Дом на вериги

5.

Само един ритник от крака на якия войник и паянтовата врата се отпра от пантите и излетя вътре. Войникът хлътна в полумрака, последван от другите от отделението. Отвътре се разнесоха викове и трясък на строшени мебели.

Гамът изгледа командир Блистиг.

Той сви рамене.

— Е, да, вратата не беше заключена — гостилница е, в края на краищата, макар че такова помпозно име за тази мизерна дупка е силно преувеличение. Все едно, важното е да се постигне подходящият ефект.

— Грешно ме разбрахте — отвърна Гамът. — Просто не мога да повярвам, че войниците ви го намериха тук.

На широкото лице на Блистиг се изписа смущение.

— Хм, ами, хващали сме и други, на още по-лоши места, Юмрук. Така става с… разбитите сърца. — Присви очи и погледна към улицата.

„Юмрук. Проклетата титла още щъка във вътрешностите ми като гладна врана.“ Гамът се намръщи.

— Адюнктата няма време да се занимава с войници с разбити сърца, командире.

— Нереалистично беше да пристигне тук с очакването, че ще разпали пламъците на отмъщението. Не можеш да разпалиш пепелта, макар че не ме разбирайте погрешно, желая й късмета на Богинята.

— Доста повече се очаква от вас — каза сухо Гамът.

Улиците бяха съвсем опустели по това време на деня, следобедният зной беше потискащ. Разбира се, дори и в други часове Ейрън не беше това, което бе някога. Търговията от север беше секнала. Като се изключеха малазанските бойни кораби и няколкото рибарски лодки, заливът и речното устие бяха празни. Раните още не бяха заздравели.

Отделението вече излизаше от гостилницата — носеха дрипав старец, който се дърпаше вяло. Беше целият оплескан от повърнато, малкото коса, която му бе останала, висеше като сиви нишки, кожата му беше почерняла от мръсотия. Войниците на Блистиг от Ейрънската градска стража запсуваха от непоносимата воня и побързаха да довлекат товара си и да го хвърлят в колата.

— Цяло чудо е, че изобщо го намерихме — каза командирът. — Наистина очаквах тоя кучи син да се е удавил.

Забравил за миг новата си титла, Гамът се обърна и се изплю на калдъръма.

— Ситуацията е недостойна, Блистиг. Проклятие, някакво подобие на военно приличие — на контрол, Гуглата да ме вземе — можеше да е възможно…

Командирът се вкочани от тона му. Всички стражи, струпани при задницата на колата, се обърнаха при думите му. Блистиг пристъпи срещу Юмрука.

— Сега ме чуйте, и ме чуйте добре — тихо изръмжа той, а лицето му потрепери, очите му гледаха твърдо като желязо. — Стоях на проклетата стена и гледах. Като всички останали мои войници. Пормквал обикаляше в кръг като кастрирана котка — онзи историк и двете уикски деца виеха от мъка — всички гледахме — как пред очите ни посичат Колтейн и неговата Седма. И не стига това, ами Върховният юмрук изведе навън армията си и им заповяда да се разоръжат! Ако моите капитани не ми бяха донесли сведения, че Малик Рел е агент на Ша’ик, стражите ми щяха да загинат с тях. Военно приличие? Вървете при Гуглата с вашето военно приличие, Юмрук!

Гамът стоеше неподвижно, докато тирадата на командира не свърши. Не за първи път изпитваше на гърба си бича на неговия гняв. Откакто беше пристигнал със свитата на адюнкта Тавори, му бяха възложили ролята на офицер за свръзка, а това го извеждаше на предна линия в отношенията с оцелелите от Кучешката верига — както дошлите с историка Дюйкър, така и чакащите ги в града — Гамът се чувстваше като под обсада. Гневът изригваше отново и отново под мантията на благоприличието. Сърца, не само разбити, а пръснати, разкъсани на парчета, стъпкани. Надеждата на адюнктата, че оцелелите ще възкръснат — с помощта на местния опит да се укрепват легионите й с неопитни новобранци, — според Гамът изглеждаше все по-нереалистична с всеки ден.

Ясно беше също така, че на Блистиг му е все едно, че Гамът ежедневно докладва на адюнктата и че с основание може да очаква тирадите му да се предават на Тавори с обвиняващи подробности. Поради това късметът на командира беше дваж по-голям, защото до този момент Гамът не беше казал на адюнктата нищо. Донесенията му бяха изключително сдържани и той пазеше личните си наблюдения за себе си.

Така че сега само въздъхна и се приближи до колата, за да погледне лежащия в нея пиян старец. Войниците се отдръпнаха — все едно че Юмрукът им носеше зараза.

— Значи това е Скуинт — изхъмка Гамът. — Мъжът, който уби Колтейн…

— Беше жест на милост — сопна се един от стражите.

— Очевидно той не мисли така.

Нямаше отговор на това.

— Добре — обърна се Блистиг към отделението. — Откарайте го и го почистете. И да се затвори под ключ.

— Слушам, сър.

Колата потегли.

Гамът отново се обърна към Блистиг.

— Вашият съвсем явен план да ви лишат от ранг, да ви оковат във вериги и да ви върнат в Унта на първия кораб няма да успее, командире. Нито адюнктата, нито аз даваме пет пари за крехкото ви състояние. Подготвяме се за война и за тази война ще ни трябвате. Вие и всеки от вашите войници.

— По-добре да бяхме загинали с останалите…

— Но не сте. Имаме три легиона новобранци, командир. Опулени и с жълто на устата, но готови да леят кръвта на Седемте града. Въпросът е какво смятате да им покажете вие и войниците ви?

Блистиг го изгледа с яд.

— Адюнктата прави капитана на домашната си гвардия Юмрук, а от мен се чака да…

— Четвърта армия — сряза го Гамът. — В Първа рота, от самото й сформиране. Уикските войни. Двайсет и три години служба, командире. Познавах Колтейн, когато майка ви още ви е дундуркала в скута си. Пика ме удари в гърдите, но се оказах твърде упорит и не умрях. Командирът ми бе така добър да ме освободи и да ми намери достатъчно безопасен пост според него, в Унта. Да, капитан на гвардията в дома Паран. Но адски добре си го заслужих!

На устните на Блистиг се изписа кисела усмивка.

— Значи сте толкова щастлив, че сте тук, колкото и аз.

Гамът отвърна с мълчалива гримаса.

Двамата малазанци се върнаха при конете си.

Гамът се метна на седлото.

— Очакваме последният войнишки транспорт от остров Малаз да пристигне днес. Адюнктата иска всички командири да се съберат в заседателната й зала на осмата камбана.

— За какво? — попита Блистиг.

„От мен ако зависеше, щях да наредя да те задържат и да те екзекутират.“

— Просто гледайте да сте там, командир.

Широкото устие на река Меник бълваше кафява тинеста маса, протягаща се на половин левга навътре в залива. Подпрян на парапета на десния борд, Стрингс огледа напиращата вода, после вдигна очи към града на северния бряг.

Потърка наболата четина по дългата си челюст. Ръждивият цвят на брадата от младините му бе отстъпил на сиво… което за него си беше съвсем добре.

Град Ейрън не изглеждаше особено променен през годините, откакто го беше видял за последен път, като се оставеха настрана оределите кораби в залива. Същият димен покров, надвиснал над къщите, същият безкраен поток боклуци, пълзящи по течението, през което сега мудно пореше широкият тромав транспортен кораб.

Зачисленото му наскоро ново кожено кепе го жулеше по тила; сърцето му за малко щеше да се скъса, когато се наложи да захвърли старото, заедно с опърпаното кожено палто и оръжейния колан, свит от гвардееца на Фаладан, който нямаше вече нужда от него. Всъщност беше си задържал само едно притежание от предишния си живот, скрито на дъното на пътната му торба в каютата под палубите, и нямаше намерение да го открива пред никого.

До него се приближи друг мъж, подпря се небрежно на парапета и се загледа над водата към бавно приближаващия се град.

Стрингс не го поздрави. Лейтенант Ранал въплъщаваше в себе си най-лошото от малазанския команден кадър. Благородник, със звание, купено в град Кюон, нагъл, вдървен и праведен, и в същото време — готов да извади меча в изблик на гняв. Живо смъртно наказание за своите войници и това, че Стрингс бе от неговите войници, си беше много гаден късмет.

Лейтенантът беше висок, с възможно най-чиста кюонска кръв; светлокож, светлокос, с високи и широки скули, с прав дълъг нос, с пълни устни. Стрингс го намрази още щом го видя.

— Прието е старшият да се поздравява — подхвърли Ранал с подчертано безразличие.

— Поздравяването на офицерите ги убива, сър.

— Тук, на транспортен кораб?

— Влизам в навиците си — отвърна Стрингс.

— От самото начало беше ясно, че си го правил и преди, войник. — Ранал замълча и огледа меките черни пръсти на ръкавиците си. — Гуглата знае, достатъчно стар си, за да бъдеш баща на повечето от тези морски пехотинци, дето седят на палубата зад двама ни. Рекрутиращият офицер веднага те препоръча — нито си трениран, нито си ял бой, но ето, аз трябва да те приема като един от войниците ми.

Стрингс сви рамене и не отвърна.

— Рекрутиращият офицер — продължи след малко Ранал, зареял сините си очи към града, — каза, че от самото начало разбрала, че криеш нещо. Странно, според нея това — ти, по-точно — е ценен ресурс, дотолкова, че да предложи да те направя сержант. Знаеш ли защо ми се струва странно?

— Не, сър, но съм сигурен, че ще ми го кажете.

— Защото според мен си дезертьор.

Стрингс се надвеси още над парапета и се изплю във водата.

— Доста хора съм познавал, всички са си имали обяснения и две не са си съвпадали. Но има едно общо нещо между тях.

— И кое е то?

— Това, че никой от тях не е в служебните списъци, лейтенант. Насладете се на гледката.

Обърна се и закрачи към морските пехотинци, изтегнали се на средната палуба. Повечето отдавна се бяха съвзели от морската болест, но нетърпението им да слязат на брега се усещаше. Стрингс седна на дъските и изпружи крака.

— Лейтенантът иска главата ти на тепсия — измърмори един глас до него.

Стрингс въздъхна и притвори очи, вдигнал лицето си към следобедното слънце.

— Какво иска лейтенантът и какво получава не е едно и също, Корик.

— Ще получи тая наша пасмина тука — отвърна мъжът, в чиито жили течеше кръв на Сети, размърда широките си рамене и сплитовете дълга черна коса изплющяха по плоското му чело.

— Практиката е да се смесват новобранци с ветерани — рече Стрингс. — Напук на всичко, което си чул, в този град все пак има оцелели от Кучешката верига. Цял кораб с ранени морски пехотинци и уикци се е добрал тук, както чух. Освен това Ейрънската стража и Червените мечове. Няколко каботажни кораба на морската пехота също са стигнали дотук. Най-после, тук е и флотата на адмирал Нок, макар да допускам, че ще иска да запази силите си непокътнати.

— Че защо? — попита друг новобранец — жена. — Тръгваме на пустинна война, нали?

Стрингс я погледна през рамо. Ужасно млада, напомняше му за друга млада жена, която беше крачила в поход с него преди много време. Потръпна леко и отвърна:

— Адюнктата трябва да е глупачка, за да оголи флотата. Нок е готов да започне възвръщането на крайбрежните градове — можеше да започне още преди месеци. На империята й трябват подсигурени пристанища. Без тях на този континент с нас е свършено.

— Ами — измърмори младата жена, — според това, което чух, тази адюнкта май е точно това, което каза, старче. Благородничка е, нали?

Стрингс изсумтя, но не отвърна нищо и отново притвори очи. Притеснен беше, че момичето може да е право. Но пък Тавори беше сестра на капитан Паран. А Паран се беше доказал в Даруджистан. Най-малкото не беше глупак.

— Между другото откъде си получил този прякор, Стрингс3 — попита младата жена.

Фидлър се усмихна.

— Много е дълго за разправяне, момиче.

Железните й ръкавици тупнаха на масата и вдигнаха прах. Тя смъкна шлема — слугинята вече й носеше голямата халба с ейл, — дръпна стола и се тръшна, с много скърцане на броня и подгизнала от пот подплата между гърдите.

Един уличен хлапак й донесе съобщението. Тикна й в ръката къс зелена коприна с изписаните с дребен изящен почерк малазански думи: „Кръчмата на Танцьора, привечер.“ Лостара Юил беше по-скоро ядосана, отколкото заинтригувана.

В „Кръчмата на Танцьора“ имаше едно помещение: четирите му стени много държаха да убедят човек, че някога са били варосвани, но жалките останки от варта разкриваха кирпичения зид, оцапан с петна от вино като карта на някой пиянски рай. Ниският таван гниеше пред очите на самия собственик и на гостите, прахта се сипеше на облаци, осветени от ниското слънце, мятащо лъчи през предния прозорец: пяната на ейла в халбата пред нея вече бе придобила сивкав оттенък.

Посетителите бяха само трима: двама надвесени над играта на дървени тресчици и един самотник, който ломотеше нещо несвързано, замаян и клюмнал на стената до нужника.

Макар да беше рано, капитанът на Червените мечове вече гореше от нетърпение да види края на тази жалка загадка, доколкото изобщо можеше да се нарече загадка. Почти моментално се беше сетила кой е уредил тази тайна среща. И макар отчасти да я топлеше мисълта, че отново ще го види — при всичките му преструвки и маниерничене все пак беше чаровен мъж, — си имаше достатъчно задължения, за да се разправя с адютант на Тене Баралта. До този момент с Червените мечове се отнасяха като с войскова част, отделна от наказателната армия на адюнктата, въпреки че воините с действителен боен опит бяха малко… „А още по-малко — достатъчно смелите да приложат този опит в действие.“

Малодушието и апатията, възцарили се сред Ейрънската стража на Блистиг, не се споделяха от Червените мечове. Близки бяха загубили в Кучешката верига и на това щеше да се отвърне.

„Стига да…“

Адюнктата беше малазанка — непозната за Лостара и останалите Червени мечове; дори Тене Баралта, който се беше срещал с нея по три повода, все още не можеше да я прецени, да й вземе мярката. Вярваше ли Тавори на Червените мечове?

„Може би скоро ни предстои да разберем истината. Тепърва й предстои да даде нещо на нашата част. Ще ни включи ли в армията си? Ще се разреши ли на Червените мечове да се сражават с Вихъра?“

Въпроси без отговори.

А тя седеше тук и си губеше времето…

Вратата се отвори широко.

Бляскаво сиво наметало, обшити със зелено кожени дрехи, мургава, обгоряла от слънцето кожа, широко добродушно лице.

— Капитан Лостара Юил! Радвам се да ви видя отново. — Пристъпи към масата й, махна пренебрежително на приближилата се слугиня, вдигна два кристални бокала, които сякаш се появиха в ръцете му от небитието, и ги постави на прашната маса. Последва ги черна бутилка с дълго гърло. — Категорично ви съветвам да не пиете този местен ейл точно в това заведение, скъпа. Тази реколта е много по-подходяща за случая. От напоените със слънце южни склонове на Грис, където растат най-хубавите лозя, познати на този свят. Чудите се дали това мое мнение е сведущо, м-да. Абсолютно сигурно, девице драга, тъй като интересът ми към въпросните лозя е…

— Какво искаш от мен, Перла?

Без усмивката му да трепне, той наля двата бокала. Пурпурната течност заискри.

— Колкото и да ме терзаят чувствата, помислих си, че бихме могли да вдигнем чаши за старите времена. Вярно, бяха доста мъчителни времена, но все пак оцеляхме, нали?

— О, да — отвърна Лостара. — И ти продължи по своя път, към по-голяма слава, несъмнено. А аз — по своя. Към затворническата килия.

Нокътят въздъхна.

— Е да, нещастните съветници на Пормквал жестоко го подведоха, уви. Но сега виждам, че ти и твоите приятели, Червените мечове, отново сте на свобода, върнали са ви оръжията и мястото ви в армията на адюнктата е сигурно…

— Не съвсем.

Перла вдигна изискано вежда.

Лостара вдигна бокала си и отпи. Не усети вкуса на виното.

— Все още не знаем какви са намеренията на адюнктата за нас.

— Колко странно!

Капитан Юил се намръщи.

— Стига игри. Убедена съм, че знаеш за това много повече от нас…

— Уви, налага се да те разочаровам. Новата адюнкта е също толкова неразгадаема за мен, колкото и за вас. Сгреших в допускането си, че ще вложи усилия да възстанови щетите, понесени от славната ви част. И че няма да търси отговор на въпроса за лоялността на Червените мечове… — Перла отпи от виното и се отпусна на стола. — Освободиха ви от тъмницата, върнаха ви оръжията… забранено ли ви е да напускате града? Да посещавате щаба й?

— Само заседателната й зала.

Лицето на Нокътя светна.

— О, не сте единствени в това отношение, скъпа. Доколкото чух, освен неколцината избраници, които са я придружили дотук от Унта, адюнктата не е разговаряла с почти никой друг. Убеден съм обаче, че това положение много скоро ще се промени.

— Какво имаш предвид?

— Ами само това, че тази вечер ще се проведе военен съвет. На който твоят командир, Тене Баралта, несъмнено е поканен, както и командир Блистиг, и още цяла пасмина други, чиято поява несъмнено ще изненада всички. — Той замълча и зелените му очи се втренчиха в нейните.

Лостара бавно примигна.

— Ако е така, трябва на всяка цена да се върна при Тене Баралта…

— Добро заключение, момичето ми. Но се боя, че е невярно.

— Защо? Обясни.

Той отново се наведе над масата и почука с пръст по ръба на бокала й.

— С удоволствие. Колкото и своенравна да е нашата адюнкта, все пак използвах повода да й представя молбата си и тя я одобри.

— Каква молба? — запита напрегнато Лостара.

— Ами, сантименталността е моето проклятие, както вече споменах. Скъпи са спомените ми за времето, когато действахме заедно. Всъщност толкова скъпи, че помолих да станеш, хм, мой адютант. Командирът ти, разбира се, е уведомен…

— Аз съм капитан в Червените мечове! — сопна се Лостара. — Не съм Нокът, нито съм шпионин, нито у… — Преглътна последната дума.

Перла я погледна ококорено.

— Дълбоко съм наранен. Но тази вечер съм достатъчно великодушен, за да извиня невежеството ти. Може и да не намираш разлика между изкуството на тайното убийство и грубото понятие за убиване, но, уверявам те, тя съществува. Все едно, позволи ми да облекча страховете ти — задачата, която очаква двама ни, не включва по-гадната страна на професионалното ми призвание. Самата истина, момичето ми. Нуждата ми от теб в това предстоящо начинание зависи изцяло от две от многобройните ти качества. Първо — това, че като местна си запозната с положението в Седемте града. А второто — още по-важно — твоята неоспорима лоялност към Малазанската империя. Макар истинността на първото да е неоспорима, тепърва трябва да потвърдиш второто.

Тя го изгледа продължително, после кимна.

— Разбирам. Добре, на твое разположение съм.

Перла отново се усмихна.

— Чудесно. Вярата ми в теб беше абсолютна.

— Каква е тази мисия, с която се заемаме?

— Подробностите предстоят, след като поговорим лично с адюнктата тази вечер.

— Нямаш представа, така ли?

Той се усмихна още по-широко.

— Възбуждащо е, нали?

— Значи не знаеш дали ще включва атентат…

— Атентат? Кой знае? Но убиване? Със сигурност не. Хайде пий, момичето ми. Скоро трябва на всяка цена да тръгнем за двореца на покойния Върховен юмрук. Чувал съм, че адюнктата не понася закъсненията.

Всички бяха дошли рано. Гамът стоеше близо до вратата, през която щеше да се появи адюнктата, облегнат на стената и скръстил ръце. Пред него в дългата заседателна зала с нисък таван стояха тримата командири, повикани за първото тазвечерно заседание. Ако се съдеше по цялата подготовка, следващите няколко камбани време щяха да са интересни. При все това някогашният капитан в дома Паран се чувстваше някак застрашен.

Преди години беше обикновен войник, не от тези, които ги викат на военни съвети. Не се чувстваше много удобно като Юмрук — знаеше, че получената титла няма нищо общо с личните му заслуги. Тавори го познаваше, свикнала беше да го командва, възлагаше му задачи по организация, уговаряния на срещи, графици… но за домакинството на благородната фамилия. Изглежда, сега смяташе да го използва по същия начин, този път за цялата Четиринадесета армия. А това го превръщаше в администратор, не в Юмрук. Факт, за който никой от останалите присъстващи в тази стая не знаеше.

Притеснението, което изпитваше, не му беше присъщо и той съзнаваше, че честите изчервявания не са нищо повече от реакция на собственото му чувство за неадекватност. За момента обаче не можеше да изрази дори стеснителност, още по-малко — да се изчерви.

Адмирал Нок стоеше на няколко крачки от него — разговаряше тихо с импозантния командир на Червените мечове Тене Баралта. Блистиг се беше изпружил на един от столовете в другия край на масата с картите, най-далече от мястото, където щеше да седне адюнктата, когато започнеше заседанието.

Високият адмирал непрекъснато привличаше погледа на Гамът. Освен Дужек Едноръкия Нок беше последният командир от времето на императора. „Единственият адмирал, който не се удави.“ След внезапната смърт на двамата напански братя, Урко и Кръст, Нок бе получил цялостното командване на всички имперски флотилии. Императрицата го бе изпратила със сто и седем от корабите си до Седемте града, когато слуховете за предстоящ бунт стигнаха връхната си точка. Ако първият Юмрук в Ейрън не беше задържал ефективно тази флота в залива, може би Кучешката верига на Колтейн щеше да се предотврати. Всъщност въстанието може би щеше да е приключило. Но сега задачата с възвръщането на владенията обещаваше да е мъчително и кърваво начинание. Каквито и чувства да изпитваше адмиралът за всичко, което се беше случило и което вероятно предстоеше, не ги изразяваше външно: изражението му си оставаше хладно и безразлично.

Тене Баралта си имаше своите поводи за недоволство. Червените мечове бяха обвинени от Пормквал в измяна, въпреки че една от ротите им се бе сражавала под командата на Колтейн — и беше унищожена до крак. Първата заповед на Блистиг, след като Върховният юмрук напусна града, беше да ги освободят. Адюнктата бе наследила присъствието им, също както с оцелелите от Кучешката верига и Ейрънската стража. Тепърва предстоеше да се отговори на въпроса какво ще прави с тях. С всички тях.

Гамът съжаляваше, че не може да облекчи грижите й, но истината си беше, че Тавори никога не споделяше откровено мислите си. Юмрукът нямаше представа какво ще донесе тази вечер.

Вратата се отвори.

Съвсем в нейния стил, облеклото на Тавори беше добре скроено, но обикновено и буквално безцветно. Съвсем в тон с очите й, със сивите снопчета в червеникавата й, късо подстригана коса и с властното й, непривлекателно лице. Беше висока, с малко широки бедра, с прекомерно големи за фигурата й гърди. Служебният й отатаралски меч в ножницата на бедрото й беше единственият знак за имперската й титла. Носеше под мишница някакви свитъци.

— Стойте, или седнете, ако желаете — бяха първите й думи, преди да закрачи към пищно резбования стол на Върховния юмрук.

Гамът изчака Нок и Тене Баралта да седнат и ги последва.

Адюнктата също седна и сложи свитъците на масата.

— Темата на това заседание е организацията на Четиринадесета армия. Моля, останете с нас, адмирал Нок. — Взе първия свитък и го развърза. — Три легиона. Осми, Девети и Десети. Юмрук Гамът ще командва Осми. Юмрук Блистиг Девети, а Юмрук Тене Баралта — Десети. Изборът на офицери е право на всеки Юмрук. Съветвам ви да избирате мъдро. Адмирал Нок, освободете командир Алардис от флагманския ви кораб. Тя ще командва Ейрънската стража. — Пресегна се за втория ръкопис, без пауза. — Колкото до оцелелите от Кучешката верига и другите самостоятелни части, всички те се разформироват. Презачислени са и са разпределени в трите легиона. — Най-сетне вдигна очи и макар да забеляза стъписването, изписано на лицата им — на неговото също, — успя да го скрие добре. — След три дни ще направя преглед на частите ви. Това е всичко.

Четиримата мъже станаха, бавно и сковано. Адюнктата махна към двата разтворени свитъка.

— Юмрук Блистиг, вземете ги, ако обичате. Двамата с Тене Баралта може би ще пожелаете да се съберете в една от страничните стаи, за да обсъдите подробностите около новите ви части. Юмрук Гамът, вие може да се присъедините към тях по-късно. Засега останете при мен. Адмирал Нок, бих искала да поговоря с вас насаме по-късно тази вечер. Моля, постарайте се да бъдете на разположение.

Високият възрастен мъж се окашля.

— Ще бъда в трапезарията, адюнкта.

— Добре.

Тримата мъже излязоха.

След като двукрилата врата се затвори, адюнктата стана от стола си и пристъпи до старите гоблени на едната стена — и четирите стени бяха покрити с гоблени.

— Необичайни шарки, Гамът, не мислиш ли? Култура, обсебена от сложни комбинации. — Обърна се към него. — Е, това приключи неочаквано леко. Изглежда, разполагаме с няколко свободни мига, преди да влязат следващите ни гости.

— Мисля, че бяха твърде стъписани, за да реагират, адюнкта. Имперският команден стил обикновено включва спорове, възражения, компромиси…

Единственият й отговор бе късата полуусмивка, след което погледът й отново се върна на шарките.

— Какви офицери ще си избере Тене Баралта според теб?

— Червени мечове, адюнкта. Как ще го приемат малазанските новобранци…

— А Блистиг?

— Само един изглежда достоен за своя ранг — но сега той е в Ейрънската стража, така че Блистиг не може да разчита на него — отвърна Гамът. — Капитан Кенеб…

— Малазанец?

— Да, макар че служи тук, в Седемте града. Изгубил е бойците си, адюнкта, от ренегата Корболо Дом. Тъкмо Кенеб предупреди Блистиг за Малик Рел…

— А, да. А освен капитан Кенеб?

Гамът поклати глава.

— Чувствата ми в момента са за Блистиг.

— Нима?

— Не съм казал какви са чувствата ми, адюнкта.

Тя отново го погледна.

— Съжаление?

— Донякъде и това — призна той с неохота.

— Знаете ли кое най-много притеснява Блистиг, Юмрук?

— Това, че е бил свидетел на избиването…

— Той може да твърди това, с надеждата, че ще му повярваш, но грешиш, ако е така. Блистиг не се е подчинил на заповед на Върховния юмрук. Сега стои пред мен, новия си командир, и е убеден, че не му вярвам. От това заключава, че ще е най-добре за всички заинтересовани, ако го изпратя в Унта, да се изправи пред императрицата. — Отново се обърна към стената и замълча.

Умът на Гамът заработи трескаво. Но най-сетне трябваше да признае, че мислите на Тавори достигат до невъобразими за него дълбочини.

— Какво желаете да му кажа?

— Смяташ, че желая да му кажеш нещо от мен? Добре. Че може да вземе капитан Кенеб.

Една от страничните врати се отвори, Гамът се обърна и видя тримата влизащи уикци. Двама от тях все още бяха деца, третият — не много по-възрастен. Макар Юмрукът все още да не ги беше срещал, знаеше кои трябва да са. „Недер и Нил. Вещицата и магьосникът. А момъкът с тях е Темъл, най-големият от младите воини, изпратени от Колтейн с историка.“

Само Темъл като че ли беше доволен от това, че са го призовали да се яви пред адюнктата. Нил и Недер бяха размъкнати, босите им крака бяха почернели от засъхнала кал. Дългата черна коса на Недер висеше на мазни кичури. Ризата на Нил от сърнешка кожа беше оцапана и раздрана. Лицата и на двамата бяха равнодушни. За разлика от тях, бойното снаряжение на Темъл беше безукорно, както и тъмночервената маска на лицето, изразяваща скръбта му, и тъмните му очи, които блеснаха като остри камъчета, щом застана мирно пред адюнктата.

Но Тавори беше спряла погледа си върху Нил и Недер.

— На Четиринадесета армия й липсват магове — заговори тя. — Следователно ще действате в това свое качество.

— Не, адюнкта — отвърна Недер.

— Този въпрос не подлежи на обсъждане…

Нил я прекъсна:

— Искам да се върна у дома. В равнините на Уик.

Адюнктата ги изгледа за миг, след което продължи, без погледът й да трепне:

— Темъл, Колтейн те е поставил начело на уикските младежи от трите племена в Кучешката верига. Какъв е съставът?

— Тридесет — отвърна младежът.

— А колко уикци има между ранените, докарани с кораба в Ейрън?

— Единадесет оцелели.

— Значи всичко четиридесет и един. Има ли магове във вашата част?

— Не, адюнкта.

— Когато капитан Колтейн ви изпрати с историка Дюйкър, прикрепи ли към ротата ви магьосници?

Очите на Темъл пробягаха бързо към Нил и Недер, след което кимна сковано.

— Да.

— А ротата ви разформирована ли е официално, Темъл?

— Не.

— С други думи, последната заповед на Колтейн все още е валидна. — Тя се обърна отново към Нил и Недер. — Вашата молба се отхвърля. Двамата сте ми нужни, както и уикските пиконосци на капитан Темъл.

— Нищо не можем да ви дадем — отвърна Недер.

— Духът на магьосника у нас е замлъкнал — добави Нил.

Тавори бавно примига, без да откъсва очи от тях, после каза:

— Ще трябва да намерите начин да го събудите. В деня, в който влезем в сражение с Ша’ик и Вихъра, очаквам да приложите чародейството си, за да защитите легионите. Капитан Темъл, вие ли сте най-възрастният сред уикците във вашата рота?

— Не, адюнкта. Има четирима воини от клана на Мармота, бяха на кораба с ранените.

— Те обидени ли са от това, че вие ги командвате?

Младежът изправи гръб и десницата му се стегна на дръжката на един от дългите му ножове.

— Не, адюнкта.

Гамът потръпна и извърна очи.

— Тримата сте свободни — отсече след миг адюнктата.

Темъл се поколеба.

— Адюнкта, моята рота иска да се сражава. Ще бъдем ли зачислени към легионите?

Тавори килна глава.

— Капитан Темъл, колко лета сте видели в живота си?

— Четиринадесет.

Адюнктата кимна.

— Засега, капитане, конните ми бойци се свеждат до рота доброволци сети, всичко петстотин. Казано по военному, в най-добрия случай те са лека кавалерия, в най-лошия — съгледвачи и авангард. Вашата рота включва четиридесет уикци, всички от които са по-млади от вас, с изключение на четирима. За похода ни на север, капитан Темъл, вашата рота ще бъде зачислена към антуража ми. Като моя лична охрана. Най-добрите ездачи сред сетите ще действат като вестоносци и съгледвачи. Разберете, не разполагам със сили за конно сражение. Четиринадесета армия е предимно пехота.

— Тактиката на Колтейн…

— Тази война вече не е на Колтейн — сряза го Тавори.

Темъл трепна като ударен с камшик. Успя да кимне сковано, обърна се кръгом и излезе от залата. Нил и Недер го последваха.

— Момчето искаше да занесе добра вест на уикците — обади се Гамът.

— За да заглуши недоволното ръмжене на четиримата воини от Мармота. — В гласа й още се таеше раздразнение. — Кажете ми, Юмрук, как според вас върви в момента дискусията между Блистиг и Тене Баралта?

Старият ветеран изсумтя.

— Допускам, че е разгорещена, адюнкта. Тене Баралта вероятно ще държи да запази своите Червени мечове като самостоятелен полк. Съмнявам се, че го интересува много командването на четири хиляди малазански новобранци.

— А адмиралът, който чака долу в трапезарията?

— За това нямам представа, адюнкта. Неговата необщителност е пословична.

— Според теб той защо просто не отне властта на Върховен юмрук Пормквал? Защо позволи унищожението на Колтейн и Седма, а после и на армията на самия Върховен юмрук?

Гамът само поклати глава.

Тавори го гледа още няколко мига замислено, после бавно тръгна към оставените на масата свитъци. Взе един и го развърза.

— Императрицата никога не е имала повод да поставя под съмнение верността на адмирал Нок.

— Както и Дужек Едноръкия — измърмори под нос Гамът.

Тя го чу, вдигна очи и отвърна с кратка усмивка.

— Вярно. Остава ни още една среща. — Пъхна свитъка под мишница и закрачи към малката странична врата. — Ела.

Стаята беше с нисък таван, със стени, буквално затрупани с гоблени. Влязоха. Дебелият килим заглуши стъпките им. В средата имаше скромна кръгла маса под тежък канделабър, единствения източник на светлина. На отсрещната стена имаше друга врата, ниска и тясна. Масата бе единствената мебел в стаята.

Докато Гамът затваряше вратата, Тавори пусна свитъка върху олющената й повърхност. Той се обърна и видя, че е застанала с лице към него. Долови в очите й внезапна уязвимост и това предизвика смут в душата му — никога не бе забелязвал такова нещо точно у тази дъщеря на рода Паран.

— Адюнкта?

Явно овладяла се, тя рече тихо:

— В тази стая императрицата не присъства.

Гамът затаи дъх, после кимна сковано.

По-малката врата се отвори, Юмрукът се обърна и видя висок, почти женствен мъж, облечен в сиво, с вежлива усмивка на чаровното лице. След него влезе жена в бойно снаряжение — офицер от Червените мечове. Имаше тъмна кожа, татуирана в стила на Пардю, големи черни очи, раздалечени над високите скули, и тесен орлов нос. Не изглеждаше никак доволна. Погледът й се прикова в адюнктата с израз на пресметлива арогантност.

— Затворете вратата, капитане — нареди Тавори на Червения меч.

Облеченият в сиво мъж гледаше Гамът. Усмивката на устните му стана леко учудена.

— Юмрук Гамът. Сигурно ви се иска сега да сте в Унта, в това шумно и суетно сърце на империята, и да спорите с търговците на коне в полза на дома Паран. Но ето ви тук, отново воин…

Гамът се намръщи.

— Боя се, че не ви познавам…

— Можете да ме наричате Перла — отвърна мъжът, като се поколеба за миг все едно разкриването на името му бе сърцевината на някаква страхотна шега, която е известна само нему. — А прелестната ми спътница е капитан Лостара Юил, доскоро от Червените мечове, но вече — за щастие — зачислена под моето попечителство. — Завъртя се към адюнктата и се поклони изискано. — На вашите услуги.

Лицето на Тавори леко се стегна.

— Това ще се разбере тепърва.

Перла се изправи. Насмешката бе изчезнала от лицето му.

— Адюнкта, вие уредихте тази среща тихо. Много тихо. За тази сцена няма публика. Макар и да съм Нокът, двамата с вас сме наясно, че аз — напоследък — си спечелих неприязънта на моя господар Топър — и на императрицата — заради припряното ми нахлуване в Имперския лабиринт. Временно положение, разбира се, но все пак резултатът е, че съм свободен да действам самостоятелно. Донякъде.

— В такъв случай може да се заключи — заговори предпазливо адюнктата, — че сте на разположение, така да се каже, за една поръчка с доста по-… личен характер.

Гамът я стрелна с очи. „Богове подземни! За какво става дума?“

— Би могло — отвърна Перла и сви рамене.

Настъпи тишина, нарушена най-сетне от Червения меч, Лостара Юил.

— Посоката, която взе този разговор, ме безпокои — каза тя. — Като лоялен поданик на империята…

— Нищо от това, което следва, няма да накърни честта ви, капитане — отвърна адюнктата, без да откъсва очи от Перла. Не добави нищо повече.

Нокътят се усмихна.

— Ах, ето че събудихте любопитството ми. Обичам да съм любопитен, знаете го, нали? Опасявате се, че ще си спазаря отново благосклонността на Ласийн, защото мисията, която се каните да предложите на капитана и мен, е, за да сме точни, не в полза на императрицата, нито на империята всъщност. Необичайно отклонение от ролята на имперска адюнкта. Всъщност — безпрецедентно.

Гамът пристъпи напред.

— Адюнкта…

Тя вдигна ръка да го прекъсне.

— Перла, задачата, която се каня да възложа на вас и капитана, в края на краищата ще допринесе за благополучието на империята…

— О, добре — усмихна се Нокътят. — За това в края на краищата е доброто въображение, нали? Човек може да надраска шарки в кръвта, колкото и да е засъхнала. Признавам немалкото умение, с което придадохте солидни основания за това, което направих току-що. Продължете, разбира се…

— Още не! — отсече Лостара Юил с явно раздразнение. — Като служа на адюнктата, очаквам да служа на империята. Адюнктата е волята на императрицата. Никакви други съображения не са й позволени…

— Казвате самата истина — отвърна Тавори. И отново се обърна към Перла. — Нокът, а как са Ястребовите нокти?

Перла се ококори и възкликна:

— Та те отдавна не съществуват.

Адюнктата се намръщи.

— Разочаровате ме. Всички ние в момента сме в рисковано положение. Ако очаквате честност от мен, не мога ли и аз да очаквам същото в замяна?

— Има ги все още — промълви Перла и на лицето му се изписа отвращение. — Като ларви на конска муха под имперската козина. Щом зачовъркаме, просто се заравят по-надълбоко.

— Но все пак изпълняват определена… функция — каза Тавори. — За жалост не толкова компетентно, колкото би ми се искало.

— Ястребовите нокти са намерили поддръжка сред благородното съсловие? — На високото чело на Перла беше избила пот.

Адюнктата сви рамене почти безразлично.

— Това изненадва ли ви?

Гамът почти усети как бясно заработи мозъкът на Нокътя. Все по-бясно и по-бясно, физиономията му ставаше все по-смаяна и… стъписана.

— Назовете го — рече накрая той.

— Баудин.

— Беше убит в Кюон…

— Бащата. Не синът.

Перла изведнъж закрачи нервно из стаичката.

— А този син, доколко се е метнал на кучия син, който го е създал? Баудин-старши остави трупове на Нокти пръснати по улиците на цялата столица. Преследването продължи цели четири нощи…

— Имам основания да вярвам, че е бил достоен за бащиното си име — отвърна Тавори.

Перла извърна глава.

— Но вече не е?

— Не мога да кажа със сигурност. Убедена съм обаче, че мисията му ужасно се е провалила.

Името се изплъзна от устата на Гамът съвсем неволно, ала с увереност, тежаща като каменна котва:

— Фелисин.

Видя как трепна лицето на Тавори, преди да се обърне с гръб към двамата и да се взре в гоблените.

Перла явно бе стигнал далече напред в разсъжденията си.

— Кога беше прекъснат контактът, адюнкта? И къде?

— В нощта на метежа — отвърна тя, все още с гръб към него. — В каторжническия миньорски лагер Чашата на черепа. Но няколко седмици преди това беше… изтърван контролът. — Махна към свитъка на масата. — Подробности, възможни контакти. Изгорете свитъка, след като го прочетете, и пръснете пепелта в залива. — Изведнъж се обърна към тях. — Перла. Капитан Лостара Юил. Намерете Фелисин. Намерете сестра ми.

Ревът на тълпата изригваше и заглъхваше на вълни из града. Сезонът на гниенето в Унта бе в своя разгар и в умовете на хилядите граждани гниенето взимаше своята дан. Започнала бе ужасната Чистка.

Капитан Гамът стоеше до стражевата будка при портата с трима изнервени стражи. Факлите на имението бяха загасени, къщата зад тях беше потънала в мрак, кепенците на прозорците бяха спуснати. А вътре в грамадното здание се беше свило последното дете на Паран, родителите вече ги нямаше след арестите същия ден, брат й се беше изгубил и сигурно бе загинал на един далечен континент, сестра й… ех, сестра й… лудост отново бе обзела империята с яростта на тропическа буря.

Гамът разполагаше само с дванадесет стражи, а трима от тях бяха наети едва през последните няколко дни, когато затихналият въздух по улиците бе нашепнал на капитана, че ужасът е неминуем. Нямаше разлепени прокламации, нямаше никакъв имперски едикт, чийто пламък да оближе и да възбуди дивашката завист и алчност на простолюдието. Имаше само три слуха, които бясно препускаха по градските булеварди, по задънените улички и кръглите пазарища като пустинни демони. „Императрицата е недоволна.“ „Зад поквареното имперско военно командване ще откриете лицето на знатното съсловие.“ „Купуването на военни постове е напаст, застрашаваща цялата империя. Чудно ли е тогава, че императрицата е недоволна?“

От Седемте града беше пристигнала рота Червени мечове. Жестоки убийци, неподкупни и неподатливи на отровата на златото на благородничеството. Не беше трудно човек да си представи причината за появата им.

Първата вълна арести бе извършена педантично и беше останала почти незабелязана. Отделения в тъмна доба. Имало беше малки схватки с домашната стража, ни едно имение не беше предвидило време, за да вдигне барикади или поне семействата да избягат от града.

А Гамът смяташе, че знае как е възможно да стане това.

Тавори беше вече адюнкта на императрицата. Тавори познаваше… своето съсловие.

Капитанът въздъхна и закрачи към малката вратичка до портата. Вдигна тежкото желязно резе и го пусна да издрънчи на камъните. Обърна се към тримата стражи. „Нямаме повече нужда от службата ви. В амбразурата ще си намерите кесиите с платата.“

Двама от тримата стражи в броня се спогледаха, единият сви рамене и тръгнаха към вратата. Третият не помръдна. Гамът помнеше, че се беше представил с името Колън — кюонско име. Беше го наел най-вече заради внушителната му фигура, а не за нещо друго, макар опитното му око да бе доловило известна… самоувереност в начина, по който мъжът носеше снаряжението си, безразличен сякаш към тежината му, с намек за воинско изящество, присъщо само на професионален войник. Почти нищо не знаеше за миналото на Колън, но времената бяха твърде тревожни и тримата новонаети стражи бяха допуснати в самата къща.

Сега, в сумрака на прага на стражевата будка, Гамът се вгледа замислено в неподвижния пазач. Над приближаващия се рев на обезумялата тълпа се извисяваха пронизителни крясъци, сливаха се в отчаян хор в нощта. „Нека да улесним нещата, Колън — каза той кротко. — Четирима от хората ми са на двайсет крачки зад теб, със заредени и насочени в гърба ти арбалети.“

Грамадният мъж килна глава. „Девет души сте. След по-малко от четвърт камбана тук ще се изсипят няколкостотин плячкаджии и убийци.“ Бавно се огледа, сякаш да прецени стените на имението и скромната му защита, после очите му отново се приковаха в Гамът.

Капитанът се намръщи. „Явно се каниш да ги улесниш. Макар че бихме могли да им разкървавим носовете достатъчно, за да ги накараме да търсят плячката си другаде.“

„Не. Няма да го направите, капитане. Нещата само ще се… оплескат още повече.“

„Така ли опростява нещата императрицата, Колън? С неотключената врата. С верните стражи, избити в гръб. Наточил ли си ножа си за моя гръб?“

„Не съм тук по волята на императрицата, капитане.“

Очите на Гамът се присвиха.

„Тя няма да пострада — продължи след миг мъжът. — Стига да получа пълното ви съдействие. Но губим време.“

„Отговорът на Тавори ли е това? А родителите й? Нищо не намекваше, че съдбата им ще е по-различна от тази на останалите задържани.“

„Адюнктата нямаше голям избор, уви. Тя е подложена на известно… изпитание.“

„Какво е подготвено за Фелисин, Колън… или който сте там?“

„Кратък престой в отатаралските рудници…“

„Какво?!“

„Няма да е съвсем сама. Ще я придружава охранител. Разберете, капитане, или това, или тълпата отвън.“

Девет верни стражи — изклани, кръв по подовете и стените, шепа слуги — надвити на рехавите барикади пред вратата на спалнята на детето. И никой, който да го пази. „Кой тогава е този охранител, Колън?“

Мъжът се усмихна. „Аз, капитане. И да, името ми не е Колън.“

Гамът пристъпи към него, лицата им бяха само на педя едно от друго. „Ако пострада, ще те намеря. И не ме интересува дали си Нокът…“

„Не съм Нокът, капитане. Колкото до страданията на Фелисин, боя се, че ще има страдания. Не може да се избегне. Трябва да се надяваме, че е издръжлива — все пак това е черта на Паран, нали?“

След дълго мълчание Гамът отстъпи, изведнъж примирен. „Сега ли ще ни убиеш, или по-късно?“

Мъжът повдигна вежди.

„Едва ли бих могъл дори да си го представя, при тези арбалети, нацелени в гърба ми. Не. Но ще ви помоля да ме придружите до някоя безопасна къща. С цената на всичко, не бива да позволим детето да попадне в ръцете на тълпата. Мога ли да разчитам на помощта ви, капитане?“

„Къде е тази безопасна къща?“

„На Булеварда на душите.“

Лицето на Гамът се изкриви. Площадът на Възмездието. На веригите. „О, Беру да те пази дано, момиче.“ Закрачи пред Колън. „Ще я събудя.“

Перла стоеше до кръглата маса и оглеждаше разгънатия свитък. Адюнктата беше напуснала преди половин камбана с Юмрука по петите й като окаяна сянка. Лостара чакаше, скръстила ръце, с гръб към вратата, през която бяха излезли Тавори и Гамът. Беше мълчала през цялото време, докато Перла разчиташе свитъка, но с всеки миг гневът и чувството й за безизходност се усилваха.

Най-сетне й писна.

— Няма да участвам в това. Върнете ме под командването на Тене Баралта.

Перла не вдигна глава, само промърмори:

— Както желаеш, скъпа. — И добави: — Естествено, в някой момент ще трябва да те убия — определено преди да докладваш на командира си. Съжалявам, но такива са твърдите правила на тайните усилия.

— Откога сте на подчинение на адюнктата?

Той вдигна очи и я погледна.

— Ами, откакто тя неопровержимо потвърди верността си към императрицата, естествено. — И отново се наведе над свитъка.

Лостара се намръщи.

— Съжалявам, но май съм пропуснала тази част от разговора.

— Не ме изненадва — отвърна Перла през рамо. — След като уверението й се криеше между действително изречените думи. — Обърна се и й се усмихна. — Точно там, където му е мястото.

Лостара изсъска и закрачи нервно из стаята; мъчеше се да потисне безразсъдния подтик да извади ножа и да закълца гоблените по стените с безкрайните сцени на отминала слава. Накрая изръмжа:

— Ще трябва да ми го обясните, Перла.

— И това ще облекчи в достатъчна степен съвестта ви, за да се върнете на моя страна? Много добре. Възраждането на знатната класа в залите на имперската власт беше необичайно бързо. Всъщност неестествено, би могъл да каже човек. Почти все едно, че получаваха помощ — но от кого? Чудехме се. О, съществуваха, разбира се, нелепите слухове за завръщането на Ястребовите нокти. И от време на време по някой нещастен глупак, задържан за нещо съвсем друго, „признаваше“, че е Ястребов нокът, но бяха все млади хора, обсебени от романтични представи, от чара на култове и какво ли не. Можеха колкото си искат да се наричат Ястребови нокти, но нямаха нищо общо със същинската организация, тази на самия Танцьор… за която мнозина от нас, от Нокътя, имаме опит от първа ръка.

— Все едно, да се върнем на актуалната тема — продължи той. — Тавори е със знатна кръв, а вече е ясно, че се е върнал за да ни тормози истински прикрит елемент на Ястребовите нокти и че използва благородниците. С поставянето на агенти-съмишленици във военното командване и администрацията — взаимноизгодно внедряване. Но Тавори вече е адюнкта и като такава старите й връзки, старите й обети за вярност трябва да се пресекат. — Перла замълча и почука с пръст свитъка пред себе си. — Тя ни предаде Ястребовите нокти, капитане. Трябва да намерим този Баудин-младши и чрез него ще разкрием цялата организация.

Лостара помълча, после каза:

— Значи в известен смисъл мисията ни не е чужда на интересите на империята.

Перла само се усмихна.

— Но ако е така, защо адюнктата просто не ни го каза? — продължи Лостара.

— О, мисля, че засега трябва да оставим този въпрос без отговор…

— Не, искам да ми се отговори веднага!

Перла въздъхна.

— Защото за Тавори, скъпа, предаването на Ястребовите нокти е вторично спрямо задачата ни да намерим Фелисин. А виж, това е непривично. И не само непривично, но осъдително също така. Мислиш ли, че императрицата ще се усмихне на тази хитра схемичка, на лъжата зад тази прекалено публична демонстрация на вярност от страна на новата адюнкта? Да изпрати родната си сестра в отатаралските мини! Гуглата да ни вземе всички дано, това му се вика корава жена! Императрицата е избрала добре, нали?

Лостара направи гримаса. „Добре, избрала… но на каква основа?“

— Добре е избрала. Вярно.

— Да, съгласен съм. Във всеки случай размяната е честна — спасяваме Фелисин и в замяна ни възнаграждават с един основен агент на Ястребовите нокти. Императрицата несъмнено ще се чуди какво изобщо правим на Отатарал…

— Ще се наложи да я излъжеш, нали?

Перла се усмихна широко.

— И на двамата ще ни се наложи, момичето ми. Както и на адюнктата и на Юмрук Гамът, ако се стигне до това. Освен ако не приема това, което ми предложи адюнктата, разбира се. В смисъл, предложи ми го лично.

Лостара кимна замислено.

— Действаш на своя глава. Да. Лишен си от благоволението на Върховния нокът и императрицата. Жадуваш за реабилитация. Независима задача — докопал си се някак до слух за съществуването на истински Ястреб и тръгваш по дирите му. Така заслугата за разкриването на Ястребите се оказва твоя и само твоя.

— Или наша — поправи я Перла. — Стига да пожелаеш.

Тя сви рамене.

— Това можем да го решим и по-късно. Добре, Перла. — Пристъпи до него. — Е, какви са тези подробности, които адюнктата така щедро ни е осигурила?

Адмирал Нок стоеше с лице към камината, забил поглед в изстиналата пепел. Когато вратата изскърца, бавно се обърна, с безизразно както винаги лице.

— Благодаря ви за търпението — каза адюнктата.

Адмиралът не отвърна нищо, равнодушните му очи за миг пробягаха към Гамът.

Глухото ехо на полунощната камбана вече заглъхваше. Юмрукът беше уморен, чувстваше се уязвим и не можеше задълго да издържи погледа на Нок. Тази нощ не се беше оказал нищо повече от домашно пале на адюнктата, ако не и по-лошо — неин питомник. Тихомълком въвлечен в нейните планове и тайни кроежи, без дори и най-малката илюзия за избор. Още когато Тавори го беше включила в своя антураж — скоро след ареста на Фелисин, — Гамът за кратко си бе помислил да се измъкне, да изчезне по старата и почетна традиция на малазанските воини, озовали се пред нежелани обстоятелства. Но не го направи и мотивите му да се включи в съветническото ядро на адюнктата — не че тя изобщо търсеше от тях съвети — след безжалостния анализ не се оказваха особено похвални. Привлякло го беше злокобно любопитство. Тавори бе наредила ареста на родителите си, изпратила беше по-малката си сестра в ужасите на отатаралските мини. Заради собствената си кариера. Брат й Паран по някакъв начин бе изпаднал в немилост на Дженабакъз. След това бе дезертирал. Смущаващо обстоятелство, да, но едва ли достатъчно, за да смути Тавори. Освен ако… Носеха се слухове, че бил агент на адюнкта Лорн и че с дезертьорството си в крайна сметка довел до смъртта й в Даруджистан. Но все пак, ако това беше вярно, защо тогава императрицата бе избрала друг член на дома Паран? Защо да прави точно Тавори своята нова адюнкта?

— Юмрук Гамът.

Той примигна.

— Адюнкта?

— Седнете някъде, моля. Имаме още да си поговорим с вас, но още е рано.

Гамът кимна и се заозърта. Видя един-единствен стол с висока облегалка до една от стените на малката стая. Изобщо не изглеждаше удобен, но може би в случая това беше предимство, като се имаше предвид умората му. Щом седна, столът изскърца злокобно и той направи гримаса.

— Нищо чудно, че Пормквал не го е пратил с другите неща.

— Доколкото разбрах, въпросният транспортен кораб е потънал в залива на град Малаз, отнасяйки със себе си плячката на Върховния юмрук — каза Нок.

Рунтавите вежди на Гамът се вдигнаха.

— Чак дотам… само за да потъне в залива? Какво е станало?

Адмиралът сви рамене.

— Никой от екипажа не е стигнал до брега, за да разкаже.

„Никой?“

Нок, изглежда, забеляза скептицизма му, защото обясни:

— Заливът Малаз е добре известен с акулите си. Намерени са няколко спасителни лодки, всички изхвърлени от вълните, но празни.

Адюнктата позволяваше този разговор да продължи, нещо неприсъщо за нея, и това накара Гамът да се зачуди дали Тавори е доловила скритата значимост на тайнствената загуба на транспортния кораб. Накрая тя заговори:

— Значи си остава някакво странно проклятие — необясними потъвания, празни лодки, изгубени екипажи. Заливът Малаз наистина е прочут с акулите си, особено след като явно са способни да глътнат жертвите си цели, без никакви останки.

— Има акули, които могат да направят точно това — отвърна Нок. — Знам поне за десет кораба на калното дъно на въпросния залив…

— Включително и „Туистид“ — изхъмка адюнктата. — Флагманският кораб на стария император, който се измъкна от въжетата си точно в нощта след убийствата, след което бързо се гмурна в дълбините и отнесе със себе си обитаващия го демон.

— Може да си е харесал компания — отбеляза Нок. — Всички рибари на острова се кълнат, че заливът се обитава от духове, в края на краищата. Честотата, с която се губят мрежите им…

— Адмирале — прекъсна го Тавори, загледана в загасналата камина. — Налице сте вие и още трима. Само това е останало.

Гамът потрепери. „Трима други. Върховен маг Тайсхрен, Дужек Едноръкия и Уискиджак. Четирима… богове, това ли е всичко, което е останало? Татърсейл, Белурдан, Найтчил, Дюйкър… толкова много загинали…“

Адмирал Нок я гледаше мълчаливо. Беше устоял на гнева на императрицата, първо при изчезването на Картерон Кръст, после — на Урко и Амерон. Каквито отговори беше дал, беше ги дал отдавна.

— Не говоря от името на императрицата — каза след малко Тавори. — Нито ме интересуват… подробности. Това, което ме интересува, е… въпрос на лично… любопитство. Бих искала да разбера защо са я изоставили, адмирале.

Настъпи мълчание. Тишината изпълни стаята, усили се, ставаше почти безизходна. Гамът се отпусна и притвори очи. „Ех, момиче. Задаваш въпроси за… лоялност, като човек, който никога не го е изпитвал към себе си. Разкриваш пред адмирала нещо, което може да се приеме за фатален недостатък. Ти командваш Четиринадесета армия, адюнкта, но го правиш в изолация, вдигаш точно същите прегради, които на всяка цена трябва да смъкнеш, ако наистина искаш да водиш. Какво мисли Нок за това сега? Чудно ли е, че не…“

— Отговорът на въпроса ви — рече адмиралът — лежи в онова, което е едновременно сила и недостатък на имперската… група. Групата, която той събра, за да изгради империя. Келанвед започна само с един съмишленик — Танцьора. След това двамата наеха шепа местни хора в град Малаз и се заеха да се справят с престъпния елемент в града — трябва да изтъкна, че този престъпен елемент по това време управляваше целия остров. Главната им цел беше Мок, неофициалният владетел на остров Малаз. Пират и хладнокръвен убиец.

— Кои бяха тези първи наемници, адмирале?

