върви сам! — Като крачеше горделиво, Физбан се втренчи в замъглените очи на дракона. — Отиваме на Дълго пътешествие в опасна страна.

— Ние ли отиваме? — не издържа Танис. — Виж, Физбан, или както ти е името, защо ти и твоят… хм… приятел тук не си вървите? Прав си. Това ще бъде дълго и опасно пътуване и още по-дълго сега, защото загубихме драконите си и…

— Танис! — извика Тика и посочи с очи към драконовата армия.

— Бързо на хълма — нареди Танис и си пое дълбоко дъх, за да овладее страха и яростта си. — Хайде, Тика! Ти и Флинт! Тас! — той го сграбчи.

— Не, Танис! Не можем да го оставим тук! — изстена кендерът.

— Тас! — тонът му съвсем недвусмислено го предупреждаваше, че повече няма да повтаря. Очевидно старецът също го разбра.

— Трябва да вървя с тези хора — обърна се той към дракона. — Те имат нужда от мен. Ти не можеш да се върнеш сам, затова ще трябва да имбецилизираш.

— Изкристализираш — каза драконът възмутено. — Думата е изкристализираш! Никога няма да я запомниш.

— Както и да е! Бързо! Ще те вземем с нас.

— Много добре. Тъкмо ще си почина.

Докато Танис се чудеше какво ще правят с такъв голям дракон, Пайрит каза няколко думи на странен магьоснически език. Появи се светкавица и той изчезна.

— Какво? Къде? — Таселхоф се огледа наоколо. Физбан се наведе и взе нещо от земята.

— Тръгвайте! Веднага! — Танис заблъска Тас и стареца към подножието, следван от Тика и Флинт.

— Ето — каза магьосникът на кендера, докато тичаха. — Дръж го в ръката си.

Тас затаи дъх с благоговение. Направо щеше да се задуши, докато го разглеждаше, ако Танис не го беше хванал за рамото и повлякъл напред.

В дланта му блещукаше тънката златна фигурка на дракона, като всеки детайл беше изящно очертан. Тас имаше чувството, че може да види дори и белезите от рани по крилете му. Два малки червени скъпоценни камъка блестяха в очите и докато Тас наблюдаваше, те примигнаха и златните клепачи се затвориха над тях.

— О, Физбан, това… прекрасно е! Наистина ли мога да го задържа?

— Разбира се, момчето ми! Поне докато това приключение свърши.

— Или то свърши нас — измърмори Танис, катерейки се пъргаво по скалите.

Драконяните приближаваха все повече и повече.

Глава 2Златният мост.

Бегълците изгубиха пътеката, по която бяха тръгнали Карамон и Берем, но нямаха време да я търсят. Затова се стреснаха, когато внезапно настигнаха воина, който седеше спокойно на един заоблен камък, а до него в безсъзнание лежеше Вечният.

— Какво стана? — попита Танис, като дишаше тежко от дългото изкачване.

— Най-накрая го настигнах. Сбихме се. Доста е силен за старец и трябваше да го ударя. Боя се обаче, че малко прекалих. — Воинът се загледа със съчувствие в безжизнената фигура.

— Страхотно! — Танис беше твърде уморен, дори да изругае.

— Аз ще се оправя с него — предложи Тика и бръкна в кожената си кесия.

— Драконяните отминаха голямата скала — съобщи Флинт, когато се появи. Изглеждаше на края на силите си. Той се строполи на един камък и попи потното си лице с края на брадата.

— Тика… — започна Танис.

— Открих го! — извика тя тържествуващо и измъкна малка стъкленица.

Коленичи до Берем, разви капачката й и я поднесе под носа му. Мъжът си пое дъх и започна да кашля. Тика го потупа по бузите.

— Ставай — каза с тон на келнерка, — ако не искаш драконяните да те хванат.

Берем бързо отвори очи, притисна главатари и седна.

— Това е страхотно, Тика! — възкликна възбудено Тас. — Дай да… — Преди да успее да го спре, той грабна стъкленицата, поднесе я под носа си и силно смръкна.

— Иииии! Аааа! — Кендерът се задави и се запрепъва към Физбан, който се беше появил на пътеката след Флинт. — Уф! Това е… ужасно! — Тас едва говореше. — Какво е?

— Някаква отвара на Отик — усмихна се момичето. — Всички келнерки я носеха със себе си. Върши работа в много случаи, ако ме разбираш. — Усмивката й изчезна. — Горкият Отик. Чудя се какво е станало с него и с хана…

— Сега не е време за това — прекъсна я нетърпеливо Танис. — Трябва да вървим. Ставай, старче — обърна се той към Физбан, който тъкмо се беше настанил удобно.

— Знам едно заклинание — възрази старецът, докато Тас го буташе и ръгаше да стане. — Ще види сметката на тези натрапници. Пуф!

— Не! В никакъв случай. С моя късмет сигурно ще ги превърнеш в троли.

— Чудя се дали бих могъл… — Лицето на Физбан просветна.

Следобедното слънце започваше да се спуска по небето, когато пътеката, която следваха нагоре в планините, внезапно се разклони в две противоположни посоки. Едната водеше към планинските върхове, а другата обикаляше по склона. „Може би между върховете има проход, който можем да отбраняваме, ако се наложи“, помисли си Танис. Но преди да каже и дума, Физбан тръгна по пътеката, която се виеше около планината.

— Оттук — каза той и се затътри напред, като се подпираше на жезъла си.

— Но… — опита да възрази Танис.

— Хайде, хайде, оттук! — настоя Физбан, обърна се и ги изгледа под бухналите си бели вежди. — Онзи път стига до задънена улица в много отношения. Бил съм там и преди. А този води до една дълбока клисура. Над нея има мост. Можем да минем по него, а после да се бием с драконяните, ако ни последват.

Танис се намръщи, чудейки се дали може да се вярва на думите на лудия старец.

— Според мен планът е добър — каза бавно Карамон. — Явно е, че по някое време ще трябва да се бием с тях. — Той посочи драконяните, които изкачваха планинската пътека след тях.

Танис се огледа. Всички бяха изтощени. Лицето на Тика бе пребледняло, очите й — безжизнени. Тя се облягаше на Карамон, който дори беше оставил копията си на пътеката, за да облекчи товара си.

Таселхоф му се усмихна весело, но и той се задъхваше като малко кученце и накуцваше с единия крак.

Берем изглеждаше както винаги — навъсен и уплашен. Но Танис се тревожеше най-много за Флинт. По време на изкачването джуджето не беше казало дума. Спазваше темпото им без да протестира, но устните му бяха сини, а дъхът — накъсан. Танис забеляза, че от време на време, когато смяташе, че никой не го гледа, то слагаше ръка на гърдите си или разтриваше лявата си ръка сякаш го болеше.

— Добре — реши полуелфът. — Води ни, магьоснико. Макар че сигурно ще съжалявам за това — добави той под носа си, докато останалите забързаха след Физбан.

Малко преди залез спряха. Стояха на тесен каменен корниз, който се намираше на три-четвърти от пътя към върха. Пред тях се простираше дълбока, тясна клисура. На дъното й се виждаше река, която се виеше като блестяща змия. „Сигурно е дълбока над сто метра“ — пресметна Танис. Пътеката, по която следваше планинският склон, беше оградена от отвесна скала от едната страна и дълбока пропаст от другата. Имаше само един път през клисурата.

— Този мост — обади се Флинт и това бяха първите му думи от часове насам — е по-стар и от мен… и в по-лошо състояние.

— Издържал е години наред! — възмути се Физбан. — Оцелял е дори след Катаклизма.

— Сигурен съм в това — каза искрено Карамон.

— Поне не е много дълъг — опита се да прозвучи обнадеждаващо Тика, но гласът й трепереше.

Мостът имаше уникална конструкция. Огромни стволове от валенови дървета бяха забити в планинските склонове от двете страни на клисурата и образуваха X, върху който беше разположена платформата. Някога това сигурно е било архитектурно откритие, но сега дървените талпи бяха изгнили и нацепени. Ако е имало парапет, явно отдавна е пропаднал в бездната. Докато го гледаха, дървото пукаше и потреперваше под пронизващия вечерен вятър.

Изведнъж чуха зад себе си груби гласове и дрънчене на стомана по скалите.

— Няма връщане назад — промърмори Карамон. — Трябва да преминем един по един.

— Да се надяваме, че боговете са с нас — изправи се Танис. — Не ми е приятно да го кажа, но Физбан е прав. Щом минем отвъд, лесно ще спрем драконяните. Ще бъдат отлични мишени, докато са на моста. Аз ще мина пръв. Дръжте се плътно след мен. Карамон, ти си последен. Берем, върви зад мен.

Като се движеше толкова бързо, колкото смееше, той стъпи на моста. Талпите трепереха и вибрираха под него. Далече долу реката бързо се носеше между стените на каньона, остри скали стърчаха над бялата й, пенеста повърхност. Танис затаи дъх и бързо отмести поглед.

— Не гледайте надолу — предупреди той останалите, почувствал празнота в стомаха си.

За миг не можа да помръдне, но се овладя и пристъпи напред. Берем вървеше след него. Страхът от драконяните беше по-силен от всички други ужаси, които можеха да се изправят пред него.

Таселхоф го следваше с типичната за кендерите пъргавина и гледаше с учудване надолу. След него идваше ужасеният Флинт, подкрепян от Физбан. Накрая Тика и Карамон стъпиха на разклатените греди, като нервно хвърляха погледи зад гърба си.

Танис почти беше стигнал средата на моста, когато част от платформата пропадна под краката му. В пристъп на ужас той отчаяно се вкопчи в ръба. Но дървото се разтроши в ръката му, пръстите му се изплъзнаха и… Една ръка здраво сграбчи китката му.

— Берем! — въздъхна облекчено Танис. — Дръж се! — Той си наложи да не мърда, защото знаеше, че всяко движение ще попречи на мъжа да го задържи.

— Издърпай го! — чу се рева на Карамон. — Никой да не мърда! Целият мост ще се срути!

С изопнато от напрежение лице Берем затегли. Танис видя как мускулите на ръката му се издуват и вените сякаш щяха да изскочат през кожата. Агонизиращо бавно Вечният го издърпа до ръба на счупения мост. Танис се свлече и треперещ от страх, здраво се вкопчи в дървото.

Тогава чу вика на Тика. Вдигна глава и с мрачно удивление установи, че са го спасили, само за да умре по друг начин. Около трийсет драконяни се появиха на пътеката зад тях. Танис се обърна към зеещата дупка в средата на моста. Отсрещната част на платформата още стоеше. Можеше да прескочи голямата дупка и да се спаси, това важеше за Берем и Карамон, но не и за Тас, Флинт, Тика или стария магьосник.

— Отлични мишени, както каза! — промърмори воинът и извади меча си.

— Направи магия, старче! — сети се Таселхоф.

— Какво? — примигна Физбан.

— Магия! — извика кендерът и посочи драконяните, които, виждайки ги приклещени на моста забързаха да ги довършат.

— Тас, достатъчно сме го загазили — каза уморено Танис, заслушан в скърцането на моста под краката си.

Като пристъпваше бавно, Карамон застана с лице към драконяните.

Полуелфът сложи стрела в тетивата и стреля. Един драконянин се хвана за гърдите и с писък падна от канарата. Отново стреля и пак улучи. Драконяните в центъра на редицата се поколебаха и объркано се засуетиха. Нямаха прикритие, където да се скрият от смъртоносната точност на полуелфа. Първите все пак тръгнаха към моста.

Физбан започна заклинанието си.

Чувайки го да припява, Танис почувства, че сърцето му изстива. Но след това си каза, че и без това положението им е критично. До него Берем наблюдаваше драконяните със стоическо спокойствие, което го изненада, докато не си спомни, че той не се бои от смъртта, защото отново ще се върне към живота. Танис отново стреля и още един драконянин изрева от болка. Той така се беше съсредоточил в прицелването, че забрави за Физбан, докато не чу Берем да хлъцва от удивление и проследи погледа му. Това, което видя в небето така го порази, че за малко да изпусне лъка си.

Блестящ в лъчите на залязващото слънце, от облаците се спускаше златен свод. Насочван от ръката на стария магьосник, той се намести и запълни дупката в дървената платформа. Танис бързо се осъзна. Огледа се и видя, че за момента драконяните също са вперили в златния мост блестящите си очи.

— Побързайте! — изкрещя той, сграбчи Берем и го повлече след себе си върху златната връзка, която се издигаше малко над дупката. Вечният го последва, като се препъваше тромаво. Дори когато стъпиха на нея, тя продължи да се спуска, забавена от движението на магьосника.

Сводът все още беше на няколко сантиметра над платформата, когато Таселхоф с див крясък скочи върху него дърпайки изненаданото джудже След себе си. Драконяните внезапно осъзнаха, че плячката ще им се измъкне изреваха яростно и вкупом скочиха на дървения мост Танис застана в края на златния свод и започна да стреля по първите. Карамон изостана и отбиваше атаките им с меча си.

— Минавай! — нареди Танис на Тика, когато се изравни с него. — Стой близо до Берем и не го изпускай от поглед. Флинт, отивай с нея. Тръгвай! — изрева той зловещо, когато джуджето се поколеба.

— Ще остана при теб, Танис — заяви Таселхоф. Хвърляйки колеблив поглед назад към Карамон, Тика грабна Берем за ръката и го забута пред себе си. Като видя, че драконяните идват, той не се нуждаеше от много убеждаване. Заедно стъпиха на другата част от дървения мост и той застрашително заскърца под тежестта им. Танис само се надяваше да издържи, но нямаше време да погледне. Очевидно беше издържал, защото чу тежките ботуши на Флинт да тропат по дървото.

— Успяхме! — провикна се Тика от другата страна на каньона.

— Карамон! — изкрещя Танис и изстреля нова стрела, опитвайки да се задържи върху златния свод.

— Тръгвай, за да наместя свода! — Физбан подкани раздразнено Карамон. — Май трябва да е още няколко сантиметра вляво.

— Таселхоф, минавай! — нареди Танис.

— Няма да оставя Физбан! — заинати се кендерът, докато Карамон стъпваше върху златния свод.

Като видяха, че огромният воин отстъпва, драконяните отново се спуснаха напред. Танис стреляше колкото може по-бързо. Един драконянин падна на моста в локва зелена кръв, друг — в пропастта. Но полуелфът се уморяваше. По-лошо, стрелите му свършваха, а влечугите продължаваха да настъпват. Карамон спря зад него върху свода.

— Побързай, Физбан! — помоли Таселхоф, като кършеше ръце.

— Готово! — каза доволен магьосникът. — Идеално го наместих. А гномите казваха, че не съм инженер.

Докато говореше, другата половина от дървения мост, която водеше към спасителния бряг на каньона изскъра разчупи се и падна в бездната.

— В името на Бездната! — уплашено възкликна Карамон, хвана Танис и го дръпна точно когато щеше да стъпи в празното пространство.

— В капан сме! — каза дрезгаво полуелфът, като гледаше как талпите падат една след друга в пропастта и душата му сякаш падаше с тях. Чу как Тика изкрещя и виковете й се смесиха с екзалтираните крясъци на драконяните.

Чу се шум от разцепване и пукане. Радостните крясъци на драконяните внезапно преминаха в ужас.

— Гледай, Танис! — извика Таселхоф с див възторг. — Погледни!

Полуелфът се обърна навреме, за да види как другата част от дървения мост пропада в бездната и отнася със себе си повечето от драконяните. Златният свод под него потрепери.

— И ние ще паднем! — изрева Карамон. — Няма какво да ни крепи. Езикът му замръзна на небцето, той с мъка преглътна и бавно се огледа. — Не мога да повярвам!

— А пък аз някак успявам. — Танис си пое дъх напресекулки.

В средата на каньона магическият златен свод, блестящ в светлината на залеза, висеше във въздуха, докато двете дървени половини от моста лежаха в пропастта. Върху него стояха четири фигури, загледани в останките под себе си и бездната, която ги делеше от двете страни на каньона.

Дълго време цареше мъртва тишина. После Физбан се обърна тържествуващо към Танис.

— Великолепна магия! — каза гордо той. — Имаш ли въже?

Беше доста след мръкваме, когато приятелите най-после успяха да слязат от свода. След като хвърлиха въже на Тика, те изчакаха, докато тя и джуджето го привързаха здраво за едно дърво. После един по един се залюляха от свода и Берем ги изтегли върху скалите. Когато преминаха, всички се проснаха на земята изтощени. Бяха толкова уморени, че дори не си дадоха труд да търсят подслон, а разстлаха завивките си в горичка от хилави борчета и поставиха стража. Тези, които не бяха на пост моментално заспаха.

На другата сутрин Танис се събуди схванат и с болки. Първото, което видя беше отражението на слънцето върху златния свод, който все още здраво висеше във въздуха.

— Сигурно не можеш да се отървеш от това? — попита той Физбан, който помагаше на Тас да раздаде закуската от куит-па.

— Боя се, че не — отвърна старецът, загледан замислено в свода.

— Сутринта опита няколко заклинания — каза Тас, кимайки по посока на едно дърво, покрито с паяжини, и друго, превърнато в пепел. — Реших, че е по-добре да спре, преди да ни е превърнал в щурци или нещо подобно.

— Добра идея — съгласи се Танис и погледна мрачно блестящия свод. — Не можем да оставим по-ясни следи, дори ако бяхме нарисували стрелка върху скалата.

Той поклати глава и седна до Карамон и Тика. — Ще ни преследват, обзалагам се — отбеляза воинът, като дъвчеше вяло храната. — Драконите ще ги пренесат отсам. — Той въздъхна и върна повечето от сушените плодове в кесията.

— Карамон — укори го Тика, — ти не яде почти нищо.

— Не съм гладен — промърмори той и се изправи. — Мисля да поразузная напред.

Воинът метна на рамо багажа и оръжието си и тръгна надолу по пътеката.

Тика започна бързо да опакова нещата си, избягвайки погледа на Танис.

— Райстлин ли? — попита той.

Тя замря и ръцете й се отпуснаха в скута.

— Винаги ли ще бъде такъв, Танис? — попита безпомощно, загледана с любов след Карамон. — Не мога да го разбера.

— Аз също — промълви полуелфът, докато наблюдаваше как едрият мъж изчезва сред пустошта. — Но пък аз никога не съм имал брат или сестра.

— Аз го разбирам! — обади се Берем. Тихият му глас потрепера от чувство, което прикова вниманието на Танис.

— Какво имаш предвид?

Но при този въпрос жадният, нетърпелив израз на лицето на мъжа се стопи.

— Нищо — промърмори той с безизразно лице.

— Чакай! — Танис бързо се изправи. — Защо каза, че разбираш Карамон? — Той сложи ръка на рамото му.

— Остави ме на мира! — извика яростно Вечният и го отблъсна.

— Ей, Берем! — Таселхоф вдигна поглед и се усмихна, все едно нищо не беше чул. — Подреждах си картите и попаднах на една, която има много интересна история.

Берем хвърли уплашен поглед на Танис и забърза към кендера, който стоеше с кръстосани крака на земята, разхвърлял край себе си снопа карти. Вечният се приведе над тях и скоро потъна в една от увлекателните истории на Тас.

— По-добре го остави на мира, Танис — посъветва го Флинт. — Ако питаш мен, единствената причина да разбира Карамон е, че и той е луд като Райстлин.

— Не съм те питал, но няма нищо — сопна се Танис и седна до джуджето, за да изяде полагаемата му се порция куит-па. — Скоро трябва да тръгваме. Ако имаме късмет, Тас ще открие карта… Флинт изсумтя.

— Това много ще ни помогне! Последната карта, по която се ориентирахме, ни заведе до пристанище без море.

Танис прикри усмивката си.

— Може би тази ще бъде различна. Поне е по-добре, отколкото да следваме упътванията на Физбан.

— За това си прав — призна джуджето кисело. После хвърли кос поглед на Физбан и се наведе към Танис. — Не си ли се чудил как е успял да преживее онова падане в Пакс Таркас? — попита със силен шепот.

— Чудя се за много неща — прошепна и Танис. — Например, как се чувстваш ти.

Джуджето премигна, изненадано от въпроса.

— Добре! — отсече то и се изчерви.

— Просто от време на време те гледам да си разтриваш лявата ръка.

— Ревматизъм. Знаеш, че винаги ме тормози през пролетта. А спането на земята не помага особено. Не каза ли, че трябва да тръгваме? — Той се зае с багажа си.

— Да. — Танис с въздишка се извърна. — Намери ли нещо, Тас?

— Така мисля. — Кендерът нави картите си и ги прибра в калъфа им, после го сложи в една торба, като същевременно хвърли бърз поглед към златния дракон. Макар и направен от метал, той можеше да се сгъва по най-невероятен начин. В момента например беше извит във формата на пръстен — като пръстена, който Лорана беше дала на полуелфа. Таселхоф така задълбочено гледаше дракона и пръстена, че почти забрави за Танис, който го чакаше.

— О! — стресна се той като го чу да кашля нетърпеливо. — Картата! Когато бях малък, пътувахме с родителите ми през планините Кхалкист, където сме сега. Обичайно минавахме по северния път, който е по-дълъг. Всяка година в Таман Бусук имаше панаир, където продаваха прекрасни неща и баща ми никога не го пропускаше. Но една година — мисля, че след като беше арестуван и окован заради недоразумение с един бижутер — решихме да минем през планината. Майка ми мечтаеше да види Годшом, затова…

— Картата! — прекъсна го Танис.

— Ах, да, картата. — Тас въздъхна. — Ето я. Мисля, че беше на баща ми. Намираме се някъде тук, доколкото успяхме да изчислим с Физбан. А това е Годшом.

— Какво е Годшом?

— Древен град. Развалини, изоставени по време на катаклизма…

— И вероятно гъмжи от драконяни — довърши Танис. — Не, не и този Годшом. — Тас придвижи малкия си пръст до точката, където беше отбелязан град. — Това място също се нарича Годшом, но е било наречено така много преди да съществува градът, според Физбан.

Танис погледна стария магьосник, който кимна.

— Много отдавна хората смятали, че там живеят боговете — каза той тържествено. — Това е свещено място.

— И е скрито — добави Тас — в една котловина в центъра на тези планини. Виждащ ли? Според Физбан никой никога не ходи там. Никой освен него не знае пътеката. А на моята карта има пътека, която води в планините…

— Никой никога не ходи там? — запита Танис Физбан. Старият магьосник раздразнено присви очи.

— Не.

— Никой освен теб? — настоя Танис.

— Бил съм там много пъти, полуелфе — изсумтя магьосникът. — Имаш ли една година време? Ще ти разкажа. — Той размаха пръст към него. — Ти не ме харесваш, младежо! Винаги си бил подозрителен, и то след всичко, което направих за вас!

— Не бих му напомнял за това — намеси се бързо Тас, като видя намръщеното изражение на Танис. — Хайде, старче.

Двамата забързаха по пътеката, Физбан ядосано пристъпваше с вирната брада.

— Наистина ли боговете живеят там, където отиваме? — попита Тас, за да му попречи да се сопне на Танис.

— Откъде да знам? Приличам ли ти на бог?

— Но…

— Някой казвал ли ти е, че говориш много и непрекъснато?

— Почти всички! Разказвал ли съм ти как веднъж намерих косматия мамут?

Танис чу как Физбан изстена. Тика бързо го изпревари за да настигне Карамон.

— Идваш ли, Флинт? — извика полуелфът.

— Да — отвърна джуджето, но внезапно седна на един камък. — Дай ми малко време. Изпуснах си багажа. Ти тръгвай.

Зает да разглежда картата, Танис не видя как Флинт се свлече на земята. Не дочу странната нотка в гласа му, нито видя гримасата на болка, която за миг сгърчи лицето му.

— Добре, но побързай — каза разсеяно той. — Не искаме да изоставаш.

— Да, момко — промълви Флинт, докато чакаше болката да отшуми както обикновено.

Джуджето наблюдаваше как приятелят му върви по пътеката. Движенията му бяха затруднени от драконовата броня. Не искаме да изостваш.

— Да, момко — повтори на себе си Флинт. И като избърса бързо очи със съсухрената си ръка, той се изправи и последва приятелите си.

Глава 3Годшом.

За нетърпеливия Танис това беше дълъг и уморителен ден, прекаран в безцелно скитане из планините. Единственото, което го възпираше да не удуши Физбан, след като влязоха във втори затворен каньон след по-малко от четири часа, беше безспорният факт, че той ги водеше в правилната посока. Независимо колко изгубени и объркани изглеждаха, независимо колко често Танис се кълнеше, че три пъти са минали покрай една и съща скала, когато слънцето се покажеше, установяваше, че все още безпогрешно се движат на югоизток.

Но когато краят на деня наближи, той все по-рядко виждаше слънцето. Суровият зимен студ беше изчезнал и във въздуха се усещаше лек дъх на зеленина и растителност, носен от вятъра. Но скоро небето притъмня и започна да вали — монотонен ситен дъжд, който проникваше и през най-плътната наметка.

Към средата на следобеда групата се чувстваше безрадостна и обезкуражена, дори и Таселхоф, който яростно беше спорил с Физбан за посоката към Годшом. За Танис това беше още по-обезнадеждаващо, защото разбра, че никой не знае къде се намират. (Всъщност хванаха Физбан да разглежда картата наопаки). Спорът приключи с това, че Тас прибра картите в торбата си и отказа да ги извади отново, а Физбан заплаши, че ще направи магия, която да превърне перчема му в конска опашка.

Когато му писна и от двамата, Танис изпрати кендера в края на редицата, за да се поохлади и след като успокои стареца, се замисли да затвори и двамата в някоя пещера.

Спокойствието, което почувства в Каламан бавно изчезваше. Сега осъзна, че то беше резултат от активността му, необходимостта да взема решения, успокояващата мисъл, че най-после прави нещо реално, за да помогне на Лорана. Тези мисли го караха да плава из тъмните води, които го заобикаляха, докато морските елфи в Кървавото море на Ищар им помогнат. Но сега имаше чувство, че стихията отново се затваря над главата му.

Мислите му непрекъснато се връщаха към Лорана. Непрекъснато чуваше обвинителните думи на Гилтанас: „Тя го направи заради теб!“ И макар елфът да му беше простил, Танис сам не можеше да си прости. Какво ставаше с Лорана в Храма на Кралицата на Мрака? Беше ли още жива?

Душата му отблъсна тази мисъл. Разбира се, че е жива! Кралицата не би я убила, не и докато иска Берем…

Очите му се спряха на мъжа, който вървеше пред него до Карамон. „Ще направя всичко, за да спася Лорана — закле се той, стиснал юмруци. — Всичко! Дори, ако това означава да жертвам себе си или…“

Той спря. Наистина ли би предал Берем и така да донесе на света вечен мрак?

„Не — помисли си Той. — Лорана би умряла, но не и да стане част от подобна сделка.“ Но след като измина още няколко крачки, промени решението си. „Нека светът сам да се грижи за себе си. Ние сме обречени. Не можем да победим каквото и да стане. Нейният живот е единственото което има значение… единственото…“

Танис не беше единственият, обзет от мрачни мисли Тика вървеше до Карамон и червените й къдри бяха ярко петно, което излъчваше топлина и светлина в сивия ден Но светлината сияеше само в червената й коса, а не в очите й. Въпреки че Карамон беше внимателен с нея, не я беше прегърнал от онзи чудесен, кратък миг под морето, когато любовта им се беше сляла. Това я караше да се ядосва и тя реши, че я е използвал, за да облекчи собствената си мъка и се закле, че ще го остави, когато всичко свърши. В Каламан имаше един богат млад благородник, който не сваляше очи от нея… Но това бяха само нощни мисли. През деня, когато го гледаше как тежко пристъпва до нея с наведена глава, сърцето й се разтапяше. Тя нежно го докосна. Карамон бързо вдигна очи към нея и се усмихна. Тика въздъхна. Толкова за богатия млад благородник.

Флинт вървеше напред, говореше рядко и не се оплакваше. Ако Танис не беше пометен от стихията в душата си, щеше да приеме това за лош знак.

Колкото до Берем, никой не знаеше какво мисли, ако изобщо мислеше. Колкото повече напредваха, толкова по-уплашен и по-бдителен ставаше. Сините очи, твърде млади за лицето му, подскачаха насам-натам, като на животно, затворено в клетка.

На втория ден от пътуването им из планините Берем изчезна.

Сутринта всички се развеселиха, когато Физбан съобщи, че скоро ще пристигнат в Годшом. Но скоро настроението им се развали. Дъждът се усили. На три пъти за един час старият магьосник ги караше да тичат през храстите с възторжени крясъци „Ето го“ и „Стигнахме“, само за да се окажат в някое блато, клисура, а накрая — пред каменна стена.

Точно третия път, когато видяха, че не могат да продължат, Танис усети, че душата му започва да се отделя от тялото. Дори Таселхоф отстъпи панически при вида на разкривеното му от ярост лице. Полуелфът отчаяно се опитваше да се овладее и именно тогава забеляза липсата.

— Къде е Берем? — попита той с внезапно охладен гняв. Карамон примигна, очевидно се връщаше от някакъв далечен свят. Огледа се бързо и след това се обърна към Танис с изчервено от срам лице.

— Н-не знам. Аз… аз мислех, че е до мен.

— Само чрез него можем да влезем в Нерака и само заради него Лорана е още жива. Ако го заловят…

Танис млъкна, задавен от внезапно бликналите сълзи. Отчаяно се опитваше да мисли, въпреки че кръвта барабанеше в слепоочията му.

— Не се тревожи, момко — каза Флинт дрезгаво и го потупа по рамото. — Ще го намерим.

— Съжалявам, Танис — измънка Карамон. — Бях се замислил за… за Райст. Знам, че не трябваше…

— Как, в името на Бездната, проклетият ти брат пак върши злини, макар да не е тук! — изкрещя Танис но изведнъж се усети. — Съжалявам, Карамон. Не се самообвинявай. И аз трябваше да го наблюдавам. Всички ние. Все едно, трябва да се върнем, освен ако Физбан не може да ни преведе през камъка… Не, дори не си го помисляй, старче… Берем не е отишъл далеч и лесно ще открием следите му.

Не може да се ориентира в гората.

Танис се оказа прав. След като вървяха около час обратно по собствените си следи, откриха малка, утъпкана от животни пътека, която бяха подминали на идване. Флинт пръв забеляза следите в калта. Той ги извика възбудено и потъна в храстите, следвайки без усилие пътеката. Останалите забързаха след него, но изглежда джуджето беше обзето от неочакван прилив на енергия. Като ловджийска хрътка, която знае, че плячката й е наблизо, то газеше заплетените лози и неуморно си пробиваше път през храсталака и бързо се отдалечи от тях.

— Флинт! Чакай! — неколкократно го викаше Танис. Групата псе повече изоставаше от развълнуваното джудже, докато съвсем го изгуби от поглед. Но следите му бяха по-ясни от тези на Берем и те без усилие следваха отпечатъка от тежките му ботуши, както и счупените клонки и изкоренени лози, които бележеха пътя му. Изведнъж спряха.

Бяха стигнали до друга скала, но през нея имаше път — виждаше се отворът на нещо, което можеше да е тунел. Флинт беше влязъл с лекота — видяха следите му, — но входът беше толкова тесен, че Танис безпомощно се взря с него.

— Берем е минал — каза мрачно Карамон, като показа следа от прясна кръв върху камъка.

— Може би. Виж какво има от другата страна, Тас — нареди Танис. Не искаше да влезе, докато не се убеди, че не са го подвели.

Таселхоф се промъкна вътре с лекота и скоро чуха пискливия му глас да възкликва учудено, но ехото им попречи да разберат думите му.

Внезапно лицето на Физбан просветля.

— Това е! — възкликна въодушевено той. — Открихме Годшом! Пътят за него е през този проход!

— Няма ли друг път? — запита Карамон, взирайки се мрачно в тесния отвор.

Физбан се замисли.

— Май си спомням…

В този момент от другата страна се чу съвсем ясно:

— Танис! Побързай!

— Стига сме се лутали. Ще минем оттук — промърмори Танис и добави: — Все някак.

