Дом на вериги

18.

Беше пропълзяла покрай грижливо подредените дялани камъни до края на изкопа — знаеше, че майка й ще побеснее, като види как е оцапала новите си дрешки — и най-сетне видя сестра си.

Тавори си бе присвоила играчките-войници от кости и рога и беше подредила миниатюрно сражение сред отломките от пропуканата стена на имението, където ратаите се бяха захванали да оправят зида.

Едва по-късно Фелисин беше разбрала, че деветгодишната й сестра всъщност бе възпроизвела действителна битка, описана в историческите хроники за сблъсъка преди столетие между кралската армия на Унта и разбунтувалия се К’азз Аворски. Битка, довела до унищожението на силите на благородническата фамилия и подчинението на рода Д’Авори. И че, влязла в ролята на дук Кенусен Д’Авори, тя изпробваше всички възможни тактики, за да постигне победа. Затворен след поредица нещастни обстоятелства в една стръмна долина, с безнадеждно превъзхождащ го противник — военните учени бяха единодушни, че такава победа е невъзможна.

Фелисин така и не научи дали сестра й е успяла там, където Кенусен Д’Авори — уж военен гений — се бе провалил. Шпионирането й се беше превърнало в навик, възхитата й към мълчаливата, затворена Тавори — в мания. На Фелисин й се струваше, че сестра й така и не е познала детството — никога не я беше виждала палава и игрива. Беше влязла в сянката на брат им и искаше само да си остане там, а когато Гъноуз замина да учи, преживя скрито преображение. Не беше вече в сянката на Гъноуз, а сякаш самата тя бе станала неговата сянка — откъсната и призрачна.

Подобни мисли не бяха минавали през главата й през всичките онези години. Манията й към Тавори си съществуваше, но източниците й бяха безформени, както става само при дете.

Смисълът винаги идва по-късно, ръката забърсва прахта и открива формите в камъка.

В самия край на рухналия град, в южната му страна, земята бързо пропадаше в някогашни дебели солени наноси, изпъващи се напред през старото дъно на залива. Столетия наред жаркото слънце ги беше втвърдявало и ги беше превърнало в широки здрави рампи.

Ша’ик стоеше в началото на най-голямата от тези древни рампи, породени от загиващото преди хилядолетия море, и се мъчеше да гледа на плоската падина пред себе си като на бойно поле. На четири хиляди крачки по-навътре се издигаха като оголени зъби останките от коралови острови, над които бушуваше Вихърът. Магическата буря бе оголила дебелата мантия пясък, която ги бе покривала доскоро. Това, което бе останало, не предлагаше много удобна височина за събиране и подготовка на легионите. Теренът щеше да е подвеждащ, бойният строй — невъзможен. Островите се извиваха в огромна дъга през подстъпите от юг. На изток имаше стръмна стена, земята пропадаше рязко на над осемдесет разтега до солената падина — най-дълбоката част на някогашното море. Разломът беше като отрязан и се разширяваше в югоизточния си край, от другата страна на рифовите острови, и оформяше безкрайното сякаш корито на Южна Рараку. На запад се простираха дюни, с дълбок и мек пясък, пълни с подмолни дупки и ями.

Щеше да събере силите си точно от тази страна, разположени така, че да държат главните рампи. Конните стрелци на Маток на фланговете, новата тежка пехота на Корболо Дом — елитното ядро на неговите Убийци на кучета — в челото на всяка от рампите. Конните пиконосци и тежката конница щяха да останат назад, развърнати и чакащи мига, в който малазанците заотстъпват от стръмните подстъпи и се подаде сигналът за настъпление.

Или така поне го обясни Корболо Дом — Ша’ик не беше съвсем сигурна в последователността. Но напанецът, изглежда, се стремеше към първоначална отбранителна позиция. Гореше от нетърпение да докаже своята тежка пехота и ударни части срещу малазанския им еквивалент. След като Тавори идваше срещу тях в марш, най-целесъобразно беше поканата да се поднесе до горчивия й свършек тъкмо на тези рампи. Предимството беше изцяло на страната на Армията на Апокалипсиса.

Тавори отново се оказваше в ролята на дук Кенусен Д’Авори в падината Ибилар.

Внезапно смразена, въпреки горещината, Ша’ик придърпа наметалото от овча кожа. Хвърли поглед през рамо към Маток и десетината телохранители, чакащи на разстояние, но достатъчно близо, за да стигнат до нея за два-три удара на сърцето. Нямаше представа защо мълчаливият главатар толкова се бои, че някой може да се опита да я убие, но нищо опасно нямаше в това да се съгласи с исканията му. След заминаването на Тоблакая и след като Леоман бе някъде на юг, Маток си бе присвоил ролята на защитник на особата й. Нищо лошо, макар тя да не смяташе, че Тавори ще се опита да изпрати убийци — Богинята на Вихъра не можеше да бъде пронизана незабелязано. Дори Ръка на Нокътя не можеше да мине неусетена през многопластовите прегради, какъвто и лабиринт да се опита да използва.

„Защото самата преграда очертава лабиринт. Лабиринт, проснал се като невидима кожа над Святата пустиня. Този присвоен фрагмент вече не е фрагмент, а нещо цяло и завършено. И мощта му расте. Докато някой ден, скоро, тя поиска своето място в Драконовата колода. Както с Дома на Вериги. Нов Дом, на Вихъра.“

Захранен от пролятата кръв на една избита армия.

„А когато тя коленичи пред мен… тогава какво? Скъпата ми сестра, победена и свела глава, оцапана с прах и още по-тъмночервени петна, с избитите й легиони зад нея, пир за черните пеперуди и лешоядите — дали тогава ще си сваля бойния шлем? Тъкмо в този миг ли ще й открия лицето си?“

„Ние поведохме тази война. Далече от бунтовниците, далече от императрицата и Малазанската империя. Далече дори от самата Богиня на Вихъра. Ти и аз, Тавори, присвоихме Дрижна и Книгата на Апокалипсиса — заради своя, личния апокалипсис. Родната кръв — и нищо друго. И тогава светът, Тавори — тогава, когато ти се покажа и видя разпознаването в очите ти — светът, твоят свят, ще се разтвори под тебе.“

„И в този момент, скъпа сестро, ще разбереш. Какво е станало. Какво съм направила. И защо.“

А след това? Не знаеше. Простата екзекуция беше твърде лесно измъкване. Измама. Наказанието е за живите, в края на краищата. Присъдата е да живееш, да залиташ под веригите на знанието. Присъда не просто да живееш, а да живееш с него. Това бе единственият отговор… за всичко.

Чу зад себе си скърцащи по чирепите ботуши и се обърна. Никаква радушна усмивка за тогова — не и този път.

— Л’орик. Радвам се, че благоволи да уважиш поканата ми — напоследък, изглежда, си го загубил този навик.

„О, как се крие от мен, как крие тайните, които го терзаят, виж как не иска да срещне очите ми — усещам борба в него. Неща, които иска да ми каже. Ала няма да каже нищо. С цялата мощ на богинята в ръцете си не мога да го притисна този потаен човек, не мога да изтръгна насила истините му. Точно това ме притеснява — не е такъв, какъвто изглежда. Не е обикновен смъртен.“

— Не бях добре, Избрана. Дори само този кратък път от стана дотук ме измори.

— Скърбя за саможертвата ти, Л’орик. Затова ще мина на главното, без повече бавене. Хеборик е затворил обиталището си — нито излиза, нито приема посетители, и така е вече от седмици.

В потрепването му нямаше нищо фалшиво.

— Затворил се е за всички ни, господарке.

— Ти последен си говорил с него. Надълго и широко, само двамата в шатрата му.

— Нима? Това ли е било последният път?

Не беше очаквала тази реакция. „Добре, значи до каквато и тайна да се е домогнал, няма нищо общо с Призрачни ръце.“

— Да. Беше ли отчаян по време на разговора ви?

— Господарке, Хеборик отдавна е отчаян.

— Защо?

Очите му за миг пробягаха към нейните, по-широки някак от обичайното, и отново се извърнаха настрани.

— Той… скърби за саможертвата ви, Избрана.

Тя примига.

— Л’орик, не знаех, че сарказмът ми може толкова да те уязви.

— За разлика от вас, не се шегувах, господарке. Хеборик…

— Скърби за жертвите, които правя. Е, наистина е странно, след като той нямаше много високо мнение за мен… преди прераждането ми. И коя точно загуба най-много го наскърбява?

— Не бих могъл да кажа. Боя се, че трябва да го попитате лично.

— Значи приятелството ви не е достигнало до точката на изповедите.

Той не отвърна нищо. „Не би и могъл. Защото така ще признае, че има нещо за изповядване.“

Тя отново огледа бъдещото бойно поле. „Да, мога да си представя строените армии. Но после какво? Как се задвижват? Какво е възможно и какво — невъзможно? Богиньо, ти нямаш отговор на подобни въпроси. Те са под тебе. Твоята сила е волята ти и само това. Но, скъпа богиньо, понякога волята не е достатъчна.“

— Корболо Дом е доволен от тази предстояща… арена.

— Не съм изненадан, господарке.

Тя го изгледа през рамо.

— Защо?

Той сви рамене и тя усети как търси по-деликатни думи за отговора си.

— Корболо Дом би искал Тавори да направи точно това, което той иска да направи. Да подреди силите си на определени места и никъде другаде. Да направи точно този и този ход. Да влезе в бой точно там, където той иска да влезе. Очаква малазанската армия да пристигне тук само за да бъде избита, все едно че единствено със силата на волята си може да направи Тавори глупава или тъпа. — Л’орик кимна към огромната падина. — Иска тя да се бие там. Очаква да го направи. Но защо е длъжна да го направи?

Стана й още по-студено и тя потръпна под наметалото. „Да, защо да е длъжна? Увереността на Корболо не е нищо друго освен… шумотевица? Нима и той настоява, че нещо ще е така само защото иска да стане така?“ Но някой от останалите да беше по-различен? Камъст Релой с неговите подвили опашки палета Файил и Хенарас? А Фебрил и Бидитал? „Леоман… който седеше с онази дразнеща полуусмивка, докато Корболо описваше бъдещата битка. Сякаш знаеше нещо… сякаш само той наистина е различен. Но пък тази усмивка… глупакът е затънал в ямата на дъранга, в края на краищата. Нищо не бих могла да очаквам от него, особено пък военен гений. Освен това Корболо Дом има да доказва нещо…“

— Опасно е да се довериш на командир, който воюва с цел избиване — промълви той.

— Вместо какво?

Веждите му леко се вдигнаха.

— Ами… победа.

— Избиването на врага не постига ли победа, Л’орик?

— Точно в това е грешката в мисленето на Корболо, Избрана. Както изтъкна веднъж Леоман, преди месеци, грешката в последователността. Господарке, победата предхожда избиването. А не обратното.

Тя го зяпна.

— Защо тогава нито ти, нито Леоман не изразихте критиката си, когато обсъждахме тактиката на Корболо Дом?

— Обсъждане? — Л’орик се усмихна. — Никакво обсъждане нямаше, Избрана. Корболо Дом не е от тези, които обичат обсъжданията.

— Тавори също — сопна се тя.

— Друго е — отвърна Л’орик.

— В смисъл?

— Малазанската военна доктрина — нещо, което Колтейн разбираше много добре, но също така нещо, което на Първи юмрук Пормквал явно му се губеше. Тактиките са плод на съгласие. Доктрината на Дасем Ълтър, когато най-сетне го направиха Първи меч на малазанската армия. „Стратегията е за командващия, но тактиките са първото сражение и то се води в командната шатра.“ Думи на самия Дасем. Разбира се, такава система разчита много на способни офицери. Некомпетентните офицери — такива, които след това започнаха да се внедряват по веригата…

— Офицери с благороднически произход имаш предвид.

— Грубо казано — да. Купуването на постове и служби — Дасем никога нямаше да позволи това, а доколкото разбирам, императрицата — също. Най-малкото го прекрати. Имаше чист…

— Да, знам, Л’орик. Според твоята логика личността на Тавори няма отношение към…

— Не съвсем, господарке. Има, защото тактиките са децата на стратегията. И всъщност характерът на Тавори ще оформи тази стратегия. Войниците ветерани говорят за горещо желязо и хладно желязо. Колтейн беше хладно желязо. Дужек Едноръкия също е хладно желязо, макар и не винаги — способен е да отстъпи, ако нуждата го наложи. Но Тавори? Неизвестно.

— Обясни ми го това „хладно желязо“, Л’орик.

— Господарке, в тази тема съм некомпетентен…

— Накара ме да се почувствам глупачка. Обясни го. Веднага.

— Ами, доколкото аз го разбирам, то…

— Престани да усукваш.

Той се окашля, обърна се и подвикна:

— Маток. Би ли дошъл за малко, моля те.

Тя се намръщи на намека, скрит зад тази покана, но вътрешно отстъпи. „Това е важно, в края на краищата. Чувствам го. В сърцевината е на всичко, което ще последва.“

— Ела при нас, Маток.

Той слезе от коня и се приближи. Л’орик се обърна към него:

— Помолиха ме да обясня какво е „хладно желязо“, главатарю, и ми трябва помощ.

Пустинният воин се озъби.

— Хладно желязо. Колтейн. Дасем Ълтър — ако легендите говорят истината. Дужек Едноръкия. Адмирал Нок. К’азз Аворски от Пурпурната гвардия. Иниш Гарн, който предвождаше гралите. Хладно желязо, Избрана. Кораво. Остро. Държат го пред теб и ти посягаш. — Скръсти ръце.

— Посягаш. — Л’орик кимна. — Точно това е. Посягаш. И те пронизват.

— Хладно желязо — изръмжа Маток. — Душата на бойния главатар — тя или кипи с огъня на живота, или е хладна като смъртта. Избрана, Корболо Дом е горещо желязо, като мен. Като вас. Ние сме като пламъците на слънцето, като зноя на пустинята, като дъха на самата богиня на Вихъра.

— Армията на Апокалипсиса е горещо желязо.

— Да, Избрана. И затова трябва да се молим ковашкият огън в сърцето на Тавори да бушува с пламъка на мъстта.

— И тя да е горещо желязо. Защо?

— Защото тогава няма да загубим.

Коленете на Ша’ик изведнъж омекнаха и тя почти се олюля. Л’орик пристъпи да я подхване, на лицето му се изписа тревога.

— Господарке…

— Нищо ми няма. Просто… — Взря се отново в Маток и видя преценяващия поглед в очите му миг преди отново да си придаде равнодушие. — А ако Тавори се окаже хладно желязо, главатарю?

— Най-гибелният възможен сблъсък, Избрана. Кое от двете ще се прекърши първо?

— Военната история показва, господарке, че в повечето случаи надвива хладното желязо — каза Л’орик. — В съотношение три или четири към едно.

— Но Колтейн! Не падна ли той пред Корболо Дом?

Видя как двамата се спогледаха за миг.

— Е?

— Избрана — заговори Маток. — Корболо Дом и Колтейн се срещнаха в девет големи сражения — девет битки — на Кучешката верига. От тях Корболо излезе чист победител в една и само в една. При Пропада. Пред стените на Ейрън. И за това му бяха нужни Камъст Релой и силата на Маел, прелята през жреца джистал Малик Рел.

Главата й се въртеше, паника бушуваше в душата й. Знаеше, че Л’орик усеща как трепери.

— Ша’ик — прошепна той до ухото й, — ти познаваш Тавори, нали? Знаеш я и тя е хладно желязо, нали?

Тя кимна. Не разбираше как го знае, нито Маток, нито Л’орик сякаш не можеха да го определят, а това й подсказваше, че знанието идва някак от вътрешностите й, там, където се таи най-първичният инстинкт. Но го знаеше.

Л’орик вдигна глава.

— Маток.

— Върховен маг?

— Кой между нас е хладно желязо? Има ли такъв?

— Двама са, Върховен маг. И единият е способен и на двете: Тоблакай.

— А другият?

— Леоман от Флейлс.

Коураб Биланс Тену’алас лежеше под пясъчната пелена. Потта се беше просмукала през телабата под него, отпечатала беше тялото му с мокрото си петно и беше изстинала, тъй че сега не спираше да трепери. Той беше шестият син на свален вожд сред племената Пардю и почти целият му зрял живот беше преминал в скиталчество из пустите земи. Скитник, търговец и още по-лошо. Когато Леоман го беше намерил, трима гралски воини го бяха влачили зад конете си почти цяла сутрин.

Цената на откупа се бе оказала смешно малка, тъй като кожата му беше обелена от горещите пясъци и бе останала само кръвясала плът. Но Леоман го бе отвел при знахарка, старица от някое племе, за което не беше и чувал дотогава, нито след това, а тя на свой ред го бе отвела до един скален извор, в който го натопи и го накара да лежи, плувнал в треска, докато вършеше ритуала на изцеряването и зовеше древните водни духове. И така се бе изцелил.

Коураб така и не разбра причината за милостта на Леоман, а след като вече го познаваше — по-добре от всички, които му се бяха заклели във вярност — беше достатъчно благоразумен, за да не пита. Това беше част от противоречивия му нрав, от незнайните му качества, които можеха да се разкрият само веднъж за цял живот. Но Коураб знаеше едно: за Леоман от Флейлс бе готов да даде живота си.

Бяха лежали един до друг през целия ден, тихо и неподвижно, а сега, в късния следобед, видяха най-сетне първите предни ездачи — появиха се в далечината и се разгърнаха предпазливо в низината от спечена сол и глина.

Най-сетне Коураб се размърда и изсъска:

— Уикци.

— И сети — избоботи в отговор Леоман.

— Ония в сивата броня изглеждат… различно.

Мъжът до него изруга тихо.

— Хундрил, от южния бряг на Ватар. Надявах се да не… Все пак тази древна броня изглежда тежка. Седемте знаят кои бащини гробници са плячкосали за тях. Хундрилите късно са яхнали коне — и нищо чудно с тази броня, нали?

Коураб примижа към огромния облак прах зад конните наблюдатели.

— Авангардът язди близо до съгледвачите.

— Аха. Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Без повече думи двамата воини се отдръпнаха от билото, спряха се за миг да заравнят пясъка, където бяха лежали, и тръгнаха към дерето — там бяха оставили конете си.

— Тази нощ — каза Леоман, хвана юздите и се метна на седлото.

Коураб направи същото и кимна. Ша’ик щеше да разбере, че са нарушили заповедта й, разбира се. Защото богинята Вихър виждаше всички свои чеда. Но тази земя беше тяхната земя, нали? Не можеха да оставят нашествениците да напредват без съпротива. Не, пясъците щяха да пият кръвта им.

Л’орик спря до пътеката, водеща към поляната на Тоблакай. Огледа се небрежно, после с жест разбули предпазливо магията — и тя изчезна също толкова бързо, колкото се появи. Доволен, той тръгна по пътеката.

Навярно я беше заблудил, но не и богинята. Все по-силно усещаше ревностното й внимание, насочено към него, магическите пипала, протягащи се, за да го намерят, да проследят движенията му. И все по-трудно му беше да избегне проникващото им докосване, особено след като идваха от много източници.

Фебрил ставаше все по-изнервен, както и Камъст Релой. Докато параноята на Бидитал нямаше нужда от подхранване… „И не би трябвало.“ И тези знаци на усилващо се безпокойство бяха достатъчни, за да убедят Л’орик, че каквито и планове да съществуват, скоро ще намерят решението си. По един или друг начин.

Не бе очаквал, че Ша’ик е толкова… неподготвена. Вярно, тя открито беше намекнала, че по някакъв свръхестествен начин е съвсем наясно с всичко, което става в лагера й, включително и обезпокояващата й способност да надвива неговите потайни прегради, предназначени да прикриват пътуванията му. Все пак това бе знание, което, стига да го притежаваше — или дори да подозираше, — трябваше отдавна да предизвика гибелна реакция. „Някои места трябва да останат скрити за нея. Днес очаквах да ми зададе много по-опасни въпроси. Къде е Фелисин? Но пък може би не ме попита, защото вече го знае.“ Смразяваща мисъл, показваща не само колко знае, но и намекваща какво представлява самата Ша’ик. „Това, че знае какво причини Бидитал на Фелисин… и не я интересува.“

Тъмнината като че ли винаги се спускаше най-жадно в гората с вкаменените дървета. Следите, които бе оставил по прашната пътека, показваха, за негово облекчение, че все още само той е вървял тук през последните дни.

Не че на богинята й трябваха следи. Но в поляната на Тоблакай имаше нещо странно, намекващо за вложена сила, сякаш поляната по някакъв начин бе претърпяла освещаване. И ако това наистина се беше случило, то тя може би съществуваше като сляпо петно в окото на богинята на Вихъра.

Но всичко това не обясняваше защо Ша’ик не попита за Фелисин. „Ах, Л’орик, слепият си ти. Ша’ик е обсебена от Тавори. С всеки ден, през който армиите се приближават една към друга, тази обсебеност расте. Както и нейното съмнение, а може би — и нейният страх. Тя е малазанка, в края на краищата, прав се оказах в това. А в това се крие друга тайна, заровена най-дълбоко. Тя познава Тавори.“

И това знание бе насочвало всяко нейно действие след Прерождението. Новият й призив към Армията на Апокалипсиса, буквално пред стените на Свещения град. Оттеглянето в сърцето на Рараку… „Богове, дали това не беше бягство от ужас?“

Непоносима мисъл.

Поляната се появи пред него, с кръга от дървета, с хладните им нечовешки очи, взрени в малката опърпана шатра… и младата жена, присвита край каменното огнище на няколко крачки от нея.

Тя не вдигна очи, когато той се приближи, но каза:

— Л’орик, чудех се как може човек да отличи култа на убийците на Бидитал от този на Корболо Дом? Много е препълнено в стана напоследък — радвам се, че се крия тук, и на свой ред те съжалявам. Говори ли най-после с нея?

Той въздъхна, седна срещу нея, смъкна торбата от раменете си и извади храна.

— Говорих.

— И?

— Грижите около предстоящия сблъсък са я… смазали…

— Майка ми не попита за мен? — прекъсна го с лека усмивка Фелисин.

— Да. Не попита — прошепна Л’орик.

— Знае значи. И е преценила също като мен. Бидитал скоро ще разкрие заговорниците. В края на краищата те се нуждаят от него — или да се включи, или да стои настрана. Тази истина не се е променила. И нощта наближава, нощта на измяната. Ето защо майка има нужда от него, да изиграе ролята си.

— Не съм сигурен в това, Фелисин — почна Л’орик и замълча.

Но тя беше разбрала и ужасната й усмивка се разшири.

— Тогава богинята на Вихъра е отнела любовта от душата й. Е, добре, тя беше под обсада толкова дълго, в края на краищата. Все едно, тя не е истинската ми майка — това беше само титла, която прие, защото я забавляваше…

— Не е вярно, Фелисин. Ша’ик видя бедата ти…

— Аз бях първата, която я видя. Когато се върна, преродена. Случайно съвпадение, това, че трябваше да изляза да бера хен’бара него ден. Преди това Ша’ик изобщо не ме забелязваше — че защо да го прави? Бях едно от хилядите сирачета все пак. Но след това тя… се прероди.

— И също така се върна към живота може би…

Фелисин се засмя.

— О, Л’орик, все за това копнееш, нали? Знаех го още тогава, както ти би трябвало да го знаеш сега — Ша’ик Преродената и Ша’ик Старата не са една и съща жена.

— Това едва ли е важно, момиче. Богинята на Вихъра я избра…

— Защото Ша’ик Старата умря или беше убита. Не си видял истината като мен, в лицата на Леоман и Тоблакай. Аз обаче видях тяхната несигурност… не знаеха дали заблудата им ще успее. И това, че тя успя, повече или по-малко, беше такава изненада за мен, каквато и за тях. Богинята на Вихъра я избра по необходимост, Л’орик.

— Както казах, Фелисин, това не е важно.

— За тебе, може би. Не, не разбираш. Аз видях Старата Ша’ик отблизо, веднъж. Погледът й се плъзна покрай мен и този поглед не виждаше никого, и в този миг, колкото и да бях дете, разбрах истината за нея. За нея и за нейната богиня.

Л’орик отпуши стомната, извадена след храната, и я поднесе към устните си, за да накваси изведнъж пресъхналата си уста.

— И каква беше тази истина? — прошепна, отбягвайки да срещне очите й, и отпи дълбоко от несмесеното с вода вино.

— О, че всички ние, до един, не сме нищо друго, освен роби. Ние сме сечивата, които тя използва, за да постигне желанията си. Извън това животът ни нищо не означава за богинята. Но у Ша’ик Преродената мисля, че видях… нещо различно.

Видя с крайчеца на окото си как сви рамене.

— Но богинята е твърде силна — продължи тя. — Волята й е твърде абсолютна. Отровата на безразличието… а аз добре познавам този вкус, Л’орик. Питай който и да било сирак, колкото и да е пораснал, и всички ще ти кажат същото. Всички сме сукали от същата горчива гръд.

Знаеше, че сълзите са бликнали от очите му, че се стичат на вадички по бузите му, но не можеше да ги спре.

— И вече всички се разкрихме, Л’орик. Всички ние тук. Всички сме сираци. Помисли над това. Бидитал, който изгуби храма си, целия си култ. Същото е и с Хеборик. Корболо Дом, който някога е стоял равен по ранг с велики войници, като Уискиджак и Колтейн. Фебрил — знаеше ли, че той е убил собствените си баща и майка? Тоблакай, който е изгубил своя народ. И всички останали тук, Л’орик — ние бяхме някога деца на Малазанската империя. И какво направихме? Отхвърлихме императрицата в замяна на една безумна богиня, която мечтае само за разруха, която иска да напълни море от кръв…

— И аз ли съм сирак — тихо попита той.

Нямаше нужда да му отговаря. И двамата бяха чули истината в изпълнените му с болка думи.

Озрик…

— С което остава само… Леоман от Флейлс. — Фелисин взе виното от ръцете му. — Ах, Леоман. Нашият грешен диамант. Чудя се дали може да ни спаси всички? Ще се възползва ли от шанса? Сред нас само той остава… неокован. Богинята несъмнено го иска, но това щение е напразно — разбираш го, нали?

Той кимна и отри очите си.

— И вярвам, че доведох Ша’ик до това убеждение.

— Значи тя знае, че Леоман е последната ни надежда?

Той хрипливо въздъхна.

— Така мисля…

Замълчаха. Нощта се беше спуснала и огънят беше замрял на пепел, само звездната светлина огряваше поляната.

И сякаш очите от камък бавно бяха погълнали огъня, блеснали полумесеци, вторачени в тях двамата. Алчен, лъснал от жажда поглед. Л’орик рязко извърна глава, погледна призрачните лица, после и двамата воини Тоблакай, потрепери и отново се отпусна. Фелисин се засмя тихо.

— Да, измъчват човека, нали?

Л’орик изсумтя.

— Има някаква загадка тук, в творенията на Тоблакай. Тези лица… са на Т’лан Имасс. И въпреки това…

— Смяташе ги за свои богове, да. Леоман ми го каза веднъж, под влиянието на дъранг. После ме предупреди да не казвам нищо на Тоблакай. — Засмя се отново, този път по-силно. — Сякаш точно това си мислех. Щях да съм пълна глупачка — да застана между Тоблакай и боговете му.

— Нищо просто няма около този прост воин — промълви Л’орик.

— Както и ти не си просто Върховен маг — отвърна тя. — Знаеш, че много скоро трябва да действаш. Трябва да направиш избора си. Колебаеш ли се дълго, други ще го направят вместо теб и ще съжалиш.

— Същото мога да кажа и за теб.

— Е, значи имаме още неща да обсъдим тази нощ. Но хайде първо да хапнем — преди виното да ни е опиянило.

Ша’ик се присви и залитна. Дъхът й изсъска от тревога — и болка. Орда магически прегради се вихреше около обиталището на Хеборик: все още примигваха, възбудени от сблъсъка, който бе предизвикала.

Тя преглътна гнева си и извика гърлено:

— Знаеш кой идва, Хеборик. Пусни ме да вляза. Откажеш ли ми, ще си навлечеш гнева на богинята, тук и веднага.

Миг тишина, после се чу:

— Влез.

Тя пристъпи напред. Последва мигновен натиск, после тя залитна и спря пред… стена. Внезапно… отсъствие. Ужасяващо, лумнало като най-ярка светлина там, където само допреди миг всичко беше непроницаем мрак. Лишена… и в същото време свободна. Богове, свободна — светлината…

— Призрачни ръце! — изохка тя. — Какво направи?

— Богинята, вселила се в теб, не е добре дошла в моя храм, Ша’ик — стигнаха до нея думите на Хеборик.

Храм? В душата й се надигаше бесен хаос, огромните пространства в ума й, там, където досега обитаваше богинята на Вихъра, изведнъж се бяха опразнили, изпълваха се с черното, кипнало завръщане на… „На всичко, което бях.“ Горчива ярост, закипяла като горски пожар, щом спомените се надигнаха с демонична жестокост, за да я връхлетят. „Бенет. Кучи син! Ръцете ти прегръщаха дете, ала това, което изваяха, е всичко друго, но не и жена. Играчка. Робиня, за теб и за твоя извратен брутален свят.“

„Гледах ножа в ръцете ти, пърхащата му, безсмислена игра. И ти ме научи тъкмо на това, нали? Да режа, за забава и за кръв. И о, как режех. Баудин. Кълп. Хеборик…“

Физическо присъствие, вече до нея, докосване на ръце — нефритовозелени, нашарени с черно — фигура, тромава, широка и сякаш затулена в сенките на палми — не, татуировки. „Хеборик…“

— Отвътре, момиче. Аз те… лиших. Непредвидено следствие от това, че принудих богинята да напусне душата ти. Ела.

И вече я водеше навътре в шатрата. Въздухът бе леденостуден и влажен, малкият светилник се бореше с мрака — пламък, който се раздвижи, щом Хеборик вдигна светилника и го поднесе към мангала, за да запали спечената тор. И докато го правеше, заговори:

— Не е нужна много светлина… времето тече… преди да осветя този набързо стъкмен храм… но какво ли знам аз за Трийч?

Тя седеше на възглавниците, треперещите й ръце бяха протегнати към усилващите се пламъци на мангала, увита беше с кожи. При името „Трийч“ се сепна и вдигна глава.

И видя клечащия пред нея Хеборик. „Както клечеше в онзи ден, така отдавна, на Площада на възмездието. Когато духовете на Качулатия бяха дошли при него… за да предскажат свалянето на Финир. Мухите не искаха да докоснат виещите се по тялото му татуировки. Помня го. Навсякъде другаде връхлитаха като обезумели.“ Сега татуировките се бяха преобразили.

— Трийч.

Очите му се присвиха към нея — очи на котка. Той можеше да вижда!

— Извиси се до божественост, Ша’ик…

— Не ме наричай така. Аз съм Фелисин Паран. — Изведнъж се присви. — Ша’ик ме чака… там отвън, зад стените на тази шатра — отвъд преградите ти.

— Искаш ли да се върнеш в онази прегръдка, момиче?

Тя се взря в пламъците на мангала. И прошепна:

— Няма избор, Хеборик.

— Да, май няма.

Изведнъж се стъписа и скочи.

— Фелисин!

— Какво?

— Фелисин Младата! Не съм я… виждала! Дни? Седмици? Какво… Къде е тя?

Хеборик се изправи — плавно и изящно, като котка.

— Богинята трябва да знае, момиче…

— И да знае, не ми го е казала!

— Но защо трябва да…

Видя как очите му светнаха разбиращо и усети ответния страх в душата си.

— Хеборик, какво си…

Той вече я водеше към процепа на шатрата, говореше й и я буташе назад, стъпка по стъпка.

— Поговорихме си двамата, и всичко е наред. Няма за какво да се безпокоиш. Адюнктата и легионите й идат и има да се свършат много неща. А и тайните планове на Фебрил трябва да се държат под око, а за това трябва да разчиташ единствено на Бидитал…

— Хеборик! — Опита се да го спре, но той беше неумолим. Стигнаха до изхода и той я избута навън. — Какво си… — Последен тласък и тя залитна назад.

През ярко лумнали прегради.

Ша’ик бавно се изправи. Сигурно се бе спънала. „О, да. Разговорът с Призрачни ръце. Всичко е наред. Това ме облекчава, защото мога да мисля за по-важни неща. Гнездото от изменници например. Трябва отново да поговоря с Бидитал тази нощ. Да…“

Обърна гръб на шатрата на бившия жрец и закрачи към палата си.

Звездите в пустинното небе блещукаха както винаги, щом богинята се озовеше наблизо. Ша’ик се зачуди какво ли я е привлякло този път. Навярно нещо повече от това да хвърли закрила над своята Избрана…

Не забеляза — също като своята богиня — едва видимата фигурка, която се измъкна от шатрата на Хеборик и се понесе като мъгла към близките сенки. Не усети и мириса, лъхнал след тази дрипава фигурка.

На запад, към края на града и сетне по пътечката, между каменните дървета, към една далечна поляна…

Бидитал седеше сред кипналите сенки, сам, но с неизменната си усмивка. Фебрил си имаше своите игри, но и нявгашният Върховен жрец на култа на Сянката имаше свои. Та нали и предателите можеха да бъдат предадени — с внезапното завъртане на ножа в ръката.

Пясъците отново щяха да се загърнат, както правеха винаги, щом въздухът задиша тежко и почне ги напластява на тънки многоцветни пелени. Безбройни можеха да са тези пластове и това Фебрил и неговите съзаклятници скоро щяха да разберат — и щяха да съжаляват горчиво.

Стремяха се да си присвоят лабиринта. Дълго време беше отнело на Бидитал, докато разбули тази истина, тази скрита дълбоко мотивация, защото бе останала в мълчанието между изречените думи. Това не беше проста, обикновена борба за власт. Не. Беше узурпация. Подробност, която сама по себе си нашепваше за още по-дълбоки тайни. Искаха лабиринта — но защо? Все още нямаше отговор на този въпрос. Но щеше да го намери, и то скоро.

Знаеше, че в това Избраната разчита на него, и нямаше да я провали. „Колкото до това, което очаква от мен, да, ще й го доставя. Но има други въпроси, простиращи се далеч извън Ша’ик, богинята и лабиринта, над който иска да властва. Самият пантеон е изложен на риск… отдавна отлаганата ми мъст срещу онези чуждоземни претенденти за Трона на Сянка.“

Вслуша се много — много — напрегнато и успя да ги чуе. Идеха. Все по-близо и по-близо.

Потръпна от страх и сенките за миг се разпръснаха — и се върнаха, щом отново се отпусна. „Рашан… и Мийнас. Мийнас и Тир. Тир и Рашан. Трите деца на Древните лабиринти. Галайн, Емурлан и Тирлан. Трябва ли да се изненадвам, че отново са във война? Та нима ние самите не наследяваме омразите на своите бащи и майки?“

Но призракът на страха си остана. Не ги беше призовавал в края на краищата. Не бе разбрал истината за това, което лежеше под Лабиринта на Вихъра, причината, поради която лабиринтът се държеше само тук и никъде другаде. Не беше осъзнал, че старите битки никога не заглъхват, а само заспиват във всяка кост под пясъка, натежали от спомени.

Бидитал вдигна ръце и пълчищата сенки в храма му се сбраха.

— Деца мои — зашепна той началото на Затварящото заклинание.

„Татко.“

— Помните ли?

„Помним.“

— Помните ли мрака?

„Помним мрака. Татко…“

— Попитайте и затворете този миг, деца.

„Помниш ли мрака?“

Жрецът се усмихна широко. Простичък въпрос, който можеше да зададе всеки. И навярно щяха да го разберат. Всъщност — едва ли. „Но аз го разбирам.“

„Помниш ли мрака?“

— Помня.

Щом сенките се пръснаха с въздишка, Бидитал отново замря, заслушан в едва доловимия зов. И потръпна отново. Наистина се приближаваха.

И се зачуди какво ли ще направят, щом най-сетне пристигнат.

Бяха единадесет. Неговите избраници.

Корболо Дом се отпусна върху възглавниците, премрежил очи, и заоглежда строените пред него хора. Държеше в дясната си ръка кристален бокал, в който кипеше рядко вино от долините на Гризия на Кюон Тали. Жената, която го бе забавлявала тази нощ, спеше, отпуснала глава на дясното му бедро. Беше я натъпкал с достатъчно дъранг, за да й осигури забрава за следващите десетина камбани, макар това да беше по-скоро неизбежна мярка за сигурност, отколкото проява на блудкава страст.

Подбрани от неговите Убийци на кучета, всичките убийци имаха дълъг опит. Петима от тях навремето бяха сред личните платени убийци на светия Фаладан, в дните преди империята, и поддържаха външността и силата си с алхимия и магия.

Трима от останалите шестима бяха малазанци — на самия Корболо Дом, създадени преди много време, когато бе разбрал, че има причина да се безпокои от Нокътя. „Причина… каква отживяла скромност. Множество осъзнати факти, внезапни разкрития, знание, което не бях очаквал да придобия — за неща, които смятах за отдавна мъртви и забравени.“ Някога бе разполагал с десетима такива телохранители. Сега пред него стоеше доказателството за нуждата от тях. Бяха останали трима, след поредица жестоки премахвания, оставила само тези с най-голямо умение и в най-здрав съюз с късмета на Опонн — две качества, които добре се поддържаха взаимно.

Другите трима убийци бяха от различни племена и всеки бе доказал високата си цена по време на Кучешката верига. Стрелата на един беше убила Сормо Е’нат от седемдесет крачки разстояние в Деня на Чистата кръв. Стрелите на други трима също бяха улучили, но тъкмо тази на убиеца го беше пронизала в шията, напълнила бе дробовете му с кръв, измъкнала му беше дъха, за да не може да призове проклетите си духове да го изцерят.

Корболо отпи от виното и бавно облиза устни.

— Камъст Релой ви е избрал измежду вас за задачата, която ще задвижи всичко. И съм доволен от избора му. Но не мислете, че това унизява останалите. Ще има и други задачи — важни при това. Тук, в този стан. Уверявам ви, тази нощ няма да спите, така че се подгответе. Освен това двама от вас ще останат с мен през цялото време, защото ви гарантирам, че моята смърт ще бъде потърсена, преди да дойде зората.

„Очаквам да умрете вместо мен. Разбира се. Та нали сте се заклели да направите точно това, ако се наложи.“

— Сега напуснете — довърши той и махна с ръка.

Единадесетте убийци сведоха глави като един и мълчаливо се изнизаха от шатрата.

Корболо вдигна главата на жената от бедрото си, за косата — тя остана безчувствена за грубия жест, — стана от възглавниците и я пусна да тупне долу. Спря да отпие глътка вино, след което пристъпи в страничната камера, отделена с копринени завеси.

Камъст Релой крачеше нервно напред-назад.

Корболо се облегна на една от подпорите и устните му се кривнаха в лека усмивка, като видя разтреперания Върховен маг.

— Кой от многото ти страхове те терзае сега, Камъст? О, не отговаряй. Признавам, вече престана да ме интересува.

— Твоето глупаво самодоволство — сопна се Върховният маг. — Нима си въобразяваш, че сме единствените умници?

— На света ли? Не. Но виж, тук, в Рараку, е друга работа. От кого да се боим, Камъст Релой? От Ша’ик? Нейната богиня затъпява разума й — ден след ден момичето остава във все по-голямо неведение за нещата около себе си. А богинята едва ни забелязва — о, подозрения има, сигурно, но това е всичко. Тъй. Кой друг? Л’орик? Познавал съм мнозина като него — загърнали се в загадка — и съм открил, че онова, което обикновено се крие под нея, е празен съсъд. Той е само поза и нищо друго.

— Боя се, че тук грешиш, но не, не ме безпокои Л’орик.

— Кой друг? Призрачни ръце? Той затъна в ямата си от хен’бара. Леоман? Няма го тук, а за връщането му си имам планове. Тоблакаят? Мисля, че го видяхме за последно. Кой друг остана? Ами, никой, освен Бидитал. Но Фебрил твърди, че почти го е хванал — въпросът е само да се разбере какво наистина иска този кучи син. Нещо мръсно и отвратително, несъмнено. Бидитал е роб на пороците си. Предложи му десет хиляди момиченца сирачета и ще ти целува ръцете.

— Притесняват ме не тези, които знаем, че са сред нас, Корболо Дом. А тези, които не знаем, че са сред нас.

Напанецът се намръщи.

— И колко шпиони има в този стан? А самата богиня на Вихъра — допускаш ли, че ще позволи проникването на чужди?

— Твоята слабост, Корболо Дом, е в това, че мислиш праволинейно. Задай отново този въпрос, но този път в контекста на това, че богинята има подозрения към нас.

Върховният маг беше твърде унесен в мислите си, за да забележи стъпката на напанеца и вдигнатата му ръка. Но ударът на Корболо Дом замря в същия миг, в който предизвикателството на Камъст Релой достигна до ума му. Той се ококори и бавно поклати глава.

— Не, това би било твърде голям риск за нея. Един развихрил се Нокът в стана би застрашил всекиго — няма как да се предскажат целите му…

— А дали ще е нужно?

— Какво искаш да кажеш?

— Ние сме Убийците на кучета, Корболо Дом. Убийците на Колтейн, на Седма и на легионите при Ейрън. Нещо повече, ние също така разполагаме с магическия кадър на Армията на Апокалипсиса. Най-сетне, кой ще командва тази армия в деня на битката? Колко причини Нокътят да удари точно по нас и само по нас? Защо изобщо да убива Ша’ик? Ние можем да водим тази война без нея и проклетата й богиня — правили сме го вече. И се каним да…

— Стига, Камъст Релой. Разбрах те. Значи, боиш се, че богинята ще позволи на един Нокът да проникне… за да се справи с нас. С теб, с Фебрил и с мен. Интересна възможност, но все пак мисля, че е доста невероятна. Богинята е твърде тромава, толкова е завладяна от чувства, че не мисли с такава коварна, лукава яснота.

— Не е необходимо тя да измисли схемата, Корболо Дом. Трябва само да разбере предложението и да реши дали да го приеме, или не. Важна е не нейната яснота, а тази на Нокътя на Ласийн. А не се съмняваш в хитростта на Топър, нали?

Корболо Дом изръмжа, но все пак призна:

— Не. Но разчитам, че богинята няма да приеме предложение от императрицата или от Топър, или от когото и да е, щом отказват да се преклонят пред волята й. Вкарал си се в кошмар, Камъст Релой, и сега ме каниш да вляза с тебе. Отказвам, Върховен маг. Ние сме добре защитени и твърде напреднали в усилията си за подобни страхове.

— Оцелял съм толкова дълго, Корболо Дом, заради своя талант да предвиждам какво могат да опитат враговете ми. Войниците казват, че никой боен план не оцелява след първия сблъсък с врага. Но играта на надхитряне е точно обратното. Плановете възникват от постоянния сблъсък с врага. Тъй че ти продължи по твоите условия, а аз — по моите.

— Както искаш. Сега ме остави. Късно е, искам да поспя.

Върховният маг изгледа за миг напанеца с неразгадаема физиономия, после се обърна и излезе.

Корболо допи виното — „Адски скъпо, а вкусът му не е по-различен от пристанищния бълвоч, с който се давих на Острова“ — после хвърли бокала и закрачи към скупчените възглавници в другия край. „Постели във всяка стая. Интересно, какво ли означава това за характера ми? Но пък ония другите не са за спане, нали? Не, само тази…“

В предния отсек, от другата страна на копринените завеси, жената лежеше неподвижно на купчината възглавници, където я беше оставил Корболо.

Продължителното, упорито поглъщане на дъранг — като с всеки друг опиат — с времето започваше да смалява въздействието му. И макар да оставаше тънкият пласт на постоянна замая — полезна преграда срещу такива неща като да те дръпнат за косата и после да ти пуснат главата на пода, — под него се връщаше хладният разум.

Предимство също така бяха ритуалите, които й беше наложил господарят й, ритуали, премахващи слабостта на удоволствието. Вече не можеше да има никаква загуба на контрол, защото умът й вече не се бореше с чувствата, тъй като чувства тя нямаше. За своя радост, беше се отказала от тях с лекота, тъй като малко неща в живота й преди посвещаването бяха посели топли спомени за детството.

Тъй че беше напълно пригодна за задачата си. Да издава подходящите звуци на наслада, за да прикрие безразличието си към странните предпочитания на Корболо Дом. И да лежи неподвижно, без да усеща дори как гърлото бавно се запълва с храчки от почти втечнения дим на дъранга, толкова дълго, колкото се наложи, преди няколкото безвкусни капчици, добавени във виното му, да подействат.

Щом чу дълбокото му, бавно дишане, подсказващо, че няма да се събуди лесно, тя се надигна и се закашля. После зачака, за да се увери, че напанецът още спи. Накрая стана и запристъпва към входа на шатрата.

Пръстите й зашариха по връзките. Груб глас отвън избоботи:

— Пак ли до нужниците, Сцилара?

Друг глас тихо се изсмя и добави:

— И да се чуди човек защо. Та тя не яде нищо.

— Това е от ръждивеца и горчивите плодове, дето ги мачкат с дъранга — отвърна другият, разхлаби връзките и дръпна платнището настрана.

Сцилара залитна навън и се олюля между двамата стражи.

Ръцете, които се протягаха да я задържат, неизменно я хващаха за най-интимните места.

Някога това щеше да й хареса, по малко обидчив, раздразнителен начин, който все пак гъделичкаше удоволствието. Ала сега трябваше само да изтърпи грубата им, тромава похот.

Като всичко друго, което трябваше да изтърпи в този свят в очакване на последната си награда, благословения нов свят отвъд смъртта. „Лявата ръка на живота, хванала цялата му мизерия. И дясната ръка — да, тази с лъсналия нож, скъпа — дясната ръка на смъртта, държаща наградата, която ще предложиш на други и след това ще я нанесеш на себе си. В избрания от теб самата миг.“

В думите на господаря й имаше смисъл, както винаги. Та нали равновесието беше в сърцевината на всички неща. И животът — това време за болка и скръб — бе само едната страна на равновесието. „Колкото по-тежък, колкото по-окаян, колкото по-ужасен и отвратителен е животът ти, дете, толкова по-голяма е наградата отвъд смъртта…“ Тъй че всичко това имаше смисъл.

И значи нямаше нужда от борба. Приемането бе единствената пътека, която трябваше да извърви.

„Освен тази.“ Тръгна залитайки между шатрите. Лагерът на Убийците на кучета беше изрядно подреден, по малазански образец — подробност, която знаеше добре от дните си като дете, когато майка й вървеше след Ашокския полк. Преди полкът да замине през морето и да остави след себе си стотици нещастници — любовници и техните изтърсаци, слуги и дребни крадци. Майка й тогава се бе поболяла и умря. Имаше си баща, разбира се, някой от войниците. Той можеше да е жив или мъртъв, но тъй или иначе бе напълно безразличен към детето, което бе направил.

Равновесие.

Трудно й беше да върви, с глава, пълна с дъранг, колкото и да беше привикнала към него.

Но имаше нужници надолу по склона, и по дървените мостове над рова. И делви, които пушеха, за да прикрият донякъде вонята — бяха пълни с наскубана трева. Имаше и бурета, пълни с вода и закрепени на мостчетата.

Протегнала ръце встрани, Сцилара тръгна по едно от тесните мостчета.

Дълговременните изкопи като този побираха не само човешки изпражнения. Тук се изхвърляше смет — или каквото минаваше за смет. Но за сирачетата в този окаян град част от боклука бе цяло съкровище. Да се прерови и намереното да се продаде.

Тя се добра до другия бряг и нагази в калта и мръсната вода.

— Помня мрака! — подвикна с прегракналия си от дълги години пушене на дъранг глас.

Някой залази в рова и малко момиченце, оплескано цялото в изпражнения, се изкатери до нея; зъбките му блеснаха.

— И аз, сестро.

Сцилара извади от пояса си торбичка с монети. Господарят им се мръщеше на такива жестове и те наистина противоречаха на учението му, но тя не можеше да се въздържи. Пъхна я в ръцете на момиченцето.

— За ядене.

— Той ще е недоволен, сестро…

— А от двете само аз ще изстрадам мъчението. Така да бъде. Значи, от тази нощ имам вести. Трябва да се занесат на господаря ни…

Винаги беше вървял с разкрачена походка, ниско приведен, достатъчно, за да си спечели многобройни, не особено ласкателни прозвища. Жабата, Рачешките крака… имена, каквито си дават едно на друго децата и които понякога се запазват и в зрелостта. Но Хеборик се беше потрудил здраво, за да се освободи от подобни имена — много преди първото си, съдбоносно гостуване в един храм на Финир — за да си спечели накрая Леката ръка, в отговор на известни умения, които бе придобил по улиците. Ала сега предпазливата му походка се беше преобразила, подчинена на инстинктивното му желание да се смъкне още по-ниско, дори да залази на четири крака.

Ако го беше помислил, щеше да заключи с горчивина, че се движи не толкова като котка, колкото като маймуна, като онези едри маймуни, каквито се намираха в джунглите на Дал Хон. Неприятно за окото може би, но все пак — ефикасно.

Забави ход, щом наближи поляната на Тоблакай. Смътна миризма на пушек, приглушена светлина на огън, мърморещи гласове.

Хеборик се плъзна между вкаменените дървета и се спотаи близо до двамата край огъня.

Твърде дълго беше затънал в безкрайните си сякаш усилия да сътвори своя храм. Много дълго бе пренебрегвал света извън стените му. С горчив гняв осъзна, че в характера му са настъпили много, макар едва доловими промени, съпътстващи физическите дарове, които бе получил.

Престанал беше да е грижовен.

И това, разбра той, докато гледаше двете фигури на поляната, бе позволило едно ужасно престъпление.

„Изцерила се е добре… но не достатъчно добре, че да прикрие истината за случилото се. Дали да се разкрия? Не. Никой от тях не е направил и една стъпка, за да уличи Бидитал, иначе нямаше да се крият тук. Значи ще се опитат да ме разубедят за това, което трябва да се направи.“

„Но аз предупредих Бидитал. Предупредих го, а той… досмеша го. Е, смешното скоро ще свърши.“

Бавно се отдръпна назад.

И тогава, дълбоко в сенките, се поколеба. По този въпрос нямаше сблъсък между новите и старите му инстинкти. И новите, и старите искаха кръв. И то тази нощ. Веднага. Но нещо от стария Хеборик се налагаше. Нов беше в ролята си на дестраянт. Нещо повече, самият Трийч беше новодошъл бог. И макар Хеборик да не вярваше, че Бидитал заема някакъв пост — вече не — в селението на Сянка, храмът му все пак бе посветен на някого.

Едно нападение щеше да привлече източниците им на сила и не можеше да се предскаже колко бързо и неконтролируемо щеше да ескалира този сблъсък.

„По-добре да си бях останал просто старият Хеборик. С ръце от отатарал, свързани с неизмеримата мощ на незнайно същество… Тогава щях да го разкъсам.“

Даде си сметка, че не може да направи нищо. Не и тази нощ поне. Трябваше да изчака, да потърси възможност, миг, в който да се разсеят. Но за да постигне това, трябваше да остане скрит, невидим — Бидитал не можеше да открие новото му извисяване. Не можеше да разбере, че е станал дестраянт на Трийч, новия бог на войната.

Гневът внезапно се върна и той се помъчи да го изтласка.

След малко дъхът му се успокои. Обърна се и заситни обратно по пътеката. Трябваше да помисли повече. Да мисли разумно. „Проклет да си, Трийч. Превръщал си се в тигър. Дари ме с хитрината си, с умението на ловеца, с…“

Щом се приближи до началото на пътеката, спря, чул смътен звук. Песен. Приглушена, детинска, идваща от руините на някаква скромна сграда. Безразлични към тъмнината, очите му доловиха движение и се спряха на това петно, докато фигурата не се очерта.

Момиченце в дрипи. Носеше пръчка — стискаше я в двете си ръце. Десетина мъртви ризана висяха за опашките си от колана й. Пред очите му момичето подскочи и размаха пръчката. Удари нещо и се затича след него, скочи и заклещи малката твар, гърчеща се на земята. След миг вдигна ризана и го погледна. Бързо изви врата му и го върза на колана си. Наведе се и взе пръчката. И отново запя.

Хеборик спря. Щеше да е трудно да я подмине незабелязан. „Но не и невъзможно.“

Ненужна предпазливост може би. Все пак се задържа в сенките, докато детето пристъпваше напред, придвижваше се само когато момиченцето извърнеше гръб, без нито за миг да откъсва очите си от него.

Скоро след това го подмина.

Утрото настъпваше и станът щеше да загъмжи, пробуден. Хеборик закрачи още по-бързо, най-сетне се добра до шатрата си и се шмугна вътре.

Освен момичето не беше видял никого.

Когато прецени, че вече се е скрил, момиченцето бавно се обърна. Песента му заглъхна, то се взря в сумрака и прошепна:

— Смешни човече, помниш ли мрака?

Една шеста камбана преди разсъмване Леоман с неговите двеста пустинни воини удари малазанския лагер. Пехотата, оставена на постовете, беше в края на смяната си: бойците се бяха събрали на уморени групи, за да посрещнат слънчевия изгрев — пропуск в дисциплината, който ги превръщаше в лесни мишени за стрелците, приближили се на трийсетина крачки от стражевия периметър. Стрелите, пуснати в залп, изшепнаха и малазанските войници нападаха по земята.

Най-малко тридесетина обаче не бяха убити на място и крясъците им, изпълнени с болка и страх, огласиха безмълвната нощ. Стрелците вече бяха оставили лъковете и тичаха напред с ножовете кетра, за да довършат ранените стражи, ала не бяха пробягали и десет крачки, когато Леоман и конните му воини препуснаха около тях и удариха здраво през пробива.

И в лагера.

Коураб Билан Тену’алас яздеше до командира си, с оръжието с дългата дръжка, наполовина меч, наполовина — бойна брадва в дясната ръка. Леоман беше в центъра на дъгата на атакуващите, която предпазваше втората вълна конници, от която долиташе силно бръмчене. Коураб знаеше какво означава то — командирът му беше изобретил своя отговор на морантските муниции, с две глинени топки, пълни с масло и свързани с тънка верига. Палеха ги като светилници, завъртаха ги и ги хвърляха като ласа.

Пустинните воини вече бяха между огромните фургони на обоза и Коураб чу как първите ласа изплющяха. Лумнаха пламъци и нощта се стопи в червеното им сияние.

И в този момент Коураб видя някой да бяга от пътя на коня му и замахна с брадвата си. Ударът в покрития с шлем тил на бягащия малазанец бе толкова силен, че за малко да му изкълчи рамото. Швирналата кръв го оплиска по ръката, докато издърпваше оръжието — изведнъж бе натежало, той го погледна и видя, че е помъкнало със себе си шлема, след като го беше посякъл на две. От бронзовата чаша се изсипаха мозък и парчета кост.

Той изруга, забави бесния галоп на коня и тръсна оръжието, за да го освободи. Боят вече се вихреше от всички страни, кипналите пламъци поглъщаха поне десетина фургона и шатри. Войниците ставаха все повече. Чу отсечени команди на малазански и металните стрели на арбалетите полетяха срещу конниците.

Високо и пронизително прозвуча боен рог. Коураб изруга свирепо и обърна коня си. Беше загубил връзка с Леоман, макар че виждаше неколцина от другарите си. Всички отвръщаха на призива за оттегляне. Беше длъжен да го направи и той.

Брадвата тежеше, още обременена с проклетия шлем. Той подкара коня назад по широката пътека между палатките на трапезарията. Една стрела удари земята на петнайсетина крачки напред, Коураб се сниши и се изви, за да потърси с очи откъде е дошла.

И видя цяло отделение малазанци, всички с арбалети — всички освен един, заредени и насочени към него; видя и сержанта, който гълчеше войника, че е избързал. Сцена, която улови между два удара на сърцето. Кучите синове бяха на по-малко от десет крачки.

Коураб хвърли бойната брадва, изкрещя и смуши коня си настрани, право в стената на една от походните столови. Въжетата се изпънаха, изтръгнаха тежките клинове от земята, изпращяха колове. Сред шумотевицата и хаоса Коураб чу как арбалетите иззвънтяха — но конят му вече падаше на една страна, а той вече скачаше от седлото и обутите му в мокасини крака се измъкваха от стремената.

Блъсна се в рухващата стена на шатрата миг преди конят му да се превърти с цвилене и да го последва.

Изопнатото промазано с восък платнище изведнъж се отпусна и той се превъртя на кълбо — веднъж, още веднъж, стъпи на крака и се обърна…

И видя, че конят му се изправя.

Коураб скочи, метна се на седлото и препусна.

Умът му бе изтръпнал от неверие.

— Видя ли го това? — попита един от седмината малазанци с арбалетите.

Тишина, нарушена от Лютс, който отвратено хвърли арбалета си на земята.

— Вдигни го веднага! — изръмжа му сержант Бордюк.

— Ако Мейби не беше избързал…

— Не бях сигурен — оправда се Мейби.

— Зареждайте, кретени — може да са останали още.

— Ей, сержант, оня кон може да е убил готвача.

Бордюк се изплю.

— Боговете ни се присмиват тая нощ, а, Хъб?

— Ами…

— Така. Истината обаче си е истина. Трябва ние да си го убием. Преди той да ни е убил. Все едно. Действай…

Слънцето тъкмо бе започнало да се издига. Леоман дръпна юздата и спря ударния си отряд. Коураб ги беше догонил последен — всъщност един от последните — и това му спечели доволното кимване на командира. Сигурно бе решил, че Коураб е поел ариергарда от чувство за дълг. Не забеляза, че първият му помощник е изгубил главното си оръжие.

Видяха зад себе си стълбовете дим, издигащи се към огряното от слънцето небе. До ушите им стигнаха далечни викове, последвани след няколко мига от тропот на конски копита.

Леоман се озъби:

— А сега идва същинската цел на набега ни. Дотук се справихте добре, бойци. Чувате ли конете? Сети, уикци и хундрили — и точно това ще е редът на преследване. Хундрилите, от които трябва най-много да се безпокоим, ще са обременени от бронята си. Уикците ще напредват предпазливо. Но сетите — щом ни видят, ще препуснат презглава, за да ни догонят. — Вдигна млатилото в дясната си ръка и всички видяха сплъстената от кръв коса на шипа. — И къде ще ги отведем?

— Към смъртта! — отвърнаха му с рев.

Изгряващото слънце бе превърнало далечната стена от вихрещ се пясък в златна, цвят, който галеше старешките сълзящи очи на Фебрил. Той седеше с лице на изток върху някогашната портална кула, вече рухнала на безформена грамада отломки, огладени от носения от ветровете пясък.

Прероденият град лежеше зад гърба му, не бързаше да се разбуди в този ден по причини, които знаеха само малцина — а Фебрил беше един от тях. Богинята поглъщаше. Поглъщаше жизнени сили, изпиваше от своите окаяни, подведени смъртни слуги волята за живот, за да оцелее.

Ефектът бе постепенен, ала все пак, ден след ден, миг след миг, той умъртвяваше. Освен ако човек не беше наясно с този неин глад, разбира се. И ако не беше способен да вземе предпазни мерки, за да избегне несекващия й глад.

Преди много време Ша’ик Преродената бе заявила, че го познава, че е измъкнала всички негови тайни, различила е цвета на душата му. И наистина бе показала обезпокоителната способност да говори в ума му — почти все едно че неизменно присъства там и проговаря само понякога, колкото да му напомни тази ужасна истина. Но тези мигове бяха намалели по честота — може би в резултат на подновените му усилия да се прикрива — и той вече беше уверен, че не би могла повече да пробие защитите му.

Но може би истината не бе чак толкова ласкателна за собствената му вещина. Може би влиянието на богинята бе довело Ша’ик Преродената до… безразличие. „Да, може вече да съм мъртъв и още да не съм го разбрал. Възможно е всичко, което съм планирал, да се знае и от нея, и от богинята. Само аз ли имам шпиони? Не. Корболо намекна, че и той си има свои агенти, и всъщност нищо от това, към което се стремя, няма да мине без усилията на скрития кадър убийци на напанеца.“

В нрава на всеки участник в тази игра, помисли си той с горчивина, беше да крие колкото може повече от другите, от съюзници, както и от врагове, защото на подобни саморазкрития обикновено се отвръщаше без предупреждение.

Все пак Фебрил хранеше вяра в Камъст Релой. Върховният маг имаше всички основания да остане верен на по-голямата схема — схемата, която всъщност представляваше по-чудовищна измяна — тъй като пътят, който предлагаше тя, бе единственото спасение за Релой в онова, което предстоеше. А колкото до по-тънките нюанси, засягащи самия Фебрил, какво пък, те не бяха работа на Камъст Релой. Нали?

„Дори ако осъществяването им се окаже фатално… за всички, освен за мен.“

Всички се мислеха за твърде умни и това беше слабост, която трябваше да се използва на всяка цена.

„А аз самият? Е, скъпи ми Фебрил? Ти смяташ ли се за умен?“ Той се усмихна на далечната пясъчна стена. Да си умен не беше съществено, стига настойчиво да пазиш нещата прости. Сложността привличаше грешката както курвата — заминаващия войник. Изкушенията на ума, които никога не се оказваха толкова недвусмислени, колкото си очаквал. „Но аз ще избегна този капан. Няма да допусна гибелни грешки, както стана с Бидитал, защото те водят до усложнения — макар че неговите грешки ще го доведат в ръцете ми, тъй че май не бива да се оплаквам много.“

— Слънчевата светлина се разгъва над мрака.

Сепнат, той се обърна.

— Избрана!

— Дълбокото дишане, старче, ще успокои разтуптяното ти сърце. Мога да изчакам малко — търпелива съм.

Стоеше почти до него — разбира се, не беше видял никаква сянка, защото слънцето беше пред него. Но как бе успяла да дойде толкова безшумно? От колко време стоеше тук?

— Избрана, дошла сте да поздравите зората с мен?

— Това ли правиш, когато идваш тук в началото на всеки ден? Чудех се.

— Навиците ми са скромни, господарке.

— И още как. Леко притъпяване на сетивата, което да повлияе на качеството „простота“. Все едно че като възприеме простите навици на плътта и костите, умът ти на свой ред ще постигне същото съвършенство.

Той не отвърна нищо, макар че сърцето му забумка забързано в гърдите му.

Ша’ик въздъхна.

— Съвършенство ли казах? Тогава може би трябва да ти кажа нещо, за да помогна в стремежа ти.

— Моля — едва промълви той.

— Стената на Вихъра е буквално непроницаема, освен за разсеяната слънчева светлина. Поради това се боя, че трябва да те поправя, Фебрил. Обърнал си се на североизток, уви. — Тя посочи. — Слънцето всъщност е ей там, Върховен маг. Не се вълнувай толкова — ти поне беше последователен. А, има и още един въпрос, който, мисля, трябва да бъде изяснен. Малцина биха оспорили, че моята богиня е погълната от гняв и поради това тя също поглъща. Но това, което ти навярно виждаш като загуба на мнозина, за да се засити един-единствен глад, всъщност е достойно за съвсем друга аналогия.

— О?

— Да. Тя не точно се засища с енергиите на своите следовници, колкото им осигурява определен фокус. Всъщност не много по-различно от Стената на Вихъра ей там, която макар да изглежда, че разсейва светлината на слънцето, всъщност я пленява. Опитвал ли си се да преминеш през тази стена, Фебрил? Особено привечер, когато дневната горещина е поета почти изцяло? Ще те изгори до кокалите, Върховен маг, моментално. Тъй че разбираш как нещо може да изглежда по един начин, а всъщност да е съвсем друго, нали? Изгорен на въглен — ужасен образ, нали? Човек трябва да е роден в пустинята или да владее могъща магия, за да надвие това. Или много дълбоки сенки…

Да се живее простичко, със закъснение разбра Фебрил, не биваше да се приравнява с гледането простичко, защото първото бе благородно и похвално, докато второто беше най-гибелна слабост. Неволна грешка и той, уви, я беше направил.

И вече беше много късно.

А колкото до промяна в плановете, о, и затова също бе твърде късно.

Странно, раждащият се нов ден бе загубил блясъка си.

19.

Рояци мухи и оси бръмчаха в горещия стаен въздух в пролома, а вонята вече бе станала непоносима. Юмрук Гамът откачи каишката и смъкна очукания железен шлем от главата си. Плъстената подложка беше подгизнала от пот и черепът го сърбеше, но мухите налитаха и той не я свали.

Продължи да оглежда южния край на пролома, докато адюнктата бавно подкара коня си през касапницата долу.

Триста сети и над сто коня лежаха мъртви, повечето поразени от стрели, в клисурата със стръмни брегове, в която ги бяха подмамили. Беше станало бързо, включително залавянето и отвеждането на оцелелите животни. По-малко от камбана време бе изтекло от нападението на конниците и ако Темъл не бе заповядал на своите уикци да се върнат за прикритие на ядрото на армията… „Е, щяхме да ги загубим и тях.“

Впрочем, тъкмо тези уикци бяха предотвратили нов набег срещу обоза — само присъствието им се оказа достатъчно, за да предизвика бързо оттегляне на врага, без да се пролее нито капка кръв. Бойният главатар, командващ пустинните конници, се бе оказал достатъчно предпазлив и не бе позволил въвличането на силата му във все по-отдалечени схватки.

Много по-добре беше да разчита на… грешки в преценката. Сетите, незачислени като флангова конница в авангарда, бяха нарушили заповедите и заради това бяха загинали. „А кучият син очаква само да направим още такива глупави грешки.“

Настръхна от нещо в сцената долу. Адюнктата яздеше сама през касапницата, изправила гръб и без да обръща внимание на боязливите стъпки на коня си.

„Не в мухите е опасността, а в осите. Едно ухапване и конят ще побеснее. Може да се вдигне на задните си крака, да я хвърли и тя да си счупи врата. Или да заподскача надолу през клисурата и после да се опита да драсне по някой от стръмните склонове… както са направили някои от конете на сетите…“

Но конят просто си пробираше пътя през мъртвите тела, а облаците оси само се вдигаха от пътя му и отново кацаха върху плячката си, щом кон и ездач ги подминеха.

Старият войник до Юмрука закашля и се изплю и щом Гамът го погледна, изломоти нещо за извинение.

— Не е нужно… капитане. Гледката е ужасна, а и сме много близо…

— Не е това, сър. Само… — Замълча и бавно поклати глава. — Все едно, сър. Просто един стар спомен.

Гамът кимна.

— И аз си имам няколко такива. Значи Юмрук Тене Баралта иска да разбере дали трябва да прати напред лечителите си? Отговорът, който можете да му отнесете, лежи пред вас.

— Тъй вярно.

Гамът изчака войникът с прошарената коса да обърне коня си и да се отдалечи и се загледа отново в адюнктата.