— Моя милост, Амерон, Дужек и една жена: Хоул — моята жена. По това време бях първи помощник на един корсар, обикалящ по морските пътища около Напанските острови — току-що бяха анексирани от Унта и осигуряваха изходна база за готвеното нашествие на краля на Унта в Картул. Бяха ни разбили и едва докретахме в залива Малаз — и корабът, и целият екипаж бяха задържани от Мок, който преговаряше за търговия с пленници с Унта. Спасихме се само Амерон, Хоул и аз. Един младеж, Дужек, откри къде сме се потулили и ни представи на новите си работодатели — Келанвед и Танцьора.

— Преди да ви се разреши да стъпите в Скръбния дом ли беше това? — попита Гамът.

— Да, съвсем малко преди това. Пребиваването ни в Скръбния дом ни възнагради — както вече е явно — с определени дарове. Дълголетие, имунитет срещу повечето болести и… други неща. Скръбният дом също така ни осигури несъкрушима база за операции. Танцьора след това подсили броя ни, с наемането на напански бежанци, избягали от завоеванието: Картерон Кръст и неговия брат Урко. И Въслата — Ласийн. Скоро след това дойдоха и други трима. Ток-старши, Дасем Ълтър — който също като Келанвед беше с далхонска кръв — и един ренегат Върховен юмрук от култа на Д’рек, Тайсхрен. И накрая — Дюйкър. — Усмихна се на Тавори. — Това са хората, с които Келанвед завладя остров Малаз. Бързо и с минимални загуби.

„Минимални.“

— Вашата жена — каза Гамът.

— Да. — Нок сви рамене и продължи: — Ще ви отговоря, адюнкта. Без останалите да знаем, напанците между нас се оказаха нещо много повече от обикновени бежанци. Въслата беше от царски род. Кръст и Урко се оказаха бивши капитани от напанската флота, флота, която сигурно щеше да отблъсне нашествениците от Унта, ако не беше буквално унищожена от внезапна буря. Както се оказа, имали са една-единствена цел — да съкрушат хегемонията на Унта — и са възнамерявали да използват за тази цел Келанвед. В известен смисъл това бе първата измяна в групата, първата пукнатина. Лесно изцерена, тъй като Келанвед вече имаше императорски амбиции, а от двата главни съперника на материка Унта беше много по-силният.

— Разбирам докъде води това, адмирале — каза Тавори. — Убийството на Келанвед и Танцьора е разбило невъзвратимо групата, но точно тук разбирането ми се препъва. Въслата доведе напанската кауза до окончателния й завършек. И въпреки това не вие, нито Тайсхрен, Дюйкър, Дасем Ълтър или Ток-старши… изчезнахте. А… напанците.

— Като изключим Амерон — подчерта Гамът.

Адмиралът оголи зъби в мрачна усмивка.

— Амерон беше половин напанец.

— Значи само напанците са изневерили на новата императрица? — Гамът вдигна очи към Нок, също толкова объркан като Тавори. — Но тя е била от царски напански род!

Нок въздъхна.

— Срамът е жестока, силна отрова. Да служиш тепърва на новата императрица… съучастничество и позор. Кръст, Урко и Амерон не бяха участвали в измяната… но кой щеше да им повярва? Кой нямаше да види в тях съзаклятници в убийствения заговор? И все пак всъщност… — Очите му се спряха на Тавори. — Тя не беше включила никого от нас в схемата си — не можеше да си го позволи. Тя разполагаше с Нокътя и не й трябваше нищо повече.

— А къде бяха Ястребовите нокти във всичко това? — попита Гамът и веднага се изруга наум. „О, богове, много съм уморен.“

Нок явно се стресна.

— Паметта ви е остра, Юмрук.

Гамът стисна зъби, усетил твърдия поглед на Тавори.

Адмиралът продължи:

— Нямам отговор на това. Точно в тази нощ не бях в град Малаз. Нито съм разпитвал онези, които са били. Ястребовите нокти изчезнаха със смъртта на Танцьора. Разпространеното убеждение беше, че Ноктите са ги унищожили едновременно с убийствата на Танцьора и императора.

Тонът на адюнктата изведнъж стана рязък:

— Адмирале, благодаря за откровеността ви. Няма да ви задържам повече.

Той се поклони и излезе от стаята. Гамът изчака със затаен дъх, готов да изслуша най-жестоко порицание. Но адюнктата само въздъхна.

— Предстои ви много работа по сформирането на легиона ви, Юмрук. По-добре вървете да си починете.

— Благодаря, адюнкта — каза той и стана. Поколеба се за миг, кимна и тръгна към вратата.

— Гамът.

Той се обърна.

— Да?

— Къде е Т’амбър?

— Чака ви в покоите ви, адюнкта.

— Добре. Лека нощ, Юмрук.

— И на вас, адюнкта.

Бяха плиснали солена вода по каменния централен коридор на конюшните, прахта се бе намокрила и мухите се бяха разбръмчали като полудели, а вонята на конска пикня бе станала дваж по-непоносима. Още от прага Стрингс усети смъдене в ноздрите; търсещият му поглед се спря не четиримата, насядали на балите слама в другия край. Подпалвачът на мостове се намръщи, намести торбата на рамото си, влезе и изръмжа:

— Кой беше тоя гений, на който толкова му е липсвала вонята?

Воинът полусети — Корик — изсумтя:

— Лейтенант Ранал. Ама после бързо си намери извинение да ни остави поне за малко.

Беше намерил отнякъде парче кожа и сега режеше тънки каишки. Стрингс беше виждал доста като него — обсебени от манията да връзват разни неща или още по-лошо — да ги връзват по телата си. Не просто фетиши, а плячка, допълнително снаряжение, туфи трева или клонки според това какъв камуфлаж се налагаше. В този случай почти очакваше да е слама.

Столетия наред сетите бяха водили война с градовете-държави Кюон и Ли Хенг — бяха бранили рехаво заселените земи на отечеството си. Горчивият опит ги бе научил на изкуството да се крият. Но земите на сетите бяха усмирени вече от шейсет години; близо три поколения бяха живели по несигурна и спорна граница, на самия край на цивилизацията. Различните племена се бяха разтворили в един-единствен навъсен народ с преобладаваща смесена кръв. Сполетялото ги всъщност бе станало стимул за бунта на Колтейн и Уикските войни — защото Колтейн бе разбрал, че същата съдба очаква и неговия народ.

Не беше въпрос на добро и лошо, както се беше убедил Стрингс. Някои култури просто бяха интровертни. Други бяха агресивни. Първите рядко успяваха да се защитят от вторите, не и без да се преобразят в нещо друго, нещо изкривено от отчаяната нужда и насилието. Навремето сетите дори не бяха яздили коне. Но ето че сега бяха конни воини, по-високи, по-тъмнокожи и по-навъсени и от уикците.

Стрингс знаеше малко за личната история на Корик, но имаше чувството, че може да се досети. Смесената кръв не водеше до приятен живот. Това, че Корик бе избрал да подражава на древните обичаи на сетите, като в същото време се беше включил в малазанската армия като морски пехотинец, вместо като конник, говореше повече от красноречиво за разрива в наранената му душа.

Стрингс пусна торбата на пода и застана пред четиримата новобранци.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, вече съм вашият сержант. Официално вие сте Четвърто отделение, едно от трите отделения под командата на лейтенант Ранал. Пето и Шесто уж са на път за насам от палатъчния град западно от Ейрън. Всички сме в Девета рота, която включва три отделения тежка пехота, три морска и осемнайсет отделения средна. Командирът ни е капитан Кенеб — още не сме се срещали и нищо не знам за него. Всичко сме девет роти, съставящи Осми легион. Осми е под командата на Юмрук Гамът, който, доколкото знам, е ветеран, оттеглил се на служба в домашната гвардия на адюнктата, преди тя да стане адюнкта. — Замълча и направи гримаса, след като огледа навъсените им лица. — Но все едно. Важното е, че сте Четвърто отделение. Ще дойде още един, но и с него сме в непълен състав, обаче така са и всички други и преди да сте ме попитали, не съм наясно за причините. Някакви въпроси?

Тримата мъже и младата жена седяха смълчани и го зяпаха.

Стрингс въздъхна и посочи дребничкия войник, седнал вляво от Корик.

— Как се казваш?

Той го изгледа стъписано, после попита:

— Истинското ми име ли, сержант, или това, дето ми го даде обучаващият сержант в град Малаз?

По говора му и по бледото му лице Стрингс разбра, че трябва да е от Ли Хенг. В такъв случай истинското му име щеше да е цял куп имена, десет или петнайсет, навързани едно за друго.

— Новото, войник.

— Тар.

— Намести ли си краката зад щита, може да го удариш с таран и няма да се огъне — обади се Корик. — От таран идва.

Стрингс се вторачи в кротките воднисти очи на Тар.

— Добре. Вече си ефрейтор Тар.

Младата жена — дъвчеше сламка — направо се задави. Закашля се, изплю сламката и изгледа Стрингс невярващо.

— Какво? Той?! Той никога нищо не казва, никога нищо не прави, освен когато не му кажат! Той…

— Радвам се да чуя всичко това — сряза я Стрингс. — Идеалният ефрейтор, особено това за неговоренето.

Лицето на жената се стегна, тя кривна устни подигравателно и извърна очи с престорено равнодушие.

— А твоето име, войник? — попита я Стрингс.

— Истинското ми име е…

— Не ме интересува как са те наричали преди. Никой от вас. Получаваме нови имена и просто е така.

— Аз не получих — изръмжа Корик.

Стрингс продължи, без да му обръща внимание:

— Името ти, девойче?

Кисел, презрителен поглед при думата „девойче“.

— Тренировъчният сержант я нарече Смайлс4 — обади се Корик.

— Смайлс?

— Аха. Щото никога не се усмихва.

Присвил очи, Стрингс се обърна към последния войник, младеж с твърде простовато лице и с кожени дрехи, но без оръжие.

— А твоето?

— Ботъл5.

— Кой ви беше сержант? — попита Стрингс.

— Брейвън Тут — отвърна Корик.

— Брейвън Тут! Тоя кучи син още ли е жив?

— Трудно беше да се разбере понякога — измърмори Смайлс.

— Докато не кипнеше — добави Корик. — Само питай ефрейтор Тар. Брейвън Тут го млати с боздугана си почти две камбани време. Така и не можа да му влезе покрай щита.

Стрингс изгледа навъсено новия ефрейтор.

— Откъде си го научил това?

Тар сви рамене.

— Не знам. Не обичам да ме удрят.

— Добре, а контраатаки правиш ли изобщо?

Тар се намръщи.

— Ами да. Когато се уморят.

Стрингс помълча дълго. „Брейвън Тут…“ Беше слисан. Кучият му син беше побелял още когато… когато започна цялата работа с именуването. Тъкмо Брейвън го беше започнал. Брейвън, който беше измислил прякорите на повечето Подпалвачи на мостове. Уискиджак. Тротс. Малът, Хедж, Бленд, Пикър, Тууз… Самият Фидлър се беше отървал от ново име по време на основното си обучение — беше му го измислил Уискиджак по време на първия поход през Рараку. Поклати глава и погледна накриво Тар.

— С такъв талант е трябвало да влезеш в тежката пехота, ефрейтор. От морските десантчици се очаква да са бързи, ловки — да избягват ръкопашния бой при всяка възможност, а ако няма избор — да го приключват бързо.

— Бива ме с арбалет — отвърна Тар.

— И бързо го зарежда — добави Корик. — Затова Брейвън реши да го направи морски.

— А кой е дал прякора на Брейвън Тут, серж? — попита Смайлс.

„Аз. След като копелето остави един от зъбите си в рамото ми в нощта на свадата. Свадата, за която всички отрекохме, че я е имало. Богове, колко години минаха…“

— Нямам представа — отвърна той. Погледът му отново се спря на Ботъл.

— Къде ти е мечът, войник?

— Не използвам меч.

— А какво използваш?

Мъжът сви рамене.

— Това-онова.

— Добре, Ботъл, някой ден ще искам да ми обясниш как си минал през основното обучение, без да си избереш оръжие — не, не сега. Не и утре, нито следващата седмица. Засега ми кажи за какво бих могъл да те използвам.

— За разузнаване. Тихата работа.

— Демек да се промъкнеш зад някого. И после какво правиш? Потупваш го по рамото? Все едно.

„Този човек ми намирисва на магьосник, само че не иска да го изтъква. Добре, така да е, ще те разбера аз какъв си.“

— Аз върша същата работа — каза Смайлс и потупа с показалец дръжката на единия от двата ножа с тънки остриета на колана си. — Но я приключвам с тези.

— Значи в този екип имаме само двама войници, които наистина могат да се бият в ръкопашен бой?

— Нали каза, че идвал още един — напомни Корик.

— Всички можем да се оправяме с арбалети — добави Смайлс. — Освен Ботъл.

Чуха гласове отвън, после на вратата се появиха шестима души, натоварени със снаряжение. Плътен мъжки глас подвикна:

— Нужникът се копае извън спалното, Гуглата да ви вземе! На нищо ли не ви учат напоследък?

— Поздрави от лейтенант Ранал — отвърна Стрингс.

Заговорилият войник водеше отделението.

— А, мерси. Срещнах го.

„Мда, няма какво повече да се каже по въпроса.“

— Аз съм сержант Стрингс — ние сме Четвърто.

— Я виж ти — каза другият войник с рошава червена брада и се ухили. — Някой тука можел да брои. Тая морска пехота е пълна с изненади.

— Пето — каза първият. Кожата му беше с някаква странна лъскавина, което накара Стрингс да се усъмни в първоначалното си предположение, че е от Фалар. След това забеляза същия блясък по лицето на мъжа с червената брада, както и на един много по-млад от тях. — Аз съм Геслер — добави първият войник. — Временно сержант на това почти безнадеждно отделение.

Червената брада смъкна походната си торба на пода.

— Бяхме крайбрежна охрана, аз, Геслер и Трут. Аз съм Сторми. Но Колтейн ни направи морска пехота…

— Не Колтейн — поправи го Геслер. — Капитан Лъл беше, Кралицата дано приюти бедната му душа.

Стрингс ги зяпна слисано. Сторми се намръщи и попита:

— Какво, проблем ли има?

— Адютант Сторми — каза Стрингс. — Капитан Геслер. В името на дрънчащите кокали на Гуглата…

— Нищо такова не сме вече — отвърна Геслер. — Както казах, сега съм сержант, а Сторми ми е ефрейторът. А другите тук… Трут, Тавос Понд, Сандс и Пела. Трут е с нас още от Хисар, а Пела е бил в лагерната охрана на отатаралските мини — само шепа са оцелели след тамошния бунт, доколкото разбрах.

— Стрингс значи? — Очичките на Сторми се бяха присвили подозрително. Той сръга с лакът сержанта си. — Ей, Геслер, май и ние трябваше да го направим това, не мислиш ли? Да си сменим имената де. Тоя Стрингс тука е стара гвардия толкова сигурно, колкото аз съм демон в очите на милото си татенце.

— Остави го кучия син да си избира каквото име си ще — измърмори Геслер. — Така. Отделение, избирайте къде да си оставите багажа. Шесто ще цъфнат всеки момент, а и лейтенантът. Разправят, че до ден-два всичките ще ни емнат да ни видят гущерските очи на адюнктата.

Войникът, когото Геслер нарече Тавос Понд — висок мургав мустакат мъж, сигурно от Корел — попита:

— Значи трябва да си лъснем снаряжението ли, сержант?

— Лъскай каквото щеш, стига да е насаме — отвърна равнодушно той. — Колкото до адюнктата, ако не може да изтърпи няколко мърляви бойчета, значи няма да изтрае дълго. Прашен е този свят навън, и колкото по-бързо се слеем, толкоз по-добре.

Стрингс въздъхна. Вече се чувстваше доста по-уверен. Обърна се към своите.

— Стига сте седели на тая слама. Вдигнете си задниците и я разхвърляйте да попие конската пикня. — Обърна се към Геслер. — Две думи насаме?

Мъжът кимна и каза:

— Бива. Да излезем.

Излязоха в каменния двор на имението, приютявало някога богат местен търговец, а сега превърнато във временен бивак за отделенията на Ранал. Лейтенантът беше взел главната къща за себе си и Стрингс се чудеше какво ли се кани да прави с толкова много празни стаи.

Помълчаха малко, после Стрингс се ухили:

— Мога да си представя как ще му падне ченето на Уискиджак — в деня, в който му кажа, че си ми бил колега сержант в Осми легион.

Геслер се намръщи.

— Уискиджак. Разжалваха го в сержант преди мене, кучия му син. Но забележи, мен ме направиха ефрейтор. Тъй че го бия, в края на краищата.

— Само дето сега си отново сержант. А Уискиджак е обвинен в държавна измяна. В това се опитай да го биеш.

— Като нищо.

— Адюнктата ли те притеснява? — тихо попита Стрингс. Дворът беше пуст, но все пак…

— Срещнахме се, знаеш ли. О, студена е като разцепеното езиче на Гуглата. Секвестира ми кораба.

— Имал си кораб?

— Да, по правото на конфискацията. Нали аз докарах ранените на Колтейн в Ейрън. И така ми се отблагодаряват.

— Винаги можеш да й фраснеш един в муцуната. Обикновено така приключва човек с началниците, рано или късно.

— Като нищо. Стига да мога да се промъкна покрай Гамът, разбира се. Исках да кажа друго: тя никога не е командвала нещо повече от проклето благородно домакинство, а ето, че й повериха три легиона и й казаха да възвърне цял субконтинент. — Изгледа Стрингс накриво. — При Подпалвачите на мостове нямаше много от Фалар. Лошо съвпадение във времето, мисля, но имаше един.

— Аз съм.

Геслер се усмихна и протегна ръка.

— Фидлър. Разбира се.

Стиснаха си ръцете. Ръката на Геслер беше корава като камък.

— По-надолу по улицата има една странноприемница — каза Геслер. — Трябва да си разкажем това-онова: и ти гарантирам, че моята история ще бие твоята.

— Ех, Геслер — въздъхна Стрингс. — Мисля, че те чака голяма изненада.

6.

Пътят до родния дом беше свършил — макар и само за да се върне за сетен път на мястото, където бе започнало всичко, при рухнали възпоминания, сред навени от морето пясъци, при шепата изоставени колиби, разнебитени от безчетни бури и превърнали се в сгърчени дървени скелети. Мрежи стояха заровени под лъсналите наноси ослепителна белота, под суровата слънчева светлина. И пътеката, повела ги встрани от пътя, вече обрасла с огънати от вятър бурени… ни едно място от миналото не оставаше непроменено, а тук, в това малко рибарско селце на брега на Итко Кан, Гуглата беше газил с дълбока и абсолютна решимост, без да остави след себе си ни една жива душа.

Освен единствения мъж, който се беше завърнал. И дъщерята на този мъж, обсебена някога от бог.

А в порутената колиба, която някога бе приютявала двамата — с изплетения от палмови листа покрив, който отдавна се беше оголил — с широката плоскодънна лодка наблизо, от която се показваха само носът и кърмата, останалото бе заровено под пясъка, бащата бе легнал на пода и беше заспал.

Тих плач събуди Крокъс. Сепнат, той се надигна и видя Апсалар, коленичила до баща си. По пода на колибата имаше много следи от боси крака, от бързото претърсване предната вечер, ала Крокъс се вгледа в едни: широки раздалечени стъпки, и в същото време — оставени съвсем леко по мокрия пясък. Безмълвна поява в отминалата нощ — прекосило бе единствената стая и беше застанало до Релок. Където и да беше отишло след това, не бе оставило дири в пясъка.

Младият дару потръпна. Едно нещо беше старецът да издъхне в съня си, а съвсем друго самият Гугла — или някой от слугите му — да се появи в плът, за да прибере душата му.

Скръбта на Апсалар беше тиха, плачът й едва се чуваше над съсъка на вълните и свирещия през процепите на стените вятър. Младата жена беше коленичила с наведена глава, с лице, скрито под дългата черна коса, провиснала като траурен шал. Стискаше дясната ръка на баща си.

Крокъс не се опита да се приближи до нея. Колкото и извратено да изглеждаше, през месеците, докато пътуваха заедно, беше започнал да я познава все по-малко и по-малко. Дълбините на душата й се бяха оказали невъобразими, а онова, което лежеше в сърцевината й, сякаш не беше от този свят, не беше… съвсем човешко.

Богът, който я беше обсебил — Котильон, Въжето, Покровителя на убийците в Дома на Сянка — някога смъртен човек, известен с прозвището Танцьора, бе стоял редом до стария император и както разправяха, бе споделил съдбата на Келанвед от ръцете на Ласийн. Никой от двамата не беше умрял наистина, разбира се. Вместо да умрат, двамата се бяха възнесли. Крокъс си нямаше представа как е възможно да стане такова нещо. Възнесението бе само една от безбройните загадки на света, свят, в който несигурността властваше над всичко и над всеки — било то бог или смъртен, — а нейните правила бяха непроницаеми. Но му се струваше, че да се възнесеш означаваше също да се предадеш. Беше започнал да вярва, че да прегърнеш това, което според намеренията и целите на всички може да се нарече безсмъртие, означава най-напред да се отвърнеш. Съдбата на смъртния човек не беше ли — знаеше, че думата „съдба“ е погрешна, но не можеше да измисли друга — съдбата на смъртния не беше ли в това да прегърнеш самия живот, както би прегърнал любим? Живота, с цялата му крехкост и мигновеност.

И не можеше ли животът да се нарече първата любов на смъртния? Любов, чиято прегръдка след това се отхвърля в жестокото изпитание на асцендентството?

Крокъс се чудеше колко далече е стигнала Апсалар по този път — защото със сигурност бе поела по него, тази красива жена, която се движеше ужасяващо тихо, с ужасното изящество на убиец, изкусителка на смъртта.

Колкото повече отчуждена ставаше тя, толкова повече Крокъс се чувстваше привлечен да пристъпи напред, да стигне до предела. Изкушението да се гмурне в мрака бе смазващо, можеше, както му се струваше понякога, да накара сърцето му да забие неистово, да накара кръвта да кипне в жилите му. Това, което правеше тази мълчалива покана толкова ужасяваща, бе привидното безразличие, с което тя му я поднасяше.

„Все едно че самото привличане е… самоочевидно. Че дори не си заслужава да се признае.“ Дали Апсалар искаше да върви редом до нея по този път към възнесението — стига наистина да беше това? Дали искаше точно Крокъс, или просто… просто някого, който и да е?

Истината бе, че той бе започнал да се бои да поглежда в очите й.

Надигна се от постелята си и бавно излезе навън. Из плитчините се мяркаха рибарски лодки, с бели платна — пореха морето отвъд пенестите вълни. Хрътките някога бяха разкъсали този участък от брега, бяха оставили след себе си само трупове, но хората се бяха върнали — там, макар и не тук. Или ги бяха върнали, насила. Самата земя с лекота попиваше пролятата кръв в своята неутолима жажда, вярна на земния нрав навсякъде.

Крокъс се наведе и гребна шепа бял пясък. Загледа как песъчинките се изсипват между пръстите му. „Самата земя също умира, в края на краищата. И все пак, това са истини, от които можем да избягаме, стига да продължим по този път. Дали страхът от смъртта не е в корена на възнесението?“

Ако беше така, то той самият изобщо нямаше да се справи, защото някъде сред всичко, което се беше случило, всичко, което бе надживял, докато стигне тук, Крокъс беше изгубил този страх.

Седна, опря гръб на дънера на един кедър, изхвърлен от водата — с корени и всичко, — и извади ножовете си да се поупражнява. После се загледа в морето, в кипналите вълни и в триъгълните платна, плъзгащи се по гладката повърхност отвъд пенливата резка. Повтори серията упражнения с дясната ръка. После — с лявата. Без да гледа ножовете.

На трийсетина крачки долу на брега чакаше едномачтовият им бързоход, със свитото пурпурно платно, с изтъркани петна синя, златиста и червена боя по корпуса. Корелски съд, изплатен с дълг на един местен събирач на залози в Кан — защото тъкмо в една уличка в Кан ги беше хвърлил Сенкотрон, а не на пътя над селото, както бе обещал.

Събирачът на залози беше платил дълга на Апсалар и Крокъс в замяна на една нощна работа, брутална и ужасяваща. Едно беше да упражняваш хватки с ножовете, да усъвършенстваш убийствения танц срещу сенките на въображението, но в тази нощ той беше убил двама души. Вярно, бяха убийци, на работа при едного, който се издигаше в обществото с изнуда и терор. Апсалар не прояви и капка състрадание, когато преряза гърлото му, изобщо не й прилоша, когато кръвта плисна и оцапа ръкавиците и ръцете й до лактите.

С тях беше дошъл един местен, за да свидетелства, че възложената нощна работа е изпълнена. След това, докато стоеше на прага и гледаше трите трупа, той вдигна глава и погледна Крокъс в очите. И това, което видя в тях, отцеди кръвта от лицето му.

На заранта Крокъс беше получил ново име. Кътър6.

Отпърво го отхвърли. Местният беше разчел погрешно онова, което се бе затаило в онази нощ зад очите на младия дару. Преградата на потреса, бързо срутила се до самоосъждането. Убийството на убийци все пак си беше убийство, бе като стягането на пранги на всички, свързването им в безкрайна верига, един убиец след друг, процесия, от която нямаше измъкване. Умът му се беше свил от ужас от името, свил се беше от всичко, което значеше то.

Но тази праведност се оказа краткотрайна. Двамата убийци наистина бяха умрели — от ръцете на някой с името Кътър. Не Крокъс, не младият дару, уличният крадец — който беше изчезнал. Изчезнал и навярно никой повече нямаше да го види.

Заблудата съдържаше известна утеха, също толкова куха отвътре като прегръдката на Апсалар нощем, ала все пак — добре дошла.

Кътър щеше да продължи по нейния път.

„Да, императорът е имал Танцьора, нали? Спътник, защото точно спътник е бил нужен. Всъщност нужен е. Сега тя си има Кътър. Коляча, който танцува в оковите си, все едно че са безтегловни нишки. Кътър, който за разлика от бедния Крокъс, си знае мястото, разбира единствената си задача — да пази гърба й, да не й отстъпва в хладнокръвната точност на изкуството на смъртта.“

И точно в това се таеше окончателната истина. Всеки може да се превърне в убиец. Всеки.

Тя излезе от колибата, посърнала, но със сухи очи.

Той прибра ножовете с едно-единствено плавно движение, изправи се и я погледна.

— Да — каза тя. — Сега какво?

От развълнуваната от вятъра степ стърчаха порутени стълбове от зидан камък. Бяха няколко, но само два се издигаха на височина човешки бой. Странната безцветна трева на равнината се беше сбрала на туфи около основите им, заплетена и мазна в сивия прашен въздух.

Калам подкара между тях. Приглушеният тътен от копитата на коня му като че ли отскачаше по пътя му, екът го усилваше и умножаваше, докато не започна да му се струва, че язди в челото на цяла конна армия. Той забави хода на бойния кон, после дръпна юздите до една от полусрутените колони.

Тези мълчаливи стражи бяха като натрапници в самотата, която бе търсил. Наведе се от седлото, за да огледа стълба. Изглеждаше стар, стар като толкова много неща в Лабиринта на Сянка, някак запуснат и изоставен, отказващ какъвто и да е шанс да разгадае човек предназначението му. Не съществуваха никакви руини между тях, никакви основи на стени, ями за мазета или други ъгловати линии по земята. Всеки стълб се издигаше сам, без връзка с другите.

Погледът му се спря на една ръждясала халка, вградена в камъка близо до основата — от нея висеше верига с тежки брънки и изчезваше сред туфите трева. Калам се смъкна от седлото, наведе се, посегна и хвана веригата. Леко дръпване. От тревите се надигна отсечената до лакътя ръка на някакво окаяно същество. Дълги като ками нокти, четири пръста и два палеца.

Останалото от пленника бе затънало под коренищата, полупогребано под кафеникавата песъчлива почва. Светложълтата коса се беше оплела със стръковете трева.

Ръката изведнъж трепна.

Отвратен, Калам пусна веригата и ръката падна на земята. От основата на стълба се чу тънък пронизителен звук. Убиецът се изправи и яхна коня.

Стълбове, колони, пънове, платформи, стълбища, не водещи на никъде, и на всеки десетина един държеше пленник. И като че ли никой от тях не можеше да умре. Не напълно. О, умовете им бяха умрели отдавна — на повечето. Бълнуваха несвързано на своята реч, мълвяха безсмислени заклинания, молеха за опрощение, предлагаха сделки — макар че никой все още — доколкото можеше да разбере Калам — не се признаваше за виновен.

„Сякаш без вина може да има милост.“ Той смуши коня. Не обичаше това селение. Не че всъщност имаше голям избор. Сделката с богове представляваше — за смъртния в нея — упражнение в самозаблуда. Калам предпочиташе да остави на Бързия Бен да си върти игрите с правилата на този лабиринт — чародеят имаше предимството, че предизвикателството го забавляваше — не, беше нещо повече от това. Бързия Бен беше забил толкова много ножове в толкова гърбове — никой от тях не бе фатален, но все пак жилеше, а тъкмо жилването толкова обичаше магьосникът.

Убиецът се зачуди къде ли може да е старият му приятел точно сега. Случила се беше беда — „Нищо ново!“ — и оттогава нищо, само мълчание. И Фидлър. Глупакът му с глупак отново се беше записал във войската, Гуглата да го вземе!

„Добре, те поне вършат нещо. Не и Калам обаче, о, не, не и Калам.“ Хиляда и триста деца, възкресени по нечия приумица. Блеснали очи, следящи всяко негово движение, запомнящи всеки негов жест — на какво можеше да ги научи? На изкуството да сееш смърт? Сякаш децата имаха нужда от помощ в това.

Стигна до един хълм и подкара коня в лек тръс нагоре по склона.

Освен това Майнала като че ли държеше всичко в ръцете си. Роден тиранин беше тя, както публично, така и насаме, в постелките в съборетината, която деляха. И колко странно, той беше открил, че тиранията й не го дразни. По принцип, разбира се. Нещата като че ли потръгваха, когато някой способен и неумолим поемеше отговорността. А той имаше достатъчно опит да изпълнява заповеди, за да не го ядосва властната й позиция. Между нея и демонката апториан се беше установила някаква умерена сдържаност, гмеж от житейски умения… прокрадване, проследяване, правене на засади, устройване на капани както за двукраки, тъй и за четирикраки, езда, катерене по стени, замръзване на място, мятане на нож и безброй други умения с оръжие, самите оръжия бяха дарени от безумните правила на лабиринта — половината от тях бяха проклети или обладани, или сътворени за съвсем нечовешки ръце. Децата поглъщаха това учение с плашеща ревност и блясъкът на гордост в очите на Майнала оставяше убиеца… смразен.

Армия, сформирана по мярката на Сенкотрон. Стряскаща перспектива, казано най-меко.

Стигна до билото. И рязко дръпна юздите.

На отсрещния хълм се издигаше огромна каменна порта, а в нея имаше стена от сива мъгла. Отсам портата тревата гъмжеше от безброй от нищо нехвърлени сенки, сякаш извираха с тътрене от портала, за да се пръснат като изгубени духове.

— Внимавай — промълви глас до Калам.

Той се обърна и видя висока, загърната в наметало фигура, застанала на няколко крачки встрани, а до нея — две Хрътки. Котильон и двете му любимки, Руд и Блайнд. Зверовете седяха на задниците си, забулените им в мъгла очи — зрящи и невиждащи — бяха вперени в портала.

— Защо да внимавам? — попита убиецът.

— О, сенките при портата. Изгубили са господарите си. Но всеки би свършил работа.

— Значи този портал е запечатан?

Закачулената глава се извърна бавно.

— Скъпи ми Калам, да не би това да е бягство от нашето селение? Колко… позорно.

— С нищо не съм намеквал, че…

— Защо тогава собствената ти сянка се протяга напред с такъв копнеж?

Калам погледна сянката си и се намръщи.

— Че откъде да знам? Може пък да смята, че сред тамошната тълпа шансовете й ще са по-добри.

— Шансове?

— За забавления.

— Ах. Нервничим, така ли? Изобщо нямаше да се сетя.

— Лъжец. Майнала ме изгони. Но ти вече го знаеш, затова си дошъл да ме намериш.

— Аз съм Патронът на убийците — рече Котильон. — Не посреднича в брачни спорове.

— Зависи колко са яростни, нали?

— Значи вече сте готови да се избиете един друг?

— Не. Само изтъквах.

— Какво изтъкваше?

— Какво търсиш тук, Котильон?

Богът помълча, после каза:

— Често съм се чудил защо ти, един наемен убиец, не се кланяш на своя покровител.

Веждите на Калам се вдигнаха.

— Че ти откога очакваш това? Гуглата да ни вземе, Котильон, ако си жадувал за фанатични поклонници, изобщо нямаше да потърсиш убийците. По самото ни естество ние сме противоположност на идеята за раболепие — сякаш не го знаеш. — Гласът му заглъхна, той се обърна и изгледа стоящата до него загърната в сянка фигура. — Не забравяй, ти стоя редом до Келанвед чак до самия край. Танцьора като че ли познаваше и лоялността, и верноподаничеството.

— Верноподаничество? — В тона му се долавяше лек присмех.

— Чиста изгода ли? Трудно ми е да не се изсмея, предвид всичко, което преживяхте вие двамата. Стига вече, Котильон, хайде кажи, какво искаш от мен?

— Нещо да съм искал?

— Искаше да ти служа, като слуга на своя бог. В някаква, вероятно непочтена, работа. Нужен съм ти за нещо, само че така и не си се научил как да помолиш.

Руд бавно се надигна, после се протегна, дълго. Грамадната й глава се завъртя и две блеснали очи се спряха върху Калам.

— Хрътките са разтревожени — промърмори Котильон.

— Виждам — сухо отвърна убиецът.

— Чакат ме определени задачи — продължи богът, — които ще погълнат голяма част от времето ми в близко бъдеще. Докато в същото време трябва да се извършат някои… други дейности. Едно е да си намериш верен поданик, а съвсем друго — да намериш такъв, който да е в позиция, удобна за… практическо приложение…

Калам се изсмя.

— Тръгнал си да ловиш верни слуги и си разбрал, че ятото рибоци — верни слуги е доста оредяло.

— Можем цял ден да спорим по интерпретацията — изхъмка Котильон.

В гласа на бога се долавяше ирония, което допадна на Калам. Колкото и да беше нащрек, признаваше, че всъщност харесва Котильон. Чичо Котильон, както го наричаше детето Панек. Разбира се, от двамата — Патрона на убийците и Сенкотрон — само първият като че ли притежаваше някаква нищожна склонност към самоанализ — което всъщност го правеше способен да понася унижение. Макар тази вероятност да изглеждаше съвсем далечна.

— Съгласен съм — отвърна Калам. — Добре, Майнала не изпитва особен интерес да вижда красивото ми лице за известно време. С което съм свободен, повече или по-малко…

— И без покрив над главата.

— Тъй де, без покрив над главата. За щастие, в твоето селение като че ли никога не вали.

— Ах. Моето селение — промърмори Котильон.

Калам хвърли поглед към Руд. Звярът не отместваше очи от него. Убиецът започваше да се изнервя от това неотклонно внимание.

— Да не би вашите претенции — твоите и на Сенкотрон — да се оспорват?

— Трудно е да се отговори — отвърна Котильон. — Имаше… потръпвания. Раздвижване…

— Както каза, Хрътките са обезпокоени.

— Така е.

— Искате да научите повече за потенциалния си враг.

— Искаме.

Калам погледна към портата и вихрещите се пред нея сенки.

— Откъде бихте искали да започна?

— Подозирам, че съвпада със собствените ти желания.

Убиецът изгледа закачуления бог и бавно кимна.

В привечерния полумрак морската шир се укроти, чайки закръжиха над плитчините, за да накацат по брега. Кътър беше напалил огън от сухи плавеи по-скоро заради нуждата да направи нещо, отколкото в търсене на топлина, защото крайбрежието на Кан бе субтропично, бризът въздишаше откъм морето тежък и душен. Младият дару беше донесъл вода от близкия извор и сега вареше чай. Първите нощни звезди примигаха събудени в небето.

Въпросът на Апсалар отпреди малко си беше останал без отговор. Кътър все още не беше готов да се върне в Даруджистан и не изпитваше успокоението, което бе очаквал да последва, след като си изпълнят задачата. Релок и Апсалар най-сетне се бяха завърнали в своя дом, не само за да го заварят обладан от диханието на смъртта — дихание, чийто мирис се беше просмукал в душата на стареца и с него призраците на този самотен бряг бяха станали с един повече. За двамата тук вече нямаше нищо.

Кътър добре разбираше, че собственият му опит в империята Малазан е изкривен и непълен. Една-единствена злокобна нощ в град Малаз, последвана от три напрегнати дни в Кан, приключили с още убийства. За него, разбира се, империята бе нещо чуждо и можеше да се очаква известен разрив между това, което представляваше тя, и това, с което той бе свикнал в Даруджистан. Но ако не друго, то поне това, което бе доловил в ежедневния живот в градовете, намекваше за по-силно чувство за законност, за ред и спокойствие. При все това тъкмо по-дребните подробности най-много пареха сетивата му и усилваха факта, че е чужденец.

Усещането за уязвимост беше само негова слабост, неприсъща за Апсалар. Тя сякаш бе обладана от абсолютно спокойствие, от лекота, където и да се озовеше — самоувереността на бога, който някога я беше обсебил, бе оставила в душата й траен отпечатък. „Не просто самоувереност.“ Той отново си припомни нощта, в която беше убила онзи човек в Кан. „Смъртоносни умения и ледената точност, необходима, за да се приложат.“ И, припомни си той и потръпна, много от спомените на самия бог бяха останали у нея, чак до времето, когато този бог е бил смъртен човек, бил е Танцьора. Сред тях — и нощта на убийствата, когато бъдещата императрица беше нанесла удара си върху императора… и Танцьора.

Това поне му го беше разкрила. Разкритие, лишено от каквото и да било чувство, поднесено толкова небрежно, все едно си говореха за времето. Спомени за хапещи ножове, за прашна кръв, търкаляща се като топчици по някакъв под…

Той свали котлето от въглените и хвърли в кипналата вода шепа билки.

Тя бе отишла да се поразходи, на запад по бялата пясъчна ивица. На свечеряване я беше изгубил от погледа си и беше започнал да се чуди дали изобщо ще се върне.

Кътър бавно се надигна, после се обърна рязко към сушата, усетил, че нещо се движи в тъмното отвъд светлината на огъня.

— Апсалар?

Отговор не последва. Глух тътен под стъпалата му, като от преминаването на нещо огромно… огромно и четирикрако.

Видя на десетина крачки от себе си две светещи очи, на височина колкото неговите, раздалечени, златисти и бездънни. Главата и тялото под нея бяха като тъмни петна на фона на вечерния мрак; намекваха за маса, от която се смрази.

— А, младежът дару — чу се глас от сенките вляво. — Блайнд все пак те намери, добре. Е, къде е спътничката ти?

Кътър бавно прибра ножовете.

— Тази проклета Хрътка ме стресна. И като е сляпа, защо гледа право в мен?

— Ами, името й е леко подвеждащо. Вижда тя, но не както виждаме ние. — В светлината на огъня пристъпи закачулена фигура. — Познаваш ли ме?

— Котильон — отвърна Кътър. — Сенкотрон е много по-нисък.

— Не чак толкова. Макар че в преструвките си може би преувеличава някои черти.

— Какво искаш?

— Бих искал да поговоря с Апсалар, разбира се. Наоколо мирише на смърт… скорошна де…

— Релок. Баща й. В съня си.

— Жалко. — Закачулената глава на бога се завъртя, все едно че той оглеждаше околността. После отново се извърна към Кътър. — Твой патрон ли съм вече?

Искаше му се да отговори „не“. Искаше да отстъпи, да избяга от този въпрос и от всичко, което щеше да означава отговорът. Искаше му се да развихри всичкия си възможен, убийствен сарказъм срещу този намек.

— Мисля, че можеш да бъдеш, Котильон.

— Това ме радва, Крокъс.

— Вече съм Кътър.

— Не толкова хитро, но съвсем на място, предполагам. Все пак в старото ти име се криеше опасен чар. Сигурен ли си, че няма да премислиш?

Кътър сви рамене.

— Крокъс нямаше… бог-покровител.

— Разбира се. И един ден в Даруджистан ще пристигне мъж. С малазанско име. И никой няма да го познава, освен може би по реноме. И ще чуе разкази за младия Крокъс, за онзи младеж, толкова помогнал за спасяването на града в деня на Празника, преди толкова много години. Невинния, неопетнен Крокъс. Така да бъде… Кътър. Виждам, че си имате лодка.

Смяната на темата леко го стъписа, но след малко той кимна.

— Имаме си.

— С достатъчно провизии?

— Общо взето. Не за дълго пътуване обаче.

— Разбира се. За какво ли са ви. Може ли да видя ножовете ти?

Кътър ги извади и ги подаде на бога, с дръжките напред.

— Прилични оръжия — промърмори Котильон. — Добре балансирани. Пропити са с ехото на умението ти, с вкуса на кръв. Искаш ли да ти ги благословя, Кътър?

— Стига да е без магия — отвърна младият дару.

— Не искаш в тях да се вложи чародейство?

— Не ща.

— Аха. Искаш да тръгнеш по пътя на Ралик Ном.

Кътър присви очи. „О да, би трябвало да го помни. Когато го видя през очите на Сори, може би в хана на Феникса. А може би Ралик го е признал за свой патрон… Макар че ми е трудно да го повярвам.“

— Мисля, че ще ми е трудно да следвам този път, Котильон. Способностите на Ралик са… бяха…

— Забележителни, да. Всъщност не мисля, че трябва да използваш минало време, когато говориш за Ралик Ном, или за Воркан, впрочем. Не, нямам новини… само подозрение. — Върна му ножовете. — Подценяваш собствените си умения, Кътър, но може би е за добро.

— Не знам къде отиде Апсалар — каза Кътър. — Не знам дали ще се върне.

— Както се оказа, присъствието й не е толкова съществено, колкото се очакваше. Имам задача за теб, Кътър. Склонен ли си да направиш услуга на своя патрон?

— Не се ли очаква?

Котильон помълча за миг, после тихо се засмя.

— Не, няма да се възползвам от твоята… неопитност, макар да признавам, че съм изкусен донякъде. Дали да не започнем нещата на здрава основа? Взаимност, Кътър. Отношение на взаимен обмен, нали?

— Де да беше предложил същото на Апсалар. — И веднага си затвори устата.

Но Котильон само въздъхна.

— Де да бях. Приеми този нов такт като следствие от тежки уроци.

— Каза „взаимност“. Какво ще получа аз в замяна на предложената услуга?

— Ами, след като няма да приемеш благословията ми, нито влагането на каквото и да е в оръжията ти, признавам, че съм леко объркан. Някакви предложения?

— Бих искал да ми се отговори на няколко въпроса.

— Нима?

— Да. Например, защо двамата със Сенкотрон кроихте план да унищожите Ласийн и империята? Само от желание за мъст ли е?

Богът като че ли трепна под наметалото си и Кътър усети как се втвърдиха невидимите му под качулката очи.

— Ех, ех. Принуждаваш ме да премисля предложението си — провлече Котильон.

— Искам да знам — не отстъпи младият дару. — За да разбера какво направихте на Апсалар.

— Настояваш твоят патрон да оправдае действията си?

— Не беше настояване. Само въпрос.

Котильон помълча дълго.

Огънят бавно загасваше, жаравата пулсираше под лекия бриз. Кътър усети присъствието на още една Хрътка в тъмното. Крачеше неспокойно.

— Необходимост — заговори тихо богът. — Игри се играят тук, и това, което може да изглежда необмислено, като нищо може да се окаже нещо повече от отвличащ ход. Или навярно бе заради самия град, Даруджистан, който би могъл да служи по-добре на целите ни, ако останеше свободен, независим. Зад всеки ход, зад всеки гамбит се крият пластове от значения. Няма да се обяснявам повече по този въпрос, Кътър.

— А… съжалявате ли за това, което направихте?

— Ти наистина си безстрашен, а? Съжаление? Да. Съжаленията са много, много. Един ден може би сам ще разбереш, че съжаленията сами по себе си не са нищо. Ценността им е в начина, по който им отвръщаш.

Кътър бавно се обърна и се загледа към тъмното море.

— Хвърлих монетата на Опонн в езерото.

— А съжаляваш ли за това?

— Не съм сигурен. Тяхното… внимание не ми харесваше.

— Не съм изненадан — промърмори Котильон.

— Имам още една молба — промълви Кътър и отново се обърна към бога. — Тази задача, която ще ми възложиш… Ако се окажа… затруднен в нея, мога ли да призова Блайнд?

— Хрътката? — Изненадата в гласа на Котильон бе неприкрита.

— Да — отвърна Кътър и очите му се спряха на огромния звяр. — Нейното внимание… ми вдъхва увереност.

— Това те прави още по-рядък, отколкото можеш да си представиш, смъртни. Добре. Ако се окаже неизбежно, повикай я и тя ще дойде.

Кътър кимна, после попита:

— Е, какво искаш да направя за теб?

Когато Апсалар се върна, слънцето вече беше високо. След няколко часа сън Кътър бе станал и бе погребал Релок над линията на прилива. Тъкмо оглеждаше корпуса на лодката, когато сянката й се появи до него.

— Имал си гости — каза тя.

Той я погледна примижал, взря се за миг в тъмните й, бездънни очи.

— Да.

— А имаш ли вече отговор на моя въпрос?

Кътър се намръщи, после въздъхна и кимна.

— Имам. Трябва да проучим един остров.

— Остров? Далече ли е?

— Средно. Но с всеки миг се отдалечава.

— Аха. Разбира се.

„Разбира се?“

Чайките огласяха утринния въздух с писъците си — поемаха към морето. Отвъд плитчините бели гребени гонеха вятъра.

Кътър опря рамо в носа и избута лодката във водата, после се качи. Апсалар го последва и отиде при кърмата.

Сега какво?

Един бог му беше отговорил.

Цели пет месеца нямаше залез в селението на Тайст Едур, наречено Новородения. Небето беше сиво, светлината — странно оцветена и размита. Имало беше потоп, сетне — дъждове, и беше унищожен цял свят.

Ала дори сред отломките съществуваше живот.

Множество морски вълци с широки крайници бяха изпълзели върху покритата с тиня стена — бяха дълги по два човешки боя от плоската глава до провисналата опашка. И бяха охранени — сребристобелите им кореми се издуваха над хълбоците. Кожата им беше изсъхнала и по тъмните им гърбове се виждаше тънка плетеница от цепнатини. Блясъкът на малките им черни очи бе замъглен.

И тези същества като че ли не забелязваха самотния Т’лан Имасс, застанал над тях.

Ехото на любопитството все още се беше вкопчило в опустошената душа на Онрак. Той приклекна до най-близкия морски вълк и ставите му изскърцаха под възлестите въжета на сухожилията. Не мислеше, че съществата са мъртви. Само допреди малко тези риби не притежаваха истински крайници. Подозираше, че е свидетел на метаморфоза.

Бавно се изправи. Магията, удържала стената срещу неизмеримата тежест на новото море, все още удържаше в този участък. По други места се беше огънала, оформяйки широки разломи и кипящи порои кална вода, нахлуваща от другата страна. По равната земя вече пълзеше плитко море и Онрак подозираше, че може да дойде време, когато останките от тази стена ще се превърнат в единствените острови на този свят.

Внезапно изригналото море ги беше заварило неподготвени, разпръснало ги беше сред тътнещия си ураган. Т’лан Имасс знаеше, че и други родственици са оцелели, че някои от тях са намерили убежище на същата тази стена или върху понесени от теченията наноси — достатъчно, за да възвърнат формата си, да се свържат отново помежду си, за да може ловът да продължи.

Ала Куралд Емурлан не бе податлив за Т’лан Имасс. Без Гадател на кости Онрак не можеше да разпростре телланската си мощ, не можеше да достигне до своите ближни, не можеше да ги извести, че е оцелял. За повечето от неговата раса само това бе достатъчно, за да… се предадат. Кипналите води, от които току-що бе изпълзял, предлагаха истинско забвение. Разпадът бе единственият възможен изход от този вечен ритуал, а дори сред Логрос — Пазителите на самия Първи трон — Онрак знаеше, че има негови събратя, избрали този път. Или по-лошо…

Размисълът на воина дали да не избере край на съществуванието си не продължи повече от миг. Всъщност безсмъртието го терзаеше много по-малко от повечето Т’лан Имасс.

В края на краищата все пак винаги имаше още какво да се види.

Той долови движение под кожата на най-близкото същество — лекото потръпване на възвръщаща се будност. Онрак изпъна напред тежкия си извит обсидианов меч. Обикновено се налагаше да убива повечето същества, излезли на пътя му. Понякога беше за самозащита, но обикновено се дължеше на мигновено и навярно взаимно отвращение и омраза. Отдавна беше престанал да се пита защо трябва да е така.

От широките му рамене висеше прогнилата кожа на енкар’ал, изсъхнала и безцветна. Сравнително отскорошна придобивка, на не повече от хиляда години. Още един пример за същество, намразило го от пръв поглед. Макар че навярно черният назъбен меч, замахнал към главата му, бе опетнил реакцията му.

Онрак прецени, че ще мине известно време, преди звярът да изпълзи от кожата си. Сниши оръжието си и го прекрачи. Сама по себе си необичайната, обхванала цял континент стена на Новородения бе повод за любопитство. След миг воинът реши да тръгне по нея. Поне докато поредният разлом не прегради пътя му.

Тръгна. Увитите му в кожи стъпала заскърцаха, щом ги повлече напред, острието на меча, увиснал в лявата му ръка, задраска безсмислена резка по изсъхналата глина. По опърпаната му кожена ризница бяха полепнали бучки кал. Лепкава, мътна вода се беше просмукала в многобройните разрези и дупки по тялото му и сега се отцеждаше на тънки струи с всяка негова тежка стъпка. Някога носеше шлем, впечатляващ трофей от младините му, ала беше разбит в последната битка срещу семейството Джагът в Джаг Одан. Един-единствен страничен удар беше отпрал една пета от черепа му, с темето и скулата от дясната страна. Женските на Джагът притежаваха коварна сила и възхитителна ярост, особено когато ги притиснеха.

Цветът на небето над главата му беше болезнен, но той вече бе свикнал. Тази част от отдавна разломения лабиринт на Тайст Едур беше най-голямата, на която изобщо се беше натъквал, по-голяма дори от онази, която обкръжаваше Треморлор, Оданския дом на Азати. И беше преживяла период на стабилност, достатъчна, за да възникнат в нея цивилизации, вещи в магията да започнат да разкриват силите на Куралд Емурлан, макар тези обитатели да не бяха Тайст Едур.

Съвсем вяло Онрак си помисли дали ренегатите Т’лан Имасс, които той самият и неговите събратя преследваха, по някакъв начин не са отворили раната, довела до наводняването на този свят. Изглеждаше правдоподобно, предвид явната ефикасност, с която потопът бе заличил следите им. Или това, или Тайст Едур се бяха върнали, за да си вземат онова, което някога бе тяхно.

И той наистина можеше да помирише сивокожите Едур — минали бяха оттук, и то наскоро, пристигнали от друг лабиринт. Думата „мирис“, разбира се, бе придобила нов смисъл за Т’лан Имасс по дирята на техния ритуал. Тленните им сетива в по-голямата си част бяха повехнали заедно с плътта. През засенчените кълба на очите им например светът изглеждаше като сложен колаж от приглушени цветове, зной и студ, и често се измерваше от безпогрешния усет за движение. Изречени слова се вихреха в плътните като живак облаци на дъха — стига изреклият ги да беше жив. Ако не, то самият им звук се долавяше, прокрадваше се с трепет във въздуха. Онрак усещаше звуците по-скоро като ги съзираше, отколкото със слуха си.

И точно така усети близостта на топлокръвното тяло, лежащо пред него. Тук стената бавно поддаваше. Водата бликаше на потоци през пукнатините между издадените камъни. Много скоро стената щеше да поддаде.

Тялото не помръдваше.

Още петдесет крачки и Онрак стигна до него.

Вонята на Куралд Емурлан беше смазваща, смътно видима като локва около падналата фигура, повърхността й се вълнуваше като под непрестанен ситен дъжд. Дълбока рана беше раздрала широкото чело под плешивото теме и от нея бликаше магия. Метален език беше държал прикован езика на мъжа, но се беше откъртил, откъснати бяха и връзките около главата му.

Две стоманеносиви очи, немигащи, се взряха в Т’лан Имасс.

Онрак изгледа още миг окования Тайст Едур, прекрачи го и продължи по пътя си.

Догони го сух хриплив глас:

— Почакай.

Немрящият воин спря и погледна през рамо.

— Виж… искам да се спазаря. За свободата ми.

— Не ме интересуват сделки — отвърна Онрак на речта на Едур.

— Нищо ли не искаш, воине?

— Нищо, което можеш да ми дадеш.

— Значи ме предизвикваш, така ли?

Онрак килна глава и жилите му изскърцаха.

— Тази част от стената скоро ще рухне. Не искам да съм тук, когато стане.

— Мислиш ли, че аз го искам?

— Да преценявам чувствата ти по този въпрос би било безсмислено от моя страна, Едур. Нямам интерес да си представям себе си на мястото ти. А и защо да го правя? Ти скоро ще се удавиш.

— Счупи веригите ми и можем да продължим този спор на по-безопасно място.

— Качеството на един такъв спор едва ли си заслужава усилието — отвърна Онрак.

— Бих могъл да го подобря. Стига да ми се даде време.

— Не ми се струва вероятно. — Онрак му обърна гръб.

— Почакай! Мога да ти кажа за враговете ти!

Много бавно Т’лан Имасс отново погледна назад през рамо.

— Моите врагове? Не помня да съм казвал, че имам врагове, Едур.

— О, имаш, и още как. Аз поне би трябвало да знам. Аз бях някога един от тях и всъщност точно затова ме намираш тук, защото не съм вече твой враг.

— Значи вече си предател на собствения си род — подхвърли Онрак. — Не вярвам на предатели.

— За моя род не съм предател, Т’лан Имасс. Този епитет е за онзи, който ме окова тук. Все едно, на въпроса за верността не може да се отговори с преговори.

— Точно ти ли трябваше да го признаеш, Едур?

Окованият отвърна с гримаса.

— Защо не? Не бих те измамил.

Това вече наистина събуди любопитството на Онрак.

— И защо не би ме измамил?

— По същата причина, поради която бях Остриган — отвърна Едур. — Винаги ме е измъчвала потребността да бъда искрен.

— Ужасно проклятие — каза Т’лан Имасс.

— Да.

Онрак вдигна меча си.

— Щом е така, признавам, че и аз имам своето проклятие. Любопитството.

— Плача за теб.

— Не виждам сълзи.

— В сърцето си, Т’лан Имасс.

Един-единствен удар и веригите се строшиха. Онрак стисна единия глезен на Едур и го повлече по стената.

— Щях да възроптая срещу това унижение — изпъшка Тайст Едур. — Ако имах сили за това.

Онрак не отговори. Теглеше го с едната си ръка, влачеше меча си с другата, напъваше напред и най-сетне излязоха извън участъка с поддалата стена.

— Можеш ли вече да ме пуснеш? — изохка Тайст Едур.

— Можеш ли да вървиш?

— Не, но…

— Тогава ще продължим така.

— Къде си тръгнал, че не можеш да си позволиш да ме изчакаш, докато си върна силите?

— По тази стена — отвърна Т’лан Имасс.

