Дом на вериги

1.

Кучето беше разкъсало жена, старец и дете, преди воините да успеят да нахлуят в изоставената пещ в края на селцето. Звярът никога досега не бе проявявал и най-малкия признак за вероломство. Пазил беше земите на Урид с яростно рвение заедно със събратята си в суровия им, но справедлив дълг. По тялото му нямаше рани, които можеше да са забрали и да са пуснали духа на лудостта в жилите му. Нито бе обладан от болестта, докарваща пяна на устата. Никой не бе оспорвал положението му в глутницата. Всъщност не съществуваше нищо, нищичко, което да обясни този внезапен обрат.

Воините го приковаха с копията си към извитата задна стена на глинената пещ. Замушкаха озъбения, виещ от болка звяр, докато не издъхна. Когато издърпаха копията си, видяха изпохапаните им, хлъзгави от слюнка и кръв дръжки; видяха и че железните върхове са също нахапани — и като че ли полустопени.

Знаеха, че лудостта може да остане скрита, дълбоко под повърхността, недоловима жилка, способна да вгорчи кръвта. Шаманите огледаха трите жертви; двете вече бяха издъхнали от раните си, но детето все още бе вкопчено в живота.

В тържествена процесия бащата на момченцето го отнесе до Ликовете в Скалата, положи го в дъбравата пред Седемте богове на Теблор и го остави там.

Скоро след това момчето умря. Само в болката си, пред суровите ликове, всечени в отвесната скала.

Тази орис не бе неочаквана. Детето в края на краищата бе твърде малко, за да се моли.

Всичко това се случи преди столетия, разбира се.

Много преди Седемте богове да отворят очи.

Бяха величави сказания. Обгърнати от пламъци ферми, деца, влачени зад конете цели левги. Трофеите от него ден, преди толкова време, висяха по ниските стени на дългата къща на баща му. Почернели скалпове, трошливи, крехки на вид детски челюсти. Странни късове от облекло, ушито от непозната тъкан, осаждени и опърпани. Ушички, наковани по всяка дървена колона чак до сламения покрив.

Доказателство, че Силвърлейк2 беше истинско, че наистина съществуваше отвъд гористите планини, долу през скритите проходи, на седмица — може би две — път от земите на клана Урид. Сам по себе си пътят бе тежък, прекосяваше територията на клановете Сунид и Ратид. Пътуване, което само по себе си бе достойно за легендарно сказание. Безшумното и невидимо придвижване през вражеските станове, разхвърлянето на камъните в огнищата, за да се нанесе най-жестока обида, избягването на преследвачи и ловци ден и нощ, докато се стигне до граничните земи, а щом и те се прекосят — непозната гледка с чуждата земя и несънуваните й богатства.

Карса Орлонг живееше и дишаше с разказите на дядо си. Стояха като легион, свирепи и настръхнали пред бледото, пусто наследство на Сънъг — сина на Палк и бащата на Карса. Сънъг, който нищо не беше направил в живота си, който бе гледал своите коне в долината си и никога не беше стъпвал във вражески земи. Сънъг — най-големият позор за своя баща и за своя син.

Вярно, Сънъг неведнъж беше бранил конете от набезите на други кланове. И добре ги беше бранил, с достойна за възхита ярост и с удивително умение. Но това трябваше да се очаква от мъже с уридска кръв. Уругал Втъкания беше Лицето на клана в Скалата, а Уругал бе един от най-свирепите от седемте бога. Другите кланове имаха основания да се боят от уридите.

Сънъг не бе по-малко опитен и в обучението на сина си в Бойните танци. Карса боравеше с меча от кръвнодръв много по-умело от всеки друг на годините си. Смятаха го за един от най-добрите воини от клана. Макар уридите да презираха лъка, бяха изключителни с копие и атлатъл, с назъбения диск и черното въже, а Сънъг бе обучил сина си да използва умело и тези оръжия.

И все пак това обучение можеше да се очаква от всеки баща в клана Урид. Карса не можеше да намери основание за гордост в такива неща. Бойните танци бяха само подготовка в края на краищата. Славата бе във всичко след това — в двубоите, в набезите, в жестоките и непрестанни кръвни вражди.

Не, Карса нямаше да направи това, което бе направил баща му. Щеше да тръгне по пътя на своя дядо. Ревностно. Твърде много от славата на клана се основаваше само на миналото. Твърде самодоволни бяха станали уридите с положението си сред племето Теблор. Палк неведнъж беше мърморил под нос тази горчива истина в нощите, когато костите му стенеха от стари рани и когато позорът, наречен „негов син“, пареше още по-дълбоко.

„Връщане към старите дни. И аз, Карса Орлонг, ще водя. Делъм Торд е с мен. Байрот Гилд също. Всичко в първата година на белезите ни. Броили сме победи. Клали сме врагове. Крали сме коне. Размествали сме камъните в огнищата на Келид и Бурид.“

„А сега, с новата луна и в годината на твоето именуване, Уругал, ще втъчем своя път към Силвърлейк. За да избием живеещите там деца.“

Остана на колене насред поляната, със сведена глава под Ликовете в Скалата. Съзнаваше, че ликът на Уругал, всечен високо горе, не отстъпва в свирепата си ярост на собствената му страст. Знаеше, че другите богове, затулили със своите кланове ’Сибалле, все още Ненамерената, го гледат отгоре със злобна страст и омраза. Никое от чедата им, в края на краищата, все още не бе коленичило пред тях, за да изрече толкова дръзки клетви.

Самоувереност терзаеше всички кланове на Теблор. Светът оттатък планините досега не беше дръзвал да посяга на тяхното, не беше си и помислял да го прави от десетилетия. Никакви чужденци не смееха да стъпят в земите на Теблор. Нито пък самите теблори бяха дръзвали да надничат отвъд граничните земи с черна алчност, както бяха правили често преди поколения. Последният мъж, който бе предвождал набег в чужда територия, беше дядо му. До бреговете на Силвърлейк бе ходил той, където фермите били изникнали от земята като изгнили гъби и деца щъкали по нея като мишлета. Две ферми имало тогава, с по няколко пристройки. Сега щяха да са повече, вярваше Карса. Три, че и четири дори. Дори денят на заколение, донесен от Палк, щеше да избледнее пред това, което щяха да направят Карса, Делъм и Байрот.

„В това ти се кълна, прескъпи Уругал. Ще ти поднеса пир от трофеи, каквито никога досега не са очерняли земята на тази поляна. Достатъчно навярно, за да те освободят от самия камък, тъй че отново да можеш да крачиш сред нас, носител на смърт на всички наши врагове.“

„Аз, Карса Орлонг, внукът на Палк Орлонг, така се заклевам. И ако се усъмниш в клетвата ми, Уругал, знай, че ще тръгнем още тази нощ. Пътуването започва със залеза на това слънце. И както дневното слънце ражда слънцето на следващия ден, тъй ще се взира то отгоре в тримата воини на клана Урид, тръгнали през проходите надолу към незнайните земи. И Силвърлейк, след повече от четири века, отново ще тръпне пред идещите воини на Теблор.“

Карса бавно вдигна глава. Погледът му обходи очуканата скална стена и спря на суровото, зверско лице на Уругал — там, сред неговите родственици. Тъмните ями на очите сякаш се втренчиха в него и на Карса му се стори, че вижда в тях алчно задоволство. Всъщност беше убеден в това и щеше да го опише като чиста истина пред Делъм и Байрот. И пред Дейлис, та дано да изречеше благословията си: той така копнееше за нейната благословия, за хладните й слова… „Аз, Дейлис, все още не намерила името на своето семейство, те благославям, Карса Орлонг, в твоя злокобен набег. Дано избиеш безброй деца. Дано заситят сънищата ти техните писъци. Кръвта им дано усили жаждата ти за още. Пламъци дано обсебят пътя на твоя живот. Дано се завърнеш при мен с хиляди смърти, натежали на душата ти, та да ме вземеш за своя съпруга.“

Наистина можеше да го благослови така. В пръв, но неоспорим израз на интереса си към него. Не към Байрот — с Байрот тя само си играеше, като всяка още неомъжена жена, само за забавление. Неизваден от канията си оставаше нейният Нож на нощта, разбира се. Липсваше му студената целеустременост на Байрот — слабост, която можеше и да отрича, но истината беше наяве — не можеше да води той, можеше само да следва. А Дейлис нямаше да се задоволи с това.

Не. Негова щеше да е тя, на Карса, щом той се върнеше. Върхът щеше да е тя на неговия триумф след набега над Силвърлейк. За него и само за него щеше да извади Дейлис от канията своя Нож на нощта.

„Дано избиеш безброй деца. Пламъци дано обсебят пътя на твоя живот.“

Карса се надигна. Не шумолеше вятър в листата на брезите около поляната. Тежък беше въздухът — въздух от низината, изкатерил се нагоре по хребетите по дирята на газещото по небето слънце, и сега, с гаснещата светлина, беше заседнал в поляната пред Ликовете в Скалата. Като дихание на боговете, което скоро щеше да се просмуче в гнилата пръст.

Капка съмнение нямаше в ума на Карса, че Уругал е тук, по-близо от всякога зад каменната кожа на лицето си. Привлечен от клетвата на Карса. От обета му за връщане към слава. Като него бяха надвиснали и другите богове. Бероук Тихия глас, Калб Безмълвния ловец, Теник Разбития, Халад Изтезателя, Имрот Жестокия и ’Сибалле Ненамерената — всички се бяха пробудили, жадни за кръв.

„А аз едва-що тръгвам по този път. Едва-що съм стигнал до осемнадесетата година на своя живот, най-сетне истински воин. Слушал съм прадревните слова за Единствения, за онзи, който ще обедини Теблор, който ще стегне клановете в едно, ще ги поведе към низините и тъй ще започне Войната на народа. Шепотът на тези слова, проглас на обещание е той. И мой е този глас.“

Невидими птици възвестиха падането на здрача. Време беше за тръгване. Делъм и Байрот го чакаха в селото. И Дейлис — смълчана, но вярна на думите, които щеше да изрече пред него.

„Байрот ще побеснее.“

Топлият въздух над полянката се задържа дълго след като Карса Орлонг си тръгна. Меката блатиста почва бавно заличаваше отпечатъците от коленете му и стъпките на мокасините му, а пурпурният блясък на гаснещото слънце все така рисуваше грубите лица на боговете, докато сенките изпълваха долината.

От земята се надигнаха седем фигури, с набръчкана мръснокафява кожа върху сгърчени мускули и тежки кости, с червени като охра коси, от които капеше тинеста черна вода. На някои липсваха крайници, други стояха на осакатени крака. Една беше без долна челюст, лявата скула и челото на друга бяха премазани. И седемте до една бяха осакатени. Уродливи.

Някъде в скалата имаше запечатана пещера, тяхна гробница от векове и за векове — краткотраен затвор, както се оказа. Никой не бе очаквал възкресението им. Бяха толкова осакатени, че не можеха да вървят повече с ближните си, и затова, по обичая на тяхната раса, ги бяха изоставили. Присъдата за поражение бе да те изоставят вечно неподвижен. При доблестно поражение съхранилите съзнание техни останки щяха да се положат под открито небе, с очи към околния свят, та дано намерят покой в съзерцание на отминаващите еони. Ала за тези седмина поражението не беше доблестно. И затова тъмнината на гробницата бе тяхната присъда. Капка горчивина не бяха изпитали от това.

Черният дар дойде по-късно, неканен в неосветения им затвор. А с него — и възможност.

Искаше се само да нарушат една клетва и да се врекат във вярност другиму. Отплатата: прерождение, свобода.

Родът им беше белязал мястото на техния гроб с всечени в скалата лица, всяко — подобие на един от седмината, със слепи, безизразни очи, взрени в зла насмешка в околността. Изрекли бяха имената им, за да завършат ритуала на обвързването, имена, задържали се тук със сила, достатъчна да изкриви умовете на шаманите на народа, намерил убежище в тези планини и на платото с древното име Ледерон.

Здрачът се сгъстяваше. Седмината стояха смълчани и неподвижни. Шестима чакаха един да заговори, ала този един не бързаше. Свободата, макар и ограничена в тази поляна, си беше чисто ликуване и той още не можеше да се отърве от това чувство. Още малко и тази свобода щеше да се изтръгне от последните си окови — от всечените в скалата очни кухини. Службата на новия господар бе обещание за път, цял свят за преоткриване и гибел на безчетни души.

Уруал, чието име значеше Мъхната кост, познат на племето Теблор като Уругал, най-сетне проговори:

— Ще ни стигне.

Син’б’алле — Лишей за мъх — ’Сибалле Ненамерената — не скри съмнението си.

— Твърде много упование влагаш в тези пропаднали Теблор. Ха, Теблор! Та те не знаят нищо. Дори истинското си име.

— Радвай се, че не го знаят — изръмжа Бе’рок хрипливо през смазаното си гърло. С изкривен врат и глава, килната на една страна, трябваше да извърне цялото си тяло, за да се взре в скалата. — Все едно, Син’б’алле, ти си имаш своите деца, и те са носителите на истината. За другите — забравената история най-добре да си остане забравена, за нашите цели. Невежеството им е най-голямото ни оръжие.

— Сух ясен казва истината — заяви Уруал. — Ако съзнаваха наследството си, едва ли щяхме да можем така да изопачим вярата им.

Син’б’алле сви пренебрежително рамене.

— Онзи, Палк, също… стигаше. Според теб, Уруал. Достоен да поведе децата ми. Така изглеждаше. Но се провали.

— Наша грешка, не негова — изръмжа Харан’Алле. — Нетърпеливи бяхме, твърде самоуверени. Разтрогването на Клетвата отне много от силата ни…

— Но какво е дал от себе си новият ни господар, Летен рог? — настоя Тек Ист. — Струйка само. Нищо повече.

— А ти какво очакваш? — попита кротко Уруал. — Той се съвзема от изпитанията си, както ние от своите.

Гласът на Имрот бе мек като коприна:

— Значи, Мъхната кост, ти си убеден, че този внук на Палк ще извае пътя ни към свободата?

— Да.

— А ако бъдем разочаровани отново?

— Тогава започваме пак. Детето на Байрот е в утробата на Дейлис.

— Още един век чакане! — изсъска Имрот. — Проклети да са тези дълговечни Теблор!

— Нищо не е един век…

— Нищо е, но и всичко, Мъхната кост! Знаеш много добре какво имам предвид.

Уруал я изгледа. С основание я наричаха Зъбат скелет. Спомни си наклонностите й като соултейкън, алчния й глад, който ги беше довел до поражението преди толкова време.

— Годината на името ми се върна — рече той. — Между всички нас, кой е водил клан на Теблор най-далече по нашия път, като мен? Ти ли, Зъбат скелет? Лишей за мъх? Крак — копие?

Никой не проговори.

Сух ясен се изсмя тихо.

— Смълчали сме се като Червен мъх. Пътят ще се отвори. Така обеща новият ни господар. Силата му крепне. Избраният от Уруал воин вече има десетки души в обучението си на убиец. Души на Теблор, при това. Спомнете си също, че Палк беше сам. А Карса ще разполага с двама силни воини. И да умре, все ще остане или Байрот, или Делъм.

— Байрот е твърде умен — озъби се Имрот. — Метнал се е на сина на Палк, чичо си. И по-лошо: егоист е. Преструва се, че следва Карса, но ръката му винаги е зад гърба му.

— А моята — зад неговия — измърмори Уруал. — Нощта вече ни загръща. Трябва да се върнем в гробницата си. — Древният воин се обърна. — Зъбат скелет, стой близо до детето в утробата на Дейлис.

— Тя вече се храни от гръдта ми — увери го Имрот.

— Детето е момиче?

— Само в плът. Това, което създавам в него, нито е момиче, нито дете.

— Добре.

Щом първите звезди примигаха високо в небето, седемте фигури се върнаха в земята. Пробудените звезди надникнаха надолу и видяха поляна, необитавана от богове. Поляна, където никога не бяха обитавали богове.

Селото беше разположено на каменистия бряг на Лейдърий — буйна планинска река с хапливо студена вода, прорязала долина през иглолистната гора по пътя си към далечното море. Къщите бяха с каменни основи и стени от грубо издялани трупи от кедър, с тъмни, изгърбени, обрасли с мъх покриви. Покрай брега се издигаха решетъчни дървени рамки, отрупани с нанизи окачена за сушене риба. Отвъд дървесния пояс имаше сечища за паша на конете.

Между дърветата просветваха смътните пламъци на огньовете.

Карса се приближи до бащината си къща — мина покрай конете, застанали кротко насред поляната. Единствената заплаха за тях беше от нападателите на други кланове, защото бяха огромни и добре обучени и планинските вълци отдавна се бяха научили да ги отбягват. От време на време по някой мечок с ръждива козина дръзваше да слезе дотук от планинската си бърлога, но това обикновено съвпадаше с пасажите на сьомгата и мечките не държаха много да предизвикват нито конете, нито селските псета или безстрашните воини.

Сънъг тимареше Хавок, любимия си кон. Карса отдалече усети буйния нрав на животното, макар да не можеше да види в тъмното нещо повече от черна грамада.

— Червено око още си обикаля развързан — изръмжа той. — Нищо ли няма да направиш за сина си?

Баща му продължи да вчесва Хавок.

— Червено око е много млад за такова пътуване, казах ти вече…

— Но си е мой и ще яздя него.

— Не. Липсва му независимост и все още не е препускал с конете на Байрот и Делъм. Ще забиеш трън в жилите му.

— И какво, пеш ли да вървя?

— Давам ти Хавок, сине. Пораздвижих го тази вечер. Готов е за езда.

Карса си замълча. Беше смутен не на шега. Обърна се и тръгна към къщата. Баща му бе окачил пътната му торба на гредата до прага, да не се намокри. Мечът му от кръвно дърво висеше от сбруята до нея, току-що смазан, с бойния полумесец на Урид, прясно изрисуван върху широкото острие. Карса смъкна оръжието, намести го на гърба си и дългата, увита с кожа дръжка, предназначена за двете ръце, щръкна над лявото му рамо. Торбата щеше да е на раменете на Хавок, стегната за ремъка на стремената.

Конските такъми на Теблор не включваха седло за ездача: воинът яздеше на голия гръб на коня, стремената бяха високо и напред. Сред трофеите от равнинните хора се срещаха седла и щом се поставеха на гърбовете на по-дребните коне от низините, показваха ясно, че тежестта при тях е изместена назад. Но при истинския боен кон задницата трябваше да е свободна от допълнителна тежест, за да осигури бързина на ритниците. Нещо повече, воинът на всяка цена трябваше да брани шията и главата на коня си — с меча и ако се наложи, с бронираните си подлакътници.

След малко Карса се върна при баща си и Хавок.

— Байрот и Делъм те чакат при брода — каза Сънъг.

— А Дейлис?

Не виждаше лицето на баща си, но чу бездушния му глас:

— Дейлис изрече благословията си към Байрот, след като тръгнахте за Ликовете в Скалата.

— Благословила е Байрот!

— Да.

— Изглежда, съм я преценил погрешно — каза Карса; мъчеше се да надвие странния укор, стегнал изведнъж гърлото му.

— Е, нали е жена.

— А ти, татко? Ти ще ми дадеш ли благословията си?

Сънъг подаде юздата на сина си и се обърна.

— Палк вече го е направил. Задоволи се с това.

— Палк не ми е баща!

Сънъг помълча в тъмното, сякаш премисляше. После отрони:

— Да, не ти е баща.

— Тогава ще ме благословиш ли?

— В какво и за какво искаш да те благословя, сине? В Седемте богове, които са лъжа? За слава, която е празна дума? Че ще съм доволен от това, че ще избиеш деца? Трофеите ли да благословя, които ще навържеш за колана си? Баща ми, Палк, иска да излъска до блясък младостта си, защото е стар. Какви бяха словата му за благослов, Карса? Да надминеш подвизите му ли? Едва ли. Прецени грижливо думите му. Очаквам да разбереш, че са служили повече нему, отколкото на теб.

— „Палк, Откривателят на Пътя който ще следваш, благославя пътуването ти.“ Това бяха думите му.

Сънъг помълча. Когато проговори, синът му успя долови в гласа му мрачната усмивка, макар да не можеше да я види.

— Точно както казах.

— Мама щеше да ме благослови — сопна се Карса.

— Както е длъжна всяка майка. Ала на сърцето й щеше да тежи. Така че тръгвай, сине. Спътниците ти те чакат.

Карса се озъби и се метна на широкия гръб на коня. Хавок завъртя глава и изпръхтя. Сънъг проговори от тъмното:

— Не обича да носи гняв. Успокой се, сине.

— Каква полза от боен кон, който се бои от гнева? Ще трябва да се научи да го носи.

Карса изпъна крак назад, плесна с юздата и плавно обърна коня. Още един плясък с юздата и конят се понесе по пътеката.

По пътя към селото бяха набити четири кръвни кола — бележеха местата, където бяха принесени в жертва родственици на Карса. За разлика от другите, Сънъг беше оставил покритите с резба колове без украса: стигнал бе само дотам да вреже в дървото глифовете, назоваващи тримата му синове и дъщерята, принесени на Ликовете в Скалата, и да плисне в подножието им детска кръв, бързо измита от първия дъжд. Вместо да увие плитките им на върха на високия един човешки бой кол, около увенчаните с пера и вързани с червата им шапки, само диви лози се бяха увили около изсъхналото вече чворесто дърво, а затъпеният връх беше зацапан с птичи курешки.

Карса знаеше, че паметта на близките му заслужава повече, и бе решен да съхрани имената им близо до устните си в мига на всяка атака, та да може да избива с техните викове, крещящи пронизително във въздуха. Гласът му щеше да е техният глас, щом дойдеше този миг. Твърде дълго бяха търпели пренебрежението на баща си.

Пътят се разшири, обкръжен от стари пънове и ниска хвойна. Напред през сивия дим проблясваха мъртвешки пламъците на огньовете сред тъмните тромави конични къщи. Край един от огньовете чакаха двама конници. До тях, загърната в кожи, стоеше жена. „Дейлис. Благословила е Байрот Гилд, а сега идва да види как си отива.“

Карса подкара нагоре в лек тръс. Той беше водачът и щеше да го покаже ясно, от самото начало. Байрот и Делъм чакаха него, в края на краищата, а кой от тримата бе отишъл при Ликовете в Скалата? Дейлис беше благословила следовник. Нима той, Карса, се беше държал твърде отчуждено? Какво пък, това беше бремето на предводителите. Трябваше да го е разбрала.

Спря мълчаливо коня си пред тях.

Байрот беше едър и широкоплещест, макар и не толкова висок като Карса и Делъм. Приличаше на мечок, отдавна го беше разбрал и това му вдъхваше самоувереност. Сега разкърши рамене, като да ги отпусне преди тръгване, и избоботи:

— Дръзко начало, братко, с тази кражба на бащиния ти кон.

— Не съм го откраднал, Байрот. Сънъг ми даде и Хавок, и благословията си.

— Нощ на чудеса ще да е тази. Дали и Уругал не е слязъл от скалата да те целуне по челото, Карса Орлонг?

Дейлис изсумтя.

„Да беше стъпил на тленната земя, щеше да завари пред себе си само един от нас тримата.“ Карса не отвърна нищо на язвителната шега на Байрот. Очите му бавно се извърнаха към Дейлис.

— Благословила си Байрот?

Тя сви пренебрежително рамене.

— Загубила си кураж. Колко жалко.

Очите й блеснаха от гняв. Усмихнат, той се обърна отново към Байрот и Делъм.

— Звездите въртят колелото. Да тръгваме.

Но Байрот пренебрегна думите му и вместо да изрече ритуалния отговор, изръмжа:

— Лош избор — да отприщваш върху нея наранената си гордост. Дейлис ще бъде моя жена, щом се върнем. Да удариш нея е все едно да удариш мен.

Гласът на Карса беше тих и невъзмутим:

— Удрям когото поискам, Байрот. Разколебаният кураж може да плъзне като болест. Нейната благословия не е ли заседнала в теб като проклятие? Аз съм главатар. Каня те да ме предизвикаш сега, преди да сме напуснали нашия дом.

Байрот отпусна рамене, бавно се наведе над врата на коня си и процеди през зъби:

— Не разколебан кураж сдържа десницата ми, Карса Орлонг…

— Радвам се да го чуя. Звездите въртят колелото. Да тръгваме.

Навъсен, че са го прекъснали, Байрот отвори уста да отвърне рязко, но спря. Усмихна се и се отпусна отново. Погледна Дейлис, кимна й, сякаш да потвърди някаква тайна, и промълви монотонно:

— Звездите въртят колелото. Поведи ни, главатарю, към слава.

Делъм, който мълчаливо и безизразно бе гледал всичко това, се отзова като ехо:

— Поведи ни, главатарю, към слава.

Тримата воини бавно поеха през селото, Карса яздеше отпред. Стареите на племето се бяха произнесли против това пътуване, тъй че никой не беше излязъл да види тръгването им. Все пак Карса знаеше, че всички ще чуят стъпките на конете им, знаеше, че един ден ще съжалят, че не са били свидетели на нищо повече освен на тежкия, приглушен тътен на копитата. И все пак съжаляваше горчиво, че единственият свидетел е Дейлис. Палк дори не беше излязъл.

„И все пак чувствам, че ни наблюдават. Седмината може би. Уругал, извисил се до звездите, яхнал вихрушката на колелото, сега се взира надолу към нас. Чуй ме, Уругал! Аз, Карса Орлонг, в твое име ще избия хиляда деца! Хиляда души ще положа в нозете ти!“

Някъде наблизо простена псе в неспокойния си сън. Ала не се събуди.

На северната страна на долината, над селото, в самия край на леса стояха двадесет и трима мълчаливи свидетели на тръгването на Карса Орлонг, Байрот Гилд и Делъм Торд. Призрачни, в мрака между широколистните дървета, изчакаха неподвижни дълго след като тримата воини се скриха от поглед по пътя на изток.

Родени уриди. Принесени в жертва от уриди, всички те бяха братя и сестри на Карса, на Байрот и на Делъм. В четвъртия месец на живота им всеки от тях бе отдаден на Ликовете в Скалата, положени бяха от майките си в поляната по залез-слънце. Поднесени бяха в прегръдката на Седмината и бяха изчезнали преди изгрев-слънце. Дадени, всички до един, на нова майка.

Деца на ’Сибалле, оттогава и досега. ’Сибалле Ненамерената, самотната богиня, единствената между Седмината без свое племе. И си го беше създала — тайно племе, извлечено от другите шест. Научила ги бе на кръвните връзки на всеки, та да ги свърже с непожертваните братя и сестри. Научила ги бе също така на особеното им предназначение. На съдбата, която щеше да е само тяхна и ничия друга.

Нарекла ги бе своите Намерени и това бе името, с което се знаеха, името на тайното им племе. Обитаваха невидими сред ближните си и никой между шестте племена не си представяше дори съществуването им. Знаеха, че някои може би го подозират, но нищо друго нямаха, освен подозрения. Хора като Сънъг, бащата на Карса, които се отнасяха към кръвните колове с безразличие, ако не и с презрение. Такива хора обикновено не представляваха сериозна заплаха, макар че понякога, пред лицето на по-голям риск, се налагаха крайни мерки. Както с майката на Карса.

Двадесет и тримата Намерени, станали свидетели на началото на пътя на воините, бяха братята и сестрите на Карса, Байрот и Делъм, но им бяха и чужди също така. Макар че в момента тази подробност като че ли не беше важна.

— Един ще го стори — рече най-големият брат на Байрот.

Близначката на Делъм сви рамене:

— Значи ще сме тук, щом този един се завърне.

— Тук ще сме.

Още една черта, обща за всички Намерени. ’Сибалле беше белязала децата с дивашки белег, откъсната плът на лявата скула — от слепоочието до брадичката — на всяко лице и с този недъг способността да изразяват чувства бе намаляла рязко. Левите им страни се бяха сковали в извърната надолу гримаса, като в израз на вечно отчаяние. И по някакъв странен начин физическото дамгосване бе лишило и гласовете им от чувства — а може би беззвучният глас на самата ’Сибалле бе повлиял неотразимо.

Лишени от чувства, думите за надежда винаги прокънтяваха фалшиво в собствените им уши. Дотолкова, че този, който ги изрече, да замълчи.

Един ще го стори.

Може би.

Сънъг бъркаше яхнията на огнището. Вратата зад него се отвори. Тихо хриптене, тътрещи се крака, почукването на тояжката на прага. И дрезгавият, обвиняващ въпрос:

— Благослови ли сина си?

— Дадох му Хавок, тате.

Незнайно как Палк успя да запълни едничката дума едновременно с презрение, с отврат и подозрение:

— Защо?

Сънъг не се обърна, заслушан в мъчителното тътрене на баща си до стола най-близо до огнището.

— Хавок си заслужава една последна битка. Битка, която аз не мога да му дам. Затуй.

— Тъй. Точно както си мислех. — Палк бавно се отпусна на стола и изпъшка. — За коня ти е било, не заради сина ти.

— Гладен ли си? — попита Сънъг.

— Няма да ти откажа щедрия жест.

Сънъг се усмихна горчиво, пресегна се, взе втора паница и я постави до своята.

— Планина е готов да събори, само и само да те размърда от сламата — изръмжа Палк.

— Това, което върши, не е зарад мен, тате. За тебе е.

— Според него само най-жестоката възможна слава може да постигне нужното — да заличи позора, който си ти, Сънъг. Ти си пълзящият храст между двете високи дървета, дете на едното и господар на другото. Затуй се пресегна той към мен, пресегна се… не те ли гложди, не те ли е яд там, в сянката между Карса и мен? Изборът винаги е бил твой. Лошо.

Сънъг напълни двете паници и се надигна да подаде едната на баща си.

— Белегът по стара рана не боли.

— Да не изпитваш болка не е добродетел.

Сънъг се усмихна и седна на другия стол.

— Разкажи ми, тате. Като някога. В онези дни след твоя триумф. Пак ми разкажи за децата, които си избил. За жените, които си посякъл. За опожарените домове ми разкажи, за рева на добитък и овце, заклещени в пламъците. Ще ми се отново да видя пожарите, пламнали в очите ти. Разбъркай пепелищата, тате.

— Когато заговориш за онези дни, сине, чувам само оная проклета жена.

— Яж, тате, че да не оскърбиш мен и дома ми.

— Ща.

— Винаги си бил грижлив гост.

— Тъй е.

Двамата млъкнаха и започнаха да ядат. После Сънъг остави паницата си на пода, стана, взе паницата на Палк и я хвърли в огъня.

Баща му се облещи. Сънъг го изгледа отгоре.

— Никой от двама ни не ще доживее завръщането на Карса. Мостът между теб и мен вече е скъсан. Ела още веднъж до вратата ми, тате, и ще те убия.

Хвана запенения старик с две ръце, надигна го, повлече го към вратата и го изхвърли навън. След него — и тояжката му.

Яздеха по стария път, виещ се покрай гръбнака на планините. Тук-там стари свлачища прекъсваха пътя, повлекли със себе си ели и кедри, и храсти и ниски дървета бяха пуснали корен по сипеите, което затрудняваше минаването. На два дни и три нощи пред тях бяха земите на Ратид, а от всички останали племена на Теблор тъкмо с ратидите най-много враждуваше племето Урид. Набези и жестоки убийства от векове бяха заплели двете племена в кълбо на омраза и злост.

Ала Карса не мислеше да премине невидимо през земите на Ратид. Пътека от кръв смяташе да изсече, през истински и въображаеми обиди с отмъстителен меч, та да струпа с това още десетки и десетки души на Теблор на името си. Знаеше много добре, че двамата воини, които яздеха зад него, вярват, че пътят им напред ще е с промъкване и скришом. Бяха само трима в края на краищата.

„Но Уругал е с нас, а точно сега е неговият сезон. И ние ще се прославим, в негово име и в кръв. Ще разбудим и ще стъпчем осите в собственото им гнездо и ратидите ще научат, и ще се боят от името на Карса Орлонг. И сунидите, като им дойде редът.“

Бойните коне стъпваха предпазливо по рехавия сипей на скорошното свлачище. Много сняг бе навалял предната зима, много повече, отколкото помнеше Карса през целия си живот. Много преди Ликовете в Скалата да се пробудят, за да възвестят на стареите, в сънища и в транс, че са надвили старите духове на Теблор и вече им се дължи преклонение; много преди отнемането на вражески души да се превърне в най-висшето стремление за Теблор, духовете, властвали над земята и нейния народ, бяха кости от скала, плът от земя, коса и кожа от лес и долчинки, а дъхът им бе вятърът на всеки сезон. Зимата идваше и си отиваше със страховити бури високо в планините, в свирепия напън на духовете в тяхната вечна взаимна война. Лято и зима бяха като едно: неподвижни и сухи. Но в лятото се долавяше умора, а в зимата — леден, крехък покой. Та затова Теблор гледаха на лятото със съчувствие към изтощените от битки духове, а зимите презираха заради слабостта на воините, защото каква полза имаше в илюзията за мир?

По-малко от двайсетина дни оставаха от този сезон — пролетта. Високопланинските бури затихваха — по честота, както и по ярост. Макар Ликовете в Скалата отдавна да бяха унищожили старите духове и като че ли бяха безразлични към прехода на сезоните, тайно в душата си Карса гледаше на себе си и на своите спътници като на предвестници на една последна буря. Мечовете им от кръвно дърво щяха да прокънтят сред нищо неподозиращите Ратид и Сунид с ехото на древен гняв.

Минаха свлачището. Пътят лъкатушеше надолу към долина, открита за яркото следобедно слънце.

— Добре ще е да вдигнем бивак, главатарю. Конете трябва да отдъхнат — обади се Байрот зад Карса.

— Твоят кон може би има нужда от отдих, Байрот — отвърна Карса. — Твърде много нощни пирове тежат на кокалите ти. Вярвам, че това пътуване отново ще те направи воин. Твърде много слама познава гърбът ти напоследък. — „И Дейлис, когато те яха.“

Байрот се засмя, но не отвърна нищо. Делъм подвикна:

— И моят кон има нужда от отдих, главатарю. Поляната отпред е добра за бивак. Тук се въдят зайци и ми се ще да наглася клопките.

Карса сви рамене.

— Две вериги на шията ми значи. Бойните викове на стомасите ви ме оглушиха. Тъй да бъде. Спираме на бивак.

Огън не можеше да има, тъй че изядоха зайците, хванати от Делъм, сурови. Някога такова ядене щеше да е рисковано, защото зайците често носеха болести, които можеше да се убият само с печене, и повечето от тях бяха фатални за Теблор. Но с идването на Ликовете в Скалата болестите сред племената Теблор бяха изчезнали. Вярно, все още ги измъчваше лудост, ала това нямаше нищо общо с изяденото или изпитото. Понякога, обясняваха стареите, бремето, наложено от Седмината над човек, се оказвало твърде тежко. Умът трябваше да е силен, а силата се коренеше във вярата. За слабия човек, за този, който познава съмнението, правилата и ритуалите можеше да се превърнат в клетка, а затворът водеше до лудост.

Насядаха около малката яма, изровена от Делъм за заешките кости, и не си казаха почти нищо, докато ядяха. Небето бавно губеше цвета си, звездите подхващаха своето колело. В сгъстяващия се сумрак Карса слушаше как Байрот осмуква заешкия череп. Винаги свършваше последен, защото не оставяше нищо и щеше и на другия ден още да дъвче маста под кожата. Най-сетне Байрот хвърли в дупката празния череп, отпусна се доволен и облиза пръстите си.

— Мислех си напоследък за пътя, който ни чака — подхвана Делъм. — През земите на Ратид и на Сунид. Не бива да вървим по пътеки, които ще ни открояват на хоризонта, даже и на голите скали. Значи трябва да избираме по-ниските. Но пък те ще ни водят много близо до биваците им. Мисля, че трябва да пътуваме нощем.

— Още по-добре — каза Байрот. — Ще правим удари. Ще им обръщаме камъните на огнищата и ще им крадем перата. Може пък и някои заспали воини да ни дадат душите си.

— Крием ли се денем, малко дим ще виждаме, който да ни покаже къде са биваците — каза Карса. — Нощем се вдига вятър и няма да ни помогне да им намерим огнищата. Ратидите и сунидите не са глупци. Няма да тъкмят огньове под навеси или до скали — няма да видим желаните светлини, отразени в камъка. А и конете виждат по-добре и стъпват по-сигурно денем. Ще яздим денем.

За миг Байрот и Делъм не отвърнаха нищо. После Байрот се окашля.

— Така ще се намерим във война, Карса.

— Ще бъдем като стрела на ланиди в полета й през леса, ще сменяме посоката с всяка клонка, клон или ствол. Ще сбираме души като яростна буря, Байрот. Война, казваш? Да. Боиш ли се от война, Байрот Гилд?

— Само трима сме, главатарю — каза Делъм.

— Да. Но ние сме Карса Орлонг, Байрот Гилд и Делъм Торд. Сражавал съм се срещу двайсет и четирима воини и ги избих всичките. В танца с меча нямам равен — ще го отречеш ли? Дори стареите са го казвали с благоговение. И ти, Делъм, виждам осемнайсет езика, окачени на връвта на бедрото ти. Можеш да хванеш дирята на призрак и да чуеш търкалянето на камъче от двайсет крачки. И Байрот, по времето, когато носеше по себе си само мускул — ти, Байрот, не прекърши ли гръбнака на един бърид с голи ръце? Не свлече ли доземи един боен кон? Тази свирепа сила дреме в теб, но това пътуване отново ще я разбуди. Всеки други трима… да, ще се плъзгат и криволичат в тъмното, ще обръщат камъни в огнища, ще късат пера и ще прекършат няколко гръкляна на заспали воини. Достатъчно доблестна слава за всеки други трима воини. Но за нас? Не. Главатарят ви каза.

Байрот се ухили на Делъм.

— Я да зяпнем нагоре и да погледаме колелото, Делъм Торд, че малко такива дивни гледки ни остават.

Карса бавно се изправи.

— Човек следва главатаря си, Байрот Гилд. Не спори с него. Колебанията ти заплашват да ни отровят всички. Вярвай в победата или се връщай веднага.

Байрот сви рамене, отпусна се и изпружи увитите си в кожа крака.

— Велик главатар си, Карса Орлонг, но си сляп за хумора, за жалост. Имам вяра, че наистина ще намериш славата, която дириш, и че двамата с Делъм ще блестим като по-малки луни, но ще блестим все пак. На нас ни стига. Престани да се съмняваш, главатарю. Ние сме тук, с тебе…

— Оспорвате мъдростта ми!

— За мъдрост не сме си говорили досега — отвърна Байрот. — Ние сме воини, както сам каза, Карса. И сме млади. Мъдростта е за старите.

— Стареите, да! — сопна се Карса. — Които не пожелаха да благословят пътя ни!

Байрот се изсмя.

— Това си е наша истина и трябва да я носим със себе си, неизменна и горчива в сърцата ни. Но щом се върнем, главатарю, ще разберем, че тази истина се е променила, докато ни е нямало. Ще се окаже, че благословията в края на краищата е била дадена. Почакай и ще видиш.

Очите на Карса се разшириха.

— Стареите ще излъжат?

— Разбира се, че ще излъжат. И ще очакват от нас да приемем новите им истини, а ние ще ги приемем — да, ще трябва да ги приемем, Карса Орлонг. Славата на успеха ни ще трябва да сплоти народа — да я стискаме за себе си е не само егоистично, но може да се окаже гибелно. Помисли над това, главатарю. Ще се върнем в селото с твърденията си. Е да, и с няколко трофея, за доказателство на историята ни, но ако не споделим с тях славата си, стареите ще се погрижат твърденията ни да познаят отровата на неверието.

— Неверие?

— Тъй я. Ще повярват, но само ако могат да си припишат от нашата слава. Ще повярват, но само ако и ние на свой ред им повярваме — в тяхното пресътворяване на миналото, в благословията, която не е дадена, но вече е дадена, в селяните, всички струпали се край пътя при нашето тръгване. Всички са били там, или така поне ще ти кажат и рано или късно самите те ще започнат да го вярват, сами ще всекат в умовете си тези сцени. Още ли те обърква това, Карса? Ако е тъй, по-добре изобщо да не говорим за мъдрост.

— Теблорите не играят игри на заблуда — изръмжа Карса.

Байрот го изгледа за миг, после кимна.

— Не играят. Вярно.

Делъм срита в дупката пръст и камъни и каза:

— Време е за спане.

И стана да провери вързаните коне.

Карса изгледа Байрот изпод вежди.

„Умът му е като ланидска стрела в гората, но ще му помогне ли това, щом мечовете ни от кръвно дърво изсвистят от ножниците и отвсякъде заехтят бойни викове? Тъй става, когато мускулът стане на мас и слама полепне по гърба ти. Словесните двубои нищо не ще ти спечелят, Байрот Гилд. Освен най-много езикът ти да не изсъхне толкова бързо на колана на някой ратид.“

— Най-малко осем — каза Делъм. — С един младок може би. Всъщност огнищата са две. Убили са сив мечок, от ония, дето обитават пещерите, и носят трофей.

— Което значи, че са доволни. — Байрот кимна. — Това е добре.

Карса го изгледа намръщено.

— Защо?

— Вражеският начин на мислене, главатарю. Ще се чувстват непобедими и това ще ги направи непредпазливи. Имат ли коне, Делъм?

— Не. Сивите мечки познават много добре тропота на копитата. И да са водили кучета на лова, никое не е оцеляло.

— Още по-добре.

Бяха слезли от конете и стояха присвити в края на леса. Делъм се бе промъкнал напред да огледа бивака на ратидите. По пътя си през високата трева, пъновете и храсталаците не беше раздвижил един стрък или лист.

Слънцето висеше високо и въздухът бе сух, топъл и неподвижен.

— Осем — повтори Байрот и се ухили на Карса. — И младок. Трябва да бъде свален пръв.

„За да познаят срам оцелелите. Очаква да загубим.“

— Остави го на мен — каза Карса. — Атаката ми ще е бърза и ще ме отведе от другата страна на бивака им. Воините все още ще са обърнати всички с лице към мен. Тогава ще нападнете вие.

Делъм примига.

— Искаш да ги ударим в гръб?

— Да изравним броя, да. После ще продължим с единични двубои.

— Ще се промъкваш ли крадешком по пътя си? — попита Байрот и очите му блеснаха.

— Не. Ще ударя.

— Тогава ще те вържат, главатарю. Няма да успееш да стигнеш до другата страна.

— Няма да ме вържат, Байрот Гилд.

— Деветима са.

— Гледайте танца ми тогаз.

— Защо не използваме конете си, главатарю? — попита Делъм.

— Омръзнаха ми приказките. Последвайте ме, но по-бавно.

Байрот и Делъм се спогледаха, после Байрот сви рамене.

— Ще сме ти свидетели, тогаз.

Карса развърза меча си от кръвно дърво и дланите му се стегнаха около увитата с кожа дръжка. Дървото беше тъмночервено, почти черно, и изрисуваният боен полумесец сякаш се носеше на един пръст над стъклената гладкост на повърхността. Резецът беше почти прозрачен там, където кръвното масло, втрито в грапавините, се беше втвърдило, за да замести очуканото дърво. Никакви щръбки нямаше по резеца, само лека извивка на тънката линия, където повредата се бе оправила сама, защото кръвното масло се вкопчваше в паметта му и не търпеше очукано и нащърбено. Карса изпъна меча пред себе си, после се шмугна във високата трева и танцът му се ускори по пътя.

Щом стигна мечата диря, която му бе показал Делъм, се присви още по-ниско и продължи по отъпканата пътека, без да забавя. Изтъненият връх на меча сякаш го водеше, сякаш прорязваше собствения си, непогрешим път през сенките и слънчевите лъчи.

В центъра на ратидския бивак трима от осмината възрастни воини се бяха скупчили около мечешкия бут — току-що го бяха развили от еленовата кожа. Други двама седяха наблизо и втриваха кръвно масло в оръжията си. Последните трима стояха и си говореха на три крачки встрани. Младият беше на другия край.

Карса изскочи на поляната. На разстояния до сто крачки един теблор можеше да тича със скоростта на боен кон. Появата му бе като взрив. В един миг — осем отдъхващи си воини и един младок. В следващия — теметата на двама от стоящите воини бяха посечени с един-единствен хоризонтален замах. Разхвърчаха се коса и кости, кръв и мозък швирнаха и плиснаха в лицето на третия ратид. Той залитна назад, завъртя се наляво и видя как с обратния замах мечът на Карса изсвистя под брадичката му и изчезна. Видя с все така ококорени от изненада очи как сцената наоколо дивашки се завъртя, преди да разцъфти мракът.

Без да се спира, Карса скочи високо, за да отбегне главата на воина, щом тя тупна на земята и се затъркаля.

Ратидите, които смазваха мечовете си, вече бяха скочили, с готови за бой оръжия. Разпръснаха се и се втурнаха към Карса, за да го хванат от двете страни.

Той се изсмя, завъртя се и скочи между тях. Мечовете им бяха къси, направо касапски ножове. Карса придърпа меча си в плътен гард и се сниши. Трите остриета улучиха целта си, забиха се в него. Инерцията изтласка Карса през стената от мъжки тела; той отнесе ножовете със себе си, завъртя се вихрено и мечът му посече две ръце, после — нечия мишница, като откъсна рамото с лопатката — извита плочка кървава кост, нашарена с вени и провиснала от кълбо сухожилия за гърчещата се все още ръка, люшнала се в полета си да стигне небесата.

Нечие тяло се хвърли с ръмжене напред, за да стегне с яките си ръце краката на Карса. Все така със смях уридският главатар замахна надолу с меча и ефесът изхрущя в черепа на воина. Ръцете потръпнаха и се смъкнаха.

Отдясно към врата му изсвистя меч, Карса се извъртя да го посрещне със своя, сблъсъкът изкънтя със звучен, камбанен ек.

Чу пристъпването на ратида зад себе си, усети как се разцепи въздухът пред острието, замахнало към лявото му рамо, и мигновено се сниши вдясно. Собственият му меч се завъртя в колело в изпънатите му ръце. Острието се люшна нагоре и покрай свирепия замах на воина, посече двете китки и разпра корема, от пъпа и през него, между гръдния кош и върха на бедрото, след което изхвърча навън.

Без да спира въртежа, докато падаше, Карса изви рамене и поднови замаха си, затруднен от кости и плът. Посичащият удар изфуча над земята и улучи последния ратид в левия глезен. Земята се натресе в дясното рамо на Карса, той се превъртя, мечът блесна покрай тялото му и отклони, но не докрай, удара отгоре — огън разкъса дясното му бедро. Карса излезе от обхвата на воина, който вече ревеше и се тътреше назад.

Карса се надигна. От десния му крак шуртеше кръв; усети болезнено жегване в левия хълбок, в гърба, под дясната плешка и в лявото бедро — там все още бяха забити трите ножа.

И се озова лице в лице срещу младия.

Не повече от четиридесетгодишен, все още недостигнал пълния си ръст, с мършави крайници, каквито често биваха Неготовите. С очи, изпълнени с ужас.

Карса му намигна и се извъртя, за да довърши еднокракия воин.

Той крещеше. Байрот и Делъм се бяха добрали до него и се бяха включили в играта — мечовете им посичаха другия крак и двете ръце. Ратидът лежеше на земята между двамата, крайниците му се гърчеха, кръвта му швиртеше по отъпканата трева.

Младокът побягна в гората. Главатарят се усмихна.

Байрот и Делъм сечаха на парчета гърчещия се на земята ратидски воин; хвърчаха късове месо и кост.

Ядосани бяха, разбра Карса. Не им беше оставил нищо.

Заряза двамата си спътници с бруталното им изтезание, стисна зъби и изтръгна единия нож — този от бедрото си. Бликна кръв, но не силно, значи нямаше поразена главна артерия или вена. Ножът в левия му хълбок се бе плъзнал покрай ребрата плоско под кожата. Измъкна го и го хвърли встрани. Последният нож, забит дълбоко в гърба му, беше по-труден за достигане и му отне няколко опита, докато успее да стисне здраво оплесканата дръжка и да го изтръгне. По-дълго острие щеше да стигне до сърцето му. Тази сигурно щеше да се окаже най-дразнещата от трите незначителни рани. Последната — в бедрото и в задника — бе най-сериозната. Трябваше да се зашие и известно време щеше да го боли и при езда, и при ходене.

Загубата на кръв или фатален удар бяха усмирили ратида и Карса чу тежките стъпки на приближаващия се Байрот. Нов крясък му подсказа, че Делъм оглежда другите паднали.

— Главатарю. — Глас, стегнат от гняв.

Карса бавно се обърна.

— Да, Байрот Гилд?

Лицето на едрия воин беше мрачно.

— Остави младока да избяга. Трябва да го хванем веднага, а няма да е лесно, понеже тези земи са негови, не наши.

— Беше предвидено да избяга — отвърна Карса.

Байрот се навъси.

— Ти си умният — натърти Карса. — Защо това трябва да те озадачава толкова?

— Той ще стигне до селото си.

— Тъй.

— И ще разкаже за нападението. Трима уридски воини. Следва ярост и припряна подготовка. — Байрот леко кимна и продължи: — Ловът тръгва, търсят трима уридски воини. Пешаци. Младокът е сигурен в това. Ако уридите бяха имали коне, щяха да ги използват, разбира се. Трима срещу осем, да постъпят другояче е лудост. Така ловът се ограничава — в това, което търси, в рамките на мислене, във всички неща. Трима уридски воини, пешаци.

Делъм беше дошъл при тях. Гледаше безизразно Карса.

— Делъм Торд иска да говори — рече Карса.

— Искам, главатарю. Младокът. Ти всече образ в ума му. Ще се вкочани там, цветовете му няма да избледнеят, а ще се изострят. Ехото от писъците ще става все по-силно в черепа му. Познатите лица, замръзнали вечно в израз на болка. Този младок, Карса Орлонг, ще порасте. И няма да се примири да следва някого, ще предвожда. Ще трябва да води и никой не ще предизвика свирепата му ярост, бляскавото дърво на волята му, маслото на неговата стръв. Карса Орлонг, ти създаде враг за уридите, враг, пред когото ще бледнее всичко, което сме имали досега.

— Един ден този главатар на Ратид ще коленичи пред мен — каза Карса. — Така се заклевам. Тук, над кръвта на ближните му. Така се заклевам.

Въздухът изведнъж се смрази. Тишина надвисна над поляната, нарушавана само от бръмченето на мухите.

На лицето на Делъм се бе изписал страх.

Байрот извърна лице.

— Тази клетва ще те унищожи, Карса Орлонг. Никой ратид не коленичи пред урид. Освен ако не хвърлиш трупа му върху някой пън. Вече търсиш невъзможното, а това е пътят към лудостта.