Беше стигнала до отсрещния край, където лежаха повечето тела, струпани до оплисканите с кръв каменни стени, и след дълга пауза, през която огледа сцената във всички посоки, дръпна юздите и подкара обратно.

Гамът постави шлема на главата си и стегна ремъка.

Адюнктата стигна до склона, подкара нагоре и спря до него.

Никога досега не беше виждал толкова сурово изражение на лицето й. „Жена с малко женски чарове, както казват за нея с тон, почти близък до жалостта.“

— Адюнкта.

— Оставил е много от тях ранени — каза тя. — Допуснал е навярно, че ще стигнем навреме до тях. Ранени малазанци е по-добре от мъртви все пак.

— При условие че главатарят се стреми да ни забави, да.

— Стреми се. Дори със снабдителната линия на хундрилите ресурсите ни са на изчерпване. Загубата на фургоните снощи ще се почувства от всички.

— Защо тогава Ша’ик не изпрати този боен главатар срещу нас още докато прехвърляхме река Ватар? Сега сме на по-малко от седмица път до Стената на Вихъра. Щеше да спечели още някой месец, а ние щяхме да сме в много по-тежка форма, когато най-сетне пристигнем.

— Прав сте, Юмрук. И нямам отговор. Темъл оцени силата на тази нападателна част на малко под две хиляди — беше сигурен, че сблъсъкът през деня по фланга е разкрил пълната сила на противника, защото е видял обозните коне, както и прибраните от сетите. Тъй че частта е доста голяма.

Гамът се позамисли над това и изсумтя.

— Почти все едно, че си имаме работа с объркана съпротива, скарана помежду си.

— Същото ми хрумна и на мен. Засега обаче трябва да се заемем с този главатар, иначе ще ни пуска кръв до смърт.

— Пак трябва да се приказва с Гал значи. Ако успеем да ги измъкнем от тази броня на дядовците им, сигурно ще могат да изкачат един хълм, без конете им да грохнат.

— Тази нощ искам морската пехота, Юмрук.

Той присви очи.

— Морската пехота ли, адюнкта? Искате да се подсилят постовете?

Тя вдиша дълбоко.

— През 1147 година Дасем Ълтър се е изправил пред подобна ситуация с много по-малка армия срещу ордите на цели три племена, които го изтезавали буквално всяка нощ.

Гамът кимна.

— Знам сценария, адюнкта, и си спомням отговора на Ълтър. Морските пехотинци ще тръгнат тази нощ.

— Погрижи се да разберат какво се очаква от тях, Юмрук Гамът.

— Сред тях има и ветерани — отвърна той. — А и все едно, смятам да ръководя лично операцията.

— Това няма да стане…

— Ще стане, адюнкта. Моля за извинение. Но… ще стане.

— Както решиш.

Едно беше да се съмнява в качествата му на командир, а съвсем друго — в самия него.

В одана се срещаха три вида скорпиони, никой от който не понасяше другите два. Рано на втората седмица Стрингс беше отвел настрана двамата си приятели сержанти и им беше разкрил замисъла си. Геслер и Бордюк се оказаха сговорчиви, особено на предложението му да си разделят печалбите поравно. Бордюк хвърли пръв странно оцветеното камъче и бързо си избра Червеногърбото копеле — външно като че ли най-злия от трите вида скорпиони. Геслер го последва и избра кехлибарения Вътре-вън, наречен така заради прозрачната му външна кора, през която, стига човек да беше склонен да се вгледа внимателно, се виждаха всевъзможните отрови, лазещи под обвивката.

След това двамата сержанти погледнаха със съжаление нещастния си приятел. Късметът бе отредил тъкмо този, комуто бе хрумнала идеята, да остане със скорпиона Птича джвъчка — дребно плоско черно същество, приличащо точно на името си. Разбира се, стигнеше ли се до тройната подялба на главните печалби, всичко това щеше да е без значение. Само в личните залози между тримата сержанти Стрингс щеше да е на загуба.

Но Стрингс беше показал съвсем умерено разочарование от това, че остана с Птича джвъчка — само сви рамене и прибра шепата камъчета, с които бяха определили реда на избора. И нито Геслер, нито Бордюк забелязаха как устните на стария сапьор се извиха в лека усмивка, докато той се обръщаше, нито привидно небрежния му поглед към седящия в сянката на една скала Кътъл — поглед, на който Кътъл отвърна с едва забележимо кимване.

След това отделенията бяха натоварени със задачата да си намерят съответните шампиони по време на марша, а ако това не станеше — вечер, когато ужасните твари излизаха от скривалищата си, за да търсят нещо за убиване.

Мълвата се разнесе бързо и скоро залозите започнаха да се трупат. Войникът на Бордюк, Мейби, бе избран да събира залозите поради необикновената си способност да помни факти. И от всяко отделение беше избран по един Държач, а Държачите на свой ред избраха Треньор.

Следобеда след набега и избиването на сетите Стрингс забави крачка и се изравни с Ботъл и Тар. Въпреки небрежната му физиономия истината си беше, че в стомаха му вреше и кипеше. Четиринадесета си беше намерила своя скорпион, там някъде в пущинаците, и той току-що бе нанесъл първото си ужилване. Настроението на войниците беше унило, несигурността отнемаше самоувереността им. Явно никой не беше вярвал, че първата кръв, която ще вкусят, ще е тяхната собствена. „Трябва да го избия от главите им.“

— Как е малката ни Весела женитба, Ботъл?

Магът сви рамене.

— Гладна и гадна както винаги, сержант.

Стрингс кимна.

— А как върви тренировката, ефрейтор?

Тар се намръщи изпод ръба на шлема.

— Добре, предполагам. Стига да измисля каква точно тренировка й трябва, веднага се захващам.

— Добре. Положението звучи идеално. Пуснете слуха. Битката ще е тази вечер, една камбана след като вдигнем лагера.

Двамата войници рязко извърнаха глави.

— Тази вечер? — попита Ботъл. — След всичко, което току-що…

— Чухте ме. Геслер и Бордюк готвят своите хубавици, също като нас. Готови сме, момчета.

— Голяма тълпа ще се струпа — измърмори ефрейтор Тар и поклати глава. — Лейтенантът ще има да се чуди…

— Не само лейтенантът, предполагам — отвърна Стрингс. — Но тълпата няма да е кой знае каква. Пуснете слуха из целия лагер.

— Веселата ще я нанижат — измърмори Ботъл с тъжна физиономия. — А аз я хранех всяка вечер. Големи, сочни пеперудки… Тя вземе, че им скочи, истинска красавица, и като почне да яде, нищо не остава освен две крилца и оглозгана топчица. После половината нощ си чисти щипалците и си облизва устничките…

— Устнички ли? — попита Смайлс зад тримата. — Какви устнички? Скорпионите нямат устни…

— Ти пък какво знаеш? — сопна му се Ботъл. — Страх те е даже да я доближиш…

— Приближа ли се до скорпион, го убивам. Точно това прави всеки разумен човек.

— Разумен? Хващаш ги и почваш да им късаш разни неща! Опашка, щипалца, крака — по-голяма жестокост не съм виждал през живота си!

— Е, да видиш, че има устни, не е ли почти същото?

— Интересно къде ли отива всичко? — измърмори Тар.

Ботъл кимна.

— Знам, удивително е. Толкова е мъничка…

— Това ни е тайната — тихо каза Стрингс.

— Кое?

— Причината да избера Птича джвъчка, войници.

— Ти не я избра…

В последвалата подозрителна тишина Стрингс само се усмихна и сви рамене.

— Ловът е едно. Лесна работа. Птича джвъчка няма нужда да е… сложна, за да убие някоя окуцяла пеперуда. Работата е когато се наложи да се бият. Да пазят територия или малките си. Тогава идва изненадата. Мислиш си, че ще загуби тази нощ, а, Ботъл? Мислиш, че сърцето ти ще се разбие? Отпусни, момко. Стрингс винаги мисли за нежните ти чувства…

— Зарежи го това „Стрингс“, сержант — отвърна Ботъл. — Всички знаем кой си. Всички знаем истинското ти име.

— Е, това е ужасно неприятно. Ако стигне до команд…

— Няма, Фидлър.

— Може би не нарочно, но в разгара на някоя битка?

— Кой ще ни слуша паническите крясъци в битката, сержант?

Фидлър изгледа преценяващо младежа и се ухили.

— Вярно. Все пак внимавайте какво говорите и кога.

— Слушам, сержант. Сега би ли обяснил изненадата, за която спомена?

— Не. Почакайте и ще видите.

Стрингс замълча, забелязал малка група ездачи, приближаваща се покрай походната колона.

— Стегнете се, войници. Идват офицери.

Юмрук Гамът изглеждаше уморен и състарен, забеляза сержантът. Да те засмучат отново в армията, след като си минал в пенсия, не беше никак добре, защото първото нещо, което изоставяше един стар войник, беше нервът на службата и беше трудно, ако не и невъзможно да се върне. Точно това отдръпване придаваше особен характер на войнишкото пенсиониране и всеки предпазлив войник обикновено го избягваше. Едно беше да изоставиш определен стил на живот, а съвсем друго — да зарежеш гибелния риск на войнишкото ежедневие. Фидлър загледа с тръпка на безпокойство приближаващия Юмрук.

Двамата, които придружаваха Гамът, бяха капитан Кенеб и лейтенантът, последният — с толкова мрачно, че почти комично изражение. „Офицерската му маска, с която се опитва да изглежда по-стар и с това — по-професионален. Но по-скоро прилича на човек със запек. Някой трябва да му го каже.“

Тримата подкараха бавно до отделението на Фидлър — донякъде изнервящо за сержанта, въпреки че им кимна. Забеляза, че очите на Кенеб са спрели на Кътъл.

Но пръв заговори Ранал.

— Сержант Стрингс.

— Да, сър?

— Двамата с Кътъл, моля излезте встрани от колоната за личен разговор. — След това извиси глас към крачещото пред тях отделение. — Сержант Геслер и ефрейтор Сторми, бегом към нас!

— Четирима ще са достатъчни да предадат правилно указанията на другите отделения — избоботи Юмрукът.

— Слушам, сър! — отзова се Ранал, който тъкмо се канеше да повика Бордюк.

Щом четиримата се строиха, Юмрук Гамът се окашля и започна:

— Ясно е, че всички сте ветерани. И както ме уведоми капитан Кенеб, минавали сте и преди през тези земи — не, няма нужда от повече подробности. Но разчитам на вас точно заради този опит. Адюнктата желае морските пехотинци да отвърнат тази нощ на пустинните нападатели.

И замълча.

Дълго никой не проговори — думите на Юмрука улягаха в умовете на четиримата бойци.

Най-сетне заговори Кенеб.

— Да, отговорът на Дасем, преди толкова години. Имаме късмет, че тази вечер се каните да пуснете системата „предай нататък“. Достатъчно е да продължи, след като тристранната битка свърши. — Наведе се от седлото и попита Фидлър: — Вие имате Птичата джвъчка, нали, сержант? Какви са залозите в момента?

— Според Мейби са четиридесет към едно, сър — отвърна Фидлър невъзмутимо.

— По-добре, отколкото се надявах даже — каза Кенеб и се изправи. — Но бих добавил, сержант, че убедих Юмрука също да заложи на вашата Птича джвъчка.

— Десет джаката — заяви Гамът. — И в това разчитам на… опита на капитана. И на вашия, сержант… Стрингс.

— Ще се постараем, сър.

Геслер се обърна към Сторми.

— Надушваш ли нещо, капрал?

Грамадният фалариец с кремъчния меч на гърба се навъси.

— Няма скорпиони край морето, да му се не види. Да, сержант, май надушвам нещо.

— Свиквай — посъветва го Кътъл.

Ранал изглеждаше объркан, но благоразумно си замълча… засега.

— Използвайте „предай нататък“ — продължи указанията Кенеб. — И запомнете. Погрижете се и най-намръщените отделения да се ухилят.

— Слушам, капитане. — Фидлър се замисли дали да не промени мнението си за Кенеб.

— Още нещо — добави капитанът. — Тази нощ операцията ще се командва от Юмрук Гамът. Съответно, искам вашите две отделения и това на Бордюк да удвоите дежурствата.

„О, ташаците на Гуглата под камък да видиш дано!“

— Разбрано, капитане.

Лагерът на Четиринадесета армия изглеждаше малко странно — привидно разхвърлян в безпорядък и ако можеше да се види отвисоко, щеше да прилича на дълго възлесто въже. След вечерята всички дейности напълно замряха, освен крачещите с неохота войници за първата постова смяна.

На едно определено място в участъка на морската пехота от Девета рота на Осми легион се беше заформило малко по-особено войнишко събиране — неголям кръг, обкръжаващ малък вътрешен пръстен от ками, забити в земята с остриетата навътре, на разстояние два пръста едно от друго. Вътрешният кръг беше празен, с огладен и почистен от камъчетата пясък.

Мейби беше последният войник, присъединил се към нетърпеливо очакващите около скромната арена. Мълчеше, но устните му мърдаха беззвучно и повтаряха числа и имена. Щом видя очите на останалите, приковани в него, само кимна.

Фидлър се обърна към Ботъл.

— Донеси Веселата женитба, момче.

Бордюк и Геслер дадоха подобни указания за своите състезатели. Отделението на Бордюк беше дало на Червеногърбото копеле името Мангонел, а Геслер и компания бяха нарекли своя кехлибарен Вътре-вън Старшия нокът.

Донесоха трите кутии и Фидлър се обърна към двамата си колеги сержанти:

— Така, сега тримата ще огледаме нашите състезатели и ще се закълнем, че не са им направени никакви промени, било с магия, с алхимия или по друг начин. Че са естествени като в деня, в който са намерени. Непроменени. Всеки от нас ще огледа всеки от трите скорпиона — толкова отблизо и дълго, колкото пожелае, включително с помощта на маг, ако реши, и ще се закълне гласно, в каквито там богове обикновено се кълне, като заяви възможно най-точно какво вижда. Започвам.

Махна с ръка и сложиха трите дървени кутии малко извън кръга от ножове. Отвориха капака на първата — на Бордюк — и Фидлър се наведе над нея. Помълча дълго и накрая кимна.

— Аз, сержант Стрингс от Четвърто отделение в Девета рота на Осми легион, заклевам се в призраците на Скръбния дом и във всички други гадни кошмари, които ме мъчат, че съществото пред мен е естествено, непроменен скорпион Червеногърбо копеле.

След това се премести при шампиона на Геслер и след дълъг оглед въздъхна, кимна и повтори тържествената си клетва в полза на скорпиона Вътре-вън, щъкащ нервно в дървената кутийка.

Накрая приключи със своята Весела женитба.

Геслер повтори процедурата, като се допита до Тавос Понд и Сандс при дългия си оглед на Веселата женитба. Фидлър се беше отдръпнал и с лека усмивка на брадатото си лице изчакваше търпеливо. Най-сетне Геслер изрече намусено клетвата си:

— Аз, сержант Геслер от Пето отделение на Девета рота на Осми легион, заклевам се в Двамата богове на лятото, Финир и Трийч, че съществото пред мен е естествен, непроменен скорпион Птича джвъчка — макар да знам, че в него има нещо, което не виждам и че скоро ще загубя спестяванията си в Сержантския залог.

Фидлър се ухили.

Бордюк се дотътри до Веселата женитба и почти натика лицето си в малката кутия. Това затули в сянка неподвижното същество, той изруга и се отдръпна.

— Би трябвало уж да разбирам от скорпиони, нали. Но видя ли ги, само ги мачкам — като всеки разумен човек. Вярно, познавах една курва, дето си носеше един на каишка на шията, златист такъв, като кожата на гърдите й — нежни цици бяха, такова, не обичаше да й ги бара много човек…

— Давай нататък — подкани го нетърпеливо Геслер.

— Не ме ръчкай. Не обичам да ме ръчкат.

— Добре, няма да те ръчкам. Просто си кажи проклетата клетва, преди сърцето ми да е паднало в гащите.

— Аз, Бордюк, от Шесто отделение на Девета рота на Осми легион, заклевам се в пухкавото коремче на Кралицата на сънищата, че съществото пред мен е естествен, непроменен скорпион Птича джвъчка и дано призракът на баща ми да си остане в гробницата, щото наследството бездруго си е мое и мога да си го загубя, нали? Да си умрял значи да не ти пука повече, нали? Дано си стои там, че ако не, съм обречен бащиният ми дух да ме мъчи цял живот.

— Най-лошото — измърмори Лютс.

— Още една думица от теб, боец — изръмжа му Бордюк докато се връщаше в кръга — и тая нощ ще направя да си единственият, който се хили.

— Освен това не е най-лошото — обади се Балгрид. — Майчинското мъчене — виж, това си е жив убиец. Колко може да издържи човек да е все на седем годинки?

— Двамата ще млъкнете ли! — изръмжа Бордюк и големите му възлести пръсти се извиха във въздуха, все едно че стискат невидими гърла.

— Готови ли сме? — кротко попита Фидлър.

— Ще се крие, нали? — рече Геслер. — Ще чака, докато двамата се дъвчат и мушкат един друг, преди да скочи на накълцания оцелял! Това е цялата работа, нали? Пихтиестият й мозък е по-чист от техните, по-чист и по-хитър, нали?

Фидлър сви рамене.

— Това не знам, Геслер. Свърши ли?

Десантчикът с бронзовата кожа се отпусна, само мускулите на челюстта му се бяха стегнали на възли.

— Тръгна ли приказката, Кътъл?

— Повтарят всяка дума, откакто се пусна, Фид — отвърна тихо сапьорът.

— Виж ти как се раждали легендите — избоботи с насмешливо удивление Корик.

— На арената — изкомандва Фидлър.

Вдигнаха предпазливо трите кутийки над арената.

— На равно разстояние? Добре. Обръщайте ги, момчета.

Мангонел се приземи първи, с извита нагоре опашка и изпънати щипци, заситни към бариерата от ножове след което, едва на косъм от железните остриета, спря, тръгна назад и твърдата му коруба почервеня с характерния му безумен гняв. Старши нокът го последва, скочи долу сякаш готов за бой, зеленикавата течност заискри под кехлибарената обвивка.

Веселата женитба излезе последна, бавно и отмерено, толкова бавно, че сякаш търкаше коремчето си в пясъка. С подвити щипци, с кривната настрана и отпусната опашка. Много по-дребна от другите два скорпиона, тя изглеждаше някак лъскава и плоска.

— Ако измъкне два ножа от кръга и ги използва, ще те убия, Фид! — изсъска Геслер.

— Не й трябват — отвърна Фидлър с раздвоено внимание между това, което ставаше на арената, и пространния коментар на Иб, чийто глас беше станал дрезгав от напрежение, докато описваше витиевато нещо, което поне до този момент не заслужаваше никакъв коментар.

Това изведнъж се промени, като почти едновременно се случиха три неща. Веселата женитба заситни към центъра на арената. Всички естествени оръжия на Мангонел се наежиха, той заотстъпва и обвивката му стана яркочервена. Старши нокът изведнъж свърна на една страна и затича към най-близката стена от остриета, спря се миг преди да се сблъска с тях и замаха бясно с щипците си.

— Май си иска мама, Хъб — отбеляза сухо Корик.

Треньорът на Старши нокът тихо изхленчи в отговор.

Трите скорпиона стояха замръзнали по местата си. Накрая Веселата женитба вдигна опашката си.

И всички освен Фидлър зяпнаха невярващо, щом Веселата женитба сякаш се… раздвои. Хоризонтално. В два еднакви, но по-тънки, по-плоски скорпиона. Които след това се втурнаха, единият към Мангонел, другият към Старши нокът — всеки от двамата като селско псе, нападащо самец бедерин, толкова несъпоставими бяха размерите им.

Червеногърбото копеле и Вътре-вън се бореха отчаяно, но не можеха да се опрат нито на бързината, нито на яростта, с която защракаха мъничките щипци — през крака, опашка, свивки на крайници, и накрая, след като по-едрото същество остана неподвижно и безпомощно, последва лекото, почти деликатно боцване с жилото.

През прозрачната обвивка на Вътре-вън ужасното светлозелено на отровата се видя ясно — и се описа с гадни подробности от Иб, — щом се плъзна от дупчицата, докато красивият доскоро кехлибар на Старшия нокът се замести от болнаво зелено, което стана още по-тъмно и накрая — мъгливо черно пред очите им.

— Мъртъв като сухо говно — простена Хъб. — Старши нокът…

Мангонел го сполетя същата съдба.

След като враговете им бяха надвити, двете скорпиончета Птича джвъчка се втурнаха назад в обятията си… и само за едно мигване на окото отново се сляха в едно.

— Измама! — ревна Сторми и ръката му зашари за кремъчния меч.

Геслер и Трут скочиха да усмирят побеснелия си другар.

— Гледахме, Сторми! — кресна му Геслер. — Гледахме за всичко — и се заклехме! Аз се заклех! Във Финир и в Трийч се заклех, проклет да си! Как да можехме да разберем, че „Весела женитба“ е нещо повече от тъпо име?

Фидлър вдигна глава и срещна твърдия поглед на Кътъл. Устните му замърдаха беззвучно: „Забогатяхме, копеле такова.“

Сержантът се озърна за последно към Геслер и Трут, които дърпаха назад разпенения Сторми, след което се премести и седна до Иб.

— Така. Момче, това, което следва, е само за морската пехота и особено за сержантите. Тази нощ ние ще си направим Веселата женитба с един голям лош Мангонел. Ще обясня какво заповяда адюнктата — повтаряй каквото казвам, Иб, дума по дума — ясно?

От залез-слънце бяха изтекли три камбани време. Прахта от Стената на Вихъра закриваше звездите и тъмнината извън лагерните огнища ставаше почти непроницаема. Отделения от пехотата тръгваха за последната смяна на постовете. В лагера на хундрилите воините сваляха тежките си брони и се готвеха за лягане. Покрай външните окопи на войнишкото походно селище патрулираха конните воини на Уик и Сети.

Фидлър се върна от ротните фургони при огъня на Четвърто отделение с торбата с личните си вещи, сложи я на земята и я развърза.

Кътъл се беше проснал наблизо и гледаше как сержантът изважда увити в кожа предмети с различна големина. След няколко мига беше подредил пред себе си десетина и започна да ги развива. Лъсна гладко дърво и черно желязо.

Другите от отделението бяха заети с последна проверка на оръжието и снаряжението си и мълчаха. Напрежението сред малката войнишка група бавно се усилваше.

— От доста време не бях виждал такъв — измърмори Кътъл. — Виждал съм имитации, някои почти толкова добри като оригиналите.

— Останали са няколко — изсумтя Фидлър. — Опасността е в отката, защото ако е много силен, проклетото нещо избухва в ръцете ти при изстрела. Тоя модел го измислихме двамата с Хедж, после намерихме една бижутерка от Мейр в град Малаз — представа нямам какво правеше там…

— Бижутерка ли? Не е ли била оръжейничка?

— Мда. — Той започна да сглобява тежкия арбалет. — И дърворезбар, за запиралата и пробките — те трябва да се сменят след всеки двайсетина изстрела…

— Понеже се изтъркват.

— Аха. Или се пръскат. От ребрата, дето отскачат назад — това праща ударната вълна напред. За разлика от обикновения арбалет, където стрелата излиза достатъчно бързо от жлеба, за да избяга от тая вибрация. Тук стрелата е тежка, с тежест отпред — изобщо не излиза от жлеба толкова бързо, колкото ти се ще, тъй че трябва нещо да поеме отката.

— Умно решение, Фид.

— Досега е действало.

— А ако се издъни…

Фидлър го погледна и се ухили.

— Ако се издъни, няма да дишам, за да се оплача.

Последната част изщрака на мястото си, сержантът сложи тежкото оръжие на земята и насочи вниманието си към увитите поотделно метални стрели.

Кътъл бавно се надигна.

— Тия не са с острилки.

— Не са, Гуглата да ме вземе, острилките мога да ги хвърлям.

— И тоя арбалет може да мята проклетии достатъчно далече? Трудно ми е да го повярвам.

— Ами, идеята е, че се прицелваш, стреляш и гризеш пръстта.

— Звучи ми разумно, Фид. Обаче ще ни кажеш на всички, като стреляш, нали?

— Ясно и високо, да.

— И за коя дума да слушаме?

Фидлър забеляза, че всички в отделението му са спрели подготовката си и чакат да отговори. Сви рамене.

— Залегни. Или нещо, което използваше Хедж.

— И то беше?

— Панически крясък. — Фидлър стана. — Е, бойци, хайде. Време е.

Когато и последните зрънца се изсипаха, адюнктата обърна пясъчния часовник и кимна на Гамът.

— Кога ще отидеш при ротите си, Юмрук?

— След малко, адюнкта. Макар че, тъй като смятам да остана в седлото, няма да препусна към тях, докато не започне битката.

Тя се понамръщи, но не отвърна нищо, а се обърна към двамата уикски младежи, застанала при входа на шатрата.

— Изпълнихте ли си ритуалите?

Момчето, Нил, сви рамене.

— Говорихме с духовете, както ни заповядахте.

— Говорихте? Само това?

— По-рано може би щяхме да успеем да ги… подчиним. Но както ви предупредихме още в Ейрън, силата ни не е като преди.

— Духовете на тази земя са възбудени в момента, лесно се разсейват — добави Недер. — Става и нещо друго. Направихме всичко, което можахме, адюнкта. Най-малкото, ако с тези пустинни воини има шаман, шансът да се разкрие тайната ще е малък.

— Става и нещо друго, казваш. Какво по-точно?

Преди да й отговорят, Гамът се намеси:

— Моля да ме извините, адюнкта. Време е да тръгвам.

— Разбира се.

Юмрукът ги остави да продължат разговора си. Умът му беше като в мъгла — миговете преди всяко сражение, когато несигурността вдъхва объркване и тревога. Чувал бе, че това състояние е обземало други командири, но не беше помислял, че ще сполети и него. Потокът на кръвта му бе вдигнал стена от звук и заглушаваше външния свят. И като че ли другите му сетива също бяха притъпени.

Докато крачеше към коня си — оседлан и вече изведен от един войник, — той тръсна глава, за да я прочисти. И да му каза нещо войникът, Гамът не го чу.

Адюнктата бе останала недоволна от решението му да поведе акцията лично. Но според Гамът рискът си заслужаваше. Подкара в бавен тръс през лагера. Огньовете бяха угаснали и гледката бе някак странно неземна. Минаваше покрай свитите около тлеещите въглени войници и им завиждаше за свободата. Животът на редовия войник беше много по-прост. Гамът бе започнал да се съмнява в способността си да командва.

„Възрастта сама по себе си не гарантира мъдрост. Но е много повече от това, нали? Може да ме е направила Юмрук и да ми е дала легион. И войниците може да ми отдават чест, щом минат покрай мен — макар че не и тук, на вражеска територия, слава на Гуглата. Не, всички тези уловки не са гаранция за моята компетентност.“

„Тази нощ ще е първото ми изпитание. Богове, не биваше да се връщам в армията. Трябваше да опровергая настойчивостта й — проклятие, увереността й — че просто ще се подчиня на желанието й.“

Беше започнал да се убеждава, че е обзет от слабост. Някой глупак можеше да го нарече качество, гъвкаво хладнокръвие. Но той не можеше да се самозаблуждава.

Яздеше, а мъглата в ума му ставаше все по-гъста.

Осемстотин воини се бяха присвили между едрите балвани в низината, неподвижни и призрачни. Облечени в сивкава броня и телаби с цвета на околния терен, бяха буквално невидими и Коураб Билан Тену’алас почувства в гърдите си прилив на мрачна гордост, макар че друга част от ума му се чудеше на така дълго проточилата се колебливост на Леоман.

Бойният им главатар лежеше по корем на малкото възвишение десетина крачки пред тях. От доста време не беше помръдвал. Въпреки студа под бронята на Коураб се стичаха вадички пот и той отново намести в дясната си ръка дръжката на непривичния тълвар. Винаги бе предпочитал подобните на брадви оръжия, нещо с дълга дръжка, което да може да стисне с две ръце, ако се наложи. Не му се нравеше дългото наточено острие, стигащо чак до дланта му, и съжаляваше, че не му остана време да го затъпи поне до средата.

„Воин съм, а не мога да търпя остри ръбове близо до тялото си. На чии духове им е хрумнало да ме превърнат в такова превъплъщение на объркана ирония? Проклинам ги всички.“

Не можа да изтърпи повече и изпълзя нагоре до Леоман от Флейлс.

Отвъд билото се простираше друго поле, хълмисто и обрасло с трънливи храсти. Зад него беше лагерът на малазанската армия.

— Колко глупаво, да изберат да спрат точно тук — измърмори Коураб. — Мисля, че няма какво да се страхуваме от тази адюнкта.

— Да, достатъчно прикритие имаме — изсумтя Леоман.

— Защо чакаме тогава, главатарю?

— Чудя се, Коураб.

— Чудиш се?

— За императрицата. Преди това е била Повелителката на Нокътя. Тя е създала свирепата му мощ, а всички сме се научили да се боим от онези магове-убийци. Зловещ е произходът й, нали? А след това, като императрица, великите пълководци на армиите й. Дужек Едноръкия. Адмирал Нок. Колтейн. Греймейн.

— Но тук, тази нощ, срещу нас няма такива, главатарю.

— Вярно. Срещу нас е адюнкта Тавори, лично избрана от императрицата. За да бъде юмрукът на нейното възмездие.

Коураб се намръщи, но само сви рамене.

— Нима императрицата не избра и Върховния юмрук Пормквал? Корболо Дом? Нима пак тя не разжалва Уискиджак — най-опасния малазанец, срещу когото са се оказвали племената ни? А доколкото приказките са верни, тя също е виновна за убийството на Дасем Ълтър.

— Думите ти са остри, Коураб. Тя не е предпазена от тежки… грешки в преценките. Е добре, хайде да я накараме да си плати за тях.

Той се извъртя и махна на войниците долу да тръгнат напред.

Коураб Билан Тену’алас се ухили. Може би духовете щяха да му се усмихнат тази нощ. „Моля се дано си намеря добра секира или боздуган сред безчетните малазански мъртъвци.“

Отделението на Бордюк си беше намерило за позиция малък хълм. Бойците кълняха и ругаеха, докато пълзяха нагоре, след което започнаха да ровят дупки и да подреждат камъните.

Хълмчето най-вероятно беше надгробна могила — всички хълмове в тази падина изглеждаха твърде оформени, за да са естествени. Залегнал на двайсетина крачки от тях, Фидлър слушаше мърморенето и шумоленето на морските пехотинци от Шесто, накъсвани от време на време от нервното ръмжене на Бордюк. На петдесет крачки западно друго отделение се окопаваше на друг хълм и сержантът започна да се притеснява дали няма да се забавят. Могилите обикновено представляваха каменни грамади под тънка пелена от песъчлива пръст и окопаването изобщо не беше лесно. Чуваше как лопатите стържат в твърдия гранит, камъни се изтърколваха шумно през гъстите трънливи храсталаци.

„Дъх на Гуглата, колко непохватни са тия тъпаци!“

Коураб тъкмо се канеше да прибяга към следващото укритие, когато тежката ръка на Леоман го сграбчи за рамото и той замръзна.

Сега го чу. В падината имаше войници.

Леоман пристъпи до него и зашепна:

— Външни постове. На онези могили. Май ни е приготвила подарък все пак — добави ухилено главатарят. — Чуваш ли как се пипкат? Много дълго са чакали и сега тъмнината ги обърква.

Не беше трудно да се разпознаят вражеските позиции — всички си бяха избрали хълмчетата и се окопаваха шумно. А позициите им бяха твърде раздалечени за взаимна поддръжка. Всяка от тях можеше лесно да се изолира, да се обкръжи и войниците да бъдат избити до крак. Много преди от главния лагер да успее да пристигне подкрепление.

Изглежда, малазанците очакваха набег рано заранта, като първия, помисли си Коураб, докато се промъкваше в тъмното към най-близката вражеска позиция. И адюнктата бе заповядала разполагането им напред като предпазна мярка. Но, както му беше обяснил Леоман, всяка войскова част на терена трябва да спазва правилата за взаимна поддръжка — дори изнесените постове, където ще стане първият сблъсък. Явно адюнктата не беше спазила това основно правило.

След неспособността й да контролира своите конни воини сети, за Коураб това бе поредното доказателство, че Тавори е некомпетентна.

Той намести дръжката на тълвара в десницата си и спря — само на петнайсетина крачки от първото укрепление. Успя да зърне шлемовете поне на двама малазански войници, надничащи от окопите си. Затаи дъх и зачака сигнала.

Гамът спря в края на вече опразнения бивак на морската пехота. Беше наредил да събудят лечителите, без да се вдига шум. Като предпазна мярка, разбира се, тъй като не можеше да се предскаже дали противникът ще нападне от подстъпа, нагласен от адюнктата. След като всички други ъгли за атака бяха или с естествени препятствия, или с лесно защитими позиции, пустинният боен главатар като нищо можеше да се поколебае пред такава явна покана. Докато изчакваше, Юмрукът започна да си мисли, че от този гамбит няма да излезе нищо, поне тази нощ. А какви бяха шансовете след еднодневния преход армията да намери друго идеално съчетание между терен и разчет на времето?

Пред лицето му изпърха нощна пеперуда и той неволно потръпна. „Поличба ли беше?“ Тръсна глава и отново изправи рамене. До разсъмване оставаха три камбани. Но връщане не можеше да има, така че бойците от морската пехота щяха да се сменят по фургоните, за да отдъхват в утрешния марш.

„Не би било зле да го правя и аз, ако всичко това ще се повтаря…“

Пресекнат вълчи вой наруши безмълвието на нощта. Макар Коураб да го очакваше, все пак се стресна и за миг се вцепени. От двете му страни воините се надигнаха от укритията си и затичаха към могилата. Изсвистяха стрели и заудряха по виждащите се шлемове. Коураб видя как един от тях отхвърча във въздуха… и разбра, че не е покривал войнишка глава.

Миг на объркване…

Въздухът се изпълни с бойни викове. От могилите се надигнаха фигури в тежки лъскави брони, с насочени арбалети. Полетяха някакви предмети, един от тях се удари в земята на пет крачки вдясно от Коураб.

Взривът го оглуши. Ударната вълна го отхвърли настрана, той залитна и падна в трънаците.

Още и още взривове — изригнаха пламъци и осветиха цялата околност…

Щом чу вълчия вой, Фидлър се прилепи още по-плътно към земята, заровен под пласта от пясък и храсти — само миг преди мекото стъпало на мокасината да натисне гърба му и нападателят да затича през него.

Могилите си бяха свършили работата — привлякоха нападателите към изолираните, както личеше по всичко, позиции. По едно от всеки три отделения се беше показало срещу врага. Останалите две ги бяха изпреварили с камбана време, за да се укрият между могилите.

И капанът щракна. Сержантът вдигна глава и видя още десетина гърбове между него и укрепения пункт на Бордюк. Щурмът им се поколеба, щом трима изведнъж рухнаха на земята, пронизани със стрели.

— Стани, по дяволите! — изсъска Фидлър.

Войниците около него се надигнаха, изтръсвайки пясък и клони.

Ниско приведен, сгушил до гърдите си грамадния арбалет, зареден с проклетията, сержантът пое напред, далече от позицията на Бордюк. Бойците на Геслер щяха да са напълно достатъчно за подкрепление на отделението на могилата. Фидлър бе забелязал голяма група нападатели по възвишението зад падината — най-малко двеста души — и подозираше, че се придвижват, за да заобиколят засадата по фланга. Очакваше ги най-тесният коридор, но ако успееха да надвият поставения там пехотен пост, можеха след това да ударят ядрото на обоза.

Ухили се, щом чу рязкото и отсечено хрясс на „острилките“ зад гърба си и смъртоносното вуфф на „подпалвачките“, изпълнили цялата падина с безумно червена светлина. Набегът беше спрян и объркването беше заклещило нападателите в клопката. Фидлър и петимата морски пехотинци след него се бяха привели толкова ниско, че силуетите им не можеха да се откроят на пламъците. Стигнаха подножието на склона и се закатериха.

Кътъл изръмжа:

— Няма нужда дори да залягаме.

Сержантът вдигна тежкия арбалет, прицели се високо над линията на хребета и опря металния приклад на рамото си. Вдиша дълбоко, задържа дъха си и бавно натисна спусъка.

Железните ребра изтрещяха, металната стрела с „проклетията“, набучена на върха й, описа изящна дъга. И се скри зад билото.

Взрив, захвърчаха тела и въздухът се изпълни с писъци.

Над тях, по линията на билото, изведнъж се струпаха воини, готови да връхлетят отгоре.

— Отстъпвай! — изрева Фидлър и започна да зарежда. — Отстъпвай!!!

Коураб изпълзя с порой от ругатни от тръните и се надигна. Другарите му бяха изпопадали около него, поразени от тежките метални стрели или от ужасните морантски муниции. Имаше още десантна пехота, скрита между могилите. Вече чуваше и конския тропот зад тях — хундрили: кучите му синове бяха само с лека броня, бързи и подвижни.

Огледа се за Леоман, но не успя да го зърне сред воините, очертани от пламъците на малазанските гранати — а и от тях повечето едва стояха на крака. Време бе за отстъпление, реши той.

Прибра падналия на земята тълвар, обърна се и затича към хълма.

И налетя на отделението морски пехотинци.

Внезапни викове. Грамаден войник в униформата на сети натресе обшития си с кожа щит в лицето му. Пустинният воин залитна, от носа и устата му швирна кръв и той замахна дивашки. Тежкото острие на тълвара издрънча в нещо… и се прекърши точно над дръжката.

Коураб рухна на земята.

Друг войник пристъпи край него и пусна нещо в скута му.

Нов взрив разтърси нощта някъде горе към хребета — този път по-силен от всичко, което бе чул досега.

Зашеметен, Коураб се надигна, примига да махне сълзите от очите си и видя изтъркалялата се между краката му глинена топка.

От нея се надигна пушек — съскаща, пенеща се киселина, само капка, която се плъзна напред.

Коураб изрева, превъртя се… и напипа захвърлен шлем. Сграбчи го с две ръце, превъртя се обратно към гранатата и я захлупи с бронзовата шапка.

След което затвори очи.

Докато отделението се оттегляше — склонът зад тях се бе превърнал в мешавица от разкъсани тела от втората „проклетия“ на Фидлър, а Изгорените сълзи на хундрилите налитаха по фланга на останалите нападатели — Кътъл сграбчи сержанта за рамото и го обърна.

— Копелето, дето го събори Корик, тепърва ще се изненада, Фид.

Фидлър се вторачи в току-що надигналата се малко над тях фигура.

— Пусна в скута му димяща острилка — добави Кътъл.

Двамата сапьори спряха и загледаха.

— Четири…

Воинът направи ужасяващото откритие и се превъртя настрана.

— Три…

След това отново се превъртя към острилката.

— Две…

Натресе някакъв шлем върху нея.

— Едно…

Взривът изхвърли нещастника във въздуха на цял човешки бой височина, над огнения стълб.

Но той успя да задържи шлема, превъртя се, зарита дивашки във въздуха и рухна сред облак прах и пушилка.

— Е, това вече…

Но Кътъл не успя да продължи — двамата сапьори само зяпнаха невярващо, когато воинът се изправи, огледа се, грабна някаква захвърлена пика и драсна нагоре по склона.

Гамът заби пети в хълбоците на коня и се понесе надолу към падината, срещу позицията, от която бяха настъпили хундрилите.

Три групи пустинни воини бяха успели да избегнат огъня на арбалетите и мунициите и да атакуват един от укрепените пунктове. Бяха изтласкали нагоре по могилата и двете скрити отделения и Юмрукът видя как бойците му влачат ранените си другари назад към окопите. По-малко от десет бойци от всичките три отделения продължаваха да се бият — задържаха отчаяно връхлитащите с крясъци нападатели.

Гамът измъкна меча си и препусна право към обсадената позиция. Видя как двама морски пехотинци паднаха пред връхлитащите пустинни воини… и могилата беше завзета.

Мъглата, обвила сетивата му, се удвои; той замаха безцелно юздите в шепата си, смутен и объркан от рева и виковете.

— Юмрук!

Той вдигна меча си. Конят продължаваше в галоп напред, сякаш по своя воля, право към могилата.

— Юмрук Гамът! Дръпнете се оттам!

„Твърде много викове. Крясъци на умиращи. Пламъците… пламъците загасват. Мракът се спуска. Войниците ми загиват. Навсякъде. Всичко се провали — целият проклет план се провали…“

Към него тичаха десетина нападатели… и друго движение, там, вдясно… друго отделение десантчици, приближаваха бързо, сякаш бяха тръгнали на помощ към превзетия укрепен пункт, но бяха свърнали в посока към него.

„Не разбирам. Не насам — обратно. Вървете натам, при войниците ми…“

Видя как нещо голямо излетя от ръката на един от морските пехотинци и падна между нападащите го пустинни воини.

— Юмрук!

Две пики изсвистяха към него.

И нощта се взриви.

Конят се надигна под него и го изхвърли от седлото. Главата на животното се изметна невъзможно нагоре, продължи да се извива назад и тупна между бедрата на Гамът, миг преди той самият да се изтърколи през задницата му и краката му да се изхлузят от стремената.

На земята, сред кръвта по песъчливата пръст.

Примига, отвори очи и видя, че лежи в подгизналата кал, сред тела и части от тела, в дъното на кратер. Шлема му го нямаше. Меча в ръката му — също.

„Бях… бях на кон…“

Нещо се хързулна по брега на ямата и го блъсна в ребрата. Той се опита да залази нагоре, но го свлякоха обратно.

— Юмрук Гамът, сър! Аз съм сержант Геслер — Девета рота на капитан Кенеб — чувате ли ме?

— Д-да… мислех, че сте…

— Да, Юмрук. Но ги свалихме и сега останалите от моите и отделението на Бордюк са на помощ на морската пехота на Трета рота. Ще трябва да ви предадем на лечител, сър.

— Не, нищо ми няма. — Помъчи се да седне, но нещо бе станало с краката му — не реагираха на заповедите му. — Погрижете се за хората на могилата, сержант…

— Правим го, сър. Пела! Ела ми помогни с Юмрука.

Смъкна се още един боец, много по-млад. „Твърде млад е за всичко това. Ще помоля адюнктата да го върне у дома. При майка му и баща му, да. Не трябва да загине…“

— Не трябва да загинеш.

— Сър?

— Само конят му между него и взрива — каза Геслер. — Изумял е, Пела. Хайде, хвани го под мишницата…

„Изумял? Не, умът ми е ясен. Вече съвсем ясен. Най-сетне. Твърде млади са за всичко това. Тази война е на Ласийн — тя да си я води. Тавори — и тя беше дете. Но императрицата уби това дете. Уби го. Трябва да кажа на адюнктата…“

Фидлър се смъкна изтощен до загасналото вече огнище. Сложи арбалета на земята и отри потта и мръсотията от очите си. Кътъл се отпусна до него.

— Корик още го боли главата — измърмори сапьорът, — но май нищо не му е счупено.

— Освен шлема му.

— Мда, освен шлема. Единственият скрап за отделението тая нощ, като оставим настрана изгубените стрели. А оня кучи син дори не го убихме.

— Много гаден си станал, Кътъл.

— Аха. Май остарявам вече.

— До този извод стигнах и аз. Следващия път просто ръгай с тризъбеца.

— Все пак шашнат съм, че остана жив.

Гонитбата, предприета от хундрилите, ги беше отвела далече отвъд хълма и онова, което бе започнало като набег срещу малазанската армия, се превърна в племенна война. До разсъмване оставаха две камбани. Пехотата беше тръгнала през низината да събира ранени и стрели и да съблече доспехите от мъртвите малазанци, за да не остане нищо, което врагът да може да използва. Мрачният край на всяка битка, последната милост под покрова на нощта.

Сержант Геслер се появи в сумрака и седна до тях край загасналия огън. Смъкна тежките ръкавици, хвърли ги на земята и отри лице.

— Чух, че една позиция била взета — подхвърли Кътъл.

— Аха. Можехме да я опазим, поне в началото. Ако бяхме побързали. Повечето нещастни копелета можеха да се оттеглят. Само четирима успяха обаче.

Фидлър вдигна глава.

— От цели три отделения?

Геслер кимна и плю в пепелта. Замълчаха. После Кътъл изсумтя.

— Винаги нещо се обърква.

Геслер въздъхна, взе си ръкавиците и стана.

— Можеше да е и по-лошо.

Фидлър и Кътъл го изчакаха да се отдалечи.

— Какво е станало според теб?

Фидлър сви рамене.

— Е, скоро ще разберем. Я намери капрала и му кажи да събере останалите. Трябва да обясня всичко, което объркахме тази нощ.

— От това дето ни поведе горе по склона ли?

— От това, да — отвърна Фидлър с гримаса.

— Между другото, ако не го беше направил, нападателите през пробива при падналата могила щяха да са повече. Проклетията, дето я изстреля, свърши работа — разсея ги. Достатъчно, за да дойдат хундрилите и да им отворят работа.

— Може и така да е — отстъпи сержантът. — Но ако бяхме останали до Геслер, можеше да спасим още няколко живота.

— Или да забъркаме още по-голяма каша, Фид. Знаеш, че е така.

— Може и да си прав. Хайде, иди да ги събереш.

— Добре.

Адюнктата влезе в палатката на лазарета и Гамът я погледна. Беше пребледняла — от безсъние явно — и беше свалила шлема си, така че късо подрязаната й светлокафява коса се виждаше.

— Няма да възразя — пророни Гамът, щом лечителят най-сетне се отдръпна.

— За кое? — попита тя, докато оглеждаше другите нарове с лежащите на тях ранени войници.

— За свалянето ми от поста.

Очите й отново се спряха на него.

— Вие проявихте безразсъдство, Юмрук. С това, че се изложихте на такъв риск. Но това едва ли е причина да бъдете разжалван.

— Присъствието ми отклони бойци, които тичаха на помощ на другарите си, адюнкта. Присъствието ми там доведе до жертви.

Тя помълча за миг, после каза:

— Всяко сражение води до жертви, Гамът. Това е бремето на командването. Нима си мислеше, че тази война ще се спечели, без да се пролее кръв?

Той извърна очи и примижа от вълните тъпа болка, причинена от лечението със сила. Резачите бяха смъкнали от краката му десетината пласта глина. Имаше разкъсани мускули. Но все пак знаеше, че тази нощ късметът на Богинята е бил с него. Не можеше да каже същото за нещастния си кон.

— Бил съм войник, адюнкта — изхриптя гласът му. — Но вече не съм. Тази нощ го разбрах. Да бъда Юмрук, хм, това, че командвах домашна стража, бе напълно достатъчно за нивото ми на компетентност. Но цял легион? Не. Съжалявам, адюнкта…

Тя го изгледа продължително и кимна.

— Ще мине доста време, докато се оправиш напълно от раните си. Кого от капитаните ти да препоръчам за временно полево повишение?

„Да, точно така трябва да стане. Добре.“

— Капитан Кенеб, адюнкта.

— Приемам. А сега трябва да те оставя. Хундрилите се връщат.

— С трофеи, надявам се.

Тя кимна и Гамът се усмихна уморено.

— Това е добре.

Когато Коураб Билан Тену’алас спря запенения си кон до Леоман, слънцето вече се катереше към зенита. Стичаха се и други воини, но няколко дни сигурно щяха да минат, докато разпръснатите части на отряда се съберат. В леката си броня, хундрилите бяха успели да поддържат непрекъснат контакт с конниците от Рараку и се бяха доказали като храбри и способни бойци.

Набегът се беше обърнал, посланието бе отпратено, кратко и точно: бяха подценили адюнктата.

— Първите ти подозрения се оказаха верни — изръмжа Коураб. — Императрицата е избрала мъдро.

Дясната буза на Леоман беше одраскана от стрела — напукана кафява линия, която лъщеше на места под кората от прах. Той прие с гримаса думите на Коураб, наведе се на една страна и се изплю.

— Качулатия да ги вземе дано, проклетите им морски пехотинци — продължи Коураб. — Ако не бяха гранатите им и тежките арбалети, щяхме да ги премажем. Да мога да намеря един такъв — от зарядния механизъм ще да е…

— Млъкни, Коураб — каза Леоман. — Имам заповед за теб. Избери най-добрия вестоносец, кажи му да вземе три резервни коня и да препусне колкото може по-бързо назад, към Ша’ик. Да й предаде, че ще продължа с набезите си, ще търся шаблона в действията на адюнктата и ще се присъединя към Избраната три дни, преди да пристигне малазанската армия. Освен това да не се осланя повече на стратегията на Корболо Дом за деня на решителната битка, нито на тактиките му — да, Коураб, знам, че няма да се вслуша в тези думи, но трябва да бъдат казани, пред свидетели. Разбра ли?

— Разбрах, Леоман от Флейлс, и ще избера най-добрия ездач между нас.

— Тръгвай тогава.

20.

Въжето бе навестил корабите на Едур. Навсякъде се въргаляха трупове, вече гниещи по палубата под дърлещите се и надаващи крясъци и грак врани и чайки. Кътър стоеше при носа и гледаше Апсалар — как обикаля между телата и спира тук-там да огледа една или друга подробност. Спокойното й хладнокръвие го смразяваше.

Бяха привързали лодката до единия борд и се чуваше как се удря в корпуса, тласкана от свежия утринен бриз. Въпреки ободряващия му лъх и двамата бяха схванати от умора. Трябваше да отплават, но богът-покровител на убийците така и не беше уточнил накъде. Друг слуга на Сянката ги очакваше… някъде.

Кътър реши отново да изпробва лявата си ръка и я вдигна настрани. Рамото пулсираше, но не чак толкова болезнено като предния ден. Ловкостта в боя с ножове бе нещо хубаво, докато човек не се озове срещу някой с тежка броня и с меч. Тогава недостатъците на късите остриета ставаха съвсем явни.

Стигнал беше до извода, че трябва да се научи да борави с лък. А след това, щом придобиеше известно майсторство, може би и с дълъг нож — оръжието на Седемте града, съчетаващо предимствата на ножа с обхвата на три четвърти от дългия меч. По някаква причина мисълта да използва дълъг меч не му допадаше. Може би защото беше войнишко оръжие, което служеше най-добре в съчетание с щит — нещо, което щеше да го лиши от лявата ръка, предвид уменията му. Кътър погледна с въздишка към палубата, надви погнусата си и зашари с очи по труповете под птичето гъмжило.

И видя лък. Тетивата му беше прерязана, а стрелите лежаха пръснати от колчана, все още вързан на бедрото на мъртвия Едур. Кътър пристъпи и се наведе. Лъкът се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше, извит, с дръжка от рог. Дължината му беше някъде между дълъг лък и къс конен лък — може би просто къс лък за тези Едур. Неизвит стигаше до раменете му.

Започна да събира стрелите, след което разпъди чайките и враните, издърпа трупа на стрелеца и свали колана. До него намери кесия с намазани с восък жили, пера, няколко топчици борова смола, тънък железен нож и три върха за стрели.

Избра една от тетивите и се изправи. Напъха овързания с кожа край в жлеба при основата на лъка, сетне подпря оръжието с дясното стъпало и натисна да закачи и другия.

Лъкът се оказа по-здрав, отколкото очакваше. Кътър го вдигна, огледа го още веднъж преценяващо и го изпъна. Дъхът му излезе със съсък между зъбите, докато се мъчеше да задържи тетивата. Най-сетне я отпусна, разбрал, че това ще се окаже сериозно предизвикателство.

Усети нечий поглед и се обърна.

Апсалар бе застанала до главната мачта. Ръцете й бяха покрити с капчици засъхнала кръв чак до лактите.

— Какво си правила?

Тя сви рамене.

— Оглеждах.

„В гърдите на някого?“

— Трябва да тръгваме.

— Реши ли вече накъде?

— Сигурен съм, че скоро ще разберем — отвърна той и се наведе да вземе стрелите, колчана и кесията.

— Магията тук е странна.

Кътър рязко изви глава към нея.

— В смисъл?

— Не мога да кажа със сигурност. Познанията ми за лабиринтите са малко повърхностни.

„Знам.“

— Но ако това е Куралд Емурлан — продължи тя, — значи е замърсен по някакъв начин. Некромантски. Магика с живот и смърт, вложена в самото дърво на този кораб. Все едно че освещаването е извършено от вещери и шаманки.

Кътър се намръщи.

— Освещаване. Казваш го, все едно че този кораб е някакъв храм.

— Бил е. И е. Проливането на кръв изобщо не го е осквернило, точно това имах предвид. Изглежда, че и лабиринтите могат да затънат във варварство.

— В смисъл, владеещите ги могат да повлияят на естеството им. Покойният ми чичо щеше да намери тази мисъл за възхитителна. Значи не оскверняване, а опетняване.

Тя се огледа замислено.

— Рашан. Мийнас. Тир.

Кътър схвана мисълта й.

— Смяташ, че всички достъпни за човешките същества магически селения всъщност са опетнявание на Древни лабиринти.

Тя вдигна ръце.

— Дори кръвта изгнива.

Кътър се намръщи още повече. Не беше много сигурен какво точно има предвид, а и не беше склонен много да пита. По-лесно и по-безопасно му се стори просто да изсумти и да закрачи към парапета.

— Няма да е зле да се възползваме от вятъра. Стига да си приключила тук.

В отговор тя пристъпи към борда и се прехвърли през парапета, спусна се в лодката и зае мястото си на кърмата. Кътър се обърна, за да огледа за последен път.

И замръзна.

Някъде там, на далечния бряг на Дрейф Авалий, стоеше самотна фигура, опряна на двуръчния меч.

Пътника.

Около него имаше други, наклякали или седнали на пясъка. Шестима малазански войници. Между дърветата зад тях стояха Тайст Андий, среброкоси и призрачни. Видението се вряза в ума му с толкова хладен допир, че го усети като огън. Той потръпна, с усилие откъсна поглед от брега и бързо се спусна при Апсалар.

Намести греблата в скобите и избута лодката от черния корпус на кораба.

— Мисля, че се канят да завладеят този дромон на Едур — каза Апсалар.

— А пазенето на Трона?

— На острова вече има демони от лабиринта на Сянка. Явно твоят бог-покровител е решил да поеме по-активна роля в опазването на тайната.

„«Твоят бог-покровител.» Благодаря ти за това, Апсалар. А кой беше гушнал душата ти в ръцете си? Ръце на убиец.“

— Защо просто не го върне в селението на Сянка?

— Несъмнено щеше да го направи, ако можеше — отвърна тя. — Но Аномандър Рейк е оставил родствениците си тук да го пазят и освен това е изковал магия около Трона. Не може да бъде преместен.

Кътър нагласи греблата и започна да оправя платното.

— Тогава Сенкотрон трябва просто да дойде тук и да намести мършавия си задник върху него, нали?

Усмивката й никак не му хареса.

— За да не може никой да оспори властта му или ролята му на Крал на Върховен дом Сянка. Освен ако не го убият преди това, разбира се. Някой бог с достатъчно кураж и несъкрушима сила като нищо щеше да намести мършавия си задник на този трон и да сложи край на споровете веднъж и завинаги. Но Сенкотрон веднъж направи точно това, като император Келанвед.

— Тъй ли?

— Завладя Първия трон. Трона на Т’лан Имасс.

„Охо!“

— За щастие — продължи Апсалар, — като Сенкотрон, досега не е проявявал особен интерес да се възползва от ролята си на император на Т’лан Имасс.

— Че защо да си прави труда? По този начин той анулира възможността някой друг да намери и заеме въпросния трон, като същевременно обстоятелството, че не го използва самият той, пречи не всеки друг да забележи, че го притежава… Богове, започнах да говоря като Круппе! Все едно де. По-скоро изглежда хитрост, отколкото проява на страх.

Апсалар го изгледа замислено.

— Не бях помисляла за това. Прав си, разбира се. В края на краищата разкриването на мощ привлича съсредоточаване на противосила. Изглежда, Сенкотрон се е възползвал добре от пребиваването си в Скръбния дом. Повече от Котильон може би.

— Мда, тактиката на Азат, нали? Отричането обезоръжава. Падне ли му възможност, той сигурно ще се насади на всеки трон, който му се мерне пред очите, след което, при цялата власт, която е придобил, няма да направи с нея нищо. Нищичко.

Очите й бавно се разшириха и той се намръщи. След което сърцето му заби силно. „Не. Само се пошегувах. Това не е просто амбициозно. Той не би могъл да го изтръгне от… но ако все пак го направи?“

— Всички тези игри на боговете…

— Биха се съкратили… сериозно. Крокъс, да не би да се натъкна на истината? Да не би току-що да изрази с думи големия замисъл на Сенкотрон? Изумителния му гамбит, целящ да постигне абсолютна власт?

— Само ако наистина е луд, Апсалар — отвърна младият дару и поклати глава. — Това е невъзможно. Изобщо не би могъл да успее. Не би могъл дори да се доближи до успеха.

Платното се изпъна и лодката се понесе напред.

— Танцьора и императора ги е нямало цели две години. Оставили са империята в ръцете на Въслата. Спомените ми за това време са отнети, но знам, че и двамата са се променили, безвъзвратно, от всичко, което ги е сполетяло през тези две години. Не само играта за селението на Сянка, която несъмнено е била в центъра на стремежите им. Станали са други неща… разкрити истини, разбулени загадки. Едно нещо знам със сигурност, Крокъс. И то е, че през повечето време през тези две години Танцьора и Келанвед не са били в този свят.

— Къде, в името на Гуглата, са били тогава?

Тя поклати глава.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Но чувствам, че са поели по някакъв път, който е лъкатушил през всички лабиринти и е стигал до светове, до които дори известните лабиринти не достигат.

— Какъв път? Чий?

— Само подозрения… добре, струва ми се, че този път има нещо общо с Домовете на Азат.

„Разкрити загадки, наистина. Азат — най-дълбоката загадка от всички.“

— Би трябвало да знаеш, Крокъс — продължи Апсалар, — че те са знаели, че Въслата ги чака. Знаели са какво е замислила. И въпреки това са се върнали.

— Но това е нелогично.

— Освен ако не е правила точно това, което са искали да прави. В края на краищата и двамата знаем, че атентатите са се провалили — не са успели да убият и двамата. Следователно въпросът е: какво постига цялата тази бъркотия?

— Риторичен въпрос?

Тя килна глава.

— Не.

Кътър се почеса по наболата четина и сви рамене.

— Добре. Оставят Въслата на трона на Малазан. Значи имаме императрица Ласийн. Тя отнема от Келанвед светското му седалище на властта. Хмм. Да го зададем по друг начин. Какво щеше да стане, ако Келанвед и Танцьора се бяха върнали и бяха успели да си върнат имперския трон? Но в същото време са завладели царството на Сянката. По този начин една империя би обхванала два лабиринта. Империя на Сянката. — Помълча, след което кимна замислено. — Нямало е да го допуснат това — боговете де. Всякакви асценденти са щели да се съсредоточат върху Малазанската империя. И щяха да стъпчат и нея, и тях двамата на прах.

— Може би. А нито Келанвед, нито Танцьора са били в състояние да се противопоставят успешно на такъв продължителен натиск. Все още не са били утвърдили властта си над селението на Сянка.

— Точно така. Затова са инсценирали собствената си смърт и са запазили в тайна идентичността си като новите владетели на Сянка колкото може по-дълго, докато в същото време са се подготвяли за продължението на грандиозния си замисъл. Добре, всичко това звучи доста хитро и заплетено. Но помага ли ни да отговорим на въпроса какво кроят двамата точно сега? Ако не друго, сега съм по-объркан от всякога.

— Защо? Котильон те нае, за да се погрижиш за истинския Трон на Сянка на Дрейф Авалий, изходът от което не можеше да е по-изгоден за него и Сенкотрон. Дарист е мъртъв, мечът Мъст е отнет и попадна в ръцете на един обречен скитник. Експедицията на Едур е пометена и така тайната е съхранена и вероятно ще си остане ненакърнена още дълго. Вярно, накрая се наложи пряката и съвсем лична намеса на Котильон, която той би предпочел да избегне, несъмнено.

— Съмнявам се, че щеше да си направи труда, ако Хрътката не се беше поколебала.

— Какво?

— Призовах Блайнд — ти вече беше паднала. И един от маговете на Едур я накара да се свие от страх само с една дума.

— Аха. Значи Котильон е научил още един жизненоважен факт — не може да разчита на Хрътките, когато си има работа с Тайст Едур, защото Хрътките помнят първоначалните си господари.

— Нищо чудно, че беше отвратен от Блайнд.

Щяха да продължат и Кътър щеше в пълна мяра да се възползва от неочакваната сговорчивост на Апсалар, ако небето изведнъж не бе помръкнало. Сенки се надигнаха отвсякъде, стегнаха се около тях, сякаш да ги погълнат, и…

Оглушителен гръм…

Огромната костенурка беше единственото същество, нарушаващо гладката низина. Тътреше се с безкрайно търпение и безразличие по пресъхналото дъно на древното море и сенките от двете й страни се издължаваха.

— Колко лошо, че не са две — подхвърли Трул Сенгар. — Щяхме да яздим стилно.

— Допускам, че и костенурката си мисли същото — отвърна Онрак.

— Поради което и това дълго пътуване… Истински благородна авантюра, която ме кара да изпитвам известно съчувствие.

— Родствениците ти липсват, Трул Сенгар, нали?

— Твърде обща формулировка.

— Аха, необходимостта от продължение на рода.

— Едва ли. Потребностите ми нямат нищо общо с раждането на изтърсаци с моята коса, нито с уши като моите, боговете да не дават дано. — Той почука по прашната коруба на костенурката. — Като това създание тук: няма време да мисли за яйца, които дори не може да измъти. Само едно желание, откъснато от времето — от онези неприятни последствия, които неизбежно ще дойдат, макар и за да засегнат само девойката-костенурка, на която нашият упорит приятел тук се кани да налети.

— Те не си налитат, Трул Сенгар. Всъщност актът при тях е доста тромаво усилие…

— Не са ли всички такива?

— Собствените ми спомени…

— Стига, Онрак. Мислиш ли, че държа да слушам за мъжките ти подвизи по тънката част? Трябва да знаеш, че все още не съм лягал с жена. Тъй че освен рехаво въображение в ума ми няма нищо. Спести ми подробностите, моля те.

Т’лан Имасс бавно извърна глава.

— Да не би обичаят на вашия народ да диктува въздържане от подобни дейности преди брака?

— Да. А при Имасс не беше ли така?

— Е, и при нас беше така. Но обичаят се нарушаваше при всяка възможност. Все едно, както обясних по-рано, имах си жена.

— Която си изоставил, защото си заобичал друга.

— Изоставил ли, Трул Сенгар? Не. Загубих я. А и тази загуба не беше единствена. Загубите никога не са единствени. От думите ти съдя, че си доста млад.

Тайст Едур сви рамене.

— Сигурно. Особено в твоята компания.

— Тогава да оставим това същество зад себе си, та да не ти напомня за младостта ти.

Трул Сенгар го изгледа и се ухили.

— Добра идея.

Забързаха и след няколко крачки задминаха костенурката. След малко Трул Сенгар се обърна и извика. Онрак спря и също погледна назад.

Костенурката обръщаше — дебелите й крака описваха широк кръг.

— Какво прави?

— Най-сетне ни видя — отвърна Онрак. — Бяга от нас.

— Е, никаква забава и игри тая нощ. Горкото животно.

— След време ще реши, че е безопасно да продължи по пътя си, Трул Сенгар. Бяхме само временно препятствие за него.

— Унизяващо напомняне значи.

— Както кажеш.

Денят беше безоблачен и горещината, вдигаща се от старото морско дъно, се къдреше на вълни във въздуха. На няколко хиляди крачки напред се ширваше тревистата степ на одана. Покритата със спечена сол земя не задържаше следи от преминаване, но Онрак засичаше смътни белези, оставени от шестимата ренегати Т’лан Имасс — тук драскотина, там вдлъбнатина от нечия пета. Един от шестимата беше влачил крак, а друг бе прилагал повече тежест на едната страна, отколкото на другата. Всички несъмнено бяха тежко пострадали. Ритуалът, въпреки отмяната на самата Клетва, бе оставил у тях утаечна сила, но имаше и още нещо, някакъв смътен намек за хаос, от непознати лабиринти, или навярно от познати, но изкривени до неузнаваемост. Онрак подозираше, че сред шестимата има и Хвърляч на кости.

„Олар Етил, Килава Онас, Монок Очъм, Хентос Ълм, Тем Бенасто, Улпан Нодост, Тенаг Илбайе, Ай Естос, Абсин Толаи… гадателите на кости, шаманите на Логрос Т’лан Имасс. Кои от тях са загубени? Килава, разбира се, но това се знае. Хентос Ълм и Монок Очъм бяха в лова. Олар Етил търси другите армии на Т’лан Имасс — защото призивът бе чут от всички. Бенасто и Улпан остават с Логрос. Ай Естос се загуби тук, в Джаг Одан, в последната война. Нищо не знам за съдбата на Абсин Толаи. Остава Тенаг Илбайе, когото Логрос пратиха при Крон, да помогне във Войните на Ледерон. Значи: Абсин Толаи, Тенаг Илбайе или Ай Естос.“

Разбира се, нямаше твърдо основание да приеме, че ренегатите са от Логрос, въпреки че присъствието им тук, на този континент, го предполагаше, тъй като пещерите и складовете с оръжие не бяха единствените: подобни тайни скривалища можеше да се намерят на всеки континент. И все пак тези ренегати бяха дошли в Седемте града, в рожденото място на Първата империя, за да си върнат оръжията. А тъкмо на Логрос беше възложено да брани родната земя.

— Трул Сенгар?

— Да?

— Какво знаеш за Култа на Безименните?

— Само това, че успяват.

Т’лан Имасс килна глава.

— Тоест?

— Ами, съществуването им остава скрито за мен. Никога не съм чувал за тях.

„Аха.“

— Логрос повелиха Първият трон да бъде преместен от тази земя, защото имаше опасност Безименните скоро да открият местоположението му. Бяха разбрали, че силата му може да се отнеме, че Т’лан Имасс може да бъдат принудени да се преклонят в служба на смъртната особа, която се възкачи на него.

— А Логрос не са искали някой от тези Безименни да се окаже въпросният смъртен. Защо? Що за ужасна цел ги подтиква? И преди да ми отговориш, Онрак, бих ти казал, че доколкото схващам, „ужасна цел“ звучи доста злокобно и за моята раса.

— Разбирам, Трул Сенгар, и съображението ти е ценно. Безименните служат на Домовете на Азат. Логрос вярваха, че ако някой жрец на този култ завладее Първия трон, то първата и единствена повеля, която ще се даде на Т’лан Имасс, ще е доброволно да приемат вечен затвор. Че ще бъдем премахнати от този свят.

— Поради което тронът е бил преместен.

— Да, на един континент южно от Седемте града. Където бе намерен от един маг — Келанвед, императора на Малазанската империя.