Пълзейки на четири крака, спътниците навлязоха в тесния тунел. Пътят не беше лесен. Понякога бяха принудени да легнат и да се промъкват през калта като змии. Широкоплещестият Карамон срещна най-много трудности и по едно време Танис си помисли, че трябваше да го оставят отвън. Таселхоф ги очакваше от другата страна, взирайки се тревожно в тунела, докато запълзяха.

— Чух нещо, Танис — повтаряше той. — Флинт викаше Някъде напред. Чакай да видиш какво има тук! Направо няма да повярваш!

Но полуелфът нямаше време да слуша или да се оглежда, докато всички не излязоха успешно от тунела. Наложи се с общи усилия да издърпат Карамон и когато най-после се появи, кожата на ръцете и гърба му беше ожулена и кървеше.

— Ето го! — заяви Физбан. — Стигнахме! Танис се обърна, за да види Годшом.

— Не е точно мястото, където бих избрал да живея, ако бях бог — отбеляза Таселхоф със снишен глас.

Стояха на ръба на кръгла падина насред планината. Първата мисъл, която хрумна на Танис, когато погледна Годшом беше какво убийствено разрушение и самота царяха тук. По целия път, докато изкачваха планината те виждаха признаци на нов живот — напъпили дървета, зелена трева, диви цветя, които пробиваха пътя си през калта, и останки от сняг. А тук нямаше нищо. Дъното на падината беше идеално гладко и равно, напълно голо, сиво и безжизнено. Високите планински върхове, които я заобикаляха, надвисваха над тях. Назъбените им скали сякаш се спускаха навътре и човек имаше чувството, че го притискат към рушащите се камъни под краката. Небето беше лазурно чисто и студено, без слънце, птичка или облак, макар че, когато влязоха в тунела валеше. То приличаше на око, което се взира надолу изпод сиви, немигащи клепачи. Танис потрепери и бързо отмести поглед от него, за да огледа още веднъж падината.

В центъра й имаше кръг от огромни, безформени скали. Беше идеален кръг, направен от асиметрични камъни, но те така си пасваха и бяха толкова близо един до друг, че когато се опита да погледне между тях, не можа да види от мястото си какво пазеха толкова грижливо. Скалите бяха единственото забележително нещо в това каменисто и тихо място.

— Кара ме да се чувствам ужасно тъжна — прошепна Тика. — Не ме е страх, не изглежда зло, а само тъжно. Ако боговете идват тук, сигурно е, за да оплачат нещастията на света.

Физбан я изгледа с пронизващ поглед и тъкмо щеше да каже нещо, когато Таселхоф извика:

— Ето го, Танис!

— Виждам! — Полуелфът се затича.

На отсрещната част на падината видя силуетите на две фигури — ниска и висока, — които се бореха.

— Това са Берем и Флинт! — изпищя Тас. Острите му кендерски очи ясно ги различаваха. — Той прави нещо на джуджето. Побързай, Танис!

Като се ругаеше, че не е пазил Берем по-зорко и че не го е принудил да разкрие тайните, които очевидно пазеше, той затича бързо по каменистата земя подтикван от страха си. Чу, че останалите го викат, но не им обърна внимание. Очите му бяха приковани върху двамата пред него. Сега и той ясно ги виждаше. Джуджето падна на земята, а Берем се надвеси над него.

— Флинт! — изкрещя Танис.

Сърцето му биеше така, че кръвта замъгляваше зрението му. Дробовете го боляха, въздухът не му достигаше, но той затича още по-бързо и видя, че Берем се обръща към него. Изглежда, се опитваше да каже нещо, но той не чуваше нищо от бучащата кръв в ушите му. В краката на Берем лежеше Флинт. Очите му бяха затворени, главата му — отметната на една страна, а лицето — пепелявосиво.

— Какво си направил! — изкрещя Танис. — Защо го уби?!

Мъка, вина, отчаяние и гняв избухнаха в полуелфа като една от огнените топки на стария магьосник и главата му запулсира от непоносима болка. Не можеше да вижда, пред очите му плуваше червена пелена.

Изведнъж мечът се оказа в ръката му, макар че нямаше представа как е станало това. Почувства студената стомана на дръжката. Лицето на Берем плаваше сякаш в кървавочервено море, но очите му бяха изпълнени не с ужас, а с дълбоко съжаление. После видя как се разширяват от болка и чак тогава разбра, че е забил дълбоко меча си в несъпротивляващото му се тяло, защото усети как острието прониза плътта и костите му и одраска скалата, до която се свлече.

Гореща кръв обля ръцете му. Ужасяващ писък избухна в главата му и някаква огромна тежест едва не го повали.

Тялото на Берем се срина върху него, но той не забеляза. Отчаяно се бореше да освободи оръжието си и да замахне отново. Почувства нечии силни ръце да го сграбчват, но в лудостта си ги отблъсна. Най-накрая освободи меча си и загледа как Берем пада на земята. Кръв бликаше от ужасната рана точно под зеления скъпоценен камък, който блестеше с нечестив пламък в гърдите му.

Дочу зад себе си дълбок, кънтящ глас, разплакани молби и остър скръбен писък. Ядосан, той се обърна, за да разбере кои се опитват да му попречат. Видя едър мъж с покрусено лице и червенокосо момиче с обляни от сълзи страни. Не познаваше никой от тях. И тогава пред него се появи един много стар човек. Лицето му беше спокойно, неостаряващите очи — пълни с мъка. Той му се усмихна нежно и сложи ръка на рамото му.

Докосването му беше като студена вода за болен от треска и Танис почувства, че разумът му се завръща. Кървавата пелена пред очите му изчезна. Той изпусна окървавения меч и се свлече хлипайки в краката на Физбан. Старецът се наведе и лекичко го потупа.

— Бъди силен, защото трябва да се сбогуваш с някого, на който предстои дълго пътуване.

Танис си спомни.

— Флинт!

Физбан кимна тъжно, гледайки тялото на Берем.

— Ела. Тук вече нищо не можеш да направиш.

Като преглътна сълзите си, Танис с мъка се надигна и се запрепъва към Флинт, който лежеше върху каменистата земя с глава, отпусната в скута на Таселхоф.

Джуджето се усмихна като го видя. Танис падна на колене до най-стария си приятел, взе набръчканата му ръка и здраво я стисна.

— Едва не го изгубих, Танис — промълви Флинт и с другата ръка се почука по гърдите. — Берем точно щеше да мине през другата дупка в скалите, когато старото ми сърце най-накрая избухна. Той сигурно ме е чул да викам, защото като ме видя ме подхвана и ме сложи да легна върху камъните.

— Значи той не е… не те е наранил?! — едва успя да каже Танис.

— Да ме нарани?! Той не би могъл да убие и муха! Нежен е като Тика. — Джуджето се усмихна на момичето, което също беше коленичило до него. — Грижи се за това голямо дете Карамон, чуваш ли? Погрижи се да забрави мъката си.

— Заклевам се, Флинт — проплака Тика.

— Поне вече няма да се опитваш да ме удавиш — изръмжа джуджето, като спря с обич очи върху Карамон. — И ако видиш брат си, сритай го от мен.

— Ще отида да се погрижа за Берем — измънка той. Хвана Тика за ръката, внимателно й помогна да се изправи и я отведе настрани.

— Не, Флинт! Не можеш да се впускаш в приключения без мен! — изстена Тас. — Знаеш, че непрекъснато ще изпадаш в беда.

— Това ще бъде първият ми спокоен миг откакто сме се срещнали — каза дрезгаво джуджето. — Искам да вземеш шлема ми, онзи с грифонската грива. — Той сурово изгледа Танис, обърна отново очи към хлипащия кендер и с въздишка погали ръката му. — Стига, стига, недей така. Живях щастливо, бях благословен с верни приятели, видях лоши неща, но и много хубави. А сега в света най-после се появи надежда. Не ми се иска да ви оставя — бързо угасващите му очи се отправиха към Танис — точно когато се нуждаете от мен. Но аз ви научих на всичко, което зная, момко. Всичко ще бъде наред. Знам го… наред…

Гласът му секна и той затвори очи, дишайки тежко. Танис продължаваше да държи ръката му, а Таселхоф зарови лице в рамото му. Физбан застана до краката на джуджето. То отвори очи.

— Сега те познах — каза тихо и очите му светнаха, когато го погледна. — Ти ще дойдеш с мен, нали? Поне в началото на пътя… за да не бъда сам. Толкова дълго бях сред приятели. Чувствам се… някак странно… да си тръгна така… съвсем сам.

— Ще дойда с теб — обеща Физбан. — Сега затвори очи и почивай. Проблемите на този свят вече не те засягат. Заслужи правото да си отдъхнеш.

— Да спя — усмихна се джуджето. — Да, точно от това имам нужда. Събуди ме, когато си готов… когато стане време да тръг… — Очите му се затвориха. Той с лекота си пое дъх и го изпусна…

Танис притисна ръката му до устните си.

— Сбогом, стари приятелю — прошепна той и сложи ръка върху неподвижните гърди на джуджето.

— Не, Флинт! Недей! — С диви писъци Таселхоф се хвърли върху тялото му.

Танис внимателно го вдигна и го прегърна. Тас риташе и се бореше, но той здраво го държеше. Накрая кендерът се предаде и горчиво заплака. Танис погали косата му, после вдигна поглед и замръзна.

— Чакай! Какво правиш, старче?

Той пусна Тас на земята и бързо се изправи. Крехкият магьосник беше вдигнал тялото на Флинт и докато Танис го наблюдаваше стреснато, тръгна към странния каменен кръг.

— Спри! — заповяда полуелфът. — Трябва да го погребем както трябва, ще му построим пирамида.

Физбан се обърна към него. Лицето му беше сурово но носеше тежкото джудже нежно и с лекота.

— Обещах му, че няма да пътува сам.

Той се обърна и продължи да върви към камъните. След кратко колебание Танис затича след него. Останалите стояха като омагьосани, втренчени в отдалечаващата се фигура на Физбан.

Полуелфът смяташе, че лесно ще го настигне, но старецът се движеше невероятно бързо, сякаш и той, и джуджето бяха леки като перца. Усетил изведнъж тежестта на собственото си тяло, Танис имаше чувство, че се опитва да улови струйка дим, която се издига в небето, но продължи да се препъва след тях и ги настигна, точно когато Физбан влезе в кръга от камъни.

Танис се промъкна след него без да мисли, убеден, че трябва да спре този луд старец и да му отнеме тялото на приятеля си. Изведнъж спря. Пред него се простираше нещо, което отначало взе за езеро — беше толкова неподвижно, че нищо не набръчкваше гладката му повърхност. После разбра, че това не е вода, а блестящ черен камък, чиято повърхност му бе излъскана до блясък. Простираше се пред Танис черен като нощта и когато погледна в дълбините му, видя звезди. Те бяха толкова ясни, че той погледна нагоре, за да се увери, че е късен следобед. Небето над него беше лазурно, студено и чисто. Нямаше нито звезди, нито слънце. Танис падна на колене до каменното езеро и още веднъж се загледа в полираната му повърхност. Видя звездите и три луни и сърцето му трепна, защото черната луна, която само могъщите Черни магове можеха да видят, се беше открила като черен кръг, изрязан в мрака. Виждаше дори празните места, където някога съзвездията на Кралицата на Мрака и Храбрия воин се бяха въртяли в небето.

Танис си спомни думите на Райстлин. „И двете ги няма. Тя е в Крин, Танис, и той е дошъл да се бие с нея…“

Когато вдигна очи, видя Физбан да стъпва върху черната каменна повърхност.

Той отчаяно се опита да ги последва, но не можеше да се принуди да пропълзи по студения камък, както не би скочил и в Бездната. Затова наблюдаваше безпомощно как магьосникът върви бавно, сякаш за да не събуди спящо дете в ръцете си, и как стигна центъра на блестящата черна повърхност.

— Физбан! — извика Танис.

Старецът не спря, дори не се обърна, а продължи да върху между греещите звезди. Танис почувства, че Таселхоф се промъква към него. Протегна се и стисна ръката му така, както беше стискал тази на Флинт.

Старият магьосник стигна средата на каменното езеро… и изчезна.

Танис рязко си пое дъх. Таселхоф понечи да хукне по черната огледална повърхност, но той го задържа.

— Не. Тас. Не можеш да го придружиш в това приключение. Още не. Трябва да останеш с мен. Сега аз имам нужда от теб.

Кендерът отстъпи, необичайно покорен, и посочи надолу.

— Виж, Танис — прошепна той с треперещ глас. — Съзвездието се е върнало.

Загледан в черното езеро, полуелфът видя, че съзвездието на Храбрия воин наистина се е завърнало. Звездите му заблешукаха, а после засияха ярко и изпълниха камъка със синьобялата си светлина. Танис бързо погледна нагоре, но небето над тях беше чисто, спокойно и празно.

Глава 4Историята на Вечния.

— Танис! — извика Карамон.

— Берем?

Полуелфът внезапно си спомни какво беше направил, обърна се и се запрепъва по обсипаната с камъни земя към Карамон и Тика, които гледаха с ужас окървавения камък, където лежеше тялото. Внезапно Берем се размърда и изстена, но не от болка, а сякаш си спомняше болката. Притиснал с ръка гърдите си, той бавно се изправи. Единствените следи от ужасната рана бяха следите от кръв, но и те също изчезнаха пред очите им.

— Наричат го Вечния, не помните ли? — каза Танис на пребледнелия Карамон. — Стърм и аз го видяхме да умира в Пакс Таркас, погребан под тонове скали. Умирал е безброй пъти, за да възкръсне отново, и се кълне, че не знае защо. — Той отиде до Берем, който го наблюдаваше мрачно и зорко. — Но ти знаеш защо, нали? — попита Танис. Гласът му беше кротък, държанието — спокойно — Ти знаеш — повтори той — и сега ще ни кажеш. Животът на много хора може би зависи от това. Берем сведе поглед.

— Съжалявам… за приятеля ви. Опитах се да му помогна, но не можех нищо…

— Знам — преглътна Танис. — И аз съжалявам… за това, което направих. Аз… аз не видях… не разбрах…

Но още докато изговаряше думите, осъзна, че лъже. Беше видял, но само онова, което искаше да види. Колко пъти в живота му е ставало така? Колко от онова, което е видял, е било опорочено от собствения му ум? Не беше разбрал Берем, защото не искаше да го разбере! За него той олицетворяваше ОНЕЗИ мрачни тайни, скрити в собствената му душа, които мразеше. Беше го убил, но в действителност прониза с меча самия себе си.

И през тази рана сякаш се беше изцедила отвратителната отрова, която разяждаше душата му. Сега раната можеше да зарасне. Скръбта и съжалението от смъртта на Флинт бяха като успокоителен балсам, който му напомняше за доброто, за висшите идеали. Танис се чувстваше най-после освободен от тъмните сенки на вината си. Каквото и да беше станало, той направи всичко възможно, за да помогне, да поправи нещата. Беше правил грешки, но сега можеше да продължи напред.

Вероятно Берем съзря това в очите му, защото в погледа му имаше мъка и състрадание. Изведнъж каза:

— Уморих се, Танис. Толкова съм уморен. — Очите му се отправиха към черното каменно езеро. — Аз… завиждам на приятеля ти. Той намери покой. Никога ли няма да постигна това? — Берем сви юмруци, потръпна и обхвана главата си. — Но се боя, защото виждам края. Той е съвсем близо.

— Всички се боим — въздъхна Танис, като триеше парещите си очи. — Прав си, краят е близо и изглежда обвит в мрак. Но отговорът се крие в теб.

— Аз… ще ви кажа… каквото мога — промълви Берем със запъване, сякаш думите с мъка излизаха от устата му. — Но трябва да ми помогнеш! — Ръката му стисна неговата. — Обещай, че ще ми помогнеш!

— Не мога да ти обещая, докато не разбера истината.

Берем седна и се облегна на окървавената скала. Всички се настаниха около него и се увиха плътно в наметките си, защото силният вятър свиреше по склоновете на планините и виеше между странните камъни. Те изслушаха историята на Берем без да го прекъсват, макар от време на време Тас тихичко да проплакваше и подсмърчаше, облегнал глава на рамото на Тика.

Отначало гласът на Берем беше тих и думите колебливи. Понякога виждаха, че се бори със себе си и с мъка продължава разказа си. Но постепенно започна да говори все по-бързо, сякаш облекчението, че след толкова години разказва истината, изпълваше душата му.

— Когато… когато казах, че разбирам как ти — той погледна Карамон — се чувстваш, след като си изгубил брат си, казах истината. Аз… аз имах сестра. Не бяхме близнаци, но се чувствахме много близки. Тя беше само година по-малка. Живеехме в малка ферма до Нерака. Нямахме съседи. Майка ми ни научи да четем и пишем достатъчно, за да се оправяме в живота. През повечето време работехме във фермата. Сестра ми беше единственият ми приятел, единственият ми другар, както и аз нейният. Тя работеше много, прекалено много. След Катаклизма правехме само това, за да имаме какво да ядем. Родителите ни бяха стари и болни… Първата зима почти гладувахме. Каквото и да сте чули за Гладните години, не можете да си го представите. — Гласът му заглъхна, очите му се замъглиха. — Изгладнели глутници диви зверове и още по-диви хора бродеха около къщата и дебнеха… Сестра ми се състари преди да стане на двайсет. Косата й посивя като моята, лицето й се набръчка и отслабна. Но никога не се оплака.

Е, през пролетта нещата не се оправиха особено, но поне имахме надежда, както казваше тя. Можехме да засадим семена и да ги гледаме как растат. Можехме и да ловуваме. Тя обичаше да ловува. Стреляше добре с лък и обичаше да бъде навън. Често излизахме заедно. Онзи ден… — Берем млъкна.

Той затвори очи и започна да се тресе, сякаш му беше студено, но стисна зъби и продължи.

— Онзи ден отидохме по-далеч от обикновено. Пожар, предизвикан от светкавица, беше овъглил храстите и открихме пътека, която не бяхме виждали дотогава. Ловът ни беше неуспешен и ние тръгнахме по нея с надеждата да открием дивеч. Но след известно време забелязах, че това не е пътека, направена от животни, а много стар път, утъпкан от човешки крака. Не беше използван от години. Исках да се върна, но тя продължи напред, любопитна да открие къде води.

Лицето му се напрегна и пребледня. За миг Танис се уплаши, че може да прекъсне разказа си, но Берем продължи трескаво, като обезумял.

— Пътеката водеше до… странно място. Сестра ми каза, че сигурно някога е било храм на злите богове. Не знам. Знам само, че имаше прекършени колони, които лежаха наоколо, обрасли с мъртви плевели. Трябваше да напуснем злото място… — Берем повтори това няколко пъти, сякаш произнасяше заклинание. После замълча.

Никой не помръдна и след миг той заговори толкова тихо, че бяха принудени да се наведат към него, за да чуват.

Постепенно осъзнаха, че той е забравил за тяхното присъствие, че е забравил дори къде се намира. Беше се върнал в онзи миг.

— Но в руините има един много-много красив предмет — основата на една колона, инкрустирана със скъпоценни камъни. — Гласът му се сниши от страхопочитание. — Никога не съм виждал такава красота! Нито такова богатство! Как мога да го оставя! Само един-единствен камък ще ни направи богати!

Можем да се преместим в града! Сестра ми ще има обожатели, както заслужава. Аз… падам на колене и вадя ножа си. Има един зелен камък, който блести ярко на слънцето. По-красив от всичко, което някога съм виждал! Ще го взема! Забивам острието на ножа — Берем направи бързо движение с ръка — в каменната колона и започвам да го дълбая. Сестра ми е ужасена. Тя вика, нарежда ми да спра. „Това място е свещено, моли ме тя. Скъпоценностите принадлежат на някой бог. Това е светотатство, Берем!“

Вечният поклати глава и лицето му потъмня при спомена за отдавнашната ярост.

— Не й обръщам внимание, макар да усещам как сърцето ми се смръзва само докато къртя камъка. Казвам й: „Дори да е принадлежало на боговете, те са го изоставили, както изоставиха нас!“ Но тя не иска да ме чуе.

Берем рязко отвори очи. Те бяха студени и ужасяващи. Гласът му сякаш идваше от много далеч.

— Тя ме сграбчва! Ноктите й се забиват в ръката ми! Боли! „Спри, Берем, заповядва ми тя. На мен, по-големия й брат. Няма да ти позволя да оскверниш онова, което принадлежи на боговете“.

Как смее да ми говори така? Правя го за нея! За семейството ми! Не бива да ми противоречи! Знае какво може да стане, ако побеснея! Нещо се спуква в главата ми и залива мозъка ми! Не мога нито да мисля, нито да виждам! Крещя й: „Остави ме на мира!“, но тя сграбчва ръката ми, с която държа ножа, блъска острието и аз одрасквам камъка!

В очите му проблесна лудост. Карамон тайно сложи ръка върху камата си, когато мъжът сви юмруци и гласът му се извиси до почти истеричен писък.

— Блъскам я… не много силно… Не исках да я блъсна силно! Тя пада! Трябва да я хвана, но не мога. Движа се твърде бавно, твърде бавно. Главата й се удря в колоната и острият камък я пронизва тук — Берем докосна слепоочието си, — кръв покрива лицето й и облива скъпоценните камъни. Те вече не сияят. Очите й също не сияят. Гледат ме, но не ме виждат. И тогава… тогава…

Тялото му конвулсивно потрепери.

— Гледката е ужасна, сънувам я всеки път, когато отворя очи! Също като Катаклизма е, само че тогава всичко беше унищожено! А това беше съзидание, но ужасяващо, нечестиво съзидание! Земята се разтваря! Огромните колони започват да се възстановяват пред очите ми. От зловещия подземен мрак се издига храм. Но това не е красив храм, а заплашителен и деформиран. Виждам Мракът да се издига пред мен, Мракът, който има пет глави и всички те се извиват и гърчат и ми говорят с глас, по-студен и от гробница: „Много отдавна бях прогонена от този свят и можех да се върна само от едно място. Инкрустираната колона беше… за мен… заключена врата, която ме държеше затворена. Ти ме освободи, смъртни човече, и затова ти давам онова, което искаше. Зеленият камък е твой!“ Последва ужасен, подигравателен смях. Усещам силна болка в плътта си. Поглеждам надолу — камъкът е враснал в плътта ми, както го виждате сега. Ужасен от кошмарното зло пред мен, парализиран от ужасното деяние, което извърших, не мога да направя нищо, освен да гледам как мрачната, изтъкана от сенки фигура започва да става все по-ясна и по-ясна. Дракон!

Вече го виждам — петглав дракон, като онези, за които съм чувал страшни приказки, когато бях дете! Тогава изведнъж разбирам, че, ако той влезе в нашия свят, ние сме обречени. Това е Кралицата на Мрака, за която са ни говорили жреците. Прогонена в древността от Великия Хума, тя дълго е търсила начин да се върне и сега — заради моята глупост — отново ще броди по света. Една от огромните глави се навежда към мен и усещам, че ще умра, защото тя не може да си позволи да има свидетел на завръщането й. Виждам острите зъби, но не мога да помръдна. А и не ме интересува. Изведнъж сестра ми застава пред мен. Тя е жива, но когато се протягам към нея, ръцете ми не докосват нищо. Крещя името й: „Ясия!“ „Бягай, Берем — вика тя. — Бягай! Тя не може да премине през мен, все още не! Бягай!“ За миг стоя, взрян в нея. Сестра ми се промушва между мен и Кралицата на Мрака. Ужасен виждам как петте глави се отдръпват яростно и писъците им пронизват въздуха. Но не могат да минат през сестра ми. И докато гледам, Кралицата започва да трепти и избледнява. Още е там, призрачна сянка на злото, но нищо повече Но силата и е голяма. Тя се нахвърля върху сестра ми… И тогава аз се обръщам и побягвам. Бягам и бягам, а зеленият камък прогаря дупка в гърдите ми. Бягам, докато всичко потъва в мрак.

Той замълча. Пот се стичаше по лицето му, сякаш наистина е тичал дни наред. Никой не проговори. Сякаш ужасната история ги беше превърнала в камъни, като онези, които ограждаха черното езеро. Най-после Берем си пое дъх. Погледът му се фокусира и той отново ги видя.

— Следва дълъг период от живота ми, за който нищо не помня. Когато дойдох на себе си, бях остарял както ме виждате сега. Отначало си казах, че всичко е било кошмар, страшен сън. Но тогава почувствах зеления камък да гори в плътта ми и разбрах, че е истина. Нямах представа къде съм. Сигурно съм обиколил Крин надлъж и шир в странстванията си. Отчаяно копнеех да се завърна в Нерака. Но това беше единственото място, където не можех да отида, защото нямах смелостта да го направя. Дълги години скитах, неспособен да намеря покой. Умирах и се раждах отново. Навсякъде, където ходех чувах истории за злото във и извън страната и знаех, че аз съм виновен за него. Тогава се появиха драконите и драконяните. Само аз знаех какво означава това. Само аз знаех, че Кралицата е достигнала разцвета на силите си и се опитва да завладее света. Единственото, което й липсва, съм аз. Защо? Не съм сигурен, но се чувствам като човек, който се опитва да затвори врата, която някой напъва да отвори. И съм уморен…

Гласът му потрепери.

— Толкова уморен. Искам това да свърши.

Приятелите останаха мълчаливи дълго време, опитвайки се да възприемат историята, която напомняше страшните приказки, които бавачките разказваха през тъмните нощни часове.

— Какво трябва да направиш, за да затвориш вратата? — попита накрая Танис.

— Нямам представа. Знам само, че Нерака ме влече, но не смея да отида! Затова… затова избягах!

— Ти ще отидеш там — каза Танис твърдо. — Ще отидеш там с нас. Няма да си сам.

Берем потрепери и поклати глава, хленчейки После из веднъж млъкна и лицето му се зачерви.

— Да! — извика той. — Не мога да търпя повече! Ще дойда с вас! Вие ще ме защитите…

— Ще направим всичко възможно — промърмори Танис, като видя, че Карамон отмести поглед. — Най-добре да намерим пътя, който води вън оттук.

— Аз го намерих — въздъхна Берем. — Почти бях излязъл, когато чух джуджето да вика. Оттук.

Той посочи още една тясна цепнатина между камъните. Карамон въздъхна и погледна жално драскотините по ръцете си. Един по един влязоха в дупката. Танис беше последен. Обърна се и още веднъж огледа голата местност. Мракът бързо се спускаше, лазурното небе се обагри във виолетово и после стана черно. Странните камъни се издигаха злокобно в сгъстяващия се мрак и не можеше да види тъмното каменно езеро, в което беше изчезнал Физбан.

Още не можеше да повярва, че Флинт вече го няма. Постоянно очакваше да се оплаче с дрезгавия си глас от различните болежки и неприятности или да спори с кендера. Танис се опита да задържи образа на приятеля си колкото се може по-дълго, но накрая го остави да си иде. Обърна се и пролази в тясната цепнатина, оставяйки зад себе си Годшом, за да не го види никога вече.

Щом отново се оказаха на пътеката, те тръгнаха по нея, докато стигнаха малка пещера. Сгушиха се един до друг, но не посмяха да запалят огън толкова близо до Нерака, където беше съсредоточена мощта на драконовите армии. Известно време мълчаха, после започнаха да говорят за Флинт и за изпълнения му с приключения живот. Смяха се от сърце, когато Карамон им припомни историята за трагичния излет — как беше обърнал лодката, опитвайки се да хване риба с ръце, и бутнал Флинт във водата. Танис разказа, как Тас и джуджето се бяха запознали — кендерът „случайно“ си тръгнал с гривна, изработена от Флинт и се опитал да я продаде на панаира. Тика си спомни прекрасните играчки, които й беше правил, добротата му, когато баща й изчезна и той я взел в собствения си дом, докато Отик й дал работа и жилище.

Те си спомниха още много неща и в края на вечерта горчивината изчезна от скръбта им, оставяйки след себе си само болката от загубата. Поне за повечето от тях.

Много по-късно, в най-тъмните часове на нощта, Таселхоф седна пред входа на пещерата, загледан в звездите. Той стискаше шлема на Флинт в малките си ръце и сълзи се стичаха по лицето му.

Глава 5Нерака.

Оказа се лесно да влязат в Нерака. Ужасно лесно.

— Какво става, в името на Бездната! — промърмори Карамон, докато двамата с Танис, все още облечени в откраднатите драконови брони, гледаха към равнините от скритата си наблюдателница.

Лъкатушещи черни линии се виеха през голата равнина към единствената сграда на сто мили в диаметър — Храмът на Кралицата на Мрака. Сякаш стотици змии се плъзгаха надолу от планините, но това не бяха змии, а многохилядна драконова армия. Слънцето се отразяваше от копията и мечовете и черно-червено-сини знамена се вееха от високи стълбове с ебмлемите на Драконовите Господари. Високо над тях драконите блестяха във въздуха с цветовете на дъгата — червени, сини, зелени и черни. Две огромни летящи цитадели бяха надвиснали над оградения със стени храм и сянката им го държеше в постоянна нощ.

— Знаеш ли — каза Карамон замислено, — хубаво е че онзи луд старец ни нападна там. Щяха да ни унищожат, ако бяхме долетели с медните дракони сред тази сбирщина.

— Да — съгласи се разсеяно Танис като си мислеше за онзи „старец“. Обобщаваше нещата, спомняше си какво беше видял, какво е чул от Тас и колкото повече мислеше, толкова по-близо стигаше до истината. Кожата му „настръхна“, както би казал Флинт.

От спомена за джуджето изпита силна болка и той пропъди мислите за него и стареца от ума си. Имаше достатъчно проблеми и нямаше стари магьосници, които да го измъкнат от положението.

— Не знам какво става — каза тихо Танис, — но засега е в наша полза. — Помниш ли какво каза веднъж Елистан? В Дисковете на Мишакал пише, че злото ще се обърне срещу себе си. Кралицата на Мрака събира силите си по някаква причина. Вероятно се подготвя да нанесе на Крин смъртоносния удар. Но в тази суматоха можем лесно да се промъкнем. Никой няма да забележи двама пазачи, които водят група затворници.

— Надявай се — каза мрачно Карамон.

— Моля се.

Капитанът на стражата при портите на Нерака беше пред прага на нервен срив, защото Кралицата на Мрака свика военен съвет. За втори път от момента, когато започна войната, Драконовите Господари на континента Ансалон се събираха на едно място. Преди четири дни те започнаха да пристигат в Нерака и от тогава животът на капитана стана истински кошмар.

Те трябваше да влязат в града според сана си. Лорд Ариакас беше пръв в списъка с личната си свита — войска, телохранители и дракони. Следваше го Китиара, Черната дама, после Луисен от Такар и така чак до Господаря Тоде от източния фронт.

Създадоха и организация, която да отдаде почести на нишестоящите да придвижва огромното число армии и дракони, както и запасите им вътре и вън от един комплекс който не бе пригоден да побира голямо количество войски И понеже Драконовите Господари не си вярваха, никой от тях не искаше да влезе дори с един драконянии по-малко от другите. Организацията беше добра и трябваше да проработи, но за нещастие проблемите започнаха от самото начало, защото Лорд Ариакас пристигна с два дни закъснение.

Дали го беше направил нарочно, за да предизвика объркване капитанът не знаеше и не смееше да попита, но имаше собствено мнение по въпроса. Естествено това означаваше, че Господарите, които пристигнаха преди Ариакас, бяха принудени да лагеруват в равнините около Храма, докато лордът не влезе и това предизвика проблеми. Наемниците — драконяни, таласъми и хора — искаха да се възползват от развлеченията на лагерния град, набързо издигнат на площада пред Храма. Бяха изминали огромни разстояния и основателно се ядосаха, когато това им беше отказано.

Много от тях се промъкваха нощем отвъд стените, привлечени от кръчмите като мухи от мед, и непрекъснато избухваха свади, защото войската на всеки Господар признаваше единствено него. Тъмниците под Храма бяха пълни до пръсване. Накрая капитанът заповяда на хората си да изнасят пияниците от града в колички всяка сутрин и да ги изхвърлят в равнината, където вбесените им командири си ги прибираха.

