Джегала

13.

Стражите се поколебаха — предполагам, че гласът ми бе станал по-силен — и погледнаха графа. Той се намръщи. Дани се опитваше да не изглежда притеснен.

— Къде е той? — попитах.

— Не разбирам за кого точно говорите — каза Дани.

Поклатих уморено глава.

— Твърде изтощен съм, а и няма време. Освен ако не искаш негово благородие да те спипа, където и да идеш — или аз, ако случайно преживея това — просто отговори на проклетия въпрос. Джерегът. Елфът. Убиецът. Драгарът. Онзи, който ти плати да ме предадеш. Къде е? А, и не се опитвай да се преструваш на безгрижен и спокоен, като не можеш, понеже просто изглеждаш смешно.

Той погледна негово благородие, който, трябва да му се признае, веднага бе влязъл в играта ми и лицето му бе станало студено.

Дани въздъхна.

— Е, добре. Ако ви кажа, пускате ли ме жив?

Гледаше графа.

— Доколкото зависи от мен — каза той. — Не мога да говоря от негово име.

— В момента не бих могъл да ти направя кой знае какво, дори да исках — казах аз.

Дани погледна многозначително към Лойош и Роуца.

— Спокойно де — продължих. — Ще те оставим на мира.

„Не го пускаме да си тръгне, нали, шефе?“

„Не съм решил още“.

— На две мили североизточно от града, до Лагера на дървосекачите, има стари бараки — почна Дани. — Точно зад третата има пътека, която води до един хълм. В подножието на хълма има нещо като служебен район, използван от началника на лагера. Той е там.

— Знам мястото — заяви графът.

Дани кимна и понечи да си тръгне.

— Още не — спрях го. — Даде ли ти име?

— Махкет. — Позатрудни се, докато го каже, предполагам заради ударението на втората сричка, във фенарийския го няма това.

Изсмях се късо. „Махкет“ значи „миролюбец“. Имаше чувство за хумор този убиец. И не повече желание да си даде истинското име, отколкото щях да имам аз.

— Кога се свърза с тебе?

— Някъде преди, мм, около две седмици.

Прехвърлих от източняшката „седмица“ на драгарската, кимнах и попитах:

— Как те намери?

— Не знам. Беше, след като негово благородие ми възложи да те следя. Може би някой слуга?

— Вероятно. Намирането на местния лорд и изсмукването на информация от негов слуга е естествена първа крачка.

— Ще открия кой е бил — заяви графът.

— Ако желаете. Не смятам, че е много важно. Ако плащахте на слугите си достатъчно, за да не са податливи на подкупи, нямаше да са ви слуги, нали така. — Обърнах се отново към Дани. — Кога очаква да се чуе отново с теб?

— Днес, час преди свечеряване.

— И?

Той потръпна.

— Спокойно. Подарихме ти живота, а вече е доста късно да започнем да те харесваме. Да чуем.

— Трябва да му доставя план на имението, точно къде се намираш ти, разположението на стражите и колко добре те пазят.

— А след това?

— Когато се върне, трябва да ми плати. Ако наистина смята да ми плати, разбира се, а не просто да си тръгне или да ме убие.

— Не се безпокой. Ще изпълни уговорката. Или така смята поне.

— Познаваш ли го?

— Познавам неговия тип. Предполагам, че ти е платил нещо в аванс?

Той кимна.

— Значи не само ще живееш, но и, мм… един момент.

„Лойош, колко злато нося със себе си?“

„Не знам, шефе. Доста. Пет фунта някъде“.

— Можеш да щипнеш и десет златни монети — казах на Дани. — Имперски. Чисто злато. Интересува ли те?

— Десет монети? Всяка монета е, ъъ, колко?

— Една унция. Една седемнайсета от имперския фунт.

— Това ли наричате унция?

— Да. Защо?

— Странно.

— Това е имперска мярка. Вие какво наричате унция?

— Една шестнайсета от стандартния фунт.

— Това не е ли странно?

— Аха. Разбрах.

— Е?

— Какво трябва да направя?

— Подвеждаш.

— Май разбирам накъде клониш.

— Надявам се. Е?

Той се позамисли, но знаех докъде ще го доведе мисленето — добре виждах алчния блясък в очите му. Добре познавах това изражение: от него се бях препитавал, пряко или косвено, години, наред.

— Добре — заяви той.

— Хубаво. Даваш му информацията точно както сте се разбрали. Само пропускаш този разговор и всичко останало, което би могло да му намекне, че е очакван. Да остане с впечатлението, че всичко е наред. Разбрано?

Той кимна.

— Кажи му, че четири часа след залез-слънце тук всичко е тихо и кротко.

Той кимна отново.

— Смяташ ли, че можеш да го изиграеш?

— Подвеждането ли? Ти как мислиш?

— Прав си. Погледни ме, Дани.

— Гледам те.

— Не, погледни какво ми направиха. — Гласът ми прозвуча дрезгаво.

Той преглътна и кимна.

— Имай го предвид, Дани. Защото не ти вярвам. И ако ме изиграеш, ще поръчам да те доведат при мен и точно това ще направя с теб.

Обърнах глава към негово благородие. Той ме погледна, поколеба се за миг, после кимна в съгласие.

— Разбирам — каза Дани.

— Добре. Отивай да си спазиш уговорката. Ще ти се плати, когато… когато нещата се оправят.

— Няма ли да ме попиташ колко щяха да ми платят за предаването ти?

— Никога не угаждам на нездраво любопитство — излъгах.

След като излезе и преди да съм успял да дам съвет, негово благородие се обърна към един от стражите и рече:

— Имаме ли някой, който да може да го проследи, без да се набива на очи?

— Да, милорд.

— Направете го тогава.

Освободи и другия страж и когато останахме сами, попита:

— Е? А сега какво?

Сега исках да поспя.

— Пратете отряд. Добри мъже, които могат да се доближат достатъчно, без да ги усетят. Не му оставяйте време да се изпари със заклинание.

— Просто да го убият? Без предупреждение, без арест, без съд, само защото вие казвате това?

— Да — отвърнах и изчаках.

Реших, че не е нужно да го убеждавам, и не го направих. Накрая той кимна.

— Добре.

— Намерете вещер и му кажете, че ви трябва прах несифа. Много. Цяла торба.

— Какво е това?

— Основата на запарка за лекуване на главоболие, но не ви трябва за това. Прах е, но всяко зрънце полепва по кожа или плат. Заповядвате на всеки в нападащата група да носи по малко в лявата си ръка и най-напред да го хвърли по него.

— Защо?

— Той няма да телепортира. Много време отнема. Когато разбере, че го нападат — което трябва да е не повече от секунда, преди да започне нападението, иначе губи, — първото, което вероятно ще опита, е да изчезне, да стане невидим. Ако може. И вероятно го може. Заклинанието е съвсем просто. А като е покрит с това вещество, хората ви все пак ще го виждат. Стар номер, но добър.

— Добре. Как точно казахте, че се казва?

— Несифа. Намерете добри хора, които могат да пазят тишина. Мъртва тишина. Скриват се около бараката и го чакат да излезе, а след това просто го премахват. Никакво чакане, иначе ще го изтървете.

Кимна. Не му харесваше. На мен не ми харесваше само рискът всичко да се прецака.

— Ще намерите колан с пари в кутията, която донесоха с мен. Вземете…

— Не — прекъсна ме той. — Аз ще се погрижа за плащането.

— Хубаво.

След като изяснихме нещата, негово благородие ми пожела всичко добро и си тръгна. Вещерите се върнаха веднага и ме накараха да пия разни гадни настойки. После дойде помощникът на знахаря — виждах го за пръв път — замърмори разни добронамерени и безсмислени глупости и ми смени превръзките, след което най-после ме оставиха сам.

Бях капнал.

„Ако се получи, ще сме…“

„В същото положение, в което сме сега, шефе. Джерег знаят къде си“.

„Ще сме спечелили малко време“.

„Ден? Два дни? Седмица?“

„Те ще имат същия проблем, Лойош. Трябва обаче да се върна в града. — Помъчих се да не мисля за возенето във фургон. — Едно по едно, приятел“.

„Става, шефе“. Не изглеждаше доволен.

Доколкото можех да преценя, Роуца беше добре. Попитах Лойош и той се съгласи.

„Мисля, че просто се опитва да спечели съчувствието ми, шефе“.

Понякога е добре за Лойош, че Роуца не може да чува какво ми казва.

След това заспах.

Мисля, че спах три или четири часа — най-дългият непрекъснат сън, за който можех да си спомня от много време. Когато се събудих, вещерите се бяха върнали и се съветваха тихо, докато смесваха разни неща в другия край на стаята, за да не мога да виждам. Предполагам, че не ценяха особено мненията ми. Дойдоха до леглото ми, накараха ме да пия това-онова и сложиха по мен някакви мокри парцали. Трябва да призная, че от мокрите парцали се почувствах доста добре. После май съм заспал отново.

Събуди ме гласът на Лойош в главата ми.

„Шефе, върнаха се“.

„Кой? Какво?“

Отворих очи. Негово благородие тъкмо влизаше в стаята с двама стражи. Единият изглеждаше лъскав и чист, другият прашен и мръсен, и, да, оцапан с кръв.

Погледнах въпросително графа.

— Успяха — каза той. — Мъртъв е.

Усетих как ми олеква и кимнах.

Той даде знак на оцапания с кръв войник и нареди:

— Покажи му.

Стражът притеснено пристъпи напред и за секунда помислих, че ще ми покаже главата на типа, но вързопът в ръката му бе твърде малък и с неподходяща форма. Разви го и ми показа какво е донесъл. Кама, към двайсет и два санта острие, много тънко. Съвсем като оръжието, което бих избрал аз. Металът бе сивкавочерен и не отразяваше светлината. Не можех да го почувствам, но все пак потръпнах.

— Какво е? — попита дрезгаво старият граф.

— Специален вид оръжие. То е… — Спрях. Не исках да изрека думата „зло“, защото звучеше глупаво. Но никоя друга дума не може да го опише по-добре. — Нещо, което трябва да пазите. Приберете го някъде, в съкровищницата си или…

— Нямам съкровищница — много бързо отвърна той.

— … направете го наследствена вещ. Никога не го използвайте. Няма да е зле изобщо да не го пипате.

Стражът изглеждаше още по-притеснен отпреди.

— Остави го ей там, после ще се погрижа за него — каза му графът, после отново се обърна към мен. — Е, значи свърши?

— Да е свършило? Не, ни най-малко. Но ако ме изкарате от къщата си и ме върнете в града, би трябвало да свърши за вас. Все едно, може да се надяваме, че разполагаме с малко време.

— Няма ли да има още от тия, каквито и да са, по петите ви?

— Ще има, но няма да дойдат заедно. Поне така мисля. Обикновено действат сами.

— Но другите? Те ще знаят къде сте?

— Допускам, че който е пратил Махкет, ще знае.

— Значи, след като не се върне да докладва…

— Да.

Той смръщи вежди.

— В хана дали ще сте в безопасност?

— Навсякъде ще е по-безопасно от тук. И да, ако се налага да дойде в града, за да ме хване, ще е по-вероятно да го забележат. В частност, защото ще носи такова оръжие. — Посочих към рафта, където стражът бе оставил камата. — В града има достатъчно вещери и ще го усетят. Всъщност защо са толкова много, между другото? Тук направо гъмжи от вещери. В цялата страна ли е така?

— Всъщност тук ги имаме по-малко, отколкото по други места.

Което ми напомни, че съвсем наскоро броят им бе намален с цяла една фамилия. В каквато и форма да бях, бях по-добре от тях. Или от Махкет, между другото.

— Добре, можете ли да ги известите?

— Някои от тях. Всъщност доста от тях.

— Хубаво. Да са нащрек за една много неприятна гадост, с която досега не са се сблъсквали. Могат да го усетят много отдалече. Ще е оръжие от същия вид като взетото от Махкет. Когато го усетят, значи е дошъл друг елф да ме убие.

— Какво сте им направили?

— Ами… направих ги свои врагове.

Повече не попита.

Айбрамис влезе с двама стражи и един слуга, вдигнаха ме и смениха постелките. Той ме попита дали имам нужда от нощно гърне. Имах и колкото по-малко кажем за преживяното, толкова по-добре. Стражите възпитано извърнаха погледи. Когато ме върнаха на леглото, треперех. После отново ме нахраниха, а след това отново поспах. Сънувах объркани сънища и се будих няколко пъти. През един от тези полубудни-полусънени моменти забелязах, че Роуца изведнъж е станала много обичлива — търкаше глава в лицето ми и ближеше ъгълчето на устата ми — което бе ново развитие в отношенията ни. Попитах Лойош за това и той каза: „Тя те харесва, шефе“, което бе някак странно стоплящо в сегашното ми състояние. Отношенията ни с Роуца бяха странни още от самото начало. Бях я спечелил, би могло да се каже, предполагам, с магия, която уж не трябваше да подейства. Беше обикнала Лойош и така остана с мен, но връзката между нас бе смътна, меко казано, и общо взето филтрирана през Лойош. Откритието, че питае нежни чувства към мен, бе приятно разочароващо.

Нощта мина някак си. Не се почувствах забележимо по-добре на другата сутрин, но предполагам, че Айбрамис реши, че съм по-добре, защото разреши да хапна малко препечен хляб в добавка към бульона. Прегледа какво са направили вещерите по изгарянията и кимна одобрително; после отново огледа ръката ми, докато аз отново оглеждах картината. Където и да се установя да живея накрая, ако изобщо се установя някъде, не мисля, че изобщо ще имам картина с водопад. И забравете дрънканиците ми за изкуствовед.

Най-после ме оставиха сам.

„Трябва да планираме следващия си ход, шефе“.

„Планиран е. Връщаме се в хана. В «Мишката».“

„А после?“

„Не знам. Трябва да се възстановя“.

„Шефе, имаш два варианта. Единият е да минат месеци, докато се възстановиш… — Не добави «ако изобщо се възстановиш». — Другият е да свалиш този амулет, което вероятно ще те убие бързо“.

„Може би има и друг вариант“.

„Какъв?“

„Не знам“.

„Трябва да измислим най-безопасния начин да се разкараме оттук, преди да…“

„Не. Имам да свърша тук още някои неща“.

„Шефе, кажи ми, че просто ме дразниш“.

„Не те дразня. Съвсем сериозен съм“.

Стреснах го достатъчно, за да млъкне, което продължи през двете или три минути, докато дойдоха да ме преместят в хана. Вдигнаха ме с все постелята, изнесоха ме по стъпалата — и във фургона. Кутията ми дойде с мен.

Това пътуване, също през нощта, не беше толкова лошо като другото. Не се наложи да съсредоточа цялата си енергия върху това да не закрещя. Можех да гледам звездите, да се чудя и размишлявам, и да различавам разни фигури, както прави всеки, който гледа звездите.

Спряхме малко преди да влезем в града. Попитах защо и получих отговора:

— Такива са заповедите.

Понечих да кажа на Лойош да разбере какво става, но той излетя още преди да успея да го формулирам. Роуца застана над мен, разперила криле, издула гърди и извила шия, устата й се отваряше и затваряше, както правят джерегите, когато искат да ти напомнят колко остри са им зъбите. Стражите я гледаха малко изнервено.

„Всичко е наред, шефе“.

„Какво става?“

„Трябваше да се сетим сами. Подготвят да те пренесат през задни улици“.

„Мда. Трябваше да се сетим сами“.

Потеглихме отново и най-накрая стигнахме. Най-гадното беше, докато ме качваха по задното стълбище на „Мишката“, което бе страшно тясно без никаква логична причина, и ако срещна някой ден този, който го е проектирал, ще му счупя и двата крака. Години минаха, докато ме качат по стъпалата, като един ме Държеше за краката, а друг — за ръцете.

Когато най-после ме нагласиха в едно легло — в друга стая, но леглото все едно беше същото — можех само да лежа и да слушам стоновете си. Ще ви издам една тайна: изобщо не бяха мелодични.

Антуражът ми — знахарят и вещерите — се появиха след час и Айбрамис зацъка с език, докато ме преглеждаше.

„С тези хора, дето идват да ме наглеждат всеки ден, Лойош, няма да е кой знае каква тайна къде съм“.

„Да е тайна не влизаше в плана, нали?“

„Да де. Но щеше да е добре“.

„Щеше да е добре, ако…“

Не довърши.

— Мисля — каза Айбрамис — че ще възстановите почти напълно функциите на ръката си.

— Почти?

— Не би трябвало да загуби сила и гъвкавост според мен.

— Дано.

— Студено ли ви е?

— Да.

Той излезе и скоро се върна с още едно одеяло и новини:

— Уредих да ви носят ядене. Ще уредя и някой да идва да ви помага с, мм, други неща. Графът ще плати за всичко.