— Която сега властва над всички Т’лан Имасс? Нищо чудно, че Малазанската империя е толкова могъща, колкото изглежда — но пък от друга страна, защо досега не е завладяла целия свят, след като може да призове всички Т’лан Имасс да водят войните й?

— Императорът използваше способностите ни много… скромно. Изненадващо ограничено. След това беше убит. Новата императрица не властва над нас.

— Защо просто тя самата не е седнала на Първия трон?

— Би го направила, стига да можеше да го намери.

— И така, вие отново сте свободни.

— Така изглежда. Но има други… притеснения, Трул Сенгар. Келанвед е пребивавал известно време в Дом на Азат…

Стигнаха склона отвъд солената низина и се заизкачваха.

— Много малко знам за тези неща — каза Тайст Едур. — Боиш се, че императорът или е бил един от тези Безименни, или е бил свързан с тях. Ако е така, защо не е издал тази заповед, от която толкова сте се страхували?

— Не знаем.

— И как преди всичко е успял да намери Първия трон?

— Не знаем.

— Добре. А какво общо има всичко това с работата, с която сме се захванали сега?

— Подозрения, Трул Сенгар, свързани с посоката, накъдето са се запътили тези ренегати Т’лан Имасс.

— Ами, на юг, както виждам. О, разбирам.

— Ако сред тях има Логрос, тогава знаят къде ще открият Първия трон.

— Добре, имаш ли основание да смяташ, че си единственият сред Т’лан Имасс? Не смяташ ли, че други от расата ви може също да са стигнали до това подозрение?

— Не съм сигурен. Имам нещо общо с ренегатите, което те нямат, Трул Сенгар. Също като тях, аз съм необременен. Освободен съм от Клетвата на Ритуала. Това доведе до известно… освобождаване на мисълта. Монок Очъм и Ибра Голан преследват плячка, а умът на един ловец винаги е погълнат от плячката.

Стигнаха първото възвишение и спряха. Онрак извади меча си и го заби в земята. Направи десетина крачки настрани и отново спря.

— Какво правиш?

— Ако не възразяваш, Трул Сенгар, искам да изчакам Монок Очъм и Ибра Голан. Те — а чрез тях Логрос — трябва да бъдат предупредени за подозрението ми.

— И допускаш, че Монок ще ни отдели време за приказки? Последната ни среща с тях не беше особено приятна, доколкото помня. Щях да се чувствам по-добре, ако не стоеше толкова далече от меча си. — Тайст Едур седна на един камък и продължи: — И какво беше онова, дето го направи в пещерата, където действаше Ритуалът? — Той посочи новата лява ръка на Онрак, както и кръпките по разнебитеното му доскоро тяло. — Очевидно е. Тая ръка е по-къса от твоята. Забележимо. Нещо ми подсказва, че не е трябвало да правиш… каквото си направил.

— Прав си. Или щеше да си прав, ако все още бях обвързан с Клетвата.

— Разбирам. А дали Монок Очъм ще прояви същата невъзмутимост, щом види какво си направил?

— Едва ли.

— Не се ли закле, че ще служиш на мен, Онрак?

Т’лан Имасс вдигна глава.

— Заклех се.

— А ако не искам да излагаш себе си — и мен, впрочем — на такъв риск?

— Въпросът ти е уместен, Трул Сенгар. Не бях го обмислял. Да те запитам обаче следното. Тези ренегати служат на същия господар като твоя род. В случай, че накарат някой твой ближен да заеме Първия трон, налагайки по този начин властта си над всички Т’лан Имасс, смяташ ли, че ще той ще е толкова сдържан с използването на тези армии като император Келанвед?

Тайст Едур помълча, след което въздъхна.

— Добре. Но все пак ме караш да се чудя. Щом като Първият трон е толкова уязвим, защо не сте поставили на него някой по ваш избор?

— Над Първия трон може да властва само смъртен. На кой смъртен можем да поверим такава отговорност? Ние дори не избрахме Келанвед — той се наложи сам. Нещо повече, въпросът може скоро да се окаже несъществен за нас. Т’лан Имасс са призовани — всички, които са чули призива, все едно дали са обвързани с Клетвата, или не. В една далечна земя се е появил нов, смъртен гадател на кости.

— И вие искате той да вземе Първия трон.

— Не. Искаме онзи, който ни призова, да ни освободи. Всички.

— От Клетвата?

— Не. От съществуване, Трул Сенгар. — Онрак поклати глава. — Или за това ще го помолят Обвързаните, както очаквам, ако вече не са помолили. Странно, но самият аз като че ли вече не споделям това чувство.

— И никой друг, който се е освободил от Клетвата, не го споделя. В такъв случай струва ми се, че този нов смъртен гадател на кости е в голяма опасност.

— Поради което — и добре пазен.

— А ти можеш ли да устоиш на неговия призив?

— Свободен съм… да избера.

Тайст Едур килна глава.

— Излиза, че ти вече си свободен, Онрак. Може би не по начина, по който този хвърляч на кости би ти предложил, но все пак…

— Да. Но алтернативата, която представлявам аз, е недостъпна за все още обвързаните от Клетвата.

— Да се надяваме тогава, че Монок Очъм няма да е прекалено злопаметен.

— Ще видим. — Онрак бавно се обърна.

От тревите се завихри прах — два стълба, в които бавно се въплътиха гадателят на кости Монок Очъм и водачът на клана, Ибра Голан. Голан вдигна меча си и закрачи право към Онрак.

Трул Сенгар се изпречи на пътя му.

— Стой, Ибра Голан. Онрак има информация, която ще искате да чуете. Ясновидецо Монок Очъм — ти особено, така че спри водача на клана. Първо изслушайте, а после решете дали Онрак заслужава наказание.

Ибра Голан спря, отстъпи крачка назад и отпусна меча.

Онрак се взря в Монок Очъм. Макар духовните вериги, които ги бяха свързвали някога, да се бяха скъсали, враждебността на шамана му бе осезаема. Онрак знаеше, че списъкът на престъпленията, на дръзките му деяния бе станал дълъг, а последното, кражбата на телесни части от друг Т’лан Имасс, беше най-голямата мерзост, най-ужасното извращение на силите на Телланн досега.

— Монок Очъм. Ренегатите искат да отведат своя нов господар до Първия трон. Вървят по пътеки от хаос. Убеден съм, че намерението им е да поставят на този трон смъртен Тайст Едур. Този нов владетел на Т’лан Имасс на свой ред ще властва над новия смъртен гадател на кости — онзи, който изрече призива.

Ибра Голан и Монок Очъм се спогледаха. Ужасът им не убягна на Онрак и той продължи:

— Съобщете на Логрос, че аз, Онрак, и този, към когото съм обвързан — Тайст Едур Трул Сенгар — споделяме вашата смъртна тревога. Искаме да действаме в съюз с вас.

— Логрос те чува — изхриптя гласът на Монок Очъм. — И приема.

Бързината на отговора изненада Онрак и той помълча замислено. После попита:

— Колко бранители пазят Първия трон?

— Нито един.

Трул Сенгар се вцепени.

— Нито един?!

— Останал ли е някой Т’лан Имасс на Кюон Тали? — попита Онрак.

— Не, Онрак Прекършени — отвърна Монок Очъм. — Намерението, което ни описа, беше… непредвидено. Армията на Логрос е струпана тук, в Седемте града.

Онрак никога не беше изпитвал подобна възбуда. Чувството го разтърси и със закъснение той му намери име: стъписване.

— Монок Очъм, защо Логрос не са се отзовали на призива?

— Изпратени са представители — отвърна шаманът, хвърляч на кости. — Логрос задържа армията си тук в очакване на предстояща заплаха.

„Заплаха?“

— И нито един не може да бъде заделен?

— Не може, Онрак Прекършени. Никой не може да бъде заделен. Все едно, вече сме много близо до ренегатите.

— Според мен са шестима — каза Онрак. — И един от тях е хвърляч на кости. Монок Очъм, сигурно ще успеем да ги настигнем, но сме твърде малко…

— Да ме бяхте оставили поне да си намеря добро оръжие — измърмори Трул Сенгар. — Все пак може да се изправя срещу някой родственик накрая.

— Тайст Едур, какво оръжие предпочиташ? — попита Ибра Голан.

— Копие. И с лък съм добър, но за битка — копие.

— Ще ти намеря — увери го водачът на клана. — И лък също. Но все пак съм любопитен — в склада, който напуснахте наскоро, можеше да се намерят копия. Защо не си осигури оръжие тогава?

Трул Сенгар отговори тихо и много хладно:

— Не съм крадец.

Водачът на клана се обърна към Онрак.

— Изборът ти е добър, Онрак Прекършени.

„Знам.“

— Монок Очъм, Логрос имат ли представа кой може да е този ренегат шаман?

— Тенаг Илбайе — веднага отвърна Монок Очъм. — Вероятно си е избрал ново име.

— И Логрос са сигурни?

— Всички други са отчетени — освен Килава Онас.

„Която си остава в тленната си плът и затова не може да е сред ренегатите.“

— Роден в клана на Бан Райил, тенаг соултейкън. Преди да го изберат за шаман на клана, беше известен като Харан’Алле, роден в Лятото на Голямата смърт, сред Карибу. Беше верен шаман…

— Докато не се провали срещу Форкрул Ассаил във Войната на Ледерон — прекъсна го Монок Очъм.

— Както се провалихме и ние — изхриптя Онрак.

— В смисъл? В какво се провалихме?

— В това, че избрахме да гледаме на поражението като на предателство. Но с тази наша сурова присъда над своите паднали ближни извършихме предателство. Тенаг Илбайе се постара да изпълни задачата си. Поражението му не беше по негов избор. Кажи ми, кога изобщо сме триумфирали в сблъсък с Форкрул Ассаил? Така че Тенаг Илбайе беше обречен от самото начало. И все пак прие това, което му бе повелено. Като много добре разбираше, че ще бъде победен и заради това — осъден. Това разбрах, Монок Очъм, и чрез теб ще заявя на Логрос и на всички Т’лан Имасс: тези ренегати са наше дело.

— Тогава нам се пада да се справим с тях — изръмжа Ибра Голан.

— А ако се провалим? — запита Онрак.

Никой от двамата Т’лан Имасс не можа да отвърне на това. Трул Сенгар въздъхна.

— Ако ще ги спираме тези ваши ренегати, май трябва да тръгваме.

— Ще тръгнем. През лабиринта на Телланн — заяви Монок Очъм. — Логрос се съгласи, че можете да ни придружите по пътя.

— Много великодушно от негова страна — измърмори Трул Сенгар.

Монок Очъм беше готов да разтвори лабиринта, но спря и отново погледна Онрак.

— Когато се… закърпи, Онрак Прекършени… къде беше другата част от тялото?

— Не знам. Беше… отнесена.

— И от кого?

„Обезпокоителен въпрос, наистина.“

— Не зная, Монок Очъм. Но има още една подробност, която ме притеснява.

— И тя е?

— Ренегатът беше посечен на две с един удар.

Лъкатушещата пътека, повела ги нагоре по каменистия склон, й беше твърде позната и Лостара Юил се намръщи. Перла вървеше на няколко крачки зад нея и мърмореше всеки път, щом ботушите й откъртеха камък и той се търкулваше надолу. Чу го как изруга, когато един камък изтрещя покрай пищяла му, и мръщенето й преля в зла усмивка.

Гланцът на кучия син се пропукваше и разкриваше грозни страни, в които тя намираше повод и за насмешка, и за странно, смътно привличане. Вече бе твърде възрастна, за да мечтае за съвършенство — вместо него бе открила някаква изкусителност в недостатъците. А Перла ги притежаваше в изобилие.

Най-много го дразнеше това, че бе отстъпил водачеството, но този терен бе на Лостара, на спомените й. Подът на древния, открит под небето храм лежеше точно отпред — мястото, където беше забила стрела в челото на Ша’ик. И ако не бяха онези двама нейни телохранители — особено онзи Тоблакай, — този ден щеше да завърши с още по-голям триумф, щом Червените мечове се върнеха в Г’данисбан с главата на Ша’ик, набучена на пика. С това бунтът щеше да приключи, преди да е започнал.

Животът на толкова хора щеше да е пощаден, ако беше станало това, ако реалността се беше държала точно толкова безпогрешно, колкото сцената в ума й. Заради такива неща съдбата на цял субконтинент се беше преобърнала невъзвратимо и се бе стигнало до мизерия и безсмислено проливане на кръв.

„Онзи проклет Тоблакай. С проклетия му дървен меч. Ако не беше той, как ли щеше да изглежда този ден? Първо, сигурно нямаше да сме тук. Нямаше да се наложи Фелисин Паран да прекоси цялата земя на Седемте града, за да избяга от ужаса и да попадне в ръцете на озверели бунтовници. Колтейн щеше да е жив, да стяга имперския юмрук около всеки тлеещ въглен, преди да се е разразил пожарът. А Върховният юмрук Пормквал щеше да се яви пред императрицата, за да даде отчет за своето бездарие и поквара. Само да го нямаше онзи омразен Тоблакай…“

Тя подмина големите канари, зад които се бяха крили, после другата, от която бе могла да се прицели достатъчно отблизо, та изстрелът да е смъртоносен. И тук, на десет крачки от пода на храма, лежаха останките на последния Червен меч, паднал по време на изтеглянето.

Лостара стъпи на покрития с каменни плочи под и спря.

Перла пристъпи до нея и се огледа с любопитство. Лостара посочи.

— Тя беше ето тук.

— Телохранителите й не са си направили труда да погребат Червените мечове — подхвърли той.

— Защо да го правят?

— Изглежда, че и с Ша’ик не са си направили труда — продължи Нокътят и се приближи до едно тъмно петно между двете колони на древна порта.

Лостара го последва и сърцето й изведнъж затупка.

Тялото беше малко, увито в разръфано от вятъра платнище от шатра. Черната коса беше расла дълго, дълго след смъртта и ефектът — след като Перла се наведе, дръпна платнището и откри съсухреното лице и черепа — бе ужасяващ. Дупката, пробита от стрелата в челото й, откриваше череп, пълен с навят от вятъра пясък. Още ситен пясък беше запълнил очните кухини на трупа, ноздрите и зейналата уста.

— Рараку си взима своето — промълви Перла. — А сигурна ли си, че това е Ша’ик, скъпа?

Тя кимна.

— Книгата на Дрижна й беше предадена, както обясних. Връчиха я в ръцете й. От което, според пророчеството, трябваше да стане прераждане, а то на свой ред да предизвика Вихъра, Апокалипсиса… бунта.

— Опиши ми още веднъж телохранителите й.

— Един Тоблакай и онзи, когото знаят като Леоман от Флейлс. Най-личните телохранители на Ша’ик.

— И все пак, изглежда, бунтът не е имал нужда от Ша’ик, нито от Вихъра. Той вече е бил в ход, когато Фелисин е пристигнала тук. Следователно какво е станало в този момент? Да не би да намекваш, че тези телохранители просто са… чакали? Тук? Какво са чакали?

Лостара сви рамене.

— Прераждането може би. Красотата на пророчествата е в това, че са отворени за безброй реинтерпретации, според случая. Глупаците просто са чакали и чакали…

Намръщен, Перла се изправи и се огледа.

— Но прераждането все пак се случи. Вихърът се вдигна, за да даде фокус — да осигури яростното сърце на бунта. Всичко стана точно така, както беше предречено. Чудя се…

Лостара го изгледа изпод спуснатите си клепачи. Призна, че в жестовете му има някакво изящество. Елегантност, която можеше да мине за женствена, стига да не беше толкова смъртно опасен мъж. Като кобра, спокоен и сдържан… докато не го предизвикаш.

— Но погледни я — отвърна му тя. — Никакво прераждане не е имало. Само си губим времето тук, Перла. Може би Фелисин просто се е спряла тук, натъкнала се е на всичко това, преди да продължи по пътя си.

— Нарочно се правиш на глупава, скъпа — промърмори той и я разочарова, че не се хвана на въдицата.

— Нима?

Усмивката му я подразни още повече.

— Лостара, съвсем права си в това, че от този труп не би могло да се прероди нищо. От което следва единственото възможно заключение. Ша’ик, която си е жива и здрава в сърцето на Рараку, не е същата Ша’ик. Въпросните двама телохранители са й намерили… заместничка. Натрапница. Някоя, която са могли да наместят добре в ролята — гъвкавостта на пророчествата, за която спомена преди малко, им е послужила добре. Преродена. Много добре, и по-млада външно, нали? В края на краищата една старица не би могла да поведе армия в нова война. Освен това за една старица би било доста трудно да убеди когото и да било, че се е преродила.

— Перла.

— Какво?

— Отхвърлям възможността… Да, знам какво си мислиш. Но това е невъзможно.

— Защо? Нищо друго не пасва толкова…

— Не ми пука колко добре пасва! Това ли само сме всички ние, смъртните? Жертви на извратена ирония, предизвикващи насмешливия грак на безумни богове?

— Грак на врани, грак на богове — образът ми харесва, мила. Колкото до извратената ирония — по-скоро изтънчена ирония. Не допускаш ли, че Фелисин би се вкопчила в такава възможност да се окаже прекият инструмент за отмъщение срещу сестра си? Срещу империята, която я изпрати на каторга? Съдбата може да ти се предложи сама, но все пак всяка възможност трябва да се прегърне — съзнателно и жадно. Съвпаденията във всичко това не са били толкова въпрос на случайност — по-скоро навременно съчетание на желания и нужди.

— Трябва да се върнем при адюнктата — заяви Лостара.

— Уви, Вихърът е между нас и нея. В тази сфера на сила не мога да използвам лабиринти, за да ускоря пътуването ни. А твърде много време ще загубим, ако я заобиколим. Не се бой, ще успеем да стигнем навреме до Тавори с ужасното си разкритие. Но ще трябва да минем през Вихъра, през самата Рараку. При това — кротичко, внимателно. Ако ни разкрият, ще е фатално.

— Доволен си от това, нали?

Очите му се разшириха — изражение, което твърде много бе започнало да й допада, осъзна тя с раздразнение.

— Не е честно, скъпа моя Лостара Юил. Доволен съм, че загадката бе разгадана, че задачата ни да разберем каква съдба е сполетяла Фелисин е изпълнена. Доколкото можем да съдим дотук, разбира се.

— А намерението ти да издириш водача на Ястребовия нокът?

— О, мисля, че и в тази област скоро ще получа удовлетворение. Всъщност нещата започват да се съчетават чудесно.

— Видя ли? Знаех си, че си доволен!

Той разпери ръце.

— Е какво сега, да изтерзая плътта си със самобичуване ли искаш? — Тя вдигна вежда, при което очите му подозрително се присвиха за миг, след което той продължи: — С тази мисия почти приключихме, момичето ми. И много скоро ще можем двамата да си седнем в някоя прохладна шатричка, с бокалите изстудено вино в ръце, и блажено да си разсъждаваме над безбройните открития, които сме направили.

— Търпение нямам — сухо измърмори тя и скръсти ръце.

Той се извърна към Вихъра. Бесният ураган стигаше до небесата, въртеше с грохот нагоре безкраен порой от прах.

— Разбира се, най-напред ще трябва да преодолеем защитите на богинята, незабелязано. Твоята кръв е Пардю, на теб тя няма да обърне внимание. Аз, от друга страна, съм четвърт Тайст Андий…

Лостара се сепна.

— Нима?

Изненадан, той я погледна през рамо.

— Не знаеше ли? Майка ми е от Дрейф Авалий, белокоса красавица — така поне са ми разправяли, защото нямам преки спомени, оставили са ме с баща ми веднага щом са ме отбили.

Въображението й оформи картинка с Перла, сучещ от майчина гръд, и я досмеша.

— Значи си се родило живичко?

И се усмихна на обиденото му мълчание.

Поеха надолу към падината. Свирепата буря на Вихъра ревеше несекващо, издигаше се като безкрайна кула пред тях. Свечеряваше се. Храната им бе привършила, но запасите им вода бяха предостатъчно, след като ги попълниха от извора близо до рухналия храм. Ботушите на Лостара се бяха пробили, а мокасините на Перла вече приличаха на дрипи. Шевовете на дрехите им се бяха раздрали под неумолимия зной на слънцето. Кожата се беше напукала, желязото бе ръждясало след мъчителния им преход през лабиринта Тирлан.

Чувстваше се изтощена и съсухрена. Знаеше, че изглежда поне с десет години по-стара. Поредната причина да изпитва ту гняв, ту отчаяние, щом погледнеше здравото, гладко лице на Перла и странно дръпнатите му очи, толкова светли и бистри. Толкова леко стъпваше, че й се искаше да го удари по главата.

— Как смяташ да избегнеш вниманието на Вихъра, Перла? — попита тя, докато приближаваха пясъчния вал.

Той сви рамене.

— Имам си план. Може да подейства, може и да не подейства.

— Като повечето ти планове. Кажи ми тогава каква рискована роля си предвидил за мен?

— Рашан, Тир и Мийнас — отвърна той. — Вечната война. Този фрагмент от лабиринт пред нас не е напълно разбран от самата богиня. Нищо изненадващо — едва ли е била нещо повече от леко полъхващо духче. Аз обаче го разбирам… във всеки случай по-добре от нея.

— Можеш ли поне веднъж да отговориш точно? „Боли ли те?“ — „О, лабиринтите Мокра, Рашан и Омтоуз Феллак, от които идват всички болежки под коляното…“

— Е, добре. Добре. Смятам да се крия в сянката ти.

— Хм, вече съм свикнала с това, Перла. Но съм длъжна да отбележа, че тази Стена на Вихъра скрива напълно светлината на залеза.

— Вярно, но тя все пак съществува. Просто ще трябва да стъпвам внимателно. Стига, разбира се, да не правиш никакви резки, неочаквани движения.

— Такава мисъл още не ми е хрумвала в компанията ти, Перла.

— А, това е добре. Аз обаче, от своя страна, се чувствам длъжен да изтъкна, че непрекъснато се мъчиш да разпалваш известно напрежение между двама ни. Твърде, ъъъ, непрофесионално. Странното е, че като че ли това се усилва с всяка обида, която ми нанасяш. Странна форма на флирт…

— Флирт? Проклет глупак! Много по-щастлива ще съм да видя как оная проклета богиня ще те напердаши хубаво, поне заради удовлетворението, което ще получа…

— Точно за това говорех, скъпа.

— Нима? Сигурно ако те заливах с вряло масло, щеше да ми кажеш — между писъците — да не ти хапя… — Млъкна и зъбите й скръцнаха.

Перла благоразумно си замълча.

„Да, ще го фрасна.“

— Искам да те убия, Перла.

— Знам.

— Но засега ще се задоволя с това, че ще си в сянката ми.

— Благодаря. А сега просто продължи напред, лекичко и ситно. Право през стената от пясък. А, и не забравяй да примижиш хубаво — не бих искал тези прелестни прозорчета от пламък да пострадат…

Беше очаквала да срещне отпор, но проникна без никаква съпротива. Шест стъпки в непрогледен охрен свят, после навън, в опърлената от зноя равнина на Рараку, и тя примига в мъгливата светлина на привечерта. Още четири крачки и стъпи на нагорещена скала. Обърна се.

Усмихнат, Перла вдигна ръце, с дланите нагоре. Бе на крачка зад нея.

Тя пристъпи към него, едната й ръка в стоманена ръкавица се пресегна и го хвана за тила, другата се спусна много по-ниско, докато устата й се притискаше в неговата.

След няколко мига си разкъсваха дрехите.

Без никаква съпротива.

На по-малко от четири левги на югоизток — вече се здрачаваше — Калам Мекхар изведнъж се събуди, плувнал в пот. Терзанието на сънищата все още отекваше в душата му, макар съдържанието им да му убягваше. „Пак онази песен… струва ми се. Извиси се до рев, стиснал все едно гърлото на света…“ Той бавно се надигна и примижа от болежките в схванатите мускули и стави. Това, че се беше сврял в тясната сенчеста цепнатина, не му донесе облекчителен сън.

„А и гласовете в песента… чужди и същевременно познати. Като на приятели… които и една дума не са изпели в живота си. Нищо, което да утеши душата — не, в тези гласове имаше зов за война…“

Взе меха и пи, за да отмие от устата си вкуса на прах, после провери оръжията и снаряжението си. Когато свърши, сърцето му се беше успокоило и ръцете му бяха престанали да треперят.

Не допускаше, че Богинята на Вихъра ще засече присъствието му, след като при всяка възможност бе продължавал по пътя през сенките. А и знаеше, че в известен смисъл самата нощ не е нищо друго освен сянка. Стига да успееше да се крие добре денем, очакваше да стигне до стана на Ша’ик незабелязан.

Нарами торбата и тръгна. Звездите едва се виждаха в небето през гъстата прах. Рараку, колкото дива и пуста да изглеждаше на пръв поглед, беше прорязана от безброй пътеки. Много от тях водеха към отровени извори; други — до сигурна смърт сред пясъчната пустош. А под заплетеното кълбо от човешки стъпки и стари племенни пътни знаци, по хребетите се виеха останки от крайбрежни пътища и мостове, свързвали преди много време някогашни острови в широк плитък залив.

Калам продължи в лек бяг през осеяната с камъни падина, където няколко кораба — дървото се бе вкаменило и те наподобяваха скелети във вечерния сумрак — бяха разпръснали отломките си по спечената глина. Вихърът беше вдигнал покривалото на пясъците и бе оголил праисторията на Рараку, отдавна изгубените цивилизации, преживели хилядолетен мрак. Гледката внушаваше смътно безпокойство и сякаш отново нашепваше за кошмарите, обсебили съня му.

„И проклетата песен.“

Под краката му пращяха кости на морски същества. Вятър нямаше и въздухът беше свръхестествено стихнал. Стотина крачки напред земята отново се издигаше към разнебитен древен път. Калам погледна към хребета, замръзна за миг, после бързо се хвърли на земята, стиснал дългите ножове.

По стария път крачеше войнишка колона. Бойците вървяха с наведени глави и носеха ранените си другари; пиките им се поклащаха над тях и остриетата проблясваха в полумрака.

Бяха около шестстотин души. На една трета от челото на колоната се издигаше щандарт — скелет от гръден кош, закрепен на върха на дълъг прът. Ребрата бяха свързани с ремъци, а вътре имаше два човешки черепа. Надолу по дръжката се спускаха дълги рога, чак до стискащите я бели ръце на знаменосеца.

Войниците крачеха безмълвно.

„Дъх на Гуглата. Това са призраци!“

Убиецът бавно се изправи. Изкачи се безшумно по склона и застана край пътя като човек, привлечен от гледката на маршируваща войска, а войниците се заточиха покрай него — тези откъм неговата страна бяха толкова близо, че можеше да се пресегне и да ги пипне, стига да бяха от плът и кръв.

— От морето излезе.

Калам се сепна. Езикът бе съвсем непознат, ала все пак го разбра. Погледна през рамо… прекосената току-що от него падина беше пълна с блещукаща под звездната светлина вода. Сред вълните, на стотина разтега от брега, имаше пет кораба. Три бяха обгърнати от пламъци и ръсеха пепел и отломки. От другите два единият потъваше бързо, а последният изглеждаше безжизнен — труповете бяха разхвърляни по палубата и висяха от такелажа.

— Войник.

— Убиец.

— Много призраци по този път, приятели. Не ни ли преследваха достатъчно?

— Да, Десимбелакис хвърля по нас безброй легиони и колкото и да избием, Първият император намира все нови и нови.

— Не е тъй, Кулсан. Петима от Седемте регенти вече ги няма. Това нищо ли не означава? И шестият едва ли ще се съвземе, след като прогонихме черния звяр.

— Чудя се дали наистина го прогонихме от този свят?

— Ако Безименните казват истината, да…

— Въпросът ти смущава, Кулсан. Нима не излизаме от града? Където преди малко извоювахме победа?

Разговорът започна да заглъхва, след като говорещите войници го подминаха, но Калам успя да чуе изпълнения със съмнение отговор на Кулсан: „Защо тогава има толкова призраци по пътя ни, Еретал?“

„По-важното е защо моят е тук“, добави на себе си Калам.

Изчака, докато се отдалечат и последните войници, след което пристъпи, за да прекоси древния път.

И видя от другата страна висока мършава фигура, загърната в избелял оранжев халат. С черни ями вместо очи. Едната безплътна ръка стискаше изваян на спирала костен скиптър, на който привидението се беше подпряло, все едно че се крепеше само на него.

— Чуй ги, дух на бъдещето — изхриптя то и килна глава.

И Калам чу. Призрачните войници бяха запели.

Пот изби по черната кожа на убиеца. „Чувал съм я тази песен… или по-скоро нещо като нея. Вариант…“

— Какво, в името на Бездната… Ти, Танно Сънеброднико, обясни ми…

— Сънебродник? Това име ли ще си спечеля един ден? Почетно ли е то? Или признание за проклятие?

— Какво искаш да кажеш, жрецо?

— Не съм жрец. Аз съм Танно, единадесетият и последен сенешал на Ярагатан, прокуден от Първия император заради изменническия ми съюз с Безименните. Знаеше ли какво щеше да направи той? Можеше ли някой от нас да го предположи? Седем регенти, ала много повече от това, о, да, много повече… — Призракът излезе накуцвайки на пътя и бавно закрета по дирята на колоната. — Дадох им песен, за сетната битка. Поне това им дадох…

Калам изчака, докато фигурите се стопиха в тъмното, и се обърна. Морето бе изчезнало, падината отново беше оголила костите си. Той потръпна. „Защо ги виждам тези неща? Съвсем сигурен съм, че не съм мъртъв… макар че скоро може да съм. Дали това не бяха вещаещи смърт видения?“ Беше слушал за такива неща, но не им обръщаше много внимание. Прегръдката на Гуглата бе нещо твърде случайно, за да е заплетена в кълбото на предопределеността… преди вече да се е случила — опитът му поне показваше това.

Той поклати глава, пресече пътя и се спусна в осеяната с камънак низина зад него. Тази ивица земя беше само пясъчни дюни, преди да се вдигне Вихърът. Нивото й бе по-високо — може би с два човешки боя — от дъното на древното море, което току-що беше прегазил, и тук, зад камънаците, се простираха основите на град. Прорязан от дълбоки канали: все още можеше да се различат останките от мостовете над тях. Повечето основи на стени не стигаха и до прасците му, ала изглеждаше, че някои от сградите са били големи — неотстъпващи на нищо, което можеше да види човек в Унта или Малаз. От древните щерни бяха останали дълбоки ями, в тях се беше събирала водата от другата страна на крайбрежния път, обезсолена в съседните солници. Останките от изкуствени тераси говореха за някогашни градини.

Калам тръгна между развалините и скоро се озова на някогашна главна улица, изпъната на север и юг. Теренът под краката му беше застлан дебело с глинени чирепи, остъргани и огладени от пясък и сол. „И сега самият аз съм като призрак, последният, който върви по тези улици. И всички стени са прозрачни и всяка тайна — оголена.“

В този миг чу конете.

Затича към най-близкото укритие, стълбище, водещо към някогашния подземен етаж на масивна сграда. Тропотът на копитата се усили, първият ездач се появи пред очите му и убиецът залегна.

Пардю.

Дръпна юздите и огледа предпазливо, с готови за бой оръжия. Последва жест. Появиха се още четирима пустинни воини, след тях — още един Пардю, явно шаман, заключи Калам по дългата му рошава коса, фетишите и опърпаното наметало от козя кожа. Очите му светеха диво, сякаш с някакъв вътрешен огън. Шаманът извади изпод наметалото си дълга кост, размаха я в кръг над главата си, после подуши въздуха.

Калам бавно измъкна двата си дълги ножа от каниите.

Шаманът изръмжа нещо, завъртя се на високото седло и се смъкна тежко на земята. Май си изкълчи глезена и в следващите няколко мига куцукаше в кръг и сипеше проклятия и слюнка. Воините му скочиха от конете си с лекота и Калам успя да види, че един от тях се хили.

Шаманът — все така тъпчеше в кръг — замърмори нещо, от време на време подръпваше чорлавата си коса. И в тези му движения Калам видя началото на ритуал.

Нещо му подсказа, че тези мъже не са от Армията на Апокалипсиса на Ша’ик. Много по-прикрити и коварни му се сториха. Бавно прибра дългия отатаралски нож в канията и се отпусна в дълбоката сянка зад стълбите, за да изчака. И да види.

Мърморенето на шамана преля в тих монотонен ритъм. Той бръкна в кожената торбичка на колана си, извади някакви малки неща и започна да ги пръска, докато обикаляше в безкрайния си кръг. Черни и лъскави, нещата запращяха и заподскачаха по земята като разпръснати от огнище въглени. От ритуалния кръг лъхна парлива миризма.

Калам така и не разбра дали случилото се след това бе преднамерено. Но краят му със сигурност бе неочакван. Тежко надвисналият над улицата мрак сякаш се загърчи и избухна… и писъци раздраха въздуха. Два огромни звяра връхлетяха върху воините. Сякаш се беше въплътил самият мрак — само лъскавината на гладките им кожи издаваше присъствието им. Зверовете се движеха мълниеносно сред швирналата кръв и пращящите кости. Единият скочи срещу шамана и той изкрещя. Огромната черна глава се люшна настрани и главата на шамана потъна в зейналата й паст. Челюстите се затвориха с влажно пращене.

Хрътката — беше точно това, осъзна Калам — разтърси глава и обезглавеното тяло на шамана тупна на земята.

Другата хрътка ръфаше труповете на воините. Чуваше се пращене на чупещи се кости.

Че бяха хрътки, спор нямаше. Но не бяха Хрътките на Сянка, разбра Калам. Най-малкото бяха по-големи — повече мечки, отколкото кучета. При все това, докато пълнеха коремите си със суровата човешка плът, движенията им бяха гъвкави, изпълнени с първично, гибелно изящество. Не изпитваха никакъв страх и бяха свръхуверени, сякаш това чуждо място, където бяха дошли, им беше толкова познато, колкото родните ловни полета.

Той настръхна. Лежеше съвсем неподвижен, затаил дъх, сърцето му биеше съвсем бавно. Нищо друго не му оставаше, поне докато чудовищата не се махнеха. Но те сякаш не бързаха — и двете почнаха да цепят със зъби дългите кокали и да смучат костния мозък.

„Гладни са, проклетниците. Интересно откъде дойдоха… и какво ще правят сега.“

После едната хрътка вдигна глава и подуши. Изръмжа дълбоко и се надигна. Другата продължи да чупи със зъби едно коляно, безразлична като че ли към онова, което бе разтревожило първата.

Дори когато звярът се обърна и се вторачи право натам, където се беше присвил Калам.

И скочи.

Калам побягна и хвърли зад себе си шепа опушени диаманти — от личния си запас, не на Искарал Пъст.

Дългите нокти задращиха зад него и той се хвърли на земята, претърколи се и хрътката профуча над мястото, където беше само допреди миг.

Другият звяр все така безразлично чупеше коляното. Калам лапна свирката и пръсна последните диаманти между себе си и нападащата го хрътка.

И изсвири, колкото можеше по-силно.

От камъните изникнаха пет демона. Азалани. Нямаше нито миг на объркване — трима моментално се хвърлиха срещу нападащия звяр, а другите двама закрачиха сред мъгла от бясно движещи се крайници към хрътката, останала на улицата. И тя най-сетне вдигна глава.

Колкото и любопитен да беше предстоящият сблъсък, Калам реши да не губи време. Прескочи основите на стената, заобиколи ямите с черни дъна и хукна към по-високия терен на хиляда и петстотин крачки пред него.

Ръмженето, воят, трясъкът и стърженето на камък му подсказаха мащаба на битката, развихрила се на улицата зад него. „Моите извинения, Сенкотрон… но се надявам, че поне един от демоните ти ще доживее достатъчно дълго, за да се измъкне. И да те уведоми за новата заплаха, отприщена на този свят. А помисли и за това — щом са две, сигурно има и още.“

Продължи да тича в нощта, докато звуците зад него не заглъхнаха.

Вечер на изненади. В дюкяна на един продавач на бижута в Г’данисбан. По време вечерята на търговеца Калефа и една от достолепните съпруги на не по-малко достолепен негов клиент. И в Ерлитан, по време на тайно сборище между търговци на плът и убийци кроящи заговор срещу един малазански лакей, уредил тайна покана на носещата възмездие флота на адмирал Нок — която в този момент заобикаляше Отатаралско море на път към съдбовната си среща с единадесет търговски кораба, приближаващи се откъм Дженабакъз — сътрудник на империята, който, щеше да се окаже, се събуди на другата заран не само жив и здрав, но вече незастрашен от неминуемо убийство. А на крайбрежния кервански път, на двайсет левги западно от Ерлитан, безмълвието на нощта се разцепи от писъци — толкова силни и продължителни, че събудиха един самотен старец, обитаващ кула с изглед към Отатаралско море, макар и само за миг, преди да се обърне в постелята си и да потъне отново в спокоен безметежен сън.

Някъде отдалече едва доловимо прозвуча звук от костена свирка и безброй опушени диаманти, дошли от един дюкян на бижутерското тържище в Г’данисбан, изведнъж се разсипаха на прах — все едно дали прибрани на сигурно в добре заключени ковчежета, или носени на пръстени и накити, или в тайните съкровищници на богати търговци. И от този прах се надигнаха демони азалан, пробудени много преди очаквания миг. Ала това пробуждане ги устрои великолепно.

Всеки от тях си имаше своя задача, но трябваше да действат сами, поне в началото. Налагаше се бързо да усмирят всеки свидетел и демоните го направиха с удоволствие. Изрядно и точно.

За онези от тях обаче, които се появиха сред руините на един древен град в Рараку и видяха срещу себе си две същества, споменът за чието съществуване почти се бе изличил в расовата им памет, няколкото мига, последвали появата им, се оказаха донякъде проблематични. Защото много скоро стана ясно, че хрътките изобщо не са склонни да отстъпят завладяната вече от тях територия.

Битката беше свирепа и свърши незадоволително за петимата азалан — те бяха отблъснати и плувнали в кръв. Хукнаха да подирят най-дълбоките сенки, в които да се скрият от настъпващия ден. Да се скрият и да ближат раните си.

А в селението, известно като Сянка, един бог седеше вцепенен на своя ефимерен трон. Вече се бе съвзел от стъписването и умът му препускаше бясно.

Бясно.

Трясък на разцепено дърво, счупена мачта, повлякла със себе си въжета и платно, сблъсък, който разтърси целия съд, след което — звук от плискаща се вода по каменен под.

Кътър изстена и с мъка се изправи.

— Апсалар?

— Тук съм.

Гласовете им екнеха. Около тях имаше стени и таван — лодката се беше озовала в някакво помещение.

— Дотук с тайното ни пристигане — измърмори младият дару и зарови за торбата си между парчетиите. — Имам фенер. Изчакай.

— Никъде не бързам — отвърна му тя някъде откъм кърмата.

Думите й го смразиха, толкова отчаяно прозвучаха. Ръцете му напипаха торбата. Той зарови вътре и извади първо фенера, след него — и торбичката.

Торбичката беше от Даруджистан и в нея имаше кремък и огниво, фитил, прахан, сухо лико и продължително горящо пихтиесто късче, извличано от градските алхимици от пълните с природен газ скални кухини под града. Искрите светнаха три пъти, преди праханта да прихване. След нея пламна сухото лико, после Кътър топна фитила в пихтиестото парче и го подпали. Накрая прехвърли пламъка във фенера.

Светлината разкри разбитите останки на лодката, грубо одялани каменни стени и висок таван. Апсалар все още седеше на кърмата, смътно осветена от фенера. Приличаше по-скоро на привидение, отколкото на същество от плът и кръв.

— Виждам врата ей там — рече тя.

Той се обърна и вдигна фенера.

— Така. Поне не сме попаднали в гробница. По-скоро ми прилича на нещо като склад.

— Надушвам прах… и пясък.

Той кимна замислено, после се навъси, обзет от внезапно подозрение, и процеди през зъби:

— Дай да огледаме.

Вдигна торбата си и лъка. И замръзна, щом чу цвърченето откъм зейналата врата. Видя десетки очи, лъснали с отразената светлина от фенера. Разположени нагъсто, но обграждащи рамката от всички страни, дори отгоре — явно висяха с главите надолу.

— Бок’арала — каза Апсалар. — Върнали сме се в Седемте града.

— Знам — изсумтя ядосано младият дару. — Цяла година се тътрихме из проклетата пустош, за да се върнем там, откъдето тръгнахме.

— Така изглежда. Е, Крокъс, доволен ли си, че стана играчка на бог?

Не виждаше смисъл да отговаря на подобен въпрос. Тръгна към вратата.

Роякът бок’арала се пръсна с писъци и изчезна в тъмния коридор. Кътър спря на прага и погледна през рамо.

— Идваш ли?

Апсалар сви рамене и закрачи към него.

Коридорът се изпъваше прав и равен двайсет крачки напред, после зави надясно, подът премина в рампа, водеща към горното ниво. Нямаше отклонения. Озоваха се в кръгло помещение със зазидани входове, наподобяващи входове на гробници. В една ниша обаче се виждаха стъпала.

А в основата на стълбището стоеше присвита, много позната фигура — зъбите й лъщяха в широка усмивка.

— Искарал Пъст!

— Липсвах ти, момко, а? — Старецът пристъпи напред и килна глава. — Май ще трябва да го утеша… и двамата, току-виж. Мда. Радушни словца, топла прегръдчица, стари приятели, м-да, събрани отново за кауза велика. Колкото и гибелно опасни да са нещата, които се искат от нас в бъдните дни и нощи. Сякаш ми е притрябвала помощ — ничия помощ не му трябва на Искарал Пъст. О, тя, виж, може да се окаже от полза, но едва ли изглежда склонна, нали? Много неща е научило, окаяно е от това милото ми момиче. — Изведнъж се изправи, изпъчил гърди и в същото време изгърбен, и се ухили широко: — Добре сте дошли, приятели!

Кътър тръгна към него.

— Нямам време за твоите номера, невестулко проклета!

— Нямал време? Имаш естествено, скъпи! Толкова неща има да се направят и толкова време за тях! Най-после, а? Да бързаме? Да припкаме? Не и ние! О, не, ние можем да се туткаме! Не е ли чудесно?

— Какво иска Котильон от нас? — попита рязко Кътър. Мъчеше се да отпусне свитите си в юмруци ръце.

— Питаш ме какво иска Котильон от вас? Че аз откъде да знам? — Изведнъж се присви. — А дали ми вярва?

— Не.

— Какво „не“? Ума ли си си загубил, момко? Тук няма да го разбереш! Макар че жена ми би могла — тя все чисти и чисти — така си мисля поне. Макар че отказва да пипа жертвените дарове — малките ми дечица бок’арала ги оставят навсякъде, където мина, разбира се. Започнах да свиквам с миризмата. Та докъде бях стигнал? О, да, прескъпа ми Апсалар — дали да не пофлиртуваме двамцата? Това ако не накара дъртата вещица да се пеняви и да съска! Хи-хи!

— По-скоро бих флиртувала с бок’арал — отвърна тя.

— Бива, бива — не съм ревнив, ще се увериш в това, драга. Все едно, много са, можеш да си избираш. Е, гладни ли сте ми? Жадни? Дано да сте си донесли провизии. Просто продължете нагоре по стъпалата, пък ако ви попита, не сте ме виждали.

И Искарал Пъст изчезна.

Апсалар въздъхна.

— Може пък… жена му да се окаже по-поносима домакиня.

Кътър я изгледа накриво. „Нещо се съмнявам.“

21.

„Мезла, всички до един“, мърмореше Фебрил и куцукаше задъхан по изронения прашен път. Малко неща на този свят можеха вече да го радват. Малазанците. Отпадащото му старческо тяло. Сляпата безумна сила, така брутално проявена в богинята Вихър. Светът според него затъваше в хаос и всичко, което беше нявга — всичко, — бе останало в миналото.

Но миналото не беше мъртво. Беше само заспало. Само грижливото, премерено възкресяване на старите образци можеше да донесе прераждане. Не онова прераждане, което бе извършила Ша’ик — което не беше нищо повече от изхвърлянето на стар, съвсем похабен съсъд заради нов, не толкова разнебитен. Не, прераждането, което си представяше Фебрил, бе много по-дълбоко.

Някога той беше служил на Енкура на Свещения Фалад. Святият град Угарат и многобройните му подчинени градове бяха в разгара на своето Възраждане. В Угарат учеха и процъфтяваха единадесет велики школи. Преоткриваше се отдавна забравено знание. Цветът на една велика цивилизация се беше обърнал към слънцето, започнал бе да се разтваря.

Мезла с техните неумолими легиони бяха унищожили… всичко. Угарат беше паднал под Дасем Ълтър. В училищата бяха нахлули войници и бяха побеснели, когато откриха, че многобройните им богатства и текстове са изчезнали, заедно с техните философи и учители. Енкура беше разбрал добре жаждата на мезла за знание, страстта на императора към чуждите тайни — и Свещеният регент на града нямаше да им даде нищо. Заповядал бе на Фебрил седмица преди идването на малазанските армии да затвори всички училища, да събере стотиците хиляди ръкописи и подвързани томове, древните реликви от Първата империя, както и самите учители и схолари. С декрет на Регента колизеумът на Угарат бе станал център на голям пожар и всичко бе изгоряло и унищожено. Учените бяха разпънати на кръстове — онези от тях, които сами не се хвърлиха в пламъците в пристъп на лудост и на скръб — и телата им бяха нахвърляни в ямите върху натрошените реликви край градските стени.

Фебрил беше изпълнил повеленото му в своя последен жест на вярност и на чиста, неопетнена доблест. Ужасният акт беше необходим. Отказът на Енкура беше може би най-мъжествената проява на съпротива за цялата война. Заради нея Свещеният регент плати с живота си, след като, както разправяше мълвата, ужасът, обзел Дасем Ълтър, щом чул за деянието, беше преминал в гняв.

Междувременно Фебрил беше изгубил вярата си и това го беше прекършило. С изпълнението на заповедта на Енкура до такава степен бе разгневил баща си и майка си — и двамата образовани благородници, — че те се бяха отрекли от него. И в онази нощ Фебрил беше изгубил разсъдъка си; съвзе се чак когато зората оцапа хоризонта и той разбра, че е убил родителите си. И техните слуги. Че е отприщил магия, която бе съдрала плътта на домашните стражи. Че през него се е изляла такава мощ, че да го състари с десетки години и да направи тялото му съсухрено и сбръчкано, с крехки и изкривени кости.

Старецът, изкуцукал в онзи ден през градската порта, беше съвсем незабележим. Енкура го беше търсил, ала Фебрил бе успял да се изплъзне на Свещения регент и да го остави на собствената му съдба.

Непростимо.

Корава дума. Истина, по-твърда от камък. Но Фебрил така и не можеше да реши за кое престъпление се отнася. Три ли бяха предателствата, или две? Беше ли унищожението на цялото онова знание — избиването на всички учени и учители — беше ли то, както по-късно обявиха мезла и други Фалад’ан — най-мръсното от всички деяния? По-мръсно дори от избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс? Толкова мръсно, че името на Енкура да се превърне в проклятие за мезла, както и за всички обитатели на Седемте града? „Три, а не две?“

И кучката разбра. Разбра всяка негова тайна. Това, че си беше променил името, не се оказа достатъчно; не беше достатъчна и старческата му външност, докато Върховен маг Илтара, най-верният слуга на Енкура, беше млад, висок и възжелаван страстно и от мъже, и от жени? Не, тя беше заличила сякаш без никакво усилие всяка негова преграда, изровила беше ямите в душата му.

Непростимо.

Никой, който знаеше тайните му, не можеше да остане жив. Той нямаше да допусне такава уязвимост. Пред никого. Дори пред Ша’ик. Особено пред нея.

„И затова тя трябва да бъде премахната. Дори ако това означава да си имам работа с мезла.“ Не хранеше никакви илюзии за Корболо Дом. Амбициите на напанеца — каквото и да твърдеше — се простираха много извън този бунт. Амбициите му бяха имперски. Някъде на юг Малик Рел, джисталският жрец на Древния Маел, креташе към Ейрън, за да се предаде. И оттам щеше да бъде отведен при самата императрица.

„И тогава какво? Онази змия ще съобщи за неочаквания обрат в Седемте града. Корболо Дом през цялото време е действал в неин интерес. Или друга някоя подобна глупост.“ Фебрил беше сигурен в подозренията си. Корболо Дом искаше триумфално завръщане в имперското лоно. Вероятно и титлата Върховен юмрук на Седемте града също така. Малик Рел щеше да изопачи участието му в събитията при Пропада и непосредствено след това. Върху мъртвия Пормквал щеше да се стовари цялата вина за смъртта на Колтейн и избиването на армията на Върховния юмрук. Джисталецът щеше да се измъкне някак, а в случай, че нещата се объркат, щеше да успее някак да избяга. Фебрил беше сигурен, че Корболо Дом има свои агенти в двореца в Унта — това, което бе изиграл тук, в Рараку, бе само една нишка от много по-голяма паяжина.

„Но най-накрая ще го надвия. Дори да се налага в момента да изглеждам примирен. В края на краищата той прие условията ми — лъжа, разбира се — и аз на свой ред приемам неговите — също лъжа естествено.“

Беше минал през окрайнините на града и вече се бе озовал в по-дивия участък на оазиса. Пътят изглеждаше отдавна неизползван и запустял, осеян със сухи палмови клони и счупени кратуни. Фебрил знаеше, че стъпките му ще унищожат тази заблуда, ала му беше все едно. Убийците на Корболо щяха да оправят бъркотията, в края на краищата. Това само подхранваше самозаблудите им.

Подмина завоя на пътя и излезе на гол участък, заобиколен с ниски камъни. Някога тук беше имало стена, но пясъците я бяха запълнили. Камъст Релой стоеше в центъра, с нахлузена качулка и изгърбен, с четирима от убийците на Корболо, застанали в полукръг зад него.

— Закъсня — изсъска Камъст Релой.

Фебрил сви рамене.

— Да не би да ти приличам на подскачащо жребче? Е, започна ли подготовката?

— Ти си вещият в тези неща, Фебрил, не аз.

Фебрил се намръщи, но после махна вяло с костеливата си ръка.

— Все едно. Имаме време. Думите ти само ми напомнят, че трябва да търпя глупци…

— Не си единственият — провлече Камъст Релой.

Фебрил закуцука към него.

— Пътят, който… поемат слугите ти, е дълъг. Смъртни не са стъпвали по него от Първата империя. Може да е станал измамен…

— Стига предупреждения, Фебрил — сряза го Камъст Релой и с нервността си издаде страха си. — Трябва само да го отвориш. Само това искаме от тебе — винаги сме искали само това.

— Нужно ви е повече от това, Камъст Релой — отвърна с усмивка Фебрил. — Нима искаш тези глупци да вървят слепешком? Богинята е била дух някога…

— Това не е тайна.

— Сигурно, но какъв дух? Дух на пустинните ветрове? Ако си мислиш това, грешиш. Дух на камъка? На пясъка? Не, нито едно от тях. — Махна с ръка. — Погледни наоколо. Рараку пази костите на безброй цивилизации, отвеждащи назад чак до Първата империя, империята на Десимбелакис. И още по-назад — да, повечето следи от това са заличени, но някои все пак си остават, стига човек да има очи да ги види… и разбере. — Изкуцука до един от ниските камъни по ръба на пясъчния кръг, като се мъчеше да прикрие болката в уморените си кости. — Ако започнеш да разкопаваш този пясък, Камъст Релой, ще откриеш, че тези камъни всъщност са върхове на менхири, изправени камъни, по-високи от всеки от нас тук. И че стените им са надупчени и издълбани в странни шарки…

Камъст бавно се завъртя и заоглежда с присвити очи подаващите се от пясъка камъни.

— Т’лан Имасс?

Фебрил кимна.

— Първата империя на Десимбелакис, Камъст Релой, не е била първата. Първата е на Т’лан Имасс. Вярно, в нея не е имало много неща, които човек да разпознае като… имперски. Никакви градове. Никакво разравяне на земята за насаждения или напояване. И армиите й са били немрящи. Съществувал е трон, разбира се, на който е трябвало да седи смъртен — потомствената раса на Т’лан Имасс. Човек. Уви, оказало се, че човешките същества си представят империята… другояче. И тяхната представа не включвала Т’лан Имасс. И ето ти измяната. След това — война. Неравен спор, но Т’лан Имасс не пожелали да унищожат своите деца. И затова се махнали…

— За да се върнат с разбиването на лабиринта — промълви Камъст Релой и кимна. — Когато изригнал хаосът, с ритуала на соултейкън и д’айвърс. — Обърна се отново към Фебрил. — Значи… духът на богинята е бил… Т’лан Имасс?

Фебрил сви рамене.

— Някога имало текстове — изписани върху плочки изпечена глина — от култ на Първата империя, копия от които бяха оцелели до падането на Угарат. Малкото Т’лан Имасс, които хората успели да унищожат, когато се разбунтували, били погребани в свети места. Места като това тук, Камъст Релой.

Другият маг само поклати глава.

— Тя е същество на гнева. Такава ярост не е присъща на Т’лан Имасс…

— Освен ако не е имала причини. Спомени за измяна може би, от тленния й живот. Рана, толкова дълбока, че да изкорени Ритуала на Телланн. — Фебрил сви рамене. — Все едно. Духът е Т’лан Имасс.

— Вече е много късно да ни разкриваш това — изръмжа Камъст Релой. — Все още ли е обвързана от Ритуала на Телланн?

— Не. Отдавна е счупила тези вериги и е възвърнала душата си — тайните дарове на Рараку са дарът на живот и на смърт, първични като самото съществуване. Върнала й е всичко, което е била изгубила — навярно и възраждането на гнева й. Рараку, Камъст Релой, си остава най-дълбоката загадка, защото пази свои спомени… за морето, за водите на самия живот. А спомените са сила.

Камъст Релой придърпа наметалото около мършавото си тяло.

— Отвори пътя.

„И когато го направя, ти и твоите приятели мезла ще ми бъдете задължени, Върховен маг. И ще изпълните желанията ми. Седемте града ще бъдат освободени. Малазанската империя ще оттегли интересите си и нашата цивилизация отново ще разцъфти…“

Той пристъпи в центъра на кръга и вдигна ръце.

Нещо идваше. Нещо чудовищно и изпълнено с дива мощ. С всеки изтекъл миг, докато се приближаваше, страхът на Л’орик се усилваше. „Древни войни… това е усещането, като преродена вражда, омраза, надмогнала хилядолетия.“ И макар да чувстваше, че никой смъртен в този град-оазис не е обектът на тази ярост, оставаше истината, че… „всички сме на пътя му.“

Трябваше да разбере повече. Ала не знаеше по кой път да поеме. Седемте града беше земя, стенеща под невидимо бреме. Кожата й бе покрита с дебели пластове, загрубяла и корава. Не можеше да се изтръгнат лесно тайните на тези пластове, особено тук, в Рараку.

Седеше кръстосал крака на пода на шатрата си, с наведена глава, и умът му гъмжеше от мисли. Яростта на Вихъра бе станала по-свирепа от всякога и го караше да подозира, че малазанската армия се приближава, че последният сблъсък на воли предстои съвсем скоро. Всъщност щеше да е сливане и теченията бяха впримчили в себе си други сили, теглеха ги неумолимо със себе си.

И зад всичко това — тихият шепот на песен…

Трябваше да избяга оттук. Да вземе Фелисин — а може би и Хеборик. И то бързо. Но любопитството го задържаше, поне засега. Пластовете се разтваряха и предстоеше да се разкрият истини, а той искаше да ги научи. „Дойдох в Рараку, защото усетих присъствието на своя баща… близо някъде.“ Навярно си беше заминал, но бе идвал тук, съвсем наскоро. Възможността да открие дирята му…

Кралицата на сънищата бе заявила, че Озрик е изгубен. Какво означаваше това? Как? Защо? Жадуваше за отговори на тези въпроси.

Куралд Тирлан бе породен от жестокост, от разбиването на Мрака. Оттогава Древният лабиринт се бе разклонил в много посоки, за да стане най-сетне достъпен за смъртните хора, като Тир. А преди това — и под маската на животворния огън, Телланн.

Тук, в Седемте града, присъствието на Телланн беше могъщо, смътно и дълбоко скрито може би, но при все това — всепроникващо. Докато Куралд Емурлан беше изкривен и отчаян, заради разкъсването на сестринския му лабиринт. Трудни бяха достъпите в Тирлан и той го знаеше добре.

„Добре. Тогава ще опитам Телланн.“

Въздъхна и бавно се изправи. Рисковете бяха много, разбира се. Взе под мишница опърпаната си телаба и пристъпи към раклата до постелята си. Наведе се, прокара длан над нея да махне временно преградите и вдигна черния капак.

Лиосанска броня, с нащърбения и одраскан бял емайл. Шлем със забрало от същия материал и надолу около врата железни брънки. Лек дълъг меч с тънко острие, прибран в ножницата от светло дърво.

Облече бронята, нахлузи шлема на главата, после се заметна с телабата и смъкна качулката. Последваха металните ръкавици и оръжейния колан.

И спря.

Мразеше да се бие. За разлика от своите родственици Лиосан, мразеше суровите присъди, утвърждаването на грубо очертания мироглед, недопускащ никакво двусмислие. Не вярваше, че редът може да бъде налаган с острието на меча. Категоричност, да, но категоричност, опетнена с поражение.

Най-горчив беше вкусът на необходимостта, но не виждаше друг избор и трябваше да изтърпи този вкус.

Отново трябваше да тръгне, да мине през стана, толкова предпазливо, че да остане невидим за смъртните, макар и под очите на богинята. Гневът й бе най-големият му съюзник и трябваше да му се довери.

Излезе и тръгна.

Слънцето грееше в яростен пурпур зад булото на утаяващия се пясък — имаше още една камбана до залез. Фелисин спеше под навеса, който бяха вдигнали на три кола срещу изваяните каменни дървета, и Л’орик реши да я остави да си отдъхне. Погледна с лека насмешка статуите на двамата Теблор, след което закрачи и се спря пред седемте каменни лика.

Духовете отдавна си бяха отишли, ако изобщо бяха идвали тук. Тези загадъчни Т’лан Имасс, станали богове на Тоблакай. Освещаването им бе отнето и това място бе останало посветено на нещо друго. Но пролуката беше останала — дирята от нечие кратко гостуване може би. Достатъчно, за да може да си отвори път към Лабиринта на Телланн.

Той отприщи силата, съсредоточи волята си в тази пролука, ушири я, докато можеше да прекрачи през нея…

На тинест бряг край огромно езеро. Ботушите му затънаха до глезените. Облаци насекоми се вдигнаха откъм брега и закръжиха около него. Л’орик се взря в облачното небе. Въздухът беше душен като в късна пролет.

„Попаднал съм на погрешно място… в погрешно време. Това е най-древният спомен на Рараку.“

Погледна към сушата. На двайсетина разтега се изпъваше блатиста низина, тръстиките се поклащаха на лекия вятър, след това теренът леко се издигаше към савана. Далече на хоризонта се очертаваше верига хълмове. Тук-там сред тревите се издигаха величествени дървета, с накацали по тях шумни белокрили птици.

Рязко движение сред тръстиките привлече погледа му и ръката му посегна за дръжката на меча, щом главата на звяра се появи, последвана от изгърбените рамене. Хиена, каквито можеше да се видят на запад от Ейрън и по-рядко в Карашимеш, но тази беше едра като мечка. Вдигна широката си глава, подуши и очите й сякаш примижаха.

Хиената пристъпи напред.

Мечът на Л’орик изсвистя от ножницата.

При съсъка му звярът се изправи на задните си крака, скочи наляво и драсна през тръстиките.

Той проследи бягството му по поклащащите се стръкове, след това го видя още веднъж — тичаше нагоре по склона.

Л’орик прибра оръжието, тръгна през тръстиките с намерението да хване пътеката на хиената и на четири крачки се натъкна на оглозганите останки от труп. Беше отдавна изгнил, с разхвърляни от гладния звяр крайници и на Върховния маг му беше нужно малко време, докато прецени как е изглеждало тялото. Човекоподобен. На ръст колкото обикновен човек, но останките от кожата показваха, че е била покрита с тънка черна козина. Водата беше подула плътта и това подсказваше, че съществото се е удавило. Потърси още малко и намери главата.

Наведе се и я огледа.

Ниско чело, големи челюсти без брадичка, костеният ръб над очите беше толкова тежък, че надвисваше над хлътналите очни кухини. По останките от черепа все още имаше кичури косми, не по-дълги от покриващите тялото, тъмнокафяви и къдрави.

„По-скоро едра маймуна, отколкото Т’лан Имасс… скулите също така са по-малки. И все пак е бил много по-висок, повече човек в пропорциите. Що за човек е било това?“

Нямаше никакви следи от облекло или украшения. Съществото — самец — беше умряло съвсем голо.

Л’орик се изправи. Пътят на хиената се очертаваше ясно през тръстиките и той тръгна през тях.

Облаците се разсеяха, въздухът стана по-горещ и душен. Л’орик стигна до торфа и едва сега стъпи на сухо. Хиената не се виждаше никъде и той се зачуди дали все още бяга. Странна реакция, за която не можеше да измисли задоволително обяснение.

Нямаше някаква определена посока. Не беше и сигурен, че ще намери тук онова, което търсеше. В края на краищата това не беше Телланн. Най-вероятно беше попаднал на онова, което лежи под Телланн, сякаш Имасс, избирайки своите свещени места, на свой ред бяха откликнали на чувствителност към още по-древна сила. Сега разбра, че поляната на Тоблакай не беше новоосветена от воина-исполин; нито дори от Т’лан Имасс, които той бе почитал като свои богове. От самото начало тази святост си беше на Рараку, на неведомата природна сила, която притежаваше земята. Така че Л’орик беше проникнал там до самото начало. „А дали сам проникнах, или бях притеглен?“

Стадо огромни зверове прехвърли далечния рид вдясно от него, земята потръпна, щом се спуснаха в панически бяг.

Л’орик се поколеба. Не бягаха към него, но знаеше много добре, че такива полудели от страх стада всеки момент може да свърнат от посоката си. Но те изведнъж възвиха обратно и продължиха бесния си бяг. Бяха толкова близо, че успя да ги огледа. Приличаха на диви говеда, само че по-големи, с дебели криви рога. Козината им беше сиво-бяла и ръждива, имаха дълги черни гриви.

Зачуди се какво ги е уплашило, после извърна очи натам, откъдето се бяха появили.

Приклекна и сърцето му заби лудо в гърдите.

Седем хрътки, черни като беззвездна нощ и толкова грамадни, че да хвърлят в паника рогатите говеда. Движеха се по хребета с предизвикателна наглост. А от двете им страни, като чакали около горда глутница лъвове, пристъпваха десетки получовешки същества като онова, което беше открил край езерния бряг. Явно им бяха покорни, в ролята на чистачи на мърша, съпътстващи хищници. Нямаше съмнение, че това партньорство носи взаимна изгода, макар че Л’орик не можеше да си представи някаква сериозна заплаха, която да съществува в този свят за черните хрътки.

А и капка съмнение нямаше, че хрътките не са от този свят.

„Нашественици. Чужденци в това селение, срещу които този свят не може да противопостави нищо. Те са тук господарите… и го знаят.“

Видя, че и други наблюдатели следят ужасните зверове. К’Чаин Че’Малле, трима; тежките мечове в ръцете им показваха, че са Ловци К’елл. Пристъпваха успоредно, на няколкостотин крачки от хрътките. С извърнати към зверовете глави… а те на свой ред не им обръщаха внимание.

„И те не са от този свят, стига мислите на баща ми по този въпрос да са точни. Гостувал е месеци наред в Лунния къс на Рейк, ровил е в тайните му. Но градовете на К’Чаин Че’Малле са на далечни континенти. Сигурно са пристигнали тук наскоро, за да търсят нови места за поселенията си… и са разбрали, че си имат съперници.“

И да забелязаха присъствието му, хрътките не го показаха с нищо. Както и получовеците.

Върховният маг ги проследи с поглед, докато не се спуснаха в някаква падина и не се скриха от очите му.

Всички Ловци на К’елл спряха, после се пръснаха и бавно и предпазливо обкръжиха падината, в която бяха изчезнали чудовищните псета.

Фатална грешка.

Хрътките излетяха от ниското като черни мълнии. Ловците на К’елл размахаха мечовете си, но колкото и бързи да бяха, за миг двама от тях се оказаха повалени, с разпрани гърла и кореми. Третият скочи високо, изхвърча на двайсет крачки встрани, тупна тежко в пръстта и побягна.

Хрътките не го подгониха, спряха се и започнаха да душат труповете на К’Чаин Че’Малле, а получовеците се върнаха с дивашки викове; няколко мъжкари се струпаха около мъртвите тела, заподскачаха и заразмахваха ръце.

Л’орик реши, че вече е разбрал защо К’Чаин Че’Малле така и не са създали свои колонии на този континент.

Започна да се отдръпва предпазливо към езерото. Когато се приближи до края на склона над тръстиките, погледна назад и видя, че седемте звяра са се обърнали към него, вдигнали глави.

После два от тях бавно заслизаха към него. След миг другите пет се развърнаха и ги последваха с дълги подскоци.

„О…“

Изведнъж го обзе странно спокойствие. Разбираше, че все едно е мъртъв. Нямаше време да разтвори лабиринта, за да се върне в своя свят — а нямаше и да го направи, защото това означаваше да им отвори път — „Няма да позволя появата им в оазиса да опетни душата ми. По-добре да умра тук и сега. Наказан справедливо за натрапчивото си любопитство.“

Хрътките изобщо не бързаха, както преди миг срещу Ловците на К’елл, сякаш бяха доловили слабостта му.

Л’орик чу зад себе си шум на вълни и се обърна рязко.

Ниско над водата се носеше дракон, изпълнил цялото му полезрение — толкова бързо, че водата кипваше след него на вълни. Беше изпънал надолу крайниците си, с широко разперени нокти.

Л’орик вдигна бързо ръце пред очите си, а огромните люспести пръсти се затвориха като клетка около него и го вдигнаха нагоре.

Успя да зърне за миг хрътките, пръснали се от драконовата сянка, чу далечните крясъци на получовеците… след това пред очите му вече нямаше нищо освен лъскаво белия драконов корем между кривите нокти.

Понесоха го надалече, над някакво море, после към остров, на който се издигаше тромава кула, с плосък и достатъчно здрав покрив, над който драконът да разпери широко криле, да застине във въздуха и да кацне.

Ноктите се разтвориха и Л’орик се изтъркаля върху надраскания с дълбоки жлебове каменен под. Превъртя се до ниската стена на парапета и бавно се надигна.

И зяпна огромния златистобял дракон, чиито искрящи очи, както усети инстинктивно, се бяха приковали с укор в него. Върховният маг успя само да свие рамене.