Започнаха разправии и между драконите, защото всеки водач на ято искаше да доминира над останалите. Сиан Кървавото Проклятие дори уби един червен дракон заради сърна. За нещастие на Сиан, той беше любимец на Кралицата на Мрака. Сега зеленият дракон седеше затворен в една пещера под Нерака, където воят и яростните удари на опашката му станаха причина мнозина да мислят, че има земетресение.

Капитанът не беше спал от две нощи. Когато на третия ден сутринта му казаха, че Ариакас е пристигнал, той едва не падна на колене в благодарствена молитва. Бързо събра подчинените си и нареди тържественото влизане да започне. Всичко вървеше гладко, докато няколкостотин от драконяните на Тоде не видяха войските на Ариакас да влизат на площада. Пияни и напълно неконтролируеми от неспособните си командири, те се опитваха също да влязат. Капитаните на Ариакас наредиха на своите хора да се бият и настъпи пълен хаос, Вбесена, Кралицата на Мрака изпратя собствените си войски, въоръжени с камшици, стоманени вериги и боздугани, Черни магьосници и жреци се разхождаха между тях. След боя с камшици, разбиването на глави и магиите, редът най-после беше възстановен. Лорд Ариакас и войските му влязоха в земите на Храма поне с достойнство, ако не с почести.

Може би беше средата на следобеда — капитанът напълно беше изгубил представа за времето (проклетите цитадели скриваха слънцето), — когато един от стражите се появи и го извика при портите.

— Какво има? — изръмжа нетърпеливо капитанът, пронизвайки стража с единственото си здраво око (другото беше изгубил в битка с елфите в Силванести). — Нова краола ли? Ударете и двамата по главите и ги вкарайте в затвора. Омръзна ми…

— Не, сър — заекна пазачът, млад таласъм, умиращ от страх пред своя калитан-човек. — Стражите на п-портите м-ме изпращат. Д-двама офицери със з-затворници иска: р-разрешение да влязат.

Капитанът разочаровано изруга. Какво ли още го чакаше? Той едва не каза на таласъма да се върне и да ги пусне да влязат. Мястото и без това гъмжеше от роби и затворници. Няколко повече нямаха никакво значение, но армията на Господарката Китиара се събираше отвън, готова да влезе, и той трябваше да бъде на място, за да поднесе официалните приветствия.

— Какви затворници? — попита раздразнено, като се опитваше набързо да свърши с писмената работа, преди да тръгне за церемонията. — Пияни драконяни? Просто ги заведете…

— Аз… аз мисля, че трябва да дойдете, с-сър. — Таласъмът се потеше, а потните таласъми не са приятни отблизо. — Д-двама човеци и к-кендер.

Камитанът сбърчи нос.

— Казах… Кендер ли? — попита с внезапен интерес. — А няма ли случайно и джудже?

— Не, доколкото знам, сър — отговори нещастният таласъм. — Но може да съм го пропуснал в тълпата.

Той препаса бързо меча си и последва таласъма към портите. Там за момента цареше спокойствие. Войските на Ариакъс бяха вече в палатковия лагер, а тези на Китиара се ръчкаха и биеха, докато се подредят, за да влязат в града. Времето за церемонията почти беше настъпило. Капитанът хвърли бърз поглед към групата, току-що влязла през първите порти. Двама висши офицери от драконовата армия пазеха намусените затворници. Той внимателно ги огледа, спомняйки си заповедите, които беше получил едва преди два дни — зорко да бди за джудже, което пътува с кендер. С тях можеше да има елф и елфа с дълга сребриста коса, която всъщност била сребърен дракон. Това били приятели на Лорана и Кралицата на Мрака очаквала някой от тях или всички заедно да се опитат да я освободят.

— Да, имаше кендер, но жената имаше къдрава червена коса, а не сребриста и ако беше дракон, капитанът щеше да си изяде нагръдника. Прегърбеният старец с дълга, рошава брада със сигурност беше човек, а не джудже или елф. Само не можеше да разбере защо офицерите са си дали труда да заловят тази сбирщина.

— Прережете им гърлата вместо да ни притеснявате — каза кисело капитанът. — В момента няма място в затвора.

— Това ще бъде загуба! — каза един от офицерите — гигант с ръце като дървесни стволове. Той грабна червенокосото момиче и го повлече напред. — Чух, че на пазара за роби дават добри пари за такива като нея.

— Тук си прав — промърмори капитанът и огледа със здравото си око пищното тяло на момичето, подчертано от ризницата. — Но не знам какво смятате да получите за тази сган! — Той сръга кендера, който възмутено изкрещя, но веднага беше укротен от другия пазач. — Убийте ги!

Едрият мъж изглеждаше объркан от този аргумент, но преди да отговори, другият офицер, който досега мълчеше, пристъпи напред.

— Човекът е магьосник. А кендерът — шпионин. Заловихме го близо до крепостта Даргаард.

— Защо не казахте веднага вместо да ми губите времето. Влезте и ги затворете — каза бързо капитанът, дочул сигнала на роговете. Беше време за церемонията и масивните железни врати потрепваха, готови да се отворят. — Дайте документите си да ги подпиша…

— Нямаме документи… — започна едрият офицер.

— За какви документи говорите? — прекъсна го брадатият му колега, докато ровеше в кесията си. — За самоличност…

— Не! — каза капитанът, изгарящ от нетърпение. — Заповед на командира ви да доведете пленниците.

— Не ни е давана такава заповед. Това ново нареждане ли е?

— Не, не е. — Капитанът ги изгледа с подозрение. — Как сте дошли дотук без нея? И как смятате да се върнете? Мислехте да запрашите нанякъде с парите от робите, така ли?

— Не! — Едрият офицер почервеня от ярост и очите му блеснаха. — Може би командирът ни е забравил. Има си достатъчно проблеми, а и няма да е трудно да се справим с това, ако ме разбираш. — Той злобно погледна капитана.

Портите се отвориха. Роговете мощно засвириха. Капитанът въздъхна отчаяно. В този миг трябваше да стои в центъра, за да поздрави Господарката Китиара, затова кимна на няколко от стражите на кралицата, които стояха наблизо.

— Отведете ги долу! Ще им покажем какво правим с дезертьорите.

Стражите сграбчиха двамата офицери и им взеха оръжията.

Карамон хвърли тревожен поглед на Танис, когато драконяните го хванаха и разкопчаха ножницата му. Очите на Тика широко се разтвориха от страх — това определено не беше начинът, по който трябваше да се развият нещата Берем, чието лице беше почти напълно скрито от фалшивите бакембарди, сякаш щеше да се разплаче или да избяга, а може би и двете. Дори Таселхоф изглеждаше объркан от тази внезапна промяна в плановете. Танис го видя да се оглежда, търсейки спасение. Полуелфът трескаво мислеше. Смяташе, че е предвидил всички възможности, когато съставяше този план, но очевидно беше пропуснал една — да бъде арестуван като дезертьор от драконовите армии! Ако ги затвореха в тъмницата, всичко щеше да пропадне. Щом свалят шлема му, ще разберат, че е полуелф, после ще огледат по-внимателно и другите… и ще открият Берем… Той беше опасният. Без него останалите още можеха да се измъкнат. Без него…

Засвириха тромпети и тълпата възторжено приветства огромния син дракон и неговата Господарка, когато влязоха през портите. Като я видя, сърцето на Танис се изпълни с болка и въодушевление. Тълпата се понесе напред, ревейки името на Китиара и за секунди стражите отклониха вниманието си. Танис се наведе към Таселхоф, колкото можеше.

— Тас! — каза бързо, като се надяваше, че кендерът си спомня достатъчно елфския език, за да го разбере. — Кажи на Карамон да продължи представлението. Независимо какво ще направя, трябва да ми се довери! Всичко зависи от това! Тас го погледна удивени кимна колебливо. Много отдавна не беше чувал елфска реч. Танис можеше само да се надява, че го е разбрал. Карамон изобщо не разбираше този език, а полуелфът не смееше да говори на общия, макар че никой нямаше да го чуе, заради шума на тълпата. Точно в този момент един от пазачите болезнено изви ръката му и му нареди да мълчи.

Шумът стихна, тълпата беше овладяна и върната на място. Като видяха, че нещата са под контрол, стражите се обърнаха, за да отведат затворниците.

Внезапно Танис се препъна и падна като повлече със себе си и пазача, който се проспа в прахта.

— Ставай, мръснико!

Като ругаеше, другият страж удари Танис през лицето с дръжката на камшика си. Полуелфът се хвърли към него и му стисна ръката, която държеше камшика, след това силно я дръпна и внезапното му движение преобърна пазача. За част от секундата Танис беше свободен и се втурна напред, долавяйки, че стражите са по петите му.

— Китиара! — извика Танис с дрезгав вик, който сякаш се откъсна от гърдите му.

Борейки се с пазачите, той успя да освободи едната си ръка, махна шлема си и го хвърли на земята. Господарката се обърна като чу името си и той видя как кафявите й очи се разшириха от учудване зад страховитата драконова маска. Синият дракон също се обърна и го погледна.

— Китиара!

Танис се освободи от нападателите си със сила, породена от отчаянието, и се хвърли напред. Но драконяните скочиха върху него, повалиха го на земята и притиснаха ръцете му.

— Спри, Скай! — заповяда Китиара и сложи ръка върху врата му.

Драконът се подчини и краката му леко се подхлъзнаха на уличния паваж, но очите му, вперени в Танис, бяха изпълнени с ревност и омраза.

Полуелфът затаи дъх, опитвайки се да успокои ударите на сърцето си. Главата го болеше, кръв се стичаше в едното му око, но той не забелязваше. Чакаше вика, който щеше да му подскаже, че Таселхоф не го е разбрал и приятелите му ще се притекат на помощ. Опасяваше се Китиара да не погледне зад него и да види Карамон, но се надяваше, че той има достатъчно разум и вяра в него, за да се скрие.

Появи се капитанът и с разкривено от гняв лице се накани да ритне Танис в главата и да повали в безсъзнание неприятния смутител. Той застина така рязко, че се залюля, изгубил равновесие.

— Оставете го!

Стражите неохотно освободиха Танис и отстъпиха при повелителния жест на Черната дама.

— Кое е толкова важно, капитане, че проваляш влизането ми в града? — попита тя студено и плътният й глас отекна иззад драконовия шлем.

Като се изправи със залитане на крака, с глава, която се въртеше след боя с пазачите, Танис пристъпи към нея. Докато се приближаваше, видя искрици на удивление да проблясват в кафявите й очи. Явно се забавляваше на тази нова игра със старата си играчка. Той прочисти гърлото си и дръзко каза:

— Тези идиоти ме арестуваха за дезертьорство, само защото онзи имбецил Бакарис забрави да ми даде необходимите документи.

— Ще се погрижа да бъде наказан, скъпи Танталаса — отвърна Китиара и той долови смях в гласа й. — Как смееш! — обърна се тя и погледна заплашително капитанът.

— Аз… аз п-просто изпълнявах заповедите, Господарке — заекна той, треперещ като таласъм.

— Изчезвай или ще нахраниш дракона ми — нареди властно Китиара и махна с ръка. После с грациозно движение я подаде на Танис. — Мога ли да те закарам, командире Само за компенсация, разбира се.

— Благодаря, Господарке — отвърна полуелфът. Хвърляйки мрачен поглед към капитана, той пое ръката й и се метна до нея на гърба на синия дракон. Очите му бързо огледаха тълпата, когато Китиара нареди на Скай да продължи и въздъхна с облекчение като видя, че стражите отвеждат приятелите му. Докато минаваха край тях, Карамон го погледна с наранено и озадачено изражение, но продължи да върви. Или Тас беше успял да предаде съобщението, или воинът имаше достатъчно разум, за да продължи измамата. А може би просто му вярваше. Танис не знаеше. Утешаваше се, че сега приятелите му са в безопасност, поне относително.

„Може би ги виждам за последен път“, помисли си той внезапно, но тръсна глава и пропъди тази мисъл. Обърна се и установи, че кестенявите очи на Китара го гледат със странна смесица от лукавство и неприкрито възхищение.

Таселхоф стоеше на пръсти, опитвайки се да види какво става с Танис. Чу викове и крясъци, а след това настъпи тишина. Тогава видя полуелфът да се мята на дракона до Китиара и процесията продължи. Стори му се, че Танис гледа към него, но не беше сигурен. Пазачите поведоха затворниците през блъскащата се тълпа и Тас изгуби от поглед приятеля си.

Един от пазачите сръга Карамон в ребрата с късия си меч.

— Значи Господарката вози твоя приятел, а ти ще гниеш в затвора — подигравателно изцъка драконянинът.

— Той няма да ме забрави — промърмори Карамон. Драконянинът се ухили и смушка партньора си, който влачеше Таселхоф за яката.

— Ще се върне, ако успее да се измъкне от леглото й.

Карамон се изчерви и Таселхоф го погледна разтревожено. Тъй като не му беше предал думите на Танис, се страхуваше, че воинът ще провали всичко, макар че не бе много сигурен какво още има за проваляне. Но воинът само разтърси глава с наранено достойнство.

— Ще бъда свободен преди залез слънце — избоботи топ с дълбокия си баритон. — Той няма да ме изостави.

Доловил тъжна нотка в гласа му, Тас се загърчи, опитвайки да се доближи достатъчно, за да му обясни. Но в този момент Тика гневно извика. Кендерът изви глава и видя, че стражарят разкъсва блузата й и по шията й се появиха кървави следи от ноктите му. Карамон изрева, но в това време Тика цапна пазача с опакто на дланта си по кръчмарска традиция.

Вбесен, драконянинът я събори на земята и вдигна камшика си.

— Ей! Не я повреждай! — изрева воинът. — Освен ако не искаш да те накажат. Господарката Китиара ни каза да я продадем за шест сребърни моменти, а няма да можем, ако има белези.

Драконянинът се поколеба. Карамон беше затворник, но всички видяха колко топло се отнесе Черната Дама към приятеля му и решиха да не рискуват. Те изправиха грубо Тика и я заблъскаха напред.

Таселхоф въздъхна с облекчение, после угрижено хвърли поглед към Берем, осъзнавайки внезапно, че е твърде мълчалив. Оказа се прав — Вечният сякаш се намираше в друг свят. Приличаше на малоумен с изцъклените си очи и широко отворената си уста. Е, поне нямаше вид на човек, който ще създава неприятности. Изглежда, Карамон ще продължи да играе ролята си, а Тика беше в безопасност. Засега никой нямаше нужда от него. Тас си отдъхна и започна с интерес да се оглежда, доколкото можеше, влачен от драконянина за яката.

Но съжали, че го направи. Нерака изглеждаше точно това, което беше — древно бедняшко селце, построено, за да обслужва онези, които обитаваха Храма, сега зает от палатков лагер, разпрострял се из него като плесен.

В края на поселището Храмът се издигаше като хищна птица — разкривената му, грозна постройка сякаш доминираше дори над планините на хоризонта. Щом някой влезеше в Нерака, погледът му веднага се спираше на него. След това, където и да погледнеше и с каквото и да се занимаваше, винаги го виждаше, дори през нощта, дори в сънищата си.

Тас му хвърли един поглед и бързо отмести очи, почувствал, че го побиват тръпки. Но гледката пред него беше още по-лоша — драконяни и хора, таласъми и караконджоли се изсипваха от набързо построените барове и бардаци по мръсните улици. Роби от всички раси бяха доведени в града, за да служат на господарите и да удовлетворяват нечестивите им страсти. Джуджета-земерови щъкаха по уличките като плъхове, преживяващи от боклуците. Вонята беше задушаваща, а гледката напомняше ада. Тас вдигна поглед и видя огромните летящи цитадели, които кръжаха над Храма с ужасяващо величие — драконите ги въртяха без прекъсване.

Когато тръгнаха по претъпканите улици, Тас се надяваше да се освободи. Беше експерт по изчезванията в тълпата. Видя, че и очите на Карамон се стрелкаха — явно мислеше същото. Но след като изминаха съвсем малко разстояние и видяха как омразните цитадели ги следят отгоре Тас осъзна, че е безнадеждно. Очевидно и Карамон стигна до същото заключение, защото раменете му увиснаха.

Кендерът внезапно си спомни, че Лорана е затворница тук и жизнерадостният му дух най-накрая беше смазан от мрака и злото, които го обгръщаха.

Стражите ги побутваха да бързат, като едва си пробиваха път измежду пияните, ругаещи войници по тесните претъпкани улици. Колкото и да се опитваше, Тас не можа да измисли никакъв начин как да предаде съобщението на Танис на Карамон. Внезапно трябваше да спрат, тъй като група войници на кралицата, строени в редици, преминаха по улицата. Онези, които не се отдръпнеха от пътя им, бяха изтикани на тротоара от драконяни-офицери или просто ги поваляха и газеха. Стражата, която охраняваше приятелите, бързо ги изтласка до една ронеща се стена и им нареди да не мърдат, докато войниците не преминат.

Таселхоф се оказа притиснат между Карамон и един драконянин. Стражът беше отпуснал хватката си върху яката му, преценявайки, че дори един кендер не може да е толкова глупав, за да се опита да бяга в тази навалица. Макар Тас да чувстваше черните му очи върху себе си, все пак успя да се приближи достатъчно до Карамон.

— Карамон! Имам съобщение. Чуваш ли ме? Воинът не се обърна, а продължи да гледа право напред с безизразно лице, но Тас видя единия му клепач да потрепва.

— Танис каза да му се доверим! Независимо какво прави… И… да продължим… да се преструваме… Мисля, че така каза.

Видя, че Карамон се намръщи.

— Каза го на елфски — добави Тас намусено. Изражението на воина не се промени, дори стана още по-мрачно.

Кендерът преглътна, приближи се още и се притисна до стената точно зад широкия му гръб.

— Онзи… Драконов Господар… — започна колебливо кендерът. — Беше… Китиара, нали?

Карамон не отговори, но Тас видя мускулите край челюстта му да се стягат и един нерв на врата му да потрепва нервно. Кендерът въздъхна и забравил къде си намира повиши глас:

— Ти му вярваш, нали?

Без предупреждение драконянинът, който го пазеше, се обърна и го зашлеви през устата, блъскайки го в стената. Замаян от болка кендерът се свлече на земята. Тъмна сянка надвисна над него. Заради замъгления си поглед Тас не можеше да види кой е и се стегна за поредния удар, но усети силни, нежни ръце да го вдигат за елека.

— Казах ти да не ги повреждаш — изръмжа Карамон.

— Ха! Някакъв кендер! — изплю се драконянинът. Войските почти бяха отминали. Воинът изправи Тас на крака и той се опита да стои прав, но по някаква причина тротоарът се надигна към него.

— Аз… съжалявам — чу се да мънка. — Краката не ме слушат…

После усети как го вдигат във въздуха и въпреки че пищеше и се съпротивляваше, Карамон го метна на силното си рамо като торба с картофи.

— Той има информация — каза воинът с плътния си глас. — Дано не сте му повредили мозъка и да я е забравил. Черната дама никак няма да е доволна.

— Какъв мозък! — изръмжа драконянинът, но Тас усети, че изглежда малко разтревожен.

Тръгнаха отново. Главата го болеше, бузата му пареше. Той сложи ръка върху нея и почувства лепкава кръв там, където ноктите на драконянина се бяха забили в кожата му. Ушите му бръмчаха, сякаш рой пчели се бяха настанили в главата му. Светът се въртеше около него, гадене му се, а подрусването върху гърба на Карамон не му действаше по-добре.

— Колко още има? — Тас усети гласа му да вибрира в гръдния му кош — Малкият негодник тежи.

Вместо отговор драконянинът посочи с костеливата си лапа.

С голямо усилие, като се опитваше да не мисли за болката и замайването, Тас изви глава. Успя да хвърли само един поглед, но това му стигаше. Сградата се уголемяваше все повече, докато запълни не само кръгозора, но и умовете им.

Тас се свлече назад. Зрението му се замъгли и той се зачуди защо е толкова мрачно. Последното, което запомни, бяха думите:

— В тъмниците… под Храма на нейно Величество Такхисис, Кралица на Мрака.

Глава 6Танис се пазари, а Гакхан разследва.

— Вино?

— Не.

Китиара сви рамене. Извади каната от пълната със сняг куха, където изстиваше, и бавно си наля като наблюдаваше лениво как кървавочервената течност пълни чашата й. След това внимателно върна гарафата обратно и погледна студено Танис.

Беше свалила шлема си, но още носеше бронята, която прилепваше към гъвкавото й тяло като люспеста кожа. Светлината от многобройните свещи в стаята се отразяваше от полираната й ПОВЪРХНОСТ, проблясваше върху острите метални ръбове и Китиара изглеждаше като обхваната от пламъци. Тъмната й коса, влажна от пот, се къдреше около лицето й, а кафявите й очи сияеха като огън, засенчени от дълги, черни мигли.

— Защо си тук? — попита тя меко и прокара пръст по ръба на чашата, без да го изпуска от поглед.

— Знаеш.

— Заради Лорана, разбира се — каза Китиара. Танис сви рамене, като внимаваше да запази лицето си безизразно, защото тази жена, която някога го познаваше повече, отколкото той самият, можеше да прочете всяка негова мисъл.

— Сам ли дойде? — попита тя и отпи от виното си.

— Да — отвърна Танис и непоколебимо отвърна на погледа й.

Китиара вдигна вежди с очевидно недоверие.

— Флинт умря — добави той с пресекващ глас. Дори в страха си не можеше да мисли за приятеля си без болка. — Таселхоф пък броди някъде и не можах да го открия. А и… не исках да го взема.

— Разбирам. Значи Флинт е мъртъв.

— Като Стърм — не успя да се въздържи Танис. Кит остро го погледна.

— Превратностите на войната, скъпи. И двамата бяхме войници. Той ме е разбрал. Духът му не ме преследва.

Танис гневно преглътна думите си и едва не се задави. Беше права. Стърм би я разбрал.

Китиара мълчаливо го наблюдаваше няколко минути, после остави с дрънчене чашата си.

— Ами братята ми? Къде…

— Защо просто не ме хвърлиш в тъмницата и не ме разпиташ!? — изръмжа Танис, надигна се от стола и закрачи напред-назад из луксозната стая.

Китиара се усмихна замислено.

— Да, бих могла да те разпитам там. И ти ще говориш, скъпи Танис. Ще ми кажеш всичко, което искам да чуя, а после ще ме молиш да ми кажеш още. Нашите служители са изкусни в изтезанията и са страстно отдадени на професията си. — Тя се изправи уморено и застана пред него с чаша в едната си ръка а другата сложи на гърдите му и бавно с дланта нагоре към рамото му. — Но това не е разпит. Говоря като сестра, загрижена за семейството си. Къде са братята ми?

— Не знам. — Танис стисна здраво китката й и я отмести. — И двамата потънаха в Кървавото море…

— С Мъжа със Зеления камък?

— Да.

— А ти как оцеля?

— Спасиха ме морските елфи.

— Тогава може да са спасили и останалите?

— Може, а може би не. Все пак аз съм елф. Другите бяха хора.

Китиара дълго го гледа. Танис още държеше китката й. Несъзнателно, под пронизващия й поглед, пръстите му я обгърнаха.

— Нараняваш ме — прошепна тихо тя. — Защо дойде? За да освободиш Лорана… сам? Ти не си толкова глупав…

— Не. — Танис затегна хватката около китката й. — Дойдох да направим сделка. Вземи мен и пусни нея.

Очите й се разтвориха широко. Внезапно отметна глава и се разсмя. Бързо и с лекота освободи ръката си и се върна при масата, за да си налее отново вино.

— За какво си ми ти, че да направя тази размяна?

Полуелфът усети, че лицето му пламва. Все още усмихната, Китиара продължи:

— Плених Златния им Генерал, Танис. Отнех им щастливия талисман. Вярно, не беше лош генерал. Донесе им Драконовите копия и ги научи да се бият. Брат и доведе обратно добрите дракони, но всичко приписаха на нея. Тя обедини рицарите, когато бяха на път да се разделят… И ти искаш да я разменя — Китиара направи презрителен жест — за някакъв полуелф, който скита из страната в компанията на кендер, варвари и джудже!

Тя се разсмя толкова силно, че трябваше да седне и да изтрие сълзите от очите си.

— Наистина имаш високо мнение за себе си. Защо си сигурен, че ще те взема обратно? От любов?

В гласа й се долавяше лека промяна, а смехът й звучеше пресилено. Тя внезапно се намръщи и стисна силно чашата.

Танис не отговори. Седеше пред нея и кожата му гореше от подигравките й. Китиара го погледна и сведе поглед.

— Все пак, ако се съглася — попита тя студено, с очи впити в чашата, — ти какво ще ми предложиш в замяна на онова, което ще изгубя?

Танис си пое дълбоко дъх.

— Командирът на войските ти е мъртъв — каза той с равен глас. — Знам, защото Тас ми каза, че го е убил. Ще заема мястото му.

— Ще служиш… в драконовите армии? — Очите на Китиара се разшириха от искрено учудване.

— Да. — Танис стисна зъби. Гласът му беше горчив. — Така или иначе загубихме. Видях летящите ви цитадели. Не можем да победим, дори ако добрите дракони останат. А това няма да стане — хората ще ги отпратят. Те никога не са им вярвали. Искам само едно — Лорана да си тръгне, без да пострада.

— Вярвам, че ще го направиш — каза тихо Китиара и дълго време се взира в него. — Ще трябва да помисля…

После, сякаш спореше със себе си, поклати глава. Вдигна чашата, изпи виното наведнъж и стана.

— Да, ще помисля. Но сега трябва да те оставя. Има среща на Драковоните Господари. Дошли са от цял Ансалон. Ти си прав, разбира се — изгубихте войната. Тази вечер ще планираме как да стиснем железния юмрук. Ще ме придружиш, за да те представя на Нейно Тъмно Величество.

— А Лорана?

— Казах, че ще помисля! — Остра бръчка разцепи гладката кожа между пухкавите й вежди. — Ще ти донесат парадна броня. Бъди готов да ме придружиш до един час. — Тя тръгна да излиза, но се обърна още веднъж. — Решението ми може да зависи от поведението ти тази вечер — каза тихо. — Помни, че от този момент служиш на мен!

Кафявите й очи проблеснаха ясни и студени, държейки в плен Танис и той усети как волята й го притиска като силна ръка към гладкия мраморен под. Мощта на драконовите армии беше зад гърба й, а сянката на Кралицата на Мрака висеше над нея и те я изпълваха със сила, която не беше забелязал преди. Внезапно почувства огромната бездна между тях. Тя беше човек в пълния смисъл на думата, защото само хората бяха обзети от жажда за власт толкова силно че първичната страст на природата им лесно можеше да бъде извратена. Краткия човешки живот беше като пламък, който може да гори с чиста светлина като свещта на Златна Луна, или да бъде унищожителен, да се превърне в изгарящ огън, който поглъща всичко по пътя си. Танис беше сгрял студената си елфска кръв на този огън и бе подхранвал пламъка в сърцето си. Сега виждаше какъв ще стане — като онези, които загиваха в пламъците на Тарсис — купчина овъглена плът с черно, мъртво сърце.

Това беше цената, която трябваше да плати. Щеше да положи душата си върху олтара на тази жена, както някой би сложил шепа сребро върху възглавница. Дължеше го на Лорана. Достатъчно беше страдала заради него. Смъртта му нямаше да я освободи, но животът му можеше да го направи.

Той сложи ръка на сърцето си и се поклони.

— Господарке.

Китиара влезе в покоите си, а в ума й цареше бъркотия. Чувстваше пулса във вените си. Възбудата, желанието, славното въодушевление от победата я опиваха повече от виното. Но зад тях се криеше натрапчиво съмнение, което убиваше радостта й. Тя опита да го прогони от ума си, но когато отвори вратата на стаята си, ядът й избухна.

Прислужниците не бяха я очаквали толкова скоро, затова факлите не бяха запалени и огънят в камината не гореше. Тя посегна към шнура на звънеца, за да ги смъмри за небрежността, но една студена, безплътна ръка стисна китките й.

От докосването й изпита невероятен студ, който премина през костите и кръвта й и едва не смръзи сърцето й. Китиара изохка от болка и се опита да се освободи, но ръката я държеше здраво.

— Нали не си забравила за сделката ни?

— Не! — отвърна кратко тя и като се опитваше да не издава страха си, заповяда сурово: — Пусни ме!

Хватката около ръката й се отпусна и тя бързо я издърпа и я разтри. Дори за това кратко време беше станала синкавобяла.

— Лорана ще бъде твоя, когато Кралицата свърши с нея.

— Разбира се. Иначе не бих я поискал. Не ми трябва жива жена, както и на теб не ти трябва жив мъж… — Гласът му неприятно провлачи думите.

Китиара хвърли презрителен поглед към бледото лице и блестящите очи, които плаваха в пространството над черната броня на рицаря.

— Не ставай глупак, Сот — каза тя и побърза да позвъни. Имаше нужда от светлина. — Способна съм да отделя удоволствията на плътта от службата си — нещо, което ти не си можел, доколкото познавам живота ти.

— Какви са тогава плановете ти за полуелфа? — попита лорд Сот.

— Той ще бъде напълно и изцяло мой — каза Китиара, като търкаше наранената си китка.

Прислужниците се втурнаха в стаята, поглеждайки страхливо Черната Дама, тъй като се бояха от прословутите й яростни избухвания. Но заета с мислите си, тя не им обърна внимание. Лорд Сот се стопи в сенките, когато запалиха свещите.

— Единственият начин да го притежавам е да го накарам да наблюдава как унищожавам Лорана — продължи Китиара. — Това едва ли е начинът да спечелиш любовта му надсмя й се лорд Сот.

— Аз не искам любовта му — отвърна тя, докато сваляше ръкавиците и развързваше бронята си. — Аз искам него! Докато тя е жива, той ще мисли за нея и за благородната жертва, която е направил. Не, единственият начин да бъде мой — изцяло мой — е да го смачкам под ботуша си, докато от него остане само безформена маса. Само тогава ще ми бъде полезен.

— Не за дълго — отбеляза язвително лорд Сот. — Смъртта ще го освободи.

Китиара сви рамене. Слугите бяха изпълнили задълженията си и бързо изчезнаха. Черната дама стоеше замислена и мълчалива с полусъблечена броня и шлем, който висеше от ръката й.

— Той ме излъга — каза тихо след малко. После захвърли шлема на масата и закрачи напред-назад. — Излъга ме! Братята ми не са умрели в Кървавото море! Знам, че поне един от тях е жив. Както и Вечният! — Тя отвори вратата и извика: — Гакхан!

Драконянинът забързано се втурна в стаята.

— Какви са новините? Намериха ли вече капитана?

— Не, Господарке. Не е дежурен — добави бързо, сякаш това обясняваше всичко.

— Претърси всички пивници и бардаци и ми го доведи. Ако трябва, окови го. Ще го разпитам, когато се върна от събранието на Господарите. Чакай… Ти го разпитай. Открий дали полуелфът наистина е бил сам, както казва, или с него е имало и други. Ако е така…

Драконянинът се поклони.

— Веднага ще те уведомя, Господарке.

Китиара го освободи с жест и като се поклони отново, той излезе и затвори вратата след себе си. Тя постоя замислена за миг, после раздразнено прокара ръка през къдравата си коса и отново се зае с връзките на бронята си.

— Тази нощ ще ме придружиш — каза тя на лорда, без да погледне духа на мъртвия рицар, който, както предполагаше, беше някъде зад нея. — Но внимавай, Лорд Ариакас няма да хареса онова, което възнамерявам да направя.

Китиара хвърли последната част от бронята си на пода и съблече кожената туника и синия копринен панталон. После, протягайки се с облекчение, погледна през рамо, за да види реакцията му от думите й. Но него го нямаше.

Стресната, тя бързо огледа стаята.

Рицарят-призрак стоеше до краковония шлем, който лежеше на масата сред парчетата от счупената ваза. С махване на безплътната си ръка той ги накара да се вдигнат във въздуха и да увиснат пред него. Като ги задържаше със силата на магията си, мъртвият рицар се обърна и погледна голата Китиара с огнените си очи. На светлината на огъня загорялата й кожа изглеждаше златиста, а тъмната й коса блестеше.