— Една клетва от многото, които съм дал — рече Карса. — И всяка от тях ще се спази. Бъдете свидетели, ако смеете.

Байрот огледа кожата на сивия мечок и оголения от плътта череп — трофеите на ратидите — и пак се обърна към Карса.

— Имаме ли избор?

— Ако все още дишате, отговорът е „не“, Байрот Гилд.

— Напомни ми да ти кажа някой ден, Карса Орлонг.

— Какво да ми кажеш?

— Какво е животът за тия от нас, които сме в сянката ти.

Делъм пристъпи към Карса.

— Раните ти трябва да се зашият, главатарю.

— Да. Но само тази от меча засега. Трябва да се върнем при конете и да препуснем.

— Като ланидска стрела.

— Да. Точно така, Делъм Торд.

— Ще ти събера трофеите, Карса Орлонг — подвикна Байрот.

— Благодаря ти, Байрот Гилд. Ще вземем и кожата и черепа. Двамата с Делъм можете да ги задържите.

Делъм се обърна към Байрот.

— Вземи ги, братко. Сивият мечок ти отива повече, отколкото на мен.

Байрот кимна благодарно и махна към разчленения воин.

— Ушите и езикът му са твои, Делъм Торд.

— Тъй да е.

От всички племена на Теблор ратидите гледаха най-малко коне. При все това на всяка поляна, през които минаваха Карса и двамата му спътници, имаше стада. На една се натъкнаха на възрастен и двама младоци, които пасяха шест коня. Убиха ги и взеха трофеи и конете — всеки поведе по два. Час преди да падне нощната тъма, стигнаха до разклонение на пътеката. Продължиха още трийсет разтега по долното, пуснаха поводите и подкараха напред ратидските коне, след това се върнаха до разклона и продължиха по горната пътека. Делъм слезе и изостана, за да заличи дирите.

Щом звездното колело се завъртя в небето, отбиха от каменистата пътека и си намериха малка поляна, където да вдигнат бивака си. Ядоха — глиганско, после Делъм отиде да нагледа конете и да ги изтрие с влажен мъх. Животните бяха уморени и ги остави невързани, та да могат да походят по поляната.

Карса огледа раните си и забеляза, че са започнали да се слепват. Така ставаше при Теблор. Доволен, намери в дисагите шишенцето с кръвно масло и почна да оправя оръжието си. След малко Делъм се върна и двамата с Байрот последваха примера му.

— Утре оставяме тази пътека — рече Карса.

— И хващаме надолу по широките и по-леките в долината ли? — попита Байрот.

— Ако сме бързи, можем да прекосим земята на Ратид за един ден — рече Делъм.

— Не. Ще яздим нависоко, по козите и овчи пътеки — отвърна Карса. — После отново слизаме в долината. Байрот Гилд, щом ловът е тръгнал, кой ще остане в селото?

Тежкият мъж придърпа новия си мечи ямурлук и се загърна в него, преди да отговори:

— Младоци. Жени. Старите и недъгавите.

— Псета?

— Не, ловът ще ги е взел. Тъй че нападаме селото, главатарю.

— Да. После намираме дирята на лова.

Делъм вдиша дълбоко и бавно издиша.

— Карса Орлонг, селото на нашите жертви дотук не е единственото село. Само в първата долина има поне още три. Ще се разчуе. Всеки воин ще вдигне меча си. Всяко псе ще бъде отвързано и насъскано. Воините може и да не ни намерят, но псетата ще ни намерят.

— А имаме да прекосим още три долини — изръмжа Байрот.

— Малки — изтъкна Карса. — И ги прекосяваме в южните им краища, на ден или повече езда от северните входове и в средата на земите на Ратид.

— С такава кипнала ярост ще ни подгонят, главатарю, че ще ни последват и в долините на Сунид — намеси се Делъм.

Карса обърна меча, за да го изтърка и от другата страна.

— Така се надявам, Делъм Торд. Но ще те питам нещо. Кога за последен път суниди са видели урид?

— Дядо ти — рече Байрот.

Карса кимна.

— И знаем добре бойния вик на ратидите, нали?

— Искаш да предизвикаш война между Ратид и Сунид?

— Да, Байрот.

Воинът бавно поклати глава.

— Още не сме свършили с Ратид, Карса Орлонг. Много напред стига планът ти, главатарю.

— Само гледай какво иде, Байрот Гилд.

Байрот вдигна мечешкия череп. Долната челюст още висеше на една засъхнала жила. Той я откъсна и я хвърли настрана. После извади кълбо ремъчки и почна здраво да стяга костите, като оставяше дълги краища отдолу.

Карса го гледаше с любопитство. Черепът бе твърде тежък дори за Байрот, за да го носи като шлем. А трябваше и да откърши костта отдолу, където беше най-здрава, около дупката от гръбнака.

Делъм стана и каза:

— Ще легна да поспя.

— Имаш ли каишки, Карса Орлонг? — попита Байрот.

— Вземи колкото щеш — отвърна Карса и също се надигна. — И гледай да поспиш тая нощ, Байрот Гилд.

В първия час на утрото чуха лая на псета в обраслото с гора дъно на клисурата — заглъхна, когато поеха по пътеката високо покрай скалите. Щом слънцето се озова точно над тях, Делъм намери лъкатушеща пътека надолу и започнаха спускането.

Някъде по средата на следобеда излязоха на осеяни с пънове сечища и подушиха дима от селото. Делъм слезе и се промъкна напред.

Скоро се върна.

— Както предположи, главатарю. Видях единайсет старци, три пъти по толкова жени и тринайсет младоци — всички много млади. Мисля, че по-големите са тръгнали с лова. Няма коне. Нито псета. — Метна се на коня си.

Тримата уридски воини измъкнаха мечовете си, после извадиха шишенцата с кръвно масло и пръснаха по няколко капки по ноздрите на конете. Те рязко вирнаха глави и се напрегнаха.

— Аз съм отдясно — каза Байрот.

— А аз — в средата — заяви Карса.

— Аз съм отляво тогава — рече Делъм и се намръщи. — Ще ги попилееш, главатарю.

— Днес се чувствам щедър, Делъм Торд. Това село ще е за славата на теб и Байрот. Погрижете се никой да не се измъкне.

— Никой няма да се измъкне.

— И ако някоя жена се опита да подпали къща, за да върне лова, убийте я.

— Няма да са толкова глупави — рече Байрот. — Ако не се съпротивляват, ще получат нашето семе, но ще живеят.

Тримата свалиха юздите на конете и ги увиха около кръста. Наместиха се по-напред върху конските рамене и вдигнаха коленете си високо.

Карса пъхна десницата си през ремъка на меча и го завъртя веднъж във въздуха, за да го стегне. Двамата го последваха. Хавок под него потрепери.

— Поведи ни, главатарю — рече Делъм.

Лекият натиск подкара Хавок напред, три крачки и после тръс, бавно и на леки отскоци, докато прекосяваха осеяното с пънове сечище. Леко обръщане наляво и поеха към главния път. Щом го стигна, Карса вдигна меча си и конят се понесе в галоп.

Седем дълги скока и вече бяха в селото. Другарите на Карса вече се бяха разделили от двете му страни, за да излязат зад къщите; за него бе останала главната улица. Видя в края й, точно пред себе си, няколко души. Обърнаха глави и във въздуха прокънтя писък, пръснаха се деца.

Мечът изсвистя и посече с лекота крехката млада кост. Карса хвърли поглед надясно и Хавок зави, копитата изритаха напред и стъпкаха един старец. Започна гонитба — кървава сеч. Оттатък къщите, откъм боклучните ями, отекнаха нови писъци.

Карса стигна до другия край на улицата. Видя един младок да тича презглава към дърветата и препусна след него. Момъкът носеше тренировъчен меч. Чу тежкия тропот от копитата на бързо догонващия го Хавок — спасителната гора все още беше много далече пред него — и се обърна.

Замахът на Карса посече меча-играчка, после мина през шията и обезглавеното тяло на момчето се просна на земята.

„Така съм загубил братовчед. Посечен от ратид. Взели са му ушите и езика. Тялото му било увесено на клон за единия крак. Главата му била омазана с нечистотии. Това е отмъстено. Отмъстено.“

Хавок забави, след това обърна.

Карса огледа селото. Байрот и Делъм бяха довършили клането си и вече сбираха жените на стадо на поляната около селското огнище.

Подкара Хавок натам в лек галоп и щом го спря, каза:

— Тези на вожда са мои.

Байрот и Делъм кимнаха и той усети повишения им дух по лекотата, с която му отстъпиха привилегията. Байрот се обърна към жените и махна с меча. Една красива жена на средна възраст пристъпи напред, а след нея — по-младо нейно копие, девойка може би на годините на Дейлис. Двете го загледаха също толкова изпитателно, колкото Карса — тях.

— Байрот Гилд и Делъм Торд, вземете своите първи от останалите. Аз ще пазя.

Двамата воини се ухилиха, скочиха от конете и се хвърлиха между жените да си изберат по една. След малко се скриха в отделни къщи, повели плячката си за ръка.

— Воините ти не са слепи колко готови бяха тия двете — изсумтя жената на вожда.

— Техните бащи или мъже няма да останат доволни от тази готовност — рече Карса. „Уридски жени не биха…“

— Никога няма да го узнаят, главатарю — отвърна жената на вожда. — Освен ако ти не им го кажеш, а каква е вероятността за това? Няма да ти оставят време за подигравки, преди да те убият. Аха, вече разбирам — добави тя, пристъпи по-близо и го изгледа твърдо. — Мислил си, че уридските жени са различни, а сега разбираш, че това е лъжа. Всички мъже са глупци, но ти може би вече не си толкова голям глупак, щом истината се промъква в сърцето ти. Как ти е името, главатарю?

— Много говориш — изръмжа Карса. — Аз съм Карса Орлонг, внукът на Палк…

— Палк?

— Да. — Карса се ухили. — Виждам, че го помниш.

— Дете бях. Но да, знаем го много добре.

— Още е жив и сънят му е спокоен, въпреки проклятията, които сте струпали на името му.

Тя се изсмя.

— Проклятия ли? Няма проклятия. Палк склони глава да ни помоли да мине през земите ни…

— Лъжеш!

Тя го изгледа съсредоточено и вдигна рамене.

— Щом казваш.

Една от жените в къщите извика, ала викът бе повече от страст, отколкото от болка.

Жената на вожда извърна глава.

— Колко от нас ще вземат семето ви, главатарю?

Карса се отпусна.

— Всички. По единайсет пъти всяка.

— А колко дни ще отнеме това? Сигурно ще искате и да ви готвим?

— Дни ли? Разсъждаваш като старица. Ние сме млади. Пък ако се наложи, имаме си кръвно масло.

Очите й се разшириха. Другите зад нея зашепнаха и замърмориха. Жената на вожда се обърна, усмири ги с поглед и отново погледна Карса.

— Никога досега не си използвал кръвно масло за това, нали? Вярно е, ще ти пламнат слабините. Твърд ще си дни наред. Но, главатарю, не знаеш какво ще причини то на нас, жените. Аз знам, защото и аз бях някога млада и глупава. Дори силата на съпруга ми не можа да задържи зъбите ми от гърлото му и той още си носи белезите. Има и още. Това, което ще продължи у вас по-малко от седмица, нас ни мъчи с месеци.

— Тъй че ако ние не избием мъжете ви, щом се върнат, ще го сторите вие — отвърна Карса. — Това ме радва.

— Вие тримата няма да преживеете до заранта.

— Много ще е интересно, не мислиш ли? — усмихна се Карса. — На кого от трима ни първо ще му потрябва. — Обърна се към всички жени. — Съветвам ви да сте по-страстни, за да не сте първите, които ще ни провалят.

Байрот се появи и кимна на Карса.

Жената на вожда въздъхна и махна с ръка на щерка си да излезе напред.

— Не — рече Карса.

Жената спря объркана.

— Но… няма ли да искаш дете от това дете? Първата ти ще получи най-много семе…

— Така е. Ти обаче да не си минала родилната възраст?

След дълго мълчание тя поклати глава и прошепна:

— Карса Орлонг… искаш съпругът ми да те прокълне… кръв ще изгори върху каменните устни на самия Имрот.

— Сигурно. — Карса слезе от коня и пристъпи към нея. — Хайде, заведи ме в къщата си.

Тя се дръпна.

— Къщата на моя съпруг? Главатарю… не, моля те, да изберем друга…

— Къщата на мъжа ти — изръмжа Карса. — Свърших с приказките. Ти също.

Час оставаше до мръкване, а Карса вече водеше към къщата последната от наградите си — щерката на вожда. Не им беше дотрябвало кръвното масло на тримата с Байрот и Делъм. Байрот твърдеше, че това е доказателство за уридското мъжество, макар Карса да подозираше, че честта по-скоро се пада на усърдието и отчаяната изобретателност на ратидските жени. Последните няколко бяха направо безмилостни с тримата воини.

Вкара младата жена в сумрачната къща, тръшна вратата и пусна мандалото. Тя се обърна към него, килнала с любопитство брадичка.

— Мама каза, че си бил удивително нежен.

Той я изгледа. „Като Дейлис е, но и не е. Няма я тъмната жилка у тая. Това е… разлика.“

— Смъквай си дрехите.

Тя бързо се измъкна от кожената риза.

— Ако бях първата, Карса Орлонг, семето ти щеше да хване корен. Такъв е този ден в колелото на времето ми.

— Щеше ли да се гордееш?

Тя замълча, изгледа го стъписано и поклати глава.

— Вие избихте всички наши деца, всички старци. Векове ще изтекат, докато селото ни се съвземе, а може и да не се съвземе. Гневът на воините ни може да ги обърне един срещу друг и срещу нас, жените… ако избягаш.

— Бягство? Лягай там долу, където легна майка ти. Карса Орлонг не се интересува от бягство. — Пристъпи и застана над нея. — Воините ви няма да се върнат. Животът на това село свърши и в много от вас семето на Урид ще хване корен. Идете там, всички, да живеете при моя народ. А ти и майка ти идете в селото, в което съм роден. Чакайте ме. Гледайте децата си, моите деца, като уриди.

— Дръзки са ти претенциите, Карса Орлонг.

Той започна да смъква кожените си дрехи.

— Виждам, не са само претенции. Значи няма да ни трябва кръвно масло.

— Ще си го спестим двамата с теб кръвното масло. За връщането ми.

Очите й се разшириха. Тя се отпусна на постелята и го попита тихо:

— Не искаш ли да знаеш името ми?

— Не — изръмжа той. — Ще те наричам Дейлис.

И не видя срама, залял младото красиво лице. Нито усети чернилката, която вляха думите му в душата й.

В нея, както и в майка й, семето на Карса Орлонг хвана корен.

Късна буря се беше спуснала от планинските висини и бе погълнала звездите. Короните на дърветата се тресяха от вятъра, който ревеше бясно над главите им, но между стволовете цареше странен покой. Проблясваха мълнии, но тътенът на гръмотевицата се бавеше.

Яздиха около час в тъмнина, после намериха стар бивак близо до дирята, оставена от лова. Ратидските воини бяха станали непредпазливи в яростта си, твърде много следи от преминаването си бяха оставили. Делъм прецени, че точно в тази група има дванадесет възрастни и четирима младоци на коне, може би третина от цялата воинска сила на селото. Кучетата им вече се бяха пръснали, обикаляха сами на глутници и нито едно не вървеше с групата, вече преследвана от уридите.

Карса беше доволен. Осите бяха излезли от гнездото си, ала хвърчаха слепи.

Ядоха от вече позавонялото мечешко, после Байрот отново разви мечешкия череп и продължи да заплита каишки, този път около челюстите — стягаше ги здраво между зъбите. Оставените да висят краища бяха дълги ръка и половина. Карса разбра какво тъкми Байрот. Често пъти за такова оръжие се влагаха два, че и до три вълчи черепа — само мъж със силата на Байрот можеше да направи същото с черепа на сива мечка.

— Байрот Гилд, това, което правиш, ще вплете ярка нишка в легендата, която изтъкаваме.

— Не ме интересуват легенди, главатарю — изсумтя Байрот. — Но скоро ще се озовем срещу ратиди на коне.

Карса се усмихна в тъмното, без да отвърне нищо.

Надолу по склона лъхна тих вятър и Делъм изведнъж вдигна глава и прошепна:

— Надушвам мокра козина.

Карса извади меча си и го сложи на земята.

— Байрот. Стой тука. Делъм, вземи си ножовете — меча го остави. — Стана и махна с ръка. — Води.

— Главатарю — измърмори Делъм. — Глутница е. Бурята я е подкарала. Не са ни надушили, но слухът им е остър.

— Не мислиш ли, че щяха да завият, ако ни бяха чули? — попита Карса.

— Делъм, при тия гръмове и рев нищо не са чули — изсумтя Байрот.

Делъм поклати глава.

— Има високи звуци и ниски звуци, Байрот Гилд, и всеки от тях си върви по свое течение. — Обърна се към Карса. — На въпроса ти, главатарю, отговорът е този: сигурно не, ако не са сигурни дали сме уриди, или ратиди.

Карса се ухили.

— Още по-добре. Заведи ме при тях, Делъм Торд. Отдавна го мисля това за ратидските псета. Заведи ме при тях и си дръж ножовете подръка.

Хавок и другите два коня бяха вдигнали глави и гледаха нагоре по склона, наострили уши.

След миг колебание Делъм сви рамене, присви се и тръгна през дърветата. Карса го последва.

Двайсетина крачки нагоре склонът стана по-стръмен. Нямаше пътека, нападалите дървета затрудняваха и забавяха крачките им, но пък дебелият влажен мъх правеше придвижването на двамата воини на Теблор съвсем безшумно. Излязоха на равна полянка, около петнайсет крачки широка и десет в дълбочина, с висока напукана канара от другата страна. Няколко дървета се бяха облегнали на скалата, посивели и изсъхнали. Делъм ги огледа и понечи да тръгне към запълнения от сипей процеп в левия край, през който беше минавал дивеч, но Карса го хвана за ръката и се наведе към него.

— Колко напред са?

— Петдесет удара на сърцето. Още имаме време да се изкатерим…

— Не. Заставаме тук. Вземи издатината вдясно и си приготви ножовете.

Делъм го погледна объркано, но направи каквото му казаха. Издатината беше тесен корниз по средата на скалата. След няколко мига младият воин се озова там.

Карса тръгна към пътеката на дивеча. Отгоре беше паднал изсъхнал бор и той го бутна силно. Дървото не помръдна. Карса бързо се качи на него, опря стъпала в клоните и се завъртя към равното; пътеката на дивеча бе на ръка разстояние вляво, дънерът и канарата бяха зад гърба му.

Зачака. От позицията си не можеше да види Делъм, освен ако не се наведеше напред, което като нищо можеше да наруши равновесието на дървото и то да го понесе надолу с оглушително и сигурно фатално търкаляне. Тъй че трябваше да разчита, че Делъм ще схване намерението му и ще направи каквото трябва в подходящия момент.

По сипея затрополиха камъни.

Кучетата слизаха.

Водачът на глутницата нямаше да е първи. Най-вероятно втори, на безопасни една-две крачки зад съгледвача.

Първото псе се свлече покрай позицията на Карса сред порой от камъни, клони и пръст, инерцията го отнесе на пет-шест крачки долу на равното и то спря и вдигна муцуна да подуши въздуха. С настръхнала козина, запристъпва предпазливо към ръба на равното.

Друго куче заслиза по пътеката, по-едър звяр; трошлякът, който смъкваше, беше повече. Щом нашарената му с белези глава и рамене се показаха, Карса разбра, че е водачът на глутницата.

Животното стигна на равното.

Точно когато съгледвачът започна да обръща глава.

Карса скочи.

Сграбчи водача за врата, смъкна го долу, извъртя го на гръб; лявата му ръка го стисна за гърлото, дясната хвана здраво ритащите предни крака точно над лапите.

Кучето се замята отчаяно, но Карса го държеше здраво.

Още кучета се изсипаха от процепа, после се пръснаха настрана, обзети от внезапна тревога и объркване.

Ръмженето на водача премина в жално квичене.

Свирепите зъби се бяха впили в китката на Карса, но той успя да измести задавящата хватка по-нависоко под челюстта на кучето. Животното се загърчи, но вече беше загубило и двамата го знаеха.

Както и останалите от глутницата.

Най-сетне Карса вдигна глава да огледа обкръжилите го псета. И щом вдигна глава, всички отстъпиха назад. Всички освен едно. Млад рунтав мъжкар, който се приведе ниско и запристъпва напред.

Два от ножовете на Делъм изсвистяха и се забиха в звяра — един в гърлото, друг в дясното му рамо. Другите от глутницата се отдръпнаха още.

Водачът им беше замрял под Карса. Оголил зъби, воинът бавно се наведе, докато бузата му не опря в челюстта на псето. И зашепна в ухото на звяра:

— Чу ли смъртния му вик, приятелю? Беше твоят съперник. Трябва да си доволен, нали? Сега ти и глутницата ти сте мои. — Докато говореше, тихо и успокояващо, бавно отпусна хватката си на гърлото на кучето. След миг се отпусна назад, премести тежестта си встрани, издърпа съвсем ръката си и пусна краката на псето.

Звярът бавно се надигна.

Карса се изправи, пристъпи до кучето и се усмихна, като видя, че е подвило опашка.

Делъм слезе от издатината и се приближи.

— Главатарю, свидетел съм на това. — И си прибра ножовете.

— Делъм Торд, ти си и свидетел, и участник. Ножовете ти излетяха навреме.

— Съперникът на водача видя своя миг.

— И ти го разбра.

— Вече имаме глутница, която да се бие за нас.

— Да, Делъм Торд.

— Ще тръгна пред вас при Байрот. Конете трябва да се успокоят.

— Ще ти дадем малко време.

При ръба на равното Делъм спря и погледна през рамо към Карса.

— Вече не се боя от ратидите, Карса Орлонг. Нито от сунидите. Вече вярвам, че Уругал наистина върви с теб в това пътуване.

— Щом е тъй, знай следното, Делъм Торд. Не ми стига да бъда герой сред уридите. Един ден всички Теблор ще коленичат пред мен. Нашето пътуване до чуждите земи е само оглед на врага, пред който един ден ще се изправим. Твърде дълго спа народът ни.

— Карса Орлонг, не се съмнявам в теб.

Усмивката на Карса беше хладна.

— Но някога се съмняваше.

Делъм само сви рамене, обърна се и закрачи надолу по склона. Карса огледа нахапаната си китка, после погледна кучето в краката си и се засмя.

— Вкусът на кръвта ми е в устата ти, звяр. Уругал вече тича да сграбчи сърцето ти, тъй че двамата с теб сме свързани. Хайде, тръгни до мен. Наричам те Захапката.

В глутницата имаше единайсет големи псета и три недорасли. Застъпваха едно след друго след Карса и Захапката, и оставиха падналия си брат — неоспорим владетел на полянката под канарата. Докато дойдат мухите.

Към обед тримата уридски воини и глутницата се спуснаха още по на югоизток в земите на ратидите. Ловната група, по чиито дири вървяха, явно беше обзета от отчаяние, за да стигне толкова далече. Също така беше явно, че воините пред тях бяха отбягвали други села в района. Проточилият им се толкова дълго провал се беше превърнал в позор, който ги терзаеше.

Карса беше малко разочарован от това, но се утешаваше с мисълта, че разказът за подвизите им ще се разчуе и пътят им на връщане през територията на ратидите ще е много по-опасна и по-интересна задача.

Делъм прецени, че ловът е на не повече от една трета ден пред тях. Бяха забавили скоростта си, пращаха ездачи от двете страни да търсят следа — каквато не съществуваше. Карса обаче не можеше да си позволи злорадство от това. В края на краищата от селото на ратидите имаше други две групи. Те вероятно се движеха пеш и бяха по-предпазливи, оставяха малко следи и се движеха крадешком. Във всеки момент можеха да пресекат дирята на уридите.

Глутницата тичаше откъм вятъра — кучетата подскачаха с лекота покрай конете. Байрот само беше поклатил глава, като чу разказа на Делъм за подвига на Карса. Но — любопитно — не каза нищо за амбициите му.

Стигнаха дъното на долината — място, затрупано с камънак между брези, черен смърч, трепетлика и елша. През мъха и гниещите пънове бавно течеше вода и образуваше езерца и вирове с неизвестна дълбочина между канарите и нападалите дървета. Тримата спътници забавиха ход, докато си пробираха предпазливо пътя навътре в леса.

Излязоха на първата покрита с кал дървена пътека, която ратидите бяха построили преди много време и все още я поддържаха, макар и немарливо — острата трева, израсла между стволовете, го показваше. Посоката й устройваше уридските воини, тъй че те слязоха от конете и ги поведоха по издигнатия над мочурището път.

Пътеката скърцаше и се огъваше под тежестта на тримата мъже, конете и псетата.

— По-добре ще е да се разпръснем и да продължим пеш — каза Байрот.

Карса се наведе и огледа грубо одяланите трупи.

— Дървото е здраво.

— Но коловете са в тинята, главатарю.

— Не е тиня. В кожа са увити, Байрот Гилд.

— Карса Орлонг е прав — каза Делъм и се метна на коня си. — Пътят може да се клати, но кръстосаните греди отдолу няма да му позволят да се огъне. Яздим в средата, един по един.

— Нямаше смисъл изобщо да тръгваме на поход, ако ще пълзим като охлюви — каза Карса.

— Рискът е, че могат да ни видят много по-лесно, главатарю — възрази Байрот.

— Но пък ще се движим много по-бързо.

— Както кажеш, Карса Орлонг. — Байрот се намръщи.

Продължиха в бавен тръс по средата на пътеката. Делъм водеше. Глутницата ги следваше. От двете им страни се редяха изсъхнали брези с почернели клони, отрупани с гъсеници. Ниският храсталак — трепетлика, елша и бряст — бе на височината на гърдите им: тръпнещ килим от прашни зелени листа. В далечината се мяркаха и по-високи черни смърчове, повечето изсъхнали.

— Старата река се връща — подхвърли Делъм. — Гората потъва.

— Тази долина стига до други — изсумтя Карса. — И всички водят на север, чак до Буридския процеп. Палк е бил там със стареите на Теблор преди шейсет години. Ледената река, запълваща Процепа, умряла изведнъж и почнала да се топи.

— Така и не научихме какво са открили там стареите на всички племена — обади се Байрот зад Карса. — Нито дали са намерили онова, което са търсили.

— Не знаех да са търсили нещо — изхъмка Делъм. — За смъртта на ледената река се чу в сто долини, дори и в нашата. Дали не са отишли до Процепа само за да разберат какво е станало?

Карса сви рамене.

— Палк ми е разправял за безчет зверове, останали замръзнали в леда безчет столетия. Виждали се между натрошените блокове. Козина и гниеща плът. Небето било черно от врани и планински лешояди. И слонова кост имало, но била толкова натрошена, че не ставала за нищо. Черно сърце имала реката, така поне показвала смъртта й, но каквото и да се криело в това сърце, или било изчезнало, или било унищожено. Имало и следи от древна битка. Кости на деца. Каменни оръжия, всичките потрошени.

— Това не съм го… — почна Байрот и изведнъж млъкна.

Пътеката, която досега беше отеквала само от стъпките им, изведнъж затътна с по-дълбок, отсечен ритъм.

Псетата от глутницата се озъбиха в безмълвно предупреждение. Карса се извърна рязко и видя на двеста крачки назад десетина ратидски воини-пешаци. Бяха вдигнали оръжията си в мълчалива закана.

Но тропотът на копита… Той отново погледна напред и видя шестима ездачи да се показват иззад завоя. Във въздуха проехтяха бойни викове.

— Дай път! — изрева Байрот и препусна покрай Карса, подмина и Делъм. Мечешкият череп литна във въздуха, каишките се изпънаха и Байрот го завъртя с две ръце. Черепът глухо забръмча и конят се понесе напред.

Ратидските конници препуснаха напред. Яздеха по двама, понтонът беше тесен и не можеха да нападнат вкупом.

Щом се приближиха на двайсетина крачки, Байрот метна черепа.

Когато използваха вълчи черепи, целта бе да се оплетат или счупят краката на конете. Но сега Байрот се беше прицелил по-високо. Черепът удари коня отдясно с такава сила, че му счупи гърдите. От носа и устата на животното бликна кръв, то рухна и блъсна животното до себе си — не силно, но достатъчно, за да го накара да се дръпне в паника и да падне от понтона. Краката му изпращяха и ратидът излетя над главата му.

Ездачът на първия кон рухна върху понтона с кършещ костите трясък и копитата на жребеца на Байрот направиха главата му на кървава каша.

Падна още един кон, налетял с дивашко цвилене в ритащото обезумяло животно, преградило понтона, и атаката спря.

Байрот нададе уридския боен вик, препусна в галоп и прескочи първия паднал кон. Ратидският воин зад него тъкмо се надигаше и едва успя да се дръпне от меча на Байрот.

Делъм вече беше до приятеля си. Два ножа изсвистяха покрай дясното рамо на Байрот. Чу се трясък, щом тежкият меч на ратида блокира единия, а след него — хриплив стон, когато вторият се заби в гърлото му.

Останаха двама врагове, по един за Делъм и Байрот, тъй че двубоите можеше да започнат.

Щом видя резултата от щурма на Байрот, Карса обърна коня си, вдигна меча над главата на Хавок и препусна назад по дървената пътека, към пешаците.

Осем възрастни и четирима младоци.

Водачът им изрева и младите скочиха в мочурището. На големите им трябваше място. Като видя явната увереност, с която се престроиха в обърнато „V“, с готови за бой оръжия, Карса се изсмя.

Искаха да влезе в центъра на „чувала“ — тактика, която щеше да осигури бясна скорост за Хавок, но също така щеше да изложи и него, и ездача му на удари отстрани. Скоростта значеше много в предстоящия сблъсък. Очакванията на ратидите съвпадаха напълно с намерението на атакуващия… стига атакуващият да беше някой друг, а не Карса Орлонг.

— Уругал! — изрева той и почти коленичи на гърба на Хавок. — Гледай!

Изпъна меча напред над главата на коня и прикова поглед в ратидския воин най-вдясно от себе си.

Хавок го разбра и отскочи встрани миг преди сблъсъка; копитата му зачаткаха по самия ръб на понтона.

Ратидът успя да направи крачка назад и размаха двуръчния меч над главата си, за да посече муцуната му.

Карса отби удара, изви се и протегна десния си крак напред, а левия прибра назад. Хавок се завъртя и се хвърли към центъра на понтона.

„Чувалът“ се срина и всички ратидски воини се озоваха от лявата страна на Карса.

Хавок го понесе косо през понтона. Викът на Карса отекна пронизително и той започна да сече, мечът му удряше оръжия, забиваше се в плът и кости. Хавок пак се завъртя и изрита със задните крака. Един ратид изхвърча от понтона със счупени ребра.

И тогава дойде глутницата. Настръхналите озъбени зверове се хвърлиха срещу ратидските воини — при атаката на Карса повечето бяха обърнали гръб на озверелите псета. Писъци изпълниха въздуха.

Карса обърна Хавок и отново се хвърли в кипналата гмеж. Двама ратиди бяха успели с бой да се измъкнат от псетата, кръв плискаше от мечовете им; и отстъпваха по гредите.

Карса изрева и препусна към тях.

И видя стъписан как скочиха във водата.

— Жалки страхливци! Виждам! Младоците ви виждат! Проклетите псета виждат!

Двамата изплуваха, без оръжия. Затътриха се през тресавището.

Делъм и Байрот се върнаха, скочиха от конете и мечовете им заиграха с безумната ярост на оцелелите псета, късащи и ръфащи падналите ратиди.

Карса отведе Хавок настрана, без да откъсва очи от бягащите воини и четиримата младоци с тях.

— Виждам! Вижда Уругал!

Захапката — черно-сивата му козина едва се виждаше под петната кръв — застана задъхан до Хавок. Трепереше, но рани нямаше. Карса погледна през рамо и видя, че са останали още четири кучета. Пето, кучка, изгубила преден крак, куцукаше сред кървавия кръг.

— Делъм, вържи й крака. После ще го обгорим.

— Каква полза от трикрако куче, главатарю? — попита Байрот задъхано.

— Дори едно трикрако псе има уши и нос, Байрот Гилд. Един ден тази кучка ще клечи с посивяла муцуна пред огнището и ще се тъпче до пръсване. Някой от вас ранен ли е?

— Драскотини. — Байрот сви рамене и се обърна.

— Аз загубих един пръст — отвърна Делъм, докато вадеше ремък да стегне крака на кучката. — Но не е палец. Още мога да въртя меча.

Карса отново погледна бягащите ратиди. Почти се бяха добрали до черните смърчове. Озъби им се за последен път и потупа Хавок по челото.

— Баща ми каза истината, Хавок. Не бях яздил кон като тебе.

Конят вирна ухо, сякаш го разбираше. Карса опря устни до челото му.

— Легенда ставаме двамата с теб. Легенда, Хавок. — Огледа проснатите по понтона тела и се усмихна. — Време е за трофеи, братя мои. Байрот, твоят мечешки череп оцеля ли?

— Така мисля, главатарю.

— Твоят подвиг бе нашата победа, Байрот Гилд.

Едрият мъж се обърна и изгледа Карса с присвити очи.

— Винаги ме изненадваш, Карса Орлонг.

— Както твоята сила мен, Байрот Гилд.

Байрот се поколеба, после кимна.

— Доволен съм, че те следвам, главатарю.

„Винаги си бил доволен, Байрот Гилд. И в това е разликата между нас.“

2.

— Мисля, че последната група от лова се е прибрала — рече Делъм, докато извеждаха конете от дървения понтон.

— Напастта на страха се усилва — изръмжа Карса.

— Отначало помислиха, че само минаваме през земите им — избоботи Байрот. — Че първата ни атака е била само набег. Тъй че ще чакат завръщането ни и сигурно ще призоват воините на други села.

— Това не ме тревожи, Байрот Гилд.

— Знам, Карса Орлонг. Коя част от пътуването ни не си предвидил още? Все пак пред нас има още две ратидски долини. Бих искал да знам. Ще има села — заобикаляме ли ги, или сбираме още трофеи?

— Много ще сме натоварени с толкова трофеи, като стигнем земите на равнинците при Силвърлейк — подхвърли Делъм.

Карса се засмя, но после помисли и каза:

— Байрот Гилд, ще се плъзнем през тези долини като змии в нощта, чак до най-последното село. Все пак искам да привлека след нас ловци в земите на сунидите.

Погледна куцащата след тях кучка. Захапката вървеше до нея и той си помисли, че може да е самката му. Доволен бе от решението си да не я убият.

Леденият въздух потвърждаваше, че се изкачват по-нависоко. Сунидската територия бе още по-високо и отвеждаше до източния край на стръмнината. Палк беше казал, че само един проход пресича стръмнината, белязан от поток, вливащ се в Силвърлейк. Спускането било коварно. Палк го беше нарекъл Прохода на костите.

Пътеката започна да лъкатуши като змия между пропуканите от зимите скални грамади и нападали дървета. Не можеха да видят върха, на шестстотин стръмни крачки нагоре.

Слязоха от конете. Карса вдигна трикраката кучка, нагласи я върху широкия гръб на Хавок и я върза. Конят не възрази дори когато Захапката се приближи и тръгна до него.

Слънцето къпеше склона в златна светлина. Стигнаха на стотина крачки от билото, до широка скална издатина, която сякаш минаваше — през рехава гора от чворести, огънати от ветровете дъбове — покрай цялата долина. Делъм огледа терасата вдясно и каза:

— Виждам някаква пещера. Ей там, зад ония нападали дървета, където скалата се издува.

Байрот кимна и рече:

— Изглежда достатъчно голяма да подслони конете, Карса Орлонг, ако ще почваме да яздим нощем.

— Съгласен.

Делъм поведе по терасата. Захапката затича покрай него, забави пред входа на пещерата, присви се и запристъпва предпазливо напред.

Уридските воини спряха и зачакаха да видят дали псето ще настръхне — сигнал за присъствието на сива мечка или друг хищник. След дълга пауза — Захапката почти лежеше на земята — кучето най-сетне се изправи, хвърли им един поглед и заситни навътре.

Нападалите дървета осигуряваха естествена преграда, скриваща пещерата от долината долу. Част от скалата беше рухнала и грамадата камъни също отчасти затулваше входа.

Байрот започна да разчиства пътеката, за да преведе конете. Делъм и Карса тръгнаха навътре след кучето.

Зад купчината срутили се камъни подът се изравняваше, покрит с килим от сухи листа. Светлината на залязващото слънце нашарваше с жълти петна едната стена и плътните редове всечени в нея глифове. В центъра на пещерата имаше струпани на пирамида камъни.

Захапката не се виждаше никакъв, но кучешките следи прекосяваха пода и се губеха в мрака отзад.

Делъм пристъпи напред, примижа срещу един глиф и каза:

— Този кръвен знак не е ратидски. Нито сунидски.

— Но думите под него са на Теблор — каза Карса.

— Стилът е много… натруфен — намръщи се Делъм.

Карса започна да чете на глас:

— „Аз изведох семействата, що оцеляха. Надолу от горните земи. През скършените жили, що кървяха под слънцето…“ Скършени жили?

— Лед — каза Делъм.

— Който „кърви“ под слънцето, аха. „Бяхме съвсем малко. Кръвта ни бе мътна и щеше да помътнее още. Разбрах нуждата да разбия това, което бе останало. Защото Т’лан Имасс все още бяха близо, разярени и озверели от безжалостното си клане.“ — Карса се навъси. — Т’лан Имасс? Не ги знам тия две думи.

— И аз — отвърна Делъм. — Някое вражеско племе навярно. Продължи да четеш, Карса Орлонг. Твоето око е по-бързо от моето.

— „И тъй, откъснах мъж от жена. Дете от родител. Брат от сестра. Нови семейства създадох и ги отпратих. Всяко в различна посока. Провъзгласих Законите на изолацията, както ни бяха дадени от Икариум, когото бяхме подслонили веднъж и чието сърце се изпълни със скръб, като гледаше какво е останало от нас. Законите на изолацията щяха да са нашето спасение, да прочистят кръвта и да укрепят чедата ни. Към всички, които ще дойдат след нас, и към всички, които ще прочетат тези слова — това е моето оправдание…“

— Тревожат ме тези думи, Карса Орлонг.

Карса му хвърли поглед през рамо.

— Защо? Те нищо не означават за нас. Бълнувания на някакъв си старец. Толкова много думи — да изсече всички тези букви са му трябвали години, а само луд би направил такова нещо. Луд, който се е заровил тук, прогонен от хората си…

Делъм го изгледа с присвити очи.

— Прогонен ли? Може би си прав, главатарю. Чети още — да чуем какво му е оправданието и сами да отсъдим.

Карса сви рамене и пак се обърна към каменната стена.

— „За да оцелеем, трябва да забравим. Тъй ни рече Икариум. Онези неща, които са ни сполетели, онези неща, които ни размекнаха. Трябва да ги изоставим. Трябва да разрушим своите…“ — не я знам тази дума — „… да строшим всеки камък, та да не остане доказателство какво сме били. Трябва да изгорим своята…“ — и тази не я знам — „… и нищо освен пепел да не оставим. Трябва да забравим своята история и да подирим само най-древните си легенди. Легенди, разказващи за време, когато сме живели просто. В горите. С лов, с вадене на риба от реките, с гледане на коне. Когато законите ни са били закони на разбойника, на убиеца, когато всичко се е измервало със замаха на меча. Легенди, мълвящи за кръвни вражди, за убийства и насилия на жени. Трябва да се върнем към онези ужасни времена. Да изолираме кръвните си потоци, да изтъчем нови, по-малки мрежи на родство. Нови нишки трябва да се родят от насилие, че само с насилие те ще са редки и случайни. За да пречистим кръвта си, трябва да забравим всичко, което бяхме, и да преоткрием какво сме били…“

— Тук, долу — каза приклекнал Делъм. — Още по-долу. Чети тук, Карса Орлонг.

— Тъмно е, Делъм Торд, но ще се опитам. А, да. Това са… имена. „Дадох тези нови племенни имена, имена, дадени от моя баща за синовете му.“ Има списък. „Барид, Санид, Фалид, Урад, Гелад, Манид, Ратид и Ланид. Това ще са новите племена…“ Много тъмно стана вече за четене, Делъм Торд… А и нямам желание — добави той, изведнъж смразен. — От паяк са нахапани тези мисли. От треска са изкривени в лъжи.

— Фалид и Ланид са…

Карса се изправи.

— Стига, Делъм Торд.

— Името на Икариум е съхранено в нашите…

— Престани! — изръмжа Карса. — Капка смисъл няма в тези думи!

— Щом казваш, Карса Орлонг.

Захапката се появи откъм някаква още по-тъмна цепнатина.

Делъм я посочи.

— Тялото на онзи, който е издълбал това, лежи вътре.

— Където е допълзял, за да умре — изсмя се презрително Карса. — Да се връщаме при Байрот. Конете може да се подслонят тук. Ние ще спим навън.

Двамата се обърнаха и закрачиха към изхода. Захапката се задържа още миг до купчината камъни. Очите му блестяха в тъмното.

След две нощи тримата спряха конете над долината на Сунид. Планът да подмамят след себе си ратидски преследвачи се бе провалил, защото последните две села, на които се натъкнаха, отдавна бяха изоставени. Пътеките бяха обрасли, а дъждовете бяха отмили въглените от дупките на огнищата и в земята бяха останали само черни, обрамчени с червено кръгове.

А сега нашир и длъж по сунидската долина не се виждаха огньове.

— Избягали са — промълви Байрот.

— Но не от нас — отвърна Делъм. — Сунидските села май са същите като ратидските. Това бягство е старо.

— Къде са се дянали? — изсумтя Байрот.

Карса сви рамене.

— На север има други долини на Сунид. Над десет. И на юг също. Това не ни засяга. Освен че няма да съберем повече трофеи, докато не стигнем Силвърлейк.

Байрот размърда рамене.

— Главатарю, като стигнем Силвърлейк, набегът ни под колелото ли ще е, или под слънцето? Тия пътеки са непознати. Принуждават ни да вървим бавно в тъмното.

— Истина е, Байрот Гилд. Набегът ни ще е денем. Е, да слезем в долината и да си намерим място за бивак.

Когато стигнаха на равното и си намериха удобно място за бивак, звездното колело бе извървяло четвъртина от пътя си. Псетата бяха хванали няколко скални заека и Делъм ги одра и ги набучи на шишове, докато Байрот палеше огън.

Карса се погрижи за конете и се върна при двамата си спътници край огнището. Седяха и мълчаливо чакаха месото да се опече; то цвърчеше и миришеше вкусно — странно непозната след толкова дни сурова храна миризма. Карса едва сега осъзна колко е уморен.

Щом зайците се опекоха, тримата започнаха да ядат, все така мълчаливо.

— Делъм ми каза за думите, написани в пещерата — рече Байрот, когато свършиха.

Карса изгледа Делъм с яд.

— Делъм Торд ти е рекъл неща, които не е трябвало. Онова в пещерата са брътвежи на луд. Нищо повече.

— Премислих ги — настоя Байрот. — И вярвам, че в тези брътвежи се крие истина, Карса Орлонг.

— Нелепа вяра, Байрот Гилд.

— Не мисля така, главатарю. Имената на племената — съгласен съм с Делъм, че между тях има имена на наши племена. „Урад“ е твърде близо до „Урид“, за да е случайно, особено след като други три са непроменени. Вярно, едно от тези племена вече е изчезнало, но дори нашите легенди шептят за времена, когато племената са били повече. А ония думи, които не си знаел, Карса Орлонг? „Големи села“ и „жълта кора“…

— Не тези бяха думите!

— Вярно. Но това е най-близкото, до което стигна Делъм. Карса Орлонг, ръката, изписала онези думи, е била от място и време, когато езикът на Теблор е бил, ако не друго, по-сложен от сега.

Карса се изплю в огъня.

— Байрот Гилд, дори това да е истина, все пак трябва да попитам: каква стойност има тя за нас сега? Да не би да сме паднал народ? Това не е откровение. Всички наши легенди говорят за век на слава, отдавна отминал век, когато сто герои са крачили сред Теблор, герои, пред които дори дядо ми Палк би приличал на момче пред мъже…

Лицето на Делъм, осветено от пламъците на огъня, беше намръщено.

— И точно това ме тревожи, Карса Орлонг — каза той. — Легендите и техните приказки за слава — те описват век не много по-различен от нашия. Да, повече герои. По-велики подвизи. Но същината е една. В начина, по който сме живели. Всъщност често изглежда, че самата цел на тези приказки е да дадат указание. Начин на поведение, правилния начин да бъдеш Теблор.

Байрот кимна.

— А там, в онези думи, изсечени в пещерата, ни е предложено обяснение.

— Описание как можем да сме — добави Делъм. — Не как сме.

— Не е важно това — изръмжа Карса.

— Били сме победен народ — продължи Делъм, все едно че не го чу. — Шепа изгнаници. — Вдигна глава и срещна очите на Карса над огъня. — Колко от нашите братя и сестри, които сме поднасяли на Ликовете в Скалата — колко от тях бяха родени с един или друг недъг? Повече пръсти на ръка или крак, уста без небце, лица без очи. Същото сме го виждали и сред нашите псета и коне, главатарю. Недъзите идат от кръвосмешение. Това е истина. Стареят в пещерата е знаел какво застрашава народа ни, затова е измислил начин да ни раздели, та омърсената ни кръв бавно да се пречисти — и Теблор са го отлъчили като изменник. В пещерата бяхме свидетели на древно престъпление…

— Ние сме паднали — рече Байрот и се изсмя.

Очите на Делъм рязко се извърнаха към него.

— И какво толкова смешно намираш, Байрот Гилд?

— Ако трябва да го обяснявам, Делъм Торд, значи няма смисъл.

Смехът на Байрот смрази Карса.

— Двамата не сте успели да схванете истинското значение на всичко това…

— Значението, за което каза, че го няма ли, Карса Орлонг? — изсумтя Байрот.

— Пред падналите има само едно предизвикателство — продължи Карса. — И то е да се вдигнат отново. Теблор някога са били малко, били са победени. Така да бъде. Вече не сме малко. Нито сме познали поражение оттогава. Кой от равнините дръзва да стъпи в нашите земи? Заявявам: дойде времето да се изправим пред това предизвикателство. Теблор трябва да се вдигнат отново.

— И кой ще ни поведе? — ухили се с насмешка Байрот. — Кой ще обедини племената ни?

— Замълчи — изръмжа Делъм и очите му блеснаха. — Байрот Гилд, от устата ти чувам непристойна завист. С това, което извършихме тримата, с това, което нашият главатар вече постигна… кажи ми, Байрот Гилд, нима все още ни поглъщат сенките на древните герои? Аз казвам — не. Карса Орлонг вече крачи сред онези герои. И ние крачим с него.

Байрот се излегна и изпружи крака до огнището.

— Както кажеш, Делъм Торд. — Треперливата светлина разкри широката му усмивка, насочена уж към пламъците. — „Кой от равнините дръзва да стъпи в нашите земи?“ Карса Орлонг, ние вървим през пуста долина. Опразнена от Теблор, да. Но какво ги е прогонило? Може пък страховитите Теблор отново да са заплашени от поражение.

Дълго никой не проговори. Накрая Делъм хвърли една клонка в огъня и промълви:

— Може пък между сунидите да няма герои.

Байрот се изсмя.

— Да бе. Сред всички Теблор има само трима герои. Ще стигнат ли, как мислиш?

— Трима е по-добре от двама — отсече Карса. — Но ако потрябва, ще стигнат и двама.

— Моля се на Седмината умът ти никога да не познае червея на съмнението, Карса Орлонг.

Карса стисна дръжката на меча.

— А, това ли било. Синът като бащата. Обвиняваш ме в слабостта на Сънъг?

Байрот го изгледа и бавно поклати глава.

— Баща ти не е слаб, Карса Орлонг. Ако тук и сега ще говорим за съмнения, те засягат Палк и неговия геройски набег до Силвърлейк.

Карса скочи и измъкна кръвния меч.

Байрот не помръдна.

— Не виждаш това, което виждам аз — кротко заговори той. — В тебе има скрита сила, Карса Орлонг. В това, че си син на баща си. Преди малко излъгах, като казах, че се моля да не познаеш никога съмнението. Точно за обратното се моля, главатарю. Моля се съмнението да те споходи, да те закали с мъдростта си. Героите от нашите легенди, Карса Орлонг, са били ужасни, били са чудовища, защото им е била чужда несигурността.

— Изправи се пред мен, Байрот Гилд, защото не мога да те убия, докато мечът ти не е изваден.

— Няма, Карса Орлонг. Ти не си мой враг.

Делъм загреба пръст с шепи и я пусна върху огъня между двамата.

— Късно е. И може би е така, както предполага Байрот — че не сме толкова сами в тази долина, колкото вярвахме. Най-малкото може да има съгледвачи на отсрещния скат. Главатарю, тази нощ имаше само думи. Да оставим леенето на кръв за истинските си врагове.

Карса остана прав. Гледаше гневно Байрот Гилд.

— Думи — изръмжа той. — Да. За думите, които изрече Байрот Гилд, трябва да се извини.

— Аз, Байрот Гилд, моля за прошка за думите си. Е, Карса Орлонг, ще прибереш ли вече меча си?

— Предупреден си — рече Карса. — Следващия път няма да се смиря така лесно.

— Предупреден съм.

Сунидското село беше затънало в трева и млади дръвчета. Пътеките почти се бяха скрили сред трънаците, но тук-там между каменните основи на кръглите домове се виждаха следи от пожари и насилие.

Делъм слезе от коня си и заровичка из развалините. Само след няколко мига намери първите кости.

— Набег — изсумтя Байрот. — Не са оставили оцелели.

Делъм се изправи: държеше счупена стрела.

— Мъже от низините. Сунидите не държат много кучета, иначе нямаше да ги сварят неподготвени.

— Сега започваме ние — рече Карса. — Не набег, а война. Тръгваме за Силвърлейк не като уриди, а като Теблор. И ще нанасяме мъст. — Слезе, извади от торбата си четири корави парчета кожа и започна да ги стяга на краката на Хавок, за да го опази от тръните. Другите двама воини последваха примера му.

— Води ни, главатарю — каза Делъм, щом свърши и се метна на коня си.

Карса вдигна трикраката кучка и я постави отново на гърба на Хавок. После го яхна и погледна Байрот.

Плещестият воин също се метна на коня си. Лицето му беше свъсено.

— Води ни, главатарю.

— Ще яздим толкова бързо, колкото позволява земята — рече Карса и намести трикракото псе върху бедрата си. — Щом излезем от тази долина, тръгваме на север, после отново на изток. До утре вечер трябва да сме близо до Прохода на костите, най-южния път, който ще ни отведе до Силвърлейк.