— Търсих те, татко.

Озрик не си падаше по мебели и вътрешна украса. Залата под широката платформа на покрива беше гола, подът бе осеян с останки от лястовичи гнезда, въздухът вонеше на птича тор.

Л’орик отпусна гръб на стената, скръсти ръце и загледа баща си, който крачеше нервно напред-назад.

На външност беше чистокръвен Лиосан, висок и бял като сняг, с дълга вълниста сребърна коса, прошарена със златни кичури. В очите му сякаш бушуваше вътрешен пламък, и той с цвета на косите му, като сребро, облизано от злато. Беше облечен в сива кожена броня, с меч съвсем същия като този на кръста на Л’орик.

— Татко. Кралицата на сънищата вярва, че си изгубен — след дълго мълчание промълви той.

— Така е. Или поне беше така. И искам да си остане така.

— Не й ли вярваш?

Баща му спря, изгледа го за миг и отвърна:

— Разбира се, че й вярвам. И колкото по-малко знае, толкова по-чиста е вярата ми. Какво търсиш тук?

„Копнежът понякога е за предпочитане пред реалността.“

Л’орик въздъхна.

— Дори не съм сигурен къде е „тук“. Тръгнах… да търся истини.

Озрик изсумтя и закрачи отново.

— Преди малко каза, че си ме търсил. Как откри дирята ми?

— Не съм я открил. Това, че те търсех, беше някак… общо. Друго търсене ме доведе тук.

— И за малко щеше да те убие.

Л’орик кимна и огледа залата.

— Тук ли живееш?

Баща му отвърна с гримаса.

— Наблюдателен пункт. Небесните крепости на К’Чаин Че’Малле неизменно подхождат от север, над водата.

— Небесни крепости… също като Лунния къс ли?

— Да.

— И в летящата крепост на Рейк ти си поел по пътя, довел те дотук. Откри ли нещо, което Тайст Андий, Господарят на Мрака, да не знае?

Озрик изсумтя.

— Само това, което бе под краката му. По Лунния къс имаше следи от повреди, от пробойни. След това — от погром. Все пак някои оцелели, поне достатъчно, за да поемат пътя обратно. Но така и не могли да прехвърлят ледените полета. Знаеш ли, че ледникът, държал в обятията си Лунния къс, е пропътувал с товара си хиляда левги? Хиляда левги, Л’орик, преди двамата с Рейк да се натъкнем на него северно от платото Ледерон?

— Твърдиш, че Лунният къс първоначално е бил една от небесните крепости, които са пристигнали тук?

— Така е. Три дойдоха, откакто съм тук. Нито една не устоя срещу Дерагот.

— Срещу кое?

Озрик се спря и отново изгледа сина си.

— Хрътките на Мрака. Седемте звяра, с които Десимбелакис сключи своя пакт — о, Безименните бяха потресени от този нечестив съюз! Седемте звяра, Л’орик, които дадоха името на Седемте града, макар точно за тази истина да не се е съхранил спомен. Седемте Свети града от наше време не са първоначалните, разбира се. Само числото се е запазило.

Л’орик притвори очи и отпусна глава на влажната каменна стена.

— Дерагот. Какво е станало с тях? Защо са тук, а не там?

— Не знам. Може би има нещо общо с насилственото рухване на Първата империя.

— Този лабиринт кой е?

— Никакъв лабиринт не е, Л’орик. Спомен. Вярвам, че скоро ще свърши, защото се… свива. Ако полетим на север, към края на деня ще видиш пред себе си стена от нищо, от забрава.

— Спомен. Чий спомен?

Озрик сви рамене.

— На Рараку.

— Говориш все едно пустинята е нещо живо, разумно същество.

— А не е ли?

— Твърдиш, че е?

— Не, не твърдя това. Питах тебе — нали току-що дойде оттам?

Л’орик отвори очи и погледна баща си. „Отчайващ човек. Нищо чудно, че Аномандър Рейк е изтървал нервите си.“

— А онези получовеци, дето тичаха с Дерагот?

— Странен обрат, нали? Единственият акт на одомашняване от страна на Дерагот. Повечето учени в своя нагъл видов шовинизъм са убедени, че хората са одомашнили кучетата, но напълно е възможно да е било обратното, поне в началото. Кой с кого е тичал?

— Но тези същества не са хора. Не са дори Имасс.

— Не са, но един ден ще станат. Виждал съм и други, притичват покрай вълчите глутници. Изправената стойка им осигурява по-добра видимост, ценна придобивка, допълваща превъзходството на вълците в слух и обоняние. Съчетанието буди респект, но все пак господарите са вълците. След време това ще се промени… но не и за тези, които служат на Дерагот, подозирам.

— Защо?

— Защото предстои да се случи нещо. Тук, в този затворен спомен. Надявам се само на привилегията да бъда свидетел, преди светът да изчезне съвсем.

— Ти нарече Дерагот Хрътки на Мрака. Да не би да са деца на Майката Тъма?

— Ничии деца не са — изръмжа Озрик и поклати глава. — Намирисват на нещо такова, но всъщност нямам представа. Просто името изглежда подходящо. „Дерагот“, на езика на Тайст Андий.

— Хм, всъщност би трябвало да е „Дера’тин’джерагот“.

Озрик изгледа накриво сина си и въздъхна.

— Същият като майка си. Чудно ли е тогава, че не можехме да се търпим с нея? До третия ден. Винаги до третия ден. Цял живот можехме да изживеем в тези три дни. Възторг, утеха, взаимно презрение. Едно, две, три.

Л’орик извърна глава.

— А със сина си?

— Едва ли повече от три камбани — изсумтя Озрик.

Л’орик се надигна и изтупа прахта от дланите си.

— Е, добре. Може би ще ми потрябва помощта ти за отварянето на пътя обратно към Рараку. Но сигурно искаш да научиш нещо за Лиосан и Куралд Тирлан. Твоят народ изгуби закрилника си. Те се молят да се завърнеш, татко.

— А твоят питомец?

— Убит е. От Т’лан Имасс.

— Тогава си намери друг — каза Озрик.

Л’орик се намръщи.

— Не е толкова лесно! Все едно, никакво чувство за отговорност ли не изпитваш към Лиосан? Проклятие, те те почитат!

— Лиосан почитат единствено себе си, Л’орик. Аз бях просто фигурант. Куралд Тирлан може да изглежда уязвим, но не е.

— А ако тези Дерагот наистина се окажат слуги на Мрака? Пак ли ще твърдиш същото, татко?

Той помълча за миг, после закрачи към зейналия вход и излезе, като мърмореше:

— Тя е виновна…

Л’орик го догони отвън.

— Тази… наблюдателна кула. На Джагът ли е?

— Да.

— Тогава къде са те?

— На запад. На юг. На изток. Но не и тук — не съм виждал нито един.

— Не знаеш къде са, нали?

— Няма ги в този спомен, Л’орик. Това е. Сега постой тук.

Върховният маг остана до кулата, докато баща му се превъплъти в драконовия си облик. Въздухът изведнъж се изпълни със сладникаво-лютива миризма и се замъгли. Също като Аномандър Рейк, Озрик беше повече дракон, отколкото всичко друго. Бяха братя по кръв, макар и несъвместими по нрав. „Жалко, че не мога да го разбера този мой баща. Кралицата да ме вземе дано, жалко, че не мога да го харесам дори.“ Пристъпи напред.

Драконът вдигна предната си ръка и разтвори пръсти. Л’орик се намръщи.

— Бих предпочел да яхна раменете ти, татко…

Но ръката на огромното влечуго се протегна и се затвори около него.

Реши да изтърпи унижението в мълчание.

Озрик летеше на запад, над крайбрежната ивица. Скоро напред се появи дълъг лес и сушата възви на север. Въздухът, заплющял между люспестите пръсти, стана студен, след това — леден. Земята долу започна да се издига, дървесата по планинските склонове станаха иглолистни. После Л’орик видя снега, стичащ се като замръзнали реки в дерета и клисури.

Не можеше да си спомни планини от бъдещето, наподобяващи тази древна гледка. „Може би този спомен е изкривен, като толкова други.“

Озрик започна да се спуска… и Л’орик изведнъж видя под себе си огромна бяла пустош, сякаш извисяващата се пред тях планина беше прорязана почти на две. Към този прорез се приближаваха.

Целта на дракона беше една почти равна, покрита със сняг ивица. Южният й край представляваше стръмна пропаст. А на север… непроницаема забрава.

Озрик изплющя с криле, вдигна облаци пухкав сняг, увисна за миг на място и пусна Л’орик.

Върховният маг затъна до кръста в сняг. Изруга и зарита, докато стъпалата му намерят по-твърда опора.

Озрик бързо се въплъти в тялото на Лиосан, закрачи към него и вятърът развя бялата му коса.

В заглъхващия край на спомена витаеха… неща. Някои от тях се движеха немощно. Озрик закрачи към тях през дълбокия сняг и заговори:

— Същества, спъват се по границите му, можеш да ги видиш тук-там. Повечето умират бързо, но някои се задържат.

— Какво са?

— Демони най-вече.

Озрик смени леко посоката, приближи се към едно такова създание, от което се вдигаше пара. Четирите му крайника помръдваха, то дращеше с нокти в кишата около себе си.

Баща и син се спряха пред него.

Беше голямо колкото куче и подобно на влечуго, с четири ръце като на маймуна. Широка плоска глава с голяма уста, две цепки за ноздри и четири влажни, леко издути очи, разположени като диамант, с вертикални зеници и изненадващо отворени под силния блясък на снега и небето.

— Това може да стане за Куралд Тирлан — каза Озрик.

— Що за демон е?

— Нямам представа — отвърна Озрик. — Докосни го. Виж дали е податлив.

— Ако изобщо притежава ум — измърмори Л’орик и се наведе.

„Можеш ли да ме чуеш? Можеш ли да разбираш?“

Четирите очи примигаха. И съществото се отзова.

„Чародей. Изказване. Разбиране. Казаха ни, че ще дойдеш, но толкова скоро? Риторично.“

„Не съм от това място — отвърна Л’орик. — Мисля, че умираш.“

„Това ли е то. Изумление.“

„Искам да ти предложа алтернатива. Имаш ли име?“

„Име? Трябва ти. Наблюдение. Разбира се. Разбиране. Партньорство, свързване на духове. Сила от теб, сила от мен. В замяна на мой живот. Неравна сделка. Неравностойно положение.“

„Не, аз въпреки всичко ще те спася. Ще се върнем в моя свят… на по-топло място.“

„Топлина? Мислене. А, въздух, който не краде моя сила. Премисляне. Спаси ме, Чародей, после говорим повече за този съюз.“

Л’орик кимна.

— Добре.

— Стана ли? — попита Озрик.

Синът му се изправи.

— Не, но идва с нас.

— Без обвързване няма да имаш контрол над демона, Л’орик. Може да се обърне срещу теб веднага щом се върнете в Рараку. По-добре да продължим търсенето и да намерим по-пригодно същество.

— Не. Ще рискувам с това.

Озрик сви рамене.

— Е, както желаеш. Сега трябва да се върнем при езерото, откъдето се появи.

Баща му се отдалечи и се спря, за да върне отново драконовия си облик.

„Елейнт! — изкрещя демонът в ума на Върховния маг. — Удивление. Ти имаш Елейнт за приятел!“

„Той е баща ми.“

„Твоят баща! Възбуда, радост! Името ми е Сивожаб, роден в Блатното люпило, в Дванайсетия сезон на Мрака. Гордост. Самият аз съм баща на трийсет и едно люпила…“

„А как си дошъл тук, Сивожаб?“

„Своенравие. Един подскок в повече.“

Драконът се приближи.

Сивожаб се смъкна върху горещия пясък. Л’орик се обърна, но порталът вече се затваряше. Беше намерил баща си, а раздялата се оказа толкова безцеремонна, колкото и самата среща. Не точно безразличие. По-скоро… разсеяност. Озрик се интересуваше единствено от Озрик. От своите стремежи.

Чак сега в мислите на Л’орик нахлуха хиляди въпроси. Въпроси, които трябваше да е задал.

„Съжаление?“

Л’орик се обърна към демона.

— Съвземаме ли се вече, Сивожаб? Аз съм Л’орик. Е, да обсъдим ли партньорството си?

„Надушвам сурово месо. Гладен съм. Ядем. После говорим. Твърдо.“

— Както искаш. Колкото до суровото месо… Ще трябва да ти намеря нещо подходящо. Има правила какво можеш да ядеш и какво — не.

„Обясни ми ги, Предпазливчо. Няма желание да обиди. Но гладно.“

— Добре…

От толкова време мъстта се беше превърнала в жизнената й кръв, а ето че сега, само след няколко дни, щеше най-сетне да се изправи срещу сестра си, да изиграе последния ход в тази игра. Жестока игра, ала все пак игра. Ша’ик знаеше, че всяко мислимо предимство е на нейна страна. Легионите на Тавори бяха млади и неопитни, територията беше на Ша’ик, нейната Армия на Апокалипсиса беше от ветерани на бунта и с числено превъзходство. Богинята на Вихъра извличаше силата си от Древен лабиринт — вече го знаеше, — може би не толкова чист, но или неуязвим, или способен да се възпротиви на въздействието на отатарал. Маговете на Тавори се свеждаха до двама млади уикски чародеи, и двамата със сломен дух, докато кадърът на Ша’ик включваше четирима Върховни магове и още десетки шамани, вещици и заклинатели, сред които и Файил, и Хенарас. Накратко, поражението беше невъзможно.

И все пак Ша’ик изпитваше ужас.

Седеше сама в централната зала на многостайната шатра-дворец. Мангалите при трона бавно угасваха и сенки запълзяха от всички страни. Искаше й се да побегне. Твърде сурова, твърде отчаяна беше тази игра. Смразяващо бе сетното й обещание — по-смразяващо, отколкото си беше представяла. „Мъстта е опустошително чувство, но аз позволих да ме погълне. Поднесох го в дар на богинята.“

Късчетата яснота — те се смаляваха, съсухряха се като цветя зиме — докато прегръдката на богинята Вихър стягаше душата й. „Сестра ми ме изтъргува заради доверието на императрицата, за да убеди Ласийн във верността си. Всичко това, за да осъществи амбицията си. И наградата й беше постът на адюнкта. Такива са фактите, такава е хладната истина. А аз на свой ред изтъргувах свободата си срещу силата на богинята Вихър, за да мога да въздам справедлива мъст на сестра си.“

„Толкова различни ли сме тогава?“

Късчета яснота, ала не водеха доникъде. Можеше да задава въпроси, но изглеждаше неспособна да търси отговори. Можеше да изрича фрази в ума си, но те изглеждаха някак кухи, лишени от значимост. Престанала беше да мисли.

Защо?

Поредният въпрос, на който знаеше, че няма да отговори, не искаше дори да направи усилие да му отговори. „Богинята не иска да мисля.“ Добре, това поне беше някакъв вид осъзнаване.

Усети, че някой се приближава, и махна на пазачите си — избраните воини на Маток — да го пуснат да влезе. Завесите на входа на залата се разтвориха.

— Много късен час за старец като теб, Бидитал — каза Ша’ик. — Трябва да си почиваш, да се готвиш за битката.

— Битките са много, Избрана, и някои вече започнаха. — Той се подпря тежко на тоягата си и се огледа с лека усмивка. — Въглените гаснат.

— Мислех, че издължените сенки ти доставят удоволствие.

Усмивката му се стегна и той сви рамене.

— Не са мои, Избрана.

— Нима?

Устните му се изопнаха още повече.

— Никога не съм бил жрец на Мийнас.

— Не, тук беше Рашан, призрачното чедо на Куралд Галайн… и все пак лабиринтът, който владееше, си е Сянка. И двамата знаем много добре, че различията намаляват, колкото по-надълбоко заровиш в загадките на най-древния триумвират. Сянката, в края на краищата, е родена от сблъсъка между Светлина и Мрак. А Мийнас по същество е извлечен от лабиринтите Тирлан и Галайн, Тир и Рашан. Теория на кръстоските, ако предпочиташ.

— Най-чародейни изкуства са достъпни за смъртните човеци, Избрана. Боя се, че не разбирам накъде клоните.

Тя сви рамене.

— Само това, че пращаш своите слуги-сенки да ме шпионират, Бидитал. Какво се надяваш да видиш? Аз съм такава, каквато ме виждаш.

Той разпери ръце, опрял рамо на тоягата.

— Може би не са шпиони, а закрилници.

— А нима толкова ужасно се налага да бъда закриляна, Бидитал? Да не би страховете ти да са… специфични? Това ли си дошъл да ми кажеш?

— Много скоро ще разкрия точното естество на заплахата, Избрана. Много скоро ще мога да поднеса разкритията си. Сегашните ми тревоги обаче са свързани с Върховния маг Л’орик… и може би с Призрачни ръце.

— Едва ли подозираш някой от двамата в съучастничество в заговор.

— Не, но започвам да вярвам, че тук се намесват други сили. Ние сме в ядрото на сблъсък, Избрана, и не просто между нас и малазанците.

— Виж ти.

— Призрачни ръце не е това, което беше. Той отново е жрец.

Ша’ик вдигна вежди в израз на откровено неверие.

— Финир вече го няма, Бидитал…

— Не Финир. Но разсъдете над това. Богът на войната беше детрониран. И на негово място се въздигна друг, както диктува необходимостта. Тигърът на лятото, някогашният Първи герой, Трийч. Соултейкън от Първата империя, сега — бог. Той ще има огромна нужда, Избрана, от смъртни поборници и аватари, за да му помогнат да наложи ролята, която иска да приеме. Смъртен меч, Щит-наковалня, дестраянт — всичките древни титли… и силите, които богът влага в тях.

— Призрачни ръце никога не би приел друг бог освен Финир — заяви Ша’ик. — А и не допускам, че някой бог ще е толкова глупав, та да приеме него. Малко знаеш за миналото му, Бидитал. Той не е благочестив човек. Извършил е… престъпления…

— Въпреки това, Избрана, Тигърът на лятото е направил избора си.

— Като какво?

Бидитал сви рамене.

— Какво друго би могъл да бъде освен дестраянт?

— Какво доказателство имаш за това необичайно превъплъщение?

— Той се крие добре… но не достатъчно добре, Избрана.

Ша’ик помълча дълго и накрая също сви рамене.

— Дестраянт на новия бог на войната. Че защо да не е тук? Нали сме във война? Ще помисля за този развой, Бидитал. В момента обаче не мога да разбера доколко е важно — стига да е вярно.

— Може би най-важната му значимост е най-простата, Избрана: Призрачни ръце не е онзи сломен, безполезен човек, който беше. И предвид неговата… двойственост спрямо каузата ни, той представлява за нас потенциална заплаха…

— Не мисля — прекъсна го Ша’ик. — Но както вече казах, ще го обмисля. Е, твоята паяжина от подозрения е впримчила и Л’орик. Защо?

— Напоследък е станал по-потаен от обичайното, Избрана. Старанието му да прикрива къде ходи и какво прави е малко прекалено.

— Може би просто му е омръзнало непрекъснатото ти шпиониране, Бидитал.

— Възможно е. Макар да съм сигурен, че не е разбрал, че този, който държи под око заниманията му, наистина съм аз. Та нали Фебрил и напанецът също си имат шпиони. Не само аз имам интереси. Боят се от Л’орик, защото възпрепятства всеки техен ход…

— Радвам се да го чуя, Бидитал. Отзови сенките си по отношение на Л’орик. Това е заповед. Ще служиш по-добре на интересите на Вихъра, ако се съсредоточиш върху Фебрил, Корболо Дом и Камъст Релой.

Той отвърна със сдържан поклон.

— Добре, Избрана.

Ша’ик го изгледа замислено.

— Внимавай, Бидитал.

Забеляза как старецът леко пребледня, преди да кимне.

— Винаги внимавам, Избрана.

Тя го освободи с небрежно махване с ръка.

Бидитал се поклони ниско, стисна тоягата си и изкуцука от стаята. Мина през другите няколко помещения, покрай дузината мълчаливи воини на Маток и най-сетне излезе навън, в хладния нощен въздух.

„Да отзова сенките си ли, Избрана? Заповед или не, не съм толкова глупав, че да го направя.“

Сенките се сгъстиха около него, докато крачеше бавно по тесните улички между колиби и шатри. „Помниш ли мрака?“

Бидитал се усмихна. Скоро това парче от разбития лабиринт щеше да се превърне в самостоятелно селение. И богинята на Вихъра щеше да разбере, че е необходимо жречество, институция на власт тук, в света на смъртните. А в тази институция нямаше да има място за Ша’ик, освен някой малък олтар навярно, в нейна памет.

Засега обаче първо трябваше да се справят с Малазанската империя в цялост, а за това Ша’ик, като съсъд на силата на Вихъра, бе необходима. Точно тази пътека от сенки беше наистина тясна. Бидитал подозираше, че съюзът на Фебрил с напанеца и с Камъст Релой е само временен. Безумният стар кучи син никак не обичаше малазанците. Кроежите му навярно предвиждаха скрито предателство накрая, измяна, която да доведе до взаимното унищожение на всички други интереси, освен личния му.

„А не мога да се добера до истината за това — слабост, която само укрепва ръката ми. Трябва да изпреваря. Трябва да остана до Ша’ик, защото аз ще съм ръката й, която ще смаже заговорниците.“

Нечий призрачен глас му изсъска и Бидитал спря и се сепна. Видя пред себе си Фебрил.

— Плодоносна ли беше срещата ти с Избраната, Бидитал?

— Както винаги, Фебрил — усмихна се той, зачуден как е успял старият върховен маг да се доближи толкова, без да го засекат тайните му телохранители. — Какво искаш от мен? Късно е.

— Дойде времето — изхриптя тихо Фебрил. — Трябва да избереш. Присъединяваш се към нас или стоиш настрана.

Бидитал вдигна вежди.

— Трета възможност няма ли?

— Да ни се противопоставиш ли? За съжаление, отговорът е „не“. Предлагам обаче да отложим засега този въпрос. Вместо това, чуй наградата, която ще ти дадем — ако се присъединиш към нас или просто се отдръпнеш от пътя ни.

— Награда? Слушам те, Фебрил.

— Тя ще се махне, както и Малазанската империя. Седемте града отново ще са свободни. Но Лабиринтът на Вихъра ще си остане, върнат на Дрижна — на култа на Апокалипсиса, който е и винаги е бил в ядрото на бунта. За този култ е нужен нов повелител, Върховен жрец, настанен в просторен и богат храм, почитан надлежно от всички. Какъв облик ще придадеш на този култ? — Фебрил се усмихна. — Ти като че ли вече си започнал, Бидитал. О, да, знаем всичко за твоите… специални дечица. Представи си тогава, че Седемте града са на твое разположение. Всичките Седем града, удостоени с високата чест да ти водят нежеланите си дъщери.

Бидитал облиза устни, очите му се разшаваха възбудено.

— Ще трябва да помисля над това…

— Няма време за мислене. Ела с нас или стой настрана.

— Кога започвате?

— Та ние вече сме започнали, Бидитал. Адюнктата и легионите й са само на няколко дни оттук. Вече сме раздвижили агентите си, всички са по местата си, готови да изпълнят възложените им задачи. Времето за нерешителност отмина. Решавай. Сега.

— Добре. Пътят ви е чист, Фебрил. Приемам предложението ви. Но моят култ трябва да си остане мой, с облик, какъвто аз избера. Никаква намеса…

— Никаква. Това е обещание…

— Чие?

— Мое.

— А Корболо Дом и Камъст Релой?

Фебрил се усмихна широко.

— Какво струват техните клетви, Бидитал? Императрицата бе получила преди клетвата на Корболо Дом. Ша’ик — също…

„Както и твоята, Фебрил.“

— Значи се разбрахме.

— Да.

Бидитал гледа след Върховния маг, докато той не се скри в тъмното. „Знае, че моите духове-сенки ме обкръжават, но е безразличен към тях. Трета възможност нямало. Ако бях отказал, вече щях да съм мъртъв. Знам го. Усещам хладния дъх на Гуглата тук, в тази улица. Силите ми са… компрометирани. Как?“ Трябваше да открие източника на самоувереността на Фебрил. Преди да може да направи каквото и да било, преди да може да предприеме какъвто и да било ход. „А и какъв ли да е този ход? Предложението на Фебрил е… блазнещо.“

Но Фебрил беше обещал ненамеса и в същото време бе показал нагло безразличие към властта, до която Бидитал вече се беше домогнал. Безразличие, подсказващо, че знае нещо много съществено. „В края на краищата човек не проявява безразличие към това, за което не знае нищо. Не и на този етап.“

Бидитал продължи към своя храм. Вече се чувстваше… уязвим. Непознато усещане, от което ръцете и краката му затрепериха.

Лека пареща болка и вцепенението се оттече от дробовете й. Не й се искаше да вдиша и за много кратък миг си повярва, че въздух повече не й е нужен. После закашля неудържимо.

— Млъкни — изръмжа Корболо Дом и търкулна запушената бутилка по одеялото към нея. — Пий, жено. После дръпни тия завеси — едва виждам от тая вода в очите ми.

Тя се вслуша в скърцането на ботушите му по рогозките към едно от задните помещения. Кашлицата беше преминала. Чувстваше дробовете си пълни с гъста лепкава течност. Главата й се въртеше и тя потръпна, като си спомни какво бе станало преди малко. Беше дошъл Фебрил. Много възбуден. Нещо свързано с господаря й, Бидитал. Върхът на отдавна чакан триумф. Двамата се бяха оттеглили във вътрешните покои.

Беше съвсем сигурна, че имаше време, в което мислите й бяха ясни — въпреки че повечето от тях бяха неприятни. Така че нямаше смисъл да съжалява за онова време. Освен за самата яснота — яснотата, с която можеш да си припомниш всичко без усилие. Толкова й се искаше да служи на своя господар, и да му служи добре. Да му служи отлично, така че да си спечели нови отговорности, да й възложат нови роли — такива, които — може би — нямаше да я задължават да отдава тялото си на мъже. Един ден Бидитал нямаше да е в състояние да се грижи за всички нови момичета като сега — щяха да са твърде много, дори за него. Сигурна беше, че ще може да се справи с обрязването, с откъсването на насладата.

Те нямаше да приемат освобождението, разбира се. Не и в началото. Но тя щеше да им помага в това. С мили думи и с много дъранг, за да притъпи физическата болка… и горчилката на обидата.

Беше ли почувствала обида? Откъде дойде тази дума, как се появи така внезапно и нечакано в мислите й?

Тя се надигна, олюля се и се затътри към тежките завеси. Беше гола, но не усещаше студа. Само голите, натежали гърди леко я притесняваха. Два пъти беше зачевала, но Бидитал се беше погрижил за това, даваше й горчив чай, за да пречупи корена на семето и да го изтръгне от тялото й. Тогава те бяха пак така натежали и сега си помисли дали семето на напанеца отново не е прихванало в утробата й.

Пръстите й зашариха по връзките и тя надникна навън към тъмната улица.

Двамата пазачи бяха на няколко крачки вляво. Обърнаха се, с лица скрити под шлемовете и забулени под качулките на телабите. Като че ли я гледаха вторачено, но не я поздравиха.

Нощният въздух бе някак странно замъглен, сякаш димът, изпълнил шатрата, се бе напластил трайно върху очите й — зацапваше всичко, към което погледнеше. Тя постоя още миг така, после тръгна залитайки навън.

— Насити ли ти се тази нощ, Сцилара? — попита единият пазач.

— Искам да повървя. Трудно се диша. Мисля, че ще се удавя.

— Да се удавиш в пустинята, а — изпръхтя другият и се засмя.

Тя залитна една-две стъпки напред и тръгна напосоки.

„Задръстена. Пълна догоре. Да се удавиш в пустинята.“

— Не и тази нощ, скъпа.

Тя се обърна и примижа към пазача, тръгнал след нея.

— Какво?

— На Фебрил му омръзна шпионирането ти. Иска Бидитал да остане глух и сляп в този стан. Съжалявам, Сцилара. Наистина. — Хвана я за едната ръка и металните пръсти на ръкавицата се стегнаха. — Мисля, че е проява на милост, и ще го направя колкото може по-безболезнено. Защото те харесвах. Винаги беше усмихната, макар че това беше от дъранга, най-вече. — Водеше я, докато говореше, встрани от главната улица, по затрупаните с боклуци пътечки между шатрите и колибите. — Но държа първо да си взема удоволствието. По-добре син на пустинята, отколкото онзи кривокрак напанец, за последния ти спомен за любов, нали?

— Искаш да ме убиеш? — Мисълта й дойде трудно, трудно й беше изобщо да мисли.

— Боя се, че трябва, момичето ми. Не мога да възразя на господаря си, особено в това. Все пак трябва да се радваш, че съм аз, а не някой непознат. Защото няма да съм жесток, както ти казах. Тук, в тези руини, Сцилара — подът е пометен хубаво — не за първи път се използва, но ако се заличат всички следи, няма да се намери и доказателство, нали? В градината има един стар кладенец за труповете.

— Искаш да ме хвърлиш в кладенеца?

— Не теб. Само тялото ти. Душата ти дотогава ще е минала през портите на Гуглата, момичето ми. Ще се погрижа за това. Хайде, легни, ей тук, върху наметалото ми. Толкова време гледах хубавото ти тяло, без да мога да го пипна. Мечтал съм да целуна тези устни…

Тя лежеше върху наметалото, взряна в смътно примигващите мъгливи звезди, докато той разкопчаваше колана с меча и смъкваше бронята си. Видя го как извади един нож, тъмното му острие лъсна за миг, преди да го постави върху каменните плочи.

После ръцете му разтвориха бедрата й.

„Няма наслада. Умряла е. Той е хубав мъж. Нечий съпруг. Предпочита удоволствието пред работата, като мен някога. Мисля. Но вече не знам нищо за удоволствието.“

Оставаше само работата.

Наметалото се мачкаше под нея, пъшкането на пазача изпълваше ушите й. Тя се пресегна кротко встрани и ръката й се затвори около дръжката на ножа. Вдигна го и другата ръка също го стисна над пазача.

После заби ножа в кръста му, острието се вряза между два прешлена, бавно проникна навътре, разкъса мускулите и разпра вътрешностите.

Той се изля в утробата й в мига на смъртта, тръпките на насладата преминаха в гърчове, дъхът му излезе със съсък от мократа уста и челото му се удари в каменния под до ухото й.

Тя остави ножа забит наполовина до дръжката — толкова дълбоко, колкото й позволиха силите, измъкна се изпод безжизненото тяло и се надигна.

„Пустинна жена за последния ти спомен за любов.“

Искаше й се да закашля, но преглътна, докато пристъпът отшуми.

„Аз съм съд, който все тъпчат и тъпчат, и винаги остава място за още. Още дъранг. Още мъже и тяхното семе. Господарят ми намери мястото на насладата и го премахна. Все ме пълнят и все не ме напълват. Дъно няма този съд. Това ми направи той.“

„На всички нас.“

Изправи се с усилие. Погледна трупа на пазача и мокрите петна под него.

Чу звук зад себе си и се обърна.

— Мръсна убийца! Кучка.

Сцилара изгледа намръщено приближилия се втори пазач — държеше кама.

— Глупакът искаше да легне с тебе. Това получаваш, като престъпиш заповедта на Фебрил — предупредих го…

Тя гледаше ръката, стискаща камата, затова не видя как другата ръка изхвърча напред и се стовари в челюстта й.

Примига и отвори очи от рязкото, болезнено дръпване. Мъжът я влачеше за едната ръка през руините. Някъде отпред лъхна вонята на отходния изкоп, гъста като мъгла, дъх на сгорещен, отровен въздух. Устните й бяха разкъсани, усети вкус на кръв. Рамото на ръката, за която я беше стиснал пазачът, пулсираше. Мъжът мърмореше:

— … сладка била, как не. Едва ли. Като се дави в мръсотия. Глупак, и какво? Мъртъв. Толкова проста работа. Курви в тоя проклет стан колкото щеш. Какво… кой…

Беше спрял. Сцилара едва различи тромавата фигура, появила се в тъмното.

Пазачът пусна китката й и ръката й тупна върху мръсната кал. Видя го как посегна за меча си.

После главата му изплющя встрани с пукота на счупени зъби, нещо топло се плисна по бедрата й. Кръв.

Стори й се, че видя смарагдова светлина, изригнала от ръката на убиеца му — ръка, свършваща с дълги извити котешки нокти.

Фигурата прекрачи рухналото неподвижно тяло на пазача и бавно се наведе над Сцилара.

— Търсех те. Или току-що го разбрах. Странно, как животът на всеки от нас се заплита в цялото гъмжило, отново и отново, всичко — подето от друг, по-голям въртоп. Върти се и се върти, все надолу и надолу. Глупци, всички сме глупци, да си мислим, че можем да изплуваме от този въртоп.

Сенките изглеждаха странно по него. Все едно че стоеше под палми и сред високи треви — но не, само нощно небе имаше над ниския широкоплещест мъж. Разбра, че е татуиран, с тигрови шарки по кожата.

— Много убийства напоследък — замърмори той, докато се взираше в лицето й с кехлибарените си очи. — Всички разхлабени краища се сплитат, изглежда.

Видя го как посегна надолу с блестящата си, увенчана с нокти ръка. Отпусна я топла между гърдите й. Връхчетата на ноктите одраскаха кожата й и я пронизаха тръпки.

Топлината потече през жилите й, по цялото тяло. Изведнъж се усили, по гърлото, към дробовете, между краката й.

Мъжът изсумтя.

— Мислех, че е охтика, този накъсан дъх. Но не е, от многото дъранг е само. Колкото до другото, странно нещо е това удоволствието. Нещо, което Бидитал би предпочел никога да не го научиш. Неговият враг не е болката. Не, болката е само пътят, водещ към безразличието. А безразличието унищожава душата. Разбира се, Бидитал обича унищожени души — огледален образ на неговата.

Сигурно продължаваше да й говори, но тя вече не го чуваше. В тялото й нахлуваха отдавна забравени усещания, само леко притъпени от задържащата се, утешителна замая на дъранга. Усещаше, че е била използвана жестоко в слабините, но разбираше, че това ще отмине.

— Обидата.

Той тъкмо посягаше да я вдигне, но спря.

— Ти проговори?

„Обидата. Да. Това е.“

— Къде искаш да ме отнесеш?

Въпросът й излезе между два хрипа. Тя избута ръцете му настрана, наведе се и изплю храчката, докато той отговаряше.

— В моя храм. Не бой се, безопасно е. Нито Фебрил, нито Бидитал ще те намерят там. Изцерена си със сила, момиче, тъй че трябва да поспиш.

— Какво искаш от мен?

— Още не знам. Мисля, че ще ми трябва помощ, и то скоро. Но изборът си е твой. Не си длъжна да отстъпваш… нищо, което не искаш. А ако решиш просто да си отидеш, и така ще е добре. Ще ти дам пари и храна за път — може би ще ти намеря и кон. Това можем да го обсъдим утре. Как се казваш?

Отново посегна и я вдигна без усилие.

— Сцилара.

— Аз съм Хеборик, дестраянт на Трийч, Тигъра на лятото и Бога на войната.

Тя го загледа, докато я носеше по пътеката.

— Боя се, че ще те разочаровам, Хеборик. До гуша ми е дошло от жреци.

Усети как сви рамене, а после й се усмихна уморено.

— Всичко е наред. На мен също.

Фелисин се събуди скоро след като Л’орик се върна с прясно заклано агне за своя питомец — демона Сивожаб. „Сигурно я е събудило пращенето на кокалите“, помисли си Върховният маг, като видя, че се размърда под зеблото.

Апетитът на демона беше ненаситен. Л’орик се възхищаваше на целеустремеността му, макар и не толкова на мърлявите му навици в яденето.

Фелисин стана и загърната с одеяло, се приближи до Л’орик. Мълчеше — косата й беше разрошена около младото й смугло лице — гледаше как демонът поглъща последния къс агнешко с шумно, свирепо мляскане.

— Сивожаб — измърмори Л’орик. — Новият ми питомец.

— Твоят питомец? Сигурен ли си, че не е обратното. Това нещо може да ни изяде и двамата.

„Наблюдателно. Права е, приятелю Л’орик. Сърцераздирателно. Ще ми се да се поразтъпча. Уви. Унилост. Смут. Самотност.“

— Добре. — Л’орик се усмихна. — Съюз е по-подходяща дума за това партньорство.

— По ботушите ти има кал и полепнали късчета тръстика и трева.

— Тази нощ пътувах, Фелисин.

— Търсеше си съюзници?

— Не нарочно. Не, търсех отговори.

— Намери ли?

Той помълча. После въздъхна.

— Някои. По-малко, отколкото очаквах. Но със сигурност научих едно. И то е, че трябва да се махнеш оттук. Колкото може по-скоро.

Тя го погледна питащо.

— А ти?

— И аз ще дойда. Веднага щом мога.

— Сама ли трябва да тръгна?

— Не. Със Сивожаб. И с още един… надявам се.

Тя кимна.

— Готова съм. До гуша ми дойде тук. Вече не мечтая за отмъщение срещу Бидитал. Искам само да се махна. Това страх ли е?

Л’орик поклати замислено глава.

— За Бидитал ще се погрижим, момиче. По начин, отговарящ на престъпленията му.

— Ако се каниш да го убиваш, бих те посъветвала да не пращаш Сивожаб с мене. Бидитал е силен — може би повече, отколкото си даваш сметка. Мога да пътувам и сама — никой няма да ме гони, в края на краищата.

— Не. Колкото и да ми се ще сам да убия Бидитал, той няма да умре от моята ръка.

— Има нещо злокобно в това, което казваш, Л’орик. А може би — в това, което не казваш.

— Ще има съсредоточаване, Фелисин. На някои… неочаквани гости. И не смятам, че някой тук ще преживее дълго компанията им. Предстои… голяма касапница.

— Тогава защо оставаш?

— За да бъда свидетел, момиче. Да видя колкото може повече.

— Защо?

Отвърна й с гримаса.

— Както казах, все още търся отговори.

— И те са толкова важни, че да рискуваш живота си?

— Да. А сега ще те оставя малко на грижите на Сивожаб. С него си в безопасност, а като се върна, ще е с необходимите неща за път и коне.

Тя погледна люспестото маймуноподобно същество с четирите очи.

— В безопасност, казваш. Поне докато не е гладен.

„Одобрение. Тази ще я пазя. Но не се бави много. Ха-ха.“

Хеборик пристъпи навън да посрещне госта си. Беше се загърнал в тежкото наметало и държеше ръцете си под сгъвките му, беше придърпал над главата си и качулката.

Л’орик забави стъпките си. Истината нямаше да може да се скрие от този човек и Хеборик се усмихна, като видя как се разшириха очите на Върховния маг.

— Да — промърмори Хеборик. — Упорствах. Но стана и се примирих.

— И какъв е интересът на Трийч тук? — попита Л’орик след дълго, притеснено мълчание.

— Предстои битка — отвърна Хеборик и сви рамене. — Извън това — не знам. Ще разберем, предполагам.

Л’орик изглеждаше изнурен.

— Надявах се, че ще те убедя да заминеш. Да отведеш Фелисин оттук.

— Кога?

— Тази нощ.

— Премести й бивака на левга оттук, отвъд североизточния край на оазиса. Три оседлани коня, още три товарни. Храна и вода за трима, да ни стигне до Г’данисбан.

— Трима ли?

Хеборик се усмихна.

— Не го знаеш, но в това да сме трима има… известна поезия.

— Добре. И колко се очаква да ви чака?

— Докато реши, че е приемливо, Л’орик. Също като теб смятам да се задържа тук още няколко дни.

Той премрежи очи.

— Съсредоточаването.

Хеборик кимна и Л’орик въздъхна.

— Глупаци сме двамата с тебе.

— Може би.

— Преди време се надявах, че ще мога да се съюзя с теб, Призрачни ръце.

— Съюзът ни съществува, повече или по-малко. Достатъчно, за да осигури безопасността на Фелисин. Не че се справихме дотук особено добре с тази отговорност. Можех да помогна — изръмжа Хеборик.

— Изненадан съм, че не си потърсил отмъщение, ако си знаел какво й причини Бидитал.

— Отмъщение? Какъв смисъл има от това? Не, Л’орик, имам по-добър отговор за касапщината на Бидитал. Остави Бидитал на съдбата му…

Върховният маг се стъписа, но после се усмихна.

— Странно, само преди малко казах същото на Фелисин.

— Нещо… неумолимо има в тях.

Бяха излезли на пътя след отдалечаващите се легиони. Виждаха блясъка на поклащащите се железни върхове, като разтопен метал под пясъчния стълб, който от този ъгъл сякаш се издигаше право нагоре и се пръскаше на мъгливо петно от високите пустинни ветрове. Коураб Билан Тену’алас потръпна от думите на Леоман. Прахта се сипеше по гънките на дрипавата му телаба; въздухът толкова близо до Стената на Вихъра се беше сгъстил от утаяващия се пясък.

Леоман се завъртя в седлото да огледа воините си.

Коураб закрепи в стремето счупената пика. Беше капнал от умора. Буквално всяка нощ бяха опитвали набези, а дори когато отрядът му не се включваше пряко в боя, трябваше да се прикриват отстъпления, да се отбиват контраатаки и да се бяга. Да се бяга. Ако Ша’ик беше дала на Леоман пет хиляди воини, сега щяха да отстъпват малазанците. Чак до Ейрън, пребити.

Леоман обаче беше направил каквото можеше с това, с което разполагаше, и беше спечелил — с цената на много кръв — няколко скъпоценни дни. Нещо повече, бяха успели да преценят тактиката на адюнктата и качествата на войниците й. Неведнъж съсредоточеният им натиск срещу редовната пехота я бе накарал да се огъне и ако Леоман разполагаше с нужния брой хора, можеше да притисне здраво малазанците и да ги разбие. Но все идваха било Изгорените сълзи на Гал, било конниците на Уик или онези проклети морски пехотинци и пустинните воини бяха тези, които трябваше да отстъпят. В нощта, преследвани от конници също толкова опитни и неотстъпчиви като хората на Леоман.

Останали бяха около седемстотин — много ранени се налагаше да оставят зад себе си, а Изгорените сълзи на хундрилите ги намираха и избиваха, отнасяха като трофеи части от телата им.

Леоман отново се обърна напред.

— Приключихме.

Коураб кимна. Малазанската армия щеше да стигне Стената на Вихъра до залез-слънце.

— Нейният отатарал може да не успее. Може богинята да ги унищожи до крак още тази нощ.

Сините очи на Леоман се присвиха към настъпващите легиони и бръчките около тях станаха още по-дълбоки.

— Не мисля. Магията на Вихъра не е чиста, Коураб. Не, ще има битка, в самия край на оазиса. Корболо Дом ще командва Армията на Апокалипсиса. Ние с теб, и може би Маток, ще си намерим удобно място… за наблюдение.

Коураб се наведе от седлото и се изплю.

— Нашата война свърши — изръмжа Леоман и стисна юздите.

— Корболо Дом ще има нужда от нас — заяви Коураб.

— Ако е така, значи сме загубили.

Сръгаха конете и препуснаха към Стената на Вихъра.

Можеше да язди половин ден в лек галоп, после да забавя джагския кон в бърз ход за една камбана време и отново да продължи в лек галоп чак до свечеряване. Хавок нямаше равен на себе си. Карса беше преминал достатъчно близо покрай северния край на Угарат, за да види наблюдателите по крепостната стена, и те бяха изпратили отряд конници, за да го спрат при широкия каменен мост над реката — ездачи, които трябваше уж да стигнат там много преди него.

Но Хавок беше разбрал какво трябва, препусна в пълен галоп, изпънал шия, и стигнаха петдесет разтега пред гонещите ги воини. Пешеходците по моста се пръснаха, а мостът се оказа достатъчно широк, за да могат да минат лесно между колите и фургоните. Колкото и широка да беше река Угарат, стигнаха до другата й страна само за десетина изтупвания на сърцето и тропотът на копитата на Хавок премина от бърз каменен ритъм в тежък тътен по отъпканата пръст, щом навлязоха в Угарат Одан.

Разстоянието сякаш беше загубило значението си за Карса Орлонг. Хавок го носеше напред без никакво усилие. Нямаше нужда от седло и единствената юзда, увита около врата на жребеца, беше всичко, с което да го насочва. Нощем теблорът дори не го връзваше, оставяше го да пасе свободно тревата на степта, проснала се във всички посоки.

Северната част на Угарат Одан се беше стеснила между двете главни реки — Угарат и другата, за която Карса помнеше, че се казва Мерсин или Талас. В посока север — юг преминаваше хълмиста верига, разделяща двете реки, със склонове, отъпкани от сезонната миграция на стада бедерини в продължение на хиляди години. Тези стада вече не съществуваха, макар че бяха останали кости от тях там, където ги бяха сваляли хищници и ловци, а земята сега се използваше за временни пасища, бе рядко населена, и то само по време на влажния сезон.

За седмицата, докато прехвърли хълмовете, Карса не видя нищо освен следи от пастирски биваци и гранични камъни, а единствените пасящи животни, които се мяркаха, бяха антилопи и някакъв вид по-едра сърна, които се хранеха само нощем — дните прекарваха налягали в ниските падини, обрасли с висока жълта трева. Плашливи, те падаха лесно под ударите му, за да му осигурят вечерния пир.

Река Мерсин се оказа плитка, почти пресъхнала в края на сухия сезон. След като я премина, той продължи на североизток и излезе на черния път, лъкатушещ покрай склоновете на планините Талас, после на изток към град Лато Ривий, при самия край на Свещената пустиня.

Мина през нощта по пътя южно от крепостната стена на града, за да избегне възможен сблъсък, а призори на другия ден навлезе в прохода, водещ към Рараку.

Привличаше го някакъв властен порив. Не можеше да си обясни това страстно желание, ала не го оспорваше. Твърде дълго го беше нямало и макар да не вярваше, че битката в Рараку се е разразила, усещаше, че предстои много скоро.

А Карса искаше да е там. Не за да избива малазанци, а за да пази гърба на Леоман. Но знаеше, че съществува и още една, по-мрачна истина. Битката щеше да е ден на хаоса и Карса Орлонг смяташе да го направи още по-голям. „Ша’ик или не, в стана има такива, които са си заслужили само смърт. И аз ще им я нанеса.“ Нямаше нужда да изрежда в ума си списък от причини, от нанесени му обиди, от неприкрито презрение или извършени грехове. Достатъчно дълго беше стоял безразличен, безразличен към много неща. Едва беше удържал юздите на най-големите сили на своя дух, сред тях — потребността да съди, да действа решително, според обичая на Теблор.

„Твърде дълго търпях деянията на зли и коварни същества. Сега моят меч ще им отвърне.“

Още по-малко го интересуваше списък от имена, защото имената водеха до клетви, а до гуша му беше дошло от клетви. Щеше да убива така, както му подскажеше чувството.

Чакаше с нетърпение това свое завръщане.

Стига да се върнеше навреме.

Щом започна да се спуска по склоновете, водещи към Святата пустиня, с облекчение видя, далече на североизток, червения яростен гребен на Стената на Вихъра. Беше въпрос вече само на дни.

Усмихна се на този далечен гняв, защото го разбра. Сдържана — окована — толкова дълго, богинята скоро щеше да отприщи яростта си. Сетивата му долавяха жаждата й, осезаема като двете души в неговия меч.

Спря Хавок до един стар бивак в края на покрита със спечена сол низина. Склоновете отзад щяха да осигурят последната храна и вода за коня му чак до Стената на Вихъра, така че щеше да се задържи тук, за да напълни торбите с трева за пътя, а и меховете с прясна вода от извора на десетина крачки от бивака.

Напали огън с последните парчета суха тор от бедерин от Джаг Одан — нещо, което правеше много рядко — и след като се нахрани, отвори торбата с останките от Т’лан Имасс и за първи път ги извади.

— Нямаш търпение да се отървеш от мене ли? — попита ’Сибалле със сух хриплив глас.

Той изсумтя и изгледа съществото отгоре.

— Пътувахме дълго, Ненамерена. Много време изтече, откак те видях за последен път.

— Защо тогава реши да ме видиш точно сега, Карса Орлонг?

— Не знам. И вече съжалявам.

— Виждах слънцето през нишките на тъканта. За предпочитане е пред тъмнината.

— Защо трябва да ме интересува какво предпочиташ?

— Защото, Карса Орлонг, ние с теб сме от един и същи Дом. Домът на Вериги. Господарят ни…

— Аз нямам господар — изръмжа теблорът.

— Точно както той го иска — отвърна ’Сибалле. — Сакатият бог не очаква да коленичиш пред него. Той не заповядва на своя Смъртен меч, на своя Рицар на Вериги — защото точно това си ти, това е ролята, за която си оформен от самото начало.

— Аз не съм в този Дом на Вериги, Т’лан Имасс. Нито ще приема поредния фалшив бог.

— Той не е фалшив, Карса Орлонг.

— Фалшив е, също като теб — отвърна озъбен воинът. — Само да се вдигне срещу мен, и мечът ми ще заговори вместо мене. Оформен съм, казваш. Значи има много, за което да отговаря.

— Боговете го оковаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Оковаха го, Карса Орлонг. Към мъртвата земя. Той е сломен. Страда във вечна болка. Пленничеството го е извратило и вече познава само страданието.

— Значи ще счупя веригите му…

— Радвам се…

— И тогава ще го убия.

Карса сграбчи натрошената Т’лан Имасс за единствената ръка и я натика обратно в торбата. И се изправи.

Чакаха го велики дела. Тази мисъл го зарадва.

„Всеки Дом е поредният затвор. А имах вече достатъчно затвори. Вдигнете стени около мен и ще ги разбия.“

„Усъмниш ли се в думите ми, ще съжалиш, Сакати боже.“

22.

Девето, Единадесето и Дванадесето отделение бяха прикрепени към морската пехота на девета рота. Имаше слухове също така, че Първо, Второ и Трето отделение — тежката пехота — скоро ще се прехвърлят към тях, за да се сформира самостоятелна бойна част.

Никое от новите отделения не бе съвсем непознато за Стрингс. Беше си направил труда да научи имена и да запомни лица из цялата Девета рота.

С подути крака и изтощени от често прекъсвания сън нощем, сержантът и отделението му се бяха проснали около лагерния огън, приспивани от несекващия рев на Стената на Вихъра на хиляда разтега от спрялата се на стан армия. Изглежда, дори яростта можеше да притъпи ума.

Сержант Балм — на Девето отделение — се приближи, след като даде указания на войниците си къде да вдигнат бивака си. Висок и широкоплещест, далхониецът беше впечатлил Стрингс с хладното си безразличие към натиска, на който ги подлагаха. Отделението на Балм беше дало вече своя дял в съпътстващите похода битки и имената на ефрейтор Детсмел, Троутслитър, Уидършинс, Галт и Лоуб бяха на устата на всички в легиона. Същото беше в сила и за някои от другите две отделения. Моук, Бърнт и Стакър. Том Тиси, Тюлип, Рамп и Ейбъл.

Тежката пехота все още не беше накървавила мечовете, но Стрингс беше впечатлен от дисциплината им. „Кажеш им да стоят на място и пуснат корени чак до скалата.“ Забеляза, че няколко от тях обикалят наоколо. Флашуит, Боул, Шортноус и Уру Хела. Всички навъсени, до един.

Сержант Балм клекна до него.

— Ти си оня Стрингс, нали? Чух, че т’ва не ти е истинското име.

Стрингс вдигна вежди.

— А Балм10 истинско ли е?

Тъмнокожият младеж се намръщи и дебелите му вежди се събраха над носа.

— Че що, истинско си е.

Стрингс се озърна към друг войник от Девето отделение, мъж застанал наблизо с вид все едно, че се кани да убие някого.

— А оня там? Какво му беше името, Троутслитър11? Мамчето ли го е избрала за бебче според тебе?

— Не знам — сви рамене Балм. — Дай му обаче нож в ръката и само гледай.

Стрингс го изгледа и изсумтя.

— Искаше да ме видиш за нещо ли?

Балм сви рамене.

— Горе-долу. Какво мислиш за новите части на капитана? Късничко е за такива промени май…

— Е, не е чак толкова ново. Легионите на Греймейн понякога ги сглобяват по същия начин. Все едно, новият ни Юмрук го одобри.

— Кенеб. Не ми вдъхва доверие.

— И си за нов капитан?

— Да, за нов. Благородник е тоя Ранал. Това стига.

— В смисъл?

Балм извърна очи и се загледа в зареялата се високо над главите им птица.

— В смисъл. В смисъл, че ще ни избие всичките.

„Аха.“

— Кажи го по-високо, не го чуха всички.

— Няма нужда, Стрингс. Споделят го.

— Да го споделят и да го кажат не е все едно.

Геслер, Бордюк и сержантите от Единадесето и Дванадесето се приближиха до огъня, заподаваха си ръце и си замърмориха имената за запознанство. Моук на Единадесето беше фалариец, с тъмножълта коса и брадясал като Стрингс. Беше го пронизала пика в гърба, от рамото до опашната кост, и въпреки усилията на лечителя явно страдаше от лошо срастване на мускулите. Сержантът на Дванадесето, Том Тиси, беше нисък, с лице, което можеше да мине за чаровно пред някоя женска жаба, с пъпчиви бузи и брадавици по ръцете. А като свали шлема си, всички видяха, че е съвсем плешив.

Моук примижа и изгледа продължително Стрингс, сякаш се чудеше откъде го познава, после извади от кесията на колана си рибешки гръбнак и почна да си чисти зъбите.

— Някой тук да е чувал за един войник убиец? Тежката пехота, не знам коя рота, и легиона не го знам. Викаме му Бред Нечестивеца. Чух че утрепал единайсет пустинни воини за една нощ.

— Ми аз чух, че били осемнайсет едната нощ и тринайсет — другата — рече Том Тиси. — Ще трябва да питаме ония с ниските чела, като дойдат.

— Ами тука има техен човек — подхвърли Стрингс и повиши глас: — Флашуит! Я ела за малко при нас, моля те.

Земята сякаш се разтърси под стъпките й. Беше напанка и Стрингс се зачуди дали знае, че е жена. Мускулите по ръцете й бяха по-дебели от неговите бедра. Беше си отрязала цялата коса и по кръглото й лице нямаше никакви украси освен бронзовата халка на носа. Но очите й бяха смайващо красиви, зелени като смарагди.

— Да си чувала за един от тежката, Флашуит? Бред Нечестивия?

Удивително красивите й очи се разшириха.

— Петдесет души убил, викат.

— Кой легион? — попита Моук.

Тя сви рамене.

— Знам ли.

— Не е нашият значи.

— Знам ли.

— Добре де, а ти какво направи? — сопна се Моук.

— Убих петдесет души. Сега мога ли да си вървя? Трябва да се изпикая.

Обърна се и си тръгна. Всички я изгледаха зяпнали.

— Права ли го прави? — подхвърли Том Тиси.

— Що не питаш нея? — изсумтя Моук.

— Не бързам толкова да ме убият. Що не я питаш ти, Моук?

— А, ето ги и сержовете на тежката — смени темата Балм.

Мозел, Соублоун и Тъг все едно че бяха близнаци. И тримата бяха от град Малаз, типични за преобладаващата на острова смесена раса, а заплахата, която лъхаше от тях, идваше не толкова от ръста, колкото от държането им. Соублоун беше най-старата от тримата, корава жена със сиви кичури в дългата до раменете черна коса, с небесносини очи. Мозел беше мършав, тесните му очи издаваха канска кръв някъде в семейното родословие. Косата му беше на плитки и подрязана на един пръст дължина, както я носеха пиратите на Джакатан. Тъг беше най-едрият от тримата, с къса брадва в ръка. Щитът, окачен на гърба му, беше огромен, от тежко дърво, обкован с калай и обшит с бронзов ръб.

— Кой от вас е Стрингс? — изръмжа Мозел.

— Аз съм, защо?

Мъжът сви рамене.

— Нищо. Просто се чудех. А ти — той кимна към Геслер, — ти трябва да си морският, Геслер.

Настъпи неловко мълчание. После заговори Тъг. С тънък глас, сигурно излизаше от повреден ларинкс, предположи Стрингс.

— Чухме, че адюнктата щяла да иде утре при стената. С оня меч. После какво? Мушка с него ли? То какво да му мушкаш, пясъчна буря. А и не сме ли вече в Рараку? Святата пустиня? Пустиня като пустиня, нито усещаш нещо по-така, нито изглежда по-различно. Защо просто не ги изчакаме. Или да ги оставим да си изгният в тая проклета пустош? Ша’ик иска империя от пясък, да си я има.

Накъсаният глас беше непоносим за ушите и късаше нервите, но Тъг като че ли не се канеше да млъкне скоро.

— Много въпроси — заговори Стрингс веднага щом Тъг спря замалко да си поеме хрипливо дъх. — Тази пясъчна империя не може да бъде оставена, Тъг, защото заразата ще се разпространи — ще загубим Седемте града, а толкова кръв се е проляла за завземането им, че не можем да се откажем току-така. А макар да сме в Рараку, още сме в самото й начало. Може да е Свята пустиня, но прилича на всяка друга, да. Само че ако има някаква сила, тя е в това, което ти прави, след време. Може би не точно какво ти прави, а какво ти дава. Не е лесно да се обясни. — Той сви рамене.

Геслер се окашля.

— Вихърът е магия, Тъг. Мечът на адюнктата е отатарал. Ще има сблъсък между двете. Ако мечът на адюнктата се издъни, всички се връщаме у дома… или обратно за Ейрън…

— А бе, аз не го чух така — заговори Моук и спря да се изплюе на пясъка, преди да продължи. — Ако не можем да я пробием тая стена, обръщаме на изток, и после на север. Към Г’данисбан или Ерлитан, да речем. Да изчакаме Дужек Едноръкия и Върховния маг Тайсхрен. Чух даже, че и Греймейн може да бъде отзован от кампанията в Корелри.

Стрингс го зяпна.

— В чия сянка си стоял, Моук?

— Ами, логично е, нали?

Стрингс въздъхна и се изправи.

— Всичко това са приказки на вятъра, момчета. Рано или късно ще тръгнем слепешката накъдето ни поведат. — Тръгна към шатрите на отделението си.

Войниците му, сред тях и Кътъл, се бяха струпали около Ботъл, който седеше на пясъка и като че ли си играеше с някакви клонки и пръчици.

Изведнъж сержантът се спря, смразен. „Богове на пъкъла, за миг ми се стори, че виждам Бързия Бен с отделението на Уискиджак, струпани около някакъв адски опасен ритуал…“ Някъде от пустинята извън лагера до ушите му достигнаха смътни звуци, като от песен, прерязала като острие на меч рева на Стената на Вихъра. Стрингс поклати глава и се приближи.

— Какво правиш, Ботъл?

Младежът го погледна гузно.

— Ъ, нищо особено, серж…

— Опитва предсказание — изръмжа Кътъл. — Ама като гледам, доникъде не стига.

Стрингс бавно се наведе срещу Ботъл.

— Интересен стил. Пръчки и клонки. Откъде го научи това, момче?

— От баба ми.

— Вещица ли беше?

— Повече или по-малко… Майка ми също.

— А баща ти? Той какъв беше?

— Не знам. Имаше разни слухове… — Младият войник наведе глава, явно смутен от въпроса.

— Все едно. Тази фигура тука, свързана е със земята. Това, дето държи силата, не стига, трябва ти повече…

Всички вече гледаха Стрингс.

Ботъл кимна и извади малка кукличка, изплетена от пурпурночервени стръкове трева, с увити около нея ивици черен плат. Сержантът се ококори.

— Кой, в името на Качулатия, трябва да е това?

— Ами, ръката на смъртта, един вид. Аз поне исках да е това. Знаеш го къде ходи, нали. Но не ще да съдейства.

— Извличаш от лабиринта на Гуглата?

— Малко…

„Хм, у това момче има повече, отколкото си мислех.“

— Качулатия го остави. Може да се навърта, но няма да се приближи, преди да е станала случката, а и тогава я кара слепешката кучият син. За тази фигурка, дето си я направил, пробвай с Патрона на убийците.

Ботъл се сепна.

— Какво, Въжето? Хм, и с него я стане, я не стане…

— В смисъл? Каза, че познаваш Мийнас. Сега излиза, че и Гуглата познаваш. И вещерство. Май просто си ги измисляш тия.

Младият маг се намръщи.

— Добре, добре. Стига си плямпал. Трябва да се съсредоточа.

Войниците наоколо се смълчаха отново. Стрингс заби поглед в пръчките и клонките, забити в пясъка пред Ботъл. След дълга пауза магът бавно постави между тях кукличката, натисна краката й в пясъка, докато тя не застана изправена, и внимателно отдръпна ръката си.

От едната страна на фигурата минаваше права линия от пръчки и Стрингс реши, че трябва да изобразяват Стената на Вихъра, защото започнаха да се полюшват като стръкове тръстика под вятъра.

Ботъл заломоти нещо под носа си, все по-настойчиво, после — отчаяно. Най-сетне дъхът му свърши, той се отпусна и отвори очи.

— Не става…

Пръчките бяха спрели да се движат.

— Безопасно ли е да се бръкне там? — попита Стрингс.

— Да, сержант.

Стрингс се пресегна и взе куклата. После я постави обратно… от другата страна на Стената на Вихъра.

— Опитай сега.

Ботъл го изгледа за миг, отново се наведе над фигурата и затвори очи.

Стената се разлюля отново. После няколко пръчки по редицата нападаха.

Няколко души в кръга ахнаха, но Ботъл се намръщи още повече.

— Не се движи. Куклата. Въжето го усещам. Близо, съвсем близо. Има сила, излива се в, или може би от куклата, само че тя не се движи…

— Прав си — рече Стрингс и на лицето му се плъзна широка усмивка. — Не се движи. Но сянката й — да…

Кътъл изпръхтя.

— Кралицата да ме вземе дано, прав е. Адски шантава работа… е, аз се нагледах. — Стана изведнъж, много изнервен. — Гадна работа е това магията. Аз си лягам.

Прорицанието изведнъж свърши. Ботъл отвори очи и огледа кръга, с лъснало от пот лице.

— Защо не се движеше? Защо само сянката му?

Стрингс също стана.

— Защото още не е готов, момче.

Смайлс го изгледа навъсено.

— И кой е той? Самото Въже ли?

— Не — отвърна Ботъл. — Не е той, сигурен съм.

Без нищо да каже, Стрингс се отдалечи от кръга. „Не е Въжето, разбира се. Някой още по-добър от него, мен ако питат. Тук е. И е от другата страна на Стената на Вихъра. И знам точно за кого си точи ножовете в този момент.“

„Само онова проклето пеене да можеше да спре…“

Стоеше сам в тъмното, обсаден от гласовете. Връхлитаха го от всички посоки, кънтяха в черепа му. Не стигаше това, че беше виновен за смъртта на войници; сега те не искаха да го оставят на мира. Сега духовете им му крещяха, призрачните им ръце се протягаха през Портата на Гуглата, пръстите дращеха в мозъка му.

Гамът искаше да умре. Беше повече от безполезен. Беше пречка, един от многото бездарни пълководци, оставили след себе си реки от кръв, поредното име в тази позорна, унизителна история, подклаждаща най-лошите страхове в сърцето на редовия войник.

И това го беше влудило. Вече го разбираше. Гласовете, парализиращата несигурност, как винаги беше изтръпнал от студ и разтреперан, колкото и горещо да беше слънцето денем и колкото и топли да бяха лагерните огньове нощем. И тази слабост, прокрадваща се в крайниците му, разреждаща кръвта в жилите му, докато сърцето му сякаш не започнеше да помпи разкаляна вода вместо кръв. „Прекърших се. Провалих адюнктата още с първото изпитание на куража ми.“

С Кенеб всичко щеше да е наред. Кенеб беше добър избор за нов Юмрук на легиона. Не беше чак толкова стар, а си имаше и семейство — хора, заради които да се сражава, при които да се завърне, хора, които осмисляха живота му. Това бяха важни неща. Нужният натиск, пламъкът, нужен за кръвта. Всичко това не съществуваше в живота на Гамът.

„Тя със сигурност изобщо не е имала нужда от мен, нали? Фамилията се разкъса сама и с нищо не можех да го предотвратя. Бях най-обикновен кастелан, почетен домашен гвардеец. Изпълнявах заповеди. И когато само една дума от устата ми можеше да промени съдбата на Фелисин, аз само отдадох чест и отвърнах: «Да, господарке.»“

Но той винаги си беше давал сметка за слабостта на своя дух. И беше получавал безброй възможности да прояви слабостите си. Безброй възможности, въпреки че тя гледаше на тези моменти като на проява на вярност, дисциплинирано приемане на заповеди, колкото и ужасни да бяха последствията им.

— Силно.

Нов глас. Той примига, зашари с очи наоколо, после погледна надолу и видя осиновеното от Кенеб хлапе, Гръб. Полуголо, с потъмняла от слънцето кожа, оцапана с кал, със сплъстена коса, с очи, блеснали на звездната светлина.

— Силно.

— Да, силни са. — Детето беше подивяло. Беше късно, скоро сигурно щеше да се съмне. Какво търсеше тук? Какво търсеше тук, извън лагерните постове, само. Да го заколи някой пустинен воин?

— Не те. Тя.

Гамът го изгледа намръщено.

— За какво говориш? Кое е силно? — „Аз чувам само гласовете. Ти не можеш да ги чуеш. Разбира се, че не можеш.“

— Пясъчната буря. Ревът. Много… много… много, много, много СИЛНО!

„Бурята?“ Гамът изтри пясъчните зрънца от очите си, озърна се… и разбра, че стои на по-малко от петдесет крачки от Стената на Вихъра. И звукът на пясъка, бушуващ между скалите по земята, съскащ нагоре на диви, вихрени кръгове, камъчетата, които издрънчаваха тук-там, свистенето на самата вихрушка през изваяните в пясъчника гънки — този звук беше като… „Като гласове. Пищящи, разгневени гласове.“

— Не съм полудял.

— Аз също. Щастлив съм. Тате си има нова гривна. На ръката. Лъскава. Цялата е на шарки. Уж трябва да дава повече заповеди, а дава по-малко. Но съм си щастлив. Много е лъскава. Ти обичаш ли лъскави неща? Дето блестят? Аз да, макар че ме заболяват очите. Сигурно защото ме заболяват очите. Ти как мислиш?

— Вече почти за нищо не мисля, момче.

— Според мен много мислиш.

— Нима?

— И тате така смята. Мислиш за неща, за които няма защо да се мисли. Все едно е. Но аз знам защо го правиш.

— Така ли?

Момчето кимна.

— Същото, заради което и аз обичам неща, дето блестят. Тате те търси. Ще ида да му кажа, че съм те намерил.

Гръб заситни към лагера и скоро се скри в тъмното.