Възцари се тишина. Само костите на Онрак проскърцваха тихо, увитите му в кожа стъпала стържеха, зад гърба му по окаляните камъни думтеше тътрузещото се, тежко тяло на Тайст Едур. Вляво морето беше затлачено с плавеи докъдето стигаше поглед, вдясно се ширеше блатясала земя. Минаха покрай още десетина морски вълци, не толкова едри, но всички с напълно израснали крайници, като предишните. Стената се изпъваше права и непрекъсната чак до хоризонта.

Тайст Едур най-сетне проговори — с глас, изпълнен с болка:

— Още малко така… Т’лан Имасс… и ще влачиш труп.

Онрак премисли за миг, спря и пусна глезена му. Обърна се бавно.

Тайст Едур изпъшка и се извъртя на хълбок.

— Едва ли имаш храна. Или прясна вода.

Онрак вдигна очи към купищата влечуги, изпълзели по стената.

— Май мога да намеря. От първото де.

— Можеш ли да отвориш портал, Т’лан Имасс? Да ни измъкнеш от този свят?

— Не.

Тайст Едур отпусна глава върху глината и затвори очи.

— Тогава все едно съм си умрял. Все пак благодаря ти, че ми строши веригите. Няма смисъл да оставаш тука, макар че бих искал да знам името на воина, проявил милост към мен.

— Онрак. Без клан. От Логрос.

— Аз съм Трул Сенгар. Също без клан.

Онрак го изгледа мълчаливо. Сетне го прекрачи и пое обратно по дирите си. Спря между морските вълци. Посече веднъж и откъсна главата на най-близкия.

Убийството събуди яростта на другите. Запращя разцепена кожа, туловищата заизлизаха от гладки здрави тела, широки глави с остри като игли зъби се завъртяха към немрящия воин, с блеснали от гняв малки очи. Засъскаха от всички страни. Зверовете стъпваха на къси мускулести крака с трипръсти, ноктести стъпала. Опашките им бяха къси, с вертикални перки в края на гръбнаците.

Нападнаха го като глутница вълци.

Обсидиановият меч засвистя. Плиснаха струи кръв, разхвърчаха се глави и крайници.

Едно от съществата се хвърли във въздуха, огромната паст се стегна около черепа на Онрак. Щом тежестта на туловището го затисна, Т’лан Имасс усети как прешлените на врата му изпукаха. Падна на гръб и се остави звярът да го повлече.

И се разпадна на прах.

И се вдигна на няколко крачки встрани и продължи клането, като газеше между съскащите оцелели. След няколко мига всички бяха мъртви.

Онрак хвана един от труповете за задния крак и го повлече към Трул Сенгар.

Тайст Едур се беше подпрял на лакът, без да откъсва очи от Т’лан Имасс.

— За миг си помислих, че сънувам най-странния сън — рече той. — Видях те с огромна пърхаща шапка на главата. После те глътна целия.

Онрак издърпа трупа до Трул Сенгар.

— Не си сънувал. Ето. Яж.

— Не можем ли да го опечем?

Т’лан Имасс закрачи по стената, към ръба откъм морето. Сред наносите имаше останки от безброй дървета, от които стърчаха оголени клони. Смъкна се и стъпи на гъстата плетеница, усети как се разклати нестабилно под него. Само няколко мига му трябваха, за да откърши цял наръч сухи клони и да ги хвърли горе. После се изкатери обратно.

Усещаше очите на Тайст Едур, докато палеше огъня.

— Срещите ни с вашата раса — заговори след малко Трул — бяха редки и малобройни. И то едва след вашия… ритуал. Преди това народът ви е бягал от нас само като ни види. Освен ония, дето кръстосваха океаните с Теломен Тоблакай. Виж, те се биеха с нас. Векове наред, докато не ги прогонихме от моретата.

— В моя свят имаше Тайст Едур — рече Онрак и извади кремъка да избие искра. — Малко след идването на Тайст Андий. Многобройни бяха, оставяха дири в снега, по пясъците, в дълбокия лес.

— Вече сме много по-малко — въздъхна Трул Сенгар. — Дойдохме тук — на това място — от Майката Тъма, чиито деца ни прогониха. Не мислехме, че ще ни преследват, ала го сториха. И щом този лабиринт се разби, избягахме пак — в твоя свят, Онрак. Където избуяхме…

— Докато враговете не ви намериха отново.

— Да. Първите от тях бяха… фанатични в омразата си. Големи войни бяха… незасвидетелствани от никого, защото се водеха в мрака, по места, затулени в сянка. Накрая избихме до крак първите Андии, ала и ние бяхме сломени. Та затова се оттеглихме по далечни и самотни места, в твърдините си. После дойдоха още Андии, само че те вече не бяха толкова… заинтересовани. А ние пък се бяхме вглъбили в себе си, престанал бе да ни терзае гладът за експанзия…

— Ако го бяхте утолили този глад — заговори Онрак, щом първите струйки дим се вдигнаха от парчетата кора и клонки, — щяхме да видим във вас нова кауза, Едур.

Трул замълча, погледът му помръкна.

— Забравили го бяхме всичко това — отрони той най-сетне и отново отпусна глава върху глината. — Всичко, което ти разказах току-що. Доскоро моят народ — последният бастион на Тайст Едур, изглежда — не знаеше почти нищо за миналото си. За дългата ни и скръбна история. А това, което знаехме, всъщност се оказа лъжа. — И добави тихо: — Де да си бяхме останали невежи.

Онрак бавно се обърна и го изгледа.

— Народът ви май вече не е толкова вглъбен в себе си.

— Споменах, че съм готов да кажа за враговете ти, Т’лан Имасс.

— Вече го каза.

— Онрак, сред Тайст Едур има от твоята раса. В съюз с новата ни цел.

— И каква е тази цел, Трул Сенгар?

Мъжът извърна глава, притвори очи.

— Ужасна, Онрак. Ужасна цел.

Т’лан Имасс се обърна към мъртвото тяло на звяра, който беше убил, извади обсидианов нож и започна да реже месо.

— Сега ще ти разкажа историята си, както ти обещах. За да разбереш пред какво си изправен.

— Не, Трул Сенгар. Нищо повече не ми разказвай.

— Но защо?

„Защото истината ти ще ме обремени. Ще ме принуди отново да намеря ближните си. Истината отново ще ме окове към този свят — към моя свят. А не съм готов за това.“

— Уморих се от гласа ти, Едур — отвърна той.

Цвърчащата плът на звяра замириса, като месо от тюлен.

Малко след това, докато Трул Сенгар се хранеше, Онрак пристъпи до ръба на стената срещу блатата. Нахлулата вода беше намерила стари котловини в околността и сега от тях се надигаха газове и се стелеха на светли петна над гладката повърхност. Гъстата мъгла скриваше хоризонта, но на Т’лан Имасс му се стори, че сетивата му долавят някъде зад нея възвишения, верига ниски изгърбени хълмове.

— Изсветлява — проговори Трул Сенгар, излегнат до тлеещото огнище. — Небето взе да просветва. Тук… и там.

Онрак вдигна глава. Доскоро небето беше безкрайна оловна пелена, помръкваща от време на време, за да изсипе пороен дъжд, макар това да ставаше все по-рядко. Над целия хоризонт беше надвиснало издуто кълбо жълтеникава светлина и стената пред него сякаш се врязваше в самата му сърцевина. А точно над кълбото беше надвиснал по-малък кръг от мъглив пламък, обрамчен в синьо.

— Слънцата се връщат — промълви Тайст Едур. — Тук, в Новородения, старите близначни сърца на Куралд Емурлан още са живи. Нямаше как да го разберем, защото преоткрихме този лабиринт едва след пробива. Водите на потопа са предизвикали хаос в климата. И са унищожили съществувалата тук цивилизация.

Онрак го изгледа и попита:

— Тайст Едур ли са били?

Мъжът поклати глава.

— Не. По-скоро приличаха на ваши потомци, Онрак. Макар че труповете, които виждахме покрай стената, бяха изгнили. — Лицето на Трул се сгърчи. — Като скакалци са, тези ваши човеци.

— Не са мои — отвърна Онрак.

— Значи блудкавият им успех не те изпълва с гордост?

Т’лан Имасс килна глава.

— Склонни са да грешат, Трул Сенгар. Логрос сме ги избивали с хиляди, когато нуждата да се възстанови редът го е налагало. Те се унищожават взаимно с още по-голяма честота, защото успехът поражда презрение към същите качества, които са го донесли.

— Май много си разсъждавал над това.

Онрак сви рамене и костите му изтракаха.

— Яростта ми към човечеството може би е по-наточена от тази на събратята ми.

Тайст Едур се опитваше да се надигне, с бавни, предпазливи движения.

— Новородения трябваше да се… прочисти — промълви той с горчивина. — Или поне така се прецени.

— Методите ви са по-крайни от това, което биха избрали Логрос — рече Онрак.

Най-сетне Трул Сенгар се изправи и изгледа Т’лан Имасс с кисела усмивка.

— Понякога започнатото се оказва твърде силно, за да го удържиш, приятелю.

— В това е проклятието на успеха.

Трул сякаш трепна от думите му. Извърна очи.

— Трябва на всяка цена да намеря прясна, чиста вода.

— Колко дълго си лежал окован?

Мъжът сви рамене.

— Дълго, предполагам. Магията, вложена в Стригането, трябваше да удължи страданието. Мечът ти прекъсна силата й и вече се връщат нуждите на плътта.

Слънцата грееха през облаците, съчетаната им топлина изпълваше въздуха с влага. Сивата пелена се разкъсваше, чезнеше пред очите им. Онрак отново погледна огнените кълба.

— Не е имало нощ тук.

— Не и лете, не. Зиме, разправят, било друго. Но при този потоп подозирам, че е безполезно да се предсказва какво предстои. Лично аз не изпитвам желание да го разбера.

— Трябва да се махнем от тази стена — каза след пауза Т’лан Имасс.

— Мда. Преди да е рухнала напълно. Мисля, че виждам хълмове в далечината.

— Ако имаш сила, хвани се с ръце около мен и ще те смъкна — рече Онрак. — Можем да прегазим котловините. Ако са оцелели местни животни, ще са по-нависоко. Искаш ли да вземем и да опечем още от този звяр?

— Не. Не бих казал, че беше много вкусно.

— Не ме изненадва, Трул Сенгар. Месояден е и дълго се е хранил с леш.

Смъкнаха се от стената. Почвата беше подгизнала. Около тях се надигнаха рояци насекоми и се нахвърлиха с яростен глад върху Тайст Едур. Онрак остави спътника си да наложи скоростта, докато вървяха между изпълнените с вода падини. Въздухът бе толкова влажен, че се просмукваше през дрехите им и стегна телата им като в ножници. Макар долу на равното да нямаше вятър, облаците отгоре плющяха като знамена, тичаха да ги изпреварят и се трупаха нагъсто срещу хълмистата верига, където небето потъмняваше.

— Тръгнали сме точно срещу бурята — измърмори Трул, без да спира да маха с ръце, за да разпъди мухите и комарите.

— Щом се разрази, тази земя ще се наводни — отбеляза Онрак. — Можеш ли да вървиш по-бързо?

— Не.

— Значи ще трябва да те нося.

— Да ме носиш или да ме влачиш?

— Кое предпочиташ?

— Носенето май изглежда по-малко унизително.

Онрак прибра меча си в клупа на кожения ремък на рамото си. Макар да се смяташе за висок за своя вид, Тайст Едур беше по-висок, почти с цял лакът. Т’лан Имасс го накара да седне, със свити колене, после клекна и пъхна едната си ръка под коленете му, другата под мишниците. Изскърцаха сужожилия и воинът се изправи.

— Имаш дупки по целия череп. Или поне по това, което е останало от него — отбеляза Тайст Едур.

Без да отвърне, Онрак затича напред.

Вятърът повя от хълмовете и скоро набра толкова сила, че Т’лан Имасс трябваше да се наведе напред; стъпалата му тупаха по чакълестите ивици между локвите.

Рояците комари се разпръснаха.

В хълмовете отпред се долавяше някаква странна еднаквост. Бяха седем, подредени като че ли в права линия с еднаква височина, макар и всеки посвоему безформен. Буреносните облаци се трупаха далече зад тях, засмукваха гневни вихрушки към небето, над огромния планински хребет.

Вятърът виеше в съсухреното лице на Онрак, дърпаше златистите му кичури, пищеше монотонно през каишките на сбруята. Трул Сенгар се беше присвил, снишил глава, за да я заслони от поривите му.

Засвяткаха мълнии, гърмът стигаше до ушите им дълго след това.

Хълмовете изобщо не бяха хълмове. Бяха изкуствени, огромни и тромави, от гладък черен камък. Високи над двайсет човешки боя. Зверове, подобни на кучета, с масивни черепи и малки уши, с напрегнати глави, обърнати към двамата пътници и далечната стена зад тях; огромните ями на очите им смътно блестяха с цвета на тъмна жарава.

Онрак забави крачка.

Ала не спря.

Падините бяха останали назад, земята бе хлъзгава от навяния от вятъра дъжд, но инак твърда. Т’лан Имасс свърна към най-близкия монумент. Приближиха и спряха под завета на огромната статуя.

Внезапното затишие бе последвано от тишина като в недрата на пещера: вятърът бе странно приглушен и далечен. Онрак смъкна Трул Сенгар на земята.

Удивеният поглед на Тайст Едур се прикова в извисилия се над тях монумент.

— По-натам трябва да има порта — тихо каза Трул.

Онрак спря, бавно се обърна и изгледа спътника си.

— Този лабиринт е твой. Какво долавят сетивата ти от тези… паметници?

— Нищо. Но знам какво трябва да изобразяват… както и ти. Изглежда, обитателите на този свят са ги превърнали в свои богове.

Онрак не отвърна нищо. Отново се обърна към огромната статуя и погледът му се плъзна, нагоре и все по-нагоре. Към блесналите като жарава очи.

— Порта ще има — настоя Трул Сенгар. — Средство да напуснем този свят. Защо се колебаеш, Т’лан Имасс?

— Колебая се пред лицето на нещо, което ти не можеш да съзреш — отвърна Онрак. — Да, седем са. Но две от тях са… живи. — Поколеба се и добави: — И тази е едната.

7.

Светът беше обрамчен в червено. Цветът на стара кръв, на желязо, ръждясващо на бойно поле. Издигаше се като обърната странично река, блъскаща се объркана и колеблива в суровите скали, извисили се назъбени по краищата на Рараку. Най-древните стражи на Свещената пустиня бяха тези избелели варовикови зъбери, ронещи се вече под несекващия напор на Вихъра — разгневената богиня, не понасяща съперници на своята власт. Щеше да погълне в своята ярост и самите скали.

Докато в лоното й се таеше илюзия за спокойствие.

Старецът, когото всички знаеха с името Призрачните ръце, се тътреше бавно нагоре по склона. Кожата му бе добила цвета на тъмен бронз, татуираното му плоско лице беше набръчкано като издрана от вятъра канара. Билото над него беше загърнато с килим жълти цветчета — редкия цъфтеж на нискорастящото пустинно растение, което местните племена наричаха хен’бара. Щом се изсушаха, от цветовете ставаше омайващ главата чай, цяр за скръбта, балсам за болката на смъртната душа. Старецът драпаше почти отчаяно нагоре по склона.

Никой жизнен път не е безкръвен. Лееш кръвта на онези, които преграждат пътя ти. Лееш своята. Крачиш напред, газиш през този набъбващ порой с цялата ярост на жестоката, безмилостна самоизява. Няма изящество в ужасния танц на влачещите течения на този поток и да се преструваш, че не е така, означава да потънеш в заблуда.

Заблуди. Хеборик Леката ръка, някогашният жрец на Финир, се бе отърсил от всички заблуди. Отдавна ги беше удавил една по една със собствените си ръце. Ръцете му — призрачните му ръце — се бяха оказали особено годни за тази задача. Шепнещи за незрими сили, насочвани от загадъчна, неумолима воля. Знаеше, че няма власт над тях, и затова не таеше в себе си заблуди. А и как можеше?

Зад него, в просторната низина, се редяха десетки хиляди шатри на воини, които нямаха този ясен поглед. Армията беше силните ръце, отпуснати сега за отдих, ала скоро тези ръце щяха да вдигнат оръжия, поведени от воля, която бе всичко друго, но не и неумолима, воля, която се давеше в заблуди. Хеборик беше не само различен от всички онези долу — той беше самата им противоположност, уродливо отражение в изкривено огледало.

Хен’бара носеше дара на нощния сън без терзаещи сънища. Утехата на забвението.

Най-сетне Хеборик се добра до билото, задъхан от умора, и се отпусна сред цветята да отдъхне за миг. Призрачните ръце бяха също толкова ловки, колкото ако бяха истински, макар да не можеше да ги вижда — дори като смътното синкаво сияние, което виждаха другите. Всъщност взорът му не достигаше и до много други неща. Вярваше, че е старческо проклятие това — да виждаш как хоризонтът от всички страни все повече се скъсява. И все пак, макар обкръжаващият го цветен килим да не беше нещо повече от мъгла за очите му, силният им аромат изпълваше ноздрите му и оставяше осезаем вкус на езика му.

Жарът на пустинното слънце беше безмилостен. Притежаваше своя власт, превръщаше Свещената пустиня в затвор, строг и несъкрушим. Хеборик беше започнал да презира този зной, започнал беше да кълне земята на Седемте града, да трупа търпелива омраза към нейния народ. А ето, че беше заклещен сред тях. Бариерата на Вихъра беше здрава и непреодолима както за външните, така и за тези, които бяха вътре — по усмотрение на Избраната.

Долови движение — слабичка чернокоса мъглява фигурка. Тя приседна до него и Хеборик се усмихна.

— Мислех, че съм сам.

— И двамата сме сами, Призрачни ръце.

— Никой от двама ни не се нуждае да му напомнят това, Фелисин. — „Фелисин Младата, но това име не мога да изрека на глас. Майката, която те осинови, момиче, си има своите тайни.“ — Какво държиш.

— Ръкописи — отвърна момичето. — От мама. Тя, изглежда, е преоткрила своя глад да пише поезия.

Татуираният бивш жрец изсумтя:

— Мислех, че е любов, а не глад.

— Ти не си поет — отвърна му тя. — Все едно, истинският талант е в това да се пише простичко. Днешните поети се изкушават да се крият зад мътните фрази.

— Жесток критик си, момиче.

— „Зов на Сянката“, така го е нарекла. Или по-точно, продължава една поема, започната от майка й.

— Е, Сянката е мрачно селение. Явно е избрала стил, подхождащ на темата. Навярно подхожда на този на майка й.

— Прекалено удобно, Призрачни ръце. А виж само името, с което се нарича сега армията на Корболо Дом. Догслейърс7. Това е поетично, старче. Име, изпълнено с колебливост зад горделивия си размах. Име, подходящо за самия Корболо Дом, който е непоклатим в своя страх.

Хеборик се пресегна и откъсна едно цветче. За миг го задържа под носа си, после го пусна в кожената торбичка на колана си.

— „Непоклатим в своя страх.“ Поразителен израз, момичето ми. Но не забелязвам никакъв страх у напанеца. Малазанската армия, трупаща се в Ейрън, не е нищо повече от три жалки легиона новобранци. Командвана от жена, лишена от какъвто и да било подходящ опит. Корболо Дом няма причини да се страхува.

Звънливият смях на момичето сякаш проряза ледена пътека във въздуха.

— Няма причини ли, Призрачни ръце? Много причини има всъщност. Да ти ги изброя ли? Леоман. Тоблакай. Бидитал. Л’орик. Маток. И тази, която за него е най-страшна от всички: Ша’ик. Майка ми. Станът е като змийско гнездо, ври от разногласия. Изтървал си последната яростна крамола. Майка ми изгони Малик Рел и Пулик Алардис. Отлъчи ги. Корболо Дом губи още двама съюзници в борбата за власт…

— Никаква борба за власт няма — изръмжа Хеборик, докато пълнеше шепата си с цветчета. — Глупци са тези, които вярват, че е възможна борба за власт. Ша’ик отлъчи онези двамата, защото в жилите им тече измяна. И не я интересува какво мисли Корболо Дом за това.

— Той е убеден в противното, а тази убеденост е по-важна от това кое може да е вярно и кое — не. И как реагира майка ми на последствията от своите присъди? — Фелисин помете със свитъците стръкчетата пред себе си. — С поезия.

— Дарът на знанието — промърмори Хеборик. — Богинята на Вихъра шепне в ухото на Избраната. Тайни се крият в Лабиринта на Сянка, тайни, съдържащи истини, важни за самия Вихър.

— Какво имаш предвид?

Хеборик сви рамене. Торбичката му беше почти пълна.

— Уви, аз също имам своето пророческо знание. — „И каква полза ми носи?“ — Древен лабиринт се е разкъсал и късовете са се пръснали през селенията. Богинята на Вихъра притежава мощ, ала тя не е била нейна, поне в началото. Само поредният къс, зареял се изгубен и страдащ. Чудя се какво ли е била богинята, когато за първи път се е натъкнала на Вихъра? Някое дребно божество на пустинно племе, подозирам. Дух на летния вятър, закрилник на някой извор вероятно. Една от многото, несъмнено. Разбира се, след като късът е станал нейно притежание, е могла бързо да унищожи старите си съперници, да наложи своята пълна и безскрупулна власт над Свещената пустиня.

— Странна теория, Призрачни ръце — провлече Фелисин. — Но тя нищо не казва за Седемте свещени града, за Седемте свещени книги, за пророчеството за Апокалипсиса Дрижна.

— Култовете се подхранват един от друг, момичето ми — изсумтя Хеборик. — Цели митове се съгласуват помежду си, за да подхранват вярата. Седемте града са се породили от номадски племена, ала предхождащото ги наследство е от древна цивилизация, която на свой ред се е облегнала непохватно на основите на още по-стара империя — Първата империя на Т’лан Имасс. Това, което оцелява в паметта или заглъхва и чезне, е само въпрос на случайности и обстоятелства.

— Поетите може и да познават глада — сухо отбеляза тя, — но историците поглъщат. А поглъщането убива езика, превръща го в нещо мъртво.

— Не е престъпление на историците, а на критиците, момиче.

— Защо е това шикалкавене? Скудоумци.

— Нима се оплакваш, че обяснението ми разваля загадките на пантеона? Фелисин, в този свят съществуват неща, много повече достойни за удивление. Остави ги боговете и богините на техните болезнени мании.

Смехът й го порази отново.

— О, колко забавна компания си, старче! Жрец, низвергнат от своя бог. Историк, пращан на каторга заради теориите му. Крадец, комуто не е останало нищо ценно за крадене. Поводи за удивление не ми липсват.

Чу я как се изправи.

— Все едно — продължи тя. — Пратиха ме да те намеря.

— О? Ша’ик търси отново съвет, който несъмнено ще пренебрегне?

— Този път не тя. Леоман.

Хеборик се намръщи. „А където е Леоман, там ще е и Тоблакай. Убиецът, чието единствено качество е да бъде верен на клетвата си никога да не заговаря с мен. Все пак ще усещам погледа му. Очите му на убиец. Ако изобщо в този стан има някой, който трябва да бъде изгонен…“ Бавно се надигна.

— Къде ще го намеря?

— В ямата-храм.

„Разбира се. А ти какво си търсила в компанията на Леоман, момиче?“

— Бих те хванала за ръката — добави Фелисин. — Но намирам допира до ръцете ти за твърде поетичен.

Закрачи до него по нанадолнището, между двете огромни кошари, празни в момента — козите и овцете бяха изкарани на паша, на изток от руините. Минаха през широк пролом в стената на мъртвия град и пресякоха една от главните улици, водеща към гъсто струпани, тромави масивни сгради, от които бяха останали само основите и тук-там по някоя полусрутена стена. Наричаха ги Храмовия кръг.

Паянтови колиби, юрти и кожени шатри оформяха нов град върху руините. Махленските пазарища гъмжаха под широките, изпънати по дължината на улицата чергила и изпълваха горещия въздух с безброй човешки гласове и с ароматните миризми на гозби. Местни племена, следващи своя боен главатар Маток — получил пост, сравним с генерал под командата на Ша’ик — смесени с воините на Убийците на кучета, с пъстри банди от ренегати от градовете, улични главорези и освободени престъпници от многобройните гарнизонни затвори на Малазан. Хората, съпътстващи войниците, бяха също толкова пъстри, чудато, отделено от останалото множество племе, живеещо своя номадски живот сред този импровизиран град, тласкано към движение по повелята на скрити приумици, с несъмнено политическо потекло. В момента някакво скрито пораженчество ги правеше по-отчуждени от обикновено — стари курви, повели със себе си тълпи мършави полуголи деца, ковачи на оръжия и сарачи, копачи на нужници, вдовици и жени, и няколко съпрузи, още по-малко бащи и майки… все нишки, свързващи повечето от тях с воините в армията на Ша’ик, но в най-добрия случай тези нишки бяха изтънели, лесно се късаха и често се заплитаха в мрежа от изневери и прелюбодеяния.

Според Хеборик градът представляваше един микрокосмос на Седемте града. Доказателство за злините, които малазанците се бяха захванали да изцерят като завоеватели, а сетне — и като окупатори. На това място ползите от свободите, които беше видял някога бившият жрец, като че ли бяха още по-малко. „Империята ме осъди като престъпник, но все пак си оставам малазанец. Дете на империята, пробудил се наново следовник на «мира под меча» на стария император. Тъй че, скъпа Тавори, доведи армията до това сърце на бунта и го пронижи до смърт. Няма да плача за загубата.“

Храмовият кръг изглеждаше буквално запустял в сравнение с гъмжащите улици, по които бяха минали току-що. Дом на стари богове, на забравени божества, някога почитани от някой забравен народ, оставил след себе си само руини. Но нещо от древната святост, изглежда, все още се беше съхранило за някои, защото тъкмо тук бяха намерили убежище най-нещастните и самотните.

Неколцина знахари се движеха сред тези изоставени окаяници — стари вдовици, не успели да намерят приют като трета или даже четвърта жена на воин или търговец, бойци, изгубили крайници, прокажени и жертви на други болести, които не можеха да си позволят целебните сили на Висшия Денъл. Преди време сред тези хора имаше и много изоставени деца, но Ша’ик се бе постарала да сложи край на това. Започна с Фелисин и ги осинови всичките — личната й свита, послушниците на култа на Вихъра. По последната груба сметка на Хеборик отпреди седмица наброяваха над три хиляди, на възраст от едва проходили до годините на Фелисин — почти колкото истинската възраст на самата Ша’ик. За всички тях тя беше Майката.

Жестът не беше особено популярен. Сводниците бяха лишени от „агънцата“ си.

В центъра на Храмовия кръг имаше широка осмоъгълна яма, изровена дълбоко в пластовете варовик. Подът й, нивга не докосван от слънцето, беше разчистен от предишните му обитатели — змии, скорпиони и паяци — и сега се обитаваше от Леоман от Флейлс — Вършачите. Леоман, някогашният най-доверен охранител на старата Ша’ик. Но преродената Ша’ик бе поровила дълбоко в душата му и беше разбрала, че е празна, лишена от вяра поради някаква негова вродена слабост да отхвърля всякакви форми на убеденост. Новата Избраница бе решила, че не може да му вярва — не и ако е до нея поне. Беше станал подчинен на Маток, макар че този пост като че ли не предполагаше много задължения. Макар да остана личен охранител на Ша’ик, Тоблакай, великанът с разкъсаната татуировка на лицето, не беше прекратил приятелството си с Леоман и често се задържаше в киселата му компания.

Между двамата воини имаше дълга история и Хеборик беше убеден, че долавя само малка част от нея. Мълвеше се, че някога били оковани в една верига като пленници на малазанците. Хеборик изпитваше съжаление, че малазанците са проявили толкова милост в случая с Тоблакай.

— Сега ще те оставя — каза Фелисин при тухления парапет около ръба на ямата. — Когато пожелая отново да сблъскам мненията си с теб, ще те потърся.

Хеборик кимна и започна да се спуска по стълбата. Въздухът около него ставаше все по-хладен, на пластове, докато потъваше в сумрака. Миризмата на дъранг беше сладникава и тежка — една от наклонностите на Леоман, която накара бившия жрец да се зачуди дали младата Фелисин не следва майчиния си път по-отблизо, отколкото бе подозирал.

Варовиковият под беше застлан с черги. Просторната иначе зала изглеждаше претрупана от изящно резбованите мебели — преносими, каквито използваха заможните търговци. Тук-там покрай стените стояха паравани в дървени рамки, изпънатото платно бе изрисувано със сцени от племенните митологии. Там, където стените бяха голи, рисунки на древни живописци преобразяваха гладкия камък в многопластови гледки — савани, из които скитаха прозрачни зверове. По някаква странна причина тези образи оставаха ясни и резки за очите на Хеборик, нашепваха спомени за движение дори в ръба на полезрението му.

Древни духове блуждаеха в тази яма, затворени за цяла вечност от високите й стръмни стени. Хеборик мразеше това място с всичките му призрачни напластявания на провал, на отдавна изчезнали светове.

Тоблакай седеше на една пейка, втриваше масло в дървения си меч и не си направи труда да погледне, когато Хеборик слезе от стълбата. Леоман лежеше на възглавници до отсрещната стена.

— Призрачни ръце — подвикна за поздрав пустинният воин. — Набрал си хен’бара? Ела насам, тук има мангал и вода…

— Този чай го пазя за преди лягане — отвърна Хеборик и се приближи. — Искал си да говориш с мен, Леоман?

— Винаги, приятелю. Не ни ли нарече Избраната своя свещен триъгълник? Ние тримата, тук, в тази забравена яма? Или навярно съм разместил думите и трябва да разменим местата на „свещен“ и „забравен“? Хайде, седни. Имам билков чай, от онзи, дето те кара да стоиш буден.

Хеборик седна на една възглавница.

— И защо ни е да стоим будни?

Широката усмивка на Леоман му подсказа, че дърангът вече е отмел обичайната му сдържаност.

— Нужно е за този, когото ловят, скъпи ми Призрачни ръце — измърмори воинът. — В края на краищата лъвът вечеря с газелата, увесила муцуната си доземи.

Бившият жрец вдигна вежда.

— И кой е тръгнал след нас, Леоман?

— Ами малазанците, разбира се. Кой друг?

— Виж, щом е така, определено трябва да поговорим — отвърна насмешливо Хеборик. — Колко интересно. Представа си нямах, че малазанците се канят да ни навредят. Сигурна ли ти е информацията?

— Казвах ти аз, тоя старец трябва да бъде убит — изръмжа Тоблакай.

Леоман се изсмя.

— Ех, приятелю, след като вече си единственият от трима ни, когото Избраницата все още слуша… Бих те посъветвал да зарежеш тази тема. Тя го забрани, и толкова. Не че съм склонен да се съглася с теб. Този стар рефрен го забрави.

— Тоблакай ме мрази, защото виждам твърде ясно какво терзае душата му — каза Хеборик. — А предвид клетвата му да не говори с мен, възможностите му за диалог са крайно ограничени.

— Аплодирам съпричастието ти, Призрачни ръце.

— Леоман, ако наистина имаме тема за разговор, дай да я чуя — изсумтя Хеборик. — Иначе ще се върна на светлото.

— Дълго ще е това пътуване — изкиска се воинът. — Е, добре. Бидитал се е върнал към старите си нрави.

— Бидитал, Върховният маг? Какви „стари нрави“?

— Онова, дето правеше с дечица, Хеборик. С момиченца. Неприятните му… страсти. Ша’ик не е всезнаеща, уви. О, знае за старите му наклонности — самата тя ги изпита от първа ръка, в края на краищата, когато беше Старата Ша’ик. Но в този град вече има близо сто хиляди души. По няколко деца изчезват всяка седмица… минава между другото, почти незабелязано. Хората на Маток обаче по природа са бдителни.

Хеборик се намръщи.

— И какво би искал да направя аз по въпроса?

— Не те ли интересува?

— Разбира се, че ме интересува. Но съм без глас, както казваш. Докато Бидитал е един от тримата, врекли се на Ша’ик, един от най-могъщите й Върховни магове.

Леоман се залови с приготвянето на чая.

— Имаме общ дълг за вярност, приятелю. Ние тримата. — Постави котлето с водата върху решетката на мангала, после вдигна глава и очите му се приковаха в Хеборик. — Дете, привлякло окото на Бидитал. Но това внимание е повече от сексуално. Фелисин е избраната наследничка на Ша’ик — всички можем да го разберем това, нали? Бидитал вярва, че тя трябва да бъде изваяна по същия начин като майка й — когато майка й беше Ша’ик Старата. Детето трябва да последва пътя на майка си, в това вярва Бидитал. Както майката беше прекършена отвътре, така и детето трябва да се прекърши отвътре.

Хладен ужас изпълни Хеборик и той погледна навъсено към Тоблакай.

— Трябва да се каже на Ша’ик за това!

— Каза й се — отвърна Леоман. — Но тя се нуждае от Бидитал, ако не за друго, то поне за баланс срещу интригите на Фебрил и Л’орик. Тримата взаимно се мразят и презират естествено. Каза й се, Призрачни ръце, а тя на свой ред възлага на нас тримата да бъдем… бдителни.

— Как в името на Гуглата се очаква от мен да съм бдителен? — сопна се Хеборик. — Проклятие, та аз съм почти сляп! Тоблакай! Кажи на Ша’ик да го хване онзи сбръчкан кучи син и жив да го одере, и да не мисли за Фебрил и Л’орик!

Огромният дивак се озъби към Леоман.

— Чувам съскане на гущер изпод камък, Леоман от Вършачите. Такава дързост свършва бързо под петата на ботуша.

— Ехх — въздъхна Леоман и се обърна към Хеборик. — Уви, не Бидитал е проблемът. Всъщност той може да се окаже спасителят на Ша’ик. Фебрил подготвя измяна, приятелю. Кои са съзаклятниците му? Неизвестно. Не и Л’орик, това е сигурно — Л’орик е много хитър. Но Фебрил се нуждае от съюзници между силните. Дали Корболо Дом е в съюз с тоя кучи син ли? Не знам. Камъст Релой? Неговите двама помощник-магове Хенарас и Файил? Дори да бяха всички, на Фебрил все пак щеше да му е нужен и Бидитал — или за да стои настрана и да не предприема нищо, или да се присъедини.

— Да. Бидитал е верен — изръмжа Тоблакай.

— По свой начин — съгласи се Леоман. — И знае, че Фебрил подготвя измяна, само чака поканата. След което ще каже на Ша’ик.

— И тогава всички заговорници ще умрат — каза Тоблакай.

Хеборик поклати глава.

— А ако тези конспиратори включват цялото командване?

Леоман сви рамене и започна да налива чая.

— Ша’ик си има Вихъра, приятелю. Да предвожда армиите? Има си Маток. И мен. А и Л’орик ще остане, това е сигурно. Седемте да ни вземат дано, и Корболо Дом е възможност.

Хеборик дълго мълча. Не помръдна, когато Леоман го прикани с жест да си вземе чашата. Най-сетне отрони:

— И ето, че лъжата се разкри. Тоблакай нищо не е казвал на Ша’ик. Нито той, нито Маток, нито ти, Леоман. Това е начинът ти да се върнеш във властта. Съкрушаваш „заговор“ и с това премахваш всичките си съперници. А сега ме каниш да съучастнича в лъжата.

— Не всичко е лъжа — отвърна Леоман. — Ша’ик е уведомена, че Бидитал отново е почнал да се гаври с деца…

— Но не и с Фелисин.

— Избраната не трябва да позволи личните й отношения да изложат на риск цялото въстание. Трябва да действа бързо…

— И смяташ, че ме е грижа за това въстание ли, Леоман?

Воинът се усмихна и отново се отпусна на възглавниците.

— Теб за нищо не те е грижа, Хеборик. Дори за себе си. Но не, това не е вярно, нали? Имаме все пак Фелисин. Имаме детето.

Хеборик с мъка се надигна.

— Нямам повече работа тук.

— Върви си по живо, по здраво, приятелю. Знай, че компанията ти винаги е добре дошла тук.

Бившият жрец закрета бавно към стълбата, но щом стигна до нея, спря.

— А се бях оставил да ме подведат, че змиите тук вече са се махнали.

Леоман се изсмя зад гърба му.

— Хладният въздух само ги прави… сънливи. Внимавай по стълбата, Призрачни ръце.

След като старецът си отиде, Тоблакай прибра меча в ножницата и стана.

— Ще отиде право при Ша’ик.

— Нима? — отвърна Леоман и сви рамене. — Не, не мисля. Не при Ша’ик…

От всички храмове на местните култове в Седемте града само посветените на един определен бог имаха архитектурен стил, в който можеше да се долови ехото на древните руини в Храмовия кръг. Прочие, според Хеборик в избора на обиталище от страна на Бидитал нямаше нищо случайно. Ако основите на храма, който Върховният маг обитаваше сега, бяха задържали стените и тавана, сградата щеше да прилича на нисък, странно издължен купол, укрепен с арки, подобни на ребрата на някое огромно морско чудовище или на скелет на дълъг боен кораб. Зеблото, покриващо порутените останки, беше затегнато за малкото оцелели прави крила. Тези крила, както и планът на пода, предлагаха достатъчно доказателство за това как е изглеждал храмът първоначално. А в седемте Свещени града, както и сред по-гъсто населените по-примитивни селища, можеше да се срещне точно определен, все още съществуващ храм, който много наподобяваше по стил тази развалина.

И Хеборик подозираше, че в тези истини се крие загадка. Бидитал не винаги бе имал титлата Върховен маг. На добрийски език той беше известен като Рашан’аис. Архижрецът на култа към Рашан, съществувал в Седемте града много преди Тронът на Сянката да бъде зает отново. В изкривените човешки умове като че ли нямаше нищо нередно в това да се почита празен трон. „Не по-странно, отколкото да коленичиш пред Глигана на лятото, пред бог на войната.“

Култът на Рашан не беше приел добре възнесението на Амманас — Сенкотрон — и на Въжето до върховната власт в Лабиринта на Сянка. Макар знанията на Хеборик по този въпрос да бяха, меко казано, оскъдни, като че ли самият култ се беше разкъсал. Кръв се беше проляла между стените на храма и след безчестното убийство само тези, които бяха признали господството на новите богове, оставаха между посветените. Низвергнатите се бяха разбягали, за да ближат горчивите рани.

Хора като Бидитал.

Съкрушени, но все още недовършени, подозираше Хеборик. „Защото тъкмо храмовете на Мийнас в Седемте града най-много подражават на архитектурния стил на тази руина… като пряк наследник на най-ранните култове на тази земя…“

Низвергнатият Рашан’аис беше намерил убежище във Вихъра. Поредно доказателство за убеждението на Хеборик, че Вихърът е само къс от раздран лабиринт и този раздран лабиринт е Сянка. „А ако наистина е така, то що за тайна цел придържа Бидитал към Ша’ик? Дали той наистина е верен на Дрижна, на този свещен пожар в името на свободата?“ Отговорите на тези въпроси тепърва щяха да дойдат, стига изобщо да дойдеха. Неизвестният играч, невидимото течение под този бунт — всъщност под самата Малазанска империя — бе новият владетел на Сянка и неговият гибелен спътник. „Амманас Сенкотрон, някогашният Келанвед — император на Малаз и завоевател на Седемте града. Котильон, някогашният Танцьор — властник на Ястребовия нокът и най-опасният убиец в империята, по-опасен дори от Въслата. Богове на бездната, долавям нечие дихание тук… и вече се чудя чия е тази война?“

Разсеян от тези тревожни мисли, Хеборик не чу, че някой го вика, и се сепна от нечия ръка, отпуснала се на рамото му.

— Моите извинения, ако те уплаших, Призрачни ръце.

— А, Л’орик — каза Хеборик познал застаналата до него висока, загърната в бял халат фигура. — Тези витаения не са обичайни, нали?

Малко крива усмивка.

— Съжалявам, че на присъствието ми се гледа като на витаене… освен ако не употреби тази дума неволно, разбира се.

— Невнимателно, искаш да кажеш. Бях в компанията на Леоман и неволно вдишах от пушеците на дъранг. Исках само да кажа, че рядко те виждам насам.

— Което обяснява обърканото ти изражение.

„От това че се срещам с теб, от дъранга, или от Леоман?“ Високият маг — един от тримата на Ша’ик — бе строг и мълчалив човек. Хеборик нямаше представа кой лабиринт прилага в магиите си. Навярно го знаеше само Ша’ик.

Върховният маг продължи:

— Посоката, която си избрал, намеква за посещение на определен обитател тук в Кръга. Освен това долавям буря от чувства около теб, което би могло да доведе човек до предположението, че предстоящата среща ще се окаже вълнуваща.

— Искаш да кажеш, че двамата с Бидитал може да поспорим — изръмжа Хеборик. — Е, да, адски възможно е.

— Самият аз току-що напуснах компанията му — каза Л’орик. — Твърде развълнуван е от нещо и доста изнервен.

— Може би заради нещо, което ти си му казал — опита Хеборик.

— Напълно възможно — съгласи се магът. — И ако е така, моите извинения.

— В името на бивните на Финир, Л’орик, какво търсиш ти тук, в тази армия на усойници?

Отново болезнената усмивка и свиване на рамене.

— Сред племената на Маток има жени и мъже, които танцуват с усойници с издути шии — намират се понякога по земята, когато тревата е израсла високо. Танцът е сложен и явно опасен, но има определен чар. В подобни занимания има нещо привлекателно.

— Приятно ти е да поемаш риск дори с цената на живота си значи.

— Може ли и аз на свой ред да те запитам какво търсиш тук, Хеборик? Да не би да се стремиш да се върнеш към професията си на историк, за да разкажеш историята за Ша’ик и Вихъра? Или наистина не можеш да изневериш на верността си към каузата на свободата? Със сигурност не би могъл да твърдиш, че си и едното, и другото, нали?

— В най-добрия случай бях посредствен историк, Л’орик — измърмори Хеборик. Не му се искаше да обяснява причините за оставането си тук, пък и те едва ли бяха от значение — Ша’ик бездруго едва ли щеше да му позволи да си замине.

— Губиш търпение. Добре, ще те оставя да си вършиш работата. — Л’орик леко се поклони и отстъпи.

Хеборик постоя още малко замислен, преди да продължи по пътя си. Бидитал бил развълнуван, виж ти. Заради спор с Л’орик или заради нещо забулено? Обиталището на Върховния маг вече беше пред него, с платнените стени и издигнатия косо покрив, прашно ръждивочервено петно, клекнало върху дебелите каменни темели. Пред входа се беше свил почернял от слънцето мръсен мъж и ломотеше нещо. Лицето му беше скрито под дългите мръсни сплъстени кичури коса. Нямаше длани и стъпала, кожата по чуканите отдавна беше зараснала, но въпреки това от белезите извираше мръсножълта гной. Мъжът чертаеше кръгове в пръстта с чуканчетата на китките си, обграждаше се със свързани брънки на верига, въртеше се и дращеше пръстта — всеки кръг заличаваше начертаното отпреди.

„Този е на Тоблакай. Майсторската му творба — Сулгар? Силгар.“ Натиецът беше един от многото сакати и поразени от болести обитатели на Храмовия кръг. Хеборик се зачуди какво ли го е привлякло до шатрата на Бидитал.

Стигна до входа. Според племенния обичай платнището беше завързано навътре — обичайният жест за покана да влезеш, находчиво и остроумно послание. Щом Хеборик наведе глава, за да мине през прага, Силгар се размърда и вдигна очи.

— Мой брат! Виждал съм те преди, да! Сакат… като братя рождени сме! — Езикът му беше смесица от натийски, малазански и ерлийски. Усмихна се и оголи два реда гнили зъби. — По плът и по дух, нали? Ние с теб сме единствените честни смъртни тук!

— Щом казваш — измърмори Хеборик и прекрачи прага на дома на Бидитал. Задавеният кикот на Силгар го последва.

Никакво усилие не бе положено огромната зала да се изчисти. По пода се търкаляха парчета тухли, изронен хоросан и глинени чирепи. Тук-там из глъхнещото като пещера пространство се виждаха мебели. Имаше голямо ниско легло, застлано с тънки завивки. Срещу леглото бяха наредени четири сгъваеми трикраки столчета, каквито използваха пътуващите търговци, все едно че Бидитал имаше навика да се обръща към публика от свои послушници или ученици. Близката масичка беше отрупана с десетина малки светилника.

Самият Върховен маг стоеше с гръб към Хеборик и по-голямата част от дългото помещение. Малко зад лявото му рамо гореше факла, закрепена за забито в камъните копие, и очертаваше сянката му върху платнената стена.

Ледени тръпки пробягаха по тялото на Хеборик, защото му се стори, че Върховният маг говори — с език и жестове — със собствената си сянка. „Само на думи е низвергнат май. Още е жаден да си играе с Мийнас. В името на Вихъра или заради себе си?“

— Върховен маг… — подвикна бившият жрец от прага.

Старият съсухрен мъж бавно се обърна.

— Ела при мен — изхриптя гласът му. — Искам да експериментирам с теб.

— Поканата ти не е особено окуражаваща, Бидитал. — При все това Хеборик се приближи.

Бидитал махна нетърпеливо с ръка.

— По-насам! Искам да видя дали призрачните ти ръце хвърлят сенки.

Хеборик спря, отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Не се съмнявам, че го искаш. Но аз не искам.

— Ела!

— Не.

Тъмното сбръчкано лице се разкриви, черните очи лъснаха.

— Гориш от желание да скриеш тайните си.

— А ти не гориш ли?

— Аз служа на Вихъра. Нищо друго не е важно…

— Освен страстите ти.

Върховният маг килна глава, после махна небрежно с ръка — почти женствен жест.

— Плътските нужди. Дори докато бях Рашан’аис, не виждахме пречка да се отвръщаме от насладите на плътта. Да, в сплита на сенките има огромна власт.

— Затова си насилил Ша’ик, когато е била все още дете. И си опустошил всякаква възможност да изпита насладите, които прегръщаш сега. Не виждам много логика в това, Бидитал… освен болен разум.

— Целите, които преследвам, са недостижими за твоя ум, Призрачни ръце — отвърна с усмивка Върховният маг. — С такива тромави усилия не можеш да ме уязвиш.

— Дадоха ми да разбера, че си развълнуван, дори смутен.

— А, Л’орик. Поредният глупак. Сбъркал е възбудата с притеснението. Но няма да говоря за това. Не и с теб.

— Позволи ми и аз да бъда кратък и ясен, Бидитал. — Хеборик пристъпи напред. — Дори само да си позволиш да погледнеш към Фелисин, тези мои ръце ще ти откъснат главата.

— Фелисин ли? Най-скъпото чедо на Ша’ик? Наистина ли вярваш, че е девствена? Преди Ша’ик да се върне, детето беше безпризорно, сираче в лагера. Никой пет пари не даваше за нея…

— Все едно — изръмжа Хеборик.

Върховният маг му обърна гръб.

— Както кажеш, Призрачни ръце. Гуглата знае, други има колкото щеш…

— И вече са под закрилата на Ша’ик. Нима си мислиш, че ще позволи такова безчестие?

— Ще трябва да попиташ нея — отвърна Бидитал. — А сега ме остави. Не си ми повече гост.

Хеборик се поколеба: едва удържаше порива да го убие на място. „Дали ще е оправдано? Нима не призна току-що престъпленията си?“ Но малазанското правосъдие нямаше място тук, нали? Единственият съществуващ тук закон бе думата на Ша’ик. „А и няма да съм сам в това. Дори Тоблакай се е заклел да брани Фелисин. Но другите деца? Защо Ша’ик търпи това? Освен ако Леоман наистина не е прав. Тя се нуждае от Бидитал. Трябва й, за да осуети заговорите на Фебрил… и все пак какво ме интересува всичко това? Това… същество не заслужава да живее.“

— Мислим за убийство, нали? — Бидитал отново му беше обърнал гръб и сянката му танцуваше сама по зеблото на стената. — Едва ли ще си първият, нито последният, както подозирам. Трябва да те предупредя обаче. Този храм е новоосветен. Само една стъпка направи към мен, Призрачни ръце, и ще видиш силата, вложена в него.

— И ти вярваш, че Ша’ик ще ти позволи да коленичиш пред Сенкотрон?

Мъжът се обърна вихрено, с посиняло от гняв лице.

— Сенкотрон? Този… чуждоземец? Корените на Мийнас са вкопани в по-древен лабиринт! Над който някога властваше… — Затвори рязко уста, после се усмихна и оголи два реда почернели зъби. — Не е за теб. О, не е за теб, бивши жрецо. Висши цели се крият в лабиринта — съществуванието се търпи само заради това. Предизвикай ме, Призрачни ръце, и ще познаеш свещения ми гняв.

Хеборик се усмихна мрачно.

— Познавам те отдавна, Бидитал. И все пак съм тук. Висши цели? Моята може би е да преградя пътя ти. Бих те посъветвал да помислиш над това.

Излезе навън, спря за миг и примига на ослепителната слънчева светлина. Силгар не се виждаше никъде, ала беше оставил сложна рисунка: вериги, обкръжаващи човешка фигура с отрязани длани… но със стъпала. Бившият жрец се намръщи, изрита рисунката и тръгна.

Силгар не беше художник. Просто очите на Хеборик бяха зле. Сигурно бяха видели това, което диктуваха собствените му страхове. Първия път веригите бяха около самия Силгар, в края на краищата. Все едно, не беше чак толкова важно, че да се връща да огледа рисунката пак. А и стъпките му бездруго я бяха развалили.

Всичко това не обясняваше мраза, впил се в душата му, докато крачеше под жаркото слънце.

Усойниците се гърчеха в гнездото си и той бе попаднал сред тях.

От старите белези китките и глезените му приличаха на недоотсечени дънери. Белезите обкръжаваха крайниците му, за да му напомнят за онези времена, за прангите, които го бяха стягали, за всяка брънка на веригата, която го беше държала прикован. В сънищата му болката ревеше като нещо оживяло наново, точеше се хипнотизиращо сред гмежта объркани, безумни сцени.

Старият безрък малазанец с потръпващата и светеща, почти плътна татуировка на лицето въпреки слепотата си беше видял съвсем ясно. Беше съзрял тътрещите се призраци, стенещия керван от смърти, които вече го терзаеха ден и нощ, толкова силно, че удавяха гласа на Уругал, така близо, че затулваха лика на неговия каменен бог зад була и була от тленни лица — всички до едно изкривени от агонията и страха, очертали мига на издъхването. Ала старецът не беше разбрал. Не изцяло. Децата сред тези жертви — деца в смисъла на родени наскоро, както употребяваха думата чедата на равнината — не бяха паднали под кръвния меч на Карса Орлонг. Всички бяха потомци, които никога нямаше да се появят на този свят, кръвни линии, пресечени в пълната с трофеи утроба на историята на Теблор.

Тоблакай. Име на древна слава, раса на воини, стояли нявга редом до смъртните Имасс, редом до ледено надменните Джагът и демоничните Форкрул Ассаил. Име, с което знаеха сега Карса Орлонг, сякаш той единствен бе наследникът на древните господари в един нов и суров свят. Преди години тази мисъл щеше да изпълни гръдта му със свирепа, кръвожадна гордост. Ала сега го раздираше като пустинна кашлица, изтощаваше го до костите. Разбираше нещо, което никой друг не можеше да разбере — че новото му име е титла, че е лъскава, заслепяваща ирония.

Теблор отдавна бяха деградирали, отдавна вече не бяха Теломен Тоблакай, само техни жалки въплътени отражения. Коленичили като глупци пред седемте лика с непреклонни черти, всечени в една скала. Обитатели на долина, където всеки хоризонт бе почти на една ръка разстояние. Жертви на жестоко невежество — за което никой друг не можеше да бъде обвинен, — оплетени в заблуди, за които Карса Орлонг тепърва щеше да потърси сметка.

Той и народът му бяха сгрешили. И воинът, който крачеше сега сред прашните бели дънери на отдавна мъртвата градина, един ден щеше да даде отговор на това.

Но врагът имаше толкова много лица…

Дори сам, както беше сега, Тоблакай жадуваше за самота. Но му беше отречена. Дрънченето на веригите беше несекващо, отекващите викове на убитите — безкрайни. Дори загадъчната, осезаема сила на Рараку не предлагаше утеха — самата Рараку, не Вихърът, защото Тоблакай съзнаваше, че Вихърът е като дете спрямо древното присъствие на Святата пустиня. Рараку беше познала много такива бури, ала ги бе надживяла като всички други неща, с хлабавата си кожа от пясък и със солидната истина на камъка. Рараку беше тайна сама по себе си, скритата здрава основа, задържаща го тук. И Карса вярваше, че тъкмо в Рараку ще открие своята истина.

Преди месеци бе коленичил пред Ша’ик — младата жена с малазанския говор, която изникна пред очите му почти понесла татуирания си безрък любимец. Коленичил бе не от раболепие, нито от възродена вяра, а от облекчение. Облекчение от това, че чакането е приключило, че ще може най-сетне да извлече Леоман от това място на провал и на смърт. Старата Ша’ик бе мъртва, макар да се бе намирала под тяхна закрила. Поражение, което глождеше Карса. Ала не можеше да се самозаблуди и да повярва, че новата Избрана е нещо повече от една окаяна жертва, която Богинята на Вихъра просто бе изтръгнала от пустошта, смъртен инструмент, който щеше да се използва с безмилостна жестокост. Това, че се беше оказала драговолна участница в неизбежното си унищожение, изглеждаше също толкова жалко в очите на Карса. Жената с белезите от рани явно си беше имала свои причини и изглежда, жадуваше за властта.

Води ни, главатарю.

Тези думи се смееха горчиво из мислите му, докато крачеше през изсъхналата гора — градът бе почти на цяла левга на изток — към мястото, където бе открил останки на друго поселение. Бойните главатари се нуждаеха от сили, сбрани около тях, сбрани за бой в отчаяна защита на самозаблудата, в главоломна решимост. Избраната приличаше повече на Тоблакай, отколкото можеше да си представи. Или по-скоро на онзи по-млад Тоблакай, на теблора, командвал убийци, армия от двама, с която да сее гибел.

Старата Ша’ик бе нещо съвсем друго. Дълго беше живяла с терзанията си, виденията на Апокалипсиса бяха дърпали и изпъвали костите й като струни. И беше съзряла истини в душата на Карса, предупредила го беше за предстоящите ужаси — не с точни думи, защото всички пророци като че ли бяха прокълнати да говорят двусмислено — но достатъчно, за да пробуди у него известна… бдителност.

И напоследък той като че ли не правеше нищо друго, освен да бди, да — наблюдава. Да гледа как безумието, което бе душата на Богинята на Вихъра, се просмуква като отрова в кръвта, за да порази всички водачи на въстанието. Въстание… о, в това название се съдържаше достатъчно голяма истина. Ала врагът не беше Малазанската империя. „Срещу самия разум въстават те. Срещу реда. Срещу почтеното поведение. Срещу правилата на общността, както ги нарича Леоман, докато съзнанието му тъне в мътния дим на дъранга. Да, щях да разбера добре бягството му, стига да можех да повярвам в онова, с което иска да дари всички ни — пластовете дим в ямата му, сънеността в очите му, размазаните думи… ах, Леоман, но аз така и не съм те виждал наистина да се отдадеш на опиянението. Виждам само последствията му. Разпилените доказателства и потъването в съня, който сякаш иде точно навреме, когато решиш да сложиш край на някой разговор, да приключиш с някой спор…“

Карса подозираше, че също като него Леоман просто печели време.

Рараку изчакваше с тях. Може би заради тях. Святата пустиня притежаваше дар, ала малцина го осъзнаваха и още по-малко — приемаха. Дар, който щеше да се появи незрим, незабелязан в началото, дар твърде стар, за да се изрази с думи, твърде безформен, за да го стисне човек в ръцете си, както би стиснал меч.