— Браво на него — отвърнах сухо.

Половин час след като той и вещерът (само един този път — дебелият с дългите бакенбарди) си тръгнаха, някой потропа на вратата. Лойош, Роуца и моя милост подскочихме, но бързо се сетихме кой може да е.

— Влизай — казах.

Вратата се отвори и се показа светлокосо голобрадо лице, последвано от рамене, които май не можеха да минат през вратата. Беше, мм, квадратен. Не точно набит, а много, много квадратен. Имах чувството, че може да ми строши главата в едната си шепа. И сигурно можеше. Усмихна се — липсваха му няколко зъба, а останалите не изглеждаха добре — и рече:

— Ти ли си лорд Мерс? Аз съм батко Михай. Негово благородие… — направи някакъв бърз жест, който не схванах — ме прати да ти помагам.

— Аз съм Мерс Владимир — отвърнах.

Той ме огледа, поклати глава и попита:

— Какво ти е?

— Паднах по стъпалата.

Кимна, все едно беше виждал същия резултат от падане по стъпала много пъти.

Изглеждаше безвреден и възглупав. Ако не беше тук, за да ме убие (винаги я има тази възможност все пак), сигурно аз щях да го убия няма и до седмица. Но дотогава щеше да е от полза да е край мен.

Циничен ли ставам?

Истината не е цинизъм — от мен да го знаете.

— Значи, ти ми казваш какво ти трябва, и батко Михай го прави — рече той.

„Батко Михай“ беше някъде на шестнайсет. Простенах наум.

Но беше внимателен, когато ме вдигна. Предполагам, че не му беше много трудно — можеше да вдигне трима като мен наведнъж. Казах му какво ми трябва и той го направи без никакъв коментар и гримаси. Малко като иконома, но от друг ъгъл и другояче.

Щом приключи, прекара една връв от прозореца ми до съседната стая — неговата, както ми обясни, — със звънец на другия край.

— Щом ти трябва нещо, ми звънваш — каза и се ухили грозно. Кимнах и затворих очи.

Щом си отиде, си постенах дълго и почти беззвучно. Лойош и Роуца не помръдваха.

Поспах малко, после Михай ми донесе супа и хляб. Хубава супа, мазничка и лютива от някаква подправка, при това с месо. Айбрамис сигурно нямаше да я одобри, но мен ме накара да се почувствам така, все едно все пак може би си струва да остана жив. В смисъл, след като направех това, което бях решил да направя. Преди да се оправя с него, нищо не можеше да ме спре.

Всички сме чували за типове, загазили само защото искали да отмъстят и не им пукало за нищо друго. Чували сме и за типове, които твърдят, че отмъщението е „грешно“, каквото и да значи това.

Е, всичките тия типове могат да идат да се пльокнат на дъното на Портата на смъртта, мен ако питате. Дошъл бях в това градче, за да науча каквото мога за семейството на майка ми, а сега роднините ми бяха мъртви и ако не направех нищо по въпроса, то копелетата, които ги бяха убили, можеха просто да продължат да ги правят тия неща просто защото се е получило толкова добре. А колкото до загазването, какво пък: правиш нещо и си има последствия. Това си го знам от малък. Мога да се примиря с последствията. Освен това колко повече можех да загазя?

Но всичко това бяха оправдания и го знаех още докато лежах там, повече умрял, отколкото жив, и си го повтарях. Истинският проблем беше, че идеята да ги оставя да се измъкнат бе немислима. Нямах друго оправдание за бъдещите си действия, а и не ми трябваше.

Насочих ума си в обмислянето как ще го отиграя. След като не можех да правя нищо друго, можех поне да си лежа и да мисля. Не съставяш добър план за действие с мисълта: „Кой е най-добрият начин да направя това?“ Започваш с онова, което знаеш, сглобяваш го в главата си (аз предпочитам да го обсъждам с Лойош всъщност, защото по-добре формулирам мислите си, когато ги изказвам, макар и наум) и си отбелязваш особеностите — нещата, които по някакъв начин не се напасват. Получаваш колкото може по-ясна картина на ситуацията и след това — обикновено — започват да изникват възможности. Поне такъв бе подходът ми, докато си изкарвах препитанието, като карах други да спрат да живеят, и не виждах някакво сериозно основание да го променям.

Веднъж, преди много години, бях обсъждал това с един колега. Беше единственият път, в който съм обсъждал методите на убийство с някого, включително с Коути, защото, ами, има неща, за които човек просто не говори. Но в онази нощ двамата с типа бяхме пияни и си говорехме как подхождаме към проблема, и се оказа, че и той прави нещата като мен. Той го нарече „процес на елиминиране“. Бих искал да му отдам дължимото за тази фраза. Стори ми се забавна.

Накрая си въобрази, че е прекалено печен, за да се налага да си плаща дълговете от хазарт, и го светнаха. Не мога да си спомня името му.

В този случай все още не исках да разнищвам нещата с Лойош, тъй че просто ги прехвърлях в главата си, подреждах това, което знам, и си отбелязвах това, което тепърва трябваше да науча. Колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че картината ми не е пълна. Разбира се, разполагах с грубите очертания. Знаех кой стои зад случая и кой какво бе направил и защо. Но дупките в картината можеше да се окажат неприятни, щом се заемех да направя нещо по въпроса.

„Шефе, това ли е моментът, когато най-после ми казваш какво става?“

„Цялата тази работа е едно голямо недоразумение, приятел“.

„Защо ли имам чувството, че не се майтапиш?“

„Не се майтапя“.

„Ъъ, добре, шефе. Ти говори, аз ще слушам“.

Тръснах глава и забих поглед в тавана. Изведнъж се почувствах празен. Без капчица амбиция, гняв, енергия. Винаги ли става така, когато си пострадал сериозно? В един момент си изпълнен с желанието да съставяш планове, в следващия искаш просто да се потопиш в самосъжалението, а в още по-следващия не изпитваш нищо? Ако този шаблон продължеше, щеше да се изтърка. Нямах време за това. Трябваше да действам.

Но не точно сега.

Мисля, че поспах малко.

После дойде Михай и ме нахрани.

— Какво е това? — попитах го.

— Супа.

— Да бе, супа! Нищо няма в нея.

— Знахарят каза да я направят специално за теб.

Щях да му набия паницата в лицето, ако можех да мръдна.

„Изяж я, шефе. Моля те“.

Изядох я. До последната безвкусна неприятна лъжица. После пак потреперих известно време, не знам защо. Не ми беше студено. Поспах малко, а следващия път, когато Михай донесе супа, успях да се нахраня сам. Ако ви кажа какво усещане за триумф ми донесе това, сигурно ще ме помислите за идиот или просто за жалък.

Докато се съвземах от усилието, Лойош каза:

„Колко от цялата тази работа беше убиецът, шефе?“

„Какво имаш предвид?“

„Колко от това, което те сполетя, беше негова работа?“ „Смяташ, че невидимата ръка на убиеца е зад всичко това ли? Няма начин. Първо, всичко започна, преди той да дойде. Второ, последното, което той би искал, е да ме хванат. Понеже това ме изважда от обсега му. Всъщност…“

Не довърших мисълта си и Лойош не я улови. Да, може би тъкмо това бе спасило живота ми. Междувременно убиецът вече беше решен проблем, отпаднало усложнение. Не че имаше опасност усложненията скоро да свършат.

„Има неща, които трябва да науча, Лойош, а не мога да се движа, тъй че ще трябва ти да ми ги откриеш“.

„Разбира се, шефе. Просто ми дай списъка с въпросите и хората, които да попитам“.

„Сега не е моментът за шеги“.

„Сега не е моментът да съм някъде другаде, освен тук“.

„Има неща, които трябва да знам“.

„Много ли ще искаш да ги знаеш, ако си умрял?“

Този разговор погълна много време и стана доста разгорещен. Накрая обаче Лойош се съгласи да направи каквото искам, защото алтернативата бе да заяви, че Роуца е некадърна. Понякога се налага да прибягваме до мръсни хватки.

„Добре — рече той с неохота. — Какво искаш да научиш?“ „Смяташ ли, че можеш проследиш Орбан, без той да те види?“ „Не ме разсмивай. Въпросът е мога ли да видя Орбан, без да проверя колко дълбоко мога да забия зъбите си в него“.

„Мм. Е, можеш ли?“

„Може би. Какво искаш да разбереш?“

„Трябва да го проследиш“.

„Някакво предположение къде мога да го намеря?“

„Пробвай с «Шапката».“

„Добре. Сега ли? Или има още нещо?“

„Ще има, обаче после“.

„Изобщо не се съмнявам, шефе“.

„Засега това е достатъчно“.

„Само един въпрос, преди да излетя по задачата“.

„Какъв?“

„Как излизам оттук?“

„Ами през… О!“

Намръщих се и дръпнах звънеца, та Михай да отвори прозореца. Бездруго беше време да ми донесат още от чудесната супа.

14.

Михай изглеждаше неоправдано впечатлен от това, че можех отново да се храня сам, при положение че вече го бях направил веднъж. Би трябвало да се почувствам обиден, но и аз не знам защо не бях. Все пак той ми помагаше и се дразнех, че трябва да се чувствам благодарен на него и на графа. В усилието си да отвлека и неговото, и моето внимание от това (заклевам ви се, нищо друго не правех) казах:

— От голямо семейство ли си?

— Доста голямо. Три сестри, четирима братя. Живи, имам предвид.

— Ферма?

— Да. Сега на графа.

За малко да го пропусна това, но отчаяно исках да говорим за нещо, за каквото и да е.

— Сега ли?

— Е, откакто се помня.

— А преди това?

— На стария барон, разбира се. — Сниши глас. — Много зъл човек. Къпел се в кръвта на млади девици. — И кимна най-сериозно.

— Е, да. Това определено се брои за зло, макар да ми е малко трудно да си представя, че му е било приятно.

Коментарът ми май го озадачи, понеже не каза нищо.

— Какво е станало с него? — попитах.

— Имало голяма битка между графа и барона и накрая графът го завлякъл в ада.

— Къде точно е адът? Често съм се чудил.

Погледна ме да види дали не му се подигравам, което всъщност правех, но ме беше малко срам, тъй че запазих лицето си невъзмутимо.

— Под земята — рече той най-сетне.

— Трябва да е било яка битка.

Той кимна въодушевено, сякаш е бил там.

— Баронът призовал демони и дяволи и всички вещери на светлината се сбрали, за да ги прогонят.

Измърморих уклончиво, зачуден дали има някакви трохи истина някъде из това.

— Доста отдавна трябва да е било.

— О, да. По времето на прапрадядо ми.

Ама разбира се.

— Аха. Трябва да било някъде по времето, когато са отворили хартиения завод.

Михай кимна.

— Да. Графът е открил завода, знаеш. Брат ми и чичо ми работят там.

— Старият граф. Тогавашният. Не сегашният, нали?

— А, не! Оня щеше да е над сто години.

Кимнах и казах:

— Този му е внук значи?

Той се намръщи.

— Мисля, че да.

Май не беше свикнал да държи сметка за смяната на господарите.

— Значи, имало е велика битка на добра магия и зла магия и храбрият граф победил злия барон, взел владенията му и покрай това открил завод за хартия.

— Мм, май да.

По това време отново бях на леглото, но умът ми работеше толкова трескаво, че почти не усещах тялото си.

— Кой би могъл да знае подробности за това?

— Подробности ли, лорд Мерс?

— Да. Разказът ти ме заинтересува. Бих искал да науча повече. Имената на всички участници от двете страни и как се е водила битката, всичко. Може би ще напиша история за това.

Изгледа ме стъписано.

— История? Наистина ли ще напишете история за това?

— Бих могъл. Но за да го направя, трябва да познавам някой, който знае всичко за тези събития. Кой би могъл да е той?

— Отец Нойдж.

— Точно така. Разбира се. Отец Нойдж. Ще бъдеш ли така добър да помолиш отец Нойдж да намине да ме посети, когато има възможност?

— Разбира се!

Мисля, че беше въодушевен да съдейства на човек, който пише история.

— Не му казвай за какво става дума. Бих предпочел да го запозная с темата лично.

Той кимна възторжено и изхвърча навън, а аз се отдадох на размисли. Не ми остана много време за тях, понеже Михай се върна задъхан и сияещ.

— Каза, че ще се отбие още тази вечер.

— Хубаво. — Осъзнах, че без усилие говоря с нормален глас. Оправях се. Може би след година-две щях да мога и да ходя.

Спирам да споменавам, че ме заливаха вълни на безсилие, на отчаяние или на гняв. Можете просто да приемете, че идваха, една след друга, по-кратки или по-дълги, по-слаби или по-силни, и да ги забравите. Не са важни. Когато трябва да правиш нещо, не с важно какво изпитваш, докато го правиш, важното, че го правиш.

— Е, Михай, как те избраха за това?

— За кое, лорд Мерс?

— Да се грижиш за мен. Защо тебе?

— Не знам. Силен съм, сигурно затова.

— Спор няма.

— И мисля, че искаха и да е някой тъп.

— Тъп — повторих тъпо.

— Ами, щото съм силен, си мислят, че трябва да съм и тъп.

— Аха. Разбирам. Да.

Той се ухили.

— И вие си мислите, че съм тъп. Всичко е наред, нямам нищо против. — Изведнъж се намръщи. — Може и за това да ме избраха, щото нямам нищо против, нали разбирате.

Не знаех какво да отвърна на това и си замълчах. Той се поклони и рече:

— Дръпнете звънеца, ако ви потрябва нещо, лорд Мерс.

— Наричай ме Влад.

Щом си отиде, позяпах малко тавана да видя дали ще направи нещо интересно. Не направи.

Лойош докладва, че няма какво да докладва, а после поспах малко, след това ядох още хляб и бульон. Този път ми дадоха и малко бренди, за което бях възмутено благодарен. После имаше някакво потропване на вратата и явно съм казал: „Влез“ достатъчно високо, защото вратата се отвори и ето ти го отец Нойдж. Влезе и щом ме видя, усмивката му изчезна.

— О! Не знаех. — Без никаква явна причина изведнъж ми напомни за Ноиш-па. Казах си строго да не разчитам на това чувство.

— Седнете — поканих го.

Седна, без да откъсва очи от мен. Не бих могъл да определя всички чувства, които пробягаха по лицето му, но най-малкото беше притеснен. Което можеше да означава всичко.

Отпусна се на стола и отпусна ръце в скута си.

— Какво желаете от мен, лорд Мерс?

— Вие говорите, аз слушам.

— Говоря за…

— За история, отче. Не толкова древна история.

— История за…?

— За граф и барон, които тръгнали на война за това дали селяните да работят земята, или да работят в хартиена фабрика.

Веждите му подскочиха.

— Изглежда, вече знаете много за това.

— В смисъл, повече от тези, които вярват в приказки за призоваване на демони и за великата война между доброто и злото, и за барони, които се къпят в кръвта на девици?

— Е, да. — Усмихна се. — Тия истории не вървят много пред вас, нали?

— Не вярвам в девици.

— Да, това с девиците май идва в повече.

— Та какво всъщност е станало?

— Повечето вече сте го научили.

— Какво е останалото, отец Нойдж?

— Ами, не са призовавани никакви демони.

— Подозирах.

— Много е просто. Старият Секереш — дядото на сегашния граф Секереш — открил метод за правене на хартия и решил да направи фабрика.

— И?

— За да стане, трябвало да го задвижи в голям мащаб. Това означавало, че трябвало да намери работници, да не говорим за дървосекачите. Много и много дървосекачи. Наричаме ги фаваготи.

— Дотук ясно.

— Тъй че се преместил в този район, защото…

— Чакайте. Преместил се тук? Откъде?

— Не мога да кажа точно. Някъде от Изтока.

— Добре.

— Преместил се е заради реката тук, и заради гората.

— Да. Макар да съм изненадан, че все още е останала някаква гора.

— Старият Секереш бил нещо като вещер и, доколкото разбирам, много загрижен за опазването на природата. Грижел се да се засаждат нови дървета, докато изсичал старите.

— Много благородно от негова страна.

Той сви рамене.

— Тъй че дошъл тук и, да, подготвил си нещата. После за една седмица избил барон Ниали и всичките му хора.

— Всичките?

— Почти.

— Понеже няколко вещери, верни на стария барон, се спасили, нали?

Той кимна.

— Повечето оцелели са напуснали — казах. — Защо не всички?

— Вашият род ли?

— Да.

— Не знам точно. Знам, че старият Саабо имал…

— Саабо?

— Така се наричала фамилията тогава. Та значи той имал малко земя и искал да си я запази. Мисля, че е гледал на това, все едно че един, мм, един…

— Кучи син?