Гамът се обърна и се загледа в Стената на Вихъра. Кипящата й ярост го блъсна в гърдите. Завихреният пясък дереше очите му, отнемаше дъха му. Беше гладна, гладна както винаги, но нещо ново се беше появило, променило бе пронизителния й писък. „Какво ли е?“ Настойчивост, тон, преизпълнен с… нещо.

„Какво търся тук?“

Едва сега си спомни. Беше дошъл, за да потърси смърт. Меча на някой пустинен воин, който да посече гърлото му. Бърза и внезапна смърт, макар и не съвсем случайна.

„И краят на всички тези мисли… от които така ме болят очите.“

Силният тропот на копита го накара да се съвземе, той се обърна и видя двамата конници, изникнали от сумрака. Водеха трети кон.

— Търсихме ви половината нощ — каза Юмрук Кенеб, щом дръпнаха юздите пред него. — Темъл изкара една трета от уикците си — всички ви търсят, сър.

„Сър? Това е неуместно.“

— Твоето дете ме намери лесно.

Кенеб се намръщи под рамката на шлема си.

— Гръб? Дошъл е тук?

— Каза, че отива да ти съобщи, че ме е намерил.

Мъжът изсумтя.

— Едва ли. Той още дума не ми е казвал. Дори в Ейрън. Чувал съм го да говори с други, когато е в настроение, но и това е рядко. Но не с мен. Не знам защо. Все едно. Докарахме ви кон. Адюнктата е готова.

— Готова за какво?

— Да извади меча си, сър. Да пробие Стената на Вихъра.

— Тя няма нужда от мен, Юмрук.

— Вярно, но все пак държи на това.

„Аз не го искам.“

— Тя заповяда, сър.

Гамът въздъхна и пристъпи до коня. Толкова беше отслабнал, че му беше трудно дори да се качи на седлото. Двамата го изчакаха с влудяващо търпение. С пламнало и от усилието, и от срама лице, Гамът най-сетне се качи на коня, краката му успяха да намерят стремената, пое юздите от ръката на Темъл и изръмжа на Кенеб:

— Води.

Подкараха на изток, на почтително разстояние от стената от побеснял пясък. След стотина разтега завиха към група от петима души, възседнали конете си и неподвижни. Адюнктата, Тене Баралта, Блистиг, Нил и Недер.

Внезапен страх стегна сърцето на Гамът.

— Адюнкта! Хиляда воини може да чакат от другата страна! Трябва да строим тук цялата армия! С тежката пехота на фланговете. С конен авангард, стрелци, морска пехота…

— Това ще стигне, Гамът. Тръгваме напред веднага — слънцето вече осветява стената. Освен това нима не го чуваш? Писъкът и е изпълнен със страх. Този звук е нов. Приятен звук.

Той се взря в завихрената пясъчна преграда. „Да, точно това чух преди малко.“

— Значи тя знае, че преградата й ще падне.

— Богинята го знае — потвърди Недер.

Гамът погледна през рамо двамата уикци. Изглеждаха окаяни, обичайното им състояние напоследък.

— Какво ще стане, когато Вихърът затихне?

Момичето само поклати глава, но брат й отговори:

— Стената на Вихъра обкръжава лабиринт. Унищожим ли стената, проникнали сме в лабиринта. Богинята става уязвима — да имахме един батальон Нокти и половин дузина Върховни магове, щяхме да я заловим и да я убием. Но това не можем да го постигнем. — После вдигна ръцете си в непривичен жест. — Армията на Апокалипсиса ще си остане подкрепена от силата й. Войниците им няма да се разколебаят, ще се бият до самия край. Особено при вероятността този край да е нашият, а не техният.

— Предричанията ти за погром не са от полза, Нил — измърмори адюнктата. — Придружете ме всички, докато не заповядам друго.

Подкараха конете си към Стената на Вихъра, приведени срещу свирепия вятър и пясъка. На петнадесет разтега от нея адюнктата вдигна ръка. Слезе от коня, стисна дръжката на меча и закрачи напред.

Ръждивото острие на меча отатарал излезе наполовина от ножницата… и се спусна внезапна тишина. Гръмовният бяс на пясъчната стена пред тях замря в сриващи се облаци от пясък и прах. Съсъкът на сипещия се пясък се надигна, надмогна глъхнещия вой на бурята. Премина в шепот. Лумна ярка светлина. И с нея — пълно безмълвие.

Адюнктата се обърна рязко, изумена и невярваща.

— Тя се отдръпна! — извика Нил и залитна напред. — Пътят ни е чист!

Тавори вдигна ръка да го спре.

— В отговор на моя меч ли, магьоснико? Или е стратегическа маневра?

— И двете, според мен. Не иска да понесе драговолно такава рана, мисля. Вече ще разчита на тленната си армия.

Прахта се сипеше като дъжд, на вълни, огрени в злато от изгряващото слънце. И лоното на Святата пустиня вече се виждаше ясно през пролуките на замиращата буря. С прилив на облекчение Гамът видя, че няма никаква чакаща орда. Само нова пустош, докъдето стигаше погледът му, с нещо като стръмнина на хоризонта на североизток, която се снишаваше на запад и продължаваше във верига от странно прорязани хълмове, като естествена преграда.

Адюнктата се качи на коня си.

— Темъл. Напред да се пратят съгледвачи. Не вярвам да има повече набези. Не, те ще ни изчакат на място, което сами ще изберат.

„И тогава ще дойде битката. Смъртта на стотици, навярно — на хиляди войници. Адюнктата, юмрукът на императрицата. И Ша’ик, Избраната слугиня на богинята. Сблъсък на воли, нищо повече. Но той ще реши съдбата на стотици хиляди.“

„Не искам да имам нищо общо с всичко това.“

Тене Баралта беше подкарал коня си до Гамът.

— Сега ни трябваш повече от всякога — промълви Червеният меч, докато адюнктата раздаваше с подновена енергия заповеди на прииждащите откъм лагера офицери.

— Изобщо не ви трябвам — отвърна Гамът.

— Грешиш. Трябва й предпазлив глас…

— Глас на страхливец, по-точно. Не, тя няма нужда от това.

— При всяка битка се спуска мъгла…

— Знам. Бил съм войник. И добре съм се справял. Изпълняваш заповеди, не командваш никого освен самия себе си. Най-много шепа хора, но не хиляди. През всички онези години бях на нивото на компетенцията си.

— Добре тогава, Гамът. Стани отново войник. Войник, който случайно е прикрепен към свитата на адюнктата. Предложи й гледната точка на редовия войник. Слабостта, която изпитваш, не е само твоя — разбери, тя се споделя от стотици и хиляди тук, в легионите ни.

Блистиг се беше приближил от другата страна и се намеси:

— Тя си остава много отчуждена от нас, Гамът. Лишена е от съветите ни, защото нямаме възможност да й ги дадем. Та ние дори не знаем каква е стратегията й…

— Ако изобщо има стратегия — измърмори Тене Баралта.

— Нито тактиката й за предстоящата битка — продължи Блистиг. — Това е опасно, противоречи на малазанската военна доктрина. Тя направи тази война лична, Гамът.

Гамът се загледа към нея. Беше подкарала напред, с Нил и Недер от двете й страни, и като че ли оглеждаше прорязаните хълмове, отвъд които, както знаеха, чакаше Армията на Апокалипсиса на Ша’ик. „Лична? Да, би могла да я направи точно това. Защото винаги е правила точно това.“

— Такава е, каквато е. Императрицата не може да не е познавала нрава й.

— Ще нагазим във внимателно заложен капан — изръмжа Тене Баралта. — Корболо Дом ще се погрижи за това. Ще държи всяко късче по-висок терен, всеки подстъп. Все едно да боядиса едно голямо червено петно, където иска да застанем, докато ни избива.

— Тя си дава сметка за тези възможности — отвърна Гамът. „Остави ме на мира, Тене Баралта. И ти също, Блистиг. Вече не сме трима. Вече сме двама и един. Говорете на Кенеб, не на мен. Той може да ви подкрепи. Аз не мога.“ — Трябва да тръгнем срещу тях. Какво друго искате да направи?

— Да ни изслуша, това — отвърна Блистиг. — Трябва да намерим друг подстъп. Да подходим от юг може би…

— И да похабим още седмици в поход? Не допускаш ли, че Корболо Дом си е помислил същото? Всеки извор и водоизточник ще бъде замърсен. Ще обикаляме, докато Рараку не ни убие всички, без нито един меч да е вдигнат срещу нас.

Зърна за миг как се спогледаха Блистиг и Тене Баралта и се намръщи.

— Разговори като този няма да закърпят счупеното, господа. Спестете си думите. Не се съмнявам, че адюнктата ще свика военен съвет в подходящия момент.

— Дано — изръмжа Тене Баралта, стисна юздите и обърна коня си.

Щом се отдалечи, Блистиг се наведе от седлото и се изплю.

— Гамът, когато свикат съвета, бъди там.

— А ако не дойда?

— Достатъчно грижи си имаме. С всичките знатни офицерчета и безкрайния им списък с оплаквания. Войници, издигнали се от редовите редици, са рядкост в тази армия. Признавам, в началото нямах много високо мнение за тебе. Смятах те за галеника на адюнктата. Но ти се справи с легиона си много добре…

— До първата нощ, в която се сразихме с врага.

— Където една „проклетия“ уби коня ти и за малко не ти откъсна главата.

— Бях се побъркал преди това, Блистиг.

— Само защото се набута в сражението. Един Юмрук не бива да прави това. Стоиш отзад, обкръжен от вестоносци и охрана. Може да се окаже, че няма да издадеш нито една заповед, но все пак си ядрото, непоклатимото ядро. Само това, че си там, е достатъчно. Те могат да ти съобщят нещо, ти на тях. Можеш да окажеш подкрепа, да облекчиш части, да реагираш на хода на събитията. Това прави офицерът с висш ранг. Озовеш ли се сред битката, ставаш безполезен, превръщаш се в пречка за своите войници, защото са длъжни да ти пазят кожата. Още по-лошо — не можеш да видиш нищо, вестоносците ти не могат да те намерят. Изгубил си перспективата. Ако ядрото се поколебае или изчезне, легионът пада.

Гамът помисли над думите му, после въздъхна и сви рамене.

— Всичко това вече е без значение. Не съм вече Юмрук. Кенеб е, и той знае какво да прави…

— Той е действащ Юмрук. Адюнктата го заяви ясно. Временно е Юмрук. На теб се пада да си върнеш званието и командването.

— Няма да го направя.

— Длъжен си, упорит кучи син такъв. Кенеб е адски добър капитан. Сега в тази роля го замества някакъв благородник. Адски тъп. Докато беше под петата на Кенеб, нямаше проблем. Трябва да върнеш нещата в подходящия им ред, Гамът. И трябва да го направиш още днес.

— Откъде разбра за този нов капитан? Та той дори не е в легиона ти.

— Кенеб ми каза. По-скоро би предпочел да повиши някой от сержантите си — има няколко с повече опит от всеки друг в тази армия. Покрили са се, но все пак си личи. Но офицерският корпус, от който адюнктата е длъжна да извлича кадри, е пълен с благородници — цялата система си е един частен бизнес, лични връзки и корупция. Въпреки чистката си съществува — тук, в тази армия.

— Сержантите ще са най-полезни там, където са.

— Точно така. Така че престани да ми се цупиш като последния сополанко, старче, и се върни в строя.

Опакото на тежкия му юмрук удари Блистиг през лицето толкова силно, че му счупи носа и го изхвърли през задницата на коня.

Чу как друг кон изцвили зад него, обърна се и видя адюнктата, сред облака прах, изригващ изпод копитата на животното. Беше го зяпнала.

Блистиг изплю кръв и бавно се изправи.

Гамът го изгледа кисело и подкара към нея.

— Готов съм да се върна на служба, адюнкта.

Едната й вежда леко се вдигна.

— Много добре. Чувствам се длъжна да те посъветвам обаче в бъдеще да даваш отдушник на разногласията си с твоите колеги Юмруци на по-усамотени места.

Гамът погледна през рамо. Блистиг отупваше прахта от себе си, на окървавеното му лице се бе изписала мрачна усмивка.

„Кучият му син. Все пак дължа му един юмрук, нали?“

— Уведоми Кенеб — рече адюнктата.

Гамът кимна.

— С ваше позволение, адюнкта, бих желал да разменя още една дума с Юмрук Блистиг.

— Дано този път да е по-малко драматично, Юмрук Гамът.

— Ще видим, адюнкта.

— О?

— Зависи колко ще е търпелив, предполагам.

— Действайте тогава, Юмрук.

— Слушам, адюнкта.

Докато другите прибираха лагера и се готвеха за поход, Стрингс и още няколко сержанти се изкатериха на един хълм, за по-добра гледка към рухващата Стена на Вихъра. Прашните пелени продължаваха да се сипят, но отривистият вятър бързо ги разкъсваше.

— Дори не изхленчи — въздъхна зад него Геслер.

— Богинята се отдръпна, според мен — рече Стрингс. — Бас слагам, че адюнктата дори не си е извадила меча.

— Защо тогава изобщо я вдигна тая стена? — зачуди се Бордюк.

Стрингс сви рамене.

— Кой може да каже? Тук в Рараку явно стават и други неща, работи, за които не знаем нищо. Светът не си е стоял на едно място през месеците, докато идвахме насам.

— Била е, за да задържи Нокътя — заяви Геслер. — И Ша’ик, както и богинята й, искат тази битка. Искат я чиста. Войник срещу войник, маг срещу маг, командир срещу командир.

— Толкова по-зле за тях — промърмори Стрингс.

— Пак нещо намекваш. Хайде, изплюй го, Фид.

— Само предчувствие, Геслер. Имам ги понякога. Проникнали са вътре. Това видях от прорицанието на Ботъл. В нощта преди битката оазисът ще настръхне. Да можех да съм там, да видя. Проклятие, да можех да съм там да помогна.

— Ние ще си име достатъчно работа, мисля — измърмори Геслер.

Последният придружил ги сержант въздъхна, след което изхъхри:

— Моук смята, че няма да ни се отвори работа. Освен ако новият капитан не направи нещо тъпо. Адюнктата щяла да направи нещо неочаквано. Може изобщо да не влезем в бой.

Стрингс се окашля.

— Моук откъде го знае всичко това, Тъг?

— Измисля го, докато клечи в нужника, според мене — изсумтя Бордюк.

Сержантът от тежката пехота сви рамене.

— Моук просто знае разни неща, това е.

— И колко често бърка? — попита Геслер и също се закашля.

— Трудно е да се каже. Толкова неща приказва, че не мога да ги запомня всичките. Много пъти е излизал прав, мисля. Всъщност сигурен съм. Почти. — Тъг се обърна към Стрингс. — Казва, че си бил от Воинството на Едноръкия. И императрицата искала главата ти набучена на пика, защото си бил изменник. — Погледна Геслер. — И казва, че ти и ефрейторът ти, Сторми, сте от Старата гвардия. Младите морски пехотинци, на служба при Дасем Ълтър, или Картерон Кръст, или Урко. Че вие сте тия, дето са докарали онзи стар кюонски дромон в залива на Ейрън, с всички ранени от Кучешката верига. А ти, Бордюк, веднъж си хвърлил някакъв благородник офицер от една скала, близо до Карашимеш, но не са могли да го докажат, разбира се.

Тримата го зяпнаха онемели.

Тъг се почеса по врата.

— Ами, това разправя.

— Удивително колко е объркал всичко — измърмори кисело Геслер.

— И доколкото схващам, тия неща ги плямпа наляво и надясно? — попита Стрингс.

— О, не. Само пред мен и Соублоун. Каза ни да си държим езика зад зъбите. — Тъг примига и добави: — Но не с вас, явно, след като вече ги знаете. Просто си говорехме. Приятелски, нали. Интересно, как рухна само тая Стена на Вихъра, а?

В далечината проехтяха рогове.

— Време е за поход — измърмори Геслер. — Слава на Гуглата и прочие…

Кенеб яздеше до Гамът. Легионът беше поставен в ариергарда на походната колона и горещият въздух бе натежал от прахта.

— Започвам да се съмнявам, че Стената изобщо е изчезнала — каза Кенеб.

— Мда, това, което вдигаме, е по-малко от сипещото се все още — отвърна Гамът. Поколеба се, след което добави: — Моите извинения, капитане…

— Не е нужно, сър. Всъщност съм облекчен — ще прощавате за каламбура. Не само от бремето да си Юмрук, но и затова, че повишението на Ранал бе отменено. Беше удоволствие да го уведомя за това. Знаете ли, че е преустроил частите? По стила на Греймейн? Но Греймейн водеше продължителна война на огромна територия, без определен фронт. Трябваха му самостоятелни бойни единици, готови за всякакво обстоятелство. Още по-дразнещото е, че не благоволи да уведоми никого.

— И вие връщате частите в първоначалния им вид, така ли, капитане?

— Още не, сър. Чаках мнението ви.

Гамът помисли.

— Ще уведомя адюнктата за новата организация на легиона ни.

— Сър?

— Може да се окаже от полза. По време на боя ще държим ариергарда, по насечен терен. Решението на Ранал безспорно е взето от невежество, но все пак е подходящо.

Кенеб въздъхна, но не отвърна нищо и Гамът го разбра. „Може да се върнах като Юмрук с нейно потвърждение, но решението й къде да ни постави в битката доказва, че е загубила доверието си в мен.“

Продължиха мълчаливо. Но тишината не беше приятна.

23.

— Само защото съм жена — жена — още не значи, че мога и да готвя.

Кътър погледна към Апсалар и рече:

— Ама не, защо, много си е добро, наистина…

Но Могора не беше свършила, размахваше оплетения с трева дървен черпак и крачеше напред-назад.

— Нищо няма в килера, нищичко! И гости! Гости и гости! И да дойде да ни намери някаква храна? Никогаж! Мисля, че е умрял…

— Не е умрял — прекъсна я Апсалар и задържа лъжицата си над купата. — Видяхме го преди малко.

— Така казваш ти, с тая твоя блестяща коса и нацупени устнички — и гърди, виж я ти! — Чакай само да почнеш да ги тръскаш кутретата, до глезените ти ще са един ден, каквито са големи — не кутретата, гърдите. Кутретата ще са ти по косата — не, не тая блестяща коса на главата ти, добре де, да, тая коса, само така е думата. Та за какво говорех? Да, все аз трябва да излизам всеки ден, да се катеря по оная въжена стълба и да мъкна храна — да, троскотът става за ядене, стига да го сдъвчеш хубаво. Дъвчеш ли дъвчеш. Всеки ден наръчи троскот, барабонки, ризани, хлебарки, кръвничета…

Кътър и Апсалар оставиха лъжиците.

— … и да се препъвам в цицорите си. А после! — Размаха черпака и мократа трева се лепна в стената. — После проклетите бок’арала да ми бърникат и да ми крадат вкуснотийките — всяка хлебарчица и кръвниче! Забелязахте ли? В тая съборетина няма и една твар! Една мишка няма, една буболечка — хилядата паяка какво да правят, а?

Двамата гости продължиха да се хранят, като оглеждаха внимателно мътната течност в лъжиците, преди да я изсърбат.

— И колко дълго се каните да останете тука? Какво, това да не ви е хан? Как си я представяте, че ще си оправим с мъжа ми съпружеския живот? Ако не вие, или богове, или демони, или разни убийци ще се бъркат в спалните ни! Кога ще си отдъхна аз? — С тези думи старата закрачи към вратата и се отвя навън.

След малко Кътър примига и изправи гръб.

— Убийци?

— Калам Мекхар — отвърна Апсалар. — Оставил е следи. Старият навик на Подпалвачите на мостове.

— Върнал се е? Какво е станало?

Тя сви рамене.

— Изглежда, Сенкотрон и Котильон са намерили работа за всички ни. Предполагам, че Калам се кани да убие колкото може повече командири на Ша’ик.

— Хм, Могора всъщност повдигна интересен въпрос. Котильон е искал да се появим тук, но защо? Сега какво?

— Нямам отговори, Крокъс. Изглежда, Котильон залага повече на теб, отколкото на мен. Което не е изненадващо.

— Не е ли? Според мен е. Иначе защо го каза?

Тя го изгледа за миг, после извърна очи.

— Защото не държа да му слугувам. Притежавам твърде много негови спомени, още от смъртния му живот като Танцьора, за да може напълно да разчита на мен.

— Това твърдение не е окуражаващо, Апсалар…

От сенките засъска нов глас:

— Окуражаване ли ни трябвало? Просто, лесно, какво да му мислиш — защо не мога да измисля решение! Да кажа нещо тъпо, нещо, което няма да ми струва усилие. Дали? — След миг Искарал Пъст се изниза от тъмното и подуши във въздуха. — Тя е… готвила! — Очите му се спряха на купите на масата. — А вие го… ядете! Луди ли сте? Защо според вас се крия през всичките тия месеци? Защо според вас карам моите бок’арала да ровичкат из складовете й? Богове, глупаци такива! О, да, чудесна храна… ако си антилопа!

— Оправяме се — каза Кътър. — Искаш ли нещо от нас? Ако не, съгласен съм с Могора за едно — колкото по-малко те виждам, толкова по-добре…

— Тя иска да ме види, идиот с идиот! Защо според тебе все се опитва да ме излови?

— Да, колко е хубаво, нали? Но нека да сме реалисти, Пъст, тя е по-щастлива, че не й се буташ пред очите. Не си желан. Всъщност, Пъст, ти си напълно безполезен.

Върховният жрец се опули, озъби се, драсна обратно към ъгъла на стаята и изчезна в сенките.

Кътър се усмихна и се отпусна в стола си.

— Това подейства по-добре, отколкото се надявах.

— Намеси се между съпруг и съпруга, Крокъс. Не е разумно.

Той я изгледа с присвити очи.

— Накъде искаш да продължим оттук, Апсалар?

Тя не пожела да го погледне.

— Още не знам.

И Кътър разбра, че знае.

Копието беше от тежко дърво, но изненадващо гъвкаво.

— Късичко е за моя стил на бой, но ще свърши работа — каза Трул Сенгар. — Благодаря ти, Ибра Голан.

Т’лан Имасс се обърна и закрачи към чакащия Монок Очъм.

Трул Сенгар плю на ръцете си и ги избърса в опърпаните гамаши от еленова кожа. Огъна още веднъж копието, опря го на рамото си и погледна Онрак.

— Готов съм. Макар че малко кожи нямаше да ми дойдат зле — този лабиринт е студен, а вятърът мирише на лед — до вечерта ще завали.

— Ще тръгнем на юг — каза Онрак. — Скоро ще стигнем до края на леса и снегът ще обърне на дъжд.

— Звучи още по-неприятно.

— Пътят ни няма да е повече от няколко дни и нощи, Трул Сенгар. А през това време ще минем през тундра, савана и джунгла.

— Вярваш ли, че ще стигнем до Първия трон преди ренегатите?

Онрак сви рамене.

— Възможно е. Пътеката на Телланн няма да ни създаде пречки, докато тази на хаоса ще забави враговете ни, защото пътят през него никога не е прав.

— Не е прав, да. Това ме изнервя.

„Аха. Същото изпитвам и аз.“

— Повод за притеснение, вярно, Трул Сенгар. Все пак имаме повод за още по-голямо притеснение. Защото щом стигнем до Първия трон, ще трябва да го защитим.

Ибра Голан поведе, а Монок Очъм изчака Онрак и Тайст Едур да минат покрай него и закрачи след тях.

— Не ни се доверяват — измърмори Трул Сенгар.

— Така е — съгласи се Онрак. — Но все пак сме нужни.

— Най-крехкият съюз.

— И все пак може би най-сигурният, поне докато нуждата не отпадне. Да не го забравяме, Трул Сенгар.

Тайст Едур изсумтя в съгласие.

Продължиха напред мълчаливо; всяка крачка ги отвеждаше все по на юг.

Като по много други пътеки из лабиринта на Телланн, белезите от Омтоуз Феллак си оставаха видими и осезаеми за сетивата на Онрак. Реки от лед бяха прорязали този свят, проследили история на настъпване, а после — на отдръпване и оставили след себе си наноси глина, камъни и морени, грамади и сипеи, широки долини с корита, изровени чак до огладената основна скала. Постепенно вечната замръзналост отстъпи пред влажни торфени блата, из които на малки островчета, оформени от гнилите останки на стари дървета, изникваха криви, недорасли черни смърчове. Езера от черна вода обкръжаваха тези острови, обвити в гъсти мъгли и бълбукащи от газовете на гниенето.

Въздухът гъмжеше от насекоми — не намираха сред Т’лан Имасс и самотния им смъртен спътник нищо, което да им хареса, но все пак продължаваха да кръжат на гъсти, бръмчащи рояци. Скоро блатата отстъпиха пред изгърбени скални куполи, ниското между тях бе прорязано на стръмни скатове, обрасли с храсти и сухи пинии. След това морените започнаха да се сливат в лъкатушен, издигнат над ниското мост, по който четиримата продължиха с още по-голяма лекота.

Заваля дъжд и базалтовата скала стана черна и хлъзгава.

Онрак чуваше хрипливия дъх на Трул Сенгар — приятелят му бе уморен. Но от устата на Тайст Едур не излезе нито дума за отдих, макар все по-често да се подпираше на копието като на тояга, докато продължаваха да се тътрят напред.

Скоро лес смени голата скала и бавно премина от иглолистна в широколистна гора, а хълмовете отстъпиха на по-равен терен. После гората оредя и изведнъж, оттатък линията от заплетени сухи клонаци и изпопадали дървета, пред очите им се просна равнина, а дъждът спря. Онрак вдигна ръка.

— Ще спрем тук.

Ибра Голан, на десет крачки пред тях, се обърна.

— Защо?

— Храна и почивка, Ибра Голан. Може да си забравил, но тези неща са нужни на смъртните.

— Не съм забравил, Онрак Прекършени.

Трул Сенгар се смъкна на тревата и се усмихна кисело.

— Това се нарича безразличие, Онрак. Аз, в края на краищата, съм най-малоценният от тази бойна група.

— Ренегатите няма да се спират по пътя си — каза Ибра Голан. — И ние не бива да спираме.

— Продължавай тогава — подкани го Онрак.

— Не — заповяда Монок Очъм. — Ще вървим заедно. Ибра Голан, малко почивка няма чак толкова да ни попречи. А и ми се ще Тайст Едур да ни поговори.

— За кое, Гадателю на кости?

— За твоя народ, Трул Сенгар. Какво ги е накарало да коленичат пред Окования?

— Няма лесен отговор на този въпрос, Монок Очъм.

— Ще ида да хвана дивеч — заяви Ибра Голан и изчезна сред вихрушка прах.

Тайст Едур огледа за миг жлебовете по върха на новото си оръжие, после го остави на земята и въздъхна.

— Историята е дълга, уви. А и вече не съм най-добрият избор да ви я разнищя така, както сигурно ще ти е от полза…

— Защо?

— Защото съм Остриган, Монок Очъм. Не съществувам повече. За моите братя, за моя народ аз никога не съм съществувал.

— Подобни твърдения са безсмислени пред лицето на истината — каза Онрак. — Ти си тук, пред нас. Съществуваш. Както и твоите спомени.

— Имало е Имасс, които са претърпявали изгнание — изхриптя Монок Очъм. — Но ние все пак говорим за тях. Трябва да говорим за тях, като предупреждение за другите. Каква полза от един разказ, ако не носи поука?

— Много просветен възглед. Но моят народ не е просветен. Не правим нищо за поучение. Нито за истината всъщност. Нашите разкази служат, за да придадат величие на ежедневното. Или да му придадат драматизъм, значимост и чувство за неизбежност. Сигурно някой би могъл да нарече това „поучение“, но не това е тяхната цел. Всяко поражение оправдава бъдеща победа. Всяка победа е добра. Тайст Едур не правят грешни стъпки, защото танцът ни е танцът на предопределението.

— И теб вече те няма в този танц.

— Точно така, Онрак. Всъщност никога не ме е имало.

— Изгнанието ти те принуждава да лъжеш дори за самия себе си — отбеляза Онрак.

— В известен смисъл е така. Следователно, принуден съм да преоформя разказа, а това е трудно. По онова време имаше толкова неща, които в началото не разбрах — във всеки случай не и когато се случиха. Много от знанията ми ме споходиха доста по-късно…

— След Остригването ти.

Бадемовите очи на Трул Сенгар се присвиха към Онрак и той кимна.

— Да.

„Както знанието, разцъфнало пред вътрешния ми взор веднага след разбиването на Ритуала на Телланн. Добре, това го разбирам.“

— Приготви се да разкажеш историята си, Трул Сенгар. Ако в нея може да се намери поука, то разбирането й е отговорност за тези, на които се разказва. Освободен си от тази необходимост.

— Тези думи са лъжливи — изсумтя Монок Очъм. — Всеки разказ поучава. Разказвачът, пренебрегнал тази истина, е изложен на риск. Ако трябва, откъсни се от историята, която ще ни разкажеш, Трул Сенгар. Единственият урок тук е унижението.

Трул Сенгар го изгледа ухилен.

— Не се бой, Гадателю, никога не съм бил основна фигура между играчите. Колкото до откъсването, какво пък, това вече се случи, тъй че ще ви разправя историята на Тайст Едур, що обитаваха севера на Ледер тъй, както те самите биха ви я разказали. С едно изключение — което, признавам, се оказа най-проблематично за ума ми — и то е, че в моя разказ няма да има възвеличаване. Никакво опиянение от славата, никакви претенции за съдбовност или неизбежност. Ще се постарая да не бъда този Тайст Едур, който съм външно, да се откъсна от културната си идентичност и така да изчистя разказа…

— Плътта не лъже — каза Монок Очъм. — Така че не сме заблудени.

— Плътта може да не лъже, Гадателю на кости, но духът може. Наложете си слепота и безразличие — и аз на свой ред ще се опитам да сторя същото.

— Кога ще започнеш своя разказ?

— При Първия трон, Монок Очъм. Докато очакваме идването на ренегатите… и техните съюзници Тайст Едур.

Ибра Голан отново се появи със заек с прекършен врат. Одра го с едно дръпване на ръката, после хвърли кръвясалото телце на земята до Трул Сенгар.

— Яж — нареди воинът и запокити кожата на другата страна.

Докато Тайст Едур палеше огън, Онрак се отдръпна. Думите на Трул Сенгар го бяха обезпокоили. Остригването до голяма степен бе заличило физическите белези, които можеха да отличат Трул Сенгар като Тайст Едур. Голото теме, надрасканото от белези чело. Но тези физически промени бяха нищо, като че ли, в сравнение с наложените силом промени в неговия дух. Онрак си даде сметка, че е привикнал с тази своя удобна дружба с Трул Сенгар, залъган може би от твърдостта му, от лекотата, с която се справяше с всяка трудност. Но сега му се струваше, че това удобство е било измамно. Спокойствието на Трул Сенгар бе породено от рани, чието изцеряване те прави безчувствен. Сърцето му беше непълно. „Той е като Т’лан Имасс, ала облечен в тленна плът. Искаме да възкреси спомените си от един живот, а после се чудим защо му е трудно да задоволи искането ни. Грешката е у нас, не у него.“

„Да, ние говорим за онези, които сме прокудили, но не за да предупредим, както твърди Монок Очъм. Нищо толкова благородно. Говорим за тях, за да препотвърдим присъдите си. Но тъкмо тази наша безкомпромисност води най-жестоката война — със самото време, с променящия се около нас свят.“

— Ще започна разказа си с предисловие — заговори Трул Сенгар, докато печеше одрания заек. — С едно много предпазливо наблюдение.

— Кажи го това наблюдение — подкани го Монок Очъм.

— Ще го кажа, Гадателю. То засяга природата… и необходимостта да се поддържа равновесие.

Ако Онрак имаше душа, сигурно щеше да се смрази като лед. Но воинът само бавно се обърна и заслуша думите на Трул Сенгар.

— Всеки натиск и всяка сила винаги си имат противодействие — говореше едурът, докато въртеше нанизания на шиш заек над пламъците. — И стремежът винаги е към равновесие. Това е над боговете, разбира се — то е течението на самото съществувание — но не, дори и над това, защото на самото съществувание се противопоставя забвението. Тази борба обхваща всичко, очертава контурите на всеки остров в Бездната. Или така поне вярвам вече. Отговорът на живота е смъртта. На мрака — светлината. На грандиозния успех — катастрофалният провал. На ужасяващото проклятие — секващият дъха благослов. Като че ли всички хора са склонни да не съзират тази истина, особено когато са заслепени от триумф след триумф. Погледни този малък огън пред мен, ако щеш. Една скромна победа… но ако го подхраня, то моята жадна наслада ще се засища, докато не пламне цялата равнина, сетне гората, след нея — целият свят. И тук се налага благоразумието… да загасиш пламъците, след като заекът се опече. Та нали подпалването на света също така ще убие всичко в него, ако не пламъците — то гладът, който ще ги последва. Разбираш ли за какво говоря, Монок Очъм?

— Не, Трул Сенгар. Никакво предисловие не е това.

— Грешиш, Монок Очъм — намеси се Онрак. — Предисловие е… към всичко.

Трул Сенгар го погледна през рамо и отвърна с усмивка.

Усмивка на смазваща тъга. На пълно… отчаяние.

Немрящият воин остана потресен.

Верига от хълмове обрамчваше околността и бавно се стапяше под сипещия се от небесата пясък.

— Скоро тези крайбрежни хълмове отново ще изчезнат под дюните — промърмори Перла.

Лостара сви рамене.

— Губим си времето — заяви тя и закрачи към първата височина. Въздухът бе натежал от утаяващата се прах и пясък, щипеше очите и дереше гърлото й. Но непрогледната пелена стесняваше хоризонта и ставаше все по-трудно да ги открият. Внезапната смърт на Стената на Вихъра подсказваше, че адюнктата е стигнала до Рараку и че в този момент настъпва към оазиса. Лостара помисли, че съгледвачите, патрулиращи по североизточните подстъпи, ще са малко, ако изобщо ги имаше.

Перла бе заявил, че вече е безопасно да вървят денем. Богинята се била отдръпнала, съсредоточила била навярно силата си за последно, взривно изригване. За сблъсъка с адюнктата. Една-единствена цел, съсредоточена в ярост, слабост, която можеше да се използва.

Лостара се усмихна. „Слабости. Никак не липсваха напоследък покрай нас, нали?“ Мигът им на дива страст бе отминал, поне за нея. Отприщването на дълго сдържана енергия — след като това стана, можеха да се съсредоточат върху други неща. По-важни неща. Перла обаче като че ли гледаше другояче на нещата. Тази сутрин дори се беше опитал да я хване за ръката, жест, който тя отблъсна решително. Смъртно опасният убиец бе на ръба да се превърне в скимтящо пале — отвращението от това заплашваше да я смаже и тя побърза да отклони мислите си в друга посока.

Времето им се изчерпваше, да не говорим за храната и водата. Рараку беше враждебна земя, враждебна към всеки живот, който дръзне да я използва. „Изобщо не е свята, а прокълната. Гълтачка на мечти, унищожителка на амбиции. А и защо не? Тя е една проклета пустиня в крайна сметка.“

Закатериха се по камънаците и се добраха до първия хребет. Перла примижа и каза:

— Близо сме. Отвъд онази висока тераса би трябвало вече да видим оазиса.

— И после какво? — попита тя, докато изтупваше прахта от опърпаните си дрехи.

— Ами, би било пълно нехайство от моя страна да не се възползвам от положението ни — би трябвало да мога да проникна в лагера и да забъркам кашата. Освен това — добави той — една от дирите ми води точно в сърцето на бунтовническата армия.

„Ястребовите нокти. Повелителят на възродения култ.“

— Толкова ли си сигурен в това?

Той кимна и леко сви рамене.

— Умерено. Започвам да се убеждавам, че този бунт е бил компрометиран отдавна, може би в самото начало. Целта да се спечели независимост за Седемте града не е толкова главна за някои, колкото би трябвало да е, и съм убеден, че тези скрити мотиви скоро ще се разкрият.

— И за теб е немислимо разкриването им да стане, без да е намесена ръката ти.

Той я изгледа.

— Скъпа, забравяш, че съм агент на Малазанската империя. Имам определени отговорности…

Очите й за миг се спряха на някакъв предмет, лежащ сред камъните — разпозна го за миг, после погледът й бързо се отмести. Загледа се в навъсеното небе.

— Не ти ли е хрумвало, че появата ти може да осуети някои мисии, които вече са в ход в бунтовническия лагер? Императрицата не знае, че си тук. Всъщност дори адюнктата вероятно смята, че сме далече оттук.

— Поддържащата роля не ме удовлетворява…

Лостара изсумтя.

— Е, подобна роля не е и чак толкова укорима — поправи се той. — Бих могъл да я понеса.

Лъжец. Тя клекна да намести металните наколенници, стягащи увитите й с кожа прасци.

— Би трябвало да можем да изкатерим онази тераса, преди да е залязло слънцето.

— Съгласен.

Лостара се изправи.

Заслизаха по каменистия склон. Земята беше осеяна с малки съсухрени телца на безброй пустинни твари, засмукани от Вихъра и загивали в несекващата буря, която ги беше задържала в себе си, докато с внезапното стихване на вятъра не бяха започнали да падат по земята. Бяха се изсипвали през целия ден, съсухрените обвивки се пукаха и пръскаха на всички страни, чукаха по шлема й, хлъзгаха се и отскачаха от раменете й. Ризани, черни пеперуди и други още по-дребни същества, макар понякога на земята да тупваше и някое по-голямо мъртво животинче. Лостара беше благодарна, че този порой най-после бе свършил.

— Вихърът не беше дружелюбен към Рараку — подхвърли Перла и подритна на една страна трупчето на малък бок’арал.

— Стига пустинята изобщо да се интересува от това, а на нея й е все едно. Съмнявам се, че това ще се отрази в дългосрочен план. Животът на една земя е много по-дълъг от всичко, което ни е познато, далеч по-дълготраен от тези нещастни същества. Освен това Рараку общо взето е мъртва.

— Привидностите лъжат. В тази Свята пустиня има дълбоки духове, момиче. Заровени под скалите…

— И животът по тези скали, също като пясъка, не значи нищо за тези духове. Ако си въобразяваш друго, значи си глупак, Перла.

— Глупак съм, че си въобразявам много неща — измърмори той.

— Не очаквай, че ще възразя на това наблюдение.

— Изобщо не ми е хрумвало, Лостара Юил. Все едно, бих те посъветвал да храниш благоразумен респект към загадките на Рараку. Твърде лесно е да се заблуди човек в тази привидно безжизнена и празна пустиня.

— Вече го открих.

Той се намръщи и въздъхна.

— Жалко, че гледаш на… някои неща по този начин. Мога само да заключа, че извличаш някакво особено удоволствие от разногласието, а когато то не съществува — или по-точно няма причина да съществува, — се стараеш да го създадеш.

— Много мислиш, Перла. Това е най-дразнещата ти слабост. И нека да сме откровени, при огромния списък на големите ти недостатъци това говори нещо. А след като започнахме да си даваме съвети, бих те посъветвала изобщо да престанеш да мислиш.

— И как бих могъл да постигна това? Да взема пример от теб може би?

— Аз мисля нито прекалено много, нито прекалено малко. Напълно уравновесена съм — точно това те привлича толкова. Като нощна пеперуда, привлечена от пламъка.

— Значи съм застрашен да бъда изгорен?

— На черна съсухрена коричка.

— Значи ме отблъскваш за мое добро. Жест на състрадание един вид.

— Пламъците нито отблъскват, нито привличат. Те просто съществуват, безстрастни, безразлични към самоубийствените пориви на пърхащите наоколо буболечки. Това е поредният ти недостатък, Перла. Да приписваш чувство там, където такова не съществува.

— Бях готов да се закълна, че имаше чувство, преди две нощи…

— О, пламъкът се разгаря жадно, щом има гориво…

— А на заранта остава само изстинала пепел.

— Ето, че започваш да разбираш. Но ти, разбира се, ще видиш в това окуражаване и ще започнеш да ровиш, за да разбереш още повече. Само че ще е губене на време, тъй че те съветвам да се откажеш. Задоволи се с беглия поглед, Перла.

— Разбирам… смътно. Е, добре, ще приема списъка ти от съвети.

— Нима? Наивността е най-непривлекателният ти недостатък, Перла.

Очакваше да изкрещи, но самообладанието му я впечатли — той само изпусна дъха си през зъби като изпод капака на казан.

Започнаха да изкачват последния склон, Лостара — възможно най-доволна от себе си от началото на деня, Перла — като че ли в съвсем друго настроение.

Щом стигнаха билото, Нокътят заговори отново:

— Какво беше онова, дето го си го прибра на предишното било, скъпа?

„Видял си го значи, нали?“

— Лъскаво камъче. Привлече ми окото. Но го хвърлих.

— О? Значи вече не е в кесийката на колана ти?

Тя изръмжа, дръпна кожената кесийка от колана си и я хвърли на земята, после смъкна металните си ръкавици.

— Виж сам тогава.

Той я изгледа изненадано и се наведе да вдигне кесията. Докато се изправяше, Лостара пристъпи напред. Ръкавиците й се натресоха в слепоочието му. Перла изохка и рухна на земята в несвяст.

— Идиот! — измърмори тя и си прибра кесийката.

Надяна отново ръкавиците, надигна го с пъшкане и го метна на рамо.

На по-малко от две хиляди крачки напред се простираше оазисът, забулен от гъстата прах и пушеците от безбройните лагерни огньове. По окрайнините му, в сянката на дърветата, се мяркаха кози стада. В двете посоки на дъга се извиваха останките от защитна стена.

Лостара се запъти надолу по склона, понесла Перла на рамото си.

Вече приближаваше подножието, когато чу тропот на коне вдясно от себе си. Наведе се, пусна Перла на земята и загледа появилите се от северозапад десетина пустинни конници. Животните им изглеждаха изтощени от глад, навели глави. Тя видя, че карат двама пленници.

Въпреки прахта, която ги беше покрила, и сгъстяващия се вечерен сумрак, успя да различи останките от униформи по двамата. „Малазанци. От Ашокския полк. Мислех, че са ги избили до крак.“

Воините яздеха без съгледвачи и не спряха лекия си галоп, докато не стигнаха до оазиса, след което се скриха под широките листа на дърветата.

Лостара се огледа и реши, че мястото, плитка падина в подножието на склона, е идеално да остане тук за нощта. Ако лежаха, нямаше да ги видят отникъде, освен от самия склон, а и това едва ли щеше да е възможно предвид бързо падащия мрак. Огледа Перла и се намръщи, като видя червената цицина на слепоочието му. Но дишането му беше стабилно, сърцето биеше спокойно и равномерно. Тя просна наметалото му, уви го в него, след което го върза и му запуши устата.

Щом тъмнината се сгъсти, Лостара се отпусна и зачака.

Малко по-късно в сенките се очерта смътна фигура, постоя неподвижно за миг, след което закрачи право към Перла. Лостара чу как изсумтя приглушено.

— За малко си щяла да му спукаш черепа.

— По-трудно е, отколкото си мислиш — отвърна тя.

— Толкова ли наложително беше?

— Така прецених. Ако не ми вярваш, защо изобщо ме нае?

Котильон въздъхна.

— Не е лош човек, знаеш ли. Верен е на империята. Злоупотребила си със самообладанието му.

— Щеше да се намеси. Непредсказуемо. Реших, че искаш пътят да е чист.

— Първоначално — да. Но вече предвиждам известна полза от присъствието му, след като нещата се… разгънат. Гледай да го събудиш някъде утре вечер, ако дотогава не се е съвзел сам.

— Добре, щом настояваш. Макар че покоят и самотата, с които се сдобих, ме устройват.

Богът я изгледа за миг и каза:

— Е, ще те оставя тогава. Чакат ме други задачи тази нощ.

Лостара бръкна в кесията си и му подхвърли нещо. Той го улови във въздуха, примижа и го огледа.

— Предположих, че е твое.

— Не, но знам на кого е. И съм доволен. Мога ли да го задържа?

Тя сви рамене.

— За мен не значи нищо.

— И не би трябвало, Лостара Юил.

Тя долови суховатата насмешка в думите му и реши, че е сбъркала, като му го е дала; че всъщност то е важно за нея, въпреки че засега не знаеше с какво.

— Не каза ли, че си тръгваш?

Усети го как се наежи — след което изчезна сред вихрушка от сенки.

Лостара легна по гръб на каменистата земя и доволно притвори очи.

Нощният ветрец беше изненадващо топъл. Апсалар стоеше пред прозорчето, гледащо към стръмния овраг. Нито Могора, нито Искарал Пъст навестяваха често тези високи етажи, освен когато нуждата не ги принудеше да дойдат насам да търсят храна, тъй че единствената й компания бяха няколкото стари бок’арала с посивели мустачки, които пръхтяха, пъшкаха и щъкаха вдървено по осеяния с боклуци под. Разпръснатите кокали подсказваха, че този най-висок етаж на кулата е мястото, където дребните същества идват, за да умрат.

Тя се взираше в пустошта, а бок’арала щъкаха около нея. Пясъкът и варовиковите скали изглеждаха сребристи под звездната светлина. По изронените стени на кулата около прозореца кацаха с тих плясък ризани, привършили късната си вечеря, дращеха с нокти и се вмъкваха в цепнатините, за да се скрият за настъпващия ден.

Крокъс спеше някъде долу, а домакините им — съпругът и съпругата — се дебнеха някъде из тъмните коридори. Никога не се беше чувствала толкова сама — и толкова удобно в тази самота. Беше се променила. Коравите пластове, загърнали душата й, бяха омекнали, подирили бяха нова форма в ответ на неуловимия натиск отвътре.

Най-странното беше, че с времето бе започнала да презира своя талант, своите смъртоносни умения. Бяха й ги натрапили, силом ги бяха вложили в костите и мускулите й. Бяха я затворили в ледена броня. Тъй че въпреки отсъствието на бога тя продължаваше да се чувства като две жени, побрани в едно тяло, не като една.

Което я караше да се чуди в коя от тези две жени е влюбен Крокъс.

Но не, тук нямаше никаква загадка. Той си беше избрал маската на убиец, нали? Младият ококорен крадец от Даруджистан се беше преобразил в зло отражение — не на рибарското момиче Апсалар, а на Апсалар хладнокръвната убийца. С вярата, че тази прилика ще осигури възможно най-дълбоката връзка между тях. Навярно щеше да успее, ако тя харесваше професията си, ако не я намираше за мръсна и отвратителна. Ако не я усещаше като вериги, оковали душата й.

Компанията в този неин затвор не носеше утешение. Любовта му беше към друга жена, към друга Апсалар. А нейната беше към Крокъс, не към Кътър. Тъй че уж бяха заедно, а всъщност бяха разделени; близки и същевременно чужди; и като че ли нищо не можеше да се направи по този въпрос.

Убийцата в нея предпочиташе самотата, а рибарската щерка, макар и по съвсем различен път, бе стигнала до същото утешение. Първата не можеше да си позволи любов. Втората знаеше, че никога не е била обичана. Също като Крокъс, стоеше на пътя на един убиец.

Нямаше смисъл да негодува. Щерката на рибаря не притежаваше жизнени умения от такава величина, че да може да се опълчи на неумолимата воля на убийцата. Навярно Крокъс по същия начин беше отстъпил пред Кътър.

Усети присъствие до себе си и промълви:

— Да беше си взел всичко свое със себе си, когато се махна.

— Иска ти се да те бях оставил беззащитна?

— Беззащитна ли, Котильон? Не. Невинна.

— Невинността е добродетел само когато е временна, момичето ми. Трябва първо да я прекрачиш, за да можеш да погледнеш назад и да съзреш неопетнената й чистота. Да останеш невинен означава да се огъваш цял живот под невидими и невъобразими сили, докато един ден не разбереш, че повече не разбираш себе си, и ти хрумва, че невинността е била проклятие, което те е оковало, осакатило те е, отнело ти е всякаква възможност да заявиш, че си жив.

Тя се усмихна в тъмното.

— Но, Котильон, знанието е това, което ти помага да усетиш оковите си.

— Знанието само помага на очите да видят това, което го е имало винаги, Апсалар. Ти притежаваш страхотни умения. Те ти дават сила — истина, която няма смисъл да се отрича. Не можеш да се промениш.

— Но мога да престана да вървя по този път.

— Можеш — съгласи се той. — Можеш да избереш други пътища, но дори привилегията на избора е спечелена благодарение на това, което беше…

— Което ти беше.

— И това не може да се промени. Аз вървях в твоите кости и плът, Апсалар. Рибарското момиче, което стана жена — и двамата стояхме в сянката на другия.

— И приятно ли ти беше, Котильон?

— Не особено. Трудно ми беше да не забравям основната си цел. По онова време бяхме в достойна компания — Уискиджак, Малът, Фидлър, Калам — отделение, което, ако имаше избор, щеше да те приеме добре. Но аз го предотвратих. По необходимост, колкото и да беше нечестно и за теб, и за тях. — Той въздъхна и продължи: — Бих могъл да ти говоря безкрай за съжаленията си, момичето ми, но виждам, че утрото вече краде от мрака, а трябва да получа решението ти.

— Решението ми? За кое?

— За Кътър.

Тя се загледа в пустошта навън и примига да махне сълзите си.

— Искам да ти го отнема, Котильон. Иска ми се да ти попреча да направиш с него това, което направи с мен.

— Толкова важен ли е за теб?

— Да. Не за убийцата в мен, а за рибарската щерка… която той не обича.

— Нима?

— Той обича убийцата, затова реши да заприлича на нея.

— Вече разбирам вътрешната ти борба.

— Нима? Тогава разбираш защо няма да ти позволя да го имаш.

— Но ти грешиш, Апсалар. Кътър не обича убийцата в теб. Тя несъмнено го привлича, защото силата го прави това… с всички нас. Ти обаче притежаваш сила, а това безусловно включва възможността да не я използваш. Всичко това е много възбуждащо, блазнещо. Привлечен е да подражава на това, което вижда у теб като трудно извоювана свобода. Но любовта му? Възкреси общите ни спомени, момиче. От Даруджистан, от първото ни стълкновение с крадеца Крокъс. Той видя, че извършихме убийство, и разбра, че е обречен. Обикна ли те тогава? Не, това дойде по-късно, сред хълмовете източно от града — когато вече не те притежавах.

— Любовта се променя с времето…

— Да, променя се. Но не като хищна пеперуда, прелитаща от труп на труп на бойното поле. — Той се окашля. — Е, добре, аналогията беше лоша. Любовта се променя, да. Дотолкова, че избуява, за да обхване колкото може повече от своя обект. Добродетели, недостатъци, ограничения — всичко — любовта ще ги прегърне всички тях, с детска възхита.

Беше се прегърнала с ръце и попиваше думите му.

— У мен има две жени…

— Само две? Множество са, момичето ми. И Кътър ги обича всичките.

— Не искам той да умре!

— Това ли е решението ти?

Ти кимна мълчаливо. Небето изсветляваше, преобразяваше се в огромно празно пространство над мъртвия пейзаж. Птици разпериха криле и се понесоха във висините.

— Тогава знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Котильон.

Апсалар кимна.

— Доволен съм.

Тя извърна рязко глава и се взря в лицето му, и за първи път го видя напълно. Бръчиците, обкръжили кротките му очи, гладкото лице, странните резки от белези под дясното му око.

— Доволен? Защо?

— Защото и аз харесвам това момче — отвърна й той с лека усмивка.

— Колко смела съм според теб?

— Толкова, колкото е нужно.

— Отново.

— Да. Отново.

— Ти изобщо не приличаш на бог, Котильон.

— Не съм бог в традиционния смисъл. Покровител съм. Покровителите си имат отговорности. Вярно, рядко имам възможността да ги упражнявам.

— Значи все още не са те обременили.

Той се усмихна широко, усмивката му беше мила.

— Още по-ценна си с това, че ти липсва невинност, Апсалар. Ще се видим скоро. — Той тръгна към сенките в килията.

— Котильон.

Той спря и вдигна ръце.

— Да.

— Благодаря ти. И се грижи за Кътър. Моля те.

— Ще го пазя като свой син, Апсалар. Обещавам.

Тя кимна. След миг вече го нямаше.

А скоро след това — и нея.

В тази каменна гора имаше змии. За щастие на Калам Мекхар, като че ли им липсваше присъщата за вида им войнственост. Той лежеше в сенките на едно паднало дърво, студен като влечугите, които пълзяха около и по него. Камъкът губеше хладината на току-що отминалата нощ, а от пустинята вече полъхваше горещ вятър.

Не беше забелязал нито патрули, нито кой знае колко пътеки насам. При все това долавяше присъствие в тази вкаменена гора, намекващо за сила, неприсъща за този свят. Не бе сигурен, но май долавяше нещо демонично в тази сила.

Достатъчен повод за безпокойство. Ша’ик като нищо можеше да е поставила стражи и той трябваше да се промъкне между тях.

Убиецът вдигна плъзналата се по гърдите му кобра, пусна я на земята и извади двата си ножа. Огледа грижливо ръкохватките да се увери, че кожените ивици са увити плътно. Острието на единия нож-отатарал беше нащърбено — отатарал не беше идеалният метал за оръжия. Разяждаше се и трябваше редовно да се точи, дори да не е използван, а с времето металът ставаше крехък. Преди малазанското завоевание отатаралът се влагаше най-вече в бронята на благородниците на Седемте града. Добивът му се регулираше строго, макар и не толкова, колкото под имперския контрол.

Малцина бяха наясно с всички негови свойства. Ако се поемеше през кожата или се вдишаше, въздействието му беше разнообразно и непредсказуемо. Често се оказваше безсилен пред Древната магия, а притежаваше и още една характеристика, за която Калам подозираше, че малцина са наясно — откритието бе направено съвсем случайно, по време на една битка извън Ю’Гатан. Само шепа свидетели бяха преживели инцидента, сред които самият Калам и Бързия Бен, а след това всички се бяха споразумели донесенията им пред офицерите да са преднамерено мъгляви, а на въпросите да отговарят със свиване на рамене и поклащане на глава.

Отатарал, изглежда, не се напасваше добре с морантски муниции, особено с огнемети и подпалвачки. „Или казано другояче, не понася топлината.“ Той знаеше, че оръжията се потапят в отатаралска прах в последната фаза на изковаването им. Когато желязото всъщност е изстинало. Ковачите навярно бяха стигнали до това заключение по трудния начин. Но дори не в това беше цялата тайна. „Въпросът е какво става с нагорещения отатарал… когато хвърлиш магия по него.“

Бавно прибра оръжието в канията и съсредоточи вниманието си върху другото. При него ръбът беше гладък, леко закривен, както често ставаше с ковани на пластове остриета. Ецът едва се забелязваше по лъскавата му черна повърхност, сребърната инкрустация беше тънка като конец. От двата си ножа той предпочиташе този, заради тежината и баланса.

Нещо тупна на земята до него, отскочи с бръмчене от дървения ствол, затъркаля се и спря до дясното му коляно.

Калам се вторачи за миг в жълъда, след което погледна надвисналите над него клони и се усмихна.

— Ах, дъб. Никой да не казва, че не ценя хумора в този жест. — Надигна се и посегна да вземе жълъда. После се отпусна отново. — Също като едно време… Радвам се, че вече не го правим това…

От равнини — през савана, а след нея, най-сетне — джунгла. Бяха навлезли във влажния сезон и утрото беше затънало в пороен дъжд преди, малко след пладне, слънцето да пробие и да насити въздуха с гъсти изпарения. Докато тримата Т’лан Имасс и Тайст Едур се тътреха през гъстата зеленина.

Невидими животни прибягваха встрани от пътя им и се мятаха в гъстите храсталаци. По някое време се натъкнаха на отъпкана от дивеч пътека, водеща в тяхната посока, и тръгнаха по нея.

— Това не родната ви територия, нали, Онрак? — попита Трул Сенгар, докато вдишвате влажния душен въздух. — Всичките тези кожи, които сте навлекли…

— Прав си — отвърна му Т’лан Имасс. — Ние сме народ на студения климат. Но този район съществува в спомените ни. Преди Имасс е имало друг народ — по-стар и по-примитивен. Обитавали са по-топли земи и са били високи, тъмните им кожи са били покрити с тънка козина. Знаем ги под името Ерес. В наше време са оцелели отделни анклави — времето, затворено в този лабиринт.

— И са живели в джунгли като тази?

— В окрайнините им понякога, но по-често из околните савани. Обработвали са камък, но са били по-неумели от нас.

— Имало ли е гадатели на кости между тях?

Отвърна му Монок Очъм, който вървеше зад тях:

— Всички Ерес са били гадатели, Трул Сенгар. Защото те първи са носили искрата на разума, първи са били надарени от духовете с този дар.

— Изчезнали ли са вече, Монок Очъм?

— Да.

Онрак не добави нищо. Щом Монок Очъм бе намерил причина да излъже, Онрак едва ли можеше да измисли друга, за да възрази на шамана. А и не беше толкова важно. Никой не беше откривал Ерес в Лабиринта на Телланн.

След малко Трул Сенгар попита:

— Близо ли сме вече, Онрак?

— Близо сме.

— И ще се върнем ли тогава в нашия свят?

— Да. Първият трон се намира в основата на един разлом под град…

— Тайст Едур няма защо да знае името на този град, Онрак Прекършени — прекъсна го Монок Очъм. — Той вече знае твърде много за нашия народ.

— Това, което знам за вас, Т’лан Имасс, едва ли може да мине за тайна — каза Трул Сенгар. — Вие предпочитате убийството пред преговорите. Не се колебаете да убивате богове, щом ви падне сгода. И предпочитате да разчиствате бъркотията, която създавате — виж, последното е похвално. За жалост точно тази бъркотия е твърде голяма, макар да подозирам, че сте твърде горди да го признаете. Колкото до вашия Първи трон, изобщо не държа да знам точното му местоположение. Освен това едва ли ще преживея сблъсъка с родствениците ви ренегати.

— Тук си прав — съгласи се Монок Очъм.

— Вероятно ще се погрижите за това — добави Трул Сенгар.

Гадателят не отвърна нищо.

Не беше и нужно, помисли си Онрак. „Но аз ще го защитя. Сигурно Монок и Ибра го разбират и затова ще нападнат първо мен. Точно така бих постъпил, ако бях на тяхно място. Най-странното е, че като че ли съм.“

Пътеката изведнъж излезе на поляна, отрупана с кости. Безброй зверове от джунглата и саваната бяха довлечени тук от леопарди и хиени, прецени Онрак. Забеляза, че всички дълги кости са сдъвкани и нацепени от мощни челюсти. Въздухът вонеше на гнило, прехвърчаха рояци мухи.

— Самите Ерес не са създавали свои свещени градове — заговори Монок Очъм, — но са разбирали, че има места, където се събира смърт, където животът е само спомени, объркани и изтлели. И често са донасяли мъртвите си на такива места. Силата се трупа на пластове… това е рожденото място на светостта.

— И вие сте го преобразили в портал — каза Трул Сенгар.

— Да — отвърна гадателят на кости.

— Много държиш да приписваш заслуги на Имасс, Монок Очъм — каза Онрак и се обърна към Тайст Едур. — Свещените градове на Ерес са се врязали в преградите на Телланн. Твърде стари са, за да ги надделее.

— Казахте, че светостта им е породена от смъртта. На Гуглата ли са тогава?

— Не. Гуглата не е съществувал, когато са били създадени, Трул Сенгар. А и не са изрично свързани със смъртта. Силата им, както каза Монок Очъм, идва от напластяването. Камък, оформен в сечива и оръжия. Въздух, оформен от гърла. Умове, които са откривали, смътно като примигващите пламъчета в небето, разбирането на забравата, на края… на живот, на любов. Очи, които са съзирали борбата за оцеляване и с почуда са виждали неизбежния й провал. Да узнаеш и да разбереш, че всички ние трябва да умрем, не означава да почиташ смъртта, Трул Сенгар. Да знаеш и да разбираш само по себе си е магия, защото кара всички ни да изправим гръб.

— В такъв случай, изглежда, че вие, Имасс, със своята Клетва сте нарушили най-древните закони — промълви Трул Сенгар.

— Нито Монок Очъм, нито Ибра Голан ще се съгласят с изречената от теб истина — каза Онрак. — Но си прав. Ние сме първите нарушители на закони и това, че сме преживели толкова дълго, е подобаващо и заслужено наказание. Остава ни единствено надеждата, че Призовникът ще ни дари с освобождение.

— Вярата е опасно нещо — въздъхна Трул Сенгар. — Е, ще го използваме ли този портал?

Монок Очъм махна с ръка и гледката около тях се промени, светлината помръкна.

Миг преди да се спусне абсолютният мрак, смътният вик на Тайст Едур привлече вниманието на Онрак. Воинът се обърна рязко и видя силуета, застанал на десетина крачки от тях — висока мускулеста фигура с тънка жълтеникава козина и дълга разрошена коса, спускаща се под раменете. Жена. Гърдите й бяха едри и издути, бедрата — широки. Изпъкнали скули, широка уста с пълни устни. Всичко това успя да го зърне само за миг, докато тъмнокафявите очи, засенчени под изпъкналото чело, огледаха тримата Т’лан Имасс, преди да се приковат в Трул Сенгар.

Тя пристъпи към Тайст Едур с изяществото на сърна…

И светлината изчезна напълно.

Онрак чу още един вик — изненадания вик на Трул Сенгар, и понечи да се втурне натам, но спря, мислите му изведнъж се разсипаха, образи засвяткаха в ума му. Времето сякаш се огъна навътре в себе си, потъна дълбоко, после отново се издигна…

Искри засвяткаха ниско по земята, замигаха пламъчета.

Бяха в разлома, застанали на осеяното му с камъни дъно. Онрак се огледа и видя Трул Сенгар — беше проснат по очи върху мократа скала.

Т’лан Имасс се приближи.

Смъртният беше в несвяст. Скутът му беше зацапан от кръв, изляла се между краката му. Онрак видя, че изстива бързо, и реши, че не е негова, а на жената Ерес, която бе… поела семето му.

„Първото му семе.“ Но нищо девствено нямаше у нея. Гърдите й бяха издути от мляко; зърната бяха смачкани от гладните устни на сучеща рожба. От какво беше тогава кръвта?

Онрак коленичи до Трул Сенгар.

И видя прясната рана от нарезите под пъпа му. Три успоредни резки, прокарани косо, и кървави отпечатъци от други три — сигурно онези, които жената беше прорязала през своя корем — в обратна посока.

— Вещицата Ерес е откраднала семето му — промълви Монок Очъм.

— Защо? — попита Онрак.

— Не знам. Умовете на Ерес са като на зверове…

— Без да се изключва всичко друго — отвърна Онрак. — Знаеш го много добре.

— Може би.

— Явно го е направила съзнателно. С цел.

Монок Очъм кимна.

— Така изглежда. Но защо Тайст Едур е в безсъзнание?

— Умът му е другаде.

Гадателят на кости килна насмешливо глава.

— Е, това е дефиницията за безсъзнателното…

— Не, той е другаде. Когато се приближих, влязох в досег с магия. Излъчвана от тази Ерес. По липса на по-добър термин, беше лабиринт, едва оформен, на самата граница на забвението. Беше… — Онрак замълча. — Беше като самите Ерес. Проблясък на светлина зад очите.

Чу как Ибра Голан извади меча си и се изправи.

Отвъд светлината на огъня се чуха звуци и Т’лан Имасс видя сиянието на тела от плът и кръв — десет, двайсет. И още нещо идваше насам, с неравни провлечени стъпки.

След миг демонът апториан се извиси пред тях, осветен от пламъците на огъня, разгъна се като черна коприна. А на единственото му изгърбено рамо яздеше младо същество. Тялото му бе като на човек, но на лик беше апториан — едно огромно око, блестящо и шестоъгълно, широка уста, която се разтвори и оголи два реда остри като игли зъби, които сякаш можеха да се прибират навътре и да се скрият. Ездачът бе облечен в черна люспеста броня. По сбруята, стегнала гърдите му, имаше поне десетина оръжия, от дълги ножове до ками за мятане. На колана му висяха два къси арбалета с дръжки от еленови рога.

Ездачът се наведе от изгърбеното рамо и заговори — тихо и хрипливо:

— Това ли е всичко, което могат да заделят Логрос?

— Не си желан тук — рече в отговор Монок Очъм.

— Колко лошо, Гадателю на кости. Защото сме тук. Да браним Първия трон.

— Кой си ти и кой те изпрати тук? — попита Онрак.

— Аз съм Панек, синът на Апт. Не ми е дадено да отговоря на другия ти въпрос, Т’лан Имасс. Аз браня само външната преграда. Залата, където е Първият трон, има вътрешна преграда — тя е тази, която командва нас. Тя навярно може да ви отговори. Може дори да пожелае.

Онрак вдигна Трул Сенгар на ръце и каза:

— Тогава ще поговорим с нея.

Панек се усмихна и отново оголи острите си зъби.

— Както казах, Тронната зала. — И добави с още по-широка усмивка: — Не се съмнявам, че знаете пътя.

24.

Огромните коралови хребети бяха изронени на хълмове с плоски била от хилядолетия навяван от вятъра пясък. Склоновете им бяха разядени и прогнили, надупчени и подровени, ниските проходи между тях — тесни, криволичещи и запълнени с остри парчета вкаменен корал. Според Гамът и боговете едва ли биха избрали по-неподходящо място за лагеруване на армия.

Но като че ли нямаха друг избор. Нищо друго не предлагаше подстъп към бойното поле и, както бързо се разбра, позицията, след като беше заета, бе защитима като най-непристъпната планинска цитадела — това бе единствената им спасителна утеха.

Стремглавият марш на Тавори във вражеската паст, към бойното поле, което бяха избрали, беше, както подозираше Юмрукът, основният източник на тревогата и смута, обзели легионите. Той гледаше как войниците се придвижват на стотни, за да заемат и задържат многобройните коралови острови, надвиснали над сухата падина. Щом заемеха позиции, щяха да започнат да вдигат отбранителни бариери и ниски валове от отломките, а след това — рампи на южните скатове.

Капитан Кенеб нервно се размърда в седлото. Пред очите им първите отделения на легиона се отправиха към един голям, бял като кост коралов остров в най-западния край на падината.

— Няма и да се опитват да ни изтласкат от тези острови — рече той. — Защо да си правят труда, след като е ясно, че адюнктата се кани да ни подкара направо в капана?

Гамът не остана глух за съмнението и скептицизма, полускрити под думите на Кенеб; съжаляваше, че не може да отвърне нещо, с което да го окуражи, да му вдъхне вяра в способността на Тавори да формулира и да приложи смислена тактика. Дори Юмрукът беше разколебан. По време на похода от Ейрън не беше видял нито една внезапна проява на гениалност. Всъщност през цялото време бяха вървели изпънати като пика на север. „Какво точно подсказва това? Целенасоченост, достойна за подражание, или липса на въображение? Дали двете са толкова различни, или просто са различни подходи към едно и също?“ А сега се подреждаха, с еднообразна както винаги рутина, за настъпление — вероятно по изгрев-слънце на другия ден — срещу врага и неговите отбранителни изкопи и валове. Враг достатъчно умен, за да направи подстъпите към позициите си изключително трудни за преодоляване.