Тоблакай, нявгашният воин от загърнатите с лесове планини, бе започнал да обича тази пустиня. Безкрайните тонове зной, изваяни върху камък и пясък, трънливите растения и безбройните твари, които пълзяха, влачеха се или летяха из нощния въздух на безмълвни криле. Обичаше жадната жестокост на тези същества, безкрайния им танц като жертва или хищник във вечен цикъл, изрисуван по пясъка и под камъните. И пустинята на свой ред беше преобразила Карса, тъмна беше станала кожата му, изопнати и стегнати бяха станали мускулите му, изтънели на цепки бяха станали очите му.

Леоман му беше разказал много за това място. Казал му беше тайни, каквито само истински тукашен обитател можеше да знае. За кръга рухнали градове, някогашни пристанища до един, за бреговете на нявгашните заливи с естествени вълноломи, точещи се левги и левги напред. За раковините, станали твърди като камък, които пееха тихо и скръбно на вятъра — Леоман му беше подарил кожен елек, на който бяха прикрепени такива раковини, броня, която стенеше в неспирните вечно сухи ветрове. В пустинята имаше скрити извори, каменни грамади и пещери, в които бил почитан древен морски бог. Далечни падини, които веднъж на няколко години вятърът оголваше от пясъка, за да се покажат дълги кораби от вкаменено дърво, богато резбовано — отдавна мъртва флота, разкрила се под звездната светлина само за да бъде наново заровена на другия ден. По други места, често пъти зад крайбрежните скали, забравените от времето мореплаватели бяха оставили гробищата си, бяха погребали ближните си в коруби от кедър — всичко станало на камък, присвоено от неумолимата власт на Рараку.

Пластове след безкрайни пластове, ветровете разбулваха тайните й. Стръмни скали, издигащи се като рампи, по които можеха да се видят вкаменените скелети на огромни същества. Пъновете на изсечени гори, намекващи за дървета по-големи от всичко, което Карса бе виждал в отечеството си. Каменните стълбове на някогашни кейове и пристани, каменни котви и разтворените кухини на мини, кремъчни кариери и изпънати като стрела широки пътища, дървета, растящи напълно под земята, маса от коренища, изпънала се левги наред, от чието твърдо като желязо дърво беше направен и новият меч на Карса — кръвният му меч отдавна се беше разцепил.

Рараку бе познала Апокалипсиса от първа ръка, преди хилядолетия, и Тоблакай се чудеше дали пустинята наистина очаква с радост завръщането му. Богинята на Ша’ик дебнеше в пустинята, безумната й ярост бе в писъка на несекващия вятър из пределите й, ала Карса се чудеше за изявата на Вихъра — чия всъщност беше тя? Какво беше? Хладна, несвързана ярост или жесток, необуздан аргумент?

Война ли бе обявила богинята на тази пясъчна пустош?

Докато далече на юг, в тази измамна земя, малазанската армия се стягаше за поход.

Щом доближи до средата на древната гора — където сред малкото сечище бе издигнат олтар от плоски камъни, — видя тънка дългокоса фигура, приседнала на олтара като на най-обикновена скамейка в запустяла градина. В скута й лежеше книга. Тоблакай добре познаваше напуканите й кожени корици.

Заговори му, без да се обръща.

— Видях стъпките ти тук, Тоблакай.

— И аз твоите, Избрана.

— Дойдох тук, за да помисля — рече тя, щом Карса заобиколи олтара и застана пред нея.

„Аз също.“

— Можеш ли да се досетиш за какво се чудя? — попита тя.

— Не.

Почти заличените белези от мухи-кръвничета леко изпъкнаха, щом тя се усмихна.

— Дарът на богинята… — Усмивката й се изопна. — Предлага само разруха.

Той извърна очи и се загледа в близките дървета.

— Тази гора ще устои като Рараку. От камък е. А камъкът държи.

— До време — промълви тя, усмивката й се стопи. — Но си остава онова у мен, което ме тласка към… създаване.

— Роди си бебе.

Тя се изсмя рязко, като лай на псе.

— Ех ти, тромав глупако! Би трябвало по-често да приемам компанията ти.

„Защо я отбягваш тогава?“

Тя махна с ръка към книгата в скута си.

— Дрижна е бил автор, който, за да бъда благосклонна, е живял със зле подхранван талант. Боя се, че в този том няма нищо освен кости. Обсебен е бил от отнемането на живот, от унищожаването на порядъка. Ала вместо тях не предлага нищо. Никакво прераждане няма сред пепелищата на визията му и това ме натъжава. Тебе натъжава ли те, Тоблакай?

Той я изгледа продължително, после каза:

— Ела.

Тя сви рамене, остави книгата на олтара, стана и оправи грубата си протъркана телаба.

Карса тръгна през редиците бели като кости дървета. Тя го последва мълчаливо.

Трийсет крачки, след това — друга полянка, обкръжена този път от плътен кръг дебели вкаменени стволове. В средата се виждаше нисък скрин с каменоделски сечива, полузатулен в рехавите сенки на клоните, останали непокътнати до най-тънкото клонче. Тоблакай отстъпи встрани и се вгледа в лицето й, щом зяпна работата му.

Дънерите на две от дърветата, обкръжаващи поляната, бяха преобразени от длетото и чука. Два воина ги гледаха с незрящите си очи, единият малко по-нисък от Тоблакай, но много по-набит, другият — по-висок и по-тънък.

Видя как дъхът й се учести и на бузите й изби лека руменина.

— Талант имаш… груб, но изразен — промълви тя, без да откъсва очи от статуите. — Да не би да се каниш да обкръжиш цялата поляна с такива могъщи воини?

— Не. Другите ще са… различни.

Нещо изшумоля и тя извърна глава и пристъпи по-близо до Карса.

— Змия.

Той кимна.

— Ще дойдат още. Отвсякъде. Поляната ще се напълни със змии, ако решим да се задържим тук.

— Кобри.

— И други. Но няма да хапят, нито да храчат отрова. Изобщо не го правят. Само идват и… гледат.

Тя го стрелна с питащ поглед, после потръпна.

— Що за сила се изявява тук? Дали е на Вихъра…

— Не. Нямам и име за нея. Навярно е самата Свята пустиня.

Ша’ик бавно поклати глава.

— Мисля, че грешиш. Убедена съм, че силата е твоя.

Той сви рамене.

— Ще видим. Когато довърша всичките.

— Колко са?

— Освен Байрот и Делъм Торд? Седем.

Тя се намръщи.

— По един за всеки Свят закрилник ли?

„Не.“

— Може би. Не съм решил. Двамата, които виждаш, бяха мои приятели. Мъртви са. — Замълча, после добави: — Имах само двама приятели.

Лицето й леко потръпна.

— А Леоман? А Маток? А… аз?

— Не се каня да извайвам образа ти тук.

— Нямах предвид това.

„Знам.“ Той посочи двамата воини.

— Създаване, Избрана.

— Когато бях млада, пишех поезия, по пътя, който майка ми вече бе извървяла. Знаеше ли това?

Той се усмихна на думата „млада“, но отвърна много сериозно:

— Не знаех.

— Този мой… навик възкръсна.

— Дано да ти служи добре.

Тя, изглежда, долови хлъзгавата като прясна кръв острота под думите му, защото лицето й се изопна.

— Но това никога не е целта му, нали? Да служи. Или да донесе удовлетворение… самоудовлетворение искам да кажа, защото другото идва само като ответна вълна в кладенец…

— И обърква шаблона.

— Щом казваш. Твърде лесно е човек да вижда в тебе смръщения варварин, Тоблакай. Не, подтикът да се твори е нещо друго, нали? Имаш ли отговор?

Той сви рамене.

— Ако такъв подтик съществува, ще се намери само в търсенето… а търсенето е сърцевината на съзиданието, Избрана.

Тя отново се взря в статуите.

— А ти какво търсиш? С тези… стари приятели?

— Не зная. Засега.

— Навярно те ще ти го кажат някой ден.

Змиите вече ги обкръжаваха със стотици, хлъзгаха се незабележимо над стъпалата и около глезените им, вдигаха глави и плющяха с езици към изваяните дънери.

— Благодаря ти, Тоблакай — промълви тя. — Смирена съм… и съживена.

— В твоя град има вълнение, Избрана.

Тя кимна.

— Знам.

— Ти ли си спокойствието в лоното му?

Горчива усмивка изкриви устните й и тя извърна глава.

— Тези влечуги ще ни позволят ли да си идем?

— Разбира се. Но не вдигай крака. Влачи ги. Бавно. Ще ти отворят път.

— Всичко това би трябвало да ме притесни — промълви тя и бавно се плъзна по пътеката.

„Но това е най-малката ти грижа, Избрана.“

— Ще те държа в течение за нещата, ако искаш.

— Благодаря. Искам.

Изчака я, докато напусне полянката. Клетви бяха загърнали душата на Тоблакай. И бавно я стягаха. Някой ден, и то скоро, нещо щеше да се прекърши. Не знаеше кое, но ако Леоман го беше научил изобщо на нещо, то беше на търпение.

Щом тя си отиде, воинът се обърна и се приближи до сандъка със сечива.

С прах по ръцете — призрачна патина, леко обагрена в розово от яростната червена буря, обкръжила света.

Дневният зной бе само илюзия в Рараку. С падането на мрака мъртвите кости на пустинята бързо отхвърляха трескавото, тръпнещо слънчево дихание. Вятърът ставаше мразовит, а пясъците кипваха от пълзящ и бръмчащ живот, все едно твари изпълзяваха от гниещ труп. Ризани прехвърчаха в дивия си лов през рояци комари и бълхи над лагера, проснал се сред руините. В далечината виеха пустинни вълци, подгонени сякаш от духове.

Хеборик живееше в скромна шатра, вдигната около каменен кръг, основа на някогашна житница. Обиталището му бе разположено доста далече от центъра на поселението, обкръжено от юртите на едно от пустинните племена на Маток. Подът беше застлан със стари черги. Встрани имаше масичка от струпани тухли с мангал върху нея, достатъчно голям за готвене, но не и за отопление. Наблизо имаше ведро с кладенчова вода, подправена с кехлибарено вино. Няколкото светилника изпълваха вътрешността с жълтеникава светлина.

Хеборик седеше сам и вдишваше гъстия сладникав аромат на хен’бара. Звуците на подготвящото се за вечерта племе отвън предлагаха утешителен фон, достатъчно близък и достатъчно шумен, за да обърква мислите му. Едва по-късно, когато сънят победеше всички наоколо, щеше да дойде пристъпът, зашеметяващите видения за лице от нефрит, толкова грамадно, че предизвикваше разсъдъка. Мощ, едновременно земна и чужда, сякаш породена от нивга непроменима естествена сила. Ала все пак бе променена, преобразена, прокълната с усет и чувство. Гигант, заровен в отатарал, неподвижен във вечния си затвор.

Гигант, който вече можеше да докосне външния свят с двете призрачни човешки ръце — ръце взети, а сетне захвърлени от бог.

„Но дали Финир изостави мен, или аз изоставих Финир? Кой от нас, чудя се, е по-… оголен?“

Този стан, тази война — тази пустиня — всичко това бе успяло да облекчи срама от криенето му. Но един ден, Хеборик знаеше, щеше да се наложи да се върне в онази ужасна пустош от миналото си, на острова, където чакаше каменният гигант. Да се върне. „Но за какво?“

Винаги беше вярвал, че Финир е взел отсечените му ръце на съхранение, да изчакат суровата присъда, която бе право на Оня с Бивните. Орис, която Хеборик беше приел примирено. Но сякаш нямаха край предателствата, които един бивш жрец можеше да извърши срещу своя бог. Финир беше измъкнат от царството си, оставен сам и заклещен в този свят. Отсечените ръце на Хеборик си бяха намерили нов владетел, владетел с такава огромна мощ, че можеше да воюва със самия отатарал. Но беше нещо чуждо. Хеборик вече бе убеден, че гигантът от нефрит е натрапник, изпратен тук от друго селение с някаква скрита цел.

Ала не бе изпълнил тази цел — някой го бе оковал.

Отпи от чая. Молеше се въздействието му да се окаже достатъчно силно, за да умъртви идещия сън. Защото или чаят губеше силата си, или по-скоро той самият вече привикваше на въздействието му.

Каменното лице го зовеше.

Опитваше се да проговори.

Някой драсна на платнището на входа, после го дръпна встрани.

Влезе Фелисин.

— А, още си буден. Добре, така ще е по-лесно. Майка ми те вика.

— Сега?

— Да. Станали са разни неща във външния свят. Последствията им трябва да се обсъдят. Майка търси мъдростта ти.

Хеборик хвърли скръбен поглед на глинената чаша с димящия чай в призрачните си ръце. Щом изстинеше, нямаше да е нищо повече от ароматна вода.

— Не ме интересуват събитията от външния свят. Ако очаква мъдри слова от мен, ще се разочарова.

— Същото й казах — отвърна Фелисин Младата с насмешлив блясък в очите. — Ша’ик настоява.

Помогна му да облече наметалото си и го изведе навън, с ръка, лека като комарче на гърба му.

Нощта бе хапливо студена, с вкус на улягаща прах. Тръгнаха мълчаливо по една от криволичещите улички между юртите.

Подминаха високия подиум, от който Ша’ик Преродената се беше обърнала първия път към струпаното множество, после минаха през порутените пилони на нявгашната порта и към огромния многоцветен павилион, двореца на Избраната. Стража нямаше, защото присъствието на богинята бе осезаемо, като напор в ледения въздух.

В първата стая, в която влязоха, нямаше много топлина, но след всяка завеса, която открехваха, температурата се покачваше. Дворецът представляваше лабиринт от такива изолирани стаи, повечето съвсем празни — и почти с нищо не можеха да се различат една от друга. Ако убиец проникнеше тук, избягнал по някакъв начин погледа на богинята, щеше бързо да се изгуби. Подстъпът до обиталището на Ша’ик следваше своя криволичещ, мъчителен път. Покоите й не бяха централни, в сърцевината на двореца, както можеше да очаква човек.

С лошото си зрение и от безкрайните завои Хеборик скоро се обърка — така и не успяваше да разбере къде точно са покоите й. Това му напомни за мините, за тежкия път до западния бряг на острова — беше ги водил Баудин, Баудин, чийто усет за посока се беше оказал безпогрешен, чак свръхестествен. Без него Хеборик и Фелисин щяха да загинат.

„Ястребов нокът, ни повече, ни по-малко. Ах, Тавори, ти не сгреши, като му се довери. Фелисин бе тази, която отказа да му съдейства. Трябваше да предвидиш това. Ех, много неща е трябвало да предвидиш ти…“

„Но не и това.“

Влязоха в широко и ниско четвъртито пространство, което Избраната — „Старата Фелисин, детето на дома Паран“ — бе нарекла своя Тронна зала. И наистина имаше подиум, някогашно огнище, на който бе поставен стол с висок гръб от избеляло дърво и възглавнички. На съвети като този Ша’ик неизменно се разполагаше в този импровизиран трон; никога не го напускаше в присъствието на съветниците си, дори за да погледне пожълтелите карти, които командирите трябваше да разпъват върху застлания с кожа под. Ако не се броеше Фелисин Младата, Избраната бе най-малката тук.

Хеборик се зачуди дали Старата Ша’ик е страдала от такова чувство за несигурност. Съмняваше се.

Стаята беше пълна. От пълководците и избраните на Ша’ик отсъстваха само Леоман и Тоблакай. Други столове нямаше, но до три от четирите платнени стени бяха подредени възглавници и пълководците седяха на тях. Фелисин поведе Хеборик към отсрещния край, вляво от Ша’ик.

Някакво постоянно чародейство осветяваше залата и светлината по някакъв начин също така затопляше въздуха. Хеборик забеляза, че всички останали са на отредените им места. Макар да не бяха повече от смътни фигури в очите му, ги разпознаваше достатъчно добре. До стената срещу трона седеше полунапанецът Корболо Дом, с обръсната глава и нашарено от белези синкаво лице. Вдясно от него беше Върховният маг Камъст Релой, мършав почти като скелет, с къса сива коса и подрязана стоманена брада, стигаща до изпъкналите скули, над които проблясваха хлътнали очи. Вляво от Корболо седеше Хенарас, вещица от някакво пустинно племе, което по незнайни причини я беше прогонило. Магията я пазеше млада на вид, тежката премалялост в тъмните й очи бе рожба на разредения тралб, отрова, извличана от една змия, която тя пиеше, за да я пази неуязвима за убийства. До нея беше Файил — дебела свадлива жена, за която Хеборик не знаеше много.

Покрай стената срещу бившия жрец бяха Л’орик, Бидитал и Фебрил, последният — безформен в широката си копринена телаба; качулката й бе разтворена като шията на пустинна змия и малките му черни очички бляскаха от сянката. Под тях лъщяха два златни зъба — горните кучешки. Разправяха, че в тях имало емулор, отрова, извличана от някакъв кактус, която не носела смърт, а неизцеримо безумство.

Последният присъстващ пълководец беше вляво от Фелисин — Маток. Обичаният от пустинните племена висок чернокож воин притежаваше вродено благородство, но такова, че дразнеше всички около него освен може би Леоман, който беше безразличен към особата на бойния главатар. За тази неприязън всъщност не съществуваше причина, тъй като Маток винаги се държеше любезно, свойски дори, бързо се усмихваше — „Може би прекалено бързо, все едно че никого не взима на сериозно.“ С изключение на Избраната, разбира се.

Щом Хеборик се настани, Ша’ик каза:

— С нас ли си тази вечер, Призрачни ръце?

— Достатъчно.

В гласа й се таеше напрегната възбуда.

— Гледай да е достатъчно, старче. Имало е… смайващи събития. Далечни катастрофи са разтърсили Малазанската империя…

— Преди колко? — попита Хеборик.

Ша’ик се намръщи на странния въпрос, но Хеборик не уточни.

— По-малко от седмица. Лабиринтите са били разтърсени до един, като от земетръс. В армията на Дужек Едноръкия има симпатизанти на въстанието, съобщават ни подробности. — Махна с ръка към Л’орик. — Нямам желание да говоря цяла нощ. Съобщи подробностите, Л’орик, заради Корболо, Хеборик и който още не знае нищо за случилото се.

— С най-голямо удоволствие, Избрана. Онези от вас, които боравят с лабиринти, несъмнено са усетили трусовете, бруталното преображение на пантеона. Но какво по-точно се е случило? Първият отговор просто е узурпация. Финир, Глиганът на лятото, по неизвестни причини е бил низвергнат като върховен бог на войната. — Прояви достатъчна милост да не погледне към Хеборик. — На негово място е някогашният Първи герой Трийч. Тигърът на лятото…

„Низвергнат. Вината е моя и само моя.“

Очите на Ша’ик блестяха, приковани в Хеборик. Общите им тайни се бяха изопнали, пращяха, ала все пак оставаха невидими за другите.

Л’орик понечи да продължи, но Корболо Дом го прекъсна.

— И какво му е важното на това? Войната няма нужда от богове, само от смъртни противници. Два врага и какъвто там повод могат да си измислят, за да оправдаят взаимното си избиване. — Замълча, усмихна се на Л’орик и сви рамене. — Всичко това мен ме удовлетворява напълно.

Думите му бяха накарали Ша’ик да извърне погледа си от Хеборик. Тя вдигна вежда и се обърна към напанеца.

— И какви по-точно са твоите причини, Корболо Дом?

— Обичам да убивам хора. В това съм много добър.

— Хора изобщо ли означава това? — попита Хеборик. — Или може би имаш предвид враговете на Апокалипсиса?

— Както кажеш, Призрачни ръце.

Миг на общо смущение, след който Л’орик се окашля.

— Узурпацията, Корболо Дом, е едната подробност, която много от присъстващите магове вече знаят. Ще стане дума и за по-малко известните събития на далечен Дженабакъз. А сега да продължа. Пантеонът бе разтърсен още веднъж — от внезапното, неочаквано завземане на Трона на Звяра от Тогг и Фандърей, двойката Древни вълци, уж прокълнати вечно да не могат да се намерят — откакто били разделени от Падането на Сакатия бог. Пълните последствия от това пресъбуждане на Твърдината на Звяра ще се разберат тепърва. Аз лично обаче бих посъветвал присъстващите сред нас соултейкън и д’айвърс: пазете се от новите владетели на Трона на Звяра. Като нищо могат да дойдат и да настоят да коленичите пред тях. — Усмихна се. — Уви, жалко за всички онези глупци, които поеха по Пътя на ръката. Играта беше спечелена — далече, далече оттук…

— Бяхме жертви на измама — измърмори Файил. — От страна на слугите на Сенкотрон, за което някой ден ще има разплата.

Бидитал се усмихна на думите й, но не каза нищо.

Л’орик сви рамене.

— Колкото до това, Файил, още не съм свършил. Но позволи ми, моля те, да се прехвърля на по-земните — макар и още по-важни — събития. На Дженабакъз е изкован много обезпокоителен съюз, за да се справи с някаква загадъчна заплаха, наречена Панион Домин. Воинството на Едноръкия се е съюзило с Каладън Бруд и Аномандър Рейк. Снабдявани от изключително богатия град Даруджистан, съюзените армии са тръгнали на военен поход срещу Домина. Ние, наистина, бяхме облекчени от това събитие в краткосрочен план, макар да съзнавахме, че в дългосрочен план един подобен съюз е потенциално катастрофален за каузата на въстанието в Седемте града. Един мир на Дженабакъз, в края на краищата, ще освободи Дужек и армията му, при което ще се изправим пред възможния кошмар с Тавори, настъпваща от юг, и Дужек с неговите десет хиляди, с десант при Ерлитан, след което да тръгне от север.

— Неприятна мисъл — изръмжа Корболо Дом. — Тавори сама по себе си няма да ни създаде големи трудности. Но Върховният юмрук с неговите десет хиляди… това е друга работа. Вярно, повечето войници са от Седемте града, но не бих хвърлил ашици с надеждата, че ще сменят страната. Дужек ги държи и телесно, и духом…

— Освен няколко шпиони — подхвърли със странно спокоен тон Ша’ик.

— Никой от които нямаше да се свърже с нас — рече Л’орик. — Ако нещата се бяха развили… различно.

— Един момент — прекъсна го Фелисин Младата. — Нали Едноръкия и воинството му са обявени за изменници от императрицата.

— Което им е позволило да сключат съюза с Бруд и Рейк — обясни Л’орик. — Подходяща, временна маневра, момиче.

— Не искаме Дужек на бреговете си — заяви Корболо Дом. — Подпалвачи на мостове. Уискиджак, Бързия Бен, Калам, Черните моранти с проклетите им муниции…

— Позволи ми да успокоя пърхащото ти сърце, командире — обади се Л’орик. — Дужек няма да го видим. Не и скоро, във всеки случай. Панионската война се е оказала… опустошителна. Десетте хиляди са загубили близо седем хиляди. Черните моранти са също толкова смазани. О, спечелили са накрая, но на каква цена! Подпалвачите на мостове… край с тях. Уискиджак е убит.

Хеборик бавно изправи гръб. В залата изведнъж стана студено.

— А самият Дужек е сломен — продължи Л’орик. — Тази вест достатъчно приятна ли е? Има и още: напастта на така наречените Т’лан Имасс вече не съществува. Махнали са се до един. Ужасите им няма повече да се изсипват над невинните граждани на Седемте града. Прочие — заключи той, — какво е останало на императрицата? Адюнкта Тавори. Необичайна година за империята. Колтейн и Седма, Ейрънският легион, Уискиджак, Мостоваците, Воинството на Едноръкия — трудно ще ни е да надминем това.

— Но ще го направим. — Корболо Дом се изсмя и стисна юмруци. — Уискиджак! Мъртъв! Ах, Гуглата ни благослови тази нощ! Ще му принеса жертви на олтара! И Дужек — о, духът му наистина трябва да е съкрушен. Смазан!

— Стига злорадство — изръмжа пребледнял Хеборик.

Камъст Релой се наведе напред и изсъска:

— Л’орик! А Бързия Бен?

— Той е жив, уви. Калам не е придружил армията — никой не знае къде е. От Подпалвачите на мостове имало само шепа оцелели. Дужек ги разпуснал и наредил да ги впишат в списъка на жертвите…

— Кои са живи? — настоя Камъст.

Л’орик се намръщи.

— Шепа, както казах. Важно ли е?

— Да!

— Добре. — Л’орик погледна Ша’ик. — Избрана, разрешавате ли ми отново да се свържа с моя слуга в онази далечна армия? Ще отнеме не повече от няколко минути.

Тя сви рамене.

— Действай. — И след като Л’орик сведе глава, бавно се отпусна в стола. — Така. Врагът ни е претърпял непоправимо поражение. Императрицата и скъпата й империя се гърчат. Прочие, нам се пада да нанесем смъртоносния удар.

Хеборик подозираше, че само той долови празнотата в думите й.

„Сестрата Тавори вече е сама.“

„И предпочита да е точно така. Най успява точно когато е сама. Ах, момиче, би искала да се престориш, че тази вест те възбужда, но всъщност тя постигна обратното, нали? Страхът ти от Тавори само се задълбочи.“

„Накара те да замръзнеш.“

Л’орик заговори, без да вдига глава:

— Бленд. Тууз. Малът. Спиндъл. Сержант Анци. Лейтенант Пикър… капитан Паран.

Главата на Ша’ик рязко се вдигна и удари високия гръб на стола. Слабите очи на Хеборик не можеха да видят лицето й, но той знаеше, че на него е изписан потрес. Потрес, който прониза и неговата душа, макар да беше само потрес на осъзнаването — не от онова, което предвещаваше за тази млада жена, седнала в трона си.

Л’орик продължи като в унес:

— Бързия Бен е станал Върховен маг. Предполага се, че оцелелите Мостоваци са заминали през лабиринт за Даруджистан, макар агентът ми всъщност да не е сигурен в това. Уискиджак и падналите Подпалвачи на мостове са били прибрани в… Лунния къс, който е… богове на пъкъла! Изоставен! Синът на Тъмата е изоставил Лунния къс! — Потръпна, после бавно вдигна глава и примига. Вдиша дълбоко и издиша хрипливо. — Уискиджак е бил убит от един от командирите на Бруд. Изглежда, в съюза им е имало измяна.

— Разбира се — изръмжа Корболо Дом.

— Трябва да помислим за Бързия Бен — рече Камъст Релой и сплете нервно пръсти. — Ще го изпрати ли Тайсхрен при Тавори? А останалите три хиляди от Воинството на Едноръкия? Дори да не ги води Дужек…

— Духът им е прекършен — каза Л’орик. — Точно поради това колебливите души сред тях се свързаха с мен.

— А Калам Мекхар къде е? — изсъска Камъст, погледна неволно през рамо и се вторачи в сянката си на стената.

— Калам Мекхар е нищо без Бързия Бен — изръмжа Корболо Дом. — Още повече, след като скъпият му Уискиджак е мъртъв.

— А ако Бързия Бен отново се събере с онзи проклет убиец? Тогава какво?

Напанецът сви рамене.

— Не ние сме убили Уискиджак. Умовете им ще са изпълнени с мъст към убийците в антуража на Бруд. Не се бой за нещо, което никога няма да стане, приятелю.

Гласът на Ша’ик отекна рязко в залата:

— Всички освен Хеборик — вън! Веднага!

Стъписани погледи, после всички заставаха. Фелисин Младата се поколеба.

— Майко?

— Ти също, дете. Вън.

— Трябваше да обсъдим новия Дом и всичко, което означава това, Избрана — заговори Л’орик.

— Утре вечер. Тогава ще продължим разговора. Вън!

След малко Хеборик седеше сам с Ша’ик. Тя дълго го гледа. После изведнъж стана и слезе от подиума. Падна на колене пред него, толкова близо, че той можа да види лицето й. Беше мокро от сълзи.

— Брат ми е жив — изхлипа тя.

И изведнъж се озова в прегръдката му, притиснала лице в рамото му, и крехкото й тяло се разтърси.

Стъписан, Хеборик не отрони дума.

Тя плака дълго, много дълго, а той я държеше, не помръдваше, беше я прегърнал здраво, толкова здраво, колкото можеше. И всеки път щом образът с неговия паднал бог се извисеше пред вътрешното му око, го изтласкваше грубо. Детето в прегръдката му — защото тя пак бе дете — плачеше с болката на спасението. Вече не беше сама, не беше повече сама, единствено с омразната си сестра, омърсила кръвта на фамилията.

Заради това — заради нуждата, на която отвръщаше присъствието му — собствената му скръб щеше да почака.

8.

Адюнкта Тавори стоеше сама пред четирите хиляди напиращи безредно, бутащи се войници, а офицерите деряха гърлата си и крещяха, пресипнали от отчаяние. Пиките се поклащаха и бляскаха из прашния въздух на парадния плац като стреснати стоманени птици. Слънцето в небето бе като кипнала ярост.

Юмрук Гамът стоеше на двайсет крачки зад Тавори и се взираше насълзен в нея. Зъл вятър понесе прашен облак право към адюнктата. И след няколко мига я погълна. Но тя не помръдна от мястото си — стоеше изправена, с ръце на кръста.

Никой пълководец не можеше да е толкова самотен като нея. Самотен и безпомощен.

„И по-лошо. Това е моят легион. Осмият. Първият сформиран, Беру да ни пази дано.“

Ала тя бе заповядала да остане там, където беше, макар и само за да му спести унижението от опита да наложи някакво подобие на ред на бойците си. Бе поела унижението върху себе си. И Гамът плачеше за нея, без да може да скрие срама и скръбта си.

Парадният терен на Ейрън представляваше огромно пространство здраво отъпкана, почти бяла пръст. Шест хиляди войници в пълно снаряжение можеха да застанат в редици, с достатъчно проходи между ротите, та офицерите да командват. Четиринадесета армия трябваше да се строи за преглед пред адюнкта Тавори, легион по легион. Осми на Гамът бе пристигнал като раздърпана, разпадаща се тълпа преди две камбани — всички уроци от всички тренировъчни сержанти бяха забравени, неколцината офицери и подофицери ветерани се бяха вкопчили в титанична борба с четирихилядиглавия звяр, забравил какво представлява.

Гамът зърна капитан Кенеб, комуто Блистиг щедро бе поверил командването на Девета рота — удряше войниците с плоското на меча и се мъчеше да ги вкара в строй, който се разпадаше след него с напора на други войници отзад. В първата редица имаше няколко стари бойци, които се мъчеха да забият пети и да се удържат на място — сержанти и ефрейтори, с почервенели и потни лица под шлемовете.

На петнадесет крачки зад Гамът чакаха другите двама Юмруци, както и уикските съгледвачи под командата на Темъл. Нил и Недер също бяха тук, но за щастие адмирал Нок не беше — флотата бе отплавала.

Гамът трепереше. Искаше му се да е някъде другаде, където и да е. Искаше му се да извлече адюнктата със себе си. Ако не — искаше му се да пристъпи напред, да отхвърли пряката й заповед и да застане до нея.

Някой се приближи към него. Тежка кожена торба тупна на земята. Гамът се обърна и видя нисък набит войник с глуповато лице под кожена шапка, облечен едва ли и в половината от стандартната броня на морската пехота — щавена кожа — върху опърпана оцапана униформа, чийто пурпурен цвят беше станал бледоморав. Отличителни знаци нямаше. Сипаничавият мъж се вторачи равнодушно в кипящата тълпа отпред.

Видя и други десетина дрипльовци, всички малко зад сипаничавия — и те в опърпани останки от броня и с всевъзможни оръжия: много малко от оръжията бяха малазански.

Юмрукът се обърна към сипаничавия.

— Кои, в името на Гуглата, сте вие?

— Прощавай, че закъсняхме — изсумтя мъжът. — Но пък може и да се лъжа.

— Че закъсняхте ли? Кои са ви отделенията? Ротите?

Мъжът сви рамене.

— Тез-онез. Бяхме в Ейрънската тъмница. Що бяхме там ли? За туй-онуй. Но вече сме тука, сър. Искате ли да ги усмирим тия деца?

— Ако можете да го уредите, войник, ще ви дам собствена команда.

— Не става. Убих един благородник от Унта тука, в Ейрън. Ленестро се викаше. Счупих му врата ей с тия две ръце.

Един сержант се бе измъкнал от тълпата и се приближаваше към адюнкта Тавори през облаците прах. За миг Гамът се ужаси, че може да е обезумял и да я нападне, но мъжът не посегна към меча си, а застана мирно пред нея и й каза нещо.

Юмрукът взе решение.

— Елате с мен, войник.

— Слушам, сър. — Мъжът се наведе и вдигна походната си торба.

Гамът го поведе към Тавори и сержанта. И тогава се случи нещо странно. Ветеранът до Юмрука изпръхтя, а очите на жилавия сержант с рижо-сивата брада пробягаха над рамото на адюнктата и се приковаха в него. Внезапна широка усмивка, след което няколко бързи жеста — вдигната ръка, все едно че държи невидим камък или топка, после ръката се стрелна напред, показалецът описа кръг, последван от щръкналия палец в посока изток, и накрая — свиване на рамене. В отговор на всичко това войникът от тъмницата само поклати походната торба на рамото си.

Сините очи на сержанта се ококориха.

Приближиха се до Тавори и тя извърна суровия си поглед към Гамът.

— Моля за извинение, адюнкта — каза Гамът и щеше да добави още, но Тавори вдигна ръка да заговори.

Не получи такъв шанс.

Войникът до Гамът заговори на сержанта:

— Що не ни драснеш една черта, а?

— Точно т’ва ще направя.

Сержантът се завъртя кръгом и тръгна обратно към напиращите редици.

Очите на Тавори се стрелнаха към войника, но тя не каза нищо, защото мъжът бе оставил торбата си на земята, отворил я беше и ровичкаше вътре.

На пет крачки пред неравните редици на легиона сержантът извади меча си, заби го в пръстта и тръгна — чертаеше остра бразда в земята.

„Що не ни драснеш една черта, а?“

Войникът, приклекнал над походната си торба, изведнъж вдигна глава и ги погледна.

— Двамата още ли сте тука? Я по-назад при ония уикци, и им кажете на всички да се дръпнат на още трийсет-четирийсет крачки. А, и ги накарайте да слязат от конете и да държат здраво юздите — и всички по-надалече. И като ви дам знак, запушете си ушите.

Гамът трепна, щом мъжът започна да вади от торбата си глинени топки. „Торбата… дето тупна до мен няма и преди петдесетина мига… Дъх на Гуглата!“

— Как се казвате, войник? — изхриптя адюнкта Тавори.

— Кътъл. Дръпни се по-назад де, момиче.

Гамът я докосна по рамото.

— Адюнкта, това са…

— Зная кои са — отсече тя. — И този тук се кани да убие поне петдесет мои войници…

— Точно в момента нямаш никакви войници, лейди — изръмжа Кътъл, докато вадеше сгъваема лопата. — А тоя отатаралски меч, дето виси на хубавото ти бедро, ми го разкарай от главата, щото хич няма да ти помогне, ако решиш да останеш тук. Издърпайте ги всичките назад, а другото го оставете на мен и на сержанта.

— Адюнкта — каза Гамът, вече умолително.

Тя го изгледа с гняв и се обърна.

— Хайде, Юмрук.

Той я остави да го поведе, но след няколко крачки спря и погледна през рамо. Сержантът се беше върнал при Кътъл, който бе успял невероятно бързо да изрови малка дупка.

— Тука камъните! — Сержантът кимна. — Идеално!

— Горе-долу така го мислех — отвърна Кътъл. — Пукотевиците викам да ги сложа под ъгъл, а проклетията една педя по-надълбоко…

— Идеално. Щях да направя същото, ако се бях сетил да взема малко с мене…

— Имаш запас?

— Съвсем достатъчно.

— Тия тука са ми последните.

— Това мога да го оправя, Кътъл.

— Е, за това, Фид…

— Стрингс.

— За това, Стрингс, си спечели целувка.

— Нямам търпение.

Гамът поклати глава. „Сапьори.“

Експлозията изтътна два пъти и разтресе земята. Камъните се разхвърчаха от купчината пръст — самата тя полетяла към небето — с пукот и трясък. Цяла третина от легиона се прекатури и помете и останалите.

Смайващото бе, че никой като че ли не пострада фатално, сякаш Кътъл по някакъв начин бе насочил силата на взрива надолу и изпод камъните.

След като и последните отломки изтрополиха по земята, адюнкта Тавори и Гамът отново тръгнаха напред.

Кътър стоеше с лице към смълчаната тълпа, вдигнал високо граната в ръката си. Гласът му загърмя към новобранците.

— Следващият боец, който мръдне, това нещо му пада в краката, и ако си мислите, че не се меря добре, може да пробвате! Тъй. Сержанти и ефрейтори! Вдигате се лекичко и бавно. Намирате си отделенията. Тук отпред сержант Стрингс ви е начертал една хубава права линийка — така, малко се е пообъркала, тъй че я чертае отново — и значи отивате до нея кротко, с пръсти на четири санта от нея, петите събрани! Това го правим както трябва, или ще гинат хора!

Сержант Стрингс вече се движеше по челната редица, за да се държи линията, и разреждаше войниците на лакът един от друг. Отново се развикаха офицери, но вече не толкова силно като преди, защото новобранците се бяха смълчали. Легионът бързо започна да се оформя.

Новобранците наистина се бяха смълчали… и бяха втрещени, забеляза Гамът, щом двамата с адюнктата се върнаха на предишната си позиция, съвсем близо до зейналия димящ кратер. Втрещени и зяпнали… в лудия, вдигнал глинената топка високо над главата си. След миг Юмрукът пристъпи и застана до Кътъл.

— Убил си благородник? — попита той тихо, без да откъсва поглед от стягащите се редици.

— Тъй вярно, Юмрук. Убих.

— В Кучешката верига ли е бил?

— Беше.

— Както и ти, Кътъл.

— Докато не ме удари копие в рамото. Заминах с другите на „Силанда“. Изтървах последния спор, вярно. Ленестро беше… вторият. Исках Пулик Алар най-напред, ама Алар избяга с Малик Рел. И двамата исках да ми паднат в ръчичките, Юмрук. Може да си мислят, че спорът е свършил, но не и за мен.

— Ще се радвам, ако приемеш предложението ми за команда — каза Гамът.

— А, не, благодаря, сър. Вече съм си зачислен в отделение. Отделението на сержант Стрингс всъщност. Устройва ме напълно.

— Откъде го познаваш?

Кътъл го погледна, присвил очи, и отвърна безизразно:

— Никога не съм го срещал, сър. Сега, ако ме извините, му дължа една целувка.

След по-малко от четвърт камбана Осми легион на Юмрук Гамът стоеше неподвижен в стегнати, равни редици. Тавори все още не бе проговорила. Кътъл и сержант Стрингс се бяха върнали в Четвърто отделение на Девета рота.

Тавори като че ли взе някакво решение, махна с ръка зад себе си и Юмрук Тене Баралта и Блистиг тръгнаха напред. След няколко мига се изравниха с Гамът и спряха. Очите на адюнктата се приковаха в Блистиг.

— Вашият легион чака на съседния булевард, нали?

Мъжът — лицето му беше зачервено — кимна.

— Направо са луднали от жегата, адюнкта. Но тази проклетия, дето гръмна, ги укроти.

Погледът й се измести към Червения меч.

— Юмрук Баралта?

— Кротнаха, адюнкта.

— Щом освободя Осми и напуснат плаца, останалите да влизат по ротно. Всяка рота заема позиция и когато са готови, влизат другите. Може да е по-бавно, но поне няма да се наложи да повтаряме хаоса, на който току-що станахме свидетели. Юмрук Гамът, доволен ли сте от строя на вашите бойци?

— Напълно, адюнкта.

— Аз също. Вече можете да…

Но не продължи, след като видя, че погледите на тримата строени пред нея мъже са се вторачили някъде над рамото й; а сред четирите хиляди воини, застанали мирно, изведнъж се възцари пълна тишина — никакво шумолене, никакво покашляне. Защото Осми легион си беше поел дъх и го бе затаил.

Гамът се помъчи да съхрани изражението си, щом Тавори вдигна вежда към него. После тя бавно се обърна.

Прощъпалчето се беше появило сякаш отникъде, от никого не видяно — и застана точно на мястото, където стоеше адюнктата в началото, голямата за ръста му телаба бе разстлана назад като царствен шлейф. С руса коса, стегната над мургавото херувимско лице, оцапано от прах, детето стоеше срещу войнишките редици и ги гледаше — невъзмутимо и преценяващо.

Приглушено покашляне някъде сред бойците, после някой пристъпи напред.

Още щом мъжът излезе от предната линия, очите на прощъпалчето го намериха. Двете ръце, скрити в дългите ръкави, се протегнаха напред. После единият ръкав се плъзна назад и се видя малката ръчичка — а ръчичката стискаше кокал. Дълъг кокал. Човешки. Мъжът замръзна.

Въздухът над плаца сякаш изсъска като нещо оживяло от ахканията на хилядите войници.

Гамът надви трепета си и заговори на мъжа:

— Капитан Кенеб. — Каза го високо, като се мъчеше да преглътне надигащия се ужас. — Приберете момчето. Веднага, преди да… хм, започне да пищи.

Изчервен, Кенеб отдаде чест с разтреперана ръка и закрачи напред.

— Неб! — извика малкият и капитанът го вдигна.

— Елате с мен! — отсече адюнкта Тавори на Гамът и тръгна към офицера с детето. — Капитан Кенеб, нали?

— М-моля за извинение, адюнкта. Момчето си има гледачка, но се измъква от нея при всяка възможност — има едно изровено гробище зад…

— Ваше ли е, капитане? — попита навъсено Тавори.

— Все едно, че е мое, адюнкта. Сираче от Кучешката верига. Историкът Дюйкър ми го остави да се грижа за него.

— Има ли си име?

— Гръб8.

— Гръб?

Кенеб сви рамене извинително.

— Засега, адюнкта. Подхожда си му…

— Както и на Осми. Разбирам. Занесете го на гледачката, капитане. А утре я уволнете и наемете някоя по-добра… или три. Детето ще придружи ли войската?

— Той си няма никой друг, адюнкта. С войската ще има семейство и…

— Знам. Вървете, капитан Кенеб.

— Съ… съжалявам, адюнкта…

Но тя вече се обръщаше и само Гамът чу въздишката й и промърмореното: „Вече е много късно“.

И беше права. Войниците — дори новобранците — разпознаваха поличбата, щом се появи. Дете, застанало точно на мястото на жената, която ще предвожда тази армия. Вдигнало високо избледняла от слънцето бедрена кост.

Богове на пъкъла…

— Мъдете на Гуглата, нанизани на шиш!

Проклятието бе изречено с тихо ръмжене, с отврат.

Кътъл хлъзна торбата си под ниския нар. Конюшнята, превърната в импровизирано спално, вече побираше осем отделения, тясното помещение вече вонеше на прясна пот и… пълен ужас. При пикочната яма до задната стена някой повръщаше.

— Я да излезем навън, Кътъл — каза Стрингс. — Ще взема Геслер и Бордюк.

— Аз викам да му пийна — измърмори сапьорът.

— После ще направим точно това. Но първо трябва да проведем едно малко съвещание.

Кътъл сякаш се поколеба.

Стрингс стана от нара си и се приближи до него.

— Важно е, да.

— Е, добре. Води… Стрингс.

Както се оказа, Сторми се беше присъединил към групата ветерани, измъкнали се безшумно покрай пребледнелите новобранци — много от които бяха затворили очи и мълвяха безмълвни молитви — и също се беше запътил към двора.

Дворът беше празен. Лейтенант Ранал — оказал се отчайващо неспособен на сбора — се беше скрил в казармата в мига, в който бойците пристигнаха.

Всички очи се бяха приковали Стрингс. Той на свой ред огледа умислено мрачните лица около себе си. Нямаше съмнение за смисъла на поличбата и Стрингс беше склонен да се съгласи. „Едно дете ни води на смърт. Кост от човешки крак, засъхнала под проклятието на пустинното слънце. Всички сме живели достатъчно дълго, видели сме твърде много, за да се заблуждаваме точно пред тази жестока истина: в тази новобранска армия вече всички се виждат като мъртъвци.“

Обраслото с гъста рижа брада лице на Сторми се изкриви в гримаса — твърде горчива, за да се нарече кисела.

— Ако ще ми говориш, че ние тук имаме някаква надежда да надвием прилива при Портата на Гуглата, Стрингс, значи си си загубил ума. Момчетата и момичетата ей там не са единствените — всичките проклети три легиона…

— Знам — прекъсна го Стрингс. — Никой от нас не е глупак. Сега моля само да поговоря аз. Аз да говоря. Без прекъсвания. Ще ви кажа, като свърша. Кой е съгласен?

Бордюк обърна глава и се изплю.

— Ти си проклет от Гуглата Подпалвач на мостове.

— Бях. Проблем ли имаш с това?

Сержантът на Шесто се ухили.

— Исках само да кажа, Стрингс, че колкото до мен, ще те изслушам. Както помоли.

— И ние — измърмори Геслер, а Сторми кимна.

Стрингс се обърна към Кътъл.

— А ти?

— Само защото си ти, а не Хедж, Фидлър. Извинявай. Стрингс.

Щом чу името, Бордюк се опули и се изплю пак.

— Браво бе!

— Добре де, стига — изсумтя Кътъл.

— Значи започвам. Свързано е с Нок, адмирала, макар че тогава още не беше адмирал, само командир на шест дромона. Бих се изненадал, ако някой от вас е чувал тая история, но ако сте я чували, не казвайте нищо — връзката й с това, което стана тук, трябваше да ви е хрумнала вече. Шест дромона. На път да пресрещнат флотата на Картул, три пиратски галери, всяка получила благословията на островните жреци на Д’рек. Червея на есента. Да, всички знаете другото име на Д’рек, но го казах, за да го подчертая. Все едно, флотата на Нок спряла при островите на Напан и влязла нагоре по река Кулибор, за да налеят прясна вода. Шест кораба, и на всеки складирали буретата в трюмовете.

— На половин ден път от островите Напан помощник-готвачът на флагманския кораб продупчил първото буре. И от дупката изведнъж се показала змия. Паралт. Плъзнала се по ръката на момчето и забила двата си зъба в лявото му око. Момчето писнало и изхвърчало на палубата със змията, както си била в окото му. Успяло да направи само две крачки, преди да издъхне, и паднало, бяло като избелял от слънцето плац. Убили змията, но както можете да си представите, било твърде късно. — Той огледа слушателите си. — Нок, понеже бил млад, погледнал пренебрежително на случилото се, а когато мълвата се пръснала и моряци и войници започнали да мрат от жажда — в кораби, заредени с бурета прясна вода, които никой не смеел да отвори — отишъл и направил най-очевидното. Качил на палубата едно буре. Продупчил го със собствените си ръце. — Стрингс замълча. Разбираше, че никой не е чувал историята. Виждаше, че вниманието на всички е приковано в него. — Проклетото буре се оказало пълно със змии. Пръснали се по палубата. По някакво проклето чудо Нок не бил ухапан. Виждате ли, тъкмо започвал сухият сезон. Сезонът на паралта в реката свършвал. Водите били пълни с тях, защото тръгвали към речното устие на път към морето. Всяко буре на шестте дромона било пълно със змии.

— Флотата така и не се приближила за битка с картулийците. Докато се върнат в Нап, половината измрели от жажда. Всичките шест кораба били закотвени извън залива, натоварени с жертвени дарове на Д’рек, Червея на есента, и били потопени. Нок трябвало да изчака следващата година, за да разбие презряната флота на Картул. Два месеца по-късно островът бил завладян. — Поклати глава. — Не, не съм свършил. Това беше разказ, разказ за това как да се справя човек със злини. Не унищожаваш поличба, като се биеш с нея. Правиш обратното. Гълташ я цялата.

Смаяни физиономии. Геслер пръв се отърси и при усмивката му — изненадващо бяла на бронзовото му лице — Стрингс бавно кимна и рече:

— Ако не я спипаме здраво тая поличба, не сме нищо повече от носачи на траурни плащаници за новобранците ей там. За цялата проклета армия. — Замълча за миг и отсече: — Значи, доколкото чух, капитанът спомена нещо за гробище наблизо, нали? Костите се били показали. Предлагам да го намерим. Веднага. Е, казах каквото имах.

— Ама онова беше проклета бедрена кост — изръмжа Сторми.

Геслер го изгледа кръвнишки.

— След два дни потегляме.

„Преди да се е случило още нещо“, добави мълчаливо Гамът към думите на адюнктата. Хвърли поглед към Нил и Недер, които седяха един до друг на пейката до стената. И двамата трепереха и бяха пребледнели — силата на поличбата ги бе смазала.

Загадки дебнеха в този свят. Гамът беше усещал и преди смразяващия им лъх, отражение на сила, несвързана с никакъв бог, но която все пак съществуваше. Неумолима като природните закони. Истини, заровени под костта. Според него за императрицата щеше да е много по-добре, ако Четиринадесета армия се разформирова незабавно. Съзнателно и пълно разформироване на частите с преназначения по други части на империята, после — изчакване още година за нова вълна от попълнения.

Следващите думи на адюнкта Тавори към събралите се в залата като че ли отвръщаха пряко на мислите му.

— Не можем да си го позволим — каза тя и закрачи нервно — нещо нехарактерно за нея. — Четиринадесета не може да бъде победена, преди да излезе от Ейрън. Ако това се случи, целият субконтинент ще бъде безвъзвратно загубен. По-добре да ни унищожат в Рараку. Силите на Ша’ик поне ще бъдат изтощени… Давам ви два дни. Междувременно искам Юмруците да съберат офицерите си, от лейтенант нагоре. Уведомете ги, че лично ще посетя всяка рота, начиная от тази вечер. Не им указвайте коя ще посетя първо — искам всички да са в положение на пълна готовност. Освен стражевите постове, всеки войник да остане в помещението си. Дръжте под око специално ветераните. Те ще искат да се напият и да останат пияни, ако може. Юмрук Баралта, свържете се с Орто Сетрал и му наредете да събере ескадрон Червени мечове. Да минат през биваците на цивилните към армията и да конфискуват всичкия алкохол, дъранг и всичко друго, което умъртвява сетивата. Да блокират с охрана бивака. Въпроси? Няма. Добре. Свободни сте. Гамът, изпрати да доведат Т’амбър.

— Слушам, адюнкта.

„Нехарактерно безгрижно. Тази твоя парфюмирана любовница се крие от погледите на всички други освен мен. Знаят, разбира се. И все пак…“

В коридора Блистиг кимна на Баралта и хвана Гамът под мишницата.

— С нас, ако обичаш.

Нил и Недер ги стрелнаха с погледи и бързо се отдалечиха.

— Дръпни си проклетата ръка — отвърна тихо Гамът. — Мога да ви последвам и без помощта ти, Блистиг.

Хватката се отпусна.

Намериха празно помещение, използвано преди за складиране на вещи по куки, забити на три четвърти от височината на четирите стени. Въздухът миришеше на кожа.

— Моментът дойде — почна Блистиг без предисловия. — Не можем да тръгнем в поход след два дни, Гамът, и ти го знаеш. Изобщо не можем да тръгнем. В най-лошия случай ще последва бунт, в най-добрия — ще останем без хора от безкрайните дезертирания. С Четиринадесета е свършено.

Доволният блясък в очите му разпали гняв в душата на Гамът. Той прикова Блистиг с поглед и попита:

— Появата на онова дете от теб и Кенеб ли беше нагласена?

Блистиг се дръпна като ударен, лицето му помръкна.

— За какъв ме взимаш…

— Точно сега не съм сигурен — изръмжа Гамът.

Бившият командир на ейрънския гарнизон посегна към дръжката на меча си, но Тене Баралта пристъпи между двамата и бронята му издрънча. По-висок и много по-широкоплещест от двамата малазанци, Баралта опря облечените си в тежки метални ръкавици ръце на гърдите им и ги раздалечи.

— Тук сме, за да стигнем до съгласие, а не да се избиваме взаимно — избоботи той. И се обърна към Блистиг. — Освен това подозрението на Гамът ми хрумна и на мен.

— Кенеб не би направил такова нещо — изхриптя Блистиг. — Дори двамата да си въобразите, че аз бих могъл.

„Достоен отговор.“

Гамът поклати глава и рече:

— Тя помоли за два дни…

— Помолила? Аз чух заповед…

— Значи не си слушал достатъчно внимателно, Блистиг. Адюнктата, колкото млада и неопитна да е, не е глупачка. Вижда това, което виждаш ти… което виждаме всички. Но тя помоли за два дни. Стигне ли се до момента на тръгването… окончателното решение бездруго ще стане очевидно в този момент. Доверете й се. Ако трябва, поне за това и само за това. Два дни.

След дълга пауза Баралта кимна.

— Така да бъде.

— Е, добре — отрони Блистиг.

„Беру да ни благослови.“

Гамът тръгна към изхода, но Тене Баралта го докосна по рамото и го спря.

— Юмрук, какво е положението с тази… тази Т’амбър? Знаете ли? Защо адюнктата е толкова… потайна? Жени, които си взимат жени за любовници… единственото престъпление тук е, че е загуба за мъжете, и така е било винаги.

— Потайна? Не, Тене Баралта. Дискретна. Адюнктата винаги е била дискретна.

Бившият Червен меч настоя:

— Що за човек е тази Т’амбър? Да не би да упражнява нежелано влияние върху адюнктата?

— Нямам представа за втория ви въпрос. Що за човек? Била е конкубинка, мисля, във Великия храм на Кралицата на сънищата, в Унта. Като изключим това, единствените ми приказки с нея са били по нареждане на адюнктата. А и Т’амбър не е особено приказлива… — „И този израз е твърде сдържан. Красива е, да, и отчуждена. Дали има нежелано влияние върху Тавори? Де да знаех.“ — И като стана дума за Т’амбър, трябва да ви напусна.

При вратата спря и подхвърли на Блистиг:

— Дадохте добър отговор. Вече не ви подозирам.

Лостара Юил прибра грижливо последните вещи от снаряжението си на Червен меч в скрина, пусна капака и го заключи. Изправи се и се отдръпна с чувството, че е изгубила нещо. Изпитвала бе огромна утеха в това да принадлежи към тази вдъхваща ужас част. Това, че Червените мечове бяха мразени от собствените си сънародници, че ги хулеха в собствената им земя, се беше оказало изненадващо удовлетворително. Защото на свой ред и тя ги мразеше.

Родена като дъщеря вместо желания син, като дете тя беше живяла по улиците на Ерлитан. Сред многобройните племена съществуваше обичайна практика — преди да дойдат малазанците с техните семейни закони — да прогонват нежеланите си деца, след като навършат петата година от живота си. Послушници от многобройните храмове — поклонници на загадъчни култове — редовно прибираха такива изоставени деца. Никой не знаеше какво правят с тях. По-доверчивите от уличните хлапетии, които Лостара познаваше, вярваха, че при култовете ще намерят някакво спасение. Възпитание, храна, сигурност — и някой ден и те самите да станат послушници. Но повечето деца подозираха друго. Слушали бяха истории — или го бяха виждали с очите си — за нощни набези на загърнати в черно фигури от задните входове на храмове, тръгнали по кривите улички с покрита кола на път към гъмжащите от раци крайбрежни езерца на изток от града — езерца достатъчно плитки, за да може човек да види блясъка на струпаните малки кости по дъното.

С едно всички бяха съгласни. Гладът на храмовете беше неутолим.

Оптимисти или песимисти, децата по улиците на Ерлитан правеха всичко, което можеха, за да избегнат ловците с техните мрежи и въжета. Все пак можеше някак да се спечели още малко живот, да се спечели още малко свобода, колкото и горчива да беше.