Той кимна и продължи:

— … е заменил друг. Както и да е, тримата му синове отишли да работят в завода. Най-големият си сменил името. Предполагам, че е искал по някакъв начин да остави миналото зад себе си.

— Значи старият барон, както го наричате, не е заслужавал кой знае каква лоялност?

Отец Нойдж разпери ръце.

— Не съм чул за него нищо, което да сочи, че е бил по-добър или по-лош от всеки друг от неговия тип.

Кимнах и попитах:

— А другите синове? Останали ли са някакви Саабо в района?

— Има едно семейство, да.

— И предполагам, че са доволни да съм колкото се може по-далече от тях.

Той наведе очи.

— Не мисля, че знаят за вас, лорд Мерс. Все пак всичко това е било преди няколко поколения. Знаят, че са в някаква роднинска връзка с фамилията, която беше, тоест с тези, които бяха, ъъ…

— Изклани — довърших аз.

— Да. Мики ми каза. Каза: „Отче, знаехте ли, че сме свързани с фамилията Мерс? Какъв ужас!“ — Разпери ръце. Изглежда, беше любимият му жест. — Те не разбират.

— А и вие не ги просвещавате, разбира се.

— Не. Те са прости хора.

— Да. Като Михай.

Кимна. Май не го биваше много с иронията.

— Добре. Значи не е било толкова война, колкото, как го казахте? Избиване.

Той се покашля.

— Видите ли, имам дневника на своя предшественик, и на неговия, и на неговия, както моят приемник ще има моя. Прочел съм ги, защото исках да разбера как това градче…

— Като стана дума, кога се е сменило името на градчето? Трябва да е било след откриването на завода.

— Да. Синовете на стария Секереш сменили името, след като наследили собствеността. Наследили я, сменили името и се върнали на изток. Било тежко време за хората тук. Нямало никакъв закон, никакви…

— Гилдията — прекъснах го. — Точно тогава Гилдията започнала да ръководи, нали?

— Все някой е трябвало да го направи.

— Като стана дума за ръководене, къде е зяпал кралят?

— Извинете?

— По времето на голямото клане. Кралят нищо ли не е предприел?

— Не. Не знам защо. Чувал съм да разправят, че кралят бил слаб тогава, и стар, и притеснен от свои неприятности.

Кимнах. И императори е имало такива, както съм чувал и чел.

— И всички тези приказки за вещери на мрака и вещери на светлината, това е просто… какво?

— Глупост всъщност.

— Да, това го схванах и сам. Но откъде е дошло?

— Не съм сигурен. Имало няколко вещери, които били убити от стария Секереш. Предполагам, че отчасти е трябвало да има спомен за това, а отчасти се е разраснало само.

Поклатих глава.

— Тук има нещо повече.

— Имате предвид Гилдията?

— Да.

— Не смятам, че те са го измислили. Съмнявам се дори да са го окуражавали съзнателно.

— Но?

— Удобно е за целите им да има глупави и невежи хора, които вярват в такива неща.

Говоренето му за глупави и невежи започваше да ме ядосва. Разсъждаваше като мен, а само Лойош има право да разсъждава като мен. Не, не беше това — имаше нещо в поведението му, все едно че двамата сме някакъв елитен клуб, който е над простолюдието. А отецът не беше достатъчно елитен, за да е в моя клуб.

— И какви са тези цели?

— Гилдията… водачите на Гилдията, искам да кажа, Чайор и помощниците му, искат всичко да е, така да се каже, тихо и мирно. Не обичат конфликтите.

— Какъв конфликт по-точно се опитват да избегнат?

— Е, с граф Секереш, разбира се.

— Тук нещо ми се губи — казах. — Защо трябва да има конфликт със Секереш? — Отец Нойдж май се почувства малко неловко от това, че говоря за графа, като пропускам титлата му. Това ме удовлетвори и реших да го направя отново.

— Интересите на Гилдията и на графа невинаги съвпадат, видите ли. Гилдията обича цените да са високи, графът ги харесва ниски. Гилдията иска търговия с останалите части на страната, графът иска нещата да се въртят на място. В интерес на всички е конфликтът да бъде удържан. Видите ли… — Помълча малко, търсеше подходящите думи, предполагам. — Тук имаме нещо като баланс. Имаме Гилдията и негово благородие, разбира се. И работниците в завода, и фаваготите, и селяните, които обработват земята.

— И изхранват всички.

— Точно така. А другите осигуряват на селяните някакъв доход. Но ако една фракция стане неспокойна или недоволна, това срутва всичко, разбирате ли?

— Да, разбирам. Та значи, затова е историйката?

— Коя историйка?

— За девиците, за демоните и…

— Това се случва, видите ли. Има зло — чисто зло — на света. И хора, които вършат зли дела.

— Това ясно. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Защо е трябвало да се измислят тези глупости?

— Не е измислено, в смисъл не точно. И, разбира се, аз лично нямам пръст в това. Аз съм жрец на Вийра, не разказвач на приказки. Просто през годините на някои части от онези събития се е придало по-голямо значение, докато други са били омаловажени. Самите селяни си измислят какво ли не и добавят най-различни подробности.

— А вие не правите нищо, за да ги разубедите или да им помогнете да разберат истината.

Той сви рамене.

— Ами да.

— Защо?

— Знаете ги селяните.

Спомних си един текла, с когото се бях запознал наскоро, и рекох:

— Не толкова, колкото си мислех. Какво ще ми кажете за тях?

— На тях не им трябва да знаят как точно стоят нещата. Това не ги прави по-щастливи, видите ли.

— Хмм. Ясно. И получава ли се? Измислянето на небивалици само за да ги държите объркани?

— За известно време.

— А след това?

— С малко късмет, ще е, след като аз си ида.

— Хмм. И така, защо?

— Моля?

— Какво получавате от това?

— Позволява ми да се грижа за хората си, да удовлетворявам нуждите им.

— Като ги лъжете?

— Понякога, да. Ако не го правех, щеше да ме няма и тук щеше да е някой друг, който нямаше изобщо да го е грижа за тях.

— Аха.

— Не смейте да ме съдите, Мерс Владимир.

Това го пропуснах покрай ушите си. Беше безсмислено. Говоренето повече с него беше безсмислено, ако става въпрос. Имах да свърша много по-важни неща, например да ям рядък бульон. Въпреки че докато си тръгваше не можах да се сдържа да не го попитам дали някога е имал истински контакт с богинята демон.

Той се поколеба, намръщи се и отвърна:

— Не, доколкото мога да съм сигурен.

— Голяма кучка е — уведомих го.

Той се измъкна набързо, а аз поразмишлявах над онова, което бях научил. Не за него — той не си заслужаваше размишленията. Но за тукашната история и как тя се вмества в нещата, които знаех, и нещата, които все още не знаех. Осъзнах, че е станало късно, и казах на Лойош, че е по-добре да се откаже за нощта. Когато се върна, му описах разговора си с отец Нойдж. Лойош направи няколко нелицеприятни коментара за характера на онези, които избират да служат на моята богиня демон. Можех да му изтъкна, че не съм в положението да се изказвам по въпроса, но бях съгласен с него, тъй че не го направих.

„Дава ли ни нещо това, шефе?“

„Не пряко. Може би, след като досглобя картината“.

При следващата си поява Михай беше разцъфнал в усмивка и носеше димяща купа с нещо, което не беше бульон. Оказа се всъщност вариантът агнешка яхния на „Мишката“, само че за мен я бяха приготвили без месо, картофи и така нататък, но все пак беше по-скоро яхния, отколкото бульон, и дойде с хляб и малка чашка вино, и беше едно от най-добрите ястия, които съм ял.

Докато ядях, той ме попита за отец Нойдж. Опитах се да му отговоря със сумтене, но такива не му минаваха. Толкова беше въодушевен от цялата работа, че беше болезнено като… е, не чак толкова, но беше болезнено. Накрая казах:

— Виж, повечето от онова, което си мислиш, се оказва погрешно, разбираш ли? Не е имало зъл барон и благороден граф, не е имало никакво къпане в кръв на девици и призоваване на демони, нито геройски битки. Просто двама кучи синове са искали едно и също и накрая се хванали за гушите. Всичко след това е било измислено, за да се оправдае резултатът. Попитай отец Нойдж. И ми кажи какво казва той, защото съм любопитен дали ще ти даде същите отговори като на мен.

Последното беше грубо и Михай изглеждаше нещастен, тъй че го запитах хвърлил ли е око на някои момичета, и да, беше хвърлил, и когато се почна с изчервяването, това надделя в разговора, и на тръгване той се чувстваше по-добре.

Видите ли, не съм чак толкова лош тип. Наистина.

През нощта спах по-добре, отколкото откакто бях излязъл от строя, будих се само три-четири пъти и след това веднага отново заспивах. И най-лошият сън бе онзи старият, дето ме преследва нещо, което не мога да определя. Голямо подобрение. Готов бях да поема света, стига светът да беше агнешка яхния. Истинска.

На заранта Айбрамис дойде с един вещер — най-младия от всички — и се заловиха с онова, което вече се превръщаше в ритуал. Айбрамис цъкаше с език, клатеше глава, изглеждаше общо взето притеснен и нещастен и ми каза, че се оправям чудесно. Вещерът смъкна превръзките ми и си пошепна със знахаря. Хубаво беше, че ги виждам да работят заедно. После отново ми сложи превръзките и обяви, че изгарянията, изглежда, „реагират на процедурите“, което прозвуча, сякаш се оправят, само че ако беше така, защо не го казаха? Знахарят остана доволен, че съм в състояние да се храня сам, макар да ме предупреди да внимавам със свръхизтощението, което не знам защо ми се стори смешно.

Попитах дали ще мога да ходя скоро и той ме изгледа, все едно че имам мозъчно възпаление. Не ми се стори смешно.

Щом си отидоха, Лойош продължи веселия разговор.

„До този момент джерег вече трябва да знаят, че Махкет е мъртъв, и някой друг трябва да е тръгнал насам. Ако използват някое от онези места за професионален телепорт, където може да те прехвърлят навсякъде, може да е тук до ден-два“.

„Тази информация върви ли с предложение?“

„Графът вероятно би могъл да уреди да те прехвърлят на безопасно място“.

„Това върви ли с друго предложение?“

„Шефе, исках да се махнем оттук, нали? Бях прав, нали?“

„Да“.

„Добре, пак искам да се махнем оттук“.

„Добре е, че си свикнал с участта си да си прав“.

„Шефе…“

„Иначе щях да съм леко притеснен“.

„Шефе…“

„Забрави“.

„Добре тогава“. — Каза го, както аз бих казал „Тогава ще взема кафявите“, ако са им свършили черните. А всъщност сърцето ми ще се къса за черните.

Въздъхнах. Не че можех да го виня.

„Тежко беше и за двама ни, Лойош. А ни чака още дълъг път. Приеми, че съм влязъл в това и че ти си вътре с мен, и дай да направим най-доброто, което можем“.

Последва кратко мълчание, а след това ми отвърна:

„Добре, шефе. По един или друг начин все някак ще се измъкнем“.

„Благодаря ти“.

„Да ида ли пак да пробвам да пипна Орбан?“

„Да. Този път с Роуца, за да можете да наблюдавате и къщата му едновременно“.

„Шефе… Е, добре“.

Михай влезе и си излезе, като се погрижи за това-онова — неща, които не си струва да обсъждаме. Хапнах още малко и май този път не се уморих толкова. Или може би просто исках да се самоубедя, че не съм се уморил. Трудно е да прецени човек такива неща.

Тъкмо довършвах обяда си, когато Лойош съобщи:

„Намерих го, шефе! Напуска съвета на Гилдията“.

„Добре. Сега да видим какво става“.

„Може ли да върна Роуца при тебе?“

„Съгласен“.

След няколко минути тя се върна през прозореца и кацна на леглото. Изви врата си, сякаш за да ме погледне в очите, след което много нежно ме клъвна над носа. После се сгуши до ухото ми. Когато Лойош не беше зает, щях да го попитам какво означава това.

„Излиза от града и тръгва на изток, шефе. Върви небрежно. Странно е. Все едно е излязъл на разходка, да се порадва на хубавия ден. Нищо чудно и да е така“.

Погледнах към прозореца да видя що за ден е навън. Изглеждаше светъл, а ветрецът, който лъхаше през прозореца, не бе много топъл или студен.

„Възможно ли е да те е забелязал?“

„Не“.

„Някой друг наоколо?“

„Не засега. Близо е до мястото, където с Дани проведохме онзи разговор“.

„Гората не се ли набутва в пътя точно там някъде?“

„Точно напред“.

„Две умрели текли срещу един искрен комплимент, че ще свие в гората“.

„Никакъв бас. Не мога да си позволя да загубя. И… да, натам отива, вляво. Тук е по-трудно да се задържа с него, но пък шансът да ме види, е по-малък“.

„Добре. Просто трябва да знам“.

„Да знаеш? Шефе, с убиец ли ще се срещне?“

„Надявам се, че не. Първо, не ми се ще убиец вече да е стигнал толкова близо. По-важното: това ще означава, че всичко, което съм предвидил, е сбъркано. Не би трябвало да е възможно да се свързва с джерег“.

„Тогава какво ще направи, шефе?“

„Почакай и ще видиш“.

„Така ли се отнасяш със своя познайник и най-добър приятел?“

„Очевидно“.

Използва няколко епитета, които знаеше от отдавна, и няколко ругатни, които не бях забелязал, че е научил. Усетих, че се усмихвам за първи път от не знам колко време.

„Добре, сега се озърта и аз съм много потаен и така нататък, тъй че няма да ме види и мога да изпълнявам заповедите ти, което едва ли заслужаваш“.

„Страшно си добър в това“.

„Ще разбереш колко добър съм и в… Ей! Изчезна!“

„Огледай внимателно. Би трябвало да има пещера или, не знам, някакво скривалище“.

„Не знам, шефе. Просто изчезна“.

„Продължавай да оглеждаш“.

След малко:

„Намерих го. Пещера е, с много храсти наоколо. Не мога да влетя вътре, но мога да пропълзя“.

„Не знаех, че пълзиш“.

„Пестя го за специални случаи“.

„Внимавай“.

Малко по-късно каза:

„Това място щеше да е лошо за някой с лошо нощно зрение“.

„Можеш ли да видиш нещо?“

„Докато идва светлина отвън. След това не съм сигурен“.

„Можеш ли да надушиш нещо?“

„По дяволите, шефе, аз съм джерег, не съм псе“.

„Извинявай“.

„Виждам сандък с факли, но тук се явява проблемът с хватателния палец. За запалването им да не говорим. Аз… чакай. Нещо току-що… аха, има врата в другия край. Само платнище. Зад него има хора“.

„Внимавай много“.

„Нямай грижа, шефе. Има място точно над входа, където мога да кацна и да слушам, ако има нещо за слушане“.

Малко по-късно попитах:

„Става ли нещо, Лойош?“

„Гласове, шефе. Не мога да схвана какво говорят“.

„Нещо от тона?“

„Просто си говорят, шефе. Поне шест-седем гласа са и те… ами просто бърборят“.

„Няма да е задълго. Стой там“.

„Шефе, какво…“

„Просто изчакай. Трябва да се уверя“.

„Добре… Сега затихнаха“.

„Мда.“

„Добре, сега чувам… Шефе! Това е сборище!“

„Така трябваше да е“.

„И Орбан…“

„Мда. Орбан“.

„Как го разбра?“

„Не съм“.

„Значи ли това, че той…“

„Не, той не е зад всичко това. Никой не е зад всичко това. Тук действат твърде много различни интереси, та зад всичко това да е само едно лице. Познавам повечето от тях, и ти също. Единственият въпрос е как се напасват. Току-що се докопахме до късче от картинката“.

„Добре, шефе. Както кажеш. Сега какво да правя?“

„Вече е почти време за вечеря. Върни се и я сподели с мен“. „А ако почнат да ти разрешават да ядеш свястна храна?“ „Тогава няма да получиш чак толкова много“.

15.

Той спечели, аз загубих.

Вечерята беше пак агнешка яхния, но този път включваше всичко и ми позволиха цяла чаша вино. Много й се насладих.

„Шефе, как разбра, че Орбан отива на сборище? И че имаше сборище? И…“

„Не сега, Лойош“.

„Наистина ти е приятно, нали?“

„Отчасти — да. Други части — не толкова“.

„Нямах предвид яхнията и виното, имах предвид да изтъкваш колко си умен“.

„Ако бях умен, Лойош, нямаше да съм в това положение“.

„Не може да си знаел…“

„Разбира се, че можех. Щях да съм идиот, ако не го бях разбрал“.