— А ако по пътя се натъкнем на хора от равнините?

— Тогава, Байрот Гилд, ще започнем да събираме трофеи. Но не трябва да допускаме никой да избяга. Нападенията ни над всяка ферма трябва да са пълна изненада, та да не избягат децата.

Заобиколиха селото и навлязоха в гората. Храстите под дърветата бяха по-рехави, което им позволяваше да продължат в лек галоп. Скоро пътеката се закатери по склона. По здрач стигнаха билото и дръпнаха юздите на запотените коне.

На север и изток хоризонтът представляваше нащърбена черта от планини с върхове, покрити със сняг, и реки от бяло, проснали се по склоновете. Точно пред тях, след стръмния пропад от триста или повече стъпки, се простираше широко, обрасло с гора дефиле.

— Не виждам огньове — каза Делъм, след като огледа загърнатата в сянка долина.

— Трябва да заобиколим този ръб на север — каза Карса. — Няма пътеки, които минават през скалата.

— Конете трябва да си починат — рече Делъм. — Но тук на високото ще се виждаме, главатарю.

— Ще ги водим тогава — отвърна Карса и слезе.

Смъкна трикраката кучка на земята и Захапката се примъкна до нея. Карса хвана юздата на Хавок.

Пътеката продължаваше трийсетина крачки покрай скалния ръб, след което леко се спускаше надолу — достатъчно, за да се скрие очертанието на фигурите им на фона на небето.

Продължиха, докато звездният кръг не измина една пета от пътя си, и намериха оградена с високи скали падина, където да си направят бивака. Делъм се залови да приготви яденето, докато Байрот изтърка конете.

Карса взе Захапката и самката му и тръгна да огледа пътя напред. Дотук единствените пътеки, които срещаха, бяха от планински кози и диви овце. Той знаеше, че напред и надолу има река, носеща оттичащите се води от северните склонове на планините, врязала тесен проход в скалите.

Двете кучета изведнъж се подплашиха и се блъснаха в краката му — отскочиха от някаква тъмна дупка вляво. Карса посегна да успокои Захапката и усети, че песът трепери. Извади меча си и подуши въздуха, но не можа да помирише нищо опасно, нито се чу някакъв звук откъм загърнатата в мрак скална ниша — а беше достатъчно близо, за да чуе дишането, ако някой се криеше вътре.

Пристъпи предпазливо напред.

На каменния под лежеше масивна плоча, с не повече от лакът празно място от трите й страни, където се издигаха скалните стени. Повърхността й беше необработена, но от самия камък като че ли струеше смътна сива светлина. Карса се приближи още малко, после бавно се наведе и се взря в неподвижната ръка, която стърчеше изпод едната страна на плочата. Беше мършава, но цяла, кожата беше добила млечно синкавозелен цвят; ноктите бяха изпочупени, пръстите — с полепнал по тях бял прах.

Всичко в обсега на ръката беше изподрано с жлебове, врязани дълбоко в камъка, докъдето можеха да стигнат пръстите, в хаотични, безредни шарки.

Ръката не беше нито на теблор, нито на човек от равнините, а с големина някъде по средата. Костите изпъкваха, пръстите бяха тесни, дълги и като че ли с прекалено много стави.

Нещо от присъствието му — може би дъхът му, щом се наведе да я огледа — бе усетено, защото ръката изведнъж се сви, потръпна и се отпусна с изпънати пръсти върху камъка. И сега Карса видя непогрешимите белези, че в миналото животни са нападали тази ръка — планински вълци и още по-свирепи зверове. Беше дъвкана, драскана и хапана, но както изглеждаше — така и не беше пострадала. Ръката отново потръпна и пак се отпусна.

Карса чу зад себе си стъпки и се обърна. Делъм и Байрот идваха с извадени оръжия.

— Кучетата се върнаха изплашени — избоботи Байрот.

— Какво намери, главатарю? — прошепна Делъм.

— Демон — отвърна Карса. — Затиснат за цяла вечност под камъка. Още е жив.

— Форкассала.

— Много истина има в легендите ни, изглежда.

Байрот го подмина и се приближи до плочата. Наведе се към ръката, огледа я, после се изправи и се върна при двамата.

— Форкассала. Демонът на планините — Оня, що търсеше мир.

— Във времената на Войните на духа, когато старите ни богове все още са били млади — рече Делъм. — Какво помниш от това сказание, Карса Орлонг? То е толкова кратко, само накъсани парчетии. Самите стареи признават, че повечето от него е изгубено отдавна, преди да се пробудят Седмината.

— Парчетии — съгласи се Карса. — Войните на духа са били две или три нашествия и не са имали почти нищо общо с Теблор. Чужди богове и демони. Битките им разтърсвали планините, а сетне останала само една сила…

— Икариум се споменава единствено в това сказание — прекъсна го Делъм. — Карса Орлонг, може Т’лан Имасс — споменатите в пещерата на онзи старей — да са участвали във Войните на духа и да са били победителите… а сетне са си отишли и не са се върнали. Може би тъкмо Войните на духа са разбили нашия народ.

Погледът на Байрот остана прикован в плочата. Изведнъж той промълви:

— Демонът трябва да се освободи.

Карса и Делъм се обърнаха към него, онемели от думите му.

— Нищо не казвайте, преди да съм свършил — продължи Байрот. — За Форкассала е казано, че дошъл на мястото на Войните на духа в стремежа си да постигне мир между враждуващите. Това е едно от парчетата на сказанието. Заради този негов стремеж демонът бил унищожен. Това е друго парче. Икариум също се е стремял да спре войната, но пристигнал твърде късно, а победителите са знаели, че не могат да го победят, тъй че не се и опитали. Трето парче. Делъм Торд, думите в пещерата също говореха за Икариум, нали?

— Да, Байрот Гилд. Икариум дал на Теблор законите, осигурили оцеляването ни.

— Все пак, ако са могли, Т’лан Имасс щяха и него да затиснат с камък.

Карса се обърна и пристъпи към плочата. Сиянието й глъхнеше на места, подсказваше, че магията е древна, че силата, вложена в нея, бавно се изчерпва. Стареите на Теблор правеха магия, ала много рядко. След пробуждането на Ликовете чародейството се явяваше като божие благоволение, в границите на съня или транса. Старите легенди разправяха за злокобни магии, правени наяве, за гибелни оръжия, закалени с проклятия, ала Карса подозираше, че всичко това са само измислици, за да се втъкат повече ярки цветове в сказанията. Той се намръщи и каза:

— Не я разбирам тази магия.

Байрот и Делъм застанаха до него. Ръката продължаваше да лежи отпусната, неподвижна.

— Дали демонът може да чува думите ни? — каза Делъм.

— И да може, защо трябва да ни разбира? — изсумтя Байрот. — Ония долу говорят на друга реч. Демоните също трябва да си имат своя.

— Все пак е дошъл да сключва мир…

— Не може да ни чуе — увери ги Карса. — Може само да усеща присъствието на някого… или нещо.

Байрот сви рамене и приклекна до плочата. Посегна, поколеба се, след това опря длан в камъка.

— Нито е горещ, нито студен. Тая магия не е за нас.

— Значи не е за да пази, само да съхрани — предположи Делъм.

— Тримата би трябвало да можем да вдигнем плочата.

Карса го изгледа.

— Какво искаш да пробудиш, Байрот Гилд?

Байрот го погледна и присви очи. После лицето му се отпусна и той се усмихна.

— Носител на мир?

— Няма полза от мир.

— Мир трябва да има между Теблор. Инак никога не ще се обединят.

Карса килна глава да премисли думите на Байрот.

— Тоя демон може да е полудял — измърмори Делъм. — От колко ли време стои затиснат под тоя камък?

— Трима сме — рече Байрот.

— Но този демон е от време, когато сме били надвити, и ако ония Т’лан Имасс са го затиснали, направили са го, защото не са могли да го убият. Байрот Гилд, може да излезе, че тримата сме едно нищо пред това същество.

— Ще сме спечелили благодарността му.

— Треската на лудостта не познава приятели.

Двамата воини погледнаха Карса.

— Не можем да знаем ума на един демон — рече той. — Но едно нещо можем да видим, и то е как все още се стреми да се защити. Тази единствена ръка го е предпазвала от какви ли не зверове. Виждам в това настойчивост, свързана с цел.

— Търпението на безсмъртен. — Байрот кимна. — Виждам същото като теб, Карса Орлонг.

Карса се обърна към Делъм.

— Делъм Торд, все още ли храниш съмнения?

— Да, главатарю. Но ще ти дам силата си, защото виждам решимост в очите ти. Тъй да бъде.

Без повече думи, тримата уриди се наредиха от едната страна на каменната плоча, клекнаха и изпънаха ръце да хванат ръба.

— На четвъртия дъх — заповяда Карса.

Камъкът се повдигна със стържещ звук и облак прах. Напрегнаха се, обърнаха го и той избумтя в скалната стена.

Демонът беше затиснат на една страна. Огромната тежест на плочата би трябвало да е разместила кости и премазала мускули, но се оказа, че не е могла да надвие съществото. За хиляди и хиляди години то бе успяло да изрови груба, неравна яма за половината от странно издълженото си тяло. Ръката, затисната под тялото, беше изровила място най-напред за себе си, после бавно беше направила жлебове за едното бедро и едното рамо. Двете боси стъпала също бяха направили нещо подобно. Прах покриваше фигурата като тъмносив саван. Застоялият въздух, който се вдигна от ямата, видимо се завихри, натежал от странна, напомняща за насекоми воня.

Тримата воини стояха и гледаха демона.

Съществото все още не се беше раздвижило, ала при все това виждаха колко странно е. Издължени крайници с повече стави, кожата — изпъната и бледа като лунна светлина. Водопад синьо-черна коса се спускаше от обърнатата по очи към пода глава като тънки корени, образуващи плетеница върху каменния под. Демонът беше гол. И женски.

Крайниците се сгърчиха.

Байрот пристъпи напред и заговори с тих, утешителен глас:

— Ти си свободен, демоне. Ние сме Теблор, от племето Урид. Ако желаеш, сме решили да ти помогнем. Кажи ни какво искаш.

Крайниците бяха спрели гърча си и вече само потръпваха. Ръката, която бе стояла цяла вечност в мрак, се измъкна изпод тялото и заопипва плоския каменен под. Върховете на пръстите закъсаха кичури коса — те се разпадаха на прах. После ръката спря и замря като другата. По врата и раменете се изопнаха мускули, по ръцете също, и демонът се надигна с бавни, отсечени напъни. Заскуба черните, разпадащи се на прах кичури, докато не се откри темето — гладко и бяло.

Байрот пристъпи да помогне, но Карса изпъна ръка и го спря.

— Не, Байрот Гилд. Предостатъчно натиск е познала. Не мисля, че иска да бъде докосвана за дълго време, може би завинаги.

Байрот прикова свъсен поглед в Карса, но после въздъхна и рече:

— Карса Орлонг, чувам мъдрост в думите ти. За стотен път ме изненадваш — не, не исках да те обидя. На път съм да изпитам възхита — забрави острите ми думи.

Карса сви рамене и се обърна към демона.

— Сега можем само да чакаме. Познава ли жажда един демон? Глад? Гърлото й не е вкусило вода от поколения, стомахът е забравил за какво служи, дробовете не са вдишвали пълно, откак е била затисната с плочата. Добре поне, че е нощ, защото слънцето можеше да е като огън за очите й…

И спря, защото демонът, изправен на ръце и колене, вдигна глава. Едва сега можаха да видят лицето й.

По кожата, лъскава като мрамор, нямаше ни една бръчка; широкото чело лъщеше над огромни, тъмни като полунощ очи, които изглеждаха сухи и плоски, като оникс под пластове прах. Високи скули, пресъхнала и покрита с кристалчета уста.

Жената бавно клекна, после се напрегна да стане.

Трудно беше дори да гледат, но се насилиха да не й помогнат.

Тя като че ли го забеляза и едната страна на устата й леко се кривна нагоре.

Това едничко трепване преобрази лицето й и Карса усети как изтупка сърцето му. „Надсмива се на собственото си окаяно състояние. И това е първото й чувство, след като е освободена. Смут, но и иронията съзира в това. Чуй ме, Уругал Втъкани, ще накарам онези, които са я затворили, да съжалят за деянието си, ако те или потомците им все още живеят. Тези Т’лан Имасс — те ме превърнаха в свой враг. Аз, Карса Орлонг, така се заклевам.“

Делъм донесе мях с вода — стъпките му се забавиха, като видя, че жената се изправя.

Беше мършава, с ъгловато тяло. Гърдите й бяха високи и раздалечени, гръдната кост изпъкваше. Ребрата й сякаш бяха повече от обичайното. На ръст бе не по-висока от дете.

Видя меха в ръцете на Делъм, но не посегна към него, а се обърна и се вторачи в мястото, където беше лежала.

Ако не се броеше повдигането и отпускането на гърдите й от дишането, бе съвсем неподвижна.

— Ти ли си Форкассала? — попита Байрот.

Тя го погледна, отново с полуусмивка.

— Ние сме Теблор — продължи Байрот, при което усмивката й леко се разшири: според Карса със странен привкус на насмешка, като че ли знаеше кои са и какви са.

— Разбира ни — каза той.

Делъм пристъпи към нея с меха. Тя го погледна и поклати глава.

Прахта като че ли се беше махнала от очите й и устните й като че ли вече бяха малко по-пълни.

— Съвзема се — каза Карса.

— Свобода само й е трябвала — каза Байрот.

— Както изсъхналият от слънцето лишей омеква нощем — рече Карса. — Жаждата й се утолява само от въздуха…

Тя рязко се обърна към него и тялото й се стегна.

— Ако съм те обидил…

Преди да успее да си поеме дъх, вече се бе нахвърлила върху него. Пет съкрушителни удара и той се намери проснат на гръб, а коравият каменен под бръмчеше, все едно че е легнал в гнездо на огнени мравки. В дробовете му нямаше въздух. Болка кънтеше в тялото му. Не можеше да помръдне.

Чу бойния вик на Делъм — прекъснат от приглушено хриптене, — после още едно тяло тупна на пода. Байрот извика от другата страна:

— Форкассала! Стой! Остави го…

Карса примига да махне сълзите в очите си. Лицето й се надвеси над неговото. Приближи се още, очите й вече блестяха като черни езера, устните й бяха пълни и почти пурпурни на звездната светлина. Зашепна му дрезгаво на езика на Теблор:

— Няма да те оставят, нали? Тези нявгашни мои врагове. Май не им стига да им потроша кокалите. — Нещо в очите й изведнъж омекна. — Видът ви заслужава по-добро. — Лицето й бавно се отдръпна. — Ще трябва да чакам. Да чакам и да видя какво ще стане от теб, преди да реша дали да ти донеса своя вечен мир.

— Форкассала! — обади се Байрот. Гласът му отекна в пещерата.

Тя се изправи и се обърна с невероятна плавност.

— Толкова сте паднали! Да изкривите така името на моя вид, да не говорим за собственото ви. Аз съм Форкрул Ассаил, което значи Връхлитащите. Млад воин, не демон. Наречена съм Покой, Носителката на мир, и ви предупреждавам, страстта да нося това име е много силна у мен в този миг, тъй че махни ръката си от това оръжие.

— Но ние те освободихме — извика Байрот. — А ти нападна Карса и Делъм!

Тя се изсмя.

— Икариум и проклетите Т’лан Имасс няма да са доволни, че развалихте работата им. Но пък Икариум сигурно не помни, че го е направил, а Т’лан Имасс са далече. Е, втори шанс няма да им дам. Но познавам благодарността, воине, и ви казвам ето какво. Карса е избран. Ако ти кажа дори и малкото, което предусещам за висшето му предназначение, ще поискаш да го убиеш. Но ти казвам, че без полза ще е това, защото ония, които го използват, просто ще изберат друг. Бъди до приятеля си. Пази го. Ще дойде време и той ще промени света. И дойде ли това време, аз ще съм там. За да донеса мир. Когато дойде този миг, спри да го браниш. Отстъпи, както го стори сега.

Карса вдиша и изохка. Прилоша му и той се извърна на една страна и повърна. Закашля се и чу стъпките на отдалечаващата се Форкрул Ассаил — жената, наречена Покой.

Миг след това Байрот коленичи до него.

— Делъм пострада лошо, главатарю. Главата му е пукната. Карса Орлонг, съжалявам, че освободихме това… това същество. Делъм имаше съмнения. И все пак той…

Карса се закашля, изплю, надви вълната от болка, изправи се и измърмори:

— Не можеше да знаеш, Байрот Гилд. — И изтри сълзите от очите си.

— Не извадих оръжието си, главатарю. Не се опитах да те защитя като Делъм Торд…

— С което поне един от нас остана читав — изръмжа Карса и се затътри към Делъм. Младият воин беше отхвърлен до стената като че ли с един-единствен удар. На челото му се виждаха четири дълбоки кръстосани отпечатъка, кожата беше разцепена, от спуканата кост струеше жълтеникава течност. „Нейните пръсти.“ Очите на Делъм бяха широко отворени, но замъглени. Лицето му беше отпуснато, сякаш никаква мисъл не можеше да му придаде изражение.

Байрот се наведе.

— Виж, течността е бистра. Мисъл-кръв е това. Няма да може да се освети с такава рана.

— Няма — промълви Карса. — Никой, изгубил толкова мисъл-кръв, не е издържал.

— Вината е моя.

— Не. Делъм сгреши, Байрот Гилд. Мене убиха ли ме? Форкассала реши да не ме убива. Делъм трябваше да постъпи като теб — да не прави нищо.

Байрот потръпна.

— Тя ти говори, Карса Орлонг. Чух, че ти шепнеше. Какво ти каза?

— Почти нищо не разбрах. Освен че мирът, който носи, е смърт.

— Легендите ни са се изопачили с времето.

— Така е, Байрот Гилд. Хайде, трябва да превържем раните на Делъм. Мисълта-кръв ще се сбере в превръзките и ще засъхне, ще се съсири и ще затвори дупките. Може би няма да изтече толкова много и той ще успее поне донякъде да се върне при нас.

Двамата тръгнаха към бивака. Завариха кучетата скупчени — трепереха. През средата на поляната се виждаха дирите на Покой. Водеха на юг.

Виеше леден вятър. Карса Орлонг седеше, опрял гръб на скалната стена, и гледаше как Делъм Торд обикаля на четири крака сред кучетата. Посягаше да ги придърпа към себе си, да ги погали и да ги гушне. Тихи, монотонни звуци излизаха от устата му, усмивка бе застинала на половината му лице — невкочанената половина.

Кучетата бяха ловци. Понасяха ласките с отчаяни изражения, преминаващи понякога в свирепо тихо ръмжене, подсилвано от предупредително озъбване… към което Делъм Торд оставаше безразличен.

Захапката лежеше в нозете на Карса и следеше със сънени очи пълзенето на Делъм сред глутницата.

Почти цял ден беше потрябвал на Делъм Торд, за да се върне поне толкова при тях — пътуване, в което се бе изгубило много от Делъм воина. Още един ден беше изтекъл, докато Карса и Байрот чакаха да видят дали ще се върне още от него, поне колкото да докара светлина в очите му, достатъчно, за да го дари със способността отново да погледне приятелите си. Ала промяна нямаше. Той изобщо не ги виждаше. Виждаше само кучетата.

Байрот беше отишъл на лов, но докато денят се точеше, Карса усети, че е решил да се махне от бивака по други причини. Освобождаването на демона им беше отнело Делъм и думите на самия Байрот бяха най-горчивата цена. Карса малко разбираше от такива чувства, от тази потребност да се самоуязвиш с подобно наказание. Грешката си беше на Делъм, с това, че извади меча си срещу демона. Натъртените ребра на Карса свидетелстваха за бойната сила на Форкрул Ассаил — беше нападнала с впечатляваща скорост, по-бързо от всичко, което Карса бе виждал. Тримата бяха като деца пред нея. Делъм трябваше да го разбере веднага, трябваше да си задържи ръката, както бе направил Байрот.

Но се беше оказал глупав и ето, че сега пълзеше между псетата. Ликовете в Скалата не изпитваха жал към глупави воини — защо да го прави Карса Орлонг тогава? Угаждаше си Байрот Гилд, сладки нектари си правеше от съжалението, жалостта и угризението и обикаляше като пиян, измъчен и унил.

Карса губеше търпение. Трябваше да продължат. Ако нещо можеше да върне Делъм Торд при него самия, това щеше да е битката, свирепата жажда за кръв, яростта, раздираща душата, за да я пробуди.

По пътеката се чуха стъпки и за миг Захапката обърна глава натам.

Беше Байрот Гилд — носеше дива коза на рамо. Спря да погледне Делъм Торд, после пусна козата — копитата й изчаткаха на камъните. Извади ножа си и клекна до нея.

— Още един ден загубихме — каза Карса.

— Дивечът е малко — отвърна Байрот, докато разпаряше корема на козата.

Кучетата се наредиха в полукръг в очакване на пая си и Делъм се дотътри и си намери място между тях. Байрот започна да им подхвърля плувналите в кръв вътрешности. Но никое от кучетата не помръдна.

Карса потупа Захапката и той стана и тръгна напред, трикраката му самка го последва.

Захапката подуши късовете и се спря на черния дроб, а самката му си избра сърцето. Двамата се изнизаха настрана с плячката си. Чак тогава другите се струпаха над останалото и почнаха да ръмжат и да се дърлят. Делъм се заборичка за белия дроб с едно от псетата и му изръмжа заканително. То се дръпна и той отнесе дроба настрана и го заръфа.

Захапката стана и притича при него. Делъм изхлипа жално, пусна дроба и се сви с глава, наведена доземи. Захапката пооблиза кръвта от белия дроб и се върна при трикраката кучка.

— Глутницата на Захапката стана с един повече — изсумтя Карса. Отговор не последва и той погледна Байрот, който зяпаше с ужас приятеля им. — Виждаш ли усмивката му, Байрот Гилд? Делъм Торд е щастлив, а това значи, че няма да се върне. За какво му е?

Байрот погледна кървавите си ръце и ножа, лъснал червен на гаснещата светлина.

— Не изпитваш ли скръб, главатарю? — попита шепнешком.

— Не. Не е умрял.

— По-добре да беше! — сопна се Байрот.

— Тогава го убий.

В очите на Байрот блесна омраза.

— Какво ти каза тя, Карса Орлонг?

Карса се намръщи на неочаквания въпрос, после сви рамене.

— Прокле ме заради невежеството ми. Думи, които не можаха да ме наранят, защото бях безразличен към всичко, което изговори.

Байрот присви очи.

— Шегуваш се с това, което стана? Главатарю, ти не ме водиш повече. Няма да ти пазя гърба в тази твоя проклета война. Твърде много загубихме…

— Слабост има у теб, Байрот Гилд. Знам го открай време. От години го знам. Не си по-различен от това, в което се превърна Делъм, и точно тази истина те гложди толкова. Нима наистина вярваше, че всички ще се върнем от този път без рани? Нима си мислил, че сме неуязвими?

— Значи наистина мислиш…

Грубият смях на Карса го прекъсна.

— Ти си глупак, Байрот Гилд. Как успяхме да стигнем толкова далече? През земите на ратиди и суниди? През битките, които водихме? Победата ни не е дар на Седмината. Успехът бе изсечен от умението ни в боравенето с мечовете и от моето водачество. Ала ти виждаше у мен само перчене, като у някой младок, неопитен още във воинските неща. Заблуждаваше се и това ти даваше утешение. Ти не ме превъзхождаш, Байрот Гилд. В нищо.

Байрот Гилд го гледаше, кървавите му ръце трепереха.

— А сега, ако искаш да оцелееш — изръмжа Карса. — Да останеш жив. Да преживееш мен. Ако го искаш, съветвам те да се научиш отново да цениш ползата да си втори. Животът ти е в ръцете на твоя водач. Следвай ме до победа, Байрот Гилд, или се дръпни като страхливец от пътя ми. Тъй или инак, ще разкажа историята ни с верни думи. Е, кое от двете избираш?

Като див пожар лумнаха чувствата по широкото, пребледняло лице на Байрот и той вдиша хрипливо.

— Аз водя тази глутница — тихо каза Карса. — И никой друг. Предизвикваш ли ме?

Байрот бавно се смъкна на земята и седна, премести ножа в другата си ръка и гневът в погледа му стихна. Не го гледаше вече на кръв.

— Любовници сме от дълго време с Дейлис — каза Байрот. — Ти не знаеше нищо, а ние се смеехме на непохватните ти опити да я ухажваш. Всеки ден ни се пречкаше, пълен с дръзки слова, все ме предизвикваше, винаги се стремеше да ме унизиш в очите й. Но вътрешно ти се смеехме двамата с Дейлис, а нощите прекарвахме в прегръдките си. Карса Орлонг, може да се окажеш единственият, който ще се върне в селото ни — всъщност убеден съм, че ще се постараеш да стане така, тъй че животът ми все едно, че вече е свършил, но не от това се боя. А че когато се върнеш в селото, главатарю, ще направиш Дейлис своя жена. Но една истина ще остане с теб до края на дните ти и тя е: за Дейлис не аз бях втори — ти ще си вторият. И нищо не може да промени това.

Карса бавно оголи зъби.

— Дейлис? Моя жена? Не мисля. По-скоро ще я изоблича пред племето. Че е лягала с мъж, който не й е съпруг. Ще бъде отлъчена и тогава ще я взема — за робиня…

Байрот се хвърли към него и ножът му блесна в тъмното. С гръб към каменната стена, Карса можа само да се претърколи встрани и не му остана време да скочи, преди Байрот да го стисне за врата. Острието се стрелна нагоре към гърлото му.

И тогава псетата се хвърлиха върху тях, заблъскаха ги, ръмжаха, зъбите им се впиваха през кожените дрехи.

Байрот изкрещя, залитна и пусна Карса.

Захапката беше забил зъбите си в бедрото на Байрот, други псета налитаха и търсеха място да се вкопчат в него.

— Куш! — изрева Карса.

Кучетата трепнаха уплашени, пуснаха Байрот и се заотдръпваха с ръмжене. Докато се надигаше, Карса видя присвития отстрани Делъм. Лицето му се бе изкривило в дива усмивка, очите му блестяха, ръцете му висяха почти доземи и посягаха да се вкопчат в нищото. После погледът му подмина Делъм и той се вкочани. Изшътка и псетата онемяха.

Байрот се надигна на четири крака.

Карса посочи.

По пътеката примигваше светлина от факли. На стотина крачки, но се приближаваше.

Забравил за Байрот, Карса извади меча си и тръгна към светлината. Ако бяха суниди, приближаващите се проявяваха безгрижие и той реши да го направи фатално за тях. Но по-вероятно бяха хора от равнината. Докато се придвижваше от една сянка към друга по пътеката, видя, че факлите са поне седем — значи идваше доста голяма група. Успя да чуе и гласове — объркания език на народа от низините.

Байрот застана до него. Беше извадил меча си. Кръв капеше от раните по ръцете му, стичаше се по бедрото му. Карса го изгледа навъсено и му махна да остане назад.

Байрот се отдръпна намръщен.

Мъжете от равнината стигнаха до завоя на пътеката, при доскорошния затвор на демона. Светлината на факлите играеше по високите каменни стени. Гласовете се усилиха, възбудени и тревожни.

Карса се плъзна безшумно напред. Видя девет души — бяха се струпали и оглеждаха празната вече яма на демона. Двама бяха добре въоръжени и с шлемове, стискаха тежки арбалети и на кръстовете им висяха дълги мечове. Стояха на входа на пещерата и наблюдаваха пътеката. До тях имаше четирима, облечени в халати със землист цвят; косата им беше сплетена на плитки, преметнати отпред на гърдите. Никой от четиримата не носеше оръжие.

Останалите трима приличаха на съгледвачи — бяха с кожени дрехи и носеха къси лъкове и ловджийски ножове. Челата им бяха татуирани с родови символи. Тъкмо един от тях като че ли беше водачът им, защото говореше твърдо, все едно че им заповядваше. Другите двама съгледвачи се бяха навели над дупката и я оглеждаха.

Двамата стражи бяха в светлия кръг, съвсем слепи за околната тъмнина. Не изглеждаха особено бдителни.

Карса стисна здраво кръвния меч в двете си ръце, без да откъсва очи от най-близкия.

И връхлетя.

Главата на първата му жертва отхвърча от раменете, швирна кръв. Стремглавият му устрем го отнесе до мястото, на което допреди миг стоеше другият страж, но воинът от равнината вече го нямаше там. Теблорът изруга, извъртя се и се хвърли към тримата съгледвачи.

Те вече се бяха пръснали. Черните железни остриета изсъскаха от ножниците.

Карса се изсмя. Полянката беше тясна и единствената възможност да се измъкнат беше през трупа му.

Един от съгледвачите извика нещо и затича напред.

Дървеният меч на Карса го посече, разцепи жили и кост. Воинът от равнината изкрещя, теблорът подмина рухващото тяло и изтръгна меча си.

Другите двама се бяха отдръпнали един от друг и го нападнаха отстрани. Без да обръща внимание на единия, чийто ловен нож прониза кожената му броня и се заби в ребрата му, Карса отби атаката на другия и с дивашки смях пръсна черепа му с меча си. Обратният замах посече другия съгледвач, той отхвърча назад и се блъсна в каменната стена.

Четиримата в халатите стояха невъзмутимо. Бяха се скупчили един до друг — и замълвиха тихо и монотонно.

Въздухът около тях заискри странно, сетне изведнъж блъвнаха пламъци и огънят се понесе към него, за да го погълне.

Закипя яростно като хиляда ноктести ръце, дращеше и дереше тялото, лицето, очите му.

Карса се присви и закрачи през него.

Огънят се пръсна, пламъците се разлетяха в нощния въздух. Карса изръмжа да надделее болката и продължи напред.

На лицата на четиримата, допреди миг спокойни и самоуверени, се изписа изумление, което премина в ужас, щом мечът му засвистя.

Загинаха също толкова лесно като другите и след няколко мига теблорът стоеше между гърчещи се тела, а кръвта лъщеше тъмна по острието на меча. По земята се търкаляха факли и мятаха треперлива светлина по каменните стени.

Байрот Гилд се появи на входа.

— Вторият пазач избяга по пътеката, главатарю. Кучетата го гонят.

— Карса Орлонг, ти изби първите деца — изсумтя Карса. — Трофеите са твои.

Карса се пресегна, ръката му се вкопчи в халата на тялото, лежащо в нозете му. Вдигна го без усилие във въздуха и огледа хилавите крайници и малката глава с чудатите плитки. Лицето бе набръчкано като на теблор, преживял стотици и стотици години — и в същото време с черти като на новородено.

— Пищяха като бебета — каза Байрот Гилд. — Приказките са верни значи. Тези от равнината наистина са като деца.

— Но и не са — отвърна Карса, загледан в старото, вкочанено в смъртта лице.

— Умряха лесно.

— Да. — Карса пусна жертвата си и тялото се свлече на пода. — Байрот Гилд, това са нашите врагове. Ще ме следваш ли като твой главатар?

— За тази война — да — отвърна Байрот. — Карса Орлонг, повече няма да говорим за… нашето село. Това, което е между нас, трябва да изчака, докато се върнем.

— Така да бъде.

Две кучета от глутницата не се върнаха и в походката на Захапката и останалите нямаше и намек за гордост от победа, когато се дотътриха призори в бивака. Изненадващо, стражът беше успял някак да избяга. Делъм Торд, прегърнал самката на Захапката — както бяха през цялата нощ, — изскимтя.

Байрот премести торбите с храна и зоб на коня на Делъм — той бе загубил умението си да язди и щеше да тича с кучетата.

Когато бяха готови за тръгване, Байрот рече:

— Стражът може да е от Силвърлейк. Ще ги предупреди, че идваме.

— Ще го хванем — изръмжа Карса, наведен над поредния труп. Нанизваше трофеите си на една каишка. — Ако е продължил да бяга през нощта, ще е уморен. Ако не, ще е наблизо.

Карса се изправи, огледа още веднъж дългия наниз с отрязани уши и езици и дребните обезобразени тела пред себе си, после уви каишката около врата си.

Метна се на гърба на Хавок и хвана юздата.

Глутницата на Захапката пое напред да огледа пътя. Делъм тичаше с кучетата, вдигнал трикракото псе до гърдите си.

Някъде към пладне се натъкнаха на следите на самотния воин от равнината, на трийсетина крачки след труповете на двете липсващи псета — с по една желязна стрела, забита в тях. Малко по-нататък видяха захвърлена желязна броня. Беглецът се беше отървал от тежестта й.

— Умно е детето — отбеляза Байрот Гилд. — Ще ни чуе, преди да сме го видели, и ще се приготви за засада. — Хвърли навъсен поглед към Делъм — Още кучета ще умрат.

Карса поклати глава.

— Няма да ни направи засада. Това ще го убие и той го знае. Догоним ли го, ще се опита да се скрие. Криенето е единствената му надежда. Горе по чукарите, а после ще сме го подминали и няма да успее да стигне до Силвърлейк преди нас.

— Няма ли да го гоним? — попита изненадано Байрот.

— Не. Продължаваме към Прохода на костите.

— Но тогава той ще върви по дирите ни. Главатарю, един дебнещ зад гърба ни враг…

— Дете. Тези стрелички могат да убият псе, но за нас, теблорите, са като вейки. Дори само бронята ни ще спре тия пръчици…

— За да убие в нощта две кучета, значи има остро око, Карса Орлонг. Ще се цели там, където бронята не ни покрива.

Карса само сви рамене.

Продължиха нагоре. Пътеката се разширяваше, скалните грамади ставаха все по-високи. Оставяха левга след левга зад себе си в бърз тръс. Късно следобед се озоваха сред облаци сива мъгла и чуха напред грохот.

Карса дръпна юздата, слезе и тръгна между скупчилите се псета.

Ръбът беше стръмен. Реката беше прорязала жлеб с дълбочина хиляда разтега и повече в скалния склон надолу през нещо като тераса, до загърнатото в мъгли дъно на клисурата. Десетина тънки като нишки водопади се спускаха от двете страни на жлеба и се изливаха в скалното корито долу. Всичко пред очите му беше сбъркано, осъзна Карса. Реката, прорязала пътя си към низините, беше съвсем не на мястото си. Още по-странно, водопадите се изливаха от двете страни през цепнатините на различни нива, все едно че двата склона на планината бяха пълни с вода.

— Карса Орлонг! — Байрот трябваше да вика, за да надмогне грохота. — Някой… някой древен бог може би… е разсякъл планината на две. Този жлеб не е издълбан от вода. Не, все едно изсечен от гигантска брадва. И раната… кърви.

Карса се огледа, без да отвръща на думите му. Точно вдясно по скалния склон се спускаше лъкатушеща пътека, стръмна и покрита с лъснали от влага сипеи.

— Това ли е пътят ни надолу? — Байрот пристъпи до Карса и се вторачи изумен в главатаря. — Не можем! Това ще се срине под краката ни! Под копитата на конете!

Карса се наведе и изтръгна една скала от земята. Хвърли я надолу по пътеката. Там където падна, шистите се раздвижиха, затрепериха и се хлъзнаха надолу в усилваща се лавина, която догони отскачащия камък и изчезна в мъглите.

И разкри широки груби стъпала.

Изцяло от кости.

— Точно както каза Палк — промълви Карса и се обърна към Байрот. — Хайде. Пътят ни чака.

Байрот свъси вежди.

— Спор няма, Карса Орлонг. Под нозете ни ще се открие истина.

Карса се намръщи.

— Това е единственият път надолу от планината. Нищо друго няма, Байрот Гилд.

Воинът сви рамене.

— Както кажеш, главатарю.

Заслизаха. Карса водеше.

На големина костите бяха като на хора от равнините, ала по-тежки и по-здрави, станали на камък от времето. Тук-там се мяркаха еленови рога и бивни, а също и изваяни изкусно шлемове от черепите на едри зверове. Цяла армия беше избита тук, а след това от костите бяха съградени тези злокобни стъпала. Мъглите ги бяха покрили с влага, но всяко стъпало беше здраво и леко извито назад, за да намали риска от подхлъзване. Скоростта на двамата воини на Теблор се забавяше само от предпазливото стъпване на конете.

Каменната лавина, предизвикана от Карса, като че ли беше разчистила пътя чак до каменната тераса, където реката се събираше, преди да се хвърли в долината. Воините се спуснаха още хиляда крачки. Грохотът на водата отляво се усилваше, отекваше все по-гръмко в назъбените скали отдясно. С всяка стъпка сумракът около тях се сгъстяваше.

Над терасата властваше бледа призрачна светлина, накъсана от непроницаеми пелени мъгла. Костите се изравниха в нещо като под, изникващ от скалната стена, за да продължи под реката, която вече тътнеше, гигантска и чудовищна, на двайсетина крачки вляво от двамата.

Конете трябваше да отдъхнат. Карса погледа тръгналия към реката Байрот, после се обърна към Делъм, който се беше свил сред разтрепераните кучета. Смътното сияние, излъчващо се от костите, сякаш носеше със себе си неестествено мразовито дихание. Гледката бе някак странно безцветна, мъртва. Дори неизмеримата мощ на стичащата се вода изглеждаше безжизнена.

Байрот се върна.

— Главатарю, тези кости… Продължават под водата до другия бряг. На дълбочина почти колкото ръста ми, докъдето можах да видя. Десетки хиляди са умрели, за да се направи това. Десетки пъти по десетки хиляди. Цялото корито…

— Достатъчно отдъхнахме, Байрот Гилд. Отгоре се свличат камъни — или стражът се спуска, или ще има ново свлачище, за да зарови онова, което открихме. Много такива свлачища трябва да има, защото тия от равнините са се изкачили оттук, а това е било само преди няколко дни. Но ние заварихме склона отново заровен.

На лицето на Байрот се изписа тревога и той хвърли поглед през рамо към плоските камъчета, хлъзгащи се от пътеката над тях. Бяха повече, отколкото допреди миг.

Поведоха конете към ръба на терасата. Склонът бе твърде стръмен, за да задържи свлачище, стъпалата се виеха надолу, докъдето стигаше поглед. Конете се запънаха.

— Много ще сме уязвими по този път, Карса Орлонг.

— Бяхме уязвими по целия път дотук, Байрот Гилд. Онзи зад нас вече изтърва най-добрата си възможност. Точно затова съм убеден, че сме го задминали и че камъните, които сега падат отгоре, предвещават поредното свлачище и нищо друго.

И Карса поведе Хавок надолу.

След трийсетина крачки чуха отгоре смътен тътен, по-дълбок от рева на реката. Към тях се понесе порой камъни, ала мина встрани. Последва го дъжд от кал.

Продължаваха все надолу и надолу, докато умората не се просмука в крайниците им. Мъглите като че ли оредяха, но може би беше само защото очите им привикваха към сумрака. Колелата на слънцето и звездите минаваха над тях невидими и невиждащи. Единствените средства, с които можеха да измерят времето, бяха гладът и умората. Спиране нямаше да има, докато спускането не свършеше. Карса беше изгубил броя на завоите надолу и надолу — онова, което приличаше на хиляда крачки, се оказа много повече. Реката до тях все така ревеше в облаците мъгла, скриващи долината под тях и небето над главите им. Светът се беше стеснил до безкрайните костени стъпала под кожените им обуща.

Стигнаха до още една тераса и костите изчезнаха под мляскаща под нозете им кал и туфи яркозелена трева. Земята беше осеяна с нападали клони, обрасли с мъх. Мъглите скриваха всичко.

Най-сетне изведоха конете на равно и те замятаха глави. Делъм и псетата се скупчиха встрани, мокри и разтреперани.

— Смутен съм, главатарю — каза Байрот.

Карса се намръщи. Краката му трепереха и не можеше да го скрие.

— Защо, Байрот Гилд? Приключихме. Спуснахме се по Прохода на костите.

— Така си е. — Байрот се окашля. — Но скоро пак ще трябва да дойдем тук. Да се катерим нагоре.

Карса кимна замислено.

— Мислил съм за това, Байрот Гилд. Низините възвиват около нашето плато. Има и други проходи, право на юг от нашите уридски земи… трябва да има, инак народът от равнините никога нямаше да се появи между нас. Пътят ни обратно ще ни отведе покрай масива, на запад, и ще ги намерим тия скрити проходи.

— През територии на равнинците през цялото време! Та ние сме само двама, Карса Орлонг! Набег срещу някоя ферма до Силвърлейк е едно, но да поведем война с цяло племе е безумие! Ще ни гонят и преследват по целия път… невъзможно е!

— Ще ни гонят и преследват? — Карса се изсмя. — Какво ново има в това? Хайде, Байрот Гилд, трябва да стигнем някъде на сухо, по-далече от тази река. Ей там, наляво, виждам върхове на дървета. Ще напалим огън. Ще си спомним какво е да се сгрееш и коремът ти да е пълен.

Склонът, заровен под мъхове, лишеи и тучна черна пръст, ги изведе до гора от стари секвои и кедри. Небето отгоре се оголваше на сини кръпки, сред които тук-там проблясваха лъчите на слънцето. След като навлязоха в гората, мъглата изтъня до влажна пелена. Замириса на гнило дърво. Продължиха още петдесетина крачки и излязоха на огряна от слънцето поляна, с рухнал на земята кедър. В златистия въздух танцуваха пеперуди. Под грамадната плетеница на корените се виждаше скалата, в която бе расло дървото. Камъните бяха сухи, затоплени от слънцето.

Карса започна да развързва торбите с храна, а Байрот се зае да събере сухи клони от падналия кедър. Делъм си намери обрасло с мъх място, затоплено от слънцето, и се сгуши да подремне. Карса помисли дали да не му смъкне влажните дрехи, но като видя как останалите от глутницата се скупчиха около него, сви рамене и продължи да разтоварва конете.

Скоро дрехите им висяха на корените до огъня. Двамата воини седяха голи на камъка и студът бавно напускаше мускулите и кокалите им.

— В другия край на тази долина реката се разширява и оформя плоско корито, преди да стигне езерото — заговори Карса. — Страната, на която сме, е южната. Близо до устието има скална издатина, която ще скрие гледката ни вдясно. Веднага след нея, на южния бряг на езерото, има ферма на хора от равнината. Много сме близо дотам, Байрот Гилд.

Воинът разкърши рамене.

— Кажи ми, че ще нападнем денем, главатарю. Много я намразих тази тъмнина. Проходът на костите съсухри сърцето ми.

— Денем ще е, Байрот Гилд. — Карса реши да пренебрегне последните думи на Байрот, защото от тях нещо в душата му потръпна и остави горчив вкус в устата му. — Децата ще се трудят по нивите и няма да могат да стигнат навреме до твърдината на къщата. Ще ги връхлетим и ще познаят ужас и отчаяние.

— Това ми харесва, главатарю.

Гората от секвои и кедри загръщаше цялата долина — нямаше никакви поляни и сечища. Малко дивеч се намираше под гъстия дървесен покров и дните отминаваха в сивкав полумрак. Запасите на двамата теблори бързо се стапяха, конете измършавяваха от оскъдната паша синкави листа, мъх и горчиви лози, кучетата се примиряваха с глог и горски буболечки.

На четвъртия ден към обед долината се стесни и се принудиха да продължат още по-близо до реката. Вървенето през гъстия лес, далече от единствената пътека покрай речния бряг, им беше гарантирало, че ще останат незабелязани, но сега най-сетне се приближаваха към Силвърлейк.

На свечеряване стигнаха до устието. Звездното колело се пробуждаше в небето над тях. По пътеката покрай осеяния с канари бряг личаха следи от скорошно преминаване. Водеха на северозапад, но нямаше знаци, които да говорят, че някой се е върнал обратно. Въздухът беше хладен. Широка ивица пясък и чакъл оформяше отрупан с наноси остров там, където реката се вливаше в езерото. Над водата бяха надвиснали пелени мъгла и далечните езерни брегове на север и изток едва се виждаха. Планините се спускаха ниско, сякаш коленичеха пред разлюлените от вятъра вълни.

Карса и Байрот спряха за почивка. Тази нощ огън нямаше да се пали.

— Онези дири — заговори Байрот. — Те са на воините от равнината, дето ги изби. Какво ли искаха да направят в пещерата, дето беше затворен демонът?

Карса сви пренебрежително рамене.

— Сигурно са искали да го освободят.

— Едва ли, Карса Орлонг. Чародейството, с което те нападнаха, имаше божествен аспект. Мисля, че бяха дошли да почетат демона, или навярно душата му може да се извлича от тялото, като е с Ликовете. За равнинния народ пещерата сигурно е прорицалище, дори обиталище на техния бог.

Карса изгледа продължително спътника си и рече:

— Отрова има в думите ти, Байрот Гилд. Демонът не беше бог. Беше затворник под камъка. Ликовете в Скалата са истински богове. Сравнение не може да се прави.

Веждите на Байрот се вдигнаха.

— Аз не правя сравнение, Карса Орлонг. Равнинците са глупави същества, а Теблор не са. Тия от низината са деца и са податливи на самозаблуда. Защо да не го почитат онзи демон? Кажи ми, усети ли живо присъствие в магията, когато те удари?

Карса помисли.

— Имаше… нещо. Драскаше, съскаше и плюеше. Отблъснах го и то избяга. Тъй че не беше силата на демона.

— Не беше, защото тя се махна. Може да са почитали камъка, който я беше затиснал — в него също имаше магия.

— Но не жива, Байрот Гилд. Не хващам дирята на мислите ти и тези безсмислени думи взеха да ми омръзват.

— Мисля, че кокалите в Прохода на костите са на народа, който е затворил демона — настоя Байрот. — И точно това ме тревожи, Карса Орлонг, защото костите бяха също като на равнинните хора — по-здрави, да, но все пак като на деца. Всъщност равнинното племе може да са потомци на онзи древен народ.

— Какво от това? — Карса стана. — Не искам да слушам повече. Сега единствената ни задача е да си починем, да станем по изгрев-слънце и да си приготвим оръжията. Утре избиваме деца.

Тръгна към конете, вързани под дърветата. Делъм седеше сред кучетата, прегърнал трикраката самка на Захапката. Едната му ръка я галеше унесено по главата. Карса го погледа малко, въздъхна и се обърна да си приготви постелята.

Ромонът на реката беше единственият звук. Звездното колело се търкаляше по небето. Някъде през нощта вятърът смени посоката си и донесе миризма на дим и добитък, а също и далечен кучешки лай. Карса лежеше буден на дебелия мъх и се молеше на Уругал дано вятърът призори да не се обърне. Във фермите в равнината винаги имаше кучета — гледаха ги по същата причина като в племето на Теблор: заради острия им слух и чувствителното обоняние, та да известяват бързо за появата на непознати. Но тези щяха да са от равнинната порода — по-дребни от теблорската. Захапката и глутницата му бързо щяха да се справят с тях. И предупреждаване нямаше да има… стига вятърът да не се променеше.

Чу как Байрот стана и тръгна към спящите псета.

Обърна глава и видя, че Байрот е коленичил до Делъм. Кучетата гледаха с любопитство как го гали по челото и страните.

Карса със закъснение осъзна на какво е свидетел. Байрот рисуваше на лицето на Делъм бойната маска — с черно, сиво и бяло, цветовете на Урид. Бойната маска се пазеше за воини, които съзнателно избират смъртта; възвестяваше, че мечът няма повече да се прибере в ножницата. Но беше ритуал, който по традиция се полагаше на състарени воини, избрали да тръгнат в последен набег и по тази начин да избегнат смъртта със слама, полепнала по гърба. Карса се надигна.

И да беше усетил приближаването му, Байрот не го показа с нищо. По широкото му обрулено лице се стичаха сълзи. Делъм лежеше замрял и се взираше в него с широко отворени, немигащи очи.

— Той не разбира, но аз разбирам — изръмжа Карса. — Байрот Гилд, ти позориш всеки уридски воин, който е носил бойната маска.

— Нима, Карса Орлонг? Престарелите воини, тръгнали на последната си битка — нищо славно няма в деянието им, нищо славно няма в тяхната бойна маска. Сляп си, ако си въобразяваш нещо друго. Боята не скрива нищо — отчаянието си остава неприкрито в очите им. Стигнали са до заника на живота си и са открили, че този живот е бил безсмислен. Точно това осъзнаване ги пропъжда от селото, кара ги да подирят бърза смърт. — Байрот приключи с черната боя и се зае с бялата: размаза я с три пръста по широкото чело на Делъм. — Погледни в очите на нашия приятел, Карса Орлонг. Вгледай се внимателно.

— Нищо не виждам — промълви Карса, стъписан от думите на Байрот.

— Делъм вижда същото, главатарю. Взира се в… нищото. Ала за разлика от теб, не извръща очи. За разлика от теб, го вижда с пълно разбиране. Вижда го и е ужасен.

— Говориш безсмислици, Байрот Гилд.

— Не. Двамата с теб сме Теблор. Воини сме. Не можем да предложим утеха на Делъм, затова той се е вкопчил в това псе, в звяра, в чиито очи се чете мъка. Защото сега той търси утеха. Всъщност това е единственото, което търси. Защо му дарявам бойната маска ли? Днес той ще умре, Карса Орлонг, и това може би ще му донесе достатъчна утеха. Моля се на Уругал да е така.

Карса погледна небето и каза:

— Колелото почти се е претърколило. Трябва да се приготвяме.

— Почти приключих, главатарю.

Докато Карса натриваше кръвно масло в острието на дървения си меч, конете се размърдаха. Кучетата вече бяха станали и пристъпваха неспокойно. Байрот привърши с маската на лицето на Делъм и също почна да приготвя оръжията си. Трикраката кучка зарита в ръцете на Делъм, за да се освободи, и той я притисна още по-силно към гърдите си, но тихото ръмжене на Захапката го накара да изхлипа и да я пусне.

Карса нахлузи кожената броня на гърдите, врата и краката на Хавок. Обърна се и видя, че Байрот вече е яхнал коня си. Конят на Делъм също беше с бойна сбруя, но без юзда. Животните трепереха.

— Описанията на дядо ти бяха безпогрешни дотук, главатарю. Кажи ми как изглежда фермата.

— Дървена къща, голяма колкото уридските, с горен етаж под стръмен покрив. Тежки кепенци с отвори за стрелба с лък, здрава, бързо залостваща се врата, всъщност две, отпред и отзад. Има три пристройки. Далечната до къщата прислонява добитъка. Другата е паянтова, а последната е от кирпич и сигурно е била първият им дом, преди да построят дървената къща. На брега на езерото има пристан, с колове за връзване на лодките. Има и оградено място за дребните коне от равнината.

Байрот се беше намръщил.

— Главатарю, колко поколения равнинци са се изредили след набега на Палк?

Карса се метна на гърба на Хавок и сви рамене.

— Колкото — толкова. Готов ли си, Байрот Гилд?

— Води ме, главатарю.