Някъде по средата на седмата си година Лостара беше съборена върху мазния уличен калдъръм от една такава мрежа. Гражданите — безразлични към писъците й — се отдръпваха встрани, докато мълчаливият жрец влачеше плячката си към храма. От време на време равнодушни очи срещаха нейните по този ужасен път и тези очи Лостара никога нямаше да забрави.

Рашан се оказа по-малко кръвожаден от другите култове в обичая си да лови деца. Тя се озова сред други малки пленници — възложиха им да поддържат храмовия комплекс и с това сякаш ги обрекоха за цял живот на тежък робски труд. Робията продължи до деветата й година, когато по неизвестни причини я избраха да се учи на Танца на Сянката. Рядко и за малко беше зървала танцьорите — тайна и загадъчна група мъже и жени, за които култът означаваше тежък и много сложен танц. Единствената им публика бяха жреците и жриците — никой от които не гледаше същинските танцьори, само сенките им.

„Ти си нищо, дете. Не си танцьор. Тялото ти е в служба на Рашан, а Рашан е тукашната проява на Сянката, извличането на мрак от светлината. Когато танцуваш, никой не гледа теб. Гледа сянката, която рисува тялото ти. Сянката е танцьорът, Лостара Юил. Не ти.“

Години на сурова дисциплина, на изпъващи крайниците упражнения, от които всички стави се разтягаха, които правеха гръбнака гъвкав, тъй че Хвърлящият сянка да стане съвършен… и всичко това за нищо.

Извън високите зидове на храма светът се променяше. Неизвестни за Лостара събития систематично го разтърсваха. Малазанската империя прати войски. Падаха градове. Чужди кораби блокираха залива на Ерлитан.

Култът към Рашан бе пощаден от чистките на новите сурови господари на Седемте града, защото беше призната религия. Други храмове не оцеляха. Тя помнеше пушеците в небето над Ерлитан и как се чудеше от какво са, и как се будеше нощем от ужасна врява и шум по улиците.

Беше посредствена Хвърляща. Сянката й като че ли винаги си наумяваше нещо друго и беше своеволен и капризен партньор. Не се запитваше дали е щастлива, или не. Празният трон на Рашан не привличаше вярата й, като на другите ученици. Живееше, без да си задава въпроси, живот нито кръгов, нито линеен, тъй като в ума й не съществуваше никакво движение, а представата за напредък се измерваше единствено с усвояването на упражненията, които й налагаха.

Унищожението на култа беше внезапно и неочаквано — и дойде отвътре.

Помнеше нощта, в която започна всичко. Голямата възбуда в храма. На гости беше дошъл Върховен жрец от друг град. Да поговори с Господаря Бидитал по изключително важни въпроси. В чест на чужденеца щеше да има танц, за който Лостара и другите обучаващи се трябваше да осигурят фон от ритми и фигури, та да допълни Танцьорите на Сянката.

Лостара изобщо не можеше да се сравни с най-добрите ученици, дори в нищожната им роля в представлението. Ала помнеше чужденеца.

Нямаше нищо общо с киселия старец Бидитал. Беше висок, строен, с усмихнато лице, длани със забележително дълги пръсти, почти женствени — пръсти, които пробудиха у нея нови и непознати чувства.

Чувства, които смутиха механичния й танц, които накараха сянката й да се заизвива в ритъм, противоположен на онова, което хвърляха не само съучениците й, но и самите Танцьори на Сянката — сякаш в залата се беше промъкнала трета жилка.

Твърде смайващо, за да остане незабелязано.

Самият Бидитал се надигна от мястото си и се намръщи, но гостът каза:

— Моля Танцът да продължи. — И очите му се спряха на нейните. — Песента на тръстиките никога не е била представяна по такъв начин. Никакъв нежен бриз няма тук, а, Бидитал? О, не, истинска буря. Танцьорките са девственици, нали? — Смехът му бе тих, но дълбок. — При все това в този танц няма нищо девствено. О, истинска буря от страст!

А очите му не се откъсваха от Лостара, осъзнаваха страстта, която я бе покорила — която бе придала форма на дивия бяс на сянката. Осъзнаване и някакво доволно, но хладно… признание. Все едно гостът бе поласкан, но не желаеше да отвърне на поканата.

В онази нощ чужденецът бе имал други задачи — както и в следващите нощи: така поне щеше да разбере Лостара много по-късно. Тогава обаче лицето й пламна от срам и тя избяга от залата.

Делат, разбира се, не бе дошъл да спечели сърцето на една Хвърляща сянка. Дошъл бе, за да унищожи Рашан.

Делат, който — оказа се — беше и Върховен жрец, и Подпалвач на мостове. И каквато и да бе причината императорът да унищожи култа, тъкмо неговата ръка бе нанесла смъртния удар.

Макар и не само тя. В нощта на убийствата, при звъна на камбаната за третия час — два след полунощ, — след Песента на тръстиките се бе появил и още един, скрит в черните одежди на наемен убиец…

Лостара знаеше повече за онова, което се бе случило в храма на Рашан в Ерлитан, от всеки друг, освен от самите убийци. Защото се оказа единствената пощадена. Или така поне вярваше години наред, преди името на Бидитал да се появи отново — в армията на Апокалипсиса на Ша’ик.

„Ах, много повече от пощадена бях онази нощ!“

„Милите дългопръсти ръце на Делат…“

Щом стъпи на градските улици на заранта, след седем години отсъствие, тя се изправи пред ужасяващото осъзнаване, че е сама, наистина сама. Възкръсна старият спомен, когато я бяха събудили след петия й рожден ден, за да я връчат в ръцете на някакъв старец, нает да я отведе и да я остави в непознат квартал в другия край на града. Спомен, отекващ с детския плач за мама.

Краткото време след напускането на храма, преди да се включи в Червените мечове — новосформираната част от жители на Седемте града, заклели се във вярност към Малазанската империя — беше натрупало в ума й други спомени, които отдавна беше потиснала. Спомени за глад, поругаване, унижение и сякаш неизбежно, бавно деградиране. Но доброволците я бяха намерили, или навярно тя самата ги беше намерила. Червените мечове щяха да са въплътеното слово на императора, белегът на нова ера за Седемте града. Щеше да настъпи мир. Ала всичко това не интересуваше Лостара. По-скоро я вълнуваше широко пръсналата се мълва, че Червените мечове искат да се превърнат в носителите на малазанското правосъдие.

Не беше забравила равнодушните очи. Гражданите, останали безразлични към молбите й, докато гледаха как храмовият служител я влачи към неизвестна орис. Не бе забравила собствените си родители.

На измяната можеше да се отвърне с едно и само с едно. И доскорошният капитан Лостара Юил от Червените мечове бе свикнала да дава този жесток отговор.

„А сега дали самата аз не ставам изменница?“

Обърна гръб на скрина. Вече не беше Червен меч.

Скоро Перла щеше да дойде и двамата щяха да тръгнат по изстиналата диря на сестрата на Тавори, Фелисин. По която диря може би щеше да им се удаде възможност да забият нож в сърцето на Ястребовите нокти. Но тези Ястребови нокти не бяха ли от империята? Шпионите и убийците на самия Танцьор, смъртоносните оръжия на волята му. Какво тогава ги беше превърнало в предатели?

Измяната беше загадка. Необяснима за Лостара. Тя знаеше само, че измяната нанася най-дълбоките рани.

И се беше заклела — преди много време — никога повече да не понася такива рани.

Взе оръжейния си колан от куката над леглото, стегна го на кръста си и го закопча.

И замръзна.

Стаичката пред нея се беше изпълнила с танцуващи сенки.

А сред тях — човешка фигура. Бледо лице със сурови черти, с бръчици на усмивка около очите, които му придаваха чар… И самите очи, които, щом се взря в тях, бяха като бездънни езера.

В които, с внезапен порив усети тя, можеше да се гмурне. Тук, сега и завинаги.

Мъжът кимна и каза тихо:

— Лостара Юил. Може да се съмняваш в думите ми, но аз те помня…

Тя отстъпи назад, опря гръб в стената. Поклати глава и прошепна:

— Не ви познавам.

— Вярно. Но в онази нощ бяхме трима. Преди много време, в Ерлитан. Бях свидетел на твоето… неочаквано представяне. Знаеш ли, че Делат — или по-скоро мъжът, за когото по-късно щях да разбера, че е Делат — искаше да те вземе? Не само за една нощ. Щеше да отидеш с него при Подпалвачите на мостове и това напълно щеше да го задоволи. Или така поне вярвам. Няма как да се провери, уви, защото всичко — поне външно — се обърка ужасно.

— Помня — промълви тя.

Мъжът сви рамене.

— Делат, който за тази мисия имаше друго име и бе подчинен на моя партньор — Делат пусна Бидитал да избяга. Допускам, че е приличало на… измяна, нали? За моя партньор наистина изглеждаше така. И до ден-днешен Сенкотрон — който тогава все още не беше Сенкотрон, а просто един особено даровит и амбициозен посетител на сестринския лабиринт на Рашан, Мийнас — до ден-днешен, казах, Сенкотрон подклажда у себе си вечния огън на мъстта. Но Делат се оказа много вещ в криеницата… под носовете ни. Също като Калам. Просто поредният незабележим войник в редиците на Подпалвачите на мостове.

— Не знам кой си ти.

Мъжът се усмихна.

— Ах, да, виж колко съм припрян. — Очите му се спряха на издължените сенки пред него, въпреки че гърбът му беше към неосветената затворена врата, и усмивката му се разшири, сякаш премисляше думите си. — Аз съм Котильон, Лостара Юил. По онова време бях Танцьора и да, можеш да се досетиш какво означава това име, предвид обучението, на което бе подложена. В Седемте града някои истини за култа са се изгубили, разбира се, особено за истинското естество на Танца на Сянката. Той никога не е бил предназначен за представяне, Лостара. Той всъщност е изключително бойно изкуство. Изкуството да убиваш.

— Не съм поклонничка на Сянка — нито на Рашан, нито на вашата версия…

— Не бих се и уповавал на такава вярност у теб — отвърна Котильон.

Тя замълча. Мъчеше се да придаде логика на мислите си, на думите му. Котильон е бил… Танцьора. Сенкотрон… трябваше да е бил Келанвед, императорът! Лостара се намръщи.

— Вярна съм на Малазанската империя.

— Чудесно — отвърна той. — Доволен съм.

— А сега се опитваш да ме убедиш, че императрица Ласийн не е законният владетел на империята…

— Ни най-малко. Добре си е дошла на трона тя. Но в момента си има известни неприятности, нали? Малко… помощ може би няма да й дойде зле.

— Но нали уж тя ви е убила! — изсъска Лостара. — Вас двамата с Келанвед!

„Изменила ви е.“

Котильон само сви рамене.

— Всички си имаха… определени задачи. Лостара, играта, която се играе, е много по-голяма от всяка смъртна империя. Но въпросната империя — вашата империя — ами, нейният успех е съществен за онова, към което се домогваме ние. И ако знаеше в подробности някои отскорошни и по-далечни събития, нямаше да се налага да те убеждавам, че тронът, на който седи императрицата, в момента е доста разклатен.

— Но и ти си изменил на императора — Сенкотрон. Не ми ли го каза току-що…

— Понякога съм по-далновиден от скъпия си приятел. Всъщност той си е все така обсебен от желанието да види как Ласийн страда — аз имам други идеи и макар че той може би гледа на тях като на част от своите, засега все още не е наложително да го изваждам от това заблуждение. Но няма да се опитвам да те заблуждавам, че съм всезнаещ. Всъщност признавам, че си имам тежки недостатъци и че познавам отровата на подозрителността. Бързия Бен. Калам. Уискиджак. Кому и на какво са верни те всъщност? Е, може и да съм намерил отговора, но все още не съм решил дали ми харесва, или ме тревожи. Има една особена опасност, която застрашава асцендентите, и тя е в тенденцията да се изчаква много дълго. Преди да се задействаш, преди — ако щеш — да излезеш от сенките. — Отново се усмихна. — Но бих искал да поправя тази своя прежна, фатална колебливост. Затова съм застанал пред теб, Лостара Юил, да те помоля за помощ.

Тя се навъси още повече.

— А защо да не кажа на Перла за тази… среща?

— Не че има сериозна причина, но бих те посъветвал да не го правиш. Все още не съм готов за Перла. Колкото до теб, ако си премълчиш, това няма да е предателство, защото стига да направиш това, за което те моля, двамата ще продължите да вървите в стъпка. Пред никакъв конфликт няма да се изправиш, каквото и да се случи, или каквото и да откриете по своя път.

— Къде е този… Делат?

Той вдигна вежди, сякаш въпросът го завари неподготвен, а после въздъхна и кимна.

— Напоследък не го държа под око, уви. Защо ли? Твърде силен е. Твърде загадъчен. Твърде изобретателен. Твърде умен, проклет от Гуглата да е! Всъщност дори Сенкотрон престана да го търси и насочи вниманието си другаде. С удоволствие бих уредил да се съюзим отново, но се боя, че нямам такава власт. — Поколеба се, после добави: — Понякога трябва просто да се довериш на съдбата, Лостара. Бъдещето може да ти обещае едно и само едно: изненада. Но знай следното: всички бихме искали да спасим Малазанската империя, всеки по своя начин. Ще ми помогнеш ли?

— Ако го направя, това ще ме превърне ли в Ястребов нокът?

Усмивката на Котильон се разшири.

— Но, скъпа, Ястребовите нокти вече не съществуват.

— О, Котильон, стига! Молиш ме за помощ, после се опитваш да ме правиш на глупачка.

Усмивката му се стопи.

— Казвам ти, Ястребовите нокти наистина вече не съществуват. Въслата ги унищожи. Или знаеш нещо, което намеква за противното?

— Не. Просто… го допуснах.

— Аха. Е, ще ми помогнеш ли?

— Перла идва.

— Мога да бъда кратък, когато се наложи.

— Какво точно искаш от мен?

След половин камбана на вратата леко се почука и Перла влезе.

И веднага се закова на място.

— Надушвам магия.

Седналата на леглото Лостара сви рамене, стана, за да вземе пътната си торба, и каза небрежно:

— В Танца на Сянката има следствия, които понякога пробуждат Рашан.

— Рашан! Да. — Той пристъпи в стаята и се огледа предпазливо. — Танцът на Сянката. Ти?

— Някога. Много отдавна. На никакви богове не държа, Перла. Никога не съм била поклонничка. Но открих, че Танцът ми служи в битка. Държи ме гъвкава, а това най-ми трябва, когато съм изнервена и нещастна. — Преметна торбата си през рамо и зачака.

Перла вдигна вежди.

— Изнервена и нещастна?

Тя направи кисела физиономия и тръгна към вратата.

— Искам да те предупредя — каза той. — Рашан… и за двама ни ще е най-добре да го избягваш. Има риск да се привлече… внимание.

Пазачът седеше до една бала слама пред портата на имението. Светлозелените му очи проследиха Лостара и Перла, докато се приближаваха. От месинговата халка на едното му ухо висеше малка кост от човешки пръст. Изглеждаше болнав. Пое си дълбоко дъх и почти изпъшка:

— Авангардът сте, а? Върнете се и й кажете, че не сме готови.

Лостара примига и погледна Перла. Той се усмихваше.

— На пратеници ли ти приличаме?

Очите на часовия се присвиха.

— Не съм ли те виждал да танцуваш на една маса в кръчмата на Пъгрут?

Перла се ухили широко.

— Имаш ли си име, войник?

— Мейби9.

— Е, и какво е то?

— Току-що го ти го казах. Мейби. Буква по буква ли да ти го издиктувам?

— Можеш ли?

— Не. Просто се чудех дали си съвсем тъп. Е, щом не сте авангардът на адюнктата, да ни предупредите за тая изненадваща инспекция, какво искате тогаз?

— Момент — каза намръщено Перла. — Как може една инспекция да е изненадваща, ако има предупреждение?

— Кълна се в бръчкавите пети на Гуглата, наистина си тъп. Точно така става…

— Предупреждение, викаш. — Погледна Лостара, намигна й и добави: — Днес май цял ден само това правя. Слушай, Мейби, адюнктата няма да предупреждава за инспекциите си — и не очаквам и офицерите ви да го направят. Тя си има свои правила и гледайте да свикнете с тях.

— Все пак не ми каза какво искате.

— Трябва да поговоря с един войник от Пето отделение на Девета рота, а доколкото разбрах, е настанен във временните спални тук.

— Е, аз съм в Шесто, не съм в Пето.

— И какво?

— Ами, ясно е, нали? Не искате да говорите с мен. Айде влизайте, че ми губите времето. И по-бързо, че не ми е много добре.

Пазачът отвори портата и изчака да влязат, погледът му се задържа дълго на полюшващите се бедра на Лостара, преди да затръшне портата и да я заключи.

Балата слама до него изведнъж засия и се преобрази в едър младеж, скръстил крака върху калдъръма.

Мейби въздъхна.

— Друг път не го прави — не и близо до мен, Балгрид. Драйфа ми се от тая магия.

— Нямах избор, освен да задържа илюзията — отвърна Балгрид и обърса с ръкав потното си чело. — Тоя кучи син е Нокът!

— Тъй ли? Бях готов да се закълна, че съм го виждал в женски дрехи да танцува в Пъг…

— Ще млъкнеш ли най-после? Жалко за горкото копеле, дето го търси в Пето!

Мейби изведнъж се ухили.

— Ей, ти току-що преметна жив Нокът с проклетата си илюзия! Браво!

— Не си единственият, на който му се драйфа — измърмори Балгрид.

След трийсет крачки през каменния двор Лостара и Перла се озоваха пред конюшните.

— Забавно беше — каза Перла.

— Кое?

— О, просто да ги видя как се потят.

— Те?

— Мъжът и балата, разбира се. Е, стигнахме. — Тя посегна да дръпне едното крило на вратата, но Перла я стисна за китката. — Момент. Виж, всъщност вътре са повече от един, които трябва да поразпитаме. Двама ветерани — остави го на мен. Има и едно момче, бил е пазач в миньорския лагер. Въздействай му с чара си, докато аз говоря с другите двама.

Лостара го зяпна слисано.

— Чар ли!

Перла се усмихна широко.

— Да. И ако го накараш да лапне по теб, смятай го за бъдещо вложение в случай, че момчето по-късно ни потрябва.

— Разбирам.

Тя отвори вратата и отстъпи встрани, за да го пусне пред себе си. Вонеше ужасно — на пикоч, пот и мокра слама. Беше пълно с войници, налягали или насядали по нарове или скъпи мебели, домъкнати от главната къща. Нямаше много разговори, а и те стихнаха, щом всички завъртяха глави към двамата непознати.

— Благодаря за вниманието — каза Перла високо. — Бих искал да поговоря със сержант Геслер и ефрейтор Сторми.

— Аз съм Геслер — обади се един як мъж с лице като бронз, изпружен на някакъв плюшен диван. — Оня, дето хърка под коприните, е Сторми. И ако ви е пратил Облат, кажете му, че ще се изплатим… някой ден.

Перла се усмихна, махна с ръка на Лостара да го последва и тръгна към сержанта.

— Не съм тук, за да ви прибирам дълговете. По-скоро бих искал да поговоря с вас насаме за последните ви… приключения.

— Аха. И кой, в името на копитото на Финир, си ти?

— Въпросът е от имперска важност — отвърна Перла и погледът му се спря на Сторми. — Ти ли ще го събудиш, или да го направя аз? Освен това спътничката ми иска да поговори с един ваш войник, Пела.

Геслер се усмихна хладно.

— Искаш да будиш ефрейтора ми? Давай. Колкото до Пела, не е тука в момента.

Перла въздъхна и пристъпи до леглото. Огледа за миг купчината скъпи коприни и хъркащия под тях ефрейтор, наведе се и дръпна рязко завивките.

Ръката, която се стрелна към десния пищял на Перла — между коляното и глезена, — беше толкова голяма, че почти сграбчи целия крак. Надигането, което последва, накара Лостара да зяпне.

Нагоре. Перла изкрещя. Нагоре — и Сторми скочи от кревата като мечка, събудена от зимния си сън, с рев, изтръгнал се от дробовете му.

Ако помещението беше с обикновен таван — вместо няколкото греди, кръстосани под покрива на конюшнята, от които за щастие нито една не се оказа точно отгоре — Перла щеше да се натресе в него, и то здраво, когато изхвърча във въздуха, вдигнат само от ръката, стиснала пищяла му. Вдигна го, след което го запокити.

Нокътят полетя, размахал ръце, коленете му изхвърчаха над главата, краката изритаха, щом ръката на Сторми го пусна. Тупна тежко на земята и се сви на кълбо.

Ефрейторът вече стоеше прав — чорлав, с рошава рижа брада, забравата на съня се стапяше от очите му като борови иглички, хвърлени в огъня — огън, който бързо кипна в ярост.

— Казах никой да не ме буди! — ревна той и размаха ръце, сякаш искаше да спипа поне няколко омразни гърла. Светлосините му очи изведнъж се спряха на Перла, който вече се изправяше на четири крака. — Тоя ли е кучият син? — попита Сторми и пристъпи към него.

Лостара прегради пътя му.

Сторми изсумтя и спря.

— Остави ги, ефрейтор — подвикна от дивана си Геслер. — Тоя келеш, дето го хвърли, е Нокът, а жената пред тебе като я гледам май е Червен меч, или е била, и сигурно ще може да се защити доста добре. Няма нужда да влизаш в свада само защото са те събудили.

Перла вече се изправяше и разтриваше рамото си. Дишаше на пресекулки.

С ръка на дръжката на меча, Лостара изгледа Сторми от глава до пети и каза невъзмутимо:

— Чудехме се кой от двама ви е по-добър разказвач. Приятелят ми иска да чуе една история. Ще си платим за привилегията, разбира се. Може да се… погрижим за дълга ви към този Облат, като проява на благодарност.

Сторми се навъси и погледна през рамо Геслер.

Сержантът бавно се надигна от дивана.

— То, малката, нашия ефрейтор тука по го бива за страшните историйки… щото ги разказва толкова лошо, че престават да са страшни. Ама като сте толкова мили след тая наша… игра на ашици с Опонн, двамата с ефрейторчето ще ви заплетем едно разказче, щом затова сте дошли. Не сме от срамежливите, тъй де. Откъде да почнем? Родил съм се…

— Не от толкова рано — прекъсна го Лостара. — Другото ще оставя на Перла — макар че май няма да е зле някой да му донесе нещо за пиене, да се оправи по-бързо. Той може да ви посъветва откъде да почнете. Между другото, къде е Пела?

— В задния двор — отвърна Геслер.

— Благодаря.

Щом тръгна към ниската тясна врата към задния двор, от нара си се надигна друг сержант и се приближи до нея.

— Аз ще те придружа.

„Поредният проклет фаларски ветеран. И каква е тази история с костите от пръсти?“

— Приличам ли ви на човек, който ще се загуби, сержант? — попита тя и бутна рязко вратата.

На шест крачки по-натам беше задната стена на имението. Покрай нея имаше струпани купчини изсъхнала конска тор и на една от тях седеше млад войник. До него лежаха две кучета, и двете заспали — едното грамадно и нашарено с ужасни белези, другото — мъничко, с проскубана козина и чипо носле.

— Като нищо — отвърна сержантът, пипна я по рамото, щом тя закрачи към Пела, и Лостара се обърна и го изгледа питащо. — От някой от другите легиони ли си?

— Не.

— Аха. — Сержантът кимна назад. — За попечителка на Нокътя са те назначили значи.

— Попечителка ли?

— Тъй де. Тоя човек има нужда от учене. Май добре те е избрал, като гледам.

— Какво имате предвид, сержант?

— Все едно. Е, аз ще те оставя.

Изчака го да се върне в конюшнята, сви рамене и продължи към Пела.

От двете страни на войника имаше две големи торби от зебло, тази отдясно — пълна до пръсване, другата — около една трета. Младежът седеше изгърбен и пробиваше с медно шило дупка в кост от човешки пръст.

Торбите бяха пълни с такива кости, разбра Лостара.

— Пела.

Младежът вдигна глава и примига.

— Познавам ли те?

— Не. Но може би имаме общи познати.

— О. — Той отново се изгърби и продължи работата си.

— Бил си пазач в рудниците…

— Не точно — отвърна той, без да я поглежда. — Бях в гарнизона в едно от селищата. Чашата на черепа. Но после почна бунтът. Първата нощ оцеляхме петнайсет. Без офицери. Карахме покрай пътя и се добрахме до Доусин Пали. За четири нощи — през първите три виждахме огньовете от горящия град. Не беше останало много, когато стигнахме. По същото време мина някакъв търговски кораб и ни докара тука, в Ейрън.

— Чашата на черепа — повтори Лостара. — Там имаше една затворничка. Младо момиче…

— Сестрата на Тавори имаш предвид. Фелисин. Да.

Тя затаи дъх.

— Чудех се кога ще ме потърси някой за това. Е, арестуван ли съм?

— Не. Защо? Смяташ ли, че трябва?

Той сви рамене и подхвана отново работата си.

— Сигурно. Нали им помогнах да избягат в края на краищата. В нощта на бунта. Но дали са се оправили — не знам. Оставих им продукти, каквито успях да намеря. Канеха се да тръгнат на север, после на запад… през пустинята. Сигурен съм, че не бях единственият им помагач, но така и не разбрах кои са били другите.

Лостара бавно се наведе и го погледна в очите.

— Значи не е била само Фелисин. Кой беше с нея?

— Баудин. Ужасен тип беше тоя, но — странно верен на Фелисин. — Вдигна глава и я погледна. — Тя обаче не е от тия, дето възнаграждават верността, ако ме разбираш. Все едно. Баудин и Хеборик.

— Хеборик ли? Той кой е?

— Някогашен жрец на Финир. Целият татуиран с козината на Глигана. Нямаше ръце — отсекли му ги. Все едно, те тримата бяха.

— През пустинята — промълви Лостара. — Но на западния бряг на острова няма нищо.

— Ами, очакваха кораб, нали? Подготвено беше, нали. Все едно, само това мога да кажа. За другото питай сержанта ми. Или Сторми. Или Трут.

— Трут? Той кой е?

— Оня, дето току-що се показа от вратата зад тебе… дошъл е да ми донесе още кости. — И подвикна: — Няма защо да се ослушваш, Трут. Всъщност тази красавица тука има въпроси за теб.

„Още един със странната кожа.“ Огледа колебливо приближаващия се висок длъгнест младеж, понесъл друга издута торба, от която на прашен облак се сипеше пясък. „Гуглата да ме вземе, хубаво момче… макар че тази измъчена физиономия би ми скъсала нервите.“

Тя се изправи и каза с малко желязна нотка в гласа:

— Искам да чуя за Фелисин.

Пела я изгледа рязко.

Двете кучета се бяха събудили, но останаха да си лежат, вторачени в момчето. Трут остави торбата, погледна я и изведнъж се скова, на лицето му изби червенина.

„Моят чар. Не Пела ще запомни този ден. Не Пела ще намери днес някого, когото да обожава.“

— Кажи ми какво стана на западния бряг на остров Отатарал. Срещата стана ли, както беше замислена?

— Мисля, че да — отвърна той. — Но ние нямахме нищо общо с този план — просто случайно се оказахме в същата лодка с Кълп, а Кълп беше изпратен да ги вземе.

— Кълп ли? Кадровият маг от Седма?

— Да, той. Беше изпратен от Дюйкър…

— Имперският историк? — „Богове, що за заплетена диря?“ — И защо пък ще има интерес да спасява Фелисин?

— Кълп каза, че било несправедливост — отвърна Трут. — Само че бъркате — Дюйкър искаше да помогне не на Фелисин. Беше заради Хеборик.

— Ако изкарате Дюйкър предател… премисли го хубаво, момиче — тихо каза Пела. — Това е Ейрън все пак. Градът, който гледаше. Който видя как Дюйкър доведе бежанците и ги спаси. Казват, че бил последният, минал през портата. — Гневът в думите му бе неприкрит. — А Пормквал заповяда да го арестуват!

— Знам — отвърна Лостара горчиво. — Блистиг пусна Червените мечове от тъмницата. Бяхме на стената, когато Пормквал изкара войската си в равнината. Ако Дюйкър е искал да спаси свой приятел и учен, нямам нищо против. Ние търсим следите на Фелисин.

Трут кимна.

— Тавори ви е изпратила, нали? Вас и онзи Нокът вътре, дето разпитва Геслер и Сторми.

Лостара за миг затвори очи.

— Боя се, че ми липсва дискретността на Перла. Тази мисия уж трябваше да е тайна.

— Мен не ме притеснява. — Пела сви рамене. — А теб, Трут?

Високият младок кимна.

— Всъщност е без значение. Фелисин е мъртва. Всички са мъртви. Хеборик, Кълп. Всички загинаха. Геслер тъкмо разказва тази част.

— Разбирам. Все едно, моля не го казвайте на никой друг. Ще си свършим задачата, макар и само за да приберем костите й. Техните кости.

— Това би било добре — въздъхна Трут.

Лостара понечи да си тръгне, но Пела й махна с ръка.

— Вземи. — Подаде й костта, в която беше дълбал дупка. — И го носи така, че да се вижда.

— Защо?

Пела се намръщи.

— Току-що ни помоли за услуга…

— Добре. — Тя взе ужасната вещ от ръката му.

Перла се появи на вратата.

— Лостара? Приключи ли тук?

— Да.

— Време е да си тръгваме тогава.

Разбра по изражението му, че и той е научил за смъртта на Фелисин. Но сигурно с повече подробности от малкото, което й каза Трут.

Двамата се върнаха мълчаливо в конюшнята, после излязоха на двора и отидоха портата. Крилата се отвориха широко и войникът — Мейби — им махна за изпроводяк. За миг погледът й се спря на балата слама, която странно потръпваше, готова сякаш да се разтопи, но Перла я подкани с ръка.

Щом се отдалечиха от имението, Нокътят изпъшка:

— Трябва ми лечител.

— Куцането ти едва се забелязва.

— Години на дисциплина, скъпа. А ми иде да изрева. Последния път, когато изтърпях такава сила, беше с оня демон Семк. Онова богче. У тези тримата, Геслер, Сторми и Трут, има нещо много по-странно от кожата.

— Някакви хипотези?

— Минали са през лабиринт на огън… И по някакъв начин са оцелели, макар че Фелисин, Баудин и Хеборик не са. Но какво точно е станало с тях си остава неизвестно. Геслер само допуска, че са мъртви. Но ако с тия се е случило нещо необичайно в лабиринта, защо да не е станало същото и с падналите през борда?

— Съжалявам. Не ми казаха подробности.

— Трябва да навестим един задържан кораб. Ще ти обясня по пътя. А, и друг път не предлагай да платиш нечий дълг… преди да си разбрала колко е голям.

„А ти друг път оставяй арогантността си зад вратата на конюшните.“

— Добре.

— И престани да попечителстваш над мен.

Тя го изгледа.

— Посъветва ме да използвам чара си, Перла. Не е моя вина, че притежавам повече от това качество от теб.

— Нима? Виж какво, онзи ефрейтор извади късмет, че ти застана между двама ни.

Дощя и се да се изсмее, но се овладя.

— Явно не си забелязал оръжието под леглото му.

— Оръжие? Знаеш ли колко…

— Беше двуръчен кремъчен меч. Оръжието на Т’лан Имасс, Перла. Сигурно тежи колкото мен.

Той не каза нищо през целия път до „Силанда“.

Кеят, на който беше привързан корабът, се пазеше добре, но Перла явно бе получил разрешение предварително, защото ги пуснаха на разбитата палуба и ги оставиха сами.

Лостара огледа средната част — обгорена от езиците на пламъците и оцапана с тиня. Около главната мачта бе струпана странна пирамидална грамада, покрита с намаслен брезент. Такелажът и платната бяха нови, явно взети от други съдове.

Перла се загледа в пирамидата и изведнъж изруга.

— Познаваш ли го този кораб?

— Познавам, че е кораб.

— Аха. Стар кюонски дромон от предимперски стил. Но повечето дърво и оборудване е от Дрейф Авалий. Знаеш ли нещо за Дрейф Авалий?

— Митичен остров край брега на Кюон Тали. Дрейфуващ остров, населен с демони и призраци.

— Не е митичен и наистина дрейфува, макар че, изглежда, описва груб кръг. Колкото до демоните и призраците… едва ли са нещо страшно. — Отиде до пирамидата и дръпна покривалото.

Отрязани глави, грижливо подредени, всички с лицата навън; очите примигваха, вторачени в двамата. Лъщеше прясна кръв.

— Щом казваш — задавено промълви Лостара и отстъпи назад.

Дори Перла изглеждаше изненадан — сякаш откритото от ръката му не съвпадаше напълно с очакваното. След дълго мълчание се пресегна и топна пръст в локвата кръв.

— Още е топла…

— Н-но… това е невъзможно.

— По-невъзможно от факта, че тези проклети неща са все още в съзнание — или най-малкото живи? — Изправи се и махна широко с ръка. — Този кораб е като магнит. Тук има пластове и пластове магия, просмукана в самото дърво, в скелета. Загръща те с тежината на хиляда плаща.

— Нима? Не го усещам.

Той я погледна безизразно, после отново се обърна към грамадата отрязани глави.

— Както виждаш, не са нито демони, нито призраци. Тайст Андий са повечето. Няколко моряци от Кюон Тали. Хайде да огледаме капитанската каюта — от нея магията извира на вълни.

— От кой вид магия, Перла?

Той вече крачеше към люка. Махна небрежно с ръка.

— Куралд Галайн, Телланн, Куралд Емурлан, Рашан… — Изведнъж млъкна и я изгледа. — Рашан. И ти не усещаш нищо?

Тя сви рамене.

— Има ли… още глави… вътре, Перла? Ако има, бих предпочела да…

— Идваш с мен.

Влязоха. Стените и подът бяха от черно дърво. Въздухът бе сякаш натежал от спомени за жестокост. Един труп с посивяла кожа бе прикован с грамадно копие за капитанския стол. Още тела бяха проснати тук-там, сякаш някой ги е сграбчил, прекършил ги е и ги е захвърлил.

Претъпканата каюта с нисък таван бе озарена от смътна светлина с неведом източник. Освен петната по пода, от втрита отатаралска прах.

— Тия тук не са Тайст Андий — измърмори Перла. — Трябва да са Тайст Едур. О, тук гъмжи от загадки. Геслер ми каза за екипажа гребци в трюма — обезглавени тела. Горките Тайст Андий на палубата. Чудя се кой ли е убил тези Едур…

— Всичко това с какво ни води по дирите на Фелисин, Перла?

— Била е тук, нали? Видяла е всичко това. Капитанът тука е имал свирка, вързана на шията му, с нея е командвал гребците. Изчезнала е, уви.

— А без тази свирка корабът просто си седи тук.

Мъжът кимна.

— Колко жалко, нали? Представи си: кораб с екипаж, който не трябва да храниш, не се нуждае от почивка, никога не се бунтува.

— Можеш да си го задържиш. — Лостара се обърна към вратата. — Мразя корабите. Винаги съм ги мразила. А този го напускам веднага.

— Не виждам причина да не те придружа — сви рамене Перла. — Път ни чака в края на краищата.

— Нима? Накъде?

— „Силанда“ е пътувал през лабиринти — от мястото, където го е намерил Геслер, докато не се появи отново в този свят. Доколкото схващам, този път е прекосил континента, от Северно Отатаралско море до залива Ейрън. Щом Фелисин, Хеборик и Баудин са скочили от борда, напълно е възможно да са се появили някъде по този път.

— За да се озоват в разгара на въстанието.

— В сравнение с това, от което са бягали, напълно е възможно да са го приели за далеч не толкова ужасна перспектива.

— Докато не са се натъкнали на банда разбойници.

Девета рота на капитан Кенеб бе призована да се яви на три етапа на парадния терен. Предварително предупреждение нямаше — просто пристигна офицер и заповяда войниците да се изнесат на бегом.

Най-напред тръгнаха Първо, Второ и Трето отделение — тежката пехота, всичко трийсет войници с плочеста броня и плетени задтилници, леки щитове и дълги копия, къси копия за мушкане, стегнати на гърбовете, шлемове със забрала и с гребени, с кортици и двуроги къси вили на коланите.

След тях беше морската пехота: Четвърто, Пето и Шесто отделение на Ранал. После — ядрото на ротата, полутежката пехота — от Седмо до Двадесет и четвърто отделение. Бяха само малко по-леко снаряжени от тежката пехота и между тях в добавка имаше войници, обучени да боравят с къси и дълги лъкове и копия. Всяка рота трябваше да действа като самостоятелна част, тоест бойците да разчитат само на себе си и да си оказват взаимна поддръжка.

Стрингс застана пред отделението си и огледа Девета. Първият им сбор като отделна част. Очакваха пристигането на адюнктата в стегнати редици, без да говорят много, в пълна униформа и въоръжение.

Денят гаснеше бързо и въздухът бе милостиво прохладен.

Лейтенант Ранал обходи трите отделения морски пехотинци, напред и назад, бавно. Гладко обръснатото му лице беше лъснало от пот. Най-сетне спря точно пред Стрингс.

— Е, сержант. Идеята беше твоя, нали?

— Сър?

— Проклетите кокали от пръсти! Най-напред се появиха във вашето отделение — сякаш нямаше да го забележа. А сега чух от капитана, че това се разпространява във всички легиони. Всички гробища из града се ограбват! И това ще го кажа… — Приближи се до него и продължи с тихо ръмжене: — Ако адюнктата попита кой е виновен за последната храчка в лицето й след това, което стана вчера, няма да се поколебая да те посоча.

— Храчка в лицето й? Лейтенант, вие сте идиот. Вижте, при портата се събраха офицери. Съветвам ви да си заемете мястото, сър.

С почервеняло от гняв лице, Ранал рязко се обърна и застана на мястото си пред трите отделения.

Адюнктата поведе, антуражът й повлече крак след нея.

Капитан Кенеб я чакаше. Стрингс го помнеше от първия ужасен сбор. Малазанец. Разправяха, че гарнизонът му бил навътре в континента, сражавал се, когато ротата му била надвита. След това — бягството на юг, чак до Ейрън. В това имаше достатъчно поводи да се замисли дали този мъж не е хванал пътя на страхливците. Побягнал пръв, вместо да загине с войниците си. Нали в края на краищата така повечето офицери надживяваха частите си. Ако питаха него, офицерите не струваха пет пари.

Адюнктата вече говореше с него. След това капитанът отстъпи, отдаде чест и покани Тавори да се приближи до строените бойци. Но вместо това тя пристъпи към него, пресегна се и пипна нещо увесено на шията му.

Стрингс се ококори. „Проклето кокалче от пръст.“

Размениха още няколко думи, после адюнктата кимна и продължи към отделенията.

Сама, с бавни крачки, с безизразно изражение.

Стрингс видя как трепна лицето й, щом огледа строените отделения. Него, после Кътъл. След дълга пауза, през която беше загърбила вдървения като глътнал бастун лейтенант Ранал. Най-сетне се обърна към него.

— Лейтенант.

— Адюнкта.

— Изглежда, между вашите войници се разпространяват нестандартни… добавки към снаряжението. Много повече, отколкото при другите роти, които прегледах.

— Да, адюнкта. Въпреки заповедите ми. И знам кой е виновникът…

— Не се съмнявам — прекъсна го тя. — Но това не ме интересува. Бих предложила обаче да се установи известна униформеност за тези… накити. Може би на оръжейния колан, срещу ножницата на меча. Освен това от гражданството на Ейрън има оплаквания. Най-малкото ограбените гробове и гробници би трябвало да се върнат в нормалното им състояние… доколкото е възможно, разбира се.

Объркването на Ранал бе очевидно.

— Разбира се, адюнкта.

— И можете да си отбележите — сухо добави адюнктата, — че в този момент само вие носите… нестандартна униформа на Четиринадесета армия. Съветвам ви да поправите това колкото се може по-скоро, лейтенант. А сега можете да освободите отделенията си. И на излизане предайте указанието ми на капитан Кенеб, че може да продължи с придвижването на средната си пехота в челото на ротата.

— Д-да, адюнкта. Веднага. — И отдаде чест.

Тя се върна при антуража си. Стрингс си пое дъх. „О… Браво, момиче!“

Гърдите на Гамът се бяха стегнали от болка, докато гледаше как адюнктата се връща при чакащата я свита. Душата му вреше от чувства. Който и да го беше измислил това, заслужаваше… ами, една проклета целувка, както щеше да каже Кътъл. „Обърнали са поличбата. Обърнали са я!“

Видя върналия се плам в очите на Тавори, щом тя се приближи до тях.

— Юмрук Гамът.

— Адюнкта?

— Четиринадесета армия трябва да има знаме.

— Да, така е, наистина.

— Бихме могли да се вдъхновим от самите войници.

— Разбира се, адюнкта.

— Ще се погрижите ли за това? Преди тръгването ни утре?

— Да.

От портата към тях препусна вестоносец. Яздеше в галоп и дръпна юздите точно пред Тавори. Скочи от седлото и се приближи. „Богове… Дано не е лоша вестта… точно сега…“

— Докладвай — заповяда адюнктата.

— Три кораба, адюнкта — отвърна задъхано вестоносецът. — Току-що докретаха в залива.

— Продължи.

— Доброволци! Воини! С коне и бойни псета! На пристанището е хаос!

— Колко са? — попита Гамът.

— Триста, Юмрук.

— Откъде са, в името на Гуглата?

Вестоносецът извърна очи към Нил и Недер.

— От Уик. — И отново срещна погледа на Тавори. — Адюнкта! Това е кланът на Враната. На Враната! На самия Колтейн!

9.

Двата дълги ножа бяха пъхнати в избеляла кожена сбруя, изплетена в спираловидните шарки на Пардю. Висяха от пирона на дървения стълб в ъгъла на дюкяна, под пищната шаманска маска от пера на племето керан. Дългата маса пред платнения щанд беше затрупана с изящни изделия от обсидиан, ограбени от някоя гробница, всяко благословено наново в името на богове, духове или демони. От лявата страна, зад масата и срещу беззъбия собственик, седнал кръстато на високо трикрако столче, имаше затворен сандък.

Плещестият тъмнокож купувач дълго оглежда обсидиановите оръжия, преди да махне леко с дясната си ръка, за да привлече вниманието на продавача.

— Дъх на демони! — изквича старият и кривият му пръст засочи напосоки каменните остриета по масата. — А тия, от Маел са целунати — хубаво са ги огладили водите, а? Имам и още…

— В сандъка какво има? — избоботи купувачът.

— А, остро око имаш! Да не си Четящ? Хаоса надуши, нали? Колоди, умни ми приятелю! Колоди! Ох, и са се събудили! Да, всичко наново. Всичко се е разбунило…

— Драконовата колода винаги е разбунена…

— Да, ама нов Дом! О, виждам изненадата ти, приятелю! Нов Дом! Огромна мощ, викат. Тътне чак до корените на света.

Мъжът срещу него се намръщи.

— Пак нов Дом, а? Някой натрапил се местен култ сигурно…

Но старецът клатеше глава, очите му пробягваха над рамото на самотния купувач и оглеждаха с подозрение пъстрата тълпа по пазара. А после се надвеси над тезгяха.

— С тях аз нямам работа, приятел. О, верен съм аз на Дрижна като всеки друг, не говори така! Пък и Колодата не допуска натрапници, нали? О, мъдър поглед и ум трябват тук. Тъй. А защо е истина новият Дом? Чакай да ти кажа, приятел. Първом — нова Необвързана карта. Карта, дето сочи, че вече в Колодата властва Господар. Висш съдник, нали? А после — новият Дом, плъзнал като полски пожар. Дали е одобрен? Не е решено. Но не е и отхвърлен начаса, о, не. А Четящите — фигурите! Домът ще се одобри — никой Четящ не се съмнява в това!

— А какво е името на тоя Дом? — попита купувачът. — Тронът какъв е? Кой иска да го владее?

— Дом на Вериги, приятел. А за другото дето питаш — объркано е много, ясен отговор няма. Асценденти се домогват. Но ще ти кажа едно: Тронът, на който ще седи Кралят — Тронът, приятел, е пропукан.

— Искаш да ми кажеш, че този Дом е на Окования?

— Тъй я. На Сакатия бог.

— Другите сигурно му налитат свирепо — измърмори умислено купувачът.

— Точно това би си помислил човек, ама не, о, не. Всъщност те са нападнатите! Искаш ли да видиш новите карти?

— Може да намина по-късно за това — отвърна мъжът. — Дай сега да видя онези два жалки ножа там, на гредата.

— Жалки? Ай! Не са жалки те, о, не! — Старецът се завъртя на стола си, пресегна се и смъкна сбруята с оръжията. Ухили се и синкавият му език пробяга между голите венци. — Последния път ги е държал убиец на призраци от Пардю! — Извади единия нож от канията. Острието беше черно, с инкрустирана по дължината сребърна змия.

— Това не е от Пардю — изръмжа купувачът.

— Държал ги е, рекох. Вярно, остро око имаш. От Уик са. Плячка от Кучешката верига.

— Дай да видя и другия.

Старецът извади и второто острие.

Очите на Калам Мекхар неволно се разшириха. Само за миг, но собственикът, изглежда, го беше видял и кимаше.

— Тъй, приятелю, тъй.

Цялото острие, също черно, беше покрито с рисунка на птиче перо, сребърна инкрустация с кехлибарен оттенък — „кехлибар… сплав с отатарал. Кланът на Враната. Но не е оръжие на низш воин. На някоя важна особа е било.“

Старецът прибра ножа на Враната и почука с пръст по другия.

— Вложено е в тоя. Кое може да надвие отатарала? Просто. Древна магия.

— Древна. Магията на Уик не е древна…

— О, ама тоя загинал уикски воин си е имал приятел. Виж тука. Хвани ножа в ръката си. Примижи и го виж тоя знак, ей тук, при основата — виж, опашката на змията се увива около него…

Дългият нож се оказа смайващо тежък. Жлебовете за пръстите по дръжката бяха доста широки, но воинът от Уик го беше компенсирал с по-дебели кожени каишки. Знакът, всечен в метала в средата на навитата опашка, беше невероятно изкусен за ръката, която трябваше да го е изрисувала. „Фенн. Теломен Тоблакай. Бивало си го е приятеля на този уикец. А на всичко отгоре знакът ми е познат. Знам точно кой е вложил сила в това оръжие. Богове подземни, в що за странни кръгове навлизам тук?“

Нямаше смисъл да се пазари. Твърде много беше разкрил вече.

— Кажи си цената — въздъхна Калам.

Старецът се усмихна още по-широко.

— Както се досещаш, много ценя този комплект — той е най-ценната ми стока.

— Поне докато синът на мъртвия воин от Враната не дойде да си го прибере — макар да се съмнявам, че ще държи да си го плати със злато. Ще го наследя тоя отмъстителен ловец, тъй че отприщи си алчността и ми кажи цената си.

— Хиляда и двеста.

Убиецът остави на масата малка кесия и изчака старият търговец да я развърже и да надникне вътре.

— Потъмнели са тези диаманти — отрони старецът след малко.

— Тъкмо тъмното ги прави толкова ценни, и го знаеш добре.

— Да, тъй си е. Половината от това, което е вътре, ще стигне.

— Я, честен търговец!

— Рядкост е, да. Но в днешно време честността се изплаща.

Калам го изчака да преброи диамантите.

— Секването на имперската търговия се е отразило зле май.

— Много. Но положението тук, в Г’данисбан, е два пъти по-лошо, приятел.

— И защо така?

— Ами, всички са при Б’ридис, разбира се. Обсадата.

— Б’ридис ли? Старата планинска крепост? Кой се е окопал там?

— Малазанците. Оттеглиха се от укрепленията си в Ерлитан, тук и Пан’поцун — гониха ги чак до планините. О, не е нещо голямо като Кучешката верига, но няколкостотин се добраха.

— И още се държат?

— Аха. Такава е Б’ридис, уви. Но се обзалагам, че няма да е задълго. Е, това ми стига, приятел. Скрий си я добре тази кесия и дано боговете да стъпват в сянката ти.

Калам едва сдържа усмивката си, докато взимаше оръжията.

— И във вашата, господине.

„Ще стъпват, и още как, приятел. Много по-близо, отколкото би ти се искало.“

След като се отдалечи малко по пазарската улица, Калам спря да нагласи ремъците на оръжейната сбруя. Предишният й собственик не бе имал неговото туловище, но пък и малцина бяха едри като него. После си я надяна и отново се загърна в широката телаба. По-тежкото оръжие изпъкваше изпод лявата му ръка.

Убиецът продължи по празните общо взето улици на Г’данисбан. Два дълги ножа, и двата — уикски. На един и същ притежател? Неизвестно. Вярно, в известен смисъл се допълваха, но разликата в тежестта им щеше да затрудни всеки, който реши да ги използва едновременно в бой.

В ръката на някой Фенн по-тежкото оръжие нямаше да е много повече от обикновена кама. Изработката явно беше уикска, а това значеше, че „влагането“ е направено или като услуга, или срещу заплащане. „Мога ли да се сетя за уикец, който би могъл да си го е спечелил? Ами, Колтейн… но той носеше единичен дълъг нож, при това без шарки. Само да можех да науча нещо повече за този проклет Теломен Тоблакай…“

Разбира се, Върховният маг Белурдан, с прозвището Трошача на черепи, беше мъртъв.

„Кръгове, как не. А и сега този Дом на Вериги. Проклетият Сакат бог…“

„Проклет глупак си ти, Котильон. Бил си на последното Оковаване, нали? Трябвало е на място да забиеш ножа в проклетия кучи син.“

„Хм, чудно, а дали Белурдан също е бил там?“

„Проклятие. Забравих да попитам какво е станало с оня убиец на духове от Пардю…“

Пътят, възвиващ на югозапад от Г’данисбан, бе изтъркан до каменните плочи на основата. Обсадата явно бе продължила толкова дълго, че малкият град, който я изхранваше, беше опоскан. Обсадените сигурно бяха още по-зле. Б’ридис бе крепост, всечена в стръмна скала, стародавна традиция в оданите, обкръжаващи Святата пустиня. Не съществуваше никакъв официален достъп — нямаше дори стъпала, нито места за хващане, всечени в камъка — а тунелите зад укрепленията продължаваха дълбоко навътре в скалните недра. Вътре в тези тунели извори осигуряваха вода. Калам беше виждал Б’ридис само отвън — бе отдавна изоставена от първоначалните си обитатели и това предполагаше, че изворите са пресъхнали. И макар подобни укрепления обикновено да разполагаха с огромни складови пространства, едва ли бе възможно избягалите малазанци да са ги заварили пълни.

Сигурно умираха от глад, горките кучи синове.

Калам крачеше по пътя в сгъстяващия се сумрак. Не виждаше никого и подозираше, че обозните кервани няма да тръгнат от Г’данисбан, преди да падне нощта, за да спестят жегата на изтощените животни. Пътят вече започваше да се издига и да лъкатуши между хълмовете.

Убиецът бе оставил коня си с Котильон в селението на Сянка. За задачите, които му предстояха, най-важното щеше да е промъкването крадешком, а не бързината. Освен това Рараку беше сурова спрямо конете. Повечето известни водоизточници отдавна щяха да са замърсени в очакване на армията на адюнктата. Той обаче знаеше няколко тайни извора, които по необходимост щяха да са оставени чисти.

Тази земя сама по себе си бе под обсада, осъзна Калам. И врагът тепърва щеше да дойде. Ша’ик беше уплътнила силите на Вихъра, тактика, която издаваше известен страх. Освен ако Ша’ик не го отиграваше съзнателно, разбира се. Може би просто се стремеше да вкара Тавори в капан, в Рараку, където силата й бе най-голяма, където бойците й познаваха терена, а врагът — не.

„Но в армията на Тавори има поне един човек, който познава Рараку. И той ще заговори адски добре, щом му дойде времето.“

Нощта бе настъпила, звездите проблясваха в небето. Превит под тежката, пълна с храна и вода торба, Калам продължаваше напред, запотен в мразовития въздух. Щом излезе на билото на поредния хълм, зърна огньовете на обсадата под дрипавия силует на хоризонта. От канарите не се виждаше никаква светлина.

Калам продължи надолу.

Късно заранта най-сетне стигна до лагера. Шатри, фургони, оградени с камъни огнища бяха разхвърляни безразборно в груб полукръг пред извисяващите се стръмни канари с почернялата от пушеци крепост. Районът бе обкръжен от тор, боклуци и препълнени и вонящи в жегата отходни ями. Докато крачеше по пътеката, Калам прецени положението. Обсаждащите бяха около петстотин, мнозина — ако се съдеше по униформите — от малазански гарнизони, но с местна кръв. От доста време не бе имало щурм. В единия край бяха струпани грубо сковани дървени кули.

Забелязаха го, но никой не го спря, нито прояви особен интерес към него. Поредният боец, дошъл да избива малазанци. Носи си храна, та да не бъде бреме за другиго, и значи — добре е дошъл.

Както бе предположил търговецът в Г’данисбан, търпението на обсаждащите бе на изчерпване. Подготвяха се за последен щурм. Навярно не днес, но утре. Дълго не се бяха грижили за скелетата — въжетата бяха изсъхнали, дървото се цепеше. Работни групи се бяха заловили с ремонта, но без да бързат — действаха мудно в изнервящия зной. Някаква разпуснатост се долавяше в стана и дори подготовката за предстоящия щурм не можеше да я прикрие.

„Изстинала е тук жарта. Сега искат само да атакуват, та да се свърши и да могат да се приберат по домовете си.“

Убиецът забеляза малка група войници близо до центъра на полукръга — там, изглежда, издаваха заповедите. Един мъж в униформата на малазански лейтенант стоеше с ръце на кръста и четеше конско на половин дузина сапьори.

Работниците извърнаха глави при появата на Калам и го изгледаха как продължи небрежно към дървените кули.

Лейтенантът го забеляза и тъмните му очи се присвиха под ръба на малкия шлем. Гребен имаше на този шлем. Гребен на Ашокския полк.

„Разположен в Дженабарис преди няколко години. После върнат в… Ерлитан, мисля. Гуглата да ги скапе дано, а аз все си мислех, че ще останат верни.“

— Дошъл си да видиш как ще им срежем гърлата на последните, а? — попита със свирепа усмивка лейтенантът. — Добре. Приличаш на организиран и опитен човек. Беру ми е свидетел, много малко такива мога да намеря сред тази сган. Името ти?

— Улфас — отвърна Калам.

— Звучи баргастко.

Убиецът сви рамене и остави торбата си на земята.

— Не си първият, който мисли така.

— Ще се обръщаш към мен със „сър“. Стига да искаш да участваш в този бой де.

— Не си първият, който мисли така… сър.

— Аз съм капитан Ирриз.

„Капитан… в лейтенантска униформа. Чувствал си се непризнат в полка, нали?“

— Кога започва щурмът, сър?

— Нетърпелив си, а? Добре. Утре призори. Горе са останали една шепа. Няма да трае дълго, щом стане пробивът и прехвърлим терасата.

Калам погледна нагоре към крепостта. „Терасата“ беше само тясна скална издатина, а входът зад нея — толкова тесен, че едва можеше да се провре човек.

— Не им трябва повече от шепа — измърмори той и добави едно „сър“.

Ирриз се намръщи.

— Току-що пристигна и вече стана експерт?

— Съжалявам, сър. Просто наблюдение.

— Е, имаме си маг вече. Наскоро дойде. Тя твърди, че може да пробие дупка, където е вратата. Голяма дупка. А, ето я и нея.

Жената, която се приближи, беше млада, крехка и бледа. И малазанка. На десетина крачки стъпките й се забавиха, после тя спря и светлокафявите й очи се приковаха в Калам.

