Дом на вериги

Епилог

Ама наистина беше много мрачна жена.

Онрак Прекършения я гледаше как стои в центъра на стаята и преценява сурово и одобрително подредените около нея млади убийци. Гримасата, изкривила иначе хубавото й лице, говореше, че не вижда нищо нередно. Най-сетне погледът й се спря върху Трул Сенгар и тя се навъси.

— Сега и гърба си ли да пазим, с вас тука?

Седнал на разкъртения под, с гръб към също толкова грубата стена, Трул Сенгар сви рамене.

— Не виждам лесен начин да те убедя, че съм достоен за доверието ти, Майнала. Освен ако не подхвана своя дълъг и пренеприятен разказ.

— Спести ми го — изръмжа тя и излезе.

Трул Сенгар се обърна към Онрак и се ухили.

— Никой не иска да го чуе. Е, не съм изненадан. Нито обиден. Какво пък, историята е доста мизерна…

— Аз ще ти чуя разказа — каза Онрак.

Вратът на Ибра Голан при входа изпука — Т’лан Имасс се обърна и погледна за миг Онрак, после отново загледа навън: все пак беше на пост.

Трул Сенгар се изсмя горчиво.

— Така се пада на бездарните разказвачи. Публиката ми включва тумба деца, които не разбират родния ми език, и трима безизразни и безразлични немрящи. В края на разказа само аз ще плача… най-вероятно по съвсем неподходящи поводи.

Монок Очъм, който стоеше на шест крачки от Ибра Голан, бавно се обърна към Онрак.

— Значи си го усетил, Прекършени. И искаше да ни отвлечеш.

Онрак не отговори.

— Какво е усетил? — попита Трул Сенгар.

— Тя е унищожена. Жената, която даде сърцето си на Онрак във времето преди Ритуала. Жената, на която той обрече своето сърце… за да й го отнеме. В много отношения тя беше унищожена още тогава, започнала бе дългия си път към забвението. Отричаш ли го, Онрак?

— Не, Гадателю на кости.

— Безумие. Толкова яростно, че да надвие самата Клетва. Като псе в стана, което един ден се събужда с възпален мозък. Което ръмжи и убива с ярост. Разбира се, нямахме друг избор, освен да я проследим, да я поставим натясно. И да я затворим във вечна тъма. Така поне си мислехме. Безумие, което надмогна дори нас. Но сега най-сетне забравата си я прибра. Ужасна, болезнена кончина, но все пак… — Монок Очъм замълча и поклати глава. — Трул Сенгар, ти още не си започнал разказа си, а вече плачеш.

Тайст Едур го изгледа. Сълзи се стичаха по мършавото му лице.

— Плача, защото той не може, Монок Очъм.

Гадателят на кости отново се обърна към Онрак.

— Прекършени, много неща си заслужил… но този мъж не е между тях. — И му обърна гръб.

— Монок Очъм, отишъл си твърде далече от смъртния, който беше някога — каза Онрак. — Толкова далече, че си забравил куп истини, приятни и неприятни. Сърцето нито се отдава, нито се отнема. Сърцето се предава.

Гадателят на кости не се обърна.

— Тази дума е без сила за Т’лан Имасс, Онрак Прекършени.

— Грешиш, Монок Очъм. Ние само променихме думата. Не само за да е по-приятна, но и за да й вложим величие. Толкова величие, че да погълне душите ни.

— Не сме направили такова нещо.

— Онрак е прав — въздъхна Трул Сенгар. — Направихте го. Нарекохте го Ритуала на Телланн.

Монок Очъм и Ибра Голан не отвърнаха.

— И имате дързостта да наречете Онрак Прекършения — изсумтя Тайст Едур.

Тишината, която се възцари, беше дълга.

Но погледът на Онрак не се откъсваше от Трул Сенгар. А той, ако не друго, беше същество с огромно търпение. „Скръбта е споделен дар. Като споделена песен.“

Дълбоко в пещерите барабаните бият. Величаво ехо на стадата, чиито тътнещи копита празнуват това да си жив, да тичаш вкупом, да екнат стъпките ти в ритъма на живота. Така, с песента на своя глас, служим на природата в превеликата й нужда.

Срещу сляпата стихия, ние сме равновесието.

Вечният баланс срещу хаоса.

Най-сетне търпението му беше възнаградено.

Както знаеше, че ще бъде.