Карса подкара Хавок по пътеката покрай реката. Устието се падаше вляво. От дясната му страна се издигаше висока груба скална грамада, обрасла отгоре с дървета и килната към езерния бряг. Между езерото и скалния масив се извиваше широк бряг, осеян с едри кръгли камъни.

Вятърът не се беше променил. Въздухът миришеше на пушек и тор. Кучетата на фермата мълчаха.

Карса извади меча си и го тикна пред ноздрите на Хавок. Конят вирна глава. От ходом — в тръс по каменистия бряг; езерото им беше отляво, скалната стена се плъзгаше вдясно. Чу зад себе си коня на Байрот: копитата чаткаха по камъните, още по-назад чу ръмженето на кучетата. Конят на Делъм забави ход, за да тича редом с доскорошния си господар.

Щом подминеха скалата, щяха да завият надясно и след няколко мига щяха да връхлетят върху нищо неподозиращите деца във фермата.

От тръс — в галоп.

Скалната скала изчезна и пред тях се ширнаха ниви.

От галоп — в щурм.

Фермата — почернели от сажди и пушек развалини, едва видими през високите редове царевица… и точно зад нея имаше град, проснал се покрай езерния бряг чак до планинското подножие.

Високи каменни сгради, каменни стълбове и дървени кейове, с лодки и кораби, струпани покрай брега. Каменен зид обкръжаваше повечето постройки, висок може би колкото ръста на човек от равнината. Главен път, с врата, с ниски кули с плоски покриви от двете страни. Дим се издигаше на гъста пелена над каменните плочи на покривите.

По кулите имаше стражи.

Десетки, стотици равнинци — повече, отколкото можеше да преброи — хукнаха през полята, щом от града закънтя камбана. Затичаха през редовете царевица, като захвърляха сечивата си.

Байрот ревеше нещо зад Карса. Не беше боен вик. Гласът му беше изпълнен с тревога. Карса не го слушаше — вече се приближаваше към първите селяци. Щеше да помете няколко по пътя си, но нямаше да забави скоростта си. Щеше да остави тези деца на глутницата. Искаше онези в града, свитите страхливо зад вече затварящата се порта, зад жалкия зид.

Мечът изсвистя и първата селяшка глава падна. Хавок скочи и стъпка с копитата си следващото дете — беше женско.

Портата изтътна и се затръшна пред Карса.

Той дръпна Хавок вляво, без да откъсва очи от стената. Стрела от арбалет изсвистя пред очите му и се заби на десетина крачки вдясно. Друга изсвири над главата му.

Кон от равнината не можеше да прескочи тази стена, но Хавок беше почти два пъти по-едър от равнинната порода. Карса го срита и грамадният жребец с лекота преодоля ниския зид.

Предните му копита изтрещяха върху някакъв покрив. Каменните плочи се пръснаха, изпращяха греди, малката постройка се срина, разхвърчаха се пилци. Хавок се олюля, краката му заритаха, намериха опора, след това той се понесе по калната улица.

Пред тях се извиси друга сграда, с каменен зид. Хавок свърна надясно. Пред входа на сградата се появи човешка фигура, с кръгло лице с ококорени очи. Мечът на Карса разцепи черепа на мъжа от равнината и той се завъртя на място, преди краката му да се огънат.

Копитата тътнеха. Хавок понесе Карса по улицата право към портата. До ушите му стигаше шумът от клането по пътя оттатък стената — явно повечето работници по нивите бяха останали извън защитата на крепостната стена. Пазачите бяха успели да пуснат лоста и се бяха разгърнали на ветрило да се бранят. Карса ги връхлетя.

Един железен шлем изпращя, откъсна се от детската глава, все едно че бе захапал дървения меч, и отхвърча настрани. Замахът назад отпра ръката и рамото на друго дете от тялото му. Хавок стъпка трети страж, завъртя се, изрита със задните си крака, за да порази четвърто дете, натресе го в дървената врата, а мечът се завъртя във въздуха.

Дълъг меч — дълъг само колкото нож в очите на Карса — посече бронираното му с кожа бедро, преряза два или три пласта от твърдата кожа и отскочи. Карса натресе ефеса на меча си в лицето на дребосъка от равнината и усети как костта изпука. Ритникът му отпрати детето назад; другите се пръснаха в паника. Карса се изсмя и подкара Хавок напред.

Посече още един страж. Останалите побягнаха презглава.

Нещо се заби в гърба на теблора и за миг разцъфналата болка го жегна. Карса се пресегна, изтръгна желязната пръчка и я захвърли с презрение. Смъкна се от коня, без да откъсва очи от залостената порта. Металните скоби бяха стегнали здраво дебелата греда.

Карса отстъпи три крачки назад, наведе рамо и се засили.

Железните болтове, държащи пантите в каменните зидове, изхвърчаха и портата рухна навън. Кулата вдясно от Карса изскърца и изведнъж хлътна, отвътре се чуха писъци. Каменната стена се заогъва. Карса изруга и отскочи назад. Цялата кула рухна с грохот сред облаци прах.

Байрот се появи на коня си, нишки съсирена кръв изплющяха от острието на кръвния му меч, конят му скочи над руините. След него връхлетяха кучетата и с тях — Делъм и конят му. Устата на Делъм Торд бе оцапана с кръв и Карса стъписан разбра, че воинът е разкъсал нечие гърло като псе — със зъби.

Конските копита пръснаха кал — Байрот дръпна юздите.

Карса се метна на гърба на Хавок и го обърна към улицата.

Приближаваше се каре пиконосци; дългите копия се поклащаха, остриетата проблясваха под утринните лъчи. Все още бяха на трийсет разтега.

От близкия прозорец на горния етаж излетя метална стрела и отскочи от задницата на коня на Байрот. Някъде отвъд стената доехтя тропот на препускащи в галоп коне.

— Изтеглянето ни ще бъде оспорено, главатарю — викна Байрот.

— Изтегляне? — Карса се изсмя и посочи с брадичка настъпващите пиконосци. — Не са повече от трийсет, а деца с дълги копия все пак са си деца, Байрот Гилд. Хайде, да ги разпръснем!

Байрот изруга и развърза костения си боздуган.

— Подкарай пред мен, Карса Орлонг, да не видят какво им готвя.

Карса оголи зъби в свирепа наслада и смуши Хавок. Псетата се развърнаха от двете му страни, Делъм бе най-вдясно от водача.

Пиките пред тях бавно се снишиха на височина на гърдите и карето спря.

Прозорците по горните етажи се отвориха, хора занадничаха да видят какво ще последва.

— Уругал! — изрева Карса и смуши Хавок. — Гледайте!

Чу как Байрот зад него също препусна. Сред грохота на копитата се извиси и друг звук — от въртящия се огромен сив мечи череп.

На десет разтега от чакащите ги пики Байрот ревна, Карса се сниши, изви Хавок вляво и забави бесния му щурм.

Нещо грамадно и съскащо изхвърча покрай него и Карса се извърна, за да види как гигантският боздуган ще удари войнишкото каре.

Ужасен хаос. Три от четирите реда — на земята. Разкъсващи ушите писъци.

И тогава псетата се нахвърлиха върху децата, последвани от коня на Делъм.

Карса обърна Хавок, подкара го срещу разбитото каре до Байрот и двамата навлязоха в гъмжилото. За двайсет удара на сърцето изклаха до крак децата, все още несъборени от псетата, като отбиваха по някоя изпречила се на пътя им пика.

— Главатарю!

Карса измъкна кръвния меч от плътта на последната жертва и се обърна.

Ново каре войници, този път със стрелци с арбалети на двата фланга. Петдесет-шестдесет всичко, в другия край на улицата.

Карса се намръщи и погледна през рамо към портата. Двайсет деца на коне бавно излизаха от прахта, тежко бронирани с плочести брони и плетени ризници. След тях още — пешаци с къси копия, брадви, мечове и копия.

— Води, главатарю! — викна Байрот.

Карса го погледна свирепо.

— Ще те водя, Байрот Гилд! — Обърна Хавок. — По този страничен проход и към брега — ще заобиколим преследвачите си. Кажи ми, Байрот Гилд, стигат ли за теб децата, които избихме?

— Да, Карса Орлонг.

— Тогава след мен!

„Страничният проход“ всъщност беше улица, широка колкото главната, и водеше право към езерото. С жилища, дюкяни и складове от двете страни. По прозорците, праговете и в задънените улички се мяркаха уплашени хора. Теблорските воини препускаха с тътен. Улицата свършваше на двайсет разтега от брега. Пространството до езерото, през което до близкия кей минаваше широк, застлан с талпи път, беше покрито с плавеи, а сред тях се издигаше грамада от избелели кости, от която стърчаха колове с побити на върховете им черепи.

Черепи на теблори.

Порутени колиби и мръсни шатри изпълваха всяко място сред този боклук и от тях се заизсипваха десетки деца с вдигнати оръжия. Парцаливите им дрехи бяха отрупани с теблорски талисмани и скалпове. Гледаха твърдо приближаващите се воини, стиснали в ръце брадви с дълги дръжки, двуръчни мечове и алебарди; други заизпъваха лъкове.

С вик на ужас и гняв, Байрот подкара с все сила коня си срещу безмълвните, готови за бой деца.

Изсвистяха стрели.

Конят на Байрот изцвили, залитна и рухна. Байрот падна, мечът му литна във въздуха и се заби в една колиба. Излетяха още стрели.

Карса свърна рязко настрани, чу как една от стрелите изсъска покрай бедрото му и след миг връхлетя върху първите воини от равнината. Кръвният меч посече обкованата с бронз дръжка на брадва — ударът изтръгна оръжието от ръцете на дребния мъж. С лявата си ръка Карса спря друга секира, замахнала към главата на Хавок. Изтръгна я от мъжа, изхвърли я настрана, след това посегна надолу, стисна равнинеца за гърлото, вдигна го във въздуха и продължи напред. Едно стискане и главата клюмна, а тялото се загърчи и запръска пикня. Карса пусна трупа на земята.

Щурмът на Хавок внезапно спря. Конят изцвили, прободен в хълбока, от устата и ноздрите му швирна кръв.

Хавок залитна, олюля се като пиян и краката му се подгънаха.

Карса изкрещя от ярост и скочи от гърба на издъхващия кон. Меч щръкна пред него да го посрещне, но теблорът го отби и скочи върху три деца; чу как изпращяха кости, докато се претъркулваше през тях.

След миг отново беше на крака, кръвният меч посече лицето на един равнинец и отпра обраслата му с черна брада челюст. Някакво острие се заби дълбоко в гърба на Карса и той се завъртя мигновено, замахна с меча си под изпънатите ръце на нападателя, заби го дълбоко в ребрата и посече гръдната кост.

Дръпна свирепо да изтръгне оръжието си и тялото на издъхващия равнинец се свлече в нозете му.

Обкръжиха го тежки оръжия с теблорски фетиши, навързани по тях — всичките жадни да пият уридска кръв. Повечето си пречеха, но все пак Карса едва смогваше да ги отбие и уби още двама равнинци, докато си пробиваше път с бой.

Откъм мястото, където беше паднал Байрот, се чуха трясъци от друга битка, чуваше се и лаят и ръмженето на псетата.

Допреди миг нападателите бяха мълчали. Сега всички закрещяха на неразбраната си реч. Карса завъртя меча си и ги нападна. Те обаче се пръснаха и той видя полукръг от равнинци с лъкове и арбалети.

Тетивите иззвънтяха.

Болка разкъса шията на Карса, други две стрели пронизаха гърдите му, четвърта се заби в бедрото му. Без да им обръща внимание, главатарят връхлетя в центъра на полумесеца.

Мечът му засече като вихрушка. Децата се обръщаха и бягаха. Рухваха сред фонтани от кръв и издъхваха. Пръскаха се черепи. Карса си отвори път през тях, като остави зад себе си диря от осем трупа, и тогава го догониха. Той се обърна да ги посрещне и се изсмя, щом видя страха по мъничките им мръсни лица.

Те се пръснаха. Захвърляха оръжия, препъваха се и бягаха в паника. Карса ги избиваше, докато в обхвата на кръвния му меч не остана никой. Чак тогава спря — и застина.

Там, където се беше сражавал Байрот, лежаха в кръг седем тела на равнинци, но от воина теблор нямаше и следа. Лаят на псетата продължаваше да кънти по-нататък по улицата и Карса затича натам.

Подмина няколко убити от глутницата, но не видя Захапката сред тях. Бяха избили много равнинци, преди да паднат. Вдигна глава и видя на трийсет крачки по улицата Делъм Торд до падналия му кон, а още по-нататък, на петнайсет крачки — група селяци.

Делъм виеше. От тялото му стърчаха десетина метални и дървени стрели, едно копие се беше забило малко над лявото му бедро. Оставяше зад себе си криволичеща диря от кръв, но продължаваше да се влачи напред… натам, където селяците бяха обкръжили трикраката кучка и я пребиваха със сопи, лопати и мотики.

Делъм плачеше и се влачеше напред, копието стържеше в пръстта и по дръжката му се стичаше кръв.

Карса затича напред. От една уличка изскочи дете и вдигна високо една лопата с дълга дръжка над Делъм.

Карса извика.

Делъм дори не се обърна, вперил очи в мъртвото вече трикрако псе. Лопатата се стовари върху тила му.

Чу се пукот. Лопатата се вдигна и се видяха бели кости и кичури сплъстена от кръв коса.

Делъм рухна.

Убиецът му се обърна към Карса. Старец с беззъба уста, зяпнала във внезапен ужас.

Ударът отгоре го посече до бедрата.

Главатарят изтръгна кръвния меч и се хвърли напред към селяците, струпани около премазания труп на трикраката кучка. Те се пръснаха.

На десет крачки встрани лежеше Захапката, и той оставил кървава диря. Черните му крака дращеха към тялото на самката му. Щом видя Карса, вдигна глава и очите му се впиха в него в безмълвна молба.

Карса изрева, догони две деца и остави гърчещите им се тела проснати на разкаляната улица. Трето дете, въоръжено с ръждясала мотика, пробяга между две от къщите. Теблорът се поколеба, изруга, обърна се и коленичи до Захапката.

Към тях тичаха войници с копия. След тях препускаха трима конници и крещяха заповеди.

Главатарят вдигна Захапката под лявата си мишница.

И се затича да догони селяка с мотиката.

Тесният проход между двете къщи беше затрупан с отпадъци, в другия му край имаше някакви огради. Щом влезе в пътеката между тях, видя бягащия мъж на двайсетина крачки пред себе си. Детето прегази един ров, отнасящ нечистотиите в езерото, и се хвърли сред горичка млади елши — зад тях имаше други постройки, обори или складове.

Карса затича по-бързо и прескочи рова, без да пуска псето. Знаеше, че от друсането го боли много, и за миг помисли дали да не пререже гърлото му.

Детето се шмугна в един обор, без да пуска мотиката.

Карса се наведе и се хвърли през вратата след него. Внезапен сумрак. Животни нямаше; сламата, струпана нависоко, беше стара и влажна. В широкия проход имаше голяма лодка, обърната върху дървени магарета. Вляво видя двойна врата; едното крило беше открехнато.

Карса спря до последната, най-тъмна ясла, сложи Захапката на сламата и прошепна:

— Ще се върна при тебе, приятелю. Ако не — гледай да се изцериш и се върни у дома. У дома, при уридите. — Теблорът сряза една кожена ивица от бронята си, извади от кесията на колана си шепа бронзови печати с племенните знаци по тях и ги наниза на нея. После върза импровизирания нашийник на мускулестия врат на Захапка, положи длан върху строшения крак на кучето и затвори очи. — Дарявам този звяр с душата на Теблор, със сърцето на Урид. Чуй ме, Уругал. Изцери този велик боец. И го върни у дома. Засега го крий, храбри Уругал.

Отдръпна ръката си и отвори очи. Кучето го гледаше кротко.

— Направи своя дълъг живот свиреп, Захапко. Ще се срещнем отново, в това се кълна над кръвта на всички деца, които избих днес.

Намести кръвния меч в ръката си и тръгна, без да се обръща.

Пристъпи до вратата и надникна навън.

Отсреща се издигаше склад с висок покрив и рампа под покритата с каменни плочи стряха. Отвътре се чуваше дрънчене на лостове и мандала. Карса затича към висящите от скрипците вериги, без да откъсва очи от високия отвор на платформата.

Докато прибираше меча си, стъписано забеляза, че е пронизан със стрели от лъкове и арбалети. Едва сега осъзна, че повечето кръв, лъснала по тялото му, е негова. Заизмъква намръщено стрелите. Потече още кръв, най-много от дясното бедро и от двете рани в гърдите му. Дългата стрела в гърба му се беше забила дълбоко. Опита се да изтръгне и нея, но насмалко не припадна от болка. Счупи я точно зад железния връх и дори само от това усилие се изпоти.

Викове го предупредиха, че преследвачите му го наближават. Карса стисна здраво веригите и се закатери. При всяко повдигане на лявата ръка ужасна болка пронизваше гърба му. Но Захапката беше премазан с плоското на мотика, с удар отзад — удар на страхливец. И само това беше важно.

Покатери се на прашните дъски, запристъпва безшумно навътре и извади меча.

Чу отдолу накъсано хрипливо дишане. Тих хленч, глас, който се молеше на каквито там богове почиташе детето от равнината.

Карса застъпва предпазливо към зейналата между дъските дупка. Стигна до ръба и погледна долу.

Глупакът беше точно под него, присвит, разтреперан, стискаше мотиката и не откъсваше очи от залостената врата. Беше се попикал от страх.

Карса насочи меча с върха надолу и скочи.

Мечът прониза темето, острието се вряза през кост и мозък. Щом цялата тежест на Карса се срина върху пода на склада, последва трясък на потрошено дърво и теблорът и жертвата му се срутиха надолу в някакво мазе. Изтрещяха счупени дъски. Мазето беше дълбоко, почти колкото ръста на Карса, и вонеше на осолена риба. Но беше празно.

Зашеметен от падането, Карса затърси с ръка меча си, ала не го намери. Вдигна глава и видя, че нещо стърчи от гърдите му — червен връх на греда. Изумен разбра, че се е приковал сам. Ръката му продължаваше да шари за меча, но напипваше само парчета дърво и рибешки люспи, хлъзгави от солта и лепнещи по пръстите му.

Чу горе тропот на ботуши, примига, погледна и в полезрението му бавно изплува кръг от лица с шлемове. После се появи лицето на още едно дете, без шлем, с племенна татуировка на челото и със странно съчувствена физиономия. Дълъг разговор, нажежени от гняв гласове, после татуираното дете махна с ръка и всички се смълчаха. Мъжът заговори на сунидския диалект на Теблор:

— Воин, ако ще мреш там долу, изтрай малко поне.

Карса отново се опита да се надигне, но дървото го държеше здраво. Зъбите му се оголиха в гримаса.

— Как се казваш, теблор? — попита детето.

— Карса Орлонг, внук на Палк…

— Палк? Уридът, дето ни е навестил преди няколко века?

— За да избие пълчища дечица…

Мъжът кимна сериозно и го прекъсна:

— Деца. Мда, логично е вашият вид да ни нарича така. Но Палк не е убил никого. Поне в началото. Слязъл от прохода ни жив, ни мъртъв от глад и треска. Първите фермери, заселили се тук, го прибрали, хранили го и го гледали, докато не се възстановил. Чак тогава ги избил всички и избягал. Е, не всичките. Едно момиче се спасило, избягало по южния бряг на езерото до Орбс и казало за него на тамошните заселници — казало им всичко, което трябвало да знаят за расата ви. След това, разбира се, сунидските роби ни казаха много повече. Ти си урид. Не сме стигнали още до вашето племе, няма ловци на плячка в земите ви, но ще има. След век, бих се обзаложил, че в твърдините на Ледеронското плато няма да има повече теблори. Единствените теблори ще са окованите във вериги. Да теглят мрежите на рибарските ни лодки, както правят сега сунидите. Кажи ми, Карса, позна ли ме?

— Ти си оня, дето ни избяга над прохода. Дето закъсня да предупреди децата, своите съплеменници. Чиято уста, вече знам, е пълна с лъжи. Тънкото ти гласче оскърбява речта на Теблор. Дразни ушите ми.

Мъжът се усмихна.

— Много лошо. Все едно, ще трябва да премислиш. Защото аз съм всичко, което стои между твоя живот и смъртта ти. Стига да не издъхнеш от раните си преди това. Разбира се, вие, теблорите, сте необичайно издръжливи, както току-що бе напомнено на спътниците ми, за тяхна почуда. Не виждам кръв да блика от устата ти, което е добър знак. А най-удивителното е, че имате по четири бели дроба, докато ние — само по два.

Появи се друг мъж и заговори високо. Татуираният само сви рамене и извика:

— Карса Орлонг, сега при тебе ще слязат войници, за да вържат въжета за ръцете и краката ти и да те вдигнат. Изглежда, си съсипал имуществото на тукашния управител, което донякъде е понамалило гнева тук горе, защото не го обичат много. Бих ти предложил, ако искаш да живееш, да не се съпротивляваш на… ъъъ… поизнервените доброволци на нашия главатар.

Четирима войници бавно се спуснаха по въжетата. Карса не направи никакво усилие да им се възпротиви, докато стягаха грубо китките и глезените му — истината беше, че не можеше.

Войниците бързо се покатериха, след това въжетата се изпънаха и дръпнаха Карса. Гредата бавно излезе от гърдите му. Беше го пронизала високо, малко над дясната плешка, през мускулите и беше излязла под ключицата. Болката беше ужасна.

Някой му биеше шамари, за да го събуди. Карса отвори очи. Лежеше на пода на склада и отвсякъде го бяха обкръжили лица. Всички като че ли му говореха едновременно на своята тънка писклива реч и макар да не можеше да разбере думите им, в тона се долавяше сурова омраза и Карса разбра, че го проклинат в името на десетките богове на равнината, на духовете и на гниещите им в земята предци.

Тази мисъл го зарадва и той се усмихна.

Татуираният равнинец, чиято ръка го беше събудила, се наведе и възкликна:

— Дъх на Гуглата! Всички ли уриди са като тебе? Или си този, за когото говорят жреците ни? Този, който се прокрадва в сънищата им като Рицаря на самата Гугла? Е, добре. Все едно е, предполагам, защото страховете им, изглежда, са били без основание. Погледни се. Полужив, с цяло селище, жадно да види теб и приятеля ти живи одрани — заради вас няма и едно семейство, което да не е в траур. Ще сграбчиш света за гърлото? Едва ли. Късметът на Опонн ще ти е нужен дори само за да преживееш този час.

Острието на стрелата се беше забило още по-дълбоко в гърба на Карса, беше се вкопало в костта на рамото му. По дъските под него течеше кръв.

Появи се още един равнинец, висок за расата си, мършав и със свирепо лице. Дрехите му бяха лъскави — тъмносини и обшити със златни нишки, на заплетени шарки. Пазачът на Карса му говори дълго, въпреки че самият мъж не казваше нищо, нито пък се промени изражението му. Когато пазачът млъкна, високият кимна, махна с ръка и се обърна. Пазачът отново погледна Карса.

— Това беше господарят Силгар, за когото работя. Убеден е, че ще преживееш раните си, Карса Орлонг, и затова ти е приготвил… нещо като урок.

Изправи се и каза нещо на войниците. Последва кратък спор, завършил с безразлично свиване на рамене.

Отново хванаха Карса, по двама равнинци на всеки крайник, напънаха се и го понесоха към вратите на склада.

Кръвта, капеща от раните му, намаля, болката се върна, надделяла изтощението, затъпило ума му. Карса се вторачи в синьото небе. Войниците го носеха по улицата, тълпата крещеше. Подпряха го на колелото на един фургон и Карса видя пред себе си Байрот Гилд.

Бяха го вързали за още по-голямо колело, подпряно на няколко дебели стълба. Плещестият воин беше неузнаваем. Бяха забили копие в устата му — стърчеше малко под лявото му ухо, долната му челюст беше потрошена и костта лъщеше червена между раздраната плът. От тялото му стърчаха железни стрели.

Но очите му бяха живи и срещнаха очите на Карса.

Улицата беше пълна с хора, войнишкият кордон едва ги сдържаше. Гневни викове и проклятия изпълваха въздуха, накъсвани от скръбен вой и плач.

Пазачът дойде пак, с насмешливо умислено лице. После почна:

— Другарят ти нищо няма да ни каже за Урид. Искаме да научим броя на вашите воини, броя и разположението на селата ви. Бихме искали да научим повече и за Фалид, за които разправят, че не ви отстъпвали по жестокост. Но той не казва нищо.

Карса се озъби.

— Аз, Карса Орлонг, ви каня да пратите хиляда свои воини на война през уридите. Никой не ще се върне, а трофеите ще останат при нас. Две хиляди пратете. Все едно.

Мъжът се усмихна.

— Значи ще отговориш на въпросите ни, Карса Орлонг.

— Ще отговоря, защото думите няма да ви донесат нищо…

— Чудесно.

Мъжът махна с ръка и един равнинец пристъпи към Байрот Гилд и извади меча си.

Байрот се изсмя с презрение на Карса — изръмжа с разпраното си гърло, — но Карса все пак разбра думите:

— Води ме, главатарю!

Мечът изсвистя. Швирна кръв и главата на плещестия воин падна с тежък тътен в калта.

Селяците изреваха ликуващо.

Пазачът пак се приближи до Карса.

— Радвам се да чуя, че ще ни сътрудничиш. Така ще откупиш живота си. Господарят Силгар ще те прибере в робското си стадо, след като ни кажеш всичко, което знаеш. Ала не си мисли, че ще идеш при сунидите на езерото. Боя се, че за теб няма да има теглене на мрежи, Карса Орлонг. — Появи се воин с тежка метална броня и той се обърна. — А, ето го и малазанския капитан. Лош късмет, Карса Орлонг, че часът на атаката ти съвпадна с пристигането на малазанска рота на път за Бетрис. Е, стига капитанът да няма възражения, дали да не започнем разпита?

Двата изкопа за робските ями бяха под пода на един голям склад близо до езерото, с достъп през дървен капак и оцапано с нечистотии стълбище. В единия засега имаше неколцина равнинци, оковани с тежки вериги за гредата, минаваща по цялата дължина на изкопа, но още пранги очакваха завръщането на сунидите, влекачи на мрежи. В другия изкоп бяха болните и умиращите — равнинци, оплескани в собствените си нечистотии. Едни стенеха, други седяха смълчани и неподвижни.

След като Карса описа Урид и земите на племето си, го довлякоха тук и го оковаха във втория изкоп. Страните му бяха полегати, от отъпкана мокра глина. Гредата минаваше по тясното плоско дъно, полузаровена в мръсотия и кръв. Отведоха го в другия край, по-далече от останалите роби, и оковаха китките му с железни пранги. За всички други стигаше и една.

След това го оставиха сам.

Налетяха рояци мухи. Той легна на една страна и опря гръб в глината. Раната, в която беше останал железният връх на стрелата, заплашваше да се затвори, а той не биваше да го позволи. Стисна очи и започна да се съсредоточава, докато не започна да усеща всеки мускул, срязан, раздран и гноясващ, здраво стегнат около железния връх. После започна да раздвижва мускулите — леки свивания и отпускания, за да провери положението на върха на стрелата, като се мъчеше да надвие пулсиращата болка от всяко стягане. След малко спря, остави тялото си да се отпусне и вдиша дълбоко няколко пъти, за да се съвземе. Желязното острие лежеше почти плоско върху лопатката. Върхът му беше изровил жлеб в кокала. Имаше и зъбци, огънати и закривени.

Оставеше ли това нещо в плътта си, лявата му ръка щеше да изсъхне. Трябваше да го извади.

Започна да се съсредоточава отново. Раздрани мускули и тъкан, пътека навътре в разкъсаната плът.

Стегна мускули и от гърлото му се изтръгна хриплив рев. Кръвта бликна отново и го прониза безмилостната болка. Мускулите му се загърчиха на вълна, върхът на стрелата изскочи и се хлъзна по глината в канала.

Карса се разтрепери. Кръвта, потекла по гърба му, намаля, после спря.

„Води ме, главатарю!“

Байрот Гилд бе превърнал тези думи в проклятие, с жест и мисъл, непонятни за Карса. А и безсмислено беше умрял Байрот Гилд. Каквото и да направеха равнинците, не можеха да застрашат Урид, защото уридите не бяха суниди. Байрот беше предал своя шанс да отмъсти — толкова объркващ жест за Карса, че го беше стъписал.

Никога нямаше да забрави свирепия и изпълнен с гняв поглед на Байрот, прикован в него миг преди мечът да изсвисти към врата му. Нищо не бе казал на равнинците Байрот, ала това предизвикателство беше безсмислено… не, имаше смисъл… „Защото Байрот реши да ме изостави.“

Потръпна. „Нима моите братя ме предадоха, Уругал? Лудостта на Делъм Торд, смъртта на Байрот Гилд — все така ли ще се сблъсквам с измяната? А уридите, които чакат завръщането ми? Дали и те ще откажат да ме последват, когато обявя война на народа от равнините?“

Сигурно да, в началото. Не, щеше да има спорове, мнения, а стареите, насядали край лагерните огньове, щяха да разбутват жаравата с полуизтлели главни и да клатят глави.

Докато не дойдеше вестта за настъпващите пълчища на равнинците.

„И тогава няма да имат избор. Нима ще побегнем да се скрием в скута на фалидите? Не. Няма да има друг избор освен бой и те ще дойдат при мен, Карса Орлонг, за да ги поведа.“

Тази мисъл го успокои.

Той бавно се надигна и примига. Около лицето му забръмчаха мухи.

Трябваха му няколко мига ровене в лепкавата мръсотия, докато намери върха на стрелата. После се наведе над тежката греда, за да огледа веригите.

Бяха две: една за ръцете и една за краката, и двете стегнати за дълги железни пръчки, набити през ствола и заклепани в другия край. Брънките бяха големи и здрави, изковани да издържат теблорска сила. Но дървото беше започнало да гние.

С върха на стрелата Карса започна да чегърта омекналото от мръсната вода дърво.

Байрот го беше предал, беше предал уридите. Никаква храброст нямаше в това негово последно предизвикателство. Всъщност — точно обратното. Бяха открили врагове на Теблор. Ловци, събиращи теблорски трофеи. Тези истини трябваше да се чуят от воините на всички племена. И да отнесе тези истини на народа си беше единствената задача на Карса.

Не беше сунид, както скоро щяха да разберат дребосъците от равнините.

Гнилото беше плъзнало нагоре по дупката. Карса го изчегърта, докъдето можеше да стигне върхът на стрелата. След това се премести на втората пръчка — тази на краката му.

Не можеше да се разбере дали отвън е ден, или нощ. Понякога по талпите над главата му се чуваше тропот на тежки ботуши, но твърде случайно, за да пресметне по тях изтичането на времето. Карса стържеше неуморно, заслушан в кашлянето и стоновете на равнинците, оковани за гредата. Не можеше да си представи какво бяха направили тези нещастни деца, че да си докарат такова наказание от своите ближни. Прокуждането беше най-жестоката присъда, налагана от Теблор на онези от племето, чиито преднамерени действия застрашаваха живота на селото, от невнимание до братоубийство. Прокуждането обикновено водеше до смърт, но тя идеше от духовния глад на наказания. Изтезанието не беше в нрава на Теблор, нито дългото затворничество.

Разбира се, може би тези равнинци боледуваха, защото душите им умираха. В легендите се срещаха откъси, намекващи, че Теблор някога са имали роби — думата, понятието му беше познато. Притежанието на чужд живот, за да правиш с него каквото пожелаеш. Нищо не оставаше за роба, освен да умре от глад.

Карса нямаше намерение да умира от глад. Сянката на Уругал закриляше духа му.

Напъха върха на стрелата в колана си, опря крака в гредата от двете страни на пръчката и натисна. Веригата се изопна и долният й край влезе в дървото с пращене.

Прангите се впиха в увитите му с кожа глезени.

Карса напъна още по-силно. Чу се силен пукот, после пръчката се заклещи. Карса бавно се отпусна, изрита я и тя се охлаби. Той си почина няколко мига и започна отново.

Отгоре отново се чу тропот на ботуши и капакът се вдигна. Светлина на фенер и Карса видя безименния си пазач.

— Още ли дишаш, урид? — подвикна той.

— Ела ми по-близо — изръмжа предизвикателно Карса. — Да ти покажа колко съм отпаднал.

Равнинецът се засмя.

— Господарят Силгар май позна. Като гледам, ще ни трябват доста усилия, докато сломим духа ти. — Спря на средата на стълбите. — Твоите сунидски приятелчета ще се върнат след ден-два.

— Нямам приятели, които приемат робския живот.

— Странно, след като ти самият явно го приемаш. Иначе вече щеше да си успял да се самоубиеш.

— Смяташ, че съм роб, защото съм във вериги ли? Тогава ми ела по-близо, дете.

— „Дете“, да. Упорит си в това свое пренебрежение, нищо, че ние, децата, те държим в ръцете си. Е, все едно. Веригите са само началото, Карса Орлонг. Ти наистина ще бъдеш сломен, и ако те бяха пленили ловците на плячка горе на платото, докато те докарат в това селище, нищо нямаше да е останало от теблорската ти гордост, да не говорим за язвителността ти. Сунидите ще те почитат, Карса Орлонг, затова, че изби цял лагер ловци на роби.

— Как ти е името? — попита Карса.

— Защо?

Уридският воин се усмихна в тъмното.

— Все още се страхуваш от мен.

— Едва ли.

Но Карса долови напрежение в гласа му и усмивката му се разшири.

— Кажи ми името си тогава.

— Дамиск. Казвам се Дамиск. Бях съгледвач по време на малазанското нашествие.

— Нашествие. Значи сте загубили. Чий дух е сломен тогава, моят или твоят, Дамиск? Когато нападнах отряда ви горе, ти избяга. Остави онези, които те бяха наели, на съдбата им. Избяга като страхливец. И точно затова си тук сега. Защото съм окован и не мога да те хвана. Дошъл си не за да ми разправяш глупости, а защото не си могъл да устоиш. Търсиш наслада в злорадството, ала отвътре те гложди и не можеш да намериш удовлетворение. Ала и двамата го знаем: ще дойдеш пак. И пак.

— Ще посъветвам господаря си да те даде на оцелелите ловци на роби — каза прегракнало Дамиск. — Да правят с теб каквото щат. И ще гледам.

— Разбира се, че ще гледаш, Дамиск.

Дамиск тръгна нагоре по стъпалата, светлината на фенера се разлюля бясно. Карса се изсмя.

Миг след това капакът изтрещя и се възцари тъмнина.

Теблорският воин помълча, после опря отново стъпала в гредата.

От другия край на изкопа се чу немощен глас:

— Великане…

Речта беше сунидска. Гласът — детски.

— Нямам приказка с теб, равнинецо — изръмжа Карса.

— Не ти искам приказки. Усещам, че се трудиш над това проклето от Гуглата дърво. Ще успееш ли?

— Нищо не правя.

— Е, добре. Значи просто си въобразявам. Ние тука издъхваме, последните сме. Умираме по най-ужасен, недостоен начин.

— Сигурно сте направили голямо зло…

Смехът, който се чу, беше хриплив и накъсан от кашлица.

— И още как, великане. И още как. Ние сме тези, които не приеха малазанската власт, задържахме си оръжията и се изпокрихме в хълмовете и горите. Набези, засади, търсехме си белята. Много беше забавно. Докато не ни спипаха кучите му синове.

— Непредпазлив си бил.

— Само трима — и няколкото ви проклети кучета — да нападнете цяло градче? И ти наричаш мен непредпазлив? Хм, май и двамата сме били непредпазливи, щом сме тук.

Карса се намръщи, осъзнал истината в думите му.

— Какво искаш, равнинецо?

— Силата ти, великане. Останахме само четирима живи, макар че само аз съм в съзнание… и със здрав разсъдък, общо взето. Поне достатъчно здрав, за да осъзнавам позорната си съдба.

— Много говориш.

— Няма да е задълго, уверявам те. Можеш ли да повдигнеш тази греда, великане? Или да я преобърнеш няколко пъти?

Карса помълча, после попита:

— Защо?

— За да скъсиш веригите.

— Защо?

— Завърти я тая проклета греда, великане. За да се увият нашите вериги няколко пъти. Тъй че с последното завъртане да ни затиснеш тука, нещастните глупци. Да се удавим.

— Искаш да те убия?

— Бързо схващаш, великане. Още души да се струпат на сянката ти. Така вижда нещата вашият вид, нали? Убий ме и ще крача с чест в твоята сянка.

— Не си падам по милостта, равнинецо.

— А за трофеи какво ще кажеш?

— Не мога да стигна до вас, за да взема трофеи.

— Добре ли виждаш в тая тъмница? Чувал съм, че Теблор…

— Виждам. Достатъчно, за да знам, че ръката ти е свита в юмрук. Какво държиш?

— Зъб. Преди малко падна. Третият, откакто съм окован тука.

— Хвърли ми го.

— Ще опитам. Боя се, че е малко… позахабен. Готов ли си?

— Хвърляй.

Мъжът замахна.

Зъбът изхвърча високо и настрани, но Карса бързо вдигна ръка — веригата му издрънча — и го сграбчи във въздуха. Вдигна го към очите си, огледа го и изсумтя:

— Изгнил е.

— Е, нали затова падна. Помисли си и за друго. Ако вкараш още вода в дървото, то ще омекне още повече. Не че се каниш да правиш нещо, нали?

Карса кимна и каза:

— Харесваш ми, равнинецо.

— Добре. А сега ме удави.

— Готово.

Карса се смъкна надолу и мръсната тиня го покри до коленете. Раните по глезените му пареха.

— Видях как те свалиха, великане — каза мъжът. — Никой от сунидите не е толкова голям като тебе.

— Сунидите са най-дребните сред Теблор.

— Сигурно ще да е от кръв на равнинци в жилите им.

— Наистина са паднали много.

Карса пъхна ръце под гредата.

— Имаш благодарностите ми, теблор.

Карса се напъна, после пусна дънера и каза задъхано:

— Няма да стане бързо, равнинецо. Съжалявам.

— Разбирам. Карай полека. Билтар бездруго вече се хлъзна отдолу, а Алрут май ще потъне следващия път. Добре се справяш.

Карса надигна отново гредата и я превъртя наполовина. От другия край се чу плясък и гъргорене. После — задъхано дишане.

— Още малко, теблор. Аз съм последният. Още веднъж — и ще се превъртя отдолу, че да ме затисне.

— Тогава ще си смазан, а не удавен.

— В тази тиня и говна? Не се безпокой, теблор. Поне няма да ме заболи много.

— Лъжеш.

— И какво? Не са важни средствата, а резултатът.

— Всичко е важно — отвърна Карса и се приготви за ново усилие. — Този път ще го завъртя докрай, равнинецо. Ще е по-лесно сега, веригите ми са скъсени. Готов ли си?

— Един момент — изломоти мъжът.

Карса надигна гредата и изпъшка от огромната тежест.

— Май си промених жела…

— Аз — не.

Карса превъртя гредата. И я пусна.

Откъм другия край се чуха дивашки плясъци, издрънчаха вериги, после се разнесе паническо кашляне.

Изумен, Карса вдигна глава. Едно оплескано в кафява мръсотия дете пляскаше с ръце, плюеше и риташе в тинята.

Карса бавно се отпусна и изчака човекът да се съвземе. Няколко мига чуваше само тежко, задъхано дишане.

— Успя да се изхлузиш, отдолу и после навън. Впечатлен съм, равнинецо. Изглежда, не си страхливец в края на краищата. Не вярвах, че се срещат такива сред децата.

— Самият кураж — изхриптя мъжът. — Това съм аз.

— Чий беше зъбът?

— На Алрут. И стига вече въртене, моля.

— Съжалявам, равнинецо. Но трябва да го превъртя обратно, както си беше.

— Проклета да е мрачната ти логика, теблор.

— Как те викат?

— Торвалд Ном. Макар че на малазанските ми врагове съм известен като Ашика.

— И как си научил сунидската реч?

— Всъщност тя е древният език на търговците. Преди да се появят ловци на плячка е имало натийски търговци. Взаимноизгодна размяна между тях и сунидите. Истината е, че вашият език е близък до натийския.

— Войниците ломотеха безсмислици.

— Естествено. Те са войници. — Замълча. — Добре, добре, такъв хумор е непонятен за теб. Така да е. Ония май бяха малазанци.

— Реших, че малазанците са ми врагове.

— Значи вече имаме нещо общо, теблор.

— Нищо общо нямаме освен тази греда, равнинецо.

— Както кажеш. Макар че се чувствам задължен да те поправя в едно. Колкото и да заслужават омраза малазанците, натийците напоследък не са по-добри. Нямаш съюзници при равнинците, теблор, бъди сигурен в това.

— Ти натиец ли си?

— Не. Аз съм дару. От един град далече на юг. Домът Ном е огромен и някои фамилии от него може да се нарекат почти богати. Имаме си дори един Ном в Съвета в Даруджистан. Така и не съм се срещал с него. Уви, имотите на моята фамилия са по-… по-скромни. Оттам и дългите ми пътувания и нечестивите ми деяния…

— Много говориш, Торвалд Ном. Вече съм готов отново да завъртя тази греда.

— Проклятие! Надявах се да си забравил.

Желязната пръчка се беше измъкнала до средата на гредата, но заклепаната глава още я държеше. Карса не можеше да надвие болката и да накара краката си да спрат да треперят, колкото и да удължаваше паузите за отдих. По-големите рани по гърдите и гърба му отново се бяха отворили и струйките кръв се смесваха с щипещата пот, просмукала кожените му дрехи. Глезените му бяха изподрани.

Торвалд се беше отпуснал изтощен и стенеше тихо в съня си. Карса се напъна за поредното си усилие.

След малко, докато уридът лежеше отпуснат на глинената стена, отгоре се чу тропот на ботуши. Прекосиха най-напред в едната посока, после обратно и заглъхнаха.

Карса се надигна отново и рязко завъртя глава.

— Отдъхни си още, теблор.

— Няма време за това, Торвалд Ном…

— А, има то. Робовладелецът, чиято собственост си сега, ще поизчака, за да може керванът му да тръгне с ротата малазански войници. Чак до Малибридж поне. Много разбойнически банди вилнеят от леса Фул и Йелоумарк, заради което изпитвам известна лична гордост. Нали точно аз обединих тази пъстра сган от планинци и резачи на гърла. Щяха даже да дойдат и да ме спасят, ако не бяха малазанците.

— Ще го убия този робовладелец — изръмжа Карса.

— Ти с него внимавай, великане. Силгар не е никак приятен, а и е свикнал да се разправя с воини като тебе…

— Аз съм урид, не съм сунид.

— Все го повтаряш това и не се съмнявам, че си по-зъл и със сигурност си по-едър. Казах само да внимаваш със Силгар.

Карса отново се надигна над гредата.

— Имаш предостатъчно време, теблор. Няма смисъл да се освободиш, ако няма да можеш да ходиш. Не за първи път ме оковават и ти го казвам от опит: не бързай. Полека и ще се появи възможност, стига да не отпаднеш и да умреш преди това.

— Или да се удавиш.

— Разбрах те. И, да, разбирам какво имаше предвид, когато спомена за куража. Признавам, че бях изпаднал в отчаяние.

— Знаеш ли от колко време си окован тук?

— Ами, по земята още имаше сняг и ледът на езерото едва се беше пропукал.

Карса бавно погледна към едва видимия в сумрака мъж.

— Торвалд Ном, дори един равнинец не бива да бъде осъждан на такава орис.

Мъжът се изсмя хрипливо.

— И вие наричате нас деца. Вие, теблорите, колите хората като палачи, но при моя вид екзекуцията е акт на милост. За един обикновен кучи син дългото изтезание е много по-вероятно. Натийците са превърнали нанасянето на страдание в изкуство — сигурно заради дългите им зими или нещо такова. Все едно, ако Силгар не беше настоял да те вземе — и малазанските войници не бяха в градчето, — сега местните щяха да те дерат ивица по ивица. Щяха да те заключат в някой кафез и да те оставят да се изцериш. Знаят, че вашият вид е неуязвим на възпаления, а това значи, че могат да те накарат да страдаш много, много дълго. А в момента тука има много озверели хора.

Карса отново започна да дърпа желязото.

Прекъснаха го гласове отгоре, после — тежко тропане като от много боси крака. След малко звукът се смеси с дрънчене на вериги, влачещи се по пода на склада.

Карса отново се свлече до стената на изкопа.

Капакът се отвори. Едно дете отпред, с фенер в ръката, а след него суниди — облечени само в грубо тъкани къси ризи. Заслизаха бавно, левите им глезени бяха оковани в общ синджир. Равнинецът тръгна по пътеката. Сунидите, всичко единайсет на брой, шестима мъже и пет жени, се затътриха след него.

Бяха навели глави. Никой нямаше да срещне коравия, студен поглед на Карса.

По жест на детето, което спря на четири крачки от мястото на Карса, сунидите се обърнаха и се спуснаха в своя изкоп. Бяха се появили още трима равнинци и слязоха след тях, за да стегнат прангите на другия глезен на теблорите. Никаква съпротива от страна на сунидите.

След няколко мига равнинците тръгнаха към стъпалата. Пантите изскърцаха, капакът се затръшна и в тъмното се посипа прах.

— Значи е вярно. Урид — прошепна някой.

— Гласът на теблор ли беше това? — изръмжа Карса. — Не, не може да бъде. Теблорите не стават роби. Един теблор по-скоро ще умре, но не ще коленичи пред равнинец.

— Урид… във вериги. Също като нас…

— Като сунидите? Позволили сте на тези мръсни деца да ви приближат и да стегнат пранги на краката ви! Не. Аз съм пленник, но никакви окови не ще ме задържат задълго. На сунидите трябва да се напомни какво е да си теблор.

Откъм сунидите се чу нов глас, този път на жена.

— Видяхме мъртвите, наредени на земята пред стана на ловците. Видяхме колите, пълни с мъртви малазанци. Селяните виеха от скръб. Но разправят, че сте били само трима…

— Не, не трима. Спътникът ни Делъм Торд беше ранен в главата и изгуби ума си. Тичаше с псетата. Ако умът му си беше цял, с кръвния меч в ръцете…

Сунидите замърмориха с благоговение. Кръвен меч…

Карса се навъси.

— Що за лудост е това? Нима сунидите са забравили всички стари нрави на Теблор?

Жената въздъхна.

— Забравили? Да, много отдавна. Децата ни се измъкваха в нощта, за да заскитат надолу, в низините, жадни за проклетите пари на равнинците — късчетата метал, покрай които сякаш се върти целият живот. Жестоко бяха използвани тези наши деца — някои дори се връщаха в долините ни като съгледвачи на ловците. Тайните дъбрави с кръвно дърво бяха изгорени, конете ни — избити. Предадени бяхме от собствените си деца, урид. Това прекърши сунидите.

— Трябвало е да избиете децата си — каза Карса. — Много меки са били сърцата на вашите воини. Кръвната връзка се скъсва, щом е извършена измяна. Вашите деца са престанали да бъдат суниди. Ще ги избия до крак, заради вас.

— Ще ти е трудно да ги намериш, урид. Пръснали са се. Много от тях са изгинали, мнозина са продадени в робство, за да изплатят дълговете си. А някои са заминали надалече, в големите градове на Натилог и Дженабарис. Няма го вече племето ни.

Първият сунид, който бе проговорил, добави:

— Пък и ти си в окови, урид. Собственост си вече на господаря Силгар, а от него нито един роб не е могъл да избяга. Никого повече няма да убиеш. И ще те принудят да паднеш на колене, като нас. Празни са думите ти.

Карса отново се изправи, сграбчи синджирите и ги уви около китките си.

След което се изпъна назад. Издуха се мускулите му, краката натиснаха гредата, гърбът му се изправи. Чу се стържене, скърцане, след това изведнъж — силен пукот.

Карса политна назад и се блъсна в глинения склон, веригите дрънчаха около него. Примигна да махне потта от очите си и се взря в гредата.

Беше се разцепила по цялата си дължина.

От другата страна се чу тих съсък и подрънкване на освободени вериги.

— Гуглата да ме вземе дано, Карса Орлонг — прошепна Торвалд. — Не понасяш обидите, а?

Макар китките и глезените на Карса вече да не бяха вързани за гредата, все още бяха приковани за железните пръчки. Воинът ги смъкна от ожулените си до кръв ръце и вдигна един от клиновете. Опря синджира на глезена до дървото, напъха острия край на дебелата пръчка в една от брънките и напъна с две ръце.

— Какво стана? — попита един сунид. — Какъв беше този звук?

— Волята на урида се прекърши — обади се първият проговорил.

Торвалд се изкикоти хладно.

— Боя се, че си докара беля на главата, Ганал.

— Какво искаш да кажеш, Ном?

Брънката изпращя, металното парче изсвистя във въздуха и тупна в глинената стена.

Карса измъкна синджира от прангата на глезена си. И се захвана да скъса другия, който стягаше китките му. Още едно изпукване. Освободи и ръцете си.

— Какво става?

Трето изпукване, щом измъкна синджира от клина. Карса се изкатери от изкопа и изръмжа:

— Къде е този Ганал?

Сунидите, налягали в другия изкоп, се присвиха боязливо. Всички освен един.

— Аз съм Ганал — отвърна единственият, който не беше трепнал. — Не е прекършена воля, явно. Е, добре, воине. Убий ме за това, че се усъмних в теб.

— Ще го направя.

Карса закрачи между двата рова, стиснал железния клин.

— Ако го направиш, другите сигурно ще се развикат — заговори припряно Торвалд.

Карса се поколеба. Ганал се усмихна.

— Ако ме пощадиш, няма да се вдигне тревога, урид. Нощ е, една камбана има още до разсъмване. Ще можеш да избягаш…

— А затова, че сте мълчали, ще ви накажат — рече Карса.

— Няма. Всички сме спали.

Жената заговори:

— Доведи уридите, цялото ви войнство. Като избиете всички в това село, ще е в правото ви да съдите нас, сунидите.

Карса се поколеба за миг и кимна.

— Ганал, давам ти още от този окаян живот. Но знай, че ще се върна и ще те помня.

— Не се съмнявам, урид — отвърна Ганал. — Вече не.

— Карса — заговори Торвалд. — Може да съм равнинец и прочие…

— Ще те освободя, дете — отвърна уридът и обърна гръб на изкопа на сунидите. Смъкна се долу до дребния мъж и го огледа. — Много си мършав, за да вървиш. Не можеш да тичаш. Още ли искаш да те освободя?

— Мършав ли? Не съм изгубил силите си, Карса Орлонг. Мога да тичам.

— Жалко прозвуча преди малко за…

— Съчувствие.

— Потърси съчувствие от един урид?