— Все пак ти си жена, Китиара — каза бавно той. — Ти обичаш…

Рицарят не се помръдна, нито проговори отново, но парчетата от вазата паднаха на пода. Призрачният му ботуш стъпи върху тях, докато минаваше през стаята, без да остави следа.

— И те боли — каза тихо, приближавайки се към нея. — Не се самозаблуждавай. Дори да го пречупиш, полуелфът винаги е те владее, дори в смъртта.

Лорд Сот потъна в сенките на стаята, а Китиара остана загледана в пламтящия огън, сякаш се опитваше да види съдбата си в пламъците.

Гакхан вървеше бързо по коридора на кралския дворец и ноктестите му крака драскаха мраморния под. Изведнъж му хрумна къде може да е капитанът. Той видя двама драконяни, подчинени на Китиара, в края на коридора и им направи знак да го последват. Те се подчиниха незабавно. Макар Гахках да нямаше вече сан в драконовата армия, официално заемаше длъжността военен съветник на Черната дама, а неофициално беше нейният личен убиец.

Когато слухът за откриването на синия кристален жезъл стигна до Кралицата на Мрака и любимците й, малко от Драконовите Господари отдадоха голяма значение на неговото изчезване. Прекалено заети с войната, която бавно изцеждаше живота от серевите територии на Ансалон, те нямаха време да се занимават с нещо толкова тривиално като жезъл, който може да лекува. Ще трябва много да лекува, за да излекува света, беше заявил саркастично Ариакас пред Военния съвет.

Но двама Господари приеха сериозно изчезването на жезъла — единият управляваше онази част от Ансалон, където беше открит жезъла, а другият беше роден и отраснал в района. Първият беше Черен жрец, другият — опитен воин. И двамата знаеха колко опасно може да бъде за каузата им доказателството за завръщането на древните богове.

Те реагираха различно, може би заради мястото, където се намираха. Лорд Верминаард изпрати орди драконяни, таласъми и караконджоли с описание на синия кристален жезъл и силата му. Китиара изпрати Гакхан.

Именно той проследи Речен вятър до селото на Кве-шу и нареди нападението над него, като унищожи повечето от обитателите му.

А когато узна, че жезълът е в Солас, той отпътува за града, само за да открие, че го е изпуснал за няколко седмици. Там откри, че към варварите са се присъединили група авантюристи, вероятно от Солас според местните, които разпита.

Гакхан трябваше да вземе решение — или да ги проследи, макар че следите им сигурно бяха заличени за изминалите седмици, или да се върне при Китиара с описанието им, за да разбере дали не ги познава. Ако беше така, тя можеше да му даде информация и той да предвиди пътя им в бъдеще.

Реши да се върне при Китиара, която се биеше на север. Гакхан й описа подробно групата и тя се изненада като научи, че това са били двамата й полубратя и бившият й любовник. Осъзна, че тук има пръст някаква могъща сила и сподели съмненията си с Кралицата на Мрака, която беше обезпокоена от липсващото съзвездие на Храбрия Воин. Кралицата разбра, че е била права — Паладин се бе завърнал, за да се бие с нея. Но докато осъзнае опасността, злото беше сторено.

Китиара изпрати Гакхан обратно по следите. Стъпка по стъпка хитрият драконянин проследи спътниците от Паркс Таракс до кралството на джуджетата. Следеше ги в Тарсис и там щеше да ги залови, ако не беше Алхана и нейните грифони.

Но Гакхан не се отказваше, а търпеливо продължи да ги следи. Чу слухове за тях в Силванести, където бяха отблъснали големия зелен дракон, Сиан Кървавото проклятие, после от Ледената стена, където Лорана уби черния магьосник-елф Фийл Тхас. Знаеше за откриването на драконовите кълба, за унищожаването на едното и за присвояването на другото от болнавия магьосник.

Именно Гакхаи последва Танис във Флотсам и насочи към тях Черната дама, когато плаваха на „Перешон“. Но и тук, както преди, премести пионката си, само за да установи, че фигурите на противника му пречат да направи последния ход. Въпреки това не се отказа. Той познаваше врага си и знаеше коя е великата сила, която стои срещу него. Залогът на играта беше висок, много висок.

Замислен, той излезе от Храма, където Господарите вече се събираха за Висшия Конклав, и пое по улиците на Нерака. Слънцето отиваше към залез и летящите цитадели вече не скриваха последните му лъчи. Сега то гореше над планините и обагряше мълчаливите заснежени върхове в кървавочервено.

Гакхан не обърна внимание на залеза, а оглеждаше улиците на палатковия град, вече почти празен. Повечето драконяни трябваше да прислужват на господарите си, тъй като те страдаха от забележителна липса на доверие както помежду си, така и към Кралицата. Но това улесняваше работата му. Той бързо преведе драконяните през вонящите, затрупани с боклуци улици — можеше да ги изпрати и сами, но имаше чувството, че трябва да се действа бързо. Вятърът на важните събития започваше да се превръща в свиреп ураган. Засега се намираше в центъра му, но знаеше, че скоро ще бъде пометен оттам, а хич не му се искаше да го захвърли върху скалите.

— Това е мястото. — Той застана пред една палатка, където продаваха бира.

На окачената табела пишеше с грозни Пукни на общ език: „Забранено на драконяни и таласъми“. Гакхан надникна през мръсното платнище и видя този, когото търсеше. Махна на придружителите си, отметна платнището и влезе.

Хората в бара обърнаха замъглените си очи към новодошлите и като видяха, че са драконяни веднага започнаха да крещят и да ги освиркват. Но виковете и подигравките веднага замряха, когато Гакхан отметна качулката, която скриваше лицето му. Настъпи тишина, по-плътна от изобилния дим и неприятните миризми, които изпълваха бара. Като хвърляха уплашени погледи към драконяните, хората се приведоха над питиетата си, опитвайки се да станат незабележими.

Блестящите черни очи на Гакхан огледаха тълпата.

— Ето го — каза той на драконянски и посочи един човек, отпуснат върху бара.

Придружителите му веднага сграбчиха едноокия войник, който ги загледа с пиянски ужас.

— Изведете го навън на тъмното! — нареди Гакхан. Без да обръщат внимание на протестите и молбите на изплашения капитан както и на злобните погледи и прошепнати заплахи от тълпата, драконяните извлякоха пленника си и само за няколко мига го накараха да изтрезнее достатъчно, за да може да говори.

— Помниш ли да си арестувал днес следобед един офицер по обвинение в дезертьорство?

Капитанът смутолеви, че е разпитвал много офицери днес… Бил зает човек… а и всички си приличали. Гакхан направи знак на драконяните, които реагираха веднага.

Капитанът изкрещя от болка. Да, да! Спомнил си! Но не бил един офицер. Били двама.

— Двама ли? — Очите на Гакхан блеснаха. — Опиши другия офицер!

— Много едър човек. Направо щеше да пръсне униформата. Водеха и затворници.

— Затворници!? — Змийският език на Гакхан затрептя от устата му и отново се прибра. — Опиши ги!

— Една жена с червена коса и гърди като…

— Продължавай — изрева Гакхан. Ноктестите му ръце потръпваха. Той хвърли поглед на придружителите си и те затегнаха хватката си.

Като хлипаше, капитанът набързо описа другите двама затворници. Думите му се сипеха една след друга.

— Кендер? — повтори Гакхан, все по-развълнуван. — Продължавай. Старец с бяла брада… — Той млъкна, озадачен.

Старият магьосник! Но те не биха позволили на онзи грохнал стар глупак да ги придружи на толкова важна и изпълнена с опасности мисия. Или бяха взели някого по пътя?

— Кажи ми нещо повече за стареца!

Капитанът отчаяно зарови из пропития си с алкохол и затъпял от болка мозък. Старец… бяла брада…

— Прегърбен ли е?

— Не… Висок, с широки рамене… сини очи. Странни очи. — Беше на границата да припадне, но той го стисна за врата с ноктестата си ръка.

— Какво му има на очите?

Мъжът уплашено погледна драконянина, който бавно изстискваше живота от него и промърмори нещо.

— Млади… твърде млади! — повтори екзалтирано Гакхан. Сега вече знаеше всичко. — Къде са?

Капитанът пророни една дума и Гакхан го събори на земята.

Една мисъл биеше в ума му като криле на дракон, когато напусна палатката с придружителите си и се отправи към тъмниците под двореца.

Вечният… Вечният… Вечният!

Глава 7Храмът на Кралицата на Мрака.

— Тас!

— Боли!… Остави ме на мира!

— Знам, съжалявам, но трябва да се събудиш. Моля те, Тас!

Ноктите на страх и настойчивост в гласа проникнаха през изпълненият му с болка мозък. Част от него скачаше нагоре-надолу и му крещеше да се събуди. Но другата искаше да отплува отново в тъмнината, която, макар и неприятна, беше по-добра от болката, която го дебнеше, готова да го сграбчи…

— Тас… Тас… — Една ръка погали бузата му.

Шепнещият глас беше напрегнат и кендерът разбра, че няма избор. Трябва да се събуди. Пък и тази част от мозъка му, която скачаше нагоре-надолу крещеше: „Може да изпуснеш нещо!“

— Слава на боговете! — въздъхна Тика, когато очите му се отвориха широко и я погледнаха. — Как се чувстваш?

— Ужасно — отвърна нещастно Тас, като се опитваше да седне. Както и очакваше, болката изскочи иззад ъгъла и се нахвърли върху него. Той изстена и стисна главата си.

— Знам… Съжалявам — каза отново момичето, докато го галеше нежно по косата.

— Сигурен съм, че ми мислиш доброто, Тика, но би ли престанала? Имам чувството, че ме удрят с джуджешки чукове.

Тя бързо отдръпна ръката си и той се огледа колкото можеше с едно око. Другото беше полузатворено.

— Къде сме?

— В тъмниците под Храма.

Тас почувства, че тя трепери от страх и студ и когато се огледа, разбра защо. Гледката го накара да потръпне и той с копнеж си припомни доброто старо време, когато не знаеше значението на думата „страх“. Би трябвало да изпитва тръпка на вълнение — все пак се намираше на място, където никога не беше ходил и сигурно имаше много забележителни неща за разглеждане, — но усещаше, че тук присъстват смъртта и страданието. Беше виждал твърде много хора да умират и да страдат. Мислите му се отправиха към Флинт, към Стърм и Лорана… Нещо у него се беше променило и той никога вече нямаше да бъде като другите кендери. Посредством мъката беше опознал страха, но страх не за себе си, а за другите и реши, че е по-добре да умре, отколкото да изгуби още някой, когото обича.

Ти извра пътя на мрака, по имаш смелостта да го извървиш, беше казал Физбан.

— Така ли е наистина, зачуди се той, въздъхна и скри лице в ръцете си.

— Не, недей! — извика Тика и го разтърси. — Не ни причинявай това! Имаме нужда от теб! Тас с мъка вдигна глава.

— Добре съм — каза бавно. — Къде са Карамон и Берем?

— Там. — Тика посочи далечния край на килията. — Пазачите ще ни държат заедно, докато намерят някой, който да реши какво да правят с нас. Карамон беше прекрасен — добави тя с горда усмивка и погледна с любов едрия мъж, който се беше свил намусен възможно най-далеч от „затворниците“. След това изражението й се промени и тя придърпа Тас. — Но се тревожа за Берем. Мисля, че полудява.

Таселхоф му хвърли бърз поглед. Мъжът седеше на студения мръсен под, загледан в една точка и наклонена встрани глава, сякаш заслушан в нещо. Фалшивата бяла брада, която му беше направил от кози косми, беше разкъсана и изцапана. Още малко й трябваше, за да падне окончателно, осъзна тревожно Тас.

Тъмниците представляваха лабиринт от тунели, издълбани в здравата скала под Храма, и се простираха във всички посоки от централната стая на стражата — малко кръгло помещение в основата на тясно вито стълбище, което се спускаше от приземния етаж. Там седеше огромен таласъм и спокойно ядеше хляб, прокарвайки го с някаква напитка от каната. Връзка ключове висеше на пирон над главата му, което показваше, че е главният тъмничар. Таласъмът не им обръщаше внимание — вероятно не можеше да ги види ясно в слабата светлина, тъй като килията им беше поне на сто крачки от него по тъмния, неприветлив коридор.

Кендерът се промъкна до вратата, намокри пръст и го вдигна във въздуха. Натам е север, определи той. Димящи, миризливи факли проблясваха във влажния въздух. Една голяма килия по-надолу беше пълна с драконяни и таласъми, които изтрезняваха. В далечния край на коридора имаше Масивна желязна врата, леко открехната. Тас напрегнато се ослуша. Стори му се, че долавя звуци иззад вратата — гласове, тихи стонове. Това е друга част от тъмницата, реши той, основавайки заключението си на предишния си опит. Тъмничарят вероятно беше оставил вратата отворена, за да може да обикаля и да се ослушва, ако възникнат проблеми.

— Права си, Тика — прошепна Тас. — Заключени сме в някаква клетка и вероятно очакваме заповеди.

Момичето кимна. Представлението на Карамон, дори да не беше заблудило напълно пазачите, поне ги караше да мислят два пъти преди да направят нещо прибързано.

— Отивам да поговоря с Берем — каза Тас.

— Недей — Тика погледна уплашено към мъжа. — Не мисля, че…

Но Тас пренебрегна възраженията й, погледна още веднъж тъмничаря и пропълзя до Берем, за да залепи обратно фалшивата брада върху лицето му. Тъкмо го беше доближил и протягаше ръка към него, когато внезапно Вечният изрева и скочи към него.

Тас падна назад с писък. Но Берем не го виждаше. Като крещеше несвързано, той го прескочи и се хвърли към вратата на килията.

Карамон и таласъмът бързо скочиха на крака. Като се преструваше на раздразнен задето са нарушили почивката му, воинът хвърли суров поглед към Таселхоф.

— Какво му направи! — изрева той.

— Нищо, Карамон, честно! — изохка Тас. — Той е луд!

Берем сякаш наистина беше полудял. Без да усеща болка, той се хвърляше към железните решетки и се опитваше да ги разтвори. Когато не успя, сграбчи прътовете и се опита да ги изкриви.

— Идвам, Ясия! Не си тръгвай! Прости…

С широко отворени свински очички тъмничарят изтича по стълбите и закрещя:

— Вика стражите! — изръмжа Карамон. — Трябва да успокоим Берем Тика…

Но момичето вече стоеше до Вечния и го молеше да спре. Отначало той грубо я отблъсна, но тя продължи да го гали и утешава, докато накрая Берем се заслуша в думите й, престана да насилва вратата и застана неподвижно. Брадата му беше паднала на пода, лицето му лъщеше от пот, а раните на главата му, където беше удрял решетките, кървяха.

В предната част на тъмницата се чу стържещ звук и двама драконяни с извадени мечове се втурнаха надолу следвани от тъмничаря. Тас бързо сграбчи брадата и я пъхна в една от торбите си като се надяваше, че не помнят как е изглеждал Берем на влизане.

Тика, която още галеше успокоително мъжа, бърбореше за всичко, което й дойдеше на ум и той изглеждаше отново спокоен. Дишайки тежко, Берем гледаше с блуждаещи очи празната килия срещу тях и Тас виждаше как мускулите на ръката му потрепват спазматично.

— Какво означава това? — изкрещя Карамон, когато драконяните стигнаха до вратата на килията им. — Затворихте ме тук с истински звяр! Той се опита да ме убие! Настоявам да ме изведете!

Таселхоф, който го наблюдаваше внимателно, видя, че с дясната си ръка воинът му направи бързо движение към пазачите. Разпознал сигнала, той се напрегна, готов за действие. Усети, че и Тика е готова. Един таласъм и двама пазачи… Бяха водили и по-неравни битки.

Драконяните погледнаха тъмничаря, който се колебаеше. Тас веднага отгатна какво се върти в тъпия му мозък — ако този едър офицер е личен приятел на Черната дама, тя едва ли ще погледне с добро око на тъмничар, който е позволил да бъде убит в затворническата килия.

— Ще взема ключовете — измърмори колебливо и се затътри обратно по коридора.

Драконяните започнаха да разговарят на своя език, очевидно си разменяха груби забележки по негов адрес. Карамон хвърли поглед на Тика и Таселхоф и имитира глави, които се удрят една в друга. Ровейки в една от торбите си, кендерът стисна малкия си нож. (Бяха ги претърсили, но в желанието си да им помогне Тас непрекъснато ги разместваше, докато обърканите стражи — след като за четвърти път претърсиха една и съща торба — се отказаха). Карамон беше настоял кендерът да запази торбите си, защото Черната дама искала да ги прегледа. Тика продължи да гали Берем и хипнотичният й глас върна част от спокойствието в трескавите му сини очи.

Тъмничарят се върна в ключовете, когато глас от подножието на стълбата го спря.

— Какво искаш? — изрева той стреснато при вида на забулената фигура.

— Аз съм Гакхан.

Драконяните се изпънаха в знак на уважение, а лицето на тъмничаря придоби болезнено зеленикав цвят и ключовете задрънчаха в тлъстата му ръка. Още двама пазачи заслизаха шумно по стълбите и по знак на забулената фигура застанаха от двете й страни. Тримата подминаха треперещия таласъм и доближиха вратата на килията. Сега Тас ясно видя фигурата. Беше драконянин, облечен в броня, и с черна качулка, спусната над лицето му. Кендерът прехапа устни разочарован. Е, силите още не бяха толкова неравни, не и за Карамон.

Без да обръща внимание на заекващия тъмничар, който се влачеше след него като затлъстяло куче, драконянинът грабна една факла от стената и застана точно пред килията на приятелите.

— Измъкнете ме оттук! — извика Карамон и избута Берем настрани.

Без да му обръща внимание, драконянинът се пресегна през решетките и сграбчи Вечния за ризата. Тас хвърли отчаян поглед към Карамон — лицето му беше мъртвешки бледо. Той отчаяно се хвърли към съществото, но твърде късно. С рязко движение Гакхан разкъса ризата на Берем. Зелена светлина проблясва в килията, когато факлата се отрази в камъка, врастнал в плътта му.

— Той е — каза тихо Гакхан. — Отключете килията! Тъмничарят пъхна ключа в ключалката с треперещи ръце. Един от драконинете-стражи отвори вратата и те нахлуха в килията. Първият удари силно Карамон по главата с дръжката на меча си и воинът падна тежко, а другият хвана здраво Тика.

Гакхан влезе в килията.

— Убийте го — посочи той към Карамон, — както и тези двамата. — Той сложи ръка на рамото на Берем. — А този ще заведа при Нейно Тъмно Величество. — Драконянинът тържествуващо огледа останалите. — Тази нощ по бедата е наша.

Като се потеше в люспестата си драконова броня, Танис стоеше до Китиара в едно от огромните преддверия, водещи към Голямата Зала за Аудиенции. Около него бяха застанали войските й, включително ужасяващите воини-скелети под командването на Рицаря на Смъртта, Лорд Сот. Макар преддверието да беше претъпкано — драконяните на Господарката бяха наблъскани един до друг, — около тях имаше много празно пространство. Никой не смееше да ги доближи, нито да ги заговори. От неживите воини лъхаше студ, който можеше да спре сърцето на всеки, който ги приближи.

Танис не можа да потисне тръпката си, когато почувства студените очи на рицаря върху себе си. Китиара го погледна и се усмихна с кривата си усмивка, която някога беше смятал за неустоима.

— Ще свикнеш с тях — каза хладно и отмести поглед към огромната зала. Тъмна бръчка се появи между веждите й, а пръстите й нетърпеливо потропваха върху дръжката на меча. — Размърдай се, Ариакас!

Танис погледна над главата й към украсената врата, през която щяха да влязат, когато им дойдеше редът, и с нескрито благоговение проследи гледката, която се разкри пред очите му.

Залата за аудиенции на Такхисис, Кралица на Мрака, впечатляваше най-вече с чувството за собственото й величие. Тя беше черното сърце, което движеше черната кръв и изглеждаше много подходяща за тази цел. Преддверието, където стояха, водеше към огромна кръгла зала с под от полиран черен гранит. Той преминаваше в стените, които се издигаха като черни вълни, застинали във времето, и само силата на Нейно Черно Величество ги задържаше.

Огромната зала в момента беше празна, но скоро щеше да се напълни от войските на Господарите. Четири трона се издигаха на около пет метра над блестящия гранитен под върху платформи — по две от всяка страна. Никой не беше допускан над най-горното стъпало на свещените площадки. Телохранителите и висшите офицери стояха на стълбите, подобни на ребра на огромно праисторическо чудовище, които водеха от пода към троновете.

В средата на залата се издигаше още една, малко по-голяма платформа, извита като змия. Тесен каменен мост водеше от „главата“ на змията до друга врата в стената на залата. „Главата“ беше обърната към Лорд Ариакас и обгърнатия в мрак алков над него.

„Императорът“, както сам се наричаше Ариакас, седеше на голяма площадка в предната част на залата, разположена на около пет метра по-високо от тези около нея.

Танис беше неудържимо привлечен от алкова, издълбан в камъка над трона на Лорда. Беше по-голям от останалите и в него се таеше мрак, който сякаш беше жив. Той дишаше и пулсираше и бе толкова напрегнат, че полуелфът бързо отмести поглед. Макар да не виждаше нищо, предполагаше кой ще седне сред тези сенки.

Потръпвайки, Танис се обърна отново към залата. По целия сводест таван в по-малки алкови се бяха настанили дракони. Почти невидими, обгърнати от собствения си димящ дъх, те седяха срещу своите Господари и бдително ги наблюдаваха. Всъщност само един дракон беше истински загрижен за благополучието на Господаря си. Това бе Скай, който гледаше с огненочервените си очи към трона на Ариакас с много по-явна омраза, отколкото Танис беше виждал в очите на господарката му.

Удари гонг и многобройните войски се втурнаха в залата, облечени в червените цветове на Ариакас. Стотици крака затрополиха по пода, когато почетната стража от драконяни и хора зае местата си под трона му. Но нито офицерите, се качиха по стълбите, нито телохранителите, застанаха пред господаря си.

Последен влезе той. Пурпурната му роба се виеше величествено от раменете му, черна броня проблясваше в светлината на факлите. На главата му блестеше корона, обсипана с кървавочервени камъни.

— Короната на Властта — промърмори Китиара и Танис видя такъв копнеж в очите й, какъвто рядко беше виждал досега.

— Който носи Короната, управлява — чу се глас зад нея. — Така е писано.

Беше Лорд Сот. Танис замръзна, усещайки присъствието му като студена костелива ръка върху врата си.

Войските на Ариакас го аплодираха дълго и силно, като удряха с копия по пода и с мечове по щитовете си. Китиара нетърпеливо изръмжа. Накрая той протегна ръце, призовавайки за тишина. Обърна се, коленичи пред изпълнения със сенки алков над него и направи покровителствен жест към Китиара.

Танис хвърли поглед към нея и съзря такава омраза и презрение в очите й че едва я позна.

— Да, господарю — прошепна тя. — Който носи Короната, управлява. Така е писано… писано е с кръв. Доведи елфата! — обърна се тя към Сот.

Рицарят се поклони и излетя от преддверието като зловеща мъгла заедно с воините си и драконятните се запрепъваха отчаяно, опитвайки се да се отместят от смъртоносния МУ път.

Танис стисна ръката на Китиара.

— Ти ми обеща! — каза той със сподавен глас.

Тя я измъкна с лекота от силната му хватка, но кафявите й очи не се отместиха от него, пресушаваха го, изсмукваха живота му, докато накрая почувства, че се е превърнал в празна черупка.

— Чуй ме добре — каза Китиара с остър глас. — Интересува ме едно-единствено нещо — Короната, която носи Арикас. Тя е причината да пленя Лорана. Ще я представя на Нейно Величество както обещах и тя ще ме възнагради с Короната. След това ще нареди да отведат Лорана в Покоите на Смъртта дълбоко под Храма. Не ме интересува какво ще стане с нея там, затова ти я давам. Когато направя знак, пристъпи напред да те представя на Кралицата. Помоли я да бъде благосклонна и да ти позволи да придружиш Лорана до смъртта й. Ако те одобри, ще ти позволи. Само така можеш да я освободиш. Но искам честната ти дума, че ще се върнеш при мен.

— Давам ти я — каза той и очите му срещнаха нейните без да трепнат.

Китиара се усмихна, лицето й се проясни и отново стана красиво, че Танис се зачуди дали наистина беше видял онзи безмилостен израз. После сложи ръка на бузата му и погали брадата му.

— Разбрахме се. Това може да не значи много за другите, но знам, че ти държиш на думата си. И последно предупреждение, Танис — прошепна бързо тя, — трябва да убедиш Кралицата, че си неин верен слуга. Тя е богиня, не забравяй това! Може да проникне в сърцето и душата ти. Трябва да я убедиш категорично, че си неин. Един фалшив жест, една неубедително звучаща дума и тя ще те унищожи, а аз няма да мога да ти помогна с нищо. А ако умреш, ще умре и твоята Лораланталаса.

— Разбирам — каза Танис, чувствайки как тялото му се вледенява под студената броня.

Чу се пронизителен звук от фанфари.

— Това е нашият сигнал. — Китиара сложи ръкавиците и шлема си. — Върви напред! Води войските ми. Аз ще вляза последна.

Бляскава в синята си люспеста броня, тя пристъпи високомерно встрани, за да мине Танис през украсената врата в Залата за аудиенции.

Тълпата започна да аплодира при вида на синия флаг. Разположил се над публиката заедно с другите дракони, Скай изрева тържествуващо. Танис усещайки хиляди блестящи очи върху себе си, прогони всичко от ума си освен мисълта за онова, което трябваше да направи. Очите му бяха приковани към платформата до тази на Лорд Ариакас, украсена със син флаг. Зад себе си чуваше ритмичното стържене на ноктести крака, докато почетната стража на Кит гордо маршируваше навътре. Танис стигна платформата и остана в подножието на стълбите както му беше заповядано. Тълпата утихна и когато и последният драконянин влезе, в залата се понесе тих шепот. Всички очакваха напрегнато влизането на Черната дама.

Кит, която чакаше в преддверието, за да засили напрежението на тълпата, долови с ъгълчето на окото си някакво движение. Обърна се и видя Лорд Сот да влиза. Стражите му носеха в безплътните си ръце тяло, увито в бяло платно. Очите на Господарката и блуждаещият поглед на мъртвия рицар се срещнаха в пълно съгласие и разбиране.

Лорд Сот се поклони.

Китиара се усмихна и влезе в Залата за аудиенции под бурни аплодисменти.

Карамон лежеше на студения под и отчаяно се бореше да остане в съзнание. Болката започваше да намалява. Ударът се беше плъзнал по шлема му и само го зашемети затова се престори на припаднал, тъй като не знаеше какво друго да направи. „Защо Танис не е тук? — помисли си той отчаяно, като проклинаше бавния си ум. — Той щеше да има план. Не трябваше да ми поверява такава отговорност“ — изруга горчиво Карамон. „Престани да се жалваш, вол такъв! Те разчитат на теб!“, дочу глас в ума си. Воинът примигна и се усмихна. Гласът много му напомни този на Флинт и би се заклел, че той стои зад него. Така беше, те разчитаха на него.

Карамон леко отвори очи. Един драконянин стоеше с гръб точно пред него. Не можеше да види Берем или Гакхан без да мръдне глава и да привлече вниманието към себе си. Знаеше, че може да се справи с първия драконянин. Може би и с втория преди другите двама да го довършат. Не се надяваше да се измъкне жив, но поне щеше да даде на Тас и Тика възможност да избягат с Вечния.

Той напрегна мускули и се приготви да скочи върху патрула, когато агонизиращ вик прониза тъмницата. Берем пищеше така яростно, че Карамон се стресна и забрави да се преструва на припаднал.

Изведнъж замръзна, наблюдавайки с удивление как Вечния се хвърли напред, сграбчи Гакхан и го вдигна от каменния под. Носейки във въздуха диво гърчещия се драконянин, той изскочи от килията, блъсна го в каменната стена и главата му се пръсна с пукот. Ревящ от ярост, Берем продължи да го удря в стената, докато от драконянина остана само безжизнена маса плът, обляна в зелена кръв.

За миг никой не помръдна. Тас и Тика стояха прегърнати, ужасени от отвратителната гледка. Карамон се опитваше да подреди нещата в замъгления си от болка мозък, а драконяните гледаха тялото на водача си парализирани от ужас.

Накрая Берем хвърли тялото на Гакхан на земята и се обърна. Карамон потръпна, когато осъзна, че е напълно полудял — очите му бяха широко отворени, от устата му капеше слюнка, а ръцете му бяха лепкави от зелената кръв. Осъзнал, че врагът му е мъртъв, Берем изведнъж дойде на себе си.

— Тя ме зове! — дрезгаво прошепна той и хукна по северния коридор, разблъсквайки стреснатите драконяни.

Без да спира Берем се хвърли върху в полуотворената желязна врата в края на коридора и едва не я изтръгна от пантите. Тя се удари с кънтящ звук в камъка и се залюля напред-назад.

Двама от драконяните се опомниха. Единият затича към стълбището като крещеше с всичка сила на драконянски, но Карамон отлично го разбра.

— Избягал затворник! Викнете стражата!

В отговор се чуха викове и шум от ноктести крака, които дращеха по стълбите. Тъмничарят погледна мъртвия драконянин и хукна към стаята си. Другият пазач бързо скочи на крака и нахълта в килията, но Карамон вече се бе изправил — когато ставате дума за действие, всичко му беше ясно. Той се протегна, сграбчи го за врата и с едно движение на огромните ръце му изви главата. Създанието падна безжизнено на пода. Воинът бързо изтръгна меча от ръката му преди тялото да се вкамени.

— Карамон! Зад теб! — изписка Тас, когато другият пазач се втурна с вдигнат меч в килията.

Той се обърна и видя, че драконянинът пада, сритан в корема от Тика. Таселхоф заби малкия си нож в тялото, забравяйки във вълнението си да го извади. Когато видя трупа да се вкаменява, бързо посегна, но късно.

— Остави го! — заповяда Карамон и кендерът се изправи. Отгоре се чуваха груби гласове и драскане на крака по стълбите. Тъмничарят се беше добрал до стълбището и махаше отчаяно с ръце, сочейки към тях. Виковете му заглушаваха шума на слизащите войници.

С меч в ръка воинът погледна несигурно към стълбите, а после към северния коридор, където бе изчезнал Берем.

— Точно така, последвай го, Карамон — настоя Тика. — Иди при него! Не разбираш ли? Той каза „Тя ме зове“. Това е гласът на сестра му, затова полудя.

— Да — съгласи се разсеяно Карамон, загледан в коридора. Чуваше драконяните да се спускат по извитото стълбище, стърженето на броните и драскането на мечовете по каменните стени. Оставаха им броени секунди. — Хайде!

Тика го сграбчи за ръката, заби нокти в плътта му и го принуди да се обърне към нея. Червените й къдрици горяха като огън под светлината на факлите.

— Не! — каза твърдо тя. — Ако го хванат, това ще бъде краят. Имам план. Тас и аз ще им отвлечем вниманието, за да ти дадем време. Има още един коридор, който води на изток. Видях го, когато идвахме. Ще тръгнем по него. Сега побързай преди да са те видели.

Карамон се поколеба, лицето му се изкриви в агония.

— Това е краят, Карамон, за добро или за зло. Трябва да отидеш при него и да му помогнеш да стигне при нея. Само ти си достатъчно силен, за да го защитиш. Той има нужда от теб!

Момичето го изблъска в коридора. Карамон направи една крачка и отново погледна към нея.

— Тика… — започна той като се опитваше да измисли някакъв аргумент срещу безумния й план. Но тя бързо го целуна, грабна един меч от пода и изскочи от килията.

— Аз ще се грижа за нея, Карамон! — обеща Тас, тичайки се след Тика.

Тъмничарят извика ужасен, когато момичето се втурна право към него, размахвайки меч. Опита се да я хване, но тя така силно го удари, че той падна мъртъв с прерязано гърло.