„Как, шефе?“

„Какво точно правеше онази въртиопашка на улицата по това време на деня, когато всички работници бяха в завода? Беше там, за да ме види, да ме намери, което означава, че някой я е пратил. Трябваше да се досетя и да я проследя, и да съм готов, когато направиха хода си срещу мен. Но пък в онзи момент изобщо нямах представа какво става. Около нея оставаше само още един въпрос. Хмм“.

„Кой е той, шефе?“

Не отвърнах. Мислех за Тереза и се мъчех да си обясня как тя се вмества в това.

„Нещо друго, шефе? Щом не си го знаел тогава, кога го разбра?“

„Въпросите, които ми задаваха. Остави ме да помисля“.

Цялата тази работа трябваше да е урок за мен. И щеше да е, ако бях разбрал какъв е урокът. Като си помисля, все още не знам.

„Не разбирам за какво се колебаеш, шефе. Знаеш, че искаш да ти я намеря и да видя къде ходи и с кого говори“.

„Ъъ, да“.

„До скоро“ — каза той, излетя през прозореца и стресна горкия Михай, който се бе задържал да ме пази, да не би да глътна вилицата.

— Къде отива? — попита Михай.

— Омръзна ми агнешкото. Отива да ми донесе крава.

Той поклати глава.

— Никой не гледа добитък наоколо. Ще трябва да…

— Майтапех се, Михай.

— И аз.

Въздъхнах. Ако продължавах да подценявам хората, никога нямаше да се измъкна от това легло.

— Михай, познаваш ли фамилия на име Саабо?

— Саабо? Разбира се. В градче като нашето всички се познават.

— Кажи ми за тях.

— Какво искаш да знаеш?

— Като начало, много ли са?

— Четирима. Ъъ, шестима, искам да кажа. Три момчета, едно момиче. Най-големият е Янош. Една година е по-малък от мен.

— Земеделци ли са?

— О, не, не. Работят в завода. Всички.

— Всички?

— Освен малката, Чила. Тя е още на четири.

— На колко е най-младият, който работи в завода?

— Фолоп ли? На девет.

— На девет?

— Ами да, там някъде.

— А бащата?

Михай се намръщи.

— Не знам. Четирийсет. Четирийсет и пет?

— Не, питам как се казва?

— А. Венчел. Не знам името на жена му, всички й викат Сис. Влад?

— Ммм?

— Няма да ги… да ги въвлечеш в това, нали?

Изгледах го замислено.

— А ти какво точно знаеш за „това“?

Кръвта нахлу в лицето му и устата му се отвори и затвори. Ако се канеше да скрие нещо, нямаше да се получи. Беше по-зле в преструвките и от благородник дзур.

Изчаках го. Накрая каза:

— Май знам каквото знаят всички. Чувам какво говорят.

— А-ха. Да чуя и аз, а?

— Ами, искал си да видиш твоите… да видиш Мерсови, и те са мъртви. И си говорил със Золи, и той е мъртъв.

— А защо съм дошъл в градчето, Михай? Какво говорят „те“ за това?

— Май никой не знае.

— Но има предположения. Винаги има предположения.

— Че си дошъл да убиеш негово благородие. Това е едното.

— Хе. Ако бях дошъл за това, щеше да е мъртъв. Друго какво?

— Че си духът на Злия барон, върнал се за отмъщение.

— О, това ми допада. Чие мнение е това?

Той се смути.

— Инчай го каза.

— Съдържателят на „Острата шапка“?

— На какво?

— На хана.

— Защо му викаш „Острата шапка“?

— Не знам. Вие как му викате?

— Ханът на Инчай.

— Ясно. Значи Инчай го казва?

— Да.

— Мисли, че ще убия граф Секереш? Добре. Да, това отговаря, на много досадни въпроси. И задава още няколко. А какво е твоето мнение?

— Не знам. Но… — Сви рамене. — Негово благородие те харесва и иска да те опази. Тъй че мисля, че ти действаш с него срещу Гилдията.

— Мда, обича ме той. Готов е всичко да направи за мен.

Михай се намръщи на думите ми.

Подхвърлих небрежно:

— Разбирам за Гилдията и за Се… за негово благородие. Но как се вмества Сборището в това?

— Не знам. Никога не съм бил сигурен в това. Че изобщо има сборище.

Кимнах.

— Има ли? — попита той.

— Така мисля.

— Откъде знаеш?

— Виж какво, Михай. Ти ми харесваш. Ако евентуално и двамата останем живи, когато всичко това свърши, ще ти го обясня от игла до конец.

— И двамата да останем живи?

— Да. Не искам да те плаша, но в момента шансовете и на двама ни не ми харесват много.

— Не се безпокой — каза Михай. — Негово благородие те пази. И с разгласил на хората, че…

— Да, да. Разгласил е да не ме убиват. В момента съм под същата закрила като Золи.

Той наведе очи. Май отново бях наранил чувствата му. Адски добре беше, че с Коути така и нямахме деца. Просто не ме бива с тях.

След няколко минути Михай попита:

— Искаш ли да помоля господин Саабо да дойде да те види?

— Да, ако обичаш.

— Не знам дали ще иска.

— Ако не ще, не ще. Интересно в кои слухове за мен вярва той.

Михай само сви рамене.

Лойош се върна след няколко, часа. Не беше успял да намери Тереза. С всеки ден ставах малко по-силен. Също така с всеки ден следващият убиец беше все по-близо. Хрумна ми, че би трябвало да съм благодарен, че Камата на Джерег вече не е в занаята, тя беше съвършена за тази работа. Ако схващате иронията в тази мисъл, може да се позабавлявате заедно с мен. Ако не, съжалявам. Не съм в настроение да обяснявам.

На другата сутрин Лойош поднови издирването си в града. Знахарят и вещерът дойдоха малко след обяд и отново ме мушкаха, ръгаха и си мърмореха, докато ми сменяха превръзките.

— Не би трябвало да останат много белези — заяви той в един момент.

Уведомих го, със стиснати зъби, точно колко малко ми пука за белези. На него като че ли не му пукаше дали ми пука за белези. Предполагам, че бе въпрос на професионална гордост. За професионалната му гордост ми пукаше точно колкото на моите „пациенти“ им пука за моята.

Когато прегледът най-после приключи и вещерът се посуети още малко над мен, и си помърмориха още малко, поговориха и с Михай за грижите и храненето на несправедливо пострадали странстващи убийци.

— Смятам, че сте извън опасност — каза Айбрамис, което за малко да ме накара да избухна от смях.

После го разбрах и рекох:

— Чакай, мислеше, че може да умра ли?

— Тялото ви е понесло твърде много.

— Не умирам така лесно — казах му.

Изсумтя презрително на евтиното ми перчене. Мда, сигурно беше прав. Глупаво беше, че го казах. Но пък той беше знахар. Сигурно беше чувал много подобни глупости. Това е едно от предимствата на професията ми. Или на бившата ми професия по-точно: ако си вършиш работата добре, „пациентът“ няма шанс да каже нищо глупаво.

Лойош не намери Тереза и ме разубеди да пратя Роуца да му помага. Тя остана с мен, сгушена до ухото ми. Целият ден мина така — не се случи нищо, което да си струва да разказвам или дори да мисля за него — до вечерта. Докато си лежах и слушах смътно отекващия смях и говор от хана долу, на вратата се почука плахо.

Роуца веднага застана нащрек, като коваш, надушил вълк. Никой, дошъл да ме убие, нямаше да почука на вратата, а и щеше да е все едно дали ще му кажа да си върви, тъй че извиках на лицето да влиза.

Оказа се дребен мъж, облечен в нещо като кафява риза и широки панталони, които според мен някога трябваше да са били черни. Имаше ъгловата челюст и брада, с която явно се гордееше много: тънко обрасло по страните, което продължаваше ъгъла на челюстта до остър връх на около четири санта под брадичката му. Поглеждаше ту към мен, ту към пода и стискаше в ръка избеляла синя капа.

— Влез — повторих и той влезе. Почтително. Не приличаше на селяк — селяните не си оформят брадите така, — но се държеше като такъв.

— Сърдечни благопожелания, милорд. — Страхопочитанието направо се лееше от него. Беше отблъскващо.

— Настани се някъде — поканих го. — Щях да стана да се поклоня, но няма да се справя много добре.

Явно не знаеше какво да отвърне на това, тъй че седна и заби очи в капата си.

— Аз съм Мерс Владимир — казах му.

— Да, милорд.

— Разбрах, че сме роднини.

Той кимна и изведнъж като че ли се поуплаши. От мен ли? Или от това, което можеше да означава роднинството му с мен? Едва ли второто. Явно не много хора вярваха, че името ми наистина е Мерс. Което и не беше, тъй че май бяха прави.

— Знаеш за случилото се, разбира се. Със семейство Мерс.

Той кимна, все така сковано и все така стиснал капата. Ако можех да се движа, щях да го зашлевя.

— Те ми бяха роднини, нали разбираш. А ти си им роднина.

Явно не му харесваше накъде тръгва разговорът.

— Не те ли засяга това, което се случи с тях?

Едва сега ме погледна и долових някакъв проблясък в очите му, само за миг. Не го очаквах. После отново заби поглед в капата си и рече:

— Засяга ме, милорд.

— Е, намерението ми е да направя нещо по въпроса.

— Милорд? — Погледна ме все едно току-що съм обявил плановете си да ми порасте още една глава.

— Намерението ми е да не позволя на някой да си мисли, че роднините ми може да бъдат избивани безнаказано. Смяташ ли, че това нещо трябва да се позволи?

Устата му се отвори няколко пъти беззвучно, след което той рече:

— Не, милорд, но…

— Но какво?

— Какво мога аз да…

— Ако желаеш, можеш да ми помогнеш.

Ужасно му се искаше да попита: „А ако откажа?“, но не посмя. Нямам нищо против страхливостта. Уважавам страхливостта. Практикувам я при всяка възможност. Но от малодушието нямам полза. Не, искам да кажа, не ми харесва. Доста често съм откривал, че го прилагам.

— Какво мога да направя за вас? — най-сетне попита той. Попита го с тона „Каква полза изобщо може да имаш от мен?“ вместо с „Предлагам ти помощ“.

— Е, няма да искам да убиваш хора.

Той отново вдигна очи и видях онзи поглед. Пак само за миг.

— Какво искате от мен?

— Казах ти какво ще правя. Готов ли си да ми помогнеш, или не?

Стисна челюсти. Накрая, все така забил очи в капата, рече:

— Не и без да знам какво искате да направя.

Виж ти! Браво на него. Неволно бях впечатлен.

— Имаш право. Искам да ми отговориш на няколко въпроса.

Той кимна.

— Това бива.

— Ще видим. Колко знаеш за историята на фамилията си?

— Милорд? Вече казах, че сме роднини на…

— Да. Но защо името ви е сменено?

— Милорд? Не е.

— Тъй ли?

— Не е, сър. Старият Матяш си е сменил името. Моят прапрадядо, братът на Матяш, е запазил името, с което се е родил.

— Добре. — Дотук поне съвпадаше с казаното ми от отец Нойдж. Обичам да ми се потвърждават разни неща. Дава ми едно такова топло, уютно усещане.

— А вярваш ли в онова, което се говори за тях?

— В смисъл?

— Че са зли, че призовавали демони.

— О, тая приказка ли? Аз не съм селяк, лорд Мерс. Образовах се. В училището; Мога да чета, да пиша, да смятам и да мисля. Не, не вярвам на това.

— Какво училище?

— В Бурз има училище от много години. Да ни учат на знаците, на сметките и на гражданство.

— Гражданство?

— Да си изпълняваме дълга към страната и графството.

— Хм. И какъв ти е дългът към страната и графството?

Той за първи път се усмихна. Подсмихна се хитро всъщност.

— Тая част не я научих толкова добре. Ако искат да им се бия във войните, ще трябва да ме закарат насила.

— Разбирам. Значи селяните не могат да четат?

— Селяните ли? Не. Не е отворено за селяните. Само за деца на заводски работници.

— Хмм. А децата на търговците?

— Тях ги учи отец Нойдж.

— Добре. Значи не вярваш в призоваване на демони и в зли вещери. Тогава защо повечето от фамилията Мерс са напуснали?

— Защото селяните вярваха на тези неща.

— Нямаш високо мнение за селяните, а?

— Те са невежи. Не е по тяхна вина — добави великодушно.

Повечето хора като че ли изпитват удоволствие в това да се чувстват по-висши от някого. Не съм такъв, което ми е приятно, защото ме кара да се чувствам по-висш.

— Защо? — попитах.

— Кое?

— Граф Секереш. Защо е открил училище?

— Не този. Дядо му. Защото трябва да можеш да четеш, за да работиш в завода, нали разбирате. Не е само мускул, трябва да използваш главата си, за да правиш хартия. В смисъл да я правиш както трябва. Процесът…

— Добре — прекъснах го. — Разбрах.

Говореше гордо. Не беше селянин. Беше по-висш.

Това също бе част от загадката.

Не се разсейвай от сенки, Владимир. Съсредоточи се върху целта.

Сенки имаше навсякъде.

Има сенки, покриващи действията на хора, които не искат да се знае какво вършат. И има сенки, покриващи умовете на хора, които не искат да виждат, и дори сенки, покриващи умовете на онези, чийто живот става по-лек, ако вярват, че са безпомощни. Сенки, сенки навсякъде. Не позволявай да те разсейват, Влад.

В толкова малко градче човек би си помислил, че нищо не би могло да се скрие. Че всеки ще знае работата на всеки друг. Веднъж бях споменал това на дядо ми, когато ни посъветва с Коути да напуснем Адриланка и да си намерим някое градче някъде. Беше казал, че не е толкова вярно, колкото си мислят някои — че малките градчета са пълни с тайни. Ако беше прав, то просто бе възможно да…

— Милорд?

Саабо ме гледаше.

— Извинявай, бях се замислил. Спомнях си неща, които дядо ми разправяше за Изтока.

— За Изтока ли?

— За тази страна. Фенарио.

— Какво ви разправяше той, милорд?

Поклатих глава на възглавницата и се вторачих в тавана. Таванът започваше да ми омръзва.

— Има ли къща тук?

— Милорд?

— Къща за, мм, не знам как бихте го нарекли тук. Момчета и момичета, които… не, предполагам, че тук ще са само момичета. Момичета, които за пари…

— О! — Първо се изчерви, а после ме погледна озадачено, сякаш се чудеше как в моето състояние мога да се възползвам от подобно място. След това рече: — Не, милорд. Но има момичета, които работят от „Мишката“.

— Разбирам. А ти възползвал ли си се от услугите им?

Този път не се изчерви, а само поклати глава.

— Никога не съм го искал, милорд. На младини, ъъ, изобщо не ми се е налагало.

Реших, че не лъже, което бе жалко, защото означаваше, че няма да може да ми каже едно от нещата, които трябваше да разбера.

— Гилдията ли надзирава тези услуги?

— Естествено, милорд.

— И е законно?

— Разбира се. Защо…

— Дядо ми разправяше, че често е забранено със закон, но позволено по обичай.

— А. Разбирам. Не, тука няма такива закони.

И точно тогава, в един от най-добрите случаи на случайно съвпадение във времето в кариерата ми, на вратата се чу леко почукване, което вече бях започнал да познавам.

— Трябва да е знахарят ми — казах. — Благодаря ти, че отдели време да посетиш болен роднина.

Отвърна с лека усмивка, придружена от поклон, и с капата в ръка излезе заднешком, докато Айбрамис и вещерът влизаха. Забелязах, че Айбрамис кимна на Саабо, който му отвърна с усмивка като на познат, а после удостои и вещера с вежлив поклон.

Съвсем не беше лош този Саабо. Но все пак бе прекалено вежлив нещастник и с удоволствие бих го сритал.

Малко по-късно Айбрамис отбеляза, че напредвам добре, и ме похвали за общо взето добрата ми форма. Като за човек, който дори не можеше да стане — дори да стане! — не го взех прекалено на сериозно. Вещерът мърмореше и мърмореше, и сменяше превръзките ми, а когато се канеха да си тръгнат, казах:

— Един момент, моля.

Айбрамис придоби физиономията на знахар, който се готви да отвърне учтиво на ужасно трудни въпроси по състоянието ти или на невъзможен за отговор въпрос кога ще можеш да правиш едно или друго. Попитах:

— Какво знаете за Изкуството?

— Аз ли?

— Да.

— Знам как да прилагам превръзки и настойки, приготвени от хора, които го изучават. Не ми трябва повече от това. — Изглеждаше леко обиден.

— Ще ми простите. — Прибягнах до приятелския си и искрен тон. — Никога не съм разбирал напълно връзката между Лечебните изкуства и Изкуството на вещера, а стана важно да го разбера. В Империята е друго. Има определени магьосници, които специализират в телесно изцеряване, и такива, които наричаме знахари. Тук — не знам.