Кокалестите рамене на дребосъка се свиха равнодушно.

— Струваше си да се опита.

Карса се напъна и скъса синджира.

Торвалд издърпа ръцете си.

— Беру да те благослови, момко.

— Боговете на равнинците си ги дръж за себе си.

— Разбира се. Моите извинения. Както кажеш.

Торвалд изпълзя по склона и спря на пътеката.

— А капакът, Карса Орлонг?

— Какво капакът? — изръмжа Карса и тръгна напред.

Докато го подминаваше, Торвалд се поклони ниско и размаха костеливата си ръка в пищен жест.

— Само след теб, разбира се. Води.

Карса спря на първото стъпало, изгледа детето през рамо и избоботи:

— Аз съм боен главатар. Искаш ли да те водя, равнинецо?

Ганал подвикна от другия изкоп:

— Внимавай с отговора, дару. При теблорите няма празни думи.

— Ъ, хм, това беше само учтивост. Да тръгне пред мен по стъпалата…

Карса продължи нагоре.

Спря под капака и огледа ръбовете му. Помнеше, че отгоре има железен лост, който се пъхаше в скоби на съседните дъски. Заби клина в основата на едната скоба, натика го нагоре колкото можа и напрегна цялата си сила.

Дървото изпращя и капакът леко подскочи. Карса подпря отдолу с рамене и го надигна. Пантите изскърцаха.

Воинът замръзна. Изчака, след което продължи, този път по-бавно.

Щом главата му се показа над отвора, видя смътна светлина от фенер в другия край на склада и насядалите около малка кръгла маса трима равнинци. Не бяха войници — Карса ги беше видял с робовладелеца, Силгар. От масата се чуваше приглушено тропане на зарове.

Това, че равнинците не бяха чули изскърцването на пантите, учуди Карса. Но после ушите му доловиха нов звук — хор от скърцания и пукот, и воя на вятъра отвън. Беше се надигнала буря и дъждът пердашеше по северната стена на склада.

— Благодаря ти, Уругал — прошепна Карса. — А сега гледай…

Като придържаше капака с една ръка, воинът бавно се измъкна, изчака Торвалд и после бавно смъкна капака и го намести. Махна на Торвалд да остане на място и той кимна да го увери, че е разбрал. Карса внимателно премести желязната пръчка от лявата си ръка в дясната и запълзя напред.

Само един от тримата пазачи може би го видя с крайчеца на окото си, но беше насочил цялото си внимание към заровете, които тъкмо се търкаляха на масата пред него. Другите двама бяха с гръб.

Карса стигна на три крачки от тях и безшумно се надигна.

Хвърли се напред, желязото изсвистя водоравно и се натресе в първата глава без шлем, после — във втората. Третият пазач зяпна стъписан. Карса довърши замаха си, лявата му ръка сграбчи окървавения край на дългия клин и го заби в гърлото на равнинеца. Мъжът изхвърча от стола си, блъсна се във вратата на склада и рухна.

Карса остави желязото на масата, наведе се над една от жертвите и започна да сваля колана с оръжието.

— Кошмарът на самата Гугла — измърмори Торвалд. — Това си ти, урид.

— Вземи си оръжие — нареди му Карса и пристъпи до втория труп.

— Добре. Сега накъде ще бягаме, Карса? Те ще очакват да е на северозапад, откъдето дойдохте. Ще препуснат с все сила към подножието на прохода. Имам приятели…

— Нямам намерение да бягам — изръмжа главатарят, докато стягаше двата колана през рамото си. Прибраните в ножниците дълги мечове приличаха на детски играчки на широкия му гръб. Взе отново дългия железен клин и се обърна към зяпналия го Торвалд. — Бягай при приятелите си, равнинецо. Тази нощ така ще ги объркам, че ще имаш достатъчно време да избягаш. Тази нощ Байрот Гилд и Делъм Торд ще бъдат отмъстени.

— Не очаквай аз да отмъстя за твоята смърт, Карса. Лудост е това — ти вече направи невъзможното. Бих те посъветвал да благодариш на Богинята, че дръпна с теб, и да се измъкваш, докато можеш. Това градче е пълно с войници, забрави ли?

— Върви си по пътя, дете.

Торвалд се поколеба, после вдигна ръце.

— Така да бъде. Благодаря ти за живота си, Карса. Родът Ном ще споменава името ти в молитвите си.

— Ще изчакам петдесет удара на сърцето.

Без повече думи, Торвалд тръгна към вратата на склада. Главният лост не беше смъкнат в скобите — вратата се задържаше хлабаво с малко резе. Той го дръпна, избута настрани вратата колкото да може да надникне и да огледа набързо. След това я открехна още малко и се измъкна навън.

Карса се вслуша в стъпките му — шляпащите в кал боси крака, забързани наляво. Реши да не чака петдесет удара на сърцето. Колкото и да задържаше бурята тъмнината, утрото скоро щеше да настъпи.

Теблорът дръпна вратата още малко и пристъпи навън. Уличката беше по-тясна от главната, дървените постройки от другата страна едва се виждаха зад плътната пелена на поройния дъжд. На двайсетина разтега вдясно мъждукаше светлина — прозорец на горния етаж на къща на ъгъла.

Искаше си кръвния меч, ала представа нямаше къде ли може да е. Всъщност всяко оръжие на Теблор щеше да свърши работа. А знаеше къде може да намери такова.

Плъзна вратата зад себе си, обърна се надясно, притича до ъгъла на улицата и се запъти към езерния бряг.

Вятърът навя дъжд в лицето му и отми спечената кръв и кал. Разкъсаната кожа на елека му заплющя, докато тичаше към бивака на ловците на плячка извън селото.

Имаше оцелели. Досаден пропуск от негова страна, но Карса щеше да го поправи. А в колибите на тези жестоки деца щеше да има теблорски трофеи. Оръжия. Броня.

Колибите на избитите вече бяха опоскани, вратите зееха отворени, навсякъде бяха разхвърляни боклуци. Погледът му се спря на една колиба със стени от плетена тръстика — тя явно все още бе обитавана. Запристъпва тихо към нея.

Без да обръща внимание на малката врата, натисна стената с рамо. Намазаната с кал тръстика се срина навътре и Карса се хвърли през отвора. От нара вляво се чу мърморене, спящият равнинец се надигна сепнат от постелята си. Железният клин изсвистя и стените се опръскаха с кръв и парчета кости. Равнинецът се свлече на пода.

Колибата беше пълна със сунидски вещи, повечето безполезни: талисмани, колани и накити. Все пак намери два сунидски ловни ножа в дървени кании, обшити с еленова кожа и мъниста. Малък олтар привлече вниманието му. Някакъв бог на дребосъците от равнината — глинена статуетка на глиган, изправен на задните си крака.

Теблорът го свали с юмрук на пръстения под, затисна го с пета и го натроши.

Излезе и се приближи до следващата обитавана колиба.

Вятърът виеше откъм езерото, белогриви вълни се разбиваха в каменистия бряг. Небето все още беше черно от облаци и дъждът не секваше.

Колибите бяха всичко седем и в шестата — след като уби двамата мъже, гушнали се в постелята под кожата на сива мечка — намери стар сунидски кръвен меч и почти пълна броня, която, макар да беше изработена в непознат за Карса стил, явно имаше теблорски произход, ако се съдеше по големината и знаците, прогорени в дървените пластини. Едва след като си я надяна, забеляза, че очуканото сиво дърво е кръвно — избеляло след векове забрава.

В седмата колиба намери малка стъкленица с кръвно масло, бавно свали бронята и натри лютия мехлем в прегладнялото дърво. С остатъка утоли жаждата и на меча.

А после целуна лъсналото острие да вкуси горчивото масло.

Ефектът беше моментален. Сърцето му заблъска в гърдите, огън забушува в мускулите му, страст и ярост изпълниха ума му.

Излезе навън и се взря към селището през червеникава мъгла. Въздухът вонеше на равнинци. Закрачи напред, макар да не усещаше вече краката си, с поглед, прикован в обкованата с бронз врата на голямата дървена къща.

А после вратата отхвърча навътре и Карса вече крачеше по ниския коридор. От горния етаж се разнесоха викове.

След миг се озова на стълбищната площадка, лице в лице с плещесто плешиво дете. Зад него се свиваше жена с посребряла коса, няколкото слуги зад тях вече бягаха кой накъдето види.

Плешивото дете тъкмо беше смъкнало от стената меч, още неизваден от ножницата, отрупана със скъпоценни камъни. Очите му лъснаха от ужас, а неверието си остана замръзнало на лицето му, когато главата му се изтъркаля от раменете.

И Карса се озова в последната стая на горния кат, сниши глава под ниския таван и прекрачи последния слуга. Къщата зад него беше притихнала. Отпред — високо легло с балдахин, зад което се криеше млада жена.

Теблорът пусна меча си. След миг вече я държеше пред себе си, стъпалата ритаха в коленете му. Той хвана главата в шепа и притисна лицето й в намазаната с кръвно масло броня.

Тя се опита да се отскубне, после главата й рязко се дръпна назад и тя го погледна с подивели очи.

Карса се изсмя и я хвърли на леглото.

От устата й се изтръгнаха животински звуци, дългопръстите й длани се вкопчиха в гърба му, докато се качваше отгоре й.

Жената впи нокти в гърба му и изви гръб в отчаяна, неутолима жажда.

Беше изпаднала в несвяст, преди той да свърши, а когато Карса се отдръпна, между двамата имаше кръв. Знаеше, че ще живее. Кръвното масло не търпеше прекършена плът.

Отново се озова навън под дъжда, стиснал меча с две ръце. Облаците на изток изсветляваха.

Разумът му се замъгли, а когато отново се върна, се беше озовал в някакъв таван, с прозорец в другия край, от който струеше ярка слънчева светлина. Стоеше на четири крака, целият плувнал в кръв, от едната му страна лежеше труп на дете, дебело, с взрени в тавана невиждащи очи.

Тялото му се разтресе и дъхът му заизлиза на тежки хрипове, които глухо отекваха в тесния прашен таван. Чу викове някъде отвън и допълзя до кръглия прозорец с дебело стъкло.

Долу беше главната улица и Карса разбра, че е близо до западната порта на крепостната стена. Видя конници, изкривени от стъклото — малазански войници. Смаян видя как изведнъж подкараха към портата. Тропотът на конските копита бързо заглъхна.

Воинът се надигна бавно, седна и отпусна гръб на стената. Отдолу не се чуваше никакъв звук. Знаеше, че в тази къща никой не е останал жив. Знаеше също, че е минал поне през десетина такива къщи, понякога през главната врата, по-често — през задни вратички. И че онези къщи вече са също толкова тихи като тази, в която се бе озовал.

„Бягството е разкрито. Но къде са ловците на плячка? Къде са хората, защо още ги няма из улиците, след като е почти пладне? Колко ли съм убил всъщност?“

Тихи стъпки се чуха отдолу — на няколко души. Карса, чиито сетива все още бяха свръхестествено изострени от кръвното масло, подуши въздуха, но миризмата им още не можеше да стигне до него. Все пак знаеше — бяха ловци, не войници. Вдиша дълбоко, затаи дъх и кимна. „Да. Воините на робовладелеца. Смятат се за по-умни от малазанците. Искат да ме върнат на господаря си.“

Остана неподвижен — знаеше много добре, че всяко преместване на тежестта му ще се чуе. Извърна бавно глава и погледна към капака на тавана. Беше затворен — не помнеше да го е правил, сигурно беше паднал сам от тежестта си. Но преди колко време? Погледът му пробяга към трупа на детето. Кръвта, цедяща се от зейналите рани, беше гъста. Доста време трябваше да е минало.

Чу как някой заговори и едва след миг осъзна, че разбира речта.

— Камбана, сър. Може и повече.

— Къде ли ще да е Балантис търговецът? Жена му е тука, двете им деца… четирима слуги… имаше ли повече?

Отново се раздвижиха.

— Проверете таванските…

— Където им спяха слугите? Съмнявам се старият и дебел Балантис да е могъл да се качи по стълбата.

— Вижте! — извика някой по-отблизо. — Таванската стълба е спусната.

— Аха. Страхът му е дал криле значи. Качи се горе да потвърдиш мрачните подробности, Астаб. И побързай, трябва да огледаме следващата къща.

— Дъх на Гуглата, Боруг, за малко не се избълвах в предишната. Горе всичко е тихо, не можем ли да си го оставим така? Кой знае, кучият син може да кълца следващото семейство точно в този момент.

Кратка пауза, след което се чу:

— Добре. Да вървим. Този път мисля, че Силгар сбърка. Дирята на кланетата на урида води право към западната порта. Готов съм годишната си плата да заложа, че се е запътил към прохода на Т’лан.

— Тогава малазанците ще го догонят.

— Така е. Хайде.

Карса чу как ловците се струпаха при вратата и излязоха. Остана неподвижен още десетина удара на сърцето. Хората на Силгар нямаше да намерят повече кланета на запад по улицата и това щеше да ги върне тук. Теблорът пристъпи до капака, отвори го и заслиза по оплесканите с кръв дървени стъпала. По дългия коридор се въргаляха трупове, вонеше на смърт.

Бързо се приближи до задната врата. Дворът беше разкалян, от едната страна бяха струпани каменни плочи за бъдеща настилка. Зад купчината се виждаше наскоро вдигнат каменен зид, със сводеста порта в средата. Небето бе покрито с разкъсани облаци, понесени от бързия вятър. Сенки и кръпки слънчева светлина пълзяха по земята. Наоколо не се виждаше никой.

Карса бързо притича през двора и се наведе при сводестата врата. Видя черен, разоран от колелета път, успореден на главната улица, струпани отсечени храсти от другата страна и висока жълта трева. Зад тях се издигаха задните стени на къщи.

Намираше се в западния край на градчето и ловците бяха тук. От това следваше, че ще е по-безопасно от източната страна. Същевременно, малазанските войници, изглежда, се бяха настанили там… но пък беше видял как поне трийсет от тях излязоха през западната порта. Колко ли оставаха?

Карса бе обявил малазанците за свой враг.

Излезе на пътя и тръгна на изток. Затича бързо, ниско приведен, очите му оглеждаха пътя напред, търсеха прикритие. Очакваше всеки миг да се чуе викът, който да извести, че са го открили.

Влезе в сянката на голяма къща, леко надвесена над уличката. След още няколко крачки щеше да стигне широката улица, водеща към езерния бряг. Да я прекоси незабелязано беше невъзможно. Ловците на Силгар все още бяха в града, а и неизвестен брой малазанци. Достатъчно ли бяха да го затруднят? Нямаше как да се разбере.

Пет предпазливи крачки и стигна улицата. В другия край, при езерото, се беше струпала неголяма тълпа. От една къща изнасяха увити в зебло тела, а двама мъже се мъчеха да се отскубнат от една млада гола и оплискана с кръв жена. Тя съскаше и се опитваше да им издере очите. Едва след миг Карса си спомни коя е. Кръвното масло още я гореше отвътре и тълпата се беше отдръпнала уплашено: не откъсваха очи от гърчещото й се тяло.

Бърз поглед през рамо надясно. Никой.

Карса затича през улицата. Беше едва на крачка до уличката отсреща, когато чу дрезгав вик, последван от уплашени крясъци. Воинът се закова на място, нагазил до глезените в лепкавата кал, вдигна меча си и рязко извърна глава към тълпата.

И видя само гърбове. Бягаха като уплашени сърни, зарязали увитите трупове. Младата жена — бяха я пуснали — рухна в калта, изкрещя и се вкопчи в глезена на един мъж. Той я повлече след себе си, но тежестта й го задържа и мъжът също се просна в калта. Жената изпълзя отгоре му и заръмжа.

Карса затича в уличката.

Някъде бясно заби камбана.

Той продължи — на изток, успоредно на главната улица, към каменната стена на дълга едноетажна сграда, с прозорци, покрити с тежки кепенци. Мярна трима малазански войници, с шлемове и спуснати забрала; не обърнаха глави към него.

Щом доближи края на уличката, затича по-бавно. Вече можеше да види повече от сградата. Изглеждаше някак по-различна от всички в селището, здраво градена, строга — съвсем по вкуса на Теблор.

Карса спря, погледна надясно и се увери, че сградата пред него е с лице към главната улица, с площад като онзи при западната порта — зад него вече се виждаше краят на градчето. Вляво и по-близо имаше стобор, конюшни и стопански пристройки. Погледът му се върна надясно и той се наведе да огледа още малко.

От тримата малазанци нямаше и следа.

Камбаната продължаваше да кънти някъде зад него, но иначе градчето бе странно затихнало, сякаш запустяло.

Затича отново, към стобора. Стигна, без някой да вдигне тревога, прескочи оградата и продължи покрай каменната стена към входа.

Бяха го оставили отворен. В преддверието имаше куки, окачалки и лавици за оръжия, но оръжията ги нямаше. Прашният въздух таеше спомена за страх. Карса бавно пристъпи. Друга врата — този път затворена.

Ритник — и вратата се срути навътре.

Зад нея имаше голяма стая, с редици нарове от двете страни. Празна.

Щом ехото от потрошената врата заглъхна, Карса се наведе да мине, изправи се, огледа и подуши. Долови някакво присъствие, съвсем осезаемо и в същото време — незримо. Пристъпи предпазливо напред. Вслуша се за дишане, не чу нищо, пристъпи още напред.

Клупът се спусна отгоре, над главата му и надолу, на раменете. Последва дивашки вик и примката се стегна около врата му.

Докато Карса вдигаше меча си да среже въжето, зад него скочиха четирима души, въжето рязко се опъна и го надигна от пода.

Нещо отгоре изведнъж изпращя, последва ругатня, после гредата изпука и въжето около гърлото на Карса се отпусна. Без да може да си поеме дъх, той се завъртя бясно, мечът му посече водоравно… и изсвистя в празното: малазанските войници се бяха хвърлили на пода.

Карса смъкна клупа от врата си и скочи към най-близкия войник.

Магията го удари отзад — бясна вълна, която го погълна. Теблорът се олюля, изрева и се отърси от нея.

Мечът му изсвистя. Малазанецът отскочи назад, но върхът на оръжието порази дясното му коляно и натроши костта. Мъжът изкрещя и рухна.

Огнена плетеница се спусна върху Карса, паяжина, натежала от неописуема болка, и го свлече на колене. Той замахна да я посече, ала мечът му бе спрян от бляскащите нишки. Паяжината започна да пулсира и да се стяга, като оживяла.

Воинът се замята във все по-стягащата се плетеница от пламъци, но след няколко мига се отпусна безпомощен.

Раненият войник продължаваше да крещи. После нечий твърд глас изрева команда и в стаята блесна зловеща светлина. Писъците спряха.

Няколко души заобиколиха Карса, един се наведе над главата му. Тъмнокожо, нашарено с белези лице под плешива татуирана глава. Мъжът се усмихна и лъснаха две редици златни зъби.

— Отбираш натийски, както разбрах. Това е добре. Счупи му крака на нашия приятел — не вярвам да ти благодари. Все едно, това, че се набута в ръцете ни, поне ще отмени ареста, под който сме…

— Дай да го утрепем, серж…

— Стига, Шард. Бел, иди да намериш робовладелеца. Кажи му, че сме хванали стоката му. Ще му го предадем, но не за нищо. А, и го направи кротко, не искам цялото село да се изсипе тук с факли и търнокопи. — Появи се друг войник и сержантът вдигна глава. — Добра работа, Иброн.

— За малко да намокря гащите, Корд — отвърна Иброн. — Когато ей така отръска най-гадното, което си имах.

— Което само го доказва, нали? — измърмори Шард.

— Какво доказва?

— Ами, че умното винаги бие гадното, какво.

— Иброн, виж там какво можеш да направиш за Лимп, преди да се е съвзел и да се разпищи отново — изсумтя сержант Корд.

— Ей сега. Яки дробове има за изтърсак, нали?

Корд се пресегна, пъхна внимателно ръката си между огнените нишки и потупа с пръст кръвния меч.

— Хм. Ето ви го и един от прословутите дървени мечове. Толкова здрав, че кърши ейрънска стомана.

— Погледни му ръба — рече Шард. — Оная смола, дето го прави толкова…

— Втвърдява самото дърво, да. Иброн, тази твоя паяжина причинява ли му болка?

— Ако ти беше в това нещо, Корд, така щеше да виеш, че да посрамиш и Хрътките. За миг-два. После щеше да си умрял и да цвърчиш като сланина над огнището.

Корд изгледа намръщено Карса и бавно поклати глава.

— Че той даже не трепери. Гуглата знае какво бихме могли да направим с пет хиляди такива кучи синове в редиците ни.

— Можем даже да прочистим Мотския лес, а, серж?

— Като нищо. — Корд стана и се отдръпна назад. — Та какво задържа Бел?

— Сигурно не е намерил никого — отвърна Шард. — Не бях виждал досега цял град да хукне към лодките.

В преддверието изтропаха ботуши — идваха още петима-шестима души. Тих глас заговори:

— Сержант, благодаря, че ми връщате собствеността…

— Не е ваша собственост повече — прекъсна го Корд. — Вече е пленник на Малазанската империя. Уби малазански войници, да не говорим за повреждането на малазанска собственост — ей оная врата там.

— Не говорите сериозно…

— Винаги говоря сериозно, Силгар — търпеливо отвърна Корд. — Мога да се досетя какво сте намислили за този великан. Кастриране, отрязване на езика, осакатяване. Ще го вържете на каишка и ще го развеждате из градчетата на юг, за да събирате попълнения за ловците ви на роби. Но позицията на Юмрука за тази ваша дейност е добре известна. Това е окупирана територия. Вече е част от Малазанската империя, все едно дали ви харесва, или не, а ние не сме във война с така наречените Теблор. Да, ще ви призная, не търпим да слизат тук ренегати, да нападат и избиват имперски поданици и прочие. Поради което този кучи син сега е под арест и най-вероятно ще бъде осъден на обичайното наказание: отатаралските рудници на милото ми старо отечество. — Корд отново пристъпи към Карса. — Което значи, че в близко бъдеще двамата ще се виждаме често, защото частта ми се връща у дома. Слухове за някакъв бунт, макар да се съмнявам, че ще излезе нещо кой знае какво.

— Сержант, малазанската власт над този континент е доста разклатена в момента, след като основната ви армия е затънала край стените на Пейл. Наистина ли държите да предизвикате инцидент тука? С това ваше пълно пренебрежение към местните обичаи…

— Обичаи ли? — изръмжа Корд, без да откъсва поглед от Карса. — Натийският обичай винаги е бил да бягате и да се криете, когато ви нападнат Теблор. Вашето усърдно, съзнателно покваряване на сунидите е уникално, Силгар. Превърнали сте пълното унищожение на това племе в търговско начинание. И адски успешно при това. Единственото пренебрежение в случая е вашето, към малазанския закон. — Вдигна глава и се усмихна широко. — За какво, в името на Гуглата, според теб ротата ни е тук, напарфюмирано говно такова?

Въздухът изведнъж се изпълни с напрежение, няколко десници посегнаха към дръжките на мечовете.

— По-кротко, бих ви посъветвал — обади се Иброн. — Зная, че сте жрец на Маел, Силгар, и че в момента сте на самия ръб на своя лабиринт, но само да сте посмели да помръднете към него, ще ви превърна в мазна локва.

— Наредете на главорезите си да излязат — каза Корд. — Или този теблор наистина ще си има компания по пътя към рудниците.

— Не бихте посмели да…

— Нима?

— Капитанът ви ще…

— Няма.

— Разбирам. Е, добре. Дамиск, изведи хората за малко.

Карса чу заглъхващи стъпки. След малко Силгар продължи:

— Е, сержант? Кажете колко?

— Хм. Признавам, че си мислех за някаква размяна. Но после градските камбани спряха да звънят. Което ми подсказва, че времето ни свърши. Уви. Капитанът се е върнал — ето, чувате тропота на конете. Всичко това означава, че вече разговаряме официално, Силгар. Разбира се, възможно е да съм ви подстрекавал през цялото време, за да вдигнете накрая ръце и да ми предложите подкуп. Което е престъпление, както знаете.

Малазанският конен отряд беше пристигнал на двора, разбра Карса. Викове, тропот на копита, къса размяна на думи със застаналите отвън Дамиск и другите стражи, после — тежки ботуши по дървения под.

Корд се обърна.

— Капитане…

Прекъсна го боботещ глас:

— Мислех, че съм ви оставил под арест. Иброн, не помня да съм ви разрешавал да връщате оръжията на тези пияни тъпаци… — Капитанът внезапно млъкна.

Карса усети усмивката на лицето на Корд.

— Теблорът се опита да атакува позицията ни, сър…

— Което бързо ви е отрезвило, не се съмнявам.

— Тъй вярно, сър. И умният ни маг естествено реши да ни върне оръжията, за да можем да задържим този поизраснал дивак. Уви, работите след това малко се поусложниха, капитане.

Силгар се намеси:

— Капитан Кайндли, дойдох, за да ми се върне робът, но се натъкнах на враждебност и заплахи от страна на отделението ви. Вярвам, че лошото им поведение няма да се окаже показателно за дълбините, в които е пропаднала цялата малазанска армия…

— Определено не, робовладелецо — прекъсна го капитан Кайндли.

— Великолепно. Сега, ако разрешите…

— Той се опита да ме подкупи, сър — подхвърли Корд възмутено.

Настъпи тишина. После капитанът попита:

— Иброн? Вярно ли е това?

— Боя се, че да, капитане.

В гласа на Кайндли се долавяше хладно задоволство:

— Колко лошо. Опитът за подкуп е престъпление и…

— Тъкмо казвах същото, сър — подхвърли Корд.

— Подканен бях да направя предложение! — изсъска Силгар.

— Пълна лъжа — отвърна Иброн.

Капитан Кайндли заговори:

— Лейтенант Поурс, арестувайте робовладелеца и ловците му. Назначете две отделения да ги пазят в градската тъмница. Но ги сложете в отделна килия от онзи разбойнически главатар, когото хванахме на връщане — онзи престъпник Ашика сигурно си има местни приятели. Освен онези, които избесихме по пътя на изток оттук. А, и прати някой знахар за коляното на Лимп — Иброн явно е оплескал нещата в опитите си да му помогне.

— Добре де, знаете, че не съм Денъл — сопна се Иброн.

— Внимавайте с тона, маг — предупреди го спокойно капитанът.

— Съжалявам, сър.

— Признавам, че съм леко любопитен, Иброн — продължи Кайндли. — Какво е естеството на магията, която хвърли върху този воин?

— Оформена е от Рюз и…

— Да, знам лабиринта ти, Иброн.

— Да, сър. Ами, използва се за улавяне и зашеметяване на денрабъ в моретата…

— Денрабъ?! Онези гигантски морски червеи?

— Тъй вярно, сър.

— Е, защо тогава този Теблор не е мъртъв, в името на Гуглата?

— Добър въпрос, капитане. Бива си го, няма що.

— Беру да ни пази всички дано.

— Да, сър.

— Сержант Корд.

— Сър?

— Реших да отменя обвиненията в пиянство срещу вас и отделението ви. Скърбя за жертвите. Разбираема реакция, предвид обстоятелствата. Този път. Но следващата запусната кръчма, в която се спънете, няма да е построена, за да демонстрирате колко сте разпасани. Ясен ли съм?

— Напълно, сър.

— Добре. Иброн, съобщете на отделенията, че напускаме това живописно градче. Колкото може по-скоро. Сержант Корд, вашето отделение ще натовари провизиите. Това е всичко.

— С воина какво да правим? — попита Иброн.

— Колко ще удържи тази магическа мрежа?

— Колкото пожелаете, сър. Но болката…

— Изглежда, я понася. Оставете си го както е. И междувременно измислете начин да се натовари на някой фургон.

— Много дълги пръти ще ни трябват…

— Ваша работа — измърмори капитан Кайндли и излезе.

Карса усети, че магът се е взрял в него. Въпреки твърденията на Иброн болката отдавна беше заглъхнала. Бавното изпъване и отпускане на мускулите на теблора дори я отслабваше.

„Още малко. Още малко…“

3.

— Липсваше ми, Карса Орлонг.

Лицето на Торвалд Ном беше на сини и черни петна, дясното му око бе подуто и затворено. Бяха го оковали за предната стена на фургона и го бяха смъкнали в изгнилата слама. Гледаше как малазанските войници слагат теблора на дъното на фургона с помощта на обелените пръти, пъхнати под крайниците на огромния, оплетен в магическата мрежа воин. Щом тежестта на Карса се отпусна върху дъските, дъното на фургона се огъна и изскърца.

— Горките проклети волове — измърмори Шард, докато издърпваше един от прътите. Беше се задъхал, лицето му бе почервеняло.

Наблизо имаше втори фургон, но Карса, проснат върху грубите дъски, едва го виждаше. На задницата на фургона седяха Силгар, Дамиск и още трима натийци. Лицето на робовладелеца беше пребледняло и посърнало, скъпите му дрехи с везмо от сини и златни нишки бяха покрити с петна и омачкани. Щом го видя, Карса се засмя.

Силгар рязко обърна глава и тъмните му очи пронизаха уридския воин като ножове.

— Ловец на роби! — изръмжа му Карса.

Шард, малазанският войник, се качи на страницата на фургона, наведе се да огледа Карса, поклати глава и викна:

— Иброн! Ела да видиш. Тая мрежа не е както беше.

Магьосникът се качи до него и присви очи.

— Гуглата да го вземе! Тичай да донесеш вериги, Шард. Гледай да са тежки, и повечко. Кажи и на капитана, и побързай.

Войникът скочи долу, а Иброн изгледа навъсено Карса.

— Отатарал ли имаш в жилите си? Нерруз ми е свидетел, заклинанието отдавна трябваше да те убие. А издържаш вече три дена. Поне болката трябваше да те подлуди. Но не си по-луд, отколкото преди седмица, нали? — Магът се намръщи още повече. — Има нещо около теб… нещо…

Изведнъж от всички страни се закатериха войници. Някои мъкнеха вериги, други стояха настрана със заредени арбалети.

— Може ли да го пипаме това? — колебливо попита един от войниците.

— Вече може — отвърна Иброн и се изплю.

С едно-единствено рязко дръпване Карса опита здравината на стегналата го мрежа и от гърлото му се изтръгна рев. Няколко нишки изплющяха.

В отговор — викове и паника.

Докато уридът се измъкваше, стиснал меча с дясната си ръка, нещо много твърдо го удари в слепоочието. Обгърна го мрак.

Събуди се легнал на гръб, разпънат на дъното на фургона, който подскачаше и се друсаше под него. Крайниците му бяха стегнати в тежки вериги, приковани с клинове за дъските. Синджири бяха кръстосали гърдите и корема му. Засъхнала кръв се беше спекла по лявата страна на лицето му и му пречеше да гледа. Карса вдиша прахта, която избиваше между дъските. Бе смесена със собствената му горчива миризма.

Торвалд заговори някъде зад главата му:

— Е, значи си жив все пак. Въпреки приказките на войниците на мен си ми изглеждаше съвсем умрял. Определено миришеш така. Е, почти. В случай, че се чудиш, приятел, минаха шест дни. Оня сержант със златните зъби здравата те халоса. Счупи дръжката на лопатата.

Карса се опита да вдигне главата си от вонящите дъски и го прониза силна пулсираща болка. Намръщи се и се отпусна отново.

— Много говориш, равнинецо. Млъкни.

— Не ми е в нрава да мълча, уви. Ти, разбира се, не си длъжен да ме слушаш. Е, може да не си съгласен, но според мене трябва да отпразнуваме добрия си късмет. Да си малазански пленник е по-добре, отколкото да си роб на Силгар. Вярно, може да те екзекутират като обикновен престъпник — аз естествено съм точно това, — но по-вероятно е и двамата да ни пратят на каторжен труд в мините в Седемте града. Така и не съм стъпвал там, но все едно, пътят ще е дълъг, по суша и по море. Може и пирати да има. Бури. Знае ли човек? Може пък и рудниците да не са толкова лоши, колкото разправят. Какво му е толкова на копаенето? Нямам търпение да видя как ще ти тикнат кирката в ръцете… засмей се малко, да му се не види. Големи веселби ни чакат, не мислиш ли?

— Да ти клъцна гърлото включително.

— Хумор? Ха! Гуглата да ме вземе, не мислех, че имаш чувство за хумор, Карса Орлонг. Нещо друго имаш ли да кажеш? Давай.

— Гладен съм.

— До вечерта ще стигнем Кулвернския брод. Нарочно карат бавно, заради теб. Явно тежиш много повече, отколкото би трябвало, повече дори от Силгар с неговите четирима главорези. Иброн разправя, че плътта ти не била нормална — също като при сунидите, разбира се — но при тебе е повече. По-чиста кръв, предполагам. И по-зла, това — със сигурност. Помня, че веднъж в Даруджистан, бях още момче, дойде един отряд, хванали бяха сива мечка, цялата в синджири. Вкарали я бяха в една огромна шатра в Уоритаун, взимаха по един петак да я видиш. Там бях, още първия ден. Тълпата беше огромна. Всички мислеха, че сивите мечки са измрели преди векове…

— Значи сте били глупци — изръмжа Карса.

— Е, такива си бяхме, да, щото мечката си беше там. С нашийник, вързана със синджири, с кръвясали очи. Тълпата нахлу, и аз с нея, а онова проклето животно подивя. Скъса веригите все едно че бяха от трева. Няма да повярваш каква паника настъпи. Стъпкаха ме, но успях някак да изпълзя от шатрата и хилавото ми, но хубаво телце общо взето си остана непокътнато. Оня ми ти мечок… трупове хвърчаха по пътя му. Побягна право към хълмовете Джадроуби и никой повече не го видя. Вярно, още разправят, че кучият му син си е там и че изяжда по някой пастир… с цялото му стадо. Все едно, ти ми напомняш за онзи сив мечок, урид. Същият поглед в очите. Поглед, който говори: „Няма да ме задържат вериги.“ И точно това ме кара да горя от нетърпение да видя какво ще стане по-нататък.

— Няма да се крия из хълмовете, Торвалд Ном.

— Не съм си го и помислил. Знаеш ли как ще те натоварят на затворническия кораб? Шард ми каза. Ще смъкнат колелетата от тоя фургон. Така ще е. Ще се возиш на това проклето легло чак до Седемте града.

Колелата на фургона навлязоха в дълбоки каменисти коловози и силното друсане предизвика вълни от болка в главата на Карса.

— Чуваш ли ме? — попита след малко Торвалд.

Карса не отвърна нищо.

— О, добре — въздъхна даруджистанецът.

„Води ме, главатарю.“

„Води ме.“

Този свят не беше такъв, какъвто бе очаквал. Обитателите на низините се оказваха едновременно и слаби, и силни. Силни — по трудноразбираем за него начин. Беше видял колиби, вдигнати една върху друга; беше видял лодки, големи колкото цяла теблорска къща.

Очакваха селски чифлик, натъкнаха се на цяло градче. Очакваха да колят бягащи пред конете им страхливци, натъкнаха се на сурови, неотстъпващи противници.

И роби суниди. Най-ужасяващото от всички открития. Теблори с прекършен дух. Не беше и помислял, че такова нещо е възможно.

„Ще скъсам веригите на сунидите. Така се кълна пред Седемте. Ще дам на сунидите в замяна роби равнинци… не. Да сторя това ще е точно толкова грешно, колкото стореното от равнинците спрямо сунидите, а и спрямо собствените им ближни.“ Не, събирането на души с кръвния меч беше много по-непорочна, по-чиста отплата.

Замисли се за малазанците. Беше ясно, че са племе напълно различно от натийците. Изглежда, бяха завоеватели от някоя далечна земя. Придържаха се към стриктни закони. Пленниците им не бяха роби, а затворници, макар да бе започнало да му се струва, че разликата е само в наименованието. Щяха да го накарат да работи.

Ала той нямаше никакво желание за работа. Значи това беше наказание, за да огъне духа на воина и — с времето — да го прекърши. И да го постигне участта на сунидите.

„Но това няма да стане. Защото съм урид, а не сунид. Ще трябва да ме убият, след като разберат, че не могат да ме държат насила. И ето, истината е пред мен. Ако я приема прибързано, така и няма да се видя на свобода, извън този фургон.“

„Торвалд Ном спомена за търпение — закона на затворника. Прости ми, Уругал, ала сега ще трябва да се подчиня на този закон. Трябва да изглеждам примирен.“

Още докато си го мислеше, разбра, че няма да подейства. Малазанците бяха твърде умни. Не, трябваше да измисли друг начин да ги заблуди.

„Делъм Торд, сега ти ще си моят водач. Твоята загуба вече е моят дар. Ти тръгна по този път преди мен, показа ми стъпките. Ще се събудя отново. Но не с разбит дух, а с разбит ум.“

Малазанският сержант наистина го беше ударил здраво. Мускулите на врата му се бяха вкочанили. С всяко вдишване го жегваше остра болка. Мъчеше се да я уталожи, да отклони мислите си от нея.

Расата на Теблор беше живяла векове наред в слепота, без да забелязва нарастващия брой — нарастващата заплаха — на обитателите на равнините. Границите, отбранявани някога със сурова решимост, по някаква причина бяха изоставени, оставени бяха открити за отровните влияния от юг. Карса осъзна колко важно е да открие причината за това морално падение. Сунидите открай време не бяха най-силното сред племената, ала все пак бяха Теблор и това, което ги бе сполетяло, заплашваше рано или късно да сполети и другите. Тази истина беше трудна за преглъщане, но да си затвори човек очите пред нея означаваше отново да се тръгне по същия път.

Имаше провали и падения, които Карса трябваше да погледне открито. Палк, собственият му дядо, се беше оказал воин с не чак толкова славни подвизи, колкото си беше приписвал. Ако се беше върнал при племето с верни разкази, предупреждението в тях щеше да бъде чуто. Щеше да се чуе истината за това бавно, но неумолимо, стъпка по стъпка нашествие. Война срещу Теблор, застрашаваща не само земите, но и духа им. Такива предупреждения навярно щяха да се окажат достатъчни, за да се обединят племената.

Обзе го униние, щом помисли за това. Не. Провалът на Палк се оказваше по-дълбок. Най-голямото му престъпление бяха не лъжите му, а липсата на кураж, защото се бе показал неспособен да превъзмогне ограниченията на Теблор. Правилата на поведение, присъщи на неговия народ, вроденият консерватизъм, смазващ всяко различие със заплахата за гибелно отлъчване — тези неща бяха надвили куража на дядо му.

„Но не и на баща ми навярно.“

Фургонът под него отново подскочи.

„Гледах на твоята недоверчивост като на слабост. Виждах страхливост в нежеланието ти да участваш в безкрайните племенни игри на гордост и въздаяние. Все пак какво направи ти, за да се противопоставиш на нравите ни? Нищо. Единственият ти отговор бе да стоиш настрана… и да омаловажаваш всичко, което правех, да осмиваш моята ревност…“

„И да ме подготвиш за този миг.“

„Добре, татко мой. Вече разбирам блясъка на удовлетворение в очите ти. Но ти казвам, ти нанесе само рани на своя син. А раните ми са предостатъчно.“

Уругал беше с него. Всичките Седем бяха с него. Силата им щеше да го направи непроницаем за всичко, което застрашаваше духа му. Един ден щеше да се върне при своя народ и щеше да разбие всички правила. Щеше да обедини Теблор и те щяха да тръгнат след него… надолу към низините.

Всичко, което се беше случило до този момент, всичко, което го измъчваше сега, бе само подготовка. Той щеше да се превърне в оръжие на въздаянието. И сега това оръжие го наточваше собственият му враг.

„Изглежда, и двете страни са прокълнати със слепота. Така ще се види истината на думите ми.“

Това бе последната мисъл, преди съзнанието му отново да угасне.

Събудиха го възбудени гласове. Беше по здрач и миришеше на коне, на прах и люти храни. Фургонът под него бе неподвижен. Слухът му успя да долови, смесени с гласовете, звуци от всевъзможна човешка дейност и шума на река.

— А, значи пак се събудихме — каза Торвалд Ном.

Карса отвори очи, но не отвърна.

— Това е Кулвернски брод — продължи дару. — Ври и кипи от вести от юга, същинска буря. Е, не чак буря, предвид големината на тоя нужник, наречен „град“. Малазанската рота обаче е доста възбудена. Пейл е паднал, разбираш ли. Голяма битка, много магия, а Лунният къс се е отдръпнал — всъщност заминал е към Даруджистан, изглежда. Беру да ме вземе дано, де да можех да го видя сега, как минава над езерото, страхотна гледка ще е. Всички от ротата, разбира се, съжаляват, че са изтървали битката. Тъпаци. Но от войници какво друго да очаква човек.

— Че защо не? — сопна се гласът на Шард и фургонът леко се разклати: той се качваше при тях. — Ашокски полк не заслужава да го натикат тук да лови разбойници и търговци на роби.

— Ашокският полк трябва да сте вие, доколкото схващам — каза Торвалд.

— Да. Проклети ветерани при това, до един.

— И защо тогава не сте на юг, ефрейтор?

Шард направи гримаса, после извърна глава, присви очи и промърмори:

— Не ни вярва, затуй. От Седемте града сме и не ни вярва оная кучка.

— Извинявай, но щом тя — доколкото разбирам, става дума за императрицата — не ви вярва, защо тогава ви връща у дома? Седемте града не бяха ли уж на ръба на въстанието? Щом има възможност да станете ренегати, не е ли по-логично да ви задържи тук, на Дженабакъз?

Шард се вторачи в Торвалд Ном.

— Защо ли говоря с теб, крадецо? Като нищо може да си някой от шпионите й? Нокът може да си, де да знам.

— Ако съм такъв, ефрейтор, не се държиш добре с мен. Ще го отбележа в доноса — оня, дето го пиша тайно де. Шард беше, нали? И нарече императрицата „кучка“…

— Млъквай — изръмжа малазанецът.

— Само изтъкнах очевидното, ефрейтор.

— Така си мислиш — изсъска Шард, скочи от фургона и се отдалечи.

Торвалд Ном мълча дълго и накрая каза:

— Карса Орлонг, имаш ли някаква представа какво искаше да каже тоя с последните си думи?

Карса заговори тихо:

— Торвалд Ном, слушай ме добре. Един воин, който ме следваше, беше ударен по главата. Черепът му се спука и изтече мисъл-кръв. Умът му не можа да се върне по дирята си. Остана безпомощен. Безполезен. Мен също ме удариха по главата. Черепът ми е спукан и ми е изтекла мисъл-кръв…

— По-скоро беше лигня…

— Замълчи. Слушай ме. И когато решиш, отговори ми шепнешком. Два пъти се събуждах и сигурно забелязал, че…

Торвалд го прекъсна тихо:

— Че умът ти се е изгубил по пътя или нещо такова. Това ли съм забелязал? Дрънкаш безсмислици, тананикаш си детски песнички и други такива? Добре, ясно. Играя, но при едно условие.

— Какво условие?

— Че когато успееш да се измъкнеш, ще ме освободиш и мен. Сигурно си мислиш, че е дреболия, но те уверявам, че…

— Добре. Аз, Карса Орлонг, давам думата си.

— Хубаво. Официалността в тази клетва ми хареса. Все едно, че е истинска.

— Истинска е. И недей да ми се подиграваш, че ще те убия, щом те освободя.

— Аха. Схванах скритото предупреждение. Ще трябва да измъкна още една клетва от тебе, уви…

Теблорът изръмжа с досада, но се примири:

— Аз, Карса Орлонг, няма да те убия, след като те освободя, освен ако не ми дадеш повод.

— Я обясни какво може да е естеството на въпросните поводи…

— Всички ли дару са като тебе?

— Не е нужно списъкът да е дълъг. „Поводът“ може да е например опит за убийство, предателство и подигравка, разбира се. Други можеш ли да измислиш?

— Много говорене.

— Е, с това вече нагазваме в дълбоки води, не смяташ ли? Все пак въпрос на културни различия…

— Май Даруджистан ще е първият град, който ще завладея…

— Боя се, че малазанците ще са там преди теб. Просто предчувствие. Забележи, любимият ми град никога не е бил завладяван, въпреки че му се свидят пари да си наеме постоянна армия. Боговете не само гледат благосклонно на Даруджистан, но сигурно дори пият в кръчмите му. Във всеки случай… Шшш, някой идва.

Чуха се стъпки, Карса погледна с присвити очи и видя застаналия до фургона Корд. Сержантът огледа навъсено Торвалд Ном и изръмжа:

— Определено не ми приличаш на Нокът. Но може пък в това да е целият номер.

— Би могло.

Главата на Корд започна да се обръща към Карса и той стисна клепачи.

— Тоя свести ли се вече?

— Два пъти досега. Но само се лигави и издава някакви животински звуци. Май сте му повредили мозъка — ако изобщо има мозък.

— Може да се окаже за добро, стига да не ни умре в ръцете — изсумтя Корд. — Та за какво говорех?

— За Торвалд Ном Нокътя.

— Да. Добре. Все едно, ще се отнасяме с тебе като с разбойник — докато не ни докажеш, че си нещо друго — тъй че заминаваш за отатаралските мини с всички други. Което значи, че ако наистина си Нокът, гледай да го обявиш, преди да напуснем Дженабакъз.

— Стига, разбира се, задачата ми да не изисква да се прикривам като затворник в отатаралските мини — усмихна се Торвалд.

Корд се намръщи, изсъска ругатня, скочи от фургона и изрева:

— Качвайте го тоя проклет фургон на сала! Хайде!

Колелата изскърцаха, воловете изопнаха вратове. Торвалд Ном въздъхна, отпусна глава на стената на фургона и затвори очи.

— Опасна игра играеш — промърмори Карса.

Даруджистанецът отвори едно око и го изгледа.

— Игра ли, теблор? Вярно. Но може би не точно играта, която си мислиш.

Карса изръмжа отвратено.

— Не бързай толкова да отхвърл…

— Поводите ми — заговори воинът, щом воловете повлякоха фургона по дървената рампа — ще са: опит за убийство, предателство, подигравка и да си някой от тези Нокти.

— А многото говорене?

— Това проклятие май ще трябва да го понеса.

Торвалд бавно килна глава и се ухили.

— Съгласен.

По някакъв странен начин постоянното усилие да поддържа заблудата, че е изгубил разума си, се оказа най-големият съюзник на Карса в оцеляването му. Дните — а после седмици лежане по гръб, с разперени ръце и крака и прикован за дъното на фургона — бяха изтезание, каквото не можеше да си въобрази никой Теблор. По тялото му лазеха паразити, хапеха го и навсякъде го сърбеше непрекъснато. Чувал беше за едри животни в дълбокия лес, които полудявали от черните мухи и комарите, и вече разбираше как може да стане това.

В края на всеки ден го измиваха с няколко ведра леденостудена вода и коларят, стар миризлив натиец, го хранеше: клякаше до главата му с почерняло от пушека котле с някаква гъста, пълна със зърна яхния. Тикаше в устата му с голяма дървена лъжица горещо, сладникаво жито и хапки жилаво месо. Устните, езикът и небцето му се подуваха от мехури.

Храненето се превърна в мъчение, докато не бе облекчено най-сетне, след като Торвалд Ном успя да убеди коларя да му позволи той да се заеме с тази задача. Гледаше яхнията да е изстинала достатъчно, преди да я натика в устата на Карса. За няколко дни мехурите се махнаха.

Теблорът полагаше усилия да държи мускулите си във форма със стягане и отпускане всяка нощ, но ставите се бяха схванали от обездвижването и срещу това не можеше да направи нищо.

Понякога самодисциплината му отслабваше и мислите му се връщаха към демона, който бяха пуснали на свобода. Онази жена, Форкассала, бе преживяла невъобразимо дълго време, затисната под огромния камък. Успяла бе да постигне някакво нищожно движение, несъмнено се беше вкопчила в безкрайно дългото усещане за напредък, докато беше драскала с нокти в камъка. Все пак Карса не можеше да проумее способността й да надвие лудостта и неизбежно идващата след нея гибел.

Мисълта за нея го унизяваше, духът му отслабваше от това, че започваше да се чувства все по-уязвим в тези окови, от това, че грапавите дъски на дъното на фургона бяха ожулили гърба му, от срама заради оцапаните му дрехи, както и от съвсем простото, но непоносимо изтезание, което му носеха въшките и бълхите.

Торвалд му говореше като на дете или на кутре. С кротки, утешителни думи. Проклятието на бъбривостта му се беше превърнало в нещо, в което Карса можеше да се вкопчи, и тази отчаяна хватка ставаше все по-здрава.

Думите го подхранваха, засищаха духа му, за да не се стопи от глад. Думите измерваха циклите на редуващите се дни и нощи, учеха го на езика на малазанците, описваха му местата, през които минаваха. След Кулвернски брод имаше по-голямо градче, Нинсано Моут, където на фургона се изкатери гмеж от хлапета, за да го бутат и ръчкат — после дойде Шард и ги разпъди. Там прехвърлиха друга река. И продължиха за Малибридж, градче голямо почти колкото Нинсано Моут. А след седем дни Карса зяпна нагоре в сводестата каменна арка на крепостната порта на голям град — Танис. Щом колелата на фургона затрополиха по калдъръмената улица, от двете страни се заиздигаха сгради на три, дори на четири етажа. И отвсякъде — говор на хора, повече равнинци, отколкото Карса изобщо си беше представял, че е възможно да съществуват.

Танис се оказа пристанищен град, плъзнал се надолу по планинските тераси на източния бряг на Малинско море, с противно солена вода — каквато имаше в много извори близо до границите на ратидите. Но Малинско море не беше като тамошните езерца, беше огромно, защото пътуването през него до град Малинтаис им отне цели четири дни и три нощи.

Прехвърлянето на кораба наложи за първи път да изправят Карса — заедно с дъното на фургона, със свалени колелета — и това го подложи на ново изтезание, понеже тежките синджири поеха цялата му тежест. Ставите му закрещяха от болка и виковете му изпълниха въздуха — и продължиха, без да секват, докато някой не наля в гърлото му пареща огнена течност, толкова, че да напълни стомаха му и да удави ума му.

Когато се събуди, откри, че платформата, която го задържаше, си беше останала права, затегната за онова, което Торвалд нарече „главната мачта“. Даруджистанецът беше завързан наблизо, понеже бе поел отговорността да се грижи за Карса.

Корабният лечител беше натъркал подутите стави на Карса с мехлеми и беше приглушил болката. Но се беше появила друга, бушуваше зад очите му.