Без да го погледне, Тика забърза по коридора, водещ на изток. Таселхоф, който плътно я следваше, застана за миг в подножието на стълбите. Сега драконяните се виждаха и Карамон чу пискливия глас на кендера да сипе обиди към пазачите.

— Кучеядци! Долнопробни таласъмолюбци! После хукна да догони Тика. Вбесените драконяни, обезумели от подигравките му и бягството на затворниците, дори не се огледаха, а хукнаха след бързоногия кендер.

След миг Карамон се оказа сам. Той изгуби още една ценна минута в колебание, загледан в плътния мрак на килиите. Чуваше само гласа на Тас, който продължаваше да сипе обиди, но след малко и той заглъхна. Настъпи тишина. „Сам съм. Изгубих ги… изгубих всички. Трябва да ги последвам“. Той се запъти към стълбите, но изведнъж спря. „Не, Берем също е сам. Тика е права. Той има нужда от мен.“

С най-после ясен ум, Карамон се обърна и тромаво затича по северния коридор след Вечния.

Глава 8Кралицата на мрака.

— Драконов Господар Тоде!

Лорд Ариакас с лениво презрение слушаше имената на влизащите. Събирането на Великия съвет не беше негова идея. Всъщност той се бе противопоставил, но внимаваше да не бъде твърде краен, защото щеше да изглежда слаб, а Нейно Тъмно Височество не оставяше слабите живи. Не, този Велик Съвет щеше да бъде всичко друго освен досаден…

При мисълта за Кралицата на Мрака той се полуобърна и погледна към алкова над себе си. Най-голям и най-красив в залата тронът стоеше все още празен. До него не водеха стълби. Вратата беше единственият вход и изход. А накъде водеше тя, нямаше представа. Никой смъртен не бе пристъпвал през желязната й рамка.

Той не се изненада, че я няма, защото знаеше, че церемониите по откриването я отегчаваха. Ариакас се облегна и погледът му — съвсем естествено — се насочи към трона на Черната дама. Китиара, разбира се, седеше там. Това беше моментът на нейния триумф или поне тя така си мислеше. Ариакас я прокле.

— Да прави каквото знае — прошепна той, точно когато повторно обявиха името на лорд Тоде. — Аз съм готов.

Внезапно осъзна, че нещо не е наред. Потънал в мислите си, не обръщаше внимание на процедурата. Какво беше станало? Тишина… ужасяваща тишина последва… кое? Той се замисли, опитвайки да си припомни какво бяха казали току-що. После си спомни, отхвърли мрачните мисли и погледна към втория трон от лявата му страна. Хората и драконяните се бутаха и люлееха като смъртоносна вълна, опитвайки се да погледнат към същия трон. Макар че войските, принадлежащи на лорд Тоде бяха влезли и знамената им се смесваха с останалите, тронът му стоеше празен.

Като чу името Тоде, Танис наостри уши. Образът на таласъма изникна в ума му, както го беше видял да стои в прахта на пътя към Солас. Споменът го върна към онзи топъл есенен ден, когато беше започнало това дълго пътешествие в мрака. Спомни си за Флинт, за Стърм… Той скръцна със зъби и си наложи да се съсредоточи върху онова, което ставаше в момента. С миналото беше свършено.

Войниците в залата тихичко говореха помежду си. Досега никой Господар не се беше осмелявал да не се яви пред Великия съвет.

Един офицер се изкачи по стълбите към празната платформа. Застанал на най-горното стъпало, миг-два той стоеше занемял от ужас пред черните очи на Ариакас и още по-страшния тъмен алков над трона му. После си пое дъх и докладва:

— Със… съжаление трябва да уведомя Негова Светлост и Нейно Тъмно Величество — той хвърли нервен поглед към празния алков, — че Драконовият Господар То… Тоде загина от преждевременна и злополучна смърт.

Развълнуван шепот премина долу в тълпата, а драконовите офицери си размениха разбиращи погледи. Но Лорд Ариакас не беше доволен.

— Кой е посмял да убие Драконов Господар? — попита той гневно и при звука на гласа му и онова, което предвещаваха думите му, тълпата замлъкна.

— Случи се в Земята на Кендерите, Господарю — отвърна офицерът.

Дори от разстояние, Танис виждаше как юмруците му нервно се свиват и отпускат. Очевидно имаше още лоши новини и се колебаеше дали да продължи.

Мъжът прочисти гърлото си и каза:

— Със съжаление трябва да докладвам, че Земята на Кендерите е… — за миг гласът му напълно секна и само с огромно усилие успя да продължи — загубена за нас.

— Загубена!? — повтори Ариакас с глас, който напомняше гръмотевица.

Офицерът се ужаси, заекна несвързано, но очевидно реши да приключи бързо и продължи:

— Господарят Тоде беше подло убит от кендер на име Кронин Тхистълнот, а войските му бяха изтласкани от…

Над тълпата се понесе силен шепот, чуха се гневни закани и призиви за пълното унищожение на Земята на кендерите и за изтребване на тази отвратителна раса от лицето на Крин…

Ариакас раздразнено махна с ръка и в залата моментално настъпи тишина.

Внезапно Китиара се разсмя.

Беше арогантен и подигравателен смях, който ясно отекваше от дълбините на металната й маска.

Със сгърчено от гняв лице Ариакас се изправи и направи крачка напред. В този миг долу проблесна стомана — Драконяните вадеха мечовете си от ножниците.

Войските на Китиара сгъстиха редиците си и плътно обградиха платформата на Господарката си, която седеше отдясно на Лорда. Танис също хвана дръжката на меча.

Кит не помръдна. Седеше спокойно и гледаше Ариакас с такова презрение, че дори можеше да се почувства.

Внезапна въздишка се разнесе из залата. Лицата на всички пребледняха, борейки се да си поемат въздух, зрението им се замъгли, сърцата им забавиха биенето си. Сякаш някой беше изсмукал въздуха, когато Мракът нахлу в нея.

На Танис му се зави свят. Опита се да диша, но имаше чувството, че отново се намира под Кървавото море на Ищар. Силата му се стопи, той залитна и докато падаше, смътно съзря, че и други се свличат върху полирания мраморен под. Вдигна глава и макар движението да бе истинска агония, видя Китиара да се привежда напред, сякаш смачкана от невидима сила.

Внезапно Мракът се вдигна и студен, свеж въздух изпълни дробовете му. Сърцето му подскочи и отново заби. Кръвта нахлу в главата му и той едва не изгуби съзнание. Няколко мига стоя отпуснат върху мраморните стъпала, слаб и замаян. Когато зрението му се проясни, видя, че на драконяните им няма нищо — стояха изправени и се взираха в една точка.

Танис вдигна поглед към величествената платформа и дъхът му почти отново спря. Такхисис, Кралицата на Мрака, беше влязла в Залата за аудиенции.

Тя беше позната в Крин и под други имена. Елфите я наричаха Кралица на драконите, варварите от Равнините — Нилат Развратницата, джуджетата от Торбардин я знаеха като Тамекс, фалшивия метал, а мореплавателите от Ергот я споменаваха в легендите си като Ма-тат Многоликата. За рицарите на Соламния тя бе Кралицата, победена от Хума и прогонена от страната много-много отдавна.

Такхисис, Кралицата на Мрака, се бе завърнала.

Но не напълно.

Танис се взираше в неясния силует, обзет от страхопочитание. Ужасът пронизваше мозъка му и го вцепеняваше и макар да не беше способен да чувства нищо освен огромен страх, осъзна, че тя не присъства във физическата си форма. Сякаш беше тук само защото волята й принуждаваше останалите да я забележат.

Нещо я задържаше и й пречеше да влезе в този свят. Вратата! Танис си припомни думите на Берем. Къде ли беше сега? Къде бяха Карамон и станалите? С болка осъзна, че ги е забравил, погълнат от мисли за Китиара и Лорана. Главата му се завъртя. Имаше чувството, че държи ключа към всичко. Само му трябваше малко време да помисли. Но това беше невъзможно.

Неясната форма се уголемяваше и чернотата й сякаш образуваше огромна дупка в гранитната стая. Неспособен да отмести поглед, Танис гледаше в тази безгранична празнота, докато изпита ужасяващото усещане, че го всмуква. В този момент чу глас в главата си:

Не съм ви събрала, за да слушам как глупавите ви караници и дребните ви амбиции провалят победата, която чувствам, че приближава. Помни кой командва тук, лорд Ариакас!

Лордът падна на едно коляно както и всички останали в помещението. Танис откри, че също е коленичил с благоговение, което не можеше да преодолее. Макар и изпълнен с омраза към ужасното, унищожително зло, тя бе богиня — една от създателките на света. Беше управлявала от началото на времето… и щеше да управлява до края му.

Гласът продължи, пронизвайки умовете на всички присъстващи:

Китиара, ти ни служи добре. Сегашният ти дар за нас много ни харесва. Доведи елфата, за да я видим и да решим съдбата й.

— Слушам, Ваше Тъмно Величество — поклони се Кит. Когато мина покрай Танис, му заповяда: — Ела с мен!

Драконяните й направиха път и тя слезе по стълбите, следвана от полуелфа. Войските се разделяха, за да ги пропуснат и веднага събираха отново редиците си.

Когато стигна средата на залата, Китиара се заизкачва по тесните стълби, докато стигна средата на мраморната платформа. Танис я следваше по-бавно.

Китиара се обърна и посочи украсената врата в далечни край на тесния мост, който свързваше платформата със стената на Злата за аудиенции.

Там се появи черна фигура с броня на солманшийски рицар. Лорд Сот влезе и войските от двете страни на моста панически отстъпиха. В безплътните си ръце носеше тяло, увито в бяло платно. Тишината в залата беше толкова пълна, че можеха да чуят тропота на ботушите му, макар всички да виждаха през прозрачното му тяло мраморния под.

Той мина по моста, бавно се изкачи върху главата на змията и остави вързопа на пода в краката на Китиара.

След това се изправи изчезна, оставяйки всички да се чудят дали наистина е съществувал, или е бил плод на трескавото им въображение.

Танис видя, че Китиара се усмихва зад забралото, доволна от впечетлението, което беше направил нейният командир. Тя извади меча си и разряза връзките около фигурата. После отстъпи, за да наблюдава как пленницата й ще се освободи от паяжината.

Кашляща, почти задушена от стегнатите връзки, Лорана опитваше да се освободи от бялото платно. Войниците наблюдаваха напрегнато немощните й движения. Инстинктивно Танис пристъпи, за да й помогне, но почувства кафявите очи на Китиара върху себе си, които напомняха:

— Ако умреш, ще умре и тя.

Разкъсван от тръпки, той отстъпи. Лорана тромаво се изправи на крака и примигна, за да свикне със силната светлина на факлите. Най-накрая очите й се спряха върху Китиара, която й се усмихваше иззад шлема.

При вида на жената, която я беше предала гневът й надделя над страха и погледът й обходи голямата зала. Видя войските на Кралицата на Мрака, Господарите, седнали на троновете си и драконите, накацали над тях. Най-накрая съзря и неясната фигура на Кралицата на Мрака.

„Сега знае къде се намира и какво я очаква“, помисли отчаяно Танис.

С мъртвешки бледо лице Лорана отново се обърна към Китиара, сякаш тя беше единствената стабилна точка във въртящата се вселена. Танис видя как стиска зъби и прехапана устни, за да се овладее и да не показва страха си Китиара направи лек жест и Лорана го проследи.

— Танис…

Тя погледна към него и когато очите им се срещнаха той видя в тях да проблясва надежда. Почувства обичта й да го обгръща и да го ощастливяла като настъпването на пролетта след враждебния мрак на зимата. Чак сега осъзна, че любовта му към нея е била връзката между двете му воюващи същности. Той я обичаше с неизменната, вечна любов на елфската си душа и със страстта на човешката си кръв. Но беше твърде късно. Сега щеше да плати за това с живота и душата си.

Един поглед беше всичко, което можеше да й даде. Един поглед, който да й предаде чувствата в сърцето му, защото кафявите очи на Китиара внимателно го наблюдаваха, както и други очи, скрити в сенките.

Той се напрегна, събра цялата си воля и студено я изгледа. Видя светлината на надеждата да примигва и угасва в блестящите й очи, и изтръпна от жал.

Стиснал здраво дръжката на меча си, за да не трепери ръката му, Танис се обърна с лице към Такхисис.

— Ваше Мрачно Величество — извика Китиара, като сграбчи Лорана за ръка и я повлече напред, — предлагам Ви своя дар, който ще ни увенчае с победа.

Думите й бяха заглушели от шумни овации. Тя вдигна ръка, призовавайки за тишина и продължи:

— Предавам Ви Лораланталаса, Принцеса на елфите от Куалинести, предводителка на Рицарите от Соламния. Тя върна драконовите копия и използва драконовото кълбо на Високата Кула Клерикалите. По нейно нареждане брат й и един сребърен дракон отидоха в Санктион, където, заради некомпетентността на лорд Ариакас, успяха да проникнат в свещения храм и да открият, че яйцата на добрите дракони са унищожени. — Ариакас заплашително пристъпи напред, но Китиара не му обърна внимание. — Предлагам Ви я, Кралице, моя, за да я накажете така както заслужават престъпленията й срещу Вас.

Кит я блъсна пред себе си и Лорана падна на колене пред Кралицата. Златистата й коса я обгърна в сияен ореол, който за възбудения ум на Танис беше единствената светлина в огромната тъмна зала.

Добре си се справила, Китиара, понесе се безмълвният глас на Кралицата, и ще бъдеш възнаградена. Ще изпратим принцесата в Покоите на смъртта, а после ще ти дадем наградата.

— Благодаря, Ваше Величество — поклони се Черната дама. — Но преди да продължим работата си, бих желала да Ви помоля за две неща. — Тя протегна ръка и здраво хвана Танис. — Първо, да Ви представя някой, който иска да служи във великата Ви и славна армия.

Тя сложи ръка на рамото му и със силно Стискане му подсказа, че трябва да коленичи. Неспособен да прогони от ума си образа на Лорана, Танис се поколеба. Още можеше да се откаже от мрака, да застане до Лорана и да посрещнат заедно края.

После подигравателно се усмихна.

„Какъв егоист съм станал, каза си горчиво, за да ми мине през ум да пожертвам Лорана в оправдание на собствената си глупост. Не, само аз ще плащам за грешките си. Дори да не направя нищо друго добро през живота си, ще я спася.“

Китиара болезнено стисна рамото му и кафявите й очи заблестяха от гняв. Бавно, с наведена глава, Танис падна на колене пред Нейно Мрачно Величество.

— Представям Ви Вашия скромен слуга Полуелфа — съобщи студено Китиара. — Назначих го за командир на моята армия след преждевременната смърт на Бакарис.

Нека новият ни слуга се приближи.

Танис почувства ръката на Кит на рамото си, докато се изправяше.

— Помни, че сега си собственост на Нейно Тъмно Величество. Тя трябва да е напълно сигурна в теб.

— Помня.

Той се освободи от хватката й и пристъпи до ръба на платформата под трона на Кралицата на Мрака.

Вдигни глава и ме погледни.

Танис се напрегна, търсейки дълбоко в себе си сила, която не беше сигурен, че притежава. „Ако се проваля, Лорана е загубена. В името на любовта, трябва да се отрека от нея.“ И той вдигна глава.

Погледът му беше уловен и прикован. Танис се взираше като хипнотизиран в неясната форма, неспособен да се освободи. Нямаше нужда от фалшиво благоговение, защото го изпита, както и всички смъртни, които видеха Нейно Тъмно Величество, но дълбоко в себе си беше свободен. Тя не можеше да го подчини против волята му. Макар да се бореше да не издаде слабостта си, той осъзна какви огромни усилия й струваше да проникне в този свят.

Сянката трептеше пред очите му и се разкриваше във всичките си превлъплащения, доказвайки, че не ги контролира. Отначало му се видя като петглавия дракон от соламнийската легенда. После се превърна в Прелъстителката — жена, заради чиято красота всеки мъж би умрял само и само да я притежава. После формата й отново се промени и тя беше Тъмният Воин, висок и могъщ Рицар на Злото, който носеше смъртта в бронираната си ръкавица.

Но докато образите се променяха, тъмните очи неотлъчно проникваха в душата му и Танис почувства, че се гърчи под проницателния им поглед. Не можеше да го понесе, нямаше сили. Смирено, той отново се свлече на колене, раболепничейки пред Кралицата и презирайки себе си. Внезапно чу зад гърба си изтерзан, задавен вик.

Глава 9Роговете на съдбата.

Докато трополеше по северния коридор, търсейки Берем, Карамон не обръщаше внимание на уплашените викове и ръцете на затворниците, които се протягаха от заключените килии. Нямаше и следа от Вечния. Опита се да разбере от затворниците дали някой не го е видял, но повечето бяха толкова объркани, че говореха несвързано. Накрая, изпълнен с ужас и жал, той ги остави на мира. Огледа се и отчаяно се зачуди как ще намери лудия. Единствената му утеха беше, че централният коридор не се разклоняваше, така че трябваше да е минал оттук. Но къде е?

Карамон се взираше в килиите, препъваше се и за малко не пропусна един едър пазач-таласъм, който се хвърли към него. Като размаха меча, недоволен, че го разсейват, воинът отсече главата му и продължи преди тялото да падне на пода.

Докато тичаше надолу по някакво стълбище, едва не стъпи върху тялото на друг мъртъв таласъм. Вратът му беше прекършен от доста силни ръце. Явно Берем беше минал оттук, и то неотдавна, защото тялото още не бе изстинало.

Сигурен, че върви по вярна следа Карамон затича. Затворниците изглеждаха размазани пред погледа му. Гласовете им звучаха в ушите му, молейки да ги освободи.

„Ако ги пусна, ще си имам армия“, мина му през ума, но докато обмисляше идеята си, внезапно чу ужасяващ вой някъде отпред.

Той разпозна гласа на Берем и хукна натам. Килиите свършиха и коридорът се превърна в тунел, който спираловидно потъваше в земята. По стените светеха факли, но бяха малко и на големи разстояния. Воят ставаше все по-силен. Карамон опита да затича още по-бързо, но подът беше хлъзгав, а въздухът ставаше все по-тежък и влажен, колкото по-надолу слизаше и той се принуди да намали ход. Тунелът започна да става по-светъл, сигурно наближаваше краят му.

Тогава видя Берем. Двама драконяни се биеха с него и мечовете им блестяха на светлината на факлите. Вечният се бореше с голи ръце, а зелената светлина на камъка осветяваше малкото помещение със странно сияние.

Само лудостта му беше позволила да ги задържи толкова дълго. Карамон веднага му се притече на помощ, но се подхлъзна в калта. В този момент Берем хвана острието на меча, точно когато докосна гърдите му и стоманата се заби в плътта му. Той залитна, мъчейки се да си поеме дъх.

Съсредоточени върху жертвата си, пазачите не видяха Карамон, когато изскочи от тунела. Той сграбчи единия с огромните си ръце и бързо прекърши врата му. После пусна тялото, посрещна яростното нападение на другия и преряза гърлото му.

— Берем, добре ли си? — попита той и посегна да му помогне, но внезапно почувства остра болка отстрани.

Карамон залитна, обърна се и видя зад себе си друг дрконянин. Ударът му можеше да бъде смъртоносен, но в бързината мечът му се бе плъзнал по бронята на Карамон. Воинът отстъпи, за да спечели време, но драконянинът вдигна оръжието си и скочи към него. Внезапно нещо се раздвижи, появи се зелена светкавица и драконянинът падна мъртъв в краката му.

— Берем! Благодаря ти! Как…

Но Вечният го гледаше, без да го познае. След малко кимна, обърна се и започна да се отдалечава.

— Чакай! — извика Карамон. Стиснал зъби, за да преодолее болката, той прескочи телата на драконяните, спусна се след Берем и го спря. — Чакай, по дяволите!

Усилието да го задържи не му се отрази добре. Стаята се завъртя пред очите му и го принуди да се съсредоточи, борейки се с болката. Когато отново можеше да вижда, той се огледа.

— Къде сме? — попита без да очаква отговор. Просто искаше Берем да чуе гласа му.

— Дълбоко под Храма. Близо сме. Много близо.

— Прав си — съгласи се Карамон без да разбира.

Като го държеше здраво, той се огледа. Каменните стълби, по които беше слязъл, свършваха в малко кръгло помещение. Разбра, че е стаята на тъмничарите. Имаше стара маса и няколко стола под факлата на стената, а убитите драконяни сигурно бяха пазачи. Но какво охраняваха?

Карамон бързо огледа стаята, но не видя нищо, което да му подскаже отговора. Беше около 20 крачки в диаметър, издълбана в камъка. Спираловидното стълбище свършваше тук, а срещу него имаше арка, която извеждаше навън. Берем тъкмо беше тръгнал към нея, когато го хвана. Воинът се взря натам, но не видя нищо. Имаше чувството, че там цари Големият Мрак, за който се говореше в легендите. Мрак, съществувал във вселената дълго преди боговете да създадат светлината. Единственият звук, който чуваше беше бълбукането и плискането на вода. „Подземна река“, помисли си той, отстъпи назад и огледа арката над себе си Не беше издълбана в камъка като малкото помещение в което се намираха, а бе иззидана от умели ръце. Имаше някаква сложна резба, но не разбираше какво точно представлява защото времето и влагата я бяха изтрили.

Докато, оглеждаше, надявайки се да намери някаква следа, за малко не падна, когато Берем внезапно го сграбчи яростно.

— Аз те познавам! — извика той.

— Разбира се, че ме познаваш. А сега ми кажи какво правиш тук долу, в името на Бездната?

— Ясия ме вика… — отвърна Берем и в очите му отново се върна налудничавият стъклен поглед. Той се обърна и се загледа в мрака отвъд арката. — Трябва да вляза там… Пазачите… се опитаха да ме спрат. Ти идваш с мен!

Тогава Карамон се сети, че пазачите сигурно са охранявали арката. Но защо? Какво имаше отвъд? Бяха ли разпознали Берем или просто имаха заповед да не пускат никого? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но реши, че това няма значение.

— Трябва да влезеш там — обърна се той към мъжа. Не беше въпрос, а твърдение. Вечният кимна, пристъпи нетърпеливо напред, но Карамон го дръпна.

— Почакай, трябва ни светлина.

Той потупа Берем по рамото и без да го изпуска от поглед протегна ръка и напипа факлата на стената. Извади я от скобата и се върна при Вечния.

— Ще дойда с теб — въздъхна тежко, чудейки се колко още може да върви, преди да припадне от болка и загуба на кръв. — Подръж я за малко. — Той подаде му факлата, откъсна ивица от разкъсаната му риза и здраво я омота около раната си. После отново взе факлата и тръгна напред под арката.

Преминавайки между каменните колони, Карамон почувства, че нещо бръсна лицето му.

— Паяжина! — промърмори той и я разкъса с отвращение. После се огледа уплашено, защото мразеше паяците. Като не видя нито един, сви рамене и продължи напред, влачейки Берем след себе си.

Внезапно се чу звук на тръби.

— В капан сме! — отбеляза мрачно Карамон.

— Тика! — прошепна гордо Тас, докато тичаха по мрачния коридор на тъмницата. — Планът ти успя! — Той погледна през рамо. — Да, мисля, че всички ни преследват!

— Прекрасно — промърмори момичето.

Не беше очаквала планът й да проработи толкова добре, защото досега нито един от плановете й не беше успявал. Тя също хвърли бърз поглед назад — шест или седем драконяни ги преследваха, стиснали дългите си, закривени мечове.

Макар ноктите да им пречеха да тичат бързо, те бяха изключително издръжливи. Двамата имаха добър аванс, но знаеха, че това няма да продължи дълго. Тика започна да се задъхва, а острата болка я караше да се свие на две.

„Трябва да продължа да тичам, защото всяка секунда е ценна за Карамон, окуражаваше се тя. А и отклонявам драконяните в обратна посока.“

— Слушай, Тика. — Езикът на Тас висеше от устата му, лицето му, винаги весело, сега беше пребледняло от умора. — Знаеш ли все пак накъде отиваме?

Тя поклати глава. Нямаше сили дори да говори. Отново се обърна назад и видя, че драконяните ги настигат. Огледа се бързо, надявайки се да открие някакво разклонение, ниша, врата, каквото и да е скривалище, но нямаше нищо, дори килии. Коридорът се простираше пред тях тих и празен. Беше дълъг, тесен и гладък.

Внезапно една мисъл проблесна в съзнанието й. Пое си дълбоко дъх и погледна Тас, който едва се виждаше в светлината на пушещите факли.

— Тунелът… се изкачва — закашля се тя.

Той примигна с недоумение и изведнъж лицето му светна.

— Значи води нагоре и навън! Ти успя, Тика!

— Може би…

— Хайде! — изкрещя Тас възторжено, хвана я за ръка и я повлече. — Знам, че си права. Не подушвал ли — той въздъхна дълбоко — чистия въздух? Ще избягаме… ще намерим Танис… После ще се върнем и… ще спасим Карамон…

Тя затича с последни сили след него. Знаеше, че го прави само от страх. Но скоро той ще отмине и тя щеше да падне в тунела, толкова уморена и претръпнала от болка, че нямаше да я интересува какво ще правят драконяните…

— Свеж въздух! — възкликна изведнъж тя.

Беше помислила, че Тас я лъже, за да продължи да тича, но сега усети лек вятър да докосва лицето й. Надеждата олекоти оловото в краката й. Погледна назад и й се стори, че драконяните забавят ход. „Може би разбират, че вече няма да ни хванат!“

— Побързай, Тас!

Двамата затичаха с нови сили но коридора, а притокът на чист въздух ставаше все по-силен.

Когато завиха зад ъгъла, спряха толкова внезапно, че Тас се подхлъзна върху някакви камъчета и се блъсна в стената.

— Значи затова не ни преследват — прошепна Тика. Коридорът свършваше с две залостени дървени врати.

Малките им прозорчета бяха с железни решетки и позволяваха на нощния въздух да влиза в тъмницата. Двамата гледаха навън, виждаха свободата, но не можеха да стигнат до нея.

— Не се предавай! — каза Тас след кратко мълчание, изтича и дръпна вратите. Бяха заключени. — Да му се не видяло! — промърмори той и ги огледа с опитно око. „Карамон може би щеше да успее да ги разбие или да счупи ключалката с меча си, но не и аз, нито пък Тика.“

Момичето се облегна на стената и уморено затвори очи. Кръвта бучеше в главата й, мускулите на краката й се гърчеха в болезнени спазми и тя заплака от болка, гняв и разочарование.

— Недей, Тика, не плачи. — Тас се върна и погали ръката й. — Ключалката е проста. Ще се измъкнем оттук, обещавам ти. Ще ми трябва само малко време, но ти трябва да си готова да посрещнеш драконяните, ако дойдат. Просто ги задръж…

— Добре. — Тика преглътна сълзите, изтри носа с опакото на ръката си и стисна меча си. Тас отново отиде при вратите.

„Проста, много проста ключалка — установи той със задоволство — с толкова явен капан, че се чудя защо са си дали труда да я правят.“

„Чудя се защо са си дали труда… Проста ключалка… явен капан…“

Думите отекнаха в ума му. Бяха му познати. Загледан стреснато във вратите, той осъзна, че е бил тук и преди! Но не, това беше невъзможно!

Тас поклати раздразнено глава и започна да рови за инструментите в торбата си. Изведнъж спря. Страхът го сграбчи и го разтърси както куче раздрусва плъх и го оставя безчувствен.

Сънят!

Това бяха вратите, които видя в съня си в Силванести! И същата ключалка! Простата ключалка с явния капан! А Тика беше зад него и се биеше… умираше…

— Идват, Тас! — извика момичето и му хвърли бърз поглед през рамо. — Какво чакаш?

Тас не отговори. Вече се чуваше грубия смях на драконяните, които не бързаха да заловят пленниците си, убедени, че няма къде да отидат, а когато завиха зад ъгъла смехът им се засили, виждайки Тика да държи меч.

— Май няма да мога, Тика — изхленчи кендерът, загледан с ужас в ключалката.

— Тас, не трябва да ни хванат! Ще ни накарат да им кажем какво знаем за Берем и знаеш какво ще направят с нас, за да ни принудят…

— Права си — отвърна нещастно кендерът. — Ще опитам. Ти имаш куража да го извървиш… Така му беше казал Физбан. Тас си пое дълбоко дъх и извади тънка жица от една торба. „В края на краищата, помисли си той, какво е смъртта за кендера, ако не най-голямото от всички приключения. А и Флинт е там съвсем самичък. Сигурно се е забъркал във всевъзможни каши…“ С нетрепващи ръце Тас внимателно пъхна жицата в ключалката и се хвана на работа.

Внезапно зад гърба му се разнесе дрезгав рев и звук от удряне на стомана в стомана. Той погледна бързо. Тика, която още не беше усвоила изкуството на боя с меч, кълцаше и мушкаше, риташе и хапеше. Гневът и отчаянието на атаката й накараха драконяните да отстъпят. Всички бяха ранени и кървяха, а един се свлече, облян в зелена кръв на пода.

Тас се върна към работата си, но сега ръцете му трепереха, а тънкият инструмент се изплъзваше от влажните му пръсти. Номерът беше да отключи без да задейства капана. Виждаше го — тънка игла, притисната от навита пружина.

„Престани, каза си той. Така ли се държат кендерите?“ Внимателно пъхна отново жицата и ръцете му се успокоиха. Внезапно, почти когато беше успял, го блъснаха отзад.

— Ей — извика раздразнено като се обърна към Тика. — Бъди по-внимателна… — И млъкна. В съня беше казал същите тези думи. Пак там видя тя да лежи в краката му и кръвта да се стича по червените й къдри.

— Не! — изпищя яростно Тас. Жицата се изплъзна и ръката му се удари в ключалката.

Чу изщракване и вратата се отключи. Но заедно с това долови още някакъв звук, съвсем тих и рязък, нещо като „сник“. Капанът се беше задействал.

Тас погледна малката капка кръв на пръста си, после златната игла, която се подаваше от ключалката. Драконяните го хванаха за рамото, но той не им обърна внимание. Вече нямаше значение. Усещаше пронизваща болка в пръста, която скоро щеше да се разпростре по ръката и цялото му тяло. „И когато стигне до сърцето ми, вече няма да я усещам, каза си той сънено. Няма да усещам нищо.“

Изведнъж чу свирене на тръби. Чувал ги беше и преди. Но къде? Да, в Тарсис, точно преди да пристигнат драконите.

Драконяните, които го бяха сграбчили, изчезнаха, тичайки трескаво обратно по коридора.

„Сигурно е някаква обща тревога“, помисли Тас, забелвайки с интерес, че краката вече не го държат. Той се свлече на пода до Тика, протегна трепереща ръка и нежно погали красивите й червени къдри, слепени от кръв. Лицето й беше бледо, очите — затворени.

— Съжалявам, Тика — прошепна със стегнато гърло. Болката бързо се разрастваше. — Съжалявам, Карамон. Наистина се опитах… — И като плачеше тихичко, Тас се облегна на вратата и зачака настъпването на мрака.

Танис не можеше да помръдне след като чу сърцераздирателното хлипане на Лорана. Молеше се на някой милостив бог да го убие, докато коленичеше пред Кралицата на Мрака, но те не му оказаха тази милост. Сянката се вдигна, когато вниманието на Кралицата се отклони от него. Той се изправи на крака с лице, изчервено от срам. Не можеше да погледне Лорана, не смееше да срещне и очите на Китиара, знаейки добре презрението, което щеше да види в тях.

Но тя мислеше за по-важни неща. Това беше моментът на нейната слава. Плановете й се осъществяваха. Китиара го отблъсна назад и застана пред него.

— И накрая искам да възнаградя един мой служител, който ми помогна да заловя Лораланталаса. Лорд Сот иска да получи душата й, за да може да си отмъсти на елфа-та, която преди много време го е проклела. Щом е прокълнат да живее във вечен мрак, нека Лораланталаса сподели живота му в смъртта.

— Не! — Лорана вдигна глава. Страхът и ужасът бяха надвили над безчувствените й сетива. — Не! — повтори задавено.