Запремествах поглед от Айбрамис към вещера и обратно. Двамата стояха над леглото ми, сплели пръсти пред чаталите си. Айбрамис като че ли се канеше да попита защо е важно това, но рече:

— Тук си съдействаме много. Ако преценя, че някой пациент се нуждае от определен цяр, някой вещер ще го направи. Също тъй определени спешни проблеми най-добре се оправят от вещер.

— Значи, като изключим най-спешните случаи — такива като моя например, — можете да прибегнете до помощта на вещер, за да направи настойки, лекарства…

Той кимна.

Не откъсвах очи от него. Изчерви се съвсем леко, но не каза нищо. Кимването запазих изцяло за себе си.

Попитах:

— Познато ли ви е нещо, наречено немайбетешек?

Ще трябва да ме извините, но за това няма дума в северозападния език. Дядо ми обаче се постара да науча фенарийската дума за него, докато ме подготвяше за първата ми визита тук. „Трудно е да го излекува знахар, но е лесно да го предотврати вещер, Владимир“, беше ми казал. Понякога се чудя какво си мисли за мен.

Знахарят се ококори.

— Разбира се, че го знам. Никога не Съм мислел да… какво ви кара да мислите…

— Не. Нямам го. Просто исках да разбера дали сте запознат с него.

— Ами, много има от тях, не само овчата болест, както си мислят повечето. И разбира се, знам нещо за него, но защо…

— Често ли се появява в работата ви?

Той се намръщи.

— Не бих казал, че това е уместен въпрос.

Изсмях се. Не можах да се сдържа.

— Гледате ме, все едно не разбирате, че хора ми причиниха това. И че може да поискат да го направят пак. Когато ви питам нещо, то е, защото е свързано със състоянието ми, по един или друг начин.

— Как би могло да…

— Не. Няма да ви кажа, знахарю. А и бездруго не държите да го знаете.

Позамисли се, после кимна на вещера да тръгват и каза:

— Добре. Довиждане засега.

— Не. Трябва и него да попитам за това.

Знахарят си пое дъх и бавно издиша.

— Е, добре.

Почти затворих очи — стария трик с наблюдаването на някого изпод клепачите. Изобщо не можеш да виждаш добре и изобщо не е толкова убедителна заблуда. Но от време на време можеш да заблудиш някого, че не обръщаш внимание. Съмнявах се, че ще мога да заблудя Айбрамис.

— Често ли се появява в работата ви? — повторих въпроса си.

— Не. Почти не се среща. Много рядко, когато някой младеж иде до столицата или посетител… — Замълча. Аз се изкисках. Ноздрите му се разшириха и той заяви: — Няма да ви дам имената на хора, които съм излекувал.

— Не ми и трябва да ги знам. Но трябва да знам защо.

— Моля?

— Бил съм в „Мишката“. Виждал съм много момичета, които се мотаят там, и знам какви са. Как става така, че не сте зает денонощно с такива лечения? Има ли друг знахар, който се оправя с това?

— Има други двама в градчето и може би някой от тях да…

— Някой от тях лекува ли въпросната болест между, мм, „кадифените дами“, както ги наричат там, откъдето дойдох, хора, с които не разговарям?

— Не, доколкото знам.

Натърти на всяка дума грижливо, както прави човек, когато чувства, че е под достойнството му изобщо да отговаря на такива въпроси. Във фенарийски ефектът е много по-изразен, отколкото в северозападния, защото отнема цялата плавна мелодичност от езика. Единственото, което можех да направя, бе да не се изсмея.

— Правите ли, мм, нещо, за да предотвратите такива болести? Или да проверявате за тях?

— Не.

— А някой от колегите ви?

— Не, доколкото знам.

— Тогава обяснете ми, защо такива болести не са постоянен проблем за вас?

— Не знам — отвърна той. — Просто никога не е било проблем.

— И никога не сте се замисляли за това?

— Съжалявам, лорд Мерс, но наистина смятам, че…

— Добре. Благодаря ви. Разбрах каквото ми трябваше.

— Лек ден тогава. Ще ви прегледам утре.

Наистина бях открил каквото исках. Наблюдавал бях вещера през цялото време.

След като си тръгнаха, осъзнах колко съм изтощен. Но не заспах. Седях и се мъчех да свържа последните развързани краища в главата си. Изобщо не съм толкова добър в това. В смисъл, идеите ми идват, когато говоря или чувам разни неща, или виждам разни неща. А когато говоря с Лойош, понякога мога да ги проумея, докато му обяснявам нещата. Но просто да седя така и да се опитвам да изчисля как всичко се свързва, някак не ми идва естествено.

Все пак постигнах известен напредък, докато си мърморех полугласно: „Е, добре, ако те са направили това, той трябва да е направил онова, поради което аз си помислих онова…“ И т.н.

Още сглобявах нещата, когато бях прекъснат от думите на Лойош в ума ми:

„Никакъв късмет дотук, шефе. Колко още искаш да остана?“

„О, извинявай, приятел. Спокойно можеш да се върнеш. Сигурно вече е време за храна“.

„Довечера пак ли съм тук, или има нещо ново?“

„Не знам за нещо ново, но не, няма да се налага да търсиш Тереза“.

„Ти ли я откри?“

„Не. И ти няма да я намериш. Съжалявам, трябваше да ти го кажа още когато го разбрах. Тя е мъртва“.

16.

Беше пладне и работниците се трудеха здраво в завода, а селяните вършеха каквото вършат селяните по това време на годината. Копаеха нещо, предполагам. Прозорецът бе отворен, за да пропуска вонята вътре. Не, още не бях свикнал с нея. Е, всъщност не знам, може би бях. Дразнеше ме по-малко, отколкото преди. Но и не бях имал толкова много нещастия преди. Не се оплаквам, просто констатирам факт.

Разполагах с повечето. В смисъл, знаех кой какво се бе опитал да направи и защо го бяха направили, и кой е бил глупавият (аз бях, в случай че се чудите). Нещо повече, знаех какво бих могъл да направя по въпроса. По принцип. Но не можете да приложите план „по принцип“. А когато не можете да се измъкнете от болничното си легло, възможностите ви по отношение прилагането на насилие са ограничени, да се изразим така.

Беше дразнещо. Изглеждаше, все едно че съм толкова близо до възможността да се справя с проблема, че разполагам с всичко, което ми трябва, стига само да мога да измисля как да се започне. Трябваше да го поразчепкам с някого, просто да разполагам с някой, от който идеите да отскачат, докато отговорът не се утаи. Трябваше ми…

Лойош влетя През прозореца и още преди да се е настанил, рече: „Добре, какво стана?“.

„Зададох някои въпроси, получих някои отговори, направих някои умозаключения“.

„Умозаключения? Правиш умозаключения? Оставих те сам, само за четири часа и ти почваш да правиш умозаключения?“ „Мъча се да намеря думи, с които да опиша колко е смешно“. „Е, ще споделиш ли с мен тези умозаключения?“

„След оная шега не съм сигурен. Освен това все още не съм наместил всичко“.

„Но си сигурен, че е мъртва?“

„Би трябвало да е. Не могат да я оставят жива, докато мога да говоря, а точно сега не могат да рискуват да ме убият“.

„Кои са «те», шефе?“

„Мда, това е големият въпрос, нали?“

„Долавям самодоволство“.

„Аха“.

„Самодоволство и безпомощност не са добра комбинация за теб“. „Това заплаха ли е?“

„Позна“.

„Добре. Само проверявам“.

Роуца вдигна глава и изсъска. Лойош се извърна към нея и главата му закима нагоре-надолу — така правят джерегите, когато се смеят. „Какво ви е толкова смешно?“

„Не ти трябва да знаеш, шефе“.

„Знаеш ли, Лойош, мисля, че бих могъл да свикна ти да хвърчиш насам-натам и да ми намираш разни неща, докато аз просто си седя и върша мисленето“.

„Хе. За една година ще станеш двеста кила“.

„Е, и?“

„Трудно е да избягаш от джерег, когато тежиш двеста кила“. „Добре, прав си“.

„Шефе, не мислиш ли, че може би е време да ми кажеш какво става?“

„Мисля, че е време да разбера какво да направя“.

„Мога да ти помогна повече, ако знам“.

„Да, но ми е забавно да те държа в напрежение. Инвалид съм, трябва да ми позволиш малките удоволствия“.

„Шефе…“

„Добре“.

Помислих около минута.

„Значи имаме едно трикрако столче: графът, Гилдията и Вещерското сборище. Никой от тях не вярва на останалите, никой от тях не обича другите, никой…“

„Ще изриташ едно от крачетата“.

„Точно“.

„Как?“

„Още работя над това“.

„Как разбра, шефе? Имам предвид, за столчето?“

„Е, има някои дреболии, които все още трябва да потвърдя“.

Михай влезе с храната ми. Лойош запази мълчание, понеже знае колко мразя да говоря, докато ям.

Михай не знаеше.

— Видях, че стария Саабо беше тук — рече той, докато усърдно се опитвах да греба яхния от дървена купа със сребърна лъжица — мисля, че за първи път пробвах тази комбинация.

— Да — отвърнах, след като преглътнах. — Поприказвахме си приятно.

— Добре.

— Не го харесваш, нали?

Той подскочи, все едно че го зашлевих.

— Какво имаш предвид? — Изчаках го. — Аз такова… той е голям мъж, тъй че не ми е приятел или нещо такова. — Продължих да чакам. — Да — заяви накрая, стиснал непокорно челюсти, сякаш очакваше да възразя. — Не го харесвам.

Кимнах и казах:

— И аз на твое място нямаше да го харесвам.

Михай сякаш се стъписа.

— Защо? Той какво ти каза за мен?

— Нищо. Името ти изобщо не се спомена.

— Тогава защо…

— Защото си селянин, а той няма високо мнение за селяните.

— Е, то и аз нямам много високо мнение за… — И млъкна.

— Не те упреквам. Но пък и аз нямам много високо мнение за него. Роднина е в края на краищата.

Михай ме изгледа замислено.

— Нима? В смисъл, наистина ли ти е роднина?

— Да. Наистина. И ако повече хора го бяха повярвали… все едно. Извинявай. Разсъждавам на глас.

Той се покашля.

— Лорд Мерс…

— Влад.

— Влад. Не съм ти го казвал, но съжалявам за станалото с теб.

— Благодаря. Аз също. Но много скоро всичко ще си дойде на мястото.

— Наистина?

Кимнах и отпих от виното, доволен, че мога да вдигна чашата без затруднения.

— Толкова сигурно, колкото, че името ми е Мерс Владимир.

Той като че ли прие това, ако можеше да се съди по мърморенето.

— Винаги ли е така? — попитах го.

— Как?

— Като със Саабо. Заводските работници презират селяните.

— Ами, то и ние не можем да кажем кой знае какво добро за тях. Миришат.

— Забелязах, че посещавате различни заведения.

— Какво?

— Пиете на различни места.

— Ами да. Само понякога момчетата ще влязат не където трябва и почва бой. Не се случва често обаче. Гилдията скача много бързо.

Кимнах.

— Да, лошо е за бизнеса, предполагам.

Усмихнах се наум. Нищо ново тук, но потвърждаването на това, което подозирах, определено беше приятно.

Михай привърши с помагането да се нахраня и отново напусна, все така леко озадачен.

„Добре, шефе. Нещо против да обясниш?“ — попита Лойош.

„Имам някаква идея, но няма как да стане, освен ако графът, Гилдията и Сборището не са скачени съдове, защото иначе няма как да се получи. Подозирах, но до днес не бях сигурен“.

„Добре, шефе. Какво откри?“

„Курвите тук нямат проблем с овчата болест“.

„Което значи?“

„Което значи, че между Гилдията и Сборището има бизнес уговорка. Взаимна изгода, взаимна зависимост“.

„О. Какво е овча болест?“

„Не ти трябва да знаеш. Ти си джерег. Имунизиран си. Радвай се“.

„Но… Е, добре“.

Опитах да се надигна. Не успях. Още не знаех как да избия въпросния крак на столчето. Лойош мълчеше и отново превъртях в ума си това, което знаех. Не стигнах доникъде.

Кого да подгоня? Дани? Ролята му в това, оказва се, беше най-лесната за отгатване. Но не, с него беше приключило. Не можех да го използвам. Вероятно никой не можеше да го използва. С малко късмет, вече трябваше да се е махнал от страната. Орбан? Не, той беше твърде умен и вече щеше да го е схванал.

Опитах се отново да се надигна и отново не успях. Отпуснах се, изпотен и задъхан. Намръщих се.

„По-спокойно, шефе. Ще докараш на знахаря сърдечен удар“.

„Благодаря, Лойош“.

„За какво?“

Не отговорих веднага. Просто си седях и се усмихвах, докато мозъкът ми правеше щрак, щрак, щрак — също като преди, също като в доброто старо време. Да. Можеше да са ми натрошили тялото, но мозъкът ми все още работеше. Ако си мислите, че това не с важно за някой в моето състояние, значи мозъкът ви не работи.

Кимнах на себе си, а Лойош каза:

„Сега ли трябва да е?“

„Кое?“

„Разбирам, че искаш да уредиш нещата, шефе, но има ли някаква причина да не можеш да се върнеш след година и да го направиш тогава?“

„Странно, че трябваше да го кажеш. Ако ме беше попитал преди няколко минути, щях да ти кажа «забрави» — точно както казвам днес, — само че преди няколко минути нямаше да мога да ти изтъкна добро основание“.

„О, разбирам. Добре, шефе. Какво е великото основание?“

„Вече не се налага. Мога да уредя нещата веднага. Днес“.

„Можеш да изриташ крачето?“

„Да“.

„И да си сигурен, че правият печели?“

„Няма прав, има само крив“.

„Кой е кривият?“

„Сборището“.

„Добре. Но как ще го уредиш, като лежиш проснат на гръб?“ „Не аз. Михай“.

„Нямам търпение да видя как ще стане това“.

„Нямам търпение да приключа с това и да се махна от това градче“.

„Първото нещо, което си казал и с което съм съгласен от повече от седмица“.

„Да. Което ми напомня. Трябва да уредя бързо изнасяне оттук, щом работата приключи“.

„Това е второто. Някаква идея как да го направим?“

„Мисля, че трябва да говоря с отец Нойдж“.

„Защо?“

„Той може да го направи и ще го направи“.

„Ъъ, разбира се, шефе. Ще излетя и ще го намеря“.

Засмях се.

„Не мисля, че ще се наложи“.

„Шефе, няма ли просто да ми кажеш какво става?“

Не отговорих.

„Не искаш да ми кажеш, така ли?“

Не отговорих.

„Прекараха те, нали?“

Позяпах дълго в тавана. После кимнах.

„Мислех си, че някой ме разиграва. Не бях разбрал, че ме разиграват всички“.

„О! Действат заедно?“

„Не. Там е работата. Сами, независимо един от друг. Точно това ме подведе. Но ефектът беше все едно че действат заедно“.

Той ме остави на мира. Знаеше, че рано или късно ще му кажа. Понякога може да прояви разбиране, малкият му кучи син.

Всичко, което му бях казал, бе вярно и бях убеден във всичките си изводи, и планът, който се оформяше в главата ми, изглеждаше разумен. Но все още съществуваше онзи единствен фактор, който не можех да контролирам, не можех да видя, не можех да го предвидя и определено не можех да го пренебрегна: джерег знаеха къде съм. Да, все още в голяма степен бях убеден във всичко, което бях казал: един драгар щеше да изпъква, а едно моргантско оръжие определено щеше да изпъква още повече. Но неказаното беше: дай им достатъчно време и те ще измислят как да заобиколят тези проблеми. Те са упорити, те са брутални и когато са наложи, са изобретателни. Знам го, нали бях един от тях.

Веднъж един тип, когото трябваше да елиминирам, се бе обкръжил с толкова стабилна защита, че подкупването на всички щеше да ми струва повече, отколкото ми плащаха за работата. Тъй че наех един актьор за ролята на законен търговец криота, друг да играе ролята на дребен бос от Свещоград и още няколко да играят мутри и лакеи и в продължение на цели единайсет седмици уреждах фалшива бизнес сделка за типа, само за да го докарам на среща — без никаква охрана, разбирате нуждата от дискретност, — на която се оказа, че съм единственият, който прави някакъв бизнес. Цялата история — защо трябваше да дойде, как се разигра всичко — е интересна и може да я разкажа някога. Беше сложно, изящно и, ако може да се изразя така (след няколко първоначални издънки и няколко по-страшни момента тук-там), съвършено.

Само дето не беше уникално.

Имам предвид следното: дайте на джерег достатъчно време и те ще намерят начин да те заковат. Давах ли им достатъчно време? Не.