— Боли, а? — замърмори Торвалд Ном. — На това му викат махмурлук, приятел. Цял мях ром ти изляха в корема, щастливо копеле си, да ти кажа. Вярно, половината го избълва обратно, но доста се беше развалил през това време, тъй че се въздържах да залазя по палубата и да го оближа, с което достойнството ми си остана непокътнато. А сега трябва да си намерим някакъв заслон с тебе. Иначе ще ни удари треската и ще почнем да бълнуваме — а повярвай ми, ти вече бълнува достатъчно и за двама ни. Добре, че беше на теблорския ти език и че малцина на борда го разбират. А, да, временно се разделихме с капитан Кайндли и войниците му. Те се прехвърлят на друг кораб. Между другото, кой е този Дейлис? Или коя? Не, по-добре не ми казвай. Какъвто списък само изреди на ужасните неща, които се каниш да направиш на Дейлис, все едно кой е или коя е. Все едно, докато спрем в Малинтаис, би трябвало да си посвикнал вече с моряшкия живот. За да си готов за страхотиите, които ни чакат в Менингалския океан. Дано. Гладен ли си?

Екипажът, повечето малазанци, се държеше настрана от Карса. Другите затворници бяха заключени долу, но фургонът се беше оказал твърде голям за товарния трюм, а капитан Кайндли категорично бе заповядал да не развързват Карса при никакви обстоятелства въпреки привидната му загуба на разсъдък. И помен нямало от скептицизъм, обяснил му бе шепнешком Торвалд, просто легендарното чувство за предпазливост на капитана, което според приказките било прекалено дори за войник. Заблудата като че ли наистина беше успяла — Карса се беше превърнал в безопасен вол, без никакъв проблясък на разум в помръкналите очи и вечна грозна усмивка, излъчваща пълно неразбиране. Великан и доскорошен воин, той беше заприличал на безпомощно дете, утешавано единствено от окования до него разбойник и неговото непрестанно дърдорене.

— Рано или късно ще трябва да те откачат от тия дъски — замърмори веднъж дару в тъмното, докато корабът се поклащаше по пътя си към Малинтаис. — Но може би чак като стигнем мините. Трябва само да издържиш, Карса Орлонг — стига все още да се преструваш, че си изгубил ума си, а да ти кажа честно, в последните дни дори и мен успя да ме убедиш. Все още си с разума си, нали?

Карса изсумтя тихо, макар че понякога и той самият не беше сигурен. Някои дни му се губеха напълно, бели петна в паметта му — по-страшно от всичко, което беше изпитвал. Да издържи? Не знаеше дали ще може.

Град Малинтаис приличаше на три отделни града, струпани на едно място. Корабът влезе в залива по пладне и почти не затулваше гледката на Карса. Над три отделени едно от друго възвишения в сушата господстваха три огромни укрепления — централното беше издърпано по-назад от брега от другите две. Всяко си имаше свой архитектурен стил. Крепостта вляво беше тромава, груба и построена без въображение от златист, почти оранжев пясъчник, който изглеждаше помръкнал и зацапан на слънчевата светлина. Средното укрепление, замъглено от пушеците, издигащи се от лабиринта на улиците и къщите, изпълващ терасите между хълмовете, като че ли беше по-старо, по-грохнало и беше боядисано — стени, куполи, кули — с избеляла червеникава боя. Дясното укрепление беше построено на самия ръб на крайбрежните канари, морските вълни се пенеха под тях. Корабни катапулти бяха разнебитили стръмните стени на крепостта някъде в далечното минало; от тези бойни рани тръгваха пукнатини, а една от четвъртитите кули беше опасно наклонена навън. При все това над стената се развяваха десетки флагове.

Около всяко укрепление — по склоновете и долу в ниското — всичко беше покрито със сгради, построени в подражание на стила на съответната крепост. Границите между трите „града“ бяха очертани от широки улици — с по два различни архитектурни стила от двете страни.

Тук се бяха заселили три различни племена, реши Карса, докато корабът се провираше през многобройните рибарски лодки и търговски гемии в залива.

Торвалд Ном се изправи — синджирите му издрънчаха — и енергично почеса рошавата си брада. Очите му блестяха, вторачени в града.

— Малинтаис — въздъхна дару. — Натийци, дженабарийци и кориви, три враждебни племена — едно до друго. А какво ги възпира да се хванат за гърлата? Нищо освен малазанския губернатор и три роти от Ашокския полк. Виждаш ли онази полусрутена крепост ей там, Карса? Това е от войната между натийците и коривите. Цялата натийска флота задръстила този залив, мятали камъни към стените и в усилието си да се избият взаимно така и не забелязали кога дошли малазанските сили. Дужек Едноръкия, три легиона от Втора, Подпалвачите на мостове и двама Върховни мага. Само с това разполагал Дужек, но в края на деня натийската флота се озовала на калното дъно на залива, натиканите в кървавочервения си замък загинали до един, а цитаделата на коривите капитулирала.

Корабът се приближаваше до широк каменен кей и моряците се разшетаха по палубата. Торвалд се усмихваше.

— Толкова по-добре, сигурно си мислиш. Насилствено налагане на мир и прочие. Само че градският Юмрук скоро ще се лиши от две от трите си роти. Вярно, уж били пратили подкрепления насам. Но кога? Откъде? Колко? Виждаш ли какво става, драги ми теблоре, когато племето ти се разрасне прекалено? Изведнъж най-простичките неща стават неприятни, трудни за удържане. Объркването се просмуква като мъгла и всеки започва да опипва слепешката.

Някой се изсмя — зад Карса и малко вляво от него: кривокрак плешив офицер, загледан в приближаващия се кей, с кисела усмивка на устните. Заговори на натийски:

— Разбойнически главатар разсъждава надуто за политика. От личен опит говори явно — как да се оправи човек с шепа непокорни планинци. И защо го казваш това на тоя безмозъчен глупак? А, да. Щото е вързан и не се оплаква като публика.

— Е, да, така е — съгласи се Торвалд. — Вие сте първият помощник, нали? Тъкмо се чудех, сър, колко ще се задържим тук, в Малинтаис…

— Чудил си се, а? Добре, нека да ти обясня хода на събитията в следващите един-два дни. Първо. Нито един от затворниците не напуска този кораб. Второ. Качваме шест отделения от Втора рота. Трето, отплаваме за Дженабарис. След което ви свалят и приключвам с вас.

— Долавям известно безпокойство във вас, сър — каза Торвалд. — Да не би да се притеснявате за сигурността на хубавия Малинтаис?

Мъжът бавно завъртя глава, изгледа за миг даруджистанеца и изсумтя:

— Ти като нищо може да си Нокът. Е, ако си, добави в проклетия си доклад следното. В Малинтаис има от Пурпурната гвардия. Бунтуват коривите. В сенките е опасно и става толкова зле, че патрулите не ходят никъде, освен ако не са поне две отделения. А сега връщат две трети от тях. Положението в Малинтаис може да стане много напечено.

— Императрицата определено ще прояви небрежност, ако пренебрегне мненията на офицерите си — отвърна Торвалд.

Първият помощник-капитан присви очи.

— И още как.

После ревна на една групичка моряци, останали без работа. Торвалд се почеса по брадата, обърна се към Карса и намигна.

— Пурпурната гвардия. Виж, това наистина е неприятно. За малазанците.

Дните изчезнаха. Карса се свести, когато дъното на фургона дивашки се разклати под него. Ставите му пламнаха, щом тежестта му се отмести, веригите се изопнаха и разтърсиха крайниците му. Въртяха го из въздуха, увиснал от скрипеца под скърцащото скеле. Около него плющяха въжета, отдолу се чуваха викове. В небето, над мачтите и такелажа, се рееха чайки. По въжетата се бяха вкопчили фигури, вторачени надолу в теблора.

Скрипецът изскърца и Карса видя как моряците горе станаха по-дребни. Ръце се вкопчиха в дървеното ложе от всички страни, за да го задържат. Краят откъм краката му се спусна още надолу и бавно го изправи.

Видя пред себе си средния и предния мостик на огромен кораб, по чиито палуби гъмжеше от докери и хамали, моряци и войници. Навсякъде имаше струпани бали и сандъци с провизии, смъкваха ги в трюмовете през зейналите люкове.

Дъното на фургона изскърца върху палубата. Последваха викове и суматоха и теблорът усети как го повдигат, залюляват го отново, отново го смъкват… този път чу и усети едновременно как горният край се удари в главната мачта. Издърпаха въжета между синджирите да завържат платформата. После работниците се отдръпнаха и се вторачиха в Карса.

И той се усмихна.

Чу отстрани гласа на Торвалд:

— Гадна усмивчица, вярно. Но е напълно безвреден, уверявам ви. Няма защо да се притеснявате, освен ако не сте суеверни, разбира се…

Последва силно тупване и Торвалд Ном се просна на палубата в краката на Карса. От разбития му нос потече кръв. Даруджистанецът примига глупаво, но не се опита да стане. Приближи се едър мъж и застана над Торвалд. Не беше висок, но беше дебел, як и с прашносиня кожа. Изгледа навъсено разбойника, после кръга смълчани моряци и изръмжа на малазански:

— На това му се вика първи урок. И ви чака всичките. — Обърна се и изгледа Торвалд Ном. — Още една такава издънка, затворник, и ще наредя да ти клъцнат езика и да го заковат на мачтата. И ако ти и този гигант ми създадете и най-малката неприятност, връзвам те до него и го хвърлям цялото това проклето нещо през борда. Кимни, ако си ме разбрал.

Торвалд Ном избърса кръвта от лицето си и кимна. Присвитите очи на синьокожия мъж се извърнаха към Карса.

— Изтрий я тая усмивка от лицето си, или ще я целуне ножът. Не ти трябват устни за ядене, а на другите миньори бездруго ще им е все тая.

Безумната усмивка на Карса остана на мястото си. Мъжът се намръщи.

— Не чу ли какво…

Торвалд вдигна колебливо ръка:

— Капитане, сър. Той не ви разбира… Не е наред с ума.

— Босун!

— Сър!

— Запушете му устата на тоя кучи син!

— Слушам, капитане.

Лепнаха на лицето на Карса един мръсен солен парцал.

— Да не го задушите, идиоти!

— Няма, сър.

Смъкнаха парцала под носа му, така че да може да диша. Капитанът се огледа и викна:

— В името на Маел, какво ми се мотаете още, тъпаци такива?

След като моряците се пръснаха и стъпките на капитана заглъхнаха, Торвалд бавно се изправи и заломоти с кръвясали устни:

— Прощавай, Карса. Ще го смъкна това от тебе, обещавам ти. Може малко да се позабавя, уви. Но като го махна, приятел, моля ти се, не се усмихвай…

Защо си дошъл при мен, Карса Орлонг, сине на Сънъг, внуко на Палк?

Едно божествено присъствие, и шест. Ликове като всечени в скала, едва видими през вихрещата се мъгла. Едно, и шест.

— Аз съм пред теб, Уругал — отвърна Карса. Истина, която го смути.

Не си. Само твоят ум, Карса Орлонг. Избягал е от тленния ти затвор.

— Значи съм те провалил, Уругал.

Провалил. Да. Изостави ни и затова и ние на свой ред трябва да те изоставим. Трябва да потърсим друг, някой с по-голяма сила. Някой, който не приема поражение. Който не бяга. Вярата ни в теб се оказа неоправдана, Карса Орлонг.

Мъглата се сгъсти, смътни цветове заискриха през нея. Той стоеше на билото на хълм, който се поклащаше и скърцаше под нозете му. От китките му се изпъваха синджири, спускаха се надолу по склоновете във всички посоки. Стотици вериги, протягащи се навътре и навътре в многоцветната мъгла, а на невидимите им краища нещо се движеше. Карса се взря надолу и видя под нозете си кости. Целият хълм бе само от кости. Кости на Теблор. И на синовете на равнината.

Изведнъж веригите се отпуснаха.

Нещо се движеше в мъглата, приближаваше се от всички посоки.

Прониза го ужас.

Към него прииждаха трупове. Тътреха се бавно, повечето — обезглавени. Веригите, които ги държаха привързани към Карса, пронизваха гърдите им през зейнали дупки. Сгърчени ноктести пръсти се запротягаха към него. Бавно, с олюляващи се стъпки, привиденията се катереха по склоновете, все по-близо и по-близо.

Бореше се Карса Орлонг, мъчеше се да избяга, ала беше обкръжен. Самите кости в нозете му го държаха здраво, скърцаха и се вкопчваха в глезените му.

Съсък и хриплив шепот, от плесенясали гърла.

Води ни, главатарю…

Карса закрещя.

Води ни, главатарю.

Все по-близо и по-близо, протягащи се към него ръце, нокти, дращещи във въздуха…

Една ръка го стисна за глезена.

Главата на Карса се отметна назад и с пукот се удари в дървото. Той вдиша задъхано, въздухът се изсипа в гърлото му като пясък и го задави. Отвори очи и видя леко поклащаща се палуба и неподвижни, вторачени в него фигури.

Закашля под давещия го парцал, всеки пристъп — бесен пожар в гърдите му. Усети, че гърлото му е раздрано, и разбра, че е крещял. Толкова, че мускулите се бяха стегнали и спираха въздуха му.

Издъхваше.

Шепнещ глас, дълбоко в ума му: „Може би все още няма да те оставим. Дишай, Карса Орлонг. Освен ако не искаш отново да срещнеш смъртта.“

„Дишай.“

Някой рязко дръпна парцала от лицето му. В дробовете му нахлу хладен въздух.

С помътнели от сълзи очи Карса зяпна Торвалд Ном. Едва го позна — толкова потъмняла бе кожата му, толкова дълга и сплъстена бе станала брадата му. Беше се изкатерил по веригите на Карса, та да може да стигне парцала, и сега крещеше непонятни думи, които теблорът едва чуваше — думи, отправени към замръзналите на място, стъписани от страх малазанци.

Погледът на Карса най-сетне се спря на небето пред носа на кораба. Сред кипналите облаци имаше цветове, блясваха и разцъфваха — вихри, кървящи сякаш от огромни отворени рани. Бурята — стига изобщо да беше буря — владееше цялото небе отпред. А после видя веригите — бяха се изпънали през облаците и плющяха с грохот на хоризонта. Стотици вериги, неописуемо огромни, виеха се във въздуха с взривове от червена прах, насякла небесата. Ужас изпълни душата му.

Вятър нямаше. Платната висяха отпуснати. Корабът се поклащаше над ленивите морски вълни.

Един моряк пристъпи с калаена купа, пълна с вода, вдигна я към Торвалд и той я взе и я поднесе към пресъхналите, напукани устни на Карса. Горчиво-солената течност се изля в устата му. Пареше като киселина и той извърна глава.

Торвалд говореше тихо и Карса бавно започна да проумява думите му.

— … те смятахме за изгубен. Само биещото ти сърце и вдигането и спадането на гърдите ти ни подсказваха, че още си жив. Седмици и седмици минаха, приятелю. Не беше възможно да издържиш. Почти нищо не е останало от теб — кожа и кости си… А и това проклето затишие. Ден след ден. Ни един облак в небето… допреди три камбани. Три камбани, откакто се размърда, Карса Орлонг. Когато изви глава и закрещя изпод парцала. На ти още вода — трябва да пиеш…

— Карса, те казват, че ти си призовал таз буря — продължи той. — Разбираш ли? Искат да я прогониш. Готови са на всичко, ще ти махнат веригите, ще те освободят. Всичко, приятелю, каквото поискаш — само прогони тази нечестива буря. Разбираш ли?

Карса чак сега видя как с всеки камшичен удар на чудовищните черни вериги морето избухва и щом всяка верига се отдръпне, към небесата изригват водни вихрушки. Натежалите тъмни облаци сякаш се бяха надвесили над океана и прииждаха с тътен към тях.

Видя и малазанския капитан да слиза от мостика. Синкавата кожа на лицето му бе станала пепелява.

— Това не е благословен от Маел шквал, дару, не му е мястото тук! — Изпъна треперещия си пръст към Карса. — Кажи му да побърза. Кажи му да го прогони. Щом го направи, можем да преговаряме. Кажи му го, проклет да си!

— Казах му, капитане! — ревна Торвалд. — Но как, в името на Гуглата, очаквате да прогони каквото и да било, след като не съм сигурен дали самият той знае къде е? Та ние дори не сме сигурни дали той е виновникът!

— Да видим тогава!

Капитанът махна с ръка. Притичаха десетина моряци с брадви в ръце, смъкнаха Торвалд и го хвърлиха на палубата.

Брадвите засякоха тежките въжета, стегнали платформата към мачтата. Притичаха още моряци. Изпънаха рампа, наклонена към десния борд. Наместиха дървени трупи под платформата и грубо я смъкнаха.

— Стойте! — извика Торвалд. — Не можете да…

— Можем — изръмжа капитанът.

— Махнете му веригите поне?

— Няма начин, Торвалд. — Капитанът сграбчи за ръката един минаващ покрай него моряк. — Намерете всички вещи на великана… всичко, което е прибрано от робовладелеца. Всичко заминава с него. Побързай, проклет да си!

Вериги плющяха в морето от всички страни, толкова близо, че пръски заливаха кораба; корпусът, мачтите и такелажът се разтърсваха от всеки взрив.

Повлякоха платформата нагоре по рампата, върху кръглите дървени трупи, и Карса се взря в тътнещите гръмоносни облаци.

— С тези вериги ще се удави! — извика Торвалд.

— Може би. А може би — не.

— Ако се превърти?

— Тогава ще се удави, и да го взима Маел!

— Карса! Проклет да си! Престани да се правиш на безумец! Кажи нещо!

От гърлото на воина се изтръгнаха две думи. Но звукът, излязъл от устните му, беше неразбираем и за самия него.

— Какво каза? — попита навъсено капитанът.

— Не знам! — изкрещя Торвалд. — Карса, проклет да си, говори!

От устата му изригна същият гърлен звук. Той заповтаря думите отново и отново, а моряците бутаха и теглеха платформата нагоре към парапета, докато не се заклати на самия ръб, наполовина над палубата, наполовина — над морето.

Точно над тях, докато изричаше за пореден път двете думи, Карса видя как и последното петно чисто небе изчезна, засмукано като в устието на гигантски тунел. Изведнъж се гмурна в мрака, разбрал, че вече е твърде късно в същия миг, в който в смразената от ужас тишина думите излязоха от гърлото му съвсем ясни.

— Махни се!

Огромни, чудовищни вериги с тътен се изсипаха отгоре, полетели сякаш към гърдите на самия Карса.

Ослепителна мълния, взрив, трясък на падащи мачти, рухващи греди и такелаж. Целият кораб пропадаше под Карса, под самата платформа, която бясно се плъзна по дължината на планшира, преди да се натресе в парапета на мостика, завъртя се и се понесе надолу към кипналите вълни.

Той се взря в мръснозелената, надигаща се водна повърхност.

Цялата платформа се разтърси, щом корпусът на кораба се завъртя и я удари в единия край.

Докато се въртеше във въздуха, Карса за миг успя да зърне кораба: палубата му се беше раздрала от сблъсъка с гигантските вериги, трите мачти ги нямаше, сред отломките се мяркаха сгърчените фигури на моряци — а сетне отново зяпна небето, ужасната, огромна, зейнала рана точно над него.

Ужасен грохот. И тъмнина.

Събуди се в смътен сумрак, сред смътния плясък на безредни вълни. Подгизналите дъски под него изскърцаха и платформата се разклати от нечие движение. Тупане по мокрите дъски и глухо мърморене. Карса простена — всичките му стави сякаш се бяха разкъсали отвътре.

— Карса? — Торвалд Ном изпълзя пред очите му.

— Какво… какво стана?

Прангите си стояха на китките на дару, краищата на синджирите стягаха дългите по една ръка грубо откършени парчета от палубата.

— Лесно ти е на тебе, проспа цялата тежка работа — изръмжа Ном, надигна се да седне и придърпа ръцете до коленете си. — Това море е по-студено, отколкото си мислиш, а и с тия вериги се е жива мъка. Десетина пъти за малко не се удавих, но ще се зарадваш, като ти кажа, че си имаме три бурета с прясна вода и цял вързоп с нещо, което може и да става за ядене — още не съм го развързал. А, и мечът и бронята ти също така — те не потъват, естествено.

Небето отгоре изглеждаше неестествено, призрачно сиво и нашарено с още по-тъмни оловни нишки, а водата вонеше на глина и мръсна тиня.

— Къде сме?

— Надявах се, че ти ще знаеш. Адски ясно ми е, че ти я повика тази буря. Това е единственото обяснение…

— Нищо не съм викал.

— Онези вериги от мълнии, Карса — нито една не пропусна целта си. Нито един малазанец не остана на крака. Корабът се разпадаше. Платформата ти се беше килнала с дясната страна нагоре и се отнасяше. Все още се мъчех да се освободя, когато Силгар и трима от хората му излязоха от трюма, помъкнали веригите си — корпусът се беше разцепил, разпадаше се около кучите му синове. Само един се беше удавил.

— Изненадан съм, че не са ни убили.

— Тебе не можеха да те стигнат, първо. Колкото до мен — хвърлиха ме през борда. Скоро след това, след като се добрах до тази платформа, ги видях в единствената оцеляла лодка. Заобикаляха потъващите отломки и разбрах, че ни преследват. После — някъде от другата страна на кораба — трябва да е станало нещо, защото повече не се появиха. Изчезнаха, с лодката и всичко. После корабът потъна, но много неща изплуваха. Тъй че се хванах да събирам. Храна, вода. Въжета, дърво — каквото можех да довлека дотук. Карса, платформата бавно потъва. Буретата не са пълни, тъй че трябва да са я олекотили, а и пъхам още дъски и греди под нея, би трябвало да помогне. Но все пак…

— Скъсай веригите ми, Торвалд Ном.

Даруджистанецът кимна, после прокара длан през мократа си сплъстена коса.

— Ами… опитах го това, приятел. Доста работа ще отнеме.

— Има ли суша наоколо?

Торвалд го погледна кисело.

— Карса, това не ти е Менингалският океан. Другаде сме някъде. Дали има суша наблизо? Не се вижда. Чух Силгар да говори за някакъв лабиринт, от ония пътища, дето ги използват магьосниците. Каза, че според него всички сме се набутали в такъв. Може и да няма суша тука. Никаква. Гуглата ми е свидетел, никакъв вятър няма също така, и като че ли не се движим в никаква посока — отломките от кораба още са си около нас. Всъщност той за малко щеше да ни завлече със себе си на дъното. А и това море е пресноводно… не, не бих искал да пия от него. Пълно е с тиня. Никаква риба. Никакви птици. Никакви признаци на живот, накъдето и да погледнеш.

— Жаден съм. И гладен.

Торвалд изпълзя до вързопа, който беше довлякъл.

— За вода — имаме. Храна? Не гарантирам. Карса, ти вашите богове ли призова, или какво?

— Не съм призовавал нищо.

— Тогава какво те накара да закрещиш така?

— Сън.

— Сън ли?

— Да. Има ли храна?

— Ъъъ… Не съм сигурен, повечето са парцали… около малка дървена кутия. — Торвалд закъса плата около кутията. — На капака има знак… Морантски е, мисля. — Капакът се отвори. — Още вата и… десетина глинени топки… с восъчни запушалки на тях… о, Беру да ме пази дано… — Отдръпна се боязливо от вързопа. — Кълна се в капещия език на Гуглата! Мисля, че знам какво са. Не бях ги виждал досега, но съм чувал за тях — кой не е? Хм… — Изведнъж Торвалд се засмя. — Ако Силгар пак се появи да ни преследва, чака го изненада. Както и всеки друг, който може да ни създаде неприятности. — Върна внимателно уплътненията на мястото им и затвори капака.

— Какво намери?

— Алхимични муниции. Бойни оръжия. Хвърляш ги, за предпочитане колкото може по-далече. Глината се счупва и химикалите вътре избухват. Гледаш само да не се счупи в ръката ти или на крака ти, защото си мъртъв. Малазанците използваха такива в кампанията на Дженабакъз.

— Вода, моля те.

— Ей сега. Тука имаше един черпак… къде… а, намерих го.

След миг Торвалд се наведе над Карса и теблорът бавно започна да пие.

— По-добре ли си?

— Да.

— Още?

— Не засега. Освободи ме.

— За това трябва да се гмурна във водата, Карса. А и трябва да натикам още дървета под сала.

— Добре.

В това странно място като че ли не съществуваше ден и нощ. Небето понякога сменяше цвета си, тласнато сякаш от силни и далечни ветрове, оловните нишки се извиваха и протягаха, но никаква друга промяна нямаше. Въздухът около сала си оставаше неподвижен, влажен, студен и някак странно сгъстен.

Клиновете, приковали веригите на Карса, бяха отдолу, държаха го здраво на място също като в робския изкоп при Силвърлейк. Самите пранги се бяха стегнали здраво. Единственото, което можеше да направи Торвалд, бе да разшири дупките в дъските, през които минаваха веригите, като дълбаеше в дървото с една желязна тока.

Месеците на пленничество бяха изтощили силите му. Налагаше се често да си почива, а и токата раздираше дланите му — но щом бе започнал, дару нямаше да се предаде. Карса отмерваше времето с ритмичното стържене и скърцане по дървото, забелязваше как всяка пауза за отдих става все по-дълга. Накрая дишането на Торвалд му подсказа, че е заспал. И тогава единственият спътник на теблора остана глухият плясък на водата, хлъзгаща се напред-назад по платформата.

Въпреки всичките дървета, пъхнати под сала, той продължаваше да потъва и Карса разбираше, че Торвалд няма да успее да го освободи навреме.

Никога не се беше боял от смъртта. Ала сега знаеше, че Уругал и останалите Ликове щяха да изоставят душата му, да я оставят на жадната мъст на онези хиляди отвратителни трупове. Знаеше, че сънят е разкрил истинската му и неизбежна съдба. Неизбежна и необяснима. Кой бе насъскал онези ужасни същества срещу него? Немрящи теблори, немрящи деца на равнината, воини и невръстни, пълчища трупове, и всички — оковани към него. Защо?

„Води ни, главатарю.“

Къде?

А сега щеше да се удави. Тук, в това неведомо място, далече от родното си село. Жаждата му за слава, клетвите му, всичко това се превръщаше в подигравка, в шепнещ хор от приглушено скърцане, в тихи стонове…

— Торвалд.

— Ъ… какво? Какво има?

— Чувам някакви звуци…

Дару се надигна сепнат, примига и се огледа.

— Беру да ни пази дано!

— Какво виждаш?

Погледът му се бе приковал в нещо зад главата на Карса.

— Хм. Изглежда, тук все пак има течения. Макар че представа нямам какво ги предизвиква. Кораби, Карса. Повече от двайсет, всички замръзнали във водата като нас. Носещи се по теченията отломки. Никакво движение по тях… доколкото мога да видя засега. Като че ли е имало битка. С много магия, хвърляна от двете посоки…

Някакво недоловимо отместване притегли призрачната флотилия в полезрението на Карса — смътно видение вдясно. Корабите бяха в два ясно различими стила. Двадесетина бяха ниски и изящни, дървото беше боядисано в черно, макар че от сблъсъците и ударите боята на места се беше олющила и червеният кедър под нея се показваше като зейнали рани. Много от тези кораби бяха затънали ниско във водата, няколко — с потопени палуби. Бяха едномачтови, с четвъртити платна, също черни на цвят: лъщяха на ярката светлина. Останалите шест кораба бяха по-големи, с висока палуба, тримачтови. Бяха направени от истинско черно дърво — не боядисано, — както личеше от пукнатините и счупените дъски по широките издути корпуси. Нито един от тези кораби не стоеше водоравно; всички се бяха наклонили на една страна, два — под много стръмни ъгли.

— Би трябвало да ги претърсим — каза Торвалд. — Все ще се намерят сечива, и оръжия дори. Бих могъл да доплувам до някой — до онзи там, да речем.

Карса долови колебанието му.

— Плувай. Какво не е наред?

— Ами… попритеснен съм, приятел. Май не ми е останала много сила, а и тези вериги на мен…

Теблорът дълго не отвърна нищо. Накрая изсумтя:

— Тъй да бъде. Нищо повече не може да се иска от теб, Торвалд Ном.

Дару бавно се извърна и го изгледа.

— Състрадание ли, Карса Орлонг? Безпомощността ли те доведе до това?

— Твърде много празни приказки, равнинецо — въздъхна теблорът. — Нищо добро не ти носи това…

Плясък във водата, последван от ядосано мърморене, цапане на ръце и крака… мърморенето премина в смях. Торвалд се появи в полезрението му до сала.

— Вече знам защо онези кораби са се килнали така! — И теблорът видя, че Торвалд стои и че водата стига едва до гърдите му. — Мога да ни издърпам вече. Това показва, че ние сме били носени от течението, а не те. Има и още нещо.

— Какво?

Дару хвана веригите на Карса и започна да тегли сала.

— Всички тези кораби са заседнали по време на битката. Мисля, че повечето ръкопашен бой всъщност е бил между корабите, до гърдите във водата.

— Как го разбра?

— Навсякъде около мен има трупове, Карса Орлонг. Трият се в прасците ми, въргалят се в пясъците — доста неприятно усещане, да ти кажа.

— Издърпай един. Да ги видим тези воини.

— Всичко по реда си, теблор. Почти стигнахме. А и тези тела са, ъъъ, доста меки. Бихме могли да намерим нещо по-разпознаваемо, ако е останал някой на кораба. Ето… готово. — Салът леко се блъсна в корпуса. — Вече стигнахме. Почакай да се кача горе.

Карса чу пъхтенето му, хлъзгането на босите му стъпала по дървото, най-сетне последвано от приглушено тупване.

След това — тишина.

— Торвалд Ном?

Нищо.

Краят на сала зад главата на Карса пак се блъсна в корпуса на кораба и започна да се носи покрай него. Заля го студена вода и Карса потръпна, но не можеше да направи нищо.

— Торвалд Ном?

Никакъв отговор.

От гърлото на Карса се изтръгна смях, някак странно откъснат от него. Щеше да се удави във вода, която, ако можеше да се изправи, щеше сигурно да стигне не по-високо от бедрата му. Стига да останеше време за това. Торвалд Ном навярно беше убит — странна битка щеше да е, ако наистина нямаше оцелели — и сигурно сега някой или нещо го гледаше отгоре и съдбата му висеше на косъм.

Чу тътрене на крака, после глас:

— Къде… О!

— Торвалд Ном?

Кретащи, уморени стъпки по палубата на кораба.

— Прощавай, приятел. Май съм припаднал. Ти ли се изсмя преди малко?

— Аз. Какво намери?

— Не кой знае какво, но все пак. Петна от кръв, засъхнала. Следи по тях. Този кораб е обран до шушка. Гуглата да те вземе! Потъваш!

— И не мисля, че можеш да ми помогнеш с нещо, равнинецо. Остави ме на съдбата ми. Вземи водата, оръжията ми…

Но Торвалд се появи отново, с въже в ръце. Провря го под планшира до високия нос и скочи във водата. Задъхан, успя да го пъхне под веригите, изтегли го и поднови усилието си от другата страна на сала. После трети път, близо до лявото стъпало на Карса, после — още една примка в другия край.

— Какво правиш?

Без да му отговори, Торвалд се качи на палубата и издърпа въжето. Тишината се проточи, после Карса чу горе стържене и въжето бавно започна да се изпъва. Главата и раменете на Торвалд изникнаха пред очите му. Беше смъртно пребледнял.

— Най-доброто възможно, приятел. Може да има малко утайка, надявам се да не е много. След малко ще те погледна пак. Не се бой, няма да те оставя да се удавиш. Отивам да поогледам пак — кучите синове не може да са обрали всичко.

И отново изчезна.

Теблорът зачака. Трепереше. Морето бавно го обгръщаше. Водата бе стигнала до ушите му, заглушаваше всички други звуци освен плясъка на вълните. Гледаше как четирите връзки на въжето бавно се изпъват над него.

Трудно му бе да си спомни за времето, когато ръцете и нозете му можеха да се движат неоковани, когато раздраните му китки не бяха познавали жестоката желязна хватка на прангите, когато не бе изпитвал — дълбоко в съсухреното си тяло — тази неизмерима слабост, уязвимост, с кръвта, течаща в жилите му рядка като вода. Притвори очи и усети как умът му пропада.

Далече. Далече…

Уругал, отново заставам пред теб. Пред тези ликове в скалата, пред моите богове. Уругал…

— Не виждам пред мен да стои Теблор. Не виждам воин да гази през враговете си и да жъне души. Не виждам мъртъвците, струпани на грамади по земята, многобройни като стадо бедерини, хвърлено в пропастта. Къде са даровете ми? Къде е този, който твърди, че ми служи?

Уругал. Ти си бог, жаден за кръв…

— Истина, която радва духа на всеки воин Теблор!

И мен. Някога. Но, Уругал, вече не съм сигурен…

— Кой е застанал пред нас? Не е ли воин Теблор? Не е ли мой слуга?

Уругал. Какви са тези „бедерини“, за които спомена? Къде в земите на Теблор…

— Карса!

Карса трепна. И отвори очи.

Торвалд Ном слизаше във водата, метнал през рамо някаква торба. Стъпалата му докоснаха сала и го натиснаха още малко. Водата защипа ушите на Карса.

Торбата издрънча, щом дребният мъж я смъкна на сала и бръкна вътре.

— Сечива, Карса! Сечива за корабен ремонт! — Извади секач и чук.

Теблорът усети как сърцето му заби лудо в гърдите.

Торвалд опря острието на секача върху една от брънките и заудря с чука.

Десетина замаха — ударите кънтяха в стаения въздух — и веригата се счупи. Собствената й тежест бързо я повлече през желязната пранга, тя изшумоля тихо във водата и замина на дъното. Карса се опита да раздвижи ръката си и го прониза непоносима болка. Изпъшка и умът му потъна в мрак.

Събуди се от нови удари, долу до дясното му стъпало, последва нова вълна тътнеща в ушите му болка, а през нея — смътно и едва доловимо, се чу гласът на Торвалд.

— … си тежък, Карса. Ще трябва да направиш невъзможното. А това значи да се обърнеш, да се надигнеш на четири крака. Да се изправиш. Да вървиш… о, Гуглата да ме вземе дано, прав си. Ще трябва да измисля нещо друго. Никаква храна няма на тоя проклет кораб. — Силен трясък и съскане на смъкващата се във водата верига. — Ето, свободен си вече. Не бой се, вързах въжето за самата платформа — няма да потънеш. Свободен. Какво изпитваш? Все едно — ще те попитам за това след няколко дни. И все пак си свободен, Карса. Обещах ти го, нали? Нека да не се говори, че Торвалд Ном не държи на своята… ъ, хм, нека да не се казва, че Торвалд Ном не се бои от ново начало.

— Много приказки — изръмжа Карса.

— Прав си, много са. Опитай да се раздвижиш поне.

— Опитвам се.

— Сгъни дясната си ръка.

— Опитвам се.

— Да го направя вместо теб?

— Бавно. Ако изгубя съзнание, не спирай. И същото го направи с другите ми крайници.

Усети как ръцете на Ном го стиснаха за китката — и мракът отново милостиво го погълна.

Когато се съвзе, под главата му бяха напъхани вързопи прогизнал плат. Лежеше на една страна, със свити ръце и крака. Болеше го всеки мускул и всяка става, но болката беше тъпа и някак странно далечна. Бавно вдигна глава.

Все още се намираше на платформата. Въжетата, които я държаха за корабния нос, бяха предотвратили потъването й. Торвалд Ном не се виждаше никъде.

— Призовавам кръвта на Теблор — зашепна Карса. — Всичко, което е останало в мен, да се напрегне сега, да ми даде сила. Освободен съм. Не се предадох. Воинът остава. Остава…

Опита се да раздвижи ръце. Остра, пулсираща болка, но поносима. Размърда крака и изохка от огъня, жегнал бедрата му. Миг на замайване, заплашващ отново да го хвърли в забрава… но отмина.

Опита да се надигне. И най-малкото помръдване бе изтезание, ала той отказа да се предаде. Обля го студена пот. Цялото му тяло се разтресе. Той стисна очи и продължи да се бори.

Представа нямаше колко време е минало, но вече седеше и щом го осъзна, се стъписа. Седеше, с цялата си тежест на таза, а болката заглъхваше. Вдигна ръце, изненадан и малко уплашен от лекотата им, ужаси се като видя колко са тънки.

Огледа се. Разбитите кораби си стояха все така, дървени отломки се бяха струпали около тях като салове. Разкъсани останки от платна висяха от малкото оцелели мачти. По дървения обков на носа, извисил се над него, имаше резба: човешки фигури, вкопчени в битка. Фигурите бяха дългокраки, стояха на кораби, много наподобяващи тези наоколо. Но враговете им като че ли не бяха собствениците на другите кораби тук — в резбата техните бяха по-малки и много по-ниски. Воините много приличаха на Теблор, с яки ръце и крака и с големи мускули, въпреки че бяха по-ниски от враговете си.

Водата се раздвижи. Над повърхността се показа лъскаво черно туловище с остри перки, надигна се пред очите му и отново се скри. Изведнъж се появиха още и водата между корабите се завихри. В това море все пак имаше живот — и беше дошъл да се храни.

Платформата под Карса се разтърси и той залитна и се хвана за ръба й с лявата си ръка. Рязък удар и разкъсваща болка… но ръката му удържа.

Подут труп изплува до сала. После се появи черна лъскава грамада; беззъба, зяпнала широко уста се понесе над водата и погълна трупа. Малко сиво око зад бодливите мустаци блесна пред очите на Карса и рибата отплува. Окото се извърна да го проследи.

Карса нямаше достатъчно време да види трупа, за да прецени дали е с ръст колкото него, или колкото равнинеца Торвалд Ном. Но огромната риба можеше да глътне и него толкова лесно, колкото трупа.

Трябваше да се изправи. А след това — да се изкатери.

И — гледаше как друго огромно черно туловище изригна от водата до близкия кораб, туловище дълго почти колкото самия кораб — трябваше да го направи бързо. Много бързо.

Чу стъпки над себе си и Торвалд Ном се наведе от палубата.

— Трябва да… о, Беру да те благослови, Карса! Можеш ли да се изправиш? Тези морски вълци са по-големи от акулите и май са още по-гадни. Ето един — току-що скочи зад гърба ти — обикаля, дебне те! Изправи се, хвани се въжетата!

Карса кимна и посегна към най-близкото въже.

Взрив във водата зад него. Платформата се разтърси, разхвърчаха се трески… Торвалд изкрещя отгоре предупредително… и Карса разбра, без да поглежда през рамо, че едно от съществата току-що се е надигнало, проснало се е върху сала и го разцепило на две.

Въжето беше в ръката му. Той го стисна здраво, после и с другата ръка. Водата го заля до бедрата.

— Уругал! Гледай!

Измъкна краката си от кипналата вода и се закатери нагоре. Въжето се люшна и го отхвърли към корпуса. Карса изпъшка, но не се пусна.

— Карса! Свий краката!

Теблорът погледна надолу и видя една невероятно огромна паст, зейнала и надигаща се под него.

Две ръце го стиснаха за китките. Карса изкрещя от болка в раменете и бедрата и се дръпна нагоре с едно-единствено отчаяно усилие.

Устата се затръшна сред млечния воден въртоп.

Коленете му се удариха в перилото, Карса залази отчаяно нагоре, успя да прехвърли тежестта си и тупна тежко на палубата.

Несекващите крясъци на Торвалд го накараха да се надигне… и видя, че дару се мъчи да вдигне някакво подобие на копие. В едва разбираемите му викове като че ли ставаше дума за въже. Карса се огледа и видя, че за задния край на копието е завързана тънка нишка, изпъната по палубата до намотаното въже почти на ръка разстояние от него. Простена и запълзя натам, докопа го и го повлече към носа.

Върза го веднъж, два пъти — чу гръмката ругатня на Торвалд и въжето запълзя навън.

Не мислеше, че тънкото въже ще издържи. Сниши се под него, щом последната намотка се изплъзна от ръцете му, изплющя и се изпъна.

Шхуната изскърца, носът й се наклони, после се разтърси и заора напред по песъчливото дъно. Торвалд се надигна до Карса и каза задъхано:

— Богове подземни, не мислех, че… дано да издържи! Ако издържи, няма да гладуваме. Да, изобщо няма да гладуваме! — Плесна Карса по гърба — и изведнъж дивашката му усмивка се стопи. — Олеле!

Карса бавно се изправи.

Краят на харпуна се виждаше точно пред тях, сечеше като клин пенестите вълни — право към един от големите тримачтови кораби. Стържещият звук под шхуната изведнъж спря и тя се люшна напред.

— Към кърмата, Карса! Назад!

Торвалд понечи да го дръпне, отказа се, изруга и затича презглава назад.

Задъхан, като се мъчеше да надвие вълната от мрак, теблорът тръгна залитайки след него.

— Не можа ли да удариш някоя по-малка?

Сблъсъкът накара и двамата да се проснат на дъските. Ужасен трясък разтърси шхуната и изведнъж отвсякъде ги заля вода — избиваше нагоре през люковете, нахлуваше през бордовете. Гредите от двете страни на корпуса се пръснаха и се разтвориха като гигантски пръсти.

Карса се замята в дълбоката до кръста вода, стъпи на някакви дъски и успя да се изправи. Точно пред него сред побеснялата вода подскачаше собственият му кръвен меч. Той го сграбчи, десницата му се стегна около познатата ръкохватка. Душата му се извиси и заликува, а от гърлото му се изтръгна бойният вик на Урид.

Торвалд зашляпа до него.

— Ако и това не смрази сърчицето на тая рибка, нищо няма да може. Хайде, трябва да се покатерим на проклетия кораб, че идат още рибоци.

Двамата загазиха напред.

Корабът, в чийто борд се бяха натресли, се беше килнал на другата страна. Шхуната се беше врязала в корпуса му и бе отворила огромна дупка. Носът и въжето на харпуна, изпънато напред, се скриваха някъде в трюма. Грамадният съд бе заседнал здраво и сблъсъкът не го беше измъкнал от плена на песъчливото дъно.

Щом се приближиха до зейналия отвор, усетиха някъде вътре, дълбоко в трюма, дивашки тласъци.

— Гуглата да ме вземе! — измърмори невярващо Торвалд. — Това нещо е минало през дупката. Дали пък не я е пробило то, а? Заклещило се е там, ако питаш мен. Май ще трябва да го довършим…

— Това го остави на мен — изръмжа Карса.

— На теб? Та ти едва стоиш на…

— Все едно. Ще го убия.

— Е, не мога ли да погледам поне?

— Щом настояваш.

В корпуса имаше три нива, доколкото можеха да видят, най-долното включваше самия трюм, другите две палуби бяха пригодени за хора от равнината. Трюмът беше наполовина пълен с товар — чували, бали и бурета, които се поклащаха над нахлулите през пробойната мътни вълни.

Карса нагази в дълбоката до кръста вода и тръгна към трясъците, дълбоко навътре. Завари огромната риба да се мята на второто ниво, в кипналата вода, едва покриваща глезените на теблора. Парчета натрошено дърво стърчаха от огромната й глава, шуртеше кръв и правеше пяната наоколо розова. Беше се превъртяла на една страна, оголила гладкия си сребрист корем.

Карса заби меча си в корема й. Огромната опашка се изви и го шибна със силата на конски ритник. Той изхвърча във въздуха и се натресе с гръб в извитата стена на корпуса.

Свлече се в кипналата вода, примига да махне капките от очите си и загледа предсмъртните гърчове на рибата.

Торвалд най-сетне се появи до него.

— Все още си адски бърз, Карса — не можах да те стигна. Но виждам, че си извършил подвига. Ха, в тези товари май има храна…

Но Карса не чу повече. Умът му отново потъна в мрак.

Събуди се сред вонята на гниеща риба, тежко надвиснала в спарения въздух. Успя да види в полуздрача туловището на мъртвата риба — с разпран корем и вече побеляла. Някъде над него, много далече, се чуваха стъпки.

Далече зад рибата и вдясно се виждаха стъпала, които водеха нагоре.

Карса взе меча си и като се мъчеше да не повърне, запълзя към стълбите.

Най-сетне излезе на средната палуба. Нашарената й от магия повърхност беше силно наклонена и вървенето беше трудно. Чувалите и буретата бяха струпани при долния парапет, с преметнати през борда въжета. Воинът спря при люка да си поеме дъх и се огледа за Торвалд Ном, но от него нямаше и помен.

Магията бе изровила в дъските дълбоки жлебове. Никъде не се виждаха човешки тела и по нищо не можеше да се разбере как са изглеждали собствениците на кораба. Черното дърво — което сякаш излъчваше мрак — беше от непознат вид, без никаква резба или друга украса. По някакъв странен начин това го успокои.

Най-сетне Торвалд Ном се появи при долното перило. Беше успял да свали веригите от прангите си и бяха останали само железните гривни на китките и глезените му. Дишаше тежко.

Карса се надигна и се подпря на меча си.

— А, моят приятел великанът. Свестил си се.

— Слабостта ми сигурно те отчайва — избоботи Карса.

— Трябваше да се очаква, след всичко, което преживя. Намерих храна. Ела да хапнем, Карса, и ще ти разправя за откритията си.

Теблорът бавно закрета надолу по килнатата палуба.

Торвалд извади голям самун черен хляб и почна:

— Намерих лодка, с гребла и платно, тъй че няма да останем жертви на това безкрайно затишие. Имаме вода за десетина дни и ако пестим, няма да сме гладни, колкото и бързо да се връща апетитът ти.

Карса взе хляба от ръката му и започна да го къса на малки залъци — зъбите му се бяха поразклатили и не вдъхваха надежда за нещо повече от леко дъвчене. Хлябът беше сладък, с парчета от някакъв плод и с вкус на мед. Едва преглътна първия залък. Торвалд му подаде мях с вода и продължи монолога си.

— Лодката е с пейки, стига за двайсетина души. Широко е за хора от равнината, но едната ще трябва да я откъртим, да се отвори малко място за краката ти. Ако се наведеш над планшира, можеш да я видиш. Гледах да понатоваря каквото ще ни трябва. Ако искаш, мога да проуча и някой от другите кораби, макар че имаме повече от достатъчно…

— Няма нужда — прекъсна го Карса. — Давай да се махаме оттука колкото може по-бързо.

Торвалд го изгледа с присвити очи и кимна.

— Разбрано. Карса, ти твърдиш, че не си призовал онази буря. Добре. Ще трябва да ти повярвам — във всеки случай нямаш спомен да си го правил. Но си мислех за този ваш култ, тези Седем лика в Скалата или както там ги наричате. Те имат ли свой лабиринт? Селение, различно от света, в който живеем двамата с теб, което да обитават?

Карса преглътна още един залък.

— Не съм чувал нищо за тези лабиринти, за които говориш, Торвалд Ном. Седемте обитават в скалата и в света на сънищата на Теблор.

— Свят на сънищата… — Торвалд махна с ръка. — Това тук не прилича ли на този свят на сънищата, Карса?

— Не.

— Ами ако е… наводнен?

Карса се намръщи.

— Напомняш ми за Байрот Гилд. Думите му бяха безсмислени. Светът на сънищата на Теблор е място без хълмове, мъхове и лишеи покриват полузаровени канари. Снегът се струпва на преспи и го извайват ледени ветрове. А в далечината тичат на стада зверове с кафява козина…

— Ти самият посещавал ли си го?

Карса сви рамене.

— Тези описания ни ги дават шаманите. — Поколеба се, после продължи: — Мястото, което посетих аз, беше… — Замълча и поклати глава. — Различно. Място на… цветни мъгли.

— Цветни мъгли. А боговете ви там ли бяха?

— Ти не си Теблор. Не съм длъжен да ти казвам повече. Вече казах твърде много.

— Добре, добре. Просто се опитвах да определя къде сме.

— Къде сме. В море сме. И няма суша.

— Е, да. Но кое море? Къде е слънцето? Защо няма нощ? Вятър? Коя посока трябва да изберем?

— Няма значение коя посока. Всяка посока. — Карса се надигна от балата, на която седеше. — Ядох достатъчно. Хайде, да свършваме с товаренето и да се махаме.

— Както кажеш, Карса.

С всеки ден се чувстваше по-силен и удължаваше смените си на греблата. Морето беше плитко и плоскодънната лодка неведнъж засядаше в наноси, ала за щастие те бяха от пясък и не повреждаха корпуса. Огромните риби ги нямаше, нямаше и никакъв друг признак на живот, освен по някое самотно, застинало сред водата дърво без кора и клони.

Силата на Карса се връщаше, но запасите им от храна бързо се стопяваха и макар че никой не проговаряше за това, отчаянието се бе превърнало в невидим спътник, в трето присъствие, което ги караше да мълчат. Беше ги оковало като онези, които ги бяха пленили, и призрачните му вериги натежаваха все повече.

В началото отбелязваха дните с редуването на сън и будуване, но този ред скоро се наруши, след като Карса почваше да гребе, когато Торвалд заспиваше. Скоро започна да става ясно, че теблорът се нуждае от все по-малко почивка, а Торвалд — от все повече и повече.

Последното буре с вода бе пълно едва една трета. Карса беше на греблата — те бяха като играчки. Торвалд се беше свил под платното и спеше неспокойно.

Болката почти изчезнала от раменете му, макар да се задържаше все още в краката му. Карса гребеше механично, без да мисли за нищо, без да следи как тече времето; единствената му грижа бе да поддържа постоянен курс — доколкото можеше да определи, след като нямаше никакви ориентири. На нищо не можеше да разчита освен на дирята на самата лодка.

Торвалд отвори очи — с кръвясали, червени кръгове около тях. Отдавна беше изгубил приказливостта си. Карса подозираше, че е болен — от доста време не бяха говорили. Даруджистанецът бавно се надигна.

И се вцепени.

— Имаме си спътници. — Гласът му бе хриплив.

Карса прибра веслата и се обърна. Към тях се носеше голям тримачтов черен кораб с два реда гребла, бляскащи над млечнобялата вода. Зад него, до самия хоризонт, се проточваше тъмна права линия. Теблорът хвана меча си и бавно се изправи.

— Това е най-странният бряг, който съм виждал — промърмори Торвалд. — Де да можехме да го стигнем без компанията си.

— Стена е — рече Карса. — Права стена, пред която има нещо като нисък бряг. — Погледът му се върна към приближаващия се кораб. — Като онези е, дето са ги обкръжили нападателите.

— Така си е, само че е някак по-голям. Флагмански според мен. Само че не виждам флага.

На високия мостик вече се различаваха човешки фигури. Високи, макар и не колкото Карса, и много по-тънки.

— Не са човешки същества — измърмори Торвалд. — Карса, не мисля, че ще са приятелски настроени. Само предчувствие, забележи. Но все пак…

— Видях един от тях — отвърна теблорът. — Полуизсипан от корема на огромната риба.

— „Брегът“ подскача от вълните, Карса. Това са отломки. Отломки от цял един свят. Както подозирах, на това море не му е мястото тук.

— Но има кораби.

— Да. Което значи, че и тяхното място не е тук.

Карса сви безразлично рамене.

— Имаш ли си оръжие, Торвалд Ном?

— Харпун… и чук. Що, няма ли да се опиташ първо да преговаряш?