Отстъпвайки назад, тя се огледа за някакъв изход, но такъв нямаше. Под нея залата беше пълна с драконяни, които я наблюдаваха нетърпеливо. Отчаяна, тя погледна към Танис, но той беше втренчил горящия си поглед в другата жена. Лорана съжали за избухването си и реши, че ще умре, но няма да си позволи още една подобна слабост. Тя се изправи и гордо вдигна глава.

Танис не виждаше Лорана. Думите на Китиара пулсираха както кръвта в главата му и замъгляваха зрението и мислите му. Вбесен той тръгна напред и застана до нея.

— Ти ме предаде! — каза задавено. — Това не влизаше в плана.

— Шшшт! Ще провалиш всичко!

— Какво…

— Млъкни! — гневно го прекъсна тя.

Дарът ти много ми хареса, Китиара. Ще изпълня молбата ти. Душата на Лораланталаса ще бъде дадена на Лорд Сот, а полуелфа приемаме на служба при нас. Нека остави меча си в краката на Лорд Ариакас.

— Тръгвай! — заповяда студено Китиара, вперила очи в Танис. Погледите на всички в залата също бяха приковани в него.

— Какво? Ти не ми каза за това! Какво да правя?

— Качи се на платформата и остави меча си в краката на Ариакас — прошепна Китиара и го придружи до края на площадката. — Той ще го вземе и ще ти го върне. Така ще станеш офицер от драконовата армия. Това е ритуал, нищо повече. Но печеля време.

— Време за какво? Какво си намислила? — остро запита Танис и сграбчи ръката й. — Трябваше да ми кажеш…

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — усмихна се очарователно Китиара заради онези, които ги наблюдаваха. — Помни кой стои до мен на тази платформа. — Тя погали дръжката на меча си, погледна многозначително Лорана и застана до нея. — Не прави глупости.

Разтреперан от страх и гняв, Танис се запрепъва по стълбите надолу от змийската глава. Шумът в залата се носеше край него като океански прибой. Той стъпи на пода и тръгна към платформата на Ариакас без да има ясна представа къде е и какво прави.

Лицата на драконяните, които бяха почетна стража на Лорда, плуваха край него като в ужасен кошмар. Виждаше глави без тела, бляскащи зъби и вибриращи езици. Те се разделиха и стълбите се появиха пред него, изникнали от нищото.

Танис вдигна глава и погледна нагоре. На върха стоеше Лорд Ариакас — едър, величествен мъж. Цялата светлина в залата сякаш се беше съсредоточила върху короната на главата му. Блясъкът й заслепи очите му и той примигва, докато се изкачваше нагоре с ръка на меча си.

Беше ли го предала Китиара? Ще спази ли обещанието си? Съмняваше се. Гой се наруга, че още веднъж се беше поддал на чара й, още веднъж бе сглупил като й повярва. И сега тя държеше всички козове. Не можеше да направи нищо… или можеше?

Идеята се появи толкова внезапно, че замръзна с крак на следващото стъпало.

„Идиот! Не спирай да вървиш!“, нареди си той, чувствайки, че всички го гледат. Наложи си да си придаде спокоен вид и продължи да се изкачва. Колкото повече наближаваше лорд Ариакас, толкова повече се избистряше планът му.

Които носи Короната, управлява! Думите отекнаха в ума му.

„Убий Лорда и вземи Короната! Толкова е лесно!“ Погледът му трескаво обходи алкова. Край Ариакас естествено нямаше никой, защото само Господарите можеха да стоят на платформите, но той дори нямаше пазачи на стълбите като другите. Очевидно беше самонадеян и уверен в силата си, за да ги освободи.

Мислите на Танис бясно препускаха. „Китиара би продала душата си за тази Корона и докато аз я притежавам, ще ми се подчинява! Мога да спася Лорана и да избягаме заедно! Щом се измъкнем оттук, ще й обясня всичко. Ще извадя меча си, но вместо да го сложа в краката на Лорда, ще го промуша! След като взема Короната, никой няма да посмее да ме докосне!“

Танис почувства, че се тресе от възбуда и с усилие си наложи да се успокои. Не смееше да погледне към Ариакас от страх да не прочете отчаяния план в очите му.

Оставаха му само пет стъпала до площадката. Той се овладя, вдигна очи към мъжа и за миг се обезкуражи от злото, което видя — мъжът имаше вид на човек, който е убил хиляди невинни само за да постигне целта си.

Ариакас наблюдаваше Танис с отегчено изражение и презрителна усмивка. След това изгуби интерес и погледът му се отправи към Китиара. Имаше вид на шахматист който се опитва да отгатне какво ще предприеме противникът му, за да направи следващия си ход.

Изпълнен с отвращение и омраза, Танис бавно извади меча от ножницата. Дори ако не успееше да спаси Лорана дори да загинеха зад тези стени, поне щеше да направи едно добро дело като убие Командващия Драконовите армии. Но когато чу, че полуелфът вади меча си, Ариакас отново го погледна. Тъмният му поглед прониза душата му и той усети как огромната му сила го побеждава. Внезапно осъзна нещо, което му подейства като удар в стомаха и едва не го накара да залитне по стълбите. Ариакас беше магьосник!

Проклет заслепен глупак — наруга се Танис, защото докато се качваше, видя блестящата стена, която заобикаляше Лорда, но не й обърна внимание. Затова не му трябваха пазачи. Той не вярваше на никой и се предпазваше с помощта на магията си.

А сега беше и нащрек. Танис го прочете в студените, безчувствени очи и разбра, че е победен. Изведнъж чу:

— Удряй, Танис! Не се бой от магията му! Аз ще ти помогна!

Гласът беше не по-силен от шепот, но толкова ясен, че го усети като топъл дъх до ухото си. Космите по тила му настръхнаха, тялото му потръпна.

Огледа се бързо, но не видя никой освен Ариакас, който седеше намръщен, очевидно копнеещ церемонията да свърши по-бързо. Беше само на три стъпала от него. Като видя, че полуелфът се колебае, Лордът направи властно движение, подканвайки го да остави меча си.

Чий беше този глас? Внезапно погледът му бе привлечен от една фигура, облечена в черна роба, която стоеше близо До Кралицата на Мрака. Взря се в нея, защото му се стори позната. Тя ли му говореше? Ако беше така, с нищо не го показа. „Какво да направя?“, зачуди се той трескаво.

— Удряй, Танис! — чу отново шепота в ума си. — Бързо!

Танис се изпоти. Беше на едно ниво с Ариакас, а блестящата стена на магията обграждаше Господаря като дъга над течаща вода.

„Нямам избор, кача си полуелфът. Ако е капан, нека умра по този начин.“

Преструвайки се, че ще коленичи, с ръка върху дръжката на меча, той внезапно пренасочи удара си към сърцето на Ариакас, Стиснал зъби, докато мушкаше, Танис се подготви магическият щит да го овъгли като дърво, ударено от гръм.

Светкавица наистина проблесна, но не удари него! С удивление видя как блестящата стена избухна, мечът му премина през нея и той почувства, че промушва жива плът. Яростен вик на болка и гняв едва не го оглуши.

Ариакас отстъпи залитайки, когато мечът прониза гърдите му. Един по-дребен човек би умрял след подобен удар, но силата и гневът на „императора“ отхвърлиха смъртта. Лицето му се изкриви от омраза, той удари Танис през лицето и го запрати на пода.

Болка избухна в главата му и като в мъгла видя меча си да пада, почервенял от кръв. За миг помисли, че ще изгуби съзнание, а това означаваше смърт — не само неговата, а и на Лорана. С мъка разтърси глава. Трябваше да се съвземе! Трябваше да вземе Короната. Погледна нагоре и видя Ариакас да се спуска към него с вдигнати ръце, готов да направи заклинание, което щеше да отнеме живота му.

Но колкото и силен да беше Ариакас, съществуваше по-голяма сила на която не можеше да се противопостави. Императорът се задави, умът му се замъгли, думите на заклинанието изчезнаха в ужасната болка. Той погледна надолу и видя кръвта му да обагря пурпурната роба — петното че уголемяваше и животът изтичаше от пронизаното му сърце. Той отчаяно се бореше с мрака и накрая призова своята Кралица на помощ. Но тя не обичаше слабите. Както беше гледала Ариакас да пронизва баща си, така наблюдаваше и как той падна с името й на уста.

В залата за аудиенции настъпи неловка тишина, когато тялото на Лорда се стовари на пода. Короната на Властта падна от главата му с дрънчене в локва кръв.

Кой щеше да я вземе?

Изведнъж се чу пронизителен писък. Китиара извика някакво име, повика някого!

Танис не разбра кого, а и не го интересуваше. Той протегна ръка към Короната. Внезапно пред него се появи фигура в черна броня. Лорд Сот!

Като се бореше с чувството на ужас и паника, Танис се съсредоточи само върху короната, която беше на сантиметри от пръстите му. Той отчаяно посегна към нея и с благодарност почувства студеният метал, се впива в плътта му.

Беше негова! Горящите очи на Сот пробляснаха и той посегна да му отнеме плячката. Танис чуваше гласа на. Китиара, която даваше несвързани команди.

Той вдигна окървавената Корона метал над главата си и в този момент мъртвата тишина в залата беше пронизана от остро изсвирване на рогове!

Ръката на Лорд Сот замря във въздуха, гласът на Китиара замлъкна.

Откъм тълпата се понесе приглушен, застрашителен шепот. За миг Танис реши, че роговете свирят в негова чест, но когато се обърна към залата, видя войниците да се оглеждат тревожно. Всички, дори Китиара, гледаха към Кралицата на Мрака.

Призрачните очи на Нейно Тъмно Величество, които следяха Танис сега бяха разсеяни. Сянката й нарасна и се разпростря из залата като тъмен облак. Реагирайки на някаква безмълвна заповед, драконяните с нейния герб скочиха от местата си и изчезнаха през вратите, фигурата в черна роба, която беше видял до Кралицата, също я нямаше.

Роговете продължаваха да свирят. Стиснал Короната в ръка, Танис вцепенен се взираше в нея. Два пъти преди това острият звук на роговете беше носил смърт и разрушение. Каква ли е ужасната причина за смъртоносната им музика този път?

Глава 10Който притежава Короната, управлява.

Звукът на роговете беше толкова силен и иронизителен, че Карамон едва не се подхлъзна върху мокрия камък. Берем инстинктивно го подхвана. Двамата се огледаха разтревожени, когато стряскащите звуци изпълниха малкото помещение. Над себе си чуха други тръби да отговарят на сигнала.

— Арката! Била е капан! — възкликна Карамон. — Е, сега се наредихме. Всяко живо същество в Храма знае, че сме тук, където и да е това! Надявам се, в името на боговете, че знаеш какво правиш!

— Ясия ме вика! — повтори Берем.

Моментната му тревога от звука на роговете изчезна и той продължи напред, теглейки Карамон със себе си. Като държеше високо факлата, без да знае какво друго да направи или къде да отиде, воинът го последва.

Намираха се в пещера, очевидно издълбана от течаща пода. Арката водеше към каменно стълбище, а то слизаше към черен, буен поток. Карамон освети наоколо, надявайки се да види пътека, която го заобикаля, но нямаше нищо, поне докъдето стигаше светлината.

— Чакай! — извика той, но Берем вече беше скочил в черната вода.

Карамон затаи дъх, очаквайки го да изчезне в бушуващите дълбини, но водата не беше толкова дълбока, колкото изглеждаше и стигаше само до прасците му.

— Ела! — подкани го Вечният.

Карамон докосна раната си — кървепето беше намаляло, но болката си оставаше. Чувстваше се изтощен от страха, бягането и загубата на кръв. За миг си спомни за приятелите си, но ги прогони от ума си.

„Краят е близо, за добро или за зло“, беше казала Тика. Карамон също започваше да вярва в това. Той нагази във водата, усети силното течение да го бута напред и изпита чувството, че то го води към… какво? Към собствената му гибел? Към края на света или към надежда за ново начало?

Берем бързаше пред него, но воинът отново го задържа.

— Ще вървим заедно. Може да има още капани, по-опасни от предишния.

Мъжът се поколеба, но го изчака. Двамата тръгнаха бавно един до друг през буйния поток.

Карамон внезапно усети нещо да се блъска силно в ботуша му й едва не го събори.

— Какво беше това? — изрева воинът и освети водата с факлата.

Привлечена от светлината една глава се подаде на повърхността. Карамон сподави ужасен дъха си, дори Берем се стресна.

— Дракони! — прошепна воинът. — Току-що излюпени!

Съществото отпори уста и пронизително изпищя, след което главата изчезна и Карамон усети, че отново се нахвърля на ботуша му. Появи се още един дракон и водата закипя от размахващи се опашки.

Кожените му ботуши засега го предпазваха от нараняване, но знаеше, че ако падне, те ще го оглозгат.

Беше срещал смъртта в какви ли не форми, но никоя не беше по-ужасяваща от тази. За момент изпадна в паника. „Ще се върна, помисли си трескаво. Берем да си продължава сам. В крайна сметка, той не може да умре“. После се овладя. „Не. Те вече знаят, че сме тук. Ще изпратят някого или нещо, за да ни спре. Трябва да ги задържа, докато направи онова, което трябва да направи.“

Сякаш за да се подиграе на решението му, тишината се наруши от шум на дрънкаща стомана и груби викове, които идваха зад тях.

„Не разбирам! Може да умра тук, в тъмнината, и за какво? Намирам се с един луд! А може би аз полудявам!“

Берем също разбра, че пазачите ги преследват. Това го уплаши повече от драконите и той се спусна напред. Карамон въздъхна, пренебрегна атаките върху ботушите си и се опита да го настигне.

Вечният се взираше в мрака и кършеше отчаяно ръце. Течението ги повлече по един завой и водата стана по-дълбока, но драконите продължаваха да ги преследват, влудени от апетитната миризма на човешка кръв и плът. Шумът от дрънченето на мечове и копия стана по-силен.

Изведнъж нещо по-черно от нощта полетя към Карамон и го удари в лицето. Докато отчаяно се опитваше да не падне в смъртоносните води, той изпусна факлата. Светлината изгасна със съскане, точно когато Берем го хвана. Двамата стояха, изгубени и объркани в тъмнината.

Дори ако беше ослепял внезапно, Карамон нямаше да се чувства по-дезориентиран. Имаше чувството, че ако направи само една крачка, ще пропадне в нищото…

— Ето я! — изхлипа Берем. — Ето я счупената колона със скъпоценните камъни! И тя е тук! Чакала ме е през всичките тези години! Ясия! — извика и се устреми напред. Взрян в тъмнината пред себе си, Карамон го задържа и усети, че тялото му трепери от емоции. Не виждаше нищо… или виждаше?

Да! Дълбоко чувство на благодарност и облекчение го заля. Виждаше как камъните блестят в далечината и сияят в мрака със светлина, която дори този плътен мрак не можеше да погълне.

Бяха съвсем наблизо, на не повече от няколкостотин метра от тях. Карамон отпусна хватката си и си помисли: „Може би това е изход — поне за мен. Нека Берем се присъедини към призрачната си сестра. Искам само да се измъкна оттук, да се върна при Тика и Тас.“

С нови сили той се насочи напред. „След няколко минути всичко ще свърши завинаги… или за…“

„Ширак“, произнесе някакъв глас и избухна ярка светлина. Сърцето на Карамон спря за миг. Бавно, много бавно той повдигна глава, погледна към светлината и видя две златисти зеници с формата на пясъчен часовник, които го гледаха изпод черна качулка.

Дъхът му излезе от тялото като въздишка на умиращ.

Пронизителният звук на роговете секна и настъпи известно спокойствие в Залата за аудиенции. Всички погледи бяха приковани към драмата, която се разиграваше на площадката.

Стиснал Короната в ръка, Танис се изправи на крака. Нямаше представа какво предвещава звукът на роговете и каква орис го очаква. Знаеше само, че трябва да стигне до края, колкото и горчив да се окаже той.

Лорана беше единствената му мисъл. Където и да бяха Берем, Карамон и останалите, не можеше да им помогне. Погледът му се прикова в облечената със сребърна броня фигура, застанала върху главата на змията под него, а след това прескочи към Китиара, застанала до Лорана с лице, скрито зад страховитата драконова маска. Тя направи жест.

Танис по-скоро усети отколкото чу движението зад себе си. Завъртя се и видя Лорд Сот да се приближава с пламтящи очи.

Полуелфът отстъпи, съзнавайки, че не може да победи този противник, излязъл от гроба.

— Спри! — извика той и надвеси Короната над залата. — Спри го, Китиара, или ще я хвърля в тълпата.

Сот беззвучно се изсмя и продължи напред, протегнал костеливата си ръка, която можеше да убие само с докосване.

— Моята магия ще превърне тялото ти в прах и Короната ще падне в краката ми — прошепна мъртвият рицар.

— Лорд Сот! — прозвуча ясен глас от централната платформа. — Спри! Нека онзи, който я е спечелил да ми я донесе!

Сот се поколеба, след това обърна пламтящия си взор към Китиара. Тя отметна шлема от главата си. Очите й блестяха, а бузите й бяха зачервени от възбуда.

— Ти ще ми донесеш Короната, нали, Танис?

— Да — промълви той и облиза пресъхналите си устни. — Ще ти я донеса.

— Стража, придружете го! Всеки, който го докосне ще умре от моята ръка! Лорд Сот, погрижи се да стигне до мен непокътнат!

Мъртвият рицар бавно отпусна смъртоносната си ръка.

— Той все още е твой господар, милейди.

Рицарят отиде до Танис и ужасяващият студ, който излъчваше почти смрази кръвта му. Бяха странна двойка — призрачен рицар в черна броня и полуелф, стиснал окърванената Корона в ръка.

Офицерите на Ариакас, които стояха в подножието на стълбите с извадени оръжия, отстъпиха и когато Танис мина покрай тях, го изгледаха отмъстително.

С извадени мечове стражите на Китиара го обградиха, но смъртоносното излъчване на Лорд Сот му осигури безопасно преминаване през претъпканата зала. Танис започна да се поти под бронята. „Значи това е властта осъзна той. Който притежава Короната, управлява, но може да се окаже някоя нощ пронизан от камата на убиец.“

Гой продължи да върви и скоро двамата стигнаха подножието на стълбите, които водеха до платформата където стоеше Китиара красива и триумфираща. Танис изкачи тесните стъпала, оставяйки Сот в подножието им. Когато стигна площадката, видя Лорана. Лицето й беше бледо, студено и овладяно. Тя погледна към него, после към окървавената Корона и обърна глава. Нямаше представа какво мисли или чувства, но нямаше значение. После ще й обясни.

Китиара изтича до него и го сграбчи в прегръдките си. В залата прозвучаха аплодисменти.

— Танис! Наистина е писано ти и аз да управляваме заедно! Беше чудесен, прекрасен! Ще ти дам всичко… всичко…

— А Лорана? — попита Танис студено и леко скосените му очи пронизаха в душата й.

— Щом я искаш! — сви рамене Китиара и пристъпи по-близо, за да я чува само той. — Но ти ще имаш мен, Танис. През деня ще командваме армии, ще владеем света, а нощите ще бъдат само за двама ни, за теб и мен. — Тя погали брадатото му лице. — Сложи Короната на главата ми, любими.

Танис погледна кафявите очи, изпълнени с топлина, страст и вълнение. Почувства тялото й, притиснато до неговото да потръпва от нетърпение. Той вдигна бавно Короната на Властта и я сложи на своята глава.

— Не, Китиара — извика силно, за да го чуят всички. — Само един от нас ще управлява и това съм аз.

В залата се понесе смях, смесен с гневни изблици. Очите на Китиара се разшириха от изненада, след това се присвиха.

— Не се опитвай! — Танис хвана ръката й, която посягате към ножа и я погледна. — Сега ще изляза от тази зала с Лорана, а ти и войските ти ще ни придружите. Когато се измъкнем невредими от това зловещо място, ще ти дам Короната. Ако ме предаваш, никога няма да я имаш. Разбра ли ме?

Устните й се свиха подигравателно.

— Значи тя наистина е единственото, за което те е грижа?

— Наистина — потвърди Танис и стисна още по-силно ръката. — Кълна се в душите на двамата, които обичах много — Стърм Брайтблейд и Флинт Файърфордж. Сега вярваш ли ми?

— Да — каза горчиво Китиара и в очите й отново се появи възхищение. — Можеше да имаш толкова много…

Танис я пусна и отиде при Лорана, която се беше втренчила невиждащо в тълпата.

— Ела с мен — каза студено.

Тя не реагира на докосването му, а бавно завъртя глава и го последва. Зелените й очи бяха пусти — нямаше нито страх, нито гняв.

„Всичко ще бъде наред, каза й той наум с преливащо от болка сърце. Ще ти обясня“

Изведнъж нещо го удари силно в гърдите. Той залитни назад, посягайки към Лорана, но не успя да я удържи.

След като го блъсна, тя скочи към Китиара и посегни към меча й. Движението свари Кит напълно неподготвена. Тя опита да се бори, но Лорана вече беше хванала дръжката на меча, извади го от капията и удари с опакото му Господарката по лицето, поваляйки я на площадката. После застана на ръба й.

— Лорана, спри! — извика Танис и скочи към нея, но внезапно усети върха на меча, опрян в гърлото му.

— Не мърдай, Танталаса, или ще умреш, се наложи ще те убия.

Танис пристъпи напред и острието прободе кожата му. Той спря безпомощен.

— Виждаш ли, Танис, аз не съм влюбеното дете, което познаваше. Не съм и дъщеря на баща ми, защото не живея в неговия двор. Не съм дори Златният Генерал. Аз съм Лорана и ще живея или умра по свое решение и без твоя помощ.

— Лорана, чуй ме! — Танис отново пристъпи напред и посегна да отмести острието на меча, което го нараняваше.

Тя сви устни, зелените й очи пламнаха, после с въздишка свали меча към бронята му. Той се усмихна и в този момент Лорана го бутна от площадката и скочи след него.

Размахвайки диво ръце във въздуха, Танис се стовари на пода.

Короната на Властта се търкулна от главата му и се плъзна по полирания под. Някъде горе Китиара гневно пищеше.

— Лорана! — извика той, търсейки я трескаво.

— Короната! Донесете ми короната! — викаше Китиара. Но тя не беше единствената, която крещеше. Всички в залата викаха. Господарите бяха скочили на крака и подстрекаваха войниците си. Драконите полетяха във въздуха. Петглавото тяло на Кралицата изпълни залата с мрак, екзалтирано от този изпит на сила, който щеше да й осигури най-могъщите командири — оцелелите.

Ноктести драконови лапи, обути в ботуши таласъмеки крака и подковани човешки обувки газеха Танис. Докато се бореше да се изправи, за да не го смачкат, той опита да последва сребърния блясък, който изчезна сред тълпата. Разкривено лице се появи пред него с горящи тъмни очи. Ток с шпора го срита в ребрата.

Стенейки, Танис се свлече на пода, а хаосът превземаше Залата за аудиенции.

Глава 11„Ясия ме зове“

Райстлин! Беше мисъл, а не вик. Карамон се опита да проговори, но от гърлото му не излезе нито звук.

— Да, братко мой. Аз съм последният пазач, който трябва да преминеш, за да стигнеш целта си. Аз съм онзи, на когото Нейно Тъмно Величество нареди да се появи, ако роговете засвирят. — Той се усмихна подигравателно. — Но трябваше да се сетя, че ти ще бъдеш глупакът, който ще задейства заклинанието ми…

— Райст… — започна Карамон, но се задави и известно време не можа да проговори.

Изтощен от страх, болка и загуба на кръв, треперещ в студената вода, това му дойде твърде много. Щеше да бъде по-лесно да остани тъмните води да се затворят над главата му и острите зъби на дракончетата да разкъсат плътта му. Едва ли болката щеше да е толкова силна. После почувства, че Берем се размърда до него. Той гледаше Райстлин объркано, после дръпна Карамон за ръката.

— Ясия ме зове. Трябва да вървим.

Хлипайки, Карамон се изтръгна от него. Вечният го погледна гневно, обърна се и продължи сам.

— Не, приятелю, никой никъде няма да ходи!

Райстлин вдигна тънката си ръка и Берем внезапно залитна и спря. Той погледна блестящите златисти очи на магьосника, застанал на каменния корниз зад него, а след това се обърна с копнеж към украсената с камъни колона. Но не можеше да помръдне. Огромна и страховита сила препречваше пътя му.

Карамон преглътна сълзите и се опита да се пребори с отчаянието. Не можеше да направи нищо… освен да се опита да убие Райстлин. Душата му потръпна от ужас. Не, по-добре да умре самият той!

Воинът вдигна глава. „Така да бъде! Ако трябва да умра, ще умра в бой както винаги съм искал. Дори това да означава да умра от ръката на брат си.“

Погледът му срещна този на близнака му.

— Сега носиш Черна роба? — попита той през стиснатите си устни. — Не мога да видя… от тази светлина…

— Да, братко. — Райстлин вдигна Жезъла на Магиус, за да я освети. Роба от най-меко кадифе падаше от раменете му и блестеше по-черна от вечната нощ, която ги заобикаляше.

Потръпвайки при мисълта за това, което се канеше да направи, Карамон продължи:

— И гласът ти е различен, по-силен. Сякаш си ти… и все пак не си ти…

— Това е дълга история, Карамон. Може би след време ще я чуеш, но сега си в тежко положение. Драконяните идват. Наредено им е да заловят Вечния и да го заведат при Кралицата на Мрака. Това ще бъде неговият край, защото не е безсмъртен, уверявам те. Тя знае заклинания, които ще раздробят същността му и ще оставят от него само прашинки плът и душа, отнесени от бурни ветрове. После ще погълне сестра му и ще влезе в Крин в пълната си сила и могъщество. Тя ще владее света и всички нива на рая и ада. Нищо няма да я спре.

— Не разбирам…

— Естествено, скъпи братко — каза Райстлин с част от предишното си раздразнение и сарказъм. — Стоиш до Вечния, единственият човек в цял Крин, който може да приключи тази война и да прогони Кралицата на Мрака обратно в Света на Сенките, а не разбираш.

Той отиде до ръба на корниза, наведе се, подпирайки се на жезъла си и го подкани с жест да се приближи. Карамон потръпна. Стоеше и не можеше да помръдне, уплашен, че Райстлин ще му направи магия, но брат му само го гледаше внимателно.

Трябваше да направи само още няколко крачки и щеше да се срещне отново със сестра си, която преживя неописуеми страдания през тези дълги години, докато го чакате да я освободи от самоналожените й мъчения.

— И какво щеше да стане тогава? — заекна Карамон, прикован от погледа на брат си със сила, по-могъща от всяко заклинание.

Златистите очи се присвиха и гласът му се сниши, защото намираше шепота за по-страховит.

— Клинът ще се отмести, вратата ще се за затръшне и Кралицата на Мрака ще остане да вие от ярост в дълбините на Бездната. — Райстлин вдигна поглед и махна е бледата си, тънка ръка. — Топа място… Храмът на преродената осквернен от злото ще рухне. Карамон шумно си пое дъх.

— Не, не те лъжа — отгатна мислите му Райстлин. — Не че не мога да лъжа, когато ми се налага, но сме толкова близки, че не мога да лъжа теб. Пък и ми е изгодно да знаеш истината.

Умът на Карамон трескаво работеше. Не разбра нищо от думите му, но нямаше време да мисли за това. Зад себе си чуваше ехтящите гласове на драконяните, които слизаха по стълбите. Изражението му стана спокойно, лицето му придоби решителен вид.

— Тогава знаеш какво ще направя, Райст. Може да си могъщ, но трябва да се концентрираш, за да направиш магия. И ако я направиш срещу мен, Берем ще бъде свободен. Не можеш да го убиеш. — Той отчаяно се надяваше, че Вечният го слуша и ще действа, когато му дойде времето. — Предполагам, че само твоята Кралица може да го направили. Така че оставам…

— Да, мога да те убия… — каза тихо Райстлин.

Той вдигна ръка и преди Карамон да може да извика или дори да помръдне ръка, огнена топка разпръсна мрака. Тя се удари в него и го събори в черната вода.

Изгорен и заслепен от ярката светлина, зашеметен от сблъсъка, Той почувства, че губи съзнание и потъва. Остри зъби се впиха в ръката му, раздирайки плътта. Пронизващата болка го свести и крещящ от болка и ужас, той трескаво опита да се изправи. Треперейки, накрая успя да стане. Малките дракони, вкусили в, го нападнаха отново и се заблъскаха в ботушите му. Той ститисна ръката си и погледна към Берем, но видя, че не е помръднал.

— Ясия, тук съм! Ще те освободя! — викаше мъжът и отчаяно се опитваше да премине невидимата стена, която преграждаше пътя му. Беше обезумял от мъка.

Райстлин спокойно наблюдаваше как брат му става, а кръвта шурти от разкъсаната кожа на голите му ръце.

— Аз съм могъщ, Карамон — каза магьосникът, втренчен в уплашените му очи. — С несъзнателната помощ на Танис успях да се отърва от единствения човек в Крин, които можеше да ме победи. Сега съм най-великият магьосник на този свят. И ще бъда още по-могъщ, когато Кралицата на Мрака изчезне.

Карамон го гледаше замаян, неспособен да разбере за какво говори. Зад себе си чуваше пляскането във водата и триумфиращите викове на драконяните. Прекалено объркан, за да помръдне той не можеше да свали очи от близнака си. Едва когато видя Райстлин да вдига ръка към Берем, смътно започна да разбира.

Вечният беше освободен. Той хвърли бърз поглед към Карамон и драконяните, които газеха във водата с проблясващи в светлината на жезъла мечове и накрая погледна Райстлин, застанал на скалата в дългата си черна роба. После с радостен вик, който прокънтя в тунела, се спусна към инкрустираната колона.

— Ясия, идвам!

— Помни, братко мой — отекна гласът на Райстлин в ума на Карамон, — това става, защото аз така избрах.

Воинът погледна назад и видя драконяните да крещят от ярост при вида на изплъзващата им се плячка. Дракончетата късаха ботушите му, раните ужасно го боляха, но той не забелязваше. Стоеше и гледаше как Берем тича към колоната.

Навярно беше рожба на трескавия му ум, но когато Вечният доближи колоната, зеленият камък в гърдите му сякаш засвети по-ярко и от огнената топка на Райстлин. На тази светлина той видя от вътрешността на колоната да се появява блед, трепкащ силует на жена. Тя беше красива по крехък и обаятелен начин и подобно на Берем очите й бяха твърде млади за изпитото лице.

Точно когато я доближи, Вечният спря. За миг нищо не помръдна. Драконяните бяха замръзнали с мечове в ръце. Без да знаят защо те започнаха да осъзнават, че по някакъв начин съдбата им зависи от този човек.

Карамон вече не усещаше студения въздух, водата и болката от раните си. Не изпитваше страх, отчаяние или надежда. Сълзи се появиха в очите му, гърлото му болезнено гореше. Берем се обърна към сестра си, която се беше пожертвала, за да имат той и светът надежда. В светлината на жезъла Карамон видя как бледото, опустошено от скръб лице на мъжа се изкриви от безпокойство.

— Ясия — прошепна той и протегна ръце, — можеш ли да ми простиш?

Не се чуваше нищо, освен приглушеното плискане на водата и ритмичното капене на влагата от камъните което продължаваше от незапомнени времена.

— Братко, ние няма какво да прощаваме.

Образът на Ясия протегна ръце за прегръдка и лицето й се изпълни с покой и любов.

С вик на болка и радост, той се хвърли в обятията й.

Карамон примигна и въздъхна и в този миг образът изчезна. Ужасен, той видя как Вечният се хвърли върху инкрустираната колона с такава сила, че плътта му се разкъса върху острите ръбове на назъбения камък. Последният му писък беше ужасяващ, но триумфиращ. Тялото му конвулсивно потръпна и тъмна кръв обля скъпоценните камъни, скривайки блясъка им.

— Берем, ти се провали. Нищо не стана! Това беше лъжа! — Карамон се хвърли към него, знаейки, че той няма да умре. Това беше лудост. Той щеше…

Изведнъж спря.