Огледах отново онова, което знаех, и най-накрая казах:

„Добре, хайде да го правим“.

„Сега ли?“

„Сега. Мислиш ли, че ще можеш да отвориш багажа ми и да ми извадиш нещо от него? Трябва да е в кутията или до нея“.

„Може би, шефе. Мога да опитам. Стига да обещаеш, че няма да има натяквания за противоположните палци, ако не успея“.

„Никакви за цяла седмица, Лойош, обещавам“.

„Какво искаш?“

„Знаеш ли онова шишенце, в което държа тинктура от литандриал?“

„Кое? А, да. Тъй като не мисля, че ще дадеш копривата на някой, допускам, че имаш болки в кръста. Но не трябва ли да помолиш знахаря…“

„Лойош, точно сега дори не бих забелязал болките в кръста, ако ги имах. Просто ми го донеси, ако можеш“.

Можа и след малко го държах, и разбрах, че отварянето на здраво затворено с тапа шише е много по-трудно, отколкото да се храниш сам. Най-сетне успях да го отворя.

„Сега ми трябва някакъв парцал“.

Не зададе въпроси, просто порови в сандъка и измъкна едни стари… добре де, едни стари гащи. Не можех да съм придирчив в този момент. Капнах малко на едно по-бяло местенце и го наложих колкото се може по-добре, после грижливо изтрих излишъка от мустаците си.

„По дяволите, Лойош. Жалко, че нямам огледало. Как изглежда?“

„В сравнение с какво?“

„Все едно. Трябва да свърши работа. Разкарай тоя парцал“.

„С удоволствие“.

„И никакви шегички, чу ли ме?“

Отпуснах се отново на леглото и прекарах известно време в упражнения, като си напомнях да не си ближа устните.

„Можеш ли сега да прибереш и шишенцето?“

„Шефе, да не си се побъркал?“

„Не се подигравай на изпаднали в беда, Лойош. Не само че съм развалина, но както виждаш, току-що бях нападнат от вещер“.

„Нападнат си от…“

„Не виждаш ли? Червени устни! Вещерският знак?“

„Ъъ, кого се опитваш да убедиш?“

„Сядай и чакай. Всичко ще се изясни“.

Когато Михай донесе обяда ми, лежах на леглото и едва дишах или изобщо не дишах. В случай че ви е любопитно, дишате само през носа, в гърдите, бързи и къси вдишвания; и можете да го правите вечно, въпреки че трябва малко упражнение да дишате само с горната част на гръдния кош. О, и устните ми, разбира се, имаха ясно изразен червеникав оттенък.

Михай изтърва купата с яхния (което, от гледна точка на Лойош и Роуца, беше или неочакван бонус, или единственото ценно нещо в целия план), изпищя и драсна навън.

Отпуснах се и зачаках зад кулисите следващото действие, в което щях да потрябвам като прословутия търговец в маниерна криминална комедия. В цялата работа най ми харесваше това, че ако не се получеше, нямаше никакъв риск — какво бях направил? Ами, бях взел лекарство против болки в кръста и след това бях задрямал; всичко останало бе просто пресилена реакция на едно суеверно селянче.

Освен ако, по някаква случайност, Орбан не чуеше твърде скоро за станалото и не се досетеше, че е игра. В такъв случай бях труп. Но човек трябва да поема някои рискове. Много по-вероятно бе да чуе за случилото се по-късно и или да успее да сглоби нещата само отчасти, или да разбере всичко и да не му пука. И в двата случая беше добре.

Първи пристигна Айбрамис, със смесица от тревога и гняв на лицето. Беше странно, трябва да призная. Очаквал бях да се появи. Беше професионалист в края на краищата. Не бях очаквал да го приеме лично обаче.

Първото, което направи, бе да поднесе до устните ми огледалце. Изпод клепачите реших, че съм се справил съвсем не толкова зле. Промълвих:

— Знахарю?

Гласът ми бе слаб и жален, глас на човек, едва успял да се задържи отсам Великата нощ. Хе. Пропуснал съм си призванието. Дали Миерсен би ме взел за ролята на Първи ученик.

— Лорд Мерс! — рече той. — Помислих, че сте… Добре ли сте?

— Какво… стана? — успях да прошепна с почти непомръдващи устни.

— Какво стана? — върна ми той въпроса.

— Не…

— Лорд Мерс?

Отворих очи.

— Лежах тук. После… не можех да дишам. Само това помня. Фенарийският, казвал ми беше дядо, е език богат на ругатни, които не се превеждат добре. Да, наистина е така.

Промълвих:

— Какво…?

— Вещерство — заяви той мрачно. — Някой е направил опит за покушение над живота ви.

Поклатих глава.

— Не може. Имам имунитет. Естествен…

— Вещерство е — повтори той твърдо.

Ако искате да убедите някого в нещо, което е свързано с неговата област, но все пак е извън нея, първо насадете подозрението в ума му, а след това го отречете с някакъв неубедителен довод.

„Шефе? Знаеш, че при един внимателен оглед от вещер това няма да издържи“.

„Знам. Точно в това му е чарът“.

Вещерът, с когото беше работил (така и не бях научил името му), влезе някъде в този момент и понечи да ме прегледа, но Айбрамис го изгледа свирепо, засъска му тихо, после го дръпна в ъгъла и му заговори нещо. Вещерът клатеше глава и махаше с ръце да отрече.

Опита се още два пъти да ме прегледа, но Айбрамис не му позволи да припари до мен. Разумно: изглеждаше, че Сборището току-що се е опитало да ме убие. Изглеждаше, че спорът може да премине във физическа разправа, при която бих заложил на вещера.

Признавам, че изпитвах малко съжаление към горкия вещер. В края на краищата беше дал всичко от себе си, за да ме изцери. Но запарките му бяха ужасни на вкус, тъй че не се чувствах чак толкова гузен.

Освен това точно в този момент у мен нямаше много място за странични чувства — в смисъл, каквито и да било, освен необходимостта да приключа бързо с тази работа и да се махам от този град.

Вещерът напусна, след като заяви гръмко, че ще говори със старшите си, а те ще се обадят на знахаря.

И тук крачето се счупи.

Айбрамис дойде при мен и преслуша гърдите ми с някакво устройство, което се пъхаше в ушите му и с което приличаше на слон. Попита:

— Как се чувствате?

— По-добре — промълвих немощно. — Дишам… по-леко.

Той кимна и обясни:

— Имунитетът ви е съпротива, а не пълен имунитет, както е обикновено с такива неща. — Обичам, когато хората стават педантични за неща, от които не отбират. — Но този път е спасил живота ви — добави той. — Опитали са се да ви задушат от разстояние. Веднага ще се погрижа да няма повече такива опити.

Простенах, понечих на два пъти да проговоря и най-после успях.

— В случай че… не успеете…

— Хмм? Да?

— Желая да видя… отец Нойдж.

Той ми кимна разбиращо.

— Естествено. Ще пратя да го повикат.

След като Айбрамис излезе, Лойош каза:

„Добре, шефе, ако това беше някакъв сложен начин да се видиш с жреца, признавам, че успя. Но нямаше ли да е по-лесно…“

„Почакай и ще видиш“ — отвърнах му.

„Мислиш ли, че това ще накара графа да нападне Сборището?“

„Не точно. Малко е, мм, по-сложничко“.

Айбрамис удържа на думата си: отец Нойдж се появи след по-малко от час. Изражението му бе сдържано и отчуждено. Приличаше на човек, който се кани да предложи утешение на умиращ или вероятно умиращ. Приближи се до леглото и не знам какво се канеше да каже, защото го прекъснах с:

— В святото име на Вийра, богинята демон, която притежава душата ми според древните договори, настоявам за убежище.

Когато дар словото му се върна, той успя да отрони:

— Мислех, че…

— Да. Всъщност не умирам. Просто недоразумение. Е?

— Убежище?

— Точно така.

Изглеждаше притеснен.

— Домът ми е малък, но…

— Но не бих оцелял и шейсет часа в него. И вие вероятно ще си идете с мен. Не че това ме засяга особено, честно казано.

— Тогава…

— Трябва да се махна от града, от страната, на някое безопасно място, и трябва да ми го уредите. Тайно. Защото, заклевам ви се в името на Вийра, само да стигне до подходящите уши, че дори знаете къде съм, ще ви убият на път да стигнат до мен. И не се опитвайте да стигнете до тях, защото нямате и представа кои са те. И не си и помисляйте да ми възразявате, защото ще ви убия, и не си въобразявайте дори за миг, че не мога да го направя. Ако умра, моите джереги ще ви изядат трупа. Наясно ли сме по това?

Устните му се размърдаха беззвучно. После кимна.

— Не са нужни заплахи, лорд Мерс. Настояхте за убежище в името на богинята… — направи някакъв жест, нещо жреческо сигурно — и това е достатъчно. Разбира се, ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. Първият въпрос е: къде бихте искали да отидете?

— Във Фенарио.

— В столицата?

— Най-трудното място, където могат да ме намерят, дори и да ме проследят.

Той кимна.

— Добре. Сега, за пренасянето ви там…

— Лодка?

— Да, точно така. Мога да уредя това. Кога?

— Тази вечер.

„Да!“

„Млъкни!“

— Тогава остава само да решим как да ви изнесем оттук.

— Михай ще помогне. Помолете го.

— Добре. Кога?

— Два часа след залез-слънце.

— Съгласен. Ще съм тук с Михай и лодката ще е готова.

— Погледнете ме, отец Нойдж.

— Да?

— Погледнете ме в очите и се закълнете в богинята демон, че няма да ме предадете.

Имаше вид на човек, който се мъчи да реши дали трябва да се ядоса, но нещата се развиваха твърде бързо за него. След миг, колкото да уталожи гордостта си с едно намръщване (не беше зле като за аматьор), каза:

— Заклевам се в името на Вийра, богинята демон, че ще изпълня споразумението ни и че няма да ви предам, иначе нека богинята накаже безсмъртната ми душа. — Погледна ме. — Вярвам, че това е достатъчно?

— Напълно — отвърнах.

Той изсумтя и излезе. Михай влезе още преди вратата да се затвори.

— Лорд Мерс! Вие…

— Влад — казах му. И добавих: — Добре съм. — С много лека нотка на слабост в гласа, за да не ми се налага да отговарям на смущаващи въпроси.

Той се засуети около мен и се заозърта из стаята, сякаш си търсеше нещо за правене, после се сети за яхнията и попита дали мога да похапна. Отвърнах половинчато, че бих могъл, тъй че ми донесе храна и се залиса да чисти оцапаното по пода. Лойош и Роуца не му бяха оставили много работа. Заявих, че искам да поотдъхна, и идеята, че трябва да напусне, не му хареса, но накрая отстъпи. Щом излезе, Лойош рече:

„Не че не съм доволен, шефе, но вярваш ли му?“

„На Михай?“

„На жреца“.

„О, да. Вярвам му“.

„Защо?“

„Защото не му давам достатъчно време, за да измисли оправдание да измени на клетвата си“.

„Сигурен ли си, че това ще подейства?“

„Да“.

„Лъжеш ли?“

„Предпочитам да го нарека преувеличение“.

„Добре. Ако нещо се обърка, ние с Роуца ще…“

„Вие няма да сте тук“.

„Какво?!“

„Не съм обяснил вашата част във всичко това“.

„Нямам търпение“.

„Ще ти хареса ужасно“.

„Лъжеш ли?“

„Предпочитам да го нарека ирония“.

„Добре, да чуем“.

„Второ, ще проследите Орбан, след като драсне“.

„Мм, кое е първото?“

„Ще наблюдавате как ще стане, за да мога да му се порадвам“. „Шефе, ще се получи ли?“

„Ще разбереш, когато разбера и аз“.

„А ако не стане?“

„Тогава се връщам и пробвам нещо друго“.

„Шефе…“

„Хайде да не се тревожим с разни «ами ако» точно сега, става ли? Време е Роуца да свърши своята част, за да може да се върне тук, докато ти вършиш своята, или поне скоро след това. Тя ще се оправи ли?“

Той не ми отговори, но тя излетя през прозореца, все едно знаеше какво й предстои да направи. След три минути Лойош ми съобщи, че Орбан е намерен, точно в „Острата шапка“ или „При Инчай“, ако предпочитате, точно където го срещнах за първи път. Стига някой да не забележеше малката й главичка, надничаща от ъгъла на прозореца, нямаше да го изгубим. А той, доколкото тя можеше да прецени, не изглеждал разтревожен или притеснен и не му личало, че има представа какво предстои.

Добре.

„Добре, шефе. Кога да тръгна?“

„Сега. Нещата би трябвало да започнат всеки момент. Щом прихванеш Орбан, Роуца може да се върне тук, както се разбрахме. И ако всичко тръгне идеално, можеш дори да се върнеш, преди да са дошли да ме вземат“.

„Кога за последен път всичко е тръгвало идеално?“

„Тръгвай“.

Излетя.

Прехвърлих нещата в главата си, за да видя дали не съм пропуснал нещо, дали има големи дупки в плана ми или малки неща, които може да се окажат рискови. Не можах да намеря нищо, а и да бях, сигурно нищо нямаше да мога да направя по въпроса.

Засега всичко действаше.

Щяхме да видим. Много скоро.

„Добре, шефе. Стигнах“.

„Знаеш какво да правиш“.

„Да, шефе. Готов съм, когато и ти“.

„Тръгвай“.

Отпуснах се, затворих очи и разтворих ума си за него.

Скоро се появиха образи.

Оставям се на вятъра да ме понесе нагоре до върха и там има място за кацане — твърде тясно, за да могат да стъпят ходилата ми, но достатъчно широко, за да се вкопча. Боли, но оставам там, наблюдавам и чакам. Храна на четири крака минава под мен, както и хора, млади и стари, а аз чакам…

Тук ще се случи, ако се случи. Тук, точно тук. Ще се случи или не; искам да се случи.

… става бързо. Литвам и бавно правя кръг, за да може той/ аз да видя по-добре. Биещи се хора…

Войници

… твърде много, за да мога да ги преброя…

Трийсет или трийсет и пет.

… щурат се…

Някой покрива тила. Капитанът изглежда хладнокръвен и печен; разбира си от работата.

… разбита врата, летят разни неща, парчета дърво навсякъде, хубаво! Няколко души се събират да гледат…

Нахълтват чисто и ефикасно; няма място за грешки. Добре.

… никаква врата, ще видя дали мога да влетя и да погледам веселбата…

„Внимавай!“

… да, добре, хубави моменти! Никаква кръв обаче, само…

Да, накарай ги да налягат на пода. Аз по-скоро щях да ги убия всичките, но просто съм в милозливо настроение.

… много викане и ревове…

Закани за възмездие, но им желая успех в това. Освен ако вещерите не се намесят, а те скоро ще си имат свои проблеми.

… и ето го него, с вързани отзад ръце, охх, зъбите се впиват дълбоко, дълбоко в…

„Не!“

… не протестира, иска да дере и хапе, и беснее, познаваш това чувство, аз също…

Да, копелето е побесняло. Горкият кучи син. Точно така, скърцай със зъби и настоявай да се видиш с графа. Да се видиш с графа ли? Искаш да се видиш с графа? Аз съм Владимир, графът на Шурке по милостта на нейно императорско величество Зерайка Четвърта. Можеш да се видиш с мен, жалък син на трижди сифилистична улична курва. Ще видим как ще ти се отрази това.

… най-после си разменят думи с един, груби думи, почти се плюят…

Капитанът си върши работата — е, добре, моята работа — не обръща внимание на оплакванията и дава заповед Чайор да бъде отведен в имението…

… върви между двама други…

Изглежда нелепо, докато се опитва да опази достойнството си

… през вратата…

Към имението — и към следващото действие на тази пиеска. Ако изобщо стигне дотам.

… Има отворен прозорец, тъй че навън и в кръг, задържам се близо до зданието и далече над нивото на очите, защото те почти изобщо не поглеждат нагоре. Ето ги, вървят към някаква голяма дрънчаща машинария с четири коня пред нея…

Карета с железни решетки, да, разбира се. И водачът е с войнишка униформа, няма кочияш за престъпника.

… И го вкарват вътре, и той изведнъж се сгърчва, сякаш съм го отровил, но не се доближих до него! Честно!…

Не изчакаха. Добре. Мри бавно, подъл, престъпен, безсърдечен, убиващ дечица кучи син. Мри бавно и мъчително. Почувствай как ти спира сърцето, усети какво става и как не можеш да го предотвратиш. Гледай как се изцежда животецът ти и мисли за престъпленията, които се извършил, за да си докараш това, и дано гниеш вечно в бляскавите адове на Вийра.