Карса не отвърна нищо. Двата реда гребла се бяха надигнали от водата и вече висяха неподвижно над вълните, а огромният кораб се плъзгаше към тях. После греблата изведнъж се спуснаха, загребаха, водата закипя и корабът забави и спря.

Надолу запълзя въжена стълба, но Карса, с меча си, стегнат през рамото, вече се катереше по корпуса — не липсваха места са хващане и стъпване. Стигна парапета и се преметна през него. Краката му стъпиха на палубата и той се изправи.

Срещу него — полукръг сивокожи воини. По-високи от децата на равнината, но с една глава по-ниски от него. На бедрата им висяха криви мечове. Облеклото беше ушито от някаква кожа с къс косъм, тъмна и лъскава. Дългите им кафяви коси бяха сплетени на многобройни тънки плитки. Очите им бяха дръпнати и някак пъстри. Зад тях, по средата на кораба, се виждаше грамада отсечени глави: няколко на равнинци, но повечето с черти като на сивокосите воини, макар и чернокожи.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Карса, щом видя как безбройните очи на отсечените глави се вторачиха в него.

Един от сивокосите воини изръмжа нещо. Изражението му беше презрително като тона му.

Торвалд се хвана за парапета зад Карса.

Заговорилият като че ли очакваше от тях някаква реакция. Тишината се проточи, после сивокосите се озъбиха и водачът им излая някаква команда и посочи палубата.

— Ъъъ, иска да му паднем на колене, Карса — рече Торвалд. — Мисля, че май трябва да…

— Не коленичих, докато бях окован — изръмжа Карса. — Защо да го правя сега?

— Защото ги преброих шест — а кой знае още колко има долу — и стават все по-сърдити…

— Шест или шейсет — прекъсна го Карса. — Не знаят как се бият теблорите.

— Как можеш да…

Бронираните десници на двама от наежените сивокожи воини посегнаха към дръжките на мечовете и кръвният меч изсвистя и посече хоризонтално през целия полукръг. Плисна кръв, тела полетяха през ниския парапет.

На мостика останаха само Карса и Торвалд Ном — на крачка зад него.

Седмината воини долу на палубата се отдръпнаха, извадиха оръжията си и запристъпваха напред.

— Бяха в обхвата ми — отвърна Карса на неизречения въпрос на дару. — Така разбрах, че не знаят как се бият теблорите. Сега гледай как ще завзема този кораб. — И изрева, и скочи сред враговете си.

На сивокосите не им липсваше бойно умение, ала то не им помогна с нищо. Карса вече знаеше какво е да загубиш свободата си. Нямаше да го приеме повече. Яростта му бе кипнала от искането „да коленичи“ пред тези хилави, жалки същества.

Шестима от седмината воини паднаха. Последният изкрещя, обърна се и побягна към зейналата врата в другия край на палубата. Спря, свали грамаден харпун от куката до нея, обърна се и го хвърли срещу Карса.

Теблорът го хвана с лявата си ръка, скочи напред и посече воина на прага. Сниши се, смени оръжията в ръцете си — харпунът в дясната ръка и кръвният меч — в лявата — и скочи в тъмния коридор.

Две стъпки надолу беше широкият камбуз с дървена маса в средата. Видя втора врата в другия край, мина през тесния проход зад нея, с каюти от двете страни, след това дръпна една резбована врата, която изскърца жално.

Четирима срещу него. Вихър от удари. Карса блокира с харпуна и размаха кръвния меч. След няколко мига четиримата вече издъхваха върху лъсналия от кръв под. Пети сивокож — седеше в дъното на помещението — вдигна ръце и във въздуха блесна магия.

Озъбен, Карса се понесе напред. Магията изсвистя като мълния, пръсна се и след миг острието на харпуна прониза седналия и го прикова за облегалката на стола. Сиво лице, замръзнало в неверие, и очи, за сетен път приковани в неговите, преди животът да ги напусне.

— Уругал! Виж яростта на Теблор!

Тишина последва кънтящите му думи. После остана само тупкането на капките кръв по плъстената пътека. Хлад прониза Карса като дъха не нещо неведомо и безименно, ала изпълнено с гняв. Той изръмжа, отърси го от себе си. И се огледа. Стените на каютата бяха от същото черно дърво. На куките мъждукаха светилници. По масата бяха разхвърляни карти и скици с непонятни за теблора рисунки.

Шум откъм вратата. Карса се обърна.

Торвалд Ном пристъпи вътре, огледа проснатите по пода тела и очите му се спряха на седналата фигура, прикована от острието на харпуна.

— За гребците не се налага да се безпокоиш.

— Роби ли са? Ще ги освободим.

— Роби ли? — Торвалд сви рамене. — Не мисля. Нямат вериги, Карса. Забележи, че нямат и глави. Както вече казах, не мисля, че трябва да се безпокоим. — Приближи се до масата, за да огледа картите. — Хм. Нещо ми подсказва, че нещастните кучи синове, които току-що изби, са се изгубили също като нас…

— Били са победителите в морската битка.

— То пък голямата полза.

Карса изтръска кръвта от меча си и си пое дъх.

— Не прегъвам коляно пред никого.

— Аз щях да го прегъна два-три пъти, това сигурно щеше да ги задоволи. Сега обаче сме в толкова неведение къде сме, колкото и преди да го видим тоя кораб. А и двамата не можем да се оправим с толкова голям съд.

— Щяха да направят с нас същото като с гребците — заяви Карса.

— Вероятно. — Погледът на Ном се спря на един от труповете в краката им — и той бавно се наведе над него. — Варвари ще да са тия… ъъъ, по мерките на дару де. Тюленска кожа… явно са мореплаватели… и нанизи с нокти, зъби и раковини. Онзи в капитанския стол маг ли беше?

— Да. Не ги разбирам такива воини. Защо не използват мечове или копия? Магията им е жалка, но изглеждат толкова сигурни в нея. И виж му изражението…

— Изненадан. Мда. — Торвалд го погледна през рамо. — Самоуверени са, защото обикновено действа. Повечето нападатели не оцеляват, като ги удари магия. Разкъсва ги.

Карса закрачи към вратата. След миг Торвалд го последва.

Върнаха се на задната палуба. Карса започна да смъква дрехи и оръжия от въргалящите се трупове, да реже уши и езици, преди да хвърли голите тела през борда.

Даруджистанецът го погледа мълчаливо, после пристъпи до купчината отрязани глави.

— Следят всичко, което правиш. Непоносимо е. — Смъкна кожената обвивка от вързопа в краката си, загърна я около най-близката отсечена глава и я затегна здраво. — Тъмнината ще им приляга по-добре, предвид всички неща, които…

Карса се намръщи.

— Защо го казваш това, Торвалд Ном? Ти самият какво би предпочел — да виждаш нещата около себе си, или тъмница?

— Тези тук са Тайст Андий. Само няколко не са. А тези няколко твърде много приличат на мен.

— Кои са тези Тайст Андий?

— Просто народ. Има от тях в освободителната армия на Каладън Бруд, на Дженабакъз. Древен народ, разправят. Все едно, поклонници са на Тъмнината.

Изведнъж изтощен, Карса седна на стъпалата на мостика.

— Тъмнината. Там, където човек остава сляп. Странен избор за преклонение.

— Може би най-реалистичният от всички — отвърна дару, докато увиваше поредната отсечена глава. — Колко от нас се кланят пред някой бог в отчаяната си надежда, че ще можем някак да предопределим съдбата си? Молитвата ни пред този познат лик изтласква ужаса от неизвестното — неизвестното, каквото е бъдещето. Кой знае, може би тези Тайст Андий са единствените сред всички нас, които виждат истината — истината, която е забвение. — Извърнал очи, вдигна поредната чернокожа дългокоса глава. — Добре, че тези окаяни души нямат гърла, за да мълвят, иначе двамата с теб щяхме да се замесим в много гаден спор.

— Съмняваш се в собствените си думи значи.

— Винаги, Карса. На по-земно ниво думите са като боговете — средство, с което да се пазиш по-далече от ужаса. Сигурно ще ме гонят кошмари за това, докато грохналото ми от старост сърце най-сетне не се пръсне. Безкраен низ от глави, взиращи се в теб с очи, знаещи твърде много, така че ги увиваш в тюленска кожа. И тъкмо увиеш една — хоп! Появи се друга.

— Думите ти са пълна глупост.

— Така ли? А ти колко души си предал на мрака, Карса?

Теблорът присви очи.

— Не мисля, че са намерили мрак.

След миг извърна глава, поразен от онова, което изведнъж бе осъзнал. Допреди година щеше да убие всеки, който му кажеше това, което му беше казал Торвалд. Стига да схванеше намерението да го уязвят — нещо само по себе си невъзможно. Допреди година думите бяха без жила, тромави и побрани в един прост, макар и малко загадъчен свят. Но тази слабост бе на самия Карса — не беше присъща за Теблор: та нали Байрот Гилд го беше жилил с толкова остри думи, постоянен извор на присмех за умния воин, макар че Карса може би ги притъпяваше с това, че не осъзнаваше намерението им.

Безкрайните думи на Торвалд Ном — не, не само това — всичко, което бе изпитал Карса, откакто бе напуснал селото си, беше послужило като урок за това колко сложен е светът. Лукавството се бе оказало отровна змия, хлъзгаща се невидима в живота му. Зъбите й много пъти се бяха забили дълбоко, ала той ни веднъж не беше разбрал произхода им; ни веднъж не бе осъзнал източника на болката. Самата отрова се бе просмукала дълбоко в него и единственото, с което отвръщаше — когато отвръщаше, — беше жестокостта, често пъти безцелна, изригваща във всички посоки.

„Тъмница. И живот в слепота.“ Погледът на Карса се върна на дребния дару, който увиваше глава след глава. „А кой смъкна парцала от моите очи? Кой пробуди Карса Орлонг, сина на Сънъг? Уругал?“ Не, не Уругал. Знаеше го със сигурност, защото онзи неземен гняв, който бе усетил в корабната кабина, онзи леден дъх, който го бе пронизал — това беше от неговия бог. Яростна злоба — спрямо която Карса се беше оказал странно… безразличен.

Седемте лика в Скалата никога не говореха за свобода. Теблор бяха техните слуги. Техните роби.

— Зле изглеждаш, Карса — промърмори Торвалд. — Извинявай за последните ми думи…

— Няма защо да се извиняваш, Торвалд Ном. — Карса се надигна. — Трябва да се върнем на…

Спряха го първите капки дъжд. След малко палубата закипя. Млечносив, слузест дъжд.

— Уф! — изпъшка Торвалд. — Ако това е слюнката на някой бог, определено е гадна.

Водата вонеше на гнило.

Даруджистанецът изруга и припряно започна да събира вързопите с храна и меховете с вода, за да ги смъкне в лодката. Карса обходи за последен път палубите и огледа оръжията и бронята, които беше свалил от сивокожите трупове. Намери рафта за харпуни и прибра останалите шест.

Дъждът се усили — вдигаше сиви непроницаеми стени от всички страни на кораба. Нагазили в трупащата се слуз, Карса и Торвалд натовариха набързо лодката и потеглиха. След няколко минути корабът се изгуби от погледите им. Дъждът позатихна. Още пет замаха с веслата и съвсем излязоха от него — озоваха се отново сред затихналото море, под ясно небе. Странният бряг вече се виждаше напред и бавно се приближаваше.

На командния мостик на огромния кораб, няколко мига след като плоскодънната лодка с двамата си пътници се шмугна зад пелената на калния дъжд, от слузта се надигнаха седем смътни, почти безтелесни фигури. С потрошени кости, със зейнали рани, от които не кървеше нищо, фигурите се заизвиваха в сумрака, неуверени, че ще успеят да се вкопчат в реалността, в която бяха нахлули.

Една от тях ядно изсъска:

— Всеки път, щом се опитаме да стегнем възела…

— Той го срязва — довърши друга с горчивина.

Трета заситни по палубата, спря и изрита небрежно един захвърлен меч.

— Провалът е заради Тайст Едур — изхриптя тя. — Ако ще се налага наказание, то трябва да е в отговор на тяхната наглост.

— Не ние ще го налагаме — сряза я първата. — Не ние дърпаме конците в този план…

— Нито Тайст Едур!

— Все едно, всеки си има своя задача. Карса Орлонг все още е жив и трябва да е единствената ни грижа…

— Започва да познава съмнението.

— Все едно. Пътят му продължава. Нам се пада сега, с малкото сила, която можем да разпрострем, да го насочим по пътя.

— Дотук успехът ни беше нищожен!

— Лъжа. Разбитият лабиринт се пробужда отново. Разбитото сърце на Първата империя започва да кърви — не повече от тънка струйка засега, ала скоро ще се превърне в потоп. Трябва само да насочим избрания ни воин по вярното течение…

— А дали ще е по силите ни, щом са толкова ограничени?

— Ще разберем. Подгответе се. Бе’рок, пръсни шепата отатаралска прах в каютата — лабиринтът на магьосника Тайст Едур си стои отворен, а точно тук бързо ще се превърне в рана… в разширяваща се рана. Още не е дошло времето за такива разкрития.

Говорещият изведнъж надигна глава и сякаш задуши във въздуха. След миг заяви:

— Трябва да побързаме. Преследват ни.

Другите се извърнаха към него и той кимна в отговор на безмълвния им въпрос.

— Да. Родственици са по дирите ни.

Покрай масивната каменна стена се бяха струпали отломки от цял един континент. Сред наносите се мяркаха изтръгнати от корени дървета, грубо одялани дънери, дъски и летви, части от фургони и коли. Пространството между тях бе запълнено със сплъстена трева и гнили листа, като просторна равнина, която се гънеше, надигаше се и се спускаше над вълните. Стената едва се виждаше на места, толкова висок бе наносът.

Торвалд Ном стоеше на носа, Карса гребеше.

— Не знам как ще се доберем до тази стена. Май ще е по-добре да прибереш веслата, приятел, иначе ще се заклещим в тази бъркотия — а и морски вълци са мяркат наоколо.

Карса забави лодката. Корпусът леко се хлъзгаше покрай безбрежния килим от плавей. След няколко мига стана ясно, че течение има и че ги тегли по ръба.

— Хм. Първото за това море — измърмори Торвалд. — Мислиш ли, че е някакъв прилив?

— Не — отвърна Карса, след като погледът му проследи странната „брегова ивица“. — Пробив в стената е.

— Можеш ли да видиш къде е?

— Мисля, че да.

Течението вече ги теглеше по-бързо. Карса продължи:

— В бреговата линия има вдлъбнатина. И много дървета и трупи са се набутали там, където трябва да има стена — не чуваш ли бученето?

— Да, вече го чувам. — Гласът на дару бе напрегнат. Той се изправи и вдигна ръка над очите си. — Виждам го. Карса, по-добре да…

— Да, по-добре да го избегнем. — Теблорът отново хвана греблата и загреба надалеч от плаващия „бряг“. Водата около тях се завихри.

— Карса! — извика Торвалд. — Има хора — близо до протока! Виждам останки от лодка!

Пробивът в масивната стена бе вляво от Карса, който се мъчеше да извлече лодката през течението. Погледна натам, където му сочеше Торвалд, и изръмжа:

— Търговецът на роби и хората му.

— Махат ни.

Карса спря да гребе с лявото весло.

— Не можем да надвием това течение. — Лодката се завъртя. — Все по-силно става.

— Мисля, че точно това е сполетяло лодката на Силгар. Успели са да я спрат при устието и междувременно са я разбили. Трябва да избегнем това, Карса. Ако можем.

— Тогава си отваряй очите за плаващи дървета — отвърна теблорът и насочи лодката към „брега“. — Въоръжени ли са равнинците?

— Не, доколкото виждам. Изглежда са, хм, много закъсали. Стъпили са на едно островче от дървени трупи. Силгар, Дамиск и още един… Боруг, мисля. Богове, изпосталели са от глад, Карса.

— Вземи харпун — изръмжа теблорът. — Гладът може да ги тласне към нещо отчаяно.

— Още малко до брега, Карса. Почти стигнахме.

Корпусът под тях изскърца и се разтърси, щом течението ги повлече покрай ръба. Торвалд скочи върху дърветата с въжето в едната ръка и харпуна — в другата. Карса се обърна и видя тримата натийци, боязливо присвити. Не само не направиха опит да помогнат, а дори отстъпиха колкото можеше на островчето от плавеи. Грохотът на изливащата се през пробива вода все още беше далечен, но по-близо се носеше опасно пращене и пукане — наносът от дървени отломки се разпадаше.

Торвалд върза лодката и Карса стъпи на брега, с кръвния меч в ръка, и изгледа свирепо Силгар.

Търговецът на роби се дръпна още половин крачка назад.

До тримата измършавели мъже лежаха останките на четвърти, с оглозгани кости.

— Теблор! — заговори умолително Силгар. — Трябва да ме изслушаш!

Карса бавно пристъпи към него.

— Мога да спася всички ни!

Торвалд го стисна за ръката.

— Изчакай, приятел. Да го изслушаме тоя кучи син.

— Готов е да каже всичко — изръмжа Карса.

— Все пак…

— Изслушай ме, Карса Орлонг! — викна Дамиск. — Този остров се разпада — всички трябва да се качим на лодката ви. Силгар е маг — може да отвори портал. Но не и ако се дави. Разбираш ли? Може да ни измъкне от този свят!

— Карса… — Дърветата под краката на Торвалд се разместиха, той залитна и стисна още по-здраво ръката на Карса.

Карса го изгледа.

— Вярваш ли на Силгар?

— Разбира се, че не. Но нямаме избор — не вярвам да оцелеем, ако се пуснем с лодката по течението. Та ние дори не знаем колко висока е тази стена — пропадането от другата страна може да е безкрайно. Карса, ние сме въоръжени, а те — не. Освен това са твърде слаби, за да ни създадат главоболия, виждаш го, нали?

Наносът точно зад Силгар се откъсна и той изпищя от ужас.

Карса се навъси и прибра меча в ножницата.

— Отвързвай лодката, Торвалд. — Махна с ръка на тримата. — Хайде. Но запомни, държачо на роби. Най-малкият знак за измама и ще ви попилея кокалите.

Дамиск, Силгар и Боруг запристъпваха колебливо напред.

Струпаните дървета зад тях се откъснаха и течението бавно ги повлече. Пробивът явно се уширяваше под натиска на цяло море.

Силгар се качи в лодката и се сви при носа.

— Ще отворя портал — изхриптя той. — Но мога да го направя само веднъж.

— Защо не си го направил досега? — Торвалд отвърза въжето и скочи в лодката.

— Път нямаше досега — през морето. Но тук, сега… някой е отворил порта. Близо. Тъканта е… отслабнала. Нямам толкова мощ да го направя сам. Но мога да го проследя.

Лодката се отдели от разпадащия се остров, завъртя се и се понесе бясно по течението. Карса загреба с все сила, за да извърти носа.

— Да проследиш? — повтори Торвалд. — Накъде?

Силгар само поклати глава.

Карса заряза греблата, премести се при кърмата и стисна кормилото с две ръце.

Понесоха се през тътнещото кипнало море към пробива. Там, където стената беше поддала, чак до небесата се издигаше ръждивочервен облак. Отвъд него като че ли не съществуваше нищо.

Силгар махаше с ръце, изпъваше ги напред като слепец, търсещ дръжката на врата. Изведнъж посочи с пръст надясно, изгледа бясно Карса и изрева:

— Натам! Насочи ни натам!

„Там“ не изглеждаше с нищо по-различно, отколкото навсякъде. Водата отвъд ръждивата пелена просто изчезваше — колебливата резка на самия пролом. Карса сви рамене и натисна руля. Все едно му беше накъде ще тръгнат. Ако Силгар не успееше, все едно щяха да паднат в бездънния водопад, който щеше да ги убие.

Видя как всички освен Силгар се присвиха, онемели от ужас.

Теблорът се усмихна свирепо и викна:

— Уругал!

Надигна се и лодката се понесе бясно към пролома.

Тъмнината ги погълна. И след миг вече пропадаха.

Оглушителен пукот. Рулят се пръсна в ръцете на Карса, кърмата го блъсна отзад и го отхвърли. След миг вълната го удари, той зяпна и устата му се напълни със солена вода. Погълна го леден мрак.

Той зарита, главата му излезе на повърхността, но тъмнината бе същата все едно бяха пропаднали в кладенец или в пещера. Близо до него някой кашляше безпомощно, малко по-далече друг оцелял пляскаше в непрогледния мрак.

В гърба му се отъркаха парчета дърво. Лодката се беше разбила, макар да беше сигурен, че пропадането не беше дълго — от височина може би колкото ръста на двама воини. Би трябвало да оцелее, освен ако не се беше ударила в нещо.

— Карса!

Главата на кашлящия Торвалд Ном изникна до теблора. Даруджистанецът беше докопал дръжката на едното весло и се беше вкопчил в него.

— Какво стана?

— Минахме през магическата врата — обясни Карса. — Това поне е очевидно. Другаде сме.

— Не е толкова просто — отвърна Торвалд. — Лопатата на това гребло… виж края му.

Странно ободрен от солената вода, Карса само за миг доплува до края на дългото весло. Беше срязано сякаш с един удар на железен меч, като тези на равнинците. Опипа го и изсумтя.

Плясъците във водата се приближиха. Много по-отдалече се чу викът на Дамиск.

— Насам! — изрева му Торвалд.

До тях изникна друг силует. Беше Силгар, вкопчен в едно от буретата.

— Къде сме? — попита Карса.

— Откъде да знам? — изръмжа натиецът. — Не аз отворих портата. Само я използвах — и почти се беше затворила, затова дъното на лодката не дойде с нас. Отряза го. Изглежда, сме в море, под облачно небе. Тъй де, ако нямаше светлина, нямаше да можем да се виждаме, нали? Уви, не чувам шум на прибой. Макар че е толкова спокойно, че може да няма вълни по брега.

— Може да сме на десетина разтега, без да го знаем, така ли?

— Да. За наш късмет, морето е доста топло. Трябва само да изчакаме изгрев-слънце.

— Стига тук да има слънце — подхвърли Торвалд.

— Има — увери ги Силгар. — Усещам пластове във водата. При стъпалата ми е по-студено. Значи над това море е гряло слънце, сигурен съм.

Дамиск изплува до тях. Влачеше Боруг, който като че ли бе изпаднал в несвяст. Посегна да се хване за бурето, но Силгар го избута, зарита и се дръпна назад.

— Силгар!

— Това буре мен едва ме държи! — изсъска Силгар. — Почти догоре е пълно с прясна вода — и тя ще ни трябва. Какво му е на Боруг?

Торвалд се отдръпна да направи място на Дамиск на веслото. Татуираният пазач понечи да прехвърли и ръцете на Боруг върху него и Торвалд се приближи да му помогне.

— Не знам какво му стана — отвърна задъхано Дамиск. — Може да си е ударил главата, макар че не напипвам рана. Ломотеше нещо, замята се, после се оцъкли и за малко да потъне. Успях да го хвана.

Главата на Боруг се полюшваше вяло. Карса се пресегна, хвана го за китките и изръмжа:

— Аз ще го взема.

Завъртя се и нагласи ръцете му около врата си.

— Светлина! — изведнъж извика Торвалд. — Видях светлина… ето там!

Всички се обърнаха.

— Нищо не виждам — изсумтя Силгар.

— Видях я — настоя Торвалд. — Смътна беше. Вече угасна. Но я видях…

— Сигурно си въобразяваш — рече Силгар. — Да я имах силата, че да си отворя лабиринта…

— Знам какво видях — опъна се дару.

— Води ни тогаз, Торвалд Ном — рече Карса.

— Може да е в грешна посока! — изсъска Силгар. — По-безопасно е да изчакаме…

— Ами чакай — отвърна Карса.

— Аз държа прясната вода, не ти…

— Вярно. Значи ще трябва да те убия, щом си решил да останеш тук. Може да ни трябва тая вода, в края на краищата. На тебе няма да ти трябва, щото ще си умрял.

— Теблорската логика е превъзходна — изкиска се Торвалд.

— Добре де, тръгвам с вас — изхриптя Силгар.

Дару пое напред бавно и уверено. Риташе под повърхността и дърпаше дългото весло. Дамиск се държеше с една ръка за веслото и също риташе — като жаба.

Карса стисна с една ръка китките на Боруг и заплува след тях. Главата на изпадналия в несвяст равнинец се беше отпуснала на дясното му рамо, коленете му се удряха в слабините му.

Встрани от него Силгар забута бурето с вода, като риташе с крака. Карса забеляза, че бурето е много по-празно, отколкото твърдеше търговецът на роби — лесно можеше да издържи всички.

Той самият нямаше нужда от това. Не беше особено уморен, а и сякаш притежаваше сила повече от всички равнинци. С всеки дъх раменете и дори горната половина на гърдите му се издигаха все по-високо над водата. А като се оставеше настрана това, че коленете на Боруг непрекъснато му се пречкаха, присъствието на равнинеца можеше да се пренебрегне. Само дето…

Осъзна, че около тези колене има нещо странно. Спря и се пресегна надолу.

Двата крака бяха отсечени, точно под капачките, и водата след тях бликаше по-топла. Торвалд обърна глава към него и попита:

— Какво става?

— Мислиш ли, че в тези води има морски вълци?

— Съмнявам се — отвърна дару. — Все пак е сладка вода.

— Добре — изсумтя Карса и продължи да плува.

Светлината не се появи повече. Продължаваха напред през непрогледно тъмната, макар и съвсем спокойна вода.

— Това е глупаво — обади се след малко Силгар. — Само се изтощаваме така, без цел…

— Защо попита за морските вълци, Карса? — подвикна Торвалд.

В този миг нещо грамадно и грапаво се надигна над водата, стовари се върху гърба на Карса и го натисна надолу. Китките на Боруг се измъкнаха от шепата му, ръцете се отплеснаха назад й изчезнаха. Затънал повече от един войнски ръст, Карса се завъртя под водата, изрита и усети здрава, неподатлива плът.

Щом изплува — с кръвния меч в двете си ръце — видя на по-малко от един бой разстояние огромна сива риба. Зъбатата паст се беше затворила около малкото, останало от тялото на Боруг. Изподрана глава, рамене и пляскащи над водата ръце. Грамадната рибешка глава блъскаше бясно във водата, странните й ококорени очи бляскаха, озарени сякаш от вътрешна светлина.

Зад Карса се чуха писъци и той се обърна. Дамиск и Силгар ритаха бясно, мъчеха се да се измъкнат. Торвалд се беше изпънал на гръб, стиснал здраво дебелото весло, краката му ритаха под водата. Само той не издаваше звук, макар че лицето му се бе изкривило от страх.

Карса отново се обърна срещу рибата. Като че ли й беше трудно да погълне Боруг — едната му ръка се беше запречила. Самата риба стоеше във водата почти вертикално и клатеше глава.

Карса изръмжа и заплува към нея.

Боруг изчезна в рибешката паст. Карса си пое дъх, изрита, надигна се до кръста над водата и кръвният меч изсвистя. Кръв плисна по ръцете му.

Огромната риба залитна назад.

Карса се гмурна, двата му крака се сплетоха около туловището малко под страничните перки. Рибата се замята, но не можа да се измъкне от хватката.

Теблорът измъкна меча си, заби го с все сила в корема на рибата и разпра надолу.

Изведнъж водата наоколо кипна от кръв и жлъч. Рибата замря и го повлече надолу. Карса натика меча в ножницата, гмурна се под повърхността и бръкна в зейналата рана. Едната му ръка стисна бедрото на Боруг — разкъсано парче плът — и пръстите му се вкопчиха в кокала.

Издърпа равнинеца през мътната, пареща очите му течност и изплува на повърхността.

Торвалд дереше гърло някъде зад гърба му. Карса се обърна и го видя — стоеше до кръста във водата и махаше ръце. Недалече от него Силгар и Дамиск газеха в плитчината към някакво подобие на бряг.

Карса повлече Боруг натам. Още няколко замаха и стъпи на песъчливото дъно. Изправи се, без да пуска краката на Боруг, и след няколко крачки излезе на брега.

Другите бяха наклякали на пясъчната ивица и си поемаха дъх.

Карса пусна тялото на пясъка, килна глава назад и вдиша дълбоко знойния въздух. Зад песъчливата, отрупана с раковини ивица на брега се виждаше тучна зеленина. Бръмчаха насекоми, в тревата шумоляха дребни твари.

Торвалд припълзя до него.

— Карса… Той е мъртъв. Беше мъртъв още когато акулата го глътна…

— Акула било значи. Моряците на малазанския кораб говореха за акули.

— Карса, когато акула глътне някого, вече няма смисъл да го спасяваш. С него е свършено…

— Беше под моя опека — избоботи Карса. — Акулата нямаше права над него, мъртъв или жив.

Силгар се беше изправил. Изсмя се на думите на Карса и извика пискливо:

— От корема на акула — на чайките и раците! Не се съмнявам, че духът на Боруг ще ти благодари, теблор!

— Донесох равнинеца — отвърна Карса. — Сега е под твоя опека, държачо на роби. Ако искаш да го оставиш на чайките и раците, ти ще си решиш.

Обърна се отново към тъмното море. От мъртвата акула нямаше и помен.

— Никой няма да го повярва — измърмори Торвалд.

— На какво да повярва, Торвалд Ном?

— Уф… Представих си, че съм старец. След много години, седя си в кръчмата на Куип в Даруджистан и разправям тая история. Видях го със собствените си очи, а и на самия мен ми е трудно да повярвам. Беше наполовина изскочил над водата, когато замахна с тоя меч — четирите бели дроба помагат, предполагам. И все пак… — Поклати глава.

Карса сви рамене.

— Морският вълк беше по-лош. Не ги обичам тези риби.

— Предлагам да поспим малко — каза Силгар. — Като съмне, ще открием каквото има да се открива тук. Засега — да благодарим на Маел, че още сме живи.

— Да ме прощаваш, но по-скоро съм склонен да благодаря на опърничавия теблор, отколкото на който и да е морски бог.

— Объркала ти се е вярата — изръмжа търговецът на роби и им обърна гръб.

Торвалд бавно се надигна от пясъка.

— Карса. Трябва да знаеш, че акулата е любимият морски звяр на Маел. Не се съмнявам, че Силгар наистина се е молил усърдно, докато ти я убиваше.

— Все едно — отвърна Карса. Вдиша дълбоко въздуха, лъхащ от джунглата, и бавно издиша. — Стъпил съм на суша. Свободен съм. И сега ще обиколя този бряг, да вкуся от тази нова земя.

— Тогава ще тръгна с тебе, приятелю. Вярвам, че светлината, която видях, е вдясно от нас, малко над този бряг. Държа да разбера от какво е.

— Както искаш, Торвалд Ном.

Двамата закрачиха по ивицата.

— Карса — заговори след малко Торвалд. — На Силгар и на Дамиск им липсва и капка приличие. На мен обаче — не. Капчица може да е, но го имам. Тъй че: благодаря ти.

— Спасихме си живота взаимно, Торвалд Ном. Радвам се, че мога да те нарека приятел и да мисля за теб като за воин. Не воин теблор, разбира се. Но воин все пак.

Даруджистанецът се умълча. Силгар и Дамиск бяха останали назад. Брегът вдясно се издигаше на тераси от светъл камък, изваяната от вълните коса скална стена бе оплетена в паяжината на увивни растения, плъзнали от гъстия лес на билото. Между разкъсаните облаци отгоре струеше звездна светлина, отразена в съвсем застиналата вода отляво. Пясъкът под краката им се смени с гладки хлъзгави камъни.

Торвалд докосна ръката на Карса, спря, посочи нагоре по склона и прошепна:

— Там.

Теблорът изсумтя. Над гъсталака се издигаше тромава уродлива кула. Беше се изгърбила над брега като тъмна грамада, с груби четвъртити очертания, рязко стесняваща се към плоския покрив. На три четвърти височина на обърнатата й към морето стена се виждаше дълбоко всечен триъгълен прозорец. Мътно жълта светлина очертаваше изкривените дъски на кепенеца.

По склона към кулата криволичеше тясна пътека, а до нея — на пет крачки от линията на прилива — лежаха останки от рибарска лодка: ребрата на изгнилия корпус стърчаха от бордовете, затънали в купища водорасли и затрупани с птича тор.

— Е? Ще отидем ли? — попита Торвалд.

— Да — отвърна Карса и закрачи към пътеката.

Даруджистанецът заприпка до него.

— Тоя път обаче без трофеи, нали?

Теблорът сви рамене.

— Зависи как ще ни посрещнат.

— Чужденци на пуст бряг, единият — великан и с меч, голям почти колкото мене. Посред нощ. И тропат на вратата. Цяло чудо ще е, ако ни посрещнат с отворени обятия, Карса. По-лошото е, че не ми се вярва да намерим общ език…

— Много приказваш — сряза го Карса.

Стигнаха до подножието на кулата. Откъм морето нямаше вход. Пътеката, добре отъпкан изронен пясъчник, обикаляше до другата страна. От двете страни лежаха грамади огромни плочи от жълтеникава скала — много от тях като че ли бяха извлечени от друго място, със следи от длето и секач. Самата кула бе построена от същия материал, макар че грубоватата й външност си оставаше загадка, докато двамата с Торвалд не се приближиха.

Даруджистанецът протегна ръка, заопипва с пръсти един от темелите и измърмори:

— Кулата е само от фосили.

— Какво е фосили? — попита намръщено Карса, докато оглеждаше странните всечени в камъка форми.

— Вкаменелости. Древен живот, превърнат в камък. Предполагам, че учените глави имат обяснение как е станало това превръщане. Уви, моето образование беше спорадично и, хм, зле възприето от моя страна. Погледни това тук — някаква огромна раковина е било. А ония там… приличат на гръбначни, от някакво влечуго…

— Глупости. Изваяни са — настоя Карса.

Гъгнив смях ги накара да се обърнат. Мъжът, застанал на завоя на пътеката пред тях, беше огромен, според мерките на хората от равнината, с толкова тъмна, че чак черна кожа. Не носеше риза, само къса плетена, покрита с ръжда ризница. Беше с яки мускули, без тлъстини, ръцете и бедрата му все едно че бяха от дебели усукани въжета. Около слабините си имаше препаска от някаква безцветна тъкан. Това, което покриваше главата му, приличаше на съдрана гугла, но Карса успя да зърне посивялата брада, покриваща долната част на лицето му.

Никакво оръжие, дори нож не се виждаше по тялото му. Зъбите му блеснаха в широка усмивка.

— Писъци от морето, сега пък двама кръшкачи дрънкат на дару пред кулата ми. — Килна глава на една страна и изгледа Карса. — Отначало те взех за Фенн. Но не си Фенн, нали?

— Теблор съм…

— Теблор! Е, момче, доста далече си от дома, а?

Торвалд пристъпи напред.

— Благородни сър, знанието ви на дару е впечатляващо, макар да съм сигурен, че долавям малазански акцент. А ако се съди по тена ви, обзалагам се, че сте напанец. Да не би да сме на Кюон Тали?

— Не знаете ли?

— Уви, сър. Боя се, че не.

Мъжът изсумтя, обърна им гръб и закрачи.

— Изваяни. Ха!

Торвалд хвърли поглед през рамо към Карса, сви рамене и пое след него. Карса го последва.

Вратата на кулата беше откъм сушата. Пътеката се раздвояваше малко пред нея — едното разклонение водеше в кулата, другото — към път, минаващ по билото покрай брега, отвъд който се виждаше тъмната ивица на леса.

Мъжът бутна вратата и влезе.

Торвалд и Карса неволно спряха на пътеката и зяпнаха огромния вкаменен череп, оформящ трегера над ниския вход. Беше дълъг колкото бе висок теблорът и продължаваше по цялата дължина на стената, с два реда остри като ками зъби, по-грамадни и от зъбите на сив мечок.

Мъжът се обърна.

— Впечатляващо, нали? Събрах му повечето кокали на кучия син — трябваше да се сетя, че е по-голям, отколкото си помислих отначало. Но бях намерил само горните му лапи, нали разбирате, а те са малки, тъй че си представих звяр не по-висок от тебе, теблор, само че с голяма глава. Нищо чудно, че са измрели, рекох си. Такива грешки учат човек на смирение, разбира се, а Гуглата да ме вземе, ако това тук не ме смири. Хайде, влизайте, сложил съм чай.

Торвалд се ухили на Карса:

— Виждаш ли какво става, като живееш сам?

Пристъпиха вътре.

Това, което видяха, ги стъписа. Кулата беше куха, само с едно паянтово скеле, издаващо се от стената откъм морето точно под ниския прозорец. Подът бе настлан с натрошени камъни. Отвсякъде, под най-различни ъгли, се издигаха колони изронен пясъчник, свързани тук-там с дебели греди и стегнати с прогнили въжета. Цялата тази дървена рамка обкръжаваше долната половина на вкаменен скелет, изправен на два дебели костени крака — като на птица — с трипръсти ноктести стъпала. Опашката — дълга верига от прешлени — се извиваше нагоре по една от стените.

Мъжът седна до зиданото с тухли огнище под скелето и разбърка едното от двете котлета върху въглените.

— Разбирате ли ми проблема? Вдигнах кулата, като мислех, че ще има достатъчно място да сглобя тоя гигант. Но продължавах да намирам още и още от тези проклети ребра — плешките даже не мога да закрепя, да не говорим за предните лапи, врата и главата. Канех се по някое време да съборя цялата кула и да се хвана първо със скелета. Ама всичките ми планове се объркаха и ще трябва да разширявам тавана, а е трудно. Адски е трудно.

Карса пристъпи до огнището, наведе се и подуши другото котле, в което бълбукаше нещо гъсто и мазно.

— Хич не го опитвай това — рече домакинът. — Използвам го да слепвам костите. Стават по-здрави от камък — стегне ли, поема всякаква тежест. — Извади две глинени купи и наля от билковия чай. — А и за съдини върши добра работа.

Торвалд откъсна очи от огромния, надвиснал над главите им скелет и пристъпи да си вземе купата.

— Казвам се Торвалд Ном…

— Ном? От дома Ном? Даруджистан? Странно, щях да помисля, че си разбойник — преди да станеш роб де.

Торвалд погледна сконфузено Карса.

— Заради проклетите белези от прангите е — трябва да си сменим дрехите, нещо с по-дълги ръкави. И ботуши до коленете.

— Тук гъмжи от избягали роби — сви рамене напанецът. — На ваше място не бих се безпокоил много.

— Къде сме?

— Това е северния бряг на Седемте града. Морето оттатък е Отатаралското. Гората, покриваща този остров, се казва Арат. Най-близкият град е Ерлитан, на петнайсет дни път пеша, на запад оттук.

— А вашето име, ако мога да попитам?

— Е, на този въпрос няма лесен отговор, Торвалд Ном. Местните ме знаят като Ба’иенрок, ерлийската дума за „пазител“. Иначе в този жесток и неприятен свят изобщо не ме знаят, освен че отдавна съм умрял, и така смятам да си остане. Тъй че Ба’иенрок или Пазителя, както си избереш.

— Пазителя да е тогава. Какво има в този чай? Някои аромати са ми непознати, други растат в Даруджистан, а това само по себе си е почти невероятно.

— Смесица от местни билки — отвърна сухо Пазителя. — Имената им не знам, свойствата им не знам, но вкусът ми харесва. Отдавна оплевих онези, от които ми се гади.

— Радвам се да го чуя. Е, май знаеш много за жестокия и неприятен свят наоколо. Дару, Теблор… Разбитата лодка долу твоя ли е била?

Пазителя бавно се надигна.

— Вече започваш да ме изнервяш, Торвалд. Не е добре, когато се изнервя.

— Ъъъ, ами няма да питам повече тогаз.

Юмрукът на Пазителя го тупна по рамото и даруджистанецът залитна.

— Разумен избор, момче. Май ще се разбера с тебе. Макар че щеше да ми е по-добре, ако мълчаливият ти приятел кажеше дума-две.

Теблорът оголи зъби.

— Нищо нямам за казване.

— Харесват ми хора, дето нямат нищо за казване.

— Имаш късмет — изръмжа Карса. — Едва ли държиш да ти стана враг.

Пазителя си доля чашата.

— Имал съм по-лоши от тебе, теблор. Навремето. По-грозни, по-едри и по-зли. Е, повечето измряха.

Торвалд се окашля.

— Рано или късно времето ни взима всички, уви.

— Тъй си е, момче — рече Пазителя. — Само дето никой от тях не можа да се погрижи за себе си. Лошо. Е, сигурно сте гладни. Но за да ядете от храната ми, първо трябва да свършите нещо, да си я изкарате. А това значи да ми помогнете да смъкнем покрива. Няма да отнеме повече от ден-два.

Карса се огледа.

— Няма да работя за тебе. Да ровиш кости и да ги лепиш е губене на време. Празна работа.

Пазителя се вкочани.

— Празна? — Едва го прошепна.

— Жалкото теблорско чувство за прагматизъм — припряно се намеси Торвалд. — Както и воинската безцеремонност, която често стига до непреднамерено груби…

— Много говориш — сряза го Карса. — Тоя човек си хаби живота с глупави задачи. Когато реша, че съм огладнял, ще си взема храна.

Макар теблорът да очакваше, че Пазителя ще реагира бясно, и макар ръката му да беше близо до дръжката на кръвния меч, не успя да избегне мълниеносния юмрук, който се стовари в ребрата му отдясно. Изпукаха кости. Въздухът изригна от дробовете му. Коленете му поддадоха, той залитна, неспособен да вдиша, болка замъгли погледа му.

Никога не го бяха удряли толкова силно. Дори Байрот Гилд не беше успявал да му нанесе такъв удар. Докато съзнанието му се изплъзваше, смаяният му, изпълнен с искрено възхищение поглед се люшна към Пазителя. После Карса рухна.

Когато се свести, през отворената врата струеше ярка слънчева светлина. Разбра, че лежи върху каменния трошляк на пода. Въздухът беше пълен с прах от мазилка, която се сипеше отгоре. Изохка от болката в ребрата, надигна се бавно и седна. Чу гласове, някъде откъм тавана.

Кръвният меч си беше на гърба му. Теблорът се допря на вкаменените крачни кости на скелета и бавно се изправи. Погледна нагоре и видя Торвалд и Пазителя, закрепили се на дървената рамка точно под тавана, който вече беше отчасти смъкнат. Дару погледна надолу и подвикна:

— Карса! Бих те поканил горе, но се опасявам, че това скеле няма да издържи тежестта ти. Все едно, ние двамата доста напреднахме…

Пазителя го прекъсна:

— Ще го издържи то. Вдигнал съм с макарата целия гръбнак, а той е доста по-тежък от едно теблорче. Качвай се горе, момче. Готови сме да се захванем със стените.

Карса опипа големия колкото юмрук оток на хълбока си. Едва дишаше от болка, не беше сигурен дали ще може да се качи горе, за работа — да не говорим. В същото време не искаше да прояви слабост, особено пред този напанец с възлести мускули. Изкриви лице и хвана най-близката греда.

Катеренето беше мъчително бавно, агонизиращо. Двамата равнинци гледаха мълчаливо отгоре. Когато стигна на платформата при Пазителя и Торвалд, беше плувнал в пот. Пазителя го изгледа и каза:

— Гуглата да ме вземе, мислех, че изобщо няма да можеш да станеш, теблор. Знам, че ти счупих ребра… Проклятие. — Вдигна превързаната си ръка. — Е, и аз си счупих кости. Бързо се изнервям, разбираш ли. Винаги е било проблем. Най-добре си седи тук — ние ще се справим.

Карса се озъби.

— От племето на уридите съм. Мислиш, че потупването на един равнинец ще ме притесни ли?

Изправи се. Таванът беше варовикова плоча, леко стърчаща извън стените. За да го свалят, бяха изстъргали хоросана, след което го бяха избутали на една страна, за да падне и да се разбие на парчета при основата на кулата. Хоросанът около големите каменни блокове на самата стена се беше отронил по ръба. Карса опря рамо в стената и натисна.

Двамата се вкопчиха в стегите на кръвния меч, когато огромна част от стената рухна и теблорът залитна напред. Оглушителният грохот долу разтърси кулата. За миг тежестта на Карса като че ли щеше да повлече другите двама, но Пазителя запречи крак в една от подпорните греди и изпъшка. Тримата се люшнаха, след това ръката на напанеца бавно се уви около кръста на Карса и го издърпа обратно.

Теблорът с нищо не можеше да помогне — почти беше изгубил свяст, когато бе съборил камъните. Болка пронизваше черепа му. Той бавно се смъкна на колене.

Задъхан, Торвалд пусна кожените стеги и тупна върху изкорубените дъски. Пазителя се засмя:

— Я, колко лесно стана. Е, добре, двамата си заслужихте закуската.

Торвалд се окашля и заговори на Карса:

— В случай, че се чудиш, заранта се върнах на брега да взема Силгар и Дамиск. Но не ги намерих там, където ги оставихме. Не мисля, че робовладелецът се е канил да пътува с нас — сигурно се бои за живота си в компанията ти, Карса, и трябва да признаеш, че не е съвсем без основание. Проследих стъпките им по крайбрежния път. Отправили са се на запад, което предполага, че Силгар е знаел къде сме. Петнайсет дни до Ерлитан, който е главно пристанище. Ако бяха тръгнали на изток, щеше да им трябва месец, докато стигнат най-близкия град.

— Много говориш — изръмжа Карса.

— Вярно си е — съгласи се Пазителя. — Много говори тоя. Големи преживелици сте имали в това пътуване — вече толкова много чух, че не ща и да знам повече. Но не се тревожи, теблор. Едва наполовина го повярвах. Това с убиването на акула. Хм, по тоя бряг се въдят най-големите, толкова големи, че и за устата на денрабъ не стават. Всички малки ги изяждат, разбираш ли. Още не съм виждал някоя да е по-малка от двама като тебе, теблор. И да й пръснеш главата с един удар? С дървен меч? В дълбока вода? А онова другото какво беше? Морски вълк, толкова голям, че да глътне човек наведнъж? Ха, това си го бива.

Торвалд изгледа напанеца накриво.

— И двете са истина. Както и за наводнения свят, и за кораба с безглавите Тайст Андий на греблата!

— Всичко това го вярвам, Торвалд. Но за акулата и морския вълк? Ти за глупак ли ме взимаш? Я да слизаме да си сготвим. Дай да те хвана за такъмите, теблор, да не вземеш да ми заспиш на средата. Хайде напред, ние след тебе.

Калканът, който Пазителя наряза и хвърли в супата от грудки, беше пушен и осолен. Карса изгълта две купи и го обзе ужасна жажда. Напанецът им посочи пътеката към близкия извор и двамата отидоха да се напият.

После даруджистанецът наплиска лицето си, седна и се облегна на една паднала палма.

— Мислех си, приятелю.

— По-често трябва да го правиш, вместо да говориш, Торвалд Ном.

— Фамилно проклятие е. Баща ми беше още по-зле. Странно, някои издънки на рода Ном са точно обратното — дума не можеш им измъкна от устата дори с мъчения. Имам например един братовчед, наемен убиец…

— Мислех, че мислиш.

— А, да. Вярно. Ерлитан. Натам трябва да тръгнем.

— Защо? Нищо ценно не видях в нито един град, през който минахме на Дженабакъз. Миризливи са, шумни, а дребосъците от равнината щъкат из тях като скални мишки.

— Пристанище е, Карса. Малазанско. Това значи, че оттам тръгват кораби, за Дженабакъз. Не ли време да се връщаме у дома, приятелю? Можем да си заработим превоза. Мене ако питаш, готов съм вече да ме прегърне милата фамилия. Отдавна загубилото се дете, помъдряло, почти променено. Колкото до тебе, допускам, че племето ти ще се, ъъъ, зарадва да те види. Много неща знаеш вече, а те на всяка цена трябва да ги научат, освен ако не искаш онова, което е станало със сунидите, да сполети и уридите.

Карса го изгледа намръщено за миг, после извърна очи.

— Наистина ще се върна при хората си. Един ден. Но Уругал все още насочва стъпките ми — усещам го. Тайните имат сила, докато си остават тайни. Думи на Байрот Гилд, навремето не им обърнах много внимание. Но това се промени. Аз се промених, Торвалд Ном. Неверие се е вкоренило в душата ми и когато видя в ума си каменното лице на Уругал, когато усетя как волята му се бори с моята, усещам собствената си слабост. Властта на Уругал над мен е в това, което не знам, в тайните — тайни, които моят бог крие от мен. Престанал съм да водя тази война в душата си. Уругал ме води и аз го следвам, защото пътят ни е към истината.

Торвалд го изгледа с присвити очи.

— Може и да не ти хареса това, което ще откриеш, Карса.

— Може би си прав, Торвалд Ном.

Дару го изгледа малко по-продължително, после стана и изтупа пясъка от опърпаната си риза.

— Пазителя е на мнение, че не е безопасно човек да е край теб. Казва, че все едно влачиш зад себе си хиляда вериги, а онова, което е в другия им край, е пълно с отрова.

Карса усети как кръвта изстива в жилите му. Торвалд сигурно забеляза промяната в изражението му, защото вдигна ръце.

— Стой! Той го каза ей така, между другото, нищо особено не беше, приятел. Казваше ми само да внимавам в компанията ти — все едно че не го знам вече. Ти си темелът на самата Гугла — за враговете си де. Всеки случай не те съветвам да се спречкваш с тоя човек. Бас слагам, че е най-силният мъж, който съм виждал — а това включва и теб. А и макар да си върна донякъде силата, имаш счупени ребра и…

— Стига приказки, Торвалд Ном. Не се каня да нападам Пазителя. Прозорливостта му ме тревожи, това е. Защото го видях същото в сънищата си. Вече разбираш защо трябва да открия истината.

— Добре. — Торвалд смъкна ръце и въздъхна. — Все пак бих предложил Ерлитан. Трябват ни дрехи и…

— Пазителя е казал истината. Опасно е човек да е около мен, Торвалд Ном. И сигурно ще става все по-опасно. Ще дойда с теб до Ерлитан. Ще ти помогна да си намериш кораб, за да можеш да се върнеш при близките си. Като стане това, пътищата ни се разделят. Но ще пазя с мен истината за приятелството ти.

Дребосъкът се ухили.

— Е, значи се разбрахме. Ерлитан. Хайде да се върнем при кулата, та да благодарим на Пазителя за гостоприемството му.

Тръгнаха по пътеката.

— Бъди сигурен — продължи Торвалд, — че и аз ще пазя с мен истината за приятелството ти. Макар че на такава истина едва ли някой ще повярва.

— Защо? — попита Карса.

— Хич не ме бива с печеленето на приятели. Познанства, ухажвания и други такива — това лесно. Но тази моя голяма уста…

— Кара възможните приятели да бягат. Да. Разбирам.