— По онези рампи ще изгинем всички — измърмори Кенеб. — Корболо Дом се е подготвил за това, както би го направил всеки компетентен, обучен от Малазан командир. Иска да се скупчим и да започнем да напираме по склоновете под безкрайния порой от стрели на арбалети и балисти, да не говорим за магията. Погледнете само колко хубаво е огладил повърхностите на рампите, Юмрук. Камъните, щом станат хлъзгави от пролятата кръв, ще се превърнат в масло под краката ни. Няма да можем да стоим на…

— Не съм сляп — прекъсна го с ръмжене Гамът. — Нито адюнктата: длъжни сме да го приемем.

Кенеб го погледна накриво.

— Не би било зле да получим уверения за това, Юмрук.

— Тази нощ ще има офицерско заседание — отвърна Гамът. — Отново камбана преди разсъмване.

— Тя вече е решила разположението на легиона ни — процеди Кенеб през зъби, наведе се от седлото и се изплю по местния обичай.

— Да, капитане. — Щяха да пазят пътищата за отстъпление, не на собствените си сили, а онези, по които можеше да се опита да отстъпи врагът. Преждевременна увереност в победата, намекваща за безумие. Врагът ги превъзхождаше числено. Всички предимства бяха на страната на Ша’ик и въпреки това близо една трета от армията на адюнктата нямаше да вземе участие в самата битка. — И адюнктата очаква от нас да се подчиним на заповедите й, с професионална компетентност — добави Гамът.

— Както заповяда — изръмжа Кенеб.

От местата, където сапьори и инженерни се заловиха да вдигат укрепления и рампи, се надигнаха стълбове прах. Денят беше изпепеляващо горещ, вятърът едва полъхваше. Хундрилите, сетите и уикските конници бяха южно от кораловите острови, изчакваха да се построи пътят, който да им осигури излаз към падината. Но и тогава почти нямаше да им остане пространство за маневри. Гамът подозираше, че Тавори ще задържи повечето от тях отзад — падината не беше достатъчно широка за масирани конни атаки, и за двете страни. Пустинните воини на самата Ша’ик най-вероятно щяха да бъдат държани в резерва, като свежа сила, която да подгони малазанците в случай, че се прекършат. „А на свой ред хундрилите могат да прикрият такова отстъпление… или бягство.“ Доста унизителен завършек — останките от малазанската армия да се изтеглят на хундрилските коне. Юмрукът се намръщи, но заяви:

— Адюнктата знае какво прави.

Кенеб не отвърна нищо.

Към двамата дотича вестоносец.

— Юмрук Гамът, адюнктата моли да се явите при нея.

— Ще държа легиона под око — каза Кенеб.

Гамът кимна и обърна коня Главата му за миг се завъртя — все още се будеше с главоболие.

Тръгнаха бавно между безредните групи войници, щъкащи насам-натам под офицерските команди, към един нисък хълм — най-близкия до падината. Адюнктата беше спряла коня си на билото, Нил и Недер стояха до нея.

— Виждам ги — каза Гамът на вестовоя.

— Тъй вярно, сър. Ще ви оставя тогава.

След като се измъкна от войнишката гмеж, Гамът пришпори коня и след няколко мига дръпна юздите до адюнктата.

Хълмът предлагаше ясна видимост към вражеските позиции. И също както те наблюдаваха, на върха на централната рампа се виждаха няколко фигури, загледани към тях.

— Колко остър е погледът ти, Юмрук? — попита адюнктата.

— Недостатъчно — отвърна той.

— Корболо Дом. Камъст Релой. Шестима офицери. Камъст гледа насам, търси белези за наличие на магове. Висши магове, особено. Разбира се, след като Нил и Недер са с мен, магията на Камъст Релой не може да ги открие. Кажи ми, Юмрук Гамът, колко уверен според теб се чувства Корболо Дом в момента?

Той я изгледа. Беше вдигнала забралото на шлема и бе притворила очи срещу слънчевия блясък от лъскавата спечена глина на падината.

— Според мен голямата му самоувереност е попарена, адюнкта.

— Попарена ли? Защо?

— Защото всичко изглежда прекалено лесно. Само в негова полза изглежда всичко, адюнкта.

Тя не каза нищо.

„Само заради това ли ме повика? За да ми зададе един въпрос?“

Гамът спря погледа си на двамата уикци. Нил беше израснал по време на похода и можеше да се предположи, че след няколко години ще е висок мъж. Носеше само препаска около слабините и изглеждаше подивял с разрошената си коса и зелените и черни шарки боя по тялото си.

Недер, забеляза с изненада Гамът, бе напълняла под сърнешките кожи — закръгленост, обичайна за момичетата, преди да навлязат в пълнолетие. Почти неизменно строгото й изражение придаваше на лицето й, което иначе беше красиво, маска на обремененост и неприветливост. Късо подстриганата коса подсказваше за дълбока скръб.

— Огледът на Камъст приключи — изведнъж заяви адюнктата. — Сега ще трябва да си отдъхне. — Разкопча колана с меча и го подаде на Нил и Недер.

Двамата седнаха на каменистата земя.

— Юмрук Гамът, извадете камата си и пролейте няколко капки кръв от дланта си.

Без да каже нищо, той смъкна металната ръкавица, издърпа камата от канията и прокара острието през дланта си. Кръвта бликна и Гамът я загледа как капе по земята.

Изведнъж главата му се замая и той залитна в седлото. Недер изсъска изненадано и Гамът се обърна към нея.

Беше стиснала очи, дланите й бяха опрени в песъчливата пръст. По лицето на Нил — беше заел същата поза — пробяга вълна от диви чувства, после той се вкочани от страх.

Все още замаян, Юмрукът усети как черепът му се изпълни със смътен, едва доловим рев.

— Тук има духове — изръмжа Нил. — Надигат се с гняв…

— Песен — прекъсна го Недер. — За война и за воини…

— Нова и стара — продължи брат й. — Толкова нова… и така стара. Битки и смърт, отново и отново…

— Земята помни всяка битка, разиграла се на повърхността й, от самото начало. — Лицето на Недер се изкриви в гримаса, тя потръпна и стисна очи. — Богинята е нищо пред тази сила… и все пак иска да… краде.

— Да краде? — с рязък глас повтори адюнктата.

— Лабиринтът — отвърна й Нил. — Иска да задържи този къс и да го наложи като паразит над тази земя. Да пусне корени от сянка, да се всмуче надолу, за да черпи храна, да се храни от спомените на земята.

— Но духовете не ще го позволят — изшепна Недер.

— Съпротивляват се? — попита Тавори.

Двамата кимнаха, после Нил се озъби и изръмжа:

— Призраците не хвърлят сенки. Бяхте права, адюнкта. Богове, бяхте права!

„Права? — учуди се Гамът. — Права за какво?“

— А ще удържат ли? — попита Тавори.

Нил поклати глава.

— Не знам. Само ако Ястребовият нокът направи каквото мислите, че ще направи, адюнкта.

— Стига Ша’ик да не знае за пепелянката в пазвата й — добави Недер.

— Ако знаеше, отдавна щеше да му откъсне главата — каза Тавори.

— Може би — отвърна Недер и Гамът долови съмнението в гласа й. — Освен ако с богинята не са решили да изчакат, докато се съберат всичките им врагове.

Адюнктата отново се загледа към далечната група вражески офицери.

— Ще видим, нали?

Двамата младежи се изправиха и се спогледаха продължително зад гърба на Тавори.

Гамът прокара ръка по челото си под ръба на шлема и пръстите му се намокриха от потта. Нещо го беше използвало, осъзна той с боязън. През потока на кръвта му. Още чуваше далечната мелодия, песен, с гласове и музика, натискът в черепа му се усилваше.

— Ако сте приключили с мен, адюнкта…

Тя кимна, без да обръща глава.

— Върнете се при легиона си, Юмрук. И моля, предайте на офицерите си следното. По време на утрешната битка може да се появят части, които няма да разпознаете. Може да потърсят заповеди от вас и вие трябва да ги дадете, все едно че са под ваше командване.

— Разбрано, адюнкта.

— Накарайте някой резач да се погрижи за ръката ви, Юмрук Гамът.

— Слушам. — Той обърна коня и заслиза по склона.

Главоболието започна да спада, ала самата песен сякаш беше отровила жилите му — музика на плътта и костите, намекваща за лудост. „Оставете ме на мира, проклети да сте. Аз съм само един обикновен войник. Войник…“

Стрингс седеше на скалата, стиснал главата си с ръце. Беше смъкнал шлема, но нямаше спомен да го е правил, и сега той лежеше в краката му, замъглен зад вълните от болка, издигащи се и спадащи като подмятано от бурята море. Наоколо шепнеха гласове, искаха да стигнат до ума му, ала не можеше да разбере какво му казват. Песента бе закънтяла изведнъж и гръмко в черепа му, стичаше се по крайниците му като огън.

Нечия ръка го стисна за рамото и той усети просмукващата се в жилите му търсеща и опипваща магия, колеблива в началото, после съвсем се присви и се отдръпна, за да се върне с още по-голяма сила… а с нея — и тишината. Блажен покой, хладен и утешителен.

Най-сетне сержантът можа да вдигне глава.

Видя, че отделението се е струпало около него. Ръката на рамото му беше на Ботъл — лицето на момъка бе пребледняло, по челото му бяха избили капчици пот. Очите им се срещнаха, Ботъл кимна и бавно отдръпна ръката си.

— Чуваш ли ме, сержант?

— Смътно. Като от трийсет крачки.

— Болката махна ли се?

— Да. Какво направи?

Ботъл извърна глава. Сержантът се намръщи.

— Всички останали, на работа. Ботъл, ти остани.

Кътъл дръпна Тар за ръкава, капралът се изправи и изломоти:

— Хайде, войници. Дупки ни чакат за копаене.

Сержантът и Ботъл ги изчакаха да се отдалечат. Отделението беше заело позиция на най-югозападния остров с изглед към дюните, проснали се до хоризонта. Право на север водеше достатъчно широк коридор, през който щеше да се изтегли врагът — стига да побегнеше. Зад него се издигаше неголяма могила с плоско било, на която се бе разположил ескадрон пустинни воини. По билото се мяркаха съгледвачи.

— Хайде Ботъл, казвай.

— Духове, сержант. Те се… пробуждат.

— И какво общо, в името на Гуглата, има това с мен?

— Смъртната кръв, мисля. Тя си има своя песен. Помнят я. Дойдоха при теб, сержант, жадни да влеят гласовете си в нея. В… ъъъ… в теб.

— Защо точно в мен?

— Не знам.

Стрингс изгледа за миг младия маг, смутен от горчилката на тази лъжа, и кисело промълви:

— Мислиш, че е защото съм обречен да умра тук — в този бой.

Ботъл отново извърна очи.

— Не съм сигурен, сержант. Тази земя е непонятна за мен. И духовете й. И какво общо има с теб всичко това…

— Аз съм Подпалвач на мостове, момче. Подпалвачите на мостове се родиха тук. В пещта на Рараку.

Ботъл огледа с присвити очи пустинята на запад.

— Но… те бяха пометени.

— Да. Бяха.

Замълчаха. Корик беше счупил лопатата си в един камък и нижеше възхитителен списък сетски ругатни. Другите се бяха спрели да послушат. На северния край на острова отделението на Геслер енергично трупаше стена от парчета корал и камъни — тя изведнъж се катурна и камънаците се затъркаляха по склона. От могилата отсреща се разнесоха дюдюкания и дивашко „ууу!“.

— Няма да е обичайната битка, нали? — попита Ботъл.

Стрингс сви рамене.

— Няма такова нещо като обичайна битка, момче. Нищо обичайно няма в клането и в смъртта, в болката и ужаса.

— Нямах предвид това.

— Знам, Ботъл. Но войните напоследък гъмжат от магии и муниции, тъй че те чакат изненади.

Двете псета на Геслер притичаха покрай тях — грамадният браничар подтичваше след Роуч, все едно че рошавото пале го водеше за каишка.

— Това място е… сложно — въздъхна Ботъл. Пресегна се и вдигна от земята един каменен диск. — Ерес’ал. Топор — падината долу е осеяна с тях. Някогашното езеро ги е огладило. Правили са всяко от тях дни наред, а дори не са ги използвали — просто са ги захвърляли в езерото. Безсмислено, нали? Защо ще правиш сечиво, щом няма да го използваш?

Стрингс го зяпна.

— За какво говориш, Ботъл? Кои са тези Ерес’ал?

— Били са, сержант. Отдавна са изчезнали.

— Духовете?

— Не, те са от всички времена, от всеки век, преживян от тази земя. Баба ми разказваше за Ерес, Обитателите, живели във времена преди Имасс, първите създатели на сечива, първите, които са оформяли своя свят. — Младият маг поклати глава, за да надвие трепета си. — Не бях очаквал, че ще срещна някого от тях — беше тук, тя беше тук, в онази песен в теб.

— И тя ли ти каза за тези сечива?

— Не пряко. По-скоро… хъм, слях се с нейния ум. Тя беше тази, която ти дари тишината. Не бях аз — нямах толкова сила, — но я помолих и тя прояви милост. Поне така ми се струва — че беше милост.

— Беше, момче. Можеш ли все още да… говориш с тази Ерес?

— Не. Исках само да се махнат от… кръвта…

— Моята кръв.

— Е, най-вече твоята кръв, сержант.

— А другото?

— Другото е на песента. Песента на, ъъъ, Подпалвачите на мостове.

Стрингс затвори очи и отпусна глава на скалата. „Кимлок, проклетият Сънебродник на Танно в Ерлитан. Казах му «не», но той все пак го направи. Открадна ми историята — не само моята, но на Подпалвачите на мостове — и я превърна в песен. Кучият син е дошъл и я е дал на Рараку…“

— Иди да помогнеш на другите, Ботъл.

— Слушам, сержант.

— А, и… благодаря.

— Като се срещна следващия път с вещицата Ерес, ще й го предам, сержант.

Стрингс се загледа след мага. „Значи и следващ път ще има, а? Интересно, колко неща не ти е казала, момче?“ Замисли се дали наистина утрешният ден ще се окаже свидетел на последната му битка. Навярно беше призован тук, за да се присъедини към падналите Мостоваци. „Какво пък, не е толкова зле. Не бих могъл и да моля за по-добра компания. Проклятие, колко ми липсват. Всички ми липсват. Дори Хедж.“

Отвори очи, надигна се, взе шлема и си го нахлузи на главата. Обърна се и се загледа над падината на североизток, към вражеските укрепления и прахта и дима над града, скрит сред оазиса. „Ти също, Калам Мекхар. Чудя се знаеш ли защо си тук…“

Шаманът беше изпаднал в бяс. Потръпваше, съскаше и подскачаше като рак в прашните кръгове около плоското парче кокал, чернеещо върху огнището. Коураб, напълнил устата си с черупки от пустинни скарабеи, нанизани на връв около врата му да го пазят от зло, примижа, щом зъбите му спукаха една и устата му се напълни с горчиво. Дръпна наниза от устата си и започна да плюе черните парчета.

Леоман закрачи към шамана, сграбчи го за телабата, вдигна го от земята и го разтърси. Разхвърчаха се дрипи, косми и слюнка. Леоман го пусна и изръмжа:

— Какво видя?

— Армии! — изврещя старчето и заопипва носа си, все едно че току-що се бе залепил на лицето му.

Леоман се навъси.

— Да де, тях и ние ги виждаме, проклет шарлатан…

— Не! Още армии! — Изниза се покрай него и затича към южния край на могилата, заподскача и взе да сочи към малазанците, които се окопаваха на острова срещу древния отводнителен канал.

Леоман не го последва, а се върна при Коураб и другите трима воини, присвити зад ниската стена.

— Коураб, изпрати нов ездач при Ша’ик — не, я по-добре иди сам. Дори да не одобри това, че сме се върнали, искам да знам как ще са подредени племената на Маток утре рано. Разбери го, след като говориш с Ша’ик — и се постарай да се срещнеш с нея лично. После се върни тук.

— Ще направя каквото заповядваш — заяви Коураб и се изправи.

На двайсетина крачки от тях шаманът подскачаше в кръг и врещеше:

— Те са тук! Кучетата, Леоман! Кучетата! Уикските псета!

Леоман се намръщи.

— Глупакът се е побъркал…

Коураб затича към коня си. Нямаше да губи време с оседлаването му, особено ако това означаваше да слуша безумните брътвежи на шамана. Метна се на гърба му, стегна каишките, придържащи пиката на гърба му, стисна юздите и го пришпори.

Пътят към оазиса се извиваше между нащърбените скали и той остави животното само да пробира стъпките си през теснините.

Денят вече гаснеше и сенките се удължаваха. Щом конят изгази през порутените зидове и сви по острия завой, воня на гнило изведнъж удари в ноздрите и животното, и ездача.

Пътеката беше блокирана. Мъртъв кон, а зад него — човешки труп.

Коураб скочи на земята с разтуптяно сърце и предпазливо тръгна напред.

Беше вестоносецът на Леоман — онзи, когото беше изпратил още с пристигането на отряда. Една стрела от арбалет го бе поразила в слепоочието, беше пронизала костта и бе изригнала от другата страна с кръв и късчета мозък.

Коураб огледа скалистите брегове от двете страни. Ако тук имаше убийци в засада, вече щеше да е мъртъв. Сигурно не бяха очаквали други вестоносци.

Върна се при коня си, преведе го през двата трупа и отново се метна на гърба му. Продължи напред, очите му шареха наляво и надясно.

След още шейсет крачки пътеката го изведе на песъчлив скат, отвъд който вече се виждаше загърнатата в прах ивица на дърветата гулдинда.

Коураб въздъхна облекчено и смуши коня.

Двата смазващи удара в гърба го отхвърлиха напред. Без стремена и седло, Коураб успя да се задържи, като прегърна врата на коня. Животното изцвили от болка и хукна.

Коураб се смъкна надолу под корема му, притиснал гърди между двата му предни крака.

Още една метална стрела издрънча по камънаците и изхвърча настрана. Конят спря по средата на склона.

Коураб се завъртя и се метна отново на гърба му. Беше изгубил юздите, но пръстите му се вкопчиха в гривата и той заби пети в хълбоците на животното.

Нова стрела дрънна по камъните, после копитата заудряха по пясък и изведнъж ги окъпа слънчева светлина. Точно пред тях бе оазисът и прикритието на дърветата. Коураб се приведе над главата на коня и препусна още по-бързо.

Влязоха между дърветата. Коураб се наведе и видя дълбокия разрез в левия хълбок на коня. Зърна и част от пиката си, която вече се клатеше разхлабена на гърба му. В дървото се бяха забили две стрели от арбалет. Всяка беше ударила под различен ъгъл, но ударите трябваше да са били едновременни, защото отцепените парчета се бяха заковали едно в друго, спирайки инерцията на стрелите.

Коураб смъкна счупеното оръжие, захвърли го и продължи устремно по пътеката.

— Тигрови шарки върху жабок — измърмори тя. Очите й бяха замъглени от пушека на ръждивеца. — Така като че ли изглеждаш още по-опасен.

— Чиста отрова съм си, я — отвърна Хеборик. Взираше се в нея в сумрака. В погледа й отново имаше живец, острота, надвишаваща подхвърляните язвителни шеги и намекваща, че умът й най-сетне се е прочистил от затъпяващата мъгла на дъранга. Още кашляше, сякаш дробовете й бяха пълни с течност, но пелинът и ръждивецът донякъде я бяха пооблекчили.

Върнала си беше любопитното — макар и малко сурово — изражение, докато дърпаше силно от наргилето и димът излизаше на валма от ноздрите й.

— Ако можех да те видя, щях да реша, че си се пооправила донякъде — промърмори Хеборик.

— Така е, дестраянте на Трийч. Макар че с тези котешки очи човек би си помислил, че можеш да пронижеш всяко було.

Той изсумтя.

— Не само не размазваш вече думите си, Сцилара.

— Какво правим сега? — попита тя след малко.

— Скоро ще се стъмни. Мисля да ида да намеря Л’орик и да го помоля да ме придружи.

— И после?

— После мисля да те заведа при Фелисин Младата.

— Осиновената дъщеря на Ша’ик?

— Да.

Сцилара извърна замислено глава и дръпна от ръждивеца.

— На колко години си, момиче?

Тя сви рамене.

— На колкото трябва. Ако Фелисин Младата ще ми заповядва, така да бъде. Няма смисъл да негодувам.

Странен разговор — вървеше на отскоци, които объркваха Хеборик. Ша’ик беше същата. Сигурно, помисли той с гримаса, талантът за интуитивно мислене бе присъщ само на жените — нямаше достатъчно опит с тях, от който да може да извлече, въпреки напредналите си години. Храмът на Финир беше предимно мъжки, доколкото се отнасяше до самия орден, а животът му като престъпник по необходимост включваше само шепа близки познанства. Отново бе попаднал не в свои води.

— Фелисин Младата не държи да командва никого според мен. Това не е смяна на един култ с друг, Сцилара — във всеки случай не и по начина, по който го виждаш. Тук никой няма да се опитва да те манипулира.

— Вече ми го обясни. — Тя въздъхна тежко, поизправи гръб и остави мундщука на наргилето на пода. — Е, добре. Хайде, поводи ме в тъмното.

Той я изгледа с присвити очи.

— Ще те поведа… щом дойде времето…

Сенките се удължиха и погълнаха цялата падина под позицията им. Ша’ик стоеше на върха на най-северната рампа и оглеждаше струпаното малазанско воинство по отсрещните хълмове. Продължаваха да се окопават. Методична беше сестра й, както винаги.

Извърна очи наляво и огледа позициите на Корболо Дом. Всичко беше в готовност за утрешното сражение, виждаше се и напанецът — пълководец, обкръжен от адютантите и охраната си, застанали в края на централната рампа. Правеха същото като нея: наблюдаваха армията на Тавори.

„Всички сме на мястото си.“ Изведнъж цялата работа й се стори безсмислена. Цялата тази игра на убийствени тирани, тласкащи армиите си към неизбежния сблъсък. Хладното безразличие, с което щеше да бъде погубен толкова живот, за да бъде утолена жестоката им страст. „Каква е ползата от тази безумна жажда за власт? Какво искаш от нас, императрице Ласийн? Седемте града никога не ще се усмирят под игото ти. Ще трябва да ги поробиш, и какво ще спечелиш с това?“ А собствената й богиня? По-различна ли беше тя от Ласийн? Изпънала хищно ноктите си, жадна да разкъсва и съдира, да напои пясъците с червена кръв.

„Но Рараку не е твоя, Дрижна, колкото и упорити да са домогванията ти. Вече го разбирам. Тази пустиня е свята сама по себе си. И сега роптае — чувствам го, богиньо! Роптае! Срещу всичко.“

Маток — беше стоял мълчаливо до нея и също бе наблюдавал малазанските позиции — проговори:

— Адюнктата се появи, Избрана.

Ша’ик откъсна погледа си от Корболо Дом и се загледа натам, където й сочеше бойният главатар.

Яздеше кон от конюшните на Паран. „Как иначе.“ Двама уикци до нея, спешени. Сестра й беше в пълна броня, шлемът й блестеше в пурпур под лъчите на гаснещото слънце.

Погледът й рязко се върна към позицията на Корболо.

— Камъст Релой е дошъл… разтворил е лабиринта си и насочва силата към врага. Но отатаралът на Тавори го спира… затова претърсва из самата армия. Търси Висши магове… неподозирани съюзници… — Въздъхна. — И не намира нищо освен няколко шамана и отдельонни магове.

— Ония двама уикци с адюнктата — избоботи Маток. — Те са въпросните Нил и Недер.

— Да. За които ни съобщиха, че са със сломен дух — вече не притежават силата, с която са ги дарили техните кланове, защото самите кланове са унищожени.

— И все пак, Избрана — замърмори намръщен Маток, — това, че тя ги държи в мъглата на отатарала, подсказва, че не са толкова слаби, колкото си мислим.

— Или че не иска слабостта им да се разкрие.

— Защо ще си прави труда, щом вече го знаем?

— За да задълбочи съмнението ни, Маток.

Той махна ядосано и изръмжа:

— Тази тиня е без дъно, Избрана…

— Чакай! — Ша’ик отново се взря към Тавори. — Тя си даде меча да го отнесат — Камъст Релой е престанал да сондира — и сега… ах! — Последното го извика стъписано, щом усети приглушеното разбулване на сила от Нил и Недер — сила много по-мощна, отколкото можеше да се очаква.

После изохка, щом богинята в нея се дръпна уплашено — като ужилена — и писъкът й изпълни черепа на Ша’ик.

Рараку отвръщаше на призива с множество гласове, извисили се в песен, със сурова и неумолима страст — песен на безброй души, изпънали веригите, които ги държаха.

„Вериги от сянка. Вериги като корени. От този откъснат и чужд фрагмент от лабиринт. Сянка, надвиснала да окове душите им и да се храни от жизнената сила.“

— Къде е Леоман, Маток? — „Трябва ни Леоман.“

— Не знам, Избрана.

Тя се обърна и се загледа в Корболо Дом. Стоеше най-отпред на рампата, разкрачен и изпъчил гърди, с пъхнати в колана палци, оглеждаше врага със свръхсамоувереност, от която на Ша’ик й се искаше да запищи.

Нищо — нищичко — не беше така, както изглеждаше.

На запад слънцето бе превърнало хоризонта в пурпурен пожар. Денят се давеше в море от пламъци. Сенките запълзяха по земята и сърцето й започна да изстива.

Уличката пред шатрата на Хеборик беше пуста и в двете посоки. Внезапният залез сякаш бе донесъл със сумрака и странна тишина.

Дестраянтът на Трийч спря.

— Къде са всички? — промълви зад него Сцилара.

И той се чудеше за същото. После изведнъж настръхна.

— Чуваш ли го, момиче?

— Само вятъра…

Но нямаше никакъв вятър.

— Не, не е вятър — промълви Сцилара. — Песен е. Някъде от много далече — малазанската армия ли е?

Той поклати мълчаливо глава.

След миг й даде знак да го последва и тръгна по уличката. Песента сякаш се беше просмукала в самия въздух, вдигаше прашна мъгла, която потръпваше пред очите му. Пот потече по гърба му. „Страх. Страх е прогонил целия град от улиците. Тези гласове пеят за война.“

— Трябваше да има деца — каза Сцилара. — Момичета…

— Защо пък момичета?

— Шпионите на Бидитал. Избраните му слуги.

Той я погледна през рамо.

— Онези, които е… белязал?

— Да. Трябваше да са навсякъде. Без тях…

— Бидитал е сляп. Възможно е да ги е изпратил другаде или да ги е оттеглил напълно. Тази нощ ще има… събития, Сцилара. Кръв ще се лее. Не се съмнявам, че точно в този момент играчите заемат местата си.

— Той говореше за тази нощ — отвърна тя. — За часовете на мрак преди битката. Казваше, че светът ще се промени тази нощ.

— Глупакът е паднал на дъното на Бездната и сега разбърква черната кал — изръмжа Хеборик.

— Той сънува как се разгръща истинският Мрак, дестраянт. Сянката била само начало, свят на компромиси и пълен с натрапници. Парчетата трябвало да се върнат на Първата майка.

— Значи не е просто глупак, а луд. Да говори за най-древната от всички битки все едно че е сила, достойна за нея — Бидитал си е изгубил ума.

— Той твърди, че наближавало нещо — отвърна Сцилара и сви рамене. — Било неподозирано от никого и само той имал някаква надежда да го контролира, защото единствен той помнел Мрака.

Хеборик спря.

— Гуглата да му вземе душата дано. Трябва да ида при него. Веднага.

— Ще го намерим в…

— В проклетия му храм, да. Хайде.

Двамата се обърнаха.

И в този миг от тъмната уличка се появиха две фигури, блеснаха две остриета.

Хеборик изръмжа и закрачи към тях. Ноктестата му ръка излетя напред, впи се под брадичката на убиеца, дръпна рязко нагоре и вдигна откъснатата от раменете глава.

Другият се хвърли към него да забие ножа в лявото му око. Дестраянтът го улови за китката и костта изпращя. Другата ръка посече и червата на убиеца се изсипаха на земята.

Хеборик захвърли трупа и се огледа побеснял. Сцилара стоеше няколко крачки по-назад, ококорила очи. Без да й обръща внимание, дестраянтът се наведе над разпраното тяло.

— Хората на Корболо Дом. Бързат…

Трите метални стрели го поразиха едновременно. Едната се заби дълбоко в дясното му бедро и костта се пръсна. Другата го прониза под дясната плешка и спря на един пръст от гръбнака. Третата дойде от противоположната посока, удари го високо в лявото рамо с такава сила, че го завъртя и той падна по гръб върху трупа.

Сцилара се наведе до него.

— Старче? Жив ли си?

— Кучи синове — изръмжа той. — Боли!

— Идват…

— Да ме довършат, да. Бягай, момичето ми. Към каменната гора. Хайде!

Усети как се отдръпна от него и чу леките й забързани стъпки.

Хеборик се опита да се надигне, но болката изригна от счупеното ребро и го смъкна, останал без дъх и заслепен.

Чуха се стъпки — на трима души, двама отдясно и един — отляво. Ножовете изсвистяха от каниите. Приближиха се още… и спряха.

Някой стоеше над Хеборик. Успя да различи като в мъгла два прашни ботуша и подуши вонята от тях — на мухлясала пръст. Други два ботуша изскърцаха по земята зад краката му.

— Махнете се оттук, духове! — изсъска нечий глас на няколко крачки встрани.

— Много е късно за това, убиецо — измърмори фигурата над Хеборик. — А и току-що дойдохме.

— В името на Гуглата, Пастиря на души, пропъждам ви от този свят.

На властния тон на убиеца отвърнаха с тих смях.

— На Гуглата се кланяш, а? О, да, долових силата в думите ти. Уви, тук Качулатият е безсилен. Не съм ли прав, скъпа?

Стоящата при краката на Хеборик фигура изсумтя в съгласие.

— Последно предупреждение — изръмжа убиецът. — Оръжията ни са осветени — ще изпият душите ви…

— Несъмнено. Стига изобщо да стигнат до нас.

— Само двама сте… а ние сме трима.

— Двама ли?

Ново скърцане на ботуши. След това — много рязко и близо по земята — плисна кръв. Паднаха тела, чуха се последни хрипливи дихания, и всичко затихна.

— Трябваше да оставим един жив — рече женски глас.

— Защо?

— За да го пратим при онова надуто напанско копеле с обещание за утре.

— Така е по-добре, мила. Никой вече не харесва изненадите — това му е сбърканото на света, мене ако питате…

— Не те питаме. Този старец ще се оправи ли според теб?

Сумтене.

— Съмнявам се, че Трийч ще се откаже от новия си дестраянт с едно жалко „мяуу“. Освен това онази сладурана се връща.

— Значи е време да се махаме.

— Да.

— И отсега нататък никакви изненади повече. По никого, до съмване. Разбрано?

— Изкушението ни надви. Няма да се повтори.

Тишина. После — нови стъпки. Една малка ръка се опря на челото му.

— Сцилара?

— Да, аз съм. Тези май бяха войници. Не изглеждаха много добри…

— Все едно. Издърпай стрелите от мен. Плътта иска да зарасте, костта — да се срасне. Издърпай ги, момиче!

— А след това?

— Извлечи ме обратно в храма ми… ако можеш.

— Добре.

Усети как ръката й стисна металната пръчка в лявото му рамо. Болката го заслепи. След нея — нищо.

Бронята на Старата Ша’ик беше положена на масата. Един от воините на Маток бе подменил изхабените връзки и стеги, след това беше излъскал бронзовите пластини и шлема. Дългият меч беше смазан и наточен. Обшитият с кожа и поръбен с желязо щит беше опрян на един от краката на масата.

Тя стоеше сама и гледаше доспехите, оставени от предшественицата й. Разправяха, че Старата умеела да борави с меча. Шлемът изглеждаше странно несъразмерен, с издути дълги набузници, прикрепени към тежкия начелник. Тънко черно метално було надвисваше като паяжина над цепките за очите. От задния ръб се изпъваше дългият и широк тилен предпазител.

Ша’ик пристъпи към ватираната подплънка на бронята. Беше тежка, зацапана от пот, връзките й тръгваха под мишниците и надолу по хълбоците. Парчета щавена кожа покриваха горната част на бедрата, раменете, ръцете над лактите и китките. Започна методично да стяга всяка връзка и да намества равномерно тежестта по тялото си, преди да са заеме със самата броня.

По-голямата част от нощта все още предстоеше, изпъната пред нея като безкраен тъмен път, но тя искаше да усети стегналия тялото й метал. Искаше да усети масивната му тежест и започна да сглобява по себе си наколенниците, металните пластини на стъпалата и предпазителите на китките, след това провря главата си през нагръдника. Бронзът беше олекотен с помощта на магия и кънтеше като тънък калай. Бронята беше направена така, че да може сама да затвори закопчалките. След няколко мига тя хлъзна меча в ножницата, после закопча тежкия колан на кръста си и намести куките, които го придържаха към кирасата, за да не може тежестта му да го смъкне на бедрата й.

Оставаха само двете метални ръкавици, подложката на шлема и самият шлем. Тя се поколеба. „Имам ли някакъв избор във всичко това?“ Присъствието на богинята оставаше надвиснало в ума й, вкоренено във всеки мускул и фибра, гласът й шепнеше в потока на кръвта в жилите й. Сила на асцендент държеше в ръцете си Ша’ик и тя знаеше, че ще я използва, щом настъпи мигът. Или по-скоро силата щеше да използва Ша’ик.

„За да убие сестра ми.“

Усети приближаването му и се обърна към входа.

— Можеш да влезеш, Л’орик.

Върховният маг пристъпи вътре.

Ша’ик примига. Беше облечен в броня. Бяла, емайлирана, одраскана и зацапана от употреба. На бедрото му висеше дълъг меч с тясно острие.

— Е, значи всички се подготвяме…

— Както отбелязахте преди, Маток е поставил над триста воини да пазят този палат, Избрана. Да пазят… вас.

— Той надценява риска. Малазанците са прекалено заети…

— Рискът, който иска да предотврати, не идва от малазанците, Избрана.

Тя го изгледа.

— Изглеждаш уморен, Л’орик. Съветвам те да се прибереш в шатрата си и да отдъхнеш. Утре ще ми трябваш.

— Няма ли да се вслушате в предупреждението ми?

— Богинята ме пази. Няма от какво да се боя. Освен това — усмихна се тя — нали Маток е поставил триста воини да пазят този палат.

— Ша’ик, тази нощ ще има съсредоточаване. Сред твоите съветници има гадатели на Колодата. Заповядай им да подредят картите си и всичко, което казвам, ще се потвърди. Тук се събират сили на асценденти. Въздухът вони на измяна.

Тя махна с ръка.

— Всичко това е без значение, Л’орик. Не мога да бъда докосната. А и волята на богинята е ясна.

Той пристъпи към нея, ококорил очи.

— Избрана! Рараку се пробужда.

— За какво ми говориш?

— Не можеш ли да го чуеш?

— Гневът на богинята поглъща всичко, Л’орик. Ако чуваш гласа на Святата пустиня, то това е предсмъртният вик на Рараку. Вихърът ще я погълне тази нощ. И всяка асцендентска сила, оказала се толкова глупава, че да се доближи, ще бъде унищожена. Богинята, Л’орик, е непобедима.

Тоя я зяпна, после сякаш се сви под тежката броня. Ръката му пробяга пред очите, все едно че искаше да махне някакво кошмарно видение. Кимна, обърна се и тръгна към изхода.

— Чакай! — Ша’ик го подмина и се спря.

Зад платнените стени се чуха възбудени гласове.

— Пуснете го! — извика Ша’ик.

Вътре нахлуха двама от охраната, влачеха някакъв мъж. Беше оцапан с прах и пот, не можеше дори да стои прав, толкова беше изтощен. Един от стражите изръмжа:

— Това е Коураб Билан Тену’алас. От командирите на Леоман.

— Избрана! — изохка Коураб. — Аз съм третият ездач, когото Леоман праща при теб! Намерих телата на другите — убийците ме преследваха почти дотук!

Лицето на Ша’ик потъмня от гняв.

— Доведи Маток! — сопна се тя на един от стражите. — Л’орик, дай му от цяра, да се съвземе по-бързо!

Върховният маг се приближи и отпусна длан на рамото на Коураб.

Пустинният воин задиша по-леко, после бавно изправи рамене.

— Леоман ви изпраща поздравите си, Избрана. Иска да знае разположението на воините на Маток…

— Коураб — прекъсна го Ша’ик. — Ти ще се върнеш при Леоман — с ескорт. Заповедите ми към него са следните… слушаш ли ме?

Той кимна.

— Леоман да се върне незабавно при мен. Ще поеме командването на армиите ми.

Коураб примига.

— Избрана?

— Леоман от Флейлс ще поеме командването на армиите ми. Преди да се съмне. Л’орик, иди при Корболо Дом и му предай, че го викам. Да се яви незабавно при мен.

Л’орик се поколеба, после кимна.

— Както заповядате, Избрана. Тръгвам веднага.

Излезе от залата, тръгна през стаички и коридори, подминаваше пазач след пазач, виждаше извадените мечове и усещаше коравите им погледи зад гърба си. Корболо Дом щеше да е глупак, ако се опиташе да се добере до нея със своите убийци. Ала нощта едва започваше и в оазиса навън звездната светлина танцуваше по извадените остриета.

Щом излезе пред палата, Л’орик се спря. Беше разтворил лабиринта си и го направи видим, с искрящ ореол около себе си. Не искаше никой да направи фатална грешка. Колкото и уязвим да го правеше това, тръгна към командната шатра на Корболо Дом.

Убийците на кучета стояха готови в окопите си, подрънкваше оръжие, стържеше броня и се чуваха приглушени разговори, които затихваха, щом подминеше, и отново се усилваха зад гърба му. Л’орик знаеше много добре, че тези войници — по свой избор, както и по силата на обстоятелствата — се бяха превърнали в отделна сила. „Белязана с кървавите им деяния. С фокуса на малазанския гняв. Знаят, че никакво отстъпление няма да им се позволи.“ Кипежът, който ги беше обзел, издаваше неувереност, в прословутата им свирепост вече се долавяха проблясъци на страх. И животът им беше в опетнените ръце на Корболо Дом. Изцяло. „Тази нощ няма да спят.“

Зачуди се какво ли ще последва, когато Леоман изтръгне командването от напанеца ренегат. Щеше ли да има бунт? Напълно възможно. Ша’ик, разбира се, разполагаше със закрилата на богинята Вихър и нямаше да се поколебае да сломи тази сила в случай, че позицията на Леоман бъде оспорена. Все пак не това беше най-добрият начин да подготвиш армията си в нощта преди битката.

„Твърде дълго изчакваше. Но пък всичко това може да е било съзнателно. Да извади Корболо от равновесие, да не му остави време да подготви каквито и да било контраходове. Ако е така, то това е най-опасният риск тази нощ.“

Тръгна нагоре по пътеката. Двама стражи го спряха пред входа.

— Уведомете Корболо Дом, че му нося вест от Ша’ик.

Двамата войници се спогледаха, единият кимна и влезе в шатрата.

Скоро след това излезе магьосницата Хенарас. Лицето й беше навъсено.

— Върховен маг Л’орик. Трябва да освободите лабиринта си, за да получите аудиенция от Главнокомандващия на Апокалипсиса.

Веждата му се вдигна учудено, щом чу титлата, но той само сви рамене и отслаби магическата си защита.

— Значи съм под твоята закрила тогава.

— От кого се пазиш, Върховен маг? Малазанците са оттатък падината.

Л’орик се усмихна.

Хенарас му махна с ръка, обърна се и влезе в командната шатра. Л’орик я последва.

По-голямата част от помещението беше заета от висок подиум, срещу входа, а на подиума беше поставен масивен дървен стол. Във високия му гръб бяха врязани символи — хенгийски, с изненада ги разпозна Л’орик — от древния град Ли Хенг, в ядрото на Малазанската империя. Над резбованите символи стърчаха изваяни от дърво нокти на хищна птица, изпънати напред и надвиснали над главата на напанеца, който седеше отпуснат, премрежил очи срещу Върховния маг.

— Л’орик — провлече той. — Ти си глупак. Скоро ще разбереш какво сполетява прекалено наивните души. Вярно — добави с усмивка, — може би си допускал, че сме съюзници. В края на краищата толкова дълго обитавахме един и същи оазис, нали?

— Ша’ик настоява да се явиш при нея, Корболо Дом. Незабавно.

— За да ме освободи от командването, да. С наивното убеждение, че моите Убийци на кучета ще приемат Леоман от Флейлс — видя ли ги добре докато идваше насам, Л’орик? Готовността им видя ли? Моята армия, Върховен маг, е обкръжена от врагове. Разбираш ли? Да заповяда ако ще с всичките пустинни воини, които той и Маток могат да съберат…

— Искаш да предадеш Апокалипсиса? Да се обърнеш срещу своите съюзници и да спечелиш битката за адюнктата, това ли искаш, Корболо Дом? Само за да съхраниш драгоценния си пост?

— Ако Ша’ик настои.

— Уви, не Ша’ик е проблемът — каза Л’орик. — Богинята на Вихъра обаче е, и съм убеден, че търпението й към теб е на изчерпване, Корболо Дом.

— Така ли мислиш, Л’орик? А дали ще приеме и унищожението на Убийците на кучета? Защото ако иска да наложи контрол над мен, ще трябва да унищожи и тях. Да избие прехвалената си Армия на Апокалипсиса. Наистина, дали богинята ще избере това?

Л’орик бавно въздъхна.

— А, вече разбирам грешката. Подходил си тактически към това, както би постъпил всеки войник. Но това, което явно не разбираш, е, че богинята на Вихъра е безразлична към тактиките, към грандиозните стратегии. Разчиташ на здравия й разум, но, Корболо, тя няма такъв. Утрешната битка? Победа или поражение? На богинята й е все едно. Тя жадува за унищожение. Малазанците — изклани на бойното поле, Убийците на кучета — избити в окопите им. Магия, която да превърне пясъците на Рараку в кървави руини. За това жадува богинята на Вихъра.

— Е, и какво? — изхриптя напанецът и Л’орик видя потта, избила по набръчканото му чело. — Дори богинята не може да ме достигне, не и тук, не и в това осветено място…

— И ти наричаш мен глупак? Богинята ще се погрижи да бъдеш убит още тази нощ, но си твърде дребен за нея, за да си прави труда сама да те смаже с палеца си.

Корболо Дом скочи от стола си и изкрещя:

— Кой тогава? Ти ли, Л’орик?

Върховният маг разпери ръце и поклати глава.

— Аз съм по-нищожен и от пратеник във всичко това, Корболо Дом. Нищо повече не мога да бъда освен гласа на… здравия разум. Въпросът не е в това кого ще прати тя срещу теб, велики пълководецо. Въпросът, убеден съм, е в това на кого ще позволи да мине през защитите й. Не мислиш ли?

Корболо се вторачи за миг към Върховния маг, после се обърна рязко и махна с ръка.

Ножът, който се заби в гърба му, не можеше да нанесе смъртоносна рана. Стегнатата защита на Л’орик, най-вътрешните му пластове на Куралд Тирлан, надвиха забиващото се желязно острие. При все това ударът го повали на колене и той се просна върху дебелите килими пред ботушите на напанеца.

Оставиха го да лежи там забравен, плувнал в кръв, а Корболо зарева заповеди. И никой не беше достатъчно близо, за да чуе как Върховният маг промълви: „Кръвта е пътят, глупако. И ти го отвори. Ти, жалък кучи сине…“

„Мрачно твърдение. Сивожаб трябва да остави приятната ти компания.“

Фелисин погледна демона. Четирите му очи бяха блеснали от глад.

— Какво се е случило?

„Злокобно. Покана от брат ми.“

— Л’орик в беда ли е?

„Мрак има тази нощ. Но лицето на Майката е извърнато. Идващото не може да се окове. Предупреждение. Внимание. Остани тук, мило дете. Моят брат не може повече да пострада, но пътят ми е чист. Радост. Ще ям човешка плът тази нощ.“

Тя придърпа телабата около себе си и надви трепета си.

— Ъъъ… радвам се за теб, Сивожаб.

„Колебливо твърдение. Тревожни сенки — път не съвсем чист, макар и очертан от кръв. Да се огъвам трябва, да подскачам насам-натам, да се смирявам пред злия поглед и да се надявам на най-доброто.“

— Колко да те чакам, Сивожаб?

„Не напускай тази поляна до изгрев-слънце, о, прескъпа, за която ще се оженя, колкото и малка да е възможността за добра челяд. Влюбен. Внезапен порив да тръгна.“

— Хайде, върви тогава.

„Някой се приближава. Потенциален съюзник. Бъди мила.“

След тези думи демонът се скри в сенките.

„Потенциален съюзник? Кой ли може да е?“

Най-сетне чу стъпки по пътеката. Боси крака, които сякаш се тътреха от умора. След миг жената излезе на поляната, спря се в сумрака и се огледа.

— Тук — промълви Фелисин и се показа от укритието си.

— Фелисин Младата?

— Да. Само един ме нарича така. Хеборик ли те изпрати?

— Да. — Жената се приближи и Фелисин видя, че е оцапана с кръв, челюстта й се беше подула. — Опитаха се да го убият. Имаше призраци. Опазиха го от убийците…

— Чакай малко. Поеми си дъх. Тук си в безопасност. Хеборик жив ли е?

Тя кимна.

— Изцерява се… в храма си. Изцерява се…

— Успокой се, моля те. Ето, пийни вино. Не говори… щом се оправиш, ще ми разкажеш всичко.

Сенки изпълваха кухините, осеяли хълмовете в северозападния край на оазиса. Прашната пелена затулваше звездите в небето. Нощта, както винаги, бързо се беше спуснала над Рараку и дневната горещина изчезваше. Мразовита щеше да е тази нощ.

В една такава хлътнатина четирима ездачи седяха неподвижно на конете си. От телата на запотените животни се вдигаше пара. Бронята на ездачите лъщеше бяла като кост, лицата им бяха мъртвешки сиви.

Бяха забелязали отдалече приближаващия се конен воин, достатъчно, за да успеят да се оттеглят тихо, тъй като самотният ездач не беше тяхна плячка, и макар никой да не го изрече на глас, всички се радваха, че е така.

Огромен беше този странник. И конят, който беше яхнал, му беше по мярката. А зад него се точеха хиляди съкрушени души, оковани в невидими вериги, които той влачеше без видимо усилие. На гърба му висеше каменен меч, обладан от два духа, зажаднели за кръв.

Кошмарно видение.

Вслушаха се в заглъхващия тропот на копитата, изчакаха, докато се стопят съвсем сред каменния лес в края на оазиса.

Едва тогава Джоруд се окашля.

— Пътят ни вече е чист, братя. Нарушителите са близо, сред армията, която дойде да се срази с обитателите на този оазис. Ще ги ударим призори.

— Що за кошмар прекоси пътя ни преди малко, братко Джоруд? — избоботи Иниас.

— Не знам, братко Иниас. Но беше закана за смърт.

— Вярно — изръмжа Малачар.

— Конете ни отдъхнаха достатъчно — заяви Джоруд.

Четиримата Тайст Лиосан подкараха нагоре по склона, излязоха на билото и свърнаха на юг. Джоруд погледна през рамо, за да се увери, че странникът не се връща — че не ги е зърнал, докато се криеха. „Криехме се. Да, това е истината, колкото и унизителна да е за нас.“ Надви трепета си и примижа в тъмното към каменната гора.

Но привидението не се появи повече.

— Слава на Озрик, Небесния бог — каза Джоруд и поведе братята си по хребета. — Благодарим ти за това…

В края на поляната Карса Орлонг се взираше към далечните конници.

Видял ги беше много преди те да го забележат и се беше усмихнал на боязливото им отдръпване от пътя му.

Толкова по-добре. В оазиса го очакваха предостатъчно врагове. А никоя нощ не траеше вечно.

Уви.

25.

Седеше в тъмното на обичайното си място на най-източния хребет, притворил очи и с усмивка на сбръчканото лице. Беше разтворил лабиринта си по най-неуловимия начин и паяжината се бе изпънала над целия оазис. Знаеше, че скоро ще бъде разкъсана, но засега можеше да долови всякоя стъпка и всякое движение. Силите наистина се сбираха и в нощта шепнеше закана за кръв и разруха.

Фебрил беше доволен. Ша’ик бе напълно изолирана. В този момент армията убийци на напанеца се изливаше от скривалищата си и паниката стискаше за гърлото Корболо Дом. Камъст Релой се връщаше от тайната си обиколка през лабиринтите. А на отсрещния край на сухото морско корито малазанската армия се окопаваше, адюнктата точеше своя отатаралски меч в очакване на утрешната битка.

Имаше само една смущаваща подробност. Странната, едва доловима, ала все по-усилваща се песен. Гласът на самата Рараку. Чудеше се какво ли ще донесе тя в тази обречена нощ. Качулатият беше близо — „Да, лично самият бог“ — и това до голяма степен прикриваше други… присъствия. Но пясъците се раздвижваха, пробудени навярно от появата на Бога на смъртта. Духове и призраци, явно дошли да видят многото смърти, обещани в следващите часове. Странно, но това не го безпокоеше кой знае колко.

„Ще има клане. Поредният апокалипсис сред неспокойните пясъци на Рараку. Както трябва да бъде.“

Според всички външни признаци Л’орик трябваше да е мъртъв. Бяха го издърпали грубо до една от стените на командната шатра и го оставиха там. Бяха изтръгнали ножа от гърба му и сега той лежеше с лице към грубото платно на стената с отворени и като че ли незрящи очи.

Зад него говореше Върховният главнокомандващ на Апокалипсиса.

— Удари по всички, Хенарас, освен по телохранителите ми. Искам всички хубави малки шпиончета да бъдат ударени и избити… И намери Сцилара. Тази кучка изигра последната си игра. Ти, Дърил, вземи още някой и препуснете веднага към адюнктата. Предай й посланието ми — и се постарай никой да не те види. Маток е изкарал воините си. Файил ще направи заклинание да ти помогне. Постарай се да убедиш Тавори да изтегли убийците си, да не й свършат работа за богинята на Вихъра.

— А Леоман от Флейлс? — попита някой.

— Четвърта рота с Файил ще тръгне тихомълком след една камбана. Леоман няма да се добере до нас, нито до армията. Ефрейтор Етюми, искам те на един хвърлей от Фебрил — кучият му син се крие на обичайното място. Е, нещо да пропускам?

— Страхът ми се усилва — промърмори Хенарас. — Става нещо… в Святата пустиня. Усещам и че насам идат ужасни сили…

— Нали точно затова ни трябва адюнктата с проклетия й меч. В достатъчна безопасност ли сме тук, Хенарас?

— Така мисля. Преградите, които изтъкахме с Камъст и Файил около шатрата, могат да спрат и бог.

— Това твърдение може и да бъде оспорено — изръмжа Корболо Дом.

Добави и още нещо, но странният къркорещ звук точно зад стената на шатрата пред Л’орик заглуши гласа му. От другата страна в платното плисна нещо влажно и последва въздишка — чу я само Л’орик. След това в основата на стената задраха нокти. От отвора надникна четириоко и неописуемо грозно лице.

„Братко, не изглеждаш добре.“

„Външността лъже, Сивожаб. Ти например никога не си изглеждал по-хубав.“

Демонът се пресегна и сграбчи Л’орик под мишницата. После започна да го тегли навън на пресекулки. „Увереност. Разсеяни са. Разочарование. Изядох само двама пазачи, преградите спят и пътят ни назад е чист. Идват неща. Доста злокобни. Откровеност. Признавам страх и съветвам… двамата да се скрием.“

„За известно време — да, ще направим точно това. Намери ни скривалище, Сивожаб.“

„Разбира се. Намирам.“

„След това ме оставяш там, а ти се връщаш при Фелисин. Убийци са излезли на лов…“

„Радост.“

Касанал беше някогашен шаман на племето Семк, но сега убиваше по заповед на своя господар. И това му доставяше удоволствие, макар да си признаваше, че предпочита да убива малазанци вместо местни. Добре поне че жертвите му тази нощ нямаше да са Семк — трудно щеше да е за него да избива свои съплеменници. Но това не изглеждаше вероятно. Корболо Дом едва ли не беше осиновил последните оцелели от клановете, които се бяха сражавали с него и Камъст Релой в Кучешката верига.

А и тези двете бяха само жени, и двете — слугини на онзи касапин Бидитал.

В момента лежеше неподвижно в края на поляната и ги наблюдаваше. Едната беше Сцилара и Касанал знаеше, че господарят му ще остане доволен, като се върне с отрязаната й глава. Другата също му беше позната — беше я виждал с Ша’ик и Леоман.

Също така беше ясно, че двете се крият и че най-вероятно са главните агенти в кроежите на Бидитал.

Той бавно вдигна дясната си ръка и с два бързи жеста отпрати четиримата си подчинени по фланговете, за да обкръжат двете жени. След това замърмори тихо заклинанието, плетеница от древни слова, която заглушаваше звуците, вливаше умора в жертвите и затъпяваше всичките им сетива. И се усмихна, щом видя как главите им клюмнаха едновременно.

Касанал се надигна от скривалището си. Необходимостта да се крие беше отминала. Пристъпи на поляната и четиримата му събратя от Семк го последваха.

Запристъпваха с извадени ножове.

Касанал така и не видя огромното острие, което го посече на две, от лявата страна на врата чак до дясното бедро. За миг само усети, че рухва в две посоки, после забравата го погълна, тъй че не чу виковете на четиримата си събратя, щом каменният меч затанцува сред тях.

Когато Касанал най-сетне отвори призрачните си очи, видя, че прекрачва Портата на Гуглата, и остана доволен, че четиримата му събратя са с него.

Карса Орлонг изтри кръвта от меча и се обърна към двете жени.

— Фелисин. Раните са изгорили душата ти. Бидитал реши да пренебрегне предупреждението ми. Тъй да бъде. Къде е той?

Все още замаяна от странна сънливост, Фелисин успя само да кимне.

Карса я изгледа навъсено, после погледът му се отмести към другата жена.

— Да не би нощта да е отнела и твоя език?

— Не. Да. Не, явно, че не е. Мисля, че ни поразиха с магия. Но вече се съвземаме, Тоблакай. Дълго те нямаше.

— Но се върнах. Къде е Леоман? Бидитал? Фебрил? Корболо Дом? Камъст Релой? Хеборик Призрачни ръце?

— Впечатляващ списък… Изглежда, тази нощ те чака доста работа. Търси ги където поискаш, Тоблакай. Нощта те очаква.

Фелисин вдиша треперливо, обгърна раменете си с ръце и зяпна ужасния воин. Току-що беше убил петима убийци с пет плавни, почти небрежни замаха на огромния си меч. Самата лекота на това я ужасяваше. Вярно, убийците се канеха да направят същото с нея и със Сцилара, но все пак…

Карса сви рамене и закрачи по пътеката към града. Скоро се скри от очите им.

Сцилара сложи ръка на рамото й.

— Смъртта винаги стъписва. Ще ти мине. Повярвай ми.

Фелисин поклати глава и прошепна:

— Освен Леоман.

— Какво?

— Онези, които изброи. Ще ги избие всичките. Освен Леоман.

Сцилара бавно се извърна към пътеката и се загледа в тъмното — присвила очи и замислена.

Последните двама бяха убили четирима воини и бяха успели да се доближат едва на трийсет крачки от шатрата му, преди най-сетне да паднат. Навъсен, Маток гледаше пронизаните от стрели и посечени от мечове трупове. Шест опита за убийство само тази нощ, а първата камбана още не беше отекнала.

„Стига.“

— Т’морол, събирай клана ми.

Едрият воин изсумтя и тръгна да изпълни заповедта. Маток придърпа коженото наметало около себе си и се върна в шатрата.

Спря и се замисли. После тръсна глава и пристъпи до покритото с кожа сандъче до нара. Наведе се, дръпна покривалото и вдигна резбования капак.

Вътре лежеше Книгата на Дрижна.

Ша’ик му я беше дала да я пази.

Да я съхрани.

Пусна капака и го заключи, после вдигна сандъчето и излезе навън. Воините вдигаха стана си в тъмното.

— Т’морол.

— Главатарю.

— Тръгваме да се присъединим към Леоман. Останалите кланове да пазят Ша’ик, макар да съм сигурен, че не е изложена на риск — но утре сутринта може да й дотрябват.

Тъмните очи на Т’морол се приковаха в Маток, хладни и неподатливи на изненада.

— Бягаме ли се от тази битка, главатарю?

— За да се съхрани Свещената книга, такова бягство може да се наложи, стари приятелю. Призори ще се задържим… на самия връх.

— И накъдето задуха вятърът.

— Накъдето задуха вятърът.

Хеборик се вслуша в тишината. Усещаше с костите си смътното жужене на магическата паяжина, обхванала целия оазис и развалините на древния град. Изопнати и тръпнещи, нишките се огъваха под натиска на газещите през тях неведоми сили, които се напрягаха с ярост, късаха и продължаваха напред.

Той се размърда в постелята си, простена от рязката болка в изцерените с чародейство рани и се изправи. Въглените в мангалите бяха загаснали. Мракът, плътен и неподатлив, вече отстъпваше. Хеборик изръмжа и изпънатите му ноктести ръце потръпнаха.

Призраци дебнеха в мъртвия град. Самите богове дори витаеха близо, привлечени да видят какво предстои. „Да видят — или да се вкопчат в мига и да действат пряко. Да подръпнат тук, да подбутнат там, макар и само за да утолят егоизма си… макар и само за да видят какво ще последва.“ Презираше той тези игри: през всичките тези години бяха предизвиквали най-яростното му презрение. Това бе обликът на престъплението му, ако изобщо беше престъпление.

„И затова ми отнеха ръцете.“

Докато друг бог не му ги върна.

Съзнаваше, че е равнодушен към Трийч. Дестраянт, равнодушен към новия бог на войната, въпреки даровете му. Желанията му също не се бяха променили. „Остров Отатарал и нефритеният гигант — това е, което ме очаква. Връщането на силата.“ И докато тези думи се прокрадваха в ума му, той осъзна, че са изпълнени със заблуда. Тайна, която разбираше, ала не можеше да й придаде форма. Все още не, и може би щеше да си остане така, докато не се озовеше сред пустошта.

„Но най-напред трябва да се справя с по-непосредственото предизвикателство — да се измъкна жив от този стан.“

Поколеба се за миг при входа, опипа с всичките си сетива мрака отвън. Разбра, че пътят е чист — поне следващите му петдесет крачки, — и затича.

Повъртя за сетен път жълъда между пръстите си, пъхна го в гънките на пояса си и изпълзя като змия на открито.

— О, бездушните ръце на Гуглата да…

Песента прокънтя като далечен тътен през костите му и никак не му хареса. Още по-лошото бе, че там, в оазиса пред него, се бяха пробудили такива сили, че дори той, непрактикуващият магия, ги усещаше в кръвта си като огън.

Калам Мекхар отново огледа двата си дълги ножа и ги прибра в каниите. Изкушението да задържи изваден ножа отатарал беше голямо — щеше да надвие всяка магия, хвърлена срещу него. „Но ефектът е двупосочен, нали?“

Огледа се. Звездната светлина бе някак странно приглушена. Заизмъква от паметта си всичко, което можеше, от видяното от укритието му през деня. Палми, с призрачни стволове, израснали над спечената кал и срязаната отвесно скала. Останки от корали, кошари и пастирски колиби. Ивици песъчлива земя, осеяна със сухи листа и черупки. Същите си бяха.

Тръгна напред.

Не беше трудно да различи ъгловатите очертания на постройките, ниски и схлупени, което намекваше, че не са нищо повече от кирпичени основи, с издигнати над тях стени от платнища, тръстика и плет. Обитавани значи.

Далече вдясно като сиво петно се открояваше странната гора от каменни дървета. Беше помислил в началото дали да не подходи през нея, но там витаеше нещо злокобно и враждебно и той подозираше, че гората не е толкова пуста, колкото изглежда.

Приближи се крадешком към добре отъпкания път между колибите и за миг зърна мълниеносно движение — нещо прелетя отляво надясно през пътя. Калам залегна. Появи се втора фигура, след нея — трета, четвърта и пета.

„Ръка. Е, кой в този лагер ще организира убийците си в Ръце?“ Изчака още няколко мига, след което продължи. Стигна до мястото, където бяха минали убийците, и крадешком тръгна след тях. Петимата се придвижваха на седем крачки един от друг. С две повече, отколкото щеше да е при Ръка на Нокътя. „Проклятие, нима Котильон го е подозирал? Това ли искаше да му потвърдя?“

„Ястребови нокти.“

Седем или пет, за Калам беше без значение.

Силуетът на последния се открои пред него. Носеше по себе си неща с вложено в тях заклинание, от което фигурата му бе замъглена и смътна. Беше облечен в тъмносиви, плътно прилепнали по тялото дрехи, с мокасини, ръкавици и придърпана качулка на главата. В ръцете му лъщяха две черни ками.

Не просто патрул значи. Тръгнали бяха на лов.

Калам пристъпи безшумно на пет крачки от мъжа и скочи напред.

Дясната му ръка рязко замахна и го сграбчи за устата и челюстта; в същото време лявата се лепна от другата страна на главата. Рязко извиване и вратът изпращя.

В кожената му ръкавица плисна бълвоч, но Калам не отпусна хватката, докато смъкваше тялото. Прекрачи го, избърса ръката си в сивата риза и продължи напред.

След двеста секунди бяха останали само двама. Пътят им ги беше отвел през криволичещите пътеки из стана към руините на някогашен квартал с величествени храмове. Бяха спрели в единия край на големия площад, явно за да изчакат приятелите си.

Калам се приближи към тях, все едно че беше третият ловец в групата. Не му обърнаха никакво внимание — бяха приковали погледи в една от сградите от другата страна на площада. В последния миг Калам извади двата дълги ножа и ги заби в гърбовете на убийците.

Те изпъшкаха тихо и рухнаха на прашните плочи. Ударът по водача на Ръката бе смъртоносен, но Калам беше извил леко втория нож, наведе се над издъхващия и прошепна:

— В случай, че господарите ти слушат, а би трябвало. Поздрави от Нокътя. Ще се видим скоро.

Изтръгна двата ножа, почисти ги и ги прибра в каниите.

Прецени, че целта на ловците е била порутената сграда. Все едно. Нямаше приятели в проклетия стан.

Закрачи крадешком около площада.

В началото на друга задънена уличка се натъкна на три трупа — все млади момичета. Кръвта и раните от нож показваха, че са се съпротивлявали яростно, а двете кървави дири отвеждаха към същия храм.

Калам тръгна по тях, докато не се увери, че продължават през зейналия вход на сградата, и спря.

От широкия вход го лъхна горчивата воня на магия. „Проклятие, това място е било осветено наскоро.“

Отвътре не се чуваше никакъв звук. Той пристъпи още напред и застина до прага.

Вътре лежеше труп, облечен в сиво, вкочанен и със сгърчени крайници — явно поразен от магическа вълна. Зад него в тъмното плуваха сенки.

Калам извади ножа отатарал и пристъпи през прага.

Сенчестите призраци потръпнаха и се свиха.

Подът беше рухнал преди много време и на негово място зееше яма. На пет крачки, до купчина срутили се в ямата отломки, седеше момиченце — сред съсирена кръв и червата на други три трупа. Беше оплискано с кръв. Черните му очи лъснаха, щом вдигна глава и се вторачи в Калам.

— Помниш ли мрака? — попита детето.

Без да обръща внимание на въпроса, той се дръпна назад, на безопасно разстояние, и изръмжа:

— Стой на място, детенце. Ако искаш да оцелееш.

Някъде от тъмното, от другия край на ямата, се чу писклив смях.

— Умът й си е отишъл, Нокът. Уви, така и не ми остана време да закаля поданиците си за ужасите на днешния живот, колкото и да се опитвах. Все едно, трябва да знаеш, че аз не съм твой враг. Всъщност този, който се опитва да ме убие тази нощ, не е никой друг, а малазанският ренегат Корболо Дом. И Камъст Релой, разбира се. Да ти кажа ли къде можеш да ги намериш?

— Ще го разбера, като му дойде времето — измърмори Калам.

— Мислиш ли, че отатаралският ти нож ще е достатъчен, Нокът? Тук, в моя храм? Разбираш ли какво е естеството на това място? Сигурно вярваш, че си се досетил, но се боя, че грешиш. Робовладелецо, предложи на госта ни вино от онази делва.

Някакъв нещастник се загърчи през руините вляво от Калам. Без ръце и стъпала. Гноясали отоци и разкъсана, изгнила от проказа плът. С ужасяваща нелепост, на гърба на нещастното същество беше вързан сребърен поднос с поставена върху него трътлеста глинена делва.

— Много е бавен, за жалост. Но те уверявам, виното е толкова великолепно, че ще се съгласиш — струва си да се изчака. Убиецо, ти си гост на Бидитал, архижрец на всичко, което е унизено, сломено, ранено и страдащо. Моето собствено… пробуждане се оказа дълго и мъчително, признавам. Сътворих в ума си всеки най-дребен детайл от култа, който ще оглавя. Без да съзнавам, че това сътворяване е било… насочвано.

— Слепота, преднамерена и злостна — продължи той. — Дори когато ми бе разкрит предреченият нов Дом, не осъзнах истината. Това откъснато парче от Куралд Емурлан, Нокът, няма да бъде играчка на пустинната богиня. Нито на императрицата. Никой от вас не ще го има, защото то ще се превърне в ядрото на новия Дом на Вериги. Кажи на своята императрица да стои настрана, убиецо. Ние сме безразлични кой ще управлява земята извън Святата пустиня. Може да си я има.

— А Ша’ик?

— Може да си я вземете и нея. Да я върнете в Унта окована във вериги — това ще е много по-поетично, отколкото изобщо би могъл да си представиш.

Сенките-призраци — откъснатите от Куралд Емурлан души — се приближаваха около Калам и той вледенен осъзна, че ножът отатарал наистина може да се окаже недостатъчен.

— Интересно предложение. Но нещо ми подсказва, че в него има повече лъжи, отколкото истини, Бидитал.