… всички са объркани, зяпнали са онзи, който дращи гърдите си и почервенява, и издишва дим, виждам го и го надушвам, лютив и отровен, кисел дим…

Избраха Золи да изглежда точно така, а онова го фалшифицирах. Липса на изобретателност или просто усет за ирония? Все ми е едно. Да, Лойош, остани с него, искам да видя всеки миг от предсмъртната му агония.

… очите са облещени, лицето е ужасно разкривено, главата се тресе…

Да, жалък кучи сине, да. Почувствай всеки миг.

… и накрая, най-сетне, е застинал, очите се отворени и зяпнали в небето…

Отпускам се за миг, да се насладя. Изцелява душата ми. Почти е толкова добре, колкото си представях, че ще е, макар че щеше да ми хареса да бе продължило по-дълго. Ако има цена за възмездие, ще я платя, и ще я платя повторно. Каквото и ужасно, унищожително нещо да причинява уж на душата ми това, трябва да е било отдавна, а ако се беше случило току-що, не го забелязах.

… стоят около трупа, озъртат се за нещо, което го няма…

Изглеждат безпомощни. Но знаят какво се случи. Време е да продължим, Лойош, тук всичко свърши.

… и нагоре и над града, хора, храна и места се смаляват, все по-мънички…

„Шефе?“

„Да?“

„Знаеше ли, че ще стане така?“

„Не и толкова бързо. Не бях сигурен, че ще имам удоволствието да погледам“.

„Как…“

„Вещерското сборище. Опитват се да съкратят загубите. Опитват се да разберат дали могат да хвърлят вината за това на някой друг, или може би просто да избягат от градчето“.

„Ще се получи ли?“

„Можеше, ако го бях позволил“.

… фигурата й излита, неволно се превърта във въздуха, гоним се един друг, само че бързо; после изчезва и ноктите се впиват здраво в дърво…

Да, ето го самодоволния кучи син, стои там, говори, жестикулира и току поглежда към вратата. Чул е нещо за станалото, но все още не знае.

… и излиза навън. Аз също, нагоре, виждам го отново, правя един кръг, просто един безвреден джерег високо в небето, нищо за гледане тук, после обратно…

Стои пред съвета на Гилдията, вторачен в тялото на Чайор. Ще изпадне ли в паника, или ще се досети? Все едно, няма значение.

… стои, вторачен в тялото, кръжа ниско, по-високо, няма нужда да се рискува…

Като че ли се досеща. Чудесно. Мисли колкото искаш, кучи сине. Помня как дойде при мен и ми се представи. Още тогава разбрах, че нещо с теб не е както трябва. Но не бива да тъпчеш така живота на хората; понякога се обиждат и понякога могат да направят нещо по въпроса. А сега вече наместваш всичко, разбираш го, осъзнаваш какво трябва да се е случило. Разбираш ли също така, че е твърде късно да направиш нещо по въпроса? Как се чувстваш сега?

… и се обръща и тръгва на изток, бързо, почти бяга, забързва още, ето че вече бяга, само че аз летя много по-бързо…

Да, към горите. Вероятно същото място, където беше преди. Няма друг избор. Щом е изпаднал в паника или е загубил способността да разсъждава разумно, трябва да побегне към Сборището. А изглежда, че са и двете. Разбра какво става и реакцията му е правилна. Също както човек има правото да изпищи, когато кракът му е изкълчен до счупване. Така поне казват.

… под покрива на леса, дървета и дървета, и бели струи въздух, които се изливат около тях и показват пътеката…

О, друго място значи. Имат си повече от едно — или различни входове?

… и храсти се раздвижват, и дупка, от нея излиза горещ въздух, но няма място, за да…

„Не! Достатъчно! Изчакай там“.

„Добре, шефе. Както кажеш“.

Но знаех как се чувстваше. Аз също исках да впия зъбите си в него.

17.

Осъзнах, че Михай е дошъл и ми говори от известно време.

— Извинявай — казах му. — Бях се разсеял.

— Разказвах какво се случи.

— Графът е разбил Гилдията и е арестувал водачите й. Чайор е мъртъв, явно убит с вещерство. Готови ли сме вече за тръгване?

Той ме зяпна.

Обичам да правя това на хората. Слабост ми е.

— Как раз…?

— Готови ли сме да тръгваме?

— Почти — рече той. — Чакам само отец Нойдж да ми съобщи, че лодката е готова. Как научи за станалото?

— Имам източници — отвърнах му. — Подозирам, че някои хора търсят и Сборището.

Той кимна, все така ококорил очи.

— Някой в тълпата навън дали ще иска да знае къде са в момента водачите на Сборището?

Очите му се разшириха още повече, но кимна отново.

— Източно от градчето, на около три четвърти миля, където пътят изведнъж рязко завива надясно, ако продължиш направо, има пътека, която води надолу по един склон до поток.

— Потокът Остафа — рече той.

— Минаваш през потока и хващаш наляво около триста крачки. Щом потокът завие наляво, гледаш отдясно за група храсти. Отместваш ги и в земята има дупка със стълба.

Хвърли ми поглед, който не можах много да разбера, и излезе.

Вече чувах врява от улицата долу. Предполагам, че бяха изпаднали в паника дюкянджии, събрали се да решат какво да правят, и майки, струпали се да поклюкарстват за случилото се, което вече започваше да се превръща от новина в история, че и мит. След петстотин години щеше да се разправя за грандиозна битка между Вещерите и Злата гилдия, сблъсък, който щял да опустоши целия район, ако Младия граф, яхнал пред войската си, не бил пристигнал в сюблимния момент.

Името ми изобщо нямаше да се появи и точно така трябваше да бъде. Ние, убийците на свободна практика, не се появяваме много в описанията на събития в исторически книги.

Улицата затихна.

Михай се върна и каза:

— Заминаха. Тръгнаха за…

— Ние готови ли сме да тръгваме?

— Малко ще се забавим.

— Защо?

— Отец Нойдж се опитва да ги убеди да не ходят да видят Сборището.

— Аха. И успява ли?

— Изобщо не го слушат. Трябва да дойде всеки момент.

Кимнах и се опитах да изчакам търпеливо. Не беше по-трудно, отколкото трябваше да е. Но беше моментът, когато ако нещо щеше да се обърка, щеше да се обърка. А да съм безпомощен никога не е стояло високо в списъка ми на любими неща.

Слушах дъха си и чаках, без да мисля кой знае колко за каквото и да било. Краката ме сърбяха. Казват, че това било признак за оздравяване.

„Шефе, току-що пристигна тълпа. Трийсетина души“.

„Добре. Връщай се“.

„Не искаш ли да погледаш?“

„Видях достатъчно“.

„Идвам тогава“.

Роуца, забелязах го едва в този момент, вече беше тук. Върнала се беше, докато гледах през очите на Лойош.

Полезно е да можеш да го правиш — наистина да виждаш през очите на познайника си — и е нещо, което много малко вещери са успявали да овладеят. Но може и да е опасно, защото губиш представа какво става около теб.

Мина около четвърт час, преди да се върне и той, през което време Михай изрази загриженост за отец Нойдж и за ставащото. Посъветвах го да го намери и той излезе да го търси. Докато го нямаше, Лойош се върна.

„Чакаме отец Нойдж“ — уведомих го.

„Видях го с тълпата, шефе. Мисля, че се опитва да ги спре“.

„Хмм. Упорит кучи син. Не мислех, че наистина го е грижа тоя мръсник“.

„Лошо ли е това?“

„Вероятно не. Само ни забавя. Малко, надявам се“.

Не, всъщност не можех да видя някаква опасност. Но бях разчел нещата във времето до минутка, а това носеше възможност нещо да се обърка: не исках например графът да настоѝ да ме види и да почне да ми задава смущаващи въпроси. Или знахарят, между другото. Можеше да доведе до усложнения.

В крайна сметка след два часа отец Нойдж влезе посърнал заедно с Михай и каза:

— Обесиха шестима вещери. Водачи на Сборището.

Направих се на изненадан и възкликнах изумено:

— Какво?!

Което ми спечели още един „поглед“.

— Кои бяха? — попитах.

— Членове на Търговската гилдия предимно.

Кимнах и попитах:

— Сред тях имаше ли един на име Орбан?

— Той беше първият.

Почти съжалих, че не бях накарал Лойош да се задържи и да видим това, но както му бях казал, бях видял достатъчно.

В този момент в стаята влезе човек, когото не познавах. Стегнах се, докато Михай не го представи като по-големия си брат. Беше всъщност по-малък от Михай, но пак си беше доста голям.

Отец Нойдж лично взе нещата ми, които ми бяха взели, когато… а бе, когато ми ги бяха взели. Стиснах амулета в едната си ръка, а Маготрепача в другата. И да се случеше нещо с багажа ми, щях да се оправя.

Изохках, когато се захванаха да ме вдигат. Михай пъхна ръцете си под мишниците ми, брат му ме хвана за краката. Не ме заболя. Явно се възстановявах. Това са то бонусите от добродетелния живот.

Като стана дума за добродетелен живот, тия двамата бяха адски силни! Изнесоха ме през задното стълбище, затруднени само от теснотията му и от ширината ми. Теглото ми, доколкото можах да преценя, изобщо не забелязаха.

По-важното бе, че доколкото Лойош, Роуца и аз можехме да преценим, никой не ни видя.

Отново навън във вонята, а след това лежах в един фургон. Михай се качи на капрата и хвана поводите. Отец Нойдж се намести до него, а братът на Михай скочи горе при мен. Михай плесна с юздите и конете тръгнаха. Лойош и Роуца литнаха високо да наблюдават.

Возенето мина добре. Много се друсах, но не болеше чак ужасно.

Разтовариха ме като чувал и ме натовариха в някаква малка лодка. Не можах да я видя добре. Поставиха ме в хамак, което се оказа много по-удобно, отколкото си бях мислил. Отец Нойдж си тръгна, без дума да каже, без да ме погледне дори. Чувах стъпки около себе си и над главата си.

Лойош и Роуца бяха напрегнати и изнервени, но аз не, защото ако нещо се объркаше, не можеше да се направи нищо. В тази работа е нужен известен фатализъм, иначе ще се побъркаш от прекадено много тревоги за неща, които не зависят от теб.

Усетих как бутнаха лодката и течението ни пое и се отпуснах, решил, че съм в безопасност.

Всъщност бях, общо взето.

Плавал съм малко по океана и не ми харесва особено. Но това бе съвсем различно преживяване. Ако можеше, мисля, че бих живял на лодка по реката, просто за да мога да спя там. Не успях да видя как оставяме Бурз зад себе си, но можех да си го представя и го направих. Сънищата ми бяха приятни тази нощ.

Пътуването с лодка продължи три дни, през което време изобщо не видях лодкар нито който и да е друг всъщност, освен Михай, който ми носеше храна и ми помагаше да се обслужа в някои други отношения. Говореше малко, за което нямах нищо против. Самият аз не се чувствах особено разговорчив.

Попитах го как напредваме и ми отвърна, че би трябвало да пристигнем на другия ден. Попитах го дали е бил преди във Фенарио и ми отвърна, че не бил. Попитах го дали изпитва възбуда, че ще го посети, и не ми отвърна. Имах чувството, че нещо го гнети, но не смятах, че съм в положението да го питам, щом не иска сам да го каже.

Същата вечер дойде с поднос с кафяв хляб и купа люта свинска яхния, каквато ми даваха всяка вечер. Когато се приближи с храната, Лойош прелетя, кацна на постелята ми между мен и него и изсъска.

Михай спря, погледна го, погледна ме и рече:

— Той как разбра?

Не знам дали ченето ми увисна, но като че ли трябваше.

— Че ще се опиташ да ме убиеш ли?

— Мислех за това — отвърна той и ме погледна право в очите без никакво изражение, доколкото можах да преценя. Извърна се, повдигна ризата си и видях дръжката на много дълъг, много голям нож, затъкнат в кания на кръста му.

Зяпнах го удивено.

— Защо?

— Виж какво направи. Ти си един зъл човек.

— Добре де, какво съм направил?

— Заради тебе убиха майстор Чайор, заради теб арестуваха хора от Гилдията, ти трябва да си и зад онова, което сполетя вещерите. Не знам. — Продължаваше да ме гледа. — Колко души уби?

Беше странно. Гласът му бе толкова спокоен. Заклевам се, дайте ми половин година с това хлапе и ще го направя професионален убиец.

— С пръст не съм пипнал никой от тях.

— Колко?

— В Бурз ли? Седем.

— Уби седем души. Просто така.

— Може би не трябва да ме убиваш — казах му. — Ще станеш лош като мен. Не че смятам, че съм толкова лош всъщност. И освен това… — Кимнах към Лойош и Роуца. — Имам си защитници.

— Не знам дали щях да го направя — рече той.

— Как го разбра?

— Ти как го разбра?

— Ами… винаги съм смятал, че такава открита игра може да ми навлече неприятност. Добре, имаш ли някаква представа защо го направих?

Той поклати глава.

— Искаш ли да ти кажа?

Поколеба се, после кимна мълчаливо.

— Отдръпни се тогава на няколко стъпки, за да може Лойош да се поотпусне.

Отдръпна се и седна.

— Напуснах дома си — започнах — по причини, които не те засягат. Домът ми е в Запада, в Империята. Но семейството ми е от Фенарио. Баща ми…

— Но ти си човек.

— Да, но вече съм повече драгар, отколкото човек. Все едно. Баща ми умря, когато бях малък, майка ми е умряла, когато съм бил още по-малък. Така и не я помня. Исках да науча коя е била. Можеш ли да разбереш това?

Кимна едва-едва. Лицето му не издаваше нищо.

— Научих, че фамилията й е Мерс.

— Научил си?

— Това не е моето име. Макар че можеше и да е. — Свих рамене. — Все едно, исках да намеря роднините й моите роднини. Научих за това градче, с този завод за хартия, и изглеждаше добро място, откъдето да започна търсенето си, след като бездруго напусках дома си. Тъй че дойдох тук без нищо друго наум, освен да видя близките си, да им се представя и може би да се поопознаем малко.

Изсмях се късо.

— Да, това беше планът. Тъй че поразпитах тук-там и никой не поиска да ми каже нищо за тях. Името като че ли ги притесняваше. Срещнах Орбан и той… все едно, няма значение. Имах подозрения към него обаче. Та той ме предупреди за Гилдията и отрече да знае къде е фамилията Мерс. Възможно беше, но все пак в такова малко градче не го вярвах. Фамилия толкова известна, че търговците да приемат името като заплаха, и той да не знае за тях? Не на мене тия.

Михай кимна мълчаливо и продължи да слуша.

— След това намерих Золи, който бе готов да ми каже за Мерсови. На другия ден отидох да ги видя и бяха избити. И научих, че лицето, което ми даде сведението, също е мъртво. Най-интересното, някой го беше отровил и се бе опитал да прехвърли вината на Вещерското сборище.

— Знаел си за Сборището?

— Не знаех. Предполагах. В градче като това обикновено има сборище, дядо ми го каза. Действат също като занаятчийска гилдия, вещерите имам предвид.

— Какво е занаятчийска гилдия?

— Като Търговската гилдия, но без болестта.

— Болест ли?

— Гилдията в това градче е болна, извратена, покварена и алчна.

„Казваш го, все едно че е нещо лошо, шефе“.

„Лошо е, когато се пречкат на пътя ми, Лойош“.

Продължих:

— Една занаятчийска гилдия е като, да речем, организация на хора от един занаят. Всички калайджии, да речем. Или всички зидари. Или джамджиите.

— Какво е джамджия?

— Няма значение. Възможно беше да не съществува сборище, тъй като нямаше и други гилдии. Но винаги има вещери и те един вид понякога трябва да се съюзяват, тъй че е трудно да няма.

— Вече няма — подхвърли той обвинително.

— Пак ще има. Един сезон най-много, не повече. Виждаш ли, в градче като това… — Прехапах език, за да не изтърся нещо за суеверни селяни. — В градче като това, ако нещо тръгне накриво, е много лесно да се обвинят вещерите за него. Тъй че практикуващите Изкуството трябва да имат някакъв начин да се свързват, за да се защитят и за да не може никой да насъсква вещерите едни срещу други. Тъй че предположих, че има сборище и че някой иска да прехвърли на вещерите вината за смъртта на Золи.

— Как разбра, че не са го убили те?

— Червени устни? „Вещерският знак“? Има хиляда начини да убиеш някого с помощта на Изкуството. Защо ще изберат точно този, който сочи право към тях?

Той кимна, а аз продължих:

— Кой искаше смъртта на Золи? И кой искаше Сборището да бъде обвинено за нея? Този, който се вместваше в това, почти със сигурност беше убиецът на близките ми.

Той наведе очи.

— Само че грешах — казах.

— Нима?