— Това оръжие го дръж в канията, когато си край мен — изръмжа тя. — Ирриз, тоя кучи син да стои настрана от нас.

— Какво не му е наред, Синн?

— Наред? Сигурно нищо. Но един от ножовете му е отатаралско оръжие.

Капитанът го изгледа с такава алчност, че по гърба на убиеца пробягаха ледени тръпки.

— Нима? И откъде си се снабдил с това, Улфас?

— Взех го от уикеца, когото убих. На Кучешката верига.

Последва внезапна тишина. Всички се обърнаха и го изгледаха наново. По лицето на Ирриз пробяга съмнение.

— Бил си там?

— Да. И какво?

Последваха жестове, мъжете зашепнаха молитви. Калам още повече се смрази. „Богове, изричат благословии… но не към мен. Благославят Кучешката верига. Какво всъщност е станало там, че да предизвика това?“

— Тогава защо не си с Ша’ик? — запита намръщено Ирриз. — Защо Корболо те е пуснал?

— Защото Корболо Дом е идиот, а Камъст Релой — още по-зле — сопна се Синн. — Удивена съм, че не си е изгубил половината армия след Падането. Кой истински войник би преглътнал станалото там. Улфас, нали? Дезертирал си от Убийците на псета на Корболо, нали?

Калам само сви рамене.

— Тръгнах да търся по-чист бой.

Смехът й бе пронизителен и тя се завъртя в насмешлив пирует в прахта.

— И си дошъл тук? О, глупак такъв! Толкова е смешно! Иска ми се да запищя, толкова смешно е!

„Умът й е увреден.“

— Нищо смешно не виждам в убиването — отвърна той. — Макар да ми е странно, че ти си тук и като че ли гориш от желание да убиваш сънародници малазанци.

Лицето й помръкна.

— Имам си лични причини, Улфас. Ирриз, искам да поговоря с теб насаме. Ела.

Калам запази външно равнодушие, щом капитанът трепна от властния тон. После офицерът-ренегат кимна.

— След малко, Синн. — Обърна се отново към убиеца. — Улфас. Искам повечето да ги заловим живи, за забавление. Да ги накажем затова, че са толкова упорити. Особено държа да хванем командира им. Казва се Кайндли…

— Познавате ли го, сър?

Ирриз се ухили.

— В полка бях Трета рота. Кайндли командваше Втора. — Махна към укреплението. — Сега командва това, което е останало от нея. Този спор за мене е личен, и затова смятам да победя. Затова ги искам тези кучи синове живи. Ранени и обезоръжени.

Синн, която чакаше нетърпеливо, се намеси:

— Хрумна ми нещо. Улфас с неговия отатаралски нож може да обезсили мага им.

Ирриз се ухили.

— Значи тръгва с първите в пробива. Приемливо ли е за тебе, Улфас?

„Първи вътре, последни — навън.“

— Няма да ми е за първи път, сър.

Капитанът и Синн се отдалечиха. Калам ги изгледа замислен. „Капитан Кайндли. Не съм ви срещал, сър, но от години сте известен като най-невзрачния офицер в цялата малазанска военщина. А както се оказва сега — и най-упоритият също така.“

„Великолепно. Бих могъл да използвам човек като вас.“

Намери си празна палатка, където да прибере снаряжението — празна, защото отходната яма беше подронила отсамната песъчлива страна и нечистотията се просмукваше под единствената черга на пода отзад. Калам остави торбата си до входното платнище, просна се до него и затвори ума и сетивата си за противната воня.

След няколко мига заспа.

Събуди се в тъмно. Лагерът бе притихнал. Убиецът смъкна телабата си, надигна се приведен и започна да увива каишки около хлабавите си дрехи. Щом приключи, навлече на ръцете си ръкавиците без пръсти и уви черната кърпа около главата си, докато останат открити само очите му. И се измъкна крадешком навън.

Огледа се. Няколко огнища тлееха, от две палатки все още струеше светлина от лампи. При грубо скованата стражница седяха трима часови — на двайсетина крачки от него.

Калам безшумно заобиколи ямата и пое към скелетата на обсадните кули. Там не бяха поставили пазач. „Ирриз сигурно е бил лош лейтенант. А сега, като капитан, е още по-зле.“ Приближи се още.

Примигващата в основата на една от кулите магия го накара да замръзне. Затаи дъх. След миг отново просветнаха искри и затанцуваха около крепежите.

Калам бавно се успокои и продължи да се взира.

Синн се движеше от крепеж на крепеж. Щом приключи с най-близката кула, продължи към следващата. Бяха всичко три.

Когато свърши с последния крепеж в основата на втората кула, Калам се надигна, запромъква се напред и щом я приближи, извади отатаралския нож.

Усмихна се на тихо прошепнатото й проклятие. После тя осъзна какво става и се обърна вихрено.

Калам вдигна ръка да я спре, бавно надигна и ръката с ножа и отново го прибра в канията, след което пристъпи към нея. Прошепна й на малазански:

— Момиче, вмъкнала си се в много гадно змийско гнездо.

Очите й светнаха като езерца под звездната светлина.

— Не бях сигурна за тебе — прошепна тя и се присви. — И още не съм. Кой си ти?

— Просто един, който се промъква към кулите… за да им отслаби крепежите. Като тебе. По-точно — на две от трите. Третата е най-добрата — малазанска е. Нея искам да запазя здрава.

— Значи сме съюзници — отвърна тя, все така присвита.

„Много е млада.“

— Показа големи актьорски дарби. И имаш удивителни умения като маг, въпреки че си толкова…

— Само дребна магия. Учиха ме.

— Кой ти беше учител?

— Файил. Сега е с Корболо Дом. Файил, чийто нож преряза гърлата на баща ми и майка ми. И която тръгна да ме търси, за да убие и мен. Но й се измъкнах — не можа да ме намери дори с магията си.

— И това ще е твоето отмъщение?

Тя се озъби безмълвно.

— Отмъщението ми тепърва започва, Улфас. Искам я. Но ми трябват войници.

— Капитан Кайндли и ротата му. Спомена за маг в онази крепост. Свързвала ли си се с него?

Тя поклати глава.

— Не съм чак толкова умела.

— Тогава защо мислиш, че капитанът ще те подкрепи в каузата ти?

— Защото един от сержантите му е мой брат — е, само наполовина. Не знам дали все още е жив, обаче…

Калам сложи ръка на рамото й, без да обръща внимание на трепването й.

— Добре, момиче. Това ще го направим заедно. Имаш първия си съюзник.

— Защо?

Усмивката му остана незрима под кърпата.

— Файил е с Корболо Дом, нали? Е, срещата ми Корболо е неизбежна. И с Камъст Релой. Тъй че заедно ще убеждаваме капитан Кайндли. Съгласна ли си?

— Да.

Облекчението в гласа й го жегна. Твърде дълго бе останала сама в гибелното си начинание. Трябвала й бе помощ… но не бе имало към кого да се обърне. Поредното сираче в този проклет от Гуглата бунт. Спомни си онези хиляда и триста деца, които безразсъдно бе спасил преди толкова месеци, когато за сетен път прекоси тази земя. „И в техните лица бе истинският ужас на войната. Онези деца бяха живи, когато лешоядите се спуснаха да изкълват очите им…“ Потръпна.

— Какво ти става? Изглеждаш някак… отдалечен.

Той я погледна.

— Не, момиче. Много по-близо съм, отколкото си мислиш.

— Е, аз свърших повечето си работа за тази нощ. Сутринта Ирриз и воините му няма да струват кой знае колко.

— О? А за мен какво беше приготвила?

— Не бях решила. Надявах се, че щом ще си в челото, ще те убият бързо. Магът на капитан Кайндли нямаше да се доближи до теб — щеше да те остави на войниците с арбалетите.

— А тази дупка, дето си щяла да пробиеш в скалата?

— Илюзия. Подготвям я от дни. Мисля, че мога да я направя.

„Храбра и отчаяна.“

— Е, момиче, усилията ти далеч надминават моите по амбиция. Аз смятах да предизвикам малко хаос и нищо повече. Каза, че Ирриз и воините му няма да струват кой знае колко. Какво означава това?

— Отрових им водата.

Калам пребледня под маската си.

— Отрова? Каква?

— Тралб.

Убиецът дълго помълча.

— Колко?

Тя сви рамене.

— Всичко, което имаше знахарят. Веднъж каза, че я използвал да спира старческо треперене.

„Мда. С по една капка.“

— Кога?

— Преди малко.

— Значи едва ли някой е пил все още.

— Освен един-двама от пазачите.

— Изчакай ме тук, момиче.

Калам закрачи безшумно в тъмното към поста с тримата часови. Допреди малко те седяха. Сега не ги видя. Но някакво движение имаше, ниско по земята… Приближи се още.

Тримата се гърчеха, крайниците им се мятаха. Устите им се бяха покрили с пяна и от издутите очи вече бликаше кръв. Бяха се оцапали. Наблизо лежеше мях, с петно мокър пясък около него, което бързо се скриваше под килим от пърхащи черни пеперуди.

Убиецът извади ловния си нож. Трябваше да внимава — ако го оплискаше кръв или друга течност, щеше да го сполети същата съдба. Воините бяха обречени да страдат така цяла вечност за тях — до разсъмване все още щяха да се гърчат в спазми и това щеше да продължи, докато или сърцата им не се пръснеха, или не издъхнеха от обезводняване. Ужасното с тралба беше, че по-често ставаше второто.

Пристъпи до първия и долови благодарност в кървящите му очи. Вдигна ножа и мъжът въздъхна облекчено. Убиецът заби тясното острие в лявото око на пазача и изви нагоре. Тялото се вкочани, покритата с пяна уста изпусна въздишка.

Калам бързо освободи от мъките и другите двама.

После грижливо изтърка ножа в пясъка.

Пеперудите се разпърхаха и литнаха — подгониха ги гладни ризани. Въздухът се изпълни с леко хрущене.

Калам се извърна към лагера. Трябваше да пробие меховете и буретата. Тези воини бяха врагове на империята, но все пак заслужаваха по-милостива смърт.

Тихо стържене по камък го накара рязко да се обърна.

По стръмната скала, от каменната тераса се развиваше въже. Започнаха да се спускат фигури — безшумно и бързо.

„Имали са наблюдатели.“

Убиецът зачака.

Оказаха се трима, всички въоръжени само с ками. Двама се приближиха, а третият спря на десетина крачки.

Водачът им изсъска:

— И кой, в името на Гуглата, си ти?

— Малазански войник — отвърна шепнешком Калам. — Онзи, дето се задържа, магът ли ви е? Трябва да ми помогне.

— Казва, че не може да…

— Знам. Заради дългия ми отатаралски нож. Но няма нужда да се приближава — трябва само да пробие меховете и буретата в този лагер.

— Че защо? На петдесет крачки надолу по пътя има извор — пак ще си ги напълнят.

— Тук имате още един съюзник — отвърна Калам. — Омърсила им е водата с тралб и стражите се отровиха.

— Неприятно е това, дето ги е сполетяло — изсумтя вторият мъж. — Все пак, заслужили са си го. Викам да си им оставим водата така.

— Защо не отнесете въпроса до капитан Кайндли? Все пак той взима решенията.

Мъжът се намръщи. Спътникът му заговори:

— Не за това слязохме тук. Дойдохме да те приберем. И щом има друг наш човек, ще приберем и нея.

— За какво? — попита Калам. Едва се сдържа да добави: „За да умрем от глад? От жажда?“, но си даде сметка, че никой от двамата пред него не изглежда особено измършавял или съсухрен. — Искате да останете заровени там цяла вечност?

— Устройва ни идеално — сопна се вторият войник. — Можем да напуснем по всяко време. Назад има изходи. Но въпросът е, тогава какво? Къде ще идем? Цялата страна е побесняла за малазанска кръв.

— Кои последни новини сте чули? — попита Калам.

— Нищо не сме чули. Откакто напуснахме Ерлитан. Доколкото можем да разберем, Седемте града вече не са част от Малазанската империя и никой няма да дойде да ни прибере. Иначе отдавна щяха да са дошли.

Убиецът изгледа за миг двамата войници и въздъхна.

— Добре. Трябва да поговорим. Но не тук. Ще доведа момичето и ще дойдем с вас. При условие, че магът ви ми направи услугата, за която помолих.

— За сделка не стига — каза вторият. — Доведи ни Ирриз. Искаме да си побъбрим малко с това въшливо ефрейторче.

— Ефрейтор? Не знаете ли, че вече е капитан? Значи го искате. Добре. Магът ви унищожава водата в буретата. Момичето го пращам с вас — дръжте се добре с нея. Всички се връщате горе. Аз ще се позабавя малко.

— Така сме съгласни.

Калам кимна и закрачи към мястото, където беше оставил Синн.

Тя беше там. Само че вместо да се крие, танцуваше под една от кулите, въртеше се сред пясъка, размахваше ръце и дланите й пърхаха като криле на пеперуда.

Убиецът се приближи и изсъска предупредително. Тя спря, видя го и притича към него.

— Много се забави! Помислих, че си мъртъв!

„И затова танцуваше?“

— Не. Но тримата стражи са мъртви. Свързах се с войниците от крепостта. Поканиха ни вътре. Условията изглеждат приемливи. Съгласих се.

— А утрешният щурм?

— Ще се провали. Чуй ме, Синн, те могат да напуснат по всяко време, без да ги видят — можем да навлезем в Рараку, стига да успеем да убедим Кайндли. А сега ме последвай — и тихо.

Върнаха се при чакащите малазански воини.

Калам изгледа намръщено взводния маг, но той му отвърна с усмивка.

— Стана. Лесно беше, след като се отдалечи.

— Добре. Това е Синн — и тя е маг като тебе. Хайде, тръгвайте.

— Дано те споходи късметът на Богинята — промълви единият от войниците.

Без да отговори, убиецът се обърна и тръгна крадешком към лагера. Върна се в палатката си, влезе и се наведе над торбата си. Зарови в нея, извади кесийката с диамантите и избра един.

Огледа го за миг срещу небето. В ръбестото камъче плуваха мъгливи сенки. „Пази се от сенките, що носят дарове.“ Пресегна се, издърпа един от плоските камъни, придържащи стените на палатката, и постави диаманта върху прашната му повърхност.

Костената свирка, която му беше дал Котильон, висеше на каишката на врата му. Той я допря до устните си. „Духни силно и ще ги събудиш всички. Духни леко и точно към едного, и ще събудиш само него.“ Надяваше се, че богът знае за какво говори. „Дано да не са от играчките на Сенкотрон…“ Наведе се, докато свирката не се оказа едва на педя разстояние от диаманта.

И изсвири тихо.

Звук не последва. Намръщен, Калам измъкна свирката от устните си и я огледа. Прекъсна го тихо иззвъняване.

Диамантът се беше разпаднал на светеща прах.

От която се надигаше вихреща се сянка.

„Точно от каквото се боях. Азалан.“ Азаланите обитаваха в селението на Сянка територия, граничеща с апторианската. Рядко ги виждаха и никога — повече от един наведнъж. Мълчаливи, привидно неспособни да говорят — как Сенкотрон ги командваше, си оставаше пълна загадка.

Разкривената костелива грамада се смъкна на шестте си крайника, огромният присвит гръб изпълни цялата шатра и задраска по платното. Сини, съвсем човешки очи се взряха в Калам иззад лъсналото високо чернокожо чело. Широка уста със странно издадена долна устна като във вечно цупене, два кухи прореза на мястото на носа. Гривата от тънки синкавочерни косми се спускаше на кичури и върховете и заметоха пода на палатката. По нищо не можеше да се разбере полът на съществото. Грамадният му торс беше овързан с кожена сбруя, натъпкана с всевъзможни оръжия, кое от кое по-странни.

Азаланът нямаше стъпала — всеки издатък свършваше с широка плоска лапа с къси пръсти. Родината на тези демони беше горска земя и съществата обикновено обитаваха гъсто сплетените клонаци горе — дръзваха да се смъкнат в тъмното подножие на леса само когато някой ги призове.

„Призове… само за да ги плени в диаманти. На негово място вече щях да съм много ядосан.“

Изведнъж демонът се усмихна.

Калам извърна очи и си помисли как да оформи молбата си. „Вземи капитан Ирриз. Жив, но да мълчи. И ела с мен по въжето.“ Доста сложно щеше да е обяснението. Особено след като съществото нямаше език…

Изведнъж азаланът се обърна и ноздрите му потръпнаха. Широката плоска глава се завъртя на дългия мускулест врат. Надолу, към основата на задната стена.

Където се бе просмукала пикнята от отходната яма.

Демонът изцъка тихо, после се завъртя и вдигна един от задните си крайници. От гънките в плътта се показаха два пениса.

Две струи плиснаха върху мократа черга.

Калам се дръпна рязко назад, още назад и назад от ужасната воня, изхвърча през процепа в мразовития нощен въздух и рухна на четири крака, задавен.

След миг демонът се появи. Вдигна глава да вдиша въздуха, закрачи през тъмните сенки… и се стопи.

Към шатрата на капитана.

Калам успя да вдиша глътка чист въздух и бавно овладя трепета си. После тихо изпъшка:

— Добре, паленцето ми. Май ми четеш мислите. — След миг се присви, затаи дъх да бръкне в палатката, извади торбата си и се затътри към канарите.

Хвърли поглед през рамо и видя пушека, вдигнал се от входа на палатката му, чу пукот отвътре.

„Богове! За какво са ни стъклениците тралб?“

Бързо закрачи към увисналото от каменната тераса въже.

Там, където доскоро стоеше палатката му, изригнаха пламъци.

Това едва ли щеше да остане незабелязано. Калам изруга през зъби и затича към въжето.

Откъм лагера се надигнаха викове. След тях — крясъци, после — писъци, всеки от които свършваше със странно приглушено хриптене.

Убиецът стигна стръмната скала, стисна въжето и започна да се катери. Беше стигнал до средата на каменната тераса, когато варовикът около него изведнъж се разтресе и изригна прах. Посипаха се камъчета. До него вече се бе появил огромен изгърбен силует, вкопчен в раздраната скала. Стиснал под едната си мишница Ирриз, в несвяст и по долни дрехи. Азаланът сякаш се хлъзгаше нагоре по скалата, с длани, вкопчени в усукани ленти от сянка, все едно че бяха железни халки. След няколко мига се добра до терасата, прехвърли се през ръба и се скри от очите на Калам.

А каменната издатина простена.

По дъното й плъзнаха пукнатини.

Калам се вторачи нагоре и видя как цялата тераса хлътна.

Краката му застъргаха отчаяно по скалата, докато се мъчеше да се добере до ръба. И видя две нечовешки дълги ръце, стиснали каменния ръб. Хлътването спря.

„К-как, в името на Гуглата…“

Убиецът продължи да се катери. След няколко мига се добра до терасата и се прехвърли през ръба.

Азаланът се беше изпружил върху нея. Две ръце стискаха ръба. Други три се държаха за сените от канарата над тесния вход. Сенки, които се изпъваха от ръцете на демона като пластове кожа, едва различими човешки фигури, изпънали се да задържат терасата към стената — и разкъсвани от неимоверното напрежение. Щом Калам изпълзя на терасата, оттам, където тя се съединяваше със скалната стена, се разнесе пукот и терасата се откъсна на педя от връзката. Убиецът се хвърли към тесния вход и видя в мрака лице, изкривено от ужас — взводния маг.

— Назад! — изсъска му Калам. — Този е приятел!

Магът го стисна за лакътя и го издърпа в прохода — терасата се срути.

Двамата мъже се претърколиха назад, през проснатото тяло на Ирриз.

Отдолу се разнесе силен тътен и всичко се разтърси. Ехото бавно заглъхна.

Азаланът изникна изпод каменния трегер. Ухилен.

Малко по-навътре в прохода се беше присвило отделение войници. Синн беше прегърнала един от тях — брат й, реши Калам, докато бавно се изправяше.

Единият от войниците, с които убиецът бе говорил преди малко, пристъпи напред, заобиколи го, както и — малко по-трудно — азалана — и се добра до ръба. След малко извика:

— Всичко долу е кротко, сержант. Лагерът обаче е съсипан. Не виждам никого…

— Никого ли, Бел?

— Не. Май са се разбягали.

Калам си замълча, макар да имаше подозрения. „Имаше нещо в тия сенки, дето ги държеше демонът…“

— Ужасен приятел си имаш — каза взводният маг. — И не е имперски. Владението на Сянката?

— Временен съюзник. — Калам сви рамене.

— Колко временен?

Убиецът се обърна към сержанта:

— Донесохме ви Ирриз — какво смятате да правите с него?

— Още не е решено. Момичето тука каза, че името ти било Улфас? Вярно ли е? Баргастко име от Дженабакъз? Нямаше ли един боен главатар с това име? Убит от Черно псе.

— Не исках да казвам на Ирриз истинското си име, сержант. От Подпалвачите на мостове съм. Калам Мекхар, ефрейтор.

Последва мълчание.

После магът въздъхна.

— Не ви ли обявиха за изменници?

— Хитрина. Поредната маневра на императрицата. Трябваше да се освободят ръцете на Дужек, за известно време.

— Добре — рече сержантът. — Все ми е едно дали казваш истината, или не. Чували сме за вас. Аз съм сержант Корд. Ротният маг е Иброн. Това е Бел, този тук — ефрейтор Шард.

Ефрейторът беше братът на Синн. Явно беше стъписан от неочакваната й поява.

— Къде е капитан Кайндли?

Корд се намръщи.

— Другите от ротата — това, което е останало — са долу. Капитана и лейтенанта ги загубихме преди няколко дни.

— Загубихте ги? Как?

— Те, хм… Паднаха в една шахта. Удавили са се. Така поне твърди Иброн, след като слезе да огледа отблизо. Подземна река, с много бързо течение. Отнесла ги е.

— И как тъй двама души ще паднат в шахта, сержант?

Мъжът срещу него оголи два реда златни зъби.

— Проучвали са, предполагам. Ефрейтор, струва ми се, че съм по-старши от вас. Всъщност съм единственият останал сержант. Значи, щом не сте извън закона, все още сте войник на империята. И като войник на империята…

— Тук ме хвана — измърмори Калам.

— Засега ще ви зачисля към старото ми отделение. По-старши сте от ефрейтор Шард, тъй че ще го командвате вие.

— Добре. И кой е съставът на отделението?

— Шард, Бел и Лимп. Бел вече го познаваш. Лимп е долу. Счупи си крака, но се оправя бързо. Имаме всичко петдесет и един души. Втора рота, Ашокския полк.

— Обсадата май се махна — отбеляза Калам. — Светът не беше съвсем спокоен, откакто сте се затворили тук, сержант. Мисля, че трябва да ви кажа каквото знам. Има алтернативи пред това да чакаме тук — колкото и удобно да е, — докато не умрем от старост… или нещастно удавяне.

— Да, ефрейтор. Ще докладваш. И ако поискам съвет какво да правим по-нататък, ще си първият. Но засега — да спрем с мненията. Време е да слизаме долу… и те съветвам да си намериш каишка за тоя проклет демон. И му кажи да спре да се хили.

— Ще трябва да му го кажете сам, сержант — провлече Калам.

— На Малазанската империя не й трябват съюзници от царството на Сянката — сопна се Иброн. — Разкарай го оттук!

Убиецът изгледа мага през рамо.

— Както казах вече, случиха се някои промени, маг. Сержант Корд, спокойно можете да се опитате да сложите нашийник на врата на този азалан. Но съм длъжен да ви кажа — въпреки че не искате мнението ми, — че колкото и всички тия шантави кратуни, паници и пръчки по коланите на гърдите му да не приличат на оръжия, този азалан преди малко отне живота на петстотин бунтовници. За колко време ли? За около петнайсет дъха. Дали прави каквото поискам? Виж, това е въпрос, над който си струва да разсъди човек, не мислите ли?

Корд го изгледа продължително.

— Заплашваш ли ме?

— Дълго време действах сам — отвърна тихо убиецът. — И съм се поизнервил. Ще взема отделението ти. Дори ще ти изпълнявам заповедите, освен ако не се окажат идиотски. Ако имаш проблем с всичко това, обсъди го с моя сержант, като се срещнем. Уискиджак. Освен самата императрица той е единственият, пред когото отговарям. Искаш да ме използваш? Чудесно. Услугите ми са на твое разположение… засега.

— На някоя тайна мисия е тръгнал — измърмори Иброн. — За императрицата според мен. Сигурно се е върнал в Нокътя — нали оттам е започнал?

Корд го изгледа замислено, после сви рамене и извърна глава.

— Писна ми от това. Да слизаме долу.

„Нещо ми подсказва, че това няма много да ми хареса“ — помисли Калам.

Синн люшна бедра в танцова стъпка.

Над хоризонта се издигна меч от тъмно желязо — огромно ръбато острие, което потръпваше и се издуваше. Вятърът беше замрял и островът в дирята на върха на меча сякаш престана да се приближава. Кътър се премести под мачтата и започна да обръща провисналото платно.

— Ще се оправя с греблата. Би ли се заела с руля?

Апсалар сви рамене и тръгна към кърмата.

Бурята все още бушуваше зад остров Дрейф Авалий, над който сякаш бе надвиснала постоянна неподвижна пелена от тежки облаци. Освен стръмно издигащия се бряг, по него като че ли нямаше хълмове; лесът от кедри, смърчове и секвои изглеждаше непристъпен, стволовете бяха загърнати от непрогледен мрак.

Кътър прецени скоростта на приближаващата се буря, седна на пейката зад мачтата и хвана греблата.

— Може и да се справим.

— Ще се разбием в острова — каза Апсалар.

Той я изгледа с присвити очи. Беше проговорила за първи път от няколко дни, без да я ръчка.

— Ами, може да съм прекосил цял проклет океан, но така и не разбирам нищо от море. Защо някакъв си остров без никаква планина ще спира тази буря?

— Обикновен остров не би я спрял — отвърна Апсалар.

— Аха. Разбирам.

Той замълча. Знанието й идваше от спомените на Котильон, което сякаш добавяше още един пласт към страданията на Апсалар. Богът отново беше с тях, като призрачно присъствие помежду им. Кътър й бе разказал за призрачното видение, за думите на Котильон. Покрусата й и едва прикриваният гняв като че ли произтичаха от това, че богът беше наел него.

Изборът му на ново име я беше ядосал още от самото начало и това, че вече всъщност се бе превърнал в слуга на бога на убийците, като че ли я нараняваше дълбоко. Кътър май бе проявил наивност, като бе повярвал, че подобен развой на нещата ще ги сближи.

Апсалар не беше щастлива от собствения си предначертан път и разбирането на това бе потресло даруджистанеца. Тя не извличаше удоволствие, нито удовлетворение от хладнокръвната си, жестока ефикасност на убиец. Някога Кътър си беше въобразявал, че талантът е награда сам по себе си, че умението само по себе си ражда задоволство, че поддържа собствения си глад и че от този глад произтича някакво удоволствие. В края на краищата човек се привлича към собствените си дарования — в Даруджистан професията му на крадец не беше изцяло плод на необходимостта. Не беше гладувал по градските улици, не го бяха измъчвали по-жестоките им реалности. Беше крал заради чистото удоволствие и защото беше добър в това. Бъдещето на майстор крадец му се беше струвало достойна цел, слава, неразличима от почитта.

Ала сега Апсалар се опитваше да му каже, че дарованието не е оправдание. Че нуждата търси своя път и че не можеш да намериш в сърцевината й нищо ценно.

И той се беше озовал в прикрита война с нея, а оръжията бяха мълчанието и забулените им лица.

Изпъшка и натисна веслата. В морето започнаха да се надигат вълни.

— Е, дано да си права. Малко подслон няма да ни дойде зле… макар че според думите на Въжето с обитателите на Дрейф Авалий ще си имаме неприятности.

— Тайст Андий — отвърна Апсалар. — На самия Аномандър Рейк. Заселил ги е тук, да пазят Трона.

— Помниш ли дали Танцьора — или Котильон — е говорил с тях?

Тъмните й очи пробягаха към неговите, след което се извърнаха.

— Разговорът е бил кратък. Тези Тайст Андий от много дълго живеят в изолация. Господарят им ги е оставил тук и не се е върнал.

— Изобщо?

— Има… усложнения. Брегът не ще ни посрещне дружелюбно, така че внимавай.

Той прибра греблата и се огледа.

Бреговата ивица представляваше мътносив пясъчник, изронен от вълните на разядени тераси и кухини.

— Е, можем да се приближим лесно, но разбирам какво имаш предвид. Няма къде да измъкнем лодката, а ако я вържем, рискуваме вълните да я разбият. Някакви предложения?

Бурята — или самият остров — си пое дъх и задърпа платното. Приближаваха се бързо към скалистия бряг.

Небесните гръмове вече се чуваха по-близо и Кътър успя да види поклащащите се върхове на дърветата, предвещаващи появата на силен свиреп вятър, разпънал облаците над острова на дълги усукани нишки.

— Нямам — отвърна най-сетне Апсалар. — Има и друг повод за тревога — течения.

И чак сега той го забеляза. Островът наистина се носеше в дрейф, незакотвен за морското дъно. Около скалите от пясъчник кипяха въртопи. Изригваше вода, плискаше се и кипеше около скалистия бряг.

— Беру да ни опази дано — измърмори Кътър, — няма да е лесно. — И се затътри към носа.

Апсалар завъртя лодката в курс успореден на брега.

— Гледай за пясък ниско до водата. Може да успеем да издърпаме лодката на него.

Кътър не отвърна нищо. За такава тежка задача щяха да им трябват четирима силни мъже… „Но поне ще излезем на брега цели-целенички.“ Теченията дърпаха корпуса и ги подмятаха. Той погледна през рамо и видя как Апсалар се бори да задържи кормилото.

Тъмносивият пясъчник бе с безброй рифове и извивки — история на непрекъснато движещи се морски нива. Кътър представа си нямаше как може един остров да се носи по водата. Ако за това беше виновна магия, тя трябваше да е огромна и в същото време — далеч не съвършена, като че ли.

— Там! — извика той и посочи напред, където гънките на брега се снишаваха до плоска ивица едва на педя ширина над кипналата вода.

— Приготви се — нареди Апсалар и се надигна от седалката си.

Кътър хвана въжето в лявата си ръка, готов да скочи на ивицата. Докато се приближаваха, успя да види, че каменната издатина е тънка, дълбоко подсечена.

Лодката се засили и той скочи.

Последва рязко изпукване, после камъкът вече пропадаше под петите му. Водата се завихри около глезените му. Изгубил равновесие, даруджистанецът извика и залитна назад. Лодката се втурна напред, понесена от гребена на вълната, и изтътна в потъващата скала. Кътър се гмурна, грубото дъно на корпуса се люшна над него.

Теченията го задърпаха надолу, в ледения мрак. Лявата му пета се удари в островната скала, но дебелият пласт водорасли омекоти удара.

Надолу и надолу. Ужасяващо бърз пропад в дълбините. После скалната стена изчезна и теченията го издърпаха под острова.

Грохот изпълни главата му — шумът на кипналата вода. Последната глътка въздух се стапяше в гърдите му. Нещо кораво го удари като чук в хълбока — парче от корпуса на лодката, отломка, повлечена като него от теченията. Апсалар или беше някъде около него в побеснялата вода, или бе успяла да скочи на здравия пясъчник. Надяваше се да е второто, да не се удавят и двамата… защото той очевидно щеше да се удави.

„Съжалявам, Котильон. Дано не си очаквал твърде много от мен.“

Отново се удари в камък, водата го превъртя, после течението го дръпна нагоре и го изхрачи навън.

Той размаха ръце и крака в неподвижната вода, пулсът тътнеше в главата му. Объркан и обзет от паника, забушувала като горски пожар в гърдите му, той посегна нанякъде…

И дясната му ръка напипа въздух.

След миг главата му излезе на повърхността.

Жесток, леден въздух изпълни дробовете му, сладък като мед. Нямаше никаква светлина, ехото не връщаше хрипливия му дъх, тънеше сякаш в някаква неизмерима бездна.

Кътър извика Апсалар, но отговор не последва.

Заплува. Не знаеше накъде.

И скоро се удари в каменна стена, обрасла с дебели мокри хлъзгави водорасли. Опипа нагоре, но ръката му се натъкна на отвесна скала. Заплува покрай нея; крайниците му бързо отслабваха, гибелната умора го побеждаваше. Той се бореше, но усещаше как волята го напуска.

После дясната му ръка изшляпа върху плоска повърхност на издатина. Кътър се хвана с две ръце. Краката му, изтръпнали и студени, го дърпаха надолу. Той простена, помъчи се да се измъкне от водата, но силите му отпадаха. Пръстите му задращиха в тинята и той бавно се свлече назад.

Две ръце го стиснаха за раменете, сграбчиха мократа му дреха — бяха корави като желязо. Някой го вдигна от водата и го пусна на издатината.

Кътър изхлипа и остана да лежи неподвижен. Трепереше.

По някое време до ушите му стигна смътен пукот — идеше сякаш от всички посоки. Въздухът се стопли, бавно се надигна смътна светлина.

Младият дару се превъртя на една страна. Очакваше да види Апсалар. Но вместо нея над него се беше надвесил стар мъж, необичайно висок, с дълга бяла коса и чорлава бяла брада. Кожата му беше черна като абанос, а очите му — тъмен лъскав кехлибар — бяха източникът на светлината, разбра младежът стъписан.

А около двамата водораслите съхнеха, свиваха се от топлите вълни, излъчващи се от непознатия.

Плочата бе широка само няколко крачки — ръб хлъзгав камък, подал се от вертикалните стени, издигащи се от всички страни.

Дрехите му вече димяха от топлото. Кътър изпъшка и с усилие се надигна, седна и каза на малазански:

— Благодаря ви, сър.

— Лодката ти е пръсната из езерото — отвърна мъжът. — Сигурно ще искаш да събереш поне част от останките.

Кътър се взря във водата, но не можа да види нищо.

— Имах спътничка…

— Беше сам. Спътничката ти сигурно се е удавила. Само едно течение изхвърля жертви тук. Другите водят само до смърт. На самия остров има само един пристан и не сте го намерили. Малко са труповете напоследък, разбира се, като сме толкова далече от населените земи. И след края на търговията.

Думите му излизаха трудно, сякаш рядко ги използваше, а и стойката му бе някак непохватна.

„Да се е удавила? По-скоро се е добрала до брега. Не е за Апсалар такъв жалък край. Но пък…“ Все още не беше безсмъртна, подвластна бе на жестокото безразличие на света като всеки друг. Той изтласка временно тази мисъл.

— Съвзе ли се? — попита старецът.

Кътър го погледна.

— Как ме намери?

Старецът сви рамене.

— Това ми е работата. Е, ако можеш да вървиш, време е да тръгваме.

Дару се изправи. Дрехите му бяха почти изсъхнали.

— Имаш необичайни дарби. Аз съм… Кътър.

— Можеш да ме наричаш Дарист. Не бива да се бавим повече тук. Самото присъствие на живот на това място може да го пробуди.

Древният Тайст Андий се обърна към каменната стена. Един жест — и се появи проход, зад който имаше каменни стъпала, водещи нагоре.

— Онова, което оцеля от разбитата ви лодка, те чака горе, Кътър. Ела.

Дару закрачи след стареца.

— Да се пробуди? Кой да се пробуди?

Дарист не отвърна.

Стъпалата бяха изтъркани и хлъзгави, изкачването — стръмно и сякаш безкрайно. Студената вода бе отнела силите на Кътър и крачките му ставаха все по-бавни. От време на време Дарист спираше да го изчака, без да промълви нищо, с безизразно лице.

Навлязоха в равен проход, по чието протежение се редяха неодялани подпори от кедър. Въздухът беше влажен, миришеше на мокро дърво.

— Дарист — попита Кътър. — Още ли сме дълбоко под земята?

— Да. Но засега няма да продължим нагоре. Островът е нападнат.

— Какво? От кого? А Тронът?

Дарист спря, обърна се и блясъкът в очите му сякаш помръкна.

— Небрежно незададен въпрос. Какво те доведе тук, човеко?

Кътър се поколеба. Нямаше обич между сегашните владетели на Сянка и Тайст Андий. А и Котильон с нищо не бе намекнал, че трябва да се свърже с Чедата на мрака. В края на краищата те бяха поставени тук, за да не бъде зает от никого истинският трон на Сянка.

— Изпрати ме един маг — проучванията му го навели на мисълта, че островът — с всичко, което е на него — е в опасност. Иска да разбере естеството на тази опасност.

Дарист помълча за миг, сбръчканото му лице беше безизразно. После отрони:

— Как се казва този маг?

— Ъъъ, Барук. Знаеш ли го? Живее в Даруджистан…

— Това, което е в света отвъд острова, не ме засяга — отвърна Тайст Андий.

„И точно затова сте се оплели толкова тук, старче. Котильон беше прав.“

— Тайст Едур са се върнали, нали? Искат да си върнат Трона на Сянка. Но Аномандър Рейк ви е поставил тук, поверил ви е…

— Все още е жив, нали? Ако любимият син на Майката Тъма е недоволен от това как се справяме със задачата си, трябва сам да дойде и да ни го каже. Не човешки маг те е пратил тук, нали? Да не би да коленичиш пред Владелеца на Драгнипур? Той отново ли иска кръвта на Тайст Андий? Отказал ли се е от Драконовата си кръв?

— Няма как да знам…

— Появява ли се вече като старец — много по-стар от мен? А, виждам истината на лицето ти. Не. Е, можеш да се върнеш при него и да му кажеш…

— Почакай! Не служа на Рейк! Да, видях го лично, и то наскоро, и изглеждаше доста млад. Но не съм коленичил пред него — Гуглата ми е свидетел, той бездруго беше твърде зает в този момент! Твърде зает беше в битка с демон, за да си говори с мен! Само ни се пресякоха пътищата. Не знам за какво говориш, Дарист. Съжалявам. И със сигурност нямам възможност да го намеря и да му кажа каквото искаш да му кажа.

Тайст Андий го изгледа продължително, после се обърна и тръгна. Дару го последва. Беше объркан. Едно бе да приемеш повелята на бог, ала колкото по навлизаше по тази гибелна пътека, толкова по-незначителен се чувстваше. Спорове между Аномандър Рейк и тези Тайст Андий на Дрейф Авалий… какво пък, не беше негова работа. Планът бе да се промъкне на този остров и да остане незабелязан. Да разбере дали наистина Едур са намерили това място, макар да му беше съвсем непонятно какво ще направи Котильон, след като го научи.

„Но за това май трябва да помисля. Проклятие, Кътър — Крокъс щеше да има въпроси! Моури знае, щеше да се колебае много по-дълго, преди да приеме сделката на Котильон. Стига изобщо да я приемеше!“ Тази нова самоличност му налагаше ограничения — а си беше мислил, че ще му донесе свобода. Но вече започваше да му се струва, че истински свободният — доскоро — беше Крокъс.

Не че свободата гарантираше щастие. „Ех, тъгата се е промъкнала в жилите ми. Тъга и заплахата от истинска скръб, която се приближава… но не, тя трябва да е жива. Някъде там, горе. На този остров, подложен на щурм…“

— Дарист, моля те. Почакай малко.

Високият старец спря.

— Не виждам причина да отговарям на въпросите ти.

— Загрижен съм… за спътницата си. Ако е жива, тя е някъде над нас, на повърхността. Ти каза, че са ви нападнали. Боя се за нея…

— Долавяме присъствието на странници, Кътър. Над нас има Тайст Едур. Но никой друг. Удавила се е твоята спътница. Няма смисъл да се надяваш.

Даруджистанецът изведнъж се свлече на земята. Прилоша му, сърцето му се сви от болка. И отчаяние.

— Смъртта не е лоша съдба — проговори Дарист. — Ако ти е била приятелка, ще ти липсва близостта й и това е истинският извор на твоята скръб — мъчно ти е за себе си. Думите ми може да не ти харесват, но говоря от опит. Чувствал съм смъртта на мнозина от моя род и скърбя за пространствата в живота ми, където някога са стояли. Но такива загуби служат само за да улеснят собствената ми неизбежна кончина.

Кътър се взря в Тайст Андий.

— Прости ми, Дарист. Може да си стар, обаче си глупак. И започвам да разбирам защо Рейк ви е оставил тук и ви е забравил. Хайде, бъди така добър да млъкнеш.

Изправи се, празен отвътре, но решен да не се поддаде на отчаянието, заплашващо да го смаже. „Защото точно това е направил този Тайст Андий. Предал се е.“

— Гневът ти не ме уязвява — каза Дарист, обърна се и махна с ръка към вратата пред тях. — Влез там и ще намериш място за отдих. Отломките също те чакат там.

— Нищо ли няма да ми кажеш за битката горе?

— Какво има за казване, Кътър? Ние загубихме.

— Загубихте! Колко сте останали?

— Тук, в Твърдината, където е Тронът, съм само аз. Хайде, отдъхни. Скоро ще ни навестят.

Гневният вой кънтеше чак в костите на Онрак, но той знаеше, че спътникът му няма да чуе нищо. Бяха виковете на духове — два духа, затворени в извисяващите се зверски статуи насред равнината.

Облакът в небето се беше разкъсал, бавно се разпадаше на изтъняващи нишки. Три луни бяха яхнали небесата и имаше две слънца. Светлината се спущаше, сливаше се в променливи оттенъци, луните се полюшваха на невидимите си поводи. Странен, неспокоен свят, помисли си Онрак.

Бурята затихваше. Бяха изчакали в подножието на един малък хълм, докато вятърът беснееше около гигантските статуи и виеше свирепо из отрупаните с отломки улици на рухналия град зад тях. И ето, че въздухът закипя.

— Какво виждаш, Т’лан Имасс? — попита Трул, присвит до един порутен зид.

Т’лан Имасс сви рамене и извърна очи от статуите.

— Тук има загадки… за които подозирам, че знаеш повече от мен.

Тайст Едур вдигна очи и го изгледа кисело.

— Едва ли. Какво знаеш за Хрътките на Сянка?

— Много малко. Логросите са кръстосали пътя си с тях веднъж. Много отдавна, по времето на Първата империя. Седем на брой. Служат на незнаен господар, но осъдени на гибел.

Трул се усмихна странно и попита:

— Човешката Първа империя или вашата?

— Малко знам за човешката империя с това име. Само веднъж бяхме привлечени в лоното й, Трул Сенгар, в отговор на хаоса на соултейкън и д’айвърс. При това клане Хрътките не се появиха. — Онрак отново погледна огромната каменна Хрътка пред тях. — Гадателите на кости — бавно продължи той — вярват, че да се сътвори образ на дух или на бог означава да се улови същината му. Дори каменна статуя ще го затвори. Както колибата може да очертае границите на силата на един смъртен, тъй и духовете и боговете може да се затворят на избрано място от пръст, камък или дърво… или предмет. Така силата им е окована и може да се борави с нея. Кажи ми, Тайст Едур оспорват ли този възглед?

Трул Сенгар се изправи.

— Смяташ ли, че ние сме издигнали тези гигантски статуи, Онрак? Вашите шамани, хвърлячите на кости, също ли вярват, че силата възниква лишена от форма и поради това е безконтролна? И че извайването на статуя-икона — или правенето на каменен кръг — всъщност налага ред над тази сила?

Онрак килна глава и дълго помълча.

— Тогава излиза, че ние създаваме своите богове и духове. Вярата изисква форма, а оформянето й вдъхва живот. И все пак Тайст Едур не са ли сътворени от Майката Тъма? Не ви ли създаде вашата богиня?

Усмивката на Трул се разшири.

— Говорех за тези статуи, Онрак. Да ти отговоря — не знам дали ръцете, които са ги сътворили, са били на Тайст Едур. Колкото до Майката Тъма, възможно е, когато ни е създала, тя просто да е отделила онова, което преди не е било отделено.

— Нима тогава сте сенките на Тайст Андий? Откъснати на воля по милостта на вашата майка-богиня?

— Но, Онрак, всички сме откъснати от нещо.

— Две от Хрътките са тук, Трул Сенгар. Душите им са затворени в камъка. И още нещо забележително — тези статуи не хвърлят сенки.

— Както и самите Хрътки.

— Но ако са само отражения, то тогава трябва да съществуват Хрътки на Мрака, от които да са откъснати — настоя Онрак. — Макар да не се споменава за такива… — Т’лан Имасс изведнъж замълча.

Трул се засмя.

— Май знаеш повече за човешката Първа империя, отколкото каза. Какво бе името на тирана император? Все едно. Трябва да продължим напред, до портата…

— Десимбелакис — прошепна Онрак. — Основателят на човешката Първа империя. Изчезнал отдавна, когато се развихри Зверският ритуал. Вярва се, че е бил… превърнат.

— Д’айвърс?

— Да.

— Колко звяра?

— Седем.

Трул зяпна статуите, после махна с ръка.

— Не сме ги направили ние. Не, не съм сигурен, но не изпитвам в сърцето си… съпричастие. Злокобни и жестоки са за моите очи, Т’лан Имасс. Хрътките на Сянка не заслужават почит. Наистина са необуздани, диви и гибелно опасни. За да властваш истински над тях, трябва да седиш на Трона на Сянка — да си господар на селението. Ала и повече от това. Първо трябва да събереш разкъсаните парчета. Да направиш Куралд Емурлан отново цял.

— И точно към това се стреми твоят род — избоботи Онрак. — Тази възможност ме безпокои.

Тайст Едур го изгледа, после сви рамене.

— Не споделях притеснението ти… поне отначало. И наистина, ако всичко беше останало… чисто, може би все още щях да стоя редом до братята си. Но зад булото на всичко това действа друга сила — не зная кой или какво, но бих искал да дръпна това було.

— Защо?

Трул сякаш се сепна от въпроса и потръпна.

— Защото това, което то причини на моя народ, е мерзост, Онрак.

Т’лан Имасс закрачи към тесния проход между двете най-близки статуи.

Трул Сенгар го последва.

— Предполагам, че не знаеш какво е да видиш как твоят род се разпада, да разбереш, че духът на цял един народ е покварен, да се бориш непрестанно да отвориш очите им — тъй както твоите са се отворили от яснотата, дарена от случайността.

— Вярно — отвърна Онрак. Стъпките му тътнеха глухо по прогизналата земя.

— Нито е обикновена наивност — продължи Тайст Едур; куцукаше след Онрак. — Отказът ни беше съзнателен, безразличието ни удобно обслужи най-низшите ни желания. Ние сме дълговечен народ, коленичил пред краткотрайни интереси…

— Ако го намираш за необичайно — промълви Т’лан Имасс, — от това следва, че криещият се зад булото се нуждае от вас само за кратък срок — стига наистина тази скрита сила да манипулира Тайст Едур.

— Интересна мисъл. Възможно е да се окажеш прав. Следователно въпросът е, след като краткосрочната цел бъде постигната, какво ще стане с моя народ?

— Нещата, надживели своята полезност, се изоставят — отвърна Онрак.

— Изоставят. Да…

— Освен ако след това не се окаже, че са заплаха за онзи, който ги е използвал, разбира се — продължи Т’лан Имасс. — Ако е тъй, отговорът е да бъдат унищожени, след като престанат да са полезни.

— Истината, която долавям в думите ти, е неприятна, Онрак.

— Обикновено съм неприятен, Трул Сенгар.

— Вече го разбрах. Каза, че душите на две Хрътки са затворени в тези… я повтори, в кои?

— Сега минаваме между тях.

— И какво правят тук?

— Камъкът е бил оформен, за да ги побере, Трул Сенгар. Когато иконата се оформи, никой не пита духа или бога дали иска да бъде затворен. Нали? Нуждата да се създават такива съсъди е нужда на смъртни същества. Това, че можеш да се взреш в нещото, което почиташ, в най-лошия случай е утвърждаване на контрол, а в най-добрия — илюзия, че можеш да уговориш собствената си съдба.

— И ти намираш тези представи за жалки, Онрак?

— Повечето представи намирам за жалки, Трул Сенгар.

— Тези зверове навеки ли са затворени според теб? В това ли отиват, щом бъдат унищожени?

Онрак сви рамене.

— Нямам търпение за тези игри. Ти си имаш вашето знание и подозрения, но не искаш да ги изречеш. Стремиш се обаче да откриеш какво знам аз и какво долавям за тези пленени духове. Все едно, съдбата на тези Хрътки на Сянка изобщо не ме интересува. Всъщност съжалявам — ако тези две са убити в някой друг свят и така са свършили тук, — че са останали само пет, защото това намалява шанса ми сам да убия една. А мисля, че ще ми достави наслада да убия Хрътка на Сянка.

Тайст Едур му отвърна с груб смях.

— Е, няма да отрека, че тази самоувереност говори много. Все пак, Онрак от Логрос, не мисля, че ще пропуснеш свирепа битка с някоя Хрътка.

При тези думи Т’лан Имасс се спря и се обърна към Трул Сенгар.

— Има камък и камък.

— Не те разбирам…

В отговор Онрак измъкна от ножницата обсидиановия си меч и закрачи към по-близката от двете статуи. Дори само предната лапа на изваянието бе по-висока от Т’лан Имасс. Той вдигна оръжието с две ръце и замахна.

Въздухът се разцепи от пронизващ ушите пукот.

Онрак се олюля. По огромния монолит запълзяха цепнатини.

Статуята сякаш потръпна и изригна сред извисил се облак прах.

Трул Сенгар изрева и отскочи, мъчеше се да се отскубне от гъстата прах, връхлитаща да го погълне.

Облакът засъска около Онрак. Той се изправи, после се стегна за бой, щом от вихрещата се сива мъгла се появи още по-тъмна фигура.

Последва втори грохот — този път зад Т’лан Имасс — и втората статуя се взриви. Двата облака затулиха небето и се спусна мрак, присвил хоризонта отвсякъде до не повече от десетина крачки.

Звярът, появил се пред Онрак, стигаше до раменете на Трул Сенгар. Козината му беше без цвят, а очите — два черни, пламтящи въглена. Широка плоска муцуна, малки уши…

Много смътно, през сивкавия сумрак, се спусна нещо от светлината на двете слънца, отразена от луните — и хвърли гмеж от сенки под Хрътката.

Звярът оголи зъби, големи колкото бивни, и изпъна назад устни в безмълвно ръмжене. Видяха се кървавочервени венци.

Хрътката нападна.

Мечът на Онрак бе като полунощна тъма: бляскаше да целуне дебелия мускулест врат на чудовището, но посичаше само прашен въздух. Т’лан Имасс усети две огромни челюсти да се стягат около гърдите му. Надигнаха го от земята. Изпращяха кости. Последва свирепо разтърсване, което изтръгна меча от ръцете му, после той изхвърча в песъчливия мрак…

За да го уловят във въздуха с пукот други две челюсти.

Костите на лявата му ръка се пръснаха на десетки парчета в стегнатия мях на сбръчканата му кожа, после ръката се откъсна от тялото му.

Ново дивашко разтърсване и той отново полетя във въздуха. Рухна на земята и не помръдна.

В черепа на Онрак се разнесе тътен. Той си помисли да се разпадне на прах, ала за първи път нямаше нито воля, нито сила да го стори.

Силата му беше изтръгната — Клетвата бе прекъсната, изтръгната бе от тялото му. Онрак осъзна, че вече е като онези от пропадналия му род, устояли на толкова физическо унищожение, че бяха престанали да са едно с Т’лан Имасс.

Лежеше неподвижно и усещаше тежките стъпки на едната Хрътка — приближаваше се. Спря и застана над него. Покритата с прах муцуна го подуши, побутна строшените му ребра. После Хрътката се извърна. Чуваше дъха й, като грохот на морски вълни, нахлуващи в пещерите на прибоя с прилива, усещаше присъствието й, натежало във влажния въздух.

След много време Онрак осъзна, че звярът вече не се извисява над него. Нито чуваше повече тежките стъпки по влажната земя. Все едно че и той, и спътникът му просто бяха изчезнали.

А после долови скърцане на приближаващи се ботуши, две ръце го хванаха и го обърнаха по гръб.

Трул Сенгар се взря в очите му.

— Не знам дали можеш да ме чуеш — каза той. — Но ако това ще ти донесе утеха, Онрак от Логрос, тия двете не бяха Хрътки на Сянка. О, не. Бяха истински. Хрътките на Мрак, приятелю. Не смея и да си помисля какво освободи…

Онрак едва успя да отвърне, тихо и хрипливо:

— И това ми било благодарност.

Трул Сенгар издърпа Т’лан Имасс до един нисък зид в края на града и му помогна да седне.

— Жалко, че не знам какво още мога да направя за теб.

— Ако родствениците ми бяха тук, щяха да изпълнят нужните ритуали — отвърна Онрак. — Щяха да откъснат главата от тялото ми и да й намерят подходящо място, за да мога да гледам вечността. Щяха да разчленят обезглавеното ми тяло и да разпръснат крайниците. Щяха да вземат оръжието ми, за да го върнат в родното ми място.

— О!

— Ти, разбира се, не можеш да направиш такива неща. И тъй, принуден съм да продължа, въпреки сегашното си състояние. — Онрак бавно се надигна — чу се стържене и пукане на счупени кости, посипа се дъжд от натрошени парчета.

— Това можеше да го направиш и преди да те домъкна дотук — изсумтя Трул.

— Най-много съжалявам, че загубих ръката си — рече Т’лан Имасс и огледа разкъсаните мускули на лявото си рамо. — Най-добър съм с меча, когато го стисна с две ръце. — Закрачи тромаво към лежащото в калта оръжие. Част от гърдите му се свлече, щом се наведе да го вдигне. Онрак се изправи и се обърна към Трул Сенгар. — Вече не мога да усетя присъствието на портите.

— Е, ще ги намерим — отвърна Тайст Едур. — Трябва да са някъде близо до центъра на града. Голяма двойка сме, а?

— Защо Хрътките не те убиха?

— Май бързаха за някъде. — Трул тръгна по улицата и се повлече след него. — Не съм сигурен дали ме забелязаха, облакът прах беше много гъст. Кажи ми, Онрак. Значи, ако тук имаше други Т’лан Имасс, щяха да ти направят всички онези неща? Въпреки факта, че си оставаш… функционален?

— Вече съм откъснат, Трул Сенгар, също като тебе. От Ритуала. От своя вид. Съществуването ми вече е безсмислено. Единствената, последна задача, която ми остава, е да намеря другите ловци, за да направят каквото трябва.

Улицата беше покрита с лепкава мокра тиня. Ниските сгради от двете страни се бяха свлекли — сякаш целият град се топеше. Нямаше следи от величествена архитектура, парчетиите по улиците не бяха нещо повече от трошлива печена тухла. Никъде не се виждаха признаци на живот.

Продължиха напред, с мъчително бавни крачки. Улицата бавно се разшири и излязоха на просторен площад, обрамчен от пиедестали, на които някога бяха стояли статуи. Имаше храсти и изтръгнати от корен дървета, всичко — еднакво сиво, постепенно придобиващо някак неземен цвят под вече надигналото се синьо слънце, на свой ред озарило голямата луна с цвят на пурпур.

В другия край имаше мост, над някогашна река, чието корито сега бе пълно с тиня. Наносът беше затрупал едната страна на моста и бе разпръснал отломки по него. Сред тях се виждаше малък сандък.

Щом стигнаха до моста, Трул спря до него и се наведе.

— Изглежда добре затворен. — Дръпна резето и вдигна капака. — Странно. Приличат на глинени гърнета. Малки.

Онрак се приближи и застана до него.

— Това са морантски муниции, Трул Сенгар.

Тайст Едур вдигна глава и го погледна.

— Не знам за такива неща.

— Оръжия. Взривни, щом глината се счупи. Обикновено ги хвърлят. Колкото може по-далече. Чувал ли си за Малазанската империя?

— Не.