— Май си прав — въздъхна архижрецът. — Ша’ик ми трябва поне за тази нощ и за утре. Фебрил и Корболо Дом трябва да бъдат спрени, но те уверявам, двамата с теб можем да се потрудим заедно за тази цел, тъй като е изгодно и за двама ни. Корболо Дом се нарича Повелителят на Ястребовия нокът. Да, той иска да се върне в прегръдката на Ласийн повече или по-малко и да използва Ша’ик, за да спазари поста си. Колкото до Фебрил, уверявам те, само безумец като него може да пожелае това, което очаква той.

— Защо си хабиш времето с всичко това, Бидитал? Нямаш никакво намерение да ме пуснеш да изляза жив оттук. А има и още нещо. Насам идат два звяра — хрътки, но не на Сянката, а нещо друго. Ти ли ги призова, Бидитал? Нима ти или твоят Сакат бог наистина вярвате, че можете да ги държите под контрол? Ако е тъй, то лудите сте вие двамата.

Бидитал се наведе към него и изсъска:

— Те си търсят господар!

„А, значи Котильон беше прав за Окования.“

— Достоен за тях — отвърна Калам. — С други думи — по-зъл и по-корав от тях. А в този оазис няма да намерят такъв индивид. Така че, боя се, ще избият всички.

— Нищо не знаеш за това, убиецо — промърмори Бидитал и се отпусна. — Нито за силата, която вече владея. Колкото до това дали ще позволя да напуснеш жив… май си прав. Показа, че знаеш твърде много, и не прояви толкова ентусиазъм към предложенията ми, колкото се надявах. Жалко, но все едно. Виждаш ли, слугите ми се бяха разпръснали, трябваше да пазят всеки достъп, време ми трябваше да ги върна, да ги подредя между нас. А, робовладелецът най-сетне дойде при тебе. Моля, опитай виното, на всяка цена. Готов съм да изчакам. Но щом приключиш, ще трябва да се сбогуваме. Все пак дадох обещание на Ша’ик и смятам да го изпълня. А ти, ако по някакво чудо успееш да се измъкнеш жив, знай, че няма да се противопоставя на усилията ти срещу Корболо Дом и неговия кадър. Смятам, че това поне го заслужаваш.

— Тогава по-добре си тръгвай, Бидитал. Тази нощ не ми се пие вино.

— Както искаш.

Мракът погълна архижреца и Калам потръпна.

Духовете връхлетяха.

Двата ножа в ръцете му засвистяха и залата се изпълни с нечовешки писъци. Оказа се все пак, че отатаралското острие е достатъчно. И то, а и навременното пристигане на един бог…

Корболо Дом като че ли беше развихрил цяла армия срещу собствените си съюзници. Пътят на Карса Орлонг непрекъснато се оказваше преграден от жадните за кръв убийци. Труповете им се стелеха след него. Беше получил няколко дребни рани от ножове с вложена магия, но повечето кръв, стичаща се от воина, беше от жертвите му.

Сега той крачеше, стиснал меча с двете си ръце. Пред обиталището на Хеборик Призрачни ръце беше заварил четирима криещи се убийци. След като ги изби, отвори в стената на шатрата нов вход, ала я завари празна. Ядосан, той се отправи към храмовия площад. Ямата на Леоман също се оказа празна и сякаш бе изоставена от дълго време.

Щом се приближи до храма на Бидитал, забави стъпките си — чу шума от свиреп бой вътре и пронизителни писъци. Тоблакаят вдигна оръжието си и запристъпва напред.

От входа по корем пълзеше някакво същество и ломотеше несвързано. След миг Карса го позна. Изчака, докато отчаяните усилия на робовладелеца не го довлякоха в краката му. Обезобразеното от проказата лице го зяпна отдолу.

— Бие се като демон! — изхриптя нещастникът. — Двата му ножа посичат духовете и те се гърчат накълцани! Бог стои до рамото му. Убий ги, Теблор! Убий ги и двамата!

— Не приемам заповеди от теб, робовладелецо! — изръмжа Карса. — Забрави ли?

— Глупак! — изсъска Силгар. — Вече сме братя в Дома двамата с теб. Ти си Рицарят на Вериги, аз съм Прокаженият. Сакатият бог ни е избрал! А Бидитал, той стана Мага…

— Бидитал, да. Вътре ли се крие?

— Не… избяга благоразумно, както правя и аз. Нокътят и неговият бог-покровител избиват последните му слуги-сенки. Ти си Рицарят — ти имаш своя покровител, Карса Орлонг от Теблор. Убий враговете — това си длъжен да направиш…

Карса се усмихна.

— И ще го направя.

И заби меча между плешките на Силгар, разцепи гръбнака и го заби надолу през гърдите, за да се зарови на цяла длан в каменните плочи.

Жлъч и кръв бликна от Силгар. Главата му рухна върху камъните и животът му секна. „Леоман беше прав, преди толкова време — бързата смърт щеше да е по-добрият избор.“

Карса изтръгна меча и изръмжа:

— Пред бог-покровител глава не свеждам.

Обърна се към входа на храма. Бидитал сигурно бе използвал магия, за да избяга, привлякъл бе около себе си сенки, за да остане невидим. Но беше оставил стъпките си в прахта.

Тоблакаят прекрачи тялото на Силгар — онзи, който се бе опитал да го превърне в свой роб — и тръгна по следата.

Двайсетима воини на Маток придружиха Коураб Билан Тену’алас на връщане към стана на Леоман. Никой не се изпречи на пътя им, макар Коураб да беше сигурен, че нечии очи ги дебнат.

Продължиха по склона към билото на хълма и часовите ги спряха. По-желан звук Коураб не можеше и да си представи. Познати гласове, воини, с които се беше сражавал срещу малазанците.

— Аз съм Коураб! — Бяха му дали ятаган от оръжейната на Избраната и сега той го вдигна високо за поздрав, щом часовите се показаха от скривалищата си. — Трябва да говоря с Леоман! Къде е той?

— Спи — изръмжа един от стражите. — Но с тия викове сигурно го събуди, Билан. Върви при него… но ескортът ти да остане тука.

Това го изненада.

— Но тия са на Маток…

— Заповед на Леоман. Никой от оазиса не може да влезе в лагера.

Коураб се намръщи, кимна и махна на спътниците си.

— Не се засягайте, приятели. Моля ви.

И без да дочака реакцията им, скочи от коня и забърза към шатрата на Леоман.

Бойният главатар стоеше пред входа на шатрата и пиеше от един мях. Беше без броня, облечен само в тънка ленена риза. Коураб спря пред него.

— Много имам да ти разправям, Леоман от Флейлс.

— Давай — отвърна Леоман и обърса уста.

— От всичките ти вестоносци само аз се добрах до Ша’ик. Чувствата й са се променили — сега заповядва ти да поведеш утре Армията на Апокалипсиса. Иска ти, а не Корболо Дом да ни поведе към победата.

— Виж ти — изръмжа главатарят и извърна очи. — Убийците на напанеца са между нас и Ша’ик, нали?

— Да, но няма да посмеят да посегнат на цялата ни сила — ще са луди, ако опитат.

— Вярно. И Корболо Дом го знае…

— Той още не е уведомен за смяната — във всеки случай не беше, когато тръгнах. Макар че Ша’ик нареди да се яви при нея…

— И той ще пренебрегне заповедта й. Колкото до останалото, напанецът знае. Кажи ми, Коураб, мислиш ли, че Убийците на кучета ще тръгнат след друг командващ?

— Няма да имат избор! Избраната е заповядала така!

Леоман кимна замислено. После се обърна към шатрата.

— Вдигайте стана. Тръгваме към Ша’ик.

Гърдите на Коураб се изпълниха с ликуване. Утрешният ден щеше да принадлежи на Леоман от Флейлс.

— Както трябва да бъде — прошепна той.

Калам пристъпи навън. Дрехите му висяха на дрипи, но беше невредим. Винаги се беше смятал за един от най-способните професионални убийци и през годините бе поразявал не един опасен враг. Но Котильон го беше посрамил.

„Нищо чудно, че е станал бог кучият му син. Гуглата да ме вземе дано, такава ловкост не бях виждал досега. И онова проклето въже!“

Калам вдиша дълбоко. Беше направил това, за което го бе помолил Покровителят на убийците. Беше намерил източника на заплахата за Царството на Сянка. „Или поне потвърдих куп подозрения. Този съдран от Куралд Емурлан къс ще е пътят към узурпацията… не от кого да е, а от Сакатия бог.“ Домът на Вериги беше влязъл в играта и светът наистина бе застрашен.

Но всичко това беше за Котильон и Амманас. Тази нощ го чакаха по-непосредствени задачи. А и Покровителят на убийците бе така добър да му даде две от любимите му оръжия…

Погледът му се спря на трупа на прокажения, на няколко крачки встрани от пътеката, Калам присви очи и се приближи. „Богове на пъкъла, на това му се вика рана. Човек би помислил, че мечът е на някой Т’лан Имасс.“ Кръвта вече засъхваше в прахта по камъните.

Калам спря да помисли. Корболо Дом едва ли щеше да е вдигнал лагера на войската си сред руините на града. Нито в каменната гора на запад. Напанецът щеше да е заел чист и равен терен, с достатъчно пространство за насипи и окопи и с ясен изглед.

„Значи на изток. При някогашните полета с напоителни канали.“

Обърна се натам и тръгна.

От едно тъмно петно към друго, покрай странно опустелите улици и улички. Пластове магия бяха загърнали оазиса, стичаха се сякаш на потоци — някои се оказваха толкова плътни, че Калам трябваше да се напрегне, за да ги преодолее. Вонящи потоци и течения, омесени до неузнаваемост. Костите му пращяха, главата го заболя, очите го щипеха, все едно че някой хвърляше в тях нажежен пясък.

Излезе на добре отъпкана пътека, водеща право на север, и тръгна покрай нея, в дълбоките сенки от едната страна. Най-сетне, на двеста крачки напред, видя укрепленията.

„Малазанска подредба. Грешка, напанецо.“

Тъкмо се канеше да приближи, когато портата се отвори и ротният авангард излезе навън. Последваха ги пешаци и пиконосци по фланговете.

Калам залегна в близката уличка.

Войниците притичаха покрай него — за да не вдигат шум, оръжията и копитата на конете бяха увити в кожа. Любопитно, но доколкото го засягаше, колкото по-малко войници в лагера — толкова по-добре. Вероятно само резервните роти щяха да са на позиции срещу бойното поле. Разбира се, Корболо Дом нямаше да прояви нехайство в личната си охрана.

„Нали се нарича Повелителя на Ястребовия нокът, в края на краищата. Не че Котильон, някогашния Танцьор, знае нещо за тях. Само изръмжа, като му го казах.“

Отмина и последният войник. Калам изчака още петдесет мига, излезе и продължи към лагера на Убийците на кучета.

Пред отбранителния вал имаше стръмен изкоп — достатъчно препятствие за щурмуваща войска, но само дребно неудобство за самотен убиец. Той се спусна в него, изкатери се по другия бряг и спря малко под ръба.

Портата се падаше на трийсет стъпки вляво, осветена с фенери. Той се придвижи безшумно на ръба на светлото петно и се изкатери по насипа. Вдясно имаше часови, но не толкова близо, че да го зърне, когато запълзя безшумно по спечената пръст.

Още един изкоп, този път по-плитък, а зад него се изпъваха правите редици на палатките, с голямата командна шатра в центъра. Калам тръгна натам.

Както подозираше, повечето палатки се оказаха празни и скоро вече се беше присвил срещу широката улица, опасваща командната шатра.

Беше заобиколена със стражи, на пет крачки един от друг, със заредени тежки арбалети. На всеки десет крачки имаше стълбове, на които горяха факли и къпеха празната улица с мигащата си светлина. Още трима души пазеха на входа — облечени в сиво и наглед без оръжия.

„Кордон от плът и кръв… след това — магическите прегради. Добре, едно по едно.“

Извади двата си арбалета. Оръжия на Нокът — малки, от черен метал. Грижливо зареди и двата и постави металните стрели в жлебовете. След това залегна, за да обмисли положението.

Въздухът пред входа на командната шатра се завихри и се разтвори портал. Блесна ослепителнобяла светлина, блъвна огън и се появи Камъст Релой. Порталът зад него се сви и се стопи.

Магът изглеждаше уморен, но в същото време — странно тържествуващ. Махна с ръка на охраната и влезе вътре. Тримата убийци в сиво го последваха.

Ръка, лека като перце, се отпусна на рамото на Калам и в ухото му изхриптя тих дрезгав глас:

— Очите напред, боец.

Познаваше този глас — от повече години, отколкото му се щеше да мисли. „Но кучият син е мъртъв. Мъртъв още преди Въслата да вземе трона.“

— Вярно — продължи гласът и Калам знаеше, че обгореното от киселина лице се усмихва, — но не сме се разобичали с компанията, с която съм… отново. Мислех, че виждам за последно всеки проклетник от тях… и теб. Е, все едно. Трябва ни достъп вътре, нали? Значи ще ги поразсеем малко. Дай ни петдесет секунди… до толкова и ти можеш да броиш, капрал.

Ръката се отдръпна и Калам Мекхар вдиша дълбоко. „Какво, в името на Гуглата, става тук? Проклетият капитан отиде с ренегатите. Намериха тялото му в град Малаз на заранта след убийствата… или нещо, което поне приличаше на неговото тяло…“

Погледът му отново се съсредоточи върху командната шатра.

После зад нея в нощта прокънтя писък, последван от яркия блясък и грохота на морантски муниции.

Стражите се разбягаха.

Калам напъха единия арбалет в колана си и извади дългия нож отатарал. Изчака, докато останаха само двама от Убийците на кучета, вдясно от входа и обърнати към атаката — където крясъците деряха въздуха, предизвикани толкова от болка, колкото и от ужас — и затича напред.

Вдигна арбалета в лявата си ръка. Откатът разтърси костите му до рамото. Стрелата се заби в гърба на по-далечния страж. Дългият нож се заби в по-близкия, между бронзовите пластини на бронята, разкъса мускулите, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето.

Калам измъкна ножа и се втурна към входа.

Преградите наоколо се сринаха.

На самия праг презареди арбалета и го намести в китката си, под широкия ръкав. Същото направи и с другия.

В залата пред него имаше само един човек — убиец със сив халат и два извити ножа кетра в ръцете. Извъртя се към него и приклекна. Лицето му под качулката беше безизразно, смугло и татуирано по обичая на Пардю, спиралите на татуировката — прекъснати от много по-тежкия знак, дамгосан на челото му — Ястребовия нокът.

Убиецът в сиво изведнъж се усмихна.

— Калам Мекхар. Вярвам, че ме помниш.

В отговор Калам извади втория си нож и атакува.

Остриетата издрънчаха едно в друго и засъскаха, разлетяха се искри и Пардю отстъпи две крачки, после отскочи надясно и запристъпва на една страна, за да спечели пространство. Калам продължи натиска и принуди Ястребовия нокът да остане в защита.

Противникът му боравеше добре с тежките ножове, а и притежаваше и бързина и сила. Остриетата на Калам посрещаха ударите. Сивият убиец явно искаше да прекърши по-тънките му оръжия и колкото и здрави да бяха, острите ръбове се нащърбиха.

Освен това Калам разбираше, че времето му изтича. Разсейващата атака отвън не беше спряла, но наред с пукота, който цепеше въздуха, в обратна посока вече изригваха оглушителни вълни магия. Каквито и да бяха отделенията, нападнали Убийците на кучета — живи хора или призраци, — маговете отвръщаха.

„Още по-лошото е, че този Ястребов нокът не влезе тук сам.“

Изведнъж Калам промени стойката си, изпъна ножа в лявата си ръка, а дясната прибра назад. Поведе с острието напред, избягвайки париранията, и започна постепенно да прибира лявата ръка, от рамото надолу. Съвсем леко извъртане, така че да прибере предния крак…

И Пардю скъси разстоянието с една стъпка.

Дясната ръка на Калам се стрелна светкавично напред, покрай двата ножа кетра; едновременно той замахна високо и с лявата.

Пардю изпъна напред двата ножа, за да парира и да прихване забиването.

Калам пристъпи още крачка напред, удари с дългия нож в дясната си ръка отстрани и прободе мъжа в корема.

Острието се вряза до гръбнака, плиснаха черва и мръсна течност. Острието излезе от другата страна.

От парирането ножът в лявата му ръка изхвърча настрани.

Ястребовият нокът се преви.

Калам се наведе над него и изръмжа:

— Не. Не те помня.

Изтръгна ножа и остави противника си да се свлече на чергите на пода.

— Какъв срам — чу се глас откъм задната стена.

Калам бавно се обърна.

— Камъст Релой. Тебе търсех.

Висшият маг се усмихна. Другите двама Ястреби стояха от двете му страни, единият държеше втория нож на Калам и го оглеждаше с любопитство.

— Очаквахме удар на Нокти — каза замислено Камъст Релой. — Макар да признавам, че атаката на отдавна мъртви духове не влизаше в очакванията ни. Тук е Рараку, нали разбираш. Тази проклета земя се… пробужда. Е, все едно. Скоро ще настъпи… тишина.

— Тоя държи отатаралско оръжие — рече убиецът вдясно на Камъст.

Калам погледна оцапания с кръв нож в дясната си ръка.

— А, това ли? Ами, да.

Висшият маг въздъхна.

— Тогава се оправете с него по, ъъъ, обичайния начин. Двамата ще стигнете ли?

Онзи, който беше взел ножа, го хвърли зад себе си и кимна.

— Видяхме. Има стил. Срещу всеки от нас поотделно ще я закъсаме. Но срещу двамата?

Калам беше съгласен с преценката му. Отстъпи назад и прибра оръжието.

— Май е прав.

С другата си ръка извади жълъда и го хвърли на пода. Тримата се присвиха, щом той подскочи и се затъркаля към тях. Безвредното топче спря в краката им.

Единият Ястребов нокът изсумтя и го подритна.

После двамата убийци пристъпиха напред и ножовете им блеснаха.

Калам вдигна ръце и завъртя китките си.

Двамата изпъшкаха и рухнаха, пронизани от стрелите.

— Много нехайно — измърмори Калам.

Камъст изкрещя и отприщи лабиринта си.

Вълната магия, която порази Висшия маг, го завари съвсем неподготвен, връхлетя го отстрани. Гибелната й мощ се стегна около него като кипнала паяжина от черни пламъци.

Викът му се усили. След това Камъст Релой се просна на пода и се загърчи, а магията заоблизва обгореното му тяло.

Оттам, където преди няколко мига Ястребовият нокът беше изритал жълъда, изникна фигура и се надвеси над Камъст Релой.

— Най-много ни дразни измяната — прошепна непознатият над издъхващия маг. — Винаги й отвръщаме. Винаги.

Калам прибра втория си нож, без да откъсва очи от спуснатото платнище на задната стена.

— Той е там. — Замълча и се ухили широко. — Радвам се, че те виждам, Бързак.

Бързия Бен го погледна през рамо и кимна.

Чародеят се бе състарил, забеляза Калам. Беше се съсухрил. „Белези, врязани не по кожата, а в сърцето. Подозирам, че няма да ми разкаже приятни неща, когато всичко това свърши.“

— Имаш ли нещо общо с отвличащата атака отвън? — попита той.

— Не. И Гуглата няма, макар че е тука кучият му син. От Рараку е всичко това.

— Така каза и Камъст, не че ви разбирам.

— Ще ти обясня по-късно, приятелю — рече Бързия Бен и се изправи. Обърна се към черното платнище на входа. — Мисля, че оная вещица Хенарас е с него. Зад по-силните прегради, издигнати от Камъст Релой.

Калам пристъпи към входа, вдигна ножа отатарал и изръмжа:

— Тях ги остави на мен.

Стаята отзад беше малка, заета от маса за карти, върху която лежеше проснат трупът на Хенарас. От масата се стичаха вадички кръв.

Калам погледна през рамо Бързия Бен и повдигна учудено вежди.

Чародеят поклати глава.

Убиецът пристъпи предпазливо и очите му се спряха на нещо сребристобяло, което проблясваше на гърдите й.

Перла.

— Пътят, изглежда, е чист — прошепна Калам.

Отсрещното платнище също беше разцепено. Калам го разтвори с върховете на ножовете.

Стаята беше запълнена от огромен стол с висок гръб, на който седеше Корболо Дом.

Синкавата му кожа бе посивяла грозно, ръцете му трепереха на широките резбовани облегалки.

— Изпратих емисар при адюнктата — Гласът му беше писклив и разтреперан от страх. — С покана. Готов съм да атакувам Ша’ик и племената й — с моите Убийци на кучета.

— Ако си мислиш, че сме дошли с отговора, грешиш, Корболо — изсумтя Калам.

Очите на напанеца пробягаха към Бързия Бен.

— Мислехме, че или си мъртъв с другите Подпалвачи на мостове, или че още си в Дженабакъз.

Чародеят сви рамене.

— Тайсхрен ме изпрати напред. Все пак успя да прехвърли флотата на тласкани с магия ветрове. Дужек Едноръкия и легионите му пристигнаха в Ерлитан преди седмица…

— Това, което е останало от легионите му…

— Предостатъчно, за да попълни силите на адюнктата, според мен.

Калам ги зяпна. „Подпалвачите на мостове… мъртви? Уискиджак? Воинството на Едноръкия… Богове на пъкъла, какво се е случило там?“

— Това можем да го спасим — рече Корболо Дом и се наведе напред. — Връщаме Седемте града на империята. Ша’ик я пращаме в окови пред императрицата…

— И прошка за теб и войниците ти? — попита Бързия Бен. — Корболо Дом, ти май наистина си си изгубил ума…

— Мри тогава! — изкрещя напанецът, скочи и изпъна ръце към гърлото на чародея.

Калам пристъпи, замахна и го удари по темето с тъпия ръб на ножа.

Напанецът се олюля.

Втори юмрук разби носа му и го просна на пода.

Бързия Бен го изгледа отгоре.

— Вържи го, Калам. Отвличането е свършило, всичко затихна отвън — ще потърся изхода.

Калам започна да връзва ръцете на изпадналия в несвяст Корболо Дом.

— Къде ще го отнесем?

— Помислил съм за това.

Убиецът го погледна.

— Бързак? Мостоваците? Уискиджак?

Тъмните корави очи омекнаха.

— Мъртви са. Освен Пикър и шепа други. Дълга история. Обещавам, ще ти я разкажа цялата… по-късно.

Калам изгледа Корболо Дом.

— Иска ми се да режа гърла.

— Не неговото. Не сега.

„Задръж си чувствата, Калам Мекхар. Всичко задръж. Бързака е прав. Всичко с времето си. С времето си…“

„О, Уискиджак…“

Време имаше за… всичко. В тази нощ и в идващия ден. Бидитал имаше нужда от Ша’ик. И богинята на Вихъра. И може би, стига всичко да свършеше добре, щеше да успее да се спазари. „След като гневът на богинята се охлади, омекнал от сладостта на победата — все още можем да постигнем това.“

„Но вече знам какво е направил Фебрил. Знам какво готвят Корболо Дом и Камъст Релой за утрото.“

Можеха да ги спрат. Ножовете можеше да се обърнат.

Закуцука колкото може по-бързо към палата на Ша’ик. Наоколо му пробягваха призраци, но сенките го пазеха. Чуваше писъци в далечината, взривове и магия — идеха от лагера на Убийците на кучета. „Нокътят все пак е проникнал там. И добро, и… тревожно. Е, поне ще отвори работа на Камъст.“

Опасността от развилнелите се убийци все пак съществуваше, разбира се, макар да ставаше все по-малка, колкото повече се приближаваше до палата на Ша’ик.

Все пак улиците бяха обезпокоително пусти.

Най-сетне палатът изникна пред очите му и той с облекчение видя светлите петна от горящите около него факли.

„Парирам хода на напанеца — пробуждам богинята за заплахата, която я дебне. После спипвам оня бок’арал Фебрил и му съдирам гърчавата кожа. Дори богинята — да, дори богинята ще трябва да ме признае. Силата ми. Щом новите ми паленца застанат от двете ми страни…“

Една ръка се стрелна от тъмното и го стисна за врата. Надигна го във въздуха — той зарита, — после го хвърли на земята. Заслепен. Задавен.

Слугите-сенки връхлетяха от всички страни да го защитят.

Ръмжене, после нещо грамадно изсъска и помете във въздуха… и духовете изчезнаха.

Опуленият Бидитал позна кой се е надвесил над него.

„Тоблакай…“

— Трябваше да я оставиш на мира — каза кротко Карса Орлонг, без никаква страст в гласа. Зад и около великана се трупаха призраци. Оковани души.

„И двамата сме слуги на един и същи бог! Глупак! Остави ме да говоря! Искам да спася Ша’ик!“

— Но ти не я остави. Знам откъде идат болните ти страсти, Бидитал. Знам къде се крие насладата ти — насладата, която отнемаш на други. Това ти се пада.

Карса Орлонг бавно остави на земята каменния меч и бръкна между краката на Бидитал.

Ръката му стисна всичко, което намери там.

И дръпна.

Късане на жили и плът, швирнала кръв и пикня… Ръката се вдигна с кървавата си плячка.

Болката беше непоносима. Болката раздираше душата му. Поглъщаше го.

Причерня му. Остана само безстрастното, грубо лице на тоблакая — Карса гледаше спокойно смъртта на Бидитал.

„Смърт? Да. Ти си глупак, Тоблакай…“

Ръката около врата му се отпусна, отдръпна се.

Бидитал вдиша болезнено и понечи да изкрещи…

Нещо меко и кърваво се натика в устата му.

— За теб, Бидитал. За всяко безименно момиче, което си унищожил. На. Задави се в собствената си наслада.

И той се задави. Докато не зейна Портата на Гуглата…

А там, сбрани от Бога на смъртта, чакаха демони като самия Бидитал, и обкръжиха с ликуване новата си жертва.

Цял живот — извратена и злостна наслада. В отговор — цяла вечност агония.

Балансът. Дори Гуглата разбираше колко е нужен.

Лостара Юил се надигна от укритието си и примижа в усилие да прониже с очите си мрака. Зад нея огряната от звездната светлина пустиня блестеше призрачно. Но напред тъмнината беше загърнала оазиса и разрушения град. Преди малко Лостара беше чула далечен тътен и смътни викове, но тишината отново се бе възцарила.

Въздухът беше станал хапливо студен. Лостара се намръщи, опипа оръжията си и понечи да тръгне.

— Не мърдай — измърмори глас вдясно от нея.

Тя извърна рязко глава и се намръщи още повече.

— Ако си дошъл да гледаш, Котильон, няма нищо за гледане. Събудих Перла и той даже не изруга, въпреки главоболието си. Тука е някъде…

— Да, тук е, момиче. Но вече се връща… защото усеща какво иде.

— Какво толкова иде? Толкова ли е страшно, че да се свиваш тук до мен?

Загърнатият в сянка бог сякаш сви рамене.

— Има моменти, в които е разумно да отстъпиш… и да изчакаш. Самата Свята пустиня усеща приближаването на древен враг и ако се наложи, ще се надигне срещу него. Още по-опасното е, че късът от Куралд Емурлан, който богинята Вихър иска да си присвои, вече се проявява. Богинята оформя портал — достатъчно могъщ, за да глътне целия този оазис. Така тя също се намесва в играта за безсмъртното сърце на Рараку. Иронията е в това, че самата тя е манипулирана от много по-умен бог, който иска да вземе този къс за себе си и да го назове своя Дом на Вериги. Вече разбираш, Танцуваща в Сянката Лостара. Най-добре е да си останеш точно където си сега. Защото тази нощ, тук, световете воюват.

— За мен и за Перла това е без значение — настоя тя и примижа в сумрака. — Ние сме тук за Фелисин…

— И я намерихте. Но тя е недостижима за теб. И за Перла. Засега…

— Значи трябва на всяка цена да изчакаме. Докато пътят се изчисти.

— Да. Търпение. Както посъветвах.

Сенките се завихриха, изсъскаха над пясъка и богът изчезна. Лостара изсумтя.

— Сбогом и на теб.

Загърна се в наметалото си и зачака.

Въоръжените с арбалети убийци се бяха промъквали зад него и Фебрил ги беше избивал един след друг още при появата им с гъмжило от най-болезнени заклинания. Магическата паяжина вече му казваше, че повече няма да има. Корболо Дом и Камъст Релой бяха заклещени в кошарата си. От призраци и още по-лошо — от агенти на Малазанската империя.

Широки кървави пътеки бяха прорязали паяжината му и не можеше да следи всичко, но нито една нишка вече не се изопваше около скривалището му… засега. А скоро оазисът зад него щеше да се превърне в кошмар, събудил се в още по-ужасна реалност, и самият Фебрил щеше да изчезне от умовете на своите врагове, изправени пред по-неизбежни заплахи.

Още само две камбани до утрото. Макар тъмнината зад него да беше погълнала оазиса, небето отгоре и на изток бе светло от звездния блясък. Всъщност всичко се подреждаше съвършено.

Звездната светлина се оказа достатъчна, за да види сянката, паднала над него.

— Никога не си ми харесвал много — избоботи един глас зад него.

Фебрил изпищя и понечи да побегне.

Но го вдигнаха без усилие от земята.

Гръбнакът му изпращя като сух клон в студения нощен въздух.

Карса Орлонг захвърли трупа на Фебрил, погледна гневно за миг звездите, напълни дробовете си с въздух и се помъчи да проясни ума си.

Хрипливият глас на Уругал крещеше в черепа му. Тъкмо този глас и тази воля стъпка по стъпка го бяха извлекли от оазиса.

Уругал, лъжливият бог на племето, бе поискал Карса Орлонг… да го няма.

Тикал го беше с все сила… по-далече от онова, което идеше, от онова, което щеше да се случи в оазиса.

Ала Карса не обичаше да го тикат.

Извади меча си, стисна го с две ръце, сниши върха малко над земята и се обърна към оазиса.

Хиляда призрачни вериги се изпънаха зад него и задърпаха.

Теблорът изръмжа и се наведе напред. „Аз съм господарят на тези вериги. Аз, Карса Орлонг, не се огъвам пред никого. Нито пред богове, нито пред душите на избитите от мен. Сега ще тръгна напред. И съпротивата или ще секне, или веригите ще се разкъсат.“

„А и коня си оставих вързан в каменната гора.“

Два воя раздраха нощта над оазиса, внезапни и силни като гръмотевици.

Карса Орлонг се усмихна. „А, дойдоха!“

Вдигна върха на меча малко по-нависоко и задърпа напред.

Не се наложи да къса веригите. Напрежението изведнъж спря и за първи път тази нощ нищо вече не го спираше.

Той се спусна надолу по склона и отново потъна в мрака.

Юмрук Гамът лежеше на нара и се мъчеше да вдиша. Главата му кънтеше, вълните от болка изригваха от петното малко над и зад дясното му око.

Никога не беше изпитвал такава болка. Извъртя се на една страна, нарът изскърца под него, стомахът му се надигна и бълвочът плисна от устата му на пода. Но от това непоносимата агония в черепа му не секна.

Очите му бяха отворени, но беше сляп.

И преди беше имал главоболия. Всеки ден след падането от коня. Но никога като сега.

Едва зарасналата рана от среза с ножа на дланта му се беше отворила отново при гърчовете му; зацапа лицето и челото му с капките лепкава кръв, щом посегна да издращи с нокти болката в главата.

Той простена, смъкна се от нара и спря на четири крака, увесил глава. Отново затрепери.

„Трябва да се раздвижа. Да действам. Да направя нещо. Каквото и да е.“

„Трябва да…“

Пълен мрак. След това осъзна, че стои до входа на шатрата. В пълна броня, с металните ръкавици на ръцете, с шлема на главата. Болката заглъхваше, сменена от хладна пустота.

Трябваше да излезе навън. Да намери коня си.

Пристъпи през процепа. Стражът го приближи, но той махна да го оставят на мира и закрачи към коневръзите.

„Да тръгна. Да препусна. Време е.“

След това наместваше седлото. Изчака животното да издиша и стегна подпругата още по-здраво. Умен кон. От конюшните на Паран, разбира се. Бърз и с почти легендарна издръжливост. Не търпеше неопитност, винаги подлагаше на изпитание желанието на ездача да бъде господарят — но това всъщност трябваше и да се очаква от такава чудесна порода.

Гамът се метна на седлото. Хубаво беше, че ще язди пак. Смуши коня и земята зашепна от двете му страни. Надолу по черната рампа, след това — покрай назъбения коралов остров и към падината.

Видя пред себе си три фигури, застанали на ръба. Присъствието им не го изненада. „Те са това, което иде. Тези тримата.“

Нил. Недер. Хлапето — Гръб.

Щом Гамът спря до тях, Гръб се обърна. И кимна.

— Воините на Уик и малазанците са на фланговете, Юмрук. Но твоят щурм ще е право нагоре по главната рампа на Убийците на кучета. — И посочи.

В падината се спускаха пехотинци и конница, придвижваха се на групи в тъмното. Гамът чуваше шепота на бронята, усещаше тътена на безброй конски копита. Виждаше знамена и стягове, опърпани и провиснали на прътите.

— Тръгни към тях, Юмрук — каза Гръб.

Той отдаде чест на детето и смуши коня.

Черни и ръждивочервени ризници, шлемове със спуснати забрала, къси копия и кожени щитове, грохот на безброй стегнати в ботуши нозе — той яздеше покрай една от колоните и оглеждаше с радост ротите пехота.

След това едно конно крило се понесе от двете му страни и го погълна. Един от ездачите го приближи. Шлемът с драконовите криле се извърна към него.

— С нас ли тръгваш, войнико?

— Не мога — отвърна Гамът. — Аз съм Юмрукът. Трябва да командвам.

— Не и тази нощ — отвърна му воинът. — Бий се редом до нас като войник, какъвто си. Помниш ли старите битки? Когато трябваше само да браниш другарите си до теб. Такава ще е тази нощ. Командването го остави на господарите. Тръгни с нас свободен. Към славата.

Душата на Гамът се изпълни с тържество. Болката в главата му беше изчезнала. Усети как кръвта му кипна като огън. Това искаше. Да, искаше точно това.

Гамът извади меча от ножницата и свисъкът му отекна в студения въздух.

Мъжът до него се усмихна.

— Е, с нас ли си, войнико?

— Да, приятелю.

Стигнаха до подножието на каменистата рампа и забавиха, за да стегнат плътно формацията — широкия клин, плъзнал нагоре по склона. Копитата мятаха искри по камъните.

Убийците на кучета все още не бяха подали сигнал за тревога.

„Глупци. Проспали са всичко това. А може би магия е притъпила звуците от подготовката ни. Ах, да. Нил и Недер. Те все още са там, на хребета оттатък падината.“

Ескадронният знаменосец беше на няколко коня вляво от Гамът. Той примижа към знамето учуден, че не го е виждал досега. В символите му имаше нещо хундрилско, колкото и да беше опърпано. Клан на Изгорените сълзи — което обясняваше древната броня, в която бяха облечени другарите му. Древна и полуизгнила. „Твърде дълго е стояла в сандъците — молци и други твари са я опоскали, но бронзът изглежда съвсем здрав, макар и поочукан и потъмнял. Ще си поговорим след това с командира им…“

Хладнокръвни преценки, докато конят му гордо биеше с копита редом до другите. Гамът погледна нагоре и видя билото. Вдигна високо дългия си меч и нададе дивашки вик.

Клинът се изсипа на билото и помете още неразбудилите се Убийци на кучета, свити в окопите си.

Крясъци от всички страни, странно приглушени и смътни. Шумове от битка, но изглеждаха сякаш цяла левга далече, понесени сякаш от вятъра. Гамът въртеше меча си, очите му срещаха очите на Убийците на кучета, виждаха ужаса, изписан в тях. Той виждаше как отварят уста да изреват, но звук не излизаше, все едно че пясъците поглъщаха всичко, попиваха звука така жадно, както кръвта.

Войнишките маси връхлитаха през окопите, черните мечове свистяха и посичаха. Рампата на изток беше завзета от конниците на Уик. Гамът зърна разветите знамена и се усмихна. „Враната. Мармота. Невестулката.“

От непроницаемо черното небе се спуснаха рояци пеперуди, запърхаха над труповете в окопите.

По рампата на запад засвяткаха морантски муниции и земята затътна от взривовете. Гамът видя сред блясъците им и тамошното клане — все едно че гледаше фреска: древни армии, вкопчени във вечната си битка.

Дошли бяха за Убийците на кучета. За онези, които бяха изклали невъоръжени малазанци, войници и граждани, упоритите и бягащите, отчаяните и безпомощните. Убийците на кучета, отдали душите си на измяната.

Битката продължаваше да кипи, но убийствено еднопосочна. Враговете не можеха да окажат никаква съпротива. Просто мряха в окопите или се опитваха да побегнат, но ги настигаха едва след няколко крачки. Пронизани от пики и копия. Отъпкани под тежките копита.

Гамът разбираше ужаса им. Виждаше със задоволство паническия страх по лицата им, докато сееше смърт редом с другарите си.

Вече чуваше песента на битката: издигаше се и пропадаше като вълни в каменист бряг, ала още не беше достигнала върха си — е, скоро щеше да дойде и той. „Скоро. Да, трябваше ни тази песен. Дълго я чакахме тази песен. Да почете делата ни. Нашата борба. Животът и смъртта ни. Трябваше ни този наш глас, за да могат духовете ни да тръгнат, все напред и напред.“

„Към битка.“

„Към война.“

„За да се вдигнат отново тези стени от изронени тухли и пясък. Да се опазят пресъхналите заливи и мъртвите градове, доскоро сияли с древните си сънища, мятали някога отражението на живота над топлото плитко море.“

„Дори и спомените трябва да се бранят.“

„Дори и спомените.“

Продължаваше да се бие рамо до рамо с мрачните воини около себе си — и започваше да ги обиква, тези силни и непоколебими мъже и жени, а когато най-сетне конникът с шлема на дракона дръпна юздите пред него, Гамът вдигна меча си за поздрав.

Ездачът отново се засмя. Вдигна облечената си в метал и оплискана с кръв ръка, забралото щракна — и се видя лицето на смугла жена, със смайващо сини очи, обкръжени от паяжината на пустинните бръчици.

— Още има! — извика Гамът, въпреки че и в неговите уши викът прозвуча някак далечен. — Има още врагове! Трябва да продължим!

Белите й зъби лъснаха и тя отново се засмя.

— Не и племената, приятелю! Те са ни Ближни. Тази битка приключи — утре призори други ще леят кръв. Ние тръгваме към брега, войнико — ще дойдеш ли с нас?

Долови в очите й нещо повече от любопитство.

— Да.

— Готов ли си да изоставиш приятелите си, Гамът Ул’Паран?

— За теб — да.

Усмивката й и смехът след нея пронизаха старческото му сърце.

Погледна за сетен път към другите две рампи. Всичко беше затихнало. Уикците на изток бяха продължили напред и над колоната им кръжеше самотна врана. Малазанците на запад се бяха оттеглили. И пеперудите ги нямаше. Час преди разсъмване в окопите на Убийците на кучета бяха останали само мъртъвците.

„Възмездие. Тя ще е доволна. Ще разбере и ще е доволна.“

„Както съм доволен аз.“

„Сбогом, адюнкта Тавори.“

Корик приседна бавно до него и погледна на северозапад, сякаш искаше да разбере какво е приковало вниманието му.

— Какво става? Какво гледаш, сержант?

Фидлър изтри очите си.

— Нищо… Нищо, което бих могъл да обясня.

— Утре заран май няма да видим бой, а?

Той извърна глава и погледна суровото лице на младия сети. Искаше му се да види нещо в него, макар и сам да не знаеше точно какво. След малко въздъхна и сви рамене.

— Славата на битката е само в гласа на барда, Корик, в словата на разказвача. Славата е за призраците и поетите. Това, което слушаш и за което мечтаеш, не е същото като живота, който живееш — замъглиш ли тази разлика, лошо те чака, момче.

— Ти си бил войник цял живот, сержант. Ако това не утолява някаква жажда у тебе, за какво си тук?

— Нямам отговор на това — призна Фидлър. — Може би бях призован.

— Оная песен, за която Ботъл каза, че чуваш ли?

— Да.

— Какво означава? Песента?

— Бързия Бен ще ти даде по-добър отговор, мисля. Но нещо отвътре непрекъснато ми шепне едно. Подпалвачите на мостове, момче, са се възнесли.

Корик направи мълчаливия жест „да пази зло“ и се поотдръпна.

— Или мъртвите поне. Останалите от нас… само се скатаваме. Тук, в света на смъртните.

— Значи очакваш скоро да умреш?

— Не бързам чак толкова — изсумтя Фидлър.

— Добре. Щото си ни харесваш, сержант.

Младежът стана и се отдалечи, а Фидлър отново се загледа към далечния оазис. „Благодаря за това, младок.“ Присви очи, но тъмнината си остана непроницаема. Нещо ставаше там. „Все едно, че… все едно, че се бият приятели. Почти дочувам шумове от битка. Почти.“

Изведнъж два воя раздраха нощта.

Фидлър скочи.

— Дъх на Гуглата!

— Богове, какво беше това?! — извика Смайлс.

„Не. Не е възможно. Но…“

И мракът над оазиса се раздвижи.

Редицата конници спря пред тях сред вихрушки от прах, конете тъпчеха на място и мятаха глави, разтреперани от страх.

Леоман вдигна ръка да спре отряда си, после даде знак на Коураб да го последва.

Маток кимна за поздрав.

— Липсваше ни, Леоман…

— Шаманът ми изпадна в несвяст — прекъсна го Леоман. — Предпочете забравата пред ужаса. Какво става в оазиса, Маток?

— Рараку се пробуди. Вдигнали са се духове. Спомените на самата Свята пустиня.

— И кой е техният враг?

Маток поклати глава.

— Измяна след измяна, Леоман. Изтеглих воините си от оазиса и ги поставих между Ша’ик и малазанците. Всичко останало е потънало в хаос…

— Не ми отговори.

— Боя се, че битката вече е изгубена…

— Ша’ик?

— Книгата е с мен. Заклел съм се да я опазя.

Леоман се намръщи.

Коураб погледна на североизток. Оазисът беше потънал в свръхестествен мрак и този мрак сякаш кипеше от живот, пълен бе сякаш с живи същества, крилати сенки и призрачни демони. Стори му се, че вижда по земята пълчища от воини, и потръпна.

— Към Ю’Гатан ли? — попита Леоман.

Маток кимна.

— С моето племе за ескорт. Оставям близо девет хиляди пустинни воини на твое разположение. Командвай ги…

Но Леоман поклати глава.

— Тази битка да остане за Убийците на кучета, Маток. За мен не остана избор. Нямам време да променя тактиката ни. Позициите са установени — много изчака тя. Не ми отговори, Маток. Какво става с Ша’ик?

— Богинята още я държи — отвърна бойният главатар. — Дори убийците на Корболо Дом не могат да се доберат до нея.

— Напанецът трябва да е знаел какво може да се случи — измърмори Леоман. — И затова е замислил… нещо друго.

Маток поклати глава.

— Сърцето ми се скъса тази нощ, приятелю.

Леоман погледа мълчаливо стария воин и кимна.

— Ще се видим в Ю’Гатан, Маток.

— Отиваш при Ша’ик?

— Трябва.

— Кажи й…

— Да.

Маток кимна, без да трие сълзите, лъснали по набръчканото му лице. Изведнъж вдигна глава.

— Дрижна някога беше наш, Леоман. На племената на тази пустиня. Пророчествата на Книгата са съшити върху много по-стара кожа. Книгата всъщност не е нищо повече от история, разказ за преживени апокалиптични събития — не за бъдещи…

— Знам, приятелю. Пази добре Книгата и върви в мир.

Маток обърна коня си на запад, махна сърдито с ръка и конниците му поеха след него в сумрака.

Леоман дълго гледа след тях.

Два воя раздраха нощта.

Коураб видя как командирът му изведнъж оголи зъби и се взря в тъмното. „Също като двата звяра, които скоро ще срещнем. Духове на пъкъла, какво ли ни чака?“

— На оръжие! — изръмжа Леоман.

Ескадронът тръгна с грохот по черния път, по който Коураб бе преминал вече безброй пъти.

Колкото повече се приближаваха към оазиса, толкова по-приглушен ставаше тропотът на копитата, сякаш тъмнината поглъщаше всички звуци. Двата воя не се повториха и Коураб взе да се чуди дали не им се бяха причули. „Може пък да не е било от гърло на живо същество. Илюзия. Вик, който да накара всички да замръзнат…“

Авангардът навлезе в дефилето и изведнъж от ездачите и конете щръкнаха метални стрели. Крясъци, падащи войници, залитащи коне. Някъде назад по колоната закънтяха мечове и щитове.

„Убийците на кучета!“

Коураб успя някак да се измъкне с коня си на чисто. Някой затича към него отляво, той изкрещя и вдигна меча си.

— Аз съм, проклет да си!

— Леоман!

Конят на командира му беше рухнал под него. Леоман протегна ръка.

Коураб я сграбчи и го дръпна на задницата на коня.

„Бягай, Билан! Бягай!“

През ниския зид се спуснаха конници в черна броня, размахали тежки брадви.

Бързия Бен извика изненадано и залегна по очи.

Калам изруга и го последва — вързаният Корболо Дом се тръсна върху раменете му. Калам се присви до чародея, а копитата над тях засвяткаха и засипаха дъжд от пясък и хоросан.

След няколко мига тежката конница ги подмина.

Калам избута напанеца от гърба си, обърна се настрана и изгледа сърдито Бързия Бен.

— Кои бяха тия кучи синове, в името на Гуглата?

— Я дай да полежим още малко тук — измърмори магьосникът и избърса пясъка от очите си. — Рараку е отприщила духовете си…

— Тия ли пеят? Гласовете още кънтят в главата ми…

— И в моята, приятел. Я ми кажи, да си разговарял наскоро със Сънебродника на Танно?

— Какво? Не. Защо?

— Защото чуваш точно това. Ако беше песен, създадена за тия древни духове, дето ги виждаме, нямаше да я чуваме. Всъщност нямаше да чуваме нищо май. И щяхме да сме накълцани на кайма. Калам, песента на Танно е за Подпалвачите на мостове.

„Какво?“

— Чудиш се за причината и следствието, нали? Един Сънебродник на Танно е откраднал нашата история и я е превърнал в песен — но за да има тази песен ефект, трябваше Подпалвачите на мостове да умрат. Като рота. И тя е мъртва. Освен теб и мен…

— И Фидлър. Чакай! Фид спомена за някакъв Сънебродник в Ерлитан.

— Трябвало е да има пряк контакт. Стискане на ръце, прегръдка или целувка…

— Онова копеле сапьорът — нещо много мълчалив беше. Целувка, викаш? Напомни ми да му дам аз една целувка, като го видя другия път, така ще го цуна, че няма да го забрави…

— Който и да е бил, и както и да е станало, Подпалвачите на мостове вече са се възнесли.

— Възнесли? И какво, в името на Кралицата, означава пък това?

— Проклет да съм, ако знам, Калам. Не съм чувал за такова нещо досега. Цяла рота — такъв прецедент няма и не е имало никога.

— Освен Т’лан Имасс може би.

Чародеят го изгледа, присвил очи.

— Интересна мисъл. — После въздъхна. — Тъй или иначе, духовете на Рараку се надигнаха на тая песен. Надигнаха се… за бой. Но има и още нещо — готов съм да се закълна, че видях уикско знаме близо до окопите на Убийците на кучета, докато се измъквахме оттам.

— Ами, може Тавори да се е възползвала от всичко това…

— Тавори не знае нищо за това, което става тук, Калам. Тя носи отатаралски меч в края на краищата. Е, маговете, дето води със себе си, може и да долавят нещо, но тъмнината над оазиса скрива всичко.

Калам изсумтя.

— Някоя друга добра новина да ми кажеш, Бързак?

— Тъмнината е магия. Помниш ли, когато Аномандър Рейк се появи някъде и разтвори лабиринта си? Онази тежест, тресящата се земя, неимоверният натиск?

— Само не ми казвай, че и Синът на Тъмата идва…

— Надявам се, че не. В смисъл, не допускам. Той е зает — ще ти обясня по-късно. Не, мисля, че това е, ъъъ, по-първично.

— Онзи вой — изръмжа Калам. — Две хрътки са, Бързак. Лично им се набутах в краката. Като Хрътките на Сянка са, само че някак… по-лоши.

Чародеят го беше зяпнал.

— Престани, Бързак. Не ми харесва тоя поглед. Измъкнах се, защото хвърлих по тях шепа демони азалан. Не че спряха хрътките, но ми остана достатъчно време да се скатая.

Веждите на Бързия Бен бавно се повдигнаха.

— Шепа демони азалан? Калам, ти къде си бил напоследък?

— И аз имам да ти разправям едно-друго.

Магьосникът се надигна предпазливо и огледа от другата страна на порутения зид.

— Две Хрътки на Мрака, казваш. Дераготите значи. Интересно, кой е счупил техните вериги?

— Точно в твоя стил! — сопна се Калам. — Какво не знаеш, Бързак?

— Няколко неща — измърмори под нос чародеят. — Например какво търсят тези хрътки тук?

— Докато стоим по-настрана от тях, все ми е едно…

— Не ме разбра. — Бързия Бен кимна към площада зад зида, накъдето се беше вторачил. — Какво търсят те тук?

Калам простена.

Козината над странно изгърбените им могъщи рамене беше настръхнала. Стегнати, с дълги вратове, с широки плоски муцуни, с издути мускули около челюстите. Нашарени с белези черни козини и очи, в които пламтеше черен мрак.

Едри колкото степен кон, но много по-тежки, те пристъпваха с наведени глави по застлания с каменни плочи площад. В тях имаше нещо, напомнящо за хиена и за степна мечка в същото време. Коварство и алчност, съчетани с арогантност и жестокост.

Спряха, вдигнаха лъскавите си муцуни и задушиха.

Дошли бяха да унищожат. Да изтръгнат живота от всякоя плът, да се надсмеят над всякоя сила, да сринат всичко, което се изпречи на пътя им. Нов беше този свят за тях. Нов, ала някога беше стар. Бяха настъпили промени. Свят на огромно мълчание, в който гърлата на доскорошни ближни и врагове бяха зейнали в свирепа омраза.

Нищо не беше като някога и това ги правеше неспокойни.

Дошли бяха да унищожат.

Но сега се поколебаха.

Приковали бяха очи в онзи, който се бе появил, който стоеше сега пред тях, в другия край на площада.

„Колебание. Да.“

Карса Орлонг закрачи напред. Заговори им, с тих и тътнещ глас.

— Господарят Уругал имаше амбиции — рече им той. — Мечта за господство. Ала вече разбира и не иска да има нищо общо с вас. — Теблорът се усмихна. — Аз също.

Двете хрътки отстъпиха и се отдръпнаха встрани, да си отворят повече пространство.

Карса се усмихна. „Мястото ви не е тук.“

— Ще ме пуснете ли да мина? — продължи той. „А от чужди до гуша ми дойде.“ — Помните ли тоблакаите, зверове? Но те вече са опитомени. От цивилизация. От хомота на глупавия мир. Толкова са отслабнали, че не могат да се възправят срещу Т’лан Имасс, не могат да се възправят срещу Форкрул Ассаил и Джагът. А вече не могат да се опълчат и срещу натийските търговци на роби. Пробуждане беше нужно, приятели. Спомнете си Тоблакай, ако това ще ви утеши.

Закрачи право между двата звяра, все едно че бе приел поканата им да мине.

Хрътките нападнаха.

Знаеше, че ще го направят.

Карса се присви наляво, вдигна грамадния каменен меч над главата си и върхът се хлъзна във въздуха вляво — точно срещу връхлитащата от тази страна хрътка.

Удари я в гърдите.

Тежката гръдна кост изпращя, но не се счупи и назъбеният ръб на оръжието проряза кървава диря през ребрата.

Карса излетя след оръжието и се стовари върху звяра.

Челюстите изтрещяха зад врата на тоблакая, сблъсъкът разтърси и него, и хрътката.

И посечените от меча ребра се пръснаха.

Челюстите се впиха в десния крак на Карса под коляното.

И го вдигнаха от земята. След това го люшнаха настрана. Рязкото дръпване изтръгна меча от ръцете му.

Кътниците задраха в кокала, острите предни зъби разкъсаха мускула. Хрътката го пусна, но втората скочи и го захапа на същото място.

Първата залитна няколко крачки назад, повлякла предния си ляв крак — от него плисна кръв.

Карса изобщо не се опита да се отскубне от звяра, а се вкопчи в гърлото му и с дивашки рев надигна от земята чудовищното псе. Задните му крака заритаха в паника, но той вече го поваляше по гръб.

Челюстите се отвориха и пуснаха крака му.

Теблорът възседна гърчещата се хрътка и стисна още по-здраво.

Отвърна му яростно ръмжене.

Карса пусна едната си ръка и удари с юмрук звяра под долната челюст.

Мускулите се изопнаха от сблъсъка на двете нечовешки сили.

Двата задни крака се вкопчиха в тялото на Карса, ноктите се впиха в плътта, но той млатеше и млатеше. Все по-силно и по-силно: лявата му ръка стискаше като клещи.

Краката заритаха бясно. В паника.

Карса усети и чу в същото време пукота — и главата на хрътката се пръсна върху камъните.

От гърлото й изригна странен, пронизителен звук.

Воинът удари за последен път.

И прекърши трахеята.

Краката се сгърчиха и се отпуснаха.

Карса изрева, надигна се, повлече хрътката за врата и още веднъж стовари юмрука си. Силен пукот, последван от швирнала кръв и слюнка.

Той се изправи, тръсна глава и от косата му плисна кръв и пот. Погледна натам, където бе доскоро другата хрътка. Останала беше само кървава диря.

Карса се олюля, взе меча си и закрачи по нея.

Калам и Бързия Бен бавно се надигнаха зад зида и зяпнаха след гигантския воин.

Тъмнината гъмжеше от сенки. Спущаха се като черни пеперуди над трупа на Дерагот и отлитаха отново, обзети сякаш от ужас.

Калам разкърши рамене, стисна двата ножа и пристъпи към хрътката.

Бързия Бен го последва.

— Чародеецо…

— Кажи.

— Дай да оставим напанеца тук и да се махаме.

— Гениален план.

— Току-що го измислих.

— Много ми харесва. Браво, Калам.

— Винаги съм ти казвал, Бързак, че не съм само красив.

Двамата се обърнаха и без да обръщат внимание на сенките, изливащи се от набъбналия къс на Куралд Емурлан, се върнаха при Корболо Дом.

„Приятел?“

Хеборик зяпна четириокия трътлест демон, скочил на пътя пред него.

— Ако сме се срещали, демоне, сигурен съм, че щях да го запомня.

„Полезно обяснение. Брат на Л’орик. Той лежи на пътеката на дванайсет крачки вляво от теб. Колеблива поправка. Петнайсет крачки. Твои крака къси почти колкото мои.“

— Заведи ме при него.

Демонът не помръдна. „Приятел?“

— Общо взето. Имаме едни и същи недостатъци.

Съществото сви рамене. „С резерви. Ела.“

Хеборик навлезе сред вкаменените дървета след клатушкащия се демон и се усмихна широко, заслушан в брътвежите му.

„Жрец с ръце на тигър. Понякога. Понякога човешки ръце и блестят, бездънно зелени. Впечатлен. Тия татуировки, ама много са фини. Интересно. Май ще ми е трудно да ти разпоря врата. Дори и гладен, какъвто съм винаги. Замислен. Ужасна нощ, тази. Призраци, убийци, лабиринти, тихи битки. Никой ли не спи в този свят?“

Излязоха на малка поляна.

Бронята на Л’орик беше зацапана с петна от засъхнала кръв, но той изглеждаше съвсем добре. Седеше, затворил очи и дишаше дълбоко. На прашната земя пред него бе подредена Драконовата колода.

Хеборик се настани срещу Висшия маг и изсумтя:

— Не знаех, че си играеш с тия.

— Никога — измърмори Л’орик. — Никога не играя де. В Колодата е дошъл Господар и този Господар наскоро е разрешил Дома на Вериги.

Хеборик се ококори. После очите му се присвиха и той кимна умислено.

— Боговете нека да ругаят, обаче е трябвало да направи точно това.

— Знам. Сакатият бог вече е обвързан колкото всеки друг бог.

— В играта, да. След като толкова дълго стоя извън нея. Чудя се дали ще съжали някой ден за хода си.

— Иска да присвои този къс от Куралд Емурлан, затова е готов да удари. Макар че шансовете му вече са по-малки, отколкото бяха по заник.

— Как така?

— Бидитал е мъртъв.

— Добре. Кой?

— Тоблакай.

— О. Не е добре.

— При все че, струва ми се, Тоблакай е станал Рицаря на Дома на Вериги.

— Това е адски неприятно… за Сакатия бог. Тоблакай няма да коленичи пред никого. Не може да си го позволи. Ще оспорва всяко пророчество…

— Той така се е развилнял тази нощ, че можеше да избие всички ни, Призрачни ръце. И все пак започвам да подозирам, че в него е единствената ни надежда. — Л’орик отвори очи и се вторачи в Хеборик. — Преди малко дойдоха две Хрътки на Мрака — усетих присъствието им, макар и смътно, повече не можах да ги доближа. Отатарал, а и самият мрак, който ги обгръща…

— И защо трябва Тоблакай да им се изпречва на пътя? Е, мога да си отговоря и сам. Защото е Тоблакай.

— Мда. И мисля, че вече го е направил.

— И?

— И ми се струва, че вече е останал жив само един Дерагот.

— Боговете да не дават дано — изпъшка Хеборик.

— А в момента Тоблакай преследва и него.

— Какво е довело хрътките тук? На кого е попречил Тоблакай?

— Картите са двусмислени за това, дестраянте. Тепърва ще се реши.

— Това, че някои неща си остават така, ме успокоява, честно казано.

— Призрачни ръце, изведи Фелисин оттук. Сивожаб ще ви придружи.

— А ти?

— Трябва да отида при Ша’ик. Не, не казвай нищо, докато не свърша. Знам, че двамата бяхте близки — може би не по най-приятния начин, но все едно, близки. Но онова смъртно дете скоро няма да го има. Богинята се кани да погълне душата му — и стане ли това, връщане няма. Малазанското момиче, което си познавал, ще престане да съществува. Така че като отивам при Ша’ик, аз не отивам при детето, а при богинята.

— Но защо? Наистина ли си толкова верен на идеята за апокалипсис? За хаос и разрушение?

— Не. Нещо друго съм си наумил. Трябва да поговоря с богинята — преди да е взела душата на Ша’ик.

Хеборик го гледаше мълчаливо. Какво ли искаше Л’орик от тази отмъстителна и безумна богиня?

— Има две Фелисин — промълви Л’орик, притворил очи. — Спаси тази, която можеш, Хеборик Лека ръка.

— Все някой ден ще разбера кой си ти всъщност, Л’орик — изръмжа Хеборик.

Висшият маг се усмихна.

— И ще откриеш тази проста истина — аз съм син, живеещ без надежда, че някога ще може да изравни стъпките си с тези на своя баща. И това ще обясни всичко, което трябва да знаеш за мен. Върви, дестраянте. И я пази добре.

Призраците се завъртяха — ръждива прах се посипа от броните им — и отдадоха чест на куцукащия покрай тях Карса Орлонг. „Те поне не са оковани във вериги“, вяло си помисли той.

Кървавата диря го бе отвела сред гъмжилото от руини, незаселена част от древния град, прочута с безбройните си мазета, ями и опасно наклонени стени. Надушваше звяра. Беше наблизо, сврян в някой ъгъл, подозираше Карса.

Или — по-вероятно — беше решил да го нападне от някое място, идеално за засада.

Стига бавно капещата кръв да не издаваше скривалището му.

Карса погледна задънената уличка на пет крачки вдясно. Беше загърната в мастилено тъмни сенки. Стъпките му заотекваха несигурни и неравни от болка и колебание — и не всичко беше преструвка. Дръжката на меча беше лепкава от кръв и можеше да му изневери при удар.

Сенки разкъсваха непрогледния мрак, сякаш двете първични сили се бяха вкопчили във война и втората отстъпваше. Карса разбра, че утрото иде.

Стигна до уличката.

И хрътката нападна.

Мечът разпра кожа и се хлъзна под туловището на звяра. Хрътката се претърколи и се изправи.

Карса се обърна към нея.

Звярът се присви, готов за нов скок.

Изхвърчалият в прохода кон изненада и хрътката, и тоблакая. Изпадналото в паника животно препускаше слепешката и това стана ясно, щом се натресе в хрътката.

На гърба му имаше двама ездачи. И двамата изхвърчаха от седлото.

Конят успя някак да се задържи прав и продължи напред тежко задъхан. Хрътката заора с нокти в камъните и се помъчи да се надигне.

Карса изръмжа, скочи напред и заби острието на меча в гърлото й.

Кръвта плисна, хрътката се олюля, тръсна глава и забълва червена пяна по камъните.

Единият от ездачите притича. Увенчаният с шип топуз в края на млатилото изсъска във въздуха и се стовари с тътен върху главата на звяра. Последва втори удар отгоре и дебелият череп изпращя.

Карса пристъпи напред, замахна с две ръце и най-сетне треперещите крака се огънаха под туловището на звяра.

Рамо до рамо, Леоман и Карса пристъпиха, за да го довършат. След още десетина удара чудовището издъхна.

Коураб Билан Тену’алас залитна към тях, държеше счупения си меч.

Карса изтри кръвта от своя, изгледа с гняв Леоман и изръмжа:

— Не ми беше нужна помощта ти.

— Но твоята беше нужна на мен — ухили се Леоман.

Перла се измъкна от изкопа и се изправи над проснатите трупове. След доста елегантното убийство на Хенарас нещата се бяха затъркаляли стръмно надолу — „По-стръмно от изкопа зад мен.“ Безброй стражи, после — призрачната армия, чиито оръжия съвсем не бяха илюзорни. Главата още го болеше от „целувката“ на Лостара — „Проклета жена, тъкмо когато бях решил, че съм я разбрал…“

Бяха го секли и кълцали през целия проклет лагер и сега залиташе полузаслепен към руините.

Тъмнината се разкъсваше. Куралд Емурлан се разтваряше като цвят на смъртта, с оазиса в тъмното му сърце. Под този магически напор можеше само да тича презглава по пътеката.

Докато Лостара стоеше настрана, все още можеха да спасят нещо от всичко това.

Стигна до ръба, спря и надникна в рова, където я беше оставил. Никакво движение. Или се беше спотаила долу, или беше излязла. Върна се на пътя и запристъпва напред.

„Мразя такива нощи. Нищо не става по план…“

Нещо го удари силно в слепоочието. Зашеметен, той падна и опря лицето си в камъните.

Над главата му избоботи глас:

— Това беше за град Малаз. И още ми дължиш.

— След Хенарас? — изломоти Перла и думите му издухаха облачета прах. — Би трябвало ти да ми дължиш.

— За нея? Не си струва да се брои.

Нещо изтупа тежко на земята до Перла. Изтупа и изпъшка.

— Добре — въздъхна Нокътят. „Хайде, пак прах. Миниатюрен Вихър ще правим.“ — Добре, дължа ти.

— Радвам се, че се разбрахме. Хайде, вдигни малко шум. Твоята ще трябва да те потърси… рано или късно.

Перла се вслуша в отдалечаващите се стъпки.

„Чародеецът май не е в настроение за разговор.“

„С мен де.“

„Ужасно съм унизен.“

Вързаният до него изпъшка отново.

Перла неволно се усмихна.

На изток небето избледня.

И тази нощ свърши.

26.

Богинята на Вихъра беше доскоро яростна буря от пясък и вятър. Стена, обкръжаваща младата жена, някогашната Фелисин от дома Паран, която бе станала Ша’ик, Избраната и върховен повелител на Армията на Апокалипсиса.

Фелисин беше майчиното й име. След това го беше направила име на осиновената си дъщеря. Ала самата тя го беше изгубила. Понякога обаче, в най-дълбоките часове на нощта, в недрата на вътрешната й, непроницаема тишина, тя зърваше за миг онова момиче. Виждаше се такава, каквато се беше виждала някога — зацапаното отражение в лъскаво огледало. С кръгли червени бузки, широка усмивка и лъчезарни очи. Дете, с брат, който я обожаваше, който я подрусваше на коляното си, все едно че е подскачащо конче, и писъците й на страх и възторг изпълваха стаята.

Майка й беше надарена с дара на ясновидството. Това беше добре известно. Уважавана истина. И най-малката дъщеря на тази майка си беше мечтала, че един ден ще открие този талант у себе си.

Ала този дар я споходи само с богинята, с това злостно, ужасяващо същество, чиято душа беше по-съсухрена и от душата на пустинята. И виденията, обсебили Ша’ик, бяха смътни и плашещи. Беше разбрала, че не са породени от ясновидската дарба. Бяха рожби на страха.

На страха на една богиня.

А сега Стената на Вихъра се беше затворила, беше се отдръпнала от външния свят, за да закипи под потъмнялата от слънцето кожа на Ша’ик, по жилите й, да безумства и да пищи оглушително в ума й.

О, имаше сила в това. Сила, вгорчена от старост, жлъчна от злост. И това, което я подхранваше, носеше горчивия вкус на измяната. Късаща сърцето, много лична измяна. Нещо, което трябваше да се е изцерило, да се е притъпило под дебелата здрава тъкан на зарасналия белег. Злостната наслада беше държала раната отворена, подхранвала беше гнойната й жар, докато не остана само омразата. Омраза към… някого, омраза толкова древна, че вече нямаше лице.

В мигове на хладен разум Ша’ик я виждаше такава, каквато е. Безумна, извисила се до такава крайност, че тя разбираше — каквото и престъпление да беше извършено срещу богинята, какъвто и да беше източникът на измяната, не заслужаваше такъв брутален отклик. Съотношенията в самото начало бяха сгрешени. От самото начало. Подозираше, че склонността към безумство е съществувала винаги, тъмни петна, зацапали душата, успяла да изпълзи до своето възнесение.

„Стъпка по стъпка вървим по най-ужасяващи пътища. Тътрим се покрай ръба на неподозирана бездна. Спътниците ни не виждат нищо нередно. Светът изглежда съвсем нормален. Не по-различен от всеки друг — не и външно. Нито вътрешно дори. Освен напрегнатостта, шепнещата паника. Смутът, заплашващ да те извади от равновесие.“

Фелисин, вече Ша’ик, беше разбрала това.

Защото вървеше по същия път.

„Омразата, сладка като нектар.“

„Нагазих в бездната.“

„Луда съм поне колкото богинята. И точно заради това ме избра тя, заради сродните ни души.“

„Коя тогава е тази издатина, в която все още съм се вкопчила така отчаяно? Защо съм така настоятелна във вярата си, че все още мога да се спася? Че мога да се върна — отново да намеря мястото, където лудост няма, където смутът не съществува.“

„Мястото… на детството.“

Стоеше в главната зала, окована в чуждата броня. Почти усещаше как богинята протяга ръце, за да я обгърне отвсякъде — не майчина прегръдка, нищо такова. Тази прегръдка щеше да я задуши напълно, щеше да изцеди от нея всичката светлина, всеки проблясък на самосъзнание.