— Да. Ще се опитам да обясня как разсъждавах. Първата ми идея беше Гилдията, просто защото ми заповядваха — посредством Орбан — да стоя настрана.

— Той ти е казал, че е с Гилдията?

— Не. Опита се да ме убеди, че не е. Не му повярвах.

— О.

— Продължавах да се връщам на въпроса „защо“. Мерсови са живели тук през целия си живот, от поколения, а после се появявам аз и ги убиват. Какво бях направил? Какво бях казал? Кой си мислеха, че съм?

Въздъхнах.

— Видях се с графа и не получих нищо, освен покана да посетя завода. Изпробвах го с версия, че идвам изпратен от Империята, за да видя дали е от алчния тип, и се оказа, че е. Поканата ме уплаши. Не я приех. Прав бях да се уплаша, но това не помогна.

Помълчах малко. Не си бях давал сметка, че говоренето за това ще ме порази така силно. Михай чакаше да продължа, без да ме поглежда. Вдишах дълбоко и бавно издишах.

— Имах си цял план как да изтръгна информацията, която ми трябваше, от тези, които разполагаха с нея. Той ме доведе до първия ми контакт с Гилдията. Виждаш ли, те знаеха името ми.

Той най-после ме погледна.

— Истинското ти име?

— Да.

— Как са могли да го научат?

— Името ми е минало през главата ми по време на заклинанието, тъй че ако някой ме е наблюдавал, е могло да стане.

— Какво заклинание?

— Най-обикновено. Не е важно. — Тази част беше малко смущаваща.

— Щом казваш.

— Тъй че следващият въпрос бе защо Гилдията ме наблюдава толкова внимателно? До този момент бях до голяма степен убеден, че те са убили роднините ми и Золи, но сега се появиха неща, които не пасваха. За да се доберат до името ми, трябваше да са наели вещер. Какво точно бе отношението между Гилдията и Сборището? Трябваше да са врагове, защото Сборището бе единственият занаят, който Гилдията не бе погълнала. Но ако работеха заедно със Сборището, защо ще се опитват да прехвърлят на тях вината за смъртта на Золи? Ами граф Секереш? Золи смяташе, че под неговата закрила животът му е в безопасност. Защо беше сгрешил? Тъй че не бях достатъчно сигурен, за да действам.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Голяма каша беше.

Михай кимна.

— До този момент бях понаучил историята — продължих. — Ти също трябва да го направиш някой ден. Намери отец Нойдж и го потормози, докато не ти каже истинската история. Трябва да я знаеш.

Той се намръщи, понечи да отвърне нещо, но се отказа.

— Тъй или иначе, научих, че Мерс са били част от група вещери или с различно сборище от оцелялото през годините, или без никакво сборище. Вещерски сборища като това гледат с неприязън на независимите вещери, тъй че те или умират, или напускат, или се отказват да практикуват Изкуството, освен може би тайно. Фамилията Мерс отчасти бяха вършили всички тези неща, включително смяната на името си на Мерс.

Продължих:

— И е имало нещо повече, което ни връща към времето, когато някой нещастен кучи син намерил древен, много древен ръкопис или гравюра, или все едно какво, което описвало как да се прави евтино висококачествена хартия, в големи количества. Дотогава съществували различни гилдии, както е на повечето места. Но с отварянето на хартиения завод повечето от хората в гилдиите почнали да работят за графа за пари. А останалите се обединили в Търговската гилдия, както за да е по-лесно на графа да се пазари с тях, така и да имат повече тежест в пазаренето си с него. В крайна сметка Гилдията започнала да действа като градско управление.

Борила се с графовете Секереш поколения наред — за закони, които подпомагат търговията, спрямо закони, подпомагащи промишлеността, и за това кой над кое има правомощия. Всички търговци са в Гилдията, която им дава някаква власт. Заводските работници си имат негово благородие за свой закрилник и враг едновременно. Странна ситуация, разбира се, но колкото по-евтино успее той да убеди търговците да определят цените, толкова по-малко трябва да плаща на работниците. Трябва да ги защитава, защото има нужда от тях. А селяните са заклещени по средата, защото граф Секереш всъщност не се нуждае повече от тях. Получава повече пари от завода, отколкото някога от поземлената рента. За него те са просто удобен начин да изхранва работниците си. Гилдията пък изобщо не се интересува от тях. Когато влязох в един дюкян и ме взеха за селянин, се отнесоха с мен като с крадец.

Поклатих глава.

— Каква бъркотия. В крайна сметка единствените, към които селяните са можели да се обърнат, се оказаха отец Нойдж и Сборището. — Свих рамене. — Това е довело до всевъзможни конфликти между работещите в завода и хората, които все още се препитават със земеделие…

— Затова ли ме разпита тогава? Да разбереш…

— Да.

Изглеждаше посърнал. Свих рамене.

— В миналото — още когато това е започнало, се е стигнало до конфликти, до разпадане на старото Сборище и учредяването на ново. И е приключило с тристранен баланс на силите. Три групи, които не си вярват, които кроят заговори, опитват се да се наложат едни на други и се нуждаят едни от други.

— Нуждаят се едни от други?

— Всяка група се нуждае от друга, за да държи под контрол третата.

Оставих го да помисли малко над това. Виждах го как прехвърля в ума си неща, които знае, и ги оглежда от тази перспектива. Накрая кимна колебливо.

— И това е ситуацията, в която аз, най-подозрителният на вид тип, който този град е виждал от сто години, влязох съвсем невинно. Михай, знаеш ли какво означава „параноик“?

Той поклати глава.

— Това е болест на ума — обясних. — Когато си мислиш, че всичко, което става, е заговор срещу теб.

Той се позамисли, после попита:

— И ти вярваше в това?

— Не достатъчно. Но в това вярваха всички те.

— Не разбирам.

— Графът вярваше, че съм дошъл в града, за да открадна тайната за правенето на хартия. Гилдията, като видя познайниците ми, предположи, че съм със Сборището. А Сборището, след като разбраха, че вещерството не действа върху мен, стигнаха до извода, че работя за графа.

— Аха. А ти как разбра всичко това?

— От въпросите, които ми задаваха. Графът ме хвана първи, а инквизиторът му ме упои и ме пита за неща, които издаваха, че според него съм тук, за да открадна тайната. — Изсумтях.

— Но ти не си могъл да им кажеш нищо!

— Именно. И инквизиторът накрая го повярва, след което ме предаде на Гилдията. Поначало беше работил с тях, за да ме хванат.

— Как научи това?

— Орбан беше част от заговора. Както и Тереза. И двамата работеха за Гилдията.

— Но ти каза, че Орбан е работил и за Сборището.

— Да, донасяше им, но не участваше в съветите им, беше само платен шпионин в Гилдията. Но така научи, че вниманието на моите джереги трябва да бъде отвлечено и че амулетът, който нося, трябва да остане на мен.

— Значи, негово благородие е работил с Гилдията?

— До известна степен. Сделка. Вероятно нещо от рода на: „Вие помагате, аз го хващам, разпитвам го и ви казвам какво съм научил“. „Ами ако не научиш нищо?“ „Тогава може да го вземете, мен не ме интересува“. И така нататък в този дух. Той всъщност изпълни уговорката. Инквизиторът на Гилдията ме получи, след като човекът на Секереш приключи с мен.

Михай извърна очи. После попита:

А Гилдията?

— Отначало ги беше страх, че съм пратен от краля. Че кралството най-сетне се е заинтересувало какво става тук на запад. После се объркаха и се опитаха да разберат какво точно става. Разбира се, не вярваха, че съм дошъл просто да посетя роднините си. Кой ще повярва на такава неубедителна версия? И колкото повече държах на нея, толкова повече се плашеха.

Той кимна.

— Другото, което ми помогна да сглобя нещата, бе просто начинът, по който ме хванаха. Включваше всички: Секереш, който да ме примами там, Гилдията да изиграе една комедийка, за да отвлече Лойош и Роуца, и Сборището, макар и неволно, да дадат на Айбрамис упойващите капки, които да пусне в чашата ми.

Михай ме зяпна.

— Знахарят това?

— Да. Издаде се с едно изчервяване, когато го хванах. И разбрах, че Сборището не е замесено пряко, защото нямаше да направят грешката да ми кажат, че познайникът ми е мъртъв, без да са го потвърдили. Но на някакво ниво със сигурност беше замесен вещер, защото разбраха поне отчасти какво прави амулетът ми и се погрижиха да не мога да го сваля. Все едно, след това бе само въпрос на потвърждаване и оправяне.

— Оправяне — повтори той.

— Да. Разиграх малка комедия. Негово благородие не е лош човек всъщност и когато видя какво са ми причинили, нещо, което той изобщо не беше предвиждал, наистина поиска да ми помогне да се изцеря. Гилдията не смееше да направи нищо, защото Секереш ги наблюдаваше и бе готов да прати войниците си. Сборището не можеше да направи нищо, защото всички ги подозираха за смъртта на Золи и ако аз също издъхнех, нещата можеше да станат гадни за тях. Пратиха най-младите си вещери да помагат на Айбрамис. Вещери, които не знаят достатъчно, за да се питат защо Изкуството не ми действа, но…

— Защо не ти действа?

Поклатих глава.

— Това е дълга история. Все едно. Но вещерите дадоха всичко от себе си, за да ме изцерят, а Гилдията остана настрана и всички се надяваха, че всичко просто ще се размине и че нещата пак ще се върнат към нормалното. Е, не стана. Както казах… в смисъл, беше като столче с три крака, нали разбираш? Изритваш единия и столчето пада.

Той се замисли. После попита:

— Защо граф Секереш не е унищожил Гилдията преди това?

— Защото вещерите са я защитавали.

— Но нали Гилдията не обича Сборището?

— Не се обичат, но имат нужда едни от други, за да отбиват граф Секереш. Секереш е можел да премахне Гилдията, но той знае фамилната си история. Дядо му е имал много неприятности с вещери и той не искаше да си навлече същите неприятности.

— Добре, но защо Сборището се нуждаеше от Гилдията?

Усмихнах се.

— Не точно се нуждаеха от тях. Гилдията знае, че — извини ме за това — че селяните, дори когато практикуват вещерство, не вярват на сборища. Те, вие, тоест, сте склонни да ги обвинявате за най-различни неща. Според дядо ми тъкмо затова водачите на повечето вещерски сборища крият какви са — защото рано или късно ще има лоша година за реколтата и вината ще се припише на сборището. И значи Гилдията е успяла да разкрие поне някои от водачите на Сборището и ги е контролирала с това. Щом е трябвало да дръпнат юздите на Сборището, някой е умирал с „вещерски знак“ на устата.

— Но ти…

— Да. Сложих си сам вещерския знак, точно както Гилдията го е направила на Золи. При това най-вероятно по същия начин.

— Значи използва мен, за да…

— Да.

Погледна ме с неразгадаемо изражение. След това поклати глава и попита:

— Как научи всичко това?

— Потвърдих го по различни начини, в разговори с различни хора. Не бях сигурен за връзката между Гилдията и Сборището, докато не научих, че има определени болести, обичайни за проститутки, които тук не са проблем. За да се предотвратят, е необходим вещер. Ето ти основата за едно делово споразумение.

— Но кой, искам да кажа онзи, който всъщност… тоест кой…?

— Кой уби близките ми? Кой запали пожара? Беше вещерство. Естествени пожари не горят така. Не бих могъл да кажа кой е свършил Работата. Може би Орбан. Беше Сборището обаче.

— Но защо?

— Защото не си вярват едни на други. Вечно дебнене, търсене на шпиони, всяка страна напира за надмощие и внимава другите да не получат предимства. И ето че аз идвам тук с явната лъжа, че уж търся близките си, и всички решават, че не съм дошъл за добро. И това беше добре, защото просто ме следяха и никой не смееше да ме докосне, докато не разберат на чия страна съм. Можеше в края на краищата да съм пратен от краля, а да побеснее кралят срещу тях не е в ничий интерес.

Гледаше ме, впил очи в лицето ми, и слушаше мълчаливо.

Продължих:

— Когато започнах да разпитвам за фамилията Мерс, са помислили, че е само за заблуда, и са продължили да ме наблюдават, за да видят какво ще направя. Но след това… добре, тук само разсъждавам, но изглежда логично. Гилдията ме насочи към Золи. Беше проверка, мисля — искаха да разберат докъде ще продължа с прикриващата си версия или да видят какво ще направя, щом я изразходвам, като ги намеря. Затова нагласиха да се видя със Золи, за когото знаеха, че ще ме упъти към семейство Мерс и ще отговори на въпросите ми. И значи Сборището чува за това чрез техния шпионин, Орбан, и се уплашва. Мерс, в края на краищата, от много години са техни врагове, а сега един човек, когото не могат да пипнат, нито да проучат с вещерство, се кани да се свърже с тях. И понеже не знаят какво кроя, но са убедени, че не може да е добро, се задействат.

Той кимна и попита:

— А Золи?

— Гилдията.

— Защо?

— По същата причина, поради която след това убиха Тереза. След Мерсови изпадат в паника. Още ги е страх да ме пипнат, но знаят, че ще се върна при Золи и ще задам още въпроси. Вече са напълно убедени, че работя за краля и че съм искал да се видя със семейство Мерс, за да науча историята на района — а те не искаха да я науча, нали разбираш. Защото историята разкрива мръсните им тайни. Тъй че поръчват убийството на Золи и се постарават да изглежда уж че го е направило Сборището. Не, за да заблудят граф Секереш, а за да заблудят, ами, тебе.

— Мене?

— Хората. Селяните. Работниците в завода.

— Че какво можем да им направим ние?

— Първо, бихте могли да направите нещата неудобни за търговците. Второ, винаги сте заплаха за Сборището, тоест добра възможност да го озаптяват чрез вас.

— Как се сети за всичко това?

— Би трябвало да попиташ защо не се сетих по-рано. Не знам. Може би защото съм живял толкова време сред драгари, а те…

— Какви?

— Елфи.

— О.

— Не мислех, че моят народ — хората — ще са сериозна заплаха. Цяло семейство е мъртво, защото не започнах да задавам правилните въпроси навреме. Трябва да се примиря с това. Смяташ, че съм лош, защото убих виновниците. Аз смятам, че съм лош, защото не ги убих по-рано.

— Какво ще правиш сега?

— Ами, ако не ме убиеш, ще се укрия, докато не се оправя поне малко.

— Ще се криеш? От кого?

— От едни, които ме преследват отдавна.

— Кои са те?

— Превърнах в свой враг една голяма престъпна организация при елфите. Искат главата ми.

— О.

— Тъй че ще се крия известно време, а когато отново мога да се движа, ще се върна там, където ми е мястото, където знам правилата, където единствените хора, чиято смърт причинявам, са тези, които го заслужават. Ще бъда лош човек сред други лоши хора.

— Няма да те убия — рече той.

— Приятно ми е да го чуя. Защото можеше да го направиш сега, а не са много тези, на които съм казвал това.

— Но това, което направи, все пак е лошо.

— Нима? Защо? Кой казва, че на някого е позволено да ме наранява безнаказано?

— Лошо е да носиш омраза в себе си.

Не я нося. Отървах се от нея. Използвах я добре.

— А всички тези хора, които уби?

— Какво искаш да кажеш?

— Те имаха семейства. Майки. Братя. Любими. Хора, които държаха на тях и които не са ти направили нищо, и които ти нарани.

— Нека ме подгонят, ако искат да опитат. След поне година обаче.

— Не това е проблемът.

— Знам.

Тук замълчах, защото нямах добър отговор. Още нямам. Няма да ставам лицемерен и да пробутвам боклуци за това как понякога страдат хора и това просто е неизбежна част от цената. Не знам, не ме интересува. Знам, че онези копелета не момееше да се измъкнат след онова, което направиха, и не се измъкнаха, и към щастлив от това. Това, което ме прави какъвто съм, ме прави какъвто съм. Вие решавайте. Няма да мисля повече за това.

— Искаш ли нещо за ядене?

— След малко. Точно сега искам само да затворя очи.

Така и направих, а малко по-късно чух стъпки и след това вратата се затвори.

„Вярно ли беше това, шефе?“

„А? Повечето“.

„Не, това, че ще се криеш около година и после ще се върнеш“.

„А, това ли? Почти“.

„Почти?“

„Не съм съвсем приключил с градчето Бурз. Още го има Секереш“.

„Шефе…“

„Успокой се. Ще е поне след половин година, вероятно повече, докато си върна формата. И вече познавам градчето. Никой няма да ме види дори“.

„Добре, шефе. Ако трябва да го убиваш, добре. Но…“

„Няма да го убивам, Лойош. Това би било прекалено милостиво“.

После трябва да съм заспал. Когато се събудих, бяхме пристигнали в големия град.