— Аха, схванах. Искаш да ме метнеш на първия кораб, за да се отървеш от мен.

— Точно така — отвърна Карса.

— При тоя мой жалък живот, съвсем логично си е.

След малко, когато завиха и видяха кулата. Карса се намръщи и рече:

— Все пак е трудно да омаловажиш думи за…

— Всички тия приказки за приятелство само ни притесниха. Добре направи, че се измъкна от това.

— Не. Защото щях да ти го кажа. На кораба, когато висях във вериги от мачтата, ти беше единственото, за което можех да се хвана на този свят. Без теб и безкрайните ти думи, Торвалд Ном, лудостта, която изиграх, щеше да се превърне в истинска лудост. Аз бях главатар. Имах следовници, но не съюзници, и едва сега разбирам разликата. А тя е огромна. А от това можах да разбера какво е да изпитваш съжаления. Байрот Гилд, Делъм Торд. Щом тръгна по стария си път, назад в земите на Теблор, има рани, които ще трябва да изцеря. Тъй че, когато казваш, че е време да се върнеш при близките си, Торвалд Ном, разбирам и сърцето ми се радва.

Пазителя седеше на трикрако столче пред кулата. В краката му лежеше голяма торба с ремъци, а до нея — две запушени с восък кратуни, запотени от студ. В непревързаната си ръка държеше малка торбичка и когато двамата се приближиха, я подхвърли на Торвалд.

Дару я хвана и торбичката издрънча. Торвалд вдигна учудено вежди.

— Какво…

— Сребърни джакати, най-вече — рече Пазителя. — И малко местни монети, но са с много висока стойност, тъй че внимавай, когато ги показваш. Ерлитанските улични крадци са легендарни.

— Пазителю, но…

Напанецът махна вяло с ръка.

— Слушай, момче. Когато човек наглася собствената си смърт, предвижда много неща. Животът в анонимност не е толкова евтин, колкото мислиш. Опразних половината съкровищница на Ейрън преди трагичното ми удавяне. Е, може да успеете да ме убиете и да се опитате да го намерите, но ще е безнадеждно. Тъй че благодарете ми за щедростта и си вървете по пътя.

— Някой ден ще се върна да ти се отплатя — рече Карса.

— За парите или за счупените ребра?

Теблорът само се усмихна.

Пазителя се засмя, изправи се и се шмугна през прага. След малко го чуха да се катери по скелето.

Торвалд вдигна торбата на раменете си и подаде едната кратуна на Карса.

Поеха по пътя.

4.

По крайбрежния път се редяха села, обикновено гледащи сушата, сякаш обитателите им не търсеха нищо от морето. Кирпичени къщи, паянтови обори, кози, псета и тъмнокожи човешки фигури, увити в дълъг до земята избелял от слънцето шаяк. Скритите в сянка хора проследяваха теблора и дару от праговете на къщите, но не помръдваха.

На четвъртия ден, в петото такова село, намериха търговски фургон, спрял насред съвсем пустия площад, и Торвалд успя да купи за шепа сребърници стар меч, тежък и извит, истински ятаган. Търговецът имаше за продан и плат, но нищо готово за обличане. Скоро след това чирените на дръжката се счупиха.

— Трябва да намеря добър дърводелец — заяви Торвалд след дълга серия цветисти ругатни. Отново вървяха по пътя, а слънцето печеше жарко отгоре в безоблачното небе. Гората от двете страни бе оредяла — рехави ниски криви и прашни дървета, зад които, от дясната им страна, се виждаше тюркоазената вода на Отатаралско море и сиво-кафявата хълмиста равнина до хоризонта. — И се заклевам, че оня търговец разбираше малазански — колкото и лошо да го говоря. Просто не искаше да го признае.

Карса сви рамене.

— Малазанските войници в Дженабарис казаха, че Седемте града скоро ще се разбунтуват срещу окупаторите си. Точно затова Теблор не правят завоевания. По-добре врагът да си държи земята, че да можем да правим набези непрекъснато.

— Не е в имперския стил — отвърна дару и поклати глава. — Владичество и контрол. Към тези неща някои хора изпитват неутолим глад. О, малазанците безспорно са измислили безброй оправдания за завоевателните си войни. Добре известно е, че Седемте града гъмжаха от кръвни вражди и граждански войни, от което повечето население страдаше и мреше от глад под петите на тлъстите бойни главатари и покварени царе-жреци. И че с малазанското завоевание главите на кръволоците бяха набучени по стените и улиците. И че по-дивите племена вече не се спускат от хълмовете да сеят ужас сред по-цивилизованите си събратя. И че тиранията на жречеството беше разбита, с което се сложи край на човешките жертвоприношения и изтезанията. И разбира се, търговците никога не са били по-богати или в по-голяма безопасност по пътищата. Тъй че, общо взето, тази земя е узряла за бунт.

Карса го изгледа много продължително, после рече:

— Да, вече мога да разбера защо това е вярно.

Торвалд се ухили.

— Учиш се, приятелю.

— Уроците на цивилизацията.

— Точно така. Няма голяма полза да търсиш причините, поради които хората правят каквото правят или чувстват каквото чувстват. Омразата е най-опасният плевел. Пуска корен във всяка почва. Подхранва се от самата себе си.

— С думи.

— Точно тъй, с думи. Оформиш мнение, повториш го достатъчно пъти и много скоро всички започват да ти го казват, а после се превръща в убеждение, подхранвано от безразсъден гняв и бранено с оръжията на страха. В който момент думите стават безполезни и ти остава само боят до смърт.

Карса изсумтя.

— Бой отвъд смъртта, бих казал.

— Съвсем вярно. Поколение след поколение.

— Всички ли хора в Даруджистан са като тебе, Торвалд Ном?

— Общо взето. Самодоволни кучи синове. Храним се от спора, сиреч никога не прекрачваме етапа на използването на думи. Обичаме думите, Карса, точно както ти обичаш да режеш глави и да събираш уши и езици. Тръгни по която и да е улица, в който и да е квартал, и всеки, с когото заговориш, ще има различно мнение, все едно по какъв въпрос. Дори за възможността да ни завладеят малазанците. Преди малко си помислих — онази акула, дето се задави от тялото на Боруг. Подозирам, че ако Даруджистан стане част от Малазанската империя, империята ще е като акулата, а Даруджистан — като Боруг. Ще задавим звяра, който ни гълта.

— Акулата не се дави много дълго.

— Защото Боруг беше толкова умрял, че нищо не можеше да каже по въпроса.

— Интересна разлика, Торвалд Ном.

— Естествено. Хитреци сме ние.

Наближаваха поредното село, по-различно от предишните с ниската каменна стена около него. В центъра му се издигаха три варовикови сгради. Близо до тях имаше кошара, пълна с кози.

— Би трябвало да са на паша по това време — подхвърли Торвалд.

— Освен ако не са ги докарали за клане.

— Всичките?

Карса подуши въздуха.

— Надушвам коне.

— Не виждам коне обаче.

Пътят при стената се стесняваше над рова, преди да мине под порутена, килнала се арка. Карса и Торвалд минаха по моста и под нея и излязоха на главната улица на селото.

Не се виждаше никой, което не беше чак толкова необичайно — местните обикновено се отдръпваха в домовете си при появата на теблора, — но тук вратите на къщите бяха залостени, а прозорците — покрити с кепенци. Карса извади кръвния меч.

— Попаднахме на засада.

Торвалд въздъхна.

— Мисля, че си прав.

Беше увил дръжката на ятагана с кожа — временен и не особено успешен опит да направи оръжието годно за употреба. Измъкна го от напуканата дървена ножница.

В другия край на улицата, отвъд големите сгради, вече се бяха появили конници. Десетина, после още толкова, после — още. Облечени бяха от главата до краката в широки тъмносини халати, лицата им бяха скрити под тъмни шалове. Опънаха късите си лъкове и ги насочиха към Карса и Торвалд.

Тропот на копита зад двамата ги накара да се обърнат. Видяха още двайсетина ездачи — излизаха от страничните улички, с лъкове и дълги пики. Карса се намръщи.

— Какво могат да направят тези лъкчета?

— Достатъчно добри са, за да те надупчат през плетена ризница — отвърна Торвалд и отпусна ятагана. — А и бездруго не носим броня.

Преди година Карса все едно щеше да нападне. Ала сега просто прибра меча.

Ездачите отзад приближиха и слязоха. Неколцина тръгнаха към тях с вериги и пранги в ръцете.

— О, не! Не пак — измърмори Торвалд.

Карса сви рамене.

Не се възпротивиха, докато стягаха прангите на китките и глезените им. Прангите на теблора бяха толкова стегнати, че спряха притока на кръв до ръцете му.

Като видя това, Торвалд заговори на малазански:

— Трябва да му сложите по-големи, иначе ще си загуби крайниците — каза той.

— Няма да е голяма загуба — отвърна познат глас от входа на една от големите сгради и Силгар излезе на прашната улица. Дамиск вървеше по петите му. — А ти наистина ще загубиш ръцете и краката си, Карса Орлонг. И това най-сетне ще сложи край на заплахите ти. Това, разбира се, много ще смъкне цената ти на роб, но съм готов да приема загубата.

— Така ли се отплащате, че ви спасихме жалкия живот? — възмути се Торвалд.

— Отплащане, да. Затова, че загубих хората си. За задържането ни от малазанците. Безбройните други безчинства няма и да си правя труд да изброявам, защото тези скъпи бойци от племето на ейраките са доста далече от дома си, и тъй като не са особено желани в тази земя, искат час по-скоро да си заминат.

Карса вече почти не усещаше ръцете и стъпалата си. Един от ейраките го бутна и той се олюля и падна на колене. Камшик изплющя и го удари по главата. Внезапен гняв обзе теблора, той замахна с дясната си ръка, изтръгна веригата от ръцете на ейрака и я шибна в лицето му. Мъжът изпищя.

Останалите се струпаха около него, заудряха с камшиците — навързани на възли плитки от конски косъм — и Карса падна на земята.

Когато се свести, вече се стъмваше. Вързали го бяха на нещо като носилка, от която тъкмо разпрягаха два дългокраки длъгнести коня. Лицето му беше цялото на синини, очите му бяха подути и почти затворени, езикът и устните — нахапани от собствените му зъби. Погледна дланите си. Бяха посинели, върховете на пръстите бяха почти почернели. Крайниците му бяха като мъртви — и ръцете и краката.

Племенните воини вдигаха бивака си недалече от крайбрежния път. На запад, на самата резка на хоризонта, смътно се виждаше жълтеникавото сияние на далечен град.

Ейраките бяха запалили малки огньове с изсъхнала животинска тор. На двайсетина крачки седяха търговецът на роби и Дамиск. На огъня се печаха шишове с грудки и месо.

Наблизо до Карса Торвалд правеше нещо в тъмното. Като че ли никой от ейраките не обръщаше внимание на двамата роби.

Карса изшътка и Торвалд прошепна:

— За тебе не знам, но на мене ми стана адски топло. Трябва да се измъкна от тия дрехи. Сигурен съм, че и с теб е тъй. Ей сега ще ти помогна. — Опърпаната дреха изпращя по шева. — Най-после — измърмори Торвалд и вече гол, полека се приближи до Карса. — Не се мъчи да говориш, приятел. Както те пребиха, изненадан съм дори, че дишаш. Все едно, дрехите ти ще ми трябват.

Хвърли поглед към ейраките — никой не им обръщаше внимание — и почна да дърпа ризата на Карса. Шевът беше само един, вече разкъсан на места. Торвалд продължи да шепне:

— Малки огньове. Бездимни. И бивакът им — в падина, въпреки насекомите. Приказват съвсем тихо. А и думите на Силгар преди малко, тоя злорад тъпак — ако ейраките го бяха разбрали, жив щяха да го одерат, идиота му с идиот. Е, от неговата глупост се роди гениалният ми план, както ще видиш скоро. Сигурно ще ми струва живота, но се заклевам, че ще съм тук, макар и като призрак, само за да видя какво ще стане. А, готово. Стига си треперил, не помагаш така.

Издърпа съдраната риза от Карса и се върна при своята дреха. Наскуба трева, върза двете дрехи и ги натъпка с нея. Ухили се на Карса и запълзя към най-близкия огън, като влачеше вързопите.

Бутна ги до тлеещата тор и се отдръпна.

Първият вързоп се подпали, после и другият. Пламъците засвяткаха в нощта, запращяха искри, тънките стръкове трева се загърчиха като змийчета.

Ейраките се разтичаха, заровиха с шепи за пръст, но пръстта не беше много в сухата падина — само камънак и спечена от слънцето глина. Донесоха конски чулове и ги хвърлиха върху кипналите пламъци.

В паниката напълно зарязаха двамата роби — хукнаха да вдигнат лагера, да приберат храната и да оседлаят конете. И през всичко това Карса чуваше една и съща дума, повтаряна многократно. Дума, изпълнена със страх.

Грал.

Лицето на Силгар бе разкривено от гняв.

— Заради това, Торвалд Ном, току-що се прости с живота си…

— Няма да стигнете до Ерлитан — предрече му със зла усмивка дару.

Приближиха се трима воини, с криви ножове в ръцете.

— Ще се радвам да видя как ще ти срежат гърлото.

— Грал са били по петите на тези кучи синове през цялото време, Силгар. Не си ли го разбрал? Е, аз не бях чувал досега за Грал, но на ейракските ти приятели до един им се смразиха сърцата, а това и дару като мен знае какво значи — не се надяват да доживеят до заранта и никой от тях не иска да се напикае, когато умира. Табу са в Седемте града сигурно…

Един ейрак го хвана за косата, дръпна главата му назад и вдигна ножа…

Изведнъж ръбът на падината зад ейрака кипна от черни фигури, плъзнаха се безшумно към стана.

Нощта се разкъса от писъци.

Ейракът, наведен над Торвалд, изръмжа и замахна с ножа под брадичката му. По спечената глина плисна кръв. Воинът се изправи, за да хукне към коня си, но не беше направил и една крачка, когато от мрака изникнаха тъмни сенки, мълчаливи като призраци. Последва странно плющене и Карса видя как главата на ейрака се търкулна от раменете му. Двамата до него също паднаха.

Силгар вече бягаше. Пред него изникна друга сянка и той вдигна ръце. Вълна от магия порази нападателя, събори го, той изрита няколко пъти и плътта му се взриви.

Вой прониза въздуха. Плющенето се чуваше от всички посоки. Зацвилиха коне.

Карса погледна отпуснатото на земята тяло на приятеля си. За негова почуда дару все още се движеше: краката му ритаха, двете му ръце стискаха гърлото.

Силгар се върна при Карса. Мършавото му лице беше плувнало в пот. Зад него се появи Дамиск и търговецът на роби му махна да се приближи.

Дамиск бързо сряза връзките, стегнали Карса за носилката, и изсъска:

— Няма да се отървеш лесно. Махаме се оттук. През лабиринт. И те взимаме с нас. Силгар реши да те направи своя играчка. Чакат те доживотни изтезания…

— Стига приказки! — сряза го Силгар. — Почти всички са мъртви! Бързо!

Дамиск сряза и последното въже. Карса се изсмя и успя да изхрипти:

— И какво искате от мен? Да тичам?

Озъбен, Силгар пристъпи към него. Блесна синкава светлина, а после тримата се гмурнаха в зловонна топла вода.

Тежестта на веригите повлече Карса в черните като нощ дълбини. Усети рязко дръпване и пред очите му отново блесна мътно синкава светлина.

Главата, а после и гърбът му се удариха силно в камъните. Замаян, той се превъртя на една страна. Силгар и Дамиск кашляха, клекнали наблизо. Намираха се на някаква улица, обградена от едната страна от огромни складове, а от другата — от каменни кейове и пристанали кораби. Не се виждаше жива душа.

Силгар изплю водата и каза:

— Дамиск, махни му ги тия пранги — не носи дамга на осъден престъпник, тъй че малазанците няма да гледат на него като на роб. Не искам пак да ме задържат — не и след всичко това. Кучият син е наш, но трябва да се разкараме оттук. Трябва да се скрием.

Дамиск отключи прангите първо на китките, после — и на краката на Карса. След миг кръвта нахлу отново в почти мъртвата плът и теблорът изкрещя от болка.

Силгар отново отприщи магия — вълна, която се спусна над теблора като саван… и той я разкъса с немислима лекота, крясъците му раздраха нощта, отекнаха от близките сгради и закънтяха над залива.

— Ей, вие там!

Малазански думи. След тях — дрънчене на броня.

— Избягал роб, ваши благородия! — заговори припряно Силгар. — Ние — както можете да видите — току-що го заловихме и…

— Избягал роб? Я да му видим дамгата…

Това бяха последните думи, които Карса успя да схване, преди болката в ръцете и краката му да го хвърли отново в забвение.

Пробудиха го малазански думи, изречени точно над него:

— … удивително. Никога не бях виждал такова самоизцеление. Дланите и стъпалата му… прангите са били доста време на него, сержант. На нормален човек сега щях вече да му ги режа.

Заговори друг глас:

— Всички ли Фенн са като тоя?

— Не, доколкото съм чувал. Стига да е Фенн.

— Е, че какво друго да е? Висок е колкото двама далхонийци наведнъж.

— Не мога да знам, сержант. Преди да ме назначат тук, единственото място, което познавах добре, бяха шест криви улици в Ли Хенг. Дори прословутите Фенн за мен бяха само име и няколко бегли описания за това, че били гиганти. Гиганти, които никой не бил виждал от десетилетия. Работата е, че този роб беше в много тежко състояние още когато го донесохте тук. Жестоко пребит, а и някой го ударил с юмрук в ребрата толкова силно, че костите му натрошил — не знам кой е бил, но не бих се спречкал с такъв. Не направих нещо за подутините по лицето му, но въпреки това те вече спадат, а проклетите отоци на очите му вече почти ги няма.

Карса продължи да се преструва, че е в несвяст, и да слуша. Говорещият млъкна и сержантът попита:

— Значи няма опасност кучият син да умре, тъй ли?

— Да, доколкото виждам.

— Добре, лечител. Можеш да се върнеш в казармата.

— Слушам, сър.

Шумове, чаткане на ботуши по каменни плочи, дрънчене на залостена с желязо врата. После, щом ехото заглъхна, теблорът чу наблизо нечие дишане.

Някъде отдалече се чуваха викове, смътни и приглушени от каменните стени, но на Карса му се стори, че разпозна гласа на търговеца на роби, Силгар. Отвори очи. Нисък опушен таван — не достатъчно висок, за да може да се изправи. Лежеше на покрит със слама под. Никаква светлина нямаше освен смътното петно, плъзнало от коридора откъм залостената врата.

Лицето го болеше, бузите му, челото и челюстта пареха.

Надигна се да седне и опря гръб в стената.

В малката килия имаше още някой, свит в един от тъмните ъгли. Изсумтя и измърмори нещо, навярно на някой от езиците на Седемте града.

Тъпата болка в ръцете и стъпалата на Карса не си беше отишла. Устата му беше пресъхнала и гореше, все едно беше налапал нажежен пясък. Карса разтри с длан парещото си лице.

Мъжът отсреща заговори на малазански:

— Би трябвало да ме разбираш, ако си фенн.

— Разбирам те. Но не съм фенн. Кои са фенн?

— На господаря ти май не му харесва много в обора.

— Арестуван ли е?

— Разбира се. Малазанците обичат да арестуват хора. Ти нямаше дамга. Следователно според имперския закон да те държи някой като роб е незаконно.

— Тогава трябва да ме пуснат.

— Изобщо не се надявай. Господарят ти призна, че са те пратили за рудниците на отатарал. Бил си на някакъв кораб, от Дженабарис, а ти си го проклел. Изрекъл си проклятие, довело до разрушаването на кораба и смъртта на моряците и пехотинците на него. Местният гарнизон не вярва много на тази история, но и това стига — скоро ще те пратят на острова. Както и мене.

Карса се надигна. Заради ниския таван трябваше да се изгърби. Тръгна към залостената врата.

— Е, сигурно ще можеш да я изкъртиш — каза непознатият. — Но после ще те посекат, преди да си направил и три крачки извън тази тъмница. В малазанската казарма сме. Освен това бездруго скоро ще ни изкарат навън да ни вържат при другите затворници на стената. Заранта ще ни подкарат към имперския кей и ще ни натоварят.

— Колко време съм бил в несвяст?

— Нощта, когато те донесоха, следващия ден и следващата нощ. Сега е пладне.

— А търговецът на роби е в тъмницата през цялото време?

— Повечето.

— Добре — изръмжа Карса. — А спътникът му? И той ли?

— Също.

— А ти какво престъпление си извършил? — попита Карса.

— Говоря си с недоволни от властта. Невинен съм, разбира се.

— Можеш ли да го докажеш?

— Какво да докажа?

— Че си невинен.

— Бих могъл, ако бях.

Теблорът погледна през рамо свитата в ъгъла фигура.

— Ти случайно да не си от Даруджистан?

— Даруджистан ли? Не, защо питаш?

Карса сви рамене. Спомни си отново за смъртта на Торвалд Ном. Хлад обкръжаваше този спомен, но можеше да долови всичко, което сдържа този хлад. Сега обаче не беше времето да се примири.

Залостената врата беше с желязна рамка, укрепена в каменните блокове с големи железни клинове. Теблорът я разтърси. Около клиновете се откърти мазилка и запада по пода.

— Виждам, че не си човек, който слуша съвети — подхвърли непознатият.

— Малазанците са нехайни.

— Самоуверени по-скоро. Но пък може и да не са. Имали са си работа с Фенн, с Трелл, с Баргаст — все грамадни варвари. И хич не си поплюват. Сложиха отатарал на глезена на търговеца на роби — никаква магия повече от него…

— Какво е „отатарал“? Всички само за това говорят?

— Проклятие за магията.

— И трябва да се копае?

— Да. Обикновено е на ситна прах, като пясъчник. Прилича на ръжда.

— Ние стържем червена прах, полепнала по скалите, за да си правим кръвното масло — измърмори теблорът.

— Какво е кръвно масло?

— Натриваме го в мечовете си и по бронята. Ближем го, за да ни докара до бойно безумство.

Непознатият не каза нищо, но Карса усещаше, че го гледа втренчено.

— А магията как действа срещу него?

— Тези, които ме нападат с чародейство, обикновено се стряскат и се чудят… преди да ги убия.

— Я виж ти. Много интересно. Вярва се, че отатаралът може да се намери само на един голям остров, на изток оттук. Империята контролира производството му. Строго. Маговете им са се научили по трудния начин по време на завоеванието, в битките преди да се намесят Т’лан Имасс. Ако не бяха Т’лан Имасс, нашествието щеше да се провали. Имам още един съвет към теб. Не разкривай нищо от това на малазанците. Ако разберат, че има и друг източник на отатарал, източник, който не контролират, хм, ще пратят в отечеството ти — където и да е то — всички полкове, с които разполагат. Ще довършат народа ти. До крак.

Карса сви рамене.

— Теблор имат много врагове.

Непознатият бавно се надигна.

— Теблор? Ама вие така ли се наричате? Теблор? — Отпусна се отново на стената и тихо се засмя.

— Какво му е толкова смешното?

Вратата изскърца и Карса отстъпи назад. Идваше отделение войници. Тримата отпред бяха извадили мечовете си, а четиримата зад тях държаха заредени арбалети. Един от мечоносците прекрачи през прага и спря, щом го видя.

— Внимавайте. Този дивак се е събудил. — Изгледа намръщено теблора. — Гледай да не направиш някоя глупост, фенн. Все едно ни е дали ще живееш, или ще умреш — рудниците са достатъчно претъпкани, едва ли ще им липсваш. Разбра ли ме?

Карса се озъби, но не отвърна нищо.

— Ти там, в ъгъла. Стани. Време е да те огрее малко слънцето.

Непознатият бавно се изправи. Облеклото му беше на дрипи. Беше мършав и тъмнокож, със странно светлосини очи.

— Настоявам за редовен съд и за правата си под имперския закон.

Тъмничарят се изсмя.

— Я се откажи. Разкрит си. Знаем кой си. Да, тайната ви заговорническа група не е толкова тайна, колкото си мислиш. Предал те е един от вашите — гадно, нали? Хайде, ти излизаш пръв. Джиб, вие с Гълстрийм се прицелете с арбалетите в този фенн — усмивката му не ми харесва.

— Стига де — обади се един от войниците. — Обърка го горкия вол. — Той още не знае, че цялото му лице е една голяма татуировка. Скрол обаче е свършил добра работа. Най-доброто, което съм виждал от доста време.

— Прав си — каза друг. — Обаче ти колко татуировки на избягал затворник си виждал, Джиб.

— Тази е първата. Но е произведение на изкуството.

Карса едва сега разбра откъде е щипането по лицето му. Заопипва го да долови нещо като рисунка и пръстите му бавно тръгнаха по линиите леко издута, влажна и разранена кожа. Нямаше никаква последователност. Не можа да намери никакъв смисъл в това, което изобразяваше шарката.

— Страшен си — подхвърли другият затворник и тръгна към вратата, широко отворена от първия тъмничар. — С тази дамга по лицето наистина си страшен.

Двама от пазачите го изведоха навън, а другите зачакаха, като от време на време поглеждаха нервно Карса. Един от войниците с арбалети, по чието високо чело личаха големи бели петна — теблорът реши, че това трябва да е Гълстрийм — провлече:

— Хм, Скрол май е попрестарал — тоя си беше достатъчно грозен поначало, но сега изглежда ужасяващо.

— И какво? — отвърна друг от тъмничарите. — Пълно е с щъкащи из хълмовете диваци, дето си шарят лицата да плашат смачкани новобранци като тебе, Гълстрийм. Баргаст, Сем и Хундрил. Но все едно, всички отстъпват пред малазанските легиони.

— Да, но напоследък не сме подгонвали нито едно от племената им, нали?

— Само защото Юмрукът се свива в цитаделата си и държи всички да го водим до креватчето всяка вечер. Благородници — какво искаш от тях?

— Нещата могат да се променят, като дойдат подкрепленията. Ашокският полк познава тези краища…

— И точно това е проблемът. Ако тоя бунт наистина избухне, знае ли човек дали няма да станат ренегати? Може гърлата да ни цъфнат в собствените ни спални. Не стига че Червените мечове сеят само размирици по улиците…

Пазачите се върнаха.

— Ти, фенн. Твой ред е. И без номера, така ще е по-лесно и за теб. Тръгни. Бавно. И по-настрана. Повярвай ми, в рудниците не е чак толкова зле, предвид другите възможности. Хайде, ела насам.

Карса не виждаше смисъл да им създава затруднения.

Излязоха на огрян от яркото слънце двор, ограден с високи стени. До три от стените бяха издигнати груби, но здрави постройки. Покрай четвъртата имаше дълга редица затворници, приковани за тежка верига, минаваща по цялата дължина на стената и затегната с клинове на равни разстояния. Близо до тежко укрепената порта имаше редица дървени стълбове. Само два бяха заети — от Силгар и Дамиск. На десния глезен на търговеца на роби лъщеше халка с медночервеникав цвят.

Никой от двамата не вдигна глава при появата на Карса и теблорът помисли дали да не извика, за да привлече вниманието им. Но само оголи зъби, като видя, че главите им са клюмнали. Стражите го поведоха към края на затворническата редица. Карса се обърна към Джиб и го заговори на малазански:

— Каква ще е съдбата на търговеца на роби?

Покритата с шлем глава на войника трепна от изненада, после той сви рамене.

— Още не е решено. Твърди, че бил богаташ в Дженабакъз.

— Значи ще откупи престъпленията си — изръмжа Карса.

— Не и под имперския закон — стига да са сериозни де. Може само да го глобят. Може да е търговец на хора, но е търговец все пак. Винаги е най-добре да им пускаш кръв там, където най ги боли.

— Стига си дрънкал, Джиб — изръмжа другият пазач.

Приближиха се до края на редицата, където бяха вързали огромни пранги, и Карса отново бе окован — тези пранги поне не бяха толкова стегнати, че да го боли. Оковаха го до синеокия туземец.

Охраната още веднъж провери здраво ли са затегнати прангите и се разкара.

Сянка нямаше, но пък покрай редицата бяха наслагани бурета с кладенчова вода. Карса постоя известно време прав, а после седна и опря гръб на стената като повечето затворници. Никой не говореше. Денят се точеше бавно. Някъде късно следобед сянката най-сетне падна над тях, но облекчението беше само момент, защото скоро ги налетяха хапещи мухи.

Когато небето попритъмня, синеокият туземец се размърда и тихо каза:

— Великане, имам едно предложение.

— Какво? — изръмжа Карса.

— Чувал съм, че в рудниците цари поквара, което значи, че можем да си докараме някои привилегии — да си облекчим живота. Място, където си струва да имаш някой, който да ти пази гърба. Предлагам ти партньорство.

Карса помисли малко, после кимна.

— Съгласен. Но ако се опиташ да ме лъжеш, ще те убия.

— Съвсем подходящ отговор за лъжа — отвърна мъжът.

— Повече приказки не ща.

— Добре. Млъквам.

Помисли си дали да не го попита как се казва, но по-късно щеше да има достатъчно време за това. Засега беше доволен да удължи мълчанието, за да остави място за мислите си. Уругал в края на краищата като че ли държеше да стигне до тези рудници. Самият Карса щеше да предпочете по-пряк — по-простичък — път, като този, който бяха му определили отначало малазанците. „Твърде много кървави отклонения, Уругал. Стига.“

Дойде и вечерта. Появиха се двама войници с фенери, да проверят още веднъж оковите, после се прибраха в казармите. На пост при портата имаше пет-шестима войници, а поне по един обикаляше по всяка стена. Други двама стояха на пост пред стъпалата на казармения щаб.

Теблорът отпусна глава на каменния зид и притвори очи…

Отвори ги. Беше спал. Небето беше забулено в облаци, по каменния двор в тъмното шареха смътни светлини. Нещо го беше събудило. Понечи да стане, но нечия ръка го задържа. Обърна се и видя, че туземецът се е свил неподвижен до него — с клюмнала глава, като заспал. Ръката на рамото му обаче го стисна за миг и после се отдръпна.

Намръщен, Карса отново се отпусна на стената. И се огледа по-внимателно.

Стражите при портата ги нямаше, както и тези пред щаба. По пасажите на стените… никой.

А след това, покрай най-близката сграда — смътно движение, човешка фигура, която съвсем безшумно се плъзгаше през сенките, следвана от друга, малко по-тромава.

Идваха право към него.

Загърнатата в черен халат първа фигура спря на няколко крачки от стената. Другата я задмина, вдигна ръце и смъкна черната качулка…

Беше Торвалд Ном.

Вратът му беше стегнат в подгизнала от кръв превръзка, лицето му беше пребледняло и лъснало от пот — но даруджистанецът се усмихваше широко.

Застана до Карса и прошепна:

— Време е да тръгваме, приятелю.

И вдигна нещо в ръката си — много приличаше на ключ за пранги.

— Кой е с тебе? — попита Карса, също шепнешком.

— О, доста пъстра сбирщина. Воините на Грал, те са по промъкването, и агенти на главния им търговски партньор тука, в Ерлитан. — Очите му блеснаха. — Домът Ном, представи си. Е, да, кръвната нишка между нас е тънка като девичи косъм, но беше зачетена все пак. И то с най-голяма охота. Стига приказки, както обичаш да казваш самият ти — нали не искаме да се събуди някой друг…

— Много късно — измърмори окованият до Карса мъж и се размърда.

Гралът зад Торвалд пристъпи напред, но два-три странни жеста на затворника го спряха.

— Проклетият им език на жестовете — изсумтя Торвалд.

— Разбрахме се — каза затворникът. — Идвам с вас.

— Иначе ще се развикаш, нали?

Синеокият си замълча.

Торвалд сви рамене.

— Тъй да бъде. При толкова приказки съм изненадан, че всички по тази редица не са се събудили…

— Щяха, само че всички са мъртви. — Затворникът до Карса бавно се надигна. — Никой не обича престъпници. Грал, изглежда, изпитват особена омраза към тях.

До тях спря втори воин в черен халат. Държеше голям крив нож, целия в кръв. Още няколко жеста и новодошлият прибра ножа в канията. Торвалд измърмори под нос и се наведе да отключи прангите на Карса.

— Труден си за убиване също като теблор — измърмори Карса.

— Слава на Гуглата, че ейраките бяха разсеяни в момента. Все пак ако не бяха гралите, щях да умра от загуба на кръв.

— Те защо те спасиха?

— Гралите обичат да връщат хора срещу откуп. Ако разберат, че не струват нищо, ги убиват, ясно ти е. Търговското им партньорство с дома Ном се наложи над всичко това, разбира се.

Торвалд пристъпи към другия затворник. Карса стана и разтърка китките си.

— Каква търговия?

Дару се ухили.

— Посредничество в откупи.

След няколко мига вече пристъпваха в тъмното към портата, като избягваха осветените места. До стената близо до вишката бяха издърпани няколко трупа. Земята бе почерняла от кръв.

Още трима грали се присъединиха към групата. Един по един всички се изнизаха през портата и излязоха на улицата. Щом се вмъкнаха в близката пресечка, спряха.

Торвалд сложи ръка на рамото на Карса.

— Е, приятелю? Сега накъде искаш да продължиш? Моето връщане в Дженабакъз ще се поотложи малко. Родствениците ми тук ме приеха с отворени обятия — уникално преживяване за мен и се каня да му се насладя. Уви, гралите няма да те вземат с тях — много изпъкваш.

— Той ще дойде с мен — намеси се синеокият туземец. — На безопасно място.

Торвалд погледна учудено Карса.

Теблорът сви рамене.

— Ясно е, че в този град не мога да се скрия. И не ще застрашавам повече ближните ти, Торвалд Ном. Ако този се окаже отрепка, просто ще трябва да го убия.

— Колко остава до смяната на стражата? — попита синеокият.

— Поне една камбана, тъй че имате достатъчно вре…

Тревожен звън разкъса нощта.

Гралите сякаш се стопиха пред очите на Карса, толкова бързо се пръснаха.

— Торвалд Ном, заради всичко, което направи за мен, благодаря ти…

Даруджистанецът притича до купчината смет в дъното на уличката, бръкна в нея и вдигна кръвния меч на Карса.

— Дръж, приятелю. — Хвърли меча в ръцете на теблора. — И намини към Даруджистан след някоя година.

Последно махване за сбогом — и Торвалд вече го нямаше.

Синеокият — беше прибрал меча на един от убитите стражи — му махна с ръка.

— Стой до мен. В Ерлитан има пътища за изход, за които малазанците не знаят нищо. След мен, и тихо.

И тръгна. Карса застъпва тихо по петите му.

Пътят им лъкатушеше по безбройни улички, някои толкова тесни, че теблорът трябваше да върви на една страна — и гърбът му пак опираше в зидовете. Беше си помислил, че синеокият ще тръгне към кейовете или към някоя от градските стени, за да излязат в пустата земя на юг. Но вместо това се заизкачваха по единствения грамаден хълм в центъра на Ерлитан и скоро вече вървяха между отломките на десетки порутени сгради.

Спряха до една полусрутена кула. Без да се поколебае, синеокият се шмугна в тъмния зейнал вход. Карса го последва. Озоваха се в тясна камера с неравен под с разкъртени каменни плочи. Навътре смътно се виждаше втора врата и мъжът спря на прага и изсъска:

— Мебра!

Миг пауза, след което се чу:

— Ти ли си? Дрижна да ни благослови, чух, че са те заловили — а, тревогата там долу… браво…

— Стига приказки. Провизиите в тунелите ли са?

— Разбира се! Винаги. И твоето скривалище, включително…

— Добре. Сега се дръпни. Водя един приятел.

Отвъд входа се виждаха груби каменни стъпала — спускаха се в още по-дълбок мрак. Карса усети миризмата на Мебра, докато минаваше покрай него, чу го как вдиша рязко.

Синеокият мъж изведнъж спря.

— А, Мебра: не казвай на никого, че си ни видял. Дори на своите верни слуги на каузата. Ясно?

— Разбира се.

Продължиха надолу. Стъпалата бяха безброй и Карса си помисли, че стигат до земните недра. Най-сетне излязоха на равно. Въздухът бе натежал от влага, миришеше на сол, а камъните под краката им бяха влажни и хлъзгави. Във варовиковата скала бяха изсечени няколко ниши — и във всяка имаше кожени торби и вещи за път.

Водачът на Карса бързо закрачи към една от нишите, огледа я, пусна малазанския меч, който носеше, и издърпа нещо, което издрънча като верига.

— Вземи онази торба с храна — подкани го дребният мъж и кимна към съседната ниша. — Вземи и две телаби — дрехи де — и кожена броня. Фенерите ги остави — тунелът е дълъг, но няма разклонения.

— Къде води?

— Навън — отвърна кратко синеокият.

Карса замълча. Това, че животът му бе в ръцете на непознатия, никак не му харесваше, но поне засега не можеше нищо да направи по въпроса. Седемте града бяха по-странно място дори от градовете на Дженабакъз, Малинтаис и Дженабарис. Обитателите на равнините изпълваха този свят като паразити — повече племена, отколкото теблорът си беше мислил, че е възможно да съществуват, и беше ясно, че никак не се обичат. Макар това чувство да беше разбираемо за Карса — защото племената трябваше да не се обичат, — също така бе очевидно, че между децата на низините не съществува каквото и да било чувство за вярност. Карса беше урид, но също така беше теблор. Дребосъците от равнините като че ли бяха дотолкова обсебени от различията си, че нямаха понятие за това, което ги обединява.

Слабост, която можеше да се използва.

Скоростта на водача му беше енергична и макар раните на теблорите да се изцеряваха бързо, запасите от сила и здравина на Карса не бяха като някога. Постепенно разстоянието между двамата започна да се увеличава и в един момент Карса се оказа сам: вървеше в непроницаем мрак, опипваше грубата стена вдясно и единственото, което чуваше, бяха собствените му стъпки. Въздухът вече не беше влажен и той усети прах в устата си.

Стената под ръката му изведнъж изчезна. Карса залитна и спря.

— Добре се справи — каза синеокият някъде вляво от него. — Да тичаш приведен, както ти се налагаше… не е лесна работа. Погледни нагоре.

Карса бавно вдигна глава. Горе светеха звезди.

— В един овраг сме — продължи мъжът. — Докато излезем от него, ще се съмне. После имаме пет-шест дни през Пан’поцун Одан. Малазанците ще са по дирите ни, разбира се, тъй че освен всичко друго трябва да сме предпазливи. Да поотдъхнем. Пийни вода — слънцето е истински демон, ще ти вземе живота, ако може. Пътят ще ни води от едно място с вода до друго, тъй че няма да страдаме.

— Ти познаваш тази земя — отвърна Карса. — Аз — не. — Вдигна меча си. Но знай едно: няма да позволя повече да ме вземат в плен.

— На това му се казва силен дух.

— Нямах предвид това.

Мъжът се засмя.

— Знам. Ако толкова държиш, след като се измъкнем от този овраг, можеш да тръгнеш накъдето щеш. Това, което ти предложих, е най-добрата възможност да оцелееш. В тази земя има повече поводи за тревоги от малазанците. Върви с мен и ще се научиш да оцеляваш. Но както казах, изборът си е твой. Е, продължаваме ли?

Утрото изгря за света горе, преди да стигнат края на оврага. Макар да виждаха яркосиньото небе над главите си, продължаваха да вървят в студените сенки. Изходът беше белязан с нападали канари от придошъл поток.

Изкатериха се по склона и излязоха на изпепелена от зной земя с разронени скали, песъчливи речни корита, кактуси и трънливи храсти. Слънцето грееше ослепително и въздухът трептеше в мараня. Никой не се виждаше наоколо, нито имаше някакъв признак, че околността е обитавана от нещо друго освен от диви същества.

Синът на равнината поведе Карса на югозапад. Пътят им криволичеше, използваха всяко прикритие и отбягваха зъберите и билата на хълмовете, за да не се откроят на фона на небето. Не говореха — пазеха дъха си в изтощителния пек на дългия ден.

Късно следобед синът на равнината изведнъж спря и се обърна, изсъска някаква ругатня на родния си език и каза:

— Конници.

Карса бързо се извъртя, но не видя никого в пустия пейзаж зад тях.

— Усетих ги под краката си — измърмори мъжът. — Тъй. Значи Мебра е изменник. Е, някой ден ще му платя за предателството.

Карса също усети през мазолестите пети на босите си стъпала далечния тътен на конски копита.

— Щом си го подозирал този Мебра, защо не го уби?

— Ако убивах всеки, когото подозирам, компанията ми щеше да е доста оскъдна. Трябваше ми доказателство и вече го имам.

— Освен ако не е казал на някого.

— Тогава освен предател е и глупак — а и двете водят до същото фатално последствие. Хайде, трябва да объркаме малазанците.

Тръгнаха отново. Мъжът от равнината безпогрешно намираше пътеки, по които не оставяха следи. И все пак звукът от приближаващите ги конници се усилваше.

— С тях има маг — измърмори синеокият, докато притичваха към поредната канара.

— Ако успеем да ги избегнем, докато падне нощта, аз ще стана ловецът, а те — дивечът — отвърна Карса.

— Поне двайсетима са. По-добре да използваме тъмнината, за да увеличим разстоянието между нас. Виждаш ли ония планини на югозапад? Това ни е целта. Стигнем ли до скритите проходи, сме в безопасност.

— Не можем да надбягаме коне — изръмжа Карса. — Стъмни ли се, ще ги подгоня аз.

— Тогава ги нападай сам. Това е сигурна смърт.

— Сам. Така е по-добре. Не ми трябва равнинец да ми се пречка в краката.

Нощта настъпи внезапно. Малко преди да изтлее последната светлина, двамата — промъкваха се през някакви камънаци — най-сетне видяха преследвачите си. Седемнайсет ездачи, три резервни коня. Всички освен двама бяха в пълно снаряжение, с шлемове и въоръжени с пики или арбалети. Карса без усилие позна двамата: Силгар и Дамиск.

Изведнъж се сети, че в нощта на бягството им от казармения двор дървените пилони бяха празни. Тогава не беше се замислил много: реши, че двамата затворници са прибрани вътре за през нощта.

Преследвачите още не ги бяха видели.

— Доведох ги до стар лагерен терен — прошепна синеокият. — Чуй. Вдигат бивак. Двамата, дето не са войници…

— Да. Търговецът на роби и охранителят му.

— Сигурно са свалили отатаралската гривна от глезена му. Явно те иска на всяка цена.

Карса сви рамене.

— И ще ме намери. Тая нощ. Писна ми от тези двамата. Никой от тях не ще дочака утрото, в това се кълна пред Уругал.

— Не можеш да нападнеш две отделения сам.

— Тогава го приеми за отвличане на вниманието и гледай да избягаш, равнинецо.

И след тези думи теблорът закрачи право към малазанския бивак.

Нямаше интерес да изчаква, докато се настанят. Стрелците с арбалетите бяха яздили цял ден със заредени оръжия. Ако следваха практиката, която Карса беше видял в отделенията на Ашокския, точно в този момент щяха да сменят отпуснатите тетиви. Други щяха да свалят седлата и да тимарят уморените коне, а повечето от останалите войници щяха да приготвят храната и да вдигат шатри. Най-много да има двама-трима стражи на пост около стана.

Карса се спря зад един огромен балван, точно зад малазанците. Оттук можеше да чуе как уточняват позициите си за нощта. Гребна шепа пясък и избърса потта от дланите си, след това стисна кръвния меч в дясната си ръка и запристъпва напред.

Бяха запалили три огъня със суха тор. Огнищата бяха оградени с едри камъни да спират светлината на трепкащите пламъци. Конете бяха вързани и между тях се движеха трима войници. Наблизо седяха половин дузина стрелци — сменяха тетивите на арбалетите. С лице към осеяната с канари равнина стояха прави двама стражи, единият на две-три крачки зад другия. Войникът най-близо до Карса държеше къс меч и кръгъл щит, другарят му зад него — къс лък със заредена стрела.

Всъщност стражите се оказаха повече, отколкото се беше надявал — поне по още един се виждаше на двата фланга на стана. Стрелецът беше избрал такава позиция, че да може да осигури прикритие на всеки.

До огнището почти в центъра на лагера седяха присвити Силгар, Дамиск и някакъв малазански офицер, последният — с гръб към Карса.

Теблорът се запромъква безшумно покрай грамадната валчеста канара. Най-близкият до него пазач в момента гледаше наляво. Пет крачки, за да му влезе в обхвата. Стрелецът се беше обърнал към поста в другия край на бивака в нервното си въртене.

Сега.

Главата тъкмо се обръщаше, грубоватото бледо лице се бялна под шлема.

И в този момент Карса се озова до малазанеца, лявата му ръка се стрелна и го стисна за гърлото. Хрущялът се смачка със сухо изпукване.

Достатъчно силно, за да накара стрелеца да се обърне светкавично.

Устата му се отвори да извика, мечът на Карса изсвистя и главата отхвърча от раменете. Трупът рухна на земята и металната броня издрънча.

Няколко души се извърнаха рязко и в нощта прокънтяха викове.

От огнището точно пред теблора се надигнаха трима войници. Късите мечове изсвистяха от ножниците. Един малазанец се хвърли на пътя на Карса, за да спечели време за другарите си да се докопат до щитовете. Смел и фатален жест, защото обхватът на оръжието му бе несравним с този на кръвния меч. Едно странично посичане и мъжът изрева, загубил двете си ръце от лактите надолу.

Един от другите двама малазанци бе успял да докопа кръглия щит и го вдигна срещу замаха на Карса отгоре. Обкованото с бронз дърво се пръсна при удара, ръката, която го държеше, изпука отсечена. Щом войникът се строполи, Карса го прескочи и бързо посече третия.

Железният връх на пика прониза горната част на дясното му бедро и го жегна заслепяваща болка. Той се обърна рязко, успя навреме да замахне с меча и изби втората пика, нацелена в гърдите му.

Стъпки, тичащи към него — отзад и вляво: един от постовете — а точно пред него, само на три крачки, стояха Силгар, Дамиск и малазанският офицер. Лицето на търговеца на плът се бе изкривило от ужас, чародейската мощ изригна на кипнала вълна пред него и се понесе с рев към Карса.

Магията удари точно в мига, в който пазещият бивака войник стигна до Карса. Магическата мълния погълна и двамата и крясъкът на малазанеца раздра въздуха. Карса изпъшка пред паяжината от гърчещи се призрачни нишки, които се опитваха да го задържат, изтръгна се… и се озова лице в лице с търговеца на роби.

Дамиск вече беше побягнал. Офицерът се беше хвърлил на една страна и ловко се сниши под страничния замах на Карса.

Силгар вдигна ръце. Карса ги преряза с един замах.

Търговецът на плът залитна.

Теблорът посече надолу и отряза десния крак на Силгар точно над глезена. Той падна по гръб и зарита. Четвърти замах — и лявото му стъпало отхвърча.

Двама войници се втурнаха отдясно към Карса, след тях — трети.

Ревът на офицера разцепи нощта и теблорът — готов да посече с меча — с изненада видя как тримата побягнаха. Според сметките му трябваше да има още петима, а също — офицерът и Дамиск. Завъртя се, с блеснали от гняв очи, но нямаше никого — чу само стъпки, заглъхващи в тъмното. Обърна се към вързаните коне — нямаше ги.

Към него изхвърча пика. Карса изръмжа, опакото на кръвния меч перна дългия прът по средата и го прекърши. Той спря, после закрачи към Силгар. Търговецът на роби се беше свил на кълбо, от отрязаните му крайници шуртеше кръв. Карса го прихвана за копринения пояс и го понесе към балваните.

Щом заобиколи първия грамаден камък, от сенките се чу тих и много ясен глас:

— Насам.

— Ти уж трябваше да си избягал — изсумтя теблорът.

— Ще се прегрупират, но без мага би трябвало да можем да се измъкнем.

Карса тръгна след спътника си. След петдесетина крачки водачът му спря и се обърна.

— Само че с тази твоя плячка, дето оставя пътека от кръв, няма да им е много трудно да ни проследят. Направи нещо, и то веднага.

Карса пусна Силгар на земята и го срита в гърба. Търговецът на роби беше изпаднал в несвяст.

— Ще му изтече кръвта — каза синът на равнината. — Вече си получи отмъщението. Остави го тук да си умре.

Вместо да го послуша, теблорът започна да реже ивици плат от телабата на Силгар и да стяга чуканите на ръцете и краката му.

— Ще капе все пак…

— Ще трябва да се примирим с това — изръмжа Карса. — Още не съм свършил с тогова.

— Каква полза от това безсмислено мъчение?

Карса се поколеба, после въздъхна.

— Този тук е поробил цяло племе на Теблор. Духът на сунидите е прекършен. Търговецът на роби не е войник — не е заслужил бърза смърт. Той е побесняло псе — трябва да се вкара в колибата и да се убие…

— Убий го тогава.

— Ще го направя… след като го накарам да полудее.

Карса отново надигна Силгар и го метна на рамото си.

— Води, равнинецо.

Онзи изсумтя, но кимна.

След осем дни стигнаха до скрития проход през равнините на Пан’поцун. Малазанците бяха подновили гонитбата, но не ги бяха виждали от два дни, а това показваше, че усилието им да избягат е успяло.

Изкачваха се по стръмната скалиста пътека през целия ден. Силгар все още беше жив, гореше от треска и само от време на време се връщаше в съзнание. Бяха запушили устата му, за да не издава никакъв звук. Карса го носеше на рамо.

Малко преди да се смрачи, се добраха до билото и спряха на югоизточния ръб. Пътеката се виеше надолу към затулена в сенки равнина.

— Какво има натам? — попита Карса, след като смъкна Силгар на земята. — Не виждам долу нищо освен пустиня и пясъци.

— И е точно така — отвърна с благоговеен тон спътникът му. — А в самото сърце на тази пустиня е тази, на която служа. — Погледна Карса и добави с усмивка: — Мисля, че тя ще се заинтересува от теб… теблор.

Карса се намръщи.

— Защо името на моя народ толкова те развеселява?

— Развеселява? По-скоро ме ужасява. Народът на Фенн отдавна е забравил прежната си слава, но не чак толкова, че да не знаят древното си име. А вие и за това не можете да претендирате. Вашата раса е крачила по този свят още когато Т’лан Имасс са били от плът и кръв. От вашата кръв са произлезли Баргаст и Трелл. Вие сте Теломен Тоблакай.

— Не ги знам аз тези имена — изръмжа Карса. — Както не знам и твоето, равнинецо.

Погледът на дребния мъж се върна към смрачените земи долу.

— Името ми е Леоман. А тази, на която служа, Избраницата, пред която ще те отведа, тя е Ша’ик.

— Не съм ничий слуга — каза Карса. — Тази Избраница пустинята пред нас ли обитава?

— Самото й сърце обитава тя, Тоблакай. Самото сърце на Рараку.