Камъните край него потрепериха. Земята под краката му се разтърси. Черната вода забави движението си и лениво заплиска в скалите. Зад него драконяните започнаха да крещят.

Карамон погледна Берем. Тялото му лежеше безжизнено върху скалите. После леко потръпна, сякаш изпускаше последния си дъх… и замря. За миг две прозрачни фигури пробляснаха във вътрешността на инкрустираната колона и изчезнаха.

Вечният беше мъртъв.

Танис вдигна глава от пода и видя един таласъм с вдигнато копие, готов да го забие в тялото му. Той бързо се претърколи, сграбчи крака му и го дръпна. Съществото се стовари на пода, където друг таласъм в различна униформа, му разцепи главата с боздуган.

Полуелфът бързо се изправи. Трябваше да се измъкне оттук и да намери Лорана. Един драконянин се спусна към него, той заби меча си в него и бързо го издърпа преди тялото да се вкамени. Тогава чу някакъв глас да го вика. Обърна се и видя Лорд Сот, застанал до Китиара, заобиколен от скелетите-воини. Очите на Кит бяха приковани върху Танис с омраза. Тя го посочи. Лорд Сот изпрати към него войниците си и те полетяха като смъртоносна вълна от змийската глава, унищожавайки всичко по пътя си Танис се опита да побегне, усещайки студената вълна, която го следваше, но тълпата го спираше. Обхвана го паника и той едва не изгуби съзнание.

Внезапно се чу остър пукащ звук и подът потрепери под краката му. Боят рязко спря, защото всички се опитваха да се задържат на крака Танис несигурно се огледа, чудейки се какво става.

Огромен къс скала се срути от тавана върху купчина драконяни. Последва го втори, трети, факли падаха от стените свещи гаснеха в собствения си восък, Земята затрепери още по-силно. Полуобърнат, Танис видя, че дори воините-скелети бяха спрели и горящите им очи търсеха погледа на предводителя им със страх.

Изведнъж подът се срути под краката му. Прегърнал едни колона, за да се задържи, Танис се огледа учуден. И тогава Мракът се стовари върху него с убийствена тежест.

Той ме предаде!

Яростта ни Кралицата отекваше в ума му, а страхът и гневът й бяха толкова силни, че глината му една не избухна. Тъмнината се сгъсти, докато Тя отчаяно се опитваше да задържи вратата към света отворена. Огромната й синки затъмни светлината на всички пламъци. Нощни криле изпълниха залата с мрак. Драконяните се препъваха и залитаха в непрогледната тъмнини. Гласовете на офицерите им се извисяваха, опитвайки да се справят със суматохата и да потушат надигащата се паника между войниците, които чувстваха, че силата на тяхната Кралица отслабва. Танис чу гласа на Китиара да се извисява гневно, после викът й рязко спря.

Ужасяващ, гръмотевичен трясък последван от агонизиращи писъци му подсказа, че цялото здание ще се срути върху тях.

— Лорана! — изкрещя Танис.

Отчаяно опитвайки се да се изправи, той залитна напред, но беше повален на каменния под от блъскащите се драконяни. Отнякъде отново се чу гласът на Китиара, която даваше заповеди на войските си.

Танис успя отново да се изправи. Болка разкъсваше ръката му. Разгневен, той отблъсна меча, насочен към него в мрака и с цялата си сила срита онзи, който го беше нападнал. Нов трясък прекрати битката. Един бездиханен миг всички в Храма гледаха нагоре в мрака. Гласове шепнеха уплашено. Такхисис, Кралицата на Мрака, висеше над тях в образа, който можеше да приеме на тази планета. Гигантското й тяло блестеше в безброй цветове. Бяха толкова много, така заслепяващи и объркващи, че сетивата не можеха да възприемат ужасяващото й величие и изтриваха цветовете от умовете на смъртните. Много цветове и нито един — така изглеждаше тя. Петте й глави бяха отворили широко уста, в множеството й очи гореше огън сякаш се готвеха да погълнат света.

„Всичко е загубено, помисли си отчаяно Танис. Това е моментът на пълната и победа. Провалихме се.“

Петте глави изреваха тържествуващо… Сводестият таван се разпука.

Храмът на Ищар започна да се люлее, да се променя и възвръща първоначалната си форма от времето, когато злото не го беше осквернило.

В самата зала Мракът затрептя и после изчезна под сребърните лъчи на Солинари, наричана от джуджетата Свещта ни Нощта.

Глава 12Изплатеният дълг.

— А сега, братко мой, сбогом.

Райстлин извади малък глобус от гънките на черната си роба. Драконовото кълбо.

Карамон почувства, че силата му изчезва. Опипа превръзката и усети, че е подгизнала от кръв. Някъде далеч, като в сън, чуваше как драконяните се отърсват от ужаса и се спускат към него. Земята потрепери под краката му, или може би те трепереха.

— Убий ме, Райстлин! — Карамон го погледна с празен поглед.

Брат му спря и златистите му очи се присвиха.

— Не ме оставяй да умра от техните ръце — каза спокойно воинът, сякаш искаше най-обикновена услуга. — Свърши с мен бързо. Поне това ми дължиш.

— Дължа ли!? — Райстлин със съскане си пое въздух. — Дължа ти!? — повтори той със задавен глас. Лицето му изглеждаше бледо на светлината на магическия жезъл.

Вбесен, той се обърна и протегна ръка към драконяните. От върховете на пръстите му изскочи светкавица ги удари в гърдите. Крещейки от болка и страх, те паднаха във водата, която бързо се разпели и позеленя от кръвта им, когато дракончетата изядоха братовчедите си.

Карамон гледаше безизразно, твърде слаб и уморен, за да го интересува. Чуваше още подрънкващи мечове, други гласове. Запрепъва се напред, краката му се подхлъзнаха и тъмните води се затвориха пад главата му…

Изведнъж се оказа на твърда земя. Той примигна и, отвори очи. Седеше на скалата до брат си.

— Райст! — промълви Карамон с насълзени очи. Протегна треперещата си ръка и го докосна по рамото. Почувства мекотата на кадифената роба.

Праг му студено отблъсна ръката му.

— Карамон — каза той и гласът му беше смразяващ, като то тъмните води под тях. — Ще спася живота ти и този път, така че сметката ми е чиста. Ме ти дължа нищо повече.

Карамон преглътна.

— Райст, не исках да кажа… Магьосникът не му обърна внимание.

— Можеш ли да се изправиш? — попита рязко.

— Аз… да, мисля, че мога — поколеба се Карамон. — Не можеш ли… да използваш това нещо, за да ни измъкнеш оттук? — Той посочи кълбото.

— Мога, но пътуването няма да ти хареса. Пък и нима си забравил онези, с които дойде?

— Тика! Тас! — възкликна Карамон. Той сграбчи мокрите скали и успя да се изправи. — И Танис! Какво стана…

— Танис ще се оправи сам. Отплатих му се десетократно. Но може би мога да уредя дълга си с останалите.

В края на тунела се чуваха викове и крясъци, множество войници нагазиха в тъмната вода, подчинявайки се на последната заповед ли Кралицата.

Карамон уморено сложи ръка на дръжката на меча, но докосването на студените пръсти на брат му го спря.

— Недей — прошепна той и тънките му устни се разтеглиха в мрачна усмивка. — Нямам нужда от теб. Вече няма да имам нужда от теб… никога! Внимавай!

Внезапно в подземната пещера стана светло като ден от могъщата му магия. С меч в ръка Карамон застана до него и с ужас загледа как враг след враг падат под заклинанията му. От пръстите му излизаха светкавици, от дланите — пламъци. На онези, които гледаха към тях, се явяваха ужасяващи фантазии, които така ги плашеха, че можеха да умрат от страх.

Таласъми падаха с крясъци, пронизани от копията на легион рицари, които изпълниха пещерата с бойните си песни. Те бяха призовани от Райстлин, а после изчезнаха. Дракончетата в ужас побягнаха към тъмните тайни места, където се бяха излюпили. Черни жреци, които се спускаха по стълбите да изпълнят последна заповед на Кралицата, бяха пронизани от хиляди летящи копия и молитвите им преминаха в хленчещи агонизиращи ругатни.

Накрая се появиха Черните магьосници, най-висшите в ордена, за да унищожат младия си съперник. Но откриха, че колкото и да са стари, по някакъв мистериозен начин Райстлин е по-стар от тях а силата му бе феноменална. Те разбраха, че не могат да го победят и изчезнаха така бързо, както бяха дошли. Мнозина дори се поклониха с огромно уважение пред Райстлин, докато отлитаха на крилете на желанията си.

После настъпи тишина, нарушавана само от капещата вода. На всеки няколко секунди Храмът се разтърсваше и Карамон поглеждаше нагоре с тревога. Очевидно битката беше продължила съвсем кратко, въпреки че според трескавия му ум, той и брат му бяха прекарали в това ужасно място целия си живот.

Когато и последният маг се стопи в мрака, Райстлин се обърна към него.

— Виждаш ли, Карамон? — попита той студено.

Едрият мъж кимна безмълвно.

Земята под тях отново се разтресе и водата в потока се разплиска върху скалите. В края на пещерата инкрустираната колона потрепери и се разцепи. Шепа каменен прах полепна по лицето на Карамон, докато гледаше пропукващия се таван.

— Какво значи това? Какво става? — попита тревожно той.

— Това е краят — заяви Райстлин, уви се в робата си и раздразнено го погледна. — Трябва да се махнем оттук. Имаш ли достатъчно сила?

— Да, дай ми само миг.

Отдръпвайки се от скалите, той пристъпи напред, залитна и едва не падна.

— По-слаб съм, отколкото си мислех — промърмори воинът и притисна ранената си ръка. — Нека само… си поема дъх.

Той се изправи с усилие и пристъпи напред. Устните му бяха побледнели и по лицето му се стичаше пот.

Райстлин го наблюдаваше, усмихвайки се мрачно, как се запрепъва към него. Накрая протегна ръка.

— Облегни се на мен, братко — каза тихо.

Сводестият таван на Залата за Аудиенции се разцепи и огромни каменни блокове се сгромолясаха на пода, унищожавайки всичко под себе си. Хаосът премина в паника. Без да обръщат внимание на командирите си, които ги биеха с камшици и ги мушкаха с мечове, драконяните се мъчеха да избягат от рушащия се Храм, убивайки всеки, който им се изпречеше на пътя. Понякога някой много силен Господар успяваше да задържи телохранителя си и да избяга, но неколцина паднаха, убити от собствените си войници, смазани от падащите камъни или сгазени до смърт.

Танис си пробиваше път през хаоса, когато внезапно видя онова, за което се молеше на боговете — златиста коса, която проблясваше на светлината на Солинари като пламък на свещ.

— Лорана! — изкрещя той, макар да знаеше, че не може да го чуе в олелията и си запробива път към нея. Летящ каменен къс се заби в бузата му. Танис почувства как кръвта му се стича по врата, но нито тя, нито болката можеха да го спрат и той скоро забрави за тях, докато удряте, промушаваше и риташе борещите се драконяни, за да стигне до нея. От време на време я приближаваше, но тълпата го отнасяше.

Лорана стоеше близо до вратата на едно от преддверията, размахвайки меча на Китиара с умение, придобито през дългите месеци на войната. Той почти стигна до нея, когато, победила враговете си, тя за миг остана сама.

— Лорана, стой! — извиси той глас над хаоса.

Тя погледна към него през осветената от луната стая и Танис видя, че очите й са спокойни, а погледът — нетрепващ.

— Сбогом, Танис — извика тя на езика на елфите. — Дължа ти живота си, но не и душата си.

Лорана се обърна и излезе в преддверието и изчезна в мрака.

Парче от тавана на Храма се разби на пода, обсипвайки с парчета Танис. Кръв се стичаше в едното му око. Разсеяно я избърса и внезапно се разсмя. Смя се, докато сълзите му се смесиха с кръвта. Накрая се овладя и стискайки окървавения си меч, потъна в мрака след нея.

Това е коридорът, по който тръгнаха, Райст… — Карамон се запъна на името на брат си.

Детският прякор някак не подхождаше на тази облечена в черна роба мълчалива фигура.

Стояха до масата на тъмничаря близо до тялото му. Около тях стените се държаха странно — издигаха се, ронеха се, изминаха се, променяха формата си. Гледката изпълни Карамон със смътен ужас като кошмар, който не можеше да си спомни, затова беше приковал поглед в брат си и ръката му с благодарност стискаше неговата. Тя поне беше нещо реално в света на този ужасен сън.

— Това е коридорът, по който тръгнаха, Райст… — Карамон се запъна на името на брат си.

Детският прякор някак не подхождаше на тази облечена в черна роба мълчалива фигура.

Стояха до масата на тъмничаря близо до тялото му. Около тях стените се държаха странно — издигаха се, ронеха се, изминаха се, променяха формата си. Гледката изпълни Карамон със смътен ужас като кошмар, който не можеше да си спомни, затова беше приковал поглед в брат си и ръката му с благодарност стискаше неговата. Тя поне беше нещо реално в света на този ужасен сън.

— Знаеш ли накъде води! — попита Карамон, загледан в коридора.

— Да — отвърна Райстлин безизразно. Брат му се уплаши и го стисна.

— Ти знаеш… нещо се е случило с тях.

— Постъпили са глупаво. Сънят ги предупреди, както и останалите. Все пак може да стигна навреме, но трябва да побързаме… Слушай!

Карамон погледна нагоре по стълбището. Над себе си чуваше звуци от ноктести крака, които се опитваха да спрат бягството на стотиците затворници, освободени от срутилите се тъмници. Той сложи ръка на меча си.

— Престани! — заповяда брат му. — Помисли малко! Още носиш броня. Ние не ги интересуваме. Кралицата на Мрака я няма и те вече не са й подчинени. Търсят само плячка. Върви до мен, все едно знаеш къде отиваш.

Карамон си възвърна част от силата и вече можеше да върви и сам. Без да обръщат внимание на драконяните, които профучаха край тях, те тръгнаха по коридора. Тук стените още променяха формата си, таванът се тресеше, подът се надигаше. Зад себе си чуваха ужасни крясъци — затворниците се бореха за свободата си.

— Поне никой няма да пази вратата — отбеляза Райстлин и посочи напред.

— Какво искаш да кажеш? — попита Карамон, спря и разтревожено го погледна.

— Това е капан. Не си ли спомниш съня?

Карамон пребледня и хукна по коридора към вратата. Райстлин бавно го последва, поклащайки глава. Когато зави зад ъгъла, видя брат си надвесен пад две тела на пода.

— Тика! — изстена Карамон, отметна червените къдри от неподвижното, бледо лице и потърси пулса на шията й. След това се протегна към кендера. — Тас… Не!

Дочул името си, Тас бавно отвори очи, сякаш клепачите толкова му тежаха, че не можеше ги вдигне.

— Карамон… Съжалявам…

— Тас! — Воинът нежно прегърна малкото трескаво тяло, притисна го към себе си и го залюля. — Шшшт, не говори.

Телцето му се загърчи в конвулсии. Карамон се огледа и видя торбите му да лежат на пода, а съдържанието им беше разхвърляно като играчки в детска стая. Сълзи изпълниха очите му.

— Опитах се да я спася… — прошепна Тас, потръпващ от болка, — но не успях…

— Спасил си я, Тас! — каза Карамон със задавен от сълзи глас. — Не е умряла, само е ранена. Ще се оправи.

— Наистина ли? — Трескавите очи на Тас просветнаха, после се замъглиха. Боя се… че не съм добре. Но… няма нищо. Ще отида при Флинт. Той ме чака. Не трябва да остава самичък. Не знам как… изобщо можа да тръгне без мен…

— Какво му е? — попита Карамон брат си.

— Отрова — отвърна магьосникът, загледан в златната игла, която блестеше на светлината на факлите.

Той леко дръпна вратата, ключалката поддаде и вратата се отвори.

Отвън се чуваха писъците на войниците и робите, които бягаха от рушащия се Храм. Небето над тях кънтеше от рева на драконите. Господарите се биеха помежду си, за да решат кой ще застане начело на новия свят. Заслушан, Райстлин се усмихна на себе си.

Мислите му бяха прекъснати от една ръка, която го сграбчи.

— Можеш ли да му помогнеш? — попита Карамон. Магьосникът хвърли поглед на умиращия кендер.

— Отишъл е много далеч — каза студено той. — Ще ми отнеме доста сили, а още не сме се измъкнали, братко.

— Но можеш ли да го спасиш? Имаш ли достатъчно сила?

— Разбира се — сви рамене Райстлин.

Тика се размърда и седна, стиснала главата си с ръце.

— Карамон! — извика щастливо, после погледът й погледна на Тас. — О, не…

Забравила болката си, тя сложи окървавената си ръка на челото му. Очите на кендера се отвориха при докосването й, но той не я позна и извика в агония.

Райстлин погледна брат си. Той държеше Тас в огромните си ръце, които можеха да бъдат толкова нежни.

„Така държеше и мен“, помисли си магьосникът. Ярки спомени от младостта им, от безгрижните приключения с Флинт… вече мъртъв. Стърм, мъртъв. Дни на ярко слънце, на зелени напъпили листа върху валеновите гори на Солас… Нощи в хана „Последния дом“… сега обгорял и опустошен като валеновите гори.

— Това е последният ми дълг — каза той. — Изплатих се. — И без да обръща внимание на благодарността, която се изписа на лицето на Карамон той продължи: — Остави го на земята. Трябва да се справиш с драконяните. Заклинанието ще изисква да се концентрирам, затова не им позволявай да ме прекъснат.

Карамон нежно положи Тас на пода. Очите на кендера бяха хлътнали, телцето му се гърчеше в конвулсии. Дъхът хриптеше в гърлото му.

— И помни, братко — каза студено магьосникът, като бръкна в един от многобройните тайни джобове на черната си роба, — облечен си като офицер от драконовата армия. Ако можеш, не се бий.

— Добре. — Карамон погледна за последен път Тас и си пое дълбоко дъх. — Тика, преструвай се, че си в безсъзнание.

Момичето кимна и отново легна, послушно затваряйки очи. Райстлин чу тежките стъпки на Карамон по коридора, после забрави за него, за драконяните и всичко останало, погълнат от заклинанието си.

Извади блестяща бяла перла от джоба си и силно я стисна, докато с другата държеше сивозелено листо. Разтвори челюстите на кендера и го сложи под езика му. След това огледа перлата, припомняйки си думите на заклинанието, и правилно произнася всяка от тях. Щеше да има само една възможност. Ако се провалеше, не само кендерът щеше да умре, но може би и той.

Райст сложи перлата върху гърдите си над сърцето, затвори очи и повтори думите на заклинанието, напявайки всеки ред по шест пъти, като променяше интонацията всеки път. С тръпка на екстаз почувства как магията залива тялото му, изсмуквайки част от жизнената му сила и съсредоточавайки я в перлата. Когато приключи с първата част от заклинанието, той задържа перлата над сърцето на кендера. Затвори отново очи и произнесе цялото заклинание, този път отзад напред. След това смачка перлата в ръцете си и поръси с блестящия прах вкочаненото тяло. Уморено отвори очи и тържествуващо загледа как болката изчезва от лицето на кендера и то се изпълва с покой.

Очите на Тас се отвориха.

— Райстлин! Аз… пфу! — Той изплю зеленото листо. — Ама че гадост! Какво беше това и как попадна в устата ми? — Тас седна замаян и видя торбите си. — Ей, кой ми е разпилял нещата? — Той погледна обвиняващо към магьосника и се опули. — Райстлин! Ти си с Черна роба! Страхотно! Мога ли да я пипна? Добре, добре, не е нужно да ме гледаш така. Просто изглежда толкова мека. Ей, това значи ли, че вече си наистина лош? Можеш ли да направиш нещо лошо пред мен, за да мога да гледам? Веднъж видях един магьосник да призовава демон. Можеш ли го и ти? Само едно малко демонче? После ще го върнеш обратно. Не? — Тас въздъхна разочарован. — Ей, Карамон, какво правят с теб тези драконяни? И какво й е на Тика? О, аз…

— Млъкни! — изрева Карамон, навъси се и се обърна към драконяните: — Райстлин и аз точно водехме тези затворници при нашата Господарка, когато ни нападнаха. Те са ценни роби, особено момичето. А кендерът е опитен крадец, не искаме да ги изгубим. Ще им вземем добри пари на пазара в Санктион. Щом Кралицата на Мрака я няма, вече всеки се оправя самостоятелно, нали?

Карамон сръга един от драконяните в ребрата. Създанието изръмжа в знак на съгласие и черните му очи похотливо се спряха на Тика.

— Крадец? — извика Тас възмутено и пискливият му глас оттекна в коридора. — Аз съм… — Той внезапно млъкна, когато припадналата Тика го смушка в ребрата.

— Аз ще помогна на момичето — продължи Карамон, впил поглед в похотливия драконянин. — Ти наглеждай кендера, а ти помогни на магьосника, отслабнал е заради магията. Като се поклони е уважение пред Райстлин, драконянинът му помогна да се изправи.

— Вие двамата! — нареди Карамон на останалите войници. — Вървете пред нас и се погрижете да нямаме проблеми с излизането от града. Може да дойдете с нас и до Санктион. Тика разтърси глава и се престори, че току-що идва в съзнание.

Драконяните закимаха в знак на съгласие, единят сграбчи Тас за яката и го повлече към вратата.

— Ей, ами нещата ми! — изхленчи кендерът и се задърпа.

— Мърдай! — изрева Карамон.

— Добре де! — въздъхна Тас и очите му е копнеж се спряха на безценните му вещи, които лежаха разпиляни на окървавения под. — Това сигурно не е краят на приключенията ми. В края на краищата, празните джобове побират повече, както обичаше да казва майка ми.

Препъвайки се след двамата драконяни, той погледна към звездното небе.

— Съжалявам, Флинт. Ще трябва да ме почакаш още малко.

Глава 13Китиара.

Когато Танис влезе в преддверието, промяната беше толкова изненадваща, че за известно време не можеше да я възприеме. Преди миг се бореше да се закрепи прав сред тълпата, а сега стоеше в хладно тъмно помещение, подобно на онова, в което заедно с Китиара и армията й бяха чакали преди да влязат в Залата за аудиенции.

Огледа се бързо и видя, че е сам. Макар инстинктът му да го подтикваше да се махне възможно най-бързо и да продължи трескавото си търсене, той си наложи да спре, да си поеме дъх и да изтрие кръвта, която слепяше окото му. Опита се да си спомни какво беше видял при влизането си в Храма. Преддверията, подредени в кръг около главната зала, бяха свързани с предната му част със серия лъкатушещи коридори. Някога, много отдавна, тези коридори сигурно са били проектирани в някакъв логичен ред. Но деформацията на Храма ги беше превърнала в объркан лабиринт. Някои от тях свършваха рязко, тъкмо когато очакваш да продължат, докато онези, които очевидно не водеха никъде, продължаваха до безкрайност.

Земята се люлееше под краката му, а от тавана се сипеше прах. Една картина падна от стената с трясък. Танис нямаше представа къде може да е Лорана. Само видя, че влиза тук. Знаеше, че е била затворница в Храма, но под земята, и се зачуди дали е успяла да огледа обстановката, когато са я довели и има ли представа как да се измъкне. Тогава осъзна, че самият той имаше смътна идея къде се намира. Намери една още горяща факла, грабна я и освети помещението. Една закрита с гоблен врата рязко се отвори и увисна на счупената си панта. Той надникна през нея и видя, че води към слабо осветен коридор.

Танис затаи дъх. Сега вече знаеше как да я намери. В коридора имаше течение — свеж лъх, изпълнен с аромат на пролет, хладен от благословения покой на нощта докосна лицето му. Лорана сигурно го е усетила и е предположила, че оттук се излиза навън. Той хукна по коридора без да обръща внимание на болката в главата си, насилвайки уморените си мускули да се подчиняват на командите му.

Група драконяни внезапно се появи пред него, излизайки от друго помещение. Танис си спомни, че още е облечен с униформа и ги спря.

— Елфата! — изкрещя той. — Не бива да избяга. Виждали ли сте я?

Доколкото разбра от ръмженето им, очевидно не бяха. Нито следващата група, с която се сблъска. Но двама драконяни, които бродеха по коридорите в търсене на плячка, казаха, че са я видели и посочиха коридора по който вървеше Танис. Духът му се повдигна.

Битката в залата вече завършила. Оцелелите Господари бяха успели да се измъкнат и сега се намираха сред войските си, разположени извън стените на Храма. Някои продължаваха да се бият. Други отстъпиха, за да видят кой ще победи. Два въпроса вълнуваха всички. Първият, ще останат ли драконите тук или ще изчезнат със своята Кралица, както след Втората Драконова Война? И вторият, ако останат, кой ще бъде техен властелин?

Танис осъзна, че си повтаря тези въпроси, докато тичаше из коридорите. Понякога завиваше в погрешна посока и ругаеше, когато се изправеше пред стена и трябваше да се връща. Накрая така се умори, че не можеше да мисли за нищо. Краката му натежаха и всяка стъпка му костваше огромно усилие. Главата му бучеше, раната над окото му отново започна да кърви, а земята продължаваше да се тресе под краката му. Започна да губи надежда. Макар да беше сигурен, че върви във вярната посока, малцината драконяни, които срещна, не бяха виждали Лорана. Какво е станало? Беше ли тя… Не, не искаше да мисли за това. Продължи да върви, като усещаше ту свеж въздух, ту дима, който се виеше зад него.

Факлите бяха подпалили пожари и Храмът щеше да изгори.

Изведнъж, докато се опитваше да мине през един тесен проход, чу някакъв звук. Спря, затаил дъх. Да, ето го отново, точно отпред. Той се взря през дима и праха и стисна меча си. Последната група драконяни, които беше срещнал, бяха пияни и склонни към убийства. Самотният офицер им се беше сторил лесна плячка, но един от тях си спомни, че го е виждал с Черната дама. Но този път можеше да няма такъв късмет.

Пред него коридорът беше разрушен, а част от тавана — пропаднала. Беше много тъмно. Единствената светлина идваше от факлата, която носеше. Танис се бореше между необходимостта от светлина и страха да не бъде забелязан. Реши да рискува и да я остави да гори. Никога нямаше да намери Лорана, ако продължи да обикаля в мрака. Трябваше още веднъж да се довери на маскировката си.

— Кой е там? — изрева той с дрезгав глас и освети разрушения коридор.

Видя проблясък на броня и тичаща фигура, но тя бягаше от него, а не към него. Веднага разпозна фигурата — гъвкава, стройна и тичаща твърде бързо…

— Лорана! — извика той, после премина на елфски. — Кисалас!

Като ругаеше счупените колони и мраморните блокове, които препречваха пътя му, Танис се препъваше, тичаше, падаше, докато най-после я настигна. Хвана ръката й и я прегърна здраво, опрял се на стената. Всеки път, когато си поемеше въздух, го пронизваше остра болка. Беше толкова замаян, че за миг помисли, че ще изгуби съзнание. Той я стисна силно, задържайки я не само с ръце, но и с очи. Чак сега разбра защо драконяните не са я видели. Беше заменила сребърната си броня с драконянска, взета от някой убит войник. За малко да го прониже с меча си, но я спря само думата кисалас, любима, както и мъката върху бледото му лице.

— Лорана! — прошепна Танис с глас, пресекващ като на Райстлин. — Не си тръгвай. Чакай… изслушай ме.

Тя се дръпна рязко, освободи се от хватката му, но остана. Започна да говори, но нов трус я накара да млъкне. Когато върху тях се посипаха прах и отломки, Танис я придърпа и я закри с тялото си, докато всичко свърши.

— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна той с треперещ глас.

— Ранен ли си? — попита тя студено, като се опитваше да се освободи от прегръдката му. — Ако е така, ще ти помогна, ако не, предлагам да пропуснем по-нататъшните сбогувания.

— Лорана, не те моля да разбереш, самият аз не разбирам. Не те моля и за прошка, защото и аз не мога да си простя. Мога да ти кажа, че те обичам и винаги съм те обичал. Но любовта трябва да идва от човек, който обича себе си, а сега не мога да понасям дори отражението.

— Шшшт! — прошепна Лорана и сложи ръка на устата му. — Чух нещо.

Известно време стояха притиснати един към друг в мрака и се ослушваха. Отначало не чуваха нищо освен звука на собственото си дишане, а после ги заслепи светлината на факла и един познат глас попита:

— Какво искаше да й кажеш, Танис? Продължавай.

В ръката на Китиара блестеше меч, изцапан с прясна кръв — червена и зелена. Лицето й беше побеляло от прах, а струйка кръв се стичаше по брадичката от наранената й устна. Очите й бяха замъглени от умора, но усмивката й беше очарователна както винаги. Тя прибра меча си, изтри ръце в разкъсаната си наметка и разсеяно ги прокара през къдравата си коса.

Очите на Танис се затваряха от изтощение. Лицето му изглеждаше състарено от болката, изтощението и скръбта, които завинаги щяха да оставят отпечатъка си върху вечната му младост.

— Остави я, Китиара — каза тихо и притисна Лорана. — Ти изпълни обещанието си и аз ще изпълня своето. Остави ме да я изведа навън. После ще се върна…

— Знам, че ще го направиш. Но не ти ли е хрумвало, че мога да те целуна и да те убия веднага след това? Не, сигурно не. Мога да те убия и сега, защото това ще е най-лошото, което мога да й причиня. — Тя приближи пламтящата факла към Лорана. — Ето, виж лицето й! — изсъска тя подигравателно. — Любовта е слабост и безсилие… — Но сега нямам време. Нещата се раздвижват и се задават велики събития. Кралицата на Мрака падна, но друг ще се издигне на нейно място. Вече започнах да налагам авторитета си над останалите Господари. Ще притежавам огромна империя. Можем да управляваме заедно, Танис…

Тя рязко млъкна и погледна към коридора, от който току-що беше дошла. Макар че не можеше да види онова, което беше привлякло вниманието й, Танис почувства парализиращ мраз да изпълва коридора и разбра кой идва, още преди да види оранжевите очи, проблясващи над призрачната броня.

— Лорд Сот — промърмори Китиара. — Е, решавай бързо, Танис.

— Отдавна съм взел решение — каза спокойно Танис застана пред Лорана и я прикри колкото можеше с тялото си. — Твоят лорд ще трябва да ме убие, за да стигне до нея. И макар да знам, че смъртта ми няма да ви попречи да я убиете, когато падна мъртъв, с последния си дъх ще се моля Паладин да защити душата й. Боговете са ми длъжници. Сигурен съм, че последната ми молитва ще бъде чута.

Той усети Лорана да опира глава на гърба му, хлипайки тихичко, и на сърцето му олекна, защото в гласа й нямаше страх, а любов, състрадание и мъка за него.

Лорд Сот се приближаваше по полусрутения коридор и очите му горяха като оранжеви въгленчета в мрака. Китиара сложи окървавената си ръка върху рамото на Танис.

— Вървете! Тичайте бързо по коридора! В края има врата, която ще ви отведе долу в тъмниците. Оттам можете да излезете.

Танис се втренчи в нея без да разбира.

— Бягай! — избута го Кит.

— Това е клопка! — прошепна Лорана.

— Не. Не и този път. Сбогом, Китиара.

— Сбогом, Танис — каза с тих, страстен глас. — Помни, че го правя, само защото те обичам. Сега върви!

Тя хвърли факлата далеч от себе си и изчезна в тъмнината, сякаш погълната от нея.

Танис примигна от внезапно настъпилия мрак и протегна ръка след нея. После хвана Лорана и те се запрепъваха през отломките, търсейки стената. Ужасът, който лъхаше от призрачния рицар смразяваше кръвта им. Танис виждаше как се приближава все по-близо, а очите му сякаш гледаха право в тях. Той напипа каменната стена и започна да търси вратата. Като усети, че камъкът премина в дърво, сграбчи желязната дръжка, натисна я и вратата се отвори. Те преминаха през нея и бяха заслепени от факлите, които осветяваха стъпалата.

Зад себе си чуха Китиара да спира Лорд Сот. Танис се зачуди какво ли ще й причини мъртвият рицар, лишен от плячката си, и сънят изплува в паметта му. Отново видя Лорана да пада… Китиара да пада… а той стоеше безпомощен, неспособен да спаси нито една от тях. После видението изчезна.