— Човешка. От родното ми селение. Тези муниции са на тази империя.

— Хм, това наистина е тревожно. Защо ли са тук?

— Не знам.

Трул Сенгар затвори капака и взе сандъка.

— Макар да предпочитам меч, и тези ще свършат работа. Не ми беше приятно да съм толкова дълго без оръжие.

— По-нататък има постройка. Арка.

Тайст Едур се изправи и кимна.

— Да. Точно това търсим.

Арката се издигаше на пиедестал в центъра на покрит с каменни плочи площад. Придошла незнайно откъде вода беше изсипала през устието й тиня и тя бе засъхнала на странни назъбени вълни. Щом двамата приближиха, откриха, че глината е корава като скала. Макар порталът да не се открояваше с нищо забележимо, от пространството под арката се лееше пулсираща топлина.

Стълбовете на постройката бяха без украса. Онрак ги огледа замислено и попита:

— Какво можеш да доловиш в това?

Трул Сенгар поклати глава, пристъпи крачка напред и спря.

— Не мога да повярвам, че това е проходимо — топлината, която се излива от него, е изгаряща.

— Вероятно е преграда — подхвърли Онрак.

— Да. И няма как да я разбием.

— Не е вярно.

Тайст Едур го погледна през рамо, после — сандъчето под мишницата му.

— Не разбирам как обикновен експлозив може да разбие преграда.

— Магията зависи от шаблони, Трул Сенгар. Разбий шаблона и магията пропада.

— Добре. Да опитаме тогава.

Отдръпнаха се на двайсетина крачки от портата. Трул отвори сандъчето, внимателно извади една от глинените топки, замахна и я хвърли в портата.

Гръм. От портала изригна бляскав пожар, бели и златисти пламъци се разбесняха под арката, после затихнаха и зад тях се оформи мъгливо-златиста стена.

— Това е самият лабиринт — каза Онрак. — Преградата е разбита. Все пак не мога да го позная.

— И аз — измърмори Трул и затвори сандъка с муниции. После рязко вдигна глава. — Насам идва нещо.

— Да. — Онрак замълча за миг, после бързо вдигна меча си. — Бягай, Трул Сенгар… бягай през моста. Бягай!

Тайст Едур се обърна и затича.

Онрак заотстъпва — бавно, крачка по крачка. Усещаше силата на онези от другата страна: сила брутална и чужда. Разбиването на преградата беше усетено и чувството, прииждащо през пролома, бе чувство на възмущение и гняв.

Погледна бързо през рамо и се увери, че Трул Сенгар е минал по моста и вече не се вижда. Още три стъпки назад и той щеше да стигне до моста. И щеше да спре. Очакваше, че ще го унищожат, но твърдо бе решил да спечели време за спътника си.

Портата засия ослепително ярко, после през нея преминаха четирима конници, яхнали бели коне с дълги нозе и буйни гриви с цвят на ръжда. Бяха с богато украсени яркоцветни брони и не отстъпваха на конете — бяха светлокожи и снажни, лицата им бяха почти скрити зад забралата. Бронираните им юмруци стискаха извити ятагани, направени сякаш от слонова кост. Под шлемовете им се спускаше дълга сребриста коса.

Подкараха право към Онрак. От тръс — в галоп. От галоп — в атака.

Т’лан Имасс разтвори крака, вдигна обсидиановия си меч и остана на място, готов да ги посрещне.

По тесния мост конниците можеха да го връхлетят само по двама наведнъж и беше ясно, че просто смятат да го стъпчат с конете си. Но Т’лан Имасс се беше сражавал в служба на Малазанската империя, във Фалар и в Седемте града — и в много битки се беше изправял срещу конни воини. Миг преди първите двама да го достигнат, Онрак скочи напред. Между двата коня. И без да обръща внимание на меча, изсвистял от лявата му страна, замахна със своя към корема на воина отдясно.

Двете костени остриета го поразиха едновременно — лявото се вряза дълбоко през ключицата в плешката и дораздроби потрошените кости. Десният ятаган го посече през лицето и го разцепи от челото до челюстта.

Онрак обаче усети как неговият обсидиан захапа дълбоко през бронята на воина. Емайлът се пръсна.

После двамата нападатели го подминаха и дойдоха другите двама.

Т’лан Имасс се присви и изпъна меча си хоризонтално над главата си. Двата костени ятагана удариха отгоре и Онрак се разтресе от сблъсъка.

Всички вече го бяха подминали, излезли бяха на площада; обърнаха конете и се втренчиха в самотния воин, останал някак жив след атаката им.

Копитата изтътнаха по покрития със спечена глина калдъръм. Воинът, чиято броня бе разбита от обсидиановия меч на Онрак, се беше навел напред, притиснал с ръка корема си. Хълбокът на коня му беше оплискан с кръв.

Онрак отърси рамене и парчетата счупена кост изтрополиха по моста. После сниши оръжието си и зачака подкаралия към него конник.

Облечената в метал ръка вдигна забралото. Чертите на лицето приличаха странно на Трул Сенгар, ако не се броеше бялата, почти лъчиста кожа. Две очи от хладно сребро се приковаха с омраза в Т’лан Имасс.

— Говориш ли, Безжизнени? Можеш ли да разбираш езика на Чистотата?

— Не изглежда по-чист от другите — отвърна Онрак.

Воинът се намръщи.

— Не прощаваме пренебрежението. Ти си слуга на Смъртта. Слугите на Смъртта заслужават само едно — унищожение.

— Никому не служа — отвърна Онрак и отново надигна меча си. — Хайде, ела.

Но раненият вдигна ръка.

— Стой, Иниас. Този свят не е наш. А и този немрящ дивак не е от нарушителите, които търсим. Всъщност, както сам би трябвало да си усетил, никой от тях не е тук. Този портал не е използван от хилядолетия. Трябва да продължим издирването другаде. Но първо трябва да се изцеря. — Воинът се смъкна бавно от коня, все така притиснал с ръка корема си. — Оренас, погрижи се за мен.

— Позволи ми първо да унищожа тази твар, сенешале…

— Не. Ще изтърпим съществуването му. Може би това същество ще ни даде отговори, които да ни поведат в търсенето. Ако не, можем да го унищожим по-късно.

Оренас се смъкна от коня си и отиде при сенешала. Иниас подкара своя кон още по-близо до Т’лан Имасс, сякаш все още смяташе да се бие. Огледа го и се озъби.

— Не е останало много от теб, Безжизнени. Това тук не са ли белези от зъби? Гръдта ти май е била в челюстите на някой звяр. Същия, който ти е отмъкнал ръката? Що за чародейство ти помага все още да съществуваш?

— Вие сте от кръвта на Тайст — каза Онрак.

Лицето на мъжа се изкриви в усмивка.

— От кръвта на Тайст? Само сред Лиосан е чиста кръвта на Тайст. Значи пътят ти се е кръстосвал с нашите омърсени братовчеди. Нищо повече от жалка сган не са те. Не отговори на въпросите ми.

— Зная за Тайст Андий, но още не съм ги срещал. Родени от Тъмата, те са първите…

— Първите! О, как не. И затова — така трагично несъвършени. Лишени от пречистващата кръв на Отеца Светлина. Най-мръсното изчадие са те. Едур ги търпим, защото у тях има нещо от Отеца, но Андий — смърт от нашите ръце е единствената милост, която заслужават. Но твоята грубост ми досажда, Безжизнени. Въпроси ти зададох, а ти все още не си отговорил на нито един.

— Да.

— Да? Какво трябва да означава това?

— Съгласен съм, че не съм им отговорил. И не се чувствам длъжен да го сторя. Моят вид има твърде голям опит с арогантни същества. Макар че този опит е еднозначен: в отговор на тяхната арогантност обявихме вечна война, докато не престанат да съществуват. Винаги съм вярвал, че Т’лан Имасс трябва да си потърсят нов враг. Навярно вие, Тайст Лиосан, сте достатъчно многобройни във вашия свят, за да ни позабавлявате известно време.

Воинът го зяпна онемял.

Един от приятелите му се изсмя.

— Няма смисъл да говориш с по-долни същества, Иниас. Те гледат да те объркат с лъжи, да те отклонят от праведния път.

— Сега разбирам — отвърна Иниас. — Отдавна съм свикнал с отровата на думите ти, Малачар.

— Ще има още, млади ми братко. По пътя, по който трябва да продължим. — Воинът се приближи до Онрак. — Наричаш се Т’лан Имасс, нали?

— Онрак съм. От Логрос Т’лан Имасс.

— Има ли други от твоя вид в този рухнал свят, Онрак?

— Щом не отвърнах на въпросите на твоя брат, защо мислиш, че ще отговоря на твоите?

Лицето на Малачар потъмня.

— Тези игри ги играй на младия Иниас, не на мен…

— Приключих с вас, Лиосан. — Онрак прибра меча в ножницата и се обърна да си тръгне.

— Приключил си с нас!? Сенешал Джоруд! Ако Оренас е свършил с лечението, покорно моля за вниманието ви. Безжизненият иска да бяга.

— Чух те, Малачар — изръмжа сенешалът и закрачи към тях. — Стой, Безжизнени! Още не сме те освободили. Ще ни кажеш каквото искаме да научим или ще бъдеш унищожен, тук и веднага.

Онрак отново се обърна към Лиосан.

— Ако това беше заплаха, жалкото ви невежество ме забавлява. Но ми писна от него, както и от вас.

Четири ятагана от слонова кост се вдигнаха заплашително.

Онрак отново извади меча си.

И се поколеба. Погледът му бе привлечен от нещо зад тях. Усетили присъствие зад себе си, воините се обърнаха.

Трул Сенгар стоеше на петнайсет крачки от тях, сандъкът с амуниции бе в краката му. В усмивката му имаше нещо странно.

— Тази битка изглежда неравна. Приятелю Онрак, трябва ли ти помощ? Е, няма нужда да отговаряш, защото тя дойде. Съжалявам за това обаче.

Около Тайст Едур се завихри прах и след миг се появиха четирима Т’лан Имасс. Трима държаха оръжията в готовност. Четвъртият стоеше на крачка отзад и вдясно от Трул. Беше с едри кости и непропорционално дълги ръце. Кожата, наметната на раменете му, беше черна, избледняваща до сребристо там, където се вдигаше, за да обкръжи в подобие на дрипава гугла главата му. Гадател на кости.

Онрак отпусна върха на меча си. С откъснатата си вече, сътворена в Ритуала връзка, можеше да общува с тези Т’лан Имасс само на глас.

— Аз, Онрак, те поздравявам, Гадателю на кости, и виждам, че сте от Логрос, от който бях нявга. Ти си Монок Очъм. Един от мнозината избрани да ловят отстъпници, които, както и в моя лов, бяха тръгнали по пътя, водещ в това селение. Уви, единствен аз от моя лов оцелях от потопа. — Погледът му се отмести към тримата воини. Водачът на клана, с тяло и крайници, плътно стегнати в кожа на денрабъ и с назъбения кремъчен меч в ръцете, беше Ибра Голан. Другите двама, въоръжени с двуостри брадви от халцедон с костени дръжки, бяха от клана на Ибра, но инак непознати за Онрак. — Поздравявам и тебе, Ибра Голан, и се подчинявам на заповедите ти.

Гадателят Монок Очъм закрачи с тежка, тромава стъпка.

— Ти провали Ритуала, Онрак — проговори той с характерна за него рязкост. — И затова трябва да бъдеш унищожен.

— Тази привилегия ще бъде оспорена — отвърна Онрак. — Тези конни воини са Тайст Лиосан и са склонни да гледат на мен като на свой пленник, тоест да сторят с мен каквото пожелаят.

Ибра Голан махна на двамата си воини и тримата закрачиха към Лиосан.

Сенешалът заговори:

— Пускаме пленника си, Т’лан Имасс. Той е ваш. Спорът ни с вас е приключил и ще напуснем.

Т’лан Имасс спряха и Онрак долови разочарованието им.

Командирът на Лиосан изгледа за миг Трул и рече:

— Едур… искаш ли да тръгнеш с нас? Нужен ни е слуга. Един поклон ще отвърне на високата чест в тази наша покана.

Трул Сенгар поклати глава.

— Е, това, виж, ми е за първи път. Уви, ще придружа Т’лан Имасс. Но разбирам неудобствата, които ще ви причини това, затова предлагам да смениш ролята си като слуга на другите. Давам уроци по покорство, Тайст Лиосан, а чувствам, че имате известна нужда от тях.

Сенешалът се усмихна хладно.

— Ще те запомня, Едур. — Обърна се вихрено. — На конете, братя. Ще напуснем този свят.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си го представяте — каза Монок Очъм.

— Досега не сме срещали трудности в подобни начинания — отвърна сенешалът. — Има ли тук скрити прегради?

— Този лабиринт е разбита отломка от Куралд Емурлан — каза Очъм. — Изглежда, вашият вид твърде дълго е останал изолиран. Нищо не знаете за другите селения, за Ранените порти. Нищо за асцендентите и техните войни…

— Служим само на един асцендент — отсече сенешалът. — Сина на Отеца Светлина. Нашият бог е Озрик.

Монок Очъм килна глава.

— И кога за сетен път е крачил Озрик сред вас?

Четиримата Лиосан видимо трепнаха.

Гадателят продължи невъзмутимо:

— Вашият бог, Озрик, Сина на Отеца Светлина, е от многото съперници из другите селения. Не се е върнал сред вас, Лиосан, защото не може да го направи. Всъщност в момента той не може да направи нищо.

Сенешалът пристъпи напред.

— Какво е сполетяло нашия бог?

Монок Очъм сви рамене.

— Съвсем обичайна съдба. Изгубен е.

— Изгубен?

— Предлагам заедно да сплетем ритуал — рече гадателят. — И така да сътворим порта. За това ще ни трябва Телланн, вашият лабиринт, Лиосан, и кръвта на този Тайст Едур. Онрак, с твоето унищожение ще се заемем, щом се върнем в своето селение.

— Изглежда разумно — отвърна Онрак.

Трул беше зяпнал гадателя.

— Моята кръв ли каза?

— Не всичката, Едур… Стига всичко да мине по план.

10.

Теблор честваха с песен деня на пробуждането на Ликовете в Скалата. Спомените на неговия народ бяха нещо изкривено, знаеше вече Карса Орлонг. Сведени до забвение, щом са неприятни, кипнали в буйния пламък на славата, щом са героични. Във вътъка на всяко сказание поражението бе превърнато в победа.

Съжаляваше, че Байрот вече не е жив, че проницателният му спътник не можеше да стори нещо повече, освен да обсебва сънищата му или да стои пред него като нещо грубо изваяно от камък, нещо, в което случайното хлъзгане на длетото е всякло насмешлива, почти презрителна усмивка.

Байрот можеше да му каже много за това, което трябваше да разбере в този момент. Макар Карса да познаваше много по-добре родната поляна и от Байрот, и от Делъм Торд, тъй че изображенията да притежават известна точност, той усещаше, че на седемте лица, които бе изваял в каменните дървеса, липсва нещо съществено. Навярно го беше предала липсата на талант, макар да не беше така с ваянията на Байрот и Делъм. Енергията на живота им сякаш се излъчваше от техните статуи, съчетана сякаш с паметта на самото вкаменено дърво. Както и с цялата гора, в която човек имаше чувството, че дърветата само чакат идването на пролетта, на прерождението под звездното колело, двамата воини Теблор сякаш само чакаха смяната на сезона.

Но Рараку отричаше всякакъв сезон. Самата Рараку бе вечна в чудовищното си, вечно очаквано прерождение. Търпение в камъка, в неуморния, неспирен шепот на пясъците.

За Карса Святата пустиня изглеждаше съвършено място за Седемте божества на Теблор. Възможно беше, помисли си той, докато крачеше пред лицата, изваяни в стволовете, нещо от това сардонично чувство да е отровило ръцете му. А ако беше така, то недостатъкът бе невидим за очите му. В ликовете на боговете имаше много малко, което да позволи изражение или чувство — спомените му бяха за кожа, изпъната върху широка груба кост, за чела, издадени напред като хребети, хвърлящи тъмна сянка над очите. Широки плоски скули, тежка, равна отдолу челюст… зверство, съвсем различно от чертите на Теблор…

Намръщен, той спря пред Уругал, когото също като другите шестима бе изваял на равнището на очите си. Върху прашните му оголени зъби пълзяха змии — единствените му спътници на вкаменената поляна. Слънцето беше започнало да се снишава, но зноят си оставаше свиреп.

След дълъг размисъл Карса заговори на глас:

— Байрот Гилд, погледни с мен нашия бог. Кажи ми какво не е наред. Къде съм сгрешил? В това бе най-големият ти талант, нали? Ясно да виждаш всяка моя грешна стъпка. Би могъл да попиташ: какво се стремя да постигна с тези изваяния? Би могъл да попиташ това, защото е единственият въпрос, заслужаващ отговор. Но нямам отговор за теб — ах, да, почти чувам смеха ти на жалкия ми отговор. Може би съм си въобразил, че искаш компанията им, Байрот. Великите богове на Теблор, които един ден са се пробудили.

„В умовете на шаманите. Пробудили са се в сънищата им. Там и само там. Ала вече познавам вкуса на тези сънища, и той няма нищо общо с песента. Нищичко.“

Беше намерил тази поляна, докато бе търсил самота, а самотата бе вдъхновила порива да сътвори. Но след като бе свършил, вече не се чувстваше сам тук. Донесъл бе тук своя живот, наследството на своите дела. Вече не беше беглец и нуждата да идва тук се пораждаше от съблазънта на усилията му, привличаше го отново и отново. Да повърви сред змиите, дошли да го поздравят, да послуша съсъка на пясъците, раздвижени от стенещия пустинен вятър, пясъците, дошли сред поляната да погалят дърветата и каменните лица с безкръвния си допир.

Рараку носеше илюзията, че времето стои неподвижно, че вселената е затаила дъх. Измамна илюзия. Отвъд свирепата стена на Вихъра пясъчните часовници, отмерващи час след час, все още се обръщаха. Сбираха се армии и тръгваха в поход, тропотът на ботуши, дрънченето на щитове и скърцането на сбруи предвещаваха гибел. А на един далечен материк Теблор бяха народ под обсада.

Карса продължи да се взира в каменното лице на Уругал. „Ти не си Теблор. Но държиш да си наш бог. Пробудил си се там, в скалата, толкова отдавна. Но преди? Тогава къде си бил, Уругал? Ти и твоите ужасни спътници?“

Тих кикот от другата страна на поляната го сепна.

— И коя от безбройните ти тайни е тази, приятелю?

— От доста време не си напускал ямата си, Леоман — изръмжа Карса.

Пустинният воин пристъпи бавно напред, гледаше змиите.

— Зажаднях за компания, приятелю. За разлика от теб, както виждам. — Посочи изваяните стволове. — Твои ли са тези? Видях двама Тоблакай — стоят в дърветата като живи, сякаш всеки миг ще закрачат. Напомнят ми, че има още от вас, и това ме притеснява. Но другите какво са?

— Моите богове. — Забеляза стъписването на Леоман и обясни: — Ликовете в Скалата. В родината ми красят една скала, надвиснала над поляна, не много по-различна от тази.

— Тоблакай…

— Все още ме зоват — продължи Карса и се обърна, за да погледне отново зверското лице на Уругал. — Когато спя. Точно както каза Призрачни ръце, обсебен съм.

— От какво, приятелю? Какво искат от теб тези твои… богове?

Карса го погледна, после сви рамене и само попита:

— Защо ме потърси?

— Защото търпението ми се изчерпи. Има вести за събития, свързани с малазанците. Далечни поражения. Ша’ик и избраната й свита са твърде възбудени… но не постигат нищо. Тук очакваме легионите на адюнктата. В едно Корболо Дом е прав — настъплението на тези легиони трябва да се осуети. Но не както той иска. Никакви решителни битки. Нищо толкова драматично или прибързано. Все едно, Тоблакай, Маток ми разреши да изляза с чета воини — а Ша’ик се съгласи да ни пусне извън Вихъра.

Карса се усмихна.

— Как не. И сте свободни да изтезавате адюнктата? Колкото до това, досетих се. Ще разузнавате, но не по-далече от хълмовете оттатък Вихъра. Няма да ви разреши да продължите на юг. Но поне нещо ще вършиш, и заради това се радвам за теб, Леоман.

Синеокият воин пристъпи към него.

— Излезем ли от Вихъра, Тоблакай…

— Тя все пак ще разбере — отвърна Карса.

— С което ще предизвикам неприязънта й — изръмжа Леоман. — Нищо ново няма в това. А ти, приятелю? Тя те нарича свой телохранител, но кога за последен път е позволила да си до нея? В тази нейна проклета шатра? Вярно, че е преродена, защото не е каквато беше…

— Тя е малазанка — прекъсна го Тоблакай.

— Какво?

— Преди са стане Ша’ик. Знаеш го не по-зле от мен…

— Тя беше преродена! Превърна се във волята на богинята, Тоблакай. Всичко, което е била преди, е без значение…

— Така казват — изръмжа Карса. — Но спомените й си остават. И тъкмо тези спомени са я оковали така. Окована е от страх, а страхът е породен от тайна, която не иска да сподели. Единственият, който знае тази тайна, е Призрачни ръце.

Леоман го изгледа продължително. Бяха обкръжени от змии, от хлъзгането им по пясъка, като приглушено подводно течение. Леоман отпусна ръка и загледа как една кобра се заувива към лакътя му.

— Думите ти шепнат за поражение, Тоблакай.

Карса сви рамене и отиде до сандъчето със сечива, оставено до едно от дърветата.

— Тези години ми послужиха добре. Твоето приятелство, Леоман. Старата Ша’ик. Някога се кълнях, че малазанците са ми врагове. Но от това, което видях от света по-късно, вече разбирам, че те не са по-жестоки от които и да било чеда на равнината. Всъщност като че ли само те проповядват чувство за справедливост. Хората на Седемте града, които толкова ги презират и искат те да се махнат, не търсят нищо повече от властта, отнета им от малазанците. Власт, с която са тероризирали собствения си народ. Леоман, ти и твоята раса воювате срещу справедливостта. И тази война не е моя.

— Справедливост ли? — Леоман се озъби. — Очакваш да оспоря думите ти, Тоблакай. Нали? Няма да го направя. Ша’ик Преродената твърди, че ми липсва вярност. Може би е права. Твърде много съм видял. Но ето, че оставам тук — питал ли си се някога защо?

Карса извади длето и чук.

— Светлината гасне — а от това сенките стават по-дълбоки. Сега разбирам, от светлината е. Това им е по-различното.

— Апокалипсисът, Тоблакай. Съсипване. Унищожение. На всичко. На всеки човек… чедо на равнината. С нашите извратени страхове — с всичко, което си причиняваме един другиму. Опустошенията, жестокостите. Срещу всеки жест на доброта и състрадание стоят десет хиляди акта на бруталност. Вярност ли? Да, няма вярност у мен. Не и към моята раса, и колкото по-скоро сами се заличим, толкова по-добър ще е този свят.

— Светлината — рече Карса. — Прави ги да изглеждат по-човешки.

В унеса си Тоблакай не забеляза присвитите очи на Леоман. Нито усилието му да запази мълчание.

— Никой не пристъпва между човек и неговите богове.

Змията надигна глава към лицето на Леоман и го близна с език.

— Домът на Вериги — измърмори Хеборик и лицето му се сви в кисела гримаса.

Бидитал потръпна, но беше трудно да се разбере дали от страх, или от задоволство.

— Похитителя. Съпругата. Освободения — тия са интересни, нали? Кълна се, че…

— Откога са се появили тези образи? — попита намръщен Хеборик. Само като погледнеше дървените карти с лъскавите рисунки по тях — колкото и замъглени да бяха, — гърлото му се изпълваше с горчива жлъч. „Долавям… дефекти. У всяка от тях, до една. Това не е случайно, не е недостатък на ръката, която ги е сътворила.“

— Няма съмнение, че са истински — каза Л’орик в отговор на въпроса. — Силата, излъчваща се от тях, вони на магия. Никога не съм бил свидетел на такова могъщо раждане в Колодата. Дори Сянка не оставяше…

— Сянка! — сопна се Бидитал. — Онези измамници така и не можаха да разбулят истинската мощ на това селение! Не, тук, в този нов Дом, темата е чиста. Несъвършенството е търсено, капризът на хаотичния шанс е опетнил всички до една…

— Тишина! — изсъска Ша’ик. — Трябва да помислим над това. Никой да не говори. Оставете ме да мисля!

Хеборик я изгледа за миг примижал, за да фокусира лицето й, макар тя да седеше до него. Картите на новия Дом бяха пристигнали днес с вестта за малазанските поражения на Дженабакъз. Оттогава денят течеше в свадливи спорове между командирите на Ша’ик, нещо достатъчно да помрачи радостта й от това, че брат й Гъноуз Паран е жив. И нещо нехарактерно — разсейваха я.

Домът на Вериги беше вплетен в техните съдби. Смущаващо, коварно натрапване, зараза, срещу която не бяха имали възможност да се подготвят. Но дали беше враг, или потенциален източник на нова сила? Бидитал сякаш се стараеше да се самоубеди във второто, несъмнено увлечен от нарастващата неприязън на Ша’ик Преродената. Л’орик, от друга страна, като че ли беше по-склонен да споделя опасенията на Хеборик. Само Фебрил успяваше да запази пълно мълчание по въпроса.

Въздухът в шартата бе тежък, миришеше на пот. На Хеборик му се искаше да излезе, да се измъкне от всичко това, ала усещаше как се е вкопчила в него Ша’ик, вкопчила се беше с душата си, толкова отчаяно, колкото навремето.

— Покажи още веднъж новия Необвързан.

„Да. За хиляден път.“

Навъсен, Бидитал порови в Колодата, извади картата и я сложи в средата на дебелия козяк.

— Ако някой от новопоявилите се е съмнителен, това е той — изръмжа старецът. — Господар на Колодата? Абсурд. Кой може да контролира неконтролируемото?

Последва мълчание.

„Неконтролируемото? Като самия Вихър?“

Ша’ик явно не бе доловила злъчния намек.

— Призрачни ръце, искам да вземеш тази карта. Да я усетиш, да се опиташ да доловиш каквото можеш от нея.

— Все искаш и искаш това от мен, Избрана — въздъхна Хеборик. — Но ти казвам, няма никаква връзка между силата на ръцете ми и Драконовата колода. Не мога да ти помогна…

— Тогава слушай внимателно и ще я опиша. Да оставим ръцете ти — сега те питам като някогашен жрец, като учен. Слушай. Лицето е очертано смътно, но намеква за…

— Смътно е — намеси се с презрителен тон Бидитал. — Защото не е нищо повече от проекция на нечие пожелателно мислене.

— Прекъснеш ли ме още веднъж, ще съжалиш, Бидитал — каза Ша’ик. — Достатъчно чух от теб по тази тема. Ако още веднъж си отвориш устата, ще ти откъсна езика. Призрачни ръце, ще продължа. Фигурата е леко над средния ръст. Има червена резка, като от белег — или кръв може би — по едната страна на лицето — нараняване, нали? Той… да, сигурна съм, че е мъж, а не жена — той стои на мост. От камък, но прорязан с цепнатини. Хоризонтът е изпълнен с пламъци. Изглежда, че той и мостът са обкръжени от негови следовници или слуги…

— Или стражи — добави Л’орик. — Простете, Избрана.

— Стражи. Да, добра възможност. Приличат на войници, нали?

— На какво стоят тези стражи — попита Хеборик. — Може ли да се види върху какво стоят?

— Кости — тук детайлът е много точен, Призрачни ръце. Как го разбра?

— Опишете костите, моля.

— Не са човешки. Много са големи. Вижда се част от череп, с издължена муцуна, с ужасни зъби. Носи останки от нещо като шлем…

— Шлем? Върху череп?

— Да.

Хеборик се смълча. Започна да се тресе, ала едва го усещаше. В главата му заотеква все по-силно неведом, пронизителен зов, вик на скръб и на болка.

— Господарят — каза с треперещ глас Ша’ик. — Стои някак странно. Ръцете му са свити в лактите, така че дланите му висят отстрани — много странна поза…

— Стъпалата му събрани ли са?

— Почти до невъзможност.

„Все едно че оформят връх.“ Смътно и някак глухо за собствените си уши, Хеборик попита:

— А в какво е облечен?

— Плътна коприна. Ако се съди по това как лъщи. Черна.

— Нещо друго?

— Има някаква верига. Пронизва го през торса, от лявото рамо надолу, през дясното бедро. Веригата е груба, от черно ковано желязо. На раменете му има дървени дискове — като еполети, но големи, по една педя всеки…

— Колко са всичко?

— Четири. Вече знаеш нещо, Призрачни ръце. Кажи ми!

— Да — промърмори Л’орик. — Имаш някакви идеи за това…

— Лъже — изръмжа Бидитал. — Той е забравен от всички — дори от своя бог — и сега се стреми да си спечели нова важност.

— Бидитал, ти си глупак — изхриптя насмешливо Фебрил. — Този човек докосва неща, които ние не можем да усетим, и вижда неща, за които сме слепи. Говори, Призрачни ръце. Защо Господаря стои така?

— Защото е меч — промълви Хеборик.

„Ала не какъв да е меч. Един меч е той. Над всички. И реже хладно. Този меч е като нрава на този мъж. Той сам ще изсече пътя си. Никой не ще го води. Вече стои в ума ми. Виждам го. О, Ша’ик…“

— Господар на Колодата — рече Л’орик и въздъхна. — Магнит към порядъка… срещу Дома на Вериги — ала стои сам, със стражи или не, докато слугите на Дома са много.

Хеборик се усмихна.

— Сам? Винаги е било така.

— Защо тогава усмивката ти е унила, Призрачни ръце?

„От скръб за човечността. Това семейство… в каква междуособна война се е въвлякло!“

— На това няма да отговоря, Л’орик.

— Сега ще поприказвам насаме с Призрачни ръце — заяви Ша’ик.

Но Хеборик поклати глава.

— Приключих с говоренето засега. Дори с тебе, Избрана. Ще кажа само това и нищо повече: имам вяра в Господаря на Колодата. Той ще отвърне на Дома на Вериги. Той ще му отвърне.

Състарен повече от годините си, Хеборик бавно се надигна. Нещо се раздвижи зад него, дланта на Младата Фелисин се отпусна върху ръката му. Той се остави да го изведе.

Здрачът се сгъстяваше, накъсван от мекането на козите — возеха ги към кошарите. На юг, малко зад окрайнините на древния град, тътнеха конски копита. Камъст Релой и Корболо Дом се бяха освободили от заседанието, за да направят преглед на войските си. Обучението се водеше в малазански стил и Хеборик трябваше да признае, че дотук това е единствената проява на мъдрост от страна на Юмрука ренегат. За първи път малазанска армия щеше да се срази с равностойна войска — без морантски муниции. Тактиката и разполагането на силите щяха да са идентични, тъй че само числеността да реши изхода на боя. На заплахата от мунициите щеше да се отвърне с магьосничество, защото армията на Вихъра разполагаше с пълен кадър Върховни магове, докато Тавори, доколкото знаеха, нямаше такива. Шпиони в Ейрън бяха забелязали присъствието на две уикски деца, Нил и Недер, но и двамата, поне според донесенията, бяха сломени от смъртта на Колтейн.

„Но пък защо ли са й нужни магове? В края на краищата тя носи отатаралски меч. Все пак отхвърлящото му влияние не може да се разпростре над цялата й армия. Скъпа ми Ша’ик, напълно е възможно да съкрушиш сестра си, в края на краищата.“

— Къде искаш да отидеш, Призрачни ръце? — попита Фелисин.

— У дома, момиче.

— Нямах предвид това.

Той поклати глава.

— Не знам…

— Ако наистина не знаеш, значи съм видяла пътя ти преди теб, а ми е трудно да го повярвам. Трябва да заминеш оттук, Призрачни ръце. Трябва да се върнеш назад по пътя си. Инак онова, което те е обсебило, ще те унищожи…

— А важно ли е това? Момиче…

— Погледни за миг извън себе си, старче! Нещо се е побрало в теб. Затворено е в тленната ти плът. Какво ще стане, когато плътта ти поддаде?

Той помълча, после попита:

— Как може да си толкова сигурна в това? Смъртта ми може просто да предотврати риска от измъкване — може да затвори портал, толкова здраво, колкото е бил запечатан преди…

— Защото връщане няма. Тя е тук — силата зад тези твои призрачни ръце — не отатаралът, който все гасне и гасне…

— Гасне?

— Да, гасне! Не се ли влошиха сънищата и виденията ти? Не си ли разбрал защо? Да, майка ми ми разказа за онази статуя. Хеборик, целият остров с отатарал е бил създаден, за да задържи онази статуя. Да я държи в плен. Но ти си й предложил средство да се измъкне — там, през твоите ръце. Трябва да се върнеш!

— Стига! — изръмжа той и избута ръката й. — Кажи ми, а тя разказа ли ти и за себе си през онова пътуване?

— Каквото е била преди, вече не е важно…

— О, важно е, момичето ми! Важно е!

— Какво искаш да кажеш?

Изкушението едва не го надви. „Защото е малазанка! Защото е сестра на Тавори! Защото тази война вече не е на Вихъра — беше отнета, изкривена бе от нещо много по-могъщо, от кръвните връзки, които обвързват всички ни в най-здравите, най-жестоки вериги! Какъв шанс има някаква побесняла богиня срещу това?“

Но замълча.

— Трябва да заминеш — промълви Фелисин. — Но знам, не можеш да го направиш сам. Аз ще тръгна с теб…

Той се олюля от думите й и поклати глава. Тази идея беше ужасна. Ужасяваща. И в същото време — жестоко на място. Кошмарен синхрон.

— Чуй! Не е нужно да сме само ти и аз — ще намеря още някой. Някой воин, верен закрилник…

— Стига! Престани! — „Все пак това ще я отведе далече от Бидитал с неговите гнусни страсти. Ще я отведе далеч… от идещата буря.“ — С кого си говорила за това?

— С никого, но си мислех… за Леоман. Може да ни подбере няколко от хората на Маток…

— Повече нито дума, момиче. Не сега. Още не.

Ръката й отново го стисна за лакътя.

— Не можем да чакаме твърде дълго, Призрачни ръце.

— Още не, Фелисин. Сега ме заведи до дома ми, моля те.

— Ще дойдеш ли с мен, Тоблакай?

Карса отмести поглед от каменното лице на Уругал. Слънцето бе залязло с присъщата си внезапност и звездите в небето грееха ярко. Змиите бяха започнали да се разпръсват в злокобно смълчаната гора в търсене на храна.

— Искаш да тичам до вас и жалките ви кончета ли, Леоман? В тази земя няма теблорски коне. Няма нищо, което да приляга на ръста ми…

— Теблорски коне? Всъщност тук грешиш, приятелю. Е, вярно, тук няма, както каза. Но на запад, в Джаг Одан, има диви коне, които прилягат на ръста ти. Поне вече са диви. Джагски коне са — гледани преди много време от Джагът. Напълно е възможно да са същата порода като теблорските — нали и на Дженабакъз са живели Джагът в края на краищата.

— Защо не си ми го казвал досега?

Леоман отпусна дясната си длан на земята и загледа как кобрата се развива надолу по ръката му.

— Всъщност ти за първи път ми споменаваш, че Теблор имат коне. Тоблакай, буквално нищо не знам за миналото ти. Никой друг тука не знае. Не си приказлив човек. Двамата с тебе винаги сме пътували пеш, нали?

— Джаг Одан. Това е отвъд Рараку.

— Да. Цепиш право на запад, през Вихъра, и ще стигнеш до стръмнини, до насечения бряг на древното море, запълвало някога тази пустиня. Продължаваш, докато не стигнеш до един малък град — Ривий. Точно на запад е краят на планина Талас. Заобикаляш южния й край, все на запад, и стигаш до река Угарат. Там има брод, южно от Ю’Гатан. Минеш ли я, вървиш на югозапад две седмици или повечко и ще се озовеш в Джаг Одан. О, има някаква ирония в това име — там някога са върлували номадски банди на Джагът. Оттам е името. Но тези Джагът били западнали. Нищо повече от примитивни диваци.

— Още ли ги има?

— Не. Логросите Т’лан Имасс са ги избили. Не толкова отдавна.

Карса се озъби.

— Т’лан Имасс. Име от миналото на Теблор.

— От по-скоро — измърмори Леоман и се изправи. — Поискай разрешението на Ша’ик да заминеш за Джаг Одан. Ще бъдеш впечатляваща гледка на бойното поле, яхнал джагски кон. Вашата раса бие ли се на конски гръб, или просто ги използва за транспорт?

Карса се усмихна в тъмното.

— Ще направя каквото ми каза, Леоман. Но пътуването ще е дълго — не ме чакай. Ако си още извън Вихъра със съгледвачите си, ще изляза да ви намеря.

— Съгласен.

— А Фелисин?

Леоман помълча за миг.

— Призрачни ръце е събуден за… заплахата.

— И каква полза от това? — изръмжа Карса. — Трябва да убия Бидитал и да се свърши.

— Тоблакай, не само ти безпокоиш Призрачни ръце. Не вярвам да остане много дълго в стана. А когато тръгне, ще вземе и детето.

— Това по-добър избор ли е? Няма да е нищо повече от негова гледачка.

— За известно време — може би. Ще пратя някого с тях, разбира се. Ако не й трябваш на Ша’ик — поне така вярвам, — бих я помолил за теб.

— Лудост е това, Леоман. Веднъж вече пътувах с Призрачни ръце. Няма да го направя пак.

— Той има тайни за теб, Тоблакай. Някой ден ще се наложи да го потърсиш. Може дори да се наложи да го помолиш за помощ.

— Помощ? Ничия помощ не ми трябва. Неприятни думи говориш. Няма да те слушам повече.

Усмивката на Леоман се видя дори в сумрака.

— Винаги си бил такъв, приятелю. Е, кога ще тръгнеш за Джаг Одан?

— Утре.

— В такъв случай ще е добре да поговоря с Ша’ик. Кой знае, може дори да се съгласи да ме приеме лично и бих могъл да я отвлека от разсейването с този Дом на Вериги…

— Този какво?

Леоман махна пренебрежително с ръка.

— Домът на Вериги. Нова сила в Драконовата колода. Само за това приказват напоследък.

— Вериги — промърмори Карса, обърна се и се вторачи в Уругал. — Мразя вериги.

— Ще те видя ли на заранта, Тоблакай? Преди да тръгнеш?

— Да.

Карса се вслуша в стъпките на отдалечаващия се мъж. В ума му вреше и кипеше. Вериги. Обсебваха го. Бяха го обсебили още откакто излязоха от селото с Байрот и Делъм. Навярно и преди това. Племената коват свои вериги, в края на краищата. Както и родството, и приятелството, и приказките, с техните уроци за чест и саможертва. „Вериги и между Теблор и техните седем бога. Между мен и моите богове. И пак вериги, там, във виденията ми — мъртвите, които съм убил, душите, които според Призрачни ръце ме теглят назад. Аз — всичко, което съм аз — е оформено от такива вериги.“

„Този нов Дом — мой ли е той?“

Въздухът изведнъж се смрази. Изшумоля за сетен път пясъкът, с последните отиващи си змии. Карса примига и видя как грубият лик на Уругал се… пробуди.

Присъствие — там, в тъмните дупки на очите.

Воят на вятъра изпълни ума му. Стон на хиляди души и грохот на тежки вериги. Карса изръмжа, вкамени се пред яростната атака, не откъсна очи от сгърченото лице на своя бог.

— Карса Орлонг. Дълго чакахме за това. Три години, да сътвориш това свято място. Толкова време загуби за другите двама — за падналите ти приятели, които се провалиха там, където ти успя. Не сантименталност ще освети това светилище. Тяхното присъствие ни оскърбява. Унищожи ги, още тази нощ.

Всичките седем лика вече се бяха съживили и Карса усещаше тежестта на погледите им, ужасния натиск, зад който се промъкваше нещо… алчно, тъмно, изпълнено с ликуване.

— Със своята ръка ви доведох тук — заговори Карса на Уругал. — Със своята ръка ви освободих от затвора ви в скалите в земите на Теблор — да, не съм глупакът, който вярвате, че съм. Вие ме водихте към това и сега сте дошли. И първите ти думи са за наказание? Внимавай, Уругал. Всяко изваяние тук може да бъде пръснато от моята ръка, стига да реша.

Усети как го притисна гневът им, в порив да го принуди да се огъне, ала остана непреклонен. Нямаше го вече воина Теблор, който да се свие боязливо пред своите богове.

— Доведе ни по-близо — изхриптя Уругал. — Толкова близо, че долавяме точното място на онова, което желаем. И точно там трябва да идеш сега, Карса Орлонг. Толкова дълго отлагаше това пътуване — пътуването си към самите нас и пътя, който ти предначертахме. Твърде дълго се кри в компанията на този жалък дух, който не прави нищо друго, освен да храчи пясък.

— Този път, това пътуване — за какво е? Какво търсите?

— Търсим свобода. Като теб, воине.

Карса се смълча. „Жажда, и то каква.“

— Тръгвам на запад. Към Джаг Одан.

Усети възбудата им, последвана от седмогласен хор — изпълнения с подозрение шепот на неговите богове.

— Запад! Наистина, Карса Орлонг. Но как разбра това?

„Защото най-сетне съм синът на своя баща.“

— Със зората ще тръгна, Уругал. И ще ви намеря това, което искате.

Усети как присъствието им заглъхна и инстинктивно разбра, че тези богове не са толкова близо до свободата, колкото искаха да вярва. Нито толкова могъщи.

Уругал бе нарекъл тази каменна поляна „светилище“, ала то не беше само тяхно и сега, щом Седмината се отдръпнаха, щом внезапно си отидоха, Карса бавно извърна очи от ликовете им и се вгледа в онези, на които наистина бе посветено това място. От неговите ръце. В името на онези вериги, които един смъртен може да носи с гордост. И заговори тихо:

— Обрекъл се бях не на каквото трябва. Служих единствено на славата. Думи, приятели мои. А думите могат да съдържат лъжеблагородство. Гнусни, жестоки истини. Словата на миналото, така загърнали Теблор в героични одежди — на това служих. Докато истинската слава бе пред мен. Редом. Ти, Делъм Торд. И ти, Байрот Гилд.

От каменната статуя на Байрот отекна далечен, изпълнен с умора глас.

— Води ни, главатарю.

Карса трепна. „Сънувам ли това?“ После изправи рамене.

— Доведох тук духовете ви. По дирята на Седмината ли вървяхте?

— През пусти земи вървяхме — отвърна Байрот Гилд. — Пусти, ала все пак не бяхме сами. Странници ни чакат всички, Карса Орлонг. Това е истината, която искат да скрият от теб. Призовани сме. И сме тук.

— Никой не може да те надвие в този път — отекна от другата статуя гласът на Делъм Торд. — Ти водиш врага си на кръгове, надвиваш всяко предричане и посичаш с резеца на своята воля. Искахме да те следваме, ала не можехме.

Гласът на Байрот този път беше по-крепък:

— Кой сега е нашият враг, главатарю?

Карса се изпъна пред двамата воини на Урид.

— Гледайте отговора ми, приятели мои. Гледайте.

— Ние те провалихме, Карса Орлонг — каза Делъм. — А ти ни каниш отново да тръгнем с теб.

Карса едва сдържа порива си да изкрещи, да нададе бойния вик — сякаш с това предизвикателство щеше да оттласне настъпващия мрак. Не можеше да проумее импулсите си, този порой от чувства, заплашващ да го удави. Взря се в изваяния образ на високия си приятел, в живостта на безупречния лик — Делъм Торд пред Форкассалла — Форкрул Ассаил, наречена Покой — която на една планинска пътека на един далечен континент така нехайно го бе унищожила.

— Ние те провалихме — проговори Байрот Гилд. — А сега искаш да вървим с теб?

— Делъм Торд. Байрот Гилд. — Гласът му беше хриплив. — Аз ви провалих. Бих искал отново да съм вашият главатар. Стига да ми позволите.

Дълго мълчание, после Байрот отвърна:

— Най-сетне нещо, за което да копнеем.

Карса едва не падна на колене. Скръб, най-сетне отприщена. Най-сетне неговият миг на самотата. Нанесено бе наказанието. Отново щеше да тръгне на път. „Ще гледаш, скъпи Уругал. О, как ще гледаш!“

Жаравата в огнището гаснеше. След като Фелисин си отиде, Хеборик остана да седи в тъмното. Гребна шепа суха тор да разпали огъня. Нощта го беше смразила — дори невидимите му ръце бяха студени, като тежки късове лед под китките му.

Единственият път пред него беше къс и трябваше да го измине сам. Беше сляп, но точно в това — не по-сляп от всеки друг. Пропастта на смъртта винаги е изненада, все едно дали зърната отдалеч, или преоткривана с всяка стъпка. Обещание въпросите внезапно да секнат — но отговори отвъд не те чакат. Само да секнат — това трябваше да е достатъчно. „И така трябва да бъде за всеки смъртен. Колкото и да жадуваме за решение. Или още по-измамното: за изкупление.“

След цялото това време вече разбираше, че всеки път, неизбежно, се смалява до тънка диря от стъпки. Докато те отведе до самия ръб. А сетне… край. Тъй че се беше изправил пред онова, което чакаше всеки смъртен. Самотата на смъртта, последния дар на забвението, чието друго име е безразличие.

Боговете нека се дърлят над душата му, да се зъбят и ръмжат над жалкия си пир. А ако смъртните щяха да скърбят за него, то щеше да е само защото със смъртта си ги е отърсил от илюзията за единство, утехата на жизнения път. Един по-малко по пътя.

Някой драсна по кожата на входа, отмести я и влезе.

— Погребална клада ли искаш да направиш от дома си, Призрачни ръце? — Беше гласът на Л’орик.

Словата на Върховния маг стреснаха Хеборик и той едва сега усети потта, стичаща се по лицето му, и знойните вълни, изригващи от побеснелите пламъци в огнището. Без да мисли, ги беше захранвал с още и още тор.

— Видях блясъка — трудно е да не го забележи човек, старче. Но хайде, остави. Остави го да замре.

— Какво искаш, Л’орик?

— Разбирам нежеланието ти да кажеш това, което знаеш. В края на краищата няма смисъл Бидитал и Фебрил да знаят такива подробности. Тъй че няма да настоявам да ми обясниш какво усети за този Господар на Колодата. Вместо това ти предлагам замяна и всичко, което си кажем, ще си остане между нас.

— Защо да ти вярвам. Ти си потаен — дори пред Ша’ик. Не обясняваш защо си тук. В кадъра й, в тази война.

— Само по себе си това би трябвало да ти подскаже, че не съм като другите — отвърна Л’орик.

— Това ти носи по-малко, отколкото си мислиш — изръмжа Хеборик. — Размяна не може да има, защото не можеш да ми кажеш нищо, което да ме интересува. Коварствата на Фебрил? Той е глупак. Перверзните на Бидитал? Някой ден някое дете ще забие нож между ребрата му. Корболо Дом и Камъст Релой? Те воюват срещу империя, която съвсем не е умряла. Те са престъпници и затова душите им ще горят във вечността. Вихърът? Презирам тази богиня и това презрение само расте и расте. Е, какво би могъл да ми кажеш, Л’орик, че да ме заинтересува?

— Само единственото, което може да те заинтересува, Хеборик Леката ръка. Точно както този Господар на Колодата интересува мен. Няма да те измамя с размяната. Ще ти кажа всичко, което знам за Нефритената ръка, издигнала се от отатаралските пясъци — Ръката, която си докоснал, която сега обсебва сънищата ти.

— Как би могъл да знаеш тези… — Замълча. Капките пот по челото му изстинаха.

— А ти как можеш да доловиш толкова много само от едно описание на картата на Господаря? — отвърна Л’орик. — Хайде да не оспорваме тези неща, иначе ще се въвлечем в разговор, който ще надживее самата Рараку. Е, Хеборик, да започвам ли?

— Не. Не сега. Много съм уморен. Утре, Л’орик.

— Отлагането може да се окаже… гибелно. — Върховният маг въздъхна. — Е, добре. Разбирам умората ти. Позволи ми поне да ти сваря чай.

Този жест на доброта бе неочакван и Хеборик сведе глава.

— Л’орик, обещай ми едно — че когато дойде сетният ден, ще си много далече оттук.

— Трудно обещание. Позволи ми да помисля. Е, къде е хен’бара?

— В торбата, дето виси над котлето.

— Ах, да.

Хеборик се вслуша в шумоленето на сухите цветчета, чу плисъка на водата, когато Л’орик напълни котлето.

— Знаеш ли — замърмори Върховният маг, докато приготвяше чая, — че някои от най-древните научни трактати за лабиринтите споменават за триумвират. Рашан, Тир и Мийнас. Все едно че трите са свързани. Здраво. И оттам се стремят да открият връзката им към съответните Древни лабиринти.

Хеборик изсумтя и кимна.

— Всички ухания на едно и също? Бих се съгласил. Лабиринтите Тайст. Куралд това, Куралд — онова. Човешките версии само ги преобръщат, объркват ги. Не съм експерт, Л’орик, ти, изглежда, знаеш повече от мен.

— Хм, това наистина прилича на взаимно преплитане на теми между Тъмата и Сянката, и, вероятно, Светлината. Объркване между трите, да. Аномандър Рейк е заявил правото си над Трона на Сянка, в края на краищата…

Мирисът на запарения чай погъделичка ума на Хеборик.

— Нима? — вяло промълви той.

— Е, донякъде. Поставил е свои събратя да го пазят, уж от Тайст Едур. За нас, смъртните, е много трудно да разберем историите на Тайст, след като са толкова дълговечен народ. Както знаеш, човешката история винаги е белязана от определени личности, издигнали се до някое качество или слава, за да разбият статуквото. За наше щастие, такива мъже и жени са твърде малко и нарядко и рано или късно умират или изчезват. Но при Тайст… хм, такива личности никога не си отиват, или поне така изглежда. Те действат — и продължават да действат. Устояват. Избери най-лошия тиран, за когото знаеш в човешката история, Хеборик, и си го представи — като буквално безсмъртен. Върни многократно в ума си този тиран. Как би си представил историята, след като го направиш?

— Много по-жестока от тази на Тайст, Л’орик. Хората не са Тайст. Всъщност аз изобщо не съм чувал за тиранин Тайст.

— Може би се изразих неправилно. Имах предвид само — в човешки контекст — личност с опустошителна мощ, или потенциал. Погледни малазанската империя, породена от ума на Келанвед, един-единствен човек. А ако е бил вечен?

Нещо в разсъжденията на Л’орик извади Хеборик от сънния унес.

— Вечен? — Изсмя се горчиво. — Може и такъв да е. Има само една подробност, над която би могъл да помислиш, може би по-уместна от всичко, което се каза тук. И тя е, че Тайст вече не са сами в своите кроежи. Вече има хора в игрите им — хора, непритежаващи търпението на Тайст, нито легендарното им отчуждение. Лабиринтите на Куралд Галайн и Куралд Емурлан вече не са чисти, ненакърнени от човешко присъствие. Мийнас и Рашан? Може би те наистина ще се окажат вратите и към Тъмата, и към Сянката. А може би въпросът е още по-сложен — как може някой наистина да се надява, че ще отдели темите за Тъмнина и Светлина от Сянка? Те са точно каквото са казали онези учени — независим триумвират. Майка, баща и дете — семейство във вечна свада… тепърва се включват сватовете и внуците.

Изчака с любопитство отговора на Л’орик, да види как е приел думите му, но отговор не последва. Бившият жрец вдигна очи, помъчи се да ги фокусира върху Върховния маг…

… който седеше скован и зяпнал в него.

— Л’орик, прощавай. Не виждам добре лицето ти…

— Толкова по-добре — изхриптя Върховният маг. — Исках да предупредя, че Тайст се месят в човешките дела, а ето, че ти изказа предупреждение в обратна посока. Не ние сме тези, които трябва да се безпокоят, а самите Тайст.

Хеборик не отвърна нищо. Странно, шепнещо подозрение пробяга в ума му, породено сякаш от нещо в гласа на Л’орик. След миг го отхвърли. Твърде дръзко, твърде нелепо бе.

Л’орик наля чай.

Хеборик въздъхна.

— Тази нощ явно ще ми се откаже помощта на билката. Хайде, кажи ми за нефритения гигант.

— Аха. А в замяна ти ще ми кажеш ли за Господаря на Колодата?

— За някои неща ми е запретено да обяснявам…

— Защото са свързани с тайното минало на самата Ша’ик?

— Кълна се в бивните на Финир, Л’орик! Кой ли би могъл да подслушва този разговор в това гнездо на плъхове? Лудост е да говорим…

— Никой не подслушва, Хеборик. Погрижих се за това. Не съм небрежен към тайните. Доста научих за тайната ви история от самото начало…

— Как?

— Разбрахме се да не обсъждаме източниците. Исках да кажа, никой тук не знае, че си малазанец или че си беглец от отатаралските рудници. Освен Ша’ик, разбира се. Понеже е избягала с теб. Така че ценя личните тайни — със знанието и с мислите си — и винаги съм бдителен. О, имало е сондажи, ровене с чародейство — цял куп заклинания, разни обитатели тук следят съперниците си. Всяка нощ.

— Значи ще засекат отсъствието ти…

— За тези ровения спя дълбоко в шатрата си, Хеборик. Както и ти в твоята. Сами. Безопасни.

— Е, значи си много над техните чароддейства. Което те прави много по-властен от всеки от тях. — По-скоро чу, отколкото видя как Л’орик сви рамене и въздъхна. — Щом искаш подробности, засягащи Ша’ик и този нов Господар на Колодата, трябва да се срещнем тримата. А за да стане това, трябва да разкриеш за себе си пред Избраната повече, отколкото би ти се искало.

— Кажи ми поне това. Този нов Господар — той бе създаден веднага след поражението на Малазан на Дженабакъз. Или ще го отречеш? Онзи мост, на който стои той — той беше, или е, свързан по някакъв начин с Подпалвачите на мостове, защото те бяха унищожени в Панион Домин.

— Не мога да съм сигурен в тези неща — отвърна Хеборик. — Но това, което предполагаш, изглежда вероятно.

— Значи малазанското влияние все расте и расте — не само на нашия, земен свят, но и през лабиринтите, а вече и в Драконовата колода.

— Вие повторихте грешката на толкова много врагове на империята, Л’орик. Допуснахте, че всичко, което е Малазан, непременно трябва да е обединено, в намерение и в цел. Нещата са много по-сложни, отколкото си представяш. Не вярвам, че този Господар на Колодата е някакъв слуга на императрицата. Всъщност той не коленичи пред никого.

— А стражите му, Подпалвачите на мостове? Какво търсят там?

Хеборик усети, че въпросът е подвеждащ, но реши да продължи играта.

— Някои клетви във вярност се опълчват и на самата Гугла.

— Аха. Което значи, че е войник в тази знаменита рота. Какво пък, нещата започват да се изясняват.

— Нима?

— Я ми кажи, чувал ли си за един Бродник на духа, Кимлок?

— Името ми е смътно познато. Но не е тукашно. Каракаранг? Руту Джелба?

— Сега пребивава в Ерлитан. Историята му не е свързана с това, за което говорим, но по някакъв начин наскоро е бил в контакт с Подпалвач на мостове. Иначе няма как да се обясни стореното от него. Той им е дал песен, Хеборик. Песен на Танно, и любопитното е, че тя започва тук. В Рараку. Рараку, приятелю, е рожденото място на Подпалвачите на мостове. Разбираш ли значимостта на тази песен?

Хеборик извърна глава към огнището със сухата му топлина и не отвърна.