„Егото й е бронирано в омраза. Не може да погледне навътре, едва прозира навън. Върви едва-едва, влачи краката си, свита и вцепенена, с песента на ръждиви пластини. Зъбите й лъщят в сенките, ала усмивката й е свирепо озъбване.“

„Фелисин Паран, погледнеш ли в това огледало, лошо те чака.“

Навън се прокрадна първият светлик на утрото.

Ша’ик посегна за шлема.

Л’орик едва успяваше да различи позициите на Убийците на кучета по каменните рампи. Никакво движение нямаше там, в предутринната сивота. Беше странно, но не и изненадващо. Току-що отшумялата нощ щеше да накара и най-коравия войник да се поколебае, преди да вдигне очи към небето, да се надигне от укритието си и да се заеме с обичайните задачи в началото на новия ден.

Все пак имаше нещо странно в тези окопи.

Той закрачи към върха, където Ша’ик бе устроила наблюдателния си пункт, за да следи предстоящото сражение. Болеше го всяка кост. Мускулите му крещяха от болка при всяка стъпка.

Молеше се дано да е там.

Молеше се богинята да благоволи да чуе думите му, предупреждението му и най-сетне — предложението му.

Всичко това беше там — на върха. Мракът беше надвит… по някакъв начин. Това го накара да се замисли, но не задълго — нямаше време за безсмислени разсъждения. Откъснатото парче от Куралд Емурлан се пробуждаше и богинята много скоро щеше да дойде да го поиска за себе си. За да сътвори своя трон. „И да погълне Рараку.“

Призраци още гъмжаха в сенките, воини и бойци от десетки отдавна загинали цивилизации. Боравеха със странни оръжия, телата им бяха скрити под странни брони, лицата им — за щастие — бяха скрити под чудати забрала. И пееха, макар че песента на Танно бе станала скръбна, тъжна като въздишката на вятър. Беше започнала да се надига и спада, шепотът й смразяваше Л’орик.

„За кого ще се бият? Защо изобщо са тук? Какво искат?“

Песента принадлежеше на Подпалвачите на мостове. Ала Святата пустиня като че ли си я беше присвоила, взела беше за себе си множеството призрачни гласове. И всяка душа, паднала в битка в необятната история на пустинята, сега беше дошла тук.

Върхът!

Тук-там по пътеката имаше пустинни воини, загърнати в охрените си телаби, с изпънати напред копия — капчиците роса по железните върхове запроблясваха, щом пламъкът на слънцето раздра хоризонта на изток. Ескадрони от леката конница на Маток се строяваха вдясно от Л’орик. Конете биеха нервно с копита, редиците се огъваха неравни и неспокойни. Върховният маг не видя Маток сред тях — не видя и стяга на племето му, и това го смрази.

Чу приближаващи се зад него коне, обърна се и видя Леоман, един от офицерите му и тоблакая.

Конят на Тоблакай беше джагски — огромен и величествен в първичната си свирепост.

А гигантът върху него се беше превърнал в грамада от кървава плът. Свръхестественото изцеряване все още не беше затворило ужасните му рани. Ръцете му бяха червени от кръв. Единият му крак беше сдъвкан от жестоки огромни челюсти.

Зад коня на Тоблакай на вериги се влачеха две… Л’орик се опули.

„Той е убил Дераготите. Взел им е главите.“

— Л’орик! — извика дрезгаво Леоман, щом дръпна юздите до него. — Тя горе ли е?

— Не знам, Леоман.

Тримата слязоха от конете и Л’орик видя, че тоблакаят накуцва. „Челюстите на хрътка са направили това.“ Видя и каменния меч на гърба на гиганта. „А, наистина е той значи. Мисля, че Сакатият бог е направил ужасна грешка…“

„Богове, той е убил Дераготите!“

— Къде се крие Фебрил? — попита Леоман, щом четиримата започнаха да се изкачват.

— Мъртъв е — отговори Карса. — Забравих да ти кажа някои неща. Аз го убих. И Бидитал убих. Щях да убия и Призрачни ръце и Корболо Дом, но не можах да ги намеря.

Л’орик избърса челото си и погледна дланта си — беше мокра от пот. А все още беше толкова студено, че виждаше дъха си.

Тоблакаят продължи невъзмутимо:

— А когато влязох в шатрата на Корболо, намерих Камъст Релой. Беше убит. И Хенарас също.

Л’орик тръсна глава и се обърна към Леоман:

— Получи ли последната заповед на Ша’ик? Не трябваше ли да си с Убийците на кучета?

— Може би — изсумтя воинът. — Точно оттам идваме.

— Всички те са мъртви — каза Тоблакай. — Изклаха ги през нощта. Много работа имаха призраците на Рараку — но не посмяха да ми се опълчат. — Изсмя се горчиво. — Призрачни ръце може да ти каже че и аз си имам призраци.

Лорик се олюля и се хвана за ръката на Леоман.

— Избити? Всички?!

— Да. Изненадан съм, че не го знаеш. Пустинните воини все още са с нас. Все още можем да спечелим, само че не тук и не сега. Тъй че трябва да убедим Ша’ик да се махне…

— Невъзможно е — прекъсна го Л’орик. — Богинята идва. Вече почти е тук. Твърде късно е за това, Леоман. Още малко и ще е твърде късно за всичко…

Изкачиха се на билото.

А там стоеше Ша’ик.

С шлем и броня, с гръб към тях, загледана на юг.

Искаше му се да изкрещи. Защото видя това, което спътниците му не можеха да видят. „Закъснях. О, богове на пъкъла…“ Скочи напред, порталът на лабиринта лумна около него… и той изчезна.

Богинята не беше изгубила спомените си. Гневът й бе изваял образите им до най-малката подробност, толкова плътни и истински, колкото бяха изваяните дървета в каменната гора. Можеше да ги гали, да ги обайва с омразата си като с любовна песен, да ги докосва бавно с обещание за гибел, макар че онзи, който бе прегрешил към нея, или беше мъртъв, или не беше важно къде е.

Важна беше само омразата. Нейната ярост и слабост. О, други в племето бяха играли предостатъчно тези игри. Тела се шмугваха през кожите от колиба на колиба, щом се подредяха звездите в шарките на лятото, а и самата тя неведнъж беше разтваряла краката си за мъжа на друга жена или за похотта на някой непохватен младок.

Но сърцето й беше отдадено на единствения мъж, с когото живееше. Законът беше свят.

О, колко чувствен беше той. Дланите му вървяха по стъпките на очите му, за да изваят запретените видения за онази, другата жена там, в най-скришните места. С тези длани беше обгърнал собственото си сърце, за да го отдаде на друга — без да помисли за онази, която доскоро го беше държала за себе си.

Друга, която дори не можа да му отдаде своето в замяна — тя самата се беше погрижила за това, със зли думи и обвинения. Достатъчно зли, за да подтикне другите да я прогонят завинаги.

Но не и преди кучката да избие всички свои близки — освен един.

Глупав мъж. Да отдаде любовта си на тази жена.

Гневът й не беше замрял с Ритуала, не беше умрял и когато самата тя — сломена — бе откъсната от Клетвата и оставена в място на вечна тъмнина. И всеки любопитен дух, който бе чул риданието й, който се бе приближил в съчувствие — е, те бяха засищали глада й и тя беше отнемала силата им. Пласт подир пласт. Защото и те бяха глупави като него, своенравни и склонни да пропилеят силата си за безсмислени неща. Но тя имаше цел.

По повърхността на света се рояха деца. И коя беше майка им? Не друга, а същата оная кучка, която бяха прокудили.

А баща им?

О, да, тя отиде при него. В последната нощ. Направи го. Вонеше на нея, когато го извлякоха на светло на заранта. Вонеше на нея. Истината бе там, в очите му.

Поглед, който тя нямаше — не можеше — да забрави никога.

Мъстта беше звяр, изопнал веригите си. Мъстта беше всичко, за което жадуваше.

Мъстта скоро щеше да се отприщи.

И дори Рараку не можеше да я спре. Децата щяха да измрат.

„Децата ще измрат. Ще прочистя света от котилото им, ще премахна до крак гордата паплач, родена от онази единствена жена. Разбира се, че не можеше да бъде включена в Ритуала. Нов свят беше покълнал в нея.“

„А сега, най-сетне, аз ще се надигна отново. Облечена в плътта на едно такова дете ще убия този свят.“

Виждаше как се отваря пътеката, с пътя напред — открит и мамещ. Проход, ограден от вихрени, тръпнещи сенки.

Щеше да е хубаво да тръгне отново.

Да усеща топлата плът и зноя на кръвта.

Да вкусва вода. И храна.

Да диша.

Да убива.

Замаяна и глуха за всякакви звуци, Ша’ик тръгна надолу по склона. Падината, бойното поле долу я чакаше. Видя малазанските съгледвачи на отсрещния хребет — един от тях препусна обратно към лагера, другите просто стояха и гледаха.

И тя разбра. Точно както знаеше, че ще бъде.

Смътни, далечни викове отекнаха зад гърба й. Тя се усмихна. „Разбира се, двамата воини, които ме очакваха, най-накрая ще се появят. Глупава бях, че се съмнявах в тях. И знам, всеки от тях е готов да застане на моето място.“

„Но не могат.“

„Тази битка е моя. И на богинята.“

— Влез.

Капитан Кенеб спря за миг, за да се овладее, после прекрачи и влезе в командната шатра.

Тя навличаше бронята си. Работа, която щеше да е много по-лесна с някой слуга подръка. Но това, разбира се, не беше в стила на Тавори.

Макар че истината не беше в това, може би.

— Адюнкта.

— Кажете, капитане?

— Идвам от шатрата на Юмрука. Резачът и знахарят се явиха веднага, но беше много късно. Адюнкта Тавори, тази нощ Гамът издъхна. В мозъка му се е скъсал кръвоносен съд — хирургът каза, че е било съсирек и че сигурно се е появил в нощта, когато падна от коня си. Съжалявам…

Тя пребледня и посегна да се подпре на масата.

— Умрял е?

— В съня си.

Тя се обърна и загледа снаряжението, подредено на масата.

— Благодаря, капитане. Сега ме оставете и кажете на Т’амбър…

Отвън се разнесе шум и един уикски младеж нахлу в шатрата.

— Адюнкта! Ша’ик слезе в падината! Предизвиква ви на двубой!

След дълга пауза Тавори кимна.

— Добре. Отменете последната ми заповед, капитане. Двамата сте свободни. — Обърна се и продължи да навлича частите на бронята.

Кенеб даде знак на младежа и двамата излязоха от шатрата.

Отвън капитанът спря. „Точно така щеше да постъпи и Гамът… нали?“

— Ще се бие ли с нея? — попита уикецът.

Той го погледна през рамо.

— Да. Върни се при Темъл, момче. Каквото и да стане, днес ни чака битка. — Изчака, докато младокът се отдалечи.

След това се обърна към скромната палатка на двайсетина крачки вляво. Пред нея нямаше стражи. Кенеб пристъпи и спря на входа.

— Лейди Т’амбър, вътре ли сте?

Тя се появи. Кенеб се стъписа, щом я видя — с кожени доспехи и с дълъг меч на бедрото.

— Адюнктата желае да започне утринната си тренировка?

Кенеб се взря в кротките й кехлибарени очи, от които идваше името й. Бяха сякаш бездънни.

— Гамът умря тази нощ. Току-що уведомих адюнктата.

Погледът на жената пробяга към командната шатра.

— Разбирам.

— А долу в падината между двете армии е Ша’ик… чака. Хрумна ми, лейди, че адюнктата може би ще е благодарна за малко помощ в обличането на бронята…

За негова изненада, тя се обърна към палатката си.

— Не тази сутрин, капитане. Разбирам мотивите ви… но не. Не тази сутрин. Желая ви лек ден, сър.

И влезе.

Той замръзна на място, изумен. „Е добре. Не разбирам жените.“

Обърна се отново към командната шатра и в този момент адюнктата се появи — затягаше връзките на металните ръкавици. Беше с шлема — без забрало, то затрудняваше зрението. Спря, вдигна за миг очи към небето, след което закрачи напред.

Той я изчака да се отдалечи и я последва.

Л’орик се провираше през вихрещите се сенки. Сухите като скелети клони го дращеха, препъваше се в усуканите корени. Не беше очаквал това. Тук трябваше да има пътека, път трябваше да има през гората от черни дървеса.

Проклетата богиня беше тук. Близо. Трябваше да е тук — стига да можеше да намери пътеката.

Въздухът беше влажен и студен, дърветата бяха килнати, все едно че трус беше разтърсил земята. И скърцаха и пукаха от силния вятър. И гъмжеше от духове, от изгубени сенки, които връхлитаха към мага и се отдръпваха. Издигаха се като призраци от земята и съскаха над главата му, докато вървеше все напред и напред.

А сетне, отвъд завесата от дървета — примигващ огън.

Л’орик изпъшка и затича натам.

Беше тя. И пламъците потвърждаваха подозрението му. „Имасс. Влачи след себе си веригите на Телланн, на разбития Ритуал. О, няма място за нея тук. Никакво място няма за нея.“

Подземни духове гъмжаха над пламналото й тяло, струпаната мощ, която бе побрала в себе си в течение на стотици хиляди години. Омраза и злост ги бе извратила в гневни, изпълнени с бяс същества.

Блатната вода и плесента бяха почернили ръцете и краката на Имасс. Мъх покриваше тялото й като провиснала, сплъстена козина. Надолу висяха въжета усукана сива коса, цялата в бодли й репеи. От обгорените очни кухини бълваха пламъци. Костите на скулите бяха побелели и напукани от горещината.

Беззъба, с провиснала долна челюст — едва стоеше, крепяха я само гнилите й жили и сгърчените мускули.

Богинята пищеше пронизително — зловещ писък, който не секваше дори за да си поеме дъх — и на Л’орик му се стори, че се съпротивлява. Пристъпи още няколко крачки към нея.

Беше се заплела в диви лози: стягаха краката и ръцете й като въжета, извиваха се като змии около тялото и врата. Учуди се, че не ги е виждал досега, забеляза, че проблясват — за миг тук, после — там — и се превръщат…

Във вериги.

Изведнъж една от веригите се скъса. Богинята нададе вой и удвои усилията си.

Л’орик пристъпи към нея.

— Богиньо! Чуй ме! Ша’ик… не е достатъчно силна за теб!

„Моето… моето… моето дете! Моето! Отнех го от оная кучка! Моето!“

Върховният маг се намръщи. „Коя? Коя кучка?“

— Богиньо, чуй ме, моля те! Предлагам себе си вместо нея! Разбираш ли?

Още една верига се разкъса.

А зад Л’орик проговори тих глас:

— Не се бъркай, кучи сине.

Той се обърна, но късно. Широкото острие на ножа се заби дълбоко между ребрата му и раздра жестоко пътя си към сърцето.

Или там, където щеше да е сърцето му, ако Л’орик беше човек.

Л’орик простена и се свлече на колене.

Убиецът изтръгна ножа си, наведе се, стисна го за гърлото и пак вдигна ножа.

— Остави го, тъпако! — изсъска друг глас. — Тя къса веригите!

Висшият маг усети как кръвта изпълва гърдите му. Обърна се бавно на една страна и я усети как потече топла от раната. Вече можеше да вижда съвсем ясно богинята…

… и убийците, пристъпващи към нея.

От ножовете им бълваше гъмжило от смъртна магия.

Щом първият нож се заби в гърба й, богинята изкрещя.

Гледаше как я убиват. Дълго, брутално клане. Ястребовите нокти на Корболо, най-отбраните му убийци, които бяха чакали в засада, доведени тук от Фебрил — никой друг не можеше да намери тази пътека — и подкрепени с магическата мощ на Камъст Релой, Хенарас и Файил. Тя отвръщаше с не по-малка ярост и скоро трима от четиримата убийци бяха мъртви — буквално разпрани. Но нови вериги я бяха оковали, теглеха я надолу и Л’орик видя как замряха пламъците в очните й кухини, видя как се сгърчиха и се заотдръпваха духовете, изведнъж усетили се свободни, жадуващи да побегнат. А последният убиец се хвърли напред и заби ножа си. През темето и навътре в черепа. Черна мълния — и убиецът излетя назад. Черепът и ножът се пръснаха и раздраха лицето и гърдите на Ястребовия нокът. Той залитна с писък назад, спъна се в коренищата и рухна на земята.

Веригите запълзяха като змии върху падналото тяло на богинята… докато от нея не остана нищо под грамадата от черни, лъскави железни брънки.

Буйният вятър, разлюлял короните на дърветата, изведнъж стихна и настъпи безмълвие.

„Всички го искаха този откъснат лабиринт. Тази ужасна плячка. Но Тоблакай уби Фебрил. Уби двата Дерагота.“

„Уби Бидитал.“

„А колкото до Корболо Дом — нещо ми подсказва, че императрицата скоро ще си поговори с него лично. Не му завиждам.“

Кръвта на живота му попиваше в мъха под него.

И едва тогава Върховният маг си помисли, че умира.

Наблизо изпращяха клони.

— Никак не съм изненадан. Отпрати питомеца си, нали? Пак.

Л’орик извърна глава, погледна нагоре и се усмихна вяло.

— Татко.

— Не мисля, че откакто напусна, в стаята ти се е променило кой знае какво, сине.

— Сигурно е прашно.

Озрик изсумтя.

— В цялата цитадела е така. Не съм стъпвал там от векове.

— А слугите?

— Освободих ги… преди някъде хиляда години.

Л’орик въздъхна.

— Бих се изненадал, ако още се крепи.

Озрик бавно се наведе до сина си и чародейното сияние на Денъл го обкръжи.

— О, крепи се тя, сине. Винаги си оставям отворени врати. Много лошо са те порязали. Най-добре ще е да се лекува бавно.

Л’орик притвори очи.

— В старото ми легло?

— Да.

— Много е късо. Беше късо още когато си тръгнах.

— Жалко, че не са ти отрязали стъпалата, Л’орик.

Две силни ръце го подхванаха и го вдигнаха без усилие. И колкото и да беше нелепо — за мъж на неговите години, — Л’орик изпита миг на блажен покой. В бащините си ръце.

— Е, как сега, в името на Гуглата, ще излезем оттук? — каза Озрик.

Мигът отмина.

Залитна и едва успя да се изправи. Примига зад желязната решетка срещу сгорещения душен въздух. Изведнъж бронята й се стори неизмеримо тежка. Обзе я паника — слънцето жива щеше да я опече под металните плочи.

Ша’ик се спря. Опита се да се овладее.

„Сама съм. Богове на пъкъла… нея я няма.“

Стоеше съвсем сама сред падината. От отсрещния хребет се спускаше жена. Висока, крачеше, без да бърза, с болезнено позната походка.

По хребета зад Тавори и по всички назъбени острови древен корал се бяха струпали войници.

Армията на Апокалипсиса също гледаше — Ша’ик го знаеше, въпреки че не се обърна.

„Няма я. Аз съм… изоставена.“

„Бях Ша’ик. Допреди малко. Вече отново съм Фелисин. И срещу мен крачи онази, която ме предаде. Сестра ми.“

Спомни си как беше гледала Тавори и Гъноуз да се сражават с дървени мечове. Как бяха тръгнали по този път на смъртоносна фамилиарност с оръжието, на безразсъдната лекота, с която се борави с него. Ако светът след това си беше останал непроменен — ако си беше останал на място, както само децата вярват, че ще остане — и нейният ред щеше да е дошъл. Трясъкът на дървото, смехът на Гъноуз и добросърдечните му указания — радост излъчваше брат й, с начина, по който показваше на ученичката си удоволствието от играта. Но тя така и не получи тази възможност.

Никаква възможност не беше получила за нищо, което да се върне сега у нея, с топли и утешителни спомени.

А Тавори бе разкъсала семейството им. И бе оставила за Фелисин ужаса на робството и мините.

„Но кръвта е веригата, която никога не се къса.“

Тавори беше вече на двайсетина разтега от нея. Изваждаше меча отатарал.

„И макар да напускаме родния си дом, той завинаги остава в нас.“

Тежестта на оръжието повлече болезнено китката й. Не помнеше кога го е извадила.

Тавори се приближаваше, без да забърза и без да забави.

„Без да те настигам. Без да изоставам. Все едни и същи години ни делят. Веригата не се изпъва никога. Нито се отпуска. Дължината й е предопределена. Но тежестта й, о, колко различна е тя във всеки миг!“

Беше гъвкава, с леки стъпки, болезнено сдържана. Беше съвършена за този миг.

„Ала за мен кръвта тежи. Как тежи.“

И Фелисин се опита да я надмогне, тази внезапна и смазваща тежест. Помъчи се да вдигне ръце, без да мисли как ще се приеме този жест.

„Всичко е наред, Тавори…“

Оглушителен звън. Откатът прониза дясната й ръка до рамото и тежестта на меча изведнъж напусна ръката й.

После нещо я прониза в гърдите, разцъфна като вледеняващ пламък, разкъса плът и кости… и Ша’ик усети как нещо я дръпна отзад, все едно че беше сграбчило ризницата, за да я откъсне… но разбра, че е само металният връх. Върхът на меча на Тавори, опрял се отвътре в бронята, предпазваща гърба й.

Фелисин погледна надолу и видя пронизалото я ръждивочервено острие.

Краката й се огънаха и мечът се олюля под тежестта й.

Ала не излезе от нея.

Тялото й се задържа на него, тя се заотдръпва бавно, на тласъци, и най-сетне падна по гръб на земята.

Взря се в сестра си през цепките на забралото — сестра й стоеше зад плетеницата от черни огънати железни нишки и плетеницата на миглите й.

Тавори пристъпи още крачка напред. Натисна с ботуш гърдите й — тежест, която й се стори вечна — и изтръгна меча.

„Кръв.“

„Разбира се. Така човек къса нескъсваемата верига.“

„Като умира.“

„Исках само да разбера защо го направи, Тавори. И защо не ме обичаше, след като аз те обичах. Само това… исках да разбера.“

Ботушът се вдигна от гърдите й. Но тя продължаваше да усеща тежестта му.

Тежко. Толкова тежко…

„О, мамо, виж ни двете сега.“

Ръката на Карса Орлонг хвана Леоман, преди да е паднал.

— Чуй ме, приятелю. Тя е мъртва. Вдигай си племената и се махайте оттук.

Леоман прокара длан по очите си. После се изправи.

— Мъртва, да. Съжалявам, Тоблакай. Не беше това. Тя… — Лицето му се сгърчи. — Тя не знаеше да се бие!

— Не знаеше. Вярно. И сега е мъртва, а с нея — и богинята на Вихъра. Свърши се, приятелю. Загубихме.

— Повече, отколкото разбираш — проплака Леоман.

Долу в падината адюнктата стоеше над тялото на Ша’ик и го гледаше. От двете армии, струпани по ридовете — пълна тишина. Карса се намръщи.

— Малазанците не ликуват.

— Да — изръмжа Леоман и се обърна към чакащия с конете Коураб. — Сигурно я мразят тая кучка. Тръгваме за Ю’Гатан, Тоблакай…

— Аз не — отвърна Карса.

Приятелят му кимна, без да се обръща, и се метна на коня си. Взе юздите от Коураб и погледна през рамо към тоблакая.

— Сбогом, приятелю.

— И на теб, Леоман от Флейлс.

— Ако Л’орик се върне, откъдето замина, кажи му… — Той сви рамене. — Погрижи се за него, ако му трябва помощ.

— Добре. Но не мисля, че ще го видим повече.

Леоман кимна и каза на Коураб:

— Предай на вождовете да се разпръснат с племената си. Извън Рараку, и колкото може по-скоро…

— Извън Святата пустиня ли, Леоман? — попита Коураб.

— Не чу ли? Все едно. Да. Ще ме намериш на западния път — древния, дето върви право на запад.

Коураб отдаде чест, завъртя коня си и препусна.

— Ти също, Тоблакай. Извън Рараку…

— Да — отвърна Карса. — След като приключа тук, Леоман. Хайде, тръгвай — при адюнктата слизат офицери. Ще продължат с атака…

— Значи са глупци — изръмжа Леоман и препусна.

Карса закрачи към коня си. Беше уморен. Раните го боляха. Но някои неща все още бяха недовършени и той трябваше да се погрижи за това.

Теблорът се метна на гърба на Хавок.

Лостара слизаше по склона, напуканата земя пращеше под краката й. До нея крачеше Перла, задъхан под тежестта на вързания Корболо Дом.

Тавори продължаваше да стои сама долу в ниското, на няколко крачки от тялото на Ша’ик. Погледът на адюнктата бе прикован в окопите на Убийците на кучета и в едно самотно дрипаво знаме, издигнато на върха на централната рампа.

Знаме, което нямаше място там. Нямаше право изобщо да съществува.

Знамето на Колтейн. С крилете на клана на Враната.

Лостара се зачуди кой го е вдигнал, откъде се е появило, но реши, че е по-добре да не знае. Едно обаче не можеше да се отрече. „Всички те са мъртви. Убийците на кучета. Всички. И на адюнктата не се наложи ръката си да вдигне дори, за да го постигне.“

Усети собствения си страх и се намръщи. Все се дърпаше, бягаше от мислите, пълни с толкова горчива ирония, че не бяха за мислене. Пътят им до падината беше кошмарен, Куралд Емурлан се беше разбеснял из целия оазис, сенки се сражаваха с призраци, а и онова несекващо издигане и спадане на песента, вече толкова силна, че я усещаше и тя, макар да не я чуваше. Песен, която се извисяваше в кресчендо.

Но в краката на… на всичко. Прост и брутален факт.

Бяха закъснели.

Бяха стигнали само за да видят как Тавори изби оръжието на Ша’ик от ръцете й, а после заби меча си в нея… „Назови го, Лостара Юил, проклета страхливке. Назови го! В сестра си. Прониза сестра си. Свърши се, стана пред очите ни.“

Не искаше да погледне Перла. Нищо не можеше да му каже. И той мълчеше.

„Двамата с този мъж сме обвързани. Не съм го искала и не го искам. Никога няма да се измъкна от това. О, кралице, прости ми…“

Вече бе толкова близо, че можеше да види лицето на Тавори под шлема, суровото й, почти сърдито изражение.

Към тях слизаха офицери, бавно.

Щеше да има време да поговорят насаме.

Двамата с Перла спряха на шест крачки от адюнктата.

Нокътят хвърли Корболо Дом на земята между тях и каза:

— Няма да се събуди скоро.

— Какво търсите двамата тук? — попита адюнктата. — Изгубихте ли следата?

Перла не погледна Лостара. Само поклати глава и помълча за миг, преди да отвърне:

— Намерихме я, адюнкта. Моите съболезнования… Фелисин е мъртва.

— Сигурни ли сте?

— Да, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Едно мога да ви кажа със сигурност, Тавори. Тя умря бързо.

Сърцето на Лостара бе готово да се пръсне от тихите думи на Перла. Тя стисна зъби, погледна адюнктата в очите и бавно кимна.

Тавори наведе глава.

— Е, в това има милост, предполагам.

А после прибра меча в ножницата, обърна се и закрачи към идващите офицери.

Лостара промълви — толкова тихо, че само Перла можа да я чуе:

— Да, има, предполагам…

Перла изведнъж се обърна.

— Тене Баралта идва. Задръж го, момиче. — Пристъпи до тялото на Ша’ик. — Лабиринтите са достатъчно чисти… надявам се. — Наведе се, вдигна я нежно и отново се обърна към Лостара — Да, по-тежко бреме е, отколкото сигурно си мислиш.

— Не, Перла. Не мисля за това. Къде?

Усмивката му прониза сърцето й.

— На един хълм… знаеш го.

Лостара кимна.

— Добре. А след това?

— Убеди ги да напуснат Рараку, момиче. Колкото може по-бързо. Щом приключа…

И не довърши.

— Ела и ме намери, Перла — изръмжа тя. — Иначе аз ще дойда да те потърся.

В уморените му очи пробяга живец.

— Ще дойда. Обещавам.

Видя как погледът му се плъзна над рамото й и се обърна. Тавори все още беше на двайсетина крачки от ездачите. Всички освен Баралта бяха спрели.

— Какво има, Перла?

— Просто я гледах… как си отива. Изглежда толкова…

— Самотна?

— Да. Това е думата, нали? Ще се видим скоро, момиче.

Усети дъха на лабиринта в гърба си, а след миг дневният пек се върна. Лостара пъхна палци в колана си и зачака Баралта.

Бившият й командир щеше да поиска тялото на Ша’ик. Трофея за този ден. Щеше да побеснее.

— Лошо — промълви тя.

Кенеб я гледаше как крачи към тях. Нямаше го онзи триумф, който си мислеше, че ще види. Всъщност изглеждаше изтощена, сякаш отпадането на духа, настъпващо след всяка битка, вече я бе споходило — онова гибелно смирение на ума, подклаждащо кошмарните мисли, повдигащо пълчищата въпроси, за които отговор няма.

Беше прибрала меча, без да го почисти, и кръвта на Ша’ик засъхваше в ножницата.

Тене Баралта я подмина, тръгнал сигурно за тялото на Ша’ик. Като че ли й каза нещо, но адюнктата не отговори.

— Юмрук Блистиг — заяви тя, след като спря пред тях. — Пратете съгледвачи по рампите на Убийците на кучета. И стража — Нокътят ни е донесъл Корболо Дом.

„А, това значи носеше.“ Кенеб отново погледна към мястото на двубоя. Там вече стоеше само жената, над лежащия на земята напански ренегат, и гледаше Тене Баралта, който явно я ругаеше. Макар и отдалече, нещо му подсказваше, че гневът на Баралта няма да доведе до нищо.

— Адюнкта — заговори Нил. — Няма нужда да се пращат съгледвачи. Всички горе са мъртви.

Тавори се намръщи.

— Обясни.

— Призраците на Рараку, адюнкта.

— И духовете на нашите убити — намеси се Недер. — Двамата с Нил… бяхме слепи за това. Забравили бяхме как се… как се гледа. Кучето браничар, адюнкта. Бент. Трябваше да умре в краката на Колтейн. При Пропада. Но някакви войници го спасиха, погрижиха се раните му да зараснат.

— Куче браничар? За какво говорите? — попита Тавори раздразнено.

— Бент и Роуч — отвърна Нил. — Единствените същества, останали живи по целия път на Веригата. Две кучета.

— Не е вярно — обади се Темъл зад двамата уикски шамани. — И тази кобила. Тя беше на Дюйкър.

Нил кимна, съгласен с поправката, след което отново се обърна към Тавори.

— Те се върнаха при нас, адюнкта.

— Кучетата?

— Да. И духовете на убитите. Нашите призраци, адюнкта, са вървели с нас. Онези, които паднаха около Колтейн в самия край. Онези, които издъхнаха на дърветата по Ейрънския път. И стъпка по стъпка са прииждали още, оттам, където бяха посечени. Стъпка по стъпка, адюнкта, нашата армия на възмездието е расла.

— И вие не усетихте нищо?

— Скръбта ни беше заслепила — отвърна Недер.

— Снощи ни събуди Гръб — каза Нил. — Отведе ни на хребета, за да можем да видим пробуждането. Имаше легиони, адюнкта, газили по тази земя преди стотици хиляди години. И армията на Пормквал, и легионите на Седма на фланга. Трите избити клана на Уик на другия. И още други. Много други. В мрака на миналата нощ имаше война, Тавори.

— Така че бяхте права, адюнкта — продължи с усмивка Недер. — В сънищата, които ви терзаеха от първата нощ на този поход, вие видяхте това, което ние не можахме да видим.

— Изобщо не беше бремето, което мислехте, че е — добави Нил. — Вие не теглехте Кучешката верига с вас, адюнкта Тавори.

— Нима? — Смразяваща полуусмивка изкриви тънките й устни, после тя извърна очи. — Всички тези призраци… само за да избият Убийците на кучета?

— Не, адюнкта — отвърна Недер. — Имаше други… врагове.

— Духът на Юмрук Гамът се присъедини към тях — каза Нил.

Тавори присви очи.

— Вие го видяхте?

Двамата кимнаха и Недер добави:

— Гръб говори с него.

Адюнктата изгледа въпросително Кенеб и той сви рамене.

— Адски трудно е да го намери човек. Колкото до говоренето с духове… хм, момчето е достатъчно странно, така че…

Адюнктата въздъхна тежко.

Погледът на Кенеб долови движение, той извърна глава и видя, че Тене Баралта се връща, придружен от двама войници, облечени в жалки дрипи. И двамата бяха небръснати, с дълги сплъстени коси. Конете им бяха без седла.

Юмрукът и спътниците му спряха. Лицето на Тене Баралта бе почервеняло от гняв.

— Адюнкта. Нокътят е откраднал тялото на Ша’ик!

Кенеб видя приближаващата се пешком жена, на двайсет крачки по-назад. Изглеждаше… доволна.

Без да обърне внимание на Баралта, Тавори бавно огледа двамата новодошли.

— А вие сте?

По-възрастният отдаде чест.

— Капитан Кайндли, адюнкта. От Ашокския полк. Бяхме пленници в лагера на Убийците на кучета. С лейтенант Поурс.

Кенеб се сепна и се наведе от седлото. Да, позна го, под цялата тази мръсотия…

— Капитане.

Кайндли примижа към него и се намръщи.

— Кенеб.

Тавори се окашля и го попита:

— Само вие ли останахте от своя полк, капитане?

— Не, адюнкта. Поне така мисля…

— Ще ми кажете по-късно. Вървете да се почистите.

— Слушам, адюнкта.

— Само още един въпрос. Лагерът на Убийците на кучета…

Кайндли неволно направи жеста „да пази зло“.

— Тази нощ не беше никак приятна, адюнкта.

— Имате белези от пранги.

Кайндли кимна.

— Малко преди разсъмване се появиха двама Подпалвачи на мостове и гръмнаха ключалките.

— Какво?!

Капитанът махна на лейтенанта да го последва и отвърна през рамо:

— Не се безпокойте, те вече бяха мъртви.

Двамата подкараха към лагера.

Тавори се отърси от вцепенението си и се обърна към Кенеб.

— Двамата се познавате, нали? Проблематично ли ще се окаже това, капитане?

— Не.

— В такъв случай няма да отхвърлите повишението си в Юмрук. Отивайте при новия си легион. Ще подгоним бягащите племена. Дори да се наложи да прекосим целия този континент, искам да ги притиснем и ще ги унищожа. Когато свършим, от този бунт ще остане само пепел. Вървете, Юмрук.

— Слушам, адюнкта. — И той стисна юздите.

— На оръжие! — изведнъж изрева Темъл.

Всички се обърнаха и видяха конника — спускаше се от хълма, от който се бе появила Ша’ик.

Кенеб присви очи, докато вадеше меча си. Имаше нещо нередно тук… в мерките нещо…

За охрана на адюнктата беше назначено малко отделение от легиона на Блистиг, водеше го Скуинт — онзи, който беше убил Колтейн, за да му спести страданието. Стоеше вцепенен на място и гледаше приближаващия се воин.

— Това е Теломен Тоблакай! — изръмжа той. — И язди проклет джагски кон!

Арбалетите се надигнаха.

— Какво влачи тоя кон? — попита жената, която вече бе стигнала групата — Кенеб най-сетне я позна — един от офицерите на Тене Баралта.

Недер изсъска и двамата с брат й се дръпнаха боязливо назад.

„Глави. На демонични зверове…“

Оръжията бяха готови за бой.

Адюнктата вдигна ръка.

— Чакай. Не е извадил оръжието си…

— Това е каменен меч — изхриптя Скуинт. — Т’лан Имасс.

— Само че по-голям — изръмжа един от войниците.

Всички се смълчаха. Оцапаният с кръв гигант се приближаваше…

И спря на десет крачки от тях.

Тене Баралта се наведе от седлото и се изплю.

— Знам те. Телохранителят на Ша’ик…

— Млъкни — сряза го тоблакаят. — Имам да кажа нещо на адюнктата.

— Говори тогава — рече Тавори.

Великанът се озъби.

— Някога, преди много време, обявих малазанците за свои врагове. Млад бях. Обичах да изричам клетви. Колкото повече врагове — толкова по-добре. Така беше някога. Но вече не. Малазан, ти вече не си мой враг. Тъй че няма да ви избия.

— Облекчени сме — отвърна кисело Тавори.

Той я изгледа много, много дълго и сърцето на Кенеб задумка. После обаче тоблакаят се усмихна.

— И би трябвало.

След което обърна коня и го подкара на запад, през падината. Огромните глави заподскачаха с тътен по земята след него. Кенеб въздъхна треперливо.

— Ще ме прощавате — изхриптя Скуинт, — но нещо ми подсказва, че тоя кучи син беше прав.

Тавори се извърна и погледна стария ветеран.

— Не бих оспорила наблюдението ви, войник.

Щом прехвърли хребета, лейтенант Ранал дръпна рязко юздите и конят се изправи на задните си крака на фона на небето.

— Боговете да ме вземат дано! Някой да го застреля.

Фидлър не си направи труда да се обръща, за да разбере кой го извика. Бездруго беше твърде зает да надвие коня, който яздеше. Имаше уикска кръв и искаше неговата. Адски добре се оправяха с взаимната си вражда.

— Какви ги е намислил кучият му син? — изръмжа Кътъл. — Даже отделението на Геслер го оставихме назад, а Гуглата знае само къде замина Бордюк.

Отделението се изкачи при лейтенанта на древния път. На север се простираха безкрайните дюни на Рараку, загърнати в горещата мараня.

Ранал обърна коня срещу войниците си и посочи на запад.

— Не ги ли виждате? За какво са ви проклетите очи?

Фидлър се наведе настрана и изплю пясъка от устата си. После погледна натам, накъдето сочеше Ранал. Двайсетина ездачи. Пустинни воини, сигурно ариергард. Препускаха в лек тръс.

— Лейтенанте. В пясъците живее един паяк. Движи се под повърхността, но влачи отгоре странно дълга, подобна на змия опашка, която всеки огладнял хищник непременно ще види. Гърчи се отгоре по пясъка. Паякът е голям. Ястребът се спуска да грабне змията и свършва в гърлото на паяка…

— Стига с тия тъпотии, сержант — сопна се Ранал. — Там са, защото са закъснели да избягат от оазиса. Сигурно са плячкосвали из палата и не са забелязали, че Ша’ик я пронизаха, че Убийците на кучета са избити и че всички останали си измъкват посраните задници толкова бързо, колкото могат да ги носят крантите им. — Изгледа го с гняв. — Искам главите им, сивомустакато изкопаемо такова.

— Рано или късно ще ги догоним, сър — каза Фидлър. — По-добре с цялата рота…

— Тогава слизай от седлото и си сядай на задника тука, на тоя път, сержант! Боя го остави за нас! Останалите, след мен!

И срита в галоп плувналия в пяна кон.

Фидлър махна уморено на войниците си и подкара подскачащата си кобила след него.

— Много са ни опънати нервите — подвикна му Корик, докато го подминаваше.

— Кои? На кобилата ми или на лейтенанта?

Сети се ухили.

— На кобилата ти естествено. Никак не харесва това тегло, Фид.

Фидлър се пресегна назад и намести тежката торба и сглобения арбалет.

— Ще й опъна аз хубаво нервите, само почакай.

Беше ранен следобед. Почти седем камбани, откакто адюнктата беше убила Ша’ик. Фидлър неволно се озърташе — все на север, към Рараку, откъдето песента продължаваше да приижда и да го загръща, да затихва и отново да се усилва. Сега отново погледна натам и видя, че над далечния хоризонт отвъд огромната пясъчна падина са надвиснали бели облаци.

„Е, в това ако няма нещо сбъркано…“

Изведнъж го лъхна вятър. Носеше песъчинки.

— Зарязаха пътя! — извика Ранал.

Фидлър примижа на запад. Ездачите наистина се бяха спуснали по южния бряг и цепеха диагонално — право към бързо приближаващата се пясъчна буря. „Богове, пак пясъчна буря…“ Но тази беше естествена. От онези, които често раздираха пустинята, изригваха като капризен демон, за да побеснеят камбана-две и да изчезнат също тъй бързо, както са се появили. Той се надигна в седлото.

— Лейтенант! Те влизат в нея! Ще я използват за прикритие! По-добре да…

— Още веднъж ако ми заплещиш с тоя език, сержант, ще го откъсна! Чу ли ме?

Фидлър се примири.

— Да, сър.

— В галоп! — изрева Ранал. — Бурята ще ги забави!

„Да бе, ще ги забави…“

Геслер примижа към ослепителната пясъчна пустош.

— Е, тия пък кои са сега?

Бяха спрели, след като се разбра, че четиримата странни ездачи се приближават бързо, за да ги прихванат. Дълги бели мечове святкаха над главите им. Носеха чудновата лъскава бяла броня и яздеха бели коне с бели гриви. Бяло и бяло.

— Не им харесваме нещо — избоботи Сторми и се почеса по брадата.

— Това добре, но не ще да са от ренегатите, нали? — изръмжа Геслер.

— На Ша’ик да са? Кой знае? Май не са, но все пак…

Сержантът кимна.

— Сандс, я ела тука.

— Слушам.

— Колко ти е обхватът с това проклето нещо, момче?

— Не знам. Не съм го пробвал още. Фид го докарва до трийсет-четирийсет крачки с проклетия. Адски рисковано е…

— Добре. Останалите слизай и издърпайте конете от другата страна. Трут, да им държиш здраво юздите — ако хукнат, с нас е свършено.

— Мернах Бордюк и отделението му ей там, на юг — подхвърли Пела.

— Да бе, да. Объркани и те като нас — вече не ги виждаш, нали?

— Не, серж.

— Проклетият Ранал. Напомни ми да го убия, като се срещнем пак.

— Слушам, сержант.

Четиримата им нападатели бяха едри копелета. Нададоха страховити бойни викове и препуснаха към подножието на хълма.

— Зареждай, момче — измърмори Геслер. — И гледай да не оплескаш нещо.

Тежкият арбалет беше точно копие на този на Фидлър. Изглеждаше свестен — „Гадна работа, с две думи. Гуглата ще ни опече всички…“

А ония дойдоха. В подножието на хълма, конете се напънаха да ги понесат нагоре по склона.

Нещо изтътна тежко, излетя тромаво нагоре и тупна.

„Проклетията… мамица…“

— Залегни!

Хълмът под тях сякаш се надигна. Геслер тупна в прахта, закашля, изруга и свря главата си под ръцете, щом камъните заваляха отгоре.

След няколко секунди сержантът бавно се изправи.

От другата страна на хълма Трут се опитваше да побегне във всички посоки едновременно, конете тичаха като побеснели, повлекли юздите след себе си.

— Ташаците на Гуглата на тиган! — изруга Геслер и се огледа свирепо. Другите войници се вдигаха, разтреперани и покрити с прах. Сторми пристъпи към Сандс и го спипа за гърлото.

— По-леко, капрал — викна му Геслер, щом Сторми започна да тръска сапьора наляво-надясно. — Искам го жив, аз да се разправям с него. И по дяволите, да няма гранати по себе си.

Сторми замръзна.

Геслер пристъпи до изровения ръб на хълма и надникна долу.

— Е, май няма да ни гонят повече.

— Интересно, кои бяха? — попита Пела.

— Бронята, изглежда, е смекчила взрива — можеш да слезеш и да остържеш каквото е останало вътре… макар че май е все едно. Трябва да хванем конете. — Обърна се към другите. — Стига сте се моткали, пикльовци. Действай!

Проснат в димящото дъно на кратера върху коня си и оглушен от тътена, Джоруд изпъшка. Целият беше в синини, главата го болеше и му се искаше да се избълва… но не и преди да смъкне проклетия шлем от главата си.

Близо до него, заровен в камънаците, брат Иниас се окашля. И рече:

— Брат Джоруд?

— Да?

— Искам вкъщи.

Джоруд си замълча. Не вървеше някак да изрече припряно искреното си съгласие, въпреки сегашното им положение.

— Виж как са другите, брат Иниас.

— Тия ли бяха ония, дето влязоха с оня кораб в нашето селение?

— Те бяха — отвърна Джоруд, докато пръстите му дърпаха връзките на шлема. — И се замислих, да ти кажа. Подозирам, че просто не са знаели законите на Лиосан, когато са тръгнали през селението ни. Вярно, незнанието не е достатъчно оправдание. Но все пак трябва да отчетем оневиняващата инерция.

От другата страна на кратера Малачар изсумтя:

— Оневиняваща инерция ли?

— Да. Не бяха ли тези нарушители привлечени — въпреки волята им — от драконовия Хвърляч на кости Т’лан Имасс? Бяха. Ако трябва да преследваме враг, не трябва ли той да е въпросният дракон?

— Мъдри слова — отбеляза Малачар.

— Отбиваме се за малко в селението ни — продължи Джоруд, — събираме провизии и реквизираме нови коне, закърпваме снаряжението и прочие. Това ми се струва най-разумно в момента.

— Вярна преценка, брате.

От другата страна на кратера се чу нова кашлица.

Добре поне, че всички са живи, помисли си кисело Джоруд.

„Така де, драконът си беше виновен. Кой може да го отрече?“

Препускаха в пясъчната буря на по-малко от петдесет разтега от бягащите конни воини и се озоваха — заслепени — сред ураган от пищящи ветрове и пясък.

Кобилата на Фидлър изцвили.

Той дръпна силно юздите, а вятърът го заблъска от всички страни. Вече беше изгубил от поглед приятелите си. „Е това му се вика опулена тъпота. Значи ако бях командирът на тия кучи синове, щях да…“

И изведнъж те изникнаха пред очите му, с ятагани и кръгли щитове, със забулени лица и с бойни викове. Фидлър се сниши над врата на кобилата и едно от тежките остриета изсвистя над главата му.

Уикската кобила скочи напред и встрани, избрала най-подходящия момент да изхвърли омразния си ездач от седлото.

С огромен успех.

Фидлър усети, че лети напред, торбата му с муниции се претъркаля по гърба му и изхвърча над главата му.

Все още във въздуха, той се сви на кълбо… макар много добре да разбираше, че няма надежда да оцелее. Никаква надежда. Тупна в пясъка, претърколи се… и видя отдолу огромния крив меч, който изхвърча и се завъртя във въздуха след него. И един залитащ кон. И ездача му — изхвърлен назад на седлото, с торбата с муниции, оплела се в ръцете му.

Изненадан поглед, после ездач, кон и муниции изчезнаха сред вихрещите се пясъци.

Фидлър скочи и затича. С все сила, натам, където — надяваше се, молеше се — трябваше да е обратната посока.

Нечия ръка го дръпна.

— Не натам, тъпако!

След това го хвърлиха на земята и нечие тяло го затисна.

Лицето на сержанта се зарови в пясъка.

Коураб изрева. Издутата тежка торба съскаше в ръцете му. Все едно че беше пълна със змии. Беше тупнала в гърдите му като канара, понесена от бурята, и му остана време само да хвърли ятагана и да вдигне ръце.

Сблъсъкът го изхвърли към задницата на коня, но стъпалата му си бяха в стремената.

Инерцията на торбата я избута върху лицето му и съсъкът изпълни ушите му.

Змии!

Той се хлъзна на гръб по задницата на коня и отпусна торбата надолу. Без паника! Изкрещя.

Змии!

Торбата забърса земята.

Той затаи дъх и я пусна.

Дрънчене, свирепо съскане някъде отзад, а после устремът на коня го отнесе благословено далеч.

Помъчи се да се изправи, мускулите на краката и корема му се напънаха жестоко, най-сетне успя да се хване за седлото и се издърпа.

Един набег, беше казал Леоман. После обръщаме, и в сърцето на бурята.

Беше го направил. Един набег. Стига.

Време беше да бяга.

Коураб Билан Тену’алас се наведе над гривата и смуши коня.

„Богове на пъкъла, колко е хубаво да си жив!“

Взривът трябваше да убие Фидлър. Изригна огън. Връхлетя го стена от пясък. Въздухът се разтресе и дъхът излезе от дробовете му, а от носа и ушите му швирна кръв.

А тялото върху него сякаш се сгърчи на дрипи.

Беше познал този глас. Беше невъзможно. Беше… вбесяващо.

Над тях бълваха нажежени пушеци.

И проклетият глас прошепна:

— Не мога да те оставя сам дори една прокълната от Гуглата минута, нали? Ще му кажеш на Калам едно здрасти от мене, разбрахме ли се? Пак ще те видя, рано или късно. И ти мене. Всички ще се видим. — Смях. — Само че не днес. Срам за хубавата ти цигулчица обаче.

Тежестта се махна.

Фидлър се превъртя. Бурята се отдалечаваше с грохот и оставяше по дирята си бяла прашна мъгла. Ръцете му задращиха в пясъка.

Ужасен, накъсан стон излезе от гърлото му и той се надигна на колене.

— Хедж! Проклет да си! Хедж!

Някой затича към него, спря и се наведе.

— Портите се тръшнаха, Фид — жив си, Гуглата да те вземе дано!

Фидлър зяпна окървавеното му лице.

— Кътъл!? Той беше тук. Той… Целият си в кръв…

— Аха. Не бях толкоз близо като теб. Късмет. Не мога обаче да кажа същото за Ранал.

— Тая кръв…

— Аха — повтори Кътъл и се ухили мрачно. — Облякъл съм се в Ранал.

Чуха се викове, около тях се струпаха други. Всички — на крака.

— … убиха конете. Кучите синове минаха и…

— Сержант! Добре ли си? Ботъл, насам…

— Убиха…

— Смайлс, млъкни, че ще повърна. Чухте ли го тоя взрив? Богове на пъкъла…

Кътъл подхвана Фидлър под мишницата и го вдигна на крака.

— Лейтенантът къде е? — попита Корик.

— Тука — отвърна Кътъл, без да уточнява.

„Облякъл се е в Ранал.“

— Какво стана? — попита Корик.

Фидлър огледа отделението си. „Всички са тук. Чудо.“

Кътъл се изплю.

— Какво стана ли, младок? Изпердашиха ни. Това стана. Изпердашиха ни здраво.

Фидлър се вторачи в отдръпващата се буря. „Мамка му. Хедж.“

— А, ей го отделението на Бордюк!

— Всеки да си намери коня — каза ефрейтор Тар. — Сержантът е замаян. Съберете всичко, което може да се спаси — викам да изчакаме останалите от ротата.

„Добро момче.“

— Вижте го тоя кратер — рече Смайлс. — Богове, сержант, не може да се доближиш повече до Портата на Гуглата и да оживееш, а?

Той я погледна.

— Представа нямаш колко си права, момиче.

А песента се издигаше и спадаше, и той усети как сърцето му влезе в ритъма й. Отлив и прилив. „Рараку е изпила повече сълзи, отколкото може да си представи човек. Време е вече Святата пустиня да заплаче.“ Прилив и отлив. Песента на кръвта му бе жива.

„Жива.“

Бяха побягнали в грешната посока. Фатално, но не изненадващо. Нощта беше касапница. Последната оцеляла от магическия кадър на Корболо Дом — Файил — яздеше запенения кон с тринайсетима Убийци на кучета по коритото на отдавна пресъхнала река, с канари и стръмни брегове от двете страни.

Тя и тринайсет изтощени, оцапани с кръв войници. Всичко, което бе останало.

Сблъсъкът с Леоман беше започнал съвсем добре, капанът беше щракнал съвършено точно.

Ако не бяха проклетите призраци.

Засадата се обърна с краката нагоре, като преобърната костенурка. Късмет имаха, че се измъкнаха живи, тези няколко. Последните.

Файил много добре знаеше какво е сполетяло останалите от армията на Корболо. Усетила беше смъртта на Хенарас. И на Камъст Релой.

Не съжаляваше много…

Изсвистяха метални стрели. Зацвилиха коне, закрещяха хора. Западаха тела. Конят й залитна и рухна на една страна. Не й остана време да изхлузи стъпалата си от стремената и когато умиращото животно затисна крака й, тежестта му счупи ставата на бедрото й и болката я вцепени. Лявата й ръка бе затисната под самата нея, костите изпращяха.

След това слепоочието й се удари в камъка.

Файил се помъчи да се съсредоточи. Болката заглъхна, стана някак далечна. Чу смътни викове за милост — виковете на ранените войници, които довършваха.

После над очите й падна сянка.

— Тебе търсих.

Файил се намръщи. Лицето, надвиснало над нея, принадлежеше на миналото. Пустинята го бе състарила, но все пак си оставаше детско. „О, духове на пъкъла. Детето — Синн. Моята стара… ученичка…“

Момичето опря нож в гърлото й.

Файил се изсмя.

— Хайде, малък ужас такъв. Ще те чакам при Портата на Гуглата… и чакането няма да е дълго…

Ножът се заби през кожа и хрущял.

Файил издъхна.

Синн се изправи. Приятелите й събираха оцелелите коне.

Шестнайсет оцелели. Трудни времена беше преживял Ашокският полк. Жажда и глад. Набези. Тази проклета пустиня.

Нещо друго привлече погледа й.

На север.

Тя бавно изправи рамене.

— Корд.

Сержантът се обърна.

— Какво… О, Беру да не дава дано!

Хоризонтът на запад бе започнал да се преобразява. Беше побелял и се издигаше.

— Бегом! — изрева Корд.

Една ръка я стисна за рамото. Шард се наведе от седлото.

— Яздиш с мен.

— Иброн!

— Чувам те — отвърна магът на рева на Корд. — Ще направя каквото мога с тези скапани коне, но не гарантирам…

— Действай!

Синн хвърли последен поглед към трупа на Файил. Беше знаела значи. Какво иде.

„Би трябвало да подскачам от радост.“ Окървавеният нож падна от ръцете й.

Тя се метна на коня зад Шард и животното вирна глава.

— Кралицата да ни вземе дано! — изсъска Шард, — Иброн е напълнил тези зверове с огън.

„Ще ни потрябва.“

И звукът ги догони. Рев, който щеше да заглуши и самия Вихър в най-свирепата му ярост.

Рараку се беше надигнала.

За да надвие разбития лабиринт.

Уикските магове бяха разбрали какво идва. Бягството беше невъзможно, но кораловите острови стърчаха високо — по-високи от всичко наоколо — и точно на един от тях се бяха събрали войските.

За да изчакат онова, което може би щеше да ги унищожи.

Небето на север се бе превърнало в огромна стена от гъсти бели облаци. Студен напорист вятър тресеше палмите около оазиса.

После звукът стигна до тях.

Несекващ, усилващ се рев. Вода, изливаща се с грохот отгоре, разпенена и връхлитаща през необятната пустиня.

Свещената пустиня, изглежда, таеше в недрата си не само кости и спомени. Не само призраци и мъртви градове. Лостара Юил стоеше до адюнктата, без да обръща внимание на гневните погледи, които Тене Баралта продължаваше да мята към нея. И се чудеше… дали Перла е там, на високото, над гроба на Ша’ик… дали там е достатъчно високо.

Чудеше се също така на всичко, което бе видяла последните месеци. Образи пареха душата й, тревожни и загадъчни, видения, които все още можеха да смразят кръвта й, ако ги допуснеше по-близо до себе си. Разпнати дракони. Убити богове. Лабиринти от огън и лабиринти от пепел.

Странно беше, че мисли за тези неща точно сега, когато кипналото море се бе появило сякаш от нищото и връхлиташе към тях, като поглъщаше всичко по пътя си.

Още по-странно беше, че мисли за Перла. Беше се държала твърдо с него, понякога — жестоко. Не защото я интересуваше, а защото й беше забавно. Не, твърде лесно обяснение. Интересуваше я, и още как.

„Каква глупост направих.“

Уморена въздишка. Лостара се намръщи, но не се обърна.

— Върна се.

— Нали ме помоли — измърмори Перла.

Е, за това й се дощя да го удари.

— Задачата… е изпълнена?

— Да. Заровена дълбоко и прочие. Ако Тене Баралта все още я иска, ще трябва да се гмурка.

Чак сега го погледна.

— Сериозно? Толкова дълбоко ли е морето вече? — „Тогава сме…“

— Не. Всъщност — високо и на сухо. Но иначе звучи по-… поетично.

— Наистина те мразя.

— Ще имаш достатъчно време да се насладиш на омразата си.

— Смяташ, че ще оцелеем?

— Да. Е, краката ни ще се понамокрят, но това са били острови и тогава. Морето ще наводни оазиса. Ще стигне до високия път западно оттук — защото тогава е бил крайбрежен път. И ще намокри и укрепленията, сигурно ще стигне и до тях.

— Всичко това — добре. Но какво ще правим на тези острови, сред едно затворено море?

Перла само сви рамене, сякаш за да я ядоса още повече.

— Е, какво. Правим салове и ги свързваме на понтон право към западния път. Морето там бездруго ще е плитко, дори и да не се държи както трябва — но имам пълно доверие в адюнктата.

Водата се стовари върху отсрещната стена на оазиса с тътен. Палмите се олюляха и започнаха да падат.

— Е, вече знаем какво е превърнало онази гора в камък — каза високо Перла през грохота на прииждащата вода.

Която вече течеше през руините, запълваше окопите на Убийците на кучета и се изливаше в падината.

И Лостара разбра, че Перла е прав. Яростта на водата вече бе свършила и падината я поглъщаше с неутолима жажда.

Лостара се озърна към адюнктата.

Невъзмутима, загледана в надигащите се вълни, с ръка на дръжката на меча.

„О, защо този поглед така къса сърцето ми?“

Пясъците се утаяваха над конските трупове. Трите отделения чакаха другите от легиона. Ботъл се беше качил на издигнатия път, за да види откъде идва ревът, и се върна, смазан от новината.

Море.

Проклето море.

И песента му беше в душата на Фидлър. Странно топла и почти утешителна.

А после до един се обърнаха да видят конника-исполин и гигантския му кон, чиито копита изтътнаха по пътя на запад. Влачеше нещо, от което изригваха облаци прах.

Образът остана в ума на Фидлър дълго след като облаците се отвяха.

Можеше да е призрак.

Но знаеше, че не е.

Можеше да е най-опасният им враг.

Но и това да беше — все едно. Не беше важно. Не и сега.

Малко след това последва смаяният вик на Смайлс и Фидлър се обърна, и видя двамата, прекрачващи прага на разтворилия се лабиринт.

И усети, че се ухили.

Все по-трудно се намираха стари приятели.

Не, не приятели. Бяха негови братя.

Смъртни души на Рараку. Рараку, която ги беше обвързала. Обвързала ги беше всички и това беше ясно. Дори отвъд смъртта.

Беше му все едно как ще изглежда в очите на другите, какво ще си помислят, като видят как тримата се прегръщат.

Конете се изкатериха по склона, ездачите дръпнаха юздите и всички зяпнаха надолу в кипналото, разпенено жълто море. Миг след това един четириок демон издраска до билото и спря до тях.

Богът на лятото бе дал криле на конете им — другояче Хеборик не можеше да си го обясни, толкова бързо бяха покрили многото левги от предната нощ. И бяха свежи и досега. Свежи като Сивожаб.

Виж, за себе си не можеше да каже това.

— Какво стана? — удиви се Сцилара.

Хеборик само поклати уморено глава.

— По-важното е къде отиваме сега? — каза Фелисин. — Не мисля, че ще мога да седя още дълго на това седло…

— Знам, момичето ми. Трябва да си намерим някъде място за бивак…

Рев на муле ги накара да се обърнат.

Към тях яздеше хилав чернокож старец, седнал кръстато на гърба на животното.

— Добре дошли! — писна той. Писък, защото още докато го казваше, се прекатури от мулето и тупна на каменистата пътека. — Помогнете ми, тъпаци!

Хеборик погледна двете жени, но Сивожаб се задвижи пръв.

— Ядене!

Старецът писна отново.

— Махни се от мен! Имам новини за вас! За всички! Мъртъв ли е Л’орик? Не! Моите сенки всичко видяха! Вие сте ми гости! Я ми издърпай краката! Ти, моме. Не ти, другото моме! И двете момета! Красиви жени, и ръцете им по краката ми, по бедрата! Нямам търпение! Виждат ли алчната похот в очичките ми? Не, разбира се, аз съм само едно безпомощно сбръчкано същество, потенциално деденце, покровителстваща фигура…

Кътър стоеше в най-външната стая на кулата, загледан през единствения прозорец. Бок’арала щапукаха зад гърба му, спираха се от време на време и надаваха скръбни звуци.

Беше се събудил сам.

И беше разбрал моментално, че си е отишла. И че не е оставила диря, по която да я последва.

Искарал Пъст беше направил с магия някакво муле и беше заминал нанякъде малко по-рано. От Могора, за щастие, нямаше и следа.

Съвсем сам, почти целия ден.

До този миг.

— Чакат те безброй пътища.

Кътър въздъхна.

— Здравей, Котильон. Тъкмо се чудех дали ще се появиш… отново.

— Отново?

— Ти говори с Апсалар. Тук в тази стая. Помогна й да реши.

— Тя ти е казала?

Той поклати глава.

— Не съвсем.

— Решението си беше нейно, Кътър. Само нейно.

— Все едно. Забрави. Но все пак е странно. Виждаш безброй пътища. Докато аз… не виждам нито един, по който си заслужава да тръгна.

— Значи търсиш нещо, което да си заслужава?

Кътър бавно притвори очи и въздъхна.

— Какво искаш да направя за тебе?

— Имаше един мъж, чиято задача бе да опази живота на едно младо момиче. Той направи всичко, което можа — с такава доблест, че в тъжната си смърт привлече вниманието на самия Гугла. О, господарят на Смъртта ще надникне в една смъртна душа, при подходящи обстоятелства. При, ъъъ, подходящия импулс. Та този мъж вече го знаят като Рицаря на Смърт…

— Не искам да бъда Рицар на нищо и за никого, Котильон…

— Бъркаш, момче. Остави ме да си довърша разказа. Този мъж направи всичко, което можа, но не успя. И сега момичето е мъртво. Казваше се Фелисин. От дома Паран.

Кътър извърна глава и изгледа скритото в сянка лице на бога.

— Капитан Паран? Неговата…

— Неговата сестра. Погледни към онази пътека, тук, от прозореца, момче. Скоро Искарал Пъст ще се върне. С гости. Сред тях е и едно момиче, Фелисин…

— Но ти каза, че…

— Преди сестрата на Паран да… умре, тя осинови едно сираче. Намерениче, с което се бяха погаврили жестоко. Искала е, струва ми се — така и няма да го разберем със сигурност — да постигне нещо… нещо, което тя самата не е имала шанс, нито възможност да постигне. Затова даде на детето своето име.

— И каква е тя на мен, Котильон?

— Твърдоглав си май. Грешен въпрос.

— Добре, кажи ми тогава кой е правилният въпрос.

— Какъв си ти на нея?

Кътър изкриви лице.

— Детето идва с друга жена, много забележителна, както ще се увериш — и тя. И с един жрец, който вече се е врекъл на Трийч. От него ще научиш… ценни неща. Най-сетне, с тези трима човеци пътува и един демон. Засега…

— Къде отиват? Защо ще се спират тук, като гости на Искарал?

— Ами, за да те вземат, Кътър.

— Не разбирам.

— Симетрията, момчето ми, е сила сама по себе си. Тя, ако щеш, е изразът на природата, стремяща се към равновесие. Възлагам ти да браниш живота на Фелисин. Да ги придружаваш по техния дълъг и опасен път.

— Колко епично.

— Не мисля — сряза го Котильон.

Настъпи мълчание и Кътър съжали за забележката си.

Най-сетне младият дару въздъхна.

— Чувам коне. И Пъст… с поредната му дитирамба, от която може да ти прилошее.

Котильон не отвърна.

— Добре — промълви Кътър. — Тази Фелисин… насилена, казваш. До тия е трудно да се добереш. Да се сприятелиш, искам да кажа. Раните им не зарастват и много болят…

— Осиновилата я майка се справи добре, предвид нейните рани. Радвай се, че е дъщерята, момче, а не майката. И в най-тежкия си миг си помисли как се чувстваше Баудин.

— Баудин? Бранителят на старата Фелисин ли?

— Да.

— Добре. Става.

— Кое става?

— Този път. Става. — Поколеба се за миг и рече: — Котильон. Тази идея за… равновесие. Хрумна ми нещо…

Очите на Котильон го накараха да замълчи; стъписа се от неприкритата тъга в тях… от разкаянието. Покровителят на убийците кимна.

— От нея… към тебе. Да.

— Тя разбрала ли го е според теб?

— Боя се, че повече, отколкото трябва.

Кътър се загледа през прозореца.

— Обичах я, знаеш ли. Все още я обичам.

— Защо тогава се чудиш, че си отиде?

Той поклати глава. Не можеше повече да сдържа сълзите си.

— Не, Котильон. Не се чудя.

Оставил отдавна зад себе си древния крайбрежен път, Карса Орлонг подкара Хавок на север покрай брега на новото вътрешно море. Над мътната вода на изток бяха надвиснали дъждовни облаци, но вятърът ги разпръсваше.

Той огледа небето за миг, после на едно скалисто възвишение дръпна юздата и се смъкна от коня. Тръгна по плоската скала, извади меча си от стегите на гърба си, подпря го с върха надолу до близката канара и седна. Смъкна торбата и извади от външния джоб малко солено бедеринско, сухи плодове и козе сирене.

Започна да яде, загледан към водата. Щом свърши, развърза торбата и измъкна смачканите останки на Т’лан Имасс. Вдигна ги високо, за да може сбръчканото лице на ’Сибалле да гледа къдравите вълни.

— Кажи ми какво виждаш? — рече Карса.

— Моето минало. — Миг тишина, след което: — Всичко, което съм изгубила…

Теблорът отвори ръката си и останките се свлякоха на камъните сред облак прах. Карса взе меха и отпи. После погледна надолу към ’Сибалле.

— Веднъж каза, че ако те хвърлят в морето, душата ти ще се освободи. Забравата ще те споходи. Вярно ли е?

— Да.

Той я вдигна с една ръка от земята, стана и се приближи до ръба. Морето плискаше под тях.

— Почакай! Теблор, почакай! Не разбирам!

Карса изкриви лице.

— Когато започнах това пътуване, бях млад. Вярвах в едно. Вярвах в славата. Сега вече знам, ’Сибалле. Славата е нищо. Нищо. Това разбрах.

— Какво друго разбра, Карса Орлонг?

— Не много. Само още едно. Същото не може да се каже за милостта.

Вдигна я още по-нависоко и я запокити. Тя падна в плитчините. Разтвори се на кално петно и вълните го отнесоха.

Карса се обърна към каменния си меч. И се усмихна.

— Да. Аз съм Карса Орлонг. Уридите. Теблор. Вижте ме, братя мои. Един ден ще съм достоен да водя такива като вас.