Лорана го чакаше на стълбището и светлината на факлите блестеше в златистата й коса. Той бързо затвори вратата и изтича по стълбите след нея.

— Това бяха Лорана и Танис — констатира Лорд Сот, чиито пламтящи очи без затруднение проследиха двойката, която бягаше като подплашени мишки.

— Да — каза Китиара незаинтересовано, извади меча от ножницата и започна да трие кръвта от него с пеша на наметката си.

— Да тръгна ли след тях?

— Не. Имаме по-важна работа. — Тя го погледна и се усмихна с кривата си усмивка. — Лорана така или иначе никога нямаше да бъде твоя, дори в смъртта. Боговете я пазят.

Пламтящият му поглед я прониза. Бледите устни подигравателно се присвиха.

— Полуелфът е все още господар на сърцето ти, нали?

— Не мисля така — отвърна Китиара, обърна се и погледна след Танис в мига, когато вратата се затваряше. — Понякога в тихите часове на нощта, когато лежи в леглото до нея, той ще усети, че мисли за мен. Ще си спомни последните ми думи и ще бъде трогнат от тях. Аз им подарих щастието и тя ще трябва да живее със знанието, че винаги ще бъда жива в сърцето му. Колкото и да се обичат, аз ще тровя любовта им. Моето отмъщение е съвършено… А ти донесе ли онова, за което те изпратих?

— Да, лейди. — Лорд Сот произнесе магическа дума и в костеливата му ръка се появи нещо. Той почтително го положи в краката й.

Китиара затаи дъх и очите й заблестяха в мрака почти толкова ярко като тези на мъртвия рицар.

— Отлично! Върни се в крепостта Даргаард и събери войските. Ще завладеем летящата цитадела, която Апиакас изпрати в Каламан, после ще отстъпим, ще се прегрупираме и ще чакаме.

Лорд Сот се усмихна, когато посочи блестящия предмет.

— Сега тя по право е твоя. Онези, които ти се противопоставяха, или са мъртви, или избягаха, преди да успея да ги настигна.

— Просто са отложили съдбата си. — Китиара прибра меча си. — Ти ми служиш добре и ще бъдеш възнаграден. На този свят винаги ще има елфи.

— Онези, които заповядаш, ще умрат, а онези, на които позволиш да живеят — погледът на Сот припламна към вратата, — ще живеят. От всички, които ти служат, само аз мога да ти предложа неумираща вярност и го правя с радост. С войниците ми ще се върнем в крепостта Даргаард, както искаш, и ще чакаме заповедите ти.

Той се поклони и хвана ръката й.

— Как се чувстваш, скъпа, като знаеш, че си доставила удоволствие на прокълнатите? Ти направи ужасяващия свят, в който живея интересен. Бих искал да съм те познавал, когато бях жив! — Бледото видение се усмихна. — Но моето време е вечността. Може би ще дочакам някого, който да сподели моя трон…

Студените му пръсти погалиха плътта й и тя потръпна, представяйки си безсънните нощи, които й предстояха. Видението беше толкова живо, че душата й изкрещя от страх, когато Сот изчезна в мрака.

За миг се уплаши. Храмът се тресеше край нея и тя се подпря на стената, уплашена и сама. Толкова сама! Внезапно кракът й докосна нещо на пода, тя се наведе, пръстите й се сключиха около него с благодарност и го вдигна.

Сега факлите не осветяваха златната й повърхност, нито се отразяваха от кървавочервените камъни, но Китиара нямаше нужда от тях, за да й се възхищава.

Тя остана дълго в полусрутения коридор, а пръстите й опипваха грубите метални ръбова на окървавената Корона.

Танис и Лорана тичаха по спираловидното каменно стълбище надолу към тъмниците. Спирайки за миг в стаята на тъмничаря, те погледнаха тялото на таласъма.

— Хайде! — настоя Лорана и посочи на изток, но като видя, че се колебае и гледа на север, потръпна. — Не, не ходи там. Това е мястото, където… ме отведоха. — Лицето й пребледня, когато чу виковете и крясъците от затворническите килии.

— Търся Карамон — промърмори Танис. — Вероятно са го довели тук.

— Карамон! — възкликна изненадана Лорана. — Какво…

— Той дойде с мен заедно с Тика, Тас и… Флинт. — Танис поклати глава. — Е, ако са били тук, вече ги няма. Хайде.

Лорана се изчерви. Погледна обратно към каменните стълби и пак към него.

— Танис… — започна тя, но той сложи ръка върху устата й.

— По-късно ще поговорим. Сега трябва да намерим път, който води навън.

Нов трус разтърси Храма. Беше по-силен и разрушителен от предишните и запрати Лорана към стената. Лицето на Танис, пребледняло от умора и болка, стана още по-бледо, докато се мъчеше да запази равновесие.

Внезапно виковете от затворническите килии рязко секнаха, когато огромен облак прах и мръсотия нахлу в коридора. Танис и Лорана побягнаха, препъвайки се в тела и купчини паднали камъни.

Още един трус разтърси Храма, но този път не можаха да се задържат на крака и с ужас наблюдаваха как коридорът бавно се размества, огъвайки се като змия. Те пропълзяха под една паднала греда и се сгушиха един в друг. Над себе си чуваха странни звуци сякаш огромни камъни се триеха един в друг. После трусът премина и настъпи тишина.

Те се изправиха и отново затичаха. Старът придаваше неподозирана издръжливост на изтерзаните им тела. На всеки няколко минути нов трус разтърсваше основите на Храма. Полуелфът очакваше всеки момент покривът да се срути върху главите им, но той оставаше стабилен.

— Танис! — внезапно извика Лорана. — Въздух! Чист въздух!

Събрали сетни сили, двамата продължиха по лъкатушещия коридор, докато стигнаха една врата. Беше отворена. На пода имаше петно от кръв и…

— Торбите на Тас! — прошепна Танис.

Той коленичи и започна да рови из съкровищата на кендера, които бяха разхвърлени навсякъде. Лорана отиде при него и сложи ръка на рамото му.

— Поне е бил тук, Танис. Стигнал е толкова далеч и сигурно се е спасил.

— Тас никога не би изоставил съкровищата си.

Той се отпусна върху тресящия се под и се загледа навън към Нерака.

— Виж — каза дрезгаво и посочи. — Това е краят точно какъвто беше сънят на кендера. Виж! — ядоса се Танис като видя, че тя упорито отказва да се признае за победена.

Лорана погледна.

Хладният бриз върху лицето й сега й се струваше като подигравка, защото носеше мирис на дим, кръв и изтерзани писъци на умиращите. Огнени пламъци озаряваха небето, където драконите се бореха и загиваха, докато Господарите им се опитваха да избягат или се биеха за надмощие. Нощният въздух блестеше от светкавици, изпълнен с пламъци.

Драконяни бродеха по улиците и убиваха, всичко, което се движеше, избиваха се и помежду си, обхванати от злото.

— Така злото се обръща срещу себе си — прошепна Лорана, облегнала глава на рамото му.

— Какво беше това?

— Нещо, което Елистан каза.

Храмът за пореден път се разтърси.

— Елистан! — горчиво се разсмя Танис. — Къде са сега неговите богове? Сигурно гледат от замъците си между звездите и се наслаждават на гледката! Кралицата на Мрака изчезна, Храмът е унищожен, а ние сме в капан — няма да оцелеем и три минути на улицата.

Внезапно дъхът му заседна в гърлото. Той леко избута Лорана от себе си и ръката му започна да рови из разпилените съкровища на кендера — блестящо парче син кристал, треска от валеново дърво, изумруд, бяло птиче перце, повехнала черна роза, драконов зъб и парче дърво, издълбано така, че наподобяваше на кендера. Между тях имаше някакъв златен предмет, който блестеше в трепкащата светлина на пожарите отвън.

Танис го взе и очите му се напълниха със сълзи. Стисна го здраво и усети острите ръбове да се забиват в плътта му.

— Какво е това? — попита Лорана неразбиращо.

— Прости ми, Паладин — прошепна Танис. Той протегна ръка и разтвори дланта си.

В нея имаше изящен златен пръстен от припокриващи се бръшлянови листа, а около него, все още унесен в омагьосания си сън, лежеше златният дракон.

Глава 14Краят за добро или за зло.

— Вече сме извън стените на града — прошепна Карамон на Райстлин и прикова очи в драконяните, които го гледаха с очакване. — Остани с Тика и Тас. Аз ще се върна да потърся Танис. Ще взема и войниците с мен.

— Не, братко мой. Не можеш да му помогнеш. Съдбата е в собствените му ръце. — Магьосникът махна с ръка към пламтящите, изпълнени с дракони небеса. — Самият ти още си в опасност, както и онези, които разчитат на теб.

Тика уморено стоеше до Карамон с изпито от болка лице Тас се усмихваше весело както обикновено, но лицето му беше бледо, а в очите му се четеше мъка, която я нямаше преди. Лицето на Карамон потъмня, докато ги гледаше.

— Добре — каза той. — Къде отиваме сега?

— На онзи рид се вижда светлина — посочи Райстлин.

Черната роба блестеше и ръката му изпъкваше на фона на нощното небе, бледа като оголена кост.

Всички се обърнаха натам, дори драконяните. Далеч сред голата равнина видяха тъмната сянка на хълм, издигащ се от обляната в лунна светлина пустош. На върха му блестеше чиста бяла светлина, ярка като звезда.

— Някой ви чака там — каза магьосникът.

— Кой? Танис ли? — нетърпеливо попита Карамон. Райстлин погледна Тас, който не можеше да откъсне поглед от светлината.

— Физбан — прошепна кендерът.

— Да — кимна Райстлин. — А сега трябва да тръгвам.

— Какво? — заекна Карамон. — Ела с мен… с нас… трябва да дойдеш! Да видиш Физбан…

— Срещата между нас няма да е приятна — поклати глава магьосникът и черната роба се развя около него.

— Ами те? — Карамон посочи драконяните. Райстлин с въздишка се обърна към тях, вдигна ръка и изговори няколко странни думи. Те отстъпиха и лицата им се разкривиха от страх и ужас. Светкавица изскочи от пръстите му и крещейки в агония, драконяните избухнаха в пламъци и се загърчиха на земята. Когато смъртта ги покоси, телата им се превърнаха в камък.

— Не беше нужно да го правиш, Райст — обади се Тика с треперещ глас. — Те нямаше да ни нападнат.

— Войната свърши — добави сурово Карамон.

— Нима? — саркастично попита магьосникът и извади черна торбичка от един от многобройните си джобове. — Заради такива сантиментални бръщолевения войните продължават. Тези създания не са от Крия. Създадени са посредством най-черния от всички ритуали. Знам го, защото присъствах на него. Те нямаше да ви оставят на мира. — Той изтъни гласа си, имитирайки Тика.

Карамон се изчерви. Опита се да каже нещо, но замълча като видя, че брат му е потънал в магията си.

Райстлин вдигна драконовото кълбо, затвори очи и започна да припява тихичко. Цветовете в кристала избухнаха и той заблестя с ярка, силна светлина.

Магьосникът отвори очи и огледа небето. След малко луните и звездите се скриха зад гигантска сянка. Тика отстъпи в ужас. Карамон успокояващо я прегърна, макар и неговото тяло да трепереше.

— Дракон! — извика Тас със страхопочитание. — Колко е огромен! Никога не съм виждал толкова голям… или съм виждал? Струва ми се познат.

— Виждал си — каза хладно Райстлин и прибра потъмнялото кълбо в черната торбичка. — В съня. Това е Сиан Кървавото проклятие, драконът, който измъчваше нещастния Лорак, Краля на елфите.

— Защо е тук? — ахна Карамон.

— Дойде по моя заповед, за да ме отведе у дома. Драконът кръжеше все по-ниско и огромните му криле разпръскваха смразяващия мрак. Дори Тас (макар после да отричаше) се вкопчи треперещ в Карамон, когато чудовището кацна на земята.

Сиан се взря с омраза в жалката група хора, скупчени заедно. После, подчинен от воля по-силна от неговата, отмести поглед, изпълнен с гняв и негодувание към черния магьосник.

Райстлин му даде сигнал и драконът отпусна огромната си глава на пясъка. Подпирайки се уморено на Жезъла на Магиус, Райст отиде до него и се покатери по змиевидната шия.

Карамон погледна дракона, борейки се със страха, който го заливаше. Тика и Тас се бяха вкопчили в него и трепереха от ужас. С дрезгав вик той ги избута и затича към чудовището.

— Чакай! Райстлин! — извика дрезгаво Карамон. — Ще дойда с теб!

Сиан вдигна главата си тревожно и изгледа човека с пламтящ поглед.

— Нима? — попита тихичко брат му и сложи успокояващо ръка на шията на дракона. — Ще дойдеш ли с мен в мрака?

Карамон се поколеба, устните му пресъхнаха, страх сграбчи гърлото му. Тъй като не можеше да говори, кимна два пъти, прехапвайки устни в агония, защото чуваше зад себе си плача на Тика.

— Райстлин го погледна втренчено. Очите му приличаха на златистиезера сред дълбокия мрак.

— Искрено вярвам, че би го направил — каза по-скоро на себе си. Един миг остана замислен, после решително поклати глава. — Не, братко, не можеш да ме последваш там, където отивам. Колкото и да си силен, това ще причини смъртта ти. Най-после сме такива, каквито са ни създали боговете — две отделни личности — и тук пътищата ни се разделят. Трябва да се научиш да следваш своя път. — За миг сянка от усмивка премина по лицето му, осветено от жезъла — Да бъдеш с онези, които искат да вървят с теб. Сбогом, братко.

По заповед на господаря си Сиан разпери криле и се издигна във въздуха. Блясъкът на жезъла приличаше на дребна звездичка сред дълбокия мрак на драконовите криле. След малко примигна и тъмнината го погълна.

— Онези, които чакаш, идват — каза меко старецът. Танис вдигна глава.

В светлината на огъни се появиха трима души — огромен воин, облечен в броня от драконови люспи, който държеше за ръка къдрокоса млада жена, а след тях, препъвайки се от умора, се влачеше кендер.

— Карамон! — Танис скочи на крака.

Воинът вдигна глава и лицето му просветна. Той разтвори ръце и го притисна до гърдите си с ридание. Тика, която стоеше встрани, наблюдаваше срещата на двамата приятели със сълзи в очите. След това видя някакво раздвижване край огъня.

— Лорана? — понита тя колебливо.

Елфата пристъпи в светлината на огъня и златистата й коса пламна като слънце. Макар облечена в окървавена и очукана броня, тя се държеше като принцесата, която Тика беше срещнала в Куалинести преди толкова месеци.

Червенокосото момиче притеснено докосна мръсната си коса, слепнала от кръв. Бялата й блуза висеше на парцали и само твърде голямата й броня я придържаше да не се разпадне. Грозни белези набраздяваха хубавите й крака Лорана се приближи и двете се прегърнаха. Лорана се приближи и двете се прегърнаха.

Останал сам, кендерът прикова очи в стареца застанал на границата между светлината на огъня и мрака. До него спеше огромен златен дракон, изтегнат на земята и хълбоците му се издигаха в ритъм с хъркането. Старецът направи знак на Тас да се приближи.

Кендерът въздъхна дълбоко и влачейки крака, застана пред него.

— Как е името ми? — попита го старецът и посегна към немирния му кичур.

— Не е Физбан — каза нещастно Тас без да го поглежда. Старецът се усмихна и го погали по главата. После го привлече към себе си, но кендерът се отдръпна и малкото му телце се скова.

— Досега беше.

— А сега?

— Имам много имена. Между елфите съм познат като Е’ли. Джуджетата ме наричат Тхак. Хората говорят за мен като за Небесното острие. Но винаги съм обичал най-много името, което ми дадоха Рицарите на Соламния — драконът Паладин.

— Знаех си! — изстена Тас и се хвърли на земята. — Ти си бог! Изгубих всички! Всички! — и той горчиво заплака.

Старецът го погледа с обич и очите му се напълниха със сълзи. Той ги изтри със съсухрената си ръка, коленичи до кендера и успокояващо го прегърна.

— Слушай, момчето ми — каза той, сложи пръст под брадичката на Тас и повдигна лицето му към небето, — виждащо ли онази червена звезда, която свети над нас? Знаеш ли на кой бог е посветена?

— Реоркс — промълви Тас, като преглъщаше сълзите си.

— Тя е червена като огньовете на ковачницата му — каза старецът, загледан в нея. — Червена е като искрите, които излитат от чука му, докато кове нажежения свят върху наковалнята си. До ковачницата има изключително красиво дърво, каквото никой смъртен не е виждал. Под него седи едно прегърбено старо джудже и си почива след тежкия труд. До него има кана студен ейл, а огънят от ковачницата грее костите му. Прекарва цял ден, излегнато под дървото като дялка фигурки. Всеки ден някой се опитва да седне при него, но джуджето го поглежда с омраза, така страшно се навъсва, че човекът бързо става. „Това място е запазено, избоботва то. — Има един неразумен топчест кендер, който скитосва някъде и забърква себе си и онези, които имат нещастието да са с него, в безкрайни каши. Помнете ми думите, един ден ще се появи тук, ще се възхити на дървото ми и ще каже: «Флинт, уморих се. Мисля да си почина малко при теб». После ще седне и ще попита: «Флинт, чу ли за последното ми приключение? Бяхме един магьосник с черна роба, брат му и аз и пътувахме във времето. Да ти кажа само какво стана…» И аз ще трябва да изслушам някоя фантастична история…“

Така говори джуджето. Тогава онези, които са искали да седнат под дървото, прикриват усмивките си и го оставят на спокойствие.

— Значи… не е самотен? — попита Тас, триейки очи с ръка.

— Не, дете. Флинт е търпелив. Знае, че имаш още много неща да постигнеш в живота си. Освен това е чул всичките ти истории. Ще трябва да натрупаш нови, които да разказваш.

— Тази още не е чул… Физбан, беше страхотно! За малко не умрях отново! Отворих очи и видях Райстлин в Черна роба! — Той потръпна от удоволствие. — Изглеждаше много… зъл! Но ми спаси живота! И… о! — Кендерът млъкна ужасен и увеси глава. — Съжалявам, забравих. Сигурно вече не бива да те наричам Физбан.

Старецът се изправи и леко го потупа по рамото.

— Наричай ме Физбан. Отсега-нататък това ще бъде името ми сред кендерите. — Гласът му стана замислен — Честно казано, започна да ми харесва.

Той отиде при Танис и Карамон и за момент остана до тях, заслушан в разговора им.

— Райст си отиде, Танис — каза тъжно воинът — Не знам къде. Още е крехък, но не е слаб. Ужасната му кашлица е преминала. Гласът е неговият и същевременно не е. Той е…

— Фистандантилус — обади се старецът.

Танис и Карамон се обърнаха. Като го видяха, се поклониха с благоговение.

— Я стига! — ядоса се Физбан. — Не мога да понасям тези поклони. И двамата сте ужасни лицемери. Чух какво си говорите зад гърба ми… — Танис и Карамон виновно се изчервиха. — Няма значение — усмихна се старецът. — Вярвахте онова, което исках да вярвате… А сега за брат ти. Прав си. Той е себе си и същевременно не е. Както беше предсказано, Райстлин е господар на настоящето и миналото.

— Не разбирам — поклати глава Карамон. — Драконовото кълбо ли го направи такъв? Ако е така, можем да го счупим…

— Нищо не го е направило такъв\ Брат ти сам избра съдбата си.

— Не мога да повярвам! Как? Кой е този Фистан… как му беше името? Искам отговори…

— Не мога да ти дам отговорите, които търсиш. — Гласът на Физбан беше още мек, но в тона му се усещаше метална нотка, която възспря Карамон. — Пази се от тези отговори, младежо, и гледай да не задаваш повече въпроси.

Карамон дълго мълча, загледан в небето след зеления дракон, макар той отдавна да беше изчезнал.

— Какво ще стане с него сега? — попита накрая.

— Не знам — сви рамене Физбан. — Той създава своята съдба, както ти твоята. Но знам със сигурност, че трябва да го оставиш да си отиде. — Очите му се спряха на Тика, която стоеше до тях. — Райстлин беше прав, когато ти каза, че пътищата ви се разделят. Започни спокойно новия си живот.

Тика се усмихна и се сгуши в Карамон. Той я прегърна и целуна червените й къдрици. Но дори когато й се усмихна и разроши косата й, погледът му блуждаеше в нощното небе над Нерака, където драконите още водеха огнените си битки за контрол над рушащата се империя.

— Значи това е краят? — попита Танис. — Доброто възтържествува?

— Добро? Възтържествува? — повтори Физбан и го погледна проницателно. — Не, полуелфе. Само балансът е възстановен. Лошите дракони няма да бъдат прогонени. Те ще останат тук, както и добрите. Махалото отново се люлее свободно.

— И за какво бяха всички тези страдания? — попита Лорана и застана до Танис. — Защо не може добрите да победят и да прогонят мрака завинаги?

— Нищо ли не научи, момиче? — сгълча я Физбан, размахвайки костеливия си пръст пред лицето й. — Имаше време, когато доброто беше на власт. И знаеш ли кога е било това? Точно преди Катаклизма! Да — продължи той, забелязал учудването им, — Главният жрец на Ищар беше добър човек. Изненадва ли ви това? Не би трябвало, защото и двамата сте виждали до какво може да доведе подобно добро. Видяхте го при елфите, древното въплъщение на доброто! То подбужда към нетолерантност и непреклонност, към убеждението, че щом аз съм добър, онези, които не мислят като мен, грешат. Ние, боговете, видяхме опасността за света от това самодоволство. Видяхме, че много добри неща бяха унищожени, само защото не бяха разбрани. Видяхме и Кралицата на Мрака, която чакаше своето време, тъй като това не можеше да продължи вечно. Претоварените везни трябваше да се преобърнат и паднат, тогава тя щеше да се завърне и над света бързо щеше да се спусне мрак… Така настъпи Катаклизмът. Тъгувахме за невинните, тъгувахме и за виновните. Но светът трябваше да бъде готов, защото мракът, който падна, можеше никога да не се разпръсне. — Физбан видя, че Таселхоф се прозява. — Но, стига с лекциите.

Трябва да вървя. Предстои ми тежка нощ.

Той се обърна рязко и се затътри към хъркащия златен дракон.

— Чакай! — извика Танис. — Физбан… Паладин, бил ли си някога в хана „Последен дом“ в Солас?

— Хан? В Солас? — Старецът спря и погледа брадата си.

— Хан… толкова са много. Но май си спомням за пикантни картофки… Така е! — Той погледна Танис с блеснали очи. — Разказвах приказки на децата там. Много вълнуващо място е този хан. Спомням си как една нощ влезе красива млада жена. Беше варварка със златиста коса. Изпя една песен за синия кристален жезъл, която предизвика бунт.

— Ти извика стражата! — възкликна Танис. — Ти ни забърка в това!

— Аз подготвих сцената, момко — каза Физбан лукаво, — но не съм ви давал сценария. Вие сами измислихте диалозите. — Той погледна Лорана, после отново Танис и поклати глава. — Бих ги поправил тук-там, но… карай! — И като се обърна отново, закрещя на дракона: — Събуди се, мързелив, бъхлив звяр!

— Бъхлив ли?! — Очите на Пайрит рязко се отвориха. — Грохнал стар магьосник! Не можеш да превърнеш водата в лед дори през зимата!

— Така ли? — извика вбесен Физбан, смушквайки го с жезъла си. — Сега ще ти покажа… — Той измъкна отнякъде овехтяла книга със заклинания и започна да прелиства страниците. — Огнена топка… Огнена топка… Знам, че е някъде тук…

И като мърмореше разсеяно, старият магьосник се качи на гърба на Пайрит.

— Готов ли си? — попита ледено древният дракон и без да дочака отговор разпери вдървените си криле. Като пляскаше болезнено, за да ги раздвижи, той се приготви да излети.

— Чакай! Шапката ми! — извика трескаво Физбан. Твърде късно. Размахал яростно криле, драконът се заклати нестабилно на ръба на хълма, улови нощния бриз и се издигна в нощното небе.

— Спри! Откачен…

— Физбан! — извика Тас.

— Шапката ми! — изхленчи магьосникът.

— Физбан! Тя е…

Но двамата вече бяха далеч. Скоро изглеждаха само като ситни златни искри, които проблясваха на светлината на Солинари.

— … на главата ти — промърмори кендерът с въздишка. Приятелите наблюдаваха мълчаливо отлитането, и когато се скриха от погледите им се обърнаха.

— Ще ми помогнеш ли да се освободя от това, Карамон — попита Танис. Той развърза бронята си и я хвърли парче по парче през ръба на хълма. — Ами твоята?

— Мисля да я запазя още известно време. Предстои ни дълъг път — труден и опасен. — Карамон махна с ръка към горящия град. — Райстлин беше прав. Драконяните няма да престанат да вършат злини, дори Кралицата им да я няма.

— Къде ще отидеш? — попита Танис и въздъхна дълбоко. Нощният въздух беше мек и топъл, изпълнен с обещание за нов живот.

Доволен, че се е отървал от омразната броня, той седна уморено под дърветата, които растяха на хълма от страната на Храма. Лорана седна наблизо, но не до него, и подпря брадичка на коленете си. Очите й бяха замислени, докато се взираше в равнините.

Тика и Карамон седнаха до Танис и се спогледаха. На никой не му се искаше да го каже. Накрая Карамон прочисти гърлото си:

— Ние говорихме за това. Връщаме се в Солас. Така че трябва да се разделим — той млъкна, неспособен да продължи.

— Знаем, че вие ще се върнете в Каламан — добави тихо Тика, поглеждайки Лорана. — Говорихме си дали да не дойдем с вас. Все пак онази ужасна цитадела още лети над него, а има толкова драконяни-ренегати. Мислехме да видим Речен вятър и Златна Луна, Гилтанас. Но…

— Искам да си ида у дома, Танис — прекъсна я Карамон. — Знам, че няма да е лесно да се върна и да видя Солас изгорен и унищожен — добави той, изпреварвайки възраженията му, — но си мислех за Алхана и елфите и какво ги очаква в Силванести.

Благодарен съм, че домът ми не е ужасяващ кошмар. В Солас имат нужда от мен, за да го възстановят. Трябва им силата им. Свикнал съм… да помагам…

Тика се облегна на рамото му и той нежно разроши косата и. Танис разбиращо кимна. Той също искаше отново да види Солас, но това не беше домът му. Не и сега когато Флинт и Стърм вече ги няма… и другите.

— Ами ти, Тас? — попита го с усмивка, когато кендерът препъвайки се приближи, влачейки мях, напълнен от близкия поток. — Ще дойдеш ли с нас в Каламан?

Кендерът се изчерви.

— Не, Танис. Мисля да отида в родината си. Убихме Драконов Господар съвсем сами. — Той гордо вдигна глава. — Сега хората ще ни уважават. Водачът ни, Кронин, вероятно ще стане герой от легендите на Крин.

Танис почеса брада, за да скрие усмивката си и не каза на Тас, че Господаря, когото кендерите бяха убили, е дебелият, страхлив ефрейтор Тоде.

— Мисля, че един кендер наистина ще стане герой — сериозно каза Лорана, — и това ще е кендерът, който счупи драконовото кълбо, който се би при обсадата на Високата Кула на Клерикалите и който плени Бакарис, рискувайки всичко, за да спаси един приятел от Кралицата на Мрака.

— Кой е той? — попита нетърпеливо Тас. После, когато осъзна какво е казал, порозовя до връхчетата на ушите си и се пльосна на земята разчувстван.

Карамон и Тика се облегнаха на един дънер и в този миг лицата им бяха изпълнени с покой. Танис, който ги наблюдаваше, им завидя. Чудеше се дали някога би могъл да постигне същото. Обърна се към Лорана, която се беше изправила и гледаше горящото небе с отсъстващ поглед.

— Лорана — започна неуверено той, но гласът му секна, когато красивите й очи го погледнаха. — Веднъж ти ми даде това — той й показа златния пръстен — преди някой от нас да разбере какво означава истинска любов или всеотдайност. Сега за мен той означава много. В съня този пръстен ме върна от тъмнината на кошмарите, също както любовта ти ме спаси от мрака в собствената ми душа. — Танис замълча, усещайки болезнено съжаление, дори докато го казваше. — Бих искал да го запазя, ако още държиш на това. В замяна ще ти дам друг, който да му подхожда.

Лорана дълго време се взира в пръстена без да проговори, после го взе от дланта му и с внезапно движение го хвърли от хълма. Пръстенът проблясна в червената светлина на Лунитари и изчезна в мрака. Полуелфът ахна и понечи да се изправи.

— Предполагам, че това е отговорът — поклати глава той. — Не те виня.

Тя се обърна към него със спокойно лице.

— Когато ти дадох този пръстен, ти бе първата любов на непокорното ми сърце. Беше прав да ми го върнеш, сега разбирам това. Трябваше да порасна, за да разбера какво е истинска любов. Преминах през пламъци и мрак, убивах дракони, плаках над телата на онези, които обичах. Бях предводител. Имах отговорности. Флинт ми го напомни, но аз захвърлих всичко. Твърде късно разбрах колко безполезна е любовта ми. Чувствата на Речен вятър и Златна Луна донесоха надежда на света, а нашата младежка любов едва не го унищожи.

— Лорана… — прошепна Танис с кървящо сърце. Ръката й хвана неговата.

— Помълчи още малко — прошепна тя. — Обичам то. Танис. Обичам те, защото сега те разбирам. Обичам те заради светлината и мрака в теб. Затова хвърлих пръстена. Може би някой ден любовта ни ще бъде достатъчно здрава основа, на която да градим. Тогава ще ти дам друг пръстен и ще приема твоя. Но той няма да бъде с бръшлянови листа.

— Не — усмихна се Танис и я прегърна. — Ще бъде пръстен наполовина от злато, наполовина от стомана.

Тя погледна в очите му, усмихна се и отстъпи. Седна до него и облегна глава на рамото му.

— Може би трябва да се обръсна — той почеса брадата си.

— Недей! — промърмори Лорана и се зави с наметката му. — Вече свикнах.

Цяла нощ приятелите не спаха в очакване на зората, защото знаеха, че опасността не е отминала. От наблюдателницата си виждаха банди драконяни, бягащи от пределите на Храма. Освободени от водачите си, те скоро щяха да започнат да крадат и убиват, за да осигурят съществуванието си. Още имаше и драконови Господари. Макар никой да не беше споменал името й всеки от приятелите знаеше кой със сигурност е оцелял от хаоса, който бушуваше край Храма. Навярно предстоеше да се преборят и с други злини, по-могъщи и ужасяващи отколкото можеха да си представят. Но засега имаха няколко мига спокойствие и не им се искаше те да свършват.

Защото с идването на зората трябваше да се сбогуват.

Никой не говореше, дори Таселхоф. А и нямаше нужда от думи. Всичко беше казано. Не искаха да развалят миналото, нито да прибързват с бъдещето. Само помолиха времето да спре за малко, за да си починат. И може би то ги чу.

Точно преди разсъмване, когато небето на изток изсветля в очакване на слънцето, Храмът на Такхисис, Кралица на Мрака, избухна. Светлината беше ярка и заслепяваща сякаш се раждаше нова звезда. Заради нея те не можеха да виждат ясно, но останаха с впечатлението, че блестящите останки от Храма се понесоха във въздуха от силна небесна вихрушка. Все по-сияйни те се издигаха в звездния мрак, докато заблестяха като звезди.

И наистина бяха звезди. Една по една отломките от Храма заеха мястото си в небето, запълвайки двете черни дупки, които Райстлин беше видял миналата есен, когато погледна към небето от лодката в езерото Кристалмир.

Съзвездията отново светеха в небето.

Храбрият воин Паладин — Платиненият дракон — зае мястото си в едната половина на нощното небе, а срещу него се появи Кралицата на Мрака, Такхиеис, петоглавият многоцветен дракон. И те продължиха вечния си кръговрат, всеки дебнещ другия, докато обикаляха Гилеан, богът на Неопределеността, Везните на равновесието.