— Разбира се — продължи след малко Л’орик, — значимостта й донякъде се е смалила, тъй като Подпалвачите на мостове вече ги няма. Не може да бъде осветена…

— Сигурно — промълви Хеборик.

— За да се освети песента, трябва някой Подпалвач на мостове да се върне в Рараку, в рожденото място на ротата. А едва ли е вероятно, нали?

— Защо е нужно Подпалвач на мостове да се върне в Рараку?

— Защото магията на Танно е… елиптична. Песента трябва да е като змия, захапала опашката си. Песента на Кимлок за Подпалвачите на мостове засега е без край. Но трябва да бъде пята, така остава жива. — Л’орик сви рамене. — Тя е като заклинание, което продължава да действа и очаква развръзка.

— Кажи ми за нефритения гигант.

Върховният маг кимна, наля чай и сложи чашата пред Хеборик.

— Първият бе намерен дълбоко в отатаралските рудници…

— Първият!?

— Да. И досегът се оказа фатален за миньорите, осмелили се да се доближат. По-точно — изчезнали са. Без следа. Намерени са части от други двама — трите нишки вече са свързани. Гигантите са… натрапници в нашия свят. От някое друго селение.

— Идващи само за да бъдат оковани във веригите на отатарал — промълви Хеборик.

— Е, значи и ти знаеш нещо. Всъщност като че ли всеки път пристигането им тук е било предвиждано. Някой или нещо се грижи заплахата, която носят тези гиганти, да бъде предотвратена…

Но Хеборик поклати глава и го прекъсна:

— Не. Струва ми се, че грешиш, Л’орик. Самият проход — порталът, през който идва всеки гигант — той създава отатарала.

— Сигурен ли си?

— Не, разбира се. Твърде много са загадките около отатарала, за да е сигурен човек в каквото и да било. Имаше някаква схоларка — забравил съм й името, — която бе предположила, че отатаралът е сътворен от анихилацията на всичко, необходимо за да действа магията. Като шлака, в която цялата руда е изгорена. Беше го нарекла „абсолютното изцеждане на енергия“ — енергията, съществуваща във всички неща, било то одухотворени или не.

— А имала ли е хипотеза как би могло да стане това?

— Може би величината на отприщената магия — заклинание, всепоглъщащо енергията, от която се подхранва.

— Но дори боговете не биха могли да владеят такава магия.

— Вярно. Но все пак мисля, че е възможно… посредством ритуал, какъвто група смъртни чародеи биха могли да постигнат.

— Като Ритуала на Телланн? — Л’орик кимна. — Мда.

— Или смъкването на Сакатия бог. — Хеборик посегна към чашата.

Л’орик се вцепени, вторачен в татуираното лице на бившия жрец. Дълго мълча. Хеборик отпиваше от чая хен’бара. Най-сетне проговори:

— Е, добре. Ще ти кажа още нещо. Вече разбирам необходимостта, много голямата необходимост да го направя, въпреки че то ще… разкрие твърде много за мен.

Хеборик седеше и слушаше и докато Л’орик говореше, стените на схлупената му шатра се стапяха, топлината на огнището вече не го достигаше и единственото, което усещаше, идваше от призрачните му ръце. Те, двете, в края на китките му, се бяха превърнали в бремето на света.

Издигащото се слънце окъпа всички цветове в небето на изток. Карса огледа за сетен път провизиите си — храна, мехове с вода, вещи и дрехи, нужни за да оцелее в тази знойна безводна земя. Вещи съвсем различни от онова, което бе носил през живота си досега. Мечът му дори беше друг — железодръв беше по-тежък от кръвното дърво, резецът му бе по-груб, макар и почти — но не съвсем — толкова твърд. Не посичаше въздуха с лекотата на смазания му меч от кръвно дърво. Но му беше служил съвсем добре. Погледна небето. Цветовете на утрото почти се бяха стопили вече, синьото отпред чезнеше зад утаяващата се прах.

Тук, в сърцето на Рараку, богинята на Вихъра беше отнела цвета от огъня на слънцето и бе оставила пейзажа блед като смъртта. „Безцветен ли, Карса Орлонг?“ Призрачният глас на Байрот Гилд беше изпълнен със злъч. „О, не. Сребро, приятелю. А среброто е цветът на забвението. На хаоса. Среброто, когато последната капка кръв се измие от острието…“

— Стига приказки — изръмжа Карса.

— Току-що идвам, Тоблакай, още не съм казал нищо — проговори до него Леоман. — Не искаш ли да ти кажа сбогом?

Карса бавно се изправи и метна торбата през рамо.

— Не е нужно думите да се изричат на глас, приятелю. Отвръщах на мислите си. Радвам се, че си тук. Когато започнах първото си пътуване, толкова отдавна, никой не дойде да ме види.

— Поканих Ша’ик — каза Леоман. Стоеше на десетина крачки от него, минал току-що през процепа на порутения кирпичен зид. Засенчената страна на тухлите бе отрупана с ризани с присвити криле: цветът им почти ги сливаше с охрата на зида. — Но тя отвърна, че тази сутрин нямало да дойде с мен. Още по-странното бе, че като че ли вече знаеше за намерението ти и очакваше да я посетя.

Карса сви рамене.

— И един стига да ме види. Сега можем да си кажем думите за раздяла. Не се крий дълго в ямата си, приятелю. А когато тръгнеш с воините, спазвай заповедите на Избраната — многото мушкания с малкото ножче могат да разбудят мечката, колкото и дълбоко да спи.

— Този път мечката е млада и слаба, Тоблакай.

Карса поклати глава.

— Започнах да уважавам малазанците и се боя, че ще ги разбудиш за самите тях.

— Ще обмисля думите ти — отвърна Леоман. — А сега те моля да обмислиш моите. Пази се от своите богове, приятелю. Ако трябва да коленичиш пред някоя мощ, погледни я първо с ясни очи. Какво казват ближните ти при раздяла?

— „Дано да убиеш хиляда деца.“

Леоман пребледня.

— Лек път, Тоблакай.

— Лек ще е.

Карса знаеше, че Леоман не може нито да види, нито да усети, че е обграден на мястото си, при процепа в стената. Делъм Торд отляво, Байрот Гилд отдясно. Теблорски воини с пурпурни лица от намазаното по тях кръвно масло, което дори Вихърът не можеше да заличи. И те пристъпиха напред, щом теблорът се обърна към пътеката на запад.

„Води ни. Води своите мъртви, главатарю.“

Пращеше и пукаше язвителният смях на Байрот, като чирепите под краката на Карса. Теблорът направи гримаса. Жестока май щеше да е цената на тази чест.

Все едно, осъзна той след миг. Щом трябваше да има призраци, по-добре беше да ги води, отколкото да го преследват.

„Щом искаш така да гледаш на нещата, Карса Орлонг.“

В далечината се издигаше прашната, кипяща стена на Вихъра. Добре щеше да е да види отново света отвъд нея. И теблорът пое на запад с утрото.

— Заминал е — каза Камъст Релой, докато се наместваше на възглавниците.

Корболо Дом изгледа мага, без равнодушното му лице да издаде презрението, което изпитваше към него. Магьосниците нямаха място във войната и тази истина той бе доказал с унищожаването на Кучешката верига. Все едно, трябваше да се обмислят неотложни неща и Релой бе най-малкото от тях.

— С което остава само Леоман — изръмжа той.

— И той тръгва с плъховете си след няколко дни.

— Фебрил ли ще движи плановете му сега?

Магът сви рамене.

— Трудно е да се каже, но тази сутрин очите му блестяха алчно. Алчно. Как не. Още един Върховен маг, поредният безумен владетел на сили, които беше по-добре да се оставят на мира.

— Все пак един остава, и той може би е най-голямата заплаха за нас. Призрачни ръце.

Камъст Релой презрително изръмжа:

— Този сляп дърдорещ глупак. Не знае ли, че чаят от хен’бара изтънява тъканта между неговия свят и всичко, от което иска да избяга? Скоро умът му изцяло ще изчезне в кошмарите му и няма да се налага повече да се безпокоим от него.

— Тя има тайни — промърмори Корболо Дом и посегна към купата с фурми. — Извън тайните, дарени й от Вихъра. Фебрил действа прибързано, без да си дава сметка за собственото си невежество. Когато най-сетне се разрази битката с армията на адюнктата, успехът или провалът ще се реши от Убийците на псета — от моята армия. Отатаралът на Тавори ще надвие Вихъра — в това съм сигурен. От теб, Фебрил и Бидитал искам само да не ми пречите в командването на силите, в оформянето на тази битка.

— И двамата знаем, че тази борба отива далече отвъд Вихъра — изръмжа Камъст.

— Така е. И далече отвъд всичките Седем града. Не губи от погледа си крайната ни цел — трона, който един ден ще бъде наш.

Камъст Релой сви рамене.

— Това е нашата тайна, приятелю. Трябва само да продължаваме предпазливо и всичко, което ни се противопоставя, най-вероятно ще изчезне пред очите ни. Фебрил убива Ша’ик, Тавори убива Фебрил, а ние унищожаваме Тавори и армията й.

— И тогава ставаме спасителите на Ласийн — щом смажем окончателно този бунт. Богове, кълна се, че съм готов да видя цялата тази земя лишена от живот, ако трябва. Триумфално завръщане в Унта, аудиенция с императрицата, след това — забитият нож. И кой ще ни спре? Ястребовите нокти се готвят да избият Ноктите. Уискиджак и Подпалвачите на мостове вече ги няма, а Дужек е на друг континент. Какво става с джисталеца?

— Малик пътува безпрепятствено, все на юг. Умен човек е той, мъдър, и ще изиграе ролята си съвършено.

Корболо Дом си замълча. Презираше Малик Рел, но не можеше да отрече ползата от него. Все пак не можеше да му се довери човек, нещо, което тъпият Върховен юмрук Пормквал щеше да потвърди, ако все още беше жив. — Прати някого да доведе Файил. Искам женска компания. Остави ме, Камъст Релой.

Върховният маг се поколеба и Корболо се намръщи.

— Остава въпросът с Л’орик…

— Тогава се справи с него! — отсече Корболо. — Върви си!

Върховният маг сведе глава и излезе заднешком от шатрата.

Чародеи. Ако можеше да намери начин да унищожи магията, нямаше да се поколебае. Премахването на силите, които могат да унищожат хиляда войници за един миг, щеше да върне на смъртните вярата в самите тях, а това щеше да е само за добро. Смъртта на лабиринтите, на боговете, бавното заглъхване на спомена за тях, изчезването на цялата магия… тогава светът щеше да принадлежи на хора като Корболо. И империята, която щеше да изгради, нямаше да допуска двойственост и двусмислие.

Невъзпрепятстван от нищо, напанецът можеше да сложи край на разногласата врява, която така мъчеше човечеството — сега и завинаги.

„Ще наложа ред. И с това единство ще отървем света от всяка друга раса, от всеки друг народ, ще надвием и ще съкрушим всяко несъгласие, защото в края на краищата може да има само един път, един начин на живот, на управление в този свят. И всичко това е в ръцете ми.“

Той беше добър войник и знаеше много добре, че успехът е в грижливото планиране, стъпка по стъпка.

Противникът имаше навика да оставя нещата на самотек.

„Вече си в нозете на Гуглата, Уискиджак. Където съм те искал винаги. Ти и проклетата ти рота храните червеите в чужда земя. Вече не остана никой, който да ме спре. Никой…“

11.

Дъхът на конете излизаше на пара в мразовития утринен въздух. Току-що се беше съмнало и въздухът с нищо не напомняше за зноя, който щеше да донесе денят. Загърнат в кожата на бедерин, със старата пот, направила ръба на шлема лепкав като докосване на мъртвец, Юмрук Гамът седеше неподвижно на седлото на уикския кон, приковал очи в адюнктата.

Хълмът леко на юг от Еругимон, където бе загинал Колтейн, вече носеше името Пропада. Безбройните гърбици по билото и склоновете показваха къде са заровени телата, осеяната с метал земя вече бе обрасла с треви и цветя.

Мравки бяха завзели целия хълм, или поне така изглеждаше. Земята гъмжеше от тях, червените им и черни телца бяха покрити с прах, но все пак лъснали, докато щъкаха в неспирния си ежедневен труд.

Гамът, адюнктата и Тене Баралта бяха излезли от града преди разсъмване. Извън западните порти армията вече се беше раздвижила. Походът щеше да започне днес. Пътят на север, към Рараку, към Ша’ик и Вихъра. Към възмездието.

Слуховете навярно бяха привлекли Тавори тук на Пропада, но Гамът вече съжаляваше за решението й да го вземе със себе си. Това място не му показваше неща, които искаше да види. А подозираше, че и адюнктата не е много доволна от това, което намериха.

Боядисани в червено плитки, сплетени като вериги, разстлани по билото и увити около останките от кръста, издигал се преди време тук. Кучешки черепи, отрупани с неразчетими йероглифи, взиращи се от билото с празните си кухини. Пера на врана, поклащащи се по забитите в земята стрели. Дрипави знамена, закрепени по земята, с изрисуван по тях счупен уикски нож. Фетиши, осеяли целия хълм, в почит към смъртта на един-единствен човек.

И всичко това гъмжеше от мравки. Като безумни стражи на тази вече свята земя.

Тримата конници седяха смълчани в седлата. Най-сетне Тавори промълви:

— Тене Баралта. — Глухо.

— Да, адюнкта?

— Кой… кой е виновен… за всичко това? Малазанците от Ейрън? Твоите Червени мечове?

Тене Баралта не отговори веднага. Слезе и закрачи по склона; гледаше в земята. Спря при един от кучешките черепи и се наведе.

— Адюнкта, тези черепи — руните по тях са хундрилски. — Посочи останките от кръста. — Сплетените вериги са на Керан Добрай. — Махна към склона. — Знамената… неизвестно, вероятно са на Билард. Перата от врана? Мънистата по тях са на Семк.

— Семк!? — Гамът не можа да скрие неверието в гласа си. — Оттатък река Ватар! Тене, сигурно грешиш…

Едрият воин сви рамене, изправи се и махна към изгърбените хълмове на север.

— Поклонниците идват само нощем — да не ги виждат, така държат. И сега се крият, ей там. Чакат да се стъмни.

Тавори се окашля.

— Семк. Билард… Тези племена са се сражавали срещу него. А сега идват да го почетат. Защо така? Моля те, обясни, Тене Баралта.

— Не мога, адюнкта. — Погледна я и добави: — Но доколкото разбирам, това тук е… скромно в сравнение с нещата покрай Ейрънския път.

Отново се възцари тишина, макар Гамът да се досещаше какво си мисли Тавори.

„Това… е пътят, който сега поемаме. Стъпка по стъпка ще трябва да минем през това наследство. Ние ли? Не. Тавори. Сама. Това вече не е войната на Колтейн, така каза тя. Но май си остава точно това. И тя вече разбира, до дълбините на душата си, че ще трябва да яхне сянката на този човек… чак до Рараку.“

— Оставете ме — промълви адюнктата. — Ще ви намеря на Ейрънския път.

Гамът се поколеба.

— Адюнкта, кланът на Враната още настоява за правото да яздят в челото. Няма да приемат Темъл за свой командир.

— Ще се погрижа за това. Вървете.

Тене Баралта се метна на седлото. Двамата се спогледаха, после обърнаха конете и подкараха в тръс по пътеката към западната порта.

Гамът оглеждаше каменистата земя под конските копита. Точно тук бе повел историкът Дюйкър бежанците към града — по същата тази ивица пуста земя. Тук най-сетне старецът беше дръпнал юздите на уморената си вярна кобила — кобилата, която сега яздеше Темъл — и бе изчакал, докато последният от поверените му не мине през портата.

След което, разправяха, най-сетне влязъл в града.

Гамът се чудеше какво ли му е минало през ума на този човек. След като бе знаел, че Колтейн и останките на Седма още са отвън, че се сражават отчаяно в ариергарда. Че са постигнали невъзможното.

Дюйкър беше довел бежанците.

За да загине, прикован на едно дърво. Непосилно бе дори да се осъзнае дълбочината на това предателство.

Така и неприбрано тяло. Така и непогребани кости, за да почиват в мир.

— Толкова много — избоботи Тене Баралта до Гамът.

— Много?

— Толкова много неща, плачещи за отговор, Гамът. Всъщност спират думите ти в гърлото. Но тишината, която оставят, тази тишина крещи.

Смутен от признанието на Тене, Гамът не отвърна нищо.

— Моля те, напомни ми, че Тавори е достойна за тази задача.

„Възможно ли е изобщо това?“

— Достойна е.

„Трябва да бъде. Иначе с всички ни е свършено.“

— Някой ден ще трябва да ми кажеш, Гамът, какво е направила, че така да спечели верността ти.

„Богове, как да отговориш на това? Проклет да си, Тене, не виждаш ли сам истината пред очите си? Нищо не е направила. Моля те. Остави стареца с вярата му.“

— Вие както щете — изръмжа Геслер, — но вярата е за глупците.

Стрингс изхрачи прахта от гърлото си, обърна глава и се изплю. Крачките им бяха мъчително бавни, трите отделения се точеха зад фургона, натоварен с провизиите им.

— Какво искаш да кажеш? — попита той сержанта. — Войникът знае само една истина и тя е, че без вяра все едно си умрял. Вяра във войника до тебе. Но още по-важна — колкото и да е заблуждаваща — е вярата, че не могат да те убият. Тези две и само те — това са нозете, крепящи всяка армия.

Мъжът с кехлибарената кожа изсумтя, после махна с ръка към най-близкото от дърветата, обграждащи Ейрънския път.

— Погледни там и ми кажи какво виждаш — не тия проклети от Качулатия фетиши, а което се вижда под целия този боклук. Дупките от шиповете, тъмните петна от жлъч и кръв. Попитай духа на войника, който е бил на това дърво — попитай войника за вярата.

— Предадената вяра не премахва представата за самата вяра — отвърна Стрингс. — Всъщност постига точно обратното…

— Може би за теб. Но има неща, които не можеш да заобиколиш с думи и възвишени идеи, Фид. И това се стоварва върху една, дето сега е някъде в авангарда отпред. Адюнктата. Току-що загуби спора с глутницата стари уикци. Имал си късмет — имал си Уискиджак и Дужек. А знаеш ли моят командир кой беше — преди да ме осъдят в крайбрежната охрана? Корболо Дом. Заклевам се, тоя човек си имаше олтар на Уискиджак в шатрата — но не Уискиджак, когото ти знаеш. Корболо гледаше на него другояче. Неизпълнен потенциал, така го виждаше.

Стрингс го изгледа. Сторми и Тар вървяха в крак зад двамата сержанти, достатъчно близо, за да чуват, макар и да не се месеха.

— Неизпълнен потенциал ли? За какво говориш, в името на Беру?

— Не аз. Корболо Дом. Викаше „Само да беше малко по-корав кучият му син, щеше да вземе проклетия трон. Трябваше!“ От гледна точка на Дом, Уискиджак го предаде, предаде всички ни — а това ренегатът напанец няма да го забрави.

— Толкова по-зле за него — изръмжа Стрингс. — Щото императрицата като нищо ще прати цялата армия на Дженабакъз за последната битка. Дом може да си отнесе оплакванията направо на Уискиджак.

— Добра мисъл — засмя се Геслер. — Но идеята ми беше, че вие сте имали командири, достойни за вярата, която влагате в тях. Повечето от нас не разполагаха с този лукс. Тъй че го чувстваме другояче. Ей това се опитвах да кажа през цялото време.

Ейрънският път се точеше напред, превърнат в огромен храм под открито небе: всяко дърво бе отрупано с фетиши, с парцали, сплетени като вериги, с фигури, изрисувани по грубата кора, за да наподобят войниците, гърчили се там на шиповете, набити от воините на Корболо Дом. Повечето войници пред и зад Стрингс крачеха в мълчание. Въпреки огромното пусто синьо небе над главите им пътят беше потискащ.

Имаше приказки дърветата да се изсекат, но едно от първите разпореждания на адюнктата още с пристигането й бе да забрани това. Стрингс се чудеше дали сега не съжалява за решението си.

Погледът му пробяга към едно от новите знамена на Четиринадесета, едва видимо през облаците прах напред. Тя бе разбрала съвсем добре цялата работа с костите от пръсти, разбрала бе обръщането на поличбата. Новото знаме го доказваше ясно. Мръсна тънкокрака човешка фигурка, вдигнала високо човешка кост, със замъглени подробности заради убитите цветове, едва видими на полето от жълта охра, с границата, очертана с плитка от имперски пурпур и тъмносиво. Непокорна фигура, застанала срещу пясъчна буря. Това, че същото това знаме можеше лесно да се припише и на армията на Апокалипсиса на Ша’ик, бе любопитно съвпадение. „Все едно че адюнкта Тавори и Ша’ик — двете армии, двете противопоставящи се сили — са огледално отражение една на друга.“

Много странни… явления имаше във всичко това; гърчеха се под кожата на Стрингс като ларви на мухи и през целия ден той наистина се чувстваше странно, като в треска. Понякога от дълбините на ума му се извисяваха трелите на едва дочута песен, призрачна песен, от която настръхваше целият. И още по-странно, песента му бе съвсем непозната.

„Огледални отражения. Навярно не само Тавори и Ша’ик. Ами Тавори и Колтейн? Ето ни нас, обърнали посоката на този подгизнал от кръв път. И тъкмо на този път Колтейн се е доказал пред хората, които е предвождал. Дали и ние ще видим същото по пътя си? Как ще я видим Тавори в деня, в който се изправи пред Вихъра? А и моето лично завръщане? Към Рараку, която ме унищожи, само за да ме вдигне отново, загадъчно обновен — обновление упорито, защото за старец, какъвто съм, нито изглеждам, нито се чувствам стар. И е така с всички Подпалвачи на мостове, сякаш Рараку е отнела нещо от тленността ни и го е заменила с… с нещо друго.“

Той се обърна да огледа отделението си. Никой не влачеше крак, което беше добър знак. Беше се съмнявал, че някой от тях ще е във форма, нужна за пътя, по който поемаха. Първите дни щяха да се окажат най-трудни, преди маршът в пълно снаряжение да се превърне във втора природа — не че тази втора природа изобщо щеше да се окаже удобна някога — тази земя беше убийствено гореща и суха и малкото дребни знахари във всяка рота щяха да си спомнят за този поход като за безкраен кошмар в борбата им с топлинните удари и обезводняването.

Все още нямаше как да прецени качеството на хората си. Корик, разбира се, и по нрав, и на външност приличаше на железен юмрук, от какъвто има нужда всяко отделение. А упоритите черти на Тар намекваха за воля, която няма да отстъпи лесно. В момичето, Смайлс, имаше нещо, което твърде много напомняше на Стрингс за Сори — отчуждената хладина в очите й беше като на убиец и той се зачуди какво ли е миналото й. Ботъл притежаваше целия предизвикателен плам на млад маг. За последния войник в отделението си сержантът, разбира се, нямаше притеснения. През целия си живот беше познавал мъже като Кътъл. По-грубовата версия на Хедж. Да разполага тук с Кътъл беше като… да се върне у дома.

Изпитанието предстоеше и най-вероятно щеше да е жестоко, но щеше да закали онези, които оцелееха.

Вече излизаха от Ейрънския път и Геслер посочи последното дърво вляво и каза:

— Тук го намерихме.

— Кого?

— Дюйкър. Не се отказахме, защото онова момче — Трут — много се надяваше. Но когато излязохме отново, тялото на историка го нямаше. Откраднато. Виждал си пазарите в Ейрън — сухите парчета плът, които според продавачите били на Колтейн, или на Бълт, или на Дюйкър. Счупените ножове, парчетата от пелерината с пера…

Стрингс помълча за миг, после въздъхна.

— Видях Дюйкър само веднъж, и то отдалече. Поредният войник, когото императорът е решил, че си заслужава да издигне.

— Войник, и то какъв! Стоеше в първия ред с всички. Кораво старо копеле, с късия си меч и щита.

— Явно нещо у него е направило впечатление на Колтейн — в края на краищата Дюйкър беше този, когото Колтейн избра да поведе бегълците.

— Не мисля, че тъкмо войнишкото у Дюйкър е накарало Колтейн да вземе решението, Стрингс. По-скоро това, че беше имперският историк. Колтейн искаше историята да бъде разказана, и да бъде разказана вярно.

— Е, оказа се, че Колтейн сам разказа историята си — не му трябваше историк, нали?

Геслер сви рамене.

— Както кажеш. Не бяхме дълго с тях, само докато натоварим ранените на кораба. Поговорих малко с Дюйкър и капитан Лъл. После Колтейн си счупи ръката, като ме фрасна в лицето…

— Какво?! — Стрингс се изсмя. — Не се съмнявам, че си го бил заслужил…

Сторми се обади зад тях:

— Вярно е, че си счупи ръката, Геслер. Но и носа ти счупи.

— Носът ми се е чупил толкова пъти, че вече го прави по инстинкт — отвърна сержантът. — Не беше кой знае какъв удар.

— Събори те на земята като чувал с ряпа — изсумтя Сторми. — Тоя удар си беше като на Урко, оня път, когато…

— Въобще не може да се сравни — възрази Геслер. — Видях как веднъж халоса стената на една кирпичена къща. Три-четири удара да бяха, не повече, и тя се срина сред облак прах. Виж, оня напански кучи син можеше да удря.

— А това важно ли е за тебе? — попита Стрингс.

Геслер кимна и каза сериозно:

— Това е единственият начин някой командир да спечели уважението ми, Фид.

— И с адюнктата ли се каниш да го провериш скоро?

— Може би. Е, правя изключения, разбира се. Нали е благородничка и прочие.

Подминаха изоставените развалини на някакво селце и вече можеха да виждат конната охрана от сети и уикци по фланговете си — утешителна гледка за Стрингс. Рейдовете и набезите можеха да започнат всеки момент, след като армията вече беше оставила зад себе си стените на Ейрън. Повечето племена, както се говореше, бързо били забравили примирията, сключени с Малазанската империя, и старите нрави се пробуждали.

Във всички посоки се виждаха изгърбените могили на отдавна мъртви градове. Древни пътища се виеха по хълмове и ридове.

Стрингс изтри потта от челото си.

— Каквито сме зелени, време е вече да подаде сигнал за…

И в този миг проехтяха рогове, всички спряха и се разнесоха виковете на групите за разнасяне на вода, затътрили се към буретата. Стрингс се обърна и огледа отделението си — вече бяха на земята, насядали или легнали, с потъмнели от пот дълги ризи.

Реакцията на отделенията на Геслер и Бордюк на сигнала за почивка не беше по-различна, а магът на Бордюк Балгрид — въздебел и явно несвикнал със снаряжението — беше пребледнял и трепереше. Лечителят им, кротък дребен мъж, казваше се Лютс, вече вървеше към него.

— Лятото на сети — усмихна се Корик като хищник. — Когато стадата превръщат степите на прах, когато земята под краката ти дрънчи като кършещ се метал.

— Гуглата да те вземе дано — сопна се Стрингс. — Тази земя не току-така е пълна с мъртви неща.

— Тъй е. Само коравото оцелява. Тук наоколо гъмжи от племена — оставили са следи по пътя си.

— Видял си ги, нали? — каза Стрингс. — Добре. Вече си съгледвачът на отделението.

Усмивката на Корик се разшири.

— Щом настояваш, сержант.

— Но не и нощем — добави Стрингс. — Нощем ще е Смайлс. И Ботъл, стига лабиринтът му да е подходящ.

Ботъл се навъси, но кимна.

— Съвсем си е подходящ, сержант.

— А на Кътъл каква е ролята тогава? — попита Смайлс. — Да се въргаля на земята като изхвърлен на брега кит?

„Изхвърлен на брега кит? Край морето си расла, нали?“ Стрингс хвърли поглед към ветерана. Той вече спеше. „И аз го правех, по онова време, когато нищо не се очакваше от мен, когато не отговарях за нито едно проклето нещо. Липсват ми онези дни.“

— Задачата на Кътъл е да ви пази живи, когато не съм край вас.

— Защо тогава той не е ефрейторът? — попита Смайлс войнствено.

— Защото е сапьор, а не ти трябва сапьор за ефрейтор, момиче. — „И аз съм сапьор, разбира се. Но по-добре да не го знаете.“

Тримата войници от ротната пехота пристигнаха с меховете.

— Пийте бавно — нареди Стрингс. Геслер му посочи фургона на няколко крачки по-напред и Стрингс тръгна към него. Бордюк — също.

— Виж, това е любопитно — промърмори Геслер. — Болнавият маг на Бордюк — лабиринтът му е Мийнас. Моят маг е Тавос Понд, и неговият е същият. А твоето момче, Стрингс, Ботъл…

— Още не знам.

— И той е Мийнас — изръмжа Бордюк и подръпна рошавата си брада. Стрингс вече знаеше, че този навик скоро ще започне да го дразни. — Балгрид го потвърди. Всички са Мийнас.

— Както казах. — Геслер въздъхна. — Любопитно.

— Може да се използва — рече Стрингс. — Събираме ги и тримата да поработят над ритуалите — илюзиите са адски полезна работа, когато се направят добре. Бързия Бен умееше да извърти по някоя — ключът е в подробностите. Трябва още тази вечер да ги съберем тримата…

— Аха — каза някой иззад фургона и се появи лейтенант Ранал — Тримата ми сержанти — на едно място. Удобно.

— Дошъл си да гълташ прахта с нас ли? — попита Геслер. — Адски благородно.

— Не си мисли, че не съм чувал за тебе — изръмжа Ранал. — От мен ако зависеше, ти щеше да си един от водоносците, Геслер…

— Жаден щеше да си останеш, ако бях аз — отвърна сержантът.

Лицето на Ранал потъмня.

— Капитан Кенеб иска да научи дали в отделенията ви има магове. Адюнктата иска списък на всичко, с което разполага.

— Няма никакви…

— Трима — прекъсна го Стрингс, без да обръща внимание на ядосания му поглед. — Всички са слаби, както може да се очаква. Кажи на капитана, че ще ставаме за акции под прикритие.

— Запази мнението за себе си, Стрингс. Трима, казваш. Много добре. — Обърна се рязко и се отдалечи.

— Можем да загубим маговете… — почна Геслер.

— Няма. Зарежи го лейтенанта, Геслер. Поне засега. Момчето не знае какво е да си полеви офицер. Представяш ли си, да каже на сержантите си да си пазят мнението за себе си. С късмета на Опонн, Кенеб скоро ще му обясни някои неща на лейтенантчето.

— Стига да е по-добър — измърмори Бордюк и се почеса по брадата. — Разправят, че само той оцелял от ротата си. А знаете какво може да означава това.

— Да изчакаме и ще видим — предложи Стрингс. — Малко е рано да почнем да точим ножовете…

— Да точим ножовете — изсумтя Геслер. — Говориш ми на непонятен за мен език. Готов съм да изчакам и да видя, както предлагаш, Фид. Засега. Добре, да съберем маговете си тая вечер и ако се разберат, без да се изтрепят един друг, какво пък — може да се окажем с някоя стъпка напред.

Роговете възвестиха край на почивката. Войниците запъшкаха, засипаха ругатни и започнаха да се надигат тромаво, за да закрачат отново.

Първият ден на похода беше приключил. На Гамът му се струваше, че изминатото разстояние е нищожно и жалко. Което трябваше да се очаква, разбира се. На армията тепърва й предстоеше да влезе в крак.

„На мен.“ Натъртен от седлото и замаян от пека, Юмрукът гледаше от ниското възвишение край пътя как лагерът бавно се оформя. Гнезда на ред сред кипналия хаос на човешкото море. Сетите и уикските конни воини продължаваха да обхождат, далече зад външните постове, ала бяха твърде малобройни, за да е спокоен. „А и тези уикци — дядовци и баби до един. Гуглата ми е свидетел, нищо чудно да съм кръстосвал меча си с някои от тези стари воини. Тези старци така и не се примириха с идеята, че са в империята.“ Бяха тук по съвсем друга причина. В памет на Колтейн. А децата — те пък бяха захранени с горчивата отрова на старите бойци, с разказите им за отминала слава. „Едните така и не познават ужаса на войната, а другите са го забравили.“ Ужасно съчетание…

Протегна се да разкърши схванатите мускули по гърба си и тръгна надолу. По склона, покрай пълната с парчетии канавка и към командната шатра на адюнктата, с чистите й платнища и с уикците на Темъл, застанали на стража около нея.

Темъл не се виждаше. Гамът съжаляваше момчето. Вече воюваше с половин дузина съгледвачи, без да е изваден меч, и губеше. „И никой от нас не може да направи нищо.“

Пристъпи до входа на шатрата, драсна по платнището и изчака.

— Влез, Гамът — чу се гласът на адюнктата отвътре.

Беше коленичила в преддверието пред дълга каменна кутия и тъкмо затваряше капака, когато той пристъпи вътре. Зърна за миг отатаралския меч и капакът се смъкна.

— Има малко мек восък — ей в онова гърне над мангала. Подай ми го, Гамът.

Той се подчини и я загледа как запечатва ключалката. После тя стана, изтупа пясъка от коленете си и измърмори:

— Омръзна ми този отвратителен пясък. — Изгледа го продължително. — Има разредено вино зад тебе, Гамът. Налей си.

— Приличам ли ви на жаден, адюнкта?

— Да. Ох, знам много добре, че търсеше спокоен живот, когато дойде у дома. А ето, че те въвлякох във война.

Той се наежи.

— Все още ставам за това, адюнкта.

— Вярвам ти. Все пак налей си вино. Чакаме вести.

Той се завъртя, видя глинената стомна и я взе.

— Вести ли, адюнкта?

Тя кимна и той долови тревогата в простоватите й черти — миг на разбулване, от който се извърна веднага, за да налее чашата си. „Не ми показвай слабости, момиче. Трябва да съм сигурен в увереността си.“

— Ела до мен — нареди тя с внезапна настойчивост.

Той застана до нея, с лице към празното пространство в средата на шатрата.

Пред очите им разцъфна портал, ушири се като течност, плъзнала се по марля, млечносива и лъхаща на спарен, мъртъв въздух. Появи се висока, облечена в сиво фигура. Странно ъгловато лице, кожа с цвят на опушен мрамор; широката уста на мъжа се бе изкривила във вечна полуусмивка, макар че той изобщо не се усмихваше.

Мъжът изтупа сивата прах от наметалото и гамашите си, после вдигна очи и срещна погледа на Тавори.

— Поздрави от императрицата, адюнкта. И от самия мен, разбира се.

— А, Топър. Чувствам, че посещението ти ще е неприятно. Гамът, ще бъдеш ли така добър да налееш вино на госта ни?

— Разбира се. — „Богове на ада, проклетият старши на Нокътя!“ Погледна чашата си и му я подаде. — Още не съм пил. Заповядайте.

Високият мъж кимна и я прие. Гамът се върна при стомната.

— Направо от императрицата ли идваш? — попита Тавори.

— Да. А преди това — от другата страна на океана… от Дженабакъз, където прекарах една много мрачна вечер в компанията на Върховен маг Тайсхрен. Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че се напихме?

При тези думи Гамът се обърна стъписано.

Адюнктата изглеждаше също толкова слисана, но се овладя.

— Какви новини ми носиш?

Топър преглътна голяма глътка и се намръщи.

— Уф, разредено. Е, добре. Загуби, адюнкта. На Дженабакъз. Ужасни загуби…

Излегнат в обраслата с трева падина на трийсетина крачки от отдельонния огън, Ботъл затвори очи. Чуваше, че го викат. Викаше го Стрингс — когото Геслер наричаше Фид, — но магът не беше готов. Още не. Трябваше да чуе друг разговор, а не беше лесно да се постигне това — не и без да го засекат.

Баба му в град Малаз щеше да се гордее с него. „Остави ги тези проклети лабиринти, чедо. Дълбоката магия е много по-стара. Помни, търси корените и нишките, корените и нишките. Пътечките през земята, невидимата паяжина, изтъкана от едно същество до друго. Всяко създание — по земята, в земята, във въздуха, във водата — всички те са свързани. И то е в теб, ако си се пробудил, а кълна се в духовете подземни, ти си се пробудил, чедо! Има го у тебе, да яхнеш тези нишки…“

И той ги яхаше, и още как, макар че нямаше да се откаже от личната си възхита към лабиринтите, особено към Мийнас. Илюзии… да си играеш с онези нишки, с корените на съществуванието, да ги огъваш и връзваш в измамни възли, заблуждаващи окото, допира, заблуждаващи всяко сетиво, виж, тази игра си струваше да се играе…

Ала сега се бе потопил в старата, неуловима магия — неуловима, стига да си достатъчно предпазлив. Зареян сред искриците живот на комари, на ризани, на щурци и бълхи, на жужащи мухи кръвничета. Безумни твари, затанцували по стената на шатрата, чуващи, без да разбират, трепета от думите, идещи от другата страна на платнената стена.

Да разбере беше задачата на Ботъл. И затова той слушаше. Докато новодошлият говореше, непрекъсван от адюнктата, нито от Юмрук Гамът. Слушаше и разбираше.

Стрингс изгледа сърдито двамата седнали магове.

— Не можете да го надушите?

Балгрид сви вяло рамене.

— Тук някъде е. Скрил се е в тъмното.

— И се е захванал с нещо — добави Тавос Понд. — Но не можем да разберем с какво.

— Странно — промърмори Балгрид.

Стрингс изсумтя и се върна при Геслер и Бордюк. Другите от отделението варяха чай на малкия огън. Кътъл хъркаше в палатката зад тях.

— Кучият му син е изчезнал — рече Стрингс.

— Може да е дезертирал — изръмжа Геслер. — Ако е така, уикците ще го спипат и ще се върнат с главата му, набучена на копие. Няма да…

— Дойде!

Обърнаха се и видяха Ботъл, седнал до огъня.

— Къде се беше дянал, в името на Качулатия? — викна Стрингс.

Ботъл го погледна и вдигна учудено вежда.

— Никой ли не го усети? — Погледна идващите Балгрид и Тавос Понд. — Онзи портал? Дето се отвори в шатрата на адюнктата? — Изгледа намръщено стъписаните лица на другите двама магове, после ги попита равнодушно: — Камъчетата за криене усвоихте ли ги? Изчезването на монети?

Стрингс се наведе към него.

— Какъв портал?

— Лоши новини, сержант — отвърна младежът. — На Дженабакъз всичко се е издънило. Армията на Дужек е пометена почти до крак. Подпалвачите на мостове са унищожени. Уискиджак е мъртъв…

— Мъртъв!?

— Гуглата да ни вземе дано!

— Уискиджак?! Богове на ада!

Ругатните ставаха все по-заплетени, примесени с възклицания на неверие, но Стрингс вече не ги чуваше. Умът му беше изтръпнал, все едно че бесен пожар бе забушувал вътре, за да овъгли всичко. Усети как нечия тежка ръка се отпусна на рамото му, смътно чу как Геслер промърмори нещо, избута го настрана, стана и закрачи в тъмното извън лагера.

Не знаеше нито колко дълго, нито докъде е вървял. Не усещаше стъпките си, светът извън тялото му не стигаше до него, оставаше извън съсухрената забрава на ума му. Едва когато внезапната умора обхвана краката му, той се смъкна върху жилавата безцветна трева.

Някъде отдалече до ушите му стигна плач, плач, изпълнен с отчаяние, което прониза мъглата и го удари в гърдите. Заслуша се в накъсаните викове, потръпна, щом долови, че излизат през стиснато гърло, като през бент, най-сетне разкъсан от прилива на скръбта.

Съвзе се, съзнанието му за околния свят се върна. Земята под тънкия пласт на тревите беше корава и топла под коленете му. Жужаха твари и прехвърчаха из въздуха. Само звездите осветяваха пустошта, изпънала се във всички посоки. Армейският лагер беше поне на хиляда крачки зад него.

Стрингс вдиша дълбоко и се надигна. Тръгна бавно натам, откъдето идеше плачът.

Момче. Слабо — не, почти мършаво, свито на земята с ръце около коленете си и навело глава. Едно перо от врана висеше от кожената лента, стегнала челото му. На няколко крачки встрани стоеше кобила с уикско седло, с опърпан пергаментов свитък, провиснал от рога. Кобилата поскубваше трева, юздите й се влачеха по земята.

Стрингс позна младежа, макар че в момента не можеше да си спомни името му. Тавори го беше поставила да командва уикците.

След дълга пауза сержантът закрачи напред, като се стараеше да не вдига шум, и седна тихо на един камък на няколко крачки от момъка.

Уикецът рязко вдигна глава. Дирите от сълзите по бойните шарки образуваха тънка мрежа по слабото му лице. Отрова блесна в тъмните му очи и той изсъска, надигна се и ръката му измъкна дългия нож от канията.

— Спокойно — измърмори Стрингс. — Тази нощ и аз съм в прегръдката на скръбта, макар че сигурно е по съвсем друга причина. Никой от двама ни не е очаквал компания, но ето, че се събрахме.

Уикецът се поколеба, после прибра оръжието и понечи да си тръгне.

— Почакай малко. Няма защо да бягаш.

Младежът се обърна и му се озъби.

— Изтърпи ме. Тази нощ ще бъда свидетелят ти и само двамата ще го знаем. Кажи ми скръбните си думи, уикецо, и ще ги чуя. Гуглата ми е свидетел, сега това и на мен ще послужи добре.

— От никого не бягам — изхриптя младият воин.

— Знам. Просто исках да привлека вниманието ти.

— Кой си ти?

— Никой. И ще си остана никой, ако ти харесва. Сега аз ще те попитам за името ти…

— Темъл съм аз.

— А, добре. Ето, че храбростта ти ме поставя на място. Аз съм Фидлър.

— Кажи ми… — гласът на Темъл за миг пресекна и той отри сърдито лицето си — кажи ми, мислиш ли, че скръбта ми е благородна? Заради Колтейн ли плаках? Заради падналите си събратя ли? Не. Съжалявах себе си! А сега можеш да си вървиш. Докладвай ме — свърших с командването, щом не мога да командвам себе си…

— По-полека, нямам намерение да докладвам нищо, Темъл. Но мога да се досетя за причината. Онези сбръчкани уикци от Враната, нали? Те и оцелелите, слезли от кораба на Геслер с ранените. Не искат да те приемат за свой водач, нали? И затова се държат безцеремонно с тебе на всяка крачка. Присмиват ти се, подиграват ти се, шепнат зад гърба ти. И какво ти остава на теб? Не можеш да ги предизвикаш всички на дуел в края на краищата…

— Може и да мога! Ще ги предизвикам!

— Е, това най-много ще ги зарадва. Ти ще умреш, а те ще спечелят.

— Нищо ново не ми казваш, Фидлър.

— Знам. Само ти напомням, че имаш основание да се гневиш пред несправедливостта, на глупостта на онези, които трябва да водиш. Някога имах командир, Темъл, който се беше изправил пред същото като тебе сега. Командваше цяла пасмина деца. Гадни деца при това.

— И какво направи той?

— Не много. Свърши с нож в гърба.

Миг тишина, след което Темъл се изсмя горчиво. Фидлър кимна.

— Тъй. Не ме бива много с поучителните истории от живота, Темъл. Умът ми е склонен към по-практични неща.

— Например?

— Ами, допускам, че адюнктата споделя отчаянието ти. Иска да командваш и би искала да ти помогне — но без да губиш достойнството си. Твърде умна е за това. Виж, ключът е в пречупването. Къде точно са им конете в момента?

Темъл се намръщи.

— Конете им ли?

— Аха. Допускам, че конните отряди на сетите могат да се оправят и без Враната за ден-два, нали? Сигурен съм, че адюнктата би се съгласила — тези сети са млади и все още неизпитани. Трябва им място, където да намерят себе си. Тъй че, от военна гледна точка, има основания уикците да останат утре без коне. Нека повървят пеш. Без мен, разбира се. Един ден може да стигне. Но може да се окажат и три-четири.

Темъл заговори тихо, замислено.

— За да се доберем до конете им, ще трябва да сме безшумни…

— Още едно предизвикателство за сетите, или поне съм сигурен, че адюнктата ще го види така. Щом ще се правят на деца, тогава им вземи най-любимата играчка — конете. Трудно е да изглеждаш висок и властен, когато плюеш прах зад някой фургон. Както и да е, по-добре да побързаш, за да не забележи адюнктата…

— Тя може вече да спи…

— Не спи тя, Темъл. В това съм сигурен. А, преди да тръгнеш, отговори ми на един въпрос, моля те. Този свитък зад седлото на кобилата. Защо? Какво пише на него?

— Тя беше на Дюйкър — отвърна Темъл и се обърна към кобилата. — Той знаеше да чете и да пише. Аз яздих с него, Фидлър. — Обърна се и го погледна с яд. — Яздих с него!

— А свитъкът?

Младежът махна с ръка.

— Хора като Дюйкър носят такива неща! Вярвам, че е бил негов, че е бил в ръцете му.

— А перото, което носиш… да почетеш Колтейн ли?

— Да, да го почета. Само че това е по задължение. Колтейн направи каквото се очакваше от него. Не направи нищо, което да е извън възможностите му. Него го почитам, да, но Дюйкър… Дюйкър беше нещо друго. — Намръщи се и поклати глава. — Беше стар, по-стар от тебе. Но се биеше. Макар никой да не го очакваше от него — знам, че е така, защото познавах Колтейн и Бълт, и ги чух да си говорят за това, за историка. Там бях, когато Колтейн ги събра всички, всички без Дюйкър. Лъл, Бълт, Ченед, Минсър. Всички говориха искрено и убедено. Дюйкър трябваше да отведе бегълците. Колтейн даже му даде камъка, дето му го донесоха търговците…

— Камъка ли? Какъв камък?

— Да го носи на врата си. Спасяващ камък, така го нарече Нил. Съд за душа, донесен от много далече. Дюйкър го носеше, колкото и да не му харесваше, защото беше за Колтейн, да не се изгуби. Само че уикците знаеха, че няма да се изгуби. Знаехме, че враните ще дойдат за душата му. Старците, дето дойдоха, тия, дето така ме мъчат сега, разправят, че в племето се родило дете. Било празно, после се напълнило, защото дошли враните. Дошли са.

— Колтейн се е преродил?

— Преродил се е.

— А тялото на Дюйкър е изчезнало — промърмори Стрингс. — От дървото.

— Да! И затова му пазя кобилата, за като се върне. Аз яздих с него, Фидлър!

— А той е гледал как ти и шепата ти воини пазите бегълците. Теб, Темъл, не само Нил и Недер.

Тъмните очи на Темъл го изгледаха твърдо.

— Отивам при адюнктата.

— Късметът на Богинята да е с теб, командире.

Темъл се поколеба.

— Тази нощ… ти видя…

— Нищо не видях — отвърна Стрингс.

Рязко кимване, после момчето се метна на кобилата и дългата му, нашарена от ножове ръка стисна юздите.

Стрингс го гледа, докато се отдалечи в тъмното, поседя още малко на камъка, после бавно отпусна глава в шепите си.

Тримата седяха в шатрата. Топър беше свършил разказа си и сякаш бе останала само тишината. Гамът погледна в чашата си, видя, че е празна, и се пресегна за стомната. И тя беше празна.

Колкото и да го теглеше умората, знаеше, че няма да си тръгне, все още не. На Тавори й бяха разказали за героизма на брат й, а след това — и за смъртта му. „Нито един Подпалвач на мостове не е останал жив. Лично Тайсхрен е видял труповете им, бил е свидетел как са ги пренесли в Лунния къс. Но Гъноуз се е откупил, момиче. Откупил е семейното име. Това поне е сторил.“ Но този нож като че ли се забиваше най-дълбоко. В края на краищата тя беше направила мъчителни жертви, за да възроди честта на фамилията. Гъноуз не беше ренегат, нито беше виновен за смъртта на Лорн. Също като Дужек, като Уискиджак, неговата измяна беше само заблуда. Никакво безчестие нямаше. Така жертвата на Фелисин можеше накрая да се окаже… ненужна.

А имаше и още. Смайващи разкрития. Императрицата, обясни Топър се била надявала Воинството на Едноръкия да дебаркира на северния бряг навреме за нанасяне на двоен удар срещу Армията на Апокалипсиса. Всъщност Дужек трябвало да поеме цялото командване. Гамът можеше да разбере мисленето на Ласийн — да поставиш съдбата на имперското присъствие в Седемте града в ръцете на нова и неизпитана адюнкта си беше прекалена доверчивост.

„Макар че Тавори беше повярвала, че императрицата е направила точно това. Но сега, да разбере, че тази увереност е толкова лишена от… Богове, това наистина беше проклета от Гуглата нощ.“

Дужек Едноръкия идваше, с жалките си три хиляди, останали от Воинството му, ала щеше да закъснее, и според безмилостните оценки на Топър и Тайсхрен, духът му беше прекършен. От смъртта на най-стария му приятел. Гамът се чудеше какво още се е случило в тази далечна земя, в онази кошмарна империя, наречена Панион.

„Струвало ли си е, императрице? Струваше ли си тази опустошителна загуба?“

Реши, че Топър е казал твърде много. Подробностите за плановете на императрицата трябваше да се пресеят през някой по-разсъдлив, не толкова податлив на емоции агент. Ако истината беше толкова важна, трябваше, в края на краищата, да бъде изложена пред адюнктата много преди това — когато все още щеше да е от значение. Да кажеш на Тавори, че императрицата не й вярва, а след това да изразиш жестокото твърдение, че сега тя е единствената надежда за Седемте града… е, малко бяха мъжете и жените, които нямаше да рухнат от това.

Лицето на адюнктата не издаваше нищо. Тя се окашля.

— Добре, Топър. Нещо друго има ли?

Странните очи на Старшия нокът се разшириха за миг, после той поклати глава и стана.

— Не. Желаете ли да предам съобщение на императрицата?

Тавори се намръщи.

— Съобщение ли? Не, няма съобщение. Тръгнали сме на своя поход към Свещената пустиня. Нищо друго няма за казване.

Топър се поколеба, после каза:

— Има още нещо, адюнкта. Вероятно сред вашата армия има поклонници на Финир. Не смятам, че истината за… падането на бога може да се скрие. Изглежда, богът на войната вече е Тигърът на лятото. Няма да е добре за армията да се скърби. Скръбта е анатема за всяка армия, както знаем. Възможно е да има период на трудно приспособяване — няма да е зле да предвидите това и да се подготвите за дезертирания…

— Дезертирания няма да има — отвърна Тавори и твърдият й глас накара Топър да замълчи. — Порталът отслабва, Старши нокът — дори кутията от базалт не може напълно да блокира въздействието на меча ми. Ако ще си тръгвате, съветвам ви да го направите веднага.

Топър се взря в нея.

— Дълбоко сте наранена, адюнкта. И наранявате. Императрицата се надява да вложите необходимата предпазливост и да не предприемате безразсъдни действия. Нищо не бива да ви отвлича във вашия поход към Рараку — ще има опити да ви отклонят от пътя, да ви изтощят с набези и гонитби…

— Вие сте Старши нокът — с железен тон отвърна Тавори. — Ще се вслушвам в съвета на Дужек, защото той е войник, командир. А докато той пристигне, ще следвам инстинктите си. Ако императрицата е недоволна, може спокойно да ме смени. Е, това е всичко. Довиждане, Топър.

Навъсен, Топър се обърна и закрачи към имперския портал. Той рухна след него и остана единствено горчивата миризма на прах.

Гамът въздъхна тежко и полека се надигна от клатещия се походен стол.

— Моите съболезнования за загубата на брат ви, адюнкта.

— Благодаря, Гамът. А сега поспи. И се отбий в шатрата на…

— На Т’амбър. Да, адюнкта.

Тя кривна вежда.

— Неодобрение ли дочух?

— Да. Не съм единственият, който има нужда от сън. Гуглата да ни вземе дано, та ние дори не хапнахме тази вечер.

— До утре, Юмрук.

— Да. До утре, адюнкта.

Само един човек все още седеше до гаснещия огън.

— Какво правиш тук, Кътъл? — попита Стрингс.

— Изкарах си аз съня. Утре ще си влачиш краката, сержант.

— Не мисля, че тази нощ ще мога да спя — промърмори Стрингс и седна срещу едрия сапьор.

— Далече е — избоботи Кътъл и хвърли в пламъците шепа суха тор.

— Но се усеща по-близо.

— Поне не вървиш по стъпките на падналите си другари, Фидлър. Все едно, всичко е много далече.

— Е, не съм сигурен дали разбирам за какво говориш, но да речем, че си прав.

— Благодаря за мунициите, между другото.

— Това е най-проклетото нещо, Кътъл, — изсумтя Стрингс. — Винаги намираме още и трябва да се използват бързо, но ги трупаме, крием ги, не казваме на никого за тях — в случай че ни заповядат да ги използваме…

— Кучите синове.

— Кучите синове.

— Ще използвам тия, дето ми ги даде — увери го Кътъл. — Пълзял съм под краката на Корболо Дом. Нищо против нямам да замина при Гуглата с него.

— Нещо ми подсказва, че точно това е направил Хедж в последния си миг. Винаги ги хвърляше от твърде близо — тоя човек носеше по себе си толкова много глинени топки, все едно ще прави гърнета от тях. — Стрингс поклати глава, без да откъсва очи от пламъците. — Съжалявам, че не бях там. Това е краят. Уискиджак, Тротс, Малът, Пикър, Бързия Бен…

— Бързака не е мъртъв — рече Кътъл. — След като напусна, имаше още — чух го от палатката ми. Тайсхрен е направил вашия магьосник Върховен маг.

— Е, това не ме изненадва. Че точно той е оцелял някак. Чудя се обаче дали Паран все още е бил ротният капитан…

— Да. Загинал е с тях.

— Братът на адюнктата. Чудя се дали тя сега скърби.

— Чуденето е губене на време, Фидлър. Трябва да се грижим за хората си, сега и тук. Воините на Корболо Дом умеят да се бият. Сигурно ще ни разпердушинят и ще побегнем с подвити опашки — и ще има нова верига, докато се тътрим към Ейрън, само че този път няма дори да можем да се доближим.

— Е, на това му се вика окуражаващо предсказание.

— Все едно. Стига да убия тоя напански предател — и мага му, ако може.

— А ако не успееш да се доближиш?

— Тогава ще взема със себе си колкото може повече. Връщане няма да има, Фид. Никога вече.

— Това ще го помня, ако дойде мигът. А грижите за новобранците ни, Кътъл?

— Ами, това е номерът, нали? Този поход. Доставяме ги до бойното поле, това поне ще го направим, ако можем. Тогава ще видим що за желязо държат.

— Желязо. — Стрингс се усмихна. — Отдавна не бях я чувал тая приказка. След като търсим възмездие, иска ти се да е горещо, нали?

— Грешиш. Виж Тавори — нищо горещо не очаквай от нея. В това отношение тя е същата като Колтейн. Очевидно е, Фидлър. Желязото трябва да е хладно. Студено. Ако го докараме достатъчно студено, кой знае, може дори да си спечелим име.

Стрингс се пресегна над огъня и потупа костицата от пръст, закачена на колана на Кътъл.

— Мисля, че сме започнали.

— Може би, сержант. С тях, и със знамената. Начало. Тя знае какво крие в себе си, това й го признай. Знае какво крие в себе си.

— А ние сме тези, които трябва да го извадим на показ.

— Да, Фид. Така е. Хайде, върви. Искам да остана сам.

Сержантът кимна и се изправи.

— Май ще мога да поспя все пак.

— От ведрия разговор с мен ще да е.

— Позна.

Вървеше към малката си палатка и думите на Кътъл се въртяха в ума му. „Желязо. Хладно желязо. Да, тя го има. А аз трябва да потърся — и да потърся здраво… да го намеря у себе си.“